Средновековна България

 

Търговията на българския град през XIII—XIV в.

 

Развитието на градското стоково производство и пазарната търговия, укрепването на външнотърговските връзки и на контактите на градските пазари със селския хинтерланд характеризират стопанската дейност на градовете от Втората българска държава.

Център на икономическия живот в града бил пазарът. Развитието му се обуславяло преди всичко от разрастването на самите градове, съпроводено с повишено търсене на хранителни продукти, предмети за ежедневния бит, инструменти, оръдия на труда и други занаятчийски изделия. Определена роля на градския пазар играели и внесените от чужбина стоки. Според нас въпросите, изясняващи търговията на пазара, асортимента на продаваните стоки, социалния състав на продавачите и купувачите, имат голямо значение за решаване на проблемите, свързани със стопанския облик на българските градове през интересуващата ни епоха.

Още през X в. в българските извори се срещат сведения за градските пазари. Така например Презвитер Козма в своята „Беседа“ поучава монасите как да се държат „вь граде ли на торзе“¹. Данни за градския пазар в Анхиало намираме във византийското житие на Кирил Филеот (XI в.), в което се разказва, че светецът продавал там калимавки и купувал пшеница². Разностранни сведения за пазарите в българските градове през XII в. съдържат съчиненията на хронистите от Третия кръстоносен поход и писмата на византийския чиновник Григорий Антиох³. Трябва да се отбележи, че между стоките, които се изброяват в тези извори, като правило преобладават хранителните стоки.

За съжаление сведенията за градските пазари в България през XIII—XIV в. са много оскъдни. Съхранило се е описанието на градския пазар в Търново в цитираното вече Надгробно слово за митрополит Киприан: „... не затворена убо беша купцем продавница, пометаху же ся по торжищу продаемая“⁴. От него черпим интересни сведения за наличието на постоянни занаятчийски дюкяни — „продавници“, и на „тържище“, където изделията се продават от ръка на ръка. По-подробна информация за градските пазари в черноморските градове се съдържа в книгата на А. Барбериус, в която се споменават следните стоки: хранителни продукти, занаятчийски изделия и явно вносни артикули: вино и хляб, облекла и обувки, лекарства, катинари, гвоздеи, сол и др.

Описание на покупко-продажба срещаме в припискате към Болонския псалтир от XIII в. „Тази книга купих от граматика Теодор от Равне и дадох аз, грешният йеромонах Даниил, обиците на своята попадия, позлатени, и два перпера сред града Битоля“⁵. Както се вижда, наред с използването на пари на пазара продължавала да присъства и размяната на една стока срещу друга.

Сведенията за правния режим на пазарите през XIII— XIV в. са оскъдни и се съдържат предимно в грамотите на българските царе и самостоятелните феодални владетели. Така във Виргинската грамота и други законодателни актове се споменават таксите, взимани на пазара в полза на царя, светския или духовния феодал⁶. Протосевастът Хрельо, един от най-едрите владетели в югозападните български земи в началото  на XIV в., предал на Хилендарския манастир доходите от пазара в град Щип⁷. Има данни за предоставянето понякога на манастирите на определена част от градските пазарни такси, например данъка върху виното⁸, или се отделяли парични суми, размерът на които не зависел от доходите на пазара⁹. Във вече споменатата фалшифицирана Калиманова грамота се говори за предоставянето на манастира на част от търговските помещения на пазара очевидно за продажба на собствена продукция или за даване под наем¹⁰.

Смятаме, че е възможно да се направят някои паралели между правния режим на българските пазари през XIII—XIV в. и ранноосманското търговско законодателство от XV—XVI в., което е добре отразено в изворите. Според предаденото от ранноосманския хронист Ашик паша Заде легендарно сведение по времето на първите османски емири пазарните такси са липсвали¹¹, т. е. впоследствие, те са били заимствани от по-рано съществуващата практика. С мита били облагани всички стоки, докарвани в града отвън и продавани на местния пазар. През XV—XVI в. основната единица за облагане с мито бил конският товар, т. е. партидите стока, постъпващи на пазара, били като цяло неголеми¹². Последното наблюдение, особено ако го сравним с данните за пазарите през XII в., навежда на мисълта, че главната роля на градските пазари в България през XIII—XIV в. е принадлежала на дребните производители — селяни и занаятчии. Но преди да са открити достоверни сведения за предосманския период, въпросът не може да се смята за окончателно решен.

Както показват относително многобройните договори, дарствени грамоти, търговски документи на италианските градове републики и Дубровник, чуждестранните търговци и техните посредници играели значителна роля на българските пазари. Интересите им били насочени преди всичко към търговията с жито. Без да се спираме специално на въпроса за износа на зърно от българските земи, ще отбележим, че относителната стабилност и значителните размери на житния експорт изисквали постоянно наличие на големи количества жито на пазарите и в складовете на дунавските и черноморските градове. Редица сведения недвусмислено посочват, че в много случаи продавачи на зърнени храни били феодалите и дори самите търновски господари. Така например в един документ от Дубровник (1362 г.) се споменава търговецът Петручио ди Барлето, който бил търговски посредник на цар Иван-Александър и продавал в Дубровник българско жито, като закупувал стоки за нуждите на царския двор без мито, използвайки специална привилегия, гласувана от Големия съвет¹³.

Крупни търговски операции със зърнени храни извършвал с помощта на посредници несебърският кастрофилакт Калоян. През 1361 г. чрез посредници той закупил в Килия жито, изглежда, за по-нататъшна препродажба. По време на похода на Амадей VI Савойски през 1366 г. Калоян изплатил по-голяма част от определената му контрибуция от 2000 перпери със зърнени храни¹⁴. Вероятно в Несебър се е намирал и складът за зърнени храни на предприемчивия кастрофилакт.

За това, че продажбата на зърнени храни на чужденци била разпространена дейност сред българската аристокрация, свидетелства и една от клаузите на договора на добруджанския деспот Иванко с Генуа от 1387 г., която забранява износа на жито през гладните години¹⁵. Разнообразните стоки, безмитно внасяни срещу зърнени храни — злато, перли, скъпоценности и др., — също посочват активното участие на феодалния елит в тази търговия.

Следователно на пазарите в българските градове през XIII—XIV в. присъствали дребните производители занаятчии, селяните, професионалните български търговци, посредниците на феодалната аристокрация. Оскъдността на изворовите данни не позволява обаче да се съди със сигурност за структурата на пазарната търговия. Както справедливо отбелязва Л. В. Горина, нямаме сведения за предимството или още по-малко за господството на феодалните владетели на градския пазар; наред с продукцията на едрото феодално стопанство тук се продавали и стоки, създадени с труда на дребните производители — селяни и занаятчии¹⁶.

