Средновековна България

 

Социалната типография и обликът на града

 

До този момент ние разглеждахме българския средновековен град като че ли отвън, от гледна точка на мястото, което той заемал в социално-икономическото и политическото развитие на Втората българска държава. В същото време градът като един от най-важните структурни елементи на обществения строй бил сложен и динамичен организъм, способен да изпълнява разнообразни стопански и политико-административни функции. Въпросите, свързани с вътрешната структура на българския феодален град, на които е посветен този очерк, досега остават най-неизследваната област от интересуващия ни проблем. Съвременното състояние на изворовата база и на научните изследвания в тази насока ще ни позволят да се спрем само върху някои основни според нас аспекти. Това са социалнокласовата структура на градското население, формите на обществената му организация, ролята на чуждите етнически групи в развитието на града и накрая съотношението между социалната структура и пространственото оформяне на средновековния български град.

В изворите от XIII—XIV в. има няколко сравнително подробни описания на градското население. Най-съдържателното от тях се намира в Надгробното слово за митрополит Киприан от Григорий Цамблак. По думите на автора на словото по време на тържественото посрещане на митрополита в Търново през 1379 г. „не затворени... беше купцем продавница, пометаху же са по торжищу продаемая... оставиша раби владикоугождения, оставиша художници своя дела. И елико чуждое народа, и елико местное тамо идяше Киприана видети“¹. Това описание добре се допълва от един текст, принадлежащ към литургичното наследство на Евтимий Търновски и досега неизползван за характеристика на града: „Князя же и владомыя, цръковника и воини и вси купно иже в граде нашем милостями и щедротами своими посети“². В изворите се среща и терминът „граждани“ — в споменатия вече текст от Похвалното слово за Евтимий се описват „гражданите“ на Търново, които дошли при патриарха с молба за помощ срещу жестоката суша. Трудно е да се говори за значението на термина, разполагайки само с единични примери на употребата му в българските извори от XIII—XIV в. Ние приемаме, че обикновено „граждани“ са били наричани бедните жители на градовете. В цитирания епизод от Похвалното слово „гражданите“ казват, че са загубили надежда някой от тях да очисти гумното или да наостри сърпа си, което може да се приеме за доста ясен социален признак за принадлежността им към земеделското население на българската столица.

Изворите разделят „вси купно иже в граде живущая“, т. е. населението на града, на няколко точно разграничени категории: княз, воини и духовни лица, от една страна, и „владомые“ и „граждани“, от друга. Между последните се споменават търговци, занаятчии („хоудожници“), роби, земеделци. Има известия и за хора, които са дошли отвън — „чужие“. Нека се опитаме да разгледаме всяка от представените категории.

Както посочихме вече, българският средновековен град през XIII—XIV в. се намирал под властта на феодалната аристокрация, която или осъществявала широки наместнически права под егидата на централната власт, или превръщала града в опора на феодалния сепаратизъм. Надмощието на феодалите в градовете, които представлявали възлови центрове в социалнополитическата система на държавата, според някои изследователи е една от основните типологически особености в процеса на развитие на феодалните отношения във Византия и на Балканския полуостров, преди всичко в България, а така също в Сърбия и Босна³.

Феодалната върхушка във всеки български средновековен град представлявала най-активната в политическо отношение част и се състояла от представители на господстващата класа, които или заемали определено място в държавно-бюрократическата йерархия, или били свързани с административния апарат на самостоятелния феодален владетел. В столицата Търново наред с членовете на царската фамилия, които обитавали Царевец, а така също в двете градски крепости — Царевец и Трапезица, и в някои други части на града живеели представители на висшата столична аристокрация⁴. Към тях принадлежали хората от близкото обкръжение на владетеля — членовете на Болярския съвет, познат с византийското название синклит, висшите представители на държавния апарат, многобройните придворни. Столичната аристокрация играела огромна роля в политическия живот на българската държава — от нейните среди произлизат много от лидерите в антиправителствените заговори, например ръководителите на държавния преврат през 1331 г., които издигнали на българския престол ловешкия деспот Иван-Александър — протовестиарият Филип и великият логотет Раксин, и много други видни дейци. Трудно е да се представи тази част от столичното население в количествено отношение. Изхождайки от малкото писмени сведения и археологическия материал, ние предполагаме, че те са били неколкостотин души. Ако се вярва на Григорий Цамблак, след дългата кръвопролитна обсада на Търново и превземането му от турците в града останали още много боляри, 110 души от които били изклани⁵.

Наред с висшите чиновници в столицата живеели и служителите от административния апарат, които непосредствено осъществявали управленски функции. Тези чиновници (работници, практори) представлявали долната прослойка от столичната аристокрация. Те отговаряли за събирането и отчитането на данъците, участвали в дейността на царската канцелария и на отделна по-малки ведомства и служби към царския двор⁶. Провинциалният държавен апарат или обкръжението на самостоятелния феодален владетел в по-малки размери повтаряли структурата на съсредоточените в Търново органи на централното управление, което от своя страна влияело върху социалния състав на населението в тези градове. Числото на представителите на господстващата класа в големите провинциални градове също достигало до неколкостотин души. Според известието на Георги Акрополит събранието на мелнишките нобили, предало града на византийската войска, наброявало около 200 души⁷.

В цитираната по-горе молитва на Евтимий, както и в редица други средновековни български текстове, терминът „воини“ има по-широк смисъл, обозначава феодалите като цяло по силата на разпространената през феодализма в християнска Европа троична схема на социална стратификация на обществото. Но въпросът за положението на постоянната войска на царя или самостоятелния феодал се нуждае от специално проучване. Няма съмнение, че командният състав на войската — кастрофилаците, алагаторите, страторите и т. н., принадлежал към феодалите. Това може да се потвърди и от приведения по- горе пример за кастрофилакта на Несебър Калоян. Въпреки, това социалният статут на повечето професионални воини не винаги е ясен. Като повод за отделни предположения могат да послужат известията на някои ранноосмански кадастри, в които преминалите воини християни към исляма и станали спахии понякога се отбелязват като „стари спахии“ или „спахии по· наследство“⁸. Тези сведения могат да бъдат изтълкувани, че османското право фиксирало вече съществуващо положение, при което някои професионални воини, съсредоточени преди всичко в градовете, имали земи и зависими хора. Като косвено потвърждение може да се цитира един пример от житието на св. Филотея, в което се говори за някой си Теодор от царските воини на Калоян, който бил богат човек и поради заболяване на очите „многая имения врачам раздаваше“⁹. В същото време не всички професионални воини, които служели в царската войска или във войската на самостоятелен феодален владетел, били представители на господстващата класа в истинския смисъл на думата.

