Обща история

 

ОТ АЗИЯ КЪМ ЕВРОПА

 

Знайте, че всички тези неверници (османците - б.а.) са смели и юначни не сами по себе си, а поради нашите несъгласия. Ние с нашата взаимна омраза и неприятелство им даваме победата.

Константин Михайлович от Островица (XV в.)

 

В ранните часове на 2 март 1354 г. силно земетресение разтърсва Егейското тракийско крайбрежие. То засяга най-тежко северозападния бряг на Дарданелите, Галиполския полуостров, който от дълбока древност бил смятан за най-удобния път от Азия за Европа и обратно. Според сведенията на съвременниците земният трус бил толкова силен, че разрушава из основи жилищните постройки и крепостните стени на град Галиполи, който защитавал най-тясното място на Дарданелския проток.

Природните бедствия и особено земетресенията винаги впечатлявали дълбоко средновековния човек. На тях той гледал като на „Божие наказание", с което Бог подсеща за греховността на човешката природа и за неизбежността на възмездието. Земетресението в Егейското крайбрежие би могло да се подреди в дългия списък на тези неизбежни, но все пак временни „Божи наказания", ако не бе свързано с друго, много по-фатално събитие. Две години преди да рухнат крепостните стени на Галиполи, на около 5 км. от града, в малката крепост Цимпе, се установява малък османски военен отряд, който чака сгоден случай, за да наложи османското присъствие върху целия Галиполски полуостров. Едва вестта за земния трус достига до Бруса, тогавашната османска столица, Сюлейман, най-възрастният син на османския емир Орхан, предприема решителната стъпка и слага ръка на Галиполската крепост. Крепостните стени бързо са възстановени, поставен е гарнизон от спешно прехвърлени от Азия османски и карасийски заселници. По този начин азиатските пришълци се сдобиват с изключително по своето значение предмостие за настъпление на европейска земя. Завземането на Галиполи поставя началото на онези трагични събития в живота на балканските народи, които в следващите векове слагат траен отпечатък върху цялостното им икономическо, политическо и културно развитие.¹

Разбира се, установяването на османците на европейска територия в 1354 г. има дълга предистория. За да се разбере защо в средата на XIV в. ислямският малоазийски свят посредством османските турци успя да се прехвърли от Азия в Европа, съвсем не е необходимо да се проследяват всички перипетии на византийско-мюсюлманския двубой, започнал още в 30-те години на VII в. с първите арабски нашествия.² Важно е обаче да се изтъкне, че поне до края на XIII и началото на XIV в. Византийската империя кога повече, кога по- малко успешно, кога с оръжие, кога с пари и с изпитаните похвати на своята дипломация съумява да прегради пътя на всички азиатски нашественици, извиращи сякаш от дълбините на Азиатския континент. С това тя, наследницата на Римската империя, осъществи една от най-важните си мисии в европейската средновековна история: защитавайки своите жизнени територии в Мала Азия, тя същевременно защитава Югоизточна Европа от азиатските завоевателни пристъпи.

През първата половина и особено към средата на XIII в. в Мала Азия се създава ситуация, която някои учени с основание определят като „равновесие на силите". Преди това в продължение на два века основен малоазийски противник на Византия са селджукските турци: противник, от когото византийците претърпяват катастрофални поражения, но когото нерядко и побеждават. На ромеите от средата на XIII в. вероятно се е струвало, че най-лошото, поне що се отнася до селджуките, е вече отминало. Никейската империя, тази „нова Византия" в Мала Азия, възникнала след превземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г., изгражда на югоизточната си граница в Пафлагония солидна отбранителна система, която селджукската държава с център Коня (т.нар. Иконийски султанат) не е в състояние да пробие. За няколко десетилетия никейско-селджукската граница се установява по линията от Черно море, западно от Синоп, до югозападния бряг на Мала Азия, южно от р. Менандър. Тази гранична линия става място за конфронтация между селджукските „борци за вярата" (гази) и византийското гранично население (акрити). Двубоят между тях има локален характер и с нищо не нарушава създалото се военно и политическо равновесие.³

Това положение отначало бавно, след това все по-осезателно започва да се променя в резултат на редица фактори. На първо място това са завоевателните походи на монголския владетел Чингиз хан и на неговите наследници Хулагу и Угедей, които предизвикват голямо раздвижване на тюркското население в Трансоксиана, Азербайджан и Иран.⁴ Неотразимостта на монголските удари разрушава материалните основи на земеделската икономика и принуждава значителни човешки маси да напуснат териториите, върху които са живели преди. Независимо от това какви са били те до идването на монголите - земеделци, полуномади или номади, - изживеният политически катаклизъм възражда сред тях „чистия номадизъм", принуждава ги да се изселват и да изминават огромни разстояния в търсене на пасища за своите стада.⁵ Естественият им маршрут на движение е към територията на Иконийския султанат в Мала Азия. Сам васал на монголите от 1243 г., селджукският султан прави всичко възможно да насочва тюркските маси към земите на Западна Анатолия, колкото се може по-далеч от политическия център на държавата. Всъщност особени усилия в тази насока не били нужни. Тюркските маси, стъпили отскоро в първия стадий от развитието на номадизма, налучквали посоките на движението си стихийно и избирали своя път в зависимост от съпротивата, която им се оказва. Това обстоятелство естествено ги отвеждало по-далеч от военния и политическия център на Иконийския султанат. В това отношение движещите се номадски групи постъпвали така, както всички номади в началния етап от своето разселване.⁶

Разбира се, не само монголските нашествия и неспособността на Иконийския султанат да попречи на проникването на номадските пришълци в своята територия са отговорни за започналите в средата и втората половина на XIII в. промени в Западна Анатолия. „Ромейският принос" за нарушаване на равновесието също бил значителен и трябва да се търси в последиците от събитието в 1261 г. Тогава Никейската империя, след близо половинвековни усилия, успява да превземе Константинопол и да възстанови Византия. Това е безспорен успех, който отклонява вниманието на ромеите от събитията в Мала Азия. Първият представител на новата византийска династия Михаил VIII Палеолог (1259-1282 г.) насочва вниманието си към Европа и напълно пренебрегва защитата на малоазийските граници. Още от самото начало на неговото управление отношенията му с малоазийското гранично население - акрити, са враждебни и императорът не се колебае да посегне с лека ръка на техните отколешни привилегии. Европейската политика на Михаил VIII Палеолог, провеждана с Юстинианов замах, но неподплатена от действителна военна и икономическа мощ, се оказва непосилно бреме за вече разклатената из основи византийска държавна структура. Поради липса на средства пограничните укрепления, построени през никейския период, били напълно занемарени. Византийските историци Георги Пахимер и Никифор Григора единодушно твърдят, че неразумната малоазийска политика на Михаил VIII Палеолог е причина за рухването на византийския защитен пояс срещу новите малоазийски противници. „Това, което в началото изглеждаше маловажно, пише Григора, по-късно се превърна в начало на нещастията за ромеите"⁷.

Притокът на ислямизирани (наистина доста повърхностно) номадски племена и групи от Средна Азия в Западна Анатолия, упадъкът на Иконийския султанат и занемаряването на византийската гранична система след 1261 г. създават онази благоприятна обстановка, при която в обширния граничен пояс между земите на селджуките и византийците започват да възникват множество нови мюсюлмански държавици (бейлици).

Мнозина учени се изкушават да видят някакъв порядък в този иначе спонтанен процес. Те търсят причината за появата на новите бейлици в системата „удж" (букв. край, граница, острие), чрез която иконийските владетели от втората половина на XIII в. „канализирали" притока на номади-тюрки от Средна Азия в Анатолия. На вождовете на някои от номадските групи последните селджукски султани давали статут на „удж-бееве" (охраняващи границата). Такива случаи несъмнено има, но и при най-добро желание и организация администрацията в Икония не би могла да овладее изцяло процеса на възникване на бейлици. Много по-късно вождовете на по-големите бейлици обикновено легитимирали властта си с твърденията, че земите, в които те управляват, са били дадени на техните предшественици от иконийските султани. Истината обаче е, че до края на XIII в. новите мюсюлмански държави в Западна Анатолия възникват в жестока борба помежду си, чрез откъсване от опеката на селджукските владетели и чрез отнемане на земи от Византия. Днес никой не може да каже със сигурност колко на брой са били новите анатолийски бейлици.⁸ Едно обаче не подлежи на съмнение: именно те нарушават византийско-ислямското „равновесие на силите" и постепенно изтласкват византийската администрация от Западна и Северозападна Мала Азия.

Още от времето, когато в степните и лесостепните райони на Европа и Азия се появяват първите номади, та чак до периода на зрелия феодализъм номадският елемент играе динамична роля в човешката история. Номадите са тези, които унищожават съществуващи държави с вековни традиции. Те са отговорни за голяма част от настъпилите демографски промени. Експанзионистичната природа на номадизма е заложена в самия характер на номадската икономика, основана на екстензивно животновъдство. Като такава тя е функция от възможността да се придобиват нови пасища, и то в повечето случаи за сметка на уседнало земеделско население.⁹ Всъщност това, което става в Мала Азия през втората половина на XIII в., не е нищо друго освен един епизод от продължилата хилядолетия борба между животновъди и земеделци. Там си дават среща номадизмът на тюркските преселници от Средна Азия с техния „патриархален демократизъм", който сплотява номадското общество и го превръща в послушно оръдие в ръцете на вождовете, и късновизантийското общество с присъщите му класови и социални конфликти. В конкретните условия на византийска Анатолия успешната съпротива на местното земеделско население се оказва невъзможна. Липсва онази солидна военногранична организация, която единствена е в състояние да устои на номадския натиск. Проникването и закрепването на номадско-ислямския елемент в Западна и Северозападна Мала Азия и възникването на мюсюлманските бейлици всъщност представляват реализация на първия етап на номадизма за тюрките преселници. Този първи етап завършва с това, че номадските групи се установяват по-трайно на определена територия, откъдето предприемат дълбоки набези във всички посоки в зависимост от природо-климатичните условия, за да осигуряват паша за своите стада.¹⁰ Именно в този период от своето развитие номадите са твърде уязвими, тъй като те вече могат да бъдат локализирани и при наличие на определени условия да бъдат разгромени военно. В Мала Азия това обаче не става. Византия е твърде немощна във военно отношение, за да е в състояние да разгроми нововъзникналите бейлици. Тюркският елемент започва да се налага първоначално в политическо, а след това и в демографско отношение. Това не е резултат само на естествения или механичния прираст на тюрко-номадското население¹¹, а до голяма степен се дължи на прословутата способност на номадските общества да присъединяват към себе си и да асимилират други групи население. Разбира се, тези процеси не протичат нито бързо, нито лесно¹², но именно те създават в перспектива необходимите предпоставки за прехвърляне на ислямската експанзия в Европа чрез силите на един от малоазийските бейлици - османския.

В действителност християнското население от Мала Азия и византийска Тракия не посреща с примирение натиска на новия малоазийски завоевател. Историческите извори от края на XIII и началото на XIV в. са регистрирали опити на самите селяни да организират самостоятелна съпротива. При това съпротива, която не се изчерпва със защита на родното място, а има дори настъпателен характер. Особено любопитен в това отношение е епизодът, описан от византийския историк Георги Пахимер. Той съобщава, че в 1306 г. един българин на име Иван, по прозвище Свинепаса, събрал в Тракия дружина от 300 души селяни и обхванат от нещо като „кръстоносен дух", възнамерявал да премине Проливите и да воюва срещу „персите" (турците) в Мала Азия. Вместо да му окаже съдействие, византийският император наредил Иван Свинепаса да бъде хвърлен в тъмница, защото се боял, според наивното обяснение на Пахимер, да не би той да поведе събраните селяни на сигурна гибел. Селският вожд обаче проявил голяма упоритост. Той избягал от затвора, отново събрал селска дружина и преминал в Мала Азия. След като удържал няколко победи срещу изолирани мюсюлмански отряди, Иван Свинепаса бил пленен и екзекутиран от „персите" при неуспешен опит да деблокира обсадената византийска крепост Кенхрей (по течението на р. Скамандър)¹³. Заслепен от омраза, Пахимер със студенина отбелязва, че селският водач и неговите хора „претърпяват онова, което се случва с гмуреца, за чието щастливо завръщане наистина няма гаранция".

Тъкмо при опитите на населението само да организира своята защита и особено в случая с Иван Свинепаса проличава пагубното влияние на противоречията във византийското общество. Вместо да видят в народното надигане мощно средство за ликвидиране на надигащата се откъм Мала Азия завоевателна стихия, на управляващите кръгове във Византия им се струвало, че всяка народна инициатива е начало на селско въстание. Очевидно твърде жив бил споменът за събитията в България през 1277-1280 г., когато един селянин свинепас започва борба с татарите, за да я превърне твърде бързо в селска война срещу царя и болярите.

