Средновековна България

 

Занаяти и стоково производство в българския град през XIII—XIV в.

 

Отчитайки цялото многообразие от функции, присъщи на средновековния град, трябва да подчертаем, че нарастването и развитието на занаятите продължавали да бъдат главните фактори, определящи основните тенденции в развитието на градовете. В редица феодални европейски градове централно място в занаятчийското производство заемали обработката на метали, производството на стъкло и керамика, изработването на материали, необходими за шиенето на облекло и обувки. Богатият археологически материал и сведенията на писмените извори показват, че в българския град през XIII—XIV в. съществували няколко занаятчийски дейности, свързани с обработката на метали. Един от най-добре развитите през този период занаяти представлявало ковачеството. Съдейки по находките в Търново, Бдин, Червен, Велбъжд, Ловеч, Калиакра, Карвуна и други градове във Втората българска държава, в продукцията на местните ковачи преобладавала изработката на занаятчийски инструменти, оръдия на труда и предмети за домашния бит: чукове с различни форми, клещи, пили, ножове, гвоздеи, панти за врати, брадви, катинари и ключове. Често се срещат селскостопански сечива — сърпове и палешници, обикновено оръжие — върхове за стрели и копия, ножове и брадви¹.

Интересно изображение на ковачница се среща в един фрагмент от стенописите в Земенския манастир близо до Велбъжд. Според мнението на А. Грабар той представлява „уникален пример“ за реалистично отражение на съвременната действителност от неизвестен майстор, живял през XIV в.². Изобразени са двама майстори как изковават гвоздеи, а помощникът им с клещи изважда от ковашкото огнище полуфабрикатите и прибира готовата продукция. В композицията е включена и фигура на жена, която раздухва огнището с ковашки мех. Последният детайл би могъл да доведе до предположение за семейния характер на занаята, но трябва да се вземе под внимание и сюжетът на фреската. Тя илюстрира апокрифния разказ за жената на ковача, която накарала съпруга си да изкове гвоздеи за разпятието на Исус Христос.

Находките на върхове за стрели и копия наред с обичайните изделия в градските ковачници потвърждават мнението на акад. Д. Ангелов, че асортиментът на тяхната продукция бил сравнително богат и при необходимост майсторите преминавали от изработване на оръдия на труда към производство, на оръжие³. Заслужава да бъде споменат и известният пример от Сметководната книга на А. Барбериус — савойският граф Амадей VI поръчал на несебърския занаятчия ковач да изработи за обсадната машина желязна рамка от предоставения от графа материал⁴.

В същото време някои археологически данни могат да бъдат тълкувани като свидетелство за обособяването на оръжейното производство в самостоятелен занаятчийски отрасъл. Преди всичко има данни за местно производство на сложни видове въоръжение — ризници, направени от пластинки, от халки или изковани; висококачествени мечове⁵. Тяхното изработване и ремонт изисквали висока квалификация и сравнително тясна специализация. Уместно е да се направи сравнение със състоянието на оръжейния занаят в късна Византия, където в условията на постоянна външна опасност и перманентна вътрешна война той се превърнал в мощен отрасъл на градското занаятчийско производство, получаващ всестранна подкрепа и от държавата, и от отделните феодали⁶. Имайки предвид сходството във вътрешните и външните фактори, влияещи върху развитието на Втората българска държава и на Византия през XIII—XIV в., можем да предположим, че са съществували подобни тенденции и в българския град в навечерието на османското нашествие.

Понякога като аргумент за недостатъчното развитие на българското оръжейно производство се използват данните за внос на оръжия в страната⁷. Ще отбележим, че вносът на оръжие през средновековието поради редица причини бил повсеместно разпространен. Споменаването на чуждестранно оръжие, възпяването на качествата му могат да се открият във всяко произведение на средновековния европейски епос: от „Слово за похода на Игор“ до „Песен за Роланд“ или „Песен за моя Сид“. Според нас вносът на оръжие от Византия и Западна Европа в никакъв случай не изключвал неговото производство в България.

През XIII—XIV в. в обособен отрасъл на металообработването се отделя златарството. Някои археологически данни позволяват да проследим етапите на този процес. В ковачниците на редица градски центрове са намерени форми за отливане на изделия от благородни и цветни метали⁸. Интересен материал се съдържа в комплекса от скални надписи от Шуменския край, датирани най-вероятно през XIV в.: „Аз, Яно златар“ (текстът по-нататък е повреден, като че ли задраскан, и продължава на нов ред). „Аз, Яно ковач, писах: през месец април този път бе завален, но аз с железните клинове и железната длъбна го разчистих.“ Под този текст е изсечено: „Иван ковач“ и още по-надолу: „Аз, Драгина златар, Янов син“⁹. Тази уникална „семейна летопис“ на най-малко две поколения занаятчии говори за близкото генетично родство между ковачеството и златарството, за тяхното начално „съвместно съществуване“ и диференциация в рамките на едно-две поколения.

Съдейки по археологическите находки, златарството било значително развито в много градове на Втората българска държава. Материалите от разкопките посочват наличието на златарско производство на Царевец във Велико Търново, в занаятчийските предградия на Червен и във Враца¹⁰. Количеството еднотипни украшения, намерени в Средец, Бдин, Велбъжд и Калиакра, позволяват със сигурност да се твърди, че тук е съществувало местно златарство¹¹. За златарите, работили в Несебър през 60-те години на XIV в., съобщава книгата на А. Барбериус¹². Достигналите до наши дни паметници на златарското изкуство от периода на Втората българска държава — обици, пръстени, гривни, токи и апликации за колани, обкови за книги и икони, прибори за хранене и съдове, ни позволяват да съдим за неговото високо ниво на развитие.

Привличат вниманието многобройните надписи върху пръстените, обновите на иконите, луксозните съдове за храна с имена на притежателите¹³. Очевидно значителна част от скъпите украшения и предмети са били произвеждани по поръчка. Както съобщава Барбериус, савойският граф поръчал на несебърските майстори да позлатят две сребърни чаши и солница срещу 10 флорина¹⁴. Трябва да се отбележи, че работата по поръчка през средновековието била присъща предимно на златарското производство и този факт се обяснява преди всичко с високата стойност на материалите, които обикновено не били собственост на майстора, а така също и с ограниченото търсене на повечето златарски изделия.

Същевременно, както показва археологическият материал, в Търново, Враца, Бдин, Средец и други градове масово се произвеждали еднотипни дребни сребърни и златни украшения. Твърде е възможно за тях да е съществувало постоянно търсене, което не се е ограничавало само от нуждите на господстващата класа. В някои случая в една и съща работилница, в едни и същи форми наред със сребърните и златните украшения се изработвали и медни. Това е доказателство, че известна част от тези изделия е била предназначена за пазара.