Градският пазар бил най-важното свързващо звено в системата „град — селска околност — село“. Интересен и важен е въпросът за характера на тези връзки. Обикновено прилаганата към градските пазари схема, според която занаятчийските градски стоки се разменяли срещу селскостопански продукти, трудно може да бъде използвана в нашия случай. По-горе ние отбелязахме, че в българските градове през ХIII-XIV в. съществувало значително селскостопанско производство. Беше подчертано и обстоятелството, че по-голяма част от продукцията, произвеждана в масови количества от градските занаятчии, била предназначена за нуждите на самото градско население. Затова трябва да обърнем внимание и на развитието на занаятите и търговията в селото.

През разглеждания период занаятите в селата били традиционно добре развити както в България, така и в съседните страни на Балканския полуостров. В. А. Сметанин изброява във Византия през XIV—XV в. наред с 88 градски занаятчийски професии и 55 селски¹⁷. Според друг изследовател, Н. Кондов, в селата по долното течение на р. Струма, където живеело българско население, през първата половина на XIV в. съществували 28 занаятчийски специалности, които били свързани както с примитивното, първично обработване на суровини (катранджийство, въглищарство) или с преработването на селскостопанска продукция (кожарство, кожухарство, предачество, тъкачество, масларство, мелничарство), така и с обработката на метали, глина и дърво (ковачество, обработка на мед, грънчарство, бъчварство, производство на тухли и керемиди). Споменава се построяването на лодки и талиги. Трябва да се отбележи, че в дадения район селското занаятчийско производство достигнало до значително ниво при изготвяне на предназначените за пазара стоки и силно зависело от пазарната конюнктура. Като доказателство могат да бъдат приведени сведенията за силните колебания в процента на населението, което се занимавало по селата с различни занаяти през отделните години. Те могат да се проследят по материала от типиките на атонските манастири почти за цялата първа половина на XIV в. Описите на стопанствата на отделните занаятчии говорят, че значителна част от тези стопанства не произвеждали дори и минималното количество селскостопански продукти и постепенно се откъсвали от земеделието¹⁸. Аналогично било и положението в съседна Сърбия, където в селата процъфтявали редица занаяти¹⁹.

В северните български земи селското занаятчийство също било силно развито. Най-богати сведения за него могат да се намерят в ранноосманските документи от XV—XVI в. Според тях значително количество селски занаятчии, макар и приписани към селските тимари, живеели в града, а друга част, преди всичко ковачи и грънчари, постоянно пребивавали в селата. Данни за селското занаятчийство са се запазили и в топонимията, отразена в турските дефтери. Те са особено важни, тъй като по най-непосредствен начин предават доосманската традиция. Регистрите на тимарите във Видинския и Никополския санджак от средата на XV в. са запазили следните имена на села, свързани със занаятчийски поминък на населението. С добива и обработката на метали били свързани селата: Саси (Видински санджак), с. Железна (Никополски санджак), Железник и Железовци (Видински санджак), Рудар (Никополски санджак), Рудари (Видинско), Радичков Самоков, Вълков Самоков и Сръбски Самоков²⁰. Към тези села може да се отнесе и село Студена (Софийско), където в средата на XVI в. имало 12 пещи за топене на желязо, снабдени със самокови, в които се изработвали гвоздеи²¹. Срещат се и селищни имена, свързани с грънчарството и ковачеството: Грънчар, Грънчарци (Видинско), Ковач, Ковачевица (Видинско), Кован, Ковачевец (близо до Попово), Ковачевци (близо до Самоков)²². В Софийско и Видинско имало села с еднакви имена Гайтанци и Гайтан, населението на които, изглежда, било свързано с изработването на гайтани — традиционен елемент в българските народни носии. Съществувало и село Дърводелци²³. Допълнително потвърждение, че данните на топонимията действително отразяват доосманската действителност, е фактът, че редица селища със „занаятчийски“ имена по време на съставянето на регистрите били „мездри“, т. е. запустели и изоставени села²⁴.

В повечето случаи занаятите на жителите от тези села се определяли от близостта им до удобни за разработване находища на метални руди или глина. Те снабдявали със занаятчийска продукция селищата от близката околност и в отделни, известни случаи давали част от нея като феодална рента на светския владетел или на манастира. Приведеният по-горе пример за с. Саси се подкрепя с аналогии от първата половина на XIV в. по долината на Долна Струма, където селата принадлежали на атонските манастири и отдавали като феодална рента част от своята продукция²⁵.

Следователно за развитието и задълбочаването на производството на стоки при селското занаятчийство говорят както паралелите със средна Византия, особено сравнявайки материала за района на Долна Струма, така и местните данни. Самото съществуване на специализирани занаятчийски селища вече е аргумент, който потвърждава стоковия характер на селските занаяти. Разбира се, трябва да се отчита и фактът, че степента на зависимост на различните занаяти от пазара не била еднаква. Впечатлява обемът на металургичното производство от селата Саси и Студена. Документите от по-късно време — търговските закони за пазарите в градовете в българските земи от средата на XVI в. — споменават, че селските жители редовно изнасяли на градските пазари богат асортимент занаятчийска продукция: керемиди, кече, вълнена прежда и изделия от вълна, мебели, талиги, неголеми лодки — ладии и др.²⁶. Отчитайки присъщия на средновековното стопанство консерватизъм, тези данни могат да служат като допълнителен аргумент в полза на извода, че нарастването на стоковото производство при занаятите било характерно не само за града, но и за селото. Развитието на селските занаяти до голяма степен стеснявало сферата на пласиране на градската занаятчийска продукция.

Тясно свързано с развитието на селските занаяти било разпространяването на локални селски търгове и панаири. Сведения за тях се срещат в Дубровнишката и Виргинската грамота. В Договора на Михаил II Асен с Дубровник през 1253 г. се споменават „търговски села“ — центрове на селски търгове²⁷. Следи от тяхното съществуване са се запазили и в топонимията. В регистрите на Видинския санджак от средата на XV в. се споменават три села с име „Търговище“²⁸. Поради липса на други сведения ние не можем да определим степента на проникване и употреба на пари при селската търговия. Възможно е през XIII—XIV в. селските търгове да са представлявали предимно места за размяна на селскостопанска продукция срещу занаятчийски изделия. Наличието на многобройни селски търгове и панаири свидетелства за изграждането през този период в българските земи на различни по обем и значение центрове за продажба и размяна на селскостопанска и занаятчийска продукция, които обединявали неголеми селски райони. Това обстоятелство не могло да не влияе върху развитието на градските пазари и оформянето на сферата, в която се разпростирало тяхното икономическо въздействие.

