Османско владичество

Публикува се по:  Цв. Георгиева, Д. Цанев, Христоматия по история на България, т. III

 

 

 

 

Последици от османското завоевание

 

Из „Пътепис“ на Ханс Шилтбергер от втората четвърт на XV в.

Ханс Шилтбергер е участник в кръстоносните войски на унгарския крал Сигизмунд (1387–1437), които претърпяват пълно поражение от армията на Баязид I (1389–1402) в битката при Никопол в 1396 г. Попаднал в османски плен, повече от тридесет години, той обикаля Мала и Средна Азия.

Богатите си впечатления от бурната съдба на тези територии в края на XIV в. и началото на XV в. предава в своя пътепис, достигнал до нас в четири преписа от XV в. В него той отбелязва и кратки сведения, осветляващи историята на българите в този период. Печата се по X. Шилтбергер, Пътепис. Редакция, предговор и бележки В. Мутафчиева, С., 1971, с. 34–84. Превод на М. Киселинчева от Hans Schiltbergers, Reisebuch. Nach der Nurnberger Handschrift herausgegeben von Dr. Valentin Langmantel, Tubingen, 1885.

Самсун са два града един срещу друг. В единия са християни — същия по това време владееха генуезците. В другия са езичници — на тях принадлежи земята. Едната кръгла стена е отдалечена от другата на половин изстрел с лък. Владетел на града и на страната по това време беше синът на един херцог, наречен Шишман, от Средна България; столицата на тази страна се казва Търново и по същото време е имала триста крепости и замъци. Баязид завзел същата страна и пленил херцога и неговия син; бащата умрял в затвора, синът приел езическата вяра, за да го оставят жив. И тъй като Баязид завладял Самсун и страната Джаник, той му дал тази страна и града за сметка на бащината му земя до края на живота му...

Сега ще отбележа в кои страни съм бил, които лежат между Дунав и морето.

Аз бях в три страни, които и трите се казват България. Първата България лежи там, където се преминава от Унгария през Железни врата и столицата ѝ се казва Видин. Другата България лежи срещу Влашко и столицата ѝ се казва Търново, а третата България лежи, където Дунав се влива в морето, и столицата ѝ се казва Калиакра.

Бях също и в Гърция. Столицата ѝ се нарича Одрин и градът има петдесет хиляди къщи. Един също голям град в Гърция лежи на Италианското море и се казва Солун. В града е погребан един светец, който се казва свети Димитър. От гроба му тече масло, а в средата на черквата, където е положен светецът, има един кладенец и на неговия ден кладенецът се напълва с вода, а иначе през годината е сух. И в този град бях. В Гърция също има един голям град, който се казва Серес. Земите, които лежат между Дунава и морето, принадлежат на турския султан.

 

Из „Задморско пътешествие“ на Бертрандон де ла Брокиер от 1432 г.

Бертрандон де ла Брокиер е рицар от свитата на бургундския владетел Филип Добри (1419–1467). През 1432–1433 г. с разузнавателна цел преминава през територията на Предна Азия и Европейския Югоизток, използвайки претекста за поклонение на светите места. Той описва точно и обективно положението в земите, завоювани от османците или подложени на пряката им агресия. Спомените му съдържат интересни сведения за историята на българите през първите десетилетия на османското владичество. Печата се по Бертрандон де ла Брокиер, Задморско пътешествие. Редакция и бележки В. Мутафчиева, С., 1971, с. 86, 97, 99.

... Стигнах един град на име Правища, който някога е бил хубав, древен град, разположен на залив, врязан навътре в сушата покрай града и прострял се на шейсет мили, чак до Атон, където има много монаси. Градът е обитаван от гърци, ограден е със стени, които само на две места са разрушени. Разположен е сред голяма равнина, която стига до Серес и до гореспоменатата планина...

...Цял ден яздихме покрай река Марица през много хубави места. Преминахме реката със сал. На следния ден вървяхме през гора по твърде добър път. Напуснахме Гърция и навлязохме в Македония.*

Преминахме през много красива равнина между две планини, през която тече река Марица. Тя е поне четиридесет мили широка. Из пътя срещнах около петнайсет мъже и най-малко десет жени с дебели вериги на шията. Те бяха наскоро заловени в Босненското кралство при един поход на турците. Двама турци ги водеха за продан в Одрин.

След това пристигнах във Филилопол [Пловдив], главен град на Македония. Градът е разположен сред тази красива равнина на река Марица. Минава се по мост, околността е много хубава и с голямо изобилие от всякакви храни, добри по качество и евтини. Както някога, така и сега, той е доста голям град. Имало е много добра крепост на един хълм, който се издига сред равнината във вид на тесен и дълъг полумесец. На южния му край е бил царският дворец. Показаха ми стените му, които са още запазени, защото той е разрушен, както и голямата крепост. Има още два хълма и малко по-големи от този, където се намира крепостта на другия край, малко по на юг. Къщи има и по хълма, както изглежда, е бил внушителен. По-голямата част от жителите на града са българи, които изповядват гръцката вяра.

На излизане от Филипопол, преминах по мост на река Марица и още почти цял ден яздих през равнината, докато стигнах подножието на една планина. Преспах в едно село, разположено в планината, до голяма гора. Тъй като преминаването през нея, изглежда, е било опасно заради живеещите там разбойници и убийци, турчинът наредил всеки, който би желал да се настани там, да бъде свободен. Затова сега по тия места има две села, населени с българи, едното от които е разположено на границата между Македония и България.

Планината е лесно проходима; дължината и е от шестнайсет до двайсет мили. Като преминах планината, навлязох в равнината, дълга шест мили и широка — две. След това прекосих твърде красива гора, дълга цели четиринайсет или петнайсет мили, а след нея дойдох до много хубава, голяма равнина, отвред оградена с високи планини и доста гъсто населена с българи. През нея, надлъж, тече река. И така за три дни път стигнах в голям град, който е най-хубавият в цяла България, на име София. Някога София ще да е бил голям град, което личи по крепостните му стени, разрушени до основи, но сега е изцяло разсипан. При него южно има една малка крепост, всред много хубава местност, близо до планината. Равнината е дълга около 60 мили и около 10 мили широка. По-голямата част от населението на града и селата е българско. Тук има само малко турци. Всички, хора на тази страна имат голямо желание да се отърват от робство, ако намерят кой да им помогне.

Видях турци, които се връщаха от поход в Унгария. Срещнах един генуезец на име Никола Чиба, който пък ги видял как са се връщали отвъд Дунава. Каза ми, че на десет души най-много един имал едновременно и лък, и меч. Повечето от ония, които видях аз, бяха само с меч; малцина носеха лък и меч. А най-добре въоръжените носеха и малък дървен щит. Струва ми се, велика жалост е, дето такива хора подчиниха християнството. Те в същност чинят много по-малко от онова, което вярваме за тях и за техните подвизи.

Като излязох от София, продължих да яздя през равнината, за която говорих и която се простира на още 50 мили. Цялата тази земя е добре населена с българи, които са християни от гръцко изповедание. После пак навлязох в хубава планинска местност, лесно проходима на кон, и се озовах в друга равнина, сред която е разположен град на име Пирот, на река Нишава. Градът не е укрепен, но в единия му край има крепост, заградена от едната страна на реката, а от другата — от голямо блато. Градът е неголям, близо до една планина на север. В него има само малко турци.

 

Из „Разказ за пренасяне мощите на Иван Рилски в Рила“ от Владислав Граматик от 1479 г.

Владислав Граматик е един от най-значителните балкански книжовници през втората половина на XV в. Работи в редица книжовни средища и създава многобройни творби. За българското културно наследство особено важен е сборникът му Рилски панагерик от 1479 г. В него е включено и оригиналното съчинение „Разказ за пренасяне мощите на Иван Рилски в Рила“, което наред с литературната си стойност има голямо значение като извор за живота на българския народ през XV в. Печата се по ХСБЛ, с. 465–466. Превод на В. Киселков, във Владислав Граматик и неговата Рилска повест, С., 1947, с. 57–58.