В сложното преплитане на военнополитически, държавно-образувателни и демографски фактори в Северозападна Мала Азия към края на XIII и началото на XIV в. трябва да се търси произходът на онзи мюсюлмански бейлик, на който бе съдено пръв да стъпи и да се укрепи на европейска земя, да покори Византия и повечето балкански държави, да съкруши другите малоазийски бейлици и да се превърне в могъща световна империя. Изследователят трудно ще намери в сигурните исторически извори от това време някакви конкретни и неоспорими сведения за него. В този период османският бейлик е незначителен и все още срамежливо се гуши в сянката на своите по-мощни съседи. Византийските историци дълго време не отличават неговите поданици от общата маса средноазиатски пришълци, а сведенията за ранната османска история в съчиненията на по-късните османски историографи със сигурност може да се изключат от кръга на фактите, които съвременната историческа наука приема за достоверни. Интерпретацията на събитията, а и подборът им в тези исторически съчинения са подчинени на османската политическа доктрина от XV и XVI в. насетне, т. е. тогава, когато османската държава по нищо вече не прилича на османския бейлик от края на XIII или началото на XIV в. В този период, когато Османската империя е в зенита на своето могъщество, легендарните ранни сведения за началото на държавата са синтезирани в един „държавно-династически мит", чието пропагандиране става жизнена необходимост за империята и който остава дълбоко вкоренен в османския начин на мислене.

Първият елемент на този мит е свързан с османската генеалогия. Неговото начало се поставя от творчеството на османския писател Язъджиоглу Али (XV в.). Той пръв се опитва да направи родословна връзка между османците и легендарния Огуз, митичен родоначалник на всички тюркски племена в Западна Азия¹⁴. Като използва материали от тюркската народна традиция, Язъджиоглу Али твърди, че османците са част от племето „кайъ" - най-благородния клон на тюрките огузи (Кайъ според легендата е първият син на Гюн, най-възрастният син на Огуз). От тази „генеалогия" следва изводът, че властта над всички огузи по право трябва да принадлежи на племето „кайъ". Генеалогичната схема познава и други варианти, един от които дори свърза османците с ислямския принц Ияд, приближен на пророка Мохамед! Османският историк Мехмед Нешри е този, който оформя официалния вариант на османската генеалогия. Според Нешри османският вожд Осман (преди 1299-1326 г.) е в родство с Кайъ посредством своите предшественици Сюлейман и Ертогрул¹⁵.

Вторият елемент на мита има за цел да покаже, че османският бейлик, а оттук и Османската империя по-късно са наследници на Селджукската държава. В първоначалния вариант, лансиран от Ахмеди (1334-1412 г.), се твърди, че вождът на една част от племето кайъ - Ертогрул, получава от селджукския султан земи в Северозападна Мала Азия, след което сам завладява областта Сюгют (по течението на р. Сангария). След това в османската историческа книжнина се появява версията, че Сюгют бил дарен на Ертогрул от селджуците уж като награда за помощта, оказана от този вожд на селджукските султани. Отново Мехмед Нешри е този, който дава окончателна обработка на официалната версия. Според него Осман, наследникът на Ертогрул, разширява бащините си владения около Сюгют и в 1299 г. получава от селджукския султан Ала-ад-Дин Кайкубад (1282-1303 г.) владетелски инсигнии: тъпан, знаме, сабя, кон и тържествени одежди¹⁶. Поради тази причина годината 1299 по традиция се приема за рождена дата на османската държава. Желанието на османските султани да подчертаят връзките на своята държава със селджукския султан е толкова силно, че към 1575 г. дори е изфабрикувана официална „кореспонденция" между Осман и султан Ала-ад-Дин Кайкубад.

И третият елемент на мита за ранната история на османците може да се открие в упорития стремеж на техните историци да убедят читателите си, че държавата им е създадена от гения на едно малко племе. След като тази държава е образувана, османската историография я представя като един безукорно функциониращ ислямски държавен механизъм. Тя се опитва да внуши, че съществува „османски народ" и че държавата, която той създава, автоматически се отърсва от номадската традиция и възприема идеите за държавно устройство на развитите ислямски общества¹⁷.

Критичният поглед върху тези мотиви в трудовете на османските историци, писали повече от столетие след образуването на османската държава, недвусмислено показва, че сведенията, които те дават, имат апокрифен характер. Личността на Ертогрул например е обрисувана чрез взаимстване на „подвизи" от ранната история на селджукската държава. Същото важи и за неговия наследник Осман. Получаването на владетелски инсигнии от иконийския султан в 1299 г. също не е доказан исторически факт. „Съмнително е, отбелязва известният османист Ф. Тешнер, дали последните султани на Коня въобще са чували за Осман"¹⁸. В това, че османската държава, както и повечето средновековни държави, изработва своя династическо-държавна митология, няма нищо чудно. По-странно е това, че някои съвременни историци са склонни, ако не да й повярват напълно, то поне да търсят в нея някакви рационални елементи. Във всеки случай ненадеждността на османските извори за ранната османска история е очевидна. Първите сигурни сведения за османския бейлик трябва да се търсят във византийските исторически извори от началото на XIV в.¹⁹

Не само легендарният характер на сведенията за ранната османска история, но и хетерогенният състав на ранната османска държава са предизвикали много спорове върху нейния произход и същност. Едни учени виждат в нея продължение на селджукската държавна традиция. Други са на мнение, че първите кълнове на османска държавност са тясно свързани с ислямската доктрина за „свещена война" (джихад). Трети гледат на османското емирство като на едно общество от „гази" (борци за вярата), чийто raison d'être е непрекъсната и безпощадна война с християните.²⁰ Действително в първия запазен надпис на османски владетел от Бруса (1337-1338 г.) тогавашният османски емир Орхан се титулува като „султан на борците за вярата, борец за вярата, син на борец за вярата". (В този случай титлата „султан" означава „управител", а не владетел, чието достойнство е признато от духовния глава на мюсюлманите - халифа)²¹.

Много историци приписват на ислямската доктрина „джихад" едва ли не решаваща роля в образуването и експанзията на османското емирство, като добавят, че неговото разположение в близост до подстъпите към Константинопол го превръща в обединителен център на ислямски принцове, въодушевени от религиозен фанатизъм.²² Но, както справедливо отбелязва Сп. Врионис, за ислямизираните през X в. туркменски номадски племена ислямът не е нищо друго освен „тънко покритие над стария племенен шаманизъм".

Много по-важно за завоеванията в този период е номадският бит на тези племена, изключителната им мобилност, на която са подчинени всички сфери на обществения живот и военното дело. Номадският бит предполага постоянна нужда от пасища, които в Анатолия можели да бъдат придобити само чрез подчиняване на местното земеделско население.²³ Този фактор има далеч по-голямо значение за туркмените номади, отколкото „свещената война" с нейния „религиозно-рицарски" кодекс на поведение.

Несъмнено е също така, че османската държава не възниква на етнически принцип. В грабителските отряди на ранните османци се стичат както различни по произход номадски маси и ислямски принцове, така и християни ренегати, за които нашествието е удобен повод за обогатяване чрез плячка. Освен това за епоним на държавата служи не някакво племенно название, а името на владетеля Осман, с който се свързва образуването на държавата.²⁴ Дори късновизантийският историк Лаоник Халкокондил (втората половина на XV в.), известен с големия си интерес към етнографията и произхода на „варварите", никъде в своите етнографски екскурси не споменава за съществуване на „османска" народност. Според него названието „турки" в края на XIII и дълго време през XIV в. било синоним на „номади"²⁵. Следвайки добре известната архаизираща традиция при названията на съседните народи, византийските автори от XIV-XV в. наричат поданиците на османския бейлик агаряни, сарацини, мюсюлмани, перси и дори ахемениди²⁶.

Противоречивите мнения за характера на османското емирство се дължат до голяма степен на обстоятелството, че изследователите разглеждат държавната му структура статично, а не в динамика. Повече от ясно е, че при избирането на един или друг хронологически разрез на преден план изпъкват едни или други обществени характеристики. Има и такива учени, които се опитват да видят в османския бейлик реализация на някакви традиционни ислямски доктрини. Наистина той изпитва влияние от т. нар. „развит ислям" посредством улемите (мюсюлмански учени богослови), но като цяло е твърде далече от развитите ислямски общества.

Всъщност това, което дава облика на ранната османска държава, е еволюцията на едно номадско общество, което успешно и сравнително бързо преминава от по-нисшите към по-висшите стадии на номадизма. Почти няма елемент от социалното, икономическото и политическото развитие на османския бейлик, който да не се подчинява по общите и конкретните си измерения на номадските обществени модели, разкрити с такава вещина от съветската изследователка С. А. Плетньова²⁷. И тъкмо защото еволюцията на номадските общества зависи не само от иманентно присъщите им белези, но и от характера на съпротивата, която те срещат, стимулите за развитието на османския бейлик трябва да се търсят не само вътре в него, но и в цялостната политическа, военна, икономическа и социална обстановка, която го заобикаля в процеса на неговото съзряване.

При положение, че в ранния етап на своето развитие почти всички мюсюлмански бейлици в Мала Азия си приличат по своите обществени структури, пред изследователя възниква въпросът защо именно османското, а не някое друго емирство в средата на XIV в. успя да стъпи на европейска земя и в следващите векове да се превърне в световна империя? Този феномен трябва да се обясни не с изключителността на османския бейлик като структура или като държавна идеология, а с географското му разположение и с произтичащите от това фактори. Останалите малоазийски бейлици в определен етап от своето разширение рано или късно изчерпват възможността за експанзия срещу християнския свят. Те или достигат бреговете на Егейско море, или пък се сблъскват помежду си и се изтощават във взаимна конфронтация. За разлика от тях османският бейлик, разположен в северозападния ъгъл на Мала Азия, има необятен простор за разширение първоначално за сметка на Византия, а по-късно на останалите балкански християнски държави.²⁸

Разположението на първоначалните османски владения около р. Сангария²⁹ служи като катализатор за една верижна реакция от благоприятни фактори. Ако си послужим с терминологията на Арнолд Тойнби, географският фактор изправя пред ранното османско общество цяла серия от благоприятни „предизвикателства". Тъй като османското напредване е насочено пряко към Босфора и византийската столица, то среща най-голяма съпротива от византийска страна. Това забавя темпа на настъпление, но принуждава османските владетели да търсят допълнителни средства за увеличаване на военните възможности (тимарска система, платена армия, съответни обществени институции, създаване на определена програма за експанзия и управление на завладените земи и др.). Тук е уместно да се изтъкне, че според някои специалисти по история на номадските общества те имат „полза" от една постоянна, но не много силна съпротива, която наред с всичко друго представлява допълнителен фактор за тяхното сплотяване. Благоприятното географско положение довежда и до това, че в малкото османско емирство се стича основната тюркска преселническа маса и „борци за вярата" от другите краища на Мала Азия. Незначителният на пръв поглед османски бейлик започва да разполага с военен потенциал, който пропорционално е много по-голям от териториалния му обхват³⁰. Както повечето номадски или полуномадски общества и ранната османска държава е „отворена" военнополитическа организация, склонна да усвоява чуждите достижения и да приема в своята среда група население, готово да сподели нейния начин на живот. Всички тези благоприятни „предизвикателства" не само предполагат, но просто изискват творческо усвояване на византийско-балканското наследство в много области от обществения живот и военното дело.

Всички разсъждения за успехите (или по-скоро за бъдещите успехи) на османците от края на XIII в. се правят на принципа на ретроспекцията, т.е. при положение, че са известни събитията от по-късната им история. В края на XIII в. никой не е бил надарен с пророческата дарба да предвиди османския възход в следващите десетилетия. Византийците все още не са подозирали, че голямата опасност ще дойде от малкия бейлик по течението на р. Сангария (Сакаря). Изглежда, в Константинопол за пръв път научават за неговото съществуване в началото на XIV в., когато османският емир Осман разбива една византийска армия при градчето Бафеон. През следващите три десетилетия те все по-често ще бъдат принудени да слушат за нови османски успехи. Едва през 1329 г., когато град Бруса вече две години се намира в османски ръце и е обявен за османска столица, византийският император Андроник III (1328-1341 г.) предприема по-решителни действия. Начело на 2000-на армия той се прехвърля в Мала Азия, прониква близо до Никомидия и там, близо до крепостта Пелеканон, претърпява тежко поражение от новия османски владетел Орхан (1326-1362). След сражението при Пелеканон византийският император за пръв път е принуден да плаща на османците годишен данък, който според византийския историк и политически деец Йоан Кантакузин възлизал на 120 000 перпера.

Твърде успешни за османците са 30-те години на XIV в. През 1337 г. те овладяват важната крепост Никомидия и някъде по същото време подчиняват ислямския бейлик Караси, разположен на брега на Мраморно море³¹. Османската историопис се е постарала да намери оправдание на този враждебен акт срещу „правоверни" с твърдението, че бейликът Караси пречи на османците да водят „свещена война". Така или иначе през 30-те години емирът Орхан става господар на южния бряг на Дарданелите и на голяма част от Константинополския малоазийски хинтерланд. През следващото десетилетие обаче османците се оказват изместени на заден план. Липсват и сведения, от които да личи, че византийците са продължавали да плащат годишния данък от 1329-1330 г. Независимо от това през третото десетилетие на XIV в. се създават условия, които по-късно позволяват османското прехвърляне в Европа. Неговото реално осъществяване става въпрос на благоприятна политическа конюнктура.