Разпространението на паричната рента в българските земи е още един важен фактор, свързан с развитието на пазарите За съжаление все още не е възможно да се изкаже аргументирано мнение за съотношението на натуралната, отработъчната и паричната рента в България през XIII—XIV в. поради крайната оскъдност на изворовите данни. Във всеки случай, както предполагат изследователите, комутацията на рентата и преходът към парична форма на държавни данъци, които са познати още през XI—XII в., продължавали да се развиват и в епохата на Втората българска държава²⁹. Иначе трудно би могло да се обясни налагането, сравнително бързо, на османската фискална система в българските земи, значително място в която заемали паричните такси. Съществуването на парична рента само по себе си вече е доказателство за дълбоко проникване на стоково-паричните отношения в българската действителност. Тя стимулирала и укрепвала връзките на селското стопанство с пазара. Необходимостта да се търси пласиране на част от селскостопанската продукция, да се получават пари за заплащане на данъци и феодална рента, подтиквало селянина към поддържане на постоянни контакти с пазара.

На местните търгове и панаири селският жител можел да задоволи своите най-прости и насъщни потребности — да се снабди с необходимите оръдия на труда, със сол и други дефицитни стоки. Съдейки по археологическите находки, там прониквали и градски занаятчийски изделия — накити и керамика. На местните пазари попадали и посредници на чуждестранни търговци, които закупували восък, зърнени храни, кожи и др. Свидетелство за това са честите находки в селските местности от чужди сребърни и медни монети предимно от венециански произход³⁰.

Както отбелязват в своите изследвания С. Цонев, С. Лишев, И. Йорданов, многобройните монетни находки от XIII— XIV в. представляват едно от най-убедителните доказателства за широкото развитие на стоково-паричните отношения във Втората българска държава. Стойността на повечето колективни монетни находки не е висока, което говори, че техните притежатели са били дребни производители, получили пари от продажбата на произведенията на труда си на пазара, които те заривали впоследствие по една или друга причина. Много важен е доводът на С. Лишев, че за XIII—XIV в. е характерно формирането на обширни райони, гравитиращи към крупните градски центрове, в които била съсредоточена най-интензивната монетна циркулация³¹. Интересно е направеното от И. Йорданов изследване, което за съжаление обхваща периода до 1261 г., когато разглежданите от нас процеси се намират в начален етап на развитие, но и неговите наблюдения водят до сходни изводи³². 

Според нас ролята на градските пазари в България през XIII—XIV в. може да се разглежда по два начина. Първо, градският пазар представлявал най-важният елемент в стопанския живот на самия град. Обслужвайки силно диференцираното по социалнокласов състав градско население, той бил център за продажба на селскостопански продукти, хранителни стоки и занаятчийски произведения както произведени в самия град, така и внесени отвън, т. е. регулирал обмена в самия град. Второ, като център, към който гравитирала в икономическо отношение околността, и с който били свързани многобройните селски търгове и панаири, пазарът играел важна роля в осъществяване на връзката  между града и селския хинтерланд. Тук в крайна сметка ce стичали и се концентрирали за износ в чужбина селскостопанските продукти, оттук идвала и основната част от парите, необходими на селяните и гражданите за заплащане на данъци и ренти, тук се продавали чуждестранни стоки, които привличали феодалната аристокрация и градския елит.

Засега обаче нивото на изследване на проблема и ограничеността на изворовия материал не дават възможност да се даде окончателен отговор на въпроса за степента на развитие на стоково-паричните отношения и за етапите на процеса. Като цяло може със сигурност да се твърди, че в България през XIII—XIV в. Градът играел значителна роля в развитието на стоково-паричните отношения не само благодарение на своята собствена занаятчийска продукция и дейността на градския пазар, но и за сметка на въвличането на широката селска околност — от собствените, занимаващи се със селскостопанска дейност предградия до отделните села — в сферата на стоковото производство. Процесът на развитие на стоково-паричните отношения до известна степен се стимулирал от наличието на паричната рента, която подтиквала селяните към търсене на пазар за част от селскостопанската им продукция. Известна роля играело и закупуването на зърнени храни в големи количества, практикувано от чуждестранните търговци чрез посредници. Трябва да се има предвид обаче, че всички процеси протичали в обстановката на феодално надмощие и произвол, в обстановка на общо господство на натуралното стопанство и икономическо самоуправление на отделните териториални единици — от феодалното имение до самостоятелното деспотство или цялото наместничество - хòрата.

Същевременно, както ни се струва, противопоставянето на селото на града, което било характерно за развития западноевропейски феодализъм, в българските земи, както и на Балканите като цяло, съществувало в много по-меки форми. От една страна, градът продължавал да е център на селскостопанска продукция и включвал в своя състав земеделски предградия, съединявайки се по-плътно със селската околност. От друга страна, относително високата степен на развитие на селското занаятчийско производство и широкото разпространение на местните търгове и панаири, които не били свързани със селища от градски тип, до известна степен стеснявали сферата на икономическо влияние на града и правели това влияние по-опосредствено.

Към разглежданите по-горе проблеми плътно се доближава и въпросът за формирането на вътрешните търговски връзки. Наред със социално-икономическите фактори върху този процес оказало силно влияние съществуването на традиционната, получена в наследство от римските времена разклонена система от комуникации. Основните участъци от римо- византийската военна пътна мрежа продължавали да функционират и през XIII—XIV в., за което има редица писмени сведения. Преди всичко трябва да се споменат различните пътни такси — мостнина, броднина, такса за преминаване през клисура, неизбежното в условията на феодален сепаратизъм гранично мито, които намерили отражение в Дубровнишката и Рилската грамота³³.

Основната съобщителна пътна мрежа в българските земи през XIII—XIV в. представлява обект на специални изследвания в трудовете на К. Иречек, В. Ганев, В. Бешевлиев, Д. Ангелов, А. Попов, К. Гагова³⁴ и други учени. Без да разглеждаме подробно този въпрос, ще отбележим, че най-важните търговски артерии представлявали части от големите трансбалкански комуникации — Военния път от Белград до Цариград през Средец, Пловдив и Одрин, разклоненията му към Солун, пътищата от Дубровник към вътрешността на Балканския полуостров. Още един път с голямо международно значение минавал край Дунав и свързвал западноевропейските градове с Черноморското крайбрежие, а друга комуникация съединявала черноморските градове. Активно използвани пътища свързвали балканските проходи с дунавските бродове и продължавали във Влахия, Молдова и Трансилвания. Пътната мрежа вървяла от черноморските пристанища към вътрешността на страната, успоредно на Балкана и неговите разклонения. Като транспортна артерия се използвал Дунав, който след Желязната врата бил спокойна и удобна за корабоплаване река.

