Балканите

 

2. Наследниците на крал Вълкашин

 

Разгромът на „кръстоносния поход” на деспот Углеша и крал Вълкашин в Източна Тракия и смъртта на двамата владетели слага край на хегемонията на рода Мърнявчевичи в югозападните български земи. Под скиптъра на сина на Вълкашин — Марко, много скоро остава незначителна част от владенията на неговите предшественици.

В историята на балканското средновековие трудно може да се посочи друга личност, която да се радва на такава голяма популярност като крал Марко (Крали Марко). „Хиляди песни и приказки увековечават паметта му у сърби, българи, хървати, дори у неславянските албанци: от Истрия до Цариград, от Янина до Варна едва ли ще се намери човек, комуто да не е познато името на Марко. Навсякъде се сочат следи от исполинската му сила... Името на безсмъртния герой преследва пътешественика по Балканския полуостров на всяка крачка”¹³. В същото време безпристрастното научно дирене рисува друга картина. Тя не само е твърде различна от идеализирания образ на „Крали Марко”, но и създава впечатление, че в много от важните събития от последната четвърт на XIV век неговото участие или е незначително и трудно доловимо, или поне много малко отговаря на онази представа, която народната памет е съхранила. Някои от специалистите по фолклор обясняват произхода на Кралимарковия култ с наслояването върху неговия образ на три „пласта” от народния епос: „митичен”, „феодален” и „народностно-борчески”, при което се изключва възможността в него да се търси някаква реална историческа основа¹⁴. Историците обаче и до ден днешен продължават да търсят в епичния цикъл за Крали Марко поне частица историческа истина¹⁵. Тези усилия, макар и не особено успешни, се базират на обикновената историческа логика, на убеждението, че в Кралимарковия цикъл има някаква историческа първооснова, размита впоследствие поради неговото самостоятелно развитие и различните наслоявания. Тези съображения обаче не са довели до преразглеждане на проблема за крал Марко в историческата литература. От времето на К. Иречек и до днес почти всички учени противопоставят героя от народния епос Крали Марко на неговия „невзрачен първообраз” — крал Марко, „незначителен феодален владетел” на Прилеп, султански васал, загубил живота си в редовете на османската армия в поход срещу християнски владетел. От научна гледна точка много по-перспективно ще бъде, ако в Кралимарковия цикъл се търсят не реални исторически събития, а се направи опит да се отговори на въпроса: защо именно крал Марко, а не някоя друга личност от неговото време е останала в народната памет като символ на героичното?

Макар и доста оскъдни, историческите извори позволяват отчасти да се проследи съдбата на първородния син на крал Вълкашин близо едно десетилетие преди издигането му за владетел. Неговата рождена дата е неизвестна, но явно през лятото на 1361 г. той вече е бил достатъчно голям, за да бъде натоварен от баща си с важна мисия: вземането на сребърния депозит на Вълкашиновото семейство от Дубровник¹⁶. В грамотата на крал Вълкашин за Дубровнишката република от 5 април 1370 г. фигурират и имената на двамата му сина Марко и Андриаш¹⁷. От тези извори все още не може да се съди какво е било положението на Марко във владенията на крал Вълкашин и дали още през 60-те години на XIV век той е бил считан за негов наследник, но два новооткрити и публикувани сравнително наскоро извора до голяма степен разясняват този проблем. В един надпис от църквата „Св. Неделя” в Призрен, открит през 1966 г., се казва, че църквата била построена и зографисана „по заповед и със средствата на младия крал Марко” между септември 1370 и август 1371 г.¹⁸. От този епиграфски извор става ясно, че в навечерието на Черноменската битка Марко е бил издигнат за „млад крал” и като такъв — за законен наследник на крал Вълкашин. Ако следваме податките от дубровнишките документи, които споменават за Марко на 10 юни 1371 г. без титлата „млад крал”¹⁹, можем да направим извода, че обявяването му за Вълкашинов наследник е станало между 10 юни и 31 август 1371 г. и по всяка вероятност е било свързано с подготовката на похода в Източна Тракия. Нещо повече, публикуваната наскоро грамота на деспот Углеша за светогорския манастир „Лавра” от април 1371 г. позволява да се твърди, че Марко е бил считан за наследник не само на крал Вълкашин, но и на деспот Углеша (сярският владетел през 1371 г. вече е нямал преки наследници). В грамотата за манастира „Лавра” чичото на Марко точно е отбелязал кого смята за свой приемник: на първо място — брат си Вълкашин, и на второ — своя племенник (АНЕПСЕИ) — без съмнение Марко²⁰. Очевидно решителният характер на военното начинание на братя Мърнявчевичи срещу османските завоеватели е изисквал в техните владения да бъде оставен официален наследник. В полза на предположението, че този наследник е бил по-големият син на Вълкашин, говори и пълното мълчание на изворите за негово участие в Черноменската битка. Очевидно през септември 1371 г. той е управлявал земите на Мърнявчевичи и като такъв посреща вестта за трагичната им гибел²¹. Ако всички тези обстоятелства не се вземат предвид, трудно могат да се обяснят редица аспекти от съдбата на крал Марко след септември 1371 г. Следователно изходна база за по-нататъшното проучване е фактът, че след Черноменската битка, макар и за кратко време, Марко — вече с титлата „крал” — е владеел или поне се е смятал теоретично за владетел на територия, в сравнение с която всички други феодални княжества от това време изглеждат съвсем незначителни. Това положение се запазва дотогава, докато съседните владетели не слагат ръка на по-голямата част от „наследството на Мърнявчевичи” и не ограничават крал Марко и другите Вълкашинови наследници в Западна Македония. В периода от 21 септември до 2—4 декември 1371 г. кралската титла на Марко го превръща формално в съвладетел на все още живия цар Урош, а след неговата смърт — в негов наследник²². Този извод е от чисто логическо естество и практическото съществуване на такава ситуация не се потвърждава от наличните извори. Нито един от тях не дава основание да се смята, че синът на Вълкашин е бил реален съвладетел и наследник на сръбския цар. Несъмнено е обаче, че в първите години след септември 1371 г. владетелските претенции на крал Марко са били значителни. Това се потвърждава както от стиловия анализ на фреските в църквата „Св. Архангел” в Прилеп и в Марковия манастир край Скопие, така и от нумизматичния материал.

