Османско владичество

 

Последици от османското завоевание

 

Из „Пътепис“ на Ханс Шилтбергер от втората четвърт на XV в.

Ханс Шилтбергер е участник в кръстоносните войски на унгарския крал Сигизмунд (1387–1437), които претърпяват пълно поражение от армията на Баязид I (1389–1402) в битката при Никопол в 1396 г. Попаднал в османски плен, повече от тридесет години, той обикаля Мала и Средна Азия.

Богатите си впечатления от бурната съдба на тези територии в края на XIV в. и началото на XV в. предава в своя пътепис, достигнал до нас в четири преписа от XV в. В него той отбелязва и кратки сведения, осветляващи историята на българите в този период. Печата се по X. Шилтбергер, Пътепис. Редакция, предговор и бележки В. Мутафчиева, С., 1971, с. 34–84. Превод на М. Киселинчева от Hans Schiltbergers, Reisebuch. Nach der Nurnberger Handschrift herausgegeben von Dr. Valentin Langmantel, Tubingen, 1885.

Самсун са два града един срещу друг. В единия са християни — същия по това време владееха генуезците. В другия са езичници — на тях принадлежи земята. Едната кръгла стена е отдалечена от другата на половин изстрел с лък. Владетел на града и на страната по това време беше синът на един херцог, наречен Шишман, от Средна България; столицата на тази страна се казва Търново и по същото време е имала триста крепости и замъци. Баязид завзел същата страна и пленил херцога и неговия син; бащата умрял в затвора, синът приел езическата вяра, за да го оставят жив. И тъй като Баязид завладял Самсун и страната Джаник, той му дал тази страна и града за сметка на бащината му земя до края на живота му...

Сега ще отбележа в кои страни съм бил, които лежат между Дунав и морето.

Аз бях в три страни, които и трите се казват България. Първата България лежи там, където се преминава от Унгария през Железни врата и столицата ѝ се казва Видин. Другата България лежи срещу Влашко и столицата ѝ се казва Търново, а третата България лежи, където Дунав се влива в морето, и столицата ѝ се казва Калиакра.

Бях също и в Гърция. Столицата ѝ се нарича Одрин и градът има петдесет хиляди къщи. Един също голям град в Гърция лежи на Италианското море и се казва Солун. В града е погребан един светец, който се казва свети Димитър. От гроба му тече масло, а в средата на черквата, където е положен светецът, има един кладенец и на неговия ден кладенецът се напълва с вода, а иначе през годината е сух. И в този град бях. В Гърция също има един голям град, който се казва Серес. Земите, които лежат между Дунава и морето, принадлежат на турския султан.

 

Из „Задморско пътешествие“ на Бертрандон де ла Брокиер от 1432 г.

Бертрандон де ла Брокиер е рицар от свитата на бургундския владетел Филип Добри (1419–1467). През 1432–1433 г. с разузнавателна цел преминава през територията на Предна Азия и Европейския Югоизток, използвайки претекста за поклонение на светите места. Той описва точно и обективно положението в земите, завоювани от османците или подложени на пряката им агресия. Спомените му съдържат интересни сведения за историята на българите през първите десетилетия на османското владичество. Печата се по Бертрандон де ла Брокиер, Задморско пътешествие. Редакция и бележки В. Мутафчиева, С., 1971, с. 86, 97, 99.

... Стигнах един град на име Правища, който някога е бил хубав, древен град, разположен на залив, врязан навътре в сушата покрай града и прострял се на шейсет мили, чак до Атон, където има много монаси. Градът е обитаван от гърци, ограден е със стени, които само на две места са разрушени. Разположен е сред голяма равнина, която стига до Серес и до гореспоменатата планина...

...Цял ден яздихме покрай река Марица през много хубави места. Преминахме реката със сал. На следния ден вървяхме през гора по твърде добър път. Напуснахме Гърция и навлязохме в Македония.*

Преминахме през много красива равнина между две планини, през която тече река Марица. Тя е поне четиридесет мили широка. Из пътя срещнах около петнайсет мъже и най-малко десет жени с дебели вериги на шията. Те бяха наскоро заловени в Босненското кралство при един поход на турците. Двама турци ги водеха за продан в Одрин.

