Балканите

4. Между Константинопол, Охрид и Печ

Ако политическата активност на крал Вълкашин в края на 60-те години на XIV век е свързана изключително със стремежа му да се наложи над феодалите на север, то дейността на деспот Углеша по същото време има за обект преди всичко дипломатическата и военната подготовка на „кръстоносен поход” срещу османските нашественици. С тази подготовка са свързани най-важните и интересни страници от историята на Сярското княжество. Но пътят към една достатъчно силна християнска коалиция, в която според замисъла на сярския деспот трябвало да участва Византия и други православни държави и владетели, минава през църковното помирение с Константинополската патриаршия.

В литературата е отбелязано, че противоречията между византийската и сръбската църква след отлъчването на печкия патриарх в 1351—1352 г. не трябва да се надценяват¹⁷⁵. Освен това по-голямата част от земите на Углеша и на Вълкашин били подчинени в църковно отношение на автокефалната Охридска архиепископия, върху която не тегнела църковната схизма между Константинопол и Печ. Това проличава от едно писмо на патриарх Филотей Кокинос от май 1367 г., с което той приканвал охридския архиепископ да вземе участие в проектирания по това време църковен събор¹⁷⁶. Въпреки това за целите на замисляната от сярския владетел антиосманска коалиция църковното помирение с Константинопол било абсолютно задължително. Неговата дейност в това отношение представлява същевременно решително скъсване с църковната политика на Стефан Душан и неговия наследник.

След смъртта на патриарх Калист в Сяр през 1364 г. византийците не подновяват опитите си за църковно помирение и за привличане на Сярското княжество за съвместна борба срещу османците. Причина за това несъмнено е прокатолическият курс в политиката на император Йоан V Палеолог, чийто изразител през 1366 г. става Димитър Кидон с речта си ”Pro subsidio Latinorum”¹⁷⁷. В същото време като реакция срещу тази политика патриарх Филотей Кокинос развива трескава дейност за обединяване на православните църкви срещу католическото влияние¹⁷⁸. Тази активност намира гореща подкрепа и в Сяр.

Подновяването на прекъснатите през 1364 г. преговори за църковно помирение е първата външнополитическа инициатива на деспот Углеша. От византийска страна с воденето на преговорите бил натоварен Никейският митрополит Теофан. От съдържанието на грамотата писмо на сярския владетел от март 1368 г., с която той тържествено обявява връщането на митрополиите в своята територия под юрисдикцията на Константинопол, и от хронологията на дейността на митрополит Теофан става ясно, че преговорите между Сяр и Константинопол започват в края на 1366 или началото на 1367 г.¹⁷⁹. Те били продължителни и завършват едва през март 1368 г. Причината за тази продължителност се крие, от една страна, в стремежа на Константинополската патриаршия да ангажира с църковно помирение и печкия патриарх и, от друга — в невъзможността на деспот Углеша да преговаря и от негово име. Това съвсем ясно личи от факта, че в отговор на оплакването на епископа на Йерисо за нарушаване на неговите права в Света гора от прота-сърбин, на 3 април 1368 г. патриарх Филотей отговаря, че трябва да се изчакат пратениците, които са при деспот Углеша, и тогава да се реши въпросът за допущането в монашеската република на духовници, ръкоположени от Печ¹⁸⁰. Ясно е, че патриархът е очаквал помирение не само със Сярското княжество, но и въобще със сръбската църква. Очакванията му обаче не се оправдали: църковното помирение, обявено в Сяр с грамотата писмо на деспот Углеша, засяга само територията на Сярската област. Вероятно и след това патриарх Филотей Кокинос не се е отказвал от идеята за помирение и с Печката патриаршия. Само така може да се обясни странният факт, че едва през май 1371 г. патриархът издава от своя страна декрет за връщане на митрополиите в Сярско под неговата църковна власт и пристъпва към реорганизиране на върнатите диоцези. От данните, които е изнесъл френският историк Ж. Дарузе, става ясно, че въпросът за църковното помирение между Сяр и Константинопол е бил разискван от патриаршията едва през пролетта на 1371 г.¹⁸¹. Съдържанието на грамотата писмо на деспот Углеша от март 1368 г. и досега е обект на неотслабващо внимание от страна на учените. Основната смислова нишка в нея е антитезата Душан — Углеша и острото осъждане на политиката на първия сръбски цар, който „гледал с лакоми очи неподчинените нему градове”, „отнемал ромейската свобода”, „вдигал неправеден меч срещу беззащитните”, „презирал закона господен” и т. н. За разлика от него деспот Углеша считал „своя живот за безсмислен” и не можел да даде „нито сън на очите си, нито отмора на слепоочията си”, докато не унищожи допуснатата от Душан неправда и не върне на ромеите „старите свободи”¹⁸². Ст. Новакович съвсем правилно е отбелязал, че този документ представлява „пълно отстъпление” от политиката на Душан и изразява учудването си, че „сърбин го е подписал”¹⁸³. От патриотично уважение към сръбския цар сръбският учен не е включил грамотата на Углеша в своя известен корпус от сръбски средновековни грамоти и официални документи. В по-новите изследвания обикновено се набляга на факта, че тази грамота писмо е написана в типичен византийски риторичен стил от  добре школуван книжовник и че в нея формата се разминава със съдържанието. Твърди се също така, че деспот Углеша я подписва, без да се е ангажирал съзнателно със съдържанието й¹⁸⁴. Всъщност тази грамота писмо ще продължава да предизвиква недоумение, ако не се скъса със схващането, че Сярското княжество е механично продължение на Душанова Сърбия, а неговият владетел — носител на сръбската държавна идея от времето на царството. Освен това реакцията срещу църковната политика на Душан е засвидетелствувана и в други извори. Остри думи срещу неканоничното провъзгласяване на сръбската патриаршия се срещат и в житието на сръбския патриарх Сава, и в житието на деспот Стефан Лазаревич, писано от българския книжовник Константна Костенечки¹⁸⁵. Подобни обвинения срещу сръбския цар са сравнително лесно обясними. Те идват от църковно-политическата идеология на широко разпространената и преведената на сръбски език по Душаново време „Синтагма” на Матей Властар — византийски сборник с църковни закони, в който лесно са могли да се намерят аргументи срещу законността на Печката патриаршия. В този сборник отчетливо е прокарана идеята за абсолютния примат на Константинополската патриаршия над останалите православни църкви¹⁸⁶. При това положение мотивацията на деспот Углеша при издаването на грамотата писмо от март 1368 г. е могла да бъде съвсем искрена¹⁸⁷.