Изконният враг на човешкото спасение и противник на смирението, проклетият дявол, който някога се бе опълчил срещу създателя на всичко и заради надменността си бе смъкнат и предаден на адския мрак, и който сам стана мрак поради лукавата си прищявка, навсякъде предизвиква постоянни войни и смутове. Като видя толкова преславните и предивни знамения и изцеления, които дълго време ставаха при ковчега на преподобния [Cв. Иван], и главно поради злопаметност и вражда, като се озлоби против преподобния много повече, отколкото в началото, той биде напълно обхванат от лют гняв и от горчива завист. И при това, като не можеше да го търпи, той тутакси прибягна до своите обикновени и пагубни войни.

След това, като се измина не малко време и когато властта на гръцкото царство отслабна, дори съвършено се изтощи, по попущението на бога и по неузнаваемите му предопределения, измаилтянският народ съвсем неочаквано нападна всички източни и южни страни в Азия, които бяха под гърците, и ги завладя, на достигна и в Тракия и си я подчини.

След като поразиха напълно сръбските войски, които бяха тогава в Тракия, при така наречената Марица [измаилтяните] веднага се опълчиха срещу сръбското господарство. И стана жестоко сражение в местността, наричана Косово. Всред боя загина и лютият насилник [султан Мурад], който ги предвождаше. Той твърде скоро получи достойна отплата заради своето безбожие, сиреч страшно и непристойно напусна варварската си и нечестива душа: всред боя той неочаквано бе лишеи от живот от сръбски воини. И така прочее, когато грехът надделя уви, поради нашите престъпления! - сръбската земя падна под властта им.

Малко след това те завладяха и българските области подобно на някое слабо гнездо заедно с оня чуден град [Търново], в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войската се нахвърли пак буйно и безбожно, като всеки ден и във всяко време извършваше чести опустошения и кръвопролития. Никой не можеше да се противопоставя по никакъв начин на страшния им пристъп. В бойните сражения навсякъде те превъзхождаха всички и им нанасяха сияйни победи. Благодарение на всичко това и тяхното пагубно зло навсякъде се разпространи и се наложи.

Напълно запустяха много области и села заедно със светите манастири и с божествените храмове, унищожени от огън.

Тогава се събори и съвършено запустя и пресветата обител на богоносния отец, която е в Рилската пустиня — където преподобният, когато беше жив, прекара страдалчески и постнически, безплътен и ангелски живот — и която отпосле много добре и благолепно издигна и създаде от основи за прослава на бога и в чест на преподобния прочутият кесар Хрельо, който прие иночески образ под името Харитон.

 

Из писмо на Бартоломео де Яно до ръководителя на йоантийския орден в Ерусалим от 1443 г.

Бартоломео де Яно е викарий на миноритския монашески орден в Цариград през втората четвърт на XV в. Неговите писма са ценен източник за обстановката на Балканския полуостров в средата на XV в. Печата се по Френски пътеписи за Балканите XV-XVIII в., С., 1975, с. 62. Съставила и редактирала Б. Цветкова. Превод от N. Jorga, Les avantures „sarrasines“ des Français de Bourgogne au XVe siecle, Mélanges d'Histoir génèrale, Cluj, 1926, p. p. 31–38.

От шест години насам турците са отвлекли от християнска земя повече от 400 000 хиляди християни, заробили всички, погубили и унищожили множество от царствата и областите на Сърбия, Словакия, Далмация, Трансилвания, България, Босна и особено на кралствата Унгария и Саксония, като не смятаме старите и болните, които убили и обезглавили, понеже не можели да ги откарват; като не вземем под внимание градове, крепости и селища, с цялата им околност, които разориха с огън и меч. Ние го видяхме дори със собствените си очи и го наблюдавахме и сега. За този, който види това, от жалост смъртта би му била по приятна, отколкото да го види или да го е видял. Особено пък клетите християни и християнки, отвеждани в робство с въжета, железни вериги, навързани двама по двама в този град, в ложите на венецианските търговци и генуезци, християни на брой около 6100 [души]. Много горко е, понеже сарацините докарват ежедневно по 10–12. Безропотно, както се води добитък на пазар, те плачат и пъшкат жално, като молят за божия милост и просят помощ от християните, откъдето и да минат, без някой да смее да им продума и дума. И християнските търговци ги оплакваха, а и ние, които наблюдавахме с мъка голямата жалост и смут на християните, които се озъртаха за милост, мъка и съчувствие към тях. Видяхме и малки деца, и девойчета, водени и носени в кафези, както се носят птици на пазар, на коли и на коне. Много е жално за гледане. О, жалостен взор! О, тежка, печална и жална мъка. Защото малцина от толкова много бедни християни се отказваха сега насила от вярата си и станаха много зли и жестоки сарацини...

 

Приписка от 1467 г.

Печата се по БСМ, с. 44.

В годината 6975 [1467]. В тази година пресели цар Мехмед [II] охридчани. Месец октомври, в деня на свети Киприян и Юстина.

 

Приписка от 1467 г.

Печата се по БСМ, с. 115.

В годината 6975 [1467]. В тази година преселиха от Скопие 15 къщи православни християни без престъпления и никаква вина в града наречен Конюх в албанската земя, който се изграждаше от царуващия тогава цар Мехмед [II].

 

Из „Книга за историята на османския двор“ от Мехмед Нешри

Мехмед Нешри  е османски дворцов хронист в началото на XVI в. Написаната от него „Книга за историята на османския двор“ дава обилни, макар и не винаги точни сведения за ранната история на империята до смъртта на Мехмед II (1482 г.) За нашата история са важни неговите описания на завоеванието на българската държава от турците, междуособиците на Баязидовите синове, колонизацията на туркмени и татари в нашите земи.

Превод М. Калицин от M. Neşri Kitab-i cihannuma, Neşri Tarihi, I, Ankara, 1949, s. 115, 166.

Разказ

Говорят, че в земята Сарухан скитали чергари, а зимували в полето на Менемон [селище в най-западната част на Анадола]. В тази земя имало забрана върху солта. Те не зачитали забраната. Тогава Баязид [I] хан пратил вест на сина си Ертугрул и му заповядал да излови всичките скитници в полето Менемон, да ги повери на свои сигурни хора и да ги засели в полето на Филибе. Ертугрул веднага изпълнил бащината си повеля и изпратил чергарите до един в полето на Филибе. Довели ги и ги оставили около Филибе, та те са сегашния народ на тази земя.

Разказ

Говорят, че като превзел Cамсун, на път за Бурса султан Мехмед [I] се отбил в Искилион [селище в северната част на централен Анадол]. Там той видял множество татарски къщи. „Какво е това?“ попитал: Казали му: „Това са татарски къщи“, „А де са им бейовете?“ попитал султанът. Отвърнали: „Татаринът Самагар жени сина си, та всички са там.“ Тогава султан Мехмед продумал на везира си Баязид паша: „Уж казаха, че Тимур е отвел татарите от тези земи, а те тук и свои бейове си имали, и сватби вдигали. Що за идими-дойдими правят? Ама на моите походи не се явяват. Още сега трябва да ги изселим! Като казал това, той извикал Миниет бей и му заповядал да изсели всички и да ги прехвърли във Филибе и околностите му. Настанил ги около крепостта Конуш...

 

Из Съкратен регистър на хасове, зиамети, тимари в Никополския санджак от 1479–1480 г.

Печата се по ТИБИ, II, с. 180, 181, 197, 239, 265. Превод на Р. Стойков от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. OAK 45/129.

