ХРИСТО МАТАНОВ

РУМЯНА МИХНЕВА

ОТ ГАЛИПОЛИ ДО ЛЕПАНТО

БАЛКАНИТЕ, ЕВРОПА И ОСМАНСКОТО НАШЕСТВИЕ

1354 - 1571 Г.

 (По препоръка на проф. дин Христо Матанов публикуваме разширеното издание от 1984 г.)

В книгата е изследван периодът на османското нашествие в Европа от завземането на първата крепост на Балканите - Галиполи (1354 г.), до сражението при Лепанто (1571 г.) - най-голямата морска битка през средновековието, по време на която християнската коалиция нанася решаващо поражение на азиатските нашественици и по този начин задържа поразителните им успехи на Балканите и в Европа.

Изследването представя богата панорама от събития, личностни и обществени съдби, любопитни и малко известни подробности за хода на християнско-ислямското единоборство, обобщения за етапите и причините за османското напредване. Обоснована е тезата, че историята на османските успехи не е белег за турска завоевателна изключителност, а резултат от определени обществени процеси на Балканите и Средна Европа. Отделено е място на десетилетията героична съпротива на балканските народи и в частност на българите срещу османския нашественик.

УВОДНИ ДУМИ

Non vitia hominis, sed uitia saeculi.

(латинска поговорка)

В историческата памет на българския и на другите балкански народи османското завоевание заема трайно място като синоним на опустошение, покруса, дълги робски кервани, посегателство срещу вяра и чест. Едновременно с това завоеванието се възприема като епоха на върховно изпитание за народностните, религиозните и воинските добродетели на балканските християни, чрез които те вземат реванш, поне морален, срещу иноверния неприятел.

Историческата наука в зависимост от принадлежността и творческата нагласа на авторите показва широка амплитуда от разнообразия в подхода към османското нашествие. Едни историци плътно следват внушенията на балкано-християнската народо-психологическа нагласа и се опияняват от трагедията и героизма на народите страдалци. Други възхваляват завоевателните способности на ранните османци и с лека ръка идеализират онези събития и процеси, които балканските християни са оценявали като съдбоносни и трагични. Трети проявяват пренебрежение към конкретните нещастия, личностни и обществени трагедии и абсолютизирайки принципите на историческия академизъм, просто следят историческите процеси, осъждат виновните и недалновидните, преценяват последиците.

Всички те могат да приведат в защита на своя подход аргументи, които сами за себе си изглеждат убедителни. Първите ще изтъкнат, че историкът е човек от своя народ и не може да остане равнодушен и студено пресметлив, когато проучва напредването на османците в земите на неговите прадеди. Вторите ще се скрият зад твърдението, че нашествениците, които изменят политическата карта, налагат нови отношения и създават империи колоси (а към тях несъмнено се числят и османците), са истински субект на историята. Нашествието е борба между общества и народи, ще кажат те, в която всеки се опитва да намери или да запази своето място под слънцето. Третите ще изтъкнат, че османското завоевание е преди всичко исторически процес, който може да се разкрие и обясни само с най-чиста проба исторически професионализъм. На всичко това обаче могат да се противопоставят не по-малко убедителни контрааргументи. Картината на апокалипсиса на завоеванието — макар и пресъздадена талантливо, макар и радваща се на значителен читателски интерес — сама по себе си не е в състояние да обясни дълбоките му причини, същност и последици. Наблягането на османските завоевателни успехи и само на тях пренебрегва една съществена черта от историята на завоеванието: състоянието на балканските и европейските феодални общества. Академичната сухота на съжденията, колкото и проникновени да са те, оставя у читателя впечатлението, че от тях лъха студенина, несъвместима с горещия дъх на анализираните събития.

Изтъкваме това, за да подчертаем, че една от най-съществените трудности при изследване на османското нашествие е намирането на подход към този сложен исторически феномен. Подход, който да не противоречи на социално приложните изисквания към историческото познание. Паралелно с това да не е в конфликт с добрите традиции на академизма и да удовлетворява по-широка читателска аудитория. С основание тя трудно би възприела балкано-християнската трагедия, изложена посредством неадекватен езиков еквивалент.

Авторите на настоящата монография, разбира се, не могат да претендират, че са се вместили в очертанията на някакъв «идеален подход». В проучването си те са се ръководили от определени свои разбирания. Преди всичко те са се опитали да преодолеят страноведския подход. Възходът на османския бейлик и превръщането му в световна ислямска империя, гибелта на средновековните балкански държави и общоевропейските аспекти на тези явления са процес, който трябва да се проучва цялостно дори и от най-елементарни съображения за разбираемост на събитията. Ако те не се осмислят мащабно, рискът от подценяване или надценяване на историческата роля на една или друга държава, княжество или владетел става съвсем реален и почти неизбежен. Още по-важно е друго едно обстоятелство. Османското напредване на Балканите води до това, че този район, изправен пред едни и същи или сходни политико-социални проблеми, придобива още по-отчетливо отпреди облик на регион с определена историко-типологична специфика. Микрорегионалните особености се подчиняват на процеси от по-общ характер. Оттук идва настоятелната необходимост историческите явления на Балканите, в Централна и Западна Европа през XIV—XVI в. да бъдат разглеждани цялостно в пространствен и хронологически аспект.

Вторият елемент на избрания от авторите подход е свързан с обстоятелството, че в научната литература обобщаващите трудове върху османското нашествие обикновено представляват истории на Османската империя. В тях събитията и явленията се пречупват през призмата на османското развитие. На пръв поглед няма нищо странно и осъдително в това османското нашествие да се приравнява към еволюцията на османския малоазийски бейлик в империя с универсалистични претенции, която от своя страна е отговорна за загиването на балканските средновековни държави. Може ли да се смята обаче, че османското развитие върви sui generis и че балканските и централноевропейските общества изпълняват ролята на второстепенни и потърпевши историко-политически фактори? Дали при друго състояние на обществения и политическия живот в тях османският бейлик е имал бъдеще като световна империя?

Същината на въпроса според нас може да се изрази със следната формулировка: историята на османското напредване в много голяма степен е история на неуспеха на балканските, средноевропейските и западноевропейските държави да го предотвратят още в началната му фаза, а не история на османската завоевателна изключителност. Ако има елементи на изключителност, те трябва да се търсят в съвпадението между появата на османците на историческата сцена с определени процеси в балканските и европейските феодални общества, които правят тяхната съпротива неефикасна.

Трябва с особена настойчивост да се изтъкне, че балканските средновековни държави не са били галеници на съдбата. Разположени на един истински кръстопът на народите, те се образуват и отстояват своето съществуване в непрекъсната борба с различни нашественици от Азия и Европа. И тук възниква въпросът: защо през XIV в. тези държави за пръв път в своята многовековна история не съумяват да възпрат проникването на азиатския нашественик през Проливите и неговото утвърждаване на европейска земя? И още: защо западноевропейската политическа и църковна мисъл дълго време тъпче на място с грандиозни, но неосъществими кръстоносни проекти? Това са само част от проблемите, чието разрешаване ще обясни в голяма степен същината на османските успехи. Османската държава се ражда и укрепва като мощен военнополитически организъм не толкова поради «генетичните» си заложби, колкото поради обществените и политическите реалности в ареала на нейното единствено възможно разширяване, достигнало своя максимум към 40-те—70-те години на XVI в.

Тези съображения, които не са априорни, а основани на конкретен анализ, са накарали пишещите тези редове да търсят необходимия баланс във взаимоотношенията балкано-европейски християнски общества — османско общество, поставяйки акцента върху балкано-европейските фактори на османското развитие.

И, на трето място, авторите са се опитали да преодолеят, доколкото това е възможно, влиянието на ретроспективния подход. Историкът, който започва да проучва генезиса на османския възход, имайки в съзнанието си представата за Османската империя от по-късно време, естествено е склонен да търси в ранното османско развитие зародишите на бъдещата имперска мощ. Оттук до внушаването на идеята за някаква историческа предопределеност има само една крачка. За да сведат до минимум възможността за подобни ретроспективни деформации, авторите са наблегнали на проучване на извори от християнски произход и на строго спазване на историческия подход. Той изисква събитията, явленията и процесите да се поставят и обясняват само във и чрез породилата ги историческа обстановка.

Поставяйки си определени цели с настоящото изследване, те са се ръководили, от една стара, но невинаги следвана максима: за да се обясни едно явление, неговите фактологически елементи трябва да се опишат в границите на някакви обосновани хронологически рамки. Редом с описанието на събития, често подценявано, но все пак съставляващо есенцията на историческото изложение, авторите правят опит да осмислят причините за османския възход до момента на неговия апогей от гледна точка на типологичните промени в балканските и европейските общества, от една страна, и в османското общество — от друга. Това е направено чрез изтъкване и систематизиране на най-характерното в развитието на двата противостоящи един на друг средновековни свята.

Първите два века от присъствието на османците в европейската и средиземноморската история (средата на XIV — 70-те години на XVI в.) е времето на първите им стъпки от Азия към Европа; проникването им на Балканите и инфилтрирането им в разноликата балканска политическа реалност, заздравяването на устоите на намиращата се в процес на оформяне османска държава. Това е период, който обхваща бурните години на търсене на пътища за образуване на силна и централизирана империя, способна да овладее процесите на трансформиране на османското общество в новите условия на Балканите. Преодоляват се временни неудачи и спънки. Една по една изчезват балканските владетелски династии. Земите им са завладени, някои са жестоко избити, а други, приели вярата на нашественика, са принудени да му служат. Годините между началото на османското нашествие на Балканите и окончателното оформяне на границите на държавата на османците както на Европейския континент (1541 г. — образуване на пашалъка Буда), така и по южните брегове на Средиземноморието (1574 г. — завладяването на Тунис) като хронологическа единица се характеризират с много общи моменти, единни процеси и влияние на общи закономерности. Този хронологически отрязък от представената тук политическа история има надрегионално, универсално звучене. Той е част от един дългосрочен период на развитие, който в пределите на Европа и Средиземноморието завършва едва към средата на XVIII в. Изучаването му позволява да се нарисува панорамна картина на Балканите като европейски регион и да се очертае политическата съдба на балканските земи като една от съставките на големия въпрос за формите и пътищата на налагане на османското присъствие в Европа и Средиземноморието. В течение на тези два века Османската империя достига своя териториален и външнополитически апогей, който се стимулира от определени кризисни моменти в политическото развитие на балканските средновековни общества и някои централноевропейски сили. Като период от късното средновековие тези два века присъстват в историческото развитие на континента с някои по-глобални обществено-политически явления, които взаимно се допълват и си влияят: османското нашествие, изчезването на средновековните балкански държави, изграждането на мощни европейски централизирани империи и монархии, Реформацията. В тази връзка ще споменем, че балканските държави изчезват от картата на Европа по време, когато в Европа често звучи фразата: «Der Türke ist Her Lutherischen Glück» (Турчинът е щастие за лутераните.).

Като се опитват да проследят набелязаните за изследване теми в течение на един дълъг хронологически период и анализират данни за сравнително обширен географски ареал, авторите проследяват породени в началото на периода явления по време на тяхната еволюция и окончателно оформяне. В този си стремеж те се ръководят от думите на известния френски историк Фернанд Бродел, че «една адекватна политическа панорама на XVI в. може да се нарисува само ако (изследователят — б. а.) се върне много назад, за да улови смисъла на една дълга еволюция».

Широтата на географския обхват се дължи на желанието да се видят процесите и явленията като условие, а впоследствие и като функция на оформилата се към края на XV — началото на XVI в. европейска система от международни отношения. Такъв подход позволява да се видят редица познати и изследвани най-вече в страноведски план явления като част от сложна и намираща се в процес на дълбочинни трансформации система. Това е един от начините да се разкрият непознати техни характеристики.

Всеки историк е режисьор на своето изследване. Той включва и него определени персонажи, събития и свои наблюдения, воден от професионални умения, навици, мироглед и светоусещане. Макар подчинен на общи методологически предпоставки, всеки ред от едно историческо съчинение е плод на авторово разбиране и авторова изследователска лаборатория. Резултатите могат да бъдат приети или отхвърлени, допълнени или дискутирани. С настоящото изследване авторите не мислят, че са изчерпали темата. Това на практика е невъзможно. Стремежите им са да задълбочат представите за една драматична и сложна епоха от историята както на нашите, така и на съседните балкански земи. Епоха, която, сведена до ежедневието, но и погледната в по-общ исторически план, може да претендира за изключителност с нанесените тежки етнодемографски и етнокултурни травми, които за дълги векове определят съдбата на Балканите.

В чисто човешките си пристрастия неспециалистите, а и историците професионалисти нерядко прибягват към щампи в осмислянето на едно или друго събитие, при охарактеризиране на една или друга историческа личност. Стремели сме се да избегнем това и рамките на възможното, и то не защото са ни чужди подобни чувства, а с намерението да оставим читателят да отсъди и да го подтикнем към съставяне на собствена преценка. И накрая нека не забравяме мисълта, поставена за мото на настоящите уводни думи: «Грешката не е на хората, а на века.» Тя според нас в пълна мяра се отнася към историческите дадености в проучваната епоха.

При оформянето на текста авторите са се ръководили от някои формални принципи. Възприе се с оглед олекотяване на научния апарат да се посочват по правило най-солидните и най-нови разработки, като се пояснява откъде може да се почерпи повече информация. Известни затруднения възникнаха при предаването на географските термини. За епохата обикновено те се срещат в два до три варианта — балкански, османски, а често и италиански. Реши се да се употребяват най-разпространените за епохата названия, като при първото им появяване в текста да се посочва сегашното название, ако топонимът се е запазил.

Настоящата книга е резултат на сътрудничеството между двама автори с различна историческа специализация. Обедини ги желанието да подтикнат най-вече себе си към боравене с по-обобщени исторически категории. Този стремеж несъмнено повлия върху тематиката и хронологията на монографията. Самите автори я възприемат като едно необходимо за момента скициране и обособяване на проблемите. Осъществяването на първоначалния замисъл стана възможно и благодарение на помощта и съпричастността на колеги и приятели. Това бе едно от важните условия да се преодолее психологическата бариера, породена от мащабността на проблематиката и от навиците на историка да работи сам със своите сведения и мисли.

Автори на отделните глави от монографията са, както следва: Христо Матанов - I-IV глава; Румяна Михнева - V-VIII глава.

ОТ АЗИЯ КЪМ ЕВРОПА

Знайте, че всички тези неверници (османците - б.а.) са смели и юначни не сами по себе си, а поради нашите несъгласия. Ние с нашата взаимна омраза и неприятелство им даваме победата.

Константин Михайлович от Островица (XV в.)

В ранните часове на 2 март 1354 г. силно земетресение разтърсва Егейското тракийско крайбрежие. То засяга най-тежко северозападния бряг на Дарданелите, Галиполския полуостров, който от дълбока древност бил смятан за най-удобния път от Азия за Европа и обратно. Според сведенията на съвременниците земният трус бил толкова силен, че разрушава из основи жилищните постройки и крепостните стени на град Галиполи, който защитавал най-тясното място на Дарданелския проток.

Природните бедствия и особено земетресенията винаги впечатлявали дълбоко средновековния човек. На тях той гледал като на „Божие наказание", с което Бог подсеща за греховността на човешката природа и за неизбежността на възмездието. Земетресението в Егейското крайбрежие би могло да се подреди в дългия списък на тези неизбежни, но все пак временни „Божи наказания", ако не бе свързано с друго, много по-фатално събитие. Две години преди да рухнат крепостните стени на Галиполи, на около 5 км. от града, в малката крепост Цимпе, се установява малък османски военен отряд, който чака сгоден случай, за да наложи османското присъствие върху целия Галиполски полуостров. Едва вестта за земния трус достига до Бруса, тогавашната османска столица, Сюлейман, най-възрастният син на османския емир Орхан, предприема решителната стъпка и слага ръка на Галиполската крепост. Крепостните стени бързо са възстановени, поставен е гарнизон от спешно прехвърлени от Азия османски и карасийски заселници. По този начин азиатските пришълци се сдобиват с изключително по своето значение предмостие за настъпление на европейска земя. Завземането на Галиполи поставя началото на онези трагични събития в живота на балканските народи, които в следващите векове слагат траен отпечатък върху цялостното им икономическо, политическо и културно развитие.¹

Разбира се, установяването на османците на европейска територия в 1354 г. има дълга предистория. За да се разбере защо в средата на XIV в. ислямският малоазийски свят посредством османските турци успя да се прехвърли от Азия в Европа, съвсем не е необходимо да се проследяват всички перипетии на византийско-мюсюлманския двубой, започнал още в 30-те години на VII в. с първите арабски нашествия.² Важно е обаче да се изтъкне, че поне до края на XIII и началото на XIV в. Византийската империя кога повече, кога по- малко успешно, кога с оръжие, кога с пари и с изпитаните похвати на своята дипломация съумява да прегради пътя на всички азиатски нашественици, извиращи сякаш от дълбините на Азиатския континент. С това тя, наследницата на Римската империя, осъществи една от най-важните си мисии в европейската средновековна история: защитавайки своите жизнени територии в Мала Азия, тя същевременно защитава Югоизточна Европа от азиатските завоевателни пристъпи.

През първата половина и особено към средата на XIII в. в Мала Азия се създава ситуация, която някои учени с основание определят като „равновесие на силите". Преди това в продължение на два века основен малоазийски противник на Византия са селджукските турци: противник, от когото византийците претърпяват катастрофални поражения, но когото нерядко и побеждават. На ромеите от средата на XIII в. вероятно се е струвало, че най-лошото, поне що се отнася до селджуките, е вече отминало. Никейската империя, тази „нова Византия" в Мала Азия, възникнала след превземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г., изгражда на югоизточната си граница в Пафлагония солидна отбранителна система, която селджукската държава с център Коня (т.нар. Иконийски султанат) не е в състояние да пробие. За няколко десетилетия никейско-селджукската граница се установява по линията от Черно море, западно от Синоп, до югозападния бряг на Мала Азия, южно от р. Менандър. Тази гранична линия става място за конфронтация между селджукските „борци за вярата" (гази) и византийското гранично население (акрити). Двубоят между тях има локален характер и с нищо не нарушава създалото се военно и политическо равновесие.³

Това положение отначало бавно, след това все по-осезателно започва да се променя в резултат на редица фактори. На първо място това са завоевателните походи на монголския владетел Чингиз хан и на неговите наследници Хулагу и Угедей, които предизвикват голямо раздвижване на тюркското население в Трансоксиана, Азербайджан и Иран.⁴ Неотразимостта на монголските удари разрушава материалните основи на земеделската икономика и принуждава значителни човешки маси да напуснат териториите, върху които са живели преди. Независимо от това какви са били те до идването на монголите - земеделци, полуномади или номади, - изживеният политически катаклизъм възражда сред тях „чистия номадизъм", принуждава ги да се изселват и да изминават огромни разстояния в търсене на пасища за своите стада.⁵ Естественият им маршрут на движение е към територията на Иконийския султанат в Мала Азия. Сам васал на монголите от 1243 г., селджукският султан прави всичко възможно да насочва тюркските маси към земите на Западна Анатолия, колкото се може по-далеч от политическия център на държавата. Всъщност особени усилия в тази насока не били нужни. Тюркските маси, стъпили отскоро в първия стадий от развитието на номадизма, налучквали посоките на движението си стихийно и избирали своя път в зависимост от съпротивата, която им се оказва. Това обстоятелство естествено ги отвеждало по-далеч от военния и политическия център на Иконийския султанат. В това отношение движещите се номадски групи постъпвали така, както всички номади в началния етап от своето разселване.⁶

Разбира се, не само монголските нашествия и неспособността на Иконийския султанат да попречи на проникването на номадските пришълци в своята територия са отговорни за започналите в средата и втората половина на XIII в. промени в Западна Анатолия. „Ромейският принос" за нарушаване на равновесието също бил значителен и трябва да се търси в последиците от събитието в 1261 г. Тогава Никейската империя, след близо половинвековни усилия, успява да превземе Константинопол и да възстанови Византия. Това е безспорен успех, който отклонява вниманието на ромеите от събитията в Мала Азия. Първият представител на новата византийска династия Михаил VIII Палеолог (1259-1282 г.) насочва вниманието си към Европа и напълно пренебрегва защитата на малоазийските граници. Още от самото начало на неговото управление отношенията му с малоазийското гранично население - акрити, са враждебни и императорът не се колебае да посегне с лека ръка на техните отколешни привилегии. Европейската политика на Михаил VIII Палеолог, провеждана с Юстинианов замах, но неподплатена от действителна военна и икономическа мощ, се оказва непосилно бреме за вече разклатената из основи византийска държавна структура. Поради липса на средства пограничните укрепления, построени през никейския период, били напълно занемарени. Византийските историци Георги Пахимер и Никифор Григора единодушно твърдят, че неразумната малоазийска политика на Михаил VIII Палеолог е причина за рухването на византийския защитен пояс срещу новите малоазийски противници. „Това, което в началото изглеждаше маловажно, пише Григора, по-късно се превърна в начало на нещастията за ромеите"⁷.

Притокът на ислямизирани (наистина доста повърхностно) номадски племена и групи от Средна Азия в Западна Анатолия, упадъкът на Иконийския султанат и занемаряването на византийската гранична система след 1261 г. създават онази благоприятна обстановка, при която в обширния граничен пояс между земите на селджуките и византийците започват да възникват множество нови мюсюлмански държавици (бейлици).

Мнозина учени се изкушават да видят някакъв порядък в този иначе спонтанен процес. Те търсят причината за появата на новите бейлици в системата „удж" (букв. край, граница, острие), чрез която иконийските владетели от втората половина на XIII в. „канализирали" притока на номади-тюрки от Средна Азия в Анатолия. На вождовете на някои от номадските групи последните селджукски султани давали статут на „удж-бееве" (охраняващи границата). Такива случаи несъмнено има, но и при най-добро желание и организация администрацията в Икония не би могла да овладее изцяло процеса на възникване на бейлици. Много по-късно вождовете на по-големите бейлици обикновено легитимирали властта си с твърденията, че земите, в които те управляват, са били дадени на техните предшественици от иконийските султани. Истината обаче е, че до края на XIII в. новите мюсюлмански държави в Западна Анатолия възникват в жестока борба помежду си, чрез откъсване от опеката на селджукските владетели и чрез отнемане на земи от Византия. Днес никой не може да каже със сигурност колко на брой са били новите анатолийски бейлици.⁸ Едно обаче не подлежи на съмнение: именно те нарушават византийско-ислямското „равновесие на силите" и постепенно изтласкват византийската администрация от Западна и Северозападна Мала Азия.

Още от времето, когато в степните и лесостепните райони на Европа и Азия се появяват първите номади, та чак до периода на зрелия феодализъм номадският елемент играе динамична роля в човешката история. Номадите са тези, които унищожават съществуващи държави с вековни традиции. Те са отговорни за голяма част от настъпилите демографски промени. Експанзионистичната природа на номадизма е заложена в самия характер на номадската икономика, основана на екстензивно животновъдство. Като такава тя е функция от възможността да се придобиват нови пасища, и то в повечето случаи за сметка на уседнало земеделско население.⁹ Всъщност това, което става в Мала Азия през втората половина на XIII в., не е нищо друго освен един епизод от продължилата хилядолетия борба между животновъди и земеделци. Там си дават среща номадизмът на тюркските преселници от Средна Азия с техния „патриархален демократизъм", който сплотява номадското общество и го превръща в послушно оръдие в ръцете на вождовете, и късновизантийското общество с присъщите му класови и социални конфликти. В конкретните условия на византийска Анатолия успешната съпротива на местното земеделско население се оказва невъзможна. Липсва онази солидна военногранична организация, която единствена е в състояние да устои на номадския натиск. Проникването и закрепването на номадско-ислямския елемент в Западна и Северозападна Мала Азия и възникването на мюсюлманските бейлици всъщност представляват реализация на първия етап на номадизма за тюрките преселници. Този първи етап завършва с това, че номадските групи се установяват по-трайно на определена територия, откъдето предприемат дълбоки набези във всички посоки в зависимост от природо-климатичните условия, за да осигуряват паша за своите стада.¹⁰ Именно в този период от своето развитие номадите са твърде уязвими, тъй като те вече могат да бъдат локализирани и при наличие на определени условия да бъдат разгромени военно. В Мала Азия това обаче не става. Византия е твърде немощна във военно отношение, за да е в състояние да разгроми нововъзникналите бейлици. Тюркският елемент започва да се налага първоначално в политическо, а след това и в демографско отношение. Това не е резултат само на естествения или механичния прираст на тюрко-номадското население¹¹, а до голяма степен се дължи на прословутата способност на номадските общества да присъединяват към себе си и да асимилират други групи население. Разбира се, тези процеси не протичат нито бързо, нито лесно¹², но именно те създават в перспектива необходимите предпоставки за прехвърляне на ислямската експанзия в Европа чрез силите на един от малоазийските бейлици - османския.

В действителност християнското население от Мала Азия и византийска Тракия не посреща с примирение натиска на новия малоазийски завоевател. Историческите извори от края на XIII и началото на XIV в. са регистрирали опити на самите селяни да организират самостоятелна съпротива. При това съпротива, която не се изчерпва със защита на родното място, а има дори настъпателен характер. Особено любопитен в това отношение е епизодът, описан от византийския историк Георги Пахимер. Той съобщава, че в 1306 г. един българин на име Иван, по прозвище Свинепаса, събрал в Тракия дружина от 300 души селяни и обхванат от нещо като „кръстоносен дух", възнамерявал да премине Проливите и да воюва срещу „персите" (турците) в Мала Азия. Вместо да му окаже съдействие, византийският император наредил Иван Свинепаса да бъде хвърлен в тъмница, защото се боял, според наивното обяснение на Пахимер, да не би той да поведе събраните селяни на сигурна гибел. Селският вожд обаче проявил голяма упоритост. Той избягал от затвора, отново събрал селска дружина и преминал в Мала Азия. След като удържал няколко победи срещу изолирани мюсюлмански отряди, Иван Свинепаса бил пленен и екзекутиран от „персите" при неуспешен опит да деблокира обсадената византийска крепост Кенхрей (по течението на р. Скамандър)¹³. Заслепен от омраза, Пахимер със студенина отбелязва, че селският водач и неговите хора „претърпяват онова, което се случва с гмуреца, за чието щастливо завръщане наистина няма гаранция".

Тъкмо при опитите на населението само да организира своята защита и особено в случая с Иван Свинепаса проличава пагубното влияние на противоречията във византийското общество. Вместо да видят в народното надигане мощно средство за ликвидиране на надигащата се откъм Мала Азия завоевателна стихия, на управляващите кръгове във Византия им се струвало, че всяка народна инициатива е начало на селско въстание. Очевидно твърде жив бил споменът за събитията в България през 1277-1280 г., когато един селянин свинепас започва борба с татарите, за да я превърне твърде бързо в селска война срещу царя и болярите.

В сложното преплитане на военнополитически, държавно-образувателни и демографски фактори в Северозападна Мала Азия към края на XIII и началото на XIV в. трябва да се търси произходът на онзи мюсюлмански бейлик, на който бе съдено пръв да стъпи и да се укрепи на европейска земя, да покори Византия и повечето балкански държави, да съкруши другите малоазийски бейлици и да се превърне в могъща световна империя. Изследователят трудно ще намери в сигурните исторически извори от това време някакви конкретни и неоспорими сведения за него. В този период османският бейлик е незначителен и все още срамежливо се гуши в сянката на своите по-мощни съседи. Византийските историци дълго време не отличават неговите поданици от общата маса средноазиатски пришълци, а сведенията за ранната османска история в съчиненията на по-късните османски историографи със сигурност може да се изключат от кръга на фактите, които съвременната историческа наука приема за достоверни. Интерпретацията на събитията, а и подборът им в тези исторически съчинения са подчинени на османската политическа доктрина от XV и XVI в. насетне, т. е. тогава, когато османската държава по нищо вече не прилича на османския бейлик от края на XIII или началото на XIV в. В този период, когато Османската империя е в зенита на своето могъщество, легендарните ранни сведения за началото на държавата са синтезирани в един „държавно-династически мит", чието пропагандиране става жизнена необходимост за империята и който остава дълбоко вкоренен в османския начин на мислене.

Първият елемент на този мит е свързан с османската генеалогия. Неговото начало се поставя от творчеството на османския писател Язъджиоглу Али (XV в.). Той пръв се опитва да направи родословна връзка между османците и легендарния Огуз, митичен родоначалник на всички тюркски племена в Западна Азия¹⁴. Като използва материали от тюркската народна традиция, Язъджиоглу Али твърди, че османците са част от племето „кайъ" - най-благородния клон на тюрките огузи (Кайъ според легендата е първият син на Гюн, най-възрастният син на Огуз). От тази „генеалогия" следва изводът, че властта над всички огузи по право трябва да принадлежи на племето „кайъ". Генеалогичната схема познава и други варианти, един от които дори свърза османците с ислямския принц Ияд, приближен на пророка Мохамед! Османският историк Мехмед Нешри е този, който оформя официалния вариант на османската генеалогия. Според Нешри османският вожд Осман (преди 1299-1326 г.) е в родство с Кайъ посредством своите предшественици Сюлейман и Ертогрул¹⁵.

Вторият елемент на мита има за цел да покаже, че османският бейлик, а оттук и Османската империя по-късно са наследници на Селджукската държава. В първоначалния вариант, лансиран от Ахмеди (1334-1412 г.), се твърди, че вождът на една част от племето кайъ - Ертогрул, получава от селджукския султан земи в Северозападна Мала Азия, след което сам завладява областта Сюгют (по течението на р. Сангария). След това в османската историческа книжнина се появява версията, че Сюгют бил дарен на Ертогрул от селджуците уж като награда за помощта, оказана от този вожд на селджукските султани. Отново Мехмед Нешри е този, който дава окончателна обработка на официалната версия. Според него Осман, наследникът на Ертогрул, разширява бащините си владения около Сюгют и в 1299 г. получава от селджукския султан Ала-ад-Дин Кайкубад (1282-1303 г.) владетелски инсигнии: тъпан, знаме, сабя, кон и тържествени одежди¹⁶. Поради тази причина годината 1299 по традиция се приема за рождена дата на османската държава. Желанието на османските султани да подчертаят връзките на своята държава със селджукския султан е толкова силно, че към 1575 г. дори е изфабрикувана официална „кореспонденция" между Осман и султан Ала-ад-Дин Кайкубад.

И третият елемент на мита за ранната история на османците може да се открие в упорития стремеж на техните историци да убедят читателите си, че държавата им е създадена от гения на едно малко племе. След като тази държава е образувана, османската историография я представя като един безукорно функциониращ ислямски държавен механизъм. Тя се опитва да внуши, че съществува „османски народ" и че държавата, която той създава, автоматически се отърсва от номадската традиция и възприема идеите за държавно устройство на развитите ислямски общества¹⁷.

Критичният поглед върху тези мотиви в трудовете на османските историци, писали повече от столетие след образуването на османската държава, недвусмислено показва, че сведенията, които те дават, имат апокрифен характер. Личността на Ертогрул например е обрисувана чрез взаимстване на „подвизи" от ранната история на селджукската държава. Същото важи и за неговия наследник Осман. Получаването на владетелски инсигнии от иконийския султан в 1299 г. също не е доказан исторически факт. „Съмнително е, отбелязва известният османист Ф. Тешнер, дали последните султани на Коня въобще са чували за Осман"¹⁸. В това, че османската държава, както и повечето средновековни държави, изработва своя династическо-държавна митология, няма нищо чудно. По-странно е това, че някои съвременни историци са склонни, ако не да й повярват напълно, то поне да търсят в нея някакви рационални елементи. Във всеки случай ненадеждността на османските извори за ранната османска история е очевидна. Първите сигурни сведения за османския бейлик трябва да се търсят във византийските исторически извори от началото на XIV в.¹⁹

Не само легендарният характер на сведенията за ранната османска история, но и хетерогенният състав на ранната османска държава са предизвикали много спорове върху нейния произход и същност. Едни учени виждат в нея продължение на селджукската държавна традиция. Други са на мнение, че първите кълнове на османска държавност са тясно свързани с ислямската доктрина за „свещена война" (джихад). Трети гледат на османското емирство като на едно общество от „гази" (борци за вярата), чийто raison d'être е непрекъсната и безпощадна война с християните.²⁰ Действително в първия запазен надпис на османски владетел от Бруса (1337-1338 г.) тогавашният османски емир Орхан се титулува като „султан на борците за вярата, борец за вярата, син на борец за вярата". (В този случай титлата „султан" означава „управител", а не владетел, чието достойнство е признато от духовния глава на мюсюлманите - халифа)²¹.

Много историци приписват на ислямската доктрина „джихад" едва ли не решаваща роля в образуването и експанзията на османското емирство, като добавят, че неговото разположение в близост до подстъпите към Константинопол го превръща в обединителен център на ислямски принцове, въодушевени от религиозен фанатизъм.²² Но, както справедливо отбелязва Сп. Врионис, за ислямизираните през X в. туркменски номадски племена ислямът не е нищо друго освен „тънко покритие над стария племенен шаманизъм".

Много по-важно за завоеванията в този период е номадският бит на тези племена, изключителната им мобилност, на която са подчинени всички сфери на обществения живот и военното дело. Номадският бит предполага постоянна нужда от пасища, които в Анатолия можели да бъдат придобити само чрез подчиняване на местното земеделско население.²³ Този фактор има далеч по-голямо значение за туркмените номади, отколкото „свещената война" с нейния „религиозно-рицарски" кодекс на поведение.

Несъмнено е също така, че османската държава не възниква на етнически принцип. В грабителските отряди на ранните османци се стичат както различни по произход номадски маси и ислямски принцове, така и християни ренегати, за които нашествието е удобен повод за обогатяване чрез плячка. Освен това за епоним на държавата служи не някакво племенно название, а името на владетеля Осман, с който се свързва образуването на държавата.²⁴ Дори късновизантийският историк Лаоник Халкокондил (втората половина на XV в.), известен с големия си интерес към етнографията и произхода на „варварите", никъде в своите етнографски екскурси не споменава за съществуване на „османска" народност. Според него названието „турки" в края на XIII и дълго време през XIV в. било синоним на „номади"²⁵. Следвайки добре известната архаизираща традиция при названията на съседните народи, византийските автори от XIV-XV в. наричат поданиците на османския бейлик агаряни, сарацини, мюсюлмани, перси и дори ахемениди²⁶.

Противоречивите мнения за характера на османското емирство се дължат до голяма степен на обстоятелството, че изследователите разглеждат държавната му структура статично, а не в динамика. Повече от ясно е, че при избирането на един или друг хронологически разрез на преден план изпъкват едни или други обществени характеристики. Има и такива учени, които се опитват да видят в османския бейлик реализация на някакви традиционни ислямски доктрини. Наистина той изпитва влияние от т. нар. „развит ислям" посредством улемите (мюсюлмански учени богослови), но като цяло е твърде далече от развитите ислямски общества.

Всъщност това, което дава облика на ранната османска държава, е еволюцията на едно номадско общество, което успешно и сравнително бързо преминава от по-нисшите към по-висшите стадии на номадизма. Почти няма елемент от социалното, икономическото и политическото развитие на османския бейлик, който да не се подчинява по общите и конкретните си измерения на номадските обществени модели, разкрити с такава вещина от съветската изследователка С. А. Плетньова²⁷. И тъкмо защото еволюцията на номадските общества зависи не само от иманентно присъщите им белези, но и от характера на съпротивата, която те срещат, стимулите за развитието на османския бейлик трябва да се търсят не само вътре в него, но и в цялостната политическа, военна, икономическа и социална обстановка, която го заобикаля в процеса на неговото съзряване.

При положение, че в ранния етап на своето развитие почти всички мюсюлмански бейлици в Мала Азия си приличат по своите обществени структури, пред изследователя възниква въпросът защо именно османското, а не някое друго емирство в средата на XIV в. успя да стъпи на европейска земя и в следващите векове да се превърне в световна империя? Този феномен трябва да се обясни не с изключителността на османския бейлик като структура или като държавна идеология, а с географското му разположение и с произтичащите от това фактори. Останалите малоазийски бейлици в определен етап от своето разширение рано или късно изчерпват възможността за експанзия срещу християнския свят. Те или достигат бреговете на Егейско море, или пък се сблъскват помежду си и се изтощават във взаимна конфронтация. За разлика от тях османският бейлик, разположен в северозападния ъгъл на Мала Азия, има необятен простор за разширение първоначално за сметка на Византия, а по-късно на останалите балкански християнски държави.²⁸

Разположението на първоначалните османски владения около р. Сангария²⁹ служи като катализатор за една верижна реакция от благоприятни фактори. Ако си послужим с терминологията на Арнолд Тойнби, географският фактор изправя пред ранното османско общество цяла серия от благоприятни „предизвикателства". Тъй като османското напредване е насочено пряко към Босфора и византийската столица, то среща най-голяма съпротива от византийска страна. Това забавя темпа на настъпление, но принуждава османските владетели да търсят допълнителни средства за увеличаване на военните възможности (тимарска система, платена армия, съответни обществени институции, създаване на определена програма за експанзия и управление на завладените земи и др.). Тук е уместно да се изтъкне, че според някои специалисти по история на номадските общества те имат „полза" от една постоянна, но не много силна съпротива, която наред с всичко друго представлява допълнителен фактор за тяхното сплотяване. Благоприятното географско положение довежда и до това, че в малкото османско емирство се стича основната тюркска преселническа маса и „борци за вярата" от другите краища на Мала Азия. Незначителният на пръв поглед османски бейлик започва да разполага с военен потенциал, който пропорционално е много по-голям от териториалния му обхват³⁰. Както повечето номадски или полуномадски общества и ранната османска държава е „отворена" военнополитическа организация, склонна да усвоява чуждите достижения и да приема в своята среда група население, готово да сподели нейния начин на живот. Всички тези благоприятни „предизвикателства" не само предполагат, но просто изискват творческо усвояване на византийско-балканското наследство в много области от обществения живот и военното дело.

Всички разсъждения за успехите (или по-скоро за бъдещите успехи) на османците от края на XIII в. се правят на принципа на ретроспекцията, т.е. при положение, че са известни събитията от по-късната им история. В края на XIII в. никой не е бил надарен с пророческата дарба да предвиди османския възход в следващите десетилетия. Византийците все още не са подозирали, че голямата опасност ще дойде от малкия бейлик по течението на р. Сангария (Сакаря). Изглежда, в Константинопол за пръв път научават за неговото съществуване в началото на XIV в., когато османският емир Осман разбива една византийска армия при градчето Бафеон. През следващите три десетилетия те все по-често ще бъдат принудени да слушат за нови османски успехи. Едва през 1329 г., когато град Бруса вече две години се намира в османски ръце и е обявен за османска столица, византийският император Андроник III (1328-1341 г.) предприема по-решителни действия. Начело на 2000-на армия той се прехвърля в Мала Азия, прониква близо до Никомидия и там, близо до крепостта Пелеканон, претърпява тежко поражение от новия османски владетел Орхан (1326-1362). След сражението при Пелеканон византийският император за пръв път е принуден да плаща на османците годишен данък, който според византийския историк и политически деец Йоан Кантакузин възлизал на 120 000 перпера.

Твърде успешни за османците са 30-те години на XIV в. През 1337 г. те овладяват важната крепост Никомидия и някъде по същото време подчиняват ислямския бейлик Караси, разположен на брега на Мраморно море³¹. Османската историопис се е постарала да намери оправдание на този враждебен акт срещу „правоверни" с твърдението, че бейликът Караси пречи на османците да водят „свещена война". Така или иначе през 30-те години емирът Орхан става господар на южния бряг на Дарданелите и на голяма част от Константинополския малоазийски хинтерланд. През следващото десетилетие обаче османците се оказват изместени на заден план. Липсват и сведения, от които да личи, че византийците са продължавали да плащат годишния данък от 1329-1330 г. Независимо от това през третото десетилетие на XIV в. се създават условия, които по-късно позволяват османското прехвърляне в Европа. Неговото реално осъществяване става въпрос на благоприятна политическа конюнктура.

Съвсем погрешно ще бъде да се смята, че политическото и военното издигане на османското емирство е резултат само на неговото собствено развитие. Византийският учен-полихистор и политически деец от края на XIII и началото на XIV в. Теодор Метохит съвсем точно е отбелязал, че основната причина за възхода на малоазийския ислямски свят, в това число и на османския бейлик, е постоянната политическа и социална криза на Византийската империя. Ромейската държава според Метохит вече е прехвърлила апогея на своята мощ и в бъдеще я очакват само упадък и неуспехи. Сякаш забравяйки за традиционното византийско високомерие към „варварите" и за чувството на превъзходство, той твърди, че за цивилизовани хора като ромеите е невъзможно да се противопоставят на примитивните малоазийски номади³².

Днес историческата наука е в състояние да даде пълна и задълбочена представа за упадъка на Византийската империя в епохата на османската инвазия. Този упадък е резултат най-вече на противоречията, в които навлиза късновизантийското общество. Икономическата и социалната криза на Византия от края на XIII в. е повече от очевидна и довежда до изключително изостряне на обществените конфликти. С особена острота се поставя въпросът за пътищата на развитие на това общество, което от своя страна противопоставя по-остро от всякога провинциалната и столичната аристокрация и всички социални слоеве и класи³³. В резултат на това през периода между 1321 и 1357 г. пет кръвопролитни граждански войни разтърсват из основи империята. Отслабването на централната власт, всесилието на провинциалната поземлена аристокрация, социалното и класовото напрежение, корупцията на държавния апарат, която достига особено уродливи форми - всичко това се явления, които правят империята неспособна да отблъсне малоазийските си врагове³⁴. Трагизмът на Византия се състои и в обстоятелството, че във византийското общество няма социална прослойка или класа, способна да я изведе от кризата. Някои от византийските интелектуалци от средата на XIV в. са обрисували ситуацията в изключително мрачни тонове. „Нашите управници са несправедливи, пише един съвременник, тези, които надзирават делата ни, са ненаситни, съдиите приемат подкупи..."³⁵. Малцина са били тези, които редом с критиката предлагат и начин на действие. „Интелектуалците на късна Византия, пише Игор Шевченко, били най-добри в критикуването, предупреждаването, предсказването и по-слаби в откриване на причината за събитията и в даване на конструктивни предложения". Те, продължава известният византинист, били „като щрауси, които крият главите си в пясъците на миналото имперско величие"³⁶. Съвсем специфична страна на този „щраусов синдром" е да се гледа на османското нашествие като на Божие наказание, срещу което християните не само не могат, но и не трябва да се опълчват.

Победата на византийските поземлени магнати в гражданската война от 1341-1347 г. довежда до консервиране на отдавна изживели времето си обществени порядки, които в перспектива задълбочават политическия сепаратизъм. В това явление, взето само за себе си, няма нищо неестествено дотолкова, доколкото повечето европейски феодални общества преминават през етапа „феодална раздробеност". При евентуално военнополитическо спокойствие разпокъсаността на Византия и другите балкански държави през XIV-XV в. едва ли би предизвикала толкова отрицателна оценка от страна на модерната историография. Отрицателните последици от това явление се проявяват най-вече поради обстоятелството, че то съвпада по време с османското нашествие, което от своя страна още повече усилва политическата анархия. В средата на XIV в. Византия за пръв път в своето многовековно съществуване не бе в състояние да предотврати нахлуването и закрепването на азиатски нашественик в Европа.

През 30-те години на XIV в. управляващите кръгове в Константинопол в лицето на император Андроник III и неговия съратник Йоан Кантакузин се примиряват със загубата на Мала Азия. Политиката им се насочва към укрепване на балканските позиции на империята, а мюсюлманските бейлици в Мала Азия трябвало да спомогнат за нейната реализация. Същевременно са предприети мерки за укрепване на византийския флот, които дават известни резултати. Към 1341 г. византийците разполагат с достатъчно на брой кораби и не допускат масовото проникване на тюркско население през Проливите. Дори на два пъти византийският флот осуетява опити на някои от малоазийските „морски бейлици" да завземат Галиполи (1332 и 1341 г.). Византийската дипломация влага цялото си умение, за да привлече като съюзници бейлиците Айдън и Сарухан, разположени на егейския малоазийски бряг около градовете Пергам и Смирна. С помощта на айдънски наемници Андроник III и Йоан Кантакузин успяват да завладеят Епир, Тесалия и Южна Албания³⁷. Резултатите са толкова насърчителни, че на дневен ред е поставен въпросът за подчиняване на каталанските и франкските владения в континентална Гърция и Пелопонес. „Ако това стане, отбелязва в своите мемоари Й. Кантакузин, ромейската държава, както в стари времена, ще се простира без прекъсване от Пелопонес до Византион"³⁸. Погледнато от византийска гледна точка, активизирането на балканската политика е било единственото, което империята е можела да направи през 30-те години на XIV в. Погледнати обаче в балкански аспект, тези действия крият потенциална опасност от изостряне на междубалканските отношения, което е особено опасно при наличието на силен азиатски неприятел.

В събитията от 30-те години на XIV в. историческите извори почти не споменават за османския бейлик и това никак не е случайно. Византийските опити да привлекат Сарухан и Айдън несъмнено представляват добре пресметнати дипломатически ходове. Двете емирства нямали сухопътна граница с Византия и въпреки пиратските си набези не представлявали сериозна заплаха за териториалната й цялост. Те разполагат с флоти и чрез тях византийците се надяват да сдържат османския натиск и да неутрализират морската хегемония на Венеция и Генуа в Източното Средноземноморие³⁹. В този смисъл най-подходящ византийски съюзник бил айдънският емир Умур паша, с когото византийците установяват твърде близки съюзнически отношения.

Още през 1335 г. срещу 100 000 перпера и формално признаване на Айдънското емирство византийската дипломация привлича Умур паша във фарватера на византийската политика. Разбира се, в Константинопол предпочитат да си затварят очите пред пиратските действия на айдънския флот в Пелопонес и Континентална Гърция⁴⁰. Йоан Кантакузин бил толкова доволен от новия византийски съюзник, че в мемоарите си го нарича свой „роб", който му оказвал дължимата почит и не ограбвал византийска територия⁴¹. За Кантакузин Умур паша бил идеалният „варварски съюзник", посредством когото можел да респектира северните византийски съседи - българи и сърби. Всъщност византийците нямали нищо против да търсят отдушник за грабителските инстинкти на айдънските отряди било в българска, било в сръбска територия. Особено типичен е епизодът от лятото на 1341 г. С подкрепата и позволението на Кантакузин и пред очите на константинополските жители Умур паша прехвърля по суша корабите си в Черно море и подлага на опустошение българските земи около устието на Дунав, откъдето се завръща с огромна плячка и много пленници⁴².

Истинското значение на съюза между Кантакузин и Умур паша проличава във византийската гражданска война от 1341-1347 г. Това е социален и класов конфликт, който по своята дълбочина и всеобхватност, по пагубните си последствия няма равен на себе си във византийската история. Изправени пред перспективата да загубят позиции пред масовото и спонтанно избухнало народно недоволство, в невъзможност да надделеят със собствени сили над съперниците си от столичната аристокрация, византийските провинциални магнати и техният вожд Йоан Кантакузин⁴³ поставят изхода от този пагубен за Византия конфликт в ръцете на своите мюсюлмански съюзници. От зимата на 1342 до 1346 г. отрядите на Умур паша са тази военна сила, която им осигурява победата. Това става с цената на страшно опустошаване на византийска Тракия, която съвременниците започват да сравняват със „скитска пустиня". В условията на непрекъснати военни действия и жителите на тракийските градове, които не можели да се препитават със земеделие или търговия, започват да си набавят необходимите средства за живот чрез взаимен грабеж⁴⁴. Хаосът и анархията във византийската територия стават нещо обичайно. Айдънските съюзници на Кантакузин унищожават и държавицата на българския юнак Момчил в Южните Родопи - един от тези спонтанно възникнали политически организми, които са можели да се превърнат в ядра на съпротива срещу азиатската опасност⁴⁵.

Гражданската война от 1341-1347 г. донася и други беди за империята. Сръбската държава използва затрудненото й положение и завзема почти без съпротива всички византийски владения в Македония и Северна Гърция⁴⁶.

Много съвременници на събитията във Византия от средата на XIV в. са смятали, че Йоан Кантакузин е тази историческа личност, върху която пада най-голяма отговорност за допущането на азиатските нашественици в Европа. Така са мислили не само неговите противници, но и всички онези, които на свой гръб изпитват грабежите на айдънските, а след това и на османските Кантакузинови съюзници. Справедливостта изисква да се изтъкне, че всички враждуващи византийски групировки през 40-те години на XIV в. по един или друг повод са прибягвали до услугите на различни малоазийски емирства. Това важи и за противниците на Кантакузин, групирани около великия дукс Алекси Апокавк и царицата регентка Ана Савойска⁴⁷. Сръбският владетел Стефан Душан (1331-1355) също според сведенията на Григора се опитвал да установи контакти с османския емир Орхан⁴⁸. Освен това трябва да се подчертае, че въпреки сериозната намеса на Умур паша във византийските междуособици като Кантакузинов съюзник Айдънското емирство не би могло сериозно да застраши Балканския полуостров. Неговата територия била отдалечена на около 200 км от Атика или Галиполи. Това е било известно на Кантакузин и представлява гръбнакът на неговата политика за използване и противопоставяне на „варварите". Да се хвърля върху него цялата вина за първите прониквания на тюрки мюсюлмани на Балканите ще означава той да бъде държан отговорен за недъзите на византийското общество като цяло. Тази констатация все пак не може да оневини Кантакузин. Той бе онази видна византийска личност, която в най-голяма степен се обляга на турска подкрепа в гражданската война, поставя заедно със своите последователи интересите си над тези на държавата, използва мюсюлмански отряди като средство за натиск срещу християнските си съседи и най-накрая пръв привлича и довежда като свои съюзници в Европа османците⁴⁹. Отделни пасажи в неговите мемоари оставят впечатление, че Кантакузин е изпитвал известни угризения на съвестта за своите действия. На едно място например очевидно под непосредственото впечатление от някой пореден турски грабеж в Тракия той изоставя, общо взето, спокойния тон на своето повествувание и възкликва: „Каква вина имат селяните, жените и пеленачетата, които ежедневно биват убивани и продавани в робство? Или каква вина имат опозорените девици, разрушените храмове, потъпканите и осквернени свети предмети, предадени в ръцете на безбожниците противно на всяко право и справедливост?" И веднага след това добавя, че вината за всичко носят неговите противници, които не проявявали никакво състрадание към убиваните и които постоянно го принуждавали да търси мюсюлманска помощ⁵⁰.

Излизането на османците от сянката на „айдънската хегемония" става след 1344 г., когато флотилията на Умур паша е разгромена от една западна коалиция край бреговете на Смирна и особено когато самият той е убит четири години по-късно⁵¹. Тези събития подкопават из основи плановете на Кантакузин. Рискувайки да загуби в гражданската война, той без особени колебания се обръща за помощ към османския емир Орхан и през 1346 г. скрепва съюза си с него, като изпраща в харема му дъщеря си Теодора. Печалните резултати от този съюз се проявяват много скоро. Още от началото проличава, че Кантакузин няма нито авторитет, нито сили да контролира османските си съюзници⁵². Въпреки това той не се отказва от тях дори и тогава, когато държи скиптъра на ромейската държава (1347-1354 г.) и когато за всички става ясно, че за османците не представлява никаква трудност да преминават от Азия в Европа. „Те бяха твърде многочислени, признава Кантакузин, за да могат да бъдат насочвани от ромеите, нападаха по свой почин и за своя изгода"⁵³. Нито Византия в 40-те и 50-те години на XIV в. е могъщата империя, която може с купища злато да накара варварските вождове да й служат вярно, нито османците са от онези варвари, готови заради честта да бъдат ромейски съюзници да изменят на експанзионистичната си същност. Съдбоносната грешка на Кантакузин и на неговите привърженици се заключава в това, че те не оценяват реалистично възможностите на империята в създалата се ситуация, разсъждават с анахронични политически шаблони и допускат твърде наивно османците за арбитър във вътрешните й дела.

Четиридесетте години на XIV в. са белязани не само от постоянната намеса на различни мюсюлмански емирства във византийската гражданска война. Това е времето, когато мюсюлмански отряди започват да нахлуват в българска и сръбска територия⁵⁴. За двете южнославянски държави слабостта на Византия е нож с две остриета. От една страна, тази слабост им позволява лесно да откъсват части от нейната територия, но, от друга, именно военната немощ на империята ги изправя пред най-страшния завоевател в цялата им средновековна история. Нито цар Иван-Александър (1331-1371 г.), нито сръбският Стефан Душан са притежавали далновидността на хан Тервел, който през 717 г. не се поблазни от притесненото положение на Византия, а й помогна да отблъсне арабското нашествие.

Първите нахлувания в българска и сръбска територия осъществяват не османските, а айдънските турци. След 1341 г. българските владения в Тракия на няколко пъти изпитват опустошителните набези на Умуровите отряди⁵⁵. През 1344 г. един такъв отряд нанася тежко поражение на неколкохилядна сръбска конница при крепостта Стефаниана, между Солун и Сяр⁵⁶. Оказва се, че и Сърбия, най-голямата по територия балканска държава в средата на XIV в., не може успешно да устоява на все още спорадичните мюсюлмански нахлувания. Саруханският бейлик, разположен на север от Айдън, също има дял в опустошаването на южните български краища през четвъртото десетилетие на века. През 1346 г. един сарухански отряд от 6000 души, повикан от противниците на Кантакузин, опустошава страшно българска Тракия. Обяснението, което Кантакузин дава за това нападение, е, че в ромейска територия саруханците нямало какво повече да грабят и затова се насочват към българските предели. „Те избиха и заробиха мнозина при този поход, пише Кантакузин, заграбиха много добитък и като никога опустошиха Мизия" (България - б.а.)⁵⁷.

С идването на османците на Балканите първоначално като съюзници на Кантакузин грабителските походи в България и Сърбия стават по-чести и по-опустошителни. Владеейки подстъпите към Галиполи, те много по-бързо и с по-голямо усърдие се отзовават на призивите на Кантакузин с отряди, по-многобройни от тези на айдънци и саруханци. Според Никифор Григора още при първото си идване на балканска територия в 1345-1346 г. Орхан изпраща грабителски отряди в България и Сърбия⁵⁸. Положението се утежнява от обстоятелството, че след като се възкачва на византийския престол, Кантакузин започва да гледа на своите османски съюзници изключително като на сила, с която да възпира българите и да принуди сърбите да освободят завзети византийски територии. Макар и не твърде ясни, някои пасажи от трудовете на Кантакузин и Григора позволяват да се твърди, че между 1345-1347 г. Кантакузин успява с османска помощ да принуди българите да се оттеглят от черноморските градове на юг от Стара планина⁵⁹. При подобни действия османците все по- често започват да се изплъзват от контрола на ромеите и предприемат самостоятелни грабителски походи. Така например през 1348 г. синът на емира Орхан - Сюлейман, се явява с многобройна войска в Тракия, за да участва в планирания от Кантакузин поход в Сърбия. След като достига до град Христопол, той се отделя от останалата войска, опустошава Югозападна Тракия, прониква до българска територия и я подлага на жестоко разграбване. Същото нещо се повтаря в края на 1349 или началото на 1350 г. Вероятно при това нападение в България в боя с османските дружини загива един от синовете на цар Иван-Александър - Иван Асен⁶⁰. Въпреки това през 1349-1350 г. българските войски оказват упорита съпротива. Поради предвидливостта на управниците на тази област, отбелязва Григора (той вероятно има предвид Средецката област), османското нахлуване не могло да засегне северните български краища⁶¹. Макар и с цената на скъпи жертви българите показват, че една умело организирана и упорита отбрана може да възпре дори и по-многобройни грабителски отряди на османците.

Каквито и да са били намеренията на Кантакузин, събитията от края на 40-те години показват, че вариантът „използване на османците срещу българи и сърби" се оказва неудачен. Османците не престават с грабежите във византийска територия, а походите им в България със своята необузданост надхвърлят плановете му за „въздържане и респектиране" на българите. Първото го прави все по-непопулярен във Византия и спомага за консолидиране на опозицията срещу него около законния император Йоан V Палеолог, а второто води до политическа изолация. При това положение Кантакузин започва трескаво да търси изход от задънената улица. Единственото, което е можело да се направи, било да се контролира по някакъв начин османското прехвърляне в Европа. Никой във Византия вече не хранел илюзията, че са възможни настъпателни действия в Азия, макар че там все още се държали десетина по-малки византийски крепости. От големите малоазийски градове единствено Филаделфия, на около 40 км от средното течение на р. Менандър, оказвал героична съпротива, но и тя не вдъхвала особени надежди в Константинопол⁶². Най-реалният начин за противопоставяне бил да се установи контрол над Проливите и особено в Дарданелите. За осъществяване на такъв контрол бил необходим флот, който да патрулира по дългата 120 км брегова ивица на Галиполския полуостров и да пречи на преминаването на османски отряди, които все още използвали малки кораби или лодки. Но византийски флот на практика липсвал: той е напълно занемарен по време на гражданската война, а и нямало средства за неговото построяване. Държавната хазна била празна според думите на Григора като „атомите на Епикур"⁶³. Няколко пъти Кантакузин апелира към заможните граждани на византийската столица да съберат доброволни помощи за строеж на бойни кораби. Когато най-сетне необходимата сума била събрана и за кратко време са построени значителен брой кораби, на формирания от тях флот не се удава да изпълни възлаганите му задачи. На два пъти - през август 1348 и през юли 1351 г., жителите на генуезката колония Галата (Пера), разположена на северния бряг на Златния рог срещу византийската столица, за които укрепването на византийските морски сили представлява заплаха за търговските интереси, унищожават построените с толкова много усилия и жертви византийски кораби⁶⁴. Успоредно с това, пак като средство за натиск срещу Византия, генуезците от Галата започват да търсят помощта на османците. Емирът Орхан с готовност им изпраща военна сила за защита на крепостните стени на колонията.

С усилията на Кантакузин да възроди поне частично византийските морски сили като средство за контрол над османците е свързан първият по-сериозен опит за организиране на съвместен отпор на балканските държави срещу тях. След голямото османско нападение в България през 1349-1350 г. българският цар Иван-Александър открито обвинява Кантакузин, че умишлено изпраща ордите на Сюлейман в българска територия. Когато през 1351 г. в Търново пристига византийско пратеничество, то най-напред трябвало да се извини на българския цар за случилото се. От името на Йоан Кантакузин византийските пратеници изтъкват, че ромейската държава не е в състояние да попречи на османските набези в България. От Константинопол, твърдели пратениците, винаги са предупреждавали за евентуални нахлувания на „персите". Единственият изход, който ромеите виждат за излизане от неблагоприятната ситуация, е българите и византийците да се съюзят и заедно да възпрат „варварите". За това било необходимо българският владетел да предостави на Кантакузин известна парична сума, с която да бъде поддържан византийският флот в Хелеспонта. Той от своя страна, твърдели те, няма да допуща османците безнаказано да идват на балканска земя. Според думите на Кантакузин търновските жители възторжено одобряват византийското предложение и сам цар Иван-Александър е готов да се съгласи с него. Според „Анонимната българска хроника" от началото на XV в. подобни предложения византийците правят и на сръбския цар Стефан Душан⁶⁵. Ако се вярва на Кантакузин, българският владетел първо се съгласява с византийските проекти, но по-късно по внушение на Стефан Душан се отказва от сътрудничество с ромеите. С отказ отвръща и сръбският владетел. С това начинанието било провалено още в зародиш⁶⁶.

Когато размишляваме върху причините за провалянето на този опит за формиране на балкански антиосмански съюз, първото, което ни идва на ума е да възкликнем: липса на политическа далновидност! Това несъмнено е вярно, но не и достатъчно обяснение. Нима може да се очаква от балканските владетели в един миг да преодолеят натрупаните в продължение на десетилетия взаимни подозрения? Освен това има и друго нещо. За един опитен дипломат като Иван-Александър не е било трудно да се досети, че изгодното на пръв поглед предложение на Кантакузин не дава сигурни гаранции на България срещу нови османски нападения. Българският владетел вероятно е разсъждавал така: ако византийският флот с българска и сръбска помощ успее да блокира Проливите, то Кантакузин наистина ще може по-ефикасно да контролира своите османски съюзници. А каква е гаранцията, че той ще се откаже да ги използва за натиск срещу българската държава, ако нейната политика не му е по вкуса? В края на 40-те и началото на 50-те години и самите ромеи вече не вярвали на публичните изявления на императора, че той уж не бил виновен за османските опустошения в Тракия⁶⁷. Естествено неговите обяснения не могли да намерят добър прием в България. Впрочем от мемоарите на Кантакузин се вижда, че и в 1351 г. той съвсем не се отказвал от идеята да насочва османците срещу християнските си съседи. Ако сръбският владетел не върне на ромеите заграбените територии, съобщава той на цар Иван-Александър, то ромеите ще изпратят срещу него дружините на Сюлейман⁶⁸. Какво излиза тогава от примамливите предложения на Кантакузин от 1351 г.? На българите им се предлагало да дадат пари за византийския флот, но колкото до това, дали и в бъдеще османски отряди ще нахлуват в България или не, зависело от добрата воля на византийците. При това положение едва ли е чудно, че византийската дипломатическа инициатива от 1351 г. завършва без успех. Друг е въпросът дали дипломатическото умение в този съдбоносен период е трябвало да се изразява в откриване на скритите замисли на политическия партньор, или в умението скритите или явните противоречия съзнателно да се преодоляват в името на една по-голяма и перспективна цел: съвместна борба срещу азиатската опасност.

Въпреки че през 1351 г. не се стига до формиране на антиосманска коалиция, нито българският, нито сръбският владетел са могли да останат безучастни към османската заплаха. Един от вариантите за действие бил да се съдейства за падането на Кантакузин от престола и за интронизация на Йоан V Палеолог, който открито аспирира за властта и с нищо не показва, че ще следва политика на съюз с османците. Освен това в България и Сърбия много добре се знае, че всяка успешна намеса във византийските дела обикновено обещава териториални придобивки. Затова през 1352 г., когато Йоан V Палеолог открито се опълчва срещу Кантакузин, българи и сърби бързат да му изпратят военна помощ. Кантакузин от своя страна извиква османски отряд начело със Сюлейман. Край крепостните стени на тракийския град Димотика силите на Йоан V Палеолог (включително български и сръбски контингенти) застават срещу войската на Кантакузин, в която има само 600 ромеи и 1000 каталонски наемници; всички останали са османски турци⁶⁹. Именно османският отряд решава изхода на сражението в полза на Кантакузин, след което се самовъзнаграждава с грабежи около Пловдив, Ямбол и Айтос⁷⁰.

Сражението при Димотика е първият случай, когато на бойното поле срещу османците застават рамо до рамо византийци, българи и сърби. Това единодействие обаче няма характер на съзнателно изградена антиосманска коалиция. Кантакузин твърди, че нито българите, нито сърбите подозират, че ще имат за противник османски военен отряд. Поражението им показва не само силата на азиатския неприятел, но, както става в подобни случаи, с един замах унищожава постигнатото единство. Много по-фатална се оказва една друга последица от събитията при Димотика. Веднага след сражението османският вожд Сюлейман завзема малката галиполска крепост Цимпе. Според Григора самият Кантакузин му отстъпва крепостта, за да го има подръка винаги в случай на необходимост⁷¹. Кантакузин естествено отхвърля тези обвинения и от своя страна обвинява Сюлейман, че самоволно присвоява Цимпе в разрез с постигнатата договореност. Той обяснява подробно как веднага предложил на Сюлейман да напусне крепостта срещу компенсация от 10 000 перпера и дори лично отишъл в Никомидия при емира Орхан, за да преговаря по въпроса. Точно когато трябвало да се състоят тези преговори, става споменатото земетресение, след което Сюлейман завладява и Галиполската крепост. А емирът Орхан така и не се явил на преговорите, оправдавайки се с лошо здравословно състояние⁷². Дали османският вожд самоволно е останал в Цимпе, както твърди Кантакузин, или е бил оставен там от самия него, както съобщава Григора, е подробност, която бледнее пред факта, че в средата на 50-те години на XIV в. османците стъпват трайно на балканска територия. Според венециански извори отрядите на Сюлейман, които окупирали Галиполи, били прехвърлени през Дарданелите от кораби на генуезците в Галата. По всичко личи, че това не е голословно обвинение. Онова, което през 40-те и началото на 50-те години изглежда като мрачна перспектива, в началото на март 1354 г. става действителност.

Вестта за завземането на Галиполи от османците предизвиква паника в препълнения с бежанци от Тракия и Мала Азия Константинопол. Според Григора положението в столицата било такова, че никой не смеел да се скара с по-висок глас на децата си - в такъв случай хората можели да помислят, че идват османците, и да се поддадат на паника⁷³. Гневът на константинополското население естествено се насочва срещу Кантакузин, в чието лице те виждат главен виновник за настъпилите нещастия. На 22 ноември 1354 г., като се възползва от подобни настроения и от помощта на генуезкия авантюрист Франческо Гатилузо, легитимният император Йоан V Палеолог влиза в Константинопол. Сякаш забравил за предишните си твърдения, че е направил всичко възможно, за да отстрани османците от Гапиполи и доброволно да се откаже от престола, Кантакузин веднага търси помощ от Сюлейман. Само избухналото народно движение и склонността на Йоан V Палеолог към компромис предотвратяват още една, този път може би фатална намеса на османците във византийски междуособици. Според постигнатото споразумение Кантакузин оставал в столицата, а на сина му Матей била дадена за управление областта Волерон и околностите на Одрин. Народното движение обаче прераства в открит бунт, потушен с мъка от каталанската императорска гвардия. За Кантакузин не останало нищо друго, освен официално да обяви своята абдикация и оттеглянето си в манастир (4 декември 1354 г.)⁷⁴.

Няколко дни преди тези събития в Константинопол се свиква държавен съвет, на който се обсъжда въпросът за османската опасност. От сведенията, които Кантакузин е оставил в своите мемоари, се вижда, че мненията на присъстващите били различни. Една част от тях, предимно „по-младите архонти", са за незабавни действия. „Персите са още малобройни, заявяват те, и за ромеите не ще бъде трудно да се справят с тях". Тези „архонти", които често се споменават в изворите от втората половина на XIV и първата половина на XV в., са представители на онази част от византийската провинциална аристокрация, която загубва поземлените си владения при османските завоевания и е настроена определено антиосмански⁷⁵. Друга група, както и самият Кантакузин, са на мнение, че византийците нямат достатъчно сили за военни действия и призовават за преговори с османците. „Аз не предлагам доброволно да се подчиним на злините, причинени ни от персите" - заявява Кантакузин в произнесената от него реч. За да бъдат действията срещу османците успешни, според него са необходими на първо място пари, след това достатъчно силен съюзник и накрая флот, който „да пречи на персите да получават помощ от Азия". И тъй като в настоящия момент не разполагаме с нито едно от изброените неща, продължава Кантакузин, най-мъдро ще бъде да изпратим пратеници при тях и да се опитаме да ги убедим доброволно да напуснат Тракия⁷⁶.

Кантакузин не крие, че мнозина от присъстващите архонти не одобряват неговите предложения. Те го обвиняват, че позицията му е продиктувана не от грижа за ромейската държава, а от роднинските му връзки с емира Орхан. Обсъждането на „османския проблем" не довежда до изработване на определена политическа линия и, което е още по-странно, новият император Йоан V Палеолог не взема участие в споровете. Дали младият, едва 23-годишен император е нямал определено становище, или просто е смятал, че и Кантакузин, и неговите опоненти са прави по своему? Събитията в десетилетието след 1354 г. показват, че византийците са правили известни опити за съпротива според открилите се възможности, но в същото време демонстрират боязън от по-решителни действия. Може би Йоан V Палеолог се е боял, че един по-голям неуспех в открито сражение би имал много тежки последствия, и затова е предпочитал да използва други средства? Сред тях основно място се отделя на търсенето на подходящ съюзник. И в това отношение предпочитанията сред византийските управляващи кръгове са различни. Император Йоан V Палеолог и малка група „латинофили" очакват помощ от Западна Европа, докато голяма част от възпитаните в духа на православния традиционализъм византийци и най-вече Константинополската патриаршия залагат на укрепване на православното единство⁷⁷.

Към 1355 г. ситуацията е сравнително благоприятна за образуване на православна антиосманска коалиция. От политическата сцена е отстранен Йоан Кантакузин, към когото и българи, и сърби се отнасят с подозрение. Освен това за двете южнославянски държави османската заплаха след завземането на Гапиполи става съвсем реална. Достатъчно е да се спомене, че през пролетта на 1354 г. османците предприемат голямо нападение срещу България, при което загива най-големият син на Иван-Александър - цар Михаил Асен⁷⁸.

През лятото на същата година зачестилите османски нахлувания в югоизточните предели на Душанова Сърбия карат сръбския цар да крои планове за организиране на голям кръстоносен поход срещу тях под егидата на авиньонския папа⁷⁹. Вероятно и в българския, и в сръбския царски двор се е обсъждал въпросът за османската заплаха, но нито българи, нито сърби са имали своя Кантакузин, за да ни извести подробно за това. Съвсем естествено е също така българи и сърби, които в 1352 г. официално подкрепят Йоан V Палеолог срещу Кантакузин, да търсят начини за подобряване на българо-византийските и сръбско-византийските отношения, след като той става пълноправен василевс.

От наличните извори не става ясно кога точно са започнали българо-византийските преговори, кой е техният инициатор и какви съвместни действия са били уговорени. Знаем само, че към лятото на 1355 г. българо-византийският съюз е вече факт и той според средновековната дипломатическа практика е скрепен с брак между византийския престолонаследник Андроник IV Палеолог и дъщерята на цар Иван-Александър⁸⁰. Знаем също така, че този съюз е имал и антиосманска насоченост. В синодалния акт, узаконяващ династическия брак (17 август 1355 г.), изрично е подчертано, че съюзът щял да бъде „от полза за християните ромеи и българи и във вреда на безбожниците"⁸¹. Последвалите събития показват, че тази многообещаваща декларация остава само на книга. Антиосмански действия не били предприети и, което е още по-лошо, към началото на 60-те години на XIV в. българо-византийските отношения отново се влошават дотолкова, че през 1364 г. се стига до открити военни действия.

Неуредени остават и сръбско-византийските отношения. В началото на 50-те години в териториалните спорове, предизвикани от сръбската експанзия, се намесва Константинополската патриаршия. Тя взема за повод неканоничното от нейна гледна точка провъзгласяване на Стефан Душан за цар, а Печкия архиепископ за патриарх и особено неуспешната византийска офанзива срещу Сърбия в 1350-1351 г. и отлъчва сръбската църква и владетел⁸². През 1355 г. цар Стефан Душан прави опит да премахне църковния разкол, но византийската позиция е непреклонна: сърбите трябва да върнат незаконно отнетите ромейски земи и да се откажат от незаконно придобитите царска и патриаршеска титла. В Сърбия, разбира се, не са готови за такъв компромис⁸³. Едва към 1357 г. обстановката става по-благоприятна за сръбско-византийско сближение. През лятото на същата година със сръбска помощ е отстранен най-сериозният съперник на Йоан V Палеолог - Матей Кантакузин⁸⁴. И този път временното затопляне не прераства в антиосмански съюз. Впрочем в края на 50-те години понятието „сръбско-византийски отношения" има вече доста условен смисъл. В този период започва разпадането на сръбското царство и византийците установяват политически контакти най-вече с новоформиралото се в Югоизточна Македония Сярско княжество - едно от княжествата, които възникват върху руините на Душанова Сърбия⁸⁵.

Проследявайки тези събития, ние отново се изправяме пред въпроса: защо? Защо и след като османците завладяват Галиполи и за повечето съвременници е било ясно (поне теоретично), че са необходими задружни усилия срещу общата опасност, балкански антиосмански съюз не се създава или ако се правят опити за двустранни съюзи, те се оказват краткотрайни и без практическа стойност? Защо отново противоречията и съперничеството вземат връх над общия интерес?

Като оставим настрана традиционните разсъждения за византийско-южнославянските политически противоречия (без ни най-малко да ги подценяваме), първото, което може да се изтъкне като обяснение, е, че в България и Сърбия съществуват несъгласия с прокатолическия курс в политиката на Йоан V Палеолог. Към подобно заключение ни тласкат не някакви конкретни сведения, а по-скоро аналогията със събитията около сключването на Лионската уния в 1274 г. Тогава възниква друг въпрос: защо византийско-българо-сръбското сближение в средата на 50-те години не се осъществи на православна основа, след като Константинополската патриаршия не крие амбициите си да стане обединителен православен център? Църковната политика на патриарсите Калист (1350-1353, г., 1355-1364 г.) и Филотей Кокинос (1353-1354 г., 1364-1376 г.) е насочена не само към укрепване, но и към разширяване на патриаршеското влияние в по-отдалечени краища - например във Влашко и в Русия⁸⁶. Освен това разпространяването на исихазма като официална православна богословска доктрина спомага много за духовното сближаване на православните народи и стои в основата на византийско-славянската културна симбиоза, която дава такива блестящи резултати през XIV и XV в. Отговорът на поставения въпрос не е особено труден. Константинополската патриаршия се противопоставя на контактите със Запада, но със същата решителност тя се противи на самостоятелността на поместните православни църкви. Това е очевидно не само при отлъчването на сръбския патриарх в 1352 г. Десет години по-късно патриарх Калист в едно свое писмо до търновския патриарх и клир им заявява, че търновският първосвещеник не е нищо други освен архиепископ, подчинен на Константинопол⁸⁷. И това се казва на една патриаршия, която в средата на XIV в. има вековни традиции! „Православно единство" - това наистина бе лозунгът на Константинополската патриаршия през третата четвърт на XIV в., но православно единство, в което всички трябва да признават върховенството на Константинопол.

В България и Сърбия подобни схващания се натъкват на сериозна съпротива, която стига дори до предизвикателство. През 1352 г. в Търново ръкополагат без съгласието на Константинопол митрополита на Русия Теодорит⁸⁸, а Печката патриаршия продължава да съществува въпреки наложената й схизма. Едва ли е необходимо да се доказва, че подобни църковно-политически отношения подкопават из основи идеята за православен антиосмански съюз.

Наистина причини за незавидното състояние на междубалканските отношения в средата на XIV в. не липсват, но те с нищо не оправдават проявеното от балканските политически и църковни дейци късогледство. Дребнавите дипломатически интриги в този съдбоносен момент не са израз на дипломатическо умение, тъй като изискването на времето е да се преодоляват противоречията в името на необходимото повече от всякога балканско единство.

Впрочем нека отново се върнем в Галиполи. До лятото на 1357 г. под водачеството на Сюлейман османците завладяват целия Галиполски полуостров и достигат до защитната стена, построена още в древността североизточно от Булаир. В средата на XIV в. тя е дотолкова занемарена, че не представлява сериозно фортификационно съоръжение. Към лятото на 1357 г. османското настъпление спира за около две години.

Византийските извори обясняват това временно затишие с неочакваната смърт на Сюлейман, както и с отвличането по това време на другия син на емира Орхан - Халил, от жители на град Фокея. От своя страна, макар и доста неясно, османските извори споменават за някакви византийски опити да изтласкат останалите без предводител османски отряди от Галиполския полуостров. Тези опити завършват без успех, защото, обясняват османските историци, Сюлейман бил погребан там и неговото завещание било: „борците за вярата" да защитават неговия гроб с цената на всичко⁸⁹. Ако се съди пак от османските извори, активизирането на византийските действия в Галиполи става по инициатива на отделни местни управители и не е ръководено от централната власт.

В първите години на османското присъствие на балканска земя не липсват и случаи на успешни антиосмански действия. Когато през лятото на 1357 г. Матей Кантакузин нахлува в Югоизточна Македония със значителен османски отряд от наемници, не някой друг, а местното население от областта на град Филипи се вдига на оръжие и избива или пленява и османците, и ромейската свита на византийския аристократ⁹⁰. Този епизод показва кой би бил най-сполучливият начин за противодействие на нашествениците.

Когато османският принц Халил е отвлечен от фокейците⁹¹, емирът Орхан се обръща към византийския император с молба да посредничи за неговото освобождаване. В това византийците виждат отдавна чакания случай да диктуват своята воля на османците. Условията, които Йоан V Палеолог поставя, са: да се спре по-нататъшното османско разширяване в Тракия и да не се оказва подкрепа на противниците на византийския император (имало се предвид Матей Кантакузин). Орхан приема тези условия и ако се вярва на Никифор Григора, османското настъпление в Европа е спряно. Колкото и благоприятен за византийците да бил случаят с отвличането на Халил, той за сетен път показва безсилието на византийската централна власт. Оказва се, че Йоан V Палеолог не може да накара управителя на Фокея Лъв Калотет да освободи Халил и е принуден да подложи Фокея на морска блокада, която завършва неуспешно (пролетта на 1358 г.). В края на краищата императорът заплаща 100 000 перпера откуп на фокейците, освобождава Халил и го оженва за малолетната си дъщеря Ирина⁹². Неволно се налага мисълта, че византийските кораби, които обсаждат Фокея, с много по-голям успех са можели да защитават Дарданелите, а огромният откуп да послужи за строеж на нови кораби и за набиране на наемни войници. Но най-печалното в тези събития е това, че дори когато византийците имат уникалния шанс да диктуват волята си на османците, те не постигат никакъв траен резултат. Към края на 1359 г. Ирина Палеолог умира неочаквано. Халил е върнат в Бруса и вече нищо не може да попречи на завоевателите да подновят настъплението си в Тракия.

Според османските извори военните действия са подновени още в края на 1359 г. След смъртта на Сюлейман в съгласие със старата тюркска традиция третият син на Орхан - Мурад, заедно със своя възпитател Лала Шахин е изпратен в най-важния граничен пункт на османските владения: в Румелия. По това време османските балкански владения придобиват отчетливите белези на „удж", насочен към Източна Тракия. В изворите все по-често започват да се появяват имената на османските пълководци Лала Шахин, Евренос бей, Хаджи Илбег, Тимурташ паша и др., с които са свързани най-значителните ранни османски завоевания на Балканите.

Венецианският хронист Матей Вилани споменава, че още в края на 1359 г. османски отряди се появяват край стените на византийската столица⁹³. Те все още нямат намерение, а и възможности да щурмуват Константинопол: липсва им флот, а и стените на „Втория Рим" не обещават бърз и лесен успех. Това, което определя облика на ранното османско проникване на Балканите, е планомерното овладяване на Източна Тракия, което довежда до откъсване на Константинопол от тракийските земи и прекъсване на сухопътната връзка между Византия и България.

В историята на османските балкански завоевания едва ли има нещо по-неясно и по-объркано от хронологията на завладяването на градовете в Източна Тракия⁹⁴. Несъмнено е само това, че завладяването на областта започва в края на 50-те години и завършва в общи линии към 1371 г. Разбира се, основната причина за тази хронологическа несигурност са изворите. С последните страници на историческите трудове на Григора (завършва със събитията в края на 1358 г.) и Кантакузин (частични сведения до 1364 г.) византийската историография навлиза в „хиатус", който продължава до началото на XV в⁹⁵. Османските извори, писани доста по-късно, се отличават с крайно несигурната си и объркана хронология за събитията от втората половина на XIV в. На пръсти се броят онези дати от ранното османско проникване на Балканите, които могат да се установят със сигурност.

За хронологическите трудности немалък дял има и самият характер на османските завоевания. В началото на своето съществуване османска Румелия представлява „удж", чиято връзка със столицата Бруса е съвсем условна. До смъртта на Орхан в 1362 г. основни фигури в завладяването на Тракия са неговият син Мурад и няколко военачалници, а след 1362 г., когато Мурад поема престола в Бруса, завоеванията се осъществяват по инициатива на няколко полунезависими османски вождове. Особеното съществуване на Румелия в рамките на османската държава става особено очевидно след август 1366 г., когато флотът на граф Амедей Савойски превзема Галиполи и прекъсва връзката между азиатските и европейските владения. Има сериозни основания да се приеме, че когато османците са изтласкани от Галиполи, завоеванията на Балканите стават дело на отделни принцове и военачалници, много от които дори не са османци. По-късните османски хроники обаче „запълват" първите години от управлението на Мурад с негови „подвизи" в Тракия и му приписват завоевания, направени в негово отсъствие⁹⁶. Изследователят се изправя пред почти неразрешимо хронологично объркване.

Към това трябва да прибавим и самите методи на завоевание. Въпреки че по времето на Мурад I (1362-1389 г.) османската държава вече разполага с платена армия, въпреки че вече съществува еничарския корпус, въпреки че при неговото управление укрепват устоите на тимарската система⁹⁷ като средство за набиране на спахийската конница, основни фигури в ранните османски завоевания не са нито еничарите, нито спахиите, а племенното опълчение и особено т. нар. акънджии. Методите на завоевание всъщност отговарят на все още силните остатъци от номадския бит. Под понятието „акън" османската традиция разбира грабителски подход в чужда територия начело с бей, който няма за цел трайно налагане на османската власт, а само основно ограбване на неприятелската земя. Отрядите на акънджиите се набират обикновено от номадското население в Мала Азия и увличат със себе си групи декласирано балканско население. Според късновизантийския историк Дука тези акънджии се отличавали с нещо като инстинкт за плячка и грабежи. Всеки от тях имал по два коня, обикновено не разполагал с никакви провизии и бил въоръжен само с тояга⁹⁸. Акънджийските отряди по правило не нападат укрепените градове. Те плячкосват всичко извън крепостните стени и градовете остават, нека използваме една сполучлива метафора на Никифор Григора, „като редки и малобройни житни класове", заобиколени от обезлюдени и опустошени пространства. След един или няколко акънджийски набега падането на самия град е въпрос на време. Затова за превземането на отделни градски центрове османските, а и някои от неосманските извори дават „двойни" дати и трудно може да се каже кое от двете събития - ограбването на градската околност или превземането на самия град - е намерило отражение в тях. За хронологията на завоеванията в Тракия съществува дори тристепенна последователност: грабителски подход, завземане на града от военачалник или неосмански принц, официалното му включване в османската държава. Отпращането на акънджийски отряди на Балканите има не само завоевателен смисъл, но осигурява и относително спокойствие в азиатските османски владения.

Осигуряването на сигурен тил в Азия чрез отстраняване на трудно управляемите номадски маси и използването им като ударна сила на балканския военен театър е една от причините, които обясняват разликата в методите на управление между азиатските и балканските територии на османците още през третата четвърт на XIV в. Любопитни сведения в това отношение дава един епизод от живота на Григорий Палама, най-видния идеолог на византийския исихазъм. През лятото на 1354 г. той е пленен от османците в Галиполи и прекарва като пленник около осем месеца в Мала Азия. Там той се среща с емира Орхан, с местни християни, води спорове с мюсюлмански богослови и дори присъства на ислямски погребални церемонии, отразявайки по-късно своите преживявания. Палама дава да се разбере, че в османските малоазийски владения е доста спокойно и дори че съществува известна верска търпимост⁹⁹. Това положение е в рязък контраст с апокалиптичната картина на османското настъпление на Балканите. Ясно е, че за нашествениците е било немислимо да напредват в Европа, без да имат сигурна и спокойна база в Мала Азия.

Ако хронологията на завладяването на отделни градове в Тракия е неясна поради изтъкнатите причини, общият ход на завоеванието може да бъде очертан, макар и с по-едри щрихи. Към 1369 г. османците завладяват Одрин, който по-късно става тяхната първа балканска столица. До тази или около тази година са завзети градовете около Одрин до т. нар. Анастасиева стена (приблизително до линията Чаталджа) и още Пловдив, Стара Загора, Айтос, Карнобат и др.¹⁰⁰. С това е прекъсната връзката не само между византийската столица и България, но всъщност и между византийската столица и останалия християнски свят. Контактите с него можели да се осъществяват вече само по море. Самите византийски територии в Тракия и Югоизточна Македония също са разсечени на две части: Константинопол с близката му околност и покрайнините на Солун заедно със самия град.

В хода именно на тези османски завоевания е трябвало да влезе в сила българо-византийският съюз от 1355 г. Това за съжаление не става. Според някои извори причината за неефективността и разпадането на този съюз била, че българският цар Иван-Александър потърсил споразумение с нашествениците. За подобни действия на българския владетел най-ясно говори т. нар. Савойска хроника (le roy de Bulgarie sy sestoit acorde et alyez secretement avec le turc)¹⁰¹, докато наличните византийски извори са много неясни и лаконични. Така например в писмо на патриарх Филотей Кокинос до цар Иван-Александър от октомври - ноември 1364 г. се загатва, че българският цар не спазва сключените договори, които са свързани с „общия интерес на християните"¹⁰². Изострянето на българо-византийските отношения в началото на 60-те години на XIV в. помага на османците при овладяването на Тракия и дори кулминира в открита българо-византийска война. През пролетта на 1364 г. император Йоан V Палеолог напада българското Черноморие и обсажда Месемврия. В тази война цар Иван-Александър използва османски наемни отряди. Конфликтът завършва без определени резултати, но българският владетел бил принуден да заплати на византийците военните разходи¹⁰³.

Несъмнено опитите на Иван-Александър да регулира отношенията си с османските нашественици са продиктувани от желанието му да осигури мир по южните български граници, за да може да съсредоточи силите на държавата за отразяване на унгарската експанзия от северозапад. Може би непосредствен повод за последната българо-византийска война от 1364 г. е старото съперничество за Черноморското тракийско крайбрежие. Така или иначе в средата и втората половина на 60-те години на XIV в. България се оказва политически изолирана и принудена да се отбранява на два фронта.

Неправилно ще бъде цялата вина за византийско-българския конфликт в периода на нарастващата османска заплаха да се хвърля върху цар Иван-Александър. Във Византия през същото десетилетие цари дълбоко недоверие във възможностите на един православен съюз срещу османците и погледите на управляващата върхушка са обърнати на Запад. Изразител на подобни настроения става известният византийски учен и политически деец Димитър Кидон с една своя реч от 1366 г. В нея той отправя остри обвинения срещу българи и сърби и изтъква, че съюзът с тях не носи на Византия никаква полза. При това положение не е никак чудно, че и византийците нарушават постигнатото през 1355 г. споразумение с българите. От речта на Кидон узнаваме също, че в 1366 г. търновският владетел взема мерки за укрепване на българската столица в очакване на османски нападения¹⁰⁴. Очевидно е, че при създалата се в 60-те години на XIV в. политическа обстановка османците не са могли да срещат организирана съпротива при завладяване на Източна Тракия и Маришката долина.

Много често в литературата се посочва, че в средата на XIV в. на Балканите имало една държава, която била в състояние да спре османците: Душанова Сърбия. Изтъква се също така, че ако тази държава не се бе разпаднала след 1355 г. (смъртта на Стефан Душан), то тя би представлявала непреодолима преграда за тяхното настъпление поне на запад и северозапад. Подобни предположения едва ли са основателни. Сръбската държава не се разпада толкова бързо след смъртта на Душан и поне до края на 50-те години все още държи под своя контрол почти всички територии в Югозападните Балкани¹⁰⁵. С други думи, не може да се твърди, че когато османците правят първите си завоевания в Европа, сръбската държава е вече безвъзвратно децентрализирана. Да се изтъква, че в средата на XIV в. сръбското царство е можело да спре и дори да прогони османците в Азия, означава да се разсъждава само с количествени понятия: щом Сърбия е най-обширната балканска държава, само тя е била в състояние успешно да се противопостави на нашествениците. От изворите обаче личи, че сръбската политика спрямо османците с нищо съществено не се отличава от политиката на Византия или България. Сърбите също претърпяват военни поражения. Стефан Душан търси политически контакти с Орхан, сръбските владения на юг и югоизток са подложени на османски грабителски набези. Дори тогава, когато Стефан Душан официално получава от папата титлата Capetaneus contra Turchos (1354 г.), той не предприема никакви конкретни стъпки за организиране на антиосмански поход¹⁰⁶. Нещо повече дори - за сръбската държава от втората четвърт и средата на XIV в. османският натиск върху Византия създава благоприятна обстановка за териториална експанзия.

Всъщност за някаква съпротива срещу османците на запад от долното течение на р. Места започва да се мисли едва към средата на 60-те години, когато след превземането на Гюмюрджина те си пробиват път към родопското крайбрежие и Югоизточна Македония. В този период съпротивителните усилия се концентрират в Сяр - столицата на т. нар. Сярско княжество, което възниква към 1359-1360 г. чрез откъсване от сръбското царство. Първоначално там управлява вдовицата на цар Стефан Душан и сестра на цар Иван-Александър - Елена. Към 1365 г. властта в Сяр поема деспот Йоан Углеша, чиято по-ранна биография е слабо позната¹⁰⁷. Именно с този областен владетел е свързан един от най-сериозните опити на балканските християни да спрат османското напредване и дори да ги прогонят от пределите на Европа.

През пролетта или лятото на 1364 г., когато в Сяр управлява все още царица Елена, там пристига византийско църковно пратеничество начело с патриарх Калист. Неговата задача според Кантакузин е да преговаря за подобряване на отношенията между Византия и Сярското княжество и за сключване на съюз срещу „безбожните агаряни". Царица Елена и нейните приближени посрещат патриарх Калист с подобаващо уважение (въпреки продължаващата църковна схизма) и се съгласяват с предложението му за съвместни антиосмански действия. В хода на преговорите патриарх Калист неочаквано умира и те били прекъснати. В Константинопол се носели слухове, че той бил отровен и тези слухове са използвани от „латинофилите", за да изтъкват безсмислието на опитите за сближаване със Сяр. Кантакузин отхвърля с възмущение тези слухове. Според него патриарх Калист умира при един от поредните пристъпи на чумната епидемия (т. нар. „черна смърт"), която от 1347 г. до средата на XV в. избухва периодически и причинява голяма смъртност на Балканския полуостров и Европа¹⁰⁸. Доколко преговорите в Сяр са били лична инициатива на патриарх Калист, проличава от факта, че след неговата смърт никой във Византия не се наема да ги продължи. Все пак идеята за антиосмански съюз между Константинопол и Сяр не изчезва и в следващите години намира горещ привърженик в лицето на деспот Йоан Углеша.

Деспот Углеша е един от малкото владетели в балканската действителност от 60-те години на XIV в., за когото решителната офанзива срещу азиатските завоеватели става смисъл на живота. Той съзнава ясно, че за да може османската опасност да бъде изтръгната из корен, е необходимо османците да бъдат изтласкани от европейската територия. За сярския деспот е било ясно също така, че тази задача е неосъществима само със силите на подвластното му княжество и че е необходимо едно по-широко антиосманско взаимодействие. Най-горещ привърженик деспот Углеша намира в лицето на брат си крал Вълкашин, който също към средата на 60-те години установява властта си в част от югозападните български земи и Южна Сърбия¹⁰⁹. Обаче цялата дипломатическа дейност за образуване на антиосманска коалиция ляга върху плещите на сярския владетел. За свой основен евентуален съюзник Углеша е смятал да привлече Византия. Като се започне от 1366 г. и се стигне до лятото на 1371 г., той предприема последователно усилия да спечели империята за каузата на един православен „кръстоносен поход" в Източна Тракия, който е трябвало да удари османските балкански владения в самия им център - в Одрин. Най-напред деспот Углеша урежда църковните отношения на своето княжество с Константинополската патриаршия, като признава нейната църковна власт. С това той премахва схизмата, която все още тежала върху Сярската област като бивша територия на обширната Душанова държава. В Константинопол обаче никак не бързали с уреждането на Сярския църковен въпрос, който деспот Углеша схваща като прелюдия към политически и военни преговори. Сярският деспот издава специална грамота за присъединяване на църковните диоцези в княжеството си към патриаршията още през март 1368 г.¹¹⁰, а патриаршията протака този въпрос чак до май 1371 г¹¹¹. Едва през лятото на същата година сярският деспот можел да започне чисто политически преговори с Византия. Тогава именно негово пратеничество се явява в Константинопол и предлага установяване на роднински връзки между династията на Палеолозите и фамилията Мърнявчевичи, към която принадлежат Углеша и Вълкашин, а така също и парична помощ¹¹². Всичко било напразно. По това време император Йоан V Палеолог не е във византийската столица. Оставеният да управлява негов син Андроник IV Палеолог не само не желаел да участва в антиосмански коалиции, но дори е склонен да отстъпи пред османския натиск и да върне на Мурад Галиполската крепост, която от 1366 г. е под византийска власт¹¹³. Патриаршията също не проявява особен интерес, въпреки че деспот Углеша изпълнява всички условия, поставени от нейна страна във връзка с църковните взаимоотношения. В същото време тя се противопоставя и на опитите на светската власт във Византия да секуларизира църковни имоти за военни цели. В тази обстановка единствено Димитър Кидон проявява повече политически реализъм и изтъква в една своя реч от лятото на 1371 г., че съюзът с българи и сърби може да бъде по-полезен за империята от съюза с католическа Европа, тъй като те, както и ромеите, страдат най-много от османското нашествие¹¹⁴. Този път обаче неговите призиви не били чути.

Вероятно деспот Углеша изпраща свои пратеници с подобни предложения и до други балкански владетели. Всички те или са заети с други „неотложни" задачи, или просто не са достатъчно далновидни, за да схванат голямото значение на предлаганите от сярския владетел съюзи. Дипломатическите стъпки на деспот Углеша остават без практически резултат¹¹⁵.

Впрочем още през пролетта на 1371 г. Йоан Углеша решава сам да предприеме решителни действия, като разчита единствено на брат си крал Вълкашин. В края на август или началото на септември войските на двамата братя, съставени от сърби, българи и гърци от подвластните им територии, се обединяват и нахлуват в Източна Тракия, където успяват да проникнат до долното течение на р. Марица. Според някои съвременни извори тази войска наброявала 60 000 души: цифра, която вероятно е преувеличена. Все пак това несъмнено е най-значителната военна сила, която до този момент се противопоставя на османските нашественици. Както справедливо е отбелязал Иван Дуйчев, действията на тази войска говорят по-скоро за подценяване силата на противника¹¹⁶. В ранните часове на 26 септември 1371 г. край тракийската крепост Черномен деспот Углеша и крал Вълкашин са изненадани от един османски отряд и претърпяват пълно поражение. На бойното поле загиват двамата владетели и голяма част от войниците им. Първият сериозен опит на балканските християни да се справят със собствени сили с османската опасност завършва с неуспех. Този неуспех е началото на нов период в османското проникване на Балканите.

* * *

В 1371 г. османското присъствие на европейска земя бележи края на второто си десетилетие. До този момент под тяхна власт са Източна Тракия, значителна част от Маришката долина и Родопското крайбрежие. Отсъствието на достатъчно ефикасна съпротива открива пред младата османска държава простор за настъпление на Балканския полуостров. Това се превръща в изключително благоприятен фактор за развитието на османското емирство в държава с подчертан експанзионистичен характер. В ход е по-нататъшната еволюция на османските военно-държавни институции чрез усвояване на византийско-балканското и селджукското наследство, модифицирано от изискванията на завоевателната политика. От скромния по размер удж в средата на 50-те години в следващото десетилетие се оформят три османски уджа, които сочат на север, северозапад и запад. Посредством балканските си завоевания османската държава още в този период се сдобива с потенциално преимущество над останалите малоазийски бейлици. Казано накратко, в периода 1354-1371 г. османското настъпление на Балканите добива определен облик и очертава основните си насоки.

Този ранен етап от османското закрепване на балканска земя може да бъде интерпретиран и в по-широк исторически план. Той може да се разглежда като един все още скромен елемент от общата експанзия на исляма през XIII-XV в., когато той се разпространява на обширни територии в Индия, Малая и Малайзия¹¹⁷. От друга страна, събитията, свързани с прехвърляне на османските действия в Европа, представляват повратен момент в историята на османския бейлик, тъй като съдбата на повечето номадски общества зависи от способността им да прекрачат примитивните граници на първоначалната си историко-географска среда, и то в три аспекта: в географски - чрез завладяване на нови територии; в икономически - чрез придобиване на нови умения от завареното и покорено население; в политически - чрез налагане на военно надмощие над други общества¹¹⁸.

В средата на XIV в кризисните явления в недрата на балканските общества и особено на Византия създават онзи „политически вакуум", който според израза на Сп. Врионис „буквално засмуква османците в Европа"¹¹⁹. През третата четвърт на XIV в. става ясно, че политическата децентрализация във Византия, България и следдушанова Сърбия е придобила необратим характер. За османската държава постоянните военни експедиции са мощен стимул за развитие, докато за балканските държави перманентната война в този период акумулира допълнителни икономически, социалнокласови и политически причини за нестабилност и упадък. Страхът от народно надигане превръща идеята да се използват съпротивителните възможности на народните маси в нещо органически чуждо на балканските управляващи слоеве. Ранната история на османската експанзия на Балканите е история на неуспеха на балканските държави и особено на Византия да й окажат достоен отпор.

Към 1371 г. османците все още са далеч от завладяването на Балканския полуостров като цяло, но ако се съди от хода на събитията до този момент и от състоянието на държавите, които им противостоят, по-нататъшното им напредване е само въпрос на време.

¹За датата на превземане на Галиполи вж.: Сharanis, P. An Important Short Chronicle of the Fourteenth Century. — Вyz., 1938, XIII, p. 347—349; Idem. On the Date of the Occupation of Gallipoli by the turks. — В S I, 1955, XVI, p. 113—117 (=Chаranis, P. Social, Economic and Political Life in the Byzantine Empire, London, Var. Reprints, 1973, XVII—XVIII).
²За етапите на двубоя вж. Vrуonis, Sp. The Byzantine Legacy an Ottoman Forms - DOP, 1969-1970, 23-24, p. 253 sq.
³Taeschner, F. The Turks and the Byzantine Empire to the End of  13-th Century— In: The Cambridge Medieval History. Vol. V, part I. Byzantium and its Neighbours. Cambridge, 1966, p. 738 sq; Savvidis, A. Byzantium's Oriental Front in the First Part of Thirteenth Century: The Empires of Nicea and Trapezous (Trebizond) in View of the Seljuk and Mongol Menace. - Δύπτυχα, 1982-1983, 3, p. 160-175. За византийско-селджукската граница през XI—XIII в вж. Pitcher, D. Е. Аn Historical Geography of the Ottoman Empire. Leiden, E. J. Brill, 1972, map. No VI.
⁴Inalcik, H. The Question of the Emergence of the Ottoman State. – International Journal of Turkish Studies, 1981-1982, vol. 2, N. 2, p. 72-75
⁵Монголските нашествия през XIII в. обикновено се сочат като пример за възраждане на номадизма в резултат на политически катаклизъм. Вж.: Spooner, Br. Was ist Nomadismus? – In Bild der Völker. Die Brockhaus Völkerkunde. B. VIII: Vorderasien und Nordafrika. Wiesbaden, 1974, S. 8-9; Плетнева, С. А. Кочевники Средневековья. Поиски исторических закономерностей. М., 1982, с. 15, 18-19 и др.
⁶Плетнева, С. А. Кочевники…, с. 143.
⁷Аrnаkis, G. Byzantium's Anatolian Provinces during the Reign of Michael Palaeologus. — In: Actes du XII Congrès Int. des Etudes byzantines. T. II, Beograd, 1964, p. 37—44.
⁸Werner, Ε. Die Geburt einer Großmacht — die Osmanen. Berlin, 1972 S. 78 sq; Gibbons, Η. A. The Foundation of the Ottoman Empire. A Ηistory of the Osmanlis up to the Death of Bayezid I (1300—1403). London Edinburg, 1968, p. 277—302.
⁹Es сеdy, II. Nomads in History and in Historical Research. — Acta Orientalia Academiae Scientiarium Hungaricae, 1981, XXXV, f. 2—3, p. 20 1—227.
¹⁰Плетнева, С. А. Кочевники... , с. 18 сл.
¹¹Цифрите, които е дал X. Иналджък (Inаlсik, Η. The Question of the Emergence..., p. 73) за размерите на тюркската колонизация в Мала Азия, са силно преувеличени. Всички средновековни автори обикновено преувеличават броя на номадите в периода на тяхното разселване
¹²Vrуοnis, Sp. The Decline of Medieval Hellenism in Asia Minor and the Process of Islamization from the Eleventh through the Fifteenth Century. Los Angeles — London, 1971, p. 195 sq., passim.
¹³Gеorgii Pachymmeris de Michaele et Andronico Paleologis libri XIII. Ree. I. Beckerus, II, Bonnae, 1835, p. 442—443. (=Гръцки извори за българската история. T. X. С., 1980, с. 203—204); Angеlоν, D. Certains aspects de la conquête des peuples balkaniques par les Turcs. — BSI, 1956, XVII, p. 224—227.
¹⁴За ранната история на тюрките вж. Werner, Е. Markov, W. Geschichte der Türken. Von den Anfängen bis zur Gegenwart. Berlin, 1978, S. I sq.
¹⁵Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. Съставителство и превод от османотурски език М. Калицин. С., 1984, с. 23 сл.
¹⁶Пак там.
¹⁷Wittеk, P. Le rôle des tribus turques dans l'empire ottoman. — In: Mélanges G. Smet. Bruxelles, 1952, p. 665—676 (=Wittеk, P. La formation de l'empire ottoman. London, Var. Reprints, 1982, IV); Imbеr, С. The Ottoman Dynastic Myth (ръкописът е използван с разрешение на автора).
¹⁸Cambridge Medieval History. Vol. IV, part I, p. 750. Сякаш за да усложни проблема за произхода на Осман и да създаде нова загадка за историците, Константин Михайлович от Островица (XV в.), който е черпил сведенията си за ранната османска история от устни предания, пише, че Осман бил... «селянин от гръцки произход»! Вж. Записки янычаря, написаны Константином Михайловичем из Островицы. Введения, перевод и комментарии А. И. Рогова. Москва, 1973, с. 45—46.
¹⁹Ducellier, Al. Mentalité historique et réalité politiques. L'Islam et les Musulmans vus par les byzantins du XIII-e siècle. — Byz. Forschungen, 1972, IV, p. 31—63. Първият историк, който е проявил критично отношение към сведенията за ранната османска история, е X. А. Гибънс. Вж. Gibbons, H. A. The Foundation..., p. 263—276. Книгата на Гибънс е била публикувана за пръв път в 1916 г.
²⁰Wittek, P. Les Ghazis dans l'histoire ottomane. — In: Wittek, P. La formation de l'Empire ottoman, I—II. Тази теория е твърде привлекателна, поради което все още има привърженици независимо от сериозните критики, отправени към нея. Вж. Inаlсik, H. The Question..., p. 75-79.    
²¹Бертольд, В. В. Халиф и султан. — В: Бартольд, В. В. Сочинения. T. VI, М., 1966, с. 17 сл.
²²Sugаr, P. Southeastern Europe under Ottoman Rule (1354—1804). Washington, 1971, p. 7—8. 28
²³Vrуοnis, Sp. Byzantine Legacy and Ottoman Forms, с. 259.
²⁴Wittеk, P. Le rôle des tribus turques..., p. 665—667; Еремеев, Д. Е. Этногенезис турок. Происхождение и основные этапы этнической истории. М., 1971, с. 129—132.
²⁵Lаоniсi Chalcocandylae historiarum demonstrationes. Еd. Е. Darkó. T. I, Budapestini, 1922, p. 10
²⁶Μoravсsik, G. Byzantinoturcica. T. I. Die byzantinischen Quell der Geschichte der Türkvölker, Berlin, 1958., S. 145—164; Ducellier, A 1. L'Islam et les musulmans vus de Byzance au XIV-е siècle. —Βυσαντινα, 1983, XII, p. 105—108.
²⁷Плетнева, С. А. Кочевники... , с. 145 сл.    
²⁸Nicol, D. The Last Centuries of Byzantium (1261 — 1453). New York, 1972, p. 155.
²⁹Османският бейлик възниква на високото плато, простиращо се от североизточните склонове на днешната планина Доманич Даг, до завоя на р. Сангария на североизток и до градчето Сюгют на изток. Вж. Ρitchеr, D. Е. A Historical Geography... , p. 36.
³⁰Werner, Е. Die Geburt einer Großmacht..., S. 115—116.
³¹Niсоl, D. The Last Centuries of Byzantium, p. 152—154, 174—176.
³²Весk, H. G. Theodoros Metochites. Die Krise des byzantinischen Weltbildes im 14. Jahrhundert. München, 1952, S. 32—43.
³³Сюзюмов, M. Я. Борьба за пути развития феодальных отношений в Византии. — В: Византийские очерки, М., 1961, с. 51—60.
³⁴Matsсhk е, Kl. - P. Fortschritt und Reaktion in Byzanz im 14. Jh., Berlin, 1971, S. 37—49.
³⁵Оеconоmos, L. L'état intellectuel et moral des byzantins vers le milieu du XIV-e siècle d'après une nage de Joseph Bryennios. — In: Melanges Ch. Diehl. T. I, Paris, 1930, p. 229 sq.
³⁶Sеvčеnсо, I. The Decline of Byzantium Seen Through the Eyes of Its Intellectuals. — DOP, 1961, XV, p. 170, 186.
³⁷Bosch, Urs. Kaiser Andronikos III. Versuch einer Darstellung der byzantinischen Geschichte von 1321 bis 1341. Amsterdam, 1965, S. 136 sq.
³⁸Ioannis Cantacuzeni imperatoris historiarum libri IV. Ed.  L. Schopen. T. II, Bonnae, 1830, p. 80.
³⁹Gregoras. T. II. Bonnae, 1829, p. 597.
⁴⁰Lemerle, P. L'émirat d'Aydin, Byzance et l'Occident. Recherches sur «La geste d'Umur pacha». Paris, 1957, p. 68 sq.
⁴¹Сantасuzеnοs. T. II, p. 383, 368; Wеrnеr, Е. Johannes Kantakuzenos, Umur pasa und Orchan. — В S I., 1965, XXVI, 2, p. 255—268.
⁴²Lеmеrlе, P. L'émirat'..., p. 136—140; Ангелов, Д. Въпросът за политическите емигранти в отношенията между Византия и cpeдновековна България. — Античная древность и средние века, 1973, 11 с. 116—122; Същият. Българо-визаитийски отношения при царуването на Иван-Александър. Втори период (1341—1347 г.). — ВИСб., 1974, 1, с. 45—48.
⁴³Weiss, G. Joannes Kantakuzenos: Aristokrat, Staatsmann, Kaiser und Mönch in der Gesellschaftsentwicklung von Byzanz im 14. Jh. Wiesbaden' 1969, S. 32-44.
⁴⁴Сant., II, p. 301—305.
⁴⁵История на България. T. III. Втора българска държава. С., 1982, с. 340—343; Вartusis, M. Chrelja and Мomcilo: Occasional Servants of Byzantium in Fourteenth Century Macedonia. — В S I, 1980, XLI, 2, p. 216 sq.
⁴⁶Исторja српског народа. T. I. Од Hajcтapиjиx времена до Маричке битке (1371). Београд, 1981, с. 437 сл.
⁴⁷Cant., II, p. 502-524.
⁴⁸Werner, Е. Die Geburt einer Großmacht... , S. 131—132.
⁴⁹Подробно за личността на Кантакузин у Niсоl. D. The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus) ca. 1100—1460. Dumbarton Oaks, 1982, 1968, p. 100 sq.
⁵⁰Cant., II, p. 596.
⁵¹Lеmеrlе, P. L'émirat d'Aydin..., p. 248 sq.
⁵²K Werner, Е. Johannes Kantakuzenos, Umur pasa und Orchan, S. 268-270.
⁵³Сant., II, p. 596.
⁵⁴Hauzinski, J. Poczatki penetracji politicznej i etniczneyt turkcow osmánskich na Baíkanach. — Balkanica Posnaniensia. Acta et Studia, 1985, 2, s. 199—211.
⁵⁵Lemеrlе, P. L'émirat d'Aydin..., p. 250 sq.
⁵⁶Soulis, G. The Serbs and Byzantium During the Reign of Tsar Stephen Dushan (1331 — 1355) and His Successors. Washington D. C., 1984, p. 25.  
⁵⁷Cant., II, p. 592.
⁵⁸Grеg., III, p. 100.
⁵⁹Matsсhkе, К 1.- P. Fortschritt und Reaktion..., S. 198.
⁶⁰Андреев, Й. Цар Иван Асен IV (преди 1331—1350 г.). — Тр. на ВТУ, ИФ, 1984, T. XXI, кн. 3, с. 51—53.
⁶¹Greg., III, p. 117—119.
⁶²Sсhrеinеr, Р. Zur Geschichte Philadelphias im 14. Jh. — OChP, 1969, T. XXXV, S. 404 sq.
⁶³Greg., II, p. 790. Matsсhkе, Κ 1 - P. Iohannes Kantakuzenos, Alexios Apokaukos und die byzantinische Flotte in der Bürgerkriegsperiode (1340—1350). — In: Actes du X V-e Congrès Int. des Etudes byzantines. Bukurešti, T. II, 1975, S. 19 —205.
⁶⁴Cant., III, p. 69, 82; Greg., III, p. 842, 877; Ahrweiler, H. Byzance  et la mer. Paris, 1966, p. 385 sq; Matsсhk e, К 1. - P. Iohannes Kantakuzenos, Alexios Apokaukos und die byzantinische Flotte..., S. 204—205.
⁶⁵Саnt., III, p. 164—165; Дyйчев, II в. Из старата българска книжнина. С., 1944, T. II, с. 26-5—267.
⁶⁶Ангелов, Д. Българо-византийските отношения при царуването на Иван-Александър. Трети период (1347—1352 г.). — ВИСб., 1976 с. 4 , с. 26 сл.
⁶⁷Cant., III, p. 33—42.
⁶⁸Cant., III, p. 165.
⁶⁹Weiss, G. Ioannes Kantakuzenos..., S. 48.
⁷⁰Cant., III, p. 250; Ангелов, Д. Българо-византийските отношения при Иван-Александър. Четвърти период (1352—1355 г.). — ВИСб. 1980, 1. с. 140 сл.
⁷¹Greg., III, p. 203.
⁷²Cant., III, p. 279-281.
⁷³Greg., III, p. 225.
⁷⁴Франчес, Э. Народные движения осенью 1354 г. в Константинополе и отрячения Иоанна Кантакузина. — В В р., 1965, 25, с. 142 —145; Nicol, D. The Abdication of John Cantacuzene. — In: В у z. Forschungen Vol. II (Festschrift Fr. Dölger), 1967, p. 269—283.
⁷⁵За тези архонти вж.  Ћурић, Ив. Сумрак Византиjе. Време Joвaнa VIIΙ Палеолога (1392—1448). Београд, 1984, с. 231—232.
⁷⁶Cant., III, p. 295 sq. От речта на Кантакузин проличава, че и в края на 1354 г. той все още не се е отказал от идеята да използва османците като средство за «сплашване» на българи и сърби. Вж. Ангелов, Д. Българо-византийските отношения при Иван-Александър. Четвърти период (1352—1355 г.), с. 146
⁷⁷Zakythinos, D. Démétrius Cydones et l'entente balkanique au XIV- siècle. — In: L a Grèce et les Balkans, Athènes, 1948, p. 44—56; Nastase, D. Le Mont Athos et la politique du patriarchat de Constantinople de 1355 à 1375. — Σύμμεικτα, 1979, III, p. 123 sq.
⁷⁸Хронологията на това събитие, споменато в «Анонимната българска хроника», се уточнява от податките на Никифор Григора. Той пише, че в 1355 г. от Търново във Византия се завръща вдовицата на Михаил Асен—Ирина (Greg., III, p. 557). Вж. още Cant., III, p. 279; Ангелов Д. Българо-византийските отношения..., с. 145.
⁷⁹Sоulis, G. The Serbs and Bvzantium..., p. 52-56.
⁸⁰Greg., III, p. 557.
⁸¹Darrouzès, J. Les Régestes des actes du Patriarchat de Constantinople. T. I. Les actes des patriarches. F. V. Les Régestes de 1310 à 1376. Paris 1977, No. 2381; Aнгелов, Д. Българо-византийските отношения..., с. 148—149.
⁸²Острогорски, Г. Серска област после Душанове смрти. Београд, 1965, с. 129—130.
⁸³Soulis, G. The Serbs and Byzantium..., p. 57.
⁸⁴МаксимовиЋ, Љ. Политичка улога Йована Кантакузина после абдикациjе. — 3 Ρ В И, 1966, IX, с. 147—148.
⁸⁵Ostrogorsky, G. Problèmes des relations byzantino-serbes au XIV-e, siècle. — In: Proceedings of the 13-th Int. Congress of Byzantine Studies, London, 1967., p. 43 sq.
⁸⁶Nastasе, D. Le Mont Athos..., p. 123; Mеyеndоrff, J. Byzantium and the Rise of Russia. Cambridge, 1981, p. 164 sq.
⁸⁷Darrouzès, J. Les Régestes..., No. 2442.
⁸⁸Mеyеndоrff, J. Alexis and Roman. A Study in Byzantine-Rusian Relations (1352—1354). — BSL, 1967, XXVIII, 2, p. 278 sq.
⁸⁹Giеsе, Fr. Die Altosmanischen anonymen Chroniken. T. II. Leipzig, 1925, S. 20—22; Babinger, Fr. Beiträge zur Frühgeschichte der Türkenherrschaft in Rumelien (14. — 15. Jh.). Berlin—München—Wien, 1944, S. 4 3—45; Inalсik, H. The Ottoman Empire: Conquest, Organization and Economy, London, Var. Reprints, 1978, III, p. 189—191.
⁹⁰Lamerle, P. Philippes et la Macédoine orientale à l'époque chrétienne et byzantine. Paris, 1945, p. 206.
⁹¹Cant., III, p. 320—322; Greg., III, p. 558—561.
⁹²Ρаpadοpoulоs, Th. Versuch einer Genealogie der Palaiologem (1259—1453). München, 1938, No. 88.
⁹³Inalcik, H. The Conquest... , p. 192—193.
⁹⁴Beldiceanu-Steinherr, Ir. La conquête d'Adrinople par les Turks: La pénétration turque en Thrace et la valeur des chroniques ottomanes. — Travaux et Mémoires. T. I, 1965, p. 439—461.
⁹⁵Caranis, P. The Greek Historical Sources of the Second Half of the Fourteenth Century. — Bulletin of the Polish Institute of Arts and Sciences  in America, 1944, 2, p. 406—412.
⁹⁶Beldiceanu-Steinherr, Ir. La conquête…, p. 449—459. 9
⁹⁷Beldiceanu, N. Le Timar dans l'Etat ottoman (début XIV-е siècla- debut XVI-e siècle). Wiesbaden, 1980, p. 21, 94—96.
⁹⁸Ducas, Istoria Turco-bizantinà (1341— 1462). Editie criticà de V. Grecu, Bucuresti, 1958, p. 271. Сходно описание на акънджиите дава и Koнстантин Михайлович от Островица. Вж. Записки янычаря, написаны Константином Михайловичем из Островицы. Введения, перевод и коментарии А. И. Рогова. M., 1978, с. 106—108.
⁹⁹Аrnakis, Q. Gregory Palamas among the Turks and Document: Captivity as Historical Source. — Speculum, 1951, XXVI, 1, p. 104  sq.
¹⁰⁰Връзката между превземането на Одрин и другите споменати градове е била изтъкната от П. Ников. Вж. Hиков, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. — ИИД, 1926, 7— 8., с. 50; Ваbingеr, Fr. Die Ausbreitung..., s. 47—62.
¹⁰¹Ников, П. Турското завладяване..., с. 58—60.
¹⁰²Darrouzès, J. Les Régestes..., Ν. 2464.
¹⁰³Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1352 —1453 г. — ГСУ ФИФ, т. 64, кн. 3 (история), 1972, с. 58—59; Ангелов, Д. Българо-византийски отношения при Иван-Александър, Пети период (1355—1371). — ВИСб, 1982, 3, с. 103—104.
¹⁰⁴Dеmеtrii Cydoni Oratio pro subsidio Latinorum. — In: Migne, Patrologia graeca. T. 154, col. 973—976.
¹⁰⁵Михаљчић, P. Kpaj Српског царства. Београд, 1975, с. 11 сл; Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV век 1986, с. 55 сл.
¹⁰⁶Soulis, Q. The Serbs and Byzantium..., p. 54.
¹⁰⁷Острогорски, Г. Серска област после Душанове смрти, с. 3—20; Матанов, Xр. Югозападните български земи..., с. 75 сл.
¹⁰⁸Cant., III , p. 361. Според приблизителни изчисления в резултат на тази чумна епидемия населението на Европа намалява от 70 на 50 млн.
¹⁰⁹Михаљчић, P. Kpaj Српског царства, с. 64 сл; Mатанов, Югозападните български земи..., с. 77 сл.
¹¹⁰Соловjев, Ал. Вл. Mоши, Грчке повеље српских владара Београд, 1936 (фототипно изд, London, Var. Reprints 1974), № ΧХХV БогдановиЋ, Д. Измирење српске и византијске цркве. О кнезу Лазару. Научни скуп у Крушевцу 1971 г. Београд, 1975, с. 86 сл.
¹¹¹Darrouzès, J. Les Régestes..., Ν 2633, 2611—2614.
¹¹²Острогорки, Г. Серска област..., с. 137—138.
¹¹³Charanis, P. The Strife among The Palaeologi and the Ottoman Turks (1370—1402). — In: Сharanis, P. Social, Economic and Political Life..., XIX, p. 293. Друго мнение за хронологията на събитието у Barkеr, J. Manuel II Palaeologus. A Study of Late Byzantine Statemanship. New Jersey, 1969, App. IV.
¹¹⁴Demetrii Cydoni Oratio de non reddenda Gallipoli. — In: Migne, Patrologia graeca. T. 154, col. 1033 A.
¹¹⁵Матанов, Xp. Към въпроса за участието на българите в Черноменската битка (26 септември 1371 г.). — В: България и Балканите (681 — 1981). С., 1982, с. 141 — 154 (с посоч. лит.).
¹¹⁶Дуйчев, Ив. От Черномен до Косово поле. Към историята на турското завоевание в Тракия през последните десетилетия на XIV век. — В: Същият. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. С., 1972, 556. За Черноменската битка вж.: Jиречек, К. Историjа срба, Т. I, Београд, 1978, с. 252; Шкриванић, Г. Битка на Марици (26 септ. 1371 г.). — Воjноисториjски гласник, 1963, 3, с, 71—94.
¹¹⁷History of Mankind. Vol. IV. Cultural and Scientific Development. Part 2.
The Foundation of the Modern World (1300—1775). London, 1969, p. 179-186.
¹¹⁸Еsсеdy, I 1. Nomads in History..., p. 202.
¹¹⁹Vrionis, Sp. Byzantium and Europe. London, 1967, p. 175.

