Д. И. ПОЛИВЯННИ

 

 

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ

 

БЪЛГАРСКИ ГРАД

 

ПРЕЗ XIII - XIV ВЕК

 

 

 

ОЧЕРЦИ

 

 

 ПРЕВОД ОТ РУСКИ

 

 ИСКРА ИЛИЕВА

 

 

 

 

 

 

Балканският град през доосманската епоха

в светлината на съвременните изследвания

 

Проучването на средновековния град представлява една от централните теми през последните няколко десетилетия в историографията върху социално-икономическата история на Византия и съседните ѝ страни. Бяха направени и първите сериозни опити да се създадат обзорни историографски трудове, посветени на средновековния балкански град. През 1977 г. излезе от печат статията на В. Хрохова, където бе поставена задачата предварително да бъдат обобщени резултатите от изследванията в интересуващата ни област в широк хронологически (от края на миналия век до наши дни) и тематически (развитие на градовете на целия Балкански полуостров от ранното средновековие до османското нашествие) диапазон¹. Друг много важен преглед с историографски характер принадлежи на Л. Максимович². Югославският учен насочва вниманието към проблемите, стоящи преди всичко пред изследователите на византийския град от XIII—XIV в., но повдигнатите от него въпроси, както признава и самият той, не могат да бъдат разрешени правилно, без да е привлечен и български, и сръбски материал. Отделни аспекти по интересуващия ни проблем са анализирани в статиите на В. Н. Завражин, В. Г. Карман и Л. А. Шаферова³. Ние смятаме за целесъобразно да се опитаме да изясним какво е нивото на проучване на проблема като цяло, а също така и състоянието на изследванията, специално посветени на византийските, българските и сръбските средновековни градове.

Първите сериозни опити да се постави за разработване проблемът за средновековния балкански град в съвременната медиевистика и да се набележат основните насоки в бъдещите изследвания се отнасят към шестдесетте години. Например С. Лишев в доклада си пред Първия международен конгрес по балканистика в София (1966 г.) посочи някои съществени черти, обединяващи средновековните балкански градове в тяхното развитие. Същевременно той направи опит да даде тяхната класификация, като ги раздели на три основни типа: далматински градове, византийски градове и „градове от вътрешността на Балканския полуостров“⁴. За основен критерий С. Лишев избира мястото на града в политическата надстройка на феодалното общество. Така например далматинските градове имали комунално самоуправление, „бюргерска, а не феодална власт“; византийските градове, макар и да се намирали под властта на държавата и феодалите, притежавали някои права, които в известна степен ограничавали произвола на чиновниците и аристокрацията; по-голяма част от българските, сръбските и босненските градове се намирали в пълно подчинение на феодалните владетели. В дадения случай най-важната заслуга на автора се състои в това, че обединява процесите на развитие на градовете във Византия и съседните ѝ южнославянски страни с една обща за тях черта — господството на феодалната аристокрация.

По същото време голям интерес към проблемите на средновековния балкански град се наблюдава и сред западните медиевисти. Водещо място тук заемат историците от ФРГ, които издадоха през 1968 г. сборник от статии под редакцията на професор К. Д. Гротхузен. Авторите разглеждат предимно градовете от западния регион на Балканския полуостров, тяхната политическа и социална структура. По-късно излиза още един сборник на колектив от учени от ФРГ и Австрия, посветен на ранния етап в развитието на градовете в Югоизточна Европа⁵.

Редица въпроси, свързани с историята на балканските градове през доосманската епоха, бяха засегнати в докладите и изказванията на участниците в международния симпозиум „Балканският град през XV—XIX в.“, проведен в Москва през 1969 г.⁶. Голям интерес предизвиква докладът на американския учен Т. Стоянович, посветен на общите проблеми на средновековния град на Балканите, в който се засяга и политическата система на балканските градове през XIII—XIV в., както и някои особености в стопанското им развитие⁷.

Важна роля за установяване на общите черти и особености в развитието на средновековните балкански градове изиграва международният симпозиум във Венеция (1971), посветен на социалната структура и културния живот в средновековните градове по Адриатическото крайбрежие на Югоизточна Европа⁸.

Качествено нов методологически подход към проблема показват изследователските работи на съветските учени, посветени на типологията в развитието на феодализма в Европа. Специално трябва да се отбележат материалите на Кишиневския симпозиум „Югоизточна Европа в епохата на феодализма“ (1973). В доклада на 3. В. Удалцова и Е. В. Гутнова са отразени резултатите от комплексното типологическо изследване, проведено от учените при Института по обща история към АН на СССР. В него, както и в последвалите публикации ка същата тема се подчертава, че през късновизантийската епоха градският живот на Балканите се е намирал под силното влияние на засилващия се упадък на градовете в империята и замирането на тяхната икономическа дейност. Като едно от сериозните типологически отличия на балканския град от западноевропейския се изтъква отсъствието на рязко разграничаване на града от селото. Това от своя страна представлявало последица от забавения и незавършен процес на отделяне на занаятчийското производство от земеделието⁹. Градът като цяло така и не достигнал по отношение на селото доминиращо положение в сферата на икономиката, което се отразило и върху политическия му статут. Отсъствието на градско самоуправление, слабостта и незрелостта на самото градско съсловие и феодалното надмощие са характерни в еднаква степен за градовете в късна Византия, Втората българска държава и средновековна Сърбия. Като обща черта за средновековните градове на Балканите се изтъква наличието на рязка разлика, между нивото на развитие на градския живот в крайморските търговски средища и големите селища в континенталната му част. Последните се очертават преди всичко като политико- административни, стратегически и църковнорелигиозни центрове¹⁰.

Сполучливи са някои от типологическите наблюдения на В. Хрохова. Тя отбелязва сложния социален състав на населението в средновековните балкански градове, където наред със свободните търговско-занаятчийски слоеве били органически включени феодалите, зависимите хора и земеделците¹¹.

Посочените опити за определяне на общите закономерности в развитието на балканския феодален град през XIII— XIV в. са доста показателни. Очевидно е, че за по-нататъшни обобщения са необходими специални изследвания, посветени както на локалните варианти на балканския град от онова време — византийския, сръбския и българския, така и на отделните градски центрове. Продължава да се усеща чувствителен недостиг от монографични изследвания, посветени на отделни, дори и на най-значителните градски средища¹². Натрупаният досега фактически материал дава възможност да се направят някои важни обобщения.

Проблемът за тенденциите в развитието на късновизантийския град е централен в излязлата литература. Понастоящем повечето учени в една или друга степен поддържат и развиват в работите си тезата за постепенния упадък на византийския град, характеризиращ двете последни столетия от съществуването на империята. Но по въпроса за причините и факторите, предизвикали този упадък, неговите конкретни прояви и мащаби, има значителни разногласия. Те съществуват и в съветската историография, която има най-значителен принос в изучаването на късновизантийския град.

Както споменахме по-горе, в изследванията от по-общ характер, посветени на типологията на европейския феодализъм, регресивната линия в развитието на византийския град през XIII—XIV в. се изтъква като най-важната отличителна черта за византийско-балканския регион. Упадъкът на късновизантийския град обикновено се свързва преди всичко с особеностите на социално-икономическото му развитие — незавършеност на второто обществено разделение на труда, слабост на местните занаяти и търговия, притиснати от феодалното надмощие и от активната дейност на привилегированите италиански търговци, и т. н.¹³. Тези изводи като цяло се потвърждават от резултатите в конкретните изследвания на С. П. Карлов, Г. Г. Литаврин, И. П. Медведев, посветени както на историята на градовете в европейските владения на Византия (Мистра), така и на малоазийските центрове (Трапезунд, Лампсак)¹⁴. В началото на XIV в. на фона на бурния упадък на столицата Константинопол, в условията на твърде неблагоприятната вътрешна и международна конюнктура се забелязва известно раздвижване в икономическия живот на провинциалните византийски градове. То било твърде ограничено по мащаби и сфери на проява и не могло да доведе до генерални промени. Още Б. Т. Горянов в един от първите очерци за развитието на феодалните отношения в късната Византийска империя, признавайки тезата за упадъка на византийския град през XIII—XIV в., отбелязва известен прогрес в развитието на отделните занаяти и определен напредък в сферата на търговско-паричните отношения, които не довели обаче до възникването на дори и най-зачатъчни форми на раннокапиталистически отношения¹⁵.

По друг начин подхожда към проблема М. В. Сюзюмов, който вижда в „предприемаческата дейност“ на търговско-занаятчийските слоеве в късновизантийския град база за нарастване на политическото влияние на гражданите и частично отслабване на феодалното надмощие в градския живот¹⁶. Още по-далеч стига в изводите си В. А. Сметанин, който защитава тезата за възникването в късновнзантийския град на манифактурни форми на производство¹⁷. Те предизвикаха сериозни възражения от страна на В. Н. Завражин — един от най-последователните привърженици на концепцията за дълбокия и всестранен упадък на византийския град през XIII—XIV в.¹⁸. Като цяло хипотезата за съществуването на градска манифактура през късновизантийския период не получи подкрепа в съветската историография¹⁹.

Съветските медиевисти обръщат голямо внимание на въпроса за политическата роля на късновизантийския град, за неговото място в сложния процес на борба между центробежните и центростремителните тенденции в палеологовска Византия²⁰. Централно място тук заемат работите, в които в един или в друг аспект се разглежда движението на зилотите в Солун през XIV в.²¹. М. А. Поляковска го оценява като „опит за установяване на съюз между императора и градовете“, който не сполучил поради „слабостта на бюргерството, нестабилността на политическата власт в страната и интервенцията на външните сили“²². В същото време, както отбелязват в своето специално изследване за зилотите Г. Л. Курбатов и В. И. Рутенбург, това движение изразява не стремежа на укрепващата се търговско-занаятчийска прослойка към по-активно влияние върху политическата борба в страната, а недоволството на широките градски слоеве от прогресиращото отслабване на икономическите и политическите им позиции, от надмощието на. феодалната аристокрация в градския живот²³. Привличайки по-широк кръг от извори, този въпрос разглежда и В. Н. Завражин, който потвърди изводите на Г. Л. Курбатов и В. И. Рутенбург и детайлизира тезата за еволюцията на търговско- занаятчийските върхове към подчиняваме под властта на феодалната аристокрация и „паразитиране върху катастрофалното положение на обществото и държавата“²⁴.

Резюмирайки казаното по-горе, трябва да отбележим, че съветските изследователи на късновизантийския град са солидарни в мнението си, че някои прогресивни тенденции в развитието на градския живот във Византия през XIII—XIV в. влизали в непреодолимо противоречие с пълната власт на феодалната аристокрация. Дълбоката криза, която обхванала централната власт, довела до рязко отслабване на външнополитическото положение на страната, до надмощие на италианските търговци в международната търговия на империята и до нестабилно политическо положение на отделните градски центрове.

В чуждестранната византинистика въпросите, свързани с историята на византийския град (XIII—XIV в.), най-активно се изследват от медиевистите от социалистическите страни. Редица обобщения по отношение на характера на развитие на късновизантийския град са направени от чехословашкага изследователка В. Хрохова въз основа на изворов материал от градските центрове в континентална Гърция²⁵. Авторката отдава особено значение на опитите за типологизиране на късновизантийеките градове, за изработване на универсална дефиниция за средновековния балкански град, която би могла да стане действен инструмент за научно изследване. В. Хрохова отделя специално внимание на политическите, културните и църковните функции на града²⁶. Това дава повод на някои изследователи да твърдят, че в стремежа си да типологизира късновизантийските градове тя не е обърнала достатъчно. внимание на търговско-занаятчийските им функции, с което довежда до разширяването на категорията „средновековен балкански град“ за сметка на селища, които всъщност не представлявали през тази епоха градове²⁷.

Голям принос в изследването на интересуващия ни проблем дава румънският историк Е. Франчес. Поддържайки тезата за разрастването през XIII—XIV в. на феодалната експанзия, разпространила се и върху икономическия живот на града, той подробно изследва процеса на разпадане на занаятчийските корпорации през късновизантийската епоха, като се спира на общите проблеми на късновизантийския град²⁸. По същото време Е. Франчес изказва и мнението, че търговско-занаятчийската прослойка и нейното политическо влияние в града през XIII—XIV в. нарастват²⁹.

Въпроси, свързани с вътрешното развитие на късновизантийския град в светлината на типологическите различия между градския живот във Византия и Западна Европа, засяга в някои работи Е. Вернер. Отбелязвайки отделните прогресивни изменения в икономиката на късновизантийския град, ученият справедливо смята, че те не определят генералната линия в неговото развитие. Отсъствието на икономически силно и политически сплотено бюргерство със собствена организация и градско самоуправление направи града донякъде пасивен участник в ожесточената борба между отслабналата, но запазила известии позиции централна власт и феодална аристокрация³⁰. Редица от изводите и предположенията на Е. Вернер получиха по-нататъшно развитие в трудовете на неговия ученик К. Мачке, посветени предимно на Константинопол³¹.

Много внимание на въпросите, свързани с историята на късновизантийския град, отделя югославската византинистика. Опирайки се на здравите традиции в изследване на феодалните отношения във Византия, създадени от Г. Острогорски и неговата школа, историците от СФРЮ активно изучават мястото на града в политическата система на палеологовска Византия. В монографията на Л. Максимович детайлно се разглеждат проблемите на градското управление, особено ролята на т. нар. „народни събрания“ в градовете, намиращи се под контрола на феодалната аристокрация и до известна степен изпитващи върху себе си влиянието на държавата³². В обобщаващия доклад, изнесен на Виенския конгрес по византинистика (1981), Л. Максимович отделя особено внимание на различните пътища за въздействие на феодалите върху икономическия и политическия живот на града, достигайки до закономерния извод за пълното подчинение на града от времето на Палеолозите „на логиката на феодалния строй“. От вниманието на изследователя не са убягнали и чертите на известен напредък в развитието на някои византийски градове през: XIV в., като Мистра и Монемвазия. Но въпреки това, както пише Л. Максимович, „градът като цяло сподели съдбата на изпадналата в нищета Византия“³³. Показателно и важно е насочването на учения към проблемите на социалната структура на византийския град през XIII—XIV в., които са засегнати сравнително малко в съвременните изследвания. Между публикациите от югославски учени предизвикват интерес трудовете на Б. Ферянчич, третиращи отделни проблеми, свързани с политическата роля на града, с нарастването на феодалното земевладение в него³⁴.

През последните години се увеличи значително интересът в западната византинистика към съдбините на късновизантийския град. Показателен в това отношение е докладът на Е. Кристен от ФРГ на Мюнхенския конгрес (1958)³⁵. Макар че в него става въпрос преди всичко за града от предшествуващата епоха, общата тенденция на автора да разглежда византийския град като феномен, неразривно свързан с развитието на феодалния строй, оказа безспорно влияние върху западната византинистика като цяло.

Възгледът за кризата и упадъка на късновизантийския град намира отражение в работите на П. Харанис и Д. Закитинос³⁶. Общото в тяхната гледна точка е приемането на тезата за феодалната същност на социално-икономическото развитие в късната империя. Н. Икономидес, споделяйки възгледа за упадъка на късновизантийския град, посочва и определения напредък, наблюдаван през XIII—XIV в. в развитието на дребното занаятчийско производство, предназначено за задоволяване на нарасналите нужди на градското население. В същото време авторът отбелязва засилването на икономическата експанзия на аристокрацията в градовете³⁷. Лайу-Томадакис подробно разглежда въпроса за участието на гръцките търговци в средиземноморската и черноморската търговия през XIII—XIV в., като стига до обоснования извод, че въпреки засилената активност на византийските търговци през XIV в. те продължават да играят второстепенна роля в търговските операции, контролирани от италианските търговци. Особен интерес предизвиква събраният от изследователката документален материал, доказващ засилилата се през XIV в. тенденция византийската аристокрация да влага парите си в търговски предприятия³⁸.

По този начин проучването на конкретния материал налага и в западната историография извода за упадъка на късновизантийския град, който не е могъл да бъде спрян от някои прогресивни тенденции в развитието на града. В същото време отделни историци, изхождайки от методологически невярна представа за средновековния град, довеждат тезата за западането на града до хипертрофираното твърдение, че градският живот изцяло замира и градът се превръща в аграризирано селище, което се отличава от селото само по местопребиваването на църковните власти в него. Според тях градският живот върху по-голяма част от територията на Балканите се възстановява едва през османската епоха. Такова е становището например на А. Брайер³⁹. Към аналогична гледна точка, разпространена и върху българските и сръбските, градове, се придържа и П. Щугар⁴⁰.

През последните две десетилетия бяха постигнати значителни успехи от медиевистите в НРБ и СССР при проучването на средновековния град във Втората българска държава. Огромният фактически материал, натрупан в трудовете на К. Иречек, П. Мутафчиев, И. Сакъзов, Ю. Юрданов и други учени⁴¹, позволи на българските историци още през 50-те години да направят няколко опята за създаване на обобщен модел на българския град през XIII—XIV в. Най-важни бяха работите на С. Цонев, С. Лишев и Д. Ангелов. Изследванията на С. Цонев бяха силно повлияни от тенденцията не толкова да сравнява, колкото да отъждествява социално-икономическите процеси в България през XIII—XIV в. с феодалното развитие в Западна Европа⁴². В същото време С. Лишев, стремейки се да подчертае спецификата на феодализма в България, на практика отрече наличието на стоково производство в българските земи през XIII—XIV в.⁴³. Очевидно под влияние на същата методология интересният очерк на Д. Ангелов в том I на „История на България“ наред с правилните изводи съдържа и недостатъчно обосновани предположения за комунално устройство на българския град, за данъчна свобода на гражданите и т. н.⁴⁴. Значителна крачка напред бе отбелязана с излизането от печат на статията на Д. Ангелов „Към въпроса за българския средновековен град“, в която авторът обобщава богатите сведения от писмените и археологическите извори и посочва необходимостта от комплексен подход към проблема⁴⁵. За първи път бе създадена достоверна обща картина за развитието на градските занаяти и търговията, изяснена бе степента на аграризация на града, показана бе политическата му роля и положението на градското население, поставени бяха въпросите относно терминологията на средновековните извори, отнасящи се до историята на българския град и социалната му структура.

Най-голямо препятствие по пътя към интензивното изучаване на средновековния български град си остава недостатъчният археологически и писмен материал от отделните градски центрове. Единичните опити в тази насока не бяха достатъчни, за да послужат като основа за по-общи изводи. Солидна база за нови изследвания създадоха проведените през 60-те години археологически проучвания на редица градове от Втората българска държава — Търново, Враца, Червен, Шумен, Карвуна и др.⁴⁶. Разшири се и фондът от писмени извори. Изследователските търсения на С. Лишев, П. Петров, В. Гюзелев и други историци доведоха до откриване на много нови документи в дубровнишките, венецианските и генуезките архиви, които хвърлиха светлина върху редица важни аспекти от социално-икономическия облик на българския град през XIII-XIV в.⁴⁷.

Значителен принос в разширяване на изворовата база по проблема даде османистиката. Първо, бяха издирени и издадени редица важни извори на историята на българските земи през XV—XVI в.: законодателни сборници (кануннамета), налогови регистри (дефтери) и др.⁴⁸. Второ, бе разработена и обоснована концепцията за приемствеността на някои обществени и държавни институции на Втората българска държава от Османската империя и следователно бе доказана възможността за ретроспективен подход към ранноосманските актови и правни извори и за тяхното прилагане към изучаването на българския град през XIII—XIV в.⁴⁹.

Сериозна помощ при изследване на интересуващия ни проблем оказаха и работите на П. Коледаров, А. Кузев и други учени, посветени на средновековната картография, топонимия и историческа география на българските земи⁵⁰.

Първи опит за обобщение на значително разширилия се кръг от извори представлява монографията на С. Лишев⁵¹. Очевидни са постиженията на автора в изследване на материалната култура на българския град през XIII—XIV в., развитието на производителните сили и занаятите. Много ценен и интересен е събраният от него материал за външнотърговските връзки на българските градове с Византия и Южна Европа. За първи път в съвременната българска историография е поставен въпросът за социалната организация на гражданите — градската община и нейните функции. Но в изследването могат да се открият и някои слабости, присъщи на по-ранните трудове на С. Лишев. Недостатъчно е представена динамиката в развитието на града през XIII—XIV в., материалът невинаги е изложен последователно, като градът се представя в излишно схематизиран вид, а отделните градски типове не са точно разграничени.

За изучаването на българския средновековен град най-много допринесоха опитите за комплексно изследване от страна на историци и археолози, предприети в края на 70-те — началото на 80-те години. Особено важен бе симпозиумът „Българският средновековен град“, проведен във Велико Търново през 1979 г.⁵². В пленарния доклад на проф. П. Петров бяха проанализирани главните проблеми в развитието на средновековния български град, върху които трябваше да се съсредоточат усилията на изследователите: изработване на приемлива дефиниция за средновековния град в българските земи; проучване на функциите и ролята на града като административен център; изследване на обществената организация и градското управление; определяне на мястото на търговията и занаятите в живота на града; търсене на специфика в юридическото положение на гражданите⁵³. Много от докладите и научните съобщения бяха посветени на отделни градски центрове. Наред с публикуваните преди това те започнаха да запълват съществуващата празнина в българската историография, на което обърна внимание В. Гюзелев⁵⁴. Под негова редакция (съвместното А. Кузев) от 1982 г. започна да излиза тритомно издание, посветено на средновековните български градове. Първият том, в който се разглеждат градовете по р. Дунав и Черноморското крайбрежие, може да бъде окачествен като сериозен опит за комплексно изследване на българския средновековен град със съвместните усилия на историци и археолози⁵⁵. За съжаление успешните примери от този род са твърде малко. Това са някои работи на В. Гюзелев, А. Кузев, А. Попов, които могат да се смятат за образец на успешно съчетаване на данните от писмените извори с резултатите от археологическите проучвания. Повечето студии, написани от археолози, се отличават с недостатъчно използване на писмените извори, а в трудовете, посветени на политическата история на отделните градове, не се отчита в редица случаи информацията от археологическия материал.

Големите възможности от съвместно комплексно проучване на проблемите на средновековния български град от историци от различни страни на света доказаха международните симпозиуми „България на Черно море през средните векове“, в програмата на които градската тематика заема все по-важно място⁵⁶.

Засега най-слабо според нас са изследвани въпросите, свързани с културния и духовния живот на българския град през средновековието. Освен статиите на И. Дуйчев за Търново и отделни пасажи в някои общи трудове вниманието на учените към тази тематика почти не е насочвано. В същото време трябва да се отбележи, че определен принос в тази насока дават станалите традиционни симпозиуми по историята на Търновската книжовна школа⁵⁷. Значителен напредък през последните години се забелязва в изследването на архитектурно- пространствения облик на средновековния български град⁵⁸.

Изследването на средновековния български град показва, че общата тенденция в неговото социално-икономическо развитие през XIII—XIV в. е възходяща. Напредъкът не могъл да бъде спрян нито от политическото надмощие на феодалите, нито от нестабилността във вътрешното и външнополитическото положение на страната, нито от превеса на чуждестранни търговци в международната търговия в българските земи, както и от други задържащи фактори. Но като цяло за града през епохата на Втората българска държава са били характерни ниски темпове на развитие в икономическия живот, слабост и незрелост на градското съсловие, пасивна роля в борбата между центробежните и центростремителните тенденции. Тези изводи намират допълнително потвърждение в работите на съветските историци. На Л. В. Горина принадлежи заслугата за всестранната интерпретация на сведенията на един от най-ценните извори — Сметководната книга на А. Барбериус за социално-икономическия облик на българския град през XIV в.⁵⁹. В друга своя студия Л. В. Горина третира малко проучения въпрос за социалната структура на населението в града през периода на Втората българска държава⁶⁰. Специална нейна статия е посветена на градската терминология в разноезичните извори от XIII—XIV в.⁶¹. Развитието на българския град е тема на една от главите в нейното монографично изследване, посветено на социално-икономическите отношения във Втората българска държава62. Трудовете на съветската изследователка се отличават с широта в използването на извори, с точност, но не и с категоричност при оформяне на изводи и заключения. Интересни схващания за мястото на средновековния град в системата на българския феодализъм са изложени в изследванията на Г. Г. Литаврин⁶³. Някои въпроси, свързани със социално-икономическия облик и политическата история на българските градове през XIII—XIV в., се разглеждат в отделни публикации на автора на настоящия труд⁶⁴.

Средновековните градски центрове във феодална Сърбия в сравнение с българските градове са по-малко изследвани. Заложените в трудовете на К. Иречек и С. Новакович⁶⁵ основни положения за тяхното проучване бяха по-късно разработени в работите на М. Динич, И. Калич-Миюшкович, И. Войе и други учени⁶⁶. Най-голям принос в изучаване на интересуващия ни проблем дадоха монографиите и статиите на Д. Ковачевич-Коич, която в своите публикации изследва търговската дейност на средновековните градове в Сърбия и Босна, „рударските градове“, свързани с добиването на полезни изкопаеми, типовете и формите на градските поселения⁶⁷. Голямо значение имат работите на Д. Динич-Кнежевич и Б. Храбак, разкриващи търговията с различни видове стоки на Балканите през средците векове⁶⁸. На конгреса на югославските историци в Будва през 1973 г. задачата да се проучи средновековният град бе поставена като една от най-важните в бъдещото развитие на историческите изследвания в страната⁶⁹. Но като цяло примерите за комплексен подход при изучаването на средновековния сръбски град са твърде малко. Може дори да се каже, че средновековните градски центрове в Босна в това отношение са по-облагодетелствани⁷⁰. Същевременно значителен е приносът на югославските историци в изследване на архитектурно-пространствения облик на средновековния балкански град⁷¹.

Що се отнася до общите изводи, югославските историци отбелязват прогресивните тенденции в социално-икономическия живот на сръбския град в борбата против феодалното надмощие и доминиращото положение на чуждестранните търговци. Въпреки значителната прилика в процесите на развитие на българските и сръбските градове и особено тези, които били свързани с рударството, през XIV в. сръбските градове получават от централната власт определени привилегии и в тях се появяват елементи на самоуправление, които били силно ограничени и регламентирани от държавата. Тук започва да се оформя и този „съюз на кралската власт и градовете“, който не е характерен за Византия и България. Високото ниво на социално-икономическото развитие на някои сръбски градове и наличието в тях на политически активен и влиятелен слой от градски патрициат се отбелязва и в работите на съветските историци Е. П. Наумов и Л. А. Шаферова⁷².

