Обща история

 

ЛЕПАНТО, БАЛКАНИТЕ И БЪЛГАРИТЕ

 

...Тази победа (при Лепанто - б. а.) отвори вратите пред най-големите надежди, но за момента нямаше стратегически последствия...

***

...През XVI в. те (гърците - б.а.) не се раздвижиха. Нищо не ни подсказва дали причината е бдителността на османците, или това е така, понеже гърците много добре познават латинците (и особено венецианците, своите бивши господари), за да решат да губят живота си заради тях...

Ф. Бродел

 

...Non multa, sed multum¹.

Гай Плиний Цецилий Младши (пр. 62 - 113 н. е.)

 

Водите на морето край бреговете на Континентална Гърция през септември и началото на октомври 1571 г. са набраздени от следите на небивало множество кораби. Предстои една от най-големите и последна по своите размери морска битка. Двете флоти взаимно се търсят, за да бъдат поставени за кой ли път поред на изпитание военното умение, стратегията и тактиката на османците и силите на Европа. Християните са потегнали редовете си. Уроците на миналите схватки не са забравени. Един интересен детайл се съдържа в писмото на дон Гарсиа де Толедо - участник в битката при Превеза и Малта, до дон Хуан Австрийски от август 1571 г. Очевидец на тактическите маневри на Барбароса при Превеза, чрез които османският паша, като поделя флотата си на три части в полукръг, обгръща бягащите християнски кораби и в крайна сметка изтръгва победа, дон Γарсиа съветва главнокомандващия да прибегне до тактиката на Барбароса1а. Съветите му са взети под внимание и по обяд на 7 октомври 1571 г. християнските кораби са строени според прийомите на известния османски адмирал. Това е една логична метаморфоза в отношението на Европа към османците. Действително мюсюлманският флот е изграден най-вече с умението и знанията на бивши християни - ренегати, и чрез пиратската самоотверженост на арабски флибустери. Получената смес е възприета и използвана, за да обезпечи силата на Османската империя по море, където на нея до 40-те години на XVI в. въпреки някои бляскави победи гледат все още с пренебрежение. Десетилетие по-късно Европа вече не робува на подценяването на османската военноморска мощ. В това отношение в Европа през средата на века е настъпила промяна. Какви са корените на тази промяна, ако не прагматичните подбуди, взели връх над недомисленото недооценяване от предходните години, което е коствало вече големи морални и материални загуби на християнството. Симптоматично според нас е това, че този прагматизъм проявяват именно испанците. Дали в основата на това не се крие фактът, че за малко повече от половин век общуване с хората от Новия свят те са се научили да се приспособяват към изискванията на конкретните условия, а не да робуват на традиции и навици? Така се постъпва при завладяването на „Западните Индии": рицарски доспехи, щитове и шлемове, доказали непригодността си, са захвърлени.

Османските кораби са забелязани рано призори в залива край Навпакт. С бързи маневри излазът им в открито море е прикрит от кордон християнски галери. През него впоследствие се промъкват около 30 османски кораба. Те откриват пролука в близост до галерите на Джан-Андреа Дориа - още един факт, послужил за построяването на най-противоречиви хипотези. Не за да оправдаем османските военачалници, ще уточним, че появата на корабите на лигата ги изненадва. Те разполагат със сведения, които им дават невярна представа както за числеността на ескадрата, така и за местонахождението й. Битката започва към обяд на 7 октомври 1571 г. Според Бродел много са факторите, наклонили везните на успеха в полза на Христовите воини. Това е умелото командване на дон Хуан Австрийски. Белязан с дамгата на незаконороден кралски син, край Лепанто той се стреми да докаже качествата си на воин, на личност, способна и заслужаваща признание. Към това се добавя мощта на венецианските галеаси: небързоходни, но с огнева мощ, която в този позиционен бой оказва незаменима услуга на обединените сили на лигата; усъвършенстванията на носовата част на галерите, осъществени по предложение на Дориа; изключителната храброст на испанската инфантерия в ръкопашните схватки, разразили се по палубите на корабите и придали на битката характер на сухопътен бой; умората на османците, започнали плаване през пролетта на същата година, около четири месеца преди християнската ескадра. Гребци, моряци и воини еднакво чувстват тежестта на този продължителен рейд.

Османските загуби се преценяват като изключително тежки: 30 000 убити, 3000 пленени и 15 000 освободени каторжници. флотът им е практически унищожен или пленен. Загубите на лигата не са така впечатляващи като цифров израз, но също са големи, съотнесени към възможностите на членовете на съюза да ги възстановят. Става дума за загубени 10 галери, 8000 убити и 21 000 ранени. Тези близо 30 000 излезли от боя воини и гребци са около половината от участниците в него².

Такава в най-схематични линии е битката - символ, реванш и равносметка. Преди да я оценим не само като военно, но и като политическо постижение, бихме искали да отбележим, че публикуваните от М. Льозюр данни от османски документи от есента на 1571 г. сочат объркване сред най-висшите сановници на Портата. То обаче бързо е преодоляно. Умението на имперските чиновници да надмогнат стъписването и да пристъпят към практически действия, за да поправят случилото се, личи от тона на документите и особено от деловитостта им. Прозира обаче и страх, че „неверниците" могат да направят голям десант на континента. Без да изпреварваме събитията, можем да кажем, че нищо подобно, поне в опасни за Портата размери, не  последва³.

Османците възстановяват човешките и материалните си загуби много по-бързо, отколкото би могло да се окачва. За около шест месеца в корабостроителниците на Цариград, Созопол, Варна, Галиполи и някои анадолски пристанища са подготвени нови 250 бойни кораба. С тях през следващите няколко години ще се води битката не за Източното Средиземноморие и Адриатика, защото слез завладяването на Кипър нещата са решени в полза на Портата, а на запад, по бреговете на Африка, в онези краища на Средиземноморието, където директно се сблъскват интересите на Испания и османците. Още през лятото на 1572 г. османците контролират отново търговския трафик⁴.

Според Ю. Л. Баркан „загубата при Лепанто (на османците - б.а.) не довежда до нарушаване на политическото и икономическото равновесие между двете сили в Средиземноморието. Дестабилизирането настъпва по-късно. То не е резултат на отделно военно начинание, организирано в духа на кръстоносните походи. Корените му са извън средиземноморския театър и се вместват в кадъра на по-глобални икономически и политически промени"⁵. Лаконичното становище на съвременния турски изследовател добре набелязва тенденциите, но не ни дава представа за реалните измерения на случилото се. Зад деловитостта на Портата и бързото възстановяване на загубите се крият истинските измерения на тегобите - икономически и морални, - понесени най-вече от християнските поданици на падишаха. Според едно писмо на епископ Тимотей (за когото по-подробно ще говорим по-долу), отправено в началото на 1572 г. до папа Пий V (малко преди смъртта му), османците по това време започнали събиране на девширме: „Отправил (султанът - б. а.) пратеници по цялата си страна... да съберат деца от християните. От тези, които имат две деца, да вземат едното, от тези, които имат четири, да вземат двете ... за да попълнят местата на еничарите и на останалите високи длъжности, които са изчезнали във флота ... Що се отнася до корабите, които изгуби... сега прави други, нови триста на брой. Подготвя ги да бъдат готови до май месец"⁶. Според същия извор населението на „Скития", сиреч България, и по поречието на Дунава трябвало да подготви дървен материал за строителството на новия флот, като всеки (вероятно всяко домакинство - б. а.) на собствени разноски е трябвало да докара по една греда до Черно море. На влашкия воевода Александър Лопушняну е наредено да събере и отпрати за столицата 200 каруци коноп за въжета и платна, а също така лен и кълчища. От Молдова са призовани гребци за готвения бъдещ рейд на възстановения през зимата флот. Допустимо е посочените в писмото до Рим цифри да са завишени, но достоверността на събитията не подлежи на съмнение. Тя се потвърждава от други изворови податки, които рисуват картината на добре ръководения „кипеж", възкресил потопения край Лепанто флот. Френският османист Р. Мантран излага данни, които с несъществени различия създават аналогична представа за положението на Балканите след битката. Средствата за строителството на кораби се набират и чрез доброволни пожертвования на висши сановници и богати хора. Част от сумите отпуска хазната⁷. Сред т. нар. доброволни дарове има и около 60 галери (бройката е посочена от Ст. Герлах), построени за сметка на известния султански фаворит и богат анхиалски търговец Михаил Кантакузин. За да покрие разноските си по това „дарение", Кантакузин иска пари и от патриарх Митрофан (1566-1572), който не се отзовава на желанието на „благодетеля" си⁸. Тридесет от големите галери са построени в Созопол и Варна, а основният дървен материал се сече из Румелия⁹. Транспортирането на такъв вид стока налага използването на водните артерии. Според нас това е доказателство, че възстановителните мерки се осъществяват из българските земи. Впоследствие събраният дървен материал се извозва през Черно море и по южния морски път през Егейско и Мраморно море.

Именно по това време броят на работещите в цариградската корабостроителница достига максимума си - 2652¹⁰. По-сочените данни създават сравнително ясна картина за характера на една сериозно планирана и осъществена в най-кратки срокове акция. Чрез нея опосредствено добиваме представа за огромното напрежение, в което живее населението на българските и съседните балкански земи в месеците след битката. Не е изключено населението от околностите на Анхиало (дн. Поморие) освен възложеното от Портата да е било в един или друг аспект съпричастно и към „доброволния" дар на Михаил Кантакузин.

Изпреварвайки събитията, като мото на предходна глава цитирахме един важен момент от спора за надмощие през тези години - желанието на Венеция да сломи силата на османците по море. С тези надежди е започната войната. Те са живи и естествено избуяват още повече след победоносната битка. Бързият отлив, настъпил в поведението на венецианците през следващите две години, е резултат на обективните процеси на стагнация на венецианското общество, формирането на лигата е резултат на благоприятно стечение на обстоятелствата. Загубата обаче на Кипър, както и участието в едно военно начинание, което не води до преки положителни резултати, стоварват върху венецианците товар, несъразмерен на възможностите им. Става ясно - за кой ли път, - че те са много по-ограничени от тези на същинските империи.