До известна степен търговската активност на един или друг път може да се проследи по монетните находки. Най-голям брой единични и масови находки са свързани със селищата от градски тип, които били разположени по течението на Дунав, а така също по продължение на пътищата, свързващи р. Дунав с балканските проходи — Бдинския, Никополския, Червенския, Свищовския и др. Богат е и нумизматичният материал, който се отнася до градовете, намиращи се по Военния път от Белград до Цариград. Изхождайки от данните на монетните находки, можем да отбележим високата активност на пътната мрежа в Североизточна България, свързваща големите градове Търново, Шумен, Преслав с Дунав, черноморските градове и балканските проходи.

Търговската активност на комуникационната мрежа в българските земи през XIII—XIV в. до голяма степен зависела от тяхната транзитна роля в международната търговия. Що се отнася до изграждането на стабилна мрежа за търговски контакти между отделните области на България, то тази важна предпоставка за създаването на общ за цялата страна пазар не би могла да съществува през изследвания период по силата на редица обективни исторически закономерности. Етапът на феодална децентрализация, изживян от българския феодализъм през XIII—XIV в., се характеризирал с неустойчиви, дори епизодични контакти между отделните области. В същото време неправилно е да се отрича изцяло наличието на такива контакти, както правят някои автори³⁵.

Необходимостта от вътрешни търговски връзки се определяла и от силния недостиг на някои важни стоки в българските земи. Като пример може да се посочи солта. Този жизнено необходим продукт бил изключително дефицитен на Балканите. В България солта се добивала чрез изпаряване на морската вода в солниците край Анхиало и други места по Черноморското крайбрежие, но задоволяването на основните потребности ставало чрез внос на сол от Влахия и Трансилвания. Търговията със сол имала голямо значение в общия комплекс от търговски връзки на България. Постъпвайки в страната само през някои гранични пунктове, солта след това се разпращала до най-отдалечените ѝ краища. Дефицитна и широко търсена стока била и дунавската солена риба³⁶. За оживените вътрешноикономически връзки оказвал влияние и износът на зърнени храни от вътрешността на българските земи през дунавските и черноморските пристанища.

Важен и, както изглежда, най-добре проучен е въпросът за икономическото развитие на българския град през XIII— XIV в. във връзка с участието му в международната търговия. Този аспект от градския живот сравнително подробно е осветен от изворовия материал, който позволява да се проследят основните насоки, структурата и динамиката в развитието на търговските връзки на българските градове, преди всичко дунавските и черноморските, с Дубровник, Венеция и Генуа през XIII—XIV в. Няма да повтаряме резултатите от детайлните изследвания на И. Сакъзов, С. Лишев, П. Петров, В. Гюзелев, Хр. Коларов и други учени, а ще се спрем само върху някои моменти, които ни се струват спорни или недостатъчно разработени.

Преди всичко трябва да се обърне внимание на въпроса за влиянието на външнотърговските връзки върху развитието на българските градове, които били центрове за транзитна международна търговия и за износ на селскостопанска продукция през XIII—XIV в.

В продължение на много столетия източната част на Балканския полуостров наред със земите край Северното Черноморие играела роля на житница за Гърция, Мала Азия, Далмация и Южна Европа. Основната стока, която привличала италианските, дубровнишките и дори испанските търговци в българските земи през XIII—XIV в., били зърнените храни. Наред с това високо се ценели кожите и восъкът, копринените пашкули и среброто³⁷.

Принципно значение за нас има въпросът за динамиката в развитието на търговските връзки между българските градове и италианските републики през XIII—XIV в. През първата половина на XIII в. приоритетът в черноморската търговия принадлежал на венецианците, които според определението на К. Маркс „съумели да превърнат кръстоносната глупост в изгодно търговско предприятие“³⁸. Разпадането на Византийската империя в резултат от IV кръстоносен поход, установяването на венецианската хегемония по Далматинското крайбрежие и в Черноморските проливи довели до развитието на венецианската черноморска и левантийска търговия в такива мащаби, че изследователите смятат за възможно да се говори за съществуването на „венецианска колониална империя“³⁹ по това време. Но през XIII—XIV в. българските земи съвсем не представлявали първостепенен обект за венецианските интереси, които били насочени към Северното и Източното Черноморие. Не са открити сведения за непосредствени връзки на венецианските търговци с българските градове през първата половина на XIII в. Възможно е отделни контакти да са били осъществени чрез дубровничани, които получили право за безмитна търговия в българските земи през 1230 г.⁴⁰. Освен отдалечеността на българските земи от основните центрове на венецианските интереси върху слабото развитие на търговските връзки влияела и непостоянната политика на търновските владетели по отношение на Латинската империя и честите войни с нея.

Първите сведения за търговски операции на венецианци в българските земи се отнасят към последната четвърт на XIII в.: през 1276 г. венецианският търговец Пиетро Гризоно изнесъл от Варна за Константинопол 600 модии пшеница⁴¹. Към последните години на XIII в. се датира и допълнението към портулана „Compasso di navigare“, който представлявал основен навигационен наръчник за италианските търговци. В него се описват черноморските пристанища, в това число и българските: Агатопол, Созопол, Анхиало, Карвуна, Калиакра. Особено внимание е отделено на Несебър: „Хубаво пристанище и над това пристанище — крепост. Можете да се чувствате спокойни от всички ветрове и дъното тук е дълбоко от 6 до 30 крачки.“ За Варна се казва, че това „пристанище за корабите не защитава добре от вятър, но има хубаво скеле“⁴².

Отделни сведения за контакти между България и Венеция могат да се свържат с политическата обстановка през този период. След възстановяването на Византийската империя под скиптъра на Палеолозите (1261 г.) венецианците загубили контрола върху Проливите, което затруднило корабоплаването им в Черно море. До 1302 г., когато бил сключен нов договор между републиката на св. Марко с Константинопол, венецианските търговци нямали право на свободна търговия в Черноморския басейн, което затруднявало и техния достъп до българските градове⁴³. Възможно е да са били използвани сухоземните пътища през Дубровник, сръбските земи, Скопие, Средец и Бдин. Като косвено свидетелство за тора може да послужи споменаването на бдинския деспот Михаил Шишман в протоколния списък на венецианския двор, датиран от 1313 г.⁴⁴.

