Балканите

3. Феодални княжества, отразени в османската териториално -административна система

Османските извори разкриват и една страна от политическото развитие на югозападните български земи по време на османското нашествие, на която невинаги се обръща достатъчно внимание. Става въпрос за това, че най-ранната османска административна система е съхранила названия на административно-териториални единици, които несъмнено имат предосмански произход. Добре известен факт е, че османците обикновено са наричали дадена област на името на последния ѝ християнски владетел и тези области, обикновено в предосманските им граници, са били обособявани в санджаци или вилаети в зависимост от териториалния им обхват⁶¹. Това обстоятелство крие значителни възможности за проучване на предосманската политическа карта и на югозападните български земи, още повече, че изворите за втората половина на XIV век в много случаи са твърде оскъдни. Известно е например, че владенията на Константин Драгаш още в началото на XV век започват да се наричат „Константинова земя” и по-късно били оформени в отделен санджак — Кюстендилския, който обхващал всички подвластни на този феодал земи от края на XIV век⁶². От един османски дефтер, воден в периода 1641—1655 г. (всъщност това е регистър на православните църкви под османска власт) и публикуван наскоро от югославската османистка Р. Тричкович, става ясно, че вътре в границите на Кюстендилския санджак е съществувала митрополията „Драгуш и Държава”. Тя не може точно да се локализира, но несъмнено се е намирала между Кратово, Враня и Скопие⁶³. Издателката на дефтера изказва мисълта, че названието „Драгуш и Държава” може да означава „държавата на Драгуш (Драгош, Драгаш)”. Подобно название веднага навежда на мисълта, че тази митрополия е била свързана териториално с известния феодал деспот Йоан Драгаш⁶⁴. Това предположение намира пълна подкрепа в изворите. Както бе вече подчертано многократно, в началото на 70-те години на XIV век по-възрастният син на деспот Деян самостоятелно управлявал част от наследствената си бащина в Североизточна Македония и фактически е един от първите владетели, признали османската власт при похода на Лала Шахин в Горна Струма през 1372 г. Това положение е отразено в османския църковен регистър от XVII век, но не и в териториалното деление на Кюстендилския санджак на вилаети, тъй като този санджак отразява положението от края на XIV век. Тогава, както е добре известно, Константин Драгаш бил самостоятелен владетел на цяла Източна Македония.

В Южна и Югоизточна Македония османската административно-териториална подялба е съхранила названията на няколко вилаета, спадащи към санджака Паша (Лива- и паша), чието възникване също може да се свърже със съществуването на полунезависими християнски княжества в епохата на османското проникване. Това са вилаетите „Селата на госпожа Деспина”, „Богдан”, „Оливер” (или „Оливера”) и „Вълкашин” (или „Вълкашин и Димо воевода”).

Вилаетът „Селата на госпожа Деспина” се е намирал по долното течение на р. Струма⁶⁵. Според Стр. Димитров възникването на този вилает може да се свърже с управлението на Мара Бранкович⁶⁶, дъщеря на сръбския деспот Георги Бранкович, която като вдовица на султан Мурад II (1421—1451 г.) притежавала обширни имоти в Сярско и западните дялове на Халкидика⁶⁷. Това предположение е напълно приемливо. Изворите сочат, че Мара Бранкович на практика е била полусамостоятелна владетелка в тези области с център с. Ежево през втората половина на XV век и е играела немалка роля в съвременните събития: в избора на цариградски патриарси, в пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир⁶⁸ и др. Съществуването на вилаета „Селата на госпожа Деспина” в Югоизточна Македония очевидно е едно изключение на османската практика, тъй като Мара Бранкович не е последният християнски владетел в тези земи, а владетелка, обвързана с османската административна система след трайното налагане на османската власт⁶⁹.

Значително по-сложни са проблемите, свързани с предосманската основа на вилаетите „Богдан” и „Оливер” („Оливера”). Вилаетът „Богдан”обхващал значителен брой села между Солун и Сяр, около Лагадинското, Бешикското и Мавоовското езеро, на изток до устието на Струма, на северозапад до Кукуш, до източните склонове на Круша планина и до Орфанския залив на югоизток⁷⁰. Вилаетът „Оливер” бил разположен на северозапад от вилаета „Богдан” и се простирал в земите по поречието на р. Вардар, между планините Паяк, Кожух и Нидже⁷¹. Наименованието на двата вилаета и обстоятелството, че са били съседни, веднага предизвикват асоциация с двама известни феодали в Македония от времето на сръбската власт — деспот Йоан Оливер и брат му Богдан. Впрочем за Богдан през 40-те години на XIV век знаем съвсем малко от едно кратко споменаване в историческия труд на Йоан Кантакузин (сведението се отнася за 1342 г.)⁷². Хипотезата, че двата османски вилаета са възникнали върху владенията на тези двама феодали, е твърде примамлива, но се основава само на сходството в имената. Във всяко друго отношение тя не намира подкрепа в изворите.