ОСМАНСКИТЕ ВАСАЛИ

Какво може да направи човек в тази ужасна буря? Идващите вълни изглеждат много по-високи от тези, които преминаха. Преди да можем да си поемем дъх след един от поредните удари, друга (вълна) връхлита върху нас и ни поваля.

Димитър Кидон, писмо N 289 (есента на 1383 г.)

В съвременната историография трайно се наложи мнението, че победата на османците при крепостта Черномен представлява най-големият им и пълен с последствия успех преди завладяването на Константинопол през 1453 г¹. За онези, които мислят, че една подобна военна победа през Средновековието автоматически е трябвало да доведе до прекрояване на политическата карта, категоричността на подобно твърдение вероятно ще прозвучи странно. Наистина изворите от времето непосредствено след християнското поражение край бреговете на Марица не са регистрирали големи териториални придобивки за нашествениците. Вярно е, че още в края на 1371 г. те предприемат грабителски походи навътре в Балканския полуостров и достигат в своя завоевателен устрем до сръбските земи и дори до Адриатическото крайбрежие. През 1372-1373 г. в Западна Европа вече се говори за османците като за една потенциална опасност за Унгария, албанските земи, Адриатика и латинските държавици в континентална Гърция². Несъмнено е също така, че след Черноменската битка османските нашественици превземат малкото съпротивляващи се все още градове в Североизточна Тракия и достигат до Старопланинската верига. В началото на 70-те години на XIV в. те започват овладяването на стратегически важното Софийско поле. И все пак това са завоевания, които сами по себе си не могат да оправдаят утвърдилото се схващане за значението на Черноменската битка. Още по-малка подкрепа получава то от османските действия на запад от Долна Места, в земите на разгроменото Сярско княжество. Тук напредването на османците поне в първите години след битката не се увенчава с трайни успехи. Грабителските им походи в Света гора са отбити от венециански кораби, а опитът им да атакуват и превземат Солун (април 1372 г.) завършва с провал поради упоритата съпротива на града и силата на неговите укрепления³.

И тъй непосредствено след септември 1371 г. все още нищо не предвещава, че османското настъпление на Балканите е навлязло в нов етап. Но историческите събития са значителни не само и не толкова с конкретните си резултати, колкото с трайността и силата на своето въздействие върху хода на събитията и процесите. В този смисъл трябва да се гледа и на Черноменската битка. Ретроспективният преглед на събитията от цялата последна четвърт на XIV в. ни убеждава, че именно разгромът на първата сериозна антиосманска коалиция и последиците от този разгром дават на азиатските завоеватели първоначално потенциално, а след това реално и все по-налагащо се военно и политическо преимущество над балканския християнски свят; преимущество, което те реализират до битката при Анкара през 1402 г. Изследователят, който има вкус към по-прецизна периодизация, вероятно може да набележи в този отрязък от време и други събития и явления, свързани с хода на експанзията, с развитието на османската държава и противостоящите й балкански общества, всяко от които има определено значение. И все пак събитията от последната четвърт на XIV в., които превръщат османците в нова балканска „велика сила" (според определението на Е. Вернер), опират в основата си в един феномен, който дава облик на този период и в същото време представлява определен етап от османското завоевание: възможността османската държава да наложи своя сюзеренитет над голяма част от балканските държави или княжества. Това е явлението, което излиза на повърхността след османската победа при Черномен и изиграва решаваща роля за по-нататъшния победоносен ход на османската експанзия.

От изворите за времето след есента на 1371 г. проличава, че съвременниците не схващат в пълна степен значението на разигралата се край Черномен християнска трагедия. Едва ли трябва да бъдем прекалено строги към тях, тъй като, потопени в ежедневния ход на събитията, те не са могли да гледат на случилото се от разстоянието на времето. Някои от тях, като например светогорския книжовник Исай Сярски, виждат единствено ужасната картина на християнските страдания. Според думите на Исай нещастията били толкова големи, че „живите завиждали на умрелите" и нямало никой, „ни княз, ни вожд", в който балканските жители да виждат своя опора и закрила⁴. Но не всички споделят настроенията на светогорския книжовник. Колкото и странно да изглежда, по същото време във византийската столица цари оптимистично оживление. През ноември 1371 г. императорският син Мануил Палеолог, назначен за византийски управител на Солун през 1369 г., успява да превземе Сяр, столицата на унищоженото Сярско княжество, и до лятото на 1373 г. прониква далеч на северозапад до р. Струмица⁵. Под византийска власт са върнати Халкидика, областите до град Бер и до планината Вермион. Чрез тези свои новопридобити владения Византия получава възможност да упражнява политическо влияние в Северна Гърция⁶. Тази византийска „реконкиста" се схваща в Константинопол като начало на отдавна чаканото политическо и военно възраждане на империята. Ромейското настъпление в Югоизточна Македония нямаше да бъде възможно, разсъждават във византийската столица, ако Вълкашин и Углеша не бяха разгромени от османците. Очевидно там все още има хора, за които всички византийски съседи са едни и същи „варвари" и неуспехите на тези варвари предизвикват по-скоро злорадство, отколкото безпокойство. Поради това византийците не оценяват Черноменското поражение като съдбоносна християнска катастрофа, а като събитие, което им позволява да си върнат незаконно отнетите ромейски земи. Израз на тези настроения дава самият византийски император. В края на 1371 г. Йоан V Палеолог издава специален хрисовул, с който поверява на сина си Мануил като апанаж всички земи, които той завладява „със собствени усилия". В увода на този хрисовул, дело на Димитър Кидон и образец за натруфена и витиевата византийска проза, с нескритото задоволство се отбелязва разгромът на Сярското княжество и не се споменава нито дума за героичните, макар и безрезултатни усилия на двамата християнски владетели да спрат и прогонят османците⁷. Не само в този хрисовул, но и в други византийски извори от това време рядко се говори за османската заплаха. Ако се правят някакви намеци в този смисъл, те не излизат от контекста на противопоставяне на ромеите с останалия варварски свят като цяло. Едва в края на XIV в., когато османската вълна вече е заляла почти целия Балкански полуостров, византийците намират добра дума за деспот Углеша, крал Вълкашин и загиналите с тях християни и започват да разбират истинското значение на тяхното поражение⁸.

Впрочем странната и съвсем неуместна еуфория във византийската столица в края на 1371 г., този „пир по време на чума" обяснява необичайния прилив на енергия, който обхваща византийския император. Точно тогава, иначе слабоволевият Йоан V Палеолог, се решава на една крайна мярка: секуларизация на една втора от манастирските и църковните имоти с цел освободеният поземлен фонд да се раздаде на войници-прониари. Чрез това се целело укрепване на военните сили на империята. Към подобни действия византийската светска власт пристъпва и в предишните столетия, когато сигурността на държавата е била застрашавана от външни врагове. Доста плахо и нерешително Йоан V Палеолог се опитва да приложи тази мярка още в края на 60-те години, но среща твърд отпор от страна на патриаршията, която изтъква неканоничността на секуларизацията. С това тя още веднъж показва, че не е склонна да жертва своите интереси в борбата срещу османците независимо от призивите си за православно единство⁹. За да се оспори авторитетът на византийската църква във време, в което тя все повече се превръща в олицетворение на традиционните византийски добродетели, на византийските морални и политически ценности, светската власт е трябвало да й противопостави някакъв свой успех. Действията на Мануил Палеолог в Югоизточна Македония представляват такъв успех, който, изглежда, дава основание на Йоан V Палеолог да „премине Рубикон" и да посегне на църковните имущества. Той намира подкрепа в онази част на византийската поземлена аристокрация, която не желае да сътрудничи със завоевателите и вижда перспектива за придобиване на земи само за сметка на църквата.

Във времето на византийския залез се наблюдава една интересна закономерност: добрите по замисъл идеи и действия дават слаби и дори негативни резултати. Такъв е случаят със секуларизационните мероприятия на византийската светска власт след Черноменската битка. Те не могли да бъдат осъществени в достатъчно широк мащаб поради слабостта на централната власт и в някои случаи освободеният поземлен фонд не става притежание на прониари, а отново е разпределен между представители на клира¹⁰. Както може и да се очаква, отнемането на църковни земи среща съпротива в църковните и монашеските кръгове. Появяват се полемични съчинения, в които къде по-явно, къде по-завоалирано се издига глас срещу „незаконните" действия на императора. Солунският митрополит Изидор Глава стига дори до твърдението, че секуларизацията не само че няма да помогне на ромеите, чиято единствена надежда е Бог, но ще доведе до това, че той от покровител ще се превърне във враг¹¹. Традиционната „симфония" между църквата и императорската власт във Византия се оказва ако не нарушена, то поне поставена пред сериозно изпитание. Но най-печалното в тези събития е това, че опитът за секуларизация предхожда попадането на империята във васална зависимост от османците. Вместо да възвърне поне частица от нейната военна мощ, тя само е засилила военния потенциал на османците, тъй като византийските прониари е трябвало заедно със своя император-васал да участват в османските завоевателни походи. В този смисъл неуспехът да се осъществи в пълна степен секуларизационната политика може да се приеме като единствения й положителен резултат.

Когато се говори за византийския или балканския „феодализъм", обикновено се изтъква, че на него по принцип му е чужда разклонената система на васални отношения и йерархическата обществена структура, типична за западноевропейските феодални общества. Военните свити, васалните отношения и двустепенната йерархическа зависимост започват бавно и мъчително да си пробиват път едва към средата на XIV в., и то повече в резултат на бавната еволюция на обществените отношения, отколкото под формата на западни влияния. През последната четвърт на XIV в. васалитетът като явление в междудържавните отношения на Балканите се налага някак си изведнъж и се свързва с новата фаза, в която навлиза османско-християнският двубой.

Възможността една християнска държава да бъде поставена във васална зависимост от мюсюлманска държава е намерила отражение в свещената книга на мюсюлманите - Корана. Там (сура 9.29)е записано: „воювай с хората на книгата (християни и евреи - б. а.), докато те платят данък и се унижат". Ислямските учени - теолози, които оформят ислямския свещен закон (шериат), изработват принципа, според който жителите на враждебен на мюсюлманите град трябва да се поставят пред избора на три алтернативи: да приемат исляма, да приемат статута на зависими данъкоплатци или, ако се съпротивляват докрай, да бъдат третирани като езичници (като хора, които нямат свещена книга), т.е. да бъдат унищожени или оставени без права¹². Особено детайлна разработка получава теорията за отношенията мюсюлмани - немюсюлмани в трудовете на представителите на сунитската ханафийска ислямско-правна школа. Според сунитския ханафийски вариант за „свещена война" немюсюлманската държава или град на първо време могат да бъдат не унищожени, а принудени да признаят мюсюлманската върховна власт. Израз на подчиненото им положение е трябвало да стане плащането на особен данък (харадж). Тази възможност е свързана с друг елемент в идеологията на „идеалната" мюсюлманска държава: стремежа й да накара немюсюлманите да помагат за водене на „свещена война". Това става по начин, добре известен и на западноевропейската феодална действителност и заложен в самата същност на отношенията сюзерен - васал: чрез предоставяне на васални военни отряди. Във всички случаи мирът между мюсюлманската и немюсюлманските държави, който се установява, след като последните признаят своя васалитет, се смята за нещо временно и се спазва дотогава, докато е полезен за мюсюлманското настъпление¹³.

Следвайки тези общи положения на ислямско-сунитската теория, по-късно османски автори разграничават два вида отношения към „неверниците". От една страна, това е непрекъснатият военен щурм, който трябва да завърши с превземане и ограбване на дадена християнска област, държава или град (yagma). От друга страна, те не изключват и дори препоръчват в определени случаи спиране на настъплението и влизане в съглашение с противника (mudara). Този втори елемент на завоевателната теория дава право на османците да се намесват в християнските междуособици и въобще във вътрешните дела на християнската държава, която е османски васал, т.е. която попада в рамките на понятието mudara¹⁴. На практика двете страни на завоевателната теория се прилагат едновременно, но все пак могат да се обособят периоди, при които единият или другият елемент има превес. От 1354 до 1371 г. преобладава непрекъснатият щурм и изключенията в това отношение не са съществени. От 70-те години на XIV в. докъм 1389 г. двата метода на завоевание органически се съчетават: налага се васална зависимост на балкански владетели, но тежестта на завоевателните им методи се измества към прякото завоевание и ограничаване правата на васалите.

При съпоставяне на теоретичните принципи на джихада с османските действия през последните десетилетия на XIV в. несъмнено изпъкват много сходни елементи. Но османското общество през този период е все още прекалено разнородно, а османската държава едва ли е копие на една традиционно организирана ислямска държавно-политическа система, за да може да се приеме a priori, че отношението на османските владетели към християнските държави е програмирано само от доктрините на теоретичния ислям. С не по-малко основание може да се изтъкне, че мюсюлманско-сунитската теория за джихада в много отношения съвпада с изискванията на неизживения номадски бит на османците. Всички номади в определен етап от развитието си изпитват нужда от по-тесни контакти със земеделско население. Това е естествен стремеж към балансиране на номадската икономика и към получаване на парични суми, чието набиране чрез вътрешни данъци не било възможно. В този смисъл учението на улемите и номадизмът на туркмените са намирали допирни точки. Извън сферата на това единодействие остават „борците за вярата", чийто идеал е непрекъснатото завоевание. При установяване на васални отношения с християнските държави през последната четвърт на XIV в. за завоевателните стремежи на газиите е намерен подходящ отдушник: те били насочвани към все още независимите християнски територии. Ако нямаме предвид тези обстоятелства, трудно ще можем да обясним защо например при управлението на Баязид I (1389-1402 г.), който е под силното влияние на улемите, се натъкваме на очевидно нарушаване на ислямските постулати за отношение към „неверниците".

Някои автори са на мнение, че принципите на джихада, препоръчващи „използване на неверниците", са възприети и усъвършенствани от османците поради голямото значение на системата „удж" в ранната им история. Тази система по принцип е основана на субординация (удж-бееве - удж-емири). Изтъква се също така, че за османската държава от последната четвърт на XIV в. е от жизнено значение да използва потенциала или пасивността на балканските държави, тъй като все още няма възможности за настъпление във всички посоки¹⁵. Тъкмо през 70-те години на XIV в. примитивните методи на пряко завоевание изчерпват своите възможности.

Необходимо е да се изтъкне също така, че поставянето на балканските държави и княжества във васална зависимост от османците става възможно поради състоянието, в което се намират те в края на XIV в. Под влияние на обективно действащи тенденции политическото раздробяване на Балканите става почти всеобщо явление. Малките княжества не могат сами да се съпротивляват, те не изграждат някаква трайна система на отношения помежду си и дребнавата борба за надмощие или съществуване предоставя на завоевателите идеална възможност за намеса, най-често под формата на политико-военен арбитраж. Едва ли балканските християнски владетели са предполагали, че османците гледат на мира с тях като на временно състояние. Мнозина от тях търсят османско покровителство с намерение да спрат опустошителните набези в своята територия, да отдъхнат от постоянния османски натиск и чрез османско покровителство да устоят на динамиката на политическата действителност. Така се обясняват немалкото случаи, когато балканските владетели се признават за османски васали още преди завоевателите да поставят на дневен ред унищожаването на държавите им.

Получава се следната специфична картина: ако един християнски владетел по силата на различни конкретни причини става османски васал, то неговите съседи рано или късно е трябвало да сторят същото. В противен случай рискуват да изпитат върху себе си силата на османската атака или да изпаднат в неблагоприятно положение спрямо своите съседи - васали, на които османският сюзеренитет осигурява временно спокойствие и дори възможност за териториално разширяване. Разсъждавайки в този смисъл, ние се натъкваме на един парадокс: възможността османците да наложат върховната си власт на балканските държави, княжества или владетели през последните десетилетия на XIV в. е резултат от два на пръв поглед противоположни, а всъщност взаимно допълващи се фактора. От една страна, това е очерталото се османско военно превъзходство, а от друга - невъзможността им да поемат риска на пряката конфронтация с целия балкански християнски свят. Колкото повече се приближаваме до края на XIV в., толкова повече се засилва значението на първия и намалява значението на втория фактор.

По съвсем обясними причини късновизантийските историци отминават с мълчание самия акт на попадане на византийския император във васална зависимост. Този факт - дълбоко унизителен за ромейското самочувствие - на страниците на съчиненията им е представен като fait accompli. Те споменават, че през пролетта на 1373 г. император Йоан V Палеолог отсъствал от Константинопол, тъй като взел участие в османски малоазийски поход, но не съобщават подробности за това, как се е стигнало до такова едно положение. По-конкретно за васалните задължения на Константинопол те говорят едва при събитията от 1379 г. За щастие на изследователя събитията във Византия са били следени внимателно в Авиньонския папски двор и във Венеция, поради което изворите от западен произход разкриват отчасти това, което византийските историци са предпочели да премълчат.

През 1374 г. в Авиньон достигат слухове за някакъв „безбожен съюз" между византийския император и емира Мурад. Добре осведомените венецианци още през юли с.г. вземат мерки за защита на търговските си интереси в Леванта с оглед на променената обстановка. В две последователни писма до Авиньон (края на 1374 и началото на 1375 г.) император Йоан IV Палеолог потвърждава, че е сключил съюз с османците. През октомври 1375 г. специални папски пратеници посещават византийската столица и донасят на папа Григорй XI вестта, че Византийската империя всъщност е васал на османците. Така изглеждат събитията, отразени в наличните извори¹⁶.

Какво всъщност се случва в Константинопол през 1372-1375 г.? Съдържанието на разменените между Авиньон и византийската столица писма оставя впечатление, че събитията са се развивали с бързина, която изпреварва темпа на кореспонденцията. В тях отначало се говори само за византийско-османски съюз и тази информация не противоречи на факта, че през май 1373 г. Йоан V Палеолог е взел участие в османски поход и не трябва да се възприема като политически блъф от византийска страна, както приемат някои автори. Може би в 1372-1375 г. византийският император живее с илюзията, че отношенията му с Мурад няма да надхвърлят рамките на един военнополитически съюз и в този смисъл писмата му до папа Григорий XI може да са били напълно искрени. Всъщност той разсъждава с категориите на традиционната византийска доктрина за варварите, колкото и неуместна да е била тя през 70-те години на XIV в. Съюзът с Мурад според Йоан V Палеолог е можел да спомогне за заздравяване на неговия престол и за по-успешна политика на Балканите. Своите съюзнически задължения императорът е виждал в помощта, която трябва да оказва на османците във войните срещу други „неверници" и в плащането на годишен трибут - нещо, което много други василевси са правели и преди него. Въпреки че първоначалните намерения на Йоан V Палеолог не противоречат съществено на византийската дипломатическа практика, положението в Константинопол и османското надмощие довеждат до неочаквани за византийците резултати. Това, което те възприемат като съюз, бързо се превръща в неравноправно за империята споразумение, а то - във васална зависимост. През октомври 1375 г. пратениците на папа Григорий XI стават свидетели на последната фаза в еволюцията на османо-византийските отношения, довела до превръщането на могъщата някога империя в османски васал.

Византийските извори премълчават много подробности, но те съдържат достатъчно информация за обстановката в Константинопол, която спомага за неблагоприятната за византийците промяна. В началото на 1373 г. османската държава е разтърсена от междуособици. Най-възрастният син на Мурад - Сауджи (Савджъ), вдига бунт срещу баща си и практически откъсва балканските османски владения от малоазийските. Вместо да използва този удобен случай, управляващата византийска династия се заплита във вътрешни борби, които слагат началото на продължителна династическа криза. На 6 май 1373 г. престолонаследникът Андроник IV Палеолог се присъединява към Сауджи, като използва отсъствието на баща си от столицата. От своя страна Йоан V Палеолог се обръща за помощ към Мурад и допуща неговите войски от Мала Азия в Европа през Босфора. Това е първият момент, в който може да се констатира, че в съюза между него и Мурад османският владетел играе водеща роля. На 25 май войските на османския емир разгромяват силите на въстаналите принцове, след което Андроник IV и неговото семейство се предават на милостта на победителя. Сауджи продължава съпротивата до 27 септември с. г., когато е заловен и ослепен от баща си. Мурад принуждава Йоан V Палеолог да постъпи по същия начин и със своя син. Андроник IV също е ослепен, но по начин, който позволява възстановяване на зрението му¹⁷. Тук вече ясно проличава, че византийският император е принуден да изпълнява волята на своя „съюзник". Андроник IV Палеолог не се примирява с поражението си. През юни 1376 г. той избягва в генуезката колония Галата и спечелва подкрепата на Мурад, като му обещава васална зависимост, предаване на крепостта Галиполи и привилегии във византийската столица, в случай че стане император. На 12 август с. г. с османска помощ той влиза победоносно в Константинопол. Двадесет дни след това Андроник IV посещава Мурад в Бруса, за да потвърди дадените обещания и към пролетта на 1377 г. му отстъпва Галиполи¹⁸. По този начин единствената византийска крепост, която е можела в някаква степен да попречи на нашествениците да се прехвърлят в Европа по най-удобния път, е загубена безвъзвратно.

Тази византийска концесия има сериозни последици, тъй като преди 1377 г. османският владетел, изпитвайки известна несигурност от византийското присъствие в Галиполи, е идвал на Балканския полуостров много рядко, и то при крайно наложителни случаи. За Византия бедите не свършват с доброволната загуба на Галиполската крепост. Андроник IV се заплита в конфликта между Венеция и Генуа и като генуезки съюзник започва да събира войски за участие във войната между двете републики: нещо, което според едно писмо на Димитър Кидон за него било „по-трудно, отколкото да лети“. В същото свое писмо Кидон е оставил живо описание на положението в Константинопол през 1377 г. „Турците станаха арогантни поради съюза, който сключиха с новия император... и много потиснически се отнасят с нас. Те получиха Галиполи и изискват толкова много пари, че никой не може лесно да ги преброи ... Поради тези причини вечерта човек очаква да чуе нови неща при изгрев слънце, а през деня се страхува, че нощта ще донесе някакво ново нещастие"¹⁹. В тези редове от кореспонденцията на византийския учен откриваме първото конкретно сведение, че византийците са плащали значителни парични суми на османците. От своя страна Йоан V Палеолог и синовете му Мануил и Теодор през юли 1379 г. по познатия вече сценарий бягат от Константинопол в Бруса и търсят намесата на Мурад. С негова помощ те си връщат Константинопол²⁰. Точно това е събитието, което окончателно оформя византийския васален статут и по повод на което византийските автори дават повече информация. Според Леоник Халкокондил и Псевдофранцес византийският император се задължава да плаща 30 000 златни монети (вероятно перпери) и да предоставя 12 000-ен васален отряд²¹. Не трябва да се забравя, че тези задължения се установяват след двукратна намеса на Мурад в борбите около императорския престол и затова има всички основания да се приеме, че те се били увеличавали поне два пъти, за да достигнат едно сравнително устойчиво ниво в следващите години. Различните извори, боравещи с различни монетни единици, сочат приблизително една и съща сума за византийския харадж: 30 000 византийски перпера, 10 000 венециански дуката (1 дукат ≈ 3 перпера) или 300 000 аспри (1 перпер ≈ 10 аспри)²². За късна Византия това е една значителна сума, равна на годишния приход от Константинополската митница през 40-те години на XIV в. Повече от очевидно е, че плащането на хараджа представлява голямо бреме за византийските финанси.

В последната четвърт на XIV в. империята няма финансов източник, който да покрие сумата на хараджа, и той е трябвало да се изплаща чрез увеличаване на данъчното бреме. Към 1391 г. дори и увеличените данъци вече не били достатъчни. Що се отнася до 12 000-ния васален отряд, другата страна на васалните задължения, неговото набиране е било просто непосилна задача. Османският сюзеренитет и свързаните с него задължения изстискват последните жизнени сокове на Византия и се превръщат в сигурно средство за постоянен натиск от страна на нашествениците. Освен това и продължаващите след 1379 г. династически борби предоставят удобни поводи за османска намеса. Когато през 1381 г. между Йоан V Палеолог и Андроник IV Палеолог най-накрая се сключва „мирен договор“, в него е фиксирана следната клауза: двете договарящи се страни трябва да си оказват взаимна помощ срещу всеки с изключение на османците²³. С други думи, Мурад запазва възможността за подклаждане на вътрешните борби и изключва дори теоретично възможността за съвместен отпор от страна на враждуващите византийски групировки. Андроник IV Палеолог и синът му Йоан не прекратяват борбата за престола в Константинопол дори и след като получават апанажно владение в това, което било останало от византийска Тракия²⁴. Странното ожесточение на династическите междуособици има своето съвсем прозаично обяснение: Константинопол все още привличал византийските принцове с относително по-големите възможности за материално облагодетелстване и с неугасналия си престиж на „майка на градовете".

Когато се говори за Византия през последната четвърт на XIV в., обикновено се има предвид столицата и малка част от Югоизточна Тракия. Останалите византийски области, които теоретично са под властта на константинополския василевс - Солун с част от Югоизточна Македония и византийска Морея (част от Пелопонес) - живеят своя самостоятелен живот и стоят настрана от събитията в столицата²⁵. Единственият положителен момент в това разделение е, че васалната зависимост на византийския император не ангажира солунските и морейските управители. Тази констатация важи повече за Морея, тъй като Солун влиза в системата на византийския васалитет към 1376 г., когато там установява властта си османското протеже Андроник IV Палеолог.

Подробното запознаване със събитията във Византия през 70-те - 80-те години на XIV в. не е нито самоцелно, нито е продиктувано само от наличието на повече извори. В седмото десетилетие на века империята предлага на своите православни съседи „модел на поведение" спрямо завоевателите. Това има голямо значение, тъй като византийският пример е много по-заразителен от поведението на някой по-незначителен балкански владетел. Византия бе тази балканска държава, която през 1373 г. не успя да се възползва от въстанието на Сауджи, а през 1377 г. върна на османците Галиполи, като по този начин отново бе възстановена безпрепятствено връзката между османските сили в Азия и Европа.

Както в края на 60-те години на XIV в., така и в началото на следващото десетилетие (до пролетта на 1377 г.) османското напредване на Балканите не е дело на централната власт, а на отделни военачалници и принцове. През този период Мурад I се намира почти винаги в Мала Азия и е зает с укрепване на своята власт там в борба с другите малоазийски бейлици. Византийският васалитет и отстъпването на Галиполи му дават възможност да пренесе своите действия на Балканите, да наложи властта си над тамошните военачалници и на практика да постави основите на централизацията в османската държава. Израз на тази централизация са проведените след 1377 г. реформи: появата на везир и кадиаскер, създаване на Румелийското бейлербейство, скъсване с някои от традициите на примитивния номадизъм и въвеждане на нови институции. В процеса на централизация все по-голяма роля започва да играе еничарският корпус, който обикновено се свързва със системата „кул", която османците обогатяват с нов начин на рекрутиране посредством кръвен данък (девширме)26. Пак в този смисъл трябва да се разглежда началото на масовата практика да се раздават тимари в балканските османски територии. Старото племенно опълчение (яя и мюселем) не изгубва своята роля във военните операции, продължава и прилагането на акънджийската тактика, но все повече и повече ударна сила на османското завоевание стават еничарите и спахиите. Реформите увеличават военните възможности на османците и същевременно представляват един от начините за абсорбиране на отделни социални елементи на балканските общества в османската военно-държавна система, което за тях е по-малко опасно, отколкото прякото завоевание²⁷.

Към 1377 г. столицата на османската държава е преместена в Одрин, което недвусмислено показва пренасянето на завоевателните действия на балканска земя. Османският владетел за пръв път от началото на османското присъствие на Балканите става основна фигура в завоеванията²⁸.

В началото на 70-те години на XIV в. положението в повечето балкански държави и княжества не е по-добро от това във Византия. Смъртта на българския цар Иван-Александър (17 февруари 1371 г.) и гибелта на деспот Углеша и крал Вълкашин слагат началото на поредица събития, които засягат всички балкански „фронтови територии“ и на практика улесняват османското проникване. В 1371 г. българските земи в Мизия вече не представляват единен политически организъм. Въпреки че белезите на държавно-политическо разпадане се забелязват далеч преди смъртта на Иван-Александър, дори в последните години на управлението си този български владетел е имал някакъв върховен авторитет от Видин до Карвуна и от Дунав до Стара планина. След смъртта му нищо повече не свърза „трите Българии“ - Търновското и Видинското царство и Добруджанското деспотство, и дори, както и другаде на Балканите по това време, владетелите им започват да спорят и враждуват за Иван-Александровото наследство²⁹.

В югозападните български земи картината е сходна: ако във втората половина на 60-те години там се наблюдава известно политическо стабилизиране, то след септември 1371 г. политическата децентрализация взема връх. Наследникът на крал Вълкашин - крал Марко (централна фигура в южнославянския героичен епос), има теоретически владетелски права върху цялото наследство на Мърнячевичи, но под натиска на центробежните сили тези права бързо се превръщат във фикция³⁰. В Източна Македония към 1374-1375 г. се формира княжеството на деспот Йоан Драгаш и брат му Константин Драгаш. В Скопие до 1377-1378 г. установява властта си Вук Бранкович, а крал Марко се задоволява с териториите в Западна Македония, където дели властта с майка си кралица Елена и с брат си Андриаш³¹.

Казано накратко, целият възможен фронт на османско настъпление през 70-те години на XIV в. - от Източна Стара планина до Софийското поле и от горното течение на р. Струма до Югоизточна Македония - представлява низ от обособени владения, всяко едно от които само не може да устои на натиска на централизиращата се османска държава. А за създаване на антиосмански съюзи между тях няма нито време, нито условия, нито политическа воля. Малко е да се каже, че подобна политическа конфигурация пречи на изграждането на солидна антиосманска защита. Тя просто дава в ръцете на завоевателите стратегическата инициатива. И както обикновено става в целия период на османското нашествие, азиатските пришълци не пропускат да използват благоприятната обстановка.

Ако приемем, че в 70-те години на XIV в. османците настъпват в предварително избрана посока, това ще означава ненужно да идеализираме стратегическите умения на османските военачалници. Насочвайки се към Софийското поле по стария римски път от Константинопол за Белград, те просто следват географския облик на балканския ландшафт. Но дори и предварителният стратегически замисъл едва ли би ги насочил по по-подходящ начин. Овладяването на Софийското поле след Черноменската битка се оказва ключов момент в османското настъпление през 70-те години. С действията си в Софийско те отрязват сухопътната връзка между земите по Горна Струма и Северозападна България, налагат своя сюзеренитет върху държавиците в Мизия и Македония, излизат на стратегическите подстъпи към същинските сръбски земи.

Вече бе отбелязано, че върху османските исторически съчинения като извор за османската история поне до края на XIV в. тегне суровата присъда на критичната историография. Въпреки това за завладяването на Софийското поле те дават доста подробни сведения, на чиято основа могат да се реконструират отделни събития и дори точната хронология на някои от тях³². Османските хронисти Идрис Битлиси, Хюсеин, Саадедин, Мехмед бин Мехмед и др. са единодушни, че в 70-те години към Самоков, Ихтиман, София и Горна Струма настъпват османски отряди начело с Лала Шахин, който след 1371 г. установява седалището си в Пловдив. Първият негов поход е насочен към прохода Траянови врата (1371-1372), който бил завзет, след което били превзети още Ихтиман и Самоков. Идрис Битлиси говори за ожесточена съпротива на местните гарнизони, които нанасят големи загуби на османските сили. През пролетта на 1372 г. Лала Шахин прониква на запад от планината Верила и принуждава местния владетел Саруяр да признае османската върховна власт. В лицето на този владетел учените с основание разпознават известния и от други извори деспот Йоан Драгаш. Хронологията на неговото подчиняване, така както я представят османските хронисти, изглежда приблизително точна³³. Идрис Битлиси и Хюсеин отбелязват, че при походите си по Горна Струма Лала Шахин за пръв път се сблъсква със сръбски войски. Според Идрис Битлиси те били командвани от сръбския деспот Ураш (вероятно е искал да каже цар Урош, което е очевидна грешка), а според Хюсеин - от владетеля на Моравска Сърбия княз Лазар (1371-1389). След тези събития османските извори регистрират покоряването (всъщност поставянето под васална зависимост) на „българския владетел Константин“, чиито владения те локализират около Кюстендил. Без съмнение това е известният Константин Драгаш, брат на деспот Йоан Драгаш. Неговото покоряване обаче става след личната намеса на Мурад I и анадолските войски, тъй като силите на Лала Шахин не били достатъчни. Това събитие те поставят в 1373 г., но обстоятелството, че османският владетел предприема лично походи във вътрешността на полуострова едва след пролетта на 1377 г., не ни позволява да приемем тази хронология. Признаването на османския сюзеренитет от Константин Драгаш с по-голяма сигурност трябва да се отнесе към 1377-1378 г., когато изворите говорят за поход на Мурад и срещу северните български земи. Установяването на османска върховна власт над земите в Източна Македония ни изправя пред рядко срещан феномен: съвпадение между формиране на едно княжество и попадането му под османска зависимост. Тепърва трябва да се установи дали между тези две събития няма причинна връзка.

Истинска загадка е проблемът за началото на васалитета на крал Марко, западен съсед на Драгаши. Изворите не свързват това събитие с османските действия в Софийско и Горна Струма през 1371-1378 г. По всичко изглежда, че османският натиск върху владенията на крал Марко, довел до превръщането му в османски васал, е идвал от югоизток, от васалните византийски владения около Солун, и то в годините след 1377 г. Към подобно твърдение ни насочват сведенията в някои по-късни западни и гръцкоезични извори, които споменават за поход на Мурад I срещу крал Марко в периода между 1377-1379 г³⁴. Въпреки това проблемът остава нерешен, тъй като за изпълняване на васални задължения от страна на крал Марко изворите споменават чак в 1395 г. Прочее едва ли е оправдано да се мисли, че този областен владетел е признал османския сюзеренитет много късно и че неговите земи дълго време са били пощадени от османски грабителски набези³⁵. В началото на 80-те години на XIV в. османците превземат много градове в Южна Македония и, опирайки се на васалитета на княжеството на Драгаши, ограждат териториите на крал Марко от две страни. Това е сигурно указание, че той не е могъл дълго време след това да остане извън сферата на османско влияние³⁶.

С османското настъпление в Софийско през 70-те години трябва да се свърже и попадането на владетелите на Търновска и Видинска България под османска васална зависимост. И в този случай османските извори дават доста сведения, които практически не са били използвани в българската историография. Кой знае защо вече години наред този проблем се разработва на основата на една и съща, и то крайно ограничена изворова база.

От двамата български царе през 70-те години на XIV в. по-лесно за османски васал се признава видинският владетел Иван-Срацимир. Това твърдение трудно може да се докаже, тъй като намира подкрепа единствено в липсата на сведения за каквато и да е съпротива от негова страна. Причините, които карат видинския цар да бърза с признаването на османски сюзеренитет, не са трудни за отгатване. Изглежда, след смъртта на Иван-Александър София за кратко време попада в територията на Видинското царство³⁷ и то се оказва между чук и наковалня: от северозапад тегне постоянна опасност от ново унгарско нападение, а от югоизток все по-неудържимо напират османците. Цар Иван-Срацимир не разполага с много възможности за избор и постъпва така, както и много съвременни нему владетели - признава се за османски васал, за да спечели военно и политическо покровителство срещу унгарския натиск. Кога точно става това, не е известно, но едва ли ще сме далеч от истината, ако поставим това събитие най-общо в седмото десетилетие на XIV в., и то дори в първата половина на десетилетието. Османският историк Мехмед Нешри споменава Иван-Срацимир под името Сарадж и говори за участието му в османски походи в Мала Азия и Сърбия (1386 и 1389 г.)³⁸. За съжаление нито един извор не споменава нито за сумата на Иван-Срацимировия харадж, нито за числеността на войската, с която е участвал в османски походи. Трябва да се изтъкне, че ако между видинския цар и неговия брат в Търново е имало някакви конфликти, причината за тях трябва да се търси не само в териториалните спорове, но и в различното им отношение към османските нашественици в началото и средата на 70-те години на XIV в.

Положението на търновския владетел Иван Шишман в никакъв случай не е било по-лесно от това на неговия брат във Видин. Владенията му разполагат с ограничени военни и икономически ресурси, лишени са, поне на първо време, от излаз на море, заплашени са от юг и от север. Цар Иван Шишман наследява от баща си търновската корона - този символ на политическо единство на българските земи, но не и авторитета на върховен български владетел. В трудната обстановка на 70-те години той проявява достойна за уважение енергичност, която все още не е намерила подобаващо признание в историческата литература. В периода 1372-1388 г. цар Иван Шишман успява да си върне част от черноморското крайбрежие между Варна и Козяк, още важната крепост Силистра и да отблъсне един опит на влашкия воевода Дан за нахлуване на юг от Дунав³⁹. В първите години на управлението си той не остава пасивен наблюдател на османското настъпление в Софийско, чийто успех обрича Търновска България на изолация откъм запад и югозапад. Именно в изясняването на тези събития българската историопис е в дълг към личността на Иван Шишман, която в народното самосъзнание олицетворява българската трагедия от края на XIV в. Някои съвременни автори го представят като люшкана от трагизма на събитията нерешителна политическа фигура, която прави някакви слабо документирани опити за съпротива, но почти винаги неумело и в края на краищата неуспешно⁴⁰.

На пръв поглед антиосманската съпротива на младия, едва 21-22-годишен търновски цар не е отразена в извори, които сме свикнали да приемаме за сигурни. Народните легенди и предания говорят за битки между войските на Иван Шишман и османците в Самоковско, Софийско, Искърското дефиле и Врачанско, т.е. точно в тези области, където е най-горещата точка на османско-християнския двубой след Черноменската битка⁴¹. Подобно съвпадение едва ли трябва да се приеме за случайност, но съвременната историография с право е възприела принципа на легендите да се вярва само тогава, когато те се подкрепят от сигурни исторически извори. Веднага трябва да се подчертае, че наличните извори дават на народните предания за съпротивата на цар Иван Шишман съвсем реално звучене.

Османският хронист Идрис Битлиси, който нарича търновския владетел „един от великите християнски царе", съвсем определено говори за бунтове на българското население в Самоковско и Ихтиманско срещу отрядите на Лала Шахин, който се принуждава да търси личната намеса на Мурад и неговите войски⁴². Османските автори проявяват почти пълно единодушие в описанието на последвалите събития. Личната намеса на Мурад по повод на бунтовете в Ихтиманско и Самоковско се изразява в организирането на голям османски поход срещу Търновска България във времето между 1376-1381 г.⁴³ Някои от тях са по-прецизни в хронологията и посочват годините 1377-1378. За поход на Мурад I срещу Търновска България споменава и византийският историк Халкокондил, но твърде общо и с присъщото си пренебрежение към точната хронология⁴⁴. Едва ли трябва да се съмняваме, че той е отразил същото събитие, за което говорят и османските хронисти. Въпросният османски поход е намерил място в неподозирано голям брой западни и поствизантийски исторически съчинения, които го поставят в периода между 1376/77-1379 г⁴⁵. Разтълкувани с оглед на османската завоевателна практика през този период, тези известия може да означават само, че цар Иван Шишман не е бил безучастен към съпротивата на българското население в Самоковско, Ихтиманско и Софийско и затова си навлича гнева на османския владетел и че отрядите на Лала Шахин не са били в състояние да прекършат неговата съпротива. Тези твърдения намират подкрепа в надписа на севаст Огнян, изсечени край Ботевградското село Боженица: „Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах цар Шишман". С пълно основание съдържанието на надписа се тълкува като отглас на съпротивата на Търновска България срещу нашествениците през 70-те години на XIV в.⁴⁶.

Според османските извори цар Иван Шишман не дочаква нахлуването на голямата Мурадова армия в своя територия, а свиква държавен съвет, на който се взема решение да се признае османски сюзеренитет. Условията на васалитета били съвсем традиционни: плащане на харадж (той бил платен предварително за три години) и участие в османски походи. „Анонимната българска хроника“, Палаузовият препис на Бориловия синодик и Халкокондил допълват османските известия с факта, че като залог за сключеното споразумение цар Иван Шишман изпраща в харема на Мурад сестра си Кера Тамара⁴⁷.

След няколкогодишна съпротива търновският цар се признава за османски васал в 1377-1378 г. Тази дата, отразена в няколко извора и отговаряща на общия ход на османското настъпление през този период, не може да бъде оспорена нито от „Анонимната българска хроника" (датите, които тя дава за 70-те години на XIV в., са погрешни), нито от обстоятелството, че в 1377-1378 г. Кера Тамара е била на около 37-38 г. (изпращането й в харема на Мурад е политически акт, при който възрастта не е била от съществено значение). Интересно е и това, че народните предания говорят за седемгодишна съпротива на цар Иван Шишман⁴⁸. Тази цифра обикновено се приема за обичайна мистификация около числото седем, но тя всъщност точно отговаря на периода между 1371/72 и 1377/78 г.

Предложената хронология на Иван Шишмановия васалитет обяснява по задоволителен начин факта, че през 1378 г. търновският цар се е намирал в София, където издава известната си Рилска грамота. От текста й става ясно, че под негова власт се е намирала София, както и обширни области по поречието на р. Струма⁴⁹. Това е било невъзможно, ако преди това Иван Шишман не се съпротивлявал така, че да накара османците да бъдат отстъпчиви и склонни към споразумение. Може дори да се предполага, че временното възстановяване на властта на Търновска България в Софийско и Струмишко е насрещното условие на нейния владетел при сключването на васалния договор.

И след 1378 г. отношенията между Иван Шишман и Мурад не остават непомрачени. Отказите на българския цар да изпраща военни отряди в османските походи създават постоянно напрежение, но независимо от това събитията от 1377-1378 г. дават временен отдих на Търновска България.

Нито един извор не говори за османски походи и дори за османски натиск към Североизточна България, към земите на Добруджанското деспотство в периода 1371-1388 г. Знаем само, че към 1388 г. неговият владетел е бил вече османски васал. Очевидно е обаче, че налагането на върховната османска власт там е следвало един добре познат модел. В 70-80-те години на XIV в. Добруджанското деспотство губи значителни територии, води продължителна война с Генуа⁵⁰ и вероятно започва да изпитва натиск и от страна на влашките воеводи. При тези условия османското покровителство е изглеждало на добруджанския владетел Добротица като една приемлива алтернатива, още повече, че през 70-80-те години нашествениците като че ли нямат намерение да завладяват североизточните български земи. Последното обстоятелство не трябва да създава впечатление, че добруджанският владетел дълго време е протакал уреждането на отношенията си с тях. Не трябва да се забравя, че цар Иван Шишман в качеството си на османски васал също можел да оказва натиск върху по-слабия си източен съсед.

За около едно десетилетие след битката при Черномен османската държава привлича в своята политическа орбита като васали Византия (без византийска Морея), владетелите в югозападните български земи и поне две от „трите Българии“ на север от Стара планина. С тези свои действия завоевателите изолират в териториално отношение обширния планински район между Беломорското крайбрежие, Марица и Струма и всъщност предрешават съдбата му, без дори да се впускат в рисковани походи в Родопите, Рила и Пирин. Тъкмо затова историческите извори не са съхранили сведения за завладяването на тези планински области. Народните предания говорят за съпротива на родопските крепости Раковица, Цепина, Станимака и Баткун и българската историография години наред вече се колебае дали да приеме тези предания за истина или за плод на народната фантазия⁵¹. Трагизмът на свободолюбивото българско население в Родопите, Рила и Пирин се състоял в това, че независимо от значителните възможности за съпротива неговата съдба се решава не чрез отпора на отделни крепости, а от общия ход на османското завоевание. След като тази обширна и труднодостъпна планинска територия се оказва обградена или от непосредствени османски владения, или от земите на османски васали, нейното покоряване е въпрос на време, а не на победоносни походи или героична съпротива. Едва ли може да се посочи по-типичен пример за ефикасността на османската завоевателна тактика в този период, чийто основен белег е съчетаването на пряко настъпление и завладяване с установяване на васална зависимост.

В началото на 80-те години османското напредване на Балканите се концентрира в две главни насоки, които съвпадат с двете основни балкански съобщителни артерии: на северозапад от София в посока Ниш и Моравска Сърбия и на запад от Солун към Южна Македония, Северна Гърция и Албанското крайбрежие. Във всички други посоки са разположени „буферни" християнски васални владения. По този начин нашествениците осигуряват концентрация на силите си, необходима за успешно продължаване на завоевателните действия.

Към края на 70-те и началото на 80-те години на XIV в. византийците в Константинопол и Солунско като че ли свикват с мисълта за османската хегемония. През есента на 1382 г. обаче става нещо, което изведнъж събужда, поне в определени кръгове на византийското общество, някакви смътни надежди за бъдещето. Император Мануил Палеолог съвсем неочаквано (поне така твърдят изворите), след като участва като васал в няколко османски похода в Мала Азия, напуща Константинопол с група свои съмишленици, установява се в Солун и демонстративно отхвърля османската зависимост. Едновременно с това той предприема бързи мерки за организиране на продължителна съпротива и дори на настъпателни действия срещу нашествениците⁵². В тази постъпка на видния представител на династията Палеолози прозира колкото ромейски патриотизъм, толкова и незадоволени владетелски амбиции. Независимо от това неговите действия предизвикват изблик на ентусиазъм сред позамлъкналите привърженици на „твърдата линия" спрямо мюсюлманските завоеватели. Димитър Кидон с възторг отбелязва, че в Солун се ражда една „нова империя" и не се колебае да сравни Мануил Палеолог с античния герой Хектор: Мануил бил за „отечеството и народа" това, което Хектор бил за троянците⁵³. Наистина в края на 1382 г. и началото на 1383 г. основания за оптимизъм не липсвали. Мануил Палеолог нанася няколко поражения на османците, освобождава християнски пленници и деблокира няколко крепости, които били пред капитулация⁵⁴. „Фактът, че варварите обърнаха гърбовете си към ромеите, пише Кидон в едно свое писмо от 1383 г., досега изглеждаше вероятен само в молитвите ни. Не защото те са по-добри или защото ние сме по-лоши по природа, а защото бяхме наказани заради обидите ни към Бога, което наказание изглежда сега Бог вдига от нас“. „Солун, заключава византийският учен в друго свое писмо от същото време, ще стане люлка на ромейската свобода“⁵⁵.

Успехите на Мануил Палеолог всъщност били толкова неочаквани, че лесно се поддавали на преувеличение. Така или иначе в Солун започват да се стичат доброволци от Константинопол, а създаването на „новата империя" му позволява да упражнява немислимо преди това политическо влияние в Северна Гърция. Тесалийският владетел Алекси Ангел Филантропин признава властта на солунския император през ноември 1382 г. и през 1384 г. дори лично участва в защитата на Солун. Същото, но без особено усърдие, прави и владетелят на Северен Епир и Янина деспот Тома Прелюбович. Той прекъсва връзките си с османците, чиято помощ преди това използва във войните си с албанските деспоти в Южен Епир, и се признава за васал на Мануил Палеолог, без обаче да му оказва някаква реална помощ⁵⁶. Първоначалните успехи на Мануил Палеолог намират отклик и в далечна Мистра, в Коринт и Атика и представляват онзи политически фон, върху който през 1384 г. започва да се очертава съюз с антиосманска насоченост между солунския император, неговия брат деспот Теодор Палеолог, владетел на византийска Морея, и Нерио Ачайуоли, господар на Коринт, а по-късно дук на Атина⁵⁷.

На първо време събитията около Солун нарушават хода на османското напредване по посока на стария римски път към Драч. Мурад I схваща постъпката на Мануил Палеолог като бунт на непокорен васал и насочва срещу него своя пълководец Хайредин паша, бъдещ бейлербей на Румелия⁵⁸. В 1384-1385 г. в борбата срещу „новата империя" се включва и Евренос бей, който през 1385 г. получава с ферман владения около Гюмюрджина, Сяр и в Южна Македония при условие да положи всички усилия за превземане на Солун⁵⁹. Османските пълководци вземат инициативата в свои ръце още през есента на 1383 г., след като на 19 септември превземат Сяр⁶⁰. По същото време те осъществяват дълбок обходен маньовър и покоряват по-важните градски центрове в Южна Македония. Оттам през лятото на 1385 г. те достигат до албанското крайбрежие. Османското присъствие в тези области кара повечето местни владетели и тези в Северна Гърция да променят своята политика и да скъсат с император Мануил Палеолог. В края на 1383 г. Солун вече е подложен на блокада и въпреки че се държи още три години и половина, обсадата му прилича повече на дълъг епилог, отколкото на упорита съпротива от християнска страна. В началото не всичко се смятало за загубено. „Ние не трябва да вдигаме котва на надеждите и да се предадем на бурята, пише в 1384 г. Димитър Кидон, а трябва твърдо да устояваме на съкрушителните й вълни и да се въоръжим срещу малодушието пред лицето на врага“⁶¹. В такъв смисъл се изказва и Мануил Палеолог в речта си пред солунските граждани, произнесена по същото време. „Ние всички предпочитаме смъртта пред робството, заявява той, и този, който мисли противното, унизява своите сънародници"⁶². Когато изтича първата година от обсадата на Солун, настроенията вече са съвсем други: те претърпяват адекватна на събитията еволюция. Първоначалният ентусиазъм се заменя от умерен оптимизъм, а той от своя страна - от дълбока покруса и неверие в собствените сили. На византийците от това време очевидно не е липсвала самокритичност. Всички извори от периода на Солунската обсада обясняват османските успехи не със силата на завоевателите, а с нежеланието на поданиците на „новата империя" да носят бремето на съпротивата. Напразни са опитите на Мануил Палеолог да ги въодушеви с напомнянето, че те са ромеи, че тяхната родина е земята на Филип и Александър, че в сравнение с покорените от тези легендарни антични владетели народи османците приличали „на нищожни и презрени слуги“⁶³. Напразно. Солунчани търпят секуларизационните мероприятия на светската власт и набирането на средства за отбраната като неизбежна необходимост в периода на първоначалните успехи, но решително се обявяват срещу тях при първия по-сериозен неуспех. „Наистина, пише Мануил Палеолог през 1383 г. до своя учител Димитър Кидон, ние се нуждаем или от богатството на Крез, или от красноречие, по-голямо от обикновеното, за да можем да ги убедим (солунчани - б.а.) да понасят бедността, отколкото да желаят осъдително богатство. Те трябва да бъдат убеждавани, че е по-благородно и далеч по-малко срамно да понасят по желание съдбата на робите в името на собствената си свобода, отколкото след като са станали роби в сърцата си, да се опитват да придобият правата на свободни хора“⁶⁴. С обичайната си склонност към алегории Димитър Кидон резюмира поведението на своите съграждани от Солун по следния начин: „Какво може да постигне лекарското изкуство, когато самите болни се опитват да разрушат всичко?“

Агонията на Солун продължава до април 1387 г. Загубил вяра в по-нататъшната съпротива, отчаян от липсата на съпротивителен дух у солунските граждани, Мануил Палеолог напуща Солун на 6 април. Три дни са необходими на капитулантски настроената солунска върхушка да постигне споразумение с османците и на 9 април да им отвори вратите на града⁶⁵. Месец след това, на 8 май, пада и Бер⁶⁶. „Новата империя" на Мануил Палеолог престава да съществува.

След превземането на Солун, на Южна и Югоизточна Македония османците получават оперативен простор за действия в югозападните балкански територии. Предприемането на специални завоевателни походи в земите от Южна Македония и Южна Албания до Атика и Коринт не се оказва необходимо, тъй като историята на тази изключително пъстра в политическо отношение област в края на XIV в. е безкраен списък от миниатюрни войни за надмощие, нетрайни съюзи между дребни владетели и вероломства. Установяването на османската власт в Южна Македония и Солунско е достатъчно, за да накара болшинството от владетелите на юг при едни или други обстоятелства да признаят османската върховна власт. Няма никакви основания да се твърди, че приемането на османски сюзеренитет от властелите в Епир, Тесалия или Южна Гърция, били те гърци, албанци, славяни или италианци, е резултат от нетърпимостта на османския натиск. Натиск несъмнено има, но по-скоро под формата на потенциална заплаха. Останалото било дело на самите християнски владетели. С постоянните си вражди те сами си оказват взаимно давление и в условията на политическа нестабилност османците им изглеждат като сила, която ще им помогне да просъществуват, та било то и за сметка на своите съседи. Отначало подобни очаквания обикновено се сбъдват, тъй като прякото завладяване на Континентална Гърция през 80-те години на XIV в. все още не влиза в плановете на османския владетел. И тук признаването на сюзеренитета става по приблизително сходен сценарий и едва ли е необходимо той да бъде преразказван подробно във всеки конкретен случай.

Още в началото на 1386 г. новият владетел на Янина - флорентинецът Изаул Буонделмонти, признава своя васалитет и го потвърждава чрез личното си явяване в Одрин⁶⁷. По същото време това трябвало да стори неговият южен съсед и съперник, албанският деспот Гин Буя Спата. В противен случай той рискувал да се изправи вече не срещу епизодично изпращаните срещу него османски отряди, а срещу обединените сили на османците и техния янински васал. До смъртта си в 1400 г. деспот Гин Буя Спата нееднократно прибягва до османска помощ във войните си с родоските рицари хоспиталиери, които по това време правят опити да се закрепят в Навпакт (Лепанто) и Коринт⁶⁸. Османски васали стават още владетелят на Костур Никола Балдовин Багаш⁶⁹ и отделни представители на албанския род Музаки, чиито земи се простират около Берат, в равнината Мюзекея и по реките Девол, Вьоса и Осуми. Османска помощ започва да използва владетелят на Коринт Нерио Ачайуоли. С помощта на османците той завладява през 1388 г. Атина, слага край на каталонската власт в града и няколко години по-късно започва да плаща харадж. Османският сюзеренитет се простира върху неговия извънбрачен син Антонио I Ачайуоли, владетел на Тива, и върху графа на Кефалония Карло Токо⁷⁰. Малко „по-оригинални“ са действията на тесалийския кесар Алекси Филантропин. Към 1389 г. той се признава за васал на константинополския император и така индиректно също става османски васал. Това е може би единственият случай на тристепенна зависимост спрямо османците, но тази особеност с нищо не облекчава васалния статут на тесалийския владетел.

В края на 80-те години на XIV в. идва редът и на византийска Морея, единствената византийска област, която до този момент е пощадена от нашествието. Наистина още в 60-те и 70-те години на XIV в. тогавашният морейски управител Мануил Кантакузин е трябвало да се справя с пиратските набези на малоазийските морски бейлици, но в сравнение с бурята, която връхлита върху Тракия и Югоизточна Македония, положението във византийски Пелопонес изглежда относително спокойно. Относително спокойно - да, но само по отношение на османците и само до края на осмото десетилетие. Морейският деспот Теодор I Палеолог (1383-1407 г.) през целия период на управлението си е ангажиран в непрекъснати борби с местни феодали, с венецианци, наварци, родоски хоспиталиери, каталани⁷¹. След като пада Солун, след като османски васали стават повечето от владетелите в Континентална Гърция, след като морейският деспот води неуспешна война с наварците (войска от кондотиери, владяла до известно време Ахейското княжество⁷²), той е принуден да потърси османска помощ. Подкрепен от османския военачалник Евренос бей, Теодор I Палеолог удържа победа над своите съперници и в 1388 г. се признава за османски васал⁷³. А преминаването на войските на Евренос бей през Тесалия на път за Морея изглежда е онова събитие, което кара кесар Алекси Филантропин да побърза с уреждането на отношенията си с нашествениците.

До началото на 90-те години на XIV в. целият конгломерат от княжества в Континентална Гърция и отчасти в Пелопонес са включени в османската васална система. Тези владетели, които все още не са васали и не изпълняват определени задължения, при всеки удобен случай прибягват до османска помощ. Единственото изключение са венецианските владения в Южен Пелопонес (градовете Корон и Модон) и рицарите хоспиталиери в Коринт, които до началото на XV в. са нещо като защитна бариера за свободно проникване на османски отряди на юг от Коринтския провлак. Тези изключения с нищо не нарушават очевидното османско военно и политическо надмощие.

По време на обсадата на Солун през лятото на 1385 г. османски акънджийски отряди проникват през Берат и р. Девол до централното албанско крайбрежие. И тук те не срещат организирана съпротива, въпреки че срещу тях стои една на пръв поглед силна държава - Зета, под властта на тримата братя Балшичи, съумели след 1371 г. да разширят властта си до Балона. За консолидирането на властта на Балшичи в Албания пречат непрекъснатият им конфликт с местни албански родове и очевидният териториален партикуларизъм на владенията им⁷⁴. Когато през септември 1385 г. Хайредин паша достига до Савърското поле в равнината Мюзекея, единственият християнски владетел, който се опитва да го спре, е Балша II Балшич. На 18 септември 1385 г. неговата войска, която според дубровнишкия историк Мавро Орбини се състояла само от 1000 бойци, е напълно разгромена от османците и самият Балша II загива на бойното поле⁷⁵. Някои изследователи, които се опират само на османски извори, твърдят, че Хайредин паша предприема своя подход към Савра по искане на албанския властел Карл Топия, владетел на земите около Драч и яростен противник на Балшичи. Изворите от християнски произход не подкрепят подобно твърдение⁷⁶, но и не пречат да се изтъкне, че именно непрекъснатите борби за надмощие между Балшичи и Карл Топия са една от причините за сравнително лесната османска победа на Савърското поле. В резултат на поражението на Балша II държавата на Балшичи се разпада. На юг във Балона остава да управлява вдовицата на Балша II - Комнина, която чрез признаване на венециански протекторат в своите земи успява да отдалечи временно османската заплаха. Същата линия на поведение следват представителите на рода Топия, докато албанските велможи Лека и Павел Дукагини, владетели на областта около град Леш (Алесио) през декември 1387 г. се признават за османски васали⁷⁷. Примерът им е последван от Константин Балшич, владетел на областта около Круя. През 90-те години той дори става нещо като водач на проосманската групировка в албанските земи и с османска подкрепа завладява за известно време Драч⁷⁸. Ако в Северна Албания през 90-те години на XIV в. остават неколцина все още независими владетели, това се дължи не толкова на някаква съпротива, а повече на трудния планински терен и намесата на Венеция - два фактора, които правят завоевателите по-търпеливи. Но и без да покоряват всички дребни владения в Северна Албания или Южна Зета, османците си осигуряват коридор за настъпление на север и североизток, към Босна и владенията на Вук Бранкович в Косово и Северна Македония, тъй като зетският владетел Георги II Страцимирович Балшич, брат и наследник на Балша II, се споразумява с тях няколко месеца след Савърската битка. Отначало той не е васал, а съюзник на османците, но тази подробност едва ли е имала съществено значение. И в случая с Георги II Балшич решаващ фактор за неговото споразумение с нашествениците е не толкова натискът им, а съперничеството между него и босненския крал Твъртко I (1352-1391 г.)⁷⁹.

По този начин османският удж, насочен в началото на 80-те години към „новата империя" на Мануил Палеолог в Солунско, за около 7-8 години затвърдява османската политическа хегемония над огромна площ от Зета до Пелопонес. В същото време продължава настъплението и на уджа към София, Ниш и Сърбия, който всъщност нанася главния удар.

Не са известни конкретните поводи за подновяването на османското напредване към София и Ниш, но действията в тази посока трябва да се схващат ако не като стратегически замисъл, то във всички случаи като стратегически успех за нашествениците. Ако проследим на картата османските настъпателни действия през 80-те години на XIV в., много ясно ще забележим оформянето на нещо като примка, която се затваря в Сърбия и Северна Македония и се затяга около васалните княжества в югозападните български земи. Към края на десетилетието съпротивата на Сърбия придобива особено значение, тъй като там трябвало да се съединят двата основни османски уджа. Превземането на София в 1385 г.⁸⁰, събитие, което османските хронисти са отразили доста подробно, украсявайки го с любопитни, но вероятно измислени подробности, трябва да се схваща като начало на сръбско-османския двубой. Ако се вярва на османските извори, след покоряването на Ниш (1386 г.) сръбският княз Лазар сключва мир с османците, като се задължава да им предостави отряд от 1000 тежки конници. Мехмед Нешри пише, че в похода на Мурад I срещу малоазийския бейлик Караман в 1386 г. в редовете на османската войска имало и сръбски контингент, но той бил по-скоро съюзнически, отколкото васален отряд. И Нешри, и Идрис Битлиси разказват, че сръбските войници били наказани заради лошото им отношение към малоазийското мюсюлманско население. Това дало уж повод на княз Лазар да развали съюза с Мурад и да започне подготовката за съпротива⁸¹. Изворите от християнски произход говорят по-скоро за усилване на акънджийските нападения в сръбска земя в началото на 80-те години. Тези нападения не дават очаквания от османците резултат: владенията на княз Лазар разполагали с достатъчно военна сила, за да се справят с тях. Сръбските летописи отбелязват, че в 1386 г. лично Мурад се отправя на поход в Сърбия, но е спрян от сръбските войски в едно сражение край Плочник (по долината на р. Топлица)⁸². На Идрис Битлиси дължим една интересна подробност. Според него вина за този османски неуспех има българският цар Иван Шишман, който нарочно подмамил османските войски далеч на запад⁸³.

Каквито и да са били отделните епизоди около османското напредване към Сърбия, ясно е, че и двете страни започват да се готвят за решително сражение към средата на осмото десетилетие. От страна на княз Лазар тази подготовка се изразява в подобряване на отношенията с унгарския крал Сигизмунд, в сключването на съюзи с босненския крал Твъртко и с владетеля на Косово и Скопие Вук Бранкович⁸⁴. Ако се съди от поведението на търновския цар Иван Шишман в 1386-1388 г. и от споменатия в някои извори негов брак с дъщеря на княз Лазар⁸⁵, може да се допусне, че и той е бил смятан за евентуален участник в антиосманска коалиция — нещо, което на практика било трудно осъществимо поради липсата на сухопътна връзка между Търновска България и Сърбия.

От своя страна Мурад I започва организирането на голям поход срещу Сърбия през пролетта на 1388 г. В него трябвало да вземат участие някои от неговите християнски васали. На призива му се отзовават Константин Драгаш и Сарадж (цар Иван-Срацимир), докато цар Иван Шишман и добруджанският владетел (наследникът на Добротица - Иванко) отказват да изпълнят васалните си задължения⁸⁶. Освен това през лятото на 1388 г. босненските войски начело с воеводата Влатко Вукович нанасят голямо поражение на османския пълководец Шахин, проникнал на босненска територия до град Билеч през земите на Γеорги II Балшич⁸⁷. Тези събития забавят с около година похода на Мурад I срещу Сърбия. Неподчинението на Иван Шишман и на добруджанския владетел създава опасност за десния фланг на основния османски удж. През есента на 1388 г. Мурад I решава, че пътят му към Сърбия ще бъде по-безопасен, ако осигури подчинението на двамата български владетели, и нарежда на пълководеца си Али паша, бъдещ велик везир, с 30 000 армия да премине Стара планина и да накаже непокорните васали.

От османските извори се вижда, че проникването на Али паша на север от Балкана става в района на Провадия и е било неочаквано както за цар Иван Шишман, който се намирал в Никопол, така и за Иванко. Всъщност нито търновският цар, нито владетелят на Добруджа поотделно или заедно са можели да се съпротивляват на 30 000 армия, проникнала ненадейно през старопланинските проходи. Отдавна е било отминало времето, когато българската държава е била в състояние да събере подобна по брой войска и да защитава проходите в Балкана така, че да охлади ентусиазма на всеки нашественик. В края на 1388 г. и началото на 1389 г. Али паша превзема голяма част от крепостите в Търновска България и фактически унищожава Добруджанското княжество. С цената на големи унижения цар Иван Шишман отново се признава за васал, но този път условията на васалитета са много по-тежки. Той трябвало да предаде Силистра, да плати харадж за няколко минали и няколко идващи години и да се задоволи с една силно отрязана територия, в която влизали Търново и Никопол⁸⁸. Ако вярваме сляпо на османските автори, всичко това става бързо и лесно. Кратките, но затова пък още по-експресивни със своето внушение добавки в Бориловия синодик ни карат да бъдем по-внимателни в преценките. „На Семир, Йончо, Добромир, Иваншо и на всички, четем там, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната и истинска вяра, вечна памет"⁸⁹. Съпротива е имало, но тя е била зле организирана и в крайна сметка неуспешна. През пролетта на 1389 г. Мурад вече е с развързани ръце за поход срещу Сърбия.

В събитията от лятото на 1389 г., завършили с известната битка на Косово поле (28 юни 1389 г.), са преплетени толкова много легендарни мотиви, че дори едновековните усилия на критичната историография все още не са ги отстранили напълно. Късните османски и християнски хроники предават случилото се на Косово поле приблизително по една и съща схема: Мурад I събира войската си в Пловдив, минава по пътя Пловдив – Ихтиман – Кюстендил - Кратово и се озовава на Косово поле, където го очаквала войската на княз Лазар. Османските историци твърдят, че османците имали за противник голяма християнска коалиция от сърби, босненци, албанци, власи, българи, чехи и франки. Всъщност гръбнакът на християнската войска са силите на княз Лазар, подпомогнати от Вук Бранкович и от босненски отряд начело с известния вече Влатко Вукович. За хода на битката късните извори дават много и различни подробности, но са напълно единодушни в няколко момента: че Мурад I е бил убит от сръбския велможа Милош Обилич (Кобилич), че под командата на неговия син Баязид Светкавицата (Илдъръм) османците разгромяват християните, че след това княз Лазар бил заловен и убит по заповед на Баязид. Късните християнски извори добавят, че виновник за поражението е Вук Бранкович, който бил предател⁹⁰.

В изворите, писани веднага след битката, сведенията са доста по-различни. На 1 август 1389 г. титулярният сръбски крал и владетел на Босна Твъртко I пише до Трогирската община, че на Косово поле османците били победени така, че малко от тях спасили главите си. Писмо с подобно съдържание Твъртко изпраща и във Франция, флорентинците му честитят победата и от своя страна добавят в отговора си, че Мурад бил убит, когато 12 тежко въоръжени християнски бойци пробиват османския боен ред и проникват до неговата шатра. Слуховете за победата на християните достигат още същата година до Париж и в нейна чест е отслужена тържествена служба в катедралата Нотр Дам дьо Пари⁹¹. В някои от писмата си, писани в края на 1389 г., византиецът Димитър Кидон изказва съжаление, че ромеите не можели да се възползват от благоприятната ситуация след смъртта на Мурад. Той песимистично заключава, че участта на ромеите ще е незавидна дори ако всички турци погинат. В тези редове от неговата кореспонденция също не се споменава за османска победа, а, напротив, като че ли се намеква точно за обратното⁹². Само пословично предпазливите венецианци през 1389 г. не бързали да се радват и само отбелязват, че нямат сигурни сведения за събитията на Косово поле.

В началото на XV в., и то в литературни, а не в исторически съчинения започва да се прокрадва мисълта, че всъщност християните били победени. Колкото тези произведения са по-отдалечени от събитието, толкова повече започват да наблягат на този факт, за да се стигне до създаването на косовската легенда. Това става не изведнъж, а чрез постепенно сливане и литературна обработка на три основни мотива: мъченичество, персонифицирано от княз Лазар, героизъм, свързан с Милош Обилич, и предателство, приписвано на Вук Бранкович⁹³. Тази легенда оказва голямо влияние върху националното самосъзнание на сърбите, а изследователите изправя пред нелеката задача да преценят какво точно става на 28 юни 1389 г. на Косово поле.

Широко разпространеният и направо вкоренен в историографията факт, че на Косово поле османците нанасят катастрофално поражение на християнските войски, не се потвърждава от изворите, писани наскоро след лятото на 1389 г. Но и слуховете за голяма християнска победа също са били преувеличени и подхранвани от вестта за гибелта на Мурад I. Всъщност Косовската битка завършва без победител. По-късни литературни обработки на косовската легенда деформират до неузнаваемост отделни факти, и то най-вече под влияние на по-късни събития. Завземане на част от земите на княз Лазар от Вук Бранкович след юни 1389 г. например слага основата на мотива за неговото предателство, смъртта на Мурад е приписана на легендарната личност на Милош Обилич, а създаването на култа към „косовския мъченик" княз Лазар изисква неговата смърт да се свърже с голямо сръбско поражение⁹⁴. Такова поражение всъщност няма. Сърби и босненци не са били разгромени толкова катастрофално, както твърди легендата, но нерешеният изход от Косовската битка всъщност е бил равносилен на поражение за християните, и то не защото османците нахлуват и завладяват сръбски или босненски земи. В края на 1389 г. Сърбия страда повече от враждебните действия на унгарския крал Сигизмунд⁹⁵. Наследниците на княз Лазар, поемайки управлението над една неразгромена, но изтощена от военните усилия държава, след като не са в състояние сами да се справят с унгарския натиск, признават османския сюзеренитет, съгласяват се да плащат харадж, да дават помощни войски и да изпратят в харема на новия османски владетел Баязид княз Лазаровата дъщеря Оливера⁹⁶. Всичко това следващите поколения свързват със събитията на Косово поле. Оттук до превръщането на Косово поле в „сръбска катастрофа“ има само една крачка. И тя била направена.

Косовската битка има важни последици и за османската държава. В битката загива Мурад I, при чието управление османският бейлик се превръща в нова балканска „велика сила". Византийският историк Халкокондил дава една на пръв поглед противоречива характеристика на този османски владетел. На едно място той го нарича „кръвожаден воин", който никога не се насища на плячка и кръв, а на друго място го хвали за благосклонното му отношение към османските християнски васали⁹⁷. Някои учени виждат в тези думи на Халкокондил не противоречие, а една „програма за управление" (Regierungspogramm), основана на балансиране между номадизма, влиянието на улемите и държавния модел на развитите ислямски общества⁹⁸. Ако към това се прибави усвояването на известни елементи от балканските общества, ще имаме представа за тази разнородна амалгама, споена от завоевателната политика и моделирана от възможността за непрекъснати завоевания, която дава облик на обществения синтез, осъществен в османската държава през 70-80-те години на XIV в. Към 1389 г. тя представлява в териториално отношение нещо като планетарен механизъм - около едно териториално ядро гравитират васални християнски територии с вътрешно самоуправление.
Промените, които настъпват в османската „програма за управление“ по времето на Баязид I (1389-1402) се дължат колкото на личните му качества, толкова и на променената обстановка след 1389 г., когато почти безапелационното османско военно надмощие създава у османския владетел илюзията, че е възможно форсирано изграждане на централизирана ислямска империя. Тази нова насока в политиката на Баязид обикновено се преценява като прибързана, несъобразена с характеристиките на османското общество и отговорна за кризата, която османската държава изживява след 1402 г.⁹⁹.

Участието на Баязид в Косовската битка изглежда съвпада с първото му идване на балканска земя. През 80-те го-дини на XIV в. той е управител на област в Централна Мала Азия и във войната с Караманския бейлик от 1386 г. получава прозвището си Илдъръм (Светкавица). След битката на Косово поле Баязид се оттегля отново в Мала Азия и продължава с голяма упоритост борбата срещу тамошните бейлици. Във войните с тях той широко използва васални християнски войски и за около 6 години постига значителни успехи. Повечето бейлици са покорени и в Мала Азия е организирано второто османско бейлербейство с център град Кютахия. Баязидовото надмощие над разпокъсаните ислямски бейлици му дава основание официално да поиска султанска титла от каирския халиф Ал Мутавикил и да я получи със съдействието на мамелюкския султан Баркук (1394 г.)¹⁰⁰.

Интересно е, че както в съчиненията на някои византийски автори, така и в османската историко-апокрифна традиция (анонимните османски хроники, произлизащи от средите на дервишите) действията на Баязид обикновено се представят като скъсване с добрата стара традиция. Византийският историк Дука описва Баязид не като „борец за вярата“, а като източен деспот, който прекарва голяма част от времето си в забавления¹⁰¹. Османските анонимни хроники остро критикуват новия султан за това, че слуша повече улемите, живее в разкош и, което е твърде любопитно, променя традиционното отношение към османските васали¹⁰². Всъщност повечето събития от управлението на Баязид показват, че той се опитва доста брутално да скъса изведнъж с племенната традиция, да разширява бързо и невинаги с оглед на обстановката владенията си и да организира своята държава по подобие вероятно на мамелюкската държава в Египет и дори на класическия халифат. Тези опити трябва да се свържат и с промененото отношение към османските балкански васали, което проличава още в първите месеци на Баязидовото управление.

В 1389-1390 г. османците предприемат действия, които не могат да се тълкуват иначе освен като ограничаване правата на някои васални области. Повечето османски автори съобщават, че в края на 1389 или началото на 1390 г. са завзети Кратовските рудници, които принадлежат на васалното княжество на Константин Драгаш. По същото време османският пълководец Фируз бей влиза във Видин и предприема първия по-сериозен поход във Влашко¹⁰³. Тогава вероятно във Видин е поставен османски гарнизон. Очевидно това не са „наказателни експедиции" от рода на похода на Али паша в Североизточна България, тъй като и Константин Драгаш, и цар Иван-Срацимир са изпълнявали своите васални задължения, а първи стъпки към пряко инкорпориране на земите им към османската държава. Към края 1391 г. пълководецът Игит паша напада земите на Вук Бранкович и през януари 1392 г. завзема Скопие¹⁰⁴. С непрекъснати акънджийски набези на север от Шар планина Игит паша принуждава косовския владетел да се признае за васал. През 1390-1391 г. османски войски кръстосват необезпокоявани Северна Албания и достигат до Дубровнишкия залив, като усилват натиска върху османския съюзник Георги II Страцимирович Балшич. При един опит от страна на зетския владетел да преговаря със Скопския удж бей Игит той е пленен с измама, по-късно е освободен и управлява част от бившите си територии, но вече като васал. Под османски контрол остават градовете Скадар и Дриваст и част от поречието на р. Бояна. Към 1393 г. в завладяването на зетското крайбрежие се включва Шахин бей, който завзема земите на османските васали Дукагини. За няколко години, улеснени от пламналите с нова сила борби между местните владетели, Венеция и босненския властел Сандал Хранич, завоевателите стъпват трайно на Адриатическото крайбрежие в Северна Албания и Южна Зета¹⁰⁵. Превземането на Скопие, установяването на сюзеренитет над Вук Бранкович, Георги II Балшич и Сърбия отрязва откъм север и северозапад васалните княжества в Македония. В началото на 90-те години на XIV в. те вече не представляват буферни и погранични за османското напредване територии. Това е първият зловещ симптом на заличаването им от балканската политическа карта.

С безкомпромисност се отличава политиката на Баязид и спрямо васална Византия. Контролът от негова страна става толкова строг, че изключва възможността дори за най-малко отклонение от васалните задължения, които Баязид схваща твърде произволно. Византийски васални отряди начело с Мануил Палеолог редовно придружават османците в малоазийските походи. Може би като наказание за своята петгодишна съпротива в Солун византийският престолонаследник е трябвало да изпие до дъно чашата на унижението. През 1390 г. той лично участва в превземането на последната голяма византийска крепост в Мала Азия - град Филаделфия. Един плах опит от страна на император Йоан V Палеолог да поправи крепостните стени на Константинопол в началото на 1391 г. е достатъчен повод за Баязид да му даде ултиматум: или поправените места в стената да бъдат разрушени, или той ще ослепи императорския син Мануил Палеолог. Императорът се подчинява, но в резултат на изживения шок умира на 16 февруари същата година, без да е навършил и 60 години¹⁰⁶. Новият император Мануил II Палеолог (1391-1425) няма друг избор освен съвестно изпълнение на васалните си задължения. „За нас е особено непоносимо, пише той на Димитър Кидон през зимата на 1391 г., да се бием в полза на този (Баязид I - б.а.), за който всеки успех намалява нашата собствена сила". „Но, отбелязва той в едно друго свое писмо, нещастията биха били много по-големи, ако ромеите не се биеха в полза на персите (османците - б. а.)". Единствената награда, която Мануил II Палеолог очаква от Баязид, била той да не посяга върху жалките остатъци от ромейската територия¹⁰⁷.

В контекста на промяната на отношението към османските васали при управлението на Баязид трябва да се разглеждат събитията на север от Дунав в началото на 90-те години. Днес почти не съществува съмнение във факта, че българските царе и особено Иван Шишман са търсили подкрепа от Унгария и от нейния съюзник - Влашкото воеводство. Като резултат от българо-унгарско-влашките контакти се забелязва значително съживяване на антиосманската активност от унгарска и влашка страна. През 1392 г. влашкият воевода Мирчо Стари напада и разгромява османската акънджийска база край Карнобат. По същото време унгарците активизират антиосманските си действия по Долен Дунав¹⁰⁸. При това положение подозрителността на Баязид I се насочва към действията на цар Иван Шишман. Неговата васална вярност била от особено значение, тъй като територията на Търновска България имала за момента важно стратегическо значение. Няма съмнение, че неочакваният поход на османските войски срещу Търново през лятото на 1393 г. е в резултат от опасенията на Баязид, че българо-унгарските и българо-влашките връзки могат да поставят под съмнение османските настъпателни планове по Долен Дунав. Превземането на Търново на 17 юли 1393 г. след тримесечна обсада не е нищо друго освен стъпка към окончателното унищожаване на Търновска България¹⁰⁹.

Мерките на Баязид I за ограничаване правата на османските васали, насочени в крайна сметка към премахване на васалните области въобще, към края на 1393 г. дават очевидни резултати. Зависимостта на Византия, двете Българин, княжествата в Македония, Зета и Албания става много по-тежка. Четири години и половина след Косовската битка Баязид предприема първия опит да премахне на васалните християнски владения с един замах. През зимата на 1393 г. той се прехвърля на Балканите и свиква в Сяр нещо като общо събрание на своите балкански васали. Там се явяват император Мануил II Палеолог, морейският деспот Теодор Палеолог, сръбският владетел Стефан Лазаревич, Константин Драгаш и вероятно други, чиито имена не са известни. Петнадесет години по-късно, в надгробната реч за деспот Теодор Палеолог, писана в 1408 г., Мануил II Палеолог е отразил своите и на другите присъстващи в Сяр преживявания. В момента, в който османските васали се видели събрани на едно място, те възкликнали „поехме последния си дъх“ и започнали да се готвят за изповед като пред смърт¹¹⁰. Повечето извори от християнски произход потвърждават, че намеренията на Баязид са били да унищожи физически всички „християнски вождове“, след което да завладее земите им. И ако това не било сторено, причината трябва да се търси само в позицията на някои от близките съратници на Баязид, които били привърженици на по-толерантно отношение към васалите. „Конгресът" в Сяр е разпуснат в началото на 1394 г.¹¹¹. Баязид не осъществява своя план, но събитията от 1393-1394 г. имали този ефект, че разделят османските васали на два лагера. В единия са тези, които решават, че е безсмислено да изпълняват васалните задължения, след като това не им дава необходимата сигурност, а в другия тези, които се примиряват със съдбата си. С оглед на тези две групи християнски владетели се формира и политиката на Баязид спрямо тях в следващите години.

През 1394 г. император Мануил II Палеолог прекратява изпълнението на васалните си задължения и като отговор Баязид подлага Константинопол на обсада по суша, която практически продължава до 1402 г. Тя завършва без успех поради липсата на османски флот, поради все още непревземаемите с тогавашната военна техника крепостни стени и поради значителното разпиляване на османските сили във военни операции по целия балкански фронт¹¹².

Морейският деспот Теодор Палеолог, с чиято помощ Баязид се надява да завземе без бой Пелопонес, успява да избяга от османския лагер при р. Сперхей (Тесалия) и заради тази своя дързост в 1395-1400 г. трябвало да изтърпи няколко опустошителни османски набега в земите си. От тези походи страдат и съседните на византийска Морея латински княжества, но до края на XIV в. всичко се ограничава само с плячкосване и временно завземане на няколко крепости¹¹³. Отвличането на османските войски от похода на унгарския крал Сигизмунд в 1396 г., действията на монголския владетел Тимур (Тамерлан) в Азия и вероятно разклонените международни връзки на латинските владетели в Континентална Гърция и Пелопонес отлагат с няколко десетилетия окончателното им покоряване.

По друг начин се развиват събития между Дунав и Стара планина. През 1394-1395 г. никакви политически или военни фактори не можели да помогнат на двете полусамостоятелни български държавици да останат настрана от събитията. В този период те се оказват на подстъпите на османското настъпление към Влашко и Унгария. От гледна точка на общата политика на Баязид спрямо васалните територии само пълното подчинение на цар Иван Шишман и цар Иван-Срацимир давало някакви смътни надежди за оцеляване. Всеки дори и незначителен опит за съпротива или незачитане на сюзерена е можел да даде повод за фатална намеса.

Не е известно дали двамата български царе са били в Сяр през 1393-1394 г., но отношението на Баязид към тях в следващите години показва, че те не били смятани за сигурни васали. Българският книжовник Константин Костенечки и поствизантийската историческа компилация, известна с названието „Хроника на Псевдо-Францес", споменават, макар и доста неясно, за установяване на контакти между българските царе и Унгария¹¹⁴. Някои все още непотвърдени сведения дават основание да се предположи, че цар Иван Шишман е правил опит за организиране на съпротива в миниатюрните си владения около Никопол¹¹⁵. Вероятно този български владетел трябва да се постави редом с онези османски васали, които след 1394 г. избират по-рискования, но и по-достоен начин на поведение. Трагичността на този избор се състои в това, че достойното поведение на един Баязидов васал само ускорявало неговата гибел. Поводи за ликвидиране на остатъците от Търновска България не липсват и султанът не закъснява да се възползва. Никопол, последното седалище на цар Иван Шишман, е превзет с измама в края на май или началото на юни 1395 г. Това събитие бележи края на една от двете Българии¹¹⁶. Около година и половина след това, през септември 1396 г„ идва редът и на Видинска България. Повод за нейното унищожаване е поведението на цар Иван-Срацимир, който доброволно се предава на унгарския крал Сигизмунд преди битката при Никопол¹¹⁷. Със завземането на Никопол и Видин всички български земи на север от Стара планина попадат под пряка османска власт.

Особена форма на неподчинение спрямо султан Баязид избират двама от братята на крал Марко - Андриаш и Димитър. Андриаш управлява част от наследството на крал Вълкашин и Северозападна Македония по поречието на р. Треска. Едва ли може да има съмнение, че те, както и крал Марко, са били османски васали, макар изворите да не съдържат никакви конкретни податки в това отношение. През лятото на 1394 г. двамата напущат земите си в Македония и избягват първо в Дубровник, а след това в Унгария. Бягството им може да се обясни само ако се свърже със събитията в Сяр през 1393-1394 г. и с нежеланието им да бъдат послушни Баязидови васали. След това в Северозападна Македония е установена пряка османска администрация¹¹⁸.

Списъкът на непокорните васали завършва с Вук Бранкович и Георги II Страцимирович Балшич. Въпреки че плащал хараджа си, Вук Бранкович отказва да вземе участие в османския поход във Влашко през пролетта на 1395 г. и това дава повод на османците да започнат овладяването на неговата територия. Към лятото на 1395 г. той загубва и последните си земи по поречието на р. Лим, а след победата на Баязид при Никопол голяма част от княжеството му е предадено на верния османски васал Стефан Лазаревич. Наследниците на Вук Бранкович успяват едва през 1402 г., малко преди битката при Анкара, с цената на огромни парични суми да си възвърнат наследствените владения, но срещу задължението да бъдат верни османски васали¹¹⁹.

Към 1395 г. Георги II Балшич скъсва отношенията си с османците и търси подкрепа в Унгария и Венеция. На венецианската република той отстъпва голяма част от своето княжество, но разочарован от опитите на републиката да ограничи и малкото останали му приходи и от унгарското поражение при Никопол, в скоро време отново търси подкрепата на османския скопски управител Игит паша¹²⁰.

Останалите османски васали продължават и след 1394 г. да изпълняват васалните си задължения. В тази категория влизат византийският император Йоан VII, син на Андроник IV Палеолог, владетел на апанаж с център Силимврия, владетелите в югозападните български земи крал Марко и Константин Драгаш, сръбският владетел Стефан Лазаревич, част от владетелите в Северна Албания (Константин Балшич, Коя Захария, Иван Кастриоти, Тануш Дукагин) и отделни представители на гръцката аристокрация в Пелопонес. Но и по отношение на тези васали политиката на Баязид се ръководи не от някакви морални принципи, а от ползата, която те можели да имат за експанзията на османската държава. С последователните си опити да се добере до константинополския престол император Йоан VII Палеолог играе ролята на послушно оръдие за осъществяване на византийската политика на султана и само това осигурява съществуването на миниатюрния му апанаж в Югоизточна Тракия¹²¹. Проосмански настроената гръцка аристокрация в Пелопонес била използвана като средство за оказване на натиск върху морейския деспот Теодор Палеолог, а властелите в Северна Албания владеели труднодостъпни планински земи, които все още не представлявали стратегически интерес за нашествениците. Стефан Лазаревич усърдно изпълнява васалните задължения и предоставя на османците значителни военни контингенти от тежка конница за походите към Унгария, Босна и Влашко, а така също и за военната кампания срещу монголите в Мала Азия¹²². В този смисъл съществуването на васална Сърбия носи определени изгоди на османците, което единствено може да обясни сравнително благосклонното отношение на Баязид към нейния владетел.

И владетелите на Западна и Източна Македония крал Марко и Константин Драгаш се държат като послушни васали, но в средата на 90-те години на XIV в. това вече не било достатъчно, за да спаси княжествата им от унищожаване. Васалният им статут просто не е вече необходим за османското напредване на север и северозапад. Когато през май 1395 г. крал Марко и Константин Драгаш загиват при участието си в османски поход във Влашко, земите им веднага са присъединени към османските територии¹²³.

Политиката на султан Баязид I спрямо балканските държави и княжествата е твърде праволинейна и брутална, за да им позволи лавиране и някакви междинни варианти на поведение. Все пак на Балканите в края на XIV в. има една държава, която избира и дълго време успешно осъществява един такъв междинен вариант: Дубровнишката република. Нейното отношение към османците не може да се определи нито като съпротива, нито като пълен отказ от съпротива, нито като признаване на васална зависимост, нито като отхвърляне на възможностите за споразумение. Това е възможно не защото далматинската република е сила във военно отношение - нейните военни възможности изглеждат смешно малки в сравнение с османските. Не защото тя първа от всички балкански държави разполага с огнестрелно оръжие - то все още не е достатъчно ефикасно. Не защото има силни покровители - Унгария, под чиято върховна власт се е намирала от 1358 г., не й предоставя сигурна защита. Това става възможно, защото Дубровнишката република има солидни позиции в сухопътната търговия на Балканския полуостров, от чието развитие имат полза и османците, и защото поставя за мото на османската си политика своя стар девиз: „Не можем да живеем, без да търгуваме". Дубровничани се ориентират изключително вещо в политическата обстановка от 90-те години на XIV в. Срещу обещанието да плащат съответното мито (сумите от него са необходими на османците поради намаляването на приходите от хараджа) през 1396 г. Баязид I им дава специална привилегия за свободна търговия в османските владения на Балканите. Но в „Републиката на Свети Власий“ много добре разбират, че истинската свобода на търговията им зависи повече от османските наместници и постигат, макар и не лесно, споразумение със скопския управител Игит паша. Много по-късно дубровнишката историография изфабрикува тезата, че Дубровнишката република е станала османски васал още при управлението на Мурад I и това е една своеобразна форма на съпротива срещу засилващите се османски претенции в по-късните периоди. На османските султани трябвало да се внуши да не погазват постановленията на своя именит предшественик. До 1402 г. Дубровник успява да уреди отношенията си с османците така, че, от една страна, да избегне васалната зависимост, без това да доведе до репресии от страна на Баязид I, а, от друга - да сложи основите на своята бъдеща търговска хегемония в покорените от османците балкански земи¹²⁴.

До 1402 г. още две балкански държави остават извън османски сюзеренитет: Босна и Влашко. Османското настъпление срещу тях започва на широк фронт още в края на 80-те и началото на 90-те години на XIV в., но до началото на следващото столетие не донася съществени резултати. След смъртта на крал Твъртко в 1391 г. босненската държава върви към разпадане и босненските войски с мъка отблъскват едно османско нападение в 1392 г. Шест години по-късно (зимата на 1397-1398) Баязид организира голям поход срещу Босна и само тежката зима, която погубва почти цялата османска войска, я спасява от разгром¹²⁵. От своя страна влашкият воевода Мирчо Стари (1386-1418) възприема тактиката на активна отбрана, като на няколко пъти нахлува на юг от Дунав. В този период Влашко все още представлява централизирана държава със значителни възможности за съпротива, въпреки че тук съществува проосманска групировка на болярите, обединени около властолюбивия влашки принц Дан¹²⁶. Някои автори са на мнение, че след битката между войските на Мирчо Стари и на Баязид при Ровине на 17 май 1395 г., която завършва с тежки загуби за османците, влашкият воевода все пак е бил принуден ако не да стане васал, то поне да изплаща някакви суми на завоевателите под формата на ежегодни подаръци¹²⁷. Според румънския ориенталист А. Дечей Мирчо Стари не е вземал участие в походите на Баязид в периода 1395-1402 г.¹²⁸. До 1402 г. османо-влашкият двубой продължава с променлив успех, но с очертаващо се османско надмощие. Съпротивата на Мирчо Стари, възможността му да привлича в своите войски широки слоеве свободно селячество и отвличането на османските сили от Европа в Азия в началото на XV в. не позволяват на Баязид I да наложи османския сюзеренитет на север от р. Дунав¹²⁹.

Събитието, което дава временен отдих на все още независимите или полунезависимите балкански държави в самото начало на XV в., става не на Балканите, а в Азия и е свързано с голямото монголско нашествие начело с Тимур. На 20 юли 1402 г. османските войски са напълно разгромени от монголите при Анкара, а султан Баязид е пленен и умира като пленник осем месеца по-късно¹³⁰. Поражението при Анкара предизвиква дълбока криза в османската държава, която удължава с няколко десетилетия агонията на балканския християнски свят, останал в една или друга степен пощаден от османските завоевания до първите години на XV столетие.

* * *

В периода от Черноменската до Анкарската битка османската държава се превръща във военен и политически хегемон на Балканския полуостров. Към лятото на 1402 г. нейната власт, пряко или посредством васални територии, се простира от Югоизточна Тракия до Долен Дунав, от Пелопонес до Добруджа и до част от Адриатика. Унищожени са българските държави в Мизия и княжествата в Македония. Османската експанзия се превръща в реална заплаха за Влашко, Босна и Унгария. Според изчисленията на Д. Е. Питчър в периода между 1326 и 1402 г. османските владения нарастват по площ около 40 пъти, като значителна част от териториалните придобивки са постигнати във времето след 1371 г.¹³¹. Ако е възможно да се абстрахираме от това, което става на 20 юли 1402 г. край Анкара и да пренебрегнем историческата закономерност, която е правила анкарския разгром неизбежен, то ходът на събитията до тази дата може да ни накара да мислим, че Баязид I е щял да завърши своето управление не като пленник на Тимур, а като покорител на Балканския полуостров като цяло. Създава се впечатление, че нито Босна или Влашко, нито княжествата в Пелопонес или Адриатика, нито дори мощната унгарска монархия биха издържали дълго време на масирания и систематичен османски натиск. Ако в 1371 г. повечето християнски владетели все още не са смятали положението за трагично, то в началото на XV в. едва ли е имало реално мислеща балканска коронована особа, която да не е осъзнавала своята обреченост.

Какво всъщност става в периода между 1371 и 1402 г.? Ако разсъждаваме от гледна точка на развитието на османското общество и държава, трябва да констатираме, че това е време, в което те преминават твърде бързо от втория към третия стадий на номадизма. Политиката на Мурад I за създаване на буферни християнски васални държави по периферията на османската територия е един от типичните признаци на „степните империи", появяващи се във втората фаза от развитието на номадските общества¹³². Уместно е да се изтъкне, че османската териториална експанзия в Азия и Европа до 1389 г. има равномерен характер и запазва едно почти постоянно съотношение между териториите, придобити на двата континента. Този факт е външен израз на умелото балансиране в симбиозата между номадската и земеделската икономика. Това от своя страна е от жизнено значение за османската държава на този етап от нейното развитие. Една нормална и закономерна еволюция би довела до преход към най-висшия, трети стадий на номадизма, характеризиращ се с високо развита държавност, централизация, разклонен бюрократичен апарат, редовна армия и т. н.¹³³. Впрочем именно обстоятелството, че през 90-те години на XIV в. османците не срещат достатъчно организирана съпротива в Европа и в Азия, нарушава закономерния характер на прехода. Военните успехи внушават на част от османските управляващи кръгове и лично на султан Баязид илюзията, че е възможно форсирано изграждане на ислямска деспотия. Исторически сложилите се форми на номадско-земеделска симбиоза се оказват нарушени, без да са изиграли напълно своята роля. Израз на тази тенденция е промененото отношение към християнските васали и прекаленото „набъбване" на азиатските територии, които към 1402 г. надвишават европейските близо два пъти. Това всъщност е една от предпоставките за събитието от лятото на 1402 г., когато османската държава е на път да сподели съдбата на толкова други „степни" номадски империи, разпаднали се точно в момента на своя териториален апогей. Подобно развитие на процесите е чудесно потвърждение на констатацията, че номадските и полуномадските общества изживяват криза при две коренно противоположни ситуации: или при непреодолима съпротива от страна на противостоящите им общества, или при прекалено анемично противодействие.

Ако се гледа на събитията от последната четвърт на XIV в. от външната им страна, т.е. като на поредица от събития на определен етап от османско-християнския двубой, то васалната зависимост на християнските държави и княжества прилича повече на османски метод на завоевание. Съществуването на васални територии стеснява фронта на настъпление и позволява на завоевателите да насочат усилията си в няколко основни посоки. Те си осигуряват превъзходство в стратегическите направления и поставят под своя власт обширни територии, без да губят време и сили за истински военни действия в тях. Това се оказва особено ефикасно средство в конфронтацията с балканския християнски свят до края на 80-те години на XIV в. От чисто военна гледна точка необходимостта от съществуване на васални територии намалява пропорционално на засилването на османската военна мощ и дори започва да губи смисъл тогава, когато османските войски вече били в състояние да настъпват на широк фронт и в много направления едновременно. Това е една от причините за промененото отношение към османските васали при управлението на Баязид I. Но ако във военно отношение османците през 90-те години на XIV в. са нямали такава голяма нужда от васали, то полуномадската икономика на османската държава все още се е нуждаела от „земеделско допълнение“. Движейки се по инерцията на военната необходимост, султан Баязид I нарушава икономическата необходимост и последиците от тази очертаваща се диспропорция рано или късно е трябвало да проявят разрушителната си сила¹³⁴.

От друга страна, запазването на вътрешното самоуправление на васалните християнски държави освобождава завоевателите от необходимостта да държат в тях специални гарнизони, което би разпиляло силите им и би ги принудило още в този ранен период да полагат усилия за администриране на общества с различни традиции и степен на развитие.

Добре документирано е участието на християнски васални военни отряди в османските походи. Османците са използвали както добрата им ориентираност за театъра на бойните действия, така и техния опит в организирането и провеждането на редовни сражения. Всъщност истинската роля на християнските помощни войски проличава преди всичко в Мала Азия. Османските владетели от последните десетилетия на XIV в. са използвали християнски бойци срещу малоазийските ислямски бейлици, без да страдат от никакви религиозни скрупули. Нещо повече, те са разчитали на бойния ентусиазъм на християните при сблъсъка им с ислямски неприятел. В едно от своите писма от зимата на 1391 г. император Мануил II Палеолог споменава за „трибали, мизи и илири“ (сърби, българи и албанци), които се бият с ожесточение срещу неосманските бейлици в Азия, „вярвайки, че наказват тези, от които са страдали в миналото"¹³⁵. С други думи, християните васали са търсели нещо като компенсация срещу ислямски противник заради своите неуспехи срещу османците на Балканите. Като въвличат християнските васали в малоазийските си завоевания, османците правят своя контрол върху тях по-ефикасен, откъсват ги от естествената им етническа среда, принуждават ги да прахосват сили и средства срещу съмнителните облаги на османското покровителство и освобождават свои военни сили за напредване на Балканите.

В своите спомени немският рицар Ханс Шилтбергер, прекарал дълго време в османски плен и отлично осведомен за състоянието на османската държава, споменава нещо, което като че ли е убягнало досега от вниманието на изследователите. Според него огнестрелното оръжие, това изключително изобретение на европейското военно дело от XIV в., прониква в османската армия към 1392 г. посредством сръбски васални отряди¹³⁶. Сведенията на Шилтбергер са уникални и не може да се контролират чрез друг извор. Ние обаче нямаме сериозни основания да се съмняваме в тяхната достоверност. Твърде бързо, само няколко десетилетия след като огнестрелното оръжие става известно на някои от балканските държави, то става достояние на османския завоевател посредством васалните християнски отряди. По този начин османците отнемат потенциалното преимущество, което барутът е можел да даде на балканските християни. За да се види в пълна степен значението на този факт, трябва да се изтъкне, че именно използването на огнестрелно оръжие позволява на държавите в Източна Европа да сложат край на татарската хегемония и на татарските набези.

Другото васално задължение, което османците са изисквали от своите християнски васали, плащането на харадж, също има многопосочно и важно значение за съотношението на силите в османо-християнския двубой. Хараджът представлява значителен и в повечето случаи сигурен приход за османската хазна. Именно хараджът, а не толкова данъчните постъпления осигурява нейните основни приходи през последната четвърт на XIV в. Само общата сума на византийския васален данък, платен през последната четвърт на XIV в., възлиза на значителната сума от около 600 000 перпера. Владетелите васали обикновено са събирали сумите за хараджа чрез въвеждане на допълнителни данъци, от които не е бил освобождаван никой, нито дори ползващите се със значителни данъчни облекчения църкви и манастири. Конкретни сведения за такъв допълнителен данък има за земите на Вук Бранкович, Георги II Балшич и Византия, но няма основания да се мисли, че в другите васални територии положението е било по-различно¹³⁷. Допълнителният данък увеличава и без това нелекото данъчно бреме в балканските общества и създава условия за засилване на социалното и класовото недоволство точно в период, когато те се нуждаят от вътрешна сплотеност. „Икономическото използване" на християнските васали дава възможност на османската държава да насочи своите усилия към завоевания, а не толкова към управление на вече завладените територии.

Изтъкнатите по-горе съображения обясняват защо османците през последната четвърт на XIV в. осъществяват толкова големи завоевания на Балканите. Поражението при Анкара и последвалата анархия обаче показват, че тяхната държава е усвоила само външните атрибути на развитите ислямски общества и всъщност още не е надхвърлила ограниченията на един полуномадски държавен организъм. Поради това опитите да се заменят изпитаните номадски методи на завоевание с една имперска политика на безогледно разширяване се оказват преждевременни и дори опасни за самото съществуване на османската държава. Подобна несъобразена със състоянието на османското общество политика го изправя пред най-сериозната криза в ранната му история.

¹Острогорски, Г. Историjа Византиjе. Београд, 1959, с. 502; Дуйчев, Ив. От Черномен до Косово поле, с 558—559.
²Наlесki, О. Un Empereur de Byzance a Rome. Vingt ans de travail pour I'union des églises et pour la défense de l'empire d'orient (1355—1375). Warsawa, 1930, p. 252 sq. (= London, Var. Reprints, 1972).
³Dеnnis, G. The Reign of Manuel II Palaiologus in Thessalonika (1382-1387). Rome, 1960, p. 32; Οстрогорски, Γ. Света гора после Маричке битке. — Зборник ФФУ у Београду, 1970, XI—1, с. 277—282.
⁴Ангелοв, Б. Из старата българска, руска и сръбска литература, С., II, 1967, с. 277—282
⁵Matаnov, Hr. Contribution to the Political History of Southeastern Macedonia after the Battle of Cernomen. - Etudes Balkaniques, 1986, 2, p. 31 sq.
⁶Matanov, Hr. Radoslav Hlapen - souverain féodal en Macédoine Meridionale durant le troisième quart du XIV-е siècle. - Etudes Balkaniques, 1983, 4, p. 82 sq.
⁷Τinnefeld, F. Vier Prooimien zu Kaiserurkunden, verfaßt von D. Kydones. Edition, Textparafrase und Kommentar. - BSI., 1981, XILV, 2 s. 178—187.
⁸Ћурић, Ив. Поменик светогорског протата с kpaja XIV века. - ЗРВИ, 1981, 20, с. 139—160.
⁹Острогорсκи, Γ. Пpoниja. Прилог историjи феудализма у Византиjи и y jужнословенским земљама. Београд, 1981, с. 103 сл; Сhаranis Р. Social, Economic and Political Life... I, p. 67-118.
¹⁰Actes d'Esphiqmenou. Texte et édition diplomatique par J. Lefort. Paris, 1973, Nο 23.
¹¹Λαμπρος, Σπ. Ίσιδώρου ίπισκόπου θεσσαλονίκης όκτώ έπιστολαί άνεκδοτοι. —Νεον ελληνομνημον. 1912, Χ, σ. 330-331: Sеvсеc ο, I. Nicola, Cabasilas „Anti-Zealot“  Discourse: A Reinterpretation. — DOP, 1957, 11, p. 91—125.
¹²Khadurri, M. War and Peace in the Law of Islam. Baltimore, 1955, p. 34—56.
¹³Grohmann, A. Djihad. — In: Encyclopédie de l'Islam. T. II, p. 551 — 554.
¹⁴Filipοvic, N. Princ Musa i sein Bedredin- Sarajevo, 1971, s. 171 — 172.
¹⁵Inаlсik, Η. Ottoman Methods of Conquest. — In: Inalcik, H. The Ottoman Empire: Conquest, Organization and Economy. London, Reprints, 1978, I, p. 103—104.
¹⁶Наlесki, Ο. Un Empereur..., p. 252 sq; Οstrοgοrsky, G. Byzance. état tributaire de l'empire turc. — ЗРВИ, 1957,  p. 49—53.
¹⁷Loenertz, R.—J. La première insurrection d'Andronic IV Paléologue (1373) — Echos d'Orient, 1939, 38, p. 336 sq; Charanis, P. The Strife among the Palaeologi and the Ottoman Turks (1370—1402), p. 291 sq; Dеnnis, G. The Reign of Manuel II Palaeologus in Thessalonika, p. 26.
¹⁸Charanis, P. The Strife..., p. 295—298.
¹⁹Demétrius Cydonès. Correspondence. Ed. R.—J. Loenertz, II,  Citta del Vaticano, 1960, No 167, p. 38.
²⁰Charanis, P. The Strife..., p. 296—297; Dennis, G.  The Reign... p. 33—37.
²¹Laonici Chalcocondylae historiarum demonsirationes, E. Darkô, V. I, Budapestini, 1922, p. 57—58; Sphrantzes, G. Memorii (1401 —1477). In anexä Pseudo-Phrantzes (Macarie Melissenos) Cronica (1258—1481). Ed. V. Grecu, Bucureçti, 1966, p. 196.
²²Iliescu, O. Le montant du tribut payé par Buzance à l'empire οtomanen 1379 et 1424. — RESEE, 1971, IX, 3, p. 427—432; Спремић, M. Турски трибутари y XIV и XV веку. — Ист. гласник, 1970, 1—2, c. 10.
²³Ducas, Istoria turco-byzantina, p. 73; Dennis, G. The Reign…, p. 50—51.
²⁴За византийските владения в Тракия към края на XIV в. Вж.: Вabinger, Fr. Aufsätze and Abhandlungen zur Geschichte Südosteuropa und der Levante, München, V. II, 1968, S. 180—183.
²⁵Ћурић, Ив. Сумрак Византиjе, с. 33.
²⁶Първото сведение за вземане на кръвен данък в християнските извори от 1380 г. Вж.: Ρаpοulia, Β. Ursprung und Wesen der “Knabenlese“  im osmanischen Reich. — Südosteurop. Arbeiten, 1963, 59, S. 36— 39.
²⁷Filipοvic, N. Princ Musa... , s. 189.
²⁸За реформите в османската държава в 70-те г. на XIV в. вж.: Wеrner, Е. Die Geburt... , S. 151 sq; Werner, Ε. Markow, W. Geschichte... , S. 27—28.
²⁹История на България. T. III. Втора българска държава. С.,1982, с. 351 сл.
³⁰Matanov, Hr., Zaimova, R. West and Post-byzantine Source Evidence about Krali Marko (King Marko). — Etudes Balkaniques, 1985, 2, 45—48.
³¹Матанов, X p. Югозападните български земи..., с. 105—114.
³²Мехмед, М. Хроника Идриса Битлиси в качестве источника по истории покорения Балканского полуострова турками. — RЕSЕЕ 1965, III, 1—2, с. 102 сл; Текст на хрониката в: Cronici turceçti privind tärile romane (sec. XV—XVII). Ed. M. Gubogli M. Mehmed, II, Bucuresti, 1966, p. 153—154. Хюсеин. Беда-и ул века-и (Удивительные события). Изд. текста, введение и общая редакция А. С. Твертиновой. М., 1951, л. 66 6-75 б. Български превод на Стр. Димитров в: Христоматия по история на България. Съст. П. Петров и В. Гюзелев. С., II, 1978, с. 188—189. Частите от хрониката на Мехмед бин Мехмед в Cronici turcesti, p. 400. За събитията вж. Filipοvic, Ν. Princ Musa... , s. 183 sq.
³³Mатанοв, Хр. Феодални княжества в Югозападните български земи, отразени в османската административно-териториална система. — ИПр., 1984, 5, с. 78—80 (с посоч. лит.).
³⁴Matanov, Hr., Ζaimοva, R. West and Post-byzantine…, p. 60—61.
³⁵Така смята Mихaљчић, P. Kpaj Српског царства, с. 164.
³⁶Маткοвcκи, Αл., Αручи, Κ. Македониja и соседните области по хрониката на Солак Заде (1373—1633). — ГИНИ, 1975, 3, с. 233—241; Стоjановски, Ал. Градовите на Македонка од kpajot на XIV до XVII век. Демографски проучвања. Ckoпje, с. 5 сл.
³⁷Darrouzès, J. Les Régestes, No. 2607. Датирането на този патриаршески документ, с който София се поставя под църковната власт на Видинската митрополия (май 1371 г.), изглежда сигурно. Очевидно в случая се е спазвал принципът cuius regio, eius ecclesia. Противно мнение застъпва Кузев, Ал. Кой е владял София през 70-те години на XIV век? - В: Сердика—Средец—София. С., 1976, е. 155—165.
³⁸Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 86, 92, 102. Вж. още Κuzev, AI. Die Beziehungen des Königs von Vidin Ivan Sracimir zu den Osmanischen Herrschern. — Etudes Balkaniques, 1971, 3, s. 121 — 124.
³⁹История на България. Т. III, с. 351 сл.
⁴⁰Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186—1460). Генеалогия и просопография. С., 1985, № 44, с. 225.:
⁴¹Мичев, М. Топоними, предания и монограми на цар Иван Шишман във Врачанско. — Векове, 1983, 5, с. 21 сл; Андреев, Й. Легендите за цар Иван Шишман—легенда или действителност. — В. Величието на Търновград. С., 1985, с. 165—178.
⁴²Мехмед, М. Хроника Идриса Битлиси..., с. 105.
⁴³Пак там, с. 105—107; Cronici turcesti..., р. 154, 200.
⁴⁴Chalc., I, p. 36—37.
⁴⁵Matanov, Hr., Ζaimova, R. West and Post-byzantine..., р. 48 sq.
⁴⁶Издаден от Mутафчиев, П. Избрани произведения. T. I. С., 1973, с. 493 Вж. Още: Петров, П. Търговски връзки между България и Дубровник през XIV в. — ИБИД, 1967, 25, с. 111; Георгиева, Цв. Отново за Боженишкия надпис. — ИБИД, 1967, 25, с. 307—314.
⁴⁷Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци, №, 42, с. 214—218.
⁴⁸Андреев, Й. Легендите за цар Иван Шишман..., с. 170— 178.
⁴⁹Иванοв, Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 597—600.
⁵⁰Тодорова, Ел. Отношенията на Добротица с генеузците. — В: Средновековна България и Черноморието. Варна, 1982, с. 111—118.
⁵¹Из миналото на българите мохамедани в Родопите. С., 1958, с. 42—43; Димитров, Стр. Демографски отношения и проникване на исляма  в Западните Родопи. — В: Родопски сборник, 1965, I, с. 70; История на България, III, с. 352—353.
⁵²За управлението на Мануил II Палеолог в Солун вж.: Dennis, G. The Reign..., passim; Vacalopoulos, Αp. Quelques problèmes relatifs à la résistance de Manuel II Paleologue contre les turcs ottomans dans la Macédoine grecque. —In: Actes du Prem. Conqrès Int. des Etudes Balk. et Sud est européennes. T. III, Sofia, 1969, p. 352 sq.
⁵³Dém. Cydοnes, Correspondance, II, No 203, p. 81.
⁵⁴Dennis, G. The Reign..., p. 57—58.
⁵⁵Dem. Cydones. Correspondance. II, No. 244, p. 148; No. 247, p. 150.
⁵⁶Actes de Lavra. T. III. Ed. par P. Lemerle, A. Guillou, N. Svoronos, D. Papachryssanthou. Paris, 1979, No. 151, p. 118—119; Dennis, G. The Reign... , p. 105.
⁵⁷Dennis, G. The Reign... , p. 106—107.
⁵⁸Taeschner, F., Wittek, P. Die Vezirfamilie der Candarlyzade (XIV—XV. Jh.) und ihre Denkmäler. — Der Islam, 1929, 18, S. 360 sq.
⁵⁹Eлезοвић, Γл. Турски споменици. T. I, ч. 1 (1348—1520). Споменик СКА. 1940, 3, с. 9.
⁶⁰Ostrogοrsky, G. La prise de Serrés caries Turks. — Byz., 1965, 35, p. 302.
⁶¹Dém. Cydones. Correspondance. II, No. 299, p. 217.
⁶²Λαούρδας, Β. Ό συμβουλευτικός προς τούς θεσσαλονίκεις του Μανουήλ Παλαιολογου Μακεδόνικα, 1955, III, σ. 299.
⁶³Ibidem.
⁶⁴Τhe Letters of Manuel II Palaeologus. Text, Translation and Notes by G. Dennis, Washington, 1977, No. 4, p. 12.
⁶⁵3а датата на превземане на Солун вж.: Schreiner, P. Die Byzantinischen Kleinchroniken. I. Einleitung und Text. Wien, 1975, S. 416, 440,  650, 680; Actes d'Esphigmenou. No. 30, p. 175.
⁶⁶Матанов, Xp. Югозападните български земи..., c. 141.
⁶⁷Το Xpoviκοv των 'Ιωαννίνων κατ'άνέκδοτον δημόδη έπιτομήν. - Εκο. Λ. Βρανόυσης. — Έπετηρίς του Μεσ. άρΧείου, 1962, Χ, σ. 96—100.
⁶⁸Ibidem.
⁶⁹Cиндиκ, Д. Српска повеља у светогорском манастиру Светог Павла. — Miscellanea 1978, 6, № 1, с. 187.
⁷⁰Спремић, M. Турски трибутари..., с. 14—16.
⁷¹Ζakythinοs, D. Le Despotat grec de Morée (1262—1460). Historie  politique. Paris, 1932, p. 120 sq; Τοpping, P. The Morea (1311 —1364) -  In: A Histοry of the Crusades. Gen, ed. Κ. M. Setton. V.III. The XIVth and XVth Centuries. Ed. by H. Hazard. Wisconcin—London, 1975, p. 105—140.
⁷²The Cambridge Medieval History. V. IV, Part 2, Ch. XI, passim,
⁷³Loenertz, R. —J. Pour l'histoire du Péloponèse au XIV-e siècle (1382— 1404) -  Etudes byzantines, 1943, I, p. 167—168.
⁷⁴Историjа Црне горе. T. II. Од Kpaja XII до Kpaja XV виjка. Ч. II. Црна гора у доба обласних господара. Титоград, 1970, с. 29 сл.
⁷⁵Историjа Црне горе. T. II, ч. 2, с. 40—41; Duсеlliеr, Al. La facade maritime de l'Albanie au Moyen âge. Durazzo et Valona du XI-е au XV-e siècle. Thessaloniki, 1981, p. 611—612.
⁷⁶Duсеlliеr, Al. La façgde maritime... , p. 612 sq.
⁷⁷Acta et diplomata res Albaniae mediae aetatis illustrantia. T. II. Ed. L. Thalloczy, C. Jireîek, M. Sufflay. Vindobonnae, 1918, No. 413.
⁷⁸Историjа Црне горе. T. II, ч. 2, c. 52—61.
⁷⁹Пак там, c. 61—62.
⁸⁰Babinger, Fr. Beiträge..., S. 65 sq.
⁸¹Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 86—90.
⁸²Стоjанοвић, Jb. Стари српски родослови и летописи. Београд Сремски Карловци, 1927, с. 214—215; Динић, M. Жан Фроасар и бој на Плочнику. — ПКЈИФ, 1938, 18, с. 365—366.
⁸³Мехмед, М. Хроника Идриса Битлиси..., с. 108.
⁸⁴Историja српског народа. T. II. Доба борби за очување и обнову државе (1371 —1537). Београд, 1982, с. 43.
⁸⁵Бοжилοв, Ив. Фамилията на Асеневци..., с. 229. Някои автори твърдят, че дъщерята на княз Лазар Драгана се омъжва не за Иван Шишман, а за неговия син Александър. Вж. Ρurkοvic, M. Kceri kneza Lazara. Melburn, 1957, s. 67—69.
⁸⁶Мехмед Hешри. Огледало на света, с. 92.
⁸⁷Ћирκοвић, С. Историjа средњовековне босанске државе. Београд, 1964, с. 158.
⁸⁸Ниκοв, П. Турското завладяване..., с. 66—68; Κuzev, AI Zwei Notizen zur historischen Geographie der Dobrudza. 2: Die letzten Grenzen des Despotats in Dobrudza. — In: Studia Balcanica. T. X. Recherches de géographie historique. Sofia, 1975, S. 124—136.
⁸⁹Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. II, с. 163.
⁹⁰Новаκοвић, Ст. Срби и турци XIV и XV века. Историјске студије ο првим борбама с нajездом турском пре и после бoja на Косову. Београд, 1960, с. 155—196.
⁹¹Динић, M. Два савременика ο Косовском бojy. — Глас СКА, 1940, 182, с. 135.
⁹²Ћирκοвић, С. Димитрије Кидон ο Косовском бojy. — 3РВИ, 1971, 13, с. 215.
⁹³Историjа српског народа. T. II, с. 43—44; Mihaljcic, R. Lazar Hrebeljanovic. Istorija – Kult - Predanje. Beograd, 1984, passim.
⁹⁴Mihaljcic, R. Lazar Hrebeljanovic... ,  s. 118 sl.
⁹⁵Трипковић, В. Турско-угагски сукоби до 1402 г. 1—2, Ист. Гласник. 1959, с. 97—111.
⁹⁶Историjа српског народа. T. II, с. 47—48. :
⁹⁷Chalc., р. 35, 51.
⁹⁸Werner, Е. Die Geburt..., S. 151.
⁹⁹Werner, Е. Die Geburt…,  S. 160.
¹⁰⁰Ibidem, S. 161; Инaлџиκ, X. Османско царство. Класично доба (1300—1600). Београд, 1974, с. 89.
¹⁰¹Duсas, p. 87.
¹⁰²Werner, Ε. Die Geburt..., S. 160—167.
¹⁰³Cronici turceçti..., p. 48, 83, 156, 180, 236, 290, 401.
¹⁰⁴Боjаник-Лyκaч, Д. Κаκο турците го превзеле Скопиjе. — Зб. музеjа гр. Скопиjе, 1965—1969, 11 — 14, с. 13 сл.
¹⁰⁵Историjа Црне горе. T. II, ч. 2, с. 57—63.
¹⁰⁶Nicol, D. The Last Centuries..., p. 303.
¹⁰⁷The Letters of Manuel II Palaeologus..., No. 14, p. 38; No. 19, p. 56-58.
¹⁰⁸Gеmil, I. Mircea l'Ancien face à la politique impreriale de Bayazid ler — Revue Roumaine d'histoire, 1936, XXV, 1—2, р. 3-22 er.
¹⁰⁹Ηиκοв, Π. Турското завладяване..., с. 73 сл.
¹¹⁰Barker, J. Manuel II Palaeologus. A Study in Late Byzantine Statemanship, p. 11-121; Manuel II Palaeologus, Funeral Oration on his Brother Theodore. Introduction, Text, Translation and Notes by J. Chrysostomides. Thessalonike, 1985, p. 138—139.
¹¹¹Werner, Е. Die Geburt..., S. 162—163.
¹¹²Barker, J. Manuel II Palaeologus..., p. 122 sq.
¹¹³Zakythinοs, D. Le Dcspotat grec..., p. 150. 160.
¹¹⁴Ηиκοв, Π. Турското завладяване..., с. 74 сл.
¹¹⁵Андреев, Й. Легендите за цар Иван Шишман..., с. 165— 167.
¹¹⁶Български средновековни градове и крепости. T. I. Градове и крепости
по Дунав и Черно море. Състав. Ал. Кузев и В. Гюзелев. Варна, 1981, с. 127 сл; Decei, Al. Donà dokumente turcesti privitoare la expeditile sultanilor Baiazid si Murad al II — lea in tarile Romane. — Decei, Al. Ralatii Româno-orientale. Bucuresti, 1978, p. 210-215.
Според една кратка византийска хроника цар Иван Шишман умира на 29 октомври 1395 г. Вж. Schreiner, P. Die Byzantinischen Κleinchroniken. I. No. 91, 4. «Анонимната българска хроника» дава датата 3 юли 1395 г. Тези сведения могат да се съгласуват, ако се приеме, че на 3 юли Иван Шишман е попаднал в османски плен, където умира на 29 октомври с. г. За пленяването на българския цар от османците споменава в своите бележки немският рицар Ханс Шилтбергер. Вж. Шилтбергер, X. Пътепис. Превод от немски по Нюрнбергския ръкопис М. Киселинчева. Редакция, предговор и бележки В. Мутафчиева. С., 1971, с. 34.
¹¹⁷Български средновековни градове и крепости..., T. I,. с. 108—109.
¹¹⁸Ћирκοвић, С. Поклад краља Вукашина. — 36. ФФУ у Београду, 1979, XVI-1, с. 159—161.
¹¹⁹Динић, M. Област Бранковића. — Вж: Динић,. M.. Српске земље у Срењем веку. Београд, 1978, с. 26—29.
¹²⁰Историја Црне горе. T. II, ч. 2, с. 62—70.
¹²¹Wirth, P. Zum Geschichtsbild Kaiser Johannes VII Palaiologos. — Byz., 1965, 35, S. 592—600.
¹²²Историja српског народа. T. II, c. 57—64.
¹²³Maтанοв, X p. Югозападните български земи..., с. 145.
¹²⁴Божић, Ив. Дубровник и Турска y XIV и XV веку. Београд, 1952, с. 6—20; Фрейденберг, M. M. Дубровник и Османская империя. М., 1984, с. 6—81.
¹²⁵Ћирκοвић, С. Историjа..., с. 16 —184.
¹²⁶Giurеscu, C., Giurescu, D. Istoria Românilor. Din ceie mai vechi timpuri pînâ astàzi. Bucuresti, 1975, p. 275—279.
¹²⁷Спремић, M. Турски трибутари..., c. 48. Датата на битката при Ровине е установена от Ρадοjчић, Ћ. Сп. Листива манастира Πетре од октобра 1395 г. као извор за хронологиjу битке на Ровинама. — Богословље, 1927, 2, с. 293—299. Напоследък в литературата надделява  мнението, че Ровине не е име на крепост, а идва от «ров» и е указание за съществуване на някакви землени укрепления. Битката е станала вероятно в долината на р. Арджеш. Вж.: Nania, I. Contributii la problema localizärii luptei de la Rovine. — In: Studii si articole de istorie. Bucuresti, 1963, 5, p. 431—435.
¹²⁸Dеcеi, A. A participât Mircea cel Bâtrîn la Lupta de la Ankara? —In: Dеcеi, A. Relatii..., p. 5—14.
¹²⁹Подробно за османо-влашкия двубой в края на XIV в., вж.. y Gemil. T. Mircea l'Ancian..., p. 3—22.
¹³⁰Alеxandrеscu-Dеrsca, M. La campagne de Tîmur en, Аnatolie: (1402). Bucarest, 1942, passim.
¹³¹Pitchar, D. Е. A Historical Geography..., p. 40—41.
¹³²Плетнева, С. А. Кочевники..., с. 49—52.
¹³³Пак там, с. 79—80.
¹³⁴Според П. Витек основната причина за разгрома на Баязид при Анкара е,  че той изоставя идеята за «газават». Вж. критиката на това мнение у Imber, С. Paul Wittek's «De la défaite d'Ankara à la prise de Constantinople». — Osmanli araçtirmalari, 1986, 5, p. 65—81.
¹³⁵Thе Letters..., No. 16, p. 42.
¹³⁶Шилтбергер, X. Пътепис, с. 27.
¹³⁷Oikonomidès, N. Le «Haradj» dans l'Empire byzantin du XV-e siècle. — In: Actes du Prem. Cogrès Int. des Etudes Balk, et Sud-est Européennes. III. Sofia, 1969, p. 681—688; Историja српског народа. Τ. II, c. 51; Историjа Црне горе. T. II, c. 59.

