Средновековна България

 

Цялата социалнополитическа история на Втората българска държава от първите години на независимост до последните дни на отбрана срещу османските нашественици се характеризира с постоянна борба между центробежните и центростремителните тенденции в общественото развитие. Борбата между държавната власт и сепаратистките стремежи на аристокрацията изпълвала съдържанието на двете последни столетия от съществуването на средновековната българска държава. В този процес, обусловен от бурния разцвет на феодалните отношения през XIII—XIV в., далеч не последна роля играели българските градове.

В настоящата глава ще проследим някои аспекти от ролята на града като органичен елемент в обществено-политическата структура на българската феодална държава: мястото на градовете в административната система на Втората българска държава; значението на редица градове като центрове на самостоятелни феодални владения; ролята на градовете като църковни средища.

В историята на България през XIII—XIV в. изпъква голямата роля на самостоятелните феодални владения с укрепени градски центрове селища. В повечето случаи те принадлежали на членове на царстващата династия на Асеневци и техните близки. До известна степен корените на това явление трябва да се търсят в последните години от византийското господство и в освободителната борба от края на XII в.

Ядро на възстановяващата се българска държава била днешна Северна България — територията между Дунав и Стара планина, където за век и половина византийско господство не се създали едри светски и духовни поземлени владения, каквито имало в южните и югозападните части на страната¹. Ако в Македония и Тракия продължавали да съществуват отделни владения на потомците на болярите от Първата българска държава и през годините на византийска власт, на север от Хемус през XI—XII в. се наблюдава създаването на една нова значителна прослойка служебна аристокрация. Формирайки се по пътя на сливане на новодошлите тюрки — печенези и узи, а от ХI в. предимно кумани и бродници руси, с местното българско население, тази аристокрация отсядала в градовете и укрепените селища в Северна България с условието да изпълнява имперска военногранична служба. Към края на XII в. тя достигнала известна етническа консолидация и значително се засилила в политическо отношение². Заграбвайки поземлени владения, нейните представители се установявали във възстановените стари и новопостроени крепости по брега на река Дунав и северните склонове на Балкана. Както пише Никита Хониат, в края на XII в. тук били построени и поправени немалко крепости, „по-голямата част от които или почти всички били издигнати върху непристъпна скали и покрити с облаци върхове“³.

В края на XII в. местните феодали се стремели да задържат тези владения като наследствени, което предизвикало съпротива от страна на византийското правителство. Откритото поставяне на този въпрос по време на посещението на Петър и Асен в лагера на Исак II Ангел през 1185 г. довело до разрив с Константинопол. Сливайки се с мощното народно движение, повод за което било увеличаването на данъчното тегло, въстанието обхванало значителна част от българските земи и довело до ликвидиране на византийската власт на север от Балкана.

Отсъствието на едри феодални владения на местната аристокрация в земите, станали ядро на възраждащата се българска държава, и бързото рухване на византийската политико-административна система оказали сериозно влияние върху изграждането на политическата структура на Втората българска държава. Въстанието се развило с единен център град Търново, а ръководството му се оказало в ръцете на мощния род на местните феодали — Асеневци. С обявяването на въстанието и с провъзгласяването на Петър за василевс на българите бил очевидно възприет и принципът за патримониалния характер на върховната власт. Във връзка с това ни се струва правилно становището на И. Божилов, според който първите едри феодални владения във Втората българска държава са възниквали най-често като апанажи, т. е. специфичен „домен“ на членовете от царстващата фамилия⁴. Една от първите освободени области била Преславската хора — историческо ядро на Първата българска държава. Според Георги Акрополит тя била предадена от цар Асен Стари (Иван Асен I) на неговия отрекъл се от престола брат Петър „като собствено владение“⁵.

Аналогична практика била използвана и по-късно, по време на управлението на Калоян, когато в Родопската област се укрепил племенникът на Асеневци — деспот Алексий Слав, а в Просек действал друг техен племенник — севастократор Стрез⁶. В Северозападна България възникнало самостоятелно владение на Белота, който твърде възможно да е произхождал също от Асеневия род⁷. Още един роднина на Асеневци - Иванко, макари да получил родопски и тракийски земи от Византия, впоследствие бил признат като владетел на тези области от Калоян⁸.

Наместниците — владетели на апанажите, се намирали в доста сложно положение. Формирането на държавната територия и на административно-политическата структура на Втората българска държава се извършвало в условията на заплетена и бързо променяща се политическа обстановка на Балканите в края на XII — началото на XIII в. Непрекъснатата борба с Византия, а след 1204 г. с нейните наследници и Латинската империя, а така също и срещу Унгария и Сърбия — била извор на постоянна външна опасност за граничните български земи. Възможностите за политически маневри, породени от сложната международна обстановка, създавали сериозни предпоставки за процес на децентрализация, тъй като положението изисквало съсредоточаване на голяма власт и значителна военна сила в ръцете на наместниците, а също така самостоятелност в техните действия. Нестабилността в обстановката в източната част на Балканския полуостров водела и до преместване на центровете на граничните български хори от една крепост в друга. Нерядко те се установявали в неголеми, но непристъпни високопланински укрепления. Такива „орлови гнезда“ били Просек и Струмица, където се намирали центровете на владенията на Добромир Хриз (който вероятно бил местен феодал), Калояновия наместник севаст Цузмен и севастократор Стрез⁹; Цепина — първоначалната „столица“ на деспот Алексей Слав, и Кричим — основният опорен пункт на Иванко¹⁰. Това били силно укрепени военностратегически пунктове без добре изразено стопанско значение.

В Северна България, където обстановката била относително по-спокойна, местната аристокрация още в края на XII — началото на XIII в. установявала центровете на своите владения в по-големите средища със стари градски традиции. Ние вече споменахме Преслав, център на Петровите владения. Според Никита Хониат „много стар град, целият от печени тухли и в по-голямата си част обкръжен от планината Хемус“¹¹. Още в началото на XIII в. като крупен феодален център изпъква Бдин, който вероятно влизал във владенията на Белота. В две унгарски грамоти се споменава въстанието на местната аристокрация начело с трима „кумански вождове“ през 1214 г. Местните феодали въстанали против узурпатора Борил (1207-1218), политиката на когото заплашвала с перспективата техните владения да преминат към короната на св. Ищван. Метежът бил ликвидиран с помощта на унгарските войски, а Бдин — върнат на Борил¹².

Окончателното изграждане на политико-административна структура във Втората българска държава се отнася към царуването на Иван Асен II — период на най-висок подем на българскята феодална държава и най-големи териториални разширения. Най-важен паметник, разкриващ до голяма степен тази структура, е Дубровнишката грамота, издадена от Иван Асен II около 1230 г.¹³. В нея се споменават следните политико-административни единици — хори: Бдинска, Браничевска, Белградска, Загора, Преславска, Карвунска, Крънска, Боруйска, Скопска, Прилепска, Деволска и „Арбанашка земя“ — Албания, а също така градовете Одрин, Димотика, Солун. Този списък заслужава да бъде анализиран по-подробно с привличането на други извори.