Съвсем погрешно ще бъде да се смята, че политическото и военното издигане на османското емирство е резултат само на неговото собствено развитие. Византийският учен-полихистор и политически деец от края на XIII и началото на XIV в. Теодор Метохит съвсем точно е отбелязал, че основната причина за възхода на малоазийския ислямски свят, в това число и на османския бейлик, е постоянната политическа и социална криза на Византийската империя. Ромейската държава според Метохит вече е прехвърлила апогея на своята мощ и в бъдеще я очакват само упадък и неуспехи. Сякаш забравяйки за традиционното византийско високомерие към „варварите" и за чувството на превъзходство, той твърди, че за цивилизовани хора като ромеите е невъзможно да се противопоставят на примитивните малоазийски номади³².

Днес историческата наука е в състояние да даде пълна и задълбочена представа за упадъка на Византийската империя в епохата на османската инвазия. Този упадък е резултат най-вече на противоречията, в които навлиза късновизантийското общество. Икономическата и социалната криза на Византия от края на XIII в. е повече от очевидна и довежда до изключително изостряне на обществените конфликти. С особена острота се поставя въпросът за пътищата на развитие на това общество, което от своя страна противопоставя по-остро от всякога провинциалната и столичната аристокрация и всички социални слоеве и класи³³. В резултат на това през периода между 1321 и 1357 г. пет кръвопролитни граждански войни разтърсват из основи империята. Отслабването на централната власт, всесилието на провинциалната поземлена аристокрация, социалното и класовото напрежение, корупцията на държавния апарат, която достига особено уродливи форми - всичко това се явления, които правят империята неспособна да отблъсне малоазийските си врагове³⁴. Трагизмът на Византия се състои и в обстоятелството, че във византийското общество няма социална прослойка или класа, способна да я изведе от кризата. Някои от византийските интелектуалци от средата на XIV в. са обрисували ситуацията в изключително мрачни тонове. „Нашите управници са несправедливи, пише един съвременник, тези, които надзирават делата ни, са ненаситни, съдиите приемат подкупи..."³⁵. Малцина са били тези, които редом с критиката предлагат и начин на действие. „Интелектуалците на късна Византия, пише Игор Шевченко, били най-добри в критикуването, предупреждаването, предсказването и по-слаби в откриване на причината за събитията и в даване на конструктивни предложения". Те, продължава известният византинист, били „като щрауси, които крият главите си в пясъците на миналото имперско величие"³⁶. Съвсем специфична страна на този „щраусов синдром" е да се гледа на османското нашествие като на Божие наказание, срещу което християните не само не могат, но и не трябва да се опълчват.

Победата на византийските поземлени магнати в гражданската война от 1341-1347 г. довежда до консервиране на отдавна изживели времето си обществени порядки, които в перспектива задълбочават политическия сепаратизъм. В това явление, взето само за себе си, няма нищо неестествено дотолкова, доколкото повечето европейски феодални общества преминават през етапа „феодална раздробеност". При евентуално военнополитическо спокойствие разпокъсаността на Византия и другите балкански държави през XIV-XV в. едва ли би предизвикала толкова отрицателна оценка от страна на модерната историография. Отрицателните последици от това явление се проявяват най-вече поради обстоятелството, че то съвпада по време с османското нашествие, което от своя страна още повече усилва политическата анархия. В средата на XIV в. Византия за пръв път в своето многовековно съществуване не бе в състояние да предотврати нахлуването и закрепването на азиатски нашественик в Европа.

През 30-те години на XIV в. управляващите кръгове в Константинопол в лицето на император Андроник III и неговия съратник Йоан Кантакузин се примиряват със загубата на Мала Азия. Политиката им се насочва към укрепване на балканските позиции на империята, а мюсюлманските бейлици в Мала Азия трябвало да спомогнат за нейната реализация. Същевременно са предприети мерки за укрепване на византийския флот, които дават известни резултати. Към 1341 г. византийците разполагат с достатъчно на брой кораби и не допускат масовото проникване на тюркско население през Проливите. Дори на два пъти византийският флот осуетява опити на някои от малоазийските „морски бейлици" да завземат Галиполи (1332 и 1341 г.). Византийската дипломация влага цялото си умение, за да привлече като съюзници бейлиците Айдън и Сарухан, разположени на егейския малоазийски бряг около градовете Пергам и Смирна. С помощта на айдънски наемници Андроник III и Йоан Кантакузин успяват да завладеят Епир, Тесалия и Южна Албания³⁷. Резултатите са толкова насърчителни, че на дневен ред е поставен въпросът за подчиняване на каталанските и франкските владения в континентална Гърция и Пелопонес. „Ако това стане, отбелязва в своите мемоари Й. Кантакузин, ромейската държава, както в стари времена, ще се простира без прекъсване от Пелопонес до Византион"³⁸. Погледнато от византийска гледна точка, активизирането на балканската политика е било единственото, което империята е можела да направи през 30-те години на XIV в. Погледнати обаче в балкански аспект, тези действия крият потенциална опасност от изостряне на междубалканските отношения, което е особено опасно при наличието на силен азиатски неприятел.

В събитията от 30-те години на XIV в. историческите извори почти не споменават за османския бейлик и това никак не е случайно. Византийските опити да привлекат Сарухан и Айдън несъмнено представляват добре пресметнати дипломатически ходове. Двете емирства нямали сухопътна граница с Византия и въпреки пиратските си набези не представлявали сериозна заплаха за териториалната й цялост. Те разполагат с флоти и чрез тях византийците се надяват да сдържат османския натиск и да неутрализират морската хегемония на Венеция и Генуа в Източното Средноземноморие³⁹. В този смисъл най-подходящ византийски съюзник бил айдънският емир Умур паша, с когото византийците установяват твърде близки съюзнически отношения.

Още през 1335 г. срещу 100 000 перпера и формално признаване на Айдънското емирство византийската дипломация привлича Умур паша във фарватера на византийската политика. Разбира се, в Константинопол предпочитат да си затварят очите пред пиратските действия на айдънския флот в Пелопонес и Континентална Гърция⁴⁰. Йоан Кантакузин бил толкова доволен от новия византийски съюзник, че в мемоарите си го нарича свой „роб", който му оказвал дължимата почит и не ограбвал византийска територия⁴¹. За Кантакузин Умур паша бил идеалният „варварски съюзник", посредством когото можел да респектира северните византийски съседи - българи и сърби. Всъщност византийците нямали нищо против да търсят отдушник за грабителските инстинкти на айдънските отряди било в българска, било в сръбска територия. Особено типичен е епизодът от лятото на 1341 г. С подкрепата и позволението на Кантакузин и пред очите на константинополските жители Умур паша прехвърля по суша корабите си в Черно море и подлага на опустошение българските земи около устието на Дунав, откъдето се завръща с огромна плячка и много пленници⁴².

Истинското значение на съюза между Кантакузин и Умур паша проличава във византийската гражданска война от 1341-1347 г. Това е социален и класов конфликт, който по своята дълбочина и всеобхватност, по пагубните си последствия няма равен на себе си във византийската история. Изправени пред перспективата да загубят позиции пред масовото и спонтанно избухнало народно недоволство, в невъзможност да надделеят със собствени сили над съперниците си от столичната аристокрация, византийските провинциални магнати и техният вожд Йоан Кантакузин⁴³ поставят изхода от този пагубен за Византия конфликт в ръцете на своите мюсюлмански съюзници. От зимата на 1342 до 1346 г. отрядите на Умур паша са тази военна сила, която им осигурява победата. Това става с цената на страшно опустошаване на византийска Тракия, която съвременниците започват да сравняват със „скитска пустиня". В условията на непрекъснати военни действия и жителите на тракийските градове, които не можели да се препитават със земеделие или търговия, започват да си набавят необходимите средства за живот чрез взаимен грабеж⁴⁴. Хаосът и анархията във византийската територия стават нещо обичайно. Айдънските съюзници на Кантакузин унищожават и държавицата на българския юнак Момчил в Южните Родопи - един от тези спонтанно възникнали политически организми, които са можели да се превърнат в ядра на съпротива срещу азиатската опасност⁴⁵.

Гражданската война от 1341-1347 г. донася и други беди за империята. Сръбската държава използва затрудненото й положение и завзема почти без съпротива всички византийски владения в Македония и Северна Гърция⁴⁶.

Много съвременници на събитията във Византия от средата на XIV в. са смятали, че Йоан Кантакузин е тази историческа личност, върху която пада най-голяма отговорност за допущането на азиатските нашественици в Европа. Така са мислили не само неговите противници, но и всички онези, които на свой гръб изпитват грабежите на айдънските, а след това и на османските Кантакузинови съюзници. Справедливостта изисква да се изтъкне, че всички враждуващи византийски групировки през 40-те години на XIV в. по един или друг повод са прибягвали до услугите на различни малоазийски емирства. Това важи и за противниците на Кантакузин, групирани около великия дукс Алекси Апокавк и царицата регентка Ана Савойска⁴⁷. Сръбският владетел Стефан Душан (1331-1355) също според сведенията на Григора се опитвал да установи контакти с османския емир Орхан⁴⁸. Освен това трябва да се подчертае, че въпреки сериозната намеса на Умур паша във византийските междуособици като Кантакузинов съюзник Айдънското емирство не би могло сериозно да застраши Балканския полуостров. Неговата територия била отдалечена на около 200 км от Атика или Галиполи. Това е било известно на Кантакузин и представлява гръбнакът на неговата политика за използване и противопоставяне на „варварите". Да се хвърля върху него цялата вина за първите прониквания на тюрки мюсюлмани на Балканите ще означава той да бъде държан отговорен за недъзите на византийското общество като цяло. Тази констатация все пак не може да оневини Кантакузин. Той бе онази видна византийска личност, която в най-голяма степен се обляга на турска подкрепа в гражданската война, поставя заедно със своите последователи интересите си над тези на държавата, използва мюсюлмански отряди като средство за натиск срещу християнските си съседи и най-накрая пръв привлича и довежда като свои съюзници в Европа османците⁴⁹. Отделни пасажи в неговите мемоари оставят впечатление, че Кантакузин е изпитвал известни угризения на съвестта за своите действия. На едно място например очевидно под непосредственото впечатление от някой пореден турски грабеж в Тракия той изоставя, общо взето, спокойния тон на своето повествувание и възкликва: „Каква вина имат селяните, жените и пеленачетата, които ежедневно биват убивани и продавани в робство? Или каква вина имат опозорените девици, разрушените храмове, потъпканите и осквернени свети предмети, предадени в ръцете на безбожниците противно на всяко право и справедливост?" И веднага след това добавя, че вината за всичко носят неговите противници, които не проявявали никакво състрадание към убиваните и които постоянно го принуждавали да търси мюсюлманска помощ⁵⁰.

Излизането на османците от сянката на „айдънската хегемония" става след 1344 г., когато флотилията на Умур паша е разгромена от една западна коалиция край бреговете на Смирна и особено когато самият той е убит четири години по-късно⁵¹. Тези събития подкопават из основи плановете на Кантакузин. Рискувайки да загуби в гражданската война, той без особени колебания се обръща за помощ към османския емир Орхан и през 1346 г. скрепва съюза си с него, като изпраща в харема му дъщеря си Теодора. Печалните резултати от този съюз се проявяват много скоро. Още от началото проличава, че Кантакузин няма нито авторитет, нито сили да контролира османските си съюзници⁵². Въпреки това той не се отказва от тях дори и тогава, когато държи скиптъра на ромейската държава (1347-1354 г.) и когато за всички става ясно, че за османците не представлява никаква трудност да преминават от Азия в Европа. „Те бяха твърде многочислени, признава Кантакузин, за да могат да бъдат насочвани от ромеите, нападаха по свой почин и за своя изгода"⁵³. Нито Византия в 40-те и 50-те години на XIV в. е могъщата империя, която може с купища злато да накара варварските вождове да й служат вярно, нито османците са от онези варвари, готови заради честта да бъдат ромейски съюзници да изменят на експанзионистичната си същност. Съдбоносната грешка на Кантакузин и на неговите привърженици се заключава в това, че те не оценяват реалистично възможностите на империята в създалата се ситуация, разсъждават с анахронични политически шаблони и допускат твърде наивно османците за арбитър във вътрешните й дела.

Четиридесетте години на XIV в. са белязани не само от постоянната намеса на различни мюсюлмански емирства във византийската гражданска война. Това е времето, когато мюсюлмански отряди започват да нахлуват в българска и сръбска територия⁵⁴. За двете южнославянски държави слабостта на Византия е нож с две остриета. От една страна, тази слабост им позволява лесно да откъсват части от нейната територия, но, от друга, именно военната немощ на империята ги изправя пред най-страшния завоевател в цялата им средновековна история. Нито цар Иван-Александър (1331-1371 г.), нито сръбският Стефан Душан са притежавали далновидността на хан Тервел, който през 717 г. не се поблазни от притесненото положение на Византия, а й помогна да отблъсне арабското нашествие.

Първите нахлувания в българска и сръбска територия осъществяват не османските, а айдънските турци. След 1341 г. българските владения в Тракия на няколко пъти изпитват опустошителните набези на Умуровите отряди⁵⁵. През 1344 г. един такъв отряд нанася тежко поражение на неколкохилядна сръбска конница при крепостта Стефаниана, между Солун и Сяр⁵⁶. Оказва се, че и Сърбия, най-голямата по територия балканска държава в средата на XIV в., не може успешно да устоява на все още спорадичните мюсюлмански нахлувания. Саруханският бейлик, разположен на север от Айдън, също има дял в опустошаването на южните български краища през четвъртото десетилетие на века. През 1346 г. един сарухански отряд от 6000 души, повикан от противниците на Кантакузин, опустошава страшно българска Тракия. Обяснението, което Кантакузин дава за това нападение, е, че в ромейска територия саруханците нямало какво повече да грабят и затова се насочват към българските предели. „Те избиха и заробиха мнозина при този поход, пише Кантакузин, заграбиха много добитък и като никога опустошиха Мизия" (България - б.а.)⁵⁷.