КРЪСТОНОСНАТА ИДЕЯ И ОСМАНСКОТО НАШЕСТВИЕ

Турците са наши Врагове, но гърците са схизматици и са по-лоши от врагове.

Петрарка, писмо от 1366 г.

Нека никой не се залъгва с надеждата, че съюзнически италийски войски ще дойдат да ни спасят. Дори и да казват, че ще се вдигнат да ни защитят, те ще вземат оръжието, само за да унищожат нашия град, нашата вяра, нашето име.

Йосиф Вриентий, началото на XV 6.

Настъплението на малоазийския ислямски свят срещу Византия в края на XIII и началото на XIV в. дълго време остава извън полезрението на католическа Европа. Наред с чисто европейските проблеми и противоречия, а те никак не били малко, друго едно събитие в Ориента вълнува по това време умовете на нейните политически и религиозни дейци. На 18 май 1291 г. войските на мамелюкския египетски султан Ал-Ашраф Халил завземат сирийската крепост Акра, над която до този момент като символ на кръстоносно присъствие в близост до Светата земя се веели християнски знамена. Няколко месеца след това мамелюците стават господари на всички останали кръстоносни опорни пунктове в Източното Средиземноморие. Унищожен е практическият резултат от двувековните кръстоносни усилия на западния християнски свят¹. В светлината на тези събития съдбата на „схизматиците" от Изтока не среща никакво съчувствие на Запад.

Единственият положителен резултат от тревогата, която обхваща католическа Европа след падането на Акра, е съживяването на кръстоносната идея през XIV в. и съзнанието, че християнският свят трябва да противостои на експанзията на исляма. От средата на XIV в. насетне османците все по-осезателно се превръщат в ударна сила на тази експанзия към Европа и рано или късно е трябвало да бъдат взети предвид в плановете за организиране на кръстоносни походи. Такава е трябвало да бъде естествената еволюция на кръстоносната идея през втората половина на XIV и първата половина на XV в. Но това, което е естествено и закономерно за съвременния изследовател, се превръща в реалност, и то твърде условна реалност, с убийствено бавни темпове. Преди всичко необходимо е Западна Европа да осъзнае в пълна степен османската опасност, а това става с голямо закъснение, едва когато османските войски достигат почти до Централна Европа. Тогава възниква с цялата си острота проблемът за осъществяване на кръстоносно взаимодействие между западните сили: нещо, което се оказва трудно осъществимо в европейската действителност от XIV и XV в., когато държавните и династическите интереси преобладават над съзнанието за християнска общност². Не десетилетия, а повече от век трябва да мине, за да могат западната и източната половина на християнството да сближат до взаимно приемливи граници идеите си за западна кръстоносна помощ срещу азиатския завоевател. Това сближение се осъществява теоретично едва в 40-те години на XV в., но остава в действителност една политико-религиозна фикция, на която никакви усилия не могли да вдъхнат необходимата жизненост. Именно през XIV и XV в. първоначално на балканските християни, а след това на техните религиозни събратя от Централна Европа се пада тежката участ да заплатят висока цена за религиозните противоречия, които векове наред тровят отношенията между западната и източната половина на християнския свят.

Ако се съди от обемната кръстоносно-пропагандна литература, създадена в различни краища на Европа след падането на Акра, до началото на 30-те години на XIV в. западните радетели за кръстоносен поход поставят на една плоскост стремежите да се прогонят мамелюците от Сирия и Палестина и намерението да се възстанови Латинската империя с център Константинопол, унищожена от византийците през 1261 г.³. Не липсват нито западни претенденти за императорския престол, нито пък римските първосвещеници се отказват от ръкополагането на титулярни латински патриарси, чието седалище се намирало във венецианските владения на о-в Евбея (Негропонт). Антимамелюкската насоченост на кръстоносната пропаганда се чувства през целия XIV в. и намира най-пълна реализация през 1365 г., когато една кръстоносна флотилия от 165 кораба начело с кипърския крал Петър I Лузинян завзема и разграбва Александрия⁴.

Още в първите десетилетия на XIV в. определени среди в Западна Европа започват да изпитват безпокойство от пиратската активност на малоазийските „морски" бейлици. В края на 20-те и началото на 30-те години на века Венеция, разтревожена за сигурността на морските комуникации в Източното Средиземноморие, започва да вижда в бейлиците Айдън, Сарухан и Ментеше сериозна заплаха за своя търговски трафик. Републиката на Свети Марко започва настойчиво да работи за създаване на „антитурска" коалиция. Заедно с ордена на хоспиталиерите в Родос, с краля на Кипър и с други латински държавици в Ориента, тя успява да създаде значителна морска кръстоносна коалиция, която на няколко пъти разгромява флотилии на морските бейлици. Венецианската кръстоносна активност през 40-те години на XIV в. кулминира в разгрома на Айдънския бейлик с център Смирна, с което е унищожено едно от най-опасните пиратски гнезда по малоазийския бряг⁵. В следващите десетилетия обаче републиката предпочита да укрепи търговските си връзки с бейлиците в Западна Мала Азия и снема от дневния ред на своята източна политика идеята за кръстоносен поход⁶.

Кръстоносната активност от 30-те и 40-те години на XIV в., в която основни действащи сили са Венеция, папството и католиците в Ориента, няма нищо общо с идеята да се попречи на възхода на османския бейлик. Кръстоносните удари срещу морските бейлици постигат временни тактически цели и за момента осигуряват венецианската търговия по Източното Средиземноморие. В същото време, колкото и странно да изглежда на пръв поглед, тези действия ускоряват стъпването на османците на балканска земя. Те лишават Византия от възможността да балансира османския натиск чрез съюза си с айдънския владетел Умур бей и я тласкат към съюз с османския емир Орхан. Известно е до какви трагични последици доведе това сътрудничество не само за империята, но и за останалите балкански държави.

Едва в края на 50-те и през 60-те години на XIV в. започват първите кръстоносни начинания срещу османците. Те или постигат скромни резултати, или просто са резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Във всеки случай те не са свидетелство за действително осъзнаване на османската заплаха и още по-малко - за антиосманско преориентиране на кръстоносната идея. Османските успехи в края на XIV и втората четвърт на XV в., все по-честите опустошителни походи в южните унгарски владения, а не християнската солидарност или призивите за помощ, идващи от Изтока, довеждат до такова едно преориентиране. В този период вече всеки насочен срещу османците кръстоносен поход е можел да има само защитен, а не настъпателен характер. Още преди да бъдат организирани, подобни походи се оказват всъщност закъснели.

Дългото суетене на Западна Европа по отношение на османската заплаха не се дължи само на късното й осъзнаване. В много по-голяма степен то е свързано с липсата на условия за реализиране на кръстоносните идеи. Теоретично те били живи и дори през първата половина на XIV в. изживяват забележителен разцвет, но прекалено многото кръстоносни призиви и детайлни проекти всъщност отразяват степента на тяхната девалвация. Вярно е, че през XIV и XV в. в Западна Европа и въобще в католическия свят съществуват политически и религиозни фактори, които са готови да работят за тяхното осъществяване. През този период едва ли има католически първосвещеник, който поне веднъж в своя понтификат да не е издигал апел за всеобщ кръстоносен поход (passagium generale) и да не е полагал усилия за неговото организиране (събиране на „кръстоносен десятък", издаване на индулгенции за участниците и др.). Едва ли има западноевропейски монарх, който поне веднъж да не е бил вземан предвид като потенциален участник в кръстоносни походи. Обикновено всичко се ограничава с изработване на планове, уточняване на маршрути и формиране на „теоретични" военни коалиции. Оказва се, че кръстоносната идея е отдалечена от действителността толкова, колкото обстановката в Европа през XIV-XV в. се различава от обстановката в XI–XII в. Жизнеността й в епохата на османското проникване се проявява повече в теоретико-абстрактната сфера на нереалистичните кръстоносни проекти и всъщност се разминава със съществуващите обществени и политически условия.

И през XIV и XV в. папската курия се опитва да бъде организатор и координатор на кръстоносни походи. Това не е само продължаване на традицията от предишните векове. През този период кръстоносната активност става едно от най-важните средства за укрепване на разклатения папски престиж, превръща се в инструмент за поддържане на папския абсолютизъм, който точно в този момент среща силна съпротива почти във всички краища на Европа. Тъкмо затова кръстоносните призиви, идващи от Рим, нямат адекватен резонанс: реакцията срещу папското всевластие се пренася върху всички онези средства, с които папите се опитват да задържат предишните си позиции. Но може ли да се очаква, че през XIV и първата половина на XV в. папската курия ще организира и финансира кръстоносни походи, след като е изправена пред най-тежката криза в дотогавашната си история? „Авиньонският плен" (1305-1378)⁷, църковната схизма в католическата църква (1378-1417)⁸, когато съществуват двама или дори трима взаимно анатемосващи се папи, острите противоречия със Свещената Римска империя през втората четвърт на XIV в., съборното движение в края на XIV и началото на XV в., което се стреми да подчини папите на волята на църковните събори⁹, хроничните финансови затруднения, пламенните и много популярни антипапски памфлети на англичанина Джон Уиклиф, хусисткото движение в Чехия - всичко това са елементи на кризата, подклаждана от разкрепостяването на средновековния дух и от издигането на централизирани европейски монархии. Нито една от тези монархии, нито Свещената Римска империя, която теоретично олицетворява политическото единство на Западна Европа, но едва има сили да решава собствените си проблеми, нито Франция и Англия, погълнати от воденето на Стогодишната война (1337-1454) могат да мислят за скъпи, рисковани и пълни с неизвестност кръстоносни походи в Азия или Югоизточна Европа.

От големите европейски държави единствено Унгария е склонна по-плътно да следва папските внушения, но и унгарските владетели, поне до края на XIV в., избират онези страни на папската политика, които съвпадат със собствените им интереси. Дълго време Унгария провежда експанзионистична политика спрямо балканските православни държави и затруднява отпора им срещу османците. Едва от края на XIV в. насетне, когато унгарската държава сама е принудена да се защитава от азиатските нашественици, тя се превръща в един от центровете на антиосманска кръстоносна активност и съпротива¹⁰.

Би могло да се помисли, че всички тези неблагоприятни фактори ще бъдат компенсирани от наличието на силни католически опорни пунктове в Ориента и на Балканите. На първо място сред тях трябва да се постави венецианската Романия, една истинска колониална империя на италианската република, която включва много Егейски острови, Крит, градове в Пелопонес, острови по Йонийското крайбрежие, а от края на XIVв. - сухоземни владения в Епирското, Албанското и Зетското крайбрежие¹¹. На второ място идват генуезките колонии: Галата (Пера) на Босфора, острови в Североизточна Егея, фокейското малоазийско крайбрежие¹².

Търговските интереси на италианските морски републики изискват те да държат в Източното Средиземноморие значителна част от военните си флотилии, готови с цената на всичко да защитават сигурността на транзитната търговия. Тези военноморски сили наистина са внушителни. През 1422 г. например само Венеция разполага с 45 галери, 300 големи и 3000 по-малки кораба с общо 36 000 моряци¹³. Кипърското кралство под управлението на кралете от католическата династия Лузинян (след 1291 г. те са и титулярни йерусалимски крале) представлява чудесна кръстоносна база и незаменим участник във всяка значителна морска експедиция в Източното Средиземноморие¹⁴. След 1306 г. на о-в Родос се установява монашеско-рицарският орден на хоспиталиерите (йоанитите), който е „специализиран" за борба с исляма и се смятал за покровител на короната на несъществуващото вече Йерусалимско кръстоносно кралство¹⁵. И накрая в Континентална Гърция и Пелопонес като резултат от IV кръстоносен поход съществуват множество латински княжества, истински политико-религиозни представители на католическа Европа в православния Изток¹⁶.

Ако се разсъждава чисто количествено, балансът на силите в Източното Средиземноморие и Егейския басейн е решително в полза на западните християни. Какъв е тогава реалният ефект от това силно католическо присъствие като средство за възпиране на османците? Веднага трябва да се каже: не особено голям. Първоначално османците са сухопътен нашественик, който не застрашава сериозно венецианските и генуезките търговски комуникации. А никаква сила не е в състояние да накара венецианци или генуезци да участват в кръстоносен поход, ако не виждат в него някаква съвсем практическа необходимост. Известната венецианска поговорка Siamo Veneziani, poi Christiani (Ние сме венецианци, а след това християни) през XIV и първата половина на XV в. спокойно може да се постави за мото на политическата доктрина на италианските морски републики. Кипърското кралство въобще не гледа на османците като на свой ислямски противник. Родоските хоспиталиери били отлични кръстоносци, но военните им възможности са ограничени. Подобна констатация с още по-голяма сила важи за латинските княжества в Континентална Гърция и Пелопонес.

С течение на времето италианците в Ориента и особено венецианците осъзнават, че унищожаването на Византия и другите балкански държави от османците крие много неизвестни за колониалните им империи. Венецианците например смятали, че съществуването на немощна Византия е най-сигурната гаранция за търговската им хегемония и на тази основа Републиката на лагуните разработва принципите на своята източна политика. Венеция изпъква като един от основните византийски кредитори и защитници. Това обстоятелство, съчетано със стъпването на венецианците в Епирското, Албанското и Зетското крайбрежие в края на XIV в., неизбежно е трябвало да ги сблъска с османците. Към 1392 г. в Републиката на св. Марко с тревога научават за първите сериозни османски опити за строеж на флот¹⁷, но последвалите събития отново й донасят успокоение и чувство на сигурност, дори прекалено голяма сигурност в морската й хегемония. Ако трябва накратко да се формулира отношението на Венеция към православните държави и особено към Византия, най-добре е да си послужим с думите на големия познавач на венецианската политика Ф. Тирие. Помощта, която републиката е била готова да окаже на Византия, според него е „реална, но недостатъчна, във финансово отношение - значителна, но не и безкористна"¹⁸. Това е помощ, която удължава византийската агония, но в крайна сметка не предотвратява гибелта на Византия.

Най-простото и същевременно най-ефикасното действие, което венецианци и генуезци са можели да предприемат срещу османците, е да блокират Проливите. Това би отговаряло и на търговските им интереси, тъй като със сигурността на Проливите всяка една от двете републики свързва свободния достъп до Черно море и осъществяването на търговския трафик с татарите в Южна Русия и с българското Черноморие¹⁹. Но тъкмо в този невралгичен и стратегически важен район традиционното венецианско-генуезко съперничество придобива особена ожесточеност. От края на XIII до 80-те го¬дини на XIV в. то кулминира в четири кръвопролитни венецианско-генуезки войни, в които флотите им се обезкръвяват и взаимно неутрализират. Достатъчен е само един пример за зловредното влияние на продължителните разпри между двете републики. Последната венецианско-генуезка война през XIV в., т.нар. „война Киоджиа" (1377-1381), в която ябълката на раздора е о-в Тенедос, води до това, че този остров - прекрасна база за защита на Дарданелите, е трябвало да бъде неутрализиран, населението му - изселено, а укрепленията – сринати²⁰. За Византия венецианско-генуезката вражда е силен дестабилизиращ фактор, не по-малък от османската намеса в династическите междуособици. На всичко отгоре търговският нюх на италианците им подсказва идеята да търсят някакъв modus vivendi с османските нашественици. Генуезката колония Галата поставя началото на сътрудничеството си с тях още в средата на XIV в.²¹. В Ориента винаги се намирали италиански корабни капитани, които срещу добро заплащане били готови да прехвърлят османски войски от Азия в Европа.

Наред с всичко това основната трудност за организиране на антиосмански кръстоносни походи се заключава в различното виждане на западните и източните християни относно самата същност на подобна инициатива. В основата си тази липса на координация отразява различната религиозно-психологическа нагласа на двете половини на тогавашния християнски свят, натрупваната в течение на векове взаимна омраза и подозрителност. За авиньонските папи например не съществува разлика между еретици, неверници и източни християни – схизматици²². Условието, което папите поставят за организиране на западна антиосманска акция, е източните християни да изоставят религиозните си „заблуди" и да се приобщят към лоното на истинската църква - т.е. към папството. Такова отношение на Изток се тълкува, и то не без основание, като посегателство срещу традицията и културно-религиозната самобитност, а не като искрен стремеж да се защитят християните некатолици от ислямската опасност. Стремежите на папството да се търси в кръстоносния поход политико-религиозна изгода намират най-различни проявления - като се започне от безкрайните преговори за църковна уния и се стигне до неприкрити опити за налагане на католицизма във Византия и други православни държави. Действията в тази насока имат известни успехи. Католицизмът прониква в някои балкански управляващи династии: във Византия, Босна, България, Зета, Влашко и Молдова и сред отделни владетелски фамилии в Северна Албания²³. Ревностен изпълнител на папската политика за разпространение на католицизма на Балканите е Унгария, чиито владетели виждат в това средство за налагане на унгарското присъствие на юг от Долен и Среден Дунав.

Отрицателното отношение към православните християни в Западна Европа е всеобщо. То не отминава нито кръстоносните пропагандатори, нито дейците на Ранното италианско възраждане. Достатъчно е да се спомене, че една такава известна фигура като Уилям Адам, автор на подробен проект за кръстоносен поход от 30-те години на XIV в., предлага от всяко православно семейство да се отнема по едно дете и то да бъде възпитавано в католически дух. Петър Томас, титулярен латински патриарх на Константинопол към средата на XIV в., не се колебае да прилага методите на инквизицията, за да принуди православните християни в Кипър да приемат католицизма²⁴.

И в православния Изток отношението към западните християни не е по-различно, макар че е по-нюансирано. В Сърбия, Босна, България, Влашко понятието „кръстоносен поход" е синоним на упоритите унгарски опити за експанзия на Балканите. Тези балкански държави поне до края на XIV в. са принудени да се бранят на два фронта - срещу унгарци и срещу османци. Бруталният характер на унгарската експанзия в Сърбия, Босна, България и Влашко се изразява не само в открити действия, но и в опитите на унгарското духовенство да кръщава повторно източните „схизматици"²⁵. При това положение е повече от естествено, че идеята за кръстоносен поход не може да бъде особено популярна сред българи, сърби, власи и босненци. Освен това има и нещо друго. Папската курия с нищо не показва, че зачита суверенитета на поместните православни църкви и че ги смята за достоен партньор в преговорите за църковна уния. За нея център на православния свят е Константинопол и там именно са насочени усилията на апостолическия престол. Българската и сръбската църква, Охридската архиепископия и др. практически са извън полезрението на папската политика и съвсем естествено в Търново, Печ и Охрид вземат връх антикатолическите настроения. Отрицателно отношение към „франките" прозира например в съчиненията на патриарх Евтимий Търновски. Едва след 1396 г. повече като политическа необходимост, отколкото по вътрешно убеждение неговите следовници Киприан и Григорий Цамблак (вече като киевски митрополити) прегръщат идеята за уния и за свързаните с нея кръстоносни походи²⁶.

Във Византия отношението към западния свят и в частност към възможността той да организира антиосмански кръстоносни походи е доста по-сложно. Най-последователните византийски латинофили са готови да приемат кръстоносна помощ от католическа Европа на каквато и да е цена. В средите им възниква странното за ромеите усещане, че в интелектуално и техническо отношение Византия е изостанала от Западна Европа. Латинофилите са горещи привърженици на идеята за сътрудничество със западните християни, но представляват интелектуално малцинство без особено влияние сред широките слоеве от византийското общество²⁷.

Византийските императори, като се започне с Андроник III и се стигне до Константин XII Драгаш, заедно със своето светско обкръжение се придържат към реалистично отношение спрямо западната кръстоносна помощ. Те виждат в нея средство за спасяване на империята, но знаят, че трябва да платят и полагаемата се цена: сключване на църковна уния. Те поставят на папството свои насрещни условия, най-важното от които е помощта да предхожда унията, а тя да бъде сключена на равноправни начала, и то на представителен църковен събор²⁸. И групата на „латинофилите", и групата на „реалистите" таят в себе си освен надежда и известна боязън от западно кръстоносно вмешателство - традиционното чувство, с което византийците посрещат всяка кръстоносна акция от края на XI в. насетне²⁹.

Най-многобройни във Византия са тези, за които антилатинските настроения стават елемент на ромейската гордост и средство за защита на изконните византийски добродетели. В унията и кръстоносния поход те виждат не спасение, а гибел за империята³⁰. В тази категория влизат Константинополската патриаршия, византийското монашество и широките народни слоеве, върху които византийската църква има силно влияние. Тяхна идейна платформа е исихазмът, макар че ще бъде погрешно винаги и във всички случаи исихазмът да бъде отъждествяван с латинофобията в късна Византия. Допълнителен стимул за подхранване на антилатински чувства у средния византиец е горчивият спомен за събитията от 1204 г. и търговската хегемония на Венеция и Генуа. Алекси Макремволит например сравнява генуезците от Галата с отровна змия, приютена от простодушния земеделец само за да го ухапе и умъртви³¹. А Никифор Григора оприличава кръстоносния поход на „желязна стена", която неумолимо се движи срещу ромеите и ги прегазва³². Византийските латинофоби тържествуват при всеки неуспех на кръстоносните начинания и с голяма настойчивост изтъкват невъзможността и нежеланието на Запада да помогне на източните християни. Поводи за такова тържество не липсват. Нима кралят на Малка Армения Леон VI не е пленен от мамелюците в 1375 г., въпреки че приема папско върховенство? А променя ли се с нещо съдбата на зетския владетел Георги II Балшич, католик от 1368 г., след като той отстъпва на папата земите си в 1391 г.? Не претърпяват ли западните кръстоносци съкрушителен разгром от войските на султан Баязид в 1396 г. при Никопол? Латинофилите трудно можели да парират подобни подмятания с аргументи от действителността.

Императорската власт във Византия трябва да лавира между крайностите на латинофилията и латинофобията при опитите си да въвлече католическия свят в борбата срещу османската експанзия. Всеки успех на османците кара императорите да се обръщат към папите с молби за помощ и с обещания за църковни отстъпки, а всеки неуспех в тази насока ги принуждава да търсят преки контакти с европейските владетели. И така година след година, десетилетие след десетилетие.

За пръв път през XIV в. Византия се ангажира с преговори за кръстоносен поход срещу ислямската опасност през 1332 г. На 6 ноември пратеник на император Андроник III Палеолог сключва в Родос споразумение за общи действия с рицарите - хоспиталиери, Венеция и авиньонския папа Йоан XXII. Към споразумението се присъединяват малко по-късно френският крал Филип VI и кипърският крал Хуго IV Лузинян. Предвиждало се създаване на обща флотилия от 20 кораба (10 византийски, 6 венециански и 4 родоски), която да се събере на 15 април 1333 г. на о-в Евбея. Този флот, определян от съвременниците като „кръстоносен", нанася силен удар върху пиратството на малоазийските морски бейлици и скоро след това се разпада. Във връзка с тези събития проличава отрицателното отношение на някои ромеи към византийско-католическото сътрудничество. Григора противно на истината твърди, че Андроник III е принуден насила да изпрати византийски кораби в кръстоносния флот и дори че латинските участници в него не се явяват в Евбея на уречената дата³⁴. По-прагматично настроеният византийски император гледа на събитията от 1333 г. с голям оптимизъм и надежда. Частичният успех на акцията го кара да продължи и задълбочи контактите с католическа Европа. През 1339 г. като личен пратеник на Андроник III Палеолог за Франция и Авиньон заминава Варлаам (известен като яростен противник на исихазма) с цел да търси военна помощ. Но във Византия добре знаят, че на Запад неизбежно ще повдигнат въпроса за унията и затова Варлаам изготвя предварително текст, връчен в Авиньон на папа Бенедикт XII. Съществуват две възможности за сключване на уния, е отбелязано в този „меморандум": или да бъде наложена на източните християни, което е неразумно, или да бъде обявена на църковен събор, което ще парира отрицателната реакция на някои православни дейци и ще им покаже, че е извършен акт, съобразен с църковните канони. Необходимо е папата да покани на такъв събор четиримата източни патриарси. Най-добре ще бъде, ако преди това християните от Изтока получат военна помощ. По този начин омразата им към латинците ще бъде смекчена и те по-лесно ще приемат унията. А щом папата е убеден в правотата на католическите догми, той няма защо да се страхува от богословски дискусии, които ще възникнат на проектирания църковен събор. На всички тези доводи папа Бенедикт XII отговаря с едно изречение: първо източните схизматици трябва да бъдат „пречистени" и едва тогава да се говори за каквато и да е военна помощ от Запад³⁵. По този начин на срещата в Авиньон през 1339 г. папството и Византия формулират отчетливо своите позиции за условията, при които може да се организира кръстоносен поход. От този момент насетне и двете страни ще се опитват да наложат своите виждания, които отстояват с голяма упоритост. Проблемът за унията се оказва централен и в повечето случаи засенчва преговорите за конкретна помощ срещу ислямската експанзия.

През 1347 г. византийският император Йоан Кантакузин отново повдига въпроса за унията и свързаната с нея помощ. В разговор с католическия свещеник Бартоломей (запис на разговора е изпратен на папа Климент VI) Кантакузин конкретизира някои от аргументите на Варлаам. Той, макар и неофициално, признава върховната църковна власт на папата, но отново настоява спорните догматични въпроси да бъдат обсъдени на църковен събор, който да се състои в Евбея или Родос. Византийският император обещава да се включи във всяка организирана от папата кръстоносна акция било срещу османците, било срещу някой друг малоазийски бейлик, но отново заявява, че е необходимо първо папата да организира такъв поход и след това да се говори за уния. В същия дух протичат разговорите между тримата пратеници на Кантакузин в Авиньон и папа Климент VI. Единствената разлика е, че те предлагат като място на бъдещия църковен събор някои от адриатическите градове, подчинени в църковно отношение на папата. Кантакузин не пропуща да се похвали, че Климент VI се съгласява с византийските (т.е. с неговите) предложения, но това едва ли отговаря на истината. Папската политика остава непроменена, а византийско-авиньонските преговори замират в 1351-1352 г. и не се подновяват цели три години³⁶. Все пак позицията на Кантакузин в тези преговори показва ако не готовност за отстъпки, то поне стремеж към доближаване до папските виждания за уния и кръстоносен поход чрез допускане на второстепенни и формални компромиси. Но основните пунктове във византийската унионистична и кръстоносна програма остават непроменени.

По същото време и сръбският цар Стефан Душан прави постъпки в Авиньон за сключване на църковна уния (1347). Всъщност истинските дипломатически контакти започват през юни 1354 г., когато сръбско пратеничество връчва на папа Климент VI специален хрисовул, с който се признава папското църковно върховенство. Малко след това сръбският владетел изявява желание да бъде назначен за „капитан" на голям кръстоносен поход срещу „неверниците". Папата отговаря благосклонно и изпраща в Сърбия двама свои легати - добре известния кръстоносен радетел от XIV в., гасконеца кармелит Петър Томас и епископа на Трогир - Братоломей (началото на 1355 г.). Преговорите между тях и Стефан Душан завършват с провал, тъй като папските легати се интересуват повече от унията, а не от плановете за кръстоносен поход. А и Душан, изглежда, не настоява много за първоначалния си план. За него дипломатическият демарш в Авиньон е средство да възпре унгарския натиск от север и след като унгарският крал Людовик Анжуйски изоставя временно плановете си за нахлуване в Сърбия, сръбският цар от своя страна изоставя идеята си за кръстоносен поход под папска егида³⁷. През 1356 г. самият папа подтиква Людовик Анжуйски да организира кръстоносен поход не срещу някой друг, а срещу сърбите, наречени в папското писмо „бунтовници, схизматици, неверници и противници на католическата вяра".

Със стъпването на османците в Гапиполи стремежът на светската власт във Византия да привлече западна помощ се превръща в един от основните елементи на византийската външна политика. Сериозността на положението принуждава византийската дипломация да бъде по-отстъпчива. На 15 декември 1355 г. византийският император Йоан V Палеолог подписва в двореца Влахерна обширен хрисовул, който е изпратен в Авиньон и чието съдържание представлява подробен план за получаване на военна помощ от Запада и за отстраняване на свързаните с нея затруднения от религиозен характер. На първо място византийският император обещава лично и от името на своите поданици да се подчини на папската църковна власт, което трябвало да се осъществи на етапи. Като гаранция за изпълнение на това обещание императорът възнамерява да изпрати сина си Мануил в Авиньон. От папата се иска да осигури на Византия 15 транспортни кораба, 5 галери, 500 рицари и 1000 стрелци за срок от шест месеца заедно с папски легати, които да работят за сключване на уния. Ако предлаганото сътрудничество не се осъществи по негова вина, Йоан V Палеолог предлага да абдикира в полза на Мануил, а папата като „духовен баща" на императорския син ще може да управлява империята от негово име. Освен това, в случай че византийците не изпълняват поетите ангажименти, папа Инокентий VI можел да окупира някои територии, които се намират под византийска власт. Но ако целият план успеел, папата трябвало да оказва по-нататъшна помощ на Византия в борбата срещу османците с армия и флот, начело на които да стои като „главен капитан и знаменосец" Йоан V Палеолог³⁸.

Византийският план от 15 декември 1355 г. показва, че императорът е готов да отиде доста далеч, за да убеди папата в своята искреност. В него не се споменава нищо за традиционното византийско искане за свикване на църковен събор. Неизменна остава само византийската позиция, че военната помощ от Запад е абсолютно наложителна като условие и средство за сключване на уния. Макар и много подробен, планът от края на 1355 г. не е лишен от известни слабости и дори от голяма доза наивитет. Нереалистично е обещанието на Йоан V Палеолог, че при присъствие на католически военни сили на византийска земя неговите поданици ще приемат лесно католическата вяра. Още по-странна е убедеността на византийския император, че папството е в състояние да събере и изпрати срещу османците каквито и да е военни сили. Познавайки отлично финансовите и политическите затруднения на авиньонския двор, папа Инокентий VI като че ли показва известен страх от готовността на византийците да правят отстъпки. Та нали ако Византия приеме папското виждане за уния, в Авиньон ще трябва да направят следващата стъпка и да преминат от думи към дела! Обещанието на Йоан V Палеолог да накара своите поданици да прегърнат католицизма вместо радост поражда оправдани резерви в папското обкръжение. Всъщност самият византийски император още през 1356 г. трябвало да признае в едно свое писмо до папата, че ромеите фанатично държат на православието и не искат да чуят за никакви компромиси.

Въпреки всичко папа Инокентий VI полага известни усилия да направи единственото, което е по силите му. Той се обръща към Генуа, Венеция, Кипърското кралство и родоските хоспиталиери с призив да организират военноморска коалиция в защита на Византия. За да бъдат тези призиви по-убедителни, папата - противно на истината - им съобщава, че Йоан V Палеолог вече е приел църковната уния. Тази „благородна лъжа", изглежда, оказва някакъв ефект. Въпреки че от проектираната антиосманска коалиция почти веднага отпада Генуа, останалите призовани участници се съгласяват да предоставят по два кораба³⁹. През май 1359 г. папата назначава за свой легат в Изтока известния Петър Томас, поверява му командването на шесткорабната кръстоносна флотилия и му дава правото да обяви кръстоносен поход. Папският легат, известен с кръстоносната си ревност, но и с омразата си към източните схизматици, изпълнява папските нареждания, доколкото има възможност за това. През лятото на 1359 г. неговите кораби превземат от османците град Лампсак на малоазийския бряг на Дарданелите, но след това, вместо да останат там и да прекъснат пътя на нашествениците към Европа, се насочват към Ефес. Град Лампсак е изоставен, а кръстоносният флот се разпада в края на 1359 г. поради липса на средства⁴⁰.

Кръстоносният поход на Петър Томас от 1359 г. е първият през XIV в., който предприема известни действия срещу османските нашественици. Това обстоятелство не трябва да се надценява не само защото успехите на папския легат са мимолетни, но и защото нищо не дава основание да се мисли, че той е възнамерявал да воюва сериозно срещу османското емирство. Петър Томас се ръководи от абстрактната идея за борба срещу исляма въобще, а превземането на Лампсак е съпроводено с репресии и срещу мюсюлмани, и срещу православни християни.

През 1361 г. папският легат е изпратен във византийската столица, за да поднови преговорите за уния с Константинополската църква. В разговорите и двете страни повтарят старите си аргументи. Византийският император уж бил склонен (поне според житието на Петър Томас) да смени антилатински настроения патриарх Калист и да постави на негово място католик⁴¹, но очаквал преди това да получи помощ от западните християни. Петър Томас настоява точно на обратното: първо уния, после помощ. В Авиньон надценяват възможностите на византийския император да наложи исканата от тях религиозна промяна, а протакането на този въпрос от византийска страна схващат като неискреност. В Константинопол пък надценяват възможностите на папата да помогне със свои средства или да внуши на католическите държави да формират антиосманска коалиция и тълкуват папската позиция като липса на добра воля.

След неуспеха на преговорите с Петър Томас Йоан V Палеолог опитва други вариант: директни контакти с италианските морски републики Венеция и Генуа. Намерението му е да накара двете морски сили в съюз с Византия да защитават Проливите. През 1361 г. императорът се обръща към Венецианската република с предложение за морски съюз, към който да бъде привлечена и Генуа. Йоан V Палеолог иска Венеция и Генуа да предоставят по два кораба, които заедно с четири византийски галери да осигурят редовна патрулна служба в Босфора и Дарданелите. В случай на военни действия този флот трябва да се командва от императора, а при обикновено патрулиране командването да се сменя периодически между венецианци и генуезци. Венецианският сенат отговаря положително на византийското предложение. През пролетта на следващата година в Константинопол пристигат неговите пратеници Франческо Бембо и Доменико Микиели с подробна инструкция, носеща дата 24 март 1362 г. В нея се предвижда разширяване на проектираната коалиция чрез привличане на трапезундския император, кипърския крал, родоските хоспиталиери, „императора на Загора" (т. е. българския цар Иван-Александър) и други barones et gentes mundi. Венецианците отиват толкова далеч, че дори предлагат предварителна подялба на земите, които ще бъдат отвоювани от османците: Тракия да се върне на Византия, а останалото да се подели по равно между всички участници. Но като предварително условие за изпращането на венециански кораби в Проливите сенатът иска окупиране на о-в Тенедос от венециански морски единици. Генуезците отправят същото искане. В този момент византийският император все още не е склонен на подобни отстъпки, а спорът на двете италиански републики за о-в Тенедос прави невъзможно каквото и да е военно сътрудничество между тях. Проектираната коалиция остава само на книга. Всичко свършва с подновяване на търговското споразумение между Византия и Венеция и с уверения във взаимно приятелство⁴².

Когато в Константинопол приключват византийско-венецианските преговори, кръстоносната идея в Западна Европа получава нов импулс благодарение на дейността на кипърския крал Петър I Лузинян (1357-1369) и на неговите близки съратници Филип дьо Мезиер и Петър Томас. Обстановката в Европа след временното преустановяване на 100-годишната война (примирието от Бретини в 1360 г.) изглежда сравнително благоприятна за организиране на общ кръстоносен поход. В 1362-1364 г. младият кипърски крал посещава Венеция, Генуа, Авиньон, Париж, Лондон, Прага, Виена и Краков и успява да спечели за каузата на един passagium ultramarin френския крал Жан Добрия, римския император Карл IV Люксембургски, майсенския маркграф Фридрих III, саксонския херцог Рудолф II, савойския граф Амедей VI (Зеления граф), унгарския крал Людовик Анжуйски и много други западноевропейски владетели и аристократи. През 1363 г. авиньонският папа Урбан V обявява общ кръстоносен поход за две години, чиято основна цел е да се разгромят мамелюците в Египет и да се завладее отново Светата земя. Такъв е и смисълът на кръстоносната пропаганда, извършвана от крал Петър I Лузинян, Петър Томас и Филип дьо Мезиер. Те убеждават западноевропейските си събеседници в необходимостта да се изтласкат мамелюците, което отговаря на интересите на кипърското кралство, но не споменават нито дума за османската опасност и за тежкото положение на източните християни. Цялото това раздвижване на кръстоносния дух се материализира в събирането на огромен кръстоносен флот, който под командването на Петър I Лузинян на 9 октомври 1365 г. превзема временно Александрия. Този успех предизвиква ентусиазъм в Европа, но поражда недоволство от страна на Венеция, която няма намерение заради абстрактните идеи на кръстоносците да разваля здравите си търговски връзки с мамелюкски Египет⁴³.

Още в 1364 г. слуховете за подготвянето на голям кръстоносен поход достигат до Константинопол. В писмо до папа Урбан V от лятото на с. г. император Йоан V Палеолог предлага военно сътрудничество с кръстоносците, без да се обвързва този път с някакви конкретни обещания. В отговора си от 16 октомври 1364 г. папата дава известни надежди на императора и, разбира се, му припомня, че трябва да побърза с унията, ако иска да разчита на кръстоносна помощ. В края на годината за Авиньон заминава византийският пратеник, католикът Йоан Ласкарис Калоферос. Под негово влияние през пролетта на 1365 г. папата обявява план за антиосмански кръстоносен поход с участието на Генуа, родоските хоспиталиери и маркиза на Монферат. Генуа трябвало да предостави 10 кораба и парична вноска от 100 000 перпера, маркизът на Монферат - 1300 рицари, а хоспиталиерите - 1000 рицари и 4 кораба. Този проект не се осъществява поради споровете и противоречията между предполагаемите участници в похода.

През пролетта на 1365 г. унгарският крал Людовик Анжуйски напада северозападните български земи, превзема Видин и не крие намеренията си да продължи своето настъпление към Търново⁴⁴. Унгарското ангажиране на юг от Долен Дунав отговаря на общата насока на папската политика за разпространение на католицизма сред източноправославните християни и съвпада с изострянето на българо-византийските отношения в средата на 60-те години на XIV в. Затова в Константинопол схващат унгарските действия във Видинско не толкова като посегателство срещу православната вяра (въпреки че знаят за масовото и насилствено покатоличване на населението в Северозападна България), а като готовност от унгарска страна да се воюва срещу османците и срещу онези християни, които търсят сътрудничество с „неверниците". Самият папа Урбан V засилва византийските надежди за помощ от Унгария. На 25 януари 1366 г. той съобщава на Йоан V Палеолог за новия си план за антиосмански действия, основни участници в който ще бъдат Людовик Анжуйски (по суша), крал Петър I Лузинян и граф Амедей VI Савойски (по море). И сега Урбан V не забравя да напомни за унията, като вероятно е смятал, че изработеният план за антиосмански кръстоносен поход представлява изпълнение на византийското условие за нейното сключване⁴⁵. И този път папският план се оказва нереалистичен, тъй като в началото на 1366 г. нито кипърският крал, нито савойският граф имат намерение да воюват срещу османците. Отново в действие влиза познатата дипломатическа схема: император Йоан V Палеолог се опитва да заобиколи папското посредничество и се обръща пряко към католически светски владетел. Този път изборът пада върху Людовик Анжуйски, владетел на най-могъщата католическа държава в Централна Европа в средата и третата четвърт на XIV в.

В края на януари или началото на февруари 1366 г. византийският император заедно с малка свита и с двама от своите синове - Мануил и Михаил, напуска Константинопол и по Черно море и Дунав се отправя за Буда. За пръв път във византийската история император на ромеите отива в чужда държава не като завоевател, а като молител. След пристигането на византийската делегация в унгарската столица между Йоан V Палеолог и Людовик Анжуйски веднага започват преговори, чийто основен смисъл е привличане на Унгария в борбата срещу османците⁴⁶. Първоначално преговорите вървят учудващо гладко. Людовик Анжуйски веднага информира Венеция и Авиньон, че е готов да застане начело на голяма армия за поход срещу османците и иска участие на венециански кораби в него (от 2 до 5 кораба за 6 месеца). Републиката на Свети Марко се съгласява, при условие че корабите й ще оперират само по малоазийското крайбрежие, т.е. далеч от Проливите, далеч от местата, където може да се даде решително сражение на нашествениците.

На 1 юли 1366 г. папа Урбан V за пръв път взема официално становище към унгарско-византийските преговори. Той подчертава необходимостта да се сключи църковна уния от типа на Лионската (1274 г.), одобрява унгарските планове за поход срещу османците и издава енциклика до католическото духовенство в Унгария, Далмация и Дубровник, според която унгарските намерения трябва да се поощряват по всякакъв начин. Според папата целта на кръстоносния поход трябва да бъде защитата на католиците в Ориента. Нито дума не споменава той за източноправославните християни. Този „пропуск" всъщност представлява добре премислен дипломатически ход за натиск върху Византия и другите православни балкански държави. Внушавало им се косвено, че е необходимо да приемат папската духовна власт, ако искат да разчитат на католическа военна подкрепа.

На 23 юли 1366 г. двама папски пратеници заминават за Буда, за да водят паралелни преговори за уния, като предварително възнамеряват да минат през Париж, Прага, България, Сърбия и Византия, за да подготвят почвата. В същия ден папа Урбан V изпраща тайно писмо до Людовик Анжуйски,в което го предупреждава, че византийците никога не са били искрени по въпроса за църковното единство и забранява на унгарския крал да предприема каквито и да е действия срещу османците в продължение на една година. Папата не крие, че би искал първо византийците да се подчинят на папската църковна власт и едва след това да се мисли за каквато и да е помощ. Византийско-унгарските преговори отново се оказват в омагьосания кръг на формулировките „първо уния, после помощ" и „първо помощ, после уния".

Под влияние на Авиньон и на традиционните унгарски планове за експанзия срещу балканските православни християни Людовик Анжуйски в скоро време се отказва от първоначалните си обещания⁴⁷. През октомври 1366 г. той уведомява Венеция, че има намерение да воюва срещу Сърбия, България и Византия, които обвинява в зложелателни интриги. За Венеция това е добър повод, за да откаже каквото и да е сътрудничество под предлог, че поддържа добри отношения с въпросните държави. През следващата 1367 г. унгарската политика се ориентира към проблемите на Централна Европа и унгарският крал се вплита в конфликт с Карл IV Люксембургски за короната на „Свещената Римска империя“⁴⁸. За византийския император не остава нищо друго, освен да потегли обратно за Константинопол с празни ръце. Преди да се завърне в своята столица, той изживява нови премеждия. Българският цар Иван-Александър отказал да го пропусне през българска територия, защото не без основания гледал с подозрение на византийско-унгарските преговори. Йоан V Папеолог е принуден да остане продължително време в окупирания от унгарците Видин⁴⁹.

Докато византийският император преговаря в Буда, в Европа завършва подготовката на единствения кръстоносен поход през XIV в., който постига определени и по-трайни успехи срещу османските завоеватели. Организатор на този поход е савойският граф Амедей VI, братовчед на Йоан V Палеолог, племенник на майка му Ана Савойска⁵⁰. Отначало графът на Савоя възнамерява да вземе участие в коалицията на Петър I Лузинян срещу Египет, но липсата на средства и някои вътрешни проблеми в графството му пречат да тръгне за Кипър в уречения срок. В началото на 1366 г. Амедей VI най-после довършва подготовката си, като организира флот от 15 кораба (6 генуезки, 5 венециански и 4 марсилски) и армия от 1500-1800 рицари - италианци, французи, англичани и германци. През юли с. г. флотилията на Зеления граф потегля към венецианската колония град Корон в Южен Пелопонес, за да продължи оттам в посока към Кипър (Амедей все още не се отказвал от първоначалното си намерение да воюва срещу мамелюците в Египет). Преди да се насочи на юг, той е лъжливо информиран от венецианските власти, че крал Петър I Лузинян е сключил мир с мамелюкския султан. Венеция се страхува от подновяване на военните операции срещу Александрия, която е една от основните й търговски бази. Този път венецианската двуличност спрямо кръстоносните походи изиграва положителна роля. Под влияние на лъжливата венецианска информация Амедей VI се отказва от похода в Египет и насочва корабите си към Константинопол. На 17 август неговата войска обсажда крепостта Галиполи, в която има незначителен османски гарнизон, и след петдневни сражения я превзема. По този начин без много усилия и жертви основното османско предмостие в Европа се оказва в християнски ръце. Първоначално Амедей VI, който осъзнава стратегическото положение на превзетата от него крепост, я предлага на Венеция, която може успешно да я защитава с мощния си флот. След отказа на републиката да се ангажира с подобна задача Галиполската крепост е върната на Византия⁵¹. През септември 1366 г. граф Амедей Савойски тържествено влиза в Константинопол и там научава за задържането на своя братовчед Йоан V Палеолог от българите. През зимата на 1366-1367 г. неговата флотилия се насочва към българското Черноморие, завзема много от българските крепости и принуждава цар Иван-Александър да осигури връщането на византийския император в Константинопол⁵². Вместо да използва завземането на Галиполи, за да продължи настъпателните действия срещу османците в Тракия, Зеленият граф се заплита в сложните междубалкански отношения. Чрез враждебните си действия срещу България той внася допълнително разединение между две от православните балкански държави, които и без това не предприемат общи действия срещу османската експанзия. През май 1367 г. Амедей Савойски превзема още две малки османски крепости в Югоизточна Тракия, с което показва, че една малобройна, но добре организирана кръстоносна армия през 60-те години на XIV в. е в състояние успешно да се противопостави на все още некоординираното османско настъпление в Тракия. През юни 1367 г. свойският граф прекратява своя кръстоносен поход поради невъзможност да изплаща заплатите на своите рицари - наемници.

По време на престоя на Амедей Савойски в Константинопол между него и Йоан V Палеолог се водят разговори за църковната уния. Постига се договореност лично византийският император и неговият престолонаследник Андроник IV Палеолог да се явят при папата и посещението им да завърши с тържествено обявяване на църковното единство. Във връзка с тези преговори във византийската столица се състоял разговор между титулярния латински патриарх на Константинопол Павел (бивш католически епископ на Смирна) и монаха Йоасаф (бившия император Йоан Кантакузин), по време на когото се дискутира начинът, по който трябва да се сключи унията. Йоасаф (Йоан Кантакузин) повтаря аргументите, изтъкнати от него пред папските пратеници в Константинопол през 1350 г. Той декларира искрено желание за премахване на схизмата, но се оплаква, че латинците не гледат на унията като на равноправен акт и не искат да обсъждат догматичните различия на църковен събор. А такъв събор според него е абсолютно задължителен и за да бъде той достатъчно представителен, трябва да присъстват папата, всички източни патриарси и първосвещениците на православните църкви от България, Сърбия, Грузия и др. Ако се съди от гръцкия запис на диалога, латинският патриарх Павел се съгласява с мнението са своя събеседник⁵³. През 1367 г. дори константинополският православен патриарх Филотей Кокинос започва да подготвя почвата за свикване на вселенски събор, като в изпратените писма успокоява главите на поместните православни църкви, че никой няма да иска от тях да променят православните религиозни ритуали⁵⁴.

Упоритите византийски настоявания за свикване на църковен събор предизвикват раздразнение в Авиньон. Там смятат, че с похода на Амедей Савойски е изпълнено основното византийско условие за сключване на унията. За разлика от легата Павел, папа Урбан V не искал и да чуе за събор: според него това представлява посегателство срещу авторитета му на глава на християнската църква. От такава позиция той посреща византийските пратеници, които през октомври 1367 г. отпътуват за Авиньон с корабите на Амедей Савойски. Тъй като преговорите отново са изправени пред провал, през октомври 1369 г. император Йоан V Палеолог лично заминава за Италия, където става свидетел на тържественото влизане на папа Урбан V в Рим и скоро след това публично обявява преминаването си в лоното на католицизма. Противно на византийските очаквания и след този акт папската позиция не става по-благосклонна. В разговорите между католическия църковен глава и императора твърде много се говори за уния и твърде малко за кръстоносен поход срещу османците. Папа Урбан V се оправдава с това, че приемането на католическата вяра от Йоан V Палеолог е лично действие, което с нищо не ангажира православните църкви. По този начин той всъщност прикрива безсилието си да намери участници за каквато и да е кръстоносна експедиция. Папата предлага на византийския император да вербува като кръстоносци „безработните" рицари кондотиери, които по време на паузата в Стогодишната война ограбват Централна Италия. И от това предложение не излиза нищо, тъй като липсват средства за заплащане на кондотиерските отряди, а и желание от тяхна страна да изоставят доходните си „занимания" в Италия и да потеглят срещу османците⁵⁵.

След като не постига нищо в Рим, император Йоан V Палеолог се отправя за Венеция. Вместо да обсъдят сериозно с него османската опасност, венецианският дож и сенат принуждават императора да води с тях дълги и унизителни преговори за неизплатените византийски дългове, за условията за получаване на нови заеми и за отстъпване на о-в Тенедос. По този повод късновизантийските историци отбелязват, че Йоан V Палеолог е хвърлен в тъмница като неплатежоспособен длъжник. Разбира се, венецианците не си позволяват подобна волност и тези твърдения показват само силата на антилатинските настроения в късна Византия и дълбочината на огорчението от несбъднатите очаквания за венецианска помощ⁵⁶. Накрая все пак императорът се връща в Константинопол с нов венециански заем от 30 000 дуката и с мъгляви обещания за 6 венециански бойни кораба. Срещу това обаче той е принуден да гарантира на републиката окупирането на о-в Тенедос, което изостря до крайност венецианско-генуезкото съперничество и създава условия за избухването на династическата криза във Византия през 70-те години на XIV в. „Напразен труд" - така лаконично, но точно Димитър Кидон резюмира резултатите от посещението на Йоан V Палеолог в Италия през 1369-1371 г.⁵⁷.

Последният период от „Авиньонския плен" на папите (1371-1378), който съвпада с понтификата на папа Григорий XI, е белязан с голямо активизиране на папската политика в Ориента. Наследникът на Урбан V като че ли е по-благосклонен към идеята да се помогне на източните християни без предварителни условия. Веднага след като научава за резултата от Черноменската битка, той се обръща към Унгария и Венеция с кръстоносен призив и оповестява план за свикване на „католически конгрес" в Тива (на територията на каталанското херцогство в Континентална Гърция) през 1373 г. На него са задължени да присъстват представители на всички католически сили в Ориента. Планът предвижда всички те под страх от отлъчване и според своите възможности да предоставят бойни кораби и войски. Орденът на хоспиталиерите трябвало да бъде мобилизиран и изпратен да воюва с османците⁵⁸. Избухването на генуезко-кипърската и унгарско-венецианската война през годината, предвидена за конгреса в Тива, прави неговото свикване невъзможно⁵⁹.

Тогава по настояване на византийския пратеник Йоан Ласкарис Калоферос папа Григорий XI изработва по-реалистичен план за организиране на 12-корабна флотилия с постоянна база в Проливите, в която всяка католическа държава да изпрати свои бойни единици. За тази цел Йоан Ласкарис Калоферос обикаля Франция, Сицилия, Генуа, Родос и Унгария, но получава обещание за участие само от Генуа и родоските хоспиталиери. И тази кръстоносна инициатива е изоставена още в зародиш поради липса на достатъчно участници. Избухването на войната „Киоджиа", византийският васалитет спрямо османците и началото на „Великата схизма" в католическата църква (1378 г.) водят до замиране на контактите между Изтока и Запада и за няколко десетилетия изтласкват на заден план и преговорите за уния, и кръстоносните проекти60. Папите съперници в Рим и Авиньон са погълнати от разприте помежду си, католическите държави са разделени на два религиозни лагера, а във Византия започват да мислят, че васалитетът към Мурад I за момента е по-сигурна гаранция за съществуването на империята, отколкото западната военна помощ.

Едва през 1384 г. римският папа Урбан VI прави първите стъпки за подновяване на преговорите за уния. Тогава и константинополският патриарх Нил заявява официално, че според църковните канони, на папата принадлежи първото място в християнската църковна йерархия и че унията на църквите е крайно наложителна⁶¹. Това временно отстъпление на патриаршията от крайната й антиуниатска програма не довежда до някакви позитивни резултати. В същото време Венецианската република започва преговори с Мурад I за получаване на търговски привилегии на османска територия⁶². За да бъдат преговорите резултатни, венецианците отвръщат с отказ на искането на солунския император Мануил Палеолог да му предоставят пари, кораби и оръжие за защита на Солун от смъртоносния османски обръч. Тогава Мануил Палеолог се решава на крайна стъпка: следвайки внушенията на своя учител Димитър Кидон и принципа „смяна на вярата срещу западна помощ", императорът подновява преговорите за уния с папа Урбан VI. През 1386 г. обсаденият от османците Солун официално признава папската църковна власт и дори католическата догма за произхода на Светия Дух, но пада в ръцете на нашествениците, преди да е получил каквато и да е подкрепа в замяна⁶³. Антиуниатите и латинофобите във Византия имали отличен повод да тържествуват. Събитията в Солун според тях ясно показват, че унията с Рим носи гибел, а не спасение.

Колкото и сложна да е религиозната обстановка в Западна Европа поради църковния разкол, колкото и показателен да е „солунският епизод" от 1386 г., в началото на 90-те години на XIV в. условията за организиране на антиосмански кръстоносен поход са по-благоприятни от всякога. Заслугата за това не е нито на папството, нито на Византия или на някоя друга православна държава, а по-скоро на неподозираните мащаби на османското настъпление след 1389 г. Успехите на султан Баязид I по Долен и Среден Дунав, васалитетът на Сърбия, зачестилите османски акънджийски набези в Южна Унгария, неприкритите намерения на османския владетел да сложи ръка на латинските владения в Континентална Гърция изправят католическа Европа пред нова политическа ситуация. Вече не става въпрос да се помогне или не на християните-схизматици, а да се защитават католическите държави, княжества или владения. В новата обстановка за традиционната кръстоносна идея - освобождаване на Божи гроб - вече няма място. Дори Филип дьо Мезиер, известен с това, че смята освобождаването на Светата земя от мамелюците за пръв дълг на всеки ревностен християнин, през 80 - 90-те години на XIV в. започва да съветва западноевропейските рицари на път за Палестина да минат през Балканите (България, Тракия и Византия) и да воюват с османците. Те, разбира се, никога не трябвало да забравят, че основна тяхна задача е да обърнат в католическа вяра схизматиците от „България, Тракия и Константинополската империя". За да бъдат кръстоносните действия по-успешни, Филип дьо Мезиер предлага създаването на специална кръстоносна армия (Militia passionis Jhesu Christi) чрез обединяване на всички монашеско-рицарски ордени⁶⁴. Въпреки че кръстоносната идея в края на XIV в. не се отърсва от някои стари представи и предразсъдъци, условията за нейното антиосманско преориентиране са налице.

В 1395 г., когато между Франция и Англия е постигнато ново временно примирие, кръстоносната пропаганда се посреща с много по-голямо разбиране в средите на западноевропейското рицарство. Французи и бургунди, за които османското нашествие е нещо твърде далечно, виждат в кръстоносния поход срещу османците средство за демонстриране на онези рицарски добродетели, които английските стрелци поставят на сериозно изпитание в битките при Креси и Поатие. Естествено никоя друга католическа държава не е така пряко засегната от османското нашествие, както Унгария. В Буда започват да осъзнават, макар и със закъснение, че „балканските схизматици" не са врагове, а съюзници и че тяхната съпротива е средство за предотвратяване на османското нахлуване в унгарска територия. Крал Сигизмунд разбира, че османската опасност не може повече да се използва за натиск срещу балканските държави, тъй като вече е прекрачила границите на Балканите и се е устремила към самата Унгария. Неговите призиви за помощ и обявяването на кръстоносен поход от папа Бонифаций IX в подчинените нему земи в Югоизточна Европа (1394 г.) намират широк отзвук във всички краища на континента.

Още на следващата година ентусиазираното европейско рицарство започва усилена подготовка, в която на великолепието на доспехите се отделя повече внимание, отколкото на практическите нужди на една антиосманска кампания. През юли 1396 г. в Буда се събират френски, бургундски, немски, италиански и английски рицари и благородници, сред които личат имената на Жан дьо Невер, френския маршал Бусико, маркграф Руперт II, графа на Уелс Херман II, бургграфа на Нюрнберг Йохан II и др. Към тях се присъединява значителен унгарски контингент и отряди от Трансилвания. Венециански и родоски кораби начело с магистъра на хоспиталиерите Фелиберт трябвало да проникнат по Дунав и да подпомогнат сухопътните кръстоносни сили⁶⁵.

Подготовката на кръстоносния поход раздвижва духовете във Византия, Търновска и Видинска България, Влашко. През февруари 1396 г. византийският пратеник Мануил Филантропин сключва с крал Сигизмунд споразумение в Буда, според което император Мануил II Палеолог се задължава да съоръжи с унгарски средства 10 кораба за действия в река Дунав. Влашкият воевода Мирчо Стари изпраща свои военни отряди в кръстоносната армия. Въпреки големия ентусиазъм и усилената подготовка в редовете на християнските съюзници не съществува необходимо единство. Венеция, която се бои еднакво и от османците, и от евентуален унгарски успех, не изпълнява докрай обещанието си за флотска подкрепа на планирания кръстоносен поход и още в самото начало на подготовката му не вярва в бойните качества на рицарите кръстоносци. В средите на кръстоносната армия има различни мнения за целите на акцията. Унгарският крал, който познава най-добре османския начин на воюване и който вероятно осъзнава, че прекаленото самочувствие на западните рицари не вещае нищо добро, предлага план за отбранителни действия. Французи, бургунди, англичани, немци и италианци не искали дори да слушат подобни предложения. Според френския хронист Фроасар те горели от желание да завладеят „цяла Турция", да настъпят в Персия и Сирия и да освободят „гроба Господен", следвайки заветите на първите кръстоносци⁶⁶. Наложеният от рицарите кръстоносци настъпателен вариант теоретично е правилен, тъй като цялата история на османските военни и политически успехи до този момент показва, че само с отбрана османското настъпление не може да бъде спряно. Друг е въпросът, че събраните в Буда кръстоносци не правят разлика между добре обмислено настъпление и безразсъден рицарски галоп срещу противника.

През август 1396 г. разнородната кръстоносна армия, която според някои сведения брояла около 100 000 души, но в действителност не надхвърля и 20 000⁶⁷, разделена на три колони, преминава река Дунав. За кратко време, подпомогната от българското население и от видинския цар Иван-Срацимир, тя завзема Видин и Оряхово и достига до Никопол⁶⁸. При вестта за нахлуването на кръстоносците на юг от Дунав султан Баязид изоставя обсадата на Константинопол, събира европейските и азиатските си войски в Пловдив, преминава през Шипченския проход и през Търново, където към него се присъединява петхиляден васален сръбски отряд начело със Стефан Лазаревич, и към средата на септември 1396 г. се озовава също в околностите на Никопол. Някои автори изчисляват османската армия на 104 000 души, а всъщност тя не е надвишавала много по численост кръстоносните сили. Основното й превъзходство е умелата тактика, съобразена с особеностите на терена, дисциплината и единното командване.

На 26 септември 1396 г. край Никопол независимо от първоначалния успех на фронталната атака на френските рицари кръстоносната армия претърпява пълен разгром. Γоляма част от кръстоносците са убити в сражението, а повечето от тези, които попадат в османски плен, са посечени пред шатрата на Баязид⁶⁹. За пощадените рицари султанът поискал откуп от 200 000 форинта. За неговото събиране френският маршал Бусико е освободен срещу клетва и оставен да се завърне във Франция. Унгарският крал Сигизмунд и великият магистър на хоспиталиерите Фелиберт се спасяват с кораб по Дунав и Черно море. При преминаването през Дарданелите кралят вижда със собствените си очи по бреговете на Галиполския полуостров шпалир от пленени рицари, които очаквали да бъдат прехвърлени в Мала Азия, за да бъдат продадени като роби из пазарите на Ориента. По този начин султан Баязид унижава още веднъж своя противник, но фактически показва и своето безсилие по море. Победата при Никопол му позволява да унищожи окончателно Видинското царство, да продължи още по-интензивно грабителските си походи във Влашко и Трансилвания, в Босна и южните унгарски владения и да засили натиска върху Константинопол и византийска Морея.

За кръстоносните пропагандатори на Запад поражението при Никопол е повод за горчиви размисли, а за участниците в похода - за взаимни обвинения, французи обвиняват унгарци за неумело водене на боя, унгарци обвиняват французи за неразумната им фронтална атака. Фроасар пък обвинява византийския император Мануил II Палеолог, който уж информирал Баязид I за движението на кръстоносната армия⁷⁰. Може би само Филип дьо Мезиер достига до по-реалистична оценка на събитията и свързва християнското поражение с липсата на единство в кръстоносния лагер. Вместо ред, дисциплина и подчинение, пише той в един меморандум до бургундския херцог от 1397 г., в редовете на кръстоносците живеят „трите дъщери от Луцифер" - Суетата, Алчността и Разкошът. За да се прогонят тези пороци, Дьо Мезиер отново се връща към старата си идея за създаване на Nova Militia passionis Jhesu Christi, но вече със съзнанието, че идеите му са утопични и неприложими към европейската действителност от края на XIV в⁷¹.

След поражението на кръстоносците при Никопол византийски пратеници се втурват почти към всички краища на Европа: Италия, Франция, Англия, Арагон, Русия, Полша с едно единствено искане: помощ за агонизиращата византийска столица. Никой европейски владетел не отвръща с отказ на византийските молби. Френският крал Шарл VI, английският крал Ричард II и римският папа Бонифаций IX обещават парична или военна подкрепа. От Рим отново се разнасят призиви за кръстоносен поход. Организират се акции за събиране на пари в много европейски държави. Събрани са значителни суми, но голяма част от парите са погълнати от финансовите нужди на европейските монарси, преди да достигнат до своето истинско предназначение. Отново се издига идеята за уния, като този път инициативата идва от Полша, Литва и от киевския митрополит Киприан⁷². Съчувствие и интерес към съдбата на Византия не липсват, но желаещи за участие в нов кръстоносен поход след Никополския разгром няма.

Най-щедър от всички се показва френският крал Шарл VI, който изпраща в Константинопол 12 000 златни франка и отряд от 1200 войници начело с маршал Бусико. Корабите на маршала достигат обсадената византийска столица, без да срещнат особена съпротива от османците. През 1399 г. френският отряд заедно с ограничен брой ромейски войници, командвани лично от Мануил II Палеолог, предприемат няколко успешни рейда срещу османските владения по азиатския бряг на Босфора и Дарданелите и по черноморското крайбрежие, но не успяват да разкъсат блокадата. Всъщност именно френският отряд под командата на Жан дьо Шатоморан (в края на 1399 г. маршал Бусико се завръща във Франция) до 1402 г. представлява гръбнакът на константинополската отбрана⁷³.

В трудните години преди Анкарската битка морейският деспот Теодор Палеолог сключва споразумение с родоските хоспиталиери, които влизат в Мистра и Коринт и се отличават в защитата на Палопонес от непрекъснатите османски нападения⁷⁴. Нито искрената, но ограничена френска помощ за обсадения Константинопол, нито отбраната на Коринт от хоспиталиерите премахват чувството за обреченост, с което живеят преди лятото на 1402 г. жителите на византийската столица и на Морея.

Впечатлен от обещанията за помощ, които византийските пратеници чуват в европейските дворове през 1397-1399 г., и по настояване на маршал Бусико в края на 1399 г. император Мануил II Палеолог решава лично да предприеме голямо пътуване из Западна Европа⁷⁵. През пролетта на  1400 г. той е във Венеция, след това минава през Падуа, Виченца и Милано, където е посрещнат тържествено от миланския дук Жан Галеацо Висконти. Не се знае дали императорът е посетил Рим, но във всеки случай през май 1400 г. папа Бонифаций IX подновява апелите си за кръстоносен поход срещу османците. От едно писмо на Мануил II Палеолог от лятото на 1400 г. научаваме, че той е приет благосклонно в Париж от крал Шарл VI, който се съгласява да продължи пребиваването на френския контингент в Константинопол и обещава нови военни подкрепления⁷⁶. Византийският император влиза в дипломатически контакти с кралицата на Дания, Швеция и Норвегия - Маргарита, с краля на Навара Шарл III, с Хуан I, крал на Португалия, и с авиньонския „антипапа" Бенедикт ХIII⁷⁷. През декември 1400 г. той отплава за Англия, където е посрещнат с големи почести от новия английски крал Хенрих IV Ланкастьр. В едно свое писмо, писано в Лондон през януари-февруари 1401 г., Мануил II не пести суперлативи за английския владетел („краля на Велика Британия"), който му обещавал войници, пари и транспортни кораби за прехвърлянето им, където е необходимо. „Човек се изкушава да мисли, отбелязва по този повод Д. Никъл, че това писмо е било написано след хубавата коледна вечеря в двореца Елтъм"⁷⁸.

И след завръщането си в Париж през пролетта на 1401 г. Мануил II Палеолог продължава да живее с големи надежди за западна помощ. В писмо до своя приятел - монаха Евтимий, той оповестява скорошното си връщане в Константинопол начело на голяма армия, събрана от всички краища на Европа. „Нищо повече не е нужно, пише той, освен идването на уречения ден за връщане и определяне на местата за събиране на войниците на британците и на другите съюзници"⁷⁹. От следващите писма на императора (лятото на 1401 г.) се създава впечатление, че подготовката на голяма кръстоносна армия е напреднала твърде много. Споменава се, че начело на нея ще застане маршал Бусико, че са събрани достатъчно парични средства за заплати на войниците, които „горели от нетърпение да воюват".

Оптимизмът на василевса се подхранвал и от факта, че по време на преговорите в Париж и Лондон той не е принуден, както баща си, да прави различни религиозни концесии. В църковно отношение католическа Европа е разединена от църковния разкол и нито един от папите съперници не може да влияе на френския или английския крал по същия начин, както папа Урбан V на крал Людовик Анжуйски през 1366 г. Условия за уния между западната и източната църква няма и през 1400-1401 г. всичко се ограничава с богословски диспути между Мануил II Палеолог и западни богослови, в които императорът демонстрира голямата си начетеност. Възможността, която му се предоставя да заобиколи болезнените религиозни проблеми, издига много престижа му на истински православен император, без това да е само негова лична заслуга.

След като в продължение близо на една година Мануил II Палеолог е в плен на очакванията, че западноевропейските владетели най-после ще окажат ефикасна помощ на обсадения Константинопол, към август 1401 г. в писмата му започва да се прокрадва известно съмнение за изпълнението на започналите приготовления. Арагонският крал Мартин обявява, че няма да изпрати обещаните кораби, събраните английски войници са изтеглени в Уелс, а маршал Бусико, вместо да застане начело на кръстоносните сили, неочаквано е назначен за френски управител на Генуа⁸⁰.

Изворите не съдържат конкретни указания за причините, които не позволяват големите надежди на Мануил II Палеолог за западна помощ да се превърнат в действителност, но не е трудно да се досетим за някои от тях. Обещанията на западноевропейските монарси се пукат като сапунени мехури веднага, когато собствените им интереси налагат войските, предвидени за източната експедиция, да бъдат изтеглени на друг боен театър. Опитът на Мануил II Палеолог да получи помощ от толкова много владетели едновременно в основата си е нереалистичен. Въпреки временното затишие в Стогодишната война англо-френските противоречия продължавали да тлеят и нито французи, нито англичани желаели да рискуват отбраната на собствените си страни чрез изпращане на войски в Константинопол. Когато през лятото на 1402 г. монголите разгромяват Баязид I при Анкара, самият византийски император престава да настоява за кръстоносна помощ. На него, а и на мнозина негови съвременници се струва, че османската заплаха е изчезнала и идването на кръстоносци в близост до Константинопол изглежда не само излишно, но и опасно. В края на декември 1402 г. Мануил II Палеолог отпътува от Франция и в началото на следващата година се завръща в своята столица⁸¹, където поема управлението на вече суверенна Византия.

След битката при Анкара османската държава навлиза в период на криза и вътрешни междуособици, които значително отслабват османските настъпателни възможности. В съответствие с това се забелязва известно успокоение в редовете на онези политически сили, които преди 1402 г. са готови да водят по-активна антиосманска политика⁸². Дори и опитите, които унгарският крал Сигизмунд прави за реорганизиране на унгарските военни сили с оглед на по-резултатното противопоставяне на османските армии, след лятото на 1402 г. са изоставени. От 1402 до 1415 г. са известни само два опита за образуване на западни антиосмански коалиции, които пропадат поради липса на достатъчно настойчивост⁸³. Император Мануил II Палеолог, разбира се, продължава станалите вече традиционни връзки със западноевропейските монарси, но повече с намерение да поддържа интереса към своята империя, а не толкова за да иска от тях конкретна помощ. След 1402 г. присъствието на рицарите хоспиталиери в Коринт става безпредметно и деспот Теодор Палеолог полага немалко усилия, за да осигури тяхното оттегляне от територията на Морея⁸⁴. Подобно развитие на събитията ясно показва колко конюнктурни са византийската настойчивост за християнско единодействие в борбата срещу османците и готовността на западноевропейските владетели и папи да реализират кръстоносните апели.

От гледна точка на политическото и военното ангажиране на католическа Европа в борбата срещу османските нашественици годините пред Анкарското сражение донасят и известни положителни промени. Временният отдих освен успокоение дава възможност и за равносметка, от която по-прозорливите можели да направят съответни изводи. Това важи особено за венецианците. Победителка във войната „Киоджиа", Републиката на Свети Марко успява да наложи своята морска хегемония в Ориента, отстранявайки отслабената Генуа (от 1397 г. Генуа минава под френска власт). От началото на XV в. Венеция се ориентира все по-определено към защита на Византийската империя. Без да отстъпва от принципа на разумния компромис, републиката осъзнава, че отбраната на балканските й владения в Пелопонес, Албания и Зета изисква по-голямо внимание към проблемите на османското присъствие в Европа. Тревожни за Венеция са вестите за наличието на османски кораби в района на Проливите и в това отношение тя не се колебае да следва твърда линия на поведение. На 29 май 1416 г. венецианският адмирал Пиетро Лоредан нанася голямо поражение на османския флот при Галиполи. От неговия отчет за сражението научаваме, че това, което се наричало „османски флот", всъщност се състои от кораби и екипажи с най-различна народност. Имало генуезци, каталани, сицилианци, провансалци, гърци от Крит, повечето от които са пленени и избити. Венецианците от своя страна дават само 12 убити и 349 ранени и не загубват нито един кораб⁸⁵. След тази победа Венеция не само става неоспорим господар на морето, но през 1419 г. принуждава османския владетел Мехмед I да признае правото й на търговия в османските владения и сюзеренитета й над 38 градове и крепости, между които Навпакт, Алесио, Скутари, Зара и др. Когато в 1423 г. за венециански дож е избран Франческо Фоскари, представител на т. нар. „военна партия", венецианската политика спрямо османците се активизира още повече и намира най-ярък израз в окупирането и защитата на Солун в периода 1423-1430 г. Усилването на позициите на Венеция в началото на XV в. има и друга страна. Основният й съперник в Далмация - унгарската държава - гледа с подозрение на укрепването на венецианските позиции в Адриатика, а най-сериозният венециански враг в Италия - миланският дук Филипо-Мария Висконти, влиза в политически контакти с османците като средство за неутрализиране на венецианската мощ⁸⁶. Републиката на лагуните се изправя пред нови проблеми, създава си нови врагове и в крайна сметка пак не успява да се превърне в обединителен център за антиосманските действия. Всъщност и венецианските управляващи среди не полагат необходимото старание в тази насока. Победата над османския флот при Галиполи вместо да подейства стимулиращо, води до отпускане и до прекомерна сигурност в непобедимостта на венецианския флот. Що се отнася до проектите за кръстоносни походи, Венеция продължава да е резервирана, защото съзнава, че Унгария неизбежно ще играе централна роля в тяхното организиране и провеждане. В 20-те години на XV в. венецианските флотилии нанасят още няколко поражения на османския флот, но венецианското преимущество по море се оказва недостатъчно, за да спре подновеното в този период османско настъпление по суша. След като османците превземат Солун на 29 март 1430 г., Венеция е принудена да плаща значителен трибут за сухоземните си владения на Блаканите и отново се връща към традиционната си политика на балансиране. Морското й превъзходство започва да търпи удар след удар, когато османците се научават да използват огнестрелно оръжие срещу кораби и да се впущат все по-уверено в морски експедиции⁸⁷.

Докато в османската държава през първите две десетилетия на XV в. бушува война между синовете на султан Баязид I, в Западна Европа настъпват промени, които имат отношение и към събитията на Балканите. На 5 септември 1414 г. се открива църковният събор в Констанц, чиято основна цел е да прекрати „великия разкол" в католическата църква. На този събор за пръв път официално се поставя въпросът за супремация на съборите над папската духовна власт⁸⁸. С избирането на папа Мартин V (11 декември 1417 г.) църковната схизма е прекратена, но се поставя началото на нови ожесточени борби между папството и т. нар. „съборно движение". И двете страни в това съперничество виждат в унията с източноправославната църква средство за постигане на надмощие. Така византийците изведнъж се превръщат в политически и религиозен партньор, който има възможност да избира между Рим и радетелите на съборното движение и да отстоява с още по-голяма упоритост традиционната си позиция за необходимостта от свикване на общ църковен събор.

С излизането на османската държава от анкарската криза в края на 20-те години на XV в. византийската политика за спечелване на Западна Европа в отпора срещу нашествениците излиза от близо двудесетилетната си летаргия. От март 1416 г. византийският пратеник Никола Евдемоноянис участва в работата на Констанцкия събор и дава да се разбере, че византийците са готови на уния, стига това да прекрати разкола в католическата църква⁸⁹. Притиснат от съборното движение и от победите на хуситите в Чехия, папа Мартин V в 1419-1420 г. за пръв път отстъпва от предишната папска платформа и се съгласява с византийските искания за свикване на униатски вселенски събор. Във Византия този обрат в папската политика е посрещнат с явно задоволство.
На 12 юли 1420 г. папата издига призив до всички западни християни да спасят своите събратя от Изтока от „неверниците". Но и сега този апел е компрометиран от общата несигурност в Европа, изразяваща се в подновяването на Стогодишната война (1415 г.), от хуситските войни в Централна Европа, от противоречията между Тевтонския орден и Полша и от разделянето на западноевропейските владетели между папството и съборното движение. Византийската дипломация се опитва да влезе в ролята на помирител между Унгария и Венеция и между Унгария и Полша, т.е. тя се стреми да сведе до минимум европейските несъгласия, които предварително обричат на провал и унията, и всякакви съвместни военни операции срещу османците. Византийските пратеници Никола Евдемоноянис и Мануил Филантропин посещават Венеция, Буда и Краков. На полския крал Владислав те предлагат уния и кръстоносен поход, но не успяват да развържат възела на противоречия между него и Унгария, подкрепяща Тевтонския орден⁹⁰. През 1423 г. лично византийският престолонаследник Йоан VIII Палеолог посещава Венеция, Милано, Мантуа и Буда. В Италия неговите искания за помощ са посрещнати с платонично съчувствие, докато в Буда направо му е отвърнато с отказ. Унгарският крал Сигизмунд е дотолкова ангажиран с борба за короната на Свещената Римска империя и с хусистките войни, че просто не желае да отделя каквото и да е внимание на събитията на Балканите. Единственият светъл епизод от второто височайше византийско посещение в унгарската столица е изразеното съгласие от унгарска страна с византийското виждане за уния на църквите⁹¹. И този път унгарският владетел всъщност следва основните положения на папската политика. Независимо от сближаването на възгледите за църковно единение между Византия, папството и Унгария, дори само преговорите за уния не се развиват възходящо. По време на османската обсада на Константинопол през 1422 г. папа Мартин V се опитва да използва византийските затруднения, за да възроди старото схващане за уния без събор. Византийското настъпление срещу католическите владения в Пелопонес през 1426 г. пък води до изостряне на отношенията между Рим и Константинопол и практически до прекратяване на всякакви преговори до 1430 г. С откриването на Базелския събор в 1431 г. византийците отново трябва да избират между новия римски папа Евгений IV и представителите на съборното движение.

Въпреки всички трудности въпросът за църковната уния, който десетилетия наред е обвързан с организиране на западен кръстоносен поход срещу османците, през 30-те години на XV в. навлиза в решителната си фаза. Византийският император Йоан VIII Палеолог (1425-1448) е решен на всичко, за да премахне съществуващите пречки за получаване на помощ от Западна Европа. В това той вижда единственото средство да се устои на османската експанзия. От друга страна, силата на съборното движение в католическа Европа принуждава папа Евгений IV окончателно да възприеме идеята за свикване на представителен църковен събор, посветен на унията. В противен случай той можел да загуби най-силния си коз в борбата със съборното движение: привличането на източните „схизматици" в лоното на римската църква. От 1431 г. насетне преговорите за уния излизат от задънената улица и се концентрират върху по-второстепенни въпроси: мястото на събора, неговото финансиране и др. Специфичен византийски проблем е кой от двамата представители на католическа Европа - папа Евгений IV или Базелският събор - да бъде предпочетен като партньор в сключването на унията. Чак до началото на 1438 г. император Йоан VIII Палеолог е по-склонен да избере базелските прелати, които са по-щедри в обещанията си и имат подкрепата на крал Сигизмунд⁹². Освен това същността на съборното движение отговаря в по-голяма степен на традиционното византийско схващане за начина на решаване на сложни църковни проблеми. В крайна сметка, макар и не без колебания, византийският император избира папа Евгений IV. На този избор повлиява смъртта на унгарския крал и римски император Сигизмунд през 1437 г. и обстоятелството, че въпреки щедрите си обещания Базелският събор не криел презрителното си отношение към източноправославната религиозна доктрина, която някои от съборяните оприличават с учението на Ян Хус. И не на последно място византийците са убедени, че въпреки трудностите и кризите папството си остава най-авторитетният представител на католическа Европа. Византийският патриарх Йосиф II например смятал, че е под неговото достойнство да преговаря за уния с някой друг освен с римския първосвещеник⁹³.

През април 1437 г. някои католически прелати в Базел за пръв път предлагат за място на проектирания събор Флоренция, с което предложение се съгласява и папа Евгений IV. Едва когато византийската делегация стъпва на италианска земя, окончателният избор пада на град Ферара. В началото на 1439 г. делегатите на събора се преместват във Флоренция поради избухналата във Ферара чума и поради финансови затруднения.

При подготовката на Фераро-Флорентинския събор император Йоан VIII Палеолог среща обичайните трудности в опита си да убеди голяма част от византийския клир, четиримата източни патриарси и отделните православни владетели в неговата целесъобразност. Патриарсите на Антиохия, Александрия и Йерусалим се оправдават, че не могат да участват в събора, тъй като им е невъзможно да напускат своите седалища за дълго време. Сръбският деспот Георги Бранкович се обявява категорично срещу каквито и да е църковни контакти с католическата църква⁹⁴. Противниците на унията остават глухи за всички политически аргументи на византийския император и той прибягва до религиозна демагогия. Йоан VIII Палеолог изтъква, че съборът и унията всъщност са средство за пречистване на католическата църква от нейните религиозни заблуди⁹⁵. Независимо от силната реакция срещу униатската политика на византийския император във Византия и в православния свят, нищо не можело да му попречи да доведе започнатото дело докрай. С упоритостта на обречения Йоан VIII Палеолог следва предначертаната линия на поведение за сближаване със Западна Европа. В унията и преди всичко в свързаните с нея обещания за помощ той съзира единствения път за спасяването на Византия.

В началото на 1438 г. църковният събор, на който византийската светска власт разчита толкова много, е вече реален факт. Въпреки присъствието на внушителни църковни делегации и от двете страни⁹⁶ този събор, поне според мнението на император Йоан VIII Палеолог, нямал необходимата представителност. Напразни са неговите очаквания, че във Ферара или във Флоренция ще се явят представители на светските католически владетели, от които може да се очаква военна помощ. В края на 1438 г. във Ферара пристига само един неканен пратеник на бургундския херцог Филип Добрия - един от големите радетели на кръстоносната идея през първата половина на XV в.⁹⁷. Останалите европейски владетели, освен че имат достатъчно свои проблеми, все още се колебаят между римския папа и Базелския събор.

В средите на голямата византийска делегация също не всичко е наред. Въпреки внимателния подбор в нейните редове няма необходимото единство. Редом с убедените унионисти като Висарион Никейски⁹⁸ в работата на събора вземат участие и яростни противници на църковното единство като епископа на Ефес Марко, епископа на Ставропол Исай и императорския брат деспот Димитър Палеолог.⁹⁹ Цели 2 години и 2 месеца работата на събора преминава в дискусии по традиционните богословски въпроси, разделящи католическата и православната църква¹⁰⁰. Издръжката на огромните църковни делегации надхвърля възможностите на папската хазна, която все по-често започва да прибягва до големи финансови заеми. На всичко отгоре към май 1439 г. поради безкомпромисността на католици и православни съборът е изправен пред провал. Според Силвестьр Сиропулос емоционалната реч, която император Йоан VIII Палеолог произнася на заседанието от 27 май 1439 г., най-после успокоява възбудените духове и кара византийските делегати да бъдат по-отстъпчиви по догматичните въпроси¹⁰¹. На 8 юни с. г. византийците отстъпват от мнението си за произхода на Светия Дух, две седмици по-късно те се съгласяват да признаят църковното върховенство на папата и накрая на 29 юни е решено, че папата има право по свое усмотрение да свиква църковни събори. На 5 юли 1439 г. на тържествена церемония във флорентинската църква „Санта Мария дел Фиоре" е прочетен официалният документ за унията, върху който не поставят подписите си само трима византийски делегати: Марко Ефески, Исай Ставрополски и деспот Димитър Палеолог¹⁰². Най-после след повече от век безплодни преговори основната религиозна пречка за организиране на антиосмански кръстоносен поход е премахната. От този момент насетне съдбата на унията зависи от това, доколко папата и католическите държави ще могат да преминат от думи към дела, от масата на преговори за уния към подготовка на истински голям кръстоносен поход.

За римския първосвещеник Евгений IV Флорентинската уния е голям успех в борбата му с Базелския събор, но тя не извежда папската курия от продължителната криза. Франция и Свещената Римска империя възприемат неутралитет спрямо унията и продължават да подкрепят базелските прелати, които пък през ноември 1439 г. избират за антипапа савойския граф Амедей VIII. Враждебно настроени спрямо папа Евгений IV продължават да бъдат миланският херцог Висконти и арагонско-неаполският крал Алфонс V. С големи усилия тези конфликти са изгладени, но те показват ясно, че разединението на католическа Европа ще продължава да влияе зловредно върху кръстоносната идея. Ако след 1440 г. се забелязва раздвижване на антиосманските сили в Централна Европа, то причината е не само и не толкова в унията и папските призиви за кръстоносен поход, колкото в успехите на трансилванския воевода Ян Хунияди срещу османските армии и в решимостта на младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело да защитава унгарските владения от османски набези посредством настъпателни действия.

Във Византия латинофилските настроения през 1440-1444 г. достигат своя апогей. Опозиция срещу решенията на събора във Ферара - Флоренция има, но в този период тя не е толкова силна, както се опитват да ни убедят някои византийски автори¹⁰³. През есента на 1444 г. благоприятно отношение към унията и кръстоносната помощ показват дори личности, които по-късно стават известни с крайното си антиуниатство и латинофобия (великият дукс Лукас Нотарис, вселенският съдия Георги Схоларий, по-късно константинополски патриарх и др.). Това, разбира се, не означава, че антиуниатското течение слага оръжие. В годините от сключването на унията до кръстоносния поход през есента на 1444 г. гласовете на латинофобите просто са заглушени от обнадеждаващите вести за османски поражения и кръстоносна готовност, от наличието на отряд критски стрелци в Константинопол, издържан с папски средства, и не на последно място от папските настоявания за защита на християните, които са се върнали в лоното на „истинската църква"¹⁰⁴.

В началото на 40-те години на XV в., както и в предишните десетилетия, идеята за антиосмански кръстоносен поход е най-популярна в Унгария. През 1442 г. папа Евгений IV назначава за свой легат в Унгария, Бохемия и Полша енергичния кардинал Юлиян Чезарини. Той полага големи усилия за преодоляване на вътрешните династически борби в унгарското кралство и за укрепване престола на полско-унгарския крал Владислав III.

Истинската подготовка за антиосмански поход в Унгария започва в началото на 1443 г. На 1 януари папа Евгений IV издига призив за защита на християните на Изток от „неверниците", въвежда събирането на „кръстоносен десятък" и обещава да отдели една пета от приходите на папската курия за финансиране на антиосманското кръстоносно начинание.

През лятото на с. г. в Смедерево започва да се събира кръстоносна армия от унгарци, поляци и чешки хусити, към които се присъединява сръбският деспот Георги Бранкович с 8000-ен отряд и бойци от Влашко. Според византийския историк Дука събраните военни сили наброявали 25 000 души¹⁰⁵. Кръстоносната армия не е многобройна, но този път за разлика от 1396 г. е по-добре организирана и с по-ясни стратегически планове. Въпреки участието в нея на унгарски и полски рицари в основата си тя не е рицарска. В нейното комплектоване, в привличането на опитни чешки наемници - хусити¹⁰⁶ проличава вещото ръководство на Ян Хунияди и влиянието на неговите нови идеи за водене на военни действия срещу османците. Събраната в Смедерево армия била наричана „кръстоносна" повече поради целите, които си поставяла. Военният талант на Ян Хунияди й налага нова тактика, съобразена с новите тенденции в развитието на западноевропейското военно дело, която нямала нищо общо със смелите, но безразсъдни фронтални атаки на обкованата в брони рицарска конница. Неговата цел е с бързи настъпателни действия да проникне до Одрин и да парализира османските армии, преди те да успеят да се организират. Както показват събитията от зимата на 1443-1444 г., точно такава армия и точно такава стратегия могат да разколебаят мита за османската непобедимост. Единственият сериозен недостатък в подготовката на похода от края на 1443 и началото на 1444 г. (т. нар. „Дълъг поход") е бавното събиране на военните отряди, които са готови за действие едва през месец октомври 1443 г. Пропуснати са благоприятните за настъпление летни месеци и войниците на Ян Хунияди, крал Владислав III Ягело, деспот Георги Бранкович и воеводата Влад Цепеш трябвало да се борят с един непредвиден, но много опасен противник - зимните студове.

През октомври християнската армия навлиза в османска територия и на 3 ноември нанася първото поражение на османците между Алексинац и Ниш. След това, подпомогната от българското население, тя превзема София и достига до прохода Траянови врата. Не укрепленията, които османците издигат на пътя на кръстоносната армия, не атаките на акънджийската и спахийската конница и упоритостта на еничарската пехота, а тежките зимни условия и липсата на продоволствие принуждават Ян Хунияди да се откаже от предварително поставената цел - достигане до Одрин, и да даде заповед за отстъпление. В края на 1443 или началото на 1444 г. при обратния си път той разгромява силите на румелийския бейлербей Касъм паша при София и планината Куновица (между Пирот и Ниш). В края на януари 1444 г. неизпиталата военно поражение кръстоносна войска стига в Белград, а през февруари тържествено влиза в Буда. Жителите на унгарската столица за пръв път можели да видят как изглеждат пленените и оковани във вериги османски военачалници, чиято нестройна редица вървяла в началото на християнския строй¹⁰⁷.

Резултатите от „Дългия поход" през зимата на 1443-1444 г. са значителни преди всичко с вярата в собствените военни възможности, които той вдъхва на балканските и централноевропейските християни. Отзвукът от победите при Ниш, София, Траянови врата и Пирот е значителен. Морейският деспот Константин Драгаш започва настъпление срещу османските сили в Континентална Гърция, а в Албания Георги Кастриоти Скендербег оглавява борбата на непокорните планинци срещу османските нашественици. Пред папа Евгений IV, крал Владислав III Ягело и Ян Хунияди не стои дилемата да се организира или не нов кръстоносен поход, а проблемът да се разшири кръгът на участниците в него. Много от държавите, които преди не крият своята резервираност към кръстоносната идея, през пролетта на 1444 г. изразяват готовност да дадат своя принос в бъдещите антиосмански начинания. Папството, Бургундия, Венеция и Дубровник обещават да подкрепят с кораби кръстоносните сили. Създава се възможност да се кроят по-смели кръстоносни планове. Този път се предвиждало действията на Балканите да бъдат комбинирани - по суша и по море. По суша трябвало да настъпят войските на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и на трансилванския воевода Ян Хунияди, а флот от 24 кораба (10 папски, 8 венециански, 4 бургундски и 2 дубровнишки) имал за задача да блокира Проливите и да не позволява на османците да прехвърлят основните си военни контингенти от Азия в Европа.

Едновременното активизиране на антиосманските сили на Балканите и в Европа принуждава султан Мурад II да търси дипломатически контакти с полско-унгарския крал. Условията, които османците предлагат на християните, са много благоприятни. Пратеници на Мурад II посещават Буда през пролетта на 1444 г., а през май - юни с. г. в Одрин започват мирни преговори между османския владетел и пратеници на Владислав III, Ян Хунияди и деспот Георги Бранкович. Мурад II отстъпва по всички пунктове: съгласява се да сключи десетгодишен мир (известен като Сегедски мир, тъй като клаузите му са ратифицирани в Сегед в края на юли 1444 г.), да освободи всички пленени християни, да плати еднократна контрибуция от 100 000 флорина и дори да предостави на полско-унгарския крал 25 000-на помощна армия. Мирът предвижда също така да бъде възстановена унищожената в 1439 г. сръбска деспотовина¹⁰⁸.

Ако се вземат предвид затрудненията, които османската държава изпитва в края на 1443 и в 1444 г., отстъпчивостта на нейния владетел Мурад II е лесно обяснима. След няколкото военни поражения, които османските пълководци претърпяват от войските на Ян Хунияди и Владислав Ягело, в Мала Азия надига глава караманският емир Ибрахим бей. Веднага след преговорите в Одрин Мурад II прехвърля цвета на армията си срещу него. На Балканите обстановката също не е спокойна. По време на престоя на легитимния султан в Азия в европейските османски владения претенции за власт предявява лъжесултанът (дьозме) Орхан Челеби. През септември 1444 г. в Одрин избухва бунт на еничарите, които настояват за увеличение на заплатите¹⁰⁹. Хронологически това е първото от еничарските брожения, които след време ще се превърнат в същинска язва за османската военна и държавна структура.

За християните мирът с Мурад II е необходим, за да довършат военните приготовления, да съберат и комплектоват кръстоносния флот и да се преодолее съпротивата срещу нов кръстоносен поход в средите на част от унгарското и полското дворянство¹¹⁰. В Буда разбират добре, че след сключването на мира Мурад II ще побърза да се разправи с Ибрахим бей, което пък означава, че европейските османски територии ще останат без военна защита. И мюсюлманите, и християните не са искрени в преговорите за мир и имат намерение да спазват мирните условия само докато им е необходимо. От християнските владетели само сръбският деспот Георги Бранкович е против организирането на нов кръстоносен поход, тъй като условията за Сегедския мир го удовлетворяват напълно¹¹¹.

На 15 април 1444 г. крал Владислав Ягело дава да се разбере, че има намерение да продължи антиосманското настъпление и уверява в това Венеция, Флоренция и Босна. На 4 август с. г. той публично заявява на своите благородници, че до края на годината ще прогони „неверниците" от Европа, без да се съобразява с мирния договор. Тези изявления карат живеещия в Унгария български цар Фружин, син на Иван Шишман, да разпродаде имуществото си и да се подготви за присъединяване към планирания кръстоносен поход¹¹². Що се отнася до положената от крал Владислав III Ягело клетва при ратифицирането на Сегедския мир, папа Евгений IV и кардинал Юлиян Чезарини го убеждават, че тя няма валидност, тъй като е дадена на безбожник¹¹³.

Още на 14 юни 1444 г., т. е. месец преди потвърждаването на унгарско-османския мир в Сегед, кръстоносният флот (без бургундските кораби, които още не са готови) под командването на папския адмирал Франческо Кондулмиери и венецианеца Алвизо Лоредан отплавал за Проливите. Според предварителния план половината от корабите е трябвало да останат в Проливите, а другата половина да продължи за Черно море, където да посрещнат сухопътната кръстоносна войска. От черноморския бряг обединените кръстоносни сили възнамерявали да достигнат през Одрин до Гапиполския полуостров. Предвожданите от Владислав III Ягело и Ян Хунияди военни отряди се събират на 1 септември 1444 г. в Оршова и там се прехвърлят на десния дунавски бряг. При Никопол към тях се присъединява с 4000 леки конници влашкият воевода Влад, като по този начин общата численост на кръстоносната армия достига 20 000 души. Сред тях има и отряд чешки хусити наемници с прочутото им из цяла Европа укрепление от свързани помежду си каруци (т. нар. „вагенбург")¹¹⁴. Тези военни сили са напълно достатъчни, за да разгромят османците в Европа, тъй като според някои съвременни известия османските войски на Балканите през лятото на 1444 г. не надхвърлят 7000-8000 души. Кръстоносците са можели да запазят численото си преимущество само при положение, че кръстоносните кораби няма да позволят на Мурад II да се прехвърли в Европа с войските си, събрани за похода срещу Ибрахим бей.

Докато в продължение на един месец армията на Владислав III и Ян Хунияди изминава дългия път от Оршова до Варна, именно този основен елемент, на който се крепял кръстоносният план, не е осъществен. Хистиянският флот в Проливите е дезорганизиран от силни ветрове, а според мнозина съвременници и командването му не е на необходимата висота. Във всеки случай Франческо Кондулмиери и Алвизо Лоредан не оправдават възлаганите им надежди. По-късно в историческите извори се появяват различни версии за начина, по които Мурад II успява да прехвърли армията си в Европа. Според някои това става с лодки, според други - с генуезки кораби срещу солидно заплащане (по един дукат за всеки войник), според трети - с генуезки и венециански кораби, а поствизантийските гръкоезични извори дори обвиняват незаслужено византийския император Йоан VIII Палеолог, че помага за прехвърлянето на Мурад II¹¹⁵. Каквито и да са подробностите около това събитие, ясно е, че с идването на основните османски сили на Балканите армията на кръстоносците се оказва в неблагоприятно положение. Нито пълководческият талант на Ян Хунияди, нито калените в много битки чешки хусити, нито храбростта на полските и унгарските рицари са можели да се противопоставят на превъзхождащите ги по численост Мурадови сили, които по най-скромни пресмятания броели около 40 000 бойци.

На 10 ноември 1444 г. край Варна султан Мурад II нанася голямо военно поражение на кръстоносната коалиция¹¹⁶. Според близки до събитието извори и този път рицарското ядро на християнската армия начело с крал Владислав III се изкушава да постигне чисто „рицарска" победа чрез фронтална атака на султанската шатра и попада в предварително приготвените от османците „вълчи ями". Както и в сражението при Никопол, тази рицарска авантюра разстройва бойния ред и координацията между бойните единици, която и без това била недостатъчна поради тяхната разнородност. Нарушен е тактическият замисъл на християнското командване. В битката загиват крал Владислав III Ягело, получил посмъртно прозвището „Варненчик", кардинал Юлиян Чезарини и много християнски бойци. Въпреки че османските загуби също са значителни, султан Мурад II имал основания да се радва на изключителна по своите мащаби и последици победа. В околностите на Варна неговите войски слагат край на последния голям комбиниран (по суша и по море) кръстоносен поход през Средновековието, който от началото до края имал подчертан антиосмански характер.

След поражението при Варна събитията се развиват по един добре известен вече начин. Папа Евгений IV обвинява венецианския адмирал Алвизо Лоредан, че е провалил поради своята некадърност цялото кръстоносно начинание. Между Рим и Венеция избухват спорове кой да плати заплатите на хората от злополучния кръстоносен флот. Републиката на св. Марко хладнокръвно преценява положението и намира за най-изгодно да подобри отношенията си с Мурад II и неговия наследник Мехмед II¹¹⁷. В Европа се носят слухове, че поражението и гибелта на полско-унгарския крал представляват възмездие за нарушените от него клетви. В обстановката на взаимни обвинения и несигурност никой не обръща сериозно внимание на изолираните действия на 6 бургундски кораба в река Дунав - същите, които закъсняват да се присъединят към кръстоносните кораби през лятото на 1444 г. Под командването на Валериан дьо Ваврен и Жофруа дьо Тоази и с помощта на влашки отряди бургундците завладяват няколко крепости по южния дунавски бряг, прехвърлят на север от реката хиляди български бежанци и се оттеглят при вестта за приближаването на голяма османска армия¹¹⁸. Героично, но за съжаление безполезно продължение на кръстоносния поход от есента на 1444 г., на който всички обречени на османско робство балкански християни възлагат толкова надежди! За нови кръстоносни действия след варненския разгром не можело да става и дума.

В Константинопол неуспехът на похода от 1444 г. предизвиква истински взрив от антиуниатски чувства и латинофобия¹¹⁹. Византийската дипломация наистина не се отказва от подновяване на контактите с папството, с някои западноевропейски монарси и от търсене на нови кръстоносци въпреки минималните шансове за някакви позитивни резултати. Новият римски папа Николай V, сякаш за да потуши някак си болезнения спомен за варненската катастрофа, заявява, че източните християни страдат, защото не са приели искрено унията. По-нататъшната помощ за тях ще зависи от това, доколко те са готови не само за формално, но и за практическо признаване на папската духовна власт¹²⁰. Византийски пратеници отново посещават Венеция, Милано, Франция, Германия, Неапол, Генуа, Буда¹²¹. Отново към Константинопол тръгват любезни и състрадателни писма, но не и кръстоносни армии. Преговорите за получаване на помощ трябвало да започнат наново, за девет години да преминат през познатите вече перипетии и в последна сметка да не доведат до нищо конкретно. Последният византийски император Константин Палеолог-Драгаш (1448-1453) отстъпва пред папските настоявания и организира повторно официално обявяване на унията в църквата „Св. София" на 12 декември 1452 г., но вече в условията на открита враждебност от страна на много константинополски жители, подбуждани от антиуниатските призиви на Георги Схоларий¹²².

Към началото на 1453 г., когато огромната армия на султан Мехмед II се концентрира за решителен щурм срещу византийската столица, на Запад се забелязва нещо като ново активизиране на кръстоносните сили, едно от тези многобройни и познати от предишните десетилетия раздвижвания, които вдъхват надежди, но не гарантират спасение. Новият унгарски крал Людовик V и Ян Хунияди съобщават на папата, че са готови за нов кръстоносен поход, въпреки че имат тригодишно примирие със султан Мехмед II. Немският император Фридрих III дори изпраща на османския владетел един вид „ултиматум" с нареждане да свали обсадата на Константинопол. Венеция започва да готви флотилия за операции срещу османците, но преди да завърши приготовленията, в сената получават вестта за падането на византийската столица. Арагоно-неаполският крал Алфонс V гръмко обявява, че има намерение да изгони мюсюлманите от Европа. За тази цел той получава от папа Николай V големи парични суми, за да поддържа флот в Егея, но точно по време на константинополската обсада го изтегля и го изпраща срещу Генуа. Това не му пречи по-късно да обвинява папата и другите католически монарси за липсата на западна помощ за обсадения град. Прочее скритите замисли на Алфонс V са да възстанови унищожената преди два века Латинска империя в Константинопол¹²³. Нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено!

Докато византийската столица агонизира под ударите на обсаждащите я османски армии, в редовете на нейните защитници са 200 папски наемници от Крит начело с папския легат Изидор, кондотиерски отряд начело с генуезеца Джовани Джустиниани Лонго и доста на брой венецианци. Тези представители на католическа Европа, разбира се, не спасяват Константинопол от разорение, но поне споделят съдбата на неговите жители и защитници. Като пророчество звучали думите на Георги Схоларий, казани по повод на униатската литургия в църквата „Св. София" през декември 1452 г.: „О, нещастни ромеи! Какво сътворихте и защо се отдалечихте от вярата в Бога, надявайки се на силата на франките? Заедно с града, който ще бъде погубен, вие погубихте и своето благочестие...".

* * *

Идеята да се противостои на османското нашествие чрез насрещни кръстоносни походи не изчезва нито с поражението при Варна, нито с падането на Константинопол. Дълго време още тя ще изживява възходи и падове и винаги ще среща едни и същи или сходни трудности при практическата си реализация. Епохата на османската експанзия не е време, в което рицарството от Европа е готово или е в състояние да изостави всичко и водено от религиозен екстаз, папска благословия или икономически интереси да се втурва да освобождава „Божи гроб" и да възпира експанзията на исляма. След като това е очевидно, остава да се отговори на въпроса защо на два пъти в края на XIV и средата на XV в. събраните с толкова усилия кръстоносни армии търпят съкрушителни поражения от османците. Означава ли това, че османската военна машина е толкова съвършена, че изпреварва по количествени и качествени показатели западноевропейската военна организация?

Това, което става при Никопол и Варна, има многобройни паралели в европейската военна история от XIV и XV в. Почти винаги през този период армии, съставени от рицари или използващи рицарска военна тактика, търпят неуспехи от леко въоръжени, но дисциплинирани военни формирования. Френските рицари отстъпват пред английските стрелци - йомени в първия период на Стогодишната война, бургунди и австрийци не успяват да преодолеят бойния ред на швейцарската пехота, немските рицари са разгромявани неведнъж от хуситите в Чехия. Навсякъде рицарската доблест се сгромолясва с трясък при сблъсъка си с военния практицизъм. През XIV и XV в. наемната пехота (ландскнехти или инфантерия) и бързоподвижната конница, а не рицарството са носители на новото и рационалното в европейското военно дело.

При Никопол и Варна не някой друг, а рицарите провалят всичко с необмислените си действия и с пренебрежението си към османската войска, чиито бойни качества не се измерват с блясъка на доспехи и военна куртоазия¹²⁴. Османската военна организация, която се формира на базата на специфичната османска държавна и социална структура и от изискванията на военната практика, без да познава еволюцията на европейското военно дело, всъщност се приближава плътно и по свой път до неговите върхови постижения. Катастрофите на двата кръстоносни похода трябва да се припишат не на европейското бойно несъвършенство въобще, а на общата криза на средновековното рицарство, което трудно се разделя с традиционните си бойни похвати.

Едва ли има автор, който, спирайки се на въпроса за отношението на византийците към западната помощ срещу османците, да не е цитирал думите на великия дукс Лукас Нотарис, изречени в навечерието на константинополската обсада. Когато константинополските жители виждат приближаващата се османска войска, някои от тях изказват съжаление, че градът не е в ръцете на латинците, които биха могли да го защитят. На това Лукас Нотарис отвръща: „По-добре е да се види турска чалма в средата на града, отколкото латинска тиара"¹²⁵. Взети сами за себе си, откъснати от усилията, които великият дукс полага за отбраната на византийската столица, и от трагичната му гибел след превземането на града от османците, тези думи прозвучават като примирение с гибелта на империята. Те нерядко се приемат като доказателство за предателската роля на византийската „феодална аристокрация" и за нейната сляпа омраза към християните католици. От тези твърдения само второто отговаря на истината. Лукас Нотарис не е предател. До последните часове на константинополската отбрана той е сред защитниците на крепостните стени, а след превземането на града е убит заедно със синовете си по заповед на султан Мехмед II. Неговите думи всъщност изразяват един особен вид ромейски патриотизъм, чийто девиз е: по-добре е империята и градът да загинат, отколкото да се спасят, изменяйки на своята същност и на традицията.