Нееднородна социална категория били и „духовните лица“. В някои агиографски текстове, където се описва пренасянето и посрещането на мощите на светци в Търново, Средец и други градове, висшата част от духовенството — членове на патриаршеския синклит, архиереите от столичните църкви и съборни храмове, игумените на големи манастири, епископите — рязко се отделя от обикновените енорийски свещеници и редови монаси¹⁰. Това разделяне имало дълбок социален смисъл — докато митрополитите, епископите, архимандритите и игумените на манастирите фактически били феодални собственици, често едри феодали, градското „бяло“ духовенство в по-голямата си част се отнасяло към тази част от населението, която плащала данъци, и изпълнявала различни повинности в полза на държавата и на отделни феодали. Малко се отличавали от положението на феодално зависимите хора и условията, при които били поставени обикновените монаси в манастирите.

Особен интерес за нас представлява положението на енорийските свещеници. Повечето от тях били „бели“ духовници и представлявали органична част от градското население. Според православното каноническо право енорийските свещеници се избирали от самите жители на дадена енория. Уставната грамота на киевския митрополит Кирил II, който в своята дейност използвал и българския канонически опит, разяснявайки реда при ръкополагане на енорийски свещеник, придава особено значение на мнението на паството за моралния облик на бъдещия поп и деловите му качества: „Да призовут знаемые соседи, его же знают издетска“¹¹. Както и в другите православни страни, енорийските свещеници се избирали сред поповите деца — „поповяни“, като най-подготвени за този род дейност и се ръкополагали в сан от епископ¹². По същото време енорийските свещеници изпълнявали редица задължения към градската администрация. Върху тях се разпространявали повинности като: градската стража — парамония, и снабдяването на градския гарнизон с храна — псомодземия¹³. Освен това свещениците плащали специален данък на епископа. От документите на Охридската архиепископия се вижда, че през първата половина на XIII в. този данък бил натурален¹⁴. Висшият слой на енорийското духовенство представлявали протопоповете, които стояли начело на големи църковни храмове. Особена роля те играели в столицата. Изпълнявайки функциите на епископски наместници, протопоповете осъществявали контрол върху няколко енории и събирали доходите от тях.

Част от духовенството, както изглежда, се отнасяла към зависимите хора. Писмените извори и находки от археологическите разкопки отбелязват наличието в градовете на фамилни църкви на отделните феодали¹⁵. В каноническата практика на древна Русия, Сърбия и Византия има редица случаи, когато за свещеници в такива църкви били ръкополагани хора от прислугата на феодала¹⁶.

„Гражданите“ били основната част от населението в града. Към тях отнасяме лично свободните граждани: търговци, занаятчии, земеделци, „представителите на свободни професии“. За тях вече писахме по-горе, така че тук ще се ограничим само с някои бележки. В изворите се срещат сведения, че гражданите, които не се отнасяли към управляващата класа, владеели лозя, ниви и зеленчукови градини, поземлени участъци и къщи. В споменатата вече Милутинова грамота за манастира „Св. Георги“ се казва, че сръбският крал откупил земите и къщите на някои граждани срещу солидни суми от 10 до 200 перпера и ги подарил на манастира¹⁷. Многобройните данни от други извори, приведени от С. Лишев, свидетелстват, че, от една страна, свободната градска собственост играела значителна роля в средновековния български град и, от друга, че феодалната собственост не обхванала града като цяло¹⁸. В същото време свободните граждани едва ли са се отличавали по юридическия си статут от селските жители, които не били зависими от някой манастир или от светски феодал. Като косвено доказателство може да послужи фактът, че в ранното османско законодателство за завоюваните български градове отсъства данъчната диференциация между градското и селското население. Само един дефтер от средата на XV в. споменава за привилегированото положение на строителите и ковачите в Търново¹⁹. Но в дадения случай професионалната диференциация на населението в бившата столица ни кара да бъдем предпазливи в изводите, а отсъствието на прецеденти в изворовия матерал от XIII—XIV в. не ни позволява да смятаме това положение за резултат от влияние на доосманската традиция. Естествено спецификата в дейността на занаятчийското и търговското население в града не можела да не въздейства върху характера на техните парични и други задължения, но едва ли това би довело до разграничаване на градското и селското население в съсловен смисъл. Като допълнително доказателство за юридическото равноправие на селяните и гражданите могат да бъдат посочени еднаквите им задължения, непосредствено свързани с града — градозидането (кастроктисия), градската стража (парамония), охраняването на затворите и т. н.²⁰.

Друг аргумент в полза на твърдението, че юридическото положение на лично свободните селяни и граждани било еднакво, е фактът, че „градският въздух“ в България не правел от зависимия човек свободен, както в някои западноевропейски страни. Както показват данните от редица грамоти, а също така и паметниците от ранноосманското законодателство, занаятчиите от селски произход, които постоянно живеели в градовете, оставали във феодална зависимост от техните светски и духовни господари²¹.