Възможно е като отделен занаят да се е обособило и медникарството. Не приемайки за достоверни сведенията на късния фалшификат, известен като Калиманова грамота, ще отбележим, че сред археологическия материал се срещат сведения за разкопаната във Враца работилница на майстор, занимавал се предимно с обработка на мед¹⁵. По време на разкопки на Царевец бил намерен медникарски инструмент — чук със специфична форма¹⁶. Следи от обработка на мед и бронз са установени в Търново, Станимака, Велбъжд, Урвич и др.¹⁷.

Специфичен отрасъл при обработването на сребро и мед, строго регламентиран от централната власт, бил сеченето на монети. Известни са значително количество златни, сребърни и медни монети, сечени през XIII—XIV в. почти от всички български владетели, започвайки от Иван Асен II¹⁸. От имитация иа византийската монетна продукция българските владетели още през първата половина на XIII в. преминали към сечене на собствени пари. Особен размах достига сеченето на монети през втората половина на XIV в., за което свидетелстват хилядите сребърни и медни монети, датирани от този период и сечени от търновските владетели и едрите феодали. През XIII—XIV в. свои пари секат бдинският деспот Яков Светослав (60-те — 70-те години на XIII в.), добруджанският деспот Иванко (последната трета на XIV в.), ловешкият деспот Иван-Александър (първата третина на XIV в.), бдинският цар Иван- Срацимир (петдесетте години на XIV—1396 r.)¹⁹. Монетните емисии на Бдин били особено многобройни по време на управлението на Иван-Срацимир. Това е напълно обяснимо както с политическото положение на Бдинското деспотство — най-едрото феодално владение във Втората българска държава, така и с наличието на богати сребърни находища и откритите там рудници²⁰. Българските монети от XIII—XIV в. по съдържание на сребро и качество на изработка били на нивото на съвременната им парична продукция в средновековна Централна и Югоизточна Европа²¹.

През XIV в. в българските земи се наблюдава и широко производство на фалшиви монети, което през този период било характерно за европейското монетосечене. Значително количество фалшиви монети от времето на Иван-Срацимир са открити неотдавна при разкопки на Дръстър, което ни навежда на мисълта, че тези монети вероятно са били сечени там²². Този случай трябва да бъде свързан с широкото разпространение на бдински монети в районите, намиращи се в съседство с Дунавския търговски път.

Като цяло обзорът на данните за обработка на метал в българските градове през XIII—XIV в. води до заключението, че този занаят се е намирал в процес на интензивна диференциация и специализация и през този период от него са се отделили няколко самостоятелни специалности — производството на оръжие, златарството, медникарството, сеченето на монети.

Развитието на металообработването било неразривно свързано с добиването на метали и в известна степен зависело от металургичното производство. Отчитайки извънредната консервативност на средновековната металургия, трябва да отбележим, че през XIII—XIV в. на Балканите се наблюдават сериозни изменения в нейното развитие. Те били свързани със заселването в Босна, Стара Сърбия и България на преселници от саксонските земи, където добивът на руди и топенето на метали достигнали по това време значително развитие. Свързаното с преселването на „сасите“ разпространение на по-прогресивна технология и организация на рударството изиграло съществена роля при създаването на обособени занаятчийски селища, специализирани в добиването на руда и металообработването²³. Най-крупните от тях скоро прераснали в средновековни градове. В България към тези поселения можем да отнесем Чипровец и вероятно Велбъжд.

В Чипровци и неговите околности се добивали сребърни, железни и оловни руди. Особено значение се отдавало на добиването на сребро. Анонимно описание на Югоизточна Европа, създадено през 1308 г. от монах францисканец, съобщава, че в Бдинска България имало „много сребърни рудници“²⁴. В дубровнишки документ от XVII в., публикуван от П. Петров, се споменава, че „древният и знатен род“ на болярите Соимировичи владеел в доосманска България „град Чипровец и крепост градище със златни и сребърни рудници“²⁵. За заселването на сасите в тази област говорят и някои данни от топонимията и езика²⁶. Известен е и чипровският препис на „Закона за рудниците“, възходящ към XIV в. и определящ правата на саските общини²⁷. Като косвено свидетелство за интензивен рудодобив може да бъде приет и фактът, че през XVII в. рудните богатства на Чипровец били силно изтощени от многовековното активно разработване²⁸.

По-оскъдни са данните за обработка на метал във Велбъжд, но археологическите разкопки позволяват със сигурност да се предположи, че през XIII—XIV в. там е съществувал голям металургичен център. Преди всичко привличат вниманието големите количества сгурия около разкритите ковашки работилници (до 700 кг)²⁹. По аналогия с древноруския археологически материал те могат да се приемат за сигурен признак за наличието на собствено металургично производство³⁰. Ще отбележим, че в нито един друг средновековен градски център в България не е открито такова количество сгурия.

Следи от металургия са открити също така и в Червен. Според някои изследователи през XIII—XIV в. тя се е развила на местна основа, без участието на сасите и използвала по-примитивна технология³¹.

Характерно е, че развитието на металургията в отделните градски центрове на Втората българска държава се допълвало от нейното широко разпространение по селата. В много от големите градове, като Търново, Шумен, Бдин, Враца и др., местното производство използвало готови суровини във вид на крици с голямо съдържание на шлака. При археологическа разкопки на тези центрове често се срещат сравнително неголеми количества шлака с висок процент желязо. Някои археолози ги приемат за металургични отпадъци, на тази сгурия се получавала в действителност при обработването на криците³². В един турски регистър от XVI в. се отбелязва, че жителите на с. Саси „според стария обичай“ били задължени да доставят в Бдинската крепост железни полуфабрикати³³.

Добивът на руда и металообработването се проследяват по археологически данни в околността на Сливен (желязо), Средец (желязо), Враца (мед, олово, сребро и злато) и други средновековни български градове.

Друг традиционен за средновековния град занаят бил грънчарството. Неговото високо ниво на развитие и известна диференциация се забелязват още по време на Първата българска държава. През XIII—XIV в. може да се говори за достатъчно разнообразно керамично производство, което включвало изработването на всекидневни битови и празнични съдове, декоративни детайли за украса на административни, жилищни и църковни сгради, стъкло, керемиди и тухли. Производството на строителна керамика и строителни материали носело специфичен характер и било свързано както с грънчарството, така и със строителството. Широкото използване на керамична продукция във всекидневния живот на градското население, за нуждите на господстващата класа, в строителството и другите занаяти обуславяло повсеместното развитие на грънчарството в градовете на Втората българска държава. Разпространен и доходен занаят бил керамичното производство и в съседна Византия, където в края на XII в. според думите на Никита Хониат забогателите владетели на керамични работилници претендирали да получат пронии³⁴.

