Обща история

 

КРЪСТОНОСНАТА ИДЕЯ И ОСМАНСКОТО НАШЕСТВИЕ

 

Турците са наши Врагове, но гърците са схизматици и са по-лоши от врагове.

Петрарка, писмо от 1366 г.

 

Нека никой не се залъгва с надеждата, че съюзнически италийски войски ще дойдат да ни спасят. Дори и да казват, че ще се вдигнат да ни защитят, те ще вземат оръжието, само за да унищожат нашия град, нашата вяра, нашето име.

Йосиф Вриентий, началото на XV 6.

 

Настъплението на малоазийския ислямски свят срещу Византия в края на XIII и началото на XIV в. дълго време остава извън полезрението на католическа Европа. Наред с чисто европейските проблеми и противоречия, а те никак не били малко, друго едно събитие в Ориента вълнува по това време умовете на нейните политически и религиозни дейци. На 18 май 1291 г. войските на мамелюкския египетски султан Ал-Ашраф Халил завземат сирийската крепост Акра, над която до този момент като символ на кръстоносно присъствие в близост до Светата земя се веели християнски знамена. Няколко месеца след това мамелюците стават господари на всички останали кръстоносни опорни пунктове в Източното Средиземноморие. Унищожен е практическият резултат от двувековните кръстоносни усилия на западния християнски свят¹. В светлината на тези събития съдбата на „схизматиците" от Изтока не среща никакво съчувствие на Запад.

Единственият положителен резултат от тревогата, която обхваща католическа Европа след падането на Акра, е съживяването на кръстоносната идея през XIV в. и съзнанието, че християнският свят трябва да противостои на експанзията на исляма. От средата на XIV в. насетне османците все по-осезателно се превръщат в ударна сила на тази експанзия към Европа и рано или късно е трябвало да бъдат взети предвид в плановете за организиране на кръстоносни походи. Такава е трябвало да бъде естествената еволюция на кръстоносната идея през втората половина на XIV и първата половина на XV в. Но това, което е естествено и закономерно за съвременния изследовател, се превръща в реалност, и то твърде условна реалност, с убийствено бавни темпове. Преди всичко необходимо е Западна Европа да осъзнае в пълна степен османската опасност, а това става с голямо закъснение, едва когато османските войски достигат почти до Централна Европа. Тогава възниква с цялата си острота проблемът за осъществяване на кръстоносно взаимодействие между западните сили: нещо, което се оказва трудно осъществимо в европейската действителност от XIV и XV в., когато държавните и династическите интереси преобладават над съзнанието за християнска общност². Не десетилетия, а повече от век трябва да мине, за да могат западната и източната половина на християнството да сближат до взаимно приемливи граници идеите си за западна кръстоносна помощ срещу азиатския завоевател. Това сближение се осъществява теоретично едва в 40-те години на XV в., но остава в действителност една политико-религиозна фикция, на която никакви усилия не могли да вдъхнат необходимата жизненост. Именно през XIV и XV в. първоначално на балканските християни, а след това на техните религиозни събратя от Централна Европа се пада тежката участ да заплатят висока цена за религиозните противоречия, които векове наред тровят отношенията между западната и източната половина на християнския свят.

Ако се съди от обемната кръстоносно-пропагандна литература, създадена в различни краища на Европа след падането на Акра, до началото на 30-те години на XIV в. западните радетели за кръстоносен поход поставят на една плоскост стремежите да се прогонят мамелюците от Сирия и Палестина и намерението да се възстанови Латинската империя с център Константинопол, унищожена от византийците през 1261 г.³. Не липсват нито западни претенденти за императорския престол, нито пък римските първосвещеници се отказват от ръкополагането на титулярни латински патриарси, чието седалище се намирало във венецианските владения на о-в Евбея (Негропонт). Антимамелюкската насоченост на кръстоносната пропаганда се чувства през целия XIV в. и намира най-пълна реализация през 1365 г., когато една кръстоносна флотилия от 165 кораба начело с кипърския крал Петър I Лузинян завзема и разграбва Александрия⁴.

Още в първите десетилетия на XIV в. определени среди в Западна Европа започват да изпитват безпокойство от пиратската активност на малоазийските „морски" бейлици. В края на 20-те и началото на 30-те години на века Венеция, разтревожена за сигурността на морските комуникации в Източното Средиземноморие, започва да вижда в бейлиците Айдън, Сарухан и Ментеше сериозна заплаха за своя търговски трафик. Републиката на Свети Марко започва настойчиво да работи за създаване на „антитурска" коалиция. Заедно с ордена на хоспиталиерите в Родос, с краля на Кипър и с други латински държавици в Ориента, тя успява да създаде значителна морска кръстоносна коалиция, която на няколко пъти разгромява флотилии на морските бейлици. Венецианската кръстоносна активност през 40-те години на XIV в. кулминира в разгрома на Айдънския бейлик с център Смирна, с което е унищожено едно от най-опасните пиратски гнезда по малоазийския бряг⁵. В следващите десетилетия обаче републиката предпочита да укрепи търговските си връзки с бейлиците в Западна Мала Азия и снема от дневния ред на своята източна политика идеята за кръстоносен поход⁶.

Кръстоносната активност от 30-те и 40-те години на XIV в., в която основни действащи сили са Венеция, папството и католиците в Ориента, няма нищо общо с идеята да се попречи на възхода на османския бейлик. Кръстоносните удари срещу морските бейлици постигат временни тактически цели и за момента осигуряват венецианската търговия по Източното Средиземноморие. В същото време, колкото и странно да изглежда на пръв поглед, тези действия ускоряват стъпването на османците на балканска земя. Те лишават Византия от възможността да балансира османския натиск чрез съюза си с айдънския владетел Умур бей и я тласкат към съюз с османския емир Орхан. Известно е до какви трагични последици доведе това сътрудничество не само за империята, но и за останалите балкански държави.

Едва в края на 50-те и през 60-те години на XIV в. започват първите кръстоносни начинания срещу османците. Те или постигат скромни резултати, или просто са резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Във всеки случай те не са свидетелство за действително осъзнаване на османската заплаха и още по-малко - за антиосманско преориентиране на кръстоносната идея. Османските успехи в края на XIV и втората четвърт на XV в., все по-честите опустошителни походи в южните унгарски владения, а не християнската солидарност или призивите за помощ, идващи от Изтока, довеждат до такова едно преориентиране. В този период вече всеки насочен срещу османците кръстоносен поход е можел да има само защитен, а не настъпателен характер. Още преди да бъдат организирани, подобни походи се оказват всъщност закъснели.

Дългото суетене на Западна Европа по отношение на османската заплаха не се дължи само на късното й осъзнаване. В много по-голяма степен то е свързано с липсата на условия за реализиране на кръстоносните идеи. Теоретично те били живи и дори през първата половина на XIV в. изживяват забележителен разцвет, но прекалено многото кръстоносни призиви и детайлни проекти всъщност отразяват степента на тяхната девалвация. Вярно е, че през XIV и XV в. в Западна Европа и въобще в католическия свят съществуват политически и религиозни фактори, които са готови да работят за тяхното осъществяване. През този период едва ли има католически първосвещеник, който поне веднъж в своя понтификат да не е издигал апел за всеобщ кръстоносен поход (passagium generale) и да не е полагал усилия за неговото организиране (събиране на „кръстоносен десятък", издаване на индулгенции за участниците и др.). Едва ли има западноевропейски монарх, който поне веднъж да не е бил вземан предвид като потенциален участник в кръстоносни походи. Обикновено всичко се ограничава с изработване на планове, уточняване на маршрути и формиране на „теоретични" военни коалиции. Оказва се, че кръстоносната идея е отдалечена от действителността толкова, колкото обстановката в Европа през XIV-XV в. се различава от обстановката в XI–XII в. Жизнеността й в епохата на османското проникване се проявява повече в теоретико-абстрактната сфера на нереалистичните кръстоносни проекти и всъщност се разминава със съществуващите обществени и политически условия.

И през XIV и XV в. папската курия се опитва да бъде организатор и координатор на кръстоносни походи. Това не е само продължаване на традицията от предишните векове. През този период кръстоносната активност става едно от най-важните средства за укрепване на разклатения папски престиж, превръща се в инструмент за поддържане на папския абсолютизъм, който точно в този момент среща силна съпротива почти във всички краища на Европа. Тъкмо затова кръстоносните призиви, идващи от Рим, нямат адекватен резонанс: реакцията срещу папското всевластие се пренася върху всички онези средства, с които папите се опитват да задържат предишните си позиции. Но може ли да се очаква, че през XIV и първата половина на XV в. папската курия ще организира и финансира кръстоносни походи, след като е изправена пред най-тежката криза в дотогавашната си история? „Авиньонският плен" (1305-1378)⁷, църковната схизма в католическата църква (1378-1417)⁸, когато съществуват двама или дори трима взаимно анатемосващи се папи, острите противоречия със Свещената Римска империя през втората четвърт на XIV в., съборното движение в края на XIV и началото на XV в., което се стреми да подчини папите на волята на църковните събори⁹, хроничните финансови затруднения, пламенните и много популярни антипапски памфлети на англичанина Джон Уиклиф, хусисткото движение в Чехия - всичко това са елементи на кризата, подклаждана от разкрепостяването на средновековния дух и от издигането на централизирани европейски монархии. Нито една от тези монархии, нито Свещената Римска империя, която теоретично олицетворява политическото единство на Западна Европа, но едва има сили да решава собствените си проблеми, нито Франция и Англия, погълнати от воденето на Стогодишната война (1337-1454) могат да мислят за скъпи, рисковани и пълни с неизвестност кръстоносни походи в Азия или Югоизточна Европа.

От големите европейски държави единствено Унгария е склонна по-плътно да следва папските внушения, но и унгарските владетели, поне до края на XIV в., избират онези страни на папската политика, които съвпадат със собствените им интереси. Дълго време Унгария провежда експанзионистична политика спрямо балканските православни държави и затруднява отпора им срещу османците. Едва от края на XIV в. насетне, когато унгарската държава сама е принудена да се защитава от азиатските нашественици, тя се превръща в един от центровете на антиосманска кръстоносна активност и съпротива¹⁰.

Би могло да се помисли, че всички тези неблагоприятни фактори ще бъдат компенсирани от наличието на силни католически опорни пунктове в Ориента и на Балканите. На първо място сред тях трябва да се постави венецианската Романия, една истинска колониална империя на италианската република, която включва много Егейски острови, Крит, градове в Пелопонес, острови по Йонийското крайбрежие, а от края на XIVв. - сухоземни владения в Епирското, Албанското и Зетското крайбрежие¹¹. На второ място идват генуезките колонии: Галата (Пера) на Босфора, острови в Североизточна Егея, фокейското малоазийско крайбрежие¹².

Търговските интереси на италианските морски републики изискват те да държат в Източното Средиземноморие значителна част от военните си флотилии, готови с цената на всичко да защитават сигурността на транзитната търговия. Тези военноморски сили наистина са внушителни. През 1422 г. например само Венеция разполага с 45 галери, 300 големи и 3000 по-малки кораба с общо 36 000 моряци¹³. Кипърското кралство под управлението на кралете от католическата династия Лузинян (след 1291 г. те са и титулярни йерусалимски крале) представлява чудесна кръстоносна база и незаменим участник във всяка значителна морска експедиция в Източното Средиземноморие¹⁴. След 1306 г. на о-в Родос се установява монашеско-рицарският орден на хоспиталиерите (йоанитите), който е „специализиран" за борба с исляма и се смятал за покровител на короната на несъществуващото вече Йерусалимско кръстоносно кралство¹⁵. И накрая в Континентална Гърция и Пелопонес като резултат от IV кръстоносен поход съществуват множество латински княжества, истински политико-религиозни представители на католическа Европа в православния Изток¹⁶.

Ако се разсъждава чисто количествено, балансът на силите в Източното Средиземноморие и Егейския басейн е решително в полза на западните християни. Какъв е тогава реалният ефект от това силно католическо присъствие като средство за възпиране на османците? Веднага трябва да се каже: не особено голям. Първоначално османците са сухопътен нашественик, който не застрашава сериозно венецианските и генуезките търговски комуникации. А никаква сила не е в състояние да накара венецианци или генуезци да участват в кръстоносен поход, ако не виждат в него някаква съвсем практическа необходимост. Известната венецианска поговорка Siamo Veneziani, poi Christiani (Ние сме венецианци, а след това християни) през XIV и първата половина на XV в. спокойно може да се постави за мото на политическата доктрина на италианските морски републики. Кипърското кралство въобще не гледа на османците като на свой ислямски противник. Родоските хоспиталиери били отлични кръстоносци, но военните им възможности са ограничени. Подобна констатация с още по-голяма сила важи за латинските княжества в Континентална Гърция и Пелопонес.

С течение на времето италианците в Ориента и особено венецианците осъзнават, че унищожаването на Византия и другите балкански държави от османците крие много неизвестни за колониалните им империи. Венецианците например смятали, че съществуването на немощна Византия е най-сигурната гаранция за търговската им хегемония и на тази основа Републиката на лагуните разработва принципите на своята източна политика. Венеция изпъква като един от основните византийски кредитори и защитници. Това обстоятелство, съчетано със стъпването на венецианците в Епирското, Албанското и Зетското крайбрежие в края на XIV в., неизбежно е трябвало да ги сблъска с османците. Към 1392 г. в Републиката на св. Марко с тревога научават за първите сериозни османски опити за строеж на флот¹⁷, но последвалите събития отново й донасят успокоение и чувство на сигурност, дори прекалено голяма сигурност в морската й хегемония. Ако трябва накратко да се формулира отношението на Венеция към православните държави и особено към Византия, най-добре е да си послужим с думите на големия познавач на венецианската политика Ф. Тирие. Помощта, която републиката е била готова да окаже на Византия, според него е „реална, но недостатъчна, във финансово отношение - значителна, но не и безкористна"¹⁸. Това е помощ, която удължава византийската агония, но в крайна сметка не предотвратява гибелта на Византия.

Най-простото и същевременно най-ефикасното действие, което венецианци и генуезци са можели да предприемат срещу османците, е да блокират Проливите. Това би отговаряло и на търговските им интереси, тъй като със сигурността на Проливите всяка една от двете републики свързва свободния достъп до Черно море и осъществяването на търговския трафик с татарите в Южна Русия и с българското Черноморие¹⁹. Но тъкмо в този невралгичен и стратегически важен район традиционното венецианско-генуезко съперничество придобива особена ожесточеност. От края на XIII до 80-те го¬дини на XIV в. то кулминира в четири кръвопролитни венецианско-генуезки войни, в които флотите им се обезкръвяват и взаимно неутрализират. Достатъчен е само един пример за зловредното влияние на продължителните разпри между двете републики. Последната венецианско-генуезка война през XIV в., т.нар. „война Киоджиа" (1377-1381), в която ябълката на раздора е о-в Тенедос, води до това, че този остров - прекрасна база за защита на Дарданелите, е трябвало да бъде неутрализиран, населението му - изселено, а укрепленията – сринати²⁰. За Византия венецианско-генуезката вражда е силен дестабилизиращ фактор, не по-малък от османската намеса в династическите междуособици. На всичко отгоре търговският нюх на италианците им подсказва идеята да търсят някакъв modus vivendi с османските нашественици. Генуезката колония Галата поставя началото на сътрудничеството си с тях още в средата на XIV в.²¹. В Ориента винаги се намирали италиански корабни капитани, които срещу добро заплащане били готови да прехвърлят османски войски от Азия в Европа.