¹A History of the Crusades. Gen. ed. Κ. M. Setton. V. II. The Later Crusades (1189—1311). Ed. by R. L. I. Wolff and H. Hazard. Madison—Milwaukee—London. 1969, 754.
²Atуa, A. S. The Crusades of the Late Middle Ages. London, 1938, p. 9 sq.
³Laiοu, A. E. Constantinopole and the Latins. The Foreign Policy of Andronicus II (1282—1328). Cambridge—Massachusetts, 1972, p. 230, sq.
⁴Atya, A. S. The Crusades. ... p. 319—378.
⁵Lеmerlе, P. L'émirat d'Aydin... , p. 186 sq; Zachariadou. El.  Trade and Crusade. Venetian Crete and the Emirates of Menteshe and Aydin (1300—1415). Venice, 1983, p. 3—40.
⁶Жуков, K. А. Торговые связи Венеции и Генуи С згейским змиратами Айдын Ментеше (XV— начало XV в.). — В: Тюркологический сборник, 1979 г. Османская империя: проблеми истории и источниковедение. Москва, 1985, с. 34—49.
⁷Mollat, G. Les papes'd'Avignon (1305—1378). Paris, 1949, passim;
⁸Mοllat, G. The Popes'of Avignon and the Schism. — In: Cambridge Medieval History. V. VII. Decline of Empire and Papacy. Cambridge, I, 1958, p. 270—304.
⁹Wauqh, W. I. The Councils of Constance and Basle. — In: Cambridge Medieval History. V. VIII. The Close of the Middle Ages. Cambridge, 1964, p. 1—44.
¹⁰Szakaly, F. Phases of Turco-Hungarian Warefare before the Battla of Mohacs (1365—1562). — Acta Orientalia, 1979, XXXIII, I, p. 85—112; Housley, N. King Louis the Great of Hungary and the Crusade (1342 – 1382) - The Slavonic and East European Review, 1984, LXII, 2, p. 202 - 203
¹¹Millеr, W. The Latins in the Levant. A History of Frankish Greece (1204—1566). London, 1908, p. 300; Τhiriet, F. La Romanie vénitienne au Moyen âge. Le development et l'expploitation du domaine vénitien (XII—XV-e siècle). Paris, 1959, p. 144 sq.    
¹²Balard, M. La Romanie Génoise (XII-debut du XV-e siècle). Rome— Genova, 1978, 7 sq.
¹³Lаnе, F. С. Venice. A. Maritime Republic. Baltimor—London, 1981, p. 332.
¹⁴Luke, Η. The Kingdom of Cyprus (1291 — 1489), — In: A History of the Crusades. Gen. ed. Κ. M. Setton. V. III. The Fourteenth and Fifteenth Centuries. Ed. by H. Hazard. Wisconsin—London, 1975, p. 2 sq.
¹⁵Luttrеll;, A. The Hospitallers in Rhodes (1306—1421). — In: A History of the Crusades. V. III, p. 340 sq.
¹⁶Millеr, W. The Latins... passim
¹⁷Thiriet, F. Régestes des délibérations du Senat de Venise consernant la  Romanie. Paris—La Haye, I, 1958, No. 813, p. 194.
¹⁸Thiriet, F. Histoire de Venise. Paris, 1961, p. 46
¹⁹Lopez, R. L'importance de la Mer Noire dans l'histoire de Gènes. — In: Colocviul româno-italian „Genovezii la Marea Neagra în secolele XIII—XIV“ Bucureçti, 1977, p. 13—34; Τοdοrοva, El. The Black Sea interests of the Italians on the Bulgarian Ports (XIII th. — XV th Centuries) — ByzBulg., 1981, VII (Bulgaria Pontica Medii Aevi. Premier Symp. Intern., Nessebre, 23—26 mai 1979), p. 229—238. Ценна библиография за генуезкото присъствие в Черно море y Petti, G. Gli studi genovesi sulle colonie del Mar Nero. — Colocviul... , p. 63—86.
²⁰Thiriet, F. Venise et l'occupation de Ténédos au XIV-е siècle. — Melanges de l'école française de Rome, 1953, LXV (= Thiriet, F. Etudes sur la Romanie greco-vénitienne. London, Var. Reprints, 1977, II), p. 219—245.
²¹Ваlаrd, M. La Romanie Génoise... , p. 84—85.
²²Dе Wries, W. Die Päpste von Avignon und der christliche Osten. - OChP, 1964, XXV, 1, S. 85 sq.
²³De Wriеs, W. Die Päpste... , S. 89—90; Gjuzеlеv, V. Das Papstum und Bulgarien im Mittelalter (9—14. Jh.). — BHR, 1977, S. 52 - 58.
²⁴Geneakοplοs, D. Byzantine East and Latin West. Oxford, 1966, p. 2; Smet, J. The Life of Saint Thomas by Ph. de Mezieres. Rome, 1954, p. 80-81.
²⁵Съществува мнение, че римската църква е признавала за валидно източноправославното кръщение и че сведенията за масови повторни покръствания във Видинско под унгарска власт през 60-те години на XIV в. се отнасят само за богомилите. Вж: Gill, J. John V Palaeologus at the Court of Louis I of Hungary (1366).-B S I, 1967, 1, p. 37.
²⁶Gjuzеlеv, V. Das Papstum, S. 57; Πървев, Г., Банев, Кр. Срещата на Григорий Цамблак с папа Мартин V на събора в Констанц през 1418 г. - ИПр., 1982, 5, с. 113—126;. Дьοпман, Х-Д. Митрополит  Григорий Цамблак и неговото отношение към римската църква на Констанцкия събор. — В: Търновска книжовна школа. Т. III. С., с. 379—383; Τrajdοs, I. Metropolici Kijowscy Cyprian i Grzegorz Camblak (bulgarscy duchowni prawoslawni) i problemy cerkwi prawoslavney w panstwie polsko-litewskim u schyiku i w pierwszey cwierci XVw.— Balkanica Posnaniensia, 1985, II, s. 211—234. Че «латинофилската тенденция» сред българските книжовници и духовници не е била трайна, показвa обстоятелството, че в сборниците на Владислав Граматик от 70-те години на XV в. са поместени 27 слова против латините.
²⁷Weiss, G. Iohannes Kantakuzenos... , S. 62—67; Νicοl, D. The Byzantine View of Western Europe. — Greek, Roman and Byzantine Studies, 1967, 7, p. 334—336 (=Nïcol, D. Byzantium: Its ecclesiastic History and Relations with the Western World. London, Var, Reprints, 1972.
²⁸Wеiss, G. Iohannes Kantakuzenos... , S. 57—62; Nicol, D. The Byzantine View... , p. 336—338.
²⁹Laurеnt, V. L'idée de guerre sainte et la tradition byzantine. — Revue Hist, du Sud est europeen, 1946, XXIII, p. 7 —98; Β. Ν. Νεράντζη - Βαρμάζη, Τό Βυζάντιο καί ή Δυση (1354—1369). θεσσαλονίκη, 1982, σ. 68 κ. ε.
³⁰Sevcеncο, I. Intellectual Repercussions of the Council of Florence. - Church History, 1955, XXIV, p. 3—35 (Sevcenco, I. Society and Intelectual Life in Late Byzantium. London, Var, Reprints, 1981, X).
³¹Sеvcеncο, I. Alexios Macrembolites and his «Dialogue between the Rich and the Poor». — ЗРВИ, 1960, 6, p. 194—195.
³²Greg., I, p. 103
³³Lemerlе, P. L'émirat d'Aydin... , p. 92; GеnеakοpIοs, D. Byzantium and the Crusades (1261 — 1354). — In: History of the Crusades, III, p. 50—51; Zachariadou, El. Trade and Crusade... , p. 21—40
³⁴Greg., I, p. 523—525.
³⁵Viller, M. La question de l'union des églises entre grecs et latins depuins le conci le de Lyon jusqu'à celui de Florence (1274—1438) — Revue d'histore ecclésiastique, 1922, 18, p. 21—24, 48—50; Bosch, Urs. Kaiser Andronicos... , S. 136—145; Nicol, D. Byzantine Requests for an Oecumenikal Council in the Fourteenth Century."— In: Nicol, D. Вyzantium... , VIII, p. 79—79.
³⁶Cant., III, р. 53—62. Loenertz, R. — J. Ambassadeurs grecs auprès du Pape Clement VI (1348). — OChP, 1953, XIX, p. 180-188; Nicol, Byzantine Requests..., p. 82—84.
³⁷Пурковић, M. Авиньонске папе и српске земъе. Пожаревац, 1934, с. 58 сл.; Hаlесki, Ο. Un Empereur... , p. 21—26; Sοulis, G. The Serbs and Byzantium... , p. 52—55.
³⁸Подробен анализ на документа от 15 декември 1355 г. у Hаlecki, О. Un Empereur..., p. 32 sq. и y Νεράντζη—Βαρμάζη, B.N.To Βυζάντιο καί ή Δύση, σ. 58 κ. ε.
39Hаlecki,. Ο. Un Empereur..., p. 54—57.
⁴⁰Smet, I. The Life..., p. 78—79; Jοrga, N. Philippe de Mêziêres (1327-1405) et la croisade au XIV-е siecle. Paris, 1896, p. 140—141.
⁴¹Smet, J. The Life..., p. 80.
⁴²Thiriet, F. Una proposita di lega antiturca tra Venezia, Genova Bizanzio nel 1362. — Archivo storico italiano, 1955, CXIII, p. 321—334 (=Thiriet, F. Etudes sur la Romanie greco-vénitienne, IV).
⁴³Jorgа, N. Philippes de Mézières... , ch. VII; Atya, A. S. The Crusades... p. 319—378; A History of the Crusades. III, p. 13 sq., p 352 sq.
⁴⁴История на България. Т. III, с. 348—349.
⁴⁵Hаlесki, Ο. Un Empereur... , p. 86—103.
⁴⁶Mοрaвчиκ, Γ. Византийские императори и их посли в г. Буда, Acta historica academiae scientiarium hungarcae, 1961, VIII, c. 242-245.
⁴⁷Würth, Р. Die Haltung Kaiser Johannes V. bei den Verhandlungen mit: König Ludwig I. von Ungarn zu Buda im Jahre 1366. — BZ, 1963, 56, S. 271-275. Авторът е на мнение, че провалът на византийско-унгарските преговори се дължи на унгарското искане византийският император и  неговите приближени да бъдат кръстени предварително по католическия обряд. Критика на това схващане у Gill, J. John V Palaeologus at the Court of Louis I... p. 32—38.
⁴⁸Hаlесki, Ο. Un Empereur... , p. III —136.
⁴⁹История на България. T. III, c. 349.
⁵⁰Cοx, Ε. L. The Green Count of Savoy; Amedeus VI and Transalpine  Savoy in the Fourteenth Century. Princeton, 1967. Специално на кръстоносния поход на Амедей е посветена гл. VII, с. 204—239. По този въпрос вж. още: Setton, Κ. Μ. The Papacy and the Levant (1204—1571). Vol. I. The Thirteenth and Fourteenth Centuries. Philadelphia, 1976, p. 185 sq; Νεραντζη-Βαρμάζη, Β. N. Το Βυζάντιο και ή Δόση, σ. 127 κ. ε.
⁵¹Atya, A. S. The Crusades…, p. 381 sq; Halеck , O. Un Empereur... , p. 140 sq; Gеnеaκοplοs, D. Byzantium and the Crusades…, p. 75—77.
⁵²Горина, Л. Походът на граф Амедей VI Савойски против България през 1366—1367 г. — ИПр., 1970, 6, с. 71 сл; Γюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1353—1453 г. — ГСУ ФИФ, 1972, 64, кн. 3, с. 59 сл.
⁵³Meyendorff, J. Projets de Concile Oecuménique en 1367: Un dialogue inédit entre Jean Cantacuzène et le légat Paul. —DOP, 1960, 14, p.  147 sq.
⁵⁴Darrouzès, J. Les Régestes..., No. 2528; Nicοl, D. Βyzantine Requests..., p. 89—91.
⁵⁵Halеcki, O, Un Empereur... , p. 160—222. Подробен анализ на преговорите между Константинопол и Авиньон в 1367—1369 у, Νεραντζη-Βαρμάζη, Β. N. Το Βυζάντιο και ή Δόση, σ. 92. κ. ε.
⁵⁶Loenertz.-R.-J. Jean V Paléologue à Venise (1370—1371). — REB, 1958, XVI, p. 217—232.
⁵⁷D. Cydones, Correspondance, I, No 37.
⁵⁸Halеcki, O. Un Empereur..., p. 248.
⁵⁹Topping, P. The Merea..., p. 145.
⁶⁰Hаlесki, Ο. Rome et Byzance au temps du grand schisme d'Occident- Collectanea Theologica, 1937, 18, p. 477—532 (=Halecki, O. Un Empereur... Etude annexé).
⁶¹Dujcev, Iv. Le patriarche Nil et les invasions turques vers la fin du XIV-е siècle. — Mélanges d'archéologie et d'histoire, 1966, 78, p. 207-214.
⁶²Τhiriеt, F. Régestes, I. No. 667, 677,678.
⁶³Dennis, G. The Reign... p. 124—126, 142—150.
⁶⁴Jorgа, N. Philippes de Mézières..., p. 410 sq.
⁶⁵Atуa, A. S. The Crusade of Nicopolis. London, 1934, p. 41 sq. Idem. The Crusades... p. 439 sq.
⁶⁶Atya, A. S. The Crusade of Nicopolis, p. 55—56; Geneakoplos,  D. Byzantium and the Crusades, p. 79—80.
⁶⁷Rosetti. R. Notes on the Battle of Nicopolis. — Slavonic and East European Review, 1937, 15, p. 636.
⁶⁸Френски пътеписи за Балканите (XV—XVIII в.) Съст. и ред. Б. Цветкова С. 1975, с. 35 сл.
⁶⁹За описване на битката вж. спомените на маршал Бусико (Френски пътеписи..., с. 35—45) и на немския рицар Ханс Шилтбергер (Шилтбергер, Х. Пътепис, с. 15—13). Вж. още Аtya, A. S. Тhе Crusade of Nicopolis, p. 82 sq.
⁷⁰Gеnеасοplοs, D. Byzantium and the Crusades, p. 83—84.
⁷¹Atya, A. S. The Crusades... p. 153.
⁷²Barker, J. Manuel II Palaeologus... , p. 150—160 , 480—489; Genеakοplοs, D. Byzantium and the Crusades, p. 85.
⁷³Schlumbеrgеr, G. Jean de Chateaumorand, un des principaux heros francais des arrière-croisades en Orient à la fin du XIV-е siècle. — In: Byzance et Croisades: pages médiévales. Paris, 1927, p. 282—336.
⁷⁴Luttrell, A. The Hospitaliers... p. 313.
⁷⁵За пътуването на Мануил II Палеолог съществува обилна литература,  посочена у Barker, J. Manuel II Palaeologus... p. 176 sq.
⁷⁶Dennis, G. The Letters... p. 98—101.
⁷⁷Dennis, G. Two Unknown Documents of Manuel II Palaeologus. — Travaux et Mémoires, 1968, II, p. 397—404.
⁷⁸Nicol, D. A Byzantine Emperor in England. Manuel II's visit to London in 1400—1401. — University of Birmingham Historical Journal, 1971, XII, 2, p. 204—225 (= Nicol, D. Byzantium... , X).
⁷⁹Dennis, G. The Letters... No 39, 40, 41, 42.
⁸⁰Dеnnis, G. The Letters... p. 110, n. 1; Barker, J. Mannuel II Palaeologus... p. 188—190.
⁸¹Andreevа, М. А. Zum Reise Manuel II Palaiologus nach Westeuropa- — Β Ζ, 1934, 34, s. 37—47.
⁸²Geneakoplos, D. Byzantium and the Crusades... p. 88.
⁸³Jorga, N. Notes et extraits pour servir à l'histoire des croisades au XV-e siècle.
Paris, 1899, p. 232.
⁸⁴Luttrell, A. The Hospitallers... p. 313.
⁸⁵Setton, Κ. Μ. The Papacy and the Levant (1204—1571). II. The Fifteenth Century. Philadelphia, 1978, p. 7—8; Barker, J. Manuel II Palaeologus... p. 372—374; Balfour, D. Politico-historical Works of Symeon, Archbishop of Thessalonica (1416/1417 to 1429). Critical Greek Text with Introduction and Commentary. Wien, 1979, p. 152 sq.
⁸⁶Βabingеr, Fr. Relazioni Visconteo-Sforzesche con la corte ottomana durante il secolo XV. — In: Вabingеr, Fr. Aufsätze... , III, p. 185—200.
⁸⁷Lanе, F. С. Venice... , p. 356.
⁸⁸Waugh, W. T. The Councils... , p. 4 sq.
⁸⁹Setton, Κ. M. The Papacy... , p. 40.
⁹⁰Hаlесki, Ο. La Pologne et l'Empire byzantin. — Byz., 1932, VII, p. 55—56; Barker, J. Manuel II Palaioloqus... , p. 339.
⁹¹Mοpaвчиκ, Д. Византийские императоры..., с. 250—252; Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 256—261.
⁹²Подробно по този въпрос вж. Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 308 сл.
⁹³Les „Mémoires“ du Grand Ecclésiarque de l'Eglise de Constantcnople Sylvestre Siropoulos sur le concile de Florence (1438—1439). Ed. par. V. Laurent. Paris 1971, p. 161—162. За патриарх Йосиф II (особено sa неговия български произход) вж. Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци... , с.459—462.
⁹⁴Историjа српског народа. T. II, с. 247.
⁹⁵Les «Mémoires»... , p. 152—155; Gill, J. The Council of Florence. Cambridge, 1958, p. 51 sq.
⁹⁶Gill, G. Personalities of the Council of Florence, Oxford, 1964, passim.
⁹⁷Grunzwеig, A. Philippe le Bon et Constantinople. — Byz. 1954, p. 47—50; Marinescu, C. Philippe le Bon, duc de Burgogne et la  croisade (141 — 1543) — Actes du VI-е Congrès Int. dés Etudes Byz. Paris,  1948, p. 52—60.
⁹⁸Удaльцοвa, 3. В. Жизнь и деятельност Виссариона Никейского.. — В В p., 1976, 37, с. 74—97; Gill, J. The Sincerity of Веssarion the Unionist. — Journal of Theological Studies, 1975, XXVI, p. 377-392. Пълна библиография за Висарион Никейски y Mедведев, И. И. Уникальный архивный документ за подписью Виссариона Hикейского. — ВВр, 1986, 46, с. 157, бел. 1.
⁹⁹Gill, J. Personalities... , p. 51. sq; ΤsirpIans, C. Mark Eugenicus and the Council of Florence. A Historical Réévaluation of his Personality. Thessalonika, 1974
¹⁰⁰Decarreaux, J. Les Grecs au Councile de l'Union Ferrare-FIorence  (1438 -1439). Paris, 1970; Ћурић, Ив. Сумрак... , c. 354—359.
¹⁰¹Les „Mémoires“... , p. 448.
¹⁰²Текста нa документа y Τhеinеr, Α., Miklosich, Fr. Monumenta spectantia ad unionem ecclesiarum graecae et romanae. Vienna, 1872, p. 46—56.
¹⁰³Ducas, p. 271; Les «Mémoires». . . , p. 544.
¹⁰⁴Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 363 сл.
¹⁰⁵Ducas, p. 271, 25—26.
¹⁰⁶Мацурек, И. Турецкая опасность и Средняя Европа накануне и во время падения Константинополя. — BSI, 1953, XIV, с. 143—144.
¹⁰⁷Babinger, Fr. Von Amurath zu Amurath. Vor- und Nachspiel der Schlacht bei Varna (144).— Orients, 1950, III, No. 2 (=Babinger, Fr. Aufsätze, I, S. 123—129; Цветкова, Б. Паметна битка на народите. Европейският Югоизток и османското завоевание — края на XIV и първата половина на XV век. С.., 1979, с. 252—292.
¹⁰⁸Pall, Fr. Ciriaco d'Ancona е la Crociate contro i Turchi. — Bulletin historique de l'Académie Roumain, 1938, XX, p. 61—62; Babinger, Fr. Von Amurath... , S. 131—132; Sеttοn , K. M. The Papacy…, p. 78.
¹⁰⁹Babinger, Fr. Von Amurath, S. 143—144; Цветкова, Б. Паметна битка... , с. 291.
¹¹⁰Halecki, Ο. La Pologne... , p. 62—63; Cпиералcκи, 3д. Поляците в походите на крал Владислав Варненчик срещу Турция. — В: Варна 1444. Сборник от изследвания и документи в чест на 525 годишнина от битката край град Варна. С. 1969, с. 142—144.
¹¹¹Шкриванич, Г. Защо деспот Георги Бранкович не е участвал в битката при Варна (1444 г.). — В; Варна 1444... , с. 162—166.
¹¹²Петров. П. Фружин и походът до Варна през 1444 г. — В: Варна 1444. с. 272—273.
¹¹³Pall. Fr. Autour de la croisade de Varna. La quesgion de la paix de Szeged et de sa rupture. — Bull. hist, de l'Acad. Roumain,. 1941, ХХII, p. 158; Halеcki, O. The Crusade of Varna. A. Discussion of Controversoal  Problems. New York, 1943, p. 67—74; Setton, K. M. The Papacy. II, p. 80—82.
¹¹⁴За числеността на армията вж. Мирчев, М. Писмо за поражението при Варна, изпратено до кардинал Людовик от Андреас де Палацио. - Изв. на ВАД, 1965, XV, с. 87—88.
¹¹⁵Setton, Κ. Μ. The Papacy..., II, p. 89, n. 29; Theocharidis, I. The Stand of the Byzantine Emperor on the Battle of Varna according to Greek Sources. — Etudes Balkaniques, 1987, 1, p. 107—119.
¹¹⁶Подробно за битката вж. Цветкова, Б. Паметна битка... , с. 306 - 320 (посочване изворите на с. 325, бел. 50). За изворите вж. още: Коларοв, Xp. Антитурските походи от 1443—1444 г. на полско-унгарския крал Владислав III Ягело (Варненчик). Преглед на изворите -ТВПИ БКМ — Велико Търново, 1968—1969, VI, с. 43—104. Български превод на османските извори в: Сб. Варна 1444..., с. 36-488 (подбор, увод, превод и бележки от И. Татарлиев).
¹¹⁷Babinger, Fr., Dölgеr, Fr. Mehmeds II frühester Staatsvertrag - OChP, 1949, XV, S. 225—228.
¹¹⁸Френски пътеписи за Балканите. T. I, с. 65.
¹¹⁹Ћурић, Ив. Сумрак..., с. 388 сл.
¹²⁰Marinescu, С. Le pape Nicolas V et son attitude envers l'Empire byzantin. — ИБАИ, 1935, X, p. 331—342.
¹²¹Marinescu, C. Note sur quelques ambassadeurs byzantins en Occident à la veille de la chute de Constantinople sous les Turcs. — Annuaire de l’institut de Phiologie et d'histoire orientales et slaves, 1950,. X, p. 426 - 430; Gulliard, R. Les appels de Constantin XI Paleologue à Rome et à Venise pour sauver Constantinople (1452—1453).— ВSI. XIV, p. 226 - 244.
¹²²Ducas, p. 317—319.
¹²³Marinesсu, С. Le pape Callixte IIΙ (1447—1453), Alphonse V d'Aragon, Roi de Naples, et l'offensive contre les Turcs. — Bulletin de la sect. Hist. de l'Académie Roumain, 1935, XX, p. 77—81.
¹²⁴Особено показателни за пренебрежението на европейците към османските бойци са думите на Бертрандон дьо ла Брокиер, посетил Балканите през 1432—1433 г. Според него те са толкова зле въоръжени, че не е трудно да бъдат победени с малобройна армия. Вж. Френски пътеписи за Балканите. T. I, с. 55.
¹²⁵Ducas, p. 329, 11 — 12.

ОТ КРИЗА КЪМ АПОГЕЙ

Той (скопският удж бей Исхак - б.а.) за нищо друго не мисли, а само как да сее несъгласия между балканските властели, защото в междуособната борба по-лесно може да ги унищожи един по един. Тази тяхна (на османците - б.а.) практика им донесе успехи в Γърция. Преди сто години те не са имали там никаква сила, но коварно сеейки омраза между гръцките господари, постигнаха това, че ги премахнаха един по един...

Така направиха и с българските царе, по подобен начин постъпиха и в Рашката държава (Сърбия - б.а.). Винаги са се опитвали и продължават да се опитват да направят същото и в Босна.

Из инструкция на Дубровнишкото Вече за дубровнишки пратеници при босненския Властел Сандал Хранич от 1426 г.

За османската държава поражението при Анкара може да се окачестви не като обикновен военен неуспех, а като изпитание за жизненост. Образувана в резултат на непрекъснати завоевания, през лятото на 1402 г. тя се оказва на ръба на пропастта, тъй като първата в историята й военна катастрофа изкарва на повърхността всички заглушавани до този момент противоречия в нейния социален и държавен организъм. През първите две десетилетия на XV в. се решава въпросът дали османската държава има бъдеще, или не, дали тя ще сподели съдбата на толкова други средновековни политически обединения - продукт на номадски завоевателен устрем - или ще се превърне в ислямска империя. Борбата между едната и другата алтернатива се материализира по типично средновековен начин: чрез династически спорове и борби между Баязидовите синове, които съзнателно или не групират около себе си обществените сили, олицетворяващи различните пътища на развитие. Вече не става дума само за традиционното за ранната османска държава противоречие между идеалите на газавата, номадизма на туркмените и влиянието на т. нар. „развит ислям", а за един дълбок социален конфликт между османската върхушка и номадско-патриархалната традиция на племенните опълчения. На дневен ред - много по-остро отпреди - застава проблемът за облика на османското общество. В неговото решаване се оказват замесени съществуващите все още балкански християнски държави, които трябва да избират подходящ политически партньор сред враждуващите османски принцове, и покореното християнско население, за което подобен избор има съдбоносно значение.

Кризата в османската държава след Анкара не е нито случайна, нито уникална по своя характер. Нейните прояви съвпадат със симптомите на добре известната „детска болест" на ранносредновековните общества. Османският държавен организъм е трябвало или да се справи с вируса на патриархалните предкласови порядки и да излезе по-закален и по-жизнен, или да загине. За балканските християни събитията от началото на XV в. също са от изключително значение. От това накъде ще тръгне развитието на османското общество - по пътя към развита държавност или към консервиране на предкласови отношения, зависи изходът на ислямско-християнската борба на балканска почва¹.

* * *

Изворите от християнски и османски произход създават сравнително пълна представа за главните фигури в османските междуособици, избухнали след пленяването и смъртта на султан Баязид I. Според византийския историк Дука той имал шестима синове: Сюлейман, Иса, Мехмед, Муса, Мустафа и Орхан (последните двама според него в 1402 г. са още малолетни и не участват активно в борбата за власт)². Халкокондил също знае за шестима Баязидови синове: Иса, Сюлейман, Муса, Мехмед, Иса (младши) и Мустафа³. Мехмед Нешри от своя страна изброява седем сина: Ертогрул (умрял преди 1402 г.), Мустафа, Сюлейман, Мехмед, Иса, Муса и Касъм⁴. Когато става въпрос за съдбата на някои от тях след Анкарската битка, християнските и османските извори показват някои различия. Това се дължи на обстоятелството, че османската историография се придържа към официалната версия за правото на престолонаследие в османската държава, изработена след края на междуособиците. Единодушно е твърдението, че Сюлейман още през август 1402 г. се прехвърля на Балканите и се закрепва в тамошните османски владения. Мехмед остава управител на Амасия в Мала Азия, Муса е пленен заедно с баща си от монголите и остава в плен до 1405 r., а Иса първоначално установява властта си в Бруса. Най-големи различия има по отношение съдбата на Мустафа. Според официалната османска версия той загива при Анкара, а според византийските извори се оттегля в областта на Трапезунд и излиза на историческа сцена сравнително късно - към 1414 г. В този случай трябва да се отдаде предпочитание на византийските извори. Ранните османски грамоти показват категорично, че Мустафа не е самозванец (дьозме султан, както го наричат османските наративни извори), а син на Баязид и като такъв - пълноправен претендент за османския престол⁵.

Така или иначе веднага след битката при Анкара османската държава се разпада първоначално на три, а след това на два големи дяла, които съвпадат с географското деление на османските владения на европейска и азиатска част. Наследниците на Баязид и византийците в Константинопол с ужас следят продължаващите монголски завоевания, след които остават пепелища и пирамиди от човешки черепи. До края на 1402 г. Тимур завладява южните дялове на Мала Азия и част от малоазийското крайбрежие. В началото на 1403 г. той крои планове за прехвърляне на войските си в Европа, но съвсем неочаквано (така поне твърдят изворите) се оттегля в Самарканд, където умира през 1405 г.⁶. И този път монголите се оказват непобедими на бойното поле, но неспособни да изградят трайна държавна организация в завоюваните територии. Преди да напусне Мала Азия, Тимур прави всичко възможно, за да унищожи османската държава или поне да я сведе до ранга на второстепенен политически и военен фактор. Той възстановява заличените от Баязид I малоазийски бейлици (от тях Караманският бейлик десетилетия наред ще бъде средище на антиосманска опозиция), формално признава властта на Сюлейман, Мехмед и Иса в окупираните от тях заеми, но не посочва никой от тях за приемник на Баязидовия престол. От политическа гледна точка именно Тимур посява семето на раздора между османските принцове. В следващите години щафетата е подета от различни балкански владетели, но съвсем не със същия успех: едно е да се всяват династически неуредици от позицията на силата и друго - да се използват средствата на „чистата" дипломация. От синовете на Баязид I пръв излиза от играта Иса. Още през 1403 г. той е разбит от брат си Мехмед и бяга в Константинопол, където приема християнството и умира в 1413 г. Мехмед Нешри има по-различна версия за съдбата на Иса. Според него той, след като е поразен от брат си, „отива на служба при християнския владетел" (императора на Византия). После по настояване на Сюлейман и с подкрепата на малоазийските бейлици уж организирал четири похода срещу Мехмед. След като претърпява неуспех, той „изчезва безследно". Нешри естествено премълчава за приемане на християнството от Иса⁷. Дука и Нешри споменават, че един от малолетните Баязидови синове (Орхан или Касъм) от пролетта или лятото на 1403 г. също живее в Константинопол⁸. Според версията на Дука той става християнин и умира в 1414 - 1416 г., без да се намесва в борбата за власт⁹.

С отстраняването на Иса завършва първият и всъщност най-обърканият и динамичен период на османската междуособица. От 1403 до 1409 г. главни действащи лица в нея стават Сюлейман - владетел на Румелия, и Мехмед - владетел на остатъците от османска Анатолия. Според някои извори Сюлейман започва борбата срещу Мехмед под предлог, че иска да защити брат си Иса. В този период противоречията между Баязидовите синове все още имат характер на чисто династическа борба, в която социалните конфликти изживяват инкубационния си стадий. Разбира се, официалната османска историография се е постарала да разграничи с достатъчно контрастни багри образите на двамата основни претенденти. Сюлейман е представен като изнежен принц, който под християнско влияние са научава да пие вино и е готов на компромиси с „неверниците", а Мехмед - като истински „борец за вярата"¹⁰. Тези сведения показват, че поне на първо време двамата враждуващи претенденти изпъкват като представители на две от класическите тенденции в развитието на ранното османско общество, които П. Витек определя като tendance и ghasi tendance musulmane¹¹. До 1409 Сюлейман и Мехмед са в непрекъснато единоборство, при което първият често прибягва до услугите на византийския флот, за да прехвърля войски в Азия¹². От 1405 г. на страна на Мехмед се включва Муса. Според Мехмед Нешри той се връща в османска територия заедно с тялото на баща си, което трябвало да бъде погребано в Бруса. Всъщност Муса става самостоятелна политическа фигура едва в края на 1409 г.

Ситуацията от лятото на 1402 г. дава изключителен шанс на балканските християни не само да отдъхнат от непрекъснотото османско настъпление, но дори да се отърсят от мюсюлманската опека на своя земя. Никога преди това османската държава не е познавала толкова тежка, дълбока и продължителна криза. Нещата като че ли се обръщат на 180 градуса. Преди 1402 г. османците са тези, които се намесват в християнските борби за власт, фаворизират един или друг кандидат, с цел да осигурят постоянно политическо и военно надмощие. След 1402 г. християнските владетели получават възможност да подкрепят един или друг от Баязидовите синове и дори да им налагат свои условия. Дори и в тази благоприятна обстановка балканските държави не успяват да осъществят така необходимото единство помежду си. Като най-висша форма на християнското антиосманско сътрудничество се очертават временните и локални коалиции. Желанието за съвместни действия до голяма степен се неутрализира от успокоителната мисъл, че враждуващите османски принцове сами ще доведат османската държава до пълна катастрофа.

Вестта за османското поражение при Анкара достига за няколко дни в Константинопол, до венецианските и генуезките владения в Леванта, до Егейските острови. Още през август 1402 г. Сюлейман влиза в контакти с управляващия в Константинопол император Йоан VII Палеолог и му предлага мирен договор при доста благоприятни за византийците условия. С подобни предложения той се обръща към Венеция, а вероятно и към други християнски държави и владетели¹³. Отначало всички са резервирани към неочакваното и непознато преди османско миролюбие. Прочее повечето християнски владетели се страхуват да не би сътрудничеството им със Сюлейман да ускори прехвърлянето на монголската конница в Европа. Едва в края на 1402 г. спонтанно формиралата се „християнска лига" (Византия, Венеция, генуезката колония Галата, родоските хоспиталиери, херцогът на о-в Наксос) започва преговори с него. През януари - февруари 1403 г. те завършват с подписването на т. нар. Галиполски договор. Според текста на договора, запазен в италиански превод¹⁴, Сюлейман се задължава да върне на Византия Солун, Каламария, Халкидическия полуостров, крайбрежието на залива Термаикос, територията от град Панидос (на брега на Мраморно море) до Константинопол, черноморското крайбрежие на Константинопол до Месемврия и островите Скопелос, Скиатос и Скирос. Константинополският император е освободен от васалните задължения, позволено му е да строи крепости във върнатите земи, а Сюлейман се задължава да му помага при защитата на столицата от евентуално монголско нападение. Според един първостепенен извор, какъвто е отчетът на венецианския участник в мирните преговори Пиетро Зено, в обкръжението на Сюлейман има военачалници, които са против каквито и да е отстъпки на християните. Начело на тази опозиционна група стои известният османски пълководец Евренос бей (Vranes) и Пиетро Зено изразходва значителни парични суми, за да подкупи неговите последователи и да ги склони към смекчаване на безкомпромисната им позиция. В действителност и без помощта на венецианските дукати войнствената османска групировка няма шансове да наложи своята линия на поведение, тъй като позицията на Сюлейман в 1403 г. е достатъчно нестабилна.

От своя страна „християнската лига" се съгласява да осигури 4-5 кораба, които заедно с флота на Сюлейман трябвало да пречат на монголското прехвърляне през Проливите. На Венеция Сюлейман обещава да върне завзетите градове и крепости (без да се уточнява точно кои), да й отстъпи Атина, а на генуезците от Галата - да премахне трибутарната зависимост на островите Наксос и Теолого, както и на Платия и Нова Фокея. Важна стъпка от страна на Сюлейман (важна особено за Византия и италианските морски републики) е задължението османски кораби да не минават през Дарданелите без християнско съгласие. В текста на Галиполския договор има клаузи, които показват, че не всички християнски владетели са можели да разчитат на особени отстъпки. За сръбския деспот Стефан Лазаревич и за маркиза на Бодоница например се предвижда запазване на васалния статут¹⁵.

През лятото на 1403 г. легитимният визатийски император Мануил II Палеолог потвърждава договора, подписан от неговия племенник Йоан VII Палеолог, и дори изтръгва от Сюлейман нови отстъпки: черноморското крайбрежие на север до Варна и земите от устието на р. Струма до Зейтунион¹⁶. Халкокондил споменава, че на византийците са върнати и крепости по малоазийското крайбрежие¹⁷. Териториалните придобивки са значителни, но Византия няма възможност да се установи трайно във всички върнати територии. Много от тях остават византийски само на книга¹⁸. Ромеите обаче не пропускат случая да включат Сюлейман в своята прословута „йерархия на владетелите", начело на която стои византийският василевс. В текста на Галиполския договор и в съчинението на Дука е отбелязано, че османският принц нарича императора свой „баща". Според Дука думите на Сюлейман при срещата с император Мануил II Палеолог били: „Аз ще ти бъда като син, ако ти бъдеш мой баща. Отсега нататък нека между нас няма съперничество и вражди. Провъзгласи ме само за господар на Тракия и на другите земи, които съм наследил от родителите си". Чак до 1422 г. византийците упорито ще поддържат фикцията за „бащинско-синовните" отношения между василевса и османския владетел¹⁹. За тях всичко това прилича на хубав спомен от далечното минало. Османските „синове" на императора влагат в „бащинското" покровителство на Константинопол съвсем реален смисъл: влизайки в теоретичната византийска йерархия на владетелите, те търсят официално признаване на своята власт на Балканския полуостров и в Мала Азия.

Несъмнено договорът от Γалиполи е твърде изгоден за Византия. Империята възстановява властта си в някои изгубени преди това територии, освобождава се от тежкото бреме на хараджа, получава възможност за последен път да приложи принципите на своята дипломация спрямо враждуващите османски групировки. Не без преувеличение Дука характеризира положението в Тракия през 1403-1409 г. като „пълен мир"²⁰. Затишието позволява на император Мануил II Палеолог да предприеме мерки за заздравяване положението на империята. Тази негова политика намира израз в усилията да се възроди византийският флот - единственото средство да се поддържа нестабилното политическо единство между Константинопол, Солун и Мистра - и достига своя апогей в 1408-1409 г., когато в Пелопонес и Югоизточна Македония управляват като деспоти синовете на Мануил II - Андроник и Теодор II Палеолог²¹. На практика това не е триумф на централизма, а съзнателно възстановяване на апанажната система в нейния класически вид. За истинска централизация липсват политически, социално-икономически, а и чисто географски предпоставки. Византия не възвръща териториалния си интегритет и, което е още по-важно, не успява въпреки многото усилия да сложи ръка на важната Гапиполска крепост. В началото на XV в., както и в последните години от управлението на Баязид I, тази крепост се превръща в основна морска база за османците и фактически е място, където се ражда и укрепва османският флот²². Освен това договорът от Галиполи облагодетелства в известна степен Византия, но не и останалите балкански православни държави. А това в никакъв случай не спомага за реализиране на необходимото политическо и военно взаимодействие срещу ислямската опасност. Каквито и отстъпки да прави Сюлейман на „християнската лига" в 1403 г., става изразител на опитите на част от християнските държави да използват османската криза чрез мирни средства. Стремежът на Византия и нейните съюзници да продължат състоянието на несигурност в османската държава ги кара да правят всичко, за да осигурят на Сюлейман свобода на действие срещу брат му Мехмед. Оказва се обаче, че владетелят на османска Румелия използва тази възможност за натиск срещу други балкански държави, неангажиран с Галиполския договор. Така например още през август 1402 г. отряд на Сюлейман напада и избива до крак група сръбски войници, които се връщат от сражението при Анкара²³. След това той застава на страната на Бранковичи - съперници на Стефан Лазаревич за сръбския престол - и заедно с тях се опитва да му попречи да се завърне в Сърбия. Синът на княз Лазар организира от своя страна локална коалиция със зетския владетел Георги Балшич и кесар на Углеша (владетел на Североизточна Македония) и разбива на Косово поле обединените сили на Сюлейман и Бранковичи²⁴. Макар и не така драматично, но, общо взето, поради сходни причини, отношенията си със Сюлейман развалят и други балкански владетели, изключени от клаузите на Галиполския мир.

След като става ясно, че държането му към християните се изчерпва с отстъпки пред едни и с натиск срещу други, за тези, които са извън списъка на облагодетелстваните, не остава друг път освен борбата. При тази обстановка към края на 1403 или началото на 1404 г. в северните и северозападните частни на Балканския полуостров под унгарска егида се оформя втора християнска коалиция, която разчита преди всичко на оръжието, а не толкова на дипломацията. В нея влизат сръбският деспот Стефан Лазаревич, влашкият воевода Мирчо Стари, босненският крал Остоя и Константин, син на покойния видински цар Иван Срацимир²⁵. Всички те предприемат антиосмански действия по силата на специфични за всеки един от тях стремежи. За унгарския крал Сигизмунд тази коалиция има двояк смисъл: създава се защитен кордон срещу османски нахлувания в Южна Унгария и се придобиват съюзници в борбата му срещу краля съперник Владислав Неополски чрез преминаването на Сърбия, Босна и Влашко под върховната власт на унгарската корона. Константин, законен наследник на Видинското царство, очаква срещу своето участие възстановяване на властта си поне в част от българските земи. За влашкия воевода Мирчо Стари съвместните антиосмански действия са средство за спиране на акънджийските походи на север от Дунав и евентуално за териториални придобивки на юг от реката. Босненският крал Остоя вижда в съюза си с унгарския владетел на толкова начин да отстрани османската заплаха, колкото средство да закрепи разклатения си престол. Сръбският деспот Стефан Лазаревич просто е тласнат в антиосманския лагер от враждебните действия на Сюлейман. Той разчита на унгарска помощ, за да си върне част от земите и да отхвърли османския сюзеренитет, който Галиполският договор се опитва да продължи. Освен това той неутрализира съперничеството на Бранковичи и на своя брат Вук Лазаревич, които в борбата си за сръбския престол залагат на османска помощ. Вероятно към пролетта на 1404 г. така формиралата се коалиция предприема на широк фронт настъпление срещу владенията на Сюлейман. На 16 април 1404 г. крал Сигизмунд съобщава с писмо на бургундския дук, че деспот Стефан Лазаревич успешно воюва с османците, погубил 10 000 от тях и си възвърнал няколко крепости. „Така също и Константин, прославен император на България - се казва в писмото, - и Мирчо, воевода на Влахия, многократно и смело нападали гръцките области, владени от турците, и спечелили важни победи"²⁶. След първоначалните успехи коалицията се разпада тъй бързо, както и възниква. Деспот Стефан Лазаревич, след като отхвърля васалната си зависимост (за това се споменава в няколко негови грамоти от 1405-1406 г.)²⁷, след като си възвръща част от Източна Сърбия и се сдобрява с Бранковичи, предпочита да подобри отношенията си със Сюлейман. От края на 1404 до края на 1408 г. между двамата се установяват мирни отношения, развалени едва при опита на Вук Лазаревич да търси правата си върху сръбската корона с османска помощ. В началото на 1409 г. 30 000-на османската армия начело с Евренос бей нахлува в Сърбия, достига до Белград и налага разделяне на сръбската деспотовина между двамата Лазарови синове. В същата година Лазаревичи и Бранковичи отново са принудени да се признаят за османски (всъщност за Сюлейманови) васали.²⁸

Босненският крал Остоя не предприема никакви действия срещу османците, тъй като има достатъчно грижи вътре в своята държава. Той и неговите унгарски съюзници се стремят да отстранят Твъртко II, претендента за босненския престол, който пък е подкрепян от т. нар. „велика тройка" - мощните босненски владетели Сандал Хранич, Хрвое Вукчич и Павел Раденович. В Босна постоянно нахлуват унгарски войници, а от междуособицата не закъснява да се възползва и Сюлейман. През 1407 г. неговите пратеници предлагат посредническите си услуги за одобряване на про- и антиунгарските боснески групировки²⁹. Поставя се началото на османската намеса във вътрешните дела на Босна, която ще придобие особено опасни форми през второто десетилетие на XV в.

По-упорити в антиосманските си начинания са влашкият воевода Мирчо Стари и българският цар Константин. Със съвместни усилия те завладяват Силистра, а до 1406 г. - почти цяла Добруджа. Същата година Мирчо Стари потвърждава васалитета си спрямо крал Сигизмунд в Северин, където е уговорено продължаване на антиосманските настъпателни действия. В 1407-1408 г. влашките войски нанасят поражение на османците край Силистра³⁰. Енергичните ходове на Мирчо Стари предизвикват ответна реакция на османските акънджийски отряди, но в същото време създават благоприятна обстановка за въстанически действия в България, начело на които застават Константин и братовчед му Фружин, син на цар Иван Шишман. Въстанието на Константин и Фружин обхваща почти всички територии на бившите Видинско и Търновско царство. В края на 1408 г. Сюлейман успява да превземе владяната от българите крепост Темско край Пирот, но не му се удава да потуши въстанието. Антиосманското брожение в българските земи продължава близо десетилетие след началото на въстанието и угасва при друга, вече коренно променена политическа обстановка. Това е най-ранният и най-сериозен опит за възстановяване на унищожената българска държавност, при който Константин и Фружин, изглежда, успяват да се закрепят продължително време в наследствените си владения на юг от Дунав³¹.

Активността на антиосманската коалиция от началото на XV в. донася определени резултати за някои от участниците в нея, но не поставя под съмнение османската власт на Балканите. Независимо от няколкото военни поражения, които Сюлейман претърпява, християните не отстраняват нито опасността от акънджийски походи, нито премахват условията за османска намеса в балканските междуособици. В 1404-1409 г. на Балканите се създава някакъв баланс между османските и християнските сили, но той е можел да се запази при положение, че тези територии ще останат настрана от главните събития в борбата за власт между Баязидовите синове.

Всички останали извън двете християнски коалиции балкански държави и княжества след лятото на 1402 г. намират различни начини да използват кризата в османската държава. Византийска Морея, макар формално под властта на Константинопол, не е привлечена в Галиполската лига и не получава никакви отстъпки по силата на Галиполското съглашение. Морейският деспот Теодор I Палеолог отхвърля самостоятелно османския сюзеренитет и с помощта на рицарите хоспиталиери разширява своята власт в Южна Тесалия, завзета от османците в 1394 г. Очертава се реална възможност византийски Пелопонес да се съвземе след опустошителните османски набези от Баязидово време, да съживи своята икономика, да укрепи връзките си с византийската столица. Тази възможност е използвана само отчасти, тъй като османската опасност от север продължава да съществува. Тя е предизвикана от обособилите се в началото на XV в. няколко полунезависими османски военачалници в Централна и Северна Тесалия. Всъщност византийска Морея продължава да живее в състояние на постоянна война. Към 1404 г. морейският деспот се заплита в продължителен конфликт с ахейския княз Чентурионе II Захария (1404-1430), в който по силата на различни интереси и предпочитания се намесват много местни владетели³². Османският натиск върху Морея намалява, но тя не си отдъхва от междуособиците, които избухват с нова сила, сякаш за да компенсират намаляването на османските набези.

Властелите в Централна и Северна Албания, които в края на XIV в. се признават за османски васали (Дукагини, Арианити, Кастриоти и др.), след 1402 г. отхвърлят своята зависимост. Повечето от тях търсят подкрепата на Венеция, която точно в този период прави настойчиви и резултатни опити да се установи в албанското и зетското крайбрежие. В периода на относително затишие княжеството на Иван Кастриоти, бащата на Скендербег, с венецианска помощ се разширява до крайбрежието и присъединява към първоначалната си територия - областта Мати - земите в Дибра и Курбин³³. Скоро става ясно, че Венеция или не желае, или просто не може ефикасно да защитава своите албански съюзници. Още към 1410 г. повечето от тях отново се връщат под османска върховна власт³⁴.

И зетският владетел Георги II Балшич използва османските междуособици, за да възстанови независимостта си. На наследника си Балша III (1403-1421) той оставя една свободна от османска опека държава, но и един изключително остър проблем: борбата срещу настойчивата венецианска експанзия в зетското крайбрежие, която заплашва самото съществуване на държавата на Балшичи. Балша III вижда в Републиката на св. Марко свой основен противник и не подбира средства в борбата срещу нея. Във войската на зетския княз воюват заедно османци, албанци, италиански кондотиери. Т. нар. „Първа скадарска война" между Балша III и Венеция (1403-1412), макар и с променлив успех, се води с голямо ожесточение. Още в началната й фаза зетският владетел търси османска подкрепа, признава се за османски васал, отново въвежда допълнителен данък (по 1 дукат на огнище) за изплащането на хараджа. Венеция от своя страна привлича за съюзници албанския вожд Коя Захария и зетските владетели - братята Георги и Алекса Черноевичи. И в Зета християнските противоречия вземат надмощие над възможността да се използва османската криза с обединени усилия³⁵.

През втория период на османската гражданска война (1403-1409) става ясно, че ислямските пришълци не може така лесно да бъдат прогонени от Балканите, както изглежда непосредствено след Анкарската битка. Много скоро балканските християни трябва да констатират, че повече от частични отстъпки и отделни военни победи не са в състояние да постигнат. Точно в този период на междуособици проличава ясно, че османската държава, дори и разединена, е способна, ако не да настъпва, то поне да държи християнските си съседи в постоянно напрежение. Това става чрез изпитаната акънджийска тактика, чрез традиционната намеса в балканските вътрешни и междудържавни противоречия и чрез действията на отделни османски военачалници, които не се смятат ангажирани с политиката на румелийския османски владетел. Особено активни са скопските удж бейове Игит и неговият наследник Исхак³⁶. Към 1404-1406 г. например османските военачалници в Тесалия - Ханджалис и Юсиф бей причиняват много неприятности на местните християни. Ханджлис завзема и ограбва град Фанарион, а Юсуф бей напада и опустошава Епир и Централна Албания³⁷. С други думи, и в началото на XV в., както в периода 1354-1376 г., османците показват способност за „децентрализирана" експанзия и отбрана. Спокойствието за балканските християни, покорени или все още свободни, е относително и нетрайно. След първоначалното си активизиране те лесно се примиряват с факта, че съдбата им ще зависи от продължителността и евентуално благоприятния за тях изход от османската криза.

Към 1409 г. не са малко балканските владетели, които свикват с мисълта, че Сюлейман е султан на Румелия, с който може да се установи някакво приемливо съжителство. Константин Костенечки например пише, че той бил „добър" и „лесен за разбиране"³⁸. Други не губят надежда, че съществуват още шансове и очакват някакво ново развитие на османската междуособица. Именно те посрещат с прекалено голям оптимизъм новия етап в борбата на Баязидовите синове, който започва в края на 1409 или началото на 1410 r. с идването на Баязидовия син Муса на европейска територия.

Изворите дават различни сведения за причините, накарали този останал дълго време в сянка османски принц да се намеси активно в борбата за власт. Официалната османска версия е, че той отива на Балканите с позволението и благословията на брат си Мехмед, който желаел да отвори втори фронт срещу Сюлейман. Дука тълкува действията на Муса като изблик на османски „патриотизъм" и антихристиянски чувства. Според него той обвинявал византийците за османското поражение при Анкара, заканвал се да отнеме останалите им земи и да промени коренно компромисната според него политика на Сюлейман спрямо „неверниците"³⁹. Всички извори независимо от произхода си подчертават отрицателното отношение на Муса към бейовете, което с течение на времето става все по-крайно. Продиктувани вероятно от горчивия спомен за масовата измяна на малоазийските бейове в битката при Анкара, „антиаристократичните" разбирания на османския принц го превръщат в обединителна фигура за недоволството на християнската и мюсюлманската рая. А за краткото управление на Сюлейман в Румелия подобни настроения имат достатъчно добра почва за избуяване, тъй като той е принуден да увеличи данъчното бреме поради намалените приходи от хараджа⁴⁰.

Нешри споменава, че лично влашкият воевода Мирчо Стари предлага убежище на Муса във Влашко с намерение да го използва срещу Сюлейман, чийто акънджийски отряди не давали мира на владенията му. Халкокондил твърди точно обратното: че Муса търси съюза на влашкия воевода, предлагайки му злато и земи, ако му помогне да отстрани брат си⁴¹. Според солунския митрополит Симеон византийският император Мануил II помага с корабите си за прехвърляне на Муса от Азия в Европа, като по този начин тайно нарушава мирните споразумения със Сюлейман⁴². Очевидно е, че в появата на трети османски претендент за престола някои балкански владетели съзират възможност да спрат процеса на консолидиране на Сюлеймановата власт и да продължат анархията в османската държава. Обикновените хора от своя страна търсят в негово лице борец срещу несправедливостта на бейовете. В края на 1409 и 1410 г. популярността на Муса на Балканите достига своя връх. Той е подкрепян от Мирчо Стари, от деспот Стефан Лазаревич, от въстаналите български области. В неговата армия, чието ядро съставляват племенните опълчения яя и мюселем, се стичат българи, власи, сърби. За кадиаскер на разноезичната си войска Муса назначава известния мюсюлмански богослов шейх Бедр ед-Дин Симави, който в духа на ортодоксалния сунизъм е проповядвал известна търпимост на мюсюлманите спрямо християните⁴³. До началото на 1411 г. на Балканите става нещо немислимо преди: управляващите кръгове и християнските държави показват учудващо единство в политическата си ориентация, а мюсюлманските и християнските маси се обединяват в името на борбата за по-добър живот. Радвайки се на такава всеобща подкрепа, Муса преминава в началото на 1410 г. в България и на 13 февруари разгромява Сюлеймановия бейлербей на Румелия. След два частични неуспеха в началото на 1411 г. той побеждава и убива брат си Сюлейман, след което се провъзгласява за владетел на Румелия⁴⁴. Това същевременно е и краят на неговото сътрудничество с християните. За броени дни той скъсва споразуменията с всичките си бивши съюзници, започва да воюва срещу всички, разваля отношенията си с Мехмед и бързо се оказва политически и военно изолиран. Вместо придобивки балканските християни изпитват на собствен гръб най-жестоки и уродливи форми на газават и грабежите на поощряваните от Муса номади туркмени. Неслучайно неговото име и действия оставят тежки и незаличими следи във фолклора на балканските народи. Дори и Мехмед Нешри, който е принуден да се съобразява с обстоятелството, че Муса бил „падишах на Румелия 2 години, 7 месеца и 20 дни", не намира друго оправдание за неговото поведение освен думите на Корана: „Ние всички сме роби на Аллаха. Благодарни сме му за милостите и посрещаме с търпение и примирение бедите, които той ни изпраща"⁴⁵.

По силата на създалата се ситуация всички съюзници на Муса преминават на страната на Мехмед. Византия, Сърбия, Влашко, българската аристокрация, дори независимите османски областни управители Игит, Юсуф в Североизточна Македония и Хамза в Северозападна България в началото на 1413 г. се нареждат под неговите знамена. През юни с. г. обединените им сили разбиват и убиват Муса при село Чамурли, Софийско⁴⁶. На неговите необуздани грабежи е сложен край. Радостни от тази победа, балканските християни не обръщат внимание на обстоятелството, че смъртта на Муса означава възстановяване на единството на османската държава.

Ако се разсъждава теоретично, за антиосманските сили управлението на Муса е последната възможност да се превърне османската криза в пълна разруха. Неговата антиаристократична политика тласка османското общество назад, към архаичните патриархално-номадски порядки и в перспектива неизбежно е щяла да го направи неспособно за постъпателното развитие. Но безогледният терор, на който Муса подлага почти всички балкански територии, без да прави разлика между аристокрация и народни маси, създава крайно напрегната и нетърпима ситуация, която тласка всички в лагера на Мехмед. Без да съзнават, водени единствено от изискванията на момента, християните оказват подкрепа на онези сили в османското общество, които са носители на османската държавна консолидация. В началото на XV в. въвеждането и укрепването на специфични институции е единственото средство на османската държава за изход от кризата и за възвръщане на настъпателната й мощ. През лятото на 1413 г. малцина са тези, които осъзнават, че отстраняването на Муса и издигането на Мехмед като единствен османски султан отваря нова страница в историята на османската държава и в нейната завоевателна политика.

Новият султан идва на престола като представител на издигащите се османски спахии, чието лично благополучие е тясно свързано с възможността за териториално разширяване и плячка. Мехмед наистина не е в състояние да поднови веднага османската експанзия. Неговата държава вече е единна, разполага със значителни военни възможности, но и кризисните симптоми в нейната структура не са напълно излекувани. Народните маси продължават да се вълнуват. През 1416-1418 г. тези вълнения прерастват в масови народни въстания начело с Бедр ед-Дин Симави, Бьоркльодже Мустафа и Торлак Кемал⁴⁷. Все още има живи Баязидови синове, които претендират за власт. Малоазийските бейлици продължават да съществуват. Всичко това кара Мехмед да започне управлението си като единствен законен султан през 1413 г. с маслинено клонче в ръка. Според Дука той потвърждава на Византия всички земи, отстъпени й от Сюлейман. Думите му към византийските пратеници били: „Идете и кажете на моя баща, императора на ромеите,... че аз си върнах наследствените владения. Отсега нататък аз ще бъда негов поданик като син на баща си... и ще изпълнявам неговите желания като слуга". А пратениците от Сърбия, България, Влашко, Морея и Континентална Гърция били изпратени с думите: „Кажете на господарите си, че аз предлагам мир на всички и приемам мир от всички. Този, който подло нарушава мира, нека богът на мира бъде срещу него"⁴⁸. Всичко това изглежда прекалено хубаво, за да е вярно. „Благородният варварин" Мехмед I показва, че за осемгодишното си самостоятелно управление добре е усвоил политиката на медената питка и голямата тояга.

Сръбският деспот Стефан Лазаревич е онзи Мехмедов съюзник от 1413 г., у когото отива лъвският пай и медената питка. Той получава областта Знеполе и крепостта Киприян край Ниш. Срещу признаване на сюзеренитета на Мехмед I сръбският деспот осигурява продължително спокойствие за своите владения. До 1425 г. изворите не споменават никакви османски нахлувания в сръбска територия. През това време Сърбия се съвзема икномически и политически. Въвеждат се административни реформи, които засилват централизма и военния потенциал. Консолидационният процес е особено явен в началото на 20-те години на XV в. През 1421 г., след смъртта на Балша III, Зета е присъединена към територията на сръбската деспотовина. Пет години по-късно Георги Бранкович е обявен за наследник на деспот Стефан Лазаревич, което означава, че когато той поеме властта, земите на Бранковичи в Косово също ще бъдат включени в сръбската държава⁴⁹. Несъмнено развитието на Сърбия в периода 1413-1427 г. трябва да се оцени положително, но по-сегашните събития показват колко илюзорни са очакванията, че нейната територия е можела да остане настрана от бушуващия на Балканите пожар⁵⁰.

Византийските управляващи кръгове се оказват разделени на два лагера в отношението си към новия османски султан. Официалната линия, прокарвана от император Мануил II Палеолог, представлява нещо като „въоръжено миролюбие". Императорът полага много грижи за поддържане на добри отношения с Мехмед I на основата на потвърдения от османска страна Галиполски договор. В същото време той прави немалко, за да подготви Византия за съпротива⁵¹. С неотслабващи темпове в константинополските пристанища се съоръжават нови кораби, но византийският флот все пак не успява да осъществи една от възлаганите му задачи - превземането на Галиполската крепост. През 1415 г. с личното участие на Мануил II Палеолог е обновена (всъщност изградена отново) крепостната стена, издигната още в античността на най-тясното място на Коринтския провлак, между Атинския и Коринтския залив (т. нар. Хексамилион). Тази стена трябвало да се превърне в непристъпна преграда за османските нападения в Пелопонес⁵². Приблизително по същото време философът от Мистра Георги Гемист Плитон написва прочутия си проект за реформи в Пелопонес („първата и най-важна област на елините"), които според него можели да заздравят вътрешното и външното положение на полуострова и да му осигурят достатъчно съпротивителни възможности. Идеите на Плитон показват, че във византийското общество се е усещала необходимостта от някаква промяна. Липсата на обществени сили, които да осъществяват съобразени с действителността и възможностите преобразования, не позволява дори и на този най-голям ум на късна Византия да излезе извън сферата на утопията⁵³.

Една група византийски архонти начело с престолонаследника Йоан VIII Палеолог са на мнение, че ромеите трябва да направят всичко, за да продължат състоянието на анархия в османската държава. В изпълнение на тази програма през 1414-1416 г., когато Мануил II отсъства от столицата, Йоан VIII влиза в съглашение с османския принц Мустафа и му помага да се прехвърли във Влашко. Отговорът на Мехмед I е блокада на Константинопол и опустошаване на околностите му⁵⁴. Това наистина е направено във връзка с византийската подкрепа за Мустафа, но султанът дава да се разбере, че не е задължен да спазва мира с Византия при отсъствие на Мануил II Палеолог. Съществувал план, според който Мустафа трябвало заедно с присъединилия се към него санджакбей на Никопол - Джунеид, да напредне до Солун и там да се съедини с войската на Йоан VIII Палеолог. Бързите действия на Мехмед I го осуетяват. Войските на Мустафа и Джунеид са разбити и те се укриват в Солун, а византийският престонаследник е блокиран в столицата⁵⁵. Целият епизод завършва с ново византийско-османско споразумение, според което Мустафа е заточен в о-в Лемнос, а Джунеид - в Константинопол. За тяхната издръжка Мехмед I се задължава да плаща на византийците 300 000 аспри годишно⁵⁶.

В края на 1420 г. групата на Йоан VIII Палеолог прави втори опит да отстрани Мехмед I. Османският владетел трябвало да бъде пленен при прехвърлянето му от Европа и Азия, но император Мануил II забранява всякакви действия срещу личността на султана, позовавайки се на съществуващите мирни договори. По същото време в Константинопол се очаквало, че щом се върне от Азия, Мехмед I ще нападне византийската столица⁵⁷. Все по-малко хора вярвали в доброто бъдеще на византийско-османските отношения.

Освен Византия и Сърбия нито една друга балканска държава или княжество не успява да запази дълго време мирните отношения с Мехмед I. Година след идването си на власт той нарушава мира с Венеция и войските му начело с Караман бей завземат Бодоница. По този начин е унищожено още едно латинско княжество, което под управлението на италианските фамилии Палавичини и Джорджи и под венециански протекторат има зад себе си почти двувековна история.

На своите бивши български съюзници Мехмед I не само не отстъпва никакви територии, но отнема и малкото, което им остава. Вероятно при потушаването на въстанието на Бедр ед-Дин Симави и при похода във Влашко през 1417 г. той успява да потуши последните отгласи на въстаническите движения в българските земи. През 1415 г. влашкият воевода Мирчо се принуждава да плаща на османците 3000 дуката годишно срещу несигурното обещание, че те няма да предприемат повече грабителски походи на север от Дунав. На следващата година обаче той се съюзява с Мустафа и нахлува заедно с него in regnum Bilgarie⁵⁸. Ответният удар не закъснява. През 1417 г. Мехмед I организира голям наказателен поход във Влашко, отнема всички владения на Мирчо в Добружда и го принуждава да стане османски васал. През 1420 г. влашките войски претърпяват ново голямо поражение. Наследникът на Мирчо, воеводата Михаил, пада на бойното поле, страната е подложена на голямо разграбване. Същата година османският флот за пръв път напада територията на Молдова, като завзема крепостта Килия и обсажда град Аккерман (дн. Белгород). По-късно завзетите молдовски територии са освободени, но срещу задължение от страна на молдовския воевода Александър Добрия (1400-1431) да се признае за васал⁵⁹.

Същата безкомпромисна политика следва Мехмед I и спрямо албанските земи. През 1415 г., използвайки смъртта на албанския феодал Никита Топия, Мехмедовият военачалник Омер бей завладява Круя. На следващата година във връзка с развалянето на османски-венецианските отношения голяма османска армия начело с Хамза бей нахлува в Южна и Централна Албания, превзема Балона, Канина, Берат, Пиргос и унищожава т. нар. Валонско княжество. Овладяно е изключително важното валонско пристанище, откъдето османците могат да контролират входа на Адриатическо море. При тази османска акция всички северноалбански властели, включително и Иван Кастриоти, са принудени да потвърдят васалния си статут⁶⁰.

Особено активна при управлението на Мехмед I става намесата на нашествениците в Босна и това съвсем не е случайно. Босненската територия има важно стратегическо значение, тъй като е разположена на подстъпите към Унгария и Централна Европа. Първоначалния повод за османските походи дават събитията от 1413 г., когато босненският велможа Сандал Хранич Косача, владетел на областта Приполие, Никшич и около р. Цетине, участва в битката при Чамурли като Мехмедов съюзник. Това е използвано от неговия северозападен съсед Хрвое Вукчич, който напада земите му. Следва унгарска намеса и организиране на коалиция срещу Хрвое Вукчич, който, оказвайки се в тежко положение, вика османците. На него именно се пада съмнителната слава да бъде причина за началото на системните османски походи в Босна. През май 1414 г. Хрвоевият протовестиар, дубровчанинът Михаил Кабужич, довежда до босненската земя голяма османска войска. Тя се разделя на три части, прекосява почти цяла Босна и достига до околностите на Загреб. В 1414-1415 г. следват още две големи османски нахлувания. През пролетта на 1415 г. добре осведомените дубровчани вече знаят, че босненският крал се е признал за османски васал⁶¹. Опитът на унгарския крал Сигизмунд да отстрани османското присъствие от Босна, която формално е под унгарско върховенство, завършва с голямо поражение за унгарците при Лашва, на юг от изворите на р. Усор. След тази своя победа османските отряди, необезпокоявани от никого, достигат в края на 1415 г. чак до Щирия и Долна Австрия. Интензивната османска намеса в босненските междуособици продължава до 1422 г., когато с идването на власт на крал Твъртко II Твърткович (1422-1454) държавата временно се стабилизира. Завоевателните или грабителските походи и анархията в Босна през второто десетилетие на XV в. имат, колкото и странно да изглежда, и един положителен резултат: физическото унищожаване на някои от самостоятелните областни владетели (например княз Петър Павлович), които всъщност са виновниците за босненската криза⁶². Но дълбоките причини за междуособиците не са премахнати, а само заглушени. Крал Твъртко II Твърткович се примирява с обстоятелството, че е пръв между равни, което за известно време успокоява духовете на непокорните босненски властели.

За осемгодишното си самостоятелно управление (1413-1421) султан Мехмед I връща политическото единство на османската държава и потушава изблиците на народно недоволство. Доразвивайки някои от основните принципи на османската завоевателна стратегия в изменените условия от второто десетилетие на XV в.: мир с едни, война с други, намеса във вътрешните дела на трети, той свежда до минимум възможностите за образуване на антиосмански коалиции и подновява активната настъпателна политика на границите с балканския християнски свят. Свидетел на разгрома при Анкара и на катастрофата на Муса при Чамурли, Мехмед I не изпада в крайностите нито на Баязид I, нито на Муса. Опитът го научава, че завоеванието е изкуство, а не безразсъдно настъпление и че завоевателят, ако е нужно, трябва от време на време да надява маската и на миролюбието. Тайната на неговия успех се съдържа в характера на социалните сили, които го подкрепят. Спахиите (за разлика от номадите туркмени, които са една враждебна на държавната организация социална сила) осъществяват завоевателните си функции само като съставна част на една добре организирана и централизирана държава. Победата на новите обществени отношения, чийто социален носител е спахийството, означава известна промяна в същността и движещите сили на османската експанзия. След като османската държава тръгва уверено по пътя на укрепването, нейното териториално разширяване придобива много по-целенасочен и централизиран характер. На своя син и наследник Мурад II (1421-1451) султан Мехмед I оставя „едно способно за развитие наследство" (ein entwicklungsfähiges Erbe - Е. Вернер)⁶³, което съдържа в себе си макар и все още като потенциална възможност белезите на централизирана ислямска империя с универсалистични претенции. От 20-те години на XV в. османското настъпление получава нови импулси и неговата задача, без да става по-лека, ще бъде да потушава едно по едно изолираните помежду си огнища на християнска съпротива. За свободните все още балкански християни това е началото на истинската агония.

* * *

Влошаването на османо-византийските отношения започва още в първите месеци от управлението на султан Мурад II. Според Георги Сфранцес непосредствен повод за това са действията на „военната партия" в Константинопол. Тя отново прави опит да изкара на сцената позабравения османски принц Мустафа, след като изтръгва от него обещание, в случай че стане султан, да върне на Византия Галиполската крепост. През август - септември 1421 г. Мустафа и неговият неизменен съратник Джунеид овладяват с византийска помощ Галиполи, а до края на годината - почти цяла Румелия⁶⁴. След тези първоначални успехи османският претендент демонстративно отказва да е послушна византийска пионка и не предава галиполските укрепления във византийски ръце. Отношенията между Мурад II и Константинопол са влошени, без от това да има някаква полза. В началото на 1422 г. Мустафа е разгромен и публично екзекутиран в Одрин. След отстраняването на поредния „дьозме султан" Мурад II получава солиден повод да търси сметка от византийците за участието им в движението на неговия съперник. На 10 юни, след като завладяват византийските крепости по брега на Мраморно море, войските на султан Мурад II обсаждат Константинопол. Обсадата продължава до 6 септември с. г. и при нея константинополските укрепления за пръв път са подложени на обстрел с все още примитивни и малко ефикасни оръдия (лумбарди)⁶⁵. Общата атака на обсаждащите на 24 август завършва с неуспех и жителите на византийската столица били убедени, че градът им е спасен само благодарение на чудотворната намеса на Богородица. Причините всъщност са далеч по-прозаични. Това са: бунтът на малоазийските бейове, които издигат като съперник на Мурад II малолетния му брат Мустафа, умелата защита, солидните и все още издържащи на не много ефикасен артилерийски обстрел крепостни стени на „Втория Рим"⁶⁶. Успоредно с обсадата на Константинопол османците блокират и Солун, а през май 1423 г. войските на османския тесалийски управител Турхан бей превземат и разрушават Хексамилиона⁶⁷. Следват походи във Влашко, Сърбия, Пелопонес. След това бурно начало, което прилича на „тотална война" срещу балканските християнски държави, Мурад II се връща към доказалите своята целесъобразност дипломатико-военни похвати на своя предшественик. В останалите години от своето управление той така умело играе ролята на владетел, който не напада, без да бъде предизвикан, че някои от неговите съвременници християни без колебание характеризират политиката му като миролюбива⁶⁸. А всъщност поведението на Мурад II не е нищо друго освен коварна и добре замислена завоевателна тактика, съобразена с политическите реалности от втората четвърт на XV в. Той постоянно е принуден да отделя значителни сили за войни с малоазийските бейлици. Поради това, нямайки възможност да воюва едновременно на два фронта, той избягва праволинейната завоевателна политика на Балканите и прибягва до твърде нюансирани по своята същност методи на завоевание. Онези балкански християнски владения, чието завоевание е трудно от военна гледна точка или заплашва да предизвика ненужни политически усложнения, са оставени да живеят в относителен мир, докато условията узреят за пряк щурм. В същото време османските армии прегазват отделни изолирани средища на съпротива или държат в напрежение „фронтовите" балкански държави, изчаквайки по-благоприятен момент за решителна намеса. Този тип политика особено ясно се проявява по отношение на трите отделени един от друг центрове на византийска държавност: Константинопол, Солун и Морея.

След неуспешната обсада на Константинопол в отношенията между Мурад II и византийските императори настава сравнително дълъг период на мир. Последната година от управлението на Мануил II Палеолог е ознаменувана с подновяване на мирните договори, инициативата за което идва от османска страна. Според клаузите на мира, сключен на 20 януари 1424 г., константинополският император запазва крепостите по Черно и Мраморно море. Срещу това той се задължава да поднови плащането на харадж в размер на 300 000 аспри и да признае повторно васалната си зависимост, без обаче да е принуден да изпраща на османците военни отряди⁶⁹. На основата на мирния договор от януари 1424 г. се градят отношенията между Мурад II и византийската столица за период от близо четвърт столетие. Това вероятно е истинската причина, която кара Дука да хвали благосклонното отношение на османския владетел към християните, забравяйки, че християни има и извън стените на столицата. Двете страни имат свои съображения за съблюдаването на мира. Мурад II го предлага и утвърждава, защото съзнава, че османската военна машина все още не е в състояние да превземе силно укрепения град на Босфора и защото мирът му е нужен за завоевания в други посоки. Това в никакъв случай не означава, че Константинопол поначало отсъства от османската завоевателна програма през втората четвърт на XV в., а само, че за овладяването му все още липсват необходимите военни и политически условия.

От друга страна, политиката на император Йоан VIII Палеолог (1425-1448 г.) е насочена изключително към привличане на западна кръстоносна помощ, а за дългите преговори по този въпрос е нужно време и спокойствие. Освен това мирът с Мурад II е необходим, за да не се дава формален повод на османския султан да се меси в избухналите с нова сила борби за власт между последните Палеолози⁷⁰. Затова от византийската столица в султанския двор постоянно се изпращат уверения, че васалните задължения се спазват и ще бъдат спазвани. Византийската дипломация полага много грижи, за да има „свои хора" в Мурадовото обкръжение, като за всеки случай продължава, разбира се много предпазливо, познатата игра на фаворизиране и дори „ромеизация" на различни османски претенденти за престола. При всеки по-сериозен османо-християнски конфликт първата работа на византийските пратеници е да убедят султана във византийския неутралитет. Успоредно с това император Йоан VIII Палеолог дава нареждания да се поправят константинополските крепостни съоръжения.

Султан Мурад II спазва мира и си дава вид, че вярва във византийския „неутралитет", но в същото време зорко следи ходовете на византийската дипломатическа офанзива на Запад. В началото на 1431 г. и през 1442 г. той провежда нещо като „разузнаване с бой": обсажда Константинопол, за да провери готовността му за отбрана, и се оттегля, след като установява, че превземането му е все още непосилна задача. Освен това Мурад II отлично разбира, че колкото по-притисната е византийската столица, толкова по-отстъпчиви ще бъдат византийците към условията на своите западни партньори. Това състояние на византийско-османските отношения, при което и османци, и византийци си дават вид, че вярват в мирните намерения на другия, независимо от отделните кризисни ситуации продължава чак до началото на 1451 г., когато на играта на лицемерие бързо е сложен край⁷¹.

Чрез поддържането на мирни отношения с Константинопол Мурад II всъщност експлоатира очевидната апатия и безразличие във византийската столица към съдбата на Солун. Именно към втория по значение град на Византия насочва той завоевателните си усилия през 20-те години на XV в. Макар и възстановен за империята в края на 1403 г., Солун никога не се радва на същите „привилегии" от страна на османците, както Константинопол. Болнавият солунски деспот Андроник Палеолог още през 1415 г. е принуден да плаща харадж в размер на 100 000 аспри⁷². Събитията от 1422-1423 г. показват, че именно Солун е най-слабото звено от всички владения на залязващата империя. Още в началото на османската блокада проличава, че градът изпитва продоволствени затруднения и че не всички граждани са готови да понесат лишенията на една продължителна съпротива. От Константинопол не можело да се очаква никаква помощ. След първите апели оттам пристига неизвестен по име византийски военачалник, който предлага финансовите тежести на солунската отбрана да се разпределят пропорционално между всички негови жители⁷⁴. Заможните слоеве никак не са ентусиазирани от подобни предложения. За да се спасят от османците и същевременно да запазят своите богатства, те лансират идеята Солун да бъде предаден на Венеция, която налагат след продължителни спорове. „Православната групировка" начело със солунския митрополит Симеон настоява да се търси помощ само от Константинопол, което се оказва нереално. Проосмански настроената част от гражданите ратува за незабавна капитулация, а търговските слоеве, което проявявали все по-голямо безразличие към религиозните проблеми, гледат на католическа Венеция като на ultima ratio за спасяване на града⁷⁵. След като надделява последното мнение, деспот Андроник Палеолог прави официално предложение на венецианските власти от о-в Евбея. На 7 юли 1423 г. венецианският сенат обсъжда въпроса за поемане на властта над Солун. Условията, които деспот Андроник Палеолог поставя, са: градът да се управлява според традициите си, да се потвърди и зачита църковно-юридическата власт на солунския православен митрополит, православните жители да имат религиозна свобода, Венеция да се нагърби със защитата на Солун от османците. Предложението на солунския деспот намира добър прием в Републиката на свети Марко. През 1423 г. сенатът на Serenissima е по-войнствено настроен от всякога и изглежда по-загрижен и уплашен от османското напредване, отколкото от намаляването на левантийската търговия. Предложението на Солун е прието и на 6 септември 1423 г. венецианските управители - „дукът на Солун" Санкто Вениер и „капитанът на Солун" Николо Джорджи с 6 венециански галери влизат в солунското пристанище и забиват в центъра на града знамето на италианската република⁷⁶.

Установяването на венецианска власт в Солун отговаря на стремежите на републиката да търси нови балкански опорни пунктове, но за разлика от Пелопонес, Албания и Зета венецианското присъствие в блокирания от нашествениците град никак не прилича на изгодно търговско начинание. В този случай традиционните методи на дипломатическо лавиране, морски демонстрации или подкупи не дават очаквания резултат, а само засилват убеждението в недостатъчната последователност и решителност на венецианската политика спрямо османците. Републиката неведнъж заявява, че ще брани Солун с всички средства, изразходва за него по 60 000 дуката годишно, но не изпраща повече от няколко кораба и поддържа в града гарнизон със смешно малката численост 700 души. Венецианският дож и сенат официално спазват условията, при които получават властта над града, и дори отпускат суми за празника на неговия покровител св. Димитър, но в същото време местните венециански управители пречат на дейността на градския синклит (т. нар. додекада) и нарушават религиозно-юридическите права на православното население⁷⁷.

Същата непоследователност венецианците проявяват и към чисто военните проблеми на солунската отбрана. Често в сената се чуват призиви да се мобилизира цялата венецианска морска мощ и да се смажат завинаги османските претенции към града. На няколко пъти венециански ескадри предприемат успешни рейдове към Касандра, Йерисо и Кавала. Заедно с това републиката не прекратява опитите си да издейства от Мурад II признаване на властта си в Солун и снемане на обсадата. Доколко Венеция разчита на подобни мирни варианти, личи от нарастването на сумата, която тя е готова да плати на османците срещу приемането на нейните мирни предложения. В 1423 г. тя е 1000 дуката (около 32 000 аспри), в средата на 20-те години - 100 000 аспри, а в 1429 - 300 000 аспри⁷⁸. Едва когато Мурад II хвърля в тъмница венецианския пратеник Якопо Дандоло и ултимативно изисква предаването на Солун (март 1429 г), във Венеция разбират, че всички дипломатически усилия са напразни. Дори и след това идеята за максимално военно ангажиране в защитата на Солун остава чужда на венецианските управляващи среди. Венецианските длъжностни лица в града добре осъзнават, че венецианското морско превъзходство е безсилно пред превъзхождащия сухопътен военен потенциал на османците. Когато Мурад II сменя продължителната блокада с обща атака на солунските крепостни стени, става ясно, че защитниците върху тях са твърде малко, че две трети от зъберите не са защитени. Още при първия сериозен щурм на 29 март 1430 г. османци преодоляват източната крепостна стена и влизат в града. Останалите живи венецианци с мъка се добират до корабите си и се спасяват, оставяйки местните жители на произвола на съдбата⁷⁹.

Превземането на Солун нанася сериозен удар на венецианската източна политика и унищожава едно от трите византийски „островчета", пощадени от османската експанзия до първите десетилетия на XV в. В съзнанието на православните християни остава не толкова споменът за венецианските усилия при отбраната на Солун, а горчилката на венециано-гръцките несъгласия и конфликти по време на „венетократията".

Веднага след приключване на солунската кампания османският скопски удж бей Исхак напада владенията на албанските властели с провенецианска ориентация. Иван Кастриоти губи повечето от крепостите си, от владенията им са прогонени Коя Захария и Дукагините. В края на 1430 г. само появата на голямата войска на румелийския бейлербей Синан паша пред стените на Янина е достатъчна, за да прекърши желанието за съпротива и да накара жителите на града да предпочетат привилегиите на доброволно предал се град пред перспективата да споделят съдбата на разграбвания в продължение на три дни Солун⁸⁰. Показателно е, че по същото време Костантинопол и всички балкански държави на север и северозапад се „радват" на мира с османските нашественици.

Политиката на султан Мурад II спрямо византийската Морея през 20-те-40-те години на XV в. е нещо средно между мира с византийската столица и блокадата и атаката на Солун. Несъмнено това е най-обширната и процъфтяваща област на късна Византия. Там, в Пелопонес, византийското оръжие постига своите последни победи срещу остатъците от латинските княжества, там византийската култура изживява своя последен разцвет, там се появява и укрепва новогръцкото самосъзнание и накрая - с византийска Морея са свързани последните надежди за по-светло бъдеще на средновековния елинизъм⁸¹.

Към 1430 г. морейският деспот Теодор II Палеолог заедно с император Йоан VIII завършват победоносно военните действия срещу ахейския княз Чентурионе Захария и срещу владетеля на Кефалония Карло Токо. За пръв път след 126 години целият Пелопонес с изключение на венецианските владения в южните му части става византийски. През 1444-1446 г. приемникът на деспот Теодор II Палеолог - деспот Константин Драгаш (известен повече като последен император на Константинопол), използвайки раздвижването на антиосманските сили в Европа и на Балканите, прехвърля с войските си географските граници на полуострова и завладява Атика и голяма част от Епир до подножията на планината Пинд. По този повод той получава дълго и възторжено писмо от Висарион Никейски. В него известният византийски униат (по това време католически кардинал) изразява надежда, че ако в Пелопонес се проведат препоръчваните от него реформи, ако елините от полуострова усвоят техническите и културните достижения на ренесансова Италия, то в скоро време Константин Драгаш ще може да завладее всички бивши земи на Византия в Европа. Нещо повече. Той ще може начело на своите „спартанци" да се прехвърли в Мала Азия и да прогони „агаряните" и оттам⁸². Всичко това било, разбира се, чиста утопия. Временните успехи на морейския деспот нито разклащат сериозно османското присъствие в Континентална Гърция, нито са онази чудотворна панацея, която може да излекува язвите на вътрешните раздори и междуособици в Пелопонес. Става точно обратното. С разширяването на територията на Морейския деспот нарастват и апетитите на последните Палеолози - синове на император Мануил II Палеолог, за които Морея става единствената територия, в която можели да придобият по-доходни апанажи.

Историята на Пелепонес през 30-те-60-те години на XV в. е изпълнена с подялба и размяна на владения, с братоубийствени войни⁸³, със социални и класови конфликти. Чрез тесалийския османски управител Турхан бей султан Мурад II следи внимателно и взема участие във византийско-латинските сблъсъци и в морейските междуособици. За всички става ясно, че надеждите, възлагани на крепостната стена в Коринтския провлак като защита срещу османски набези, са напразни. За три десетилетия, между 1423 и 1453 г., османските армии пет пъти превземат без особени трудности Хексамилиона⁸⁴. Турхан бей бързо изтласква деспот Константин Драгаш от завзетите земи и му налага годишен данък от 10 000 дуката. От всичко това се вижда, че въпреки усилията да се поддържа Хексамилиона, въпреки масовата колонизация на албанско население и привличането му на военна служба, деспотатът няма да може да издържи на масирано османско нападение. Без да показва с нищо, че има намерение да го унищожи напълно, султан Мурад II укрепва османската власт в Тесалия, Епир и Атика, намесва се в борбите между братята Палеолози и на практика показва, че коринтските укрепления не са пречки за проникване в Пелопонес. С тези свои действия той проправя победния път на своя приемник към Мистра.

През 20-те - 40-те години на XV в. на северните и северозападните османски граници се създава специфична политическа и военна обстановка. В тази „контактна зона" между напредващия ислям и отбраняващите се християни локалните събития се проектират на фона на османо-унгарското съперничество. Държавите, разположени в обширния териториален пояс от Адриатическо море до Долен Дунав, като се започне от Дубровник, премине се през Босна, Сърбия и се стигне до Влашко, се превръщат в арена на османско-унгарския двубой. Те са принудени да лавират между двете „велики сили". Двамата основни съперници нямат достатъчно стратегически простор за непосредствени стълкновения, тъй като общата им граница включва малък сектор от дунавския бряг източно и западно от Северин. Борбата се води с много по-голямо ожесточение в буферните балкански държави, повечето от които, особено в моменти на затишие, се оказват в странното положение на двоен васалитет спрямо Унгария и османската държава. Унгарските успехи в определени периоди обикновено водят до превес на антиосманските сили и обратно: всяка успешна османска военна кампания засилва антиунгарските настроения и обвързва по-силно отделните балкански владетели с османската политика. Засилването на османското влияние в някои от тези държави, особено в Сърбия и Влашко, обикновено нарушава сериозно унгарската отбрана и осигурява на османските нашественици допълнителни коридори за нападения на унгарска територия. Когато между унгарци и османци има мир, в държавите от „санитарния кордон" обикновено избухват вътрешни борби, в които двамата сюзерени подкрепят удобни за своята политика владетели. Необходимо е да се изтъкне, че ако политиката на Унгария, особено по времето на крал Сигизмунд, отрежда на споменатите балкански държави ролята на бариера срещу османските нахлувания на унгарски земя, то османците гледат на тях като на удобна база за нахлуване в Унгария и Централна Европа⁸⁵.

Разбира се, за унгарския крал и за османския султан граничните на владенията им балкански държави нямат еднакво значение от стратегическа гледна точка. Те обръщат най-голямо внимание на Сърбия и Влашко: там конфликтът между тях е най-непосредствен, и по-малко - на Босна и Адриатическото крайбрежие. До средата на 50-те години на XV в. Молдовското княжество, което по традиция се смятало за васално на полската корона, не влиза в обсега на османската експанзия. Наследниците на воеводата Александър Добрия, които до 1457 г. непрекъснато враждуват помежду си, могли без особени усложнения да отхвърлят наложения на Молдова през 1420 г. османски сюзеренитет и да насочат вниманието си само към вътрешните борби за власт⁸⁶.

Въпреки че държавите или княжествата от Адриатика до Долен Дунав съобразяват политиката си с Унгария и с османците, тяхното състояние и ориентация в отделни периоди влияе силно върху разположението на силите в общия ход на християнско-мюсюлманския двубой. Сръбският владетел деспот Георги Бранкович започва своето управление в 1427 г. с потвърждаване на васалния статут на Сърбия спрямо Унгария. Тази стъпка не е само продължаване на станалите традиционни сръбско-унгарски отношения във втората половина от управлението на Стефан Лазаревич. Мурад II открито предявява претенции за властта в Сърбия, позовавайки се на османската традиция, според която васалните държави след смъртта на владетеля им трябва да бъдат присъединени към османската държава. При това положение деспот Георги Бранкович може да търси подкрепа само в Буда. Веднага става ясно, че проунгарската ориентация не може да даде на държавата му сигурност и спокойствие. През 1427-1428 г. османски войски кръстосват сръбската територия, опустошават долината на р. Морава, достигат до Браничево и превземат Голубац. Когато през 1428 г. между крал Сигизмунд и султан Мурад II е постигнато тригодишно примирие, за деспот Георги Бранкович не остава нищо друго, освен да се признае и за османски васал срещу задължението да плаща 50 000 дуката харадж и да предоставя 2000-ен отряд за османските походи. По този начин той постига признание на владетелските си права от султана, но под османска власт остават Голубац, Ниш и Лесковац, откъдето нашествениците лесно могат да организират нахлувания на територията на деспотовината при всеки удобен повод⁸⁷.

Двойният васалитет на деспот Георги Бранкович можел да функционира успешно само в условията на унгарско-османското примирие. При подновяване на военните действия в 1431 г. сръбската държава се оказва в крайно тежка ситуация. Изпълнението на васалните задължения спрямо двамата сюзерени само засилва унгарската и османската намеса и предизвиква и у двамата владетели подозрения в искреността на сръбската политика. Османското надмощие в периода на междуособици в Унгария след смъртта на Сигизмунд (1437 г.) се проявява в настойчивия стремеж на Мурад II да сложи ръка на сръбските земи - най-удобния плацдарм за нападение в Унгария, и се реализира в четири големи османски похода на сръбска територия в периода 1435-1441 г. В 1438 г. деспот Георги Бранкович губи градовете Борач, Островица, Ждрело и Вишеслав. През 1439 г. лично Мурад II повежда своите войски, които без особена трудност завладяват по-голяма част от деспотовината. Столицата на деспот Георги Бранкович - Смедерево, построена с цената на огромно финансово напрежение в 1430 г., пада в османски ръце на 18 август 1439 г. Две години след това капитулира Ново бърдо. Извън османските завоевания остават част от Зета и бившите владения на Бранковичи в Косово⁸⁸. Трябва да се изтъкне, че въпреки присъединяването на голяма част от Зета към територията на сръбската деспотовина, през 30-те-40-те години на XV в. тази област се радва на относително спокойствие, поне що се отнася до османската намеса. Основните конфликти тук са между Венеция и Сърбия, между Венеция и босненските властели (особено Стефан Вукчич), между Дубровник и босненските владетели на Хум и т.н. В тях османците не се месят пряко, въпреки че враждуващите страни били готови да търсят османска помощ. В определени моменти османска подкрепа получават владетелите на Горна Зета - Черноевичи, и потомъкът на Балшичи - Стефан Балшич Марамонте. Все пак вниманието на нашествениците е насочено в горещите точки на двубоя с Унгария и те предпочитат да преотстъпят завоевателните си „права" в Зета на своя васал Стефан Вукчич Косача или просто да подтикнат албанските си васали да нападат венецианските владения по южния, югозападния и югоизточния бряг на Скадарското езеро⁸⁹.

Първото падане на сръбската деспотовина под османска власт в 1439-1441 г. още не означава край на сръбската средновековна държава. Унгарските победи в края на 1443 и началото на 1444 г. и мирните преговори със султан Мурад II — събития, в които имигриралият в Унгария деспот Георги Бранкович участва активно, довеждат до възстановяването на Сърбия като османска васална държава в границите й от 1428 г. Необходимо било голямо внимание и преди всичко въздържане от участие в каквито и да е антиосмански действия от страна на сръбския владетел, за да може управляваната от него държава да просъществува при новото изостряне на османо-унгарските отношения в края на 40-те години на XV в. Такава политика деспот Георги Бранкович следва неотстъпно до края на управлението на Мурад II и в първите години от управлението на султан Мехмед II.

Османо-унгарският конфликт във Влашко се развива в условията на вътрешна анархия, чести смени на владетели и борби между болярските групировки. В тези условия всеки османски поход на север от р. Дунав криел опасност от ликвидиране на независимостта на княжеството. Въпреки че още в 1429 г. се установява двойният влашки васалитет спрямо Унгария и османската държава, и тук, както в Сърбия, Мурад II показва, че войните с Унгария за него са много по-важни, отколкото васалната вярност на влашкия воевода и териториалната неприкосновеност на княжеството. От друга страна, дори и онези влашки владетели, като Дан II или Влад Дракула, които се изявяват като потенциални или реални участници в антиосманските коалиции на унгарския двор, много често са принудени да минават в османския лагер и да участват в османски походи в Трансилвания. Някои от тях лично се явяват в султанския двор, за да потвърждават васалната си вярност. В периода 1430-1456 г. Влашкото княжество загубва онези характеристики на устройството си: силна централна власт, относителна вътрешна сплотеност, сравнително солидна военна организация, които в края на XIV и началото на XV в. му позволяват не само да се брани, но и да воюва с османците на юг от Дунав⁹⁰.

В условията на сепаратизъм Босна, при който крал Твъртко II Твърткович владее само част от територията, а Сандал Хранич (наследен в 1435 г. от племенника си Стефан Вукчич Косача) и Радослав Павлович се разпореждат на югозапад и северозапад, проунгарската и проосманската ориентация придобива ясно изразени териториални аспекти. Формално босненският крал се смята за унгарски и за османски васал, но на практика унгарците имат много по-голямо влияние в босненския кралски двор⁹¹. Сандал Хранич, Стефан Вукчич Косача и Радослав Павлович, които са васали на крал Твъртко II, не следват неговите политически предпочитания и се облягат на османска помощ. От 1435 до 1460 г. Стефан Вукчич, приел през 1448 г. титлата „херцог на св. Сава", която дава названието на неговата област - Херцеговина, нито веднъж не дава повод за съмнение във верността си към султана. Това му осигурява надмощие в борбата със съперниците му и го превръща в най-силната политическа фигура в Босна⁹². За разлика от Сърбия и Влашко османската политика спрямо босненското кралство е по-умерена. Босненската територия не се превръща в бойно поле за османските и унгарските армии. Двете враждуващи страни предпочитат да отстъпят защитата на своите интереси в Босна на своите привърженици в кралството. Затова изворите са пълни с информация за вътрешните босненски конфликти, за османска или унгарска подкрепа за враждуващите групировки, но не и за големи османски завоевателни походи в босненска територия до края на 50-те години на XV в.⁹³.

Необходимостта да се лавира между Унгария и османската държава предоставя на Дубровнишката република идеална възможност за демонстриране на дипломатическо умение. Адриатическият град-република успява по неповторим начин да съчетае верността си към унгарската корона и свързаното с нея участие в антиосмански коалиции с успешни дипломатически ходове пред Мурад II. На два пъти (1430-1442 г.) тя получава от него нови търговски привилегии. В период, през който Сърбия, Влашко и Босна са османски васали, Дубровник парира опитите на османците да му наложат харадж и се съгласява да дава на султана само годишни подаръци в размер на 1000 дуката (per honor et non per harazo, както ce казва в един дубровнишки документ от 1442 г.). Срещу тази скромна годишна вноска републиката създава юридическа база за търговията си в османската територия срещу плащане на 2% мито. Едва при управлението на Мехмед II през 1458 г. Дубровник ще бъде принуден да плаща истински харадж в размер на 1500 дуката. За 20 години сумата ще нарасне на 12 500 дуката, но ще осигури на дубровнишките търговци благоприятни условия за търговска дейност в османската империя през следващите столетия. Въпреки че има немалко случаи на репресии от страна на османските власти срещу дубровнишки търговци на Балканите, султаните не поставят въпроса за пълното унищожаване на Дубровнишката република⁹⁴.

Историята на отпора срещу османската експанзия през 30-те - 50-те години на XV в. не е само поредица от поражения, частични и ограничени успехи, унизителни васални договори или политическо лавиране. Тези десетилетия дават ярки примери на съпротива и написват едни от най-героичните и светли страници на християнката епопея в борбата срещу османската мощ. Оформилите се през този период два основни центъра на антиосманска активност са свързани с имената на албанския национален герой Георги Кастриоти Скендербег и на трансилванския воевода и регент на Унгария Ян Хунияди. За своите съвременници те се превръщат в жива легенда. Мнозина от модерните изследователи, впечатлени от османското напредване през втората четвърт и средата на XV в., гледат на тях като на някакви „блестящи метеори", озарили неочаквано мрачния хоризонт на европейския Югоизток, като на изключително надарени личности, които дават възможност на балканските християни да вкусят от опиянението на победата над силен и коварен противник. Както често става в историята, това, което изглежда като изключителен личностен феномен, е до голяма степен умение да се уловят и използват онези фактори, които могат да дадат жизненост на християнската съпротива. Успехите на Скендербег и Ян Хунияди не могат да получат подобаваща оценка, ако не се свържат органически с обстановката, в която израстват и развиват организаторските и пълководческите си качества. От това техният ореол на герои не помръква, а заблестява още по-силно със самородния блясък на историческата правда.

Когато през 1443 г. Георги Кастриоти Скендербег⁹⁵ застава начело на съпротивата в Северна и Централна Албания, в тези земи от десетилетия съществуват благоприятни условия за борба. Те не се изчерпват с планинския терен и свободолюбието на планинското население, а са свързани в не по-малка степен със социалната структура на албанското общество през XV в. В северните и централните албански области преобладава свободното население, сплотено от патриархалния бит на архаичните обществени отношения. За селячеството в повечето балкански области, което дълго преди османското завоевание познава що е данъчен гнет, налагането на османската тимарска система означава само промяна във формите на експлоатация. За свободните планинци този процес, осъществен чрез поземлените регистрации от 20-те - 30-те години на XV в., е равносилен на закрепостяване. За тях османската власт означава не само народностна и религиозна дискриминация, но олицетворява експлоататорската същност на слабо разпространените или непознати преди социални порядки. Борбата срещу завоевателите има не само народноосвободителен характер. Чрез нея се защитава обречената патриархалност на традиционното албанско общество⁹⁶.

Различните слоеве на албанската аристокрация имат различно отношение към османската власт. За дребните и средните властели тимарският режим предоставя възможност за запазване и дори за разширяване на поземлените владения. Регистърът на санджака Арванид от 1431-1432 г. показва, че тази социална група масово се влива в редовете на османските тимариоти, като в повечето случаи запазва християнската си вяра. Представителите на по-видните албански родове, укрепнали в края на XIV и началото на XV в., обикновено стават жертва на османската практика да се нивелират в социално и класово отношение покорените народи. Чувствителното накърняване на интересите им създава предпоставки за превръщането им в ръководители на съпротивителните движения⁹⁷. Трябва да се има предвид, че в албанските земи единодействието между селячество и аристокрация не се спъва от остри класови противоречия, както в повечето други балкански региони. Арианити, Кастриоти, Дукагини, Топия и други албански фамилии се издигат непосредствено от недрата на родовото общество и дължат своята власт и влияние до голяма степен на все още живите родово-патриархални отношения. Както точно се е изразил албанският изследовател Алеск Буда, елементите на неразвити обществени отношения в албанските земи през XV в. са силната страна на албанското общество в съпротивата му срещу османците. В Северна и Централна Албания борбата срещу нашествениците е можела да се превърне в истинска народна война, възможно е било да заглъхнат пагубните вражди между представителите на аристокрацията и тя да застане начело на освободителното движение. Затова не е случайно, че през 1432-1436 г. под ръководството на Георги Арианити в Албания избухва голямо въстание, потушено с мъка от османските войски след няколко неуспешни похода. Не е случайно, че съпротивителното движение не заглъхва и след потушаването на въстанието, че в опитите си да овладее взривоопасната обстановка султан Мурад II е принуден да върне земите и привилегиите на част от едрите албански родове и да изключи част от албанските села от тимарската система. Албанското движение срещу османците в епохата на Скендербег е блестящо продължение на съпротивителните усилия от 30-те години на XV в., обогатено с нови организационни форми и белязано от обаянието на един истински народен вожд.

Роден към 1405-1406 Г. в семейството на Иван Кастриоти, Скендербег има възможност лично да се запознае с османската военна практика. Между 1423 и 1443 г. в качеството си на заложник при завоевателите той участва в много османски военни походи, издига се до високи административни постове (субашия на Круя и санджакбей на Дебър), но не скъсва връзките със своите сънародници. Победите на именития му съвременник Ян Хунияди в края на 1443 г. му дават очаквания повод да скъса с османската власт и да развее знамето на въстанието в Централна и Северна Албания. Там неговите организаторски и пълководчески способности намират изключително благоприятна почва за изява⁹⁸. Ако се проследят внимателно действията на Скендербег в следващите години, ще се види, че под умелото му ръководство потенциално съществуващите условия за съпротива придобиват подходящи организационни форми.

Първата му стъпка е да създаде единство между албанските родове, без да посяга на тяхната самостоятелност и автономия. На 2 март 1444 г. в град Алесио (Леш) се създава т. нар. Лешка лига - федерация от самостоятелни княжества начело със Скендербег, които обединяват външната си политика, военното дело и създават обща каса. В следващите години нейното единство неведнъж ще бъде поставяно на изпитание, но тази форма на антиосманско взаимодействие на господстващата класа все пак се оказва твърде сполучлива. Това е един от малкото възможни начини да се обединят усилията на антиосмански настроените властели, без да се правят опити за истинска централизация. Ръководейки се от принципа, че това, което не може да се постигне с армия от 10 000 души, не може да се осъществи и с по-големи сили, Скендербег организира постоянно военно ядро от 8 000 - 10 000 елитни бойци. Този отряд не само е първокласна военна сила, но и стожер за единството на Лешката лига. Заедно с това той използва военните опълчения на членовете на лигата и много често прилага тактиката на „партизанска война". В нея той привлича широки слоеве от свободното селячество. Тази пъстра военна организация съчетава в себе си достиженията на европейската военна мисъл от XV в. (постоянната армия на Скендербег намира паралели със съществуващите в Западна Европа професионални наемни армии), традиционната средновековна военна доктрина и масовото участие на народните маси. Сравнително малобройните, но сплотени военни сили, умело ръководени от албанския народен вожд и използващи особеностите на терена, се превръщат в страшилище за османските пълководци. За кратко време те предизвикват възхищение в цяла Европа⁹⁹. В продължение на 23 години, като се започне от лятото на 1444 г., когато Скендербег разгромява Али паша Евреносоглу, много прославени османски военачалници и лично султаните Мурад II и Мехмед II ще са принудени неведнъж да се оттеглят от албанските земи след катастрофални поражения¹⁰⁰. Като се прибави към това голямата дипломатическа активност, насочена към папството, Унгария, Дубровник, Венеция, арагоно-неаполския крал Алфонс V и др., чийто основен смисъл е търсенето на съюзници, става ясно защо името на Скендербег фигурира неизменно на страниците на европейската дипломатическа кореспонденция винаги, когато става въпрос за организиране на антиосмански коалиции¹⁰¹. Разбира се, в определени периоди албанският вожд се принуждава да плаща харадж и да се признава за османски васал¹⁰², но за него това не е средство да закрепи личната си власт или да получи лични облаги, а дипломатически похват да неутрализира османската заплаха в критични моменти. По този начин той намалява до минимум последиците от епизодичните военни неуспехи, които и неговият военен гений е трябвало да понесе. До самата си смърт на 17 януари 1468 г. Скендербег остава непреклонен пред османската експанзия и на практика показва, че успешната съпротива е функция на умелото организиране и насочване на човешките и материалните ресурси, колкото и ограничени да са те.

Съвременник и почти връстник на Скендербег, Ян Хунияди (роден около 1407 г.) израства и развива своя талант при други условия. Син на влашкия болярин Влайку, който в 1409 г. получава от унгарския крал замъка Хунияд (Хунедоара) в комитата Алба фехер (Трансилвания), той бързо се издига до върховете на унгарската феодална йерархия. Започвайки като рицар в бадериумите на южноунгарските феодали и като дворянин на крал Сигизмунд, Ян Хунияди прави бърза и блестяща кариера. В 1437 г. той е член на кралския съвет, в 1440 г. - капитан на Белград, воевода на Трансилвания и бан на Темеш. Между 1446-1452 г. е управител на Унгария, регент на малолетния крал Ласло V и най-едрият земевладелец в кралството. В неговите домени влизат 28 замъка, над 1000 села, 4 млн. холда земя, богати златни и сребърни рудници¹⁰³. Дотук всичко прилича на страница от биографията на преуспял унгарски благородник. Разликата е в това, че за Хунияди богатството и влиянието не остават самоцел, а средство за борба срещу османската опасност.

За разлика от Скендербег Ян Хунияди е представител на голяма средноевропейска монархия, която хората от XV в. смятат за „щит на християнството". Той разполага със значително по-големи военни и финансови възможности и с много по-разклонена система от международни връзки. Заедно с това Хунияди среща и много по-големи трудности. Той трябва да ръководи военните действия срещу османците на много широк фронт - от Килия до Белград, да осъществи радикални военни преобразования, да преодолява ожесточената съпротива на унгарските благородници, които го обвиняват, че управлява с „железен юмрук". В обстановка на изострена класова борба и големи селски въстания Хунияди проявява истинско мъжество, за да тръгне срещу своите събратя по класа и да даде в ръцете на селячеството оръжие срещу мюсюлманския неприятел. Неговата голяма заслуга е в това, че преодолявайки неимоверни трудности, той успява да мобилизира по подходящ начин значителния, но неизползван рационално унгарски потенциал заедно с ресурсите на някои християнски държави в унгарската сфера на влияние. Той осъществява това, което не било по силите на окичения с пищни титли унгарски крал и римски император Сигизмунд.

И преди появата на Хунияди в Унгария има влиятелни личности, които виждат, че със старата военна организация е немислимо да се внесе обрат в бойните действия срещу османците. Правили са се опити за нововъведения и реформи, за организиране на „земска войска" от селяни, на лека (т. нар. рацка, т.е. сръбска) кавалерия, праобраз на хусарите, която да парира османските акънджийски набези, и др. Поради противодействието на магнатите, които ревностно пазят своя монопол върху военното дело, тези иначе добри идеи или пропадат, или се осъществяват частично. Дефанзивната, основана на пояс от крепости и васални християнски държави унгарска стратегия не се променя. Ян Хунияди е тази личност, която реализира необходимите реформи, съобразява ги с развитието на европейското военно дело и доказва, че бедите на християните не идват от военното им изоставане спрямо османците, а от робуването на стари вече непригодни военни прийоми. Той ясно разбира, че благоприятната за християните развръзка може да се очаква само при настъпателни действия. „Враговете, които толкова ни нападаха, никога няма да прекратят своите нападения, ако ние не ги разгромим. С тях няма и не може да има траен мир ... Ние, които едва смогваме с щит, ще трябва да изтеглим и меча ..." - заявява той. Твърде сполучливо П. Витек определя военната концепция на Хунияди като ghazi chrétiens¹⁰⁴. За да бъде отбраната ефикасна, а настъплението успешно, той има нужда от армия, която едновременно да бъде боеспособна антиосманска сила и средство за премахване на феодалния произвол и всевластие. Още в младостта си Хунияди изучава бойното изкуство на италианските кондотиери и чешките хусити. От италианските си учители, които по-късно ще се опитат да обсебят поне частица от бойната му слава, той възприема идеята за дисциплинирана, бързо подвижна и предана на своя предводител наемна армия. От чешките хусити научава онези военни похвати, които разнасят славата им на най-добрата армия в тогавашна Европа. Редом с наемниците Хунияди разполага със значителна по численост войска от свои фамилиари (васали) и не се колебае да привлече широки народни слоеве въпреки голямото селско въстание в Трансилвания от 1437 г. Тези военни сили са поддържани и въоръжавани с негови средства и с парите от кралските домени, с които той разполага в качеството си на унгарски управител. Хунияди предпочита да използва финансовите средства на унгарските феодали, а не толкова съмнителната им боеспособност, феодалните бандериуми не са унищожени, но дават своя военен принос само при разстройване на бойния ред на противника. Когато средствата за военни цели не достигат, Хунияди предпочитал да си ги набавя чрез плячка¹⁰⁵.

През лятото на 1441 г. трансилванският воевода постига първата си голяма победа над османците при Белград. Следват успешни сражения при р. Яломица във Влашко (1442 г.), при Ниш и София (1443 г.). Чрез тях той спира османския настъпателен устрем и сам минава в настъпление. Неуспехите при Варна и Косово поле (1448 г.) не му позволяват да осъществи напълно настъпателните си планове и го принуждават да се придържа към активна отбрана. Военните операции на Хунияди биха били много по-успешни, ако не е бил принуден да отделя значителни средства и сили за борба с унгарските магнати Янош Гишкри, граф Улрих Цили, Ласло Гарай, Миклош Уйлаки, към които в определени моменти се присъединява и сръбският деспот Георги Бранкович¹⁰⁶. Краткият си, но героичен жизнен път Хунияди завършва на 11 август 1456 г., покосен от чума в Земун. Месец преди това с армия от „занаятчии, селяни, бедни хора, селски попове, студенти, просяци, монаси" той удържа една от най-значимите си победи при Белград, осуетявайки опита на Султан Мехмед II да превземе крепостта¹⁰⁷. С цялата си шестнадесетгодишна антиосманска дейност Хунияди задържа с десетилетия османското напредване към Централна Европа. Безспорна негова заслуга е, че в последното десетилетие от управлението на султан Мурад II османските граници не се придвижват на север и северозапад. Може само да се съжалява, че двамата големи борци срещу османската опасност - Хунияди и Скендербег - не успяват да осъществят желаното и от двамата единодействие и да обединят своите сили и талант за окончателното спиране на ислямското настъпление¹⁰⁸.

* * *

Вестта за смъртта на султан Мурад II и за интронизацията на неговия 19-годишен син Мехмед II (18 февруари 1451 г.) е посрещната без особена тревога в християнските владетелски дворове. Въпреки че личността и амбициите на новия османски владетел първоначално са слабо познати, средновековният стереотип на мислене, а може би надеждата карат повечето християнски владетели да смятат, че младият султан няма необходимия държавнически и военен опит. До края на 1451 г. и най-оптимистичните прогнози за бъдещето на османо-християнските отношения се сбъдват. Мехмед II показва готовност да поднови всички мирни договори и да сключи нови мирни споразумения. Пратениците на Византия, Сърбия, Влашко, Венеция, Хиос, Лесбос, Родос и др., които се явяват в Одрин да му честитят възкачването на престола, се завръщат в земите си повече от обнадеждени. Мехмед II не само продължава мира с Константинопол, но лесно се съгласява да плаща по 300 000 аспри годишно за издръжката на живеещия в града османски принц Орхан (внук на Сюлейман)¹⁰⁹. На сръбските пратеници той обещава, че ако техният господар изпълнява васалните си задължения, и той, и неговият наследник ще могат да живеят необезпокоявани. На Сърбия дори са върнати градовете Топлица и Дубочица¹¹⁰. На 24 ноември 1451 г. Мехмед II сключва тригодишно примирие с Ян Хунияди, което засяга всички държави - обект на унгаро-османското съперничество¹¹¹. Постигнато е примирие и със Скендербег.

Ако в дипломатическите документи от края на 1451 г. и началото на 1452 г. личи не само успокоение, но дори оптимизъм, то късновизантийските историци, запознати с последвалите събития, разкриват истинския смисъл на Мехмедовото миролюбие. Според тях това е дипломатическата подготовка за осъществяване на заветната му мечта: превземането на Константинопол. До лятото на 1452 г. тези планове на султана са известни на съвсем ограничен кръг османски сановници. Те виждали как Мехмед II по цели нощи чертае планове на града, измисля различни военни хитрости или ходи нощем из улиците на Одрин в обикновено облекло, за да узнае настроенията на своите поданици¹¹².

Според Дука управляващият в Константинопол император Константин Драгаш и неговите приближени не се ориентират добре в новата обстановка и предприемат стъпки, които само ускоряват фаталната развръзка. Заблудени от ходовете на султан Мехмед II, те доста лекомислено се опитват да ревизират мирните съглашения в своя полза. Във времето, когато султанът воюва с караманския емир Ибрахим, константинополски пратеници се явяват при него с искане да бъде удвоена издръжката на Орхан. Те дори заплашват, че в случай на отказ Орхан ще бъде използван за подклаждане на борба за властта в османската държава. И този път Мехмед II реагира сравнително спокойно. Той хладнокръвно изслушва странните и неуместни за момента византийски искания, също така хладнокръвно скъсва мирния договор и без да придава на постъпките си излишен драматизъм, ускорява все още тайните приготовления за обсадата на Константинопол¹¹³.

Това, което историците от средата и втората половина на XV в. са обяснили като стълкновение на личностни качества и като единоборство между два типа политическо мислене, за съвременната историческа наука има и друг смисъл. Неукротимият, почти маниакален стремеж на Мехмед II да владее Константинопол, в средата на XV в. вече не е приумица, а е адекватен на османските военни възможности. Развитието на военното дело и по-специално на артилерията, количественият и качественият ръст на османския флот лишават византийската столица от преимуществата й на силно укрепен пристанищен град, които векове наред са й позволявали да устои на не една обсада. Амбициите на султан Мехмед II всъщност отразяват обективните възможности Константинопол да бъде превзет от османците. За владетелите на османската държава преди него градът на Босфора е бил мечта, така както и за всички завоеватели, нахлували някога на византийска територия. За султан Мехмед II Константинопол е мечта, но вече и необходимост. Укрепналата османска държава има нужда от истинска имперска столица, която да й даде блясък и престиж. Със своя все още неугаснал авторитет, с вековната си история като център на световна империя такава столица е можел да бъде само Константинопол. От друга страна, грешките на византийската дипломация сякаш въплъщават в себе си станалото вече абсурдно съществуване на града като столица без държава, като малко островче в невралгичен пункт на османските владения. Интересът на западните сили към съдбата на Константинопол не може повече да възпира османците след провала на кръстоносния поход от 1444 г. В средата на XV в. византийската столица не притежава нищо, с което да респектира османските завоевателни амбиции, и в същото време е достатъчно привлекателна, за да ги усили.

Намеренията на Мехмед II да превземе Константинопол стават очевидни през пролетта на 1452 г., когато по негова заповед започва изграждането на крепостта Румели хисар. Според замисъла на султана тя трябвало да се издигне на европейския бряг на Босфора срещу построената по времето на Баязид I крепост Анадолу хисар. Двете укрепления блокирали напълно комуникациите между Константинопол и Черно море. От 15 април до 31 август 1452 г. жителите на града с ужас наблюдават как новата крепост расте с всеки изминат ден. Напразни са усилията да се внуши на султан Мехмед II да спре строежа. Неговият отговор е: ромеите нямат право да му нареждат какво да прави в собствените си владения. Още преди Румели хисар да е напълно готова, османският владетел официално обявява война на константинополския император¹¹⁴. В началото на септември само за 16 дни оръдията на новата крепост потопяват три венециански кораба, които се опитват да проникнат от Черно море в Константинопол¹¹⁵. Жестоката разправа с пленените венециански моряци пред очите на пооредялото население на византийската столица трябвало да му покаже каква съдба очаква онези, които не се съобразяват с волята на султана. С изграждането и снабдяването на Румели хисар с артилерия Мехмед II можел да бъде сигурен, че владее истински морските подстъпи към Константинопол.

Цялата зима на 1452-1453 г. султанът прекарва в усилени военни приготовления. Започва концентриране на сухопътните войски. В Галиполи се събира османският флот, начело на който е поставен помюсюлманченият българин Балтоглу. В Одрин усилено се леят обсадни оръдия. Едно от тях, изработено от унгарския леяр Урбан, поразява съвременниците с невижданите си размери. Неговият ствол бил дълъг около 8 метра, диаметърът на каменните ядра, които то изстрелвало на разстояние 1500 м, достигал 115 см. Оръдието можело да дава само 7 изстрела в денонощие, но разрушителната им сила надвишавала здравината на константинополските стени, строени далеч преди появата на огнестрелното оръжие¹¹⁷. Според сведения на очевидци по време на обсадата на града османската артилерия дава средно между 100 и 120 изстрела дневно срещу крепостните му съоръжения. Докато впряг от 60 вола в продължение на три месеца (януари - март 1453 г.) влачи „чудовището на Урбан" от Одрин към византийската столица, османският пълководец Караджа бей завзема всички византийски владения по Черно и Мраморно море с изключение на Силимврия и Епиват. Двете крепости се защитават героично срещу османските пристъпи и падат в ръцете на завоевателите заедно с Константинопол.

В началото на април всичко е готово за започване на обсадата. Османската флотилия, която брои според нееднаквите сведения на очевидците между 230 и 480 кораба, се придвижва от Галиполи и хвърля котва в близост до Константинопол. По цялото протежение на дългата около 7 км крепостна стена по суша заемат позиции сухопътните османски сили. Според очевидно завишените данни на съвременниците те наброяват между 160 000 и 400 000 души, докато модерните изследователи сочат цифрата 80 000¹¹⁸. Не по-малко от 50 оръдия застават на бойни позиции, като най-големите от тях са разположени срещу централната, най-уязвимата част от крепостната стена. На тази огромна сила император Константин Драгаш противопоставя около 7000-9000 бойци (Георги Сфранцес посочва съвсем точни цифри: 4773 гърци и 2000 латинци) и 20 кораба¹¹⁹. Защитниците разполагат с малко на брой оръдия, стрелящи с картеч. По-късно се оказва, че те причиняват тежки повреди на крепостните стени при изстрел, тъй като фортификацията на Константинопол не е пригодена за разполагане на огнестрелно оръжие. Входът към Златния рог е затворен с желязна верига. Въпреки огромното неравенство на силите градът бил готов да се брани докрай.

През първите двадесет дни на обсадата, започнала на 6 април 1453 г., положението на защитниците не е съвсем безнадеждно. Разрушенията в крепостната стена, предизвикани от артилерийския обстрел, се поправят бързо, първата обща атака на 18 април е отбита, опитите на османския флот да проникне в Златния рог завършват безуспешно. „Паладиумът" на Константинопол, прочутият „гръцки огън", сполучливо се използва срещу османските опити да се подкопае крепостната стена. На 20 април четири християнски кораба, натоварени с жито, карат султан Мехмед II да се увери с очите си в превъзходните им бойни качества. Те разпръскват османските кораби, които се опитват да им преградят пътя към константинополското пристанище, и им причиняват огромни загуби¹²⁰. Османският адмирал Балтоглу е свален от своя пост, унижен и прогонен. Този успех въодушевява защитниците, но не предотвратява трагичния за тях ход на събитията.

Към края на април и началото на май се появяват първите симптоми на нещастието. Градът започва да изпитва продоволствени затруднения. Все по-трудно става възстановяването на крепостните стени. Угасват последните очаквания, че в Константинопол ще пристигне венецианска флотилия. Особено значение има обстоятелството, че в края на април османците прехвърлят по суша част от корабите си в Златния рог и започват да атакуват най-слабия сектор на укрепленията: единичната крепостна стена откъм залива, през която през април 1204 г. проникват кръстоносците от IV кръстоносен поход. В последната седмица на май градът вече агонизира. Прочутата Теодосиева стена била повредена непоправимо. Общият османски щурм на 29 май, осъществен на три последователни вълни, сломява съпротивата на малцината оцелели защитници, сред които намира своята гибел и император Константин Драгаш¹²¹.

Вестта за падането на Константинопол облита светкавично християнския свят и предизвиква изключително жива и емоционална реакция. Всички са потресени, и то не защото събитието от 29 май 1453 г. е изненада, нито дори защото то бележи края на една вековна християнска цивилизация. Всички разбират, че за младия османски султан, постигнал заветната мечта за много ислямски владатели само на 21-годишна възраст, завземането на Константинопол не е край, а начало на нови завоевания. Заедно с подробностите за константинополската обсада, за превземането и разграбването на града и за съдбата на неговите жители на Запад проникват и други обезпокояващи сведения. Говорело се, че Мехмед II, наричан вече Фатих (Завоевател), желае да владее света, чете историите на Александър Велики и Юлий Цезар, разпитва за Венеция, Рим и Милано и крои планове за нахлуване в Италия¹²². Носят се слухове, че той притежава неизброими богатства, флот от 230 кораба, че може да построи още много кораби, разполага с 30 000 конници и 300 000 пехотинци и с неограничени възможности за още рекрути. По-малко от година след като влиза в Константинопол, Мехмед II потвърждава със своите действия, че тези слухове не са измислица и че в Мала Азия и Югоизточна Европа се е родила една ислямска държава, която има имперски амбиции за неограничено териториално разширяване.