С идването на османците на Балканите първоначално като съюзници на Кантакузин грабителските походи в България и Сърбия стават по-чести и по-опустошителни. Владеейки подстъпите към Галиполи, те много по-бързо и с по-голямо усърдие се отзовават на призивите на Кантакузин с отряди, по-многобройни от тези на айдънци и саруханци. Според Никифор Григора още при първото си идване на балканска територия в 1345-1346 г. Орхан изпраща грабителски отряди в България и Сърбия⁵⁸. Положението се утежнява от обстоятелството, че след като се възкачва на византийския престол, Кантакузин започва да гледа на своите османски съюзници изключително като на сила, с която да възпира българите и да принуди сърбите да освободят завзети византийски територии. Макар и не твърде ясни, някои пасажи от трудовете на Кантакузин и Григора позволяват да се твърди, че между 1345-1347 г. Кантакузин успява с османска помощ да принуди българите да се оттеглят от черноморските градове на юг от Стара планина⁵⁹. При подобни действия османците все по- често започват да се изплъзват от контрола на ромеите и предприемат самостоятелни грабителски походи. Така например през 1348 г. синът на емира Орхан - Сюлейман, се явява с многобройна войска в Тракия, за да участва в планирания от Кантакузин поход в Сърбия. След като достига до град Христопол, той се отделя от останалата войска, опустошава Югозападна Тракия, прониква до българска територия и я подлага на жестоко разграбване. Същото нещо се повтаря в края на 1349 или началото на 1350 г. Вероятно при това нападение в България в боя с османските дружини загива един от синовете на цар Иван-Александър - Иван Асен⁶⁰. Въпреки това през 1349-1350 г. българските войски оказват упорита съпротива. Поради предвидливостта на управниците на тази област, отбелязва Григора (той вероятно има предвид Средецката област), османското нахлуване не могло да засегне северните български краища⁶¹. Макар и с цената на скъпи жертви българите показват, че една умело организирана и упорита отбрана може да възпре дори и по-многобройни грабителски отряди на османците.

Каквито и да са били намеренията на Кантакузин, събитията от края на 40-те години показват, че вариантът „използване на османците срещу българи и сърби" се оказва неудачен. Османците не престават с грабежите във византийска територия, а походите им в България със своята необузданост надхвърлят плановете му за „въздържане и респектиране" на българите. Първото го прави все по-непопулярен във Византия и спомага за консолидиране на опозицията срещу него около законния император Йоан V Палеолог, а второто води до политическа изолация. При това положение Кантакузин започва трескаво да търси изход от задънената улица. Единственото, което е можело да се направи, било да се контролира по някакъв начин османското прехвърляне в Европа. Никой във Византия вече не хранел илюзията, че са възможни настъпателни действия в Азия, макар че там все още се държали десетина по-малки византийски крепости. От големите малоазийски градове единствено Филаделфия, на около 40 км от средното течение на р. Менандър, оказвал героична съпротива, но и тя не вдъхвала особени надежди в Константинопол⁶². Най-реалният начин за противопоставяне бил да се установи контрол над Проливите и особено в Дарданелите. За осъществяване на такъв контрол бил необходим флот, който да патрулира по дългата 120 км брегова ивица на Галиполския полуостров и да пречи на преминаването на османски отряди, които все още използвали малки кораби или лодки. Но византийски флот на практика липсвал: той е напълно занемарен по време на гражданската война, а и нямало средства за неговото построяване. Държавната хазна била празна според думите на Григора като „атомите на Епикур"⁶³. Няколко пъти Кантакузин апелира към заможните граждани на византийската столица да съберат доброволни помощи за строеж на бойни кораби. Когато най-сетне необходимата сума била събрана и за кратко време са построени значителен брой кораби, на формирания от тях флот не се удава да изпълни възлаганите му задачи. На два пъти - през август 1348 и през юли 1351 г., жителите на генуезката колония Галата (Пера), разположена на северния бряг на Златния рог срещу византийската столица, за които укрепването на византийските морски сили представлява заплаха за търговските интереси, унищожават построените с толкова много усилия и жертви византийски кораби⁶⁴. Успоредно с това, пак като средство за натиск срещу Византия, генуезците от Галата започват да търсят помощта на османците. Емирът Орхан с готовност им изпраща военна сила за защита на крепостните стени на колонията.

С усилията на Кантакузин да възроди поне частично византийските морски сили като средство за контрол над османците е свързан първият по-сериозен опит за организиране на съвместен отпор на балканските държави срещу тях. След голямото османско нападение в България през 1349-1350 г. българският цар Иван-Александър открито обвинява Кантакузин, че умишлено изпраща ордите на Сюлейман в българска територия. Когато през 1351 г. в Търново пристига византийско пратеничество, то най-напред трябвало да се извини на българския цар за случилото се. От името на Йоан Кантакузин византийските пратеници изтъкват, че ромейската държава не е в състояние да попречи на османските набези в България. От Константинопол, твърдели пратениците, винаги са предупреждавали за евентуални нахлувания на „персите". Единственият изход, който ромеите виждат за излизане от неблагоприятната ситуация, е българите и византийците да се съюзят и заедно да възпрат „варварите". За това било необходимо българският владетел да предостави на Кантакузин известна парична сума, с която да бъде поддържан византийският флот в Хелеспонта. Той от своя страна, твърдели те, няма да допуща османците безнаказано да идват на балканска земя. Според думите на Кантакузин търновските жители възторжено одобряват византийското предложение и сам цар Иван-Александър е готов да се съгласи с него. Според „Анонимната българска хроника" от началото на XV в. подобни предложения византийците правят и на сръбския цар Стефан Душан⁶⁵. Ако се вярва на Кантакузин, българският владетел първо се съгласява с византийските проекти, но по-късно по внушение на Стефан Душан се отказва от сътрудничество с ромеите. С отказ отвръща и сръбският владетел. С това начинанието било провалено още в зародиш⁶⁶.

Когато размишляваме върху причините за провалянето на този опит за формиране на балкански антиосмански съюз, първото, което ни идва на ума е да възкликнем: липса на политическа далновидност! Това несъмнено е вярно, но не и достатъчно обяснение. Нима може да се очаква от балканските владетели в един миг да преодолеят натрупаните в продължение на десетилетия взаимни подозрения? Освен това има и друго нещо. За един опитен дипломат като Иван-Александър не е било трудно да се досети, че изгодното на пръв поглед предложение на Кантакузин не дава сигурни гаранции на България срещу нови османски нападения. Българският владетел вероятно е разсъждавал така: ако византийският флот с българска и сръбска помощ успее да блокира Проливите, то Кантакузин наистина ще може по-ефикасно да контролира своите османски съюзници. А каква е гаранцията, че той ще се откаже да ги използва за натиск срещу българската държава, ако нейната политика не му е по вкуса? В края на 40-те и началото на 50-те години и самите ромеи вече не вярвали на публичните изявления на императора, че той уж не бил виновен за османските опустошения в Тракия⁶⁷. Естествено неговите обяснения не могли да намерят добър прием в България. Впрочем от мемоарите на Кантакузин се вижда, че и в 1351 г. той съвсем не се отказвал от идеята да насочва османците срещу християнските си съседи. Ако сръбският владетел не върне на ромеите заграбените територии, съобщава той на цар Иван-Александър, то ромеите ще изпратят срещу него дружините на Сюлейман⁶⁸. Какво излиза тогава от примамливите предложения на Кантакузин от 1351 г.? На българите им се предлагало да дадат пари за византийския флот, но колкото до това, дали и в бъдеще османски отряди ще нахлуват в България или не, зависело от добрата воля на византийците. При това положение едва ли е чудно, че византийската дипломатическа инициатива от 1351 г. завършва без успех. Друг е въпросът дали дипломатическото умение в този съдбоносен период е трябвало да се изразява в откриване на скритите замисли на политическия партньор, или в умението скритите или явните противоречия съзнателно да се преодоляват в името на една по-голяма и перспективна цел: съвместна борба срещу азиатската опасност.

Въпреки че през 1351 г. не се стига до формиране на антиосманска коалиция, нито българският, нито сръбският владетел са могли да останат безучастни към османската заплаха. Един от вариантите за действие бил да се съдейства за падането на Кантакузин от престола и за интронизация на Йоан V Палеолог, който открито аспирира за властта и с нищо не показва, че ще следва политика на съюз с османците. Освен това в България и Сърбия много добре се знае, че всяка успешна намеса във византийските дела обикновено обещава териториални придобивки. Затова през 1352 г., когато Йоан V Палеолог открито се опълчва срещу Кантакузин, българи и сърби бързат да му изпратят военна помощ. Кантакузин от своя страна извиква османски отряд начело със Сюлейман. Край крепостните стени на тракийския град Димотика силите на Йоан V Палеолог (включително български и сръбски контингенти) застават срещу войската на Кантакузин, в която има само 600 ромеи и 1000 каталонски наемници; всички останали са османски турци⁶⁹. Именно османският отряд решава изхода на сражението в полза на Кантакузин, след което се самовъзнаграждава с грабежи около Пловдив, Ямбол и Айтос⁷⁰.

Сражението при Димотика е първият случай, когато на бойното поле срещу османците застават рамо до рамо византийци, българи и сърби. Това единодействие обаче няма характер на съзнателно изградена антиосманска коалиция. Кантакузин твърди, че нито българите, нито сърбите подозират, че ще имат за противник османски военен отряд. Поражението им показва не само силата на азиатския неприятел, но, както става в подобни случаи, с един замах унищожава постигнатото единство. Много по-фатална се оказва една друга последица от събитията при Димотика. Веднага след сражението османският вожд Сюлейман завзема малката галиполска крепост Цимпе. Според Григора самият Кантакузин му отстъпва крепостта, за да го има подръка винаги в случай на необходимост⁷¹. Кантакузин естествено отхвърля тези обвинения и от своя страна обвинява Сюлейман, че самоволно присвоява Цимпе в разрез с постигнатата договореност. Той обяснява подробно как веднага предложил на Сюлейман да напусне крепостта срещу компенсация от 10 000 перпера и дори лично отишъл в Никомидия при емира Орхан, за да преговаря по въпроса. Точно когато трябвало да се състоят тези преговори, става споменатото земетресение, след което Сюлейман завладява и Галиполската крепост. А емирът Орхан така и не се явил на преговорите, оправдавайки се с лошо здравословно състояние⁷². Дали османският вожд самоволно е останал в Цимпе, както твърди Кантакузин, или е бил оставен там от самия него, както съобщава Григора, е подробност, която бледнее пред факта, че в средата на 50-те години на XIV в. османците стъпват трайно на балканска територия. Според венециански извори отрядите на Сюлейман, които окупирали Галиполи, били прехвърлени през Дарданелите от кораби на генуезците в Галата. По всичко личи, че това не е голословно обвинение. Онова, което през 40-те и началото на 50-те години изглежда като мрачна перспектива, в началото на март 1354 г. става действителност.

Вестта за завземането на Галиполи от османците предизвиква паника в препълнения с бежанци от Тракия и Мала Азия Константинопол. Според Григора положението в столицата било такова, че никой не смеел да се скара с по-висок глас на децата си - в такъв случай хората можели да помислят, че идват османците, и да се поддадат на паника⁷³. Гневът на константинополското население естествено се насочва срещу Кантакузин, в чието лице те виждат главен виновник за настъпилите нещастия. На 22 ноември 1354 г., като се възползва от подобни настроения и от помощта на генуезкия авантюрист Франческо Гатилузо, легитимният император Йоан V Палеолог влиза в Константинопол. Сякаш забравил за предишните си твърдения, че е направил всичко възможно, за да отстрани османците от Гапиполи и доброволно да се откаже от престола, Кантакузин веднага търси помощ от Сюлейман. Само избухналото народно движение и склонността на Йоан V Палеолог към компромис предотвратяват още една, този път може би фатална намеса на османците във византийски междуособици. Според постигнатото споразумение Кантакузин оставал в столицата, а на сина му Матей била дадена за управление областта Волерон и околностите на Одрин. Народното движение обаче прераства в открит бунт, потушен с мъка от каталанската императорска гвардия. За Кантакузин не останало нищо друго, освен официално да обяви своята абдикация и оттеглянето си в манастир (4 декември 1354 г.)⁷⁴.

Няколко дни преди тези събития в Константинопол се свиква държавен съвет, на който се обсъжда въпросът за османската опасност. От сведенията, които Кантакузин е оставил в своите мемоари, се вижда, че мненията на присъстващите били различни. Една част от тях, предимно „по-младите архонти", са за незабавни действия. „Персите са още малобройни, заявяват те, и за ромеите не ще бъде трудно да се справят с тях". Тези „архонти", които често се споменават в изворите от втората половина на XIV и първата половина на XV в., са представители на онази част от византийската провинциална аристокрация, която загубва поземлените си владения при османските завоевания и е настроена определено антиосмански⁷⁵. Друга група, както и самият Кантакузин, са на мнение, че византийците нямат достатъчно сили за военни действия и призовават за преговори с османците. „Аз не предлагам доброволно да се подчиним на злините, причинени ни от персите" - заявява Кантакузин в произнесената от него реч. За да бъдат действията срещу османците успешни, според него са необходими на първо място пари, след това достатъчно силен съюзник и накрая флот, който „да пречи на персите да получават помощ от Азия". И тъй като в настоящия момент не разполагаме с нито едно от изброените неща, продължава Кантакузин, най-мъдро ще бъде да изпратим пратеници при тях и да се опитаме да ги убедим доброволно да напуснат Тракия⁷⁶.