И така юридическото положение на гражданите в България през XIII—XIV в. на практика почти не се различавало от положението на лично свободните селяни. Личната свобода била главно условие за нормална търговска и занаятчийска дейност на градското население, която изисквала голяма мобилност. В състава на търговски „дружини“ българските търговци обхождали не само българските земи, но посещавали и Дубровник, Генуа, Венеция, Константинопол, като отсядали за дълго в тези градове. Строителните артели постоянно се придвижвали из страната, търсейки изгодни поръчки за строителство на църкви и светски сгради. От град на град преминавали и занаятчиите от други професии, търсейки пласмент на своята продукция. Често отивали в другите градове монаси, лекари и книжовници. Понякога хората били подтиквани и от други мотиви — жителят на Бдин Руско, бъдещият знаменит исихаст Роман-Ромил, обиколил почти цялата страна в търсенето на духовен наставник.

Но в градовете имало и голям брой зависими хора — манастирски отроци и прислуга на феодалите, зависими занаятчии и земеделци. В много градове съществували отделни стопанства и цели метоси, които принадлежали на манастирите. В тях живеели зависими хора, в това число и занаятчии²². В някои сръбски грамоти, фиксиращи завареното положение в градовете, които преминали през последната четвърт на XIII в. под властта на Сърбия, се споменават местните феодали, притежаващи стопанства и цели комплекси²³. Наличието на феодални имения се потвърждава и от археологическите данни. Метосите, които принадлежали на светските и духовните феодали, градските имения на местната аристокрация били органичен елемент от българския град през XIII—XIV в.

В градовете живеели и просяци, скитници, престъпници, които могат да се отнесат към постоянното градско население само с определени уговорки. Съставът им естествено не бил постоянен, но наличието на пауперизирано и декласирано население представлявало неотменна съставна част на интензивния градски живот. За връзката между развитието на просячеството и средновековния град пише още Презвитер Козма, който обвинява онези монаси, които обикаляли градовете, за да просят храна. За голям брой просяци в крайморския град Несебър се срещат данни в книгата на А. Барбериус²⁴.

Наред с посочените групи население значителен бил и притокът на „чужди“ хора в средновековния български град, за които споменава Григорий Цамблак. Това били търговци и купувачи, дошли на градския пазар, монаси и странници, които разпространявали еретически учения, членове на строителни и живописни артели, които били привличани в градовете от интензивното култово и дворцово строителство. В пристанищните градове към изброените трябва да бъдат добавени и моряците от търговските кораби. „Чуждото“ население оказвало определено влияние върху стопанския облик на града — наличието му стимулирало развитието на занаяти, свързани с приготовляването на храна, поддържането на кръчми и ханове.

След като направихме кратки характеристики на известните от изворовия материал прослойки в градското население, нека се опитаме да обединим тези отделни елементи в една обща схема. В своята монография С. Лишев дава следната класификация на жителите в българския град през XIII—XIV в.: феодали — притежатели на едра, предимно поземлена феодална собственост; феодално зависими — притежатели на дребна трудова собственост; свободни — дребни трудови собственици и безимотни²⁵. Тази схема според нас е само частично приемлива. Отразявайки, макар и в далеч непълен вид класовата структура на феодалното общество изобщо, тази класификация практически изключва всички различия между градското и селското население. Това само до известна степен отговаря на нашите представи за социалния статут на гражданите в България през XIII—XIV в. Главен недостатък на тази класификация е нейният прекалено общ характер. Без детайлизиране на тази схема не може да се отрази спецификата в социалния състав на града. Ние предлагаме друга класификация, която се опитахме да изразим графично (рис. 1).

 

 

Дадената схема обобщава сведенията на много извори, отнасящи се до Търново, Бдин, Средец, Месемврия и други големи градски центрове във Втората българска държава. Тя илюстрира представите на автора за социалната структура на крупния български град през XIII—XIV в. като икономически, политически и църковен център, т. е. отразява един етап в развитието, който бил постигнат от относително малък брой градове. И все пак тя може да се смята за типична, доколкото в нея влизат всички основни категории население, живеещо в по-малко развитите градски центрове. Като всеки подобен модел дадената схема не претендира нито за пълнота, нито за уникалност. Но на дадения изследователски етап тя може да послужи като инструмент за проучване на социалнокласовия състав на българския феодален град.

Към най-важните проблеми се отнася и въпросът за социалната организация на свободното градско население. В научната литература съществува мнение за наличието на общинно устройство в българския град през XIII—XIV в., което обхващало цялото свободно градско население извън господстващата класа²⁶. Като главен аргумент обикновено се привеждат известията на А. Барбериус, че общините (comunitas) на градовете Емона и Месемврия изплатили на Амадей VI Савойски значителна парична и натурална контрибуция²⁷. При това представителите на градската аристокрация в Месемврия кастрофилакт Калоян, кир Теодор и Константин Оксолин били обложени с контрибуция лично²⁸. Както смята С. Лишев, кръгът от функции на градските общини обхващал фискалните, имуществените, културно-просветните и църковните въпроси, при което компетенцията на общината била силно ограничена от феодалната администрация на града²⁹.

Според нашите наблюдения единствената форма на социална организация на гражданите, която може да се проследи по изворите, е енорийската община, в която влизало населението на отделен градски квартал. Трябва да се отбележи, че въпросът за ролята на енориите в живота на българския средновековен град е сравнително слабо проучен, и то по исторически извори за други европейски страни. В същото време енорията била извънредно стабилна градска социална организация. В българските земи тя устояла на османското нашествие, което ни позволява да използваме и ранноосмански извори за характеристика на положението в града през XIII—XIV в. Струва ни се напълно оправдано и привличането на сведения за градските енории в древна Русия и средновековна Сърбия, където функциите им били регламентирани въз основа на общото за тези страни православно каноническо право, а темповете и формите на развитие на средновековните градове имали редица общи черти.

