Трета българска държава

 

Публикува се по: Международни актове и договори (1648 - 1918), съст. доц. Слава Стефанова

 

Договор за приятелство и съюз между

царство България и кралство Сърбия

от 29 февруари 1912 г.

 

Негово величество Фердинанд I, цар на българите, и негово величество Петър I, крал на Сърбия, проникнати от уверението за взаимността и интересите и еднаквостта на съдбата на техните държави и на двата братски народа, българския и сръбския, и решени солидарно със задружна сила да бранят тия интереси и да се стараят за тяхното всестранно напредване, се споразумяха върху следното:

Чл. 1. Царство България и кралство Сърбия си гарантират една на друга държавната независимост и целокупността на държавната територия, като се задължават абсолютно и без никакво ограничение да се притекат на помощ една на друга с целокупната си сила във всякой случай, когато едната от тях се нападне от една или повече други държави.

Чл. 2. Двете договарящи страни се задължават тъй също да се притекат на помощ една на друга с целокупната си сила в случай, когато коя и да е велика сила се опита да си присъедини, или окупира, или с войската си завземе, било дори и привременно, каква и да е част от балканските територии, които се намират днес под турска власт, ако една от тях счете това като противно на своите жизнени интереси и като casus belli.

Чл. 3. Двете договарящи страни се задължават да не сключват мир освен задружно и по предварително споразумение.

Чл. 4. За пълното и най-целесъобразно изпълнение на тоя договор ще се сключи военна конвенция, в която изчерпателно ще се предвиди както всичко, което ще има да се предприеме от едната и от другата страна в случай на война, тъй и всичко, що с оглед военната организация, дислокация и мобилизация на войската и отношенията на върховните команди би имало да се утвърди в мирно време заради приготовлението, за военното положение и успешното водене на войната. Военната конвенция ще се счита като съставна част от тоя договор. Към нейното изработване ще се пристъпи най-много 15 дни подир подписването на тоя договор, а за нейното изработване остава се срок най-много два месеца.

Чл. 5. И тоя договор, и военната конвенция ще бъдат в сила от деня на подписването им до 31 декември 1920 г. включително. Само след допълнително споразумение, изрично утвърдено от двете договарящи страни, те могат да се продължат и подир този срок. Но в случай че в деня на изтичането на договора и конвенцията, страните се заварят във война или с още неликвидирано положение подир войната, договорът и конвенцията имат сила, докато мирът се сключи и положението, което войната е докарало, се ликвидира.

Чл. 6. Договорът ще се подпише в два еднакви екземпляра и двата на български и сръбски. Ще ги подпишат владетелите и министрите на външните работи. Военната конвенция, тъй също в два екземпляра, и двата на български и сръбски, ще се подпише от владетелите, министрите на външните работи и специални военни пълномощници.

Чл. 7. Договорът и конвенцията могат да се обявяват или да се съобщават на други държави само по предварително споразумение на двете договарящи се страни и то съвместно и едновременно.

Тъй също само по предварително споразумение ще може коя да е друга държава да се приеме в съюза.

 

Тошев. Балканските войни, т. I, стр. 420.

 

Тайно приложение (annexe)

към договора за приятелство и съюз между

царство България и кралство Сърбия

 

Чл. 1. В случай че в Турция настъпят вътрешни безредици, които биха докарали в опасност държавните или народните интереси на договарящите се страни или на една от тях, както и в случай че вследствие вътрешни или външни мъчнотии, които биха сполетели Турция, би се открил въпрос за задържането на статуквото на Балканския полуостров, оная от двете договарящи се страни, която би първа дошла до уверение, че вследствие на това е потребно да се отвори въоръжена акция, се обръща с мотивирано предложение към другата страна, която е длъжна веднага да пристъпи в размяна на мисли, и ако не се съгласи със своята съюзница, тя трябва да ѝ даде мотивиран отговор.

Постигне ли се споразумение за акция, то се съобщава на Русия и ако тя не се възпротиви, акцията се отваря според постигнатото споразумение и въодушевявайки се във всичко от чувствата на солидарност и взаимност на интересите. В противен случай, ако споразумението се не постигне, ще се апелира за мнението на Русия, което мнение ще бъде, ако и доколкото Русия се произнесе, задължително за двете страни.

Не иска ли Русия да даде своето мнение, и ако споразумението между договарящите страни, дори и подир това не би могло да бъде постигнато, тогава, ако страната, която е за акция, сама на своя отговорност би почнала акция против Турция, другата страна ще бъде длъжна да държи приятелски неутралитет спрямо своята съюзница, като предприеме веднага мобилизация в размерите, предвидени във военната конвенция, и като се притече с всичките си сили на помощ на своята съюзница, ако някоя трета държава би отишла на страната на Турция.

Чл. 2. Всички териториални придобивки, които биха се добили със задружно действие в смисъл на членове 1 и 2 от договора, както и на член 1 от това тайно приложение, влизат под задружната власт (condominium) на двете съюзници и тяхната ликвидация ще се извърши веднага и най-късно в срок от три месеца, след като мирът ще бъде възстановен, и то на следните основи:

Сърбия признава на България правото на територията източно от Родопите и река Струма, а България на Сърбия правото на територията северно и западно от Шар планина.

Що се отнася до територията между Шар планина и Родопите, Архипелага и Охридското езеро, ако двете страни се уверят, че организацията на тая територия в особена автономна област е невъзможна предвид на общите интереси на българската и сръбската народност или по други вътрешни или външни причини, то с тая територия ще се постъпи въз основа на следните заявления: Сърбия се задължава да не дири нищо отвъд линията, отбелязана на приложената карта и която линия почва от турско-българската граница от върха Голем (северно от Кр. Паланка), следва въобще югозападно направление до Охридското езеро, като минава през върха Китка, между селата Метехово и Подържикон, през върха източно от село Нерав, пo водораздела до върха 1000, северно от с. Башево, между селата Любенци и Потърлица, през върха Острич 1000 (Лисец планина), върха 1050, между селата Драч и Опила, през селата Талишманци и Живалево, върха 1050, върха 1000, през село Къшали, по главния водораздел Градище планина до върха Горище, към върха 1023, по водораздела между селата Иванковци и Логинци, през Ветерско и Сопот на Вардар и през Вардар по планинските гребени към върха 2550 и до Перополе планина, по нейния водораздел между селата Крапа и Барбарес до върха 1200, между селата Еренково и Дреново, до върха Чесма (1254), по водораздела на Баба планина и Крушка Тепеси, между селата Сърп и Церско, до върха Протойска планина източно от село Белица, през Брежани до върха 1200 (Илинска планина), по водораздела през върха 1330, до върха 1217 и между селата Ливоища и Горенци до Охридското езеро и при манастира Гъбовци; а България се задължава да приема тази граница, ако н. и. в. руският цар, който ще бъде помолен да бъде върховен арбитър по тоя въпрос, се произнесе в полза на тая линия. Разбира се, че двете страни се задължават да приемат като окончателна граница оная линия, която н. и. в. руският цар в гореозначените граници би намерил, че най-отговаря на правата и интересите на двете страни.

