Средновековна България

 

Балканският град през доосманската епоха

в светлината на съвременните изследвания

 

Проучването на средновековния град представлява една от централните теми през последните няколко десетилетия в историографията върху социално-икономическата история на Византия и съседните ѝ страни. Бяха направени и първите сериозни опити да се създадат обзорни историографски трудове, посветени на средновековния балкански град. През 1977 г. излезе от печат статията на В. Хрохова, където бе поставена задачата предварително да бъдат обобщени резултатите от изследванията в интересуващата ни област в широк хронологически (от края на миналия век до наши дни) и тематически (развитие на градовете на целия Балкански полуостров от ранното средновековие до османското нашествие) диапазон¹. Друг много важен преглед с историографски характер принадлежи на Л. Максимович². Югославският учен насочва вниманието към проблемите, стоящи преди всичко пред изследователите на византийския град от XIII—XIV в., но повдигнатите от него въпроси, както признава и самият той, не могат да бъдат разрешени правилно, без да е привлечен и български, и сръбски материал. Отделни аспекти по интересуващия ни проблем са анализирани в статиите на В. Н. Завражин, В. Г. Карман и Л. А. Шаферова³. Ние смятаме за целесъобразно да се опитаме да изясним какво е нивото на проучване на проблема като цяло, а също така и състоянието на изследванията, специално посветени на византийските, българските и сръбските средновековни градове.

Първите сериозни опити да се постави за разработване проблемът за средновековния балкански град в съвременната медиевистика и да се набележат основните насоки в бъдещите изследвания се отнасят към шестдесетте години. Например С. Лишев в доклада си пред Първия международен конгрес по балканистика в София (1966 г.) посочи някои съществени черти, обединяващи средновековните балкански градове в тяхното развитие. Същевременно той направи опит да даде тяхната класификация, като ги раздели на три основни типа: далматински градове, византийски градове и „градове от вътрешността на Балканския полуостров“⁴. За основен критерий С. Лишев избира мястото на града в политическата надстройка на феодалното общество. Така например далматинските градове имали комунално самоуправление, „бюргерска, а не феодална власт“; византийските градове, макар и да се намирали под властта на държавата и феодалите, притежавали някои права, които в известна степен ограничавали произвола на чиновниците и аристокрацията; по-голяма част от българските, сръбските и босненските градове се намирали в пълно подчинение на феодалните владетели. В дадения случай най-важната заслуга на автора се състои в това, че обединява процесите на развитие на градовете във Византия и съседните ѝ южнославянски страни с една обща за тях черта — господството на феодалната аристокрация.

По същото време голям интерес към проблемите на средновековния балкански град се наблюдава и сред западните медиевисти. Водещо място тук заемат историците от ФРГ, които издадоха през 1968 г. сборник от статии под редакцията на професор К. Д. Гротхузен. Авторите разглеждат предимно градовете от западния регион на Балканския полуостров, тяхната политическа и социална структура. По-късно излиза още един сборник на колектив от учени от ФРГ и Австрия, посветен на ранния етап в развитието на градовете в Югоизточна Европа⁵.

Редица въпроси, свързани с историята на балканските градове през доосманската епоха, бяха засегнати в докладите и изказванията на участниците в международния симпозиум „Балканският град през XV—XIX в.“, проведен в Москва през 1969 г.⁶. Голям интерес предизвиква докладът на американския учен Т. Стоянович, посветен на общите проблеми на средновековния град на Балканите, в който се засяга и политическата система на балканските градове през XIII—XIV в., както и някои особености в стопанското им развитие⁷.

Важна роля за установяване на общите черти и особености в развитието на средновековните балкански градове изиграва международният симпозиум във Венеция (1971), посветен на социалната структура и културния живот в средновековните градове по Адриатическото крайбрежие на Югоизточна Европа⁸.

