Обща история

 

ПЪТЯТ НА ЗАПАД

(втората половина на XV в.)

 

... Сега, казва той, времената се измениха и той ще върви от Изток на Запад, така както по-рано са вървели от Запад на Изток. Световната империя, казва той, трябва да бъде една, с една вяра и едно царство. За да се осъществи това единство, няма по-достойно място от Цариград...

Джакомо Лангусто за Мехмед II Завоевателя

 

... Тогава един от везирите рекъл: „В Арнавутлука има едно място, което наричат Искендерийе. Неговите неверници хич не мируват!" Повелителят попитал: „Чудно дали хората му са много, или пък са големи смелчаци?"Отговорили му: „Неверниците на Искендерийе са много твърдоглави, пък и крепостта им е от стръмните...". „И така да е! Пригответе се за тази работа" - заповядал султанът...

Разказ за завладяването на Шкодра от османския летописец Мевляна Мехмед Нешри от хрониката му „Огледало на света"

 

Пътят на османците на Запад през втората половина на XV в. като сюжет конкретно от балканската политическа история може да бъде групиран в две по-обобщаващи теми. Първата, някои аспекти на която ще разгледаме в тази глава, е включването на западнобалканските и гръцките земи в територията на родената през 1453 г. империя на османците. Втората - оформянето в периферните зони на новопоявилата се в Европа имперска сила на политически единици със специфичен статут, на османските васали, чиито земи дълго време изпълняват ролята на своеобразен „буфер", отделящ християнския свят от държавата на османците - ще се опитаме да осмислим в по-нататъшния ни разказ.

Подходът на историографската традиция към този период от политическия живот на Балканския регион в повечето случаи е твърде еднозначен. Събитията от тези години се осмислят най-вече като част от епохата на Мехмед II Завоевателя. Именно през призмата на неговата личност и умения - военни и дипломатически - се разглежда политическата история на европейския Югоизток през втората половина на XV в¹. Основания за това безспорно има, но абсолютизирането на „фактора Мехмед II" или, с други думи, даването на превес на османската проблематика над реалностите от балканския политически „бит и ежедневие" невинаги позволява да се търсят проявите и причините за дълбоките трансформации на балканските общества. Видимите катаклизми на епохата, унищожаването на социално-икономически и политически структури, сведенията, легендарни или не, за ежедневните човешки трагедии и колизии наред с блясъка на османските успехи - военни и държавнически - са двете взаимно обусловени страни на медала.

Многообразието на промените, присъщи за историята на Балканите от втората половина на XV в., както и разрастването на географския обхват на експанзията на все още неизживелите номадизма си пришълци и вливащите се в техните редове местни жители, повлечени от вълните на войнстващия ислям, предлагат на изследователя редица възможности за избор на сюжет². Разнообразието на промените и динамиката им правят същевременно твърде уязвим всеки личностен избор на подход. Нека добавим, без това да е оправдание: мотивацията на онази картина, която ще се опитаме да пресъздадем, на първо място започва с разбирането ни, че през втората половина на XV столетие събитията от Балканите осезателно губят локалното си звучене. Те се налагат все по-упорито като проблем от европейския политически живот.

Ще избегнем уточненията относно мястото на този проблем в политическата практика и мисъл в Европа, уточнения като „важно", „първостепенно", „съществено". Онова, което за народите на Югоизточна Европа от средата на XIV в. нататък има значение на съдбоносност, в Европа често се възприема като забавен щрих, като преувеличение, като нещо, с което безспорно трябва да се воюва, но не сега, след време, после, когато... И докато в Европа по-малките или по-големите владетели разполагат според собствените им не съвсем далновидни преценки с време, тук, на Балканите, то хронически не достига. Не са надмогнати династическите противоречия и феодалните междуособици. Не получават право на утвърждаване онези социални, икономически и политически фактори, които се приемат за закономерни в развитието на тогавашния свят. Историческата им перспектива е ликвидирана не отведнъж, но все пак твърде бързо от нашествениците. Не достига време за събиране на данъци, за осмисляне на настъпващите промени, за набелязване на спасителни, поне за известно време, ходове и преговори.