Наред с всичко това основната трудност за организиране на антиосмански кръстоносни походи се заключава в различното виждане на западните и източните християни относно самата същност на подобна инициатива. В основата си тази липса на координация отразява различната религиозно-психологическа нагласа на двете половини на тогавашния християнски свят, натрупваната в течение на векове взаимна омраза и подозрителност. За авиньонските папи например не съществува разлика между еретици, неверници и източни християни – схизматици²². Условието, което папите поставят за организиране на западна антиосманска акция, е източните християни да изоставят религиозните си „заблуди" и да се приобщят към лоното на истинската църква - т.е. към папството. Такова отношение на Изток се тълкува, и то не без основание, като посегателство срещу традицията и културно-религиозната самобитност, а не като искрен стремеж да се защитят християните некатолици от ислямската опасност. Стремежите на папството да се търси в кръстоносния поход политико-религиозна изгода намират най-различни проявления - като се започне от безкрайните преговори за църковна уния и се стигне до неприкрити опити за налагане на католицизма във Византия и други православни държави. Действията в тази насока имат известни успехи. Католицизмът прониква в някои балкански управляващи династии: във Византия, Босна, България, Зета, Влашко и Молдова и сред отделни владетелски фамилии в Северна Албания²³. Ревностен изпълнител на папската политика за разпространение на католицизма на Балканите е Унгария, чиито владетели виждат в това средство за налагане на унгарското присъствие на юг от Долен и Среден Дунав.

Отрицателното отношение към православните християни в Западна Европа е всеобщо. То не отминава нито кръстоносните пропагандатори, нито дейците на Ранното италианско възраждане. Достатъчно е да се спомене, че една такава известна фигура като Уилям Адам, автор на подробен проект за кръстоносен поход от 30-те години на XIV в., предлага от всяко православно семейство да се отнема по едно дете и то да бъде възпитавано в католически дух. Петър Томас, титулярен латински патриарх на Константинопол към средата на XIV в., не се колебае да прилага методите на инквизицията, за да принуди православните християни в Кипър да приемат католицизма²⁴.

И в православния Изток отношението към западните християни не е по-различно, макар че е по-нюансирано. В Сърбия, Босна, България, Влашко понятието „кръстоносен поход" е синоним на упоритите унгарски опити за експанзия на Балканите. Тези балкански държави поне до края на XIV в. са принудени да се бранят на два фронта - срещу унгарци и срещу османци. Бруталният характер на унгарската експанзия в Сърбия, Босна, България и Влашко се изразява не само в открити действия, но и в опитите на унгарското духовенство да кръщава повторно източните „схизматици"²⁵. При това положение е повече от естествено, че идеята за кръстоносен поход не може да бъде особено популярна сред българи, сърби, власи и босненци. Освен това има и нещо друго. Папската курия с нищо не показва, че зачита суверенитета на поместните православни църкви и че ги смята за достоен партньор в преговорите за църковна уния. За нея център на православния свят е Константинопол и там именно са насочени усилията на апостолическия престол. Българската и сръбската църква, Охридската архиепископия и др. практически са извън полезрението на папската политика и съвсем естествено в Търново, Печ и Охрид вземат връх антикатолическите настроения. Отрицателно отношение към „франките" прозира например в съчиненията на патриарх Евтимий Търновски. Едва след 1396 г. повече като политическа необходимост, отколкото по вътрешно убеждение неговите следовници Киприан и Григорий Цамблак (вече като киевски митрополити) прегръщат идеята за уния и за свързаните с нея кръстоносни походи²⁶.

Във Византия отношението към западния свят и в частност към възможността той да организира антиосмански кръстоносни походи е доста по-сложно. Най-последователните византийски латинофили са готови да приемат кръстоносна помощ от католическа Европа на каквато и да е цена. В средите им възниква странното за ромеите усещане, че в интелектуално и техническо отношение Византия е изостанала от Западна Европа. Латинофилите са горещи привърженици на идеята за сътрудничество със западните християни, но представляват интелектуално малцинство без особено влияние сред широките слоеве от византийското общество²⁷.

Византийските императори, като се започне с Андроник III и се стигне до Константин XII Драгаш, заедно със своето светско обкръжение се придържат към реалистично отношение спрямо западната кръстоносна помощ. Те виждат в нея средство за спасяване на империята, но знаят, че трябва да платят и полагаемата се цена: сключване на църковна уния. Те поставят на папството свои насрещни условия, най-важното от които е помощта да предхожда унията, а тя да бъде сключена на равноправни начала, и то на представителен църковен събор²⁸. И групата на „латинофилите", и групата на „реалистите" таят в себе си освен надежда и известна боязън от западно кръстоносно вмешателство - традиционното чувство, с което византийците посрещат всяка кръстоносна акция от края на XI в. насетне²⁹.

Най-многобройни във Византия са тези, за които антилатинските настроения стават елемент на ромейската гордост и средство за защита на изконните византийски добродетели. В унията и кръстоносния поход те виждат не спасение, а гибел за империята³⁰. В тази категория влизат Константинополската патриаршия, византийското монашество и широките народни слоеве, върху които византийската църква има силно влияние. Тяхна идейна платформа е исихазмът, макар че ще бъде погрешно винаги и във всички случаи исихазмът да бъде отъждествяван с латинофобията в късна Византия. Допълнителен стимул за подхранване на антилатински чувства у средния византиец е горчивият спомен за събитията от 1204 г. и търговската хегемония на Венеция и Генуа. Алекси Макремволит например сравнява генуезците от Галата с отровна змия, приютена от простодушния земеделец само за да го ухапе и умъртви³¹. А Никифор Григора оприличава кръстоносния поход на „желязна стена", която неумолимо се движи срещу ромеите и ги прегазва³². Византийските латинофоби тържествуват при всеки неуспех на кръстоносните начинания и с голяма настойчивост изтъкват невъзможността и нежеланието на Запада да помогне на източните християни. Поводи за такова тържество не липсват. Нима кралят на Малка Армения Леон VI не е пленен от мамелюците в 1375 г., въпреки че приема папско върховенство? А променя ли се с нещо съдбата на зетския владетел Георги II Балшич, католик от 1368 г., след като той отстъпва на папата земите си в 1391 г.? Не претърпяват ли западните кръстоносци съкрушителен разгром от войските на султан Баязид в 1396 г. при Никопол? Латинофилите трудно можели да парират подобни подмятания с аргументи от действителността.

Императорската власт във Византия трябва да лавира между крайностите на латинофилията и латинофобията при опитите си да въвлече католическия свят в борбата срещу османската експанзия. Всеки успех на османците кара императорите да се обръщат към папите с молби за помощ и с обещания за църковни отстъпки, а всеки неуспех в тази насока ги принуждава да търсят преки контакти с европейските владетели. И така година след година, десетилетие след десетилетие.

За пръв път през XIV в. Византия се ангажира с преговори за кръстоносен поход срещу ислямската опасност през 1332 г. На 6 ноември пратеник на император Андроник III Палеолог сключва в Родос споразумение за общи действия с рицарите - хоспиталиери, Венеция и авиньонския папа Йоан XXII. Към споразумението се присъединяват малко по-късно френският крал Филип VI и кипърският крал Хуго IV Лузинян. Предвиждало се създаване на обща флотилия от 20 кораба (10 византийски, 6 венециански и 4 родоски), която да се събере на 15 април 1333 г. на о-в Евбея. Този флот, определян от съвременниците като „кръстоносен", нанася силен удар върху пиратството на малоазийските морски бейлици и скоро след това се разпада. Във връзка с тези събития проличава отрицателното отношение на някои ромеи към византийско-католическото сътрудничество. Григора противно на истината твърди, че Андроник III е принуден насила да изпрати византийски кораби в кръстоносния флот и дори че латинските участници в него не се явяват в Евбея на уречената дата³⁴. По-прагматично настроеният византийски император гледа на събитията от 1333 г. с голям оптимизъм и надежда. Частичният успех на акцията го кара да продължи и задълбочи контактите с католическа Европа. През 1339 г. като личен пратеник на Андроник III Палеолог за Франция и Авиньон заминава Варлаам (известен като яростен противник на исихазма) с цел да търси военна помощ. Но във Византия добре знаят, че на Запад неизбежно ще повдигнат въпроса за унията и затова Варлаам изготвя предварително текст, връчен в Авиньон на папа Бенедикт XII. Съществуват две възможности за сключване на уния, е отбелязано в този „меморандум": или да бъде наложена на източните християни, което е неразумно, или да бъде обявена на църковен събор, което ще парира отрицателната реакция на някои православни дейци и ще им покаже, че е извършен акт, съобразен с църковните канони. Необходимо е папата да покани на такъв събор четиримата източни патриарси. Най-добре ще бъде, ако преди това християните от Изтока получат военна помощ. По този начин омразата им към латинците ще бъде смекчена и те по-лесно ще приемат унията. А щом папата е убеден в правотата на католическите догми, той няма защо да се страхува от богословски дискусии, които ще възникнат на проектирания църковен събор. На всички тези доводи папа Бенедикт XII отговаря с едно изречение: първо източните схизматици трябва да бъдат „пречистени" и едва тогава да се говори за каквато и да е военна помощ от Запад³⁵. По този начин на срещата в Авиньон през 1339 г. папството и Византия формулират отчетливо своите позиции за условията, при които може да се организира кръстоносен поход. От този момент насетне и двете страни ще се опитват да наложат своите виждания, които отстояват с голяма упоритост. Проблемът за унията се оказва централен и в повечето случаи засенчва преговорите за конкретна помощ срещу ислямската експанзия.

През 1347 г. византийският император Йоан Кантакузин отново повдига въпроса за унията и свързаната с нея помощ. В разговор с католическия свещеник Бартоломей (запис на разговора е изпратен на папа Климент VI) Кантакузин конкретизира някои от аргументите на Варлаам. Той, макар и неофициално, признава върховната църковна власт на папата, но отново настоява спорните догматични въпроси да бъдат обсъдени на църковен събор, който да се състои в Евбея или Родос. Византийският император обещава да се включи във всяка организирана от папата кръстоносна акция било срещу османците, било срещу някой друг малоазийски бейлик, но отново заявява, че е необходимо първо папата да организира такъв поход и след това да се говори за уния. В същия дух протичат разговорите между тримата пратеници на Кантакузин в Авиньон и папа Климент VI. Единствената разлика е, че те предлагат като място на бъдещия църковен събор някои от адриатическите градове, подчинени в църковно отношение на папата. Кантакузин не пропуща да се похвали, че Климент VI се съгласява с византийските (т.е. с неговите) предложения, но това едва ли отговаря на истината. Папската политика остава непроменена, а византийско-авиньонските преговори замират в 1351-1352 г. и не се подновяват цели три години³⁶. Все пак позицията на Кантакузин в тези преговори показва ако не готовност за отстъпки, то поне стремеж към доближаване до папските виждания за уния и кръстоносен поход чрез допускане на второстепенни и формални компромиси. Но основните пунктове във византийската унионистична и кръстоносна програма остават непроменени.

По същото време и сръбският цар Стефан Душан прави постъпки в Авиньон за сключване на църковна уния (1347). Всъщност истинските дипломатически контакти започват през юни 1354 г., когато сръбско пратеничество връчва на папа Климент VI специален хрисовул, с който се признава папското църковно върховенство. Малко след това сръбският владетел изявява желание да бъде назначен за „капитан" на голям кръстоносен поход срещу „неверниците". Папата отговаря благосклонно и изпраща в Сърбия двама свои легати - добре известния кръстоносен радетел от XIV в., гасконеца кармелит Петър Томас и епископа на Трогир - Братоломей (началото на 1355 г.). Преговорите между тях и Стефан Душан завършват с провал, тъй като папските легати се интересуват повече от унията, а не от плановете за кръстоносен поход. А и Душан, изглежда, не настоява много за първоначалния си план. За него дипломатическият демарш в Авиньон е средство да възпре унгарския натиск от север и след като унгарският крал Людовик Анжуйски изоставя временно плановете си за нахлуване в Сърбия, сръбският цар от своя страна изоставя идеята си за кръстоносен поход под папска егида³⁷. През 1356 г. самият папа подтиква Людовик Анжуйски да организира кръстоносен поход не срещу някой друг, а срещу сърбите, наречени в папското писмо „бунтовници, схизматици, неверници и противници на католическата вяра".

Със стъпването на османците в Гапиполи стремежът на светската власт във Византия да привлече западна помощ се превръща в един от основните елементи на византийската външна политика. Сериозността на положението принуждава византийската дипломация да бъде по-отстъпчива. На 15 декември 1355 г. византийският император Йоан V Палеолог подписва в двореца Влахерна обширен хрисовул, който е изпратен в Авиньон и чието съдържание представлява подробен план за получаване на военна помощ от Запада и за отстраняване на свързаните с нея затруднения от религиозен характер. На първо място византийският император обещава лично и от името на своите поданици да се подчини на папската църковна власт, което трябвало да се осъществи на етапи. Като гаранция за изпълнение на това обещание императорът възнамерява да изпрати сина си Мануил в Авиньон. От папата се иска да осигури на Византия 15 транспортни кораба, 5 галери, 500 рицари и 1000 стрелци за срок от шест месеца заедно с папски легати, които да работят за сключване на уния. Ако предлаганото сътрудничество не се осъществи по негова вина, Йоан V Палеолог предлага да абдикира в полза на Мануил, а папата като „духовен баща" на императорския син ще може да управлява империята от негово име. Освен това, в случай че византийците не изпълняват поетите ангажименти, папа Инокентий VI можел да окупира някои територии, които се намират под византийска власт. Но ако целият план успеел, папата трябвало да оказва по-нататъшна помощ на Византия в борбата срещу османците с армия и флот, начело на които да стои като „главен капитан и знаменосец" Йоан V Палеолог³⁸.

Византийският план от 15 декември 1355 г. показва, че императорът е готов да отиде доста далеч, за да убеди папата в своята искреност. В него не се споменава нищо за традиционното византийско искане за свикване на църковен събор. Неизменна остава само византийската позиция, че военната помощ от Запад е абсолютно наложителна като условие и средство за сключване на уния. Макар и много подробен, планът от края на 1355 г. не е лишен от известни слабости и дори от голяма доза наивитет. Нереалистично е обещанието на Йоан V Палеолог, че при присъствие на католически военни сили на византийска земя неговите поданици ще приемат лесно католическата вяра. Още по-странна е убедеността на византийския император, че папството е в състояние да събере и изпрати срещу османците каквито и да е военни сили. Познавайки отлично финансовите и политическите затруднения на авиньонския двор, папа Инокентий VI като че ли показва известен страх от готовността на византийците да правят отстъпки. Та нали ако Византия приеме папското виждане за уния, в Авиньон ще трябва да направят следващата стъпка и да преминат от думи към дела! Обещанието на Йоан V Палеолог да накара своите поданици да прегърнат католицизма вместо радост поражда оправдани резерви в папското обкръжение. Всъщност самият византийски император още през 1356 г. трябвало да признае в едно свое писмо до папата, че ромеите фанатично държат на православието и не искат да чуят за никакви компромиси.

Въпреки всичко папа Инокентий VI полага известни усилия да направи единственото, което е по силите му. Той се обръща към Генуа, Венеция, Кипърското кралство и родоските хоспиталиери с призив да организират военноморска коалиция в защита на Византия. За да бъдат тези призиви по-убедителни, папата - противно на истината - им съобщава, че Йоан V Палеолог вече е приел църковната уния. Тази „благородна лъжа", изглежда, оказва някакъв ефект. Въпреки че от проектираната антиосманска коалиция почти веднага отпада Генуа, останалите призовани участници се съгласяват да предоставят по два кораба³⁹. През май 1359 г. папата назначава за свой легат в Изтока известния Петър Томас, поверява му командването на шесткорабната кръстоносна флотилия и му дава правото да обяви кръстоносен поход. Папският легат, известен с кръстоносната си ревност, но и с омразата си към източните схизматици, изпълнява папските нареждания, доколкото има възможност за това. През лятото на 1359 г. неговите кораби превземат от османците град Лампсак на малоазийския бряг на Дарданелите, но след това, вместо да останат там и да прекъснат пътя на нашествениците към Европа, се насочват към Ефес. Град Лампсак е изоставен, а кръстоносният флот се разпада в края на 1359 г. поради липса на средства⁴⁰.

Кръстоносният поход на Петър Томас от 1359 г. е първият през XIV в., който предприема известни действия срещу османските нашественици. Това обстоятелство не трябва да се надценява не само защото успехите на папския легат са мимолетни, но и защото нищо не дава основание да се мисли, че той е възнамерявал да воюва сериозно срещу османското емирство. Петър Томас се ръководи от абстрактната идея за борба срещу исляма въобще, а превземането на Лампсак е съпроводено с репресии и срещу мюсюлмани, и срещу православни християни.