Особено ярко е представено с археологически материал производството на керамика „сграфито“ — гледжосани трапезни съдове с различни орнаменти и изображения, нанесени на повърхността под глечта. Сравнявайки изделията от този тип с аналогичен византийски материал при наличието на по-груба (от образците, направени през XIII—XIV в.) местна керамика, датирана от края на XII в., достигаме до заключение, че първоначалната технология е заимствана от Византия и по-късно е получила развитие на местна почва³⁵. Находки на керамика „сграфито“ са характерни за всички както по-значителни, така и по-малки градски селища от Втората българска държава.

Недостатъчната систематизираност на археологическия материал не позволява да се проследи подробно развитието и усъвършенстването на този занаят през XIII—XIV в. в България. Многобройните образци на висококачествена художествено изработена търновска керамика са свидетелство за значителната степен на развитие, достигната от този занаят в българската столица, за наличието на усъвършенствани грънчарски пещи, които могат да поддържат постоянна висока температура, необходима за глазирането на изделията. През XIV в. се наблюдава усъвършенствана орнаментика, за украса се използват сложни многофигурни композиции³⁶.

За съжаление запазилите се останки от грънчарски пещи не позволяват да се определи, макар и условно, обемът на производство в една занаятчийска работилница. В същото време данните, получени от археологическите разкопки в дворцовия комплекс на Царевец, говорят за масовия характер на керамичното производство „сграфито“ и за наличието на няколко групи, сходни по технология, форма, боя и орнаменти³⁷. За съществуването на няколко занаятчийски работилници, произвеждащи керамика „сграфито“ в Търново и Варна, говорят и многобройните клейма на майстори³⁸.

Анализирайки археологическия материал, ние сме склонни да приемем извода, направен от М. Станчева, че производството на керамика „сграфито“ може да се приеме за характерен признак на материалната култура в българския феодален град през XIII—XIV в.³⁹. Различията в качеството на изработените изделия, наличието на съдове с по-груб и по-прост орнамент, масовото разпространение и типографската широта на находките от „сграфито“ керамика в рамките на отделните градове са свидетелство за нейното използване от най-широки слоеве от местното население.

Ценен извор за изследване на грънчарския занаят са монограмите и клеймата върху изделията „сграфито“, известни от находките в Търново и Варна⁴⁰. Те могат да се разделят на две големи групи: клейма с монограми на царе и патриарси, обикновено намиращи се под глазурата от вътрешната страна на изделието или на неговото дъно, и клейма с имената на майстори и клиенти. Клеймата на майсторите обикновено представляват условен знак или монограм. Имената, изписани изцяло, изглежда, са принадлежали на клиенти. Повечето знаци се намират под глечта, което показва, че са направени в процеса на изработване на изделието.

Значението на царските и патриаршеските монограми е спорно — някои изследователи виждат в тях свидетелство за предназначението на дадено изделие за всекидневна употреба в царския или патриаршеския двор, а други предполагат, че съдовете с монограми са изработвани в дворцовите работилници⁴¹. Според нас в полза на второто предположение говори обстоятелството, че аналогични византийски императорски монограми се срещат върху керамика, намерена далеч от Цариград, например във Варна⁴².

Особено интересни са многобройните надписи, които били начертани върху изделията вече след изпичането им. Очевидно те съдържат имената на купувачите—собственици на керамичните съдове⁴³, което може да се приеме за допълнително свидетелство за тяхната продажба на пазара.

Друг вид грънчарска продукция, най-често срещана в Търново, е рисуваната керамика, традициите за производството на която се отнасят към епохата на Първата българска държава⁴⁴. Малобройните находки на керамика от този тип и грубата ѝ обработка според нас говорят за упадъка на този вид производство през XIII—XIV в., предизвикан от активното разпространение на „сграфито“ керамиката.

Някои специални видове глинени съдове, например леярските поти, съдовете за бои и др., вероятно са били изработвани в необходимото количество от нуждаещите се от тях майстори.

Освен кухненските и трапезните съдове грънчарските работилници в българските градове произвеждали и строителна керамика — гледжосани едноцветни и полихромии розетки и панички, които представлявали неотменен елемент в архитектурната украса през XIII—XIV в. Този вид керамика е известен от многобройните находки в Търново, Несебър, Варна, Бдин, Шумен, Червен и редица други градски центрове във Втората българска държава. Намерените материали ни позволяват да направим заключението, че даденият вид продукция се е произвеждал както в постоянните работилници (същите, в които се произвеждала и трапезна керамика), така и във временните грънчарски пещи, специално построени за задоволяване на нуждите в строителството на една или друга сграда⁴⁵.

Производството на стъкло било непосредствено свързано с грънчарския занаят. Находките от Търново показват, че основната продукция на стъкларството представлявали стъклата за прозорци на култовите сгради, домовете на аристокрацията и царските дворци. Химическият анализ на стъклото показва, че технологията на производство се е намирала на сравнително високо ниво. Намерените образци от стъкла за прозорци в дворцовия комплекс на Царевец навеждат на мисълта, че те са били направени по поръчка със строго определени размери. В същото време някои археологически данни показват, че стъкларското производство е било съсредоточено в същите грънчарски работилници и не може да се разглежда като напълно обособен отделен занаят⁴⁶.

Съвсем незначителни са данните за развитието през XIII— XIV в. на такъв важен клон от производството на керамика като изработването на тухли и керемиди. Доколкото ни е известно, все още не е открита нито една специална пещ за изпичане на тухли, керемиди и глинени подови плочки през този период. Възможно е за такива цели да са използвани временните пещи за производство на декоративна строителна керамика⁴⁷. Частичното изследване на материала от търновската църква „Св. Димитър“, проведено от Л. Квинто, ни позволява да предположим, че производството на тухли, силно развито по време на Първата българска държава, през XIII в. преживяло известен упадък, предизвикан от измененията в строителната техника. По това време за постройки се използват частично стар строителен материал и местни тухли с невисоко качество, със значително съдържание на слама. През XIV в. качеството на тухлите и керемидите се повишило, намалили се органичните съставки, които влияели отрицателно върху здравостта на изделията, и се подобрила техниката при изпичане на материала⁴⁸.