* * *

В капиталния труд на Бродел, посветен на историята, икономиката, географията и други аспекти от развитието на Средиземноморието през XVI в., има блестящи страници, посветени на политическите събития от епохата, които впрочем са второстепенни като теми в труда му. Редица наблюдения и оценки на автора се отнасят пряко или косвено до положението на Балканите. Като цяло обаче тази периферна зона не е получила нужното внимание нито като фактология, нито като изчерпателно анализиране. Ето защо редица съвременни историци се връщат към темата за „балканското" присъствие в събитията от началото на 70-те години на XVI в.¹¹. Осмислянето на тези години е своеобразно бяло петно в съвременната българска историография.

В края на 60-те и началото на 70-те години на XVI в. балканските провинции са пряко подложени на влиянието на готвещата се Кипърска война и военните действия в Източното Средиземноморие и Адратика. Това са земи, най-пряко въвлечени във военните приготовления. Те снабдяват османските власти с дървен материал за нуждите на флота, с гребци и моряци за галерите им, с харни и боеприпаси¹². Същевременно крайбрежните райони на Гърция, Албания и Далмация, както и населението на островите в Адриатика са свидетели на трескавите приготовления на Венеция. Сведенията, с които разполагаме, дават представа преди всичко за действията на отделни светски и духовни лица, които търсят връзки с европейските сили. Можем да предполагаме, че създаването на лигата и действията й в региона стимулират антиосманските настроения на определени кръгове от населението на полуострова: църковни дейци, търговци, жители на градовете и лица, свързани с балканските колонии в Италия. В същото време отсъстват сведения за масови освободителни акции. Причините са най-различни. Най-общата е, че липсват социална база и ръководни дейци. Не са установени трайни връзки с воюващите страни. Последните водят най-вече активни военни действия по море и не организират нито една сериозна сухопътна операция. Трябва да се имат предвид условията на Балканите в този период: затруднените комуникации, усиленият надзор на Портата в зоните, които се намират в близост до морския бряг. Обстановката безспорно се усложнява и от трайните наслоения на неприязън към венецианците. Освен това самите воюващи сили не пристъпват към разработването на планове за пренасяне на военните действия на суша. Те проявяват интерес към състоянието на империята и с такава цел използват съгледвачи и информатори. Европейците планират и саботажни акции, но това не са фактори, които могат да повлияят на настроенията на населението така, че да се оформи значително съзаклятие, бунт или опити за масова поддръжка на съюзниците.

В същото време характерът на взаимодействие между населението на Балканите и европейския християнски свят в тези години може да послужи като основа за изясняване на някои важни моменти от историческото развитие на Балканите през началните векове на османското присъствие: какъв е социалният климат и политическата зрелост на балканските общества; какви са силата и характерът на реминисценциите от периода на съществуването на самостоятелните балкански държави, които прозират през втората половина на XVI в. посредством някои данни за социалната стратификация на обществото; каква роля играе църквата и какво е поведението на висшия клир в лицето на някои негови представители (в частност и от български произход) и т.н.

Театърът на военните действия в началото на 70-те години на XVI в. е в близост до западните покрайнини на полуострова и Гърция. Естествено жителите им присъстват по-ярко в събитията, които ни интересуват. Населението на албанското крайбрежие и Химара поддържа традиционни връзки със свои единомишленици и сънародници във Венеция, Неапол и Палермо. Сведенията от испански архиви, че през 60-те години в тези краища е размирно¹³, се подкрепят и от данните, които се съдържат в документи от османски произход¹⁴. Някой си Петро Кинкаро (Цинцаро?) предлага на Филип II да му помогне за завладяването на тези земи, срещу което иска пари и оръжие. С подобна насоченост са и контактите на Марко Самуел (Калояни) с венецианците. Испанците, които не познават добре балканската действителност, предполагали, че в тези области населението има готовност за по-сериозни действия срещу Портата.

През пролетта на 1569 г. Петрос Менагиас от Пелопонес, капитан на отряд стратиоти, изпраща на испанците три пространни релации. В тях е изложен план за военна операция срещу османските опорни пунктове на полуострова. Към релациите си Менагиас прилага и карта, върху която са обозначени най-важните военни обекти на противника. Планът предоставя на испанците важни сведения за фортификациите на османците и състоянието на военните сили. Предвиждало се в акцията, предлагана от Менагиас, да вземат участие 10 000 - 12 000 испанци и около 1000 гръцки и албански конници. Тя трябвало да започне с десант в Патрас и да продължи с морска операция към Наварин и Метони. Секретарят на Филип II - Антонио Перес (1540-1611) дава положителна оценка на проекта, който се отличавал с изключителна съвестност в изработката и обмислянето на детайлите. Като отплата за услугата Менагиас иска при успех да му бъдат възстановени правата върху изконни владения на рода му в околностите на Кипарисия. Планът му е препратен за мнение на вицекраля на Сицилия. Липсват сведения за по-нататъшната му съдба¹⁵. От това време датират връзките и на друг грък стратиот с испанци и венецианци - Георгиас Мизотерос от Триполица в Пелопонес¹⁶.

В края на 1569 г. в Малта пристига Янис Варелис, който носи писма и инструкции от Филип II до великия магистър на йоанитите. Тук той се оказва пряко замесен в събития, свързани с името на друг негов сънародник - Янис Акидас от Родос. Първите сведения за последиците от тази среща и събитията, свързани с името на „Хуан" ("Джовани") Варелис, станаха известни през 1949 г. и са изнесени от Ф. Бродел в първото издание на книгата му¹⁸. По-късно И. Хасиотис допълни и уточни много детайли на картината. Става ясно, че в двора на Филип II се е подготвял мащабен саботаж срещу османците. Най-общата цел била да се дестабилизира положението в Пелопонес и Цариград¹⁹.

Янис Варелис произхожда от многочислена гръцка фамилия от колонията във Венеция. През 1549 г. името на Василис Варелис е сред имената на епитропите на тамошната православна община. Избирането му е резултат от намесата на изпратения там на инспекция кесарийски митрополит и бъдещ патриарх Митрофан III²⁰. Янис Варелис е близък приятел на великия магистър на малтийския орден Жан Паризо де ла Валета. Според Хасиотис амбициозният план за саботаж е дело на Варелис. През 1569 г. той развива трескава дейност, за да привлече испанците към осъществяването му. Предвиждало се убийство на наследника на султана, подпалване на Арсенала в Цариград, отстраняване на близкия съветник на султана и заклет враг на испанците Йосиф Нази и вдигане на въстание в Пелопонес, с което да се подготви почвата за десант на испанците. Сред сътрудниците на Варелис е не само споменатият Акидас - жител на Сицилия, произхождащ от почтена гръцка фамилия на преписвачи и търговци на ръкописи, но и станалият междувременно патриарх бивш кесарийски митрополит Митрофан. Връзките на последния с фамилията на Варелис са отдавнашни, а освен това, както ще се убедим по-долу, Митрофан е добре познат и на папската курия. Варелис кореспондира със спахията, грък по произход, Мустафа Лампудис, с видния пелопонески старейшина Никола Чернота бей (вероятно син на Янис Чернотас, активен участник в експедицията на Селим I в Египет), с игумена на манастира „Архангел Михаил" в Пелопонес - Исаак, и др.

След избухването на венециано-османската война за Кипър опитите на представители на балканските народи да привлекат вниманието на Филип II и Венеция стават още по-настоятелни. През юни 1570 г. доктор Андреа Лонданос от Навплион се обръща с две релации до Съвета на десетте. В тях също се излага план за организиране на военни действия в Гърция. Обещава се подкрепата на албанци, химариоти и маниоти. Вторият от двата документа на Лонданос е по-конкретен. В него се излага план за окупиране на основните пътни артерии в Континентална Гърция, водещи към Пелопонес, а също и нападение срещу основните опорни пунктове на османците в Южна Гърция. Братът на Лонданос Никола по същото време отправя до папа Пий V апел за обединяване на всички християнски сили. Година преди това той вече е отпечатал книга с подобно съдържание във Венеция. От негово име апел е изпратен и до Филип II²¹.

Подобни идеи, но с някои съществени за нас оттенъци, се проследяват и в двете прошения, връчени от Григориос Малаксос на Съвета на десетте. В неговите призиви се изтъква необходимостта да се поддържат антиосманските настроения на балканското население и специално се препоръчва да се укрепят връзките с цариградския патриарх Митрофан. Малаксос произхожда от Морея, но впоследствие със семейството и брат си се преселва в Крит, там получава от венецианците благородническа титла²². Като поданик на републиката той е радетел на идеите за повишаване на международния й престиж и въвличането й в антиосманските акции в Средиземноморието. Впрочем в документи от по-късно време Малаксос се оплаква, че за вярната си служба към Серенисимата е получавал само по 42 дуката годишна рента. В релациите си от април 1570 г., в които обръща внимание върху необходимостта да се измени отношението на венецианците към православната църква, Малаксос настоява да се дадат на патриарха гаранции, че ако гръцкото и останалото балканско население подкрепят венецианците, ще им бъдат предоставени конфесионални свободи, а в случай на неуспех няма да бъдат изоставени на произвола на съдбата.

По времето, когато Малаксос депозира релациите си, войната за Кипър е въпрос на дни. Вероятно надвисналата над републиката заплаха, а и фактът, че документите излизат изпод перото на човек, към когото властите изпитвали доверие, кара сената да им обърне внимание. Въз основа на неговите релации се съставят две послания. Първото - до руския цар Иван IV Грозни с молба той да се погрижи посланието да стигне до патриарха. Второто - директно за Цариград чрез гръцкия книжовник от Хиос Емануил Глизунис. Сведенията за отношението на патриарха към молбата на венецианците да им сътрудничи са индиректни, тъй като не е възможно да се отговори дали подтикът на Малаксос не е следствие на някакви негови лични контакти с Митрофан. Посланието, носено от Глизунис, достига до Цариград. Скоро след това патриархът предприема пътуване из Епир, Тесалия и Пелопонес, но не може да се твърди, че то непременно е резултат от обръщението на Венеция. Във всеки случай старанията на патриарха не са напразни. По време на тази обиколка той има разговори с висши духовници за организирането на бунт. Четирима от тях впоследствие са репресирани от османците²³. Освен това пратеник на патриарха във Варшава предлага на тамошния двор съвместни действия срещу Портата и грандиозен план за въстание, изработен с одобрението на Митрофан²⁴.