От двадесетте години на XIV в. се установява редовно плаване на венецианските търговски кораби в Черно море. Сключеният през 1324 г. нов договор с Византии давал на италианците право да изнасят свободно от Черноморския басейн зърнени храни и други селскостопански продукти. През 20-те — 50-те години на XIV в. връзките на българските черноморски градове с венецианската търговия, както изглежда, били най-интензивни. Освен многобройните известия за българското жито, кожи, восък във венецианските търговски документи от този период привлича вниманието и договорът на българския цар Иван-Александър с Венеция, сключен през 1346 или 1347 г. и потвърден отново през 1352 г.⁴⁵. Последните сведения за търговските връзки на българските земи с Венеция се отнасят към 1367 г., когато на предложението на унгарския крал Лайош I да се присъедини към антибългарскня съюз венецианският дож Марко Корнаро отговорил, че Венеция има мирен договор с царя на българите, а „по неговата земя венецианските търговци пътуват и търгуват безопасно“⁴⁶. През XIV в. бил съставен още един венециански портулан, в който са отбелязани като пристанища Созопол, Несебър, Анхиало, Варна, Калиакра и са дадени подробни указания как да се акостира на брега. Тук има и важни сведения от стопански характер⁴⁷.

Данните за развитието на българо-генуезките търговски отношения също позволяват да очертаем основните контури на този процес. Първото известие за дейността на генуезци в българските земи се отнася към 1246 г. Така се датира едно от писмата на папа Инокентий IV, в което той съобщава, че генуезците откарват български роби и ги продават на сарацините⁴⁸. Развитието на връзките между Генуа и българските земи се засилва през последната трета на XIII в. Стабилните позиции, заети от генуезците в Константинопол, им позволили да постигнат доминиращо положение в черноморската търговия. През 70-те години на XIII в. бил основан Кафа, главният опорен пункт на Генуа в Черно море. Възникнали и се укрепили генуезките колонии в устието на р. Дунав — градовете Килия, Маврокастро и др.⁴⁹. Основните търговски интереси на Генуа били насочени към Северното Черноморско крайбрежие, като само частично засягали българските пристанища, преди всичко на север от Балкана.

В края на XIII — началото на ХIV в., използвайки вътрешните раздори и отслабването на централната власт в България, генуезците рязко засилили своето икономическо и политическо проникване в градовете по устието на р. Дунав и в Добруджа⁵⁰. Това довело до сериозен конфликт между България и Генуа по време иа управлението на Тодор-Светослав (1300—1321). Очевидно отношенията между двете страни през следващите години продължавали да бъдат променливи и напрегнати, като до голяма степен зависели от международните отношения в Черноморския басейн като цяло. През 50-те години на XIV в. генуезкият флот нападнал Българското Черноморско крайбрежие и опустошил пристанищата Созопол и Урдовиза⁵¹. След сключването на мирен договор през 1352 г. търговските отношения се възобновили. Данни за тях често срещаме в генуезките търговски документи от края на 50-те — началото на 60-те години на XIV в.⁵².

Нова промяна в отношенията между България и Генуа била предизвикана от похода на Амадей VI Савойски през 1366—1367 г., в който взели участие и генуезки галери. След експедицията на „зеления граф“ българските черноморски градове били поделени между Добруджанското деспотство и Византия⁵³. По-нататъшните търговски българо-генуезки връзки зависели от политиката на деспотството на Добротица и Иванко. По някои изворови данни може да се предположи, че в периода от 60-те години на XIV в. до 1387 г. Добруджанското деспотство водело с генуезците война, която завършила с подписването на мирен и търговски договор между деспот Иванко и републиката на св. Лоренцо⁵⁴.

В изложения материал се вижда, че бългapo-гeнyeзκиτe отношения като цяло се развивали в изключително сложна обстановка и се характеризирали с чести войни и конфликти. Привличат вниманието сведенията в генуезките документи за българи роби, които се споменават твърде често през XIII — XIV в.⁵⁵.

Говорейки за българо-италианските търговски връзки през XIII—XIV в., можем да отбележим, че тяхното развитие вървяло по възходяща линия и през втората половина на XIV в. достигнало своя апогей. При това трябва да се има предвид, че българските земи продължавали да играят второстепенна роля в италианските търговски интереси, насочени преди всичко към северните черноморски и малоазийски брегове⁵⁶.

През втората половина на XIV в. се налагат като основни центрове за износ на зърнени храни и други продукти черноморските пристанища на Загора, Варна, Карвуна и Калиакра. Най-често във венецианските и генуезките документи фигурира Варна, а термините „варненска“ или „загорска“ пшеница стават нарицателни за обозначаване на българското житто⁵⁷. Голям център на житна търговия и важен транзитен пункт представлявал Несебър. По-скромна роля играели Созопол, Анхиало и Агатопол. В началния период на османската експанзия Несебър и южните български градове били лишени бързо от земеделския хинтерланд и започнали да западат. Този упадък се задълбочил в резултат от опустошението на градовете по време на похода на савойския граф и преминаването им към Византия. През последните десетилетия преди османското нашествие целият износ на зърнени храни от българските земи се поемал от Добруджанското деспотство и неговите центрове — Варна, Калиакра и Карвуна.

Разглеждайки основните етапи в развитието на търговските връзки на българските земи с Венеция и Генуа през XIII— XIV в. и сравнявайки ги с главните периоди в историята на черноморските градове, стигаме до извода, че укрепването и разширяването на търговската дейност в тези центрове непосредствено влияели върху техния социално-икономически и политически живот. Така например втората четвърт на XIV в. за Несебър е епоха на политически и културен разцвет и време на активни търговски връзки с италианските републики. През 30-те—50-те години на XIV в. в града се наблюдава мащабно каменно строителство, оживява се културният живот, издигат се църкви и манастири⁵⁸. Най-големият център на търговия със зърнени храни през втората половина на XIV в. — Варна, преживява по това време стопански и политически възход и става фактически столица на Добруджанското деспотство⁵⁹.

По изворите може да се проследи и разрастването на другите по-малки градове, свързани с италианската търговия. Например Созопол, който в края на ХIII в. фигурира в портуланите като „пристанище за лодки“, в средата на XIV в. е изброен между най-важните черноморски пристанища⁶⁰. Почти по същото време Йоан Кантакузин го нарича „многолюден и голям град на Черно море“⁶¹. Според същия автор малкият черноморски град Анхиало превъзхождал по своето значение силната подбалканска крепост Ямбол и размяната на Анхиало срещу Ямбол, осъществена според условията на българо-византийския договор от 1332 г., била за българите равна на „размяна на злато срещу мед“⁶². Друг черноморски град — Агатопол, се споменава като център за износ на добитък, отглеждан в неговия горист и неплодороден хинтерланд⁶³.