Енорийската организация на градското население в България има корени в периода на ранното средновековие. Както показват археологическите проучвания в Преслав, много от църквите, които вероятно играели роля на енорийски, били построени на мястото на стари езически капища³⁰. Още в първия достигнал до нас юридически паметник от християнско време в България, „Законът за съдене на хората“, принадлежността към определена енория е отбелязана като една от най-важните черти в обществения живот на средновековния българин. С разширяване на старите градски селища и възникването на нови енориите се умножавали и растели. Според данните от археологическите разкопки в средновековните български градове през XIII—XIV в. енорийската църква била задължителен елемент във всеки жилищен квартал³¹. През първите векове от османското владичество някои квартали от старите български градове, населени с християни, се споменават в документите като отделни, обособени махали, носещи имена на енорийски свещеници. В редица случаи свещеникът, чието име носела махалата, бил дядо или прадядо на свещеника, обслужващ енорията по време на съставянето на документа, т. е. традицията, изглежда, водела своето начало от предосманския период³². Енорийските свещеници се признавали от османската администрация като глави на съответните квартални общини³³.

Стабилността на енорийската община като организация на гражданите — жители на отделен квартал, говори за здрави социални връзки между нейните членове. Правейки паралели с енорийската система в градовете в древна Русия, Сърбия, а също така и в Западна Европа, естествено е да се предположи, че и в България през XIII—XIV в. се покриват църковната енория и кварталната община в града.

Функциите на общината енория не се ограничавали само с въпроси на вероизповеданието, но обхващали и различни области от административната, културната и стопанската дейност. Те се определяли преди всичко от състава на членовете на общината. В наши дни повечето изследователи се отнасят със скептицизъм към тезата за пълното съответствие на социално-класовата структура на градското население и неговото териториално разпределение в границите на средновековния български град³⁴. Наистина, както показват разкопките на Търново, тук в рамките на ограничен градски район живеели и представители на заможни слоеве, вероятно феодали, и бедно градско население³⁵. Но според нас това не пречи да се говори за социална хомогенност на отделните енории. Феодалните имения и метосите на манастирите, разположени в града, имали собствени култови центрове, а около енорийските църкви се групирало свободното търговско-занаятчийско и земеделско население на града.

В същото време социалната хомогенност на енорийските общини не означавала професионална еднородност на техния състав, по-точно последната не била нито традиционна, нито задължителна за България през XIII—XIV в. Както е известно, в древните руски градове, в Киев и Новгород например, енорийските организации често придобивали ярко изразен професионално-корпоративен характер³⁶. За града по време на Втората българска държава подобни данни липсват. По-рано ние отбелязахме, че за занаятчийските квартали в българските градове е характерно съществуването на работилници на майстори от различни специалности, както и домове на граждани без признаци за занаятчийска дейност на обитателите им. Често срещаното съсредоточаване на ковачниците и грънчарските работилници извън рамките на укрепеното градско ядро очевидно трябва да се обясни със стремежа да се отделят от плътно застроената градска среда пожароопасните занаяти. В изворите липсват и известия за патронални църкви на занаятчиите от определен вид професия или на търговците. Всичко това ни позволява да направим извода, че енорията в българския град црез XIII—XIV в. нямала черти на професионално-корпоративна организация на търговско-занаятчийското и земеделското население в града и оставала съседско териториално обединение.

Във функциите на общината влизало регулирането на различни дребни имуществени операции на нейните членове. Запазен е един акт за сделка между граждани, който според В. Гюзелев е съставен в Калиакра. Като свидетели са отбелязани енорийският свещеник и членовете на общината. Документът е подписан и от протопоп Харитон, глава на цялата енорийска администрация в града³⁷. Този извор може да бъде сравнен с едно завещание от сръбския град Ново Бърдо, датирана от 1434 г., в което свидетели са главите на местните църковни енории — осем свещеници и градският протопоп Цагрич³⁸. Този толкова представителен състав на свидетелите може да се обясни с факта, че авторът на завещанието също бил енорийски свещеник. Трябва да се отбележи, че изпълняването на функциите на общински нотариус от енорийското духовенство било широкоразпространена практика в средновековна Европа.

Общината притежавала известни пълномощия и в съдебната област. Те произтичали от специфичните права на свещениците в рамките на т. нар. „покаяна дисциплина“, т. е. прилагането на различни епитимии като наказание за нарушенията в сферата на семейно-брачните и битовите отношения. Нормите при подобни наказания се фиксират още в „Закон судный людем“, а така също и в многобройните канонически сборници ръководства за енорийските свещеници, широко разпространени из целия православен свят, в това число и в южнославянските земи³⁹.

Редица извори споменават за фискалната дейност на енориите. Така например на общините и техните свещеници било възложено събирането на контрибуцията за савойския граф в градовете Емона и Несебър⁴⁰. Това навежда на мисълта, че общинската администрация била добре запозната с фискалните операции. В книгата на А. Барбериус се споменава някой си поп Кондро, свещеник от Созопол, който заплатил глоба от 100 флорина „за постъпките, извършени от хората му в Емона, докато той охранявал споменатото селище“⁴¹. Според нас тук става дума за отговорността на свещеника при изпълняване на енориашката му повинност, известна в българското феодално право като „градоблюдение“⁴². Както предполагаме, организацията при изпълнението на тази повинност традиционно се числяла към задълженията на енорийските свещеници. В едно от писмата на Теофилакт Охридски ние намираме известие, че енорийските свещеници от Охрид през XI в. били задължени да участват в организацията на градската стража⁴³. Запазени са сведения за подобни задължения на енорийското духовенство в Русия и Византия⁴⁴. Вероятно към тези повинности принадлежало и снабдяването на гарнизона и на пристигащите в града длъжностни лица с храна (псомодземия).

Глава на енорийската община бил свещеникът. Както вече споменахме, средното и низше енорийско духовенство (попове, дяци, клисари и др.) се избирали от самото паство сред децата на свещениците, т. нар. „поповяни“. Обикновено принципът на изборност на низшия клир предполагал и възможността той да бъде сменен по общо желание на паството. Това ни позволява да твърдим, че в енорията съществувало известно самоуправление, чиито рамки обаче били силно ограничени. Енорийската община, както и градът като цяло, изпитвала постоянен натиск от страна на държавния апарат и отделните феодали. Един от инструментите за оказване на този натиск била институцията на протопоповете, сведения за която намираме в някой извори от XIII—XIV в. Така в едно от писмата на Димитър Хоматиан се описват задълженията на протопопа в град Прилеп, които се свеждали преди всичко до надзор и контрол над енорийските свещеници⁴⁵. В споменатите вече документи от Калиакра и Ново Бърдо протопоповете се очертават като по-висока спрямо енорийския духовник инстанция, която утвърждава решенията на общинската администрация. За съжаление няма извори, които биха могли да отговорят на въпроса, до каква степен протопоповете били свързани с държавната администрация в България през XIII—XIV в. Не трябва да бъде пренебрегван фактът, че в Сърбия по времето на Стефан Душан функциите на протопоповете до известна степен се доближавали по характера си до задълженията на правителствените чиновници⁴⁶.