Нека най-напред се спрем на феодала Богдан. За феодал със същото име се споменава освен в труда на Йоан Кантакузин още и в трудовете на Лаоник Халкокондил и българския книжовник Константин Костенечки. Вестите на късновизантийския историк обаче са толкова объркани, а тези на българския книжовник — толкова лаконични, че изследователите с право изтъкват невъзможността от тях да се правят някакви сигурни изводи за личността и владенията на Богдан⁷³. Съществуването на вилаета „Богдан” обаче не ни позволява да ги отхвърлим с лека ръка, тъй като показва, че в известен период преди османското завладяване в областта около Солун и Сяр действително е съществувало княжество, чийто владетел е носил същото име. Но кога? Да се отговори на този въпрос не е лесно, тъй като османците на практика завладяват областта около Солун и самия град два пъти: веднъж през 80-те години на XIV век и втори път в края на 20-те години на XV век. Но нека проследим сведенията, които дават за Богдан Лаоник Халкокондил и Константин Костенечки.

Халкокондил говори за Богдан на пет места. Първия път той го споменава като един от „наследниците” на Стефан Душан, „мъж добър и опитен във военното дело”, на когото сръбският цар поверил областта от Сяр до Вардар⁷⁴. След това той го споменава като владетел, когото османците поставят под своя зависимост заедно с Константин Драгаш след Черноменската битка⁷⁵. По-нататък обаче, описвайки същите събития, Халкокондил говори за Богдан като за владетел в Родопите⁷⁶. По-сетнешните вести за Богдан (ако, разбира се, става въпрос за едно и също лице, което е повече от съмнително), се отнасят за събития от началото на XV век. Ако приемем без резерви сведенията на византийския историк, трябва да допуснем, че през третата четвърт на XIV век или примерно в 1365—1371 г. (тогава съветският историк Е. П. Наумов датира Халкокондиловия „списък” на Душановите наследници⁷⁷) в Югоизточна Македония или в Родопите е съществувало княжеството на Богдан, който след 1371 г. станал османски васал. В такъв случай нищо не ни пречи да идентифицираме този Богдан с едноименния брат на деспот Йоан Оливер⁷⁸. Но тези, които приемат тази хипотеза, трябва да са готови да отговорят на цяла серия въпроси, които подобна идентификация повдига⁷⁹.

Преди всичко недоумение буди фактът, че от всички владения в Югоизточна Македония през 60—70-те години на XIV век само това на Богдан било оформено като отделен санджак, а в същото време в османските дефтери няма и помен от княжеството на деспот Углеша или от апанажа на Мануил Палеолог — двама владетели, добре познати на османците. На второ място е необходимо да се обясни по какъв начин княжеството на Богдан е успяло да преживее както хегемонията на Мърнявчевичи преди Черноменската битка, така и византийската „Реконкиста” след септември 1371 г., без да остави нито едно сведение в изворите от този период. При това трябва да се има предвид, че за областта около Солун и Сяр разполагаме с повече извори поради близостта на атонските манастири. На тези въпроси е невъзможно да се даде задоволителен отговор. Грамотата на деспот Углеша за светогорския манастир “Кутлумуш” от април 1369 г., с която той дарил на манастира имоти в територията на вилаета „Богдан” (селото Неохори на Маврово поле⁸⁰), показва, че преди 1371 г. или поне в 1369—1371 г. княжеството на Богдан не е съществувало в земите на по-късния вилает. Малко вероятно е то да е съществувало и след 1371 г., тъй като тогава областта между Солун и Сяр е била във византийски ръце.