Сведенията на изворите позволяват да се установи структурата на българския износ. В него преобладавали различни видове зърнени храни — пшеница, ечемик, просо. „Загорската пшеница“ въпреки нейната известност се ценяла по-ниско от житото от Северното Черноморие, от Тракия и Македония и дори по-ниско от житото от Анхиало и другите градове в Южна България⁶⁴. Достигналите до нас извори не позволяват да се даде изчерпателно обяснение на този факт. Във всеки случай причината трябва да се търси не в ниското качество на житото. Възможно е тук да са оказали влияние политическите взаимоотношения между България и италианските републики. Пшеницата и другите зърнени храни се изнасяли за Константинопол, Южна Европа, дори за Пиренейския полуостров. Широко известен е случаят, когато българското жито спасило в началото на XIV в. от жесток глад византийската столица⁶⁵.

Второ място в износа на български стоки заемал восъкът, който бил необходим за производство на свещи, аптекарски и козметични средства. „Загорският восък“, споменаван в търговските справочници от XIV в., се отличавал със своето качество и бил високо ценен на европейския пазар⁶⁶. Сред изнасяните продукти бил и медът. В известния Наръчник на Пеголоти се отбелязват като много търсена стока на западноевропейските пазари т. нар. „български дълги кожи“⁶⁷. В Търговските документи се срещат също така и известия за износ на сребро и сол, която се добивала в солниците край Анхиало и други български черноморски градове⁶⁸.

Много български градове играели в черноморската транзитна търговия важна роля. Поради това дейността им била свързана със закупуването на големи количества продукти, необходими за корабоплаването, като брашно, сухари, вино и др.

Не са редки и известията за износ на роби от българските земи. Едва ли може да виждаме в тях доказателство за развитие на търговията с роби тук. По-скоро честите сведения за роби са свързани с въоръжените конфликти между венецианци, генуезци и българи, а също така с транзитната търговия с роби от Близкия изток и Средиземноморието. През втората половина на XIV в. тези данни несъмнено трябва да бъдат свързани и с разширяващата се османска експанзия.

Внасяните в българските земи стоки не се отличавали по своя асортимент от традиционния италиански експорт. Това били тъкани, модни облекла и обувки, луксозни изделия и оръжия, стъкло и стъклени изделия, източни подправки и др. В договора на Иванко с Генуа фигурират също така и кораби, но тук, по всичко изглежда, става въпрос за превозните средства, които ще доставят стоките, а не за предмети за внос⁶⁹.

Ние предполагаме, че наред с българските черноморски градове с житната търговия били свързани и дунавските центрове — Бдин, Никопол, Дръстър и Свищов. На тази мисъл навеждат сведенията за тези градове в италианските морски карти и портулани⁷⁰. Дунавският речен път бил известен на италианските търговци. През 1367 г. генуезките галери изминали пътя срещу течението по Дунав до Бдин и се завърнали в Несебър при Амадей VI Савойски заедно със задържания от българския цар в Бдин византийски император Йоан V Палеолог⁷¹. По същия път през 1341 г. Йоан Кантакузин заплашвал Иван-Александър, че ще прехвърли от Константинопол в Бдин претендента за българския престол Шишман⁷². Привлича вниманието и терминологията на средновековното дунавско корабоплаване, запазена в ранноосманските извори. В нея се срещат български, гръцки и италиански думи, което показва международния характер на дунавската търговия. Особено интересен е терминът „неврат“⁷³, с който са били наричани големите речни съдове, сглобявани от груби дъски. Те били предназначени за еднократно плаване надолу по реката и в устието на Дунав се разглобявали за строителен материал. Възможно е по този начин в генуезките колонии Килия, Вичин и Белград да са били доставяни зърнените храни от Северозападна България.

Голямо значение имали търговските връзки на дунавските градове с Дубровник. Както правилно отбелязват редица изследователи, през XIII в. дубровнишките търговци били главните посредници във венецианската търговия на Балканите.

Този факт се обяснява както с политическата зависимост на Далматинската република от Венеция, така и с обстоятелството, че венецианските интереси по това време се ограничавали с Южнобългарските и Черноморските области⁷⁴. В същото време икономиката. на Дубровник през този период изпитвала постоянна необходимост от внос на кожи за силно развитото, „хипертрофирано“ по израза на Μ. М. Фрейденберг кожарство⁷⁵. В града постоянно не достигали зърнени храни, които не можели да бъдат доставени в достатъчно количество от селския хинтерланд на Дубровник. Това насочвало търговските интереси на дубровничани към вътрешните области на Балканския полуостров, в това число и към българските земи.

За първи път привилегиите на дубровнишките търговци били зафиксирани в грамотата от 1230 г., издадена от Иван Асен II⁷⁶. Тези привилегии били потвърдени в договора на Дубровник с Михаил II Асен през 1253 г.⁷⁷. Последният документ е интересен с това, че носи подчертано двустранен характер и предоставя равни права на българските търговци във владенията на Дубровник и на дубровнишките в България.

Не са запазени сведения за търговските връзки на българските земи с Дубровник в края на XIII — началото на XIV в. Възможно е рязката промяна във вътрешната обстановка на страната, постоянните феодални размирици и зависимостта от татарската орда на Ногай пагубно да са се отразили върху търговията на България с републиката на св. Влас. За нейната стабилизация, съдейки по изворите, можем да говорим едва през 30-те—40-те години на XIV в. Наличието на многобройни документи, отнасящи се към втората половина на това столетие, позволяват да се предположи, че основен център на българо-дубровнишки търговски връзки през този период е представлявал градът Бдин, а самите контакти значително се разрастват⁷⁸. По това време се датира и основаването на постоянна дубровнишка колония там.

Това обстоятелство било обусловено от цял комплекс икономически и политически фактори. Първо, Бдин се намирал на кръстопътя на две важни международни търговски магистрали — пътя от Дубровник до Влахия и Трансилвания през Скопие, Ниш, Бдин, Крайова и Брашов с разклонение за молдовските земи и крайдунавския път през Бдин към устията на реката, който свързвал българските земи със Западна Европа⁷⁹. Второ, което било особено важно за Дубровник, в околностите на Бдин се добивали не само зърнени храни, но и голямо количество кожи, необходими за дубровнишкото кожарство⁸⁰. Трето, формирането на феодалните държави във Влахия и Молдова през първата половина на XIV в., бързото им развитие през следващата половина на века предизвикали повишено търсене отвъд Дунав на стоки, които представлявали основна част от дубровнишкия износ: тъкани, луксозни предмети, оръжие. Четвърто, Бдин играел ролята на един от големите центрове, през който по това време се внасяла много дефицитната сол, един от основните продукти в дубровнишката търговия в България, Сърбия и Влахия⁸¹.