Някои от изброените области влизали в състава на Втората българска държава само през ограничен период от време — между битката при Клокотница и феодалните войни през 40-те — 50-те години на XIII в. Това са областите с градове Драч, Девол, Солун, Димотика и Одрин. Заслужава да се отбележи, че в Търновския надпис, съвременен по време на Дубровнишката грамота, областите от Драч до Одрин се споменават като „гръцка, а също така сръбска и албанска земя“¹⁴. Вероятно от гледна точка на българската държавна общност тези земи не се разглеждали като нейна органична част. Известно е, че върху редица завоювани земи Иван Асен II наложил само трибутарна зависимост¹⁵.

Дубровнишката грамота поставя редица сериозни въпроси, свързани с политическата структура на Втората българска държава. Досега изследователите не са се опитали да обяснят защо в грамотата с изключение на Загора и Преславската земя се споменават само гранични области, които след това стават или самостоятелни феодални владения, или изобщо отпадат от пределите на българската държава. Привлича вниманието и обстоятелството, че основната територия на България не е разделена на отделни области, освен Преславската, като по същото време на южната граница имало сравнително малки хори — Крънската и Боруйската.

Според нас поставените въпроси могат да бъдат разрешени, ако се приеме, че принципът на политико-административно делене на Втората българска държава бил подобен на този, който съществувал през раннофеодалния период, територията на държавата била разделена на обширна вътрешна област и гранични хори — комитати. Като потвърждение могат да се приведат и редица други съображения. Преди всичко тези за термина „Загора“. Както показват наблюденията на П. Коледаров, през XIII—XIV в. с него се назовавали както отделни области на България, така и цялата територия¹⁶. Често Терминът „Загора“ се използвал за Северна България. Важно е и обстоятелството, че в някои извори той се свързва с царската титла¹⁷. Конкретно указание за значението на термина съдържа самата Дубровнишка грамота, в която се казва, че Далматинските търговци имали право „да ходят в Търново и из цялото Загорие“, т. е. българската столица е и център на Загора. Може да се предположи, че името Загора“ в Дубровнишката грамота и в българската политическа практика през XIII—XIV в. се е употребявало за обозначаване на вътрешната област на Втората българска държава, домена на царстващата династия. На запад той включва Средец и част от югозападните български земи, на изток — черноморските области, с изключение на Карвунската хора, на север достигал до р. Дунав, а на юг — до Хемус и неговите разклонения.

Още през 30-те години на XIII в. територията на Загора била разделена на редица области. Една от тях, Преславската, се споменава в Дубровнишката грамота. Тя представлява земите, дадени като апанаж на Петър от цар Иван Асен I, за което споменахме по-горе. Тяхната съдба след повторното възцаряване на Петър не се проследява по изворовия материал. Възможно е с тези територии да е свързано известието за „земята на севастократор Петър“ в договора с Дубровник от 1253 г.¹⁸. На тази мисъл ни навежда един пасаж от хрониката на Георги Акрополит, в който се казва, че и в средата на XIII в. земите в района на Преслав и Овеч продължавали да се наричат „Петрова хора“¹⁹.

Иван Божилов въз основа на проучвания достига до извода, че севастократор Петър е бил родоначалник на Шишмановия клон от династията на Асеневци²⁰. Ако това е така, то най-вероятно неговите земи да са се намирали в Северозападна България. За косвени доказателства могат да се приемат специалните забележки в договора между Михаил II Асен и Дубровник, отнасящи се до посещението на дубровничани в тази област — известно е, че далматинските търговци особено активно действали в северозападните български земи. Но въпросът за локализацията на Петровата хора и за нейната идентификация със земите на севастократор Петър не може да бъде окончателно решен въз основа на наличните извори. Може само да се предположи, че севастократор Петър е получил апанаж в северната част на България като зестра, на царската дъщеря Ана.

Другият апанаж — Средецкият, — изглежда, бил даден на брата на Иван Асен II, севастократор Александър, след издаването на Дубровнишката грамота и затова не е споменат в нея като отделна хора. Ние предполагаме, че Александър е получил тези владения след 1232 г., т. е. след като разбил войските на нападналия България унгарски крал²¹. Впоследствие, както смятат много изследователи, този апанаж преминал към сина на Александър — севастократор Калоян²².

Третото подобно владение — Несебърската област, не е отбелязано в грамотата най-вероятно поради факта, че е била дадена като отделен апанаж на другия зет на Иван Асен II - болярина Мицо, като зестра на царската дъщеря Мария след издаването на юридическия акт²³.

Между другите крупни владения на царски роднини заслужават да бъдат споменати земите на Константин Тих с център вероятно Скопие. Константин се появява на политическата сцена през годините на феодални междуособици — 40-те — 50-те години на XIII в., като един от най-авторитетните български владетели. Иван Божилов смята, че той е бил внук на Иван Асен II от дъщеря му Елена, омъжена за никейския император Теодор Ласкарис²⁴.

По този начин още през първата третина на XIII в. в общи черти се изградила административно-политическата структура на Втората българска държава. Нейните основни, елементи били големите области — хори, повечето от които били разположени в пограничните български земи. Най-важните и значителни от тях се предавали за управление на най-близки царски роднини. Положението на тези наместници се доближавало до статута на самостоятелните владетели. В такъв държавен законодателен акт като Дубровнишката грамота специално се отбелязвали търговските привилегии във всички области — наместничества, а в договора на Михаил II Асен с Дубровник от 1253 г. са включени специални клаузи, регулиращи прилагането на основните положения в земите на севастократор Петър. Ядрото на Втората българска държава — Северна България, в по-голямата си част влизало в обширния домен на царското семейство — Загора, в който от своя страна съществували апанажи на най-близките царски роднини — неговите братя, племенници, зетьове и др. Центровете на тези владения в повечето случаи били разположени в значителни градски селища, големи непристъпни крепости и средища на църковни диоцези.

Практиката да се раздават апанажи на членовете на царската фамилия продължавала да съществува и през по-късните периоди. Така например през последната четвърт на XIII в. се образувало голямото феодално владение на Шишмановия клон от царуващата династия на Асеневци с център град Бдин²⁵. Това владение запазило независимото си положение и след като бдинският деспот Шишман се възкачил на българския престол през 1323 г. В Бдин останал чичото на новия цар — деспот Белаур. След неговото изгнание по време на династичните борби през 1330—1331 г. Бдинската област преминала под управлението на единия от синовете на Михаил III Шишман — деспот Михаил²⁶, а след това през 50-те години на XIV в. станала апанаж на сина на цар Иван Александър — Иван Срацимир, който нямал права върху престола като небагренороден“²⁷.

През първите години на XIV в. апанажно владение на чичото на цар Тодор-Светослав деспот Елтимир била Крънската област, в която влизали силните крепости Крън, Копсис, Дъбилин и Лардея. Около 1304 г. крънският деспот започнал да гравитира към Византия, поради което бил лишен от владенията си. Но крънският апанаж не бил ликвидиран, а преминал в ръцете на друг царски роднина — деспот Срацимир²⁸.