Качествено нов методологически подход към проблема показват изследователските работи на съветските учени, посветени на типологията в развитието на феодализма в Европа. Специално трябва да се отбележат материалите на Кишиневския симпозиум „Югоизточна Европа в епохата на феодализма“ (1973). В доклада на 3. В. Удалцова и Е. В. Гутнова са отразени резултатите от комплексното типологическо изследване, проведено от учените при Института по обща история към АН на СССР. В него, както и в последвалите публикации ка същата тема се подчертава, че през късновизантийската епоха градският живот на Балканите се е намирал под силното влияние на засилващия се упадък на градовете в империята и замирането на тяхната икономическа дейност. Като едно от сериозните типологически отличия на балканския град от западноевропейския се изтъква отсъствието на рязко разграничаване на града от селото. Това от своя страна представлявало последица от забавения и незавършен процес на отделяне на занаятчийското производство от земеделието⁹. Градът като цяло така и не достигнал по отношение на селото доминиращо положение в сферата на икономиката, което се отразило и върху политическия му статут. Отсъствието на градско самоуправление, слабостта и незрелостта на самото градско съсловие и феодалното надмощие са характерни в еднаква степен за градовете в късна Византия, Втората българска държава и средновековна Сърбия. Като обща черта за средновековните градове на Балканите се изтъква наличието на рязка разлика, между нивото на развитие на градския живот в крайморските търговски средища и големите селища в континенталната му част. Последните се очертават преди всичко като политико- административни, стратегически и църковнорелигиозни центрове¹⁰.

Сполучливи са някои от типологическите наблюдения на В. Хрохова. Тя отбелязва сложния социален състав на населението в средновековните балкански градове, където наред със свободните търговско-занаятчийски слоеве били органически включени феодалите, зависимите хора и земеделците¹¹.

Посочените опити за определяне на общите закономерности в развитието на балканския феодален град през XIII— XIV в. са доста показателни. Очевидно е, че за по-нататъшни обобщения са необходими специални изследвания, посветени както на локалните варианти на балканския град от онова време — византийския, сръбския и българския, така и на отделните градски центрове. Продължава да се усеща чувствителен недостиг от монографични изследвания, посветени на отделни, дори и на най-значителните градски средища¹². Натрупаният досега фактически материал дава възможност да се направят някои важни обобщения.

Проблемът за тенденциите в развитието на късновизантийския град е централен в излязлата литература. Понастоящем повечето учени в една или друга степен поддържат и развиват в работите си тезата за постепенния упадък на византийския град, характеризиращ двете последни столетия от съществуването на империята. Но по въпроса за причините и факторите, предизвикали този упадък, неговите конкретни прояви и мащаби, има значителни разногласия. Те съществуват и в съветската историография, която има най-значителен принос в изучаването на късновизантийския град.

Както споменахме по-горе, в изследванията от по-общ характер, посветени на типологията на европейския феодализъм, регресивната линия в развитието на византийския град през XIII—XIV в. се изтъква като най-важната отличителна черта за византийско-балканския регион. Упадъкът на късновизантийския град обикновено се свързва преди всичко с особеностите на социално-икономическото му развитие — незавършеност на второто обществено разделение на труда, слабост на местните занаяти и търговия, притиснати от феодалното надмощие и от активната дейност на привилегированите италиански търговци, и т. н.¹³. Тези изводи като цяло се потвърждават от резултатите в конкретните изследвания на С. П. Карлов, Г. Г. Литаврин, И. П. Медведев, посветени както на историята на градовете в европейските владения на Византия (Мистра), така и на малоазийските центрове (Трапезунд, Лампсак)¹⁴. В началото на XIV в. на фона на бурния упадък на столицата Константинопол, в условията на твърде неблагоприятната вътрешна и международна конюнктура се забелязва известно раздвижване в икономическия живот на провинциалните византийски градове. То било твърде ограничено по мащаби и сфери на проява и не могло да доведе до генерални промени. Още Б. Т. Горянов в един от първите очерци за развитието на феодалните отношения в късната Византийска империя, признавайки тезата за упадъка на византийския град през XIII—XIV в., отбелязва известен прогрес в развитието на отделните занаяти и определен напредък в сферата на търговско-паричните отношения, които не довели обаче до възникването на дори и най-зачатъчни форми на раннокапиталистически отношения¹⁵.

По друг начин подхожда към проблема М. В. Сюзюмов, който вижда в „предприемаческата дейност“ на търговско-занаятчийските слоеве в късновизантийския град база за нарастване на политическото влияние на гражданите и частично отслабване на феодалното надмощие в градския живот¹⁶. Още по-далеч стига в изводите си В. А. Сметанин, който защитава тезата за възникването в късновнзантийския град на манифактурни форми на производство¹⁷. Те предизвикаха сериозни възражения от страна на В. Н. Завражин — един от най-последователните привърженици на концепцията за дълбокия и всестранен упадък на византийския град през XIII—XIV в.¹⁸. Като цяло хипотезата за съществуването на градска манифактура през късновизантийския период не получи подкрепа в съветската историография¹⁹.