В средновековното балканско изкуство, по природа абстрактно и метафизическо, по тематика общохристиянско и отдалечено от действителността, рядко намират отражение реални исторически събития. Живописта в църквата „Св. Архангел” в Прилеп и в Марковия манастир, чийто ктитор бил крал Марко и които били зографисвани в годините след Черноменската битка (Марковият манастир бил завършен тогава), представлява изключение в това отношение. Фреските в Прилепската църква отразяват идването на крал Марко на власт като наследник на баща си и чичо си. Той е изобразен с пълни владетелски инсигнии в момент, когато божествена ръка полага короната на главата му. Това изображение се отнася към времето непосредствено след септември 1371 г., тъй като Марко е все още в траур (облечен е в бял сакос)²³. Още неизразително са подчертани владетелските му претенции на фреските в Марковия манастир, завършени към 1367—1377 г. На тях крал Марко е представен с всички атрибути на средновековен владетел до посмъртното изображение на крал Вълкашнн, със свитък в лявата си ръка, на който личи надпис: „Аз, в Христа бога благоверен крал Марко, създадох и изписах този божествен храм”. В дясната си ръка наследникът на Вълкашин държи голям, обкован с метал рог²⁴. Всички фрески в манастира, включително и портретът на крал Марко, са пропити с библейска символика. Рисувайки портрета му с рог в ръка, живописецът се е вдъхновявал от библейската поезия и го е изобразил по подобие на старозаветните еврейски царе, избрани от Св. Дух за владетели. Това изображение има за основа Псалм № 89/88, където идеята за божия избраник, богопомазания владетел, който поема и предава властта си по наследство, е основна смислова нишка. И двата портрета — на Вълкашин и Марко, са на пурпурен фон — цвета на владетелското достойнство във Византия и южнославянските средновековни държави²⁵.

До нови и в известен смисъл неочаквани резултати довежда и анализът на нумизматичния материал. Отдавна е известно, че крал Марко е имал собствено монетосечене. Нумизматите все още се колебаят по въпроса, дали той е сякъл монети и като „млад крал”, но са единодушни, че първите негови кралски монети са били пуснати в обръщение след Черноменската битка. Доказано е също така, че те са били сечени за кратко време — до края на 70-те години на XIV век²⁶. Емитирането на самостоятелни монети с надпис „благоверни крал Марко” е свидетелство за упражняването на регални права. По-нататъшният анализ води и до други изводи. Оказва се, че до 1373 г. в Охридската монетарница, която по това време се е намирала под властта на крал Марко, са секли свои монети и други областни владетели в Македония и Сърбия — княз Лазар, жупан Никола Алтоманович и деспот Йоан Драгаш. Единственото възможно обяснение на този факт е, че на крал Марко като на единствен носител на кралска титла в тази част на Балканския полуостров след края на 1371 г. му е било признато известно върховенство от страна на съседните феодали²⁷. Дори само този факт е достатъчен, за да покаже, че в първите няколко години след официалното си възкачване на престола Вълкашиновият наследник не е бил незначителен и дребен феодален владетел. Неговите владения са били значителни, а политическото му влияние е надхвърляло техните граници. Погрешно ще бъде обаче да се смята, че този кратък период на относително благозвучие е бил свързан с правото, което му е давала единствено кралската титла, защото няма сведение той да е бил реален съвладетел и наследник на цар Урош и защото в периода на феодална разпокъсаност и междуособици титлите бързо губят реалната си тежест от времето на централизираните държави. Влиянието на крал Марко и неговите владетелски амбиции в началото на 70-те години на XIV в. имат по-прозаична основа и трябва да се свържат с все още големия обхват на владенията му. Когато те започват да отпадат от неговата власт, на политическото му влияние бил сложен край.