* * *

Във всички тези апели, планове и релации, особено в онези, които са посветени на темата за организиране на въоръжена акция срещу османците на Балканите, в един или друг аспект се среща името на патриарх Митрофан. Струва ни се, няма да е пресилено, ако предположим, че в тези податки могат да се видят брънки на една цяла верига от действия, ръководени и планирани от него. Той самият изпъква като координатор на идеята за въстание на Балканите, провокирано от настъпление на християнска войска по море и суша, като действащо лице и като пропагандатор на освободителни движения.

За живота и дейността на този виден представител на висшия православен клир има немалко изворови податки, но те все още не са послужили за създаване на цялостна негова биография. Това в случая не е наша цел. Ще се опитаме обаче да систематизираме някои по-основни моменти, които го очертават като ярък борец против османската власт на Балканите.

През 1565 г. тогавашният патриарх в Цариград Йоасаф II (1555-1565) е обвинен в продажба на църковни длъжности и е свален от престола²⁵. На негово място е ръкоположен патриарх Митрофан III. По баща новият патриарх е българин²⁶. М. Гедеон отбелязва, че светското му име е Михаил, а бащата е търговец на керемиди. Службата си в полза на православието бъдещият патриарх започва в Света гора, в манастира „Великата Лавра". Влиятелни приятели на баща му го препоръчват на патриарх Йеремия (1537-1545), от когото получава свещенически сан и място в аязмото „Св. Параскева" в Хаскьой край Цариград. Патриарх Дионисий II (1545-1555), който наследява Йеремия, е близък приятел на Митрофан. Годините, когато заема престола на патриаршията, са и начало на по-сериозните служебни изяви на Митрофан. Оттогава датира и близостта му с по-изявените люде от гръцката колония във Венеция, както и контактите му с курията. Успехът съпътства кариерата му. От патриарха той получава място на кесарейски митрополит. Престолът на митрополията в Кесарея (дн. Кайсъръ - Турция, М. Азия) е пръв по ранг в йерархията на Цариградската патриаршия. Местната православна община е много влиятелна и богата²⁷.

През 1549 г. патриаршията изпраща Митрофан на инспекционна обиколка в православните общини на Корфу и Венеция. Съществували съмнения относно чистотата на ритуала при сключване на бракове, дължаща се на ширещото се влияние, от една страна, на католицизма, от друга - на Реформацията. Младият църковен служител съумял да наложи авторитета си над тези две активни православни общности. След отпътуването му от Венеция начело на православното братство остават посочените от него епитропи - Никола Тризентис, Манусо Мисинан и вече споменатият В. Варелис²⁸.

За делата, с които по това време са занимава Митрофан, както и за уважението, което си е завоювал сред православните християни от балканските емигрантски общини в Италия и в очите на Римската курия, може да се съди по един факт, който не е получил задоволителна интерпретация досега. През 1548 г. начело на православните общини в Южна Италия стои някой си Пафнуций, йеромонах от Кипър (1543-1566). Мястото си той е получил от охридския архиепископ Прохор, славянин по произход, в резултат на ходатайство на гърци от колонията в Анкона²⁹. От писмата, публикувани от акад. Ив. Дуйчев през 1937 г., става ясно, че в края на 1548 г. Пафнуций е набеден пред Рим, който оторизира престоя му в Италия, че е подправил препоръките на Прохор. За да разрешат възникналия спор и да изяснят правата на Пафнуций върху православното население в италийските епархии, католическите власти прибягват до помощта и компетентната намеса на „някой си Митрофан" (според думите на проф. Дуйчев)³⁰. Имаме основание да мислим, че се отнася именно за бъдещия патриарх Митрофан III, който по това време с пълномощия от Цариградската патриаршия се намира в Италия. От съществуващата до момента документация не е възможно да се установи дали Рим е призовал Митрофан след някаква уговорка с Цариград или Охрид, или решението да се допитат до него се дължи на факта, че по това време е на инспекция в тези краища и курията разполага със сведения за влиянието му сред православните в Италия.

По време на престоя си във Венеция Митрофан се снабдява с препоръка до кардинал Марчело Кервини, дадена му от францисканеца Дионисий Грек от Крит. С тази препоръка Митрофан се отправя за Рим, за да се срещне с папата. Тази негова акция, както и последвалият я скандал, показва, че по всяка вероятност Митрофан е имал униатски тежнения³¹. При получаването на вестта за визитата на Митрофан при папата, както и в резултат на бурната негативна реакция на видни християни от общината в Цариград, патриарх Дионисий се разграничава от действията на Митрофан и отрича да му е давал препоръчителни писма или послания до курията. Това коства на Митрофан митрополитска катедра. След около година обаче той е възстановен в митрополитски сан. По-късно решава да не напуска Цариград и остава в манастира на остров Халки, което е любимото му място до края на живота. Под негови грижи се обогатява манастирската библиотека. Може би тук трябва да отбележим, че Митрофан се слави с изключителна за времето са образованост. Този факт е отбелязан от видни дейци на Реформацията: от Стефан Герлах, който лично го е познавал и е общувал с негови сподвижници и подчинени, и от Мартин Крузиус³².

За жизнения път и някои негови възгледи може да се съди косвено по запазените от неговото патриаршество актове. Известни са три негови грамоти, дадени на манастира „Йоан Продром", както и неговото писмо до общината в Крит, с което той укорява православните на острова за започналата им разпра с евреите. Последният акт може да е резултат и на външна намеса: известно е огромното влияние на евреина Йосиф Нази върху делата на Портата по това време. Освен това са запазени сведения за неговата обиколка из Молдова в края на 60-те и началото на 70-те години, както и за посещението му в македонските земи в годините на Кипърската война³³. Сред близките му сътрудници могат да се посочат епископът на Монемвасия - Макариос Мелисурги-Мелисинос, митрополитът на „Стара Парта" (Югозападна Морея) Γерман I, митрополитите на Митилени (о-в Лесбос), Парос, Наксос, Родос, Солун и най-вече епископът на Долна Италия, бившият корчански митрополит Тимотей³⁴.

Твърде странни и противоречиви са отношенията на Митрофан със споменатия вече виден фанариот и анхиалски търговец, прекупвач на данъци Михаил Кантакузин³⁵. Според версията на Герлах Митрофан губи патриаршеския жезъл поради намесата на последния: „Преди две години той (Кантакузин - б. е.) свалил от патриаршеския престол един храбър, набожен стар човек и го изпратил на заточение в Света гора... Споменатия стар човек той свалил, понеже не искал да му даде десетте хиляди дуката, които разбрал, че имал..." На друго място в „Дневника" на Герлах изрично е упоменато, че парите са искани от Кантакузин във връзка със строителството на кораби през зимата на 1571-1572 г.³⁶. Датите, посочени от него, се отнасят за 1572 г. Този епизод е само миг от отношенията, свързващи Митрофан и Кантакузин.

В началото на кариерата си Митрофан е лансиран в кръгове, близки до патриаршията, от приятели на баща си. Не е изключено сред тях да е бил и Михаил Кантакузин. Безспорно според нас е едно: Митрофан - синът на български търговец - израства в среда, която разполага с възможности да му осигури високо за времето си образование и да му обезпечи средства, за да достигне той до върха на йерархическата стълба на Цариградската патриаршия.

При наличната документация не е лесно да се каже какво е било народностното самосъзнание на Митрофан и до каква степен то е могло да бъде фактор, определящ отношенията му към животрептящите проблеми на епохата. Дали ангажираността му с политическа дейност, проявените от него дипломатически умения и такт, както и способността да се ориентира в сложните лабиринти на международните отношения имат връзка с народностната му принадлежност? Един от малкото документи, които хвърлят светлина по първия проблем - за българския елемент в духовния облик на тази видна личност на балканския XVI в., - е писмото на Тимотей до папа Пий V от зимата на 1571-1572 г. Да започнем от края на документа, където повече от ясно е посочено: „Щеше да пише друг, по-голям от нас, това, което ти пиша, но се страхува да не би да научи гнусният и да го погуби..."³⁷. Този „по-голям" е Митрофан. Най-драматичните пасажи в писмото-прошение до папата са посветени на сведенията за събиране на девширме из земите на Румелия и усилията на населението от „Скития, областите на България близо до реката, която се нарича Дунав" да набави на Портата дървен материал, нужен за строящия се флот. Наред с това добри думи се казват за воинската доблест на албанците, решимостта на населението от Западните Балкани да въстане, готовността на представители на висшия клир да подкрепят бунта при навлизане на кръстоносната войска на Балканите. Митрофан се проявява като мащабна, всеобхватна фигура. Пред нас е дейността на личност, вживяла се в съдбата на полуострова, еднакво милееща за българи, сърби, гърци, албанци и власи. В този смисъл едва ли най-важното е народностното му самосъзнание. Нека по-скоро се обърнем отново към по-съществения проблем - средата, която го е породила. В нея българското присъствие е ясно фиксирано и това никак не е малко. Идейният облик на Митрофан съдържа в себе си елементи, които го очертават като напредничава и ерудирана личност. Униатските му възгледи не следва да се приемат само като политически маньовър. С тях той се нарежда, макар и на по-долно стъпало, но все пак редом с личности от типа на Висарион Никейски и Кирил Лукарис. Освен това от гледна точка на съществуващата политическа реалност връзките с курията и с католическите владетели са единствената възможност за търсене на практическо осъществяване на някои антиосмански действия. Ето защо писмото-проект на Тимотей и Митрофан е подобие на проект за кръстоносен поход в най-разширения му вариант - акции по поречието на Дунава и по море и суша в Югозападните Балкани с посока към столицата на османците.

След като M. Кантакузин на свой ред изпада в немилост, Митрофан отново е върнат в патриаршията за около година³⁸.

Умира на 9 август 1580 г. на 60-годишна възраст.