Като център на самостоятелен апанаж през първата трета на XIV в. изпъква и Ловеч, който до 1331 г. принадлежал на сина на деспот Срацимир — бъдещия български цар Иван-Александър²⁹. Към това време вероятно се отнася и припискате към Ловчанския сборник, съставен „в богоспасяемия град Ловеч при архиепископа господин Симеон и благочестивия деспот Иван-Александър и неговия син Михаил Асен…“³⁰.

Както виждаме, много от големите за времето си градове, известни като развити търговско-занаятчийски селища, през XIII—XIV в. станали центрове на едри феодални владения, които се образували от апанажите на членовете на царстващия дом. При това рязко се проявява тяхната политическа роля — тези градове се превръщали в опорни пунктове на различни политически групи, които активно участвали в династичните борби на Асеневци и укрепвали във военно-стратегическо отношение. По аналогичен път резиденциите на наместниците в граничните области — хори, във Втората българска държава се превръщали в центрове на феодални владения.

Ярки примери на сепаратизъм сред областните управители, които представлявали основни действащи лица във феодалните войни през XIII—XIV в., се срещат в историята на северозападните и южните български земи. Така в края на XIII в. с подкрепата на татарския пълководец Ногай възникнало самостоятелното Белградско-Браничевско княжество на Дърман и Куделин³¹ и Крънското деспотство на Смилец. Братята на последния — Радослав и Войсил, след заемането на българския престол от Смилец разделили Крънската хора на две области с центрове Крън и Копсис. Когато Тодор-Светослав се възцарил на престола, а Крънската област преминала отначало към Елтимир, а след това към деспот Срацимир, Радослав и Войсил избягали във Византия, но в течение на две десетилетия не преставали да се опитват да възвърнат изгубените си владения³².

Не е ясен произходът на още едно от най-големите феодални владения — Добруджанското деспотство. Първите сведения за самостоятелния карвунски владетел Балик се отнасят към 40-те години на XIV в.³³. Данните, които могат да бъдат изтълкувани в полза на тезата, че Балик е принадлежал към един от страничните клонове на Асеневия род — Тертеровци³⁴, както и известията за съществуването на Карвунска хора през XIII—XIV в., навеждат на мисълта, че тук също става въпрос за бивш апанаж, който се е обособил като самостоятелно владение в резултат на феодалния сепаратизъм. Най-вероятно отделянето на Кзрвунската хора е станало, а началото на XIV в., когато разпадането на ордата на Ногай и продължителните българо-генуезки войни създали за това благоприятна обстановка. Добруджанското деспотство, чиято столица през различните времена се намирала в Карвуна или Калиакра³⁵, в средата на XIV в. било мощен и самостоятелен политически фактор. На него било съдено да надживее другите български феодални държави и да падне окончателно под османско владичество чак в началото на XV в.³⁶.

Голям феодален център през втората половина на XIV в. станал Велбъжд. Ако изворите в края на XIII — първата четвърт на XIV в. дори не го наричат град (тoѱ мѣсто)³⁷, то от средата на XIV в. Велбъжд става столица на владенията на местните феодали Деянови. Най-голямо значение градът достигнал по време на управлението на последния велбъждки деспот Константин Драгаш, зет на цар Иван-Александър³⁸. Както посочва османският хронист Идрис Битлиси, „Константин с богатството си, снабдяването на войската и добре обмислените си действия се отличавал от другите християнски владетели“³⁹. Претърпял неуспех в опитите да отблъсне османското нашествие, Константин Велбъждки станал васал на турския султан и загинал в известната битка при Ровине през 1394 г., след което деспотството било превърнато в турски санджак с център град Велбъжд⁴⁰.

По този начин редица български градове — Бдин, Карвуна, Калиакра, Несебър, Средец, Ловеч, Крън, Скопие, Велбъжд, в продължение на по-дълъг или по-кратък период от време били центрове на самостоятелни владения и опорни пунктове на едрите феодали в борбата им против централната власт, в династичните войни и смутове. При това много от изброените градове били постоянни огнища на феодален сепаратизъм) проявяван от аристократичните родове, крито владеели тези градове с околните земи в продължение на няколко поколения. Икономическото могъщество на отделните феодали се основавало не само на огромните поземлени владения, които носели натурални и парични доходи, но и на експлоатацията на търговско-занаятчийските центрове. Ако в началото на XIII в. повечето резиденции на едрите феодали били разположени в неголеми, силно укрепени „орлови гнезда“, то през следващите периоди „столици“ на феодалните владения ставали големите градски селища с ярко изразен търговско-занаятчийски характер. Този процес се наблюдава още през 20-те години на XIII в. в деспотството на Алексей Слав. „Столицата“ на родопския деспот по това време била преместена от високопланинската крепост Цепина в Мелник, който бил важен стопански център в плодородната долина⁴¹.

Данните, които характеризират град Бдин като център на северозападните български земи през XIII—XIV в., показват, че местните феодали, използвали своята „столица“ не само като важен стратегически опорен пункт, но и извличали немалки печалби от търговско-занаятчийската дейност в града. В изворите се срещат конкретни сведения за пазарните такси и мита, събирани в полза на местния владетел. Така през периода на унгарското владичество в Бдин (1365—1370) Иван-Срацимир бил принуден да отмени съществуващото от по-рано мито за внос и износ на стоките, докарвани от търговците от град Братов⁴². В дубровнишките документи се отбелязва, че сенатът на републиката на св. Влас е изпращал на Иван-Срацимир богати дарове, може би с цел да получи нови привилегии за своите граждани или като израз на благодарност за вече предоставените права⁴³. Бдин бил един от главните центрове за внос на сол в българските земи. Съществуването на остър дефицит в Югоизточна Европа на този продукт водело до създаването на владетелски монопол при неговата продажба в повечето балкански държави⁴⁴. В полза на бдинския деспот се взимала и част от занаятчийската продукция на влизащите в пределите на деспотството села и градове, за което говори споменатият вече пример със с. Саси. Най-важна привилегия на владетелите била сеченето на монети. Първите монети на Бдин се отнасят към времето на Яков Светослав, но по-голямо количество от тях били пуснати в обръщение при управлението на Иван-Срацимир⁴⁵. Източници на сребро за монетите били знаменитите рудници край Чипровци, които, съдейки по анонимното описание на Югоизточна Европа от 1308 г., принадлежали на владетеля⁴⁶. Трябва обаче да се отбележи, че в един по-късен документ от XVII в. се твърди, че този град заедно с рудниците му бил владение на болярската фамилия Соимировичи⁴⁷.

Следователно политическата и стратегическата роля на Бдин се определяла преди всичко от голямото и все по-нарастващо икономическо значение на града. Специално трябва да се подчертае, че Бдин бил стопански център на обширен селски хинтерланд, специализирал се в производството на зърнени храни и отглеждането на добитък. Градът бил също така един от най-важните експортни центрове на жито и кожи, което особено привличало българските феодали през XIV в.