През 1361 г. папският легат е изпратен във византийската столица, за да поднови преговорите за уния с Константинополската църква. В разговорите и двете страни повтарят старите си аргументи. Византийският император уж бил склонен (поне според житието на Петър Томас) да смени антилатински настроения патриарх Калист и да постави на негово място католик⁴¹, но очаквал преди това да получи помощ от западните християни. Петър Томас настоява точно на обратното: първо уния, после помощ. В Авиньон надценяват възможностите на византийския император да наложи исканата от тях религиозна промяна, а протакането на този въпрос от византийска страна схващат като неискреност. В Константинопол пък надценяват възможностите на папата да помогне със свои средства или да внуши на католическите държави да формират антиосманска коалиция и тълкуват папската позиция като липса на добра воля.

След неуспеха на преговорите с Петър Томас Йоан V Палеолог опитва други вариант: директни контакти с италианските морски републики Венеция и Генуа. Намерението му е да накара двете морски сили в съюз с Византия да защитават Проливите. През 1361 г. императорът се обръща към Венецианската република с предложение за морски съюз, към който да бъде привлечена и Генуа. Йоан V Палеолог иска Венеция и Генуа да предоставят по два кораба, които заедно с четири византийски галери да осигурят редовна патрулна служба в Босфора и Дарданелите. В случай на военни действия този флот трябва да се командва от императора, а при обикновено патрулиране командването да се сменя периодически между венецианци и генуезци. Венецианският сенат отговаря положително на византийското предложение. През пролетта на следващата година в Константинопол пристигат неговите пратеници Франческо Бембо и Доменико Микиели с подробна инструкция, носеща дата 24 март 1362 г. В нея се предвижда разширяване на проектираната коалиция чрез привличане на трапезундския император, кипърския крал, родоските хоспиталиери, „императора на Загора" (т. е. българския цар Иван-Александър) и други barones et gentes mundi. Венецианците отиват толкова далеч, че дори предлагат предварителна подялба на земите, които ще бъдат отвоювани от османците: Тракия да се върне на Византия, а останалото да се подели по равно между всички участници. Но като предварително условие за изпращането на венециански кораби в Проливите сенатът иска окупиране на о-в Тенедос от венециански морски единици. Генуезците отправят същото искане. В този момент византийският император все още не е склонен на подобни отстъпки, а спорът на двете италиански републики за о-в Тенедос прави невъзможно каквото и да е военно сътрудничество между тях. Проектираната коалиция остава само на книга. Всичко свършва с подновяване на търговското споразумение между Византия и Венеция и с уверения във взаимно приятелство⁴².

Когато в Константинопол приключват византийско-венецианските преговори, кръстоносната идея в Западна Европа получава нов импулс благодарение на дейността на кипърския крал Петър I Лузинян (1357-1369) и на неговите близки съратници Филип дьо Мезиер и Петър Томас. Обстановката в Европа след временното преустановяване на 100-годишната война (примирието от Бретини в 1360 г.) изглежда сравнително благоприятна за организиране на общ кръстоносен поход. В 1362-1364 г. младият кипърски крал посещава Венеция, Генуа, Авиньон, Париж, Лондон, Прага, Виена и Краков и успява да спечели за каузата на един passagium ultramarin френския крал Жан Добрия, римския император Карл IV Люксембургски, майсенския маркграф Фридрих III, саксонския херцог Рудолф II, савойския граф Амедей VI (Зеления граф), унгарския крал Людовик Анжуйски и много други западноевропейски владетели и аристократи. През 1363 г. авиньонският папа Урбан V обявява общ кръстоносен поход за две години, чиято основна цел е да се разгромят мамелюците в Египет и да се завладее отново Светата земя. Такъв е и смисълът на кръстоносната пропаганда, извършвана от крал Петър I Лузинян, Петър Томас и Филип дьо Мезиер. Те убеждават западноевропейските си събеседници в необходимостта да се изтласкат мамелюците, което отговаря на интересите на кипърското кралство, но не споменават нито дума за османската опасност и за тежкото положение на източните християни. Цялото това раздвижване на кръстоносния дух се материализира в събирането на огромен кръстоносен флот, който под командването на Петър I Лузинян на 9 октомври 1365 г. превзема временно Александрия. Този успех предизвиква ентусиазъм в Европа, но поражда недоволство от страна на Венеция, която няма намерение заради абстрактните идеи на кръстоносците да разваля здравите си търговски връзки с мамелюкски Египет⁴³.

Още в 1364 г. слуховете за подготвянето на голям кръстоносен поход достигат до Константинопол. В писмо до папа Урбан V от лятото на с. г. император Йоан V Палеолог предлага военно сътрудничество с кръстоносците, без да се обвързва този път с някакви конкретни обещания. В отговора си от 16 октомври 1364 г. папата дава известни надежди на императора и, разбира се, му припомня, че трябва да побърза с унията, ако иска да разчита на кръстоносна помощ. В края на годината за Авиньон заминава византийският пратеник, католикът Йоан Ласкарис Калоферос. Под негово влияние през пролетта на 1365 г. папата обявява план за антиосмански кръстоносен поход с участието на Генуа, родоските хоспиталиери и маркиза на Монферат. Генуа трябвало да предостави 10 кораба и парична вноска от 100 000 перпера, маркизът на Монферат - 1300 рицари, а хоспиталиерите - 1000 рицари и 4 кораба. Този проект не се осъществява поради споровете и противоречията между предполагаемите участници в похода.

През пролетта на 1365 г. унгарският крал Людовик Анжуйски напада северозападните български земи, превзема Видин и не крие намеренията си да продължи своето настъпление към Търново⁴⁴. Унгарското ангажиране на юг от Долен Дунав отговаря на общата насока на папската политика за разпространение на католицизма сред източноправославните християни и съвпада с изострянето на българо-византийските отношения в средата на 60-те години на XIV в. Затова в Константинопол схващат унгарските действия във Видинско не толкова като посегателство срещу православната вяра (въпреки че знаят за масовото и насилствено покатоличване на населението в Северозападна България), а като готовност от унгарска страна да се воюва срещу османците и срещу онези християни, които търсят сътрудничество с „неверниците". Самият папа Урбан V засилва византийските надежди за помощ от Унгария. На 25 януари 1366 г. той съобщава на Йоан V Палеолог за новия си план за антиосмански действия, основни участници в който ще бъдат Людовик Анжуйски (по суша), крал Петър I Лузинян и граф Амедей VI Савойски (по море). И сега Урбан V не забравя да напомни за унията, като вероятно е смятал, че изработеният план за антиосмански кръстоносен поход представлява изпълнение на византийското условие за нейното сключване⁴⁵. И този път папският план се оказва нереалистичен, тъй като в началото на 1366 г. нито кипърският крал, нито савойският граф имат намерение да воюват срещу османците. Отново в действие влиза познатата дипломатическа схема: император Йоан V Палеолог се опитва да заобиколи папското посредничество и се обръща пряко към католически светски владетел. Този път изборът пада върху Людовик Анжуйски, владетел на най-могъщата католическа държава в Централна Европа в средата и третата четвърт на XIV в.

В края на януари или началото на февруари 1366 г. византийският император заедно с малка свита и с двама от своите синове - Мануил и Михаил, напуска Константинопол и по Черно море и Дунав се отправя за Буда. За пръв път във византийската история император на ромеите отива в чужда държава не като завоевател, а като молител. След пристигането на византийската делегация в унгарската столица между Йоан V Палеолог и Людовик Анжуйски веднага започват преговори, чийто основен смисъл е привличане на Унгария в борбата срещу османците⁴⁶. Първоначално преговорите вървят учудващо гладко. Людовик Анжуйски веднага информира Венеция и Авиньон, че е готов да застане начело на голяма армия за поход срещу османците и иска участие на венециански кораби в него (от 2 до 5 кораба за 6 месеца). Републиката на Свети Марко се съгласява, при условие че корабите й ще оперират само по малоазийското крайбрежие, т.е. далеч от Проливите, далеч от местата, където може да се даде решително сражение на нашествениците.

На 1 юли 1366 г. папа Урбан V за пръв път взема официално становище към унгарско-византийските преговори. Той подчертава необходимостта да се сключи църковна уния от типа на Лионската (1274 г.), одобрява унгарските планове за поход срещу османците и издава енциклика до католическото духовенство в Унгария, Далмация и Дубровник, според която унгарските намерения трябва да се поощряват по всякакъв начин. Според папата целта на кръстоносния поход трябва да бъде защитата на католиците в Ориента. Нито дума не споменава той за източноправославните християни. Този „пропуск" всъщност представлява добре премислен дипломатически ход за натиск върху Византия и другите православни балкански държави. Внушавало им се косвено, че е необходимо да приемат папската духовна власт, ако искат да разчитат на католическа военна подкрепа.

На 23 юли 1366 г. двама папски пратеници заминават за Буда, за да водят паралелни преговори за уния, като предварително възнамеряват да минат през Париж, Прага, България, Сърбия и Византия, за да подготвят почвата. В същия ден папа Урбан V изпраща тайно писмо до Людовик Анжуйски,в което го предупреждава, че византийците никога не са били искрени по въпроса за църковното единство и забранява на унгарския крал да предприема каквито и да е действия срещу османците в продължение на една година. Папата не крие, че би искал първо византийците да се подчинят на папската църковна власт и едва след това да се мисли за каквато и да е помощ. Византийско-унгарските преговори отново се оказват в омагьосания кръг на формулировките „първо уния, после помощ" и „първо помощ, после уния".

Под влияние на Авиньон и на традиционните унгарски планове за експанзия срещу балканските православни християни Людовик Анжуйски в скоро време се отказва от първоначалните си обещания⁴⁷. През октомври 1366 г. той уведомява Венеция, че има намерение да воюва срещу Сърбия, България и Византия, които обвинява в зложелателни интриги. За Венеция това е добър повод, за да откаже каквото и да е сътрудничество под предлог, че поддържа добри отношения с въпросните държави. През следващата 1367 г. унгарската политика се ориентира към проблемите на Централна Европа и унгарският крал се вплита в конфликт с Карл IV Люксембургски за короната на „Свещената Римска империя“⁴⁸. За византийския император не остава нищо друго, освен да потегли обратно за Константинопол с празни ръце. Преди да се завърне в своята столица, той изживява нови премеждия. Българският цар Иван-Александър отказал да го пропусне през българска територия, защото не без основания гледал с подозрение на византийско-унгарските преговори. Йоан V Папеолог е принуден да остане продължително време в окупирания от унгарците Видин⁴⁹.

Докато византийският император преговаря в Буда, в Европа завършва подготовката на единствения кръстоносен поход през XIV в., който постига определени и по-трайни успехи срещу османските завоеватели. Организатор на този поход е савойският граф Амедей VI, братовчед на Йоан V Палеолог, племенник на майка му Ана Савойска⁵⁰. Отначало графът на Савоя възнамерява да вземе участие в коалицията на Петър I Лузинян срещу Египет, но липсата на средства и някои вътрешни проблеми в графството му пречат да тръгне за Кипър в уречения срок. В началото на 1366 г. Амедей VI най-после довършва подготовката си, като организира флот от 15 кораба (6 генуезки, 5 венециански и 4 марсилски) и армия от 1500-1800 рицари - италианци, французи, англичани и германци. През юли с. г. флотилията на Зеления граф потегля към венецианската колония град Корон в Южен Пелопонес, за да продължи оттам в посока към Кипър (Амедей все още не се отказвал от първоначалното си намерение да воюва срещу мамелюците в Египет). Преди да се насочи на юг, той е лъжливо информиран от венецианските власти, че крал Петър I Лузинян е сключил мир с мамелюкския султан. Венеция се страхува от подновяване на военните операции срещу Александрия, която е една от основните й търговски бази. Този път венецианската двуличност спрямо кръстоносните походи изиграва положителна роля. Под влияние на лъжливата венецианска информация Амедей VI се отказва от похода в Египет и насочва корабите си към Константинопол. На 17 август неговата войска обсажда крепостта Галиполи, в която има незначителен османски гарнизон, и след петдневни сражения я превзема. По този начин без много усилия и жертви основното османско предмостие в Европа се оказва в християнски ръце. Първоначално Амедей VI, който осъзнава стратегическото положение на превзетата от него крепост, я предлага на Венеция, която може успешно да я защитава с мощния си флот. След отказа на републиката да се ангажира с подобна задача Галиполската крепост е върната на Византия⁵¹. През септември 1366 г. граф Амедей Савойски тържествено влиза в Константинопол и там научава за задържането на своя братовчед Йоан V Палеолог от българите. През зимата на 1366-1367 г. неговата флотилия се насочва към българското Черноморие, завзема много от българските крепости и принуждава цар Иван-Александър да осигури връщането на византийския император в Константинопол⁵². Вместо да използва завземането на Галиполи, за да продължи настъпателните действия срещу османците в Тракия, Зеленият граф се заплита в сложните междубалкански отношения. Чрез враждебните си действия срещу България той внася допълнително разединение между две от православните балкански държави, които и без това не предприемат общи действия срещу османската експанзия. През май 1367 г. Амедей Савойски превзема още две малки османски крепости в Югоизточна Тракия, с което показва, че една малобройна, но добре организирана кръстоносна армия през 60-те години на XIV в. е в състояние успешно да се противопостави на все още некоординираното османско настъпление в Тракия. През юни 1367 г. свойският граф прекратява своя кръстоносен поход поради невъзможност да изплаща заплатите на своите рицари - наемници.

По време на престоя на Амедей Савойски в Константинопол между него и Йоан V Палеолог се водят разговори за църковната уния. Постига се договореност лично византийският император и неговият престолонаследник Андроник IV Палеолог да се явят при папата и посещението им да завърши с тържествено обявяване на църковното единство. Във връзка с тези преговори във византийската столица се състоял разговор между титулярния латински патриарх на Константинопол Павел (бивш католически епископ на Смирна) и монаха Йоасаф (бившия император Йоан Кантакузин), по време на когото се дискутира начинът, по който трябва да се сключи унията. Йоасаф (Йоан Кантакузин) повтаря аргументите, изтъкнати от него пред папските пратеници в Константинопол през 1350 г. Той декларира искрено желание за премахване на схизмата, но се оплаква, че латинците не гледат на унията като на равноправен акт и не искат да обсъждат догматичните различия на църковен събор. А такъв събор според него е абсолютно задължителен и за да бъде той достатъчно представителен, трябва да присъстват папата, всички източни патриарси и първосвещениците на православните църкви от България, Сърбия, Грузия и др. Ако се съди от гръцкия запис на диалога, латинският патриарх Павел се съгласява с мнението са своя събеседник⁵³. През 1367 г. дори константинополският православен патриарх Филотей Кокинос започва да подготвя почвата за свикване на вселенски събор, като в изпратените писма успокоява главите на поместните православни църкви, че никой няма да иска от тях да променят православните религиозни ритуали⁵⁴.

Упоритите византийски настоявания за свикване на църковен събор предизвикват раздразнение в Авиньон. Там смятат, че с похода на Амедей Савойски е изпълнено основното византийско условие за сключване на унията. За разлика от легата Павел, папа Урбан V не искал и да чуе за събор: според него това представлява посегателство срещу авторитета му на глава на християнската църква. От такава позиция той посреща византийските пратеници, които през октомври 1367 г. отпътуват за Авиньон с корабите на Амедей Савойски. Тъй като преговорите отново са изправени пред провал, през октомври 1369 г. император Йоан V Палеолог лично заминава за Италия, където става свидетел на тържественото влизане на папа Урбан V в Рим и скоро след това публично обявява преминаването си в лоното на католицизма. Противно на византийските очаквания и след този акт папската позиция не става по-благосклонна. В разговорите между католическия църковен глава и императора твърде много се говори за уния и твърде малко за кръстоносен поход срещу османците. Папа Урбан V се оправдава с това, че приемането на католическата вяра от Йоан V Палеолог е лично действие, което с нищо не ангажира православните църкви. По този начин той всъщност прикрива безсилието си да намери участници за каквато и да е кръстоносна експедиция. Папата предлага на византийския император да вербува като кръстоносци „безработните" рицари кондотиери, които по време на паузата в Стогодишната война ограбват Централна Италия. И от това предложение не излиза нищо, тъй като липсват средства за заплащане на кондотиерските отряди, а и желание от тяхна страна да изоставят доходните си „занимания" в Италия и да потеглят срещу османците⁵⁵.