Темпът на нашествието и неговите най-различни проявления - акънджийски набег, военен поход, приемане на васалитет като условие за временен отдих или окончателно завладяване - се диктуват от действието на сили, породени извън Балканите, но намерили благоприятна почва не в степните простори и Анадола, а отсам Босфора. Успехът и историческата перспектива се оказват на страната на малобройните пришълци, чужди по религия, бит и нрави, но бързо осъзнали предимствата на условията, които им предлага ширналата се пред тях земя. Те не са първите, насочващи се към нея, но от средата на XIV в. времето работи за тях и в ущърб на местните социални, икономически, политически и етно-културни реалности. Върху тях и чрез тях те започват съзиждането на империята си.

Изместването на границите на владенията на османлиите на Запад е вероятно причината за това ходът на завоеванието през втората половина на XV и началото на XVI в. да се осъществява на фона на нееднократни опити за организиране на нов кръстоносен поход или антиосмански съюз. Кръстоносната идея, изживяла времето си и изчерпала възможностите си за реализация, продължава да съществува като платформа в дейността на изявени църковни и политически дейци. Макар и политически анахронизъм, тя присъства на сцената на европейския политически живот в качеството си на унаследена от миналото традиция и удобен параван, прикриващ задълбочаващото се национално и политическо обособяване. Това позволява на църквата да претендира - в разрез с тенденциите на вътрешнополитическите и междудържавните отношения на Новото време - за първенство над светските владетели. Там тя се опитва да се меси и да дърпа в своя полза конците, да командва онези, които третира като свои марионетки - императори, крале, курфюрсти, политически лидери на ренесансова Италия³. Противоречията са разнопосочни и от най-различно естество, така както е винаги във време на трансформация на всяко общество, а промените в Европа, както и на Балканите, са именно такива. Разноликите „несъгласия" дават на османците самоувереност и право да констатират: „Вследствие на всички тези несъгласия гяурите не са в състояние да действат обединено срещу нас"⁴.

* * *

Завладяването на Константинопол е събитие, оценявано по различен начин. Позициите, които османците заемат на Босфора, могат да бъдат осмислени като стратегически важни най-вече от гледна точка на историческата перспектива. След 1453 г. следва още низ от битки, които предизвикват в Европа пореден пристъп на бързо отзвучаващ страх и паника: Белград (1456 г.), Смедерево (1459 г.), Негропонт (1470 г.), Шкодра и Круя (1478-1479 г.), Белград (1521 г.), Родос (1522 г.), Мохач (1526 г.), Виена (1529 г.). Превземането на столицата на Византия обаче е символично. И османците го възприемат като такова. Нешри е записал в хрониката си: „когато Караманоглу чул, че Истанбул е превзет, ударил с ръка по коляното си и рекъл с безмерно прискърбие: „Османецът завладя света..."⁵. Завладявайки този град, османците придобиват повече самочувствие. Така че, ако прибегнем до формулировката на холандския историк Йохан Хьойзинха, това е исторически факт, който непосредствено ни въвежда във вечността.

Често в онова, което пише съвременният историк, се прокрадват фрази-щампи, заимствани от политическия жаргон на XIX-XX в. Това си има своето оправдание. Така че когато се определя значението на завладяването на Цариград от Мехмед II и неговите воини и се прибегне до определението, че тази победа изменила в полза на османците съотношението на силите в Югоизточна Европа, твърдението не е лишено от основание. Възражение може да бъде изказано относно конкретното съдържание на това изменение.

През 1453 г. столицата на „империята фантом" е град, който изцяло е загубил миналото си политическо, религиозно и стопанско величие. В последвалите векове обаче като столица на новата империя той отново заема първенстващо място като икономически, политически и религиозен център. Разбира ли това завоевателят - бихме могли само да гадаем. Изгодата обаче дори и за момента е налице. След тази победа нараства международният престиж на османските султани както в ислямския, така и в християнския свят. Изчезва една империя, но владетелите на новата, обосновавайки претенциите си за власт над християнския свят, считат себе си за наследници на василевсите и добавят към титулатурата си уточнението „кайсери и Рум", т.е. източноримски император⁶.