Като цяло строителната техника в българските земи през XIII—XIV в. широко използвала ломен и дялан камък и не изисквала постоянно и масово производство на тухли. Тяхното производство за строеж на отделни сгради имало временен характер и било съсредоточено в пещите, специално изградени само за периода на строителна дейност. Трябва да се има предвид и фактът, за който съдим по някои византийски и ранноосмански документи, че тухлите и керемидите се изпичали в селските местности и се докарвали на градския пазар от селяните производители⁴⁹.

Един от най-важните градски занаяти било строителството на монументални сгради. Разрастването на градовете през XIII—XIV в., укрепването на държавната и църковната организация, формирането на едри феодални центрове, постоянната военна опасност предизвикали значителен напредък в каменното строителство, което се наблюдава още през първата половина на XIII в. Както се отбелязва в летописното свидетелство, включено в текста на житието на Иван Рилски, цар Иван Асен II, „като прие царския скиптър, отстрои всичките разрушени български градове, а опустошените обнови“⁵⁰. Фортификационното строителство се осъществявало с помощта на специална ангария — кастроктисия или „градозидане“, със силите на градското и околното селско население, което не изключвало и участието на професионални строители в него. Тези майстори изграждали градските църкви и манастири с помощта на монасите и енориашите. От първата половина на XIII в. до нас са достигнали и монументални светски постройки — деспотският дворец в Мелник, жилище на феодал в Средец и др.⁵¹.

Очевидно в средновековна България, така както в съседна Византия и в древна Русия, майсторите строители са се обединявали в артели⁵². Така в житието на българския патриарх Йоаким I се споменава, че той наел майстори строители за изграждането на манастир недалеч от Червен⁵³. Най-вероятно в такова сдружение са влизали майстори от няколко строителни специалности. Известна представа за „разделението на труда“ в строителния артел дава един епизод от житието на св. Ромил Бдински. Описвайки участието на светеца в строителството на Синаитовия манастир в Парория, агиографът съобщава, че Ромил изпълнявал всички необходими „служби“ — сякъл дърва и дялал греди, приготовлявал вар⁵⁴. За наличието на няколко занаятчийски специалности говори и Сметководната книга на А. Барбериус — касиер на граф Амадей VI Савойски (1366—1367). Несебърските зидари направили пещ в дома, заеман от Амадей VI, пещ в банята и в двора на къщата, белосали ги с вар, приготвена от други майстори. Дърводелците от Несебър изработили за графа обсадни съоръжения и стълби⁵⁵. В археологическия материал често се срещат каменоделски оръдия — мистрии, инструменти за обработка на камък, триони, секири, инструменти на дърводелци — пили, тесли и др.

Значително място в строителството заемало изработването на каменната украса. За това свидетелстват находките на големи количества фрагменти от архитектурната украса на сградите — изрязани от камък корнизи и капители, отделни фигури и релефи в Търново, Несебър, Червен и други градове⁵⁶.

По аналогия с Византия и Русия може да се предположи, че строителните артели са били мобилни и са преминавали от град на град, търсейки изгодна работа по поръчка на духовните и светските феодали. Някои изкуствоведи предполагат, че в строителството на някои достигнали до нас църкви е участвал един и същ артел или те са били построени под ръководството на един и същ майстор⁵⁷.

Една голяма група занаяти била свързана с изработването на облекло и обувки, а също така и на материали за тяхното производство. Преди всичко трябва да споменем кожухарството. В книгата на Барбериус се отбелязва, че във Варна били закупени обработени кожи за камзоли (мъжки жилетки) на граф Амадей VI и свитата му, в Несебър — четири парчета пергамент, кожи за ушиването на панталони и ръкавици, девет чифта обувки, кожуси. Привлича вниманието фактът, че всички вещи били ушити от различни майстори. Сведенията на А. Барбериус създават впечатление, че кожухарският занаят бил силно диференциран в градовете по Българското Черноморие през втората половина на XIV в.⁵⁸. Уместно е да се споменат и данните от един османски дефтер от средата на XV в., в който са записани българи занаятчии, работили по това време в София — шапкарите Продан, Петко и Радослав, кожухарят Миле, обущарят Радослав, Димитър, който изработвал колани, папукчиите Иван и Димитър⁵⁹. По всяка вероятност широката диференциация на кожарския занаят била повсеместно явление в българските градове в периода преди османското нашествие.

Доказателство за високото ниво на развитие на кожарския занаят представлява широкият износ на обработени кожи и изделия за Дубровник, Венеция, Генуа и страните от Западна Европа. Известният търговски наръчник на флорентинеца Франческо Пеголоти (XIV в.) специално отбелязва между най-ценните стоки „българските дълги кожи“⁶⁰. Срещат се данни за присъствието на български кожи и на други западноевропейски пазари⁶¹. Заслужава да се отбележи фактът, че обработените кожи били едва ли не единствените занаятчийски изделия, изнасяни от България.

Със задоволяване потребностите на градското население били тясно свързани тъкачеството и шивашкият занаят. Развитието на тъкачеството се доказва от редица археологически находки. По време на разкопки на некропол от XIII—XIV в. в един от кварталите на търновските предградия наред с остатъците от богати златотъкани и копринени платове, които е възможно да са от чуждестранен произход, са намерени и следи от груби тъкани, явно местно производство⁶². В редица градски селища при археологически разкопки са открити тъкачески прешлени и гребени. Известна представа за продукцията на тъкаческия занаят може да даде стенописът „Тайната вечеря“ (XIII в.) от Боянската църква с изобразена бяла на тъмни райета кърпа, която има точни паралели в късния етнографски материал⁶³. Между писмените сведения заслужава да бъде отбелязана речта, която Никита Хониат приписва на българския цар Иван Асен I. Тук се споменават тъкачите, които изработвали цветни ленти за украсяване на бойните копия⁶⁴. В книгата на Барбериус намираме сведения за заграбената в Несебър в големи количества прежда от войските на графа, за копринените облекла от платове, изтъкани от местните майстори за Амадей VI и спътниците му⁶⁵. За съжаление съществуващите данни като цяло не дават възможност да се определи до каква степен тъкачеството в българските градове през XIII— XIV в. е излязло от рамките на домашния занаят.

В книгата на А. Барбериус се срещат сведения за градски шивачи в Несебър и Варна. Амадей Савойскн и свитата му купували различни облекла на градския пазар, поръчвали ги на майстори шивачи⁶⁶. Между археологическите находки се намират игли, напръстници, ножици и други шивашки инструменти.