След като не постига нищо в Рим, император Йоан V Палеолог се отправя за Венеция. Вместо да обсъдят сериозно с него османската опасност, венецианският дож и сенат принуждават императора да води с тях дълги и унизителни преговори за неизплатените византийски дългове, за условията за получаване на нови заеми и за отстъпване на о-в Тенедос. По този повод късновизантийските историци отбелязват, че Йоан V Палеолог е хвърлен в тъмница като неплатежоспособен длъжник. Разбира се, венецианците не си позволяват подобна волност и тези твърдения показват само силата на антилатинските настроения в късна Византия и дълбочината на огорчението от несбъднатите очаквания за венецианска помощ⁵⁶. Накрая все пак императорът се връща в Константинопол с нов венециански заем от 30 000 дуката и с мъгляви обещания за 6 венециански бойни кораба. Срещу това обаче той е принуден да гарантира на републиката окупирането на о-в Тенедос, което изостря до крайност венецианско-генуезкото съперничество и създава условия за избухването на династическата криза във Византия през 70-те години на XIV в. „Напразен труд" - така лаконично, но точно Димитър Кидон резюмира резултатите от посещението на Йоан V Палеолог в Италия през 1369-1371 г.⁵⁷.

Последният период от „Авиньонския плен" на папите (1371-1378), който съвпада с понтификата на папа Григорий XI, е белязан с голямо активизиране на папската политика в Ориента. Наследникът на Урбан V като че ли е по-благосклонен към идеята да се помогне на източните християни без предварителни условия. Веднага след като научава за резултата от Черноменската битка, той се обръща към Унгария и Венеция с кръстоносен призив и оповестява план за свикване на „католически конгрес" в Тива (на територията на каталанското херцогство в Континентална Гърция) през 1373 г. На него са задължени да присъстват представители на всички католически сили в Ориента. Планът предвижда всички те под страх от отлъчване и според своите възможности да предоставят бойни кораби и войски. Орденът на хоспиталиерите трябвало да бъде мобилизиран и изпратен да воюва с османците⁵⁸. Избухването на генуезко-кипърската и унгарско-венецианската война през годината, предвидена за конгреса в Тива, прави неговото свикване невъзможно⁵⁹.

Тогава по настояване на византийския пратеник Йоан Ласкарис Калоферос папа Григорий XI изработва по-реалистичен план за организиране на 12-корабна флотилия с постоянна база в Проливите, в която всяка католическа държава да изпрати свои бойни единици. За тази цел Йоан Ласкарис Калоферос обикаля Франция, Сицилия, Генуа, Родос и Унгария, но получава обещание за участие само от Генуа и родоските хоспиталиери. И тази кръстоносна инициатива е изоставена още в зародиш поради липса на достатъчно участници. Избухването на войната „Киоджиа", византийският васалитет спрямо османците и началото на „Великата схизма" в католическата църква (1378 г.) водят до замиране на контактите между Изтока и Запада и за няколко десетилетия изтласкват на заден план и преговорите за уния, и кръстоносните проекти60. Папите съперници в Рим и Авиньон са погълнати от разприте помежду си, католическите държави са разделени на два религиозни лагера, а във Византия започват да мислят, че васалитетът към Мурад I за момента е по-сигурна гаранция за съществуването на империята, отколкото западната военна помощ.

Едва през 1384 г. римският папа Урбан VI прави първите стъпки за подновяване на преговорите за уния. Тогава и константинополският патриарх Нил заявява официално, че според църковните канони, на папата принадлежи първото място в християнската църковна йерархия и че унията на църквите е крайно наложителна⁶¹. Това временно отстъпление на патриаршията от крайната й антиуниатска програма не довежда до някакви позитивни резултати. В същото време Венецианската република започва преговори с Мурад I за получаване на търговски привилегии на османска територия⁶². За да бъдат преговорите резултатни, венецианците отвръщат с отказ на искането на солунския император Мануил Палеолог да му предоставят пари, кораби и оръжие за защита на Солун от смъртоносния османски обръч. Тогава Мануил Палеолог се решава на крайна стъпка: следвайки внушенията на своя учител Димитър Кидон и принципа „смяна на вярата срещу западна помощ", императорът подновява преговорите за уния с папа Урбан VI. През 1386 г. обсаденият от османците Солун официално признава папската църковна власт и дори католическата догма за произхода на Светия Дух, но пада в ръцете на нашествениците, преди да е получил каквато и да е подкрепа в замяна⁶³. Антиуниатите и латинофобите във Византия имали отличен повод да тържествуват. Събитията в Солун според тях ясно показват, че унията с Рим носи гибел, а не спасение.

Колкото и сложна да е религиозната обстановка в Западна Европа поради църковния разкол, колкото и показателен да е „солунският епизод" от 1386 г., в началото на 90-те години на XIV в. условията за организиране на антиосмански кръстоносен поход са по-благоприятни от всякога. Заслугата за това не е нито на папството, нито на Византия или на някоя друга православна държава, а по-скоро на неподозираните мащаби на османското настъпление след 1389 г. Успехите на султан Баязид I по Долен и Среден Дунав, васалитетът на Сърбия, зачестилите османски акънджийски набези в Южна Унгария, неприкритите намерения на османския владетел да сложи ръка на латинските владения в Континентална Гърция изправят католическа Европа пред нова политическа ситуация. Вече не става въпрос да се помогне или не на християните-схизматици, а да се защитават католическите държави, княжества или владения. В новата обстановка за традиционната кръстоносна идея - освобождаване на Божи гроб - вече няма място. Дори Филип дьо Мезиер, известен с това, че смята освобождаването на Светата земя от мамелюците за пръв дълг на всеки ревностен християнин, през 80 - 90-те години на XIV в. започва да съветва западноевропейските рицари на път за Палестина да минат през Балканите (България, Тракия и Византия) и да воюват с османците. Те, разбира се, никога не трябвало да забравят, че основна тяхна задача е да обърнат в католическа вяра схизматиците от „България, Тракия и Константинополската империя". За да бъдат кръстоносните действия по-успешни, Филип дьо Мезиер предлага създаването на специална кръстоносна армия (Militia passionis Jhesu Christi) чрез обединяване на всички монашеско-рицарски ордени⁶⁴. Въпреки че кръстоносната идея в края на XIV в. не се отърсва от някои стари представи и предразсъдъци, условията за нейното антиосманско преориентиране са налице.

В 1395 г., когато между Франция и Англия е постигнато ново временно примирие, кръстоносната пропаганда се посреща с много по-голямо разбиране в средите на западноевропейското рицарство. Французи и бургунди, за които османското нашествие е нещо твърде далечно, виждат в кръстоносния поход срещу османците средство за демонстриране на онези рицарски добродетели, които английските стрелци поставят на сериозно изпитание в битките при Креси и Поатие. Естествено никоя друга католическа държава не е така пряко засегната от османското нашествие, както Унгария. В Буда започват да осъзнават, макар и със закъснение, че „балканските схизматици" не са врагове, а съюзници и че тяхната съпротива е средство за предотвратяване на османското нахлуване в унгарска територия. Крал Сигизмунд разбира, че османската опасност не може повече да се използва за натиск срещу балканските държави, тъй като вече е прекрачила границите на Балканите и се е устремила към самата Унгария. Неговите призиви за помощ и обявяването на кръстоносен поход от папа Бонифаций IX в подчинените нему земи в Югоизточна Европа (1394 г.) намират широк отзвук във всички краища на континента.

Още на следващата година ентусиазираното европейско рицарство започва усилена подготовка, в която на великолепието на доспехите се отделя повече внимание, отколкото на практическите нужди на една антиосманска кампания. През юли 1396 г. в Буда се събират френски, бургундски, немски, италиански и английски рицари и благородници, сред които личат имената на Жан дьо Невер, френския маршал Бусико, маркграф Руперт II, графа на Уелс Херман II, бургграфа на Нюрнберг Йохан II и др. Към тях се присъединява значителен унгарски контингент и отряди от Трансилвания. Венециански и родоски кораби начело с магистъра на хоспиталиерите Фелиберт трябвало да проникнат по Дунав и да подпомогнат сухопътните кръстоносни сили⁶⁵.

Подготовката на кръстоносния поход раздвижва духовете във Византия, Търновска и Видинска България, Влашко. През февруари 1396 г. византийският пратеник Мануил Филантропин сключва с крал Сигизмунд споразумение в Буда, според което император Мануил II Палеолог се задължава да съоръжи с унгарски средства 10 кораба за действия в река Дунав. Влашкият воевода Мирчо Стари изпраща свои военни отряди в кръстоносната армия. Въпреки големия ентусиазъм и усилената подготовка в редовете на християнските съюзници не съществува необходимо единство. Венеция, която се бои еднакво и от османците, и от евентуален унгарски успех, не изпълнява докрай обещанието си за флотска подкрепа на планирания кръстоносен поход и още в самото начало на подготовката му не вярва в бойните качества на рицарите кръстоносци. В средите на кръстоносната армия има различни мнения за целите на акцията. Унгарският крал, който познава най-добре османския начин на воюване и който вероятно осъзнава, че прекаленото самочувствие на западните рицари не вещае нищо добро, предлага план за отбранителни действия. Французи, бургунди, англичани, немци и италианци не искали дори да слушат подобни предложения. Според френския хронист Фроасар те горели от желание да завладеят „цяла Турция", да настъпят в Персия и Сирия и да освободят „гроба Господен", следвайки заветите на първите кръстоносци⁶⁶. Наложеният от рицарите кръстоносци настъпателен вариант теоретично е правилен, тъй като цялата история на османските военни и политически успехи до този момент показва, че само с отбрана османското настъпление не може да бъде спряно. Друг е въпросът, че събраните в Буда кръстоносци не правят разлика между добре обмислено настъпление и безразсъден рицарски галоп срещу противника.

През август 1396 г. разнородната кръстоносна армия, която според някои сведения брояла около 100 000 души, но в действителност не надхвърля и 20 000⁶⁷, разделена на три колони, преминава река Дунав. За кратко време, подпомогната от българското население и от видинския цар Иван-Срацимир, тя завзема Видин и Оряхово и достига до Никопол⁶⁸. При вестта за нахлуването на кръстоносците на юг от Дунав султан Баязид изоставя обсадата на Константинопол, събира европейските и азиатските си войски в Пловдив, преминава през Шипченския проход и през Търново, където към него се присъединява петхиляден васален сръбски отряд начело със Стефан Лазаревич, и към средата на септември 1396 г. се озовава също в околностите на Никопол. Някои автори изчисляват османската армия на 104 000 души, а всъщност тя не е надвишавала много по численост кръстоносните сили. Основното й превъзходство е умелата тактика, съобразена с особеностите на терена, дисциплината и единното командване.

На 26 септември 1396 г. край Никопол независимо от първоначалния успех на фронталната атака на френските рицари кръстоносната армия претърпява пълен разгром. Γоляма част от кръстоносците са убити в сражението, а повечето от тези, които попадат в османски плен, са посечени пред шатрата на Баязид⁶⁹. За пощадените рицари султанът поискал откуп от 200 000 форинта. За неговото събиране френският маршал Бусико е освободен срещу клетва и оставен да се завърне във Франция. Унгарският крал Сигизмунд и великият магистър на хоспиталиерите Фелиберт се спасяват с кораб по Дунав и Черно море. При преминаването през Дарданелите кралят вижда със собствените си очи по бреговете на Галиполския полуостров шпалир от пленени рицари, които очаквали да бъдат прехвърлени в Мала Азия, за да бъдат продадени като роби из пазарите на Ориента. По този начин султан Баязид унижава още веднъж своя противник, но фактически показва и своето безсилие по море. Победата при Никопол му позволява да унищожи окончателно Видинското царство, да продължи още по-интензивно грабителските си походи във Влашко и Трансилвания, в Босна и южните унгарски владения и да засили натиска върху Константинопол и византийска Морея.

За кръстоносните пропагандатори на Запад поражението при Никопол е повод за горчиви размисли, а за участниците в похода - за взаимни обвинения, французи обвиняват унгарци за неумело водене на боя, унгарци обвиняват французи за неразумната им фронтална атака. Фроасар пък обвинява византийския император Мануил II Палеолог, който уж информирал Баязид I за движението на кръстоносната армия⁷⁰. Може би само Филип дьо Мезиер достига до по-реалистична оценка на събитията и свързва християнското поражение с липсата на единство в кръстоносния лагер. Вместо ред, дисциплина и подчинение, пише той в един меморандум до бургундския херцог от 1397 г., в редовете на кръстоносците живеят „трите дъщери от Луцифер" - Суетата, Алчността и Разкошът. За да се прогонят тези пороци, Дьо Мезиер отново се връща към старата си идея за създаване на Nova Militia passionis Jhesu Christi, но вече със съзнанието, че идеите му са утопични и неприложими към европейската действителност от края на XIV в⁷¹.

След поражението на кръстоносците при Никопол византийски пратеници се втурват почти към всички краища на Европа: Италия, Франция, Англия, Арагон, Русия, Полша с едно единствено искане: помощ за агонизиращата византийска столица. Никой европейски владетел не отвръща с отказ на византийските молби. Френският крал Шарл VI, английският крал Ричард II и римският папа Бонифаций IX обещават парична или военна подкрепа. От Рим отново се разнасят призиви за кръстоносен поход. Организират се акции за събиране на пари в много европейски държави. Събрани са значителни суми, но голяма част от парите са погълнати от финансовите нужди на европейските монарси, преди да достигнат до своето истинско предназначение. Отново се издига идеята за уния, като този път инициативата идва от Полша, Литва и от киевския митрополит Киприан⁷². Съчувствие и интерес към съдбата на Византия не липсват, но желаещи за участие в нов кръстоносен поход след Никополския разгром няма.

Най-щедър от всички се показва френският крал Шарл VI, който изпраща в Константинопол 12 000 златни франка и отряд от 1200 войници начело с маршал Бусико. Корабите на маршала достигат обсадената византийска столица, без да срещнат особена съпротива от османците. През 1399 г. френският отряд заедно с ограничен брой ромейски войници, командвани лично от Мануил II Палеолог, предприемат няколко успешни рейда срещу османските владения по азиатския бряг на Босфора и Дарданелите и по черноморското крайбрежие, но не успяват да разкъсат блокадата. Всъщност именно френският отряд под командата на Жан дьо Шатоморан (в края на 1399 г. маршал Бусико се завръща във Франция) до 1402 г. представлява гръбнакът на константинополската отбрана⁷³.

В трудните години преди Анкарската битка морейският деспот Теодор Палеолог сключва споразумение с родоските хоспиталиери, които влизат в Мистра и Коринт и се отличават в защитата на Палопонес от непрекъснатите османски нападения⁷⁴. Нито искрената, но ограничена френска помощ за обсадения Константинопол, нито отбраната на Коринт от хоспиталиерите премахват чувството за обреченост, с което живеят преди лятото на 1402 г. жителите на византийската столица и на Морея.