Чл. 3. Препис от договора и от това тайно приложение, както и от военната конвенция, ще се съобщят задружно на царското руско правителство, което същевременно ще се помоли да вземе акт от тях, да бъде благосклонно към техните цели, както и да помоли н. и. в. руския цар да благоволи той да приеме и одобри ролите, които са предопределени както за него, тъй и за неговото правителство от договорните разпоредби.

Чл. 4. Всеки спор, който би се появил по повод тълкуването и изпълнението на коя и да е разпоредба на тоя договор, на тайното приложение и на военната конвенция, се поднася до окончателното решение на Русия, щом едната или другата страна заяви, че счита за невъзможно да се постигне съглашение с непосредствени преговори.

Чл. 5. Ни една разпоредба на това тайно приложение не може да се разгласи, нито да се съобщи на коя и да е друга държава без предварително споразумение на двете страни и съгласието на Русия.

 

Тошев, Балканските войни, т. I, стр. 422.

 

Военна конвенция

между царство България и кралство Сърбия

от 29 април 1912 г.

 

Съгласно с духа и върху основата на чл. 3 от приятелския съюзен договор между царство България и кралство Сърбия и най-после за по-добро осигуряване успешното водене на войната и за по-пълното осъществяване целите, които съюзът има предвид, двете контрактуващи страни постановиха долните условия, които ще имат същата сила и стойност на предписанията в същия договор.

Чл. 1. Царство България и кралство Сърбия се задължават в случаите, предвидени от чл. 1 и 2 на съюзническия договор и от чл. 1 на тайното приложение на тоя договор, да си дават взаимно съдействие: България с една въоръжена сила не по-малка от двеста хиляди войници и Сърбия с една сила не по-малка от сто и петдесет хиляди войници, в състояние както да се сражават на границата, тъй и да вземат участие във военни операции вън от родната територия.

В това число не влизат нито войниците от свръхкомплектния състав, нито тия от 3-ия сръбски бан, нито българското опълчение.

Тая армия ще трябва да се изпрати на границата на родната територия по направление на местността, гдето ще се развият военните действия и според причините и целта на войната — най-късно 21 ден след обявяване войната, или след съобщение на едно от съюзните правителства, че casus foederis е настъпил. Във всеки случай и преди изтичането на тоя срок, двете страни ще считат за своя съюзническа длъжност — ако това е съобразно с естеството на военните действия и може да повлияе на благоприятния изход на войната — да изпращат даже на части и съразмерно мобилизацията и концентрацията войските си на бойното поле веднага след седмия ден от обявяване войната или пък от почване casus foederis.

Чл. 2.  Ако Румъния нападне България, Сърбия е длъжна веднага да ѝ обяви война и да отправи против нея силите си, най-малко сто хиляди войници, било към средния Дунав, било на бойното поле в Добруджа.

В случай че Турция нападне България, Сърбия се задължава да навлезе в Турция и да отдели една част от мобилизираната си войска, най-малко сто хиляди войници, за да ги изпрати на вардарското бойно поле.

Ако Сърбия се намери в това време сама или заедно с България във война с трета държава, тя ще употреби против Румъния или против Турция всичките си свободни войски.

Чл. 3. Ако Австро-Унгария нападне Сърбия, България се задължава да отвори веднага война на Австрия и да изпрати войските си, най-малко двеста хиляди войници, в Сърбия, тъй щото съединени със сръбската армия, те да действат нападателно или отбранително против Австро-Унгария.

Същата длъжност пада връз България към Сърбия в случай че Австро-Унгария под какъвто претекст и да било, в съгласие или без съгласието на Турция, изпрати свои войски в Новопазарския санджак и Сърбия бъде заставена да ѝ обяви война или за защита на своите интереси изпрати своите войски в санджака и чрез туй предизвика въоръжен конфликт с Австро-Унгария.

В случай че Турция нападне Сърбия, България се задължава веднага да мине турската граница и да отдели от своята армия, мобилизирана съгласно чл. 1 на настоящата конвенция, най-малко сто хиляди души, които ще бъдат изпратени на вардарския военен театър.

Ако Румъния нападне Сърбия, България се задължава да нападне румънските войски, щом те минат Дунава и навлязат в сръбска територия.

Ако България в един от случаите, за които се говори в настоящия член, се намери сама или заедно със Сърбия във война с една трета държава, тя се задължава да даде в помощ на Сърбия всичките си войски, които биха ѝ се намерили свободни.

Чл. 4. Ако България и Сърбия, според едно предварително съгласие, обявят война на Турция, едната и другата се задължават, ако не е разпоредено иначе от друго специално разпореждане, да отделят от своите войски, мобилизирани съобразно с чл. 1 на настоящата конвенция, най-малко сто хиляди души, които да изпратят на вардарския операционен театър.

Чл. 5. В случай че една от контрактуващите страни обяви война на трета държава, без предварително споразумение и без съгласието на другата контрактуваща страна, тая последната се освобождава от задълженията, предвидени в чл. 1 на настоящата конвенция, но се задължава да пази в продължение на войната приятелски неутралитет спрямо съюзницата си, а тъй също веднага да мобилизира една сила — най-малко от 50 хиляди войници, която да бъде съсредоточена по начин да осигури добре свободното движение на същата съюзница.

Чл. 6. В случай на съвместна война никоя от контрактуващите страни няма право да сключва с неприятеля примирие по-дълго от 24 часа, без предварително споразумение и без съгласието на другата страна.

Едно предварително и писмено съгласие е нужно, за да могат да се почнат преговори за мир и да се подпише мирен договор.

Чл. 7. Докато трае войната, войските на всяка една от контрактуващите страни ще бъдат командвани и всичките техни операции ще бъдат ръководени от собствено тяхно командване.

Когато военни корпуси от армиите и на двете държави действат против един и същ обект, общото командване ще се вземе за части от равна важност от по-старшия по чин началник, а за части от различна важност—от по-старшия началник, като се има предвид командването, което се възлага.

Когато една или няколко разни армии, принадлежащи на една от контрактуващите страни, ще бъдат поставени под разположението на другата страна, те ще се намират под заповедите на своите собствени началници, които по ръководенето на стратегическите операции ще бъдат подчинени на главния командващ армията, под разположението на който са поставени.

В случай на съвместна война с Турция главното командване на вардарския операционен театър ще принадлежи на Сърбия, ако главната сръбска армия действа на тоя театър и ако тя числено е по-голяма от българските войски на същия театър, съгласно с чл. 4 на настоящата конвенция. При всичко това, ако главната сръбска армия не оперира на тоя театър и числено е по-слаба от българските войски, главното командване на тоя театър се дава на България.

Чл. 8. В случай че войските и от двете контрактуващи страни се намират под заповедите на един началник, всичките предписания и заповеди по стратегическото водене на общите тактически операции ще бъдат съставлявани на два езика— на български и на сръбски.

