Балканите

IV. От Черномен до Ровине. Из историята на османското нашествие

1. „Кръстоносният поход” на деспот Йоан Углеша

Земите на Македония и Северна Гърция, които през втората четвърт на XIV век влизали в пределите на Душанова Сърбия, познали ужасите на османското нашествие още преди смъртта на цар Стефан Душан. От изворите за средата на XIV век става ясно, че дори и огромната по размери сръбска държава не можела успешно да защити новите си поданици на юг от османските грабителски набези. Особено характерен в това отношение е един епизод, описан в историческия труд на Йоан Кантакузин. През 1344 г., когато Стефан Душан бил на лагер около Зъхна, една група от около 300 души турски моряци се спасяват от разгромената край Хиос флота на смирненския емир на сушата. По заповед на Душан сръбски военен отряд от тежка конница начело с известния по-късно кесар Прелюб направил опит да ги прогони, но край Стефаниана (между Солун и Сяр) сърбите били напълно разбити¹. Колкото и незначителен да изглежда този епизод на фона на политическото могъщество на сръбската държава в средата на XIV век, той все пак е симптоматичен. Интересни са и сведенията на Йоан Кантакузин за събитията в края на 1350 г. От тях става ясно, че сръбският наместник на град Хрисопол — Браян, бил осведомен, че един османски отряд ограбвал Тесалия и Южна Македония, но проявил пълно безучастие и дори подсказал на Кантакузин идеята да използва този отряд за военните действия срещу сръбските владения². Светогорските документи от своя страна съдържат немалко сведения за турски пиратски походи в източната част на Халкидическия полуостров, много от които оставали безнаказани³. Самият сръбски цар Стефан Душан проявил голяма непоследователност в политиката си към османските нашественици. Той, подобно на Йоан Кантакузин, очевидно не е бил чужд на идеята да ги използва в борбата за хегемония на Балканите. Никифор Григора разказва, че вероятно към края на 1350 г. сръбският цар изпраща пратеници при султан Орхан с предложение за антивизантийски съюз, но тази акция била осуетена от Йоан Кантакузин, чиито привърженици заловили и убили сръбските пратеници на връщане от Мала Азия⁴. Едва ли може да има съмнение също така, че цар Стефан Душан е имал немалка заслуга за провалянето на готвената в началото на 1351 г. българо-византийска антиосманска коалиция, за което сведения дават Йоан Кантакузин и Анонимната българска хроника от началото на XV век⁵. Единственият по-сериозен опит на българи, византийци и сърби да застанат рамо до рамо срещу надигащата се от Азия опасност през 50-те години на XIV век завършил с пълен неуспех. През 1352 г. при Димотика 7000-ният сръбски отряд, изпратен в помощ на император Йоан V Палеолог, претърпял поражение от османците, а българският отряд се оттеглил, без да влиза в сражението⁶. В края на своето управление и особено след трайното стъпване на османците в Галиполи през 1354 г. Стефан Душан правил пред папата постъпки да бъде поставен начело на една обща християнска коалиция, но преговорите за това останали само на книга⁷. Тези неосъществени планове в никой случай не дават основание да се твърди, че сръбският цар бил един от онези балкански владетели, които схващали изцяло османската опасност и правили опити да я пресекат още в зародиш. Съществуването на остри противоречия между балканските държави, натрупаните в течение на десетилетия взаимни подозрения и егоистичните стремежи на някои от владетелите към едностранна изгода дори и в годините на обща опасност се оказват решаващи за невъзможността им да изградят общ фронт срещу азиатските пришълци.