Уместно е да се спомене и един пример, който, макар да се отнася до селската община, много нагледно демонстрира начина, по който феодалите се намесвали в работите на енориите. През първата половина на XIII в. някой си свещеник Драгомир от скопското село Еахово бил покровителстван от местния владетел севаст Прибо и в енорията си защитавал неговите интереси. Във възникналия конфликт между селяните от Еахово и хората на севаста Драгомир застанал на страната на феодала и дори участвал в сблъсък помежду им, който завършил с убийството на единия от енориашите на свещеника. Изглежда, във връзка с жалбата на селяните той бил изгонен от енорията, но възвърнал сана си с помощта на Прибо, който ходатайствал пред архиепископа за него⁴⁷.

И така по всичко изглежда, че кварталната община — енорията, била основна, дори може би единствена форма на социална организация на населението. Във функциите ѝ влизали регулирането на живота в квартала, свидетелството по време на дребни имуществени операции, налагането на наказания за незначителни нарушения, организацията и изпълнението на отделни фискално-административни повинности от населението на квартала. Някои елементи на самоуправление, които се проявявали в дейността на енорията, не са достатъчни, за да говорим за наличието дори и на зачатъчни форми на тази система в рамките на целия град. Първо, не са ни известни начини и форми на взаимодействие на енориите освен напълно официалните връзки чрез назначавания от епископа чиновник — протопоп. Второ, уместно е да се предположи, че манастирските метоси в градовете представлявали отделни енории, както и именията на светските феодали. Ако се отчете и фактът, че неправославно население, както ще посочим по-нататък, също било обединено в общини квартали със собствени култови центрове и администрация, то средновековният български град може да се представи и като система от религиозни общини, които разделяли населението на града не само по вероизповедание, но донякъде и по социална принадлежност в рамките на общата за повечето обитатели на града православна църковна организация.

Голям интерес представлява въпросът за етническата структура на града. Върху нея оказвали влияние много фактори. Като първи може да бъде посочен сложният етнически състав на населението от Втората българска държава. Ако някои от многобройните му компоненти (кумани, власи, руси бродници) постепенно се асимилират, то някои други народности продължават да съществуват съвместно с българското градско население и оказват известно влияние върху развитието на материалната и духовната култура. Трябва да се отчете и обстоятелството, че мигрирането преди всичко на майстори занаятчии било широко разпространено по време на многобройните българо-византийски войни през XIII—XIV в.⁴⁸.

В много градове, преди всичко по черноморския бряг, живеели компактно гърци. Но едва ли може да се говори със сигурност за количествено превъзходство на гръцкия елемент над българския или пък да се твърди обратното. Повечето данни имат косвен характер. Например от Варна, Анхиало, Калиакра, Созопол и особено Несебър са запазени редица епиграфски и ръкописни паметници на гръцки език, при това числото им понякога превъзхожда броя на достигналите до нас паметници на кирилица от тези градове⁴⁹. Но редица текстове са написани на лош гръцки език, със славянизми, антропонимическият материал съдържа и много чисто български имена.

Едва ли е оправдано да се говори за различия в правното положение на гражданите — българи и гърци. Българските владетели още от времето на Иван Асен II носели титлата „цар на българи и гърци“, което отразявало не само политическите им амбиции, но и реалния етнически състав на населението във Втората българска държава. Равноправието в религиозно и данъчно-административно отношение изравнявало юридическото положение на разноетничното население в черноморските и южните български градове.

Повечето други етнически общности били разграничени от градското православно население по конвенционален признак. Както посочва в едно от писмата си Димитър Хоматиан, в православните градове било позволено да живеят чужденци и изповядващи други религии, но те трябвало да се заселват отделно, извън града или в самия него в отделни квартали, където можели да строят свои домове и църкви⁵⁰.

В някои български градове съществували арменски колонии със собствена църковна организация. Първото сведение за такава колония във Варна се отнася към X в.⁵¹. Два арменски извора свидетелстват за наличието на арменска колония в българската столица през XIII в.⁵². Някои изследователи приемат за арменско население павликяните, които живеели в Пълдин и тракийските градове, а през втората половина на XIV в. се преселили в Бдин, Никопол и други градски центрове, в Северна България, търсейки спасение от османското нашествие⁵³.

Важно място в българския град през XIII—XIV в. заемали еврейските общини. Ако приемем известието на Ю. Трифонов за един недостигнал до нас надгробен надпис от Плевен на иврит, то еврейската колония тук е съществувала още през първата третина на XIII в.⁵⁴. През 60-те години на същото столетие еврейска община имало и в Търново⁵⁵. Пахимер, описвайки царуването на Тодор-Светослав (1300—1321), споменава, че българските господари използвали евреите като палачи, което се потвърждава и от един еврейски документ от средата на XIII в.⁵⁶. Според житието на Теодосий Търновски около 1360 г. в българската столица се състоял събор, насочен срещу влиятелната и богата търновска еврейска община. Членовете ѝ били изгонени от града, а техните имоти конфискувани⁵⁷. От еврейската колония в Търново произхождала и съпругата на Иван- Александър Сара-Теодора, майка на последния български цар Иван Шишман⁵⁸. Еврейски общини съществували също така в Несебър и Варна⁵⁹. Интересни данни за еврейската община в Бдин има в едно съдебно решение на нейния равинат от 1377 г., за което вече споменахме. Изглежда, колонията на православната енория притежавала ограничена съдебна компетентност по вътрешни имуществени и семейно-брачни въпроси. Но, както се вижда от документа, в спорни случаи се изисквало решение на съда на феодала⁶⁰. Ние предполагаме, че подобно положение било типично за всички еврейски и може би арменски колонии в българските градове. Макар тези общини да притежавали известни елементи на самоуправление, членовете им се считали за поданици на българския цар с всички произтичащи от това последици.