Съветските медиевисти обръщат голямо внимание на въпроса за политическата роля на късновизантийския град, за неговото място в сложния процес на борба между центробежните и центростремителните тенденции в палеологовска Византия²⁰. Централно място тук заемат работите, в които в един или в друг аспект се разглежда движението на зилотите в Солун през XIV в.²¹. М. А. Поляковска го оценява като „опит за установяване на съюз между императора и градовете“, който не сполучил поради „слабостта на бюргерството, нестабилността на политическата власт в страната и интервенцията на външните сили“²². В същото време, както отбелязват в своето специално изследване за зилотите Г. Л. Курбатов и В. И. Рутенбург, това движение изразява не стремежа на укрепващата се търговско-занаятчийска прослойка към по-активно влияние върху политическата борба в страната, а недоволството на широките градски слоеве от прогресиращото отслабване на икономическите и политическите им позиции, от надмощието на. феодалната аристокрация в градския живот²³. Привличайки по-широк кръг от извори, този въпрос разглежда и В. Н. Завражин, който потвърди изводите на Г. Л. Курбатов и В. И. Рутенбург и детайлизира тезата за еволюцията на търговско- занаятчийските върхове към подчиняваме под властта на феодалната аристокрация и „паразитиране върху катастрофалното положение на обществото и държавата“²⁴.

Резюмирайки казаното по-горе, трябва да отбележим, че съветските изследователи на късновизантийския град са солидарни в мнението си, че някои прогресивни тенденции в развитието на градския живот във Византия през XIII—XIV в. влизали в непреодолимо противоречие с пълната власт на феодалната аристокрация. Дълбоката криза, която обхванала централната власт, довела до рязко отслабване на външнополитическото положение на страната, до надмощие на италианските търговци в международната търговия на империята и до нестабилно политическо положение на отделните градски центрове.

В чуждестранната византинистика въпросите, свързани с историята на византийския град (XIII—XIV в.), най-активно се изследват от медиевистите от социалистическите страни. Редица обобщения по отношение на характера на развитие на късновизантийския град са направени от чехословашкага изследователка В. Хрохова въз основа на изворов материал от градските центрове в континентална Гърция²⁵. Авторката отдава особено значение на опитите за типологизиране на късновизантийеките градове, за изработване на универсална дефиниция за средновековния балкански град, която би могла да стане действен инструмент за научно изследване. В. Хрохова отделя специално внимание на политическите, културните и църковните функции на града²⁶. Това дава повод на някои изследователи да твърдят, че в стремежа си да типологизира късновизантийските градове тя не е обърнала достатъчно. внимание на търговско-занаятчийските им функции, с което довежда до разширяването на категорията „средновековен балкански град“ за сметка на селища, които всъщност не представлявали през тази епоха градове²⁷.

Голям принос в изследването на интересуващия ни проблем дава румънският историк Е. Франчес. Поддържайки тезата за разрастването през XIII—XIV в. на феодалната експанзия, разпространила се и върху икономическия живот на града, той подробно изследва процеса на разпадане на занаятчийските корпорации през късновизантийската епоха, като се спира на общите проблеми на късновизантийския град²⁸. По същото време Е. Франчес изказва и мнението, че търговско-занаятчийската прослойка и нейното политическо влияние в града през XIII—XIV в. нарастват²⁹.

Въпроси, свързани с вътрешното развитие на късновизантийския град в светлината на типологическите различия между градския живот във Византия и Западна Европа, засяга в някои работи Е. Вернер. Отбелязвайки отделните прогресивни изменения в икономиката на късновизантийския град, ученият справедливо смята, че те не определят генералната линия в неговото развитие. Отсъствието на икономически силно и политически сплотено бюргерство със собствена организация и градско самоуправление направи града донякъде пасивен участник в ожесточената борба между отслабналата, но запазила известии позиции централна власт и феодална аристокрация³⁰. Редица от изводите и предположенията на Е. Вернер получиха по-нататъшно развитие в трудовете на неговия ученик К. Мачке, посветени предимно на Константинопол³¹.