Тимар на Вейсел, човек на влашкия войвода Чепелуш.
Село Калугерово с друго име Плужна. От това село 26 души бяха отвлечени в Цариград. Домакинства - 20, вдовици - 2, приход - 4412. Първоначално 5960, намаление — 150, испенч — 512 останалите [данъци] — 3900 [акчета].
Зиамет Враца. Заими: Ердогрул бей и Мехмед бей
Село Цибра, раята му била откарана в Цариград.
Тимар на Хаджи Мурад и сина му Абас. Съдружници [са] и участват във военните походи на смени.
Мезpa Паша Игит, спадаща към Шумен, юруци я населяват; приход от [живущите] извън мезрата — 600 [акчета].
Тимар на Исхак, син на Капудан. Владее го и участва във военните походи.
Мезра Кулфалъ обасъ, засяват я юруци: домакинства юруци – 6, приход — 300 [акчета].
Мезра Хаймак, засяват я юруци отвън: домакинства — 10, приход 450 [акчета].
Мезра Айдън обасъ, засяват я юруци отвън: домакинства — 7, приход — 350 [акчета].
Мезра Азизлер, засяват я юруци: домакинства — 9, приход — 400 |акчета).
Мезра Златово, с друго име Ак бунар, засяват я юруци: домакинства- 6, приход 300 [акчета].
Мезра Русуллур, засяват я юруци: домакинства — 10, приход 450 [акчета|.
Мезpa Върбово Влад, засяват я юруци: домакинства — 9, приход 400 [акчета].
Мезра Терзи Муса, засяват я юруци, домакинства юруци — 6, приход 250 [акчета].
Мезра Хамза Факих, юруци живеят [там], домакинства юруци - 6, приход 250 [акчета].
Мезра Сару Али, юруци живеят там, домакинства юруци — 3 приход 150 [акчета].
Всичко: мезри — 11, домакинства юруци — 85, приход — 4000 |акчета].
[Военно задължен]: лично бюрюмe, с 1 въоръжен боец, 1 прислужник и 1 палатка.
Тимар на Мехмед, син на Кая. Владее го и участва във военните походи.
Село Петлян, в него живеят татари ешкинджии, които редовно дават данък: домакинства татари — 20, раи — 5, приход — 1842, първоначално 1650, увеличение — 192 [акчета].
[Военно задължен]: лично, въоръжен и 1 прислужник.

 

Из „Пътеписи и посланичества“ на Жилбер дьо Ланоа от 1421-1423 г.

Жилбер дьо Ланоа е сановник в двора на бургундския владетел Филип Доби (1419 1467), който посещава с политически и военни задачи заплашения от османците Цариград два пъти — през 1403–1404 г. и през 1421 — 1422. Своите впечатления от критичната обстановка в Европейския Югоизток описва в труда си „Пътеписи и посланичества“. Печата се по Френски пътеписи за Балканите, c. 48 в превод на Б. Цветкова от Ch. Patuin. Oeuvres de Guillebert de Lannoy, voyageur, diplomate et moralist, Louvain, 1878, p. p. 118–119.

Споменатият султан на Вавилон има постоянно около 10 000 роби на разположение; държи ги като свои бойци, които воюват за него, щом стане нужда... За отбелязване е, че посочените роби са от чужди народности — от Татария, Турция, България, Унгария, Склавония, Влахия, Русия и Гърция — както от християнски, така и от други страни. Султански роби се считат само ако са купени с негови [на султана] пари или му са дадени или изпратени като дар от чужди земи.

 

Из „Задморско пътешествие“ от Бертрандон де ла Брокиер от 1432 г.

Печата се по Бертрандон де ла Брокиер. Задморско пътешествие, с. 90–101.

Ако иска да вдигне голяма войска, както научих от добре осведомен човек, той [султанът] лесно можел да събере сто и двайсет хиляди души в Гърция, но като им дава плата, а именно: по осем аспри на конник и по пет — на пешак. Шейсет хиляди от тях били и добре въоръжени: конниците — с четиривърхи щитове, лък, сабя, а останалите пешаци са зле въоръжени. Тези, които имали сабя, нямали лък, а мнозина са въоръжени само с тояга. Впрочем половината от последните са от Турция. Въпреки това той ги цени повече от ония от Гърция, а те са и по-опасни. Войската, която напоследък беше в Гърция, в по-голямата си част бе християнска. Това означава, че призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща един от синовете си с три хиляди наемници-конници, а и много други от Албания и България, които са също християни и които не смеят да откажат. Освен това и много от робите, участващи във войните, са християни.

 

Из Регистър на акънджии от 1472 г., обхващащ вилаетите Нова Загора, Казанлък, Стара Загора, Пловдив и Чирпан

Печата се по Б. Недков, Османо-турска дипломатика и палеография, II, С, 1972, с. 176–177. Превод Б. Недков от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. OAK 94/73, л. 3 б.

От височайше място пристигна заповед, изискваща послушание, свещеното съдържание на която гласи:

С Мехмед бей, бивш санджак-бей на Албанско, да отидеш и заедно с кадиите на вилаетите Загра-и Йенидже, Акче Казанлък, Ески Хисар, Филибе, Хаскьой и Чермен да опишете тия вилаети. На 30 къщи от неверниците и от мюсюлманите да определите по един конник акъджия. Тридесет и първият да бъде аканджия. От всяка къща да вземете по 33 акчета пари за разноски. 30 къщи да предназначите за ямаци. 990-те акчета, които ще съберете, да определите за акънджиите. Да предадете парите за разноски в ръцете на ония, на които съм наредил, съгласно моята заповед, да се явят при Али бей. Те да излязат [на военен поход] и да придружават Али бея. На ония, които, както изисква заповедта ми, не излязат [на военен поход] с моята победоносна войска, техните пари [за разноски] да се съберат и да останат у кадията ми. Когато излязат [на война], тогава да им се дадат. Αко се намерят измежду неверниците такива, които са годни да станат акънджии, да ги запишат. Ако не се намерят, да запишат от мюсюлманите...

Съгласно получената заповед да се опишат [вилаетите], да се определят акънджиите, да се вземат от всяка къща по 33 акчета и да се предадат на техните акънджии. Това са въпросите, за които е регистрирано да се уредят от съответните кадии, както тук се излага. Това стана през първото десетдневие на реджеб, година 877 според хиджра [2–11 декември 1472].

 

 

Военна и административна уредба

 

Из „Задморско пътешествие“ от Бертрандон де ла Брокиер

Печата се по Бертрандон де ла Брокиер, Задморско пътешествие, с. 84, 87, 88.

От Булгарофигон заедно с пратеника пристигнахме в Одрин, много хубав град — най-хубавият, който турците владеят в Гърция. Той е твърде голямо, оживено търговско средище с многобройно население. В него султанът пребивава повече отколкото във всеки друг град в Гърция. Той е разположен на двата бряга на много голяма река на име Марица. В Одрин има множество търговци: венецианци, каталонци, генуезци, флорентинци. Там живее и управителят на Гърция, когото ние бяхме нарекли губернатор, който е бил султанов роб...

Оттам отидох в друг град, наречен Фереджик. В този град, както изглежда, е имало крепост, която на някои места е била разрушена, а според думите на един грък там е имало и триста монаси. Вижда се още олтарът на църквата, превърната от турците в джамия. Около крепостта турците изградили голям град, в който живеят гърци и турци. Той е разположен на висок хълм близо до Марица. На излизане от него, на около една трета миля, сещнахме управителя на Гърция, който отиваше при Турчина по негова заповед. Придружаваха го сто и двайсет конника. Този управител беше хубав и висок мъж: бил от България и бил роб у казания владетел. Казаха ми, че Турчинът го направил управител на Гърция, защото умеел здравата да пие, като му дал петдесет хиляди дуката приход.

 

Из „Записки на еничарина“ от Константин Михайлович от Островица

Константин Михайлович от Островица, по произход сърбин, е пленен от османците при превземането на Ново Бърдо в 1455 г. Помюсюлманчен и включен в османската армия, той достига до поста комендант на крепостта Звечан в Босна. След 1463 г. попада в унгарски плен и се завръща в християнския свят. Отива в Полша, където пише своята творба. Тя има колкото исторически, толкова и мемоарен характер и отразява състоянието на Балканите във втората половина на XV в. през очите на един пряк участник в събитията. Печата се по „Записки янычара“, написаны Константином Михайловичем из Островицы, Введение, перевод и комментарии А. И. Рогова, М., 1979, с. 96–97.