* * *

В студията си „От поражението при Анкара до превземането на Константинопол" известният османист Пол Витек определя събитията от лятото на 1402 и пролетта на 1453 г. като жалони в развитието на османската държава. Според него първото символизира краха на опитите да се подражава на други ислямски общества, без за това да съществуват съответните условия, а второто - раждането на Османската империя. Дори и един такъв строг съдник на някои от концепциите на Витек като К. Имбър не се усъмни във валидността на подобен извод. Всъщност появата на новата ислямска империя на Балканите и в Мала Азия едва ли трябва да се разглежда като еднократен акт на „отнемане" на имперската хегемония на Византия чрез нейното унищожаване и превземането на столицата й. Това е един продължителен, нелек и изпълнен със зигзаги процес. През XV в. той започва с преодоляване на кризата след анкарското поражение. Преодоляването на кризата в случая не означава само премахване на политическата разпокъсаност. Първите десетилетия на столетието са време на сложни социални трансформации в османското общество, които създават новите устои на османското развитие. Гражданската война и народните движения завършват с това, че новата османска върхушка се налага като безспорен хегемон в развитието на държавата. Това заедно с усвояването на балканско-византийското наследство създава условия за укрепване и налагане на османските институции, чийто подчертано военно-условен характер увеличава османската военна мощ. Османските военни успехи през втората четвърт на XV в. не са толкова дело на номадския завоеватели устрем, колкото на една оформяща се, добре организирана и органически свързана с държавните институции военна машина. Тя запазва в своето устройство само онези номадски белези, които доказват своята пригодност в хода на завоеванията: акънджийството и васалните територии по периферията.

През първата половина на XV в. османската държава, както в периода от средата до края на XIV в., извървява пътя от бейлик към империя, но при други условия и при друго разположение на социалните сили в османското общество. Това общество започва успешно да преодолява елементите на социален примитивизъм и тръгва уверено към изграждане на развита държавна структура. Затова появата на имперска идеология през първата половина и особено към средата на XV в. вече няма характер на неуместно дегизиране с атрибутите на развитите ислямски общества. За османската държава това е огромна и решителна крачка напред, но за покорените от нея балкански народи - истинска катастрофа, далеч по-страшна от пепелищата на завоеванието и демографските загуби. Въвлечени принудително в орбитата на османското развитие, те се оказват отхвърлени далеч назад във времето и откъснати от прогреса на сродните им европейски общества.

Като се има предвид, че маркираните по-горе процеси изискват продължително време, за да придобият по-ясни контури, ще трябва да се изтъкне, че завладяването на Константинопол не е край, а етап от еволюцията на османската държава в империя. Падането на „Втория Рим" под османска власт, разгледано от позициите на днешното политическо мислене, е събитие с военно-политически характер. За хората от XV в. обаче то има определени идеологически аспекти поради дълбоко вкорененото схващане, че империята трябва да разполага с истинска имперска столица. А какво по-истинско като столица от вековния град на Босфора! В действителност атрибути на раждаща се империя може да се открият в почти всички сфери на османския обществен, държавен и идеологически живот в десетилетията преди 1453 г. и не е оправдано всичко да се свежда до придобиването на „имперска столица". Всички „имперски белези" се проявяват и развиват като резултат от големите османски завоевания. Християнските държави не съумяват да уловят и да използват кризисните моменти в османското развитие след 1402 г. и не предотвратяват въпреки усилията си консолидирането на османския държавен организъм. Както и преди, християнското противодействие е такова, че изисква от нашествениците постоянни военни усилия и преобразования. Естествено е при това, че една малка и жизнена държава, изпитваща постоянно, но недостатъчно силно противодействие, ще съумее да оформи своите институции така, че да си осигури достатъчно висока военна ефективност. Независимо от типологичния характер на тези институции, който би издал едни или други чужди влияния, те се раждат и укрепват в условията на експанзия. Поради това изградената на тяхна основа Османска империя е преди всичко огромна машина за завоевания. Тя отнема имперската хегемония на Византия, унищожава повечето от балканските средновековни държави, застрашава Централна и Източна Европа и Средиземноморието, но поради своя подчертано милитаристичен характер не донася нищо ново и прогресивно в развитието на европейската цивилизация. Османската империя бе в състояние да руши, но в много по-малка степен - да съзижда.

¹За процесите в османското общество в началото на XV в. вж. Wittеk, P. De la défaite d'Ankara à la prise de Constantinople. Revue des études islamiques 1938, XII (=Wittek, R. La formation de l'empire ottoman. London Var. Reprints, 1982, II), p. 1 — 14; Werner, Е. Die Geburt... , S. 180 sq.
²Dukas (ed. V. Grecu), p. 101, 12.
³Chals. (ed. Ε. Darkô), I, p. 159.
⁴Мехмед Нешри. Огледало на света... , с. 142.
⁵Wittеk, P. Zu einigen frühosmanischen Urkunden. — Wiener Zeitschrift die Kunde des Morgenlandes, 1959, 55, S. 138.
⁶Duсas, p. 103–107; Chalc., I, p. 148–151; Alesandrescu-Dеrsca - M. La campagne de Timur en Anatolie (1402). Bucurest, 1942, p. 85 sq
⁷Мехмед Нешри. Огледало на света... , с. 142.
⁸Ducas, p. 111.
⁹Вж. още: G. Sphrantzes. Memorii (1401 — 1477). Ed. V. Greecu Bucuresti, 1966, p. 4; Schreiner, P. Die Byzantinischen Kjeindchroniken, I. s. 111 — 113; Мехмед Нешри, Огледало... , c. 164-174;  Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 178–179.
¹⁰Zachariadοu, El. Suleyman Çelebi in Rumili and the Ottoman chronicles. — Der Islam, 1983, LX, p. 260–269.
¹¹Wittеk, P. De la défaite... , p. 5. Тази теза е подложена на прекалено строга критика от Imbеr, С. Paul Wittek's «De la défaite..» p. 65 sq.
¹²За хода на войната между Сюлейман и Мехмед основният извор е Мехмед Нешри. Вж. Нешри, Огледало на света..., с. 174–182.
¹³Dennis, G. The Byzantine-Turkish Treaty of 1403. — OChP. 1967, XXXIII, 1, p. 72–73; Matschke, Kl.-P. Die Schlacht bei Аnkara und das Schicksal von Byzanz. Studien zur spätbyzantinischen Geschichte zwischen 1402 und 1422. Weimar, 1981, S. 40 sq.
¹⁴Публ. от Dеnnis, G. The Byzantine-Turkish Treaty... , p. 82-88
¹⁵Dennis, G. The Byzantine-Turkish Treaty... , p. 77–82; Matschke, Kl.-P. Die Schlacht... , S. 40 sq.
¹⁶Ducas, p. 111 — 112.
¹⁷Chalc., I, p. 161.
¹⁸Разминаването между «теоретични» и «реални» граници не е взел предвид Ап. Вакалопулос в своята иначе интересна и важна статия «Les limites de l'Empire byzantin depuis la fin du XIV-е siecle jusdu'à sa chute» — 1962, 55, p. 56–65.
¹⁹Mataschke, Κl.-P. Die Schlacht... , S. 51–56.
²⁰Duсаs, р. 113, 8.
²¹Φеpjанчић, Б. Деспот Андроник Палеолог у Солуну. — ЗбФФУБ, 1968, Х-1, с. 227–237; Ζakythinοs, D. Le Despotat gres de Moree, I, p. 164–165; Nicol, D. The Last Centuries of Byzantium, p. 338.
²²KissIing, H. J. Betrachtungen über die Flottenpolitik Sultans Bajazid II (1481 — 1512). — Saeculum, 1969, 20, S. 35-38; Matschke, Kl.-P. Die Schlacht... , S. 89–91.
²³Ягић, В. Константин Филозоф и његов живот Стефана Лазаревића, деспота српског. — Гласник СУД, 1875, 42, с. 274–275.
²⁴Историја српског народа. T. II. Доба борби за очување и обнову државе
(1371–1537). Београд, 1982. с. 67–68.
²⁵Петрοв, П. Антитурецкая коалиция в балканских странах в начале XV века. — В: Труда 25-ого Межд. конгреса востоковедов. М., 1962, с. 1–504.
²⁶Динић, M. Писмо угарског крала Жигмунда бургундског војводи Филипу. — ЗБ. за друштвене науке Матице српске, 1956, XIII. XIV, s с. 96–97.
²⁷Деспοт Стефан Лазаревић, Књижевни радови. Приредио Ђ. Трифуновић. Београд, 1979, с. 148, 152–153.
²⁸Ягић, В. Константин Филозоф... , с. 290–292; Историја cpпског народа. T. II, с. 7 — 81.
²⁹Ћирκοвић, С. Историја средњовековне босанске државе.. Београд, 1964, с. 202–210; Ζivkοv c, P. Tvrtko II Tvrtkovic. Bosna u prvoj  polovini XV stoljeca. Sarajevo, 1981, s. 18 sl.
³⁰Nasturel, D. Une victoire du voévod Mircea l'Ancien sur les Turcs devant Silistra (1407–1408). — Studia et acta Orientalia, 1957, I, p. 239–247.
³¹Кузев, Aл. Восстание Константина и Фружина. — Bulg'. Hist. Review, 1974, 3, c. 53–69. Според Π. Петров (Въстанието на Константин и Фружин. — ИИИ, I960, 9, с. 187–209) въстаническите действия избухват по-рано — в 1404 г.
³²Ζakythinοs, D. Le Despotat... , p. 160 sq.
³³Τhiriеt, F. Régestes... , I, No. 13; Ducеlliеr, Al. La fasade maritime de la principauté des Kastriote de la fin du XIV-е siècle.  – In: Deuxième conférence des études albanologiques. Tirana, I. 1969, p. 151
³⁴Histoire de l'Albanie... , p. 76 sq.
³⁵Историja Црне горе. T. II, ч. 2, с. 85 сл.
³⁶Божић, Ив. Дубровник и Турска y XIV и XV веку. Београд, 1952, ъ. 32
³⁷Schreinеr, Р. Die Byzantinischen Kleinchroniken. I, S. 348, 530; Cronica dei Tocco di Cefalonia di anonimo. Ed. Q. Schiro. Roma, 1975, p. 434, 470
³⁸Ягић, В. Константин Филозоф…, с. 291.
³⁹Mехмед Hешри. Огледало на света, с. 182–183; Ducas, p. 125 - 127.
⁴⁰Werner, Е. Die Geburt... , S. 184–185.
⁴¹Chalc., I, p. 160; Мехмед Нешри, Огледало на света... , с. 184.
⁴²Politico-Historical Works of Symeon, Archbishop of Thessalonica (1416/1417 to 1429). Critical Greek Text with Introduction and Commentary by D. Balfour. Wien, 1979, p. 48.
⁴³Filipoviс, Ν. Princ Musa... , s. 374; Πaрyшев, Π. Шейх Бдредин еретика. С., 1982, с. 119 сл. Твърдението, че Бедр ед-Дин е проповядвал религиозно и социално равенстао, идва от описанието, което Дука дава на въстанието на Бьоркльодже Мустафа в Азия през 1416 г., и от паралелите, които се правят между идеологията на двамата. Колин Имбър обаче много убедително е показал, анализирайки фетвата за осъждането на Бедр ед-Дин, че той бил третиран като враг на султана, а не като еретик. Imbеr, С. Paul Wittek's «De la défaite.. » p. 78–79.
⁴⁴Ducas, p. 129–130; Chalc., I, p. 161 — 163; Wittеk, P. De la defaite., p. 21; Filipοvic, N. Princ Musa... , s. 160–170.
⁴⁵Мехмед Нешри. Огледало на света... , с. 198.
⁴⁶Filipοvic, N. Princ Musa… , s. 506–518.
⁴⁷Τвертинοва, А. С. Κ вопросу об изучении первого антифеодального крестьянского восстания в средневековой Турции. — ВВР XI,1965, с. 201–224; Ηοвичев, А. Д. Крестьянское восстание в Турции в начале XV века. — Проблеми востоковедения, 1960, 3, с. 67–81 Werner, Е. Häresie, Klassenkampf und religiöse Toleranz in einer islamish - christlichen Kontaktzone. Bedr ed-Din und Bürklüce Mustafa. — Zeitscrift für Geschichtswissenschaft, 1964, S. 255–276.
⁴⁸Ducas, р. 133; Matsсhkе, Κ l.-P. Die Schlacht... , S. 53 sq.
⁴⁹Историja српског народа. T. II, c. 196–209.
⁵⁰Калић, J. Деспот Стефан Лазаревич и турци (1421 — 1427). — Историјски часопис, 1982–1983, XXIX–XXX, с. 7–20. Авторката убедително е показала, че въпреки васалната си вярност спрямо Мехмед I и неговия приемник, сръбският деспот не се е отказал от преговори за участие в антиосмански коалиции.
⁵¹Barker, J. Manuel II Palaeologus... , p. 334 sq.
⁵²Chalс., I, р. 172–173; Spharantzes, p. 6; Pseudo-Phrantzes (Macarie
Melissenos) Ed. V. Grecu, p. 234, 236, 246.
⁵³Георгий Гемист Плифон. Речи ο реформах. Перевод и предисловие Б. Т. Горянова. — ВВр., 19-53, VI, с. 397–402.
⁵⁴Ducas, p. 39.
⁵⁵Ducas, p. 57–159; Politico-Historical Works of Symeon .. , p. 49 – 50, 129 sq.
⁵⁶Подробности y Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 182–197.
⁵⁷Sphrantzes, p. 8–10.
⁵⁸Сведението е от Дубровнишки документ. Вж.: Gelcich, J. Thallôcczy, L. Diplomatarum relationum Republicae Ragusanae cum regno Hungariae. Budapest, 1887, p. 261.
⁵⁹Zachariadοu, El. Ottoman Diplomacy and the Danubian Frontier (1420 — 1424). — In: Oceanos. Essays Presented to Ihor Sevcenco on his Sixteenth Birthday by his Colleagues and Students. Harvard University — Cambrbridge— Massachusetts, 1983, p. 680–684; Ρiеnaru, N. Relatiile lui Mircea cel mare (1386–1418) eu Mehmed I Çelebi (1413–1421). — Reviste de istorie, 1986, XXXIX, 3, p. 774–794.
⁶⁰Histoire de l'Albanie, p. 74
⁶¹Ћирκοвић, С. Две године босанске истopиje (1414–1415). — Ист. гласник, 1953, 3–4, с. 29–41.
⁶²Ћирκοвић, С. Истopиja... , c. 248–250;
⁶³Werner, Е. Die Geburt... , S. 218.
⁶⁴Sphrantzеs, p. 12; Ducas, p. 175, 181 sq; Chalc, II (Ed. E. Darko, Budapestini, 1922) p. 1–3.
⁶⁵Chalc, II, p. 10–12.
⁶⁶Описание на обсадата y Ioannis Canani Oratio de bello Constantinopolitano anni ab orbe condito 6930, Christi 1422 etc. — In: Cοrpus scriptοrum historiae byzantinae. Ed. Em. Becker. Bonnae, 1838, p. 408 – 479.
⁶⁷Ζakythinοs, D. Le despotat... , p. 196–197; Historico — Political Works of Symeon. . p. 57 sq; p. 162.
⁶⁸Ducas, p. 285.
⁶⁹Ducas. p. 245; Sphrantzеs, p. 16. В изворите няма единство за cyмата на  византийския харадж от 1424 г. Някои споменават 100 000 аспри, други — 10 0000 перпери. Вероятно най-точен е Дука, който говори 300 000 аспри. Според изчисленията на О. Илиеску тази сума е 60–62% от византийския харадж в края на XIV в. вж.: Iliеsсu, О. Le mantant. , p. 432.
⁷⁰Φерjанчић, Б. Међусобни сукоби последних Палеолога (1420-1449). — ЗРВИ, 1975, 16, с. 131 сл.
⁷¹За османо-византийските отношения в периода 1425–1448 г. Вж. Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 251 сл.
⁷²Спремић, M. Харач Солуна y XV веку. — ЗРВИ, 1967, X, с. 190.
⁷³Historico-Political Works οf Symeon... p. 57 sq., 162 sq.
⁷⁴Ibidem
⁷⁵Μερτζιος, Κ. Μνημεία μανεδονικής ιστορίας. θεσσαλονίκη, 1947, σ. 45 κ. ε.
⁷⁶Vakalopoulos, Αρ. History of Macedonia. Thessaloniki, 1971, p. 80. Дълго време в историческата наука се приемаше, че деспот Андроник Палеолог е продал Солун на Венеция за 50 000 дуката. Така се твърди в поствизантийските исторически компилации на Псевдо-Францес и Псевдо — Доротей. Тези сведения не се потвърждават от близките до събитието извори и трябва да се отхвърлят. Подробно вж.: Sеttοn, K. M.  The Papacy... , II, p. 20, n. 64; Politico-Historical Works... p. 163 sq.
⁷⁷Μερτζιος. Κ. Μνημεία... , σ. 30–100: Βακαλόπουλος, Απ. Συμβοληστήν ιστορία της Θεσσαλονίκης επι Βενετοκρατίας (1423–1420): 'Εν: Τεμος Κ. Άρμενοπούλος. "θεσσαλονίκη, 1952, σ. 127–149; Idem, History of Macedonia p. 78–79.
⁷⁸Settοn, Κ. M. The Papacy... , II, p. 22 sq.
⁷⁹Iοannis Anagnostae de extremo Thessalonicensi excidio naratio etc... In: Corpus script, hist, byzantinae, Ed. Em. Becker. Bonnae, 1838, p. 510–534; Vacalopoulos, Ap. History of Macedionia, p. 92 – 93.
⁸⁰Ιστορια του ελληνικού εθνους. Άθηναι, 1979, θ, σ. 202–203.
⁸¹Zakythinos, D. Le Despotat... , p. 191 sq; Медведев, И. Π. Мистpa. Очерки истории и культуры поздневизантийского города. Л., 1973.
⁸²Писмото е публикувано от Λάμπρος, Σπ. Παλαιολόγεια και Пελοποννησιακά, Άθηναι, 1938, IV, σ. 36 κ. ε.
⁸³Φерjанчић, Б. Међусобни сукоби... , с. 131–145.
⁸⁴Ζakythinοs, Le Despotat... , p. 196, 212, 233, 256 sq.
⁸⁵Общ преглед на събитията у Ρадοнић, J. Западна Европа и балкански народи приема турцимау npaвoj половини XV века. Нови Сад, 1905, с. 56 сл; Szakaly, F. Phases of Turco-Hungarian Warefare. . .
p. 80 sq.
⁸⁶Istoria Rominiei, II. Bucurefti, 1962 p. 416–425; История Молдавской  ССР с древнейших времен до наших дней. Кишинев, 1982, с. 67–68.
⁸⁷Иcториja српског народа. II, с. 219–292.
⁸⁸Ducas, р. 261–262; Историja српског народа. II, с. 244–252.
⁸⁹Историја Црне горе. T. II, ч. 2, с. 152 сл.
⁹⁰Istoria Romîniei. T. II, p. 426–431.
⁹¹Živkοvić, P. Tvrtko II Tvrtković... , s. 111 — 139.
⁹²Ћирκοвић, C. Херцег Стефан Вукчић Косача и његово доба. Београд, 1964.
⁹³Общ преглед на събитията у Ћирκοвић, C. Историja... , c. 258 сл.
⁹⁴Божић, Ив. Дубровник и Турска y XIV и XV веку. Београд, 1952, с. 49 — 158; Ηедељкοвић, Б. Дубровачко-турски уговор од 23 окт. 1458 г. — ЗбФФУБ, 1970, ХI, с. 363–391; Φрейденберг, А Дубровник и Османска империя. М., 1984, с. 74–80.
⁹⁵За Скендербег има натрупана огромна, но доста неравностойна в научно отношение литература. Броят на заглавията се увеличи значително във връзка с празнуването на 500-годишнината от смъртта му (1968 г.). Тук ще се задоволим с отбелязване на по-новите и важни трудове. Изворите за антиосманската му съпротива с изключение на доста поукрасените му късни биографии са събрани в един корпус от Йован Радонич, (Радонић, J. Ђурађ) Кастриот Скендербег и Албанија y XV веку Историческа грађа. Споменик СКА, 1942, 95, др. разред, 74. По-важни изследвания: George Kastriote Skanderbeg et la guerre albano-turque au XV-e siècle. Tirana, 1967, Deuxième Conférence des etudes albanologiques. Tirana. I. 1969; Георги Кастриоти Скендербег. — В: «Балкани», II, С., 1970; Skеndi, St. II complesso ambiente dell'attività di Skanderbeg. — In: Atti del V convegno interm di studi albanesi. Palermo, 1969, p. 83–105; Ρall, Fr. Di nuovo sulle biografie  Scanderbegiane del XVI secolo. — RESEE, 1971, I, p. 9 — 101.
⁹⁶Βuda, Al. George Kastriote Scanderbeg et son époque. — In: Deuxieme conf. des études albanologiques, I, p. 27–33; Ρulaha, S. La paysannerie force motrice de la lutte pour la liberté dans les années 1430–1440. - Ibidem, p. 51–59.
⁹⁷Димитров, Cтp. Георги Кастриоти - Скендербег и неговата освободителна война. — В: Георги Кастриоти-Скендербег. -Поредица «Балкани», С., № 2, с. 12–13.
⁹⁸Димитров, Cтp. Георги Кастриоти – Скендербег..., с. 16-17
⁹⁹Isacu, Sk. L'art militaire de Skanderbeg. — In: Deuxième conf. des études albanologiques, I. p. 207–217; Histoire de l'Albanie p. 85 – 102.
¹⁰⁰George Kastriot e—Skanderbeg, p. 58 sq; Histoire de l’ Albanie p. 91 — 102.
¹⁰¹Gill, J. Pope Callistus III and Scanderbeg the Albanian. — OChP, 1967,  XXXIII, 2, p. 534–562; Naçi, S. Les relations entre le papauté et Georges Kastriote–Skanderbeg.—In: Deuxieme conf. des etudes alb. I, p. 61-68; Τhiriеt, F. Quelques reflextion sur la politique vénitienne a l’egard de George Skanderbeg. — Ibidem, p. 69–76.
¹⁰²Спремић, M. Харач Скендербега. — ЗбФФУБ, 1968,Х-l, с. 251-258.
¹⁰³Палаузοв, Сп. Ян Хунияди. — В: Палаузов, Сп. Избрани трудове. T. I. С., 1974, с. 360 сл; История Венгрии. T. I, М., 1971, с. 208 — 209; Dan. M. Un stegar al liptei antiotomane: lancu de Hunedoara. Bucuresti, 1974, p. 1–48; Engel, P. Jânos Hunyadi: The Decisive Years  of his Career (1440–1444). — In: From Hunyadi to Râcoczi: War and Society in Late Medieval and Early Modern Hungary. Ed. by J. M. Bak and B.  Κ. Kiraly. Brooklyn–New York, 1982, p. 103–123.
¹⁰⁴Wittek, P. De la défaite d'Ankara... , p. 28.
¹⁰⁵Елкеш, Л. Армията на Хунияди. — В: Сб. Варна 1444... , с. 82 — 140
¹⁰⁶История Венгрии. T. I, с. 209–211.
¹⁰⁷Историjа Београда. T. I. Стари, средни и нови век. Београд, 1974, с. 189–215
¹⁰⁸Pall, Fr. Skanderbeg et Janco de Hunedoara (Jean Hunyadi). — In: Deuxième conf. des études alb., I, p. 87–104.
¹⁰⁹Ducas, p. 293; Babinger, Fr. Mahomet II le Conquérant et son tempe (1432–1481)). Paris, 1954, p. 93–94.
¹¹⁰Записки янычаря написани Константином Михайловичем из Островицы. Введения, перевод и коментарии А. И. Рогова. М., 1978, с. 73–74.
¹¹¹Papadopoulos, J. Les informations apportées par G. Sphrantzes sur le rôle du despot serbe D. Branković dans les relations hongro-turques durant les années 1451–1452. — Cyrillomethodianum, 1972–73, 2, p. 165 - 169.
¹¹²Ducas, p. 310–312; Sphrantes, p. 94–96; Critobul din Imbros. Din domnia lui Mehmed al II — lea. Editis de V. Grecu. Bucureçti, 1963, p. 43 sq.
¹¹³Ducas, р. 293–295.
¹¹⁴Sphrantzes, p. 95–96; Critobul din Imbros, p. 56–57. Според Критовул обяването на войната става след 31 август 1452 г.)
¹¹⁵Ducas, p. 307; Critobul din Imbros, p. 44; Ps. Phrahtzes (Macarie Melissenos), p. 337.
¹¹⁶Описание на оръдието: Critobul din Imbros, p. 93–97; Chalc., II, p. 151 - 152; Ducas, p. 309.
¹¹⁷Τеdaldi, J. Informazioni sulla conquista di Constantinopoli. – In: La caduta di Constantinopoli. Le Testimonianze die contemporanei. A cura di A. Pertusi. Verona, 1976, p. 176.
¹¹⁸Изворите дават следните цифри: Халкокондил — 400 000 (Chalc.,  p. 149)  Критовул — 300 000 (Critobul din Imbros, p. 85), Дука над 260 000 (Ducas, p. 335), Георги Сфранцес — 200 000 (Sphrantzes, p. 96), Никола Барбаро — 160 000 (Вarbarο, N. Giornale dell'assedio di Constantinopoli — In: La Caduta... , Α cura di A. Pertusi, p. 1 — 20. Критичен преглед на сведенията с по-точни изчисления у Babinger, Fr. Mahomed II... , р. 110.
¹¹⁹Sphranzes, p. 96; Ps. Phrantzes (M. Melissenos), p. 386; Κlοpf, Μ. The Army of Constantinopoli at the Accession of Constantine XI. — Byz., 1970, 40, p.389-392.
¹²⁰Critobul din Imbros, p. 109–113; Chalc., II, p. 154–155.
¹²¹За обсадата и превземането на Константинопол съществува обилна литература. Изворите са събрани и коментирани от Pertusi, A. La Caduta di Constantinopoli. Verona. V. 1–III. 1976–78 (третият том не ни е  достъпен). Съответните пасажи от трудовете на Дука, Псевдо-Францес и Халкокондил са преведени на руски език във: ВВр., 1953, VII, с. 388 - 444. Виж още: Pears, Ed. The Distruction οf the Greek Empire and the Story of the Capture of Constantinople by the Turks. New York, 1968: Β S I, 1953, XIV, p. 1–282; Babinger, Fr. Mahomet II. 84–120; Nicol, D. The Last Centuries of Byzantium, p. 391 sq; Рънсиман, Cт. Падането на Константинопол. C., 1971; Sеttοn, K. M. The Papacy... , II, p. 108 sq. etc.
¹²²ΤеdaIdi, J. Informazioni... , p. 186–187; Isidoro di Kiev. Lettere a Nicolô V, al cardinal Bessarione, al fideli di Gristo, al doge di Venetia etc. — In: La Caduta... , I, p. 58–119, passim.

ПЪТЯТ НА ЗАПАД

(втората половина на XV в.)

... Сега, казва той, времената се измениха и той ще върви от Изток на Запад, така както по-рано са вървели от Запад на Изток. Световната империя, казва той, трябва да бъде една, с една вяра и едно царство. За да се осъществи това единство, няма по-достойно място от Цариград...

Джакомо Лангусто за Мехмед II Завоевателя

... Тогава един от везирите рекъл: „В Арнавутлука има едно място, което наричат Искендерийе. Неговите неверници хич не мируват!" Повелителят попитал: „Чудно дали хората му са много, или пък са големи смелчаци?"Отговорили му: „Неверниците на Искендерийе са много твърдоглави, пък и крепостта им е от стръмните...". „И така да е! Пригответе се за тази работа" - заповядал султанът...

Разказ за завладяването на Шкодра от османския летописец Мевляна Мехмед Нешри от хрониката му „Огледало на света"

Пътят на османците на Запад през втората половина на XV в. като сюжет конкретно от балканската политическа история може да бъде групиран в две по-обобщаващи теми. Първата, някои аспекти на която ще разгледаме в тази глава, е включването на западнобалканските и гръцките земи в територията на родената през 1453 г. империя на османците. Втората - оформянето в периферните зони на новопоявилата се в Европа имперска сила на политически единици със специфичен статут, на османските васали, чиито земи дълго време изпълняват ролята на своеобразен „буфер", отделящ християнския свят от държавата на османците - ще се опитаме да осмислим в по-нататъшния ни разказ.

Подходът на историографската традиция към този период от политическия живот на Балканския регион в повечето случаи е твърде еднозначен. Събитията от тези години се осмислят най-вече като част от епохата на Мехмед II Завоевателя. Именно през призмата на неговата личност и умения - военни и дипломатически - се разглежда политическата история на европейския Югоизток през втората половина на XV в¹. Основания за това безспорно има, но абсолютизирането на „фактора Мехмед II" или, с други думи, даването на превес на османската проблематика над реалностите от балканския политически „бит и ежедневие" невинаги позволява да се търсят проявите и причините за дълбоките трансформации на балканските общества. Видимите катаклизми на епохата, унищожаването на социално-икономически и политически структури, сведенията, легендарни или не, за ежедневните човешки трагедии и колизии наред с блясъка на османските успехи - военни и държавнически - са двете взаимно обусловени страни на медала.

Многообразието на промените, присъщи за историята на Балканите от втората половина на XV в., както и разрастването на географския обхват на експанзията на все още неизживелите номадизма си пришълци и вливащите се в техните редове местни жители, повлечени от вълните на войнстващия ислям, предлагат на изследователя редица възможности за избор на сюжет². Разнообразието на промените и динамиката им правят същевременно твърде уязвим всеки личностен избор на подход. Нека добавим, без това да е оправдание: мотивацията на онази картина, която ще се опитаме да пресъздадем, на първо място започва с разбирането ни, че през втората половина на XV столетие събитията от Балканите осезателно губят локалното си звучене. Те се налагат все по-упорито като проблем от европейския политически живот.

Ще избегнем уточненията относно мястото на този проблем в политическата практика и мисъл в Европа, уточнения като „важно", „първостепенно", „съществено". Онова, което за народите на Югоизточна Европа от средата на XIV в. нататък има значение на съдбоносност, в Европа често се възприема като забавен щрих, като преувеличение, като нещо, с което безспорно трябва да се воюва, но не сега, след време, после, когато... И докато в Европа по-малките или по-големите владетели разполагат според собствените им не съвсем далновидни преценки с време, тук, на Балканите, то хронически не достига. Не са надмогнати династическите противоречия и феодалните междуособици. Не получават право на утвърждаване онези социални, икономически и политически фактори, които се приемат за закономерни в развитието на тогавашния свят. Историческата им перспектива е ликвидирана не отведнъж, но все пак твърде бързо от нашествениците. Не достига време за събиране на данъци, за осмисляне на настъпващите промени, за набелязване на спасителни, поне за известно време, ходове и преговори.

Темпът на нашествието и неговите най-различни проявления - акънджийски набег, военен поход, приемане на васалитет като условие за временен отдих или окончателно завладяване - се диктуват от действието на сили, породени извън Балканите, но намерили благоприятна почва не в степните простори и Анадола, а отсам Босфора. Успехът и историческата перспектива се оказват на страната на малобройните пришълци, чужди по религия, бит и нрави, но бързо осъзнали предимствата на условията, които им предлага ширналата се пред тях земя. Те не са първите, насочващи се към нея, но от средата на XIV в. времето работи за тях и в ущърб на местните социални, икономически, политически и етно-културни реалности. Върху тях и чрез тях те започват съзиждането на империята си.

Изместването на границите на владенията на османлиите на Запад е вероятно причината за това ходът на завоеванието през втората половина на XV и началото на XVI в. да се осъществява на фона на нееднократни опити за организиране на нов кръстоносен поход или антиосмански съюз. Кръстоносната идея, изживяла времето си и изчерпала възможностите си за реализация, продължава да съществува като платформа в дейността на изявени църковни и политически дейци. Макар и политически анахронизъм, тя присъства на сцената на европейския политически живот в качеството си на унаследена от миналото традиция и удобен параван, прикриващ задълбочаващото се национално и политическо обособяване. Това позволява на църквата да претендира - в разрез с тенденциите на вътрешнополитическите и междудържавните отношения на Новото време - за първенство над светските владетели. Там тя се опитва да се меси и да дърпа в своя полза конците, да командва онези, които третира като свои марионетки - императори, крале, курфюрсти, политически лидери на ренесансова Италия³. Противоречията са разнопосочни и от най-различно естество, така както е винаги във време на трансформация на всяко общество, а промените в Европа, както и на Балканите, са именно такива. Разноликите „несъгласия" дават на османците самоувереност и право да констатират: „Вследствие на всички тези несъгласия гяурите не са в състояние да действат обединено срещу нас"⁴.

* * *

Завладяването на Константинопол е събитие, оценявано по различен начин. Позициите, които османците заемат на Босфора, могат да бъдат осмислени като стратегически важни най-вече от гледна точка на историческата перспектива. След 1453 г. следва още низ от битки, които предизвикват в Европа пореден пристъп на бързо отзвучаващ страх и паника: Белград (1456 г.), Смедерево (1459 г.), Негропонт (1470 г.), Шкодра и Круя (1478-1479 г.), Белград (1521 г.), Родос (1522 г.), Мохач (1526 г.), Виена (1529 г.). Превземането на столицата на Византия обаче е символично. И османците го възприемат като такова. Нешри е записал в хрониката си: „когато Караманоглу чул, че Истанбул е превзет, ударил с ръка по коляното си и рекъл с безмерно прискърбие: „Османецът завладя света..."⁵. Завладявайки този град, османците придобиват повече самочувствие. Така че, ако прибегнем до формулировката на холандския историк Йохан Хьойзинха, това е исторически факт, който непосредствено ни въвежда във вечността.

Често в онова, което пише съвременният историк, се прокрадват фрази-щампи, заимствани от политическия жаргон на XIX-XX в. Това си има своето оправдание. Така че когато се определя значението на завладяването на Цариград от Мехмед II и неговите воини и се прибегне до определението, че тази победа изменила в полза на османците съотношението на силите в Югоизточна Европа, твърдението не е лишено от основание. Възражение може да бъде изказано относно конкретното съдържание на това изменение.

През 1453 г. столицата на „империята фантом" е град, който изцяло е загубил миналото си политическо, религиозно и стопанско величие. В последвалите векове обаче като столица на новата империя той отново заема първенстващо място като икономически, политически и религиозен център. Разбира ли това завоевателят - бихме могли само да гадаем. Изгодата обаче дори и за момента е налице. След тази победа нараства международният престиж на османските султани както в ислямския, така и в християнския свят. Изчезва една империя, но владетелите на новата, обосновавайки претенциите си за власт над християнския свят, считат себе си за наследници на василевсите и добавят към титулатурата си уточнението „кайсери и Рум", т.е. източноримски император⁶.

Първата европейска страна, получила вестта за това, че османците са вече в Константинопол, е Венеция. Този факт е симптоматичен. Новината е научена от членовете на Съвета на десетте на 29 юни 1453 г. От града на лагуната вестта тръгва във всички посоки. Още на следния ден се съставя и изпраща послание до папа Николай V⁷.

Отношенията на Серенисимата с Мехмед II през следващите няколко години са проявление на типичната за венецианската политика смес от политически реализъм, за който противниците й я упрекват, и от недълготрайни изблици на християнски ентусиазъм и италианска патетичност. Макар и сериозно заплашвана от все по-осезателното присъствие на османците в нейните сфери на политическо и търговско влияние, Венеция отсъжда, че е по-приемливо да се откаже от открития военен сблъсък и чрез преговори и компромиси, които й струват скъпо, да отбранява интересите на поданиците си.

За да си изградим по-адекватна представа за етапите на венецианското настаняване по бреговете на Средиземно море, трябва да се върнем към началото на XII в., когато в Йерусалим се оформят първите венециански колонии, основани на принципа на екстратериториалността. Константинопол обаче е най-притегателният пункт за венецианската търговска предприемчивост. Настанилите се в сърцето на Византия венецианци активно търгували, стоките им преминавали през Солун и всички останали византийски пристанища. Със средствата на търговците от колониите си в Леванта Венеция укрепва и разширява флотата си, служеща на експанзионистични цели както по отношение на бреговете на Адриатика, така и на цялото Източно Средиземноморие. Към края на XII в. венецианците се настаняват на Йонийските острови, на Коринт, в Солун, на Крит и Пафос, в Измир и в други пристанища. Това е приблизително времето, когато географът Идриси отбелязва на картата си Адриатическо море като „венециански залив". В началото на XII в. на венецианците принадлежат голяма част от Пелопонес, Цикладските острови, както и двете ключови позиции в Проливите - Галиполи и Родосто. През 1204 г. дожът на Венеция Енрико Дандоло съумява да изкупи за града о-в Крит. Създаването и развитието на колониалната империя на Венеция е част от търговското проникване на Запада на Изток, но процесът е уникален - Венеция е единствената европейска сила, която провежда трайно и умело политика на колонизация по земите, които са необходими за обезпечаване на търговско-икономическия й просперитет. На върха на изградената пирамида се намира колонията в Константинопол и нейният ръководител - венецианският байло. Този пост е един от най-престижните в републиката. Изграждането на тази „Венеция извън Венеция" още в самото си начало предизвиква траен антагонизъм между малобройните, но държащи в ръцете си търговията, мореплаването и отбраната венециански заселници и местното население. В изгражданата по подобие на Венеция колония в Крит със столица Кандия за около век съотношението между венецианците и местните жители достига до 10 000 срещу 150 000. Противоречивостта на положението и трудностите, свързани с отстояването на позициите в началния период от настаняването, предполагат по-голяма самостоятелност на местните власти. Османското нашествие обаче поставя в края на XIV в. пред венецианците нови задачи за решаване - изграждането на обща защита. Ето защо по това време метрополията пристъпва към ликвидиране на правата на местната власт с оглед по-силна централизация. Този процес е свързан с ликвидирането на кондоминиума на о-в Евбея (1383), изкупуването на о-в Корфу (1386), заедно с крепостите на Дурацо (дн. Дуръси) и Валона (дн. Вльора). Местните венециански гарнизони трябва да бдят за навлизането на неприятелския флот във водите на Адриатика и да обезпечават сигурността на търговията с жито - жизнено важна за метрополията. Такива са подбудите и за покупката на Наполи ди Романя (дн. Навплион) и Аргос през 1388 г. Към укрепването на единството на отвъдморските територии спада и отвоюването на временно отстъпените на Унгария земи и градове в Далмация - гордостта на венецианското колониално величие. В началото на XV в. венецианците си възвръщат Задар, Шкодра, Дулчино (дн. Улцин). Умело ръководена система от взаимнообвързващи договори гради стабилността на отношенията на венецианското приморие и славянския му тил - владетелите на Босна, Херцеговина, планинска Зета (Черна гора). За да защитят икономическите си интереси, които предполагат нормалното функциониране на процесите на търговския обмен и администрирането, венецианците трябва да вложат цялото си дипломатическо умение, за да устоят на попълзновенията не само на османците (в началото на XV в. те все още са епизодични), но най-вече срещу активните дипломатически и военни акции на Унгарското кралство. В един документ от 1423 г. - предсмъртното слово на дожа Т. Мочениго (1414-1423) - е посочено, че в търговски операции Венеция влагала около 10 млн. дуката. Годишната печалба на републиката е от 774 000 дуката. Приблизително половината се реализира чрез отвъдморските земи (376 000)⁸. Венецианските интереси в Източното Средиземноморие, Адриатика и Егея действително не са за пренебрегване. Поставени на тежки изпитания, венецианците осъзнават бързо трудностите за водене на военни действия срещу нашествениците и предпочитат да склонят със злато и отстъпки Мехмед II към примирие, както това правят и предшествениците му.

Венецианските власти съзнават, че търсенето на пътища за установяване на мир с османците злепоставя Серенисимата в очите на останалия християнски свят. Това вероятно ги кара в края на 1453 г. да се обърнат с писмо до папата, с което го молят за снизхождение⁹. Паралелно с преговорите с османците те провеждат политика на сближение с Ибрахим бег, владетеля на един от най-важните анадолски бейлици - Караман. В началото на 1454 г. венецианците подписват с него договор, който им осигурява поредните търговски привилегии¹⁰. Писмото до Рим, както и договорът с „Великия Караман" са израз на лабилността в провежданата от Венеция тактика на ограничаване в определени рамки на османските амбиции. Това непостоянство се доказва и от препирните във висшите органи на републиката между привържениците на, най-общо казано, двете партии - „войнствената" и „мирната".

Договорът с Портата е подписан на 18 април 1454 г., венецианците плащат поисканите от Мехмед II златни дукати и получават право да търгуват в земите му - нещо, което не им е отказано изцяло и при предишните султани. Но търговските привилегии са в известен смисъл ограничени, макар и в политическо отношение договорът да съдържал съществен елемент, който е отказан на противниците на Венеция - генуезците. Османците потвърждават правото на венецианците да имат постоянен представител в Цариград. Първият европейски представител при двора на Мехмед II е поредният венециански байло Бартоломео Марчело. Републиката тактично се въздържа да повдигне въпроса за смъртта на предшественика му Джироламо Миното, убит заедно със сина си при отбраната на Константинопол¹¹.

С тъжна ирония Франц Бабингер е отбелязал: „Унгария повече от всяка друга европейска страна вероятно съжалявала (след падането на Константинопол - б. а.), че през април 1453 г. в самия разгар на обсадата на Константинопол скъсала сключеното със султана тригодишно примирие"¹². В началото на XV в. османските набези срещу земите на унгарското кралство зачестяват. Отбраната се водела най-вече от цивилното население. През 20-те години унгарските владетели и феодали пристъпват към по-организиран отпор, но целта на тази политика се състои преди всичко в отстояване на онези балкански територии, чиито владетели са унгарски васали и сега под напора на османците започват да преминават под властта на султана. В. П. Шушарин отбелязва, че унгарските походи се осъществяват със сравнително малочислени отряди, целта им е сдобиване с плячка; изгаряне на населените пунктове; изселване на населението. И ако в северните райони на полуострова в хода на борбата за влияние с Полша Унгария е принудена на отстъпки, то османската заплаха за земите на сръбската корона прави лесно осъществими териториалните амбиции на крал Сигизмунд (1387-1437). Племенникът на Стефан Лазаревич предава на краля 17 крепости, между които Белград и Голубац. Новите крепости са присъединени към новосформираното банство Мачва. Те съставят основата на система от крепости, охраняващи същинските унгарски земи. Към средата на века политиката на унгарския двор не търпи съществени изменения по отношение на османците. Целите на Унгария са да отстои позициите си на Балканите и да не допусне проникването на османците отвъд Дунава, към южноунгарските земи. През 40-60-те години основна роля в тази политика играе Ян Хунияди. След поражението на Косово поле (18-19 ноември 1448 г.) той хвърля много сили, за да спре настъплението на османците към Унгария. Така на два пъти се стига до сключване на тригодишни примирия. Последното е сключено през април 1452 г. и просъществувало само година¹³. И османският, и унгарският владетел разбират, че кризата е предстояща. Мехмед II не би могъл да е спокоен за северните граници на владенията си при наличието на амбициозния, умел воин и ловък дипломат Хунияди. Последвалите събития и походът на завоевателя в Сърбия доказват, че и страховете на Хунияди не са лишени от основание. В този смисъл трябва да се разгледа и тайният му договор с последния византийски император, според който Хунияди трябвало да предостави на византийците помощ срещу османците. Цената е „скромна" - грамота за владеене на Несебър. Впрочем намиращото се през април 1453 г. в лагера на Мехмед II унгарско пратеничество е опит да се постигне и някакво споразумение с противниковата на Византия страна. Нещо типично за методите на средновековната дипломация¹⁴.

Нека не съдим от висотата на миналите векове тази непоследователност на европейците пред надвисналата опасност. Издигнатата в ръководен принцип идея за общохристиянско единство и общ отпор срещу неверниците всъщност не може да намери почва за развитие. Пред лицето на последователно напредващите османци християнските владетели губят спокойствието си и често прибягват до взаимноизключващи се дипломатически маневри. Веднага след получаването на вестта за падането на Цариград Дубровник, който в тези години е унгарски васал, се обръща с молба към Унгария да усили присъствието си в Далмация и Хърватско предвид опасността от османско нахлуване. Онези обаче, на които се надяват балканските държави, сами тръпнат от уплаха и според съвременните ни разбирания изневеряват на кръста с надежда да отложат поредния пролетно-летен „акън" или организиран поход. Времето е такова - на нетрайни съюзи, жестоки загуби и разочарования, време преходно.

Картината на международните отношения и политическият климат, създадени естествено не като следствие на османското нашествие на Балканите, но развиващи се и под негово влияние, съдържат и редица други важни моменти. На първо място изпъква общото настроение сред владетелите и политическите дейци на Италийския полуостров, както и поведението на римокатолическата църква в лицето на нейния глава - папа Николай V. Така маркираната тема би могла да прерасне в самостоятелно монографично изследване - изворите, сведенията и литературата по нея са обилни и вече са послужили за основа на сериозни научни постижения¹⁶.

Драматичните събития от „балканската 1453 г." в Италия се проектират на фона на сложни социални и икономически процеси, които сами по себе си предизвикват мъчно преодолимо политическо напрежение¹⁷. Традиционната съперница на Венеция - Генуа - също трудно осмисля създалото се положение. Ударът срещу Константинопол е удар срещу позициите й не само в града, но и по бреговете на Черно море, както и срещу сигурността и просперитета на островните й владения (Хиос, Лесбос). Още в края на май константинополските генуезци съумяват да получат от Завоевателя ферман, с който се гарантират известни права на жителите на многочислената колония в Галата. Въпреки това настаняването на османците в Константинопол е факт, възприет с усещането за сериозна трагедия. Само така може да се обясни обстоятелството, че на 15 ноември 1453 г. градът предава своята най-голяма черноморска колония Кафа и останалите си фактории в собственост на основаната през 1407 г. най-влиятелна банка „Св. Георги". На градските власти изглежда се струва, че тази „държава в държавата" разполага със средства да охранява притежанията си в регион, където събитията все по-ясно и безвъзвратно се диктуват от пришълците¹⁸. Безполезността на този акт проличава скоро. В хода на лятната морска експедиция през 1454 г. жителите на Кафа са принудени да започнат плащането на данък на Портата. Съдбата на колонията е предрешена: завоевателят безотклонно следвал установените в предходните десетилетия правила на подчиняване на неверниците, харачът е само началото на края. При подобни условия - годишен данък от 3000 дуката - и жителите на Хиос получили правото да продължат съществуването си19. Въздържаме се от навлизане в подробности относно развитието на преговорите по този проблем, в хода на които християните обикновено изразходвали значителни суми. Османците умно и настойчиво обезкръвяват противниците си с тези т. нар. „обезщетения" - позната практика на войнстващите номади от началните векове на средновековната епоха.

Милано и Флоренция, обединени от общата си неприязън към Венеция и Неаполитанското кралство, според образното сравнение на Бабингер „открито се радвали на тежкия удар, който венецианците понесли на Изток..."²⁰. Чувствата на местната върхушка са противоречиви - все пак загубата засягала не само републиката, но и християнството като цяло. В крайна сметка обаче непримиримостта на интересите на Милано, Флоренция и Венеция се оказва по-силна от онова, което съвременниците наричат в хроники и прочие наративни документи от епохата „турски страх".

Позициите на краля на Неапол Алфонс V са декларативно антиосмански. С изпратената през 1454 г. към албанските брегове ескадра под командването на Раймондо ди Ортафа и с някои свои дипломатически акции в полза на Скендербег той създава впечатление, че ще оглави онези европейски сили, които били заинтересувани от спирането на стремителния ход на османското нашествие²¹. По-долу обаче ще се убедим, че демонстрираната готовност не довежда до решителни действия. А Неапол е именно онзи фактор, на който разчитат във военно и политическо отношение Георги Кастриоти - Скендербег, сподвижниците му, пък и други западнобалкански владетели²².

В края на юни до европейските владетели достига новината за подготвянето на антиосмански кръстоносен поход. Папският апел е съставен в духа на старинните енциклики. Не се жалят краски, представящи Мехмед II като изчадие на ада и антихрист. Светият престол има нужда от средствата и военните сили на християнските владетели. Размириците в Италия, както и изпразнената папска каса, тласкат Николай V, макар болнав и стъписан от изпратените му „божи наказания", да прояви трескава решителност, за да сплоти европейските сили²³. На всички, изявили готовност и откликнали на зова на Рим, се обещават индулгенции. Условието е лично участие във военни действия през 6 последователни месеца, считано от 1 февруари на следващата 1454 г. Църковните служители - от най-висшите до редовите монаси - трябвало да предоставят една десета от годишния си доход. Въведен е поголовен данък за всеки християнин, а на онези, които се отклоняват от дълга си на християни, се „обещават" всички изпитания на ада и лишаване от право на изповед.

Тази доведена до крайност прагматичност, произтичаща от финансовата слабост на курията в момента, провокира обезпокояващо и обезсърчаващо равнодушие към папската инициатива. Тя едва ли би получила вид на що-годе сериозна политическа акция, ако под натиска на бъдещия папа Пий II - активен радетел на кръстоносната идея - немският император Фридрих III не проявява повече сговорчивост и привиден патос. Фридрих III не е единственият, който коментирал случилото се на Босфора. Свидетелствата от епохата сочат, че „турската" тема присъства в политическото мислене и практика, но в качеството си на злободневна чудатост. Апелите от Рим и вестите от Изток карат Кристиян I - крал на Дания и Норвегия - да рисува апокалиптични картини, сравнявайки османците с морски чудовища. Във Франция Шарл VII демонстрира хладнокръвно равнодушие: по море и суша османците по-лесно могат да достигнат земите на Италия и германския император²⁴.

По това време в качеството си на епископ на Сиена Енеа Силвио Пиколомини скланя император Фридрих III в отговор на призива на Николай V да свика през пролетта на 1454 г. в Регенсбург имперска Диета. Поканени са представители и на италианските държавици, както и Филип Добрия - бургундски херцог. Последният, макар и да мечтае да измие позора от името на своето семейство, понесен след битката при Никопол, е с вързани ръце, защото не може да се лиши от войските си. Това би поставило земите му под заплахата на краля на Франция. Важно е да се отбележи, че императорът, организиращ Събранието на курфюрстите, под предлог, че в наследствените му земи Бохемия и Унгария е неспокойно, също не пристига в Регенсбург. Пратениците на Венеция, която вече преговаря по условията на примирието с Мехмед, нарочно бавят пристигането си. Лично пристига единствено бургундският херцог. Заседанията, продължили около четири седмици, се ръководели от Пиколомини. Нито там обаче, нито на свиканата в края на същата година Диета във Франкфурт на Майн се стига до споразумение за конкретните проявления на планирания поход. Отношението на повечето владетели е отрицателно. Наскоро умира папа Николай V. Става известно, че Венеция е сключила примирие с Мехмед. Инициаторите на похода разбират, че обстановката е все по-неблагоприятна²⁵. Последвалите събития обаче показват, че политическата трезвост и реализмът не са присъщи дори на такива ерудирани умове, какъвто е Пиколомини. Религиозният фанатизъм като идейна основа на антиосманските политически акции отхвърля старателната подготовка като задължителна за водене на война на Изток срещу доказал превъзходството си враг. Възникват въпроси, на които едва ли може да се намери изчерпателен отговор. За какво всъщност се касае? За недомислие и авантюризъм или пък за лоша ориентация в промените, които османското нашествие провокира както в социално-икономическата, така и в политическата обстановка в Близкия изток и на Балканите? Църквата, която се ръководи не само от догмата, когато налага на християнския свят поредната си антиосманска кръстоносна акция, е разтревожена преди всичко и най-вече за съдбата на своите сфери на влияние, за доходите и постъпленията на своята хазна. Тя не проявява задълбоченост и обоснованост при реализирането на опитите си да прегради пътя на нашествениците на запад, към Централна Европа и Средиземноморието. Не се отчитат нито промените в международните отношения, нито се вземат предвид кълновете на сериозни трансформации, протичащи в Европа. Една привидно всесилна и претендираща за универсалност институция се нагърбва с координирането и ръководството на дейност, която трябва да се осъществява от светските европейски владетели, разединени от династически противоречия, сложно преплетени политически взаимоотношения и все по-ясно оформено самосъзнание за обособеност от църквата. Без внимание се оставя и нещо много съществено, за да не речем първостепенно: факторът „балкански народи". Инициативите на Светата римокатолическа църква са еднопосочни и еднозначни. Планираният сблъсък с османците се проектира върху плоскост, която не обхваща политическото ежедневие и обстановката, създадена на Балканите след началото на трайното усядане на османците на полуострова. Обстановка, която след унищожаването на византийската столица с небивала острота поставя пред Сърбия, Босна, Черна гора, албанците и владетелите на дунавските княжества проблема за това каква ще е силата и посоката на следващия удар на Мехмед Фатих. И ако онова, което условно и за повече лаконичност нарекохме фактор „балкански народи", все пак присъства и до нас са достигнали данни за връзки на представители на тези народи с европейските сили в Рим, то като правило инициативата идва откъм Балканите.

Поредното пролетно раздвижване на османците и подготовката на настъплението срещу сръбските земи съвпада с избора на новия папа - Калист III. В известен смисъл връзката между събитията в Европа и на Балканите е опосредствена - Европа продължава да се готви за „решителен" (кой ли поред?) отпор, а османците се захванали за „работа", без да обръщат внимание на вестите за политическото раздвижване в Европа. През пролетта и лятото на 1455 г. Мехмед насочва силите си през Кюстендил и Кратово към най-големия градски център в този край на полуострова - Ново бърдо. В навечерието на завладяването му доходът от известните златни и сребърни рудници край града достига до 120 000 дуката годишно. В Ново бърдо се кръстосват търговските интереси на Дубровник и Венеция. Жителите му въртят търговия из целия полуостров и съседните европейски страни. Първият жесток удар срещу рудодобива от околните находища и върху търговската активност от времето на първата османска окупация (1441-1444) не се компенсира от усилията на сръбския деспот Георги Бранкович да спре търговския и икономическия упадък. На 1 юни 1455 г. след четиридесетдневна обсада стените на крепостта рухват под залповете на османските топове²⁶. Плененият тогава Константин Михайлович от Островица, прославил се по-късно като автор на „Записки на еничаря", е оставил подробно описание на превземането на града: „Когато градът се предаде, султанът заповяда да затворят градските врати, като оставят излаз само от една страна. Турците, като влязоха в града, заповядаха на всички граждани да оставят имуществото си в домовете, а с челядта си - мъжка и женска - да излязат през портите към градския ров. И излязоха те един след друг. И султанът, който стоеше пред вратите, отбираше и поставяше юношите от една страна, а девойките от другата. Мъжете също от една, а жените от друга, а онези от тях, които бяха първенци, заповяда да убият... И отне от деспота цялата Рацка (сръбска - б. а.) земя до Морава, като му остави само това, което се намираше от Морава до Смедерево..."²⁷.

Със завладяването на Ново бърдо („майката на сръбските градове") османците присъединяват към владенията си цялата южна част на земите на сръбския деспот на север до Крушевац и Западна Морава. Впрочем примирието, сключено с деспота, станало възможно поради противоречията му с Хунияди, в когото османците виждали свой отколешен и заклет враг. Още на 11 юни с. г. дубровничани изпращат до него писмо за превземането на Ново бърдо и отправят зов да започне военни действия срещу османците²⁸. Масираното настъпление на Мехмедовите отряди срещу земите на деспотовината не оставя съмнение, че се готви нова операция за овладяването на поредната стратегическа опорна точка. В центъра на вниманието на Мехмед е вече Белград.

Междувременно вестта за завладяването на Ново бърдо стига и до Рим. Сенатът на Дубровник известява на папата: „Турците завладяват териториите на светлейшия господин деспот, които за нас са източник на пари; пътищата на нашите търговци са отрязани...". Пратеник на града-република заминава за Италия и Виена, за да извести лично европейските сили за събитията на Балканите. По това време за Виена се отправя и Георги Бранкович, който също лелее надежда да получи финансова подкрепа и да внуши на заинтересованите страни, че ако османците прегазят земите му, то равнините на Унгария още по-лесно ще станат тяхно владение²⁹.

Европа и при новия папа продължавала да живее с плановете си за поход на Изток. Кръстоносният поход е бил проблем, по който се дискутира много, но безрезултатно. Изборът на новия папа става на 8 април 1455 г. Престарелият Алонсо Боржиа - Калист III - е онази компромисна личност, която допада като кандидат на мнозинството от избирателите.

В хода на избора проличава за кой ли път дълбоката межда, разделила Източната от Западната църква. И това разделение дълбоко бележи политическия климат на Европа и Балканите. Вмъкваме тази бележка като че ли не на място, за да поясним някои обстоятелства около избора на Калист III, който с личните си качества и здравословно състояние едва ли е бил силната личност, способна да обедини християнството и да го поведе срещу османците. Претендент за папския престол е и кардинал Висарион Никейски - една от най-ярките личности на епохата, ерудит, пламенен борец за единство на църквата и за борба против нашествениците³⁰. Неговата лична съдба е част от съдбата на балканските народи. Нищо от онова, с което е известен Висарион сред църковните и светските среди в Европа, не може да се каже за 77-годишния каталонски каноник, но тиарата е дадена нему³¹. Под въпрос се поставя на първо място верността на Висарион към католицизма, към догмата, а не онова, което от гледна точка на историческата перспектива би ни се искало да са отчели участниците в конклава - османската угроза, надвиснала над народите и на Европа. Онова, което е разбираемо за съвременния човек, невинаги присъства в поведението на средновековната църква. На Васирион не прощават, че е бивш схизматик и грък. Качествата му не компенсират това, което в Рим отдавна питаят към всички от Изток - предубеждение, примесено с известна доза резервираност и презрение. Светата римокатолическа църква явно не подхожда еднакво към чедата си. Висарион заема мястото на близък съветник на Калист. Това поне не му отнемат. Влиянието му било значимо. В средата на май папата потвърждава булата на предшественика си за готвене на кръстоносен поход. Той трябва да започне на 1 март 1456 г. Емисари на Рим заминават за Унгария, Германия, Полша, Англия, франция. Усилено се продават индулгенции. Помощи се събират от Северно море до Адриатика. Особено настоятелни преговори се водят с Хунияди. За Буда заминава друг папски съветник, който по идеи и поведение е близък на Висарион - кардинал Карвахал. На 6 април 1456 г. в Буда е взето решение да се обяви война на османците³². Малко късно, но все пак смело. Междувременно обаче Мехмед се движел към Дунава начело на войските си. Предстояла схватката за ключова позиция - Белградската крепост³³.

Белград принадлежи на унгарците от 1427 г. Настаняването им в крепостта съвпада със сериозното стратегическо напредване на османците в Подунавието. През 1439 г. пред очите на унгарския крал Алберт Смедерево е завладяно. Идва ред на Белград, но през 1440 г. атаката срещу крепостта, отбранявана от сърби, унгарци и дубровничани, е отблъсната. В близост до града, на височината Жаркова, османците пристъпват към строителство на свой опорен пункт. Крепостта контролира подстъпите към града от юг, връзките му с Унгарско и цяла Шумадия. Строителството на османската крепост започва през 1442 г. под наблюдението на бейлербея на Румелия Шехабедин. Предполага се, че Ян Хунияди, който по това време наред с многото си длъжности е и комендант на крепостта, е бил другаде, и османците, необезпокоени, са осъществили замисъла си. В средата на 40-те години Белград е в центъра на османско-европейските отношения. Крепостта е една от опорните точки на християнската офанзива срещу османците. Това, че след 1444 г. сръбският деспот си възвръща част от земите, включително Крушевац и Голубац, не променя съществено обстановката³⁴. Бранкович е в твърде сложни отношения с Хунияди, пък и крепостите му в никакъв случай не биха могли да бъдат сериозна преграда за османците. Последвалите събития го доказват. Така че през 1456 г. Белград е форпостът на християнска Европа.

За да си представим по-ясно обстановката в навечерието на битката за Белград, трябва да добавим, че сложността на положението се усилва от факта, че освен Унгария нито една друга централноевропейска или източноевропейска сила не проявявала желание да се включи активно в отбраната на християнските земи, пък били те сръбски, унгарски или нечии други. Полша, която в тези години е значима сила и опора на католицизма, отклонява молбите на папата да вземе участие в антиосманската коалиция, защото много по-съществено за нея било да ограничи експанзията на Тевтонския орден. Въпреки женитбата на полския крал Казимир с Елизавета Хабсбургска - дъщеря на императора Алберт II (1438-1439) и сестра на Владислав Хабсбургски на Чехия (1440-1457) и Унгария (1454-1457), - с която нараснали шансовете за създаване на нова полско-унгарска уния след смъртта на бездетния унгарски крал, Полша предпочела да бди над интересите си в Прибалтика. Турската опасност не била надвиснала над земите й. Паралелно с това Казимир наложил на молдовския владетел Петър Арон (1454-1457 с прекъсване през 1455) своя сюзеренитет, като условието било Молдова да подкрепи борбата на Полша с Ордена.Последният дребен на вид факт обаче допълва картината на „антиосманския фронт" в Европа. Паралелно с това Петър Арон започва да плаща ежегоден данък на Портата. През пролетта на 1456 г. Мехмед поискал данък, продоволствия и войски от Босна и Херцеговина, а влашкият воевода организирал набег срещу южните покрайнини на Трансилвания³⁵. През юли 1455 г. дубровничани писали в Неапол, че османците са обещали вероятно на херцог Стефан Вукчич (1435-1466) да присъедини към владенията си земите на Републиката на св. Влас и самия Дубровник³⁶. Както вече отбелязахме, единствено поведението на Скендербег не се вписва в общото униние и политическата обреченост, която прозира в постъпките на балканските владетели от това време. Поредицата от военнополитически акции, в които често се включвал самият султан, позволява на османците да считат, че през 1456 г. опасност за позициите им на Балканите не може да дойде откъм морските сили. И от тази страна ръцете им са развързани³⁷.

Битката за Белград през 1456 г. за османците е първото голямо изпитание на опита, получен при завладяването на Константинопол, тъй като стореното за сломяването на отбраната на Ново бърдо отстъпва по мащаби на мечтаната от Мехмед II нова победа на полумесеца. Изпитанието при Белград щяло на дело да провери бойното умение на различните му родове войски. Крепостта има такова разположение, че обсадата й предполага комплексно използване на пехота, конница, артилерия и построената за целта речна османска флотилия. Военният опит на Завоевателя се допълва от постиженията на Европа. Немци, унгарци, италианци, бошняци, далматинци с най-различни военноприложни специалности прииждали по пътищата на християнския свят към османските владения. От тях доскорошните номади непредубедено и срещу възнаграждение научавали онова, което им позволявало да бъдат не само равностойни, но и да станат по-силни във военното дело от европейците.

Няма да навлизаме в детайли, описвайки състоянието на двете войски. То безспорно е от значение, но невинаги е решаващо за изхода на една или друга битка. Тайната на успеха често се крие в една удачна и неочаквана атака, в един добре организиран ненадеен удар. Ще отбележим само, че правилото на османското нашествие в този период - численото превъзходство - е спазено, но цифрите, които могат да се посочат, са толкова противоречиви, че в случая можем и да се въздържим от привеждането им като аргумент. Освен това битката за Белград е именно онова радостно за каузата на християнския свят изключение, когато видимото превъзходство на османските сили се оказва недостатъчно, за да изтръгнат Мехмедовите войски поредната си победа и да положат началото на поредния низ от човешки трагедии.

В началото на обсадата, в първите дни на юли 1456 г., зад крепостните стени се намира малоброен гарнизон, командван от Михай Силаш. Ян Хунияди начело на пъстра, разноезична и въоръжена с какво ли не - най-често с по една сабя, тояга или сопа - кръстоносна войска все още е далеч от Дунава. Османската кавалерия опустошава околностите на града. Ден и нощ артилерията стреля срещу крепостта. За да прегради достъпа на подкрепленията по реката, Мехмед е преградил Дунава. Мястото е спорно - предполага се, че преградата е била при устието на Сава и е представлявала понтон от леки плавателни съдове, съединени с вериги³⁸. Споменаваме единствено името на Хунияди, защото онзи, който се титулувал крал на Унгария - Владислав, - вече от седмици е забягнал от Буда във Виена, чиито крепостни съоръжения му вдъхвали повече сигурност.

Две седмици след началото на обстрела на Белград Хунияди се доближил до мястото на битката, като за да даде нужната на обсадените помощ, е трябвало да проправи път през османския обръч. Като начало се налагало да се разкъса преградата на реката. С тази задача са натоварени най-елитните му воини, флотилията им се състои от около 40 леки гемии, сред които един по-голям кораб. Операцията не е от леките, но завършва с победа за кръстоносците. Те разбиват османския флот, като някои от големите османски галери са потопени, а други подпалени. В суматохата Хунияди открива процеп в обсадния обръч и прониква в града. Съпровожда го и францисканският монах, една от най-забележителните личности на епохата Джовани Капистрано³⁹. Екзалтираните му проповеди се сочат като един от основните фактори, допринесли за стичането на доброволци в армията на Хунияди и за храбростта им срещу врага, чието име отдавна вече всявало ужас във всички слоеве на християнска Европа. Една интересна за разбиране духа на времето подробност е фактът, че Капистрано не допускал в редовете на опълчението си православни. Дейно участие в организирането на акцията на Хунияди взема и папският легат, войнственият кардинал Хуан Карвахал.

След проникването на подкрепленията в крепостта, на 21 юли султанът предприема решителния щурм. Османците влизат в града през разрушената на много места крепостна стена. С малко военна хитрост и изключително мъжество от страна на защитниците в уличните боеве еничарите на Завоевателя - елита на армията му - са обърнати в бягство. Отстъплението им е паническо, неорганизирано и предизвиква гнева на султана. Ако е вярно твърдението, че в тази решителна схватка са участвали не повече от 3000-5000 християнски воини, то сочените загуби на османците - 24 000, изглеждат преувеличени. Безспорно е обаче, че са били значителни⁴⁰. Наративни извори от епохата съдържат сведения, че Мехмед още под Белград и сетне в София посякъл много свои военачалници и висши сановници, защото нямал намерение загубите да станат правило в битките му с Христовите воини. Затова той искал да има на разположение вярна, послушна и добре организирана армия, способна на нещо повече от акънджийското плячкосване. Отстъпление от постигнатото през 1453 г. според него не трябвало да има.

Радостта на християните от победата е всеобща. В Рим получават вестта на 6 август и тържествено я освещават. В преписката на папата с други видни съвременници ролята на действащите лица - Ян Хунияди, Капистрано и Карвахал - се оценявала по най-противоречив начин, но не това е най-важното. По-съществено е, че Калист отново разпратил из цяла Европа посланици с цел обединяване на християнските владетели под лозунга за нова антиосманска акция. Целта на похода, чието начало се планира за пролетта на следната година, е да се освободи Константинопол и да се завладеят Светите места⁴¹. Подобни планове не са новост и схемата, по която се развиват събитията след лятото на 1456 г., отново е онази, която присъства в кръстоносните инициативи на папството през XV - XVI в. Тя се състои от апели, були, индулгенции, събори и дистанцирането на светските владетели от Рим в желанието му да набави средства, да организира и оглави борбата против османците. Във всеки един конкретен момент се намирали оправдания, за да се реши нещо по-актуално и належащо. Поставянето на прегради по пътя на османците се възлага на онези, които вече търпят набезите им и като правило са достатъчно обременени от васални задължения, военни и финансови затруднения. Пред съкрушителната методичност на османското напредване малцина се оказват годни да се справят с повече от два поредни османски похода срещу земите си. Европа тепърва щяла да познае истинския лик на „турския страх". Битките при Мохач и Виена все още са събития от бъдещето.

Паралелно с действията в Подунавието започва и морският поход на християнската кръстоносна флотилия под командването на Лудовико Тревизино. Да напомним, че Мехмед II не се опасявал от удар по море. Предположенията и увереността му са основателни. Сформираната с усилията на папата флотилия започва своя рейд из Източното Средиземноморие и Егея едва в началото на юли. Надеждите, че към края ще се присъединят и обещаните от неаполския крал Алфонс V подкрепления, не се сбъдват. Преминавайки край цитаделата на католицизма в тези краища - остров Родос, корабите се насочват към акватория, в която османците имат вече отвоювани позиции. Жителите на Лесбос и Хиос обаче не се съгласяват да ги подкрепят, нито дори да откажат като начало плащането на годишния данък на османците. Бойните успехи на папските галери са незначителни. Към ноември, когато сезонът за корабоплаване става неблагоприятен, флотилията се завръща обратно⁴².

* * *

Не само византийските и сръбските земи били подложени в средата на XV в. на новия прилив на военна активност на османците. Що се отнася до балканските измерения на събитията от 40-60-те години, то най-ярките им характеристики са свързани с борбите на населението на албанските земи, ръководено от Георги Кастриоти-Скендербег⁴³. Действията на Скендербег и съратниците му в края на 40-те - началото на 50-те години на XV в. привличат вниманието на съседните европейски владетели - неаполитанския крал и унгарския управител Хунияди. Не без задни мисли, с излишна в създадената обстановка куртоазност и церемониалност, и църквата в лицето на Николай V потърсила сближение с албанците. За да се стигне до това обаче, албанците трябвало да постигнат известни успехи, да докажат сериозността на намеренията си и способността да се наложат в земите си над османците, като умело лавират между тях и не по-слабо вкопчилите се в тамошните си владения венецианци. Повратна точка става победата на албанците при отбраната на Круя през 1450 г., която внася известно успокоение сред християнските владетели, изживели малко преди това неприятни моменти при вестта за изхода на битката при Косово поле⁴⁴. Впрочем мимоходом споменатата победа на Скендербег над Мурад II, който предприел похода в Албания, като повикал редом със себе си наследника си Мехмед, макар и утешителна, не могла да компенсира човешките загуби, опустошението на албанските земи от османците, трудностите, които се дължали отчасти и на венецианците. В определен момент от обсадата представителите на властите на републиката в Шокдра подпомогнали с провизии османците⁴⁵. Скендербег имал нужда от финансова помощ, което предполагало бързина и ефективност на дипломатическите консултации със западните християнски сили. Средствата, които се очаквали, можели да спасят страната от надвисналия над нея призрак на глада и да му позволят да наеме воини, за да се отбранява. През много перипетии преминал жизненият път на Скендербег през останалите 18 години, в течение на които оглавяваните от него отряди с повече или по-малко успехи отбранявали рид след рид, долина след долина, крепост след крепост. Онова, което обаче получава нареченият с най-хвалебствени думи от Николай V „единствен бранител на Кръста", винаги било по-скоро символично. Обещаната помощ закъснявала или пък въобще не се предоставяла въпреки настойчивите лични акции на Георги Кастриоти.

Веднага след завладяването на Константинопол албански пратеници пристигат във Венеция, Неапол, Рим и Дубровник. Кастриоти се нуждае от сериозна финансова помощ. Положението се нажежавало от размириците в Морея, към които били съпричастни албанските преселници и венецианците⁴⁶. Но не събитията в Морея от 1454-1455 г. са в центъра на вниманието на османците. Вероятно сведенията за състоянието на владенията на братята на загиналия император са били от такова естество, че Мехмед преценява, че по-съществено е да напрегне силите си за поредната крачка на запад, през земите на сръбския деспот. А съдбата на Морея като че е предрешена. С похода си към Сърбия султанът разчита плътно да подходи към унгарските владения и без отлагане да пристъпи към решителната схватка с основния противник, препречващ пътя към Централна Европа - Ян Хунияди.

През втората половина на 50-те години на XV в. албанските земи са център на антиосманска съпротива на Балканите. Първопричините за ярко изразените различия между поведението на населението на тези краища на полуострова и останалите балкански народи се обясняват със спецификата на развитието на албанското общество. Същевременно редица обстоятелства, които имат решаващо значение за изхода на борбата за отстояване на независимостта на една или друга балканска територия, са сходни. Сред тях не на последно място са връзките на политическите лидери на балканските народи с европейските сили и опитите да бъде получена ефикасна финансова, военна и политическа подкрепа на антиосманските акции. В този смисъл връзките, които Георги Кастриоти поддържа с папата, Неаполитанското кралство и другите италиански политически центрове, не са изключение нито като форма, нито като резултат. На Европа гледали като на фактор, който можел да подкрепи местните сили за решаване на изглеждащата като общохристиянска задача - защитата на християнския свят от проникването и установяването на исляма на Балканите и в Европа въобще. През втората половина на XV в. в Европа не са изградени все още нито икономическите, нито политическите структури, които биха благоприятствали активна политика в Югоизточна Европа. Доминира идеята за кръстоносен поход, но условията за реализирането й отсъствали. Освен това от гледна точка на политическия морал на Европа всъщност се правят опити едно нашествие да бъде заменено с друго. Трудно е да се отсъди дали политическите контакти на балканските народи с европейските сили са визирали предприемането на кръстоносен поход или се е търсело нещо различно: установяване на отношения на васалитет, като изборът в случая бил относително свободен. Османците налагали своя, а сближението с Европа е по-предпочитано, но трудно осъществимо. Следствието са лутанията и колебанията. Успешните антиосмански акции като правило са изолирани местни инициативи. В тях европейският елемент присъства като добавка (военна или финансова подкрепа). Акциите, предприемани като част от някакво планирано общоевропейско начинание, се оказват по принцип обречени на провал. В навечерието на Новото време Европа не разполага със сили, за да се превърне в решителен фактор за ограничаването на османското разширение.

В течение на целия XV - началото на XVI в. посоката на стратегическия удар на османците си остава предишната, по Via militaris - през Белград към Централна Европа. Сериозни усилия обаче им струват привидно второстепенни операции - овладяването на албанските земи и ликвидирането на ръководените от Скендербег антиосмански действия. Централистичните елементи в политиката на Георги Кастриоти провокирали обаче отпора на останалите албански феодали. Противоречията се подклаждат най-вече от венецианците, които виждат в Скендербег опора на влиянието на Алфонс V в краища, които те считали за свои особено след закупуването в началото на XV в, на почти цяла Далмация. За голямата победа на османците срещу Кастриоти през 1455 (битката при Берат) определена роля изиграва предателството на албанския феодал Мойсей (Муса) Голем. Акцията на Скендербег срещу крепостта на Берат целяла прогонването на османците от Южна Албания. Към неговите отряди се присъединили и изпратените след настойчиви молби близо 2000 наемници за сметка на Неапол. Пристъпът срещу крепостта и преговорите с гарнизона й не успели, защото засадите, поставени по пътя, откъдето евентуално можела да премине османската войска, били снети и тилът на атакуващите Берат - оголен. Предполага се, че от албанска и османска страна в битката участвали съответно 14 000 и 40 000 души, като загубите на Скендербег са около 4000-5000. Поражението при Берат нанася сериозен удар върху Албанската лига - центъра, около който се групира антиосманската съпротива в Западните Балкани. От Скендербег се отцепват Георги Стрес Балша, Хамза Кастриоти и др. Отзвукът от неуспеха повлиял и на настроенията на Запад. Алфонс V спира помощта си, изпращана на Скендербег през пристанищата на Дурацо и Химара. Папата, който също не разполагал с много средства, изпратил за албанците една галера, а Дубровник отказал да предостави събраните от Далмация средства за кръстоносния поход⁴⁷.

Финансовите проблеми, свързани с организирането на антиосманските действия, заемат централно място в подготовката на всяка поредна акция - местна или общохристиянска. Трудностите, които преживява към средата на 50-те години Скендербег, не са нито новост, нито изключение. Хроническа е липсата на продоволствие, оръжие, войници или пари, блокираща военно-политическата дейност на всички балкански владетели.

Още през 1450 г. дубровничани обещават на папата да предадат на Скендербег сумите от продажбата на индулгенции из техните земи. По-късно Николай V поискал парите да бъдат предадени на родоските рицари. След известни препирни в началото на 1452 г. чрез посредника на Скендербег — епископа на Албания Андера Суми - албанците получили половината от събраната тогава сума - 4893 перпера. В началото на 1456 г. Калист III отново поискал от Дубровник пари. Отговорът е категоричен отказ. Оправданието - миналите заслуги към християнството и големите търговски загуби, дължащи се на османското нашествие в земите на Сръбското деспотство. Година по-късно властите на републиката позволили на територията на Дубровник да се продават индулгенции. За един месец са събрани 4000 дуката. Цената на една индулгенция е 3 дуката. Дубровничани обаче се обърнали към унгарския крал Владислав с писмо, в което го молили да поиска тези суми да бъдат предадени на кардинал Карвахал за нуждите на войната по суша, а не за укрепване на папската флота. Макар и неоснователно, защото османците никога не предприемат опити за обсада и нападение срещу града, градските нотабили смятат, че заплахата по суша е по-голяма. Спорът около този въпрос се затяга. Калист III настоява парите да се предадат на флорентинския търговец Марино Кларини - банков агент, отпуснал на папата кредит за организирането на кръстоносния поход. Дубровничани се позовават на договореностите си с унгарския крал, които предвиждали друго. Папата на няколко пъти променя разпоредбите си, още повече, че бил подложен и на натиска на Владислав. В крайна сметка вариантът сумите да бъдат поделени на три части - за Унгария, босненския крал и Скендербег — бил забравен. Със смъртта на Владислав намирането на решение станало по-лесно. На Скендербег обещали помощ през следващата 1458 г., а цялата сума, междувременно нараснала много, е трябвало да бъде предадена на Кларини. Според Ив. Божич твърденията, че дубровнишките власти задържали изплащането на тези пари, защото водели някакви преговори с Мехмед, не са основателни. В полза на това свое гледище той сочи, че сумите са предадени на разположение на папата веднага след получаването на вестта за смъртта на унгарския крал⁴⁸. Същевременно са взети всички мерки да не се дава повод на османците за нападение срещу земите на републиката.

Към неблагоприятните финансово-дипломатически обстоятелства за организиране на антиосмански отпор се добавят и демографските катаклизми и загубите на видни лидери. В тези години на полуострова се разразила поредната чумна епидемия. Три седмици след битката за Белград в Земун умира Ян Хунияди, а седем седмици след него болестта покосила и съратника му Джовани ди Капистрано. В началото на август 1458 г. умира и папа Калист III. Сръбският деспот Лазар - син на починалия в края на 1456 г. Георги Бранкович, успява да постигне временно примирие с Мехмед II и започва отново да изплаща годишен данък. Смъртта на унгарския крал Владислав (23 ноември 1457 г.) и избора на младия син на Хунияди Матиаш Корвин за крал (24 януари 1458 г.) е част от борбата на магнатските групировки в Унгария за власт, която отвличала вниманието от надвисналата над юга на страната опасност. На този фон изтръгнатите с много усилия военни успехи на воините на Скендербег срещу османците не могат да изменят съществено хода на събитията⁴⁹. Впрочем тази наша оценка не се свежда до омаловажаване на епичната борба на албанците, ръководени от воин и политически лидер, който с дейността си придавал широк международен резонанс на борбата срещу османските набези и редовни военни кампании. Опитът му на военачалник е от полза не само за антиосманската кауза. Тясно свързан с неаполитанския двор, Скендеребг подкрепя Фердинанд, сина на починалия през 1458 г. Алфонс V, в борбата му за престола. Нека не съдим Георги Кастриоти за това, че временно изоставя основната си задача. Помощта от Неапол, колкото и минимална да е тя, за него означава много, а и договорните му задължения към Алфонс V го карат да се притече на помощ на сина му.

Ако изпреварим малко събитията, ще видим, че отсъствието на Скендербег не помага на Завоевателя да преодолее стотината километра албански планини и насечени долини, за да овладее окончателно брега срещу Италия. През 1463 г. след три неуспешни похода Мехмед сключил с Георги Кастриоти десетгодишно примирие, но албанците не съумели да се възползват от него. Скендербег не можел да остане настрани от избухналия венециано-турски конфликт, а и новият папа Пиколомини - Пий II - възобновил временно прекъснатата подготовка за кръстоносен поход срещу османците⁵⁰. Трябвало отново да се воюва. Надмогвайки центробежните сили вътре в страната, през 60-те години Скендербег представя една от линиите в поведението на местните балкански владетели спрямо османците. Мобилизирали се вътрешните ресурси на обществото - не само албанско, но балканско в най-общия смисъл на думата. В този контекст могат да бъдат обяснени връзките на Скендербег с Охридската архиепископия и богатството на славяноезичните извори за дейността му⁵¹. Най-изявената личност на антиосманската съпротива на Балканите - Скендербег, всъщност и най-ясно демонстрира черти на владетел, породен от условията на Балканите, сраснат с местните традиции и произлязъл от тях.

Съществено значение за успехите му играе географският фактор - труднодостъпният терен на Западните Балкани. Това е вероятно и една от причините след бератското поражение още почти цяло десетилетие албанският „планински остров" да остава средоточие на османските неуспехи⁵². Неуспехи, които изтощавали силите на нападателите.

* * *

През юни 1459 г. Смедерево - „вратата на Рашко" и престолнина на Сръбската деспотовина - пада в ръцете на Мехмед. Боеве няма. В хрониката си Нешри е отбелязал: „Кралят на Босна, който по това време управлявал Семендире, помислил, че той (Мехмед - б. а.) е тръгнал срещу му. Рекъл да се предпази да не би да го нападне, та изпратил човек и казал: „Предавам ви Семендире. Нека дойдат вашите хора и да я получат!..." И така Семендире била завладяна. Разрушили камбанариите, църквите превърнали в меджиди. Така цялата Лазка (сръбска - б. а.) земя била завладяна"⁵³.

Кризисното положение на деспотовината в 1458-1459 г. завършва с окончателното й завладяване. От една страна, смъртта на деспот Лазар (януари 1458 г.) дестабилизира обстановката в страната. В спора за наследството му се намесил и босненският владетел Томаш, който би искал да получи права над сръбската корона за сина си Стефан. От друга страна, плътното приближаване на османците превръща земите на Бранковичите в поредната контактна зона на сблъсък между османските и унгарските претенции за надмощие на Балканите, а правилото на подобни колизии в онези години е - отстъпки пред напора на азиатските нашественици.

На събор в Сегед с активната помощ на унгарския крал Стефан Томашевич е коронясан за сръбски деспот. С това той получава във владение всички незавладени земи на деспотовината и имотите на сръбския двор в Унгарско. Този акт обаче само привидно говорел за укрепването на унгарското влияние както в Босна, така и в Сърбия. Докато Стефан празнувал сватбата си с дъщерята на Лазар Бранкович, султанът вече бил назначил санджак бей, кадия и субашия за Сърбия⁵⁴.

Предаването на деспотовината на Томашевичите, които били вече османски васали, без санкцията на Мехмед II и при активната намеса на унгарците ни дава основание да отсъдим, че на османците е даден повод за настъпление. Макар те не са и имали нужда от него. Активността им в предходните години говори, че и при друго развитие на събитията съдбата на тези балкански земи е предрешена. Новият сръбски деспот бил коронясан през март 1459 г. Четирите месеца, през които управлява земите на сръбската корона, се оказват недостатъчни, за каквото и да е сериозно военно-дипломатическо начинание. След лятото на 1459 г. само част от териториите на Сърбия остава извън пределите на Османската империя - Белградското банство и областта Поречие (до 1524 г.)⁵⁵. Основата си „работа" по отношение на Сърбия обаче османците свършили именно през 1459 г. С това те плътно се доближили и до босненските земи и все по-осезателно демонстрират присъствието си на подстъпите към Централна Европа. Осъзнаването на тази неизбежност най-вероятно е причината за упреците, които отравя Матиаш Корвин в писмо до папа Пий II по отношение на Стефан Томашевич. Обвинявал го в предателство към каузата на християнството⁵⁶. Хладните отношения между Матиаш и Стефан се запазват такива и през следващите няколко години и в крайна сметка улесняват завладяването на Босна от османците.

Влошаването на отношенията между Стефан Томашевич и Унгария е само една брънка от веригата на взаимно недоверие и неразбирателство, която може да се проследи на страниците на историческите свидетелства от епохата. „Раците (сърбите - б. а.) поради непорядъчността на губернатора (Ян Хунияди — б. а.) бяха готови да дадат Смедерево по-скоро на турците, нежели на унгарците ...", твърди Константин Михайлович⁵⁷. Имаме ли право да приемем този цитат за адекватно отражение на обстановката или става дума за шаблон, присъщ на подобен тип извори? Да си припомним христоматийно известните думи, приписвани на византийския велможа Лукас Нотарас, че е по-добре в Константинопол да царства турска чалма, нежели латинска тиара. Сходството на обществените настроения, отразени в тези две относително произволно подбрани свидетелства, се дължи на кризисната поляризация на силите на балканските общества в годините на османското нашествие; на различния политически подход и различната степен на политически прагматизъм при избора на външнополитическа ориентация. В крайна сметка обаче се създавал политически климат, който благоприятствал всяка външна инвазия и конкретно османската.

Проблемите, с които се занимават европейските князе, от една страна, и политическата обстановка в Централна и Югоизточна Европа през 1459 г., пък и след това, в никакъв случай не са фокусирани през призмата на османските успехи на Балканите. Косвено доказателство за това е и фактът, че утвърждаването на Матиаш Корви - една от водещите фигури на антиосманската съпротива - за унгарски крал е съпроводено с много трудности. В страната не стихвали борбите между различните феодални групировки, които са с богата предистория и пряко влияние върху положението в сръбския владетелски дом.

Към средата на 40-те години на XV в. бащата на младия унгарски крал - Хунияди - е най-богатият унгарски магнат. В разгорелия се спор за трона след смъртта на Алберт в качеството си на привърженик на Владислав III, наречен впоследствие Варненчик, Хунияди се противопоставя на т. нар. Лига на бароните, която подкрепяла претенциите на съпругата на Алберт и посмъртно родилия се негов наследник - бъдещия Владислав V. След ред перипетии Владислав V се оказва под опеката на Фридрих IV Хабсбургски, който в 1442 г. става германски император - Фридрих III. Това впоследствие му дало право да се меси в унгарските дела. Наследникът на Алберт се завърнал в Унгария в качеството си на неин законен крал едва през 1452 г. Междувременно Ян Хунияди и сподвижниците му съумели да надделеят в борбата с Лигата на бароните. Някои промени в държавното управление съсредоточили в ръцете на Ян Хунияди в качеството му на управител големи права. Позволено му е дори да се разпорежда с доходите на кралската хазна. Това решение е взето от държавно събрание в отсъствието на главните противници на Хунияди. В края на 40-те години това са Ласло Гарай, Улрих Целски, сръбският деспот Георги Бранкович и др. Военната и дипломатическата борба между групировките предизвиква сериозни репресии от страна на Хунияди - походи срещу владенията на Улрих в Щирия, Каринтия и Горна Австрия и конфискация на имения, които Г. Бранкович е получил още от Сигизмунд. През 1451 г. настъпва временно примирие, което обаче е нарушено през 1453 г. със създаването на нова лига „За защита на краля и Улрих". Почти по същото време се възобновява и борбата между Георги Бранкович и роднината на Хунияди, Михай Силаги. Унгарците организират нападения срещу владенията на Бранкович, който известно време е бил пленник в Белградската крепост. През август 1458 г. османците отново завладели Голубац. Разбирайки важността на Смедерево за отбраната на Южна Унгария, унгарците се опитват чрез Стефан Томашевич да овладеят положението, но без успех⁵⁸.

„Раздорите" не се изчерпват единствено с мъчителния процес за съзиждане на централизираната унгарска държава. Те са ежедневие във вътрешнополитическия и външнополитическия живот на Централна и Западна Европа. През април 1459 г. на поредната общогерманска Диета е предприет опит за потушаване на противоречията, които изправят един срещу друг маркграфа на Бранденбург и херцога на Саксония, хуситския крал на Бохемия Иржи Подебрад и Вилхелм Саксонски и т. н. Матиаш Корвин въобще не можел да бъде сигурен, че ще запази получения наскоро трон на Унгария, защото за него претендира самият император Фридрих III. Лигата на унгарските барони, обединила 24 магната, избира императора за унгарски крал през февруари 1459 г.

По същото това време и другите влиятелни европейски владетелски домове са съсредоточени върху акции, които са далеч от прозрението за стратегическата важност на османското напредване. Френският крал Шарл VII чертае ходове, с които Неаполитанското кралство би преминало в ръцете на Анжуйската династия. В Англия войната на Червената и Бялата роза за десетилетия лишава владетелите от реални възможности за влияние върху европейската политика⁵⁹.

Така след България и Византия Сърбия е третата балканска държава, изчезнала задълго от политическата карта на Европа. Родила се само за един век, новата имперска сила пуска дълбоки корени на Балканите, като се утвърждава методично и нашироко от Средиземноморието до Карпатите и равнините на Унгария. Град след град отнемат османците. Процесът на настъплението им има вид на верижна реакция. В началото на 1456 г. венецианците разполагали със сведения, че се готви голямо настъпление срещу крайдунавските градове⁶⁰. Последвала неуспешната османска обсада на Белград, но опасността не отминала. Активната намеса на Унгария в спора за наследството на Лазар Бранкович била продиктувана и от желанието да се промени ходът на събитията и се отдалечи поредната загуба. Завладяването на земите на сръбския деспот безспорно е сериозна загуба, поставяща пред Унгария необходимостта от влагане на огромни средства за отбранителни мероприятия, с които тя в момента по ред причини не искала да се нагърбва.

Нерешителността, лутанията и недалновидното съперничество бележат политическия климат в незавладените от османците части на полуострова. Като че ли балканските владетели нямали реална представа за размера на насилствено налаганите промени. В поведението им от средата на XV в. ясно проличават черти,  присъщи за политическия живот и общественото поведение на феодалните общества, навлезли във фазата на развития феодализъм — сепаратизма в политическата практика и мисъл. В Европа аналогичните процеси били с изпреварващо темпо. Краят на XV в. за Европа е своеобразна граница, отделяща стария период на феодални междуособици от периода на териториална и национална консолидация на «големи политически формирования» — Испания, Франция, Англия, Османската империя, Русия⁶¹.

Един типично „балкански" пример за избор на поведение в онези трудни години е заключен в демаршите на владетеля на Херцеговина - херцог Стефан Вукчич (1435-1466). В годината на Белградската битка, вероятно за да отклони удара на османците в друга посока и да ги увери във верността си, той се обърнал към жителите на някои приморски градове - венециански поданици - с апел да станат васали на Портата. Въпреки това обаче в края на 50-те години Херцеговина била подложена на силен османски натиск. Османските нападения са предхождани и от набези срещу херцога, организирани от господаря на Зета (Черна гора). Ето защо през 1459 г. Стефан Вукчич изявил желание сам да предаде на османците крепостта Чачвине (в близост до Цетина), за да не попадне в ръцете на съседите му. Политическата си ориентация той променил едва след завладяването на Смедерево, но проосманските му настроения и акции били наследени от неговия син и съперник Владислав⁶².

Политическите дрязги и военните сблъсъци между съседи, в които се включват и добиват поредния си военен успех османците, в западните покрайнини на Балканите се допълват и усложняват и от влиянието на друг политически фактор – Венеция⁶³. Годините 1458-1459 били неспокойни и за жителите на Зета. Към средата на века земите на днешна Черна гора са поделени между местните владетели - Черноевич, херцог Стефан и Георги Бранкович. Османските набези срещу неголемите владения на Стефан Черноевич от края на 50-те години са брънка от османското настъпление към Адриатика. Венецианският наместник на Котор изпратил помощ на Черноевич, но наемниците скоро се върнали обратно и близо две години Стефан отбранявал сам със синовете си подстъпите към Долна Зета⁶⁴. Владееща почти всички големи далматински крепости, Серенисимата избягва ангажирането си в сухопътни акции. Стихията й е в морето. Ето защо албанци, черногорци и босненци всуе се надяват венецианските адриатически гарнизони да се ангажират с каузата им.

В очите на Матиаш Корвин виновни за завладяването на Смедерево са бошняците, на които той е поверил отбраната на владенията на Бранковичи. Последвала най-простата за осъществяване и най-изгодна за унгарския крал наказателна мярка. Всички движими и недвижими имущества на сръбския деспот в Унгария са конфискувани. На съпругата на Лазар Бранкович - Елена, е предоставено право заедно с дъщерите си да премине през Босна и Унгария, за да се засели на Йонийските острови - на о-в Св. Мавра (дн. Левкада), където умира през 1473 г.⁶⁵.

В онези години съдбата на владетелите и техните роднини не е завидна. Те са част от всяка политическа акция - политически капитал или пречка за постигане на примирие с османците, повод за предприемане на пореден набег или просто заложници. През януари 1460 г. Стефан Слепия - синът на Георги Бранкович, потърсил заедно със сестра си (вдовица на противника на Корвин - Улрих) убежище в Дубровник. Сенатът на републиката специално се занимавал с проблема и бежанците не получили подкрепа, макар че отказът е направен меко и дипломатично. Дубровничани умеят това⁶⁶.

Овладяването на Смедерево е последвано от бързо подчиняване на другите по-малки градски центрове на Сърбия. Стефан Томашевич забягнал от страната, за да стане след баща си владетел на Босна за около 2 години. Османците се държали както при всяко голямо свое завоевание - уверени в правото си да се разпореждат със съдбата на покорените „неверници".

След завладяването на Константинопол от териториите на обширната някога Византийска империя незавладени остават Пелопонес, Трапезунд и някои острови. Властта в Морея е в ръцете на двамата братя на загиналия византийски император - Димитър и Тома⁶⁷. Феодалните междуособици и враждите между двамата братя, жестокият данъчен гнет, политическият произвол и сблъсъците между отряди от наемници, плячкосващи надлъж и шир - такава в най-общи черти е обстановката в техните владения⁶⁸. Критично положение възникнало през лятото на 1459 г., когато в Морея навлизат отрядите на Хамза паша - управител на Тесалия. Проличало твърдото намерение на Мехмед II да контролира тази част от Балканите. Воюващите помежду си негови васали трябвало да осъзнаят, че земите им имат върховен господар и единствено неговата воля е от значение.

В историографията битува мнение, че Димитър за разлика от Тома проявява проосманска ориентация и резиденцията му Мистра е своеобразен център на „проосманската" групировка на местната феодална знат, а „латинофилите" се групират около Тома69. Дава се и по-предпазлива оценка на поведението на двамата в годините преди завладяването на Морея⁷⁰. Промените, драматичните поврати и политическата безизходица, характерни не само за обстановката в Морея през 50-те-60-те години, но за Балканите като цяло, тласкат мнозина към отстъпки. Като съдници днес ние сме безкомпромисни към тях. А в онези години отстъпчивостта и доблестта, страхът и непримиримостта се преплитали. Междата, деляща от един момент нататък хората на „свои" и „чужди", минава през умовете и сърцата на хора, изстрадали и видели за краткия миг на един човешки живот събития, които не се вписват в рамките на привичното и затова пораждат крайности. Непоследователността в отношението спрямо завоевателите, породена от невъзможността на балканските политически дейци да наложат на османците своите желания и амбиции, често се преражда в поведение с обратен знак и прави от доскорошните васали най-отчаяни бранители на родните земи, като Скендербег например. В същото време други, родени за императори, обкръжени с много повече атрибути на политическа и социална власт, безславно или в изгнаничество заличават миналото си величие и моментите на доблестни пориви. Такива са и двамата братя на последния византийски император.

От една страна, на Тома Палеолог трябва да се отдаде заслуженото. Той проявява известна последователност в стремежа си да бъде преодоляна кризата в Морея както чрез вътрешно примирие, така и чрез помощта на Рим, където за каузата на деспотата пред папата пледирал кардинал Висарион. Но пак той, от друга страна, още при първия османски натиск срещу Морея предава на Мехмед II всички градове на своя покоен брат Константин.

Димитър, който през 1460 се предава в плен почти доброволно с цялото си семейство, през 50-те години поема риска да установи и поддържа активни връзки с Алфонс V с оглед военно сътрудничество против османците⁷¹. Различно е поведението на обикновените граждани и селяни на Морея. Жителите на град Монемвасия например начело с коменданта на крепостта Мануил Палеолог отказвали дълго време да се предадат на османците. Те търсили закрила от Рим, от Венеция, дори позволили на каталанските пирати да окупират града, само и само да го защитават от нашествениците.

При последвалото завоюване на владенията на Тома Мехмед II проявил изключителна жестокост. Изворите на епохата, макар и пресилени, все пак съдържат елементи, позволяващи да се получи представа за размера на бедствието. Само от Кипарисия - резиденцията на Тома - близо 10 000 души са поробени или депортирани в Истанбул, защото османците се нуждаят от възстановяване на стопанската активност в новата си столица. Тома, съпровождан от семейството си и някои благородници, напуска Морея и на 28 юли 1460 г. корабът му акостира на Корфу⁷².

Султанът внимателно следи постъпките и поведението на Тома и дори започва с него преговори за споразумение и примирие, за да възстанови положението в Морея отпреди 1459 г. Подбудите за тези му дипломатически ходове не са достатъчно изяснени. Според Бабингер не е приемливо становището, че Мехмед се е страхувал от последствията на евентуалната дипломатическа активност на Тома в Европа. В същото време обаче немският изследовател не предлага никаква друга правдоподобна версия. Тези постъпки на Мехмед II, както и намесата му за предотвратяване на репресиите срещу жителите на Морея, явно са преследвали някаква по-далечна цел: създаването на по-благоприятна дипломатическа обстановка за реализирането на плановете на султана. Твърде опростено е да се мисли, че османците изцяло са пренебрегнали дипломатическата игра като част от завоеванието. Макар и с по-специфични методи, те търсят подходи за оказване на натиск и деформиране в своя полза на конфигурацията на международните отношения, като наследяват богатите традиции на Изтока и ги допълват с наученото в Мала Азия⁷³. Различната интерпретация, която османците дават на контактите си с владетелите от „света на войната", не следва да се третира като изолация от системата на международните отношения. Османците са безспорна част от нея, макар да виждат в онова, което времето нарича „съюз", жест на покровителство.

Що се отнася до морейския деспот Тома, то на 7 март 1461 г. той пристига във Вечния град. Надеждите и стремежите му са с помощта на италианските държавици да си възвърне владенията. Определена му е годишна рента от 6 хил. дуката. Това всъщност е и единственият положителен резултат.

Така в средата на XV в. династията на Палеолозите слязла окончателно от историческата сцена. Бракът на дъщерята на Тома Зоя Папеолог с великия московски княз Иван III, чрез който последният получил права върху короната на византийските императори, не можел да съдейства за решаването на конкретни външнополитически задачи. Походът на Русия на юг отстои във времето на повече от два века. Братът на Зоя - Андрей Палеолог - починал през 1502 г., забравен от всички. Предполага се, че другият син на Тома, Мануил, се завърнал в Константинопол и вероятно се помюсюлманчил. По времето на Баязид II той починал и бил погребан в християнска църква някъде в района на Странджанския планински масив⁷⁴.

* * *

Завладяването на Сърбия и Морейския деспотат по време съвпадат с първата година от мандата на новия глава на римокатолическата църква - Пий II (Енеа Силвио Пиколомини). Стъписването и отзвукът от събитията на Балканите в Европа напомняли обстановката, създала се през 1453 г. Папата - личност, отдавна доказала качествата си на последователен радетел на идеята за общохристиянска война срещу османците, горял от желание да използва възможностите, които му предоставял папският престол. Сред неговите най-близки съветници и сътрудници отново е кардинал Висарион. Почти цялата 1459 г. преминава в преговори и опити да бъдат склонени европейските владетели да изпратят посланици с нужните пълномощия за участие в свикания събор в Мантуа. Оповестено е и създаването на нов орден - подобие на ордена на родоските йоанити - на Света Дева Витлеемска. С това начинание Пий II се надява да привлече Христови воини и да ентусиазира богомолците. Очакванията не се оправдават.

Франция, която е в конфликт с папския престол заради неосъществените си претенции спрямо неаполитанската корона, заема враждебно отношение към инициативата за свикването на събора. Търговско-икономическите интереси на Венеция и Флоренция налагат преди всичко да се търсят пътища за помирение с османците и отстояване на разклатените позиции в Леванта. Пасивността на изявените политически сили на Италия създава големи затруднения. Позицията на император Фердинанд III, чийто доскорошен съветник бил Пиколомини, също е изчаквателна. Императорът разчита, че ще съумее да лиши Матиаш Корвин от короната му на унгарски крал, и не иска да разпилява силите си. За Мантуа като негови пратеници заминават неизвестни и непопулярни личности, които не биха могли да поддържат папата в започналата битка за спечелване на светските политици за идеята на кръстоносния поход. В качеството си на върховен покровител на църквата на Запад императорът обаче бил принуден да спазва известно приличие. Поради това той обещава, че в скоро време за Мантуа ще замине ново, по-голямо и представително негово пратеничество. И докато Западът изчаквал или отминавал равнодушно апелите на Рим, в Мантуа се стичали пратеници от Албания, Дубровник, о-в Лесбос и дори от Кипър. Първото заседание се състояло през есента на 1459 г. в градската катедрала. След почти двучасова реч на папата и изказване на кардинал Висарион е взето решение да започне организирането на кръстоносен поход. Водят се продължителни дебати по въпросите на конкретната организация. Папата предлага средствата да се съберат, като за срок от три години църквата, евреите и християнските владетели се откажат съответно от една десета, една двадесета и една тридесета от доходите си. Най-яростно се противопоставят представителите на най-богатите италиански градове - Венеция и Флоренция. Исканията на Републиката на св. Марко са повече от нереалистични - да й бъде поверено командването на цялата християнска флота, да й бъде оставена цялата плячка (подразбира се пленници, т. е. роби и кораби) и да й се възстановят загубите от водените военни действия. Ни повече, ни по-малко! Провалът на събора не се дължи само на противоречията между италианските градове. Немските делегати също забравят истинските цели на акцията и натрапват за дискутиране щекотливи вътрешногермански и имперски проблеми. Впрочем определянето на събитията в Мантуа като пълен провал вероятно не е най-точната дефиниция. Ентусиазмът по проблемите на бъдещия кръстоносен поход, на Пий II и съветниците му - Висарион, Карвахал и кардинал Естувил - раздвижил значително политическите среди в Европа, от което обаче не следват реални, съществени резултати⁷⁵.

Ликвидирането на васалния Морейски деспотат позволява на Мехмед II отново да продължи завземането на славянските земи в Западните Балкани и да възобнови, т.е. да засили натиска си срещу „Арбанаската земя". Безплодните опити да се организира общоевропейско военно начинание срещу османците са фон на успехите на Мехмед II през 60-те години на XV в. И докато Светата църква и другите влиятелни европейски политически сили не могат да надмогнат противоречията и безплодните си спорове, Мехмед II успешно разширява територията на империята. В началото на 60-те години походите в Мала Азия са прекратени, за да може цялата мощ на османската военна машина да се стовари върху онези части от полуострова, които все още са независими или запазват известна самостоятелност под османски протекторат.

Особено напрегната е обстановката в Албания. Скендербег съумява да превъзмогне разцеплението сред сподвижниците си и да спре набезите на османците. Но обръчът около земите му се затяга, особено след окончателното завладяване на Пелопонес. Съпротивата в албанските планини е главната пречка пред Мехмед II в осъществяването на една от неговите цели: контрол на мореплаването в Адриатика и създаване на плацдарм за преминаване на отсрещния бряг, в Италия. Не по-малко важно за османците е и да се отнемат стъпка по стъпка опорните пунктове на унгарското влияние в Подунавието. След Смедерево и неуспеха на пристъпа срещу Белград един от възможните варианти е унищожаването на Босна и закрепването на север от Дунава, в земите на влашкия воевода Влад Цепеш (Дракула). В Европа очакват, че посоката на следващия голям удар ще е Маджарско, а интензивните контакти на Рим с младия унгарски крал са вероятно и най-същественият принос на църквата в лицето на папата Пий II за спиране на османците. Принос твърде еднозначен, защото не било така просто, въпреки желанието на Рим, Корвин да се нагърби с координирането на отбраната на подстъпите към Централна Европа. Освен това Мехмед II целеустремено реализира и проектите си за усвояване на акваторията на Източното Средиземноморие и Егея. С това той целял нарушаването на левантийската търговия, което неминуемо водело до сблъсък с Венеция.

Ако трябва да резюмираме в по-експресни тонове международната обстановка в началото на 60-те години на XV в. в региона, в който се разгръща османското нашествие и с успешни стъпки се консолидира държавността на османците, лаконичността на османските хроники е твърде удачна като формула. Османците вършели „работата си". Европа обсъжда и проектира, без да може да намери сили, за да наложи своите амбиции и да защити границите си от набезите на пришълците. Пълновластни господари на обширни европейски територии, те рушат по пътя си политически и социални структури, традиции и културни ценности. Нашествието реализира набрания в предходните столетия опит на доскорошни номади и удачно трансформирал в своя полза местното балканско-византийско наследство.

Този процес, който нарушил естествения ход на историческото развитие на Балканите, е съпроводен с много трудности и изпитания и налага върху тези векове от историята на югоизточноевропейските народи белега на трагизма. Нарушаването на местните етносоциални и политико-икономически реалности се извършва под напора на непрекъснато усъвършенстващата се османска военнополитическа машина и за сметка на разнопосочни, дълбоки и често непоправими загуби от страна на балканското население. В същото това време в Европа папи, властелини и учени люде пишат „проекти" за изгонване на османците от християнските земи. Смисълът на тези документи, които ни позволяват да съдим за обществения климат от втората половина на XV в., е най-различен. Проектът на бургундския херцог Филип Добрия от 1457 г. е достигнал до нас във вид на почти делови работен план за онова, което трябва да бъде предприето във връзка с предстоящото пътуване на „Господин Херцога" срещу османците⁷⁶. Публикуваният от Й. Радонич венециански антиосмански проект от 1461-1462 г. е вероятно релация до Съвета на десетте. Апелите на Пий II са само една брънка от традиционната за светите отци дейност да призовават, убеждават и обещават в името на Бога и християнството - една странна смес от политическа деловитост и фанатизъм⁷⁷. Едва през XVII в. папите престават да се занимават лично с въпросите на войната срещу полумесеца и по-низши по ранг божи служители възприемат навика да използват наученото за Изтока при написване на някой пореден трактат или проект.

В началото на десетилетието след завладяването на Константинопол в условията на продължаващи междуособици Матиаш Корвин трябва да прегради пътя на османците през Босна и в Придунавието, където османците замисляли наказателна експедиция срещу влашкия воевода. Колкото бавни и трудни да били пътищата, по които се движели вестите от Европа към Балканите, непокорените все още местни владетели и васали на Портата са в течение на събитията. Отдалечени и лишени от възможността да имат адекватна представа за действителното положение на нещата обаче, те често са подвеждани и възприемат желаното като реалност. Непокорството на влашкия воевода Влад Цепеш през 1461-1462 г. провокира османски поход срещу него. Не всички моменти от акцията на Влад Цепеш, върху чийто конкретен ход ще се спрем пο-нататък, са достатъчно изяснени. Недостатъчно се знае за причините, довели до организираното от него нападение на юг от Дунава, както и за всички детайли на връзките му с Матиаш Корвин. Едно е безспорно: през лятото на 1462 г. унгарците не му оказват никаква военна подкрепа. Най-вероятно отсъствието у Мехмед II на конкретни планове за окончателното ликвидиране на васалите отвъд Дунава помага на Влашко да избегне съдбата на поредната завладяна балканска страна. Константин Михайлович - участник в похода към Влашко от 1462 г., цитира в „Записките" си думи, изречени от Мехмед: „Докато власите владеят Килия и Акерман (дн. Белгород Днестровски), а унгарците Белград Рацки - няма да ги победим...". Преминаването на войските му във Влашко през тази година е само наказателна мярка спрямо непокорен васал. Мехмед II не е имал намерение да променя смисъла на методично осъществявания си план за овладяване на полуострова. Пристъпването към завладяването на Босна през следващата година е доказателство за това. А настъплението срещу земите на Стефан Томашевич в случая е било акция, целяща подкопаване на устоите на унгарското влияние в региона.

Тесните контакти на папството с унгарския владетел през тези години привидно създават по-благоприятна обстановка за организиране на по-успешен антиосмански отпор в северозападните балкански земи. До решителни акции обаче не се стига нито в началото на 60-те години на XV в., нито по-късно. Често всичко изглежда окончателно решено, подготвено, планирано. Определяли са се пълководци, назначавали са се сборни пунктове, към които се стичали според обстоятелствата хора с различно вероизповедание и с различен социален статус, млади, стари, авантюристи. Ентусиазмът и вероятно любопитството, увличащи тълпите на първите кръстоносци - млади и патетични - към XV в. са сведени до минимум от фактори от различно естество - идейни, политически, демографски. Реални резултати не са постигнати.

* * *

След Сърбия и Морея Босна също преминава през огъня и разрухата на поредния османски поход, за да прекрачи в сферата на един нов в много отношения свят - империята на османците. Ако останем верни на желанието си винаги да търсим повод за всеки поход на османците, то и в този случай той според свидетелствата е отказ да се плати харачът. Това е формалната страна. Действителните причини са многобройни и противоречиво тълкувани. Най-общо казано, Босна върви към своята гибел по трънливия път на низ от компромиси и диктувани от османците отстъпки. В навечерието на османското навлизане на босненска територия през 1463 г. това е довело обществото, обременено от вътрешно-политическите противоречия и от усложнените отношения с Унгария, до крайна степен на униние и апатия.

Стефан Томашевич наследява баща си и получава босненската корона през 1461 г. на събор на босненските властели с благословията на Пий II. На коронацията в Яйце се стичат представители на най-влиятелните родове - Павловичи, Ковачевичи, Чубретичи, синовете на херцог Стефан - Владислав и Влатко, и др⁷⁸. Привидно всичко изглежда добре. Съборът би могъл да се тълкува като израз на държавна консолидация и единение. Зад гърба на новия владетел този път застава Рим за разлика от времето, когато Твъртко I (1377-1391) е коронован на гроба на Св. Сава - свещено за Сърбия място - и става и първият босненски крал. Това необичайно единодушие при интронизацията на босненския крал обаче се превръща в основна причина за рязкото влошаване на отношенията на Босна с Унгария, от една страна, и на Матиаш Корвин с Пий II, от друга⁷⁹. Защото, получавайки с подкрепата на папата короната, Стефан Томашевич прави крачка встрани от опеката на унгарския крал Матиаш. Тази му стъпка била логично следствие от вече обтегнатите отношения с амбициозния и властолюбив унгарски крал. Обстоятелствата около коронацията му всъщност представляват опит да се отхвърли традиционният сюзеренитет на Унгария. С това крал Стефан Томашевич създавал по-близки контакти с Рим и възнамерявал да ги използва в борбата с османците.

Набезите срещу Босна, както вече бе изтъкнато, започват през 80-те години на XIV в. Първата половина на следващото столетие е време на поляризиране на обществените сили в страната. Страната - средоточие на унгарски, османски, венециански и хърватски интереси - е поделена на няколко зони на влияние от страна на големите местни родове. Започва обособяването на земите на херцог Стефан Вукчич Косача. В съперничеството си с централната власт някои феодали все по-често прибягват до османците за решаване на спорни въпроси. Интересен пример за тези процеси са отношенията на херцог Стефан със сина му Владислав. Херцогът бил настроен твърде агресивно по отношение земите на Република Рагуза. В избухналия локален конфликт той заложил на османска подкрепа, а на страната на дубровничани застанал синът му Владислав. Последният обаче към 60-те години вече поддържа добри отношения с османците⁸⁰. При тази обстановка през 1463 г. започва завладяването на земите на Стефан Томашевич, който през 1459 г. вече е загубил една корона - сръбската. Части от владенията му в Босна са отцепени в хода на предишни османски походи.

За кратките две години, отредени му да властва, Стефан Томашевич се опитал да се помири с Матиаш при посредничеството на папата. Той търсил подкрепа от Венеция, Скендербег, Дубровник⁸¹. Съдбата, която го очаква при поредния наплив на вълната на нашествието, му била добре известна. В цитираното във всички трудове по босненската история писмо на Стефан до Пий II от 1463 г. има редове, от които става ясно, че босненският владетел не е хранел илюзии относно посоката на удара на Мехмед: „...Мехмед мисли до бъдещото лято да ме удари с войската си и вече войската и топовете му са подготвени..."⁸².

Положението в страната се усложнява не само от противоречията във феодалната върхушка и слабостта на краля, но и от османофилските настроения на някои слоеве от населението. „...Турците построиха в моето кралство няколко крепости и се показват добре настроени към селяците. Обещават им всеки от тях да е свободен, ако се присъедини към тях. Простият ум на селяка не разбира лукавството на (тези обещания - б. а.)..., а властелите дълго няма да издържат в градовете си, оставени от селяците ..."⁸³. Основната маса на населението на Босна и Херцеговина се състояла от патарени, подложени на верски гонения от православието и най-вече от католическата църква. Няма да е пресилено, ако кажем, че в страната има специфични условия нашествието да бъде възприемано в превратна светлина. Впоследствие това се проявява в масовата ислямизация на тези райони на Балканите. Кълновете на тази сериозна етнорелигиозна трансформация, прораствали в недрата на босненското общество в хода на самото завоевание, улесняват неговото развитие и ускоряват темповете му⁸⁴.

С цената на отстъпката на някои свои крепости и при намесата на папата в навечерието на османския поход от 1463 г. босненският крал Стефан съумява да преодолее кризата в отношенията си с Унгария. Това му вдъхва известна увереност, откупена според законите на времето. Отношенията между „слабия" васал и „силния" сюзерен в Средновековието били неумолими. „Цената", заплатена на Корвин, поискал според собствените си разбирания и Мехмед II. Османският харач обаче в случая е еквивалент на правото на съществуване. Османците били информирани за състоянието на босненско-унгарските отношения и бързат да овладеят положението. Предоставената военна и финансова подкрепа от Венеция и Дубровник е по-скоро символична. Оставайки верни на принципите си за неутралитет, дубровничани обещават на кралското семейство подслон и разрешават на босненци да закупят известно количество барут. Войници и средства за наемането им Стефан не получил. Дубровник сам изпитвал нужда от такива, за се откупи от османеца⁸⁵.