Характерни примери дава историята на Добруджанското деспотство. Вероятно първоначално негова столица е Карвуна. С присъединяването на черноморските градове Варна, Емона и Козяк все по-голямо значение придобива Варна — митрополитски център и най-важно търговско пристанище в северната част на Българското Черноморие⁴⁸. Развит занаятчийски център и важно пристанище бил и град Калиакра, който се споменава като столица на Добруджанското деспотство през последните години на XIV в.⁴⁹. Свидетелство за голямото стопанско значение на тези градове са картографските данни и многобройните италиански морски карти и портулани от XIII— XIV в.⁵⁰

Аналогични процеси на взаимовлияние между административно-военното, политическото значение на града и неговото икономическо развитие се проследяват и при други примери. Като правило повечето от едрите феодални центрове по находките от археологическите им проучвания могат да се характеризират като процъфтяващи търговско-занаятчийски селища. Такива градове са Ловеч, Средец Велбъжд, Скопие, Несебър и Калиакра⁵¹, До същото време някои градове, като Крън, които представлявали важни политически и стратегически центрове, нямали особено стопанско значение.

Ние приемаме, че редица градове във Втората българска държава, които през значителни периоди от време били не само военностратегически, политически и църковни центрове на обширни владения, но и значителни търговско-занаятчийски селища, могат да се нарекат ,,феодални столици“, Трябва да се отбележи, че стремежът да се подчертае особеното положение на града — център на владението, и дори да се противопостави на Търново през XIV в. става обикновено явление в политическия живот на страната. По това време например в титулатурата на българското болярство започват да се появяват названията на градовете — столици на владенията им: „Михаил, владетел на Бдин“⁵², „Ана, деспотица на Крън“⁵³, „Балик, владетел на Карвуна“⁵⁴. Върху монетите на деспот Добротица се отбелязва и названието на столицата му Калиакра⁵⁵. В изворите от XIV в., произхождащи от феодални центрове, към имената на градовете се прилага епитетът „богоспасяем“, който изразявал идеята за богоизбраност на града, политическа мощ и утвърдена от бога законна власт на господаря му. В редица документи с местен характер името на владетеля измества обикновено споменаваното име на търновския цар⁵⁶.

С една дума, ако в борбата на едрите феодални родове през XIII — първата половина на XIV в. преобладавал стремежът да си пробият път към трона, да узурпират царската власт, през втората половина на XIV в. най-големите български феодални владетели се опитвали да противопоставят своите столици на Търново. Особено ярко тази тенденция се проследява в достигналите до нас паметници от Бдинското царство на Иван-Срацимир. Самостоятелното положение на Бдин се подчертавало от употребяваните към името на града епитети „велик“, „славен“, „богоспасяем“, които обикновено съпътствали името на българската столица град Търново⁵⁷. Любопитно е известието на една гадателна книга — „Гръмовник“, чиято българска редакция се отнася към XIV в. Тук Бдин и Търново се споменават като две равноправни столици наред с Константинопол⁵⁸. Йохан Шилтбергер в края на XIV в. говори за „три Българии“ със столици Бдин, Търново и Калиакра⁵⁹.

В столиците на крупните владения деспотства били сечени собствени монети, в легендата на които понякога се споменавало името на града — център на деспотството. Тук се формирали местни феодални дворове по подобие на търновския. Тази тенденция се забелязва и в деспотството на Алексей Слав, чиито роднини носели пищни византийски титли⁶⁰. В Бдинското деспотство владетелски двор и местни боляри, подчинени на деспота, съществували още през първата третина на XIII в. за което говорят ктиторските портрети в църквата „Св. Богородица“ в с. Долна Каменица⁶¹. В един недатиран надгробен надпис от Бдин се срещат имената на местните боляри Новак, Драксин и Станислав⁶². Съществувала вътрешна йерархия и в Добруджанското деспотство - в договора с Генуа от 1387 г. се споменават болярите на Иванко — Коста и Чолпан, които били изпратени с мисия в Пера⁶³.

През втората половина на XIV в. самостоятелното положение на Бдин се укрепило дотолкова, че Иван-Александър бил принуден да признае правото на най-големия си син Иван Срацимир да се титулува „цар“. Наследникът на бдинския цар – Константин, получил тази титла още докато баща му бил жив⁶⁴. Този акт, намиращ се в пълно съответствие с традициите за наследяване на престола в Търново, още повече подчертавал независимото положение на Бдинското царство. Противопоставянето му на Търново достигнало до своя краен израз в отделянето на Бдинската митрополия от Търновската патриаршия и преминаването ѝ под църковната юрисдикция на Константинопол⁶⁵.

Освен приведените по-горе сведения за градовете, които принадлежали на едрите феодални родове и били центрове на големи феодални владения, има редица данни, които говорят за съществуването на по-малки градове, подчинени на отделни феодали. В цитирания вече дубровнишки документ от XVII в. се казва, че местните нобили Пиеровичи представили в сената на републиката документи ка това, че техните предци, българските боляри Соимировичи, „владеели град Чипровец и крепостта Градище със златните и сребърните мини“⁶⁶ преди османското нашествие. Агиографът на св. Сава Сръбски Теодосий споменава за някои „властели загорски“, които в началото на XIII в. „владеели градове и се подчинявали ни Стрез като на царев роднина“⁶⁷. Продължителят на сръбския житиеписец архиепископ Данило разказва, че след неуспешната за българите битка при Велбъжд през 1330 г. при сръбския крал Стефан Урош III се явили български боляри, които „имали съвършената власт върху земите и градовете на тази страна, защото били равни с царя като братя“⁶⁸. Може да се предположи, че със задълбочаване процеса на феодална децентрализация някои неголеми градове се превръщали в опорни пунктове на метежното болярство.

В същото време редица значителни градски центрове се намирали под властта на Търново. Както изглежда, тези градове се смятали за притежание на царя. Съществувала практика монархът да посещава своите по-големи градове, в памет на което били изсичани тържествени каменни надписи⁶⁹.

За разлика от съседна Сърбия, където през XIII—XIV в. така и не се изгражда единен държавен център, през цялото съществуване на Втората българска държава Търново остава столица, политически и духовнокултурен център на българските земи. Към факторите, които обуславяли това положение, могат да бъдат отнесени: патримониалният принцип, заложен в основата на българската държава при възстановяването ѝ; влиянието на византийския държавен модел и изключителната роля на Търново като главно огнище на антивизантийското въстание през 1185—1186 г. и основен център на последвалото обединение на българските земи. Особеното положение на Търново било подчертавано от идеолозите на Втората българска държава, които стигнали далеч в изграждане на концепцията за своята столица като „нов Цариград“ или „трети Рим“. Като столица на България „Царевград Търнов“ се ползвал с изключителен авторитет сред източноправославния свят. Константинополският партиарх Калист в житието на св. Теодосий Търновски прави непосредствено сравнение между българската столица и Цариград⁷⁰. В един от преписите на „Задонщина“ — староруска поема от края на XIV в., посветена на победата на Дмитрий Донски срещу татарите на Куликовското поле през 1380 г., се говори, че вестта за това велико събитие ще стигне до стените на Цариград и Търново — двете най-големи столици на православния свят⁷¹.