Едни от най-важните градски занаяти били свързани с приготвянето на хранителни стоки. Според Барбериус хлебари професионалисти живеели в Несебър и Варна⁶⁷. Специална пещ за изпичане на хляб е открита в Търново⁶⁸. В един юридически акт от Калиакра, който се датира от началото на XIV в., фигурира кръчмарят Драгота⁶⁹. Изследователите смятат, че съществуването на занаяти, свързани с приготвянето на хранителни продукти, свидетелства за откъсването на градското население от селскостопанския труд⁷⁰. Но не трябва да се забравя и такъв важен фактор като постоянното присъствие в града на преселници — търговци, поклонници, моряци, строители. Увеличаването на броя на новодошлите, свързано със стопанския и политическия подем на градовете, оказвало пряко влияние върху развитието на пекарството и близките му занаяти.

От другите занаятчийски професии, които частично се споменават, ще отбележим бъчварството и изработването на мебели⁷¹.

Специфични отрасли на занаятчийското производство били преписването и украсяването на книги, иконописта и стенната живопис. За създаването на книги се срещат интересни писмени сведения. Наред със самостоятелните майстори преписвачи, по-голяма част от които принадлежали към духовенството, съществували и специални работилници—скриптории. Оценявайки развитието на създаване на книги като занаят, трябва да се съобразяваме с факта, че за духовенството, особено за монасите, преписването на книги било не толкова професионален доходен занаят, колкото богоугодно задължение. През XIII—XIV в. в България преписването на книги било почетен и добре заплащан занаят. Редица приписки върху български ръкописи от онова време, съдържащи имената на светски преписвачи, потвърждават това. Особено интересно е споменаването на професионалните термини „граматик“ и „книгописец“, вероятно близки по значение⁷². Дейността на столичния скрипторий в Търново е разкрита в приписката към Номоканона на Яков Светослрв от 1262 г.: „Бе написана тази книга в летото 6770-о ... с повелението и цената на великия господар Яков Светослав, деспот на българите. Ние, като разделихме книгата на три части, написахме я за 50 дни“⁷³. Трудно е да се определи каква част от достигналите до нас български ръкописи от XIII—XIV в. е била създадена в градовете, тъй като указанията в приписките за мястото на написване на книгата са твърде редки. Но общият преглед на ръкописното наследство от Втората българска държава довежда изследователите до заключението, че ако през XIII в. тяхната основна част идва от традиционните манастирски скриптории в Югозападна България и Атон, през XIV в. наред с манастирите активна роля играят и такива центрове на книжовното дело като Търново, Бдин, Средец, Ловеч⁷⁴. Върху напредъка на книжовния занаят през XIV в. несъмнено влияние оказват поевтиняването на книжния материал и засилването на търсене на книги не само от страна на църквата, царския двор и висшата аристокрация, но и от по-широк кръг градски среди. Показателно е, че между ръкописите от XIV в., написани върху хартия за разлика от пергаментите, преобладават не богослужебните книги и текстове, а по-разнообразни четива. Характерно е  преминаването на преписвачите през втората половина на XIV в. към по-бързия и по-лесен за възпроизвеждане почерк, т. нар. „поп Герасимово писмо“⁷⁵. Инструментариумът на средновековния български книжовник, традиционен за феодална Европа, се възстановява добре по проучения материал от XVIII в.⁷⁶.

Наред със занаятите съставна част от дейността на градското население представлявали ловът, риболовът и земеделието. В дунавските и черноморските градове значително място заемал риболовът. В житието на Ромил се споменава, че този светец бил родом от Бдин и знаел добре да лови риба⁷⁷. Редица данни за широкото разпространение на риболова в крайдунавските градове се съдържат в ранните османски паметници, които до известна степен отразяват предшестващата епоха. Възможно е част от гражданите да са се занимавали с пчеларство. Значително количество мед и восък били заграбени от Амадей VI в Несебър⁷⁸. Българският восък се споменава в наръчника на Пеголоти и в италианските търговски документи като един от най-важните артикули, които са изнасяни от българските земи⁷⁹ по това време. В един български ръкопис от XIV в. има приписка на „царския пчелар Димитър“, който живял в търновското село Мусина и очевидно се е занимавал със събирането на специален данък върху пчеларството, т. нар. „пчелен десятък“⁸⁰.

Силно развито в големите градски центрове на Втората българска държава било градското земеделие. По време на археологически разкопки в Търново, Шумен, Карвуна, Велбъжд, Калиакра и др. е намерено огромно количество употребявани земеделски сечива. В Търново, на брега на Янтра, в непосредствена близост до стените на Царевец е открит жилищен квартал. Оскъдният археологически материал не съдържа следи от занаятчийска дейност на обитателите на квартала⁸¹. В същото време неговото разположение, наличието на отделна енорийска църква, находките на керамика „сграфито“ говорят за неразривната връзка на този квартал с останалите градоустройствени елементи в българската столица. Очевидно основният поминък на населението в този квартал е било селското стопанство. Наличието на квартали в българските градове през XIII— XIV в., чийто основен поминък е земеделието, се отбелязва в някои писмени сведения. В „Похвално слово за Патриарх Евтимий“ се разказва, че по време на голямата суша жителите на Търново изгубили надежда, че те ще „овършеят хармана или наострят сърповете“, а нивите им заприличали на „утъпканите градски улици“⁸². В житието на св. Ромил Бдински родният град на светеца е назован „страна на изобилната храна“, имайки предвид обилната селскостопанска продукция на града. В приписката към Болонския псалтир от XIII в. се посочва, че книгата била преписана „в град Охрид, в селото, наречено Равно“⁸³.

Съпоставянето на тези данни позволява да предположим, че наред с обикновеното за средновековния град съчетаване на занаятите и земеделието в българските градове през XIII—XIV в. съществували и такива квартали, чиито жители се занимавали изключително със селско стопанство Тези квартали като че ли представлявали преходното звено между града и неговата селска околност.

Централен въпрос при изясняване на социално-икономическата история на града през Втората българска държава е проблемът за градското стоково производство, който принадлежи към числото на най-дискусионните в съвременната научна литература. В съществуващите специални проучвания за степента на развитието на стоковото производство или силно се надценява (с тенденция да се пригоди наличният фактически материал към „западноевропейския модел“ на градското развитие)⁸⁴, или се подценява (под влияние на представата за упадъка на византийския град през този период като общ за Балканите процес)⁸⁵. В някои научни трудове центърът на тежестта пада върху външната търговия⁸⁶. Без да претендираме за окончателност на изводите, ще направим няколко бележки.