Много внимание на въпросите, свързани с историята на късновизантийския град, отделя югославската византинистика. Опирайки се на здравите традиции в изследване на феодалните отношения във Византия, създадени от Г. Острогорски и неговата школа, историците от СФРЮ активно изучават мястото на града в политическата система на палеологовска Византия. В монографията на Л. Максимович детайлно се разглеждат проблемите на градското управление, особено ролята на т. нар. „народни събрания“ в градовете, намиращи се под контрола на феодалната аристокрация и до известна степен изпитващи върху себе си влиянието на държавата³². В обобщаващия доклад, изнесен на Виенския конгрес по византинистика (1981), Л. Максимович отделя особено внимание на различните пътища за въздействие на феодалите върху икономическия и политическия живот на града, достигайки до закономерния извод за пълното подчинение на града от времето на Палеолозите „на логиката на феодалния строй“. От вниманието на изследователя не са убягнали и чертите на известен напредък в развитието на някои византийски градове през: XIV в., като Мистра и Монемвазия. Но въпреки това, както пише Л. Максимович, „градът като цяло сподели съдбата на изпадналата в нищета Византия“³³. Показателно и важно е насочването на учения към проблемите на социалната структура на византийския град през XIII—XIV в., които са засегнати сравнително малко в съвременните изследвания. Между публикациите от югославски учени предизвикват интерес трудовете на Б. Ферянчич, третиращи отделни проблеми, свързани с политическата роля на града, с нарастването на феодалното земевладение в него³⁴.

През последните години се увеличи значително интересът в западната византинистика към съдбините на късновизантийския град. Показателен в това отношение е докладът на Е. Кристен от ФРГ на Мюнхенския конгрес (1958)³⁵. Макар че в него става въпрос преди всичко за града от предшествуващата епоха, общата тенденция на автора да разглежда византийския град като феномен, неразривно свързан с развитието на феодалния строй, оказа безспорно влияние върху западната византинистика като цяло.

Възгледът за кризата и упадъка на късновизантийския град намира отражение в работите на П. Харанис и Д. Закитинос³⁶. Общото в тяхната гледна точка е приемането на тезата за феодалната същност на социално-икономическото развитие в късната империя. Н. Икономидес, споделяйки възгледа за упадъка на късновизантийския град, посочва и определения напредък, наблюдаван през XIII—XIV в. в развитието на дребното занаятчийско производство, предназначено за задоволяване на нарасналите нужди на градското население. В същото време авторът отбелязва засилването на икономическата експанзия на аристокрацията в градовете³⁷. Лайу-Томадакис подробно разглежда въпроса за участието на гръцките търговци в средиземноморската и черноморската търговия през XIII—XIV в., като стига до обоснования извод, че въпреки засилената активност на византийските търговци през XIV в. те продължават да играят второстепенна роля в търговските операции, контролирани от италианските търговци. Особен интерес предизвиква събраният от изследователката документален материал, доказващ засилилата се през XIV в. тенденция византийската аристокрация да влага парите си в търговски предприятия³⁸.

По този начин проучването на конкретния материал налага и в западната историография извода за упадъка на късновизантийския град, който не е могъл да бъде спрян от някои прогресивни тенденции в развитието на града. В същото време отделни историци, изхождайки от методологически невярна представа за средновековния град, довеждат тезата за западането на града до хипертрофираното твърдение, че градският живот изцяло замира и градът се превръща в аграризирано селище, което се отличава от селото само по местопребиваването на църковните власти в него. Според тях градският живот върху по-голяма част от територията на Балканите се възстановява едва през османската епоха. Такова е становището например на А. Брайер³⁹. Към аналогична гледна точка, разпространена и върху българските и сръбските, градове, се придържа и П. Щугар⁴⁰.

През последните две десетилетия бяха постигнати значителни успехи от медиевистите в НРБ и СССР при проучването на средновековния град във Втората българска държава. Огромният фактически материал, натрупан в трудовете на К. Иречек, П. Мутафчиев, И. Сакъзов, Ю. Юрданов и други учени⁴¹, позволи на българските историци още през 50-те години да направят няколко опята за създаване на обобщен модел на българския град през XIII—XIV в. Най-важни бяха работите на С. Цонев, С. Лишев и Д. Ангелов. Изследванията на С. Цонев бяха силно повлияни от тенденцията не толкова да сравнява, колкото да отъждествява социално-икономическите процеси в България през XIII—XIV в. с феодалното развитие в Западна Европа⁴². В същото време С. Лишев, стремейки се да подчертае спецификата на феодализма в България, на практика отрече наличието на стоково производство в българските земи през XIII—XIV в.⁴³. Очевидно под влияние на същата методология интересният очерк на Д. Ангелов в том I на „История на България“ наред с правилните изводи съдържа и недостатъчно обосновани предположения за комунално устройство на българския град, за данъчна свобода на гражданите и т. н.⁴⁴. Значителна крачка напред бе отбелязана с излизането от печат на статията на Д. Ангелов „Към въпроса за българския средновековен град“, в която авторът обобщава богатите сведения от писмените и археологическите извори и посочва необходимостта от комплексен подход към проблема⁴⁵. За първи път бе създадена достоверна обща картина за развитието на градските занаяти и търговията, изяснена бе степента на аграризация на града, показана бе политическата му роля и положението на градското население, поставени бяха въпросите относно терминологията на средновековните извори, отнасящи се до историята на българския град и социалната му структура.