В десетилетието след завладяването на Галиполския полуостров⁸ османските нашественици се установяват трайно в земите на Източна Тракия. На Балканския полуостров се появява нова „велика сила”, която планомерно и системно реализира експанзионистичния си характер. Завладяването на Одрин и други важни тракийски градове дава на османците база, от която техните военни експедиции се насочват на север, северозапад и запад⁹. За югозападните български земи непосредствена опасност първоначално представлява западният османски „удж”, насочен към Западна Тракия и Югоизточна Македония. Ако в средата на XIV век османците предприемат само спорадични грабителски походи в тези земи, от началото и особено от средата на 60-те години те вече заплашват непосредствено независимостта на териториите на запад от Христополските проходи. Решаващо в това отношение се оказва завземането на Гюмюрджина, което в по-новите изследвания се отнася към 1364—1365 г.¹⁰. Тези османски завоевания и разширяването на територията на Сярското княжество на изток до езерото Бору за пръв път създават обща граница между османските владения и земите на християнско княжество в югозападните български земи. От този момент насетне двубоят между тях става непосредствен. Затова не е случайно, че борбата за устояване срещу османския натиск до Черноменската битка през 1371 г. се концентрира в дейността на управляващите кръгове в Сяр и особено в дейността на деспот Йоан Углеша.От сведенията на османския хронист Саадедин може да се направи изводът, че дори и в Тракия, пострадала най-напред от османското завоевание, на Сярското княжество се е гледало като на възможен център на съпротивителните усилия (след превземането на Пловдив българският управител на града избягал в Сяр)¹¹. На мисълта да използват Сярското княжество в борбата за отблъскване на османците не били чужди и самите византийци. Както беше вече отбелязано, през пролетта на 1364 г. патриарх Калист преговарял с царица Елена за евентуален антиосмански съюз. Тези преговори не дали реални резултати, въпреки готовността и на двете страни да предприемат по-решителни действия, главна поради смъртта на патриарх Калист в Сяр¹². Всъщност превръщането на Сярското княжество за определен период в обединителна звено на антиосманската съпротива е свързано най-вече с кратковременното управление на деспот Йоан Углеша. В литературата с основание се изтъква, че дейността на този владетел имала за обект преди всичко дипломатическата и военната подготовка на „кръстоносен поход” срещу „безбожните агаряни”. Сярският деспот бил един от малкото балкански владетели, който разбирал истинската опасност от османската експанзия, и не бил привърженик на политиката на съглашателство, а на решителни действия за прогонване на завоевателите от Европа¹³.

Изглежда, още като управител на областта на юг от планината Пангей (Кушница) Йоан Углеша е играел известна роля в отблъскването на някои от османските грабителски походи. На истинската му антиосманска активност започва едва след като става самостоятелен владетел на Сярското княжество. Деспот Углеша явно е съзнавал, че само със силите на подвластните му територии няма да е в състояние да спре османското напредване и да удари османските балкански владения в самия им център, затова още oт самото начало предприема стъпки за образуване на широка християнска коалиция. Но съюзът с Византия и другите православни държави и владетели бил немислим без църковно помирение с Константинопол и премахване на схизмата с Вселенската патриаршия. Успешните преговори в това отношение били схващани в Сяр като прелюдия и необходимо условие за политически и военен съюз. За съжаление премахването на църковния разкол се проточило твърде дълго и оставило малко време за чисто политически и военни въпроси. От друга страна, и обстановката във Византия през втората половина на 60-те години на XIV век не била благоприятна за осъществяване на амбициозните планове на сярския деспот. Сред една част от управляващите кръгове въз византийската столица господствало схващането, че реална помощ може да се очаква само от Западна Европа, и на това схващане била подчинена политиката на император Йоан V Палеолог, чийто изразител през 1366 г. става Димитър Кидон с речта си „Pro subsidio Latinorum”¹⁴. Другият лагер сред византийските управници начело със съвладетеля Андроник IV Палеолог разчитал на съглашение с нашествениците¹⁵. Подобна политика следвал в този период и българският цар Иван-Александър, който още през 1364 г. използвал османски наемни отряди във военните действия срещу Византия¹⁶.