Следователно съвременното състояние на изследванията върху средновековния балкански град както на нивото на определяне на общите черти за отделните региони, така и при изучаване на локалните варианти в социално-икономическото развитие и мястото на града в политическата система на обществото дава възможност да бъдат направени някои общи изводи относно тенденциите на градско развитие в тази част на Югоизточна Европа в навечерието на османското нашествие, а също така и за установяване на някои отличителни черти в развитието на византийските, българските и сръбските градове.

Не може да не се отбележи външното несъответствие на изводите за бързо задълбочаващия се упадък на византийския град през палеологовската епоха и явно възходящата линия на развитие на градовете в Сърбия и България през същия период. Според нас това различие може да се смята за отражение на реално съществувало противоречие, в тенденциите на развитие на средновековните градове, от една страна, в късната империя и, от друга, в съседните ѝ южнославянски държави. По-скоро нещата се свеждат до нееднаквите изходни позиции за развитие на градски живот към началото на интересуващия ни период или по-точно в асинхронността на близките по своята същност и тенденции процеси. През XI—XII в. повечето византийски градове били значително по-развити, отколкото намиращите се в по-голямата си част в начален етап на формиране български и сръбски градски селища. По времето, когато провинциалните градове в Комниновата империя преживявали период на подем, повечето от бъдещите центрове в България и Сърбия или се възстановявали с голям труд след византийския погром, или едва започвали своето съществуване като средновековни градове.

От началото на XIII в. условията за развитие на градовете в империята и южнославянските държави претърпели рязка промяна. Ако за Константинопол започва период на дълбок упадък, ускорен от разгрома през 1204 г., то за възстановилите независимостта си България и Сърбия се създават условия за политически и стопански възход. По своята интензивност, динамика и продължителност той бил различен за всяка страна, но в крайна сметка тъкмо този подем обуславял бързия напредък на градския живот.

През втората половина на XIII в. обстановката на Балканите отново се променила. В България и Сърбия взимат връх тенденциите към феодална децентрализация. Териториите им (българската — в по-голяма степен) са подложени на опустошителни нашествия от страна на татарите, избухват междуособни войни и бунтове, преживяват мощни класови сблъсъци. И макар възстановената от Палеолозите Византия да представлявала само бледа сянка на „Втория Рим“, а по-сетнешната ѝ история — време на всеобща криза в политическия и икономическия живот, някои от градските ѝ центрове се оживили и в стопанската им дейност се наблюдават елементи на подем, които се реализират през следващия век.

За България и Сърбия XIV в. се характеризира като период на най-силно напрежение в борбата между центробежните и центростремителните сили. През първата половина на този век се наблюдава превес на силите, които провеждат централизаторска политика (България през първите две десетилетия от царуването на Иван-Александър), и дори решителната победа на тези сили (Сърбия при Стефан Душан); през втората половина на века господството на силите, стремящи се към феодална разпокъсаност, е пълно. Макар в държавната политика по отношение на градовете в България и Сърбия да имало значителна разлика, тази епоха като цяло се характеризира с чувствителен напредък в развитието на градския живот в двете страни. Във Византия през XIV в. феодалните метежи прераснали в постоянна гражданска война, външната опасност придобила крайно остри и заплашващи самото съществуване на страната форми, държавната територия постоянно и забележимо се намалявала, икономическата експанзия на италианските търговци била по-широка и по-непосредствена. Градът в късна Византия, първоначално по-развит от българските и сръбските центрове, бил принуден да сподели съдбата на обезсилената империя.

По този начин привидното противопоставяне на главните тенденции в развитието на градския живот във Византия и съседните ѝ южнославянски страни било обусловено преди всичко от разликата в началните нива и от темповете на развитие на феодалните отношения, политическия строй и градовете. През този период България и Сърбия, от една страна, се сближавали с Византия по степента и в известен смисъл по формите на развитие, а, от друга — започвали да я изпреварват преди всичко в процеса на феодална децентрализация, който силно влияел върху развитието на градовете. Този процес не достигнал окончателната реализация дори в късна Византия.

Изказаните забележки носят предварителен характер. Ние предполагаме, че изследването на въпроса за ролята и мястото на града в политическата феодална надстройка на Балканите и изясняването на различията в условията на развитие на градовете в България, Византия и Сърбия през XIII—XIV в. биха могли да хвърлят светлина върху много от особеностите в развитието на градския живот в този регион на Европа.

В заключение искам да се спра върху проблема за изворовата база при изследване на средновековните градове във Византия, България и Сърбия през XIII—XIV в. и възможните пътища за разширяването ѝ. Понастоящем в научно обръщение са въведени всички основни комплекси от извори с наративен характер. Но дори най-известните от тях много рядко се разглеждат с цел специално да се извлече целият материал, свързан с развитието на средновековния град. Например при изучаването на византийските хроники от XIII—XIV в. не са изследвани въпросите, засягащи отражението на градския живот в тях. Кандидатската дисертация на В. Н. Завражин, посветена на някои проблеми от развитието на късновизантийския град и тяхното отражение в „Историята“ на Йоан Кантакузин, е едва ли не единственият пример за такъв подход⁷³. Тя междувременно доказва и големите възможности на подобни изследвания. Сравнително малко са използвани и данните на византийските малки хроники, макар че някои от тях са пряко свързани с летописната традиция на отделните градове. Като пример за сполучливо изследване на този тип извори може да се посочи студията на В. Гюзелев върху Месемврийската хроника⁷⁴. Интересен и сравнително малко използван материал за изучаването на късновизантийския град съдържа и друг обширен комплекс от наративни извори. Това са речите, писмата, трактатите на византийските писатели от XIV—XV в. — Алекси Макремволит, Димитър Кидонис, Николай Кавасила, Георги Гемист Плифон и други, които ярко са отразили в творчеството си много от социално-икономическите и политическите проблеми във Византия през епохата на нейния упадък. Интерпретацията на данните от тези извори е доста сложен проблем, тъй като за нито един от посочените автори въпросите, свързани с градския живот, не са били специална тема. Сериозни трудности предизвиква и терминологичният апарат на техните произведения⁷⁵. Някои автори, като В. А. Сметанин, показват възможностите при използване на късновизантийски епистоларни извори, които понякога съдържат важни и дори уникални данни за историята на средновековните балкански градове⁷⁶.

По-малки са възможностите за разширяване на изворовата база в областта на актовия материал. Тук определени перспективи има по-нататъшното издирване в италианските, югославските и испанските архиви на нови документи, свързани с развитието на търговските контакти на балканските градове с италианските и далматинските комуни, а също така и с пиренейските пристанища⁷⁷. Не са напълно въведени в научен оборот във връзка с изследването на средновековния град и някои документални комплекси, свързани с каноническата практика на отделни големи църковни диоцези, например Охридската архиепископия⁷⁸.

Уникални възможности за изследване на балканския град в предосманската епоха предоставят актовите и законодателните паметници от първите векове на османското владичество. За възможностите при ретроспективното им използване вече е писано в научната литература⁷⁹. Ние само ще отбележим, че безкритичният подход към прилагането им може да доведе до сериозни грешки. Отчитайки голямата ценност на ранноосманските актове и закони за изучаването на средновековния балкански град от предшестващия период, трябва да подчертаем, че те не могат да бъдат основен извор за реконструирането му, а тяхното ползване трябва да носи строго спомагателен и сравнителен характер.

Много важна роля в комплексното проучване на средновековния балкански град играят помощните исторически дисциплини — нумизматика, сфрагистика, историческа география,, картография и топонимия. Широкото привличане на данните от тези науки е задължително за правилното разрешаване на много въпроси в рамките на интересуващия ни проблем. По-нататъшното археологическо проучване на средновековните градски центрове на Балканите, което се провежда особено активно в България и Югославия, също има изключително важно значение за развитието на комплексния подход към темата.

В споменатия вече доклад на Л. Максимович пред Виенския конгрес по византиниспика (1981) разширяването на изворовата база за изучаване на социално-икономическия и политическия облик на балканския град през средните векове е наречено „проблем на двехилядната година“⁸⁰. Тази констатация на югославянския учен с голяма точност отразява сложността на задачите, стоящи пред съвременните изследователи при разширяването и разработването на изворовата база за разрешаването на един от най-сложните и актуални проблеми от балканското средновековие — въпроса за общите и специфичните черти в развитието на феодалния град в този регион на Европа.

 

 

Типология на средновековния град в България и на Балканите

 

Един от главните проблеми в съвременната историография е определянето на средновековния балкански град, разграничаването на основните му типове и изработването на критерии за създаване на понятие за „средновековен град“, употребимо за Балканския полуостров. По пътя към разрешаването на този проблем, както вече отбелязахме, съществува опасност изследователят да не се съобрази с две основни положения. Първо, пренасянето в миналото на категории, присъщи на по-късен период, в това число и на съвременния, води към догматизъм и модернизъм. Второ, до неправилни изводи може да доведе и безусловното приемане на представите за града, отразени в средновековните извори. В същото време определението за средновековен град, създадено, без да се отчита конкретното съдържание, което са влагали в това понятие съвременниците, би страдало от непълнота и едностранчивост. За съжаление не са ни известни изследвания за представите за града в общественото съзнание на балканското средновековие. Някои предварителни наблюдения върху този проблем, както ни се струва, показват, че в България, Византия и Сърбия през XIII—XIV в. не е имало цялостна и трайна представа за това, какво всъщност е градът. Съществуват редица несъответствия в терминологията на разноезичните наративни извори. Например едно и също селище в хрониките на византийските летописци може да се нарича едновременно и „град“, и „градче“, и „крепост“, и просто „селище“ или „място“¹. В онези случаи, когато изворите съдържат разгърнати описания на градовете, отделните детайли, отбелязани от средновековните хронисти и агиографи, не образуват цялостен модел. Някои от авторите имат особено предпочитание към военностратегическата характеристика на градовете. Така в „Историята“ на Йоан Кантакузин екс-императорът обръща изключително внимание на фортификационните особености на селищата, описва пътищата, укрепленията, възможностите за снабдяване на гарнизона с храни². В условията на постоянни войни и вътрешни конфликти такъв подход при представянето на града е напълно оправдан. Привлича вниманието и тенденцията на авторите съвременници да смятат за задължителен признак на града присъствието на влиятелна феодална аристокрация в него. Атинският митрополит Михаил Хониат (починал през 1222 г.) отбелязва като характерна черта на града „нездравите стени, невисоките къщи“ - творения на строителите, пазарите и храмовете, но присъствието на мъже, смели и благочестиви, целомъдрени и справедливи“³. Георги Акрополит подробно описва как аристокрацията на Мелник решила съдбата на града в българо-византийската война през 1256 г.⁴ Кантакузин често споменава за преминаването на градовете от едната на другата страна в гражданските войни или по време на конфликтите с България и Сърбия, като свързва тези събития с позицията на укрепилите се в градовете феодали⁵. Григорий Цамблак вижда окончателната гибел на Търновград в унищожаването от турците на „хората, превъзхождащи другите по име, добродетел и произход“⁶. Пълновластието на феодалите в градовете се подчертава и в житието на Стефан Дечански, написано от продължителя на агиографа архиепископ Данило. Тук се споменават „първенците, почетени с голяма чест и славно име според достойнството им... притежаващи абсолютна власт върху земите и градовете на тези земи, защото те били равни на царя като братя“⁷.

Стопанският облик на града се очертава недостатъчно ясно в наративните извори. Най-често градът се свързва с търговията. Хрониките и житията често споменават градските пазари, тържищата, панаирите. Като синоним за процъфтяването на един или друг град се срещат шумът, суетата и многобройността на населението. В похвалата си за Евтимий Търновски Григорий Цамблак се обръща към читателя с риторическия въпрос: „Кой от миряните възлюби градското многолюдие, пазарите и шума така, както той (патриархът — Д. П.) възлюби пустинната тишина?“⁸.

В наративните извори се проследява и подчертаването на консумативната същност на града, известната му откъснатост от селската околност, произвеждаща хранителни продукти. Византийските хронисти и писатели често споменават, че градовете трябва да се снабдяват отвън с продукти, произведени в селския хинтерланд, или хранителни стоки, докарани отдалече⁹. В българската литература през XIV в. градските улици са представени като антипод на плодородните селски ниви¹⁰.

Още един забележителен елемент в „градския модел“, представен ни от средновековните балкански автори, е подчертаването на сакралната роля на града, който се явява обект на специфична божествена защита, обусловена от особеното му значение като църковнорелигиозен център, място за съсредоточаване на свещени реликви, храмове и манастири¹¹. Показателно е, че дори неголемите селища, каквито традиционно били епископските резиденции, в късновизантийската епоха се наричали градове¹².

Изложените дотук гледища, макар и да отразяват някои важни особености в развитието на балканския град през XIII—XIV в., не създават цялостна представа за него. Според нас това е напълно закономерно, като се има предвид, че в средновековните балкански държави не са съществували стабилни критерии за същността на града дори и в такава важна област на общественото съзнание, каквато представлявало феодалното право. Юридическите регламентации не обхващали всички страни на живота в града като населено място, обществена институция и стопански организъм.

Според нас причините, предизвикали това положение, трябва да се търсят в отсъствието на рязко очертана граница между понятията „град—село“ и във високата интензивност на градски живот на Балканите в предосманската епоха. В обстановката на явен упадък на старите градски центрове във Византия, появата на нови градове и бързото издигане на „феодални столици“ съвременниците не са могли да се ориентират в цялата сложност на протичащите процеси. Тяхната динамика довела до положението в рамките на едно-две поколения от „орловите гнезда“ на българските и сръбските феодали да израстват многонаселени и процъфтяващи градове, а незначителните селища на рударите „саси“ се очертават като бързоразвиващи се икономически средища. По същото време някога оживените и богати византийски емпории преживявали стагнация и постепенно се превръщали в пасивни придатъци на италианските търговски колонии, а развитите стопански центрове в Тракия и Пелопонес деградирали до нивото на силно аграризирани, притиснати между крепостните стени селища с трудно определим стопански облик. Тази динамичност в процесите пречела на консервативното по своята същност балканско обществено съзнание през XIII—XIV в. да изработи отчетлива и ясна представа за града. По същото време в наративните балкански извори от XIII—XIV в. се срещат някои наблюдения върху усиленото развитие на градовете. За византийските хронисти, които си представяли цялата история на империята, до известна степен, идеализирайки Комниновата епоха и процъфтяването на градовете в недалечното минало, собственото им време се виждало като век на криза и упадък. Помнейки за миналото величие на Цариград, Григор и Дука, патриарх Атанасий и Димитър Кидонис пишат с тъга за глада, станал често явление в живота на столицата, за запустелите и мръсни улици, за разрушаващите се обществени сгради и дворци. Темата за упадъка на градовете, изградена преди всичко върху материала за Цариград, широко се разпространила във византийската литература през XIV—XV в.¹³. В литературата на Втората българска държава през същия период може да се наблюдава обратната тенденция, стремеж столицата Търново, „вторият Цариград“, израснала от малка крепост, да се представя като антипод на угасващия Константинопол и наследник на отминалата му слава, като символ на развитието и процъфтяването. Характерно е, че тези идеи намират отражение дори в някои византийски паметници, например в написаното от патриарх Калист Житие на Теодосий Търновски¹⁴,

Изключителната динамика на процесите в развитието и упадъка на балканските градове през XIII—XIV в. остава едно от главните препятствия и за съвременните опити да се направи типологическа схема на средновековния балкански град. Стремежът да се отделят минимално количество строго определени типове средновековни градове често довежда някои изследователи до тенденцията в тесните рамки на статичните градски модели да се вмъкват многообразните и взаимносвързани процеси на упадък на старите центрове и подем на новите градове. Сложността идва и от факта, че поради незавършеността на второто обществено разделение на труда развитието на градския живот на Балканите се определяло невинаги и не навсякъде само от „класическите“ функции на града през средновековието — занаятите и търговията. Наличието на голям брой селища с „междинен“ характер, например укрепените поселения без достатъчно ярко изразено търговско-занаятчийско предградие или, обратното, значителните по население и икономическата си роля занаятчийски селища без укрепления и административно-политическо или църковно значение, силно затруднява даването на определение за балканския средновековен град и основните му типове.

Една от първите класификации на средновековните балкански градове принадлежи на С. Лишев. Както споменахме по-горе, той разделя градовете на типове според политическото им устройство и отбелязва далматинските градове с комуналното им самоуправление, византийските градове с ограничените им привилегии и права, и българските, сръбските и босненските градове, които се намирали изцяло в ръцете на феодалната държава или отделни владетели. Прекалено общият характер на тази схема едва ли се нуждае от специална критика. Трябва да се отбележи, че в монографията си С. Лишев разглежда като специфични два типа български градове през XIII—XIV в.: „рударските“ — рудодобивни и металургични центрове, и черноморските, свързани с износа на жито и транзитна международна търговия¹⁵.

Б. Т. Горянов класифицира късновизантийските градове, изхождайки от стопанските им функции. Той отделя, първо, старите търговски центрове — „емпории“, второ, градовете, възстановили се и развили се през XIII—XIV в. в резултат на разрастване на вътрешния пазар, и, трето, градовете, които на практика били фактории на италианските търговски републики¹⁶. Такъв подход като цяло е по-приемлив, тъй като отчита до известна степен интензивността в градското развитие. Но дори ако тази схема се прилага само за Византия, тя е непълна и не обхваща много от формите на градския живот през балканското средновековие.

Още една типологическа схема предлагат румънските историци С. Паску и С. Голденберг¹⁷, които сравняват развитието на средновековните градове в румънските, югославските и българските земи. Вземайки за критерий преобладаването на едни или други икономически функции, те определят шест типа градове за XIII-XIV в.:

а) пристанища — търговско-занаятчийски центрове;

б) транзитни морски и речни пристанища;

в) търговски и занаятчийски средища;

г) рударски градове;

д) градове с военнополитически функции;

е) търгове.

Според нас тази класификация е неприемлива. Първо, поради факта, че предложените категории са неясни, и, второ, поради нейната статичност. Големи съмнения предизвиква включването на „търга“ като тип на средновековен град и отделянето иа категорията „градове с военнополитически функции“. Наличието на неикономически дейности наред с търговията и занаятите е характерен белег за всеки средновековен град.

Интересни опити за типология предлага В. Хрохова¹⁸. Тя избира за основен критерий съотношението между икономическите дейности в града и административно-политическите функции. Според нея могат да бъдат обособени пет типа средновековни балкански градове:

а) големи градове — центрове на международна търговия и същевременно на оживен обмен със земеделския хинтерланд за сметка на собственото занаятчийско производство и пазари. Тези градове като правило били резиденции на светските и църковните власти. В социалния състав на населението заемали значително място занаятчиите и хората, свързани с търговията. Като примери се посочват градовете Солун, Патрас, Арта, Дубровник, Задар, Сплит, Търново в епохата на неговия разцвет, Пълдин и Драч през XIV—XV в. Авторката отбелязва, че към този тип се приближавало развитието на Тива и Атина, а така също и на Модон, Корон, Монемвазия и Несебър. Тези градове представлявали центрове на международна търговия, но с по-слабо изразени административно-политически функции;

б) градове с ярко изявени основни неземеделскостопански функции, намиращи се в сянката на едрите емпории и играещи по-малка роля в международната търговия. В състава на населението от тези градове имало много хора, откъснати вече от земеделския труд. Към този тип са отнесени градовете Анхиало, Панагюрище (?), Пълдин от по-ранната епоха, Средец, Сливен, Лариса, Коринт, Ливадия, Сяр, Белград, Ниш, Трогир и други;

в) градски средища с предимно търговски характер, чиято търговска дейност се съчетавала с политически, военни и църковни функции. Изследователката разделя тази категория на два подтипа: центрове на местен обмен, обхващащ близката околност, които притежавали по-слабо изразени политически функции, и транзитно-търговски възли с някои неикономически функции. В тази категория се включват по-голяма част от градските селища на Балканите през XIII—XIV в. — както старите градове, западнали през тази епоха, така и развиващите се стопански центрове. Като примери се споменават Видин, Свищов, Провадия, Шибеник, Алмира, Калмата;

г) селища, развитието на които се определяло от специфичната производствена дейност на населението им, например рударските градове Ново Бърдо, Сребърница, Златица, Рудник и др.;

д) селища, „чиито неаграрни функции били представени преди всичко в политическата, административната и църковната сфера“.

Общите принципи в типологията, предлагана от В. Хрохова, ни се виждат напълно приемливи за по-нататъшно разработване. В същото време много от конкретните изводи за типологията в развитието на някои градове предизвикват сериозни съмнения. Класификацията на В. Хрохова бе подложена на критика от В. Н. Завражин, който се противопостави на тезата за многофункционалността като признак на средновековния балкански град. По негово мнение подходът на чехословашката изследователка води до „фактическо изтриване на границите между качествено различните типове укрепени селища“, тъй като икономическата (търговско-занаятчийската) дейност на града не се приема като основна и задължителна¹⁹. Това твърдение може да се признае за справедливо само частично. Наистина петият тип селища, отделен от В. Хрохова, включва в числото на градовете дребни укрепени пунктове, които през отделните етапи на интересуващия ни период не били „истински“ средновековни градове. Но в рамките на цялата епоха на съществуване на късната Византийска империя и самостоятелните южнославянски феодални държави тези укрепени селища в повечето случаи или ставали основното ядро на формиращите се средновековни градове, или, обратното, представлявали остатъци от градове от предшестващата епоха, които не били способни да надживеят мощните политически колизии през XIII—XIV в. Според нас такава допълнителна категория селища е необходима в рамките на общата типологическа схема, демонстрираща не някакъв отделен етап в процеса на развитие на средновековните балкански градове, а неговите общи тенденции и динамика през XIII—XIV в.

Същевременно ние напълно сме съгласни с В. Н. Завражин, че при всяка типология за главен, определящ критерий на града трябва да се приема наличието на търговско-занаятчийски функции. Определянето на средновековния град като селище, в което е съсредоточено значително количество жители, по-голяма част от които не се занимават с аграрна производителна дейност, до голяма степен се е утвърдило в съвременната медиевистика и представлява най-перспективна насока по-нататъшна разработка и усъвършенстване²⁰.

Ние се опитахме да уточним класификацията на В. Хрохова, изхождайки преди всичко от материала, който се отнася до българския град през XIII—XIV в. Изследователите отдавна са установили, че най-интензивно развиващите се градове в интересуващия ни регион като правило са били тясно свързани с международната търговия. Градовете емпории, най-яркият представител от които бил Солун, се развивали като транзитни възли в търговските комуникации и като центрове за износ на селскостопански продукти и отделни произведения на местните занаяти. Тези градове се отличавали със зрелост в социалната структура на населението. Търговско-занаятчийските слоеве и техните върхове играели значителна роля в политическия живот и в стопанската дейност. В градовете емпории била съсредоточена многобройна и притежаваща силно политическо влияние и икономическа тежест феодална аристокрация. Съчетаването на тези фактори правело много от градовете първостепенни политически центрове. (Разбира се, съобразно условията и мащабите на дадена държава.)

Ето защо ние смятаме за необходимо да се отделят в първи тип градовете, експортни и транзитни пунктове на международната търговия, с преобладаващ търговско-занаятчийски слой в състава на населението. Тези средища играели ролята на първостепенни политически центрове. През XIV в. някои от тези градове станали столици на едрите феодални владения, на които се разделя България. Към втората половина на XIV в. като такъв град се очертава Бдин — най-важният търговско-занаятчийски център в Северозападна България. Оттук по р. Дунав се превозвали жито, кожи, восък и други продукти. През града минавал един от най-важните и оживени маршрути в сухопътната балканска търговия, свързващ Дубровник с Влахия и Трансилвания. Транспортирането на стоките по този път станало особено интензивно от средата на XIV в., когато Бдин започнал да съперничи на Търново като столица на независимо „царство“²¹. Към дадения тип ние отнасяме и Варна — политически и църковен център на Добруджанското деспотство през втората половина на XIV в. и възел на черноморската търговия²², главните тържища и транзитните пунктове на която по това време се премествали на север поради османската експанзия. Аналогични тенденции на развитие през същия период се установяват и за Несебър. След завладяването на града от Византия през 1367 г. той станал център на апанажното владение на деспот Михаил — най-малкия син на Йоан Палеолог²³.

В представения първи тип трябва да се включи и Велико Търново, чиято първостепенна политическа роля била един от определящите фактори в неговото развитие. През втората половина на XIV в. Търново израства като един от най-големите балкански градове с ярко изразен търговско-занаятчийски облик и активна международна търговска дейност. Съперничеството на другите феодални столици в този период, макар и да повлияло върху реалното политическо значение на града, не довело до неговото западане. Причините трябва да се търсят в икономическото значение на Търново, който явно доминирал в стопанско отношение над останалите градове в България в предосманската епоха.

Към втория тип градове принадлежат сравнително по-малко развитите стопански центрове, в които наред със занаятчийското производство била представена и търговската дейност. Като важни пунктове в местния обмен тези градове играели ролята на големи, но не първостепенни транзитни възли в международната търговия. Характерно за този тип селища е тяхната политическа дейност. Това били центрове на административни области — хори, които в някои случаи се обособявали като неголеми сравнително нестабилни феодални княжества. Активната политическа роля на тези градове в напрегнатите вътрешни и външни конфликти през XIV в. била изцяло обусловена от позицията на преобладаващата тук феодална аристокрация. В много от тези градове се намирали резиденциите на митрополити или епископи. Към дадения тип ние отнасяме Червен, Никопол, Шумен (който по традиция, както съседен Преслав, станал център на „прототронната“ митрополия и формална столица на хора), Средец, Ямбол, Ловеч, Овеч, Велбъжд.

Във втората група могат да се разграничат два подтипа: градове—центрове на наместничества—хори и други административно-политически области, и градове — столици на самостоятелни феодални владения. Условността на това делене е очевидна, тъй като в обстановката на растящ феодален сепаратизъм и разпространената в България система на апанажи, т. е. независими държавици, принадлежащи на членовете на управляващата династия²⁴, границата между градовете, подчинени на централната власт, и принадлежащите на отделни владетели била много подвижна и неясна.

Много примери от този род дава историята на сръбската държава през XIV в., когато редица градове — Ниш, Прилеп, Скопие, Белград, Браничево — наред с нарастващото икономическо значение започват да играят и активна политическа роля. От градовете във византийските земи към селищата от втория тип ние сме склонни да отнесем Сяр, Янина, Монемвазия, Мистра, Атина и др., които през XIV в. съчетават участието си в международната търговия и търговско-занаятчийската дейност с ролята на феодални центрове, придобиващи понякога самостоятелно политическо значение.