След това пристигнах във Филилопол [Пловдив], главен град на Македония. Градът е разположен сред тази красива равнина на река Марица. Минава се по мост, околността е много хубава и с голямо изобилие от всякакви храни, добри по качество и евтини. Както някога, така и сега, той е доста голям град. Имало е много добра крепост на един хълм, който се издига сред равнината във вид на тесен и дълъг полумесец. На южния му край е бил царският дворец. Показаха ми стените му, които са още запазени, защото той е разрушен, както и голямата крепост. Има още два хълма и малко по-големи от този, където се намира крепостта на другия край, малко по на юг. Къщи има и по хълма, както изглежда, е бил внушителен. По-голямата част от жителите на града са българи, които изповядват гръцката вяра.

На излизане от Филипопол, преминах по мост на река Марица и още почти цял ден яздих през равнината, докато стигнах подножието на една планина. Преспах в едно село, разположено в планината, до голяма гора. Тъй като преминаването през нея, изглежда, е било опасно заради живеещите там разбойници и убийци, турчинът наредил всеки, който би желал да се настани там, да бъде свободен. Затова сега по тия места има две села, населени с българи, едното от които е разположено на границата между Македония и България.

Планината е лесно проходима; дължината и е от шестнайсет до двайсет мили. Като преминах планината, навлязох в равнината, дълга шест мили и широка — две. След това прекосих твърде красива гора, дълга цели четиринайсет или петнайсет мили, а след нея дойдох до много хубава, голяма равнина, отвред оградена с високи планини и доста гъсто населена с българи. През нея, надлъж, тече река. И така за три дни път стигнах в голям град, който е най-хубавият в цяла България, на име София. Някога София ще да е бил голям град, което личи по крепостните му стени, разрушени до основи, но сега е изцяло разсипан. При него южно има една малка крепост, всред много хубава местност, близо до планината. Равнината е дълга около 60 мили и около 10 мили широка. По-голямата част от населението на града и селата е българско. Тук има само малко турци. Всички, хора на тази страна имат голямо желание да се отърват от робство, ако намерят кой да им помогне.

Видях турци, които се връщаха от поход в Унгария. Срещнах един генуезец на име Никола Чиба, който пък ги видял как са се връщали отвъд Дунава. Каза ми, че на десет души най-много един имал едновременно и лък, и меч. Повечето от ония, които видях аз, бяха само с меч; малцина носеха лък и меч. А най-добре въоръжените носеха и малък дървен щит. Струва ми се, велика жалост е, дето такива хора подчиниха християнството. Те в същност чинят много по-малко от онова, което вярваме за тях и за техните подвизи.

Като излязох от София, продължих да яздя през равнината, за която говорих и която се простира на още 50 мили. Цялата тази земя е добре населена с българи, които са християни от гръцко изповедание. После пак навлязох в хубава планинска местност, лесно проходима на кон, и се озовах в друга равнина, сред която е разположен град на име Пирот, на река Нишава. Градът не е укрепен, но в единия му край има крепост, заградена от едната страна на реката, а от другата — от голямо блато. Градът е неголям, близо до една планина на север. В него има само малко турци.

 

Из „Разказ за пренасяне мощите на Иван Рилски в Рила“ от Владислав Граматик от 1479 г.

Владислав Граматик е един от най-значителните балкански книжовници през втората половина на XV в. Работи в редица книжовни средища и създава многобройни творби. За българското културно наследство особено важен е сборникът му Рилски панагерик от 1479 г. В него е включено и оригиналното съчинение „Разказ за пренасяне мощите на Иван Рилски в Рила“, което наред с литературната си стойност има голямо значение като извор за живота на българския народ през XV в. Печата се по ХСБЛ, с. 465–466. Превод на В. Киселков, във Владислав Граматик и неговата Рилска повест, С., 1947, с. 57–58.

Изконният враг на човешкото спасение и противник на смирението, проклетият дявол, който някога се бе опълчил срещу създателя на всичко и заради надменността си бе смъкнат и предаден на адския мрак, и който сам стана мрак поради лукавата си прищявка, навсякъде предизвиква постоянни войни и смутове. Като видя толкова преславните и предивни знамения и изцеления, които дълго време ставаха при ковчега на преподобния [Cв. Иван], и главно поради злопаметност и вражда, като се озлоби против преподобния много повече, отколкото в началото, той биде напълно обхванат от лют гняв и от горчива завист. И при това, като не можеше да го търпи, той тутакси прибягна до своите обикновени и пагубни войни.

