Индекс на статията
Военни и полицейски институции
Из Съкратен регистър на зеамети и тимари на мустахфъзи в Никополския санджак от 1469–1480 г.
Печата се по ТИБИ, II, с. 313. Превод на Р. Стойков от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБΚΜ, сигн., ΟАΚ, 45/29.
Джемаат на служещите в крепостите Никопол, Хлуник и Йергьоги
Те били по-рано на заплата, но тя е спряна. Не плащат харач и испенч. Плащат десятъка си и данък върху лозята. Освободени са от всички извънредни данъци. Но мартолосите не плащат десятък и данъци [в пари].
Бьолюк на калафатчиите — 26 души.
Бьолюк на гьолджии и гемиджии — 36 души.
Бьолюк на мартолосите, които пазят границата — 12 души.
Бьолюк на дърводелци и зидари — 25 души.
Бьолюк на дърводелци на служба в гемиите — 7 души.
Бьолюк на зенберегчии — 28 души.
Бьолюк на топчии — 11 души.
Бьолюк на железари и на железари-цигани — 17 души.
Бьолюк на въжари — 6 души.
Бьолюк на мартолосите, които обслужват крепостта и каквато работа да се открие, санджак-беят изпраща тях — 54 души.
Бьолюк на зенберегчиите в крепостта Хлуник — 33 души.
Бьолюк на топчиите в крепостта Хлуник — 8 души.
Бьолюк на зенбергчиите в крепостта Йергьоги на оттатъшния бряг — 55 души.
Джемаат на точилари
Живеят в селото на име Гостина, спадащо към Ловеч. Още от миналото са освободени от данъци с императорска заповед и не плащат испенч и харач. Те доставят на Никополската крепост годишно 6000 ръчни стрели и 6000 стрели с пружини: 6 души, резервни — 2 души, мукатаа на държавната каса сума — 180 [акчета].
Из Доклад на Павел Джоржич до трансилванския княз Сигизмунд Батори от 1595 г.
Павел Джоржич е дубровнишки търговец, който в продължение на 18 години (1580–1598) живее в България. Той е един от организаторите на Първото търновско въстание (1598 год.). Докладите му до европейските владетели разкриват тежкото положение на българите и тяхната готовност да отхвърлят османското владичество. Печата се по Положението на българския народ..., с. 43–44.
Прочее има 15 години, откак за пръв път отидох от Италия в Турция. Там престоях четири години, които прекарах в пътуване из цяла Турция, и във връзка с това аз опознах до известна степен както царство България и положението на християните, така и нравите в Турция.
Християните [някога] живеели извънредно добре както поради свободата, която имали, така и поради благосъстоянието си. От друга страна, турците били добри, не измъчвали християните и не позволявали да бъдат тормозени от никого. Освен това съдопроизводството било много сигурно. Но сега, при моето идване след 1590 г., аз намерих положението на повечето хора съвсем променено. Християните са притеснени от голяма мизерия както поради тежките данъци, които сега им са наложени, така и поради пакостите на еничарите, които са изпълнили всички области и села в България. Отначало еничарите бяха малко, защото си спомням, че в Провадия, където беше работата ни, имаше само четирима, а сега са осемдесет. По същия начин са се умножили и на други места. Това са хората, които потискат християните, а то им вземат 100% лихва за три месеца, извън ангарията, която са принудени да им отработват. Към това се прибавя изземването на най-добрата част от земята им, която еничарът ограбва от своя брат. Отначало еничарите не постъпваха така: защото не живееха в такъв разкош, нямаха жени и деца и затова не бяха тъй алчни [както сега], като че по занятие не са войници, а по-скоро търговци. Същевременно в началото на тази война еничарите и спахиите, които отиваха да се бият, лишаваха населението от необходимите [имущества], насилваха децата пред очите на техните бащи и майки, което никога не се случваше в предишните войни. И турците, които вършат подобни престъпления, остават ненаказани, нито пък съдиите смеят да ги наказват.
Из „Втория трактат“ на Кочибей Гюмурджински (средата на XVII в.)