Първо, по отношение характера на градското занаятчийство. Известни са преки сведения на изворите за това, че значителна част от градските занаятчии принадлежали към феодално зависимото население. Между писмените данни преди всичко привлича вниманието известието за „технитарите“ в Мрачката грамота на Иван-Александър от 1347 г. В тази грамота се отбелязва, че част от зависимото население на манастира от с. Орехово живее постоянно в Средец⁸⁷. Съпоставянето на тези сведения ни позволява да направим предположението, че част от средецките занаятчии принадлежали към църковните дейци, възможно е да са живеели в градските метоси на манастира „Св. Никола“. Преки аналогии могат да се направят с една грамота на Стефан Душан от 1348 г., в която между манастирските отроци се споменават „ковачи“, „зидари“ и „шивачи“, които постоянно живеели в град Щип⁸⁸. Известни паралели могат да се потърсят и в ранните османски извори. В един вече споменат регистър от средата на XV в. са записани имената на зависимите хора от селския тимар на спахията Хамза: шивача Никола от село Поповяне, разположено в полите на Витоша, ковача Радиан, шапкаря Продан, кожаря Миле, обущаря Радослав и други занаятчии, които живеели постоянно в Средец⁸⁹.

Според много автори данни за наличието на зависими занаятчии се съдържат в известния текст на Надгробното слово за митрополит Киприан от Григорий Цамблак. Описвайки посрещането на митрополита от търновското население, авторът посочва, че когато Киприан влязъл в града, „оставиша роби владикоугождение, оставиша художници своя дела“⁹⁰. Ние приемаме, че в извора са наречени „роби“ слугите на феодалите, докато терминът „художници“, който е буквален превод на гръцкото „τελνήτης“, тук има по-скоро професионално, отколкото социално значение.

Солиден аргумент в полза на тезата за съществуването на зависимо занаятчийско население са разкопаните занаятчийски работилници с различен профил в границите на големите феодални комплекси⁹¹. Във връзка с това заслужава най-сериозно внимание мнението на П. Петров, че „значителна част от занаятчийското производство била дело на феодално зависимите хора, които работели непосредствено за своя феодал“⁹². Особено внимание трябва да се обърне на изработването на оръжие и занаятите, свързани с изработването на луксозни изделия, златарството. През средновековието златарството било повсеместно свързано с феодалните дворове и имения и „било немислимо без прякото покровителство на занаятчията от страна на феодала“⁹³. Особено тясно зависело от владетелските дворове сеченето на монети.

Големият относителен дял на феодално зависимото занаятчийско население в българския град през XIII—XIV в. не трябва да се приема като показател за изостаналост и слабо развитие. При сравняване на българския материал с данните за древноруските градове могат да се направят редица аналогии. Първо, съвместното съществуване на феодално зависимо и свободно занаятчийско население се наблюдава в руските градове чак до епохата на късното средновековие. Най-развитият търговско-занаятчийски център в древна Русия — Новгород, през цялата своя средновековна история се характеризира с борба между свободното и феодално зависимото занаятчийско производство, при което свободното ускорявало разложението на феодално зависимото производство, частично го превръщало в стоково, изтласквало го на втори план. Но в археологическия материал ог XIII—XIV в. „по-голяма част от сведенията за високата степен на развитие на занаятчийството в Новгород произлизат от болярски имения, т. е. характеризират преди всичко феодално зависимото занаятчийство“⁹⁴.

Тези изводи намират паралели в археологическия материал от българските градове през XIII—XIV в. Високохудожествените керамични съдове с царски и патриаршески монограми, висококачествените златарски изделия с имената на титулуваните собственици, но без имената на майсторите на шедьоврите — посочват феодално зависимия характер на занаятчийските работилници, в които са произвеждани тези изделия.

Второ, феодално зависимото занаятчийство по принцип не изключвало и производството на стоки за пазара. Така например в древния Новгород някои вотчинни работилници работели и за масовия консуматор⁹⁵. Това явление в средновековния град било свързано с процеса на развитие на стоково-паричните отношения и тяхното проникване във всички сфери на обществения живот. Редица косвени данни за българските земи през XIII—XIV в. — находките от монети, неясните сведения за комутацията на натуралната рента в парична, данните за търговската дейност, също позволяват да се предположи, че стоково-паричните отношения са се развивали доста интензивно. От този период са характерни и находките от имитации на скъпи украшения, направени в същите форми калъпи, но от по-евтин материал⁹⁶, както и масовото разпространение на керамиката „сграфито“, имитираща дворцовите образци.

До известна степен според нас преходен характер от феодално занаятчийство към свободно стоково производство в редица отрасли носела работата по поръчка. Ние вече споменахме по-горе за керамичните изделия, съдовете и украшенията с имената на собствениците. Ако царските и патриаршеските монограми мъчно могат да бъдат изтълкувани по друг начин освен като „фирмени знаци“ на държавните и църковните работилници, то много от отбелязаните надписи могат да се приемат като доказателство за работа по поръчка. Този вид производство бил повсеместно разпространен в средновековните градове и често се съчетавал с работата за пазара. Още в ранния паметник от X в. „Чудото с българина“ се споменава за майстор ковач, който изработил железен кръст с материал на клиента⁹⁷. В някои извори от XIII—XIV в., се споменава поръчка (НАЕМЬ) и заплащането на изпълнението ѝ (ЦЕНА, МЪЗДА). Така патриарх Йоаким, както писахме по-горе, поръчал на сдружение майстори строители да съградят манастир за пари (ЗЛАТО), получени от цар Иван Асен II. Тук трябва да се има предвид, както и в многобройните сходни ситуации, отбелязани от А. Барбериус, че става дума за специфичен вид занаят, който като правило бил ориентиран към работа по поръчка. Уместно е да се споменат и многобройните ръкописи от XIII—XIV в., които били преписани „по повеля“ и с „цената“ на клиентите фодали. Ние сме склонни да виждаме доказателство за работата по поръчка в един от въпросите в ръководството за изповед (евхология) по български препис or XIV в.; „Оудръжал ли еси мъздоу наемникоу?“⁹⁸. Очевидно отказите да се заплати „наемът“ са били доста разпространено явление.

Предвиждайки определени възражения, ще отбележим, че· наемният труд и работата по поръчка в средновековния град са били явления от едно и също естество, тъй като майсторите и в двата случая използвали своите собствени инструменти и работилници, т. е. не били наемни работници в пълния смисъл на думата, както смятат някои автори⁹⁹.

Традиционно свързани с работата по поръчка били шивачеството и обущарството, като майсторите най-често идвали в дома на клиента. Сведения за ушиването на облекло и обувки по поръчка има в книгата на А. Барбериус¹⁰⁰.