Чл. 9. Що се касае до обличането и въобще до продоволствието, помещенията, медицинската помощ, пренасяне ранените и болните или погребение на мъртвите, пренасяне военни материали и други подобни предмети, армията на всяка контрактуваща страна ще има същите права и улеснения в територията на другата страна и чрез същите способи както и войските на тая последната страна, съгласно местните закони и правилници. Всички местни власти са длъжни със същата цел да дават съдействие на съюзените войски.

Плащането на всички продоволствия ще бъде наредено от всяка страна за нейна сметка по местните цени, предпочтително в брой, и в изключителни случаи срещу специално издавани разписки.

Пренасяне войските и всички военни материали, продоволствия и други предмети по железницата и разноските за това пренасяне ще бъдат за сметка на страната, в територията на която става транспортът.

Чл. 10. Трофеите принадлежат на войската, която ги е взела.

В случай, когато тия трофеи са взети чрез общ бой на едно място, двете армии ще си ги разделят съразмерно със силите на воюващите, които са взели пряко участие.

Чл. 11. Във време на война всяка контрактуваща страна ще има един делегат в щаба на главното командване или при командването на войските, които делегати ще поддържат връзки между двете армии във всяко отношение.

Чл. 12. Стратегическите операции и непредвидените случаи, както и споровете, които биха се появили, ще бъдат уреждани по общо съгласие от двете главни командвания.

Чл. 13. Началниците на главните щабове на съюзните армии ще се споразумеят веднага след сключване на настоящата конвенция върху разпределението на мобилизираните войски, съгласно с първия член на настоящата конвенция, и тяхното събиране на концентрационната зона в случаите, изложени по-горе, върху пътищата, които трябва да се поправят или изново строят за бързото съсредоточаване войските на границата и за по-нататъшните операции.

Чл. 14. Настоящата конвенция се туря в действие от деня на подписването ѝ и ще трае докогато е в сила приятелският и съюзен договор, към който е прибавена като съставна част.

 

Тошев, Балканските войни, т. I, стр. 425.

 

Споразумение между българския и сръбския щаб на армията

 

Съгласно с чл. 13 от военната конвенция между царство България и кралство Сърбия, техните отредени делегати, въз основа на респективните оперативни планове, се споразумяха за следното при една война между България и Сърбия с Турция:

При предположение, че главната турска армия ще бъде съсредоточена в района Скопие, Куманово, Кратово, Кочани, Велес, съюзните войски за действие на вардарския операционен театър ще бъдат разпределени, както следва:

1. Една сръбска отделна армия от две дивизии ще настъпи през Карадаг към Скопие, като образува дясното крило на съюзната армия.

2. Една сръбска армия от пет пехотни и една кавалерийска дивизия ще настъпи по долината на Моравица и Пчиня на фронта Куманово—Кратово. Тази армия ще образува центъра на съюзните войски със задача да действа по фронта на неприятеля.

3. Една българска армия от три дивизии ще образува лявото крило на съюзните войски със задача да действа на десния фланг и тила на неприятеля по посоките - Кюстендил, Егри-Паланка, Скопие, Куманово, Царево село, Кочани.

4. Двамата началници на щабовете на армиите съвместно ще рекогнисцират района между Кюстендил и Враня и ако резултатът на тази рекогнисцировка покаже, че по посоката Кюстендил, Егри-Паланка, Скопие може да се употребят големи маси, тогава двете сръбски дивизии, назначени да действат през Карадаг за Скопие, ще се употребят за усилване на лявокрилната съюзна армия, ако общата обстановка позволява, като ще се съсредоточат при Кюстендил.

5. За обезпечаване десния фланг на съюзните войски началникът на щаба на сръбската армия ще употреби останалите три дивизии от втори призив по свое усмотрение.

6. Началникът на щаба на българската армия се задължава да действа за по-бързото направяне пътя от Босилеград за Власина.

7. Ако ситуацията изисква да се усили българската войска на маришкия операционен театър и ако за операциите на вардарския операционен театър не е нужно да се държат всичките уговорени войски, тогава потребните войски се пренасят от вардарския на маришкия операционен театър, и обратно — ако ситуацията изисква да се усилят съюзните войски на вардарския операционен театър и ако за операциите на маришкия операционен театър не е нужно да се държат всички определени войски, тогава потребните войски се пренасят от маришкия на вардарския операционен театър.

Добавка. Двата щаба на армиите се задължават:

а) да си разменят всичките сведения за съседните армии;

б) да си изпращат един на друг потребното число от всички устави, инструкции, карти и пр., както официални, тъй и секретни;

в) да изпращат в съюзната армия известно число офицери за запознаване с армията и изучаване езика, съгласно чл. 11 от военната конвенция;

г) началниците на щабовете на българската и сръбската армия ще се срещат всяка година през есента, за да се ориентират по общата обстановка и за да направят потребните изменения в техните споразумения, които биха се продиктували от промяната на обстановката.

19 юни 1912 г., гр. Варна

(подп.) генер. Р. Путник

(подп.) генер. Фичев

Бележка: Групировката на съюзните войски и първоначалната идея за операциите принадлежи на сръбския генерален щаб, за което не поемам никаква отговорност, (подп.) Генерал Фичев.

 

 

Отбранителен съюзнически договор

между България и Гърция

от 16 май 1912 г.

 

Като вземат предвид, че двете държави силно желаят запазването на мира на Балканския полуостров и могат чрез един солиден отбранителен договор по-добре да отговорят на тая нужда;

Като имат предвид, в същия ред на мисли, че едновременното мирно съществуване на разните народности в Турция въз основа на едно реално и истинско политическо равенство и респектиране правата, произходящи от договорите или по друг начин отстъпени на християнските народности в Империята, съставляват необходими условия за затвърдяване положението на Изток;

Като имат най-после предвид, че едно взаимно работене на двете държави в поменатия смисъл е от естество и в интерес и на техните добри отношения с Османската империя, за да улесни и да укрепи съгласието между гръцкия и българския елемент в Турция;

Правителството на негово величество царя на българите и на негово величество краля на елините, като си обещават едно на друго да не дават каквато и да било нападателна тенденция на своето чисто отбранително съглашение и като са решили да сключат помежду си един мирен и взаимно-отбранителен договор със съдържание, изложено по-долу, назначиха за свои пълномощници… които, след като размениха своите пълномощия, установиха следното:

Чл. 1. Ако против искреното желание на двете високи контрактуващи страни и въпреки поведението на техните правителства за избягване на всяко нападение и всяко предизвикателство спрямо турската империя една от двете държави бъде нападната от Турция било в своята територия, било чрез систематични нарушения на правата, произхождащи от трактатите или основните принципи на международното право, двете високо контрактуващи страни се задължават да си дават взаимно съдействие с всичките си въоръжени сили и след това да не сключват мир освен заедно и в съгласие.