Съвсем различно било положението в обособените в правно отношение търговски колонии на Дубровник, Венеция и Генуа. Техният статут бил определен със специални съглашения и договори⁶¹. Чуждестранните търговски колонии имали свои органи на самоуправление и длъжностни лица — консули, съдии, нотариуси. Така в един документ от 1352 г. се споменава венецианският консул във Варна Марко Леонардо⁶². В решение на дубровнишкия сенат от 1368 г. има сведения за съдиите в Бдин — Петър и Андрей⁶³. През 1387 г. със специално постановление на сената на републиката на св. Влас бил унифициран статутът на дубровнишките колонии и точно определени пълномощията на длъжностните им лица⁶⁴. В договора между Добруджанското деспотство и Генуа от 1387 г. се отбелязва, че в споровете, където едната от страните била представена от генуезец, се допускало участието на представители от административно-съдебния апарат на италианската колония⁶⁵. Следователно чуждестранните търговски колонии се ползвали с по-широко самоуправление, дори с автономност, а членовете им в повечето случаи не били подсъдни на българските власти. Тези общини били отделени и в териториално отношение — в някои от случаите се предоставяла земя за построяване на църкви, жилища и складове с обособени градски квартали („Френкхисар“ в Търново, дубровнишката колония в Бдин), а в други чуждестранната търговска колония се изнасяла извън града (генуезкото селище Кестрич, недалеч от Варна)⁶⁶.

Сложната вътрешна структура на българския средновековен град, както вече отбелязахме, оказвала непосредствено влияние върху неговото пространствено оформление. С въпроса за съотношението между териториалното делене на града и социалната му структура са се занимавали много изследователи. Повечето от тях, започвайки от Константин Иречек, се придържат към мнението, че средновековният балкански град, в това число и българският, през периода до османското нашествие се състоял от „вътрешен град“ — резиденция на светските и духовните власти, и търговско-занаятчийско предградие⁶⁷. Тази схема почти без изменение присъства в повечето най-нови трудове. Като обща представа тя е вярна и С. Лишев справедливо свързва създаването на такава структура с генезиса на феодалния град⁶⁸. Но донякъде е едностранчиво да се свежда образуването на града до заселване на занаятчийско население под крепостните стени. Като „ядра“ на формиращи се български градове невинаги се изтъкват укрепените центрове — крепости, замъци, манастири и др. Известни са случаи, когато градът възниква от занаятчийското селище, свързано например с богати залежи от полезни изкопаеми. Такива са археологическите данни за Червен, където фортификационните съоръжения са „по-млади“ от основното занаятчийско селище⁶⁹.

Процесите, свързани с развитието на града от времето на Първата българска държава до епохата на разцвет на феодалните отношения през XIII—XIV в., внасят значителни корекции в пространствения облик на града. Ако за Плиска и Преслав е характерно наличието на значителни по площ градски укрепления, то през XIII—XIV в. укрепеният „вътрешен“ град (или градове) се съкращава до размерите на феодален замък цитадела. Ярки примери в това отношение дават разкопките на Бдин, Дръстър и други центрове⁷⁰. Тази промяна била свързана както с усъвършенстване на обсадната техника, така и с повсеместното съкращаване на числеността на войската в условията на развития феодализъм, която се състояла вече не от свободни селяни — общинници, а от професионални войници и наемници⁷¹.

Съкращаването на обема на вътрешното укрепление било първият важен фактор, който определял общия облик на града. Неголямата крепост дори при най-добро желание не могла да събере цялото градско население и затова в много от градските селища от XIII—XIV в. при разкопки се открива втори, а понякога и трети пояс отбранителни съоръжения. Като пример могат да. бъдат посочени градовете Търново, Червен, Враца, Ловеч, Дръстър. Втората линия отбранителни съоръжения обхващала пространството, в което според археологическия материал се проследяват както административни и култови постройки, така също и жилища на обикновени граждани, производствени помещения. Крепостните степи в Търново, свързани с Цитаделата на Царевец, обкръжавали и простиращата се надолу към Янтра част на града, известна в писмените извори като Новград⁷². В Червен се очертава в границите на вътрешните крепостни съоръжения улична мрежа и редица постройки с различно предназначение: две административни сгради, църкви, жилища⁷³. Във Враца втората отбранителна линия включвала в защитената територия няколко жилищни квартала, групирани около енорийски църкви⁷⁴. Къщи, култови сгради и следи от улична мрежа се проследяват и в границите на външните крепостни съоръжения в Ловеч⁷⁵.

Следователно значителна част от територията на уголемите градски центрове във Втората българска държава била защитена от крепостни стени. Но интензивното разрастване на града през този период вече не могло да се задоволи с тясното пространство зад крепостните стени. В много градски селища ние наблюдаваме създаване на жилищни зони извън крепостните стени и естествените укрепления. Квартали със следи от занаятчийска дейност са разкрили археологическите проучвалия в Търново, Враца, Червен и други градове. Разкопани са и извънградски жилищни квартали, населението в които се е занимавало преди всичко със селскостопанска дейност — например в Търново⁷⁶. Новите градски квартали със свои енорийски църкви, които „излизат“ извън рамките на отбранителните съоръжения, са още едно доказателство за подема на българския феодален град през XIII—XIV в., за неговото качествено и териториално разрастване.