* * *

Вестите за готвещата се венецианско-османска война се разпространяват сравнително бързо из полуострова. През март 1570 г. във Венеция пристигнали някои си Яков и Марко „Сервиан" с мисия от владетеля на „Хердел" (Трансилвания) и херцог на „Себино" (Сибиу) Петър. Според анализирани от Хасиотис сведения от испанските архиви те твърдели, че срещу определени гаранции господарят им можел да предостави на венецианците 8000 конници и 10 000 пехотинци, чрез които да се провокира въстание сред унгарци, гърци и славяни на полуострова. Яков и Марко известяват венецианците, че господарят им вече е влязъл в преговори с владетели и велможи от съседните нему земи и дори че е уговорена датата на съвместното въстание. В отговор на тази визита венецианците изпровождат в тези краища на полуострова свой емисар - Франческо Лупато, който е трябвало да уточни получените сведения. Заключенията му били, че двамата са авантюристи без реални политически пълномощия. Странното обаче в случая е, че Яков и Марко получили пълна подкрепа от страна на гръцката колония³⁹. Дали те са имали препоръчителни писма до нея, или някакви наивно-сантиментални подбуди са карали венецианските гърци да ги подкрепят при установяването на контакти с венецианските власти, е невъзможно да се отсъди.

Бихме искали обаче да обърнем внимание на положението в Трансилвания по това време. Страната изпада все по-силно под влиянието на Портата - външнополитическо и икономическо. Расте и влиянието на Реформацията. Конфликтът в тази ситуация произтича от факта, че водачът на трансилванските протестанти Гаспар Бекеш проповядва антиосманските си настроения открито. Това е типично за дейците на Реформацията от епохата. Промяната на отношението им към османците е настъпила по вече нееднократно изтъквани причини. През 1569-1570 г.- северозападните райони на страната са обхванати от селски бунтове. Намеренията на предводителя на въстанието Георги Крачун - Черния са близки до тези на хуситите. Край Беласентмиклош обаче срещу тях излиза османска войска и те са разбити⁴⁰. Трудно е да се установи дали Яков и Марко не са използвали именно тези вълнения, за да се отправят към Венеция. Емисарят на републиката Лупато посещава Трансилвания след разгрома на въстанието. Безспорно е, че двамата мними пратеници са авантюристи и едва ли могат да се приемат за пратеници на официални политически фигури. Разчитайки на някакви промени в страната в резултат на бунта на Крачун - Черния, с мисията си те вероятно са целели събиране на информация за политиката на Венеция. Впрочем тези ни наблюдения са твърде априорни, още повече, че въстанието на трансилванските селяни е традиционен антифеодален бунт и не е инспирирано пряко от събитията край Навпакт.

Започналата война между Християнската лига и османците се следи най-внимателно от населението на Далмация. От неговата подкрепа венецианците са силно заинтересовани. Както вече изтъкнахме, нито крепостните им съоръжения, нито общото състояние на тези им владения са гаранция, че пренасянето на войната на суша и проточването й няма да доведе до непоправими последици за властта им над определени земи в Адриатика⁴¹. В извори от малко по-късно време твърде експресивно е оценено значението на Далмация за републиката. В тях се посочва, че Далмация е „нервът на силите на републиката, от нея зависи сигурността на държавата...", а за жителите й, които са многобройни, е посочено, че са „годни да носят оръжие и (служат) по суша и море, пеши и на коне, много са добри като гребци". Сред тях нямало такива, които да не могат да воюват⁴².

През есента на 1570 г. в града на лагуните пристига пратеник на старейшината на ускоците от Далмация, наречен Пагриняно. В дипломатическата преписка от епохата този пратеник е характеризиран като „епископ от Алмиса". Предложенето, което той прави на сеньорията, заинтересувало властите. Манолис Глизунис от Хиос, платен осведомител на испанците, известява мадридския двор за проектите му. Епископът повтаря в известен смисъл предложенията, които правят Яков и Марко. Той също сочи, че покровителят му е влязъл във връзка с първенци от централните области на полуострова и че е взето решение там да избухне въстание на Великден 1571 г. Предвиждало се бунтът да обхване земите от Трансилвания до Македония, като се вдигне и населението на Сараево, Крушевац, Битоля, София, Пловдив и т. н. На всеки далновиден политик би трябвало да е ясно, че планът е нереализуем, но предвид изключителните обстоятелства и страха да не бъде загубена Адриатика сенатът се вслушва в предложенията на ускоците, които традиционно са преследвани като врагове на венецианската власт по крайбрежието⁴³.

През декември с. г. сенатът нарежда на провидура на Далмация Джакомо Фоскарини да започне да приема ускоци на военна служба срещу заплащане, като обяви амнистия за онези, които имат прегрешения пред властите. Към средата на януари 1572 г. властите на Шибеник получават заповед да заменят 100-те си наемници с ускоци, които, както се сочи в документа, по-добре ще служат на републиката. Властите на Шибеник, заплашени от османците напълно реално, поискали да им се разреши да наемат много повече - 500 души. В последна сметка крайната цифра е уточнена на 200 човека, но те трябвало да квартируват извън градските стени. Тази мярка е продиктувана от отколешното недоверие към ускоците, а така също и от намерението на венецианските власти да използват бойното им умение на открито, а не зад стените и под зъберите на градската цитадела⁴⁴.

Точно по това време въпросът как да се привлекат ускоци на служба на републиката занимава повече от сериозно властите. Осъществяването на замисленото в тази насока среща известни затруднения. Ускоци живеят както на територията на венецианска Далмация, така и в прилежащите райони - в земите на Портата и на Хабсбургите. По-важно в конкретната ситуация е последното. Привличането им на служба сблъсква интересите на Венеция с неутралитета на императора към избухналия конфликт. На издадена заповед за амнистиране на ускоци и мартолози и привличането им на венецианска служба ускошките старейшини от Сен и Бакра отказват да откликнат. На тях им е оповестена изричната заповед на имперските власти, с която се забранява преминаването им на служба на републиката⁴⁵.

Емисарят на „Пагриняно" обявява на венецианците, че из Далмация ще бъдат набрани 10 000 въстаници и бунтът ще започне в областта „Тинарет" (вероятно Динарските Алпи). За разлика от други подобни проекти бунтовниците не искат оръжие и боеприпаси, а само разрешение да се установят във венецианските крепости. Вождът им иска да му бъде обещана благородническа титла и някои други привилегии в бъдеще. Съветът на десетте нарежда в края на ноември 1570 г. на Дж. Фоскарини да подкрепи това искане, ако обаче прецени, че са постигнати някакви практически резултати. Епископът, за личността на когото ще говорим пак, е натоварен да предаде на покровителя си писмо от дожа на републиката. При повторното си пътуване обратно към Венеция той е задържан от османците, но тъй като целта на мисията му не е узната, в началото на 1571 г. той отново е гост на Венеция. Чрез своите служители във владенията си на Балканите сенатът междувременно води активна преписка, за да събере повече данни за личността на „Пагриняно". Някои действия на Портата им позволяват да добият по-ясна представа за положението в Далмация и Адриатика въобще, както и за сериозността на отправените от него предположения⁴⁶.

Положението в западните краища на полуострова през 1571 г. е неспокойно. Избухват вълнения около устието на Дрин и в Северна Албания, в земите на Дукагините около Шкодра в Леш, Улцин и край р. Буна. Османците са особено обезпокоени, защото движението на венециански и испански кораби край бреговете на Далмация и Албания ги кара да мислят, че предстои пренасяне на военните действия в тези райони. Особено активни са османските власти в Охридския санджак. Те поправят крепостите, попълват гарнизоните, правят и някои административни промени. Въстанали селяни нападат някои крепости. Особено активно е населението около Круя. Спахии и заими от Битолско и Корчанско са призовани да служат на Охридския санджак бей. Според сведения от османски извори в Охридско през 1571 г. се появява дружина от около 300 бунтовници. Данни за нея се откриват и през следващите две години. Населението от края масово отказва да плаща данъци. Сред разбунтувалите се е отбелязано присъствието на свещеник, който посещава Корфу и се връща обратно, като донася със себе си пропагандни материали. По-късно той е заловен и по всяка вероятност репресиран. За да може по-лесно да се овладее положението в санджака, простиращ се от прохода Гявато (между Битоля и Ресен) до крайбрежието, територията му е поделена на две части. За седалище на новия санджак е определен Елбасан. Запазено е интересно сведение, според което на 10 октомври 1571 г. е наредено на везира Ахмед паша да поведе войските на румелийския бейлербей към Охридско, за да осигури спокойствие в земите около Валона и Драч. Тази заповед само с няколко дни предхожда получаването на вестта за поражението при Лепанто в столицата на Османската империя и не е продиктувана от нея. В същото време тя е свидетелство, че османците не са били спокойни за положението в западните балкански земи и са имали опасения, че размириците, макар и ограничени по характер, при евентуален десант на Испания и Венеция могат да доведат до нежелани последствия⁴⁷.

Чрез своите съгледвачи и информатори, както и благодарение на връзките си с населението от Македония, Албания и Далматинското крайбрежие, венецианците имат сведения за антиосманските вълнения. Те обаче не получават известие за действия на ускошкия предводител „Пагриняно". По на север - в земите, където той имал намерение да действа пряко, обстановката също е под стабилния контрол на Портата. Всичко това кара венецианците да престанат да се доверяват на предложенията и опитите му да получи някакви пълномощия и гаранции⁴⁸.

През лятото на 1571 г. обаче епископът от Алмиса отново е във Венеция, този път като пратеник на воеводата на Влашко Александър Лопушняну. Воеводата предлагал да поведе след себе си населението на Молдова, Трансилвания, България, Сърбия и Босна. Дон Гузман де Силва - посланик на Испания във Венеция - уведомява с писмо от 2 август с. г. Филип II. Испанският дипломат обрисува епископа като тридесетгодишен, богат и притежаващ много земя. Твърдяло се, че бил католик.