Чл. 2. Двете високи контрактуващи страни взаимно си обещават, от една страна, да употребят нравственото си влияние над своите сънародници в Турция в смисъл, искрено да способстват за мирното съществуване на елементите, които съставляват населението в Империята и, от друга да си дават взаимно съдействие и да вървят пред турското правителство или пред великите сили дружно във всяко дело, което ще има за цел да се получи или осигури осъществяването на правата, които произтичат от договорите или по друг начин отстъпени на гръцката и българската народност, прилагане политическото равенство и конституционни гаранции.

Чл. 3. Настоящият договор ще има трайност три години от деня на подписването му и ще бъде мълчаливо продължен още за една година, освен ако се денонсира. Денонсирането трябва да бъде обявено поне шест месеца преди изтичането на третата година от деня на подписването.

Чл. 4. Настоящият договор ще се пази в тайна. Той не може да се съобщи на трета сила, нито да се обнародва, било цял или на части, освен със съгласието на двете високи контрактуващи страни.

Настоящият договор ще бъде ратифициран, колкото е възможно по-скоро. Ратификациите ще бъдат разменени в София (или в Атина).

 

Тошев, Балканските войни, т. I, стр. 432;

Кесяков, т. I, стр. 48.

 

Военна конвенция между България и Гърция

 

Чл. 1. В случай че съгласно със задълженията, произходящи от отбранителния съюзен договор, сключен в София на 16 май 1912 г. между България и Гърция, тая последната (Гърция) се намеси с войска против Турция в една българо-турска война, или България против Турция в една гръцко-турска война, двете държави, българска и гръцка, се задължават да си дават взаимно съдействие, именно: Гърция с един ефектив най-малко от 120 хиляди войници и България с един ефектив най-малко от 300 хиляди войници; тия сили трябва да бъдат готови както да встъпват в поход към границата, тъй и да вземат участие във военни операции вън от границите на родната територия.

Казаните войски трябва да бъдат съсредоточени на границата и готови да я минат най-късно до 20-ия ден след мобилизацията или след знака, даден от една от контрактуващите страни, че е настъпил casus foederis.

Чл. 2. В случай че Гърция бъде нападната от Турция, България се задължава да обяви война на тая последната държава и да тръгне против нея с всичките си сили, състоящи, според чл. 1, най-малко от 300 хиляди души, като съгласува своите военни операции с изработения от българския генерален щаб план.

В случай че България бъде нападната от Турция, Гърция се задължава да обяви война на тая последната държава и да тръгне против нея с всичките си сили, състоящи се, според чл. 1, най-малко от 120 хиляди души, като съгласува своите военни операции с изработения от гръцкия генерален щаб план. Главният обект на гръцката флота трябва във всеки случай да бъде да стане господарка на Егейско море и да прекъсне съобщенията по този път между Мала-Азия и Европейска Турция.

В случаи, предвидени в предните два параграфа, България се задължава да действа нападателно с една важна част от армията си против турските сили, съсредоточени в областите на вилаетите Косовски, Битолски и Солунски. Ако Сърбия, по силата на своите съглашения с България, вземе участие във войната, България може да разполага с всичките си сили в Тракия, но в такъв случай тя взема, чрез настоящия договор, задължение спрямо Гърция, щото сръбски военни сили най-малко от 120 хиляди войници да действат нападателно против турските сили, съсредоточени в областите на трите споменати вилаети.

Чл. 3. Ако България и Гърция, на основание предварителни съглашения обявят война на Турция, те се задължават — освен ако е разпоредено иначе със специално съглашение, да извадят толкова войски, колкото са предвидени в първия член на настоящата конвенция.

Разпорежданията на двата последни параграфа от чл. 2 в тоя случай са тоже изпълними.

Чл. 4. В случай че едно от контрактуващите правителства обяви война на друга някоя държава освен Турция, без предварително съглашение и без съгласието на другото правителство, това последното се освобождава от задълженията, изложени в първия член, но при всичко това задължава се да пази в продължение на цялата война приятелски неутралитет спрямо съюзника си.

Чл. 5. В случай на съвместна война никоя от съюзните държави не може да сключи примирие по-дълго от 24 часа, без предварително споразумение и без съгласието на другата съюзна държава.

Ще бъде тоже нужно съгласието на двете контрактуващи страни, направено писмено, за да може да почне преговори за мир или да сключи мирен договор.

Чл. 6. В случай че в България и Гърция, след като мобилизират войските си, или влязат в бой, Гърция се види принудена да разреши критския въпрос според желанието на населението в острова и за това бъде нападната от Турция, България се задължава да ѝ отиде на помощ, съгласно чл. 1 на настоящата конвенция.

Чл. 7. Началниците на българския и гръцкия генерален щаб се задължават взаимно и при сгоден случай да се осведомяват в случай на война върху своите операционни планове. Задължават се освен това да се запознават всяка година с измененията, внесени в тия планове в случай на нови обстоятелства.

Чл. 8. Настоящата конвенция ще стане задължителна за двете контрактуващи страни веднага, след като се подпише; тя ще бъде в действие, докато е в действие отбранителният договор от 16 май 1912 г., към който тя е прибавена като съществена част.

 

Тошев, Балканските войни, т. I, стр. 434,

Кесяков, I, стр. 49.

 

 

Договор за мир, сключен между

Турция и балканските съюзници в Лондон

на 17/30 април 1913 г.

 

Чл. 1. С размяната на ратификациите на настоящия договор ще настъпи вече мир и приятелство между н. в. императора на отоманите, от една страна, и техни вел. съюзените владетели, от друга страна, както и между техните наследници.

Чл. 2. Н. в. императорът на отоманите отстъпва на т. величества съюзените владетели всички територии на своята империя върху европейския континент на запад от линията Енос на Егейско море до Мидия на Черно море, с изключение на Албания. Точното трасе на границата Енос-Мидия ще бъде определено от една международна комисия.

Чл. 3. Н. в. императорът на отоманите и т. в. съюзените владетели заявяват, че оставят на н. в. германския император, на н. в. австрийския император, крал на Чехия и крал апостолически на Унгария, на г. президента на Френската република, на н. в. краля на Великобритания и на Ирландия и на британските владения отвъд моретата, император на Индия, на н. в. италианския крал, на н. в. императора на всички руси — грижата да уредят разграничението на албанските граници и всички други въпроси, засягащи Албания.

Чл. 4. Н. в. императорът на отоманите заявява, че отстъпва на т. величества съюзените владетели остров Крит и се отказва в тяхна полза от всички права на владение и други, които той е притежавал върху този остров.

Чл. 5. Н. в. императорът на отоманите и техни величества съюзените владетели заявяват, че поверяват на н. в. германския император, н. в. и пр. (изброяват се владетелите, указани в чл. 3) грижата да определят съдбата на всички отомански острови в Егейско море, с изключение на остров Крит и на Атонския полуостров.