Глава XXXVIII. За управлението, което съществува в турската земя

Порядъкът и управлението в Турската земя се дължи преди всичко на това, че султанът крепко държи в свои ръце всички замъци [крепости] във всички свои земи, като ги завзема с еничарите или своите възпитаници. Той не дава нито един замък на нито един от велможите; в онзи град, който има укрепление и замък в него, султанът, заемайки го със своите хора, също държи сам. А тези еничари, които се намират в замъка, той снабдява сам, така че в случай на обсада те да нямат никакви нужди, но в замъка няма нито вино, нито някаква напитка...

А управлението в крепостите е следното: има един човек, който владее всички и когото наричат диздар, подобно на бургграфа; следващото зад него длъжностно лице те наричат чехаи, подобно на маршала, а след него бюлюк-паша като десетник; колкото по-голяма е крепостта, толкова повече са в нея служещите и те нямат никакви други доходи освен от службата...

И така те обслужват султанските замъци, а също и цялата турска държава от най-високопоставения човек до най-незначителния, бил той богат или беден, всеки гледа в ръцете на султана, а султанът осигурява всички в съответствие с неговото достойнство и заслуги. По такъв начин нито един господар няма нищо наследствено. Впрочем някои големи велможи имат свои наследствени владения, но такива не са много и затова, ако султанът отнеме имението [на някои от тях], те биха могли да задържат при себе си и своите подчинени и да ги държат до разпореждането на султана...

И лична грижа на султана е това, че всяка година изпраща от своя дворец четирима велможи в четирите краища на своята земя, за да следят дали някои от бедните не е обиждан от техните господари. И тези велможи имат право да налагат смъртно наказание и да конфискуват имуществата по заслуги. Тези изпращани велможи наричат хайфсоруджи, т. е. разследващи насилията.

И още съществува обичай: ако придворен на султана е изпратен или е отишъл по свои работи [в провинцията] и се случи така, че по някакъв начин той е убит, тогава този, който го е убил ако е хванат, безпощадно се наказва със смърт, а цялата област, където това се е случило, веднага трябва да внесе в султанската хазна две хиляди [аспри].

 

Из „Описания на България“ на Геор. Март. Рагузиум от 1598 г.

Геор. Март. Рагузиум е дубровничанин, който написал своя труд за България на италиански език. Издаден е през 1598 г. в Брашов. Включен е в „Стари пътувания по Маджарско и Балканския полуостров в 1054–1717“. Публикуван е от унгарския езиковед и историк Ищ. Самота. Печата се по Маджарски пътеписи за Балканите XVI - XIX в. Подбор, превод и коментар П. Миятев, С, 1976, с. 26–27.

България се дели на три санджака: първият надхвърля другите два и се нарича Силистра, негов главен град е Силистра, край Дунав, седалище на бег и кадия. Под тяхно ведомство се намира Туртукай, Хаскьой [Язахей], Мирлан [Мерин], към Голямото море пък Тулча, тук събират мито за стоките, които идват от морето на Дунав. Всички тия места имат отделни кадии.

Останалите се намират на брега на Черно море. Първото е Карахирман [Карасарманлух], Констанца [Констаница], Тузла, Мангалия, Балчик [Балхие] и Варна. От Тузла и от Мангалия пренасят твърде много ечемик, мед и други за Цариград. Във вътрешността на същия санджак има още шест града: Провад [Прогирх], Айдос [Айтес], Баба-Даг, една част от последния хайдутите изгорили през 1597 г.

В Никополския санджак съществуват следните места: Никопол, силна крепост, оградена с каменна стена и седалище на бег, по-нататък Рахова [Олеховоце], Свищов [Суишово], Туртукай [Тутракан] и Русчук; те лежат на Дунав. На юг от Дунав се намират: Шумен, Ески Стамбул [Константинополи вечио], Разград, Търново [Тарнова], някогашна столица, Ловеч [Лунциа], Плевен [Плеуглие], Враца [Враз], Берковица и Карвуна [Хиаруен].

Бодонският, или видинският санджак, е най-малък, понеже към него се числят само Бодонь и Кладово.

 

Из „Законника“ на Айни Али от началото на XVII в.

Айни Али е висш служител в османското централно финансово ведомство, който съставя списък на общия брой на различните феодални владения във всички османски административни райони. Този документ показва същевременно военно-административното деление на империята, включително и на българските земи в края на XVI и началото на XVII в., когато управленческата уредба на османската държава достига своя завършен вид. Печата се по ТИИПБЗ, I, с. 103 107. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на IUK, сигн. № 1392 — Türkçe iazma.

Прочее причината за написване на това изложение е следната: досега не са събрани на едно място [сведения] за броя на висшите мирмирани [бейлербейове] и храбрите военачалници, нито за дефтеркетхудите, нито за тимардефтердарите, нито за броя на санджаците във всяко бейлербейство, нито за колко акчета доход е определен хасът на всеки бейлербей, на дефтертекхудасъ, на тимардефтердаръ, нито на законите, които уреждат правилата и формалностите, на които се подчиняват бейлербейовете, санджакбейовете, заимите и тимариотите, нито каква е числеността на победоносните бойци във всяко бейлербейство, колко калъч-зиамети и калъч-тимари има във всеки санджак и земите, от които се състои могъщата османска държава.

И понеже се явява мъчнотия, когато стане нужда да се потърси и намери нещо по горепосочените въпроси в регистрите, тъй като не всеки въпрос може да сe включи в регистъра, а се налага той да бъде наясно, затова бившият емин на дефтер-и хакани, рабът Айни Али, се впуска в издирвания и изследвания и написва това кратко писание [изложение], извлечено от старите и новите регистри и от кануннаметата [за разните населени места]...

Раздел първи

Пояснява се колко бейлербейства има с феодални владения хас

Те са: Румили, Анадолу, Караман, Диарбекир, Шам, Сивас, Ерзерум, Ван, Будин [Будун], Джезиар, Халеб, Мараш, Къбръс, Босна, Темешвар, Тарабулус, Шам, Трабизон, Кефе, Рика, Шехризол, Чълдър, Карс, Мусул...

За хасовете на мирмираните [бейлербейовете]

Пояснява се какъв доход дава [носи] феодалното владение хас на всеки бейлербей.

Хасът на мирмирана на Румили има единадесет пъти по сто хиляди [1 100 000] акчета.

Раздел втори

Пояснява се колко санджака има във всеки еялет [бейлербейство]

Румили има двадесет и четири санджака. Този еялет има и дефтеркетхудасъ, тимардефтердаръ и с феодален лен зиамет седем бея [началници] на юруци.

Санджаците му са следните: лива [санджак] Кьостендил, лива Мора, Искендерие, Тирхала, Силистре, Нийеболу, Охри, Авлония, Яния, Илбасан, Чирмен, Селяник, Визе, Делвине, Юскюб, Кърк-клисе, Дукакин, Видин, Аладжа Хисар, Пирзерин, Вълчитрън, Бендер, Аккерман, Паша санджагъ, които съставят десния и левия ръкав [на феодалното опълчение във време на война]; Паша санджагъ е на самия бейлербей.

Еялет Анадолу има четиринадесет санджака. [Това бейлербейство] има дефтеркетхудасъ, тимардефтердаръ и с феодален зиамет четири бея [началници] на мюселеми, единадесет яябея [началници на пехотинци]. Кютахия е санджакът на анадолския паша [бейлербей].

Другите санджаци са следните: Сарухан, Айдин, Кастамону, Худавендигяр, Болу, Ментеше, Анкара, Карахисар-Сахиб, Теке-или, Кянкъръ, Хамид, Султаньоню, Караси.

Еялет Караман има седем санджака; той има хазинедефтердаръ, дефтеркетхедусъ, тимардефтердаръ. Кония е санджакът на пашата [бейлербея]. [Другите санджаци] са Кайсерие, Нигде, Бейшехри, Кършехри, Акшехир, Аксарай.

Еялет Босна се състои от осем санджака: Той има хазинедефтердаръ и дефтеркетхудасъ.

 

 

Кадийски институт и неговите задачи

 

Из Законника на султан Мехмед II от 1470–1478 г.