Първата европейска страна, получила вестта за това, че османците са вече в Константинопол, е Венеция. Този факт е симптоматичен. Новината е научена от членовете на Съвета на десетте на 29 юни 1453 г. От града на лагуната вестта тръгва във всички посоки. Още на следния ден се съставя и изпраща послание до папа Николай V⁷.

Отношенията на Серенисимата с Мехмед II през следващите няколко години са проявление на типичната за венецианската политика смес от политически реализъм, за който противниците й я упрекват, и от недълготрайни изблици на християнски ентусиазъм и италианска патетичност. Макар и сериозно заплашвана от все по-осезателното присъствие на османците в нейните сфери на политическо и търговско влияние, Венеция отсъжда, че е по-приемливо да се откаже от открития военен сблъсък и чрез преговори и компромиси, които й струват скъпо, да отбранява интересите на поданиците си.

За да си изградим по-адекватна представа за етапите на венецианското настаняване по бреговете на Средиземно море, трябва да се върнем към началото на XII в., когато в Йерусалим се оформят първите венециански колонии, основани на принципа на екстратериториалността. Константинопол обаче е най-притегателният пункт за венецианската търговска предприемчивост. Настанилите се в сърцето на Византия венецианци активно търгували, стоките им преминавали през Солун и всички останали византийски пристанища. Със средствата на търговците от колониите си в Леванта Венеция укрепва и разширява флотата си, служеща на експанзионистични цели както по отношение на бреговете на Адриатика, така и на цялото Източно Средиземноморие. Към края на XII в. венецианците се настаняват на Йонийските острови, на Коринт, в Солун, на Крит и Пафос, в Измир и в други пристанища. Това е приблизително времето, когато географът Идриси отбелязва на картата си Адриатическо море като „венециански залив". В началото на XII в. на венецианците принадлежат голяма част от Пелопонес, Цикладските острови, както и двете ключови позиции в Проливите - Галиполи и Родосто. През 1204 г. дожът на Венеция Енрико Дандоло съумява да изкупи за града о-в Крит. Създаването и развитието на колониалната империя на Венеция е част от търговското проникване на Запада на Изток, но процесът е уникален - Венеция е единствената европейска сила, която провежда трайно и умело политика на колонизация по земите, които са необходими за обезпечаване на търговско-икономическия й просперитет. На върха на изградената пирамида се намира колонията в Константинопол и нейният ръководител - венецианският байло. Този пост е един от най-престижните в републиката. Изграждането на тази „Венеция извън Венеция" още в самото си начало предизвиква траен антагонизъм между малобройните, но държащи в ръцете си търговията, мореплаването и отбраната венециански заселници и местното население. В изгражданата по подобие на Венеция колония в Крит със столица Кандия за около век съотношението между венецианците и местните жители достига до 10 000 срещу 150 000. Противоречивостта на положението и трудностите, свързани с отстояването на позициите в началния период от настаняването, предполагат по-голяма самостоятелност на местните власти. Османското нашествие обаче поставя в края на XIV в. пред венецианците нови задачи за решаване - изграждането на обща защита. Ето защо по това време метрополията пристъпва към ликвидиране на правата на местната власт с оглед по-силна централизация. Този процес е свързан с ликвидирането на кондоминиума на о-в Евбея (1383), изкупуването на о-в Корфу (1386), заедно с крепостите на Дурацо (дн. Дуръси) и Валона (дн. Вльора). Местните венециански гарнизони трябва да бдят за навлизането на неприятелския флот във водите на Адриатика и да обезпечават сигурността на търговията с жито - жизнено важна за метрополията. Такива са подбудите и за покупката на Наполи ди Романя (дн. Навплион) и Аргос през 1388 г. Към укрепването на единството на отвъдморските територии спада и отвоюването на временно отстъпените на Унгария земи и градове в Далмация - гордостта на венецианското колониално величие. В началото на XV в. венецианците си възвръщат Задар, Шкодра, Дулчино (дн. Улцин). Умело ръководена система от взаимнообвързващи договори гради стабилността на отношенията на венецианското приморие и славянския му тил - владетелите на Босна, Херцеговина, планинска Зета (Черна гора). За да защитят икономическите си интереси, които предполагат нормалното функциониране на процесите на търговския обмен и администрирането, венецианците трябва да вложат цялото си дипломатическо умение, за да устоят на попълзновенията не само на османците (в началото на XV в. те все още са епизодични), но най-вече срещу активните дипломатически и военни акции на Унгарското кралство. В един документ от 1423 г. - предсмъртното слово на дожа Т. Мочениго (1414-1423) - е посочено, че в търговски операции Венеция влагала около 10 млн. дуката. Годишната печалба на републиката е от 774 000 дуката. Приблизително половината се реализира чрез отвъдморските земи (376 000)⁸. Венецианските интереси в Източното Средиземноморие, Адриатика и Егея действително не са за пренебрегване. Поставени на тежки изпитания, венецианците осъзнават бързо трудностите за водене на военни действия срещу нашествениците и предпочитат да склонят със злато и отстъпки Мехмед II към примирие, както това правят и предшествениците му.