Значителен брой по-късни извори от западен и гръцки произход съобщават, че в 70-те години крал Марко е участвал и в по-мащабни дипломатически начинания, които имали отношение към гражданската война във Византия през този период. Както е известно, най-големият син на император Йоан V Палеолог — Андроник IV Палеолог, на два пъти правил опити да свали баща си от престола и да се възцари в Константинопол. През 1376 г. тези негови стремежи били осъществени и за около три години той бил византийски василевс до окончателното му отстраняване от византийската столица.

В значителен брой западноевропейски (главно италиански) и поствизантийски гръкоезични исторически произведения от XVI— XVII век под една или друга форма, в един или друг вариант и в някои случаи с объркана хронология се споменава, че крал Марко (сам или заедно с българския владетел) взема някакво участие във византийските междуособици, и то на страната на император Андроник IV Палеолог²⁸. Доколкото ми е известно, единствено съветският учен Е. П. Наумов се е опитал да покаже, че участието на крал Марко в тези събития не може да бъде отхвърлено с лека ръка²⁹. Аргументацията на автора обаче има характер по-скоро на предположения и се основава на мотиви от народния епос и на сведенията само на едно късно историческо съчинение (хрониката на Псевдо-Сфранцес или Chronicon Maius), върху което обикновено тегнат подозрения за недостоверност. Подобни подозрения, поне що се отнася до интересуващите ни тук сведения, могат в значителна степен да бъдат разсеяни, но Е. П. Наумов не е отделил внимание на този проблем³⁰. Тъй като в изворите от 70-те години на XIV век не могат да се открият сведения, които да подкрепят или отхвърлят известията за участието на крал Марко във византийската гражданска война от по-късните исторически съчинения, най-целесъобразно при проучване на достоверността им е да се прецени доколко такова едно участие отговаря на общия ход на събитията, на политиката на този владетел и на владетелските му амбиции.

Колкото и изненадващо да изглежда, връзките на крал Марко с Андроник IV, макар и не непосредствени, датират още отпреди септември 1371 г. Както е известно, през лятото на същата година в Константинопол пристига пратеничество на чичото на Марко — деспот Углеша, което според думите на Димитър Кидон предлагало на византийците парична помощ и брачни съюзи, очевидно с цел да ги спечелят като участници в подготвяната антиосманска коалиция³¹. Във връзка с това събитие внимание заслужават две обстоятелства. Първо, пратеничеството на Углеша е преговаряло с император Андроник IV, който управлява по това време в Константинопол на мястото на отсъстващия негов баща Йоан V Палеолог. Второ, „брачните съюзи”, които Углеша предлагал на византийците, несъмнено имали за цел да сродят Мърнявчевичи с династията Палеолози, а най-представителна кандидатура от тяхна страна е можел да бъде „младият крал” Марко. В полза на това предположение говори както значението на съюза с Византия за сярския владетел, така и едно по-внимателно вникване в семейните отношения на рода Мърнявчевичи през този период³².

Все пак какви са могли да бъдат подбудите за едно ангажиране на крал Марко на страната на Андроник IV през средата на 70-те години на XIV век? Вече бе изтъкнато, че след септември 1371 г. една значителна част от „наследството на Мърнявчевичи” (Югоизточна Македония) била завзета от Мануил Палеолог и присъединена към Византия. А това били земи, върху които крал Марко имал теоретични владетелски права като наследник на деспот Углеша. На фона на тези съображения е повече от очевидно, че отношенията между него, император Йоан Палеолог и Мануил Палеолог едва ли са били добри и синът на крал Вълкашин е имал всички основания да подкрепя Андроник IV в стремежа му да се възкачи на престола. Каква е била неговата полза от подобно развитие на събитията в Константинопол, най-добре личи от факта, че след победата на Андроник IV в 1376 г. Мануил Палеолог бил отстранен от управлението на Югоизточна Македония, а неговият апанаж — унищожен. В хода на събитията от първата половина и средата на 70-те години на XIV век крал Марко се оказва в сходно положение с владетеля на Южна Македония Радослав Хлапен, който също в резултат на византийската „Реконкиста” в Македония загубил властта си над Бер. По този начин се стига до сближаване между двамата владетели, израз на което е повторната женитба на крал Марко за дъщерята на Хлапен — Елена³³. Но положението на Вълкашиновия наследник в средата на 70-те години на XIV век вече било такова, че той не могъл да се възползва от победата на Андроник IV. Част от бившия апанаж на Мануил Палеолог е завладян от братя Драгаши, чието княжество се формира през първата половина на 70-те години в Източна и Североизточна Македония.

