ХРИСТО МАТАНОВ

 

На родителите ми

 

В книгата е изследвано историческото развитие на югозападните български области, населени изключително с българско население, по време на един неблагоприятен в политическо отношение период — периода на сръбската власт, на независимите и полунезависими феодални княжества и на османското нашествие.

Трудът е написан въз основа на византийски, сръбски, български и османски исторически съчинения, грамоти, епиграфски паметници, документи от Дубровнишките архиви.

 

 

Уводни думи

 

Много и изключителни по своята важност събития от политическата и културната история на средновековната българска държава и народност, събития, които очертават динамичната им и пълна с повратности историческа съдба, се локализират в обхвата на географската област Македония. Заселена в зората на средновековието от славяни от т. н. българска група, в чиято етническа среда се настанява и прабългарската дружина на Кубер, тя става една от люлките на българската народност и култура.* С пълно основание, като се има предвид нейното разположение спрямо другите български етнически територии, тя е заслужила названието „югозападни български земи”. Тези земи в края на IX и началото на X век изживяват духовния кипеж, наричан „Златен век” на българската книжовност и култура. В края на X и началото на XI век те се превръщат в твърдина на българската държавност, вплетена в епичен двубой с Византия, а през XI век — в център на съпротивителните усилия на българите за отхвърляне на византийското владичество. Редуващите се периоди на възход и упадък, които изживява средновековна България рефлектират пряко върху възможностите й да включи или не в политическите си граници българския етнически масив. Но дори и тогава, когато югозападните български земи са били откъсвани от своя естествен политически център, те запазват своя български етнически облик, формиран в края на IX и началото на X век и затвърден от десетилетните борби на последните владетели на Първото българско царство за отстояване на българската независимост. Обстоятелството, че в настоящата монография се изследва историята на югозападните български земи в един период, през който те не са в пределите на българската държава, налага още в началото да се направят някои терминологични уточнения. В заглавието на монографията и в самия й текст широко се използва понятието „югозападни български земи” в неговия етнокултурен смисъл. В географски аспект това понятие се доближава и в общи линии се покрива с границите на географската област Македония**. Разбира се, за абсолютно съвпадение не може да се говори, тъй като много рядко (да не кажем почти никога) народностните граници на Балканския полуостров не могат да се отъждествят абсолютно точно с границите на една или няколко географски области. Специално за средновековната епоха може да се каже, че българи живеят и извън пределите на географската област Македония: в северен Епир, северна Тесалия и Албания.*** От друга страна българската историческа наука никога не е премълчавала, че в Южна и Югоизточна Македония — особено в големите градски центрове — са живеели значителен брой гърци.**** Това обстоятелство е отчетено при работата върху монографията. Наличието на „контактни зони” с неизбежните преливания и прониквания на етнически елементи от двете страни на очертаната етническа граница е нещо съвсем естествено. Почти винаги подобна етническа граница е малко или много условна и се определя не според съществуването на етнически микроелементи, а според разпространението на преобладаващата народност.

Освен традиционния смисъл, който се влага в понятието „югозападни български земи”, т. е. югозападните части на българската етническа територия, за условията на XIV век то има и един друг нюанс. С него се подчертава, че тези земи, макар и откъснати от българската държавност, запазват единството си с останалите български области главно по отношение на народностния си състав и по общността на културните процеси.

Много често на страниците на монографията се използва и географското понятие „Македония”, най-вече като географски термин за означаване на отделни микрорегиони (Южна, Югоизточна, Югозападна, Северна, Североизточна, Северозападна Македония). Необходимо е да се напомни, че макротопонимът „Македония” е претърпявал множество и то радикални изменения в миналото. От началото на IX век и през следващите столетия с него се е обозначавала византийската военно-административна единица (тема) в източна Тракия с център Адрианопол (Одрин). Постепенно от военно-административното значение се формира новия средновековен смисъл на понятието „Македония”, различен от античния. За балканските народи през средновековието и за много от западните пътешественици „Македония” е областта в басейна на p. Марица. Изключение в това отношение правят само ограничен брой архаизиращи византийски автори и западноевропейските картографи. В писмените паметници от византийски, български и сръбски произход античната област Македония е била обозначавана като „Долна земя” или като „България” — второто название е широко разпространено във византийските извори след 1018 г. Първоначално в Западна Европа, а доста след това и на Балканите географското понятие „Македония” се завръща в земите, където се е зародило през античността*****. И след това ново„преместване” топонимът „Македония” запазва географския си смисъл, в който е използван и на страниците на монографията.

След тези бележки може да възникне въпросът, дали при проучването на една епоха, в която географското название „Македония” има друг териториален пълнеж, неговото използване е оправдано. Би било проява на прекален научен педантизъм, ако по силата на изтъкнатите по-горе съображения се придържаме стриктно към средновековната топонимия, което означава на практика да се борави с понятия, чужди на съвременния читател. По-естествено е да му се предложи географска номенклатура (разбира се, след необходимите уточнения), която е широко разпространена в научната литература, а и в битовата лексика.

В българската историческа литература съществуват солидни изследвания, които с убедителността на автентичния изворов материал са показали българския етнически характер на проучваната в монографията област. Авторът е сметнал за излишно да повтаря известни вече неща. Вместо това усилията са насочени към изворите за българския етнически характер на Македония, за българските културни традиции и културни центрове само през XIV век. В много случаи става въпрос за извори, които са били публикувани скоро или за такива, на които до сега не е било обръщано необходимото внимание. Това не е произволна селекция, а задължителен за всяка монография стремеж към конкретност и целенасоченост.

Необходимо е също така да се дадат разяснения за хронологическите рамки на предлаганото проучване и по-точно за долната хронологическа граница, тъй като горната е повече от естествена: завладяването на югозападните български земи от османците. При избора на хронологията авторът се е ръководил от един изпитан принцип, според който тя трябва да отразява основна тенденция в историческото развитие. Основната тенденция в историческото развитие на югозападните български земи в столетието преди османското завладяване е свързана на първо място със сръбската експанзия, която в териториално отношение се осъществява за сметка на Византия и на второ място с възникването на феодални княжества, чийто генезис е разпадането на сръбското царство през третата четвърт на XIV век. Следователно проучването трябва да започне с началото на сръбското настъпление в географската област Македония. Това събитие се отнася в 1282 г., в края на XIII век Византия официално признава сръбската власт в Северна Македония, но за истински размах на сръбското разширение може да се говори едва след пропадането на най-сериозния опит от българска и византийска страна то да бъде преустановено (събитията от 1330 г.). С други думи началото на събитията, които формират основната тенденция в съдбата на югозападните български земи в проучвания период, трябва да се постави на границата на XIII и XIV столетие с неизбежните — впрочем напълно естествени — отклонения, които съпътстват хронологията на всяка историческа тенденция.

В историята на югозападните български земи в така очертания период ясно се разграничават два периода. Първият от тях — както бе вече изтъкнато — започва в края на XIII и началото на XIV век и продължава до към средата на XIV столетие. Това е времето на голямо разширение на Неманичка Сърбия в западните и югозападните балкански територии, разширение, в чийто обсег попада и географската област Македония. След нейното окончателно завладяване, в политическо и териториално отношение тя става част от сръбската държава. Вторият период започва от средата на XIV век и продължава до окончателното завладяване на областта от османските нашественици. Това е един отрязък от време, през който югозападните български земи отпадат от политическата власт на сръбския владетел, когато в тях се формират и съществуват независими или полунезависими феодални княжества и когато те стават обект на завоевание от страна на османците.

По отношение на първия период авторът си е поставил задачата да проследи етапите на сръбското политическо проникване в югозападните български земи, да отговори на въпроса, защо сръбската държава в края на XIII и първата половина на XIV век се оказва в състояние да установи своята власт в тях, да осветли административния статут на тези земи в границите на сръбската държава и да обърне внимание на проявите на сепаратизъм още преди разпадането на сръбското царство.

По отношение на втория период основната задача е да се проследят темповете и спецификата на формирането на феодални княжества, да се изучи историята им, етапите на османското проникване, да се разгледа в конкретен и в по-общ теоретичен аспект явлението „феодален сепаратизъм”, да се анализират податките за политическите и културните връзки. Авторът не смята, че монографията ще бъде в състояние да даде окончателен отговор на всички повдигнати въпроси. Нека тази констатация не прозвучи като извинение или като задължителна за един увод шаблонна формулировка, а като реална оценка за постигнатото и като ясно осъзнаване на трудностите, които стоят и ще стоят пред изследователите на тази не лека проблематика. А тези трудности идват не само от характера на изворите, с които трябва да се работи. Те произтичат и от недостатъчните разработки на българската медиевистика върху политическата и социалната история на югозападните български земи през XIV век, и от наличието на литература, в която трактовката на основни проблеми много често е свързана със стремежи, нямащи нищо общо с усилията да се установи историческата истина. С такава цел са взети предвид възможно най-широк кръг публикации, които имат отношение към тематиката на монографията. Авторът се надява, че настоящата монография не само ще допринесе за по-пълното осветляване на историческите съдбини на югозападните български земи през XIV век, но и ще доведе до засилване на научния интерес към този период от тяхното развитие така, че той да заеме трайно и подобаващо място в българската историческа наука.

 

*Д. Ангелов. Образуване на българската народност. С. 1981. За териториалния обхват на българската народност вж. картата на с. 391.
**П. Коледаров. Името Македония в историческата география. С., 1985.
***За географските граници на Македония вж. Ан. Иширков. Македония, име и граници. — Македонски преглед, 1927, год. III, 1, с. 6—12.
****Й. Иванов. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност. С., 1915, с. XL—XLI; Д. Ангелов. Образуване... , с. 340—342, 363—367 (с посочената литература).
*****Й. Иванов. Българите в Македония, с. XLI сл.

 

 

I. Югозападните български земи в периода на сръбската власт (края на XIII - първата половина на XIV век)

 

1. Установяване на сръбската власт в югозападните български земи. Етапи, причини и последици

 

През последните десетилетия на XIII век в историята на основните балкански феодални общества на юг от Дунав се забелязват тенденции, които в известен смисъл се оказват симптоматични за тяхното развитие през следващото столетие. Византийската империя в годините след смъртта на император Михаил VIII Палеолог (1259—1282 г.) се превръща във второстепенна политическа и военна сила: В основата на този упадък стоят причини както от социално-икономическо, така и от политическо естество. До края на XIII век османците завладяват почти всички владения на империята в Мала Азия и по този начин я лишават от онези нейни територии, които векове наред са били икономическа основа за политическата й мощ. През първата половина на XIV век османските завоеватели предприемат първите си сериозни грабителски походи в балканските владения на Византия и се превръщат в един постоянно действащ фактор за изтощаване на и без това вече ограничените ресурси на ромейската държава¹.
В развитието на българската държава през този период също се наблюдават кризисни явления. Попадането й под татарска данъчна зависимост през 1242 г., вътрешните междуособици и феодалната разпокъсаност пречат на България да запази големите си териториални придобивки от времето на цар Иван Асен II. Към средата на XIII век тя загубва по-голяма част от земите си в Тракия и Македония. От 1285 г. до самия край на XIII век васалната зависимост от татарите се превръща в почти пълно подчинение. При това положение България естествено не може да играе онази роля в балканските взаимоотношения, както през шестте десетилетия след победоносното въстание на Асеневци².

За разлика от Византия и България сръбската държава през последните десетилетия на XIII век изживява период на подем, израз на който е успешното начало на териториалната й експанзия на юг и югоизток. Именно тогава държавата на Неманичи, възникнала едновременно с Втората българска държава, започва да се превръща във важен политически и военен фактор на Балканите. Поради географското си разположение Сърбия избягва татарското владичество, което тегне над българската държава, а чрез адриатическите градове започва да води оживена и все по-интензивна търговия с италианските градове — републики, което се отразява благоприятно на икономическия й просперитет. По време на управлението на крал Драгутин (1276—1282 г.) постепенно добиват реални очертания онези икономически и политически фактори, които през следващите пет-шест десетилетия донасят на Неманичка Сърбия големи успехи в борбата за хегемония на Балканите — успехи, които тя постига до голяма степен за сметка на Византия и България³.

Началото на успешната сръбска експанзия в югозападните български земи, които след Регинския договор (1256 г.) попадат под властта на Никейската империя, а след 1261 г. — под властта на възобновената Византия, се свързва с идването на сръбския престол на крал Милутин (1282—1321 г.). В негово лице сръбската държава се сдобива с владетел, който с голяма амбиция и упоритост следва внушенията на войнствено настроените сръбски властели. Веднага след идването си на власт през пролетта на 1282 г. крал Милутин предприема военен поход на юг. Без да срещнат сериозна съпротива от страна на Византия, сръбските войски завземат Скопие⁴, Горни и Долни Полог, Овче поле, Злетово, Пиянец и териториите по поречието на Брегалница⁵.

Последиците от това първо и трайно настаняване на сърбите в Северна Македония били значителни. Почти безкръвното завладяване на тези земи и неуспешните опити за противодействие на византийските императори Михаил VIII Палеолог и Андроник II Палеолог показват колко лесно осъществими са териториалните придобивки на юг и югоизток. Това несъмнено дава насоката  на по-нататъшните завоевания. Още в края на 1283 г. и началото на 1284 г. крал Милутин и брат му — „сремският крал” Драгутин, предприемат нов поход в Македония. Войските на двамата владетели се съединяват в Морава и оттам нахлуват дълбоко на югоизток до Света гора и Христополските походи (географската граница между Македония и Тракия), като завладяват трайно Поречието, Кичевско и Дебърско. Така сръбско-византийската граница се премества значително на юг, като във византийски ръце остават градовете Струмица, Просек, Прилеп и Охрид. След тези значителни успехи сръбската експанзия била прекратена за известно време поради избухналата междуособица между крал Милутин и брат му Драгутин. Сръбските грабителски походи на юг от линията Струмица — Охрид, които изворите са регистрирали след събитията от 1283—1284 г., не довели до териториални промени, но представлявали тежък проблем за Византия, тъй като тя е принудена да воюва едновременно и в Мала Азия. Фактически още в първите години на сръбското настъпление в Македония става ясно, че Византия и България не са в състояние успешно да му се противопоставят. В края на XIII век сръбският владетел спечелил още една значителна, този път дипломатическа победа. В резултат на сръбско-византийските преговори от 1297—1299 г. византийците официално признали завоеванията на сръбския крал в Македония, които формално били отстъпени на Сърбия като зестра за женитбата на крал Милутин за дъщерята на император Андроник II —Симонида⁶. Опитът на България да предотврати сръбско-византийското сближение завършва с неуспех: предложението от българска страна за сключване на брак между вдовицата на цар Смилец и крал Милутин не се приема и българската държава се оказала изолирана от събитията, засягащи съдбата на земи, населени с българско население.

През първите три десетилетия на XIV век се забелязва определен спад във външнополитическата активност на сръбската държава и нейните южни граници не претърпяват съществени промени. Приемникът на Милутин — крал Стефан Дечански (1322— 1331 г.), се намесва във византийската гражданска война на страната на император Андроник II и през 1328 г. сърбите, изглежда, завладяват няколко града в Централна Македония⁷, някои от които в периода на 1330 г. византийците успяват да си възвърнат. Дори и битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г., в която сърбите побеждават българския цар Михаил III Шишман, не довежда до промяна на границата, адекватна на нейния решителен характер и на значението й за политическите отношения на Балканите. Под сръбска власт преминават отново само някои крепости в Централна Македония, които младият император Андроник III като съюзник на цар Михаил III Шишман отнема в навечерието на битката⁸, а българо-сръбската граница претърпява известни, но не твърде значителни корекции. Изглежда, тогава именно областта Мрака попада за известно време в територията на сръбската държава. Особено голям размах получава сръбското териториално разширение на юг по времето на крал Стефан Душан (от 1346 г. той носи царска титла). Душан сваля от сръбския престол баща си Стефан Дечански в името на активизиране на завоевателната политика и още в първите години на своето двудесетилетно управление (1331—1355 г.) подобно на крал Милутин се изявява като представител на войнствено настроените сръбски феодали. Неговата дейност в първите 2—3 години след идването му на власт, включително и подобряването на отношенията с новия български цар Иван-Александър (1331—1371 г.), е подчинена на една основна цел: експанзия на юг, югоизток и югозапад. Още в 1332 г. според едно не твърде сигурно известие на византийския историк Никифор Григора, сръбският крал опустошил с войските си Източна и Югоизточна Македония до устието на Струма и задържал стратегически важната крепост Струмица и някои по-малки околни крепости⁹. През 1334 г. сръбските войски с помощта на византийския ренегат Сиргиан достигат до стените на Солун и завладяват градовете Прилеп, Охрид и Костур. Тези териториални придобивки били признати от византийския император Андроник III Палеолог (1328—1341 г.)¹⁰.

Вторият етап на сръбската експанзия по времето на Стефан Душан започва след смъртта на Андроник III Палеолог (лятото на 1341 г.) и съвпада с периода на гражданските войни във Византия (1341—1354 г.). Бягството в Сърбия на Йоан Кантакузин — известния византийски историк и претендент за императорския престол през лятото на 1342 г., довежда до сключването на договор между него и Стефан Душан за съвместни действия срещу групировката на императрица Ана Савойска и Алексий Апокавк, противници на Кантакузин. Този договор дава удобен повод на сръбския владетел да продължи завоеванията си. През 1342—1343 г. той завладява част от градовете в Южна Македония, земите източно от Вардар и около Мелник, където преди това управлявал отцепилият се от сръбската власт феодал Хрельо¹¹. Още по време на преговорите си с Йоан Кантакузин Стефан Душан дава ясно да се разбере, че неговата цел е завладяването на всички територии на запад от Христопол (дн. Кавала)¹². В условията на продължаващата с все по-голямо ожесточение гражданска война във Византия тази цел през първата половина на 40-те години на XIV век става напълно осъществима. През пролетта на 1344 г. Стефан Душан, вече като противник на Кантакузин, прехвърля войските си на изток от Струма и завладява Зъхна и околностите на Сяр. Със завземането на Сяр на 25 септември 1345 г.¹³ в сръбска територия попада цяла Югоизточна Македония заедно с целия Халкидически полуостров до Христополските проходи. Във владение на Византия остава само Солун и близката околност на града (карта № 1).

По-старата сръбска историография чрез своя най-виден представител Стоян Новакович чертаеше югоизточните граници на Душановата държава до устието на р. Марица и включваше в нея цяла Югозападна Тракия¹⁴. Това схващане бе оборено убедително още от Константин Иречек и в последно време въпросът за югоизточните предели на Сърбия по времето на Стефан Душан намери окончателно разрешение. Според съвременните схващания границата между сръбските и византийските владения до 1355 г. е минавала на изток от Христопол по т. нар. Христополски проходи, като в сръбска територия влизали устието на р. Струма и градовете Драма и Филипи¹⁵.

С превземането на град Бер от Стефан Душан практически цяла Македония попада под сръбска власт¹⁶. Завършващ етап на сръбската експанзия на юг е присъединяването на земите в Северна Гърция (Епир и Тесалия) до края на 1348 г. По този начин сръбската държава се превръща в най-мощния във военно, политическо и териториално отношение държавен организъм на Балканския полуостров в средата на XIV век. Това дава основание на нейния владетел Стефан Душан през април 1346 г. тържествено да се провъзгласи за цар, след като издига и сръбската архиепископия в ранг на патриаршия, и подобно на българския цар Симеон, с когото учените често го сравняват, да крои планове за съкрушаването на Византия.

От изложените факти за развоя на сръбската експанзия в югозападните български земи, а и в югозападните области на Балканския полуостров като цяло става ясно, че тя е осъществена в течение на пет-шест десетилетия и завършва около средата на XIV век. Независимо от огромните си мащаби във военно отношение тази експанзия няма импозантен характер. На практика сръбското настаняване в Македония, Албания, Епир и Тесалия се осъществява твърде лесно, като единствените открити сражения между сърби и византийци, сърби и българи стават съответно през 1258 г. край Прилеп и в 1330 г. край Велбъжд¹⁷. От друга страна обаче, не може да не направи впечатление, че завладяването на югозападните български земи от сърбите се отличава със системност и се извършва на етапи, всеки един от които донася на сръбската държава значителни и трайни териториални придобивки. За държавата на Неманичи от края на XIII и първата половина на XIV век е характерно постепенното и трайно налагане на юг, югоизток и югозапад, като с малки, почти незначителни изключения тя не претърпява териториални загуби — явление, твърде характерно и за Византия, и за България в този период.

Кои са причините, които обуславят успеха и характера на сръбската експанзия до средата на XIV век? В по-старата литература политическият възход на Неманичка Сърбия и насоките на нейното разширение се обясняваха почти изключително с личните качества на представителите на династията Неманичи и особено с амбициите и политическия талант на нейния най-виден представител Стефан Душан¹⁸. Това мнение вече може да се счита за остаряло, макар че все още се срещат опити то да бъде съживено под една или друга форма¹⁹.

В основата на сръбската експанзия от края на XIII и първата половина на XIV век стоят взаимно свързани фактори от икономическо, социално и политическо естество. Тези фактори не могат да се ограничат само в рамките на сръбското феодално общество и за да придобият реалната си стойност, трябва да се проектират върху цялостното развитие на Византия и България през същия период. Само така могат да се разберат както особеностите в развитието на сръбската държава, така и конкретната обстановка в съседните й държави, която спомага за териториалното й разширение.

Очевидно е, че периодът на политическо активизиране и възход на Сърбия през последните десетилетия на XIII век и след това съвпада с общия стопански подем на страната. Освен развитието на традиционните за една средновековна икономика отрасли, като земеделие, скотовъдство и занаяти, особено развитие в Сърбия получават рударството и металургията и преди всичко добивът на цветни метали. В началото на втората половина на XIII век на нейна територия се заселват саси — рудари, които съживяват сребърните и златните рудници, експлоатирани още през античността. По това време възникват и се развиват такива важни рударски центрове като Бръсково, Рудник, Трепча, Грачаница, а през 20-те години на XIV век — Ново Бърдо, където се добивало голямо количество злато, примесено със сребро (т. нар. глама)²⁰. Макар че липсват точни данни за количеството добивано сребро от края на XIII до края на XIV век, едва ли може да буди съмнение фактът, че още тогава Сърбия се превръща в един от големите европейски производители на този метал. В началото на XV век например сръбската държава добива една пета от цялото европейско производство на сребро²¹. По този начин в ръцете на сръбските владетели се стичат огромни богатства, които съдействат за усилване авторитета на централната власт и увеличаване военната мощ на държавата. Стопанският възход, в центъра на който стояло рударството и преди всичко добивът на сребро, спомага за издигане и на феодалната класа, или, с други думи, съдейства за развитието не само на икономическите, но и на социалните фактори, които определят активизирането на външната политика на сръбската държава. Икономическите възможности и относителната икономическа самостоятелност на централната власт в Сърбия до голяма степен компенсира неблагоприятните последици от проявите на феодален сепаратизъм и териториален партикуларизъм, характерен за държавата на Неманичи още от самото й основаване. За това говори и обстоятелството, че макар в периоди на вътрешни междуособици политическата активност на сръбската държава да затихва, на практика не се стига до прекратяване на експанзията чак до средата на XIV век и още повече — до териториални загуби.

За да оценим в пълна степен влиянието на икономическите фактори върху политиката на Неманичка Сърбия, е необходимо едно макар и бегло сравнение с икономическото развитие на Византия и България в края на XIII и XIV век.

Във Византия развитието на феодалната икономика върви преди всичко по линия на укрепване на феодалното стопанство, на превръщане на феодалния домен в основна стопанска единица и на упадък на градовете, т. е. по линия на аграризацията²². Тази насока в икономическия живот способства за подкопаване силата на централната власт и за разпокъсване на държавната територия. Подобни процеси се наблюдават и в България. Наистина и тук има достатъчно сведения за развитието на рударството, но очевидно то не достига такава степен на развитие, че да влияе пряко върху статута на централната власт и оттук — върху политическите и военните възможности на държавата. Това твърдение намира индиректна подкрепа във факта, че в структурата на външнотърговския обмен на българската държава през XIII—XIV век преобладават селскостопанските произведения²³. В същото време среброто представлява основно перо в износа на Сърбия за Дубровник и за италианските морски републики (главно Венеция). Погледната в тази светлина, спецификата в икономическото развитие на сръбската държава през XIII—XIV век обяснява в значителна степен нейния политически подем.

Икономическите предпоставки са добра основа за вникване и в социалните причини за началото и успеха на сръбската експанзия. В литературата вече е изтъкван и се смята за всеобщо признат фактът, че вдъхновители на активизирането на сръбската политика на юг са сръбските властели²⁴. В разглеждания период те представляват вече една достатъчно силна и сплотена класа, която чрез своите представителни органи — държавните събори, е в състояние да налага своята воля по отношение политиката на държавата²⁵. Не противоречи ли обаче такъв извод на казаното за ролята на централната власт в това отношение? Особеното в развитието на сръбската държава до средата на XIV век се състои в това, че в определени подходящи в политическо отношение периоди кралската или царската власт се превръща в изразител на волята на онази част от сръбските феодали, които са заинтересувани от експанзия на юг. Поради относителната си икономическа самостоятелност и възможности владетелят представлява личност, която олицетворява и дава израз на класовите интереси на голяма част от феодалите. Това явление е особено типично за времето на Стефан Душан. Тогава по-добре от всякога проличава възможността на централната власт да концентрира и реализира експанзионистичните стремежи на сръбските властели.

От друга страна, изтъкнатите икономически и социални фактори се проявяват благодарение на благоприятната политическа обстановка за сръбската държава в края на XIII и първата половина на XIV век. Дубровнишкият историк Мавро Орбини в труда си „Царството на славяните” (1601 г.) много точно отбелязва, че цар Стефан Душан завладял лесно „Романия” (т. е. византийските владения в Югозападните части на Балканския полуостров), тъй като не срещнал сериозна съпротива²⁶. Тази констатация на Орбини може да се разшири за целия период на сръбската експанзия²⁷. Тя се осъществява във време на упадък и граждански войни във Византия, на татарска хегемония и болярски междуособици в България. Дори самият факт, че сръбските владетели от края на XIII и първата половина на XIV век насочват погледите си на юг, като в същото това време северните и северозападните сръбски) земи остават незащитени и неприобщени към териториалното ядро на сръбската държава, говори достатъчно красноречиво, че сръбската експанзия има характер на запълване на „политически вакуум” в югозападните балкански земи. Този „вакуум” възниква в резултат на обстоятелства, които нямат нищо общо с вътрешното развитие на Сърбия. Сръбската държава не проявява особена активност и инициатива на северните и северозападните си граници, където предимството е на страната на Босна и на силната унгарска държава.

В териториално отношение разширението на Неманичка Сърбия става за сметка на Византия. По този начин обект на съперничество между двете държави стават и югозападните български земи, върху които етнически права има българската държава. Затова сръбската експанзия засяга интересите не само на Византия, но и на България. След такъв извод интересно ще бъде да се проследи каква е била реакцията на търновските владетели спрямо сръбските успехи в югозападните български земи.

Не може да има съмнение, че в българския царски двор са били живи спомените за периодите на величие на българската държава, когато тя е обхващала в своята територия всички земи, населени с българи. В една от българските добавки към превода на хрониката на Константин Манасий, съставени по времето на цар Иван Александър, с гордост е отбелязано, че българите са царували „до Охрид, Драч и по-далече”²⁸. От изворите за политиката на българската държава през първата половина на XIV век може да се направи изводът, че в периодите на политическо активизиране българските владетели са обръщали погледите си преди всичко към Тракия и са се стремели към приобщаване на тамошните български земи, намиращи се под византийска власт²⁹. Тази насока в политиката на България е сравнително лесно обяснима: военните конфликти с Византия са по-приемливи и в по-голяма степен отговорят на вече по-ограничените възможности на българската държава. Антивизантийската насоченост на българската политика, прекъсвана от време на време от периоди на затишие и дори на съюзи, внася един интересен момент в българо-сръбските, българо-византийските и сръбско-византийските отношения. От една страна, борбата на двете южнославянски държави с Византия изисква поддържането на добри отношения помежду им. От друга страна обаче, сръбското разширяване в земи, населени с българи, и опитите на Сърбия за установяване на политическа хегемония внасят елемент на подозрения и известна напрегнатост в тези отношения³⁰. Не може да не направи впечатление фактът, че когато българската държава в общи линии заздравява положението си в Тракия, тя неизменно насочва вниманието си на югозапад. Това личи най-добре в последните години от управлението на цар Михаил III Шишман — този български владетел през XIV век, който води най-активна политика спрямо Сърбия и сръбската експанзия в югозападните български земи. Тази негова политика кулминира в българо-византийския съюз с антисръбска насоченост от края на 20-те години на XIV век, който (в случай че се увенчаел с военен успех) сигурно би довел до значителни политически промени и би възпрял сръбските амбиции за експанзия на юг. Поражението, което войската на цар Михаил III Шишман претърпява в битката при Велбъжд (28 юли 1330 г.) открива простор за сръбското разширение в югозападните български земи и решава в полза на Сърбия изхода на съперничеството за политическа власт в тях³¹. В следващите две десетилетия сръбското настъпление зависи преди всичко от наличието на благоприятна политическа обстановка и от това, доколко Византия е в състояние да брани своите владения.

За разлика от цар Михаил III Шишман, цар Иван-Александър провежда по-внимателна политика спрямо Сърбия — обстоятелство, което трябва да се обясни не толкова с политическо късогледство, колкото с осъзнаване на реалните възможности на България през втората четвърт на XIV век. Независимо от това и въпреки установяването на добри отношения със Сърбия след 1331 г., българският владетел не забравял напълно и населените с българи земи на югозапад. Това проличава примерно в събитията от 1335— 1337 г., когато изворите свидетелстват за охлаждане на българо-сръбските отношения³². В едно от послесловията към „Песнивеца”, писан в 1337 г. по поръка на цар Иван-Александър, анонимният български книжовник величае българския цар като „втори древен Александър”, който завладял много земи и крепости „даже и до Морава”³³. Възприети буквално, тези сведения означават, че българите си възвръщат областта Мрака. На тях досега или не е обръщано внимание, или те са разглеждани под впечатлението на панегиричния патос, с който българските книжовници обикновено рисуват образа на цар Иван-Александър. Всъщност сведенията в „Песнивеца” за български териториални придобивки в областта Мрака намират потвърждение и в една автентична сръбска грамота за манастира „Св. Никола” във Враня, издадена от крал Стефан Душан вероятно в 1343—1345 г. В нея се казва, че манастирът се намирал „на краищу”, т. е. на границата, и поради тази причина получавал известни данъчни облекчения³⁴. Тези изворови податки показват, че независимо от растящата мощ на сръбската държава България все пак е била в състояние да отвоюва от нея известна, макар и сравнително скромна по размерите си територия. В следващите десетилетия обаче все по-ярко изпъкват отрицателните последици от феодалния сепаратизъм, който лишава България от възможността да провежда достатъчно ефикасна външна политика. Нещо повече, издигането на сръбската архиепископия в патриаршия и коронясването на крал Стефан Душан за цар през април 1346 г. в Скопие се извършва с пряката подкрепа на българския цар и патриарх. В увода към известния „Душанов законник” и в краткото житие на сръбския патриарх Сава се казва, че на 16 април 1346 г. сръбският владетел бил увенчан с царска корона от ръкоположения малко преди това патриарх Йоаникий. На церемонията присъствали българският патриарх Симеон и българските архиепископи³⁵. Подкрепа на сръбския владетел оказва и Охридската архиепископия, чийто диоцез попаднал изцяло в сръбска територия. Между Охридската автокефална църква и сръбското царство се установяват добри отношения, от които и двете страни имали взаимна изгода³⁶. Интересно е да се изтъкне единството в политиката на Търновската патриаршия и Охридската архиепископия в този момент. Независимо от своята грецизация, независимо от това, че за преки контакти между двете църкви от това време не е известно нищо, Охридският архиепископ и през първата половина на XIV век е приеман за „духовен пастир на българите”, който „поучава мизийските народи (българите — б. а.) на богописания закон”³⁷. Не е изключено след коронацията на Душан България да е получила известна териториална компенсация за оказаната подкрепа³⁸, но за българската държава и владетел това е бил акт преди всичко с престижно значение. Отказът на византийската църква и управляващите среди да признаят царската титла на сръбския владетел открива за България възможността да играе по отношение на Сърбия ролята на „втора Византия”. За някакви по-решителни действия силите на българската държава били недостатъчни, още повече, че в средата на XIV век откъм Тракия се появява много по-опасен противник — османските нашественици.

 

¹Г. Острогорски. Историја Византије. Београд, 1959, с. 437 и сл; Д. Ангелов, История на Византия. Т. III. С., 1972, с. 55 и сл.
²История на България. Т. III. Втора българска държава. С., 1982, с. 265 и сл.
³Историја српског народа. Т. I. Од најстаријих времена до Маричке битке (1371 г.). Београд, 1981, с. 437 и сл.
⁴Гръцкият учен Л. Мавроматис се опита да докаже, че Скопие е било превзето от сърбите в самия край на XIII век. (L. Mavromatis. La prise de Skopje par les serbes: date et signification. — Travaux et Memoires, 5, 1973, p. 329 sq.) Изводите на автора са неубедителни. Византийският историк Йоан Кантакузин изрично е отбелязал, че градът е бил под сръбска власт от времето на император Михаил VIII Палеолог, т. е. отпреди края на 1282 г. Виж: Ioannis Cantacuzeni imperatoris historiarum libri IV. Ed. L. Schopen, III, Bonnae, 1832, p. 133; Гръцки извори за българската история. Т. XXII. С., 1980, с. 387.
⁵Животи краљева и архиепископа српских. Изд. Ђ. Даничић. Загреб, 1866 (Var. Reprints, London, 1972), с. 108—114. За събитията виж П. Мутафчиев. Сръбското разширение в Македония през средните векове. — Македонски преглед, IV, 1931, с. 12 — 13; К. Јиречек. Историја срба. Т. I. Београд, 1978, с. 191—192; Историја српског народа... Т. I, с. 439—441.
⁶К. Јиречек. Историја... Т. I, c. 194 и сл.; L. Mavromatis, La fondation de l’Empire serbe. Le kralja Milutin. Thessalonique, 1978, p. 89—119; Историја српског народа. T. I, c. 445—449.
⁷Изворите споменават градовете Просек, Щип и Велес. Виж Животи кралјева..., с. 197; Cant., I, Bonnae, 1828, p. 414; N. Gregorae Byzantina Historia, I, Bonnae, 1829, p. 414. Византийските извори споменават за Просек.
⁸За локализирането им виж Т. Томоски. Белешки по повод воениот поход на Андроник III во Македонија во 1330 год. — Год. зборник на филозофскиот фак. на Универзитетот во Скопије, XVI, 19 64, с. 41—44.
⁹Greg, I, p. 457. Виж и М. Динић. О хронологију Душанових освајања византиских градова. — ЗРВИ, 4, 1956, с. 7 и сл. Според автора тези сведения се отнасят за 1334 год.
¹⁰К. Јиречек. Историја... Т. I, c. 214; П. Мутафчиев, Сръбското разширение. .., с. 18; Историја српског народа. Т. I, c. 511—516.
¹¹Историја српског народа. Т. I, c. 516 и сл. За хронологията на тези завоевания и различните мнения виж М. Динић. О хронологију..., с. 8 и Е. П. Наумов. К вопросу оподлинности некоторых сербских грамот XIV ве ка. — Славянское источниковедение, М., 1965, с. 117 и сл; същият, Феудалниот сепаратизам и политиката на Душан во 1342—1355 г. — Историjа, 2, 1968, с. 66—68.
¹²Cant., II, Bonnae, 1830, p. 226; ГИБИ, Т. XXII, с. 320.
¹³Ал. Соловjeв. Цар Стефаи Душан у Серезу. — ЈИЧ, I, 1935, с. 474; G. Soulis, Notes on the History of the City of Serres under the Serbs. — In: Γ. Σούλης, Ἱοτορικὰ μελετήματα, Ἀθῆναι , 1980, V, p. 373, n. I.
¹⁴Ст. Новаковић. Струмска област у XIV веку и цар Стефан Душан. — Глас СКА, 36, 1893; същият, Срби и турци. Београд, 1960 (трето издание), с. 132—133, 149, 162—163, 201. И в по-ново време не липсват опити да се подкрепят твърденията на Ст. Новакович. Виж напр. Г. Шкриванић. О јужним и југоизточним границима српске државе за време цара Душана и после његове смрти. — ИЧ. 11, 1960, с. 6 и сл.
¹⁵Г. Острогорски. Христопољ измећу срба и византинаца. — ЗбФФ у Београду, VIII —1, 1964, с. 333—340.
¹⁶Cant., Ш, p. 31. Завземането на Вер се поставя обикновено между 1345—1347 г. Вж. Γ. Χιονίδης, Ἱστοία τῆσ Βεροίας. Τῆς πόλεως καὶ τῆς κεριοχής, ΙΙ, Βυζαντινοί χρονόι  Θεσαλονίκη, 1970, σ. 46 – 48.
¹⁷П. Мутафчиев. Сръбското разширение..., c. 18—19. Виж. още К. Јиречек, Историја... Т. I, c. 212.
¹⁸Т. Флоринский. Памятники законодательной деятельности Душана, царя сербов и греков. Киев, 1888, с. 4, 8; Ст. Новаковић, Срби и турци, с. 127; Idem. Les problemes serbes. - Аrchiv fur Slav. Philologie, 34, 1912, p. 232.
¹⁹L. Mavromatis. La fondation de l’Empire serbe, passim. Вж. критичните бележки в рецензиите на В. Krekic, Amercan Hist. Review, 3, 1980, p. 615—616; Hr. Matanov. Etudes Balkaniques, 2, 1980, p. 143—147. Вж. още G. Soulis. The Serbs and Byzantium during the Reign of Tsar Stephen Dusan (1331—1355) and his Successors, Dumbarton Oaks Library and Collection. Washington, D. C., 1984, p. 38—39.
²⁰K. Јиречек. Историја срба. Т. II, Београд, 1978, с. 425; Историја српског народа, с. 370 и сл; Обилен материал за развитието на рударството в Сърбия у М. Динић, За историју рударства у средњовековној Србији и Босни, Т. I—II. Београд, 1955—1962.
²¹С. Ћирковић. Дубровачка ковница и производња сребра у Србији и Босни. — ИГ, 1—2, 1976, с. 91—99.
²²G. Ostrogorsky. La grand domaine dans Tempire byzantin. — Rесueils de la Soc. J. Bodin, IV, 1949, p. 45—50 (Сабрана дела, Т. II, Београд, 1969, с. 184—186); М. Я. Сюзюмов. К вопросу об особенностях генезиса и развития феодализма в Византии. — ВВр, XVII, 1960, с. 14.
²³Стопанска история на България (681—1981), С., 1981, с. 76—91.
²⁴Г. Острогорски. Душан и његова властела у борби са Византијом.— 3б. у част шесте стогодишњице Законика цара Душана. Т. I, Београд, 1951, с. 79—87.
²⁵Вж. Н. Радојчић. Српски државни сабори у Средњем веку, Београд, 1940, passim.
²⁶М. Орбин. Краљевство словена. Београд, 1968, с. 35.
²⁷К. Јиречек. Историја... Т. I, с. 212; П. Мутафчиев, Сръбското разширение..., с. 18—19; Ив. Дуйчев у П. Мутафчиев, История на българския народ. Т. II, С., 1943, с. 250.
²⁸Й. Иванов. Български старини из Македония, С., 1970, с. 623.
²⁹История на България, Т. III, с. 302 и сл., 323 и сл., 334 и сл.
³⁰П. Ангелов. Българо-сръбски политически отношения при царуването на Иван-Александър (1331—1371 г.) и Стефан Душан (1331—1355 г.) — Год. на СУ ИФ, т. 72, 1978, С., 1982, с. 96; същият, Югозападните български земи в политиката на цар Иван-Александър. — Векове, 4, 1983, с. 32 и сл.
³¹Г. Острогорски. Историја..., с. 471; Ив. Божилов, Фамилията на Асеневци (1186—1460). Генеалогия и просопография. С., 1985, № 26.
³²П. Ангелов. Българо-сръбски политически отношения..., с. 99—100.
³³Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С., 1969, с. 15—16.
³⁴Ал. Соловјев. Повеља краља Душана о манастиру Св. Николе у Врањи. — ПКJИФ, 7, 1927, с. 114.
³⁵Ст. Новаковић. Законик цара Стефана Душана. Београд, 1898, с. 4; Животи краљева . . . , с. 380.
³⁶Ив. Снегаров. История на Охридската архиепископия. Т. I, C., 1924, с. 246; Цв. Грозданов, Охридското зидно сликарство од XIV век. Охрид, 1980, с. 17—18.
³⁷Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 34—36; П. Ангелов. Демографският облик на град Охрид през XIII—XIV век. — Векове, 5, 1981, с. 18 и сл.
³⁸Изказано е мнение, че през 1346 г. цар Иван-Александър получил като компенсация областта Мрака. Виж П. Ангелов. Грамотите на Стефан Душан за манастира „Св. Никола Мрачки” и българо-сръбските отношения. — ИПр, 1, 1979, с. 109—116.
Ако трябва да се търси някаква териториална придобивка за България в този период, по-логично е да се смята, че в българска територия бил върнат Рилският манастир и земите около него, които в 30-те и началото на 40-те години били в сръбска територия. В подкрепа на това мнение са податките от Рилската грамота на цар Иван Шишман (1378 г.), където се казва, че Рилският манастир бил даряван от Иван-Александър. Виж Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 599.

 

2. Сърбия и Романия. Югозападните български земи в административната структура на Душанова Сърбия

 

Териториалното уголемяване на сръбската държава на юг довежда до присъединяване на нови земи, които са различни по етническата си структура, традиции на управление и икономическо развитие. Сръбското териториално разширение има подчертан завоевателен характер. Самите сръбски владетели несъмнено са имали чувството, че завладяват земи с несръбско население, чуждо на традициите на сръбската държава. Това е една от причините в изворите от сръбски произход още твърде отрано да се прави определена разлика между „сръбски земи” и земи, отнети от Византия и България, които били наричани или „гръцки земи”, или „Романия”. Това схващане за териториалната структура на сръбската държава било толкова дълбоко вкоренено, че дори и на включването на Зета в държавата на Неманичи било гледано като на завладяване на „гръцка земя”³⁹. По времето на крал Милутин с тези понятия са означавани съответно териториите на предмилутинова Сърбия и териториите, завладени след 1282 г.⁴⁰. Изворите позволяват да се направи изводът, че термините „сръбска” и „гръцка земя” (Романия) през този период нямат един и същ териториален смисъл. Границата между тях с развитието на експанзията на юг се премествала по посока на завоеванията. Така например за родоначалника на Неманичи — великия жупан Стефан Неман, „гръцки земи” били териториите по поречието на Лаба, около Липлян и др., а житиеписецът на крал Милутин включва вече Липлян и Призрен в „сръбската земя”, а в „гръцката” — Полог, Скопие и др. До средата на XIV век придобитите от сръбската държава земи на юг, включително и в Македония, нямали обособен статут и често били обозначавани с понятието „отечество”, което според сръбските средновековни схващания означава земи, над които сръбският владетел има върховна власт⁴¹. Към 1347 — 1348 г. присъединените към Сърбия нови земи са вече толкова обширни, че съставляват по-голяма част от държавната територия. Това налага извършването на административна реорганизация, в която „сръбските” и „гръцките” земи имали вече по-особено положение. Впрочем присъединяването на нови територии е отразено и в сръбската владетелска титулатура от това време.

Както сръбските, така и византийските извори от средата на XIV век недвусмислено показват, че малко след провъзгласяването на сръбското царство неговата територия била разделена на две части: „сръбска земя” (Сърбия) и „гръцка земя” (Романия). Северните дялове или „сръбската земя” била предоставена на наследника на цар Стефан Душан — крал Урош, а южните дялове — „гръцката земя” или „Романия” — на самия Душан. Никифор Григора отбелязва, че държавата била поделена между син и баща, като на крал Урош били дадени за управление „по обичая на трибалите” (сърбите — б.а.) земите до Дунав и Адриатика, а Стефан Душан запазил за себе си и управлявал „по ромейски обичай” земите и градовете до Христополските проходи⁴². Византийският историк несъмнено е бил сравнително добре информиран. Това показват няколко сръбски грамоти и други книжовни паметници от това време. Така например в грамотата на цар Стефан Душан от 1348 г., с която той потвърждава всички имоти на сръбския светогорски манастир Хилендар, се прави ясна разлика между поземлените владения в „Сърбия” и в „Романия”⁴³, а в договора на сръбския владетел с Дубровник от 20 септември 1349 г. се срещат изрази като „земя царска и кралева”, „властелин царев и кралев”, „търгове царски и кралски” и др.⁴⁴. Разграничение между сръбска и гръцка земя се прави и в една приписка към четвероевангелие, писано по поръка на цар Стефан Душан в 1348 г.⁴⁵.

Проблемът за териториалната подялба на сръбското царство, отразена в изворите от средата на XIV век, многократно е бил обсъждан, като при това е намирал различни трактовки. Напоследък надделява схващането, че сръбското царство и след 1346 г. запазва административното си единство, израз на което е правото на Стефан Душан на върховна власт в него⁴⁶. Какъвто и да е бил статутът на двете области в сръбското царство, самият факт на тяхното неоспоримо съществуване показва, че новопридобитите земи не били инкорпорирани трайно в държавната структура на Сърбия. Това важи и за тези земи (например Северна Македония), където сръбската власт се задържа най-продължително време. Неуспехът да се създаде държавно единство се дължи както на нееднаквото икономическо развитие на отделните области⁴⁷, така и на етническите различия, тъй като в „Романия” живеели компактни маси българско, гръцко и албанско население. Впрочем това личи нагледно при очертаване на вътрешната граница межу „сръбските” и „гръцките” земи, което може да стане сравнително лесно чрез податките от споменатата вече Душанова грамота за манастира Хилендар⁴⁸. В нея имотите на манастира са разпределени както в „сръбската”, така и в „гръцката земя” (Романия). Чрез тяхното локализиране може да се набележат най-крайните точки в южните дялове на Сърбия и по този начин да се очертае някъде по-точно, другаде приблизително вътрешната граница между двата дяла на сръбското царство. Според Хилендарската грамота от 1348 г. в „сръбската земя” влизали териториите по западните склонове на Шар планина, около Призрен и самия град, в Пилот, Горни и Долни Полог, Косово, Зета, Морава и Рашка. В „гръцката земя” (Романия) влизали областите около Скопие, Щип, р. Брегалница, Враня (вероятно по десния бряг на р. Българска Морава), Мрака и други земи далеч на юг. Следователно границата между “Сърбия” и „Романия” според грамотата от 1348 г. изглежда приблизително така: на северозапад тя започва вероятно някъде около днешната югославо-албанска граница, минава по югозападните склонове на Шар планина, достига на юг от Гостивар, завива на север от Скопие⁴⁹ и вероятно по склоновете на Скопска Черна гора достига на север от Враня. След това тя е следвала в общи линии посоката Враня — Радомир, но за съжаление по тази линия няма споменати имоти, които да позволят нейното по-точно очертаване (виж Карта № 2).

Определянето на границата между „Сърбия” и „Романия” посредством податки в официален документ от сръбската царска канцелария дава възможност да се направят редица важни заключения. Преди всичко трябва да се подчертае, че понятието „Романия”⁵⁰ има политически и административен, а не определен етнически смисъл. В тази област влизали освен югозападните български земи още и цяла Албания, Тесалия и Епир. От друга страна, в „сръбската земя” са били включени и земи, населени с българско население — например Долни и Горни Полог⁵¹ и част от западните български краища. Интересно е да се отбележи, че в една приписка, съвременна на Хилендарската грамота, също се прави разграничение между „Сърбия” и „Романия”, но западните и северозападните български земи под сръбска власт са наречени „Загорие”⁵². Очевидно критерият, който е използван при разделянето на сръбското царство на две големи области, не е чисто етнически.

На второ място трябва да се подчертае, че в понятието „гръцка земя” не са влизали само земи, отнети от Византия, а и такива, които са били в пределите и на българската държава. Така например манастирът „Св. Никола Мрачки”, който през 1347 r. c положителност е в българска територия⁵³, е поставен в „гръцката земя”. Неговото споменаване в сръбската грамота от 1348 г. не означава, че той и областта Мрака са се намирали в границите на Сърбия, тъй като грамотата е потвърдителна, а не дарствена. Според съществуващата в средновековието практика владетелят може да потвърждава и имоти, които не се намират в територията на неговата държава. Самата грамота от 1348 г. съвсем ясно демонстрира това обстоятелство. С нея Стефан Душан потвърждава не само Хилендарските имоти на българска територия, но и такива в Солун, който е бил под византийска власт.

Подялбата на сръбското царство намира отражение и във владетелската титулатура на цар Стефан Душан⁵⁴ и в църковната организация от средата на XIV век. Така например Злетовската епископия, основана между 1347 — 1350 г., била подчинена в църковно отношение на Скопската митрополия, а Положката епископия, основана приблизително по същото време — на Призренската митрополия⁵⁵.

Наскоро в научната литература бе изказана тезата, че след 1350 — 1351 г. границата между „Сърбия” и „Романия” била преместена на юг и в общи линии съвпаднала със сръбско-византийската граница по времето на крал Стефан Дечански⁵⁶. Това схващане на съветския изследовател Е. П. Наумов се основава на иначе приемливата констатация, че в последните години от своето управление цар Стефан Душан предприел известни мерки за заздравяване властта си на юг, но аргументите, които се изтъкват в нейна подкрепа, не са убедителни. На първо място се посочва една грамота на сръбския цар от 1352 — 1353 г., с която той дарява на Сярския митрополит Яков манастира „Св. Никола” на р. Пчиня. Тази грамота била потвърдена и от крал Урош⁵⁷. Тъй като областта около р. Пчиня според грамотата от 1348 г. спадала към „гръцката земя”, то потвърдителната грамота на крал Урош от 1352 — 1353 г. се тълкува в смисъл, че по време на нейното издаване тази област вече се намирала в земите, управлявани от Душановия наследник, или, с други думи, тя била вече в „сръбската земя”. За да се приеме този аргумент, е необходимо да се докаже, че в Душанова Сърбия е съществувала практиката съвладетелят да потвърждава грамоти на владетеля. Това обаче не може да се докаже, тъй като грамотата за Сярския митрополит Яков е единствен пример в това отношение. Известно е например, че цар Стефан Душан е издавал грамоти за имоти в „сръбската земя”, без те да са били потвърждавани от крал Урош, а самият Урош е нямал право да издава грамоти за земите, които били под негово управление⁵⁸.

Ясно е, че за потвърдителната му грамота от 1352 — 1353 г. трябва да се търси друго, и то съвсем конкретно обяснение⁵⁹. Тук е достатъчен изводът, че тя не може да се използва като доказателство за разширяването на „сръбските земи” на юг след началото на 50-те години на XIV век⁶⁰.

Вторият аргумент на Е. П, Наумов, а именно създаването на Злетовската епископия и подчиняването ѝ на Скопската митрополия, което събитие той датира в 1352 — 1353 г.⁶¹ и което според него означава, че и Злетово било по това време в „сръбската земя”, не може да се приеме по две причини: първо, няма никакви основания да се твърди, че през 50-те години на XIV век Скопие и Скопската митрополия са били в „сръбската земя”, и, второ, грамотата за основаването на Злетовската епископия е била издадена не в 1352 — 1353 г., а в 1347 — 1350 г.⁶². С други думи, издаването на тази грамота не може да се свърже със събития, станали през 1350 — 1351 г. Тя е издадена или малко преди, или малко след Хилендарската грамота от 1348 г. Обстоятелството, че общата хилендарска грамота е запазена в препис от 60-те години на XIV век, още веднъж убедително показва, че поне до края на Душановото управление не е била правена промяна в териториалното разпределение между „сръбска” и „гръцка” земя.

След като бе изтъкнато, че югозападните български земи под сръбска власт през 40-те и началото на 50-те години на XIV век са включени в т. нар. „гръцка земя” или „Романия”, необходимо е да се обясни защо спрямо тези земи е бил употребяван подобен териториално-административен термин.

На първо място трябва да се изтъкне, че названието „гръцка земя” в смисъл територия, завоювана от Византия, има стари традиции в Неманичка Сърбия и се появява още в зората на нейното съществуване. Както бе вече изтъкнато, експанзията на сръбската държава в югозападните български земи се осъществява във време, когато те са в границите на Византия. Но примерът с манастира „Св. Никола Мрачки” и областта Мрака показва, че в „гръцката земя” са били включвани и земи под властта на българския цар. Освен това сръбските владетели добре са съзнавали, че земите в Македония, преди да бъдат византийски, са били в границите на България. Красноречив пример за това е хрисовулът на Стефан Душан от 1335 г. за манастира „Трескавец” край Прилеп. В него се казва, че преди сръбското настаняване тази област била под скиптъра на „гръцките и българските царе”⁶³. На пръв поглед като че ли се получава едно разминаване между традиция и действителност и това обстоятелство естествено се нуждае от известни пояснения.

През втората четвърт на XIV век и особено след 1346 г. понятието „гръцка земя” придобива освен териториално още и символично значение. Пак според една стара традиция в сръбската държава царското достойнство се е свързало с гърците (фактически с византийската империя). В една своя грамота от 1198 — 1199 г. великият жупан Стефан Неман подчертава, че „премилостивият Бог утвърди за гърците царе, а за унгарците — крале”⁶⁴. Затова в процеса на подготовка за провъзгласяване на сръбското царство и особено след това, названията „гърци” и „гръцка земя” имат вече пряко отношение към царското достойнство на сръбския владетел и служат за издигане на международния му престиж⁶⁵.В същото време титулатурата на сръбските владетели от XIV век, която отразява сбито териториалния развой на държавата, а в някои случаи и нейния етнически състав⁶⁶, позволява да се погледне на нещата и откъм чисто реалната им страна. В титлите освен традиционните названия „гърци” и „Романия” твърде често се срещат и названията „българи” и „България”. Още в 1319 г. крал Милутин в един надпис от католическата църква в Бари се величае като „Урош, крал на Рашка, Дукля, Албания, на България и цялото Поморие”. Названията „българи” и „България” се срещат често и в титлите на Стефан Душан, особено след неговите големи завоевания в Централна, Югоизточна и Южна Македония. В една грамота за манастира„Пантократор” в Дечани от 1343 — 1345 г. сръбският владетел се е подписал като „Стефан, в Христа бога верен крал на всички сръбски и поморски земи и на гръцките и българските предели”. По същото време в писмо до венецианския дож Андрей Дандоло Стефан Душан се титулува като владетел на Сърбия, Дукля, Хум, Зета, Албания, поморските земи и на „немалка част от Българското царство”. Подобни примери има много и за периода след обявяването на царството. По различни поводи и с различни модификации сръбският цар се подписва или изтъква и като владетел на българи или българска земя. По този начин самият Стефан Душан дава ясно да се разбере, че е съзнавал българския етнически характер на земите в Македония⁶⁷. Впрочем за това има достатъчно сведения и в други извори от сръбски и византийски произход. В известната своя грамота за Скопския манастир „Св. Георги Бързи” от 1299 — 1300 г. крал Милутин, дарявайки на манастира имоти в околността на Скопие, изрично забранява на „сърби, власи или българи” да влизат в манастирското землище⁶⁸. В Душановата грамота за манастира „Св. Никола” във Враня (1343 — 1345 г.) от множеството споменати парици на манастира само един е отбелязан изрично като сърбин⁶⁹. Когато през 1326 г. известният византийски историк и полихистор Никифор Григора минава през Струмица като участник във византийското пратеничество до сръбския крал Стефан Дечански, той специално изтъква: „Повечето от тукашните стари жители са от ония мизи (българи — б. а.), които живеят в съседство с нас”⁷⁰.

С други думи, независимо от включването на по-голямата част от югозападните български земи в административно-териториалното понятие „Романия” или „гръцка земя” и сръбските владетели, и други техни съвременници от първата половина на XVI век са гледали на тях като на земи, в които основната маса население е българско. И това схващане не се променя независимо от продължителния период на сръбска власт в тях.

 

³⁹Историја Црне горе, Т. I, ч. 1, Црна гора у доба Неманића, Титоград, 1970, с. 3.
⁴⁰Животи краљева..., с. 108—109, 111, 113—114, 196; Љ. Стојановић. Стари српски записи и натписи. Т. I, Београд, 1902 (Фототипно издание Београд, 1982), с. 56, № 50; Законски споменици српских држава среднег века. Изд. Ст. Новаковић, Београд, 1912, с. 479, 635.
⁴¹Животи краљева..., с. 113—114; Законски споменици..., с. 477; Вж. още Ал. Соловјев. Појам државе у средњевековној Србији. — Год. Н. Чупића, Т. 42, 1933, с. 64—92.
⁴²Greg, II, p. 747.
⁴³Законски споменици..., с. 418 и сл. (издадена непълно); Грамотата е издадена и коментирана подробно от Л. Славева. Дипломатичко-правните споменици за историјата на Полог и соседните краеви во XIV век. — В: Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија. Т. III, Скопије, 1980, с. 430—446.
⁴⁴Законски споменици..., с. 169—170.
⁴⁵Д. Богдановић. Каталог ћирилских рукописа манастира Хиландара. Београд, 1978, с. 58, № 15.
⁴⁶Љ. Максимовић. Порески систем у грчким областима Српског царства. ЗРВИ, 17, 1976, с. 101 и сл.; Историја српског народа, Т. I, с. 533—534.
⁴⁷По този въпрос вж. М. Благојевић. Земљорадња у средњовековној Србији, Београд, 1973, с. 337 и сл.
⁴⁸В българската историография господства мнението, изказано от В. Иванова, че въпросната грамота е фалшива (Оряховският манастир и неговите грамоти. — ИИД в София. Т. XI—XII, 1931—1932, с. 104—105). Това твърдение се приема безкритично и от други изследователи. Виж П. Ангелов. Грамотите на Стефан Душан..., с. 110; Л. Мавродинова. Земенската църква. История, архитектура, живопис. С., 1980, с. 142.
Всъщност единственият аргумент на В. Иванова не издържа критика. Тя твърди, че гръцкият превод на Душановата грамота, издаден в гръцките актове на Хилендар с дата 26 април 1348 г. (Actes de Chilandar, Actes grecs, ed. L. Petit, BBp, Прил. к 17 тому, 1911, № 131), е бил подложен на експертиза, която доказала фалшивостта му. Дори бегъл поглед върху двата хрисовула показва, че те не са идентични. Гръцкият фалшификат се отнася за разграничаване на имоти на Хилендар в Света гора и не показва текстуална близост със сръбския документ. Единственото, което може да се твърди за сръбската грамота от 1348, е, че тя е запазена в препис от 60-те години на XIV век. Виж Л. Славева. Дипломатичко-правните споменици.., с. 426 и сл. Това естествено не е основание тя да бъде обявена за фалшива.
⁴⁹Според М. Благоевич град Скопие се е намирал в „сръбската земя” Земљорадња... с. 342). Това мнение е неприемливо. Първо, имотите на Хилендар в „Романия” се намират в близката околност на града и, второ, Скопие е играело твърде важна роля в Душановата държава, за да бъде оставено в частта на крал Урош. Правилно е разгледал въпроса Љ. Максимовић, Порески систем..., с. 105.
⁵⁰За значението на „Романия” виж Љ. Максимовић, Грци и Романија у српској владарско титули. — ЗРВИ, 12, 1970, с. 71.
⁵¹За българския характер на населението в Полог виж А. М. Селищев. Полог и его болгарское население. С., 1981 (фототипно издание), passim.
⁵²Д. Богдановић. Каталог, с. 58, № 15.
⁵³Грамотата на цар Иван-Александър от 1347 г. е издадена от Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 591—594.
⁵⁴Љ. Максимовић. Грци и Романија..., с. 61—71; Стефан Душан за разлика от българския цар Симеон, с когото често го сравняват, не е включвал в титлата си елемента, a само.
⁵⁵Ив. Снегаров. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на проф. Р. Груич „Скопска митрополия”. — ГСУ. БФ, XV, кн. 1, 1937 — 1938, с. 73—74.
⁵⁶Е. П. Наумов. Петте последни години на Стефан Душан. Централната власт и феудалните групации во 1351—1355 г. — Историја, 2, 1970, с. 90—103; същият, Феудалниот сепаратизам..., с. 72—75; същият, Господствующий класс и государственная власть в Сербии XIII—XV вв. М., 1975, с. 270—277.
⁵⁷Законски споменици..., с. 705.
⁵⁸Историја српског народа. Т. I, с. 534.
⁵⁹G. Soulis. Notes on the History of the City of Serres under the Serbs, p. 376.
⁶⁰На същото мнение е и Л. Слаеева. Дипломатичко-правните споменици..., с. 222—223.
⁶¹Е. П. Наумов. Петте последни години… , с. 96.
⁶²Законски споменици..., с. 676—681. В грамотата има несъвпадение между година и индикт. Годината е 1347, а индиктът — 3, което дава 1349—1350 г. В изданието на Ст. Новакович има печатна грешка; вместо индикт 3 е напечатано индикт 6, което е заблудило Е. П. Наумов при датирането. Виж Г. Томовић, Повеља манастира Лескова. — ИЧ, 24, 1977, с. 37—38, бел. 8. Авторката е прегледала оригинала на грамотата и твърди със сигурност, че индиктът е 3-и.
⁶³Законски споменици..., с. 664.
⁶⁴Ал. Соловјев. Одабрани споменици српског права од XII до краја XV века. Београд, 1926, с. 11.
⁶⁵Историја српског народа, Т. I, с. 526; G. Soulis. The Serbs... , p. 31.
⁶⁶По тези въпроси виж К. Јиречек, Историја... , Т. II, с. 3; М. Динић, Српска владарска титула за време царства. — ЗРВИ, 9, 1958, с. 9 и сл.
⁶⁷Вж. П. Ангелов. Названията „България” и „българи” в титулата на сръбските крале от XIV век. — Векове, 2, 1979, с. 48—55. Известна е една грамота за град Круя в Албания с дата 19 април 1343 г., запазена в късен препис от 1457 г. Тази грамота има подпис „Stephanus fidelis in Christo crales bulgarorum”. Вж. L. Thalloczy, C. Jirecek, Zwei Urkunden aus Nordalbanien. — Archiv fur Sl. Phil., 21, 1899; Законски споменици. . ., c. 789. Смятало се е, а и още се смята, че това е грамота на крал Стефан Душан. Както обаче убедително показа Ив. Печев, тази грамота е била издадена от българския цар Иван Стефан, който след детронирането му през 1331 г. е бил за известно време анжуйски наместник в Албания. (Грамотата на цар Иван Стефан от 1343 г. — Векове, 2, 1975, с. 64—69.)
⁶⁸Споменици за средновековната и поновата исторја на Македонија. Т. I, Скопије, 1975, с. 234.
⁶⁹Ал. Соловјев. Повеља краља Душана..., с. 113.
⁷⁰Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 96—98.

 

 

3. Владетел и феодали. Прояви на сепаратизъм в югозападните български земи (1331 — 1355 г.)

 

Характерна особеност в развитието на Неманичка Сърбия още от края на XII век е съществуването на силно изявена териториална обособеност, борбата срещу която е основно звено в политиката на сръбските владетели през следващите десетилетия⁷¹. По времето на крал Милутин и особено по времето на цар Стефан Душан се забелязва значително издигане на авторитета на централната власт, както поради вече изтъкнати причини от икономическо естество, така и поради териториалната експанзия, която на първо време задоволява претенциите на социалните носители на сепаратизма — властелите⁷². Но експанзията не само не премахва напълно, но в известен смисъл служи за катализатор на центробежните сили, тъй като прибавя към причините за децентрализация съществуващи в недрата на сръбското феодално общество и тези, които произтичат от присъединяването на земи, различни по темпове на икономическо развитие, географско разположение, етнически и културни традиции. Затова процесите на политическо обособяване, които скоро след смъртта на цар Стефан Душан разрушават сръбското царство, се проявяват най-силно и достигат най-завършени форми в земите на „Романия”, към които спадали и югозападните български земи. Там най-бързо се съчетават икономическите, социалните, етническите и политическите фактори за феодален сепаратизъм.

Периодът на сръбската власт в Македония, както бе вече изтъкнато, не води до трайното и стабилното включване на земите ѝ в структурата на сръбската държава. Сръбските владетели в общи линии не внасят, а и не са били в състояние да внесат съществени промени и почитали установените тук традиции. Все пак изворите са отразили няколко опита за колонизиране на сръбско население в области с особено стратегическо значение — около Бер⁷³ и в Югоизточна Македония (около Филипи)⁷⁴, които не довеждат до някакви значителни етнически промени. Всъщност най-значителната промяна, която донася времето на сръбската власт в югозападните български земи, е свързана с масовото раздаване на бащини и заселване на сръбски феодали, като по този начин до голяма степен се променя етническият облик на феодалната класа. Заселването на властели от същинските сръбски земи в Македония става в повечето случаи след прогонване на византийските феодали и прониари от времето на византийското господство. Малка част от тях успяват чрез съглашение със сръбската власт да запазят своите имоти и административни длъжности. Характерен пример в това отношение е византийският велможа севастократор Исак (Кирсак в сръбските извори), който запазил положението си на управител на градовете Охрид и Берат за известно време след завладяването им от сърбите⁷⁵. Известни са и други византийски аристократи, особено в Югоизточна Македония, които продължавали да изпълняват определени, понякога твърде важни административни функции и след налагането на сръбската власт⁷⁶. Изворите съдържат и сведения, които показват, че по време на сръбското владичество в Македония оттам били прогонени или избягали известен брой местни български феодали, които успели да се задържат в периода на византийската власт през третата четвърт на XIII век. Така например в грамотата на крал Милутин за манастира „Св. Георги Бързи” се споменава за едни дребен феодал — Вериха, чиито имоти се намирали между планината Водно и р. Вардар. Той изменил на сръбския крал и избягал при севастократор Калоян Синадин, след което имотите му били дадени на манастира⁷⁷. Кой е бил този севастократор, не е напълно ясно. Интересно е да се изтъкне обаче, че според югославския учен Б. Ферянчич севастократор Калоян Синадин е получил титлата си от българския царски двор⁷⁸. Това предположение е напълно вероятно, още повече, че византийската фамилия Синадин е била в някакви родствени връзки с българската династия⁷⁹. Защо феодалът Вериха е предпочел да избяга не в България, а на византийска територия, не е трудно да се досетим — краят на XIII век е времето на най-тежка татарска хегемония в българската държава.

Грамотата на цар Урош (1355 — 1371 г.) за имотите на севастократор Бранко Младенович, родоначалник на известния феодален род Бранковичи, също така е съхранила един твърде интересен случаи. В нея се казва, че един феодал на име Житей, който притежавал известна поземлена собственост в областта Дреница, избягал в България и неговите имоти били дадени на севастократор Бранко Младенович и неговите сродници⁸⁰.

Изглежда, само незначителна част от местните български феодали успяват да запазят и дори да заздравят позициите си при сръбските владетели. Така например в ктиторския надпис от църквата „Св. Спас” („Св. Богородица”) в с. Кучевище, Скопско, построена около 1330 г., фигурират имената на трима представители на местен феодален род — Радослав, Асен и Владислав⁸¹. Ако се съди по името на единия от тях — Асен, може да се предположи, че този род е от български произход. По-късно Радослав, вече като жупан, подобно на сръбските феодали от земите на север получил имоти някъде в Централна или Южна Македония82, след което църквата в с. Кучевище била дарена на манастира „Св. Архангели” край Призрен.

Безспорно най-известният и мощен феодал, българин по произход, в Душановото царство е деспот Йоан Комнин Асен, брат на българския цар Иван-Александър и сръбската царица Елена⁸³. По какъв начин този български феодал се е озовал в Сърбия, не е напълно ясно. В 1349 — 1350 г. той не само притежавал титлата „деспот”, но и управлявал като сръбски наместник в Южна Албания около градовете Валона, Канина и Берат. Деспот Йоан Комнин Асен несъмнено е принадлежал към феодалния елит в Душановата държава. Той е един от тримата известни по това време носители на най-висшата дворцова титла, но неговата съдба изцяло е свързана с Южна Албания, а не със сръбските владения в Македония. Още в края на 40-те години на XIV век той демонстрира очевиден стремеж към самостоятелност и е един от първите, които изграждат собствено княжество върху руините на сръбското царство след 1355 г.⁸⁴.

Съвсем наскоро, след разчистването на фреските в манастирската църква „Св. Георги Положки” край с. Кавадарци (по левия бряг на р. Черна), стана известно, че в тази област през 30-те години на XIV век е живял Иван Драгушин, син на българския деспот Елтимир (Алдимир). Този деспот е брат на българския цар Георги I Тертер и е една от най-важните фигури в българската история от края на XIII и началото на XIV век. Вероятно след 1305 г. вдовицата и синът на деспот Елтимир се изселват във Византия, а по-късно — в Сърбия поради роднинските връзки между семейството на българския деспот и сръбската династия (деспот Елтимир и сръбският крал Стефан Дечански са били женени за дъщери на българския цар Смилец). Иван Драгушин умира преди февруари 1340 г., но в областта на р. Черна остава да живее неговата майка, вдовицата на деспот Елтимир, която Стефан Душан нарича в една своя грамота „майка на кралството ми”⁸⁵.

Независимо от посочените примери не може да има съмнение, че сръбската власт в Македония се опира преди всичко на един доста тънък слой сръбски феодали, настанени в завладените земи. Част от тях били сродници на сръбската династия или изтъкнати военачалници, взели участие в завоеванията. Много от тези феодали преди идването си в Македония не се споменават в изворите. Едва след установяването си на юг те с един замах променят социалното и имущественото си положение и се превръщат в едри феодални собственици и управители на отделни области. По-голямата част от тях остават верни на сръбския владетел, тъй като на него и на неговите завоевания дължат бързото натрупване на богатства и новите си административни длъжности. Тези феодали съставляват управляващата прослойка в Македония, която позволила на първо време запазването на авторитета на сръбската царска власт в тези земи. Необходимо е да се изтъкне и това, че колонизирането на сръбски феодали в „Романия” било най-масово в югозападните български земи и не било толкова типично за Албания или Северна Гърция. Това се обяснява главно с две причини.

От една страна, Северна и Централна Македония най-дълго се намират под сръбска власт, а, както е добре известно, успешната колонизация изисква продължително време. От друга страна, поради честата смяна на политическата власт в югозападните български земи през XIII век в тях за разлика от Албания или Северна Гърция не се създават условия за образуване на достатъчно силна и сплотена местна феодална прослойка, която активно да противодейства на настаняването на сръбски феодали. Затова тази нова феодална класа, етнически чужда на основната маса население, успява не само да се наложи в Македония през времето на сръбската власт, но и да играе важна роля в процеса на отпадане на югозападните български земи от сръбската държава след средата на XIV век. Разбира се, сръбските феодали, след като попадат в различна и при това твърде богата с традиции културна среда, бързо показват склонност да се приспособяват към местните български, а в някои области с по-силно гръцко присъствие — и към гръцките културни традиции.

Системата на управление в Македония, която окончателно се оформя по времето на цар Стефан Душан, се изгражда на базата на отношенията между сръбските феодали наместници и централната власт в лицето на владетеля. На първо време тя се оказва достатъчно ефикасна, още повече, че продължаващото сръбско настъпление на юг подхранва надеждите на властелите за нови придобивки. Тази система на управление, разбира се, имала и своите слаби страни. Преди всичко тя се осланя на ограничен брой наместници и не влияе непосредствено върху управляваните от тях територии, в които развитието следва установените отпреди икономически и културни традиции⁸⁶. Освен това бързото обогатяване на сръбските феодали в Македония и големите им административни права в перспектива пораждат стремеж към по-голяма самостоятелност. Върху тази тенденция влияние оказва и неизбежният край на териториалната експанзия в края на 40-те години на XIV век, което кара феодалите да обръщат погледи към собствените си бащини като единствено средство за по-нататъшно обогатяване. Това естествено било съпроводено и от желанието да се ограничи намесата на централната власт. Владетелят от своя страна намира изход от създаденото положение в увеличаване на имунитетните привилегии. При така създадената ситуация сепаратистичните прояви в земите на юг не закъсняват да се проявят. Тенденциите към сепаратизъм още по времето на Стефан Душан, от една страна, и елементите на държавно единство в началния период от управлението на неговия наследник Урош — от друга, позволяват да се говори за един сравнително равномерен процес на политическо обособяване, при който личните качества на владетелите, макар и не без известно значение, се преплитат с фактори от икономическо, социално, етническо и политическо естество. А тези фактори нито възникват, нито започват да се проявяват автоматично⁸⁷.