Много подробности около личността на този християнски емисар не са окончателно установени. А. Пипиди изказва предположение, че това е епископът на общините в Долна Италия Тимотей, за когото вече говорихме. Убедителни доказателства в полза на тази версия няма. Тимотей е бил добре познат в Италия и липсата на точност в информацията за него като евентуален пратеник е необяснима. Пипиди и Хасиотис не идентифицират топонима Алмиса (дн. Омиш) и вероятно оттук започват някои неясноти⁴⁹. В титлата на Тимотей фигурира, че е епископ на Далмация, но не е понятно защо испанският дипломат е трябвало да сгреши при предаването на топонима, като смеси Алмиса с Далмация. Хасиотис, който е изключително добър познавач на испанската документация за събитията от епохата, не се произнася окончателно по този въпрос. Във версията на Пипиди има моменти, които са също важни. Така например известно е, че сведенията за емисаря на „Пагриняно" постъпват в Испания от страна на испанския осведомител Манолис Глизунис от Хиос, откъдето е родом съпругата на Александър Лопушняну. Трудно е обаче да се приеме, че испанският дипломат или Глизунис, които твърдят, че емисарят е католик, биха сгрешили конфесионалната принадлежност на Тимотей V. Освен това Алмиса действително е в близост до Динарските Алпи, където е трябвало да избухне въстанието на „Пагриняно".

Сведенията за Тимотей не са многобройни, но дават информация, която още повече затруднява изясняването на обсъждания проблем. През 1566 г. той заема поста „митрополит на ... италийските епархии", подчинени на Охридската архиепископия, със следните подчинени енории: Апулия, Абруцо, Василиката, Калабрия, о-в Сицилия, о-в Малта, Далмация⁵⁰. Във връзка с назначаването му през 1566 г. охридският архиепископ издава разпореждане, с което забранява клириците от италийските енории да се ръкополагат в Гърция, на Кефалония или Закинтос. За Тимотей се посочва, че е „новоназначеният италийски митрополит и екзарх на целия Запад". Дават му се и големи пълномощия - да разглежда църковни и светски дела в своята епархия, да наказва миряните за техните провинения, да не позволява клириците да провеждат събрания без негово знание⁵¹.

Известни различия има и по въпроса какви постове е заемал Тимотей преди 1566 г. Според И. Иванов и И. Снегаров той е бил корчански митрополит и е ръкоположен за такъв от охридския архиепископ Никанор, който заема престола в Охрид до 1557 г. (с други думи, Тимотей не би могъл да получи катедра по-късно от тази дата)⁵². Според други той е бил митрополит на Гребена (в дн. Гърция)⁵³. През 1570-1571 г. според дон Гузман де Силва епископът на Алмиса бил около 30-годишен мъж. Ако се приеме твърдението на Пипиди, че именно Тимотей е емисар на Александър, излиза, че начело на митрополията в Корча (Горица, дн. Гърция) той е застанал приблизително на 16-годишна възраст (не по-късно от 1557). Версията на румънския историк се базира вероятно на факта, че Тимотей е приближен на Митрофан, който през 1570 г. е предприел обиколка на северните райони на Балканите и е възможно да е установил контакти с владетелите на княжествата. Идеята на Лопушняну да оглави въстание на Балканите в известен смисъл е сходна с някои моменти от проекта на Тимотей и Митрофан, изпратен година по-късно до папата. В „Дневника" си Герлах е описал своята среща с бившия солунски митрополит, също сподвижник на Митрофан, Йоасаф Аргиропуло. В разговора последният споменава, че има племенник в Молдова, но не смее да му пише. Дали тази боязън не е предизвикана от факта, че на връзките с дунавските княжества по това време Портата не гледа с добро око, защото подозира, че са насочени срещу нея⁵⁴.

Макар личността на вожда на ускоците „Пагриняно" да не е идентифицирана окончателно, причината, която той изтъква като пречка за вдигане на въстанието, е засилването на османското присъствие в Трансилвания. Този факт е отразен и в писмото на дон Гузман от август 1571 г. Испанският дипломат говори за трудностите, които стоят пред владетеля на Влашко за вдигане на обещаваното въстание⁵⁵. В наличните извори относно контактите на господаря на Влашко с антиосманските сили, както и относно опитите на някои други представители на балканските народи да подтикнат Испания и Венеция към по-активни действия, има редица моменти, нуждаещи се от бъдещо уточняване. От тях обаче може да се заключи, че в този период на Балканите има среди, които активно общуват помежду си. Резултат на това общуване са проектите, които се предлагат на европейските сили за организиране на борба с османците. Тези планове отговарят на нивото на политическата мисъл на епохата - наивни, нереалистични, повлияни от традиционните схеми за организиране на кръстоносен поход. Действащите лица са представители на феодалния елит от периферните зони на османските балкански владения. От същинските имперски територии като хегемон на подобна борба изпъкват ясно висшият клир и най-вече лицата, приближени до цариградския патриарх Митрофан. Настроенията на последните не са резултат на идеи, оформили се извън балканското общество като цяло, защото висшето духовенство се формира като такова в балканска среда и с финансовата подкрепа на определени имотни слоеве на обществото.

При оценката на подбудите за акциите на „Пагриняно" или влашкия господар трябва да се има предвид, че сведенията за османски натиск срещу Трансилвания в 70-те години на XVI в. са достоверни. В по-разширен вариант те могат да се интерпретират по следния начин. В началото на седмото десетилетие на XVI в. отношенията между трансилванския господар и Портата са спокойни. Те се запазват такива дори и след като той сключва с австрийския император т. нар. Шпейерско споразумение. Съгласно споразумението трансилванският воевода се отказва от титлата „изборен крал на Унгария" и си запазва само правото да е „княз на Трансилвания и части от Унгария" (т. нар. Парциум - б. а.). С това съглашение той се признава за васал и на императора и признава върховенството му⁵⁶. Ако Портата е узнала за характера на това съглашение, тя вероятно е предприела стъпки за усилване на военното си присъствие в Трансилвания. Това е благоприятствано и от разразилото се движение на Георги Крачун - Черния. Подтик за подобни действия може да е било и опасението, че Австрия няма да запази неутралитет след избухването на войната с Християнската лига.

По това време из страните на Централна и Източна Европа усилено се разпространяват слухове, че Австрия е съпричастна към християнските действия. Така например при завръщането си през 1571 г. от Полша руският пратеник в тези краища Г. Ф. Мешчерски представя австрийците като главна сила във войната за Кипър: „Цезарят, свързан с испанския крал Филип, чешкия и други господари, е унищожил турци до сто хиляди човека"⁵⁷.

Опитите на отделни представители на балканските народи, осмислени в този контекст, придобиват много повече тежест и не могат да бъдат разглеждани единствено като проява на политически авантюризъм. Предприемайки пътуванията до Венеция, пратеникът на „Пагриняно" явно добре е ориентиран в обстановката. Антиосмански настроените кръгове на Балканите правилно оценяват, че Австрия ще отстоява неутралитета си, и се опитват да подтикнат Венеция към по-активни сухопътни операции. Венеция обаче не е силата, която може да се нагърби с подобни задачи. Безпомощността й проличава от факта, че сенатът проявява готовност да се вслуша във всяко предложение за саботажни акции против османците. През ноември кипърецът Манолис Сориацис искал от ръководния орган на републиката 300 души, пари и кораб, за да подпали османските кораби край Нарента и Кастелнуово. Дж. Фоскарини получава нареждане да го подкрепи⁵⁸.

Съюзниците предприемат и по-сериозни опити да въвлекат балканските народи в предстоящата борба. През лятото на 1570 г. папата настоява пред Фран Гундулич, посланика на Дубровник в Рим, неговата страна да предостави кораби за превоз на Христовите воини.⁵⁹ Флотът на Дубровник е известен по цялото Средиземноморие. В годините 1570 — 1585 г. той наброява 180 съда с тонаж 55 000 т. М. М. Фрейденберг прави едно интересно сравнение: по същото време Англия притежава флот с товароподемност 75 000 тона. Дубровнишките кораби се строят от много хубав дървен материал и освен всичко друго се славят с надеждността си⁶⁰. В конкретния случай дубровничани се съгласили обаче да дадат само един кораб, който е закотвен в папското пристанище Анкона.

Дубровничани полагат неимоверни усилия, за да опазят от чието и да е посегателство скъпо струващия им неутралитет. Местоположението на града го превръща при всеки конфликт в Адриатика в средоточие на най-противоречиви интереси. Ето защо на 31 март 1571 г. Дубровнишкият сенат взема решение всички сгради извън градските стени да бъдат сринати из основи, за да не могат да послужат на никого за убежище при евентуален конфликт. Дубровничани са се бояли от всеки факт, който може да бъде изтълкуван зле и от Портата, и от Венеция. Определена е тежка глоба за всеки, който не се подчини на решението на сената. Едновременно с това започва ремонт на крепостните съоръжения. Към средата на XVI в. фортовете и основните градски отбранителни стени са получили вече окончателния си вид. В годините на предходния конфликт на Портата с Венеция е приключило строителството на Ревелин - най-важния градски бастион, закрилящ града откъм сушата, построен по проекти на генуезеца Антонио Ферамолино. Като достоен завършек на вида, който Ферамолино е придал на градската цитадела, през 70-те години на века е построена само кулата „Св. Мария", която е на мястото на църква с аналогично название и доминира над града и морския бряг. Това строителство дубровничани възлагат през лятото на 1570 г. на известния строител от ферми - Сапоросо Матеучи. Участието му в това начинание санкционира сам папа Пий V⁶¹. Но всичко това в крайна сметка са инициативи, които изцяло зависят от градските власти. Не толкова просто обаче е да се опази флотът на републиката, към който Венеция, особено след опожаряването на Арсенала й, проявява голям интерес. Започването на войната прави венецианците съвсем недоброжелателни. Те пристъпват към конфискуване на най-добрите кораби на Дубровник, сменят екипажите им и ги използват за охрана на Задар. Особено активни те стават през зимата на 1570-1571 г., тъй като по-голямата част от флота им, изпратен за спасяването на Кипър, претърпява корабокрушение. В тези сложни и тревожни години управителите на града молят Портата, Неапол и Испания за едно и също: да бъде опазен флотът на града. Дубровнишкият посланик в Цариград моли османците и за друго: ако градът бъде нападнат от венецианците, да се даде заповед на съседните санджакбейове да му помогнат. Това се налагало, тъй като гарнизонът на Дубровник в този период наброявал само 150 души наемници. За да се прекратят действията на Венеция, рушащи основата на търговския просперитет на града, Дубровник предприема акции в Рим и в двора на Филип II⁶².