Нападенията срещу босненските земи започват през пролетта на 1463 г. Бързо са преминати владенията на Павловичите и укрепените населени пунктове в земите на Твъртко Ковачевич, който се предал, но въпреки това е обезглавен. Оставала Горна Босна, владенията на Стефан. На 19 май османците били вече под стените на кралската резиденция, хранилището на кралската корона - Бобовац. Събитията от това трагично за босненците лято са добре известни. Основните сили на Мехмед II обсадили Яйце. Отделен отряд начело с великия везир Махмуд паша тръгва да преследва побягналия на запад Стефан. Акънджиите на Михалоглу Али бей препречват пътищата, по които Корвин би могъл да навлезе със своите сили в Босна86. Османците настигат и обсаждат краля в крепостта Ключ. Според Константин Михайлович те случайно узнали, че Стефан Томашевич е в крепостта. Живописно предаване на събитията намираме у Нешри: „...Събирайте си акъла в главата ...Ако ли пък не, вие си знаете! - бил казал пашата на един от заловените кралски люде. - Иди и кажи на краля да дойде, да целуне ръката на Повелителя и да кандиса на харач... Горко ви, ако не ме послушате. Нито земята ви ще остане, нито вие ще артисате! Отсега е ясно какво ще се случи"⁸⁷. Кралят е взет в плен заедно с чичо си Радивой и сина си Твъртко. Султанът, който според Нешри бил решил да сложи край на „развалата" в тези земи, заповядал те да бъдат убити. Други роднини на краля са пленени и по-късно преминават към исляма. Преди това обаче, вероятно като условие, за да му бъде запазен животът, Стефан разпраща нареждания до гарнизоните в крепостите си да се предадат на османците. Откупът е твърде нищожен за завоевателя, който е уверен в силите си. Въпреки всичко походът в Босна не приключил в съответствие с неговите очаквания. Османците завладяват само част от Херцеговина, защото срещат сериозен отпор при обсадата на Благай. След като тя се проточила и приближила есента, Мехмед II се върнал обратно⁸⁸.

В пасажите от хрониката на Нешри, разказващи за завладяването на Босна, срещаме податки, които са важни с оглед процесите на изграждане на Османската империя в годините на Мехмед II. Става дума за появилите се разногласия между султана и великия везир Махмуд паша. Повелителят упрекнал последния за това, че допуска акънджиите да оплячкосат Босна: „Махмуде, ти си заел този вилает по лесния начин. Защо тогава прати акънджиите, та да го поразяват?" Според хрониста спорове от този характер между двамата е имало и преди това. Епизодът е едно от красноречивите доказателства за промените в османското общество през XV в. Процесът на социална диференциация противопоставя интересите на низшите слоеве на османо-тюркското общество (яя и акънджии) и тези на бързо укрепващата върхушка, заложила на по-нататъшното заздравяване на централистичните моменти в държавата. Изграждането и развитието на тимарската система, която обезпечавала икономическия и военния потенциал, не търпяла „поразяване" на земята, особено когато това не се налагало от чисто военна гледна точка. Обезпечаването на доходоносността на земите, които били присъединени към империята, както и постъпленията от други източници, е свързано с укрепването на държавните финанси и респективно рефлектира върху усъвършенстването на държавните институции в системата „кул". Противоречието идва от това, че докъм средата на XV в. новоприсъединените земи обикновено са предоставяни като „мюлкове“ на румелийските погранични бейове, макар че имунитетът на владетеля на такъв „мюлк“ не бил пълен и султанът може да му – отнеме „мюлк-намето“ за най-малкото провинение⁸⁹. В случая е важно да се изтъкне, че всяка териториална придобивка все повече укрепва мощта на онези слоеве от османското общество, които служели на завоеванието и съществували чрез него, но до известно време. Възможността за екстензивно развитие чрез непрекъснатото присъединяване на нови територии, т.е. разпространение и развитие в ширина, се съпътствала от развитие в дълбочина - като израз на това е усъвършенстването на държавно-имперския механизъм и финансовото му обезпечаване. Двете тенденции обаче са противоречиви по своята същина и довеждат до криза, като намаляват възможностите на нашествието да се репродуцира. Това е един от факторите за постепенно забавяне на темповете и за спирането му през втората половина на XVI и през XVII в. До това време обаче било още далече. В средата на XV в. уджовете не са изчезнали.

През годините, за които говорим, формите и методите на завоеванието се видоизменяли. Едни елементи - редовната армия и тимариотите от най-различни рангове, надделявали над други - османското племенно войнство. Султанският институт и органите на централната власт умело балансират съотношението между тях. През 60-70-те години на XV в. те все още използвали услугите на акънджийски вождове, като ги насочвали към приграничните и незавладени още земи. Такъв е случаят с двама представители на известната фамилия Михалоглу, които през шестото и седмото десетилетие на века оглавявали грабителските походи в унгарските земи⁹⁰. Тези набези като правило не противоречали на целите на голямата политика на Портата. Благодарение на тях обаче османската държава все още е странна смесица между номадска традиция и държавно-имперска доктрина, силно повлияна от балканско-византийските реалности.

* * *

Събитията от 1462-1463 г. още веднъж показват неспособността на папството да обедини Европа около идеята за кръстоносен поход. Основното противодействие срещу нашествениците е свързано с акциите на Матиаш Корвин. Междувременно успехите на Мехмед във Влашко и Босна са съпроводени от укрепване на позициите му и в Егея. Обсадата и завладяването на о-в Лесбос се извършва пред очите на бездействащата в пристанището на Хиос венецианска флотилия⁹¹. Първоначалният порив на венецианците да подкрепят с бойните си кораби жителите на Митилени бързо отстъпил място на пресметливата сдържаност, защото инструкциите на Сената на републиката гласели: да се избягват инциденти, които могат да влошат отношенията с Портата. Венецианците дори отказват на жителите на крепостта „Св. Тодор" да им предоставят покровителството си и да ги защитят от преследващите ги османци. Скоро обаче събитията ще накарат венецианците да съжаляват за това свое недостойно поведение.

Загубите, които търпят балканските народи през тези години, наистина са повсеместни. Трудно е да се обхванат всички детайли на бързо променящата се в полза на османците обстановка. Паралелно с експедициите срещу о-в Лесбос и завладяването на Босна османците не изпускали от поглед и владетеля на Зета Стефан Черноевич. Още от началото на 60-те години, предусещайки османския владетел, той водел енергични преговори с Венеция, за да сключи с нея договор и да бъде признат за неин васал. Срещу това той искал финансова подкрепа (средства за наемници), провизии и заплата за синовете си, които много по-дълго от договорените 2 месеца годишно носели охраната на черногорските твърдини. През есента на 1462 г. акънджийските набези в Зета позатихнали: османците се готвели за голямото настъпление от 1563 г. Загрижен за обстановката, венецианският сенат решил да предостави на Черноевич една „бомбарда", за да бъдат прогонени османците от крепостта Медун - „ключа на двете Зети". През 1464 г. старият владетел на Черна гора умира. Не са запазени сведения дали подобна акция е била предприемана⁹².

През пролетта на 1463 г. твърде незначително събитие послужило на османците като повод да завземат венецианската крепост в Аргос. След това акънджии нахлули в земите около Навпакт и се спуснали надолу към венецианските владения в Морея. Опитите на венецианците с преговори да си върнат обратно Аргос не успяват. Най-ревностен защитник на идеята да се даде въоръжен отпор на Мехмед II, който с провокационното окупиране на Аргос всъщност опипвал почвата по отношение на венецианските владения на Балканите и в Егея, бил Виторе Капело. Ситуацията е била явно повече от драматична, защото страхът пред всесилието на завоевателя на Константинопол парализирал възможността за трезва оценка на политическата конюнктура. Обявявайки през лятото на 1463 г. война на османците, във Венеция вярват ни повече, ни по-малко, че отплатата за жертвите, които предстои да бъдат понесени, ще бъде Морея. Морея, която в мирно време осигурява на сеньорията годишен доход от 300 000 дуката⁹³.

Решението на Републиката на св. Марко да брани позициите си на Балканите променя поведението й по отношение на непрекъснато обсъжданата на различни нива идея за поход срещу османците. Венециано-османската война според разбиранията на Пий II била прелюдия към замисляната от него общоевропейска акция. В знак на изключителните си симпатии към венецианците и като стимул той изпраща в града като свой емисар най-влиятелната фигура на кардиналската колегия - кардинал Карвахал. Всъщност мисията на кардинала целяла по-скоро да бъде заглушено недоволството на републиканските власти от факта, че финансовото обезпечаване на военните действия се поема изцяло от Венеция. Папската помощ е незначителна и чакана не само във Венеция⁹⁴. На нея разчитат отрядите на Скендербег и Матиаш Корвин.

През втората половина на 60-те и през 70-те години на XV в. османското завладяване на западнобалканските територии и гръцките земи се извършвало в условията на венецианско-османската война. Военните операции срещу венецианските владения се редували от набези и походи срещу незавладените части от Херцеговина, Черна гора и Албания. Фактът, че могъщата в очите на местните политически дейци Венеция воюва със завоевателите, я правят естествен техен съюзник. Опитите им да получат подкрепата на републиката са ежедневие, особено в района на Далмация. Тесните и близки отношения на Скендербег с папската курия, както и военното ангажиране на Матиаш срещу османците в отговор на настоятелните увещания на Пий II също са компоненти на международния климат, в който османците осъществявали териториалната си експанзия. Въвлечени в битка с враг, против който балканското население воювало отдавна, венецианците забравили доброто правило на своята политика: „Siamo veneziani poi cristiani", и сами търсели близост с населението от балканския тил на владенията си⁹⁵. Един типичен пример за това е намесата на венецианските власти в Далмация в спора между Скендербег и Лека Дукагин за прекратяване на междуособиците в Албания. А в средата на 60-те години Венеция потвърждава нееднократно факта, че владетелят на Херцеговина и наследниците му са под нейно покровителство. С това се цели да бъдат прекъснати опитите на неаполския крал Фердинанд да се възползва от ситуацията, създала се в тези райони след смъртта на стария херцог през 1466 г.⁹⁶. Венецианските крепости в Далмация, Бока Которска и в гръцките земи - опорни точки на присъствието на Венеция като политически и икономически фактор на Балканите - предоставят на властите на републиката големи възможности за по-точно ориентиране в критични ситуации. Те обаче не стават ядро за изграждане на трайни политически структури. Политиката на Венеция носи изявено експанзионистичен характер. Конфликтите с местното население, произтичащи от верската нетърпимост на венецианските „провидури" (губернатори) и други представители на светската и католическата власт, правят антиосманското взаимодействие неосъществимо. В Адриатика в ситуацията има нюанси. Католицизмът е завоювал сериозни позиции в този край на полуострова, но общите черти на отношенията на Венеция с балканското население не са се променяли. Икономическата активност на венецианците и постепенното нарастване на интереса им към търговия с хранителни продукти също оказва отрицателно влияние на положението на венецианските балкански, особено островни владения. Далече сме от мисълта, че с тези твърде сбити редове можем да предадем изчерпателно характера на взаимоотношенията на Венеция с балканските народи с оглед по-точното охарактеризиране на политическия момент. Ще прибегнем до един красноречив цитат от труда на френските историци Бронстейн и Делор: „Земите, които прогресивно минават под османска власт, са разорени (имат се предвид бившите венециански владения - б. а.). Прекрасни крепости, предназначени да спрат нашествието на османците, са оставени празни. Постепенно се отстъпва към Адриатика... За населението на островите турчинът бил опасният съсед, настанил се вече в къщата. Той нямало да им отнеме нещо повече от онова, което вземала Серенисимата (Венеция - б.а.)"⁹⁷. Ето защо онези примери, които по-долу могат да създадат впечатлението, че антиосманските акции на Венеция и антиосманските тежнения на различните слоеве на балканското общество съдържали в себе си кардинално нови черти, всъщност имат за цел нещо много по-елементарно. Те илюстрират общността на целите в момента и подчертават още веднъж, че тази „общност" е третирана от всеки един член на общохристиянската общност твърде себично. Това неминуемо водело до сериозни последствия.

Освен това излизането на Венеция на сцената като активна военна сила я поставяло редом с Унгария, чието отношение към събитията е аналогично. През 1465 г. под покровителството на босненския санджакбей Иса османците подновяват натиска си срещу незавладените земи на херцог Стефан. Скоро той загубил освен земите си на изток, отпаднали в по-ранни години, и териториите между р. Неретва и източните граници на Херцеговина, между р. Лим и Горна Дрина. До май 1465 г. в ръцете на нападателите преминали редица населени пунктове и крепости: Любомир, Попов, Журовичи, Кути, Корита, Баняни, Требине. През септември 1465 г. венецианците пращат на которския княз допълнително една галера с указания да бди Нови (дн. Херцегнови) да не попадне в чужди ръце. Херцог Стефан прави всичко възможно да опази резиденцията си, защото упорито се носят слухове, че унгарците ще направят опит да я получат. В същото време земите му са оголени и лесно станали плячка на османците. Части от владенията му преминават по същото време към венецианци и унгарци. Последните се настанили в крепостта Почител на левия бряг на р. Неретва. Предполага се, че Стефан Косача не е бил далече от мисълта да предаде и останалите си земи на Матиаш Корвин срещу парично обезщетение и земи в Унгарско или срещу Загреб. Впрочем и Венеция му отправя подобни предложения, но нейната оферта е: да предаде останалите си земи и да получи Брач и право да резидира в Сплит. Потиснат, загубил ориентация и сломен от загубите, на 22 май 1465 г. херцог Стефан починал в резиденцията си в Херцегнови⁹⁸. Така се създало ненормалното положение незавладените земи на Херцеговина, които преминали в ръцете на населдинците на Стефан Вукчич Косача и унгарците, да бъдат разделени на две части. Средното течение на Неретва и околните земи са отделени от владенията, граничещ със Зета и областта около Котор. След завоеванията си в Херцеговина османците имат вече обща граница с владенията и на Дубровнишката република.

Участието на Унгария в подялбата на владенията на херцог Стефан е само една епизод от балканските акции на Матиаш Корвин, започнали през 1463 г., т. е. няколко месеца след като изоставената без подкрепа Босна преминава под властта на султана. През есента на същата година унгарците предприемат стремително настъпление срещу наскоро завладените крепости в Босна⁹⁹. Преходът им през босненските земи почти не среща пречки - полята са пусти. Османските гарнизони стоят защитени зад крепостните зидове, набързо потегнати и доминиращи над една земя, населена с люде, славяни по кръв и език, но в часове на изпитание останали равнодушни към съдбата й и направили своя избор между двете злини, като заели страната на османците.

За тези два - три месеца османците не са пуснали корени. Безлюдието на босненските земи се дължало отчасти и на депортациите от лятото на същата година. От друга страна, подложеното на непрекъснати гонения население при всяка вест за нов военен поход се е изпокривало, защото дошлите от Север или Изток воювали по един същ начин - с грабеж, опожаряване, обезчестяване и изселване. В началото на октомври Матиаш завзема Яйце, но е принуден да се върне обратно¹⁰⁰. Причината за прекъсването на похода е нападението на хусити срещу северните райони на кралството. Сблъсъците с чешкия крал Иржи Подебрад, които към края на 60-те години прерастват в открита война (1468-1476), постепенно погълнали вниманието на унгарския владетел. На идеите му за изграждане на силна централизирана монархия съответстват и тежненията му да укрепи позициите си в Средното Подунавие и Централна Европа, които провокирали сложен династически конфликт с императора. Това налагало на Корвин да премине към отбрана в териториите, подложени на османската заплаха¹⁰¹. Междувременно завладяването на Яйце е отбелязано в Унгария като възстановяване на Босненското кралство. Впоследствие тези земи са конституирани като самостоятелно банство. В началото на 1464 г. властта в новозавладените босненски краища е поверено на главния ковчежник на Унгария, бана Имре Сапояй. В отговор Мехмед II организира поход през лятото на 1464 г. и обсажда Яйце. Акцията е прекъсната при получаването на вестта, че унгарските сили са се насочили към Смедерево - ключова позиция за овладяването на Белград и околните земи. Междувременно друг унгарски отряд завзема Сребреница и пристъпва към обсадата на Зворник. Последната акция е осуетена от приближаващата се войска на Махмуд паша. Отстъплението на войската на Корвин е паническо¹⁰². „...И така Яйце остава незаета (от османците - б. а.). Сетне Мехмед зае Негропонт..." е записал в разказа си Константин Михайлович, който е личен участник в тези събития¹⁰³.

Тези мозаични елементи от политическата история на Балканите през шестото десетилетие на XV в. са части от масирания натиск на империята след идването на престола на талантливия воин и политик Мехмед II. Акциите на османците са всеобхватни, тъй че дестабилизирането на полуострова е ескалиращ процес.

През 60-те години на XV в. експанзионистичната активност на османците се развива в две посоки. От една страна, това е укрепването на позициите по море и в крайбрежните зони, подвластни на Венеция. От друга - двубоят с единствената европейска сила, заела се на дело със спирането на настъплението им - Унгария. Естествено следствие от това е сближението между Венеция и Унгария - договорът от 12 септември 1463 г., чрез който двете страни се ангажират да водят взаимно допълващи се военни операции. Тази акция се осъществява под егидата на курията като част от кръстоносния поход. Това впрочем става залог по-скоро за затруднения, тъй като основното, което всеки подобен ангажимент предполагал, е обезпечаването на войната против неверниците със средства. А тях трябвало пропорционално на „вложения труд" да предоставя и Рим. В подобни моменти, когато разорението и заплахата били вече в преддверието на дома, никой не се оказвал склонен да прояви разбиране към съюзника си¹⁰⁴.

През лятото на 1463 г. венецианците отвоюват Аргос, така архипелагът и мореплаването в Източното Средиземноморие се контролират от тях. Предприети са гигантски по обхват и усилия мерки за възстановяване на стената, която прегражда Коринтския провлак, т. нар. Хексамилион. Издигната е четириметрова стена от гигантски камъни и отломъци. По цялото й продължение се извисяват 136 кули. От двете страни на съоръжението е издълбан ров. Венецианците започват обсада на Коринт, но включването във военните действия на новодошлите османски подкрепления, предвождани от Тураханоглу, новия санджакбей на Босна, наклонява везните на успеха към противниковата страна. Отрядите на венецианците в безредие и панически отстъпват към Наполи да Романя (дн. Навплион). Мехмед II по това време вече е тръгнал от Босна към столицата. Към Пелопонес се насочва и войска начело с Махмуд паша, който прегазва с кавалерията си Хексамилион, връща си Аргос и настъпва срещу Навплион. Османците обаче се задържат по-дълго от обичайното под стените на крепостта и се отказват от решителна атака. Страната е ограбена. Разорени и оплячкосани са и земите около венецианските крепости Модон и Корон (Метони и Корони). Взетите по обичая в плен са разпределени. Мнозина са избити¹⁰⁵.

През новата 1464 г. Венеция прави промени в ръководството на военните си подразделения в Егея. Флотата поема Орсато Джустианини - губернатор на Морея, а начело на сухопътните сили е поставен твърде своенравният Сигизмундо Пандолфо Мапатеста.

Опитът да се овладее о-в Лесбос и по-специално централната му крепост Митилени, предприет през април - май с. г., обаче е неуспешен. Единствената венецианска придобивка са 300 пленници, откарани на о-в Евбея. Освен това една венецианска галера съумява да се промъкне покрай османските охранителни точки в Дарданелите и начело с капитана си Якопо Вениеро триумфално се завръща обратно - ефектна и никому ненужна акция, която обаче е посрещната с възторг от членовете на екипажите на останалите съдове на флотилията. Пропада и обсадата на Мистра. През 1466 г. Мапатеста се завръща безславно в Италия¹⁰⁶. Такава е обстановката в южните части на полуострова.

Както вече нееднократно споменавахме, сломяването на съпротивата на албанците, предвождани от Скендербег, е една от главните цели на османците при завладяването на Балканите през втората половина на XV в. Трудностите, които трябва да превъзмогнат нападателите, карат султана често сам да предвожда воините си. Скендербег проявява такова умение и познаване на методите за водене на военни действия при сложен планински терен, че поставя на изпитание османската военна мощ и самочувствието на султан Фатих (Завоевателя), фактът, че през 1460 г. Мехмед II склонил да се споразумее със Скендербег за тригодишно примирие, може да се обясни с желанието му да престанат почти ежегодните походи и набези в земя бедна, труднодостъпна и враждебна. Липсата на плячка изнервя войската - факт, който следвало да отчете всеки султан. Може би завоевателят е допуснал, че по подобие на някои други албански велможи Скендербег ще прекрати противодействието си и ще прекъсне връзките си с Европа. Това примирие обаче позволило на Кастриоти да се намеси активно в италианската политика и да укрепи влиянието си в страната. Сметките на османците още веднъж се оказали криви. Ето защо през 1462 г. примирието е нарушено. Трите последователни експедиции на османците претърпели пак неуспех. През 1463 г. примирието е възобновено вече за по-дълъг срок. Остава ни да гадаем какво би успял да направи Георги Кастриоти за народа си, обеднял и изнемощял от глад, епидемии и война, за този кратък мирен отдих. Възобновяването на военните действия от албанския вожд като елемент на готвещия се общоевропейски поход е доказателство за изключителната воля и целеустременост на Кастриоти като политическа личност¹⁰⁷.

Отношенията на албанците спрямо османците, както и някои от не твърде последователните политически демарши на владетелите на съседните страни по това време се обясняват и с настойчивата пропаганда на кръстоносната идея в годините на папа Пий II. Рим, а впоследствие Венеция и Унгария като проводници на идеите на папата са заинтересовани от дестабилизирането на положението на Балканите¹⁰⁸. Това е причината примирието на Георги Кастриоти с Мехмед II да бъде посрещнато неодобрително от папата. Рим обича да вади кестени от огъня с чужди ръце, в случая на Кастриоти.

Почти едновременно с отбелязаното вече унгаро-венецианско споразумение от август 1463 г. аналогичен акт е сключен и между Венеция и Албания¹⁰⁹. Албанците трябва да получат помощ, като охраната на албанското крайбрежие също трябвало да бъде поета от венециански морски патрули. Това именно дава повод на албанския предводител да мисли, че походът наистина е предстоящ, и да го подтикне към нарушаване на примирието - действие, чиито последствия са твърде тежки за страната.

Есента на 1463 г., макар и да изглежда наситена с политически динамизъм, само потвърждава политическото безсилие на главните антиосмански актьори. Дали е било възможно в напрегнатия ритъм на международните отношения от втората половина на 1463 г. да бъде прозряно това? Избухналата война на Венеция с Портата и започналата да се оформя система от договори - между Венеция и Албания, Венеция и Унгария, Венеция и Бургундия, Унгария и император Фридрих III - се възприемат от съвременниците като постигане на единство в редовете на застрашените от османците държави. Последвалото отсъствие на каквито и да е по-ярки събития сочи, че става въпрос за договорености, към които светските владетели са тласнати от случайно стечение на обстоятелствата и решителната роля на папата. Ограничаването на влиянието на османците не е жизнено важна за Еврпа политическа платформа. Единствено вярна на поетите задължения е Албания. Венецианците воюват с османците под егидата на папството, но всъщност за своя сметка и поради това най-вече за своя изгода. Ето защо още през 1464-1465 г. сеньорията започва преговори за прекратяване на военните действия. А походите на Матияш в Босна били насочени към изпълнение на други задачи, включително и династически, и в никакъв случай не биха могли да доведат до изменение на съотношението на силите в западните балкански области. През 1464 г. Матияш има едва 2500 наемници, а противниците му над 10 хиляди. Годината 1465 е всъщност една от най-спокойните в царуването на Мехмед II¹¹⁰. Султанът е почти през цялото време в столицата, където започва строежа на новата си резиденция.

Но нека се върнем малко назад. Пий II обявил в Европа, че началото на общия поход ще бъде през май 1464 г. В навечерието на похода са обявени и целите на предстоящата война. Венеция трябва да получи Морея, Беотия, Атика и крайбрежието на Епир; Скендербег - Македония; унгарците - България, Сърбия, Босна, Влашко и останалите земи до Черно море. Земите на византийските императори щели да бъдат поделени между някои по-видни византийски емигранти.

Този може би най-ранен проект за подялба на империята на османците е одобрен с ентусиазъм от Колегията на кардиналите. Единодушно е решено за нуждите на похода да се осъществи голяма финансова реформа - уеднаквяване на курсовете на различните валути. Известно раздвижване в Европа настъпило след вестта за успехите на Корвин срещу османците и в енциклика от 1463 г. папата обявява решението си лично да оглави похода. Под натиска на водача на антиосманската партия Виторе Капело престарелият дож на Венеция Кристофоро Моро също е заставен да даде личен пример. Когато обаче в средата на лятото на 1464 г. папата пристига на мястото на срещата в папското пристанище Анкона, се оказва, че там не е направено нищо за посрещането и издръжката на очакваната тълпа Христови воини. Светият отец е сломен от провала на онова, към което се стреми през целия си съзнателен живот. Няколко дни след пристигането на венецианската флотилия той умира. Датата е 15 август 1464 г.¹¹¹.

Провалът на похода става известен на Мехмед II. Може това да е и една от причините, които го тласкат именно през следващата година да започне строителството на едно съоръжение, което за европейския свят станало символ на османската власт в Константинопол - портата „Баб-и хюмаюн", която е част от новостроящата се великолепна султанска резиденция - средоточието на целия живот на империята. Пак по това време, през 1466 г., са построени и първите османски джамии в Цариград¹¹². Не толкова пищни и изящни, но затова пък символ на трайното усядане на Босфора.

Неуспехът на готвения от Пий II поход се отразява най-тежко върху положението на албанците и военните мероприятия на Венеция. През 1466 г., предвождайки войската си, султанът се насочва през Битоля към Албания. „Повелителят влязъл в арнавутската земя и разпратил наоколо акънджии. Газиите отишли и вършейки набези върху вилаета, натежали от плячка. После Повелителят построил в центъра на вилаета Арнавуд една крепост и я нарекъл Илбасан..."¹¹³. Според Нешри излиза, че целта на похода е да се построи град - опора на бъдещи набези. Тази необичайна „дискретност" на османския хронист е предизвикана от факта, че и този поход всъщност коства на „повелителя" отново много жертви и загуби. А дали е имало какво да награбят „газиите" от тази земя, надлъж и шир оплячкосана по време на предишните походи?

Целта на Мехмед II през 1466 г. е Круя - опорна точка на Венеция в Далмация.

Непревземаемата планинска крепост се отбранява от Неапол. Албанците командва синът на Карл Топия, Тануш. Венецианският сенат възлага лично на губернатора Джан-Матео Контарини да ръководи отбраната, но комендант вътре в самата крепост е Балтасар Пердучи. Скендербег лагерува с отрядите си в околностите на крепостта. Обсадата започва рано, още през февруари 1466 г. Явно османците са искали да имат повече време, за да успеят да се справят с крепостта. Особено опасни за обсаждащите се оказват обаче атаките на Скендербег в тила им. Пристъпите срещу фортовете на Круя са неуспешни. Балабан бай е оставен след оттеглянето на Мехмед II да продължи обсадата, но Скендербег разбива войската, която идва да подсили обсадителите. Тези „незначителни" подробности е пропуснал в разказа си Нешри. В средата на лятото, преди да напусне албанските земи, султанът заповядва да бъде съградена крепост. Наричат я Елбасан¹¹⁴. Това е почти единственият успех за османците през тази година. Отстъплението на султана и неуспехът под Круя всъщност попречили на османците да постигнат нещо по-значимо и по отношение на съседните земи.

Вече споменахме, че точно по това време умира владетелят на Зета Стефан. Положението във владенията на Черноевичите не е спокойно поради близостта на османците, надвиснали над Далмация. Претенциите на неаполитанския крал по отношение на наследството на Стефан принуждават венецианците да отделят сили, за да охраняват края и от тази опасност. Впрочем освен политическите събития годината е белязана и от поредната чумна епидемия, която довършва онова, което османците не успяват да сторят - покосява мнозина и обезлюдява цели райони на Балканите. Султанът намерил спасение от епидемията някъде в близост до София¹¹⁵.

Албанците сериозно се противопоставят на османците, но естествено разчитат на дейната подкрепа на Венеция. В същото това време републиката води нескончаеми преговори в курията, за да си обезпечи средствата за воюване в Егея и Адриатика. Временният отлив на османците след неуспеха под Круя позволява на Скендербег да предприеме ново пътуване в Италия. През декември 1466 г. той пристига в Рим. Запазени са сравнително подробни, но твърде противоречиви данни за сумите, които се предвиждало да се отпуснат на албанския вожд. Общо те не надхвърляли 5000-10 000 дуката.

Според изчисленията на Л. Пастор в предходната година от папската хазна на Унгария били отпуснати суми от порядъка на 100 000 дуката¹¹⁶. Наемната армия на Корвин обаче не била издържана само за война с османците. Към 80-те години на XV в. тя наброявала вече не 2500, а 8000-на пехота, 20 000-на конница, 9000 каруци, 200 кораба речна флотилия. Това е сила, която стои в основата на укрепването на кралския институт в страната. Издръжката й изисквала сериозни финансови усилия. По това време населението на Унгария било приблизително равно на това на Англия. Страната имала богати рудни залежи от ценни метали и развита цехова промишленост. Усъвършенствала се данъчната система. Тези фактори и възможностите, заложени в тях за обогатяване на хазната на владетеля, която започнала да се попълва от годишен доход над 1 млн. форинта (предполага се, че е приблизително равен на дохода на френския кралски дом), се допълвали от помощите на Светата църква¹¹⁷. Помощи, които се отпускали както за борба с османците, така и за заздравяване на католическа Унгария в противовес на някои съседни „грешни" и изменящи на Рим в идейните си убеждения властелини и най-вече на хуситския крал на Чехия Подебрад. С такива средства Скендербег не разполагал.

От пътуването си до Рим през 1466 г. Скендербег се връща у дома си, без да получи нищо. Явно опитите му да внуши на Италия, че след Албания преградата, която отделяла полуострова от османците - Адриатика - е лесно преодолима, не успяват¹¹⁸. Заминавайки си, според един наративен извор той е разочарован и обезпокоен, защото редовете на сподвижниците му оредяват, а хората в страната му са отчаяни и недоволни. Приписват му се и думите, че оттук нататък ще е по-добре да воюва с църквата, отколкото с османците¹¹⁹.

Веднага след завръщането си от Италия той повежда воините си срещу армията на брата на Балабан паша, разбива я и пленява главнокомандващия. Убит е и Балабан паша, а обръчът около Круя е разкъсан. Скендербег обезглавил един от своите племенници, помюсюлманчил се син на неговата сестра, комуто османците поверили охраната на ариергарда си.

През всичките тези години албанският предводител е трябвало да се справя с войната отвън и с вътрешните разногласия и спорове. За разлика от съседните владетели той явно съумява да намери нужните методи и да групира около себе си част от влиятелните местни лидери. Тежките изпитания, походът на султана, обсадата на Круя, изкючителните жестокости на османците, болестите и недоимъкът през 1467 г. обаче си казват думата. Вероятно страхът на Скендербег от кризата вътре в страната е бил не по-малък от опасността на новия османски поход или появата на османската крепост със символичното име - притискаща, тъпчеща страната - „Илбасан". Пътуването до отсрещния бряг на морето уверило стария воин, че трябва да положи максимални усилия, за да потегне редовете си, да групира около себе си местните сили, да укрепи духа им и вярата в непревземаемостта на родната земя.

Загубите, които османците понасят в началото на 1467 г., и смъртта на Балабан паша карат султана отново лично да поведе воините си. Османците успели да изтръгнат победа под Бузуршек, но новата обсада на Круя пак не им донесла радостта на триумфа. Предполага се, че османският рейд опустошава крайбрежните райони около Дурацо, но самата крепост не е превзета. Костеливият орех не се разчупва. Контролът над източноадриатическото крайбрежие за векове остава една от несбъднатите мечти на новата балканска сила.

През лятото на 1467 г. Венеция не откликнала на молбата да предостави на албанците помощи, но опасенията, че следващият голям поход ще е срещу нея, направили републиката по-сговорчива. На Скендербег са обещани 400 пехотинци и 1200 дуката. Казано му било, че и гарнизонът на Круя ще бъде снабден с всичко необходимо¹²⁰.

Близо четвърт век продължавали османските атаки срещу Албания. Силите и възможностите са неравни. Движен от желанието да използва всички вътрешни ресурси, Скендербег решава да възроди Албанската лига и да привлече към себе си онези, които, водени от себични интереси и неутихнали вражди, пренебрегват общността на целите и задачите на народа. Насрочено било ново събрание на нейните членове, което трябвало да се състои в Леш през 1468 г. Тежко заболяване обаче сложило край на жизнения път на легендарния герой. На 17 януари той починал. Народният водител бил погребан в крепостта Шкодра, в църквата „Св. Никола". Но дори и мъртъв, той плашел завоевателите и предизвиквал уважението им. Това е причината за запазения в изворите разказ, че през 1478 г. след успешната обсада на Шкодра и превземането на крепостта останките му са изровени от османците и разграбени за талисмани. Газиите дирели смелост и храброст от оня, който, застанал начело на войнството си, отнел най-хубавите години на Мехмед II, устрема и безпощадността на младостта му, като безспорно забавил темповете на проникване на османците на запад¹²¹. Попречил им да завладеят Адриатика и да създадат още един плацдарм за проникването на исляма в Европа.

Загубата на тази видна политическа личност е непоправима за каузата на антиосманските сили на Балканите. Мнозина от последователите му емигрират в Италия или скланят глава. Макар и след още няколко големи неудачи в Албания, османците завладяват през 1478 г. Круя, а година по-късно и останалите крепости на албанска земя преминават според мира с Венеция към Портата. Опасенията на Европа се сбъдват. През 1480 г. османците дебаркирали на италианския бряг в Отранте. Между различните обективни и субективни фактори, които попречили на настъплението им срещу Италия, е въстанието, избухнало в Албания под предводителството на сина на героя - Иван Кастриоти. Не се сбъдват думите, приписвани на Завоевателя и изречени от него, след като научил за смъртта на Скендербег: „Най-сетне! Европа и Азия ще ми принадлежат!"¹²². На 4 май 1481 г. смъртта споходила и него. Два исполина завършили битката помежду си наравно - по-големият създал империята си, но не завладял Европа; по-малкият привидно загубил земите си, но съхранил за вековете непреклонната си воля за независимост. Смъртта пощадила гордостта и на двамата.

През цялото това време военните сблъсъци между османците и силите на Венеция по море и суша не престанали. Опитите на сеньорията да намери мирно разрешение на конфликта били несполучливи, макар че Мехмед II не отказва да разговаря с венецианците. Подбудите му за това са обикновено печелене на време или опит за разединяване на съюзниците - най-вече Унгария и Венеция. Интересен е фактът, че веднага след смъртта на Скендербег преговорите между Портата, от една страна, и Венеция и Унгария, от друга, стават много по-настойчиви. Мехмед преговаря, но до примирие не се стигнало. Без обаче да се опасява за положението в европейските си владения, Завоевателят тръгнал на поход в Анадола. По същото време конфликтите на Корвин и Иржи Подебрад прерастват в открита война, а венецианските морски експедиции, макар и ефектни, не застрашавали османците¹²³. Походът в Азия бил повече от нужен, защото, зает в средата на 60-те години и с експедициите в Босна и против албанците, султанът не успявал да се справи със своенравните владетели на бейлика Караман. Близо век и половина те остават опасни съперници на османците, а връзките им с Европа и особено с папството и Венеция предизвикват сериозни опасения у султана. Макар и признали се за васали на османския владетел, караманлиите продължавали да водят политика, противна на имперската. През 1468 г. столицата на бейлика Коня е завладяна от Мехмед II. Към края на годината кампанията завършва и султанът се завърнал за кой ли път като победител в столицата. Чумата обаче продължавала да свирепства и той се отправил към Балкана. Говорело се, че зимувал в Никопол. Чумата обезлюдявала земите на падишаха. Особено тежко било положението в столицата. Мехмед II трябвало сериозно да се захване с решаването на проблема за заселването на имперския център. Мерките в това отношение са били нееднократно вече изпробвани - насилствени депортации и поробване. След завладяването на Коня и другите градски центрове на караманлиите всички занаятчии са преселени в столицата. И точно в този момент венецианците, зле информирани за хода на лятната кампания, предприели наказателна експедиция срещу османските владения. Николо да Канале - губернатор на Негропонт (о-в Евбея), основната морска база на венецианците в Леванта, повел ескадрата си към бреговете на Македония и Тракия. Превзет, опожарен и оплячкосан бил Инос. Голяма част от жителите му са пленени и откарани в Негропонт. Пострадали и други населени пунктове по малоазийското крайбрежие и в Морея. Това шетане на венецианските галери из водите на Егея и Адриатика, опитът да се отнеме инициативата от ръцете на османците и съпровождащите всичко това загуби на данъкоплатци провокира ответния удар, който този път е особено тежък за Серенисимата¹²⁴.

Остров Евбея е по това време център на левантийските владения на Венеция. По величие, укрепване и стопанска дейност съперничи на Константинопол. Той щял да бъде цената на отплатата. Венецианците се постарали да се подготвят за ответната акция, флотилията им е увеличена до 35 триреми срещу повече от 100 османски бойни кораба, групиращи се край Тенедос. Един съвременник е записал: „Морето заприлича на гора. Когато чуваш да се говори за това, ти се струва невероятно, а видиш ли го, е ужасяващо". През юни 1470 г. броят на корабите на османската ескадра, с която Махмуд паша се появил пред острова, бил вече повече от 300 платнохода, като 108 са големи галери. На острова се готвели да дебаркират около 70 000 воини, намиращи се на корабите. По суша приближавал султанът. Числеността на нападателите османци винаги е завишена, но все пак не ще да са били малко. Въпреки всичко това островът не става лесно плячка. Крепостните му съоръжения били в отлично състояние, а заедно с гарнизона с оръжие в ръка го бранят всички негови жители - включително жените и децата. Османците успели да проникнат в крепостта едва след третия си пристъп, и то през място, посочено им от предател. Така твърди сказанието - станало трафарет в балканската митология за завоеванието. Те се отнесли безмилостно към италианците от Евбея и околните островчета. Останалите живи от гръцкото население били поробени и отведени в столицата. Трагедията завършва, поне формално, в ранното утро на 12 юли 1470 г. Славата и самочувствието на венецианците са поругани, гордостта им потъпкана¹²⁵. Завладяването на Евбея става повратна точка в укрепването на османската власт над Източното Средиземноморие.

Османо-венецианската война продължава още девет години. Центърът й се премества към Далмация, Черна гора и незавладените области на Албания и Епир. Венецианските власти в западните краища на полуострова очаквали това. Взети са спешни мерки за укрепване на Дурацо, Шкодра, Улчин. Средствата се осигуряват от метрополията, тъй като местните приходи са минимални, а много от населените пунктове - обезлюдени. Към края на 60-те години в Дурацо освен гарнизона има 24 жители. Трудностите се увеличават и от корупцията на местните власти. През 1473 г. сенатът взема решение за реформиране на системата на събиране на данъците. Мярката обаче не дава веднага положителни резултати.

Тези събития са тясно преплетени и със съдбата на владетелите на Черна гора и Херцеговина. Отношенията на Иван Черноевич с Венеция не са така праволинейни, както при баща му. Трудности има и в контактите със сина на херцог Стефан - Владислав. Под впечатление обаче от офанзивата на османците срещу Албания, Иван Черноевич към края на 1466 г. предприема опит да се помири с Републиката на св. Марко, като се отказва от претенциите си към Котор. В Херцеговина смъртта на Стефан слага начало на дълъг спор между синовете му - Владислав и Влатко, за властта. В търсенето на изход от тази борба те прибягват до помощта на османците (Влатко) и християнските сили (Владислав). Законен наследник на херцог Стефан става Влатко. През средата на 1470 г. той се признава за васал на Портата. Предполага се, че в резултат на това османците му връщат земите между Требине и Попов, които разсичали на две части владенията му. В началото на 1471 г. за османски васал се признава и Иван Черноевич. Много бързо обаче и двамата променили ориентацията си. През 1472 г. в техните владения се намира емисар на Матиаш Корвин, Никола Плочки (Миклош Уйлаки), унгарски магнат, провъзгласен от Матиаш през 1471 г. за крал на Унгарска Босна. Предполага се, че взаимно са били поети ангажименти за отпор срещу османците. Активни участници в събитията са венецианците и Дубровнишката република. В началото на 1473 г., когато османците излезли към р. Морача и се приготвяли за щурм на венецианските владения в Северна Албания, Иван спрял да им плаща данъка. Републиката дала венецианско поданство на него и децата му. Обещана му била и военна помощ. Тази негова преориентация е от голяма полза за венецианците, особено в периода на обсадата на Шкодра през 1474 г. В най-труднодостъпните и опасни места воювали черногорците на Черноевич. Те участвали и в опита да бъде разкъсан блокадният пръстен и да се окаже помощ на Антонио Лоредано и останалите бранители на крепостта. В края на юли османците снели обсадата. Иван Черноевич обаче имал сериозни опасения, че ще последва удар срещу владенията му. Затова потърсил помощ от дубровничани, а заедно с Влатко обмисляли планове за изтласкване на османците от Херцеговина, където властта им вече била сравнително консолидирана. Намеренията им обаче за общи действия срещу османците не получили развитие. Иван се боял да не загуби владенията си и те да преминат в ръцете на Влатко. Опитите на венецианците да ги помирят не успели¹²⁶.

По-нататъшната съдба на Черноевичите и наследниците на Косача - Влатко и Владислав - е низ от безвъзвратни загуби. След края на войната с Венеция османците пристъпили към окончателното завладяване на земите на Влатко. През 1482 г. в техни ръце преминал Херцегнови. Влатко капитулирал и животът му бил запазен - все пак брат му Ахмед бил висш сановник и влиятелна личност в султанския сарай. Една по една останалите му крепости, отбранявани най-вече от унгарци, ставали османски. Брат му Владислав към 1481 г. се намирал в Словения под егидата на Матиаш Корвин. Умира през 1489 г. почти едновременно с брат си¹²⁷. Отделни части от някогашните обширни владения на херцог Стефан дълго време бранили негови далечни роднини - Жарко, Тадия и Джура.

В хода на войната Иван Черноевич загубил само крепостта Жабляк. Няколко години той прекарал в Неапол. Завърнал се във владенията си през 1481 г. Обхваналите тези краища на Балканите антиосмански настроения и особено бунтът, ръководен от Иван Кастриоти, подклаждали и неговите надежди за промяна на съдбата на Зета. Скоро албанците обаче преклонили глава. Вероятно в края на 1481 или началото на 1482 г. Иван Черноевич отново се откупил от османците с данък. Седалището му било в Обод (Риека град). Част от бившите му владения били вече имперска земя. Османски гарнизони имало в Подгорица, Медун и Жабляк. През 1485 г. по-малкият му син приел в Цариград исляма и получил името Скендер. В самата Зета властта била наследена от по-големия му син Георги - интересна и образована личност, при чието управление в Черна гора била организирана печатница. Кризата в отношенията му с Портата настъпила през 1494 г., когато османците го обвинили, че води преговори на Запад за присъединяване към нов готвещ се антиосмански поход. През есента на 1496 г. му било наредено или в тридневен срок да напусне страната, или да се яви пред Портата, за да даде обяснения. С малка свита Георги Черноевич се отправил за Венеция, родината на съпругата му - патрицианката Елисавета Ерицо. Брат му Стефан, който го наследил според желанието на османците, скоро предал властта в техни ръце¹²⁸.

* * *

След завладяването на Константинопол османците организират серия от походи към западните покрайнини на полуострова, Пелопонес и Подунавието. Една след друга в ръцете им преминават християнски твърдини. Отбраняващи се или смирено свели глави, участта им е една и съща. Отличията са несъществени пред закономерностите - вълната от човешки трагедии. Придвижването на войските на Мехмед Завоевателя по Балканите, както и в предходните години, не среща добре организирана и сериозна съпротива. Историческите свидетелства от епохата пазят картини на доблест и смелост, които не предотвратяват трагичните за балканските християни събития.

Регион, отдавна привличащ вниманието на унгарските владетели, през тези години Балканите са сцена, на която се разиграват опитите на Маджарско да охранява същинските земи на унгарската корона, като контролира верига от крепости в западните балкански земи. По това време унгарското кралство е една от най-могъщите европейски монархии с големи финансови възможности, добре организирана армия от наемници и талантливи политически водачи. Бързо развиващият се процес на консолидиране на кралската власт обаче не може да получи достатъчно стабилни измерения поради сложната вътрешнополитическа и външнополитическа обстановка. Ето защо намесата на Матиаш Корвин и наследниците му в съдбата на Сърбия, Босна и далматинското крайбрежие води само до временно забавяне на темповете на завоеванието, но не до кардинални и решителни промени.

Въпреки все по-ясното интернационализиране на проблема за османското напредване в Европа, което се проявява в непресекващите опити на папството да съживи старата идея за кръстоносен поход, поетапното унищожаване на балканските политически единици през втората половина на XV в. продължава да е основният исторически феномен. Географската близост и сходствата в конфесионалната обстановка в Босна и Албания не се превръщат във фактори, които да доведат до еднаква степен на антиосманска активност на масите. Същевременно наличието на многобройно селско свободно население в известна степен сближава процесите в Албания, Влашко (в годините на Влад Цепеш) и Молдова. Наличието на силната фигура на местния политически лидер в Албания и Молдова се оказва в тези години по-важен фактор от влиянието на външните сили. Упадъкът на централната власт и институциите й, изявен до крайност в Босна, въпреки активната намеса на Унгария позволява османците в невероятно кратки срокове да завладеят страната.

Особен облик на завладяването на западнобалканските и гръцките земи дава силно изявеното присъствие на небалкански политически реалности в тях - венецианско и унгарско присъствие. Крепостите, които тези две влиятелни европейски сили притежават в тези области, не се превръщат в съсредоточие на антиосманската съпротива от по-широк мащаб. Унгария бързо губи позиции. Опорните точки на венецианското присъствие са разположени преди всичко по морското крайбрежие на Егея и Адриатика, поради което венецианските владения по-бавно преминават в ръцете на османците, а някои дори устояват на натиска им. Морето в тези години все още не е най-типичното поле за османската ратна изява. Изграждането на флота им почва да дава резултати (акцията по овладяването на Негропонт), но и търпи сериозни поражения (първата обсада на Родос).

Поставени пред необходимостта да определят политическия си курс и да организират военни акции, лавиращи между османците и европейските сили, дребните западнобалкански владетели постепенно свикват с мисълта за османците като окончателно утвърдил се фактор в политическия живот на Балканите. Опитите им да се противопоставят завършват без резултат. Те са покорени, след като преживяват за кратко време като османски васали.

¹Грановский, Τ. Н. Лекции по истории Средневековья. М., 1986, 47 – 49; Mаκушев, В. Исторические памятники южных славян и соседних им народов, извлеченые из итальянских архивов и библиотек, ч. I, кн. 1. Анкона, Болоня, Флоренция. Варшава, 1374, 233—233.
²За номадизма и неговия трети стадий подробно вж.: Πлетнева, С. А. Кочевники Средневековья (Поиски исторических закономерностей). М., 1982, 77—126.
³По-подробно за хронологическата граница между Средновековието и Новото време вж. дискусията на страниците на: Вопросы истории — 1987 г. (статиите на В. И. Рутенбург, М. А. Барг, Ю. Е. Ивонин – 1984 – 1987 г. и др.)
⁴Цит. по Τοдοрοвa, M. Подбрани извори за историята на балканските народи XV—XIX. С., 1977, с. 17.
⁵Hешри, М. Огледало на света. История на османския двор. Състав. и прев. М. Калицин. С., 1984, с. 271.
⁶Γастратян, Μ. Α., Οрешκοвa, C. Φ., Πетрοсян, Ю. А.  Очерки истории Турции. М., 1983, с. 36.
⁷Ваbingеr, Fr., Mahomet II le Conquérant et son temps (1432-1481), Paris, 1954, p. 125.
⁸По-подробно вж. капиталния труд на Τhiriet, F. La Romanie venitienne au Moyen Age le développement et l'exploitation du domaine colonial vénitien (XIIe—XVe siècle). Paris, 1959; Braunstein, Ph., R. Delοrt. Venise portrait historique d'une cite. Bourges, 1971, 85—96, 123 - 125; Бοжић, Ив. Дубровник и Турска y XIV—XV веку. Београд, 1952, 37—48; същият. Немирно Помopje XV века. Београд, 1979, 218 - 225, 260 и сл.; Duсеlliеr, A, La façade maritime de l'Albanie au Moyen Age. Durazzo et Valona du XIe au XVesiècle. Thessaloniki, 1981, 121 — 159, pass.
⁹Babinger, F. Op. cit., p. 144.
¹⁰Γacрaтян, M. Α., C. Ф. Орешкова, Ю. A. Петросян, Очерки…, c. 23, 28. За предисторията на проблема вж. Жуκοв, Κ. Α. Торговые связи Венеции и Генуи с Згейскими змиратами Айдын и Ментеше (XIV - XV вв.). — В: Тюркологический сборник. 1979. Османская империя: проблемы истории и источниковедения. М., 1985, 34—49; Ζаchariadοu, Ε. Sept traités inédits entre Venise et les mirats d'Ajdin et Mentesé (1331—1407). — In: Studii Preottomani е Ottomani. Atti del Convegno di Napoli (24—26 settembre 1974). Napoli, 1976, 229—240; Текстът на договора на Венеция с караманския бейлик от 1454 г. В: Mas-Latrie, comte de L. Commerce et expéditions militaires de la France et de Venise au Moyen Age. — In: Collection de documents inédits. Mélanges historiques, v. III. Paris, 1880, 209—212.
¹¹Babingеr, Fr. Op. cit., p. 135: Daru, P. Histoire de la République de Venise. V. III. Paris, 1826, 122—125.
¹²Babingеr, F. Op. cit., p. 126.
¹³Османская империя и страны Центральной, Восточной и Юго-Восточной Европы в XV—XVI вв. (Главные тенденции политических отношений.) М., 1984, 103—107.
¹⁴Babinger, F. Op. cit., p. 126, 127.
¹⁵Бοжић, Ив. Дубровник... , 129—130; Κrеkić, В. Dubrovnik (Raguse) et le Levant au Moyen Age. Paris, 1961, n° 1279.
¹⁶Подробно изброяване на извори и литература по тези въпроси вж. Setton. Κ. M. The Papacy and the Levant (1204—1571). V. II, The Fifteenth Century. Philadelphia, 1978, 138—160, passal.
¹⁷Daru, P. Op. cit., v. III, 112—118.
¹⁸Heyd, G. Le colonie commerciali degli italiani in Oriente nel medioevo, V. II. Venezia—Torino, 1867, 148—153.
¹⁹Setton, Κ. M. Op. cit., 143—145.
²⁰Ваbingеr, F. Op. cit., p. 145.
²¹Maкyшев, В. Исторические памятникы... , ч. I, кн. 1, 222 – 223.
²²Mаκyшев, В. Исторические розыскания ο славянах в Албании в средние века. Варшава, 1871, 94—95.
²³Ροllο, S., Put ο, Α., Sous la direc. Histoire de l'Albanie. Lyon, 1974, p. 92—93.
²⁴Babinger, F. Op. cit., 146—148; Sеttοn, Κ. M. Op. cit., 139—149—151.
²⁵Jorga, N. Geschichte des Osmanischen Reiches. Bd. II. Gotha, 1909, 41, 44—47; Hantsch, H. Die Geschichte Österreichs bis 1648. Graz-Wien-Köln, 1959, S. 177, 189; Setton, Κ. M. Op. cit., 151—159; Βακαλοπουλος, Ά. "Ιστορία του Νέου 'Ελληνισμού. Τ. Γ. Τουρκοκρατία. 1453 —1669. θεσσαλονίκη, 1970, σ. 8.
²⁶За настъплението срещу Сръбската деспотовина през 1454—1455 г. по-подробно вж. Зиројевић, Ο. Турско воијно уређење у     Србији (1459—1683). Београд, 1974, 57—59 и поес. лит.; Babinger,    F. Op. cit. 153—154.
²⁷Записки янычара, написанные Константином Михайловичем из Островици. Введ., перев. и коммент. А И. Рогова. М., 1978, с. 74.
²⁸Божић, И. Дубровник... , с. 138.
²⁹Φрейденберг, M. М. Дубровник и Османская империя. М.,  1984, с. 78; Вabinger, F. Op. cit., p. 155.; Κrеkić, В. Оp. cit. n° 1336.
³⁰Подробно за него вж. Mohler, L. Kardinal Bessarion als Theologe, Humanist und Staatsmann. T. I. Paderborn, 1923.
³¹Setton, K. M. Op. cit., p. 162; Σάθας, Κ. Τουρνοκρατούμενη Ελλας (1453—1821). 'Αθήναι, 1862 (φοτοτυπική εκο. 1962), 4—5.
³²Setton, Κ. M. Op. cit., 165—167, 173.
³³По-подробно вж. Динић-Kнежевић, Д. Српска деспотовина от пада Цариграда до опсаде Београда (1453—1456). — Год. филозофског факултета у Новом Саду, VI, 1961, 126—142.
³⁴Историjа Београда. T. 1. Ред. В. Чубриловић. Београд, 1974, 175—189.
³⁵Османская империя..., 62—65, 107; Атанасовски, Пад  Херцеговине. Београд, 1979, 10—12.
³⁶Бοжић, И. Дубровник..., 138—139.
³⁷Babinger, F. Op. cit., 164—167.
³⁸Babingеr, F. Op. cit., 170-171.
³⁹Извори и литература за битката и делото на Джовани Капистрано, вж.: Setton, К. M. Op. cit., p. 173, n. 52.
⁴⁰Babinger, F. Op. cit., p. 174.
⁴¹Вabinger, F. Op. cit., 175—176; Βακαλόπουλος, Ά. δπ. π. σ.
⁴²Setton,Κ. M. Op. cit., 186—187; Вabinger, F. Op. cit., 183—184
⁴³Относнo изворите за борбите на албанците с нашествениците вж. Lufta shqiptaro-turke në shekulein XV. Burime bizantine. Tiranë 1967; Lufta shqiptaro-turke në shekullin XV. Burime osmane. Tiranë, 1968; Dujcev, I. Giorgio Castriota Skanderbeg nella letteratura slava contemporanea — In: Atti. V Convegno internazionale di studi albanesi, XI. 1968. Palermo, 1969, 247—257.
⁴⁴Димитров, Стр., К. Манчев. История на балканските народи (XV—XIX в.) С., 1971, 25—26; Сенκевич, И. Г. Георгий Скендербег — руководитель освободительной борьбы албансксого народа в XV веке. — Вопроси истории, 1968, 3, 71—82; Polio, S. Α. Puto. Op. cit., 91-    92
⁴⁵Babinger, F. Op. cit., 79—80.
⁴⁶Setton, Κ. M. Op. cit., 146—148; Pollo, S., Α. Ρuto. Op. cit., p. 92; Σάθας, Κ. Μνημεία έλληνικης ιστορίας. Documents inedits relatifs à l'histoire de la Grèce au Moyen âge. T. I. Paris, 1880, 215—223.
⁴⁷Димитрοв, Стp. Георги Кастриоти Скендербег и неговата освободителна борба. — В: Георги Кастриоти Скендербег 1468—1968. С. 1970,  22—23; Pollo, S., А. Puto. Op. cit., 92—93; Setton, K. M. Op. cit. 192—193, n. 27 (извори и библиография за битката приБерат, 1455 г.).
⁴⁸Божић,  И. Дубровник... , 148—149 за спора на Рагуза с папата, бел. 95. Вж. Ρадοнић, J. Ћyрaћ Кастриот Скендербег и Арбанија у XV веку. Историска грађа. — Споменик Срп. Кралљ. Акад., 95 други разред, 74. Београд, 1942, 107—110. Miklοsich, F. Monumentа serbica spectantia historiam Serbiae, Bosnae, Ragusii. Wien, 1858 (cop. Graz, 1964), 481—482.
⁴⁹Setton, Κ. M. Op. cit., ν. II, p. 183; Babinger, F. Op. cit., 185 — 186; История Венгрии. T. I. Под ред. T. M. Исламова, A. И. Пушкаша, П. Шушарина. М., 1971, 209—214, 232. За чумните епидемии на Балканите (ср. на XIV—XV в.) вж. Бοжић, И. Дубровник..., с. 144; Фрейденберг, M. M. Цит. съч., 31—32; Mейер, M. С. Влияние демографических процессов на социально-зкономическую жизнь Османской империи XVI в. — В: Зарубежный Восток: вопросы зкономической истории. М., 1986, 96—97.
⁵⁰Ροllο, S., A. Puto. Op. cit., 93—95.
⁵¹Дyйчев, И. Георги Кастриоти Скендербег в славянската литература от XV—XVII в. — В: Георги Кастриоти Скендербег. С. 1970, 79—110; Матковски, А. Односите помегу Охридската архиепископия и османската държава. — Гласник, 1972, 115—116.
⁵²За термина «планински остров» вж. Braudel, F. La Méditerranée et le monde méditerranéen à l'époque de Philippe II. T. I. Paris, 1982 (V-e  ed.) 28—29, n. 5, 34—53.
⁵³Нешри, M. Цит. съч., 282—283.
⁵⁴Зироjевић, Ο. Цит. съч., 61—63; Kрaiс, V. Poviest Bosne do propasti kraljevstva. Zagreb, 1882, 315—317.
⁵⁵Османская империя... , с. 108; Божић, И. Дубровник..., с. 159; Стοаjκοвић, Μ. Ο паду Поречjа под турску власт. — Историjски часопис, 29—30, 1982—1983. Београд, 1983,' 143—152; Babinger, F. Op. cit., p. 199; Božić, I., S. Ćirković, M. Ecmecic, V. Dеdijеr. Istorija Jugoslavie. Beograd, 1972, 104—105.
⁵⁶Κlaić, V. Op. cit. p. 317.
⁵⁷Записки янычара... , c. 76, 78.
⁵⁸История Венгрии. Τ. I, 208—214; Историjа Београда. Τ. I, 185—188, 224-227.
⁵⁹История Венгрии. T. I, с. 214; Sеttοn, Κ. M. Op. cit., 205-206
⁶⁰Бοжић, И. Дубровник... , с. 141.
⁶¹Сκазκин, С. Д. Из истории социально-политической и духовной жизни Западной Европы в средние века. М., 1981, 143—144.
⁶²Атанасовски, В. Цит. съч., 11—12, 14; Историjа Црне горе. Т. II. Од kpaja XII до kpaja XV вијека. Титоград, 1970, с. 283.
⁶³Димитров, Стр. Кр. Манчев. История..., т. I, с. 27—28, 30.
⁶⁴Исторja Црне горе. T. II, с. 279, 284.
⁶⁵Babingеr, F. Op. cit., p. 200.
⁶⁶Фрейденберг, М. Цит. съч., с. 80.
⁶⁷Mедведев, И. П. Мистра. Очерки истории и культуры поздневизантийского города. Л., 1973, 3—41.
⁶⁸Lakythinοs, D. Le Despotat grec de Morée. Paris, 1932, 242-274.
⁶⁹Удaльцοвa, 3. В. Борьба партий в Пелопонессе во время турецкого завоевания, по данным византийского историка Критовула. – В: Средние века, вып. III. М.—Л., 1951, 162—177.
⁷⁰Медведев, И. П. Цит. съч., с. 40.
⁷¹Медведев, И. П. Цит. съч., 40—41.
⁷²Zakythinos, D. Op. cit., p. 287.
⁷³Ваbingеr, F. Op. cit., p. 201—203, 210, 214, 217. Selton, K. M. Op. cit., p. 228, n. 100.
⁷⁴Ρapadοpοulοs, Th. Versuch einer Genealogie der Palaiologen 1259—1453. München, 1938, n. 101; Βακαλόπουλος, Ά., δπ. Π., I 0,88.
⁷⁵Babinger, F. Op..cit., 198—210; Подробно за събора в Мантуа вж. Setton, Κ. M. Op. cit., 212—230; Rаžсο, G. Alcuni pensiere sulla storia militare е politicae dell'alleanze contro i turchi (1440—1464). — ln: Venezia е Ungheria nel Rinascimento. Firenze, 1973, p. 83; Σαθας, δπ. π., 6—10.
⁷⁶Djuvara, T. Cent projets de partage de la Turquie (1281 — 1913). Paris, 1914, 42—45.
⁷⁷Радонић. J. Цит. съч., 128—129. За подобни проекти вж. Djuvara, T. Op. cit., 51—56, 97—105, 126—137.
⁷⁸Κlаić, V. Op. cit., 324—325.
⁷⁹Ibid., с. 328.
⁸⁰История Югославия. T. I. М., 1963, 132 — 136; Божић, И. Дубровник..., 112—130, 161 —162; Атанасοвсκи, В. Цит. съч., 11 — 23 и сл.
⁸¹Божић, И. Дубровник... , 162—164; Κlаić, V. Op. cit., p. 322.
⁸²Κlаić, V. Op. cit., p. 322.
⁸³Цит. по: Κlаić, V. Op. cit., 322—323.
⁸⁴Подрoбно за т. нар. османсфилство вж. Иванов, Н. Османское завоевание арабских стран 1516—1574. М., 1984, 16—22, и пос. лит.; Filipović, N. Prispevek k otézce islamizace na Balkàné pod osmanskim panstvim. — In: Osmanska moć ve Strede a Jihovihodni Evropé v 16 - 17. stoleti, sν. II. Praha, 1977, 394—455, n. 450—455
⁸⁵Бοжић, И. Дубровник... , 163—164.
⁸⁶Зирοjевић, О. Цит. съч., с. 67. Tursun bey. Târih-i Ebül. Feth. Hazirliyan A. M. Tulum. Istanbul, 1977, 121—128.
⁸⁷Нешри, M. Цит. съч., c. 294.
⁸⁸Записки... , 89—92; Нешри, M. Цит. съч., c. 292—295; Вabinger, F. Op. cit., 263—271.
⁸⁹Мутаφчиева, В. Аграрните отношения в Османската империя през XV — XVI в. С., 1962, 103—107; същата. Към въпроса за състава и облика на османската феодална класа през XV—XVI в. — ИПр., 1961, № 6 54—67, 69, 79; Γасратян, Μ. Α., Орешкова, С. Φ., Петросян, Ю. А. Цит. съч., 32—33, 40.
⁹⁰Историа Венгрии. T. I, с. 233; Ηешри, М. Цит. съч., 115, 291-297,  310, 312. Подробно за братята Михалоглу през 60-те години вж. Зироjевић, О. Цит. съч., 66—67; същата. Смедеревски санђакбег Алибег Михалоглу. — Зборник за историју, Матица српска, Нови сад, 1971, 9-27.
⁹¹Lοpez , R. Il principio délia guera veneto-turca nel 1463. —Archivio veneto, Vs., v. 15, 1934, 45—131; Babinger, F. Op. cit., 253 – 257.
⁹²Историja Црне горе. T. II, 285—287.
⁹³Lanе, F.  С. Venice. A Maritime Republic. Baltimore—London, 1973, 235—236, 358—359; Lopez, R. Op. cit., 47—79; Вabingеr, F.  Op. cit., p. 273; Вailly, A. La République de Venise. Paris, 1946, 164—170
⁹⁴Pastor, L. Histoire des papes, t. IV. Paris, 1832, 78-79.
⁹⁵Τhiriеt, F. Op. cit., 395 sg.
⁹⁶Историjа Црне горе. T. II, c. 298; Атанасовски, В. Цит. Съч., с. 20—21.
⁹⁷Braunstеin, Ph. R. Delort. Op. cit., 98—105, 106.
⁹⁸Атанасовски, В. Цит. съч., 12—13; Ћирκοвић,. С. Херцег Стефан Вукчић Косача и његова доба, Београд, 1964,. 263—266.
⁹⁹Babinger, F. Op. cit., 276—277.
¹⁰⁰Османская империя... 108—109.
¹⁰¹Османская империя... с. 108; Унгер, М., О. Саболч. История на Унгария. С., 1968, 70—72; За най-същественото във външната политика на Корвин вж. Nеhring, Κ. Mathias Corvinus, Kaiser Friedrich III und das Reich zum Hunyadisch-Habsburgischen Gegensatz im Donauraum. München, 1975 (Südosteuropäische Arbeiten, n. 72).
¹⁰²Babinger, F. Op. cit., 277—281.
¹⁰³Записки янычара... , 94.
¹⁰⁴Османская империя... , с. 109; Pastor, L. Op. cit., v. IV, 75—77.
¹⁰⁵Ваilly, А. Op. cit., n. 164; Babinger, F. Op. cit.,. 274-275; Τhiriеt, F. Op. cit., 388—389; Медведев, И. Цит. съч. c. 68.
¹⁰⁶Ваilly, A. Op. cit., p. 164; Babinger, F. Op. cit., 274-275; Βακαλόπουλος, Ά., ο δπ. π., 25—40; Thiriet, F. Op. cit., 388—389.
¹⁰⁷Ροllο, S., Puto, A. Op. cit., 95; Frashiеri, Κ. Georges Kastriote Skanderbeg—héros national des Albanais. Tirana, 1962, 33—36; По - подробно за целите и характера на италианската експедиция вж. Setton, Κ. M. Op. cit., 231—231, n. 5—8; Pall, F. Renseignements imedits sur la participation albanaise à la guerre de Naples (1459—1463). — Actes du I-er congrès international d'études balkaniques et sud-est européennes, v. III. Sofia, 1969.
¹⁰⁸Setton, K. M. Op. cit., p. 241.
¹⁰⁹Димитров, С. Георги Кастриоти, 26—27.
¹¹⁰Setton, Κ. M. Op. cit., 249—250; Βabingеr, F. Op. cit., 291 — 294.
¹¹¹Babinger, F. Op. cit., 282, 296; Sеttοn, Κ. M. Op. Cit., 268 - 270.
¹¹²Πетросян, Ю. Α. Α. Ρ. Юсупов. Город на двух континентах, М., 1977, с. 116.
¹¹³Нешри, М. Цит. съч., с. 299.
¹¹⁴Babinger, F. Op. cit., 304—305; Буда, А. Борьба албанского народа под водительством Скандербега против турецких завоевателей. Повесть ο Скандербеге. М.—Л., 1957, 88—89.
¹¹⁵Историja Црне горе. T. II, 290—291; Ваbingе r, F. Op. cit., 290—291.
¹¹⁶Pastor, L. Op. cit., v. IV, 81—83; Sеttοn, Κ. Μ. Οp. Cit., 279-281.
¹¹⁷История на Унгария, с. 71; Османская империя... , с. 109.
¹¹⁸Mаκушев, В. Цит. съч., с. 109.
¹¹⁹Setton, Κ. M. Op. cit., p. 282.
¹²⁰Макушев, В. Цит. съч., с. 111; Pollо, S., А. Puto. Op. cit., p. 97.
¹²¹Prendi, F. Le lieu de sepulcre de Scanderbeg. — Studia Albanica, 1968. 159—167; Pollo, S., A. Puto. Op. cit., 97—98; Babinger, F. Op. cit., 317.
¹²²Димитров, Стр. Георги Кастриоти... , с. 31; Ροllο, S., A. Puto. Op. cit., p. 98.
¹²³Babinger, F. Op. cit., 313—320.
¹²⁴Setton, Κ. M. Op. cit., 293; Βabingеr, F. Op. cit., 324—325, 327, 331. Braunstein, Ph., R. Delort. Op. cit., 94.
¹²⁵Setton, Κ. M., Op. cit., 301—303; Βabingеr, F. Op. cit., 336 - 340; Rizzardo, G. La presa di Negroponte fatta dai Turchi ai Venezianinel 1470. Venezia, 1843; Lane, F. Op. cit., p. 236.
¹²⁶Историjа Црне горе. T. II, 287, 290—311; Атанасовски, В. Цит. Съч., с. 45, 48, 49, 64—85, 110—111.
¹²⁷Атанасовски, В. Цит. съч., 111 —159.
¹²⁸Историjа Црне горе. T. II, с. 317—347.

Империи, васали и съседи

(средата на XV-30-тe години на XVI в.)

...Краят на XV в. заема особено място в историята на международните отношения в Западна Европа и е граница, отделяща стария период на феодални междуособици от новия период на войни между окончателно обособилите се през втората половина на XV в. крупни европейски формирования ... Испания, Франция, Англия, Турция и Австрия - това били тези нови държави...

С. Д. Сказкин

...Историята е ту благожелателна, ту не спрямо големите политически формирования. Тя работи за тяхното развитие и разцвет, а сетне за тяхното износване и разпадане...

Ф. Бродел

...Оглеждайки се към нашите съседи, принуден съм да оплаквам нашето тежко положение: за поляците зная, че са непостоянни и не могат да се равняват на турската сила. Унгарците вече пъшкат под неговото робство. Немците според мен са така заети в дома си, че няма и не могат да се огледат навън... Нашите сили са по-слаби, помощта е несигурна и далечна, опасността е сигурна и близка... И така в тези мои последни часове аз те заклевам като баща и брат, ако успееш да сключиш мир с почетни условия като васал, запазвайки нашите граждански и църковни закони, да изпробваш по-добре милостта му, отколкото меча му...

Из предсмъртното слово на Стефан Велики

Заличаването на балканските средновековни държави от политическата карта на Европа е многолик и нееднозначен процес. В общоевропейски мащаб той е част от съзиждането на новите многонационални политически формирования – империите, които Бродел образно нарича „колоси“¹. Създаването на Османската империя и окончателното оформяне на териториите й към средата на XVI в. е съпътствано от обособяването в периферните области на европейските й владения на няколко зони с по-специфичен статут. Развитието на тези политически организми преминава през продължителен период на оформяне на васалитета им, влияе се от хода на османското напредване в Европа и от своя страна също моделира общия му облик.

Функционирането на османския сюзеренитет спрямо отделните васали е далеч не уеднаквен процес. Степента на зависимост и дори реалната й цена; формите и проявленията й често се менят поради конюнктурни съображения. Те представят пред историка многолика картина, набор от своеобразия, които невинаги могат да бъдат подведени под общия знаменател на една държавноимперска политическа доктрина. Промените в статута на османските васали силно се влияят от консолидирането на империята в административно, политическо и икономическо отношение. В тях се проявяват наследени от по-ранния период форми на взаимоотношения. Струва ни се, че именно така могат да бъдат разбрани коренните различия в статута, от една страна, на Кримското ханство, а, от друга, на Дубровнишката република. Мястото на ханството в системата на политически взаимоотношения между централната и местната власт е своеобразна реплика на граничните уджове. Впрочем може би не е случаен фактът, че Крим поема активно аналогични на удж външнополитически задачи откъм средата на XVI в. нататък. Това е период, когато централистичните моменти в изграждането на държавата на османците и военната й машина са в разцвета си, тъй щото акънджиите, групирани преди това около граничните бейове, престават постепенно да съществуват. Мястото им заемат кримските татари. Набезите им и оплячкосването на съседните на ханството земи, както и присъединяването им към военните походи, организирани от централната власт, по външни изяви и вътрешно съдържание не се отличават съществено от поведението на зародилите се в най-ранния период на османското нашествие военни контингенти от акънджии².

В отношението на османците към Дубровник прозира традиционното за Изтока и номадите преклонение пред търговското и занаятчийското съсловие³. Този момент наред с други, не по-маловажни фактори гради основата на взаимоотношенията между Република Рагуза и Портата. Макар и възприеман от последната като васал, Дубровник има статут на политическо формирование, близък до този на независимите държави през Средновековието⁴.

Териториалното разрастване на Османската империя се осъществява през втората половина на XV в. преди всичко за сметка на завоевания в западните краища на Балканите и Егея. Посоката на експанзията и през първата половина на XVI в. остава приблизително същата - към Средна Европа по поречието на Дунав и притоците му, към владенията на австрийските Хабсбурги. Напредването пък в Средиземноморието плътно го доближава до сферите на влияние и на испанските Хабсбурги. "Драмата на Средиземноморието през XVI в. е преди всичко драма на политическото разрастване и появата на „колосите"⁵. Васалите на империята в Европа като че ли не влияят пряко както на тази драма, така и на османо-европейските отношения въобще. В същото време обаче тяхното съществуване позволява на Портата максимално да групира силите си в основните направления.

* * *

В годините след завладяването на Константинопол и последвалия османски натиск в посока на западните райони на полуострова продължава процесът на консолидиране на дунавските княжества - Влашко и Молдова. Тяхната съдба през следващите векове е белязана с някои съществени специфики. Процесът на изграждането на васалитета им е с различна динамика, с разминаващи се във времето акценти. Ако за Влашко най-интересните моменти на антиосмански отпор са през 60-те години на XV в., по времето на Влад IV (1456-1462), наречен заради присъщата му жестокост Цепеш (Набивач на кол), то Молдова става невралгичен за османския напредък регион през следващите десетилетия до края на века, при Стефан Велики (1457-1504). Различни са и външнополитическите фактори, които оказват влияние върху поведението на местните владетели и феодалната върхушка. Основополагащо за ориентацията на Влад IV е влиянието на съседна Унгария и особено на силния и влиятелен политик Матиаш Корвин. Политическото влияние на Унгария се чувства и в Молдова, но там много ясно е застъпено присъствието и на „полско-литовския" и „кримско-татарския" фактор. Според нас това е една от основните причини за отсъствието на синхронизация в антиосманските акции на владетелите на княжествата, в редуването на неподчинението им спрямо османците. Присъствието на силни, влиятелни и преследващи собствени цели християнски съседи не изиграва положителна роля за оформянето на външнополитическия им курс спрямо завоевателите. Напротив, то им налага непрекъснато лавиране и предпазливост, разделя ги, въвлича ги в акции, които остават изолирани и по принцип не получават очакваната подкрепа на християнска Европа.

Авторът на „Записки на еничаря", който е очевидец на събитията, свързани с кризата във влашко-османските отношения при Влад, твърди, че първоначално влашкият господар останал верен на поетите васални задължения. Подтик за отказа му през 1459 г. да плати данъка и убийството на пратеника на Мехмед II - Хамза бег, пашата на Никопол, през 1461 г. са вестите за антиосманските планове на Матиаш Корвин. Освен това самият Влад съумял да се справи с противниците си вътре в страната и вероятно се е почувствал по-силен и самостоятелен като владетел, който е в правото си да избира поведението си по отношение на османците. Войските му преминали Дунав по леда. Завладян е Никопол. Земите на юг от реката са опожарени и ограбени. Средновековната практика при водене на военни действия включвала тактиката на „опожарената земя" - земя ограбена и обезлюдена, неможеща да приюти и нахрани войските на противника. Само че противникът в случая били османците, а земята, макар и част от империята им, всъщност била земя на селяни и бедни люде, изхранващи се от нея, живеещи от векове на нея; земя на единоверци - българи, събратя по съдба. На тях обаче Влад погледнал само като на население на противниковата страна, на империята на враговете му и ги прекарал под острието на вдигнатия за правото дело меч. Обратното би противоречало на разбиранията на времето - средновековно по дух и критерии на политически взаимоотношения.

Акцията на Влад Цепеш в Подунавието се съпътства от заздравяването на връзките му с унгарския двор. Той сключва брак с близка роднина на Корвин. Господарят на Влашко отминал, както ще се окаже впоследствие, твърде лекомислено призивите на османците да им бъде верен васал. Увереността му в скорошния кръстоносен поход явно е била голяма⁶.

След набега на Влад Цепеш на юг от Дунава още през зимата на 1461-1462 г. Мехмед II пристъпил към подготовката на ответния поход. Войска се събирала от всички краища на държавата. Построена е флотилия, която от Черно море е прехвърлена в Дунава и достига до Видин. На 26 април 1462 г. султанът сам потегля на поход. През следващите близо три месеца армията на Мехмед напредвала през гори и блата, по пътищата на безлюдна Влахия, без да може да даде решително сражение на малобройните отряди на влашкия воевода. Подобно на албанците и власите избягват откритото полесражение, като атакуват неприятеля в труднопроходими местности и непрекъснато го омаломощават. Османците завзели столицата Търговище, но градът бил изоставен от жителите си. На 16 срещу 17 юни 1462 г. през нощта Влад проникнал в лагера на Мехмед, предизвикал голяма паника сред османците, но бил принуден да отстъпи, без да успее да нанесе големи загуби и да открие султана, което било основното му желание. Този начин на водене на война бил изнурителен и за двете страни: непрекъснато движение, трудности, предизвикани от липсата на достатъчно провизии, пък и османците имали нужда от укрепване на бойния дух - от победи и от плячки. Такова било правилото. Впрочем всичко достъпно било оплячкосано и при отстъпването си османците повели немалко поробени люде. През юли с основните си сили султанът преминава Дунава. Влад се оттеглил в Молдова. Сблъсъкът между двамата обаче не бил завършил. Султанът оставил в страната Михалоглу Али бей, който трябвало да подпомогне Раду, брата на Влад, при утвърждаването му за владетел (1462-1475, с прекъсване). Към това се стремяла и проосмански настроената болярска опозиция, която не одобрявала характера на отношенията на Влад със султана и вътрешната му политика.

Не всички моменти от акцията на Влад Цепеш срещу османците са достатъчно осветлени. Не е задоволително изяснено какви са били причините, довели до нападението му срещу земите на юг от Дунав и от какъв характер са били контактите на Влашко с Матиаш Корвин. факт е обаче, че през лятото на 1462 г. унгарците не оказват военна подкрепа на влашкия воевода, който води странна полупартизанска война. Макар походът да не е свързан с големи и бляскави победи, целите на Мехмед II са реализирани - непокорният васал е отстранен. В същото време интересен е фактът, че Мехмед II, имайки възможност да ликвидира васалитета на Влашко и да го превърне в пореден удж, който да обслужва експанзията му в Средното Подунавие, не прави това. Бабингер също споменава, че в помощ на брата на Влад - Раду Красивия - е предаден смедеревският паша Михалоглу Али бей, но това е временна мярка и по принцип не променя статута на васала. При Раду Влашко става плацдарм на атаките срещу основния противник - Унгария. Със силите на Али бей султанът преграждал пътя на унгарците към Влашко и Босна⁷. Други мерки за нарушаване на „автономията" на Влашко не са предприети. Това явно не се налагало, пък и други са целите на Мехмед II. Явно дори временното неподчинение на местния владетел не налага мярката, прилагана в другите краища на полуострова - окончателно завладяване. Според нас в началото на 60-те години османците не предприели тази стъпка спрямо Влашко, защото това означавало създаване на обща граница с Унгария и Полша. От друга страна, Кримското ханство все още не било станало послушно оръжие в ръцете на Портата. Тактиката на буферната земя е много по-изгодна.

Последвалата съдба на влашкия войвода, бягството му в Трансилвания, арестът и влошаването на отношенията му с унгарския крал, както и опитите му да си възвърне благоразположението на падишаха са щрихи от политическата история на европейския Югоизток. Поради противоречията в изворите те често се тълкуват по различен начин. Във всеки случай информацията, която е достигнала до нас, се вписва в схемата, типична за поведението на балканските политически дейци от епохата.

В средата и втората половина на 50-те години на XV в. Молдова преживява тежка вътрешнополитическа криза. В тази част на полуострова се пресичат интересите на Полша, Литва, Унгария и османците. Причината е стремежът да се овладеят стратегически важните позиции в делтата на Дунав. Вече цитирахме по друг повод думите, приписвани на Мехмед II, за значението на Акерман (Белгород) и Килия. Идването на власт през 1457 г. на Стефан III, наречен впоследствие „чел Mape" (Велики), е свързано със забележим поврат във външнополитическата ориентация на Молдова. Владетелят полага усилия, за да координира политическите си акции с общите задачи на антиосманските сили. Желанието му да запази целостта на страната налага непрекъснато да лавира между съперничещите си в региона сили. Това в най-общи линии е причината за честите и резки промени в политическата ориентация на Молдова по негово време. Като цяло антиосманската насоченост на външнополитическите й акции е вън от съмнение.

Отношенията на Молдова с Портата през втората половина на XV в. преминават през различни фази: от открита конфронтация до търсене на начини за договаряне и компромиси. Според една група изследователи причина за това е изменчивият външнополитически курс на съседна Полша⁸. В някои нови изследвания тези лъкатушения се обясняват с широк кръг фактори от външнополитическия и вътрешнополитическия живот на страната⁹. Това позволява по-ясно да се видят мотивите на антиосманската насоченост на политиката на Молдова по това време, както и връзката между тази политика и хода на международните отношения.
В началото на 70-те години на XV в. отношенията между Влашко и Молдова се изострят рязко поради стремежа на влашките господари да завладеят крепостите в делтата на Дунав. Противно на молдовския владетел влашките воеводи постепенно стават послушно оръдие в ръцете на едрото болярство и на османците. Братът на Влад Цепеш - Раду Красивия, който е поставен от Портата на престола през 1462 г., започва да плаща харач. При следващия владетел Басараб Лайота (1473-1477, с прекъсване) зависимостта се задълбочава. Господарят сам доставя данъка на Портата и взема участие в експедицията против Узун-Хасан и в похода на Мехмед II от 1476 г. срещу Молдова. Подобно е поведението и на Басараб Цепелюш (1477-1478) и сина на Влад Цепеш - Влад Калугера (1481-1495, с прекъсване). Именно при последния Портата узурпира правото да утвърждава де юре и де факто господаря на влашкия престол. Правило става и участието на влашки военни контингенти във военните начинания на османците. Стефан Велики нееднократно (1476,1477,1480, 1481 г. и др.) подкрепя една или друга кандидатура на влашки господар с надежда да бъде изградена обща антиосманска платформа. Успех в това отношение не е постигнат, Лайота, Басараб Цепелюш и др. рано или късно вкарват политиката на Влашко в руслото на османската експанзия¹⁰.

Освен намесата си в избора на владетел на съседното княжество Стефан проявява завиден такт на политик, като на отделни етапи от своето властване се опира на онези слоеве от молдовското болярство, които са проводници на унгарско и полско влияние в страната. Осъществяването на антиосманските му планове е възможно благодарение на умело лавиране между съперничещите си за влияние в тази част на Югоизточна Европа Унгария и Полша. Две години след като се възкачва на престола, Стефан се признава за васал на полския крал Казимир. Сближаването му с Полша се посреща враждебно от Матиаш Корвин, особено след като през 1466 г. Килия е присъединена към териториите на княжеството. След като през 1467 г. Стефан се сближава и с трансилванските магнати - противници на централистичната политика на унгарския крал, Корвин предприема наказателна акция срещу Молдова. В решителното сражение обаче унгарците са разбити и се оттеглят. Предполага се, че молдовският воевода е поддържал връзки и с противника на Корвин, чешкия крал Иржи Подебрад. В тези си действия Стефан разчита на Полша, която по същото време е заета с борба против Тевтонския орден и практически не може да води активна политика по югоизточноевропейските дела. Лавирайки между съседите си, Стефан активно работи за обезпечаване на възможност за решителен поврат в отношенията си с османците¹¹. През 1473 г. той си позволява да откаже и плащането на данъка.

В началото на 70-те години Венеция, която продължава да води изнурителна война с османците, постига съгласие с новия папа Павел И, Савоя, Милано и Модена за съвместни действия против нашествениците. Реалните резултати, както и преди, са минимални. През 1471 г. Павел II умира. Новият папа Сикст IV изпраща с мисия в Бретан и Бургундия престарелия кардинал Висарион. Задачите са същите - съвместна борба с неверниците. Папският пратеник е посрещнат недоброжелателно, а на връщане към Рим Висарион умира. Със смъртта му балканските народи губят една значима личност, работила десетилетия наред в името на единението на християнския свят и защитата на Балканите от османския нашественик. Кардинал Естувил, комуто папата възложил отново същата мисия, отказал да я изпълни¹².

През 1472 г. с помощта на курията Венеция съумява да се сближи с краля на Кипър, великия магистър на Ордена на йоанитите и краля на Неапол Фердинанд. Републиката и съюзниците й търсят пътища за постигане на някакви договорености и с далечния персийски шах. Пратеници заминават за Унгария и Полша. Привидно изолиран от европейския международен живот, Мехмед II проявява завиден дипломатически усет за тенденциите му. Той въвлича Венеция и Унгария в безперспективните преговори за примирие. Целта му е временно да парализира силите им и да неутрализира активните им действия, с което впрочем обезпечава надеждността на тила си по време на походите в Мала Азия. Тази ситуация дава положителни за османците резултати до 1474-1475 г., когато Мехмед II предприема настъпление срещу Крим¹³.

Противоречивостта на интересите на европейските владетели проличава и от факта, че докато папството и Венеция се опитват да използват затрудненията на Мехмед II в Азия, император Фердинанд прави всичко възможно, за да осуети опитите за сближаване с Персия. Това се проявило в поведението на пратениците на императора на Диетата в Регенсбург. Целта му е да се задълбочи венециано-османският конфликт въпреки противодействието на папството¹⁴.

В такава обстановка в началото на 1475 г. Стефан успява да нанесе сериозен удар на напредващите в Молдова османци. Победата на молдовците при Васлуй (10 януари 1475) осуетява плановете на Мехмед II за масирано проникване в Северното Причерноморие. Израз на тези му намерения е завладяването на Кафа и налагането на османски сюзеренитет на ханството. Това води до промяна на позицията на Полша спрямо османците и до сключеното през 1476 г. османо-полско съглашение¹⁵. Победата си Стефан разглежда като част от общата борба на християнските сили и се обръща към тях с писмо, в което моли за подкрепа.
Европейските владетели и най-вече Венеция оценяват по достойнство постигнатото от Стефан. Безспорно е, че наличието на още едно огнище на съпротива в Югоизточна Европа след постепенното отслабване на напрежението в западните райони на Балканите е от стратегическа важност. Ето защо през 1476 г. Серенисимата изпраща за Молдова свой дипломатически агент - Емануил Жерардо. Основната му задача е да не допусне сключването на мир с Мехмед II¹⁶. По това време позициите на Стефан са нестабилни. В резултат на успешния изход на кримската си кампания Мехмед II насочва към Молдова силите на ханството, своите войски и подкрепления от Влашко. В средата на юни 1476 г. основните сили на Мехмед II преминават Дунав и навлизат навътре в страната. Изправен срещу многократно превъзхождащ го противник, предаден от едрото болярство, господарят на Молдова прибягва до вече нееднократно споменаваната тактика на „опожарената земя" - земя на народа му. Това обаче се оказва един от решаващите фактори, попречили на османците да използват победата, която изтръгват от Стефан в сражението край крепостта Нямц. Незавзети остават основните крепости на владетеля - Сучава, Хотин, Нямц. Кримските татари се оттеглят, защото ханството е нападнато от Златната орда. Подгонени от глада, чумата и вести за готвещото се навлизане на унгарски войски в Молдова, османците прекратяват кампанията¹⁷. В тези условия молдовският воевода не е склонен да води каквито и да е сериозни преговори с антиосманските сили в Европа. Според венецианския емисар той е разочарован и настроен песимистично по отношение на възможността за обща антиосманска коалиция.

През 1484 г. османците отново нахлуват в страната и набързо завладяват Акерман и Килия. Малко преди това е сключено примирие с унгарците. Стефан се надявал да бъде подкрепен от Полша, но още през 1486 г. тя започва преговори за мир с османците. Сближаването й с Литовското княжество също се отказва краткотрайно¹⁸.

Политиката на конфронтация с османците става все по-непопулярна както сред болярството, така и сред обикновеното население, уморено от османските и татарските набези и тежестите на военната повинност. Това, както и външнополитическата изолация на антиосманските акции на Молдова принуждават Стефан да сключи мир с Портата. Договорът от 1489 г. утвърждава османските завоевания. На Молдова са отнети земите около делтата на Дунав. През същата година Стефан се признава и за васал на Унгария¹⁹.

Обстановката в Югоизточна Европа в началото на последното десетилетие на XV в. се усложнява от започналата борба за унгарското наследство. Молдова се оказва в центъра на вниманието на заинтересованите от получаването на унгарския престол - Полша, Чехия и Максимилиан I Хабсбургски, син на Фридрих III. Стефан подкрепя претенциите на Хабсбургите. Политиката му придобива изразен антиягелонски характер. Ясно може да се долови и стремежът на княжеството за сближаване с Москва, чрез която е постигнато временно подобряване на отношенията с Крим²⁰.

През 1499 г. Молдова се присъединява към оформящия се антиосмански съюз - Полша, Литва и Унгария. След като през 90-те години молдовско-полските отношения са твърде хладни, поляците претърпяват няколко сериозни поражения, отстъпват пред натиска на Унгария и възприемат идеята за съвместни действия със Стефан. Този съюзен договор, наречен Краковски, е своеобразна равносметка на антиосманската външна политика на Молдова от 70-те-80-те години. Сложната международна обстановка обаче заставя молдовския владетел постепенно да се откаже от откритата конфронтация с османците²¹. В договора с Полша има редица пунктове, които говорят за трезвия поглед на Стефан върху събитията от предходния период. Зафиксирано е, че военни действия срещу османците ще бъдат предприети само в благоприятна международна обстановка. С това той иска да изключи възможността страната му да бъде оставена да воюва сама срещу силен и опитен враг.

Краковският съюзен договор е част от новия антиосмански напън на Европа, който не продължава дълго. Малко преди смъртта си Стефан още веднъж се признава за васал на Унгария с надежда да получи помощ²². Трагедията на населението от североизточните краища на полуострова не се отличава от онова, което вече са изпитали българи, сърби, гърци, албанци. „Калета и минарета израсли от невернишки глави. Още повече гяури взели в робство. Там, където кракът на правоверните докосвал вража земя, животът замирал"²³. Тези редове от османската хроника се отнасят именно за един от походите на Мехмед II в Молдова. Вярно ли е, не е ли - османецът Нешри сам създава тази апокалиптична картина.

В съседното Влашко княжество само Влад Цепеш прави неуспешен опит да отхвърли османския сюзеренитет. Другите воеводи под влияние на едрото болярство остават верни на Портата с изключения почти до края на XVI в. Особено нараства към края на XV в. влиянието на т. нар. „боляри от Крайова", които диктуват волята си на владетелите. Всяко неподчинение или опит за нарушаване на статуквото във Влашко става достояние на Портата и е поредният повод за намесата й във вътрешните работи на страната, за ново ограничаване на самостоятелността й²⁴. Тази вече консолидирала се проосманска политическа ориентация на Влашко повишавала интереса към Молдова както от страна на Портата, така и от страна на християнските сили.

* * *

Характерно за европейския политически климат от втората половина на XV в. е постепенното изместване на полицентризма от ясно очертани държавно-имперски доктрини и засилването на тенденциите за изграждане на силни централизирани държави. Новото време с присъщия за него принцип за политическо равновесие настъпвало неумолимо, но бавно. След смъртта на Мехмед Завоевателя никой в Европа не съумял да намери нужните форми на дипломатическо и военно обединяване, така че да се използва кризата на Османската империя, свързана с наследяването на османския трон. Османците надмогват временната слабост. Синът на Мехмед - Джем султан, е използван от европейците за натиск срещу брат му Баязид II. Но европейските сили проявяват толкова себичност и разнопосочност на интересите, че внушават на османците по-скоро увереност, отколкото опасения. Ето защо те продължават успешното си настаняване в западните краища на полуострова и укрепват позициите си на Север.

Точно по това време френският крал Шарл VIII предприема походите си в Италия (1494-1495) и слага началото на полувековните италиански войни (1494-1559). Поводът на нахлуването е конфликтът му с Неапол, чийто покровител е папата. Провъзгласената „крайна" цел на експедициите в Италия - война с османците - е параван за истинските му експанзионистически планове. Поради дълбоките противоречия с Рим Шарл VIII не успял да организира нова коалиция. Нещо повече. Баязид II е осведомен от папата за намеренията на Шарл²⁵. Французите са изолирани. Рим успешно сплотява около себе си Испания, Милано и император Максимилиан I. Провъзгласява се също, че ще се води борба с неверниците за защита на Италия. Използва се терминология, която прикрива истинските цели - ограничаване влиянието на Франция. „Борбата с неверниците" като политическа платформа става удобен щит, зад който се прикриват всевъзможни комбинации и намерения, нямащи нищо общо със събитията на Балканите и в Централна Европа.

Венеция, която най-силно е ощетена от нарастването на влиянието на Портата в Егея и Адриатика, остава настрана от новосформиращата се политическа коалиция²⁶. След мира с османците от 1479 г. Венеция продължава да е неспокойна за балканските си владения. След идването на Баязид II на трона се правят опити за подновяване на договора. За да се омилостиви султанът, на османците се предава о-в Кефалония. Целта на тази скъпо струваща на републиката отстъпка е да се отклони вниманието на Портата от Кипър. В противовес на османските успехи в Егея и Източното Средиземноморие Венеция полага големи усилия, за да укрепи позициите си на острова. През 1489 г. съпругата на последния крал на Кипър Якоб II (1460-1473) се отказва, срещу щедро възнаграждение, от короната си и Кипър преминава в ръцете на венецианците. Като отплата за жеста Катерина Корнаро - венецианка по произход, получава солидна годишна рента и кралска резиденция. Властите на републиката спешно вземат мерки за укрепване на отбранителните съоръжения на острова²⁷. Отношенията им с османците към края на XV в. прогресивно се влошават, а след загубата на Евбея водите на Източното Средиземноморие стават все по-недружелюбни към венецианците.

Новата венецианско-османска война (1499-1503) започва с инцидент, който не представлява новост за епохата. През юни 1499 г. босненският санджак-бей с 2000 конници напада околностите на най-голямата и добре укрепена венецианска крепост в Далмация по това време - Задар. Паралелно с него Ахмед Херцегович с войските си действа край Шибеник. Пленени са немалко хора. Опожарени са села, съсипани са лозя и маслинови плантации. Цяла Далмация изтръпва от страх. Към края на XV в. венецианските владения в Далмация и Бока Которска представляват низ от по-големи и малки крепости (Задар, Нин, Земуник, Врана, Новиград, Шибеник, Сплит, Котор, Будва и Улциин) по крайбрежието и островите и няколко десетки по суша. И в мирно време снабдяването им е проблем, а войната била катастрофа в пълния смисъл на думата. Положителното за венецианците е, че владенията им са обърнати към морето, където те имат основания все още да се чувстват господари. На пръв поглед краят отстъпва по стратегическа значимост на земите в Подунавието, към които османците са насочили основните си сили, но не и по икономическия си потенциал. И от тези земи е можело да се награби богата плячка. В Далмация се отглеждат големи стада овце, от чиято вълна се произвежда известното далматинско сукно. Тях именно отвличат при набезите си османците. Венецианските крепости на юг, в Албания и по Черногорското приморие са в по-изгодно положение. Османската държава плътно ги обгражда, така че около тях няма какво да се граби²⁸. През цялата 1499 и следващата 1500 г. нападенията по суша не престават. През лятото на 1499 г. венецианският флот е разбит в близост до о-в Сапиендца. Османските кораби подкрепят силите, обсаждащи по суша Навпакт (Лепанто). В ръцете на османците последователно преминават Навпакт, Метони, Корони, Наварин. Особено тежка е загубата на Корони и Метони - „очите на Републиката"²⁹.

Османските успехи по море и суша за момента предизвикват желание за съвместни действия. Венеция е подкрепена от папата, Франция, Испания, Португалия и родоските рицари. Обединената испано-венецианска ескадра под командването на легендарния дон Гонзало Фернандес де Кордова отвоюва о-в Кефалония, след което тя никога повече не преминава в ръцете на османците³⁰. Веднага след края на войната венецианците започват строителството на грандиозна крепост, доминираща острова и откриваща изглед към морето чак до Занте (о-в Закинтос). Тази победа има сериозно стратегическо значение, защото Йонийските острови заемат ключово положение, охраняват подстъпите към Адриатика и мореплаването по нея. Те са един от факторите, обезпечаващи надеждността на търговския трафик и политическите интереси на републиката. Крепостта просъществувала чак до края на XVIII в., когато след силно земетресение жителите й се преселват в днешния град Аргостоли - център на острова. Построяването на тази цитадела явно е продиктувано от загубата на Метони и Корони, които до края на XV в. вдъхват на венецианците повече смелост в мореплаването.

Военните действия, които се разиграли в Пелопонес и Егея, активизирали местното население. На страната на републиката се бият известните за времето си отряди от наемници - стратиоти. Както и в предишната венециано-османска война, те съставят ядрото на сухопътните сили на Венеция. За да привлече цивилното население на своя страна, сенатът освобождава жителите на Навпакт от данъци за десет години³¹. И в Далмация венецианските власти предприемат мерки, за да си осигурят подкрепата на местното население. Венецианските гарнизони, съставени от наемници, и то немногочислени, по принцип не рискували да воюват с османците извън стените на крепостите. Затова се разчитало на помощта на селяните. В Бока Которска властите наели сред местните жители 100 човека срещу една лира на ден³². Проблемът за взаимодействието на венецианците с местните жители не бил толкова лесен за решаване. В районите, където преобладава източноправославно население, разбирателството, макар и желано от венецианците във време на война, трудно се постигало. Традиционното недоверие към венецианските власти се дължи на верските претенции и пренебрежителното отношение на католиците към „схизматиците".

Началото на новия век за хората от Далмация и останалите балкански владения на Венеция било смутно и тежко. Гладът бил един постоянен проблем. Градските центрове търпят сериозни икономически загуби. Населението се разбягвало. Според венециански извори от епохата, към които трябва да се подхожда с известни резерви, за около две години само от околностите на Задар са отведени в робство или покосени от чумата около 10 000 души. Венецианците нямат средства да увеличат флота и гарнизоните си и да решат продоволствените проблеми. След като османците плътно се доближили до бреговата ивица към 1500 г., Венеция започва да опипва почвата за сключване на мир. Опитите й да въвлече във войната Унгария или императора се провалят. Мирът струва на републиката Навпакт, Лепанто, Наварин, Метони и Корони. Венециански в Пелопонес остават само Патра, Навплион и Монемвасия³⁴. Над прекрасните венециански крепости в Морея и Пелопонес скоро лъвът на Сан Марко щял да бъде изместен от полумесеца.

От страна на Портата сключването на този мир е само привидно прибързано. Османската империя все по-осезателно усеща по азиатските си граници заплахата на Иран. Опирайки се на тюркските номадски племена в Близкия изток, през 1502 г. иранският владетел Исмаил-шах завладява Тебриз. Положено е началото на силната и влиятелна държава на Сефевидите (1501-1732), противници на сунитския ислям, която обхваща териториите на днешните Иран, Азербайджан и Източен Анадол³⁵. До средата на XVIII в. присъствието на тази сила на границите на империята на османците е един от съществените външнополитически фактори, определящи поведението на Портата и индиректно климата в Югоизточна Европа.

За Венеция войната означава задълбочаване на икономическото й и политическо изтощаване. За около век активна експанзия в онези части на полуострова, където са опорните точки на колониалната й империя, османците й нанасят непоправими щети. Великите географски открития и постепенното изместване на търговските пътища също изменят конюнктурата в Източното Средиземноморие в ущърб на Републиката на св. Марко. Облягайки се на своя опит, далновидност и дълголетна традиция, Венеция съумява и през XVI в. да се приспособи към новите условия и да съхрани блясъка си. Той обаче не осигурява онова, което й е необходимо с оглед положението на Балканите: ресурси за водене на ефективна отбрана и настъпление.

Разпръсната по бреговете на морета с интензивен трафик, империята на венецианците е уязвима в много отношения. Метрополията на този изживяващ времето си организъм е отдалечена и макар да живее с грижите, болките и нещастията на отвъдморските си територии и сама да усеща заплахата от османското проникване, е в по-изгодно положение. Тя контактува с империята на османците чрез отвъдморските си владения. Положението е удачно формулирано през 1520 г. от висш османски сановник в разговор с венециански дипломат: „Ние имаме граници с много венециански земи, а вие не граничите с нас; помислете си за ударите, които можем да ви нанесем..."³⁶. Тази уязвимост на венецианската колониална империя диктува основните тенденции на отношенията ѝ с Портата. Европа не се отнася с разбиране към стремежа ѝ да преговаря, сътрудничи и избягва конфронтациите. Трезвата оценка обаче сочи, че това е бил единственият път да се запази известно влияние в икономическия живот на европейския Югоизток и Източното Средиземноморие. „Да изпробваш по-добре милостта, отколкото меча му..." Тези думи, приписвани на Стефан Велики, разкриват същността на политическото кредо на съседите на османците: отстъпки, компромиси и саможертви, за да се избегне участта на прегазените от безпощадния ход на нашествениците народи. Защото завоевателите, „без да правят разлика по възраст, пол и положение, посягаха на всичко, което намираха: хвърлили се в морето на свещения поход, те не оставиха нито едно запалено огнище ... не остана камък върху камък от манастири и църкви. Във всички поля, през които минеха, огънят поглъщаше реколтата..."³⁷. След 1354 г. за два века през земите на балканските народи преминават нееднократно войските на Портата. Превръщането на Балканите във военен плацдарм на една от най-дългите войни в историята е всъщност, обобщено казано, най-тежкият резултат от преминаването на Босфора от османците. Всяко раждане е болезнено, а това на огромна империя още повече.

* * *

Отношенията между Османската империя и европейските сили през първата половина на XVI в. се развиват в условията на сериозни социални и политически колизии. Появяват се нови моменти в отношенията на Европа с османците. Процесът на изграждане на европейските централизирани монархии намира отражение във външната политика на европейските сили. Европейските дворове, преследващи осъществяването на собствените си амбиции за по-голяма тежест в баланса на силите на международната арена, все по-често започват да се обръщат към османците като към равноправни политически партньори в борбата срещу други християнски владетели. По това време в Европа продължава процесът на оформяне на големите външнополитически лагери. За целите на антихабсбургската си политика - срещу двата клана на Хабсбургите - Франция слага начало на стабилно сближаване с Портата; то като червена нишка преминава през външнополитическата история на страната през следващите столетия. През първата половина на XVI в. започва да отмира един етап от развоя на османо-европейските отношения (да го наречем условно епохата на „сблъсъка") и започва нов период на „интегриране" на империята на османците в системата на международните отношения. Макар и различно виждана (от християнска и мюсюлманска страна), реален израз на това е формиращата се система на капитулациите и увеличаващият се брой европейски дипломатически агенти край Босфора. Като следствие функционирането на системата от европейски държави през XVI в. доказва наличието на голям югоизточен компонент в нея. Това е Османската империя. Като отстранява енергично противоречията си с Иран, Портата насочва военнополитическия си потенциал за продължаване на териториалната си експанзия в Централна Европа и Средиземноморието³⁸. Европейската дипломация често се влияе от поведението ѝ.

През XVI в. папството продължава да се придържа към традиционните си планове за кръстоносен поход на Изток. Желанието на курията се диктува от стремежа й да се компенсират ударите, които укрепващата Реформация нанася на католицизма като идея и практика. За тази цел Рим залага преди всичко на испанските и австрийските Хабсбурги, станали вече съседи на Османската империя. Той обезпечава идейно и финансово онези сили в тях, които преследват въплъщаването на дело на идеите за изтласкване на османците от райони, които са техни владения или са смятани за тяхна сфера на влияние.

Според думите на гръцкия историк К. Сатас  отношението на Европа към османската заплаха през XVI в. е „съвсем вярно преповторение" на това от отминалото столетие³⁹. Всъщност налице е не огледално отражение, а доразвиване и усложняване на взаимоотношенията. В тях се появяват нови черти, диктувани от спецификите на османското завоевание на Средна Европа; от задълбочаването на васалитета на дунавските княжества, Трансилвания и Дубровник; от консолидирането на османското присъствие - икономическо и политическо - на Балканите; от религиозните и социалните битки в Европа; от укрепването на османските позиции по южните брегове на Средиземно море и все по-ясното изпъкване на Испания като основен противник на настъплението им в тази посока.

Началните десетилетия на XVI в. привидно благоприятстват изявата на антиосманските сили. Вниманието на Портата е изцяло погълнато от положението в Близкия изток и съперничеството с Иран за надмощие в мюсюлманския свят. Особено остър е характерът на тази борба по времето на султан Селим I (1512-1520). Това, че османците са заети със завладяването на нови територии в Близкия изток и Африка, способства за подема на антиосманските настроения и новото раздвижване на християнския свят. Все пак остротата на противоречията между страните от Централна и Западна Европа е толкова голяма, че всички опити за организирането на общоевропейски съюз завършват с провал. Провокираните от Франция италиански войни (1494-1559) завършват с мира в Като-Камбрези. Този дълготраен военно-династичен конфликт, както и Селската война (1524-1525) в Германия в крайна сметка благоприятстват османското настъпление.

Както и в предходните десетилетия, представителите на балканските народи развиват в Европа трескава дейност в подкрепа на идеята за кръстоносен поход срещу Цариград. През 1502 г. хърватинът Феликс Петанчич призовава чешко-унгарския крал Владислав да сключи антиосмански съюз с други християнски владетели. Петанчич подробно описва пътищата, по които могат да минат християнските войски, за да ударят неверниците⁴⁰. Няколко години по-късно, през 1508 г., подобни мисли развива в посланието си до папа Лъв X Янис Ласкарис. Той обръща внимание върху това колко благоприятен е моментът да се атакуват османците в гръб⁴¹.

Проект за антиосманска лига създава в началните години на XVI в. и Грегорио Амазео. Той също го адресирал до папа Лъв X. Предполага се, че в обкръжението му е имало балкански емигранти. Освен това не е изключено той да е общувал с членове на фамилията Дела Tope от Фриули, които са служили при двора на император Максимилиан I⁴².

Но, както и през XV в., основен инициатор на акциите в тази насока си остава папството. През 1505 г. папа Юлиян II се обръща с послания и пратеничества до Португалия, Франция и родоските рицари и ги призовава да се обединят. Апелите му обаче не могат да примирят враждебните един към друг владетели. Призиви са отправени и към Унгария и Виена. Близък съветник на папата по това време е вече споменатият Ласкарис, който е добър познавач на проблемите на Леванта и Балканите⁴³.

В политическия климат от началото на XVI в. се забелязва една странна смесица от политическо безсилие, диктувано от обективно развиващите се в Европа процеси, и стремеж то да се превъзмогне. Победите на османците в Близкия изток внушават на обществеността страх, че скоро ще удари часът на голямото им настъпление в Европа. Несъвпадението на намеренията с тенденциите на политическото развитие на континента е една от основните черти на антиосманските начинания и през този век. Типична в това отношение е речта на пратеника на германския император Сигизмунд - Хилберщайн - пред руския владетел. В нея пространно се описвали победите на Селим и се наблягало на това колко опасни за християнството ще са последиците от завладяването на Източна Армения, Кюрдистан, Северна Месопотамия, Сирия и Хиджас. Подобно е съдържанието на речите на папските легати, пристигнали в Москва през 1518 г. Малко преди това призив за съвместни действия е разпратен до кралете на Англия и Полша и до императора. Емисарят на полския крал в Рим Лаврентий Мигджелски връчил на папата трактат срещу военната сила на османците⁴⁴.

Антиосманските съчинения не са рядкост в онези години. Борбата с османците като тема присъства в съчиненията на хърватина Марио Марулич (1450-1524) и неговия последовател Фран Транквил (1490-1571). Последният с жар говорел за опасността и по време на своите дипломатически мисии. В края на XV в. в Московското княжество се появява съчинението на Нестор Искендер. Определено важна роля в обществения живот играе и творчеството на Максим Грек. В Полша през 1517 г. се появява съчинението на Матей Меховски „Трактат за двете Сарматии", в което има специален раздел за борбата на поляците срещу османците. Един от най-интересните паметници на антиосманската публицистика са нееднократно вече цитираните от нас „Записки на еничаря" на сърбина Константин Михайлович от Островица⁴⁵. Особено място сред тези съчинения заема творчеството на учения, публициста и дипломата Филип Буонакорси-Калимах. В писаното от него са прави опит да се отхвърли идеята за общохристиянското обединяване и се проявява повече прагматизъм⁴⁶.

Макар и показателни за обществените настроения, антиосманските трактати и съчинения от края на XV - началото на XVI в. не оказват съществено влияние върху политическата практика. В идейно отношение те са повлияни най-вече от призивите за обединяване на християнството. Съдържащата се в тях информация за военните и политическите умения на османците е на сравнително ниско ниво. Изключение е писаното от по-ерудирани очевидци. Като правило те не могат да вдъхнат на читателите и политическите дейци от епохата увереност, която да приглуши страха от нашествениците. Тези им черти са превъзмогнати едва през XVII-XVIII в., когато в Европа прорастват кълновете на буржоазния прагматизъм и рационализъм и се появяват трудовете на Пол Рико, Луиджи Марсили и др., спомагащи да се опознае от най-различни страни могъщият съсед, неговите достойнства и слабости.

В литературата, посветена на отношенията на Европа с османците, началните години на XVI в. се свързват най-вече с името на папа Лъв X. Външнополитическата дейност на папата не се ограничава само с разпращане на послания. През 1514 г. той обещава на полския крал Владислав 50 000 дуката за война против османците. Личният секретар на папата кардинал Жак Садоле заминава за Франция да уговаря краля лично да оглави похода. С тази си акция курията цели и умиротворяване на Италия - цел на френски амбиции⁴⁷.

Няколко години преди заминаването на Садоле за Франция Рим се обръща към Баязид II с определени искания. Настоява се за османски натиск върху Венеция и отказ от сближаване с Франция. Постановката в началото на XVI в. за отношенията с френския двор е вече друга. Причините за този „реализъм" на курията се коренят в изцяло светското й разбиране за характера на външнополитическите й контакти. Папството от епохата на Ренесанса поставя въпросите за укрепването на властта си, увеличаването на постъпленията в хазната и ограждането на своите сфери на влияние и прерогативи ако не по-високо, то поне наравно с догматиката. Чрез упоритото натрапване на светските владетели на идеята за война с османците католическата църква осъществява и стремежа си за първенство и универсализъм, за възстановяване на позиции в загубения за курията Изток.

С постепенното изчезване на самостоятелните балкански държави и засилването на васалната зависимост на дунавските княжества се ограничават възможностите на антиосманските сили на Балканите. Въпреки това балканските страни присъстват като елемент в проектите на несъстоялите се походи.

Към средата на второто десетилетие на XVI в. поредните инициативи за първи път се ръководят от толкова влиятелни фигури - папа Лъв X, Франсоа I и Максимилиан I. Един могъщ от формална гледна точка триумвират, ограждащ с фасадата си най-различен род дрязги и противоречия. Нищо обаче не сочи последните да са преодолени, макар да е решено да се пристъпи към организирането на нов поход. Планът за похода, разработен на Латеранския събор, се състои от три степени. Важно място се отрежда на дунавските княжества. През първата година на похода те трябвало да скъсат отношенията си с Портата. Под командването на полския крал, който също се счита за съюзник на Рим и императора против османците, християнските сили трябвало да овладеят делтата на Дунав - Килия и Аккерман. Предвижда се експедицията да бъде подкрепена от кримските татари. През следващата 1519 г. френският крал трябвало да завладее с кръстоносните армии Одрин, а година след това да се осъществи решителният пристъп срещу Константинопол. Персите трябвало да открият военни действия в Анадола. В този му вид планът е разработен в двора на Максимилиан I⁴⁹ - една безспорно добре звучаща като стратегия инициатива, но нищо повече.

През 1519 г. в Рим пристига пратеникът на влашкия владетел Нягое Басараб (1512-1521) Антон Пайкалас, който уточнява условията за участието на Влашко в акцията. В началото на същата година обаче умира Максимилиан I, а Франсоа I не съумява да осъществи мечтите си за имперската корона. Двете събития отново раздалечават насила събраните под знамето на кръста участници. В писмо от 3 юни 1519 г. Лъв X пише до воеводата на Влашко, че вероятно ще започне мирни преговори с османците⁵⁰. Включването на Влашко и Молдова в сферата на вниманието на курията се дължи отчасти на настъпилото след смъртта на сина на Стефан, Богдан (1504-1517), сближаване между Молдова и Полша. С договора, сключен между двете страни през 1518 г., полският крал се задължава да подпомага акциите на молдовците срещу Портата. В него обаче изрично се сочи, че молдовската войска ще започне военни действия, едва след като поляците преминат Дунава. Молдова продължава линията, наследена от Стефан - предпазливост в поемането на задължения, особено когато се отнасяло за общи акции с Полша - хитруванията на шляхтичите често стрували скъпо на Молдова.

Включването на Крим и Иран в проектите за организиране на похода представлява едно наивно надценяване на противоречията в света на исляма. Освен това през 1516 г. между поляците и Кримското ханство вече е постигнато споразумение за нормализиране на отношенията и спиране на татарските набези. Най-вероятно това събитие, което е преди всичко с антируска насоченост, е било изтълкувано като възможност да се използват татарите срещу Портата⁵¹. Присъствието на Крим като елемент на замислите за антиосмански поход не съответства и на все по-ясно оформящите се отношения между Портата и ханството в посока на заздравяване на специфичния статут на последното. В Европа са информирани за сравнително хладните отношения между Селим I и хан Мехмед Гирай I. Там са разчитали, че те ще прераснат в открит конфликт. Настроенията на хана са известни на Портата. На Селим I се приписва една дълга реч против него. Основното в нея е, че османците са готови в случай на открито неподчинение бързо да реагират с експедиция срещу Крим⁵².

Външнополитическите трудности, които изживява в този момент Молдова, също са пречка за реализирането на замислите на Латеранския събор. Отношенията на молдовския двор с Портата пряко се влияят от контактите и договореностите с Полша и Унгария. Последните се опитват да осуетят молдовско-османското сближаване, за да бъде Молдова щит срещу османските и татарските набези, но тежестта се прехвърля изцяло върху плещите на молдовския владетел. Обръщението на Богдан III към Русия с молба за помощ през 1511 г. също остава без резултат. В такава обстановка единственият възможен път за Молдова е укрепването на отношенията с Портата. За Селим I в тези години също е изгодно да поддържа добри отношения с Молдова. Две са причините за това: неясните отношения с ханството и присъствието на Нягое Басараб на влашкия престол, който той е получил с помощта на противници на Селим I. Това проличава от формата на молдовско-османския договор от 1512 г., за който се предполага, че е първото юридическо оформяне на васалитета на Молдова⁵³. Всички тези събития по време съвпадат с нарастването на интензитета на антиосманските настроения в Рим и Европа. Обстановката в Югоизточна Европа е твърде сложна и обременена с цял комплекс противоречия - между Полша и Унгария, ханството и Портата, Влашко и Портата, Русия и Полша и т.н. За молдовския владетел е практически невъзможно да пристъпи към провеждане на линия на открит сблъсък с османците. Това в крайна сметка ограничава кръга на силите, които противодействат на османската експанзия към Средна Европа.

* * *

Разединението между дунавските княжества и съседите им, от една страна, и между европейските сили, от друга, е правило за външнополитическия живот и през последните години на XVI в., когато с идването на Сюлейман Великолепни на престола (1520-1566) политиката на османците в Централна Европа се активизира, нажежава се от готвещия се, а впоследствие и разразил се дълбок социален конфликт - Селската война в Германия⁵⁴.

Събитията в Германия от 1524-1525 г. са кулминация на низ движения с подобен характер. В началото на XVI в. те обхващат Унгария и Австрия. Папската була за обявяване на кръстоносен поход през 1513 г. довежда на следващата година до струпване в отделни райони на Унгария на многочислени отряди кръстоносци, преди всичко селяни. Тъй като напускането на именията противоречи на засилващия се процес на закрепостяване, не са единични случаите, когато феодалите се противопоставят на желанието на масите да се явят на определените места. Постепенно в страната започва брожение, което в крайна сметка прераства в истинска селска война. Оръжието на кръстоносците се обръща не срещу османците, а срещу дворянството и висшето духовенство. Те се оглавяват от назначения от естергомския архиепископ за вожд на кръстоносците Д. Дожа. Части на въстаниците действат активно в южните райони на страната, край Дунав, Тиса, Петерварадин. Това въстание е резултат на силното отслабване на централната власт в страната, засилване процесите на натурализация на икономиката, все по-активното закрепостяване на свободните селяни. Предвид на това, че към края на XV в. престава да се издържа войска от наемници, при организирането на военни акции се разчитало именно на селячеството. Това е в разрез с интересите на унгарските магнати. Въстанието е последвано от жестоки репресии. Свиканото през 1514 г. съсловно събрание приема закон, забраняващ на селяните преместване. Това означава изключване на селячеството от отбраната на страната и още по-сериозно понижаване боеспособността на кралската власт. Усилват се дрязгите между различните дворянски лагери⁵⁵. Тези обстоятелства естествено са предпоставка за успех на османското настъпление, което и не закъснява.