Като пръв „зловещ” признак за разпадането на Душановото царство обикновено се сочи отмятането на феодала Хрельо в Източна Македония. За пръв път този феодал се споменава в 20-те години на XIV век, когато командвал сръбски отряд от „12 тагми”, изпратен от сръбския крал Стефан Дечански за намеса във византийската гражданска война по това време⁸⁸. Още тогава той се очертава като влиятелна политическа фигура в сръбския кралски двор и в лагера на византийския император Андроник II, където той пристигнал с командвания от него отряд⁸⁹. По това време Хрельо, изглежда, вече притежавал значителни имоти около Щип и на изток от града, към които в началото на 30-те години била присъединена и областта до Струмица. През 1334 — 1335 г. той обновява църквата на Рилския манастир и със свои средства изгражда запазената и до днес кула в манастира (т. нар. Хрельова кула). Надписът върху нея показва, че в средата на 30-те години Хрельо все още признавал върховната власт на сръбския владетел⁹⁰. Напълно в духа на тогавашната епоха той дарява богато и светогорския манастир „Хилендар” с имоти в Струмишкото поле, което е ярко свидетелство за значителната му икономическа мощ⁹¹. Впрочем и сведенията на византийския историк Йоан Кантакузин са доста красноречиви в това отношение⁹². Икономическата самостоятелност на този феодал, която му позволявала да има собствени военни сили, граничното положение на неговата област, която на юг, югоизток и североизток опирала до византийските владения и границите на българската държава, създават благоприятни възможности за политическата му самостоятелност. Необходими били само съответните условия, за да могат те да се превърнат в реалност.

В самия край на 30-те години, вероятно впечатлен от успешните военнополитически начинания на византийския император Андроник III в Северна Гърция и Албания, Хрельо скъсва връзките си със сръбския крал и започва самостоятелно да управлява своето княжество с резиденция в Струмица, като формално признава върховната власт на Византия. Избухналата в началото на 40-те години гражданска война в империята още повече увеличава престижа на феодала от Източна Македония, тъй като му позволява да лавира между враждуващите групировки. В търсенето на съюзници и групата на Кантакузин, и групата на Алекси Апокавк и Ана Савойска се обръщат към Хрельо⁹³. Последният сметнал за по-изгодно да се присъедини към Кантакузин. В замяна на това той получава като възнаграждение град Мелник и титлата „протосеваст”, но провежда своя собствена политика и не се ангажира прекалено в избухналите военни действия между Кантакузин и неговите противници.

Изворите, които говорят за появата на полусамостоятелното княжество на Хрельо, не споменават нищо за някаква намеса на сръбския крал, нито за някакви опити от негова страна да си възвърне загубената територия. А тя действително била значителна и обхващала цялата област между Щип, Мелник и течението на Струма. Едва когато Кантакузин след тежките си неуспехи в гражданската война потърсил убежище в Сърбия при Стефан Душан (лятото на 1342 г.), съдбата на Хрельо била решена. В състоялите се преговори със сръбския владетел византийският аристократ и претендент за престола се съгласил да пожертва своя съюзник независимо от това, че между него и Хрельо били разменени писмени клетви за вярност, както сам той е отбелязал в своите мемоари⁹⁴. При създалата се обстановка непокорният сръбски властел направил единствено възможното: признал отново властта на Стефан Душан и за да избегне възмездието за своята измяна, поднесъл в дар на сръбския владетел град Мелник. Но и това не облекчило неговата участ. В края на 1342 г., на 27 декември, той вероятно е бил убит от хора на Стефан Душан, след като малко преди това се замонашил под името Харитон, и бил погребан в изградената от него църква на Рилския манастир⁹⁵.

В последно време благодарение на сведенията в една кратка византийска хроника хронологията на събитията, свързани със смъртта на Хрельо, намери окончателно разрешение. Трудността идваше от това, че в неговия надгробен надпис като дата на смъртта му е отбелязано 27 декември 1342 г., докато Йоан Кантакузин в своята „История” го споменава като участник в събития от пролетта на 1343 г. Благодарение на кратката византийска хроника бе установено, че сведенията у византийския историк са с погрешна хронология и трябва да се отнесат една година по-рано⁹⁶.

От надгробния надпис на Хрельо се вижда, че преди замонашването си той е получил, вероятно от Йоан Кантакузин, титлата „кесар”⁹⁷. В началото на 1343 г. Стефан Душан окончателно ликвидира княжеството на Хрельо в Източна Македония и превзема неговата „столица” Струмица⁹⁸.

Обстоятелствата около възникването на самостоятелното владение на Хрельо и неговата съдба са показателни в няколко отношения. На първо място в негово лице виждаме типичен пример на феодал, който благодарение на големите си богатства и административна власт не само показва склонност към откъсване от сръбската държава, но и осъществява този свой стремеж при наличието на благоприятна политическа обстановка. Случаят с Хрельо, макар и най-типичен, не остава изолиран за периода до 1355 г. На второ място, дейността на сръбския феодал по възобновяването на такова видно българско културно и религиозно средище като Рилския манастир показва, че той, след като попада в среда с живи български традиции, твърде бързо се приобщава към тях и дори съдейства за тяхното съживяване и продължаване⁹⁹. В стенописите от параклиса на Хрельовата кула например са изобразени епизоди от живота на св. Иван Рилски и специално срещата му с българския цар Петър¹⁰⁰.

И на трето място, пасивността на крал Стефан Душан по време на близо двегодишното самостоятелно управление на Хрельо в Източна Македония говори твърде красноречиво колко много стабилността на сръбската власт в тези земи се е намирала в зависимост от верността на феодалите наместници към владетеля. И още нещо. Колкото и мощен да бил Стефан Душан в началото на 40-те години на XIV век, той не бил в състояние да се справи сам с откъсналия се от неговата власт феодал, а прибягнал до съдействието на Йоан Кантакузин, който също по това време се намирал в твърде тежко положение. Впрочем от сведенията в „Историята” на Кантакузин личи, че приблизително по същото време, когато в Източна Македония съществувало княжеството на Хрельо, от властта на сръбския крал избягал и българинът Момчил, по-късно легендарен владетел в Родопската област. Той бил прониар на Стефан Душан някъде на сръбските владения в Македония¹⁰¹. За съжаление няма сведения, които да показват дали бягството на Момчил от сръбската държава във византийските владения има някаква връзка със събитията в Източна Македония през началото на 40-те години, макар че подобна възможност не е за пренебрегване.

Независимо от временния успех на феодала Хрельо да създаде свое собствено княжество, условията в началото на четвъртото десетилетие на XIV век все още не благоприятствали в пълна степен трайното отцепване от властта на сръбския владетел. Авторитетът на Стефан Душан по това време бил значителен поради големите му успехи при завладяването на останалата част от византийските владения в Македония. Това несъмнено е повлияло и на характера на съвременните извори, в които най-често се говори за нови завоевания или за провъзгласяването на царството през 1346 г., а тонът на изворите от сръбски произход е подчертано панегиричен. И все пак в тях има известни, макар и косвени податки, че сред отделни феодали или феодални групировки в Македония не угасва стремежът към политическо отцепване и образуване на самостоятелни владения. Така например съветският изследовател Е. П. Наумов, след като подлага на щателен анализ т. нар. „Втора Трескавичка грамота” (или „Вариант Б” според обозначението на Б. Ферянчич), издадена от Стефан Душан за манастира „Трескавец” край Прилеп в 1343 — 1344 г.¹⁰², стига до извода, че в края на 1344 или началото на 1345 г. в Югозападна Македония (Охридско, Костурско и Прилепско) бил организиран заговор на група властели, срещу които сръбският владетел взел строги мерки. Доказателство за тази своя хипотеза съветският учен вижда в това, че имената на тези феодали — севастократорович Константин (според Е. П. Наумов той е син или сродник на севастократор Исак), тепчия Градислав и кастрофилакс Драгоман не се срещат в текста на Третата Трескавичка грамота, където обаче фигурират техните поземлени дарения за манастира по същия начин, както и във Втората грамота. В „изтриването” на имената на споменатите феодали от Третата Трескавичка грамота действително прозира опит да бъде заличен споменът за тях, което едва ли е било направено без сериозни основания. Освен това със съществуването на евентуален заговор срещу Стефан Душан в Югозападна Македония и част от Албания Е. П. Наумов обяснява и противоречията между сръбските и византийските извори по отношение на хронологията на сръбското завладяване на Охрид, Костур и Прилеп. Според остроумното предположение на съветския учен сръбският владетел бил принуден да превзема въпросните градове два пъти: веднъж от византийците и втори път от непокорните сръбски феодали, след като потушил сепаратистичните им брожения¹⁰³. Всъщност подобен е и случаят със Струмица, превзета от Душан повторно през 1343 г. след ликвидирането на княжеството на Хрельо.

След провъзгласяването на сръбското царство през април 1346 г. най-близките роднини и придворни на сръбския цар получили високите византийски дворцови титли деспот¹⁰⁴, севастократор и кесар¹⁰⁵. Тези титли, които увеличават техния престиж, съчетани с обширните им поземлени владения в Македония или другаде в земите на „Романия”, несъмнено откриват възможности за по-самостоятелни действия. През 40-те и първата половина на 50-те години на XIV век, изглежда, най-влиятелен феодал в югозападните български земи под сръбска власт бил деспот Йоан Оливер, който за сравнително кратко време преминал през почти цялата стълбица на сръбската дворцова йерархия: отначало бил „велик челник”, после „велик слуга” и „велик воевода”, за да достигне след април 1346 г. най-висшите титли — севастократор и деспот¹⁰⁶. Точните граници на неговите владения все още не са установени с необходимата прецизност, но по всичко изглежда, че те са се простирали между реките Пчиня, Вардар, Брегалиница и Осоговската планина, а след отстраняването и смъртта на Хрельо деспот Оливер вероятно е присъединил и част от неговите земи¹⁰⁷. Произходът на деспот Йоан Оливер не е напълно изяснен, както впрочем и произходът на повечето феодали в Македония по това време. Някои предполагат, че той е от западен произход¹⁰⁸, други го свързват с византийската фамилия Ливерос  и го смятат за грък¹⁰⁹. В по-старата литература съществува мнението, че деспот Оливер е брат на известния севастократор и деспот Деян, североизточен негов съсед¹¹⁰, но по-новите изследвания категорично отхвърлят това схващане. В хода на сръбските завоевания в Македония този феодал очевидно е взел дейно участие, което спомага за издигането му до един от най-приближените Душанови велможи. Още през 1341 г. като „велик слуга” Оливер самостоятелно завладявал области в Македония и лично на него, а не на сръбския владетел се предавали някои от местните византийски феодали от областта на Кочани. За един такъв феодал на име Тодор се споменава в Оливеровата грамота, издадена самостоятелно през 1341 г. за манастира „Св. Димитър” в Кочани¹¹¹. В началото на 40-те години Оливер възобновява храма на българския светец св. Гаврил Лесновски и става негов ктитор заедно със съпругата си Ана Мария и децата си¹¹². Неговият портрет и портретите на членовете на семейството му са изобразени като ктитори и в параклиса „Св. Иван Предтеча” в катедралния храм „Св. София” в Охрид¹¹³.

През лятото на 1342 г., когато Йоан Кантакузин се оттегля в сръбска територия с намерение да търси подкрепата на Душан, пръв, който го посреща с военния си отряд около Велес, бил Йоан Оливер (Ливерос у Кантакузин), „най-мощният от трибалите”. В тази връзка византийският историк дава редица интересни подробности за него. От тях става ясно, че той се познавал със сръбския феодал още от 1334 г. и той не само бил негов приятел, но и „твърдо желаел да бъде между подчинените му” (на Й. Кантакузин — б. а.). Следвайки логиката на тези сведения, Кантакузин разказва по-нататък, че Оливер не само радушно го приел в своя дом някъде около Велес, но и в качеството си на най-влиятелна фигура в 24-членния съвет на сръбския владетел подкрепил идеята за сключване на съюз между него и византийския претендент за престола¹¹⁴. По същото време между Кантакузин и сръбския феодал бил уговорен и бракът между дъщерята на Оливер — Даница, и сина на Кантакузин — Мануил.

Добре известен факт е, че Йоан Кантакузин е твърде пристрастен в изложението на събития, в които той е централна фигура. Изглежда, поради тази причина никой досега не е обърнал подобаващо внимание на онова негово сведение, според което Оливер „твърдо желаел” да се подчини на императора, т.е. на Кантакузин. В действителност това известие не само стои във връзка с други сведения на византийския историк и император за събития от края на 1350 г., когато някои сръбски феодали в Македония се присъединили към него, но намира подкрепа и в един пасаж от грамотата на Стефан Душан за основаването на Злетовската епископия (1347 — 1350 г.). Той гласи: „Ако някога се случи така, че деспот Оливер съгреши спрямо някой дял от царството ми (разбирай: ако откъсне някой дял от царството ми — б. а) и спрямо сръбския престол... “¹¹⁵. Югославската изследователка Г. Томович, която обръща внимание на това сведение, е на мнение, че в случая подозрителността на сръбския цар се дължи на пресния спомен за измяната на Хрельо¹¹⁶. Всъщност както цитираният откъс от съчинението на Кантакузин, така и податките от Лесновската грамота на цар Стефан Душан позволяват доста добре да се разбере напрежението, което явно е съществувало в отношенията между владетеля и феодала, независимо от това, че деспот Оливер не е правил опити за откъсване от сръбската държава. Впрочем необходимо е да се изтъкне, че сведенията на Кантакузин за Оливер намират потвърждение и в „Ромейската история” на Никифор Григора, когото в този случай не можем да обвиним в субективизъм или пристрастие. Григора пише, че „той (Оливер — б. а.) обещал с пълна готовност да прави всичко по волята му (на Кантакузин— б. а.) дори ако трябва да се изложи на големи и непоносими опасности”¹¹⁷. Очевидно Йоан Оливер е бил достатъчно богат и силен във военно отношение, за да не се задоволява само с ролята на обикновен служител на сръбската корона. В неговата грамота за манастира „Св. Димитър” в Кочани има преки указания, че той, още преди да получи деспотска титла, притежавал собствен административен апарат, различен от този на владетеля, собствени васали и че хората в неговите владения на практика имали „двойно поданство” — на тях било гледано като на хора на Оливер и след това на Душан в качеството му на върховен владетел¹¹⁸. От тези сведения става ясно, че фактически отношенията между Стефан Душан и Оливер напомнят много на отношенията сюзерен — васал и дори че е съществувала, макар и не съвсем отчетливо, тристепенна йерархична зависимост между владетеля, феодала и по-дребните властели в неговите домениални владения. Впрочем в полза на това твърдение говори и начинът, по който са изобразени сръбският владетел и деспот Оливер на фреските в Лесновския манастир¹¹⁹.

Още един момент от жизнения път на този едър феодал в югозападните български земи под сръбска власт заслужава специално внимание. Така както Хрельо през 30-те години на XIV век възобновил храма на Рилския манастир и Оливер през 1341 г. изградил със свои средства църквата на един от следовниците на св. Иван Рилски — св. Гаврил Лесновски. По този начин той съдействал за съживяването на неговия култ в Македония, и то по време, когато мощите на светеца се намирали в българската столица Търново. Оливер вероятно е бил вдъхновен от написанато в 1330 г. житие на светеца в българска редакция от книжовника Станислав, чиято дейност и по-нататък е свързана с манастира в Лесково¹²⁰. Същият този книжовник в послесловието на писания пак от него в българска редакция Лесновски паренесис (1353 г.) е отбелязал, че книгата е била завършена „във времето на благоверния и христолюбив цар български Иван-Александър и благоверния, христолюбив и свят цар на сръбската и гръцката земя Стефан и на великия деспот Йоан Оливер”¹²¹. Седемдесет и една година след завладяването на Злетово от сърбите българският книжовник Станислав е поставил името на българския владетел преди името на Стефан Душан, въпреки че тази област след 1282 г. никога не е била в българско владение! „Аз не мога да намеря за това явление друго обяснение, пише Г. Илински, освен българския патриотизъм на автора на ръкописа”¹²². Какво по очевидно доказателство за това, че възобновеният от сръбския феодал деспот Оливер Лесновски манастир не само продължава съществуването си като българско книжовно средище, но и че в него продължава да живее чувството за съпричастност със съдбата на българската държава¹²³! В късното житие на св. Гаврил Лесновски (руски извод от 1868 г.) деспот Оливер дори е представен като непосредствен приемник на властта на българския цар Михаил¹²⁴.

Последното сведение за Оливер е от края на 1354 г., когато в едно писмо на папа Инокентий VI той отново се споменава като един от приближените на сръбския цар феодали¹²⁵. Изглежда, той или е умрял наскоро след това, или се е оттеглил от светския живот и е завършил жизнения си път като великосхимник Йоан Каливит¹²⁶. Доскоро се смяташе, че този феодал е надживял цар Стефан Душан и като доказателство за това се сочеха една серия монети с името на деспота (Monita despoti Oliveri) и на цар Урош, наследника на Душан¹²⁷. Приемаше се също така, че той е единственият феодал, който е сякъл собствени монети още преди 1355 г. Неотдавна югославският нумизмат Л. Неделкович предложи ново четене на надписите на въпросните монети (Monita despoti Ioanni) и отрече тяхната предишна атрибуция¹²⁸. Други изследователи приемат, че деспот Оливер е ковал монети преди 1355 г., а обявиха за неидентифицирани монетите с надпис „деспот Йоан”, емитирани след 1355 г.¹²⁹. Всъщност латинските надписи на тези монети показват, че те са били предназначени за обръщение извън вътрешността на Балканския полуостров. Това обстоятелство и предложеното ново четене на надписите върху тях дават ключ и за тяхната правилна атрибуция. Те вероятно са били ковани от деспот Йоан Комнин Асен, за когото се знае, че поддържал оживени търговски връзки с Дубровник и Венеция още преди 1355 г.

По времето на цар Стефан Душан в Североизточна Македония се слага началото на още един феодален род, чиито представители по-късно се издигат до положението на едни от най-известните и влиятелни владетели в югозападните български земи. Става дума за рода на севастократор и деспот Деян — една историческа личност, която многократно и по различни поводи е била обект на внимание и в българската, и в югославската медиевистика. Изворите за този феодал и преди, и след 1355 г. са твърде оскъдни и дори спорни. Позната е една грамота на цар Стефан Душан за манастира „Архилевица” от 1354 — 1355 г., който бил „задужбина” на севастократор Деян. Сведенията от тази грамота позволяват доста точно да се очертаят границите на неговите владения¹³⁰. Те са включвали областта източно от Скопска Черна гора, на юг до областта Куманово и течението на р. Крива, на север до Враня (без града и околната област) и изворите на р. Пчиня. С други думи, ядрото на бащината на феодала Деян в средата на 50-те години на XIV век са съставлявали средновековните жупи Желигово и Прешево¹³¹. Напълно е възможно територията, която той е управлявал като сръбски наместник, да е била много по-обширна от неговата бащина и да е обхващала на изток областите около Велбъдж и Земен¹³². Не само в Архилевицката грамота, но и във вече споменатото писмо на папа Инокентий VI от декември 1354 г. Деян фигурира с титлата „севастократор”¹³³. Смята се, че той е получил тази титла от цар Стефан Душан, след като се е оженил за неговата сестра Теодора¹³⁴.

Наскоро Ив. Дуйчев предложи една твърде оригинална и смела хипотеза за начина, по който е възникнала областта на севастократор Деян. Според видния български учен този феодал първоначално е бил подчинен на българския цар и е управлявал областта около Земен. Към средата на 40-те години на XIV век в резултат на териториалното разпадане на българската държава и възхода на Душанова Сърбия, Деян започва да гравитира към сръбската държава и признава върховенството на нейния владетел. Основание за това свое схващане Иван Дуйчев намира в сцената „Коване на гвоздеите за разпятието на Христос” от стенописите на земенския манастир „Св. Йоан Богослов”, в чийто ктиторски надписи се чете и името на Деян (но вече с титла „деспот”). Антиеврейската насоченост на тази сцена българският учен тълкува по следния начин: към 1344 — 1345 г. българският цар Иван Александър сключва брак с еврейката Сара-Теодора и това събитие било използвано от Деян като повод за откъсването му от България¹³⁵.

Колкото и оригинална да е тази хипотеза, в нея се забелязват съществени недостатъци, които пречат тя да бъде приета без сериозни резерви. Преди всичко тя почива главно върху един мотив от Земенските стенописи, който, колкото и уникален да е в балканското средновековно изкуство, сам по себе си не може да има силата на солиден аргумент, при това опосредствен чрез една твърде смела интерпретация. Освен това проучванията на Л. Мавродинова върху стенописите на Земенската църква показаха, че Деян не е бил неин ктитор, макар в определен период Земенската област да се е намирала в неговите владения¹³⁶. Но най-сериозното възражение идва от факта, че съдбата на севастократор и деспот Деян преди средата на 40-те години на XIV век не е била свързана с областта около Земен, а със земите на изток от Скопска Черна гора. Това се потвърждава не само от Архилевицката грамота, но и от някои новопубликувани извори, които заслужават специално внимание. Те силно разколебават твърдението, че преди 1344 — 1345 г. Деян е бил феодал в българската държава и позволяват по нов начин да се осветли въпросът за неговите родствени връзки и за произхода на неговите наследници.

Вече бе отбелязано, че в областта на Скопска Черна гора през втората четвърт на XIV век се намират владенията на един феодален род, вероятно от български произход, чийто представители — Радослав, Асен и Владислава, между 1321 и 1331 г. построили и зографисали със свои средства църквата „Св. Спас” (Св. Богородица) в с. Кучевище, Скопско. До 1337 г. към западната фасада на църквата било изградено още едно здание, също зографисано (вероятно гробница). От ктиторските надписи в тази пристройка научаваме, че нейни ктитори са воеводата Деян и воеводица Владислава. Те имали четири деца, от които една дъщеря, но поради лошото състояние на надписите само имената на две от тях могат да бъдат прочетени: Йоан и Димитър. От изложеното дотук следва, че до 1337 г. сестрата на Радослав и Асен — Владислава, се омъжва за Деян и от този брак се раждат четири деца. Всички факти говорят, че „воевода Деян” от ктиторските надписи на пристройката в с. Кучевище трябва да се идентифицира с бъдещия севастократор и деспот Деян. Тези факти, изложени сбито и без подробна аргументация, която е дадена на друго място¹³⁷, са следните:

1. Не може да има съмнение, че поземлените владения на Радослав, Асен и Владислава, от една страна, и Деян — от друга, са били съседни. При това трябва да се има предвид, че браковете между членове на съседни феодални родове през този период са често срещано явление.

2. Известно е, че севастократор и деспот Деян е имал четири деца: Йоан Драгаш, по-късно деспот, Константин (владетел на Северна и Североизточна Македония през последните две десетилетия на XIV век), Димитър¹³⁸ и Теодора¹³⁹. Четири деца, между които и една дъщеря, са изобразени и на стенописите в пристройката на църквата в Кучевище, като при това разчетените имена на две от тях съвпадат с имената на двама от синовете на Деян.

Изводите, които могат да се направят от казаното дотук, са твърде важни. Преди всичко ктиторските надписи от църквата в с. Кучевище разкриват една нова, непозната досега страница от биографията на феодала Деян. През 30-те години на XIV век, още като „воевода”, той бил свързан родствено с рода на Радослав, Асен и Владислава. Едва в периода 1346/47 — 1354/55 г. той е могъл да се ожени повторно за сестрата на цар Стефан Душан — Теодора, поради което сръбският цар го нарича в Архилевицката грамота „брат на царството ми”¹⁴⁰ и го удостоява със севастократорска титла. По този начин отпадат хронологическите противоречия, които бяха изтъкнати в литературата по повод на тази, на практика втора, женитба на севастократор и деспот Деян, които досега не бяха обяснени задоволително¹⁴¹.

От периода на сръбската власт в Македония изворите са запазили и имената на други феодали, които имали административна власт и бащини в тази област. Известно е например, че феодалът Бранко Младенович бил наместник на Стефан Душан в Охрид, като същевременно притежавал обширна бащина около Призрен и Вучитрън и по поречието на р. Дреница¹⁴². В една приписка от 1350 — 1351 г. се споменава, че бъдещият крал Вълкашин е жупан в района на Прилеп¹⁴³. Изглежда, още в началото на 40-те години той притежава обширни владения между Прилеп и Скопие, които по-късно осигурили бързото му политическо издигане. Свидетелство за това е ктиторският надпис от църквата „Св. Димитър” (т. нар. Марков манастир) до с. Сушица, Скопско, в който се казва, че Вълкашин започва изграждането ѝ през 1345 г.¹⁴⁴. В областта около Псача (Източна Македония) още преди 1355 г. се намирала бащината на феодала Владко Паскачич или на неговия баща княз Паскач, която по-късно послужила като ядро за създаване на полунезависимо княжество. По на юг, около Радовиш, между течението на р. Струмица и планините Плачковица, Малашевска и Огражден, крупен феодален собственик от Душаново време бил великият воевода Никола Станевич¹⁴⁵. Областта Мариово, на изток от Селечка планина, преди 1346 г. била дадена като наследствена собственост на Душановия наместник в Тесалия кесар Прелюб¹⁴⁶, а изглежда, някъде на юг от Мариово и на запад от линията Воден — Бер са били земите на феодала Радослав Хлапен, който за пръв път се споменава в изворите през 1350 — 1351 г. и който след 1355 г. става владетел на сравнително обширно княжество в Южна Македония. С други думи, почти цялата територия на югозападните български земи до средата на 50-те години на XIV век била осеяна с по-големи или по-малки феодални владения, чийто собственици в огромното си болшинство били феодали, преселени от същинските сръбски земи. Те били едновременно и крупни поземлени собственици, и изпълнявали определени административни длъжности в държавната система на Душановата държава. Тяхното подчинение спрямо централната власт почивало на три принципа: на държавната йерархия, на съсловната вярност и на тяхната обвързаност с владетеля като държатели на бащини, тъй като според средновековното право измяната спрямо владетеля се наказвала между другото и с конфискация на поземлената собственост¹⁴⁷. И въпреки тази твърде сложна и на пръв поглед стабилна система на отношения между сръбския цар и феодалите в Македония, сръбската власт не успяла да пусне дълбоки корени. Нейната слабост проличава особено ясно в 1350 — 1351 г. по време на офанзивата на византийския император Йоан Кантакузин в Южна Македония и Северна Тесалия.

През пролетта на 1348 г. най-големият син на Кантакузин — Матей — нахлул с 10 000-ен османски отряд в сръбските владения в Югоизточна Македония („Мигдония” у Кантакузин), но слабата дисциплина и грабежите на османските му съюзници осуетили похода, който можел да има сериозни последици за сръбското владичество в тази област¹⁴⁸. Две години по-късно, в края на 1350 г., император Йоан Кантакузин решил, че моментът е благоприятен за ново нападение срещу държавата на Стефан Душан, тъй като сръбският владетел бил ангажиран във война с Босна. Византийският император и историк, който несъмнено бил опитен политик и военачалник, едва ли би предприел подобно начинание с ограничените си военни сили, ако не са съществували реални шансове за успех. А шансът на византийците се състоял не само във войната между Сърбия и Босна, но и в готовността на феодалите от Македония да скъсат връзките си със сръбския цар. Най-напред Кантакузин посетил тайно сръбския управител на град Хрисопол (на устието на р. Струма) Браян, който бил негов „стар приятел” и който не само му обещал съдействие, но и го посъветвал да използува като военна сила един османски отряд, който безпрепятствено грабел в Македония¹⁴⁸. С помощта на този отряд, с малкия си контингент ромейски войници и със съдействието на местни жители, които или били избягали от властта на сърбите, или били скрити византийски привърженици, Кантакузин настъпил в Южна Македония през есента на 1350 г. и за кратко време превзел Бер, Воден, крепостите Старидол, Петра, Соскос, Деври, Острово, Нотия, Ликостомион и Кастри (последните две се намирали в Северна Тесалия)¹⁴⁹, а малко по-късно и Гинекокастрон¹⁵⁰. Успехът на византийците бил значителен. Независимо от малобройността на войската си Кантакузин твърде лесно се справил със силния сръбски гарнизон в Бер (1500 сърби и 500 германски наемници). Неговият замисъл, изглежда, е бил да отреже Южна Македония от останалите сръбски владения на север и след това да завземе земите в Северна Гърция, но този план бил осуетен от неочаквано упоритата съпротива на град Сервия, ръководена от кесар Прелюб. Независимо от това византийската акция довежда до отпадане на значителна територия от сръбската държава и нещо повече — раздвижва онези скрити противници на сръбската власт, които се надявали на чужда помощ, и съживява сепаратистичните стремежи на част от сръбските феодали в Македония. Сведенията на Йоан Кантакузин в това отношение наистина не могат да се контролират чрез друг извор и вероятно не са лишени от известен субективизъм. Извън съмнение е обаче, че събитията от края на 1350 и началото на 1351 г. правят голямо впечатление на съвременниците дотолкова, че в една съвременна приписка като отправна точка за датировка се посочва времето, „когато се отвърза Бер”¹⁵¹ (т. е. когато Бер отпада от сръбска власт). Кантакузин разказва, че по време на неговите действия в Южна Македония при него идвали пратеници от Скопие, които от името на гражданите му предлагали доброволно подчинение, а по-късно се оправдавали пред Стефан Душан, че било естествено „да предпочетат властта на по-силния”¹⁵². Особено любопитни са онези пасажи от разказа на византийския историк, в които той описва реакцията на някои сръбски феодали спрямо неговия краткотраен, но значителен успех. При него се явили двама от тях: Хлапен, който бил „от най-видните трибали”, разполагал с многобройна войска и големи имоти и бил роднина на Стефан Душан, и Толислав, който не бил от най-едрите властели, но също притежавал известна административна и военна власт. Двамата не само изразили готовност да се присъединят към Кантакузин, в случай че той възнамерява да потегли на север, но донесли послания и от други феодали, готови също да следват византийския император¹⁵³. Наистина в своето историческо съчинение Кантакузин доста преувеличава своето обаяние и авторитет и неговите вести за присъединяването на Хлапен и Толислав могат да предизвикат известно съмнение, ако не намираха потвърждение в извори от сръбски произход. Именно след описаните събития от 1350 — 1351 г. към известния „Душанов законник”, приет в 1349 г., били направени известни добавки, в някои от които (чл. 142) се предвиждат сурови наказания за властели, които бягат при противника¹⁵⁴. Всъщност приблизително по същото време, когато се разиграват събитията в Южна Македония, Душан имал доста неприятности и със своя наместник в Южна Албания деспот Йоан Комнин Асен. Той демонстрирал пълно пренебрежение спрямо владетелския авторитет на сръбския цар, а Душан от своя страна не бил в състояние да предприеме никакви по-решителни мерки срещу него.

Едва ли може да има съмнение, че сръбският владетел още през 1351 г. унищожава резултатите от похода на Кантакузин в Южна Македония и си възвръща завзетите от византийците земи¹⁵⁵. Византийската акция от 1350 — 1351 г. показва обаче, че независимо от взетите от сръбската власт предпазни мерки в земите на „Романия” съществували твърди силни сепаратистични брожения. Те не намират трайна реализация най-вече поради факта, че нито Византия, нито България, заинтересувани от земите в Македония или Северна Гърция, не разполагали с необходимия потенциал, за да оспорят сръбската власт в тях.

Проявите на сепаратизъм в югозападните български земи под сръбска власт, и то в периода на най-големия политически възход на средновековна Сърбия, естествено поставят въпроса за причините, които ги обуславят. Класическото обяснение на явлението „феодален сепаратизъм” набляга на ръста на феодалното земевладение и на произтичащите от него социални резултати: повишаване на социалния статус на феодалната аристокрация и увеличаване на икономическите ѝ възможности, което от своя страна води да стремеж към по-голяма независимост по отношение на централната власт. Тези общи положения без съмнение са в сила и за разглеждания тук конкретен период и регион. В това отношение обаче е необходимо да се направят някои специфични доуточнения.

На първо място ръстът на светското и църковното земевладения в Македония през първата половина на XIV век, който е бил обект на системни и задълбочени проучвания в българската историография¹⁵⁶, е резултат не толкова на една постепенна еволюция а по-скоро бележи количествен скок в резултат на сръбското завоевание. Сръбското средновековно законодателство от този период (тук се има предвид най-вече „Душановият законник”) официално утвърждава практиката да се правят огромни поземлени дарения на светската аристокрация от страна на владетеля — на няколко места в „Законника” се споменава за даряването на цели жупи като бащини¹⁵⁷. Феодалите в Македония от времето на сръбската власт или поне тези, за които има по-конкретни сведения, в голямата си част били едри поземлени собственици, и то от първо поколение. Рязкото увеличаване на феодалното земевладение — светско, църковно и манастирско, естествено не само засилва богатствата и престижа на светските и духовните феодали, но и подкопава силата на централната власт. Резултатите от това явление се проявяват още преди 1355 г., но фактически стават реален факт и излизат на повърхността след смъртта на цар Стефан Душан. Развитието на аграрните отношения в Македония през първата половина на XIV век има не само количествена, но и качествена страна. Периодът на сръбската власт донася в качествено отношение най-малко два нови елемента: масово се разпространява „сръбският обичай” да се раздават на феодалите владения от типа на безусловната наследствена собственост (бащина), сходна с византийския „гоникон”, а налагането на сръбската власт ускорява еволюцията на ненаследствената условна собственост — пронията (твърде широко разпространена в Македония) в наследствена. Това се дължи или на премахването на влиянието на официалната византийска законодателна традиция, или на силното намаляване на нейното въздействие върху развитието на аграрните отношения. Достатъчно е да се припомни, че в Сърбия въпросът за наследствеността на пронията никога не е бил обект на спор между феодалите и централната власт, както във Византия. Още от появата в сръбската държава тя има наследствен характер¹⁵⁸. Последствията от тези особености в аграрните институции на сръбската държава за развитието на завладените от нея земи са значителни. За да се разберат те по-пълно, отново е необходим един паралел с развитието на Византия. Превръщането на пронията в наследствена условна собственост, което за империята се отнася към средата на XIV век, не само има голямо влияние върху необратимостта на процесите на политическо разпадане, но и хронологически съвпада с тях. Следователно сръбската власт в югозападните български земи в този смисъл ускорява развитието на формите на поземлена собственост, като ги превръща в типологически сходни със западноевропейския феод. Социалните и политическите следствия от това явления намират проявление в засилването на тенденциите към политическа независимост, а след 1355 г. — в разпадането на сръбското царство.

По отношение на социалните фактори за феодалния сепаратизъм в югозападните български земи внимание заслужава още едно обстоятелство. През втората четвърт на XIV век сръбската държава включва в своите предели не само цяла Македония , но Тесалия и Епир — две области, където силата и сплотеността на феодалната аристокрация има стари традиции. Именно там, в земите на северна Гърция и особено в Тесалия, още от началото на XIII век се образуват огнища на сепаратизъм в рамките на византийския свят, които дълго, упорито и успешно се противопоставят на константинополския ойкуменизъм. Приемането на сръбската власт от страна на тесалийските и епирските феодали става при пълно зачитане на съсловните и класовите им интереси и дори нещо повече — чрез общото законодателство (Душановия законник от 1349 и 1354 г.) някои от привилегиите, примерно на тесалийската феодална аристокрация, получават общовалидна законодателна санкция за всички територии на сръбската държава¹⁵⁹. Освен това заедно с бившите византийски владения Душанова Сърбия възприема и получава в „готов вид” институции, появили се в империята именно в периода на криза в централизираните форми на управление. Такава е например институцията  (букв. „дворяни”), която носи в себе си идеята за лична служба и подчинение към владетеля и е свидетелство за процеса на „приватизация” на властта в късна Византия, а така също и за опитите на императорската власт да заздрави връзките на центъра с отделните територии посредством отношения на лично подчинение на провинциалните феодали¹⁶⁰.

Не може да има съмнение, че сръбският владетел осъществил или по-точно се опитал да осъществи редица мерки за по-трайното привързване на югозападните български земи и въобще на „Романия” към териториалното ядро на сръбската държавност. Прието било общо законодателство, масово били колонизирани сръбски феодали, направени били опити и за колонизиране на сръбско население. Всичко това обаче не дало съществени резултати. Законодателството само по себе си било вътрешнопротиворечиво и узаконило големите права на феодалната аристокрация; заселените сръбски феодали впоследствие станали носители на сепаратизма; колонизирането на сръбско население не успяло да промени етническия облик на населението и да създаде сръбски „етнически ядра” като опора на сръбската власт. Освен това, както е отбелязал още дубровнишкият историк Мавро Орбини, сръбският цар Стефан Душан не оставял своите властели дълго да управляват дадените им области, а често ги премествал от едно място на друго¹⁶¹. В грамотите на този владетел административната длъжност „кефалия” често е придружена от определението „повременен”¹⁶². Практиката да не се оставят на едно място за по-дълго време феодалите наместници едва ли е засягала по-едрите от тях, тъй като те имали достатъчно възможности за съпротива. Все пак, изглежда, тя е възпрепятствала до известна степен процеса на „политическа атомизация”, тъй като е била насочена срещу едно съществено условие за политическо обособяване от страна на феодалите, а именно възможността да се установят трайно в областите, където имали административна власт и владения. В много случаи дори феодалите— наместници на сръбския цар, управлявали територии, които невинаги съвпадали с бащините им, а понякога били твърде отдалечени от тях¹⁶³. Така например тесалийският наместник кесар Прелюб притежавал бащина в Мариово, кефалията на Гинекокастрон Велко — вероятно в същинските сръбски земи или в Северна Македония, наместникът в Охрид севастократор Бранко Младенович — около Призрен и Вучитрън. В определени моменти това несъвпадение между административната власт и поземлените владения се оказало твърде ефикасна бариера срещу сепаратистичните прояви. Кефалията Велка по време на византийското настъпление в Южна Македония не се присъединил с готовност към Кантакузин поради страха, че сръбският владетел ще разграби имотите му и ще навреди на близките му, които останали на север¹⁶⁴. Една от причините, които накарали кесаря Прелюб да защищава Сервия и подстъпите към Тесалия от настъплението на Кантакузин, по всяка вероятност също била свързана с опасението, че Стефан Душан ще конфискува имотите му в Мариово в случай на измяна. Иначе той според думите на Кантакузин останал да брани Сервия против волята си и имал намерение да избегне сраженията, като се оттегли на юг. От друга страна, примерите с кефалията Браян и с феодалите Хлапен и Толислав показват, че независимо от всички взети мерки сръбският владетел никога не можел да бъде сигурен във верността на своите властели на юг.

Независимо от центробежните тенденции в югозападните български земи и в „Романия” до 1355 г. сръбският цар успял да запази властта си в тях. Когато се обяснява този факт, обикновено се набляга на личните качества на Стефан Душан, който притежавал достатъчно авторитет, енергия и политически такт, за да запази целостта на държавата си, плод на успешните му завоевания. Обръща се внимание и на обстоятелството, че по-голямата част от феодалите му били лично предани, тъй като на него дължали славата и богатствата си. В тези обяснения несъмнено има голяма доза истина. Добре известно е, че ролята на владетеля през средновековието не може да се подценява, още повече, че през епохата на феодализма обществените отношения по принцип имат ярка изразен личностен оттенък. Смята се също така, че наследникът на Душан — цар Урош, който идва на сръбския престол в края на 1355 г., едва ли не поради липса на необходимите за един владетел качества не успял да запази интегритета на „Душановото наследство”. Забравя се обаче, че в условията на действителността от средата на XIV век съществуването на огромната, но разнородна сръбска държава не можело да бъде продължително. Твърде слаби били връзките между отделните области, твърде различни били техните традиции, твърде пъстър бил и нейният етнически състав.

И както историята на Византия в епохата на зрелия феодализъм е повече история на нейните провинции, а не толкова на една централизирана държава — наследница на Римската империя, така и историята на Югозападните Балкани, включително и на Македония под сръбска власт, е не толкова история на сръбската държава, колкото история на отделните ѝ области с едно обединяващо звено: върховната власт на династията Неманичи.

Процесите на разпадане на сръбското царство след 1355 г. не се дължат изключително на „безпомощността на „слабия Урош”, а на взривообразното проявление на закономерни тенденции, натрупани още по времето на Стефан Душан. Без да има възможност да продължи завоеванията на баща си, нито да бъде толкова щедър към своите феодали, пред втория сръбски цар стояла много по-трудна и практически неосъществима задача — да запази единството на създадената от Стефан Душан държава, когато всички фактори улеснявали нейното разпадане.

 

⁷¹За държавната структура на средновековна Сърбия виж Е. П. Hayмов, Господствующий класс и государственная власть..., с. 177 и сл.
⁷²Г. Острогорски. Душан и његова властела..., с. 81.
⁷³Cant., III, p. 120; ГИБИ, XXII, с. 380.
⁷⁴Cant., III, p. 327—328.
⁷⁵Цв. Грозданов. Охридското зидно сликарство..., с. 15—16 (с цитираната литература).
⁷⁶Ал. Соловјев. Греческие архонты в сербском царстве. — ВS 1, 2, 1930, с. 275—287.
⁷⁷Споменици... Т. I, с. 221.
⁷⁸Б. Ферјанчић. Севастократори и кесари у Српском царству. — ЗбФФ у Београду, XI—1, 1970, с. 257, бел. 13.
⁷⁹П. Ников. Кой е бил Синадин, чичата на цар Иван Александър. — Изв. на БИД, III, 1911, с. 217—225; за фамилията Синадин виж Actes de Kutlumus, ed. P. Lemerle, Paris, 1945, p. 68; Љ. Максимовић. Последње године протостратора Теодора Синадина. — ЗРВИ, 10, 1967, p. 177—185; Ch. Hannick, G. Schmalzbauer. Die Synadenoi, JOB, 25, 1976. Севастократор Калоян Синадин вероятно трябва да се идентифицира с Йоан Синадин, живял в края на XIII в., баща на „чичото” на Иван Александър — Теодор Синадин.
⁸⁰Законски споменици.., с. 441—442.
⁸¹П. Миљковић-Пепек. Црквата Св. Спас во с. Кучевиште, Скопско. — В: Споменици, Т. I, с. 417—418; В. Ђурић. Византијске фреске у Југославији, Београд, 1980, с. 55—56, 206, бел. 58; Ив. Ђорђвић. Сликарство XIV века у цркви Св. Спаса у село Кучевишту. — ЗЛУ, 17, 1981, с. 79 и сл.
⁸²Л. Славева. Дипломатичко-правните споменици... с. 371, бел. 105.
⁸³Сведения за родството му с българския цар дава анонимната „Янинска хроника”. Вж.
⁸⁴Аl. Soloviev. Un beau-frere du Tsar Douchan. — Rev. Intern, des Etudes Balkaniques, I, Beograd, 1934, p. 180—187; Б. Ферјанчић. Деспоти у Византији и јужнословенским земљама. Београд, 1960, с. 166—167; Hr. Matanov. Parents serbes et byzantins du tsar Ivan Alexandre. — Etudes Balkaniques, 4, 1980, p. 110—114; същият. Един малко известен брат на цар Иван Александър. — Вековe, 1, 1981, с. 17 и сл.; Ив. Божилов. Фамилията..., I, № 34.
⁸⁵В. Ђурић, Полошко. Хиландарски метох и Драгушинова гробница.— Зб. народног музеја у Београду, 8, 1975, с. 327 и сл.; Цв. Грозданов. Д. Ђорнаков, Историјски портрети у Полошком (I). — Зограф, 14, 1983, с. 60—67.
⁸⁶Историја Црне горе. Т. I, ч. 2, Црна гора у доба обласних господара. Титоград, 1970, с. 3—4; G. Soulis. The Serbs. . . p. 60 sq.
⁸⁷Преглед на различните становища у Г. Острогорски. Душан и његова властела.. , с. 80
⁸⁸Cant., I, p. 260; ГИБИ, XXII, с. 239.
⁸⁹Cant., I, p. 262, 265; ГИБИ, XXII, с. 241, 250.
⁹⁰Й. Иванов. Св. Иван Рилски и неговият манастир. С., 1917 , с. 143. За т. нар. „Хрельова кула” виж Л. Прашков. Хрельовата кула. История, архитектура, живопис, С., 1973.
⁹¹С. Ђирковић. Хрељин поклон Хиландару. — ЗРВИ, 21, 1983, с. 103 и сл.
⁹²Cant., II, p. 228; ГИБИ, XXII, с. 294—295.
⁹³Greg, III, p. 226—227; Cant., II, p. 232; ГИБИ, XXII, c. 299.
⁹⁴Cant., II, p. 268—269; ГИБИ, XXII, c. 325—326; G. Soulis. The Serbs and Byzantium. . . , p. 15 sq.
⁹⁵Общо за Хрельо вж. М. Динић. Реља Охмучевић — историја и предание. — ЗРВИ, 9, 1966, с. 95 и сл.; М. С. Bartusis. Chrelja and Momcilo: Occasional Servants of Byzantium in Fourteenth Century Macedonia. — BSI, XLI, 2, 1980, p. 201—216.
⁹⁶P. Schreiner. La Chronique breve de 1352. Texte, Traduction, et commentaire. Troisieme partie: de 1342 a 1348. — Orientalia Christiana Periodica, XXXI, 2, 1965, p. 336 sq; M. Bartusis. Op. cit., p. 206.
⁹⁷Й. Иванов. Св. Иван Рилски..., c. 145; Б. Ферјанчић. Севастократори и кесари..., с. 263 и сл.
⁹⁸Законски споменици..., с. 410.
⁹⁹Ив. Дуйчев и П. Мутафчиев. История..., Т. II, с. 252.
¹⁰⁰Л. Прашков. Хрельовата кула. . . , с. 50 и сл.
¹⁰¹Cant., II, p. 403—404; ГИБИ, XXII, c. 360—361. Виж История на България. Т. III, с. 340—341. От изложението на Кантакузин личи, че Момчил се отмята от „краля на трибалите” преди пролетта на 1343 г.
¹⁰²В югославската историография преобладава мнението на Б. Ферянчич, че тази грамота е фалшива. (Повеља краља Душана манастиру Трескавцу. — ЗРВИ, 7, 1961, с. 161—168). Виж още статията на Р. Михаљчић, Селища. — ЗбФФ у Београду, IX—1, 1967, с. 207, бел. 9, с. 211. Според Е. П. Наумов Трескавичката грамота не е фалшива (К вопросу о подлинности. . . , с. 111—115).
¹⁰³Е. П. Наумов. К вопросу о подлинности..., с. 114 и сл.; същият, Феудалниот сепаратизам..., с. 66 и сл.
¹⁰⁴Б. Ферјанчић. Деспоти..., с. 156 и сл.
¹⁰⁵Б. Ферјанчић. Севастократори и кесари. . . , с. 237 и сл.
¹⁰⁶Вж. надписа в Лесновската църква, задужбина на Оливер, у Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 158—159. За деспот Оливер има специална студия от Ј. Радонић. О деспоту Јовану Оливеру и његовој жени Ани Марији. — Глас САН, 94, 1914, с. 74—109.
¹⁰⁷За различните мнения вж. Б. Ферјанчић, Деспоти..., с. 159, бел. 16; Г. Томовић. Повеља манастира Леснова..., с. 86 и сл.
¹⁰⁸К. Јиречек. Историја. . , Т. II, с. 254.
¹⁰⁹Ђ. Стричевић. Једна хипотеза о титуларном имену српских деспота XIV века. — Старинар, 7—8, 1956—1957, с. 118.
¹¹⁰Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 129.
¹¹¹Ђ. Стричевић. Једна хипотеза. . . , с. 113.
¹¹²Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 156 и сл.
¹¹³Цв. Грозданов. Охридското зидно сликарство. . . , с. 62—65.
¹¹⁴Cant., II, p. 260 sq; ГИБИ, XXII, с. 317—318.
¹¹⁵Законски споменици..., с. 680, XXV.
¹¹⁶Г. Томовић. Повеља..., с. 95.
¹¹⁷Greg, II, p. 638—9; ГИБИ, XXV, С., 1983, с. 171.
¹¹⁸Вж. текста у Ђ. Стричевић, Једна хипотеза..., с. 113.
¹¹⁹В. Ђурић. Три догаћаја у српској држави XIV века и њихов одјек у сликарству. — ЗЛУ, 4, 1968, с. 84.
¹²⁰Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 156, с. 394 и сл. Вероятно Станислав е бил родом от Щип. Вж. З. Расолкоска-Николовска. Црквата „Св. Георги” во Горен Козјак во светлината на новите изпитувања. — В: Симпозиум 1100 год. од смртта на Кирил Солунски. Т. I, Скопје, 1970, с. 222.
¹²¹Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 163; Т. Ильинский. Запись в Лесновском Паренесисе Ефрема Сирина 1353 г. — Сп. на БАН, 55, 1933, с. 73.
¹²²Г. Ильинский. Запись..., с. 74—75.
¹²³Пак там.
¹²⁴Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 399.
¹²⁵Б. Ферјанчић. Деспоти..., с. 161—162.
¹²⁶Така смята Р. Грујић. Који је српски деспот умро као великосхимник Јован Каливит? — ГСНД, XV, 1932, с. 233—237.
¹²⁷Публ. от S. Ljubic. Opis jugoslovenskih novaca. Zagreb, 1875, p. 186—7; H. Мушмов. Античните монети на Балканския полуостров и монетите на българските царе. С., 1912, с. 501—502; Р. Марић. Студије из српске нумизматике. Београд, 1956, с. 103.
¹²⁸Љ. Недељковић. Проблем новца деспота Јована Оливера. — Зб. народног музеја у Београду, V, 1967, с. 247—260; същият, Сувладарски новци српских средњовековних владара. — Зб. нар. музеја у Београду, VIII, 1975, с. 378—379.
¹²⁹С. Димитријевић. Новац кнеза Лазара у односу на новац других обласних господара. — В: О кнезу Лазару. Научни скуп у Крушевцу 1970. Београд, 1975, с. 185—186.
¹³⁰Законски споменици..., с. 738—740. Ст. Новакович е датирал грамотата в 1354 г., 10 август. Всъщност годината (6857 = 1348—1349 г.) и индиктът (той дава 1355 г.) не съвпадат. Тъй като в самия текст се споменава за сръбския патриарх Сава (патриарх след 31 ноември 1354 г.), е сигурно, че грамотата е издадена след тази дата. Б. Ферјанчић. Севастократори и кесари... , с. 259, бел. 34, смята, че на 10 август 1354 г. Стефан Душан е дал нареждане за издаване на грамотата, което е било направено по-късно — между ноември 1354 и 31 август 1355 г.
¹³¹М. Рајичић. Основно јездро државе Дејановића. — ИЧ, 4, 1952—1953, с. 241.
¹³²Така например с Архилевицката грамота от 1354 — 1355 г. Стефан Душан дарява на манастира имоти във Велбъжд, но от свое име. Виж Законски споменици..., с. 739—740. В надписите от Земенската църква също е споменато името на Деян, вече като деспот. Вж. Л. Мавродинова. Земенската църква... , с. 136.
¹³³М. Рајичић. Севастократор Дејан. — ИГ, 2, 1952, с. 17 и сл.
¹³⁴Ил. Руварац. О кнезу Лазару. Нови сад, 1888, с. 85, 93, 106—108; К. Јиречек. Историја... , Т. I, c. 315.
¹³⁵Iv. Dujcev. Traits de polemique dans la peinture murale de Zemen.— ЗЛУ, 8, 1972, p. 119—127.
¹³⁶Л. Мавродинова. Земенската църква..., c. 132 и сл. Авторката от своя страна датира фреските в Земен в края на XIII или началото на XIV век.
¹³⁷Хр. Матанов. Произходът на феодалния род Драгаши (Деяновичи). — Векове, 6, 1984, с. 34—38.
¹³⁸Законски споменици... , с. 765, 768.
¹³⁹М. Purkovic. Byzantinoserbica. — ВZ, 45, 1952, p. 46 sq.
¹⁴⁰Законски споменици..., с. 738, I, c. 739, III.
¹⁴¹Според М. Purkovic, Op. cit., p. 46—47, сестрата на Стефан Душан — Теодора, не е могла да бъде съпруга на Деян, тъй като тя е родена около 1330 г., а в 1346 — 1347 г. все още не е била омъжена. Ако бракът между нея и Деян е бил сключен след 1346 — 1347 г., необяснимо остава как двамата са могли да имат дъщеря, която от своя страна се омъжва и има деца още преди 1356 — 1357 г. Освен това дъщерята на Деян — Теодора, носи името на майка си, което по принцип се среща съвсем рядко в тази епоха.
¹⁴²Љ. Стојановић. Записи и натписи. Т. I, № 84; Љ. Ковачевић. Вук Бранковић. — Год. Н. Чупића, X, 1888, с. 277; М. Динић. Област Бранковића. — ПКJИФ, 26, 1960, с. 148; Цв. Грозданов. Охридското зидно сликарство, с. 89 и сл.
¹⁴³Љ. Стојановић, Записи и натписи, Т. I, № 97.
¹⁴⁴Н. Ношпал-Никуљска. За ктиторската композиција и натписот в Марковиот манастир — с. Сушица, Скопско. — ГИНИ, XV, 2, 1971, с. 225 и сл.
¹⁴⁵Законски споменици..., с. 444—445.
¹⁴⁶Законски споменици..., с. 313.
¹⁴⁷Т. Тарановски. Историја српског права у Неманићкој држави, Т. I, Београд, 1931, с. 203—205.
¹⁴⁸Cant., III, p. 32 ; ГИБИ, XXII, с. 376—377; Виж още D. Nicol. The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus) ca. 1100—1460. Dumbarton Oaks, 1968, p. III, No. 24.
¹⁴⁹Cant., III, p. 116—117.
¹⁵⁰Cant., III, p. 118sq; ГИБИ, XXII, c. 379 и сл.; T. Флоринский. Южные славяне и Византия во второй четверти XIV века. Т. II, Спб, 1882, с. 186 и сл.; D. Nicol. Kantakouzenos, p. 70 sq. Специално за завземането на Бер виж  (с погрешна хронология). Във византийските извори няма точни хронологически податки за похода на Кантакузин, но че той е бил осъществен през октомври — ноември 1350 г., показват някои податки от изворите за сръбско-босненската война по това време. Цар Душан научава за действията на Кантакузин в края на октомври и началото на ноември 1350 г., а в средата на ноември бил в Дубровник на път за Македония. Виж С. Ђирковић. Историја средњовековне Босанске државе. Београд, 1964, с. 120.
¹⁵¹Љ. Стојановић. Записи и натписи, Т. I, № 97. Отбелязаната в надписа дата (29. III) може да се отнася само за 1351 г.
¹⁵²Cant., III, p. 133—134; ГИБИ, XXII, с. 387—388.
¹⁵³Cant., III, p. 135 sq; ГИБИ, XXII, c. 387 и сл. Виж още Е. П. Hayмов. Феудалниот сепаратизам. . ., с. 74—75 и Hr. Matanov, Radoslav Hlapen — souverain feodal en Macedoine meridionale durant le troisieme quart du XIV-e siecle. — Etudes Balkaniques, 4, 1983, p. 70 sq.
¹⁵⁴Законик цара Стефана Душана. . . , с. 42.
¹⁵⁵За хронологията виж Hr. Matanov. Op. cit., p. 72—73. Е. П. Наумов, К истории сербо-византийской границы во второй половине XIV века. — ВВр, XXV, 1964, с. 232 и сл. смята, че Стефан Душан се съгласил да отстъпи част от Южна Македония на византийците. Според D. Nicol (Op. cit., p. 203) Кантакузин не успял да отнеме „нито частица територия от сърбите”.
¹⁵⁶Д. Ангелов. Аграрните отношения в Северна и Централна Македония през XIV век. С., 1958, passim. За другите публикации на Д. Ангелов по този въпрос виж библиографията му в Byzantinobulgarica, VI, 1980.
¹⁵⁷Законик цара Стефана Душана..., чл. 108, 134.
¹⁵⁸Г. Острогорски. Пронија. Прилог историји феудализма у Византији и јужнословенским земљама. — В: Сабрана дела. Т. I, Београд, 1959, с. 292—293.
¹⁵⁹Ал. Соловьев. Фессалийские архонты в XIV веке. Черты феодализма в византийско-сербском строе. — ВSl, 4, 1932, с. 159.
¹⁶⁰J. Verpaux. Les oikeioi. Notes d’histoire institutionnelle et sociale. — RЕВ, 23, 1965, p. 89—99; G. Ostrogorsky. Observations on the Aristocracy in Byzantium. — DOP, 25, 1971, p. 28; Љ. Максимовић. Византијиска провинцијска управа у доба Палеолога. Београд, 1972, с. 15 и сл.
¹⁶¹М. Орбин. Краљевство словена, с. 33.
¹⁶²Виж посочванията у Ал. Соловјев, Вл. Мошин. Грчке повеље српских владара. Београд, 1936 (Var. Reprints, London, 1980), с. 471. Примерите са от Югоизточна Македония.
¹⁶³В. П. Грачев. Сербская государственность в X—XV вв. Критика теории „жупной организации”. М., 1972, с. 261.
¹⁶⁴Cant., III, p. 135—6; ГИБИ, XXII, с. 389. 165 Cant., III, p. 131; ГИБИ, XXII, c. 386.

 

 

II. Разпадането на сръбското царство и югозападните български земи (1355—1371)

 

1. Центробежни тенденции в първите години от управлението на цар Урош

 

Смъртта на сръбския цар Стефан Душан на 20 декември 1355 г. обикновено се смята за повратен момент в историята не само на Сърбия, но и на земите, включени в нейните граници през втората четвърт на XIV век. В по-старата историческа литература, а нерядко и в по-нови изследвания положението в сръбската държава и особено в земите на юг след смъртта на Душан се отразява по следния начин. Като начало обикновено се цитира Кантакузин, който с нескрито злорадство описва разпадането на сръбското царство и създава впечатлението, че това става едва ли не веднага след декември 1355 г. След това следва един „списък” на феодални владетели и княжества, възникнали в границите на Душанова Сърбия, като при това рядко се държи сметка за времето на тяхната поява¹.

През последните години в този широко разпространен стереотип бяха внесени съществени корекции. Направени бяха сериозни опити да се проследи прецизно в хронологически и в териториален аспект процесът на формиране на феодални княжества в „Романия”, в това число и в Македония². Но, както често се случва, и тази реакция срещу шаблона не остана настрана от известни увлечения. Ако в миналото се е наблягало повече върху проявите на сепаратизъм и безсилието на сръбския цар Урош да контролира центробежните тенденции, то напоследък се наблюдава стремеж да се надценява авторитетът на сръбската власт в лицето на Душановия наследник. В резултат на това се стигна до подценяване на някои изворови податки, които не подкрепят предварително избраната теза, и се направиха опити началният етап от разпадането на сръбското царство да се свърже не толкова с центробежните сили, акумулирани още преди 1355 г., колкото с причини от външнополитическо естество³.

Проблемът за разпадането на сръбското царство е неразривно свързан с политическата история на югозападните български земи през третата четвърт на XIV век, което изисква да се вземе определено становище към него. При съвременното състояние на проучванията методологически най-целесъобразно е да се държи сметка преди всичко за изворите, а не толкова за изказаните в литературата становища. Краят на 50-те години на XIV век не представлява толкова „тъмен” период по отношение на изворовите сведения, ако го сравним със следващите десетилетия. Въпреки това работата със съвременните на епохата извори поставя изследователя пред сериозни проблеми. Преди всичко трябва да се изтъкне, че съвременни наративни извори от южнославянски произход на практика липсват. По-късните сръбски летописи, родословия и жития без изключение хвърлят вината за неуредиците в сръбското царство върху крал Вълкашин и брат му — деспот Йоан Углеша, а някои от тях дори им приписват убийството на сръбския цар Урош⁴. Тези извори в най-добрия случай отразяват събития от 60-те години на XIV век и най-вече начина, по който тези събития са били интерпретирани в късната сръбска историко-летописна и житийна традиция.

Византийската историопис чрез своите видни представители Йоан Кантакузин, Никифор Григора и Леоник Халкокондил, към които трябва да прибавим и анонимната „Янинска хроника”, предлага няколко варианта за събитията, свързани с началния етап от разпадането на сръбското царство. Хронологически най-близо до тях е „Ромейската история” на Никифор Григора. По повод, смъртта на Стефан Душан византийският историк пише следното: „Тогава там (в Сърбия — б. а.) се появили смут и бури, когато делата поел младият наследник на престола...“ В основата на тези „смутове и бури” Григора поставя две събития: броженията в управляваните от цар Урош територии и похода на византийския деспот Никифор Орсини в Тесалия и Епир, който води до откъсването им от сръбската държава. Тези сведения се отнасят за периода от началото на 1356 г. до края на есента на 1358 г., когато свършва изложението на „Ромейската история”⁵. Интересното в тях е това, че Никифор Григора определено говори за „смутове и бури”, без да ги свързва само с действията на деспот Никифор Орсини в Северна Гърция.

По-подробни сведения дава Йоан Кантакузин. Според него смъртта на „краля на трибалите” (Душан — б.а.) предизвиква „немалко смутове” в Сърбия, които византийският историк и император степенува и изрежда по следния начин. На първо място Кантакузин поставя борбата за сръбския престол между цар Урош и доведения брат на Душан — Симеон (до този момент сръбски наместник в Епир), която предизвикала разцепление сред „най-видните трибали”. На второ място той отбелязва отцепването на вдовицата на Душан — царица Елена, която „подчинила много градове, събрала немалко войска” и започнала да управлява самостоятелно в Сяр (името на града, в който се установила царица Елена, научаваме от други пасажи в съчинението на Кантакузин, както и от други извори), без да взема участие в „борбата за наследство”.

На трето място византийският историк говори за поведението на едрите сръбски феодали, които прогонили по-слабите, подчинили съседните им градове и участвали в борбата между цар Урош и Симеон, но не като техни подчинени, а като съюзници. Имало и такива, които очаквали развоя на събитията с цел да извлекат по-големи облаги. Така сръбското царство се оказало разделено на „безброй части”⁶. Това място от „Историята” на Кантакузин е оказало голямо влияние върху историографията, но критичният подход изисква да се изтъкнат няколко обстоятелства. Византийският историк е бил свидетел на целия процес на разпадане на сръбската държава и го е отразил ретроспективно под влияние на по-късни събития⁷. Също така не всички негови сведения се потвърждават от другите съвременни извори, а и хронологията, която дава, е доста объркана, като в някои случаи има очевидни инверсии.

Леоник Халкокондил, писал повече от век след събитията от средата на XIV век, е нарисувал доста по-различна картина. Според него след смъртта на Душан всеки от неговите наместници, които той изброява по име, но доста неточно и объркано, „задържал и управлявал поверената му земя”. Тези „диадохи” на Душан според Халкокондил „се споразумели да живеят в мир и да се въздържат от война помежду си, а като се отдаде случай — да нападнат и да воюват с елините”⁸. Тези сведения не намират подкрепа в другите извори. Не ги е приел безкритично и Мавро Орбини, който буквално е следвал Халкокондил за времето на Душан, вероятно защото неговите сведения не съвпадали с изложението на късновизантийския историк⁹. Списъкът на Душановите „диадохи” у Халкокондил показва, че в него има още по-силно изразена инверсия, отколкото у Кантакузин: той отразява положението не само в 50-те и 60-те години на XIV век, а в един още по-дълъг период¹⁰.

Анонимната „Янинска хроника”, писана в началото на XV век, ни дава редица подробности, неотразени в цитираните по-горе извори. В нея са описани само събития в Северна Гърция и Южна Македония, но именно поради това податките й са доста прецизни и позволяват едно задоволително реконструиране на събитията в Южна Македония през 50-те години на XIV век, а и по-късно.

От изложеното дотук става ясно, че само гръцкоезичните наративни извори не са в състояние да създадат относително пълна представа за положението в югозападните български земи като цяло в първите години след смъртта на Душан. От тях все пак може да се направи изводът, че разпадането на сръбското царство действително започва още в първите години след 1355 г. Когато за реконструкция на събитията се привлече и изворов материал от друг характер — съвременни грамоти, приписки, надписи и монети, става ясно, че отпадането на югозападните български земи  от сръбското царство става на етапи в периода от 1356 г. докъм средата на 60-те години на XIV век.

От византийските извори проличава, че смъртта на Стефан Душан съживила надеждите на византийската аристокрация за успешни военни действия срещу периферните области на сръбското царство, позаглъхнали след неуспеха на Кантакузин в 1350— 1351 г. Както се е изразил самият той, това събитие било удобен повод за ромеите „да си върнат ограбеното и да поискат сметка от варварите за дързостта им”¹¹. Както за всички средновековни хора, така и за Кантакузин като виден представител на византийската феодална знат благополучието на сръбската държава било свързано с нейния владетел, а идването на 19-годишния цар Урош на престола само по себе си давало основание да се смята, че сръбското царство е понесло тежък удар.

Действително представителите на отделни византийски фамилии, пряко засегнати от сръбското разширение, веднага след декември 1355 г. правят редица опити „да си върнат ограбеното”. Още през пролетта на 1356 г. деспот Никифор Орсини — син и наследник на владетеля на Епир преди сръбското настаняване, успява твърде лесно да завземе всички земи в Северна Гърция¹². След тази акция като верижна реакция следват събития, които засягат пряко и положението в Македония: сръбският наместник в Епир деспот Симеон Урош Палеолог се установява в Костур и започва борба за сръбския престол с цар Урош, а мнозина феодали използвали избухналата междуособица и без да късат връзките си на подчинение спрямо законния сръбски владетел, значително засилват своето влияние и възможности за самостоятелни действия. Пак през втората половина на 50-те години на XIV век и в сръбските владения в Югоизточна Македония били осъществени още два опита за византийска контраофанзива. Двама византийски феодали — братята Алекси и Йоан, неизвестни от изворите преди 1357 г., самостоятелно и без помощта на византийския император нахлуват в областта между устието на р. Струма и планината Пангей (Кушница) с очевидния стремеж да завладеят тези земи. В края на 1356 г. или началото на 1357 г. те завладяват град Хрисопол¹³, а между април и юни 1357 г. и град Христопол (дн. Кавала), поради което получават от византийския император Йоан V Палеолог титлите велик стратопедарх и велик примикирий¹⁴. Преди февруари 1358 г. великият стратопедарх Алекси и великият примикирий Йоан били вече господари на устието на р. Струма до левия бряг на езерото Тахинос. В техни ръце били всички важни бродове по долна Струма, включително и голямото село Хандакс, известно с продължителния спор между българския светогорски манастир „Зограф” и сръбския светогорски манастир „Хилендар”¹⁵. През лятото на 1358 г. братята продължават настъплението си на северозапад към Сяр и областта Завалтия (северозападно от планината Пангей) и вдъхват надежди на прогонените от сърбите византийски феодали, че ще им върнат отнетите имоти¹⁶. Но широко замислената от тях акция не завършила с пълен успех. В по-късните извори те се споменават само като господари на градовете Хрисопол, Христопол и Анакторопол. Напредването им в сръбските владения в Югоизточна Македония било спряно някъде към края на 1358 г.¹⁷. Очевидно те не са разполагали с достатъчно сили, за да осъществят амбициозните си планове. От своя страна сръбската власт се примирява бързо със загубата на трите егейски града, а двамата византийски феодали — с невъзможността да продължат по-нататъшното си настъпление в Югоизточна Македония.

През лятото на 1357 г. сръбските владения около Долна Струма били застрашени от още един византийски опит за реокупация. Най-възрастният син на Йоан Кантакузин — Матей, който след абдикацията на баща си в 1354 г. продължавал съпротивата срещу император Йоан V Палеолог като управител на областта Волерон и непосредствен източен съсед на югоизточните дялове на сръбското царство, се опитал да използва неуредиците в сръбската държава, за да разшири владенията си на запад¹⁸. Като причина за решението на сина си да нахлуе в „Мигдония” (равнината около Филипи) Йоан Кантакузин изтъква желанието на най-видните архонти от трибалите” — кесаря Войхна, „архонта” на Сяр и дори самата царица Елена, да му предадат градовете, които управлявали¹⁹. Всъщност намерението на Матей Кантакузин било да търси компенсация за неуспехите на своята фамилия за сметка на сръбската държава и да създаде по-солидна база на бъдещите конфликти с Йоан V Палеолог. За целта той потърсил съдействието на своя шурей султан Орхан и разчитал предимно на отряда, който той му изпратил²⁰. Между Матей Кантакузин и „трибалските архонти” от Мигдония имало уговорка византийският аристократ да потегли на поход в 30-дневен срок, който не бил спазен поради слабата дисциплина на турските наемници. След като Матей Кантакузин пресякъл Христополските проходи, се оказало, че неговият главен съмишленик — сръбският управител на Драма кесарят Войхна, отсъства от града, а в Югоизточна Македония се намирала сръбска войска, изпратена на царица Елена от цар Урош. Войската на Матей Кантакузин двукратно отблъснала нападенията на сръбския отряд²¹, но турските наемници се разбунтували и поискали да се върнат обратно. Византийският аристократ бил принуден да се съгласи. Поради непрекъснатите грабежи и слабата дисциплина неговият поход обратно към Христополските проходи се превръща в безредно оттегляне, при което местното население, включително и колонизирани сърби, нападало и унищожавало отделни групи от войската му. Самият Матей Кантакузин бил заловен в блатата около Филипи и предаден на кесаря Войхна. Кантакузин разказва, че сръбският феодал държал сина му в тъмница и по-късно го предал срещу откуп на византийския император Йоан V Палеолог²². Никифор Григора отразява тези събития твърде лаконично. Той отбелязва само, че Матей Кантакузин бил победен и пленен от „управителя сърбин” заедно с всички от неговата войска, които „не станали жертва на меча”²³. В случая той по-скоро е предал резултата от събитията, отколкото техния ход.

С неуспешния поход на Матей Кантакузин в Югоизточна Македония на практика завършват опитите на византийските феодали да премахнат сръбската власт от периферните области на „Романия”. Изложените събития позволяват да се направят следните по-важни изводи.

Централната власт във Византия не била нито участник, нито инициатор на тези опити. Дори и братята Алекси и Йоан, които се подписват като „слуги” на Йоан V Палеолог и действат за връщане на земите по долна Струма в „ръцете на императора на ромеите”²⁴, в началото на своята офанзива били напълно самостоятелни. Това обяснява напълно липсата на съгласуваност в действията на деспот Никифор Орсини, Матей Кантакузин и братята Алекси и Йоан, която в някои случаи е почти парадоксална. През 1357 г. Матей Кантакузин минава през околностите на Христопол, действа в територия, където действали и двамата византийски владетели на града Алекси и Йоан, но потърсил помощта на османския владетел, а не на своите сънародници. Затова и Йоан Кантакузин със съжаление отбелязва, че поради вътрешните неуредици ромеите изпуснали благоприятния момент за успешно настъпление срещу „беззаконната власт на трибалите”²⁵. Безсилието на Византия в този момент и обстоятелството, че някои от походите на византийските феодали поне на първо време постигат известни успехи, дават основание да оценим в негативна светлина и възможностите на сръбската държава за съпротива. Сръбският цар Урош бързо се примирява с териториалните загуби и не предприема активни действия срещу деспот Никифор Орсини в Северна Гърция. Матей Кантакузин претърпява поражение поради недисциплинираността на наемните си отряди и съпротивата на местното, в това число и гръцко население. Единствено настъплението на братята Алекси и Йоан, изглежда, е било спряно от сръбската власт, но значението на тази победа не трябва да се надценява. В края на краищата двамата византийски феодали били владетели само на три града и един егейски остров, а сръбската държава все още се простирала върху обширни територии в западните и югозападните балкански земи. Нападната едновременно от юг и югоизток, както и от север, от страна на Унгария²⁶, сръбската държава се оказала в невъзможност да се съпротивлява ефикасно от всички страни.