Венецианските власти съзнават, че търсенето на пътища за установяване на мир с османците злепоставя Серенисимата в очите на останалия християнски свят. Това вероятно ги кара в края на 1453 г. да се обърнат с писмо до папата, с което го молят за снизхождение⁹. Паралелно с преговорите с османците те провеждат политика на сближение с Ибрахим бег, владетеля на един от най-важните анадолски бейлици - Караман. В началото на 1454 г. венецианците подписват с него договор, който им осигурява поредните търговски привилегии¹⁰. Писмото до Рим, както и договорът с „Великия Караман" са израз на лабилността в провежданата от Венеция тактика на ограничаване в определени рамки на османските амбиции. Това непостоянство се доказва и от препирните във висшите органи на републиката между привържениците на, най-общо казано, двете партии - „войнствената" и „мирната".

Договорът с Портата е подписан на 18 април 1454 г., венецианците плащат поисканите от Мехмед II златни дукати и получават право да търгуват в земите му - нещо, което не им е отказано изцяло и при предишните султани. Но търговските привилегии са в известен смисъл ограничени, макар и в политическо отношение договорът да съдържал съществен елемент, който е отказан на противниците на Венеция - генуезците. Османците потвърждават правото на венецианците да имат постоянен представител в Цариград. Първият европейски представител при двора на Мехмед II е поредният венециански байло Бартоломео Марчело. Републиката тактично се въздържа да повдигне въпроса за смъртта на предшественика му Джироламо Миното, убит заедно със сина си при отбраната на Константинопол¹¹.