Със своя голям авторитет на политически и духовен център на българската държава Търново играел важна роля в борбата на царската власт срещу центробежните тенденции в развитието на страната. Но процесът на феодална децентрализация неизбежно водел до намаляване на реалното политическо значение на столицата. Вече изложихме нашата теза, че стремежите на отделните най-едри феодали да завладеят търновския престол, които ясно се проследяват през XIII — първата половина на XIV в., през втората половина на XIV в. отстъпват своето място на тенденцията да се издигнат и укрепят собствените „столици“, като се противопоставят на Търново. В местните документи все по-рядко се споменават имената на търновските царе, вместо тях започват да се поставят имената на самите феодални владетели, които прокарват самостоятелна външнополитическа линия, земите им стават отделен субект на международното право, наблюдава се децентрализация на сеченето на монети. Но заедно с това падането на Търново под османска власт през 1393 г. било прието като общонародна катастрофа навсякъде в българските земи: и в отдавна обособените югозападни предели, и във враждебния Бдин. Показателен е и фактът, че руските летописи свързват гибелта на българската държава с падането на Търново⁷².

Един от най-големите градове в средновековна България бил Средец. Както вече показахме, през 30-те — 50-те години на XIII в. той бил център на апанажа на брата на Иван Асен II севастократор Александър и на сина на последния Калоян. Възможно е след гибелта на Калоян ѝ възцаряването на Константин Тих през 1257 г. Средец отново да се е върнал под пряката власт на Търново. Наличният изворов материал не дава възможност да се установи дали главният град на Западна България е бил обект на въоръжено съперничество между Търново и Бдин през последната четвърт на XIV в.⁷³. Но през 80-те години на XIV в., непосредствено преди падането на града под османско владичество, Средец се намирал под властта на Иван Шишман. Компилацията от ранноосмански извори, известна като „Докладът на Лала-Шахин за превземането на София“, описва положението на града по следния начин: „Управлението и владението на София се намират изключително в ръцете на великия гяур като тимар, а доходите, които получава от данъците, той раздава на облагодетелстваните поданици, които се готвят да заемат постове, подобни на беглербейлъка“⁷⁴. Отчитайки цялата неяснота на тези сведения, в същото време те подкрепят нашето предположение, че в края на XIV в. Средец е заемал особено положение между царските градове като една от най-силните крепости и важен политически център, в който пребивавал наместникът на царя — кефалията⁷⁵. Археологическите разкопки и писмените данни свидетелстват, че през XIII—XIV в. тук се е развивало монументалното строителство, в това число и светското, и е процъфтявала оживена търговска и занаятчийска дейност.

Важни центрове на Търновското царство през XIV в. били силните крайдунавски крепости Дръстър и Никопол. За последната Нешри казва, че „по-добър град и по-силна крепост (след превземането на Средец — Д. П.) Шишман не притежавал“⁷⁶. Това се потвърждава и от факта, че след завладяването на България Никопол станал център на санджак, в чиито граници влизала територията на покореното Търновско царство. Съдбата на Дръстър засега не е напълно ясна. От една страна, редица ранноосмански хроники сочат, че по време на османското нашествие Дръстър се е намирал под властта на Търново. Хронистът на XVII в. Хюсеин, компилирал от по-ранни съчинения, нарича Иван Шишман „владетеля на Никопол и Силистра“⁷⁷. Същите градове са обозначени като главни крепости на Търновското царство върху военната карта на Балканите, съставена в Унгария в края на XIV в.⁷⁸. От друга страна, не могат да бъдат пренебрегнати и някои известия, които посочват, че през XIV в. Дръстър бил важен самостоятелен феодален център. В тази насока заслужават внимание някои аспекти от хипотезата, изказана от румънския учен П. Дякону, който обаче погрешно смята Дръстър за център на влашко феодално владение⁷⁹. Към нея могат да се добавят още няколко съображения. Както изглежда, през XIV в. пренесената от първите Асеневци от Дръстър в Червен митрополитска катедра била възстановена на старото място. За това свидетелстват преките писмени данни за съществуването на Дръстърската митрополия през втората половина на XIV в.⁸⁰; традиционната титла на местните йерарси („Доростоло-Червенски“) и малкият брой на червенските митрополити (трима), упоменати в Синодика на българската църква⁸¹. Практиката показва, че църковното делене на българските земи през средните векове обикновено съвпадало с административно-политическото. Може да се предположи, че след временния упадък Дръстър през XIV в. отново възвърнал значението си на голям политически център. Това обстоятелство може да бъде свързано със сведението на Несебърската хроника, че през 70-те години на XIV в. градът бил център на апанажното владение на сина на добруджанския деспот Добротица Тертер⁸². С този политически статут градът бил заварен от османското· нашествие. За това говори и фактът, че след тези събития временният господар на Дръстър, влашкият владетел Мирчо Стари, и неговите приемници, следвайки средновековната традиция да включват в титулатурата си имената на присъединените феодални държави, през XV в. се наричат „самодръжци на Дристър“⁸³. Известно е също, че Дръстър бил център на османски санджак в края на XIV в.

Голям и много добре защитен град бил Червен. Като епископска резиденция и важен административен център този град, както показват археологическите разкопки, бил процъфтяващо търговско-занаятчийско селище. С него била тясно свързана дунавската крепост Русе, към която след османското нашествие преминало значението на града⁸⁴.

От крупните градове в Северна България заслужава да бъдат споменати Враца, Плевен, Ловеч, Овеч и Шумен. Последният. през XIV в. фактически играел ролята на център на Североизточна България, макар формално епископската катедра и вероятно резиденцията на наместника кефалия да са се намирали по традиция в Преслав. Шумен развивал активна търговско-занаятчийска дейност, в града се извършвало голямо каменно строителство. Има основания да се предполага, че и Овеч бил административен център, в който непосредствено преди османското нашествие пребивавал като наместник представител на царското семейство с династичното име Асен⁸⁵.

Голяма роля играели градовете в южните предели на българската държава — Дъблин, Боруй, Сливен и др. Особено изпъква Дъблин, в който според сведенията на един надпис през 1356 г. управлявал племенникът на цар Иван-Александър — Шишман⁸⁶.

Между градовете, които принадлежали на Иван Шишман, османските хроники, описващи падането на България, отбелязват освен споменатите по-горе и Мадара, Венчан, Добрич, Мечка, Крепча, Мъглиж, Пиргос, Тутракан, Свищов и др.⁸⁷. От други писмени извори (преди всичко от одата на Мануил Фил в чест на византийския протостратор Михаил Глава Тарханиот)⁸⁸ са ни известни имената на не по-малко от петдесет населени пункта и крепости. Много от споменатите в писмените извори селища не са точно локализирани, а при разкопки на други се наблюдава оскъдност на археологическия материал, което показва тяхната икономическа изостаналост⁸⁹. 

Най-важната страна от политическата роля на средновековния български град представлява неговото място в административната структура на Втората българска държава. Ние вече се спряхме на граничните хори и апанажите, чийто юридически статут е регламентиран в специални клаузи на царските грамоти и в международните договори. Административното единство на вътрешната област се опирало на разклонена провинциална система на управление, център на която бил Търново. Като правило административните центрове — резиденции на наместници, се установявали в големи градове — занаятчийски и търговски средища. Голяма роля тук играела и традицията, която била свързана преди всичко с църковното делене.