Акциите на византийските феодали от юг и югоизток създават обстановка на напрежение, в условията на които изпъкват и се проявяват съществуващите още отпреди 1355 г. центробежни тенденции. В този смисъл външните нападения несъмнено изиграват определена роля в началния етап от разпадането на сръбското царство, но в никакъв случай не могат да се смятат за негова главна причина. Впрочем действията на Деспот Никифор, Матей Кантакузин, братята Алекси и Йоан поради своята несинхронизираност и различните си резултати не могат да бъдат сложени под един знаменател. Ако завземането на Северна Гърция от деспот Никифор имало сериозни последици за интегритета на сръбското царство, то походът на Матей Кантакузин в Югоизточна Македония и действията на братята Алекси и Йоан не довеждат до сериозни териториални загуби за сръбската държава. Ако се съди от сведенията на Кантакузин, събитията по Долна Струма накарали сръбския цар да концентрира в областта на Сяр значителни военни сили. От своя страна онези феодали от Сярско, които били готови да се присъединят към Матей Кантакузин, след неговия неуспех трябвало да изчакат по-благоприятен момент за сепаратистичните си стремежи. Затова процесите на политическо обособяване, отчетливо забележими в Югоизточна Македония още в края на 50-те години на XIV век, не могат да се обяснят единствено с външни причини. Смъртта на Душан и действията на византийските феодали срещу сръбската държава са събития, които служат като повод за усилване, а в някои случаи и за победа на сепаратистичните тенденции.

Повечето от византийските извори, въпреки че говорят определено за „смутове и бури” в сръбското царство след 1355 г., не казват нищо конкретно за обстановката в югозападните български земи по това време. Единствено „Янинската хроника” съобщава нещо по-определено за събитията в Южна и Югозападна Македония. След като деспот Никифор Орсини прогонва брата на Стефан Душан от Епир, деспот Симеон Урош Палеолог завзема Костур, околните земи и крепости, събира войска от 4000—5000 души, която го провъзгласява за цар в Костур, и потегля към „пределите на Сърбия”, за да търси правата си върху сръбския престол²⁷. По този начин не само Тесалия и Епир отпадат от властта на цар Урош, но и около Костур още в началото на 1356 г. било образувано първото независимо феодално княжество в Македония, чийто владетел оспорвал властта на легитимния сръбски цар. Откъсването на Костур и Костурско от сръбската власт е съпроводено и от отпадането на Костурската епископия от диоцеза на Охридската архиепископия. Костурският епископ, който традиционно заемал длъжността „прототрон” на архиепископията, за известно време след 1355 г. не изпълнявал тези функции²⁸.

„Янинската хроника” не дава достатъчно податки, чрез които да се определи каква територия около Костур е управлявал новият цар Симеон Урош. В нея се казва само, че той завладял освен Костур и „околните градове и крепости”, без те да са споменати но име²⁹. Но фактът, че самозваният цар разполагал с достатъчно сили, за да се опълчи срещу цар Урош и да предприема военни походи в Северна Албания и Южна Зета, красноречиво показва, че неговите владения не са били незначителни поне първоначално. На юг те се простирали до земите на деспот Никифор Орсинн в Епир, а на изток и север били ограничени от владенията на останалите верни на цар Урош феодали — Радослав Хлапен, Вълкашин и севастократор Бранко Младенович. Единствено на запад и северозапад цар Симеон Урош имал по-широк простор за действие. Още през юли 1356 г., както личи от една съвременна приписка, войската на Костурския владетел, съставена от сърби и власи, нахлува откъм планината Томорица и завзема Берат (Югоизточна Албания)³⁰. Този град, управляван преди това от деспот Йоан Комнин Асен, след 1356 г. вече никога не се споменава като съставна част от владенията на Валонския деспот. Следователно освен Костурската област през 1356 г. цар Симеон Урош слага ръка и върху част от Югоизточна Албания (горните течения на реките Осуми и Девол). Към него бил принуден да се присъедини като съюзник валонският деспот Йоан Комнин Асен³¹, макар и да не участвал в походите срещу цар Урош. През 1358 г. братът на Стефан Душан претърпява поражение при Скадар и бил принуден отново да се задоволи с владенията си около Костур. Едва когато между февруари и август 1359 г. войските на деспот Никифор са разбити и самият той е убит от въстаналите албански племена в Южен Епир (битката при Ахелой)³², цар Симеон Урош потегля на юг и завладява без съпротива Епир и Тесалия, където след това управлява около едно десетилетие с царска титла. Последното сведение за неговото управление в Костур е ктиторският надпис в църквата „Св. Архангел” от 1359—1360 г., основана „при царуването на Симеон (Урош) и сина му Йоан (Дука)”³³. От този надпис става ясно, че вероятно още през 1356 г. цар Симеон Урош направил опит да създаде по-трайни основи на своята власт в града, като провъзгласява малолетния си син Йоан за съвладетел. Неговото оттегляне в Северна Гърция обаче не довежда до възстановяването на сръбската власт в Костур, тъй като градът след 1359—1360 г. влиза в територията на друго феодално княжество в Южна Македония — княжеството на феодала Радослав Хлапен.

Събитията, свързани с похода на деспот Никифор Орсини в Северна Гърция и с борбата за сръбския престол, позволяват на Радослав Хлапен (известен от сведенията на Йоан Кантакузин като негов привърженик през 1350—1351 г.) безпрепятствено да разшири владенията си на изток и да сложи ръка върху градовете Воден и Бер³⁴. Политическата обстановка, при която става възможно това разширение, е свързана с опитите на двамата титулярни царе съперници да придобият съюзници сред по-едрите феодали, при което измяната на Хлапен през 1350—1351 г. спрямо Стефан Душан бързо била забравена. Между 15 април 1357 г. и края на 1358 г. той се омъжва със съдействието на цар Урош за вдовицата на кесаря Прелюб — кесариса Ирина³⁵, и придобива като зестра бащината на Прелюб в Мариово. Освен това Радослав Хлапен получава възможността, защитавайки заварения си син Тома Прелюбович, да предяви претенции и за властта в Тесалия, където кесарят Прелюб бил сръбски наместник до смъртта си в началото на 1356 г. Женитбата с кесариса Ирина му дава възможност да обедини предишните си владения с бащината на Прелюб в Мариово. По този начин Хлапен става владетел на обширна територия, която на север достигала до Селечка и Кожух планина и поречието на р. Черна. До 1359—1360 г. няма сведения, които да показват, че Радослав Хлапен е скъсал окончателно с подчинението си спрямо сръбския цар. Тъкмо обратното. В междуособната борба той очевидно е бил на страната на цар Урош, който вероятно като компенсация му съдейства за разширяване на неговите владения в Южна Македония. Освен това чрез женитбата си с кесариса Ирина Хлапен става близък сродник на сръбския владетел³⁶.

Събитията в Южна Македония, главна фигура в които е Хлапен, са показателни в няколко отношения. Изворите показват, че именно в 1356—1358/59 г. около Бер, Воден и в Мариово се образува едно обширно феодално владение, което представлява добра основа за извоюване на политическа самостоятелност на неговия владетел. Благоприятно условие в този смисъл било и географското му разположение на границата между сръбските владения и земите на цар Симеон Урош и деспот Никифор. През втората половина на 50-те години на XIV век Радослав Хлапен все още не бил напълно самостоятелен и признавал властта на цар Урош. Сръбският владетел на практика се стремял да го задържи под своя власт, като изграждал отношенията си с него посредством роднински връзки и лично подчинение. За Радослав Хлапен през този период несъмнено подхождат думите на Йоан Кантакузин, според който едрите сръбски феодали участвали в борбата за сръбския престол не като подчинени на двамата претенденти, а като техни съюзници. Очевидно е, че още преди 1359 г. владетелят на по-голяма част от Южна Македония за кратко време се превръща по-скоро във васал, отколкото в служител на сръбския владетел. През 1356—1359/60 г. в областта на Бер, Воден и Мариово на практика се слагат основите на едно феодално княжество, което се сдобива със самостоятелност на границата нa 50-те и 60-те години на XIV век³⁷.

В известния пасаж за разпадането на сръбското царство, Йоан Кантакузин е отбелязал, че вдовицата на Стефан Душан и сестра на българския цар Иван-Александър — Елена, след 1355 г. подчинила под властта си много земи и градове и не вземала активно участие в борбата за сръбския престол между цар Урош и цар Симеон Урош. Други съвременни извори отчасти потвърждават, отчасти опровергават тези сведения. Царица Елена се замонашва веднага след смъртта на Стефан Душан³⁸ и по причини, които не са напълно ясни, се оттегля в Сяр, като същевременно запазва владетелски права върху известни имоти в Зета³⁹. Изворите показват, че тя управлява в Сяр и Сярска област близо десетилетие след смъртта на Душан⁴⁰, като първоначално признавала върховната власт на сина си цар Урош. Така например през май 1356 г. е засвидетелствано присъствието за сръбския цар в Сяр, където заедно с майка си издава грамота за мелнишкия митрополит Кирил⁴¹. От този период (до 1360 г.) датират и фреските в църквата „Св. Богородица” в с. Матейче до Куманово, на които са изобразени заедно сръбският цар Урош и царица Елена⁴². Вдовицата на Стефан Душан присъствала и на държавния събор в Скопие през пролетта на 1357 г., което показва, че тя на практика подкрепяла своя син Урош в борбата за Душановото наследство⁴³. През лятото на същата година сръбският цар изпраща военен отряд в Сярска област вероятно като подкрепа срещу акцията на византийските феодали Алекси и Йоан, който, макар и неуспешно, участва в отблъскването на похода на Матей Кантакузин. До 1360 г. царица Елена и цар Урош се споменават заедно като владетели и в съвременните приписки⁴⁴. Добрите отношения между двамата се доказват и от съвместните монети, които те секат след декември 1355 г.⁴⁵, и от факта, че цар Урош защитавал владетелските права на царица Елена в Зета. Освен това деспот Никифор Орсини, след като завзел Епир и Тесалия, се опитал да подобри отношенията си със сърбите и за целта се обърнал директно към царица Елена с предложение за женитба със сестра й Теодора⁴⁶ — с други думи, на владетелката на Сяр все още било гледано като на представител на сръбската власт в тази област.

Всички тези факти изглеждат достатъчни, за да се твърди, че властта на цар Урош в Сярска област чрез посредничеството на царица Елена поне до края на 50-те години на XIV век била достатъчно стабилна и реална. В същото време и тук, както в случая с Радослав Хлапен, редица обстоятелства показват не по-малко категорично, че и в Югоизточна Македония се развивал процес на оформяне на независимо феодално княжество с всички произтичащи от това последствия. Дори и самото оттегляне на царица Елена в Сяр показва ако не стремеж към пълна самостоятелност, то поне известно разграничаване от управляващата в Сърбия династия⁴⁷. На родословното дърво върху фреските на църквата „Св. Богородица” в Матейче царица Елена, цар Урош, а вероятно и сестрата на Елена — Теодора, са представени (за разлика от всички други генеалогични дървета на сръбската династия) не като представители на династията Неманичи, а като потомци на фамилията Асеновци — Комнини⁴⁸. И ако все пак властта на сръбския цар в Сярската област през 1356—1360 г. е била реална, а не само теоретична, необяснимо и изненадващо ще остане бързото откъсване на Югоизточна Македония от сръбската държава в началото на 60-те години на XIV в. Макар че изворите не съдържат достатъчно податки, за да се вникне с подробности в събитията, които предхожат политическото обособяване на Сярската област, не може да има съмнение, че неговият генезис трябва да се търси именно в петте години след смъртта на Стефан Душан⁴⁹.

Центробежните тенденции в Югоизточна Македония през 1356—1360 г. фактически се проявяват на две нива: на нивото на отношенията между царица Елена и цар Урош и тези между сярската владетелка и феодалите в управляваната от нея област. Интересни податки в това отношение съдържат някои от последните пасажи на историческия труд на Йоан Кантакузин. Византийският историк твърди, че през 1357 г. между неговия син Матей и „архонтите от Мигдония” било сключено споразумение за съвместни действия срещу сръбската власт в Сяр⁵⁰. Тези сведения несъмнено изискват строг критичен подход предвид познатата субективност на Кантакузин, когато става въпрос за негови близки сродници⁵¹. Трябва да се има предвид обаче, че в смислово отношение те напълно се съгласуват с онова, което той пише и на други места за отношенията си със сръбските феодали в Македония. Освен това обстоятелството, че някои от сръбските феодали от областта на Драма и Сяр са търсили външна подкрепа, чрез която да извоюват по-голяма самостоятелност, не може да предизвика недоумение и не стои изолирано от по-ранни, а и съвременни събития. Известно е, че приблизително по времето на похода на Матей Кантакузин един сръбски феодал от областите Браничево и Кучево потърсил съдействието на унгарския крал и с негова помощ се откъсва от сръбската държава. Това събитие е безспорен исторически факт⁵². Възниква въпросът: ако в най-североизточните краища на тогавашната сръбска държава е имало подобни случаи, с какво основание могат с лека ръка да се отхвърлят сведенията на Кантакузин за съглашение между „архонтите на Мигдония” и Матей Кантакузин? Ако разгледаме събитията в тяхната последователност, можем да отделим онези вести на византийския историк, които трябва да се отхвърлят като недостоверни. Казано накратко, три момента от разказа на Кантакузин предизвикват основателни съмнения. Първо, твърдението, че инициативата за похода на Матей Кантакузин идвала от страна на „трибалските архонти”. Второ, опитът му да обясни тези техни действия с благоразположение към фамилията Кантакузин. И, трето, известието, че царица Елена е била готова да предаде доброволно Сяр на Матей Кантакузин. Като се отстранят тези три очевидно субективни и преувеличени моменти, останалата част от сведенията на Кантакузин показват, че между сръбските феодали в Югоизточна Македония и византийския аристократ от Западна Тракия са съществували определени връзки, и то в ущърб на сръбската власт. Този извод се потвърждава и от други съвременни и лишени от субективизъм извори⁵³, които заслужава да бъдат споменати.

През март 1358 г. епископът на Кесарополис, подчинен а църковно отношение на Сярската митрополия и Печката патриаршия, потвърждава едно съдебно решение на братята Алекси и Йоан във вреда на сръбския светогорски манастир „Хилендар”⁵⁴, и то по времето, когато двамата византийски феодали предприемали най-мащабната си акция срещу сръбската власт в Югоизточна Македония. Няколко месеца по-късно — през октомври 1358 г., сръбският феодал — великият воевода Йоан Углеша, по-късно владетел на Сярската област, а по това време все още управител на областта южно от планината Пангей, издава самостоятелна грамота, в която назовава византийския деспот Мануил Асен „наш господар”⁵⁵. Като оставим настрана въпроса за идентификацията на деспот Мануил Асен от простагмата на великия воевода Йоан Углеша, остава фактът, че един сръбски феодал от Югоизточна Македония нарича „свой господар” не сръбския цар или царица Елена, a един византийски аристократ, и то в период, когато враждебните действия между сръбската власт и византийските феодали все още били в пълен ход. Освен това до 1335 г. длъжността „кефалия” на Сяр била изпълнявана от представители на местната византийска аристокрация, а в нейното желание да се възстанови византийската власт в града едва ли може да има съмнение⁵⁶.

След всички тези факти сведенията на Йоан Кантакузин придобиват по-реални очертания. Без да бъдат възприемани буквално, те дават основания да се смята, че Матей Кантакузин през лятото на 1357 г. действително е разчитал на известна подкрепа от страна на свои съмишленици в сръбските владения в Югоизточна Македония. В обстоятелството, че някои от тях (кесарят Войхна или „архонта” на Сяр) по-късно запазили своята лоялност към царица Елена, също няма нищо неприемливо, тъй като неуспехът на Матей Кантакузин ги принудил да се примирят с установеното положение⁵⁷. Сред сведенията на Кантакузин за тези събития безспорно има и такива, които са напълно обективни, тъй като византийският историк е нямал причина да крие истината. Така например той съобщава интересни подробности за отношенията между царица Елена и кесаря Войхна. Този сръбски феодал, след като жителите на Филипи му предават пленения Матей Кантакузин, получава разрешение от нея да постъпи с него „като с военна плячка”, а след това самостоятелно преговарял с византийския император за откупването на пленника и дори поставял свои условия⁵⁸. Това е ясно свидетелство, че връзките между владетелката на Сяр и кефалията на Драма фактически били отношения между сюзерен и васал, каквито са били от своя страна и отношенията между цар Урош и царица Елена. Но ако трябва с едно изречение да се определи положението в Югоизточна Македония в първите години след декември 1355 г., може да се каже следното: в периода 1353—1360 г. там все още няма напълно изградено феодално княжество, но процесът на отделяне от сръбската държава е очевиден. Затова съвсем закономерно в 1360—1361 г. царица Елена се споменава вече като напълно самостоятелна владетелка в Сяр. Сведенията за положението в Централна и Северна Македония в първите години след смъртта на Душан са твърде оскъдни. Все пак може да се твърди, че в борбата между двамата претенденти за сръбския престол феодалите в тези области останали верни на законния наследник на Стефан Душан. Решаващ в това отношение се оказва държавният събор, свикан от цар Урош в Скопие през пролетта на 1357 г. На него вероятно бил допълнен „Душановият законник”⁵⁹, а властелите, които застанали зад цар Урош, получили потвърждаване и разширяване на домениалните си владения⁶⁰. Вероятно поради това цар Симеон Урош не успява да проникне в централните области на сръбското царство, а само в албанското крайбрежие и Южна Зета.

В областта на Крива паланка (жупата Славище) и след 1355 г. продължава да управлява феодалът Владко Паскачич. Това може да се съди от една грамота, с която се потвърждава даряването на църквата в с. Псача на манастира „Хилендар”, издадена вероятно през 1358 г. Тъй като тя е подписана от Душан, умрял три години преди това, предполага се, че всъщност е имало две грамоти — едната от Душан, а другата от Урош, които хилендарските монаси изкусно „споили” в една с цел да използват авторитета на първия сръбски цар⁶¹. Известни са и монети с надпис „Владко”, които някои изследователи приписват на Владко Паскачич и смятат, ча са били ковани до 1366 г., преди той да е получил севастократорска титла. Емитирането на самостоятелни монети е безспорен признак на политическа самостоятелност, но атрибуцията на въпросните монети не е сигурна и не може да оспори твърдението, че в този период феодалът от Псача е останал верен на сръбския цар Урош⁶².

След 1355 г. се губят дирите на деспот Йоан Оливер и на неговия брат Богдан, споменат от Кантакузин във връзка със събитията от 1342 г. Лаоник Халкокондил споменава за някой си Богдан в своя „списък” на наследниците на Стефан Душан, и то като за владетел на земите между Сяр и Вардар⁶³, а ранните османски регистри са съхранили названието на нахията „Богдан” и нахията „Оливер” в Южна Македония. Подробното проучване на този въпрос по-нататък ще ни убеди, че деспот Оливер и брат му Богдан не са могли да бъдат владетели в част от Южна Македония непосредствено след декември 1355 г. (виж глава IV, параграф 3).

В един надгробен надпис от 1356 г., намерен в района на Велес, се споменава за „държавата на Никола и Марко”⁶⁴. Някои изследователи са склонни да смятат, че в този епиграфски паметник се споменава за пръв път известният по-късно крал Марко и радовишкият властел — великият воевода Никола Станевич⁶⁵. Макар и изключително беден откъм историческа информации, надписът от Велес е показателен в едно отношение: в него не се споменава името на сръбския цар Урош независимо от това, че неговата власт в тази част на Македония е била напълно реална поне в първите години от самостоятелното му управление.

Много сложен и дискусионен е въпросът за положението в Североизточна Македония и за съдбата на севастократор и деспот Деян и неговите наследници след 1355 г. В българската историческа литература все още преобладава мнението, изказано още от Йордан Иванов, че след декември 1355 г. Деян, вече като деспот, и неговите синове Йоан Драгаш и Константин Драгаш се отцепват от сръбската държава и слагат началото на т. нар. „Велбъждко княжество”. Българският учен е подкрепил тази своя теза с предполагаемата женитба между сина на Деян — Константин, и дъщерята на българския цар Иван-Александър, в резултат на която българският владетел отстъпил на зет си областта Мрака и му дал деспотска титла, и със сведения от грамотите на Константин и деспот Йоан Драгаш, издадени след началото на 70-те години на XIV век⁶⁶. На практика грамотите на двамата братя Деяновичи (или Драгаши, както те са известни от съвременните им извори) нямат нищо общо със събитията от втората половина на 50-те години на XIV век, а женитбата на Константин за българската принцеса противоречи на множество сведения в изворите⁶⁷. Следователно на основата на тези факти не могат да се правят никакви сигурни изводи. Лаоник Халкокондил споменава за някой си феодал Жарко, който след Душановата смърт управлявал земите около Вардар, и някои учени са на мнение, че тук става дума за феодала Деян⁶⁸. Най-вероятно е обаче късновизантийският историк да е объркал Деян с феодала Жарко, който бил негов зет, живеел в албанското крайбрежие и е известен от изворите в периода 1356—1357 г. поради конфликта си с Дубровник⁶⁹. Тъй като по-нататък ще бъде отделено по-специално внимание на предполагаемата женитба на Константин Драгаш за дъщерята на цар Иван-Александър, а и въобще за евентуалната роля на българската държава в събитията в Североизточна Македония през 50-те години на XIV век, тук ще се задоволим само с изтъкването на някои аргументи, които показват, че в този период в Североизточна и Северна Македония все още не може да се говори за съществуването на независимото княжество на Драгаши. На първо място, църквата „Св. Богородица” в с. Матейче при Куманово, където през 1356—1360 г. на фреските били изобразени цар Урош, царица Елена и Душан (посмъртно), се е намирала в бащината на Деян⁷⁰. Изобразяването на сръбския владетел в нея би било невъзможно и трудно обяснимо, ако този феодал е бил самостоятелен. На второ място, след 1355 г. Деян получава деспотска титла от цар Урош. Дори и да не приемем изричните сведения на изворите за неговата деспотска титла, дори и да отнесем фреските в Земенския манастир към по-ранен период и приемем, че в ктиторските им надписи се споменава за друг деспот Деян⁷¹, остава фактът, че вдовицата на кумановския феодал в грамотите от 70-те години на XIV век се споменава винаги като „царица” — название, на което е имала право само като съпруга на деспот⁷². Даването на деспотска титла на севастократор Деян от цар Урош може да се обясни както с близките роднински връзки между тях, така и с лоялността на този феодал към сръбския владетел. Оскъдността на изворите не позволява по-подробно проучване на статута на деспот Деян и на неговите владения в този период. Опитът да се докаже, че след декември 1355 г. той разширил земите си на юг до Мелник, почива на непрецизно комбиниране на не особено сигурни изворови податки⁷³. И все пак едва ли ще бъдем далеч от истината, ако изтъкнем, че деспот Деян имал всичко необходимо за по-голяма самостоятелност: обширни владения, висша дворцова титла, възможност да лавира между Сърбия и България. Но процесът на политическото му обособяване вероятно е бил прекъснат след неговата смърт, чиято дата е неизвестна. Именно тогава съседните феодали заграбват значителни части от неговите владения.

След всичко казано дотук политическата обстановка в югозападните български земи в първите години от управлението на цар Урош може да бъде обрисувана накратко по следния начин. Първото независимо феодално княжество се образува около Костур още в началото на 1356 г. По отношение на динамиката на феодалната децентрализация земите в Югозападна Македония се развиват със същите темпове, както Тесалия, Епир и Южна Албания, където до края на 50-те години на XIV век се формират независими или полунезависими феодални княжества. В Южна и Югоизточна Македония през същия период се създават предпоставки за откъсване от сръбската държава, което на практика се осъществява на границата на 50-те и 60-те години на века. Северна, Централна и Североизточна Македония все още се намирали под властта на сръбския цар Урош. Причините за тази неравномерност на процесите на политическо разпадане са твърде разнообразни: като се започне от географския фактор и неравномерното икономическо развитие и се стигне до различията в политическите традиции н конкретни политически събития.

 

¹Да се посочат всички трудове, в които преобладава подобен шаблон, е непосилна задача. Ще се задоволя с цитиране на няколко работи, в които тезата за „автоматичния крах” на сръбското царство след 1355 г. е формулирана най-категорично: К. Јиречек. Историја срба. Т. I, Београд, 1978, с. 237; Ив. Дуйчев у П. Мутафчиев. История на българския народ. Т. II, С., 1944, с. 217; Н. Радојичић. Српски државни сабори у Средњем веку, Београд, 1940, с. 145; P. Lemerle. Philippes et Macedoine Orientale a l’epoque chretienne et byzantine. Paris, 1945, p. 303; D. Nicol, The Last Centuries of Byzantium (1261—1453). New Jork, 1972, p. 266; G. Soulis. The Serbs and Byzantium during the Reign of Tsar Stephen Dusan (1331—1355), p. 86 sq.
²Г. Острогорски. Серска област после Душанове смрти, Београд, 1965; Р. Михаљчић. Краj Српског царства, Београд, 1975: Историја српског народа. Т. I, с. 566 сл.
³Р. Михаљчић. Крај. . . , с. 12, 23; Историја српског народа. Т. I,  с. 566—573.
⁴Љ. Стојановић. Стари српски родослови и летописи. Београд—Сремски Карловци, 1927, с. 81—84, 111 и сл.; Старе српске биографије XV ис XVII века. Цамблак, Константин, Паиси. е. Превео Л. Мирковић, Београд,. 1936, с. 131 и сл.
⁵Greg., III, p. 556—557. Обикновено се смята, че историческият труд на Никифор Григора завършва в 1359 год. Виж R. Guilland. Essay sur N. Gregoras. L’homme et l’oeuvre. Paris, 1926, p. 229. Всъщност последните сведения в нея са от есента на 1358 г.
⁶Cant., III, p. 314.
⁷Предполага се, че Кантакузин завършва труда си в края на 1369 г. Виж D. Nicol. Kantakouzenos, p. 100—101.
⁸Chalc., I, p. 25—26.
⁹M. Орбин. Краљевство словена, Београд, 1968, с. 41—42. Виж и коментара на С. Чиркович в същата книга, с. 308.
¹⁰Е. П. Hayмов. Трагите и остатоците од родословот на Дејановики. Византискиот историчар Халкокондил и неговиот списак на наследниците на Стефан Душан. — Историја, 1, 1974, с. 205 и сл. Авторът преувеличава достоверността на тези сведения на Халкокондил. За отделните личности, споменати от византийския историк като „диадохи” на Душан, ще бъде обърнато внимание в хода на изложението.
¹¹Cant., III, p. 315.
¹²Cant., III, p. 315 sq; Greg., III, p. 557; G. Soulis. The Serbs and Byzantium..., p. 111—113, 120—121.
¹³P. Lemerle. Op. cit., p. 206; Г. Острогорски. Христопољ..., c. 337; същият. Серска област..., с. 28.
¹⁴Хронологията на завладяването на Христопол се установява от една новопубликувана грамота от архива на светогорския манастир Лавра. Виж Actes de Lavra, III, Paris, 1979, № 137.
¹⁵Това личи от два документа от архива на светогорския манастир Зограф. Виж Actes de Zographou, ed. Regel, Kurtz, Korablev, BBp. Приложение к 10 тому, 1907, № 41—42.
¹⁶Actes de Pantocrator, ed. L. Retit, BBp, Прил. к 10 тому, № 2, 1907r № 3, p. 3—7; Actes de Saint-Pantheleemon, ed. P. Lemerle, G. Dragon, S. Circovic, Paris, 1982, № 12, p. 100—105. Виж още Г. Острогорски. Христопољ..., с. 337; същият, Серска област..., с. 29.
¹⁷P. Lemerle. Op. cit., p. 208, смята, че това е станало или след военен неуспех, или чрез преговори със сърбите, или по нареждане на Йоан V Палеолог. Г. Острогорски. Серска област..., с; 16, бел. 65 е на мнение, че преустановяването на акцията на Алекси и Йоан става след споразумение между Йоан V Палеолог и Йоан Углеша.
¹⁸За Матей Кантакузин виж D. Nicol, Kantakouzenos, p. 109 sq.; Ст. Новакович дори твърди, че Матей Кантакузин бил васал на царица Елена (?), тъй като смятал, че темата Волерон била под сръбска власт (Срби и турци, с. 166).
¹⁹Cant., III, p. 322—323.
²⁰Според Никифор Григора османският отряд броял 4000 души (Greg., III, p. 564).
²¹Cant., III, p. 326 sq; Необосновано е твърдението, че Матей Кантакузин бил разбит от сръбския военен отряд. Виж Историја српског народа. Т. I, с. 567, 569.
²²Cant., III, p. 323 sq.; Най-подробно изложение на събитията у Ст. Hoваковић, Срби и турци, с. 166—169.
²³Greg., III, p. 563.
²⁴Pant., No. 3, p. 6, 35.
²⁵Cant., III, p. 315.
²⁶Историја српског народа, T. I, c. 567—568.
²⁷Τὸ χρονικόν...σ 75—76.
²⁸За длъжността „проторон” на костурския епископ вж. H. Gelzer. Der Patriarchat von Achrida. Leipzig, 1902, S. 15. За откъсването на Костур or Охридската архиепископия виж Цв. Грозданов. Охридското зидно сликарство. . ., с. 16, 103 сл.; същият. Охрид и Охридската архиепископија во XIV век. Историја, 1, 1980, с. 172.
²⁹Τὸ χρονικόν...σ 76, 4.
³⁰Преписката е публ. от Ἀ. Ἀλεξούδης, Δύο σημειώματα ἐκ χετρόγραφον -  ΔΙΕΕΕ   IV, 1892,  276—277. На нея пръв е обърнал внимание К. Иречек, но той се е задоволил да отбележи, че “поради неуредиците на юг през лятото на 1356 г. пострадал Берат” (К. Јиречек. Историја..., Т. I, с. 238). P. Михалчич повтаря тази констатация (Р. Михаљчић. Крај.., с. 20). Ал. Соловьов смята, че Берат бил превзет от цар Урош, но ако това е така, необяснимо остава как по-късно цар Симеон Урош е имал достъп до Северна Албания (Al. Solovev, Un beau-frere ... , p. 184). Виж още и G. Soulis. The Serbs and Byzantium..., p. 136.
³¹За това може да се съди от един дубровнишки документ (септември 1357 г.), според който един поданик на деспот Йоан Комнин Асен — Василий Зинофи от Валона, се опитвал да издействува от Дубровник посредничество между цар Симеон Урош и цар Урош. Виж Acta et diplomatares Albaniae mediae aetatis illustrantia, II, ed. L. Thalloczy, C. Jirecek, M, Sufflay, Vindobonnae, 1918, No. 129.
³²За хронологията виж P. Михаљчић. Битка код Ахелоја. — ЗбФФ у Београду, XI—1, 1970, с. 271—274.
³³М. Lascaris. Deux chartes de Jean Uros, dernier Nemanide (nov. 1372, ind. XI). — Вуz., 25—27, 1955—1957, p. 283; Б. Ферјанчић. Тесалија у XIII и XIV веку. Београд, 1974, с. 244.
³⁴Το χρονικον...σ 77. Виж още Е. П. Hayмов. Феудалниот сепаратизам... , с. 73—75; .
³⁵Τὸ χρονικόν...σ 77—78.
³⁶В грамотата на цар Урош от 15 април 1357 г., с която се потвърждават наследствените й права върху бащината на кесар Прелюб, тя е наречена “възлюбена и всесърдечна сестра на царството ми”. Това е дало основание на някои учени да смятат, че кесариса Ирина е дъщеря на цар Стефан Душан. Виж Γ. Σούλης, Ὴ πρώτη περίοδος τῆς σερβοκρατίας ἐν Θεσσαλία –Ἰστ. Μελετήμα, VI, σ. 86-87, σημ. 3.
Както убедително е показал М. Пуркович, роднинските връзки между цар Урош и кесариса Ирина трябва да се търсят по друга линия (Урошева „сестра” Ирина. — ПКЈИФ, 2—3, 1932, с. 166).
³⁷Подробно за Радослав Хлапен и княжеството му виж Hr. Matanov. Radoslav Hlapen-souverain feodal en Macedoine meridionale durant le troisieme quart du XIV-е siecle. — EB, 4, 1983, p. 68 sq.
³⁸M. Пурковић. Кад се покалућерила царида Јелена? — ПКЈИФ, XII, 2—3, 1932, с. 167—169.
³⁹Acta Albaniae..., Т. II, No. 123.
⁴⁰Ст. Новаковић. Срби и турци..., с. 165; Г. Острогорски. Серска област. с. 3 и сл.
⁴¹Законски споменици..., с. 310.
⁴²Вж. Н. Л. Окуњев. Грађа за историју српске уметности: 2. Црква Св. Богородица-Матеич. — ГСНД, 7—8, 1930, с. 92—93; Н. Радојичић. Портрети српских владара у Средњем веку. Скопље, 1934, с. 59 и сл.; В. Ђурић. Византијске фреске ..., с. 70—71, с. 214—215 (библиография).
⁴³Законски споменици..., с. 310—313.
⁴⁴L. Politis. Griechischen Handschriften der Serbischen Kaiserin Elisabeth. — BSI, 2, 1930, s. 288; Љ. Стојановић. Записи и натписи. Т. I, № 116, с. 41.; Г. Острогорски, Серска област..., с. 4 и сл.
⁴⁵С. Димитријевић. Нова серија нових врста српског средњовековног новца. Старинар, XV—XVI, 1964, с. 135.
⁴⁶Cant., III, p. 317.
⁴⁷Е. П. Наумов. Господствующий класс..., с. 182—183.
⁴⁸Ив. Божилов. Родословието на цар Иван-Александър..., с. 153
⁴⁹Напълно прав е Г. Острогорски, като твърди, че през 1356—1360 г. властта на цар Урош в Югоизточна Македония е била само теоретична (Серска област..., с. 5).
⁵⁰Cant., III, p. 322—323.
⁵¹Доналд Никъл предава тези събития според разказа на Кантакузин и не поставя въпроса за неговата достоверност. (D. Nicol. Kantakouzenos, p. 116). Според Раде Михалчич тези известия не могат да се контролират чрез друг извор (Р. Михаљчић, Крај..., с. 23). Трябва да се подчертае, че сведенията за тези събития Кантакузин е черпил от „първа ръка” — от самия Матей Кантакузин и от император Йоан V Палеолог. Виж Cant., III, p. 335.
⁵²М. Динић. Растислалићи. Прилог историји распадања српског царства. — ЗРВИ, 2, 1953, с. 139—144.
⁵³В някои свои работи Г. Острогорски говори за „entante parfaite” между сръбските и византийските феодали в Югоизточна Македония и Западна Тракия (Problemes des relations byzantino-serbes au XIV-е siecle. — Proceedings of the ХIII-th Int. Congress of Byz. Studies, London, 1967, p. 47); Idem, Les judes generaux de Serres. — In: Сабрана дела, T. IV. Београд, 1970, с. 258—259.
⁵⁴Zogr., No. 42, p. 98.
⁵⁵P. Lemerle, Al. Soloviev. Trois chartes de souverains serbes conservees au monastere de Kutlumus (Mont Athos). — SK, XI, 1940, p. 142.
⁵⁶„Архонтът на Сяр”, за когото споменава Кантакузин през 1357 г., не е бил Йоан Углеша, както е смятал Ст. Новаковић. Срби и турци.. , с. 169—170, а местен гръцки аристократ.
⁵⁷Ст. Новаковић. Срби и турци..., с. 168.
⁵⁸Cant., III, p. 330—332.
⁵⁹Е. П. Наумов. Господствующий класс..., с. 283.
⁶⁰От грамотите, които цар Урош издал за верните си феодали, е запазена само тази за кесариса Ирина. В нея се казва, че сръбският цар потвърдил и на други „властели и властеличи правата, записани от родителя на царството ми”, което показва, че тази практика е била масова. Виж Законски споменици..., с. 312—313.
⁶¹Законски споменици..., с. 435; Одабрани споменици..., с. 155— 157. За грамотата виж К. Јиречек, Историја..., Т. II, с. 340, бел. 18; Б. Ферјанчић. Севастократори и кесари..., с. 261, бел. 46.
⁶²Според Дж. Сп. Радойчич това са монети от Владко Паскачич (Севастократор Влатко и његов новац. — Старинар, Т. XXIII, 1938, с. 71—74). По-късно той промени мнението си и ги приписа на феодала от Косово Владко Хранотич (Влатко Хранотић — властелин Вука Бранковића. — Гласник музеја Косово и Метохије. Т. I, 1956, с. 22). С. Димитриевич се колебае в атрибуцията на монетите между Владко Паскачич и някой херцеговински феодал от рода Косач (Старинар. Т. XXIII, 1972, с. 29).
⁶³Chalc., I, p. 25—26.
⁶⁴В. Радовановић. Српски етнографски зборник. Т. 29, 1924, с. 444; Ђ. Сп. Радојичић, Белешке о једној надгробној плочи из Велеса. — Старинар. Т. VII—VIII, 1956—1957, с. 207.
⁶⁵Така смята Дж. Сп. Радойчич. Цит. съч., с. 207. Е. П. Наумов категорично отхвърля това мнение (Свидетельства исторических источников о Марке Кралевиче в период распада сербо-греческого царства. — Прилози, Т. IX, кн. 2. Одделение за општествени науки, 1979, с. 29).
⁶⁶Й. Иванов. Северна Македония, с. 110 и сл; същият, Старински църкви в Югозападна България. — ИБАД, III, 1912—1913, с. 67 и сл. Виж още Ив. Дуйчев у П. Мутафчиев, История..., Т. II, с. 217; В. Гюзелев. Българската средновековна държава (VII—XIV в.). — ИПp., 3—4, 1981, с. 183.
⁶⁷Хр. Матанов. Кой е бил деспот Константин от миниатюрите на Лондонското евангелие? — ИПp., 7, 1985, с. 47 сл.
⁶⁸Chalc., I, p. 26; Е. П. Наумов. Трагите и остатоците..., с. 208.
⁶⁹Подобно объркване има и у Мавро Орбини (Краљевство словена, с. 54) и у дубровнишкия историк Юниус Рести (Chronica Ragusina Junii Resti, Zagreb, 1893, p. 178—179).
⁷⁰M. Рајичић. Основно јездро..., c. 232.
⁷¹Така смята Л. Мавродинова. Земенската църква..., с. 144.
⁷²Виж податките у Pseudo-Kodinos. Traite des offices, ed. J. Verpaux. Paris, 1966, p. 257, 287, 365. Виж още M. Ласкарис, ПКЈИФ, 6, 1926, с. 150.
⁷³P. Михаљчић. Крај..., с. 69; Историја српског народа..., с. 584.

 

 

2. От царство към княжества

 

Краят на 50-те и началото на 60-те години на XIV век бележат нов етап в политическото развитие на югозападните български земи. Този нов етап се обуславя от почти едновременното възникване на значителни по територия и политическо влияние феодални княжества в онези земи, където през втората половина на 50-те години се създават благоприятни условия за това — в Южна и Югоизточна Македония.

В „Янинската хроника” се казва, че по времето, когато цар Симеон Урош след битката при Ахелой утвърждавал своята власт в Епир и Тесалия, Радослав Хлапен предприел военен поход в Тесалия, проникнал дълбоко на юг и завзел крепостта Дамасис. Цар Симеон Урош бил принуден да търси мирно разрешение на  конфликта. Тези събития според хрониката трябва да се отнесат в края на 1359 г. В резултат на преговори между двамата владетели било постигнато споразумение за женитба между заварения син на Хлапен — Тома Прелюбович, и дъщерята на цар Симеон Урош — Мария Ангелина. Крепостта Дамасис била върната на тесало-епирския владетел⁷⁴.

Във връзка с тези събития трябва да се даде отговор на няколко въпроса. Първият засяга ролята на цар Урош и отношенията между него и Радослав Хлапен в края на 50-те години на XIV век. В изворите няма нито една податка, която да показва, че нападението срещу Тесалия било осъществено по внушение на сръбския владетел. Радослав Хлапен очевидно с следвал своите непосредствени интереси. В полза на едно такова твърдение могат да се приведат две обстоятелства. Преди всичко прави впечатление, че владетелят на Бер, Воден и Мариово не получава никаква дворцова титла, и то във време, когато сръбският цар в стремежа си да получи подкрепа от едрите феодали ги е раздавал с щедра ръка. На второ място, нападението на Хлапен срещу Тесалия става едва след победата на цар Урош в борбата за сръбския престол срещу своя съперник и сродник цар Симеон Урош. С други думи, по време на междуособната борба този феодал не сметнал за нужно активно да подкрепи законния Душанов наследник, а нападнал владенията на цар Симеон Урош едва след това, и то с единственото намерение да получи лична изгода. Освен това има всички основания да се смята, че женитбата на Тома Прелюбович и Мария Ангелина и връщането на крепостта Дамасис не са били единствените клаузи на споразумението между Радослав Хлапен и цар Симеон Урош. Със сигурност се знае, че в определен период град Костур е влизал във владенията на феодала от Южна Македония⁷⁵. Ако търсим онова събитие, което позволило на Радослав Хлапен да включи Костур и Костурско в своето княжество, то това несъмнено е неговият поход в Тесалия и последвалото го споразумение със Симеон Урош. След като се оттегля в Северна Гърция и изгубва в борбата с цар Урош, за брата на Стефан Душан Костур вече няма стратегическо значение и той отстъпва града на своя съперник от 1359 г., който застрашава властта му в Тесалия. По този начим в ръцете на Радослав Хлапен се оказва цяла Южна Македония.

Както от „Янинската хроника”, така и от една грамота от архива на светогорския манастир „Лавра” („Св. Атанасий”) се вижда, че в началото на 60-те години на XIV век завареният син на Хлапен — Тома Прелюбович, и неговата съпруга Мария Ангелина получили за управление град Воден и част от област Мариово⁷⁶. Това е било осъществено пак в резултат на преговорите между Хлапен и цар Симеон Урош. Като управител на Воден и част от Мариово Тома Прелюбович вероятно се е намирал под сюзеренитета на владетеля на Бер и Костур.

Събитията от 1359 — 1360 г., в които централи фигура е феодалът Радослав Хлапен, бележат появата на ново феодално княжество в Южна Македония. То обхваща земите от Костур до Бер и Воден и на север до планините Селечка, Кожух и Паяк. Сръбският цар Урош очевидно е нямал възможност да реагира по съответния начин на обособяването на своя бивш васал. Той не конфискувал бащината на кесариса Ирина в Мариово и не направил опити да се намесва в събитията в Южна Македония от 1359 — 1360 г. От друга страна, новият самостоятелен владетел на Южна Македония, наскоро след като извоювал своята независимост, предприема редица мерки срещу някои от установените по Душаново време порядки. Така например Костурската епископия не била върната в диоцеза на Охридската архиепископия, а от 1364 г. има сигурни сведения, че Верската митрополия вече не е признавала църковната власт на печкия патриарх, а на Константинополската патриаршия⁷⁷. Следователно Радослав Хлапен е бил първият самостоятелен владетел в Македония по това време, който извършил църковно помирение с Константинопол и премахнал схизмата, която тежала върху неговите земи от времето на Стефан Душан⁷⁸.

Приблизително по същото време или малко след като в Южна Македония се формира окончателно княжеството на Радослав Хлапен, и Югоизточна Македония отпада от сръбската държава. На едно заседание на църковния съд в Сяр от ноември 1360 г., чиито протоколи са запазени в архива на манастира „Хилендар”, някои от видните личности в града се споменават вече не като служители на цар Урош, а като „дворяни” на царица Елена⁷⁹. Този документ е любопитен още и с това, че в него за пръв път формиращото се Сярско княжество е обозначено с термина πολιτεία за разлика от Византия, която е  βασιλεία (царство), като по този начин се е наблягало на неговото обособено положение и спрямо Сърбия, и спрямо Византия. В една грамота от 1360 — 1361 г., с която цар Урош потвърждава дарове на царица Елена за манастира „Хилендар”, след подписа има бележка: „госпожа светата царица управлява сама в Сяр”⁸⁰. От всички тези сведения може да се съди, че най-късно от ноември 1360 г. Сярската област вече има свой самостоятелен политически живот. Нейното откъсване от сръбската държава не става чрез открит конфликт със сръбския цар, а по-скоро е закономерен етап в процеса на разпадане на следдушанова Сърбия. Вероятно и след 1360 — 1361 г. сръбският владетел е смятал, че има право на върховна власт в Егейското крайбрежие, което дори до 1365 г. фигурира в титлата му под името „Източно Поморие”⁸¹. Но в документите, засягащи пряко Сярската област, неговото име след началото на 60-те години вече не се споменава: явно се е считало, че дори теоретично сръбският цар няма владетелски права в земите, управлявани от майка му — царица Елена. Периодът на нейното самостоятелно управление в Сяр (1360 — 1365 г.) се характеризира с редица нововъведения в системата на управление, чрез които държавната структура на Сярското княжество придобива определен и специфичен облик. Въведена била византийската институция на „вселенските съдии” и „синклит”⁸². Владетелката на Сяр имала решаваща дума в работата на Сярската митрополия, решавала спорове между отделни свои феодали и заобиколена от своите най-близки помощници — нейни роднини и „дворяни” (икии), членове на новоучредения синклит, притежавала всички атрибути на независима владетелка⁸³. Границите на нейното княжество с център Сяр не могат точно да се определят, но едно е напълно сигурно: още от 1360 — 1361 г. Сярското княжество има напълно изградена държавна структура и представлява добре уредена феодална държава, която още преди 1365 г. получава международно признание.

През пролетта или лятото на 1364 г. в Сяр пристига византийско църковно пратеничество начело с патриарх Калист — същия, който през 1351 — 1352 г. отлъчва цар Стефан Душан и сръбската църква поради неканоничното провъзгласяване на царството и Печката патриаршия. Поради продължаващата църковна схема мисията на патриарх Калист имала неофициален характер. Според Кантакузин целта на константинополския патриарх била да постигне споразумение с царица Елена за прекратяване на враждебните отношения между Византия и нейното княжество и за обща борба срещу османските пришълци в Тракия⁸⁴. Такова споразумение било възможно само при положение, че се сложи край на църковния разкол, и затова тази чисто политическа задача била поверена на патриарх Калист. Кантакузин съобщава, че царица Елена и „най-видните трибали” приели радушно византийските пратеници и „всички заедно решили, че трябва (да се организира) военен поход срещу варварите (османците — б. а.)”⁸⁵. Но патриарх Калист не успял да осъществи докрай възложената му мисия, тъй като по време на престоя си в Сяр неочаквано се разболява и умира⁸⁶. Целият епизод, отразяващ престоя на константинополския патриарх в Сяр и преговорите му с царица Елена, показва, че външната политика на Сярското княжество била напълно самостоятелна. Византийците все още по инерция или поради познатата им консервативност наричали Сярското княжество „Сърбия”, но по-детайлното вникване в изворовите податки сочи, че те търсели съдействието не на цар Урош, а на царица Елена с пълното съзнание, че тя сама определя насоките на външната си политика. Радушният прием, който тя оказва на патриарх Калист, свидетелства, че не е била чужда на мисълта да сложи край на църковната схизма с византийската църква. В такъв случай се налага изводът, че тя се е съгласявала с византийската позиция по отношение на сръбската царска титла и Печката патриаршия. Показателно е, че от страна на цар Урош не била проявена никаква активност и инициатива за вдигане на схизмата и това е напълно естествено: подобни действия биха означавали доброволно отказване от царското достойнство.

В останалите области на Македония през първата половина на 60-те години на XIV век има сведения, че властта на цар Урош все още е била признавана. Така например през 1361 г. кесарят Гъргур Голубич издигнал църквата „Св. Богородица Захълмска” в Охридско, а в ктиторския й надпис изрично е отбелязано, че това става „при царуването на цар Урош”⁸⁷.

В град Охрид продължавал да управлява наместникът от Душаново време севастократор Бранко Младенович заедно със синовете си Радохна, Гъргур и Вук. Те остават верни на цар Урош, а преди 1365 г. Бранко Младенович получава от него севастократорска титла⁸⁸ и разширяване на своята бащина в долината на р. Дреница⁸⁹. След смъртта на охридския севастократор той е наследен от синовете му Гъргур и Вук, а най-големият му син Радохна се оттегля като монах в манастира „Хилендар”. Всички извори показват, че те също остават верни на сръбския цар. Той потвърждава техните дарове за манастира „Хилендар” и заедно с тях бил изобразен на фреските в църквата „Св. Богородица Перивлепта” в Охрид. Гъргур и Вук Бранковичи вероятно са получили от него и някакви титли, които поради лошото състояние на фреските и надписите в Охридската църква не могат да се установят ⁹⁰.

Оскъдните данни, с които разполагаме, показват, че през този период цар Урош бил признаван за владетел в областта на Прилеп⁹¹ и Скопие⁹². За другите части на Северна и Централна Македония сведенията от изворите позволяват само ретроспективна оценка на положението за периода 1360 — 1365 г. Може да се каже, че сръбският цар все още бил владетел на Северна, Централна и малка част от Югозападна Македония (Охридско). Но по всичко изглежда, че още в първата половина на 60-те години на XIV век реалната власт в тези земи постепенно преминавала в ръцете на бъдещия крал Вълкашин. Той и царица Елена очевидно били най-влиятелните личности в Македония през това половин десетилетие. Към тях директно се обръщали и пратениците на Дубровник, без да търсят посредничеството на сръбския владетел⁹³.

През първата половина на 60-те години на XIV век в югозападните български земи не само се появяват и укрепват първите значителни феодални княжества, но вече се забелязват и определени специфики на държавните им структури. Към края на този период сръбската царска канцелария издава последните си грамоти⁹⁴. В онези земи на Македония, където през 1360 — 1365 г. властта на цар Урош все още била признавана, укрепва мощта на феодала Вълкашин, който именно по това време подготвя бързия политически възход на своята фамилия през следващите години.

 

⁷⁴Τὸ χρονικόν...σ. 78; D. Nicol, Meteora. The Rock Monasteries of Thessaly. London, 1963, p. 62; Б. Ферјанчић. Тесалија .... c. 242.
⁷⁵Тези сведения се съдържат в една грамота от 1385 — 1386 г., издадена от зета на Радослав Хлапен — Никола Балдовин Багаш. Виж А. П. Каждан. Два поздневизантийских акта из собрания П. И. Севастьанова. — ВВp., 2, 1949, с. 318 и сл.
⁷⁶Τὸ χρονικόν...σ.   78—79; Lavra, III, № 146.
⁷⁷J. Darrouzes. Les Regestes..., V, № 2466.
⁷⁸Hr. Matanov. Radoslav Hlapen..., p. 75 sq.
⁷⁹Actes de Chilandar, I, No. 146, 88—91.
⁸⁰Ал. Соловјев. Повеље цара Уроша у Хиландарском архиву. — Богословље, 2, 1927, № 3, с. 290—291; Г. Острофрски. Серска област..., с. 5.
⁸¹М. Динић. Српска владарска титула... , с. 11.
⁸²Actes d’Esphigmenou. Textes, edition diplomatique par J. Lefort. Paris, 1973, No. 27, 5—6. Г. Острогорски. Серска област..., c. 87; idem, Les juges generaux..., p. 257 sq.
⁸³Esph., No. 26; Вл. Мошин. Акти из светогорских архива. — Споменик САН, 91, 1939, с. 156—163; Г. Острогорски. Серска област..., с 127.
⁸⁴Cant., III, p. 361. За мисията на патриарх Калист се споменава и в един документ на патриарх Филотей Кокинос. Виж J. Darouzes. Les Regestes…, V, № 2501.
⁸⁵Cant., III, p. 861.
⁸⁶Ibidem. Според Кантакузин имало слухове, че той бил отровен от сърбите, които слухове той отхвърля с възмущение. Подробно за датата на смъртта на патриарх Калист виж Δ. Γόνης, Τὸ συγγραφικὸν ἓργον τοῦ οὶκουμενικοῦ   πατριάρχου Καλλίστου, Α. Αθηναι, 1980- σ. 100-106.
⁸⁷Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 55. Доказано бе, че Гъргур Голубич по произход е от Херцеговина. Виж Ђ. Сп. Радојичић, Ко је подигао манастир Заум? — ИПp., I, 1954, с. 44—46.
⁸⁸Б. Ферјанчић, Севастократори и кесари. . . , с. 260—261.
⁸⁹Законски споменици..., с. 441—442.
⁹⁰Ктиторските надписи виж у Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 39. За портретите в църквата „Св. Богородица Перивлепта” виж В. Ђурић, Византијске фреске..., с. 73 (с посочената литература).
⁹¹Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 175.
⁹²Б. Цонев. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София. Т. I, C., 1910, № 88.
⁹³Monumenta Ragusina, Libri Reformationum, III, Zagrabiae, 1888, p. 100—102.
⁹⁴P. Михаљчић. Kpaj..., прилог.

 

 

3. Крал Вълкашин и деспот Йоан Углеша. В навечерието на Черноменската битка

 

В изворите от края на 50-те и началото на 60-те години на XIV век вече има по-конкретни податки за братята Вълкашин и Йоан Углеша, известни от съчинението на Мавро Орбини с фамилното име Мърнявчевичи. Върху тях и особено върху Вълкашин сръбската историко-летописна традиция хвърля вината за разпадането на сръбското царство. За техния произход днес се знае малко повече от това, което е съобщил Мавро Орбини в „Царството на славяните”, допълнено от Константин Иречек с податки от Дубровнишките архиви⁹⁵. Традицията свързва потеклото на братя Мърнявчевичи със Зета, Херцеговина, Срем, Враня, Далмация⁹⁶ и България⁹⁷. Независимо от техния произход (сведенията за него имат предимно легендарен характер) и от административните длъжности, които двамата братя изпълнявали в сръбската държава около средата на XIV век⁹⁸, безспорно е, че политическото им издигане през третата четвърт на века е свързано със земите в Македония⁹⁹, където тяхното присъствие се проследява още от 40-те и 50-те години.

Както вече бе изтъкнато, още през 1345 г. със средствата на Вълкашин започва изграждането на църквата „Св. Димитър” в с. Сушица, Скопско (т. нар. Марков манастир). Вероятно още като жупан в Прилеп той сякъл заедно с деспот Йоан (деспот Йоан Оливер, или, което е по-вероятно — с деспот Йоан Комнин Асен) съвместни монети с името на сръбския цар Стефан Душан¹⁰⁰. В дубровнишките документи за Вълкашин и за неговия син Марко за пръв път се споменава през юли — август 1361 г.¹⁰¹. От записките на Дубровнишкото вече от първата половина на 60-те години проличава, че този феодал още тогава е бил смятан за доста влиятелна политическа фигура. Вълкашин се споменава в дубровнишките архиви в 1361—1362 г. винаги заедно с царица Елена, което е сигурно свидетелство, че неговото издигане е било свързано със земите на юг и с благоразположението на царицата¹⁰². Отношенията между владетелката на Сяр и феодала Вълкашин в този период подсказват дори, че между тях вероятно са съществували някакви роднински връзки, които не могат точно да се установят поради оскъдността на изворите. Мавро Орбини отбелязва, че преди да стане крал, Вълкашин е носил деспотска титла, дадена му от цар Урош. Това сведение на дубровнишкия историк се приема за точно и от някои съвременни изследователи¹⁰³. За владенията на този феодал преди средата на 60-те години на XIV век трудно би могло да се каже нещо по-определено освен това, че тяхното ядро трябва да се търси в Централна Македония между Прилеп и Скопие.

Първото положително сведение за Йоан Углеша в земите на Югоизточна Македония е споменатата вече негова „простагма” от октомври 1358 г., с която той като „велик воевода” потвърдил на светогорския манастир „Кутлумуш” имоти в областта Прунея, дадени на манастира от неговата тъща — „кесарисата” (съпругата на кесаря Войхна)¹⁰⁴. Това фактически е първата грамота, която един феодал в Македония яз дава само от свое име във времето след смъртта на Душан. От съдържанието на този документ могат да се направят два важни извода. Локализирането на областта Прунея на юг от планината Пангей (Кушница)¹⁰⁵ показва, че „великият воевода” Йоан Углеша в края на 50-те и началото на 60-те години на XIV век е бил наместник в тази област. Простагмата показва също така, че той бил зет на Драмския кефалия кесар Войхна и по този начин е имал реални, макар и далечни роднински връзки с царица Елена, Стефан Душан и цар Урош. В една византийска грамота от септември 1365 г. Углеша действително е наречен „племенник” на сярската владетелка¹⁰⁶. Според известния югославски учен Георги Острогорски през 1358—1359 г. Йоан Углеша се среща в град Хрисопол с византийския император Йоан V Палеолог и сключва с него мир от името на сръбската власт в Югоизточна Македония. Този епизод югославският учен свързва с края на военната офанзива на византийските феодали Алекси и Йоан в Сярската област. Основание за това свое схващане той вижда в приписката към една фалшива грамота от архива на манастира „Хилендар”, датирана през септември 1365 г., но издадена несъмнено по-късно от тази дата. Във въпросната приписка се споменава, че византийският император дошъл в Хрисопол, където разговарял с „племенника на деспината”¹⁰⁷. Поради лошото състояние на приписката името на „деспината” не се чете, но издателят на грамотата Л. Пти, макар и с известно съмнение, допуска, че тук става дума за царица Елена. В приписката не се среща и името на Йоан Углеша, но Г. Острогорски е сметнал за възможно да попълни празното място така: ὀ  ανέψιος τῆς δεσποίνης Σερβίας κῦρ Ἰωάννης ὀ Οὔγλεσης  (племенникът на деспината на Сърбия кир Йоан Углеша)¹⁰⁸. Хипотезата, която се изгражда на основата на този твърде неясен и спорен пасаж, несъмнено е интересна, но не може да се смята за доказана, поне що се отнася до предлаганата хронология (1358—1359 г.). На първо място трябва да се изтъкне, че според Фр. Дьолгер, който е имал възможност да се запознае с оригиналния текст на приписката, името на споменатата в нея „деспина” не е Елена, а Ирина¹⁰⁹. При това положение нейната идентификация може да тръгне и в друга посока. Тя може да се отъждестви или с деспина Ирина, която се споменава в един документ от архива на манастира „Лавра” (септември 1365 г.) и е живеела в близост до Сяр¹¹⁰, или с Ирина Хумнина Палеологина, владетелка на имоти в Зъхненско, за която се споменава в една грамота на Стефан Душан от декември 1355 г.¹¹¹. Така или иначе твърде проблематично е под „деспината” от приписката във фалшивата хилендарска грамота да се е имало предвид сярската владетелка царица Елена.

На второ място, в изворите от края на 50-те години на XIV век няма никакви сведения, че Йоан Углеша е бил достатъчно влиятелна фигура, за да преговаря за мир с византийския император. И, трето, у Йоан Кантакузин има сигурни податки, че враждебните действия между византийците и сръбската власт в Югоизточна Македония продължават чак до 1364 г. (мисията на патриарх Калист в Сяр)¹¹². С други думи, не само сведенията на Кантакузин, но и самият текст на приписката във фалшивата грамота от септември 1365 г. не дават основания да се приеме, че в 1358—1359 г. са се водили някакви преговори за мир (въпросната приписка не дава никакви точни хронологически податки в това отношение). Затова, без да се отрича възможността Йоан Углеша да се е срещал с Йоан V Палеолог в Хрисопол и да е водил с него преговори за прекратяване на взаимните вражди, може да се приеме, че това събитие по-скоро е било свързано с пратеничеството на патриарх Калист в Сяр и трябва да се датира в 1363 или началото на 1364 г. Едва ли може да се допусне, че отиването на такава високопоставена личност като патриарх Калист в Сяр в условията на продължаваща църковна схизма и неуредени политически отношения между Сярското княжество и Византия е можело да стане импровизирано и без необходимата дипломатическа подготовка. Ако тези предположения се приемат за точни, то предполагаемата среща между Йоан Углеша и Йоан V Палеолог в Хрисопол в 1363—1364 г. трябва да се смята за първата сериозна дипломатическа инициатива, в която бъдещият владетел на Сяр е взел участие.

До септември 1365 г. изворите не споменават за присъствието на Йоан Углеша в Сяр, от което може да се направи изводът, че докъм средата на 60-те години той е продължавал да управлява областта на юг от планината Пангей.

Макар и твърде оскъдни, изворите за съдбата на братя Мърнявчевичи от първата половина на 60-те години на XVI век не оставят съмнение, че именно този период се оказва решаващ за тяхното издигане през следващите пет-шест години. До края на 1365 г. в по-голямата част от югозападните български земи се извършва онова „преразпределение на силите” между феодалите, което прави възможен възхода на рода Мърнявчевичи. Напълно в духа на средновековните разбирания и практика Вълкашин и Углеша до средата на 60-те години на XIV век подготвят политическата си хегемония в Македония чрез създаване на разклонена мрежа от роднински връзки, в които се оказват въвлечени почти всички феодални родове. Самият Йоан Углеша още от края на 50-те години, ако не и от по-рано, бил зет на кесаря Войхна, сведенията за който спират в 1359—1360 г. Сестрата на Углеша и Вълкашин — Елена, още преди 1365 г. била омъжена за един от синовете на севастократор Бранко Младенович — Никола Радохна, известен с монашеското си име Роман или Герасим след приемане на строг монашески обред (велика схима)¹¹³. Освен с рода Бранковичи братя Мърнявчевичи били в роднински връзки с феодала Радослав Хлапен — вероятно още в първата половина на шестото десетилетие на XIV век синът на Вълкашин Марко бил женен за Елена, дъщеря на Хлапен. Сведения за този брак намираме в една приписка, писана след септември 1371 г., и в съчинението на Мавро Орбини. Неговото датиране през първата половина на 60-те години не намира сигурно потвърждение в тези извори, но предлаганата хронология отговаря напълно на действителността от този период, характеризираща се със стремежа на Мърнявчевичи да придобият повече съюзници и роднини¹¹⁴. Роднинските връзки на Вълкашин се простирали и в Зета. Неговата дъщеря Оливера била съпруга на зетския владетел Георги Балшич¹¹⁵. По всичко изглежда, че и съпругата на Вълкашин, известна от изворите с името Елена, Алена или Ефросина, също е била представителка на някои от феодалните фамилии в Македония. Роднинските връзки на братя Мърнявчевичи и обширните им владения в Централна и Югоизточна Македония правят възможно разместването на феодалните владетели в тази област в тяхна полза. Болшинството от феодалите в югозападните български земи били принудени или да признаят техния сюзеренитет, насила или доброволно, или да напуснат придобитите по Душаново време бащини в югозападните български земи. Този извод може да бъде илюстриран най-добре, като се проследи съдбата на по-известните от тях.

Синовете на севастократор Бранко Младенович управляват в Охрид твърде кратко време. Някъде около 1365 г., вероятно след споразумение с Вълкашин, те се оттеглили в наследствените си владения около Дреница¹¹⁶. По този начин в ръцете на Вълкашин се оказва значителна част от Югозападна Македония.

И в Сезероизточна Македония Вълкашин успява да наложи своето влияние. В района на Крива паланка през 60-те години на XIV век продължава да управлява феодалът Владко Паскачич, който между 1358 и 1366 г. получил от цар Урош титлата „севастократор”117. Той признавал властта на цар Урош, като същевременно бил привърженик на Вълкашин. Не е изключено и той да е бил обвързан с Мърнявчевичи чрез роднински връзки. На фреските в църквата „Св. Никола” в Псача са нарисувани ктиторските портрети на севастократор Владко Паскачич и неговото семейство заедно с Вълкашин — вече като крал, и цар Урош¹¹⁸. С подкрепата на Мърнявчевичи севастократорът от Псача успява значително да разшири владенията си на северозапад за сметка на наследниците на деспот Деян. Според по-късни извори под неговата власт до 1371 г. са били областите Прешево и Враня¹¹⁹.

До 1356 г. южен съсед на севастократор Владко Паскачич в областта на Радовиш бил великият воевода Никола Станевич.

През май 1366 г. той дарява на манастира „Хилендар” построената от него църква „Св. Стефан” в с. Конче. От него са запазени ктиторски надпис в същата църква¹²⁰ и едно евангелие, изпратено от него на манастира „Хилендар”¹²¹. Предполага се, че след май 1365 г. великият воевода Никола Станевич се оттегля в Света гора, където завършва жизненият му път. Ако се съди по броя на селата, дарени от него на църквата в с. Конче, той е бил един от крупните поземлени собственици в този край на Македония. След оттеглянето му в манастир, което може да е станало и под натиска на Мърнявчевичи, неговите земи минали в тяхно владение.

Сведенията за разширението на севастократор Владко Паскачич в Прешево и Враня и за установяването на политическата хегемония на Вълкашин и Углеша изискват да се внесат съществени корекции в схващането, че в Североизточна Македония през 60-те години на XIV век най-мощни феодали били наследниците на деспот Деян — Йоан и Константин¹²². Всъщност точно през този период те изживяват може би най-критичния момент от политическата си биография. Техните наследствени владения били разделени на две части от земите на севастократор Владко Паскачич и при това положение за тях не оставало нищо друго, освен, както и повечето други феодали, да признаят върховенството на Мърнявчевичи. През 60-те години на XIV век владенията на Драгаши били ограничени вероятно само в Желигово и част от Горна Струма¹²³.

Очевидно е, че през първата половина на 60-те години на XIV век братята Вълкашин и Углеша бавно, но сигурно налагат своята власт и политическо влияние в Македония. Изнесените факти в това отношение напълно обясняват и обстоятелството, че към средата на десетилетието и двамата вече притежавали най-висшите след царското достойнство титли: съответно крал и деспот.

Във връзка с издигането на Вълкашин за крал и на брат му Йоан Углеша за деспот стоят за разрешаване няколко важни проблема, които имат пряко отношение към ситуацията, която се създава в югозападните български земи през 60-те години на XIV век. Първият от тях е чисто хронологически. Известно е, че Вълкашин се споменава за последен път без кралска титла в дубровнишките документи през януари 1364 г.¹²⁴, а през януари 1366 г. издава в Скопие първата си кралска грамота¹²⁵. При това положение съвсем естествено е да се приеме, че Вълкашин е получил кралската титла между януари 1354 и януари 1366 г. Опитвайки се да определи по-точно хронологията на коронясването на Вълкашин за крал, Г. Острогорски изтъква обстоятелството, че „жизненият път на братя Мърнявчевичи върви успоредно от началото на тяхното издигане до гибелта им в Маришката битка” и че според византийската титулярна традиция братът на съвладетеля (в случая Углеша) обикновено получавал титлата „деспот”. Затова югославският учен отнася издигането на Вълкашин за крал през август—септември 1365 г., тогава, когато и Йоан Углеша за пръв път се споменава като деспот в една грамота на византийския император Йоан V Палеолог¹²⁶.

Редица обстоятелства не ни позволяват да приемем подобна теза без възражения. Независимо от обичайната си прецизност дубровнишките документи са доста несигурни по отношение на титлата на Вълкашин. През 1358 г. Дубровник минава под върховната власт на Унгария, която не е признавала царската титла на сръбския владетел, и дубровчани се оказват в твърде деликатна ситуация: от една страна, е трябвало да се съобразяват с официалното становище на своя сюзерен — унгарския крал, а, от друга — да зачитат реалната ситуация в сръбската държава, с която поддържали оживени търговски контакти. Това внася голямо объркване в титулуването на сръбския владетел¹²⁷, още повече, когато редом с цар Урош се появява и крал Вълкашин. Установено е, че в директната си преписка със сръбския цар дубровничани не са бъркали по отношение на титлата му, но дубровнишкият документ от януари 1364 г., в който се споменава за Вълкашин без кралска титла, представлява протокол от заседанието на Дубровнишкото вече. Това означава, че той не може да служи за абсолютно сигурен terminus post quem за издигането на Вълкашин в кралска достойнство. Впрочем по отношение на титлата на цар Урош например дори и във венециански документи се натъкваме на следния парадокс: в един и същ документ Урош е титулуван и като цар, и като крал¹²⁸!

На второ място внимание заслужават една серия монети на царица Елена и крал Вълкашин. На реверса на тези монети има надпис „крал Вълкашин” или само „крал”, а на аверса — твърде труден за разчитане гръцки надпис, в който се споменават имената на царица Елена и на цар Урош. Известно е, че монетите с надпис „крал” представляват първата „кралска” монетна серия на Вълкашин¹²⁹.

Във връзка с тази монетна емисия е необходимо да се припомнят някои факти. Запазените съвместни монети на царица Елена и цар Урош датират от 1356—1360 г., когато двамата се споменават все още заедно и в други извори. След това царица Елена се споменава само заедно с Вълкашин, а последните сведения за управлението ѝ в Сяр са от август 1365 г. Логично е да се предположи, че тя е могла да кове монети само като владетелка на Сяр — следователно до август 1365 г. Тези факти очертават един приблизителен интервал от време, в който царица Елена и крал Вълкашин са могли да емитират съвместни монети: 1360/1361 — август 1365 г. Следователно още в този период Вълкашин е притежавал кралската титла. Монетите на царица Елена и крал Вълкашин показват още веднъж, че този феодал се е издигал с нейна подкрепа и дори навеждат на мисълта, че кралската си титла той е дължал на благоразположението на владетелката на Сяр.

Освен това съществува една напълно пренебрегвана в досегашните проучвания приписка в ръкописен апостол, преписван в манастира „Св. Димитър” (Марков манастир), чийто строеж, както бе вече споменато, Вълкашин започнал още през 1345 г. През 1362 г. в този манастир йеромонах Варлаам преписва въпросния апостол и отбелязва в приписката, че това е станало „в дните на благородния цар Урош…, когато... крал...”¹³⁰. Макар и в твърде лошо състояние, тази приписка все пак позволява да се направят известни изводи. Ясно е преди всичко, че в нея се споменава за „крал” (или „кралство”), и то в манастир, чийто ктитор е бил Вълкашин. За друг „крал”, който да се появява редом с него и с цар Урош в 60-те години на XIV век, е изключено да се мисли. От това следва, че Вълкашин е бил провъзгласен за крал в 1362 г., но този факт не е намерил отражение примерно в цитираните вече дубровнишки документи. Не е изключено приписката на йеромонах Варлаам от 1362 г. да е отразила именно официалното издигане на Вълкашин за крал и в този смисъл да представлява едно точно хронологическо указание за това събитие. Впрочем твърдението, че Вълкашин е станал крал към 1362 г., може да бъде подкрепено и от сведенията на Мавро Орбини. Според него цар Урош дал на Вълкашин кралската титла още преди смъртта на хумския княз Воислав Войнович (септември 1363 г.). Според коментатора на Орбини С. Чиркович този пасаж от съчинението на дубровнишкия историк представлява „завършена цялост” и не е измислен, а е взет от някакъв загубен, но близък до събитията извор¹³¹. Сведенията на Орбини за деспотската титла на Вълкашин се приемат за точни от много изследователи и ако това е така, едва ли има основания да се подлагат на съмнение известията им за кралската титла на този феодал.