Изглежда, деспот Углеша отчитал тази обстановка и смятал дългото протакане на църковното помирение от византийска страна за признак, че Визания не е склонна да участва в антиосманска коалиция. През пролетта на 1371 г. той бил вече решен да предприеме решителни военни действия срещу завоевателите, без да изчаква присъединяването на империята. През април с. г., месец преди патриарх Филотей Кокинос да издаде разпореждане относно връщането на църковните диоцези в Сярско под своята духовна власт, деспот Углеша посещава Света гора и в издадените по този повод грамоти засвидетелствал намерението си да „вдигне оръжие срещу безбожните агаряни”, без да смята участието на Византия за задължително условие¹⁷. Впрочем и след това той не изоставя мисълта да привлече византийците, а и в Константинопол през лятото на 1371 г. като че ли условията за това били по-благоприятни след дългите и безуспешни преговори със Запада. Същият Димитър Кидон, който през 1366 г. обвинявал „мизите и трибалите” (българите и сърбите — б. а.), че са „бедни народи”“ които не можели да воюват в чужди страни, през лятото на 1371 г, в поредната си реч „De non reddenda Gallipoli” се изказва благоприятно за съюз с тях. От същата реч узнаваме, че по времето на нейното произнасяне във византийската столица се намирали „трибалски пратеници”, които преговаряли за съюз срещу „варварите” и предлагали на византийците брачни договори и парична помощ¹⁸. Тези пратеници несъмнено са били хора на сярския деспот, който независимо от твърдото си решение да потегли срещу османците без осъществяването на съюз с Константинополската империя и вероятно използвайки като повод официалния акт от византийска страна за църковно помирение, направил последен опит да я привлече на своя страна¹⁹. И този път усилията му останали напразни: управляващият по това време в Константинопол император Андроник IV Палеолог бил по-склонен да изпълни искането на султанските пратеници, които по същото време пребивавали във византийската столица и искали предаването на Галиполския полуостров, отвоюван за византийците от Амедей Савойски през 1366 г.²⁰. Изглежда, единствено османските пратеници се завръщат при своя владетел с изпълнена мисия. Ако се съди от сведенията на „Анонимната българска хроника”, през есента на 1371 г. османските нашественици действително имали свободен достъп до Галиполи²¹. С други думи, независимо от всички положени усилия от страна на деспот Йоан Углеша антиосмански съюз с Византия не бил сключен. В битката при Черномен участвал само гръцкият етнически елемент от територията на Сярското княжество²².

Трудно е да се повярва, че в подготовката на антиосманска коалиция сярският деспот се е задоволил само с постъпки в Константинопол. Изворите от втората половина на 60-те години на XIV век дават известни податки, че като евентуален участник в нея била смятана и българската държава, пряко засегната от османското нашествие. Подходящи съюзници за деспот Углеша са можели да бъдат и други християнски владетели от югозападните български земи и Северна Гърция. В литературата са изказани мнения, че в битката при Черномен са участвали и зетските владетели Балшичи, тъй като през лятото на 1371 г. те били едни от най-близките съюзници на братя Мърнявчевичи²³. За такова участие обаче в изворите няма никакви сведения. Изказани са и мнения, че в битката край бреговете на Марица участвали и отряди, изпратени от влашкия воевода Владислав Влайку²⁴. Те се основават на някои не особено ясни и доста общи сведения на османския хронист Саадедин, който пише, че „деспотът” (Углеша — б. а.) привлякъл помощ от „Босна, Унгария и Влашко”²⁵. Тези податки не могат да се приемат за точни не само защото османските исторически съчинения с по-късен произход са доста несигурни в сведенията си за XIV век, но и защото със сигурност се знае, че нито Босна, нито Унгария са имали нещо общо с похода на Углеша и Вълкашин в Тракия. Срещат се и твърдения, че те били придружени от валонския владетел „господин” Александър, наследил баща си деспот Йоан Комнин Асен около 1366 г., и дори, че самият Александър загинал на бойното поле при Черномен²⁶. Те също не намират подкрепа в изворите. Като се има предвид отдалечеността на Валонското княжество от центъра на събитията и борбата на Александър срещу претенциите на съседните му албански феодали, може с по-голяма сигурност да се твърди, че той не е имал възможност да участва в Черноменската битка. Същото може да се каже и за болшинството от останалите владетели и феодали в Северна Гърция и Южна Македония. Заети в борби помежду си и все още незастрашени пряко от османската експанзия, тези феодали не проявяват достатъчно далновидност и не схващат тежките последици, които поражението на Мърнявчевичи щяло да има и за самите тях. Единствен съюзник на деспот Углеша — фактическия организатор на похода, бил неговият брат крал Вълкашин. Той не се поколебал да изостави войната с жупан Никола Алтоманович и да се отзове на неговия повик. Ако се разсъждава формално и не се отчита реалната обстановка в сръбските и югозападните български земи през 60-те години на XIV век, участието на крал Вълкашин в Черноменската битка може да се приеме като ангажиране и на Сърбия в нея, тъй като теоретично кралската титла му осигурява власт в цялото сръбско царство²⁷. Но вече бе изяснено, че по-възрастният от братя Мърнявчевичи е имал реална власт само в непосредствените си владения и на практика бил областен владетел преди всичко в Македония. Освен това няма никакви сведения, че някои от феодалите в същинските сръбски земи са взели участие в коалицията на Мърнявчевичи. Широко замислената от деспот Углеша военна офанзива остава в действителност начинание на двама областни владетели в югозападните български земи. Независимо от това тя безспорно представлява един от най-сериозните опити на балканските християни със свои сили да прогонят османските нашественици от Европа. Цялата дипломатическа подготовка на похода в Тракия, която в края на краищата не осъществява предварителната си задача, ляга на плещите на сярския владетел. Името на крал Вълкашин въобще не се споменава в изворите, които дават сведения по този въпрос. Създава се впечатление, че между двамата братя е имало някакво съглашение за съвместни действия от по-рано, като при избирането на времето за похода и при привличането на евентуални съюзници деспот Углеша е имал свобода на действие. Това се доказва и от следния характерен факт: през лятото на 1371 г., когато в Сяр кипяла трескава подготовка, крал Вълкашин и синът му Марко предприели поход срещу жупан Никола Алтоманович, по време на който ги заварва и вестта на деспот Углеша. Крал Вълкашин без колебание, очевидно изпълнявайки предварителната договореност, веднага откликва на неговия призив и повежда събраните си войски по дългия път от Югозападна Сърбия до Източна Тракия.