С тъжна ирония Франц Бабингер е отбелязал: „Унгария повече от всяка друга европейска страна вероятно съжалявала (след падането на Константинопол - б. а.), че през април 1453 г. в самия разгар на обсадата на Константинопол скъсала сключеното със султана тригодишно примирие"¹². В началото на XV в. османските набези срещу земите на унгарското кралство зачестяват. Отбраната се водела най-вече от цивилното население. През 20-те години унгарските владетели и феодали пристъпват към по-организиран отпор, но целта на тази политика се състои преди всичко в отстояване на онези балкански територии, чиито владетели са унгарски васали и сега под напора на османците започват да преминават под властта на султана. В. П. Шушарин отбелязва, че унгарските походи се осъществяват със сравнително малочислени отряди, целта им е сдобиване с плячка; изгаряне на населените пунктове; изселване на населението. И ако в северните райони на полуострова в хода на борбата за влияние с Полша Унгария е принудена на отстъпки, то османската заплаха за земите на сръбската корона прави лесно осъществими териториалните амбиции на крал Сигизмунд (1387-1437). Племенникът на Стефан Лазаревич предава на краля 17 крепости, между които Белград и Голубац. Новите крепости са присъединени към новосформираното банство Мачва. Те съставят основата на система от крепости, охраняващи същинските унгарски земи. Към средата на века политиката на унгарския двор не търпи съществени изменения по отношение на османците. Целите на Унгария са да отстои позициите си на Балканите и да не допусне проникването на османците отвъд Дунава, към южноунгарските земи. През 40-60-те години основна роля в тази политика играе Ян Хунияди. След поражението на Косово поле (18-19 ноември 1448 г.) той хвърля много сили, за да спре настъплението на османците към Унгария. Така на два пъти се стига до сключване на тригодишни примирия. Последното е сключено през април 1452 г. и просъществувало само година¹³. И османският, и унгарският владетел разбират, че кризата е предстояща. Мехмед II не би могъл да е спокоен за северните граници на владенията си при наличието на амбициозния, умел воин и ловък дипломат Хунияди. Последвалите събития и походът на завоевателя в Сърбия доказват, че и страховете на Хунияди не са лишени от основание. В този смисъл трябва да се разгледа и тайният му договор с последния византийски император, според който Хунияди трябвало да предостави на византийците помощ срещу османците. Цената е „скромна" - грамота за владеене на Несебър. Впрочем намиращото се през април 1453 г. в лагера на Мехмед II унгарско пратеничество е опит да се постигне и някакво споразумение с противниковата на Византия страна. Нещо типично за методите на средновековната дипломация¹⁴.

Нека не съдим от висотата на миналите векове тази непоследователност на европейците пред надвисналата опасност. Издигнатата в ръководен принцип идея за общохристиянско единство и общ отпор срещу неверниците всъщност не може да намери почва за развитие. Пред лицето на последователно напредващите османци християнските владетели губят спокойствието си и често прибягват до взаимноизключващи се дипломатически маневри. Веднага след получаването на вестта за падането на Цариград Дубровник, който в тези години е унгарски васал, се обръща с молба към Унгария да усили присъствието си в Далмация и Хърватско предвид опасността от османско нахлуване. Онези обаче, на които се надяват балканските държави, сами тръпнат от уплаха и според съвременните ни разбирания изневеряват на кръста с надежда да отложат поредния пролетно-летен „акън" или организиран поход. Времето е такова - на нетрайни съюзи, жестоки загуби и разочарования, време преходно.

Картината на международните отношения и политическият климат, създадени естествено не като следствие на османското нашествие на Балканите, но развиващи се и под негово влияние, съдържат и редица други важни моменти. На първо място изпъква общото настроение сред владетелите и политическите дейци на Италийския полуостров, както и поведението на римокатолическата църква в лицето на нейния глава - папа Николай V. Така маркираната тема би могла да прерасне в самостоятелно монографично изследване - изворите, сведенията и литературата по нея са обилни и вече са послужили за основа на сериозни научни постижения¹⁶.

Драматичните събития от „балканската 1453 г." в Италия се проектират на фона на сложни социални и икономически процеси, които сами по себе си предизвикват мъчно преодолимо политическо напрежение¹⁷. Традиционната съперница на Венеция - Генуа - също трудно осмисля създалото се положение. Ударът срещу Константинопол е удар срещу позициите й не само в града, но и по бреговете на Черно море, както и срещу сигурността и просперитета на островните й владения (Хиос, Лесбос). Още в края на май константинополските генуезци съумяват да получат от Завоевателя ферман, с който се гарантират известни права на жителите на многочислената колония в Галата. Въпреки това настаняването на османците в Константинопол е факт, възприет с усещането за сериозна трагедия. Само така може да се обясни обстоятелството, че на 15 ноември 1453 г. градът предава своята най-голяма черноморска колония Кафа и останалите си фактории в собственост на основаната през 1407 г. най-влиятелна банка „Св. Георги". На градските власти изглежда се струва, че тази „държава в държавата" разполага със средства да охранява притежанията си в регион, където събитията все по-ясно и безвъзвратно се диктуват от пришълците¹⁸. Безполезността на този акт проличава скоро. В хода на лятната морска експедиция през 1454 г. жителите на Кафа са принудени да започнат плащането на данък на Портата. Съдбата на колонията е предрешена: завоевателят безотклонно следвал установените в предходните десетилетия правила на подчиняване на неверниците, харачът е само началото на края. При подобни условия - годишен данък от 3000 дуката - и жителите на Хиос получили правото да продължат съществуването си19. Въздържаме се от навлизане в подробности относно развитието на преговорите по този проблем, в хода на които християните обикновено изразходвали значителни суми. Османците умно и настойчиво обезкръвяват противниците си с тези т. нар. „обезщетения" - позната практика на войнстващите номади от началните векове на средновековната епоха.