В края на XV и началото на XVI в. османците са заети активно с военни операции в Мала Азия и вероятно създават впечатление, че са се отказали от завладяване на Унгария. В периода 1495-1519 г. седем пъти са подновявани примирията с Портата. Инцидентите в граничните области не са рядкост, но нито едната, нито другата страна желае и може да пристъпи към по-решителни действия⁵⁶. Сюлейман I връща политиката на Портата обратно в руслото на активните действия за териториално разрастване в Европа. През 1521 г. османците завладяват най-сетне Белград. Пътят към същинските унгарски земи е открит. Унищожена е отбранителната система на кралството в поречието на Сава и Дунав⁵⁷.

Преди да предприеме реализирането на решителен план за завоюване на централноевропейски територии, Сюлейман с активни военнодипломатически действия се опитва да създаде по-благоприятна обстановка за експанзия. Целите на бъдещата акция ще сблъскат османците не с отслабените от вътрешни и външни беди дребни балкански владетели, а с една от най-големите европейски сили - Унгария, която е и предмостие към владенията на австрийските Хабсбурги. Това кара султана като начало да стабилизира позициите си в Източното Средиземноморие и да неутрализира евентуалните опити за удари срещу владенията на империята в тези краища. За целта Портата пристъпва към подготовка и осъществяване на отдавна мечтана акция - ликвидиране на владенията на Ордена на йоанитите на о-в Родос. Рицарите не пропускали случай да накърнят интересите на османските владетели. През 1520 г. след смъртта на Селим I в Сирия избухва метеж начело с мамелюкския управител на страната Джанберди ал-Газали. Метежниците не желаели да се покорят на новия владетел - Сюлейман. От о-в Родос им е оказана помощ с оръжие и най-вече с артилерия. Въпреки че въстанието не се разраства, в началото на 1522 г. Сюлейман решава да организира експедиция за изгонване на хоспиталиерите от острова⁵⁸.

Първата голяма експедиция срещу о-в Родос е предприета още при Мехмед II през 1480 г. Тя е неуспешна. Сюлейман насочва срещу крепостните съоръжения на острова най-добрите воини на империята. В експедицията се включват с войските си бейлербеят на Анадола Касим паша и на Румелия - Айяз паша, албанец по произход, еничарите начело с Бали ага, който впоследствие става баш-дефтердар на Портата. Начело на османските сили е самият Сюлейман. В началото на юни флотата под командването на Мустафа паша отплава от столицата. Първото сражение е в края на юли. Пристъпите са по суша и по море, почерняло от османски плавателни единици. Някои по-малки околни островчета стават плячка на османците. Те проникват в крепостта на о-в Родос едва на 24 декември 1522 г. Оцелелите кръстоносци начело с великия магистър на острова го напускат на корабите си. Крепостните съоръжения на Родос по нареждане на султана веднага са потегнати. След 1522 г. на Родос е оставен санджакбей, който е подчинен на капудан пашата на османската флота, а пристанището му се използва най-вече за ремонт на кораби и временна база при по-дълги рейдове. Изгонените от Родос йоанити - елитът на католическото дворянство - са поставени пред трудния проблем да намерят убежище. След неколкогодишни преговори испанският крал и император на Свещената Римска империя Карл V (1519-1556) им предоставя о-в Малта и Триполи. Орденът продължавал войнствените си традиции. От 1530 г. той е главна ударна сила на християнския свят, но вече в западните части на Средиземноморието⁶⁰.

Подготовката на удара срещу Унгария включва и някои по-специфични дипломатически демарши на Портата, с които се цели да се внесе успокоение сред християнските съседи на империята. В столицата на османците са приети и получават някои отстъпки по дискутирани въпроси пратеничества на Дубровник, Венеция и московския княз. Поради сериозните загуби, понесени по време на Родоския поход, и поради това, че в столицата не е спокойно, Сюлейман предпочита временно да воюва с християнството като дипломат, а не като воин⁶¹.

Една от най-сериозните акции на османците в тази насока са преговорите с пратеника на полския крал Сигизмунд, Станислав Одровонж. Кралят Сигизмунд Стари е чичо на унгарския крал Лайош II, над чиито владения е надвиснала пряката заплаха на следващия османски поход. Уплашени за собствените си земи и интереси, поляците изпращат в Цариград Одровонж, като същевременно му е възложено да дискутира и проблема за примирие между Портата и Унгария. Резултатите от мисията на полския пратеник са благоприятни само за Сигизмунд. Портата отказва да преговаря дори и чрез посредници с Унгария⁶².

Именно в годините преди завладяването на Унгария все по-ясно се очертава проявяващият се спорадично в предходни години нов подход към османците като политически партньори: търсене на сближаване и договаряне с тях, за да се решат противоречия с други християнски владетели. Този принцип започва осезателно да влияе върху позициите на владетели, незаплашени пряко от османците. Той се запазва в системата на международните отношения чак до XIX в.⁶³. След началните десетилетия на XVI в. развитието и модифицирането му е въпрос на време и практика. Като елемент от него започва оформянето на системата на капитулациите, влияеща върху характера на отношенията на Османската империя със страните от християнския свят до началото на XX в. Това ни кара да не приемем твърде опростеното разбиране на някои изследователи (вкл. български), че империята не е част от европейската система на международни отношения.

Най-бързо тази тенденция изкристализира като ръководен политически принцип в дипломацията на френския двор, при това в критичните за съдбата на Средна Европа години. От началото на 20-те години в Западна Европа бушува войната между Франсоа I и император Карл V, която започва като ограничен конфликт за влияние на Апенинския полуостров. Притисната от двата клона на Хабсбургския дом и особено от бързо набралия мощ император Карл V, който в качеството си на крал на Испания и обширните ѝ отвъдморски владения провежда експанзионистична политика, Франция обръща поглед към Леванта. Този конфликт не позволява на Хабсбургите да отделят средства за водене на война в Подунавието. Тежестта й се прехвърля върху плещите на местните владетели и най-вече върху Унгария. Разбит през 1525 г. и пленен от императора, Франсоа I започва преговори с османците, в които вижда естествени съюзници против Хабсбургите - австрийски и испански.

Така в годините на най-дълбоко проникване на османците в Европа двата клона на Хабсбургите, двата имперски колоса, воюващи с Франция и Реформацията, нямат възможност да отделят внимание и на събитията в средноевропейския военнополитически спектакъл. Облагодетелствани от кризисните за Европа години, бележещи мъчителното раждане на Новото време, османците продължават своята експанзия.

След завладяването на Белград от Сюлейман крепостта става център на военните приготовления против Унгария. Околностите са опустошени и опожарени, за да не могат да служат никому. През септември 1525 г. османците навлизат в Сремско. През пролетта на следващата година започва строителство на мост за преминаване на Дунав край Белград. В края на април, както обикновено, голямата армия е напуснала столицата. В самата Унгария междувременно се занимавали с потушаването на бунта на миньорите. Освен това съсловното събрание взело решение за решителна борба с разпространението на лутеранството. През лятото на 1526 г. в страната нямало силна личност, която да оглави и организира отбраната. Двете армии се срещнали на 26 август 1526 г. Същинската битка траяла около два часа: „Мястото, където разположиха армията, беше от Мохач на една, а от Дунав на половин миля... тук се простираше голямо широко поле... само отляво между това поле и Дунава имаше блатисти места и мочурища... Мнозина погълна споменатото бездънно блато. Тялото на краля... намериха по-късно в един дълбок ров. Тогава в този ров вследствие на наводнението на Дунава имало повече вода, отколкото обикновено, тъй че той се удавил с коня си, както си бил екипиран и въоръжен...“. С тези думи описва края на средновековната независима унгарска държава сремският епископ и канцлер на страната Ищван Бродарич - участник в битката⁶⁴. Така още с втория си поход Сюлейман разчистил пътя на воините си към Централна Европа. Завладяването на Унгария било трагедия не само за народа й. Повече от век тя е една от основните сили, воюващи с османците. Позициите, които има на Балканите, и активните й военни и дипломатически акции особено през 40-те - 70-те години на XVI в. забавят темповете на османското завладяване.

През 1529 г. Сюлейман предприема третия си поход през унгарски земи. След поражението на Унгария при Мохач за дълго време Средното Подунавие е театър на военните действия между османците и Хабсбургите. През 1526 г., след като влиза в Буда, Сюлейман се завръща обратно. Унгария остава поделена на няколко сфери на влияние. Западните и северозападните й райони остават под властта на Хабсбургите, които държат и имперската корона. Трансилвания все по-ясно се очертава като васал на османците. Временно властта в областта е в ръцете на Ян Сапояй. Той е избран за крал на Унгария от част от унгарските и хърватските дворяни на събора в Дубрава край Загреб. Макар че е подкрепян от папството, Венеция и Полша, Сапояй губи спора за короната с Фердинанд Хабсбургски и е принуден да забегне в Полша. През 1529 г. Сапояй се присъединява към войските на османците и отново получава кралската власт. Походът на Сюлейман, чиято цел е Виена, този път изостава от обичайните срокове за започване на обсада. Виена е достигната едва в края на септември. Обсадата е неуспешна. Причините за провала ѝ са от най-различно естество⁶⁵.

Преди всичко трябва да се има предвид, че градското население масово подкрепя бранителите на крепостта. В боевете се включват стихийно организирани селски отряди. В по-голямата си част членовете им са протестанти. Тази масова подкрепа на населението както на самия град, така и на селските му околности, има изключително важно значение. Османците се озовават в необичайна обстановка, с която не се били сблъсквали в последните десетилетия. Религиозните и социалните битки в Европа са по принцип техният троянски кон. Под Виена те се оказват късно през есента на 1529 г. и обсаждат една изградена по всички правила на фортификационното изкуство крепост. Посрещала ги навред стрелбата на пушките на обикновените селяци. Градът, този символ на беди за простия австрийски селянин, символ на властта, преследваща и унижаваща, не е изоставен да се отбранява от скъпо струващи, но невинаги достатъчно себеотрицателни чужди наемници. Освен това трябва да се има предвид, че османската войска се е отдалечила силно от базите си и няма с какво да се изхранва при една по-дълга обсада. Виена не прилича на труднодостъпна, но обградена отвред от османски владения албанска крепост. Това е един от най-важните градски центрове на Европа. Османците не намират сили нито в 1529 г., нито по-късно, за да му наложат своята власт.

Това настъпление на Сюлейман съвпада с някои интересни моменти в обществено-политическия живот на Европа - някакви кълнове на по-различен социален климат. „Турският страх", за който се говори отдавна, за който се пише близо век, по който се дискутира във височайши аудитории и на имперски диети, придобива осезателни измерения. Това не е унижението и болката на съседа, на покровителствания от време на време по-слаб политически, икономически и териториално васал. Османците тъпчат по пътищата на земите на императора на Германия. Това вече е съвсем различно. Ето защо и поведението на Европа става друго⁶⁶.

Може би най-важното е, че именно по това време настъпва промяна в отношението на идеолозите на Реформацията към османското нашествие. Първоначално то е оценявано от тях като „бич Божи": буря, която ще помете католичеството и ненавистните католически владетели. В навечерието на битката при Мохач Лутер се обръща с възвание към протестантите на Унгария да не се съпротивляват на османците. Три години по-късно той отправя апел към съмишлениците и последователите си да подкрепят борбата на виенчани. „На война срещу турците" - за разлика отпреди - зове Лутер. Тази промяна в отношението на витенбергския реформатор е част от идейната му еволюция като водач на Реформата, която се наблюдава в годините след края на Селската война (1525-1526) и се оценява по различен начин. Най-схематично действията му след тези години се тълкуват като отстъпление, а самият Лутер се рисува като марионетка в ръцете на немските курфюрсти. Всъщност става нещо много по-дълбоко и сложно. Промените и честите поврати в мислите и действията на Лутер, част от които е и възванието за борба против османците, могат да се осмислят чрез създадената от него концепция за „двата строя" (божествения и светския). Всичко, което засяга „божественото", борбата с католичеството и т. н., трябва да става в съответствие с най-строгата принципиалност и чистота на евангелизма. Но във втория случай, когато става дума за светските конфликти и взаимоотношения, по принцип неполучаващи окончателно разрешение, компромисите и полумерките са не само допустими, но често дори и наложителни. „Компромисът" на Лутер от 1529 г. извежда масите селско население, подложено в 1527-1529 г. на невиждани гонения, от апатията и го повежда в защита на Виена. Това негово разбиране за „двата плана на историята" позволява временно да бъдат надмогнати сложните и противоречиви страсти, наситили живота на народите от земите на Хабсбургите през 20-те-30-те години на XVI в. Този документ на Лутер е само брънка от редицата негови действия, подготвили съставянето през 1530 г. на Аугсбургското верую. То смекчава конфликта между протестантството и католицизма и вероятно изиграва роля за някои успешни акции, с които напредването на османците към същинските немски земи било позабавено⁶⁷. През 1530 г. е отпечатано и съчинение на Еразъм Ротердамски, в което за разединението на Европа се говори с тъга. Развива се идеята, че християнският свят ще оцелее, ако дружно се пребори с османците⁶⁸.

Тази непоследователност на Реформацията е от полза за делото на антиосманските сили в Европа. Отнася се за действия от страна на най-видни представители на Реформацията и на хуманизма, чиито възгледи влияят не само върху масата на населението, но и върху политическите дейци. В крайна сметка това допринася през 30-те години на XVI в. в Европа да се създадат по-благоприятни условия за борба с османското териториално напредване. Победата над тях край Виена е началото. Реформацията - първа сериозна битка с феодализма - помага да се намерят онези недостигащи на балканските общества сили, които да обърнат „храбрите воини на Аллаха" в бягство.

През 1532 г. османците предприемат четвъртия си поход към Австрия. Център на събитията става малката гранична крепост Кьосег (Гюнс). Защитниците й под командването на хърватина Никола Юрищич поемат удара на армията, насочила се отново към Виена. Предлагат им големи суми и помилване, ако се предадат. Обсадата продължава почти месец. Придвижването към Виена е забавено от бранителите на крепостта - чехи, немци, холандци, поляци, италианци, англичани, шведи - католици и протестанти⁶⁹.

* * *

Задържането на османците по суша край Кьосег позволява на император Карл V да групира силите си в друга посока и да нанесе на османците сериозни поражения в Западното Средиземноморие. Разширяването на влиянието на Портата в тези райони силно безпокои императора Карл V. Укрепването на властта на Хайредин Барбароса в Алжир и Тунис поставя под удара на мюсюлманските кораби Калабрия, Отранто и най-вече о-в Сицилия - владение на испанската корона. Неспокойствието на Карл V от създалата се обстановка се дължи и на опасенията, че османските успехи могат да доведат до бунт на жестоко преследваните и малтретирани крипто-мюсюлмани в Испания. Победите обаче на императора и предвожданите от него лично наемници и кръстоносци всяват страх и ужас сред цивилното население на южните брегове на Средиземно море⁷⁰. Грабежите, жестокостите и варварството на всяка войска от онова време имали един лик. Но това е по-маловажната страна на триумфа на испанската флота от 30-те години на XVI в. На лицевата страна на медала изпъква ликът на героя император, отмъщаващ на неверниците.

Обгърнат от ореола на легендарния мит за нов спасител на християнството, образът на императора Карл V се превръща в средоточие на надеждите на балканските народи за освобождаване. Янис Ласкарис се обръща към него с апел за решителна действия срещу нашествениците. Ръкопис на свое слово към Карл V в испанския двор изпраща Арсений Монемвасийски - Апостолис. Изпод перото на Йоанис Аксагьолос, протокомис на Корони в средата на XVI в., излиза т. нар. „Кратък разказ за Карл V", в който се описват подвизите на императора, възхваляват се успехите му и се отправя апел за помощ⁷¹.

Докато османците обсаждат Кьосег, императорът поверява флотата си на един от най-известните мореплаватели на онова време, генуезеца Андреа Дориа. Като отвлича вниманието на османците с дребни, незначителни акции, Дориа съумява да събере значителен брой кораби под свое командване. Към него се присъединяват и рицарите от Малта, както и кораби с наемници, заплащани от папата. Испанската флотилия се насочва към Йонийските острови и край тях се среща с флотата на Венеция под командването на Винченцо Капело. Венецианците обаче предпочитат да не се намесват открито и галерите на императора и папата сами продължават рейда си покрай бреговете на Континентална Гърция. През септември 1532 г. испанците завладяват Корони, нападнати са Патра и Лепанто. През 1533 г. испанците удържат опорните си бази в Пелопонес. Сред корабите им са и няколко галери на Дубровник, които испанците са пленили. Това положение създава сериозни неприятности на Република Рагуза, която по подобие на Венеция полага сили да запази неутралитета си. Испанците напускат Корони едва през 1534 г., когато към пристанището му се насочва Хайредин Барбароса. Той намира крепостта пуста.

Въпреки намесата на Рим за изглаждане на противоречията между Франция и Хабсбургите процесът на сближаване на французите с Портата се задълбочава. Този процес спомага за засилването на османо-хабсбургския конфликт, особено в Средиземноморието. Военните действия се местят от Източното в Западното Средиземноморие и обратно в Адриатика, като постепенно въвличат и неутралните държави, най-вече Венеция⁷².

Изместването на центъра на османо-европейските отношения в посока на запад е причина за липсата на бурни събития и мащабни антиосмански акции в по-отдавна завладените части на полуострова. Въпреки това нито в същинските имперски територии, нито в пограничните й зони царят спокойствие и ред.

Походът на Сюлейман в Унгария се предхожда от въстанически движения, жестоко потушени от феодалите. След изтеглянето на османците сред сръбското население в южноунгарските земи пламва антифеодално въстание под предводителството на Иван Ненада - Черния. Нарастващата ежедневно от притока на все нови и нови селяни и прочее беден плебс войска преминава по Банат и Бачко, като прогонва от градовете османските гарнизони. Край Бач въстаниците разбиват османците. Сапояй и Фердинанд I предприели опити да използват за свои цели движението. Сръбските и унгарските феодали обаче се отнасят повече от враждебно към Ненада и последвалите го бунтовници. Ненада започва да раздава земите им в Южна Унгария на селяните. През 1527 г. бунтът е смазан, водачът му убит⁷³.

Някои данни от османски документи от 1528 г. навеждат на мисълта, че по същото време раздвижване на населението има и в земите на санджаците Кюстендил, Вълчитрън, Призрен и Аладжа Хисар (Крушевац). В заповедта, която имаме предвид, се нарежда, ако появилите се в тези области хайдути тръгнат да се изтеглят в съседни санджаци, санджакбейовете своевременно да бъдат известени⁷⁴.

Не са малко сведенията за бунтове и недоволство сред населението на Континентална и Островна Гърция. В края на царуването на Селим I в Пелопонес въстаниците предприемат опит да изтласкат османците от някои крепости. През 1525 г. в района на Навплион много активни са местните хайдути - клефти. Според приписка от 23 август 1526 г. в Североизточна Гърция имало въоръжени стълкновения между властите и клефти⁷⁵.

Непосредствено след завладяването на о-в Родос рицарят йонит фра Антонио Босио установява връзки с Карл V, папата и управителя на Египет. Връзките с Египет вероятно се дължат на факта, че след смъртта на египетския управител Сайф ад-Дин Хайр-бег там избухва въстание с антиосмански характер. Повод са мерките на централната власт за унищожаване на полунезависимия характер на местния държавен апарат и превръщането на Египет в еялет начело с бейлербей, а това е сериозен удар срещу египетските мамелюци и бедуинските шейхове⁷⁶. По всяка вероятност контактите са установени с египетския бейлербей Ахмед паша, грузинец, който още с пристигането си подкрепя мамелюкската опозиция и сам оглавява поредния метеж срещу Портата. Провъзгласил се за мамелюкски султан на Египет, Ахмед също търси външни съюзници и подкрепа, като се обръща към курията и магистъра на йоанитите. Двете страни вярват, че могат взаимно да се подпомогнат, фра Антонио предприема обиколка на о-в Родос и се опитва да установи по-тесни контакти с гръцкото му население. Подкрепят го гръцкият митрополит на острова Евтимий и еничарският ага - вероятно крипто-християнин. Акцията на Босио обаче е прекратена, защото островитяните не получават никаква съществена подкрепа. Готвеното въстание не избухва⁷⁷.

По времето, когато след битката при Павия Карл V обещава да освободи Светите места, сред гърците се разпространяват оракули, вещаещи, че в „Св. София" отново ще се четат молитви на гръцки. Появата на испанците край бреговете на Морея увеличава увереността на местното население, че часът на избавлението е скорошен. Част от екипажите на християнските галери е гръцка. Населението активно поддържа щурмуващите Корони испанци. На следващата година приближаването на Барбароса кара Дориа да отведе флота си на по-безопасно място и местното население е оставено беззащитно пред лицето на многочисления и известен с поведението си в подобни ситуации противник⁷⁸.

Военните действия не престават и по суша. Войната на османците с Австрия опустошава Хърватско, Крайна и Северна Далмация. През пролетта на 1537 г. османците проникват в последната австрийска крепост в Далмация, Кпис. Крепостта прикрива от североизток подстъпите към Сплит. Ето защо събитието порядъчно обезпокоява венецианските власти в крепостите по крайбрежието. Очакванията им, че османците ще се насочат и към техните владения, не са без основание. Повод можел лесно да се намери, още повече, че жителите на Сплит подкрепят защитниците на Кпис, а след като врагът го превзема, бежанците от града и околностите намират закрила в градовете - притежание на републиката. След като босненският санджакбей Хусрев ултимативно поискал разяснение защо във венецианските градове се поселват османски поданици, сенатът учтиво се съгласил да нареди всички те да бъдат върнати обратно. Тази унизителна постъпка на венецианците само временно успокоява обстановката. През август същата година османците предприемат нападение срещу Корфу и закотвената в пристанището му венецианска флота⁷⁹. Това е началото на нов морски конфликт, който прераства във война на Венеция с Портата. Война, която разорява венецианските търговци, опустошава крайбрежието на Адриатика и обезлюдява цветущи градски центрове.

Вече нееднократно споменахме за голямото икономическо значение на търговията в Адриатика за общия баланс на могъществото на Венеция. Опитите на властите на републиката да превърнат Адриатика в свой залив произтичат от едно от светите правила на венецианската търговия: „ogni merce che entra... ο esce dall'Adriatico deve toccar Venezia", сиреч всяка влизаща или излизаща от региона стока трябва да премине през метрополията - една типична за големите градове от епохата политика на централизиране на трафика. Този стремеж за монополизиране на контрола върху търговските операции е предпоставка за конфликтни ситуации. През XVI в. могъщите съседи на венецианците твърде ефикасно им се противопоставят, като един по един си отварят „свои прозорци", според думите на Бродел, към Адриатика. Анкона става пристанище на папството. Чрез Триест търгуват австрийците. Чрез Неапол и испанците имат достъп до Адриатика, заобикаляйки венецианските ограничения. Противопоставят се и дребните производители от Истрия и Далмация, търгуващи със стоките си, заобикаляйки разпоредби и митнически ограничения. Проникването на османците в този сравнително стабилизиран климат е започнало със завладяването на Пелопонес. Изтласкването им от Йонийските острови, по-специално от Кефалония, е безспорен успех за християнските сили, но битките са предстоящи. Най-големите и важни сблъсъци ще се групират именно в този край на Адриатика - около Йонийските острови и отсрещния бряг (Превеза, Лепанто). Оттук венецианците осъществяват най-ефикасно контрола си върху мореплаването. Тази система от по-големи или по-малки пристанища и крепостни съоръжения през XVI в. е доминирана от Корфу. Островът е „ключ на къщата", „сърцето на венецианската държава". Венецианците го притежават от 1386 г. Намиращ се в северния край на веригата Йонийски острови, той е разположен в теснината срещу Отранте. Корабите, влизащи или излизащи от Адриатика, задължително минават край него⁸⁰. През 1537 г. венецианците не желаят да го отстъпят никому, а още по-малко на османците. Тъй че разбираемо е защо едно не тъй голямо и значително нападение ги кара да загубят спокойствие и да видят в него поредния casus belli.

Първият пристъп срещу острова, осъществяван само от флота на Сюлейман, е неуспешен. Подкрепата на френската ескадра закъснява. Настъпва лош за корабоплаването сезон и османската блокада на пролива край острова е свалена.

Нападението срещу Корфу и включването на Франция в спора за надмощие в Източното Средиземноморие спомагат за сплотяването на Венеция, Испания, Рим и Австрия в общ антиосмански съюз през февруари 1538 г. В уговорките между членовете на лигата се предвижда създаването на мощен християнски флот с около 300 съда, обезпечаването на средства за наемна войска от 20 000 души пехота и 45 000 конници и съответната артилерия. Предвижда се към лигата да имат право да се включват и други християнски владетели. Командването на морските сили поема Испания в лицето на Дориа. В Мадрид е разработен поредният план за кръстоносен поход на Балканите. Целта е да се отвоюва от османците Босна, като позициите им се ударят откъм морето (след десант в Херцегнови) и откъм Дунав⁸¹. Всъщност най-съкровените въжделения на Карл V са да продължи борбата си с французите.

Военните действия по суша се инсценират най-вече от венецианците. С това се опитват да поемат инициативата в свои ръце, но скоро се убеждават, че в Далмация не разполагат с достатъчно сили, за да водят нападателна война. Впоследствие по-големи акции са организирани заедно със силите на Испания и папата.

След като войната е вече факт и в основата й е желанието да се опази влиянието на съюзниците в Адриатика, естествено е да се цели постигане на надмощие над османците по море. Обединената християнска флотилия се събира през лятото на 1538 г. край Корфу. В края на септември тя се отправя към дълбокия и труднодостъпен залив, контролиран от Превеза, където е скрил корабите си Хайредин Барбароса.

Оценките на последвалото във водите около Превеза сражение са най-различни, но най-общо се разделят на две групи - происпански и антивенециански и обратно. Всъщност въпреки численото преимущество на християнската обединена флотилия победител от дългоочаквания сблъсък излиза Хайредин. Дориа решава да не води сражение в теснините и залива, а да примами османците в открито море, като заложи на численото преимущество. Някои са склонни да мислят, че той е имал нареждане от императора да не влиза в открит бой с османците и да пази силите на флота за друга (т. е. с французите) битка. Нашата оценка не би могла да е по-обективна. Тя също ще е въпрос на авторско предпочитание. Затова ще я избегнем и ще преминем към последствията. Испанците отвеждат корабите си още по на юг. Венецианците и екипажите на папските галери ги следват. Настъпва объркване: не е ясно защо не се влиза в бой и какво иска флагманът на Дориа. Да примами османците или да избяга от тях? Удивлението на противниците е не по-малко, но хитрият и доказал изключителните си качества на мореплавател Барбароса вижда изгодата за себе си. Той се впуска в открито море и догонва и унищожава християнските кораби. Без ръководство и яснота, преследвани от няколко групи кораби на османците, те в голямата си част стават плячка на преследвачите⁸². Този трагичен изход от битката има голяма морална стойност за османците. В Европа все още ги считат за пришълци, докато те самите имат самочувствие на господари на положението. До 40-те години на XVI в. те са безспорно такива по суша. Битката при Превеза и последвалият мир сочат, че османците са и морска сила, съперничеща на Испания в Средиземноморието, и тя явно ще търси реванш.

Невинаги съвременникът на едно събитие може ясно да го оцени, да вникне в същността и да види произтичащите от него последствия. Освен това вече споменахме, че войната в ония времена е имала свои неумолими закони. Един от тях е плячката. След 1538 г. испанците, без да смятат, че се е случило нещо важно или трагично с престижа на краля им, се обръщат към сушата и грабят наред далматинските крепости. Помагат им екипажите на папата и венецианците. Големи са загубите на дубровнишките търговци. Корабите им са пресрещани в открито море и пленявани. На фона на по-ярките събития от съперничеството на Хабсбургите с Франция в Европа тези събития са отминавани почти без да им се обърне внимание. Като цяло обаче последствията са важни и показателни за дълбочинните промени в характера на взаимоотношенията между османците и Европа. През зимата на 1543-1544 г. османските кораби зимуват, приютени не в свое пристанище, не в отвоювана наскоро крепост, а край бреговете на Франция, в Тулон. И ако не сме свидетели на някакви по-важни османски успехи в Средиземноморието през следващите десетилетия (силите им не стигат, за да се справят и със Сефевидите, и с войната в Унгария, и с бунта на сина на Сюлейман - Мустафа), то това е именно шансът на средиземноморските градове⁸³. Една империя предполага съсредоточаването на големи възможности в ръцете на владетеля, но и поставя пред него за решаване много повече и по-нетърпящи отлагане задачи. Така е и с османците. Империята им вече е факт. Тя се оформя и консолидира, но темповете на разширението й спадат. „Колосът" се е изправил, но доколко и как ще може да се движи, може да се види при проследяване на външнополитическото развитие на Османската империя през следващите векове⁸⁴. Набраната инерция позволява на османците да преживеят Лепанто, да водят продължителна Кандийска война, да достигнат през 1683 г. отново Виена, да закрепят постиженията си в Причерноморието, Кавказ и по границите с Иран, да контролират арабските си провинции и северноафриканското крайбрежие, т. е. да охраняват постигнатото до средата на XVI в. Империята постепенно се интегрира в голямата средиземноморска и европейска политика и като нейна градивна част е подложена на натиск от останалите й елементи, от онова, което наричаме „европейски сили". Този натиск е с пагубни за османците последствия. Той ги поставя в центъра на Източния въпрос и постепенно от средата на XVIII в. ги лишава от самостоятелност за реализиране на собствени външнополитически планове. След Превеза и събитията от средата на XVI в. - подчиняването на Унгария и завършването на завоеванията в арабския свят - положението изглежда много оптимистично за Портата. Европа не е изживяла още комплекса си по отношение на османците. И ако сведем нещата до конкретно разглежданото събитие - войната им със Свещената лига от 1538 г., то успехите им са впечатляващи и довеждат Венеция до решението да напусне съюза и чрез посредничеството на Франция да започне сепаративни преговори за мир.

В хода на мирните венециано-османски преговори, които се водят по твърде странен начин, проличават и други нови моменти в поведението на османците. Те не търсят открития конфликт, военното налагане или отвоюване на нови територии за сметка на Венеция. Задоволява ги златото на републиката. От венецианска страна разговорите се водят с местните османски управители, които получават солидни подкупи и в общи линии удовлетворяват исканията на венецианците. Последните пък не са много претенциозни⁸⁵.

Съюзяването на Венецианската република с Испания, както и включването на венецианците в конфликта за надмощие в Средиземноморието между османците и испанските Хабсбурги са конюнктурен политически ход. Конфронтацията с Портата не се превръща в аксиома на политиката на републиката. Онова, което могат да си позволят испанците (те имат зад гърба си богатствата на Новия свят и са обезпокоявани от османците епизодично, и то само по море) е изключено за Венеция. Тя е съсед на империята и по море, и по суша. Ето защо след края на войната венецианците се връщат към старата си тактика на пасивен неутралитет (seanso). Макар и да запазва Кипър и позициите си по островите на Адриатика и крайбрежието, Републиката на св. Марко де факто е признала османското надмощие в източния дял на Средиземно море. При навлизането например на османски кораби в контролирана от нея акватория (да речем, на о-в Закинтос) корабите на Венеция се оттеглят на север. Османците се запасяват с нужните им провизии и вода и продължават рейда си обратно към базите си или към западните брегове на Средиземно море. Дори в случаи, когато има нападения срещу земите й на континента, флотата на Венеция не се намесва⁸⁶.

* * *

Въпреки успешния ход на войната Сюлейман я преустановява най-вече поради влошилите се отношения с Иран. Невъзможно е в рамките на настоящото изложение да бъдат обхванати аспекти на външната политика на Портата изчерпателно, но бихме искали те поне да бъдат маркирани. Ето защо обръщаме внимание и върху „иранския фактор" във външнополитическата история на империята. Шаховете на Иран системно се информират за взаимоотношенията на Портата с Венеция и Хабсбургите. Европейската дипломатическа игра не е изолирано явление, непознато на Сефевидите. Шах Тахмасп I (1524-1576) смятал, че венециано-османският мир от 1540 г. е причина за осуетяването на похода му в Закавказието. Усилването на османския натиск срещу Иран заставя Сефевидите да търсят съюзяване с Хабсбургите. В същото време и Франция се опитва да установи контакти с тях и да ги използва за осъществяване на совите намерения: най-вече за да освободи Портата от предпазливостта, диктувана от иранската заплаха. По този начин според френската дипломация силите на османците ще се насочат към Европа и Средиземноморието, увличайки неприятелите на Франция във военни конфликти, които ги обезкръвяват⁸⁷.

Балансът на силите в така очертаната система от връзки и взаимоотношения се люшка в една или друга посока, без да бъде постигнато кардинално изменение до средата на XVIII в. Схемата на отношенията в триъгълника Иран – Портата - Европа твърде условно може да бъде приета за система, изградена върху принципите на строга логичност и закономерност. Международните отношения в Средиземноморието и Близкия изток са резултат на сложна съвкупност от фактори, причини и следствия, в които не може винаги да се търси строга логичност и взаимообвързаност. Принципът на „махалото" не е най-удачното осмисляне на отношенията между иранските владетели, османците и християнска Европа. Той издига в закон случайно стечение на обстоятелствата. Въпреки настъпващите пред всяко поредно иранско нападение отливи в активността на османците в Европа до сериозно обвързване на Иран с която и да е европейска сила не се стига.

За разлика от баща си Сюлейман проявява по-голяма търпимост към мюсюлманите шиити. Вероятно този прагматичен подход е резултат от стремежа да се преодолеят пречките за териториалното разрастване на империята. Междувременно в Европа настъпва известно сближаване на позициите на католицизма и Реформацията спрямо османците⁸⁸. Съвпадението на тези прояви на консолидация в ислямския и християнския свят въпреки безспорно съществуващите вътре в тях сериозни кризисни моменти вероятно е израз на все още слабо проучени социални фактори с центростремителен характер. Религиозните системи през XVI в. явно продължават да имат черти на силно заложен в тях универсализъм, неизживян и непреодолян от новите тенденции в политическото развитие както на Европа, така и на Близкия изток. Империите възникват като политически дадености, обслужвани от определен набор от идеологически средства. Надмощието на светската власт се гради чрез идеологическо обезпечаване от страна на съответна религиозна система и нейните атрибути. На определени стадии от развитието на дадено общество тази идеологическа система също се влияе и модифицира от характера на държавата, от нейните вътрешни и външни изяви. Оказва се също така, че в определени моменти съдбата на светската власт и възможностите за мобилизиране на вътрешните ресурси на обществото са зависими от дадена религиозна доктрина или институция.

Към средата на 30-те години на XVI в. проличават и резултатите от умелата тактика на Портата за създаване на буферни васални държавици, които да охраняват граничните й земи. Тези резултати се дължат на една реалистична преценка доколко е възможно и нужно всяка територия, попаднала под османско влияние, да се интегрира в социалните и икономическите структури на империята. Проявления на този подход за решаване на дадени вътрешно- и външнополитически задачи се проследяват в конкретноисторически аспект както на Балканите, така и в други области на империята. През 40-те-50-те години на XVI в. една от целите на предприетите в Закавказието и Азербайджан походи е установяване на непосредствен контакт със средноазиатските ханства, за да бъде укрепен поясът от гранични васали⁸⁹. Дунавските княжества са западното звено на тази поетапно оформяна верига, опасваща империята на османците от север, северозапад и североизток. Тази практика не следва да се разглежда като породена единствено от политическия усет и гений на Портата. Тя е и своеобразен компромис, дължащ се на някои обективни трудности в процеса на създаване на сложния имперски механизъм, на съпротивата на населението на даден район, както и на разположението на силите на международната арена.

Типични в този смисъл са отношенията на Портата с Молдова от 30-те години на XVI в. - първото управление на Петру Рареш (1527-1538). Събитията от 20-те-30-те години сочат задълбочаване на васалната зависимост на Молдова. Като лавира между съседите си, феодалната върхушка на Молдова се опитва да запази елементите на относителна самостоятелност, но това не оказва все по-трудно. Нараства сумата на данъка, който Молдова плаща. Намесата в избора на владетел е пряка и неприкрита. Обстоятелствата около завземането на престола от Петру Рареш и съпричастността на османците към това са част от задълбочаването на васалитета на страната. Самият владетел го разбира и по-нататъшната му външна политика е диктувана от стремежа изборът на владетел с османска помощ да не се превърне в аксиома на отношенията с Портата⁹⁰.

Влошаването на отношенията на Молдова с Портата през 30-те години става на фона на молдовско-полските противоречия и сближаването на Петру Рареш с Фердинанд I. Консултациите на Рареш с Хабсбургите довеждат до сключването на съюза от 1535 г., който формално е с антиполска насоченост. Тъй като Полша в момента поддържа добри отношения с Портата, в него проличава и стремежът на Молдова да се разграничи от османската политика в региона. Според договора Австрия предоставя на Молдова подкрепа срещу Полша, но пък Петру Рареш трябва да участва във военните акции на Хабсбургите. В Молдова знаят за затрудненията на Сюлейман с персите и преценяват, че моментът да се ударят османците е благоприятен. Не следва да се мисли, че Портата не знаела за настъпилите промени в поведението на молдовския владетел. Влошаването на отношенията й с Полша е изгодно за Сюлейман. Намесата на Русия също е неефикасна. Така през 1538 г., в навечерието на наказателния поход на османците, Молдова за кой ли път се озовава сама и без реална външнополитическа и военна подкрепа⁹¹. През тази година османците се готвят да воюват на три страни - в Молдова, срещу Иран и в Адриатика. Начело на похода срещу Молдова застава султанът. Това показва значението, което му се отдава. Макар че по това време в Европа се отбелязва сплотяване на антиосманските сили, за което вече споменахме, Молдова не може да разчита на подкрепата на новосформираната Свещена лига. От всичко това трябва да се заключи, че става дума за действително критичен момент в историческото развитие на страната. Възниква естественият въпрос: в състояние ли е бил Сюлейман да лиши Молдова от облагодетелстващия я статут на полуавтономно княжество - васал, още повече, че в страната има силна болярска опозиция срещу владетеля?

Първоначално султанът имал намерения да променя статута на Молдова и да превърне страната в „дар-ул ислям", т.е. да ликвидира и остатъците автономия. Впоследствие това не става. Османците са убедени от противниците на Рареш в ненужността на подобна мярка. Естествено това е означавало, че са поети ангажименти акции от рода на договора с Хабсбургска Австрия от 1535 г. да не се повтарят. Освен това върху плановете на Портата по отношение на Молдова повлияват и други съображения: да не се дестабилизират тилът и флангът на османците с една подобна промяна в момент, когато натискът срещу Централна Европа не е приключил. Едно преструктуриране на политическото пространство отвъд Дунава за Портата би означавало ангажиране на човешки и военни ресурси, завладяване с меч и огън на Молдова, за което явно Сюлейман не се е готвел. При наличието в Молдова на феодална върхушка, готова да запази властта си с цената на политически компромиси и да следва външнополитическия курс, налаган от османците, предприемането на подобна акция не е било наложително.

Промените, настъпили в недрата на османското общество, налагат на Портата да преследва целите на експанзионистичната си външна политика все по-определено със силите на редовната армия и спахиите. Те обаче не са безгранични и изискват мащабни имперски грижи и усилия по подготовката на всеки поход. Ентусиазмът на акънджийското време е един отминаващ за османците период. То изиграва своята роля, като подкопава устоите на балкански държави, но развитието на османското общество го изпъква на заден план. Освен това Молдова граничи с Кримското ханство, което провежда със или без знанието на Портата подобни на „акън" набези. За Портата това е още една гаранция за послушанието на молдовските владетели. Ето защо нито през 30-те години на XVI в., нито по-късно тя не пристъпва към ликвидирането на граничните васали. Тя ги манипулира чрез проосмански групировки вътре в управляващата върхушка, чрез финансов и военен натиск, осъществяван чрез системното завишаване на изискванията, както и посредством османски гарнизони, разположени в крепости по границата.

Събитията от влашко-османските отношения при наследниците на Нягое Басараб се развиват по подобна схема. В периода 1521-1525, когато се готви пристъпът срещу Унгария, османците на няколко пъти предприемат походи във Влашко⁹². Нито за момент не се допуска отклонение от външнополитическите предписания на Портата.

През XV-XVI в. съществуването на специфичния статут на дунавските княжества е целесъобразно с оглед осъществяването на големите цели на политиката на османците на Балканите и в Европа въобще. Впоследствие той става причина княжествата да се превърнат в средоточие на интензивна външнополитическа активност на съседните на империята сили. Те стават източник на информация за общото състояние на Османската империя. Запазването на местната феодална върхушка позволява осъществяването на определени външнополитически акции. Като цяло това е фактор, който спомага за укрепване на позициите на една или друга заинтересована европейска сила на Балканите. Ето защо васалният статут на княжествата, който изглежда като проява на далновидност и политически реализъм, всъщност е компромис, чиито последствия оказват отрицателно влияние върху външнополитическата стабилност на империята. Тази тенденция, заложена във васалитета на княжествата, е причина Портата да провежда политика на прогресиращо утежняване на васалните задължения и довежда до режима на фанариотите през XVIII в.

С определени специфики, но близък по същина е характерът на взаимоотношенията, установени между Трансилвания и Портата. Те се развиват в тясна връзка с хода на отношенията на османците с Австрия и дават положителни за позициите на Портата резултати в навечерието на събитията от 1571 г.

Към средата на XVI в. принципите на отношенията между Османската империя и нейните васали в общи линии са установени. Краят на венециано-османската война от 1540 г. е своеобразна граница в проследяването на тези процеси. През следващите две десетилетия (изключваме Трансилвания, където процесите не са окончателно приключили) Портата подхожда към едни или други имперски проблеми от гледна точка на стабилността на положението в граничните васални княжества. На подстъпите към Лепанто процесите се доизбистрят, нещата се доуточняват, васалитетът се доизгражда, но положените за повече от век основи са трайни и непоклатими. Влашко и Молдова плащат данък, участват във военни операции и търпят владетели, наложени от Портата. Дубровник е лишен от правото на място в системата на международните отношения. Подобно е положението и на Трансилвания. Противопоставянето на империите - европейските и тази на османците - е породило подобна политическа конфигурация. Тя спестява на населението на държавиците - васали на Портата, някои от най-тежките изпитания, съпътстващи завоеванието. Затова пък на плещите му лягат непоносимите тежести на данъчното бреме и феодалните повинности - залог за правото на „свобода" в границите на османските интереси. Привидно „ничия земя" - буфер между две зони на континента - християнската и тази на империята на османците, османските васални територии са опустошавани от османски наказателни походи, кримско-татарски набези, нахлувания на поляци, флотът на Дубровник при всеки морски конфликт търпи загуби от християни и от мюсюлмани.

* * *

Наложила с огън и меч присъствието си в християнска Европа и Средиземноморието, империята на османците прераства в първостепенна европейска политическа сила и все по-очевидно се включва в баланса на силите по суша и море. Отношенията й с „неверниците" започват да се градят не само върху конфронтацията и военния сблъсък. В политическите контакти на Портата с Европа през първата половина на XVI в. се забелязват трайни тенденции, които през следващите десетилетия и векове ще изкристализират в системата на капитулациите. Основният контрагент на Портата при избора на посока в тази нова политическа ситуация е френското кралство. Чрез тази си близост с османците Франция съумява да балансира между двата клона на Хабсбургите.

Основните посоки на османо-европейските отношения в края на XV и началните десетилетия на XVI в. се определят от сблъсъка между новия тип политически организми на континента: империите и централизираните монархии. По своите външни прояви, макар и с типологически отлики, консолидирането на империята на османците е аналог на процесите в Западна, Централна и Източна Европа. В тези години започва оформянето на система от взаимоотношения, които трайно присъстват в историческото развитие на Европа докъм средата на XVIII в.

Като политически организъм Османската империя втъкава в своите структури елементи, които в периода на най-активна завоевателна политика вече са доказали правото си на съществуване. Това е васалитетът, налаган на съседни християнски или мюсюлмански владетели. В Европа оформянето на имперските територии върви ръка за ръка с изграждането на контактни с европейския свят буферни зони от дребни политически образувания. Те следват наложен им от Портата външнополитически курс и обслужват някои стопански и военни потребности на имперските власти. Наличието на тези имперски васали е резултат на комплекс от фактори. Най-общо казано, те са призвани да обслужват голямата политика на Портата и да ѝ спестяват тъй необходимите ресурси. Чрез методите на политическо и военно насилие васалите на империята са държани в подчинение, но наличието им е същевременно невралгична точка в имперския интегритет.

¹Braudel, F. La Méditerranée et ie monde méditerranéen a l’epoque de Philippe II,v. II. Paris, 1982, p. 9.
²Гасратян, Μ. Α., С. Ю. Орешкова, Ю. А. Петросян. Очерки истории Турции, с. 27.
³Эволюция восточных обществ: синтез традиционного и современного. М., 1984, с. 69.
⁴Фрейденберг, M. М. Дубровник и Османская империя, 108—114. Авторът разглежда подробно този аспект на васалитета на града.
⁵Braudel, F. Op. cit., v. II, p. 9.
⁶История Венгрии. T. I, 209, 216; Записки янычара, 85—88. Stoicescu, N. La victoire de lad L'Empaleur sur Vies Turcs (1462). — Revue roumaine d’historie, 1976, 3, 377—397.
⁷Ηешри, М. Огледало..., 290—291; Babinger, F. Op. cit., 246—252; Câmpinâ, В. Compiotul boierilor si rascoala din Tara Romaneasca din iulie—noiembrie 1462. — In: Studii si referate privind istoria Romaniei. Bucuresti, 1954, 1, 599—624; Stoicescu, N. Op. cit., p. 391, 369, n. 69.
⁸Ursu, I. Relatiunile Moldovei cu Polonia pîna la moartea lui Stefan cel Mare. Piatra Neamt, 1900, 131 —132; Stеfan cel Mare si turcii. Bucuresti, 1914, 28—29; Papacostea, S. La politique extérieure de la Moldavie à l'époque d'Etienne le Grand; poits de repère. — Revue roumaine d'Historié, 1975, 3, p. 433. Основните разработки по темата вж. пак там, с. 423.
⁹Γοнца, Γ. Б. Изменение тактики внешнеполитического курса Молдавскогo государства в последных десятилетиях XV — начале XVI в. — В: Социально-зкономическая и политическая история Юговосточной Европы (до середины XIX в.). Кишинев, 1980, 102 — 117; Семенοва, Л. Е. Некоторые аспекты международного положения Молдавского княжества во второй половине XV в. — В: Юговосточная Европа в средние века. Кишинев, 1972, 207—234; Сοветοв, Π. В. Исследования по истории феодализма в Молдавии. Кишинев, 1972, т. I, 257—290.
¹⁰Османская империя и страны Центральной, Восточной и Юговосточной Европы в XV—XVI вв.. 119—120.
¹¹Подробно вж. Семенοва, Л. Е. Цит. съч.: Османская империя, 120—121; История Венгрии. T. I, 212—218.
¹²Σαθας, Κ. Τουρκοκρατούμενη... , 18—21; 'Ιστορία του ελληνικού εθνους. Τ. Γ. Αθηναι., 1974, 1974, 253—254, 272—276.
¹³Σαθας, Κ., δπ. π. 21—22; Βακαλόπουλος, Ά., δπ. π., Τ. Γ', 44—45. Заборοв, Μ. Α. Йоаниты. — Вопросы истории, 1984, 9, 92—102 и пос. там литература; Вabingеr, F. Op. cit., 375—376.
¹⁴Babinger, F. Op. cit., p. 394.
¹⁵За кримско-османските отношения по това време и Молдова вж. подробно: Malοwist, M. Kaffa—kolonia genueriska na Krymie i problem Wschodni w Latach 1453—1475. Warszawa, 1947; Mеhmеd, M. A. La politique ottoman à l'égard de la Moldavie et du khanat de Grimée vers la fin du règne du sultan Mehmet II le Conquérant. — Revue roumaine d'historié, 1974, 509—533; Cazucu, M., Kevonian, K. La chute de Cafia en 1475 a la lumière de nouveau documents. — Cahiers du monde russe et sovietique, 1976, 4, 495—538; Le Khanat de Grimee, Paris, 1978, 2—3, 6; Ceменοвa, Л. Цит. съч., c. 215; Βοgdan. I., publ. de. Documentele lui Stefan cel Mare. V. II. Bucuresti, 1913, 321—323.
¹⁶Γοнца, Г. В. Цит. съч., 106—107.
¹⁷Османская империя, 120—123.
¹⁸Χοрοшκевич, А. Л. Русское государство в системе международных отношений конца XV— начала XVI вв. М., 1980, 94—99; Setton, Κ. M. The Papacy and the Levant (1204—1571), v. II. Philadelphia. 1978, p. 399.
¹⁹Γонца, Г. В. Цит. съч., 107—108. Pârvan, V. Relatiile lui Stefan cel Mare cu Ungaria. Bucureçti, 1905, 104—105.
²⁰История Венгрии. T. I. M., 1971, 221—222; Османская империя, 124—125.
²¹Jorga, N. Polonais et Roumains. Relations politiques, économiques et culturelles. Bucureçti, 1921, p. 23; Гонца, Γ. В. Цит. съч., 111 — 113; Семенοвa, Л. Е. Из истории молдавско-польско-турецких отношений конца XV в. — В: Россия, Польша и Причерноморье в XV— XVIII вв. М., 1979, с. 47.
²²Димитров, Стр., Манчев, К. История на балканските народи (XV – XX век), с. 41.
²³Ηешри, М. Цит. съч., с. 321.
²⁴Османская империя, с. 128.
²⁵Подробно за папството, политическите намерения на Шарл VIII и експедициите му в Италия вж. Settοn, Κ. M. Op. cit., ν. II, 448 – 482; Charrière, Ε. Negotiations de la France dans le Levant. V. I. Paris, 1848, CXXIV—CXXVI; Djuvara, T. Cents projets de partage de la Turquiе (1281 — 1913). Paris, 1914, 46—50; Lеmοniеr, H. Les guerres d’Italie. — La France sous Charles VIII, Louis XII et Francois I-er. — In: Lavisse, H. Histoire de France, T. I, b. I, s. 1., 1926, 5—35 pass,
²⁶Setton, Κ. M. Op. cit., v. II, 483 suiv.
²⁷Bailly, Α. La République de Venise. Paris, 1946, 171 — 172
²⁸Станοjевић, Γ. Југословенске земљ je у млетачко-турским ратовима XVI—XVIII вијека. Београд, 1970, 11 — 16.
²⁹Lane, F. Venice. A Maritime Republic. Вaltimoore—London, s. а., p. 242; Вailly, A. Op. cit., p. 173; Ιστορία, τ. I; 281—298.
³⁰Lеmοniеr, H. Op. cit., 54—58; Rossi, Ε. Storia délla Marina dell'Ordine dis. Giovanni di Gerusalemme, di Rodi е di Malta. Roma- Milano, 1926, p. 27.
³¹Βακαλόπουλος, Ά., δπ,π., Τ. Γ, σ. 74; Göllner, C. La milice chrétienne un instrument de croisade au XVII-е siècle. — In: Mélanges de l'Ecole Roumaine  de France, v. 13, 1935—1936, 59—118.
³²Станοjевић, Γ. Цит. съч., с. 23.
³³Пак там, 25—26.
³⁴Bаillу, A. Op. cit., p. 173.
³⁵За шиитския ислям вж. по-подробно Пеев, Й. Ислямът: доктринално единство и разноликост. С., 1982, 110—124; Иванοв, Н. А. Османское завоевание арабскых стран (1516—1574). М., 1984, 8—9; Πетрушевсκий, И. П. Ислам в Иране в VII—XV веках. М., 1966.
³⁶Цит. по Braunstein, Ph., Delort, R. Venise. Portrait historique d'une cité. Bourges, 1971, p. 119.
³⁷Цит. пo Τοдοрοв a, Μ. Подбрани извори за историята на балканските народи, XV—XIX век., 22—24.
³⁸Пοршнев, Б. Ф. Франция, Английская революция и европейская политика в середине XVII в. М., 1970, 37—41.
³⁹Σαθας, Κ. δπ. π., σ. 72.
⁴⁰Πерфοльф, И. Славяне, их взаимоотношения и связи. T. I Варшава, 1888, с. 208.
⁴¹Σάθας, Κ., δπ. π., 72—73.
⁴²Amaseo, L. G., Azio, C. A. Diarii Udinesi dali'anno 1508 al 1541, Venezia, 1884—1885, p. 251; Gollwitzer, H. Zur Geschichte der Diplomatie im Zeitalter Maximilians I. — Historisches Jahrbuch, 1955, 188 - 199.
⁴³Σαθας. К., δπ. π., 72—73.
⁴⁴Хорошкевич, А. Л. Цит. съч., 205—206; Übersberger, Н. Osterreich und Russland seit dem Ende des 15. Jahrhunderts. Bd. I. Wien— Leipzig, 1906, 134—144.
⁴⁵Османская империя, 239—244 и пос. лит. извори.
⁴⁶Callimachi, Ρh. Ad Innocentium VIII de bello Tucis inferendo oratorio. Ed. I, Lichonska et Th. Kowalewski. Warszawa, 1964.
⁴⁷Djuvara, T. Op. cit., p. 52.
⁴⁸Djuvara, T. Op. cit., 51—66, pass.
⁴⁹Vaughan, M. Europe and the Turk. A Pattern of Alliances. 1350—1700. Liverpool, 1954, 134—146; kin Lеisеn, J. W. Drei Denkschriften über die orientalische Frage von Papst Leo X, König Franz I von Frankreich und Kaiser Maximilian I aus dem Jahre 1517. Gotha, 1854; Hurmuzaki, E. Documente privitore la Istoria Romanilor. V. X. Bucuresti, 1900, p. 1.
⁵⁰Ursu, H. Moldova in contextul politic european (1517—1527). Bucuresti, 1972, 34—35; Djuvara, T. Op. cit., p. 55.
⁵¹Османская империя, 141—142.
⁵²Le Khanat de Crimée, 6—7.
⁵³Γοнцa, Γ. Β. Κ истории молдавско-турецких отношений начала XVI в. — В: Россия, Польша и Причерноморье, 54—55; Базылев . Л. Польско-турецкие дипломатические связи в XVI в. — Пак там. 15—19, Проблемът за оформянето на васалния статут на Молдова е дискусионен. Според нас причината е, че се търси в основата на тези отношения наличието на еднократен акт. Практиката на общуването на османците с християнските им съседи сочи, че се отнася обикновено за продължителен процес на задълбочаване на васалната зависимост. През 1512 г. Молдова е задължена да оказва на османците и военна помощ, което е изключително важен момент. За спора вж. подробно мнението на  Л. Семьонова в: Османская империя, 135, б. 94, и Γοнцa, Г. В. Цит. съч., 53, б. 2—3.
⁵⁴Энгельс, Ф. Крестьянская война в Германий. — В: К. Mарκс и Фр. Энгельс. Соч. Т. 7, 345—437.
⁵⁵История Венгрии. T. I, 246—254; Унгер, М., Саболч, О. История на Унгария. С., 1968, 78—81; Османская империя, 113—115.
⁵⁶Историка Београда. T. I. 254—258; Османская империя, с. 113.
⁵⁷Елезοвић, Γ. T. Шкриванић. Како су турци посље више опсаде заузели Београд. Београд, 1956, 30—37; История Венгрии. Τ. I, 238.
⁵⁸Иванов, Н. Цит. съч., С. 42—43.
⁵⁹Rossi, Е. Assedio е conquista di Rodi nel 1522 secondo le relazi oni édite ed inedite dei turchi (con una notizia sulla Biblioteca Hafiz di Rodi). Roma, 1927, 14—22, 50—52, 55—56.
⁶⁰Idem. Storia di Tripoli е délia Tripolitania. Roma, 1968, 125—126.
⁶¹Новичев, А. Д. История Турции. T. I. М., 1963, 84—86; Sеrtoli , R. S. Solimano il Magnifico. Milano, 1945, 51—85; Charrièrе, Е. Op. cit., t. I, 85—115.
⁶²Базылев, Л. Цит. съч., с. 19.
⁶³Наумοв, Е. Π. Г. Л. Арш, И. С. Достян, В. Н. Виноградов. Балканы в международной жизни Европы (XV—XX вв.). — В: Исторические и историко-культурные процессы на Балканах. М., 1982, с. 43.
⁶⁴Историjа Београда, т. I, 323—327; Унгер, Μ., О. Саболч. Цит. съч., 81—88.
⁶⁵Ηοвичев, А. Д. Цит. съч., т. I, с. 88; Османская империя, 201 — 202; Gazi, S. A History of Croatia. New York, 1973, 94—95.
⁶⁶Πристер, Е. Краткая история Австрии. М., 1952, с. 59; Γрановсκий, T. H. Лекции по истории Средневековья, с. 109.
⁶⁷По-подробно вж. Соловьев, 3. Непобежденный еретик. Мартин Лютер и его время. М., 1984, 239—256.
⁶⁸Djuvara, T. Op. cit., 67—68.
⁶⁹Пристер, Е. Цит. съч., с. 62; Унгер, М., О. Саболч. Цит. Съч. 87—88. Hantsch, H. Die Geschichte Österreichs, Bd. I. Graz - Wien—Köln, 1959, S. 231.
⁷⁰Иванοв, Н. Цит. съч., 129—160.
⁷¹Knös, В. Un ambassadeur de l'Hellenisme Janus Lascaris et la tradition Greco-byzantine dans l'humanisme farncais. Uppsala—Paris, 1945. 186 - 191; Ζώρας, Γ. θ. 'Ιωάννου Άξαγιώλου δίήγησίς συνοπτική Καρόλου του E’ (κατα τον Βατίκανον έλληνικόν κώδικα 1624). 'Aθηναι 1964.
⁷²Пристер, Е. Пос. съч., с. 62; Τадић, J. Шпанија и Дубровник XVI в. Београд, 1932, 44—46; Вακαλόπουλος, Ά. δπ. π., τ. Γ'; 131—143.
⁷³Унгep, Μ., Ο. Саболч. Цит. съч., с. 87; Ивић, A. Историja Срба у Воjводини. Нови Сад, 1929, с. 68—70.
⁷⁴Цветкова, Б. Хайдутството в българските земи през XV—XVIII в. С., 1971, с. 31.    
⁷⁵Βακαλόπουλος, Ά., δπ. π., τ. Γ', σ. 103, 122—125.
⁷⁶Подробно за това вж. Иванов, Н. А. Цит. съч., 43—46.
⁷⁷Пак там; Rossi, Е. Assedio, 50—52; Σάθας, Κ., δπ. π., 89—95.
⁷⁸Βακαλόπουλος, Ά., δπ. π., τ. Γ', 135—143.
⁷⁹Станοjевић, Γ. Цит. съч., 52—53; Ljubic, S. Commissiones et relationes venetae. T. II (Monumenta, spectantia historiam slavorum merionalium, v. VIII). Zagreb, 1876, 117—118.
⁸⁰Braudel, F. Op. cit., v. I, 116—118.
⁸¹Станοjевић, Γ. Цит. съч., 54—55.
⁸²Подробно за битката вж. Τадић, J. Цит. съч., с. 50—51.
⁸³Braudel, F. Op. cit., v. II, 225—228. За отражението на войната в Далмация вж. подробно Станοjевић, Γ. Цит. съч., 56—66.
⁸⁴Грановский, T. Н. Цит. съч., с. 113.
⁸⁵Станοjевић, Γ. Цит. съч., 66—72.
⁸⁶Lamаnsky, V. Secrets d'état de Venise. SPb., 1884, 772—773; Tenenti, A. Cristoforo Da Canal. La Marine vénitienne avant Lépante. Paris, 1962, 119—122.
⁸⁷Шахмалиев, 3. Π. Κ вопросу ο дипломатических отношениях первых Сефевидов с западньми странами. — Труди Азербайджанского Гос. университета им. С. М. Кирова, вьп. I. Баку, 1950, 51—68; Новосельцев, А. П. Русско-иранские отношения XVII — первой половины XVIII вв. в зарубежнон историографии. — В: История СССР, 1960 , 3, 183—190; Бушев, П. П. История посольства и дипломатических отношений русского и иранското государств 1568—1612 г. М., 1976, 35—36.
⁸⁸The Ottoman State and its Place in World History. Leiden, 1974, 36 – 38, 47—50.
⁸⁹Κушевa, Е. H. Народы Северного Кавказа и их связи с Россией - вторая половина XVI— 30-е годи XVII века. М., 1963, с. 183. Тhe ottoman State, p. 41; Οltеаnu, St. Les pays roumains a L'épocue Michel le Brave (L'inion de 1600). Bucuresti, 1975, 73—79.
⁹⁰Gеmil, T. Les relations de la Moldavie avec la Porte ottoman pendant lе premier règne de Petru Rageç (1527—1538). — Revue roumaine d'histoire, 1978, 2, 293—294;
⁹¹Османская империя, 191; Ursu, I. Petru Rares. Bucuresti, 1923, p. 8; Istoria Romîniei, v. II. Bucureçti, 1962, p. 645.
⁹²Istoria României, v. II, 649—658.

НА ПОДСТЪПИТЕ КЪМ ЛЕПАНТО

От равновесие към опит за реванш

Ако обърнем внимание не само на онова, което произтича от Лепанто, но най-вече на онова, което го предхожда, победата ще ни покаже края ... на един реален комплекс на непълноценност на християнството и на едно не по-малко реално превъзходство на османците. Християнската победа сложи бариера по пътя към едно твърде мрачно бъдеще. Кой знае какво би последвало, ако флотата на дон Хуан бе разбита ... Преди да иронизираме по повод на Лепанто, пригласяйки на Волтер, не е ли по-разумно да претеглим внимателно деня (на Лепанто). Тежестта му за времето е била огромна...

Ф. Бродел за значението на битката при Лепанто

...Вие трябва да отнемете на врага, с каквито средства искате, възможността да възстанови флотата си. Отнемайте му всяка галера, където и да е тя; всяка мачта или дърво за строителство, въжета и смола - всичко, което служи за строеж на галери за военния му флот...

Из инструкция на Сената на Венеция, изпратена на командващия венецианския флот Себастиано Вениеро след получаването на вестта за победата при Лепанто.

...Великият турчин има голямо съкровище и много хранителни припаси, и много майстори и хора и накара принудително цялата си държава да екипира корабите и до май да завърши триста кораба...

Из писмото на митрополит Тимотей до папа Пий V от началото на 1572 г.

Фернанд Бродел нарече образно събитието „прашинка“, кратък проблясък, почти веднага отминаващ в нощта на забравата и небитието. Това негово експресивно уподобяване може да бъде прието или отхвърлено - въпрос на професионален избор на всеки отделен изследовател. Можем да доуточним, че прашинките забулват същността на предметите, явленията, както и образите на личностите, с пелена, зад която е същинската им стойност. Всъщност това е донякъде и идеята на Бродел. В действителност проблясъците на тези дребни частици, на по-важните или не събития очертават същинската история, историята на човечеството.

Битката между османците и силите на Европа, обединени в Свещен съюз, край днешния Навпакт през 1571 г., е събитие, привлякло вниманието на съвременниците си и присъстващо като тема за изследване до ден днешен. Дали би следвало да подведем и това мимолетно събитие, битка, продължила от сутринта на 7 октомври до залез слънце, под общия знаменател на пренебрежението към събитието като такова, като градивен материал за осмисляне? Не, а и малцина са посмели да го сторят, защото онези часове край бреговете на Гърция, наситени с драматизма на една от най-големите морски баталии в историята въобще, са концентриран израз на създалото се в Средиземноморието към средата на века положение. С един удар е ликвидиран труден и съдбоносен за Испания проблем: преустановено е стремителното разрастване на османското влияние в региона. Не казваме „спряно въобще", защото това не би отговаряло на истината. То е забавно, отнета му е силата и е сведена до минимум възможността за дестабилизиране на положението в сферите на испанско влияние. Испания съумява да сложи преграда пред османците. Моментът им позволява да сторят това. Става дума обаче именно за Испания, а не за Венеция и още по-малко за онези европейски земи и народи, които Османската империя е използвала за изграждането си като първостепенна европейска и средиземноморска сила. Съдбата на последните към средата на XVI в. се определя най-вече от хода на друг дял на османо-европейските отношения - централноевропейския.

Османо-европейските отношения в региона, който ни интересува - Югоизточна Европа, Егея и Адриатика, - през първата половина на XVI в. все по-ясно еволюират към включване в рамките на глобалното противопоставяне на Портата на двата клона на Хабсбургите. Особено ясно това проличава в годините от битката при Мохач до окончателното оформяне на васалитета на Трансилвания (1566-1567)¹. Тези отношения са обременени с тежкото външнополитическо наследство на сложен комплекс от политически връзки, пряко произтичащи от разположението на силите в Европа въобще.

Укрепването на позициите на Портата в Средиземноморието и постепенното овладяване на арабските страни и северноафриканския бряг сблъсква окончателно османците с Испания. Тя вижда в османците умен и умел враг, противник, който може да провокира криза не само по море, но и вътре в страната сред многобройното мюсюлманско население.

След битката край Превеза през 1538 г. Средиземно море става свидетел на изключителната активност на османците и арабо-африканските им васали. Интензитетът на османската експанзия е подобен на този от началния етап на завладяването на Балканите. Сигурността на търговския трафик практически не съществува: османците са вездесъщи. Галерите им кръстосват чак до Гибралтар. В опасност е превозът на стоки от Новия свят.

Простряла могъществото си отвъд океана, към средата на XVI в. Испания все по-силно е обезпокоена от напредването на османците. Увлечена от решаването на неотложни европейски проблеми, тя няма възможност да обърне погледа си към Средиземноморието². Венеция избира поведение, което е решение на проблема в момента, но по принцип изтощава икономическите й ресурси и оголва позициите й в Източното Средиземноморие. Те също скоро могат да станат поредната османска плячка. Съизмерени с потенциалните възможности на Османската империя, силите й явно не позволяват друг политически избор. Венециански търговец формулира сполучливо през първата половина на века създалото се положение: „Отсега нататък ще можем да живеем единствено като се държим за пеша на султана"³. Морските й владения към средата на XVI в. са Крит, Кипър, малките островчета Тинос и Миконос и част от Йонийските острови (Керкира, Кефалония, Итака, Закинтос).

Османската експанзия по море и суша привидно създава сходна обстановка във владенията на Хабсбургите. Естествено е да се очаква, че външнополитическите демарши на двата им клона ще имат една и съща цел. На дело това не се получава. Различията са сериозни, целите разнопосочни. Империите все по-ясно се разграничават от себеподобните си. Делението, което обикновено присъства като основен модел на изследване - Европа и османците, е все по-неадекватно на тенденциите в политическия живот на епохата. Европа представлява многолик и пъстър конгломерат от външнополитически цели, династически амбиции и религиозни противоборства. Ще останем верни на традиционния модел - щампа, но в същото време ще сочим онова, което е специфично в поведението на всяка една европейска сила. И така, за да се очертае разположението на силите на международната арена в навечерието на Лепанто, трябва да се определят основните моменти на дипломацията и състоянието на двата лагера: Европа, от една страна, и Османската империя, включително васалите й, от друга.

* * *

Успешните войни на Сюлейман Законодателя, наречен още Великолепния, водени през първата половина на XVI в., съществено прекрояват картата на Европа в полза на османците. Към империята им са присъединени плодородните равнини на Унгария. Принадлежи им и почти цялото Източно Средиземноморие. Продължава придвижването им по бреговете му на запад. В ръцете им се съсредоточават огромни военно-икономически ресурси. По това време се предприемат сериозни мерки за окончателното административно устройство на империята и за консолидирането на икономическия й баланс. Системата на политическо насилие функционира бързо и безпогрешно. Бунтовете, били те дело на османски принцове или на неверници и отцепници, се потушават ефикасно и безмилостно. Политическият климат в империята е относително стабилен. Това дава на османците безспорна преднина пред раздираната от религиозни и династически битки Европа. Налице е явен процес на консолидиране на османската феодална класа. Политиката на тотален верски натиск е съчетавана с умело администриране и с интегриране на различните верски елементи в икономическата и социалната структура. Мерките за укрепване правата и прерогативите на централната власт създават условия за продължаване на експанзионистичния курс на империята. Съществен показател за състоянието на икономиката й е развитият градски живот. Не абсолютизираме стопанските успехи на османците, а само набелязваме основните тенденции на социално-икономическото развитие на империята, които благоприятстват активизирането на експанзията й.

Основните османски победи - жалони на пътя им след Превеза - са: създаването на пашалъка Буда (1541); битката край една от най-важните бази на мюсюлманските флибустиери край бреговете на Африка - о-в Джерба (1559-1560), която силно наранила престижа на Филип II⁴; унищожаването на остатъците на генуезкото присъствие на о-в Хиос (1566); възстановяването на османската власт в Тунис и околните укрепени пунктове по крайбрежието и вътрешността на страната (1570)⁵; австро-турските мирни договори от 1545-1547, 1559, 1562, 1568. Те очертават безспорното военно преимущество на османците над европейските сили по море и суша.

В резултат на похода на Сюлейман през 1543 г. са подчинени територии, отстоящи на 50-100 км от Буда. Османците налагат своя контрол над военностратегическия път по левия бряг на Дунава. Така Буда се оказва оградена от верига крепости, от които османците осъществяват контрола над околните земи и предприемат набези. Крепостите им са в добро техническо състояние и с комплектовани гарнизони - факт, с който не могат да се похвалят нито венецианците, нито австрийците⁶.

Главната цел на Портата в Подунавието е да не се допусне обединяването на унгарските земи под властта на един крал. Вътрешнополитическата слабост на Трансилвания и користната политика на австрийските Хабсбурги са условия за окончателното попадане на Трансилвания под османски сюзеренитет. В резултат на похода от 1556 г. е създаден Темешварският еялет. Границите на пашалъка Буда са отместени още по на север и изток.

Териториалното оформяне на западните европейски сухопътни граници на Османската империя в общи черти е завършено към средата на XVI в. Това е максималното, което османците постигат за два века след Галиполи. След окончателното интегриране на земите на унгарската корона в състава на османските балкански и централноевропейски владения вниманието на Сюлейман се насочва към Средиземноморието. Успешното настъпление и настаняване по северноафриканските брегове, т. е. постепенното проникване на османците в Западното Средиземноморие се е възприемало вероятно от мнозина съвременници като необратим процес аналог на събитията в Европа. Османският девиз е бил: все по на запад, все по-напред. Израз на тези експанзионистични настроения на Портата е организираната мащабна операция срещу новата родина на рицарите йоанити - о-в Малта, през 1565 г. Изтласкани от Сюлейман от о-в Родос, рицарите не са изменили на традициите на Ордена. Новото им седалище е основна пречка за развитието на османското настъпление в Западното Средиземноморие. Те са заплаха за връзката по море с владенията на османците в Алжир.

За Западна Европа пристъпът срещу о-в Малта не е неочакван. Сведения, че се готви експедиция срещу йоанитите, постъпват по различни канали до правителствата в Испания, Франция и Неапол. Съществували опасения и от евентуален удар срещу испанските владения в Тунис. Впрочем появата на многобройната османска флотилия край крепостните съоръжения на о-в Малта през пролетта на 1565 г. слага край на съмненията. Съдбата на „Понанта" (Западното Средиземноморие) е поставена на карта. Храбростта на рицарите, предвождани от великия магистър Жан Паризо де ла Валета, и този път се оказва достойна за легендите, които се носят за йоанитите и воинските им доблести. През септември те са подкрепени от испанската флота начело с дон Гарсиа Де Толедо. Османските кораби са принудени да отплават в посока към о-в Закинтос. На 12 септември платната на последните османски галери изчезват от погледите на малтийските рицари.

Неуспехът на османците е тежък и симптоматичен от гледна точка на бъдещото им напредване на запад по море. Той сякаш предвещава изхода на започналия конфликт за надмощие в региона с Испания⁷. За момента отстъплението от о-в Малта като че не оказва отрицателно влияние върху самочувствието на приемниците на Барбароса. Макар и поставени пред необходимостта, особено след смъртта на Сюлейман, да изберат посоката на стратегическия удар - на изток срещу Иран или на запад към Испания, - неуспехът от 1565 г. е подминат от тях с присъщото им самочувствие на господари на положението. А те вече наистина са такива в Егея и Адриатика. Започва подготовка на експедицията срещу о-в Кипър, последната сериозна венецианска база в региона. След загубата на Кипър, в ръцете на републиката ще остане само о-в Крит.

* * *

През тези години Влашко и Молдова страдат все по-силно от бремето на васалитета си. Важно средство за налагане волята на Портата в княжествата е разпалването на вражда между различните болярски групировки. Последвалата вътрешнополитическа слабост позволява на османците все по-драстично да се месят във вътрешните работи на двете княжества. Създаването на пашалъка Буда и попадането на Трансилвания под властта на Портата остават сериозно препятствие за контактите на Хабсбургите с антиосманските сили на Балканите и в Унгария. Увеличават се възможностите на Портата да контролира положението в региона и външнополитическите акции на господарите в дунавските княжества. Те били вече директно избирани от Портата и заемали престола без предварителна санкция на Съвета на болярите. Нарастват сумите, които претендентите плащали, за да се възкачат на престола. Това води до нарастване на данъчния гнет спрямо различните слоеве население. Ограничават се все по-ясно правата на селячеството, бързо се развива процесът на закрепостяване⁸. Нарастват забележимо сумите на харача, изплащан на Портата. През 1541 г. при Петру Рареш тя е 12 000 аспри. През 1553 г. сумата, която трябвало да издължи Александър Лопушняну, е вече 30 000. Петнадесет години по-късно Богдан Лопушняну изпратил на Портата 35 000. Към края на века от Арон Тирана се искат вече 65 000⁹. Това нарастване не може да се обясни само с промяната в цените и курса на валутите в Средиземноморието и на Балканите¹⁰. Естествено тези процеси влияят върху нарастването на исканите от Портата суми, но не само те са решаващи при определяне размера на ежегодния данък.

През 1566 г. с ферман от Портата износът на добитък от Молдова за Полша е забранен. Той постановява ежегодно 12 000 глави добитък да се изпращат в столицата на империята. Този акт, както и ферманът, последвал след него през 1568 г., се оценяват различно: като опит да се въведе монопол върху външната търговия на княжествата или като протекционистка мярка, целяща да се опазят постъпленията в княжеската хазна, откъдето в крайна сметка се правят отчисленията за Портата. Тези две мнения не се самоизключват взаимно¹¹. От гледна точка на системата на васалитета на княжествата това са кълнове на нови елементи в нея. Налице са факти, които сочат опити за по-пълно интегриране на княжествата в рамките на османската държавност. Обект на манипулиране са вече не само институциите на управлението, но и елементи от икономическия живот на Влашко и Молдова.

Ръстът на икономическите и политическите искания на Портата води до изостряне на противоречията вътре във феодалната върхушка. Така например опитът на един от синовете на Петру Рареш - Илиаш (1546-1551 г.), да обложи с данък едрото болярство и духовенството, за да бъдат изплатени на Портата исканите суми, довежда до силно недоволство. Илиаш е принуден да напусне страната. След кратък престой в Цариград той се завърнал в земите край Дунава, но вече като паша на Силистра¹².

Влашките и молдовските господари се ползват с известна формална самостоятелност, която им позволява да встъпват в дипломатически диалог със съседните християнски владетели. Портата обаче внимателно следи ходовете им и пресича всеки опит за нарушаване равновесието на силите в тези части на Балканите¹³.
През 60-те и 70-те години на XVI в. дунавските княжества се оказват все по-силно изолирани от антиосманските акции на Европа. Те са лишени от възможността да поддържат трайни дипломатически връзки със заинтересованите от сътрудничеството с тях сили.
Западните покрайнини на Балканите по това време също са белязани от някои специфични политически и икономически особености, които диктуват и външнополитическото им поведение. Към края на XV в. по Адриатическото крайбрежие потенциални опорни точки на евентуални антиосмански действия са венецианските владения (от о-в Крък до р. Неретва, а на юг градовете Котор, Будва, Петровац, Бар и Улцин) и земите на Дубровнишката република.

Венецианска Далмация не остава изолирана от негативното влияние на османското напредване на Балканите. Съдбата на населението й зависи от поведението на Венеция, но не може да се каже, че сеньорията имала възможности да му предостави сериозна военна закрила. От 30-те години на XV в. османските набези станали ежедневие за жителите на западните покрайнини на Балканите. През 1499 г. при едно от нападенията на босненския санджакбей срещу градовете Задар и Шибеник са отведени в плен 647 мъже и 1341 жени и деца. Нападателите отвеждат със себе си близо 40 000 глави добитък. Загубите на население от Задарския край по време на водената в края на XV и началото на XVI в. венециано-турска война достигат 10 000 души. Забелязва се спад на селскостопанското производство. Напредването на османците нарушава естествените връзки на крайбрежието с тила му - хърватското Загоре. Към земите на републиката се ниже поток бежанци от Хърватия. Жителите непрекъснато очакват поредното нахлуване на акънджиите или хората на босненския бей. Особено тревожно става след 20-те години, когато Хабсбургите губят крепостите си Обровац, Книн и Син¹⁴.

В навечерието на битката при Лепанто обстановката в Адриатика е отново неспокойна. Далматинските крепости не са готови за водене на отбранителни операции. Известни са печални куриози, като например този, че крепостта „Св. Никола", строена близо 30 години под Шибеник, се оказва със сериозни фортификационни грешки и е практически неизползваема. Не могат да се решат и проблемите с продоволствието и питейната вода. Губернаторът на Далмация, чиято резиденция е в Задар, признава: „Трябва да се молим на Бога, на неприятеля да не му хрумне да нападне града"¹⁵. Малцина са онези, които могат да воюват. Като цяло населението на края обаче не намалява. След края на войната от 30-те години на XVI в. Далмация и Бока Которска имат около 100 000 души жители¹⁶.

Вече споменахме, че значителна част от приходите на Венеция са от отвъдморските й територии. Особено важно място за Далмация имат връзките с Хърватско и Босна. Към средата на века износът на Задар възлиза на 14 000 дуката. Добър е оборотът и на Сплит, Трогир, Шибеник. В началото на века обаче, по време на венецианско-турската война, разходите на Задар почти два пъти превишават приходите. Продоволственият проблем бил изключително труден за решаване. Поради нарушения ритъм на селскостопанско производство и обмен властите и цивилните търговци трябвало да прибягват до закупуване на храни от Албания и Апулия. Средствата за това са големи, още повече, че в началото на века в Средиземноморието започва прогресивно покачване на цените на селскостопанските продукти. Производството на зърнени храни в региона по принцип е недостатъчно. Особено опасни били сушавите години като 1566, когато реколтата от просо е унищожена. Производството на зърнени храни в целия Средиземноморски басейн силно изостава от темповете на нарастване на населението и това неблагоприятно съотношение е също един от факторите за зачестилите гладни години - 1560, 1565, 1570 и т.н. Проблемът за изхранването на венецианските владения и на Венеция в никакъв случай не е толкова еднозначен. Източното Средиземноморие в известен смисъл е в по-благоприятно положение, защото към 40-те години на века силно се разраства износът на зърнени храни от османските владения на Балканите, от Египет и островите. На моменти венецианците съумяват да се възползват от тази търговия. След 1555 г. обаче недостигът на зърно провокира Портата да забрани износа. Контрабандата не може да компенсира сложените прегради. Към средата на 60-те години проблемът за изхранването отново стои за решаване пред властите на Венеция¹⁷.

Важна особеност на положението в Далмация е рязкото нарастване на неподвластното нито на Венеция, нито на Портата свободно скотовъдно население - морлаците. Техният етнически състав е твърде разнороден. Именно това население е средата, от която произлизат най-вече легендарните далматински хайдути - ускоци. Център на най-голямата им активност е хърватското Приморие. Ускоците вземат по правило активно участие в антиосмански действия, но отношенията им с венецианската администрация са твърде сложни. В мирно време те са гонени и преследвани, а в кризисни моменти – амнистирани¹⁸.

Друга опорна точка на евентуални антиосмански действия в Адриатика е Дубровнишката република. Към средата на XV в. тя има 30 000 - 40 000 население, което живее на изконната земя на града - Астарея, Елафитските острови (Млет, Колочеп, Лопуд, Шипан), о-в Ластово, хълмистия полуостров Пелешац и плодородната жупа Коновли, към която имат претенции съседните балкански владетели. В началото на века за известно време й принадлежат и по-големите острови Брач, Хвар, Корчула. В средата на XVI в. населението на републиката е около 20 000-25 000 души, а в самия град живеят не повече от 5000-6000 човека.

След първото стъписване, след първия „турски страх" дубровничани дават ярък пример за приспособяване към новите условия на полуострова. Те продължават да обработват земите си, да произвеждат, търгуват, строят и бранят привилегиите си. Градът успява да надмогне уплахата си и бързо се ориентира в сложните лабиринти на взаимоотношенията с нашествениците. До 1478 г. размерът на заплащания на османците харач нараства от 1000 на 12 500 дуката. Това била цената на правото да се живее в по-благоприятна обстановка от останалото балканско население, под крилото на падишаха. Макар че към края на XV в. градът има търговски оборот от 250 000 дуката годишно, събирането на данъка и ежегодното му изпращане на Портата е мъчителен процес. За разлика обаче от останалите провинции на Балканите османското нашествие не довежда до съществени промени в икономическите и вътрешнополитическите структури на Дубровник. Харачът е цената на „свободата", но привилегиите и търговските облагодетелствания уравновесяват везните. Република Рагуза може да се ползва от получените от страна на османците привилегии само ако спазва неотклонно тотален неутралитет по отношение на османо-християнските конфликти. Портата се отнася добропожелателно към дубровничани не само защото в техни ръце е най-активната търговия на полуострова, но и защото те не се присъединяват открито към антиосманските акции. Тази категорична оценка на поведението на Дубровник не се отнася до настроенията на редовите жители на града и околностите. За тях османското присъствие е тягостно и нежелано, но те се подчиняват на администрация, която е ненадмината сред останалите османски васали в следването на неутралитет и дистанцирането от сблъсъка на османците с Европа. В това отношение Дубровник е по-последователен и стриктен от владетелите на дунавските княжества и дори от кримския хан. Обяснението е, че републиката е малко петънце на географската карта на полуострова, оградено плътно от владенията на Портата и живеещо изключително за сметка на търговията. Неутралитетът на Дубровник се провеждал със завидно майсторство под недоброжелателния надзор на Венеция. Той не става причина за накърняване на интересите му в търговията по Адриатика, където безспорни лидери са венецианците. В същото време Дубровник е един от най-сериозните канали, по които Портата получава сведения за положението в Европа. Към края на XV в. обаче започва обратен процес: изтичане на информация за работите на османците към европейските дворове. Интересното в случая е това, че тази информация идвала от официалните органи на републиката. Тя е строго пресметната и пазена в най-голяма секретност. През 1526 г. е постановено с глоба да се наказва всеки, който предава сведения за османците на Запад без санкция на малкия съвет на републиката. В края на XVI в. видният дипломат Фран Гундулич е осъден на пет години затвор за това, че е станал таен осведомител на испанския наместник в Неапол¹⁹.

След неуспешната акция на османците срещу о-в Малта в Дубровник настъпва голямо раздвижване. Операцията по защита на острова от рицарите хоспиталиери е известна на жителите на града до най-малките подробности. Чувствата на обикновените дубровничани са твърде различни от поведението на властите. Обезпокоени от все по-ясно очертаващия се сблъсък на османците с Испания и от отправените им от Портата и от Испания упреци за нелоялност, управниците на града засилват мерките по контрола на изтичане на информация към Запада. Сумата на глобата е повишена на 500 дуката. А в същото време дубровничани официално се занимават с изкупуване в Османската империя на попадналите в плен по време на неуспешната експедиция срещу о-в Джерба. Веднага след Малтийската операция османска ескадра блокира Дубровник по море и жителите му са обвинени, че техните кораби са били в числото на бранителите на Малта²⁰.

Ролята на Дубровник на мост между империята и Европа през първата половина на века се характеризира и с това, че републиката взема активно участие в османо-френските преговори от 30-те години на века. Изключителният такт и дипломатическото умение спестяват неприятностите с традиционния й търговски партньор Испания. Това са положителните страни на неутралитета. Нека все пак да не забравяме, че когато Адриатика става място на поредното военно разрешаване на противоречията, то дубровничани попадат под удара на всяка една от враждуващите страни - османци, венецианци, испанци. Нерядко околностите на града са оплячкосвани и опожарявани. Пристъпи срещу самата крепост е нямало, защото Дубровник е един от най-добре укрепените градове в Европа²¹.

Особено трудно дубровничани опазват корабите си. Венецианци и испанци ги преследват и конфискуват, когато имат нужда от плавателни съдове за поредната военна операция. Появата на дубровнишки кораб в християнска армада винаги предизвиква бурна реакция на недоволство от страна на Портата²².

Абсолютно задължително е да подчертаем, че към средата на XVI в. именно Дубровник изживява небивал икономически подем. Това е възможно благодарение на позицията му на посредник между османците и Запада, който като васал на Портата не нанася вреда на голямата й политика.

* * *

В навечерието на Кипърската война Европа е в плен на сериозни вътрешнополитически и международни противоречия. Те поглъщат немалка част от силите на Испания, Франция и германския император. Инициативата за създаване на антиосманска коалиция отново е на папския престол, зает от поредния амбициозен божи служител - папа Пий V. Още преди османците да започнат военните си действия в Източното Средиземноморие, емисарите му обикалят европейските дворове и според стари и отработени схеми се опитват да надмогнат междудържавните им противоречия. Едва ли моментът е бил удачно избран и ако впоследствие обединението се осъществява, то това се дължи повече на стъписването в Европа от операциите на османците по завладяването на още една изключително важна позиция в Средиземноморието - Кипър. Получава се благоприятно за папата наслагване на засегнатите интереси на Испания и Венеция.

В края на 60-те години Испания е изцяло погълната от сполетелите я неприятности. През 1566 г. в Нидерландия избухва въстание, което поставя началото на Нидерландската буржоазна революция. Три години по-късно в Гренада вдигат бунт местните криптомюсюлмани - маврите. Потискани и репресирани, те искат от испанците да им бъде позволено свободно да изповядват религията си и да бъде възстановен халифатът - искания, които хвърлят в небивал смут политическия и обществения живот на страната, намираща се в плен на догмата и Реконквистата. Портата установява връзки както с въстаниците от Нидерландия, така и с разбунтувалите се маври, като ги призовава да укрепват „мюсюлмано — лютеранския съюз"²³.

За да бъдат оценени по достойнство действията на испанския крал Филип II, без да се задълбочаваме в непоследователността и колебанията му, трябва да се имат предвид огромните размери на държавата му и многобройните и труднопреодолими препятствия, които поставя пред всеки политик едно подобно държавно формирование. Много важно е да се отчете и това, че отношенията на Франция с Портата са фактор, който във всеки един момент може да доведе до криза в твърде крехкото спокойствие, настъпило след края на италианските войни²⁴. Постигнатото примирие между протестанти и католици във Франция можело да обърне силите на съседите срещу Филип II. Подобни резки и неочаквани промени са характерни за политическия климат на XVI в., наситен с много динамизъм и дълбоки противоречия.

По същото време нещата в двора на австрийските Хабсбурги се развиват по друга схема и напрежението в отношенията им с Портата отслабва. Сключеният на 17 януари 1568 г. договор между Портата и император Максимилиан II, впоследствие неколкократно подновяван, поставя основите на тридесетгодишен мир между изправените една срещу друга имперски воли - явление, почти непознато за отношенията на османците с друг техен съсед. Този мир с Портата е следствие на сложни и забъркани дипломатически ходове на Хабсбургите. Той е и проявление на стремежа им да отложат момента на по-решителната схватка с неприятеля, защото проблемите от вътрешен характер са взривоопасни и изискват пределно напрягане на държавната машина. От 1547 г. Австрия започва да плаща на османците данък от 30 000 форинта ежегодно. През 1568 г. това условие отново фигурира в договора. Окончателно се признава създаденият в Средното Подунавие териториален статут. Поемат се задължения да се прекратят набезите в граничните райони. Императорът признава с този договор, че скорошна промяна в тези части на Европа едва ли може да се очаква. Позициите на османците са стабилни²⁵.

Както вече споменахме, неутралитетът на Виена бил резултат и на някои вътрешнополитически и социално-икономически затруднения на Австрия. Това са преди всичко религиозните борби в Германия и финансовото обезпечаване на антиосманските действия. Тези два момента от историческото развитие на немските и австрийските земи през XVI в. са свързани. Спирането на придвижването на османците към центъра на Европа налага напрягането на силите преди всичко на наследствените владения на Хабсбургите, Унгария и Хърватско. Провежданите почти ежегодно имперски диети по принцип признават необходимостта Хабсбургите да получат финансова подкрепа. Почти всички курфюрсти са единодушни в постановката на въпроса, но не и в реализирането на предначертанията на събранието. А след сближаването на католици и протестанти в отношението им към „османската заплаха"и одобрението на най-широките слоеве от населението на Германия е осигурено. В крайна сметка обаче решенията за организиране на борба с османците предизвикват и насрещни искания за разширяване правата на протестантите и за поредни отстъпки. От края на 40-те години на XVI в. до края на Петнадесетгодишната война (1593-1606) Хабсбургите получават помощ от порядъка на 9 млн. форинта. Към средата на века най-големия дял внасят чешките земи - повече от половината, сетне Австрия и незавладените части на Унгария. Вземанията на сумите се извършват под формата на ежегодни данъци. Понякога императорът взема пари назаем и от градските управи. През 1556 г. е създаден специален придворен съвет за ръководство на крепостното строителство. Често отпусканите „турски помощи" не се използват по предназначение и това довежда до ожесточени спорове между съсловията²⁶.

Въпреки противоречията и бушуващите в диетите и градските съвети спорове проблемът за практическото осъществяване на мерки за отбрана и евентуална офанзива намира най-сериозното си решение. Става дума за всеобхватни мероприятия по укрепване на отбранителните възможности на онези зони на Хабсбургските владения, които граничат с владенията на Портата и търпят човешки и материални загуби от това нежелано съседство. Такова е положението към средата на XVI в. Естествено е да предположим, че активността на австрийските Хабсбурги има сериозен международен резонанс. Мнозина политически дейци и държавни глави възприемат неутралитета на Австрия спрямо организирането и действията на Свещената лига като тактически маньовър за временно забавяне на вземането на решение. По този въпрос ще говорим по-долу. Тук ще споменем само, че отбранителните мероприятия на австрийските Хабсбурги подхранват слуховете за съпричастността на Австрия към действията в Средиземноморието. Намеренията обаче на австрийските роднини на Филип II към края на 60-те и началото на 70-те години са други.

В Мадрид гледат на Австрия отвисоко. Причина за това е нестабилното положение в Германия, противоречията между короната и диетите, между избиратели и курфюрсти, между протестанти и католици и т. н. Протестантството все още не е изчерпало вътрешните си ресурси за експанзия във всяко едно отношение.

Паралелно с това посттридентският католицизъм е солидна основа за набиращата мощ Контрареформация. Рано или късно схватката трябва да последва. Именно в източните имперски области, за които вече говорихме и които са предна линия на отбраната на немските земи, обстановката е най-сложна. Това са Австрия, Щирия и Каринтия. Към средата на XVI в. близо 80 % от населението им е протестантско. За да може да контролира обстановката, със специални актове през 1568 и 1571 г. императорът потвърждава дадените му конфесионални свободи. Подобни отстъпки не могат да предизвикат съчувствие в католическа Испания, макар да е ясно, че те са естествени мерки за защита на границата с османците. Виена вече е преживяла ужаса на османското присъствие под градските си стени. Спасяването й е резултат именно на умиротворяване на религиозните дрязги в името на нещо по-съществено - защита на държавата. В Рим и Мадрид отстъпките от подобно естество се приемат крайно враждебно. Говори се, че сам Максимилиан е привърженик на Лутер и действа поради лична неприязън към Пий V²⁷.

Венеция е другата европейска сила, от която се изисква максимум непримиримост по отношение на новите планове на Портата. Поведението на Серенисимата обаче далеч не е толкова войнствено. Желанието й е да се избегне конфликтът, като се плати на Портата - било с пари, било с някое малко парче островна земя от венецианската република. Републиката преживява трудни времена. Последвалите една след друга няколко сушави години предизвикват обезлюдяване на адриатическите й колонии. Жителите на Спалато (дн. Сплит) например по това време са не повече от 4000. Населението на Корфу е намаляло наполовина и брои 20 000 души²⁸.

За да не бъде пресилена констатацията, че към края на 60-те години и особено през 1570 г. Венеция не е готова и не разполага с ресурси за водене на офанзивна война, трябва да обърнем внимание на състоянието на флотата й. Към средата на века качеството на платната на венецианците е много по-лошо от това на османските или испанските галери. Венецианците не губят самочувствие, защото притежават огромните за времето си кораби - крепости, снабдени с множество огневи точки. Поради намиращите се на борда им оръдия тези кораби са приложими само за определен вид военни операции и при определен боен ред на корабите. Те са бавно подвижни и трудно маневрират. Кристофоро да Канале - „губернатор на армадата" на Венеция, към средата на века е силно обезпокоен от османските ратни победи в Средиземноморието. Но да не пресилваме негативния момент в оценката на морската мощ на Венеция. Ударите, които османците й нанасят през втората половина на XV в., действат отрезвително. Особено тежко е наранено самолюбието на венецианците след загубата на Негропонт, когато османците съумяват да съберат за атака срещу острова флот, превъзхождащ десеторно този на републиката. Тежкият урок кара Венеция да започне разширяване и подобряване на дейността на Арсенала. Стремежът е в корабостроителниците на града в кратки срокове да могат да бъдат приготвени за военни операции около стотина кораба. През лятото на 1570 г. въпреки редица трудности за изключително кратки срокове са подготвени 150 плавателни съда. Освен това заплашените търговски интереси подтикват венецианците и към усъвършенстване на конструкцията на корабите си. За целите на трафика и безопасността на превозваните стоки се раждат и големите венециански плаващи крепости, за които вече споменахме. Недостатъкът им е, че те са създадени за защита, а не за нападение. Въпреки това появата им е положителен момент в развитието на морското изкуство на Средиземноморието. Реорганизирането на Арсенала на Венеция е възможно благодарение на ежегодните помощи, които се отпускат от сената. Те достигат до 100 000 дуката, така че през XVI в. Novissimo Arsenale е достоен съперник на цариградския Арсенал²⁹.

Но боеспособността на венецианския флот от XVI в. зависи от възможностите за обезпечаване на галерите и галеасите с екипажи. Намаляването на владяната от Венеция територия понижава и възможностите за набиране на гребци. Това твърдение се онагледява чрез публикуваните още преди век данни от В. Ламански. Според тях в началото на XVI столетие от 40-те галери, с които разполага Венеция, 12 са от Крит, по една изпращат Кефалония, Закинтос и Навплион и 2 - Керкира (Корфу). Десет са с екипажи от венецианска Далмация (1 от Котор, 1 от Сплит и Трогир, 1 от Шибеник, 1 от Корчула, 1 от Фар, 2 от седалището на провидура - Задар, 1 от Каподистрия и т. н.). Останалата част от 52-та съда, с които републиката разполага, се поделят между метрополията (13 кораба) и Кипър. С други думи, самата Венеция издържа и обезпечава с екипажи едва 1/4 от флота си. При това според мнението на венецианския адмирал Да Канале гръцките галери и екипажи били най-добрите в армадата му³⁰. Намаляването на населението на островите и загубата на позиции в Пелопонес се отразява негативно върху притока на опитни гръцки моряци. Обикновено от Венеция корабите тръгват с непълни екипажи, като разчитат да наберат хора в Далмация. Това също не е лесно, защото далматинците искат заплащане в аванс, добро качество на раздаваното облекло и храна, а невинаги местните власти разполагали с необходимото.

Принудена да съжителства в най-драматична близост с османските владения, Венеция обикновено най-стриктно спазва клаузите на мирните договори и единствена от средиземноморските сили не прибягва до използване на пленени османци или корсари като гребци на галерите си. Положението изглежда почти безнадеждно и това тласка градските власти към решение, което е в разрез с вековните традиции на града и не се посреща добре от обществеността. Към 1545 г. започва фактическото неприлагане на присъди с доживотен срок: замяната е служба на галерите, вечна каторга. В ръцете на тези отритнати от закона и родината си хора се предават бойните и търговските кораби на републиката. Те допринасят за победата при Лепанто и за съживяването на венецианската търговия в последните десетилетия на XVI в.³¹. Така че силите, с които Венеция разполага, за да отстои разклатените си позиции, не са малки, но са на привършване. Пък и османците в течение на цял век активно присъствие в Средиземноморието натрупват опит като мореплаватели и разполагат с потенциални възможности да посрещнат тежестите на война по море: ресурси за строителство на бойни кораби, гребци за галери, удобни бази и хранителни припаси.

Поради близостта си до османските владения житниците на Венеция - Крит и Кипър - все по-често привличат вниманието на Портата. Островите са най-важните бази за флота на Венеция в Източното Средиземноморие, особено след загубите, понесени до края на 30-те години на XVI в. Към средата на века селскостопанското им производство не е достатъчно да задоволи порасналите потребности на метрополията. Ето защо значението им е най-вече като бази на флотата, без които са немислими по-продължителни преходи. Венецианците обаче живеят в непрекъснат страх, че ще последва морска експедиция срещу Кипър, който е трън в очите на Портата заради близостта му до нейните брегове. Поради вече нееднократно изтъкваното лошо отношение на местните венециански власти към жителите на островите - в по-голямата си част „схизматици" - отбраната се обезпечава, както и другаде, от гарнизоните на крепостите³². Последната голяма османска акция в тези води - експедицията срещу Родос - доказа, че превземането на Негропонт е вече научен урок. Опит и възможности османците не трябва да вземат назаем. Те са силата, която диктува. Една тяхна акция срещу който и да е от двата острова изглежда като сигурен залог за нова тежка загуба на републиката.

Към края на 1569 г. от байлото на Венеция при Портата Марк-Антонио Барбаро пристигат обезпокоителни новини. Употребяваме този епитет по-скоро по инерция. Някои недоброжелателни действия на Портата в Цариград или Морея от това време днес ни изглеждат като прелюдия към Кипърската война, но дали така са мислели и венецианците? След близо тридесетгодишно спокойствие, привикали да разчитат, че големите загуби могат да се избягват с цената на непрекъснати малки отстъпки, те били в известен смисъл разглезени от Портата. Войната за Кипър най-вероятно е изглеждала на венецианците като нещо възможно по принцип, но изключено като практика. Продължителното съжителство с османците кара Венеция да не приема толкова трагично вестта за някой и друг конфискуван от Портата кораб или за нападение срещу Задар. Такива епизоди е имало стотици, а навикът е втора природа. Венецианските позиции в Кипър са твърде уязвими. Временното затишие в отношенията между Венеция и Портата след битката при Превеза не означава, че републиката е постигнала желаното равновесие на силите, а още по-малко - че е имала време да се подготви за поредния сблъсък. Онова, което Османската империя може да си позволи като бързина и възможности за организиране на морска експедиция, е непосилно за Венеция. Да прибегнем до формулировката на Бродел: „През втората половина на XVI в. ... светът в своята еволюция е против Венеция, против нейното политическо кредо, пък ако искате, против нейната житейска формула ...". През този последен мирен есенно-зимен сезон на Венеция е отсъдено да преживее и друго едно неприятно събитие. На 13 септември 1569 г. Арсеналът й е почти изцяло унищожен от пожар³³.

На 27 март 1570 г. пратеник на Селим II оповестява на Сената на Венеция поредните искания на Портата. Венецианците са свикнали да им се предявяват ултимативни искания, но този път цената е твърде висока - безусловно отстъпване на Кипър. Мотивите са: нападения срещу владения на Портата в Далмация; неучтиво отношение към пленници - поданици на Портата; Кипър е база на пирати, срещу които Венеция не взема мерки, и освен това островът по право принадлежи на султана на Египет. Ултиматумът е отхвърлен. Войната е въпрос на дни - до началото на подходящия за корабоплаване сезон. Времето е малко, а уплахата в града е голяма. Носят се слухове, че ще бъде нападнат самият град. Венецианците могат да организират отбраната на владенията си, но пред новата османска офанзива се проявяват старите слабости на повечето европейски сили. При венецианците те са още по-очевидни. Републиката не разполага с добра сухопътна армия - това противоречи на традициите й. Пристъпът срещу Кипър изисква за кратки срокове да се организира морска експедиция и да се подготвят местните крепостни гарнизони за борба с превъзхождащ ги във всички отношения противник. Трескавата дейност, която развиват разпратени във всички посоки емисари на републиката, и приготовленията в самия град протичат в атмосферата на крайно напрежение, но макар че заплахата е очевидна, не липсват колебания относно правилността на избраната позиция³⁴.

* * *

Въпреки че Портата атакува венециански владения, не Републиката на Св. Марко оглавява през следващите няколко месеца новия антиосмански порив на Европа. Лидерството поема Пий V. Твърде неочаквано близо век и тридесетина години след „Дългия поход" от 1443-1444 г. действията, предприети от Светия престол, дават положителни резултати. Обстановката, в която се изгражда антиосманският съюз, е напрегната до краен предел: Селим II е започнал осъществяването на плана си за завладяването на Кипър. Преговорите, консултациите и споровете между бъдещите участници на съюза отнемат толкова много и ценно време, че в момента на най-големия османски натиск срещу острова намиращите се в крепостите му гарнизони не получават никаква подкрепа.

Решимостта на Пий V да сплоти католическия свят за нов кръстоносен поход е фанатична. Негови емисари са из всички европейски дворове, дори и в далечна Русия при Иван Грозни. Мисията в Мадрид е поверена на един от най-опитните му дипломати - Луис де Торес³⁵.

На 17 април 1570 г. една част от предназначените да атакуват Кипър османски кораби напускат начело с Пиале паша столицата и поемат към Кипър. След около месец основната флотилия начело с капудан пашата Али я последва. През юни край бреговете на Кипър са групирани около 350 османски бойни единици³⁶.

Единственият добре укрепен пункт на бреговата линия е Фамагуста. На 1 юли османците дебаркират край Лимасол и на още няколко места в околността. Завладяна и разрушена из основи е Никозия. Пленен и обезглавен е венецианският наместник Николо Дандоло. Гарнизонът на Фамагуста обаче оказва неочаквана за османците упорита съпротива. Оглавява я комендантът на гарнизона Марк-Антонио Бригадино. Защитниците й почти цяла година отбиват вълните на османските пристъпи. Капитулират в началото на август 1571 г. Пленниците са подложени на варварски мъчения. След доста години Венеция успява да откупи тленните останки на Бригадино и го погребва с големи почести в катедралата „Св. Джовани и Паоло" в града³⁷.

В дневника си за пътуването в Османската империя видният немски учен, богослов и деец на Реформацията Стефан Герлах е записал: „Венецианците в Кипър (както и генуезците в Хиос) се отнасяли към своите поданици по-зле, отколкото към робите, отнемали жените и красивите им дъщери, безчестели ги... и с момчетата се занимавали, така че жителите сами казвали, че вече не можели да издържат...". Съвременни гръцки историци не са склонни да тълкуват този и редица подобни по характер извори, в смисъл че османците са били облекчени при завладяването на острова от безучастното отношение на местното население. А. Вакалопулос например сочи, че османците не успяват да развият първия си успех срещу Лимасол бързо, защото в отбраната на тези краища на острова активно се включва отряд стратиоти начело с Петро Рондаки³⁸.

Според нас това са два различни аспекта на завладяването на Кипър. Напълно естествено е стратиотите, които са били въоръжени и наемани от венецианците, да са отбранявали наред с тях крепостните му съоръжения. Не е изключено отделни жители да са бранели също домовете и имотите си, особено ако са имали оръжие за това. След два века османско присъствие на Балканите и в Егея малцина са онези, които не познават лика на всеки османски успех - поробването, палежите, грабежите, изселването. Но нека не съдим за същината на едно явление само по върховите му характеристики. Повече от очевидно е, че венецианското присъствие в Кипър е непопулярно и жителите на Кипър не подкрепяли масово военните контингенти на републиката, които сдържат османските атаки. Макар и християни, венецианците са били нежелани. Апатията на местното население изглежда е резултат на осъзнато желание за промяна или следствие на дълги години потисничество и политическо онеправдание. Деморализирани са онези слоеве от населението, които биха имали възможност да застанат редом с бранителите на родната земя или да оглавят някакви по-ярки антиосмански прояви. Да не забравяме, че кипърската аристокрация е с твърде сложна съдба. Тя често сменя господарите си и политическата си ориентация. Както и в други случаи, местната върхушка проявява обяснима склонност към адаптиране в новите условия. Мнозина променят вярата си и запазват господстващото си положение.³⁹

Междувременно в Испания папският легат Луис де Торес преговаря с мадридските политици и краля по два основни пункта: на Венеция незабавно да бъде отпусната помощ и да се обмислят условията за формиране на съюз с отбранителни и нападателни задачи. Сред съветниците на Филип II и приближените му фаворити се очертават две групировки - за и против намесата в конфликта на Венеция с Портата⁴⁰. В края на краищата побеждава идеята за решителна намеса.

Няколко са факторите, които обясняват благосклонността на испанския крал към венецианските искания през лятото на 1570 г. На първо място вероятно трябва да се постави проблемът за Гренада и вълненията на маврите. Освен това в пледоарията на Торес, както и в писмата, които през тези месеци му изпаща Пий V, ясно звучи идеята, че Венеция е аванпост на испанските владения, че нейните острови, флота и воини са вълнолом, в който се разбиват османските пристъпи. Това не е нова идея: при всеки поход и зов за отпор папството е сочело земите на поредните жертви като такъв. Сега обаче подобни твърдения прозвучават в Испания твърде правдоподобно Конфликтите с османския флот през XVI в. не са повлияли положително върху самочувствието на господарите на световните океани. В родината си, сред водите на най-родното, от векове кръстосвано море, те чувстват, че не всичко вече им е достъпно. Дали това не е комплексът, получен след експедицията от 1538 г. срещу о-в Джерба? Дали това не е страх, че върху испанския владетел може да се стовари непосилната тежест да брани земите си от разбунтувалите се маври, въстаналата Нидерландия и османските атаки? Малта е щит, на който се разчита, но дали е достатъчно здрав? Впрочем вероятно са взети предвид и аргументите на златото: папата обещава ежегодна финансова подкрепа на испанския двор в размер на 400 000 дуката. Исканията на Рим са степенувани. Първо се настоява за незабавно включване на испанския флот в обединяващата се под папската егида ескадра, която да отплува към Кипър, и, второ, да се уточнят условията за съюза⁴¹. Но всичко това се прави доста прибързано, недоуточнено и недообмислено, макар че Пий V се опитва да е вездесъщ, за да тушира съществуващите противоречия и да сплоти като начало поне флотилията. Испания отпуска за целта базирания си в Сицилия флот под командването на Джан-Андера Дориа. Предпазливият генуезец изпълнява възложената му задача по твърде своеобразен начин. Впоследствие венецианците го гледат като човек, предал общата кауза, и негодуват от доверието, което му оказва главнокомандващият обединената ескадра дон Хуан Австрийски. Въпреки всичко началото на оформянето на съюза по подобие на този от 30-те години е положено.

Със средствата на Светия престол и лично от името на папата в Анкона са екипирани 12 галери. Изборът за главнокомандващ папската флотилия е паднал върху относително неопитния мореплавател, амбициозния и несговорчив генуезец Маркантонио Колона. Неговият сънародник Дориа - от рода на известни в средните векове генуезки мореплаватели - го превъзхожда в много отношения. Инструкциите, които двамата получават от господарите си, съдържат съществени различия. Филип II е предпочел отново да заповяда максимална предпазливост. Той предпочита да изчака, да наблюдава и да не рискува напразно в името на интересите на венецианците, чийто яростен защитник е Колона. Начело на корабите на Венеция също е поставен човек с твърде незначителен опит по море. Свои бойни единици са предоставили Малта и херцогът на Савоя, но не те оформят облика на ескадрата⁴².

Набързо оформената християнска флотилия е пъстра по вида на включените в нея кораби, по народностната принадлежност на екипажите, по настроенията и намеренията на командирите, по целите на плановете им. Основните сили на венецианците са базирани край Крит, където очакват подкрепление, за да отплуват към Кипър. Междувременно силите на бранителите на полуразрушена Никозия са на привършване. Като се позовава на приближаването на есенно-зимния сезон, Дориа настоява плаването до Кипър да се отложи за следната година. Под натиска на Колона и Зано плаването е продължено в посока към о-в Родос. Флотилията е внушителна - 180 галери, 11 галеаси и множество по-малки кораби, които, ако се използват по предназначение, могат да окажат влияние върху събитията на острова. Случва се нещо друго. Стечението на обстоятелствата - лошите климатични условия, разногласията между Колона и Дориа - осуетяват акцията по спасяването на Кипър. В началото на септември се получава новината, че Никозия е превзета. Дориа се отказва от продължаването на рейда и справяйки се с бурното море, закарва невредими корабите си в Месина. Венецианците, както и командването на папските галери, последват примера му. При завръщането си към Крит венецианските галери в по-голямата си част претърпяват корабокрушение. Колона спасява само 3 от 12-те галери, които командва⁴³.

В резултат на всички тези неблагополучия още преди да е създадено истинското ново кръстоносно войнство, отношенията между учредителите и бъдещите му най-активни членове са белязани с печата на недоверието и мнителността. Огорчението от неудачната операция е всеобщо. Вината се приписва в зависимост от това, къде се прави преценката, ту на Дориа - чрез него на испанците и краля въобще; ту на „войнствената партия", въвлякла републиката в конфликт с османците и отхвърлила преговорите като алтернатива. Последиците на случилото се през лятото на 1570 г. се долавят и сетне в негодуванието на опитния венециански патриций Вениеро, почувствал се унижен от назначаването на Дориа за командващ венецианските кораби - членове на обединената флотилия на Лигата.

Противоречията между Испания, Венеция и силите на папата биха могли да се неутрализират в полза на замисляното дело при наличието на едно единно командване. В случая това е почти нереализуемо. Изпъкването на Испания на преден план дразни венецианците. Позициите им след лятото на 1570 г. са силно разклатени и от това, че търпят големи загуби в обратния рейд след отказа от пристъп срещу Кипър.

Опитите на Пий V да привлече Франция към проектирания съюз и бъдещата общохристиянска акция се провалят⁴⁴. Последиците от успеха на едно подобно начинание плащат французите, в чиято политика твърдо е застъпен постулатът: да дестабилизират чрез османците положението в Средиземноморието, като по този начин отвличат вниманието на Испания от своите владения. В бъдещата лига Франция съзира възможност Испания да овладее положението в региона и да се наложи като сила над османците и другите европейски владетели. Френската дипломация твърдо отстоява в началото на 70-те години избраната позиция: добри отношения и подкрепа на Портата. С оглед задачите на френско-хабсбургското съперничество се формулира и инструкцията на изпратения към Цариград френски посланик, когото испанците обвиняват, че е протестант, Франция избира твърде сложен, но не и лишен от логика вариант за отстояване на постигнатото. На Портата се препоръчва да подобри отношенията си с Трансилвания и Венеция, но не и с Испания. Цели се да бъдат разделени Испания и Венеция, като силите на Портата се концентрират единствено срещу испанците⁴⁵. През април 1571 г. във Венеция се намира пратеник на френския двор. Той предлага от името на господаря си Франция да се нагърби с посредничеството за сключване на мир - роля, която французите не без успех играят в османо-европейските отношения през следващите два века. Този активен неутралитет с проосманска окраска става типичен за дипломацията на Франция. Чрез него французите градят стабилността на търговско-икономическите си интереси в Средиземноморието и Близкия изток въобще. Що се отнася до 1571 г., Франция няма никакви сериозни намерения да пледира пред Портата, рискувайки да загуби благоразположението й, за каузата на Венеция. Целта е, като се разколебае намерението на Венеция за сближаване с Филип II, да се осуети създаването на лигата. В известен смисъл Франция има успехи, защото в сената и самия град има влиятелна група от политици, търговци и видни граждани, която смята, че с включването си в антиосмански съюз републиката поема несъразмерен на възможностите й риск.

За да си изяснят обстановката, венецианците изпровождат във Франция Алвизо Контарини. Влиянието на противниците на войната с Портата към края на 1570 г. се засилва, защото опитът за спасяването на Кипър вече сочи колко трудно е осъществяването на общохристиянска акция. Паралелно с това Венеция взема решение да изпрати специален емисар в Цариград, който да сондира възможностите за започване на мирни преговори. В хаоса, създаден от бързо менящата се обстановка, на венецианците е твърде трудно да си създадат реална представа за истинските намерения на Франция. Освен това френските политици и дворцови дейци проявяват завидно майсторство. Инструкцията на френския пратеник до Портата е върховно постижение на дипломатическата казуистика и демагогия⁴⁶. Загубите на християнството като цяло въобще не вълнуват Катерина Медичи и сина й Шарл IX, макар че идеите за мнимо единение на християнския свят са част от необходимата вътрешнополитическа платформа, позволяваща запазването на крехкото равновесие между католиците и протестантите в страната. То обаче е взривено през нощта на 24 август 1572 г. - празника на св. Вартоломей, с трагедията на масовите погроми срещу хугенотите.

Позицията на австрийския клон на Хабсбургите не претърпява промяна след ангажирането на Испания във войната с Портата. Под най-разновидни претексти Максимилиан II отклонява опитите на Рим да го въвлече в преговори за участие в съюза. Императорът започва с папата препирни по проблема за титулатурата на великия херцог на Тоскана и дори намесва Мадрид в тях. Върху поведението му безспорно влияят настроенията на протестантските курфюрсти. Повечето от тях не са благосклонни към идеята за нов конфликт с Портата. Освен това Максимилиан, който в детайли е информиран за взаимоотношенията между съюзниците, преценява, че готвещата се лига се очертава като нестабилно формирование. То не можело да му даде сериозни гаранции, че ще има практическа и близка изгода от това да провокира османците за нови атаки срещу земите си⁴⁷.