Вече споменахме, че корабите на венецианците в голямата си част са с екипажи от гръцките им владения или пък от островите. Те се славят като много опитни и са на особена почит във флотата на дон Хуан. Така че отношението на балканските народи към готвещото се стълкновение не е само опосредствено. В битката особено се отличават екипажите с капитан Антониос Евдемоянис (о-в Крит), Христофоро Кондокалис (о-в Корфу), Даниил Калафатис (о-в Крит), Георгиос Калергис, Михаил Вираманос също от Крит, Марин Зигурос от Закинтос и др⁶³.

* * *

Влиянието на събитията в Източното Средиземноморие върху Балканите може да бъде проследено не само в периода на Кипърската война и подготовката на Свещената лига. Силен е и отзвукът на самата битка.

В началото на 1572 г. във Варшава с мисия от цариградския патриарх се намира един от най-близките му сътрудници - Тимотей. Писмото, адресирано до Пий V и съдържащо проект за голяма военна акция срещу османците на Балканите, е изпратено оттам. В най-общи линии той е предвиждал следното: флотът на лигата да разруши Рио и Антирио - крепости, доминиращи Коринтския провлак. Едновременно трябвало да се организира десант край Дарданелите и с бързи действия да се овладее Цариград, който според авторите на плана е много слабо укрепен. 30 000-ен корпус трябвало да дебаркира в Химара, да се насочи към Солун и да вдигне въстание по пътя си. Войските на австрийския император трябвало да се включат от северозапад, като вдигнат въстание сред сърби и българи. Последният елемент на плана говори в полза на вече направеното твърдение, че мнозина политически дейци от епохата не са възприемали сериозно неутралитета на Австрия. Този балкански проект за кръстоносен поход минава през Полша, а именно Реч Посполита в тези бурни години е извор на дезинформация относно истинските намерения на Хабсбургите. Как може да бъде изтълкуван този факт?

В най-общи линии причината е спорът за наследството на Сигизмунд-Август. В Литва има силна проавстрийска групировка: партията на литовските магнати Ходкевич и Радзивил, поддържащи близки връзки с виенските Хабсбурги64. Още преди смъртта на Сигизмунд II те са склонни да предоставят трона на Литва на австрийския ерцхерцог Ернст. Впоследствие това щяло да е решаващо и за избора му на полския трон. Срещу тези техни намерения се опълчва опозицията на шляхтата. Тя клони към идеята тронът да се предостави на Иван IV Грозни65. В хода на серия дипломатически визити и консултации последната идея придобива друга форма. Самият руски владетел препоръчва тронът да се даде на австриец. С други думи, руските управляващи кръгове, които от 1560 г. нямат дипломатически отношения с Австрия, са настроени проавстрийски. Решаващо в този случай се оказва сведението, че именно Австрия е основната сила в борбата с „неверниците". Тази информация, която постъпва от Мешчерски, явно произхожда от кръговете на литовските магнати⁶⁶.

Както вече споменахме, посланието на венецианците до Митрофан в началото на 1570 г. също тръгва през Полша, като Венеция разчита по този начин да информира Русия за събитията в Средиземноморието и да я направи съпричастна към готвещата се война с Портата. Според В. Ламански това послание не е достигнало до руския двор, т. е. в Москва не разполагат с достоверна информация за развоя на османо-европейските отношения⁶⁷. Може да се предположи, че нито Тимотей, нито папският легат кардинал Комендоне са се срещали с руския дипломат Мешчерски. Това тяхно поведение отговаря на желанието на императора и не е изключено да е резултат на някакви негови внушения. Създалото се положение отговаря на стремежа му да охранява позициите си в Централна и Югоизточна Европа, но като не се намесва във въоръжен конфликт. Зад ширещия се на различни нива и в различни оттенъци мит за антиосманската му позиция императорът умело прикрива в края на 60-те и началото на 70-те години избраната от него линия на неутралитет.

* * *

На охридската архиепископска катедра през 1572 г. се намира архиепископ Йоаким. Между 1572 и 1574 г. той развива бурна дипломатическа дейност и води преговори, за да вдигне въстание в Северен Епир. От това време датират неговите визити в Неапол и Мадрид⁶⁸. През 1576 г. той се обръща с възвание към дон Хуан Австрийски, което е подписано от митрополита на Костур Софроний и епископите на Велес и Берат - Фотий и Нектарий⁶⁹. Макар че до голямо въстание не се стига, напрежението в тези краища на полуострова, както вече споменахме, е добре документирано още от края на 60-те години, клириците от Македония поддържат тесни връзки с антиосмански настроените среди от Пелопонес. През 1572 г. бъдещият охридски архиепископ Гаврил I поддържа кореспонденция с монемвасийския митрополит Макариос Мелисинос, който е в центъра на готвения там бунт⁷⁰.

Във всички възвания, предложения и проекти от това време, имащи за цел освобождаването на балканските земи от османците, специално внимание се отделя на Пелопонес. След битката при Лепанто съюзниците разпращат вестоносци, които призовават към бунт. Последвалите събития са тясно свързани с имената на братята Мелисини - Макариос и Теодорос⁷¹.

В най-завършен вид влиянието на новия подем на антиосманските сили в Европа на Балканите се наблюдава в гръцките земи и по-специално в Пелопонес. Предпоставка за това е постоянното присъствие тук на венецианците и акциите на испанците от 1570 и следващите години. Именно в тези краища са силни позициите на църковните дейци, които поддържат намеренията на патриарх Митрофан да бъде организирано въстание на Балканите. Братята Макариос и Теодорос оглавяват заговор на свои съмишленици с намерението да вдигнат бунт. В селищата около Галаксиди подемът е масов, радостта от победата над османския флот е повсеместна. Към Галаксиди се стичат хора от Салона, Лидораки и други населени пунктове. Събрани в гапаксидската църква „Св. Пантелеймон", заговорниците полагат клетва. Всичко обаче става известно на османците. Видни дейци на движението са репресирани. Това са сподвижниците на Митрофан, за които вече бе споменато: митрополит Герман, племенникът му, висши клирици от Родос, Наксос и Лесбос. Братята Мелисини се спасяват с бягство в областта Мани. Въпреки това бунтът в Галаксиди избухва. Испанците обаче не оказват никаква подкрепа на вдигналите се срещу османците гърци. Мнозина са избити, други - заловени и предадени на бея на Салона⁷². Дон Хуан Австрийски призовавал към запазване на спокойствие и към изчакване. Постепенно ентусиазмът, роден веднага след битката, започнал да спада⁷³.

Към зимата на 1571-1572 г. става все по-ясно, че Християнската лига не планира никакви сериозни сухопътни акции на полуострова. Загубите от битката не могли да се възстановят така бързо и ефикасно, както тези на Портата. Продължаващите военни действия струват на съюзниците немалко финансови усилия. Последва и низ от малки, но деморализиращи неуспехи. След поражението си през август 1572 г. от Улудж-Али, получил новото прозвище „Кълъч", дон Хуан приел да се срещне с Теодорос Мелисинос в залива край Наварин. И този път гръцките съзаклятници не получават никаква помощ. Скоро след това братя Мелисини напускат Пелопонес и се прехвърлят в Италия. Там отново предприемат серия от срещи с политически дейци. Те имали положителен резултат единствено за тях самите, тъй като им била отпусната сериозна финансова издръжка⁷⁴. Изходът от контактите на епирците Мантос Папаянис и Панос Кестоликос с испанците е подобен: прошението им, написано с оглед готвеното в Северен Епир въстание, не дава никакви резултати⁷⁵.

* * *

През зимата, последвала неуспеха им край Навпакт, османците бързо намират изход от конкретните си затруднения. Това определя поведението им по-нататък. Венеция се стреми към сепаративен мир. „Предателството" й струва 300 000 дуката. На Портата окончателно се отстъпват Кипър и крепостта Сопот. Мирът е сключен на 7 март 1573 г. През април вече цяла Италия знае за него. Папата заклеймява оттеглянето на венецианците от лигата, без да вникне в подбудите им. След около месец това се научава и в Испания.

Мадридският двор не бил особено изненадан. Филип II и приближените му са известени както за мотивите на оттеглянето на Венеция, така и за хода на преговорите. Според свидетелство на испанския посланик във Венеция „тази война причини (на венецианците - б. а.) неоправдани разходи и се води без никаква надежда за каквито и да е завоевания; народът на този град много пострада, защото по-голямата част от него преживява от търговията с Леванта"⁷⁶.

Трезво мислещите испански политици допускат подобен развой на събитията и от това произтичат насоките на военната и дипломатическата активност на самата Испания. Дон Хуан Австрийски, който най-остро чувства отдръпването на Венеция от лигата, запазва хладнокръвие. Какви чувства и мисли са го вълнували в тези мигове, когато е виждал да се рушат мечтите му за бляскави триумфи в един сложен свят на предразсъдъци и канони, може само да се гадае. А че е имал основания да е недоволен, е безспорно. Ако се върнем малко назад към месеците веднага след битката, ще видим, че Испания полага, също както и Портата, сериозни усилия, за да потегне флотата и войските си. В Неапол, Месина и Генуа се строят кораби. Дискутира се по строителството на нов арсенал в Месина. По суша и море кипи работа: може би не така мащабна, както във владенията на Портата, но с подобна насоченост. Вестта за оттеглянето на Венеция първоначално не променя рязко намеренията на испанците. Трябвало да се реши само един въпрос - накъде да се насочи следващият удар⁷⁷.

Дискусиите как да продължи войната с османците се водят в Испания интензивно и на най-различни нива. Между владетеля и брат му назряват сериозни разногласия и впоследствие те се оказват в много отношения решаващи. Без да дочака окончателното становище на краля и съветниците му, подкрепян от своите най-близки съратници, дон Хуан решава да нападне Тунис. Търси се реванш за загубата на позициите там и за унижението при Джерба. По същото това време османският флот е в открито море и извършва обичаен зигзагообразен рейд в Егея и Адриатика. Испанците са обезпокоени, защото се носят слухове, че Улудж-Али ще продължи курса на запад и ще зимува, както вече се е случвало, в някое френско пристанище. Събитията се развиват по друг начин.