Законникът на султан Мехмед II е сборник със закони, издавани през средата и втората половина на XV в. Това е първият граждански кодекс на Османската империя. По това време при напълно изградената държавна и социална организация шериатът, свещеният мюсюлмански закон, не е в състояние вече да задоволи разнообразните правни нужди на османското общество. Това налага кодифицирането на гражданското законодателство, което регламентира главно функциите на държавните органи.

Печата се по ТИИПБЗ, I, с. 14, превод на Г. Гълъбов и Ат. Христов от Kanunname-i Ali Osman, ТОЕМ Ν. Ν. 13, 14.

Столичният кадия [по ранг] е равен на бейлербей.

Кадия с триста акчета [дневно] има званието мевлевиет.

Другите кадии със сто и петдесет акчета [дневно] стоят по-горе от дефтеркетхудите и алайбейовете, но ако се случи санджакбей с двеста хиляди акчета [годишен доход], гореказаните кадии стоят по-долу от тях. Никой не се удостоява с длъжност финансов дефтердар, ако не е стигнал длъжност с триста акчета [дневно]. Закон е, щото на вътрешните молли, както и на мюдерисите от висшите медресета да се дава длъжността дефтердар и нишанджия.

 

Из Законника на Сюлейман Законодател (1520-1566 г.)

Законодателен кодекс, издаден от султан Сюлейман I, който по този повод е наречен Законодател. Значително по-обширен от този на Мехмед II, той регламентира установените аграрни отношения, данъчна система, категории население и др. От него ясно личи, че съдебно-изпълнителните функции и администрирането в провинцията е предоставено на кадиите. Печата се по ТИИПБЗ, I, с. 28–58. Превод на Г. Гълъбов и Ат. Христов от Kanunname-i Ali Osman ТОЕМ, и № 15, 16, 17, 18, 19.

Не се налага глоба на двама души, които си скъсали дрехите  при сборичкване; кадията им налага само бой с тояга; тези, които си скубели брадите и косите и това се докаже, ако са богати, да им се вземат двадесет акчета глоба; ако са бедни, да им вземат десет акчета; в този случай законът е еднакъв и за неверниците; [все пак] отбелязано е, че от богатите се вземат двадесет акчета.

Ако някой пие вино, кадията го наказва с бой и му взема едно акче глоба на два удара.

Който открадне гъска, кокошка или патица, кадията го наказва с бой, като му взема и глоба по едно акче на два удара.

Който открадне кон, отсичат му ръката; ако не му я отсекат, вземат му се двеста акчета глоба.

Който открадне броня за кон или тюрбан, да му се отсече ръката ако не му се отсече ръката, кадията го наказва с бой, като му взема и глоба по едно акче на два удара; това наказание се прилага еднакво и за неверниците.

Ако се установи, че крадецът е привикнал на кражба, кадията издава худжет [съдебен протокол] за административните и полицейските органи [чиновници] и им предава крадеца, за да го обесят, съгласно съдебния протокол, ако е заслужил обесване, или да му отсекат някой член от тялото, ако е заслужил отсичане, в тези случаи кадията не бива да пречи, нито да нарежда отлагането на телесното наказание, а да нареди [изпълнението им] на местопрестъплението.

Записването на азеби да става в присъствието на кадиите и субашиите, азебските началници и доверените лица, които записват, [както и] писарите и патрулите, техни помощници, да не вършат също работа по свое усмотрение, като записват азеби задочно в махалите и по други места.

Във всеки кадийски район, където става записване на азеби, се съставят два списъка: единия държат кадиите, а другият се изпраща на височайшия двор и да се предава в държавното съкровище. Така че когато се прави проверка на азебите или се търси поръчителят, да може да се преглежда списъкът, който държи кадията, и да се действа според този списък, а когато се преглежда списъкът, който е предаден на височайшия двор, да се постъпва според него.

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър на град София от 1550 г.

Цялата дейност на кадията се вписва в специални кадийски регистри — сиджили. Запазените регистри на кадиите от някои български градове разкриват различни страни от дейността на тези органи на османското провинциално управление. Печата се по ТИИПБЗ, II, с. 203. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. рег. № 313, отк. II. с. 16.

Немюсюлманите, именувани Милко Райкин, Стойчо, син на Иван, и Джаро, син на Дойко от село Гинче, спадащо към големия град София, доброволно заявиха [пред кадията]: „Станахме поръчители на войнуците от същото село, именуваните Дойко, син на Байкин, поп Станислав и Драган за довеждането и представянето на поменатите пред шериатския съд, когато бъдат призовани. След потвърждаването на казаното станалото в съда се протоколира в регистъра по искане на секретаря Сефер, доверен човек [повереник] на черибашията Мустафа бей. Написано на 19 джемази-юл евел 957 г. [5 юни 1550 г.].

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър на град София от 1550 г.

Печата се по ТИИПБЗ, II, с. 104. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. per. № 313, отк. II, с. 43.

Записано в кадийския регистър за това, че немюсюлманинът, именуван Пейо, син на Радул, от село Биримирче, спадащо към София, се яви пред шериатския съд и в присъствие на съпругата си немюсюлманка, именувана Стояна, дъщеря на Никола, по своя воля се изказа така:

„Дадох развод на поменатата Стояна по лъжливия ни обред; от днес нататък тя е разведена.“ След това изказване на заявителя то бе потвърдено от поменатата Стояна, срещу която бе направено, и по нейно искане станалото в съда се протоколира. Написано на първия ден от джемази-юл-ахър 957 г. [27 юни 1550 г.]

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър на град София от 1550 г.

Печата се по ТИИПБЗ, II, с. 106. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. рег. № 313, отк. I, с. 23.

Вписано в кадийския регистър за следното: немюсюлманите Слав, син на Станислав, син му Тончо и Йово, син на Драган, се явиха пред шериатския съд и в присъствието на държателя на този протокол Мустафа, син на Абдуллах, хлебар, казаният Станислав се изказа, доброволно призна и заяви:

„С окончателна и действителна продажба продадохме на поменатия Мустафа за сто и десет текущи сребърни акчета правото си на владение върху общата наша нива от около три дьонюма, находяща се в землището на село Бояна, спадащо към големия град София — нива, граничеща и допираща се с имотите на казания купувач Мустафа, Стоян, син на Тодор, син на Пейо, Йово [син на] Драган, и с воденичен канал на воденицата на Хасан Челеби; цената получихме, продадената нива предадохме и поменатият купувач я прие."

Поменатият Йово също се изказа, доброволно призна и заяви: „С окончателна и действителна продажба продадох на гореказания  Мустафа за сто и десет акчета правото си на владение върху нивата си от около три дьонюма, находяща се в землището на поменатото село и граничеща, допираща се от две страни с имотите на поменатия купувач Мустафа, на войнука Пейо, син на Рале, а, от друга страна — с имота на гореспоменатия Стоян, син на Пейо; цената получих и предадох поменатата нива и казаният купувач я прие.“ Гореспоменатите заявители на отбелязаните изказвания и казаният Мустафа, в полза на когото бяха и направени, потвърдиха присъствено [едни срещу други] гореказаното. По искане [на заинтересованите] станалото се протоколира в регистъра. Написано на 21 джемази юл ахър 957 г. [7 юли 1550 г.]

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър на град София от 1550 г.

Печата се по ТИИПБЗ, II, с. 106. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Op. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. per. №.313, отк. I, с. 30.

Написано в кадийския регистър затова, че лицето, именувано Пири, син на Мустафа, призова пред шериатския съд бившия воевода на големия град София Мустафа войвода, славен между равните си, и в негово присъствие заяви:

„Покойният кожар Хамза, по-рано живущ в близост до джамията „Ески джами“ в големия град София, е роден син на немюсюлманина Иван, син на Божидар, жител от село Тунавча от нахия Козник, спадащо към кадийската каза Аладжа Хисар; а моят баща, покойният Мустафа, син на Божидар, е син на чичото на поменатия покойник Хамза; следователно наследството от поменатия покойник се пада само на мене; искам от ответника имотите, които е получил като наследство от поменатия покойник.“

При така предявения иск разпитан бе и поменатият Мустафа войвода по спорния въпрос; в отговора си той отрече пред ищеца твърденията му.