Както видяхме, през XIII—XIV в. като главни административни центрове изпъкват Средец, Червен, Ловеч, Дръстър. Преслав, Овеч, Несебър, Варна, Карвуна и някои други градове. Естествено в условията на бурни политически борби и на засилваща се феодална раздробеност положението на тези градове се променяло и вчерашната резиденция на царския наместник за дълги години и дори десетилетия, се превръщала във „феодална столица“. Но все пак ограниченият изворов материал, предимно царски грамоти, отнасящи се към периодите, когато един или друг град се намирал под властта на Търново, ни дава възможност да съдим за мястото на града в данъчно-административната система на държавата.

Във връзка с този проблем ще се спрем първо на въпроса за йерархията при наместническите длъжности. Във Ватопедската грамота на Иван Асен II между длъжностните лица в държавата (РАБОТНИКЫ ЦАРСТВА МИ) на първо място се споменават севаст, дук и катепан, царски наместници в различни области, големи и малки⁹⁰. Резиденциите им били разположени в градове и крепости, откъдето те осъществявали функциите на местно управление. В много други извори има сведения за кефалии. Очевидно кефалиите били наместници в големите области — известни са ни кефалиите в такива значителни центрове като Средец и Скопие⁹¹.

Сериозни спорове предизвиква значението на термина „севаст“. П. Петров, който разглежда този въпрос в специално изследване, счита севастите за управители на големи области, подчинени на които били всички останали практори, в това число кефалии, дуци и катепани⁹². И. Божилов показва връзката между севастите в България и византийските севасти — водачи на чужди етнически групи, намиращи се на византийска държавна служба⁹³. В. Гюзелев категорично заявява, че терминът „севаст“ в България през XIII—XIV в. е бил почетна титла и не се свързвал с изпълнението на определена длъжност⁹⁴. Като поддържаме последното мнение, ние ще изкажем някои съображения.

Преди всичко трябва да се отбележи, че тезата на И. Божилов заслужава най-сериозно внимание, когато става дума за известните от различни извори севасти в южните и югозападните български земи в началото на XIII в. Според нас напълно отговарят на представата за севастите — водачи на чужди етнически групи на територията на българската държава или на българското население в гръцките държави на Балканите: „Владимир, брат на севаста на франките“, от Мелник, севасти гърци във владенията на Стрез, севаст Василий Вамбулин, „загорският севаст Прибо“. Но за това време се отнасят и две конкретни сведения за севастите наместници — Цузмен в Просек и Алексий в Станимака⁹⁵. П. Петров смята, че Прибо също бил наместник на Иван Асен II⁹⁶.

Още едно значение на термина „севаст“ има връзка с изясняване характера на тази институция в България през XIII— XIV в. В късна Византия терминът ,,σεβὰστος“ („ὐπερσεβὰστος“, „πανυπερσεβὰστος“) се прилагал към тези представители на висшата чиновническа аристокрация, които не били нито императорски роднини, нито негови приближени (придворни, „δίκεσοι“)⁹⁷. В България този термин имал близко значение. Означавал преди всичко принадлежност към висшия кръг на управляващата класа — съсловие, и не бил свързан с някоя конкретна длъжност. Аналогичен бил и смисълът на този термин в съседна Сърбия⁹⁸. Съсловното значение на термина „севаст“ проличава и от текста на Мрачката грамота на Иван-Александър, където се споменават „СЕВАСТЫ ХОРЫ ТОЯ“, т. е. чиновническата аристокрация от цялата област⁹⁹. Изхождайки от същата гледна точка, бихме могли да обясним защо титлата „севаст“ и длъжността „кефалия“ се прилагат в Боженишкия надпис към едно и също лице - болярина Огнян¹⁰⁰.

Второто предположение на П. Петров, че областите хори се обединявали „в големи административни единици, начело на които стоели или севастократор, или протосеваст, или деспот“, също не издържа критиката. Може със сигурност да се твърди, че севастократорите и деспотите нямали отношение към областното управление, тъй като първите не притежавали административни функции, а вторите били самостоятелни феодални владетели¹⁰¹. Що се отнася до протосевастите, материалът за определянето на тяхната роля и функции е явно недостатъчен. Ние предполагаме, че това също била почетна титла със съсловен характер.

Най-големите области се управлявали от кефалиите. На тази мисъл ни навеждат преди всичко сведенията на Витошката грамота, в която се споменава „Средецкото кефалийство“ (а не „средецкият кефалия“, както се превежда обикновено)¹⁰². Както показахме вече, Средец бил важен административен център и едва ли може да се предполага, че са съществували по-високи наместнически длъжности от средецкия кефалия. Стабилната историографска традиция да се свързва споменатият в Боженишкия надпис севаст Огнян със средецкото кефалийство изглежда напълно правдоподобна.

Като наместници на българските царе понякога в изворите се споменават и носителите на титлата „дук“. Великият дук Врана построил крепостта Крицува, недалеч от Мелник, по време на царуването на Калоян¹⁰³. Една грамота на гръцки език, издадена от българския цар Иван-Александър на манастира „Св. Богородица Елеуса“ в Несебър, споменава без име градския управител — дук¹⁰⁴. Има отделни известия и за наместници катепани¹⁰⁵. Но все пак наличният материал не позволява да се възстанови точната йерархия при наместническите длъжности. И в късна Византия задълженията и функциите на дука и кефалията през XIII—XV в. практически не могат да се диференцират. Предполага се, че терминът „дук“ през този период вече бил архаизъм и като негов синоним се употребявал терминът „кефалия“¹⁰⁶. Думата „катепан“ от своя страна не е нищо друго освен елинизация на латинската дума „capitaneus“, която също била равнозначна на термина „кефалия“¹⁰⁷. Всичко казано дотук позволява да предположим, че най-разпространена (ако не и единствена наместнически длъжност) била длъжността „кефалия“.

Кръгът от функциите на наместника кефалия бил много широк. Наред с военните и административните задължения той включвал и съдебни пълномощия. Едно решение на Охридската архиепископия от 1228 г. отбелязва, че българската болярка Болеслава си възвърнала имоти, незаконно продадени от зълва ѝ, със съдебно решение на българския наместник кефалия¹⁰⁸. Виргинската грамота забранява на наместника в град Скопие „да съди, да взима глоба и да задържа“ хората на манастира „Св. Георги“¹⁰⁹. По този начин феодално зависимото от манастира население не зависело от компетенциите на наместническия съд. Аналогични сведения се съдържат в Мрачката (1347) и Рилската (1378) грамота¹¹⁰.

Управителите на отделни области съсредоточавали в своите градски резиденции значителен данъчно-административен апарат, зает със събирането на данъци и организацията на държавната ангария. Военностратегическото значение на града се подчертава от факта, че веднага след наместническите длъжности в грамотите се споменават кастрофилаците — началници на градските гарнизони, които отговаряли и за състоянието на градските укрепления¹¹¹. Ние вече цитирахме някои сведения за несебърския кастрофилакт Калоян. Съдейки по сумата на изплатената от него контрибуция (2000 перпера на Амадей VI Савойски, по-голяма част от които била погасена със зърнени храни), Калоян бил едър феодал¹¹².