В края на 50-те — началото на 60-те години на XIV в. Дубровник, част от Влахия и трансилванските градове Брашов и Сибиу, които развивали широка търговска дейност, попаднали в зависимост от унгарския крал Лайош I. Пред 1365 г. тази участ сполетяла и Бдин. През втората половина на 60-те години по указание на унгарския крал бдинският цар Иван-Срацимир издал грамота за безмитна търговия на търговците от Брашов. Нови привилегии получили и дубровничани, което още повече оживило търговските контакти, осъществявани чрез Бдин. През втората половина на XIV в. столицата на самостоятелното Бдинско деспотство станала един от най-големите центрове на международната транзитна търговия на Балканите.

Изброените по-горе фактори изиграли определена роля в развитието и на други градски центрове, разположени по поречието на Дунав. Резултат от оживяването на търговските пътища, които свързвали българските земи с Влахия и Трансилвания, било оформянето и бързото разрастване през XIV в. на селищата Калафат, Холъвник, Зимница. По същото време се формира и системата от дунавски крепости — Русе и Джурджево, която играела важна роля в търговията със сол⁸².

Всичко казано дотук говори за прякото влияние на външнотърговските връзки върху развитието на градския живот, върху нарастването на икономическото и политическото значение на българските градове — центрове на международна търговия. Освен това износът на все по-големи количества селскостопанска продукция съдействал за укрепване на връзките между града и селата в околността. Според нас износът на големи количества селскостопански продукти не трябва да се приема като свидетелство за аграризацията на града или като фактор, който способства този процес⁸³. Макар и откъслечни, сведенията на изворите показват, че износната продукция се произвеждала в обширния селски хинтерланд, а градът бил само посредник, който превръщал зърнените храни, восък, кожи и други продукти в стоки. В търговията с жито главна роля играели едрите феодали и техните посредници, а значителна част от продаваните на чужденците зърнени храни се взимали от селяните като феодална рента⁸⁴. Интересни паралели в това отношение може да предложи Босна, чиито земи също били предмет на търговските интереси на венецианци, генуезци и дубровничани. Тук в износа на жито превес имали феодалите. Босненският крал Остоя, 1398—1401 и 1408—1418 г.) с цел да събере колкото се може повече зърнени храни рязко повишил натуралните данъци, което предизвикало разоряване на селяните и процъфтяване на някои градове⁸⁵. Сходна картина би могла да се наблюдава и в България, но, както вече отбелязахме, наличните извори не позволяват да се говори със сигурност за пълно господство на феодалите върху градските пазари.

Важен въпрос представлява изясняване влиянието на външнотърговските връзки върху социалния живот в българския град през XIII—XIV в. Възразявайки на буржоазните историци икономисти, които твърдяха, че поради надмощие на чуждестранните търговци в българския град не съществувало собствено търговско съсловие, С. Лишев и Хр. Коларов приведоха редица доказателства за формирането на градско съсловие на търговци посредници през XIII—XIV в.⁸⁶ Подобна гледна точка по-рано бе застъпена от С. Цонев⁸⁷. Според предположението на В. Мутафчиева, която ретроспективно изследва ранноосманския материал, за основа при откупуването на държавни данъци в Османската империя през XV в. от лица от български произход служели паричните суми, натрупани през доосманския период по пътя на търговска и лихварска дейност⁸⁸.

Изворите съдържат преки сведения за български търговци, които самостоятелно или чрез търговски сдружения — „дружини“, осъществявали търговски връзки със съседните страни. Специално се регламентирали правата на българските търговци в договорите с Дубровник от 1253 и с Генуа от 1387 г. През 1340 г. в Дубровник пристигнал българският търговец Никола Досев, а през 1348 г. градът бил посетен от друг търговец българин — Цветан Драганов⁸⁹. Някой си Яков от Несебър в средата на XIV в. постоянно живеел в Константинопол. На о. Хиос в началото на XIV в. живеели 13 души търговци от Созопол, Несебър и Варна⁹⁰. В някои генуезки и венециански документи се споменават гръцки и български търговци, които се представяли за италиански поданици по време на своите делови операции. Така например жителят на Несебър, бившият протовестиар Манол, търгувайки в Константинопол, се представял за венецианец⁹¹. Очевидно тук става дума за практиката да се разпространяват италианските търговски привилегии върху техните посредници от чужд произход. С решението на сената на републиката на св. Марко от 19 февруари 1343 г. се постановява, че „всеки венецианец или този, който се представя за венецианец — било то франк или грък, или латинец (т. е. православен или католик — Д. П.), който пристига от Варна, Несебър и всяка друга земя на Българското царство“, бил длъжен да участва в изплащането на компенсации на венецианците, ограбени от хората на Иван-Александър⁹². По този начин чуждестранните членове на венецианските компании са разпространявали не само правата, но и задълженията на самите венецианци.

Към числото на посредниците на чуждестранните търговци, преди всичко на испанските търговци, бихме могли да отнесем и евреите, чиито общини съществували през XIII—XIV в. в Търново, Бдин и Плевен. Един документ от еврейската община в Бдин от 1377 г., в който се описва зестра — златни и сребърни вещи, монети, перли, разкошни облекла, навежда на мисълта, че семейството на невестата се е занимавало с търговска дейност. В началото на XV в. на о. Хиос, с търговски операции се занимавали евреи, дошли от България⁹³. Търговията била традиционен занаят за арменците, които живеели на колонии в Търново, Варна и Средец⁹⁴.

Тясно свързани с търговията били лихварството и размяната на пари (сарафството), които намерили отражение и в апокрифната литература⁹⁵. Единият от въпросите на споменатото изповедално ръководство от XIV в. също говори за разпространението на лихварството (Лихвоу взел ли еси?)⁹⁶. Върху византийските златни монети, намерени в Североизточна България, се срещат знаци на местни сарафи⁹⁷. 

Като цяло дейността на българските търговци носела както самостоятелен, така и посреднически характер. Използваните от нас извори свидетелстват, че втората страна на тяхната дейност била развита по-силно, т. е. че собствените им търговски операции имали спомагателно значение.