Това в най-общи линии са причините, които в началото на седмото десетилетие на XVI в. сближават позициите на Франция и австрийските Хабсбурги. Разграничаването им от планираната общохристиянска антиосманска акция - една от последните реплики на кръстоносния поход като идея и форма - е доказателство за все по-ясно укрепващата им държавно-абсолютистка доктрина. Тя е в разрез с един исторически анахронизъм, който в този момент все по-отчетливо се напълва със съдържание благодарение на съвпадение на замислите на Рим с интересите на един или друг светски владетел. В тези години Австрия не желае да й се отреди ролята, която испанците разчитат, че ще поеме Венеция: на „antemural", ограждащ Испания от все по-дълбокото проникване на османците на запад. Идеята, че Венеция е именно този защитен зид или вълнолом, увлича Филип II и оформя решението му да подкрепи Пий V. На австрийците обаче подобен вариант не може да се понрави. Дългогодишното им общуване с османците по суша, ежедневието на общата гранична зона ги е карало да гледат с високомерие на съседни владетели - унгарски, чешки, молдовски. Рискът от това да се окажеш натоварен с такава мисия им е познат. Той винаги се равнява на загуба, отстъпки и компромиси.

Загубата в онези години за народите на европейския Югоизток и Централна Европа има един общ знаменател - нарастване на мощта на османците, териториално разширяване на империята им, понасяне на тежкото бреме на османски васал или, според образните думи на Стефан Герлах, на изполичар на турския султан и на пашите му⁴⁸. След оформянето на пашалъка Буда и установяването на османците в земите на унгарската корона самата Австрия е лице в лице с тях. Основните цели на външната й политика ще се оформят под влияние на тази близост и ще са насочени към подобряване на съществуващия modus vivendi, а след Вестфалския мир - и към изграждане на ново съотношение на силите в този регион на Европа и ограничаване влиянието на османците.

На апела на Пий V се отзовават малките италиански владетели - херцозите на Урбино, Ферара, Мантуа, Савоя, великият херцог на Тоскана Козма Медичи, както и Генуа и Лука. Те отделят от скромните си приходи средства за издръжка на отряди от пеши и конни наемници⁴⁹. Участието им обаче не е в състояние да компенсира отказа на две европейски страни от ранга на Франция и Австрия.

* * *

През цялата зима и пролетта на 1570-1571 г. венецианците водят преговори с папата. Те не са загубили надежда, че е възможно конфликтът с Портата да намери мирен изход без големи загуби. Тези им настроения се подклаждат и от донесенията на секретаря на сената Якопо Рагацоне от Цариград. Тласъкът, дал преимущество на папската позиция, е вестта, че флотилия от 100 османски кораба е отплувала за Фамагуста⁵⁰. С мъглявите обещания, давани на Венеция, Портата всъщност печелела време.

Договорът за създаване на отбранителен и нападателен съюз против османците и за „освобождаване на всички християнски земи" е сключен на 19 май и оповестен на 25 май 1571 г. Негови учредители са папа Пий V, Филип II, Венецианската република. Текстът му разкрива някои моменти, за които вече споменахме: надежда, че германският император ще се присъедини към съюза, желание това да сторят Франция и Португалия.

Ръководството на военните операции се отрежда на незаконнородения брат на Филип II - дон Хуан Австрийски. Като негов заместник е посочен Маркантонио Колона. Венецианците де факто и де юре са поставени в унизително положение на подчинени. Освен това впоследствие проличава, че много моменти от функционирането на един сложен организъм, какъвто щяла да бъде бъдещата колективна военна акция, не са обмислени. Нещо много важно - разграничаването и уточняването на задълженията, правата и прерогативите на командващите персони изобщо не са дискутирани в детайли, тъй че условията за неразбирателства са налице⁵¹.

Мащабността на замисляното начинание проличава от един кратък преглед на сумите, които се предвижда да бъдат отпуснати и събрани, за да се започнат военните действия⁵². През юли с.г. на Филип II е връчен проектобюджет. В най-обобщен вид цифрите в него са следните:

                                                     Общо: 1 451 570 дуката

Макар че договорът е реалност и военната машина е вече задействана, все още съществува реална опасност за започнатото дело. Мнозина от съветниците на краля го увещават да обърне готвещия се удар срещу Франция, в чиито държавни работи все по-ярко се очертава влиянието на хугенотите. Филип II устоява на изкушението и на 16 юни дон Хуан получава дългоочакваната заповед. След месец време ескадрата му напуска водите на Испания и на 26 юли акостира в пристанището на Неапол. Дон Хуан получава от ръцете на новия вицекрал на Неапол кардинал Гранвел знамето на Лигата⁵⁴. От началото на военните действия срещу Кипър е минало малко повече от година.

Дните преди началото на големия рейд към бреговете на Континентална Гърция и из Архипелага са изпълнени с трескава дейност: военни съвети, инспекции, съвещания. Γалерите и галеасите не са вече испански, венециански, неаполитански, папски - всички са равни под знамето на кръста. Още в Италия, преди началото на похода, се проявяват сериозни различия в мненията по стратегията и тактиката на бъдещата битка: изчакване или офанзива. Дискусиите до голяма степен са безпредметни, защото все още нищо конкретно не е известно за противника, за движението и местонахождението му. Малко по-късно се получават вести както от Венеция, така и от четирите малтийски галери, които под командването на рицаря Жил де Андрада са изпратени на обиколка и разузнаване. Знаело се, че османците са напуснали Котор в посока на юг, към Валона. Отегчен от бавенето и изчакването, без да дочака новини и от други разпратени из Адриатика съгледвачи, дон Хуан оповестява решението си: флотът да напусне Месина. В безредие, но с много шум, веселие и разкош християнските галери и другите кораби напускат временния си сборен пункт на 16 септември и се насочват към Корфу. Там именно се узнава и точното място на временното базиране на османските кораби - залива край Навпакт. Решението да се влезе в открит бой е взето при твърде драматични обстоятелства и борба срещу предпазливите и нерешителните. Надделяват настойчивостта на венецианците, които заплашват, че ще се бият сами, неотстъпчивостта на представителите на папството в стремежа им да доведат докрай отдавна жадуваното дело, както и желанието на дон Хуан да се изяви, макар и като наруши връзващите ръцете му инструкции на краля, към които предната година строго се придържа Дориа. Впрочем мотивите за този негов избор са пояснени по-късно от него самия в документация, която е използвал в книгата си Фернанд Бродел. Той се чувствал задължен да не измами венецианците и папата. Загубата според него също е щяла да бъде от полза, защото би спечелила доверието на Венеция и укрепила връзките й с Испания, а строителството на нов флот не му се е струвало невъзможно след един евентуален неуспех⁵⁵.

Командването на експедицията е принудено да се съобразява с климата на взаимоотношенията между членовете на екипажите и да не допусне деморализирането им. Признаци за това има. Край Корфу по време на едно изчакване на изостанали кораби между испанци и венецианци - членове на екипажа на една галера - избухва шумен и кървав скандал. Той се прехвърля и на съседни кораби. Този инцидент още повече задълбочава неприязънта на Себастиано Вениеро към испанския главнокомандващ⁵⁶. Опитният воин е настоявал да не се изграждат смесени екипажи. Освен политическите разногласия, наследени от сложните взаимоотношения на републиката с Испания, разривът между двамата се подготвя и от друго. Вениеро е раздразнен, че върховното командване е в ръцете на този млад, амбициозен и своенравен испанец, който често не зачита стремежа на венецианците заслугите им да бъдат оценени по достойнство.

Числеността на бойните кораби на християнската ескадра е 208. Известни различия има в цифрите, с които се определя принадлежността им, но като венециански се сочат 106-110 кораба. Не е трудно да си представим какви усилия е струвало на републиката да ги подготви. Освен това именно нейните галеаси - плуващите й крепост, големи тримачтови кораби с по 22 оръдия на борда си и високо издигнати защитни щитове за артилеристи и стрелци - ще са един от важните фактори за извоюване на победата в бъдещия бой. Немалко е писано по въпросите на военнотехническото състояние на двете флотилии преди боя. Ние привеждаме тук тези откъслечни детайли най-вече като илюстрация за мотивите за самочувствието на венецианците. Срещу техните стотина кораба изцяло испански (включително малтийските галери) са само 17 бойни единици, 36 са от Неапол и Сицилия (да ги отнесем пак към силите на краля), 22 са от Генуа, 23 от папата и др. италиански градове⁵⁷.

Себастиано Вениеро и други представители на Венеция в общия команден състав на ескадрата не одобряват решението на дон Хуан да натовари Дориа с инспекционна обиколка на корабите⁵⁸. Венецианците смятат, че Дориа е един от виновниците - ни повече, ни по-малко - за нещастията, постигнали Кипър, и за провалянето на експедицията от есента на 1570 г. Така личните дрязги надделяват над съображението, че Дориа безспорно е изключително умен мореплавател. Едно негово на пръв поглед незначително предложение за усъвършенстване на някои елементи в конструкцията на галерите им позволява да газят по-дълбоко. Вследствие на това траекторията на стрелба срещу османските кораби се изменя, тъй че последните са по-уязвими и беззащитни срещу огъня на християнските кораби. Но недоверието между участниците в лигата не е само въпрос на държавна политика. То е ежедневие сред участниците. Да се търси оправдание на едните или да се винят другите е безсмислено.

С неголеми различия османските наративни извори и запазените западни свидетелства сочат цифрите 180-230 за османските галери, в това число и 70 галеоти. Предполага се, че това число включва и голям брой леки плавателни съдове - гемии, фрегати и бригантини. Количественото преимущество на османците се компенсира от огневата мощ на християнския флот. На 750 османски огневи точки противостоят 1815 съюзнически оръдия. В битката предстои да се включат 170 000 души, разпределени почти по равно между двете страни. Приблизително половината от тях са гребци. При османците това са роби - християни и гърци - приковани към пейките. Християнските кораби се задвижват от пленници османци, араби - пирати и затворници, осъдени на доживотна каторга⁵⁹.

* * *

Избухването на венециано-османска война за Кипър е онази последна капка, която препълва чашата на търпението на европейските морски сили, застрашени от все по-трайното интегриране на османците в Средиземноморието - основна политическа тенденция в развитието на Средиземноморието през XVI в. Наслагването на най-различни обстоятелства: активността на папството в лицето на папа Пий V, уплахата на Испания от османските успехи и резонанса им върху стабилността на положението вътре в страната, стремежа на Венеция да не загуби важен пункт на търговско-икономическото си и политическото си присъствие в Източното Средиземноморие върху пропагандираната от векове идея за прогонване на агаряните от християнски земи, позволява временно обединяване на християнския свят. Лигата е основана от пряко подложените на османския натиск средиземноморски сили. Франция остава вярна на вече набелязалия се в предходните десетилетия курс на поддържане на добри отношения с Портата.

Подготовката за решителната схватка с османците е търсене на реванш за серията отстъпки и загуби, едно донякъде наивно желание с един замах да се промени създаваното в течение на век ново съотношение на силите в Средиземноморието. В хода на подготовката на съюза проличават дълбоките различия във външнополитическите амбиции на отделните европейски монарси и стабилизирането на светската власт в ущърб на църквата. Тя, макар и преродена, не може да надделее над светското начало на новия тип европейски политически организми - империите и централизираните монархии.

¹Вж. подробно Османская империя и страны Центральной, Восточной, Юго-Восточной Европы в XV— XVI вв., 201—214.
²Braudel, F. Вilain d'une bataille. — In: II Mediterraneo nella seconda metà del'500 alla luce di Lepantо. A cura di Gino Benzоni. Firenze, 1974, 118—119.
³Guerdan, R. La Serenissime. Histoire de la République de Venise. Paris, 1971, p. 131.
⁴За експедицията срещу Триполитания и о-в Джерба вж. подробно Иванов, Н. Османское завоевание арабских стран, 1512—1574, 176-179 Braudel, F. La Méditerranée et le monde méditerranéen à l’epoque Philippe II Paris, 1982, v. II, 285-296.
⁵Ивaнοв, H. Цит. съч., 181 — 185.
⁶Османская империя,  205-206.
⁷Braudel, F. Op. cit., v. II, 319—329; Иванов, H. Цит. съч., 179—180.
⁸Османска империя, 192—197.
⁹Веrza, M. Haraciul Moldoviei si Jarile Romanisti în sec. XV—XVIII Studii, si materiale de istorie medie. Bucsresti, 1957, 10—11.
¹⁰Берοв, Л. Движение на цените на Балканите през XVI—XIX в. и европейската революция на цените. С., 1976, с. 145; Braudel, F. Op. cit., v. I, 422—493.
¹¹Подградская, Е. Μ. Κ вопросу ο турецкой монополии на внешнюю торговлю Молдавии и Валахии и ее влияние на историческое развитие княжеств (XVI—XVII вв.). — В: Юго-Восточная Европа в зпоху феодализма. Кишинев, 1973, с. 97.
¹²Documente privitôre la istorie Ardealului, Moldovie, si Tarii Romanesti.. Acte si scrisori. Ed. A. Veress, v. I. Bucuresti, 1929, 61, 78.
¹³Османская империя, 193—194.
¹⁴Φрейденберг, Μ. М. Дубровник и Османская империя, 102 - 108.
¹⁵Пак там, с. 107.
¹⁶Станοjевић, Γ. Југословенские земље у млетачко-турским ратовима XVI—XVIII вијека. Београд, 1970, с. 71, с. 74.
¹⁷Станοjевић, Γ. Цит. съч., 72—73; Вrаudеl, F. Op. cit. v. I, 517—537.
¹⁸Станοjевић, Γ. Цит. съч., 72—73
¹⁹Фрейденберг, Μ. М. Цит. съч., 29—30, 75—81, 114—115
²⁰Тадић, J. Шпанија и Дубровник y XVI в. Београд, 1932, 86—87, 91—95 и сл.
²¹Станojевић, Г. Цит. съч., 58, 120—123.
²²Вж. подробно Anselmi, S. Motivazioni economiche dalla neutralitа di Ragusa nel cinguecento. — In: II Mediterraneo, 31—-70. В приложенията към статията (57—70) са публикувани инструкции на правителството на Дубровник до посланиците му в Неапол, Рим, Цариград и др. Те са още едно доказателство за неимоверните усилия на дубровничани да запазят неутралитета си през 70-те години на XVI в.
²³По-подробно за въстанието на маврите вж. Иванов, Н. А. Цит. съч., 182—183. Braudel, F. Op. cit., v. II, 354—370; Grunebaum-Вallin, P. Joseph Naci. Duc de Naxos. Paris, 1968, p. 140; Hess Andrew, C. The Moriscos. An Ottoman Fifth Column in Sixteenth Century Spain. — The American Historical Review, 1968, I, 19—20.
²⁴Τеnеnti, A. La Francia, Venezia е la Sacra Lega. — In: II Mediteraneo, 393—408; Braudel, F. Bilan. . , p. 112.
²⁵Османская империя, с. 206, 214.
²⁶Пак там, с. 206—210 и цит. лит.
²⁷Wandruszka, A. L'imperio, la casa d'Austria е la sacra Lega - In: II Mediterraneo, p. 436.
²⁸Lesurе, .M. Op. cit., 28—29.
²⁹Lеsurе, M. Op. cit., p. 29; Τеnеnti, A. Gristoforo da Canal, la marine vénitienne avant Lépante. Paris, 1962, 27—36 passim; Braunstein, Ph., Delort, R. Venise, portrait historique d'une cité. Bourges, 1971, 106—114.
³⁰Lamansky, V. Secrets d'état de Venise. SPb., 1884, 555, 831-833.
³¹Вraunstеin, Ph., Delort, R. Op. cit., p. 113.
³²Lesure, M. Op. cit., p. 29; Lamansky, V. Op. cit., 597.
³³Braudel, F. Op. cit., ν. II, 374—375; idem, Bilan, p. 110; Βailly, A. La République de Venise. Paris, 1946, p. 174.
³⁴Lesurе, M. Op. cit., 30;
³⁵Djuvara, T., Cent projets de partages de la Turquie. Paris, 1914, 9—100; Jeden, H. Päpst Pius V, die Heilige Liga und der Kjeuzzugsgedanke. — In: II Mediterraneo, 200—201.
³⁶Βακαλόπουλος, Ά. δπ. π., τ. Γ', 242—243.
³⁷Guerdan, R. Op. cit., 131 — 132;
³⁸Βακαλόπουλος, Ά., δπ. π., Τ. Γ'., σ. 243. Герлах, С. Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград. Прев. М. Киселинчева. С., 1977, 96; Cfr. Hill, G. The History of Cyprus, v. III. Cambrige, 1948.
³⁹Κyrris, С. P. L'importance sociale de la conversion à l'Islam (volontaire ou non) d'une section des classes dirigeantes de Chypre pendant le premiers siècles de l'occupation turque. — Actes du I-er congrès international des études balkaniques, v. S., 1966, 437—439.
⁴⁰Lesurе, M. Op. cit., p. 31; Djuvara, T. Op. cit., 9 —100; Βraudel, F. Op. cit., v. II, p. 377.
⁴¹Braudel, F. Op. cit., v. II, 377—378; Lesurе, M. Op. cit., р. 32; Hеrrе, Ρ. Europäische Politik im cyprischen Krieg (1570—1573). Leipzig, 1902, S. 8.
⁴²Djuvara, T. Op. cit., p. 99; Вraudеl, F. Op. cit., v. II, 380; Serrano, L. D. La Liga de Lepanto entre Espana, Venecia y Santa Sede (1570—1573). Madrid, 1918, p. 75.
⁴³Lesurе, Μ. Op. cit., 32, 34—35. 37; Βraudel, F. Op. cit. v. II, 381—382.
⁴⁴Djuvara, T. Op. cit., p. 100.
⁴⁵Braudel, F. Op. cit., v. II, 387-390.
⁴⁶Tenenti, A. La Francia, 396—397; Lesure, M. Op. cit., p. 41.
⁴⁷Wаndruczka, A. Op. cit., 436—437.
⁴⁸Герлах, C. Цит. съч., c. 103.
⁴⁹Djuvara, T. Op. cit., 102.
⁵⁰Mantran, R. L'écho de la bataille de Lépante à Constantinople. — In: II Mediterraneo, p. 246; Lеsure, M. Op. cit., 41—42, 60—62.
⁵¹Djuvara, T. Op. cit., 102—103; Lеsure, M. Op. cit., 42—45.
⁵²В подробен вид данните са приведени от Lesure, M. (48—49). Тук цитираме обобщени извадки. Данните са според релация, публикувана през 1571 г. в Рим.
⁵³Djuvara, T. Op. cit., 103.
⁵⁴Lesure, M. Op. cit., 100—103; Braudel, F. Op. cit., v. II, 390—392.
⁵⁵Lesure, M. Op. cit., 107—108; Вraudеl, F. Op. cit., v. II, 394— 395.
⁵⁶Lesure, M. Op. cit., p. 109.
⁵⁷Lanе, F. C. Venice. A Maritime Republic, p. 369; Gugliеlmotti, A. Marcantonio Colonna alla Battaglia di Lepanto. Roma, 1862, p. lic 210—211; Sеrranο, L. Op. cit., v. 1, p. 119; Lеsurе, Μ. Οp. Cit., p. 115—116.
⁵⁸Mοlmеnti, P. Sebastiano Veniero е la bataglia di Lepanto. Firenze, 1899, p. 301.
⁵⁹Braudel, F. Op. cit., v. II, 392—394; Lеsurе, M. Op. cit., 115—116.  

ЛЕПАНТО, БАЛКАНИТЕ И БЪЛГАРИТЕ

...Тази победа (при Лепанто - б. а.) отвори вратите пред най-големите надежди, но за момента нямаше стратегически последствия...

***

...През XVI в. те (гърците - б.а.) не се раздвижиха. Нищо не ни подсказва дали причината е бдителността на османците, или това е така, понеже гърците много добре познават латинците (и особено венецианците, своите бивши господари), за да решат да губят живота си заради тях...

Ф. Бродел

...Non multa, sed multum¹.

Гай Плиний Цецилий Младши (пр. 62 - 113 н. е.)

Водите на морето край бреговете на Континентална Гърция през септември и началото на октомври 1571 г. са набраздени от следите на небивало множество кораби. Предстои една от най-големите и последна по своите размери морска битка. Двете флоти взаимно се търсят, за да бъдат поставени за кой ли път поред на изпитание военното умение, стратегията и тактиката на османците и силите на Европа. Християните са потегнали редовете си. Уроците на миналите схватки не са забравени. Един интересен детайл се съдържа в писмото на дон Гарсиа де Толедо - участник в битката при Превеза и Малта, до дон Хуан Австрийски от август 1571 г. Очевидец на тактическите маневри на Барбароса при Превеза, чрез които османският паша, като поделя флотата си на три части в полукръг, обгръща бягащите християнски кораби и в крайна сметка изтръгва победа, дон Γарсиа съветва главнокомандващия да прибегне до тактиката на Барбароса1а. Съветите му са взети под внимание и по обяд на 7 октомври 1571 г. християнските кораби са строени според прийомите на известния османски адмирал. Това е една логична метаморфоза в отношението на Европа към османците. Действително мюсюлманският флот е изграден най-вече с умението и знанията на бивши християни - ренегати, и чрез пиратската самоотверженост на арабски флибустери. Получената смес е възприета и използвана, за да обезпечи силата на Османската империя по море, където на нея до 40-те години на XVI в. въпреки някои бляскави победи гледат все още с пренебрежение. Десетилетие по-късно Европа вече не робува на подценяването на османската военноморска мощ. В това отношение в Европа през средата на века е настъпила промяна. Какви са корените на тази промяна, ако не прагматичните подбуди, взели връх над недомисленото недооценяване от предходните години, което е коствало вече големи морални и материални загуби на християнството. Симптоматично според нас е това, че този прагматизъм проявяват именно испанците. Дали в основата на това не се крие фактът, че за малко повече от половин век общуване с хората от Новия свят те са се научили да се приспособяват към изискванията на конкретните условия, а не да робуват на традиции и навици? Така се постъпва при завладяването на „Западните Индии": рицарски доспехи, щитове и шлемове, доказали непригодността си, са захвърлени.

Османските кораби са забелязани рано призори в залива край Навпакт. С бързи маневри излазът им в открито море е прикрит от кордон християнски галери. През него впоследствие се промъкват около 30 османски кораба. Те откриват пролука в близост до галерите на Джан-Андреа Дориа - още един факт, послужил за построяването на най-противоречиви хипотези. Не за да оправдаем османските военачалници, ще уточним, че появата на корабите на лигата ги изненадва. Те разполагат със сведения, които им дават невярна представа както за числеността на ескадрата, така и за местонахождението й. Битката започва към обяд на 7 октомври 1571 г. Според Бродел много са факторите, наклонили везните на успеха в полза на Христовите воини. Това е умелото командване на дон Хуан Австрийски. Белязан с дамгата на незаконороден кралски син, край Лепанто той се стреми да докаже качествата си на воин, на личност, способна и заслужаваща признание. Към това се добавя мощта на венецианските галеаси: небързоходни, но с огнева мощ, която в този позиционен бой оказва незаменима услуга на обединените сили на лигата; усъвършенстванията на носовата част на галерите, осъществени по предложение на Дориа; изключителната храброст на испанската инфантерия в ръкопашните схватки, разразили се по палубите на корабите и придали на битката характер на сухопътен бой; умората на османците, започнали плаване през пролетта на същата година, около четири месеца преди християнската ескадра. Гребци, моряци и воини еднакво чувстват тежестта на този продължителен рейд.

Османските загуби се преценяват като изключително тежки: 30 000 убити, 3000 пленени и 15 000 освободени каторжници. флотът им е практически унищожен или пленен. Загубите на лигата не са така впечатляващи като цифров израз, но също са големи, съотнесени към възможностите на членовете на съюза да ги възстановят. Става дума за загубени 10 галери, 8000 убити и 21 000 ранени. Тези близо 30 000 излезли от боя воини и гребци са около половината от участниците в него².

Такава в най-схематични линии е битката - символ, реванш и равносметка. Преди да я оценим не само като военно, но и като политическо постижение, бихме искали да отбележим, че публикуваните от М. Льозюр данни от османски документи от есента на 1571 г. сочат объркване сред най-висшите сановници на Портата. То обаче бързо е преодоляно. Умението на имперските чиновници да надмогнат стъписването и да пристъпят към практически действия, за да поправят случилото се, личи от тона на документите и особено от деловитостта им. Прозира обаче и страх, че „неверниците" могат да направят голям десант на континента. Без да изпреварваме събитията, можем да кажем, че нищо подобно, поне в опасни за Портата размери, не  последва³.

Османците възстановяват човешките и материалните си загуби много по-бързо, отколкото би могло да се окачва. За около шест месеца в корабостроителниците на Цариград, Созопол, Варна, Галиполи и някои анадолски пристанища са подготвени нови 250 бойни кораба. С тях през следващите няколко години ще се води битката не за Източното Средиземноморие и Адриатика, защото слез завладяването на Кипър нещата са решени в полза на Портата, а на запад, по бреговете на Африка, в онези краища на Средиземноморието, където директно се сблъскват интересите на Испания и османците. Още през лятото на 1572 г. османците контролират отново търговския трафик⁴.

Според Ю. Л. Баркан „загубата при Лепанто (на османците - б.а.) не довежда до нарушаване на политическото и икономическото равновесие между двете сили в Средиземноморието. Дестабилизирането настъпва по-късно. То не е резултат на отделно военно начинание, организирано в духа на кръстоносните походи. Корените му са извън средиземноморския театър и се вместват в кадъра на по-глобални икономически и политически промени"⁵. Лаконичното становище на съвременния турски изследовател добре набелязва тенденциите, но не ни дава представа за реалните измерения на случилото се. Зад деловитостта на Портата и бързото възстановяване на загубите се крият истинските измерения на тегобите - икономически и морални, - понесени най-вече от християнските поданици на падишаха. Според едно писмо на епископ Тимотей (за когото по-подробно ще говорим по-долу), отправено в началото на 1572 г. до папа Пий V (малко преди смъртта му), османците по това време започнали събиране на девширме: „Отправил (султанът - б. а.) пратеници по цялата си страна... да съберат деца от християните. От тези, които имат две деца, да вземат едното, от тези, които имат четири, да вземат двете ... за да попълнят местата на еничарите и на останалите високи длъжности, които са изчезнали във флота ... Що се отнася до корабите, които изгуби... сега прави други, нови триста на брой. Подготвя ги да бъдат готови до май месец"⁶. Според същия извор населението на „Скития", сиреч България, и по поречието на Дунава трябвало да подготви дървен материал за строителството на новия флот, като всеки (вероятно всяко домакинство - б. а.) на собствени разноски е трябвало да докара по една греда до Черно море. На влашкия воевода Александър Лопушняну е наредено да събере и отпрати за столицата 200 каруци коноп за въжета и платна, а също така лен и кълчища. От Молдова са призовани гребци за готвения бъдещ рейд на възстановения през зимата флот. Допустимо е посочените в писмото до Рим цифри да са завишени, но достоверността на събитията не подлежи на съмнение. Тя се потвърждава от други изворови податки, които рисуват картината на добре ръководения „кипеж", възкресил потопения край Лепанто флот. Френският османист Р. Мантран излага данни, които с несъществени различия създават аналогична представа за положението на Балканите след битката. Средствата за строителството на кораби се набират и чрез доброволни пожертвования на висши сановници и богати хора. Част от сумите отпуска хазната⁷. Сред т. нар. доброволни дарове има и около 60 галери (бройката е посочена от Ст. Герлах), построени за сметка на известния султански фаворит и богат анхиалски търговец Михаил Кантакузин. За да покрие разноските си по това „дарение", Кантакузин иска пари и от патриарх Митрофан (1566-1572), който не се отзовава на желанието на „благодетеля" си⁸. Тридесет от големите галери са построени в Созопол и Варна, а основният дървен материал се сече из Румелия⁹. Транспортирането на такъв вид стока налага използването на водните артерии. Според нас това е доказателство, че възстановителните мерки се осъществяват из българските земи. Впоследствие събраният дървен материал се извозва през Черно море и по южния морски път през Егейско и Мраморно море.

Именно по това време броят на работещите в цариградската корабостроителница достига максимума си - 2652¹⁰. По-сочените данни създават сравнително ясна картина за характера на една сериозно планирана и осъществена в най-кратки срокове акция. Чрез нея опосредствено добиваме представа за огромното напрежение, в което живее населението на българските и съседните балкански земи в месеците след битката. Не е изключено населението от околностите на Анхиало (дн. Поморие) освен възложеното от Портата да е било в един или друг аспект съпричастно и към „доброволния" дар на Михаил Кантакузин.

Изпреварвайки събитията, като мото на предходна глава цитирахме един важен момент от спора за надмощие през тези години - желанието на Венеция да сломи силата на османците по море. С тези надежди е започната войната. Те са живи и естествено избуяват още повече след победоносната битка. Бързият отлив, настъпил в поведението на венецианците през следващите две години, е резултат на обективните процеси на стагнация на венецианското общество, формирането на лигата е резултат на благоприятно стечение на обстоятелствата. Загубата обаче на Кипър, както и участието в едно военно начинание, което не води до преки положителни резултати, стоварват върху венецианците товар, несъразмерен на възможностите им. Става ясно - за кой ли път, - че те са много по-ограничени от тези на същинските империи.

* * *

В капиталния труд на Бродел, посветен на историята, икономиката, географията и други аспекти от развитието на Средиземноморието през XVI в., има блестящи страници, посветени на политическите събития от епохата, които впрочем са второстепенни като теми в труда му. Редица наблюдения и оценки на автора се отнасят пряко или косвено до положението на Балканите. Като цяло обаче тази периферна зона не е получила нужното внимание нито като фактология, нито като изчерпателно анализиране. Ето защо редица съвременни историци се връщат към темата за „балканското" присъствие в събитията от началото на 70-те години на XVI в.¹¹. Осмислянето на тези години е своеобразно бяло петно в съвременната българска историография.

В края на 60-те и началото на 70-те години на XVI в. балканските провинции са пряко подложени на влиянието на готвещата се Кипърска война и военните действия в Източното Средиземноморие и Адратика. Това са земи, най-пряко въвлечени във военните приготовления. Те снабдяват османските власти с дървен материал за нуждите на флота, с гребци и моряци за галерите им, с харни и боеприпаси¹². Същевременно крайбрежните райони на Гърция, Албания и Далмация, както и населението на островите в Адриатика са свидетели на трескавите приготовления на Венеция. Сведенията, с които разполагаме, дават представа преди всичко за действията на отделни светски и духовни лица, които търсят връзки с европейските сили. Можем да предполагаме, че създаването на лигата и действията й в региона стимулират антиосманските настроения на определени кръгове от населението на полуострова: църковни дейци, търговци, жители на градовете и лица, свързани с балканските колонии в Италия. В същото време отсъстват сведения за масови освободителни акции. Причините са най-различни. Най-общата е, че липсват социална база и ръководни дейци. Не са установени трайни връзки с воюващите страни. Последните водят най-вече активни военни действия по море и не организират нито една сериозна сухопътна операция. Трябва да се имат предвид условията на Балканите в този период: затруднените комуникации, усиленият надзор на Портата в зоните, които се намират в близост до морския бряг. Обстановката безспорно се усложнява и от трайните наслоения на неприязън към венецианците. Освен това самите воюващи сили не пристъпват към разработването на планове за пренасяне на военните действия на суша. Те проявяват интерес към състоянието на империята и с такава цел използват съгледвачи и информатори. Европейците планират и саботажни акции, но това не са фактори, които могат да повлияят на настроенията на населението така, че да се оформи значително съзаклятие, бунт или опити за масова поддръжка на съюзниците.

В същото време характерът на взаимодействие между населението на Балканите и европейския християнски свят в тези години може да послужи като основа за изясняване на някои важни моменти от историческото развитие на Балканите през началните векове на османското присъствие: какъв е социалният климат и политическата зрелост на балканските общества; какви са силата и характерът на реминисценциите от периода на съществуването на самостоятелните балкански държави, които прозират през втората половина на XVI в. посредством някои данни за социалната стратификация на обществото; каква роля играе църквата и какво е поведението на висшия клир в лицето на някои негови представители (в частност и от български произход) и т.н.

Театърът на военните действия в началото на 70-те години на XVI в. е в близост до западните покрайнини на полуострова и Гърция. Естествено жителите им присъстват по-ярко в събитията, които ни интересуват. Населението на албанското крайбрежие и Химара поддържа традиционни връзки със свои единомишленици и сънародници във Венеция, Неапол и Палермо. Сведенията от испански архиви, че през 60-те години в тези краища е размирно¹³, се подкрепят и от данните, които се съдържат в документи от османски произход¹⁴. Някой си Петро Кинкаро (Цинцаро?) предлага на Филип II да му помогне за завладяването на тези земи, срещу което иска пари и оръжие. С подобна насоченост са и контактите на Марко Самуел (Калояни) с венецианците. Испанците, които не познават добре балканската действителност, предполагали, че в тези области населението има готовност за по-сериозни действия срещу Портата.

През пролетта на 1569 г. Петрос Менагиас от Пелопонес, капитан на отряд стратиоти, изпраща на испанците три пространни релации. В тях е изложен план за военна операция срещу османските опорни пунктове на полуострова. Към релациите си Менагиас прилага и карта, върху която са обозначени най-важните военни обекти на противника. Планът предоставя на испанците важни сведения за фортификациите на османците и състоянието на военните сили. Предвиждало се в акцията, предлагана от Менагиас, да вземат участие 10 000 - 12 000 испанци и около 1000 гръцки и албански конници. Тя трябвало да започне с десант в Патрас и да продължи с морска операция към Наварин и Метони. Секретарят на Филип II - Антонио Перес (1540-1611) дава положителна оценка на проекта, който се отличавал с изключителна съвестност в изработката и обмислянето на детайлите. Като отплата за услугата Менагиас иска при успех да му бъдат възстановени правата върху изконни владения на рода му в околностите на Кипарисия. Планът му е препратен за мнение на вицекраля на Сицилия. Липсват сведения за по-нататъшната му съдба¹⁵. От това време датират връзките и на друг грък стратиот с испанци и венецианци - Георгиас Мизотерос от Триполица в Пелопонес¹⁶.

В края на 1569 г. в Малта пристига Янис Варелис, който носи писма и инструкции от Филип II до великия магистър на йоанитите. Тук той се оказва пряко замесен в събития, свързани с името на друг негов сънародник - Янис Акидас от Родос. Първите сведения за последиците от тази среща и събитията, свързани с името на „Хуан" ("Джовани") Варелис, станаха известни през 1949 г. и са изнесени от Ф. Бродел в първото издание на книгата му¹⁸. По-късно И. Хасиотис допълни и уточни много детайли на картината. Става ясно, че в двора на Филип II се е подготвял мащабен саботаж срещу османците. Най-общата цел била да се дестабилизира положението в Пелопонес и Цариград¹⁹.

Янис Варелис произхожда от многочислена гръцка фамилия от колонията във Венеция. През 1549 г. името на Василис Варелис е сред имената на епитропите на тамошната православна община. Избирането му е резултат от намесата на изпратения там на инспекция кесарийски митрополит и бъдещ патриарх Митрофан III²⁰. Янис Варелис е близък приятел на великия магистър на малтийския орден Жан Паризо де ла Валета. Според Хасиотис амбициозният план за саботаж е дело на Варелис. През 1569 г. той развива трескава дейност, за да привлече испанците към осъществяването му. Предвиждало се убийство на наследника на султана, подпалване на Арсенала в Цариград, отстраняване на близкия съветник на султана и заклет враг на испанците Йосиф Нази и вдигане на въстание в Пелопонес, с което да се подготви почвата за десант на испанците. Сред сътрудниците на Варелис е не само споменатият Акидас - жител на Сицилия, произхождащ от почтена гръцка фамилия на преписвачи и търговци на ръкописи, но и станалият междувременно патриарх бивш кесарийски митрополит Митрофан. Връзките на последния с фамилията на Варелис са отдавнашни, а освен това, както ще се убедим по-долу, Митрофан е добре познат и на папската курия. Варелис кореспондира със спахията, грък по произход, Мустафа Лампудис, с видния пелопонески старейшина Никола Чернота бей (вероятно син на Янис Чернотас, активен участник в експедицията на Селим I в Египет), с игумена на манастира „Архангел Михаил" в Пелопонес - Исаак, и др.

След избухването на венециано-османската война за Кипър опитите на представители на балканските народи да привлекат вниманието на Филип II и Венеция стават още по-настоятелни. През юни 1570 г. доктор Андреа Лонданос от Навплион се обръща с две релации до Съвета на десетте. В тях също се излага план за организиране на военни действия в Гърция. Обещава се подкрепата на албанци, химариоти и маниоти. Вторият от двата документа на Лонданос е по-конкретен. В него се излага план за окупиране на основните пътни артерии в Континентална Гърция, водещи към Пелопонес, а също и нападение срещу основните опорни пунктове на османците в Южна Гърция. Братът на Лонданос Никола по същото време отправя до папа Пий V апел за обединяване на всички християнски сили. Година преди това той вече е отпечатал книга с подобно съдържание във Венеция. От негово име апел е изпратен и до Филип II²¹.

Подобни идеи, но с някои съществени за нас оттенъци, се проследяват и в двете прошения, връчени от Григориос Малаксос на Съвета на десетте. В неговите призиви се изтъква необходимостта да се поддържат антиосманските настроения на балканското население и специално се препоръчва да се укрепят връзките с цариградския патриарх Митрофан. Малаксос произхожда от Морея, но впоследствие със семейството и брат си се преселва в Крит, там получава от венецианците благородническа титла²². Като поданик на републиката той е радетел на идеите за повишаване на международния й престиж и въвличането й в антиосманските акции в Средиземноморието. Впрочем в документи от по-късно време Малаксос се оплаква, че за вярната си служба към Серенисимата е получавал само по 42 дуката годишна рента. В релациите си от април 1570 г., в които обръща внимание върху необходимостта да се измени отношението на венецианците към православната църква, Малаксос настоява да се дадат на патриарха гаранции, че ако гръцкото и останалото балканско население подкрепят венецианците, ще им бъдат предоставени конфесионални свободи, а в случай на неуспех няма да бъдат изоставени на произвола на съдбата.

По времето, когато Малаксос депозира релациите си, войната за Кипър е въпрос на дни. Вероятно надвисналата над републиката заплаха, а и фактът, че документите излизат изпод перото на човек, към когото властите изпитвали доверие, кара сената да им обърне внимание. Въз основа на неговите релации се съставят две послания. Първото - до руския цар Иван IV Грозни с молба той да се погрижи посланието да стигне до патриарха. Второто - директно за Цариград чрез гръцкия книжовник от Хиос Емануил Глизунис. Сведенията за отношението на патриарха към молбата на венецианците да им сътрудничи са индиректни, тъй като не е възможно да се отговори дали подтикът на Малаксос не е следствие на някакви негови лични контакти с Митрофан. Посланието, носено от Глизунис, достига до Цариград. Скоро след това патриархът предприема пътуване из Епир, Тесалия и Пелопонес, но не може да се твърди, че то непременно е резултат от обръщението на Венеция. Във всеки случай старанията на патриарха не са напразни. По време на тази обиколка той има разговори с висши духовници за организирането на бунт. Четирима от тях впоследствие са репресирани от османците²³. Освен това пратеник на патриарха във Варшава предлага на тамошния двор съвместни действия срещу Портата и грандиозен план за въстание, изработен с одобрението на Митрофан²⁴.

* * *

Във всички тези апели, планове и релации, особено в онези, които са посветени на темата за организиране на въоръжена акция срещу османците на Балканите, в един или друг аспект се среща името на патриарх Митрофан. Струва ни се, няма да е пресилено, ако предположим, че в тези податки могат да се видят брънки на една цяла верига от действия, ръководени и планирани от него. Той самият изпъква като координатор на идеята за въстание на Балканите, провокирано от настъпление на християнска войска по море и суша, като действащо лице и като пропагандатор на освободителни движения.

За живота и дейността на този виден представител на висшия православен клир има немалко изворови податки, но те все още не са послужили за създаване на цялостна негова биография. Това в случая не е наша цел. Ще се опитаме обаче да систематизираме някои по-основни моменти, които го очертават като ярък борец против османската власт на Балканите.

През 1565 г. тогавашният патриарх в Цариград Йоасаф II (1555-1565) е обвинен в продажба на църковни длъжности и е свален от престола²⁵. На негово място е ръкоположен патриарх Митрофан III. По баща новият патриарх е българин²⁶. М. Гедеон отбелязва, че светското му име е Михаил, а бащата е търговец на керемиди. Службата си в полза на православието бъдещият патриарх започва в Света гора, в манастира „Великата Лавра". Влиятелни приятели на баща му го препоръчват на патриарх Йеремия (1537-1545), от когото получава свещенически сан и място в аязмото „Св. Параскева" в Хаскьой край Цариград. Патриарх Дионисий II (1545-1555), който наследява Йеремия, е близък приятел на Митрофан. Годините, когато заема престола на патриаршията, са и начало на по-сериозните служебни изяви на Митрофан. Оттогава датира и близостта му с по-изявените люде от гръцката колония във Венеция, както и контактите му с курията. Успехът съпътства кариерата му. От патриарха той получава място на кесарейски митрополит. Престолът на митрополията в Кесарея (дн. Кайсъръ - Турция, М. Азия) е пръв по ранг в йерархията на Цариградската патриаршия. Местната православна община е много влиятелна и богата²⁷.

През 1549 г. патриаршията изпраща Митрофан на инспекционна обиколка в православните общини на Корфу и Венеция. Съществували съмнения относно чистотата на ритуала при сключване на бракове, дължаща се на ширещото се влияние, от една страна, на католицизма, от друга - на Реформацията. Младият църковен служител съумял да наложи авторитета си над тези две активни православни общности. След отпътуването му от Венеция начело на православното братство остават посочените от него епитропи - Никола Тризентис, Манусо Мисинан и вече споменатият В. Варелис²⁸.

За делата, с които по това време са занимава Митрофан, както и за уважението, което си е завоювал сред православните християни от балканските емигрантски общини в Италия и в очите на Римската курия, може да се съди по един факт, който не е получил задоволителна интерпретация досега. През 1548 г. начело на православните общини в Южна Италия стои някой си Пафнуций, йеромонах от Кипър (1543-1566). Мястото си той е получил от охридския архиепископ Прохор, славянин по произход, в резултат на ходатайство на гърци от колонията в Анкона²⁹. От писмата, публикувани от акад. Ив. Дуйчев през 1937 г., става ясно, че в края на 1548 г. Пафнуций е набеден пред Рим, който оторизира престоя му в Италия, че е подправил препоръките на Прохор. За да разрешат възникналия спор и да изяснят правата на Пафнуций върху православното население в италийските епархии, католическите власти прибягват до помощта и компетентната намеса на „някой си Митрофан" (според думите на проф. Дуйчев)³⁰. Имаме основание да мислим, че се отнася именно за бъдещия патриарх Митрофан III, който по това време с пълномощия от Цариградската патриаршия се намира в Италия. От съществуващата до момента документация не е възможно да се установи дали Рим е призовал Митрофан след някаква уговорка с Цариград или Охрид, или решението да се допитат до него се дължи на факта, че по това време е на инспекция в тези краища и курията разполага със сведения за влиянието му сред православните в Италия.

По време на престоя си във Венеция Митрофан се снабдява с препоръка до кардинал Марчело Кервини, дадена му от францисканеца Дионисий Грек от Крит. С тази препоръка Митрофан се отправя за Рим, за да се срещне с папата. Тази негова акция, както и последвалият я скандал, показва, че по всяка вероятност Митрофан е имал униатски тежнения³¹. При получаването на вестта за визитата на Митрофан при папата, както и в резултат на бурната негативна реакция на видни християни от общината в Цариград, патриарх Дионисий се разграничава от действията на Митрофан и отрича да му е давал препоръчителни писма или послания до курията. Това коства на Митрофан митрополитска катедра. След около година обаче той е възстановен в митрополитски сан. По-късно решава да не напуска Цариград и остава в манастира на остров Халки, което е любимото му място до края на живота. Под негови грижи се обогатява манастирската библиотека. Може би тук трябва да отбележим, че Митрофан се слави с изключителна за времето са образованост. Този факт е отбелязан от видни дейци на Реформацията: от Стефан Герлах, който лично го е познавал и е общувал с негови сподвижници и подчинени, и от Мартин Крузиус³².

За жизнения път и някои негови възгледи може да се съди косвено по запазените от неговото патриаршество актове. Известни са три негови грамоти, дадени на манастира „Йоан Продром", както и неговото писмо до общината в Крит, с което той укорява православните на острова за започналата им разпра с евреите. Последният акт може да е резултат и на външна намеса: известно е огромното влияние на евреина Йосиф Нази върху делата на Портата по това време. Освен това са запазени сведения за неговата обиколка из Молдова в края на 60-те и началото на 70-те години, както и за посещението му в македонските земи в годините на Кипърската война³³. Сред близките му сътрудници могат да се посочат епископът на Монемвасия - Макариос Мелисурги-Мелисинос, митрополитът на „Стара Парта" (Югозападна Морея) Γерман I, митрополитите на Митилени (о-в Лесбос), Парос, Наксос, Родос, Солун и най-вече епископът на Долна Италия, бившият корчански митрополит Тимотей³⁴.

Твърде странни и противоречиви са отношенията на Митрофан със споменатия вече виден фанариот и анхиалски търговец, прекупвач на данъци Михаил Кантакузин³⁵. Според версията на Герлах Митрофан губи патриаршеския жезъл поради намесата на последния: „Преди две години той (Кантакузин - б. е.) свалил от патриаршеския престол един храбър, набожен стар човек и го изпратил на заточение в Света гора... Споменатия стар човек той свалил, понеже не искал да му даде десетте хиляди дуката, които разбрал, че имал..." На друго място в „Дневника" на Герлах изрично е упоменато, че парите са искани от Кантакузин във връзка със строителството на кораби през зимата на 1571-1572 г.³⁶. Датите, посочени от него, се отнасят за 1572 г. Този епизод е само миг от отношенията, свързващи Митрофан и Кантакузин.

В началото на кариерата си Митрофан е лансиран в кръгове, близки до патриаршията, от приятели на баща си. Не е изключено сред тях да е бил и Михаил Кантакузин. Безспорно според нас е едно: Митрофан - синът на български търговец - израства в среда, която разполага с възможности да му осигури високо за времето си образование и да му обезпечи средства, за да достигне той до върха на йерархическата стълба на Цариградската патриаршия.

При наличната документация не е лесно да се каже какво е било народностното самосъзнание на Митрофан и до каква степен то е могло да бъде фактор, определящ отношенията му към животрептящите проблеми на епохата. Дали ангажираността му с политическа дейност, проявените от него дипломатически умения и такт, както и способността да се ориентира в сложните лабиринти на международните отношения имат връзка с народностната му принадлежност? Един от малкото документи, които хвърлят светлина по първия проблем - за българския елемент в духовния облик на тази видна личност на балканския XVI в., - е писмото на Тимотей до папа Пий V от зимата на 1571-1572 г. Да започнем от края на документа, където повече от ясно е посочено: „Щеше да пише друг, по-голям от нас, това, което ти пиша, но се страхува да не би да научи гнусният и да го погуби..."³⁷. Този „по-голям" е Митрофан. Най-драматичните пасажи в писмото-прошение до папата са посветени на сведенията за събиране на девширме из земите на Румелия и усилията на населението от „Скития, областите на България близо до реката, която се нарича Дунав" да набави на Портата дървен материал, нужен за строящия се флот. Наред с това добри думи се казват за воинската доблест на албанците, решимостта на населението от Западните Балкани да въстане, готовността на представители на висшия клир да подкрепят бунта при навлизане на кръстоносната войска на Балканите. Митрофан се проявява като мащабна, всеобхватна фигура. Пред нас е дейността на личност, вживяла се в съдбата на полуострова, еднакво милееща за българи, сърби, гърци, албанци и власи. В този смисъл едва ли най-важното е народностното му самосъзнание. Нека по-скоро се обърнем отново към по-съществения проблем - средата, която го е породила. В нея българското присъствие е ясно фиксирано и това никак не е малко. Идейният облик на Митрофан съдържа в себе си елементи, които го очертават като напредничава и ерудирана личност. Униатските му възгледи не следва да се приемат само като политически маньовър. С тях той се нарежда, макар и на по-долно стъпало, но все пак редом с личности от типа на Висарион Никейски и Кирил Лукарис. Освен това от гледна точка на съществуващата политическа реалност връзките с курията и с католическите владетели са единствената възможност за търсене на практическо осъществяване на някои антиосмански действия. Ето защо писмото-проект на Тимотей и Митрофан е подобие на проект за кръстоносен поход в най-разширения му вариант - акции по поречието на Дунава и по море и суша в Югозападните Балкани с посока към столицата на османците.

След като M. Кантакузин на свой ред изпада в немилост, Митрофан отново е върнат в патриаршията за около година³⁸.

Умира на 9 август 1580 г. на 60-годишна възраст.

* * *

Вестите за готвещата се венецианско-османска война се разпространяват сравнително бързо из полуострова. През март 1570 г. във Венеция пристигнали някои си Яков и Марко „Сервиан" с мисия от владетеля на „Хердел" (Трансилвания) и херцог на „Себино" (Сибиу) Петър. Според анализирани от Хасиотис сведения от испанските архиви те твърдели, че срещу определени гаранции господарят им можел да предостави на венецианците 8000 конници и 10 000 пехотинци, чрез които да се провокира въстание сред унгарци, гърци и славяни на полуострова. Яков и Марко известяват венецианците, че господарят им вече е влязъл в преговори с владетели и велможи от съседните нему земи и дори че е уговорена датата на съвместното въстание. В отговор на тази визита венецианците изпровождат в тези краища на полуострова свой емисар - Франческо Лупато, който е трябвало да уточни получените сведения. Заключенията му били, че двамата са авантюристи без реални политически пълномощия. Странното обаче в случая е, че Яков и Марко получили пълна подкрепа от страна на гръцката колония³⁹. Дали те са имали препоръчителни писма до нея, или някакви наивно-сантиментални подбуди са карали венецианските гърци да ги подкрепят при установяването на контакти с венецианските власти, е невъзможно да се отсъди.

Бихме искали обаче да обърнем внимание на положението в Трансилвания по това време. Страната изпада все по-силно под влиянието на Портата - външнополитическо и икономическо. Расте и влиянието на Реформацията. Конфликтът в тази ситуация произтича от факта, че водачът на трансилванските протестанти Гаспар Бекеш проповядва антиосманските си настроения открито. Това е типично за дейците на Реформацията от епохата. Промяната на отношението им към османците е настъпила по вече нееднократно изтъквани причини. През 1569-1570 г.- северозападните райони на страната са обхванати от селски бунтове. Намеренията на предводителя на въстанието Георги Крачун - Черния са близки до тези на хуситите. Край Беласентмиклош обаче срещу тях излиза османска войска и те са разбити⁴⁰. Трудно е да се установи дали Яков и Марко не са използвали именно тези вълнения, за да се отправят към Венеция. Емисарят на републиката Лупато посещава Трансилвания след разгрома на въстанието. Безспорно е, че двамата мними пратеници са авантюристи и едва ли могат да се приемат за пратеници на официални политически фигури. Разчитайки на някакви промени в страната в резултат на бунта на Крачун - Черния, с мисията си те вероятно са целели събиране на информация за политиката на Венеция. Впрочем тези ни наблюдения са твърде априорни, още повече, че въстанието на трансилванските селяни е традиционен антифеодален бунт и не е инспирирано пряко от събитията край Навпакт.

Започналата война между Християнската лига и османците се следи най-внимателно от населението на Далмация. От неговата подкрепа венецианците са силно заинтересовани. Както вече изтъкнахме, нито крепостните им съоръжения, нито общото състояние на тези им владения са гаранция, че пренасянето на войната на суша и проточването й няма да доведе до непоправими последици за властта им над определени земи в Адриатика⁴¹. В извори от малко по-късно време твърде експресивно е оценено значението на Далмация за републиката. В тях се посочва, че Далмация е „нервът на силите на републиката, от нея зависи сигурността на държавата...", а за жителите й, които са многобройни, е посочено, че са „годни да носят оръжие и (служат) по суша и море, пеши и на коне, много са добри като гребци". Сред тях нямало такива, които да не могат да воюват⁴².

През есента на 1570 г. в града на лагуните пристига пратеник на старейшината на ускоците от Далмация, наречен Пагриняно. В дипломатическата преписка от епохата този пратеник е характеризиран като „епископ от Алмиса". Предложенето, което той прави на сеньорията, заинтересувало властите. Манолис Глизунис от Хиос, платен осведомител на испанците, известява мадридския двор за проектите му. Епископът повтаря в известен смисъл предложенията, които правят Яков и Марко. Той също сочи, че покровителят му е влязъл във връзка с първенци от централните области на полуострова и че е взето решение там да избухне въстание на Великден 1571 г. Предвиждало се бунтът да обхване земите от Трансилвания до Македония, като се вдигне и населението на Сараево, Крушевац, Битоля, София, Пловдив и т. н. На всеки далновиден политик би трябвало да е ясно, че планът е нереализуем, но предвид изключителните обстоятелства и страха да не бъде загубена Адриатика сенатът се вслушва в предложенията на ускоците, които традиционно са преследвани като врагове на венецианската власт по крайбрежието⁴³.

През декември с. г. сенатът нарежда на провидура на Далмация Джакомо Фоскарини да започне да приема ускоци на военна служба срещу заплащане, като обяви амнистия за онези, които имат прегрешения пред властите. Към средата на януари 1572 г. властите на Шибеник получават заповед да заменят 100-те си наемници с ускоци, които, както се сочи в документа, по-добре ще служат на републиката. Властите на Шибеник, заплашени от османците напълно реално, поискали да им се разреши да наемат много повече - 500 души. В последна сметка крайната цифра е уточнена на 200 човека, но те трябвало да квартируват извън градските стени. Тази мярка е продиктувана от отколешното недоверие към ускоците, а така също и от намерението на венецианските власти да използват бойното им умение на открито, а не зад стените и под зъберите на градската цитадела⁴⁴.

Точно по това време въпросът как да се привлекат ускоци на служба на републиката занимава повече от сериозно властите. Осъществяването на замисленото в тази насока среща известни затруднения. Ускоци живеят както на територията на венецианска Далмация, така и в прилежащите райони - в земите на Портата и на Хабсбургите. По-важно в конкретната ситуация е последното. Привличането им на служба сблъсква интересите на Венеция с неутралитета на императора към избухналия конфликт. На издадена заповед за амнистиране на ускоци и мартолози и привличането им на венецианска служба ускошките старейшини от Сен и Бакра отказват да откликнат. На тях им е оповестена изричната заповед на имперските власти, с която се забранява преминаването им на служба на републиката⁴⁵.

Емисарят на „Пагриняно" обявява на венецианците, че из Далмация ще бъдат набрани 10 000 въстаници и бунтът ще започне в областта „Тинарет" (вероятно Динарските Алпи). За разлика от други подобни проекти бунтовниците не искат оръжие и боеприпаси, а само разрешение да се установят във венецианските крепости. Вождът им иска да му бъде обещана благородническа титла и някои други привилегии в бъдеще. Съветът на десетте нарежда в края на ноември 1570 г. на Дж. Фоскарини да подкрепи това искане, ако обаче прецени, че са постигнати някакви практически резултати. Епископът, за личността на когото ще говорим пак, е натоварен да предаде на покровителя си писмо от дожа на републиката. При повторното си пътуване обратно към Венеция той е задържан от османците, но тъй като целта на мисията му не е узната, в началото на 1571 г. той отново е гост на Венеция. Чрез своите служители във владенията си на Балканите сенатът междувременно води активна преписка, за да събере повече данни за личността на „Пагриняно". Някои действия на Портата им позволяват да добият по-ясна представа за положението в Далмация и Адриатика въобще, както и за сериозността на отправените от него предположения⁴⁶.

Положението в западните краища на полуострова през 1571 г. е неспокойно. Избухват вълнения около устието на Дрин и в Северна Албания, в земите на Дукагините около Шкодра в Леш, Улцин и край р. Буна. Османците са особено обезпокоени, защото движението на венециански и испански кораби край бреговете на Далмация и Албания ги кара да мислят, че предстои пренасяне на военните действия в тези райони. Особено активни са османските власти в Охридския санджак. Те поправят крепостите, попълват гарнизоните, правят и някои административни промени. Въстанали селяни нападат някои крепости. Особено активно е населението около Круя. Спахии и заими от Битолско и Корчанско са призовани да служат на Охридския санджак бей. Според сведения от османски извори в Охридско през 1571 г. се появява дружина от около 300 бунтовници. Данни за нея се откриват и през следващите две години. Населението от края масово отказва да плаща данъци. Сред разбунтувалите се е отбелязано присъствието на свещеник, който посещава Корфу и се връща обратно, като донася със себе си пропагандни материали. По-късно той е заловен и по всяка вероятност репресиран. За да може по-лесно да се овладее положението в санджака, простиращ се от прохода Гявато (между Битоля и Ресен) до крайбрежието, територията му е поделена на две части. За седалище на новия санджак е определен Елбасан. Запазено е интересно сведение, според което на 10 октомври 1571 г. е наредено на везира Ахмед паша да поведе войските на румелийския бейлербей към Охридско, за да осигури спокойствие в земите около Валона и Драч. Тази заповед само с няколко дни предхожда получаването на вестта за поражението при Лепанто в столицата на Османската империя и не е продиктувана от нея. В същото време тя е свидетелство, че османците не са били спокойни за положението в западните балкански земи и са имали опасения, че размириците, макар и ограничени по характер, при евентуален десант на Испания и Венеция могат да доведат до нежелани последствия⁴⁷.

Чрез своите съгледвачи и информатори, както и благодарение на връзките си с населението от Македония, Албания и Далматинското крайбрежие, венецианците имат сведения за антиосманските вълнения. Те обаче не получават известие за действия на ускошкия предводител „Пагриняно". По на север - в земите, където той имал намерение да действа пряко, обстановката също е под стабилния контрол на Портата. Всичко това кара венецианците да престанат да се доверяват на предложенията и опитите му да получи някакви пълномощия и гаранции⁴⁸.

През лятото на 1571 г. обаче епископът от Алмиса отново е във Венеция, този път като пратеник на воеводата на Влашко Александър Лопушняну. Воеводата предлагал да поведе след себе си населението на Молдова, Трансилвания, България, Сърбия и Босна. Дон Гузман де Силва - посланик на Испания във Венеция - уведомява с писмо от 2 август с. г. Филип II. Испанският дипломат обрисува епископа като тридесетгодишен, богат и притежаващ много земя. Твърдяло се, че бил католик.

Много подробности около личността на този християнски емисар не са окончателно установени. А. Пипиди изказва предположение, че това е епископът на общините в Долна Италия Тимотей, за когото вече говорихме. Убедителни доказателства в полза на тази версия няма. Тимотей е бил добре познат в Италия и липсата на точност в информацията за него като евентуален пратеник е необяснима. Пипиди и Хасиотис не идентифицират топонима Алмиса (дн. Омиш) и вероятно оттук започват някои неясноти⁴⁹. В титлата на Тимотей фигурира, че е епископ на Далмация, но не е понятно защо испанският дипломат е трябвало да сгреши при предаването на топонима, като смеси Алмиса с Далмация. Хасиотис, който е изключително добър познавач на испанската документация за събитията от епохата, не се произнася окончателно по този въпрос. Във версията на Пипиди има моменти, които са също важни. Така например известно е, че сведенията за емисаря на „Пагриняно" постъпват в Испания от страна на испанския осведомител Манолис Глизунис от Хиос, откъдето е родом съпругата на Александър Лопушняну. Трудно е обаче да се приеме, че испанският дипломат или Глизунис, които твърдят, че емисарят е католик, биха сгрешили конфесионалната принадлежност на Тимотей V. Освен това Алмиса действително е в близост до Динарските Алпи, където е трябвало да избухне въстанието на „Пагриняно".

Сведенията за Тимотей не са многобройни, но дават информация, която още повече затруднява изясняването на обсъждания проблем. През 1566 г. той заема поста „митрополит на ... италийските епархии", подчинени на Охридската архиепископия, със следните подчинени енории: Апулия, Абруцо, Василиката, Калабрия, о-в Сицилия, о-в Малта, Далмация⁵⁰. Във връзка с назначаването му през 1566 г. охридският архиепископ издава разпореждане, с което забранява клириците от италийските енории да се ръкополагат в Гърция, на Кефалония или Закинтос. За Тимотей се посочва, че е „новоназначеният италийски митрополит и екзарх на целия Запад". Дават му се и големи пълномощия - да разглежда църковни и светски дела в своята епархия, да наказва миряните за техните провинения, да не позволява клириците да провеждат събрания без негово знание⁵¹.

Известни различия има и по въпроса какви постове е заемал Тимотей преди 1566 г. Според И. Иванов и И. Снегаров той е бил корчански митрополит и е ръкоположен за такъв от охридския архиепископ Никанор, който заема престола в Охрид до 1557 г. (с други думи, Тимотей не би могъл да получи катедра по-късно от тази дата)⁵². Според други той е бил митрополит на Гребена (в дн. Гърция)⁵³. През 1570-1571 г. според дон Гузман де Силва епископът на Алмиса бил около 30-годишен мъж. Ако се приеме твърдението на Пипиди, че именно Тимотей е емисар на Александър, излиза, че начело на митрополията в Корча (Горица, дн. Гърция) той е застанал приблизително на 16-годишна възраст (не по-късно от 1557). Версията на румънския историк се базира вероятно на факта, че Тимотей е приближен на Митрофан, който през 1570 г. е предприел обиколка на северните райони на Балканите и е възможно да е установил контакти с владетелите на княжествата. Идеята на Лопушняну да оглави въстание на Балканите в известен смисъл е сходна с някои моменти от проекта на Тимотей и Митрофан, изпратен година по-късно до папата. В „Дневника" си Герлах е описал своята среща с бившия солунски митрополит, също сподвижник на Митрофан, Йоасаф Аргиропуло. В разговора последният споменава, че има племенник в Молдова, но не смее да му пише. Дали тази боязън не е предизвикана от факта, че на връзките с дунавските княжества по това време Портата не гледа с добро око, защото подозира, че са насочени срещу нея⁵⁴.

Макар личността на вожда на ускоците „Пагриняно" да не е идентифицирана окончателно, причината, която той изтъква като пречка за вдигане на въстанието, е засилването на османското присъствие в Трансилвания. Този факт е отразен и в писмото на дон Гузман от август 1571 г. Испанският дипломат говори за трудностите, които стоят пред владетеля на Влашко за вдигане на обещаваното въстание⁵⁵. В наличните извори относно контактите на господаря на Влашко с антиосманските сили, както и относно опитите на някои други представители на балканските народи да подтикнат Испания и Венеция към по-активни действия, има редица моменти, нуждаещи се от бъдещо уточняване. От тях обаче може да се заключи, че в този период на Балканите има среди, които активно общуват помежду си. Резултат на това общуване са проектите, които се предлагат на европейските сили за организиране на борба с османците. Тези планове отговарят на нивото на политическата мисъл на епохата - наивни, нереалистични, повлияни от традиционните схеми за организиране на кръстоносен поход. Действащите лица са представители на феодалния елит от периферните зони на османските балкански владения. От същинските имперски територии като хегемон на подобна борба изпъкват ясно висшият клир и най-вече лицата, приближени до цариградския патриарх Митрофан. Настроенията на последните не са резултат на идеи, оформили се извън балканското общество като цяло, защото висшето духовенство се формира като такова в балканска среда и с финансовата подкрепа на определени имотни слоеве на обществото.

При оценката на подбудите за акциите на „Пагриняно" или влашкия господар трябва да се има предвид, че сведенията за османски натиск срещу Трансилвания в 70-те години на XVI в. са достоверни. В по-разширен вариант те могат да се интерпретират по следния начин. В началото на седмото десетилетие на XVI в. отношенията между трансилванския господар и Портата са спокойни. Те се запазват такива дори и след като той сключва с австрийския император т. нар. Шпейерско споразумение. Съгласно споразумението трансилванският воевода се отказва от титлата „изборен крал на Унгария" и си запазва само правото да е „княз на Трансилвания и части от Унгария" (т. нар. Парциум - б. а.). С това съглашение той се признава за васал и на императора и признава върховенството му⁵⁶. Ако Портата е узнала за характера на това съглашение, тя вероятно е предприела стъпки за усилване на военното си присъствие в Трансилвания. Това е благоприятствано и от разразилото се движение на Георги Крачун - Черния. Подтик за подобни действия може да е било и опасението, че Австрия няма да запази неутралитет след избухването на войната с Християнската лига.

По това време из страните на Централна и Източна Европа усилено се разпространяват слухове, че Австрия е съпричастна към християнските действия. Така например при завръщането си през 1571 г. от Полша руският пратеник в тези краища Г. Ф. Мешчерски представя австрийците като главна сила във войната за Кипър: „Цезарят, свързан с испанския крал Филип, чешкия и други господари, е унищожил турци до сто хиляди човека"⁵⁷.

Опитите на отделни представители на балканските народи, осмислени в този контекст, придобиват много повече тежест и не могат да бъдат разглеждани единствено като проява на политически авантюризъм. Предприемайки пътуванията до Венеция, пратеникът на „Пагриняно" явно добре е ориентиран в обстановката. Антиосмански настроените кръгове на Балканите правилно оценяват, че Австрия ще отстоява неутралитета си, и се опитват да подтикнат Венеция към по-активни сухопътни операции. Венеция обаче не е силата, която може да се нагърби с подобни задачи. Безпомощността й проличава от факта, че сенатът проявява готовност да се вслуша във всяко предложение за саботажни акции против османците. През ноември кипърецът Манолис Сориацис искал от ръководния орган на републиката 300 души, пари и кораб, за да подпали османските кораби край Нарента и Кастелнуово. Дж. Фоскарини получава нареждане да го подкрепи⁵⁸.

Съюзниците предприемат и по-сериозни опити да въвлекат балканските народи в предстоящата борба. През лятото на 1570 г. папата настоява пред Фран Гундулич, посланика на Дубровник в Рим, неговата страна да предостави кораби за превоз на Христовите воини.⁵⁹ Флотът на Дубровник е известен по цялото Средиземноморие. В годините 1570 — 1585 г. той наброява 180 съда с тонаж 55 000 т. М. М. Фрейденберг прави едно интересно сравнение: по същото време Англия притежава флот с товароподемност 75 000 тона. Дубровнишките кораби се строят от много хубав дървен материал и освен всичко друго се славят с надеждността си⁶⁰. В конкретния случай дубровничани се съгласили обаче да дадат само един кораб, който е закотвен в папското пристанище Анкона.

Дубровничани полагат неимоверни усилия, за да опазят от чието и да е посегателство скъпо струващия им неутралитет. Местоположението на града го превръща при всеки конфликт в Адриатика в средоточие на най-противоречиви интереси. Ето защо на 31 март 1571 г. Дубровнишкият сенат взема решение всички сгради извън градските стени да бъдат сринати из основи, за да не могат да послужат на никого за убежище при евентуален конфликт. Дубровничани са се бояли от всеки факт, който може да бъде изтълкуван зле и от Портата, и от Венеция. Определена е тежка глоба за всеки, който не се подчини на решението на сената. Едновременно с това започва ремонт на крепостните съоръжения. Към средата на XVI в. фортовете и основните градски отбранителни стени са получили вече окончателния си вид. В годините на предходния конфликт на Портата с Венеция е приключило строителството на Ревелин - най-важния градски бастион, закрилящ града откъм сушата, построен по проекти на генуезеца Антонио Ферамолино. Като достоен завършек на вида, който Ферамолино е придал на градската цитадела, през 70-те години на века е построена само кулата „Св. Мария", която е на мястото на църква с аналогично название и доминира над града и морския бряг. Това строителство дубровничани възлагат през лятото на 1570 г. на известния строител от ферми - Сапоросо Матеучи. Участието му в това начинание санкционира сам папа Пий V⁶¹. Но всичко това в крайна сметка са инициативи, които изцяло зависят от градските власти. Не толкова просто обаче е да се опази флотът на републиката, към който Венеция, особено след опожаряването на Арсенала й, проявява голям интерес. Започването на войната прави венецианците съвсем недоброжелателни. Те пристъпват към конфискуване на най-добрите кораби на Дубровник, сменят екипажите им и ги използват за охрана на Задар. Особено активни те стават през зимата на 1570-1571 г., тъй като по-голямата част от флота им, изпратен за спасяването на Кипър, претърпява корабокрушение. В тези сложни и тревожни години управителите на града молят Портата, Неапол и Испания за едно и също: да бъде опазен флотът на града. Дубровнишкият посланик в Цариград моли османците и за друго: ако градът бъде нападнат от венецианците, да се даде заповед на съседните санджакбейове да му помогнат. Това се налагало, тъй като гарнизонът на Дубровник в този период наброявал само 150 души наемници. За да се прекратят действията на Венеция, рушащи основата на търговския просперитет на града, Дубровник предприема акции в Рим и в двора на Филип II⁶².

Вече споменахме, че корабите на венецианците в голямата си част са с екипажи от гръцките им владения или пък от островите. Те се славят като много опитни и са на особена почит във флотата на дон Хуан. Така че отношението на балканските народи към готвещото се стълкновение не е само опосредствено. В битката особено се отличават екипажите с капитан Антониос Евдемоянис (о-в Крит), Христофоро Кондокалис (о-в Корфу), Даниил Калафатис (о-в Крит), Георгиос Калергис, Михаил Вираманос също от Крит, Марин Зигурос от Закинтос и др⁶³.

* * *

Влиянието на събитията в Източното Средиземноморие върху Балканите може да бъде проследено не само в периода на Кипърската война и подготовката на Свещената лига. Силен е и отзвукът на самата битка.

В началото на 1572 г. във Варшава с мисия от цариградския патриарх се намира един от най-близките му сътрудници - Тимотей. Писмото, адресирано до Пий V и съдържащо проект за голяма военна акция срещу османците на Балканите, е изпратено оттам. В най-общи линии той е предвиждал следното: флотът на лигата да разруши Рио и Антирио - крепости, доминиращи Коринтския провлак. Едновременно трябвало да се организира десант край Дарданелите и с бързи действия да се овладее Цариград, който според авторите на плана е много слабо укрепен. 30 000-ен корпус трябвало да дебаркира в Химара, да се насочи към Солун и да вдигне въстание по пътя си. Войските на австрийския император трябвало да се включат от северозапад, като вдигнат въстание сред сърби и българи. Последният елемент на плана говори в полза на вече направеното твърдение, че мнозина политически дейци от епохата не са възприемали сериозно неутралитета на Австрия. Този балкански проект за кръстоносен поход минава през Полша, а именно Реч Посполита в тези бурни години е извор на дезинформация относно истинските намерения на Хабсбургите. Как може да бъде изтълкуван този факт?

В най-общи линии причината е спорът за наследството на Сигизмунд-Август. В Литва има силна проавстрийска групировка: партията на литовските магнати Ходкевич и Радзивил, поддържащи близки връзки с виенските Хабсбурги64. Още преди смъртта на Сигизмунд II те са склонни да предоставят трона на Литва на австрийския ерцхерцог Ернст. Впоследствие това щяло да е решаващо и за избора му на полския трон. Срещу тези техни намерения се опълчва опозицията на шляхтата. Тя клони към идеята тронът да се предостави на Иван IV Грозни65. В хода на серия дипломатически визити и консултации последната идея придобива друга форма. Самият руски владетел препоръчва тронът да се даде на австриец. С други думи, руските управляващи кръгове, които от 1560 г. нямат дипломатически отношения с Австрия, са настроени проавстрийски. Решаващо в този случай се оказва сведението, че именно Австрия е основната сила в борбата с „неверниците". Тази информация, която постъпва от Мешчерски, явно произхожда от кръговете на литовските магнати⁶⁶.

Както вече споменахме, посланието на венецианците до Митрофан в началото на 1570 г. също тръгва през Полша, като Венеция разчита по този начин да информира Русия за събитията в Средиземноморието и да я направи съпричастна към готвещата се война с Портата. Според В. Ламански това послание не е достигнало до руския двор, т. е. в Москва не разполагат с достоверна информация за развоя на османо-европейските отношения⁶⁷. Може да се предположи, че нито Тимотей, нито папският легат кардинал Комендоне са се срещали с руския дипломат Мешчерски. Това тяхно поведение отговаря на желанието на императора и не е изключено да е резултат на някакви негови внушения. Създалото се положение отговаря на стремежа му да охранява позициите си в Централна и Югоизточна Европа, но като не се намесва във въоръжен конфликт. Зад ширещия се на различни нива и в различни оттенъци мит за антиосманската му позиция императорът умело прикрива в края на 60-те и началото на 70-те години избраната от него линия на неутралитет.

* * *

На охридската архиепископска катедра през 1572 г. се намира архиепископ Йоаким. Между 1572 и 1574 г. той развива бурна дипломатическа дейност и води преговори, за да вдигне въстание в Северен Епир. От това време датират неговите визити в Неапол и Мадрид⁶⁸. През 1576 г. той се обръща с възвание към дон Хуан Австрийски, което е подписано от митрополита на Костур Софроний и епископите на Велес и Берат - Фотий и Нектарий⁶⁹. Макар че до голямо въстание не се стига, напрежението в тези краища на полуострова, както вече споменахме, е добре документирано още от края на 60-те години, клириците от Македония поддържат тесни връзки с антиосмански настроените среди от Пелопонес. През 1572 г. бъдещият охридски архиепископ Гаврил I поддържа кореспонденция с монемвасийския митрополит Макариос Мелисинос, който е в центъра на готвения там бунт⁷⁰.

Във всички възвания, предложения и проекти от това време, имащи за цел освобождаването на балканските земи от османците, специално внимание се отделя на Пелопонес. След битката при Лепанто съюзниците разпращат вестоносци, които призовават към бунт. Последвалите събития са тясно свързани с имената на братята Мелисини - Макариос и Теодорос⁷¹.

В най-завършен вид влиянието на новия подем на антиосманските сили в Европа на Балканите се наблюдава в гръцките земи и по-специално в Пелопонес. Предпоставка за това е постоянното присъствие тук на венецианците и акциите на испанците от 1570 и следващите години. Именно в тези краища са силни позициите на църковните дейци, които поддържат намеренията на патриарх Митрофан да бъде организирано въстание на Балканите. Братята Макариос и Теодорос оглавяват заговор на свои съмишленици с намерението да вдигнат бунт. В селищата около Галаксиди подемът е масов, радостта от победата над османския флот е повсеместна. Към Галаксиди се стичат хора от Салона, Лидораки и други населени пунктове. Събрани в гапаксидската църква „Св. Пантелеймон", заговорниците полагат клетва. Всичко обаче става известно на османците. Видни дейци на движението са репресирани. Това са сподвижниците на Митрофан, за които вече бе споменато: митрополит Герман, племенникът му, висши клирици от Родос, Наксос и Лесбос. Братята Мелисини се спасяват с бягство в областта Мани. Въпреки това бунтът в Галаксиди избухва. Испанците обаче не оказват никаква подкрепа на вдигналите се срещу османците гърци. Мнозина са избити, други - заловени и предадени на бея на Салона⁷². Дон Хуан Австрийски призовавал към запазване на спокойствие и към изчакване. Постепенно ентусиазмът, роден веднага след битката, започнал да спада⁷³.

Към зимата на 1571-1572 г. става все по-ясно, че Християнската лига не планира никакви сериозни сухопътни акции на полуострова. Загубите от битката не могли да се възстановят така бързо и ефикасно, както тези на Портата. Продължаващите военни действия струват на съюзниците немалко финансови усилия. Последва и низ от малки, но деморализиращи неуспехи. След поражението си през август 1572 г. от Улудж-Али, получил новото прозвище „Кълъч", дон Хуан приел да се срещне с Теодорос Мелисинос в залива край Наварин. И този път гръцките съзаклятници не получават никаква помощ. Скоро след това братя Мелисини напускат Пелопонес и се прехвърлят в Италия. Там отново предприемат серия от срещи с политически дейци. Те имали положителен резултат единствено за тях самите, тъй като им била отпусната сериозна финансова издръжка⁷⁴. Изходът от контактите на епирците Мантос Папаянис и Панос Кестоликос с испанците е подобен: прошението им, написано с оглед готвеното в Северен Епир въстание, не дава никакви резултати⁷⁵.

* * *

През зимата, последвала неуспеха им край Навпакт, османците бързо намират изход от конкретните си затруднения. Това определя поведението им по-нататък. Венеция се стреми към сепаративен мир. „Предателството" й струва 300 000 дуката. На Портата окончателно се отстъпват Кипър и крепостта Сопот. Мирът е сключен на 7 март 1573 г. През април вече цяла Италия знае за него. Папата заклеймява оттеглянето на венецианците от лигата, без да вникне в подбудите им. След около месец това се научава и в Испания.

Мадридският двор не бил особено изненадан. Филип II и приближените му са известени както за мотивите на оттеглянето на Венеция, така и за хода на преговорите. Според свидетелство на испанския посланик във Венеция „тази война причини (на венецианците - б. а.) неоправдани разходи и се води без никаква надежда за каквито и да е завоевания; народът на този град много пострада, защото по-голямата част от него преживява от търговията с Леванта"⁷⁶.

Трезво мислещите испански политици допускат подобен развой на събитията и от това произтичат насоките на военната и дипломатическата активност на самата Испания. Дон Хуан Австрийски, който най-остро чувства отдръпването на Венеция от лигата, запазва хладнокръвие. Какви чувства и мисли са го вълнували в тези мигове, когато е виждал да се рушат мечтите му за бляскави триумфи в един сложен свят на предразсъдъци и канони, може само да се гадае. А че е имал основания да е недоволен, е безспорно. Ако се върнем малко назад към месеците веднага след битката, ще видим, че Испания полага, също както и Портата, сериозни усилия, за да потегне флотата и войските си. В Неапол, Месина и Генуа се строят кораби. Дискутира се по строителството на нов арсенал в Месина. По суша и море кипи работа: може би не така мащабна, както във владенията на Портата, но с подобна насоченост. Вестта за оттеглянето на Венеция първоначално не променя рязко намеренията на испанците. Трябвало да се реши само един въпрос - накъде да се насочи следващият удар⁷⁷.

Дискусиите как да продължи войната с османците се водят в Испания интензивно и на най-различни нива. Между владетеля и брат му назряват сериозни разногласия и впоследствие те се оказват в много отношения решаващи. Без да дочака окончателното становище на краля и съветниците му, подкрепян от своите най-близки съратници, дон Хуан решава да нападне Тунис. Търси се реванш за загубата на позициите там и за унижението при Джерба. По същото това време османският флот е в открито море и извършва обичаен зигзагообразен рейд в Егея и Адриатика. Испанците са обезпокоени, защото се носят слухове, че Улудж-Али ще продължи курса на запад и ще зимува, както вече се е случвало, в някое френско пристанище. Събитията се развиват по друг начин.

Към края на септември 1573 г. османците достигат до Отранте, завладяват малката крайбрежна крепост Кастро и ненадейно се връщат обратно към Лепанто. Предполагало се, че причината е тежката лятна буря, която причинява щети на корабите. Без да губи време дон Хуан решава да удари туниския бряг. Операцията трае само два дни и завършва на 10 октомври 1573 г. с победата на испанците. Те оставят на брега гарнизон от 8000 души. Несъгласията обаче между главнокомандващия и краля се задълбочават. Пратениците на дон Хуан не получават аудиенции. Все по-ясно се очертава решението на Филип II да последва Венеция и да се откаже от започнатата война. Дон Хуан, който негодува и се опитва да наложи своите планове, като активно работи, за да привлече вниманието на двора към войната в Средиземноморието, всъщност не знае нищо за обърканото финансово положение на изглеждащата отстрани приказно богата Испания. Филип II не е склонен да прави нови военни разходи с надеждата, че един ден туниският бряг ще започне да носи печалба. Мадрид има нужда от сигурни гаранции и от спокойствие. Нищо подобно не прозира в онова, което иска да му наложи дон Хуан.

На 11 юли 1574 г. начело на 230 галери и още няколко десетки по-малки плавателни съдове - бригове и даже лодки, Улудж-Али се появява в Туниския залив. На 13 септември 1574 г. испанците са принудени да капитулират⁷⁸. Сключването на мир между Портата и Испания става вече въпрос само на време.

Това в най-общи линии може да се каже за поведението на Испания като член на антиосманския съюз в годините непосредствено след битката. Тя изпъква като водеща сила в борбата с османците за твърде кратко време, поне що се касае до Източното Средиземноморие. Стореното не е малко, но е недостатъчно. На непосветените в сложните интриги на голямата политика, в разногласията вътре в кабинета и между членовете на кралския дом, в бюрократичните протаканици и болезнените амбиции вероятно се струва, че за разлика от венецианците Испания е искрено предана на делото на кръста и битката не е завършена. Това е основната причина връзките на представители на балканските народи непосредствено след Лепанто да са предимно с Испания и с аванпоста на влиянието й в източния дял на Средиземноморския басейн - Неаполското вицекралство.

* * *

В годините след 1571 г. е размирно и в североизточните краища на полуострова. Събитията в Молдова от 1572-1575 г. привличат също вниманието на Портата. Докато събитията в западните покрайнини, макар и породени от избухналия военен конфликт, имат по-скоро локален характер, то раздвижването на Молдова при Богдан Лопушняну (1568-1572) и Йон Вода Лютия (1572-1574) има много по-широк международен резонанс. Тъй като то съвпада в хронологическо отношение със събитията, породени от Лепантската лига, логично е да се проследи каква е мотивацията му, повлияно ли е то от подема на антиосманските настроения в Европа или е резултат на други политически дадености.

Външнополитическият курс, избран от младия воевода Богдан, кара Портата окончателно да скъса със съществуващата практика на автономно (разбира се, в наложени от Портата рамки) избиране на владетеля. През 1659 г. Богдан се присъединява към Люблинската уния: уния на полската корона с Великото литовско княжество. Създаването на обединена Полско-литовска държава е резултат не само на различни класово-съсловни подбуди, но и на стремеж на мнозинството от полските и литовските политици чрез новото държавно обединение да се търси надмощие над влиянието на Портата. Започнатите непосредствено след това серия от преговори с Русия, за които вече споменахме в друг контекст, също могат да бъдат отнесени към мероприятията за изграждане на по-солидни южни рубежи на Реч Посполита. Ето защо фактът, че Богдан се признава за васал на полско-литовската корона, се преценява от Портата като вреден за нейните интереси⁷⁹. Съществува и противно становище: че Портата гледа благосклонно на унията, защото тя е преграда пред усилването на влиянието на Русия върху положението в Югоизточна Европа⁸⁰. И наистина в началото на 70-те години Полша не проявява признаци на съпричастност към антиосманската борба. Нещо повече. През 1571 г. полско-литовският владетел Сигизмунд II отказва да пропусне през земите си папския нунций, натоварен с мисия да спечели Русия за лигата⁸¹.

И двата примера обаче не ни дават основание безрезервно да направим оценка на поведението на Молдова като васал в края на 60-те и началото на 70-те години. Повече сведения за позицията на Богдан могат да се почерпят от дейността, която той развива в емиграция. През 1573-1574 г. този последен потомък на Стефан Велики на молдовския престол се намира във владенията на Хабсбургите. На 13 юни 1574 г. той пристига в Нарва. Придружава го австрийският пратеник Ханс Рюпер, отправил се към двора на Иван Грозни. От името на Максимилиан II Рюпер трябвало да ходатайства пред Русия да бъде оказана подкрепа на Богдан в борбата му за молдовския трон. По това време отношенията на Московската държава с Портата са обтегнати. В действията на австрийския император може да се види и намек, че Хабсбургите ще подкрепят Русия, ако избухне конфликт с Османската империя⁸². Подобен конфликт на Изток е изгоден за Австрия, защото отвлича вниманието на Портата от земите в Централна Европа, където се пресичат интересите на двете империи.

Не е известно дали Богдан прави своя избор на поведение под впечатление на събитията в Средиземноморието. Отношенията му със съседните страни и конфликтът с Портата могат да бъдат преценени като фактор, който дестабилизира обстановката в североизточните райони на Балканите. Кризата обаче бързо и решително е преодоляна от Портата чрез изгонването на Богдан от престола. Впоследствие връзките му с Хабсбургите също не могат да бъдат разглеждани като породени или повлияни от антиосмански подем и дейността на лигата. Не е изключено самият Богдан да не е знаел за хитруванията на императора и да е робувал на онези слухове за антиосманските му проекти, които се ширят именно из тези краища на Европа. Нещата могат да се разгледат и в друга плоскост. Бившият молдовски воевода не е имал друг избор, освен да търси подкрепата на силен съсед на Портата и чрез него да разчита, че ще се сбъдне основната му цел - да се върне в страната си. Напълно естествено е Богдан да е настроен против Портата и политиката й по отношение на княжеството. Известно е например, че той поддържа връзки с украинския православен магнат, киевския воевода Константин Острожки, за чиито антиосмански настроения в началото на 70-те години на XVI в. са запазени редица свидетелства. Действията на Богдан обаче са изолирани от делото на лигата. Самият той не разполага с никакви политически и военни сили, с които да отвлече част от силите на Портата от средиземноморския театър.

Поставеният на мястото на Богдан Йон Вода Лютия, макар и протеже на Йосиф Нази, отказва да плати искания от Портата почти удвоен годишен данък и оглавява избухналото в страната през 1574 г. въстание. Молдова разчита на помощта на Трансилвания и Реч Посполита, но напразно. Подкрепата идва от страна на запорожките казаци начело с хетмана Иван Сверчевски. Антиосманският бунт на Молдова по това време не отговаря на конкретните външнополитически намерения на нито една съседна сила. Впрочем и походите на казаците не са дело на полското правителство. Липсата на каквато и да е външнополитическа подкрепа, както и вътрешната реакция - традиционно присъстващата в двете дунавски княжества проосманска феодална групировка - са причините за бързото потушаване на въстанието.

Поведението на Йон Вода Лютия също не е пряко повлияно от избухването на Кипърската война и войната на Лепантската лига, макар че сведения за тези събития са достигнали до княжеството. Връзките му с антиосманските сили са силно затруднени. Опитите на съседното Влашко княжество за по-активна антиосманска политика, макар и по-ясно представени в историческите свидетелства от епохата, също нямат особена тежест в съотношението на силите. Влашко и Молдова все по-трайно се интегрират в политиката на Портата. Владетелите на княжествата, принудени да откупуват скъпо относителната си самостоятелност, не разполагат с никакви военно-икономически резерви, които да послужат за осъществяването на по-мащабни антиосмански начинания. Твърде отдалечени от центъра на антиосманския подем в края на 60-те и началото на 70-те години, те проявяват определена активност, но всъщност са изолирани от антиосманския фронт в Източното Средиземноморие. Действията им все по-ясно, особено що се отнася до Молдова, са съпричастни към развитието на друг клон на османо-европейските отношения - централно- и източноевропейския.

* * *

Събитията от края на 60-те и началото на 70-те години на XVI в. и особено избухването на османо-европейските войни оказват определено влияние върху политическата активност на отделни слоеве от балканското население. Това важи особено за районите близо до театъра на военните действия.

В по-отдалечените краища на полуострова положението в много по-голяма степен зависи от поведението на източноевропейските и средноевропейските сили, които не се присъединяват към акциите на Лепантската лига.

Като модел на военнополитически съюз Лепантската лига се различава от Виенската лига от края на XVII в. Съюзилите се за нов кръстоносен поход средиземноморски сили, макар и в контакт с балканските народи, нямат планове за трайно проникване на Балканите. Това обуславя отчасти провала на местните антиосмански движения и репресиите срещу ръководителите им. Твърде отдалечена от Балканите, Испания е в плен на външно- и вътрешнополитически трудности. В тези години тя не може да играе ролята, която балканските народи в лицето на най-будните си и политически ангажирани синове й отреждат. В последвалия период от външнополитическото развитие на региона забележимо се усилва влиянието на австрийските Хабсбурги и на онези сили, които ще активизират отношенията си с Портата, за да вземат от нея реванш или да осъществят свои външнополитически амбиции (Русия и Реч Посполита). По време на Лепантската лига те все още са неутрални и това до голяма степен обяснява защо на Балканите не избухват мащабни освободителни движения.

¹Не много, но много...
^1аΤадић, J. Шпанија и Дубровник, 50—51. Документът е публикуван в Collection de documente inedidos para la historia de Espana, v. III. Madrid, 1843, 13—17.
²Braudel, F. Op. cit., v. II, 394—395. За чисто военния аспект на битката вж. класическия в този смисъл труд на Jurien de la Qravière, vice-admiral, J. В. Е. La guerre de Chypre et la bataille de Lépante, v. I— II. Paris, 1888.
³Lesure, M. Op. cit., 180—181.
⁴Mantran, R. L'écho de la bataille de Lépante à Constantinople. — In: II Mediterraneo, 252—253.
⁵Βarcan, Ö. L. L'empire ottoman face au monde chrétien au lendemain de Lépante. — In: II Mediterraneo, 95—96.
⁶Цит. по Τοдοрοвa, M. Подбрани извори за историята на балканските народи, 24—25. Преводът на документа е на А. Алексиева.
⁷Mantran, R. Op. cit., p. 251.    
⁸Герлах, C. Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград, с. 48.
⁹Mantran, R. Op. cit., p. 252.
¹⁰Usuncarsili, I. H. Osmanli devletinin merkez ve Bahriye teskilâti. Ankara, 1948, 410.
¹¹Abrahamοwicz, Ζ. L'Europe orientale et les états islamiques au temps de la bataille de Lépante. — In: II Mediterraneo, 19—31; Ansеlmi, S. Motivazione economiche délla neutraltà di Raguza nel cinquecento. - Ibid., 31—70; Вarcan, 0. L. Op. cit. — Ibid., 95—107; Mantran, R. Op. cit. — Ibid., 234—255; Ρippidi, A. Les pays danubiens et  Lépante. — Ibid., 289—323; Adriatica maritima, Sv. I. Zadar, 1974; Βακαλόπουλος, Ά. 'Ιστορία, τ. Γ', pass; Χασιώτης, I. Κ. Οι "Ελληνες στήν παραμονές της Ναυπάκτου. Θεσσαλονίκη, 1970; 'Ιστορία του "Ελληνικου Εθνους. T. I', pass; Manοussacas, M. Lêpanto е i Greci. — ln: II Mediterraneo, 215—223; Cтaнοjевић, Γ. Југословенске земље у млетачко-турским ратовима XVI—XVIII вијека. Београд, 1970, 77—92, Mаткοвски , А. Отпорот во Македонја во време на турското  владеење, т. IV. Скопје, 1983, 140—144, 184—191.
¹²Γрοзданοва, Ε., Ст. Андреев. Българите през XVI в. С., 198G, pass.
¹³Ρippidi, A. Op. cit., 302—303; Hassiοtis, G. Κ. La communità greca di Napoli е i moti insurrezionali nella penisola balcanica durante la seconda metà del XVI secoli. — Balkan Studies, 1969, 2, 284—285.
¹⁴Maтκοвcκи, Α. Отпорот, 134—140.
¹⁵Χασιώτης, I. Κ. Οι  ‘Ελληνες, 37—48.
¹⁶Manοussacas, M. Op. cit., p. 220.
¹⁷Χασιώτης, I. Κ. Oι ‘Ελληνες, σ. 49.
¹⁸Braudel, F. Op. cit., v. II, 432—433.
¹⁹Χασιώτης, I. Κ. Oι ‘Ελληνες, 48—76.
²⁰Βελουδης, Ί. 'Ελλήνων ορθοδόξων άποικία έν Βενετία, β'εκδ. Βενετία, 1893, σ. 65.
²¹Mаnοussacas, M. Op. cit., p. 223.
²²Lamansky, V. Les secrèts d'Etat de Venise. SPb, 1884, 083—084.
²³Χασιώτης, I. Κ. Oι ‘Ελληνες, 124—134.
²⁴Ρippidi, A. Op. cit., 306.
²⁵Ηиκοлοв, Й. България и българите в съчиненията на Стефан Герлах и Мартин Кризиус. — ГСУ, ИФ, т. 67, 1973/1974, с. 85.
²⁶Коларов, М. Българи — вселенски патриарси (XV—XIX в.) — първа част. — Изв. на Църковноисторическия и архивен институт и централен Църковен историкоархеологически музей, т. III. С., 1985, с. 186.
²⁷Γεδεών, Μ. Г. Πατριαρχικοί πίνακες. Κωνσταντινούπολις, 1885—1890. 510—515.
²⁸Вελουδης. Ί. δπ. π., σ. 65.
²⁹За Прохор вж. Снегаров, И. История на Охридската архиепископия-патриаршия от падането й под турците до нейното унищожаване (1394—1767). С., 1931, с. 187.
³⁰Дуйчев, И. За правата на охридските архиепископи от средата на XVI в. върху някои италийски области. — Изв. на Историческото дружество, кн. XIV—XV. С., 1937, с. 151—171.
³¹Βέλουδης, Ί. δπ. π., σ. 64.
³²Сrusius, M. Turcogracia, lib. octo. Basilae, 1584, p. 512; Γεδεών, δπ. π., σ. 516.
³³Γεδεών, δπ. π., 516—517.
³⁴'Ιστορία, τ. I' 301—311.
³⁵Герлах, С. Цит. съч., 129—130; Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970 (фототип.), с. 244, за това, че Тимотей е бивш митрополит на Корча, и изброява енориите му в Италийската епархия. 36Герлах, С. Пос. съч., с. 48, 68—69.
³⁷Τοдοрοвa, Μ. Подбрани извори, с. 26. Пълният текст, пак там, 24—26. Печата се по Κάλιας, Γ. Τ. Έπιστολη του μητροπολίτου Τιμοθεον πρός τόν πάπαν Πιον Ε' (1571). — Έν: Είς μνήμην Κ. Αμαντόν (1874  - 1960). 'Αθήναι, 1960. 391—412.
³⁸Γεδεών, M. I. δπ.  π., σ. 518.
³⁹Χασιώτηε, I. Κ. Οί ‘Ελληνες, σ. 117.
⁴⁰Istoria României, v. II. Bucuresti, 1962, 767, 884, 938.
⁴¹Lamansky, V. Op. cit., 610—615.
⁴²Ρippidi, A. Op. cit., 305—306; Lamansky, V. Op. cit., 551 - 552; Χασιώτης, I. Κ. Οί ‘Ελληνες, σ. 119.
⁴³Χασιώτης, I. Κ. Оι  Έλληνες, 119—120.
⁴⁴Станοjeвић, Γ. Цит. съч., 85—86.
⁴⁵Пак там, с. 86.
⁴⁶Χασιώτις, I. Κ. Oι ‘Ελληνες, 120—121.
⁴⁷Μатκοвсκи, Α. Цит. съч., 140—142.
⁴⁸Χασίώτης, I. Κ. Οι ‘Ελληνες, σ. 122.
⁴⁹За Алмиса (Омиш) в средата на XVI в. вж: I tinerario di Giovani Battista Giustiniano (1553), — In: Ljubić, S. Commissiones et relationes venetae, t. II, Zagreb, 1876, 216—217.    
⁵⁰Ивaнοв, Й. Цит. съч., с. 244.
⁵¹Снегарοв, И. Цит. съч., 67, 189.
⁵²Пак там, с. 189.
⁵³'Ιστορία, τ. I', σ. 310—311.
⁵⁴Γерлaх, С. Цит. съч., с. 130.
⁵⁵Сiοranеsсu, Al. Documente privitoare la istoria românilor culese din Arhivele din Simancas. Bucuresti, 1940, p. 53.
⁵⁶Османская империя, 214—215.
⁵⁷Цит. по: Φлοря, Б. Н. Русско-польские отношения и политическое развитие Восточной Европы во второй половине XVI — начале XVII в. М., 1978, 65—66,
⁵⁸Χασιώτης, I. Κ. δπ. π., σ. 123.
⁵⁹Anselmi, S. Op. cit., 67—68.
⁶⁰Фрейденберг, М. М. Цит. съч., 158—164
⁶¹Τадић, J. Цит. съч., 101—102; Фрейденберг, M. М. Цит. съч., с. 86.
⁶²Τадић, J. Цит. съч., 105—109; Фрейденберг, M. М. Цит.съч, с. 87, 131—135.
⁶³Βακαλόπουλος, Ά. δπ. π., τ. Γ', σ. 253.
⁶⁴Gruszесki, S. Walka ο wladze w Rzeczypospolitaj poiskiej po gasniecieu dynastii Jagiellonow (1572—1573). Warszawa, 1969, 51—55, 66.
⁶⁵Φлοря, Б. Η. Цит. съч., с. 47.
⁶⁶Пак там, 50—56, 63—66.
⁶⁷Lamansky, V. Op. cit., 081—083.
⁶⁸Χασιώτης, Ι. Κ. Ό αρχιεπίσκοπος Άκριδoς 'Ιωακείμ και οί συνωμοτικές κινήσεις στή Βόρειο "Ηπειρο (1572—1576). — Μακεδονικά, 1965, 237—256, 290— 291; Βακαλάπουλος, Ά. δπ. π., τ. Γ', 265—267.
⁶⁹Ρippidi, Α. Op. cit., 306.
⁷⁰Снегаров, И. Цит. съч., с. 191; Матковски, А. Цит. съч., с. 191.
⁷¹Χασιώτης, I. Κ. Μακάριος, Θείδορος καΐ Νικηφόρος οί Μελισσηνοί (Μελισσουργόι) 16—17 ος αι. Θεσσαλονίκη, 1966; Σάθας, Κ. Τουρκοκρατούμενη, 169—172.
⁷²Παπαδοπουλος, Σ. 'Απελευθερωτικοί αγώνες ‘Ελλήνων επί Τουρκοκρατίας - Α', Θεσσαλονίκη, 1969, 38—39.
⁷³Βακαλοπουλος, Ά. δπ. π., τ. Γ', 256—259.
⁷⁴Σάθας, Κ. Τουρκοκρατούμενη, 175—176; Παπαδοπουλος, Σ. δπ. π., 40— 41; Βακαλόπουλος. Ά. δπ. π., τ. Γ', 263—269.
⁷⁵Χασιώτης, I. Κ. Ό αρχιεπίσκοπος, 237—246.
⁷⁶Lesure, M. Op. cit., 244—254, 252—254.
⁷⁷Braudel, F. Op. cit., v. II, 422—425.
⁷⁸Braudel, F. Op. cit., v. II, 422—427.
⁷⁹Флоря, Б. Н. Цит. съч., 11 — 13, 42, 53, 64—65.
⁸⁰Османская империя, 264—267.
⁸¹Φлοря, Б. Н. Россия и походы запорожцев в Молдавию в 70-х годах XVI в. — В: Карпато-дунайские земли в средние века. Кишинев, 1975, 220—222.
⁸²Φлοря, Б. Н. Россия и походы... , с. 222.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Изследователят, който се докосва до проблемите на османското нашествие, неизбежно се изправя пред необходимостта да отговори на въпроса за причините, които осигуряват неговия успех. Те се коренят в балканските социално-икономически и политически дадености и в онези трансформации, които настъпват в османското общество в условията на експанзия на Балканите, Югоизточна Европа и Средиземноморието. Същевременно те са и функция на процесите в политическото и социално-икономическото развитие на Европа.

Първичните и определящи фактори за османския възход са заложени в типологичните промени, които изживяват балканските средновековни общества в епохата на османското проникване. На този фон се осъществяват и усъвършенстват османските методи на завоевание, извършва се прерастването на османския бейлик в могъща ислямска империя, изпъкват микрорегионалните особености в отделните балкански области, които улесняват или задържат османското напредване. Подобна изходна точка в разсъжденията се основава на систематизирането на типичните явления, на цялостното политико-социално развитие на балканските държави в епохата на Средновековието и на състоянието на османския бейлик в началото на неговото териториално разширяване.

Като се започне от зората на средновековната епоха и се стигне до XIV в., балканските държави и особено някои от тях винаги са представлявали своеобразна бариера за азиатските завоевателни пристъпи. Достатъчно е да споменем, че векове наред Византия устоява на арабската експанзия, на селджукския натиск, а България - на многобройните конни народи, появяващи се периодично в Северното Черноморие и Долен Дунав. В сравнение с арабските халифати, със селджукската държава, с хазари, кумани и татари ранните османци трудно могат да се приемат за някакъв изключително опасен и неотразим противник. Това са осъзнавали и някои от по-прозорливите балкански и европейски политически и обществени дейци, свидетели и съвременници на османския възход. Големият исторически шанс на новите завоеватели е, че се появяват в период на структурни промени в балканските средновековни общества. Те, макар и закономерни и естествени по отношение на общото им развитие, ги лишават от необходимото вътрешно единство и от достатъчно военносъпротивителни възможности. С обяснението на тези структурни промени трябва да започне анализът на османските военнополитически успехи.

Балканските средновековни държавни структури се развиват под влияние на различни фактори, но постоянната външна опасност и голямото влияние на византийския държавен модел са отговорни до голяма степен за жизнеността на централизирания тип феодална държавност. Той се възприема като нещо не само необходимо, но дори задължително за съществуването на държавните организми. Приведено към понятията на историческата типология, това означава, че във Византия и основните балкански държави дори в периода на развития феодализъм преобладават не частновладетелските (основани на т. нар. сеньорално-феодална собственост), а феодално-държавни типове отношения. От своя страна подобна особеност редом с ред други чисто социално-икономически предпоставки дълго време задържа еволюцията на феодалните отношения на фазата „екстензивно развитие". По това балканските средновековни общества се отличават от класическия западноевропейски средновековен модел, който през X - XIV в. изживява периода на феодална раздробеност и пристъпва към държавна централизация едва при прехода от развит към късен феодализъм (XIV-XV в.). На Балканите точно тогава, т. е. във времето на османското нашествие, настъпва закономерната за европейските феодални общества криза на централизма. Тя е ознаменувана от разпадане на държавните интегритети и от появата на пъстра разновидност от териториални княжества. При осъществяването на този процес (за повечето балкански региони той е сходен, въпреки че показва известни хронологическо-типологични различия) централната власт отслабва военно и икономически. Скъсват се непосредствените връзки на зависимост между държавата и основната маса данъкоплатци и войници от предишните периоди. Там, където подобни явления са особено силно изразени, липсват условия за превръщането на антиосманската съпротива в истинска народна война. Темповете на османското проникване се забавят в онези области, където наличието на по-архаични обществени отношения прави възможно привличането на народните маси в организирания от феодалната върхушка отпор. Между тези две крайности на балканските регионални специфики се вмества целият спектър на обществено-държавни разновидности, представени в централните, южните и отчасти в югозападните области на полуострова. Във всеки случай, избухването на ожесточени борби между представителите на феодалната аристокрация е нещо много типично. Подобни обществени явления се отразяват негативно върху военния потенциал на централната власт. Тя не разполага с предишните си икономически и административни възможности за поддържане на масова армия. Загубват своето значение някои от регулиращите степента на феодална експлоатация правни норми. Враждите между феодалните групировки, чийто смисъл е борба за преразпределяне на прерогативи и поземлена собственост, пораждат състояние на политическа анархия. Усложняват се междудържавните отношения. Появата на териториални княжества нарушава връзките между исторически възникналите политически центрове. От друга страна, тези княжества по принцип не изграждат помежду си някаква система на взаимоотношения, наподобяваща западноевропейската йерархична стълбица. В повечето случаи териториалните княжества изпъкват като напълно самостоятелни и враждуващи помежду си политически единици. В крайна сметка това състояние на балканските общества се осмисля от редица съвременници и изследователи като необяснимо и фатално несъгласие между балканските християни пред лицето на напредващия ислям. Историците се изкушават да боравят с критерии и понятия, необхващащи сложността на протичащите процеси. Дори и при опитите това да се превъзмогне, все още се въвеждат определения като „предателска роля на феодалната аристокрация" като фактор за успешното настъпление на османците и за загиването на балканските средновековни държави.

Вярно е, че при конкретното проучване на събитията подобна теза би могла да намери фактологически опорни точки. Но нима в предишните периоди на християнско-ислямско единоборство (примерно византийско-арабския двубой) не се срещаме със значими прояви на колаборационизъм от християнска страна? Тогава тези случаи не довеждат до необратими последици. Предателствата от страна на балканската феодална аристокрация в епохата на османското нашествие нито са нещо ново, нито нещо различно от подобни прояви в предишните векове. Освен това мнозина представители на балканската феодална аристокрация (излишно е да изброяваме имена) показват искрено желание за съпротива срещу османците и изгарят в пламъците на борбата. Сложната действителност поражда и странно противоречиви исторически личности, които в определени периоди се изявяват като безкомпромисни борци, в други - като покорни османски васали, в трети - като пасивни и примирени със съдбата си хора. Нека изтъкнем категорично: изследователят не трябва да се поддава на внушенията на средновековното политическо мислене, което отъждествява личностните с обществените отношения. Несъгласието между балканските християни е не толкова колективна личностна характеристика на епохата на османското напредване, колкото нейна обществена характеристика. А тя е от такова естество, че прави неадекватна връзката между желанието за съпротива и възможността за съпротива. Отпорът срещу азиатските пришълци е такъв, че всъщност стимулира, а не предотвратява развитието на османския бейлик във военнофеодална империя. Още английският пътешественик и обществен деец от първата половина на XVII в. Хенри Блаунт е отбелязал по този повод: „Макар че съпротивата е необходима, когато е недостатъчна, тя е по-лоша и от никаква".

Понякога се срещат твърдения, че изходът от християно-османския двубой се определя от обстоятелството, че разпокъсаните балкански държави се изправят пред една централизирана ислямска деспотия. Нещата обаче са по-сложни и се нуждаят от някои доуточнения, на каквито вече се натъкваме в съвременната историческа литература.

Преди всичко не е възможно да се приеме тезата, че ранният османски бейлик представлява една централизирана държава. Той се изгражда като такава в течение на десетилетия и в условията на военнополитическа експанзия, за която балканската и европейската действителност предоставя благоприятни условия. Ако християнската съпротива бе по-организирана и по-успешна, османският бейлик никога не би прекрачил обществено-икономическите и военните ограничения, произтичащи от номадската му същност. Възможността за почти неограничено, но не и безпрепятствено териториално разширяване е съществен стимул за еволюцията му към централизирана ислямска империя. Едва след това идват причините от вътрешно естество, свързани с религия, традиции и най-вече с факта, че както във всяка ранно-феодална държава обективната тенденция у османците е политическата централизация. Трябва да се изтъкне също така, че османското напредване не само задържа балканските средновековни общества в първата фаза на феодалната децентрализация, но представлява мощен допълнителен фактор за задълбочаване на състоянието на политическа анархия и взаимоизтребителни вражди.

Враждите и непримиримостта са белег не само на политическата обстановка на Балканите. Те са разнолики и комплексни, присъщи и на други сфери на обществените контакти и на балкано-европейските отношения. Развоят им ясно се проследява в отношенията между Източната и Западната църква. Средоточието им гравитира най-вече около кръстоносната идея и трансформирането й в идея за прогонване конкретно на османците от земите на християните. На фона на трудния, преходен в политическо и социално-икономическо отношение период е извървян пътят към относително доктринално единство, което обаче фиксира настроенията само на част от политическите и църковните дейци на Балканите и Европа. То се измерва с недълговечността на определени личностни амбиции. Съпътствано от ярки политически акции, това сближаване не прераства в трайна тенденция на обществения и политическия живот в Европа и на полуострова. То не спомага за формиране на общност на интересите на балканските политически водачи и църковни дейци и на религиозните и политическите лидери на Европа. Изграждането на европейските централизирани монархии и кризата на католицизма и папството провокират настъплението на Реформацията като идея и практика. Конкретно - историческите проявления на тези процеси оформят в Европа обществено- политически климат, който дълго време не е благоприятен за организиране на ефикасно противоборство с османците.

Сложният процес на оформяне на новите политически структури в Европа придава на проблема за османското нашествие на Балканите по-широко звучене. Успешното настъпление на Реформацията е фактор, насочващ интересите и енергията на масите в Централна и Западна Европа към решаването на въпроси, които не предполагат организирането на антиосмански отпор.

Към средата на XV в. османците достигат до Белград. Придвижването им към Средното Подунавие, Централна и Западна Европа и към западните покрайнини на Балканите и Егея се извършва вече и благодарение на консолидирането на Османската империя. Като политическа тенденция този процес съвпада по време с аналогични по външни изяви процеси в Европа. Макар типологическите отлики между Османската и европейските християнски империи и централизирани монархии да са съществени, тяхната поява е реализация на сходни политически дадености. На базата на оформянето на тези нови по тип политически структури към 30-те-40-те години на XVI в. изкристализирва европейската система от международни отношения, в която като основополагащ югоизточен компонент присъства Османската империя.

В Централна Европа и Средиземноморието османците навлизат, набрали опита на век и половина нашествие в християнски свят. Рушещи и възприемащи за целите на съзиждането на своята империя, едва след завладяването на Балканите и проникването в Източното Средиземноморие те са изправени пред равностоен по военноикономически и политически потенциал враг. Какво ще предприеме Европа по суша и море спрямо онези, чието име в тези векове е тъждествено с представата за най-тежки бури и страдания; спрямо онези, за които след първото стъписване вече се говори с политически реализъм (Ф. Калимах), а на моменти дори с почуда и възхвала (И. Пересветов); спрямо онези, които в унищожителната си непримиримост към иноверния християнски свят се втъкават в него, за да оценят величието на имперската идея и практика, положителното в европейския стопански опит, бит и нрави и да ги възприемат трансформирани често до неузнаваемост? Една империя, родена от и с кръвта на християните, за първи път извън Балканите трябва да изпита якостта и дълговечието на другите, за които самата тя претендира. Пред нея е Испания с опита на завладяването на Новия свят, с политици и военни, привикнали да побеждават и със самочувствие на господари не само в страната си, но и на морета и океани. В онези векове морската шир принадлежи на силния и опитния. Себе си испанците имат за такива. По-иначе стоят нещата с Хабсбургите от немския клон на тази европейска династия владетели. Както личните им владения, така и останалите имперски земи, над които властват с правото си на императори на Свещената Римска империя, са въвлечени в бурите на социални битки. Те ще преродят средновековния човек и ще му позволят да гледа на света с нови очи.

Идеите на Реформацията привличат на своя страна най- широки слоеве от поданици на императора. Докато османците шетат из балканските земи и излизат на подстъпите към Средна Европа, селски бунтове и най-разнолики прояви на разнопосочността на интересите на император и курфюрсти, курфюрсти и диети, граждани и местни и централни власти, духовенство и граждани, селячество и земевладелци и т. н. превръщат Централна и Западна Европа в арена на не по- малко тежки социални и верски битки. „Турчинът е щастието на лютераните...", но докога и докъде?

Знае се, че нещастието у съседа може да се преглътне, но то учи. „Maledictum interpretando facias acrius", твърди римският автор на сентенции Публилий Сир. Прегазена от Сюлейман Великолепни, Унгария е подтикът, преродил пасивното задоволство на Реформацията от османското нашествие - бич Божи и изкупление, изпратени на християните за греховете им според най-видните нейни идеолози - в сплав от решимост, гражданска доблест и активност то да бъде спряно. Постигнатото временно социално примирение не допуска Виена през 1529 г. да изживее часа на унижението и отчаянието.

През 30-те години на XVI в. Европа все още не може да повярва, че разполага с политически и военни средства, които ще й позволят да диктува своите условия. На австрийските Хабсбурги за това е нужен остатъкът до края на века. Едва в началото на XVII столетие след дълга и безперспективна война за първи път с Портата е сключен мир, като й е вменено, че той е взаимоизгоден, а не милост на падишаха към християните, за която те ежегодно в буквалния смисъл трябва да си плащат.

За да надмогнат кризата, породена от политическото и социалното им прераждане, Хабсбургите в Австрия имат нужда от време. Това е мотивацията на последвалия низ от отстъпки, който позволява на османците към 40-те години на XVI в. да достигнат максимума на териториалното си развитие по суша в Европа. Пасивността на Австрия и дистанцирането й от участие в антиосмански действия от общоевропейски мащаб са характерни за нейното поведение спрямо Османската империя в период на акумулиране на вътрешни ресурси и опит. Този процес обаче благоприятства консолидирането на властта на османците в Унгария и на Балканите.

Шестнадесетото столетие е времето на утвърждаване на османците като първостепенна сила и в Средиземно море. Към края на XV и първите десетилетия на XVI в. противоборството им с Венеция е трайна политическа тенденция за региона. То прилича донякъде на съперничеството между млад и набиращ опит ученик и застарял, но със самочувствие учител. В това сравнение не влагаме конкретно историческо съдържание. Морската мощ на османците е съвкупен резултат от заимстването на опита на всички морски сили на Източното Средиземноморие, Егея и Адриатика, военноикономическия потенциал на империята като цяло и практиката на арабо-африканските мореплаватели, израснали редом с Испания. Оформянето на арабските им провинции и навлизането в Западното Средиземноморие към средата на века ги поставя редом с Испания. Не бързо и не отведнъж последната си изгражда адекватна представа за тях като съседи по море и суша. Последната дума не е безсмислица, в нея е заключен един от многото парадокси на историческото многообразие. Реконквистата е подчинила живеещите на испанска земя „мориски" (los moriscos), които по традиция наричаме с не съвсем точния термин маври, но не ги е лишила от социалноактивния им заряд. Кризата, която подтиква Испания да откъсне очи от златото на инките, е породена най-вече от бунта на криптомюсюлманското население, от въстанието на мориските в Гренада. Съвременен историк ги е нарекъл петата колона на османците - твърде осъвременено, но точно по същество. В този момент испанците усещат османците не само пред прага си, но вече в дома си.

Едно благоприятно стечение на обстоятелствата концентрира разнопосочните държавни интереси на средиземноморските сили и папството в една точка. Изразът на това временно единение е битката при Лепанто - ярка като събитие, резултат на основните политически тенденции в историческото развитие на Средиземноморието през XVI в., съдържащ в себе си наченките на бъдещи трансформации.

В течение на века, последвал битката при Лепанто, настъпват сериозни промени в османския феодален порядък и в социално-икономическото развитие на балканското население. Укрепват политическите, търговските и културните контакти със земите, подвластни на Хабсбургите. Вероятно оттук трябва да тръгнем, за да си обясним различията в отношението на балканското население към Лепантската и Виенската лига от края вече на XVII в. От значение е и междувременното трайно проникване на постридентския католицизъм на Балканите.

В различията в създалата се на Балканите обстановка през 70-те години на XVI в. и 80-те-90-те години на XVII в. рефлектират също така промените в дълбочина на европейския социално-икономически фон. XVII век е една от решаващите фази на преходния период от феодализма към капитализма. Дали в пълна мяра това е валидно за Балканите, е твърде сложно да се отговори категорично и кратко, още повече, че между Османската империя и Европа са налице различия в стадия на формационното развитие. Безспорно е обаче, че протичащите в Европа процеси оказват влияние върху османската и по-точно върху балканската действителност като катализатор на ред явления в социалната и политическата сфера. Такъв е случаят с антиосманските движения. Макар и породени от местните условия, те се влияят и от осъществяването на определена държавно-имперска доктрина на набиращите мощ европейски сили. Вероятно не е случаен фактът, че окончателното оформяне на стратегическите им планове за трайно проникване на Балканите съвпада в най-общи линии с подема на антиосманските настроения на балканските народи към средата на XVIII в. Слага се началото на един нов, комплексен исторически феномен - Източния въпрос.

Tweet