Впечатлен от обещанията за помощ, които византийските пратеници чуват в европейските дворове през 1397-1399 г., и по настояване на маршал Бусико в края на 1399 г. император Мануил II Палеолог решава лично да предприеме голямо пътуване из Западна Европа⁷⁵. През пролетта на  1400 г. той е във Венеция, след това минава през Падуа, Виченца и Милано, където е посрещнат тържествено от миланския дук Жан Галеацо Висконти. Не се знае дали императорът е посетил Рим, но във всеки случай през май 1400 г. папа Бонифаций IX подновява апелите си за кръстоносен поход срещу османците. От едно писмо на Мануил II Палеолог от лятото на 1400 г. научаваме, че той е приет благосклонно в Париж от крал Шарл VI, който се съгласява да продължи пребиваването на френския контингент в Константинопол и обещава нови военни подкрепления⁷⁶. Византийският император влиза в дипломатически контакти с кралицата на Дания, Швеция и Норвегия - Маргарита, с краля на Навара Шарл III, с Хуан I, крал на Португалия, и с авиньонския „антипапа" Бенедикт ХIII⁷⁷. През декември 1400 г. той отплава за Англия, където е посрещнат с големи почести от новия английски крал Хенрих IV Ланкастьр. В едно свое писмо, писано в Лондон през януари-февруари 1401 г., Мануил II не пести суперлативи за английския владетел („краля на Велика Британия"), който му обещавал войници, пари и транспортни кораби за прехвърлянето им, където е необходимо. „Човек се изкушава да мисли, отбелязва по този повод Д. Никъл, че това писмо е било написано след хубавата коледна вечеря в двореца Елтъм"⁷⁸.

И след завръщането си в Париж през пролетта на 1401 г. Мануил II Палеолог продължава да живее с големи надежди за западна помощ. В писмо до своя приятел - монаха Евтимий, той оповестява скорошното си връщане в Константинопол начело на голяма армия, събрана от всички краища на Европа. „Нищо повече не е нужно, пише той, освен идването на уречения ден за връщане и определяне на местата за събиране на войниците на британците и на другите съюзници"⁷⁹. От следващите писма на императора (лятото на 1401 г.) се създава впечатление, че подготовката на голяма кръстоносна армия е напреднала твърде много. Споменава се, че начело на нея ще застане маршал Бусико, че са събрани достатъчно парични средства за заплати на войниците, които „горели от нетърпение да воюват".

Оптимизмът на василевса се подхранвал и от факта, че по време на преговорите в Париж и Лондон той не е принуден, както баща си, да прави различни религиозни концесии. В църковно отношение католическа Европа е разединена от църковния разкол и нито един от папите съперници не може да влияе на френския или английския крал по същия начин, както папа Урбан V на крал Людовик Анжуйски през 1366 г. Условия за уния между западната и източната църква няма и през 1400-1401 г. всичко се ограничава с богословски диспути между Мануил II Палеолог и западни богослови, в които императорът демонстрира голямата си начетеност. Възможността, която му се предоставя да заобиколи болезнените религиозни проблеми, издига много престижа му на истински православен император, без това да е само негова лична заслуга.

След като в продължение близо на една година Мануил II Палеолог е в плен на очакванията, че западноевропейските владетели най-после ще окажат ефикасна помощ на обсадения Константинопол, към август 1401 г. в писмата му започва да се прокрадва известно съмнение за изпълнението на започналите приготовления. Арагонският крал Мартин обявява, че няма да изпрати обещаните кораби, събраните английски войници са изтеглени в Уелс, а маршал Бусико, вместо да застане начело на кръстоносните сили, неочаквано е назначен за френски управител на Генуа⁸⁰.

Изворите не съдържат конкретни указания за причините, които не позволяват големите надежди на Мануил II Палеолог за западна помощ да се превърнат в действителност, но не е трудно да се досетим за някои от тях. Обещанията на западноевропейските монарси се пукат като сапунени мехури веднага, когато собствените им интереси налагат войските, предвидени за източната експедиция, да бъдат изтеглени на друг боен театър. Опитът на Мануил II Палеолог да получи помощ от толкова много владетели едновременно в основата си е нереалистичен. Въпреки временното затишие в Стогодишната война англо-френските противоречия продължавали да тлеят и нито французи, нито англичани желаели да рискуват отбраната на собствените си страни чрез изпращане на войски в Константинопол. Когато през лятото на 1402 г. монголите разгромяват Баязид I при Анкара, самият византийски император престава да настоява за кръстоносна помощ. На него, а и на мнозина негови съвременници се струва, че османската заплаха е изчезнала и идването на кръстоносци в близост до Константинопол изглежда не само излишно, но и опасно. В края на декември 1402 г. Мануил II Палеолог отпътува от Франция и в началото на следващата година се завръща в своята столица⁸¹, където поема управлението на вече суверенна Византия.

След битката при Анкара османската държава навлиза в период на криза и вътрешни междуособици, които значително отслабват османските настъпателни възможности. В съответствие с това се забелязва известно успокоение в редовете на онези политически сили, които преди 1402 г. са готови да водят по-активна антиосманска политика⁸². Дори и опитите, които унгарският крал Сигизмунд прави за реорганизиране на унгарските военни сили с оглед на по-резултатното противопоставяне на османските армии, след лятото на 1402 г. са изоставени. От 1402 до 1415 г. са известни само два опита за образуване на западни антиосмански коалиции, които пропадат поради липса на достатъчно настойчивост⁸³. Император Мануил II Палеолог, разбира се, продължава станалите вече традиционни връзки със западноевропейските монарси, но повече с намерение да поддържа интереса към своята империя, а не толкова за да иска от тях конкретна помощ. След 1402 г. присъствието на рицарите хоспиталиери в Коринт става безпредметно и деспот Теодор Палеолог полага немалко усилия, за да осигури тяхното оттегляне от територията на Морея⁸⁴. Подобно развитие на събитията ясно показва колко конюнктурни са византийската настойчивост за християнско единодействие в борбата срещу османците и готовността на западноевропейските владетели и папи да реализират кръстоносните апели.

От гледна точка на политическото и военното ангажиране на католическа Европа в борбата срещу османските нашественици годините пред Анкарското сражение донасят и известни положителни промени. Временният отдих освен успокоение дава възможност и за равносметка, от която по-прозорливите можели да направят съответни изводи. Това важи особено за венецианците. Победителка във войната „Киоджиа", Републиката на Свети Марко успява да наложи своята морска хегемония в Ориента, отстранявайки отслабената Генуа (от 1397 г. Генуа минава под френска власт). От началото на XV в. Венеция се ориентира все по-определено към защита на Византийската империя. Без да отстъпва от принципа на разумния компромис, републиката осъзнава, че отбраната на балканските й владения в Пелопонес, Албания и Зета изисква по-голямо внимание към проблемите на османското присъствие в Европа. Тревожни за Венеция са вестите за наличието на османски кораби в района на Проливите и в това отношение тя не се колебае да следва твърда линия на поведение. На 29 май 1416 г. венецианският адмирал Пиетро Лоредан нанася голямо поражение на османския флот при Галиполи. От неговия отчет за сражението научаваме, че това, което се наричало „османски флот", всъщност се състои от кораби и екипажи с най-различна народност. Имало генуезци, каталани, сицилианци, провансалци, гърци от Крит, повечето от които са пленени и избити. Венецианците от своя страна дават само 12 убити и 349 ранени и не загубват нито един кораб⁸⁵. След тази победа Венеция не само става неоспорим господар на морето, но през 1419 г. принуждава османския владетел Мехмед I да признае правото й на търговия в османските владения и сюзеренитета й над 38 градове и крепости, между които Навпакт, Алесио, Скутари, Зара и др. Когато в 1423 г. за венециански дож е избран Франческо Фоскари, представител на т. нар. „военна партия", венецианската политика спрямо османците се активизира още повече и намира най-ярък израз в окупирането и защитата на Солун в периода 1423-1430 г. Усилването на позициите на Венеция в началото на XV в. има и друга страна. Основният й съперник в Далмация - унгарската държава - гледа с подозрение на укрепването на венецианските позиции в Адриатика, а най-сериозният венециански враг в Италия - миланският дук Филипо-Мария Висконти, влиза в политически контакти с османците като средство за неутрализиране на венецианската мощ⁸⁶. Републиката на лагуните се изправя пред нови проблеми, създава си нови врагове и в крайна сметка пак не успява да се превърне в обединителен център за антиосманските действия. Всъщност и венецианските управляващи среди не полагат необходимото старание в тази насока. Победата над османския флот при Галиполи вместо да подейства стимулиращо, води до отпускане и до прекомерна сигурност в непобедимостта на венецианския флот. Що се отнася до проектите за кръстоносни походи, Венеция продължава да е резервирана, защото съзнава, че Унгария неизбежно ще играе централна роля в тяхното организиране и провеждане. В 20-те години на XV в. венецианските флотилии нанасят още няколко поражения на османския флот, но венецианското преимущество по море се оказва недостатъчно, за да спре подновеното в този период османско настъпление по суша. След като османците превземат Солун на 29 март 1430 г., Венеция е принудена да плаща значителен трибут за сухоземните си владения на Блаканите и отново се връща към традиционната си политика на балансиране. Морското й превъзходство започва да търпи удар след удар, когато османците се научават да използват огнестрелно оръжие срещу кораби и да се впущат все по-уверено в морски експедиции⁸⁷.

Докато в османската държава през първите две десетилетия на XV в. бушува война между синовете на султан Баязид I, в Западна Европа настъпват промени, които имат отношение и към събитията на Балканите. На 5 септември 1414 г. се открива църковният събор в Констанц, чиято основна цел е да прекрати „великия разкол" в католическата църква. На този събор за пръв път официално се поставя въпросът за супремация на съборите над папската духовна власт⁸⁸. С избирането на папа Мартин V (11 декември 1417 г.) църковната схизма е прекратена, но се поставя началото на нови ожесточени борби между папството и т. нар. „съборно движение". И двете страни в това съперничество виждат в унията с източноправославната църква средство за постигане на надмощие. Така византийците изведнъж се превръщат в политически и религиозен партньор, който има възможност да избира между Рим и радетелите на съборното движение и да отстоява с още по-голяма упоритост традиционната си позиция за необходимостта от свикване на общ църковен събор.

С излизането на османската държава от анкарската криза в края на 20-те години на XV в. византийската политика за спечелване на Западна Европа в отпора срещу нашествениците излиза от близо двудесетилетната си летаргия. От март 1416 г. византийският пратеник Никола Евдемоноянис участва в работата на Констанцкия събор и дава да се разбере, че византийците са готови на уния, стига това да прекрати разкола в католическата църква⁸⁹. Притиснат от съборното движение и от победите на хуситите в Чехия, папа Мартин V в 1419-1420 г. за пръв път отстъпва от предишната папска платформа и се съгласява с византийските искания за свикване на униатски вселенски събор. Във Византия този обрат в папската политика е посрещнат с явно задоволство.
На 12 юли 1420 г. папата издига призив до всички западни християни да спасят своите събратя от Изтока от „неверниците". Но и сега този апел е компрометиран от общата несигурност в Европа, изразяваща се в подновяването на Стогодишната война (1415 г.), от хуситските войни в Централна Европа, от противоречията между Тевтонския орден и Полша и от разделянето на западноевропейските владетели между папството и съборното движение. Византийската дипломация се опитва да влезе в ролята на помирител между Унгария и Венеция и между Унгария и Полша, т.е. тя се стреми да сведе до минимум европейските несъгласия, които предварително обричат на провал и унията, и всякакви съвместни военни операции срещу османците. Византийските пратеници Никола Евдемоноянис и Мануил Филантропин посещават Венеция, Буда и Краков. На полския крал Владислав те предлагат уния и кръстоносен поход, но не успяват да развържат възела на противоречия между него и Унгария, подкрепяща Тевтонския орден⁹⁰. През 1423 г. лично византийският престолонаследник Йоан VIII Палеолог посещава Венеция, Милано, Мантуа и Буда. В Италия неговите искания за помощ са посрещнати с платонично съчувствие, докато в Буда направо му е отвърнато с отказ. Унгарският крал Сигизмунд е дотолкова ангажиран с борба за короната на Свещената Римска империя и с хусистките войни, че просто не желае да отделя каквото и да е внимание на събитията на Балканите. Единственият светъл епизод от второто височайше византийско посещение в унгарската столица е изразеното съгласие от унгарска страна с византийското виждане за уния на църквите⁹¹. И този път унгарският владетел всъщност следва основните положения на папската политика. Независимо от сближаването на възгледите за църковно единение между Византия, папството и Унгария, дори само преговорите за уния не се развиват възходящо. По време на османската обсада на Константинопол през 1422 г. папа Мартин V се опитва да използва византийските затруднения, за да възроди старото схващане за уния без събор. Византийското настъпление срещу католическите владения в Пелопонес през 1426 г. пък води до изостряне на отношенията между Рим и Константинопол и практически до прекратяване на всякакви преговори до 1430 г. С откриването на Базелския събор в 1431 г. византийците отново трябва да избират между новия римски папа Евгений IV и представителите на съборното движение.

Въпреки всички трудности въпросът за църковната уния, който десетилетия наред е обвързан с организиране на западен кръстоносен поход срещу османците, през 30-те години на XV в. навлиза в решителната си фаза. Византийският император Йоан VIII Палеолог (1425-1448) е решен на всичко, за да премахне съществуващите пречки за получаване на помощ от Западна Европа. В това той вижда единственото средство да се устои на османската експанзия. От друга страна, силата на съборното движение в католическа Европа принуждава папа Евгений IV окончателно да възприеме идеята за свикване на представителен църковен събор, посветен на унията. В противен случай той можел да загуби най-силния си коз в борбата със съборното движение: привличането на източните „схизматици" в лоното на римската църква. От 1431 г. насетне преговорите за уния излизат от задънената улица и се концентрират върху по-второстепенни въпроси: мястото на събора, неговото финансиране и др. Специфичен византийски проблем е кой от двамата представители на католическа Европа - папа Евгений IV или Базелският събор - да бъде предпочетен като партньор в сключването на унията. Чак до началото на 1438 г. император Йоан VIII Палеолог е по-склонен да избере базелските прелати, които са по-щедри в обещанията си и имат подкрепата на крал Сигизмунд⁹². Освен това същността на съборното движение отговаря в по-голяма степен на традиционното византийско схващане за начина на решаване на сложни църковни проблеми. В крайна сметка, макар и не без колебания, византийският император избира папа Евгений IV. На този избор повлиява смъртта на унгарския крал и римски император Сигизмунд през 1437 г. и обстоятелството, че въпреки щедрите си обещания Базелският събор не криел презрителното си отношение към източноправославната религиозна доктрина, която някои от съборяните оприличават с учението на Ян Хус. И не на последно място византийците са убедени, че въпреки трудностите и кризите папството си остава най-авторитетният представител на католическа Европа. Византийският патриарх Йосиф II например смятал, че е под неговото достойнство да преговаря за уния с някой друг освен с римския първосвещеник⁹³.

През април 1437 г. някои католически прелати в Базел за пръв път предлагат за място на проектирания събор Флоренция, с което предложение се съгласява и папа Евгений IV. Едва когато византийската делегация стъпва на италианска земя, окончателният избор пада на град Ферара. В началото на 1439 г. делегатите на събора се преместват във Флоренция поради избухналата във Ферара чума и поради финансови затруднения.

При подготовката на Фераро-Флорентинския събор император Йоан VIII Палеолог среща обичайните трудности в опита си да убеди голяма част от византийския клир, четиримата източни патриарси и отделните православни владетели в неговата целесъобразност. Патриарсите на Антиохия, Александрия и Йерусалим се оправдават, че не могат да участват в събора, тъй като им е невъзможно да напускат своите седалища за дълго време. Сръбският деспот Георги Бранкович се обявява категорично срещу каквито и да е църковни контакти с католическата църква⁹⁴. Противниците на унията остават глухи за всички политически аргументи на византийския император и той прибягва до религиозна демагогия. Йоан VIII Палеолог изтъква, че съборът и унията всъщност са средство за пречистване на католическата църква от нейните религиозни заблуди⁹⁵. Независимо от силната реакция срещу униатската политика на византийския император във Византия и в православния свят, нищо не можело да му попречи да доведе започнатото дело докрай. С упоритостта на обречения Йоан VIII Палеолог следва предначертаната линия на поведение за сближаване със Западна Европа. В унията и преди всичко в свързаните с нея обещания за помощ той съзира единствения път за спасяването на Византия.