Кантакузин не крие, че мнозина от присъстващите архонти не одобряват неговите предложения. Те го обвиняват, че позицията му е продиктувана не от грижа за ромейската държава, а от роднинските му връзки с емира Орхан. Обсъждането на „османския проблем" не довежда до изработване на определена политическа линия и, което е още по-странно, новият император Йоан V Палеолог не взема участие в споровете. Дали младият, едва 23-годишен император е нямал определено становище, или просто е смятал, че и Кантакузин, и неговите опоненти са прави по своему? Събитията в десетилетието след 1354 г. показват, че византийците са правили известни опити за съпротива според открилите се възможности, но в същото време демонстрират боязън от по-решителни действия. Може би Йоан V Палеолог се е боял, че един по-голям неуспех в открито сражение би имал много тежки последствия, и затова е предпочитал да използва други средства? Сред тях основно място се отделя на търсенето на подходящ съюзник. И в това отношение предпочитанията сред византийските управляващи кръгове са различни. Император Йоан V Палеолог и малка група „латинофили" очакват помощ от Западна Европа, докато голяма част от възпитаните в духа на православния традиционализъм византийци и най-вече Константинополската патриаршия залагат на укрепване на православното единство⁷⁷.

Към 1355 г. ситуацията е сравнително благоприятна за образуване на православна антиосманска коалиция. От политическата сцена е отстранен Йоан Кантакузин, към когото и българи, и сърби се отнасят с подозрение. Освен това за двете южнославянски държави османската заплаха след завземането на Гапиполи става съвсем реална. Достатъчно е да се спомене, че през пролетта на 1354 г. османците предприемат голямо нападение срещу България, при което загива най-големият син на Иван-Александър - цар Михаил Асен⁷⁸.

През лятото на същата година зачестилите османски нахлувания в югоизточните предели на Душанова Сърбия карат сръбския цар да крои планове за организиране на голям кръстоносен поход срещу тях под егидата на авиньонския папа⁷⁹. Вероятно и в българския, и в сръбския царски двор се е обсъждал въпросът за османската заплаха, но нито българи, нито сърби са имали своя Кантакузин, за да ни извести подробно за това. Съвсем естествено е също така българи и сърби, които в 1352 г. официално подкрепят Йоан V Палеолог срещу Кантакузин, да търсят начини за подобряване на българо-византийските и сръбско-византийските отношения, след като той става пълноправен василевс.

От наличните извори не става ясно кога точно са започнали българо-византийските преговори, кой е техният инициатор и какви съвместни действия са били уговорени. Знаем само, че към лятото на 1355 г. българо-византийският съюз е вече факт и той според средновековната дипломатическа практика е скрепен с брак между византийския престолонаследник Андроник IV Палеолог и дъщерята на цар Иван-Александър⁸⁰. Знаем също така, че този съюз е имал и антиосманска насоченост. В синодалния акт, узаконяващ династическия брак (17 август 1355 г.), изрично е подчертано, че съюзът щял да бъде „от полза за християните ромеи и българи и във вреда на безбожниците"⁸¹. Последвалите събития показват, че тази многообещаваща декларация остава само на книга. Антиосмански действия не били предприети и, което е още по-лошо, към началото на 60-те години на XIV в. българо-византийските отношения отново се влошават дотолкова, че през 1364 г. се стига до открити военни действия.

Неуредени остават и сръбско-византийските отношения. В началото на 50-те години в териториалните спорове, предизвикани от сръбската експанзия, се намесва Константинополската патриаршия. Тя взема за повод неканоничното от нейна гледна точка провъзгласяване на Стефан Душан за цар, а Печкия архиепископ за патриарх и особено неуспешната византийска офанзива срещу Сърбия в 1350-1351 г. и отлъчва сръбската църква и владетел⁸². През 1355 г. цар Стефан Душан прави опит да премахне църковния разкол, но византийската позиция е непреклонна: сърбите трябва да върнат незаконно отнетите ромейски земи и да се откажат от незаконно придобитите царска и патриаршеска титла. В Сърбия, разбира се, не са готови за такъв компромис⁸³. Едва към 1357 г. обстановката става по-благоприятна за сръбско-византийско сближение. През лятото на същата година със сръбска помощ е отстранен най-сериозният съперник на Йоан V Палеолог - Матей Кантакузин⁸⁴. И този път временното затопляне не прераства в антиосмански съюз. Впрочем в края на 50-те години понятието „сръбско-византийски отношения" има вече доста условен смисъл. В този период започва разпадането на сръбското царство и византийците установяват политически контакти най-вече с новоформиралото се в Югоизточна Македония Сярско княжество - едно от княжествата, които възникват върху руините на Душанова Сърбия⁸⁵.

Проследявайки тези събития, ние отново се изправяме пред въпроса: защо? Защо и след като османците завладяват Галиполи и за повечето съвременници е било ясно (поне теоретично), че са необходими задружни усилия срещу общата опасност, балкански антиосмански съюз не се създава или ако се правят опити за двустранни съюзи, те се оказват краткотрайни и без практическа стойност? Защо отново противоречията и съперничеството вземат връх над общия интерес?

Като оставим настрана традиционните разсъждения за византийско-южнославянските политически противоречия (без ни най-малко да ги подценяваме), първото, което може да се изтъкне като обяснение, е, че в България и Сърбия съществуват несъгласия с прокатолическия курс в политиката на Йоан V Палеолог. Към подобно заключение ни тласкат не някакви конкретни сведения, а по-скоро аналогията със събитията около сключването на Лионската уния в 1274 г. Тогава възниква друг въпрос: защо византийско-българо-сръбското сближение в средата на 50-те години не се осъществи на православна основа, след като Константинополската патриаршия не крие амбициите си да стане обединителен православен център? Църковната политика на патриарсите Калист (1350-1353, г., 1355-1364 г.) и Филотей Кокинос (1353-1354 г., 1364-1376 г.) е насочена не само към укрепване, но и към разширяване на патриаршеското влияние в по-отдалечени краища - например във Влашко и в Русия⁸⁶. Освен това разпространяването на исихазма като официална православна богословска доктрина спомага много за духовното сближаване на православните народи и стои в основата на византийско-славянската културна симбиоза, която дава такива блестящи резултати през XIV и XV в. Отговорът на поставения въпрос не е особено труден. Константинополската патриаршия се противопоставя на контактите със Запада, но със същата решителност тя се противи на самостоятелността на поместните православни църкви. Това е очевидно не само при отлъчването на сръбския патриарх в 1352 г. Десет години по-късно патриарх Калист в едно свое писмо до търновския патриарх и клир им заявява, че търновският първосвещеник не е нищо други освен архиепископ, подчинен на Константинопол⁸⁷. И това се казва на една патриаршия, която в средата на XIV в. има вековни традиции! „Православно единство" - това наистина бе лозунгът на Константинополската патриаршия през третата четвърт на XIV в., но православно единство, в което всички трябва да признават върховенството на Константинопол.

В България и Сърбия подобни схващания се натъкват на сериозна съпротива, която стига дори до предизвикателство. През 1352 г. в Търново ръкополагат без съгласието на Константинопол митрополита на Русия Теодорит⁸⁸, а Печката патриаршия продължава да съществува въпреки наложената й схизма. Едва ли е необходимо да се доказва, че подобни църковно-политически отношения подкопават из основи идеята за православен антиосмански съюз.

Наистина причини за незавидното състояние на междубалканските отношения в средата на XIV в. не липсват, но те с нищо не оправдават проявеното от балканските политически и църковни дейци късогледство. Дребнавите дипломатически интриги в този съдбоносен момент не са израз на дипломатическо умение, тъй като изискването на времето е да се преодоляват противоречията в името на необходимото повече от всякога балканско единство.

Впрочем нека отново се върнем в Галиполи. До лятото на 1357 г. под водачеството на Сюлейман османците завладяват целия Галиполски полуостров и достигат до защитната стена, построена още в древността североизточно от Булаир. В средата на XIV в. тя е дотолкова занемарена, че не представлява сериозно фортификационно съоръжение. Към лятото на 1357 г. османското настъпление спира за около две години.

Византийските извори обясняват това временно затишие с неочакваната смърт на Сюлейман, както и с отвличането по това време на другия син на емира Орхан - Халил, от жители на град Фокея. От своя страна, макар и доста неясно, османските извори споменават за някакви византийски опити да изтласкат останалите без предводител османски отряди от Галиполския полуостров. Тези опити завършват без успех, защото, обясняват османските историци, Сюлейман бил погребан там и неговото завещание било: „борците за вярата" да защитават неговия гроб с цената на всичко⁸⁹. Ако се съди пак от османските извори, активизирането на византийските действия в Галиполи става по инициатива на отделни местни управители и не е ръководено от централната власт.

В първите години на османското присъствие на балканска земя не липсват и случаи на успешни антиосмански действия. Когато през лятото на 1357 г. Матей Кантакузин нахлува в Югоизточна Македония със значителен османски отряд от наемници, не някой друг, а местното население от областта на град Филипи се вдига на оръжие и избива или пленява и османците, и ромейската свита на византийския аристократ⁹⁰. Този епизод показва кой би бил най-сполучливият начин за противодействие на нашествениците.

Когато османският принц Халил е отвлечен от фокейците⁹¹, емирът Орхан се обръща към византийския император с молба да посредничи за неговото освобождаване. В това византийците виждат отдавна чакания случай да диктуват своята воля на османците. Условията, които Йоан V Палеолог поставя, са: да се спре по-нататъшното османско разширяване в Тракия и да не се оказва подкрепа на противниците на византийския император (имало се предвид Матей Кантакузин). Орхан приема тези условия и ако се вярва на Никифор Григора, османското настъпление в Европа е спряно. Колкото и благоприятен за византийците да бил случаят с отвличането на Халил, той за сетен път показва безсилието на византийската централна власт. Оказва се, че Йоан V Палеолог не може да накара управителя на Фокея Лъв Калотет да освободи Халил и е принуден да подложи Фокея на морска блокада, която завършва неуспешно (пролетта на 1358 г.). В края на краищата императорът заплаща 100 000 перпера откуп на фокейците, освобождава Халил и го оженва за малолетната си дъщеря Ирина⁹². Неволно се налага мисълта, че византийските кораби, които обсаждат Фокея, с много по-голям успех са можели да защитават Дарданелите, а огромният откуп да послужи за строеж на нови кораби и за набиране на наемни войници. Но най-печалното в тези събития е това, че дори когато византийците имат уникалния шанс да диктуват волята си на османците, те не постигат никакъв траен резултат. Към края на 1359 г. Ирина Палеолог умира неочаквано. Халил е върнат в Бруса и вече нищо не може да попречи на завоевателите да подновят настъплението си в Тракия.

Според османските извори военните действия са подновени още в края на 1359 г. След смъртта на Сюлейман в съгласие със старата тюркска традиция третият син на Орхан - Мурад, заедно със своя възпитател Лала Шахин е изпратен в най-важния граничен пункт на османските владения: в Румелия. По това време османските балкански владения придобиват отчетливите белези на „удж", насочен към Източна Тракия. В изворите все по-често започват да се появяват имената на османските пълководци Лала Шахин, Евренос бей, Хаджи Илбег, Тимурташ паша и др., с които са свързани най-значителните ранни османски завоевания на Балканите.

Венецианският хронист Матей Вилани споменава, че още в края на 1359 г. османски отряди се появяват край стените на византийската столица⁹³. Те все още нямат намерение, а и възможности да щурмуват Константинопол: липсва им флот, а и стените на „Втория Рим" не обещават бърз и лесен успех. Това, което определя облика на ранното османско проникване на Балканите, е планомерното овладяване на Източна Тракия, което довежда до откъсване на Константинопол от тракийските земи и прекъсване на сухопътната връзка между Византия и България.

В историята на османските балкански завоевания едва ли има нещо по-неясно и по-объркано от хронологията на завладяването на градовете в Източна Тракия⁹⁴. Несъмнено е само това, че завладяването на областта започва в края на 50-те години и завършва в общи линии към 1371 г. Разбира се, основната причина за тази хронологическа несигурност са изворите. С последните страници на историческите трудове на Григора (завършва със събитията в края на 1358 г.) и Кантакузин (частични сведения до 1364 г.) византийската историография навлиза в „хиатус", който продължава до началото на XV в⁹⁵. Османските извори, писани доста по-късно, се отличават с крайно несигурната си и объркана хронология за събитията от втората половина на XIV в. На пръсти се броят онези дати от ранното османско проникване на Балканите, които могат да се установят със сигурност.