Към третия тип ние причисляваме градовете с много по-силно изразено политическо, отколкото икономическо значение. Трябва да се отбележи, че в отделни случаи е възможно да не преценяваме правилно икономическата им роля поради оскъдните сведения. Тук спадат градовете Плевен, Крън, Копсис, Стоб, Боруй, Мелник, Струмица, Просек и Станимака. Писмените извори и археологическите проучвания посочват развитието на търговско-занаятчийска дейност и тук, но политическите и военностратегическите функции на тези градове явно доминират над скромното им икономическо значение. Те били центрове на неголеми административни области, разположени преди всичко в планински райони. Някои от тях, например Мелник и Просек в началото на XIII в., Крън и Копсис в края на XIII — началото на XIV в., станали опорни пунктове на местните феодали, които успешно лавирали между България и нейните съседи и в продължение на значителен период от време запазвали самостоятелността на своите владения²⁵. Други, като Плевен и Стоб, представлявали неголеми административни центрове — резиденции на местния апарат на управление, чиито пълномощия се разпространявали върху околната територия. Трябва да се отбележи, че много от градовете, които през XIV в. се отнасят към втората група, през предшестващия период могат да бъдат класифицирани в рамките на тази категория. На свой ред градове като Боруй, който през първата половина на XIII в. бил център на една от граничните хори, през следващото столетие се намирал под властта на Византия, западнал и се превърнал във военностратегически пункт²⁶.

Към четвъртия тип се отнасят градовете, чието значение се определяло преди всичко от стопанската им дейност, а политическата им роля била сравнително незначителна. През XIV в. към тази група принадлежат много от рударските градове на Балканите. В българските земи към този тип със сигурност може да се причисли Чипровец. Сведенията на изворите за политическата му роля се ограничават само със споменаване, че в навечерието на турското завоевание градът се намирал във владенията на болярите Соимировичи²⁷. Спецификата в положението на някои рударски градове в България и съседна Сърбия се определя от разпространението на т. нар. „саско“ — градско право, което регламентирало отделните страни от производствената дейност и социалната организация в рударската община. В по-нататъшното си развитие рударските градове понякога се стремят към придобиване на значителна политическа роля. Така например през XV в. Ново Бърдо за кратък период от време станал един от най-важните центрове в деспотството на Стефан Лазаревич²⁸. С изчерпване на рудните находища някои градове губели своето икономическо значение, западали и оставали само военностратегически пунктове (например сръбският град Бръсково). В България рударските градове не били много, „саското“ право се разпростирало в незначителна степен, а османското нашествие, което прекъснало нормалната им дейност, не дало възможност на формиращите се тенденции да се развият.

Към същия тип градове ние отнасяме и някои черноморски пристанища в България, чиято политическа роля явно отстъпвала на икономическото им значение. Анхиало, Созопол, Агатопол били важни транзитни пунктове и пристанища, през които се изнасяли големи количества селскостопански продукти, но в политическо отношение те гравитирали към по-големите градски центрове и зависели от тях. Неикономическите функции на тези градове се свеждали до ролята на стратегически пунктове и резиденции на локални църковни власти.

Към последната, пета група принадлежат населените пунктове, които нямат ясно изразена търговско-занаятчийска дейност и се характеризират в изворите като крепости. Включването им в типологическата схема изисква специално обосноваване. Първо, археологическите разкопки на такива обекти (за съжаление твърде малобройни) откриват наличието на неголеми по площ и население жилищни квартали, които били непосредствено свързани с крепостта и в които има следи от занаятчийска дейност на обитателите им²⁹. Не са редки и монетните находки. Срещат се откъслечни сведения за съществуването на локални тържища, свързани с тези селища. Второ, не трябва да се игнорира фактът, че за поселенията от този тип информацията ни е минимална и е твърде възможно да недооценяваме нивото на социално-икономическото им развитие. Както споменахме по-горе, присъствието на тази категория в общата типологическа схема е необходимо, тъй като през XIII—XIV в. много от тези крепости се развиват в средновековни градове, и, обратното, много от значителните центрове през XI—XII в. през следващите две столетия деградират до нивото на укрепени селища с трудно определим стопански облик. Изхождайки от това, в рамките на петия тип могат да се разграничат две категории селища. В първата от тях влизат повечето български крепости от XIII—XIV в. — Флорентин, Оряхово, Русе, Тутракан и други укрепления по поречието на р. Дунав; Козяк, Емона, Урдовиза, Кранея, Девелт, Тристрия, Пиргос и останалите черноморски градчета; Белоградчик, Мадара, Твърдица, Мъглиж, Лардея, Потука, Венчан, Добрич и още много укрепени поселения от вътрешността на страната. Втората категория обединявала предимно селищата в Тракия и южнобългарските земи, които през XI—XII в. били засегнати от общия подем в провинциалните византийски градове, но през следващите два века започнали да западат и да губят своя градски облик.

Настоящата типологическа схема не претендира нито за особена новост и всеобхватиост, нито за уникалност. Тя се базира на изворовия материал от българските градове през XIII— XIV в. и изисква преди всичко по-нататъшно уточняване и разширяване в рамките на целия византийско-южнославянски регион. Необходими са също така увеличаване и диференциация на критериите за типологизацията. Но тази схема дава възможност за по-приемлив методически подход, отколкото практикуваното в повечето обобщаващи трудове разглеждане на средновековния балкански град само въз основа на материали от няколко най-изследвани центъра.

Дадената схема в известна степен отразява богатството от функции, присъщи на средновековния балкански град. При това в качеството на главни функции се разглеждат неселскостопанските видове дейност, залегнали в основата на градското развитие. Градът бил средище на занаятчийско производство, стопански център на селския хинтерланд и цялата обширна околност, често представлявал възлов пункт в международната търговия. В социалния му облик това намирало отражение в съществуването на определена, нерядко значителна част от население, което не се занимавало със селскостопанска работа, а със занаяти, търговия, добиване на полезни изкопаеми и друга дейност. Но разглеждайки конкретните градове, ние се убеждаваме, че навсякъде неселскостопанската производителна дейност се съчетавала със земеделско-скотовъдна. Значителното аграризиране било характерна черта на балканския средновековен град, една от проявите на регионална особеност в процеса на второто обществено разделение на труда. Поради това границата между града и селото на Балканите дори през епохата на развития феодализъм не била достатъчно добре очертана³⁰. За да определим тази граница, трябва да изтъкнем и друга характерна черта на средновековния балкански град — в повечето случаи може да се проследи съчетаване на търговско-занаятчийски икономически функции с дейности от административен, политически, църковнорелигиозен и културен характер.

Освен това спецификата се проявява и във факта, че в редица случаи неикономическите функции явно доминират над стопанското значение на селището. Последното обстоятелство донякъде произтича от особеностите в развитието на феодалния строй в този регион. Главен обект в борбата между центробежните и центростремителните сили в града било не икономическото и политическото влияние на самите градски слоеве, а градът като военностратегическа опора, стопански, фискален и църковен център на определен район. При това в условията на постоянни войни, феодални метежи, външнополитическа нестабилност на Втората българска държава през XIII— XIV в. военнополитическото могъщество на града изцяло зависело от феодалите или феодалната държава и представлявало необходима предпоставка за икономическото му развитие.

Предлаганата от нас схема дава възможност да се проследят някои общи тенденции в развитието на средновековния балкански град през XIII—XIV в. Ще посочим няколко конкретни примера от историята на българските градове през този период. Така например Търново в края на XII в. бил един от многото замъци на местни феодали в Северна България, около който започнало да се оформя селище с очертаващи се занаятчийски функции (тип V). В началото на антивизантийското въстание през 1186—1188 г. той станал политически център на владенията на Асеневци (тип III), а след това бързо прераснал в най-големия средновековен град на България и нейна столица през XIII - XIV в. (тип I). Друг пример ни дава историята на град Червен. Чрез археологически разкопки е установено, че градът се е развил от занаятчийско селище със специфична металургична дейност на населението (първоначална тенденция на развитие към тип IV). През XIII в. тук възникнал феодален замък — свидетелство за нарасналото политическо значение на Червен (тип III), а през XIV в. градът представлява един от най-важните административни и църковни центрове във Втората българска държава (тип II)³¹. Показателно е и наличието на „недоразвити“ феодални центрове, например Крън, който преминал през еволюцията от военностратегически пункт (тип V) към преходния тип III, но не достигнал нивото на „феодалната столица“ (тип II). За разлика от Крън Велбъжд през XIII—XIV в. от политически и църковен център с богати традиции, но слабо изразена стопанска дейност (тип III) се превърнал в мощна феодална столица, значителен занаятчийски център и важен възлов пункт в сухопътната балканска търговия (тип II).

В редица случаи прилагането на схемата разкрива динамиката при развитието в обратен порядък. Пълдин, един от най-големите политически и стопански центрове в южните български земи, в края на XII — началото на XIII в. със сигурност би могъл да се отнесе към тип II. Политическите колизии през XIII-XIV в., многократните разрушения на града, отслабването на търговската активност в главния трансбалкански път довели града до сериозен упадък, а през XIV в. Пълдин запазва само традиционното си значение на митрополитска резиденция и представлявал важен стратегически център, докато икономическите му функции отстъпили на втори план (тип III)³².

Разбира се, предлаганата схема не е съвършена, но разглеждайки с нейна помощ различните периоди от историята на Втората българска държава, ние потвърждаваме извода за преобладаването на възходящи тенденции в развитието на българския град през XIII—XIV в. Опитите за прилагане на схемата за изучаване на градовете в целия интересуващ ни регион са също възможни, при условие че ще бъдат по-точно определени неговите граници, ще се отделят субрегиони и средновековните градове в България, Византия и Сърбия ще се сравняват, отчитайки цялата специфика във формирането и прогреса на феодалния строй в тази част на Европа.

 

 

Занаяти и стоково производство в българския град през XIII—XIV в.

 

Отчитайки цялото многообразие от функции, присъщи на средновековния град, трябва да подчертаем, че нарастването и развитието на занаятите продължавали да бъдат главните фактори, определящи основните тенденции в развитието на градовете. В редица феодални европейски градове централно място в занаятчийското производство заемали обработката на метали, производството на стъкло и керамика, изработването на материали, необходими за шиенето на облекло и обувки. Богатият археологически материал и сведенията на писмените извори показват, че в българския град през XIII—XIV в. съществували няколко занаятчийски дейности, свързани с обработката на метали. Един от най-добре развитите през този период занаяти представлявало ковачеството. Съдейки по находките в Търново, Бдин, Червен, Велбъжд, Ловеч, Калиакра, Карвуна и други градове във Втората българска държава, в продукцията на местните ковачи преобладавала изработката на занаятчийски инструменти, оръдия на труда и предмети за домашния бит: чукове с различни форми, клещи, пили, ножове, гвоздеи, панти за врати, брадви, катинари и ключове. Често се срещат селскостопански сечива — сърпове и палешници, обикновено оръжие — върхове за стрели и копия, ножове и брадви¹.

Интересно изображение на ковачница се среща в един фрагмент от стенописите в Земенския манастир близо до Велбъжд. Според мнението на А. Грабар той представлява „уникален пример“ за реалистично отражение на съвременната действителност от неизвестен майстор, живял през XIV в.². Изобразени са двама майстори как изковават гвоздеи, а помощникът им с клещи изважда от ковашкото огнище полуфабрикатите и прибира готовата продукция. В композицията е включена и фигура на жена, която раздухва огнището с ковашки мех. Последният детайл би могъл да доведе до предположение за семейния характер на занаята, но трябва да се вземе под внимание и сюжетът на фреската. Тя илюстрира апокрифния разказ за жената на ковача, която накарала съпруга си да изкове гвоздеи за разпятието на Исус Христос.

Находките на върхове за стрели и копия наред с обичайните изделия в градските ковачници потвърждават мнението на акад. Д. Ангелов, че асортиментът на тяхната продукция бил сравнително богат и при необходимост майсторите преминавали от изработване на оръдия на труда към производство, на оръжие³. Заслужава да бъде споменат и известният пример от Сметководната книга на А. Барбериус — савойският граф Амадей VI поръчал на несебърския занаятчия ковач да изработи за обсадната машина желязна рамка от предоставения от графа материал⁴.

В същото време някои археологически данни могат да бъдат тълкувани като свидетелство за обособяването на оръжейното производство в самостоятелен занаятчийски отрасъл. Преди всичко има данни за местно производство на сложни видове въоръжение — ризници, направени от пластинки, от халки или изковани; висококачествени мечове⁵. Тяхното изработване и ремонт изисквали висока квалификация и сравнително тясна специализация. Уместно е да се направи сравнение със състоянието на оръжейния занаят в късна Византия, където в условията на постоянна външна опасност и перманентна вътрешна война той се превърнал в мощен отрасъл на градското занаятчийско производство, получаващ всестранна подкрепа и от държавата, и от отделните феодали⁶. Имайки предвид сходството във вътрешните и външните фактори, влияещи върху развитието на Втората българска държава и на Византия през XIII—XIV в., можем да предположим, че са съществували подобни тенденции и в българския град в навечерието на османското нашествие.

Понякога като аргумент за недостатъчното развитие на българското оръжейно производство се използват данните за внос на оръжия в страната⁷. Ще отбележим, че вносът на оръжие през средновековието поради редица причини бил повсеместно разпространен. Споменаването на чуждестранно оръжие, възпяването на качествата му могат да се открият във всяко произведение на средновековния европейски епос: от „Слово за похода на Игор“ до „Песен за Роланд“ или „Песен за моя Сид“. Според нас вносът на оръжие от Византия и Западна Европа в никакъв случай не изключвал неговото производство в България.

През XIII—XIV в. в обособен отрасъл на металообработването се отделя златарството. Някои археологически данни позволяват да проследим етапите на този процес. В ковачниците на редица градски центрове са намерени форми за отливане на изделия от благородни и цветни метали⁸. Интересен материал се съдържа в комплекса от скални надписи от Шуменския край, датирани най-вероятно през XIV в.: „Аз, Яно златар“ (текстът по-нататък е повреден, като че ли задраскан, и продължава на нов ред). „Аз, Яно ковач, писах: през месец април този път бе завален, но аз с железните клинове и железната длъбна го разчистих.“ Под този текст е изсечено: „Иван ковач“ и още по-надолу: „Аз, Драгина златар, Янов син“⁹. Тази уникална „семейна летопис“ на най-малко две поколения занаятчии говори за близкото генетично родство между ковачеството и златарството, за тяхното начално „съвместно съществуване“ и диференциация в рамките на едно-две поколения.

Съдейки по археологическите находки, златарството било значително развито в много градове на Втората българска държава. Материалите от разкопките посочват наличието на златарско производство на Царевец във Велико Търново, в занаятчийските предградия на Червен и във Враца¹⁰. Количеството еднотипни украшения, намерени в Средец, Бдин, Велбъжд и Калиакра, позволяват със сигурност да се твърди, че тук е съществувало местно златарство¹¹. За златарите, работили в Несебър през 60-те години на XIV в., съобщава книгата на А. Барбериус¹². Достигналите до наши дни паметници на златарското изкуство от периода на Втората българска държава — обици, пръстени, гривни, токи и апликации за колани, обкови за книги и икони, прибори за хранене и съдове, ни позволяват да съдим за неговото високо ниво на развитие.

Привличат вниманието многобройните надписи върху пръстените, обновите на иконите, луксозните съдове за храна с имена на притежателите¹³. Очевидно значителна част от скъпите украшения и предмети са били произвеждани по поръчка. Както съобщава Барбериус, савойският граф поръчал на несебърските майстори да позлатят две сребърни чаши и солница срещу 10 флорина¹⁴. Трябва да се отбележи, че работата по поръчка през средновековието била присъща предимно на златарското производство и този факт се обяснява преди всичко с високата стойност на материалите, които обикновено не били собственост на майстора, а така също и с ограниченото търсене на повечето златарски изделия.

Същевременно, както показва археологическият материал, в Търново, Враца, Бдин, Средец и други градове масово се произвеждали еднотипни дребни сребърни и златни украшения. Твърде е възможно за тях да е съществувало постоянно търсене, което не се е ограничавало само от нуждите на господстващата класа. В някои случая в една и съща работилница, в едни и същи форми наред със сребърните и златните украшения се изработвали и медни. Това е доказателство, че известна част от тези изделия е била предназначена за пазара.

Възможно е като отделен занаят да се е обособило и медникарството. Не приемайки за достоверни сведенията на късния фалшификат, известен като Калиманова грамота, ще отбележим, че сред археологическия материал се срещат сведения за разкопаната във Враца работилница на майстор, занимавал се предимно с обработка на мед¹⁵. По време на разкопки на Царевец бил намерен медникарски инструмент — чук със специфична форма¹⁶. Следи от обработка на мед и бронз са установени в Търново, Станимака, Велбъжд, Урвич и др.¹⁷.

Специфичен отрасъл при обработването на сребро и мед, строго регламентиран от централната власт, бил сеченето на монети. Известни са значително количество златни, сребърни и медни монети, сечени през XIII—XIV в. почти от всички български владетели, започвайки от Иван Асен II¹⁸. От имитация иа византийската монетна продукция българските владетели още през първата половина на XIII в. преминали към сечене на собствени пари. Особен размах достига сеченето на монети през втората половина на XIV в., за което свидетелстват хилядите сребърни и медни монети, датирани от този период и сечени от търновските владетели и едрите феодали. През XIII—XIV в. свои пари секат бдинският деспот Яков Светослав (60-те — 70-те години на XIII в.), добруджанският деспот Иванко (последната трета на XIV в.), ловешкият деспот Иван-Александър (първата третина на XIV в.), бдинският цар Иван- Срацимир (петдесетте години на XIV—1396 r.)¹⁹. Монетните емисии на Бдин били особено многобройни по време на управлението на Иван-Срацимир. Това е напълно обяснимо както с политическото положение на Бдинското деспотство — най-едрото феодално владение във Втората българска държава, така и с наличието на богати сребърни находища и откритите там рудници²⁰. Българските монети от XIII—XIV в. по съдържание на сребро и качество на изработка били на нивото на съвременната им парична продукция в средновековна Централна и Югоизточна Европа²¹.

През XIV в. в българските земи се наблюдава и широко производство на фалшиви монети, което през този период било характерно за европейското монетосечене. Значително количество фалшиви монети от времето на Иван-Срацимир са открити неотдавна при разкопки на Дръстър, което ни навежда на мисълта, че тези монети вероятно са били сечени там²². Този случай трябва да бъде свързан с широкото разпространение на бдински монети в районите, намиращи се в съседство с Дунавския търговски път.

Като цяло обзорът на данните за обработка на метал в българските градове през XIII—XIV в. води до заключението, че този занаят се е намирал в процес на интензивна диференциация и специализация и през този период от него са се отделили няколко самостоятелни специалности — производството на оръжие, златарството, медникарството, сеченето на монети.

Развитието на металообработването било неразривно свързано с добиването на метали и в известна степен зависело от металургичното производство. Отчитайки извънредната консервативност на средновековната металургия, трябва да отбележим, че през XIII—XIV в. на Балканите се наблюдават сериозни изменения в нейното развитие. Те били свързани със заселването в Босна, Стара Сърбия и България на преселници от саксонските земи, където добивът на руди и топенето на метали достигнали по това време значително развитие. Свързаното с преселването на „сасите“ разпространение на по-прогресивна технология и организация на рударството изиграло съществена роля при създаването на обособени занаятчийски селища, специализирани в добиването на руда и металообработването²³. Най-крупните от тях скоро прераснали в средновековни градове. В България към тези поселения можем да отнесем Чипровец и вероятно Велбъжд.

В Чипровци и неговите околности се добивали сребърни, железни и оловни руди. Особено значение се отдавало на добиването на сребро. Анонимно описание на Югоизточна Европа, създадено през 1308 г. от монах францисканец, съобщава, че в Бдинска България имало „много сребърни рудници“²⁴. В дубровнишки документ от XVII в., публикуван от П. Петров, се споменава, че „древният и знатен род“ на болярите Соимировичи владеел в доосманска България „град Чипровец и крепост градище със златни и сребърни рудници“²⁵. За заселването на сасите в тази област говорят и някои данни от топонимията и езика²⁶. Известен е и чипровският препис на „Закона за рудниците“, възходящ към XIV в. и определящ правата на саските общини²⁷. Като косвено свидетелство за интензивен рудодобив може да бъде приет и фактът, че през XVII в. рудните богатства на Чипровец били силно изтощени от многовековното активно разработване²⁸.

По-оскъдни са данните за обработка на метал във Велбъжд, но археологическите разкопки позволяват със сигурност да се предположи, че през XIII—XIV в. там е съществувал голям металургичен център. Преди всичко привличат вниманието големите количества сгурия около разкритите ковашки работилници (до 700 кг)²⁹. По аналогия с древноруския археологически материал те могат да се приемат за сигурен признак за наличието на собствено металургично производство³⁰. Ще отбележим, че в нито един друг средновековен градски център в България не е открито такова количество сгурия.

Следи от металургия са открити също така и в Червен. Според някои изследователи през XIII—XIV в. тя се е развила на местна основа, без участието на сасите и използвала по-примитивна технология³¹.

Характерно е, че развитието на металургията в отделните градски центрове на Втората българска държава се допълвало от нейното широко разпространение по селата. В много от големите градове, като Търново, Шумен, Бдин, Враца и др., местното производство използвало готови суровини във вид на крици с голямо съдържание на шлака. При археологическа разкопки на тези центрове често се срещат сравнително неголеми количества шлака с висок процент желязо. Някои археолози ги приемат за металургични отпадъци, на тази сгурия се получавала в действителност при обработването на криците³². В един турски регистър от XVI в. се отбелязва, че жителите на с. Саси „според стария обичай“ били задължени да доставят в Бдинската крепост железни полуфабрикати³³.

Добивът на руда и металообработването се проследяват по археологически данни в околността на Сливен (желязо), Средец (желязо), Враца (мед, олово, сребро и злато) и други средновековни български градове.

Друг традиционен за средновековния град занаят бил грънчарството. Неговото високо ниво на развитие и известна диференциация се забелязват още по време на Първата българска държава. През XIII—XIV в. може да се говори за достатъчно разнообразно керамично производство, което включвало изработването на всекидневни битови и празнични съдове, декоративни детайли за украса на административни, жилищни и църковни сгради, стъкло, керемиди и тухли. Производството на строителна керамика и строителни материали носело специфичен характер и било свързано както с грънчарството, така и със строителството. Широкото използване на керамична продукция във всекидневния живот на градското население, за нуждите на господстващата класа, в строителството и другите занаяти обуславяло повсеместното развитие на грънчарството в градовете на Втората българска държава. Разпространен и доходен занаят бил керамичното производство и в съседна Византия, където в края на XII в. според думите на Никита Хониат забогателите владетели на керамични работилници претендирали да получат пронии³⁴.

Особено ярко е представено с археологически материал производството на керамика „сграфито“ — гледжосани трапезни съдове с различни орнаменти и изображения, нанесени на повърхността под глечта. Сравнявайки изделията от този тип с аналогичен византийски материал при наличието на по-груба (от образците, направени през XIII—XIV в.) местна керамика, датирана от края на XII в., достигаме до заключение, че първоначалната технология е заимствана от Византия и по-късно е получила развитие на местна почва³⁵. Находки на керамика „сграфито“ са характерни за всички както по-значителни, така и по-малки градски селища от Втората българска държава.

Недостатъчната систематизираност на археологическия материал не позволява да се проследи подробно развитието и усъвършенстването на този занаят през XIII—XIV в. в България. Многобройните образци на висококачествена художествено изработена търновска керамика са свидетелство за значителната степен на развитие, достигната от този занаят в българската столица, за наличието на усъвършенствани грънчарски пещи, които могат да поддържат постоянна висока температура, необходима за глазирането на изделията. През XIV в. се наблюдава усъвършенствана орнаментика, за украса се използват сложни многофигурни композиции³⁶.

За съжаление запазилите се останки от грънчарски пещи не позволяват да се определи, макар и условно, обемът на производство в една занаятчийска работилница. В същото време данните, получени от археологическите разкопки в дворцовия комплекс на Царевец, говорят за масовия характер на керамичното производство „сграфито“ и за наличието на няколко групи, сходни по технология, форма, боя и орнаменти³⁷. За съществуването на няколко занаятчийски работилници, произвеждащи керамика „сграфито“ в Търново и Варна, говорят и многобройните клейма на майстори³⁸.

Анализирайки археологическия материал, ние сме склонни да приемем извода, направен от М. Станчева, че производството на керамика „сграфито“ може да се приеме за характерен признак на материалната култура в българския феодален град през XIII—XIV в.³⁹. Различията в качеството на изработените изделия, наличието на съдове с по-груб и по-прост орнамент, масовото разпространение и типографската широта на находките от „сграфито“ керамика в рамките на отделните градове са свидетелство за нейното използване от най-широки слоеве от местното население.

Ценен извор за изследване на грънчарския занаят са монограмите и клеймата върху изделията „сграфито“, известни от находките в Търново и Варна⁴⁰. Те могат да се разделят на две големи групи: клейма с монограми на царе и патриарси, обикновено намиращи се под глазурата от вътрешната страна на изделието или на неговото дъно, и клейма с имената на майстори и клиенти. Клеймата на майсторите обикновено представляват условен знак или монограм. Имената, изписани изцяло, изглежда, са принадлежали на клиенти. Повечето знаци се намират под глечта, което показва, че са направени в процеса на изработване на изделието.

Значението на царските и патриаршеските монограми е спорно — някои изследователи виждат в тях свидетелство за предназначението на дадено изделие за всекидневна употреба в царския или патриаршеския двор, а други предполагат, че съдовете с монограми са изработвани в дворцовите работилници⁴¹. Според нас в полза на второто предположение говори обстоятелството, че аналогични византийски императорски монограми се срещат върху керамика, намерена далеч от Цариград, например във Варна⁴².

Особено интересни са многобройните надписи, които били начертани върху изделията вече след изпичането им. Очевидно те съдържат имената на купувачите—собственици на керамичните съдове⁴³, което може да се приеме за допълнително свидетелство за тяхната продажба на пазара.

Друг вид грънчарска продукция, най-често срещана в Търново, е рисуваната керамика, традициите за производството на която се отнасят към епохата на Първата българска държава⁴⁴. Малобройните находки на керамика от този тип и грубата ѝ обработка според нас говорят за упадъка на този вид производство през XIII—XIV в., предизвикан от активното разпространение на „сграфито“ керамиката.