Милано и Флоренция, обединени от общата си неприязън към Венеция и Неаполитанското кралство, според образното сравнение на Бабингер „открито се радвали на тежкия удар, който венецианците понесли на Изток..."²⁰. Чувствата на местната върхушка са противоречиви - все пак загубата засягала не само републиката, но и християнството като цяло. В крайна сметка обаче непримиримостта на интересите на Милано, Флоренция и Венеция се оказва по-силна от онова, което съвременниците наричат в хроники и прочие наративни документи от епохата „турски страх".

Позициите на краля на Неапол Алфонс V са декларативно антиосмански. С изпратената през 1454 г. към албанските брегове ескадра под командването на Раймондо ди Ортафа и с някои свои дипломатически акции в полза на Скендербег той създава впечатление, че ще оглави онези европейски сили, които били заинтересувани от спирането на стремителния ход на османското нашествие²¹. По-долу обаче ще се убедим, че демонстрираната готовност не довежда до решителни действия. А Неапол е именно онзи фактор, на който разчитат във военно и политическо отношение Георги Кастриоти - Скендербег, сподвижниците му, пък и други западнобалкански владетели²².

В края на юни до европейските владетели достига новината за подготвянето на антиосмански кръстоносен поход. Папският апел е съставен в духа на старинните енциклики. Не се жалят краски, представящи Мехмед II като изчадие на ада и антихрист. Светият престол има нужда от средствата и военните сили на християнските владетели. Размириците в Италия, както и изпразнената папска каса, тласкат Николай V, макар болнав и стъписан от изпратените му „божи наказания", да прояви трескава решителност, за да сплоти европейските сили²³. На всички, изявили готовност и откликнали на зова на Рим, се обещават индулгенции. Условието е лично участие във военни действия през 6 последователни месеца, считано от 1 февруари на следващата 1454 г. Църковните служители - от най-висшите до редовите монаси - трябвало да предоставят една десета от годишния си доход. Въведен е поголовен данък за всеки християнин, а на онези, които се отклоняват от дълга си на християни, се „обещават" всички изпитания на ада и лишаване от право на изповед.

Тази доведена до крайност прагматичност, произтичаща от финансовата слабост на курията в момента, провокира обезпокояващо и обезсърчаващо равнодушие към папската инициатива. Тя едва ли би получила вид на що-годе сериозна политическа акция, ако под натиска на бъдещия папа Пий II - активен радетел на кръстоносната идея - немският император Фридрих III не проявява повече сговорчивост и привиден патос. Фридрих III не е единственият, който коментирал случилото се на Босфора. Свидетелствата от епохата сочат, че „турската" тема присъства в политическото мислене и практика, но в качеството си на злободневна чудатост. Апелите от Рим и вестите от Изток карат Кристиян I - крал на Дания и Норвегия - да рисува апокалиптични картини, сравнявайки османците с морски чудовища. Във Франция Шарл VII демонстрира хладнокръвно равнодушие: по море и суша османците по-лесно могат да достигнат земите на Италия и германския император²⁴.