Твърдението, че по-възрастният от братя Мърнявчевичи става крал точно през август — септември 1365 г., се основава и на факта, че тогава именно Йоан Углеша се споменава като „деспот”¹³². Фактически податката за деспотската титла на Углеша от септември 1365 г. ни дава само terminus ante quem, но не и точната хронология на получаването на титлата. В това отношение трябва да се обърне внимание на някои пренебрегвани досега извори. В надгробния надпис на сестрата на Углеша и Вълкашин — Елена, съставен преди есента на 1364 г., младият брат фигурира като „деспот”. На това обстоятелство са обърнали внимание Г. Суботич и С. Кисас — последните издатели и коментатори на този епиграфски паметник. Те изказват и някои резерви по отношение на предлаганата досега хронология на деспотската титла на Углеша, но не развиват докрай интересните си наблюдения¹³³. В литературата отдавна е известна също така една грамота на деспот Углеша за светогорския манастир „Симонопетър” от 1363—1364 г., запазена в копие или в „автентичен превод” от 1623 г., направен по нареждане на патриарх Кирил Лукарис. В текста ѝ изрично е казано, че малко преди нейното издаване Углеша бил „коронясай”' за „деспот на цяла Сърбия и Романия”¹³⁴. Подозренията, които съществуват относно отбелязаната в грамотата дата, са попречили тя да бъде използвана като извор в пълна степен¹³⁵. Но нали много от влезлите в научен оборот средновековни грамоти са запазени в по-късни преписи и това съвсем не е попречило на тях да бъде гледано като на първостепенни исторически извори? Освен това сведенията за историята на манастира „Симонопетър”, колкото и късни и легендарни да са, без изключение свързват началното му съществуване с дейността на деспот Углеша. В самия текст на грамотата има някои податки, които ни карат да бъдем по-внимателни в подхода си към нея. В грамотата преди всичко има две точни хронологически указания. Отбелязани са, от една страна, годината и индиктът на издаването ѝ (год. 6872=1363—1364 г.; индикт 2), които съвпадат. От друга страна, самият Кирил Лукарис е написал в увода към преписа от 1622 г., че грамотата е издадена преди 259 години, т. е. в 1363—1364 г. (между 1 септември 1363 г. и 31 август 1364 г.). Особено внимание обаче заслужава титлата на Углеша във въпросната грамота: „Деспот на цяла Сърбия и Романия”. С такава титла той се е подписал единствено в потвърдителната си грамота от януари 1366 г. в Скопие, но не и в по-късните свои грамоти. Това не само показва, че преписът на Кирил Лукарис точно е следвал оригинала (в противен случай възниква въпросът, откъде той е знаел за тази титла), но и че грамотата за манастира „Симонопетър” е била издадена при всички случаи преди януари 1366 г.¹³⁶. Надгробният надпис на сестрата на Вълкашин и Углеша и грамотата на Углеша за манастира „Симонопетър” са два извора, които сериозно поколебават твърдението, че той е бил издигнат за деспот през септември 1365 г. Този факт, съчетан с изнесените по-горе съображения за хронологията на кралската титла на Вълкашин, позволява да се смята, че братя Мърнявчевичи са станали съответно крал и деспот в периода 1362 — август/септември 1365 г.

В литературата дълго време се е дискутирал въпросът за начина, по който Вълкашин е станал крал. Сръбските летописи му приписват узурпация и дори убийството на цар Урош. От сръбската историко-летописна традиция е бил повлиян Константин Иречек в някои от по-ранните си трудове. По-късно, вземайки предвид някои новооткрити извори (преди всичко фреските в Псача), той стига до извода, че Вълкашин не е бил узурпатор, а е получил кралска титла от цар Урош¹³⁷. Ст. Новакович от своя страна, приемайки безрезервно „узурпацията” на Вълкашин, е бил на мнение, че той се е ръководил едва ли не от „патриотични” подбуди, и приписва на Вълкашин стремежа да върне на сръбската държава сигурността от времето на кралството¹³⁸.

В по-новата литература този въпрос се разглежда в светлината на постиженията на съвременната византология, която създаде сравнително точна представа за държавно-правните схващания в късна Византия, от които били силно повлияни и южнославянските средновековни държави. Според тези схващания кралската титла в сръбското царство е отговаряла на титлата „василевс” на византийския съуправител и престолонаследник и не би могла да бъде узурпирана, а само да бъде дадена от царя. Тези изводи като че ли направиха безпредметни споровете дали Вълкашин е бил узурпатор, или не и отредиха на сръбския цар Урош по-конкретна роля в издигането му за крал¹³⁹. В същото време обаче никакво внимание не се обръща на възможността издигането на Вълкашин за крал да не е станало точно според изискванията на византийската държавна теория, или, казано по друг начин, тези изисквания да са били спазвани само формално, доколкото избирането на крал и съвладетел в сръбската държава не е могло да стане без съгласието на цар Урош. Дали все пак на практика не е станала реална узурпация, т. е. дали сръбският цар не е бил принуден да даде на Вълкашин кралската титла под негов и на неговите привърженици натиск? За да видим доколко Вълкашин е изпълнявал реално задълженията, които изисквала кралската титла или, с други думи, доколко той е бил реален съвладетел на цар Урош, е необходимо да се спрем на изворите, които показват съвладетелски отношения. Те са следните:

1. Съвместните монети на цар Урош и крал Вълкашин, ковани в сръбската царска монетарница. Малкият брой на тази серия монети показва, че те са били емитирани за кратко време в периода до януари 1366 г.¹⁴⁰.

2. Фреските в църквата „Св. Никола” в Псача, където са представени цар Урош и крал Вълкашин заедно със семейството на севастократор Владко Паскачич. Датирането на тези фрески представлява нелек проблем. Те вероятно са били замислени преди края на 1365 г., но поради особеностите на фрескотехниката са били осъществени по-късно¹⁴¹. Във всеки случай трябва да се има предвид, че след началото на 1366 г. няма нито едно сведение за съвладетелски отношения между цар Урош и крал Вълкашин. Затова при датирането на тези фрески трябва да се има предвид не толкова индивидуалната характеристика на образите (примерно дали цар Урош е изобразен като по-млад, или по-стар), а историческата обстановка от средата на 60-те години на XIV век.

3. Константин Иречек е обърнал внимание на факта, че през ноември 1366 г. в Дубровник било изпратено съвместно пратеничество на цар Урош и крал Вълкашин във връзка с данъка, плащан на сръбската държава. Този факт също се изтъква като доказателство за съвладетелски отношения между двамата¹⁴². Но анализът на дубровнишките документи от това време, направен от Е. П. Наумов, показва, че през есента на 1366 г. не е имало съвместно пратеничество на цар Урош и крал Вълкашин в Дубровник. В действителност крал Вълкашин е изпратил свои пратеници, които действали и от името на цар Урош¹⁴³. В този смисъл съвсем правдоподобно звучат и думите на Мавро Орбини, според който кралската титла била нужна на Вълкашин, за да може да се справи със своите противници, действайки от името на царя¹⁴⁴. През януари 1366 г. в Скопие Вълкашин издава първата си кралска грамота, без да споменава името на цар Урош¹⁴⁵, а през май същата година цар Урош от своя страна издава последната си царска грамота, без да споменава не само името, но дори и формалното съгласие на своя „съвладетел”¹⁴⁶. От тези две грамоти следва, че периодът на реално съвладетелство е продължил най-късно до края на 1365 г. От началото на следващата година Вълкашин скъсва със сръбския владетел и в действителност независимо от кралската си титла бил не негов съвладетел, а независим областен владетел в Македония¹⁴⁷.

През втората половина на 60-те години на XIV век в Югоизточна Македония установява своята власт и деспот Йоан Углеша. Няма нито едно сведение, че това е станало против волята на царица Елена. Предполага се, че между появата на деспот Углеша в Сяр (септември 1365 г.) и окончателното му утвърждаване като владетел на Сярското княжество изминава един „преходен период”¹⁴⁸, който завършва в началото на 1366 г. Тогава именно деспот Углеша потвърждава в Скопие споменатата вече грамота на брат си крал Вълкашин, което показва, че между двамата братя Мърнявчевичи вече са съществували съвладетелски отношения. Царица Елена остава в Сяр най-късно до лятото на 1367 г., когато за нея се споменава в едно писмо на известния византийски учен Димитър Кидон¹⁴⁹. През август същата година тя се споменава и в дубровнишки документи и вероятно по това време вече се е намирала или в двора на сина си цар Урош, или в своите зетски владения¹⁵⁰. Йоан Углеша получава деспотската си титла още преди да се установи в Сяр от сръбския цар Урош, което обяснява защо в съвременните, а и по-късни документи той е известен като „деспот на Сърбия”.

Погледнато формално, титлата „крал” и положението на съвладетел и наследник, което тя предполагала, осигурява на Вълкашин владетелски права върху цялата територия на сръбското царство. В действителност обаче той бил областен владетел в югозападните български земи и в част от Южна Сърбия¹⁵¹. Това, което го отличавало от другите областни владетели в тези области, било освен кралската му титла още и по-големият размер на неговите владения и по-голямото му политическо влияние. Още през 50—60-те години Вълкашин владеел Централна и част от Северна Македония, а към края на 60-те години — и земите северозападно от Шар планина, около град Призрен¹⁵². В периода на най-голямото си могъщество през втората половина на 60-те години на XIV век той владее и областите около Прилеп, на север и запад от Преспанското и Охридското езеро¹⁵³, Скопие, Полог¹⁵⁴ и Призрен. Ако се вярва на сведенията на Мавро Орбини под властта на Вълкашин били още Ново бърдо и Прищина¹⁵⁵. Освен върху тези територии политическото му влияние чрез роднинските му връзки с отделни феодални родове се простирало и в Зета, където от 1360 г. владеели неговите сродници Балшичи; в района на р. Дреница, където след 1365 г. се оттеглят Бранковичи; в Прешево, Славище, около Псача и около Враня, където управлявал неговият васал севастократор Владко Паскачич, и вероятно на юг до Бер, Воден и Костур, където владеел Радослав Хлапен¹⁵⁶.

Северната и югоизточната граница на територията, която от есента на 1365 г. попада под властта на новия сярски владетел деспот Йоан Углеша, може сравнително точно да се определи. Северната граница може със сигурност да се очертае по линията Струмица — Мелник¹⁵⁷, но по всяка вероятност деспот Углеша е владеел и по на север по течението на р. Струма и на северозапад по течението на р. Струмица. На североизток владенията му са опирали в границите на българската държава, а на северозапад — до земите на севастократор Владко Паскачич. Особен интерес представлява въпросът за югоизточната и източната граница на Сярското княжество след средата на 60-те години на XIV век. От грамотите на деспот Углеша, издадени в периода 1369—1371 г., личи, че той свободно се е разпореждал със земите по бреговете на езерото Бору (Порто Лагос) и ги е дарявал на светогорските манастири¹⁵⁸. При това положение съвсем логично е да се приеме, че сярският владетел е имал власт и на изток от течението на р. Места, т. е. в периода 1365—1366—1369 г. той значително е разширил княжеството си на изток и югоизток. Това става възможно след завладяването на част от Западна Тракия от османците в 1364—1365 г., които по този начин „разсичат” на две византийските владения в Тракия. Западният дял от тези земи попада в територията на Сярското княжество, което по този начин става непосредствен съсед на османските завоеватели¹⁵⁹.

Противно на схващането, че земите на крал Вълкашин и деспот Углеша били разделени помежду си от владенията на Драгаши и на феодала Богдан¹⁶⁰, в съвременните проучвания се наложи мнението, че поне в периода на съвладетелство на двамата братя между техните територии е нямало определена граница. Това се доказва от вече цитираните техни грамоти от януари 1366 г., издадени в Скопие. С тях те потвърждават поземлените дарения на своя васал феодала Новак Мрасоровик за светогорския манастир „Пантелеймон”, които се намирали в Преспа. Като доказателство за съвместното владеене на братя Мърнявчевичи в Македония Г. Острогорски е посочил и грамотата на деспот Углеша от април 1369 г., с която той дарявал на светогорския манастир „Кутулмуш” селото Неохори на Маврово поле¹⁶¹. Локализирайки въпросното село на югозапад от Гостивар, по северните склонове на Бистра планина, той прави извода, че сярският владетел свободно се е разпореждал със земи, които били „точно в центъра на владенията на Вълкашин”¹⁶². Югославският учен обаче е пропуснал да обясни защо в такъв случай няма потвърдителна грамота от страна на по-големия брат на деспот Углеша.

Позовавайки се на същата грамота и приемайки предложената от Г. Острогорски локализация на с. Неохори, Р. Михалчич прави друг извод. Според него Кутлумушката грамота на деспот Углеша и липсата на потвърдителна грамота от страна на крал Вълкашин е свидетелство, че между януари 1366 г. и април 1369 г. сярският деспот е владеел освен Югоизточна, още и Централна и Западна Македония. Това свое виждане Р. Михалчич подкрепя и с някои други аргументи: сведенията на един от Даниловите продължители, че Углеша управлявал „гръцките земи и градове”, пасажа у Мавро Орбини, според който той владеел „цяла Романия”, и факта, че Охридският архиепископ имал голямо влияние в земите на Сярското княжество. „Изненадващо е — пише югославският историк, че по-голяма част от територията на Углеша била на запад от Сяр. Дори се поставя въпросът, дали е оправдано названието Сярска област”¹⁶³.

Основният пункт и в двете изложени по-горе хипотези е съмнителната локализация на селото Неохори на Маврово поле. Топонимите Неохори (Ново село) и Маврово (село, поле или езеро) са били много широко разпространени в цяла Македония. Според А. Стояновски споменатото в грамотата на Углеша от април 1369 г. с. Неохори трябва да се идентифицира със селото Йени махале в околностите на езерото Маврозо (на север от Бешикското езеро), т. е. в непосредствена близост до долното течение на р. Струма¹⁶⁴. Възможни са и други локализации на въпросното село в района на Сяр. Ясно е, че предложената от Г. Острогорски и приета от Р. Михалчич локализация на селото Неохори в Западна Македония е повече от съмнителна и не може да служи като база за добре обосновани твърдения. В същото време достатъчно изворови сведения показват, че след януари 1366 г. за съвладетелство и обща територия на братя Мърнявчевичи не може да се говори. От пролетта на 1369 до есента на 1371 г. и двамата братя издавали напълно самостоятелно своите грамоти без позоваване един на друг, както е изисквала съвладетелската практика. Освен това в ктиторските надписи и фреските на църквата „Св. Богородица” (на о-в Мали град в Преспанското езеро) от 1369 г. и в църквата „Св. Никола” в Псача като владетел е споменат и изобразен само крал Вълкашин, а не и деспот Углеша. Още през лятото на 1367 г. по-възрастният от братя Мърнявчевичи самостоятелно се обръща към Дубровник без съгласието на деспот Углеша¹⁶⁵. С други думи, той е вече напълно самостоятелен и не се нуждае от съдействието на своя бивш съвладетел. От своя страна през пролетта на 1368 г. деспот Йоан Углеша също така напълно самостоятелно предприема такава важна дипломатическа и църковна инициатива като църковното помирение на своята област с Константинополската патриаршия. В издадената по този повод грамота писмо той не споменава нито името, нито за съгласието на крал Вълкашин.¹⁶⁶ Следователно между януари 1366 и лятото на 1367 г. отношенията на съвладетелство между братя Мърнявчевичи били прекъснати. Те били независими един от друг владетели на своите княжества и без да демонстрират взаимното си съгласие, предприемат важни дипломатически и политически стъпки. Независимо от това политическото сътрудничество между двамата продължава чак до гибелта им в Черноменската битка през септември 1371 г.

Втората половина на 60-те години на XIV век в историята на югозападните български земи с пълно право може да се определи като период на хегемония на крал Вълкашин и деспот Углеша. В изворите от този период няма нито едно сведение, че в Македония освен владенията на двамата братя са съществували и други напълно независими феодални княжества. Феодалите от Южна Сърбия до Южна и Югоизточна Македония в болшинството си признават тяхната власт. През 1366—1367 г. по настояване на жителите на град Янина и със съдействието на тесалийския владетел цар Симеон Урош завареният син на Радослав Хлапен — Тома Прелюбович, се оттегля от владенията си във Воден и поема управлението на град Янина¹⁶⁷. Неговото полунезависимо княжество в Южна Македония, което съществувало От 1359—1360 г., преминава или в територията на Радослав Хлапен и по този начин — под върховната власт на братя Мърнявчевичи, или било присъединено директно към земите на един от тях — най-вероятно на деспот Углеша. Впрочем всички изводи за положението на Радослав Хлапен и на неговото княжество в периода 1360—1371 г. могат да имат само хипотетичен характер. Мавро Орбини например съобщава, че Углеша владеел „цяла Романия и Бер”¹⁶⁸. Ако повярваме буквално на това известие, би следвало да направим извода, че към средата на 60-те години на XIV век в съдбата на Радослав Хлапен настъпва рязък поврат. На пръв поглед и в други извори като че ли има сведения, които подкрепят казаното от Орбини. Известно е например, че в един от протоколите от заседание на Сярската митрополия от август 1365 г. като член на Сярския синклит се споменава сярският кефалия челник Радослав — зет на царица Елена¹⁶⁹, когото Р. Ж. Льонерц идентифицира с Радослав Хлапен¹⁷⁰. Ако това мнение се приеме безкритично, изводът може да е само един: още преди август 1365 г. Радослав Хлапен е признал властта на сярската владетелка и е преминал на нейна служба, а по-късно и на служба при деспот Углеша и поне източните дялове на княжеството му са били присъединени към Сярското княжество. Подобна хипотеза обаче рухва, когато идентификацията на челника Радослав с Радослав Хлапен се подложи на критичен анализ. Много по-приемливо е да се допусне, че Сярският кефалия челник Радослав е бил женен за сестрата на царица Елена — Теодора, и не е необходимо, както прави Р. Ж. Льонерц, родствените връзки между него и сярската владетелка да се търсят по линия на женитбата на Радослав Хлапен с кесариса Ирина. Очевидно е, че сведенията на Орбини за властта на деспот Углеша в Бер не могат да се схващат буквално. Те могат да са свидетелство за това, че владетелят на Бер Радослав Хлапен е признавал върховната власт на Сярското княжество¹⁷¹.

Казано накратко, в югозападните български земи и в Южна Сърбия властта на крал Вълкашин и деспот Углеша не срещнала сериозни противници от страна на тамошните феодали.

Краят на реалното съвладетелство на крал Вълкашин и цар Урош и издигането на деспот Углеша за владетел на Югоизточна Македония бележат заключителния етап от разпадането на сръбското царство. Братя Мърнявчевичи не са първите феодали, които след края на 1355 г. успяват да извоюват своята самостоятелност, но по своите амбиции и стремежи, по широтата на политическите си планове и по реалната си политическа и военна мощ те далеч надминават съвременните им властели от земите на бившата Душанова държава. Поради тази причина те оставят най-трайна диря в историческата традиция, която ги посочва като главни виновници за разпадането на сръбското царство. В това твърдение, макар и твърде общо, има голяма доза истина. Ако деспот Углеша поема властта в едно вече изградено феодално княжество, то ролята на крал Вълкашин за гибелта на сръбското царство е много по-значителна. Откъсването му от властта на цар Урош представлява всъщност откъсване от сръбската държава на онези земи в Македония, които до средата на 60-те години все още признавали цар Урош за законен владетел.

За голяма част от феодалите в същинските сръбски земи издигането на Вълкашин за крал и съвладетел представлява реална узурпация, нарушаване на владетелския суверенитет на династията Неманичи, а хегемонията на братя Мърнявчевичи на юг — потенциална заплаха за позициите, които те завоюват в процеса на отслабване на централната власт. Според Мавро Орбини между сръбските феодали княз Лазар Хърбелянович и жупан Никола Алтоманович, от една страна, и цар Урош, от друга, през зимата на 1369 г. бил сключен съюз срещу крал Вълкашин и деспот Углеша. Битката между двете феодални коалиции става на Косово поле и завършва с пълна победа на Мърнявчевичи, които пленяват и сръбския цар¹⁷². Този успех окончателно укрепва положението на двамата владетели в Македония. На 5 април 1370 г. крал Вълкашин, присвоявайки си правата на легитимен владетел потвърждава търговските привилегии на Дубровнишката република¹⁷³. През лятото на следващата година той продължава настъплението си на север с цел окончателно да се справи с владетеля на Хум жупан Никола Алтоманович. Дубровнишките документи от юни 1371 г. са регистрирали присъствието на крал Вълкашин и сина му Марко в областта на Скадар, откъдето те в съюз със зетските владетели Балшичи и Дубровнишката република били готови да нападнат непокорния феодал¹⁷⁴. Но напредването на крал Вълкашин на север било спряно от засилващата се от югоизток османска опасност. Откликвайки на призива на брат си деспот Углеша, той изоставя подготвената акция срещу хумския феодал и потегля с войските си към Тракия. На 26 септември 1371 г. край бреговете на Марица братя Мърнявчевичи били разгромени и убити от османските завоеватели.

 

⁹⁵M. Орбин. Краљство словена, с. 49 и сл.; К. Јиречек. Историја..., Т. I, c. 242—243.
⁹⁶Л. Мирковић. Мрњавчевићи. — Старинар, III, 1924—1925, с. 11 и сл. В. Ћоровић. — ПКЈИФ, 6, 1926, с. 133—137, е изброил легендите за произхода на Вълкашин и Углеша.
⁹⁷Ил. Руварац. О кнезу Лазару..., с. 186; В. Йорданов, Крали Марко С., 1916, с. 6 и сл.
⁹⁸Е. П. Наумов. Две Которские грамоти Стефана Душана. — Вопросы истории славян, 4, 1972, с. 9—24.
⁹⁹Историја српског народа. Т. I, с. 586.
¹⁰⁰С. Димитријевић. Старинар, IX—X, 1958—1959, с. 141 и сл.
¹⁰¹Monumenta Ragusina. T. III, p. 100.
¹⁰²К. Јиречек. Српски цар Урош, краљ Вукашин и дубровчани, с. 360. К. Иречек неправилно е разчел един от дубровнишките документи. Според него дубровчани се обръщали към „Imperatori et Volchasino”, докато в оригинала е „Imperatricem et Volchasino” (т. е. царица Елена и Вълкашин). Правилно тълкуване на пасажа у Р. Михаљчић, Kpaj..., с. 61.
¹⁰³М. Орбин. Краљевство словена, с. 43; Г. Острогорски. Серска област..., с. 12; Љ. Недељковић. Проблем новца деспота Јована Оливера, с. 252—253. Авторът е на мнение, че като деспот Вълкашин ковал монети с надпис „деспот Йоан Вълкашин”.
¹⁰⁴P. Lemerle, Al. Soloviev. Trois chartes..., p. 142—143.
¹⁰⁵Г. Острогорски. Серска област..., с. 14.
¹⁰⁶Chil., № 149, p. 313.
¹⁰⁷Chil., № 150, p. 316.
¹⁰⁸Г. Острогорски. Серска област... , с. 16, бел. 65.
¹⁰⁹Fr. Dolger. Regesten der Kaiserurkunden des Ostromischen Reiches, V, Munchen, 1965, No. 3103. Фр. Дьолгер също не е сигурен в разчитането и е поставил след името Ирина въпросителен знак.
¹¹⁰Lavra, III, № 145.
¹¹¹Ал. Соловјев, Вл. Мошин. Грчке повеље..., № XXVII.
¹¹²Cant., III, p. 361.
¹¹³Г. Суботић, С. Кисас. Надгробен натпис сестре деспота Јована Углеше на Маникејској гори. — ЗРВИ, 16, 1975, с. 161 и сл.
¹¹⁴Hr. Matanov. Radoslav Hlapen..., p. 87 sq.
¹¹⁵C. Ћирковић. Коментари. — В: M. Орбин. Краљевство..., с. 313, 317
¹¹⁶Г. Суботић, С. Кисас. Надгробни натпис... , с. 176.
¹¹⁷Б. Ферјанчић. Севастократори и кесари... , с. 261 и сл.
¹¹⁸В. Ђурић. Византијске фреске..., с. 74—75.
¹¹⁹В. Ягић. Константин Филозоф и његов живот Стефана Лазаревића, деспот српског. — Гласник СУД, 42, 1875, с. 282.
¹²⁰Й. Иванов. Български старини на Македония, с. 175; Вл. Петковић, Старинар, 10—11, 1935—1936, с. 45 (с малки различия в четенето).
¹²¹Д. Богдановић. Каталог... , № 14, .с. 57—58.
¹²²Ст. Новаковић, Срби и турци, с. 173 и сл; Й. Иванов, Северна Македония, с. 113; Д. Ангелов. Средновековният Велбъжд (VII—XVI в.). — В: Сб. Кюстендил и Кюстендилско. С., 1973, с. 80.
¹²³Р. Михаљчић. Крај..., с. 73—75.
¹²⁴К. Јиречек. Српски цар Урош... 3, с. 356, бел. 71; Г. Острогорски. Серска област..., с. 8—9; Р. Михаљчић, Крај... , с. 91.
¹²⁵Законски споменици... , с. 508—509; Одабрани споменици..., с. 167—169 (издадена без съкращения).
¹²⁶Г. Острогорски. Серска област..., с. 12. Аргументите на Г. Острогорски са приети без възражения от Р. Михаљчић, Крај... , с. 89; Историја српског народа, Т. I, с. 586 сл.
¹²⁷След 1345—1346 г. дубровчани са наричали сръбския владетел или цар, или крал в зависимост от случая. Виж. М. Динић. Душанова царска титла у очима савременника. — В: Зб. у част шесте стогодишњице Законика цара Душана. Т. I, Београд, 1954, с. 87 и сл.
¹²⁸S. Ljubic. Listine o odnosajh izmedu juznega slovenstva i Mletacke republike. T. IV, Zagreb, 1974, p. 95—96.
¹²⁹C. Димитријевић. Старинар, IX—X, 1958—1959, c. 149 и сл.
¹³⁰Б. Цонев. Опис..., Т. I, № 88.
¹³¹М. Орбину Краљевство словена..., с. 43; Коментари, с. 309.
¹³²Chil., № 149, 1; Г. Острогорски, Серска област..., с. 7—8.
¹³³Г. Суботићу С. Кисас. Надгробни натпис..., с. 170—171.
¹³⁴Изд. от  Γ. Σμυρνάκης, Τὸ Ἄγιον  Ὄρος, Ἀθῆναι , 1903,  σ. 93.
¹³⁵P. Lemerle, Al. Soloviev, Op. cit., p. 139.; Г. Острогорски, Серска област..., c. 112, бел. 35.
¹³⁶В това, че грамотата е автентичен препис, не са се съмнявали: St. Binon. Les origines legendaires de Xeropotamou et de Saint Paul de l’Athos, Louvain, 1942, p. 186; и G. Soulis, The Serbs and Byzantium..., p. 94.
¹³⁷K. Јиречек. Српски цар Урош..., с. 367; същият, Историја... , Т. I, с. 246, бел. 53, Т. II, с. 346. Виж прегледа на литературата у Г. Острогорски. Серска област..., с. 10, бел. 37.
¹³⁸Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 173—174, 194.
¹³⁹Г. Острогорски. Серска област..., с. 9—11.
¹⁴⁰В. Saria, Kicevska ostava, s. 73—74.
¹⁴¹H. Окунев. Портреты королей-ктиторов в сербской церковной живописи. — ВSI, 2, 1934, с. 91—92. Авторът е на мнение, че фреските в Псача са от 1366—1371 г.
¹⁴²Г. Острогорски. Серска област... , с. 11; Р. Михаљчић, Крај ..., с. 91.
¹⁴³Е. П. Наумов. Свидетельства исторических источников... , с. 38— 39.
¹⁴⁴М. Орбин. Краљевство словена, с. 44.
¹⁴⁵Одабрани споменици... , с. 167—169.
¹⁴⁶Законски споменици ... , с. 444—445.
¹⁴⁷Колкото и неочаквано да изглежда, през втората половина на 60-те години на XVI век съвладетел на цар Урош вероятно е бил босненският владетел Твърдко. Това може да се твърди въз основа на големия брой запазени техни съвместни монети. Виж. Љ. Недељковић. Сувладарски новци..., с. 375. Твърдението на автора, че те са ковани в края на 1371 г., не е убедително.
¹⁴⁸Г. Острогорски. Серска област... , с. 7.
¹⁴⁹G. Mercati. Notizie di Ргосого е Demetrie Cydone. Studi e Testi, 56, Roma, 1931, p. 320, 326, 375; J. Darrouzls. Les Regestes... , V, № 2518.
¹⁵⁰K. Јиречек. Српски цар Урош..., с. 369.
¹⁵¹Г. Острогорски. Серска област..., с. 14. Р. Михалчич с пълно, основание изтъква, че Вълкашин е бил областен владетел, а не владетел на цялата сръбска държава (Kpaj..., с. 100). Странно е обаче, че на друго място (с. 151) той твърди точно обратното.
¹⁵²Свидетелство за това е фактът, че през 1361 г. синът на Вълкашин — Марко, се застъпвал в Дубровник за призренския търговец Богдан Хиризм а. Виж Р. Михаљчић. Kpaj..., с. 102. Според Е. П. Наумов през 50—60 -те години на XIV в. Марко и Вълкашин управлявали областта между Призрен и Дубровник (Свидетелства..., с. 29).
¹⁵³Охрид попада под властта на Вълкашин след 1365 г., когато наследниците на севастократор Бранко Младенович се оттеглят на север. За властта на Вълкашин в Преспа виж ктиторските надписи у Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 59.
¹⁵⁴Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 90.
¹⁵⁵М. Орбин. Краљевство словена, с. 54.
¹⁵⁶Виж. Р. Михаљчић. Kpaj..., с. 85—87. Възражения у Е. П. Hayмов. Свидетельства..., с. 39—40.
¹⁵⁷Г. Острогорски. Серска област..., с. 23 и сл.; Р. Михаљчић. Kpaj ..., с. 104—105.
¹⁵⁸Соловјев-Мошин. Грчке повеље ..., № XXXVII—XXXVIII; М. Lascaris. Deux „Chrysobulles” serbes pour Lavra. — Хиландарски зборник. T. I, Београд, 1966, с. 12, 13.
¹⁵⁹Г. Острогорски. Серска област... , с. 25 и сл; Ар. Vacalopoulos. History..., p. 14; P. Михаљчић. Kpaj..., c. 106—107. Предположението на Г. Острогорски се потвърди от новопубликуваната грамота на деспот Углеша за манастира Лавра. Вж. М. Lascaris. Op. cit.; Actes de Lavra, IV. Etudes historiques, actes serbes, complements et index par P. Lemerle, A. Guillou, N. Svoronos. D. Papachryssanthou, S. Circovic, Paris, 1982, № 3, p. 180—181.
¹⁶⁰Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 123 и сл; Историја народа Југославије. Т. I, Београд, 1953, карта между с. 416—417.
¹⁶¹P. Lemerle, At. Soloviev. Trois chartes... , p. 135.
¹⁶²Г. Острогорски. Серска област..., c. 24.
¹⁶³P. Михаљчић. Kpaj..., c. 108—109.
¹⁶⁴A. Стојановски. Кон прашањето... , c. 160.
¹⁶⁵Monumenta Ragusina, IV, p. 94; K. Јиречек. Српски цар Урош..., с. 367—368.
¹⁶⁶Соловјев-Мошин. Грчке повеље... , № XXXV.
¹⁶⁷Τὸ χρονικόν ...,  σ. 80—81.
¹⁶⁸М. Орбин. Краљевство словена... , с. 44.
¹⁶⁹Esph., No. 27, 3, 27—28 (ed Lefort). B старото издание на грамотите на Есфигмен вместо „челник Радослав” е напечатано „Торник Радослав” и затова се е смятало, че този сярски кефалия бил роднина на арменската фамилия Торник (ВВр, Приложение к XII тому, 1906, № 18).
¹⁷⁰R. J. Loenertz. Notes sur le regne de Manuel II Paleologue a Thessalonique. — BL, 50, 1957, p. 393—394, n. 12.
¹⁷¹Hr. Matanov. Radoslav Hlapen..., p. 80 sq.
¹⁷²M. Орбин. Кралевство словена, с. 50—51. Подробна аргументация за достоверността на този пасаж вж: Коментари, с. 312, Р. Михаљчић. Kpaj ..., с. 118 и сл.
¹⁷³Грамотата е издадена пълно от: Fr. Miklosich. Monumenta Serbica..., p. 179—181.
¹⁷⁴Monumenta Ragusina, IV, p. 127—128.

 

 

4. Между Константинопол, Охрид и Печ

 

Ако политическата активност на крал Вълкашин в края на 60-те години на XIV век е свързана изключително със стремежа му да се наложи над феодалите на север, то дейността на деспот Углеша по същото време има за обект преди всичко дипломатическата и военната подготовка на „кръстоносен поход” срещу османските нашественици. С тази подготовка са свързани най-важните и интересни страници от историята на Сярското княжество. Но пътят към една достатъчно силна християнска коалиция, в която според замисъла на сярския деспот трябвало да участва Византия и други православни държави и владетели, минава през църковното помирение с Константинополската патриаршия.

В литературата е отбелязано, че противоречията между византийската и сръбската църква след отлъчването на печкия патриарх в 1351—1352 г. не трябва да се надценяват¹⁷⁵. Освен това по-голямата част от земите на Углеша и на Вълкашин били подчинени в църковно отношение на автокефалната Охридска архиепископия, върху която не тегнела църковната схизма между Константинопол и Печ. Това проличава от едно писмо на патриарх Филотей Кокинос от май 1367 г., с което той приканвал охридския архиепископ да вземе участие в проектирания по това време църковен събор¹⁷⁶. Въпреки това за целите на замисляната от сярския владетел антиосманска коалиция църковното помирение с Константинопол било абсолютно задължително. Неговата дейност в това отношение представлява същевременно решително скъсване с църковната политика на Стефан Душан и неговия наследник.

След смъртта на патриарх Калист в Сяр през 1364 г. византийците не подновяват опитите си за църковно помирение и за привличане на Сярското княжество за съвместна борба срещу османците. Причина за това несъмнено е прокатолическият курс в политиката на император Йоан V Палеолог, чийто изразител през 1366 г. става Димитър Кидон с речта си ”Pro subsidio Latinorum”¹⁷⁷. В същото време като реакция срещу тази политика патриарх Филотей Кокинос развива трескава дейност за обединяване на православните църкви срещу католическото влияние¹⁷⁸. Тази активност намира гореща подкрепа и в Сяр.

Подновяването на прекъснатите през 1364 г. преговори за църковно помирение е първата външнополитическа инициатива на деспот Углеша. От византийска страна с воденето на преговорите бил натоварен Никейският митрополит Теофан. От съдържанието на грамотата писмо на сярския владетел от март 1368 г., с която той тържествено обявява връщането на митрополиите в своята територия под юрисдикцията на Константинопол, и от хронологията на дейността на митрополит Теофан става ясно, че преговорите между Сяр и Константинопол започват в края на 1366 или началото на 1367 г.¹⁷⁹. Те били продължителни и завършват едва през март 1368 г. Причината за тази продължителност се крие, от една страна, в стремежа на Константинополската патриаршия да ангажира с църковно помирение и печкия патриарх и, от друга — в невъзможността на деспот Углеша да преговаря и от негово име. Това съвсем ясно личи от факта, че в отговор на оплакването на епископа на Йерисо за нарушаване на неговите права в Света гора от прота-сърбин, на 3 април 1368 г. патриарх Филотей отговаря, че трябва да се изчакат пратениците, които са при деспот Углеша, и тогава да се реши въпросът за допущането в монашеската република на духовници, ръкоположени от Печ¹⁸⁰. Ясно е, че патриархът е очаквал помирение не само със Сярското княжество, но и въобще със сръбската църква. Очакванията му обаче не се оправдали: църковното помирение, обявено в Сяр с грамотата писмо на деспот Углеша, засяга само територията на Сярската област. Вероятно и след това патриарх Филотей Кокинос не се е отказвал от идеята за помирение и с Печката патриаршия. Само така може да се обясни странният факт, че едва през май 1371 г. патриархът издава от своя страна декрет за връщане на митрополиите в Сярско под неговата църковна власт и пристъпва към реорганизиране на върнатите диоцези. От данните, които е изнесъл френският историк Ж. Дарузе, става ясно, че въпросът за църковното помирение между Сяр и Константинопол е бил разискван от патриаршията едва през пролетта на 1371 г.¹⁸¹. Съдържанието на грамотата писмо на деспот Углеша от март 1368 г. и досега е обект на неотслабващо внимание от страна на учените. Основната смислова нишка в нея е антитезата Душан — Углеша и острото осъждане на политиката на първия сръбски цар, който „гледал с лакоми очи неподчинените нему градове”, „отнемал ромейската свобода”, „вдигал неправеден меч срещу беззащитните”, „презирал закона господен” и т. н. За разлика от него деспот Углеша считал „своя живот за безсмислен” и не можел да даде „нито сън на очите си, нито отмора на слепоочията си”, докато не унищожи допуснатата от Душан неправда и не върне на ромеите „старите свободи”¹⁸². Ст. Новакович съвсем правилно е отбелязал, че този документ представлява „пълно отстъпление” от политиката на Душан и изразява учудването си, че „сърбин го е подписал”¹⁸³. От патриотично уважение към сръбския цар сръбският учен не е включил грамотата на Углеша в своя известен корпус от сръбски средновековни грамоти и официални документи. В по-новите изследвания обикновено се набляга на факта, че тази грамота писмо е написана в типичен византийски риторичен стил от  добре школуван книжовник и че в нея формата се разминава със съдържанието. Твърди се също така, че деспот Углеша я подписва, без да се е ангажирал съзнателно със съдържанието й¹⁸⁴. Всъщност тази грамота писмо ще продължава да предизвиква недоумение, ако не се скъса със схващането, че Сярското княжество е механично продължение на Душанова Сърбия, а неговият владетел — носител на сръбската държавна идея от времето на царството. Освен това реакцията срещу църковната политика на Душан е засвидетелствувана и в други извори. Остри думи срещу неканоничното провъзгласяване на сръбската патриаршия се срещат и в житието на сръбския патриарх Сава, и в житието на деспот Стефан Лазаревич, писано от българския книжовник Константна Костенечки¹⁸⁵. Подобни обвинения срещу сръбския цар са сравнително лесно обясними. Те идват от църковно-политическата идеология на широко разпространената и преведената на сръбски език по Душаново време „Синтагма” на Матей Властар — византийски сборник с църковни закони, в който лесно са могли да се намерят аргументи срещу законността на Печката патриаршия. В този сборник отчетливо е прокарана идеята за абсолютния примат на Константинополската патриаршия над останалите православни църкви¹⁸⁶. При това положение мотивацията на деспот Углеша при издаването на грамотата писмо от март 1368 г. е могла да бъде съвсем искрена¹⁸⁷.

Новият курс в църковната политика на Сярското княжество води и до персонални промени в Сярската митрополия. Още в началото на преговорите за църковно помирение митрополитът сърбин Сава е трябвало да напусне своя пост, тъй като ръкополагането му от Печ е било неканонично от гледна точка на византийската църква, и да отстъпи мястото си на българския духовник Теодосий — привърженик на помирението¹⁸⁸.

Какъв е бил отзвукът на църковното помирение на Сярската област с Константинопол в земите на крал Вълкашин? Този въпрос опира до проблема за ролята на Охридската архиепископия в тези събития и за отношението на крал Вълкашин към нея и към Печката патриаршия. В литературата отдавна е обърнато внимание на посредническата роля на охридския архиепископ Григорий II в преговорите за помирение и на факта, че той е бил привърженик на църковната политика на патриарх Филотей Кокинос¹⁸⁹. С това се обяснява и голямото му влияние върху църковната политика на деспот Углеша и ролята, която играел в дейността на Сярската митрополия¹⁹⁰. И ако тезата на Ив. Снегаров, че охридският архиепископ е имал духовна власт в Сярското княжество и Света гора, с основание търпи критика¹⁹¹, безспорен факт е, че диоцезът на архиепископията е обхващал част от владенията на Углеша. Мнозина изследователи с основание са смятали, че църковната власт в земите на крал Вълкашин е имал охридският архиепископ¹⁹². Това обяснява и пасивното отношение на краля към църковното помирение, тъй като архиепископията не била в схизма с Константинопол. Но тъй като е известно, че Скопската и Призренската митрополия от Душаново време били подчинени на Печ и че по-късно те влизали във владенията на Вълкашин, логично следва изводът, че той ги е отнел от Печ и ги е присъединил към Охрид¹⁹³. Напоследък бе направен опит да се докаже, че отношенията на Вълкашин с печкия патриарх били добри и че той делял църковната власт във владенията му с охридския архиепископ¹⁹⁴. Този въпрос очевидно има не само църковен, но и политически аспект, затова заслужава по-специално внимание.

Тезата за добрите отношения между крал Вълкашин и печкия патриарх се основава единствено на предпоставката, че издигането му за крал не е узурпация, поради което той бил длъжен да търси подкрепа и от Печ. Това схващане обаче игнорира цяла серия обстоятелства, а именно:

1. Подкрепа от църквата крал Вълкашин е могъл да получи не само от Печ, но и от охридския архиепископ, както Теодор Комнин и Стефан Душан преди него¹⁹⁵.

2. Коронясването на Вълкашин носи всички белези на реална узурпация и при това положение е трудно да се допусне, че е могъл да разчита на подкрепата на печкия патриарх. Едва ли ще се намери някой, който да се нагърби със задачата да докаже, че сръбският патриарх е могъл да изостави законния цар и да даде подкрепата си на отметника. Такава позиция би противоречала на схващането, че „царство без патриаршия не може”, а и на обикновената логика. В лицето на цар Урош Печката патриаршия е виждала известна гаранция за запазване на положението си, извоювано при Душан.

С други думи, няма никакви основания за корекция в тезата за разширяването на Охридската архиепископия за сметка на Печката патриаршия през 60-те години на XIV век и за подчинението на земите на крал Вълкашин под нейната духовна власт. Затова и изворите от този период не споменават за участие на крал Вълкашин в преговорите на деспот Углеша за църковно помирение с Константинопол¹⁹⁶. За един владетел, чиито владения са били в диоцеза на автокефална църковна институция, схизмата между Константинопол и Печ не е създавала никакви политически проблеми.   

 

* * *

Битката при Черномен на 26 септември 1371 г. слага край на просъществувалото малко повече от едно десетилетие Сярско княжество и предизвиква значителни политически промени в останалата част от югозападните български земи. Сръбският цар Урош надживява братя Мърнявчевичи с близо четири месеца. На 16 октомври и 3 ноември 1371 г. той за последен път се споменава като жив в дубровнишки документи197. Наследникът на Душан умира на 2 или 4 декември същата година, без да има преки наследници198. С това бил сложен и формален край на сръбското царство, с чието съществуване се свързва до голяма степен и периодът на сръбската власт в югозападните български земи. На практика обаче тези земи били откъснати от сръбската държава в продължение на едно десетилетие след смъртта на Стефан Душан.

 

¹⁷⁵Ј. Mayendorff. Projets de concile oecumenique en 1367. Un dialogue inedit entre jean Caritacuzene et le leg at Paul. — DOP, 14, 1960, p. 158, n. 41.
¹⁷⁶Miklosich. — Muller, Acta. . ., T. I, p. 491—492; Ив. Снегаров, История ... , T. I, с. 340 сл.
¹⁷⁷Migne, PG, t. 154, col. 364 sq.
¹⁷⁸О. Halecki. Un Empereur de Byzance a Rome. Vingt ans de travail pour l’union des eglises et pour la defence de l’empire d’Orient (1355—1375). London, Var. Reprints, 1972, p. 235 sq; D. Nastase. Le Mont Athos et la politique du Patriarchal de Constantinople, de 1355 a 1375. — Σύμμεικτα, III, 1979, p. 131 sq.
¹⁷⁹Соловјев-Мошин. Грчке повеље..., XXXV; J. Darrouzes, Les Regestes... , V, № 2530.
¹⁸⁰J. Darrouzes. Les Regestes..., V, № 2539.
¹⁸¹J. Darrouzes. Les Regestes..., V, № 2608, 2611, 2612—2614.
¹⁸²Соловјев-Мошин. Грчке повеље..., № XXXV, c. 263—264.
¹⁸³Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 148.
¹⁸⁴Г. Острогорски. Серска област..., с. 136 и сл; Р. Михаљчић, Крај..., с. 148; М. Петровић. Повеља-писмо деспота Јоване Углеше од 1368 г. о измирење српске и византијске цркве у светлости номоканонских прописа. — ИЧ, 25—26, 1978—1979, с. 33.
¹⁸⁵Животи краљева..., с. 380 сл; Живот Стефана Лазаревића... , с. 257—258.
¹⁸⁶Матије Властара Синтагмат. Словенски превод времена Душанова. Изд. Ст. Новаковић, Београд, 1907. Виж още С. Троицки. Црковно-политичка идеологија Светославски крмчије и Властареве Синтагме. — Глас, САН, 212, 1953, с. 190 и сл.
¹⁸⁷Д. Богдановић. Измирење српске и византијске цркве. — В: О кнезу Лазару, с. 66.
¹⁸⁸Вл. Мошин, М. Пурковић. Хилендарски игумани Средњег века. Скопље, 1940, с. 83; G. Soulis. Notes ... , p. 376; Ђ. Сп. Радојичић. Развојци лук старе српске књижевности. Нови Сад, 1962, с. 159—160.
¹⁸⁹О. Halecki. Un Empereur..., p. 180.
¹⁹⁰Ив. Снегаров. История... , Т. I, c. 334—335.
¹⁹¹Г. Острогорски. Серска област. . . , с. 85, бел. 16.
¹⁹²Ил. Руварац. О кнезу Лазару, с. 140; Ив. Снегаров, История... , Т. I, с. 334; същият. Скопска епископия..., с. 122—123.
¹⁹³Ив. Снегаров. История..., Т. I, с. 334—340.
¹⁹⁴Tsv. Grozdanov. Volkashin, Ugljesha, Marco and the Ohrid Archbishopric. — Macеdonian Review, V, 2, 1975, p. 132—134; същият, Охридското зидно сликарство...  с. 17 и сл.
¹⁹⁵Законник Стефана Душана .... с. 5.
¹⁹⁶О. Halecki. Op. crt., p. 180—181. Вж и Ил. Руварац. О кнезу Лазару, с. 140.
¹⁹⁷К. Јиречек. Српски цар Урош..., с. 377.
¹⁹⁸Пак там, с. 378. Според Б. Неделковић цар Урош е умрял в началото на 1373 г. Той се позовава на сравнително големия брой монети, ковани съвместно от цар Урош и княз Твърдко. Л. Неделкович обаче изхожда от предпоставката, че до 26 септември 1371 г. съвладетел на цар Урош е бил крал Вълкашин и затова поставя за terminus post quem на съвместните монети на Урош и Твърдко датата на смъртта на Вълкашин (Сувладарски новци..., с. 375 и сл.).

 

III. Феодални княжества и владетели през последните десетилетия на XIV век

 

1. Южна и югоизточна Македония след Черноменската битка

 

Колкото и странно да изглежда, непосредствено след голямата си победа при Черномен османските завоеватели нямали трайни териториални придобивки на запад от р. Места. От поражението на крал Вълкашин и деспот Углеша се възползват главно византийците. Около месец след злополучната за християните битка — през ноември 1371 г., деспот Мануил Палеолог (бъдещият византийски император Мануил II Палеолог) завзема Сяр и значителна част от територията на бившото Сярско княжество. Тези земи му били дадени като доживотно владение от император Йоан V Палеолог със специален хрисовул, написан от Димитър Кидон¹. Успешното византийско настъпление в Сярско слага край на политическата изолация на княжеството на Радослав Хлапен в Южна Македония, което до този момент съществувало, обградено от север и североизток от владенията на Мърнявчевичи. Това се оказва решаващо за неговата съдба през следващите няколко години, тъй като всяко самостоятелно действие на неговия владетел криело в себе си опасност от византийска намеса. Така и става на практика, когато, използвайки политическите промени в Тесалия по същото време, Радослав Хлапен се опитал да реализира старите си претенции върху тесалийския престол.

Най-късно до ноември 1372 г. в Тесалия управлявал вече не цар Симеон Урош, а неговият наследник цар Йоан Урош². Неговото управление било съвсем краткотрайно. През юни 1373 г. като владетел на Тесалия изворите споменават вече кесаря Алекси Ангел Филантропия³. Сведенията, чрез които се проследява тази династическа промяна, са крайно оскъдни, но все пак дават възможност да се твърди, че в нея немалка роля играе и Радослав Хлапен.

Според Мавро Орбини наследникът на цар Симеон Урош — цар Йоан Урош (у Орбини — Дука) бил женен за дъщерята на Радослав Хлапен. Последният обаче (според доста наивното обяснение на Орбини) завидял на популярността на Дука, примамил го в Костур и го ослепил с измама⁴. Тези сведения обикновено не  се приемат с доверие от учените, макар и да е очевидно, че в същия този пасаж има податки със солидна изворова основа⁵. Всъщност английският византинист Доналд Никъл още преди повече от двадесет години предлага едно оригинално, но позабравено от изследователите обяснение за „ослепяването” на Дука от Радослав Хлапен. Според него това събитие има символично значение и съгласно средновековните разбирания означава отстраняване от власт⁶. Погледнати по този начин, сведенията на Орбини придобиват по-конкретен смисъл. От тях може да се направи изводът, че цар Йоан Урош е бил отстранен от власт и че главен виновник за това бил Хлапен⁷. Установяването на този факт дава ключ за тълкуването и на други сведения от това време, които имат отношение към историята на княжеството на Радослав Хлапен. Известно е, че той още от края на 50-те години на XIV век предявявал претенции за властта в Тесалия. След гибелта на братя Мърнявчевичи и смъртта на цар Симеон Урош за тяхното осъществяване се открива благоприятна възможност. Може да се предположи, че след интронизацията на цар Йоан Урош в Трикала Радослав Хлапен повтаря опита си да завладее Тесалия и, изглежда, постига известни първоначални успехи. Новият тесалийски владетел бил отстранен от власт, което събитие е отразено от Орбини в пасажа за ослепяването на цар Йоан Урош в Костур. Изглежда, че за кратко време владетелят на Бер, Воден и Костур осъществява значително териториално разширение в плодородната тесалийска равнина. В „Янинската хроника” има сведения, които показват, че в определен период след септември 1371 г. под негова власт била тесалийската крепост Сегвия⁸. Завладяването на част от Тесалия от Хлапен несъмнено трябва да се свърже именно с намесата му в събитията на юг и отстраняването на цар Йоан Урош от тесалийския престол⁹. Но този път действията му не завършват така успешно, както през 1359—1360 г. Той подценява нарасналите възможности на Византия, която чрез апанажа на деспот Мануил Палеолог в Сярско и Солунско получила възможност активно да се намесва в събитията в Тесалия. От една по-късна грамота на тесалийския владетел Алекси Ангел Филантропия (ноември 1381 г.) става ясно, че той бил издигнат на тесалийския престол до юни 1373 г. с византийска помощ¹⁰. Следователно Византийската империя посредством деспот Мануил Палеолог не остава безучастна  към действията на Радослав Хлапен и предприема бърза и успешна контраофанзива. На тесалийския престол бил издигнат представител на тесалийската аристокрация, който признал върховната власт на империята. Най-късно до юни 1375 г. във византийски ръце пада и основната твърдина на Хлапен — Бер¹¹, а вероятно и Воден, като по този начин деспот Мануил Палеолог разширява значително своя апанаж до склоновете на планината Вермион. Слез тези събития следите на Радослав Хлапен се губят. Не е изключено той да е получил известна компенсация: задържането на крепостта Сервия и женитбата на дъщеря му Мария Радослава за кесаря Алекси Ангел Филантропия¹². Независимо от това събитията от първата половина на 70-те години на XIV век бележат края на княжеството на Хлапен, значителна част от което преди османското настаняване се оказва под византийска власт. Радослав Хлапен умира вероятно преди декември 1379 г., тъй като именно тогава се е обсъждал въпросът за подялбата на неговото наследство. Не е изключено последните години от живота си да е прекарал в Костур, където се намирал и неговият зет Никола Балдовин Багаш. Така, след като просъществувало по-малко от две десетилетия, княжеството на Радослав Хлапен било заличено от политическата карта на югозападните български земи някъде около средата или втората половина на 70-те години на XIV век. Неговото изчезване не е свързано пряко с османското настъпление в Македония, а по-скоро с политическите размествания, станали след Черноменската битка. Това фактически е единственият случай, когато едно княжество е унищожено, без да изживее периода на васална зависимост от азиатските пришълци. Всички останали под една или друга форма и за сравнително продължително време били принудени да се примирят със сюзеренитета на османския владетел.

 

¹За завземането на Сяр от деспот Мануил Палеолог виж преписката публ. от Π. Παπαγεωργιου. Αι Σερραι και τα προαστεια τα περι τας Σερρας και η μονη’ Ιωαννου του Προδρομου.
Хрисовулът на император Йоан V Палеолог е изд. от К. Е. Zacharia von Lingenthal. Prooemion zu Chrysobullen von D. Cydones. — Sitzungberichte der Kon. preuss. Akad. den Wiss. zu Berlin, II, 1888, S. 1409—1422. Виж още F. Tinnenfeld. Proomien zu Kaiserurkunden, verfagt von Dem. Kydones. — BSl, XLIV, 2, 1983, p. 182. За събитията виж Г. Острогорски, Серска област после Душанове смрти. Београд, 1965, с. 142—143; Историја српског народа. Т. II. Доба борби за очуваље и обнову, државе (1371—1537), Београд. 1982, с. 21.
²М. Lascaris, Deux chartes de Jean Uros, dernier Nemanide (nov. 1372, ind. XI). — Byz., 25—27, 1955—1957, p. 270 sq; 5. Ферјанчић, Тесалија у 13 и 14 веку, с. 262; О. Soulit. The Serbs and Byzantium during the Reign of Tsar Stephen Dusan (1331 —1355)..., p. 118—119.
³Б. Ферјанчић, Тесалија..., c. 267 и сл.
⁴M. Орбин, Краљевство словенa, c. 45.
⁵С. Ћирковић. Коментари. — В: М. Орбин. Краљевство словена, с. 311.
⁶D. Nicol, Meteora. The Rock Monasteries of Thessaly, p. 64.
⁷P. Ж. Льонерц е основание поставя въпроса, дали въпросният пасаж у Орбини не отразява борбата около наследството на цар Симеон Урош (Notes sur le regne de Manuel II Paleologie a Thessalonique. — BZ, 50, 1957, p. 393).
⁸Το χρονικον...., σ. 90, 22. Тук се казва, че на 18 декември 1379 г. при Янинския деспот Тома Прелюбович идват пратеници от Костур е предложение да поеме властта над град Сервия. Това събитие вероятно трябва да се свърже с уреждането на “наследството” на Хлапен след неговата смърт.
⁹Hr. Matanov. Radoslav Hlapen... , p. 83 sq.
¹⁰L. Heuzey. Jugement synodale en faveur du couvent de la Panaghia des Grandes Portes. — REG, 32, 1919, p. 306.
¹¹Γ. Θεοχαριοης, Μια διαθηκη και μια δικη βυζαντινη, Ανεκδοτα Βατοπεδινα εγγραφα του ΙΔ αιωνος περι της μονης Προδρομου Βεροιας. Θεσσαλονικη, 1962, σ. 43, 25 κ. ε; Γ. Χιονιδης. Ιστορια..., Τ. ΙΙ, σ. 55.
¹²R. J. Loenertz. Notes... , p. 393—394; M. Lascaris. Deux chartes... , p. 322.

 

2. Наследниците на крал Вълкашин

 

Разгромът на „кръстоносния поход” на деспот Углеша и крал Вълкашин в Източна Тракия и смъртта на двамата владетели слага край на хегемонията на рода Мърнявчевичи в югозападните български земи. Под скиптъра на сина на Вълкашин — Марко, много скоро остава незначителна част от владенията на неговите предшественици.

В историята на балканското средновековие трудно може да се посочи друга личност, която да се радва на такава голяма популярност като крал Марко (Крали Марко). „Хиляди песни и приказки увековечават паметта му у сърби, българи, хървати, дори у неславянските албанци: от Истрия до Цариград, от Янина до Варна едва ли ще се намери човек, комуто да не е познато името на Марко. Навсякъде се сочат следи от исполинската му сила... Името на безсмъртния герой преследва пътешественика по Балканския полуостров на всяка крачка”¹³. В същото време безпристрастното научно дирене рисува друга картина. Тя не само е твърде различна от идеализирания образ на „Крали Марко”, но и създава впечатление, че в много от важните събития от последната четвърт на XIV век неговото участие или е незначително и трудно доловимо, или поне много малко отговаря на онази представа, която народната памет е съхранила. Някои от специалистите по фолклор обясняват произхода на Кралимарковия култ с наслояването върху неговия образ на три „пласта” от народния епос: „митичен”, „феодален” и „народностно-борчески”, при което се изключва възможността в него да се търси някаква реална историческа основа¹⁴. Историците обаче и до ден днешен продължават да търсят в епичния цикъл за Крали Марко поне частица историческа истина¹⁵. Тези усилия, макар и не особено успешни, се базират на обикновената историческа логика, на убеждението, че в Кралимарковия цикъл има някаква историческа първооснова, размита впоследствие поради неговото самостоятелно развитие и различните наслоявания. Тези съображения обаче не са довели до преразглеждане на проблема за крал Марко в историческата литература. От времето на К. Иречек и до днес почти всички учени противопоставят героя от народния епос Крали Марко на неговия „невзрачен първообраз” — крал Марко, „незначителен феодален владетел” на Прилеп, султански васал, загубил живота си в редовете на османската армия в поход срещу християнски владетел. От научна гледна точка много по-перспективно ще бъде, ако в Кралимарковия цикъл се търсят не реални исторически събития, а се направи опит да се отговори на въпроса: защо именно крал Марко, а не някоя друга личност от неговото време е останала в народната памет като символ на героичното?

Макар и доста оскъдни, историческите извори позволяват отчасти да се проследи съдбата на първородния син на крал Вълкашин близо едно десетилетие преди издигането му за владетел. Неговата рождена дата е неизвестна, но явно през лятото на 1361 г. той вече е бил достатъчно голям, за да бъде натоварен от баща си с важна мисия: вземането на сребърния депозит на Вълкашиновото семейство от Дубровник¹⁶. В грамотата на крал Вълкашин за Дубровнишката република от 5 април 1370 г. фигурират и имената на двамата му сина Марко и Андриаш¹⁷. От тези извори все още не може да се съди какво е било положението на Марко във владенията на крал Вълкашин и дали още през 60-те години на XIV век той е бил считан за негов наследник, но два новооткрити и публикувани сравнително наскоро извора до голяма степен разясняват този проблем. В един надпис от църквата „Св. Неделя” в Призрен, открит през 1966 г., се казва, че църквата била построена и зографисана „по заповед и със средствата на младия крал Марко” между септември 1370 и август 1371 г.¹⁸. От този епиграфски извор става ясно, че в навечерието на Черноменската битка Марко е бил издигнат за „млад крал” и като такъв — за законен наследник на крал Вълкашин. Ако следваме податките от дубровнишките документи, които споменават за Марко на 10 юни 1371 г. без титлата „млад крал”¹⁹, можем да направим извода, че обявяването му за Вълкашинов наследник е станало между 10 юни и 31 август 1371 г. и по всяка вероятност е било свързано с подготовката на похода в Източна Тракия. Нещо повече, публикуваната наскоро грамота на деспот Углеша за светогорския манастир „Лавра” от април 1371 г. позволява да се твърди, че Марко е бил считан за наследник не само на крал Вълкашин, но и на деспот Углеша (сярският владетел през 1371 г. вече е нямал преки наследници). В грамотата за манастира „Лавра” чичото на Марко точно е отбелязал кого смята за свой приемник: на първо място — брат си Вълкашин, и на второ — своя племенник (АНЕПСЕИ) — без съмнение Марко²⁰. Очевидно решителният характер на военното начинание на братя Мърнявчевичи срещу османските завоеватели е изисквал в техните владения да бъде оставен официален наследник. В полза на предположението, че този наследник е бил по-големият син на Вълкашин, говори и пълното мълчание на изворите за негово участие в Черноменската битка. Очевидно през септември 1371 г. той е управлявал земите на Мърнявчевичи и като такъв посреща вестта за трагичната им гибел²¹. Ако всички тези обстоятелства не се вземат предвид, трудно могат да се обяснят редица аспекти от съдбата на крал Марко след септември 1371 г. Следователно изходна база за по-нататъшното проучване е фактът, че след Черноменската битка, макар и за кратко време, Марко — вече с титлата „крал” — е владеел или поне се е смятал теоретично за владетел на територия, в сравнение с която всички други феодални княжества от това време изглеждат съвсем незначителни. Това положение се запазва дотогава, докато съседните владетели не слагат ръка на по-голямата част от „наследството на Мърнявчевичи” и не ограничават крал Марко и другите Вълкашинови наследници в Западна Македония. В периода от 21 септември до 2—4 декември 1371 г. кралската титла на Марко го превръща формално в съвладетел на все още живия цар Урош, а след неговата смърт — в негов наследник²². Този извод е от чисто логическо естество и практическото съществуване на такава ситуация не се потвърждава от наличните извори. Нито един от тях не дава основание да се смята, че синът на Вълкашин е бил реален съвладетел и наследник на сръбския цар. Несъмнено е обаче, че в първите години след септември 1371 г. владетелските претенции на крал Марко са били значителни. Това се потвърждава както от стиловия анализ на фреските в църквата „Св. Архангел” в Прилеп и в Марковия манастир край Скопие, така и от нумизматичния материал.

В средновековното балканско изкуство, по природа абстрактно и метафизическо, по тематика общохристиянско и отдалечено от действителността, рядко намират отражение реални исторически събития. Живописта в църквата „Св. Архангел” в Прилеп и в Марковия манастир, чийто ктитор бил крал Марко и които били зографисвани в годините след Черноменската битка (Марковият манастир бил завършен тогава), представлява изключение в това отношение. Фреските в Прилепската църква отразяват идването на крал Марко на власт като наследник на баща си и чичо си. Той е изобразен с пълни владетелски инсигнии в момент, когато божествена ръка полага короната на главата му. Това изображение се отнася към времето непосредствено след септември 1371 г., тъй като Марко е все още в траур (облечен е в бял сакос)²³. Още неизразително са подчертани владетелските му претенции на фреските в Марковия манастир, завършени към 1367—1377 г. На тях крал Марко е представен с всички атрибути на средновековен владетел до посмъртното изображение на крал Вълкашнн, със свитък в лявата си ръка, на който личи надпис: „Аз, в Христа бога благоверен крал Марко, създадох и изписах този божествен храм”. В дясната си ръка наследникът на Вълкашин държи голям, обкован с метал рог²⁴. Всички фрески в манастира, включително и портретът на крал Марко, са пропити с библейска символика. Рисувайки портрета му с рог в ръка, живописецът се е вдъхновявал от библейската поезия и го е изобразил по подобие на старозаветните еврейски царе, избрани от Св. Дух за владетели. Това изображение има за основа Псалм № 89/88, където идеята за божия избраник, богопомазания владетел, който поема и предава властта си по наследство, е основна смислова нишка. И двата портрета — на Вълкашин и Марко, са на пурпурен фон — цвета на владетелското достойнство във Византия и южнославянските средновековни държави²⁵.

До нови и в известен смисъл неочаквани резултати довежда и анализът на нумизматичния материал. Отдавна е известно, че крал Марко е имал собствено монетосечене. Нумизматите все още се колебаят по въпроса, дали той е сякъл монети и като „млад крал”, но са единодушни, че първите негови кралски монети са били пуснати в обръщение след Черноменската битка. Доказано е също така, че те са били сечени за кратко време — до края на 70-те години на XIV век²⁶. Емитирането на самостоятелни монети с надпис „благоверни крал Марко” е свидетелство за упражняването на регални права. По-нататъшният анализ води и до други изводи. Оказва се, че до 1373 г. в Охридската монетарница, която по това време се е намирала под властта на крал Марко, са секли свои монети и други областни владетели в Македония и Сърбия — княз Лазар, жупан Никола Алтоманович и деспот Йоан Драгаш. Единственото възможно обяснение на този факт е, че на крал Марко като на единствен носител на кралска титла в тази част на Балканския полуостров след края на 1371 г. му е било признато известно върховенство от страна на съседните феодали²⁷. Дори само този факт е достатъчен, за да покаже, че в първите няколко години след официалното си възкачване на престола Вълкашиновият наследник не е бил незначителен и дребен феодален владетел. Неговите владения са били значителни, а политическото му влияние е надхвърляло техните граници. Погрешно ще бъде обаче да се смята, че този кратък период на относително благозвучие е бил свързан с правото, което му е давала единствено кралската титла, защото няма сведение той да е бил реален съвладетел и наследник на цар Урош и защото в периода на феодална разпокъсаност и междуособици титлите бързо губят реалната си тежест от времето на централизираните държави. Влиянието на крал Марко и неговите владетелски амбиции в началото на 70-те години на XIV в. имат по-прозаична основа и трябва да се свържат с все още големия обхват на владенията му. Когато те започват да отпадат от неговата власт, на политическото му влияние бил сложен край.

Значителен брой по-късни извори от западен и гръцки произход съобщават, че в 70-те години крал Марко е участвал и в по-мащабни дипломатически начинания, които имали отношение към гражданската война във Византия през този период. Както е известно, най-големият син на император Йоан V Палеолог — Андроник IV Палеолог, на два пъти правил опити да свали баща си от престола и да се възцари в Константинопол. През 1376 г. тези негови стремежи били осъществени и за около три години той бил византийски василевс до окончателното му отстраняване от византийската столица.

В значителен брой западноевропейски (главно италиански) и поствизантийски гръкоезични исторически произведения от XVI— XVII век под една или друга форма, в един или друг вариант и в някои случаи с объркана хронология се споменава, че крал Марко (сам или заедно с българския владетел) взема някакво участие във византийските междуособици, и то на страната на император Андроник IV Палеолог²⁸. Доколкото ми е известно, единствено съветският учен Е. П. Наумов се е опитал да покаже, че участието на крал Марко в тези събития не може да бъде отхвърлено с лека ръка²⁹. Аргументацията на автора обаче има характер по-скоро на предположения и се основава на мотиви от народния епос и на сведенията само на едно късно историческо съчинение (хрониката на Псевдо-Сфранцес или Chronicon Maius), върху което обикновено тегнат подозрения за недостоверност. Подобни подозрения, поне що се отнася до интересуващите ни тук сведения, могат в значителна степен да бъдат разсеяни, но Е. П. Наумов не е отделил внимание на този проблем³⁰. Тъй като в изворите от 70-те години на XIV век не могат да се открият сведения, които да подкрепят или отхвърлят известията за участието на крал Марко във византийската гражданска война от по-късните исторически съчинения, най-целесъобразно при проучване на достоверността им е да се прецени доколко такова едно участие отговаря на общия ход на събитията, на политиката на този владетел и на владетелските му амбиции.

Колкото и изненадващо да изглежда, връзките на крал Марко с Андроник IV, макар и не непосредствени, датират още отпреди септември 1371 г. Както е известно, през лятото на същата година в Константинопол пристига пратеничество на чичото на Марко — деспот Углеша, което според думите на Димитър Кидон предлагало на византийците парична помощ и брачни съюзи, очевидно с цел да ги спечелят като участници в подготвяната антиосманска коалиция³¹. Във връзка с това събитие внимание заслужават две обстоятелства. Първо, пратеничеството на Углеша е преговаряло с император Андроник IV, който управлява по това време в Константинопол на мястото на отсъстващия негов баща Йоан V Палеолог. Второ, „брачните съюзи”, които Углеша предлагал на византийците, несъмнено имали за цел да сродят Мърнявчевичи с династията Палеолози, а най-представителна кандидатура от тяхна страна е можел да бъде „младият крал” Марко. В полза на това предположение говори както значението на съюза с Византия за сярския владетел, така и едно по-внимателно вникване в семейните отношения на рода Мърнявчевичи през този период³².

Все пак какви са могли да бъдат подбудите за едно ангажиране на крал Марко на страната на Андроник IV през средата на 70-те години на XIV век? Вече бе изтъкнато, че след септември 1371 г. една значителна част от „наследството на Мърнявчевичи” (Югоизточна Македония) била завзета от Мануил Палеолог и присъединена към Византия. А това били земи, върху които крал Марко имал теоретични владетелски права като наследник на деспот Углеша. На фона на тези съображения е повече от очевидно, че отношенията между него, император Йоан Палеолог и Мануил Палеолог едва ли са били добри и синът на крал Вълкашин е имал всички основания да подкрепя Андроник IV в стремежа му да се възкачи на престола. Каква е била неговата полза от подобно развитие на събитията в Константинопол, най-добре личи от факта, че след победата на Андроник IV в 1376 г. Мануил Палеолог бил отстранен от управлението на Югоизточна Македония, а неговият апанаж — унищожен. В хода на събитията от първата половина и средата на 70-те години на XIV век крал Марко се оказва в сходно положение с владетеля на Южна Македония Радослав Хлапен, който също в резултат на византийската „Реконкиста” в Македония загубил властта си над Бер. По този начин се стига до сближаване между двамата владетели, израз на което е повторната женитба на крал Марко за дъщерята на Хлапен — Елена³³. Но положението на Вълкашиновия наследник в средата на 70-те години на XIV век вече било такова, че той не могъл да се възползва от победата на Андроник IV. Част от бившия апанаж на Мануил Палеолог е завладян от братя Драгаши, чието княжество се формира през първата половина на 70-те години в Източна и Североизточна Македония.

Изложеното дотук показва, че сведенията в късните извори за участието на крал Марко във византийската гражданска война от 70-те години на XIV век, колкото кратки и неясни да са, вероятно отразяват реални исторически събития. Сведения за тях авторите им са могли да черпят от неиздадени венециански хроники от XV—XVI век. Венеция, както е добре известно, е била пряк участник във византийските междуособици, за които стана дума по-горе³⁴.

През първата половина на 70-те години на XIV век, нека повторим още веднъж, крал Марко съвсем не е бил маловажен и незначителен владетел, както обикновено го представят изследователите. В периода на феодална раздробеност и османска експанзия, макар и за кратко време, той владее значителна територия и провежда сравнително активна външна политика. В очите на обикновените хора тези обстоятелства са могли да служат като отправна точка за сътворяването на неговия култ, който по-нататък вече търпи собствено развитие и се отдалечава от историческата действителност по силата на творческата инерция.

Разпадането на владенията на крал Марко на практика започва още в началото на 70-те години и придобива особен размах към средата и края на десетилетието. От тях най-напред отпада Сярската област, завладяна от деспот Мануил Палеолог. Малко по-късно цяла Източна Македония попада под властта на братя Драгаши. На север от земите на крал Марко най-напред бил откъснат Призрен, където се установяват неговите сродници Балшичи (преди април 1372 г.)³⁵. Според Мавро Орбини приблизително по същото време или малко по-късно жупан Никола Алтоманович и княз Лазар Хърбелянович също вземат своя дял от „наследството на Мърнявчевичи”, като слагат ръка върху съседните им области³⁶. До 1376—1377 г. бившият съюзник на Вълкашин — Вук Бранкович, бил вече господар на Скопие и земите около града. По това време той дарява самостоятелно на манастира „Хилендар” скопския манастир „Св. Георги Бързи” по молба на брат си — хилендарския монах Роман-Герасим³⁷. Скопие остава под властта на Вук Бранкович чак до завладяването му от османците, но ако се съди от самостоятелните монети, които градът емитирал³⁸, и от ролята на неговите граждани при отбраната му от нашествениците, може да се твърди, че развитието му върви по линия на укрепване на градската автономия.