Още Константин Иречек бе отбелязал, че за Черноменската битка науката не разполага със съвременни описания и че в късните извори — османски, византийски и славянски, е очевидна тенденцията османската победа да се представя като твърде лека²⁸. Сред многобройни опити да се проследи ходът на битката през тези късни сведения, пътищата на движение на войските и тяхното разположение²⁹ в съвременната литература отново надделя схващането, че ако се следват само съвременните и сигурни извори, не би могло да се каже нещо повече от датата, мястото и резултата от битката³⁰. Затова и всеки повторен опит за изясняване на самия и ход е безпредметен, без да е известен някакъв нов извор. Няколко момента обаче трябва да се подчертаят. Самият факт, че деспот Углеша и крал Вълкашин не посрещат с оръжие османците в собствените си територии, а напредват в ядрото на османските владения в Тракия, показва истинската им цел: прогонването на нашествениците от европейските земи и кардиналното премахване на опасността от тях. Именно поради това Черноменската битка се оказва толкова съдбоносна. Макар че на 26 септември 1371 г. край бреговете на Марица били сразени само двама областни владетели от югозападните български земи, отзвукът на това събитие бил общобалкански и далеч надхвърлял границите на техните владения. Победата при Черномен осигурява на османците не толкова бързи и значителни териториални придобивки, а политическо и военно превъзходство над балканските християни.