За хронологическите трудности немалък дял има и самият характер на османските завоевания. В началото на своето съществуване османска Румелия представлява „удж", чиято връзка със столицата Бруса е съвсем условна. До смъртта на Орхан в 1362 г. основни фигури в завладяването на Тракия са неговият син Мурад и няколко военачалници, а след 1362 г., когато Мурад поема престола в Бруса, завоеванията се осъществяват по инициатива на няколко полунезависими османски вождове. Особеното съществуване на Румелия в рамките на османската държава става особено очевидно след август 1366 г., когато флотът на граф Амедей Савойски превзема Галиполи и прекъсва връзката между азиатските и европейските владения. Има сериозни основания да се приеме, че когато османците са изтласкани от Галиполи, завоеванията на Балканите стават дело на отделни принцове и военачалници, много от които дори не са османци. По-късните османски хроники обаче „запълват" първите години от управлението на Мурад с негови „подвизи" в Тракия и му приписват завоевания, направени в негово отсъствие⁹⁶. Изследователят се изправя пред почти неразрешимо хронологично объркване.

Към това трябва да прибавим и самите методи на завоевание. Въпреки че по времето на Мурад I (1362-1389 г.) османската държава вече разполага с платена армия, въпреки че вече съществува еничарския корпус, въпреки че при неговото управление укрепват устоите на тимарската система⁹⁷ като средство за набиране на спахийската конница, основни фигури в ранните османски завоевания не са нито еничарите, нито спахиите, а племенното опълчение и особено т. нар. акънджии. Методите на завоевание всъщност отговарят на все още силните остатъци от номадския бит. Под понятието „акън" османската традиция разбира грабителски подход в чужда територия начело с бей, който няма за цел трайно налагане на османската власт, а само основно ограбване на неприятелската земя. Отрядите на акънджиите се набират обикновено от номадското население в Мала Азия и увличат със себе си групи декласирано балканско население. Според късновизантийския историк Дука тези акънджии се отличавали с нещо като инстинкт за плячка и грабежи. Всеки от тях имал по два коня, обикновено не разполагал с никакви провизии и бил въоръжен само с тояга⁹⁸. Акънджийските отряди по правило не нападат укрепените градове. Те плячкосват всичко извън крепостните стени и градовете остават, нека използваме една сполучлива метафора на Никифор Григора, „като редки и малобройни житни класове", заобиколени от обезлюдени и опустошени пространства. След един или няколко акънджийски набега падането на самия град е въпрос на време. Затова за превземането на отделни градски центрове османските, а и някои от неосманските извори дават „двойни" дати и трудно може да се каже кое от двете събития - ограбването на градската околност или превземането на самия град - е намерило отражение в тях. За хронологията на завоеванията в Тракия съществува дори тристепенна последователност: грабителски подход, завземане на града от военачалник или неосмански принц, официалното му включване в османската държава. Отпращането на акънджийски отряди на Балканите има не само завоевателен смисъл, но осигурява и относително спокойствие в азиатските османски владения.

Осигуряването на сигурен тил в Азия чрез отстраняване на трудно управляемите номадски маси и използването им като ударна сила на балканския военен театър е една от причините, които обясняват разликата в методите на управление между азиатските и балканските територии на османците още през третата четвърт на XIV в. Любопитни сведения в това отношение дава един епизод от живота на Григорий Палама, най-видния идеолог на византийския исихазъм. През лятото на 1354 г. той е пленен от османците в Галиполи и прекарва като пленник около осем месеца в Мала Азия. Там той се среща с емира Орхан, с местни християни, води спорове с мюсюлмански богослови и дори присъства на ислямски погребални церемонии, отразявайки по-късно своите преживявания. Палама дава да се разбере, че в османските малоазийски владения е доста спокойно и дори че съществува известна верска търпимост⁹⁹. Това положение е в рязък контраст с апокалиптичната картина на османското настъпление на Балканите. Ясно е, че за нашествениците е било немислимо да напредват в Европа, без да имат сигурна и спокойна база в Мала Азия.

Ако хронологията на завладяването на отделни градове в Тракия е неясна поради изтъкнатите причини, общият ход на завоеванието може да бъде очертан, макар и с по-едри щрихи. Към 1369 г. османците завладяват Одрин, който по-късно става тяхната първа балканска столица. До тази или около тази година са завзети градовете около Одрин до т. нар. Анастасиева стена (приблизително до линията Чаталджа) и още Пловдив, Стара Загора, Айтос, Карнобат и др.¹⁰⁰. С това е прекъсната връзката не само между византийската столица и България, но всъщност и между византийската столица и останалия християнски свят. Контактите с него можели да се осъществяват вече само по море. Самите византийски територии в Тракия и Югоизточна Македония също са разсечени на две части: Константинопол с близката му околност и покрайнините на Солун заедно със самия град.

В хода именно на тези османски завоевания е трябвало да влезе в сила българо-византийският съюз от 1355 г. Това за съжаление не става. Според някои извори причината за неефективността и разпадането на този съюз била, че българският цар Иван-Александър потърсил споразумение с нашествениците. За подобни действия на българския владетел най-ясно говори т. нар. Савойска хроника (le roy de Bulgarie sy sestoit acorde et alyez secretement avec le turc)¹⁰¹, докато наличните византийски извори са много неясни и лаконични. Така например в писмо на патриарх Филотей Кокинос до цар Иван-Александър от октомври - ноември 1364 г. се загатва, че българският цар не спазва сключените договори, които са свързани с „общия интерес на християните"¹⁰². Изострянето на българо-византийските отношения в началото на 60-те години на XIV в. помага на османците при овладяването на Тракия и дори кулминира в открита българо-византийска война. През пролетта на 1364 г. император Йоан V Палеолог напада българското Черноморие и обсажда Месемврия. В тази война цар Иван-Александър използва османски наемни отряди. Конфликтът завършва без определени резултати, но българският владетел бил принуден да заплати на византийците военните разходи¹⁰³.

Несъмнено опитите на Иван-Александър да регулира отношенията си с османските нашественици са продиктувани от желанието му да осигури мир по южните български граници, за да може да съсредоточи силите на държавата за отразяване на унгарската експанзия от северозапад. Може би непосредствен повод за последната българо-византийска война от 1364 г. е старото съперничество за Черноморското тракийско крайбрежие. Така или иначе в средата и втората половина на 60-те години на XIV в. България се оказва политически изолирана и принудена да се отбранява на два фронта.

Неправилно ще бъде цялата вина за византийско-българския конфликт в периода на нарастващата османска заплаха да се хвърля върху цар Иван-Александър. Във Византия през същото десетилетие цари дълбоко недоверие във възможностите на един православен съюз срещу османците и погледите на управляващата върхушка са обърнати на Запад. Изразител на подобни настроения става известният византийски учен и политически деец Димитър Кидон с една своя реч от 1366 г. В нея той отправя остри обвинения срещу българи и сърби и изтъква, че съюзът с тях не носи на Византия никаква полза. При това положение не е никак чудно, че и византийците нарушават постигнатото през 1355 г. споразумение с българите. От речта на Кидон узнаваме също, че в 1366 г. търновският владетел взема мерки за укрепване на българската столица в очакване на османски нападения¹⁰⁴. Очевидно е, че при създалата се в 60-те години на XIV в. политическа обстановка османците не са могли да срещат организирана съпротива при завладяване на Източна Тракия и Маришката долина.

Много често в литературата се посочва, че в средата на XIV в. на Балканите имало една държава, която била в състояние да спре османците: Душанова Сърбия. Изтъква се също така, че ако тази държава не се бе разпаднала след 1355 г. (смъртта на Стефан Душан), то тя би представлявала непреодолима преграда за тяхното настъпление поне на запад и северозапад. Подобни предположения едва ли са основателни. Сръбската държава не се разпада толкова бързо след смъртта на Душан и поне до края на 50-те години все още държи под своя контрол почти всички територии в Югозападните Балкани¹⁰⁵. С други думи, не може да се твърди, че когато османците правят първите си завоевания в Европа, сръбската държава е вече безвъзвратно децентрализирана. Да се изтъква, че в средата на XIV в. сръбското царство е можело да спре и дори да прогони османците в Азия, означава да се разсъждава само с количествени понятия: щом Сърбия е най-обширната балканска държава, само тя е била в състояние успешно да се противопостави на нашествениците. От изворите обаче личи, че сръбската политика спрямо османците с нищо съществено не се отличава от политиката на Византия или България. Сърбите също претърпяват военни поражения. Стефан Душан търси политически контакти с Орхан, сръбските владения на юг и югоизток са подложени на османски грабителски набези. Дори тогава, когато Стефан Душан официално получава от папата титлата Capetaneus contra Turchos (1354 г.), той не предприема никакви конкретни стъпки за организиране на антиосмански поход¹⁰⁶. Нещо повече дори - за сръбската държава от втората четвърт и средата на XIV в. османският натиск върху Византия създава благоприятна обстановка за териториална експанзия.

Всъщност за някаква съпротива срещу османците на запад от долното течение на р. Места започва да се мисли едва към средата на 60-те години, когато след превземането на Гюмюрджина те си пробиват път към родопското крайбрежие и Югоизточна Македония. В този период съпротивителните усилия се концентрират в Сяр - столицата на т. нар. Сярско княжество, което възниква към 1359-1360 г. чрез откъсване от сръбското царство. Първоначално там управлява вдовицата на цар Стефан Душан и сестра на цар Иван-Александър - Елена. Към 1365 г. властта в Сяр поема деспот Йоан Углеша, чиято по-ранна биография е слабо позната¹⁰⁷. Именно с този областен владетел е свързан един от най-сериозните опити на балканските християни да спрат османското напредване и дори да ги прогонят от пределите на Европа.

През пролетта или лятото на 1364 г., когато в Сяр управлява все още царица Елена, там пристига византийско църковно пратеничество начело с патриарх Калист. Неговата задача според Кантакузин е да преговаря за подобряване на отношенията между Византия и Сярското княжество и за сключване на съюз срещу „безбожните агаряни". Царица Елена и нейните приближени посрещат патриарх Калист с подобаващо уважение (въпреки продължаващата църковна схизма) и се съгласяват с предложението му за съвместни антиосмански действия. В хода на преговорите патриарх Калист неочаквано умира и те били прекъснати. В Константинопол се носели слухове, че той бил отровен и тези слухове са използвани от „латинофилите", за да изтъкват безсмислието на опитите за сближаване със Сяр. Кантакузин отхвърля с възмущение тези слухове. Според него патриарх Калист умира при един от поредните пристъпи на чумната епидемия (т. нар. „черна смърт"), която от 1347 г. до средата на XV в. избухва периодически и причинява голяма смъртност на Балканския полуостров и Европа¹⁰⁸. Доколко преговорите в Сяр са били лична инициатива на патриарх Калист, проличава от факта, че след неговата смърт никой във Византия не се наема да ги продължи. Все пак идеята за антиосмански съюз между Константинопол и Сяр не изчезва и в следващите години намира горещ привърженик в лицето на деспот Йоан Углеша.

Деспот Углеша е един от малкото владетели в балканската действителност от 60-те години на XIV в., за когото решителната офанзива срещу азиатските завоеватели става смисъл на живота. Той съзнава ясно, че за да може османската опасност да бъде изтръгната из корен, е необходимо османците да бъдат изтласкани от европейската територия. За сярския деспот е било ясно също така, че тази задача е неосъществима само със силите на подвластното му княжество и че е необходимо едно по-широко антиосманско взаимодействие. Най-горещ привърженик деспот Углеша намира в лицето на брат си крал Вълкашин, който също към средата на 60-те години установява властта си в част от югозападните български земи и Южна Сърбия¹⁰⁹. Обаче цялата дипломатическа дейност за образуване на антиосманска коалиция ляга върху плещите на сярския владетел. За свой основен евентуален съюзник Углеша е смятал да привлече Византия. Като се започне от 1366 г. и се стигне до лятото на 1371 г., той предприема последователно усилия да спечели империята за каузата на един православен „кръстоносен поход" в Източна Тракия, който е трябвало да удари османските балкански владения в самия им център - в Одрин. Най-напред деспот Углеша урежда църковните отношения на своето княжество с Константинополската патриаршия, като признава нейната църковна власт. С това той премахва схизмата, която все още тежала върху Сярската област като бивша територия на обширната Душанова държава. В Константинопол обаче никак не бързали с уреждането на Сярския църковен въпрос, който деспот Углеша схваща като прелюдия към политически и военни преговори. Сярският деспот издава специална грамота за присъединяване на църковните диоцези в княжеството си към патриаршията още през март 1368 г.¹¹⁰, а патриаршията протака този въпрос чак до май 1371 г¹¹¹. Едва през лятото на същата година сярският деспот можел да започне чисто политически преговори с Византия. Тогава именно негово пратеничество се явява в Константинопол и предлага установяване на роднински връзки между династията на Палеолозите и фамилията Мърнявчевичи, към която принадлежат Углеша и Вълкашин, а така също и парична помощ¹¹². Всичко било напразно. По това време император Йоан V Палеолог не е във византийската столица. Оставеният да управлява негов син Андроник IV Палеолог не само не желаел да участва в антиосмански коалиции, но дори е склонен да отстъпи пред османския натиск и да върне на Мурад Галиполската крепост, която от 1366 г. е под византийска власт¹¹³. Патриаршията също не проявява особен интерес, въпреки че деспот Углеша изпълнява всички условия, поставени от нейна страна във връзка с църковните взаимоотношения. В същото време тя се противопоставя и на опитите на светската власт във Византия да секуларизира църковни имоти за военни цели. В тази обстановка единствено Димитър Кидон проявява повече политически реализъм и изтъква в една своя реч от лятото на 1371 г., че съюзът с българи и сърби може да бъде по-полезен за империята от съюза с католическа Европа, тъй като те, както и ромеите, страдат най-много от османското нашествие¹¹⁴. Този път обаче неговите призиви не били чути.