Някои специални видове глинени съдове, например леярските поти, съдовете за бои и др., вероятно са били изработвани в необходимото количество от нуждаещите се от тях майстори.

Освен кухненските и трапезните съдове грънчарските работилници в българските градове произвеждали и строителна керамика — гледжосани едноцветни и полихромии розетки и панички, които представлявали неотменен елемент в архитектурната украса през XIII—XIV в. Този вид керамика е известен от многобройните находки в Търново, Несебър, Варна, Бдин, Шумен, Червен и редица други градски центрове във Втората българска държава. Намерените материали ни позволяват да направим заключението, че даденият вид продукция се е произвеждал както в постоянните работилници (същите, в които се произвеждала и трапезна керамика), така и във временните грънчарски пещи, специално построени за задоволяване на нуждите в строителството на една или друга сграда⁴⁵.

Производството на стъкло било непосредствено свързано с грънчарския занаят. Находките от Търново показват, че основната продукция на стъкларството представлявали стъклата за прозорци на култовите сгради, домовете на аристокрацията и царските дворци. Химическият анализ на стъклото показва, че технологията на производство се е намирала на сравнително високо ниво. Намерените образци от стъкла за прозорци в дворцовия комплекс на Царевец навеждат на мисълта, че те са били направени по поръчка със строго определени размери. В същото време някои археологически данни показват, че стъкларското производство е било съсредоточено в същите грънчарски работилници и не може да се разглежда като напълно обособен отделен занаят⁴⁶.

Съвсем незначителни са данните за развитието през XIII— XIV в. на такъв важен клон от производството на керамика като изработването на тухли и керемиди. Доколкото ни е известно, все още не е открита нито една специална пещ за изпичане на тухли, керемиди и глинени подови плочки през този период. Възможно е за такива цели да са използвани временните пещи за производство на декоративна строителна керамика⁴⁷. Частичното изследване на материала от търновската църква „Св. Димитър“, проведено от Л. Квинто, ни позволява да предположим, че производството на тухли, силно развито по време на Първата българска държава, през XIII в. преживяло известен упадък, предизвикан от измененията в строителната техника. По това време за постройки се използват частично стар строителен материал и местни тухли с невисоко качество, със значително съдържание на слама. През XIV в. качеството на тухлите и керемидите се повишило, намалили се органичните съставки, които влияели отрицателно върху здравостта на изделията, и се подобрила техниката при изпичане на материала⁴⁸.

Като цяло строителната техника в българските земи през XIII—XIV в. широко използвала ломен и дялан камък и не изисквала постоянно и масово производство на тухли. Тяхното производство за строеж на отделни сгради имало временен характер и било съсредоточено в пещите, специално изградени само за периода на строителна дейност. Трябва да се има предвид и фактът, за който съдим по някои византийски и ранноосмански документи, че тухлите и керемидите се изпичали в селските местности и се докарвали на градския пазар от селяните производители⁴⁹.

Един от най-важните градски занаяти било строителството на монументални сгради. Разрастването на градовете през XIII—XIV в., укрепването на държавната и църковната организация, формирането на едри феодални центрове, постоянната военна опасност предизвикали значителен напредък в каменното строителство, което се наблюдава още през първата половина на XIII в. Както се отбелязва в летописното свидетелство, включено в текста на житието на Иван Рилски, цар Иван Асен II, „като прие царския скиптър, отстрои всичките разрушени български градове, а опустошените обнови“⁵⁰. Фортификационното строителство се осъществявало с помощта на специална ангария — кастроктисия или „градозидане“, със силите на градското и околното селско население, което не изключвало и участието на професионални строители в него. Тези майстори изграждали градските църкви и манастири с помощта на монасите и енориашите. От първата половина на XIII в. до нас са достигнали и монументални светски постройки — деспотският дворец в Мелник, жилище на феодал в Средец и др.⁵¹.

Очевидно в средновековна България, така както в съседна Византия и в древна Русия, майсторите строители са се обединявали в артели⁵². Така в житието на българския патриарх Йоаким I се споменава, че той наел майстори строители за изграждането на манастир недалеч от Червен⁵³. Най-вероятно в такова сдружение са влизали майстори от няколко строителни специалности. Известна представа за „разделението на труда“ в строителния артел дава един епизод от житието на св. Ромил Бдински. Описвайки участието на светеца в строителството на Синаитовия манастир в Парория, агиографът съобщава, че Ромил изпълнявал всички необходими „служби“ — сякъл дърва и дялал греди, приготовлявал вар⁵⁴. За наличието на няколко занаятчийски специалности говори и Сметководната книга на А. Барбериус — касиер на граф Амадей VI Савойски (1366—1367). Несебърските зидари направили пещ в дома, заеман от Амадей VI, пещ в банята и в двора на къщата, белосали ги с вар, приготвена от други майстори. Дърводелците от Несебър изработили за графа обсадни съоръжения и стълби⁵⁵. В археологическия материал често се срещат каменоделски оръдия — мистрии, инструменти за обработка на камък, триони, секири, инструменти на дърводелци — пили, тесли и др.

Значително място в строителството заемало изработването на каменната украса. За това свидетелстват находките на големи количества фрагменти от архитектурната украса на сградите — изрязани от камък корнизи и капители, отделни фигури и релефи в Търново, Несебър, Червен и други градове⁵⁶.

По аналогия с Византия и Русия може да се предположи, че строителните артели са били мобилни и са преминавали от град на град, търсейки изгодна работа по поръчка на духовните и светските феодали. Някои изкуствоведи предполагат, че в строителството на някои достигнали до нас църкви е участвал един и същ артел или те са били построени под ръководството на един и същ майстор⁵⁷.

Една голяма група занаяти била свързана с изработването на облекло и обувки, а също така и на материали за тяхното производство. Преди всичко трябва да споменем кожухарството. В книгата на Барбериус се отбелязва, че във Варна били закупени обработени кожи за камзоли (мъжки жилетки) на граф Амадей VI и свитата му, в Несебър — четири парчета пергамент, кожи за ушиването на панталони и ръкавици, девет чифта обувки, кожуси. Привлича вниманието фактът, че всички вещи били ушити от различни майстори. Сведенията на А. Барбериус създават впечатление, че кожухарският занаят бил силно диференциран в градовете по Българското Черноморие през втората половина на XIV в.⁵⁸. Уместно е да се споменат и данните от един османски дефтер от средата на XV в., в който са записани българи занаятчии, работили по това време в София — шапкарите Продан, Петко и Радослав, кожухарят Миле, обущарят Радослав, Димитър, който изработвал колани, папукчиите Иван и Димитър⁵⁹. По всяка вероятност широката диференциация на кожарския занаят била повсеместно явление в българските градове в периода преди османското нашествие.

Доказателство за високото ниво на развитие на кожарския занаят представлява широкият износ на обработени кожи и изделия за Дубровник, Венеция, Генуа и страните от Западна Европа. Известният търговски наръчник на флорентинеца Франческо Пеголоти (XIV в.) специално отбелязва между най-ценните стоки „българските дълги кожи“⁶⁰. Срещат се данни за присъствието на български кожи и на други западноевропейски пазари⁶¹. Заслужава да се отбележи фактът, че обработените кожи били едва ли не единствените занаятчийски изделия, изнасяни от България.

Със задоволяване потребностите на градското население били тясно свързани тъкачеството и шивашкият занаят. Развитието на тъкачеството се доказва от редица археологически находки. По време на разкопки на некропол от XIII—XIV в. в един от кварталите на търновските предградия наред с остатъците от богати златотъкани и копринени платове, които е възможно да са от чуждестранен произход, са намерени и следи от груби тъкани, явно местно производство⁶². В редица градски селища при археологически разкопки са открити тъкачески прешлени и гребени. Известна представа за продукцията на тъкаческия занаят може да даде стенописът „Тайната вечеря“ (XIII в.) от Боянската църква с изобразена бяла на тъмни райета кърпа, която има точни паралели в късния етнографски материал⁶³. Между писмените сведения заслужава да бъде отбелязана речта, която Никита Хониат приписва на българския цар Иван Асен I. Тук се споменават тъкачите, които изработвали цветни ленти за украсяване на бойните копия⁶⁴. В книгата на Барбериус намираме сведения за заграбената в Несебър в големи количества прежда от войските на графа, за копринените облекла от платове, изтъкани от местните майстори за Амадей VI и спътниците му⁶⁵. За съжаление съществуващите данни като цяло не дават възможност да се определи до каква степен тъкачеството в българските градове през XIII— XIV в. е излязло от рамките на домашния занаят.

В книгата на А. Барбериус се срещат сведения за градски шивачи в Несебър и Варна. Амадей Савойскн и свитата му купували различни облекла на градския пазар, поръчвали ги на майстори шивачи⁶⁶. Между археологическите находки се намират игли, напръстници, ножици и други шивашки инструменти.

Едни от най-важните градски занаяти били свързани с приготвянето на хранителни стоки. Според Барбериус хлебари професионалисти живеели в Несебър и Варна⁶⁷. Специална пещ за изпичане на хляб е открита в Търново⁶⁸. В един юридически акт от Калиакра, който се датира от началото на XIV в., фигурира кръчмарят Драгота⁶⁹. Изследователите смятат, че съществуването на занаяти, свързани с приготвянето на хранителни продукти, свидетелства за откъсването на градското население от селскостопанския труд⁷⁰. Но не трябва да се забравя и такъв важен фактор като постоянното присъствие в града на преселници — търговци, поклонници, моряци, строители. Увеличаването на броя на новодошлите, свързано със стопанския и политическия подем на градовете, оказвало пряко влияние върху развитието на пекарството и близките му занаяти.

От другите занаятчийски професии, които частично се споменават, ще отбележим бъчварството и изработването на мебели⁷¹.

Специфични отрасли на занаятчийското производство били преписването и украсяването на книги, иконописта и стенната живопис. За създаването на книги се срещат интересни писмени сведения. Наред със самостоятелните майстори преписвачи, по-голяма част от които принадлежали към духовенството, съществували и специални работилници—скриптории. Оценявайки развитието на създаване на книги като занаят, трябва да се съобразяваме с факта, че за духовенството, особено за монасите, преписването на книги било не толкова професионален доходен занаят, колкото богоугодно задължение. През XIII—XIV в. в България преписването на книги било почетен и добре заплащан занаят. Редица приписки върху български ръкописи от онова време, съдържащи имената на светски преписвачи, потвърждават това. Особено интересно е споменаването на професионалните термини „граматик“ и „книгописец“, вероятно близки по значение⁷². Дейността на столичния скрипторий в Търново е разкрита в приписката към Номоканона на Яков Светослрв от 1262 г.: „Бе написана тази книга в летото 6770-о ... с повелението и цената на великия господар Яков Светослав, деспот на българите. Ние, като разделихме книгата на три части, написахме я за 50 дни“⁷³. Трудно е да се определи каква част от достигналите до нас български ръкописи от XIII—XIV в. е била създадена в градовете, тъй като указанията в приписките за мястото на написване на книгата са твърде редки. Но общият преглед на ръкописното наследство от Втората българска държава довежда изследователите до заключението, че ако през XIII в. тяхната основна част идва от традиционните манастирски скриптории в Югозападна България и Атон, през XIV в. наред с манастирите активна роля играят и такива центрове на книжовното дело като Търново, Бдин, Средец, Ловеч⁷⁴. Върху напредъка на книжовния занаят през XIV в. несъмнено влияние оказват поевтиняването на книжния материал и засилването на търсене на книги не само от страна на църквата, царския двор и висшата аристокрация, но и от по-широк кръг градски среди. Показателно е, че между ръкописите от XIV в., написани върху хартия за разлика от пергаментите, преобладават не богослужебните книги и текстове, а по-разнообразни четива. Характерно е  преминаването на преписвачите през втората половина на XIV в. към по-бързия и по-лесен за възпроизвеждане почерк, т. нар. „поп Герасимово писмо“⁷⁵. Инструментариумът на средновековния български книжовник, традиционен за феодална Европа, се възстановява добре по проучения материал от XVIII в.⁷⁶.

Наред със занаятите съставна част от дейността на градското население представлявали ловът, риболовът и земеделието. В дунавските и черноморските градове значително място заемал риболовът. В житието на Ромил се споменава, че този светец бил родом от Бдин и знаел добре да лови риба⁷⁷. Редица данни за широкото разпространение на риболова в крайдунавските градове се съдържат в ранните османски паметници, които до известна степен отразяват предшестващата епоха. Възможно е част от гражданите да са се занимавали с пчеларство. Значително количество мед и восък били заграбени от Амадей VI в Несебър⁷⁸. Българският восък се споменава в наръчника на Пеголоти и в италианските търговски документи като един от най-важните артикули, които са изнасяни от българските земи⁷⁹ по това време. В един български ръкопис от XIV в. има приписка на „царския пчелар Димитър“, който живял в търновското село Мусина и очевидно се е занимавал със събирането на специален данък върху пчеларството, т. нар. „пчелен десятък“⁸⁰.

Силно развито в големите градски центрове на Втората българска държава било градското земеделие. По време на археологически разкопки в Търново, Шумен, Карвуна, Велбъжд, Калиакра и др. е намерено огромно количество употребявани земеделски сечива. В Търново, на брега на Янтра, в непосредствена близост до стените на Царевец е открит жилищен квартал. Оскъдният археологически материал не съдържа следи от занаятчийска дейност на обитателите на квартала⁸¹. В същото време неговото разположение, наличието на отделна енорийска църква, находките на керамика „сграфито“ говорят за неразривната връзка на този квартал с останалите градоустройствени елементи в българската столица. Очевидно основният поминък на населението в този квартал е било селското стопанство. Наличието на квартали в българските градове през XIII— XIV в., чийто основен поминък е земеделието, се отбелязва в някои писмени сведения. В „Похвално слово за Патриарх Евтимий“ се разказва, че по време на голямата суша жителите на Търново изгубили надежда, че те ще „овършеят хармана или наострят сърповете“, а нивите им заприличали на „утъпканите градски улици“⁸². В житието на св. Ромил Бдински родният град на светеца е назован „страна на изобилната храна“, имайки предвид обилната селскостопанска продукция на града. В приписката към Болонския псалтир от XIII в. се посочва, че книгата била преписана „в град Охрид, в селото, наречено Равно“⁸³.

Съпоставянето на тези данни позволява да предположим, че наред с обикновеното за средновековния град съчетаване на занаятите и земеделието в българските градове през XIII—XIV в. съществували и такива квартали, чиито жители се занимавали изключително със селско стопанство Тези квартали като че ли представлявали преходното звено между града и неговата селска околност.

Централен въпрос при изясняване на социално-икономическата история на града през Втората българска държава е проблемът за градското стоково производство, който принадлежи към числото на най-дискусионните в съвременната научна литература. В съществуващите специални проучвания за степента на развитието на стоковото производство или силно се надценява (с тенденция да се пригоди наличният фактически материал към „западноевропейския модел“ на градското развитие)⁸⁴, или се подценява (под влияние на представата за упадъка на византийския град през този период като общ за Балканите процес)⁸⁵. В някои научни трудове центърът на тежестта пада върху външната търговия⁸⁶. Без да претендираме за окончателност на изводите, ще направим няколко бележки.

Първо, по отношение характера на градското занаятчийство. Известни са преки сведения на изворите за това, че значителна част от градските занаятчии принадлежали към феодално зависимото население. Между писмените данни преди всичко привлича вниманието известието за „технитарите“ в Мрачката грамота на Иван-Александър от 1347 г. В тази грамота се отбелязва, че част от зависимото население на манастира от с. Орехово живее постоянно в Средец⁸⁷. Съпоставянето на тези сведения ни позволява да направим предположението, че част от средецките занаятчии принадлежали към църковните дейци, възможно е да са живеели в градските метоси на манастира „Св. Никола“. Преки аналогии могат да се направят с една грамота на Стефан Душан от 1348 г., в която между манастирските отроци се споменават „ковачи“, „зидари“ и „шивачи“, които постоянно живеели в град Щип⁸⁸. Известни паралели могат да се потърсят и в ранните османски извори. В един вече споменат регистър от средата на XV в. са записани имената на зависимите хора от селския тимар на спахията Хамза: шивача Никола от село Поповяне, разположено в полите на Витоша, ковача Радиан, шапкаря Продан, кожаря Миле, обущаря Радослав и други занаятчии, които живеели постоянно в Средец⁸⁹.

Според много автори данни за наличието на зависими занаятчии се съдържат в известния текст на Надгробното слово за митрополит Киприан от Григорий Цамблак. Описвайки посрещането на митрополита от търновското население, авторът посочва, че когато Киприан влязъл в града, „оставиша роби владикоугождение, оставиша художници своя дела“⁹⁰. Ние приемаме, че в извора са наречени „роби“ слугите на феодалите, докато терминът „художници“, който е буквален превод на гръцкото „τελνήτης“, тук има по-скоро професионално, отколкото социално значение.

Солиден аргумент в полза на тезата за съществуването на зависимо занаятчийско население са разкопаните занаятчийски работилници с различен профил в границите на големите феодални комплекси⁹¹. Във връзка с това заслужава най-сериозно внимание мнението на П. Петров, че „значителна част от занаятчийското производство била дело на феодално зависимите хора, които работели непосредствено за своя феодал“⁹². Особено внимание трябва да се обърне на изработването на оръжие и занаятите, свързани с изработването на луксозни изделия, златарството. През средновековието златарството било повсеместно свързано с феодалните дворове и имения и „било немислимо без прякото покровителство на занаятчията от страна на феодала“⁹³. Особено тясно зависело от владетелските дворове сеченето на монети.

Големият относителен дял на феодално зависимото занаятчийско население в българския град през XIII—XIV в. не трябва да се приема като показател за изостаналост и слабо развитие. При сравняване на българския материал с данните за древноруските градове могат да се направят редица аналогии. Първо, съвместното съществуване на феодално зависимо и свободно занаятчийско население се наблюдава в руските градове чак до епохата на късното средновековие. Най-развитият търговско-занаятчийски център в древна Русия — Новгород, през цялата своя средновековна история се характеризира с борба между свободното и феодално зависимото занаятчийско производство, при което свободното ускорявало разложението на феодално зависимото производство, частично го превръщало в стоково, изтласквало го на втори план. Но в археологическия материал ог XIII—XIV в. „по-голяма част от сведенията за високата степен на развитие на занаятчийството в Новгород произлизат от болярски имения, т. е. характеризират преди всичко феодално зависимото занаятчийство“⁹⁴.

Тези изводи намират паралели в археологическия материал от българските градове през XIII—XIV в. Високохудожествените керамични съдове с царски и патриаршески монограми, висококачествените златарски изделия с имената на титулуваните собственици, но без имената на майсторите на шедьоврите — посочват феодално зависимия характер на занаятчийските работилници, в които са произвеждани тези изделия.

Второ, феодално зависимото занаятчийство по принцип не изключвало и производството на стоки за пазара. Така например в древния Новгород някои вотчинни работилници работели и за масовия консуматор⁹⁵. Това явление в средновековния град било свързано с процеса на развитие на стоково-паричните отношения и тяхното проникване във всички сфери на обществения живот. Редица косвени данни за българските земи през XIII—XIV в. — находките от монети, неясните сведения за комутацията на натуралната рента в парична, данните за търговската дейност, също позволяват да се предположи, че стоково-паричните отношения са се развивали доста интензивно. От този период са характерни и находките от имитации на скъпи украшения, направени в същите форми калъпи, но от по-евтин материал⁹⁶, както и масовото разпространение на керамиката „сграфито“, имитираща дворцовите образци.

До известна степен според нас преходен характер от феодално занаятчийство към свободно стоково производство в редица отрасли носела работата по поръчка. Ние вече споменахме по-горе за керамичните изделия, съдовете и украшенията с имената на собствениците. Ако царските и патриаршеските монограми мъчно могат да бъдат изтълкувани по друг начин освен като „фирмени знаци“ на държавните и църковните работилници, то много от отбелязаните надписи могат да се приемат като доказателство за работа по поръчка. Този вид производство бил повсеместно разпространен в средновековните градове и често се съчетавал с работата за пазара. Още в ранния паметник от X в. „Чудото с българина“ се споменава за майстор ковач, който изработил железен кръст с материал на клиента⁹⁷. В някои извори от XIII—XIV в., се споменава поръчка (НАЕМЬ) и заплащането на изпълнението ѝ (ЦЕНА, МЪЗДА). Така патриарх Йоаким, както писахме по-горе, поръчал на сдружение майстори строители да съградят манастир за пари (ЗЛАТО), получени от цар Иван Асен II. Тук трябва да се има предвид, както и в многобройните сходни ситуации, отбелязани от А. Барбериус, че става дума за специфичен вид занаят, който като правило бил ориентиран към работа по поръчка. Уместно е да се споменат и многобройните ръкописи от XIII—XIV в., които били преписани „по повеля“ и с „цената“ на клиентите фодали. Ние сме склонни да виждаме доказателство за работата по поръчка в един от въпросите в ръководството за изповед (евхология) по български препис or XIV в.; „Оудръжал ли еси мъздоу наемникоу?“⁹⁸. Очевидно отказите да се заплати „наемът“ са били доста разпространено явление.

Предвиждайки определени възражения, ще отбележим, че· наемният труд и работата по поръчка в средновековния град са били явления от едно и също естество, тъй като майсторите и в двата случая използвали своите собствени инструменти и работилници, т. е. не били наемни работници в пълния смисъл на думата, както смятат някои автори⁹⁹.

Традиционно свързани с работата по поръчка били шивачеството и обущарството, като майсторите най-често идвали в дома на клиента. Сведения за ушиването на облекло и обувки по поръчка има в книгата на А. Барбериус¹⁰⁰.

За развитието на средновековния град най-важният вид занаятчийско производство била работата за пазара, която създавала икономическа основа за формиране и консолидиране на градското съсловие. За ролята и мястото на това производство през XIII—XIV в. говорят преди всичко стереотипните изделия и тяхното масово производство, находките на монети в разкопаните занаятчийски работилници. В България, както и в другите европейски страни, майсторът едновременно бил и търговец, продавач на собствените изделия, а неговото ателие служело и като дюкян. Привлича вниманието обстоятелството, че съдейки по някои археологически находки, къщите на българските граждани през XIII—XIV в. непосредствено излизали на улиците, не били отделени от тях с огради, дворове и пр.¹⁰¹. По подобен начин били разположени и къщите на занаятчиите в руските градове през XII—XIII в. С развитието на стоковото производство тук се наблюдава „излизане“ на домовете на улицата, непосредствен контакт на занаятчийската работилница с външния градски свят¹⁰². Това, разбира се, не изключвало възможността майсторите да търгуват с продукцията си и на градския пазар.

От всичко казано дотук можем да обобщим, че занаятчийското производство в българския град през XIII—XIV в. носело нееднороден характер. Наред с феодално зависимото занаятчийство, което било свързано с царския двор, с местните феодални владетели, с патриаршията, с архиерейските катедри, с манастирите и с отделните феодали, тук присъствало и се развивало свободно занаятчийско производство, насочено към задоволяване на по-широкото търсене, към работата по поръчка и към свободна продажба на пазара. Трябва да се отбележи, че между изделията, изработени за широка консумация, преобладавали керамиката, евтините накити и битови предмети, оръдията на труда, хранителните стоки. Основните покупатели, за които била предназначена тази продукция, изглежда, били представителите на обикновеното градско население. Най-масовият вид на предназначената за пазара продукция, „сграфито“ керамиката, както отбелязват изследователите, почти не се среща в селата¹⁰³. По всяка вероятност трябва да се говори за формирането на специфични потребности на част от градското население, за задоволяването на които на пазара било необходимо наличието на много предмети за всекидневна употреба.

Ние смятаме обаче, че не трябва да се преувеличава търсенето на занаятчийски произведения на пазара. Тясната специализация на занаятите, която била сравнително висока за това време и за региона, напълно съответствала на колебаещото се търсене. Съчетаването на няколко производства в една работилница, случаи от които описахме по-горе, е едно от свидетелствата за това. Ще отбележим, че това явление е широко разпространено през средновековието и редица паралели могат да се потърсят в руския материал от XIII—XIV в.¹⁰⁴. Най-стабилният пазар за средновековното занаятчийство представлявала външната търговия и само стимулираното от нея постоянно и нарастващо търсене би могло да предизвика бърз подем в развитието на занаятите. По всяка вероятност българското занаятчийско производство, изключвайки може би кожарството и кожухарството, било ориентирано към задоволяване преди всичко на вътрешните потребности на града и частично на неговия селски хинтерланд. Тази вътрешна насоченост обуславя и тяхното относително бавно развитие.

Давайки обща характеристика на развитието на занаятите в българските градове през XIII—XIV в., ние можем да разделим отраслите от занаятчийското производство на две големи групи. Към първата отнасяме занаятите, свързани със задоволяване потребностите на държавата, църквата и феодалния елит. Това са оръжейното дело, златарството, монетосеченето, производството на парадна керамика, монументалното строителство и изработването на строителни материали, създаването на книги, иконописта и художествените занаяти. В тази група по-значителна част от занаятите се падала на феодално зависимите майстори. Присъствала тук и работата по поръчка, чиято конкретна роля за съжаление не може да бъде определена по съществуващите сведения. По всяка вероятност в процеса на развитие на стоковото производство се наблюдава разлагане на феодално зависимото занаятчийство и преориентация към работа по поръчка, към по-непосредствена връзка с пазара.

Към втората група занаяти ние отнасяме по-широк кръг отрасли, свързани със спецификата на градския начин на живот и насочени към задоволяване на основните потребности на широките слоеве от градското население. Това са: производството на домашна керамика за всекидневна употреба, сложното металообработване — производството на оръдия на труда, инструменти и предмети за бита, ушиването на дрехи и обувки, изработването на материали за тях, изготвянето на накити за масова употреба и аксесоари за дрехи, приготвянето на хранителни продукти и изпичането на хляб, обслужването на преселниците и т. н. Тъкмо в тази група занаяти се наблюдавал най-активно процесът на нарастване на стоковото производство и тук се извършвал преход от работа предимно по поръчка към масово производство, ориентирано към пазара.