Формирането на пространствения облик на града било тясно свързано с неговото социално-икономическо и политическо развитие. В същото време тенденцията да се отъждествява териториалната структура на града със социалната, която защитават някои изследователи, е неправилна. Характерен пример е работата на К. Миятев, в която авторът стига до извода, че в средновековната българска столица Търново в крепостта Царевец живеели царят и светските феодали, в цитаделата Трапезица — патриархът и духовенството, а в останалата укрепена част на града — търговското и занаятчийското население⁷⁷. Подобен подход, който се наблюдава и в някои по-нови изследвания, не отчита развитието на града като фактор, представя го като застинал, веднъж и завинаги оформен пространствен и социален модел.

Не бива да се отрича териториалното разграничаване на отделните социални групи като принцип, който наистина съществува в средновековния град, при това не само в България. По отношение на древноруския град този принцип е ярко илюстриран в една от миниатюрите на Лицевия летописен свод от XVI в. От едната страна на реката живописецът е изобразил болярските дворци и богато облечената аристокрация, а на другата — занимаващите се с различна дейност занаятчии⁷⁸. Като цяло изглежда напълно естествено отделените в социално отношение феодали и висше духовенство да бъдат обособени и в териториално отношение, но това положение не трябва да се абсолютизира. Пространството, което обитавали представителите на управляващата класа в средновековния български град, не се ограничавало само с територията на вътрешната крепост. Както писмените извори, така и материалите от археологическите разкопки показват, че феодалните комплекси били разположени по цялата територия на града в рамките на втори укрепителен пояс и дори извън него. В същото време разкопките на Царевец показват наличието не само на болярски жилища, но и къщи на занаятчии. Така например в разкрит некропол в един от районите на Царевец са открити и бедни, и богати погребения⁷⁹. В рамките на крепостта се очертават и няколко квартала — енории със свои църкви⁸⁰. Всичко това показва, че през XIII—XIV в. в тази част на българската столица била съсредоточена не само светската и духовната власт, царският и патриаршеският дворец, но и органична част от столичната градска агломерация.

Както вече отбелязахме, освен социалните моменти, които оказвали пряко въздействие върху пространствената структура на града, тук играел роля и конвенсионално-етническият състав на населението. Кварталите на изповядващите други религии били също един от елементите в пространствения облик на средновековния български град.

Що се отнася до столичния град, трябва да бъде отбелязана още една любопитна особеност. Съдейки по редица наративни извори и епиграфски паметници, Търново се възприемал от своите съвременници като комплекс от „градове“, т. е. градски райони, съсредоточени около различни градски укрепления: Царевец, Трапезица, Новград и др.⁸¹. Трудно е да се определи дали тази представа отговаря на административната практика в българската столица, т. е. дали съществува някакво междинно звено между града като цяло и отделния градски квартал енория.

Споменатите елементи в градоустройството на българските селища — цитадела (или цитадели), квартали енории в рамките на външните укрепления, квартали на чужденци и иноверци, разрастването на града извън пределите на втория отбранителен пояс, са характерни предимно за големите градски центрове. Но наред с тези, които разгледахме по-горе, съществували и по-малки градски селища, в които търговско-занаятчийското и земеделското население живеело компактно и било свързано с крепостите. Срещат се писмени сведения на очевидци от първата половина на XV в. за редица такива градове по р. Дунав. Жан де Ваврен пише, че под стените на крепостта Тутракан се намирало селище (village de chastel Turquant), аналогични са известията му за Русе. За разлика от тези две селища, които авторът нарича „замъци“ (chastels), Никопол и Дръстър се споменават като градове (villes)82. Но, както разказва историкът на полско-унгарския поход срещу турците през 1444 г. Филип де Буонакорси Калимах, и в Никопол по-голяма част от населението живеело извън крепостта⁸³. Друг участник в този поход, Андреас ди Палацио, пише, че около крепостта Никопол били разположени къщи: „както е прието в тази страна“⁸⁴. Едва ли е възможно да се приеме, че външните градски укрепления в дунавските градове са били сринати от османските турци, защото подобна практика била прилагана във вътрешните райони на империята, но не и в пограничните зони. Разкопките на Бдин също не доказват наличието на външен пояс от градска укрепителна система, която да бъде отнесена към периода преди османското нашествие. Показателен е фактът, че най-старите квартали в съвременните дунавски градове обикновено са разположени в низините, край реката, а останките от крепостни стени се намират на високи крайбрежни хълмове⁸⁵. Отдалечеността на жилищните квартали от укрепителните системи се забелязва и в някои други селища от градски тип, открити във вътрешността на страната. Но въпреки това селищата и крепостите представляват едно единно цяло — средновековни градове.

Изграждането на пространствената структура на българския феодален град било непосредствено свързано с неговата търговска дейност. Съществен градски елемент представлявал пазарът. В повечето градове той, изглежда, се е намирал в укрепената част. Така според недостигнала до нас ранноосманска хроника, цитирана от Леунклавиус, в Никопол били пуснати турци, за да купят храна от пазара, които ликвидирали крепостната стража и отворили вратата на града пред своите войски⁸⁶. Аналогични са известията за Дръстър и Венчан⁸⁷. При проучване на старата планировка на дунавските градове се вижда, че тези градски квартали, които местната традиция отнася към периода преди османското нашествие, се групират около площади, образувани от пресичането на двете основни търговски артерии — крайдунавския път и пътя, който води към вътрешните райони на страната⁸⁸. Възможно е пазарите в дунавските градове да са били няколко или пазарът, който обикновено се намирал в крайбрежната част на града, по време на военната опасност да се е премествал в крепостта. Засега този въпрос се нуждае от допълнително проучване.

Оскъдността на изворовия материал не ни дава възможност да проникнем по-задълбочено в отделния градски квартал енория, да изчислим неговото средно население. Археологическите наблюдения дават приблизителна цифра от 15—30 къщи, което прави 100—150 души. На такова количество хора съответстват и размерите на енорийските църкви.

