Из "Атентати, които трябваше да променят света", Вацлав Боровичка
Втората световна война би могла да завърши една година по-рано — още на 20 юли 1944 г. Атентатът срещу Хитлер, подготвен от негови противници от висшите военни среди, би могъл да влезе в историята като един от малкото атентати, повлияли за промяната в света. Но още от самото начало поради дилетантството на заговорниците операция „Валкирия“ бе обречена на неуспех.
На 20 юли 1944 г., четвъртък, в шест часа сутринта полковник граф Клаус Шенк фон Щауфенберг и по-големият му брат Бертолд, юрист в униформата на морски офицер, излизат от дома си в берлинската вилна зона Ванзее.
Войната отдавна е дамгосала този висок снажен тридесет и седемгодишен полковник със симпатично мъжествено лице. В Тунис той бе загубил едното си око и дясната си ръка, а на лявата бяха останали само три пръста. Вдигайки пръсти към козирката, той отговаря на поздрава на шофьора.
Публикува се по: Ал. Топтигин, Неизвестният Берия. Маршалът на Държавна сигурност
С любезното разрешение на ИК БАРД
Из "Сталин", Едвард Радзински
(със съкращения)
Събитията от 1935-1938 г., довели до тотално унищожаване на цялата ленинска партия, са най-голямата загадка от управлението на Сталин, включително и за самите жертви. Защо той с такава изключителна жестокост изтребва подчинилата му се партия?
Най-честото обяснение са психическите отклонения — Сталин е бил шизофреник. Като доказателство се разказва тайнствената история как през 1927 г. професор Бехтерев, извикан да прегледа Сталин по повод атрофията на ръката му, бил установил тежка форма на параноя и му препоръчал незабавно да подаде оставка. И наскоро след това... Москва погребала знаменития учен.
ХРИСТО МИЛКОВ
Обикновено мислим историята като низ от събития, войни, кризи, катастрофи, политически, икономически, социални или културни промени. Тази фактическа история все по-често навлиза в полето на войната на интерпретациите, където основното оръжие се оказват идеите. Даже би било пресилено да говорим за идеологии в чистия смисъл на думата, тъй като днес се натрупаха твърде много спекулации – добавяйки едно прилагателно пред наименованието на дадена идеология, тотално изгубваме нейното първоначално значение. Това е едно от най-очевидните доказателства, че историята на идеите става все по-трудно да бъде отделена от общата история, а в процеса на диференциация и специализация на научното познание е все по-належащо ползването на интердисциплинарния подход. Парадоксално, само няколко месеца преди Владимир Путин да нахлуе на територията на Украйна, на българския книжен пазар се появи обемистият том „Четвъртият път“, написан от идеолога на Путиновия режим Александър Дугин.1 Тук ще се спрем на концепцията на Дугин за съвременния руски православен консерватизъм, за да илюстрираме чрез нея как работи хибридното пропагандно съчетание между изкривяването на фактите от политическата история и от историята на политическите идеи, как това съчетание подхранва и оправдава шовинистичните действия на Путин в нестихващата война. Интердисциплинарният характер на изследването произтича преди всичко от необходимостта да осмислим генезиса на тази гореща война в историческия контекст през призмата на войната на интерпретациите в идеологическия и респективно в по- широкия политически контекст. За да оборим спекулативните твърдения на Дугин, в студията привличаме изследвания от различни области на хуманитарното познание – политология, социология, история, философия, теология. Още в началото бихме могли да илюстрираме с конкретен пример как работи манипулативната машина на базата на проблема с отношението на консерваторите към войната. От особена полза за разбирането на концепцията на Дугин е параграфът „Ценността на войната“. Налага се да цитираме изцяло този параграф, тъй като манипулацията в него струи буквално от всяка дума и е невъзможно да се представи конспективно изложение на тезата:
„Г-н Президент, нека бъдем реалисти. Съветската преса не казва нито дума срещу нас. Ако ние сме Израел... то бездействието от тяхна страна е неприемливо.“1 – с тези думи Кисинджър обяснява на Никсън съветската реакция на конфликта между Израел и арабските сили от 1973 г. в началото на октомври. Налагането на мир в региона е цел номер едно и за двете суперсили, респективно САЩ и СССР. По думите на Кисинджър, е най-добре, ако във войната няма победител. Самият Ричард Никсън твърди, че Йом Кипур е най-сложният конфликт за периода след Кубинската ракетна криза.