За развитието на средновековния град най-важният вид занаятчийско производство била работата за пазара, която създавала икономическа основа за формиране и консолидиране на градското съсловие. За ролята и мястото на това производство през XIII—XIV в. говорят преди всичко стереотипните изделия и тяхното масово производство, находките на монети в разкопаните занаятчийски работилници. В България, както и в другите европейски страни, майсторът едновременно бил и търговец, продавач на собствените изделия, а неговото ателие служело и като дюкян. Привлича вниманието обстоятелството, че съдейки по някои археологически находки, къщите на българските граждани през XIII—XIV в. непосредствено излизали на улиците, не били отделени от тях с огради, дворове и пр.¹⁰¹. По подобен начин били разположени и къщите на занаятчиите в руските градове през XII—XIII в. С развитието на стоковото производство тук се наблюдава „излизане“ на домовете на улицата, непосредствен контакт на занаятчийската работилница с външния градски свят¹⁰². Това, разбира се, не изключвало възможността майсторите да търгуват с продукцията си и на градския пазар.

От всичко казано дотук можем да обобщим, че занаятчийското производство в българския град през XIII—XIV в. носело нееднороден характер. Наред с феодално зависимото занаятчийство, което било свързано с царския двор, с местните феодални владетели, с патриаршията, с архиерейските катедри, с манастирите и с отделните феодали, тук присъствало и се развивало свободно занаятчийско производство, насочено към задоволяване на по-широкото търсене, към работата по поръчка и към свободна продажба на пазара. Трябва да се отбележи, че между изделията, изработени за широка консумация, преобладавали керамиката, евтините накити и битови предмети, оръдията на труда, хранителните стоки. Основните покупатели, за които била предназначена тази продукция, изглежда, били представителите на обикновеното градско население. Най-масовият вид на предназначената за пазара продукция, „сграфито“ керамиката, както отбелязват изследователите, почти не се среща в селата¹⁰³. По всяка вероятност трябва да се говори за формирането на специфични потребности на част от градското население, за задоволяването на които на пазара било необходимо наличието на много предмети за всекидневна употреба.

Ние смятаме обаче, че не трябва да се преувеличава търсенето на занаятчийски произведения на пазара. Тясната специализация на занаятите, която била сравнително висока за това време и за региона, напълно съответствала на колебаещото се търсене. Съчетаването на няколко производства в една работилница, случаи от които описахме по-горе, е едно от свидетелствата за това. Ще отбележим, че това явление е широко разпространено през средновековието и редица паралели могат да се потърсят в руския материал от XIII—XIV в.¹⁰⁴. Най-стабилният пазар за средновековното занаятчийство представлявала външната търговия и само стимулираното от нея постоянно и нарастващо търсене би могло да предизвика бърз подем в развитието на занаятите. По всяка вероятност българското занаятчийско производство, изключвайки може би кожарството и кожухарството, било ориентирано към задоволяване преди всичко на вътрешните потребности на града и частично на неговия селски хинтерланд. Тази вътрешна насоченост обуславя и тяхното относително бавно развитие.

Давайки обща характеристика на развитието на занаятите в българските градове през XIII—XIV в., ние можем да разделим отраслите от занаятчийското производство на две големи групи. Към първата отнасяме занаятите, свързани със задоволяване потребностите на държавата, църквата и феодалния елит. Това са оръжейното дело, златарството, монетосеченето, производството на парадна керамика, монументалното строителство и изработването на строителни материали, създаването на книги, иконописта и художествените занаяти. В тази група по-значителна част от занаятите се падала на феодално зависимите майстори. Присъствала тук и работата по поръчка, чиято конкретна роля за съжаление не може да бъде определена по съществуващите сведения. По всяка вероятност в процеса на развитие на стоковото производство се наблюдава разлагане на феодално зависимото занаятчийство и преориентация към работа по поръчка, към по-непосредствена връзка с пазара.

Към втората група занаяти ние отнасяме по-широк кръг отрасли, свързани със спецификата на градския начин на живот и насочени към задоволяване на основните потребности на широките слоеве от градското население. Това са: производството на домашна керамика за всекидневна употреба, сложното металообработване — производството на оръдия на труда, инструменти и предмети за бита, ушиването на дрехи и обувки, изработването на материали за тях, изготвянето на накити за масова употреба и аксесоари за дрехи, приготвянето на хранителни продукти и изпичането на хляб, обслужването на преселниците и т. н. Тъкмо в тази група занаяти се наблюдавал най-активно процесът на нарастване на стоковото производство и тук се извършвал преход от работа предимно по поръчка към масово производство, ориентирано към пазара.

Разбира се, тази класификация е съвсем условна и едва ли е възможно да се очертае точна граница между двете групи занаяти. Освобождавайки се от веригите на феодална зависимост, майсторите преминавали към работа предимно по поръчка или за пазара. По същото време в манастирските метоси и във феодалните имения работели зависими майстори технитари, които упражнявали занаяти от нашата „втора“ група. Трудът им служел предимно за задоволяване на вътрешните потребности на феодалното стопанство. Но съдейки по откъслечните сведения и по аналогиите със съседните страни, може да се направи изводът, че и в България през XIII—XIV в. феодално зависимото занаятчийство се е развивало паралелно и в постоянно съперничество с производството за пазар. Все по-често зад откъслечните известия на писмените извори и системните археологически разкопки застава фигурата на свободния занаятчия, чийто труд зависел само от пазарната конюнктура. Характерен пример в това отношение дава едно писмо от обширния архив с кореспонденция на охридския архиепископ от първата половина на XIII в. Димитър Хоматиан, където се споменава костурският грънчар Хрис, който не намерил за своята продукция пазар в родния си град и отишъл „на гурбет“ в богатия Охрид¹⁰⁵.

Много важен и изключително дискусионен въпрос представлява проблемът за корпоративната организация на занаятите в българския град през XIII—XIV в. Отделни автори намират черти на занаятчийска корпорация в керамичното производство, „сграфито“ в Търново, в изпичането на хляб в Несебър, в рударството и металургията в Западна България¹⁰⁶. Нека да разгледаме писмените сведения, които се използват при обосноваването на тази гледна точка. На първо място трябва да поставим съобщението на А. Барбериус, че един от хората на Амадей VI Савойски закупил големи количества жито и сол и предал всичко това на „много пекари“ (фурнаджии) (pluribus forneriis), за да приготвят хляб срещу заплащане¹⁰⁷. Ще отбележим, че само по себе си сведението не споменава нито някакво сдружение, нито неговите длъжностни лица. Според нас и самият израз „много пекари“ не съответства на представите за единна професионална организация.