Най-голямо препятствие по пътя към интензивното изучаване на средновековния български град си остава недостатъчният археологически и писмен материал от отделните градски центрове. Единичните опити в тази насока не бяха достатъчни, за да послужат като основа за по-общи изводи. Солидна база за нови изследвания създадоха проведените през 60-те години археологически проучвания на редица градове от Втората българска държава — Търново, Враца, Червен, Шумен, Карвуна и др.⁴⁶. Разшири се и фондът от писмени извори. Изследователските търсения на С. Лишев, П. Петров, В. Гюзелев и други историци доведоха до откриване на много нови документи в дубровнишките, венецианските и генуезките архиви, които хвърлиха светлина върху редица важни аспекти от социално-икономическия облик на българския град през XIII-XIV в.⁴⁷.

Значителен принос в разширяване на изворовата база по проблема даде османистиката. Първо, бяха издирени и издадени редица важни извори на историята на българските земи през XV—XVI в.: законодателни сборници (кануннамета), налогови регистри (дефтери) и др.⁴⁸. Второ, бе разработена и обоснована концепцията за приемствеността на някои обществени и държавни институции на Втората българска държава от Османската империя и следователно бе доказана възможността за ретроспективен подход към ранноосманските актови и правни извори и за тяхното прилагане към изучаването на българския град през XIII—XIV в.⁴⁹.

Сериозна помощ при изследване на интересуващия ни проблем оказаха и работите на П. Коледаров, А. Кузев и други учени, посветени на средновековната картография, топонимия и историческа география на българските земи⁵⁰.

Първи опит за обобщение на значително разширилия се кръг от извори представлява монографията на С. Лишев⁵¹. Очевидни са постиженията на автора в изследване на материалната култура на българския град през XIII—XIV в., развитието на производителните сили и занаятите. Много ценен и интересен е събраният от него материал за външнотърговските връзки на българските градове с Византия и Южна Европа. За първи път в съвременната българска историография е поставен въпросът за социалната организация на гражданите — градската община и нейните функции. Но в изследването могат да се открият и някои слабости, присъщи на по-ранните трудове на С. Лишев. Недостатъчно е представена динамиката в развитието на града през XIII—XIV в., материалът невинаги е изложен последователно, като градът се представя в излишно схематизиран вид, а отделните градски типове не са точно разграничени.

За изучаването на българския средновековен град най-много допринесоха опитите за комплексно изследване от страна на историци и археолози, предприети в края на 70-те — началото на 80-те години. Особено важен бе симпозиумът „Българският средновековен град“, проведен във Велико Търново през 1979 г.⁵². В пленарния доклад на проф. П. Петров бяха проанализирани главните проблеми в развитието на средновековния български град, върху които трябваше да се съсредоточат усилията на изследователите: изработване на приемлива дефиниция за средновековния град в българските земи; проучване на функциите и ролята на града като административен център; изследване на обществената организация и градското управление; определяне на мястото на търговията и занаятите в живота на града; търсене на специфика в юридическото положение на гражданите⁵³. Много от докладите и научните съобщения бяха посветени на отделни градски центрове. Наред с публикуваните преди това те започнаха да запълват съществуващата празнина в българската историография, на което обърна внимание В. Гюзелев⁵⁴. Под негова редакция (съвместното А. Кузев) от 1982 г. започна да излиза тритомно издание, посветено на средновековните български градове. Първият том, в който се разглеждат градовете по р. Дунав и Черноморското крайбрежие, може да бъде окачествен като сериозен опит за комплексно изследване на българския средновековен град със съвместните усилия на историци и археолози⁵⁵. За съжаление успешните примери от този род са твърде малко. Това са някои работи на В. Гюзелев, А. Кузев, А. Попов, които могат да се смятат за образец на успешно съчетаване на данните от писмените извори с резултатите от археологическите проучвания. Повечето студии, написани от археолози, се отличават с недостатъчно използване на писмените извори, а в трудовете, посветени на политическата история на отделните градове, не се отчита в редица случаи информацията от археологическия материал.