От ищеца бе поискано доказателство, сходно с твърденията му, и той представи писмени свидетелски показания, удостоверящи изявленията му, и носещи подписа на настоящия кадия на Аладжa Хисар, Мевляна Хъдър, син на Юсуф.

След като се установи в присъствие на споменатия Мустафа войвода, че съдържанието на представения документ със свидетелските показания се потвърждава и от показанията на свидетелите, записани в края на протокола, а именно Мехмед, син на Хюсрев ходжа, Емир шах, син на Дервиш, станалото в съда се протоколира в регистъра по искане [на заинтересования]. Написано на 18 джемази юл ахър 957 г. [4 юли 1550 г.].

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър на град София от 1550 г.

Печата се по ТИИПБЗ, ΙI, с. 109. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад,. per. № 313, отк. II, с. 3.

Записано в кадийския регистър затова, че спахията Хайдар Челеби, син на Чауш Касъм, призова пред свещения шериатски съд немюсюлманина на име Никола от село Хърсовча, спадащо към каза Шехиркьой, и в негово присъствие се изказа така:

„Поменатият Никола ме обиди с множество думи — на религия, на вяра, на жена и ме нарече „харамия“ [разбойник]; моля съдът да постъпи с него надлежно.“

При така предявената тъжба разпитан бе по въпроса и поменатият Никола; в отговора си той отрича [твърдението на тъжителя]; при това положение от тъжителя се поиска доказателство, удостоверяващо истинността на тъжбата му. Лицата Ахмед, син на Али, и Ферхад, син на Абдуллах, дадоха свидетелски показания по реда на шериата, с които се потвърди твърдението на тъжителя; свидетелските показания на поменатите лица бяха приети от шериатския съд; те бяха обсъдени от съда в присъствието на спахиите Мехмед, Махмуд бей, син на Абдуллах, Ферхад Чауш, Синан Челеби, син на Муса бей, станалото в съда се протоколира по искане на поменатия тъжител. Написано на 5 реджеб 957 г. [20 юли 1550 г.].

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър на град София от 1618 г.

Печата се по ТИИПБЗ, II, с. 45. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. per.  № 1-бис, с. 2.

[Вписано в кадийския регистър] за следното: Стоян и Недо, синове на Велко, жители от село Подуян [днес квартал Подуене], спадащо към големия град София [се явиха] пред високоуважавания шериатски съд, взеха думата и заявиха: „Тъй като немюсюлманинът на име Спас от поменатото село е умрял и не е оставил никакви мъжки деца, половината бащина, която притежава [в землището на] същото село, като подлежаща да се даде [някому] с ново тапунаме, е останала пуста и необработена; Мехмед бей, забит на поменатото село, взе [събра] от нас [берия за] тапия и ни прехвърли поменатата половина бащина. Искаме шериатският съд да прегледа тапията ни и като одобрение да ни издаде надлежен документ.“ При тези изявления шериатския съд разгледа тапията им и тъй като я намери сходна с казаното от тях, написа се настоящото [в кадийския регистър]. Написано на 7 шабан 1026 г. [10 август 1617 г.].

 

Из „Дневникът“ на Ханс Дерншвам от 1553 г.

Ханс Дерншвам е немец по произход, взел участие в австрийското пратеничество в Цариград начело с Ан. Вранчич и Ф. Зай, което през 1553 г. отнася годишния трибут, който Хабсбургската империя плаща на османската държава. Учен, делови човек, хуманист, Ханс Дерншвам пише своя дневник с документална  точност и дава ясна картина за обстановката и атмосферата, в които живее и българският народ. Печата се по Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553–1555 г. Предговор и бележки В. Мутафчиева, С., 1979, с. 80, с. 101. Превод на М. Киселинчева от Tagebuch einer Reise nach Konstantinopel und Kleinasien (1553–1555). Nach der Ursehrift im Fugger — Archiv. Herausgegeben und erläutert von F. Babinger, München, 1923.

Чрез такова управление всички християнски земи са лишени от стария им ред, честност и граждански права, защото в цяла Турция в нито един град по правило няма истинско гражданство, няма съвет, няма община и пр. Каквото отсъди султанският застъпник, когото наричат кадия, т. е. съдия (а те всички са дебели магарешки глави), с това всеки трябва да се съобразява. Ако някой нещо се е провинил, или пък е набеден, кадията го наказва с глоба и освен това нарежда да му ударят няколкостотин тояги...

Лъжливи свидетели тук се намират достатъчно за по 5 и 10 аспри, както е обичайно и в Унгария. Когато нечий въпрос трябва да бъде решен въз основа на клетва, възлагат му — в зависимост от това, какви са вещите и лицата — да се закълне заедно  с 10 или 20 души. Той скоро довежда такива хора, дори и от най-позорни места, които му помагат да се закълне в главата си, че е прав и че те също се кълнат вярно. После дава всекиму по няколко бели пари и ги пуска да си вървят по дяволите.

 

Из „Посланичества и пътувания в Турция и Амасия“ от Ожие Гизлен дьо Бузбек от 1562–1564 г.

Ожие Гизлен дьо Бузбек е австрийски дипломат, който ръководи посланичеството на Фердинанд I Австрийски (1503–1564 г.) в Цариград. Тук той престоява от 1554 до 1562 г. Добре запознат с политическия, икономическия и духовния живот в османската държава, той оставя едно от най-интересните описания на нейното вътрешно състояние. Дава интересни и разнообразни сведения за българите. Печата се по Френски пътеписи за Балканите, с. 135. Превод на М. Киселинчева от Ambassades et vоayages en Turquie et Amasie de Mr. Busbecuius. Nouveliement traduites en francais par S. Gaudon et divisées en quatre livres, Paris, 1646.

Сред турците съществува мнение, че лъжесвидетелстването срещу християнин представлява благочестива постъпка. Те не чакат да ги призоват за свидетели, а сами се явяват, както се случи при онази среща.

 

Из Доклад на Петър Богдан Бакшев до Източната конгрегация за пропаганда на вярата при Римската църква от 1633 г.

Петър Богдан Бакшев (1601-1674) е католически архиепископ на България, един от най-големите български книжовници през XVII в. Докладите му съдържат точна и вярна информация за тежките условия, при които живеят сънародниците му под османско владичество. Автор е на първата българска история, създадена в периода на османското владичество, както и на други съчинения с исторически характер. Печата се по Положението на българския народ под турско робство, Сборник документи и материали, съставител и редактор н. Тодоров, С., 1953, с. 57.

23 юли 1639 г. От тези жалки и нещастни места аз не зная какво по-напред да пиша. Защото никога не е имало такова преследване против бедните християни, както е сега. Те са измъчвани от мнозина. [Гнетят ги] на първо място големите данъци, които те още не са платили, после ги измъчва управителят... и най-после съдията или кадията, който съди тази провинция. И последните не правят нищо друго освен да търсят хиляди начини, за да мотат да наложат някаква тегоба на бедните християни, мнозина от които са избягали във Влашко заедно със своите семейства, а други са отишли да се оплакват в Цариград на султана. Отидоха повече от двадесет души, но още нищо не сме узнали.

 

Султанска заповед от 1699 г.

Печата се по Т. Тивчев, Й. Калудова, Документи за положението на населението в Европейската част на Османската империя (XVI–XIX в.). ГСУ- ФИФ, LXV, 1971, 3, с. 400.

Гордост на съдниците, извор на добродетел и разум, кадия на Бер..., да се увеличи добродетелта му.

С пристигането на настоящия мой императорски ферман да бъде известно, че раите от казата Бер, подавайки прошение до подножието на трона ми, съобщиха, че макар че внасят налаганите според закона и според съставящите се списъци, данъци, аяните на вилаета Саръджа Али със зет си Исмаил се споразумели с кехаите на града и поднесли на валията на Румелия един кон, за стойността на който наложили на бедните раи седем кесии акчета. Тези пари те събрали насила, ощетявайки ги прекомерно. Сега раите искат тези да бъдат извикани чрез споменатия мубашир пред свещеното съдилище и да се задължат да върнат седемте кесии акчета, които си присвоили.