Изложеното дотук показва, че сведенията в късните извори за участието на крал Марко във византийската гражданска война от 70-те години на XIV век, колкото кратки и неясни да са, вероятно отразяват реални исторически събития. Сведения за тях авторите им са могли да черпят от неиздадени венециански хроники от XV—XVI век. Венеция, както е добре известно, е била пряк участник във византийските междуособици, за които стана дума по-горе³⁴.

През първата половина на 70-те години на XIV век, нека повторим още веднъж, крал Марко съвсем не е бил маловажен и незначителен владетел, както обикновено го представят изследователите. В периода на феодална раздробеност и османска експанзия, макар и за кратко време, той владее значителна територия и провежда сравнително активна външна политика. В очите на обикновените хора тези обстоятелства са могли да служат като отправна точка за сътворяването на неговия култ, който по-нататък вече търпи собствено развитие и се отдалечава от историческата действителност по силата на творческата инерция.

Разпадането на владенията на крал Марко на практика започва още в началото на 70-те години и придобива особен размах към средата и края на десетилетието. От тях най-напред отпада Сярската област, завладяна от деспот Мануил Палеолог. Малко по-късно цяла Източна Македония попада под властта на братя Драгаши. На север от земите на крал Марко най-напред бил откъснат Призрен, където се установяват неговите сродници Балшичи (преди април 1372 г.)³⁵. Според Мавро Орбини приблизително по същото време или малко по-късно жупан Никола Алтоманович и княз Лазар Хърбелянович също вземат своя дял от „наследството на Мърнявчевичи”, като слагат ръка върху съседните им области³⁶. До 1376—1377 г. бившият съюзник на Вълкашин — Вук Бранкович, бил вече господар на Скопие и земите около града. По това време той дарява самостоятелно на манастира „Хилендар” скопския манастир „Св. Георги Бързи” по молба на брат си — хилендарския монах Роман-Герасим³⁷. Скопие остава под властта на Вук Бранкович чак до завладяването му от османците, но ако се съди от самостоятелните монети, които градът емитирал³⁸, и от ролята на неговите граждани при отбраната му от нашествениците, може да се твърди, че развитието му върви по линия на укрепване на градската автономия.

Към 1378 г. и Охрид не е бил вече в държавата на крал Марко. От ктиторския надпис в охридската църква „Стари св. Климент” научаваме, че тогава града владеел великият жупан Андрей Гропа³⁹. Освен от ктиторския надпис този представител на известен албански род е известен и със собствените си монети⁴⁰. Не е известно точно откога Андрей Гропа е установил властта си в Охрид и какви са били отношенията му с крал Марко. Обикновено се приема, че охридският велик жупан бил негов васал, но в споменатия ктиторски надпис (10 юли 1378 г.) името на крал Марко не се среща и това прави подобни твърдения безпочвени. Вероятно единственото, което свързва новия владетел на Охрид с крал Марко, са далечните родствени връзки помежду им, засвидетелствани в надгробния надпис от охридската църква „Св. Богородица Перивлепта” на Остоя-Раякович, зет на Гропа и сродник, на крал Марко (1379 г.)⁴¹. Наскоро в научната литература бе изказано предположението, че около 1380 г. Охрид е бил вече под властта на албанския феодал Карл Топия. Основания за подобно предположение се търсят в една приписка от Охрид (1380 г.), в която Карл Топия се величае като „нов ктитор и покровител” на охридските манастири и църкви⁴². Ако това предположение е вярно, то великият жупан Анрдей Гропа е бил прогонен от града наскоро след 1378 г. или пък е признал върховната власт на по-силния си северозападен съсед. Така или иначе град Охрид — този значителен културен и църковен център в югозападните български земи — никога вече след втората половина на 70-те години на XVI век не влизал в земите на крал Марко.

Вече бе отделено внимание на отношенията между Радослав Хлапен и крал Марко след Черноменската битка. Именно чрез тези отношения могат да се обяснят сведенията за властта на Вълкашиновия наследник в Костур⁴³. Същите извори, от които се съди, че този град за известно време след 1371 г. би могъл да влиза във територията на крал Марко (историческите трудове на Мавро Орбини и Джовани Музаки), дават сведения, че той му бил отнет още през първата половина на десетилетието. Според Джовани Музаки неговият далечен предшественик Андрей II Музаки управлявал в Костур, след като го „отнел с оръжие” от крал Марко⁴⁴. Орбини от своя страна съобщава, че Костур бил откъснат от владенията на Марко от зетския владетел Балша II Балшич по време на експанзията на Балшичи на юг⁴⁵. Останалите извори в по-голяма степен потвърждават сведенията на Музаки. В ктиторския надпис от костурската църква „Св. Атанасий” (1383—1384 г.) се споменава, че градът е под управлението на Стоя и Теодор Музаки⁴⁶. Тези двама представители на албанския феодален род Музаки могат да се идентифицират с двама от синовете на Андрей II Музаки, споменати в хрониката на Джовани Музаки. В тази хроника дори изрично е отбелязано, че Стоя Музаки получил от баща си в наследство областта около Костур и самия град⁴⁷. Независимо от съвпадението на тези сведения, съдбата на града през 80-те години на XIV в. остава твърде неясна. Известна е например една грамота на зетя на Радослав Хлапен — Никола Балдовин Багаш, от март 1385 г., с която той дарява на светогорския манастир „Св. Павел” костурската църква „Месонисиотиса”, построена от Хлапен и получена от него по наследство⁴⁸. Тази грамота, както и новооткритата грамота на Никола Багаш в архива на манастира „Св. Павел” от 1385—1386 г.⁴⁹ показват, че по това време, той е управлявал в Костур вече като османски васал. Какво е станало с представителите на рода Музаки в града, не се знае. Важно е обаче обстоятелството, че сложната и твърде неясна съдба на града през този период с нищо вече не е била свързана с дейността на крал Марко⁵⁰.