Към края на септември 1573 г. османците достигат до Отранте, завладяват малката крайбрежна крепост Кастро и ненадейно се връщат обратно към Лепанто. Предполагало се, че причината е тежката лятна буря, която причинява щети на корабите. Без да губи време дон Хуан решава да удари туниския бряг. Операцията трае само два дни и завършва на 10 октомври 1573 г. с победата на испанците. Те оставят на брега гарнизон от 8000 души. Несъгласията обаче между главнокомандващия и краля се задълбочават. Пратениците на дон Хуан не получават аудиенции. Все по-ясно се очертава решението на Филип II да последва Венеция и да се откаже от започнатата война. Дон Хуан, който негодува и се опитва да наложи своите планове, като активно работи, за да привлече вниманието на двора към войната в Средиземноморието, всъщност не знае нищо за обърканото финансово положение на изглеждащата отстрани приказно богата Испания. Филип II не е склонен да прави нови военни разходи с надеждата, че един ден туниският бряг ще започне да носи печалба. Мадрид има нужда от сигурни гаранции и от спокойствие. Нищо подобно не прозира в онова, което иска да му наложи дон Хуан.

На 11 юли 1574 г. начело на 230 галери и още няколко десетки по-малки плавателни съдове - бригове и даже лодки, Улудж-Али се появява в Туниския залив. На 13 септември 1574 г. испанците са принудени да капитулират⁷⁸. Сключването на мир между Портата и Испания става вече въпрос само на време.

Това в най-общи линии може да се каже за поведението на Испания като член на антиосманския съюз в годините непосредствено след битката. Тя изпъква като водеща сила в борбата с османците за твърде кратко време, поне що се касае до Източното Средиземноморие. Стореното не е малко, но е недостатъчно. На непосветените в сложните интриги на голямата политика, в разногласията вътре в кабинета и между членовете на кралския дом, в бюрократичните протаканици и болезнените амбиции вероятно се струва, че за разлика от венецианците Испания е искрено предана на делото на кръста и битката не е завършена. Това е основната причина връзките на представители на балканските народи непосредствено след Лепанто да са предимно с Испания и с аванпоста на влиянието й в източния дял на Средиземноморския басейн - Неаполското вицекралство.

* * *

В годините след 1571 г. е размирно и в североизточните краища на полуострова. Събитията в Молдова от 1572-1575 г. привличат също вниманието на Портата. Докато събитията в западните покрайнини, макар и породени от избухналия военен конфликт, имат по-скоро локален характер, то раздвижването на Молдова при Богдан Лопушняну (1568-1572) и Йон Вода Лютия (1572-1574) има много по-широк международен резонанс. Тъй като то съвпада в хронологическо отношение със събитията, породени от Лепантската лига, логично е да се проследи каква е мотивацията му, повлияно ли е то от подема на антиосманските настроения в Европа или е резултат на други политически дадености.

Външнополитическият курс, избран от младия воевода Богдан, кара Портата окончателно да скъса със съществуващата практика на автономно (разбира се, в наложени от Портата рамки) избиране на владетеля. През 1659 г. Богдан се присъединява към Люблинската уния: уния на полската корона с Великото литовско княжество. Създаването на обединена Полско-литовска държава е резултат не само на различни класово-съсловни подбуди, но и на стремеж на мнозинството от полските и литовските политици чрез новото държавно обединение да се търси надмощие над влиянието на Портата. Започнатите непосредствено след това серия от преговори с Русия, за които вече споменахме в друг контекст, също могат да бъдат отнесени към мероприятията за изграждане на по-солидни южни рубежи на Реч Посполита. Ето защо фактът, че Богдан се признава за васал на полско-литовската корона, се преценява от Портата като вреден за нейните интереси⁷⁹. Съществува и противно становище: че Портата гледа благосклонно на унията, защото тя е преграда пред усилването на влиянието на Русия върху положението в Югоизточна Европа⁸⁰. И наистина в началото на 70-те години Полша не проявява признаци на съпричастност към антиосманската борба. Нещо повече. През 1571 г. полско-литовският владетел Сигизмунд II отказва да пропусне през земите си папския нунций, натоварен с мисия да спечели Русия за лигата⁸¹.

И двата примера обаче не ни дават основание безрезервно да направим оценка на поведението на Молдова като васал в края на 60-те и началото на 70-те години. Повече сведения за позицията на Богдан могат да се почерпят от дейността, която той развива в емиграция. През 1573-1574 г. този последен потомък на Стефан Велики на молдовския престол се намира във владенията на Хабсбургите. На 13 юни 1574 г. той пристига в Нарва. Придружава го австрийският пратеник Ханс Рюпер, отправил се към двора на Иван Грозни. От името на Максимилиан II Рюпер трябвало да ходатайства пред Русия да бъде оказана подкрепа на Богдан в борбата му за молдовския трон. По това време отношенията на Московската държава с Портата са обтегнати. В действията на австрийския император може да се види и намек, че Хабсбургите ще подкрепят Русия, ако избухне конфликт с Османската империя⁸². Подобен конфликт на Изток е изгоден за Австрия, защото отвлича вниманието на Портата от земите в Централна Европа, където се пресичат интересите на двете империи.

Не е известно дали Богдан прави своя избор на поведение под впечатление на събитията в Средиземноморието. Отношенията му със съседните страни и конфликтът с Портата могат да бъдат преценени като фактор, който дестабилизира обстановката в североизточните райони на Балканите. Кризата обаче бързо и решително е преодоляна от Портата чрез изгонването на Богдан от престола. Впоследствие връзките му с Хабсбургите също не могат да бъдат разглеждани като породени или повлияни от антиосмански подем и дейността на лигата. Не е изключено самият Богдан да не е знаел за хитруванията на императора и да е робувал на онези слухове за антиосманските му проекти, които се ширят именно из тези краища на Европа. Нещата могат да се разгледат и в друга плоскост. Бившият молдовски воевода не е имал друг избор, освен да търси подкрепата на силен съсед на Портата и чрез него да разчита, че ще се сбъдне основната му цел - да се върне в страната си. Напълно естествено е Богдан да е настроен против Портата и политиката й по отношение на княжеството. Известно е например, че той поддържа връзки с украинския православен магнат, киевския воевода Константин Острожки, за чиито антиосмански настроения в началото на 70-те години на XVI в. са запазени редица свидетелства. Действията на Богдан обаче са изолирани от делото на лигата. Самият той не разполага с никакви политически и военни сили, с които да отвлече част от силите на Портата от средиземноморския театър.

Поставеният на мястото на Богдан Йон Вода Лютия, макар и протеже на Йосиф Нази, отказва да плати искания от Портата почти удвоен годишен данък и оглавява избухналото в страната през 1574 г. въстание. Молдова разчита на помощта на Трансилвания и Реч Посполита, но напразно. Подкрепата идва от страна на запорожките казаци начело с хетмана Иван Сверчевски. Антиосманският бунт на Молдова по това време не отговаря на конкретните външнополитически намерения на нито една съседна сила. Впрочем и походите на казаците не са дело на полското правителство. Липсата на каквато и да е външнополитическа подкрепа, както и вътрешната реакция - традиционно присъстващата в двете дунавски княжества проосманска феодална групировка - са причините за бързото потушаване на въстанието.

Поведението на Йон Вода Лютия също не е пряко повлияно от избухването на Кипърската война и войната на Лепантската лига, макар че сведения за тези събития са достигнали до княжеството. Връзките му с антиосманските сили са силно затруднени. Опитите на съседното Влашко княжество за по-активна антиосманска политика, макар и по-ясно представени в историческите свидетелства от епохата, също нямат особена тежест в съотношението на силите. Влашко и Молдова все по-трайно се интегрират в политиката на Портата. Владетелите на княжествата, принудени да откупуват скъпо относителната си самостоятелност, не разполагат с никакви военно-икономически резерви, които да послужат за осъществяването на по-мащабни антиосмански начинания. Твърде отдалечени от центъра на антиосманския подем в края на 60-те и началото на 70-те години, те проявяват определена активност, но всъщност са изолирани от антиосманския фронт в Източното Средиземноморие. Действията им все по-ясно, особено що се отнася до Молдова, са съпричастни към развитието на друг клон на османо-европейските отношения - централно- и източноевропейския.

* * *

Събитията от края на 60-те и началото на 70-те години на XVI в. и особено избухването на османо-европейските войни оказват определено влияние върху политическата активност на отделни слоеве от балканското население. Това важи особено за районите близо до театъра на военните действия.

В по-отдалечените краища на полуострова положението в много по-голяма степен зависи от поведението на източноевропейските и средноевропейските сили, които не се присъединяват към акциите на Лепантската лига.

Като модел на военнополитически съюз Лепантската лига се различава от Виенската лига от края на XVII в. Съюзилите се за нов кръстоносен поход средиземноморски сили, макар и в контакт с балканските народи, нямат планове за трайно проникване на Балканите. Това обуславя отчасти провала на местните антиосмански движения и репресиите срещу ръководителите им. Твърде отдалечена от Балканите, Испания е в плен на външно- и вътрешнополитически трудности. В тези години тя не може да играе ролята, която балканските народи в лицето на най-будните си и политически ангажирани синове й отреждат. В последвалия период от външнополитическото развитие на региона забележимо се усилва влиянието на австрийските Хабсбурги и на онези сили, които ще активизират отношенията си с Портата, за да вземат от нея реванш или да осъществят свои външнополитически амбиции (Русия и Реч Посполита). По време на Лепантската лига те все още са неутрални и това до голяма степен обяснява защо на Балканите не избухват мащабни освободителни движения.