Второто често използвано сведение се съдържа в късния фалшификат Калиманова грамота, където се споменава Медният пазар в Средец¹⁰⁸. Без да поставяме въпроса за достоверността на информацията, срещаща се в дадената част от документа, ще отбележим че дори ако е съществувал специализиран пазар за продажба на медни изделия, този факт сам по себе си не дава основание за каквито и да било изводи, засягащи корпоративната организация на занаятчиите.

Единствените безспорни доказателства за наличието на корпоративно сдружение се отнасят до „саските“ рударски общини в Западна България. Изцяло подкрепяме мнението, че тези данни не трябва да се абсолютизират и разпространяват върху средновековното рударство и металургия в България като цяло¹⁰⁹. Оказвайки определено влияние върху социално-икономическото развитие на българските земи през XIV в., саската община с нейната строга регламентация на производствената дейност останала чуждо за тях явление и съществувала в условията на българската феодална държава сравнително малко време, разпространявайки се върху незначителна територия в сравнение с мащабите на цялата страна.

Някои автори виждат в знаците на майсторите върху изделията „сграфито“ доказателство за корпоративна организация в грънчарския занаят. Но, както показват изследванията на масовия керамичен материал от разкопките в Търново и Варна, повечето клейма се обединяват в няколко големи групи, т. е. свидетелстват за съществуването на няколко занаятчийски работилници едновременно, маркирали своята продукция.

Обикновено медиевистите справедливо приемат за важен признак, свидетелстващ за съществуването на наченки на занаятчийски корпорации, съсредоточаването на работилници от една специалност в рамките на отделен градски квартал¹¹⁰. Без да претендираме за пълно познаване на археологическия материал, ще отбележим, че между публикуваните данни няма безспорни свидетелства за съществуването на такива квартали. Обикновено се споменава т. нар. „металургичен квартал“ в средновековния Червен. Запознаването ни с археологическия обект и непосредствените наблюдения не ни убедиха в съществуването на „многобройнн работилници“, за които пишат някои изследователи¹¹¹. По-скоро тук се среща характерното за средновековния град изтегляне на пожароопасните обекти извън плътно застроената вътрешна територия.

Археологическите проучвания на големите градски центрове във Втората българска държава дават многобройни примери на съвместно съществуване на грънчарски, ковашки и други работилници в отделните градски квартали и, обратно, на работилници на майстори от една и съща професия, разхвърляни по целия град. Привлича вниманието и фактът, че в изворите няма известия за патроналните енорийски църкви на отделните занаятчийски специалности, около които обикновено се формирали занаятчийските корпорации в другите европейски страни, включително и в древна Русия.

Същевременно корпоративните принципи не били напълно чужди на българските градски занаяти от XIII—XIV в. Своеобразни занаятчийски сдружения представлявали строителните артели, в които влизали майстори от различни специалности и които се отличавали с изключителна подвижност не само в пределите на България, но и извън техните граници. Така например български строителен артел издигнал през 1392 г. т. нар. Черна църква в трансилванския град Брашов¹¹². Традиционен момент в грънчарството в средновековните страни, например в Русия, било използването на една пещ от няколко занаятчии за изпичане на тяхната продукция¹¹³. Наченки на професионални сдружения могат да бъдат открити в такива специфични отрасли като създаването на книги и изографисването на църкви. Но всички цитирани данни не дават основание да твърдим, че корпоративната организация била разпространена сред българските градски занаяти през XIII—XIV в. Дори отчитайки общата оскъдица на изворите за социално-икономическите отношения в България през XIII—XIV в., изглежда доста характерно пълното отсъствие на каквито и да е преки свидетелства за занаятчийски сдружения в рамките на целия комплекс отрасли в градовете на Втората българска държава. Действително, както пише акад. Б. А. Рибаков, първичните занаятчийски корпорации „били способни да съществуват няколко столетия, без да оставят поне един писмен документ, тъй като дейността им се определяла от обикновеното право“¹¹⁴. В средновековна България не са отбелязани характерните външни признаци на такива корпорации като „братските“ пиршества, патроналните църкви на една или друга професия, „шедьоврите“ с подписите на майсторите като свидетелство за високата им професионална квалификация. Няма сведения и за най-важните вътрешни елементи на занаятчийската корпорация: наличието на цеховата йерархия или на нейните основни звена, системата на контролиране на производството, уеднаквяване и пласиране на продукцията и др. Заслужава да се подчертае, че цеховата терминология от по-късния, османски период е изградена почти изцяло върху тюрко-арабска езикова основа и за разлика от останалите области на ранноосманската социално-икономическа терминология почти не включва думи от български произход.

Всички отбелязани по-горе моменти са свидетелства за отсъствието на корпоративна организация на занаятчийското производство в българския град през XIII-XIV в., което напълно се съгласува с нашите представи за степента и тенденциите на неговото развитие.

Като цяло данните за развитието на занаятите в българския град през XIII—XIV в. говорят за тяхната значителна роля в градския социално-икономически живот. Различните отрасли достигат висока степен на специализация. Според акад. Д. Ангелов списъкът на занаятчийските специалности в градовете от Втората българска държава наброявал от 30 до 56 професии¹¹⁵. Известната по открития археологически материал продукция на занаятчийските работилници показва признаци на масово производство, което от своя страна говори за нарастващата стоковост на производството. Разширява се и кръгът на потребителите. Изделията на грънчарите, златарите, оръжейниците и други майстори били предназначени както за представителите на господстващата класа, така също и за по-широките слоеве градско и селско население.

Както ще посочим по-нататък, отличителна черта, която определя някои важни моменти в развитието на градското занаятчийско производство, било наличието на силно развито селско занаятчийство, в известна степен свързано със стоковото производство. Това обстоятелство до определена степен стеснявало пазара на градското занаятчийско производство, като го ориентирало преди всичко към задоволяване на потребностите на самия град. Наред с производството на феодално зависимите занаятчии нуждите на господстващата класа се задоволявали и от широкия внос на чуждестранни изделия. Всичко това се отразявало върху развитието на градското занаятчийско производство и в качествено, и в социално отношение. То не било регламентирано от централната власт и не достигнало корпоративните форми на организация, които в другите страни спомогнали за оптимално пласиране на продукцията. Според нас тези черти били специфични за развитието на занаятите в българския град през XIII—XIV в. Същевременно тъкмо занаятчийското производство наред с търговската дейност определяло социално-икономическия облик на града.