¹К. Јиречек. Историја срба. Т. I, Београд, 1978, с. 221.
²Cant., III, p. 119.
³М. Живојновић. Светогорске келије и пиргови у Средњем веку. Београд, 1972, с. 42 и сл.
⁴Greg., III, p. 160; Я. Ангелов. Българо-сръбски политически отношения при царуването на Иван-Александър (1331—1371 г.) и Стефан Душан (1331—1355 г.). — Год. на СУ, ИФ, Т. 72, 1978, С., 1982, с. 111.
⁵Cant., III, p. 162; Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина. Т. II, С., 1944, с. 266 и сл.; Виж още Я. Ангелов. Българо-сръбски политически отношения... , с. 112—113; същият. България и Сърбия в борбата срещу османските нашественици. — В: България и Балканите (681—1981). С., 1982, с. 164—165.
⁶Cant., III, p. 248—9; История на България. Т. III. Втора българска държава. С., 1982, с. 345.
⁷К. Јиречек. Историја... , Т. I, c. 233—234; G. Soulis. The Serbs and Byzantium during the Reign of Tsar Stephen Dusan (1331—1355) and his Successors. Washington, 1984, p. 52 sq.
⁸За това събитие виж посочената литература у Б. Цветкова. Паметна битка на народите. Европейският Югоизток и османското нашествие — края на XIV и първата половина на XV век. Варна, 1979, с. 137, бел. 1.
⁹Jr. Beldiceanu-Steinherr. La conquete d’Adrinople par les Turcs, la penetration turque en Thrace et la valeur des chroniques ottomanes. — Travaux et Memoires, I, 1965, p. 430—461.
¹⁰Г. Острогорски. Серска област после Душанове смрти. Београд, 1965, с. 155 и сл; N. Filipovic. Princ Musa i seih Bedredin. Sarajevo, 1971, s. 198, n. 216.
¹¹N. Filipovic. Op. cit., s. 199, n. 216.
¹²J. Ferluga. Serben, Turken und Byzantiner von der Turkischen Eroberung Kallipolis (1354) bis zur Schlacht an der Marica (1371). — In: Byzance et les Slaves. Melange Iv. Dujcev. Paris, 1979, s. 169.
¹³Ст. Новаковић. Срби и турци..., с. 184; Г. Острогорски. Серска област..., с. 124.
¹⁴Migne, PG, Т. 154, col. 964 sq; O. Halecki. Un Empereur de Byzance a Rome, passim.
¹⁵P. Charanis. The Strife among the Palaeologi and the Ottoman Turks, p. 292.
¹⁶П. Ников. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. — ИИД, VII—VIII, 1928, с. 57 и сл.
¹⁷Тези грамоти са издадени в Законски споменици... , с. 445—446 (за Хилендар); Соловјев-Мошин. Грчке повеље... , № XXXVIII (за Ватопед), М. Lascaris. Deux „chrysobulles” serbes... , p. 12 (за Лавра).
¹⁸Migne. PG, t. 154, col. 1033 A.
¹⁹В литературата са изказани две мнения относно времето, когато е била произнесена и писана тази реч на Д. Кидон. Първото е, че тя е от лятото на 1371 г. и се застъпва от: К. Јиречек. Историја... Т. I, с. 247; Г. Острогорски. Серска област..., с. 138, бел. 54; D. Nicol. The Last Centuries of Byzantium, p. 285; Ив. Дуйчев. От Черномен до Косово поле. Към историята на турското завладяване в Тракия през последните десетилетия на XIV век. — В: Българско средновековие. С., 1972, с. 556—557. Друга, по-малобройна група датират речта в 1376—1377 г. Виж P. Charanis. The Strife... p. 293; C. Ћирковић. Допуне и објашненија. — В: Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 451; J. Barker. Manuel II Palaeologus... , p. 458 sq. По-убедителна е първото становище, което по-добре отговаря на политическата обстановка от лятото на 1371 г.
²⁰Migne, PG, t. 154, col. 1009; O. Halecki. Un Empereur... , p. 243.
²¹Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина. Т. II, с. 268.
²²М. Lascaris. Actes serbes de Vatopedi. — ВSI, VI, 1935—1936, p. 169, n. 16. Участието на гърци в армията на Углеша е засвидетелствано и от Исай Сярски. Виж Б. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. II, С., 1967, с. 165.
²³Halecki. Un Empereur..., p. 261.
²⁴Istoria Romaniei. II, Bucuresti, 1962, p. 350—351; Istoria Romaniei in date. Bucuresti, 1972. Това мнение приема и Д. Ангелов. История на Византия. Т, III, 1972, с. 107.
²⁵Виж текста в Cronici turcesti privind tarile Romune, I, ed. M. Guboglu, M. Mehmed, Bucuresti, 1966, p. 300.
²⁶K. Hopf. Geschichte Griechenlands von Beginn des Mittelalters bis auf die Neure Zeit, II, Leipzig, 1868, S. 43; Ил. Руварац. О кнезу Лазару, c. 118; Acta Albaniae. II, No. 211.
²⁷Така смята Г. Острогорски. Серска област..., с. 140.
²⁸К. Јиречек. Историја... Т. I, c. 251.
²⁹Ст. Новаковић. Срби и турци, с. 197 и сл; П. Томац. Битка на Марици. — ВИГ, 1, 1956, с. 61—74; Г. Шкриванић. Битка на Марици (26. IX. 1371 г.) — ВИГ, 3, 1963, с. 71—94.
30С. Ћирковић. Допуне..., с. 448; Г. Острогорски. Серска област..., с. 142—143; Р. Михаљчић. Крај..., с. 189.