Разбира се, тази класификация е съвсем условна и едва ли е възможно да се очертае точна граница между двете групи занаяти. Освобождавайки се от веригите на феодална зависимост, майсторите преминавали към работа предимно по поръчка или за пазара. По същото време в манастирските метоси и във феодалните имения работели зависими майстори технитари, които упражнявали занаяти от нашата „втора“ група. Трудът им служел предимно за задоволяване на вътрешните потребности на феодалното стопанство. Но съдейки по откъслечните сведения и по аналогиите със съседните страни, може да се направи изводът, че и в България през XIII—XIV в. феодално зависимото занаятчийство се е развивало паралелно и в постоянно съперничество с производството за пазар. Все по-често зад откъслечните известия на писмените извори и системните археологически разкопки застава фигурата на свободния занаятчия, чийто труд зависел само от пазарната конюнктура. Характерен пример в това отношение дава едно писмо от обширния архив с кореспонденция на охридския архиепископ от първата половина на XIII в. Димитър Хоматиан, където се споменава костурският грънчар Хрис, който не намерил за своята продукция пазар в родния си град и отишъл „на гурбет“ в богатия Охрид¹⁰⁵.

Много важен и изключително дискусионен въпрос представлява проблемът за корпоративната организация на занаятите в българския град през XIII—XIV в. Отделни автори намират черти на занаятчийска корпорация в керамичното производство, „сграфито“ в Търново, в изпичането на хляб в Несебър, в рударството и металургията в Западна България¹⁰⁶. Нека да разгледаме писмените сведения, които се използват при обосноваването на тази гледна точка. На първо място трябва да поставим съобщението на А. Барбериус, че един от хората на Амадей VI Савойски закупил големи количества жито и сол и предал всичко това на „много пекари“ (фурнаджии) (pluribus forneriis), за да приготвят хляб срещу заплащане¹⁰⁷. Ще отбележим, че само по себе си сведението не споменава нито някакво сдружение, нито неговите длъжностни лица. Според нас и самият израз „много пекари“ не съответства на представите за единна професионална организация.

Второто често използвано сведение се съдържа в късния фалшификат Калиманова грамота, където се споменава Медният пазар в Средец¹⁰⁸. Без да поставяме въпроса за достоверността на информацията, срещаща се в дадената част от документа, ще отбележим че дори ако е съществувал специализиран пазар за продажба на медни изделия, този факт сам по себе си не дава основание за каквито и да било изводи, засягащи корпоративната организация на занаятчиите.

Единствените безспорни доказателства за наличието на корпоративно сдружение се отнасят до „саските“ рударски общини в Западна България. Изцяло подкрепяме мнението, че тези данни не трябва да се абсолютизират и разпространяват върху средновековното рударство и металургия в България като цяло¹⁰⁹. Оказвайки определено влияние върху социално-икономическото развитие на българските земи през XIV в., саската община с нейната строга регламентация на производствената дейност останала чуждо за тях явление и съществувала в условията на българската феодална държава сравнително малко време, разпространявайки се върху незначителна територия в сравнение с мащабите на цялата страна.

Някои автори виждат в знаците на майсторите върху изделията „сграфито“ доказателство за корпоративна организация в грънчарския занаят. Но, както показват изследванията на масовия керамичен материал от разкопките в Търново и Варна, повечето клейма се обединяват в няколко големи групи, т. е. свидетелстват за съществуването на няколко занаятчийски работилници едновременно, маркирали своята продукция.

Обикновено медиевистите справедливо приемат за важен признак, свидетелстващ за съществуването на наченки на занаятчийски корпорации, съсредоточаването на работилници от една специалност в рамките на отделен градски квартал¹¹⁰. Без да претендираме за пълно познаване на археологическия материал, ще отбележим, че между публикуваните данни няма безспорни свидетелства за съществуването на такива квартали. Обикновено се споменава т. нар. „металургичен квартал“ в средновековния Червен. Запознаването ни с археологическия обект и непосредствените наблюдения не ни убедиха в съществуването на „многобройнн работилници“, за които пишат някои изследователи¹¹¹. По-скоро тук се среща характерното за средновековния град изтегляне на пожароопасните обекти извън плътно застроената вътрешна територия.

Археологическите проучвания на големите градски центрове във Втората българска държава дават многобройни примери на съвместно съществуване на грънчарски, ковашки и други работилници в отделните градски квартали и, обратно, на работилници на майстори от една и съща професия, разхвърляни по целия град. Привлича вниманието и фактът, че в изворите няма известия за патроналните енорийски църкви на отделните занаятчийски специалности, около които обикновено се формирали занаятчийските корпорации в другите европейски страни, включително и в древна Русия.

Същевременно корпоративните принципи не били напълно чужди на българските градски занаяти от XIII—XIV в. Своеобразни занаятчийски сдружения представлявали строителните артели, в които влизали майстори от различни специалности и които се отличавали с изключителна подвижност не само в пределите на България, но и извън техните граници. Така например български строителен артел издигнал през 1392 г. т. нар. Черна църква в трансилванския град Брашов¹¹². Традиционен момент в грънчарството в средновековните страни, например в Русия, било използването на една пещ от няколко занаятчии за изпичане на тяхната продукция¹¹³. Наченки на професионални сдружения могат да бъдат открити в такива специфични отрасли като създаването на книги и изографисването на църкви. Но всички цитирани данни не дават основание да твърдим, че корпоративната организация била разпространена сред българските градски занаяти през XIII—XIV в. Дори отчитайки общата оскъдица на изворите за социално-икономическите отношения в България през XIII—XIV в., изглежда доста характерно пълното отсъствие на каквито и да е преки свидетелства за занаятчийски сдружения в рамките на целия комплекс отрасли в градовете на Втората българска държава. Действително, както пише акад. Б. А. Рибаков, първичните занаятчийски корпорации „били способни да съществуват няколко столетия, без да оставят поне един писмен документ, тъй като дейността им се определяла от обикновеното право“¹¹⁴. В средновековна България не са отбелязани характерните външни признаци на такива корпорации като „братските“ пиршества, патроналните църкви на една или друга професия, „шедьоврите“ с подписите на майсторите като свидетелство за високата им професионална квалификация. Няма сведения и за най-важните вътрешни елементи на занаятчийската корпорация: наличието на цеховата йерархия или на нейните основни звена, системата на контролиране на производството, уеднаквяване и пласиране на продукцията и др. Заслужава да се подчертае, че цеховата терминология от по-късния, османски период е изградена почти изцяло върху тюрко-арабска езикова основа и за разлика от останалите области на ранноосманската социално-икономическа терминология почти не включва думи от български произход.

Всички отбелязани по-горе моменти са свидетелства за отсъствието на корпоративна организация на занаятчийското производство в българския град през XIII-XIV в., което напълно се съгласува с нашите представи за степента и тенденциите на неговото развитие.

Като цяло данните за развитието на занаятите в българския град през XIII—XIV в. говорят за тяхната значителна роля в градския социално-икономически живот. Различните отрасли достигат висока степен на специализация. Според акад. Д. Ангелов списъкът на занаятчийските специалности в градовете от Втората българска държава наброявал от 30 до 56 професии¹¹⁵. Известната по открития археологически материал продукция на занаятчийските работилници показва признаци на масово производство, което от своя страна говори за нарастващата стоковост на производството. Разширява се и кръгът на потребителите. Изделията на грънчарите, златарите, оръжейниците и други майстори били предназначени както за представителите на господстващата класа, така също и за по-широките слоеве градско и селско население.

Както ще посочим по-нататък, отличителна черта, която определя някои важни моменти в развитието на градското занаятчийско производство, било наличието на силно развито селско занаятчийство, в известна степен свързано със стоковото производство. Това обстоятелство до определена степен стеснявало пазара на градското занаятчийско производство, като го ориентирало преди всичко към задоволяване на потребностите на самия град. Наред с производството на феодално зависимите занаятчии нуждите на господстващата класа се задоволявали и от широкия внос на чуждестранни изделия. Всичко това се отразявало върху развитието на градското занаятчийско производство и в качествено, и в социално отношение. То не било регламентирано от централната власт и не достигнало корпоративните форми на организация, които в другите страни спомогнали за оптимално пласиране на продукцията. Според нас тези черти били специфични за развитието на занаятите в българския град през XIII—XIV в. Същевременно тъкмо занаятчийското производство наред с търговската дейност определяло социално-икономическия облик на града.

 

Търговията на българския град през XIII—XIV в.

 

Развитието на градското стоково производство и пазарната търговия, укрепването на външнотърговските връзки и на контактите на градските пазари със селския хинтерланд характеризират стопанската дейност на градовете от Втората българска държава.

Център на икономическия живот в града бил пазарът. Развитието му се обуславяло преди всичко от разрастването на самите градове, съпроводено с повишено търсене на хранителни продукти, предмети за ежедневния бит, инструменти, оръдия на труда и други занаятчийски изделия. Определена роля на градския пазар играели и внесените от чужбина стоки. Според нас въпросите, изясняващи търговията на пазара, асортимента на продаваните стоки, социалния състав на продавачите и купувачите, имат голямо значение за решаване на проблемите, свързани със стопанския облик на българските градове през интересуващата ни епоха.

Още през X в. в българските извори се срещат сведения за градските пазари. Така например Презвитер Козма в своята „Беседа“ поучава монасите как да се държат „вь граде ли на торзе“¹. Данни за градския пазар в Анхиало намираме във византийското житие на Кирил Филеот (XI в.), в което се разказва, че светецът продавал там калимавки и купувал пшеница². Разностранни сведения за пазарите в българските градове през XII в. съдържат съчиненията на хронистите от Третия кръстоносен поход и писмата на византийския чиновник Григорий Антиох³. Трябва да се отбележи, че между стоките, които се изброяват в тези извори, като правило преобладават хранителните стоки.

За съжаление сведенията за градските пазари в България през XIII—XIV в. са много оскъдни. Съхранило се е описанието на градския пазар в Търново в цитираното вече Надгробно слово за митрополит Киприан: „... не затворена убо беша купцем продавница, пометаху же ся по торжищу продаемая“⁴. От него черпим интересни сведения за наличието на постоянни занаятчийски дюкяни — „продавници“, и на „тържище“, където изделията се продават от ръка на ръка. По-подробна информация за градските пазари в черноморските градове се съдържа в книгата на А. Барбериус, в която се споменават следните стоки: хранителни продукти, занаятчийски изделия и явно вносни артикули: вино и хляб, облекла и обувки, лекарства, катинари, гвоздеи, сол и др.

Описание на покупко-продажба срещаме в припискате към Болонския псалтир от XIII в. „Тази книга купих от граматика Теодор от Равне и дадох аз, грешният йеромонах Даниил, обиците на своята попадия, позлатени, и два перпера сред града Битоля“⁵. Както се вижда, наред с използването на пари на пазара продължавала да присъства и размяната на една стока срещу друга.

Сведенията за правния режим на пазарите през XIII— XIV в. са оскъдни и се съдържат предимно в грамотите на българските царе и самостоятелните феодални владетели. Така във Виргинската грамота и други законодателни актове се споменават таксите, взимани на пазара в полза на царя, светския или духовния феодал⁶. Протосевастът Хрельо, един от най-едрите владетели в югозападните български земи в началото  на XIV в., предал на Хилендарския манастир доходите от пазара в град Щип⁷. Има данни за предоставянето понякога на манастирите на определена част от градските пазарни такси, например данъка върху виното⁸, или се отделяли парични суми, размерът на които не зависел от доходите на пазара⁹. Във вече споменатата фалшифицирана Калиманова грамота се говори за предоставянето на манастира на част от търговските помещения на пазара очевидно за продажба на собствена продукция или за даване под наем¹⁰.

Смятаме, че е възможно да се направят някои паралели между правния режим на българските пазари през XIII—XIV в. и ранноосманското търговско законодателство от XV—XVI в., което е добре отразено в изворите. Според предаденото от ранноосманския хронист Ашик паша Заде легендарно сведение по времето на първите османски емири пазарните такси са липсвали¹¹, т. е. впоследствие, те са били заимствани от по-рано съществуващата практика. С мита били облагани всички стоки, докарвани в града отвън и продавани на местния пазар. През XV—XVI в. основната единица за облагане с мито бил конският товар, т. е. партидите стока, постъпващи на пазара, били като цяло неголеми¹². Последното наблюдение, особено ако го сравним с данните за пазарите през XII в., навежда на мисълта, че главната роля на градските пазари в България през XIII—XIV в. е принадлежала на дребните производители — селяни и занаятчии. Но преди да са открити достоверни сведения за предосманския период, въпросът не може да се смята за окончателно решен.

Както показват относително многобройните договори, дарствени грамоти, търговски документи на италианските градове републики и Дубровник, чуждестранните търговци и техните посредници играели значителна роля на българските пазари. Интересите им били насочени преди всичко към търговията с жито. Без да се спираме специално на въпроса за износа на зърно от българските земи, ще отбележим, че относителната стабилност и значителните размери на житния експорт изисквали постоянно наличие на големи количества жито на пазарите и в складовете на дунавските и черноморските градове. Редица сведения недвусмислено посочват, че в много случаи продавачи на зърнени храни били феодалите и дори самите търновски господари. Така например в един документ от Дубровник (1362 г.) се споменава търговецът Петручио ди Барлето, който бил търговски посредник на цар Иван-Александър и продавал в Дубровник българско жито, като закупувал стоки за нуждите на царския двор без мито, използвайки специална привилегия, гласувана от Големия съвет¹³.

Крупни търговски операции със зърнени храни извършвал с помощта на посредници несебърският кастрофилакт Калоян. През 1361 г. чрез посредници той закупил в Килия жито, изглежда, за по-нататъшна препродажба. По време на похода на Амадей VI Савойски през 1366 г. Калоян изплатил по-голяма част от определената му контрибуция от 2000 перпери със зърнени храни¹⁴. Вероятно в Несебър се е намирал и складът за зърнени храни на предприемчивия кастрофилакт.

За това, че продажбата на зърнени храни на чужденци била разпространена дейност сред българската аристокрация, свидетелства и една от клаузите на договора на добруджанския деспот Иванко с Генуа от 1387 г., която забранява износа на жито през гладните години¹⁵. Разнообразните стоки, безмитно внасяни срещу зърнени храни — злато, перли, скъпоценности и др., — също посочват активното участие на феодалния елит в тази търговия.

Следователно на пазарите в българските градове през XIII—XIV в. присъствали дребните производители занаятчии, селяните, професионалните български търговци, посредниците на феодалната аристокрация. Оскъдността на изворовите данни не позволява обаче да се съди със сигурност за структурата на пазарната търговия. Както справедливо отбелязва Л. В. Горина, нямаме сведения за предимството или още по-малко за господството на феодалните владетели на градския пазар; наред с продукцията на едрото феодално стопанство тук се продавали и стоки, създадени с труда на дребните производители — селяни и занаятчии¹⁶.

Градският пазар бил най-важното свързващо звено в системата „град — селска околност — село“. Интересен и важен е въпросът за характера на тези връзки. Обикновено прилаганата към градските пазари схема, според която занаятчийските градски стоки се разменяли срещу селскостопански продукти, трудно може да бъде използвана в нашия случай. По-горе ние отбелязахме, че в българските градове през ХIII-XIV в. съществувало значително селскостопанско производство. Беше подчертано и обстоятелството, че по-голяма част от продукцията, произвеждана в масови количества от градските занаятчии, била предназначена за нуждите на самото градско население. Затова трябва да обърнем внимание и на развитието на занаятите и търговията в селото.

През разглеждания период занаятите в селата били традиционно добре развити както в България, така и в съседните страни на Балканския полуостров. В. А. Сметанин изброява във Византия през XIV—XV в. наред с 88 градски занаятчийски професии и 55 селски¹⁷. Според друг изследовател, Н. Кондов, в селата по долното течение на р. Струма, където живеело българско население, през първата половина на XIV в. съществували 28 занаятчийски специалности, които били свързани както с примитивното, първично обработване на суровини (катранджийство, въглищарство) или с преработването на селскостопанска продукция (кожарство, кожухарство, предачество, тъкачество, масларство, мелничарство), така и с обработката на метали, глина и дърво (ковачество, обработка на мед, грънчарство, бъчварство, производство на тухли и керемиди). Споменава се построяването на лодки и талиги. Трябва да се отбележи, че в дадения район селското занаятчийско производство достигнало до значително ниво при изготвяне на предназначените за пазара стоки и силно зависело от пазарната конюнктура. Като доказателство могат да бъдат приведени сведенията за силните колебания в процента на населението, което се занимавало по селата с различни занаяти през отделните години. Те могат да се проследят по материала от типиките на атонските манастири почти за цялата първа половина на XIV в. Описите на стопанствата на отделните занаятчии говорят, че значителна част от тези стопанства не произвеждали дори и минималното количество селскостопански продукти и постепенно се откъсвали от земеделието¹⁸. Аналогично било и положението в съседна Сърбия, където в селата процъфтявали редица занаяти¹⁹.

В северните български земи селското занаятчийство също било силно развито. Най-богати сведения за него могат да се намерят в ранноосманските документи от XV—XVI в. Според тях значително количество селски занаятчии, макар и приписани към селските тимари, живеели в града, а друга част, преди всичко ковачи и грънчари, постоянно пребивавали в селата. Данни за селското занаятчийство са се запазили и в топонимията, отразена в турските дефтери. Те са особено важни, тъй като по най-непосредствен начин предават доосманската традиция. Регистрите на тимарите във Видинския и Никополския санджак от средата на XV в. са запазили следните имена на села, свързани със занаятчийски поминък на населението. С добива и обработката на метали били свързани селата: Саси (Видински санджак), с. Железна (Никополски санджак), Железник и Железовци (Видински санджак), Рудар (Никополски санджак), Рудари (Видинско), Радичков Самоков, Вълков Самоков и Сръбски Самоков²⁰. Към тези села може да се отнесе и село Студена (Софийско), където в средата на XVI в. имало 12 пещи за топене на желязо, снабдени със самокови, в които се изработвали гвоздеи²¹. Срещат се и селищни имена, свързани с грънчарството и ковачеството: Грънчар, Грънчарци (Видинско), Ковач, Ковачевица (Видинско), Кован, Ковачевец (близо до Попово), Ковачевци (близо до Самоков)²². В Софийско и Видинско имало села с еднакви имена Гайтанци и Гайтан, населението на които, изглежда, било свързано с изработването на гайтани — традиционен елемент в българските народни носии. Съществувало и село Дърводелци²³. Допълнително потвърждение, че данните на топонимията действително отразяват доосманската действителност, е фактът, че редица селища със „занаятчийски“ имена по време на съставянето на регистрите били „мездри“, т. е. запустели и изоставени села²⁴.

В повечето случаи занаятите на жителите от тези села се определяли от близостта им до удобни за разработване находища на метални руди или глина. Те снабдявали със занаятчийска продукция селищата от близката околност и в отделни, известни случаи давали част от нея като феодална рента на светския владетел или на манастира. Приведеният по-горе пример за с. Саси се подкрепя с аналогии от първата половина на XIV в. по долината на Долна Струма, където селата принадлежали на атонските манастири и отдавали като феодална рента част от своята продукция²⁵.

Следователно за развитието и задълбочаването на производството на стоки при селското занаятчийство говорят както паралелите със средна Византия, особено сравнявайки материала за района на Долна Струма, така и местните данни. Самото съществуване на специализирани занаятчийски селища вече е аргумент, който потвърждава стоковия характер на селските занаяти. Разбира се, трябва да се отчита и фактът, че степента на зависимост на различните занаяти от пазара не била еднаква. Впечатлява обемът на металургичното производство от селата Саси и Студена. Документите от по-късно време — търговските закони за пазарите в градовете в българските земи от средата на XVI в. — споменават, че селските жители редовно изнасяли на градските пазари богат асортимент занаятчийска продукция: керемиди, кече, вълнена прежда и изделия от вълна, мебели, талиги, неголеми лодки — ладии и др.²⁶. Отчитайки присъщия на средновековното стопанство консерватизъм, тези данни могат да служат като допълнителен аргумент в полза на извода, че нарастването на стоковото производство при занаятите било характерно не само за града, но и за селото. Развитието на селските занаяти до голяма степен стеснявало сферата на пласиране на градската занаятчийска продукция.

Тясно свързано с развитието на селските занаяти било разпространяването на локални селски търгове и панаири. Сведения за тях се срещат в Дубровнишката и Виргинската грамота. В Договора на Михаил II Асен с Дубровник през 1253 г. се споменават „търговски села“ — центрове на селски търгове²⁷. Следи от тяхното съществуване са се запазили и в топонимията. В регистрите на Видинския санджак от средата на XV в. се споменават три села с име „Търговище“²⁸. Поради липса на други сведения ние не можем да определим степента на проникване и употреба на пари при селската търговия. Възможно е през XIII—XIV в. селските търгове да са представлявали предимно места за размяна на селскостопанска продукция срещу занаятчийски изделия. Наличието на многобройни селски търгове и панаири свидетелства за изграждането през този период в българските земи на различни по обем и значение центрове за продажба и размяна на селскостопанска и занаятчийска продукция, които обединявали неголеми селски райони. Това обстоятелство не могло да не влияе върху развитието на градските пазари и оформянето на сферата, в която се разпростирало тяхното икономическо въздействие.

Разпространението на паричната рента в българските земи е още един важен фактор, свързан с развитието на пазарите За съжаление все още не е възможно да се изкаже аргументирано мнение за съотношението на натуралната, отработъчната и паричната рента в България през XIII—XIV в. поради крайната оскъдност на изворовите данни. Във всеки случай, както предполагат изследователите, комутацията на рентата и преходът към парична форма на държавни данъци, които са познати още през XI—XII в., продължавали да се развиват и в епохата на Втората българска държава²⁹. Иначе трудно би могло да се обясни налагането, сравнително бързо, на османската фискална система в българските земи, значително място в която заемали паричните такси. Съществуването на парична рента само по себе си вече е доказателство за дълбоко проникване на стоково-паричните отношения в българската действителност. Тя стимулирала и укрепвала връзките на селското стопанство с пазара. Необходимостта да се търси пласиране на част от селскостопанската продукция, да се получават пари за заплащане на данъци и феодална рента, подтиквало селянина към поддържане на постоянни контакти с пазара.

На местните търгове и панаири селският жител можел да задоволи своите най-прости и насъщни потребности — да се снабди с необходимите оръдия на труда, със сол и други дефицитни стоки. Съдейки по археологическите находки, там прониквали и градски занаятчийски изделия — накити и керамика. На местните пазари попадали и посредници на чуждестранни търговци, които закупували восък, зърнени храни, кожи и др. Свидетелство за това са честите находки в селските местности от чужди сребърни и медни монети предимно от венециански произход³⁰.

Както отбелязват в своите изследвания С. Цонев, С. Лишев, И. Йорданов, многобройните монетни находки от XIII— XIV в. представляват едно от най-убедителните доказателства за широкото развитие на стоково-паричните отношения във Втората българска държава. Стойността на повечето колективни монетни находки не е висока, което говори, че техните притежатели са били дребни производители, получили пари от продажбата на произведенията на труда си на пазара, които те заривали впоследствие по една или друга причина. Много важен е доводът на С. Лишев, че за XIII—XIV в. е характерно формирането на обширни райони, гравитиращи към крупните градски центрове, в които била съсредоточена най-интензивната монетна циркулация³¹. Интересно е направеното от И. Йорданов изследване, което за съжаление обхваща периода до 1261 г., когато разглежданите от нас процеси се намират в начален етап на развитие, но и неговите наблюдения водят до сходни изводи³². 

Според нас ролята на градските пазари в България през XIII—XIV в. може да се разглежда по два начина. Първо, градският пазар представлявал най-важният елемент в стопанския живот на самия град. Обслужвайки силно диференцираното по социалнокласов състав градско население, той бил център за продажба на селскостопански продукти, хранителни стоки и занаятчийски произведения както произведени в самия град, така и внесени отвън, т. е. регулирал обмена в самия град. Второ, като център, към който гравитирала в икономическо отношение околността, и с който били свързани многобройните селски търгове и панаири, пазарът играел важна роля в осъществяване на връзката  между града и селския хинтерланд. Тук в крайна сметка ce стичали и се концентрирали за износ в чужбина селскостопанските продукти, оттук идвала и основната част от парите, необходими на селяните и гражданите за заплащане на данъци и ренти, тук се продавали чуждестранни стоки, които привличали феодалната аристокрация и градския елит.

Засега обаче нивото на изследване на проблема и ограничеността на изворовия материал не дават възможност да се даде окончателен отговор на въпроса за степента на развитие на стоково-паричните отношения и за етапите на процеса. Като цяло може със сигурност да се твърди, че в България през XIII—XIV в. Градът играел значителна роля в развитието на стоково-паричните отношения не само благодарение на своята собствена занаятчийска продукция и дейността на градския пазар, но и за сметка на въвличането на широката селска околност — от собствените, занимаващи се със селскостопанска дейност предградия до отделните села — в сферата на стоковото производство. Процесът на развитие на стоково-паричните отношения до известна степен се стимулирал от наличието на паричната рента, която подтиквала селяните към търсене на пазар за част от селскостопанската им продукция. Известна роля играело и закупуването на зърнени храни в големи количества, практикувано от чуждестранните търговци чрез посредници. Трябва да се има предвид обаче, че всички процеси протичали в обстановката на феодално надмощие и произвол, в обстановка на общо господство на натуралното стопанство и икономическо самоуправление на отделните териториални единици — от феодалното имение до самостоятелното деспотство или цялото наместничество - хòрата.

Същевременно, както ни се струва, противопоставянето на селото на града, което било характерно за развития западноевропейски феодализъм, в българските земи, както и на Балканите като цяло, съществувало в много по-меки форми. От една страна, градът продължавал да е център на селскостопанска продукция и включвал в своя състав земеделски предградия, съединявайки се по-плътно със селската околност. От друга страна, относително високата степен на развитие на селското занаятчийско производство и широкото разпространение на местните търгове и панаири, които не били свързани със селища от градски тип, до известна степен стеснявали сферата на икономическо влияние на града и правели това влияние по-опосредствено.

Към разглежданите по-горе проблеми плътно се доближава и въпросът за формирането на вътрешните търговски връзки. Наред със социално-икономическите фактори върху този процес оказало силно влияние съществуването на традиционната, получена в наследство от римските времена разклонена система от комуникации. Основните участъци от римо- византийската военна пътна мрежа продължавали да функционират и през XIII—XIV в., за което има редица писмени сведения. Преди всичко трябва да се споменат различните пътни такси — мостнина, броднина, такса за преминаване през клисура, неизбежното в условията на феодален сепаратизъм гранично мито, които намерили отражение в Дубровнишката и Рилската грамота³³.