След това, като се измина не малко време и когато властта на гръцкото царство отслабна, дори съвършено се изтощи, по попущението на бога и по неузнаваемите му предопределения, измаилтянският народ съвсем неочаквано нападна всички източни и южни страни в Азия, които бяха под гърците, и ги завладя, на достигна и в Тракия и си я подчини.

След като поразиха напълно сръбските войски, които бяха тогава в Тракия, при така наречената Марица [измаилтяните] веднага се опълчиха срещу сръбското господарство. И стана жестоко сражение в местността, наричана Косово. Всред боя загина и лютият насилник [султан Мурад], който ги предвождаше. Той твърде скоро получи достойна отплата заради своето безбожие, сиреч страшно и непристойно напусна варварската си и нечестива душа: всред боя той неочаквано бе лишеи от живот от сръбски воини. И така прочее, когато грехът надделя уви, поради нашите престъпления! - сръбската земя падна под властта им.

Малко след това те завладяха и българските области подобно на някое слабо гнездо заедно с оня чуден град [Търново], в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войската се нахвърли пак буйно и безбожно, като всеки ден и във всяко време извършваше чести опустошения и кръвопролития. Никой не можеше да се противопоставя по никакъв начин на страшния им пристъп. В бойните сражения навсякъде те превъзхождаха всички и им нанасяха сияйни победи. Благодарение на всичко това и тяхното пагубно зло навсякъде се разпространи и се наложи.

Напълно запустяха много области и села заедно със светите манастири и с божествените храмове, унищожени от огън.

Тогава се събори и съвършено запустя и пресветата обител на богоносния отец, която е в Рилската пустиня — където преподобният, когато беше жив, прекара страдалчески и постнически, безплътен и ангелски живот — и която отпосле много добре и благолепно издигна и създаде от основи за прослава на бога и в чест на преподобния прочутият кесар Хрельо, който прие иночески образ под името Харитон.

 

Из писмо на Бартоломео де Яно до ръководителя на йоантийския орден в Ерусалим от 1443 г.

Бартоломео де Яно е викарий на миноритския монашески орден в Цариград през втората четвърт на XV в. Неговите писма са ценен източник за обстановката на Балканския полуостров в средата на XV в. Печата се по Френски пътеписи за Балканите XV-XVIII в., С., 1975, с. 62. Съставила и редактирала Б. Цветкова. Превод от N. Jorga, Les avantures „sarrasines“ des Français de Bourgogne au XVe siecle, Mélanges d'Histoir génèrale, Cluj, 1926, p. p. 31–38.

От шест години насам турците са отвлекли от християнска земя повече от 400 000 хиляди християни, заробили всички, погубили и унищожили множество от царствата и областите на Сърбия, Словакия, Далмация, Трансилвания, България, Босна и особено на кралствата Унгария и Саксония, като не смятаме старите и болните, които убили и обезглавили, понеже не можели да ги откарват; като не вземем под внимание градове, крепости и селища, с цялата им околност, които разориха с огън и меч. Ние го видяхме дори със собствените си очи и го наблюдавахме и сега. За този, който види това, от жалост смъртта би му била по приятна, отколкото да го види или да го е видял. Особено пък клетите християни и християнки, отвеждани в робство с въжета, железни вериги, навързани двама по двама в този град, в ложите на венецианските търговци и генуезци, християни на брой около 6100 [души]. Много горко е, понеже сарацините докарват ежедневно по 10–12. Безропотно, както се води добитък на пазар, те плачат и пъшкат жално, като молят за божия милост и просят помощ от християните, откъдето и да минат, без някой да смее да им продума и дума. И християнските търговци ги оплакваха, а и ние, които наблюдавахме с мъка голямата жалост и смут на християните, които се озъртаха за милост, мъка и съчувствие към тях. Видяхме и малки деца, и девойчета, водени и носени в кафези, както се носят птици на пазар, на коли и на коне. Много е жално за гледане. О, жалостен взор! О, тежка, печална и жална мъка. Защото малцина от толкова много бедни християни се отказваха сега насила от вярата си и станаха много зли и жестоки сарацини...

 

Приписка от 1467 г.

Печата се по БСМ, с. 44.

В годината 6975 [1467]. В тази година пресели цар Мехмед [II] охридчани. Месец октомври, в деня на свети Киприян и Юстина.

 

Приписка от 1467 г.

Печата се по БСМ, с. 115.

В годината 6975 [1467]. В тази година преселиха от Скопие 15 къщи православни християни без престъпления и никаква вина в града наречен Конюх в албанската земя, който се изграждаше от царуващия тогава цар Мехмед [II].