Големите възможности от съвместно комплексно проучване на проблемите на средновековния български град от историци от различни страни на света доказаха международните симпозиуми „България на Черно море през средните векове“, в програмата на които градската тематика заема все по-важно място⁵⁶.

Засега най-слабо според нас са изследвани въпросите, свързани с културния и духовния живот на българския град през средновековието. Освен статиите на И. Дуйчев за Търново и отделни пасажи в някои общи трудове вниманието на учените към тази тематика почти не е насочвано. В същото време трябва да се отбележи, че определен принос в тази насока дават станалите традиционни симпозиуми по историята на Търновската книжовна школа⁵⁷. Значителен напредък през последните години се забелязва в изследването на архитектурно- пространствения облик на средновековния български град⁵⁸.

Изследването на средновековния български град показва, че общата тенденция в неговото социално-икономическо развитие през XIII—XIV в. е възходяща. Напредъкът не могъл да бъде спрян нито от политическото надмощие на феодалите, нито от нестабилността във вътрешното и външнополитическото положение на страната, нито от превеса на чуждестранни търговци в международната търговия в българските земи, както и от други задържащи фактори. Но като цяло за града през епохата на Втората българска държава са били характерни ниски темпове на развитие в икономическия живот, слабост и незрелост на градското съсловие, пасивна роля в борбата между центробежните и центростремителните тенденции. Тези изводи намират допълнително потвърждение в работите на съветските историци. На Л. В. Горина принадлежи заслугата за всестранната интерпретация на сведенията на един от най-ценните извори — Сметководната книга на А. Барбериус за социално-икономическия облик на българския град през XIV в.⁵⁹. В друга своя студия Л. В. Горина третира малко проучения въпрос за социалната структура на населението в града през периода на Втората българска държава⁶⁰. Специална нейна статия е посветена на градската терминология в разноезичните извори от XIII—XIV в.⁶¹. Развитието на българския град е тема на една от главите в нейното монографично изследване, посветено на социално-икономическите отношения във Втората българска държава62. Трудовете на съветската изследователка се отличават с широта в използването на извори, с точност, но не и с категоричност при оформяне на изводи и заключения. Интересни схващания за мястото на средновековния град в системата на българския феодализъм са изложени в изследванията на Г. Г. Литаврин⁶³. Някои въпроси, свързани със социално-икономическия облик и политическата история на българските градове през XIII—XIV в., се разглеждат в отделни публикации на автора на настоящия труд⁶⁴.

Средновековните градски центрове във феодална Сърбия в сравнение с българските градове са по-малко изследвани. Заложените в трудовете на К. Иречек и С. Новакович⁶⁵ основни положения за тяхното проучване бяха по-късно разработени в работите на М. Динич, И. Калич-Миюшкович, И. Войе и други учени⁶⁶. Най-голям принос в изучаване на интересуващия ни проблем дадоха монографиите и статиите на Д. Ковачевич-Коич, която в своите публикации изследва търговската дейност на средновековните градове в Сърбия и Босна, „рударските градове“, свързани с добиването на полезни изкопаеми, типовете и формите на градските поселения⁶⁷. Голямо значение имат работите на Д. Динич-Кнежевич и Б. Храбак, разкриващи търговията с различни видове стоки на Балканите през средците векове⁶⁸. На конгреса на югославските историци в Будва през 1973 г. задачата да се проучи средновековният град бе поставена като една от най-важните в бъдещото развитие на историческите изследвания в страната⁶⁹. Но като цяло примерите за комплексен подход при изучаването на средновековния сръбски град са твърде малко. Може дори да се каже, че средновековните градски центрове в Босна в това отношение са по-облагодетелствани⁷⁰. Същевременно значителен е приносът на югославските историци в изследване на архитектурно-пространствения облик на средновековния балкански град⁷¹.

Що се отнася до общите изводи, югославските историци отбелязват прогресивните тенденции в социално-икономическия живот на сръбския град в борбата против феодалното надмощие и доминиращото положение на чуждестранните търговци. Въпреки значителната прилика в процесите на развитие на българските и сръбските градове и особено тези, които били свързани с рударството, през XIV в. сръбските градове получават от централната власт определени привилегии и в тях се появяват елементи на самоуправление, които били силно ограничени и регламентирани от държавата. Тук започва да се оформя и този „съюз на кралската власт и градовете“, който не е характерен за Византия и България. Високото ниво на социално-икономическото развитие на някои сръбски градове и наличието в тях на политически активен и влиятелен слой от градски патрициат се отбелязва и в работите на съветските историци Е. П. Наумов и Л. А. Шаферова⁷².