Основната съобщителна пътна мрежа в българските земи през XIII—XIV в. представлява обект на специални изследвания в трудовете на К. Иречек, В. Ганев, В. Бешевлиев, Д. Ангелов, А. Попов, К. Гагова³⁴ и други учени. Без да разглеждаме подробно този въпрос, ще отбележим, че най-важните търговски артерии представлявали части от големите трансбалкански комуникации — Военния път от Белград до Цариград през Средец, Пловдив и Одрин, разклоненията му към Солун, пътищата от Дубровник към вътрешността на Балканския полуостров. Още един път с голямо международно значение минавал край Дунав и свързвал западноевропейските градове с Черноморското крайбрежие, а друга комуникация съединявала черноморските градове. Активно използвани пътища свързвали балканските проходи с дунавските бродове и продължавали във Влахия, Молдова и Трансилвания. Пътната мрежа вървяла от черноморските пристанища към вътрешността на страната, успоредно на Балкана и неговите разклонения. Като транспортна артерия се използвал Дунав, който след Желязната врата бил спокойна и удобна за корабоплаване река.

До известна степен търговската активност на един или друг път може да се проследи по монетните находки. Най-голям брой единични и масови находки са свързани със селищата от градски тип, които били разположени по течението на Дунав, а така също по продължение на пътищата, свързващи р. Дунав с балканските проходи — Бдинския, Никополския, Червенския, Свищовския и др. Богат е и нумизматичният материал, който се отнася до градовете, намиращи се по Военния път от Белград до Цариград. Изхождайки от данните на монетните находки, можем да отбележим високата активност на пътната мрежа в Североизточна България, свързваща големите градове Търново, Шумен, Преслав с Дунав, черноморските градове и балканските проходи.

Търговската активност на комуникационната мрежа в българските земи през XIII—XIV в. до голяма степен зависела от тяхната транзитна роля в международната търговия. Що се отнася до изграждането на стабилна мрежа за търговски контакти между отделните области на България, то тази важна предпоставка за създаването на общ за цялата страна пазар не би могла да съществува през изследвания период по силата на редица обективни исторически закономерности. Етапът на феодална децентрализация, изживян от българския феодализъм през XIII—XIV в., се характеризирал с неустойчиви, дори епизодични контакти между отделните области. В същото време неправилно е да се отрича изцяло наличието на такива контакти, както правят някои автори³⁵.

Необходимостта от вътрешни търговски връзки се определяла и от силния недостиг на някои важни стоки в българските земи. Като пример може да се посочи солта. Този жизнено необходим продукт бил изключително дефицитен на Балканите. В България солта се добивала чрез изпаряване на морската вода в солниците край Анхиало и други места по Черноморското крайбрежие, но задоволяването на основните потребности ставало чрез внос на сол от Влахия и Трансилвания. Търговията със сол имала голямо значение в общия комплекс от търговски връзки на България. Постъпвайки в страната само през някои гранични пунктове, солта след това се разпращала до най-отдалечените ѝ краища. Дефицитна и широко търсена стока била и дунавската солена риба³⁶. За оживените вътрешноикономически връзки оказвал влияние и износът на зърнени храни от вътрешността на българските земи през дунавските и черноморските пристанища.

Важен и, както изглежда, най-добре проучен е въпросът за икономическото развитие на българския град през XIII— XIV в. във връзка с участието му в международната търговия. Този аспект от градския живот сравнително подробно е осветен от изворовия материал, който позволява да се проследят основните насоки, структурата и динамиката в развитието на търговските връзки на българските градове, преди всичко дунавските и черноморските, с Дубровник, Венеция и Генуа през XIII—XIV в. Няма да повтаряме резултатите от детайлните изследвания на И. Сакъзов, С. Лишев, П. Петров, В. Гюзелев, Хр. Коларов и други учени, а ще се спрем само върху някои моменти, които ни се струват спорни или недостатъчно разработени.

Преди всичко трябва да се обърне внимание на въпроса за влиянието на външнотърговските връзки върху развитието на българските градове, които били центрове за транзитна международна търговия и за износ на селскостопанска продукция през XIII—XIV в.

В продължение на много столетия източната част на Балканския полуостров наред със земите край Северното Черноморие играела роля на житница за Гърция, Мала Азия, Далмация и Южна Европа. Основната стока, която привличала италианските, дубровнишките и дори испанските търговци в българските земи през XIII—XIV в., били зърнените храни. Наред с това високо се ценели кожите и восъкът, копринените пашкули и среброто³⁷.

Принципно значение за нас има въпросът за динамиката в развитието на търговските връзки между българските градове и италианските републики през XIII—XIV в. През първата половина на XIII в. приоритетът в черноморската търговия принадлежал на венецианците, които според определението на К. Маркс „съумели да превърнат кръстоносната глупост в изгодно търговско предприятие“³⁸. Разпадането на Византийската империя в резултат от IV кръстоносен поход, установяването на венецианската хегемония по Далматинското крайбрежие и в Черноморските проливи довели до развитието на венецианската черноморска и левантийска търговия в такива мащаби, че изследователите смятат за възможно да се говори за съществуването на „венецианска колониална империя“³⁹ по това време. Но през XIII—XIV в. българските земи съвсем не представлявали първостепенен обект за венецианските интереси, които били насочени към Северното и Източното Черноморие. Не са открити сведения за непосредствени връзки на венецианските търговци с българските градове през първата половина на XIII в. Възможно е отделни контакти да са били осъществени чрез дубровничани, които получили право за безмитна търговия в българските земи през 1230 г.⁴⁰. Освен отдалечеността на българските земи от основните центрове на венецианските интереси върху слабото развитие на търговските връзки влияела и непостоянната политика на търновските владетели по отношение на Латинската империя и честите войни с нея.

Първите сведения за търговски операции на венецианци в българските земи се отнасят към последната четвърт на XIII в.: през 1276 г. венецианският търговец Пиетро Гризоно изнесъл от Варна за Константинопол 600 модии пшеница⁴¹. Към последните години на XIII в. се датира и допълнението към портулана „Compasso di navigare“, който представлявал основен навигационен наръчник за италианските търговци. В него се описват черноморските пристанища, в това число и българските: Агатопол, Созопол, Анхиало, Карвуна, Калиакра. Особено внимание е отделено на Несебър: „Хубаво пристанище и над това пристанище — крепост. Можете да се чувствате спокойни от всички ветрове и дъното тук е дълбоко от 6 до 30 крачки.“ За Варна се казва, че това „пристанище за корабите не защитава добре от вятър, но има хубаво скеле“⁴².

Отделни сведения за контакти между България и Венеция могат да се свържат с политическата обстановка през този период. След възстановяването на Византийската империя под скиптъра на Палеолозите (1261 г.) венецианците загубили контрола върху Проливите, което затруднило корабоплаването им в Черно море. До 1302 г., когато бил сключен нов договор между републиката на св. Марко с Константинопол, венецианските търговци нямали право на свободна търговия в Черноморския басейн, което затруднявало и техния достъп до българските градове⁴³. Възможно е да са били използвани сухоземните пътища през Дубровник, сръбските земи, Скопие, Средец и Бдин. Като косвено свидетелство за тора може да послужи споменаването на бдинския деспот Михаил Шишман в протоколния списък на венецианския двор, датиран от 1313 г.⁴⁴.

От двадесетте години на XIV в. се установява редовно плаване на венецианските търговски кораби в Черно море. Сключеният през 1324 г. нов договор с Византии давал на италианците право да изнасят свободно от Черноморския басейн зърнени храни и други селскостопански продукти. През 20-те — 50-те години на XIV в. връзките на българските черноморски градове с венецианската търговия, както изглежда, били най-интензивни. Освен многобройните известия за българското жито, кожи, восък във венецианските търговски документи от този период привлича вниманието и договорът на българския цар Иван-Александър с Венеция, сключен през 1346 или 1347 г. и потвърден отново през 1352 г.⁴⁵. Последните сведения за търговските връзки на българските земи с Венеция се отнасят към 1367 г., когато на предложението на унгарския крал Лайош I да се присъедини към антибългарскня съюз венецианският дож Марко Корнаро отговорил, че Венеция има мирен договор с царя на българите, а „по неговата земя венецианските търговци пътуват и търгуват безопасно“⁴⁶. През XIV в. бил съставен още един венециански портулан, в който са отбелязани като пристанища Созопол, Несебър, Анхиало, Варна, Калиакра и са дадени подробни указания как да се акостира на брега. Тук има и важни сведения от стопански характер⁴⁷.

Данните за развитието на българо-генуезките търговски отношения също позволяват да очертаем основните контури на този процес. Първото известие за дейността на генуезци в българските земи се отнася към 1246 г. Така се датира едно от писмата на папа Инокентий IV, в което той съобщава, че генуезците откарват български роби и ги продават на сарацините⁴⁸. Развитието на връзките между Генуа и българските земи се засилва през последната трета на XIII в. Стабилните позиции, заети от генуезците в Константинопол, им позволили да постигнат доминиращо положение в черноморската търговия. През 70-те години на XIII в. бил основан Кафа, главният опорен пункт на Генуа в Черно море. Възникнали и се укрепили генуезките колонии в устието на р. Дунав — градовете Килия, Маврокастро и др.⁴⁹. Основните търговски интереси на Генуа били насочени към Северното Черноморско крайбрежие, като само частично засягали българските пристанища, преди всичко на север от Балкана.

В края на XIII — началото на ХIV в., използвайки вътрешните раздори и отслабването на централната власт в България, генуезците рязко засилили своето икономическо и политическо проникване в градовете по устието на р. Дунав и в Добруджа⁵⁰. Това довело до сериозен конфликт между България и Генуа по време иа управлението на Тодор-Светослав (1300—1321). Очевидно отношенията между двете страни през следващите години продължавали да бъдат променливи и напрегнати, като до голяма степен зависели от международните отношения в Черноморския басейн като цяло. През 50-те години на XIV в. генуезкият флот нападнал Българското Черноморско крайбрежие и опустошил пристанищата Созопол и Урдовиза⁵¹. След сключването на мирен договор през 1352 г. търговските отношения се възобновили. Данни за тях често срещаме в генуезките търговски документи от края на 50-те — началото на 60-те години на XIV в.⁵².

Нова промяна в отношенията между България и Генуа била предизвикана от похода на Амадей VI Савойски през 1366—1367 г., в който взели участие и генуезки галери. След експедицията на „зеления граф“ българските черноморски градове били поделени между Добруджанското деспотство и Византия⁵³. По-нататъшните търговски българо-генуезки връзки зависели от политиката на деспотството на Добротица и Иванко. По някои изворови данни може да се предположи, че в периода от 60-те години на XIV в. до 1387 г. Добруджанското деспотство водело с генуезците война, която завършила с подписването на мирен и търговски договор между деспот Иванко и републиката на св. Лоренцо⁵⁴.

В изложения материал се вижда, че бългapo-гeнyeзκиτe отношения като цяло се развивали в изключително сложна обстановка и се характеризирали с чести войни и конфликти. Привличат вниманието сведенията в генуезките документи за българи роби, които се споменават твърде често през XIII — XIV в.⁵⁵.

Говорейки за българо-италианските търговски връзки през XIII—XIV в., можем да отбележим, че тяхното развитие вървяло по възходяща линия и през втората половина на XIV в. достигнало своя апогей. При това трябва да се има предвид, че българските земи продължавали да играят второстепенна роля в италианските търговски интереси, насочени преди всичко към северните черноморски и малоазийски брегове⁵⁶.

През втората половина на XIV в. се налагат като основни центрове за износ на зърнени храни и други продукти черноморските пристанища на Загора, Варна, Карвуна и Калиакра. Най-често във венецианските и генуезките документи фигурира Варна, а термините „варненска“ или „загорска“ пшеница стават нарицателни за обозначаване на българското житто⁵⁷. Голям център на житна търговия и важен транзитен пункт представлявал Несебър. По-скромна роля играели Созопол, Анхиало и Агатопол. В началния период на османската експанзия Несебър и южните български градове били лишени бързо от земеделския хинтерланд и започнали да западат. Този упадък се задълбочил в резултат от опустошението на градовете по време на похода на савойския граф и преминаването им към Византия. През последните десетилетия преди османското нашествие целият износ на зърнени храни от българските земи се поемал от Добруджанското деспотство и неговите центрове — Варна, Калиакра и Карвуна.

Разглеждайки основните етапи в развитието на търговските връзки на българските земи с Венеция и Генуа през XIII— XIV в. и сравнявайки ги с главните периоди в историята на черноморските градове, стигаме до извода, че укрепването и разширяването на търговската дейност в тези центрове непосредствено влияели върху техния социално-икономически и политически живот. Така например втората четвърт на XIV в. за Несебър е епоха на политически и културен разцвет и време на активни търговски връзки с италианските републики. През 30-те—50-те години на XIV в. в града се наблюдава мащабно каменно строителство, оживява се културният живот, издигат се църкви и манастири⁵⁸. Най-големият център на търговия със зърнени храни през втората половина на XIV в. — Варна, преживява по това време стопански и политически възход и става фактически столица на Добруджанското деспотство⁵⁹.

По изворите може да се проследи и разрастването на другите по-малки градове, свързани с италианската търговия. Например Созопол, който в края на ХIII в. фигурира в портуланите като „пристанище за лодки“, в средата на XIV в. е изброен между най-важните черноморски пристанища⁶⁰. Почти по същото време Йоан Кантакузин го нарича „многолюден и голям град на Черно море“⁶¹. Според същия автор малкият черноморски град Анхиало превъзхождал по своето значение силната подбалканска крепост Ямбол и размяната на Анхиало срещу Ямбол, осъществена според условията на българо-византийския договор от 1332 г., била за българите равна на „размяна на злато срещу мед“⁶². Друг черноморски град — Агатопол, се споменава като център за износ на добитък, отглеждан в неговия горист и неплодороден хинтерланд⁶³.

Сведенията на изворите позволяват да се установи структурата на българския износ. В него преобладавали различни видове зърнени храни — пшеница, ечемик, просо. „Загорската пшеница“ въпреки нейната известност се ценяла по-ниско от житото от Северното Черноморие, от Тракия и Македония и дори по-ниско от житото от Анхиало и другите градове в Южна България⁶⁴. Достигналите до нас извори не позволяват да се даде изчерпателно обяснение на този факт. Във всеки случай причината трябва да се търси не в ниското качество на житото. Възможно е тук да са оказали влияние политическите взаимоотношения между България и италианските републики. Пшеницата и другите зърнени храни се изнасяли за Константинопол, Южна Европа, дори за Пиренейския полуостров. Широко известен е случаят, когато българското жито спасило в началото на XIV в. от жесток глад византийската столица⁶⁵.

Второ място в износа на български стоки заемал восъкът, който бил необходим за производство на свещи, аптекарски и козметични средства. „Загорският восък“, споменаван в търговските справочници от XIV в., се отличавал със своето качество и бил високо ценен на европейския пазар⁶⁶. Сред изнасяните продукти бил и медът. В известния Наръчник на Пеголоти се отбелязват като много търсена стока на западноевропейските пазари т. нар. „български дълги кожи“⁶⁷. В Търговските документи се срещат също така и известия за износ на сребро и сол, която се добивала в солниците край Анхиало и други български черноморски градове⁶⁸.

Много български градове играели в черноморската транзитна търговия важна роля. Поради това дейността им била свързана със закупуването на големи количества продукти, необходими за корабоплаването, като брашно, сухари, вино и др.

Не са редки и известията за износ на роби от българските земи. Едва ли може да виждаме в тях доказателство за развитие на търговията с роби тук. По-скоро честите сведения за роби са свързани с въоръжените конфликти между венецианци, генуезци и българи, а също така с транзитната търговия с роби от Близкия изток и Средиземноморието. През втората половина на XIV в. тези данни несъмнено трябва да бъдат свързани и с разширяващата се османска експанзия.

Внасяните в българските земи стоки не се отличавали по своя асортимент от традиционния италиански експорт. Това били тъкани, модни облекла и обувки, луксозни изделия и оръжия, стъкло и стъклени изделия, източни подправки и др. В договора на Иванко с Генуа фигурират също така и кораби, но тук, по всичко изглежда, става въпрос за превозните средства, които ще доставят стоките, а не за предмети за внос⁶⁹.

Ние предполагаме, че наред с българските черноморски градове с житната търговия били свързани и дунавските центрове — Бдин, Никопол, Дръстър и Свищов. На тази мисъл навеждат сведенията за тези градове в италианските морски карти и портулани⁷⁰. Дунавският речен път бил известен на италианските търговци. През 1367 г. генуезките галери изминали пътя срещу течението по Дунав до Бдин и се завърнали в Несебър при Амадей VI Савойски заедно със задържания от българския цар в Бдин византийски император Йоан V Палеолог⁷¹. По същия път през 1341 г. Йоан Кантакузин заплашвал Иван-Александър, че ще прехвърли от Константинопол в Бдин претендента за българския престол Шишман⁷². Привлича вниманието и терминологията на средновековното дунавско корабоплаване, запазена в ранноосманските извори. В нея се срещат български, гръцки и италиански думи, което показва международния характер на дунавската търговия. Особено интересен е терминът „неврат“⁷³, с който са били наричани големите речни съдове, сглобявани от груби дъски. Те били предназначени за еднократно плаване надолу по реката и в устието на Дунав се разглобявали за строителен материал. Възможно е по този начин в генуезките колонии Килия, Вичин и Белград да са били доставяни зърнените храни от Северозападна България.

Голямо значение имали търговските връзки на дунавските градове с Дубровник. Както правилно отбелязват редица изследователи, през XIII в. дубровнишките търговци били главните посредници във венецианската търговия на Балканите.

Този факт се обяснява както с политическата зависимост на Далматинската република от Венеция, така и с обстоятелството, че венецианските интереси по това време се ограничавали с Южнобългарските и Черноморските области⁷⁴. В същото време икономиката. на Дубровник през този период изпитвала постоянна необходимост от внос на кожи за силно развитото, „хипертрофирано“ по израза на Μ. М. Фрейденберг кожарство⁷⁵. В града постоянно не достигали зърнени храни, които не можели да бъдат доставени в достатъчно количество от селския хинтерланд на Дубровник. Това насочвало търговските интереси на дубровничани към вътрешните области на Балканския полуостров, в това число и към българските земи.

За първи път привилегиите на дубровнишките търговци били зафиксирани в грамотата от 1230 г., издадена от Иван Асен II⁷⁶. Тези привилегии били потвърдени в договора на Дубровник с Михаил II Асен през 1253 г.⁷⁷. Последният документ е интересен с това, че носи подчертано двустранен характер и предоставя равни права на българските търговци във владенията на Дубровник и на дубровнишките в България.

Не са запазени сведения за търговските връзки на българските земи с Дубровник в края на XIII — началото на XIV в. Възможно е рязката промяна във вътрешната обстановка на страната, постоянните феодални размирици и зависимостта от татарската орда на Ногай пагубно да са се отразили върху търговията на България с републиката на св. Влас. За нейната стабилизация, съдейки по изворите, можем да говорим едва през 30-те—40-те години на XIV в. Наличието на многобройни документи, отнасящи се към втората половина на това столетие, позволяват да се предположи, че основен център на българо-дубровнишки търговски връзки през този период е представлявал градът Бдин, а самите контакти значително се разрастват⁷⁸. По това време се датира и основаването на постоянна дубровнишка колония там.

Това обстоятелство било обусловено от цял комплекс икономически и политически фактори. Първо, Бдин се намирал на кръстопътя на две важни международни търговски магистрали — пътя от Дубровник до Влахия и Трансилвания през Скопие, Ниш, Бдин, Крайова и Брашов с разклонение за молдовските земи и крайдунавския път през Бдин към устията на реката, който свързвал българските земи със Западна Европа⁷⁹. Второ, което било особено важно за Дубровник, в околностите на Бдин се добивали не само зърнени храни, но и голямо количество кожи, необходими за дубровнишкото кожарство⁸⁰. Трето, формирането на феодалните държави във Влахия и Молдова през първата половина на XIV в., бързото им развитие през следващата половина на века предизвикали повишено търсене отвъд Дунав на стоки, които представлявали основна част от дубровнишкия износ: тъкани, луксозни предмети, оръжие. Четвърто, Бдин играел ролята на един от големите центрове, през който по това време се внасяла много дефицитната сол, един от основните продукти в дубровнишката търговия в България, Сърбия и Влахия⁸¹.

В края на 50-те — началото на 60-те години на XIV в. Дубровник, част от Влахия и трансилванските градове Брашов и Сибиу, които развивали широка търговска дейност, попаднали в зависимост от унгарския крал Лайош I. Пред 1365 г. тази участ сполетяла и Бдин. През втората половина на 60-те години по указание на унгарския крал бдинският цар Иван-Срацимир издал грамота за безмитна търговия на търговците от Брашов. Нови привилегии получили и дубровничани, което още повече оживило търговските контакти, осъществявани чрез Бдин. През втората половина на XIV в. столицата на самостоятелното Бдинско деспотство станала един от най-големите центрове на международната транзитна търговия на Балканите.

Изброените по-горе фактори изиграли определена роля в развитието и на други градски центрове, разположени по поречието на Дунав. Резултат от оживяването на търговските пътища, които свързвали българските земи с Влахия и Трансилвания, било оформянето и бързото разрастване през XIV в. на селищата Калафат, Холъвник, Зимница. По същото време се формира и системата от дунавски крепости — Русе и Джурджево, която играела важна роля в търговията със сол⁸².

Всичко казано дотук говори за прякото влияние на външнотърговските връзки върху развитието на градския живот, върху нарастването на икономическото и политическото значение на българските градове — центрове на международна търговия. Освен това износът на все по-големи количества селскостопанска продукция съдействал за укрепване на връзките между града и селата в околността. Според нас износът на големи количества селскостопански продукти не трябва да се приема като свидетелство за аграризацията на града или като фактор, който способства този процес⁸³. Макар и откъслечни, сведенията на изворите показват, че износната продукция се произвеждала в обширния селски хинтерланд, а градът бил само посредник, който превръщал зърнените храни, восък, кожи и други продукти в стоки. В търговията с жито главна роля играели едрите феодали и техните посредници, а значителна част от продаваните на чужденците зърнени храни се взимали от селяните като феодална рента⁸⁴. Интересни паралели в това отношение може да предложи Босна, чиито земи също били предмет на търговските интереси на венецианци, генуезци и дубровничани. Тук в износа на жито превес имали феодалите. Босненският крал Остоя, 1398—1401 и 1408—1418 г.) с цел да събере колкото се може повече зърнени храни рязко повишил натуралните данъци, което предизвикало разоряване на селяните и процъфтяване на някои градове⁸⁵. Сходна картина би могла да се наблюдава и в България, но, както вече отбелязахме, наличните извори не позволяват да се говори със сигурност за пълно господство на феодалите върху градските пазари.

Важен въпрос представлява изясняване влиянието на външнотърговските връзки върху социалния живот в българския град през XIII—XIV в. Възразявайки на буржоазните историци икономисти, които твърдяха, че поради надмощие на чуждестранните търговци в българския град не съществувало собствено търговско съсловие, С. Лишев и Хр. Коларов приведоха редица доказателства за формирането на градско съсловие на търговци посредници през XIII—XIV в.⁸⁶ Подобна гледна точка по-рано бе застъпена от С. Цонев⁸⁷. Според предположението на В. Мутафчиева, която ретроспективно изследва ранноосманския материал, за основа при откупуването на държавни данъци в Османската империя през XV в. от лица от български произход служели паричните суми, натрупани през доосманския период по пътя на търговска и лихварска дейност⁸⁸.

Изворите съдържат преки сведения за български търговци, които самостоятелно или чрез търговски сдружения — „дружини“, осъществявали търговски връзки със съседните страни. Специално се регламентирали правата на българските търговци в договорите с Дубровник от 1253 и с Генуа от 1387 г. През 1340 г. в Дубровник пристигнал българският търговец Никола Досев, а през 1348 г. градът бил посетен от друг търговец българин — Цветан Драганов⁸⁹. Някой си Яков от Несебър в средата на XIV в. постоянно живеел в Константинопол. На о. Хиос в началото на XIV в. живеели 13 души търговци от Созопол, Несебър и Варна⁹⁰. В някои генуезки и венециански документи се споменават гръцки и български търговци, които се представяли за италиански поданици по време на своите делови операции. Така например жителят на Несебър, бившият протовестиар Манол, търгувайки в Константинопол, се представял за венецианец⁹¹. Очевидно тук става дума за практиката да се разпространяват италианските търговски привилегии върху техните посредници от чужд произход. С решението на сената на републиката на св. Марко от 19 февруари 1343 г. се постановява, че „всеки венецианец или този, който се представя за венецианец — било то франк или грък, или латинец (т. е. православен или католик — Д. П.), който пристига от Варна, Несебър и всяка друга земя на Българското царство“, бил длъжен да участва в изплащането на компенсации на венецианците, ограбени от хората на Иван-Александър⁹². По този начин чуждестранните членове на венецианските компании са разпространявали не само правата, но и задълженията на самите венецианци.

Към числото на посредниците на чуждестранните търговци, преди всичко на испанските търговци, бихме могли да отнесем и евреите, чиито общини съществували през XIII—XIV в. в Търново, Бдин и Плевен. Един документ от еврейската община в Бдин от 1377 г., в който се описва зестра — златни и сребърни вещи, монети, перли, разкошни облекла, навежда на мисълта, че семейството на невестата се е занимавало с търговска дейност. В началото на XV в. на о. Хиос, с търговски операции се занимавали евреи, дошли от България⁹³. Търговията била традиционен занаят за арменците, които живеели на колонии в Търново, Варна и Средец⁹⁴.

Тясно свързани с търговията били лихварството и размяната на пари (сарафството), които намерили отражение и в апокрифната литература⁹⁵. Единият от въпросите на споменатото изповедално ръководство от XIV в. също говори за разпространението на лихварството (Лихвоу взел ли еси?)⁹⁶. Върху византийските златни монети, намерени в Североизточна България, се срещат знаци на местни сарафи⁹⁷. 

Като цяло дейността на българските търговци носела както самостоятелен, така и посреднически характер. Използваните от нас извори свидетелстват, че втората страна на тяхната дейност била развита по-силно, т. е. че собствените им търговски операции имали спомагателно значение.