Затова заповядах с пристигането на моята свещена заповед да постъпвате според съдържанието и ако действително въпросът е така, да отдадете правото и да съберете взетите седем кесии акчета, връщайки ги чрез Али чавуш на бедните раи.

Като знаете тези неща, дайте вяра на свещения ми знак.

 

 

Османски религиозни институции и  техните функции

 

Надпис от джамия в Хасково от 1394–1395 г.

Надписът показва, че още в хода на утвърждаването на своята власт  в българските земи османците са започнали строителство на мюсюлмански храмове. Печата се по Иб. Татърлъ, Турски култови сгради и надписи в България, IV. ГСУ-ФЗФ, LX, 1966, с. 584. Превод Иб. Татърлъ.

Подкрепа от господа и [близка] победа.
Изградено бе вече това свещено място.
В последния ден на седемстотин деветдесет и седма година.
В обладание на бога. Година 797. [1394–1395].

 

Из „Дневника на Ханс Дерншвам“

Печата се по Дневникът на Ханс Дерншвам, с. 94–95.

Както в християнския свят, където няколко пъти през деня бият камбаните за утринна, за литургия, за проповед, за вечерня, зa здраве и пр., така и при турците има пет пъти на ден време за молитва. Те нямат камбани, а християните там нямат право да употребяват камбани. Вместо камбана турският ходжа, т. е. поп, се качва на минарето пред всяка джамия и вика като луд, сякаш е в дива гора, наподобявайки една мелодия, която селяните пеят по нивята: „А-а-о“. Нямат музика и нищо не разбират от музика. „А-а-о“-то и магарешкият рев са всичко.

Най-напред ходжата вика един час преди изгрев слънце; това се нарича „сабах-намазъ“ — то им е молитвата преди деня, за нея в джамията отива само оня, който иска. Малко хора отиват. И през деня в джамиите влизат малко молители — само стари и свободни хора. Старите носят до един броеници, а когато ходжите се развикат от джамията над целия град, започват да вият и кучетата по улиците. За втори път ходжите викат около 8 часа, тоза е „ойле-намазъ“ — обедната молитва; и за нея не се струпват много хора. За трети път ходжите викат след обяд в 4 часа — това е следобедната молитва: „намазъ“ значи молитвa. Четвърти път ходжите викат вечер, около ... часа, наричат го „акшам“ — това е вечерната молитва. За пети път ходжите викат след залез слънце, около 8 часа: наричат го „ятма“ — молитва за сън. По същото време у нас бият бирените камбани. По това време, и по-рано, вече никой не се вижда из улиците. Никой няма право да излиза нощем и е съвсем тихо. Не се чуват нито викове, нито песни, както при нас. Всичките им жилища гледат навътре, а не навън към улицата.

Когато турците постят по време на техния Великден, който наричат байрам, тогава ходят в джамията сутрин рано и нощем. Джамиите им са обкичени с много лампи и когато започнат постите им през месец юли по новолуние и свършват през месец... също новолуние, тогава на минаретата се палят и горят лампите, докато траят постите и дойде Великденът им, който наричат байрам. Постите им приличат на еврейските. Турците, които искат да направят впечатление — като паши, бейове и други, — както и всички, които искат да се издигнат в двореца, не ядат през целия ден до вечерта. Същото правят и други турци, както ги учат ходжите им. Дойде ли обаче вечер, тъпчат се цяла нощ с всичко, което са пропуснали през деня — кой какво си иска, месо или друго. Не правят разлика между ястията и пият по време на яденето вода. Турците са неуки хора, не знаят как да изчислят новолунието с помощта на математиката или астрономията. А едва когато видят новия месец, започват своите пости. От това кога ще видят пак новия месец, зависи кога ще обявят, че е настанал байрам, т. е. Великден. Оня ходжа, който пръв види новия месец и има за това свидетели, се дарява с няколко дуката. Тогава започва техния Великден, т. е. байрам, но никой от тях не знае какво означава това. Някой казва, че то означавало времето когато Авраам поискал да пожертва сина си Исак. Празнуват три дни без прекъсване, изпращат си един другиму ядене и други неща за подарък, както е останал стар обичай още от езичниците.

 

Из „Книга за пътешествията“ на Евлия Челеби

Печата се по Евлия Челеби. Пътепис, с. 289–293.

Описание на пътната станция на текето на честития Осман баба

Водачът на ордена на обличащите се в аба дервиши, образецът за подражание на бедния и богатия, султанът на духовно богатите, т. е. сочещият божи път пресвят Осман баба — да бъде свята пръстта на скъпия праведник, беден последовател лично на пресветия хаджи Бекташ Вели. По времето на ... той намерил жилище и приют в това известно незаселено излетно място и се установил тук. Резултат и свидетелство за неговото усърдие е възвишеното гнездо — обител, което понастоящем се е разположило на брега на гореспоменатата река Маден вляво от пътя, по който се отива в Одрин, на върха на един хълм, сред една равна плодородна земя, изпълнена с дървета като персийски парк, непропускаща слънцето горичка — една местност за излети. Това е каменно-хоросанена постройка, прилична на крепост, от четирите страни на която са се прострели пасища и зелени ливади, прилични на кадифе.

Възхвала на житието на скъпия покойник. Този Осман баба султан лично бил от чистата жила на потомството на династията на Абаданите. Неговият дядо Саид Али бил един от синовете на седмия син на честития Муса Кязим. Негов син пък бил Сеид Хисамедин, а негов син е този Осман баба. Поради това няма никакво съмнение и колебание, че той бил от чисто благородно потекло на чудотворци-праведници. Най-напред той получил одобрение за дейност лично от Хаджи Бекташ Вели и ходжа Ахмед Йесеви  след което в Бухара и Балх дошъл на помощ на османската династия и заедно с Орхан Гази участвал в завладяването на Бурса. След това пак през негово царуване той се съветвал със Сюлейман паша, син на Орхан Гази, и като авангард на Сюлейман паша пръв този Осман баба с триста души сиромаси сложил крак върху румелийските области.

С удари на тъпани и с призиви били привлечени мюсюлмански тълпи. С носени флагове и с развети знамена и байраци те стигнали право при одринския крал, пътешествайки из Румелия. Те се молили с думите: „Местата, в които е стъпил нашият крак, всички да станат мюсюлмански." Когато ходили и обхождали Балканския полуостров, Испания, Австрия, Дюнкяркиз, Дания, областите на римския папа в Париж, те припявали: „Господи наш, нека да станат мюсюлмански областите, черквите да станат мюсюлмански молитвени домове след хиляда и стотната [година].“ С една дума, той бил голям султан и много бил преживял. Когато пък при едно пътешествие ходил в Рим през ... година, дошъл при Гази Худавендигяр и му внушил да завладее Одрин. Когато Мурад Гази със старанията на Осман баба завладял Одрин, той се намирал при него.

Още по-рано при пътуванията си Осман баба харесал мястото на това теке и бил обладан от желанието да изгради на това място една обител. Мурад хан Гази с щедри, разпръскващи перли думи дал в блестящата ръка на Осман баба красноречив царски декрет: „Едно приятно място от земите, на чието завладяване си бил, докъдето стига погледът, нека стане твой вакъф.“

Така благоволил, при което Осман баба пък с всички свои сиромаси с биене на барабани и свирки дошъл на това място и го завзел от ръцете на неверниците. Той му определил границите до местата до които стига силата на взора и докъдето прониква погледът, и направил това хълмисто, осеяно с ливади място хижи на нещастниците. В този парк той провел хиляди особени разговори с 300-те бедняци, а по-късно с помощта на Мурад хан I, построил едно полезно неголямо теке на Османската династия. По-нататък с придобитите от него богатства при завоеванията построил много хиляди трайни големи постройки. Най-накрая през… година, покорен и подчинен на заповедта „върни се при своя господар“, отпътувал от този свят и се заселил във вечния дворец, а светите му тленни останки били погребани в обителта.