Нека сега се обърнем към сведенията за Богдан, отнасящи се за началото на XV век. Халкокондил съобщава, че в 1410 г. феодалът Богдан, който управлявал около Солун, бил противник на Муса — един от синовете на султан Баязид I и претендент за османския престол. Няколко години по-късно Муса на връщане от един поход в Тесалия завзел земите на Богдан и унищожил неговото княжество⁸¹. Тези сведения на византийския историк се потвърждават и от един кратък пасаж в житието на деспот Стефан Лазаревич от Константин Костенечки. От него става ясно, че Богдан бил един от противниците на Муса и съюзник на неговия брат и съперник Мехмед⁸². След като констатирахме, че сведенията на Халкокондил и Константин Костенечки за Богдан в периода 1410—1413 г. в общи линии съвпадат, не остава нищо друго, освен да приемем, че неговото княжество е съществувало именно в този период или по-общо — в началото на XV век. Единствено за този период сведенията от изворите съвпадат и могат да бъдат взаимно контролирани. Вероятно владенията на Богдан възникват между Солун и Сяр след поражението на османците при Ангора в 1402 г. и отстраняването на османската власт от Солун⁸³. Нито едно сведение не подкрепя схващането, че владетелят Богдан от началото на XV век е същият този брат на деспот Оливер, известен от изворите от началото на 40-те години на XIV век⁸⁴. Поради тази причина може да се пристъпи към разглеждането на въпроса за произхода на вилаета „Оливер” без предубеждението, че той трябва непременно да се свърже с едноименния деспот от средата на XIV век. Но тъй като в литературата е разпространено точно това схващане⁸⁵, възниква необходимостта проблемът да се разгледа по-подробно.

Най-напред трябва да се, подчертае, че владенията на деспот Оливер никога не са допирали до територията на вилаета „Оливер”. Противно на категоричността на изворите в това отношение в литературата се срещат твърдения, че областта Мариово е спадала към „държавата” на деспота, и се правят предположения, че той може да е разширил владенията си и на изток от Мариово⁸⁶. Със сигурност е известно обаче, че тази област нито преди, нито след 1355 г., нито когато и да било е влизала в земите на деспот Оливер. Освен това тази област не е влизала в територията на вилаета „Оливер”, а е била оформена като отделен вилает на санджака Паша⁸⁷. Областта Тиквеш, на север от планината Кожух, също не била владение на Оливер, а на Драгаши след 70-те години на XIV век и също така е представлявала отделен вилает от Кюстендилския санджак. Следователно няма никакви сведения, че земите на деспот Оливер са допирали или дори са били в близост до вилаета „Оливер”, а още по-малко, че земите на този вилает са представлявали в определен период „ядро” на владенията на деспот Оливер⁸⁸.

На второ място трябва да се изтъкне, че за деспот Оливер няма нито едно сигурно известие за периода след 1354—1355 г. Това показва, че той или е умрял наскоро след това, или, както е била практиката, се е замонашил и е доживял дните си като монах. При това положение естествено той не би могъл да бъде последният християнски владетел на земите между планините Паяк, Кожух и Нидже⁸⁹.

Трябва да се припомни също така, че в някои публикации на османски дефтери наименованието на вилаета е „Оливера”, а не „Оливер”⁹⁰. Докато специалистите по османска палеография не дадат окончателен отговор на въпроса за точното му наименование, на този факт не трябва да се отделя прекомерно внимание, макар и да не е изключено в бъдеще именно той да се окаже решаващ при търсенето на предосманската основа на вилаета „Оливер”.

Всичко казано дотук имаше по-скоро деструктивен характер и малко градивни елементи. Пристъпвайки към позитивната страна на въпроса, още от началото трябва да се подчертае, че всички изводи в това отношение ще имат хипотетичен характер.

Съществуват няколко възможности вилаетът „Оливер” да се свърже с известни исторически личности от края на XIV и началото на XV век. Първата възможност е този вилает да е представлявал владение на дъщерята на сръбския княз Лазар — Оливера, която била жена на султан Баязид и е живяла дълго след неговата смърт. Това предположение е неубедително, тъй като нито един извор не свързва „Оливера” със земите в Южна Македония. Втората възможност е областта между планините Паяк, Кожух и Нидже да е била владение на някой неизвестен от други извори феодал, съименник на деспот Оливер⁹¹. И третата възможност е тези земи да са били владение на феодала Оливер Големович, умрял в Ежево през декември 1463 г., който заедно с брат си Георги бил на служба при Мара Бранкович⁹². Дали някое от тези предположения ще се потвърди или отхвърли, ще покажат бъдещите изследвания и най-вече откриването на нови изворови податки.