Без съмнение интензивните търговски връзки на много от българските градове не могли да не окажат значително влияние върху развитието на местните занаяти и търговията. Обикновено изследователите, правейки различни уговорки, отнасят превеса на чуждестранните търговци и техните  значителни търговски привилегии към отрицателните фактори, които пречели да се изгради местно търговско занаятчийско съсловие. Този извод се нуждае от редица уточнения. Първо, ние смятаме, че не може да става дума за конкуренция на вносни стоки с изделия на местните занаяти. Този фактор, рядко се срещал в средновековната международна търговия. Обикновено внасяните стоки не се произвеждали поради отсъствието на суровини, непознаване на секретите на технологията и т. н. Второ, проникването на по-висока занаятчийска култура и художествени образци в редица случаи имало положителни последици за българските занаяти (така например кованите изделия от няколко пласта стомана, керамика „сграфито“, каменната пластика и др.). Трето, внасяните предмети с малки изключения (сол, желязо и др.) били предназначени преди всичко за феодалната аристокрация и градския елит, т. е. за ограничен кръг хора. И накрая не трябва да се забравя, че самото развитие на търговските връзки с италианските градове и Дубровник било предизвикано не толкова от факта, че тук чуждестранните търговци намирали широк пазар за пласирането на своите стоки, колкото от тяхното търсене на суровини, т. е. тяхната цел била не да продадат  колкото се може повече стоки, а да закупят и изнесат колкото се може повече селскостопански продукти.

В същото време доминирането на чуждестранните търговци в международната търговия действително имало редица отрицателни социални последици за българските градове. Феодалната аристокрация, която получавала повечето необходими стоки от чуждестранните търговци срещу зърнени продукти, била по-заинтересована от увеличаване на производството на зърнени храни, отколкото от развитие на занаятите в своите градове. Активното участие на феодалите в търговията със зърнени храни и доминиращото положение на чуждестранните търговци във външната търговия намалявали нейния стоков характер и свеждали операцията на покупко-продажба до размяна между феодала и търговеца на жито и други селскостопански продукти срещу оръжие, луксозни предмети и други изделия.

Но, по всичко изглежда, отношението на държавната власт към чуждестранните търговци било невинаги така праволинейно и благоприятно, както го изобразяват някои автори⁹⁸. Интересно е да се разгледа този въпрос на фона на общия процес на борба между центробежните и центростремителните сили, характерен за социалнополитическата история на Втората българска държава. През XIII в., в периода на политически разцвет на страната при управлението на Иван Асен II, активно били привличани дубровнишките търговци, за тях бил създаден едностранен режим на привилегии⁹⁹. Но още тук, в Дубровнишката грамота от 1230 г., специално се уговарят възможностите да се търгува в граничните хòри. В следващия договор с Дубровник, сключен от Михаил II Асен през 1253 г., предмет на специални клаузи е безмитната търговия във владенията на едрия феодал — севастократор Петър¹⁰⁰. Изглежда, тези данни свидетелстват за значителната търговска активност на едрите феодали още през първата половина на XIII в.

В края на XIII в. масираното проникване в северните части на Българското Черноморие на генуезки търговци предизвикало силен отпор от страна на централната власт и довело до прекъсване на нормалните отношения и започване на многогодишна война. През първата половина на XIV в. не били урегулирани видимо и търговските отношения с Венеция, а при Иван-Александър с укрепване на централната власт царските практори започнали да конфискуват венецианските стоки. Сведения за това се срещат в две решения на сената на републиката на св. Марко от юли и декември 1343 г. Отношенията били урегулирани през 1347 г., като венецианската търговия била обложена със сравнително високи мита за внос (3%) и износ (4 троша на 100 перпера) и със специални такси за закотвяне на корабите и за претегляне на стоките¹⁰¹.

Като цяло нормите на облагане с мита за венецианците, установени от Иван-Александър, били по-високи от тарифите за чуждестранните търговци, приети във Византия¹⁰². Фразата, че нарушителите на договора трябва да се считат за изменници на царя, навежда на мисълта, че тези нарушители трябва да се търсят между поданиците на българския цар. Биха могли да бъдат преди всичко феодали, които от продажбата на зърнени храни се стремели да извлекат най-голяма полза. Следователно може да се предположи, че едрите феодали, заинтересовани, от една страна, от съществуването на безмитна търговия със зърнени храни, а, от друга — от безпрепятствено закупуване на оръжие, необходимо за феодалните войни, и от луксозни предмети, се опитвали да заобиколят държавната регламентация на международните търговски отношения.

В много отношения аналогична ситуация е отразена според нас и в договора на Иванко с Генуа през 1387 г., с който завършил тежкият и продължителен период на войни между Добруджанското деспотство и републиката на св. Лоренцо. Напрегнатата обстановка на Балканите предизвикала отслабване на митническата политика в деспотството, но все пак генуезките стоки се облагали с мито. Както вече посочихме по-горе, в договора имало специален параграф, който забранявал износа на зърнени храни в случай на затруднения с хранителни продукти и бил насочен преди всичко срещу местната феодална аристокрация.

Може да се предположи, че допускайки и до известна степен поощрявайки развитието на външнотърговските контакти, централната власт в периоди на най-сериозни конфликти с феодалната аристокрация се стремяла да регламентира тази търговия особено строго и преди всичко да ограничи безконтролния износ на зърнени храни от едрите феодали, като по този начин пречела на тяхното прекомерно забогатяване и засилване.

Интензивните международни търговски контакти оказали голямо влияние върху развитието на редица български градове. Изворовите данни, които имаме на разположение, позволяват да говорим за все по-нарастващата роля през XIII— XIV в. на българските черноморски градове като центрове на търговия със зърнени храни и други селскостопански продукти, които се експортирали от италианските и дубровнишките търговци във Византия, Далмация и Италия. Тази търговия влияела както върху разрастването на самите градове, периодите на разцвет на които съвпадали с нарастването на ролята и обема на търговските контакти, така и върху формирането на местно търговско съсловие от посредници на чуждестранните търговци, които участвали в техните търговски операции и забогатявали и укрепвали своето положение вследствие на засилване на тези контакти. Българските търговци развивали и собствена дейност, осъществявайки търговски операции вътре в страната и извън нея. С развитие на транзитната търговия със земите отвъд Дунав — Влахия, Молдова и Трансилвания, бил свързан и подемът на дунавските градове.

Значително влияние върху търговската дейност на българските градове оказвали външнополитическите причини. Но ако изменението на политическата ситуация на север от Дунав през XIV в. изиграло общо благоприятна роля в развитието на българските дунавски градове, то разширяването на османската експанзия през втората половина на XIV в. довело до съкращаване и загуба на селския хинтерланд на редица български черноморски градове и до тяхното западане.

Като цяло разгледаните данни за търговската дейност на българския град като икономически център и възлов пункт в международната търговия потвърждават извода за преобладаването на прогресивните тенденции в стопанското развитие на българския град през XIII—XIV в. Но през втората половина на XIV в. този процес изпитал силно отрицателно влияние от разширяващата се османска експанзия и бил прекъснат от османското завладяване на българските земи в края на XIV в.

 

Политическата роля на града във Втората българска държава

 

 

Социалната типография и обликът на града

 

До този момент ние разглеждахме българския средновековен град като че ли отвън, от гледна точка на мястото, което той заемал в социално-икономическото и политическото развитие на Втората българска държава. В същото време градът като един от най-важните структурни елементи на обществения строй бил сложен и динамичен организъм, способен да изпълнява разнообразни стопански и политико-административни функции. Въпросите, свързани с вътрешната структура на българския феодален град, на които е посветен този очерк, досега остават най-неизследваната област от интересуващия ни проблем. Съвременното състояние на изворовата база и на научните изследвания в тази насока ще ни позволят да се спрем само върху някои основни според нас аспекти. Това са социалнокласовата структура на градското население, формите на обществената му организация, ролята на чуждите етнически групи в развитието на града и накрая съотношението между социалната структура и пространственото оформяне на средновековния български град.

В изворите от XIII—XIV в. има няколко сравнително подробни описания на градското население. Най-съдържателното от тях се намира в Надгробното слово за митрополит Киприан от Григорий Цамблак. По думите на автора на словото по време на тържественото посрещане на митрополита в Търново през 1379 г. „не затворени... беше купцем продавница, пометаху же са по торжищу продаемая... оставиша раби владикоугождения, оставиша художници своя дела. И елико чуждое народа, и елико местное тамо идяше Киприана видети“¹. Това описание добре се допълва от един текст, принадлежащ към литургичното наследство на Евтимий Търновски и досега неизползван за характеристика на града: „Князя же и владомыя, цръковника и воини и вси купно иже в граде нашем милостями и щедротами своими посети“². В изворите се среща и терминът „граждани“ — в споменатия вече текст от Похвалното слово за Евтимий се описват „гражданите“ на Търново, които дошли при патриарха с молба за помощ срещу жестоката суша. Трудно е да се говори за значението на термина, разполагайки само с единични примери на употребата му в българските извори от XIII—XIV в. Ние приемаме, че обикновено „граждани“ са били наричани бедните жители на градовете. В цитирания епизод от Похвалното слово „гражданите“ казват, че са загубили надежда някой от тях да очисти гумното или да наостри сърпа си, което може да се приеме за доста ясен социален признак за принадлежността им към земеделското население на българската столица.

Изворите разделят „вси купно иже в граде живущая“, т. е. населението на града, на няколко точно разграничени категории: княз, воини и духовни лица, от една страна, и „владомые“ и „граждани“, от друга. Между последните се споменават търговци, занаятчии („хоудожници“), роби, земеделци. Има известия и за хора, които са дошли отвън — „чужие“. Нека се опитаме да разгледаме всяка от представените категории.

Както посочихме вече, българският средновековен град през XIII—XIV в. се намирал под властта на феодалната аристокрация, която или осъществявала широки наместнически права под егидата на централната власт, или превръщала града в опора на феодалния сепаратизъм. Надмощието на феодалите в градовете, които представлявали възлови центрове в социалнополитическата система на държавата, според някои изследователи е една от основните типологически особености в процеса на развитие на феодалните отношения във Византия и на Балканския полуостров, преди всичко в България, а така също в Сърбия и Босна³.

Феодалната върхушка във всеки български средновековен град представлявала най-активната в политическо отношение част и се състояла от представители на господстващата класа, които или заемали определено място в държавно-бюрократическата йерархия, или били свързани с административния апарат на самостоятелния феодален владетел. В столицата Търново наред с членовете на царската фамилия, които обитавали Царевец, а така също в двете градски крепости — Царевец и Трапезица, и в някои други части на града живеели представители на висшата столична аристокрация⁴. Към тях принадлежали хората от близкото обкръжение на владетеля — членовете на Болярския съвет, познат с византийското название синклит, висшите представители на държавния апарат, многобройните придворни. Столичната аристокрация играела огромна роля в политическия живот на българската държава — от нейните среди произлизат много от лидерите в антиправителствените заговори, например ръководителите на държавния преврат през 1331 г., които издигнали на българския престол ловешкия деспот Иван-Александър — протовестиарият Филип и великият логотет Раксин, и много други видни дейци. Трудно е да се представи тази част от столичното население в количествено отношение. Изхождайки от малкото писмени сведения и археологическия материал, ние предполагаме, че те са били неколкостотин души. Ако се вярва на Григорий Цамблак, след дългата кръвопролитна обсада на Търново и превземането му от турците в града останали още много боляри, 110 души от които били изклани⁵.

Наред с висшите чиновници в столицата живеели и служителите от административния апарат, които непосредствено осъществявали управленски функции. Тези чиновници (работници, практори) представлявали долната прослойка от столичната аристокрация. Те отговаряли за събирането и отчитането на данъците, участвали в дейността на царската канцелария и на отделна по-малки ведомства и служби към царския двор⁶. Провинциалният държавен апарат или обкръжението на самостоятелния феодален владетел в по-малки размери повтаряли структурата на съсредоточените в Търново органи на централното управление, което от своя страна влияело върху социалния състав на населението в тези градове. Числото на представителите на господстващата класа в големите провинциални градове също достигало до неколкостотин души. Според известието на Георги Акрополит събранието на мелнишките нобили, предало града на византийската войска, наброявало около 200 души⁷.

В цитираната по-горе молитва на Евтимий, както и в редица други средновековни български текстове, терминът „воини“ има по-широк смисъл, обозначава феодалите като цяло по силата на разпространената през феодализма в християнска Европа троична схема на социална стратификация на обществото. Но въпросът за положението на постоянната войска на царя или самостоятелния феодал се нуждае от специално проучване. Няма съмнение, че командният състав на войската — кастрофилаците, алагаторите, страторите и т. н., принадлежал към феодалите. Това може да се потвърди и от приведения по- горе пример за кастрофилакта на Несебър Калоян. Въпреки, това социалният статут на повечето професионални воини не винаги е ясен. Като повод за отделни предположения могат да послужат известията на някои ранноосмански кадастри, в които преминалите воини християни към исляма и станали спахии понякога се отбелязват като „стари спахии“ или „спахии по· наследство“⁸. Тези сведения могат да бъдат изтълкувани, че османското право фиксирало вече съществуващо положение, при което някои професионални воини, съсредоточени преди всичко в градовете, имали земи и зависими хора. Като косвено потвърждение може да се цитира един пример от житието на св. Филотея, в което се говори за някой си Теодор от царските воини на Калоян, който бил богат човек и поради заболяване на очите „многая имения врачам раздаваше“⁹. В същото време не всички професионални воини, които служели в царската войска или във войската на самостоятелен феодален владетел, били представители на господстващата класа в истинския смисъл на думата.

Нееднородна социална категория били и „духовните лица“. В някои агиографски текстове, където се описва пренасянето и посрещането на мощите на светци в Търново, Средец и други градове, висшата част от духовенството — членове на патриаршеския синклит, архиереите от столичните църкви и съборни храмове, игумените на големи манастири, епископите — рязко се отделя от обикновените енорийски свещеници и редови монаси¹⁰. Това разделяне имало дълбок социален смисъл — докато митрополитите, епископите, архимандритите и игумените на манастирите фактически били феодални собственици, често едри феодали, градското „бяло“ духовенство в по-голямата си част се отнасяло към тази част от населението, която плащала данъци, и изпълнявала различни повинности в полза на държавата и на отделни феодали. Малко се отличавали от положението на феодално зависимите хора и условията, при които били поставени обикновените монаси в манастирите.

Особен интерес за нас представлява положението на енорийските свещеници. Повечето от тях били „бели“ духовници и представлявали органична част от градското население. Според православното каноническо право енорийските свещеници се избирали от самите жители на дадена енория. Уставната грамота на киевския митрополит Кирил II, който в своята дейност използвал и българския канонически опит, разяснявайки реда при ръкополагане на енорийски свещеник, придава особено значение на мнението на паството за моралния облик на бъдещия поп и деловите му качества: „Да призовут знаемые соседи, его же знают издетска“¹¹. Както и в другите православни страни, енорийските свещеници се избирали сред поповите деца — „поповяни“, като най-подготвени за този род дейност и се ръкополагали в сан от епископ¹². По същото време енорийските свещеници изпълнявали редица задължения към градската администрация. Върху тях се разпространявали повинности като: градската стража — парамония, и снабдяването на градския гарнизон с храна — псомодземия¹³. Освен това свещениците плащали специален данък на епископа. От документите на Охридската архиепископия се вижда, че през първата половина на XIII в. този данък бил натурален¹⁴. Висшият слой на енорийското духовенство представлявали протопоповете, които стояли начело на големи църковни храмове. Особена роля те играели в столицата. Изпълнявайки функциите на епископски наместници, протопоповете осъществявали контрол върху няколко енории и събирали доходите от тях.

Част от духовенството, както изглежда, се отнасяла към зависимите хора. Писмените извори и находки от археологическите разкопки отбелязват наличието в градовете на фамилни църкви на отделните феодали¹⁵. В каноническата практика на древна Русия, Сърбия и Византия има редица случаи, когато за свещеници в такива църкви били ръкополагани хора от прислугата на феодала¹⁶.

„Гражданите“ били основната част от населението в града. Към тях отнасяме лично свободните граждани: търговци, занаятчии, земеделци, „представителите на свободни професии“. За тях вече писахме по-горе, така че тук ще се ограничим само с някои бележки. В изворите се срещат сведения, че гражданите, които не се отнасяли към управляващата класа, владеели лозя, ниви и зеленчукови градини, поземлени участъци и къщи. В споменатата вече Милутинова грамота за манастира „Св. Георги“ се казва, че сръбският крал откупил земите и къщите на някои граждани срещу солидни суми от 10 до 200 перпера и ги подарил на манастира¹⁷. Многобройните данни от други извори, приведени от С. Лишев, свидетелстват, че, от една страна, свободната градска собственост играела значителна роля в средновековния български град и, от друга, че феодалната собственост не обхванала града като цяло¹⁸. В същото време свободните граждани едва ли са се отличавали по юридическия си статут от селските жители, които не били зависими от някой манастир или от светски феодал. Като косвено доказателство може да послужи фактът, че в ранното османско законодателство за завоюваните български градове отсъства данъчната диференциация между градското и селското население. Само един дефтер от средата на XV в. споменава за привилегированото положение на строителите и ковачите в Търново¹⁹. Но в дадения случай професионалната диференциация на населението в бившата столица ни кара да бъдем предпазливи в изводите, а отсъствието на прецеденти в изворовия матерал от XIII—XIV в. не ни позволява да смятаме това положение за резултат от влияние на доосманската традиция. Естествено спецификата в дейността на занаятчийското и търговското население в града не можела да не въздейства върху характера на техните парични и други задължения, но едва ли това би довело до разграничаване на градското и селското население в съсловен смисъл. Като допълнително доказателство за юридическото равноправие на селяните и гражданите могат да бъдат посочени еднаквите им задължения, непосредствено свързани с града — градозидането (кастроктисия), градската стража (парамония), охраняването на затворите и т. н.²⁰.

Друг аргумент в полза на твърдението, че юридическото положение на лично свободните селяни и граждани било еднакво, е фактът, че „градският въздух“ в България не правел от зависимия човек свободен, както в някои западноевропейски страни. Както показват данните от редица грамоти, а също така и паметниците от ранноосманското законодателство, занаятчиите от селски произход, които постоянно живеели в градовете, оставали във феодална зависимост от техните светски и духовни господари²¹.

И така юридическото положение на гражданите в България през XIII—XIV в. на практика почти не се различавало от положението на лично свободните селяни. Личната свобода била главно условие за нормална търговска и занаятчийска дейност на градското население, която изисквала голяма мобилност. В състава на търговски „дружини“ българските търговци обхождали не само българските земи, но посещавали и Дубровник, Генуа, Венеция, Константинопол, като отсядали за дълго в тези градове. Строителните артели постоянно се придвижвали из страната, търсейки изгодни поръчки за строителство на църкви и светски сгради. От град на град преминавали и занаятчиите от други професии, търсейки пласмент на своята продукция. Често отивали в другите градове монаси, лекари и книжовници. Понякога хората били подтиквани и от други мотиви — жителят на Бдин Руско, бъдещият знаменит исихаст Роман-Ромил, обиколил почти цялата страна в търсенето на духовен наставник.

Но в градовете имало и голям брой зависими хора — манастирски отроци и прислуга на феодалите, зависими занаятчии и земеделци. В много градове съществували отделни стопанства и цели метоси, които принадлежали на манастирите. В тях живеели зависими хора, в това число и занаятчии²². В някои сръбски грамоти, фиксиращи завареното положение в градовете, които преминали през последната четвърт на XIII в. под властта на Сърбия, се споменават местните феодали, притежаващи стопанства и цели комплекси²³. Наличието на феодални имения се потвърждава и от археологическите данни. Метосите, които принадлежали на светските и духовните феодали, градските имения на местната аристокрация били органичен елемент от българския град през XIII—XIV в.

В градовете живеели и просяци, скитници, престъпници, които могат да се отнесат към постоянното градско население само с определени уговорки. Съставът им естествено не бил постоянен, но наличието на пауперизирано и декласирано население представлявало неотменна съставна част на интензивния градски живот. За връзката между развитието на просячеството и средновековния град пише още Презвитер Козма, който обвинява онези монаси, които обикаляли градовете, за да просят храна. За голям брой просяци в крайморския град Несебър се срещат данни в книгата на А. Барбериус²⁴.

Наред с посочените групи население значителен бил и притокът на „чужди“ хора в средновековния български град, за които споменава Григорий Цамблак. Това били търговци и купувачи, дошли на градския пазар, монаси и странници, които разпространявали еретически учения, членове на строителни и живописни артели, които били привличани в градовете от интензивното култово и дворцово строителство. В пристанищните градове към изброените трябва да бъдат добавени и моряците от търговските кораби. „Чуждото“ население оказвало определено влияние върху стопанския облик на града — наличието му стимулирало развитието на занаяти, свързани с приготовляването на храна, поддържането на кръчми и ханове.

След като направихме кратки характеристики на известните от изворовия материал прослойки в градското население, нека се опитаме да обединим тези отделни елементи в една обща схема. В своята монография С. Лишев дава следната класификация на жителите в българския град през XIII—XIV в.: феодали — притежатели на едра, предимно поземлена феодална собственост; феодално зависими — притежатели на дребна трудова собственост; свободни — дребни трудови собственици и безимотни²⁵. Тази схема според нас е само частично приемлива. Отразявайки, макар и в далеч непълен вид класовата структура на феодалното общество изобщо, тази класификация практически изключва всички различия между градското и селското население. Това само до известна степен отговаря на нашите представи за социалния статут на гражданите в България през XIII—XIV в. Главен недостатък на тази класификация е нейният прекалено общ характер. Без детайлизиране на тази схема не може да се отрази спецификата в социалния състав на града. Ние предлагаме друга класификация, която се опитахме да изразим графично (рис. 1).

 

 

Дадената схема обобщава сведенията на много извори, отнасящи се до Търново, Бдин, Средец, Месемврия и други големи градски центрове във Втората българска държава. Тя илюстрира представите на автора за социалната структура на крупния български град през XIII—XIV в. като икономически, политически и църковен център, т. е. отразява един етап в развитието, който бил постигнат от относително малък брой градове. И все пак тя може да се смята за типична, доколкото в нея влизат всички основни категории население, живеещо в по-малко развитите градски центрове. Като всеки подобен модел дадената схема не претендира нито за пълнота, нито за уникалност. Но на дадения изследователски етап тя може да послужи като инструмент за проучване на социалнокласовия състав на българския феодален град.

Към най-важните проблеми се отнася и въпросът за социалната организация на свободното градско население. В научната литература съществува мнение за наличието на общинно устройство в българския град през XIII—XIV в., което обхващало цялото свободно градско население извън господстващата класа²⁶. Като главен аргумент обикновено се привеждат известията на А. Барбериус, че общините (comunitas) на градовете Емона и Месемврия изплатили на Амадей VI Савойски значителна парична и натурална контрибуция²⁷. При това представителите на градската аристокрация в Месемврия кастрофилакт Калоян, кир Теодор и Константин Оксолин били обложени с контрибуция лично²⁸. Както смята С. Лишев, кръгът от функции на градските общини обхващал фискалните, имуществените, културно-просветните и църковните въпроси, при което компетенцията на общината била силно ограничена от феодалната администрация на града²⁹.

Според нашите наблюдения единствената форма на социална организация на гражданите, която може да се проследи по изворите, е енорийската община, в която влизало населението на отделен градски квартал. Трябва да се отбележи, че въпросът за ролята на енориите в живота на българския средновековен град е сравнително слабо проучен, и то по исторически извори за други европейски страни. В същото време енорията била извънредно стабилна градска социална организация. В българските земи тя устояла на османското нашествие, което ни позволява да използваме и ранноосмански извори за характеристика на положението в града през XIII—XIV в. Струва ни се напълно оправдано и привличането на сведения за градските енории в древна Русия и средновековна Сърбия, където функциите им били регламентирани въз основа на общото за тези страни православно каноническо право, а темповете и формите на развитие на средновековните градове имали редица общи черти.

Енорийската организация на градското население в България има корени в периода на ранното средновековие. Както показват археологическите проучвания в Преслав, много от църквите, които вероятно играели роля на енорийски, били построени на мястото на стари езически капища³⁰. Още в първия достигнал до нас юридически паметник от християнско време в България, „Законът за съдене на хората“, принадлежността към определена енория е отбелязана като една от най-важните черти в обществения живот на средновековния българин. С разширяване на старите градски селища и възникването на нови енориите се умножавали и растели. Според данните от археологическите разкопки в средновековните български градове през XIII—XIV в. енорийската църква била задължителен елемент във всеки жилищен квартал³¹. През първите векове от османското владичество някои квартали от старите български градове, населени с християни, се споменават в документите като отделни, обособени махали, носещи имена на енорийски свещеници. В редица случаи свещеникът, чието име носела махалата, бил дядо или прадядо на свещеника, обслужващ енорията по време на съставянето на документа, т. е. традицията, изглежда, водела своето начало от предосманския период³². Енорийските свещеници се признавали от османската администрация като глави на съответните квартални общини³³.

Стабилността на енорийската община като организация на гражданите — жители на отделен квартал, говори за здрави социални връзки между нейните членове. Правейки паралели с енорийската система в градовете в древна Русия, Сърбия, а също така и в Западна Европа, естествено е да се предположи, че и в България през XIII—XIV в. се покриват църковната енория и кварталната община в града.

Функциите на общината енория не се ограничавали само с въпроси на вероизповеданието, но обхващали и различни области от административната, културната и стопанската дейност. Те се определяли преди всичко от състава на членовете на общината. В наши дни повечето изследователи се отнасят със скептицизъм към тезата за пълното съответствие на социално-класовата структура на градското население и неговото териториално разпределение в границите на средновековния български град³⁴. Наистина, както показват разкопките на Търново, тук в рамките на ограничен градски район живеели и представители на заможни слоеве, вероятно феодали, и бедно градско население³⁵. Но според нас това не пречи да се говори за социална хомогенност на отделните енории. Феодалните имения и метосите на манастирите, разположени в града, имали собствени култови центрове, а около енорийските църкви се групирало свободното търговско-занаятчийско и земеделско население на града.

В същото време социалната хомогенност на енорийските общини не означавала професионална еднородност на техния състав, по-точно последната не била нито традиционна, нито задължителна за България през XIII—XIV в. Както е известно, в древните руски градове, в Киев и Новгород например, енорийските организации често придобивали ярко изразен професионално-корпоративен характер³⁶. За града по време на Втората българска държава подобни данни липсват. По-рано ние отбелязахме, че за занаятчийските квартали в българските градове е характерно съществуването на работилници на майстори от различни специалности, както и домове на граждани без признаци за занаятчийска дейност на обитателите им. Често срещаното съсредоточаване на ковачниците и грънчарските работилници извън рамките на укрепеното градско ядро очевидно трябва да се обясни със стремежа да се отделят от плътно застроената градска среда пожароопасните занаяти. В изворите липсват и известия за патронални църкви на занаятчиите от определен вид професия или на търговците. Всичко това ни позволява да направим извода, че енорията в българския град црез XIII—XIV в. нямала черти на професионално-корпоративна организация на търговско-занаятчийското и земеделското население в града и оставала съседско териториално обединение.