 

Из „Книга за историята на османския двор“ от Мехмед Нешри

Мехмед Нешри  е османски дворцов хронист в началото на XVI в. Написаната от него „Книга за историята на османския двор“ дава обилни, макар и не винаги точни сведения за ранната история на империята до смъртта на Мехмед II (1482 г.) За нашата история са важни неговите описания на завоеванието на българската държава от турците, междуособиците на Баязидовите синове, колонизацията на туркмени и татари в нашите земи.

Превод М. Калицин от M. Neşri Kitab-i cihannuma, Neşri Tarihi, I, Ankara, 1949, s. 115, 166.

Разказ

Говорят, че в земята Сарухан скитали чергари, а зимували в полето на Менемон [селище в най-западната част на Анадола]. В тази земя имало забрана върху солта. Те не зачитали забраната. Тогава Баязид [I] хан пратил вест на сина си Ертугрул и му заповядал да излови всичките скитници в полето Менемон, да ги повери на свои сигурни хора и да ги засели в полето на Филибе. Ертугрул веднага изпълнил бащината си повеля и изпратил чергарите до един в полето на Филибе. Довели ги и ги оставили около Филибе, та те са сегашния народ на тази земя.

Разказ

Говорят, че като превзел Cамсун, на път за Бурса султан Мехмед [I] се отбил в Искилион [селище в северната част на централен Анадол]. Там той видял множество татарски къщи. „Какво е това?“ попитал: Казали му: „Това са татарски къщи“, „А де са им бейовете?“ попитал султанът. Отвърнали: „Татаринът Самагар жени сина си, та всички са там.“ Тогава султан Мехмед продумал на везира си Баязид паша: „Уж казаха, че Тимур е отвел татарите от тези земи, а те тук и свои бейове си имали, и сватби вдигали. Що за идими-дойдими правят? Ама на моите походи не се явяват. Още сега трябва да ги изселим! Като казал това, той извикал Миниет бей и му заповядал да изсели всички и да ги прехвърли във Филибе и околностите му. Настанил ги около крепостта Конуш...

 

Из Съкратен регистър на хасове, зиамети, тимари в Никополския санджак от 1479–1480 г.

Печата се по ТИБИ, II, с. 180, 181, 197, 239, 265. Превод на Р. Стойков от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. OAK 45/129.

Тимар на Вейсел, човек на влашкия войвода Чепелуш.
Село Калугерово с друго име Плужна. От това село 26 души бяха отвлечени в Цариград. Домакинства - 20, вдовици - 2, приход - 4412. Първоначално 5960, намаление — 150, испенч — 512 останалите [данъци] — 3900 [акчета].
Зиамет Враца. Заими: Ердогрул бей и Мехмед бей
Село Цибра, раята му била откарана в Цариград.
Тимар на Хаджи Мурад и сина му Абас. Съдружници [са] и участват във военните походи на смени.
Мезpa Паша Игит, спадаща към Шумен, юруци я населяват; приход от [живущите] извън мезрата — 600 [акчета].
Тимар на Исхак, син на Капудан. Владее го и участва във военните походи.
Мезра Кулфалъ обасъ, засяват я юруци: домакинства юруци – 6, приход — 300 [акчета].
Мезра Хаймак, засяват я юруци отвън: домакинства — 10, приход 450 [акчета].
Мезра Айдън обасъ, засяват я юруци отвън: домакинства — 7, приход — 350 [акчета].
Мезра Азизлер, засяват я юруци: домакинства — 9, приход — 400 |акчета).
Мезра Златово, с друго име Ак бунар, засяват я юруци: домакинства- 6, приход 300 [акчета].
Мезра Русуллур, засяват я юруци: домакинства — 10, приход 450 [акчета|.
Мезpa Върбово Влад, засяват я юруци: домакинства — 9, приход 400 [акчета].
Мезра Терзи Муса, засяват я юруци, домакинства юруци — 6, приход 250 [акчета].
Мезра Хамза Факих, юруци живеят [там], домакинства юруци - 6, приход 250 [акчета].
Мезра Сару Али, юруци живеят там, домакинства юруци — 3 приход 150 [акчета].
Всичко: мезри — 11, домакинства юруци — 85, приход — 4000 |акчета].
[Военно задължен]: лично бюрюмe, с 1 въоръжен боец, 1 прислужник и 1 палатка.
Тимар на Мехмед, син на Кая. Владее го и участва във военните походи.
Село Петлян, в него живеят татари ешкинджии, които редовно дават данък: домакинства татари — 20, раи — 5, приход — 1842, първоначално 1650, увеличение — 192 [акчета].
[Военно задължен]: лично, въоръжен и 1 прислужник.