Остава да се спрем на въпроса за произхода на вилаета „Вълкашин” или „Вълкашин и Димо воевода”. Този вилает е обхващал земите по поречието на р. Девол, по западния, южния и източния бряг на Преспанското езеро и южния бряг на Охридското езеро, до град Корча и градчето Биглищи (дн. Билищи) на юг⁹³. На пръв поглед произходът на този вилает е напълно ясен. Както по-естествено от това той да се свърже с името на крал Вълкашин⁹⁴? Веднага трябва да се изтъкне обаче, че този владетел никога, дори и във времето на най-голямото си могъщество не е владеел на югозапад до Корча и Биглищи. Освен това по времето, когато османците завладяват земите в Югозападна Македония и Албания, техен владетел не е бил Вълкашин, загинал в Черноменската битка през 1371 г., нито някой от неговите наследници. За щастие разполагаме с един ктиторски надпис от църквата „Св. Богородица Елеуса” в Преспа от 1410 г., в който като владетел на областта се споменава феодалът Вълкашин⁹⁵. С името на този феодал, който, изглежда, управлявал полунезависимо, като турски васал, областта от бреговете на Преспанското езеро до Корча и Биглищи в началото на XV век, трябва да се свърже и възникването на вилаета „Вълкашин”⁹⁶.

В някои османски регистри вилаетът Вълкашин е споменат с названието „Вълкашин и Димо воевода”⁹⁷. Сигурното идентифициране на Димо воевода засега е невъзможно поради липса на допълнителни сведения. Вероятно в определен период през началото на XV век областта между Преспа и Корча е била съвместно владение на двама феодали: Вълкашин и Димо, които сигурно са били сродници. Не е изключено и двамата да са били потомци на кесаря Новак, васал на крал Вълкашин, чийто ктиторски надпис от 1369 г. е запазен в църквата „Св. Богородица” на о-в Мали град (Преспанското езеро)⁹⁸.

Проучването на произхода на османските вилаети, което до голяма степен зависи от публикуването на нови османски дефтери и тяхната правилна интерпретация в този аспект, за в бъдеще ще позволи по-голяма прецизност при очертаването на границите на някои от известните ни предосмански княжества и може да подскаже съществуването на други, неизвестни от изворите от славянски и византийски произход. Това важи не само за югозападните български земи, но и за един по-широк балкански ареал. За да бъдат тези проучвания по-успешни, е необходима по-голяма съгласуваност в усилията на османисти и специалисти по византийска и балканска средновековна история⁹⁹.