Следователно съвременното състояние на изследванията върху средновековния балкански град както на нивото на определяне на общите черти за отделните региони, така и при изучаване на локалните варианти в социално-икономическото развитие и мястото на града в политическата система на обществото дава възможност да бъдат направени някои общи изводи относно тенденциите на градско развитие в тази част на Югоизточна Европа в навечерието на османското нашествие, а също така и за установяване на някои отличителни черти в развитието на византийските, българските и сръбските градове.

Не може да не се отбележи външното несъответствие на изводите за бързо задълбочаващия се упадък на византийския град през палеологовската епоха и явно възходящата линия на развитие на градовете в Сърбия и България през същия период. Според нас това различие може да се смята за отражение на реално съществувало противоречие, в тенденциите на развитие на средновековните градове, от една страна, в късната империя и, от друга, в съседните ѝ южнославянски държави. По-скоро нещата се свеждат до нееднаквите изходни позиции за развитие на градски живот към началото на интересуващия ни период или по-точно в асинхронността на близките по своята същност и тенденции процеси. През XI—XII в. повечето византийски градове били значително по-развити, отколкото намиращите се в по-голямата си част в начален етап на формиране български и сръбски градски селища. По времето, когато провинциалните градове в Комниновата империя преживявали период на подем, повечето от бъдещите центрове в България и Сърбия или се възстановявали с голям труд след византийския погром, или едва започвали своето съществуване като средновековни градове.

От началото на XIII в. условията за развитие на градовете в империята и южнославянските държави претърпели рязка промяна. Ако за Константинопол започва период на дълбок упадък, ускорен от разгрома през 1204 г., то за възстановилите независимостта си България и Сърбия се създават условия за политически и стопански възход. По своята интензивност, динамика и продължителност той бил различен за всяка страна, но в крайна сметка тъкмо този подем обуславял бързия напредък на градския живот.

През втората половина на XIII в. обстановката на Балканите отново се променила. В България и Сърбия взимат връх тенденциите към феодална децентрализация. Териториите им (българската — в по-голяма степен) са подложени на опустошителни нашествия от страна на татарите, избухват междуособни войни и бунтове, преживяват мощни класови сблъсъци. И макар възстановената от Палеолозите Византия да представлявала само бледа сянка на „Втория Рим“, а по-сетнешната ѝ история — време на всеобща криза в политическия и икономическия живот, някои от градските ѝ центрове се оживили и в стопанската им дейност се наблюдават елементи на подем, които се реализират през следващия век.

За България и Сърбия XIV в. се характеризира като период на най-силно напрежение в борбата между центробежните и центростремителните сили. През първата половина на този век се наблюдава превес на силите, които провеждат централизаторска политика (България през първите две десетилетия от царуването на Иван-Александър), и дори решителната победа на тези сили (Сърбия при Стефан Душан); през втората половина на века господството на силите, стремящи се към феодална разпокъсаност, е пълно. Макар в държавната политика по отношение на градовете в България и Сърбия да имало значителна разлика, тази епоха като цяло се характеризира с чувствителен напредък в развитието на градския живот в двете страни. Във Византия през XIV в. феодалните метежи прераснали в постоянна гражданска война, външната опасност придобила крайно остри и заплашващи самото съществуване на страната форми, държавната територия постоянно и забележимо се намалявала, икономическата експанзия на италианските търговци била по-широка и по-непосредствена. Градът в късна Византия, първоначално по-развит от българските и сръбските центрове, бил принуден да сподели съдбата на обезсилената империя.

По този начин привидното противопоставяне на главните тенденции в развитието на градския живот във Византия и съседните ѝ южнославянски страни било обусловено преди всичко от разликата в началните нива и от темповете на развитие на феодалните отношения, политическия строй и градовете. През този период България и Сърбия, от една страна, се сближавали с Византия по степента и в известен смисъл по формите на развитие, а, от друга — започвали да я изпреварват преди всичко в процеса на феодална децентрализация, който силно влияел върху развитието на градовете. Този процес не достигнал окончателната реализация дори в късна Византия.