Чл. 6. Н. в. императорът на отоманите и техни величества съюзените владетели заявяват, че предоставят грижата за уреждане на финансовите въпроси, произхождащи от военното положение и гореказаните териториални отстъпки — на международната комисия, свикана в Париж, на която те са изпратили свои представители.

Чл. 7. Въпросите относно военнопленниците, подсъдността, народността и търговията ще бъдат уредени със специални конвенции.

Последен член. Настоящият договор ще бъде ратифициран и ратификациите ще бъдат разменени в Лондон по възможност в най-кратък срок.

 

Тошев, Балканските войни, т. II, стр. 482,

Кесяков, т. I, стр. 51.

 

 

Гръцко-сръбски договор от 19 май (1 юни) 1913 г.

 

Негово величество кралят на Сърбия и негово величество кралят на елините, считайки, че им се вменява в дълг да бдят за сигурността на своите народи и за спокойствието на своите държави;

Считайки вън от това, че за да запазят един траен мир на Балканския полуостров, най-ефикасно средство за постигането на тая цел е да се сдружат чрез един тесен отбранителен съюз, решиха да сключат съюз за мир, приятелство и взаимна защита, като се задължават да не дадат нападателна тенденция на своето чисто отбранително съглашение...

Чл. 1. Двете високи договарящи се страни уговарят изрично взаимното гарантиране на своите владения и се задължават в случай че — въпреки всяко очакване едно от двете кралства бъде нападнато, без всякаква провокация от негова страна, да си окажат взаимно помощ, със всичките си въоръжени сили и да не сключат впоследствие мир освен наедно и в съгласие една с друга.

Чл. 2. При подялбата на териториите на Европейска Турция, които при свършването на настоящата война ще бъдат отстъпени на балканските държави чрез мирния договор с Отоманската империя, двете високи договарящи се страни се ангажират да не влизат в никакво отделно споразумение с България, да си оказват постоянна помощ и да бъдат винаги в съгласие, като взаимно поддържат своите териториални искания и показаните по-долу погранични линии.

Чл. 3. Считайки, че е от жизнен интерес за техните кралства, щото никоя друга държава да не се вмъква между техните респективни владения на запад от реката Аксиос (Вардар), двете високи договарящи се страни заявяват, че те ще си оказват взаимно помощ, за да могат Сърбия и Гърция да имат една обща граница. Тая граница, базирана върху принципа на ефективната окупация, ще тръгва от най-високия връх на планинската верига Камна, която разграничава басейна на Шкумба в горното ѝ течение, ще завие след това към езерото Ахрас (Охридското езеро), ще стигне до западния бряг на Преспанското езеро при селото Куско и източния бряг до Долни Дуплиани, ще мине близо до Рахманли, ще следва водораздела между реките Еригон (Черна) и Мъгленица и ще стигне до реката Вардар на около три километра южно от Гевгели, според дадената в подробности линия в анекс I на настоящия договор.

Чл. 4. Двете високи договарящи се страни се съгласяват сърбо-българските и гръцко-българските погранични линии да бъдат установени върху принципа на ефективната окупация и на равновесието между трите държави по следния начин:

Източната сръбска граница ще следва, започвайки от Гевгели, течението на реката Вардар до втичането на притока Божиминско дере, ще върви срещу течението на тая същата река и като мине през котите 120, 350, 754, 895, 571 и реките Крива Лъкавица, Брегалница и Злетовска, ще се отправи към кота 2225, която се намира на старата турско-българска граница на Осоговската планина, според дадените в подробности линии в приложението към настоящия договор.

Гръцката граница откъм България ще остави на Гърция териториите, разположени на левия бряг на Вардара, завзети от сръбските и гръцките войски срещу Гевгели и от Давидово до Велешка планина и Дойранското езеро, след което, като мине на юг от Кукуш, тя ще прекоси реката Струма, откъм север на Оршаковия мост, и ще се отправи през Тахинското езеро и реката Ангиста за морето малко на изток от Клефтерофския залив, според дадената в подробности линия в анекс III на настоящия договор.

Чл. 5. В случай че се дойде до несъгласие с България относно по-горе казаните граници и в случай че едно полюбовно уреждане би станало невъзможно, двете високи договарящи страни си запазват правото да предложат на България, по общо съгласие, щото спорът да бъде сложен на посредничеството или арбитража на суверените на великите сили от Тройното съглашение или на шефовете на други държави. В случай че България би отказала да приеме тоя начин на мирно разрешение на спора и би заела едно застрашително положение против едно от двете кралства, или би се опитала да наложи със сила своите претенции, двете високи договарящи страни се задължават тържествено да си окажат взаимно помощ с всичките си въоръжени сили и да не сключват впоследствие мир, освен заедно и в съгласие една с друга.

Чл. 6. За да се подготвят и осигурят военните отбранителни средства, ще се сключи една военна конвенция във възможно най-късия срок след подписването на настоящия договор.

Чл. 7. Негово величество кралят на елините се задължава, щото неговото правителство да даде всичките нужни улеснения и да гарантира за един период от 50 години пълна свобода на износната и вносната сръбска търговия през Солунското пристанище и по железопътните линии от Солун към Скопие и Битоля. Тая свобода ще бъде възможно най-широка, стига само тя да бъде съвместима с пълното и широко упражнение на гръцкия суверенитет. Една специална конвенция ще се сключи между двете високи договарящи страни в един срок от една година, считан от днес, за уреждането в подробности прилагането на тоя член.

Чл. 8. Двете високи договарящи страни се съгласяват, щото веднага след окончателното уреждане на всичките въпроси, произтичащи от настоящата война, генералните щабове на двете армии ще се споразумеят във връзка с уреждане паралелното увеличаване военните сили на всяка една от двете държави.

Чл. 9. Двете високи договарящи страни се съгласяват още да пристъпят веднага след окончателното уреждане на всички въпроси, произтичащи от настоящата война, по взаимно съгласие към проучване на един проект за митническа конвенция с цел да се заякчат още повече търговските и икономическите връзки между двете страни.

Чл. 10. Настоящият договор ще влезе в сила веднага след неговото подписване и не ще може да бъде денонсиран преди изтичане на 10 години. Намерението да се преустанови неговото прилагане трябва да бъде нотифицирано шест месеца по-рано от едната от двете високи договарящи страни на другата, като при липса на едно подобно нотифициране договорът ще свързва двете държави до изтичането на една година, смятана от деня на денонсирането.

Чл. 11. Настоящият договор ще се пази в най-голяма тайна. Той не ще може да бъде съобщен на друга сила, било изцяло, било частично, освен със съгласието на договарящите страни.

Той ще бъде ратифициран във възможно най-непродължително време. Ратификациите ще бъдат разменени в Атина.

 

Тошев, Балканските войни, т. II, стр. 484

 

 

Договор за мир между България, от една страна,

и Гърция, Черна гора, Румъния и Сърбия — от друга,

сключен в Букурещ на 28 юни (10 август) 1913 г.