 

¹Не много, но много...
^1аΤадић, J. Шпанија и Дубровник, 50—51. Документът е публикуван в Collection de documente inedidos para la historia de Espana, v. III. Madrid, 1843, 13—17.
²Braudel, F. Op. cit., v. II, 394—395. За чисто военния аспект на битката вж. класическия в този смисъл труд на Jurien de la Qravière, vice-admiral, J. В. Е. La guerre de Chypre et la bataille de Lépante, v. I— II. Paris, 1888.
³Lesure, M. Op. cit., 180—181.
⁴Mantran, R. L'écho de la bataille de Lépante à Constantinople. — In: II Mediterraneo, 252—253.
⁵Βarcan, Ö. L. L'empire ottoman face au monde chrétien au lendemain de Lépante. — In: II Mediterraneo, 95—96.
⁶Цит. по Τοдοрοвa, M. Подбрани извори за историята на балканските народи, 24—25. Преводът на документа е на А. Алексиева.
⁷Mantran, R. Op. cit., p. 251.    
⁸Герлах, C. Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград, с. 48.
⁹Mantran, R. Op. cit., p. 252.
¹⁰Usuncarsili, I. H. Osmanli devletinin merkez ve Bahriye teskilâti. Ankara, 1948, 410.
¹¹Abrahamοwicz, Ζ. L'Europe orientale et les états islamiques au temps de la bataille de Lépante. — In: II Mediterraneo, 19—31; Ansеlmi, S. Motivazione economiche délla neutraltà di Raguza nel cinquecento. - Ibid., 31—70; Вarcan, 0. L. Op. cit. — Ibid., 95—107; Mantran, R. Op. cit. — Ibid., 234—255; Ρippidi, A. Les pays danubiens et  Lépante. — Ibid., 289—323; Adriatica maritima, Sv. I. Zadar, 1974; Βακαλόπουλος, Ά. 'Ιστορία, τ. Γ', pass; Χασιώτης, I. Κ. Οι "Ελληνες στήν παραμονές της Ναυπάκτου. Θεσσαλονίκη, 1970; 'Ιστορία του "Ελληνικου Εθνους. T. I', pass; Manοussacas, M. Lêpanto е i Greci. — ln: II Mediterraneo, 215—223; Cтaнοjевић, Γ. Југословенске земље у млетачко-турским ратовима XVI—XVIII вијека. Београд, 1970, 77—92, Mаткοвски , А. Отпорот во Македонја во време на турското  владеење, т. IV. Скопје, 1983, 140—144, 184—191.
¹²Γрοзданοва, Ε., Ст. Андреев. Българите през XVI в. С., 198G, pass.
¹³Ρippidi, A. Op. cit., 302—303; Hassiοtis, G. Κ. La communità greca di Napoli е i moti insurrezionali nella penisola balcanica durante la seconda metà del XVI secoli. — Balkan Studies, 1969, 2, 284—285.
¹⁴Maтκοвcκи, Α. Отпорот, 134—140.
¹⁵Χασιώτης, I. Κ. Οι  ‘Ελληνες, 37—48.
¹⁶Manοussacas, M. Op. cit., p. 220.
¹⁷Χασιώτης, I. Κ. Oι ‘Ελληνες, σ. 49.
¹⁸Braudel, F. Op. cit., v. II, 432—433.
¹⁹Χασιώτης, I. Κ. Oι ‘Ελληνες, 48—76.
²⁰Βελουδης, Ί. 'Ελλήνων ορθοδόξων άποικία έν Βενετία, β'εκδ. Βενετία, 1893, σ. 65.
²¹Mаnοussacas, M. Op. cit., p. 223.
²²Lamansky, V. Les secrèts d'Etat de Venise. SPb, 1884, 083—084.
²³Χασιώτης, I. Κ. Oι ‘Ελληνες, 124—134.
²⁴Ρippidi, A. Op. cit., 306.
²⁵Ηиκοлοв, Й. България и българите в съчиненията на Стефан Герлах и Мартин Кризиус. — ГСУ, ИФ, т. 67, 1973/1974, с. 85.
²⁶Коларов, М. Българи — вселенски патриарси (XV—XIX в.) — първа част. — Изв. на Църковноисторическия и архивен институт и централен Църковен историкоархеологически музей, т. III. С., 1985, с. 186.
²⁷Γεδεών, Μ. Г. Πατριαρχικοί πίνακες. Κωνσταντινούπολις, 1885—1890. 510—515.
²⁸Вελουδης. Ί. δπ. π., σ. 65.
²⁹За Прохор вж. Снегаров, И. История на Охридската архиепископия-патриаршия от падането й под турците до нейното унищожаване (1394—1767). С., 1931, с. 187.
³⁰Дуйчев, И. За правата на охридските архиепископи от средата на XVI в. върху някои италийски области. — Изв. на Историческото дружество, кн. XIV—XV. С., 1937, с. 151—171.
³¹Βέλουδης, Ί. δπ. π., σ. 64.
³²Сrusius, M. Turcogracia, lib. octo. Basilae, 1584, p. 512; Γεδεών, δπ. π., σ. 516.
³³Γεδεών, δπ. π., 516—517.
³⁴'Ιστορία, τ. I' 301—311.
³⁵Герлах, С. Цит. съч., 129—130; Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970 (фототип.), с. 244, за това, че Тимотей е бивш митрополит на Корча, и изброява енориите му в Италийската епархия. 36Герлах, С. Пос. съч., с. 48, 68—69.
³⁷Τοдοрοвa, Μ. Подбрани извори, с. 26. Пълният текст, пак там, 24—26. Печата се по Κάλιας, Γ. Τ. Έπιστολη του μητροπολίτου Τιμοθεον πρός τόν πάπαν Πιον Ε' (1571). — Έν: Είς μνήμην Κ. Αμαντόν (1874  - 1960). 'Αθήναι, 1960. 391—412.
³⁸Γεδεών, M. I. δπ.  π., σ. 518.
³⁹Χασιώτηε, I. Κ. Οί ‘Ελληνες, σ. 117.
⁴⁰Istoria României, v. II. Bucuresti, 1962, 767, 884, 938.
⁴¹Lamansky, V. Op. cit., 610—615.
⁴²Ρippidi, A. Op. cit., 305—306; Lamansky, V. Op. cit., 551 - 552; Χασιώτης, I. Κ. Οί ‘Ελληνες, σ. 119.
⁴³Χασιώτης, I. Κ. Оι  Έλληνες, 119—120.
⁴⁴Станοjeвић, Γ. Цит. съч., 85—86.
⁴⁵Пак там, с. 86.
⁴⁶Χασιώτις, I. Κ. Oι ‘Ελληνες, 120—121.
⁴⁷Μатκοвсκи, Α. Цит. съч., 140—142.
⁴⁸Χασίώτης, I. Κ. Οι ‘Ελληνες, σ. 122.
⁴⁹За Алмиса (Омиш) в средата на XVI в. вж: I tinerario di Giovani Battista Giustiniano (1553), — In: Ljubić, S. Commissiones et relationes venetae, t. II, Zagreb, 1876, 216—217.    
⁵⁰Ивaнοв, Й. Цит. съч., с. 244.
⁵¹Снегарοв, И. Цит. съч., 67, 189.
⁵²Пак там, с. 189.
⁵³'Ιστορία, τ. I', σ. 310—311.
⁵⁴Γерлaх, С. Цит. съч., с. 130.
⁵⁵Сiοranеsсu, Al. Documente privitoare la istoria românilor culese din Arhivele din Simancas. Bucuresti, 1940, p. 53.
⁵⁶Османская империя, 214—215.
⁵⁷Цит. по: Φлοря, Б. Н. Русско-польские отношения и политическое развитие Восточной Европы во второй половине XVI — начале XVII в. М., 1978, 65—66,
⁵⁸Χασιώτης, I. Κ. δπ. π., σ. 123.
⁵⁹Anselmi, S. Op. cit., 67—68.
⁶⁰Фрейденберг, М. М. Цит. съч., 158—164
⁶¹Τадић, J. Цит. съч., 101—102; Фрейденберг, M. М. Цит. съч., с. 86.
⁶²Τадић, J. Цит. съч., 105—109; Фрейденберг, M. М. Цит.съч, с. 87, 131—135.
⁶³Βακαλόπουλος, Ά. δπ. π., τ. Γ', σ. 253.
⁶⁴Gruszесki, S. Walka ο wladze w Rzeczypospolitaj poiskiej po gasniecieu dynastii Jagiellonow (1572—1573). Warszawa, 1969, 51—55, 66.
⁶⁵Φлοря, Б. Η. Цит. съч., с. 47.
⁶⁶Пак там, 50—56, 63—66.
⁶⁷Lamansky, V. Op. cit., 081—083.
⁶⁸Χασιώτης, Ι. Κ. Ό αρχιεπίσκοπος Άκριδoς 'Ιωακείμ και οί συνωμοτικές κινήσεις στή Βόρειο "Ηπειρο (1572—1576). — Μακεδονικά, 1965, 237—256, 290— 291; Βακαλάπουλος, Ά. δπ. π., τ. Γ', 265—267.
⁶⁹Ρippidi, Α. Op. cit., 306.
⁷⁰Снегаров, И. Цит. съч., с. 191; Матковски, А. Цит. съч., с. 191.
⁷¹Χασιώτης, I. Κ. Μακάριος, Θείδορος καΐ Νικηφόρος οί Μελισσηνοί (Μελισσουργόι) 16—17 ος αι. Θεσσαλονίκη, 1966; Σάθας, Κ. Τουρκοκρατούμενη, 169—172.
⁷²Παπαδοπουλος, Σ. 'Απελευθερωτικοί αγώνες ‘Ελλήνων επί Τουρκοκρατίας - Α', Θεσσαλονίκη, 1969, 38—39.
⁷³Βακαλοπουλος, Ά. δπ. π., τ. Γ', 256—259.
⁷⁴Σάθας, Κ. Τουρκοκρατούμενη, 175—176; Παπαδοπουλος, Σ. δπ. π., 40— 41; Βακαλόπουλος. Ά. δπ. π., τ. Γ', 263—269.
⁷⁵Χασιώτης, I. Κ. Ό αρχιεπίσκοπος, 237—246.
⁷⁶Lesure, M. Op. cit., 244—254, 252—254.
⁷⁷Braudel, F. Op. cit., v. II, 422—425.
⁷⁸Braudel, F. Op. cit., v. II, 422—427.
⁷⁹Флоря, Б. Н. Цит. съч., 11 — 13, 42, 53, 64—65.
⁸⁰Османская империя, 264—267.
⁸¹Φлοря, Б. Н. Россия и походы запорожцев в Молдавию в 70-х годах XVI в. — В: Карпато-дунайские земли в средние века. Кишинев, 1975, 220—222.
⁸²Φлοря, Б. Н. Россия и походы... , с. 222.