По това време в качеството си на епископ на Сиена Енеа Силвио Пиколомини скланя император Фридрих III в отговор на призива на Николай V да свика през пролетта на 1454 г. в Регенсбург имперска Диета. Поканени са представители и на италианските държавици, както и Филип Добрия - бургундски херцог. Последният, макар и да мечтае да измие позора от името на своето семейство, понесен след битката при Никопол, е с вързани ръце, защото не може да се лиши от войските си. Това би поставило земите му под заплахата на краля на Франция. Важно е да се отбележи, че императорът, организиращ Събранието на курфюрстите, под предлог, че в наследствените му земи Бохемия и Унгария е неспокойно, също не пристига в Регенсбург. Пратениците на Венеция, която вече преговаря по условията на примирието с Мехмед, нарочно бавят пристигането си. Лично пристига единствено бургундският херцог. Заседанията, продължили около четири седмици, се ръководели от Пиколомини. Нито там обаче, нито на свиканата в края на същата година Диета във Франкфурт на Майн се стига до споразумение за конкретните проявления на планирания поход. Отношението на повечето владетели е отрицателно. Наскоро умира папа Николай V. Става известно, че Венеция е сключила примирие с Мехмед. Инициаторите на похода разбират, че обстановката е все по-неблагоприятна²⁵. Последвалите събития обаче показват, че политическата трезвост и реализмът не са присъщи дори на такива ерудирани умове, какъвто е Пиколомини. Религиозният фанатизъм като идейна основа на антиосманските политически акции отхвърля старателната подготовка като задължителна за водене на война на Изток срещу доказал превъзходството си враг. Възникват въпроси, на които едва ли може да се намери изчерпателен отговор. За какво всъщност се касае? За недомислие и авантюризъм или пък за лоша ориентация в промените, които османското нашествие провокира както в социално-икономическата, така и в политическата обстановка в Близкия изток и на Балканите? Църквата, която се ръководи не само от догмата, когато налага на християнския свят поредната си антиосманска кръстоносна акция, е разтревожена преди всичко и най-вече за съдбата на своите сфери на влияние, за доходите и постъпленията на своята хазна. Тя не проявява задълбоченост и обоснованост при реализирането на опитите си да прегради пътя на нашествениците на запад, към Централна Европа и Средиземноморието. Не се отчитат нито промените в международните отношения, нито се вземат предвид кълновете на сериозни трансформации, протичащи в Европа. Една привидно всесилна и претендираща за универсалност институция се нагърбва с координирането и ръководството на дейност, която трябва да се осъществява от светските европейски владетели, разединени от династически противоречия, сложно преплетени политически взаимоотношения и все по-ясно оформено самосъзнание за обособеност от църквата. Без внимание се оставя и нещо много съществено, за да не речем първостепенно: факторът „балкански народи". Инициативите на Светата римокатолическа църква са еднопосочни и еднозначни. Планираният сблъсък с османците се проектира върху плоскост, която не обхваща политическото ежедневие и обстановката, създадена на Балканите след началото на трайното усядане на османците на полуострова. Обстановка, която след унищожаването на византийската столица с небивала острота поставя пред Сърбия, Босна, Черна гора, албанците и владетелите на дунавските княжества проблема за това каква ще е силата и посоката на следващия удар на Мехмед Фатих. И ако онова, което условно и за повече лаконичност нарекохме фактор „балкански народи", все пак присъства и до нас са достигнали данни за връзки на представители на тези народи с европейските сили в Рим, то като правило инициативата идва откъм Балканите.