Вероятно деспот Углеша изпраща свои пратеници с подобни предложения и до други балкански владетели. Всички те или са заети с други „неотложни" задачи, или просто не са достатъчно далновидни, за да схванат голямото значение на предлаганите от сярския владетел съюзи. Дипломатическите стъпки на деспот Углеша остават без практически резултат¹¹⁵.

Впрочем още през пролетта на 1371 г. Йоан Углеша решава сам да предприеме решителни действия, като разчита единствено на брат си крал Вълкашин. В края на август или началото на септември войските на двамата братя, съставени от сърби, българи и гърци от подвластните им територии, се обединяват и нахлуват в Източна Тракия, където успяват да проникнат до долното течение на р. Марица. Според някои съвременни извори тази войска наброявала 60 000 души: цифра, която вероятно е преувеличена. Все пак това несъмнено е най-значителната военна сила, която до този момент се противопоставя на османските нашественици. Както справедливо е отбелязал Иван Дуйчев, действията на тази войска говорят по-скоро за подценяване силата на противника¹¹⁶. В ранните часове на 26 септември 1371 г. край тракийската крепост Черномен деспот Углеша и крал Вълкашин са изненадани от един османски отряд и претърпяват пълно поражение. На бойното поле загиват двамата владетели и голяма част от войниците им. Първият сериозен опит на балканските християни да се справят със собствени сили с османската опасност завършва с неуспех. Този неуспех е началото на нов период в османското проникване на Балканите.

* * *

В 1371 г. османското присъствие на европейска земя бележи края на второто си десетилетие. До този момент под тяхна власт са Източна Тракия, значителна част от Маришката долина и Родопското крайбрежие. Отсъствието на достатъчно ефикасна съпротива открива пред младата османска държава простор за настъпление на Балканския полуостров. Това се превръща в изключително благоприятен фактор за развитието на османското емирство в държава с подчертан експанзионистичен характер. В ход е по-нататъшната еволюция на османските военно-държавни институции чрез усвояване на византийско-балканското и селджукското наследство, модифицирано от изискванията на завоевателната политика. От скромния по размер удж в средата на 50-те години в следващото десетилетие се оформят три османски уджа, които сочат на север, северозапад и запад. Посредством балканските си завоевания османската държава още в този период се сдобива с потенциално преимущество над останалите малоазийски бейлици. Казано накратко, в периода 1354-1371 г. османското настъпление на Балканите добива определен облик и очертава основните си насоки.

Този ранен етап от османското закрепване на балканска земя може да бъде интерпретиран и в по-широк исторически план. Той може да се разглежда като един все още скромен елемент от общата експанзия на исляма през XIII-XV в., когато той се разпространява на обширни територии в Индия, Малая и Малайзия¹¹⁷. От друга страна, събитията, свързани с прехвърляне на османските действия в Европа, представляват повратен момент в историята на османския бейлик, тъй като съдбата на повечето номадски общества зависи от способността им да прекрачат примитивните граници на първоначалната си историко-географска среда, и то в три аспекта: в географски - чрез завладяване на нови територии; в икономически - чрез придобиване на нови умения от завареното и покорено население; в политически - чрез налагане на военно надмощие над други общества¹¹⁸.

В средата на XIV в кризисните явления в недрата на балканските общества и особено на Византия създават онзи „политически вакуум", който според израза на Сп. Врионис „буквално засмуква османците в Европа"¹¹⁹. През третата четвърт на XIV в. става ясно, че политическата децентрализация във Византия, България и следдушанова Сърбия е придобила необратим характер. За османската държава постоянните военни експедиции са мощен стимул за развитие, докато за балканските държави перманентната война в този период акумулира допълнителни икономически, социалнокласови и политически причини за нестабилност и упадък. Страхът от народно надигане превръща идеята да се използват съпротивителните възможности на народните маси в нещо органически чуждо на балканските управляващи слоеве. Ранната история на османската експанзия на Балканите е история на неуспеха на балканските държави и особено на Византия да й окажат достоен отпор.

Към 1371 г. османците все още са далеч от завладяването на Балканския полуостров като цяло, но ако се съди от хода на събитията до този момент и от състоянието на държавите, които им противостоят, по-нататъшното им напредване е само въпрос на време.

 