Новият курс в църковната политика на Сярското княжество води и до персонални промени в Сярската митрополия. Още в началото на преговорите за църковно помирение митрополитът сърбин Сава е трябвало да напусне своя пост, тъй като ръкополагането му от Печ е било неканонично от гледна точка на византийската църква, и да отстъпи мястото си на българския духовник Теодосий — привърженик на помирението¹⁸⁸.

Какъв е бил отзвукът на църковното помирение на Сярската област с Константинопол в земите на крал Вълкашин? Този въпрос опира до проблема за ролята на Охридската архиепископия в тези събития и за отношението на крал Вълкашин към нея и към Печката патриаршия. В литературата отдавна е обърнато внимание на посредническата роля на охридския архиепископ Григорий II в преговорите за помирение и на факта, че той е бил привърженик на църковната политика на патриарх Филотей Кокинос¹⁸⁹. С това се обяснява и голямото му влияние върху църковната политика на деспот Углеша и ролята, която играел в дейността на Сярската митрополия¹⁹⁰. И ако тезата на Ив. Снегаров, че охридският архиепископ е имал духовна власт в Сярското княжество и Света гора, с основание търпи критика¹⁹¹, безспорен факт е, че диоцезът на архиепископията е обхващал част от владенията на Углеша. Мнозина изследователи с основание са смятали, че църковната власт в земите на крал Вълкашин е имал охридският архиепископ¹⁹². Това обяснява и пасивното отношение на краля към църковното помирение, тъй като архиепископията не била в схизма с Константинопол. Но тъй като е известно, че Скопската и Призренската митрополия от Душаново време били подчинени на Печ и че по-късно те влизали във владенията на Вълкашин, логично следва изводът, че той ги е отнел от Печ и ги е присъединил към Охрид¹⁹³. Напоследък бе направен опит да се докаже, че отношенията на Вълкашин с печкия патриарх били добри и че той делял църковната власт във владенията му с охридския архиепископ¹⁹⁴. Този въпрос очевидно има не само църковен, но и политически аспект, затова заслужава по-специално внимание.

Тезата за добрите отношения между крал Вълкашин и печкия патриарх се основава единствено на предпоставката, че издигането му за крал не е узурпация, поради което той бил длъжен да търси подкрепа и от Печ. Това схващане обаче игнорира цяла серия обстоятелства, а именно:

1. Подкрепа от църквата крал Вълкашин е могъл да получи не само от Печ, но и от охридския архиепископ, както Теодор Комнин и Стефан Душан преди него¹⁹⁵.

2. Коронясването на Вълкашин носи всички белези на реална узурпация и при това положение е трудно да се допусне, че е могъл да разчита на подкрепата на печкия патриарх. Едва ли ще се намери някой, който да се нагърби със задачата да докаже, че сръбският патриарх е могъл да изостави законния цар и да даде подкрепата си на отметника. Такава позиция би противоречала на схващането, че „царство без патриаршия не може”, а и на обикновената логика. В лицето на цар Урош Печката патриаршия е виждала известна гаранция за запазване на положението си, извоювано при Душан.

С други думи, няма никакви основания за корекция в тезата за разширяването на Охридската архиепископия за сметка на Печката патриаршия през 60-те години на XIV век и за подчинението на земите на крал Вълкашин под нейната духовна власт. Затова и изворите от този период не споменават за участие на крал Вълкашин в преговорите на деспот Углеша за църковно помирение с Константинопол¹⁹⁶. За един владетел, чиито владения са били в диоцеза на автокефална църковна институция, схизмата между Константинопол и Печ не е създавала никакви политически проблеми.   