Към 1378 г. и Охрид не е бил вече в държавата на крал Марко. От ктиторския надпис в охридската църква „Стари св. Климент” научаваме, че тогава града владеел великият жупан Андрей Гропа³⁹. Освен от ктиторския надпис този представител на известен албански род е известен и със собствените си монети⁴⁰. Не е известно точно откога Андрей Гропа е установил властта си в Охрид и какви са били отношенията му с крал Марко. Обикновено се приема, че охридският велик жупан бил негов васал, но в споменатия ктиторски надпис (10 юли 1378 г.) името на крал Марко не се среща и това прави подобни твърдения безпочвени. Вероятно единственото, което свързва новия владетел на Охрид с крал Марко, са далечните родствени връзки помежду им, засвидетелствани в надгробния надпис от охридската църква „Св. Богородица Перивлепта” на Остоя-Раякович, зет на Гропа и сродник, на крал Марко (1379 г.)⁴¹. Наскоро в научната литература бе изказано предположението, че около 1380 г. Охрид е бил вече под властта на албанския феодал Карл Топия. Основания за подобно предположение се търсят в една приписка от Охрид (1380 г.), в която Карл Топия се величае като „нов ктитор и покровител” на охридските манастири и църкви⁴². Ако това предположение е вярно, то великият жупан Анрдей Гропа е бил прогонен от града наскоро след 1378 г. или пък е признал върховната власт на по-силния си северозападен съсед. Така или иначе град Охрид — този значителен културен и църковен център в югозападните български земи — никога вече след втората половина на 70-те години на XVI век не влизал в земите на крал Марко.

Вече бе отделено внимание на отношенията между Радослав Хлапен и крал Марко след Черноменската битка. Именно чрез тези отношения могат да се обяснят сведенията за властта на Вълкашиновия наследник в Костур⁴³. Същите извори, от които се съди, че този град за известно време след 1371 г. би могъл да влиза във територията на крал Марко (историческите трудове на Мавро Орбини и Джовани Музаки), дават сведения, че той му бил отнет още през първата половина на десетилетието. Според Джовани Музаки неговият далечен предшественик Андрей II Музаки управлявал в Костур, след като го „отнел с оръжие” от крал Марко⁴⁴. Орбини от своя страна съобщава, че Костур бил откъснат от владенията на Марко от зетския владетел Балша II Балшич по време на експанзията на Балшичи на юг⁴⁵. Останалите извори в по-голяма степен потвърждават сведенията на Музаки. В ктиторския надпис от костурската църква „Св. Атанасий” (1383—1384 г.) се споменава, че градът е под управлението на Стоя и Теодор Музаки⁴⁶. Тези двама представители на албанския феодален род Музаки могат да се идентифицират с двама от синовете на Андрей II Музаки, споменати в хрониката на Джовани Музаки. В тази хроника дори изрично е отбелязано, че Стоя Музаки получил от баща си в наследство областта около Костур и самия град⁴⁷. Независимо от съвпадението на тези сведения, съдбата на града през 80-те години на XIV в. остава твърде неясна. Известна е например една грамота на зетя на Радослав Хлапен — Никола Балдовин Багаш, от март 1385 г., с която той дарява на светогорския манастир „Св. Павел” костурската църква „Месонисиотиса”, построена от Хлапен и получена от него по наследство⁴⁸. Тази грамота, както и новооткритата грамота на Никола Багаш в архива на манастира „Св. Павел” от 1385—1386 г.⁴⁹ показват, че по това време, той е управлявал в Костур вече като османски васал. Какво е станало с представителите на рода Музаки в града, не се знае. Важно е обаче обстоятелството, че сложната и твърде неясна съдба на града през този период с нищо вече не е била свързана с дейността на крал Марко⁵⁰.

Следователно за около едно десетилетие след Черноменската битка на крал Марко и на другите живи наследници на Вълкашин останали като владения само земите в Западна Македония. На север те достигали до горното течение на р. Вардар и течението на р. Треска, където се намирал известният Марков манастир и манастирът „Св. Андрей” — задужбина на Марковия брат Андриаш. Там и до днес има остатъци от крепост, известна с названието „Марков град”⁵¹. На изток владенията на Вълкашиновите наследници достигали теченията на реките Вардар и Черна. Не е изключено в началото на 70-те години на XIV век в тях да е влизал за кратко време и Щип (Щипската крепост е позната с названието „Маркови кули”). Впрочем съвременните извори не позволяват по-точно определяне на границата между земите на Драгаши и Вълкашиновите наследници. Със сигурност може да се твърди, че най-южната област на крал Марко е била Прилепската. Традицията не само свързва останките от крепост над съвременния град с неговото име, но и голяма част от средновековните паметници от втората половина на XIV век от близките околности и преди всичко на север от Прилеп носят следи от периода на неговото управление⁵². Несъмнено е също така, че Поречието и Кичевско са били в държавата на крал Марко⁵³. Ако сведенията от късния поменик на манастира „Св. Йоан Предтеча” в Дебър (писан в 1833 г.) се приемат за точни, а в него са споменати освен крал Марко още брат му Андриаш и майка им кралица Елена, то може да се допусне, макар и не без резерви, че Дебърско е било в определен период най-западната област в техните владения⁵⁴. В общи линии още в края на 70-те години на XIV век властта на останалите живи представители на рода Мърнявчевичи била ограничена в териториите, откъдето започва политическият възход на Вълкашин⁵⁵.

Когато се проучва съдбата на другите останали живи след 1371 г. наследници на крал Вълкашин, се получават твърде интересни резултати. Вдовицата на Вълкашин — кралица Елена (в монашество Елисавета), или както е известна в народната памет и от надписите върху монети — Ефросина, фигурира във фреските на Марковия манастир и в ктиторския му надпис от 1376— 1377 г. Изненадващо е, че нейните самостоятелни монети, от които досега са известни около 70 броя, са толкова, колкото монетите на крал Марко и брат му Андриаш, взети заедно. Първото възможно обяснение на този факт е, че тя е имала собствено монетосечене още преди 1371 г., но за него няма друго доказателство освен сравнително големия брой нейни монети⁵⁶. Второто възможно обяснение е, че кралица Елена е имала известни владетелски права върху територията на Мърнявчевичи редом с крал Марко⁵⁷ или, което е по-вероятно, самостоятелно е управлявала част от нея. Ако вдовицата на крал Вълкашин е управлявала заедно с най-големия си син, остава непонятно защо двамата не са емитирали съвместни монети и защо финансовите й дела били отделени от тези на синовете й Марко и Андриаш⁵⁸. Затова най-приемливото предположение е, че за известно време тя е управлявала известни територии редом с крал Марко, а вероятно и с Андриаш. Ако се вземе предвид, че единственият писмен извор от земите в Македония, където се споменава името на кралица Елена, е късният поменик на манастира „Св. Йоан Предтеча” в Дебър, може да се допусне, че тя е имала владетелски права в западните части от територията на Мърнявчевичи. Интересно е да се изтъкне, че нейното монетосечене се датира в началото на 70-те години на XIV век, и то до 1373 г., тъй като болшинството от нейните монети са намерени в заровеното през същата година Кичевско съкровище⁵⁹. Кралица Елена е починала след 1376—1377 г. На 8 юни 1374 г. тя се споменава като жива в един дубровнишки документ⁶⁰, а през 1376—1377 г. — в ктиторския надпис на Марковия манастир.

В същия ктиторски надпис, а и в историческия труд на Мавро Орбини срещаме имената на още трима сина на крал Вълкашин: Андриаш, Иваниш и Димитър (Митраш)⁶¹. От тях единствен Андриаш се споменава преди 1371 г. (дубровнишката грамота на крал Вълкашин от 5 април 1370 г.). От него има запазени общо 26 самостоятелни монети — т. е. приблизително толкова, колкото и от крал Марко⁶². През 1389 г. със средствата на Андриаш бил издигнат и зографисан манастирът „Св. Андрей” на бреговете на р. Треска, в който е запазен и неговият ктиторски надпис и грамота, писана върху стените му. В грамотата Андриаш е споменат като „втори син на благоверния крал Вълкашин и кралица Елена”, но в нея въобще не става дума за крал Марко⁶³. При това положение съвсем логично е да се приеме, че „кралевич Андриаш” към  1389 г., а вероятно и от по-рано самостоятелно е управлявал северозападните области от територията на Мърнявчевичи⁶⁴. Селата, които той дарява на манастира „Св. Андрей”, се локализират по левия бряг на р. Треска. Това показва, че там именно е било ядрото на неговите владения. По данни от нумизматичния материал може да се приеме, че отделянето на Андриаш от владенията на крал Марко е станало твърде рано — вероятно още преди 1373 г., тъй като голяма част от самостоятелните му монети са открити в Кичевското съкровище (1373 г.), а друга част — в съкровището от Чука (датирано около 1380 г.)⁶⁵.

Според Мавро Орбини Иваниш, третият син на крал Вълкашин, не понасял зависимостта си от османските завоеватели и заедно с група свои приближени избягал в Зета. През 1386 г. той и Балша II Балшич загиват в битката срещу османците на Савърското поле⁶⁶. Тези сведения на дубровнишкия историк се потвърждават от пълното мълчание на съвременните извори от областта на Мърнявчевичи за този брат на крал Марко. Освен това със сигурност се знае, че в 1394 г. Иваниш не бил вече между живите. Тогава във връзка с подялбата на депозита на крал Вълкашин в Дубровник като негови живи наследници се споменават само Марко, Андриаш и Димитър.

Изглежда, най-малкият син на Вълкашин — Димитър (Митраш), не е управлявал отделна територия в югозападните български земи след септември 1371 г. или поне за подобно твърдение липсват каквито и да било сведения. Той се споменава като ктитор на църквата „Св. Никола” в Прилеп (главния град на крал Марко)^67, а в един дубровнишки документ от 21 септември 1399 г. фигурира като негов „брат и наследник”⁶⁸. Това са единствените сведения, които евентуално могат да покажат, че съдбата на Димитър до 1393 г. е била по-тясно свързана с крал Марко и че дори най-вероятно е бил негов съвладетел и наследник (не е известно крал Марко да е имал наследници от брака си с дъщерята на Хлапен — Елена).

Известните факти за сродниците на крал Марко — по-точно за майка му кралица Елена и брат му Андриаш, показват, че още от началото на 70-те години на XIV в. той не е бил единствен владетел на наследството на крал Вълкашин. Подробности по въпроса за самостоятелността на кралица Елена и Андриаш, за отношенията им с крал Марко и за времето на разделянето им липсват, но и без тях е ясно, че след септември 1371 г. в бившите владения на крал Вълкашин са налице силни центробежни тенденции. Те се проявяват въпреки необходимостта от обединяване на усилията за отпор срещу османските нашественици. Впрочем напълно вероятно е и те да са имали известна роля в процеса на политическо разпадане на територията на Мърнявчевичи.

След битката на Ровине (17 май 1395 г.), в която крал Марко загива като османски васал, земите му били окончателно покорени от нашествениците. Още преди това — през лятото на 1394 г., Андриаш и Димитър напущат бащините си земи и се озовават в Дубровник, откъдето вземат своите дялове от Вълкашиновия сребърен депозит, възлизащ на 96,73 кг⁶⁹. След това те отиват в Унгария, където Андриаш умира през 1399 г., а Димитър в началото на XV век се издига до поста кастелан на унгарската крепост Вилагош и жупан на областта Заранд⁷⁰. От всички синове на Вълкашин, изглежда, само Андриаш е имал наследници. Неговият син бил баща на съпругата на известния босненски феодал Степан Косач⁷¹.

 

¹³K. Иречек. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. С., 1978, с. 384.
¹⁴Е. Теодоров. Български народен героичен епос. Крали Марков цикъл — произход, развитие, специфика. С., 1981. Добра библиография у G. Soulis, The Serbs and Byzantium..., p. 223, n. 150.
¹⁵Е. П. Наумов. Южнославянскийзпос и проблеми сербского средневековья. — В: Славянский и балканский фолклор. М., 1971, с. 5 и сл.
¹⁶Monumenta Ragusina, III, p. 100.
¹⁷Fr. Miklosich. Monumenta Serbica..., p. 180.
¹⁸Публ. от M. Ивановић. Натпис младог краља Марка са цркве Св. Недеље у Призрену. — Зограф, 2, 1967, с. 20.
¹⁹Monumenta Ragusina. T. IV, p. 127.    
²⁰М. Lascaris. Deux „chrysobulles” serbes.., p. 12, 19—20: Actes de Lavra, IV, № 3. p. 180—181. Нито М. Ласкарис, нито издателите на Lavra IV са идентифицирали „племенника” на Углеша с Марко. За значението на термина „анапсеи” виж Ив. Добрев. Към тълкуването на ктиторския надпис в Боянската църква. — ГСУ—ФСФ, т. 71, кн. 1, 1979, С., 1982, с. 144— 145, бел. 39.
²¹Виж. Е. П. Наумов. Свидетельства исторических источников о Марки Кралевиче.., с. 30 и сл. Изводът на автора, че Марко бил „привърженик” на цар Урош и осъждал узурпацията на баща си, не е  убедителен.
²²В. Ђурић. Три догађаја..., с. 95; Р. Михаљчић, Крај..., с. 166—167; idem, Continuity et discontinuity dans les structures de l’etat serbe au XIV-е siecle. — Balcanica, XI, 1980, p. 33 sq; Историја српског наро да. T. II, с. 23.
²³Описание и тълкуване на фреските у В. Ђурић. Византијске фреске ..., с. 80 (виж и посочената литература на с. 104, бел. 102).
²⁴Върху тези фрески има натрупана вече значителна литература. Виж В. Ђурић. Три догађаја..., с. 190, бел. 67; същият, Византијске фреске..., с. 102, бел. 105; Н. Ношпал-Никуљска. За ктиторската композиција и натписот... , с. 225, бел. 1; същата. Марковиот манастир — монумент како документ низ историјата. — Споменици, Т. I, Скопје, 1975, с. 104, бел. 1 и др. За датирането им виж Цв. Грозданов, Г. Суботић. Црква Св. Ђорђа у Речици код Охрида. — Зограф, 12, 1981, с. 73—74 и бел. 75 (с обширна библиография).
²⁵В. Ђурић. Три догађаја..., с. 67 и сл.; същият. Византијске фреске..., с. 80 сл.
²⁶S. Ljubic. Opis..., s. 157—168 (с грешки в атрибуцията). Виж още И. Мушмов. Античните монети..., с. 501; В. Saria, Kicevska ostava. s. 72; P. Марић. Студије.. , c. 89.
²⁷C. Димитријевић. Новац..., c. 206.
²⁸Тези сведения са събрани в работата на Hr. Matanov, R. Zaimova. West and Post-byzantine source evidence about king Marko (Krai Marko). — EB, 2, 1985, p. 45—61.
²⁹Е. П. Наумов. Южнославянский зпос. . . , с. 43 сл. Виж още П. Ангелов. Сведения на Псевдо-Сфранцес за българската история. — Векове, 3, 1976, с. 20 и сл.
³⁰Особено внимание заслужава изводът на П. Харанис, че в хрониката на Псевдо-Сфранцес рядко се споменават събития, които не са станали в действителност. (P. Charanis. The Strife among the Palaeolog and the Ottoman Turks. — Bvz., 16, 1942—1943, p. 288).
³¹Migne. PG, t. 154, col. 1033 A.
³²Г. Острогорски. Серска област..., c. 138, бел. 55. Авторът допуска, че деспот Углеша е искал да ожени Мануил Палеолог за някоя от дъщерите на крал Вълкашин. Това предположение се опровергава от две обстоятелства: През лятото на 1371 г. Мануил Палеолог не се е намирал в Константинопол и предвид обтегнатите отношения между него и брат му Андроник IV е трудно да се повярва, че пратениците на Углеша са можели да разискват въпроса за женитбата на Мануил с брат му. Р. Михаљчић. Крај, с. 272, бел. 73. Авторът правилно допуска, че се е имало предвид някой от синовете на Вълкашин. Но кой от двамата? Най-вероятен кандидат е бил Марко, още повече, че в навечерието на Черноменската битка неговият брак с дъщерята на Хлапен — Елена, е бил прекъснат. Виж. Hr. Matanov. Radoslav Hlapen..., p. 85.
³³Hr. Matanov. Radoslav Hlapen...,  p. 85—86.
³⁴G. Dennis. The Reign of Manuel II Palaeologue in Thessalonica (1382—1387). Rome, 1960, p. 27 sq.
³⁵К. Јиречек. Српски цар Урош..., с. 378—379; М. Орбин. Кралевство словена, с. 54—55, Коментари, с. 314.
³⁶М. Орбин. Кралевство словена..., с. 54—55.
³⁷Виж грамотата на Вук Бранкович в Законски споменици..., с. 451—452. Ново пълно издание на Вл. Мошин, JI. Славева, К. Илиевска, Грамотата на Вук Бранковик. — Споменици... Т. I, с. 239—242.
³⁸С. Димитријевић. Новац града Смедерева. — В: Сб. Ослобођења градова у Србији од турака 1862—1867. Београд, 1970, с. 72; същият. Новац..., с. 200.
³⁹Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 42; Цв. Грозданов, Охридското зидно сликарство..., с. 20; същият. Охрид и Охридската архиепископија..., с. 179—180.
⁴⁰Н. Мушмов. Античните монети..., с. 503; В. Saria. Kjcevska ostava..., s. 76; P. Марић. Студије... c. 105; Б. Битракова-Грозданова. Прилог кон Охридската ковнкца од XIV век. — Историја, 1, 1971, с. 201—206.
⁴¹Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 39; Цв. Грозданов. Охридското зидно сликарство..., с. 153.
⁴²Цв. Грозданов. Цит. съч., с 20—21; същият. Охрид и Охридската архиепископија..., с. 180 сл.
⁴³Hr. Matanov. Radoslav Hlapen..., p. 85—86.
⁴⁴C. Hopf. Chroniques greco-romanes. Berlin, 1873, p. 281.
⁴⁵M. Орбин. Краљевство словена, с. 68; Коментари, с. 320.
⁴⁶Публ. от В. Ђурић. Мали град — Св. Атанасије у Костуру — Борије. — Зограф, 6, 1975, с. 39.
⁴⁷С. Hopf. Chroniques..., p. 281 sq.
⁴⁸А. П. Каждан. Два поздневизантийских акта..., с. 317—320, М. Lascaris. Deux chartes..., p. 314 sq.
⁴⁹Д. Синдик. Српске повеље у светогорском манастиру Светог Павла. — Miscellanea, VI, 1978, с. 186—187.
⁵⁰К. Иречек отнася отстраняването на Марко от Костур в 1380 г. (История на българите, с. 383).
⁵¹Ал. Дероко. Средњевековни градови у Србији, Црној гори и Македонији. Београд, 1950, с. 104. В поменика на манастира „Св. Никола Шишевски” на северозапад от Скопие на първо място е поставен крал Марко. Виж Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 127. Ако този факт означава, че той е владеел тази област, това трябва да се отнесе преди 1376—1377 г.
⁵²Това важи преди всичко за манастира „Зързе” на северозапад от Прилеп. Виж Љ. Стојановић. Записи и натписи. Т. I, № 200, с. 63; 3. Расолкоска-Николоска. Историатот на манастира Зрзе низ натписите и записите од XIV до XIX век. — Зб. на Археолошкиот музеј, Скопје, IV—V, 1961—1966, с. 79; В. Ћурић. Византијске фреске. . . , с. 84 сл.
⁵³Љ. Стојановић. Записи и натписи. Т. I, № 189, с. 58—59. В Кичевското съкровище (1373 г.) са открити по-голяма част от монетите на крал Марко, Андриаш и кралица Елена. Виж В. Saria, Kicevska ostava..., s. 75 sq.
⁵⁴Поменикът е публ. в Словенски ракописи во Македонија. Т. I, Скопије, 1971, № 84, с. 169.
⁵⁵Гръцкият учен Ап. Вакалопулос съвсем погрешно е поставил владенията на Марко около Флорина, а тези на Вук Бранкович — в Западна Македония (History of Macedonia, p. 31, Map N 3).
⁵⁶C. Димитријевић. Новац, с. 197, 200.
⁵⁷Твърдението на C. Димитриевић, че кралица Елена е била регентка, е неприемливо, тъй като още преди 1371 г. Марко е бил пълнолетен и законен наследник на Вълкашин (Новац..., с. 200).
⁵⁸Един дубровнишки документ от 1394 г. съобщава, че кралица Елена е имала свой „логотет”. Виж С. Ђирковић. Поклад краља Вукашина. — ЗбФФ у Београду, XVI—1, 1979, с. 157.
⁵⁹С. Димитријевић. Новац..., с. 193.
⁶⁰С. Ћирковић. Поклад..., с. 155.
⁶¹М. Орбин. Краљевство словена, с. 54—55.
⁶²С. Димитријевић. Новац..., с. 197.
⁶³Ст. Михайлов. За архитектурата и живописта на манастирската църква „Св. Андрей” на р. Треска. — Археология, 1, 1968 с. 7—20; Н. Ношпал-Никуљска. Прилог за манастират Св. Андреј на р. Треска на брегот на езерото Матка. — Споменици.. , Т. I, с. 387—401.
⁶⁴Н. Ношпал-Никуљска. Прилог..., с. 397.
⁶⁵С. Димитријевић. Новац..., с. 193.
⁶⁶М. Орбин. Краљевство словена, с. 54, 71.
⁶⁷Ктиторският надпис е публ. от В. Ђоровић. ПКЈИФ, 6, 1926, с. 135—136.
⁶⁸К. Јиречек. Српски цар Урош... с. 383, бел. 132.
⁶⁹С. Ћирковић. Поклад..., с. 159 и сл.
⁷⁰К. Јиречек. Српски цар Урош..., с. 382 и сл.; Л. Мирковић. Мрљавчевићи, с. 35 и сл.
⁷¹М. Орбин. Краљевство словена, с. 55.

 

 

3. Княжеството на Драгаши

 

За разлика от владенията на наследниците на крал Вълкашин, които след септември 1371 г. съществуват на базата на „наследството на Мърнявчевичи”, княжеството на феодалния род Драгаши (Деяновичи) в Източна и Североизточна Македония възниква едва през началото на 70-те години на XIV век. В изворите от периода 1355—1371 г. няма нито едно сигурно сведение, че то е съществувало самостоятелно преди битката при Черномен. Едва след смъртта на деспот Углеша и крал Вълкашин, а вероятно и на техния васал севастократор Владко Паскачич, дошъл часът на наследниците на деспот Деян — деспот Йоан Драгаш и „господин” Константин Драгаш. За около половин десетилетие те не само извоюват относителната си политическа самостоятелност (относителна, защото и те били османски васали), но и успяват значително да разширят своите владения.

Деспот Йоан Драгаш се споменава за пръв път като самостоятелен владетел в два дубровнишки документа от лятото на 1373 г. Това са документи, които са регистрирали оплакване на дубровнишкия търговец Юниус Бунич от 15 юни с. г., че неговият съгражданин Юниус Соркочевич заедно с хора на деспот Драгаш му откраднали пет товара стоки на стойност 270 литри сребро. Кражбата била извършена близо до крепостта Конюх (северните дялове на Овче поле, по левия бряг на Крива река), в „земите на деспот Драгаш”⁷². Тези сведения показват, че деспот Йоан Драгаш през лятото на 1373 г. владеел вече и територия, която се простирала извън наследствените му владения, т. е. извън земите на баща му деспот Деян в Желигово, а освен това имал вече свой административен апарат (в дубровнишките документи се споменава за „воевода на деспот Драгаш” и за „хора на деспот Драгаш”). Тези сведения се потвърждават и от късновизантийския историк Лаоник Халкокондил, който в пасажите за времето непосредствено след 1371 г. споменава за „земята на деспот Драгаш... около Вардар”⁷³. От своя страна османските хронисти Саадедин и Коджа Хюсеин съобщават, че османските завоеватели през пролетта на 1372 г. нахлуват на запад от планината Верила и по горното течение на р. Струма, а местният владетел „Саруяр” (османистите го идентифицират с деспот Драгаш) признава върховната им власт⁷⁴. В Кичевското съкровище (1373 г.) са открити и десет монети на този феодал⁷⁵. С други думи, всички извори от периода до 1373 г. по казват, че деспот Йоан Драгаш по това време е упражнявал властта си в значителни дялове от Североизточна Македония. Нито един извор от първата половина на 70-те години не го споменава заедно с по-малкия му брат Константин.

За съжаление изворите за другия син на деспот Деян — Константин Драгаш — от началото на 70-те години на XIV век са много по-оскъдни и трудни за интерпретация. В монетното съкровище от охридската църква „Св. София”, открито през 1952 г., но станало достояние на науката едва наскоро, се намира монета с надпис „В Христа бога благоверни цар Костадин”. Според издателя на тази монета С. Димитриевич тя е била кована преди началото на 1372 г. от Константин Драгаш, който след смъртта на цар Урош се провъзгласил за цар⁷⁶. С царска титла обаче той не фигурира в нито един друг извор и затова без допълнителни сведения е твърде рисковано само от една монета да се правят по-общи изводи. По-определени сведения за Константин Драгаш дава надписът върху икона от църквата „Преображение” до с. Нивици (Северна Преспа), който гласи: „Помени, Господи, душите на твоите слуги Михаил, Константин и Мануил... Драгаши”. Надписът е датиран със сигурност в 1373 г.⁷⁷. Веднага трябва да се признае, че не всичко в съдържанието на този надпис може да бъде обяснено задоволително. Не е възможно например да се идентифицират споменатите в него Михаил и Мануил⁷⁸. И въпреки това само при свръхкритично отношение към този епиграфски паметник може да се предположи, че в 1373 г. в югозападните български земи е съществувала друга личност Константин със същото рядко срещано фамилно име — Драгаш, различна от сина на деспот Деян. Това, което до днес е попречило на учените да използват надписа от църквата „Преображение” до с. Нивици като извор за съдбата на Константин Драгаш, не е толкова трудността при идентифициране на споменатите в него личности, колкото господстващото мнение, че държавата на Драгаши е възникнала преди 1371 г. При това положение действително трудно може да се обясни споменаването на Константин Драгаш в надпис от Преспа — област, която никога не е влизала в границите на неговото княжество. Освен това едва наскоро бе доказано окончателно, че фамилното име „Драгаш” е било използвано не само от деспот Йоан Драгаш, но и от брат му Константин⁷⁹. Въпросният надпис придобива реална стойност за началния период от историята на княжеството на Драгаши само ако сведенията в него се комбинират с това, което знаем за деспот Йоан Драгаш до 1373 г. и за отношенията между Драгаши и крал Марко. Последният проблем ще бъде обект на по-специално внимание. Засега е достатъчен изводът, че евентуалното присъствие на Константин Драгаш в земите около Преспа до 1373 г. не противоречи на сведенията за самостоятелното управление на деспот Йоан Драгаш в Североизточна Македония и дори го подкрепя по убедителен начин. С други думи, поне до 1373 г. двамата сина на деспот Деян не са управлявали все още заедно.

Въз основа на по-старите публикации на грамотите на деспот Йоан Драгаш и брат му Константин се смяташе, че най-ранният документ, в който те фигурират заедно, е едно съдебно решение, издадено в Струмица през 1375—1376 г. Най-ранната от грамотите им се датираше в 1376—1377 г. Напоследък бяха направени два твърде сериозни опита за по-ранна датировка на първата грамота на Драгаши: според югославския изследовател С. Чиркович в периода 1372—1375 г.⁸⁰, а според Е. П. Наумов — до 1375—1376 г.⁸¹ Проучванията показаха по убедителен начин, че двете грамоти на Драгаши за светогорския манастир „Пантелеймон”, с които се даряват поземлени имоти в Струмишко, и съдебното решение от 1375—1376 г. са близки по време. Едната грамота сигурно е била издадена преди съдебното решение, тъй като с нея се даряват селата Макриево и Мокрани, отбелязани в решението като имоти на манастира „Пантелеймон”. Редица съображения навеждат на мисълта, че първата грамота на Драгаши за руския светогорски манастир не е била издадена преди юни 1374 г. Както бе вече отбелязано, до 1373 г. двамата братя не се споменават заедно в наличните извори. През юни 1374 г. византийският аристократ Константин Ласкарис със съгласието на братята си дарил на манастира „Пантелеймон” наследствената си собственост — изчезналото днес село Брезница, което се е намирало на около 10—15 км североизточно от Струмица. Константин Ласкарис и братята му подписали тази грамота като „слуги” на византийския император⁸². С други думи, през юни 1374 г. земите на североизток от Струмица, които по-късно Драгаши дарили на „Пантелеймон”, все още не били в тяхно владение. Иначе е невъзможно да се обясни как Константин Ласкарис ще е могъл да дарява имоти в тези територии, без да иска съгласието на двамата братя. И тъй първият документ, в който деспот Йоан Драгаш и Константин Драгаш се споменават заедно, трябва да се отнесе след юни 1374 г. В същото време той отразява вече една нова реалност: формирането на тяхното княжество и присъединяването на земите около Струмица, на юг от града и едноименната река. Това събитие не останало незабелязано от добре осведомените дубровчани. На 7 април 1377 г. дубровнишката община наредила на известния ни вече търговец Юниус Бунич да проучи възможността за покупка на жито от братя Драгаши и да се осведоми дали те са готови да го продават „по бреговете на морето” (несъмнено става въпрос за Егейско море)⁸³. Разликата между документите от 1373 и 1377 г. е очевидна: в първите се споменава само за деспот Драгаш като владетел на Овче поле, а във втория — за братя Драгаши като владетели на земите в близост до морето, до което имали свободен достъп вероятно по теченията на реките Вардар и Струма.

Възниква въпросът: по какъв начин е било образувано княжеството в Източна и Североизточна Македония като съвместно владение на деспот Йоан Драгаш и брат му Константин? Този въпрос има два аспекта: териториален и политически.

Първата грамота на братя Драгаши за манастира „Пантелеймон” показва, че между лятото на 1374 и 1375—1376 г. те са били вече господари на Струмишко и на земите на север, северозапад и изток от град Струмица⁸⁴. Интересен е обаче следният факт: дарените с грамотата села са разделени на два дяла. Част от тях са на изток от град Струмица и на юг от едноименната река и са дарени от името на двамата братя. Друга част се намират на изток до Петрич и в Тиквешко по поречието на р. Черна. Те са дарени само от името на Константин Драгаш. Това като че ли говори за съществуването на някакъв териториален дуализъм. Впрочем съдебното решение от 1375—1376 г. и някои близки по време грамоти потвърждават този извод. Съдебното решение от Струмица разглежда въпроса за спор между светогорските манастири „Хилендар” и „Пантелеймон” за имоти в Струмишко. Двата манастира се обърнали за съдействие към „благочестивия наш господар Константин”, който наредил на епископите Данаил и Григорий и на струмишкия кефалия Дабижив Станко да извършат разследване на място. С други думи, в Струмица и Струмишко реален владетел бил Константин Драгаш. За деспот Йоан Драгаш се споменава само на края на документа, при което се създава впечатление, че той е упражнявал в областта на Струмица върховна, но не и практическа власт⁸⁵. И още нещо. На 1 юни 1377 г. само деспот Йоан Драгаш потвърждава на своя служител — щипския челник Станислав, дарове за манастира „Хилендар”, които се намирали в Щип и в околностите му⁸⁶. Тази грамота показва, че Щипско вече е било в княжеството на Драгаши, но че там реален владетел бил по-възрастният брат.

Изворите от 1374—1377 г. сочат, че владенията на Драгаши били вече значителни. Освен старото родово владение Желигово те обхващали още Овче поле, Щипско, Радовишко, Тиквешко и поречието на Черна, Струмишко и на юг до Дойран, областта около Мелник и Петрич и двата бряга на р. Струма около тези два пункта. Не е изключено още до 1377 г. Драгаши да са владеели Велбъжд и Враня, макар че конкретни сведения за това в разглеждания период липсват. Вижда се, че под тяхна власт попадат бивши земи на кесар Хрельо, деспот Оливер, Мърнявчевичи и севастократор Владко Паскачич. Като се има предвид обаче, че преди септември 1371 г. цяла Източна Македония била владение на крал Вълкашин, на деспот Углеша и на техния васал Владко Паскачич, става ясно, че фактически княжеството на Драгаши възниква в земи, където теоретична власт след септември 1371 г. би трябвало да има крал Марко. Всъщност областта около Струмица се включва във владенията им, след като за много кратко време (от края на 1371 долятото на 1374 г.) е била под византийската власт. Сведение за това е вече цитираната грамота на Константин Ласкарис от юни 1374 г.⁸⁷. Това означава, че Драгаши успяват да присъединят част от византийските владения в тази част на Македония, които спадали най-вероятно към апанажа на Деспот Мануил Палеолог. Този извод се потвърждава и от някои характерни податки в една от техните грамоти за манастира „Пантелеймон”. При даряването на Струмишките села Макриево, Мокрани, Борисово и църквата в с. Габрово през 1376—1377 г. Драгаши правят уговорката, че тези имоти се даряват с всички „правини”, които имали при „гръцкия цар”⁸⁸. Трудно е да се повярва, че в случая се е имал предвид периодът преди налагането на сръбската власт в Струмишко. Най-вероятно е да се приеме, че става въпрос за краткия период на византийска власт между 1371 и 1374 г.

Особено важно е да се подчертае, че в началния период от формирането на княжеството на Драгаши в него се забелязват следи от териториален партикуларизъм: името на деспот Йоан Драгаш се свързва конкретно със земите на север от Щип, а на Константин Драгаш — със Струмишко, Петричко и Тиквешко.

Нека сега да проследим политическата обстановка, в която се образува държавата на братя Драгаши. Както бе вече подчертано, преди 1371 г. почти всички феодали в югозападните български земи признавали властта на крал Вълкашин и деспот Углеша. След септември 1371 г., макар и за кратко време, братя Драгаши продължили да признават властта на наследника на Вълкашин — крал Марко. Свидетелство за това е фактът, че всички известни монети на деспот Драгаш са били ковани в Охридската монетарница до 1373 г. — т. е. по времето, когато Охрид бил в държавата на крал Марко⁸⁹. Освен това едва ли може да има съмнение, че деспот Йоан Драгаш е получил титлата си от цар Урош до началото на декември 1371 г. Всички други твърдения в това отношение не намират потвърждение в конкретната политическа ситуация (става дума за датиране на титлата му преди 1371 г.) и противоречат на титуларната практика⁹⁰. Като се има предвид, че макар и формално, между 26 септември и 2—4 декември 1371 г. крал Марко е бил съвладетел на цар Урош, възниква предположението, дали той не е продължил практиката на своя баща да раздава висши дворцови титли на свои приближени с формалното съгласие на сръбския цар.

Да се върнем отново на цитирания вече надпис от с. Нивици в областта Преспа от 1373 г. Ако до тази година деспот Драгаш е признавал върховната власт на крал Марко⁹¹, то съвсем естествено е и Константин Драгаш да е бил в същото положение спрямо Вълкашиновия наследник, само че за разлика от брат си той не се е намирал в наследствените си владения. Нищо не ни пречи да допуснем, че той е бил наместник на крал Марко, примерно в областта на р. Черна, откъдето по-късно (1374—1375 г.) дарил значителен брой села на манастира „Пантелеймон”. Долината на р. Черна се намира в непосредствена близост До главния град на Марко — Прилеп. В такъв случай споменаването на Константин Драгаш в надпис от Преспа не изглежда толкова странно. С други думи, братя Драгаши стават самостоятелни владетели, след като скъсват връзките си на подчинение спрямо крал Марко.

Сравнително по-лесни за обяснение са политическите обстоятелства, при които Драгаши присъединяват част от византийските владения около Струмица. За времето от 1371 до 1374 г. Византия очевидно не успява да укрепи властта си там. Когато през есента на 1376 г. на византийския престол идва чрез узурпация Андроник IV Палеолог и апанажът на Мануил Палеолог бил унищожен, за Драгаши вече не представлявало никаква трудност да се укрепят здраво в Струмишко и на юг и изток от областта. Дубровнишкият документ от 7 април 1377 г., който бе вече приведен, показва, че те са поддържали добри отношения с новия византийски император: иначе е трудно да си представим, че са могли да имат свободен достъп до Егейско море през византийска територия⁹².

Нека обобщим получените при анализа на изворите резултати. Княжеството на Драгаши като съвместно владение на двама от синовете на деспот Деян възниква около 1374—1375 г. Преди това деспот Драгаш се обособява в Североизточна Македония, а Константин Драгаш завладява Тиквеш и поречието на Струмица. Към 1374—1375 г. се стига до сливане на владенията им, като по този начин те стават господари на цяла Източна Македония. Не е изключено и османските нашественици да са играели някаква роля при сравнително бързото образуване на тяхното княжество, макар че изворите не казват нищо конкретно по този въпрос.

В грамотата на Драгаши за манастира „Пантелеймон” от 1376—1377 г. се споменава за още един член на тяхната фамилия — „царица” Евдокия, вдовицата на деспот Деян. Очевидно след смъртта на съпруга си тя е приела монашество и към 1376—1377 г. се появява в изворите с монашеското си, а не със светското си име Теодора. Показателно е обаче, че за нея се говори само в интитулацията на грамотата от 1376—1377 г., която е подписана единствено от деспот Драгаш⁹³. Издадената на 1 юни 1377 грамота за манастира „Хилендар” също е подписана само от него⁹⁴. Това показва, че до този момент по-възрастният от братя Драгаши е имал право на върховна власт, макар че в управлението на вече обширното княжество известен дял е имал и Константин. Интересно е и това, че във втората грамота за манастира „Пантелеймон” деспот Драгаш е посочил като свой наследник брат си. Очевидно докъм 1377 г. между тях съществуват отношения, сходни на съвладетелските⁹⁵.

За разлика от владенията на наследниците на Мърнявчевичи в княжеството на Драгаши не се наблюдават центробежни тенденции. Още от съдържанието на техните ранни грамоти може да се направи изводът, че в неговата територия е налице процес на консолидация, която добива завършени форми, когато Константин Драгаш става едноличен владетел. Според част от изследователите Деспот Йоан Драгаш умира между 1377—1380/81 г.⁹⁶, а според други в същия период той се замонашва и умира по-късно като великосхимник Йоан Каливит⁹⁷. Със сигурност може да се определи, че към 1379—1381 г. Константин Драгаш е управлявал цялото княжество. За известно време в неговите самостоятелни грамоти продължава да се споменава и царица Евдокия, която вероятно е умряла наскоро след 15 август 1381 г.⁹⁸.

В грамотата на Константин Драгаш от 26 март 1388 г. за манастира „Възнесение” в Щип се казва, че този манастир бил издигнат от „истинския и всесърдечен брат на господството ми Димитър воевода”, който в 1388 г. бил вече покойник⁹⁹. Този пасаж, както и някои други сведения в изворите показват, че Константин Драгаш е имал още един брат. В полза на това твърдение говорят както цитираната грамота от 1388 г., така и някои други факти. Димитър като син на воеводата Деян и воеводицата Владислава се споменава в ктиторските надписи от църквата „Св. Спас” („Св. Богородица”) в с. Кучевище. Близките родствени връзки между воеводата Димитър и Драгаши се доказват и от обстоятелството, че синът на Димитър — Дабижив, след смъртта на баща си дарява няколко села на Архилевицката църква, известна като задужбина на деспот Деян¹⁰⁰. Воеводата Димитър, изглежда, е изпълнявал някакви административни функции в Щип, но не е участвал в управлението на цялото княжество и е бил в сянката на другите си двама братя.

По време на самостоятелното управление на Константин Драгаш княжеството в Източна Македония достига най-големия си разцвет. То не само се разширява териториално, но получава официално признание от османската държава и от Византия. Поради тази причина в по-късните, извор и името на деспот Йоан Драгаш бързо изчезва и управлението на княжеството започва да се свързва само с Константин Драгаш. В периода от началото на 80-те години на XIV век до 1395 г. този владетел осъществява последователна териториална експанзия, която превръща княжеството му в значителен политически фактор. Етапите на тази експанзия могат да бъдат проследени в основни линии чрез използване на разнообразен изворов материал.

През 1379—1381 г. Константин Драгаш и царица Евдокия даряват на манастира „Хилендар” църквата „Св. Богородица” в Архилевица и потвърждават нейните имоти от Душаново време. От споменатите в грамотата села става ясно, че под тяхна власт били областите на Скопска Черна гора и Велбъжд. Тази грамота показва също така, че в 1379—1381 г. във владение на Константин Драгаш били и обширни области от поречието на р. Струма. Само така могат да се тълкуват онези пасажи, според които едно от задълженията на зависимото население било да превозва част от натуралните данъци до брега на реката¹⁰¹. С грамотата си от 15 август 1381 г. Константин Драгаш, вече като самостоятелен владетел, дарява на „Хилендар” манастира „Св. Архангел” в Лесново, задужбината на деспот Оливер. Това дарение потвърждава извода, че под негова власт попадат бившите владения на Оливер в Лесново, Пиянец, поречието нар. Брегалница и Щип¹⁰². От пролетта на 1380 г. са първите сведения, според които К. Драгаш владеел и областта Враня¹⁰³. Последната запазена негова грамота от 1393 г., с която той поставил под властта на светогорския манастир „Ватопед” църквата „Св. Богородица Спилеотиса” в Мелник, свидетелствува, че и част от левобрежието на Струма около Мелник било в негови ръце вероятно още от края на 70-те години на XIV век¹⁰⁴. От ктиторските надписи в Погановския манастир и от по-късния поменик на манастира могат, да се набележат най-североизточните области, до които се е простирало княжеството на Константин Драгаш — земите на север от Трън¹⁰⁵. На практика неговият максимален обем е засвидетелстван от границите на Кюстендилския санджак, образуван върху територията му след 1395 г. Той е включвал вилаетите Враня, Тиквеш, Щип, Петрич, Кратово, Малешево, Нагоричино, Кюстендил, Славище, Куманово, Горно Краище, Пиянец, Кочани, Дупница, Сирищник, Радомир, Струмица, Конче¹⁰⁶. Изворите за териториалното разширение на Константин Драгаш фактически позволяват да се разкрият до известна степен и отношенията му с останалите феодални владетели в югозападните български земи, с Византия, Сърбия и османската държава.

Няма сведения, че след края на 70-те години на XIV век Константин Драгаш е разширявал територията си на юг за сметка на Византия. Вилаетът Петрич от Кюстендилския санджак се е простирал до Демир Хисар и Дойранското езеро, но е невъзможно да се определи дали всички тези земи са влизали в княжеството още от 70-те години на XIV век, или са били завладени по-късно. Ако второто предположение се приеме за вярно, то без съмнение присъединяването на Дойранско и Демирхисарско от Константин Драгаш е станало с османска помощ, тъй като в 1383—1387 г. османците били вече господари на долните течения на реките Струма и Вардар.

Както беше вече изтъкнато, в първата половина на 70-те години Драгаши завладели част от византийската територия в Югоизточна Македония. Като се има предвид, че през 80-те години на XIV век, или по-точно до 1387 г., деспот (от 1373 г.— император) Мануил II Палеолог твърдо отстоявал своите владения около Солун срещу османските нашественици и че по същото време Константин Драгаш бил османски васал, едва ли може да се допусне, че отношенията между тях били приятелски. В светлината на това твърдение малко неочаквано изглежда женитбата на Мануил II Палеолог за дъщерята на Константин Драгаш — Елена, на 16 февруари 1392 г. и тържественото коронясване на двамата за византийски владетели¹⁰⁷. Очевидно това събитие отразява променените вече отношения между византийския император и владетеля на Източна Македония. Ако се направи внимателен преглед на дейността на император Мануил II Палеолог през 1387—1392 г., ще се установи, че преговорите за женитбата му с Елена Драгаш и съответно подобряването на отношенията с Константин Драгаш не могат да се датират преди лятото или есента на 1390 г. Тогава именно Мануил II Палеолог бил утвърден за законен наследник на Йоан V Палеолог и регулирал отношенията си с османците¹⁰⁸. От този момент Мануил II Палеолог признава васалната си зависимост от султана и започва да участва лично в османските походи, т. е. неговата политика и отношенията му към завоевателите от 1390 г. стават сходни с тези на Константин Драгаш. Това вероятно е бил и политическият фон, на който се осъществява династическият брак от зимата на 1392 г. Очевидно сведенията на Лаоник Халкокондил и на Псевдо-Сфранцес, че женитбата между Мануил II Палеолог и Елена Драгаш била уговорена през 1393—1394 г.  на срещата на османските васали в Сяр, трябва да се отхвърлят като неточни¹⁰⁹.

Няма съмнение, че Константин Драгаш бил един от най-известните във Византия областни владетели през последната четвърт на XIV век. Причините за това са, от една страна, близостта и големият обхват на неговите владения, и, от друга — фактът, че неговата дъщеря близо половин век била византийска императрица, майка на последния византийски император Константин Драгаш (съименник на дядо си). Елена Драгаш, в монашество Ипомона, умира на 13 март 1456 г. в Пелопонес, където живеела след смъртта на съпруга си (1425 г.) По повод на нейната смърт известният византийски учен Георги Гемист Плитон съставя надгробна реч, в която отбелязва, че „бащата на царицата (Елена Драгаш — б. а.) бил господар на земите около река Аксиос... и самият той (Константин Драгаш — б. а.) бил най-храбър и справедлив между хората и най-верен към приятелите си”¹¹⁰. Лаоник Халкокондил, който принадлежал към интелектуалния кръг около Плитон, също на няколко места в своя исторически труд дава положителни характеристики на членовете на рода Драгаши. Този факт е накарал Е. П. Наумов да приеме, че той е използвал като извор някакъв загубен родослов на Драгаши¹¹¹. Това предположение не е убедително поради грубите грешки, които византийският историк допуска по отношение на генеалогията им. Така например Халкокондил счита за баща на деспот Йоан Драгаш и Константин велможата Жарко¹¹², който бил зет на деспот Деян. Пак според Халкокондил Константин Драгаш воювал срещу „албанци и сърби” и им отнел много земи¹¹³. Ако сведението за войни със сърбите може да се обясни като отглас на противоречията между Константин Драгаш и княз Лазар, то войните с албанците са напълно необясними като информация. Впрочем Мавро Орбини, изглежда, също е бил в недоумение от този Халкокондилов пасаж и е заменил думата „албанци” с думата „българи”¹¹⁴. Като се има предвид, че византийският историк бърка деспот Деян с Жарко и че дъщерята на деспот Деян — Теодора, от втория си брак със зетския владетел Георги Балшич имала син на име Константин, който в края на XIV век владеел като османски васал областта около Круя и дори, също като Константин Драгаш, участвал в битката при Ровине, може да се допусне, че Халкокондил е объркал двата клона на фамилията Драгаш. Повечето от сведенията, които той дава за Константин Драгаш, фактически се отнасят за Константин Балшич. Интересно е, че подобно объркване има и у дубровнишкия историк Юниус Рести¹¹⁵.

Напоследък бяха разкрити нови моменти от живота на Константин Драгаш, който напълно потвърждават, че той е имал широки династически контакти. От сведенията на късновизантийския историк Георги Францес става ясно, че около 1386 г. той се е оженил (за втори път) за Евдокия Комнин, дъщеря на трапезундския владетел Алекси III Велики Комнин. От този брак владетелят на Източна Македония е нямал деца, а личността на неговата втора съпруга не е оставила следа в историята на Източна Македония в края на XIV век¹¹⁶.

Драгаши били един от онези владетели, кои го след 1371 г. вземат участие в подялбата на „наследството на Мърнявчевичи”. На изток границата между княжеството на Драгаши и владенията на крал Марко не е отивала по-далеч от Тиквеш и поречието на Черна — граница, установена още в средата на 70-те години на XIV век. Независимо от всичко изворите не позволяват да се твърди, че отношенията между тях са враждебни след откъсването на Драгаши¹¹⁷. В народния епос Крали Марко и „бег Константин” неизменно се споменават като приятели и съюзници. И двамата били османски васали и заедно намерили гибелта си през 1395 г. в битката при Ровине. Лаконичните вести на българския книжовник Константин Костенечки по този повод потвърждават, че отношенията между двамата са били дружески. В написаното от него житие на деспот Стефан Лазаревич се казва, че и крал Марко, и Константин Драгаш участвали в османския поход във Влашко не по желание, а по принуда и в навечерието на битката тайно споделили един с друг желанието си за победа на християните¹¹⁸. Без да се стига до идеализация на отношенията между тези двама владетели под влияние на народната традиция, трябва да се подчертае, че съвременните извори не са отразили остри конфликти между тях.

Съвсем друга картина се разкрива, когато обърнем поглед към отношенията между Константин Драгаш и неговите северни и северозападни съседи княз Лазар и Вук Бранкович. От една страна, синът на деспот Деян е бил убеден, че нему като сродник на Неманичи, а не на някой друг се падат владетелските права върху тяхното наследство. От друга страна, именно княз Лазар след 1371 г. се проявява като истински пазител и продължител на традицията на Неманичи. Това несъмнено е създавало условия за конфликт помежду им. Към това трябва да се добави и коренно различното им отношение към османските нашественици. Докато княз Лазар и зет му Вук Бранкович отстоявали своята независимост чак до Косовската битка през 1389 г., то Константин Драгаш далеч преди това бил османски васал и с османска подкрепа или насърчение разширявал своите земи. Впрочем това са въпроси, които спадат към историята на османското проникване в югозападните български земи.

Трябва да се признае, че в научната литература за княжеството на Драгаши има наслоени много погрешни представи. Така например и до ден днешен съществува мнението, че Велбъжд (дн. Кюстендил) е бил негов политически, административен и стопански център, поради което то често се нарича „Велбъждко княжество”¹¹⁹. Това схващане се гради на следните сведения: някои от по-късните османски хронисти свързват владенията на Константин Драгаш с Велбъжд; през XVI век градът започва да се нарича на името на Константин — Кюстендил или Костадинова баня (първото сведение за новото име на града е от 1559 г.) и Кюстендил става център на едноименния османски санджак, който, както бе вече казано, обхващал земите на княжеството на Константин Драгаш.

Макар и многобройни, всички тези сведения са отдалечени доста от последната четвърт на XIV век и, което е още по-важно, не намират подкрепа в съвременните на епохата извори. За съдбата на Велбъжд през 60-те и 70-те години не са запазени почти никакви сведения. В навечерието на Черноменската битка севастократор Владко Паскачич владеел почти цяла Североизточна Македония и владенията му отделяли родовите владения на Драгаши в Желигово от Велбъждката област. При това положение е малко вероятно синовете на деспот Деян да са запазили своята власт в града през 60-те години. Още по-малко оправдано е да се смята, че техните земи са били съставени от две териториални ядра — в Желигово и около Велбъжд. Налага се по-скоро да се допуснат три други варианта: или градът е бил в земите на Владко Паскачич, или в Сярското княжество¹²⁰, или пък там е била възстановена властта на българската държава. Късните османски хронисти са отбелязали, че в момента на превземането му от османците (началото на 70-те години на XIV век) Велбъжд бил „българска столица”. Разбира се, същите тези изводи споменават, че още тогава там управлявал Константин Драгаш, но тук възниква съмнението, дали те не отразяват този факт ретроспективно и дали хронологията им е точна. Известно е например, че в други случаи османските хроники дават погрешни дати за събития, свързани с княжеството на Драгаши, а освен това говорят изключително само за Константин Драгаш¹²¹.

Едва в края на 70-те години от грамотите на Константин Драгаш става ясно, че Велбъжд е бил в пределите на княжеството му. Но ако се обърнем към грамотите на Драгаши от средата на 70-те години до 1393 г., ще видим, че нито една от тях не е била издадена във Велбъжд. По-голяма част от тях са били издадени в Струмица (три броя), други в Щип и Кочани. Това навежда на мисълта, че ако Драгаши въобще са имали точно установена резиденция, тя не е била във Велбъжд, а другаде — най-вероятно в Струмица. Свързването на Велбъжд с княжеството на Драгаши може да се обясни с факта, че едва след 1393 г., т. е. за около две години, градът е станал столица на Константин Драгаш и това е било свързано с териториалното разширение на североизток или се дължи на някакво административно преустройство, осъществено в периода на османската власт, при което Велбъжд е станал административен център на Кюстендилския санджак.

В литературата все още не съществува яснота и по отношение на титлата на Константин Драгаш. Някои учени въпреки категоричността на изворите продължават да смятат, че той е бил деспот, и търсят потвърждение за това схващане в миниатюрите на Лондонското евангелие на цар Иван-Александър от 1355—1356 г. (по-точно в портрета на царското семейство) и в монетите с надпис „деспот Константин”, публикувани още от Ш. Любич. Отъждествяването на „деспот Константин” — зет на цар Иван-Александър, от портрета на царското семейство в Лондонското евангелие с Константин Драгаш трябва решително да се отхвърли¹²². В нито един съвременен извор Константин Драгаш не фигурира като деспот, а само като „господин”¹²³. Единствената податка, която привидно противоречи на тази констатация, е един пасаж във византийския наръчник за писма на Константинополската патриаршия, съставен около 1386 г. (т. нар. „Ектесис неа”). В него Константин Драгаш е наречен веднъж в заглавието на съответния параграф „деспот на Сърбия”, но в самото обръщение носи скромната титла „господин”, с която е известен и от грамотите си¹²⁴. Напоследък бе показано по убедителен начин, че във византийския наръчник по отношение на титлите на владетелите от значение е само интитулацията в обръщението, а не в заглавията на параграфите¹²⁵. Освен това епитетите, с които се споменава Константин Драгаш в „Ектесис неа” и в други византийски извори (εὐγενέστατος, εὐδοξὸτατος) не отговарят на титлата „деспот”, за която съответните епитети са „εὐτυχέστατος, πανευτυχέστατος“. Очевидно названието „деспот” в заглавието на параграфа за Константин Драгаш в „Ектесис неа” е един от редките примери за употреба на това понятие през XIV век в първоначалния му смисъл — „владетел”. Това, че Константин Драгаш не е бил деспот, се доказва и от анализа на грамотите на Драгаши от гледна точка на дипломатиката. Изразът „царството ни”, типичен за деспотските грамоти, не се използва в грамотите, издадени само от Константин Драгаш, а в грамотите, издадени и от двамата братя, където има и подпис на деспот Йоан Драгаш¹²⁶. Когато грамотата е издадена и подписана само от Константин Драгаш, в нея се употребява изразът „господството ми”. Съответно и документите, издадени от двамата братя Драгаши, са хрисовули (след средата на XIV век деспотите започнали да издават хрисовули, а не аргировули, както са повелявали класическите правила на византийската дипломатика), а тези само на Константин или нямат название, или са просто „писание”¹²⁷.

Към всичко това трябва да се прибавят и новите резултати от нумизматичните проучвания по въпроса за „монетите” на Константин Драгаш. Известно е, че Ш. Любич е публикувал няколко монети с надпис „деспот Константин”, които той е смятал за монети на владетеля на Източна Македония от последната четвърт на XIV век¹²⁸. Оказа се обаче, че подобни монети не се намират в нито една музейна сбирка, и това накара някои нумизмати да мислят, че в случая Ш. Любич е допуснал грешка в разчитането на надписите и в атрибуцията на монетите. Подобни грешки има и на други места в изданието на Любич¹²⁹. Впрочем по всичко изглежда, че Константин Драгаш е нямал собствено монетосечене. Това показват и някои характерни податки от неговите грамоти. Така например в грамотата от 26 март 1388 г. е отбелязано, че в княжеството на Константин Драгаш поземлените имоти били оценявани във венециански монети, с които дори били плащани отделни феодални повинности¹³⁰. Това показва, че там били в обръщение предимно чужди монети. Монетите, които фигурират в корпуса на Ш. Любич и според него са имали надпис „деспот Константин”, не могат да се използват като доказателство, че Константин Драгаш е бил деспот.

Княжеството в Източна Македония, чиито владетели първоначално били двамата сина на деспот Деян, а по-късно — само Константин Драгаш, просъществувало около две десетилетия. Дори и за този кратък период то се налага като най-значителен държавно-политически фактор в югозападните български земи през последните десетилетия на XIV век. То не само било най-голямо по територия, но и имало най-голям международен престиж. На 17 май 1395 г. неговият владетел, изпълнявайки васалните си задължения спрямо турците, загива в битката при Ровине. В съгласие с османската завоевателна практика земите му били присъединени към османската държава, след като дълго време се радвали на значителна вътрешна автономия. Някои учени предполагат, че в края на XIV и началото на XV век „Константиновата земя” продължавала да бъде под управлението на помюсюлманчен потомък на Константин Драгаш, известен от житието на деспот Стефан Лазарезич с името Юсуф¹³¹. Така или иначе след май 1395 г. още едно значително християнско владение в югозападните български земи било заличено от политическата им карта.

 

⁷²В. Krekic. Dubrovnik (Raguse) et le Levant au Moyen age, Paris, 1960, No. 306—307. За локализирането на крепостта Конюх вж. М. Рајичић. Основно јездро..., с. 244.
⁷³Chalc., I, p. 34.
⁷⁴N. Filipovic. Princ Musa i sein Bedredin. Sarajevo, 1971, s. 199 sq.
⁷⁵B. Saria. Kicevska ostava..., s. 76. Според C. Димитриевичћ и монетата c надпис „благоверен Иедра” (публ. от S. Ljubic. Opis.. , s. 199) принадлежи на деспот Драгаш. Това е единствената податка, че той може да е ковал монети и преди 1371 г.
⁷⁶С. Димитриjевић. Динар цара Константнна Дејановића. — Нумизматичар, 2, 1979, с. 131—147.
⁷⁷Публ. от Στ. Πελεκανίδης. Βυζαντινὰ καὶ μεταβιζαντινὰ μνημεία τῆς Πρέσπας. Θεσσαλονίκη, 1960, σ. 132.
⁷⁸П. H. Милюков е бил на мнение, че Мануил и Михаил са съответно внук и син на император Андроник II Палеолог (1282—1328). (Християнския древности Западной Македонии. — ИРАИК, IV, 1, 1899, с. 58).
⁷⁹Още Й. Иванов е отбелязал, че деспот Йоан и Константин носят фамилното име Драгаш (Северна Македония, с. 131). Виж още В. Ферјанчић. Деспоти... , с. 173, бел. 97; Г. Острогорски. Господин Константин Драгаш. — ЗбФФ у Београду, VII—1, 2963, с. 287—294.
⁸⁰Actes de Saint-Panteleemon, № 6, p. 170—172.
⁸¹Е. П. Hayмов. К вопросу о датировке некоторых сербских грамот второй половине XIV века. — В: Славянский архив, М., 1962, с. 16 и сл.
⁸²Chil., No. 155. p. 327. За локализирането на с. Брезница виж грамотата за Хилендар в Законски споменици... , с. 400—401. Имотите на рода Ласкарис са били около известните села Секирник и Щука в Струмишко. За К. Ласкарис и рода му виж С. Ћирковић. Хрељин поклон Хиландару, с. 111—112.
⁸³В Krekic. Dubrovnik... , № 321, p. 216.
⁸⁴Actes de Saint-Panteleemon, No. 6, p. 172.
⁸⁵Одабрани споменици... , c. 169—171.
⁸⁶Законски споменици... , c. 453—453.
⁸⁷Това не е взел предвид Г. Острогорски, който твърди, че Струмишко идва във властта на Драгаши след разгрома на Сярското княжество (Серска област... , с. 22—23).
⁸⁸Законски споменици... , с. 512, IX.
⁸⁹С. Димитријевић. Новац ... , с. 236.
⁹⁰Парадоксално е, че Дж. Стричевић е предложил правилна датировка за титлата на деспот Йоан Драгаш (края на 1371 г.), макар че се основава на погрешно схващане за същността на деспотската титла. (Једна хипоте за... , с. 123). Виж още Б. Ферјанчић, Деспоти... , с. 171.
⁹¹Като се позовава на откритата монета с надпис, който той разчита като „цар Константин Драгаш”, С. Димитриевич предполага, че към 1372 г. крал Марко признавал върховната власт на Константин Драгаш. Това твърдение е съвсем произволно (Динар... , с. 143).
⁹²Известно е, че през 1392 г. византийският император Мануил II Палеолог се оженва за дъщерята на Константин Драгаш — Елена, но добрите отношения между тези двама владетели от 90-те години не могат механично да се пренесат и в 70-те години, както прави Е. П. Наумов (Южнославянский эпос, с. 18—19).
⁹³Actes de Saint-Panteleemon, No, 7, p. 172—174.
⁹⁴Законски споменици, с. 452.
⁹⁵M. Благојевић. Савладарство у српским земљама после смрти цара Уроша. — ЗРВИ, XXI, 1982, с. 198 и сл.
⁹⁶Й. Иванов. Северна Македония, с. 117; К. Јиречек. Историја... , Т. I, с. 315; Историја..., Т. II, с. 346 (с две различни дати: 1377 и 1378 г.); P. Schreiner. Hochzeit und Kronung Kaiser Manuels II. im Jahre 1392. — ВZ, 60, 1967, S. 70—71.
⁹⁷D. Sp. Radojicic. Dragasi. — In: Enciklopedija Jugoslavije III, 1958, s. 67; същият. Развојни лук... , c. 159.
⁹⁸Terminus post quem за неговата смърт е грамотата от 15 август 1381 г., в която той за последен път се споменава като жив. Виж. Законски споменици... , с. 453—454.
⁹⁹Законски споменици... , с. 765, 768.
¹⁰⁰Хр. Матанов. Произходът на феодалния род Драгаши (Деяновичи). — Векове, 6, 1984, с. 36.
¹⁰¹Законски споменици... , с. 447 и сл. Е. П. Hayмов. Вторая Архилевицкая грамота как исторический источник. — В: Источники и историография славянското среднзвековья, М., 1967, с. 85 и сл.
¹⁰²Законски споменици... , с. 453—455.
¹⁰³Пак там, с. 457.
¹⁰⁴V. Laurent. Un acte grec inedit du despote serbe Constantin Dragas. — REB, 5, 1947, p. 171—184.
¹⁰⁵Й. Иванов. Северна Македония, с. 129, бел. 2; Kp. Миятев. Погановският манастир. С., 1936, с. 16—21.
¹⁰⁶Н. Тодоров. За демографското състояние на Балканския полуостров през XVI—XVII век. — ГСУ-ФИФ, т. 53, кн. 2, 1959, С., 1960, с. 205—206.
¹⁰⁷Сведения за тази женитба има в една кратка византийска хроника (P. Schreiner. Kleinchroniken, I, No. 10) и у руския пътешественик Игнатий от Смоленск (S. F. Khitrovo, Itineraries russes en Orient, Geneva, 1899, p. 143). За събитията виж: P. Schreiner. Hochzeit und Kronung... , S. 72 sq; J. Barker. Manuel II Palaeologus. A Study in Late Byzantine Statemanship. New Jersey, 1969, p. 102 sq.
¹⁰⁸J. Barker. Manuel II Palaeologus. p. 76 sq.
¹⁰⁹Chalc., II, p, 78; Pseudo-Phrantzes (ed. V. Grecu), p. 198.
¹¹⁰Migne. PG, t. 160, col. 953. Виж още: Fr. Mesai. Plethon et le Platonism de Mistra. Paris, 1956, p. 266—267, n. 1.
¹¹¹Е. П. Наумов. Трагите и остатоците... , с. 209 и сл.
¹¹²Chalc., I, p. 25.
¹¹³Chalc., II, p. 75.
¹¹⁴M. Орбин. Краљевство словена, с. 54.
¹¹⁵Chronica Ragusina Junii Resti, p. 178—179.
¹¹⁶Ив. Ђурић. Евдокија Комнина и њен муж Константин Драгаш. — ЗРВИ, 22, 1983, с. 259 и сл.; същият, Сумрак Византије. Време Јована VIII Палеолога (1392—1448). Београд, 1984, с. 55 и сл.
¹¹⁷Е. П. Наумов прекалено много набляга на враждебните отношения между крал Марко и Драгаши (Южнославянский зпос... , с. 44; Трагите и остатоците... , с. 212).
¹¹⁸Живот Стефана Лазеревића... , с. 269—270.
¹¹⁹Й. Иванов. Северна Македония, с. 125; Д. Ангелов. Средновековният Велбъжд, с. 80; В. Гюзелев. Българската средновековна държава, с. 184.
¹²⁰Така смята Р. Михаљчић. Крај. . . , с. 75.
¹²¹Тези сведения са събрани от Й. Иванов. Северна Македония, с. 114— 115, 136 сл.
¹²²Хр. Матанов. Кой е бил деспот Константин от миниатюрите на Лондонското евангелие. — ИПр, 7, 1985, с. 55; П. Льокак. Зет ли е Конст. Драгаш на българския цар Иван-Александър. — В: Юбилеен сборник „20 години Великотърновски университет (1963—1983)”. Велико Търново, 1984, с. 101—108.
¹²³Виж примерите у Б. Ферјанчић, Деспоти. . . , с. 174—175. Това е било забелязано още от Й. Иванов, но той като по чудо не е обърнал достатъчно внимание на този факт (Северна Македония, с. 131):
¹²⁴J. Darrouzes. Ekthesis nea. Manuel des pittakia du XlV-e siecle. — RЕВ, 27, 1969, p. 62.
¹²⁵Ив. Ђурић. „Ектесис неа” — византијски приручник за „Питакиа” о српском патриарху и неким феудалцима крајем XIV века. — ЗбФФ у Београду, XII—1, 1974, с. 430—431; същият. Световни достојанственици у „Ектесис неа” — ЗРВИ, 18, 1978, с. 203.
¹²⁶С. Ћирковић. Осумњичене повеље кнегине Милице и деспота Стефана. — ИЧ, 6, 1956, с. 145 и сл.
¹²⁷Б. Ферјанчић. О деспотским повељима. — ЗРВИ, 4, 1956, с. 103; същият. Владарска идеологија у српској дипломатици... , с. 146—148.
¹²⁸S. Ljubic. Opis. . . , s. 188.
¹²⁹С. Димитријевић. Динар... , с. 143.
¹³⁰Законски споменици... , с. 766—767.
¹³¹Живот Стефана Лазаревића... , с. 303; Й. Иванов. Северна Македония, с. 140 и сл.; Д. Ангелов. Средновековният Велбъжд, с. 82—83. Като се има предвид, че втората съпруга на Константин Драгаш — Евдокия Комнина — преди 1386 г. е била жена на анадолския бей Таджедин, от който е имала и деца, не е изключено Юсуф, владетелят на „Константиновата земя'“ в началото на XV век, да е бил неин син от първия й брак.

 

 

IV. От Черномен до Ровине. Из историята на османското нашествие

 

1. „Кръстоносният поход” на деспот Йоан Углеша

 

Земите на Македония и Северна Гърция, които през втората четвърт на XIV век влизали в пределите на Душанова Сърбия, познали ужасите на османското нашествие още преди смъртта на цар Стефан Душан. От изворите за средата на XIV век става ясно, че дори и огромната по размери сръбска държава не можела успешно да защити новите си поданици на юг от османските грабителски набези. Особено характерен в това отношение е един епизод, описан в историческия труд на Йоан Кантакузин. През 1344 г., когато Стефан Душан бил на лагер около Зъхна, една група от около 300 души турски моряци се спасяват от разгромената край Хиос флота на смирненския емир на сушата. По заповед на Душан сръбски военен отряд от тежка конница начело с известния по-късно кесар Прелюб направил опит да ги прогони, но край Стефаниана (между Солун и Сяр) сърбите били напълно разбити¹. Колкото и незначителен да изглежда този епизод на фона на политическото могъщество на сръбската държава в средата на XIV век, той все пак е симптоматичен. Интересни са и сведенията на Йоан Кантакузин за събитията в края на 1350 г. От тях става ясно, че сръбският наместник на град Хрисопол — Браян, бил осведомен, че един османски отряд ограбвал Тесалия и Южна Македония, но проявил пълно безучастие и дори подсказал на Кантакузин идеята да използва този отряд за военните действия срещу сръбските владения². Светогорските документи от своя страна съдържат немалко сведения за турски пиратски походи в източната част на Халкидическия полуостров, много от които оставали безнаказани³. Самият сръбски цар Стефан Душан проявил голяма непоследователност в политиката си към османските нашественици. Той, подобно на Йоан Кантакузин, очевидно не е бил чужд на идеята да ги използва в борбата за хегемония на Балканите. Никифор Григора разказва, че вероятно към края на 1350 г. сръбският цар изпраща пратеници при султан Орхан с предложение за антивизантийски съюз, но тази акция била осуетена от Йоан Кантакузин, чиито привърженици заловили и убили сръбските пратеници на връщане от Мала Азия⁴. Едва ли може да има съмнение също така, че цар Стефан Душан е имал немалка заслуга за провалянето на готвената в началото на 1351 г. българо-византийска антиосманска коалиция, за което сведения дават Йоан Кантакузин и Анонимната българска хроника от началото на XV век⁵. Единственият по-сериозен опит на българи, византийци и сърби да застанат рамо до рамо срещу надигащата се от Азия опасност през 50-те години на XIV век завършил с пълен неуспех. През 1352 г. при Димотика 7000-ният сръбски отряд, изпратен в помощ на император Йоан V Палеолог, претърпял поражение от османците, а българският отряд се оттеглил, без да влиза в сражението⁶. В края на своето управление и особено след трайното стъпване на османците в Галиполи през 1354 г. Стефан Душан правил пред папата постъпки да бъде поставен начело на една обща християнска коалиция, но преговорите за това останали само на книга⁷. Тези неосъществени планове в никой случай не дават основание да се твърди, че сръбският цар бил един от онези балкански владетели, които схващали изцяло османската опасност и правили опити да я пресекат още в зародиш. Съществуването на остри противоречия между балканските държави, натрупаните в течение на десетилетия взаимни подозрения и егоистичните стремежи на някои от владетелите към едностранна изгода дори и в годините на обща опасност се оказват решаващи за невъзможността им да изградят общ фронт срещу азиатските пришълци.

В десетилетието след завладяването на Галиполския полуостров⁸ османските нашественици се установяват трайно в земите на Източна Тракия. На Балканския полуостров се появява нова „велика сила”, която планомерно и системно реализира експанзионистичния си характер. Завладяването на Одрин и други важни тракийски градове дава на османците база, от която техните военни експедиции се насочват на север, северозапад и запад⁹. За югозападните български земи непосредствена опасност първоначално представлява западният османски „удж”, насочен към Западна Тракия и Югоизточна Македония. Ако в средата на XIV век османците предприемат само спорадични грабителски походи в тези земи, от началото и особено от средата на 60-те години те вече заплашват непосредствено независимостта на териториите на запад от Христополските проходи. Решаващо в това отношение се оказва завземането на Гюмюрджина, което в по-новите изследвания се отнася към 1364—1365 г.¹⁰. Тези османски завоевания и разширяването на територията на Сярското княжество на изток до езерото Бору за пръв път създават обща граница между османските владения и земите на християнско княжество в югозападните български земи. От този момент насетне двубоят между тях става непосредствен. Затова не е случайно, че борбата за устояване срещу османския натиск до Черноменската битка през 1371 г. се концентрира в дейността на управляващите кръгове в Сяр и особено в дейността на деспот Йоан Углеша.От сведенията на османския хронист Саадедин може да се направи изводът, че дори и в Тракия, пострадала най-напред от османското завоевание, на Сярското княжество се е гледало като на възможен център на съпротивителните усилия (след превземането на Пловдив българският управител на града избягал в Сяр)¹¹. На мисълта да използват Сярското княжество в борбата за отблъскване на османците не били чужди и самите византийци. Както беше вече отбелязано, през пролетта на 1364 г. патриарх Калист преговарял с царица Елена за евентуален антиосмански съюз. Тези преговори не дали реални резултати, въпреки готовността и на двете страни да предприемат по-решителни действия, главна поради смъртта на патриарх Калист в Сяр¹². Всъщност превръщането на Сярското княжество за определен период в обединителна звено на антиосманската съпротива е свързано най-вече с кратковременното управление на деспот Йоан Углеша. В литературата с основание се изтъква, че дейността на този владетел имала за обект преди всичко дипломатическата и военната подготовка на „кръстоносен поход” срещу „безбожните агаряни”. Сярският деспот бил един от малкото балкански владетели, който разбирал истинската опасност от османската експанзия, и не бил привърженик на политиката на съглашателство, а на решителни действия за прогонване на завоевателите от Европа¹³.

