Индекс на статията
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В светлината на приведения дотук материал средновековният български град в навечерието на османското нашествие се очертавал като значително по своите размери селище, жителите на което в по-голямата си част били откъснати от земеделския труд. Съчетаването на търговско-занаятчийска дейност с военностратегически, административно-политически, църковни и други неикономически функции отделяло средновековния град от поселенията с друг характер, част от които също били в определена степен свързани със занаятчийското производство и търговията или принадлежали към числото на неголемите крепости. Многообразието от функции, присъщи на средновековния български град, не трябва да скрива от нас неговата икономическа основа като търговско-занаятчийски център, в който се концентрирала стопанската дейност на селската околност. Както и в другите европейски региони, развитието на средновековния балкански град било резултат от задълбочаващия се процес на второто обществено разделение на труда. В същото време върху формирането и развитието на българския град като занаятчийски център оказали огромно влияние някои специфични фактори. Отделянето на Балканите на неаграрна производителна сфера на дейност обхващало и селото, довеждайки през XIII—XIV в. до появата на голям брой неградски занаятчийски селища. Те се различавали от средновековните градове с по-малкия брой на жителите, отсъствието на неикономически функции и друг характер на социално-културната среда. От друга страна, дори в големите градове и търговско-занаятчийски центрове аграрното производство играело голяма роля. В осигуряването на града със селскостопанска продукция активно участвали не само селската околност, крайградските села, но и аграрните квартали на самите градове.
Такава икономическа структура налагала отпечатък върху положението на града като център на селския хинтерланд. Градският пазар или свързаният с града търг били не толкова обменни пунктове между градското занаятчийско и селското аграрно производство, колкото места, където околното селско население получавало пари, необходими за изплащане на централните и местните феодални ренти и данъци, които били частично комутирани в парични още през XI—XII в.
В търговската дейност на българския град през XIII—XIV в. могат да бъдат отбелязани и други специфични черти. Най-големите и най-развитите градове били транзитни пунктове в международната търговия. В България, както в Сърбия и Византия, бил широко разпространен като тип градът емпория, тясно свързан с търговските операции на чуждестранните търговци — италианци, дубровничани, каталонци. Това оказвало пряко и непосредствено въздействие върху развитието на тези градове. Оживявали се контактите им със селската околност, от аграрната продукция на която били особено заинтересовани чуждестранните търговци. Нараствала и укрепвала прослойката на местното население, свързана с международната търговия — посредници, сарафи, съдържатели на кръчми и ханове. Влиянието на външнотърговските връзки върху развитието на градовете емпории по същото време може да се оцени еднозначно. Търговският обмен с чуждестранните търговци почти изцяло се намирал в ръцете на феодалите. Получавайки срещу произведеното във владенията им жито необходимата занаятчийска продукция, оръжие, луксозни предмети и др., феодалите не били заинтересовани от развитието на занаятчийското производство в своите градове. Градското занаятчийство било ориентирано преди всичко към производството на стоки, за широкия градски пазар и не изпитвало пряка конкуренция от страна на внасяните чуждестранни изделия.
Следователно данните за социално-икономическото развитие на града през XIII —XIV в. показват, че през този период в българските земи продължава да се развива занаятчийското производство, наблюдава се подем на отделни градове. Между факторите, които пречели на тези процеси, на първо място трябва да бъде посочено засилването и надмощието на феодалите в градовете. За средновековна България е характерно положението, при което не феодалните замъци, а градовете стават опора на метежниците аристократи в борбата против централната власт. В България, както и във Византия, в течение на продължителен период от време феодалният сепаратизъм бил неспособен да разруши докрай централизираната политическа система на държавата и градовете като нейни възлови пунктове ставали най-важни обекти в борбата между феодалите и централната власт. Характерно е, че в Сърбия, където процесът на държавна централизация се развивал в обратна посока и където първоначално главна роля играели феодалните групировки, борещи се против укрепващата централна власт, отделни градове успели да постигнат известна самостоятелност в политическото си положение. Причините за това били не само в икономическия им подем, но и в перспективността на съюза на градовете с укрепващата, а не западаща както в България или във Византия централна власт. Българският град през XIII — XIV в, обаче не притежавал политическа самостоятелност и изцяло се намирал в ръцете на отделните феодални фамилни, в това число и на тази, която в момента се намирала на престола. Градовете във Втората българска държава или се намирали под властта на свързаните с Търново наместници, или принадлежали на независими и самостоятелни владетели. Заедно с това в условията на формирана държавна административно-политическа система, чието разложение било свързано не с нейното унищожаване, а с обособяването на отделни значителни части, градът продължавал да остава политически и фискален център на обширен район. Тук бил съсредоточен военноадминистративният апарат, който се състоял предимно от представители на управляващата класа. Особено значителна била неговата роля в обстановката на постоянни феодални войни и метежи.