„Третират ме като диктатор. Но виждали са някога диктатор на балотаж?“ Това е една от т.нар. „малки фрази“ на Дьо Гол, които неизменно намират място във всички сборници от негови цитати“1. Тя бележи много важен етап не само от собствения му път, но и в историята на френската държавност като цяло. На президентските избори през 1965 г. за пръв път гражданите на Републиката получават правото да изразят волята си кого ще натоварят с отговорността да бъде техен държавен глава на преки общи избори. През 1965 г. много неща се случват за пръв път. Кампанията от тази година бележи обрат в отношенията между политиците и малкия екран. От една страна причина за това е забележителното нарастване на телевизионния парк. Далечен спомен са 700 000-те приемника (или само 7% от домакинствата) от 1958 - годината, в която Дьо Гол се завръща на „трона“ и за пръв път се обръща към французите по синия екран, четейки речите с дебели очила (впрочем, по съвет на медийните му консултанти, те са свалени). Седем години по-късно 20 000 000 жители на Хекзагона (или над 41% от домакинствата, а според други данни - дори 45,7%) имат вече 6,5 милиона телевизора.2 Така видимо се подчертава значимостта на телевизионните изяви на политическите играчи. От друга страна благодарение на президента са въведени ясни правила за провеждане на кампанията, които гарантират спазването на принципа на равенство между кандидатите (декрет от 14 март 1964 г.). Не еднократно Дьо Гол е бил наричан „диктатор“. Но какъв е този диктатор, който не само се явява на балотаж, но и осигурява еднакви условия за политическа изява, както за кандидатите на властимащите така и на опозицията. За пръв път всеки от тях разполага с едни и същи възможности да излага своите позиции с еднакъв брой часове (по два часа) в най-гледаното време, разделени на по седем изяви от 19 ноември до 3 декември 1965 г., два дни преди първия тур. В резултат на това изборът на един или друг конкурент се влияе от броя на собствениците на приемници. Нагласите се променят и под прякото въздействие на всяка отделна изява. Всичко това превръща телевизията в едно от най-важните средства за печелене на гласове. Президентските избори от 1965 г. са първите, поставени на сцената на телевизията. Кампанията по американски образец на кандидата Жан Льоканюе въвежда във Франция политическия маркетинг. Голям напредък бележат сондажите на общественото мнение. Жюлиен Безансон по „Европа 1“ и Френският институт за общественото мнение (ИФОП), благодарение на техниката на електоралната „вилица“ обявяват няколко часа преди другите медии поставянето на балотаж на Генерала. Това е първото използване на „вилицата“ в Европа, метод за сондаж, внесен от Съединените щати.3 Предаванията от официалната кампания предизвикват толкова широк отзвук у французите, че в някои театрални зали завесите се вдигат по-късно от обичайното в тяхна полза и дори се инсталират приемници. Например, такъв е случаят с театър Едуард VII или в театър Дьо ла Мишодиер в Париж. Влиятелният всекидневник „Льо Монд“ сочи, че първият наемодател на телевизори в Париж е дал под наем с 65% повече от обичайното. Предаванията се излъчват при откриването на някои митинги. Печатът преписва и анализира пространно изявите на всеки кандидат.
Когато в ранната вечер на 26 октомври 2002 г. на 94-годишна възраст умира генерал Жак Масю, редица световни вестници като „Льо Монд“, „Льо Фигаро“, „Льо Поан“, „Гардиан“ и други отпечатват некролози. В тях той е наречен „един от най-известните военни на съвременна Франция“1, „старият войник на голизма“2, а „името му, станало синоним на честност и свободомислие, ще се свърже с военната и ще остане свързано със следвоенната история: с епохата на Втора бронирана дивизия, с Индокитай, с Алжир.“3
Многотомни френски енциклопедии като „Перен“ или „Нувел Енсиклопеди БОРДА“ включват статии за Жак Масю още приживе. Както личи още от заглавията на некролозите във вестниците, невъзможно е да се разбере следвоенният период от историята на Франция без изясняване на неговата роля в редица ключови събития с вътрешно и международно значение, нито без взаимоотношенията му с генерал Дьо Гол.
Във френската съвременна история има една личност, която със сигурност не би могла да се пропусне. И това е съветникът и координаторът по разузнаването, контраразузнаването и полициите Константин Константинович Мелник-младши. Той е човек с действително необичайна съдба. Син на руски емигрант, офицер от царската армия, пагоните на когото пази като семейна реликва в своята скромна парижка квартира, той се оказва при президента Дьо Гол като фактически ръководител на френските специални служби и извоюва безпрекословното му доверие, нещо извънредно трудно за Генерала.