Изглежда, още като управител на областта на юг от планината Пангей (Кушница) Йоан Углеша е играел известна роля в отблъскването на някои от османските грабителски походи. На истинската му антиосманска активност започва едва след като става самостоятелен владетел на Сярското княжество. Деспот Углеша явно е съзнавал, че само със силите на подвластните му територии няма да е в състояние да спре османското напредване и да удари османските балкански владения в самия им център, затова още oт самото начало предприема стъпки за образуване на широка християнска коалиция. Но съюзът с Византия и другите православни държави и владетели бил немислим без църковно помирение с Константинопол и премахване на схизмата с Вселенската патриаршия. Успешните преговори в това отношение били схващани в Сяр като прелюдия и необходимо условие за политически и военен съюз. За съжаление премахването на църковния разкол се проточило твърде дълго и оставило малко време за чисто политически и военни въпроси. От друга страна, и обстановката във Византия през втората половина на 60-те години на XIV век не била благоприятна за осъществяване на амбициозните планове на сярския деспот. Сред една част от управляващите кръгове въз византийската столица господствало схващането, че реална помощ може да се очаква само от Западна Европа, и на това схващане била подчинена политиката на император Йоан V Палеолог, чийто изразител през 1366 г. става Димитър Кидон с речта си „Pro subsidio Latinorum”¹⁴. Другият лагер сред византийските управници начело със съвладетеля Андроник IV Палеолог разчитал на съглашение с нашествениците¹⁵. Подобна политика следвал в този период и българският цар Иван-Александър, който още през 1364 г. използвал османски наемни отряди във военните действия срещу Византия¹⁶.

Изглежда, деспот Углеша отчитал тази обстановка и смятал дългото протакане на църковното помирение от византийска страна за признак, че Визания не е склонна да участва в антиосманска коалиция. През пролетта на 1371 г. той бил вече решен да предприеме решителни военни действия срещу завоевателите, без да изчаква присъединяването на империята. През април с. г., месец преди патриарх Филотей Кокинос да издаде разпореждане относно връщането на църковните диоцези в Сярско под своята духовна власт, деспот Углеша посещава Света гора и в издадените по този повод грамоти засвидетелствал намерението си да „вдигне оръжие срещу безбожните агаряни”, без да смята участието на Византия за задължително условие¹⁷. Впрочем и след това той не изоставя мисълта да привлече византийците, а и в Константинопол през лятото на 1371 г. като че ли условията за това били по-благоприятни след дългите и безуспешни преговори със Запада. Същият Димитър Кидон, който през 1366 г. обвинявал „мизите и трибалите” (българите и сърбите — б. а.), че са „бедни народи”“ които не можели да воюват в чужди страни, през лятото на 1371 г, в поредната си реч „De non reddenda Gallipoli” се изказва благоприятно за съюз с тях. От същата реч узнаваме, че по времето на нейното произнасяне във византийската столица се намирали „трибалски пратеници”, които преговаряли за съюз срещу „варварите” и предлагали на византийците брачни договори и парична помощ¹⁸. Тези пратеници несъмнено са били хора на сярския деспот, който независимо от твърдото си решение да потегли срещу османците без осъществяването на съюз с Константинополската империя и вероятно използвайки като повод официалния акт от византийска страна за църковно помирение, направил последен опит да я привлече на своя страна¹⁹. И този път усилията му останали напразни: управляващият по това време в Константинопол император Андроник IV Палеолог бил по-склонен да изпълни искането на султанските пратеници, които по същото време пребивавали във византийската столица и искали предаването на Галиполския полуостров, отвоюван за византийците от Амедей Савойски през 1366 г.²⁰. Изглежда, единствено османските пратеници се завръщат при своя владетел с изпълнена мисия. Ако се съди от сведенията на „Анонимната българска хроника”, през есента на 1371 г. османските нашественици действително имали свободен достъп до Галиполи²¹. С други думи, независимо от всички положени усилия от страна на деспот Йоан Углеша антиосмански съюз с Византия не бил сключен. В битката при Черномен участвал само гръцкият етнически елемент от територията на Сярското княжество²².

Трудно е да се повярва, че в подготовката на антиосманска коалиция сярският деспот се е задоволил само с постъпки в Константинопол. Изворите от втората половина на 60-те години на XIV век дават известни податки, че като евентуален участник в нея била смятана и българската държава, пряко засегната от османското нашествие. Подходящи съюзници за деспот Углеша са можели да бъдат и други християнски владетели от югозападните български земи и Северна Гърция. В литературата са изказани мнения, че в битката при Черномен са участвали и зетските владетели Балшичи, тъй като през лятото на 1371 г. те били едни от най-близките съюзници на братя Мърнявчевичи²³. За такова участие обаче в изворите няма никакви сведения. Изказани са и мнения, че в битката край бреговете на Марица участвали и отряди, изпратени от влашкия воевода Владислав Влайку²⁴. Те се основават на някои не особено ясни и доста общи сведения на османския хронист Саадедин, който пише, че „деспотът” (Углеша — б. а.) привлякъл помощ от „Босна, Унгария и Влашко”²⁵. Тези податки не могат да се приемат за точни не само защото османските исторически съчинения с по-късен произход са доста несигурни в сведенията си за XIV век, но и защото със сигурност се знае, че нито Босна, нито Унгария са имали нещо общо с похода на Углеша и Вълкашин в Тракия. Срещат се и твърдения, че те били придружени от валонския владетел „господин” Александър, наследил баща си деспот Йоан Комнин Асен около 1366 г., и дори, че самият Александър загинал на бойното поле при Черномен²⁶. Те също не намират подкрепа в изворите. Като се има предвид отдалечеността на Валонското княжество от центъра на събитията и борбата на Александър срещу претенциите на съседните му албански феодали, може с по-голяма сигурност да се твърди, че той не е имал възможност да участва в Черноменската битка. Същото може да се каже и за болшинството от останалите владетели и феодали в Северна Гърция и Южна Македония. Заети в борби помежду си и все още незастрашени пряко от османската експанзия, тези феодали не проявяват достатъчно далновидност и не схващат тежките последици, които поражението на Мърнявчевичи щяло да има и за самите тях. Единствен съюзник на деспот Углеша — фактическия организатор на похода, бил неговият брат крал Вълкашин. Той не се поколебал да изостави войната с жупан Никола Алтоманович и да се отзове на неговия повик. Ако се разсъждава формално и не се отчита реалната обстановка в сръбските и югозападните български земи през 60-те години на XIV век, участието на крал Вълкашин в Черноменската битка може да се приеме като ангажиране и на Сърбия в нея, тъй като теоретично кралската титла му осигурява власт в цялото сръбско царство²⁷. Но вече бе изяснено, че по-възрастният от братя Мърнявчевичи е имал реална власт само в непосредствените си владения и на практика бил областен владетел преди всичко в Македония. Освен това няма никакви сведения, че някои от феодалите в същинските сръбски земи са взели участие в коалицията на Мърнявчевичи. Широко замислената от деспот Углеша военна офанзива остава в действителност начинание на двама областни владетели в югозападните български земи. Независимо от това тя безспорно представлява един от най-сериозните опити на балканските християни със свои сили да прогонят османските нашественици от Европа. Цялата дипломатическа подготовка на похода в Тракия, която в края на краищата не осъществява предварителната си задача, ляга на плещите на сярския владетел. Името на крал Вълкашин въобще не се споменава в изворите, които дават сведения по този въпрос. Създава се впечатление, че между двамата братя е имало някакво съглашение за съвместни действия от по-рано, като при избирането на времето за похода и при привличането на евентуални съюзници деспот Углеша е имал свобода на действие. Това се доказва и от следния характерен факт: през лятото на 1371 г., когато в Сяр кипяла трескава подготовка, крал Вълкашин и синът му Марко предприели поход срещу жупан Никола Алтоманович, по време на който ги заварва и вестта на деспот Углеша. Крал Вълкашин без колебание, очевидно изпълнявайки предварителната договореност, веднага откликва на неговия призив и повежда събраните си войски по дългия път от Югозападна Сърбия до Източна Тракия.

Още Константин Иречек бе отбелязал, че за Черноменската битка науката не разполага със съвременни описания и че в късните извори — османски, византийски и славянски, е очевидна тенденцията османската победа да се представя като твърде лека²⁸. Сред многобройни опити да се проследи ходът на битката през тези късни сведения, пътищата на движение на войските и тяхното разположение²⁹ в съвременната литература отново надделя схващането, че ако се следват само съвременните и сигурни извори, не би могло да се каже нещо повече от датата, мястото и резултата от битката³⁰. Затова и всеки повторен опит за изясняване на самия и ход е безпредметен, без да е известен някакъв нов извор. Няколко момента обаче трябва да се подчертаят. Самият факт, че деспот Углеша и крал Вълкашин не посрещат с оръжие османците в собствените си територии, а напредват в ядрото на османските владения в Тракия, показва истинската им цел: прогонването на нашествениците от европейските земи и кардиналното премахване на опасността от тях. Именно поради това Черноменската битка се оказва толкова съдбоносна. Макар че на 26 септември 1371 г. край бреговете на Марица били сразени само двама областни владетели от югозападните български земи, отзвукът на това събитие бил общобалкански и далеч надхвърлял границите на техните владения. Победата при Черномен осигурява на османците не толкова бързи и значителни териториални придобивки, а политическо и военно превъзходство над балканските християни.

 

¹К. Јиречек. Историја срба. Т. I, Београд, 1978, с. 221.
²Cant., III, p. 119.
³М. Живојновић. Светогорске келије и пиргови у Средњем веку. Београд, 1972, с. 42 и сл.
⁴Greg., III, p. 160; Я. Ангелов. Българо-сръбски политически отношения при царуването на Иван-Александър (1331—1371 г.) и Стефан Душан (1331—1355 г.). — Год. на СУ, ИФ, Т. 72, 1978, С., 1982, с. 111.
⁵Cant., III, p. 162; Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина. Т. II, С., 1944, с. 266 и сл.; Виж още Я. Ангелов. Българо-сръбски политически отношения... , с. 112—113; същият. България и Сърбия в борбата срещу османските нашественици. — В: България и Балканите (681—1981). С., 1982, с. 164—165.
⁶Cant., III, p. 248—9; История на България. Т. III. Втора българска държава. С., 1982, с. 345.
⁷К. Јиречек. Историја... , Т. I, c. 233—234; G. Soulis. The Serbs and Byzantium during the Reign of Tsar Stephen Dusan (1331—1355) and his Successors. Washington, 1984, p. 52 sq.
⁸За това събитие виж посочената литература у Б. Цветкова. Паметна битка на народите. Европейският Югоизток и османското нашествие — края на XIV и първата половина на XV век. Варна, 1979, с. 137, бел. 1.
⁹Jr. Beldiceanu-Steinherr. La conquete d’Adrinople par les Turcs, la penetration turque en Thrace et la valeur des chroniques ottomanes. — Travaux et Memoires, I, 1965, p. 430—461.
¹⁰Г. Острогорски. Серска област после Душанове смрти. Београд, 1965, с. 155 и сл; N. Filipovic. Princ Musa i seih Bedredin. Sarajevo, 1971, s. 198, n. 216.
¹¹N. Filipovic. Op. cit., s. 199, n. 216.
¹²J. Ferluga. Serben, Turken und Byzantiner von der Turkischen Eroberung Kallipolis (1354) bis zur Schlacht an der Marica (1371). — In: Byzance et les Slaves. Melange Iv. Dujcev. Paris, 1979, s. 169.
¹³Ст. Новаковић. Срби и турци..., с. 184; Г. Острогорски. Серска област..., с. 124.
¹⁴Migne, PG, Т. 154, col. 964 sq; O. Halecki. Un Empereur de Byzance a Rome, passim.
¹⁵P. Charanis. The Strife among the Palaeologi and the Ottoman Turks, p. 292.
¹⁶П. Ников. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. — ИИД, VII—VIII, 1928, с. 57 и сл.
¹⁷Тези грамоти са издадени в Законски споменици... , с. 445—446 (за Хилендар); Соловјев-Мошин. Грчке повеље... , № XXXVIII (за Ватопед), М. Lascaris. Deux „chrysobulles” serbes... , p. 12 (за Лавра).
¹⁸Migne. PG, t. 154, col. 1033 A.
¹⁹В литературата са изказани две мнения относно времето, когато е била произнесена и писана тази реч на Д. Кидон. Първото е, че тя е от лятото на 1371 г. и се застъпва от: К. Јиречек. Историја... Т. I, с. 247; Г. Острогорски. Серска област..., с. 138, бел. 54; D. Nicol. The Last Centuries of Byzantium, p. 285; Ив. Дуйчев. От Черномен до Косово поле. Към историята на турското завладяване в Тракия през последните десетилетия на XIV век. — В: Българско средновековие. С., 1972, с. 556—557. Друга, по-малобройна група датират речта в 1376—1377 г. Виж P. Charanis. The Strife... p. 293; C. Ћирковић. Допуне и објашненија. — В: Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 451; J. Barker. Manuel II Palaeologus... , p. 458 sq. По-убедителна е първото становище, което по-добре отговаря на политическата обстановка от лятото на 1371 г.
²⁰Migne, PG, t. 154, col. 1009; O. Halecki. Un Empereur... , p. 243.
²¹Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина. Т. II, с. 268.
²²М. Lascaris. Actes serbes de Vatopedi. — ВSI, VI, 1935—1936, p. 169, n. 16. Участието на гърци в армията на Углеша е засвидетелствано и от Исай Сярски. Виж Б. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. II, С., 1967, с. 165.
²³Halecki. Un Empereur..., p. 261.
²⁴Istoria Romaniei. II, Bucuresti, 1962, p. 350—351; Istoria Romaniei in date. Bucuresti, 1972. Това мнение приема и Д. Ангелов. История на Византия. Т, III, 1972, с. 107.
²⁵Виж текста в Cronici turcesti privind tarile Romune, I, ed. M. Guboglu, M. Mehmed, Bucuresti, 1966, p. 300.
²⁶K. Hopf. Geschichte Griechenlands von Beginn des Mittelalters bis auf die Neure Zeit, II, Leipzig, 1868, S. 43; Ил. Руварац. О кнезу Лазару, c. 118; Acta Albaniae. II, No. 211.
²⁷Така смята Г. Острогорски. Серска област..., с. 140.
²⁸К. Јиречек. Историја... Т. I, c. 251.
²⁹Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 197 и сл; П. Томац. Битка на Марици. — ВИГ, 1, 1956, с. 61—74; Г. Шкриванић. Битка на Марици (26. IX. 1371 г.) — ВИГ, 3, 1963, с. 71—94.
30С. Ћирковић. Допуне..., с. 448; Г. Острогорски. Серска област..., с. 142—143; Р. Михаљчић. Крај..., с. 189.

 

2. Периодът на васална зависимост

 

След разгрома на християнските войски османските нашественици според думите на Исай Сярски „се пръснали и полетели по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните били изклани, други — отведени в плен, а онези, които останали, и тях смърт несретна ги покосила... Не останал ни княз или вожд, или наставник някой между людете, нямало кой да ги избави и спаси. Всички били обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се били превърнали на слаби женски сърца”³¹. Тази апокалиптична картина отразява отзвука на битката сред съвременниците. Хищните отряди на османските акънджии, следвайки изпитаната тактика на завоевателя, кръстосвали земите в Македония, вероятно завземат, макар и временно някои укрепени пунктове³² и дори достигат в завоевателния си устрем до Сърбия и Адриатическото крайбрежие³³. Ако се съди от двата варианта на житието на св. Ромил Видински и от някои венециански документи, непосредствено след септември 1371 г. завоевателите предприемат и един от най-големите си грабителски походи в Света гора, но са отбити оттам с помощта на венециански кораби³⁴. Независимо от успехите си нашествениците не успяват да присъединят към своята държава земите в Македония. Значението на битката при Черномен за историята на югозападните български земи има други аспекти. Преди всичко в резултат на голямата си победа османците получават възможност безпрепятствено да настъпват по пътя Пловдив — Средец. Още през 1372 г. османските хронисти Саадедин и Коджа Хюсеин споменават за османски поход в земите около горното течение на р. Струма, осъществен именно по този път³⁵. По този начин османците обхващат югозападните български земи в клещите на двата свои основни „уджа”. Но най-важната последица от Черноменската битка се състои в това, че с нея се слага началото на васалната зависимост на съществуващите през последната четвърт на XIV век феодални княжества в Македония, зависимост, която представлява кратка прелюдия към тяхното окончателно покоряване. През този период Византия и България също признават васалитета си спрямо османския владетел³⁶. С други думи, след поражението на християнските войски край бреговете на Марица османската държава получава възможността безпрепятствено да осъществява завоевателната си тактика, която има две страни: непрекъснатото завладяване на нови територии и създаване там, където е нужно, на васални християнски владения. Нейната цел е по всякакъв начин да улеснява завоеванието, като стеснява фронта на настъпление и осуетява опитите за съвместен християнски отпор³⁷.

Изворите за хода на османското завоевание в югозападните български земи са твърде оскъдни и в повечето случаи съмнителни поне що се отнася до хронологията. Изглежда, в 70-те и първата половина на 80-те години на XIV век завоевателите срещат по-упорита съпротива в Югоизточна Македония, в апанажа на император Мануил Палеолог. Оказва се обаче, че независимо от някои частични успехи византийското владичество в тези земи не се оказва по-надеждна преграда за нашествениците, отколкото унищоженото Сярско княжество. Това се дължи както на ограничените вече ресурси на Византия и изолираността на Мануил Палеолог, особено по време на самостоятелното му управление в Солун (1382—1387 г.)³⁸, така и на продължаващите с неотслабващо ожесточение вътрешни междуособици в империята. През 80-те години на XIV век османските завоеватели завземат последователно най-важните крепости в Югоизточна и Южна Македония. На 19 септември 1383 г. е завладян Сяр³⁹. След продължителна, близо четиригодишна обсада и Солун е принуден да отвори вратите си на нашествениците (април 1387 г.), а император Мануил Палеолог малко преди това напуща града и след много унижения признава васалната си зависимост спрямо султан Мурад I⁴⁰. Последвало падането на Бер на 5 май 1387 г.⁴¹, а някъде по същото време и на Костур. Очевидно преди битката на Савърското поле (областта Мюзекея в Албания) през септември 1385 г., в която е разбит зетският владетел Балша Балшич, османците са имали свободен достъп през земите на Югоизточна и Южна Македония, включително и около Охридското езеро⁴². Настъплението продължава и на северозапад към Северна Македония. След завземането на Средец в средата на 80-те години на XIV век нашествениците проникват и към онези земи в Северна Македония, където не се простирала властта на техния васал Константин Драгаш. Непосредствено след битката при Косово поле (лятото на 1389 г.) османците предприемат първите сериозни походи в областта на Скопие. Владетелят на града Вук Бранкович очевидно не бил в състояние да го защитава ефикасно и тази задача ляга върху плещите на гражданите. Османският военачалник Игит бей между 1 септември 1391 г. и 6 януари 1392 г. преодолява съпротивата им и завзема града⁴³. В следващите години Скопие се превръща в изходен пункт на османските походи на север, североизток и северозапад. С други думи, до края на 80-те години и началото на 90-те години на XIV вeк османците владеели цяла Южна и част от Северна Македония. Земите на наследниците на крал Вълкашин и княжеството на Константин Драгаш са обхванати от юг, изток и север и при това положение започват да губят стратегическото си значение като васални територии. На дневен ред стоял въпросът за окончателното им покоряване. Но преди да се спрем на този въпрос, нека проследим тяхното положение в качеството им на васални и полунезависими владения.

Не може да има съмнение, че след септември 1371 г. както крал Марко, така и другите наследници на крал Вълкашин споделят съдбата на Византия и България и признават върховната власт на османците. При по-детайлното разглеждане на този факт обаче се натъкваме на значителни трудности поради оскъдността и противоречивостта на изворовия материал. Преди всичко не може със сигурност да се каже откога точно те са станали османски васали, нито какъв е бил техният васален статут. В литературата са изказани различни мнения по тези въпроси. Една група учени отнасят началото на васалните отношения на крал Марко спрямо османците непосредствено след септември 1371 г.⁴⁴. Други свързват това събитие с коронясването на босненския владетел Твърдко за сръбски крал през 1377 г. и смятат, че тази коронация е била предизвикана от загубването на независимостта на „законния крал” (т. е. Марко) малко преди това⁴⁵. По-предпазливите посочват сравнително дълъг интервал от време — от септември 1371 г. да 1380 или дори до 1389 г., в който наследникът на Вълкашин е признал сюзеренитета на османския султан⁴⁶.

Всъщност Константин Иречек още в края на миналия век е изнесъл някои изворови податки, които правят безпредметни повечето от изказаните мнения. На 14 май 1372 г. папа Григорий IV в писмо до унгарския крал отбелязва, че турците покорили някои сръбски велможи в „гръцките земи” и стигнали до границите на Сърбия, Унгария и Албания⁴⁷. Дори и обстоятелството, че непосредствено след септември 1371 г. земите на крал Марко не са имали обща граница с османските владения, не може да обезсили налагащото се от тези сведения заключение, че той е станал османски васал наскоро след Черноменската битка. В началото на 70-те години, както споменахме, и владетелят на Югоизточна Македония деспот Мануил Палеолог е признал върховенството на султан Мурад I. C други думи, не може да се смята, че неговият апанаж в Солунско и Сярско е заслонявал държавата на Вълкашиновите наследници и за известно време ги е предпазвал от османско вмешателство.

Много малко се знае и за статута на крал Марко като османски васал. В литературата доста широко разпространено е мнението, че една от причините за неговата популярност в народния епос трябва да се търси във вътрешната автономия на неговите владения, която ги предпазвала от грабителски походи. Действително нито един извор не споменава, че крал Марко или неговите сродници са плащали данък на османците, а участието му в османските походи е засвидетелствано едва през 1395 г. В същото време доста сведения показват, че и неговите земи страдат от османски нападения не по-малко от останалите. Такива нападения е имало непосредствено след Черноменската битка и вероятно между 1373—1376 г., когато османските извори споменават за завземането, макар и временно, на част от градовете в Македония, а някои от поствизантийските гръцкоезични и западни извори от XVI—XVII в. дори споменават за османски походи срещу крал Марко⁴⁸. Вероятно тогава са били пленени и значителен брой българи от Прилеп, Костур, Девол, Воден, Преспа, Охрид, Битоля, Скопие и продадени като роби на о-в Крит⁴⁹. Всъщност към средата на 80-те години на XIV век най-южните владения на крал Марко, включително и главният му град Прилеп, са граничели непосредствено с османските владения в Южна Македония. Всичко това показва, че те съвсем не са били защитени от грабителски походи, пречка за които не е могъл да бъде и васалитетът на техния владетел.

Отношенията на крал Марко и неговите сродници с османците също не са съвсем ясни. Не е известно дали нашествениците са имали свободен достъп през техните земи при походите си в Сърбия и Албания. Според Мавро Орбини крал Марко е използвал османски военни отряди и с тяхна помощ се е опитвал да наложи властта си над Костур⁵⁰. Тълкуването на фреските от Марковия манастир също води до противоречиви резултати. От една страна, в тях прозира известно желание за съпротива срещу османците⁵¹, но, от друга, твърде силно са подчертани мотивите за мъките и страданията на „богоизбрания владетел”, за неизбежността на жертвите, които той трябва да понесе⁵². От наследниците на крал Вълкашин вероятно единствен синът му Иваниш още от самото начало не се е примирил с османското върховенство. След Черноменската битка той бяга в Зета при Балшичи и загива с оръжие в ръка в битката на Савърското поле.

Значително повече сведения има в изворите за отношенията на братя Драгаши с османците. Според Саадедин и Коджа Хюсеин още през пролетта на 1372 г. османският пълководец Лала Шахин нахлува през Самоков по течението на Горна Струма и поставя във васална зависимост местния владетел Саруяр. В негово лице учените с основание виждат деспот Йоан Драгаш. По-късно, след личната намеса на султан Мурад и анадолските му войски, и Константин Драгаш се признава за османски васал⁵³. Тези сведения, като изключим известно съмнение в хронологията, напълно се съгласуват с това, което знаем за братя Драгаши и от други извори: както бе вече изтъкнато, те управлявали първоначално отделно един от друг и съвсем естествено е отделно да уреждат отношенията си с османците. Тъй като османските извори, които дават сведения за васалната зависимост на деспот Йоан Драгаш и Константин Драгаш спрямо султана, поставят нейното начало съответно през 1372 и 1373 г. — т. е. във време, което предхожда обединението на техните земи и териториалната им експанзия, с голяма доза сигурност може да се допусне, че османските завоеватели са имали известна роля в процеса на формирането на княжеството на Драгаши. След 1372 г. османските извори не споменават повече за деспот Йоан Драгаш, а само за брат му Константин.

Без колебание може да се каже, че решаващ фактор в съществуването на княжеството в Източна Македония при управлението на Константин Драгаш била васалната му зависимост от османците. То се ползва със значителна вътрешна автономия: свидетелство за това е липсата на каквото и да било споменаване на османците в грамотите на Драгаши. Тази вътрешна автономия обаче е заплатена с цената на почти пълно обвързване с политиката на нашествениците през последните две десетилетия на XIV век. Едва ли е било възможно без тяхната подкрепа Константин Драгаш да се превърне в най-мощния владетел в югозападните български земи по това време. Османските извори наблягат много на неговата вярност към султана, дори споменават за личното му участие в османските походи в Мала Азия и Сърбия. Така например османският историк Мехмед Нешри в своето съчинение „Огледало на света” споменава, че Константин Драгаш през 1386 г. бил в състава на армията на султан Мурад I в похода му срещу Караманското емирство в Мала Азия. Може да се предполага, че именно тогава владетелят на Североизточна Македония е уговорил женитбата си с дъщерята на Трапезундския император Евдокия Комнина. Две години по-късно, през лятото на 1389 г., османският владетел преминава през земите на Константин Драгаш на път за Косово поле, където го очаквала войската на сръбския княз Лазар. Мехмед Нешри разказва, че султанът бил посрещнат с големи почести във Велбъжд, където се явили и по-видните феодали от подвластните на „господин” Константин земи. В османския поход срещу Сърбия неговите военни отряди са изпълнявали спомагателни функции и не са били ангажирани пряко в Косовската битка — поне за това не се споменава в наличните извори⁵⁴. В изворите се казва обаче, че по този повод Константин Драгаш бил освободен от плащането на обичайния данък, а някои съвременни изследователи дори смятат, че на него му е било обещано териториално разширение за сметка на княз Лазар и Вук Бранкович⁵⁵.

В началото на 90-те години на XIV век османците видимо променят отношението си към своите васали в югозападните български земи и възприемат спрямо тях по-твърд курс. Това се дължало не толкова на личността на новия османски владетел султан Баязид I (1389—1402 г.), колкото на изтъкнатото вече обстоятелство, че съществуването на васални османски територии в югозападните български земи става ненужно за по-нататъшния ход на експанзията. Промяната в османската политика спрямо султанските васали проличава за пръв път в организираната от Баязид I среща на османските васали в Сяр през зимата на 1393—1394 г. На тази среща присъствали император Мануил II Палеолог, Константин Драгаш, а вероятно и крал Марко и някои от неговите сродници, както и други османски васали. Имало слухове, че султанът е организирал тази среща с цел да се справи с един замах със зависимите християнски владетели. Според Халкокондил и Псевдо-Францес по време на престоя си в Сяр те си дават клетва да не участват повече в османските походи⁵⁶. Предвид на последвалите след това събития тези сведения не могат да се приемат безкритично. Според югославския историк Сима Чиркович след срещата в Сяр османските васали се разделят на две групи. От една страна били тези, които не били склонни да търпят повече османската тирания. Това били двамата братя на крал Марко — Андриаш и Димитър, които малко след срещата напущат бащините си земи и се отправят към Дубровник и Унгария⁵⁷. Другите османски васали, между които крал Марко и Константин Драгаш, с примирение очаквали по-нататъшната си съдба. В началото на 1395 г. те били призовани да вземат участие в османския поход срещу влашкия владетел Мирчо Стари и безропотно изпълняват васалните си задължения, „макар и не по желание, а по принуда”. Има сведения, че преди битката с влашките войски двамата дори споделят помежду си желанието за победа на християнските войски⁵⁸. В станалата на 17 май 1395 г. битка при Ровине и двамата били убити⁵⁹. С това съдбата на техните владения била окончателно решена — те били присъединени към османската държава. С това и последните територии в югозападните български земи попадат под османска власт, макар че по-късно изворите споменават за по-дребни феодални владетели — османски васали, в Южна и Югозападна Македония (виж Карта № 6). От една наскоро публикувана грамота от архива на светогорския манастир „Св. Павел” (издадена преди 1385 г.) става ясно, че османски васал е бил и последният християнски владетел на Костур Никола Балдовин Багаш. В тази негова грамота изрично е отбелязано, че той е посещавал османския султан и е участвал в някои от османските походи⁶⁰. Полунезависими християнски владетели съществуват в земите на Македония дори и в началото на XV век, но това обстоятелство не променя по същество последиците от събитията през 1395 г. Именно тогава югозападните български земи навлизат в нов период от своето политическо развитие — периода на османското владичество.

 

³¹Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 226—227; Б. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. II, с. 277—282.
³²Според османските извори част от градовете в Южна и Югоизточна Македония били завзети от турците в 1373—1376 г. Според мнението на Ап. Вакалопулос в случая става въпрос за временно завземане на крепости, които османците по-късно изоставили (History of Macedonia, p. 30).
³³K. Јиречек. Српски цар Урош... , с. 378 и сл.; Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 216 и сл; О. Halecki. Op. cit., p. 252 sq; Г. Острогорски. Серска област... , c. 144 и сл.
³⁴Г. Острогорски. Света гора после Маричке битке. — ЗбФФ у Београду, XI—1, 1970, с. 277—282.
³⁵N. Filipovic. Princ Musa i seih Bedredin, s. 199—200.
³⁶G. Ostrogorsky. Byzance, etat tributaire de l’Empire turc, — ЗРВИ, 5. 1958, p. 49 sq (Сабрана дела. T. III, Београд, 1970, c. 377 и сл.); същият. Историја Византије. Београд, 1959, с. 502 и сл.; същият. Серска област... , с. 142; П. Ников. Турското завладяване на България... , с. 54 и сл.; Ив. Дуйчев. От Черномен до Косово поле... , с. 558—559.
³⁷N. Filipovic. Princ Musa i seih Bedredin, s. 198.
³⁸G. Dennis. The Reign... , passim.
³⁹G. Ostrogorsky. La prise de Serres par les Turks. — Вуz., 35, 1965, p. 302.
⁴⁰За датата виж P. Schreiner. Kleinchroniken, I, No. 38, 4; No. 63, 3; No. 72, 4. G. Dennis. The Reign... , p. 151 sq.
⁴¹G. Dennis. The Reign... , p. 159 sq; Ap. Vacalopoulos. History... , p. 59 sq.
⁴²H. Inalcik. Les regions de Kruja et de la Dibra autour 1467 d’apres les documents ottomans. — In: Deuxieme conf. des Etudes Albanologiques. I, Tirana, 1069, p. 221 sq.
⁴³Подробно по този въпрос виж Д. Бојаник-Лукач. Како турците го презвеле Скопије (1391 г.).— В: Зб. Музеја на град Скопије, II–III, 1965— 1966, с. 5—19. Авторката е използвала неиздадената османска хроника на Ибн Кемал (1466—1534 г.).
⁴⁴К. Јиречек. Српски цар Урош... , с. 378; Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 214; Д. Ангелов. История на Византия. . . Т. III, с. 108; Б. Ферјанчић. Владарска идеологија... , с. 139; Б. Цветкова. Паметна битка... , с. 81.
⁴⁵В. Ђурић. Три догађаја... , с. 95.
⁴⁶Цв. Грозданов. Охридското зидно сликарство. . . , с. 19; Р. Михаљчић. Крај... , с. 164.
⁴⁷К. Јиречек. Српски цар Урош... , с. 373; O. Halecki. Un Empereur... , p. 246.
⁴⁸Hr. Matanov, R. Zaimova. West and Post-byzantine source evidence... p. 53—60.
⁴⁹Ив. Сакъзов. Новооткрити документи от края на XIV век за българи от Македония, продавани като роби. — Македонски преглед, 2—3, 1932, с. 78—83.
⁵⁰М. Орбин. Краљевство словена, с. 68; Коментари, с. 320. Според Ив. Снегаров крал Марко и „водил напълно антихристиянска политика и се сражавал наред с османците срещу сръбския княз Лазар”). (История..., Т. I, с. 345). Това твърдение е необосновано.
⁵¹Н. Ношпал-Никуљска. Новонастаналите услови во Македонија, изразени во една композиција од фреските во Марковиот манастир. Божијте знаменија, принесени на дар на св. Димитар. — В: Зб., посветен на Д. Коцо. Скопије, 1975, с. 171—179; К. Балабанов дори твърди, че крал Марко бил изобразен с „крива сабя” в лявата си ръка като символ на съпротивата му срещу османците (Новооткривени портрети... , с. 52). По-късно се оказа, че това е обкован с метал рог.
⁵²В. Ђурић. Три догађаја... , с. 94—95; Љ. Манојловић. Илустровани календар во Марковом манастиру. — ЗЛУ, 9, 1973, с. 79—80.
⁵³N. Filipovic. Princ Musa i seih Bedredin, s. 199, n. 220.
⁵⁴Й. Иванов. Северна Македония, с. 134; N. Filipovic. Op. cit., s. 202; Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. Съставителство и превод М. Калицин. С., 1984, с. 86, 92, 103.
⁵⁵Р. Михаљчић. Крај. . . , с. 184.
⁵⁶Chalc., II, p. 75; Pseudo-Phrantzes, p. 198, 5—25; J. Barker. Manuel II Palaeologus, p. 112 sq.
⁵⁷C. Ћирковић. Поклад краља Вукашина, с. 159 и сл.
⁵⁸Живот Стефана Лазаревића... , с. 223 и сл.
⁵⁹За хронологията на битката виж Ђ. Сп. Радојичић. Листина манастира Петре од октобра 1395 као извор за хронологију битке на Ровинама. — Богословље, 2, 1927, с. 293—301. В по-старата литература като дата на битката се отбелязва 10. X. 1394 г.
⁶⁰Д. Синдик. Српске повеље у светогорском манастиру Светог Павла, с. 186—187.

 

 

3. Феодални княжества, отразени в османската териториално -административна система

 

Османските извори разкриват и една страна от политическото развитие на югозападните български земи по време на османското нашествие, на която невинаги се обръща достатъчно внимание. Става въпрос за това, че най-ранната османска административна система е съхранила названия на административно-териториални единици, които несъмнено имат предосмански произход. Добре известен факт е, че османците обикновено са наричали дадена област на името на последния ѝ християнски владетел и тези области, обикновено в предосманските им граници, са били обособявани в санджаци или вилаети в зависимост от териториалния им обхват⁶¹. Това обстоятелство крие значителни възможности за проучване на предосманската политическа карта и на югозападните български земи, още повече, че изворите за втората половина на XIV век в много случаи са твърде оскъдни. Известно е например, че владенията на Константин Драгаш още в началото на XV век започват да се наричат „Константинова земя” и по-късно били оформени в отделен санджак — Кюстендилския, който обхващал всички подвластни на този феодал земи от края на XIV век⁶². От един османски дефтер, воден в периода 1641—1655 г. (всъщност това е регистър на православните църкви под османска власт) и публикуван наскоро от югославската османистка Р. Тричкович, става ясно, че вътре в границите на Кюстендилския санджак е съществувала митрополията „Драгуш и Държава”. Тя не може точно да се локализира, но несъмнено се е намирала между Кратово, Враня и Скопие⁶³. Издателката на дефтера изказва мисълта, че названието „Драгуш и Държава” може да означава „държавата на Драгуш (Драгош, Драгаш)”. Подобно название веднага навежда на мисълта, че тази митрополия е била свързана териториално с известния феодал деспот Йоан Драгаш⁶⁴. Това предположение намира пълна подкрепа в изворите. Както бе вече подчертано многократно, в началото на 70-те години на XIV век по-възрастният син на деспот Деян самостоятелно управлявал част от наследствената си бащина в Североизточна Македония и фактически е един от първите владетели, признали османската власт при похода на Лала Шахин в Горна Струма през 1372 г. Това положение е отразено в османския църковен регистър от XVII век, но не и в териториалното деление на Кюстендилския санджак на вилаети, тъй като този санджак отразява положението от края на XIV век. Тогава, както е добре известно, Константин Драгаш бил самостоятелен владетел на цяла Източна Македония.

В Южна и Югоизточна Македония османската административно-териториална подялба е съхранила названията на няколко вилаета, спадащи към санджака Паша (Лива- и паша), чието възникване също може да се свърже със съществуването на полунезависими християнски княжества в епохата на османското проникване. Това са вилаетите „Селата на госпожа Деспина”, „Богдан”, „Оливер” (или „Оливера”) и „Вълкашин” (или „Вълкашин и Димо воевода”).

Вилаетът „Селата на госпожа Деспина” се е намирал по долното течение на р. Струма⁶⁵. Според Стр. Димитров възникването на този вилает може да се свърже с управлението на Мара Бранкович⁶⁶, дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович, която като вдовица на султан Мурад II (1421—1451 г.) притежавала обширни имоти в Сярско и западните дялове на Халкидика⁶⁷. Това предположение е напълно приемливо. Изворите сочат, че Мара Бранкович на практика е била полусамостоятелна владетелка в тези области с център с. Ежево през втората половина на XV век и е играела немалка роля в съвременните събития: в избора на цариградски патриарси, в пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир⁶⁸ и др. Съществуването на вилаета „Селата на госпожа Деспина” в Югоизточна Македония очевидно е едно изключение на османската практика, тъй като Мара Бранкович не е последният християнски владетел в тези земи, а владетелка, обвързана с османската административна система след трайното налагане на османската власт⁶⁹.

Значително по-сложни са проблемите, свързани с предосманската основа на вилаетите „Богдан” и „Оливер” („Оливера”). Вилаетът „Богдан”обхващал значителен брой села между Солун и Сяр, около Лагадинското, Бешикското и Мавоовското езеро, на изток до устието на Струма, на северозапад до Кукуш, до източните склонове на Круша планина и до Орфанския залив на югоизток⁷⁰. Вилаетът „Оливер” бил разположен на северозапад от вилаета „Богдан” и се простирал в земите по поречието на р. Вардар, между планините Паяк, Кожух и Нидже⁷¹. Наименованието на двата вилаета и обстоятелството, че са били съседни, веднага предизвикват асоциация с двама известни феодали в Македония от времето на сръбската власт — деспот Йоан Оливер и брат му Богдан. Впрочем за Богдан през 40-те години на XIV век знаем съвсем малко от едно кратко споменаване в историческия труд на Йоан Кантакузин (сведението се отнася за 1342 г.)⁷². Хипотезата, че двата османски вилаета са възникнали върху владенията на тези двама феодали, е твърде примамлива, но се основава само на сходството в имената. Във всяко друго отношение тя не намира подкрепа в изворите.

Нека най-напред се спрем на феодала Богдан. За феодал със същото име се споменава освен в труда на Йоан Кантакузин още и в трудовете на Лаоник Халкокондил и българския книжовник Константин Костенечки. Вестите на късновизантийския историк обаче са толкова объркани, а тези на българския книжовник — толкова лаконични, че изследователите с право изтъкват невъзможността от тях да се правят някакви сигурни изводи за личността и владенията на Богдан⁷³. Съществуването на вилаета „Богдан” обаче не ни позволява да ги отхвърлим с лека ръка, тъй като показва, че в известен период преди османското завладяване в областта около Солун и Сяр действително е съществувало княжество, чийто владетел е носил същото име. Но кога? Да се отговори на този въпрос не е лесно, тъй като османците на практика завладяват областта около Солун и самия град два пъти: веднъж през 80-те години на XIV век и втори път в края на 20-те години на XV век. Но нека проследим сведенията, които дават за Богдан Лаоник Халкокондил и Константин Костенечки.

Халкокондил говори за Богдан на пет места. Първия път той го споменава като един от „наследниците” на Стефан Душан, „мъж добър и опитен във военното дело”, на когото сръбският цар поверил областта от Сяр до Вардар⁷⁴. След това той го споменава като владетел, когото османците поставят под своя зависимост заедно с Константин Драгаш след Черноменската битка⁷⁵. По-нататък обаче, описвайки същите събития, Халкокондил говори за Богдан като за владетел в Родопите⁷⁶. По-сетнешните вести за Богдан (ако, разбира се, става въпрос за едно и също лице, което е повече от съмнително), се отнасят за събития от началото на XV век. Ако приемем без резерви сведенията на византийския историк, трябва да допуснем, че през третата четвърт на XIV век или примерно в 1365—1371 г. (тогава съветският историк Е. П. Наумов датира Халкокондиловия „списък” на Душановите наследници⁷⁷) в Югоизточна Македония или в Родопите е съществувало княжеството на Богдан, който след 1371 г. станал османски васал. В такъв случай нищо не ни пречи да идентифицираме този Богдан с едноименния брат на деспот Йоан Оливер⁷⁸. Но тези, които приемат тази хипотеза, трябва да са готови да отговорят на цяла серия въпроси, които подобна идентификация повдига⁷⁹.

Преди всичко недоумение буди фактът, че от всички владения в Югоизточна Македония през 60—70-те години на XIV век само това на Богдан било оформено като отделен санджак, а в същото време в османските дефтери няма и помен от княжеството на деспот Углеша или от апанажа на Мануил Палеолог — двама владетели, добре познати на османците. На второ място е необходимо да се обясни по какъв начин княжеството на Богдан е успяло да преживее както хегемонията на Мърнявчевичи преди Черноменската битка, така и византийската „Реконкиста” след септември 1371 г., без да остави нито едно сведение в изворите от този период. При това трябва да се има предвид, че за областта около Солун и Сяр разполагаме с повече извори поради близостта на атонските манастири. На тези въпроси е невъзможно да се даде задоволителен отговор. Грамотата на деспот Углеша за светогорския манастир “Кутлумуш” от април 1369 г., с която той дарил на манастира имоти в територията на вилаета „Богдан” (селото Неохори на Маврово поле⁸⁰), показва, че преди 1371 г. или поне в 1369—1371 г. княжеството на Богдан не е съществувало в земите на по-късния вилает. Малко вероятно е то да е съществувало и след 1371 г., тъй като тогава областта между Солун и Сяр е била във византийски ръце.

Нека сега се обърнем към сведенията за Богдан, отнасящи се за началото на XV век. Халкокондил съобщава, че в 1410 г. феодалът Богдан, който управлявал около Солун, бил противник на Муса — един от синовете на султан Баязид I и претендент за османския престол. Няколко години по-късно Муса на връщане от един поход в Тесалия завзел земите на Богдан и унищожил неговото княжество⁸¹. Тези сведения на византийския историк се потвърждават и от един кратък пасаж в житието на деспот Стефан Лазаревич от Константин Костенечки. От него става ясно, че Богдан бил един от противниците на Муса и съюзник на неговия брат и съперник Мехмед⁸². След като констатирахме, че сведенията на Халкокондил и Константин Костенечки за Богдан в периода 1410—1413 г. в общи линии съвпадат, не остава нищо друго, освен да приемем, че неговото княжество е съществувало именно в този период или по-общо — в началото на XV век. Единствено за този период сведенията от изворите съвпадат и могат да бъдат взаимно контролирани. Вероятно владенията на Богдан възникват между Солун и Сяр след поражението на османците при Ангора в 1402 г. и отстраняването на османската власт от Солун⁸³. Нито едно сведение не подкрепя схващането, че владетелят Богдан от началото на XV век е същият този брат на деспот Оливер, известен от изворите от началото на 40-те години на XIV век⁸⁴. Поради тази причина може да се пристъпи към разглеждането на въпроса за произхода на вилаета „Оливер” без предубеждението, че той трябва непременно да се свърже с едноименния деспот от средата на XIV век. Но тъй като в литературата е разпространено точно това схващане⁸⁵, възниква необходимостта проблемът да се разгледа по-подробно.

Най-напред трябва да се, подчертае, че владенията на деспот Оливер никога не са допирали до територията на вилаета „Оливер”. Противно на категоричността на изворите в това отношение в литературата се срещат твърдения, че областта Мариово е спадала към „държавата” на деспота, и се правят предположения, че той може да е разширил владенията си и на изток от Мариово⁸⁶. Със сигурност е известно обаче, че тази област нито преди, нито след 1355 г., нито когато и да било е влизала в земите на деспот Оливер. Освен това тази област не е влизала в територията на вилаета „Оливер”, а е била оформена като отделен вилает на санджака Паша⁸⁷. Областта Тиквеш, на север от планината Кожух, също не била владение на Оливер, а на Драгаши след 70-те години на XIV век и също така е представлявала отделен вилает от Кюстендилския санджак. Следователно няма никакви сведения, че земите на деспот Оливер са допирали или дори са били в близост до вилаета „Оливер”, а още по-малко, че земите на този вилает са представлявали в определен период „ядро” на владенията на деспот Оливер⁸⁸.

На второ място трябва да се изтъкне, че за деспот Оливер няма нито едно сигурно известие за периода след 1354—1355 г. Това показва, че той или е умрял наскоро след това, или, както е била практиката, се е замонашил и е доживял дните си като монах. При това положение естествено той не би могъл да бъде последният християнски владетел на земите между планините Паяк, Кожух и Нидже⁸⁹.

Трябва да се припомни също така, че в някои публикации на османски дефтери наименованието на вилаета е „Оливера”, а не „Оливер”⁹⁰. Докато специалистите по османска палеография не дадат окончателен отговор на въпроса за точното му наименование, на този факт не трябва да се отделя прекомерно внимание, макар и да не е изключено в бъдеще именно той да се окаже решаващ при търсенето на предосманската основа на вилаета „Оливер”.

Всичко казано дотук имаше по-скоро деструктивен характер и малко градивни елементи. Пристъпвайки към позитивната страна на въпроса, още от началото трябва да се подчертае, че всички изводи в това отношение ще имат хипотетичен характер.

Съществуват няколко възможности вилаетът „Оливер” да се свърже с известни исторически личности от края на XIV и началото на XV век. Първата възможност е този вилает да е представлявал владение на дъщерята на сръбския княз Лазар — Оливера, която била жена на султан Баязид и е живяла дълго след неговата смърт. Това предположение е неубедително, тъй като нито един извор не свързва „Оливера” със земите в Южна Македония. Втората възможност е областта между планините Паяк, Кожух и Нидже да е била владение на някой неизвестен от други извори феодал, съименник на деспот Оливер⁹¹. И третата възможност е тези земи да са били владение на феодала Оливер Големович, умрял в Ежево през декември 1463 г., който заедно с брат си Георги бил на служба при Мара Бранкович⁹². Дали някое от тези предположения ще се потвърди или отхвърли, ще покажат бъдещите изследвания и най-вече откриването на нови изворови податки.

Остава да се спрем на въпроса за произхода на вилаета „Вълкашин” или „Вълкашин и Димо воевода”. Този вилает е обхващал земите по поречието на р. Девол, по западния, южния и източния бряг на Преспанското езеро и южния бряг на Охридското езеро, до град Корча и градчето Биглищи (дн. Билищи) на юг⁹³. На пръв поглед произходът на този вилает е напълно ясен. Както по-естествено от това той да се свърже с името на крал Вълкашин⁹⁴? Веднага трябва да се изтъкне обаче, че този владетел никога, дори и във времето на най-голямото си могъщество не е владеел на югозапад до Корча и Биглищи. Освен това по времето, когато османците завладяват земите в Югозападна Македония и Албания, техен владетел не е бил Вълкашин, загинал в Черноменската битка през 1371 г., нито някой от неговите наследници. За щастие разполагаме с един ктиторски надпис от църквата „Св. Богородица Елеуса” в Преспа от 1410 г., в който като владетел на областта се споменава феодалът Вълкашин⁹⁵. С името на този феодал, който, изглежда, управлявал полунезависимо, като турски васал, областта от бреговете на Преспанското езеро до Корча и Биглищи в началото на XV век, трябва да се свърже и възникването на вилаета „Вълкашин”⁹⁶.

В някои османски регистри вилаетът Вълкашин е споменат с названието „Вълкашин и Димо воевода”⁹⁷. Сигурното идентифициране на Димо воевода засега е невъзможно поради липса на допълнителни сведения. Вероятно в определен период през началото на XV век областта между Преспа и Корча е била съвместно владение на двама феодали: Вълкашин и Димо, които сигурно са били сродници. Не е изключено и двамата да са били потомци на кесаря Новак, васал на крал Вълкашин, чийто ктиторски надпис от 1369 г. е запазен в църквата „Св. Богородица” на о-в Мали град (Преспанското езеро)⁹⁸.

Проучването на произхода на османските вилаети, което до голяма степен зависи от публикуването на нови османски дефтери и тяхната правилна интерпретация в този аспект, за в бъдеще ще позволи по-голяма прецизност при очертаването на границите на някои от известните ни предосмански княжества и може да подскаже съществуването на други, неизвестни от изворите от славянски и византийски произход. Това важи не само за югозападните български земи, но и за един по-широк балкански ареал. За да бъдат тези проучвания по-успешни, е необходима по-голяма съгласуваност в усилията на османисти и специалисти по византийска и балканска средновековна история⁹⁹.

 

⁶¹Тук използваме резултатите от проучванията си по този проблем. Виж Хр. Матанов. Феодални княжества в югозападните български земи, отразени в османската административно-териториална система. — ИПp., 5, 1984, с. 78—86.
⁶²К. Иречек. История на българите, с. 367—368, бел. 10; Й. Иванов, Северна Македония, с. 124; А. Стојановски. Кон прашањето, с. 152.
⁶³P. Тричковић. Српска црква... , с. 85 и сл. В края на XVI или началото на XVII век тази митрополия била присъединена към Вранинската и Скопската митрополии.
⁶⁴Р. Тричковић. Српска църква... , с. 80 и сл.
⁶⁵Сведения за този вилает вземам от Н. Тодоров. За демографското състояние на Балканския полуостров през XV—XVI век, с. 204.
⁶⁶Стр. Димитров. Демографски отношения и проникване на исляма в Западните Родопи. — Родопски сборник, I, 1965, с. 72.
⁶⁷За Мара Бранкович виж Ст. Новаковић. Царица Мара. Историјске црте из XV века. — В: Ст. Новаковић. Из српске историје. Нови Сад., 1966, с. 171—209; Р. Ћук. Царица Мара. — ИЧ, 25—26, 1979, с. 53 и сл.
⁶⁸Ив. Дуйчев. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, с. 208 и сл.
⁶⁹Хр. Матанов. Феодални княжества. . . , с. 82.
⁷⁰Вилаетът е локализиран от А. Стојановски. Кон прашањето... , с. 154. Авторът е използувал данни от османски дефтери от края на XV и началото на XVI в.
⁷¹А. Стојановски. Кон прашањето... , с. 157.
⁷²Cant., II, p. 124; ГИБИ, XXII, с. 318.
⁷³Г. Острогорски. Серска област... , с. 21.
⁷⁴Chalc., I, p. 25, 17—19.
⁷⁵Chalc., I, p. 34, 25—35.
⁷⁶Chalc., I, p. 45, 16.
⁷⁷Е. П. Наумов. Трагите и остатоците... , с. 209.
⁷⁸Ст. Новакович допуска, че след 1371 г. Богдан завладял държавата на деспот Углеша и я бранил от османците от границите й в Родопите. Това мнение трябва окончателно да се изостави, тъй като след 1371 г. Сярското княжество е било завладяно от Византия (Срби и турци, с. 162).
⁷⁹Това предположение може да намери подкрепа единствено в едно неясно сведение у Саадедин, според който османският пълководец Евренос бег завладял Гюмюрджина и „вилаета Вардар” преди 1371 г.
Виж N. Filipovic. Op. cit., s. 201. C други думи, Богдан е можел да владее земите по долното течение на Вардар в 60-те години на XIV в. Но сведението на Саадедин е много несигурно в хронологическо и във фактологическо отношение, а освен това той не споменава за Богдан.
⁸⁰P. Lemerle, At. Soloviev. Trois chartes... , p, 135.
⁸¹Chalc., IV, p. 166—167.
⁸²Живот Стефана Лазаревића. . . , c. 308.
⁸³Солун бил завзет от османците за втори път едва в 1430 г. Вж. G. Dennis. The Second Turkish Capture of Thessalonika — 1391, 1394 or 1430. — ВZ, 57, 1964, p. 53; Е. Д. Джагацпанян. Еще раз о турецком завоевании Фессалоники в конце XIV века. — ВВр, 42, 1981, с. 158—160.
⁸⁴Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 161 сл.
⁸⁵А. Стојановски. Кон прашањето... , с. 159—160.
⁸⁶Пак там, с. 159.
⁸⁷Н. Тодоров. За демографското състояние... , с. 203.
⁸⁸Това твърдение на А. Стояновски трябва решително да се отхвърли (цит. съч., с. 159).
⁸⁹Г. Томович предполага, че след 1355 г. деспот Оливер се замонашил и се оттеглил в Южна Македония (Повела. . . , с. 98). Това предположение не е приемливо. Не може да се обясни по какъв начин той е успял да завладее една обширна област, която никога преди това не му е принадлежала. Освен това замонашването обикновено е означавало и оттегляне от управление. Случаят с царица Елена в Сяр е едно от малкото изключения в това отношение.
⁹⁰Н. Тодоров. За демографското състояние... , с. 203.
⁹¹В един войнушки дефтер от края на XV век за областта около Крушевац и Кюстендил се споменава за християнина спахия Иван, син на Оливер. Виж Н. Inaldzik. Od Stefana Dusana do Osmanskog carstva. — Prilozi za orijentalnu filologiju i istoriju jugoslovenskih naroda pod turskom vladavinom, III-IV, 1952—1953, s. 23 sl. Това сведение показва, че е имало и други феодали от славянски произход с това иначе рядко срещано име. Може да се предполага също така, че към края на XIV или началото на XV век в земите на вилаета Оливер е управлявал представител на византийската фамилия Ливерос. За тази фамилия виж С. Asdracha. Les Rhodopes au XIV-e siecle. Histoire administrative et prosopographie. — REB, 34, 1976, p. 192.
⁹²В османски документи от 1472 г. се споменава за сина на Оливер Големович, който получил земи с приход 10 000 акчета, вероятно в бившите земи на царица Мара. Виж N. Filipovic. Princ Musa... , s. 287, 313; P. Ћук. Царица Мара, с. 81.
⁹³А. Стојановски. Кон прашањето... , с. 160.
⁹⁴Пак там, с. 160.
⁹⁵Στ. Πελεκανιδης, Μνημεὶα, σ. 125-126
⁹⁶Съществуването на този малко известен феодал, съименник на крал Вълкашин в Югозападна Македония, позволява по нов начин да се интерпретират някои сведения в хрониката на Дж. Музаки. Виж Хр. Матанов, Феодални княжества... , с. 79.
⁹⁷Н. Тодоров. За демографското състояние. . . , с. 203.
⁹⁸Вж. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 59. Подробно виж Хр. Матанов. Феодални княжества... , с. 80.
⁹⁹В този параграф съм изложил в по-сбита форма съдържанието и основните изводи от статията ми „феодални княжества в Югозападните български земи, отразени в османската административно-териториална система, цитирана и по-горе.

 

 

V. Централизъм и децентрализъм. Проблеми на държавните структури

 

1. Предпоставки за феодалната децентрализация

 

В научната литература, посветена на проблемите на балканското средновековие, господства схващането, че във Византия, България и Сърбия от средата на XIV век насетне процесите на разпадане на централизираните държавни структури придобиват необратим характер¹. В този смисъл независимите или полунезависимите феодални владения, възникнали през втората половина на XIV век в югозападните български земи, са резултат не на случайно стекли се обстоятелства, а на една закономерна за зрялото феодално общество тенденция, която на определен етап довежда до „разсейване на суверенитета”. Трябва обаче да се изтъкне, че проучванията върху явлението „феодален сепаратизъм” в неговия балкански вариант все още не са отбелязали съществен напредък. Историческата логика изисква да се започне с конкретни изследвания върху историята на отделните феодални княжества, техните държавни структури, владетелска идеология, политическа ориентация и др. След това трябва да се пристъпи към разделяне на балканския ареал на региони, където феодалният сепаратизъм показва някаква специфика, и чак тогава да се използват големите познавателни възможности на историческата типология, т. е. феодалният сепаратизъм на Балканите да се анализира като разновидност на подобните процеси в западноевропейския феодализъм през XI—XV век. Такъв подход несъмнено ще позволи да изпъкнат още по-ярко редица особености на византийския и балканския феодализъм, и то на две нива: на нивото на вътрешнорегионалната типология (типологията на отделните балкански феодални общества) и на нивото на междурегионалната типология (по отношение на западно- и средноевропейските феодални общества)².

Феодалният сепаратизъм в югозападните български земи през втората половина на XIV век показва следните особености. Първо, възникването на феодалните княжества става под формата на откъсване от сръбското царство в процеса на неговото разпадане. Второ, генезисът на това явление трябва да се търси в своеобразното преплитане на съществуващите политически, социално-икономически и етнокултурни традиции с новите моменти, които донася периодът на сръбската власт в Македония. Трето, възникването и съществуването на феодалните княжества става до голяма степен в условията на липса на „регулиращи норми”, каквито са централната власт, традициите на автократория или по-трайното господство из дадена политическа сила. Поради тези причини политическите форми на феодалната децентрализация в югозападните български земи се отличават със значителна пъстрота³.

В основата на политическата децентрализация на зрелите феодални общества стои ръстът на феодалното земевладение и произтичащите от него изменения от надстроечен характер. Като вторичен белег може да се изтъкне и формирането на региони с определена икономическа специфика. Тези постановки от методологически характер са изходна точка за вникване в механизма на възникване на феодалните княжества в югозападните български земи след средата на XIV век, или, казано с други думи, изтъкнатите явления имат характер на обществено необходими отношения. Но тези отношения при феодализма като правило не излизат на повърхността и най-често изпъкват под формата или на личностни отношения, или на пръв поглед като незакономерни и дори случайни политически събития. Икономическите фактори във феодалното общество поначало действуват опосредствено, рядко намират отражение в изворите и са трудно забележими като конкретна проява⁴. Вникването в диалектическата връзка между обществено необходимите отношения и формите на тяхната проява уплътнява пресъздаваната историческа картина, позволява да се намери необходимият баланс между общометодологическите постановки и конкретно фактологическите изследвания.

Както беше изтъкнато, по времето на цар Стефан Душан феодалното земевладение в Македония бележи по-нататъшен ръст и търпи известни качествени изменения. Последствията от тези процеси се проявяват с пълна сила при неговия наследник цар Урош и продължават да действат до голяма степен и след окончателния крах на сръбското царство. Упадъкът на централната власт и феодалната анархия довеждат до преразпределяне на феодалната собственост. Една част от феодалите в Македония се издигат още повече, а други изчезват завинаги или за известно време са засенчени от по-мощните си съседи. Налице е една очевидна социална динамика във върховете на обществото, отражение на която са и бързите, понякога неочаквани политически промени. Създава се впечатлението, че феодалните владения или княжества възникват твърде бързо, а техните владетели някак си изведнъж се издигат понякога от съвсем дребни феодали до силни и влиятелни областни господари⁵. Обикновено се приема, че появата на независими феодални владетели в Македония след средата на XIV век става чрез обособяване на наместничествата от времето на сръбската власт, като преселените на юг сръбски феодали „сливали” своите бащини с териториите, които управлявали от името на сръбския владетел, а последният етап в извоюването на политическата им независимост е скъсването на връзките на лично подчинение спрямо върховния владетел⁶.

Анализът на изворовия материал позволява да се направи изводът, че наличието на икономическа основа, т. е. на достатъчно обширна бащина, в повечето случаи е едно от условията даден феодал да се превърне в самостоятелен или поне полусамостоятелен владетел. Типичен пример в това отношение е Радослав Хлапен в Южна Македония, който едва след като обединил своята територия около Бер с бащината на кесар Прелюб в Мариово, предприел по-решителни самостоятелни действия⁷. Подобен е случаят с Тома Прелюбович, владетел на Воден и областта около него до средата на 60-те години на XIV век. Около 1355—1358 г. Владко Паскачич бил сравнително дребен феодал в Източна Македония. До 1371 г. с подкрепата на Мърнявчевичи той разширил владенията си на север до Враня и станал един от най-мощните феодали в тази област⁸. Колкото и оскъдни да са изворовите податки, от тях все пак може да се установи, че преди да стане крал, Вълкашин притежавал обширни поземлени владения в Централна и Северна Македония. Решаващ момент в политическото му издигане наред с всичко друго, изглежда, било сливането на неговата бащина с управляваната от него жупа, в резултат на което се създава икономическа основа за бързото му политическо издигане. Неговият брат деспот Углеша още преди 1358 г. притежавал известни имоти в областта Прунея и след като получил наследството на тъста си кесар Войхна, се превърнал икономически в най-силния феодал в Югоизточна Македония⁹. Това обстоятелство обяснява бързото му издигане като владетел на Сярското княжество. Крупни поземлени собственици след 1371 г. били и братя Драгаши, а притежанието на обширна бащина по поречието на р. Треска било в основата на политическата самостоятелност на брата на крал Марко — Андриаш, през последните десетилетия на XIV век.

Изворите за историята на югозападните български земи през втората половина на XIV век не дават преки сведения, доколко факторът „икономическо райониране” е оказал влияние върху възникването на феодалните княжества. Но ако хвърлим поглед върху други съседни области, ще видим, че този фактор не е за пренебрегване. В албанските земи например феодалните владения почти без изключение гравитирали около двата икономически центъра на албанското крайбрежие — Валона и Драч¹⁰. Особено типичен е примерът с Валонското княжество, просъществувало от средата на XIV до началото на XV век. То възниква и съществува върху територии, които несъмнено представляват обособен в икономическо отношение регион, тъй като Валонското пристанище играело ролята на дебуше на южноалбанското крайбрежие и било крупен център на транзитната търговия. Това обстоятелство отчасти обяснява относителната жизненост на Валонското княжество. Подобна специфика може да се констатира и по отношение на княжеството на Драгаши през последната четвърт на XIV век в Източна Македония. Изглежда, това, което определя неговата предполагаема икономическа еднородност, е възможността за износ на зърнени храни по р. Струма и р. Вардар до Егейското крайбрежие, за което има изрични сведения в изворите¹¹, и започналата експлоатация на сребърните рудници в Кратово. Що се отнася до другите владения в Македония през втората половина на XIV век, информацията за това, доколко териториите им притежавали известна икономическа специфика, е непряка. „Скритата информация” в това отношение трябва да се търси в спецификата на държавните структури: процесите на централизация на властта в някои от тях (напр. Сярското княжество) несъмнено отразяват наличието и на икономическо сцепление, а процесите на „вторично разпадане” (напр. княжеството на Радослав Хлапен, владенията на наследниците на Вълкашин) — отсъствието на икономическа еднородност. Интересно е да се отбележи също така, че в някои от градските центрове се забелязват наченки на градска автономия, като единствено в Скопие през последните две десетилетия на XIV век тя достига до някакви реални проявления. Независимо че градът бил във владенията на Вук Бранкович, той емитира собствени монети и сам се защищава от османското нашествие¹². На този факт също трябва да се гледа като на реализация на закономерните процеси на икономическо обособяване.

В историята на югозападните български земи през втората половина на XIV век обаче има много случаи, когато изворите не позволяват да се направи пряка връзка между ръста на феодалното земевладение или икономическото райониране и политическото обособяване. Така например царица Елена управлява в Сяр през първата половина на 60-те години на XIV век не защото е била феодален собственик в буквалния смисъл, а защото като вдовица на цар Стефан Душан се е ползувала от правото на патримониум върху цялата територия на сръбското царство и в този смисъл е могла да се обособи политически във всеки негов дял, който е бил подходящ за това. Крал Марко непосредствено след Черноменската битка имал владетелски права в територията от Южна Сърбия до Югоизточна Македония най-вече по силата на наследственото право. В много случаи като че ли конкретни събития от чисто политически характер играят първостепенна роля при възникването на едно или друго княжество. Голяма част от най-влиятелните феодали в Македония от Душаново време след 1355 г. или изчезват от историческата сцена, или не играят съществена политическа роля във времето на децентрализацията, независимо че преди смъртта на сръбския цар притежавали необходимата икономическа основа за политическа самостоятелност. Такъв е случаят с деспот Деян и неговите наследници през третата четвърт на XIV век. След 1366 г. най-силният в икономическо отношение феодал в областта на Радовиш — великият воевода Никола Станевич, се оттеглил от владенията си, без да извоюва политическа самостоятелност. От земите в Македония след 1365 г. се оттеглят и наследниците на севастократор Бранко Младенович. От друга страна, в някои случаи и наличието на големи бащини не се оказва достатъчно за формирането на самостоятелни княжества. И севастократор Владко Паскачич в Източна Македония, и кесар Новак в областта Преспа през 60-те години на XIV век били само васали на братя Мърнявчевичи независимо от икономическата си мощ. Смъртта на хумския княз Воислав Войнович създала политически условия Вълкашин да установи политическа хегемония, а Черноменската битка става причина за изчезването на едни и възникването на други феодални княжества. Означават ли всички тези примери, че политическите събития заглушават реализацията на общественонеобходимите отношения?

За да се отговори на този въпрос, преди всичко трябва да се отчита характерът на известните извори, които по правило отразяват най-вече само политическата страна на събитията. Но известното на всеки историк многообразие на историческите явления е свързано до голяма степен с формите на проява на закономерностите. „Случайният” характер на проявление на социално-икономическите закономерности е особено типичен за феодализма поради слабата социална комуникация, относително голямата роля на географските условия и редица други фактори¹³. Поради тези причини методологически правилната схема „феодално земевладение (икономическо райониране) — феодален сепаратизъм”, схваната като звено от причина и следствие, има характер на научна абстракция, на „нефактически модел”(според определението на К. В. Хвостова)¹⁴, който е освободен от много случайности, но който отразява съществените страни и корените на феномена. Казано накратко: без вникване в социално-икономическите основи на феодалния сепаратизъм в Югозападните български земи през втората половина на XIV век всеки опит за обобщение би се плъзнал по повърхността на събитията, без да засегне същността им, а всеки опит да се направи механична връзка между икономическите фактори и феодалната децентрализация би създал една схематична, в много случаи невярна и отдалечена от живата историческа действителност представа.

 

¹D. Zakythinos. Etats-Societes-Cultures. En guise d’introduction. — In: Art et Societe a Byzancesous les Paleologues. Venise, 1971, p. 5 (D. Zakythinos. Byzance: Etats-Societe-Economie. London, Var. Reprints, 1973); Љ. Максимовић. Генеза и карактер апанажа у Византији. — ЗРВИ, 14—15, 1973, с. 103 и сл.
²Hr. Matanov. Radoslav Hlapen — souverain feodal en Macedoine merimonale durant le troisieme quart du XIV-е siecle . — EB, 4, 1983, p. 68.
³Пак там, с. 69.
⁴K. В. Хвостова. Количественный подход в средневековой социально-экономической истории. М., 1980, с. 56—57.
⁵Hr. Matanov. Problems cf the State Structures in the Southwest Balkan Lands during the Second Half of the XlV-th Century. — EB, 1, 1984, p. 116.
⁶P. Михаљчић. Kpaj... , c. 73
⁷Hr. Matanov. Radoslav Hlapen... , p. 83.
⁸P. Михаљчић. Kpaj... , c. 73.
⁹Освен имотите в Драма кесар Войхна имал земи в областа на Струмица. Даренията му за манастира “Св. Архангели” до с. Габрово в тази област били потвърдени през май 1369 г. от деспот Углеша. Виж Actes de Saint-Panteleemon, № 5, с. 167-168.
¹⁰По този въпрос виж Al. Ducellier, La facade maritime de l’Albanie au Moyen age. Durazzo et Valona du XI-e au XV-e siecle. Thessaloniki, 1981, p. 366.
¹¹W. Krekic, Dubrovnik... , № 321. С този документ Дубровнишката община нарежда на търговеца Юниус Бунич да проучи възможностите за покупка на жито от братя Драгаши и да  се осведоми дали те са готови да го продават “по бреговете на морето”. Едно от задълженията на феодално зависимото население в княжеството на Драгаши било да превозва част от натуралните повинности до брега на Струма. Виж Законски споменици... , с. 448.
¹²С. Димитријевић. Новац града Смедерева... , с. 72; същият, Новац.. , с. 15. Бојаник-Лукач. Како турците го превзеле Скопијe, с. 15.
¹³К. В. Хвостова. Количественный подход... , с. 56—57.
¹⁴Пак там, с. 59.

 

 

2. Владетелска идеология

 

Появата на независими феодални владетели в югозападните български земи през втората половина на XIV век е свързана обикновено със стремеж да се намерят някакви легитимни основи на властта им. Този стремеж, напълно в духа на средновековните разбирания, най-често се изразявал в изтъкване на нейния божествен произход и в търсене и подчертаване на връзки с предишни владетели или управляващи по това време династии, в прилагането на патримониалната теория. Това важи особено за онези феодали,. които били владетели от първо поколение. Нито крал Вълкашин, нито деспот Углеша били родственици на някоя от управляващите балкански династии. В грамотите си по-възрастният от братя Мърнявчевичи никъде не е свързал правото си да управлява с родствени връзки, но този съществен (от гледна точка на средновековните разбирания) пропуск той компенсира, като настойчиво подчертава божествения произход на властта си¹⁵. Подобни мотиви се срещат и в някои от грамотите на деспот Углеша¹⁶. За разлика от крал Вълкашин Сярският владетел бил по-настойчив при търсене на роднински връзки със сръбската, византийската и българската управляваща династия. Чрез женитбата си за дъщерята на кесар Войхна той става роднина на Неманичите, а вероятно и на Палеолозите, ако се предположи, че неговата тъща е била представителка на някоя византийска аристократична фамилия от Югоизточна Македония¹⁷. През септември 1365 г. император Йоан V Палеолог в една своя грамота нарича Углеша „племенник на деспината на Сърбия” (царица Елена — б.а.), а далечното и пресилено родство с Палеолозите изтъква по заобиколен начин: деспот Углеша е „племенник” на царица Елена, която пък е „сестра” на Йоан V Палеолог¹⁸. По този начин, макар и до голяма степен фиктивно, Сярският владетел влиза в „семейството” на легитимните владетели. За него естествено най-ценно и авторитетно се оказва нагласеното родство с Палеолозите и затова в грамотите си го подчертава много настойчиво.

Братя Драгаши и царица Евдокия от своя страна неведнъж изтъкват, че се смятат за наследници на Неманичите. За това говори дори и самото присъствие на замонашената сестра на Стефан Душан в текстовете и особено в интитулациите на някои техни грамоти. Погледнато реално, Евдокия нямала практическа власт, а споменаването е израз на стремеж да се изтъкне владетелския континуитет от времето на сръбското царство¹⁹. Подобни претенции на Драгаши имат някаква основа поради близките им роднински връзки с двамата сръбски царе от XIV век.

Друго средство за създаване на по-трайни и легитимни основи на властта прозира в стремежа на голяма част от феодалните владетели в Македония през втората половина на XIV век да сложат началото на нови династии. Още в момента, когато Симеон Урош бил провъзгласен за цар в Костур през 1356 г., неговият малолетен син Йоан бил обявен за негов наследник и съвладетел, както личи от ктиторския надпис в костурската църква „Св. Архангел” от 1359—1360 г.²⁰. Сходни явления се наблюдават и в историята на рода Мърнявчевичи, макар че еволюцията към наследствена власт при тях била по-продължителна. В първите си грамоти от януари 1366 г. крал Вълкашин и деспот Углеша споменават твърде неопределено за наследниците на кралския и „деспотския” престол²¹. Същата несигурност по отношение на наследството проличава и в грамотата на Углеша за манастира „Хилендар” от април 1371 г., в която твърде общо се споменава за онези, които в бъдеще ще владеят в Сяр²². В грамотата на крал Вълкашин за Дубровнишката република от 5 април 1371 г. са отбелязани и имената на двама от неговите синове — Марко и Андриаш, и на съпругата му кралица Елена (Алена), но без никакви указания, кой от тях се е смятал за негов наследник. Вълкашиновите синове в тази грамота са без титли, а за наследството се говори с общи изрази²³. Идеята за издигнете на Марко за „млад крал” и като такъв — за наследник и съвладетел на крал Вълкашин и на деспот Углеша, назрява у тях и била осъществена едва в навечерието на черноменската битка.