Следователно за около едно десетилетие след Черноменската битка на крал Марко и на другите живи наследници на Вълкашин останали като владения само земите в Западна Македония. На север те достигали до горното течение на р. Вардар и течението на р. Треска, където се намирал известният Марков манастир и манастирът „Св. Андрей” — задужбина на Марковия брат Андриаш. Там и до днес има остатъци от крепост, известна с названието „Марков град”⁵¹. На изток владенията на Вълкашиновите наследници достигали теченията на реките Вардар и Черна. Не е изключено в началото на 70-те години на XIV век в тях да е влизал за кратко време и Щип (Щипската крепост е позната с названието „Маркови кули”). Впрочем съвременните извори не позволяват по-точно определяне на границата между земите на Драгаши и Вълкашиновите наследници. Със сигурност може да се твърди, че най-южната област на крал Марко е била Прилепската. Традицията не само свързва останките от крепост над съвременния град с неговото име, но и голяма част от средновековните паметници от втората половина на XIV век от близките околности и преди всичко на север от Прилеп носят следи от периода на неговото управление⁵². Несъмнено е също така, че Поречието и Кичевско са били в държавата на крал Марко⁵³. Ако сведенията от късния поменик на манастира „Св. Йоан Предтеча” в Дебър (писан в 1833 г.) се приемат за точни, а в него са споменати освен крал Марко още брат му Андриаш и майка им кралица Елена, то може да се допусне, макар и не без резерви, че Дебърско е било в определен период най-западната област в техните владения⁵⁴. В общи линии още в края на 70-те години на XIV век властта на останалите живи представители на рода Мърнявчевичи била ограничена в териториите, откъдето започва политическият възход на Вълкашин⁵⁵.

Когато се проучва съдбата на другите останали живи след 1371 г. наследници на крал Вълкашин, се получават твърде интересни резултати. Вдовицата на Вълкашин — кралица Елена (в монашество Елисавета), или както е известна в народната памет и от надписите върху монети — Ефросина, фигурира във фреските на Марковия манастир и в ктиторския му надпис от 1376— 1377 г. Изненадващо е, че нейните самостоятелни монети, от които досега са известни около 70 броя, са толкова, колкото монетите на крал Марко и брат му Андриаш, взети заедно. Първото възможно обяснение на този факт е, че тя е имала собствено монетосечене още преди 1371 г., но за него няма друго доказателство освен сравнително големия брой нейни монети⁵⁶. Второто възможно обяснение е, че кралица Елена е имала известни владетелски права върху територията на Мърнявчевичи редом с крал Марко⁵⁷ или, което е по-вероятно, самостоятелно е управлявала част от нея. Ако вдовицата на крал Вълкашин е управлявала заедно с най-големия си син, остава непонятно защо двамата не са емитирали съвместни монети и защо финансовите й дела били отделени от тези на синовете й Марко и Андриаш⁵⁸. Затова най-приемливото предположение е, че за известно време тя е управлявала известни територии редом с крал Марко, а вероятно и с Андриаш. Ако се вземе предвид, че единственият писмен извор от земите в Македония, където се споменава името на кралица Елена, е късният поменик на манастира „Св. Йоан Предтеча” в Дебър, може да се допусне, че тя е имала владетелски права в западните части от територията на Мърнявчевичи. Интересно е да се изтъкне, че нейното монетосечене се датира в началото на 70-те години на XIV век, и то до 1373 г., тъй като болшинството от нейните монети са намерени в заровеното през същата година Кичевско съкровище⁵⁹. Кралица Елена е починала след 1376—1377 г. На 8 юни 1374 г. тя се споменава като жива в един дубровнишки документ⁶⁰, а през 1376—1377 г. — в ктиторския надпис на Марковия манастир.