Без съмнение интензивните търговски връзки на много от българските градове не могли да не окажат значително влияние върху развитието на местните занаяти и търговията. Обикновено изследователите, правейки различни уговорки, отнасят превеса на чуждестранните търговци и техните  значителни търговски привилегии към отрицателните фактори, които пречели да се изгради местно търговско занаятчийско съсловие. Този извод се нуждае от редица уточнения. Първо, ние смятаме, че не може да става дума за конкуренция на вносни стоки с изделия на местните занаяти. Този фактор, рядко се срещал в средновековната международна търговия. Обикновено внасяните стоки не се произвеждали поради отсъствието на суровини, непознаване на секретите на технологията и т. н. Второ, проникването на по-висока занаятчийска култура и художествени образци в редица случаи имало положителни последици за българските занаяти (така например кованите изделия от няколко пласта стомана, керамика „сграфито“, каменната пластика и др.). Трето, внасяните предмети с малки изключения (сол, желязо и др.) били предназначени преди всичко за феодалната аристокрация и градския елит, т. е. за ограничен кръг хора. И накрая не трябва да се забравя, че самото развитие на търговските връзки с италианските градове и Дубровник било предизвикано не толкова от факта, че тук чуждестранните търговци намирали широк пазар за пласирането на своите стоки, колкото от тяхното търсене на суровини, т. е. тяхната цел била не да продадат  колкото се може повече стоки, а да закупят и изнесат колкото се може повече селскостопански продукти.

В същото време доминирането на чуждестранните търговци в международната търговия действително имало редица отрицателни социални последици за българските градове. Феодалната аристокрация, която получавала повечето необходими стоки от чуждестранните търговци срещу зърнени продукти, била по-заинтересована от увеличаване на производството на зърнени храни, отколкото от развитие на занаятите в своите градове. Активното участие на феодалите в търговията със зърнени храни и доминиращото положение на чуждестранните търговци във външната търговия намалявали нейния стоков характер и свеждали операцията на покупко-продажба до размяна между феодала и търговеца на жито и други селскостопански продукти срещу оръжие, луксозни предмети и други изделия.

Но, по всичко изглежда, отношението на държавната власт към чуждестранните търговци било невинаги така праволинейно и благоприятно, както го изобразяват някои автори⁹⁸. Интересно е да се разгледа този въпрос на фона на общия процес на борба между центробежните и центростремителните сили, характерен за социалнополитическата история на Втората българска държава. През XIII в., в периода на политически разцвет на страната при управлението на Иван Асен II, активно били привличани дубровнишките търговци, за тях бил създаден едностранен режим на привилегии⁹⁹. Но още тук, в Дубровнишката грамота от 1230 г., специално се уговарят възможностите да се търгува в граничните хòри. В следващия договор с Дубровник, сключен от Михаил II Асен през 1253 г., предмет на специални клаузи е безмитната търговия във владенията на едрия феодал — севастократор Петър¹⁰⁰. Изглежда, тези данни свидетелстват за значителната търговска активност на едрите феодали още през първата половина на XIII в.

В края на XIII в. масираното проникване в северните части на Българското Черноморие на генуезки търговци предизвикало силен отпор от страна на централната власт и довело до прекъсване на нормалните отношения и започване на многогодишна война. През първата половина на XIV в. не били урегулирани видимо и търговските отношения с Венеция, а при Иван-Александър с укрепване на централната власт царските практори започнали да конфискуват венецианските стоки. Сведения за това се срещат в две решения на сената на републиката на св. Марко от юли и декември 1343 г. Отношенията били урегулирани през 1347 г., като венецианската търговия била обложена със сравнително високи мита за внос (3%) и износ (4 троша на 100 перпера) и със специални такси за закотвяне на корабите и за претегляне на стоките¹⁰¹.

Като цяло нормите на облагане с мита за венецианците, установени от Иван-Александър, били по-високи от тарифите за чуждестранните търговци, приети във Византия¹⁰². Фразата, че нарушителите на договора трябва да се считат за изменници на царя, навежда на мисълта, че тези нарушители трябва да се търсят между поданиците на българския цар. Биха могли да бъдат преди всичко феодали, които от продажбата на зърнени храни се стремели да извлекат най-голяма полза. Следователно може да се предположи, че едрите феодали, заинтересовани, от една страна, от съществуването на безмитна търговия със зърнени храни, а, от друга — от безпрепятствено закупуване на оръжие, необходимо за феодалните войни, и от луксозни предмети, се опитвали да заобиколят държавната регламентация на международните търговски отношения.

В много отношения аналогична ситуация е отразена според нас и в договора на Иванко с Генуа през 1387 г., с който завършил тежкият и продължителен период на войни между Добруджанското деспотство и републиката на св. Лоренцо. Напрегнатата обстановка на Балканите предизвикала отслабване на митническата политика в деспотството, но все пак генуезките стоки се облагали с мито. Както вече посочихме по-горе, в договора имало специален параграф, който забранявал износа на зърнени храни в случай на затруднения с хранителни продукти и бил насочен преди всичко срещу местната феодална аристокрация.

Може да се предположи, че допускайки и до известна степен поощрявайки развитието на външнотърговските контакти, централната власт в периоди на най-сериозни конфликти с феодалната аристокрация се стремяла да регламентира тази търговия особено строго и преди всичко да ограничи безконтролния износ на зърнени храни от едрите феодали, като по този начин пречела на тяхното прекомерно забогатяване и засилване.

Интензивните международни търговски контакти оказали голямо влияние върху развитието на редица български градове. Изворовите данни, които имаме на разположение, позволяват да говорим за все по-нарастващата роля през XIII— XIV в. на българските черноморски градове като центрове на търговия със зърнени храни и други селскостопански продукти, които се експортирали от италианските и дубровнишките търговци във Византия, Далмация и Италия. Тази търговия влияела както върху разрастването на самите градове, периодите на разцвет на които съвпадали с нарастването на ролята и обема на търговските контакти, така и върху формирането на местно търговско съсловие от посредници на чуждестранните търговци, които участвали в техните търговски операции и забогатявали и укрепвали своето положение вследствие на засилване на тези контакти. Българските търговци развивали и собствена дейност, осъществявайки търговски операции вътре в страната и извън нея. С развитие на транзитната търговия със земите отвъд Дунав — Влахия, Молдова и Трансилвания, бил свързан и подемът на дунавските градове.

Значително влияние върху търговската дейност на българските градове оказвали външнополитическите причини. Но ако изменението на политическата ситуация на север от Дунав през XIV в. изиграло общо благоприятна роля в развитието на българските дунавски градове, то разширяването на османската експанзия през втората половина на XIV в. довело до съкращаване и загуба на селския хинтерланд на редица български черноморски градове и до тяхното западане.

Като цяло разгледаните данни за търговската дейност на българския град като икономически център и възлов пункт в международната търговия потвърждават извода за преобладаването на прогресивните тенденции в стопанското развитие на българския град през XIII—XIV в. Но през втората половина на XIV в. този процес изпитал силно отрицателно влияние от разширяващата се османска експанзия и бил прекъснат от османското завладяване на българските земи в края на XIV в.