 

Из „Пътеписи и посланичества“ на Жилбер дьо Ланоа от 1421-1423 г.

Жилбер дьо Ланоа е сановник в двора на бургундския владетел Филип Доби (1419 1467), който посещава с политически и военни задачи заплашения от османците Цариград два пъти — през 1403–1404 г. и през 1421 — 1422. Своите впечатления от критичната обстановка в Европейския Югоизток описва в труда си „Пътеписи и посланичества“. Печата се по Френски пътеписи за Балканите, c. 48 в превод на Б. Цветкова от Ch. Patuin. Oeuvres de Guillebert de Lannoy, voyageur, diplomate et moralist, Louvain, 1878, p. p. 118–119.

Споменатият султан на Вавилон има постоянно около 10 000 роби на разположение; държи ги като свои бойци, които воюват за него, щом стане нужда... За отбелязване е, че посочените роби са от чужди народности — от Татария, Турция, България, Унгария, Склавония, Влахия, Русия и Гърция — както от християнски, така и от други страни. Султански роби се считат само ако са купени с негови [на султана] пари или му са дадени или изпратени като дар от чужди земи.

 

Из „Задморско пътешествие“ от Бертрандон де ла Брокиер от 1432 г.

Печата се по Бертрандон де ла Брокиер. Задморско пътешествие, с. 90–101.

Ако иска да вдигне голяма войска, както научих от добре осведомен човек, той [султанът] лесно можел да събере сто и двайсет хиляди души в Гърция, но като им дава плата, а именно: по осем аспри на конник и по пет — на пешак. Шейсет хиляди от тях били и добре въоръжени: конниците — с четиривърхи щитове, лък, сабя, а останалите пешаци са зле въоръжени. Тези, които имали сабя, нямали лък, а мнозина са въоръжени само с тояга. Впрочем половината от последните са от Турция. Въпреки това той ги цени повече от ония от Гърция, а те са и по-опасни. Войската, която напоследък беше в Гърция, в по-голямата си част бе християнска. Това означава, че призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща един от синовете си с три хиляди наемници-конници, а и много други от Албания и България, които са също християни и които не смеят да откажат. Освен това и много от робите, участващи във войните, са християни.

 

Из Регистър на акънджии от 1472 г., обхващащ вилаетите Нова Загора, Казанлък, Стара Загора, Пловдив и Чирпан

Печата се по Б. Недков, Османо-турска дипломатика и палеография, II, С, 1972, с. 176–177. Превод Б. Недков от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. OAK 94/73, л. 3 б.

От височайше място пристигна заповед, изискваща послушание, свещеното съдържание на която гласи:

С Мехмед бей, бивш санджак-бей на Албанско, да отидеш и заедно с кадиите на вилаетите Загра-и Йенидже, Акче Казанлък, Ески Хисар, Филибе, Хаскьой и Чермен да опишете тия вилаети. На 30 къщи от неверниците и от мюсюлманите да определите по един конник акъджия. Тридесет и първият да бъде аканджия. От всяка къща да вземете по 33 акчета пари за разноски. 30 къщи да предназначите за ямаци. 990-те акчета, които ще съберете, да определите за акънджиите. Да предадете парите за разноски в ръцете на ония, на които съм наредил, съгласно моята заповед, да се явят при Али бей. Те да излязат [на военен поход] и да придружават Али бея. На ония, които, както изисква заповедта ми, не излязат [на военен поход] с моята победоносна войска, техните пари [за разноски] да се съберат и да останат у кадията ми. Когато излязат [на война], тогава да им се дадат. Αко се намерят измежду неверниците такива, които са годни да станат акънджии, да ги запишат. Ако не се намерят, да запишат от мюсюлманите...

Съгласно получената заповед да се опишат [вилаетите], да се определят акънджиите, да се вземат от всяка къща по 33 акчета и да се предадат на техните акънджии. Това са въпросите, за които е регистрирано да се уредят от съответните кадии, както тук се излага. Това стана през първото десетдневие на реджеб, година 877 според хиджра [2–11 декември 1472].