В същия ктиторски надпис, а и в историческия труд на Мавро Орбини срещаме имената на още трима сина на крал Вълкашин: Андриаш, Иваниш и Димитър (Митраш)⁶¹. От тях единствен Андриаш се споменава преди 1371 г. (дубровнишката грамота на крал Вълкашин от 5 април 1370 г.). От него има запазени общо 26 самостоятелни монети — т. е. приблизително толкова, колкото и от крал Марко⁶². През 1389 г. със средствата на Андриаш бил издигнат и зографисан манастирът „Св. Андрей” на бреговете на р. Треска, в който е запазен и неговият ктиторски надпис и грамота, писана върху стените му. В грамотата Андриаш е споменат като „втори син на благоверния крал Вълкашин и кралица Елена”, но в нея въобще не става дума за крал Марко⁶³. При това положение съвсем логично е да се приеме, че „кралевич Андриаш” към  1389 г., а вероятно и от по-рано самостоятелно е управлявал северозападните области от територията на Мърнявчевичи⁶⁴. Селата, които той дарява на манастира „Св. Андрей”, се локализират по левия бряг на р. Треска. Това показва, че там именно е било ядрото на неговите владения. По данни от нумизматичния материал може да се приеме, че отделянето на Андриаш от владенията на крал Марко е станало твърде рано — вероятно още преди 1373 г., тъй като голяма част от самостоятелните му монети са открити в Кичевското съкровище (1373 г.), а друга част — в съкровището от Чука (датирано около 1380 г.)⁶⁵.

Според Мавро Орбини Иваниш, третият син на крал Вълкашин, не понасял зависимостта си от османските завоеватели и заедно с група свои приближени избягал в Зета. През 1386 г. той и Балша II Балшич загиват в битката срещу османците на Савърското поле⁶⁶. Тези сведения на дубровнишкия историк се потвърждават от пълното мълчание на съвременните извори от областта на Мърнявчевичи за този брат на крал Марко. Освен това със сигурност се знае, че в 1394 г. Иваниш не бил вече между живите. Тогава във връзка с подялбата на депозита на крал Вълкашин в Дубровник като негови живи наследници се споменават само Марко, Андриаш и Димитър.

Изглежда, най-малкият син на Вълкашин — Димитър (Митраш), не е управлявал отделна територия в югозападните български земи след септември 1371 г. или поне за подобно твърдение липсват каквито и да било сведения. Той се споменава като ктитор на църквата „Св. Никола” в Прилеп (главния град на крал Марко)^67, а в един дубровнишки документ от 21 септември 1399 г. фигурира като негов „брат и наследник”⁶⁸. Това са единствените сведения, които евентуално могат да покажат, че съдбата на Димитър до 1393 г. е била по-тясно свързана с крал Марко и че дори най-вероятно е бил негов съвладетел и наследник (не е известно крал Марко да е имал наследници от брака си с дъщерята на Хлапен — Елена).

Известните факти за сродниците на крал Марко — по-точно за майка му кралица Елена и брат му Андриаш, показват, че още от началото на 70-те години на XIV в. той не е бил единствен владетел на наследството на крал Вълкашин. Подробности по въпроса за самостоятелността на кралица Елена и Андриаш, за отношенията им с крал Марко и за времето на разделянето им липсват, но и без тях е ясно, че след септември 1371 г. в бившите владения на крал Вълкашин са налице силни центробежни тенденции. Те се проявяват въпреки необходимостта от обединяване на усилията за отпор срещу османските нашественици. Впрочем напълно вероятно е и те да са имали известна роля в процеса на политическо разпадане на територията на Мърнявчевичи.

След битката на Ровине (17 май 1395 г.), в която крал Марко загива като османски васал, земите му били окончателно покорени от нашествениците. Още преди това — през лятото на 1394 г., Андриаш и Димитър напущат бащините си земи и се озовават в Дубровник, откъдето вземат своите дялове от Вълкашиновия сребърен депозит, възлизащ на 96,73 кг⁶⁹. След това те отиват в Унгария, където Андриаш умира през 1399 г., а Димитър в началото на XV век се издига до поста кастелан на унгарската крепост Вилагош и жупан на областта Заранд⁷⁰. От всички синове на Вълкашин, изглежда, само Андриаш е имал наследници. Неговият син бил баща на съпругата на известния босненски феодал Степан Косач⁷¹.

 