 

Чл. 1. От деня на размяната на ратификациите на настоящия договор ще има мир и приятелство между негово величество царя на българите, негово величество краля на гърците, негово величество черногорския крал, негово величество румънския крал, негово величество сръбския крал, както и между техните наследници и приемници, техните държави и респективни поданици.

Чл. 2. Между царство България и кралство Румъния старата граница между Дунава и Черно море се поправя, съгласно протокола, съставен от респективните военни делегати и прибавен към протокол № 5 от 22 юли (4 август) 1913 г. на Букурещката конференция, както следва: Новата граница тръгва от Дунава, по-нагоре от Тутракан по течението на реката и достига до Черно море, на юг от Екрене. Между тия две крайни точки пограничната линия следва трасето, означено върху картите 1/100 000 и 1/200 000 на румънския генерален щаб и съгласно описанието, приложено към настоящия член. Изрично е уговорено, че България ще събори най-късно в един срок от две години съществуващите фортификационни съоръжения и не ще построи нови в Русе, в Шумен, в промеждутъчната област и в една зона от двадесет километра около Балчик. Една смесена комисия, съставена от еднакво число представители на двете високи договарящи страни ще бъде натоварена преди изтичането на петнадесет дни от подписването на настоящия договор да приложи в изпълнение на самото място трасето на новата граница, съгласно предшестващите постановления. Тая комисия ще установи подялбата на недвижимите имоти и на капиталите, които са принадлежали досега на окръзи, общини или на селища, разделени занапред от новата граница. В случай на несъгласие досежно трасето и мерките за изпълнение, двете високи договарящи страни се задължават да се отнесат до трето приятелско правителство с молба да назначи един арбитър, чието решение върху спорните точки ще се счита окончателно.

Чл. 3. Между царство България и кралство Сърбия границата следва съгласно протокола, съставен от респективните военни делегати и приложен към протокол № 9 от 25, юли (7 август) 1913 г. на Букурещката конференция, по следното трасе: Пограничната линия тръгва от старата граница, от върха Патарица, следва старата турско-българска граница и водораздела на реките между Вардар и Струма с изключение на горното течение на Струмица, което остава в сръбска територия; тя свършва при планината Беласица, гдето ще се свърже с българо-гръцката граница. Подробно описание на тая граница и нейното трасе върху картата 1/200000 на австрийския генерален щаб се прилага към настоящия член. Една смесена комисия, съставена от представители на двете високи договарящи страни, по равно число от двете страни, ще се натовари, преди изтичането на петнадесет дни от подписването на настоящия договор, да тури в изпълнение на самото място трасето на самата граница, съгласно предидущите постановления. Тая комисия ще установи подялбата на недвижимите имоти и на капиталите, които са принадлежали досега на окръзи, общини или на селища, разделени занапред от новата граница. В случай на несъгласие върху трасето и мерките за изпълнение, двете високи договарящи страни се задължават да се отнесат до едно трето приятелско правителство с молба да назначи един арбитър, чието решение върху спорните точки ще се счита за окончателно.

Чл. 4. Въпросите, отнасящи се до старата българо-сръбска граница, ще се уредят според постигнатото между двете договарящи страни споразумение, отбелязано в протокола, приложен към настоящия член.

Чл. 5. Между царство България и кралство Гърция границата следва съгласно протокола, съставен от респективните военни делегати и приложен към протокол № 9 от 25 юли (7 август) 1913 г. на Букурещката конференция, по следното трасе: Пограничната линия тръгва от новата българо-сръбска граница по гребена на Беласица планина и свършва при вливането на р. Места в Егейско море. Между тия две крайни точки, пограничната линия следва трасето, означено на картата 1/200 000 на австрийския генерален щаб и според описанието, приложено към настоящия член. Една смесена комисия, съставена от представители на двете високи договарящи страни, по равно число от двете страни, ще се натовари преди изтичането на петнадесет дни от подписването на настоящия договор да тури в изпълнение на самото място трасето на границата, съгласно предшестващите постановления. Тая комисия ще установи подялбата на недвижимите имоти и на капиталите, които са принадлежали досега на окръзи, общини или на селища, разделени занапред от новата граница. В случай на неспоразумение за трасето и мерките за изпълнение двете високи договарящи страни се задължават да се отнесат до трето приятелско правителство с молба да назначи един арбитър, чието решение върху спорните точки ще се счита за окончателно. Изрично е уговорено, че България се отказва отсега от всякаква претенция върху о-в Крит.

Чл. 6. Главните квартири на респективните армии ще се уведомят веднага за подписването на настоящия договор. Българското правителство се задължава да сведе армията си още на следния ден след това съобщение към състава ѝ в мирно време. То ще отправи войските си в техните гарнизони, гдето ще пристъпи в най-кратко време към връщането на разните видове запасни в техните огнища. Войските, чийто гарнизон се намира в зоната, окупирана от армията на една от високите договарящи държави, ще се изпратят в друг пункт от старата българска територия и могат да се завърнат в обикновените си гарнизони само след изпразването на гореказаната окупационна зона.

Чл. 7. Изпразването на българската територия, била тя стара или нова, трябва да започне веднага след демобилизацията на българската армия и ще се привърши най-късно до 15 дни. През това време демаркационната зона за опериращата румънска войска ще бъде означена от линията Свищов-Ловеч-Турски извор-Гложене Златица Мирково-Арабаконак-Орхане-Мездра-Враца-Берковица Лом Дунава.

Чл. 8. През време на окупацията на българската територия различните армии си запазват правото на реквизиция срещу изплащане в наличност. Те свободно ще се ползват там от железните пътища за превоза на войски и провизии от всякакво естество, без каквото и да било обезщетение в полза на местната власт. Болните и ранените ще бъдат под закрилата на речените войски.

Чл. 9. По възможност в най-скоро време след размяната на ратификациите на настоящия договор всички военнопленници взаимно ще бъдат възвърнати. Правителствата на високите договарящи страни ще назначат комисари, натоварени с приемането на пленниците. Всички пленници в ръцете на едно правителство ще се предадат на комисаря на правителството, комуто принадлежат, или на надлежно упълномощения му представител в мястото, което ще се определи от заинтересуваните страни. Правителствата на високите договарящи страни ще представят респективно едно на друго и по възможност веднага след предаването на всички пленници сметка за направените преки разходи за грижите и поддръжката на пленниците от деня на пленяването до деня на смъртта или на връщането им. Прихващането ще се направи между сумите, дължими от България на една от другите високи договарящи страни, и ония, дължими от последните на България, като разликата се плати на правителството кредитор по възможност е най-скоро време след размяната на горепоменатите сметки.

 

Гошев, Балканските войни, т. II, стр. 487;

Кесяков, т. I, стр. 55.

 

 

 

Договор за мир между България и Турция,

сключен на 16/29 септември 1913 г.,

ратифициран на 29 септември (9 октомври) 1913 г.