Във функциите на общината влизало регулирането на различни дребни имуществени операции на нейните членове. Запазен е един акт за сделка между граждани, който според В. Гюзелев е съставен в Калиакра. Като свидетели са отбелязани енорийският свещеник и членовете на общината. Документът е подписан и от протопоп Харитон, глава на цялата енорийска администрация в града³⁷. Този извор може да бъде сравнен с едно завещание от сръбския град Ново Бърдо, датирана от 1434 г., в което свидетели са главите на местните църковни енории — осем свещеници и градският протопоп Цагрич³⁸. Този толкова представителен състав на свидетелите може да се обясни с факта, че авторът на завещанието също бил енорийски свещеник. Трябва да се отбележи, че изпълняването на функциите на общински нотариус от енорийското духовенство било широкоразпространена практика в средновековна Европа.

Общината притежавала известни пълномощия и в съдебната област. Те произтичали от специфичните права на свещениците в рамките на т. нар. „покаяна дисциплина“, т. е. прилагането на различни епитимии като наказание за нарушенията в сферата на семейно-брачните и битовите отношения. Нормите при подобни наказания се фиксират още в „Закон судный людем“, а така също и в многобройните канонически сборници ръководства за енорийските свещеници, широко разпространени из целия православен свят, в това число и в южнославянските земи³⁹.

Редица извори споменават за фискалната дейност на енориите. Така например на общините и техните свещеници било възложено събирането на контрибуцията за савойския граф в градовете Емона и Несебър⁴⁰. Това навежда на мисълта, че общинската администрация била добре запозната с фискалните операции. В книгата на А. Барбериус се споменава някой си поп Кондро, свещеник от Созопол, който заплатил глоба от 100 флорина „за постъпките, извършени от хората му в Емона, докато той охранявал споменатото селище“⁴¹. Според нас тук става дума за отговорността на свещеника при изпълняване на енориашката му повинност, известна в българското феодално право като „градоблюдение“⁴². Както предполагаме, организацията при изпълнението на тази повинност традиционно се числяла към задълженията на енорийските свещеници. В едно от писмата на Теофилакт Охридски ние намираме известие, че енорийските свещеници от Охрид през XI в. били задължени да участват в организацията на градската стража⁴³. Запазени са сведения за подобни задължения на енорийското духовенство в Русия и Византия⁴⁴. Вероятно към тези повинности принадлежало и снабдяването на гарнизона и на пристигащите в града длъжностни лица с храна (псомодземия).

Глава на енорийската община бил свещеникът. Както вече споменахме, средното и низше енорийско духовенство (попове, дяци, клисари и др.) се избирали от самото паство сред децата на свещениците, т. нар. „поповяни“. Обикновено принципът на изборност на низшия клир предполагал и възможността той да бъде сменен по общо желание на паството. Това ни позволява да твърдим, че в енорията съществувало известно самоуправление, чиито рамки обаче били силно ограничени. Енорийската община, както и градът като цяло, изпитвала постоянен натиск от страна на държавния апарат и отделните феодали. Един от инструментите за оказване на този натиск била институцията на протопоповете, сведения за която намираме в някой извори от XIII—XIV в. Така в едно от писмата на Димитър Хоматиан се описват задълженията на протопопа в град Прилеп, които се свеждали преди всичко до надзор и контрол над енорийските свещеници⁴⁵. В споменатите вече документи от Калиакра и Ново Бърдо протопоповете се очертават като по-висока спрямо енорийския духовник инстанция, която утвърждава решенията на общинската администрация. За съжаление няма извори, които биха могли да отговорят на въпроса, до каква степен протопоповете били свързани с държавната администрация в България през XIII—XIV в. Не трябва да бъде пренебрегван фактът, че в Сърбия по времето на Стефан Душан функциите на протопоповете до известна степен се доближавали по характера си до задълженията на правителствените чиновници⁴⁶.

Уместно е да се спомене и един пример, който, макар да се отнася до селската община, много нагледно демонстрира начина, по който феодалите се намесвали в работите на енориите. През първата половина на XIII в. някой си свещеник Драгомир от скопското село Еахово бил покровителстван от местния владетел севаст Прибо и в енорията си защитавал неговите интереси. Във възникналия конфликт между селяните от Еахово и хората на севаста Драгомир застанал на страната на феодала и дори участвал в сблъсък помежду им, който завършил с убийството на единия от енориашите на свещеника. Изглежда, във връзка с жалбата на селяните той бил изгонен от енорията, но възвърнал сана си с помощта на Прибо, който ходатайствал пред архиепископа за него⁴⁷.

И така по всичко изглежда, че кварталната община — енорията, била основна, дори може би единствена форма на социална организация на населението. Във функциите ѝ влизали регулирането на живота в квартала, свидетелството по време на дребни имуществени операции, налагането на наказания за незначителни нарушения, организацията и изпълнението на отделни фискално-административни повинности от населението на квартала. Някои елементи на самоуправление, които се проявявали в дейността на енорията, не са достатъчни, за да говорим за наличието дори и на зачатъчни форми на тази система в рамките на целия град. Първо, не са ни известни начини и форми на взаимодействие на енориите освен напълно официалните връзки чрез назначавания от епископа чиновник — протопоп. Второ, уместно е да се предположи, че манастирските метоси в градовете представлявали отделни енории, както и именията на светските феодали. Ако се отчете и фактът, че неправославно население, както ще посочим по-нататък, също било обединено в общини квартали със собствени култови центрове и администрация, то средновековният български град може да се представи и като система от религиозни общини, които разделяли населението на града не само по вероизповедание, но донякъде и по социална принадлежност в рамките на общата за повечето обитатели на града православна църковна организация.

Голям интерес представлява въпросът за етническата структура на града. Върху нея оказвали влияние много фактори. Като първи може да бъде посочен сложният етнически състав на населението от Втората българска държава. Ако някои от многобройните му компоненти (кумани, власи, руси бродници) постепенно се асимилират, то някои други народности продължават да съществуват съвместно с българското градско население и оказват известно влияние върху развитието на материалната и духовната култура. Трябва да се отчете и обстоятелството, че мигрирането преди всичко на майстори занаятчии било широко разпространено по време на многобройните българо-византийски войни през XIII—XIV в.⁴⁸.

В много градове, преди всичко по черноморския бряг, живеели компактно гърци. Но едва ли може да се говори със сигурност за количествено превъзходство на гръцкия елемент над българския или пък да се твърди обратното. Повечето данни имат косвен характер. Например от Варна, Анхиало, Калиакра, Созопол и особено Несебър са запазени редица епиграфски и ръкописни паметници на гръцки език, при това числото им понякога превъзхожда броя на достигналите до нас паметници на кирилица от тези градове⁴⁹. Но редица текстове са написани на лош гръцки език, със славянизми, антропонимическият материал съдържа и много чисто български имена.

Едва ли е оправдано да се говори за различия в правното положение на гражданите — българи и гърци. Българските владетели още от времето на Иван Асен II носели титлата „цар на българи и гърци“, което отразявало не само политическите им амбиции, но и реалния етнически състав на населението във Втората българска държава. Равноправието в религиозно и данъчно-административно отношение изравнявало юридическото положение на разноетничното население в черноморските и южните български градове.

Повечето други етнически общности били разграничени от градското православно население по конвенционален признак. Както посочва в едно от писмата си Димитър Хоматиан, в православните градове било позволено да живеят чужденци и изповядващи други религии, но те трябвало да се заселват отделно, извън града или в самия него в отделни квартали, където можели да строят свои домове и църкви⁵⁰.

В някои български градове съществували арменски колонии със собствена църковна организация. Първото сведение за такава колония във Варна се отнася към X в.⁵¹. Два арменски извора свидетелстват за наличието на арменска колония в българската столица през XIII в.⁵². Някои изследователи приемат за арменско население павликяните, които живеели в Пълдин и тракийските градове, а през втората половина на XIV в. се преселили в Бдин, Никопол и други градски центрове, в Северна България, търсейки спасение от османското нашествие⁵³.

Важно място в българския град през XIII—XIV в. заемали еврейските общини. Ако приемем известието на Ю. Трифонов за един недостигнал до нас надгробен надпис от Плевен на иврит, то еврейската колония тук е съществувала още през първата третина на XIII в.⁵⁴. През 60-те години на същото столетие еврейска община имало и в Търново⁵⁵. Пахимер, описвайки царуването на Тодор-Светослав (1300—1321), споменава, че българските господари използвали евреите като палачи, което се потвърждава и от един еврейски документ от средата на XIII в.⁵⁶. Според житието на Теодосий Търновски около 1360 г. в българската столица се състоял събор, насочен срещу влиятелната и богата търновска еврейска община. Членовете ѝ били изгонени от града, а техните имоти конфискувани⁵⁷. От еврейската колония в Търново произхождала и съпругата на Иван- Александър Сара-Теодора, майка на последния български цар Иван Шишман⁵⁸. Еврейски общини съществували също така в Несебър и Варна⁵⁹. Интересни данни за еврейската община в Бдин има в едно съдебно решение на нейния равинат от 1377 г., за което вече споменахме. Изглежда, колонията на православната енория притежавала ограничена съдебна компетентност по вътрешни имуществени и семейно-брачни въпроси. Но, както се вижда от документа, в спорни случаи се изисквало решение на съда на феодала⁶⁰. Ние предполагаме, че подобно положение било типично за всички еврейски и може би арменски колонии в българските градове. Макар тези общини да притежавали известни елементи на самоуправление, членовете им се считали за поданици на българския цар с всички произтичащи от това последици.

Съвсем различно било положението в обособените в правно отношение търговски колонии на Дубровник, Венеция и Генуа. Техният статут бил определен със специални съглашения и договори⁶¹. Чуждестранните търговски колонии имали свои органи на самоуправление и длъжностни лица — консули, съдии, нотариуси. Така в един документ от 1352 г. се споменава венецианският консул във Варна Марко Леонардо⁶². В решение на дубровнишкия сенат от 1368 г. има сведения за съдиите в Бдин — Петър и Андрей⁶³. През 1387 г. със специално постановление на сената на републиката на св. Влас бил унифициран статутът на дубровнишките колонии и точно определени пълномощията на длъжностните им лица⁶⁴. В договора между Добруджанското деспотство и Генуа от 1387 г. се отбелязва, че в споровете, където едната от страните била представена от генуезец, се допускало участието на представители от административно-съдебния апарат на италианската колония⁶⁵. Следователно чуждестранните търговски колонии се ползвали с по-широко самоуправление, дори с автономност, а членовете им в повечето случаи не били подсъдни на българските власти. Тези общини били отделени и в териториално отношение — в някои от случаите се предоставяла земя за построяване на църкви, жилища и складове с обособени градски квартали („Френкхисар“ в Търново, дубровнишката колония в Бдин), а в други чуждестранната търговска колония се изнасяла извън града (генуезкото селище Кестрич, недалеч от Варна)⁶⁶.

Сложната вътрешна структура на българския средновековен град, както вече отбелязахме, оказвала непосредствено влияние върху неговото пространствено оформление. С въпроса за съотношението между териториалното делене на града и социалната му структура са се занимавали много изследователи. Повечето от тях, започвайки от Константин Иречек, се придържат към мнението, че средновековният балкански град, в това число и българският, през периода до османското нашествие се състоял от „вътрешен град“ — резиденция на светските и духовните власти, и търговско-занаятчийско предградие⁶⁷. Тази схема почти без изменение присъства в повечето най-нови трудове. Като обща представа тя е вярна и С. Лишев справедливо свързва създаването на такава структура с генезиса на феодалния град⁶⁸. Но донякъде е едностранчиво да се свежда образуването на града до заселване на занаятчийско население под крепостните стени. Като „ядра“ на формиращи се български градове невинаги се изтъкват укрепените центрове — крепости, замъци, манастири и др. Известни са случаи, когато градът възниква от занаятчийското селище, свързано например с богати залежи от полезни изкопаеми. Такива са археологическите данни за Червен, където фортификационните съоръжения са „по-млади“ от основното занаятчийско селище⁶⁹.

Процесите, свързани с развитието на града от времето на Първата българска държава до епохата на разцвет на феодалните отношения през XIII—XIV в., внасят значителни корекции в пространствения облик на града. Ако за Плиска и Преслав е характерно наличието на значителни по площ градски укрепления, то през XIII—XIV в. укрепеният „вътрешен“ град (или градове) се съкращава до размерите на феодален замък цитадела. Ярки примери в това отношение дават разкопките на Бдин, Дръстър и други центрове⁷⁰. Тази промяна била свързана както с усъвършенстване на обсадната техника, така и с повсеместното съкращаване на числеността на войската в условията на развития феодализъм, която се състояла вече не от свободни селяни — общинници, а от професионални войници и наемници⁷¹.

Съкращаването на обема на вътрешното укрепление било първият важен фактор, който определял общия облик на града. Неголямата крепост дори при най-добро желание не могла да събере цялото градско население и затова в много от градските селища от XIII—XIV в. при разкопки се открива втори, а понякога и трети пояс отбранителни съоръжения. Като пример могат да. бъдат посочени градовете Търново, Червен, Враца, Ловеч, Дръстър. Втората линия отбранителни съоръжения обхващала пространството, в което според археологическия материал се проследяват както административни и култови постройки, така също и жилища на обикновени граждани, производствени помещения. Крепостните степи в Търново, свързани с Цитаделата на Царевец, обкръжавали и простиращата се надолу към Янтра част на града, известна в писмените извори като Новград⁷². В Червен се очертава в границите на вътрешните крепостни съоръжения улична мрежа и редица постройки с различно предназначение: две административни сгради, църкви, жилища⁷³. Във Враца втората отбранителна линия включвала в защитената територия няколко жилищни квартала, групирани около енорийски църкви⁷⁴. Къщи, култови сгради и следи от улична мрежа се проследяват и в границите на външните крепостни съоръжения в Ловеч⁷⁵.

Следователно значителна част от територията на уголемите градски центрове във Втората българска държава била защитена от крепостни стени. Но интензивното разрастване на града през този период вече не могло да се задоволи с тясното пространство зад крепостните стени. В много градски селища ние наблюдаваме създаване на жилищни зони извън крепостните стени и естествените укрепления. Квартали със следи от занаятчийска дейност са разкрили археологическите проучвалия в Търново, Враца, Червен и други градове. Разкопани са и извънградски жилищни квартали, населението в които се е занимавало преди всичко със селскостопанска дейност — например в Търново⁷⁶. Новите градски квартали със свои енорийски църкви, които „излизат“ извън рамките на отбранителните съоръжения, са още едно доказателство за подема на българския феодален град през XIII—XIV в., за неговото качествено и териториално разрастване.

Формирането на пространствения облик на града било тясно свързано с неговото социално-икономическо и политическо развитие. В същото време тенденцията да се отъждествява териториалната структура на града със социалната, която защитават някои изследователи, е неправилна. Характерен пример е работата на К. Миятев, в която авторът стига до извода, че в средновековната българска столица Търново в крепостта Царевец живеели царят и светските феодали, в цитаделата Трапезица — патриархът и духовенството, а в останалата укрепена част на града — търговското и занаятчийското население⁷⁷. Подобен подход, който се наблюдава и в някои по-нови изследвания, не отчита развитието на града като фактор, представя го като застинал, веднъж и завинаги оформен пространствен и социален модел.

Не бива да се отрича териториалното разграничаване на отделните социални групи като принцип, който наистина съществува в средновековния град, при това не само в България. По отношение на древноруския град този принцип е ярко илюстриран в една от миниатюрите на Лицевия летописен свод от XVI в. От едната страна на реката живописецът е изобразил болярските дворци и богато облечената аристокрация, а на другата — занимаващите се с различна дейност занаятчии⁷⁸. Като цяло изглежда напълно естествено отделените в социално отношение феодали и висше духовенство да бъдат обособени и в териториално отношение, но това положение не трябва да се абсолютизира. Пространството, което обитавали представителите на управляващата класа в средновековния български град, не се ограничавало само с територията на вътрешната крепост. Както писмените извори, така и материалите от археологическите разкопки показват, че феодалните комплекси били разположени по цялата територия на града в рамките на втори укрепителен пояс и дори извън него. В същото време разкопките на Царевец показват наличието не само на болярски жилища, но и къщи на занаятчии. Така например в разкрит некропол в един от районите на Царевец са открити и бедни, и богати погребения⁷⁹. В рамките на крепостта се очертават и няколко квартала — енории със свои църкви⁸⁰. Всичко това показва, че през XIII—XIV в. в тази част на българската столица била съсредоточена не само светската и духовната власт, царският и патриаршеският дворец, но и органична част от столичната градска агломерация.

Както вече отбелязахме, освен социалните моменти, които оказвали пряко въздействие върху пространствената структура на града, тук играел роля и конвенсионално-етническият състав на населението. Кварталите на изповядващите други религии били също един от елементите в пространствения облик на средновековния български град.

Що се отнася до столичния град, трябва да бъде отбелязана още една любопитна особеност. Съдейки по редица наративни извори и епиграфски паметници, Търново се възприемал от своите съвременници като комплекс от „градове“, т. е. градски райони, съсредоточени около различни градски укрепления: Царевец, Трапезица, Новград и др.⁸¹. Трудно е да се определи дали тази представа отговаря на административната практика в българската столица, т. е. дали съществува някакво междинно звено между града като цяло и отделния градски квартал енория.

Споменатите елементи в градоустройството на българските селища — цитадела (или цитадели), квартали енории в рамките на външните укрепления, квартали на чужденци и иноверци, разрастването на града извън пределите на втория отбранителен пояс, са характерни предимно за големите градски центрове. Но наред с тези, които разгледахме по-горе, съществували и по-малки градски селища, в които търговско-занаятчийското и земеделското население живеело компактно и било свързано с крепостите. Срещат се писмени сведения на очевидци от първата половина на XV в. за редица такива градове по р. Дунав. Жан де Ваврен пише, че под стените на крепостта Тутракан се намирало селище (village de chastel Turquant), аналогични са известията му за Русе. За разлика от тези две селища, които авторът нарича „замъци“ (chastels), Никопол и Дръстър се споменават като градове (villes)82. Но, както разказва историкът на полско-унгарския поход срещу турците през 1444 г. Филип де Буонакорси Калимах, и в Никопол по-голяма част от населението живеело извън крепостта⁸³. Друг участник в този поход, Андреас ди Палацио, пише, че около крепостта Никопол били разположени къщи: „както е прието в тази страна“⁸⁴. Едва ли е възможно да се приеме, че външните градски укрепления в дунавските градове са били сринати от османските турци, защото подобна практика била прилагана във вътрешните райони на империята, но не и в пограничните зони. Разкопките на Бдин също не доказват наличието на външен пояс от градска укрепителна система, която да бъде отнесена към периода преди османското нашествие. Показателен е фактът, че най-старите квартали в съвременните дунавски градове обикновено са разположени в низините, край реката, а останките от крепостни стени се намират на високи крайбрежни хълмове⁸⁵. Отдалечеността на жилищните квартали от укрепителните системи се забелязва и в някои други селища от градски тип, открити във вътрешността на страната. Но въпреки това селищата и крепостите представляват едно единно цяло — средновековни градове.

Изграждането на пространствената структура на българския феодален град било непосредствено свързано с неговата търговска дейност. Съществен градски елемент представлявал пазарът. В повечето градове той, изглежда, се е намирал в укрепената част. Така според недостигнала до нас ранноосманска хроника, цитирана от Леунклавиус, в Никопол били пуснати турци, за да купят храна от пазара, които ликвидирали крепостната стража и отворили вратата на града пред своите войски⁸⁶. Аналогични са известията за Дръстър и Венчан⁸⁷. При проучване на старата планировка на дунавските градове се вижда, че тези градски квартали, които местната традиция отнася към периода преди османското нашествие, се групират около площади, образувани от пресичането на двете основни търговски артерии — крайдунавския път и пътя, който води към вътрешните райони на страната⁸⁸. Възможно е пазарите в дунавските градове да са били няколко или пазарът, който обикновено се намирал в крайбрежната част на града, по време на военната опасност да се е премествал в крепостта. Засега този въпрос се нуждае от допълнително проучване.

Оскъдността на изворовия материал не ни дава възможност да проникнем по-задълбочено в отделния градски квартал енория, да изчислим неговото средно население. Археологическите наблюдения дават приблизителна цифра от 15—30 къщи, което прави 100—150 души. На такова количество хора съответстват и размерите на енорийските църкви.

Някои данни от Търново, Шумен и други градове ни позволяват да направим извода, че основният тип жилище на обикновения гражданин била полуземлянката с едно или две помещения с под от глина и стени от лек материал, лицевата част на която излизала на градската улица. На задната страна на къщата се разполагали стопански постройки, в това число плетен навес, който през топлото време служел като сезонна работилница. Обединяването на производствени и жилищни функции в една постройка било обикновено явление. Количеството на помещенията рядко надвишавало две⁸⁹. В рамките на градските укрепления застрояването било много плътно, но заедно с това се спазвала по планировка уличната мрежа, образувана от пресичането на главната артерия, започваща от градската врата, със страничните улици⁹⁰.

Освен жилищата на обикновените граждани в някои по-големи градове са открити и солидни каменни жилищни сгради — болярски домове и къщи на заможни граждани. Триетажна каменна сграда е запазена в Мелник. Няколко каменни, вероятно двуетажни домове са разкопани в Средец. За изброените обекти е характерно използването на по-ранни византийски постройки и многократната реконструкция. Двуетажни къщи са разкрити и в един от кварталите на Царевец⁹¹. Намерен е и фрагмент от надпис в Търново, който украсявал дома на някоя си „госпожа Бонка“⁹².

Що се отнася до водоснабдяването на българските градове, през XIII—XIV в. традицията да се изграждат разкошни бани и водопроводи, известна от времето на Първата българска държава, запада и постепенно угасва. Водоснабдяването се ограничава в използването на защитени кладенци, на цистерни за събиране на дъждовна вода и на природни извори⁹³.

Разглеждането на вътрешната структура на българския феодален град през XIII—XIV в. показва, че той представлявал сложна социална и етническа общност, основната част на която било търговско-занаятчийското население и населението, занимаващо се със селско стопанство, организирано в неголеми квартални общини енории. Правното положение на жителите на града едва ли се е различавало от положението на селското население. Първостепенна роля в града играела феодалната върхушка. Административно-военният апарат, който бил подчинен на царя, неговия наместник или самостоятелен владетел, органично влизал в състава на градското население. Социалната и етническата структура на населението на града се отразила и върху пространствения му облик. Границите на обитаваните от различни социални групи територии в града невинаги били точно определени. Обикновеното градско население живеело не само в „предградията“, укрепени или неукрепени, но и значителна част била настанена в административно-политическия център на града — неговата цитадела. От своя страна феодалите живеели не само във „вътрешния град“, но и в другите части на града. Формирането на града като социален и пространствен феномен продължавало през целия интересуващ ни период и се определяло от вътрешните процеси на социално-икономическото развитие на българската държава през XIII— XIV в.

Надмощието на феодалната аристокрация, присъствието на силен административен апарат и постоянна войска, наличието на значително количество зависимо градско население затруднявало процеса на формиране на собствено градско съсловие и правело невъзможно създаването на такива специфични градски институции като градското самоуправление, комуналното устройство, привилегиите и т. н.

Накрая ще се спрем на въпроса за социалната активност на гражданите. В изворите се срещат изключително рядко сведения от този род. Общата констатация на повечето изследователи, че средните градски слоеве били слаби и неорганизирани, като че ли предпазва учените от търсенето на социални движения в българските градове. Но градското население не може да се представи като изцяло инертна в политическо и класово отношение маса. Според Пахимер по време на въстанието на Ивайло вратите на много български градове се отваряли пред селския вожд, който навсякъде бил посрещан като цар⁹⁴. В това откъслечно сведение може да се види свидетелство за участието на градските низини в най-голямата проява на класова борба в средновековна България. За съжаление липсата на други извори и известия не ни позволява да конкретизираме този извод.

По-подробни сведения има за една друга проява на класова борба в българския град, която досега не е обект на задълбочено научно изследване. По данни на анонимната францисканска хроника на провинция Босна (в която през 60-те години на XIV в. влизала и Северозападна България) и на едно агиографско съчинение с наслов „Мъченичеството на петте братя францисканци във Видин“ през 1369 г., когато войските на съюзника на Иван-Александър — влашкия господар Влайку, обсадили окупирания от унгарците Бдин, в града избухнало въстание. Стихийното народно възмущение, насочено срещу чуждите нашественици, които със сила насаждали в българските земи католичеството, прераснало в бурна въоръжена акция. Предвождани от нисшето православно духовенство, бдинските граждани избивали унгарците и ненавистните католически мисионери францисканци⁹⁵. Този религиозен протест имал ясно изразена социална основа и бил насочен против поробването на българското население от унгарските феодали и католическата църква. Една съвременна на събитията приписка or евангелие, създадено в Бдин, съобщава, че „народът изпитвал големи мъки“⁹⁶ през това време. Известно е също, че паралелно с преминаване на населението към католическата вяра се извършвало и преброяване на жителите, което през средните векове обикновено се свързвало със засилване на феодалната експлоатация⁹⁷.

В същото време някои францискански документи, цитирани във фундаменталния труд на миноритския историограф Лука Вадинг, съобщават, че част от населението в бдинските земи, което изповядвало богомилска и павликянска ерес, доброволно преминало към католичеството⁹⁸. Ако това съобщение не е плод на тенденциозно изложение на събитията, то може да бъде изтълкувано като свидетелство за протест срещу официалната църква, тясно свързана с феодалния апарат на властта. За съжаление не е възможно да се установи дали в дадения случай става дума за селското или за градското население.

Още един момент заслужава внимание в хрониката на Йоан Кантакузин. По неговите думи, когато византийското посолство пристига в Търново през 1356 г. с предложение да се построи със съвместни усилия флот, за да се попречи на османските турци да се прехвърлят на европейския бряг, жителите на българската столица се събрали в Царевец и с викове изразили своята подкрепа на византийското предложение⁹⁹. Разбира се, подчертаната тенденциозност на Кантакузиновата хроника намалява значението на това сведение, но във всеки случай тя показва, че византийският екс-император си представял търновското население като политически активна маса.

За нарастването на социалните и класовите противоречия в българския феодален град през XIII—XIV в. говорят и данните за разпространяването на различни еретически учения сред градските среди през XIV в. На този въпрос ние по-подробно ще се спрем в следващата глава.