В началото на 1438 г. църковният събор, на който византийската светска власт разчита толкова много, е вече реален факт. Въпреки присъствието на внушителни църковни делегации и от двете страни⁹⁶ този събор, поне според мнението на император Йоан VIII Палеолог, нямал необходимата представителност. Напразни са неговите очаквания, че във Ферара или във Флоренция ще се явят представители на светските католически владетели, от които може да се очаква военна помощ. В края на 1438 г. във Ферара пристига само един неканен пратеник на бургундския херцог Филип Добрия - един от големите радетели на кръстоносната идея през първата половина на XV в.⁹⁷. Останалите европейски владетели, освен че имат достатъчно свои проблеми, все още се колебаят между римския папа и Базелския събор.

В средите на голямата византийска делегация също не всичко е наред. Въпреки внимателния подбор в нейните редове няма необходимото единство. Редом с убедените унионисти като Висарион Никейски⁹⁸ в работата на събора вземат участие и яростни противници на църковното единство като епископа на Ефес Марко, епископа на Ставропол Исай и императорския брат деспот Димитър Палеолог.⁹⁹ Цели 2 години и 2 месеца работата на събора преминава в дискусии по традиционните богословски въпроси, разделящи католическата и православната църква¹⁰⁰. Издръжката на огромните църковни делегации надхвърля възможностите на папската хазна, която все по-често започва да прибягва до големи финансови заеми. На всичко отгоре към май 1439 г. поради безкомпромисността на католици и православни съборът е изправен пред провал. Според Силвестьр Сиропулос емоционалната реч, която император Йоан VIII Палеолог произнася на заседанието от 27 май 1439 г., най-после успокоява възбудените духове и кара византийските делегати да бъдат по-отстъпчиви по догматичните въпроси¹⁰¹. На 8 юни с. г. византийците отстъпват от мнението си за произхода на Светия Дух, две седмици по-късно те се съгласяват да признаят църковното върховенство на папата и накрая на 29 юни е решено, че папата има право по свое усмотрение да свиква църковни събори. На 5 юли 1439 г. на тържествена церемония във флорентинската църква „Санта Мария дел Фиоре" е прочетен официалният документ за унията, върху който не поставят подписите си само трима византийски делегати: Марко Ефески, Исай Ставрополски и деспот Димитър Палеолог¹⁰². Най-после след повече от век безплодни преговори основната религиозна пречка за организиране на антиосмански кръстоносен поход е премахната. От този момент насетне съдбата на унията зависи от това, доколко папата и католическите държави ще могат да преминат от думи към дела, от масата на преговори за уния към подготовка на истински голям кръстоносен поход.

За римския първосвещеник Евгений IV Флорентинската уния е голям успех в борбата му с Базелския събор, но тя не извежда папската курия от продължителната криза. Франция и Свещената Римска империя възприемат неутралитет спрямо унията и продължават да подкрепят базелските прелати, които пък през ноември 1439 г. избират за антипапа савойския граф Амедей VIII. Враждебно настроени спрямо папа Евгений IV продължават да бъдат миланският херцог Висконти и арагонско-неаполският крал Алфонс V. С големи усилия тези конфликти са изгладени, но те показват ясно, че разединението на католическа Европа ще продължава да влияе зловредно върху кръстоносната идея. Ако след 1440 г. се забелязва раздвижване на антиосманските сили в Централна Европа, то причината е не само и не толкова в унията и папските призиви за кръстоносен поход, колкото в успехите на трансилванския воевода Ян Хунияди срещу османските армии и в решимостта на младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело да защитава унгарските владения от османски набези посредством настъпателни действия.

Във Византия латинофилските настроения през 1440-1444 г. достигат своя апогей. Опозиция срещу решенията на събора във Ферара - Флоренция има, но в този период тя не е толкова силна, както се опитват да ни убедят някои византийски автори¹⁰³. През есента на 1444 г. благоприятно отношение към унията и кръстоносната помощ показват дори личности, които по-късно стават известни с крайното си антиуниатство и латинофобия (великият дукс Лукас Нотарис, вселенският съдия Георги Схоларий, по-късно константинополски патриарх и др.). Това, разбира се, не означава, че антиуниатското течение слага оръжие. В годините от сключването на унията до кръстоносния поход през есента на 1444 г. гласовете на латинофобите просто са заглушени от обнадеждаващите вести за османски поражения и кръстоносна готовност, от наличието на отряд критски стрелци в Константинопол, издържан с папски средства, и не на последно място от папските настоявания за защита на християните, които са се върнали в лоното на „истинската църква"¹⁰⁴.

В началото на 40-те години на XV в., както и в предишните десетилетия, идеята за антиосмански кръстоносен поход е най-популярна в Унгария. През 1442 г. папа Евгений IV назначава за свой легат в Унгария, Бохемия и Полша енергичния кардинал Юлиян Чезарини. Той полага големи усилия за преодоляване на вътрешните династически борби в унгарското кралство и за укрепване престола на полско-унгарския крал Владислав III.

Истинската подготовка за антиосмански поход в Унгария започва в началото на 1443 г. На 1 януари папа Евгений IV издига призив за защита на християните на Изток от „неверниците", въвежда събирането на „кръстоносен десятък" и обещава да отдели една пета от приходите на папската курия за финансиране на антиосманското кръстоносно начинание.

През лятото на с. г. в Смедерево започва да се събира кръстоносна армия от унгарци, поляци и чешки хусити, към които се присъединява сръбският деспот Георги Бранкович с 8000-ен отряд и бойци от Влашко. Според византийския историк Дука събраните военни сили наброявали 25 000 души¹⁰⁵. Кръстоносната армия не е многобройна, но този път за разлика от 1396 г. е по-добре организирана и с по-ясни стратегически планове. Въпреки участието в нея на унгарски и полски рицари в основата си тя не е рицарска. В нейното комплектоване, в привличането на опитни чешки наемници - хусити¹⁰⁶ проличава вещото ръководство на Ян Хунияди и влиянието на неговите нови идеи за водене на военни действия срещу османците. Събраната в Смедерево армия била наричана „кръстоносна" повече поради целите, които си поставяла. Военният талант на Ян Хунияди й налага нова тактика, съобразена с новите тенденции в развитието на западноевропейското военно дело, която нямала нищо общо със смелите, но безразсъдни фронтални атаки на обкованата в брони рицарска конница. Неговата цел е с бързи настъпателни действия да проникне до Одрин и да парализира османските армии, преди те да успеят да се организират. Както показват събитията от зимата на 1443-1444 г., точно такава армия и точно такава стратегия могат да разколебаят мита за османската непобедимост. Единственият сериозен недостатък в подготовката на похода от края на 1443 и началото на 1444 г. (т. нар. „Дълъг поход") е бавното събиране на военните отряди, които са готови за действие едва през месец октомври 1443 г. Пропуснати са благоприятните за настъпление летни месеци и войниците на Ян Хунияди, крал Владислав III Ягело, деспот Георги Бранкович и воеводата Влад Цепеш трябвало да се борят с един непредвиден, но много опасен противник - зимните студове.

През октомври християнската армия навлиза в османска територия и на 3 ноември нанася първото поражение на османците между Алексинац и Ниш. След това, подпомогната от българското население, тя превзема София и достига до прохода Траянови врата. Не укрепленията, които османците издигат на пътя на кръстоносната армия, не атаките на акънджийската и спахийската конница и упоритостта на еничарската пехота, а тежките зимни условия и липсата на продоволствие принуждават Ян Хунияди да се откаже от предварително поставената цел - достигане до Одрин, и да даде заповед за отстъпление. В края на 1443 или началото на 1444 г. при обратния си път той разгромява силите на румелийския бейлербей Касъм паша при София и планината Куновица (между Пирот и Ниш). В края на януари 1444 г. неизпиталата военно поражение кръстоносна войска стига в Белград, а през февруари тържествено влиза в Буда. Жителите на унгарската столица за пръв път можели да видят как изглеждат пленените и оковани във вериги османски военачалници, чиято нестройна редица вървяла в началото на християнския строй¹⁰⁷.

Резултатите от „Дългия поход" през зимата на 1443-1444 г. са значителни преди всичко с вярата в собствените военни възможности, които той вдъхва на балканските и централноевропейските християни. Отзвукът от победите при Ниш, София, Траянови врата и Пирот е значителен. Морейският деспот Константин Драгаш започва настъпление срещу османските сили в Континентална Гърция, а в Албания Георги Кастриоти Скендербег оглавява борбата на непокорните планинци срещу османските нашественици. Пред папа Евгений IV, крал Владислав III Ягело и Ян Хунияди не стои дилемата да се организира или не нов кръстоносен поход, а проблемът да се разшири кръгът на участниците в него. Много от държавите, които преди не крият своята резервираност към кръстоносната идея, през пролетта на 1444 г. изразяват готовност да дадат своя принос в бъдещите антиосмански начинания. Папството, Бургундия, Венеция и Дубровник обещават да подкрепят с кораби кръстоносните сили. Създава се възможност да се кроят по-смели кръстоносни планове. Този път се предвиждало действията на Балканите да бъдат комбинирани - по суша и по море. По суша трябвало да настъпят войските на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и на трансилванския воевода Ян Хунияди, а флот от 24 кораба (10 папски, 8 венециански, 4 бургундски и 2 дубровнишки) имал за задача да блокира Проливите и да не позволява на османците да прехвърлят основните си военни контингенти от Азия в Европа.

Едновременното активизиране на антиосманските сили на Балканите и в Европа принуждава султан Мурад II да търси дипломатически контакти с полско-унгарския крал. Условията, които османците предлагат на християните, са много благоприятни. Пратеници на Мурад II посещават Буда през пролетта на 1444 г., а през май - юни с. г. в Одрин започват мирни преговори между османския владетел и пратеници на Владислав III, Ян Хунияди и деспот Георги Бранкович. Мурад II отстъпва по всички пунктове: съгласява се да сключи десетгодишен мир (известен като Сегедски мир, тъй като клаузите му са ратифицирани в Сегед в края на юли 1444 г.), да освободи всички пленени християни, да плати еднократна контрибуция от 100 000 флорина и дори да предостави на полско-унгарския крал 25 000-на помощна армия. Мирът предвижда също така да бъде възстановена унищожената в 1439 г. сръбска деспотовина¹⁰⁸.

Ако се вземат предвид затрудненията, които османската държава изпитва в края на 1443 и в 1444 г., отстъпчивостта на нейния владетел Мурад II е лесно обяснима. След няколкото военни поражения, които османските пълководци претърпяват от войските на Ян Хунияди и Владислав Ягело, в Мала Азия надига глава караманският емир Ибрахим бей. Веднага след преговорите в Одрин Мурад II прехвърля цвета на армията си срещу него. На Балканите обстановката също не е спокойна. По време на престоя на легитимния султан в Азия в европейските османски владения претенции за власт предявява лъжесултанът (дьозме) Орхан Челеби. През септември 1444 г. в Одрин избухва бунт на еничарите, които настояват за увеличение на заплатите¹⁰⁹. Хронологически това е първото от еничарските брожения, които след време ще се превърнат в същинска язва за османската военна и държавна структура.

За християните мирът с Мурад II е необходим, за да довършат военните приготовления, да съберат и комплектоват кръстоносния флот и да се преодолее съпротивата срещу нов кръстоносен поход в средите на част от унгарското и полското дворянство¹¹⁰. В Буда разбират добре, че след сключването на мира Мурад II ще побърза да се разправи с Ибрахим бей, което пък означава, че европейските османски територии ще останат без военна защита. И мюсюлманите, и християните не са искрени в преговорите за мир и имат намерение да спазват мирните условия само докато им е необходимо. От християнските владетели само сръбският деспот Георги Бранкович е против организирането на нов кръстоносен поход, тъй като условията за Сегедския мир го удовлетворяват напълно¹¹¹.

На 15 април 1444 г. крал Владислав Ягело дава да се разбере, че има намерение да продължи антиосманското настъпление и уверява в това Венеция, Флоренция и Босна. На 4 август с. г. той публично заявява на своите благородници, че до края на годината ще прогони „неверниците" от Европа, без да се съобразява с мирния договор. Тези изявления карат живеещия в Унгария български цар Фружин, син на Иван Шишман, да разпродаде имуществото си и да се подготви за присъединяване към планирания кръстоносен поход¹¹². Що се отнася до положената от крал Владислав III Ягело клетва при ратифицирането на Сегедския мир, папа Евгений IV и кардинал Юлиян Чезарини го убеждават, че тя няма валидност, тъй като е дадена на безбожник¹¹³.

Още на 14 юни 1444 г., т. е. месец преди потвърждаването на унгарско-османския мир в Сегед, кръстоносният флот (без бургундските кораби, които още не са готови) под командването на папския адмирал Франческо Кондулмиери и венецианеца Алвизо Лоредан отплавал за Проливите. Според предварителния план половината от корабите е трябвало да останат в Проливите, а другата половина да продължи за Черно море, където да посрещнат сухопътната кръстоносна войска. От черноморския бряг обединените кръстоносни сили възнамерявали да достигнат през Одрин до Гапиполския полуостров. Предвожданите от Владислав III Ягело и Ян Хунияди военни отряди се събират на 1 септември 1444 г. в Оршова и там се прехвърлят на десния дунавски бряг. При Никопол към тях се присъединява с 4000 леки конници влашкият воевода Влад, като по този начин общата численост на кръстоносната армия достига 20 000 души. Сред тях има и отряд чешки хусити наемници с прочутото им из цяла Европа укрепление от свързани помежду си каруци (т. нар. „вагенбург")¹¹⁴. Тези военни сили са напълно достатъчни, за да разгромят османците в Европа, тъй като според някои съвременни известия османските войски на Балканите през лятото на 1444 г. не надхвърлят 7000-8000 души. Кръстоносците са можели да запазят численото си преимущество само при положение, че кръстоносните кораби няма да позволят на Мурад II да се прехвърли в Европа с войските си, събрани за похода срещу Ибрахим бей.

Докато в продължение на един месец армията на Владислав III и Ян Хунияди изминава дългия път от Оршова до Варна, именно този основен елемент, на който се крепял кръстоносният план, не е осъществен. Хистиянският флот в Проливите е дезорганизиран от силни ветрове, а според мнозина съвременници и командването му не е на необходимата висота. Във всеки случай Франческо Кондулмиери и Алвизо Лоредан не оправдават възлаганите им надежди. По-късно в историческите извори се появяват различни версии за начина, по които Мурад II успява да прехвърли армията си в Европа. Според някои това става с лодки, според други - с генуезки кораби срещу солидно заплащане (по един дукат за всеки войник), според трети - с генуезки и венециански кораби, а поствизантийските гръкоезични извори дори обвиняват незаслужено византийския император Йоан VIII Палеолог, че помага за прехвърлянето на Мурад II¹¹⁵. Каквито и да са подробностите около това събитие, ясно е, че с идването на основните османски сили на Балканите армията на кръстоносците се оказва в неблагоприятно положение. Нито пълководческият талант на Ян Хунияди, нито калените в много битки чешки хусити, нито храбростта на полските и унгарските рицари са можели да се противопоставят на превъзхождащите ги по численост Мурадови сили, които по най-скромни пресмятания броели около 40 000 бойци.

На 10 ноември 1444 г. край Варна султан Мурад II нанася голямо военно поражение на кръстоносната коалиция¹¹⁶. Според близки до събитието извори и този път рицарското ядро на християнската армия начело с крал Владислав III се изкушава да постигне чисто „рицарска" победа чрез фронтална атака на султанската шатра и попада в предварително приготвените от османците „вълчи ями". Както и в сражението при Никопол, тази рицарска авантюра разстройва бойния ред и координацията между бойните единици, която и без това била недостатъчна поради тяхната разнородност. Нарушен е тактическият замисъл на християнското командване. В битката загиват крал Владислав III Ягело, получил посмъртно прозвището „Варненчик", кардинал Юлиян Чезарини и много християнски бойци. Въпреки че османските загуби също са значителни, султан Мурад II имал основания да се радва на изключителна по своите мащаби и последици победа. В околностите на Варна неговите войски слагат край на последния голям комбиниран (по суша и по море) кръстоносен поход през Средновековието, който от началото до края имал подчертан антиосмански характер.