¹³K. Иречек. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. С., 1978, с. 384.
¹⁴Е. Теодоров. Български народен героичен епос. Крали Марков цикъл — произход, развитие, специфика. С., 1981. Добра библиография у G. Soulis, The Serbs and Byzantium..., p. 223, n. 150.
¹⁵Е. П. Наумов. Южнославянскийзпос и проблеми сербского средневековья. — В: Славянский и балканский фолклор. М., 1971, с. 5 и сл.
¹⁶Monumenta Ragusina, III, p. 100.
¹⁷Fr. Miklosich. Monumenta Serbica..., p. 180.
¹⁸Публ. от M. Ивановић. Натпис младог краља Марка са цркве Св. Недеље у Призрену. — Зограф, 2, 1967, с. 20.
¹⁹Monumenta Ragusina. T. IV, p. 127.    
²⁰М. Lascaris. Deux „chrysobulles” serbes.., p. 12, 19—20: Actes de Lavra, IV, № 3. p. 180—181. Нито М. Ласкарис, нито издателите на Lavra IV са идентифицирали „племенника” на Углеша с Марко. За значението на термина „анапсеи” виж Ив. Добрев. Към тълкуването на ктиторския надпис в Боянската църква. — ГСУ—ФСФ, т. 71, кн. 1, 1979, С., 1982, с. 144— 145, бел. 39.
²¹Виж. Е. П. Наумов. Свидетельства исторических источников о Марки Кралевиче.., с. 30 и сл. Изводът на автора, че Марко бил „привърженик” на цар Урош и осъждал узурпацията на баща си, не е  убедителен.
²²В. Ђурић. Три догађаја..., с. 95; Р. Михаљчић, Крај..., с. 166—167; idem, Continuity et discontinuity dans les structures de l’etat serbe au XIV-е siecle. — Balcanica, XI, 1980, p. 33 sq; Историја српског наро да. T. II, с. 23.
²³Описание и тълкуване на фреските у В. Ђурић. Византијске фреске ..., с. 80 (виж и посочената литература на с. 104, бел. 102).
²⁴Върху тези фрески има натрупана вече значителна литература. Виж В. Ђурић. Три догађаја..., с. 190, бел. 67; същият, Византијске фреске..., с. 102, бел. 105; Н. Ношпал-Никуљска. За ктиторската композиција и натписот... , с. 225, бел. 1; същата. Марковиот манастир — монумент како документ низ историјата. — Споменици, Т. I, Скопје, 1975, с. 104, бел. 1 и др. За датирането им виж Цв. Грозданов, Г. Суботић. Црква Св. Ђорђа у Речици код Охрида. — Зограф, 12, 1981, с. 73—74 и бел. 75 (с обширна библиография).
²⁵В. Ђурић. Три догађаја..., с. 67 и сл.; същият. Византијске фреске..., с. 80 сл.
²⁶S. Ljubic. Opis..., s. 157—168 (с грешки в атрибуцията). Виж още И. Мушмов. Античните монети..., с. 501; В. Saria, Kicevska ostava. s. 72; P. Марић. Студије.. , c. 89.
²⁷C. Димитријевић. Новац..., c. 206.
²⁸Тези сведения са събрани в работата на Hr. Matanov, R. Zaimova. West and Post-byzantine source evidence about king Marko (Krai Marko). — EB, 2, 1985, p. 45—61.
²⁹Е. П. Наумов. Южнославянский зпос. . . , с. 43 сл. Виж още П. Ангелов. Сведения на Псевдо-Сфранцес за българската история. — Векове, 3, 1976, с. 20 и сл.
³⁰Особено внимание заслужава изводът на П. Харанис, че в хрониката на Псевдо-Сфранцес рядко се споменават събития, които не са станали в действителност. (P. Charanis. The Strife among the Palaeolog and the Ottoman Turks. — Bvz., 16, 1942—1943, p. 288).
³¹Migne. PG, t. 154, col. 1033 A.
³²Г. Острогорски. Серска област..., c. 138, бел. 55. Авторът допуска, че деспот Углеша е искал да ожени Мануил Палеолог за някоя от дъщерите на крал Вълкашин. Това предположение се опровергава от две обстоятелства: През лятото на 1371 г. Мануил Палеолог не се е намирал в Константинопол и предвид обтегнатите отношения между него и брат му Андроник IV е трудно да се повярва, че пратениците на Углеша са можели да разискват въпроса за женитбата на Мануил с брат му. Р. Михаљчић. Крај, с. 272, бел. 73. Авторът правилно допуска, че се е имало предвид някой от синовете на Вълкашин. Но кой от двамата? Най-вероятен кандидат е бил Марко, още повече, че в навечерието на Черноменската битка неговият брак с дъщерята на Хлапен — Елена, е бил прекъснат. Виж. Hr. Matanov. Radoslav Hlapen..., p. 85.
³³Hr. Matanov. Radoslav Hlapen...,  p. 85—86.
³⁴G. Dennis. The Reign of Manuel II Palaeologue in Thessalonica (1382—1387). Rome, 1960, p. 27 sq.
³⁵К. Јиречек. Српски цар Урош..., с. 378—379; М. Орбин. Кралевство словена, с. 54—55, Коментари, с. 314.