* * *

Битката при Черномен на 26 септември 1371 г. слага край на просъществувалото малко повече от едно десетилетие Сярско княжество и предизвиква значителни политически промени в останалата част от югозападните български земи. Сръбският цар Урош надживява братя Мърнявчевичи с близо четири месеца. На 16 октомври и 3 ноември 1371 г. той за последен път се споменава като жив в дубровнишки документи197. Наследникът на Душан умира на 2 или 4 декември същата година, без да има преки наследници198. С това бил сложен и формален край на сръбското царство, с чието съществуване се свързва до голяма степен и периодът на сръбската власт в югозападните български земи. На практика обаче тези земи били откъснати от сръбската държава в продължение на едно десетилетие след смъртта на Стефан Душан.

¹⁷⁵Ј. Mayendorff. Projets de concile oecumenique en 1367. Un dialogue inedit entre jean Caritacuzene et le leg at Paul. — DOP, 14, 1960, p. 158, n. 41.
¹⁷⁶Miklosich. — Muller, Acta. . ., T. I, p. 491—492; Ив. Снегаров, История ... , T. I, с. 340 сл.
¹⁷⁷Migne, PG, t. 154, col. 364 sq.
¹⁷⁸О. Halecki. Un Empereur de Byzance a Rome. Vingt ans de travail pour l’union des eglises et pour la defence de l’empire d’Orient (1355—1375). London, Var. Reprints, 1972, p. 235 sq; D. Nastase. Le Mont Athos et la politique du Patriarchal de Constantinople, de 1355 a 1375. — Σύμμεικτα, III, 1979, p. 131 sq.
¹⁷⁹Соловјев-Мошин. Грчке повеље..., XXXV; J. Darrouzes, Les Regestes... , V, № 2530.
¹⁸⁰J. Darrouzes. Les Regestes..., V, № 2539.
¹⁸¹J. Darrouzes. Les Regestes..., V, № 2608, 2611, 2612—2614.
¹⁸²Соловјев-Мошин. Грчке повеље..., № XXXV, c. 263—264.
¹⁸³Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 148.
¹⁸⁴Г. Острогорски. Серска област..., с. 136 и сл; Р. Михаљчић, Крај..., с. 148; М. Петровић. Повеља-писмо деспота Јоване Углеше од 1368 г. о измирење српске и византијске цркве у светлости номоканонских прописа. — ИЧ, 25—26, 1978—1979, с. 33.
¹⁸⁵Животи краљева..., с. 380 сл; Живот Стефана Лазаревића... , с. 257—258.
¹⁸⁶Матије Властара Синтагмат. Словенски превод времена Душанова. Изд. Ст. Новаковић, Београд, 1907. Виж още С. Троицки. Црковно-политичка идеологија Светославски крмчије и Властареве Синтагме. — Глас, САН, 212, 1953, с. 190 и сл.
¹⁸⁷Д. Богдановић. Измирење српске и византијске цркве. — В: О кнезу Лазару, с. 66.
¹⁸⁸Вл. Мошин, М. Пурковић. Хилендарски игумани Средњег века. Скопље, 1940, с. 83; G. Soulis. Notes ... , p. 376; Ђ. Сп. Радојичић. Развојци лук старе српске књижевности. Нови Сад, 1962, с. 159—160.
¹⁸⁹О. Halecki. Un Empereur..., p. 180.
¹⁹⁰Ив. Снегаров. История... , Т. I, c. 334—335.
¹⁹¹Г. Острогорски. Серска област. . . , с. 85, бел. 16.
¹⁹²Ил. Руварац. О кнезу Лазару, с. 140; Ив. Снегаров, История... , Т. I, с. 334; същият. Скопска епископия..., с. 122—123.
¹⁹³Ив. Снегаров. История..., Т. I, с. 334—340.
¹⁹⁴Tsv. Grozdanov. Volkashin, Ugljesha, Marco and the Ohrid Archbishopric. — Macеdonian Review, V, 2, 1975, p. 132—134; същият, Охридското зидно сликарство...  с. 17 и сл.
¹⁹⁵Законник Стефана Душана .... с. 5.
¹⁹⁶О. Halecki. Op. crt., p. 180—181. Вж и Ил. Руварац. О кнезу Лазару, с. 140.
¹⁹⁷К. Јиречек. Српски цар Урош..., с. 377.
¹⁹⁸Пак там, с. 378. Според Б. Неделковић цар Урош е умрял в началото на 1373 г. Той се позовава на сравнително големия брой монети, ковани съвместно от цар Урош и княз Твърдко. Л. Неделкович обаче изхожда от предпоставката, че до 26 септември 1371 г. съвладетел на цар Урош е бил крал Вълкашин и затова поставя за terminus post quem на съвместните монети на Урош и Твърдко датата на смъртта на Вълкашин (Сувладарски новци..., с. 375 и сл.).