⁶¹Тук използваме резултатите от проучванията си по този проблем. Виж Хр. Матанов. Феодални княжества в югозападните български земи, отразени в османската административно-териториална система. — ИПp., 5, 1984, с. 78—86.
⁶²К. Иречек. История на българите, с. 367—368, бел. 10; Й. Иванов, Северна Македония, с. 124; А. Стојановски. Кон прашањето, с. 152.
⁶³P. Тричковић. Српска црква... , с. 85 и сл. В края на XVI или началото на XVII век тази митрополия била присъединена към Вранинската и Скопската митрополии.
⁶⁴Р. Тричковић. Српска църква... , с. 80 и сл.
⁶⁵Сведения за този вилает вземам от Н. Тодоров. За демографското състояние на Балканския полуостров през XV—XVI век, с. 204.
⁶⁶Стр. Димитров. Демографски отношения и проникване на исляма в Западните Родопи. — Родопски сборник, I, 1965, с. 72.
⁶⁷За Мара Бранкович виж Ст. Новаковић. Царица Мара. Историјске црте из XV века. — В: Ст. Новаковић. Из српске историје. Нови Сад., 1966, с. 171—209; Р. Ћук. Царица Мара. — ИЧ, 25—26, 1979, с. 53 и сл.
⁶⁸Ив. Дуйчев. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, с. 208 и сл.
⁶⁹Хр. Матанов. Феодални княжества. . . , с. 82.
⁷⁰Вилаетът е локализиран от А. Стојановски. Кон прашањето... , с. 154. Авторът е използувал данни от османски дефтери от края на XV и началото на XVI в.
⁷¹А. Стојановски. Кон прашањето... , с. 157.
⁷²Cant., II, p. 124; ГИБИ, XXII, с. 318.
⁷³Г. Острогорски. Серска област... , с. 21.
⁷⁴Chalc., I, p. 25, 17—19.
⁷⁵Chalc., I, p. 34, 25—35.
⁷⁶Chalc., I, p. 45, 16.
⁷⁷Е. П. Наумов. Трагите и остатоците... , с. 209.
⁷⁸Ст. Новакович допуска, че след 1371 г. Богдан завладял държавата на деспот Углеша и я бранил от османците от границите й в Родопите. Това мнение трябва окончателно да се изостави, тъй като след 1371 г. Сярското княжество е било завладяно от Византия (Срби и турци, с. 162).
⁷⁹Това предположение може да намери подкрепа единствено в едно неясно сведение у Саадедин, според който османският пълководец Евренос бег завладял Гюмюрджина и „вилаета Вардар” преди 1371 г.
Виж N. Filipovic. Op. cit., s. 201. C други думи, Богдан е можел да владее земите по долното течение на Вардар в 60-те години на XIV в. Но сведението на Саадедин е много несигурно в хронологическо и във фактологическо отношение, а освен това той не споменава за Богдан.
⁸⁰P. Lemerle, At. Soloviev. Trois chartes... , p, 135.
⁸¹Chalc., IV, p. 166—167.
⁸²Живот Стефана Лазаревића. . . , c. 308.
⁸³Солун бил завзет от османците за втори път едва в 1430 г. Вж. G. Dennis. The Second Turkish Capture of Thessalonika — 1391, 1394 or 1430. — ВZ, 57, 1964, p. 53; Е. Д. Джагацпанян. Еще раз о турецком завоевании Фессалоники в конце XIV века. — ВВр, 42, 1981, с. 158—160.
⁸⁴Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 161 сл.
⁸⁵А. Стојановски. Кон прашањето... , с. 159—160.
⁸⁶Пак там, с. 159.
⁸⁷Н. Тодоров. За демографското състояние... , с. 203.
⁸⁸Това твърдение на А. Стояновски трябва решително да се отхвърли (цит. съч., с. 159).
⁸⁹Г. Томович предполага, че след 1355 г. деспот Оливер се замонашил и се оттеглил в Южна Македония (Повела. . . , с. 98). Това предположение не е приемливо. Не може да се обясни по какъв начин той е успял да завладее една обширна област, която никога преди това не му е принадлежала. Освен това замонашването обикновено е означавало и оттегляне от управление. Случаят с царица Елена в Сяр е едно от малкото изключения в това отношение.
⁹⁰Н. Тодоров. За демографското състояние... , с. 203.
⁹¹В един войнушки дефтер от края на XV век за областта около Крушевац и Кюстендил се споменава за християнина спахия Иван, син на Оливер. Виж Н. Inaldzik. Od Stefana Dusana do Osmanskog carstva. — Prilozi za orijentalnu filologiju i istoriju jugoslovenskih naroda pod turskom vladavinom, III-IV, 1952—1953, s. 23 sl. Това сведение показва, че е имало и други феодали от славянски произход с това иначе рядко срещано име. Може да се предполага също така, че към края на XIV или началото на XV век в земите на вилаета Оливер е управлявал представител на византийската фамилия Ливерос. За тази фамилия виж С. Asdracha. Les Rhodopes au XIV-e siecle. Histoire administrative et prosopographie. — REB, 34, 1976, p. 192.
⁹²В османски документи от 1472 г. се споменава за сина на Оливер Големович, който получил земи с приход 10 000 акчета, вероятно в бившите земи на царица Мара. Виж N. Filipovic. Princ Musa... , s. 287, 313; P. Ћук. Царица Мара, с. 81.
⁹³А. Стојановски. Кон прашањето... , с. 160.
⁹⁴Пак там, с. 160.
⁹⁵Στ. Πελεκανιδης, Μνημεὶα, σ. 125-126
⁹⁶Съществуването на този малко известен феодал, съименник на крал Вълкашин в Югозападна Македония, позволява по нов начин да се интерпретират някои сведения в хрониката на Дж. Музаки. Виж Хр. Матанов, Феодални княжества... , с. 79.
⁹⁷Н. Тодоров. За демографското състояние. . . , с. 203.
⁹⁸Вж. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 59. Подробно виж Хр. Матанов. Феодални княжества... , с. 80.
⁹⁹В този параграф съм изложил в по-сбита форма съдържанието и основните изводи от статията ми „феодални княжества в Югозападните български земи, отразени в османската административно-териториална система, цитирана и по-горе.