Някои данни от Търново, Шумен и други градове ни позволяват да направим извода, че основният тип жилище на обикновения гражданин била полуземлянката с едно или две помещения с под от глина и стени от лек материал, лицевата част на която излизала на градската улица. На задната страна на къщата се разполагали стопански постройки, в това число плетен навес, който през топлото време служел като сезонна работилница. Обединяването на производствени и жилищни функции в една постройка било обикновено явление. Количеството на помещенията рядко надвишавало две⁸⁹. В рамките на градските укрепления застрояването било много плътно, но заедно с това се спазвала по планировка уличната мрежа, образувана от пресичането на главната артерия, започваща от градската врата, със страничните улици⁹⁰.

Освен жилищата на обикновените граждани в някои по-големи градове са открити и солидни каменни жилищни сгради — болярски домове и къщи на заможни граждани. Триетажна каменна сграда е запазена в Мелник. Няколко каменни, вероятно двуетажни домове са разкопани в Средец. За изброените обекти е характерно използването на по-ранни византийски постройки и многократната реконструкция. Двуетажни къщи са разкрити и в един от кварталите на Царевец⁹¹. Намерен е и фрагмент от надпис в Търново, който украсявал дома на някоя си „госпожа Бонка“⁹².

Що се отнася до водоснабдяването на българските градове, през XIII—XIV в. традицията да се изграждат разкошни бани и водопроводи, известна от времето на Първата българска държава, запада и постепенно угасва. Водоснабдяването се ограничава в използването на защитени кладенци, на цистерни за събиране на дъждовна вода и на природни извори⁹³.

Разглеждането на вътрешната структура на българския феодален град през XIII—XIV в. показва, че той представлявал сложна социална и етническа общност, основната част на която било търговско-занаятчийското население и населението, занимаващо се със селско стопанство, организирано в неголеми квартални общини енории. Правното положение на жителите на града едва ли се е различавало от положението на селското население. Първостепенна роля в града играела феодалната върхушка. Административно-военният апарат, който бил подчинен на царя, неговия наместник или самостоятелен владетел, органично влизал в състава на градското население. Социалната и етническата структура на населението на града се отразила и върху пространствения му облик. Границите на обитаваните от различни социални групи територии в града невинаги били точно определени. Обикновеното градско население живеело не само в „предградията“, укрепени или неукрепени, но и значителна част била настанена в административно-политическия център на града — неговата цитадела. От своя страна феодалите живеели не само във „вътрешния град“, но и в другите части на града. Формирането на града като социален и пространствен феномен продължавало през целия интересуващ ни период и се определяло от вътрешните процеси на социално-икономическото развитие на българската държава през XIII— XIV в.

Надмощието на феодалната аристокрация, присъствието на силен административен апарат и постоянна войска, наличието на значително количество зависимо градско население затруднявало процеса на формиране на собствено градско съсловие и правело невъзможно създаването на такива специфични градски институции като градското самоуправление, комуналното устройство, привилегиите и т. н.

Накрая ще се спрем на въпроса за социалната активност на гражданите. В изворите се срещат изключително рядко сведения от този род. Общата констатация на повечето изследователи, че средните градски слоеве били слаби и неорганизирани, като че ли предпазва учените от търсенето на социални движения в българските градове. Но градското население не може да се представи като изцяло инертна в политическо и класово отношение маса. Според Пахимер по време на въстанието на Ивайло вратите на много български градове се отваряли пред селския вожд, който навсякъде бил посрещан като цар⁹⁴. В това откъслечно сведение може да се види свидетелство за участието на градските низини в най-голямата проява на класова борба в средновековна България. За съжаление липсата на други извори и известия не ни позволява да конкретизираме този извод.

По-подробни сведения има за една друга проява на класова борба в българския град, която досега не е обект на задълбочено научно изследване. По данни на анонимната францисканска хроника на провинция Босна (в която през 60-те години на XIV в. влизала и Северозападна България) и на едно агиографско съчинение с наслов „Мъченичеството на петте братя францисканци във Видин“ през 1369 г., когато войските на съюзника на Иван-Александър — влашкия господар Влайку, обсадили окупирания от унгарците Бдин, в града избухнало въстание. Стихийното народно възмущение, насочено срещу чуждите нашественици, които със сила насаждали в българските земи католичеството, прераснало в бурна въоръжена акция. Предвождани от нисшето православно духовенство, бдинските граждани избивали унгарците и ненавистните католически мисионери францисканци⁹⁵. Този религиозен протест имал ясно изразена социална основа и бил насочен против поробването на българското население от унгарските феодали и католическата църква. Една съвременна на събитията приписка or евангелие, създадено в Бдин, съобщава, че „народът изпитвал големи мъки“⁹⁶ през това време. Известно е също, че паралелно с преминаване на населението към католическата вяра се извършвало и преброяване на жителите, което през средните векове обикновено се свързвало със засилване на феодалната експлоатация⁹⁷.

В същото време някои францискански документи, цитирани във фундаменталния труд на миноритския историограф Лука Вадинг, съобщават, че част от населението в бдинските земи, което изповядвало богомилска и павликянска ерес, доброволно преминало към католичеството⁹⁸. Ако това съобщение не е плод на тенденциозно изложение на събитията, то може да бъде изтълкувано като свидетелство за протест срещу официалната църква, тясно свързана с феодалния апарат на властта. За съжаление не е възможно да се установи дали в дадения случай става дума за селското или за градското население.

Още един момент заслужава внимание в хрониката на Йоан Кантакузин. По неговите думи, когато византийското посолство пристига в Търново през 1356 г. с предложение да се построи със съвместни усилия флот, за да се попречи на османските турци да се прехвърлят на европейския бряг, жителите на българската столица се събрали в Царевец и с викове изразили своята подкрепа на византийското предложение⁹⁹. Разбира се, подчертаната тенденциозност на Кантакузиновата хроника намалява значението на това сведение, но във всеки случай тя показва, че византийският екс-император си представял търновското население като политически активна маса.

За нарастването на социалните и класовите противоречия в българския феодален град през XIII—XIV в. говорят и данните за разпространяването на различни еретически учения сред градските среди през XIV в. На този въпрос ние по-подробно ще се спрем в следващата глава.