 

 

Военни и полицейски институции

 

Из Съкратен регистър на зеамети и тимари на мустахфъзи в Никополския санджак от 1469–1480 г.

Печата се по ТИБИ, II, с. 313. Превод на Р. Стойков от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБΚΜ, сигн., ΟАΚ, 45/29.

Джемаат на служещите в крепостите Никопол, Хлуник и Йергьоги

Те били по-рано на заплата, но тя е спряна. Не плащат харач и испенч. Плащат десятъка си и данък върху лозята. Освободени са от всички извънредни данъци. Но мартолосите не плащат десятък и данъци [в пари].

Бьолюк на калафатчиите — 26 души.
Бьолюк на гьолджии и гемиджии — 36 души.
Бьолюк на мартолосите, които пазят границата — 12 души.
Бьолюк на дърводелци и зидари — 25 души.
Бьолюк на дърводелци на служба в гемиите — 7 души.
Бьолюк на зенберегчии — 28 души.
Бьолюк на топчии — 11 души.
Бьолюк на железари и на железари-цигани — 17 души.
Бьолюк на въжари — 6 души.
Бьолюк на мартолосите, които обслужват крепостта и каквато работа да се открие, санджак-беят изпраща тях — 54 души.
Бьолюк на зенберегчиите в крепостта Хлуник — 33 души.
Бьолюк на топчиите в крепостта Хлуник — 8 души.
Бьолюк на зенбергчиите в крепостта Йергьоги на оттатъшния бряг — 55 души.
Джемаат на точилари

Живеят в селото на име Гостина, спадащо към Ловеч. Още от миналото са освободени от данъци с императорска заповед и не плащат испенч и харач. Те доставят на Никополската крепост годишно 6000 ръчни стрели и 6000 стрели с пружини: 6 души, резервни — 2 души, мукатаа на държавната каса сума — 180 [акчета].

 

Из Доклад на Павел Джоржич до трансилванския княз Сигизмунд Батори от 1595 г.

Павел Джоржич е дубровнишки търговец, който в продължение на 18 години (1580–1598) живее в България. Той е един от организаторите на Първото търновско въстание (1598 год.). Докладите му до европейските владетели разкриват тежкото положение на българите и тяхната готовност да отхвърлят османското владичество. Печата се по Положението на българския народ..., с. 43–44.

Прочее има 15 години, откак за пръв път отидох от Италия в Турция. Там престоях четири години, които прекарах в пътуване из цяла Турция, и във връзка с това аз опознах до известна степен както царство България и положението на християните, така и нравите в Турция.

Християните [някога] живеели извънредно добре както поради свободата, която имали, така и поради благосъстоянието си. От друга страна, турците били добри, не измъчвали християните и не позволявали да бъдат тормозени от никого. Освен това съдопроизводството било много сигурно. Но сега, при моето идване  след 1590 г., аз намерих положението на повечето хора съвсем променено. Християните са притеснени от голяма мизерия както поради тежките данъци, които сега им са наложени, така и поради пакостите на еничарите, които са изпълнили всички области и села в България. Отначало еничарите бяха малко, защото си спомням, че в Провадия, където беше работата ни, имаше само четирима, а сега са осемдесет. По същия начин са се умножили и на други места. Това са хората, които потискат християните, а то им вземат 100% лихва за три месеца, извън ангарията, която са принудени да им отработват. Към това се прибавя изземването на най-добрата част от земята им, която еничарът ограбва от своя брат. Отначало еничарите не постъпваха така: защото не живееха в такъв разкош, нямаха жени и деца и затова не бяха тъй алчни [както сега], като че по занятие не са войници, а по-скоро търговци. Същевременно в началото на тази война еничарите и спахиите, които отиваха да се бият, лишаваха населението от необходимите [имущества], насилваха децата пред очите на техните бащи и майки, което никога не се случваше в предишните войни. И турците, които вършат подобни престъпления, остават ненаказани, нито пък съдиите смеят да ги наказват.

 

Из „Втория трактат“ на Кочибей Гюмурджински (средата на XVII в.)

Кочибей Гюмурджински принадлежи към висшите кръгове на османската провинциална администрация. Между 1631 и 1648 г. пише два труда, в които под форма на поучения на султана разкрива дълбоката криза, обхванала всички сфери на османската държава в този период. Печата се по А. С. Тверитинова, Второй трактат Кочибея, УЗИВ, VI, 1953, с. 230.

В еничарския оджак има 34 оди секбан. Когато еничарския ага се отправя в поход, секбанбашията остава в Цариград и началства вместо еничарския ага. Всички врати на Цариград се охраняват от еничари, които носят името ясакчии. Те се сменят всеки три месеца. На смяна на едните идват други и охраняват. На някои места стоят чорбаджии. Ако някой направи скандал, хващат го и го водят при чорбаджията, където го наказват с пръчка. Те строго пазят [реда]. Субашии и асесбашии през деня и през нощта обхождат Цариград, хващат пияните, мошениците и крадците и ги хвърлят в затвора. Те ръководят охраната на Цариград. Не трябва да има нито един град и нито една касаба, в която да няма еничари — ясакчии. На всички граници има еничари и топчии, като например в Будин, Багдат, Ерзерум.

 

Из султанска заповед от 1684 г.

Печата се по J. Grzegorzewski, Ο Sidzilatow rumelijskih epoki wyprawy wiеdenskie. Asta tureskie, Lwow, 1912, p. 149.

До кадиите, мирмираните, мютевелиите, еничарските сердари и другите служебни лица по пътя от Одрин до Белград — Пловдив, Татар Пазарджик, София, Пирот, Ниш.

До този момент много тимариоти, а също и членове на оджака — еничари, топчии, джебеджии и аджемиоглани, не са се явили в своите орти и не са пристигнали на императорския ми поход. Въпреки изричното ми нареждане, те не са се подчинили на височайшата ми заповед. Заповядвам [тези лица] веднага да заминат в своите орти без бавене и закъснение. Някои от тях са избягали от похода, разбойничат и притесняват раята. Заповядвам да вземете бързи мерки, без да се бавите и колебаете, да ги заловите и да ги накажете най-строго, а също и техните ятаци.

 

Из Доклад на френския посланик в Цариград Пиер Жирарден, сеньор дьо Водрой от 1688 г.

Пиер Жирарден, сеньор дьо Водрой е френски посланик при Високата порта от 1686 г. до 1688 г. Докладът му отразява проявите и причините на кризата, която обхваща османския политически и стопански живот през средата на XVII в. Печата се по Б. Цветкова, Френски архивен източник за османската империя през XVII в., ИДА, 32, 1976, с. 150. Превод на Б. Цветкова: от ръкописната сбирка на АМАЕ, S. Memoires et documents, Turquie, Τ. I-er (1461 — 1724), f. 48.-98.

Увериха ме, че сега има повече от 300 000 такива еничари в Османската империя и че този лош пример се е промъкнал и в другите корпуси на армията. И тъй има безброй войници, за да упражняват монополна власт и да разоряват провинцията, но много малко от тях се явяват, за да отидат на война. Тези еничари се наричат чалък, т. е. списъчна рая, понеже не са на лице при раздаването на заплатите, от които не се ползват вече. Като забелязали, че броят на тези лъжливи еничари е нараснал значително, сметнали, че могат да попречат на насилията им, като им поставят началник във всеки град. Но тази мярка само увеличила злото.

Извън спахийските привилегии, от каквито се ползват, те имат и такива на началници на военни крепости. Там, където липсва паша, трябва да се излъчи от техния корпус. Но даже и в значителните крепости, командвани от паши, първият от офицерите им носи винаги титлата управител, когото турците наричат диздар; впрочем във всеки имперски град, където няма никакъв гарнизон, установиха еничарски началници, наречени сердари.

Те в последствие заграбиха цялата власт по управлението. Далеч от това да прекратят насилията и самовластието, те ги насърчаваха да участват в тях. Освен това те са подкрепяни и покровителствани от еничарския ага и други главни офицери от корпуса, които им продават това звание и увеличават броя им произволно чак в най-малките паланки до такава степен, че днес има повече сердари, отколкото някога е имало еничари.