Кочибей Гюмурджински принадлежи към висшите кръгове на османската провинциална администрация. Между 1631 и 1648 г. пише два труда, в които под форма на поучения на султана разкрива дълбоката криза, обхванала всички сфери на османската държава в този период. Печата се по А. С. Тверитинова, Второй трактат Кочибея, УЗИВ, VI, 1953, с. 230.
В еничарския оджак има 34 оди секбан. Когато еничарския ага се отправя в поход, секбанбашията остава в Цариград и началства вместо еничарския ага. Всички врати на Цариград се охраняват от еничари, които носят името ясакчии. Те се сменят всеки три месеца. На смяна на едните идват други и охраняват. На някои места стоят чорбаджии. Ако някой направи скандал, хващат го и го водят при чорбаджията, където го наказват с пръчка. Те строго пазят [реда]. Субашии и асесбашии през деня и през нощта обхождат Цариград, хващат пияните, мошениците и крадците и ги хвърлят в затвора. Те ръководят охраната на Цариград. Не трябва да има нито един град и нито една касаба, в която да няма еничари — ясакчии. На всички граници има еничари и топчии, като например в Будин, Багдат, Ерзерум.
Из султанска заповед от 1684 г.
Печата се по J. Grzegorzewski, Ο Sidzilatow rumelijskih epoki wyprawy wiеdenskie. Asta tureskie, Lwow, 1912, p. 149.
До кадиите, мирмираните, мютевелиите, еничарските сердари и другите служебни лица по пътя от Одрин до Белград — Пловдив, Татар Пазарджик, София, Пирот, Ниш.
До този момент много тимариоти, а също и членове на оджака — еничари, топчии, джебеджии и аджемиоглани, не са се явили в своите орти и не са пристигнали на императорския ми поход. Въпреки изричното ми нареждане, те не са се подчинили на височайшата ми заповед. Заповядвам [тези лица] веднага да заминат в своите орти без бавене и закъснение. Някои от тях са избягали от похода, разбойничат и притесняват раята. Заповядвам да вземете бързи мерки, без да се бавите и колебаете, да ги заловите и да ги накажете най-строго, а също и техните ятаци.
Из Доклад на френския посланик в Цариград Пиер Жирарден, сеньор дьо Водрой от 1688 г.
Пиер Жирарден, сеньор дьо Водрой е френски посланик при Високата порта от 1686 г. до 1688 г. Докладът му отразява проявите и причините на кризата, която обхваща османския политически и стопански живот през средата на XVII в. Печата се по Б. Цветкова, Френски архивен източник за османската империя през XVII в., ИДА, 32, 1976, с. 150. Превод на Б. Цветкова: от ръкописната сбирка на АМАЕ, S. Memoires et documents, Turquie, Τ. I-er (1461 — 1724), f. 48.-98.
Увериха ме, че сега има повече от 300 000 такива еничари в Османската империя и че този лош пример се е промъкнал и в другите корпуси на армията. И тъй има безброй войници, за да упражняват монополна власт и да разоряват провинцията, но много малко от тях се явяват, за да отидат на война. Тези еничари се наричат чалък, т. е. списъчна рая, понеже не са на лице при раздаването на заплатите, от които не се ползват вече. Като забелязали, че броят на тези лъжливи еничари е нараснал значително, сметнали, че могат да попречат на насилията им, като им поставят началник във всеки град. Но тази мярка само увеличила злото.
Извън спахийските привилегии, от каквито се ползват, те имат и такива на началници на военни крепости. Там, където липсва паша, трябва да се излъчи от техния корпус. Но даже и в значителните крепости, командвани от паши, първият от офицерите им носи винаги титлата управител, когото турците наричат диздар; впрочем във всеки имперски град, където няма никакъв гарнизон, установиха еничарски началници, наречени сердари.
Те в последствие заграбиха цялата власт по управлението. Далеч от това да прекратят насилията и самовластието, те ги насърчаваха да участват в тях. Освен това те са подкрепяни и покровителствани от еничарския ага и други главни офицери от корпуса, които им продават това звание и увеличават броя им произволно чак в най-малките паланки до такава степен, че днес има повече сердари, отколкото някога е имало еничари.