³⁶М. Орбин. Кралевство словена..., с. 54—55.
³⁷Виж грамотата на Вук Бранкович в Законски споменици..., с. 451—452. Ново пълно издание на Вл. Мошин, JI. Славева, К. Илиевска, Грамотата на Вук Бранковик. — Споменици... Т. I, с. 239—242.
³⁸С. Димитријевић. Новац града Смедерева. — В: Сб. Ослобођења градова у Србији од турака 1862—1867. Београд, 1970, с. 72; същият. Новац..., с. 200.
³⁹Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 42; Цв. Грозданов, Охридското зидно сликарство..., с. 20; същият. Охрид и Охридската архиепископија..., с. 179—180.
⁴⁰Н. Мушмов. Античните монети..., с. 503; В. Saria. Kjcevska ostava..., s. 76; P. Марић. Студије... c. 105; Б. Битракова-Грозданова. Прилог кон Охридската ковнкца од XIV век. — Историја, 1, 1971, с. 201—206.
⁴¹Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 39; Цв. Грозданов. Охридското зидно сликарство..., с. 153.
⁴²Цв. Грозданов. Цит. съч., с 20—21; същият. Охрид и Охридската архиепископија..., с. 180 сл.
⁴³Hr. Matanov. Radoslav Hlapen..., p. 85—86.
⁴⁴C. Hopf. Chroniques greco-romanes. Berlin, 1873, p. 281.
⁴⁵M. Орбин. Краљевство словена, с. 68; Коментари, с. 320.
⁴⁶Публ. от В. Ђурић. Мали град — Св. Атанасије у Костуру — Борије. — Зограф, 6, 1975, с. 39.
⁴⁷С. Hopf. Chroniques..., p. 281 sq.
⁴⁸А. П. Каждан. Два поздневизантийских акта..., с. 317—320, М. Lascaris. Deux chartes..., p. 314 sq.
⁴⁹Д. Синдик. Српске повеље у светогорском манастиру Светог Павла. — Miscellanea, VI, 1978, с. 186—187.
⁵⁰К. Иречек отнася отстраняването на Марко от Костур в 1380 г. (История на българите, с. 383).
⁵¹Ал. Дероко. Средњевековни градови у Србији, Црној гори и Македонији. Београд, 1950, с. 104. В поменика на манастира „Св. Никола Шишевски” на северозапад от Скопие на първо място е поставен крал Марко. Виж Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 127. Ако този факт означава, че той е владеел тази област, това трябва да се отнесе преди 1376—1377 г.
⁵²Това важи преди всичко за манастира „Зързе” на северозапад от Прилеп. Виж Љ. Стојановић. Записи и натписи. Т. I, № 200, с. 63; 3. Расолкоска-Николоска. Историатот на манастира Зрзе низ натписите и записите од XIV до XIX век. — Зб. на Археолошкиот музеј, Скопје, IV—V, 1961—1966, с. 79; В. Ћурић. Византијске фреске. . . , с. 84 сл.
⁵³Љ. Стојановић. Записи и натписи. Т. I, № 189, с. 58—59. В Кичевското съкровище (1373 г.) са открити по-голяма част от монетите на крал Марко, Андриаш и кралица Елена. Виж В. Saria, Kicevska ostava..., s. 75 sq.
⁵⁴Поменикът е публ. в Словенски ракописи во Македонија. Т. I, Скопије, 1971, № 84, с. 169.
⁵⁵Гръцкият учен Ап. Вакалопулос съвсем погрешно е поставил владенията на Марко около Флорина, а тези на Вук Бранкович — в Западна Македония (History of Macedonia, p. 31, Map N 3).
⁵⁶C. Димитријевић. Новац, с. 197, 200.
⁵⁷Твърдението на C. Димитриевић, че кралица Елена е била регентка, е неприемливо, тъй като още преди 1371 г. Марко е бил пълнолетен и законен наследник на Вълкашин (Новац..., с. 200).
⁵⁸Един дубровнишки документ от 1394 г. съобщава, че кралица Елена е имала свой „логотет”. Виж С. Ђирковић. Поклад краља Вукашина. — ЗбФФ у Београду, XVI—1, 1979, с. 157.
⁵⁹С. Димитријевић. Новац..., с. 193.
⁶⁰С. Ћирковић. Поклад..., с. 155.
⁶¹М. Орбин. Краљевство словена, с. 54—55.
⁶²С. Димитријевић. Новац..., с. 197.
⁶³Ст. Михайлов. За архитектурата и живописта на манастирската църква „Св. Андрей” на р. Треска. — Археология, 1, 1968 с. 7—20; Н. Ношпал-Никуљска. Прилог за манастират Св. Андреј на р. Треска на брегот на езерото Матка. — Споменици.. , Т. I, с. 387—401.
⁶⁴Н. Ношпал-Никуљска. Прилог..., с. 397.
⁶⁵С. Димитријевић. Новац..., с. 193.
⁶⁶М. Орбин. Краљевство словена, с. 54, 71.
⁶⁷Ктиторският надпис е публ. от В. Ђоровић. ПКЈИФ, 6, 1926, с. 135—136.
⁶⁸К. Јиречек. Српски цар Урош... с. 383, бел. 132.
⁶⁹С. Ћирковић. Поклад..., с. 159 и сл.
⁷⁰К. Јиречек. Српски цар Урош..., с. 382 и сл.; Л. Мирковић. Мрљавчевићи, с. 35 и сл.
⁷¹М. Орбин. Краљевство словена, с. 55.