 

 

Чл. 1. Границата между двете страни тръгва от устието на реката Резовска, на юг от манастира Св. Иван, находящи се на Черно море; тя следва течението на тази река до водосливната точка на реките Пиргопуло и Делива на запад от Камилакьой. Между устието и горепоменатата водосливна точка реката Резовска тече най-напред в югозападно направление, като оставя на Турция с. Плака, образува един лакът и се направлява към северозапад, а после към югозапад; селата Маджура и Пиргопуло остават в турска територия. Реката Резовска, след като е взела от Пиргопуло южно направление на разстояние от около пет километра и половина, образува един лакът към запад и север и след туй продължава по общото направление към запад, като образува една твърде малка дъга към север. В тази част селата Ликуди и Кладара остават в българска територия, а селата Кикнигори, Мавродио и Лафва припадат на Турция; след туй границата, като продължава по течението на реката Резовска, оставя Торфу-чифлик на България, направлява се към Югоизток, и като оставя селото Радославци в турска територия, изкривява се към запад на около 800 метра на юг от това село; тя оставя селото Камилакьой в турска територия и достига на едно разстояние на около 400 метра на запад от това село до водосливната точка на реките Пиргопуло и Делива. От тази водосливна точка границата следва течението на реката Делива и като продължава с поменатата река по общо северозападно направление, оставя на Турция селата Паспала, Кандилджик и Дели и свършва на изток от Соук-Су; това последно село остава на Турция, а село Севелигу припада на България. Граничната линия, след като минава между Соук-Су и Севелигу, продължава по северозападно направление, като следва гребена, който минава през котите 687, 619 и 563; оттатък котата 563 тя оставя селото Чаирлик в отоманска територия и като заобикаля това последно село на три километра на изток и на север, достига притока Голема. Границата следва течението на Голема в една дължина от около два километра и достига до водосливната точка на този приток с другия ръкав на същата река, който иде южно от Карабалнар (Карабалар). От тази водосливна точка граничната линия минава по гребена на север от притока, идещ от Тюрк-Алатли, за да достигне старата турско-българска граница. Съединителната точка на новата линия и на старата граница се намира на 4 километра на изток от Тюрк-Алатли, гдето старата турско-българска граница образува един лакът към север по направление на Айкири-Йол. От тази точка тя следва точно старата турско-българска граница до Балабанбаши, на запад от Тунджа и на север от село Дервишка могила. Новата гранична линия се разделя от старата граница в околностите на Балабанбаши и слиза по права линия към Дермендере. Точката, гдето новата граница се разделя от старата, се намира на два километра разстояние от църквата на с. Дервишка могила. Границата, като оставя село Дервишка могила в отоманска територия, следва течението на Дермендере до село Българско Лефке и оставя това село в българска територия. От източните и южните окрайнини на Българско Лефке граничната линия напуща течението на Дермендере и се направлява към запад, оставя в отоманска територия селата Турско Лефке и Димитрикьой и следвайки водоразделната линия между Буюкдере и Демирхандере (кота 241), достига до най-северната точка на лакътя, образуван на север от реката Марица, на изток от Мустафапаша. Тази част от лакътя се намира на три километра и половина от източния вход на моста на Мустафапаша. Границата следва западната част на завоя на Марица до воденицата и оттам по права линия, доближавайки се до Чермендере, достига на север железопътния мост (Чермендере е реката, която се влива в Марица на 3 километра на запад от село Чермен). И след това, като заобикаля Чермен на север, отива до Тазитепеси. Границата оставя Чермен на Турция и като следва течението на Чермендере и пресича железопътната линия на северозапад от Чермен, тя следва пак същата река и се възкачва до Тазитепеси (кота 613). Точката, гдето Чермендере пресича железопътна линия на северозапад от Чермен, се намира на едно разстояние от 5 километра от центъра на село Чермен и на 3200 метра от западния изход на моста Мустафапаша. Границата оставя в отоманска територия най-високата точка на Тазитепеси и от тази точка следва вододелната линия между Арда и Марица, като минава през селата Яйладжик и Гюлджюк (Гьолджюк), които остават в отоманска територия. От Гюлджюк границата минава през кота 449 и след това слиза към Арда по южното направление, почти в права линия. Тази права линия минава на около един километър на запад от селото Бекташли, което остава в отоманска територия. Граничната линия, след като достигне до котата 367 до Арда, следва към изток по десния бряг на тази река и достига до воденицата, разположена на един километър на юг от Синджирли; от тази воденица тя следва вододелната линия, находяща се на изток от село Гайдохордере, минава на един километър на изток от село Гайдохордере и като оставя село Дребишна на България, минавайки на около един километър на изток от това село, слиза на Атерендере на един километър южно от това село, оттам отива в югозападно направление по най-късия път до извора на притока, който тече между селата Акелан и Кайликликьой, следва талвега на тези води и слиза до реката Казълдели. От гореказания приток границата, като оставя Гьохчебунар на България, взема течението Къзълделидере и оттам, следвайки талвега на притока, който се отделя към юг в една точка, находяща се на четири километра на юг от Мандрица и на 3 километра на изток от Соганлики-Бала, отива до извора на същия приток; границата слиза след туй по най-късия път до извора на Мандрадере; следва талвега на Мандрадере, захващайки от извора му, и достига до Марица на запад от Мандра. В тази част селото Кранту остава на българска територия, а селата Баш-Клисе, Айрянбунар и Мандра припадат на Турция. От тази точка границата следва талвега на Марица до точката, гдето тази река се разделя на два ръкава, на 3 километра и половина на юг от селото Калдикрос; оттам тя следва талвега на десния ръкав, който минава недалеч от Фереджик и достига до Егейско море. В тази част блатата Аксу, както и езерата Кенелигьол и Казиклигьол остават в Турция, а езерата Тузлагьол и Дранагьол припадат на България.

Чл. 2. Десет дни след подписването на настоящия договор от горепоменатите пълномощници войските на двете договарящи страни, които понастоящем биха окупирали територии, припадащи се на другата страна, щe побързат да ги изпразнят и в течение на 15 последующи дни да ги предадат съгласно правилата и обичаите на властите на другата страна. Освен това уговорено е, че двете държави ще демобилизират войските си в един срок от 3 седмици, начиная от датата на настоящия договор.

Чл. 3. Дипломатическите, както и пощенските, телеграфните и железопътните съобщения ще се подновят между високите договарящи страни веднага след подписването на настоящия договор. Спогодбата за мюфтиите, съставляваща приложение II към настоящия договор, ще се приложи във всичките територии на България.

Чл. 4. За да се благоприятстват икономическите отношения между двете държави, високите договарящи страни се задължават да турят пак в сила веднага след подписването на настоящия договор и за един срок от една година, захващайки от този ден, конвенцията за търговия и мореплаване, сключена на 6/19 февруари 1911 г. и да дадат на техните индустриални, земеделски и други произведения всякакви митнически улеснения, съвместими със съществуващите им ангажименти по отношение на трети държави. Консулската декларация от 18 ноември (2 декември) 1909 г. ще влезе също в сила за същия срок. Обаче всяка една от високите договарящи страни ще може да открие генерални консулства, консулства и вицеконсулства от кариерата във всички местности на техните територии, където се допускат такива на трети сили. Освен това високите договарящи страни се задължават да назначат в най-непродължителен срок смесени комисии за сключването на един търговски договор и на една консулска конвенция.