Да се определи политическото развитие на югозападните български земи през втората половина на XIV век като упадък и децентрализация би означавало да се изопачи историческата реалност или най-малкото — да се изтъкне само едната страна на действителността. Гръцкият византинист Д. Закитинос много точно е определил същността на феодалната децентрализация във Византия след средата на XIV век като антитеза „разпадане — единство, единство в разпадането”²⁴. Тази формулировка в общи линии отразява същността на развитието и на югозападните български земи в този период с тази уговорка, че тук процесите са по-разнообразни. На мястото на сръбските владения в Македония възникват държавни структури, твърде различни по своята специфика. В едни от тях намира реализация тенденцията към локална централизация, в други продължават да действат дезинтеграционните процеси, които водят до вторично разпадане и до още по-голяма политическа пъстрота. Историята на Сярското княжество, особено по време на кратковременното самостоятелно управление на деспот Углеша, е типична илюстрация за тържеството на локалната централизация. Сярският владетел е единственият областен господар, който се наричал „автократор” и за него това название има напълно реален смисъл²⁵. По време на неговата власт Сярското княжество се превръща в добре уредена и централизирана държава. Никъде другаде по това време властта на един областен владетел не е имала по-подчертан автократичен характер²⁶. Деспот Углеша доминирал във всички сфери на светския и църковния живот на своята територия. Неговото влияние се чувствува и във функционирането на Сярската митрополия²⁷, и в дейността на Сярските „вселенски съдии” — институция, въведена в Сяр по византийски образец в 1360—1365 г. Под властта на деспота „вселенските съдии” в Сяр не се ползували с онази относителна независимост, както във Византия²⁸. Сярският владетел не се колебаел да конфискува ирониите на непокорни феодали²⁹. Дори и Сярският синклит, който отразява известни наченки на градско самоуправление, под скиптъра на деспот Углеша не играел съществена роля в управлението на града³⁰. Казано накратко, държавният модел на Сярското княжество опровергава широко разпространеното мнение, че в югозападните български земи след 1355 г. цари всеобщ упадък и децентрализация. Не е никак случайно, че именно това добре организирано княжество било в състояние да се разширява териториално на изток и в 60-те години на XIV век да се превърне в един от центровете на антиосманска съпротива.

Подобно на деспот Углеша „господин” Константин Драгаш също провеждал централизаторска вътрешна политика в своето княжество, особено след като станал негов единствен владетел. Той също така пресичал с твърда ръка сепаратистичните опити на отделни феодали: в грамотите му се споменава за конфискувани имоти на отделни представители на феодалната аристокрация³¹. Нито един градски център в неговото княжество не показва каквито и да било признаци на автономия. Княжеството на Константин Драгаш не само не изпитвало териториални загуби и вътрешна нестабилност, но в продължение на повече от десетилетие и половина неговият владетел осъществявал постоянна и планомерна териториална експанзия. Външен израз на централизираната държавна структура на това феодално владение са големите владетелски претенции на Константин Драгаш, популярността му във Византия не само като тъст на византийския император Мануил II Палеолог, а и като „най-добър между хората по разум и военно изкуство”³², „най-храбър и справедлив между хората и най-верен към приятелите си”³³. Показателен е и фактът, че във византийския наръчник за писма на Константинополската патриаршия от средата на 80-те години на XIV век (т. нар. „Екстесис неа”) от всички областни владетели в Македония по това време е споменат единствено Константин Драгаш^34.

Поради липса на извори много трудно може да се създаде една относително пълна представа за политико-административното устройство на владенията на крал Вълкашин. Кралската титла несъмнено му давала владетелски права върху територии, по-големи от непосредствените му владения, територии, в които дезинтеграционните процеси през 60-те години на XIV век били доста напреднали. Очевидно неговото политическо влияние почивало до голяма степен на съюзните му отношения с феодали извън собствената му държава (Балшичи, Бранковичи и др.) и на отношенията сюзерен — васали вътре в нея. Васали на крал Вълкашин били преспанският феодал кесар Новак, управителят на Полог — Гъргур, севастократор Владо Паскачич в Източна Македония, а вероятно и братя Драгаш до 1371 г. Синът на Вълкашин — Марко — в 1370—1371 г. вероятно е управлявал полусамостоятелно Призрен и околната област³⁵. С други думи, още преди фаталната битка при Черномен във владенията на крал Вълкашин били налице известни признаци на „вторично разпадане”, които се реализирали напълно при управлението на крал Марко. Много бързо след гибелта на крал Вълкашин неговото наследство се оказва поделено между крал Марко и останалите негови сродници. В Северна и Централна Македония явен превес получават дезинтеграционните процеси.

Същото може да се констатира и за владенията на Радослав Хлапен в Южна Македония. Още в 1359—1360 г. в тях се обособява полусамостоятелното владение на Тома Прелюбович около Воден, а по-късно вероятно и владението на зет му Никола Балдовин Багаш около Костур. В това отношение развитието на Южна Македония показва близост в развитието на Южна Албания и Северна Гърция през този период, където също така са налице силни процеси на „вторично разпадане”³⁶.

От казаното дотук може да се направи изводът, че феодалните княжества, които съществуват през втората половина на XIV век в земите на Североизточна, Източна и Югоизточна Македония, се отличават с централизма на държавните си структури, докато в Северна, Централна и Южна Македония центробежните тенденции са по-силни и това води до по-голяма политическа пъстрота. Княжествата, които възникват в тези земи, са твърде нестабилни в териториално отношение и обикновено изживяват по-нататъшно политико-териториално разпадане. Една от задачите на бъдещите проучвания в тази насока трябва да бъде насочена към установяване на по-дълбоките причини за тази специфика.

 

¹⁵Законски споменици..., с. 508–509; Одабрани споменици..., с. 167–169.
¹⁶Законски споменици..., с. 509; Одабрани споменици..., с. 169; Соловјeв-Мошин. Грчке повеље... , № XXXV.
¹⁷По този въпрос виж J. Verpaux. Les oikeioi... , p. 89–99; Љ. Максимовић, Византијска провинцијска управа. . . , с. 15 и сл.
¹⁸Chil., No. 149, 1; Г. Острогорски. Серска област... , с. 6—7.
¹⁹Законски споменици ... , с. 447–448, 457, 510.
²⁰M. Lascaris. Deux chartes..., p. 283; Б. Ферјанчић, Тесалија..., с. 244.
²¹Законски споменици..., с. 508, 510; Одабрани споменици..., с. 168–169.
²²Законски споменици... , с. 446.
²³Monumenta serbica..., p. 180; Е. П. Наумов прозира в тази грамота известна “хладност” в отношенията между крал Вълкашин и Марко (Свидетельства исторических источников..., с. 36–37).
²⁴D. Zakythinos. Etats-Societes-Cultures, p. 8. Ще си позволя да цитирам още една мисъл на гръцкия учен: „...обстановката, която изчезна заедно с големите политически единици, се появи с блясък в разпадането”.
²⁵Соловјeв-Мошин. Грчке повеље..., № XXXVI; Г. Острогорски, Автократор и самодржац. — В: Сабрана дела, Београд, 1970, с. 326.
²⁶P. Михаљчић. Kpaj... , с. 137.
²⁷Г. Острогорски. Серска област... , с. 83–84.
²⁸Пак там, с. 91; Idem, Les juges genetaux... , p. 257 sq.
²⁹P. Lemerle, Al. Soloviev, Trois chartes... , p. 135, 14–15.
³⁰Ап. Вакалопулос силно преувеличава ролята на Сярския сикклит (History of Macedonia, p. 23).
³¹Законски споменици... , с. 513—515.
³²Chalc., II, p. 75.
³³Migne, PG, t. 160, col. 953.
³⁴J. Darrouzes. Ekthesis nea, p. 62.
³⁵B надписа на младия крал Марко в църквата „Св. Неделя” в Призрен не се споменава името на Вълкашин. Виж М. Ивановић. Натпис... , с. 20.
Според P. Михалчич преди 1371 г. Марко управлявал в Костур, но сведенията на Орбини, на които той се позовава, не са сигурни (Kpaj... , с. 110, 170).
36Hr. Matanov. Radoslav Hlapen... , p. 81—82.

 

 

3. Характер на феодалните княжества. Нови моменти в държавно-правните схващания

 

Добре известният факт, че феодалните княжества в югозападните български земи след средата на XIV век възникват в резултат на разпадането на сръбското царство и че в повечето от тях управлявали сръбски феодали и дори родственици на династията Неманичи, е довел до широко разпространеното мнение, че това били или „сръбски княжества”, или „гръко-сръбски продължения” на Душанова Сърбия. Подобни твърдения съществуват по силата на инерцията, без да се подхожда към този проблем с определени критерии и без да се отчита спецификата на феодалния децентрализъм в това отношение. Доколкото са били правени опити да се установи характерът на тези държавици, се е наблягало на отделни, в повечето случаи нетипични признаци.

Очевидно е, че ако като основен критерий за характера на княжествата се приеме етническата им структура, те не могат да бъдат определени като „сръбски”. В изворите наистина са регистрирани няколко опита за колонизиране на сръбско население в Югоизточна и Южна Македония, но тези опити не водят до съществени етнически промени. Масовото заселване на сръбски феодали в Македония по времето на сръбската власт също не променя етническия състав на населението, защото в случая става въпрос за представители само на господстващата класа, която при това много бързо забравя сръбското си потекло и като правило се приобщава към местните етнокултурни традиции. Няма никакви основания да се твърди, че югозападните български земи през XIV век променят българския си народностен характер³⁸. Подобна теза не намира дори и минимална подкрепа в съвременните извори и се опровергава от историческото развитие на тези територии в столетията на османската власт.

Ако се вземе друг възможен критерий — народността на владетелите на феодалните княжества, може да се констатира, че и той не ни дава ключ към поставения проблем. Вярно е, че голяма част от тях са били сърби, но и в това отношение има съществени изключения. Царица Елена била по народност българка, Драгаши — вероятно от българо-сръбски произход, а цар Симеон Урош имал гръко-сръбско потекло. Всъщност народността на владетелите през средновековието не определя и характера на управляваните от тях държави или княжества. Ясно е, че критериите, които могат да се използват при разрешаване на проблема за характера на княжествата в Македония през втората половина на XIV век, трябва да имат комплексен характер. При задължителната комплексност в подхода е необходимо също така да се определи един основен критерий, за какъвто може да се вземе спецификата на държавното устройство и на неговите институции. По този начин може да се установи по-точно доколко тези княжества изпитват влиянието на сръбската държавна традиция и доколко — на някоя друга.

Известно е, че големите завоевания на цар Стефан Душан не довеждат до повсеместното налагане на сръбската държавна традиция и форми на управление в придобитите от сръбската държава земи. Напротив, в повечето случаи сръбският владетел се стремял да укрепва властта си в „Романия”, като използва местните обичаи и традиции и това намира отражение дори в разделянето на сръбското царство на две големи административни области³⁹. След декември 1355 г. обаче в изворите няма податки, че това разделение е продължавало да бъде в сила. От грамотата на цар Урош, с която той потвърждава привилегиите на дубровнишките търговци в Сърбия (25 април 1357 г.), става ясно, че Душановият наследник се е смятал за едноличен владетел както на „сръбската земя”, така и на „Романия”⁴⁰. Промени се забелязват и в титулуването на цар Урош. В надписите около фреските на охридската църква „Св. Богородица Перивлепта” той е титулуван „Цар и автократор на ромеите и на Сърбия”⁴¹, което като че ли отразява пораснало самочувствие и претенции за власт. С идването на цар Урош на сръбския престол терминът „Романия” (или „гръцка земя”) губи първоначалния си смисъл, а с понятието „Сърбия” (или „сръбска земя”) започнали да се назовават и земите на юг⁴². Тези факти съвсем не означават, че властта на цар Урош в Македония била по-стабилна отпреди, нито че сръбската държавна традиция успяла след 1355 г. да си пробие път в тях — нещо, което не било постигнато и в периода на разцвет на сръбската държавност при цар Стефан Душан.

Нека се спрем по-подробно на държавната организация на Сярското княжество, за което разполагаме с повече извори. В научната литература нееднократно е било изтъквано, че повечето нейни елементи имат съответните паралели със съвременни византийски институции⁴³. Между многото византийски титли на държавните служители в княжеството се срещат спорадично и такива, характерни за средновековните южнославянски държави (например „челник”)⁴⁴. Несъмнено правилен е изводът, че основа на държавната уредба на Сярското княжество била системата, заимствана от Византия, с тази уговорка, че не всички институции, заимствани в Сяр, функционирали по същия начин, както в Константинопол. Може да се предполага, че в това отношение по-силно било влиянието на близкия Солун⁴⁵. Какво в такъв случай дава основания Сярското княжество да бъде квалифицирано като „сръбско”?

Едно от основанията, изглежда, е названието, което му дават в официалните византийски документи. В патриаршеските декрети от времето на преговорите за църковно помирение на няколко пъти се говори за Сярското княжество като за „Сърбия”. Така например в писмото на патриарх Филотей Кокинос до епископа на Йерисо от 3 април 1371 г. се споменава за патриаршеско пратеничество при „трибалите” (сърбите — б.а.), при което се е имала предвид управляващата върхушка в Сяр. Самата грамота на патриарха за помирението на църквите от май 1371 г. носи характерното заглавие: Πράξις ἐπὶ τῇ ἐγώσει τῶν ἐκκλησιῶν, τῆς τε ἠμετέρας καὶ τῆς Σερβίας (Декрет за обединение на църквите, нашата и на Сърбия)⁴⁶. За Сярското княжество като за синоним на Сърбия се споменава и в един документ във връзка с мисията на патриарх Калист в Сяр през 1364 г. Тези податки като че ли не се нуждаят от коментарии. Все пак в единия случай се споменава за „сърби”, а не за „Сърбия”, а в другия споменаването за „сръбската църква” може да се изтълкува като стремеж на патриарх Филотей Кокинос църковното помирение да обхване не само Сярско, а и Печката патриаршия, В същия този документ деспот Углеша е наречен не „владетел на Сърбия”, а „владетел на земите, най-близко до нас”.

В литературата се изтъква също така, че владетелите на Сяр — царица Елена и деспот Углеша — били наричани от византийците „деспина на Сърбия” и „деспот на Сърбия”, а някои от длъжностните лица в княжеството притежавали титли, в които също фигурира понятието „Сърбия”. От това се прави изводът, че за византийците и двамата владетели на Сярската държава били сръбски владетели. Във връзка с тези схващания е необходимо да се изтъкнат две съображения.

На първо място, трябва да се има предвид, че политическата ситуация, която се създава в резултат на появата на независими владетели и княжества, била нещо качествено ново и консервативната византийска терминология не се приспособява към тази нова реалност, както не се приспособява и към разпадането на централизираната държавна структура в самата Византия след средата на XIV век⁴⁷. За византийците земите на Сярското княжество били ромейски земи, незаконно завладени от„трибалите”, и те не си правили труда да вникват по-дълбоко в процесите, които се развиват там след 1355 г. Всъщност в кратките византийски хроники, в девет от които е отбелязана смъртта на деспот Углеша, той само веднъж е наречен „деспот на Сърбия” и веднъж „Углеша сърбинът”⁴⁸. Тези понятия обаче нямат отношение към характера на Сярското княжество, а към произхода на деспотската титла на неговия владетел и евентуално към народностната му принадлежност.

На второ място, трябва да се изтъкне, че в документите, издадени от Сярската митрополия и от канцеларията на деспот Углеша, е прокарана друга тенденция. В тях не се поставя знак на равенство между Сърбия и сярската държава. Последната е наречена със специфичния термин πολιτεία за разлика от Византия, която е βασιλεία. Единствено в първата си деспотска грамота от януари 1366 г. Углеша се е подписал като „деспот на земята сръбска, всички гърци и Поморието”⁴⁹, но тя е била издадена в момент, когато той бил все още съвладетел на крал Вълкашин. Освен това, както бе вече изтъкнато, след 1355 г. понятията „Сърбия” и „сръбска земя” стават твърде неопределени и в титулатурата отразяват повече претенции, отколкото реална власт. Достатъчно е да припомним титлите на тесалийския владетел цар Симеон Урош и на хумския княз Воислав Войнович, за да се убедим в това⁵⁰. В нито една от останалите си грамоти Углеша не се е подписал вече по подобен начин, никъде повече понятията „Сърбия” или „сръбска земя” не фигурират в подписите му.

Има достатъчно факти, които показват, че още от началото на своето възникване Сярското княжество не било свързано със сръбската държавна традиция по отношение на владетелската идеология и държавната структура. При царица Елена това се изразява в стремежа ѝ да следва византийски образци и да свърже своя произход и произхода на сина си Урош не с династията Неманичи, а с династията Асеновци — Комнини. Деспот Углеша от своя страна смятал за свои предшественици не сръбските владетели, а византийските императори⁵¹. През март 1368 г. в своята грамота - писмо за помирение с византийската църква той осъжда с остри думи политиката на цар Стефан Душан и косвено — тази на неговия приемник. Moжe би единствено връзките на сярския деспот със сръбския светогорски манастир „Хилендар” показват известен стремеж да продължи традицията на династията Неманичи⁵². Казаното дотук показва, че ако на Сярското княжество се гледа само с „византийски очи”, представата, която се получава за него, не е пълна. Преди всичко то трудно се вмества в традиционните представи за държава, представи, повлияни от предшествуваща история и от византийския държавен модел. Сярското княжество като държавна структура е един своеобразен синтез на политически, социални и народностни елементи. То не е нито сръбска, нито „неовизантийска” държава⁵³. Голямото влияние на Византия върху него може да се обясни не толкова със сентенцията Romania capta ferum victorem cepit⁵⁴, колкото със стремежа на неговите владетели отново и отново да изтъкват легитимния характер на властта си, да покажат, че тяхното княжество има право на съществуване, тъй като е свързано с многовековната византийска държавна традиция.

Сярското княжество е типичен продукт на феодалния сепаратизъм. То възниква при разпадането на сръбското царство, там. управляват последователно вдовицата на сръбския цар, българка по произход, и сръбският феодал деспот Йоан Углеша. Населението му било българско и гръцко, а управляващият елит бил съставен от сръбски феодали и от представители на местната византийска аристокрация. В държавния организъм на Сярското княжество преобладавали елементи, заимствувани от Византия, а неговите владетели се смятали за приемници или на династията Асеновци—Комнини, или на Палеолозите. Представена в този синтезиран вид, държавно-политическата структура на Сярското княжество изпъква с цялата си сложност и оригиналност.

За съжаление поради липса на извори не е възможно да се каже нещо по-определено за държавната организация в териториите, които владеел непосредствено крал Вълкашин. Титлата крал, която той притежавал, без съмнение го свързвала със сръбската държавност, а и неговата политическа активност, особено през втората половина на 60-те години на XIV век, имала за цел налагане на властта му над цялата територия на вече разпокъсаната сръбска държава. Този стремеж не се осъществил и на практика крал Вълкашин си останал областен владетел в Македония — т. е. той не станал сръбски крал в истинския смисъл на думата. Въпреки това в грамотите си той се изтъква като приемник на сръбските владетели. Но тази приемственост между крал Вълкашин и династията Неманичи нямала онзи безконфликтен и легитимен характер, каквато била приемствеността между Неманичи и княз Лазар например. Крал Вълкашин не възприел името Стефан, което било символ на сръбската корона. Ако се съди от един наскоро публикуван поменик на светогорския протат, той носел титулярното име Димитър⁵⁵. Не е запазена нито една податка, която да показва, че Вълкашин е поддържал традиционните за сръбските средновековни владетели връзки със светогорския манастир „Хилендар”. Напротив, крал Вълкашин бил първият, който нарушил владетелския суверенитет на династията Неманичи и направил опит да създаде своя собствена династия. Този факт, както и реалната узурпация на кралската титла довели до всеобщото му осъждане в сръбската историческа традиция като самозван владетел, който „не се грижел за проклятието на св. Сава”. Независимо от това крал Вълкашин бил един от малкото самостоятелни владетели в Македония през втората половина на XIV век, в чиято дейност и владетелски претенции се чувства по-осезателно влиянието на сръбската държавна традиция. Това влияние може да се обясни отчасти с обстоятелството, че земите на Централна и Северна Македония най-дълго се намирали под сръбска власт.

Краят на сръбското царство след смъртта на цар Урош променя насоките в развитието на сръбската държава. След 1371 г. универсализмът от времето на царството отстъпва пред традиционализма, който се изразява във връщане към традициите на първите Неманичи. Център на политическия и културния живот на сръбската държава става първоначалното ядро на държавата на Неманичи, а нейните владетели — княз Лазар и неговите приемници, с основание се изтъкват като истински носители на идеята за континуитет на сръбската държавност⁵⁶. Тези явления, макар и индиректно, оказват известно влияние и във феодалните княжества на юг.

Независимо че от синовете на крал Вълкашин са се запазили минимално количество изворови сведения за тяхната владетелска идеология, ясно е, че тяхната власт и особено властта на крал Марко не е почивала върху държавните традиции на Неманичка Сърбия. Тук не става въпрос само за историческата традиция или народната памет⁵⁷, нито дори за обстоятелството, че кралската титла на Марко била признавана от другите областни владетели за много кратко време. В нито един съвременен извор Марко, Андриаш и кралица Елена не фигурират като сръбски владетели⁵⁸. Тенденцията към откъсване от сръбската държавност, очевидна още по времето на Вълкашин и особено при деспот Углеша, достига завършени форми при второто поколение Мърнявчевичи. В нито една от фреските на църквите и манастирите в Прилеп или край Скопие не намираме ликове на св. Сава или св. Симеон Неманя⁵⁹. Всички събития от средновековната сръбска история след 1371 г. се развиват практически без тяхното участие. Причините за това явление са сравнително лесно обясними. Това е на първо място обстоятелството, че териториите на крал Марко и на неговите сродници са били населени изключително с българско население, което пазело старите си културни традиции. Тези земи били изцяло под юрисдикцията на Охридската архиепископия⁶⁰. Времето на крал Марко се характеризира с повсеместно връщане към българския език, на който били написани всички ктиторски надписи и приписки от този период⁶¹.

Драгаши били може би единствената фамилия феодални владетели в югозападните български земи през последната четвърт на XIV век, които се опитвали по-осезателно да свързват владетелската си идеология с традициите на сръбското царство. Още първите им грамоти показват, че те подчертавали роднинството си със Стефан Душан. Константин Драгаш в грамотата си от 20 май 1380 г. ясно дава да се разбере, че смята за свои „прародители и предходници” сръбските царе⁶². Известна промяна във владетелската му идеология, изглежда, настъпва след смъртта на деспот Йоан Драгаш. Тогава в две издадени една след друга грамоти Константин Драгаш се е подписал като „господар на Сърбия и Подунавието”⁶³. Но тези подписи не само не отразязат реални владетелски праза, но предизвикват и оснозателни съмнения по отношение на тяхната достоверност, тъй като са били прибавена много по-късно⁶⁴. За разлика от княз Лазар, който в духа на традиционализма на своята владетелска идеология поддържал връзки изключително с манастира „Хилендар”, Драгаши и особено Константин Драгаш се опитвали да играят ролята на покровители на Света гора по подобие на цар Стефан Душан и дарявали манастирите „Пантелеймон”, „Ватопед” и „Кутлумуш”⁶⁵.

Във византийските извори от края на XIV век Константин Драгаш се споменава винаги като „владетел на Сърбия”. Така е във византийския наръчник за писма на Константинополската патриаршия от 80-те години на века, така е и в грамотата на император Мануил II Палеолог и Елена Палеолог — Драгаш от октомври 1395 г.⁶⁶. В светогорския манастир „Дионисий” се пази кръст, подарен на манастира от „Елена, владетелка на ромеите... дъщеря на Драгаш, господаря на Сърбия”⁶⁷. Но, както, обикновено ставало и с други владетели в югозападните балкански земи през този период, титлите на Константин Драгаш нямали реално покритие. Сръбската държавна традиция във владетелската идеология на Драгаши била по-жилава, отколкото у другите им съвременници поради простата причина, че след смъртта на цар Урош и царица Елена и след отстраняването на цар Йоан Урош от тесалийския престол те били единствените живи роднини на Неманичи с по-обширни владения и с по-голямо политическо влияние. Но споменът за роднинските връзки на Драгаши с Неманичи бързо избледнял и не намерил отражение в по-късната историческа традиция. В Пчинския поменик и у османските историци от XVII век Константин Драгаш е отбелязан вече като владетел на българската земя. Не е изключено в края на своето управление той да е изоставил претенциите си за наследник на Неманичи. След превземането на Търново от османците през лятото на 1393 г. Константин Драгаш се погрижил да прибере оттам мощите на българския светец Иларион Мъгленски и да ги положи в манастира „Св. Яким Осоговски” („Сарандопорски”), възобновен от него специално за случая⁶⁸. От този факт като че ли прозира стремежът на владетеля на Източна Македония да съобрази владетелската си идеология с обстоятелството, че основната маса население в неговите владения е българска.

Образуването на независими и полунезависими феодални княжества в югозападните български земи през втората половина на XIV век представлява не само нов етап в политическото им развитие, но води и до редица нови моменти в държавноправните схващания. Тези нови моменти проличават най-добре в областта на титулатурата и дипломатиката.

В периода 1355—1371 г. голяма част от феодалните владетели в тези земи притежавали високите византийски дворцови титли деспот, севастократор и кесар. Тези титли им били дадени по всяка вероятност от сръбския цар Урош. В това отношение не може да се констатира никакво отстъпление от византийската титуларна теория и практика, но това е може би единственият момент, които се покрива с нея.

Според известния византийски трактат за титлите и длъжностите на Псевдо-Кодин деспотското, севастократорското и кесарското достойнство били давани само на най-близките императорски роднини⁶⁹. Този постулат бил спазван във Византия стриктно чак до самата й гибел, а така също и по време на управлението на цар Стефан Душан.

Съвсем друга била действителността през третата четвърт на XIV век в Македония. Повечето от известните през този период деспоти, севастократор и и кесари не били близки роднини на Неманичи. Това важи и за деспот Йоан Углеша, и за севастократор Владко Паскачич, и за кесар Новак. Единствено деспот Йоан Драгаш бил по-близък роднина на цар Урош, но не бил нито негов син, нито негов зет.

Второто отстъпление от византийската титуларна теория и практика може да се констатира по отношение на функциите, които носителите на тези титли изпълнявали. Според Псевдо-Кодин деспотската, севастократорската и кесарската титла не били обвързани с определени административни задължения⁷⁰. Новата политическа реалност в югозападните български земи през третата четвърт на XIV век, която до голяма степен представлява отрицание на създадените норми на държавен живот във Византия и възприети от южнославянските средновековни държави⁷¹, и преди всичко фактът, че във всички случаи деспотите, севастократорите и кесарите били областни владетели, довежда до свързване на титлите им с властта върху определена територия. Това най-добре личи от първата деспотска грамота на Йоан Углеша (януари 1366 г.), където сярският владетел съвсем определено споменава за „престол на деспотството”. Този факт показва, че той е правил връзка между деспотската си титла и властта си в Сярската област. Освен това нито един византийски деспот независимо от това, дали е бил държател на апанаж, или не, не се е наричал автократор, както владетелят на Сяр, тъй като теоретично и практически деспотската титла във Византия като втора след императорската е изключвала идеята за пълна политическа самостоятелност. По подобен начин, изглежда, стои въпросът и с титлите севастократор и кесар, макар че за техните носители не разполагаме с конкретни сведения. Когато се разглежда този въпрос, трябва да се имат предвид следните обстоятелства. В югозападните български земи през третата четвърт на XIV век политическата власт върху определена територия обикновено предхождала получаването на титлата. Анализът на титуларната практика не трябва да се прави само в теоретичен аспект⁷², а да се взема предвид и реалната страна на въпроса. А тази реална страна се обуславя както от специфичната обстановка в Македония след смъртта на Стефан Душан, така и от обстоятелството, че византийските норми невинаги са били възприемани буквално. Не може да не направи впечатление фактът, че през 60-те години на XIV век в югозападните български земи само феодалите — привърженици на крал Вълкашин, получили висши дворцови титли, а тези от същинските сръбски земи — привърженици на цар Урош, се задоволили с по-скромните и традиционни сръбски титли жупан или княз. Единственото възможно обяснение в случая е, че цар Урош раздавал титлите, подобаващи на царското му достойнство, под натиска на крал Вълкашин. При това положение притежанието на титли, които само царят можел да даде, вече не било показателно за отношенията между него и техните носители. Така могат да се обяснят онези сведения в по-старите сръбски летописи, според които Углеша бил удостоен с деспотска титла от брат си крал Вълкашин⁷³. Тези сведения са важни, защото потвърждават извода, че византийската теория и практика невинаги е била възприемана буквално от южните славяни⁷⁴.

През третата четвърт на XIV век се наблюдават някои нови явления и в областта на дипломатиката. Добре известно е, че още през XIII век канцеларията на Епирските владетели издавала официални документи, в които правилата на византийската дипломатика невинаги били спазвани точно. Тези правила били възприети в Душанова Сърбия, както личи от някои постановления в Душановия законник, но дори и тогава се забелязват известни отстъпления от тях⁷⁵. Известно разминаване между теория и практика се наблюдава дори и във Византия през XIV и първата половина на XV век, но примерите за това не са особено многобройни. Във Византия винаги се е правила разлика между документи, чието издаване е прерогатив само на императора (хрисовул, простагма, оризмо) или на деспота (аргировул и декрет) и др.⁷⁶.

Грамотите на деспот Углеша в повечето случаи показват съществени отклонения от тези правила. Още първата му грамота от 1358 г., която той издава още като „велик воевода”, е много характерна в това отношение. Тя е оформена като царска простагма, или, с други думи, „великият воевода” Углеша издал документ, който като тип бил от компетентността само на царската канцелария. Той дава не аргировули, както византийските деспоти, а хрисовули, т. е. пак документи, които можел да издава единствено царят⁷⁷. Единствено неговото оризмо за манастира „Ватопед” от април 1371 г.78] е в унисон с развитието на византийската дипломатика по това време, тъй като през втората половина на XIV век византийските императори престанали да издават подобен тип документи. Но този случай е по-скоро изключение. А грамотата на Углеша за църковно помирение от март 1368 г. носи странното название „оризмо, което има силата на хрисовул”⁷⁹.

Двете запазени грамоти на крал Вълкашин са оформени по подобие на грамотите на сръбските владетели. От своя страна Константин Драгаш, който не притежавал никаква титла, издавал, документи със скромното название „писание”.

*  *  *

Периодът на относително свободното развитие и съществуване на феодалните княжества в югозападните български земи през втората половина на XIV век бил твърде кратък. На практика нито едно от тях не просъществувало повече от няколко десетилетия, преди да бъде унищожено от османските нашественици. Но дори и в този малък отрязък от време феодалният сепаратизъм се налага като господстващо явление, което е сигурен белег, че условията за неговото утвърждаване били налице. Поради обстоятелството, че децентрализацията съвпада по време на османското проникване, тя не показва напълно заложените в нея положителни възможности за постъпателното обществено-икономическо развитие. Успехът на османското нашествие спира естественото развитие на явлението и изкарва на повърхността предимно неговите отрицателни страни. А най-отрицателното последствие от феодалния сепаратизъм в югозападните български земи, както и на Балканите като цяло, трябва да се търси в невъзможността на разпокъсаните политически и териториално държави да спрат османския натиск. Това се оказва фатално за историческото им развитие през следващите столетия⁸⁰.

³⁷Виж напр. R. Mihaljcic. Continuite et discontinuity... , passim. Показателни са и две вече цитирани работи на Г. Острогорски: „Серска област после Душанове смрти” (заглавието е преведено на френски: La Principaute serbe de Serres) и Problemes des relations byzantino-serbes au XIV-е siecle. В тях се слага равенство между Сърбия и Сярското княжество.
³⁸Виж материалите, събрани от Й. Иванов. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност. С., 1915, passim; Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 87—125; Д. Ангелов. По въпроса за населението в Македония пред средновековната епоха. — Изкуство, 4—5, 1962, с. 35—39.
³⁹Виж съдоклада на G. Soulis. Proceedings, p. 57 sq.
⁴⁰Законски споменици... , с. 178 и сл. В тази грамота, иначе идентична с Душановата грамота от 1349 г., изразите „властели царски и кралеви”, „търгове царски и кралеви” и др. са заменени е изразите: „властелин царски”, „търгове царски” и др.
⁴¹Цв. Грозданов. Охридското зидно сликарство..., с. 123.
⁴²Lavra, III, No. 149. L. Mavromatis. A propos des liens de dependance en Epire... , p. 272 sq.
⁴³Г. Острогорски. Серска област..., c. 80 сл; G. Soulis. Op. cit., p. 60 sq; Ap. Vacalopoulos. History..., p. 22—23.
⁴⁴Esph., No. 27, 3, 27—28 (ed. J. Lefort).
⁴⁵Г. Острогорски, Серска област. . . , c. 88 и сл; idem, Les juges generaux..., p. 321 посочва примери за реални функции на вселенските съдии в Сяр, но анализът му показва, че в града влиянието на Солун било по-силно от това на Константинопол.
⁴⁶Miklosich-Muller. Acta..., I, p. 553; J. Darrouzes. Les Regestes..., V, № 2611.
⁴⁷Љ. Максимовић. Византијска провинцијска управа..., с. 11 и сл.
⁴⁸P. Schreiner. Kleinchroniken, I, № 72 A, № 102, 6. Като „деспот на Сърбия” Углеша е споменат и в две гръцки грамоти. Виж Chil., No. 149, 1; В. Мошин. Акти из Светогорских архива, с. 165.
⁴⁹Законски споменици..., с. 510; Одабрани споменици..., с. 169.
⁵⁰Виж титлата на княз Воислав Войнович у В. Петковић. Натписи и записи. — Старинар, II, 1923, с. 26. Той се титулува „княз на всички сръбски, гръцки и поморски земи”, а на практика бил владетел на областта Хум.
⁵¹М. Lascaris. Actes serbes de Vatopedi, № 4; Соловјев-Мошин. Грчке повеље..., № XXXVIII. Г. Острогорски. Серска област..., с. 82.
⁵²Виж Д. Богдановић, В. Ђурић, Д. Медаковић. Хиландар, Београд, 1978, с. 118 и сл.
⁵³Това определение принадлежи на Д. Закитинос (Etats-Societes-Cultures, p. 9).
⁵⁴G. Soulis. Op. cit., p. 61.
⁵⁵Виж Ив. Ђурић. Поменик светогорског протата с краја XIV века. — ЗРВИ, 20, 1980, с. 154.
⁵⁶С. Ђирковић. Моравска Србија у историји српског народа. — В: Моравска школа и њено доба, Београд, 1972, с. 101 —103. Виж и материалите в сборника „О кнезу Лазару”.
⁵⁷В. Йорданов. Чий княз е бил Крали Марко? — ПСп, 61, 1900, с. 453 и сл.
⁵⁸В един надпис от манастира „Зързе” от 1400 г. се казва, че там управлявали последователно Стефан Урош, Вълкашин, син му Марко и „великият емир Баязид”. Виж Љ. Стојановић. Записи и натписи, Т. I, № 200, с. 63. В този случай, както и в други средновековни паметници, последователността на владетелите се е схващала чисто механично. За пример може да се посочи Българският апокрифен летопис от XI век, в който византийските императори са представени като наследници на българските царе след 1018 г. Затова от надписа в манастира „Зързе” не може да се прави едностранчивия извод, че крал Марко бил естествен приемник на цар Урош.
⁵⁹Цв. Грозданов. Охридското зидно сликарство..., с. 20.
⁶⁰Известно е името на прилепския митрополит Йоан. Той е бил и зограф и е рисувал повечето от фреските на църквите и манастирите в територията на крал Марко. Виж В. Ђурић. Радионица митрополита Јована Зографа. — Зограф, 3, 1969, с. 18—34; Същият. Византијске фреске..., с. 84—85.
⁶¹В. Йорданов. Крали Марко. Историко-литературен преглед С., 1916, с. 6—7.
⁶²Законски споменици..., с. 457.
⁶³Пак там, с. 446—447.
⁶⁴Благодарение на отзивчивостта на югославския колега Душан Синдик, сътрудник на Историческия институт към Сръбската академия на науките и изкуствата, разполагам с фотокопия от тези грамоти. На тях съвсем ясно личи, че подписите се отличават от основния текст и че са били прибавени по-късно, вероятно чак в XIX век. В грамотите, издадени след 1380 г., Константин Драгаш продължава да се подписва само като „господин”.
⁶⁵Виж грамотите в Actes de Saint-Panteleemon, № 6, № 7; V. Laurent. Un acte gres inedite..., p. 179—184; Actes de Kutlumus, ed. P. Lemerle. Pa ris, 1945, № 40, p. 148.
⁶⁶Miklosich-Muller. Acta..., II, p. 260—264. Й. Иванов. Северна Македония, c. 139.
⁶⁷Вл. Мошин. Крст царице Јелене, кћери кнеза Драгаша. — Уметнички преглед, 5, 1938 (недостъпна за мен). Цит. по: Г. Острогорски. Господин Константин Драгаш, с. 298, бел. 14.
⁶⁸P. Schreiner. Kleinchroniken, I, No. 72 A, 11.
⁶⁹Pseudo-Kodinos. Traite des offices. Introduction, texte et traduction par J. Verpaux. Paris, 1966, p. 133.
⁷⁰Ibidem, p. 167 sq.
⁷¹Hr. Matanov. Problems of the State Structures..., p. 123—124.
⁷²Така подхожда към въпроса Б. Ферјанчић. Севастократори и кесари..., с. 267.
⁷³Љ. Стојановић. Родослови и летописи, с. 81—84.
⁷⁴В литературата се твърди, че южнославянските държави възприели буквално византийската теория и практика по отношение на титлите и в тази теория нямало „нито едно изключение”. Виж Г. Острогорски. Серска област..., с. 10. Но сръбските летописи от старата група са били създадени още преди гибелта на Византия, т. е. още по времето, когато византийската теория и практика е била в сила. Всъщност въпросът за реалната стойност на византийското влияние сред южните славяни заслужава специално разглеждане.
⁷⁵Г. Острогорски. Простагме српских владара. — ПКJИФ, 3—4, 1968, с. 246 сл.
⁷⁶В. Ferjancic. Notes de diplomatique byzantine. — ЗPВИ, 10, 1967, p. 273 sq. За деспотските грамоти виж същият. О деспотским повељима. — ЗРВИ, 4, 1956, с. 108 сл.
⁷⁷За грамотите на Углеша виж Б. Ферјанчић. О деспотским повељима, с. 120—123.
⁷⁸Соловjeв-Мошин. Грчке повеље..., № XXXVIII.
⁷⁹Соловјев-Мошин. Грчке повеље..., № XXXIV, c. 276—277.
⁸⁰Hr. Matanov. Problems of the State Structures... , p. 124—125.

 

 

VI. България и феодалните княжества в Македония през втората половина на XIV век

 

1. Политически контакти

 

С налагането на сръбската власт в югозападните български земи в края на XIII и първите десетилетия на XIV век тяхната политическа история се оказва отделена от политическата история на българската държава. В останалите български земи държавното единство — макар и нарушавано в отделни периоди от твърде силни сепаратистични прояви¹, макар и със сравнително ограничен териториален обхват, се запазва докъм втората четвърт на XIV век. От този момент насетне чак до окончателното налагане на османската власт българската политическа история не е история на една държава. Върху територията на българската държава — такава, каквато е тя през първия период от управлението на цар Иван-Александър, възникват три феодални държави: Търновското царство, Видинското царство и Добруджанското деспотство². Признаци за тяхната поява могат да се забележат още преди окончателната им консолидация в обособеното съществуване на Видинската област в границите на външно единния държавен организъм³, в съществуването на наследствени владения на рода Тертеровци в североизточните български земи⁴ или, с други думи, разпадането на държавното единство идва като естествен резултат от развитието на българското феодално общество и държавност в периода на зрелия феодализъм. В югозападните български земи, както бе вече изтъкнато, феодалните княжества възникват като последствие от разпадането не на българската държава, а на сръбското царство. С основание възниква въпросът, дали българските държавници в Мизия и Тракия са имали някакви контакти с княжествата в Македония, или изолацията между отделните български територии поради разнопосочната им политическа съдба е била пълна. За да се отговори на този въпрос, е необходимо не само внимателно вникване в оскъдните изворови сведения, но и няколко предварителни уговорки. Очевидно е, че ако българската държава в края на XIII и първата половина на XIV век не била в състояние активно да се намесва в политическия живот на югозападните български земи, още по-малко може да се очаква от нея да направи това в условията на политическа децентрализация и планомерно османско проникване през втората половина на XIV век. Въпреки това съществуват слабо проучени изворови податки, чието коментиране не остава без резултати и набелязва няколко момента на политически взаимоотношения. Освен това наличието на много феодални княжества върху българската етническа територия и въобще в земите на юг от Дунав деформира традиционната представа за политически взаимоотношения, които в предишните периоди се ограничавали предимно в триъгълника Византия — България — Сърбия. Действителността от втората половина на XIV век е много по-сложна: през този период вече става въпрос за отношения между феодални княжества, които нямат помежду си установена система на субординация от типа на западноевропейската феодална йерархия. Трябва да се изтъкне също така, че връзките между разпокъсаните български земи от североизток и югоизток не могат да се разглеждат само в политически, а и в етнически и културен план, тъй като е добре известно, че силата на България в този период не е в нейната политическа и военна, а в нейната културна мощ.

 

1. Политически контакти

Първият момент, който заслужава специално внимание, е свързан с отношенията между българската държава и владетелите на Източна и Североизточна Македония — Драгаши. В българската историческа литература все още — под една или друга форма — се поддържа мнението на Й. Иванов, че България има пряко участие във възникването на княжеството на Драгаши. Според него Константин Драгаш през 1355—1356 г. е бил женен за дъщерята на цар Иван-Александър и като негов зет е бил изобразен на миниатюрите в известното Лондонско евангелие под името „деспот Константин” (лявата фигура в колективния портрет на българското царско семейство)⁵. За тази своя идентификация големият български учен се позовава на следните факти:

а) Деспот Константин от миниатюрите на Лондонското евангелие е изобразен с малка владетелска корона, което според Й. Иванов показва, че в 1355—1356 г. той вече е бил владетел на областта между р. Струма и р. Вардар. Друг владетел със същото име от това време не е известен.

б) Дрехата на деспот Константин е обшита със златни двуглави орли, което изображение българският учен тълкува като герб на сръбската династия Неманичи. Това той обяснява с роднинските връзки на Константин Драгаш с цар Стефан Душан.

в) Й. Иванов привежда сведението от историята на Спиридон Йеросхимонах (края на XVIII в.), според което една от дъщерите на цар Иван-Александър е била омъжена за някой си Константин, „княз Сярски”, и този Константин загинал в битката при Ровине. Комбинирането на тези известия според Й. Иванов показва, че тук става дума именно за Константин Драгаш.

г) Българският учен изтъква и обстоятелството, че са известни и монети с надпис „деспот Константин”, които са били ковани от Константин Драгаш. Според него въпросните монети показват, че този феодал въпреки изричните сведения, че не е бил деспот все пак е бил известен и с тази титла, отразена и в миниатюрите на Лондонското евангелие⁶.

В хода на предишното изложение, както и в една статия, вече посочих⁷, че нито един от аргументите на Й. Иванов не може да се приеме за сигурен. Всички сведения показват, че деспот Константин от Лондонското евангелие не може да се идентифицира с владетеля на Източна и Североизточна Македония през последната четвърт на XIV век. Поради тази причина всички изводи, направени на основата на тази идентификация, изводи, които засягат отношенията между българската държава и т. нар. „Велбъждко княжество”, трябва да бъдат преразгледани⁸.

Първият извод, който се е правил от предполагаемата женитба на Константин Драгаш за дъщерята на българския цар Иван-Александър — Кера Тамара,— е, че неговото княжество възниква в средата на XIV век и че българският владетел е играел активна роля в това събитие. Всички факти показват обаче, че княжеството на Драгаши възниква след Черноменската битка. След като това може да се твърди със сигурност, след като може да се установи, че подобен династически брак не е бил сключван, естествено е да се приеме, че българската държава от средата на XIV век няма пряко отношение към възникването на това княжество⁹.

На второ място, чрез „сродяването” на Константин Драгаш с българския царски двор са се правили опити да се обясни твърде обърканият въпрос за западните и югозападните граници на българската държава в средата и втората половина на XIV век. Й. Иванов например е на мнение, че именно след женитбата на Константин Драгаш за Кера Тамара българският цар му отстъпил като зестра областта Мрака. Според него това става между 1347 г. (тогава е издадена Мрачката грамота на цар Иван-Александър) и втората половина на 50-те години на XIV век, когато той датира фреските и ктиторските надписи от Земенския манастир¹⁰. Не може да се каже, че тази теза намери безрезервна подкрепа в по-новите проучвания¹¹. Установено бе, че бащата на Константин Драгаш — деспот Деян — не е бил ктитор на Земенския манастир, а зле запазеният ктиторски надпис не е достатъчен да се твърди, че този феодал през втората половина на 50-те години е владеел областта около Земен¹². Тъй като в изворите няма сведения, че Константин Драгаш е управлявал областта Мрака преди 70-те години на XIV в. и тъй като Трънско и Радомирско влизат в състава на Кюстендилския санджак (а той обхваща територията на княжеството на Константин Драгаш такава, каквато е била към 1395 г.), най-вероятно той е присъединил тази област между 70-те години на XIV век и 1395 г. Във всеки случай обстоятелството, че Константин Драгаш не е бил зет на цар Иван-Александър, изключва възможността Мрачката област да му е била дадена като зестра от българския владетел в средата на XIV век.

На трето място, отношенията между Константин Драгаш и българската държава след 1371 г., както и състоянието на границата между неговите владения и България се разглеждат до голяма степен под влияние на схващането, че владетелят на Северна и Източна Македония е бил шурей на българския цар Иван Шишман. Й. Иванов с пълно основание е подчертал, че след Черноменската битка границата между България и княжеството на Драгаши претърпява промяна, и то в полза на последното. Той е бил на мнение, че тези промени стават след завладяването на Средец от османците¹³. Изворите не позволяват да се оспори предлаганата от българския учен хронология. Трябва да се изтъкне обаче, че причината да се датират териториалните промени след 1382 (или 1385 г.) за Й. Иванов е била свързана с несъществуващите на практика роднински отношения между Константин Драгаш и цар Иван Шишман.

От известната Рилска грамота на българския владетел (21 септември 1378 г.) става ясно, че югозападната българска граница по това време се е простирала в близост до Мелник, където цар Иван Шишман дарил на манастира селото Доляни (не североизток от Мелник, по югозападните склонове на Пирин)¹⁴. Имотите на манастира, фиксирани в Рилската грамота, фактически позволяват очертаването на югозападната българска граница в края на 70-те години на XIV век. Тя е стигнала до югозападните склонове на Пирин, на север от с. Св. Врач (дн. гр. Петрич), което оставало в териториата на Драгаши¹⁵. От юг на север границата е минавала по течението на р. Струма, като в района на днешните градове Симитли и Бобошево се е прехвърляла в земите по десния бряг на реката¹⁶. Рилският манастир, както и областите по левия бряг на Струма между днешния град Благоевград и течението нар. Джерман също в пределите на българската държава, докато Велбъжд и прилежащата му област до южните склонове на Коньовска планина са спадали към територията на Драгаши. Извън земите на българската държава вероятно още от 1379—1381 г. била част от областта Мрака¹⁷, както и Знеполие, на север от Погановския манастир. Така изглежда в общи линии границата между българската държава и княжеството на Драгаши в 1378—1381 г. От границите на Кюстендилския санджак обаче личи, че след това Константин Драгаш успял да присъедини още Сирищник, Радомирско и част от левия бряг на р. Струма на изток от днешния град Станке Димитров. Някои изследователи предполагат, че и Рилският манастир влиза в неговите владения¹⁸, но подобно предположение не може да се подкрепи с извори. Въобще твърденията на някои югославски историци, че княжеството на Драгаши било разширено на изток до р. Места и Рила планина, е лишено от солидни основания¹⁹.

От направения преглед се вижда, че действително владенията на Константин Драгаш били разширени след края на 70-те и началото на 80-те години на XIV век за сметка на територии, които преди са били под властта на българския владетел. Тук е необходимо да припомним начина, по който дубровнишкият историк Мавро Орбини е парафразирал текста на Лаоник Халкокондил по отношение на Константин Драгаш. Според Орбини този владетел воювал със „сърби и българи” и им отнел много земи²⁰, докато в съответния пасаж на късновизантийския историк Драгаш воювал със „сърби и албанци”. По всяка вероятност именно в начина, по който Орбини е променил текста на своя извор, трябва да се търси отглас на териториалната експанзия на владетеля на Източна Македония в територии на българската държава. Иначе нито един извор не дава сведения между България и княжеството на Драгаши да са съществували някакви сериозни конфликти. Ако между тях все пак е имало някакви сблъсъци, което е напълно в духа на епохата, те могат да се обяснят с по-различното отношение на двете държави към османското проникване: Константин Драгаш до самата си смърт в 1395 г. остава тясно обвързан с османската политика, докато търновският владетел според възможностите си прави опити за съпротива и за свързване със съпротивителните усилия на други балкански държави²¹. Впрочем, както бе вече казано, в една гръкоезична хроника от XVI век се споменава, че Константин Драгаш след падането на Търново под османска власт прибира от българската столица мощите на българския светец Иларион Мъгленски. От този факт личи, че владетелят на Източна Македония отдавал заслужена почит на местните български културни и религиозни традиции. Добре известно е, че чрез житието на св. Иларион Мъгленски, написано от българския патриарх Евтимий Търновски, този светец влиза трайно в кръга на най-почитаните български светци.

Тълкуването на някои сведения в историческия труд на Мехмед Нешри „Огледало на света” може да наведе на мисълта, че Константин Драгаш е имал лични контакти с владетеля на Видинска България цар Срацимир. Това предположение може да има стойност само ако се приеме твърдението на Ал. Кузев, че под името Сарадж у Нешри се крие именно Срацимир Видински. Кузев извежда името Сарадж от диминутива Срацо, засвидетелстван в епиграфски паметници²². Ако това твърдение се приеме за точно, то тогава и Константин Драгаш, и цар Срацимир са били в редовете на османската войска през 1386 г. в битката срещу Караманския емир. По-късно, в 1389 г., цар Срацимир вероятно е минал през владенията на Константин Драгаш и е пребивавал във Велбъжд в качеството си на участник в османския поход срещу сръбския княз Лазар²³.

След смъртта на сръбския цар Стефан Душан неговата вдовица и сестра на българския цар Иван-Александър — Елена, се оттегля в Сяр и управлява самостоятелно Сярската област през първата половина на 60-те години на XIV век. Обстоятелството, че в Сяр управлявала сродница на българския владетел, ни кара да се спрем на възможността между България и Сярското княжество да са били установени по-близки контакти. За съжаление наличните извори не дават подробна информация по този проблем, но все пак в тях се откриват известни заслужаващи внимание податки.

Ако се съди от генеалогичното дърво от фреските в църквата край с. Матейче, царица Елена е свързвала своето родословие с династията Асеневци — Комнини²⁴. При това тук не става въпрос за фиктивна генеалогия, тъй като по-новите изследвания убедително показаха родството на цар Иван-Александър с Асеневци²⁵. Изтъкването на кръвната връзка с тази прославена българска династия от страна на царица Елена в Сяр, самостоятелните действия на Валонския деспот Йоан Комнин Асен в средата на 50-те години на XIV в. дори дават основание на съветския учен Е. П. Наумов да говори за усилване на „пробългарската” или „проасеневската” групировка в сръбското царство след смъртта на Стефан Душан²⁶. Освен това още К. Иречек е изтъкнал, че бракът между сръбския цар Урош и дъщерята на влашкия воевода Александър — Ана (1360 г.), бил сключен чрез посредничеството на царица Елена, която по този начин търсела „нови връзки с българските си роднини” и по-специално с видинския цар Иван Срацимир, женен за друга дъщеря на влашкия воевода²⁷. Към това трябва да се прибавят и още два факта. В Сяр след 1355 г. е живеела и друга сестра на българския цар Иван-Александър, известна от изворите с името Теодора, чиито следи се губят след втората половина на 50-те години на XIV век. Наскоро бе издаден и един документ от архива на светогорския манастир „Лавра” („Св. Атанасий”) от септември 1365 г., в който се споменава за някоя си покойна деспина Ирина, чиито имоти били в близост до Сяр. Издателите на този документ допущат, че тази „деспина Ирина” може да е първата съпруга на цар Иван-Александър (?)²⁸ — вероятно те са имали предвид вдовицата на сина на българския цар Михаил Асен, която според Никифор Григора напуснала Търново към 1356 г. след смъртта на царския син²⁹. Податките от въпросната грамота могат да означават, че вдовицата на Михаил Асен след 1356 г. се е установила в Сяр в двора на царица Елена. Разбира се, не всички съмнения относно предлаганата идентификация на „деспина Ирина” с вдовицата на Михаил Асен могат да бъдат разсеяни при наличните изворови сведения, но поне засега тя изглежда твърде вероятна.

За евентуални политически връзки между царица Елена в Сяр и Търново или поне за възможността за осъществяването им говори анализът на събитията от 1364 г. Както е известно, през пролетта на същата година византийският император Йоан V Палеолог предприема военен поход в Българското Черноморие³⁰, докато в същото време за Сяр потегля византийско църковно пратеничество начело с патриарх Калист, което обаче изпълнявала чисто дипломатически задачи: сключването на военен и политически съюз срещу османските нашественици. Тези две събития съвпадат по време, което дава основание да се мисли, че военният поход на Йоан V Палеолог и мисията на патриарх Калист са две страни от една и съща военно-дипломатическа акция. Византийското църковно пратеничество преговаряло в Сяр за изглаждане на отношенията между Византия и Сярското княжество и това е косвено свидетелство, че византийците са се опитвали да неутрализират евентуално противодействие от страна на царица Елена срещу техните действия в България. Впрочем в изворите има конкретни сведения, че в обкръжението на царица Елена в Сяр е имало български духовници. За един от тях, чието име не знаем, се споменава в писмо на византийския учен и държавник Димитър Кидон от 1366—1367 г. Според него в процеса срещу брат му Прохор Кидон, обвинен във варлаамитство, който процес се състоял в. светогорския манастир „Лавра”, активно участие взел един „слуга на деспината на Сърбия”, който бил „българин или скит по народност”³¹. А от 1366 до 1375 г. митрополит на Сяр бил българският духовник Теодосий, привърженик на църковното помирение с Византия. Във връзка с тези факти и с обстоятелството, че манастирът „Св. Йоан Продром”край Сяр през XIV в. е един от центровете на българо-византийско-сръбски книжовни контакти³², може би трябва да се тълкува приписката в един псалтикиен стихирар от октомври 1367 г., съхраняван някога в библиотеката на манастира. Той гласи: „...Написа се настоящият стихирар от моята ръка, на грешния Калист йеромонах  таха и духовник и йеромнимон Гарелски. При царуването на нашите самодържавни царе Йоан Александър и Теодора новопросветената (новопокръстената). Година 6876 (1367), индикт IV, през месец октомври”³³. За съжаление трудно може да се отговори на въпроса, дали стихирарът е бил писан в манастира „Св. Йоан Продром” или в Одринското селище Гарела (името на книжовника Калист Гарелски се тълкува като указание, че той е бил епископ на селището Гарела), но първото предположение може да се поддържа на базата на два, несъгласуващи се помежду си аргумента. На първо място е известно, че книжовник със същото име (Калист) през 1354—1355 г. преписва евангелие за сярския митрополит Яков. Разбира се, идентификацията му с Калист Гарелски не може да бъде сигурна. На второ място не е изключено Калист Гарелски да е напуснал своето епископско седалище в Източна Тракия в периода на османските нашествия и да е потърсил убежище в Сярското княжество.

Каквото и решение да намери повдигнатият въпрос, ясно е, че приписката в стихирара ни изправя през същото явление, както и приписката на Лесновския паренесис на книжовника Станислав от 1355 г.: Иван-Александър се споменава като цар и самодържец, в територии, които са били извън неговите владения.

Някои изследователи са на мнение, че светогорският манастир „Симонопетър”, чийто ктитор по традиция се смята деспот Йоан Углеша, бил основан от български монаси и запазил българския си характер и по-късно. През 1489 г. руският пътешественик монах Исай в своето „Описание на Света гора Атонска” нарича манастира „Симонопетър” „български манастир”³⁴.

В светлината на тези факти и чрез привличане на нов изворов материал трябва да се разглежда и въпросът за евентуалното участие на българската държава в подготвяната на сярския владетел деспот Йоан Углеша антиосманска коалиция през втората половина на 60-те години на XIV век. В литературата е било изтъквано, че по всяка вероятност сярският деспот е изпращал свои хора и в Търново с цел да привлече цар Иван-Александър във войната с „безбожните агаряни”, но че българите са „нямали своя Кидон”, който да отрази това събитие³⁵. Действително повечето от изворите, с които разполагаме, са от по-късно време и тяхната достоверност относно българското участие в коалицията на Мърнявчевичи може да бъде оспорвана. Така например Лаоник Халкокондил след описанието на Черноменската битка се връща отново към събитията отпреди септември 1371 г. и пише следното: „Впрочем разказва се, че Сюлейман, след като усетил, че войската на мизите (българите — б.а.) и трибалите (сърбите — б. а.) се събира, за да потегли срещу него...“³⁶. Може би византийският историк е смесил събитията от 1371 г. с тези от 1352 г.? Подобно предположение изглежда твърде невероятно, тъй като и в други късни извори срещаме твърдения, сходни с тези у Халкокондил. Така например в „Анонимната българска хроника” от началото на XV век се казва, че Мурад се вдигнал „да отиде или срещу българите, или срещу Углеша”³⁷, а османският историк Саадедин дори е отбелязал, че Углеша замислял антиосманския поход под влияние на българския управител на Пловдив, който след превземането на града от османците избягал в Сяр³⁸. Българският книжовник от края на XVIII век Спиридон Йеросхимонах пък пише, че деспот Углеша събрал „сръбска, българска и гръцка войска”, с която се отправил на поход в Тракия³⁹.

Съществува и не докрай използвана възможност да се покаже чрез съвременни на събитията извори, че българската държава е била смятана за потенциален участник в „кръстоносния поход” на деспот Углеша. Тази възможност се открива, като се проследи отношението на сярския деспот към българския светогорски манастир „Зограф”, което фактически отразява и отношението му към българския владетел — ктитор и покровител на „Зограф”. При това трябва да се има предвид, че Света гора, която се е намирала през 50-те и 60-те години на XIV век в територията на Сярското княжество, не е била само място за религиозна аскеза и културни контакти. Отношенията между владетелите — ктитори на отделните светогорски манастири, могат да се проследят доста точно посредством начина, по който примерно са били разрешавани споровете за имоти, едно много често срещано явление в живота на монашеската република⁴⁰. Като се има предвид това, нека видим какви нови податки могат да ни дадат светогорските документи за отношението на деспот Углеша към манастира „Зограф” и към неговия ктитор.

В края на 1366 г., когато сярският владетел замислял или вече предприемал стъпки за църковно помирение с Константинопол, с нова сила избухнал продължителният спор между манастирите „Зограф” и „Хилендар” за имоти по Долна Струма⁴¹. В този момент, когато българо-византийските отношения били напрегнати, а Углеша бил напълно в руслото на провизантийската политика, спорът взел неблагоприятна за българския манастир насока. Сярският владетел упътил спорещите страни при прота на Света гора — сръбския духовник Доротей, и с това фактически предопределил неуспеха на „Зограф”⁴². През 1369 г. обаче отношението на Углеша към българския манастир вече било много по-благосклонно. Тогава манастирът спорил за имоти с епископа на Йерисо и сярският владетел постановил спорните имоти да бъдат поделени между спорещите страни, а впоследствие решил спора изцяло в полза на „Зограф”⁴³. През пролетта на 1371 г. Углеша посетил и българския светогорски манастир наред с манастирите „Лавра”, „Ватопед” и „Хилендар”, но грамотата, която сигурно е издал по този повод за „Зограф”, не е запазена⁴⁴. Очевидната благосклонност на деспота към манастира през 1369—1371 г. показва, че той вероятно се е опитвал да спечели българския владетел за съюзник. Негов пратеник в България е можел да бъде игуменът на светогорския манастир „Кутлумуш” — Харитон, който на няколко пъти пътувал до България и Влашко, за да търси материална подкрепа за своя манастир⁴⁵. Не трябва да се забравя също така, че пратеничеството на деспот Углеша в Константинопол през лятото на 1371 г. преговаряло с император Акдроник IV — зет на цар Иван-Александър и шурей на новия български цар Иван Шишман на престола от февруари 1371 г.). В такъв случай неговите намерения са надхвърляли съюза с Византия, тъй като политическият и военен съюз с империята и сродяването на Мърнявчевичи с Палеолозите са можели да ангажират и българската държава.

Независимо от изнесените факти едва ли може да има съмнение, че България официално не участва с военни контингенти в похода на братя Мърнявчевичи, завършил с поражението при Черномен. Причината за това трябва да се търси във вътрешното положение на българската държава по това време. Българското присъствие на бойното поле при Черномен се изразявало в участието на българския етнически елемент от владенията на деспот Углеша и крал Вълкашин в тяхната войска⁴⁶.

Още един епизод от историята на българската държава и някои от феодалните княжества в Македония през 70-те години на XIV век заслужава специално внимание. В някои по-късни гръкоезични и западни исторически съчинения е отбелязано (разбира се, в различни варианти), че както крал Марко, така и българският владетел вземат участие във византийските междуособици от това време на страната на император Андроник IV Палеолог. В някои от тях се говори за неизвестна от други извори война между император Йоан V Палеолог, от една страна, и крал Марко и българите — от друга. Най-ясни и конкретни са тези сведения в компилативния исторически труд, известен с името Chronicon Mains (хроника на Псевдо-Сфранцес), чийто автор е бил монемвасийският митрополит от XVI век Макарий Мелисен⁴⁷. Там е казано, че през 1376 г. Андроник IV Палеолог „се сговорил с някои от своите приятели, със сродниците на жена си (Мария Кираца, дъщеря на цар Иван-Александър и сестра на цар Иван Шишман — б. а.) и със своя тъст (sic!) Марко, който управлявал една част от България”⁴⁸. Участието на крал Марко в тези събития беше вече осветлено подробно. Какво може обаче да се каже за евентуалното българско участие?

Още през 1366 г. византийският учен Димитър Кидон в една своя реч прави недвусмислени намеци, че след брака на Андроник IV за българската принцеса Мария Кираца, който той определя като „безславен и унизителен”, българите започнали да се отнасят лошо към законния император Йоан V Палеолог, тъй като предпочитали на византийския престол да стои зетят на цар Иван-Александър⁴⁹. По-късно, след 70-те години на XIV век, сестрата на цар Иван Шишман при всички случаи споделяла съдбата с амбициите на своя съпруг Андроник IV, който правил непрекъснати опити да детронира баща си⁵⁰. При добре известната връзка между династическите бракове и политическите отношения през средновековието това обстоятелство несъмнено е слагало отпечатък върху българо-византийските отношения. Известно е дори, че през пролетта на 1377 г., когато Андроник IV бил на поход в Мала Азия, съпругата му Мария Кираца управлявала за кратко време империята⁵¹. Очевидно е при това положение, че от узурпацията на Андроник IV Палеолог българският владетел, както н крал Марко са имали определена изгода. Дори и малкото сведения, които имаме за българо-византийските отношения по време на управлението на Андроник IV, показват очевидната му благосклонност към българите. Две години след идването си на престола той взема категорично страната на българския манастир „Зограф” в спора му с манастира „Хилендар” за имоти по долна Струма и дори в издадената по този повод простагма нарича „Зограф” „манастир на царството ми”⁵². Това е единственият случай, когато един византийски император назовава българския светогорски, манастир по този начин. Ако преценим този факт от гледна точка на отражението на политическите отношения между България и Византия в Света гора, ще трябва да направим извода, че българо-византийските отношения в този момент са били твърде сърдечни⁵³. Нещо повече. Унищожаването на апанажа на Мануил Палеолог в Югоизточна Македония след възкачването на Андроник IV на ромейския престол и добрите отношения между цар Иван Шишман и Андроник IV обясняват присъединяването към българската държава на областта северно от Мелник, отразено в Рилската грамота на последния търновски цар. Всички изнесени дотук факти показват, че подкрепата, която българският владетел е оказал на император Андроник IV и която е отразена в по-късните извори, изглежда твърде вероятна. А това същевременно означава, че цар Иван Шишман и крал Марко през 70-те години на XIV век са участвали като съюзници в една доста мащабна дипломатическа, а вероятно и военна акция. За съжаление за тези събития можем по-скоро да се досещаме от оскъдните изворови сведения, отколкото да ги изложим с необходимата прецизност и последователност⁵⁴.

 

¹Дм. Полывянный. Феодальные уделы во Втором болгарском царстве.— Проблемы истории античности и средних веков. М., 1979, с. 109—124.
²История на България. Т. III. Втора българска държава. С., 1982, с. 344 и сл. С основание може да се предполага, че в определени периоди са съществували и други княжества — например това около Силистра, управлявано от представител на фамилията Тертеровци. Виж. Ив. Йорданов. Монетосеченето на българските владетели в Добруджа (втората половина на XIV век). — Средновековна България и Черноморието. Варна, 1982, с. 119 и сл.
³Дм. Полывянный. К истории Видинского деспотства в XIV веке. В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-год. на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 93 и сл.
⁴В. Гюзелев. Chronicon Mesembriae. Бележки върху историята на Българското Черноморие в периода 1366—1448 г. — ГСУИФ, т. 66, кн. III, 1972—1973, С., 1975, с. 157, бел. 45.
⁵Л. Живкова. Четвероевангелието на цар Иван-Александър. С., 1980., Приложение.
⁶Й. Иванов. Северна Македония, с. 119—130; същият. Старински църкви от Югозападна България, с. 63 и сл.
⁷Хр. Матанов. Кой е бил деспот Константин от миниатюрите на Лондонското евангелие? — ИПр., 7, 1985, с. 47 сл.
⁸По въпроса за идентичността на деспот Константин от Лондонското евангелие с Константин Драгаш виж и P. Lecaque. Constantin Dragas Etait-il le gendre du Tsar bulgare Jean Alexandre? — East European Quarterly, 4, 1983, p. 385—390.
⁹Хр. Матанов. Кой е бил деспот Константин..., с. 50—51.
¹⁰Й. Иванов. Старински църкви в Югозападна България, с. 64—65.
¹¹П. Ангелов. Грамотите на Стефан Душан за манастира „Св. Никола Мрачки” и българо-сръбските отношения, —ИПр., 1, 1979, с. 100—116.
¹²Л. Мавродинова. Земенската църква. История, архитектура, живопис, С., 1980, с. 136. Името на Деян в ктиторския надпис е в генитив и не е изключено той да се споменава в него като роднина на неизвестния по име ктитор. Подобни примери има доста и в други съвременни надписи.
¹³Й. Иванов. Северна Македония, с. 125 и сл.
¹⁴Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина. Т. II, С., с. 392; М. Мичев, Я. Билярски. Някои отъждествявания на местни и селищни имена в Рилската грамота на Иван Шишман. — ИБИД, 28, 1972, карта № 2. Авторите са отбелязали неправилно, че имотите на Рилския манастир са се простирали през 1378 г. до течението на Рилска река.
¹⁵Законски споменици..., с. 513.
¹⁶В българска територия е било с. Лешко, на северозапад от Симитли и Бобошево. В Рилската грамота е споменато и с. Кърчино, по-късно махала на Бобошево. Виж. Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина, II, с. 392.
¹⁷В грамотата на Драгаши за манастира „Хилендар” от 1379—1381 г. се споменава с. Извор, което може да се отъждестви с едноименното село в Радомирско. Село със същото име има и в Скопска Черна гора (Законски споменици..., с. 447).
¹⁸Ив. Дуйчев. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, с. 256.
¹⁹Виж напр. Р. Михаљчић. Крај..., с. 178; N. Filipovic, Princ Musa i seih Bedredin, s. 198.
²⁰M. Орбин. Краљевство словена, с. 54.
²¹П. Ангелов. България и Сърбия в борбата срещу османските нашественици, с. 169 и сл.
²²Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 86, 92; Al. Kuzev. Die Beziehungen des Konigs von Vidin Ivan Sracimir zu den Osmanischen Herrschern. — Etudes Balkaniques, 3, 1971, S. 121—124.
²³Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 103.
²⁴Н. Мавродинов. Родословното дърво на царица Елена в Матейче. — ИБИД, 22—24, 1948, с. 206 и сл.; Ив. Божилов. Родословието на цар Иван-Александър, с. 162; Същият. Фамилията. . . , Прил. II, 2, с. 451—457.
²⁵Hr. Matanov. Parents, p. 116—7; Ив. Божилову Родословието. . ., passim.; същият. Фамилията..., Прил. II, 1, с. 435—451.
²⁶Е. П. Наумов. Сербия и Болгария в середине XIV в. К истории балканских государств в эпоху османского нашествия. — В: Социально-экономическая и политическая история Юго-восточной Европы до середины XIX в. Кишинев. 1980, с. 87 и сл. Виж и П. Ангелов. Югозападните български земи в политиката на цар Иван-Александър, с. 36 и сл.
²⁷К. Јиречек. Историја срба. Т. I, Београд, 1978, с. 138; Е. П. Наумов. Сербия и Болгария. . . , с. 92.
²⁸Lavra, III, No. 145.
²⁹Greg., III, p. 557—558.
³⁰Cant., III, p. 362—3; ГИБИ, XXII, c. 396; В. Гюзелев. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1352—1453 г. — ГСУФИФ, т. 64. кн. III, С., 1972, с. 58—59.
³¹G. Mercati. Notizie..., p. 320, 322; J. Darrouzes, Les Regestes..., V, No. 2518.
³²Iv. Dujcev, Rapports litteraires entre les Byzantins, les Bulgares et les Serbes aux XIV-е et XV-e siecle. — In: Моравска школа и ньено доба, p. 86 (с цитираната литература).
³³A. Guillou, Les archives de Saint-Jean-Prodrome sur le mont Menecee. Paris, 1955, Appendice VIII, 2, p. 193; Kp. Станчев. А. Джурова. Археографски бележки от Националната библиотека в Атина. — Старобългарска литература, IX, 1981, с. 64—67.
³⁴Виж Д. Болутов. Български исторически паметници на Атон. С., 1961, с. 35Пътеписът на монаха Икай е публ. от Khitrovo. Itineraires russes en Orient. Geneva, 1899, p. 261 sq.
³⁵Г. Острогорски. Серска област..., c. 139; P. Михаљчић. Крај..., c. 151.
³⁶Chalc., I, p. 30; Виж още Ив. Дуйчев. От Черномен до Косово поле, с. 558—559, бел. 34.
³⁷J. Bogdan, Ein Beitrag zur Bulgarischen und Serbischen Geschichtschreibung. — Archiv fur Slav. Philologie, 3—4, 1890, S. 528.
³⁸Използвам румънския превод на хрониката в: Cronici turcesti privind tarile Romane, p. 299.
³⁹Спиридон Йеросхимонах. История во кратце о болгарском народе словенском. С., 1902, с. 90. За тези изворови податки виж Хр. Матанов. Към въпроса за участието на българите в Черноменската битка (26. IX. 1371 г.). — В: България и Балканите (681—1981). С., 1983, с. 143—144.
⁴⁰Подробно виж у Hr. Matanov. Le Mont Athos et les rapports politiques dans les Balkans durant la deuxieme moitie du XIV-е siecle. — ЕВ, 2, 1981, p. 69 sq.
⁴¹За този спор виж Fr. Dolger. Die Muhle von Chantax. — In: Fr. Dolger, Byzantinisch Diplomatik, Ettal, 1956, S. 189—203.
⁴²Chil., No. 152, p. 321—322.
⁴³Соловјев-Мошин, Грчке повеље..., с. 272—273, 277.
⁴⁴Посещението на деспот Углеша в Зограф е засвидетелствано в т. нар. „Своден хрисовул” на манастира. Виж. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 546. Виж. още М. Lascaris, Deux „chrysobulles” serbes pour Lavra, p. 13, n. 8.
⁴⁵Kutl., No. 26, p. 103; No. 36, p. 136.
⁴⁶Хр. Матанов, Към въпроса за участието..., с. 144 и сл.
⁴⁷За това съчинение, дълго време приписвано на византийския историк Георги Сфранцес, виж: F. В. Falier-Papadopoulos, Phrantzes est-il reelement Tauteur de la Grande chronique qui porteson nom. — ИБАИ, IX, 1935, p. 177 и сл.; R. J. Loenertz. Autour du Chronicon Maius attribue a George Phrantzes. — In: R. J. Loenertz, Byzantina et Franco-Graeca. Articles parus de 1935 a 1966. Roma, 1970, p. 3—45. Е. Д. Джагацпанян. Большая хроника Псевдо-Сфрандзи в историография. — Вестник Ереванского Университета, Общ. науки, т. 38, кн. 2, 1979, с. 153—162. Вж. още литературата, посочена у Hr. Matanov, R. Zaimova, West and Post-byzantine source evidence... , p. 56, n. 65
⁴⁸Pseudo-Phrantzes, p. 194, XIII; П. Ангелов. Сведения на Псевдо-Сфранцес за българската история, с. 20.
⁴⁹Migne, PG, t. 154, col. 976 В—С.
⁵⁰R. J. Loenertz. La premiere insurrection d’Andronic Paleologue (1373). — Echo d’Orient, 38, 1939, p. 334—335; P. Schreiner, Kleinchroniken, I, No. 9, ²⁶За събитията виж P. Charanis. The Strife among the Palaeologi and the Ottoman Turks. Byz., 16, 1942—1943, p. 103.
⁵¹П. Шрайнер. Българска принцеса в Генуа и Италия. — ИПр, 3, 1982, с. 64.
⁵²Zogr., No. 47.
⁵³Hr. Matanov. Le Mont Athos. ... p. 93—94.
⁵⁴Hr. Matanov, R. Zaimova. West and Post-byzantine source evidence..., p. 57—59. Участие на цар Иван Шишман в събитията във Византия през 1376 г. е склонна да допусне и Ел. Тодорова (Отношенията на Добротица с генуезците. — В: Средновековна България и Черноморието, с. 116).