След поражението при Варна събитията се развиват по един добре известен вече начин. Папа Евгений IV обвинява венецианския адмирал Алвизо Лоредан, че е провалил поради своята некадърност цялото кръстоносно начинание. Между Рим и Венеция избухват спорове кой да плати заплатите на хората от злополучния кръстоносен флот. Републиката на св. Марко хладнокръвно преценява положението и намира за най-изгодно да подобри отношенията си с Мурад II и неговия наследник Мехмед II¹¹⁷. В Европа се носят слухове, че поражението и гибелта на полско-унгарския крал представляват възмездие за нарушените от него клетви. В обстановката на взаимни обвинения и несигурност никой не обръща сериозно внимание на изолираните действия на 6 бургундски кораба в река Дунав - същите, които закъсняват да се присъединят към кръстоносните кораби през лятото на 1444 г. Под командването на Валериан дьо Ваврен и Жофруа дьо Тоази и с помощта на влашки отряди бургундците завладяват няколко крепости по южния дунавски бряг, прехвърлят на север от реката хиляди български бежанци и се оттеглят при вестта за приближаването на голяма османска армия¹¹⁸. Героично, но за съжаление безполезно продължение на кръстоносния поход от есента на 1444 г., на който всички обречени на османско робство балкански християни възлагат толкова надежди! За нови кръстоносни действия след варненския разгром не можело да става и дума.

В Константинопол неуспехът на похода от 1444 г. предизвиква истински взрив от антиуниатски чувства и латинофобия¹¹⁹. Византийската дипломация наистина не се отказва от подновяване на контактите с папството, с някои западноевропейски монарси и от търсене на нови кръстоносци въпреки минималните шансове за някакви позитивни резултати. Новият римски папа Николай V, сякаш за да потуши някак си болезнения спомен за варненската катастрофа, заявява, че източните християни страдат, защото не са приели искрено унията. По-нататъшната помощ за тях ще зависи от това, доколко те са готови не само за формално, но и за практическо признаване на папската духовна власт¹²⁰. Византийски пратеници отново посещават Венеция, Милано, Франция, Германия, Неапол, Генуа, Буда¹²¹. Отново към Константинопол тръгват любезни и състрадателни писма, но не и кръстоносни армии. Преговорите за получаване на помощ трябвало да започнат наново, за девет години да преминат през познатите вече перипетии и в последна сметка да не доведат до нищо конкретно. Последният византийски император Константин Палеолог-Драгаш (1448-1453) отстъпва пред папските настоявания и организира повторно официално обявяване на унията в църквата „Св. София" на 12 декември 1452 г., но вече в условията на открита враждебност от страна на много константинополски жители, подбуждани от антиуниатските призиви на Георги Схоларий¹²².

Към началото на 1453 г., когато огромната армия на султан Мехмед II се концентрира за решителен щурм срещу византийската столица, на Запад се забелязва нещо като ново активизиране на кръстоносните сили, едно от тези многобройни и познати от предишните десетилетия раздвижвания, които вдъхват надежди, но не гарантират спасение. Новият унгарски крал Людовик V и Ян Хунияди съобщават на папата, че са готови за нов кръстоносен поход, въпреки че имат тригодишно примирие със султан Мехмед II. Немският император Фридрих III дори изпраща на османския владетел един вид „ултиматум" с нареждане да свали обсадата на Константинопол. Венеция започва да готви флотилия за операции срещу османците, но преди да завърши приготовленията, в сената получават вестта за падането на византийската столица. Арагоно-неаполският крал Алфонс V гръмко обявява, че има намерение да изгони мюсюлманите от Европа. За тази цел той получава от папа Николай V големи парични суми, за да поддържа флот в Егея, но точно по време на константинополската обсада го изтегля и го изпраща срещу Генуа. Това не му пречи по-късно да обвинява папата и другите католически монарси за липсата на западна помощ за обсадения град. Прочее скритите замисли на Алфонс V са да възстанови унищожената преди два века Латинска империя в Константинопол¹²³. Нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено!

Докато византийската столица агонизира под ударите на обсаждащите я османски армии, в редовете на нейните защитници са 200 папски наемници от Крит начело с папския легат Изидор, кондотиерски отряд начело с генуезеца Джовани Джустиниани Лонго и доста на брой венецианци. Тези представители на католическа Европа, разбира се, не спасяват Константинопол от разорение, но поне споделят съдбата на неговите жители и защитници. Като пророчество звучали думите на Георги Схоларий, казани по повод на униатската литургия в църквата „Св. София" през декември 1452 г.: „О, нещастни ромеи! Какво сътворихте и защо се отдалечихте от вярата в Бога, надявайки се на силата на франките? Заедно с града, който ще бъде погубен, вие погубихте и своето благочестие...".

* * *

Идеята да се противостои на османското нашествие чрез насрещни кръстоносни походи не изчезва нито с поражението при Варна, нито с падането на Константинопол. Дълго време още тя ще изживява възходи и падове и винаги ще среща едни и същи или сходни трудности при практическата си реализация. Епохата на османската експанзия не е време, в което рицарството от Европа е готово или е в състояние да изостави всичко и водено от религиозен екстаз, папска благословия или икономически интереси да се втурва да освобождава „Божи гроб" и да възпира експанзията на исляма. След като това е очевидно, остава да се отговори на въпроса защо на два пъти в края на XIV и средата на XV в. събраните с толкова усилия кръстоносни армии търпят съкрушителни поражения от османците. Означава ли това, че османската военна машина е толкова съвършена, че изпреварва по количествени и качествени показатели западноевропейската военна организация?

Това, което става при Никопол и Варна, има многобройни паралели в европейската военна история от XIV и XV в. Почти винаги през този период армии, съставени от рицари или използващи рицарска военна тактика, търпят неуспехи от леко въоръжени, но дисциплинирани военни формирования. Френските рицари отстъпват пред английските стрелци - йомени в първия период на Стогодишната война, бургунди и австрийци не успяват да преодолеят бойния ред на швейцарската пехота, немските рицари са разгромявани неведнъж от хуситите в Чехия. Навсякъде рицарската доблест се сгромолясва с трясък при сблъсъка си с военния практицизъм. През XIV и XV в. наемната пехота (ландскнехти или инфантерия) и бързоподвижната конница, а не рицарството са носители на новото и рационалното в европейското военно дело.

При Никопол и Варна не някой друг, а рицарите провалят всичко с необмислените си действия и с пренебрежението си към османската войска, чиито бойни качества не се измерват с блясъка на доспехи и военна куртоазия¹²⁴. Османската военна организация, която се формира на базата на специфичната османска държавна и социална структура и от изискванията на военната практика, без да познава еволюцията на европейското военно дело, всъщност се приближава плътно и по свой път до неговите върхови постижения. Катастрофите на двата кръстоносни похода трябва да се припишат не на европейското бойно несъвършенство въобще, а на общата криза на средновековното рицарство, което трудно се разделя с традиционните си бойни похвати.

Едва ли има автор, който, спирайки се на въпроса за отношението на византийците към западната помощ срещу османците, да не е цитирал думите на великия дукс Лукас Нотарис, изречени в навечерието на константинополската обсада. Когато константинополските жители виждат приближаващата се османска войска, някои от тях изказват съжаление, че градът не е в ръцете на латинците, които биха могли да го защитят. На това Лукас Нотарис отвръща: „По-добре е да се види турска чалма в средата на града, отколкото латинска тиара"¹²⁵. Взети сами за себе си, откъснати от усилията, които великият дукс полага за отбраната на византийската столица, и от трагичната му гибел след превземането на града от османците, тези думи прозвучават като примирение с гибелта на империята. Те нерядко се приемат като доказателство за предателската роля на византийската „феодална аристокрация" и за нейната сляпа омраза към християните католици. От тези твърдения само второто отговаря на истината. Лукас Нотарис не е предател. До последните часове на константинополската отбрана той е сред защитниците на крепостните стени, а след превземането на града е убит заедно със синовете си по заповед на султан Мехмед II. Неговите думи всъщност изразяват един особен вид ромейски патриотизъм, чийто девиз е: по-добре е империята и градът да загинат, отколкото да се спасят, изменяйки на своята същност и на традицията.

 