Изказаните забележки носят предварителен характер. Ние предполагаме, че изследването на въпроса за ролята и мястото на града в политическата феодална надстройка на Балканите и изясняването на различията в условията на развитие на градовете в България, Византия и Сърбия през XIII—XIV в. биха могли да хвърлят светлина върху много от особеностите в развитието на градския живот в този регион на Европа.

В заключение искам да се спра върху проблема за изворовата база при изследване на средновековните градове във Византия, България и Сърбия през XIII—XIV в. и възможните пътища за разширяването ѝ. Понастоящем в научно обръщение са въведени всички основни комплекси от извори с наративен характер. Но дори най-известните от тях много рядко се разглеждат с цел специално да се извлече целият материал, свързан с развитието на средновековния град. Например при изучаването на византийските хроники от XIII—XIV в. не са изследвани въпросите, засягащи отражението на градския живот в тях. Кандидатската дисертация на В. Н. Завражин, посветена на някои проблеми от развитието на късновизантийския град и тяхното отражение в „Историята“ на Йоан Кантакузин, е едва ли не единственият пример за такъв подход⁷³. Тя междувременно доказва и големите възможности на подобни изследвания. Сравнително малко са използвани и данните на византийските малки хроники, макар че някои от тях са пряко свързани с летописната традиция на отделните градове. Като пример за сполучливо изследване на този тип извори може да се посочи студията на В. Гюзелев върху Месемврийската хроника⁷⁴. Интересен и сравнително малко използван материал за изучаването на късновизантийския град съдържа и друг обширен комплекс от наративни извори. Това са речите, писмата, трактатите на византийските писатели от XIV—XV в. — Алекси Макремволит, Димитър Кидонис, Николай Кавасила, Георги Гемист Плифон и други, които ярко са отразили в творчеството си много от социално-икономическите и политическите проблеми във Византия през епохата на нейния упадък. Интерпретацията на данните от тези извори е доста сложен проблем, тъй като за нито един от посочените автори въпросите, свързани с градския живот, не са били специална тема. Сериозни трудности предизвиква и терминологичният апарат на техните произведения⁷⁵. Някои автори, като В. А. Сметанин, показват възможностите при използване на късновизантийски епистоларни извори, които понякога съдържат важни и дори уникални данни за историята на средновековните балкански градове⁷⁶.

По-малки са възможностите за разширяване на изворовата база в областта на актовия материал. Тук определени перспективи има по-нататъшното издирване в италианските, югославските и испанските архиви на нови документи, свързани с развитието на търговските контакти на балканските градове с италианските и далматинските комуни, а също така и с пиренейските пристанища⁷⁷. Не са напълно въведени в научен оборот във връзка с изследването на средновековния град и някои документални комплекси, свързани с каноническата практика на отделни големи църковни диоцези, например Охридската архиепископия⁷⁸.

Уникални възможности за изследване на балканския град в предосманската епоха предоставят актовите и законодателните паметници от първите векове на османското владичество. За възможностите при ретроспективното им използване вече е писано в научната литература⁷⁹. Ние само ще отбележим, че безкритичният подход към прилагането им може да доведе до сериозни грешки. Отчитайки голямата ценност на ранноосманските актове и закони за изучаването на средновековния балкански град от предшестващия период, трябва да подчертаем, че те не могат да бъдат основен извор за реконструирането му, а тяхното ползване трябва да носи строго спомагателен и сравнителен характер.

Много важна роля в комплексното проучване на средновековния балкански град играят помощните исторически дисциплини — нумизматика, сфрагистика, историческа география,, картография и топонимия. Широкото привличане на данните от тези науки е задължително за правилното разрешаване на много въпроси в рамките на интересуващия ни проблем. По-нататъшното археологическо проучване на средновековните градски центрове на Балканите, което се провежда особено активно в България и Югославия, също има изключително важно значение за развитието на комплексния подход към темата.

В споменатия вече доклад на Л. Максимович пред Виенския конгрес по византиниспика (1981) разширяването на изворовата база за изучаване на социално-икономическия и политическия облик на балканския град през средните векове е наречено „проблем на двехилядната година“⁸⁰. Тази констатация на югославянския учен с голяма точност отразява сложността на задачите, стоящи пред съвременните изследователи при разширяването и разработването на изворовата база за разрешаването на един от най-сложните и актуални проблеми от балканското средновековие — въпроса за общите и специфичните черти в развитието на феодалния град в този регион на Европа.