Останалите известни от изворите длъжностни лица - практори — принадлежали към по-низшия слой от провинциалната администрация и отговаряли за събирането на отделни данъци и такси. Между тях се споменават: десеткари, които събирали натурален десятък от всички видове продукция, произвеждана от селското стопанство; апокрисиари, които съпровождали царските пратеници и посланици в пределите на областта; аподохатори, които описвали и съхранявали събраните натурални продукти; писари, които преброявали облаганото население и водели данъчните списъци; псари и геракари, които събирали кучета и соколи за царския лов; побирчии, които отговаряли за събирането на паричните такси¹¹³. Не са ясни функциите на някои длъжностни лица, които се отбелязват във Виргинската грамота — ватах, топщикал и градски изгончия. Последният вероятно е изпълнявал куриерска служба¹¹⁴.

Виргинската грамота дава богата характеристика на задълженията на гражданите и жителите на селския хинтерллнд, подчинени на градската администрация: „крепост да градят“, да я охраняват, „тъмница да пазят“¹¹⁵. Хрисовулът на сръбския крал Урош II Милутин, издаден на църквата „Св. Петка“ в с. Тморане, който потвърждава привилегиите, предоставени на църквата още през 30-те години на XIII в. от севаст Прибо, освобождава „хората на „Св. Петка“ от всички задължения „големи и малки“, „към града и в полето“ и от зависимостта на кефалията в Скопие¹¹⁶. Споменатите в грамотата повинности, „налагани през определено време на града“, твърде е възможно да са били задължения, изпълнявани от селския хинтерлавд в полза на градската администрация: градозидане („καστροκτισία“), градска стража („παραμονία“), снабдяване на градските гарнизони с храна („ψωμοζεμία“), а така също повинности, свързани с осигуряване на придвижването на царските чиновници в областта. Според грамотата, издадена от Иван-Александър на несебърския манастир „Богородица Елеуса“, хората на манастира също се освобождавали от двете основни градски повинности — кастроктисия и псомодземия, изпълняването на които контролирал царският наместник — дук¹¹⁷.

Много спорове в научната литература предизвиква един пасаж в Рилската грамота на Иван Шишман от 1378 г.: „А също така и град Стоб да няма власт над манастирските люде и стасите им нито на косъм“¹¹⁸. Някои автори (С. Цонев, Хр. Коларов) виждат в това известие свидетелство за наличието на градско самоуправление, други (В. Ганев, С. Лишев)¹¹⁹ смятат, че тук става дума за същите административни права на намиращия се в града управител на областта, които в дадения случай били неголеми. Второто мнение според нас е по-приемливо. В документите от XIII—XIV в. няма нито едно сведение за съществуването дори и на някои елементи на градско комунално самоуправление. Сведението от Рилската грамота се покрива с данните от Витошката грамота, издадена също от Иван Шишман, в която забраната да се намесват в работите на манастира „Св. Богородица“ се отнася до средецкия кефалия и неговите практори¹²⁰.

Изграждането на административната система във Втората българска държава, която се опирала на мрежа от различни по значение градски центрове, в които пребивавали наместници кефалии и подчинен на тях данъчно-административен апарат, изпитвало върху себе си силно влияние от страна на аналогичните византийски институции. Тук изиграли своята роля традиционното въздействие на държавно-политическата практика на Византия и стремежът на българските царе да създадат голяма балканска империя по модел на западащия след кръстоносния погром „втори Рим“. Установяването на тази система, от една страна, означавало разширяване и укрепване на държавния апарат, но, от друга страна, водело до засилване ролята и значението на местните центрове, което в условията на по-нататъшно развитие на феодалните отношения, на укрепване на феодалната поземлена собственост и на сложното външнополитическо положение създавало нови предпоставки за децентрализация на държавата. Съсредоточаването на значителен местен апарат в градовете — административни центрове, на практика водело до създаване на микроструктура на държавно управление по места, което придавало на местните феодали наместници още по-голяма самостоятелност. По този начин се създали условия за големи злоупотреби. В една от средновековните български гадателни книги „Гръмовник“ като страшно бедствие се предрича, че „кефалиите и практорите в тези земи ще сътворят много беззакония“¹²¹. Изглежда, такива случаи съвсем не са били рядкост.

Широките пълномощия и значителната самостоятелност на наместниците предоставяли на върхушката от градската администрация, представителите на която произхождали от феодалната аристокрация, големи възможности за лавиране в сложните политически ситуации. Характерен е примерът с българския наместник в гр. Сяр Драгота, който през 1246 г., предал града на византийците, след което пристигнал в Мелник и склонил местния феодален елит да последва примера му¹²². По подобен начин, изглежда, редица южнобългарски градове от Сливен до Анхиало, често и без съпротива преминавали ту на едната, ту на другата страна по време на българо-византийските войни през XIV в.¹²³.

Интересни и ценни сведения се съдържат в някои османски хроники, които разказват за последните години на българската държава. Ранноосманските историци привеждат редица случаи на упорита съпротива на българските градове срещу османските турци. Нешри описва продължителната обсада на Свищов, чийто наместник „не искал да се подчини“ и защитавал града, докато не се свършили хранителните запаси¹²⁴. Различно е поведението на варненските първенци, които известили османския пълководец Али паша, че са готови „да арестуват господаря си, а града да предадат“¹²⁵. Овечкият кефалия Асен влязъл в преговори с Али паша и предал града. По същия начин постъпили наместниците в Тутракан, Шумен и Мадара¹²⁶. Споменатият вече Боженишки надпис също като че ли посочва дилемата, която стояла пред повечето градски управители кефалии: или „да се държат за вярата“, или да се предадат на нашествениците.

Важна роля при определяне на политическото значение на един или друг град играе мястото му в системата на административно-църковното делене на българските земи. Изграждането на териториалната структура на българската църква през XIII—XIV в. вървяло успоредно с държавното строителство. Едновременно с провъзгласяването на Петър за цар на българите през 1186 г. бил ръкоположен, макар и не дотам канонически, търновският архиепископ Василий¹²⁷. След освобождението на древната столица Преслав била възстановена унищожената от византийците митрополитска катедра, която в чест на старата българска патриаршия била наречена „прототронна“¹²⁸. С разширяването на държавната територия били възстановени редица стари традиционни епископски диоцези, които влизали през IX—X в. в състава на Първата българска държава. В писмото си до папа Инокентий III от 1202 г. Калоян претендирал не само за царската титла, но и за признаването на търновския архиепископ за глава на независима църковна организация. В друго писмо на Калоян от края на 1203 г. се съдържа оплакване от унгарския крал Имре (1196—1204), който заел с войските си пет български епископства¹²⁹. Вероятно тук става въпрос за северозападните и западните области — Браничевска, Белградска, Бдинска, Нишка и Призренска. Едновременно със споменатото писмо до папата било изпратено послание от велбъждския митрополит Анастасий, преславския Сава и от скопския, призренския, нишкия и бдинския епископи с молба папата да изпрати отличителни знаци за епископския сан и по този начин официално да признае законното включване на тези епархии във Втората българска държава¹³⁰. В списъка на българските епископи от началото на XIII в., който също произлиза от папската канцелария, наред със споменатите епархии фигурира ловешкият епископ¹³¹. Следователно в началото на XIII в. наред с Търновската била създадена и Ловешката епархия, което бихме могли да свържем с особената роля на Ловеч във въстанието от 1186 г. и Ловешкия договор, закрепил възстановяването на българската държава..