 

 

2. De genere bulgarorum*

 

Както бе вече изтъкнато, връзките между България и феодалните княжества в Македония през втората половина на XIV век не могат да се разглеждат само в политическата сфера. През този период, независимо от неблагоприятната политическа ситуация, изворите са съхранили интересни и изключително важни сведения за българския характер на населението в Македония, сведения, които се вливат в общия поток на данните за българския етнически облик на тази географска област⁵⁵.

Още през 1932 г. Иван Сакъзов публикува нотариалните записки на венецианския нотариус от о-в Крит Маноли Брешиано, открити от него във Венеция (Archivo di stato)⁵⁶. В тези нотариални записки, водени в периода 1381—1383 г., са се вписвали данни за продажби и освобождаване на роби, пленени от османците в хода на техните завоевания в балканските земи. Сведения за тези роби венецианският нотариус е вземал от самите тях. Именно затова сведенията от неговите записки са изключително ценни, защото говорят за българско самосъзнание на населението в Македония. На о-в Крит са били продавани и освобождавани много роби българи, гърци, власи, сърби, руси, татари и др., но всички роби от Македония — като се започне от Скопие, та до околностите на Солун и до Костур и Преспа — са записани като българи (de genere Bulgarorum) c изключение на ограничен брой гърци и власи. Споменават се роби българи от Прилеп — града, в който се е родил и известният българин богослов Акиндин⁵⁷, от Костур, Сяр, Девол, Воден, Велес, Мелник, Солунско, Скопие, Преспа, Кюстендилско, та дори и от албанските земи и земите на „Деспотата” (вероятно Южен Епир)⁵⁸. Тук не става въпрос за това, че тези роби са били записвани като българи според личната преценка на венецианския нотариус, а за сведения за народността им, получавани лично от тях. Това е очевидно от начина на записване на родните им места (например Ismelnichi — от Мелник).

От документите на нотариуса Маноли Брешиано могат да се направят няколко важни извода. Първо, трябва да се подчертае, че славянското население в Македония не само е било смятано за българско от византийци, сърби и др., но и самото то е имало българско народностно самосъзнание. Второ, прави впечатление, че в тези документи от 1381—1383 г. няма никаква следа от сръбско население в Македония, дори и в тези нейни области, където изворите от първата половина на XIV век са засвидетелствали опити за сръбска колонизация. В записките на Маноли Брешиано само три пъти се споменава за роби сърби: двама от тях са от Castelo (Castellnovo — Ново Бърдо(?) и един от Прищина⁵⁹. И, трето, огромното болшинство от робите българи от Македония са били жители не на селата, а на градовете. Подчертаваме това, защото много често в литературата се твърди, че българското население в тази област живеело предимно в селата. Впрочем по всяка вероятност голяма част от българите роби на о-в Кипър, за които споменава кипърският историк Леонтий Махера в 1373—1374 г., също са били пленени при грабителските походи на османците в югозападните български земи след битката при Черномен⁶⁰.

Нека спрем вниманието си и на една приписка към гръцки ръкопис от творби на св. Йоан Златоуст, съхраняван във флорентинската библиотека Лауренциана, на която наскоро се спря П. Шрайнер. Както отбелязва известният немски византинист по този въпрос, „обилието на неоповестени и неизвестни византийски текстове прави от време на време възможно и откриването на нови извори за средновековната българска история”⁶¹ и нека прибавим — и за българския характер на населението в Македония. Въпросната приписка в български превод гласи:

„Нека тази книга ме съпровожда при бягството,
мен, уж недостойно и христолюбиво чедо
от прочутия остров на Пелопс
от тъй наречения град Леондарион.
Намерих я в селище край Вардар,
отвлечена от някакви българи... “⁶².

По палеографските си особености, а и според някои податки в текста приписката може да се датира в самия край на XIV век, или, с други думи, тя се явява нов извор за българското население във Вардарската долина в интересуващия ни период. Нека пак си послужим с думите на нейния последен издател П. Шрайнер: „Сведението на публикуваната. . . приписка може да се разглежда като една податка, която допълва вече изградената представа”⁶³.

Сведенията, които имаме за българското население в Македония, население с будно народностно самосъзнание, обясняват защо дори и в периоди, когато тази област е била откъсната от българската държава, сред населението й е бил жив духът за общност на народностната съдба. Това особено ярко проличава от обръщението към българския светец Иван Рилски в края на синаксарното житие, съхранявано в библиотеката на охридската църква „Св. Богородица — „Св. Климент” (края на XIV в.): „Моли се на всемилостивия Господ да спаси твоите сънародници — еднородния ти български народ”⁶⁴.

Освен изворите от втората половина на XIV век внимание заслужават и многобройните късни извори от най-разнообразен произход. В тези извори още твърде отрано — от XV и XVI век — се проявава тенденция на югозападните български земи и във времето на феодалния сепаратизъм от втората половина на XIV век да се гледа като на част от българското царство, а на техните владетели — като на български владетели. Така например сръбският писател Михаил от Островица, писал в Полша между 1497 и 1501 г., но вероятно живял за известно време в Желигово, е отбелязал, че сръбският цар Урош дал на двамата братя Вълкашин и Углеша да управляват „българското царство”. Техните владения в Македония са обозначени като „българска земя”, а наследникът на Вълкашин — крал Марко — като „български княз”⁶⁵. Като „крал на България” е отбелязан Вълкашин и в хрониката на албански феодал Джовани Музаки (1510 г.)⁶⁶. Особено многобройни са сведенията за крал Марко като за „български владетел”. Като такъв той е споменат освен в хрониката на Псевдо-Сфранцес и Дж. Музаки още в много поствизантийски и западни исторически съчинения от XVI и XVII век⁶⁷. Крал Марко е наречен „владетел на България (или на българите)” в почти всички гръкоезични исторически съчинения от XVI век насетне, в които се споменава за него. Първото такова съчинение в хронологическо отношение е анонимната „Хроника за турските султани” (края на XVI в.)⁶⁸. Следва известната хроника на Псевдо-Сфранцес и най-известното гръкоезично историческо съчинение от XVII—XIX век — т. нар, „Книга историческа” (Хроника на Псевдодоротей)⁶⁹. Схващането, че този феодал от югозападните български земи е бил български владетел е било толкова силно разпространено, че дори критският художник Георги Клондзас в своята илюстрирана „Хронография” от 1590—1592 г. го е изобразил като последен български цар в Търново⁷⁰. В това отношение не правят изключение и еврейският хронист Йосиф Бен Йошуа (XV век), хърватският хронист Иван Томашич (XV век), далматинският поет Андрей Качич Миошич (XVII век) и др.⁷¹. Интересно е, че и Северна и Североизточна Македония, владенията на братя Драгаши, където сръбското влияние е било относително по-силно, в трудовете на османските историци и географи от XVII век също е наречена „българска земя”. Хаджи Калфа нарича Велбъжд „столица на българите”, а Саадедин и Рамазан-заде (XVII век) назовават Константин Драгаш „владетел в българската област”⁷².

Интересно е да се проследи и начинът, по който историята на югозападните български земи през XIV век е пресъздадена в трудовете на първите български възрожденски историци. Според Паисий Хилендарски от края на XIII век до османското завладяване българите били разделени на две: охридски и търновски. Сръбският цар Стефан Душан според него завладял охридската българска земя от „българския крал Вълкашин”, който бил от „българско царско потекло, сродник на Елена, Душановата царица”. Крал Вълкашин успява да възвърне своята българска земя след смъртта на Стефан Душан и бил „последният български и сръбски крал в Охрид”⁷³.

Според Спиридон Йеросхимонах в края на XIV век българската земя била разделена на четири дяла, като югозападните им части били управлявани от две сестри на цар Иван Шишман: първата била омъжена за Вълкашин и владеела „Охрид и всички варварски градове”, а втората — за „някой си сярски княз Константин” и владеела областта Доспат⁷⁴.

И двамата български историци от края на XVIII век — независимо от това, че грешат в историческите подробности, гледат на югозападните български предели като на неразделна част от българската територия и държава.

Всички тези сведения показват силата на българската етно-културна традиция в Македония, традиция, която се оказва достатъчно жилава, за да заличи последствията от сръбската власт в тази област. Решаваща роля в този процес изиграва както българското етническо самосъзнание на населението, така и „българската държава на духа” (според определението на акад. Д. С. Лихачов) — влиянието и разпространението на българската писменост и култура и въобще на българските културни традиции и достижения. В периода на разпадането на сръбското царство и след това много бързо изчезват изображенията на сръбския светец св. Сава от фреските в църквите и манастирите в Македония и се наблюдава повсеместно връщане към почитането на традиционните български светци Климент Охридски, Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Яким Осоговски, Гаврил Лесновски и др. Още по-голямо значение играе обстоятелството, че културните центрове в Македония въпреки сръбското влияние от първата половина на XIV век в общи линии продължават своето съществуване като български културни и религиозни средища. Впрочем и сръбското влияние в надписите, сигнатурите и другите писмени паметници не трябва да се надценява, тъй като дори и в първата половина на XIV век юсовата редакция не изчезва напълно⁷⁵, а през втората половина на века отново става доминираща. Българското културно влияние не изчезва и в Охрид и околните манастири с преобладаващо византийско духовенство. През втората половина на XIV век тук бил съставен синаксарен пролог, който съдържа жития на известните български светци Иван Рилски, Петка Търновска, Иларион Мъгленски, Михаил Воин и др., и бил преписан историческият разказ „Чудото на свети Георги с българина”, като преписът стои близо до първоначалната редакция⁷⁶. Като български културни средища продължават да съществуват манастирът „Трескавец” край Прилеп, срепчанският манастир „Св. Йоан Продром”, манастирите и църквите в Скопската област, желиговският манастир „Св. Богородица” (тук българският книжовник Владислав Граматик въз основа на български изводи съставя през втората половина на XV век прочутите си енциклопедични сборници), Лесновският манастир, църквите и манастирите във Велбъждско и Кратовско и др.⁷⁷ Всички те се развиват под силното влияние на Търновската и Светогорската книжовна школа, а огромната част от книжовната им продукция по език и правопис са типични образци на Търновската книжовна школа⁷⁸. Българските книжовни и културни средища в Македония през XIV век имат предимно местно значение за съхраняване, развитие и разпространение на книжовността⁷⁹, но същевременно изпълняват много важни народозащитни функции.

Независимо от обстоятелството, че югозападните български земи в края на XIII и целия XIV век изживяват един неблагоприятен в политическо отношение период, тъй като били откъснати от естествения си политически и културен център — българската държава, те не загубват българския си етнически облик, българското самосъзнание на населението, българските си културни традиции. И след XIV век те продължават да се развиват като неразделна част от българската етническа територия, като една от областите, в които се изковават устоите на българската нация.

 

^*По род българин.
⁵⁵Й. Иванов. Българите в Македония, passim; Македония. Сборник от документи и материали, passim.
⁵⁶Ив. Сакъзов. Новооткрити документи от края на XIV век за българи от Македония, продавани като роби. — МПр, 2—3, 1932, с. 1—63.
⁵⁷За родното място и произхода на Акиндин сведения има в житието на св. Макарий („Акиндин, който отрасна в Пелагония, беше по род българин...”) Виж G. Mercati, Notizie... , p. 12.
⁵⁸Ив. Сакъзов. Новооткрити документи..., с. 21 и 22, 23 и сл. За споменаванията за българи в Епир през XIV в. виж Хр. Матанов. Два малко използвани извора за българи в Епир и Тесалия през XIV век. — Векове, 5, 1982, с. 81—87.
⁵⁹Ив. Сакъзов. Новооткрити документи. . . , с. 18—19.
⁶⁰P. Tivcev. The War between Cyprus and Genoa in 1373—1374 and the Participation of Bulgarians in it. — EH, III, 1969, p. 124 sq.
⁶¹П. Щрайнер. Приписка за българи край Вардар. Бележки върху наименованието „българи” в средно- и късновизантийските извори. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Българската държава ярез вековете. Т. I. Средновековната българска държава. С., 1982, с. 271.
⁶²Пак там, с. 217—218.
⁶³Пак там, с. 224—225.
⁶⁴Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 43.
⁶⁵Й. Иванов. Българите в Македония, с. 41; Константин из Островицы. Записки яничаря. М., 1978, с. 48 и сл.
⁶⁶С. Hopf. Chroniques. . . , p. 281.
⁶⁷Hr. Matanov, R. Zaimova. West and Post-Byzantine source evidence..., p. 61.
⁶⁸Γ. Σώρας, Χπονικὸν περὶ τῶν τούρκων, σουλτάνων, Ἀθῆναι,  1958, σ. 29.
⁶⁹Използвам най-старото издание на хрониката, екземпляр от което се съхранява в Народната библиотека “Кирил и Методий” (БИА, Р гр. 761.1). Тъй като заглавието й е прекалено дълго и неудобно за цитиране, използвам съкратено заглавие Βιβλίον ίστορικον,  σ. 411—412.
⁷⁰Ἀθ. Παλιύρας, Ὀ Ζωγράφος Γεώργιος Κλόντζας (1540 ci. – 1608) καὶ αὶ μικρογραφὶαι τοῦ κώδικου αὐτοῦ, Ἀθῆναι, 1977, F. 70 R.
Вж. и рецензията на С. Кисас (Зограф, 9, 1978, с. 71—72).
⁷¹Й. Иванов. Българите в Македония, с. 42—43.
⁷²Пак там, с. 45.
⁷³Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. Под редакцията на П. Динеков, С., 1984, с. 69, 71—72.
⁷⁴Спиридон Йеросхимонах. История во кратце. . . , с. 89—90.
⁷⁵Това фактически показва и анализът на Н. Џумурова-Јањатова. Одразот на српската редакција на црковно-словенскиот јазик врз натписите, сигнатурите и свитоците во некои цркви во Северна Македонија. — Културно наследстево во СР Македонија, XVI, Скопије, 1975, с. 59 и сл.
⁷⁶Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С 1969, с. 135—147.
⁷⁷Огромната част от изворовия материал за тези книжовни средища е събран от Й. Иванов (Български старини из Македония).
Подробен анализ на книжовните средища в История на България. Т. III. Втора българска държава. С., 1982, с. 348—442; В. Гюзелев. Училища, скрипотории, библиотеки и знания в България (XIII—XIV век). С., 1985, с. 97—118.
⁷⁸История на България. Т. III, Втора българска държава, с. 438; В. Гюзелев. Цит. съч., с. 100—109.
⁷⁹В. Гюзелев. Цит. съч., с. 64.

 

 

Използвани извори и литература

 

I. Извори

 

Acta et diplomats res Albaniae mediae aetatis illustrantia, II, ed. L. Thalloczy, C. Jirecek, M. Šufflay, Vindobonae. 1918.
Actes de Chilandar, Première partie; Actes grecs, éd. L. Petit, BBp, Приложение к 17 тому, 1911.
Actes d’Esphigmenou. Textes, édition diplomatique par J, Lefort. Paris, 1973. Actes de Kutlumus; éd. P. Lemerie, Paris, 1945.
Actes de Lavra, III, ed. P. Lemerie, A. Guillou, N. Svoronos. D. Papachryssanthou, Paris, 1979.
Actes de Lavra, IV, Etudes historiques, actesi serbes, compléments et index par P. Lemerie, A. Guillou, N. Svoronos, D. Papachryssanthou, S. Ćircović, Paris, 1982.
Actes de Pantocrator, éd. L. Petit, BBp, Приложение к 10 тому, 1907, № 2
Actes de Saint-Panthéléèmon. éd. P. Lemeple, G. Dragon, S. Circovic, Paris, 1982.
Actes de Zographou, éd. W. Regel, E. Kurtz, B. Koradlev. — BBp, Приложение к 10 тому, 1907, № 1.
Αλεζουδις, Α. Δὐο σημειώματα ἔκ χειρὀγραφων. ΔΙΕΕΕ, ΙV, 1892.
Балабанов, К. Новооткривени портрети краља Марка и краља Вукашина у Марковом манастиру. — Зограф, I, 1966.
Балабанов, К. Новооткривени портрети на кралот Марко и кралот Волкашин во Марковиот манастир. — В: Културно наследство, III, Скопје, 1967.
Bogdan, J. Ein Beitrag zur Bulgarischen und Serbischen Geschichtschreibung. — Archiv für Slav. Phillogie, III—IV, 1980.
Богдановић, Д. Каталог ћирилских рукописа манастира Хиландара. Београд, 1978.
Βρανουσης, Λ. Τὸ χρονικον τῶν Ἰωαννὶνων κατ’ ἁνὲκδοτον δημόδη ὲπιτομήν. – Ἐπετηπιὶς τοῦ Μες. ‘αρχείου, 12, 1962.
Gregoras, N. Byzantina Historia, I—III, ed. L. Schopenus, Bonnae, 1829—1850.
Гръцки извори за българската история. Т. XXII, С., 1980.
Гръцки извори за българската история. Т. XXV, С., 1983.
Guillou, A. Les Archives de Saint-Jean-Prodrome sur le mont Ménécée, Paris, 1955.
Даничић, Ђ. Животи краљева и архиепископа српских. Загреб, 1866, (= Variorum Peprints, London, 1972).
Darrouzes, J. Ekthesis nea. Manuel des pittakia du XIV-е siècle. — REB, 27, 1969.
Darrouzes, J. Régestes des actes du Patriarchat de Constantinople, I. Les actes des partriarches, F. V. Les Régestes de 1310 a 1376, Paris, 1977.
Дероко, А. Средњевековни градови у Србији, Црној гори и Македонији, Београд, 1950.
Димитријевић, С. Нова серија нових врста српског средњовековног новца.—Старинар, XV—XVI, 1964.
Димитријевић, С. Динар цара Константина Дејановића. — Нумизматичар, 2, 1979.
Dölger F., Wirth. P. Regesten der Kaiserurkunden des Oströmischen Reiches, V, Munchen, 1965.
Дуйчев, И. Из старата българска книжнина, Т. II, С., 1944.
Живкова, Л. Четвероевангелието на цар Иван-Александър. С., 1980.
Zacharia von Lingenthal К. Е. Prooemion zu Chrysobullen von D. Cydones. — Sitzungberichte der Kon. preuss. Akademie des Wiss, zu Berlin, II, 1888.
Σωρας, Γ.  Χπονικὸν περὶ τῶν τούρκων, σουλτάνων, Ἀθῆναι,  1958
Иванов, Й. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност. С., 1915.
Иванов, Й. Български старини из Македония, С., 1970.
Ивановић, М. Натпис младог краља Марка са цркве Св. Недеље у Призрену. — Зограф, 2, 1967.
Ильинский, Г. Запись в Лесновском Паренесисе Ефрема Сирина 1353 г. — Сп. на БАН, 55, 1933.
Ioannis Cantacuzeni imperatoris historiarum libri IV, cura L. Schopeni, I—III, Bonnae, 1828—1832.
Khitrovo, S. F. Itinéraires russes en Orient, Geneva, 1899.
Каждан, А. П. Два поздневизантийских акта из собрания П. И. Севастьанова. — ВВр, 2, 1949.
Константин из Островици. Записки яничаря. М., 1978.
Кодов, X. Опис на славянските ръкописи в библиеотеката на БАН. С., 1969.
Krekić, В. Dubrovnik (Raguse) et le Levant au Moyen âge, Paris, 1960.
Chronica Ragisina Junii Resti, Zagreb, 1893.
Cronici turceşti privind ţarile Române, I, ed. M. Guboglu şi M. Mehmed, Bucureşti, 1966.
Laonici Chalcocandilae historiarum demonstrations, I, ed. E. Darkò, Budapestini, 1922.
Laurent, V. Un acte grec inédit du despote serbe Constantin Dragas. — REB, 5, 1947.
Lascaris, M. Actes serbes de Vatopedi. — ВSI, VI, 1935—1936.
Lascaris, M. Deux „chrysobulles” serbes pour Lavra. — Хиландарски зборник, I, Београд, 1966.
Lemerle, P., Soloviev, A. Trois chartes de souverains serbes, conservées au monastere de Kutlumus (Mont Athos). — SK, X I, 1940.
Ljubić, S. Listine o odnošajih izmedu južnega slovenstva i Mletačke republike. Zagreb, IV, 1874.
Ljubić, S. Opis jugoslovenskih novaca. Zagreb, 1875.
Македония. Сборник от документи и материали. С., 1979.
Манојловић, Љ. Илустровани календар во Марковом манастиру. — ЗЛУ, 9, 1973.
Матије Властара Синтагмат. Словенски превод времена Душанова. Изд. Ст. Новаковић, Београд, 1907.
Mayendorff, J. Projets de concile oecumenique en 1367. Un dialogue inéedit entre Jean Cantacuzène et le légat Paul. — DOP, 14, 1960.
Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. Съставителство и превод от османотурски език, Мария Калицин. С., 1984.
Mercati, G. Notizie di Procoro e Demetrio Cydone, Studi е Testi, 56, Roma, 1931.
Milkosich, F., Müller, J. Acta Patriarchatus Constantinopolitani (1340— 1402), I, Vindobonnae, 1876.
Милюков, П. H. Християнския древности Западной Македонии. — ИРАИК, IV, I, 1899.
Monumenta Ragusina, Libti Reformationum, III—IV. Zagrabiae, 1888—1896.
Monumenta Serbica spectantia historiam Serbiae, Bosnae, Ragusii, ed. Fr. Miklosich, Viennae, 1858 (Reprint Graz, 1964).
Мошин, В. Акти из светогорских архива. — Споменик САН, 91, 1939.
Мошин, В., Славела, JI., Илиееска, К. Грамотата на Вук Бранковик. — В: Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, Т. I, Скопије, 1975.
Мушмов, Н. Античните монети на Балканския полуостров и монетите на българските царе. С., 1912.
Новаковић, С. Законик цара Стефана Душана 1349 и 1354 г. Београд, 1898.
Новаковић, С. Законски споменици српских држава средњег века. Београд, 1912.
Ношпал-Никуљска, Н. За ктиторската композиција и натписот во Марковиот манастир — с. Сушица, Скопско. — ГИНИ, XV, 2, 1971.
Ношпал-Никуљска, Н. Прилог за манастират Св. Андреј на р. Треска на брегот на езерото Матка. — В: Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија. Т. I, Скопије, 1975.
Окуньев, Я. JI. Грађа за историји српске уметности: 2. Црква Св. Богородица-Матеич. — ГСНД, 7—8, 1930.
Орбин, М. Краљевство словена. Београд, 1968.
Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. Под редакцията на П. Динеков. С., 1984.
Παλιυρας, Ἀθ.  Ὀ Ζωγράφος Γεώργιος Κλόντζας (1540 ci. – 1608) καὶ αὶ μικρογραφὶαι τοῦ κώδικου αὐτοῦ, Ἀθῆναι, 1977
Πελεκανιδης,  Στ.  Βυζαντινὰ καὶ μεταβιζαντινὰ μνημεία τῆς Πρὲσπας. Θεσσαλονίκη, 1960
Петковић, В. Натписи и записи. — Старинар, II, 1923.
Politis, L. Griechischen Handschriften der Serbischen Kaiserin Elisabeth, — BSI, 2, 1930.
Pseudo-Kodinos. Traité des offices. Ed. J. Verpaux, Paris, 1966.
Радојичић, Ђ. Сп. Листина манастира Петре од октобра 1395 г. као извор за хронологију битке на Ровинама. — Богословље, 2, 1927.
Расолкоска-Николовска, 3. Црквата „Св. Ѓеорги” во Горен Козјак во светлината на новите изпитувања. — В: Симпозиум 1100 г. од смртта на Кирил Солунски, Т. I, Скопије, 1970.
Сакъзов, И. Новооткрити документи от края на XIV век за българи от Македония, продавани като роби. — МПр., 2—3, 1932.
Saria, В. Iz numizmatičke zbirke Narodnog muzeja u Beogradu, IV. Kičevska ostava. Prilog staro-srpskoj numizmatici. — Старинар, 3, 1924—1926.
Синдик, Д. Српске повеље у светогорском манастиру Светог Павла. — Miscellanea, VI, 1978.
Словенски ракописи во Македонија, Т. I, Скопије, 1971.
Schreiner, P. La Chronique brève de 1352. Texte, traduction et commentaire. Troisième partie: de 1342 à 1348. — OChP, XXXI, 2, 1965.
Schreiner, P. Die Byzantinischen Kleinchroniken, I, Einleitung und Text, Wien, 1975.
Соловјев, А. Одабрани споменици српског права од XII до краја, XV века. Београд, 1926.
Соловјев, А. Повеље цара Уроша у Хиландарском архиву. — Богословље, 2, 1927.
Соловјев, А. Повеля крља Душана о манастиру Св. Николе у Врањи. — ПКЈИФ, 7, 1927.
Соловјев, А., Мошин, В. Грчке повеље српских владара. Београд, 1936 (Variorum Reprints, London, 1980).
Спиридон Йеросхимонах. История во кратце о болгарском народе словенском. Изд. В. Златарски, С., 1902.
Sphrantzes, G. Memorii (1401—1472). În anexă Pseudo-Phrantzes: Macarie Melisenos Cronica (1258—1481). Ed. V. Grecu, Bucureşti, 1966.
Станчев, Кр., Джурова, А. Археографски бележки от Националната библиотека в Атина. — Старобългарска литература, IX, 1981.
Старе српске биографије XV и XVII века. Цамблак, Константин, Паисије. Превео Л. Мирковић, Београд, 1936.
Стојановић, Љ. Стари српски записи и натписи. Т. I, Београд, 1902, (Фототипно изд. Београд, 1982).
Стојановић, Љ. Стари српски родослови и летописи. Београд — Сремски. Карловци, 1927.
Суботић, Г., Кисас, С. Надгробни натпис сестре деспота Јована Углеше на Маникејској гори. — ЗРВИ, 16, 1975.
Thalloczy, L., Jireček, C. Zwei Urkunden aus Nordalbanien. — Archiv für Slav. Philologie, 21, 1899.
Θεοχαριδης, Γ. Μία διαθἠκη καὶ μία δίκη βυζαντινὶ, Ἀνεκδοτα Βατοπεδινὰ ἒγγραφα τοῦ ΙΔ αἰώνος περὶ τῆς μόνη Προδρόμου Βεροίας. Θεσσαλονίκη, 1962.
Tinnenfeld, F. Proomion zu Kaiserurkunden, verfaßt von Dem. Kydones. — BSL, XLIV, 2, 1983.
Тричковић, P. Српска црква средином XVII века. — Глас САНУ, СССХХ, Од. ист. наука, књ. 2, 1980.
Флоринский, Т. Памятники законодательной деятелности Душана, царя сербов и греков. Киев, 1888.
Heuzey, L. Jugement synodale en faveur du couvent de la Panaghia des Grandes-Portes. — REG, 32, 1919.
Hopf, C. Chroniques gréco-romanes inédites ou peu connues. Berlin, 1873.
Цонев, Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, Т. I, C., 1910.
Ягић, В. Константин Филозоф и његов живот Стефана Лазаревића, деспота српског. — Гласник СУД, 42, 1875.II.

 

II. Литература

 

Ангелов, Д. Аграрните отношения в Северна и Централна Македония през XIV век. С., 1958.
Ангелов, Д. По въпроса за населението в Македония през средновековната епоха. — Изкуство, 4—5, 1962.
Ангелов, Д. История на Византия, Т. III, C., 1972.
Ангелов, Д. Средновековният Велбъдж (VII—XIV в). — В: Кюстендил и Кюстендилско. С., 1973.
Ангелов, П. Сведения на Псевдо-Сфранцес за българската история, — Векове, 3, 1976.
Ангелов, П. Грамотите на Стефан Душан за манастира „Св. Никола Мрачки” и българо-сръбските отношения. — ИПp., 1, 1979.
Ангелов, П. Названията „България” и „българи” в титулатурата на сръбските крале от XIV век. — Векове, 2, 1979.
Ангелов, П. Демографският облик на град Охрид през XIII—XIV век. — Векове, 5, 1981.
Ангелов, П. Българо-сръбските политически отношения при царуването на Иван-Александър (1331—1371 г.) и Стефан Душан (1331—1355 г.). — Год. на СУ ИФ, т. 72, 1978, С., 1982.
Ангелов, П. Българи и сърби в борбата срещу османските нашественици. — В: България и Балканите (681—1981). С., 1982.
Ангелов, П. Югозападните български земи и политиката на цар Иван-Александър. — Векове, 4, 1983.
Asdracha, С. Les Rhodopes au XIV-e siècle. Histoire administrative et prosopographie. — REB, 34, 1976.
Barker, J. Manuel II Palaeologus. A Study in Late Byzantine Statemanship. New Jersey, 1969.
Bartusis, M. C. Chrelja and Momčilo: Occasional Servants of Byzantium in XIV-th Century Macedonia. — ВSI, XLI, 2, 1980.
Beldiceanu-Steinherr I. La conquête d’Adrinople par les Turcs et la valeur des chroniques ottomanes. — TM, I, 1965.
Binon, S. Les origines legendaires de Xeropotamou et de Saint Paul de l’Athos, Louvain, 1942.
Битракова-Грозданова, В. Прилог кон Охридската ковница од XIV век. — Историја, 1, 1971.
Благојевић, М. Земљорадња у средњовековној Србији. Београд, 1973.
Благојевић, М. Сувладарство у срапским земљама после смрти цара Уроша. — ЗРВИ, 21, 1982.
Богдановић, Д. Измирење српске и византијске цркве. — В: О кнезу Лазару. Научни скуп у Крушевцу 1971. Београд, 1975.
Богдановић, Д., Ћурић, В., Медаковић, Д. Хиландар, Београд, 1978.
Божилов, И. България при Асеневци. — ИПр., 2, 1980.
Божилов, И. Родословието на цар Иван-Александър. — ИПр., 3—4, 1981.
Божилов, И. Фамилията на Асеневци (1186—1460). Генеалогия и просопография. С., 1985.
Болутов. Д. Български исторически паметници на Атон, С., 1961.
Бојаник-Лукач, Д. Како турците го превзеле Скопије (1391 г.) — Зб. музеја на град Скопије, 11 — 12, 1965—1966.
Vacalopoulos, A. History of Macedonia (1354—1833). Thessaloniki, 1973.
Verpaux, J. Les oikeioi. Notes d’histoire institutionnelle et sociale. — REB, 23, 1965.
Gelzer, H. Der Patriarchat von Achrida. Leipzig, 1902.
Γονης, Δ. Τὸ συγγραφικόν ἒργον τοῦ οὶκουμενικοῦ πατριάρχοτυ Καλλίστου, Α’. Ἀθῆναι, 1980
Грачев, В. П. Сербская государственность в X—XIV вв. Критика теории „жупной организации”. М., 1972.
Grozdanov. Tsv. Wolkashin, Uglhescha, Marco and the Ohrid Archbischopric. — Macedonian Review, 2, 1975.
Грозданов, Ц. Охридското зидно сликарство од XIV век, Охрид, 1980.
Грозданов, Ц. Охрид и Охридската архиепископија во XIV век. — Историja, I, 1980.
Грозданов, Ц., Ђорнаков, Д. Историјски портрети у Полошком (I). — Зоград, 14, 1983.
Грујић, P. Коjи је српски деспот умро као великосхимник Јован Каливит? — ГСНД, 15, 1932.
Guilland, R. Essai sur Nic. Gregoras. L’homme et Toeuvre. Paris, 1926.
Гюзелев, В. Chronicon Mesembriae. Бележки върху историята на българското Черноморие в периода 1366—1448 г. — ГСУИФ, т. 66, кн. 3, 1972—1973, С., 1975.
Гюзелев, В. Българската средновековна държава (VII—XIV в.). — ИПр. 3—4, 1981.
Гюзелев, В. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България (XIII—XIV век). С., 1985.
Dennis, G. The Reign of Manuel II Palaeologus in Thessalonika (1382—1387). Rome, 1960.
Dennis, G. The Second Turkish Capture of Thessalonica — 1391, 1394 or 1430? BL, 57, 1964.
Джагацпанян, Е. Д. Еще раз о турецком завоевании Фессалоники. — ВВp., 42, 1981.
Димитријевић, С. Новац града Смедереза. — В: Ослобођење градова у Србији од турака 1862—1867 год. Београд, 1970.
Димитријевић, С. Новац кнеза Лазара у односу на новац других обласних господара. — В: О кнезу Лазару. Научни скуп у Крушевцу 1971 г. Београд, 1975.
Динић, М. Душанова царска титла у очима савременика. — В: Зборник у част шесте стогодишњице законика цара Душана. Т. I, Београд, 1951.
Динић, М. За хронологију Душанових освајања византиских градова. — ЗРВИ, 4, 1956.
Динић, М. Област Бранковића. — ПКJИФ, 26, 1960.
Динић, М. Реља Охмучевић — историја и предање. — ЗРВИ, 9, 1966.
Dölger, F. Die Mühle von Chantax. — In: Fr. Dölger, Byzantinische Diplomatik, Ettal, 1956.
Дуйчев, И. Рилският светец и неговата обител. С., 1947.
Дуйчев, И. Мелник през средновековието. — В: Ив. Дуйчев, Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. С., 1972.
Дуйчев, И. От Черномен до Косово поле. Към историята на турското завоевание в Тракия през последните десетилетия на XIV век. — В: Българско средновековие. С., 1972.
Dujčev, Iv. Traits de polémique dans la peinture murale de Zemen. — ЗЛУ, 8, 1972.
Dujčev, Iv. Rapports littéraires entre les Byzantins, les Bulgares et les Serbes aux XlV-e et XV-e siècles. — В: Моравска школа и њено доба. Београд, 1972.
Ducellier, At. La façade maritime de l’Albanie au Moyen age. Durazzo et Valona du XI-е au XV-e siecle, Thessaloniki, 1981.
Ђурић, В. Три догаћаја у српској држави XIV века и њихов одјек у сликарству. — ЗЛУ, 4, 1968.
Ђурић, В. Радионица митрополита Јована Зографа. — Зограф, 3, 1969.
Ђурић, В. Мали град — Св. Атанасије у Костуру-Борије. — Зограф, 6, 1975.
Ђурић, В. Византијске фреске у Југославији. Београд, 1980.
Ђурић, Ив. Световни достојанственици у „Ектесис неа”. — ЗРВИ, 18, 1978.
Ђурић, Ив. Поменик светогорског протата с краја XIV века.— ЗРВИ, 20, 1981.
Ђурић, Ив. Евдокија Комнина и њен муж Константин Драгаш.— ЗРВИ, 22, 1983.
Ђурић, Ив. Сумрак Византије. Време Јована VIII Палеолога (1392—1448). Београд, 1984.
Ђорђевић, Ив. Сликарство XIV века у цркви Св. Спаса у село Кучевишту. — ЗЛУ, 17, 1981.
Живојновић, М. Светогорске келије и пиргови у Средњем веку. Београд, 1972.
Zakythinos, D. Etats-Sociétés-Cultures. En guise d’introduction. — In: Art et Société à Byzance sous les Paléologues, Venise, 1971 (=D. Zakythinos, Byzance: Etat, Société, Economie, London, Variorum Reprints, 1973).
Иванов, Й. Северна Македония. Исторически издирвания. С., 1906.
Иванов, Й. Старински църкви в Югозападна България. — ИБАД, III, 1912—1913.
Иванов, Й. Свети Иван Рилски и неговият манастир. С., 1917.
Иванова, В. Оряховският манастир и неговите грамоти. — ИИДвСофия, 11—12, 1931.
Inaldžik, Н. Od Stefana Dušana do Osmanskog carstva. — Prilozi za orijentalnu filologiju i istoriju jugoslovenskih naroda pod turskom vladavinom, 3—4, 1952—1953.
Inalcik, H. Les régions de Kruje et de la Dibra autour 1467 d’après les documents ottomans. — In: Deuxième conf. des Etudes Albanologiques, I, Tirana, 1969.
Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. С., 1978.
Јиречек, К. Српски цар Урош, краљ Вукашин и дубровчани. — В: Зборник К. Јиречека. Т. Београд, 1959.
Јиречек, К. Историја срба, Т. I. Политичка историја до 1537 г.; Т. II. Културна историја. Београд, 1978.
История на България, Т. III. Втора българска държава. С., 1982.
Историја народа Југославије. Т. I, Београд, 1953.
Историја српског народа. Т. I. Од најстаријих времена до Маричке битке (1371). Београд, 1981.
Историја српског народа. II. Доба борби за очувавье и обнову државе (1371—1537). Београд, 1982.
Историја Црне горе, II-1. Црна гора у доба Неманића. Титоград, 1970.
Историја Црне горе, II-2. Црна гора у доба обласних господара. Титоград 1970.
Иширков, А. Принос към етнографията на македонските славяни. Отговор на пррф д-р Цвийч. С., 1906.
Иширков, А. Македония, име и граници. — МПр, год. III, кн. 1, 1927.
Йорданов, В. Крали Марко. Историко-литературен преглед. С., 1916.
Йорданов, В. Чий княз е бил крали Марко? — ПСп., 61, 1900.
Ковачевић, Љ. Вук Бранковић. — Годишница Н. Чупића, 10, 1888.
Коледаров, П. Името Македония в историческата география. С., 1985.
Kuzev, Al. Die Beziehungen des Königs von Vidin Ivan Sracimir zu den osmanischen Herrschern. — Е В 3, 1971.
Lascaris, M. Deux chartes de Jean Uros, dernier Némanide (nov. 1372, ind. XI). — Byz, 25—27, 1955—1957.
Lecaque, P. Constantin Dragaš était-il le gendre du tsar bulgare Jean Alexandre? — East European Quarterly, 4, 1983.
Lemerle, P. Philippes et la Macédoine orientale à l’époque chrétienne et byzantine, Paris, 1945.
Loenerts, R.-J. Notes sur le regne de Manuel II Paléologue à Thessalonique. — ВZ, 50, 1957.
Loenertz, R.-J. Autour du Chronicon Maius attribué à George Phrantzès. — In: R.-J. Loenertz, Byzantina et Franco-Graeca. Articles parus de 1935 à 1966. Roma, 1970.
Loenertz, R.-J. La première insurection d'Andronic Paléologue (1373). — EO, 38, 1939.
Льокак, П. Зет ли е Константин Драгаш на българския цар Иван Александър? — В: Юбилеен сборник — 20 години Великотърновски университет (1963—1983), кн. 3, история, Велико Търново, 1984.
Мавродинова, Л. Земенската църква. История, архитектура, живопис. С., 1980.
Максимовић, Љ. Политичка улога Јована Кантакузина после абдикације. — ЗРВИ, 9, 1966.
Максимовић, Љ. Последнее године протостратор а Теодора Синадина. — ЗРВИ, 10, 1967.
Максимовић, Љ. Грци и Романија у српској владарској титули. — ЗРВИ, 12, 1970.
Максимовић, Љ. Византијска провинцијска управа у доба Палеолога. Београд, 1972.
Максимовић, Љ. Генеза и карактер апанажа у Византији. — ЗРВИ, 14—15, 1973.
Mаксимовић, Љ. Порески систем у грчким областима српског царства. — ЗРВИ, 17, 1976.
Matanov, H. Le Mont Athos et les rapports politiques dans les Balkans durant la deuxième moitié du XIV-е siècle. — EB, 2, 1981.
Mатанов, X. Един малко известен брат на цар Иван-Александър. — Beкове, 1, 1981.
Матанов, X. Към въпроса за участието на българите в Черноменската битка. — В: България и Балканите (681—1981). С., 1982. M атанов, X. Два малко използувани извора за българи в Епир и Тесалия през XIV век. Векове, 5, 1982.
Matanov, H. Radoslav Hlapen — souverain féodal en Macédoine méridionale durant le troisième quart du XIV-е siècle. — ЕВ, 4, 1983.
Matanov, H. Problems of the State Structures in the South-West Balkan Lands during the Second Half of the XIV-th Century. — EB, 1, 1984.
Matanov. H., Zaimova, R. West and Post-Byzantine source evidence about king Marko (kral Marko). — ЕВ, 2, 1985.
Матанов, X. Феодални княжества в югозпадните български земи, отразени в османската административно-териториална система. — ИПp., 5, 1984.
Матанов, X. Кой е бил деспот Константин от миниатюрите на Лондонското евангелие? — ИПр, 8, 1985.
Матанов, X. Произходът на феодалния род Драгаши (Деяновичи). — Веков е, 6, 1984.
Mavromatis, L. La prise de Skopije par les Serbes: date et signification. — TM, 5, 1973.
Mavromatis, L. La fondation de l’Empire serbe. Le kralja Milutin. Thessalonique, 1978.
Mavromatis, L. A propos des liens de dépendance en Epire à la fin du XlV-e siècle. — ЗPBИ, 19, 1980.
Mesai, F. Pléthon et le Platonism de Mistra. Paris, 1956.
Миљковић-Пепек, П. Црквата „Св. Спас” во с. Кучевиште—Скопско. — Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, Т. I, Скопје, 1975.
Мирковић, Л. Мрњавчевићи. —Старинар, III, 1924—1925.
Михайлов, С. За архитектурата и живописта на манастирската църква „Св. Андрей” на река Треска. — Археология, 1, 1968.
Михаљчић, Р. Селища. — ЗбФФ у Београду, IX—1, 1967.
Михаљчић, Р. Битка код Ахелоја. — ЗбФФ у Београду, XI. 1, 1970.
Михаљчић, Р. Крај Српског царства. Београд, 1975.
Mihaljćić, R. Continuité et discontinuité dans les structures de l’état serbe au XIV-е siècle. — Вalсaniсa, 11, 1980.
Мичев, M., Билярски, Я. Някои отъждествявания на местни и селищни имена в Рилската грамота на Иван Шишман. — ИБИД, 28, 1972.
Миятев, К. Погановският манастир. С., 1936.
Мошин, В., Пурковић, M. Хиландарски игумени Средњег века. Скопље, 1940.
Мутафчиев, П. Сръбското разширение в Македония през средните векове.— МПр. 4, 1931.
Мутафчиев, П. История на българския народ. Т. II. Второ българско царство, С., 1943.
Nastase, D. Le Mont Athos et la politique du Patriarchat de Constantinople, de 1355 à 1375. — Σύμμεικτα, 3,1979.
Наумов, Е. П. К вопросу о датировке некоторых сербских грамот второй половины XIV века. — Славянский архив, М., 1962.
Наумов, Е. П. К истории сербо-византийской границы во второй половине XIV века. — ВВр., 25, 1964.
Наумов, Е. П. К вопросу о подлинности некоторых сербских грамот XIV в.— Славянское источниковедение М., 1965.
Наумов, Е. П. Вторая Архилевицкая грамота как исторический источник. — В: Источники и историография славянского средновековья, М., 1967.
Наумов, Е. П. Феудалниот сепаратизам и политиката на Душан во 1342—1355 г. — Историjа, 2, 1968.
Наумов, Е. П. Петте последни години на Стефан Душан. Централната власт и феудалните групации во 1351—355 г. — Историjа, 2, 1970.
Наумов, Е. П. Южнославянский эпос и проблемы сербского средновековья.— В: Славянский и балканский фолклор, М., 1971.
Наумов, Е. П. Две которские грамоты Стефана Душана. — Вопросы истории славян, 4, 1972.
Наумов, Е. П. Трагите и остатоците от родословот на Дејановики. Византискиот историчар Халкокондил и неговиот списак на наследниците на Стефан Душан. — Историја, 1, 1974.
Наумов, Е. П. Господствующий класс и государственная власть в Сербии XIII—XV вв., М. 1975.
Наумов, Е. П. Свидетельства исторических источников о Марке кралевиче. (В период распада сербо-греческого царства — 1356—1371 гг.). Посебен отпечаток от Прилози. IX, 2. Одделение за општествени науки. Скопије, 1979.
Наумов, Е. П. Сербия и Болгария в середине XIV века. К истории балканских государств в эпоху османского нашествия. — В: Социально-экономическая и политическая история Юго-восточной Европы до середины XIX века. Кишинев, 1980.
Недељковић, Љ. Проблем новца деспота Јована Оливера. Прилог за историју српског народа. — Зб. Народног музеја у Београду, 5, 1967.
Недељковић, Љ. Сувладарски новци српских средњовековних владара. — Зб. народнот музеја у Београду, 8, 1975.
Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. — ИИД, 7—8, 1928.
Nicol, D. Meteora. The Rock Monasteries of Thessaly. London, 1963.
Nicol, D. The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus) ca 1100—1460, Dumbarton Oaks, 1968.
Nicol, D. The Last Centuries of Byzantium (1261—1453). New Jork, 1972.
Новаковић, С. Струмска област у XIV веку и цар Стефан Душан. — Глас СКА, 36, 1893.
Новаковић, С. Срби и турци. Историјске студије о првим борбама с најездом турском пре и после боја на Косову. Београд, 1960 (трето издание).
Ношпал-Никуљска, H. Новонастанатите историски услови во Македониja, изразени на една композиција од фреските во Марковиот манастир. — В: Зборник посветен на Д. Коцо, Скопје, 1975.
Ношпал-Никуљска, Н. Марковиот манастир — монумент како документ низ историјата. — В: Споменици за средновековната и поновата историјз на Македонија, Т. I, Скопије, 1975.
Окунев, Н. Л. Портреты королей-ктиторов в сербской церковной живописи. — BSI, 2, 1930.
Острогорски, Г. Автократор и самодржац. — Глас СКА, 164 и др. разред 84, 1935 (Г. Острогорски, Сабрана дела, Т. 4, Београд, 1970).
Ostrogorsky, G. Le grand domaine dans l’empite byzantin. — Recuiels de la Société J. Bodin, 4, 1949 (Г. Острогорски, Сабрана, дела, Т. 2, Београд, 1969).
Острогорски, Г. Душан и његова властела у борби са Византијом. — Зб. у част шесте стогодишњице законика цара Душана, I, Београд, 1951 (Г. Острогорски, Сабрана дела, Т. 3, Београд, 1971).
Острогорски, Г. Пронија. Прилог историји феудализма у Византији и јужнословенским земљама. — В: Г. Острогорски, Сабрана дела, Т. 3, 1971.
Ostrogorsky, G. Byzance, état tributaire de Temprire turc. — ЗPВИ, 5, 1958 (Г. Острогорски, Сабрана дела. Т. 3, Београд, 1971).
Острогорски, Г. Историја Византије. Београд, 1959.
Острогорски, Г. Господин Константин Драгаш. — ЗбФФ у Београду, VII—1, 1963 (Г. Острогорски, Сабрана дела, Т. 4, 1970).
Острогорски, Г. Христопољ измелу срба и византинаца. — ЗбФФ у Београду, VIII—1, 1964 (Г. Острогорски, Сабрана дела, Т. 4, 1970).
Ostrogorsky, G. La prise de Serrés par les Turcs. — Вyz, 35, 1965 (Г. Острогорски, Сабрана дела, Т. 4, 1970).
Острогорски, Г. Серска област после Душанове смрти. Београд, 1965.
Ostrogorsky, G. Les juges généraux de Serrés. — In: Mélanges offert à R. Grozert, Poitiers, 1966 (Г. Острогорски, Сабрана дела. Т. 4, 1970).
Ostrogorsky, G. Problèmes des relations byzantino-serbes au XIV-е siècle. —In: Proceedings of the XIII-th Int. Congress of Byz. Studies. Liondon, 1967.
Острогорски, Г. Простагме српских владара. — ПКЈИФ, 3—4, 1968.
Острогорски, Г. Света гора после Маричке битке. — ЗбФФ у Београду, XI—1, 1970.
Ostrogorsky, G. Observations on the Aristocracy in Byzantium. — DOP, 25, 1971.
Петровић, M. Повеља-писмо деспота Јоване Углеша од 1368 г. о измирењу српске и византијске цркве у светлости номоканонских прописа. — ИЧ, 25, 26, 1978—1979.
Печев, Ив. Грамотата на цар Иван Стефан от 1342 г. — Векове, 2, 1975,
Полывянный, Д. Феодальные уделы во Втором болгарском царстве. — В: Проблемы истории античности и средних веков, М., 1979.
Полывянный, Д. К истории Визинского деспотства в XIV веке. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-те год. на проф. Ив. Дуйчев, С., 1980.
Прашков, Л. Хрельовата кула. История, архитектура, живопис. С., 1973.
Пурковић, M. Урошева „сестра” Ирина. — ПКЈИФ, XII, св. 2—3, 1932.
Пурковић, M. Кад се покалудерила царица Јелена. — ПКJИФ, XII, св. 2—3, 1932.
Пурковић, M. Попис села у Средњевековној Србији. — Год. Скопског филозофског факултета, 4, 1939—1940.
Радојичић, Ђ. Сп. Севастократор Влатко и његов новац. — Старинар, 12, 1938.
Радојичић, Ђ. Сп. Ко je подигао манастир Заум? — ИП, 1, 1954.
Радојичић, Ђ. Сп. Развојни лук старе српске књижевности. Нови сад, 1962.
Радојичић, Ђ. Сп. Феудална породица Багаш из Врања. — Врањски гласник, 1, 1965.
Радојчић, С. Портрети срапских владара у Средњем веку, Скопље, 1934.
Радојчић, H. Српски државни сабори у Средњем веку. Београд, 1940.
Рајичић, M. Основно јездро државе Дејановића. — ИЧ, 4, 1952—1953.
Расолкоска-Николоска, З. Историјатот на манастирот Зрзе низ натписите и записите од XIV до XIX век. — Зб. на археолошкиот музеј, 4—5, Скопје, 1961—1966.
Руварац, Ил. О кнезу Лазару. Нови саз, 1888.
Schreiner, Р. Hochzeit und Krönung Kaiser Manuels II. im Jahre 1392. — BZ, 60, 1967.
Schreiner, P. Die Byzantinischen Kleinchroniken, II. Historischer Kommentar. Wien, 1977.
Шрайнер, П. Българска принцеса в Генуа и Италия. — ИПр., 3, 1982.
Шрайнер, П. Приписка за българи край Вардар. Бележки върху наименованието „българи” в средно- и късновизантийските извори. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Българската държава през вековете. Т. I. Средновековната българска държава. С., 1982.
Селищев, А. М. Полог и его болгарское население. С., 1981.
Σμυρνακης, Γ.  Τὸ Ἅγιον; Ὃρος, Ἀθῆναι,1903
Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. I. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците, С., 1924.
Снегаров, Ив. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на проф. Р. Груич „Скопска митрополия”. — ГСУБФ, XV, кн. 1, 1937—1938.
Соловјев, А. Фессалийские архонты в XIV веке. Черты феодализма в византийско-сербском строе. — ВSI, 4, 1932.
Соловјев, A. Појам државе у средњевековној Србији.—Год. H. Чупића, 42, 1933.
Soloviev, A. Un beau-frère du Tsar Douchan. — Dev. Int. des Etudes Balkaniques, 1, Beograd, 1934.
Стопанска история на България (681—1981). С., 1981.
Стојановски, А. Кон прашањето за политичко-територијалката поделба на Јужниот Балкан пред турското освојуване. — Историја, 2, 1971.
Стричевић, Ђ. Једна хипотеза о титуларном имену српских деспота XIV века. — Старинaр, 7—8, 1956—1957.
Σουλης, Γ. Ἡ πρώτη περίοδος τῆς σερβοκρατίας ἐν Θεσσαλία  (1348-1356) - ΕΕΡΣ, 20, 1950 (Γ. Σούλης, Ἱστορικὰ μελετήματα. Βιζαντινὰ. Βαλκανικά, Νεοελληνικά, Ἀθῆναι, 1980, VI).
Soulis, G. Notes on fhe History of the City of Serres under the Serbs. —In: Γ. Σούλης, Ἱστορικὰ μελετήματα, VIII.
Soulis, G. The Serbs and Byzantium turing the Reign of Tsar Stephen Dušan (1331—1355) and his Successors, Dumbarton Oaks Library and Collection. Washington, D. C., 1984.
Сюзюмов, M. Я- К вопросу об особенностях генезиса и развитие феодализма в Византии. — ВВр., 17, 1960.
Теодоров, Е. Български народен георичен епос. Кралимарков цикъл — произход, развития, специфика, С., 1981.
Tivchev, P. The War between Cyprus and Genoa in 1373—1374 and the Participation of Bulgarians in it. ЕH, 3, 1969.
Тодоров, Н. За демографското състояние на Балканския полуостров през XV—XVI век. — ГСУФИФ, 53, кн. 2, 1959, С., 1960.
Томоски, Т. Белешки по повод военниот поход на Андроник III во Македонка во 1330 г. — Год. зборник на философскиот фак. на Универзитетот во Скопје, Т. 15, 1964.
Троицки, С. Црквено-политическа идеологија Светосавске крмчије и Властареме синтагме. — Глас САН, 212, 1953.
Ferluga, L. Serben, Türken und Byzantiner von den Türkischen Eroberung Kallipolis (1354) bis zur Schlacht an der Marica (1371). — In: Byzance et le Slaves. Mélange In. Duj6ev. Paris, 1979.
Ферјанчић, Б. О деспотским повељима. — ЗРВИ, 4, 1956.
Ферјанчић, Б. Деспоти у Византији и јужнословенским земљама. Београд, 1960.
Ферјанчић, В. Notes de diplomatique Byzantine. — ЗPВИ, 10, 1967.
Ферјанчић, Б. Севастократори и кесари и Српском царству. — ЗбФФ у Београду, ХI—1, 1970.
Ферјанчић, Б. Тесалија у XIII и XIV веку. Београд, 1974.
Ферјанчић, Б. Владарска идеологија у српској дипломатици после пропасти царства (1371). — В: О кнезу Лазару. Научни скуп у Крушевцу 1971. Београд, 1975.
Filipović, N. Princ Musa i seih Bedredin. Sarajevo, 1971.
Флоринский, Т. Южные славяне и Византия во второй четверти XIV века. Т. II, Спб, 1882.
Halecki, О. Un Empereur de Byzance à Rome. Vingt ans de travail pour l’union des églises et pour la defence de l’empire d’Orient (1355—1375). London, Var. Reprints, 1972.
Hannick, CA., Schmalzbauer, G. Die Synadenoi. — JOB, 25, 1976.
Хвостова, К. В. Количественный подход в средневековной социальной истории. М., 1980.
Charanis, P. The Strife among the Palaeologi and the Ottoman Turks. — Вуz, 16, 1942—1943 (= P. Charanis, Economik and Politikal Life in the Byzantine Empire, London, Var. Reprints, 1973, XIX).
Χιονιδις, Γ. Ἱστορία τῆς Βεροίας. Τῆς πόλεως καὶ τῆς περιοχἠς, ΙΙ. Βυζαντινοὶ χρόνοι, Θεσσαλονίκη, 1970.
Норе, К. Geschichte Griechenlands von Beginn des Mittelalters bis auf Neure Zeit, I—II, Leipzig, 1868.
Цветкова, Б. Паметна битка на народите. Европейският Югоизток и османското завоевание (края на XIV — началото на XV век). Варна, 1979.
Ћирковић, С. Осумњичене повеље кнегине Милице и деспота Стефана. — ИЧ, 6, 1956.
Ћирковић, С. Моравска Србија у историји српског народа. — В: Моравска школа и њено доба. Београд, 1972.
Ћирковић, С. Историја средњовековне Босанске државе. Београд. 1964.
Ћирковић, С. Дубровачка ковница и производила сребра у Србији и Босни. — ИГ, 1—2, 1976.
Ћирковић, С. Поклад краља Вукашина. — ЗбФФ у Београду, XVI—1, 1979.
Ћирковић, С. Хрељин поклон Хиландару. — ЗРВИ, 21, 1983.
Ћук, Р. О хронологију писама царице Маре, упућених Дубровнику. — ИЧ, 24 1977.
Ћук, Р. Царица Мара. — ИЧ, 25—26, 1979.
Шкриванић, Г. О јужним и југоисточним границима српске државе за време цара Душана и после његове смрти. — ИЧ, 11, 1960.

 

 

Приети съкращения

 

 

Югозападные болгарские земли в XIV веке

Хр. Матанов  (София, 1986)

 

Резюме

Объектом исследования в монографии является историческое развитие югозападных болгарских земель (географическая область Македония) в XIV веке. Автор использует термин „югозападные болгарские земли” в его этнокультурном смысле, в качестве эквивалента географического термина „Македония”, сформировавшегося в эпоху античности и в более позднее время, так как в этой области, как и в областях Мизия и Фракия, сформировалась болгарская средневековая народность. Кроме того, с этой областью связаны ряд важных событий политической и культурной истории средневековой Болгарии. Особенным в рассматриваемом периоде в развитии югозападных болгарских земель является то, что они оказались оторванными от болгарского госсударства — своего естественного политического и этнического центра в силу того, что еще в конце XIII века эти земли попадают под властью Сербии, а с середины XIV века до османского нашествия на этой территории возникают независимые или полунезависимые феодальные княжества.

В первой главе — „Югозападные болгарские земли в периоде сербской власти (конец XIII — первая половина XIV века)” исследуются исторические события, связанные с экспансией сербского государства в географическую область Македония. Прослежены этапы сербского захвата с 1282 по 1345—1346 г., политика Византии и Болгарии по отношению к Сербии, административное положение югозападных болгарских земель в государственной структуре Душановой Сербии, система управления в них и выражение сепаратизма до 1355 г. Автор считает, что причины присоединения югозападных болгарских земель к территории сербского государства, являются комплексными и их необходимо искать не только в благоприятной политической обстановке в конце XIII и в начале XIV века, но и в экономическом и социальном развитии Сербии по сравнению с развитием Византии и Болгарии в том же периоде. После 1346 г. югозападные болгарские земли были включены в административную область „Романия”, формировавшуюся на основе не этнических, территориально-административных признаков. Автор очертал северные и северозападные границы области „Романия” на основе сведений грамоты с 1348 г. царя Стефана Душана для светогорского манастыря „Хилендар”. Специальное внимание уделено положению сербских наместников в Македонии и связанному с ним стремлению к политическому обособлению. Можно сделать вывод, что югозападные болгарские земли не были инкорпорированы надеждно в государственной системе Сербии, и это объясняет их выход из-под сербской политической власти в третьей четверти XIV века.

Во второй главе — „Распад Сербского государства и югозападные болгарские земли (1355—1371)” автор прослеживает возникновение и развитие средневековых княжеств в югозападных болгарских землях в период распада сербского государства. Политическое развитие Македонии в этом периоде проходит через три этапа. Первый этап начинается в начале 1356 г. и кончается в 1359—1360 гг. Он характеризуется возникновением первых самостоятельных владений в югозападной Македонии. Второй этап охватывает первую половину 60-ых годов XIV века. В это время возникают и развиваются две самостоятельные княжества: Сярское княжество и княжество Радослава Хлапена около Бера, Водена и Костура. Последний этап — вторая половина 60-ых годов, это период полного отрыва югозападных болгарских земель от власти сербского царя Уроша V в результате восхода двух владетелей — короля Вылкашина и его брата деспота Йоана Углеша (братья Мырнявчевичи). Специальное внимание уделено вопросу церковной организации их владений: переговоры о церковном примирении с Константинополем, позиции Охридской архиепископии и др., связанные с новой политической реальностью накануне Черноменской битвы.

В третьей главе — „Феодальные княжества и владетели последнего десятилетия XIV века”, исследуется политическая история югозападных болгарских земель, начиная с Черноменской битвы (26. IX. 1371 г.) и кончая полным падением под властью османских завоевателей (1395 г.). Рассмотрены политические изменения в южной и югозападной Македонии после 1371 г., но особое внимание уделено владениям наследников короля Вылкашина и княжеству Драгаши. Самым известным из всех наследников Вылкашина является его сын король (Крали) Марко, который после сентября 1371 г. имел владетельские права над всем „наследством Мырнявчевичи”. Рассмотрен процесс распада его владений и политическая деятельность его сородичей: его матери королевы Елены и его братьев Андриаша, Иваниша и Димитра.

Княжество Драгаши возникает в начале 70-ых годов XIV века в результате объединения владений деспотг Йоана Драгаша в северовосточной Македонии и владений его брата Константина Драгаша западнее Струмицы. В последующих годах его княжество превращается в самое значительное феодальное государство Македонии, особенно после того, как Константин Драгаш становится единственным его владетелем.

Глава четвертая — „От Черноменя до Ровине. Из истории османского нашествия”, посвящена этапам османского завоевавания югозападных болгарских земель. В период по 1371 г. самое большое внимание уделено „крестоносному походу” деспота Углеша и короля Вылкашина против османцев, попыткам создания християнской православной коалиции и разгрому християнских войск у Черномена. С этой битвы до конца XIV века все владетели в югозападных болгарских землях становятся османскими вассалами и некоторые из них участвуют в османских походах в Малой Азии, Сербии и Влашко. После битвы у Ровине (1395 г.), в которой погибают как османские вассалы король Марко и Константин Драгаш, в Македонии устанавливается прямая османская власть. Проблеме превращения некоторых феодальных владений в османские территориальные владения выделен специальный параграф.

В пятой главе - „Централизм и децентрализм. Проблемы государственных структур” — автор рассмотрел в теоретическом плане государственные организации княжеств югозападных болгарских земель. В качестве причины феодальной децентрализации с середины XIV века и позднее отличается не только увеличение феодального землевладения, но и качественные изменения в аграрных институциях, вызванные навязыванием сербской власти до того, и экономическое районирование. Рассмотрены владетельская идеология, характер княжеств, новое явление в области титулатуры и дипломатии. Автор считает, что феодальные княжества в югозападных болгарских землях во второй половине XIV века представляют новою политическую реальность в силу сложности своих государственных структур, этнического состава, владетельской идеологии и др. не могут быть определены как „сербские”.

Шестая глава — „Болгария и феодальные княжества в Македонии во второй половине XIV века” — разделена на два параграфа. В первом параграфе анализированы все известные источники о возможных политических контактах после 1355 г. между болгарскими государствами (Тырновская и Видинская Болгария) и княжествами Македонии. Однако, подчеркивается тот факт, что болгарское влияние необходимо искать не только в политическом, сколько в этническом и культурном аспектах. В силу этого, во втором параграфе указывается и анализируются сведения современных источников о болгарском характере земель в Македонии, об их культурном развитии, которое проходит паралельно с культурным развитием остальных болгарских земель. Эти сведения, а также способ отражения истории югозападных болгарских земель в исторических сочинениях после XV века, позволяют сделать вывод о том, что независимо от сложившейся политической обстановки в этих землях в XIV веке, они сохраняют свой болгарский этнокультурный характер и в следующих веках развиваются как неотделимая часть болгарской этнической территории.

The southwestern Bulgarian lands during the fourteenth century

Hr. Matanov (Sofia, 1986)

 

Summary

In the monograph the author investigates the historical development of Southwestern Bulgarian lands (the geographical region of Macedonia) in the 14th c. The author had used the notion 'Southwestern Bulgarian lands' in its ethnical and cultural meaning as an equivalent of the geographical notion 'Macedonia', the latter being formed in Antiquity and revived in the Balkans at the beginning of the 19th c, because in this region as well as in Thrace and Moesia the medieval Bulgarian nationality was consolidated. Moreover many important events in the political and cultural history of medieval Bulgaria were connected with it. A particular feature in the historical fortune of the Southwestern Bulgarian lands In the period under survey is that they were separated from their natural political and ethnical center — the Bulgarian state, because as early as the end of the 13th c. they came under Serbian domination and further on from the middle of the 14th c. to the Ottoman conquest independent or semi-independent feudal principalities appeared there.

In Chapter One — 'The Southwestern Bulgarian Lands in the Period of the Serbian Domination (end of the 13th — first half of the 14th c.)' — the historical events connected with the expansion of the Serbian state in Macedonia are investigated. The stages of the Serbian conquest are studied as well as the policy of Byzantium and Bulgaria with regard to the Serbian upsurge. Under consideration are also the administrative status of the Southwestern Bulgarian lands in the state structure of Dušan's Serbia and the administrative system in them together with the manifestations of separatism before 1355. The author is of the opinion thatathe reasons which made possible the incorporation of the Southwestern Bulgarian lands in the Serbian state must not be looked for only in the political situation at the end of the 13th and the beginning of the 14th c, but also in the economic and social development of Serbia, compared with that of Byzantium and Bulgaria at the same time. After 1346 the South-western Bulgarian lands were included in the administrative region of 'Romania', which was formed on the basis not of ethnical but rather of territorial and administrative criteria. By means of the Dusan's chart in favour of the monastery of Chilandar (1348) the author had outlined the northern and northwestern limits of 'Romania'. Special attention is paid to the status of the Serbian governors in Macedonia and to their striving for political detachment. The conclusion is that the Southwestern Bulgarian lands were not firmly integrated with the state structure of Serbia and this is one of the reasons for their falling out of Serbian domination during the third quarter of the 14th c.

In Chapter Two — 'The Desintegration of the Serbian Kingdom and the Southwestern Bulgarian Lands (1355—1371)' — the author concentrates on the appearance and development of feudal principalities in the Southwestern Bulgarian lands in the period of the desintegration of the Serbian kingdom. The political development of Macedonia at that time is devided into three periods. The first starts at the beginning of 1356 and ends in 1359—1360. It is characterized by the appearance of the first independent states in Southwestern Macedonia and by the creation of prerequisites for political detachment in Southeastern and Southern Macedonia. The second period covers the first half of the 60-ies of the 14th c. At that time two independent principalities appeared and were consolidated: the principality of Serres and Radoslav Hlapen's principality around Ber, Voden and Kostur. The last period is the second half of the 60-ies in which the Southwestern Bulgarian lands got completely off the power of the Serbian tsar Uroš V as a result of the rise of two rulers: king Vukašin and despot John Uglješa (the Mrnjavchevich brothers). Attention is paid to the question of the ecclesiastical organization of their possessions, i. e. to the negotiations for church reconciliation with Constantinople, the stand of the Ohrid archbishopric, etc. which were connected with the new political reality on the eve of the Chernomen battle (1371).

In Chapter Three — 'Feudal Principalities and Rulers in the Last Decades of the 14th c.' — the political history of the Southwestern Bulgarian lands from the battle of Chernomen to the final conquest by the Ottoman invaders is under survey. The political changes in South and Southeastern Macedonia after 1371 are studied but special concideration is paid to the possessions of King Vukašin's heirs and to the principality of the Dragaš brothers. Amongst Vukašin's heirs the most popular was his son King Marko who after 1371 had theoretical sovereignity over 'the Mrnjavchevich inheritance'. The process of desintegration of his possessions and the political activity of his relatives (his mother Helen, his brothers Andriaš, Ivaniš and Dimitar) are traced out.

The principality of the Dragaš brothers came into being at the beginning of the 70-ies as a result of the union of the estates of the two brothers: that of despot John Dragaš in Northeastern Macedonia and that of Constantin Dragaš to the west of the town of Strumica. In the years to come this principality turned into the most significant feudal state in Macedonia, particulary when Constantin Dragaš emerged as its only ruler.

Chapter Four — 'From Chernomen to Rovine. On the History of the Ottoman Conquest' — is dedicated to the stages of the Ottoman penetration in the Southwestern Bulgarian lands. For the period up to 1371 greatest attention is paid to the 'crusade' of despot Uglješa and King Vukašin against the invaders, to the efforts to organise a Christian coalition and to the defeat of the Christian forces at Chernomen. From 1371 to the end of the century all the rulers in the Southwestern Bulgarian lands became Ottoman vassals and some of them took part in the Ottoman campaigns in Asia Minor, Serbia, Wallachia. After the battle of Rovine in Wallachia in which King Marko and Constantin Dragaš perished as Ottoman vassals, a direct Ottoman administration was established in Macedonia. A separate paragraph is devoted to the problem of transmutation of some feudal estates into Ottoman administrative units.

In Chapter Five — 'Centralism and Decentralism. Problems of the State Structures' — the author had considered in theoretical pattern the state organization of the principalities in the Southwestern Bulgarian lands. The reason that caused the feudal decentralization from the middle of the 14th c. on is considered to be not only the grouth of feudal landownership, but also qualitative changes in the agrarian institutions caused by the establishment of Serbian domination as well as the appearance of areas with economic peculiarities. The ideology of the rulers together with the character of the principalities are also studied, as well as the new phenomena in the sphere of titles, etc. In the author's opinion the feudal principalities in the Southwestern Bulgarian lands during the second half of the 14th c. represent a new political reality and because of the complexity of their state structures, rulers' ideology, etc. and tnost of all because of their ethnical character, they couldn't be defined as 'Serbian'.

Chapter Six — 'Bulgaria and the Feudal Principalities in Macedonia in the Second Half of the 14th c.' — is devided into two paragraphs. In the first paragraph all sources giving information on possible political contacts between the Bulgarian state and the principalities in Macedonia after 1355 are examined. The author underlines, however, that the Bulgarian influence is not to be looked after only in the political sphere, but mostly in ethnical and cultural aspect. That is why in the second paragraph the sources about the Bulgarian ethnical characher of the lands in Macedonia in that particular period are specified and analyzed. It is stressed that their cultural development was more or less parallel to this in other Bulgarian regions. These source evidences as well as the way in which the history of the Southwestern Bulgarian lands in the 14th c. was reflected in later historical works, enable the author to draw the conclusion, that these lands despite the political situation in them during the 14th c, preserved their Bulgarian character in ethnical and cultural aspect and during the centuries to come developed as an integral part of the Bulgarian ethnical territory.