¹За датата на превземане на Галиполи вж.: Сharanis, P. An Important Short Chronicle of the Fourteenth Century. — Вyz., 1938, XIII, p. 347—349; Idem. On the Date of the Occupation of Gallipoli by the turks. — В S I, 1955, XVI, p. 113—117 (=Chаranis, P. Social, Economic and Political Life in the Byzantine Empire, London, Var. Reprints, 1973, XVII—XVIII).
²За етапите на двубоя вж. Vrуonis, Sp. The Byzantine Legacy an Ottoman Forms - DOP, 1969-1970, 23-24, p. 253 sq.
³Taeschner, F. The Turks and the Byzantine Empire to the End of  13-th Century— In: The Cambridge Medieval History. Vol. V, part I. Byzantium and its Neighbours. Cambridge, 1966, p. 738 sq; Savvidis, A. Byzantium's Oriental Front in the First Part of Thirteenth Century: The Empires of Nicea and Trapezous (Trebizond) in View of the Seljuk and Mongol Menace. - Δύπτυχα, 1982-1983, 3, p. 160-175. За византийско-селджукската граница през XI—XIII в вж. Pitcher, D. Е. Аn Historical Geography of the Ottoman Empire. Leiden, E. J. Brill, 1972, map. No VI.
⁴Inalcik, H. The Question of the Emergence of the Ottoman State. – International Journal of Turkish Studies, 1981-1982, vol. 2, N. 2, p. 72-75
⁵Монголските нашествия през XIII в. обикновено се сочат като пример за възраждане на номадизма в резултат на политически катаклизъм. Вж.: Spooner, Br. Was ist Nomadismus? – In Bild der Völker. Die Brockhaus Völkerkunde. B. VIII: Vorderasien und Nordafrika. Wiesbaden, 1974, S. 8-9; Плетнева, С. А. Кочевники Средневековья. Поиски исторических закономерностей. М., 1982, с. 15, 18-19 и др.
⁶Плетнева, С. А. Кочевники…, с. 143.
⁷Аrnаkis, G. Byzantium's Anatolian Provinces during the Reign of Michael Palaeologus. — In: Actes du XII Congrès Int. des Etudes byzantines. T. II, Beograd, 1964, p. 37—44.
⁸Werner, Ε. Die Geburt einer Großmacht — die Osmanen. Berlin, 1972 S. 78 sq; Gibbons, Η. A. The Foundation of the Ottoman Empire. A Ηistory of the Osmanlis up to the Death of Bayezid I (1300—1403). London Edinburg, 1968, p. 277—302.
⁹Es сеdy, II. Nomads in History and in Historical Research. — Acta Orientalia Academiae Scientiarium Hungaricae, 1981, XXXV, f. 2—3, p. 20 1—227.
¹⁰Плетнева, С. А. Кочевники... , с. 18 сл.
¹¹Цифрите, които е дал X. Иналджък (Inаlсik, Η. The Question of the Emergence..., p. 73) за размерите на тюркската колонизация в Мала Азия, са силно преувеличени. Всички средновековни автори обикновено преувеличават броя на номадите в периода на тяхното разселване
¹²Vrуοnis, Sp. The Decline of Medieval Hellenism in Asia Minor and the Process of Islamization from the Eleventh through the Fifteenth Century. Los Angeles — London, 1971, p. 195 sq., passim.
¹³Gеorgii Pachymmeris de Michaele et Andronico Paleologis libri XIII. Ree. I. Beckerus, II, Bonnae, 1835, p. 442—443. (=Гръцки извори за българската история. T. X. С., 1980, с. 203—204); Angеlоν, D. Certains aspects de la conquête des peuples balkaniques par les Turcs. — BSI, 1956, XVII, p. 224—227.
¹⁴За ранната история на тюрките вж. Werner, Е. Markov, W. Geschichte der Türken. Von den Anfängen bis zur Gegenwart. Berlin, 1978, S. I sq.
¹⁵Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. Съставителство и превод от османотурски език М. Калицин. С., 1984, с. 23 сл.
¹⁶Пак там.
¹⁷Wittеk, P. Le rôle des tribus turques dans l'empire ottoman. — In: Mélanges G. Smet. Bruxelles, 1952, p. 665—676 (=Wittеk, P. La formation de l'empire ottoman. London, Var. Reprints, 1982, IV); Imbеr, С. The Ottoman Dynastic Myth (ръкописът е използван с разрешение на автора).
¹⁸Cambridge Medieval History. Vol. IV, part I, p. 750. Сякаш за да усложни проблема за произхода на Осман и да създаде нова загадка за историците, Константин Михайлович от Островица (XV в.), който е черпил сведенията си за ранната османска история от устни предания, пише, че Осман бил... «селянин от гръцки произход»! Вж. Записки янычаря, написаны Константином Михайловичем из Островицы. Введения, перевод и комментарии А. И. Рогова. Москва, 1973, с. 45—46.
¹⁹Ducellier, Al. Mentalité historique et réalité politiques. L'Islam et les Musulmans vus par les byzantins du XIII-e siècle. — Byz. Forschungen, 1972, IV, p. 31—63. Първият историк, който е проявил критично отношение към сведенията за ранната османска история, е X. А. Гибънс. Вж. Gibbons, H. A. The Foundation..., p. 263—276. Книгата на Гибънс е била публикувана за пръв път в 1916 г.
²⁰Wittek, P. Les Ghazis dans l'histoire ottomane. — In: Wittek, P. La formation de l'Empire ottoman, I—II. Тази теория е твърде привлекателна, поради което все още има привърженици независимо от сериозните критики, отправени към нея. Вж. Inаlсik, H. The Question..., p. 75-79.    
²¹Бертольд, В. В. Халиф и султан. — В: Бартольд, В. В. Сочинения. T. VI, М., 1966, с. 17 сл.
²²Sugаr, P. Southeastern Europe under Ottoman Rule (1354—1804). Washington, 1971, p. 7—8. 28
²³Vrуοnis, Sp. Byzantine Legacy and Ottoman Forms, с. 259.
²⁴Wittеk, P. Le rôle des tribus turques..., p. 665—667; Еремеев, Д. Е. Этногенезис турок. Происхождение и основные этапы этнической истории. М., 1971, с. 129—132.
²⁵Lаоniсi Chalcocandylae historiarum demonstrationes. Еd. Е. Darkó. T. I, Budapestini, 1922, p. 10
²⁶Μoravсsik, G. Byzantinoturcica. T. I. Die byzantinischen Quell der Geschichte der Türkvölker, Berlin, 1958., S. 145—164; Ducellier, A 1. L'Islam et les musulmans vus de Byzance au XIV-е siècle. —Βυσαντινα, 1983, XII, p. 105—108.
²⁷Плетнева, С. А. Кочевники... , с. 145 сл.    
²⁸Nicol, D. The Last Centuries of Byzantium (1261 — 1453). New York, 1972, p. 155.
²⁹Османският бейлик възниква на високото плато, простиращо се от североизточните склонове на днешната планина Доманич Даг, до завоя на р. Сангария на североизток и до градчето Сюгют на изток. Вж. Ρitchеr, D. Е. A Historical Geography... , p. 36.
³⁰Werner, Е. Die Geburt einer Großmacht..., S. 115—116.
³¹Niсоl, D. The Last Centuries of Byzantium, p. 152—154, 174—176.
³²Весk, H. G. Theodoros Metochites. Die Krise des byzantinischen Weltbildes im 14. Jahrhundert. München, 1952, S. 32—43.
³³Сюзюмов, M. Я. Борьба за пути развития феодальных отношений в Византии. — В: Византийские очерки, М., 1961, с. 51—60.
³⁴Matsсhk е, Kl. - P. Fortschritt und Reaktion in Byzanz im 14. Jh., Berlin, 1971, S. 37—49.
³⁵Оеconоmos, L. L'état intellectuel et moral des byzantins vers le milieu du XIV-e siècle d'après une nage de Joseph Bryennios. — In: Melanges Ch. Diehl. T. I, Paris, 1930, p. 229 sq.
³⁶Sеvčеnсо, I. The Decline of Byzantium Seen Through the Eyes of Its Intellectuals. — DOP, 1961, XV, p. 170, 186.
³⁷Bosch, Urs. Kaiser Andronikos III. Versuch einer Darstellung der byzantinischen Geschichte von 1321 bis 1341. Amsterdam, 1965, S. 136 sq.
³⁸Ioannis Cantacuzeni imperatoris historiarum libri IV. Ed.  L. Schopen. T. II, Bonnae, 1830, p. 80.
³⁹Gregoras. T. II. Bonnae, 1829, p. 597.
⁴⁰Lemerle, P. L'émirat d'Aydin, Byzance et l'Occident. Recherches sur «La geste d'Umur pacha». Paris, 1957, p. 68 sq.
⁴¹Сantасuzеnοs. T. II, p. 383, 368; Wеrnеr, Е. Johannes Kantakuzenos, Umur pasa und Orchan. — В S I., 1965, XXVI, 2, p. 255—268.
⁴²Lеmеrlе, P. L'émirat'..., p. 136—140; Ангелов, Д. Въпросът за политическите емигранти в отношенията между Византия и cpeдновековна България. — Античная древность и средние века, 1973, 11 с. 116—122; Същият. Българо-визаитийски отношения при царуването на Иван-Александър. Втори период (1341—1347 г.). — ВИСб., 1974, 1, с. 45—48.
⁴³Weiss, G. Joannes Kantakuzenos: Aristokrat, Staatsmann, Kaiser und Mönch in der Gesellschaftsentwicklung von Byzanz im 14. Jh. Wiesbaden' 1969, S. 32-44.
⁴⁴Сant., II, p. 301—305.
⁴⁵История на България. T. III. Втора българска държава. С., 1982, с. 340—343; Вartusis, M. Chrelja and Мomcilo: Occasional Servants of Byzantium in Fourteenth Century Macedonia. — В S I, 1980, XLI, 2, p. 216 sq.
⁴⁶Исторja српског народа. T. I. Од Hajcтapиjиx времена до Маричке битке (1371). Београд, 1981, с. 437 сл.
⁴⁷Cant., II, p. 502-524.
⁴⁸Werner, Е. Die Geburt einer Großmacht... , S. 131—132.
⁴⁹Подробно за личността на Кантакузин у Niсоl. D. The Byzantine Family of Kantakouzenos (Cantacuzenus) ca. 1100—1460. Dumbarton Oaks, 1982, 1968, p. 100 sq.
⁵⁰Cant., II, p. 596.
⁵¹Lеmеrlе, P. L'émirat d'Aydin..., p. 248 sq.
⁵²K Werner, Е. Johannes Kantakuzenos, Umur pasa und Orchan, S. 268-270.
⁵³Сant., II, p. 596.
⁵⁴Hauzinski, J. Poczatki penetracji politicznej i etniczneyt turkcow osmánskich na Baíkanach. — Balkanica Posnaniensia. Acta et Studia, 1985, 2, s. 199—211.
⁵⁵Lemеrlе, P. L'émirat d'Aydin..., p. 250 sq.
⁵⁶Soulis, G. The Serbs and Byzantium During the Reign of Tsar Stephen Dushan (1331 — 1355) and His Successors. Washington D. C., 1984, p. 25.  
⁵⁷Cant., II, p. 592.
⁵⁸Grеg., III, p. 100.
⁵⁹Matsсhkе, К 1.- P. Fortschritt und Reaktion..., S. 198.
⁶⁰Андреев, Й. Цар Иван Асен IV (преди 1331—1350 г.). — Тр. на ВТУ, ИФ, 1984, T. XXI, кн. 3, с. 51—53.
⁶¹Greg., III, p. 117—119.
⁶²Sсhrеinеr, Р. Zur Geschichte Philadelphias im 14. Jh. — OChP, 1969, T. XXXV, S. 404 sq.
⁶³Greg., II, p. 790. Matsсhkе, Κ 1 - P. Iohannes Kantakuzenos, Alexios Apokaukos und die byzantinische Flotte in der Bürgerkriegsperiode (1340—1350). — In: Actes du X V-e Congrès Int. des Etudes byzantines. Bukurešti, T. II, 1975, S. 19 —205.
⁶⁴Cant., III, p. 69, 82; Greg., III, p. 842, 877; Ahrweiler, H. Byzance  et la mer. Paris, 1966, p. 385 sq; Matsсhk e, К 1. - P. Iohannes Kantakuzenos, Alexios Apokaukos und die byzantinische Flotte..., S. 204—205.
⁶⁵Саnt., III, p. 164—165; Дyйчев, II в. Из старата българска книжнина. С., 1944, T. II, с. 26-5—267.
⁶⁶Ангелов, Д. Българо-византийските отношения при царуването на Иван-Александър. Трети период (1347—1352 г.). — ВИСб., 1976 с. 4 , с. 26 сл.
⁶⁷Cant., III, p. 33—42.
⁶⁸Cant., III, p. 165.
⁶⁹Weiss, G. Ioannes Kantakuzenos..., S. 48.
⁷⁰Cant., III, p. 250; Ангелов, Д. Българо-византийските отношения при Иван-Александър. Четвърти период (1352—1355 г.). — ВИСб. 1980, 1. с. 140 сл.
⁷¹Greg., III, p. 203.
⁷²Cant., III, p. 279-281.
⁷³Greg., III, p. 225.
⁷⁴Франчес, Э. Народные движения осенью 1354 г. в Константинополе и отрячения Иоанна Кантакузина. — В В р., 1965, 25, с. 142 —145; Nicol, D. The Abdication of John Cantacuzene. — In: В у z. Forschungen Vol. II (Festschrift Fr. Dölger), 1967, p. 269—283.
⁷⁵За тези архонти вж.  Ћурић, Ив. Сумрак Византиjе. Време Joвaнa VIIΙ Палеолога (1392—1448). Београд, 1984, с. 231—232.
⁷⁶Cant., III, p. 295 sq. От речта на Кантакузин проличава, че и в края на 1354 г. той все още не се е отказал от идеята да използва османците като средство за «сплашване» на българи и сърби. Вж. Ангелов, Д. Българо-византийските отношения при Иван-Александър. Четвърти период (1352—1355 г.), с. 146
⁷⁷Zakythinos, D. Démétrius Cydones et l'entente balkanique au XIV- siècle. — In: L a Grèce et les Balkans, Athènes, 1948, p. 44—56; Nastase, D. Le Mont Athos et la politique du patriarchat de Constantinople de 1355 à 1375. — Σύμμεικτα, 1979, III, p. 123 sq.
⁷⁸Хронологията на това събитие, споменато в «Анонимната българска хроника», се уточнява от податките на Никифор Григора. Той пише, че в 1355 г. от Търново във Византия се завръща вдовицата на Михаил Асен—Ирина (Greg., III, p. 557). Вж. още Cant., III, p. 279; Ангелов Д. Българо-византийските отношения..., с. 145.
⁷⁹Sоulis, G. The Serbs and Bvzantium..., p. 52-56.
⁸⁰Greg., III, p. 557.
⁸¹Darrouzès, J. Les Régestes des actes du Patriarchat de Constantinople. T. I. Les actes des patriarches. F. V. Les Régestes de 1310 à 1376. Paris 1977, No. 2381; Aнгелов, Д. Българо-византийските отношения..., с. 148—149.
⁸²Острогорски, Г. Серска област после Душанове смрти. Београд, 1965, с. 129—130.
⁸³Soulis, G. The Serbs and Byzantium..., p. 57.
⁸⁴МаксимовиЋ, Љ. Политичка улога Йована Кантакузина после абдикациjе. — 3 Ρ В И, 1966, IX, с. 147—148.
⁸⁵Ostrogorsky, G. Problèmes des relations byzantino-serbes au XIV-e, siècle. — In: Proceedings of the 13-th Int. Congress of Byzantine Studies, London, 1967., p. 43 sq.
⁸⁶Nastasе, D. Le Mont Athos..., p. 123; Mеyеndоrff, J. Byzantium and the Rise of Russia. Cambridge, 1981, p. 164 sq.
⁸⁷Darrouzès, J. Les Régestes..., No. 2442.
⁸⁸Mеyеndоrff, J. Alexis and Roman. A Study in Byzantine-Rusian Relations (1352—1354). — BSL, 1967, XXVIII, 2, p. 278 sq.
⁸⁹Giеsе, Fr. Die Altosmanischen anonymen Chroniken. T. II. Leipzig, 1925, S. 20—22; Babinger, Fr. Beiträge zur Frühgeschichte der Türkenherrschaft in Rumelien (14. — 15. Jh.). Berlin—München—Wien, 1944, S. 4 3—45; Inalсik, H. The Ottoman Empire: Conquest, Organization and Economy, London, Var. Reprints, 1978, III, p. 189—191.
⁹⁰Lamerle, P. Philippes et la Macédoine orientale à l'époque chrétienne et byzantine. Paris, 1945, p. 206.
⁹¹Cant., III, p. 320—322; Greg., III, p. 558—561.
⁹²Ρаpadοpoulоs, Th. Versuch einer Genealogie der Palaiologem (1259—1453). München, 1938, No. 88.
⁹³Inalcik, H. The Conquest... , p. 192—193.
⁹⁴Beldiceanu-Steinherr, Ir. La conquête d'Adrinople par les Turks: La pénétration turque en Thrace et la valeur des chroniques ottomanes. — Travaux et Mémoires. T. I, 1965, p. 439—461.
⁹⁵Caranis, P. The Greek Historical Sources of the Second Half of the Fourteenth Century. — Bulletin of the Polish Institute of Arts and Sciences  in America, 1944, 2, p. 406—412.
⁹⁶Beldiceanu-Steinherr, Ir. La conquête…, p. 449—459. 9
⁹⁷Beldiceanu, N. Le Timar dans l'Etat ottoman (début XIV-е siècla- debut XVI-e siècle). Wiesbaden, 1980, p. 21, 94—96.
⁹⁸Ducas, Istoria Turco-bizantinà (1341— 1462). Editie criticà de V. Grecu, Bucuresti, 1958, p. 271. Сходно описание на акънджиите дава и Koнстантин Михайлович от Островица. Вж. Записки янычаря, написаны Константином Михайловичем из Островицы. Введения, перевод и коментарии А. И. Рогова. M., 1978, с. 106—108.
⁹⁹Аrnakis, Q. Gregory Palamas among the Turks and Document: Captivity as Historical Source. — Speculum, 1951, XXVI, 1, p. 104  sq.
¹⁰⁰Връзката между превземането на Одрин и другите споменати градове е била изтъкната от П. Ников. Вж. Hиков, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. — ИИД, 1926, 7— 8., с. 50; Ваbingеr, Fr. Die Ausbreitung..., s. 47—62.
¹⁰¹Ников, П. Турското завладяване..., с. 58—60.
¹⁰²Darrouzès, J. Les Régestes..., Ν. 2464.
¹⁰³Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1352 —1453 г. — ГСУ ФИФ, т. 64, кн. 3 (история), 1972, с. 58—59; Ангелов, Д. Българо-византийски отношения при Иван-Александър, Пети период (1355—1371). — ВИСб, 1982, 3, с. 103—104.
¹⁰⁴Dеmеtrii Cydoni Oratio pro subsidio Latinorum. — In: Migne, Patrologia graeca. T. 154, col. 973—976.
¹⁰⁵Михаљчић, P. Kpaj Српског царства. Београд, 1975, с. 11 сл; Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV век 1986, с. 55 сл.
¹⁰⁶Soulis, Q. The Serbs and Byzantium..., p. 54.
¹⁰⁷Острогорски, Г. Серска област после Душанове смрти, с. 3—20; Матанов, Xр. Югозападните български земи..., с. 75 сл.
¹⁰⁸Cant., III , p. 361. Според приблизителни изчисления в резултат на тази чумна епидемия населението на Европа намалява от 70 на 50 млн.
¹⁰⁹Михаљчић, P. Kpaj Српског царства, с. 64 сл; Mатанов, Югозападните български земи..., с. 77 сл.
¹¹⁰Соловjев, Ал. Вл. Mоши, Грчке повеље српских владара Београд, 1936 (фототипно изд, London, Var. Reprints 1974), № ΧХХV БогдановиЋ, Д. Измирење српске и византијске цркве. О кнезу Лазару. Научни скуп у Крушевцу 1971 г. Београд, 1975, с. 86 сл.
¹¹¹Darrouzès, J. Les Régestes..., Ν 2633, 2611—2614.
¹¹²Острогорки, Г. Серска област..., с. 137—138.
¹¹³Charanis, P. The Strife among The Palaeologi and the Ottoman Turks (1370—1402). — In: Сharanis, P. Social, Economic and Political Life..., XIX, p. 293. Друго мнение за хронологията на събитието у Barkеr, J. Manuel II Palaeologus. A Study of Late Byzantine Statemanship. New Jersey, 1969, App. IV.
¹¹⁴Demetrii Cydoni Oratio de non reddenda Gallipoli. — In: Migne, Patrologia graeca. T. 154, col. 1033 A.
¹¹⁵Матанов, Xp. Към въпроса за участието на българите в Черноменската битка (26 септември 1371 г.). — В: България и Балканите (681 — 1981). С., 1982, с. 141 — 154 (с посоч. лит.).
¹¹⁶Дуйчев, Ив. От Черномен до Косово поле. Към историята на турското завоевание в Тракия през последните десетилетия на XIV век. — В: Същият. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. С., 1972, 556. За Черноменската битка вж.: Jиречек, К. Историjа срба, Т. I, Београд, 1978, с. 252; Шкриванић, Г. Битка на Марици (26 септ. 1371 г.). — Воjноисториjски гласник, 1963, 3, с, 71—94.
¹¹⁷History of Mankind. Vol. IV. Cultural and Scientific Development. Part 2.
The Foundation of the Modern World (1300—1775). London, 1969, p. 179-186.
¹¹⁸Еsсеdy, I 1. Nomads in History..., p. 202.
¹¹⁹Vrionis, Sp. Byzantium and Europe. London, 1967, p. 175.