По време на царуването на Иван Асен II според Синодика на българската църква в диоцеза на образуваната през 1235 г. Търновска патриаршия влизали Сярска, Охридска, Филипийска (Драмска) и Месемврийска епархия¹³². Заедно със западните диоцези — Бдински, Белградски, Браничевски, Нишки, Призренски, Средецки, Скопски и Велбъждки, те изграждали териториалната структура на българската църква.

Тази църковна организация претърпяла значителни промени през периода на Втората българска държава. Под властта на Константинополската патриаршия се върнали отвоюваните от Византия в средата на XIII в. Серски, Охридски и Филипийски диоцези¹³³. Образуваната през 1346 г. Сръбска патриаршия включила Скопска, Белградска, Браничевска, Нишка, Призренска и Велбъждска епархия¹³⁴. Съдбата на Месемврийската митрополия през XIII—XIV в. зависела от политическото положение на града, който по време на войните между Византия и България често преминавал от едни ръце в други. От втората половина на XIV в. Месемврийската митрополия постоянно фигурира в документите на Константинополската патриаршия като една от нейните епархии¹³⁵.

Под църковната власт на Константинопол през XIII—XIV в., се намирала и Варненската митрополия, в чийто диоцез влизали важните крепости и градове Карвуна, Калиакра, Килия, Герания, Тристрия и Кранея¹³⁶. Както предполагат някои автори, договореност между България и Византия (респективно - Никейската империя) да не бъде включена Варненската митрополия в диоцеза на Търновската патриаршия била постигната още при учредяването на последната през 1235 г.¹³⁷.

Не е изяснена все още църковната история на Североизточна България през XIII—XIV в. В XIV в. била възстановена ликвидираната от първите Асеневци Дръстърска митрополия, а били учредени епископства с центрове Червен и Овеч¹³⁸. Изглежда, основаването на новите епархии е свързано с нарастването на центробежните тенденции, със стремежа на наместници кефалии и другите владетели да съсредоточат в своите резиденции градове максимум политическа власт. За тясната връзка между църковната политика и феодалната децентрализация в страната говорят редица факти. Най-яркият от тях е отделянето на Бдинската митрополия от Търново и преминаването ѝ под властта на Константинополската патриаршия през 1381 г.¹³⁹. Този акт бил осъществен по инициатива на бдинския цар Иван-Срацимир, който явно  искал да замени реалната църковна зависимост от търновския престол, заеман тогава от дейния и ловък политик Патриарх Евтимий, с ефимерната връзка с далечния Константинопол, от който Бдин бил отрязан вследствие на османското нашествие. Характерен е и друг момент: през XIV в. в някои приписки с официален характер, произлизащи от отделни феодални центрове, името на местния владика измества обикновено споменаваното име на търновския патриарх¹⁴⁰. Изглежда, че активното участие на църковните йерарси в политическата борба представлява немаловажен елемент в общата картина на противодействие между центробежните и центростремителните тенденции в държавното развитие.

Нестабилните граници на Втората българска държава и постоянните войни с Византия, Унгария, Сърбия и други противници довели до положението редица градове, тясно свързани с развитието на българската народност и държава в етническо, културно-духовно и икономическо отношение, да се окажат на територията на съседните държави. Много от тях само номинално влизали в пределите на Византия или Сърбия, продължавайки да бъдат центрове на владенията на местни феодали. Например Велбъжд представлявал и през XIV в. важен комуникационен възел в търговията на българските земи с Дубровник. Повсеместна практика било потвърждаването на правата и привилегиите от страна на местните феодали на църквите и манастирите, които били получени през XIII в. от българските царе¹⁴¹.

Не били напълно откъснати от българските земи и градските центрове на юг от Балкана и в Тракия. Боруй, Сливен, Копсия, Лардея и градовете по Южното Черноморие, макар и често да сменяли владетелите си, оставали тясно свързани в стопанско отношение с другите български градове и продължавали да играят важна политическа роля във Втората българска държава. В най-големия център на Тракия — Пълдин (Филипопол), наред с гръцкото и арменското население имало и големи, компактни в териториално отношение български общности¹⁴². Пълдинският митрополит Мануил през 1360 г. взел участие в антиеретическия събор, проведен в Търново¹⁴³. Сложното външнополитическо положение на българските градове на юг от Балкана наложило сериозен отпечатък върху етническия им облик и целия градски живот. Особено влияние върху тях оказали регресивните тенденции, които преобладавали в развитието на византийския град през XIV в.

В още по-тежко положение се оказали през втората половина на XIII — началото на XIV в. българските градове по устието на Дунав — Вичина, Килия и др. Етническата пъстрота на населението, засилването и нарастването на генуезките колонии и често променящата се политическа обстановка, когато тези градове попадали ту под татарска власт, ту в зависимост от генуезците или влашките господари, довели през XIV в. до отслабване на връзките на тези центрове с Втората българска държава и нейното политическо развитие.

Резюмирайки казаното, ще отбележим, че съсредоточаването в големите градове — административните центрове или столиците на самостоятелни владения, и на църковната власт върху диоцезите, границите на които до голяма степен съвпадали с пределите на наместничествата и феодалните владения, още поведе усилвало политическото значение на тези градове и авторитета на наместниците и владетелите. Като цяло административно-политическата роля на българския град през XIII—XIV в., в който е съсредоточено местното управление и църковната власт, изпъква в изворите по-релефно, отколкото стопанското значение на града. В същото време в повечето случаи двете функции са неразделни и колкото по-силно се изразява политическата роля на града, толкова по-ясно се проследява икономическото му значение. Срещат се и примери на слабо икономическо развитие на значителни феодални центрове. Археологическото проучване на Крън показва, че той представлява преди всичко военностратегически пункт и гранична крепост¹⁴⁴.

Много от големите български градове били важни възлови пунктове в административно-политическата система на Втората българска държава. В тях бил съсредоточен апаратът на местната военноадминистративна, съдебна, фискална и църковна власт. Военноадминистративният и църковният апарат играел централна роля в политическия живот на града. Зависимостта на местните управители от търновския престол през XIII—XIV в. все повече отслабвала. Някои феодални центрове ставали до толкова самостоятелни, че към тях с право може да се приложи терминът „феодална столица“.

По същото време политическата роля на българските градове в борбата между центробежните и центростремителните тенденции в развитието на страната била обусловена от политическата активност на градския феодален елит, тясно свързан с местния провинциален апарат на властта или с независимия владетелски двор. Ето защо много от градовете в България през XIII—XIV в., които принадлежали на могъщи феодални родове, били активен фактор във феодалната децентрализация на страната. Докато градове, в които по силата на едни или други обстоятелства позициите на търновския престол оставали силни, играели ролята на опорни пунктове в централизаторската политика на царската власт.