¹A History of the Crusades. Gen. ed. Κ. M. Setton. V. II. The Later Crusades (1189—1311). Ed. by R. L. I. Wolff and H. Hazard. Madison—Milwaukee—London. 1969, 754.
²Atуa, A. S. The Crusades of the Late Middle Ages. London, 1938, p. 9 sq.
³Laiοu, A. E. Constantinopole and the Latins. The Foreign Policy of Andronicus II (1282—1328). Cambridge—Massachusetts, 1972, p. 230, sq.
⁴Atya, A. S. The Crusades. ... p. 319—378.
⁵Lеmerlе, P. L'émirat d'Aydin... , p. 186 sq; Zachariadou. El.  Trade and Crusade. Venetian Crete and the Emirates of Menteshe and Aydin (1300—1415). Venice, 1983, p. 3—40.
⁶Жуков, K. А. Торговые связи Венеции и Генуи С згейским змиратами Айдын Ментеше (XV— начало XV в.). — В: Тюркологический сборник, 1979 г. Османская империя: проблеми истории и источниковедение. Москва, 1985, с. 34—49.
⁷Mollat, G. Les papes'd'Avignon (1305—1378). Paris, 1949, passim;
⁸Mοllat, G. The Popes'of Avignon and the Schism. — In: Cambridge Medieval History. V. VII. Decline of Empire and Papacy. Cambridge, I, 1958, p. 270—304.
⁹Wauqh, W. I. The Councils of Constance and Basle. — In: Cambridge Medieval History. V. VIII. The Close of the Middle Ages. Cambridge, 1964, p. 1—44.
¹⁰Szakaly, F. Phases of Turco-Hungarian Warefare before the Battla of Mohacs (1365—1562). — Acta Orientalia, 1979, XXXIII, I, p. 85—112; Housley, N. King Louis the Great of Hungary and the Crusade (1342 – 1382) - The Slavonic and East European Review, 1984, LXII, 2, p. 202 - 203
¹¹Millеr, W. The Latins in the Levant. A History of Frankish Greece (1204—1566). London, 1908, p. 300; Τhiriet, F. La Romanie vénitienne au Moyen âge. Le development et l'expploitation du domaine vénitien (XII—XV-e siècle). Paris, 1959, p. 144 sq.    
¹²Balard, M. La Romanie Génoise (XII-debut du XV-e siècle). Rome— Genova, 1978, 7 sq.
¹³Lаnе, F. С. Venice. A. Maritime Republic. Baltimor—London, 1981, p. 332.
¹⁴Luke, Η. The Kingdom of Cyprus (1291 — 1489), — In: A History of the Crusades. Gen. ed. Κ. M. Setton. V. III. The Fourteenth and Fifteenth Centuries. Ed. by H. Hazard. Wisconsin—London, 1975, p. 2 sq.
¹⁵Luttrеll;, A. The Hospitallers in Rhodes (1306—1421). — In: A History of the Crusades. V. III, p. 340 sq.
¹⁶Millеr, W. The Latins... passim
¹⁷Thiriet, F. Régestes des délibérations du Senat de Venise consernant la  Romanie. Paris—La Haye, I, 1958, No. 813, p. 194.
¹⁸Thiriet, F. Histoire de Venise. Paris, 1961, p. 46
¹⁹Lopez, R. L'importance de la Mer Noire dans l'histoire de Gènes. — In: Colocviul româno-italian „Genovezii la Marea Neagra în secolele XIII—XIV“ Bucureçti, 1977, p. 13—34; Τοdοrοva, El. The Black Sea interests of the Italians on the Bulgarian Ports (XIII th. — XV th Centuries) — ByzBulg., 1981, VII (Bulgaria Pontica Medii Aevi. Premier Symp. Intern., Nessebre, 23—26 mai 1979), p. 229—238. Ценна библиография за генуезкото присъствие в Черно море y Petti, G. Gli studi genovesi sulle colonie del Mar Nero. — Colocviul... , p. 63—86.
²⁰Thiriet, F. Venise et l'occupation de Ténédos au XIV-е siècle. — Melanges de l'école française de Rome, 1953, LXV (= Thiriet, F. Etudes sur la Romanie greco-vénitienne. London, Var. Reprints, 1977, II), p. 219—245.
²¹Ваlаrd, M. La Romanie Génoise... , p. 84—85.
²²Dе Wries, W. Die Päpste von Avignon und der christliche Osten. - OChP, 1964, XXV, 1, S. 85 sq.
²³De Wriеs, W. Die Päpste... , S. 89—90; Gjuzеlеv, V. Das Papstum und Bulgarien im Mittelalter (9—14. Jh.). — BHR, 1977, S. 52 - 58.
²⁴Geneakοplοs, D. Byzantine East and Latin West. Oxford, 1966, p. 2; Smet, J. The Life of Saint Thomas by Ph. de Mezieres. Rome, 1954, p. 80-81.
²⁵Съществува мнение, че римската църква е признавала за валидно източноправославното кръщение и че сведенията за масови повторни покръствания във Видинско под унгарска власт през 60-те години на XIV в. се отнасят само за богомилите. Вж: Gill, J. John V Palaeologus at the Court of Louis I of Hungary (1366).-B S I, 1967, 1, p. 37.
²⁶Gjuzеlеv, V. Das Papstum, S. 57; Πървев, Г., Банев, Кр. Срещата на Григорий Цамблак с папа Мартин V на събора в Констанц през 1418 г. - ИПр., 1982, 5, с. 113—126;. Дьοпман, Х-Д. Митрополит  Григорий Цамблак и неговото отношение към римската църква на Констанцкия събор. — В: Търновска книжовна школа. Т. III. С., с. 379—383; Τrajdοs, I. Metropolici Kijowscy Cyprian i Grzegorz Camblak (bulgarscy duchowni prawoslawni) i problemy cerkwi prawoslavney w panstwie polsko-litewskim u schyiku i w pierwszey cwierci XVw.— Balkanica Posnaniensia, 1985, II, s. 211—234. Че «латинофилската тенденция» сред българските книжовници и духовници не е била трайна, показвa обстоятелството, че в сборниците на Владислав Граматик от 70-те години на XV в. са поместени 27 слова против латините.
²⁷Weiss, G. Iohannes Kantakuzenos... , S. 62—67; Νicοl, D. The Byzantine View of Western Europe. — Greek, Roman and Byzantine Studies, 1967, 7, p. 334—336 (=Nïcol, D. Byzantium: Its ecclesiastic History and Relations with the Western World. London, Var, Reprints, 1972.
²⁸Wеiss, G. Iohannes Kantakuzenos... , S. 57—62; Nicol, D. The Byzantine View... , p. 336—338.
²⁹Laurеnt, V. L'idée de guerre sainte et la tradition byzantine. — Revue Hist, du Sud est europeen, 1946, XXIII, p. 7 —98; Β. Ν. Νεράντζη - Βαρμάζη, Τό Βυζάντιο καί ή Δυση (1354—1369). θεσσαλονίκη, 1982, σ. 68 κ. ε.
³⁰Sevcеncο, I. Intellectual Repercussions of the Council of Florence. - Church History, 1955, XXIV, p. 3—35 (Sevcenco, I. Society and Intelectual Life in Late Byzantium. London, Var, Reprints, 1981, X).
³¹Sеvcеncο, I. Alexios Macrembolites and his «Dialogue between the Rich and the Poor». — ЗРВИ, 1960, 6, p. 194—195.
³²Greg., I, p. 103
³³Lemerlе, P. L'émirat d'Aydin... , p. 92; GеnеakοpIοs, D. Byzantium and the Crusades (1261 — 1354). — In: History of the Crusades, III, p. 50—51; Zachariadou, El. Trade and Crusade... , p. 21—40
³⁴Greg., I, p. 523—525.
³⁵Viller, M. La question de l'union des églises entre grecs et latins depuins le conci le de Lyon jusqu'à celui de Florence (1274—1438) — Revue d'histore ecclésiastique, 1922, 18, p. 21—24, 48—50; Bosch, Urs. Kaiser Andronicos... , S. 136—145; Nicol, D. Byzantine Requests for an Oecumenikal Council in the Fourteenth Century."— In: Nicol, D. Вyzantium... , VIII, p. 79—79.
³⁶Cant., III, р. 53—62. Loenertz, R. — J. Ambassadeurs grecs auprès du Pape Clement VI (1348). — OChP, 1953, XIX, p. 180-188; Nicol, Byzantine Requests..., p. 82—84.
³⁷Пурковић, M. Авиньонске папе и српске земъе. Пожаревац, 1934, с. 58 сл.; Hаlесki, Ο. Un Empereur... , p. 21—26; Sοulis, G. The Serbs and Byzantium... , p. 52—55.
³⁸Подробен анализ на документа от 15 декември 1355 г. у Hаlecki, О. Un Empereur..., p. 32 sq. и y Νεράντζη—Βαρμάζη, B.N.To Βυζάντιο καί ή Δύση, σ. 58 κ. ε.
39Hаlecki,. Ο. Un Empereur..., p. 54—57.
⁴⁰Smet, I. The Life..., p. 78—79; Jοrga, N. Philippe de Mêziêres (1327-1405) et la croisade au XIV-е siecle. Paris, 1896, p. 140—141.
⁴¹Smet, J. The Life..., p. 80.
⁴²Thiriet, F. Una proposita di lega antiturca tra Venezia, Genova Bizanzio nel 1362. — Archivo storico italiano, 1955, CXIII, p. 321—334 (=Thiriet, F. Etudes sur la Romanie greco-vénitienne, IV).
⁴³Jorgа, N. Philippes de Mézières... , ch. VII; Atya, A. S. The Crusades... p. 319—378; A History of the Crusades. III, p. 13 sq., p 352 sq.
⁴⁴История на България. Т. III, с. 348—349.
⁴⁵Hаlесki, Ο. Un Empereur... , p. 86—103.
⁴⁶Mοрaвчиκ, Γ. Византийские императори и их посли в г. Буда, Acta historica academiae scientiarium hungarcae, 1961, VIII, c. 242-245.
⁴⁷Würth, Р. Die Haltung Kaiser Johannes V. bei den Verhandlungen mit: König Ludwig I. von Ungarn zu Buda im Jahre 1366. — BZ, 1963, 56, S. 271-275. Авторът е на мнение, че провалът на византийско-унгарските преговори се дължи на унгарското искане византийският император и  неговите приближени да бъдат кръстени предварително по католическия обряд. Критика на това схващане у Gill, J. John V Palaeologus at the Court of Louis I... p. 32—38.
⁴⁸Hаlесki, Ο. Un Empereur... , p. III —136.
⁴⁹История на България. T. III, c. 349.
⁵⁰Cοx, Ε. L. The Green Count of Savoy; Amedeus VI and Transalpine  Savoy in the Fourteenth Century. Princeton, 1967. Специално на кръстоносния поход на Амедей е посветена гл. VII, с. 204—239. По този въпрос вж. още: Setton, Κ. Μ. The Papacy and the Levant (1204—1571). Vol. I. The Thirteenth and Fourteenth Centuries. Philadelphia, 1976, p. 185 sq; Νεραντζη-Βαρμάζη, Β. N. Το Βυζάντιο και ή Δόση, σ. 127 κ. ε.
⁵¹Atya, A. S. The Crusades…, p. 381 sq; Halеck , O. Un Empereur... , p. 140 sq; Gеnеaκοplοs, D. Byzantium and the Crusades…, p. 75—77.
⁵²Горина, Л. Походът на граф Амедей VI Савойски против България през 1366—1367 г. — ИПр., 1970, 6, с. 71 сл; Γюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1353—1453 г. — ГСУ ФИФ, 1972, 64, кн. 3, с. 59 сл.
⁵³Meyendorff, J. Projets de Concile Oecuménique en 1367: Un dialogue inédit entre Jean Cantacuzène et le légat Paul. —DOP, 1960, 14, p.  147 sq.
⁵⁴Darrouzès, J. Les Régestes..., No. 2528; Nicοl, D. Βyzantine Requests..., p. 89—91.
⁵⁵Halеcki, O, Un Empereur... , p. 160—222. Подробен анализ на преговорите между Константинопол и Авиньон в 1367—1369 у, Νεραντζη-Βαρμάζη, Β. N. Το Βυζάντιο και ή Δόση, σ. 92. κ. ε.
⁵⁶Loenertz.-R.-J. Jean V Paléologue à Venise (1370—1371). — REB, 1958, XVI, p. 217—232.
⁵⁷D. Cydones, Correspondance, I, No 37.
⁵⁸Halеcki, O. Un Empereur..., p. 248.
⁵⁹Topping, P. The Merea..., p. 145.
⁶⁰Hаlесki, Ο. Rome et Byzance au temps du grand schisme d'Occident- Collectanea Theologica, 1937, 18, p. 477—532 (=Halecki, O. Un Empereur... Etude annexé).
⁶¹Dujcev, Iv. Le patriarche Nil et les invasions turques vers la fin du XIV-е siècle. — Mélanges d'archéologie et d'histoire, 1966, 78, p. 207-214.
⁶²Τhiriеt, F. Régestes, I. No. 667, 677,678.
⁶³Dennis, G. The Reign... p. 124—126, 142—150.
⁶⁴Jorgа, N. Philippes de Mézières..., p. 410 sq.
⁶⁵Atуa, A. S. The Crusade of Nicopolis. London, 1934, p. 41 sq. Idem. The Crusades... p. 439 sq.
⁶⁶Atya, A. S. The Crusade of Nicopolis, p. 55—56; Geneakoplos,  D. Byzantium and the Crusades, p. 79—80.
⁶⁷Rosetti. R. Notes on the Battle of Nicopolis. — Slavonic and East European Review, 1937, 15, p. 636.
⁶⁸Френски пътеписи за Балканите (XV—XVIII в.) Съст. и ред. Б. Цветкова С. 1975, с. 35 сл.
⁶⁹За описване на битката вж. спомените на маршал Бусико (Френски пътеписи..., с. 35—45) и на немския рицар Ханс Шилтбергер (Шилтбергер, Х. Пътепис, с. 15—13). Вж. още Аtya, A. S. Тhе Crusade of Nicopolis, p. 82 sq.
⁷⁰Gеnеасοplοs, D. Byzantium and the Crusades, p. 83—84.
⁷¹Atya, A. S. The Crusades... p. 153.
⁷²Barker, J. Manuel II Palaeologus... , p. 150—160 , 480—489; Genеakοplοs, D. Byzantium and the Crusades, p. 85.
⁷³Schlumbеrgеr, G. Jean de Chateaumorand, un des principaux heros francais des arrière-croisades en Orient à la fin du XIV-е siècle. — In: Byzance et Croisades: pages médiévales. Paris, 1927, p. 282—336.
⁷⁴Luttrell, A. The Hospitaliers... p. 313.
⁷⁵За пътуването на Мануил II Палеолог съществува обилна литература,  посочена у Barker, J. Manuel II Palaeologus... p. 176 sq.
⁷⁶Dennis, G. The Letters... p. 98—101.
⁷⁷Dennis, G. Two Unknown Documents of Manuel II Palaeologus. — Travaux et Mémoires, 1968, II, p. 397—404.
⁷⁸Nicol, D. A Byzantine Emperor in England. Manuel II's visit to London in 1400—1401. — University of Birmingham Historical Journal, 1971, XII, 2, p. 204—225 (= Nicol, D. Byzantium... , X).
⁷⁹Dennis, G. The Letters... No 39, 40, 41, 42.
⁸⁰Dеnnis, G. The Letters... p. 110, n. 1; Barker, J. Mannuel II Palaeologus... p. 188—190.
⁸¹Andreevа, М. А. Zum Reise Manuel II Palaiologus nach Westeuropa- — Β Ζ, 1934, 34, s. 37—47.
⁸²Geneakoplos, D. Byzantium and the Crusades... p. 88.
⁸³Jorga, N. Notes et extraits pour servir à l'histoire des croisades au XV-e siècle.
Paris, 1899, p. 232.
⁸⁴Luttrell, A. The Hospitallers... p. 313.
⁸⁵Setton, Κ. Μ. The Papacy and the Levant (1204—1571). II. The Fifteenth Century. Philadelphia, 1978, p. 7—8; Barker, J. Manuel II Palaeologus... p. 372—374; Balfour, D. Politico-historical Works of Symeon, Archbishop of Thessalonica (1416/1417 to 1429). Critical Greek Text with Introduction and Commentary. Wien, 1979, p. 152 sq.
⁸⁶Βabingеr, Fr. Relazioni Visconteo-Sforzesche con la corte ottomana durante il secolo XV. — In: Вabingеr, Fr. Aufsätze... , III, p. 185—200.
⁸⁷Lanе, F. С. Venice... , p. 356.
⁸⁸Waugh, W. T. The Councils... , p. 4 sq.
⁸⁹Setton, Κ. M. The Papacy... , p. 40.
⁹⁰Hаlесki, Ο. La Pologne et l'Empire byzantin. — Byz., 1932, VII, p. 55—56; Barker, J. Manuel II Palaioloqus... , p. 339.
⁹¹Mοpaвчиκ, Д. Византийские императоры..., с. 250—252; Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 256—261.
⁹²Подробно по този въпрос вж. Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 308 сл.
⁹³Les „Mémoires“ du Grand Ecclésiarque de l'Eglise de Constantcnople Sylvestre Siropoulos sur le concile de Florence (1438—1439). Ed. par. V. Laurent. Paris 1971, p. 161—162. За патриарх Йосиф II (особено sa неговия български произход) вж. Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци... , с.459—462.
⁹⁴Историjа српског народа. T. II, с. 247.
⁹⁵Les «Mémoires»... , p. 152—155; Gill, J. The Council of Florence. Cambridge, 1958, p. 51 sq.
⁹⁶Gill, G. Personalities of the Council of Florence, Oxford, 1964, passim.
⁹⁷Grunzwеig, A. Philippe le Bon et Constantinople. — Byz. 1954, p. 47—50; Marinescu, C. Philippe le Bon, duc de Burgogne et la  croisade (141 — 1543) — Actes du VI-е Congrès Int. dés Etudes Byz. Paris,  1948, p. 52—60.
⁹⁸Удaльцοвa, 3. В. Жизнь и деятельност Виссариона Никейского.. — В В p., 1976, 37, с. 74—97; Gill, J. The Sincerity of Веssarion the Unionist. — Journal of Theological Studies, 1975, XXVI, p. 377-392. Пълна библиография за Висарион Никейски y Mедведев, И. И. Уникальный архивный документ за подписью Виссариона Hикейского. — ВВр, 1986, 46, с. 157, бел. 1.
⁹⁹Gill, J. Personalities... , p. 51. sq; ΤsirpIans, C. Mark Eugenicus and the Council of Florence. A Historical Réévaluation of his Personality. Thessalonika, 1974
¹⁰⁰Decarreaux, J. Les Grecs au Councile de l'Union Ferrare-FIorence  (1438 -1439). Paris, 1970; Ћурић, Ив. Сумрак... , c. 354—359.
¹⁰¹Les „Mémoires“... , p. 448.
¹⁰²Текста нa документа y Τhеinеr, Α., Miklosich, Fr. Monumenta spectantia ad unionem ecclesiarum graecae et romanae. Vienna, 1872, p. 46—56.
¹⁰³Ducas, p. 271; Les «Mémoires». . . , p. 544.
¹⁰⁴Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 363 сл.
¹⁰⁵Ducas, p. 271, 25—26.
¹⁰⁶Мацурек, И. Турецкая опасность и Средняя Европа накануне и во время падения Константинополя. — BSI, 1953, XIV, с. 143—144.
¹⁰⁷Babinger, Fr. Von Amurath zu Amurath. Vor- und Nachspiel der Schlacht bei Varna (144).— Orients, 1950, III, No. 2 (=Babinger, Fr. Aufsätze, I, S. 123—129; Цветкова, Б. Паметна битка на народите. Европейският Югоизток и османското завоевание — края на XIV и първата половина на XV век. С.., 1979, с. 252—292.
¹⁰⁸Pall, Fr. Ciriaco d'Ancona е la Crociate contro i Turchi. — Bulletin historique de l'Académie Roumain, 1938, XX, p. 61—62; Babinger, Fr. Von Amurath... , S. 131—132; Sеttοn , K. M. The Papacy…, p. 78.
¹⁰⁹Babinger, Fr. Von Amurath, S. 143—144; Цветкова, Б. Паметна битка... , с. 291.
¹¹⁰Halecki, Ο. La Pologne... , p. 62—63; Cпиералcκи, 3д. Поляците в походите на крал Владислав Варненчик срещу Турция. — В: Варна 1444. Сборник от изследвания и документи в чест на 525 годишнина от битката край град Варна. С. 1969, с. 142—144.
¹¹¹Шкриванич, Г. Защо деспот Георги Бранкович не е участвал в битката при Варна (1444 г.). — В; Варна 1444... , с. 162—166.
¹¹²Петров. П. Фружин и походът до Варна през 1444 г. — В: Варна 1444. с. 272—273.
¹¹³Pall. Fr. Autour de la croisade de Varna. La quesgion de la paix de Szeged et de sa rupture. — Bull. hist, de l'Acad. Roumain,. 1941, ХХII, p. 158; Halеcki, O. The Crusade of Varna. A. Discussion of Controversoal  Problems. New York, 1943, p. 67—74; Setton, K. M. The Papacy. II, p. 80—82.
¹¹⁴За числеността на армията вж. Мирчев, М. Писмо за поражението при Варна, изпратено до кардинал Людовик от Андреас де Палацио. - Изв. на ВАД, 1965, XV, с. 87—88.
¹¹⁵Setton, Κ. Μ. The Papacy..., II, p. 89, n. 29; Theocharidis, I. The Stand of the Byzantine Emperor on the Battle of Varna according to Greek Sources. — Etudes Balkaniques, 1987, 1, p. 107—119.
¹¹⁶Подробно за битката вж. Цветкова, Б. Паметна битка... , с. 306 - 320 (посочване изворите на с. 325, бел. 50). За изворите вж. още: Коларοв, Xp. Антитурските походи от 1443—1444 г. на полско-унгарския крал Владислав III Ягело (Варненчик). Преглед на изворите -ТВПИ БКМ — Велико Търново, 1968—1969, VI, с. 43—104. Български превод на османските извори в: Сб. Варна 1444..., с. 36-488 (подбор, увод, превод и бележки от И. Татарлиев).
¹¹⁷Babinger, Fr., Dölgеr, Fr. Mehmeds II frühester Staatsvertrag - OChP, 1949, XV, S. 225—228.
¹¹⁸Френски пътеписи за Балканите. T. I, с. 65.
¹¹⁹Ћурић, Ив. Сумрак..., с. 388 сл.
¹²⁰Marinescu, С. Le pape Nicolas V et son attitude envers l'Empire byzantin. — ИБАИ, 1935, X, p. 331—342.
¹²¹Marinescu, C. Note sur quelques ambassadeurs byzantins en Occident à la veille de la chute de Constantinople sous les Turcs. — Annuaire de l’institut de Phiologie et d'histoire orientales et slaves, 1950,. X, p. 426 - 430; Gulliard, R. Les appels de Constantin XI Paleologue à Rome et à Venise pour sauver Constantinople (1452—1453).— ВSI. XIV, p. 226 - 244.
¹²²Ducas, p. 317—319.
¹²³Marinesсu, С. Le pape Callixte IIΙ (1447—1453), Alphonse V d'Aragon, Roi de Naples, et l'offensive contre les Turcs. — Bulletin de la sect. Hist. de l'Académie Roumain, 1935, XX, p. 77—81.
¹²⁴Особено показателни за пренебрежението на европейците към османските бойци са думите на Бертрандон дьо ла Брокиер, посетил Балканите през 1432—1433 г. Според него те са толкова зле въоръжени, че не е трудно да бъдат победени с малобройна армия. Вж. Френски пътеписи за Балканите. T. I, с. 55.
¹²⁵Ducas, p. 329, 11 — 12.