Чл. 5. Военнопленниците и заложниците ще бъдат разменени в срок от един месец, захващайки от деня на подписването на настоящия договор или по-рано, ако е възможно. За тази размяна ще се грижат специални комисари, назначени от едната и другата страна. Разноските за издържането на казаните военнопленници и заложници остават за сметка на правителството, в ръцете на което се намират. Заплатите на офицерите обаче, изплатени от това правителство, ще бъдат повърнати от правителството, на което тези офицери принадлежат.

Чл. 6. Високите договарящи страни дават пълна амнистия на всички ония, които са взели участие във войната или са се компрометирали в политическите събития преди настоящия договор. Жителите на отстъпените земи ще се ползват от същата амнистия за политическите събития в тези земи. Ползването от тази амнистия ще престане, след като изтече двеседмичният срок, определен от законно конституираните власти при реокупацията на земите, припадащи се на България, и след като това бъде надлежно разгласено между населението.

Чл. 7. Всички лица, родом от земите, отстъпени от Отоманската империя на царското българско правителство, които имат там постоянното си местожителство, ще станат български поданици. Гореказаните лица, като станат български поданици, ще се ползват в срок от 4 години от правото да оптират на самото място за отоманско поданство с една проста декларация до местните български власти и едно зарегистриране в отоманските императорски консулства. Тази декларация в странство ще се прави в канцелариите на българските консулства и ще се зарегистрира от отоманските консулства. Опцията ще бъде индивидуална и незадължителна за императорското отоманско правителство. Сегашните малолетни ще се ползват от опцията през течение на четирите години след навършване пълнолетието им. Мюсюлманите в отстъпените земи, станали български поданици, няма да подлежат през този срок на военна повинност и няма да плащат никакъв военен данък. След като използват това си право на опция, мюсюлманите ще напуснат отстъпените земи до изтичането на горепредвидения срок от 4 години, като си запазват правото да пренесат през границата своите движими имоти. Те обаче могат да си запазят собствеността на недвижими имоти от всякаква категория, селски или градски, и да ги управляват чрез трети лица.

Чл. 8. Мюсюлманите български поданици в която и да било територия на България ще се ползват от същите политически и граждански права, както и поданиците от българско произхождение. Те ще се ползват от свободата на съвестта, от свободата и от външното упражнение на религиозните обреди. Обичаите на мюсюлманите ще бъдат уважавани. Името на негово императорско величество султана, като Халиф, ще продължава да се споменава в публичните молитви на мюсюлманите. Съществуващите понастоящем мюсюлмански общини или които ще се конституират в бъдеще, тяхното йерархическо устройство и техните имоти ще бъдат признати и зачитани; те ще зависят безпрепятствено от тяхното духовно началство.

Чл. 9. Българските общини в Турция ще се ползват от същите права, от които се ползват понастоящем и другите християнски общини в Отоманската империя. Българи, отомански поданици, ще запазят своите движими и недвижими имоти и няма да бъдат възпрепятствани в изпълнение на своите човешки и имотни права, както и в ползването от тях. Тези, които са напуснали огнищата си през последните събития, ще могат да се завърнат най-късно в срок от две години.

Чл. 10. Права, придобити преди анексията на териториите, и юридическите актове и официалните документи, издадени от компетентните отомански власти, ще бъдат зачитани и ненарушими до законното доказване на противното.

Чл. 11. Правото върху недвижима собственост в отстъпените територии, както то се предвижда от отоманския закон върху недвижимите имоти, градски и селски, ще бъде признато без никакво ограничение. Собствениците на недвижими или движими имоти в казаните територии ще продължават да се ползват от всичките си права на собственост, даже ако те се установят на временно или постоянно местожителство вън от България. Те ще могат да дават имотите си под наем или да ги управляват чрез трети лица.

Чл. 12. Вакъфите Мюстесна, Мюлхака, Иджаресеин, Мюлк, Мукатаа Иджареи Вахиде, както и вакъфските десетъци в отстъпените територии ще бъдат зачитани, тъй както те са установени понастоящем от отоманските закони. Те ще бъдат управлявани от правоимащите. Техният режим не ще може да бъде изменен, освен след едно справедливо и предварително обезщетение. Правата на религиозните и благотворителните заведения на Отоманската империя върху вакъфските приходи в отстъпените земи във вид на Иджареи — Нахиде, Мукатаа, на разни права, на равноценности на вакъфските десетъци и други върху застроени или незастроени вакъфи ще бъдат зачитани.

Чл. 13. Частните имоти на негово величество султана, както и ония на членовете на императорската династия ще бъдат запазени и зачитани. Негово величество султанът и членовете на императорската династия ще могат да ги продават или дават под наем чрез пълномощници. Същото ще става и с частните имоти, принадлежащи на държавата. В случай на отчуждение при еднакви условия ще се предпочитат български поданици.

Чл. 14. Високите договарящи страни се задължават да дават заповед на техните провинциални власти да зачитат гробищата и специално гробовете на войниците, паднали на бойното поле. Властите няма да забраняват на родителите и приятелите им да пренасят останките на погребаните жертви в чужда земя.

Чл. 15. Поданиците на всяка една от договарящите страни ще могат както в миналото да пребивават и пътуват свободно в територията на другата договаряща страна.

Чл. 16. Българското царско правителство поема правата, тежестите и задълженията на отоманското правителство спрямо компанията на източните железници за частта от линията, която тя има по концесия и находяща се в отстъпените територии. Българското царско правителство се задължава да върне незабавно взетия подвижен материал и други предмети, принадлежащи на казаната компания.

Чл. 17. Всичките недоразумения и спорове, които биха се появили в тълкуването или прилагането на членовете 11, 12, 13 и 16 от настоящия договор, ще бъдат уредени чрез арбитраж в Хага съгласно компромиса, съставляващ приложение III  от настоящия договор.

Чл. 18. Протоколът, отнасящ се до границата (приложение 1); съглашението, отнасящо се до мюфтиите (приложение II); компромисът за арбитраж (приложение III); протоколът, отнасящ се до железницата и до Марица (приложение IV) и декларацията, отнасяща се до чл. 10 (приложение V), се прилагат при настоящия договор и съставляват неразделна част от него.

Чл. 19. Постановленията на Лондонския договор, доколкото се отнасят до отоманското правителство и царското българско правителство, остават в сила дотолкова, доколкото те не се отменяват или видоизменяват от горните постановления.

Чл. 20. Настоящият договор влиза в сила веднага след подписването му... Ратификациите ще се разменят в 15-дневен срок, считан от този ден.

Съставен в два екземпляра в Цариград на 16 (29) септември 1913 година.

 

Тошев, Балканските войни, т. 2, стр. 490.