В тази връзка за политическа активност на повечето български градове, а също така византийски и сръбски през разглеждания период може да се говори само в смисъл на политическа активност на градския феодален елит. „Съветът на знатните“ в Мелник или „синклитът“ в Тесалоника представлявали съсловни органи на местната аристокрация и били оглавявани от градския кефалия.
Политическата роля на града в редица случаи се допълвала от положението му като център на църковен диоцез. Специфичното положение на църквата в България, Византия и Сърбия, понякога характеризирано като „цезаропапизъм“, обуславяло съвпадението в общи линии на границите и центровете на епископствата и политико-административните единици. Духовната аристокрация наред със светската играела значителна роля в политическия живот в градовете, понякога активно поддържайки сепаратистичните стремежи на последната.
Посочените фактори се отразили върху социалната структура на българския средновековен град. В състава на градското население органически влизали много представители на господстващата класа и съответно значителен брой прислуга и зависими хора. Имотите на отделните феодали, метосите на манастирите били разхвърляни по цялата територия на града, врязвайки се в жилищните площи, заселени от лично свободни занаятчии, търговци и земеделци. Това оказвало сериозно влияние върху формирането на социална организация на гражданите. В повечето градове в България, както и във Византия и Сърбия, видимо не съществували дори и зачатъци на комунално устройство, а единственият елемент на социална организация били енорийските общини квартали, които били слабо свързани помежду си и имали ограничена компетенция по отношение на правните и фискалните въпроси.
От изброените фактори произтичала слабостта или отсъствието на градски привилегии, развито градско право и институции на градско самоуправление. Съответно не били сформирани нито градска, „бюргерска“ идеология, нито в по-общ смисъл специфична градска култура. Културните явления, характеризиращи града — пищните църкви и жилища на феодалите, богато украсената покъщнина, книжовната и художествена дейност, — били свързани преди всичко със задоволяване на духовно-естетическите изисквания на господстващата класа. Обикновената за развитото западноевропейско средновековие форма на специфично градско съзнание — бюргерските ереси, не може да бъде отделена от общата маса еретически учения като качествено нов тип обществен мироглед. В същото време може да се отбележи, че в града постепенно се формирала особена социокултурна среда със свои интелектуални нужди, със стремеж към рационалистично възприемане на действителността.
Всички тези наблюдавани от нас особености определяли развитието на градския живот в източната и централната част на Балканския полуостров в навечерието на османското нашествие. В началото на книгата ние подчертахме трудностите, които възникват при определяне на средновековния балкански град, на основните му признаци. Струва ни се, че въз основа на казаното в работата бихме могли (без да претендираме за пълнота и завършеност) да предложим някои главни черти, които отделяли средновековните балкански градове от общата маса селища, съществували през XIII—XIV в.:
значително в количествено отношение население, известна част от което се занимава със занаятчийско производство и търговия; съчетаване на търговско-занаятчийски характер на селището с неикономически функции — военностратегически, административно-политически и църковни;
сложен социален състав на населението, включващо феодали, духовенство, чиновници, търговско-занаятчийски слоеве, земеделци, зависими хора, прислуга, пауперизирани елементи, пришълци и др.;
формиране на специфична социокултурна среда, на различен от селския бит и начин на живот, а в перспектива — и начин на мислене на градското население.
Съвкупността от критерии ни дава модела на развития балкански средновековен град. По своето значение определящи са двата първи критерия. Поради недостатъчния фактически материал е трудно да се формулират техните дори приблизителни количествени характеристики. Ние предполагаме, изключвайки най-големите центрове, че населението на един балкански град през онази епоха се състояло от неколкостотин до няколко хиляди жители. Търговско-занаятчийските кръгове не представлявали мнозинство, макар че в числено отношение превъзхождали останалите групи от населението. В повечето балкански градове били разположени резиденциите на наместниците на централната власт или на отделните самостоятелни владетели. Тези селища в условията на феодални междуособици и постоянни феодални войни имали стратегическо значение — те или се съсредоточавали около укрепения център, или били свързани с близката крепост, част от комплекса на средновековния град.
Проучването на средновековния балкански град едва започва. На медиевистите, които се занимават с история на Югоизточна Европа, предстои да отговорят на много въпроси, свързани с тази сложна и интересна проблематика. Авторът би искал неговото неголямо по обем изследване да стане повод за една ползотворна дискусия, посветена на общите и особените черти, типологията и спецификата на градския живот на Балканите в навечерието на османското нашествие.