Поредното пролетно раздвижване на османците и подготовката на настъплението срещу сръбските земи съвпада с избора на новия папа - Калист III. В известен смисъл връзката между събитията в Европа и на Балканите е опосредствена - Европа продължава да се готви за „решителен" (кой ли поред?) отпор, а османците се захванали за „работа", без да обръщат внимание на вестите за политическото раздвижване в Европа. През пролетта и лятото на 1455 г. Мехмед насочва силите си през Кюстендил и Кратово към най-големия градски център в този край на полуострова - Ново бърдо. В навечерието на завладяването му доходът от известните златни и сребърни рудници край града достига до 120 000 дуката годишно. В Ново бърдо се кръстосват търговските интереси на Дубровник и Венеция. Жителите му въртят търговия из целия полуостров и съседните европейски страни. Първият жесток удар срещу рудодобива от околните находища и върху търговската активност от времето на първата османска окупация (1441-1444) не се компенсира от усилията на сръбския деспот Георги Бранкович да спре търговския и икономическия упадък. На 1 юни 1455 г. след четиридесетдневна обсада стените на крепостта рухват под залповете на османските топове²⁶. Плененият тогава Константин Михайлович от Островица, прославил се по-късно като автор на „Записки на еничаря", е оставил подробно описание на превземането на града: „Когато градът се предаде, султанът заповяда да затворят градските врати, като оставят излаз само от една страна. Турците, като влязоха в града, заповядаха на всички граждани да оставят имуществото си в домовете, а с челядта си - мъжка и женска - да излязат през портите към градския ров. И излязоха те един след друг. И султанът, който стоеше пред вратите, отбираше и поставяше юношите от една страна, а девойките от другата. Мъжете също от една, а жените от друга, а онези от тях, които бяха първенци, заповяда да убият... И отне от деспота цялата Рацка (сръбска - б. а.) земя до Морава, като му остави само това, което се намираше от Морава до Смедерево..."²⁷.

Със завладяването на Ново бърдо („майката на сръбските градове") османците присъединяват към владенията си цялата южна част на земите на сръбския деспот на север до Крушевац и Западна Морава. Впрочем примирието, сключено с деспота, станало възможно поради противоречията му с Хунияди, в когото османците виждали свой отколешен и заклет враг. Още на 11 юни с. г. дубровничани изпращат до него писмо за превземането на Ново бърдо и отправят зов да започне военни действия срещу османците²⁸. Масираното настъпление на Мехмедовите отряди срещу земите на деспотовината не оставя съмнение, че се готви нова операция за овладяването на поредната стратегическа опорна точка. В центъра на вниманието на Мехмед е вече Белград.

Междувременно вестта за завладяването на Ново бърдо стига и до Рим. Сенатът на Дубровник известява на папата: „Турците завладяват териториите на светлейшия господин деспот, които за нас са източник на пари; пътищата на нашите търговци са отрязани...". Пратеник на града-република заминава за Италия и Виена, за да извести лично европейските сили за събитията на Балканите. По това време за Виена се отправя и Георги Бранкович, който също лелее надежда да получи финансова подкрепа и да внуши на заинтересованите страни, че ако османците прегазят земите му, то равнините на Унгария още по-лесно ще станат тяхно владение²⁹.

Европа и при новия папа продължавала да живее с плановете си за поход на Изток. Кръстоносният поход е бил проблем, по който се дискутира много, но безрезултатно. Изборът на новия папа става на 8 април 1455 г. Престарелият Алонсо Боржиа - Калист III - е онази компромисна личност, която допада като кандидат на мнозинството от избирателите.

В хода на избора проличава за кой ли път дълбоката межда, разделила Източната от Западната църква. И това разделение дълбоко бележи политическия климат на Европа и Балканите. Вмъкваме тази бележка като че ли не на място, за да поясним някои обстоятелства около избора на Калист III, който с личните си качества и здравословно състояние едва ли е бил силната личност, способна да обедини християнството и да го поведе срещу османците. Претендент за папския престол е и кардинал Висарион Никейски - една от най-ярките личности на епохата, ерудит, пламенен борец за единство на църквата и за борба против нашествениците³⁰. Неговата лична съдба е част от съдбата на балканските народи. Нищо от онова, с което е известен Висарион сред църковните и светските среди в Европа, не може да се каже за 77-годишния каталонски каноник, но тиарата е дадена нему³¹. Под въпрос се поставя на първо място верността на Висарион към католицизма, към догмата, а не онова, което от гледна точка на историческата перспектива би ни се искало да са отчели участниците в конклава - османската угроза, надвиснала над народите и на Европа. Онова, което е разбираемо за съвременния човек, невинаги присъства в поведението на средновековната църква. На Васирион не прощават, че е бивш схизматик и грък. Качествата му не компенсират това, което в Рим отдавна питаят към всички от Изток - предубеждение, примесено с известна доза резервираност и презрение. Светата римокатолическа църква явно не подхожда еднакво към чедата си. Висарион заема мястото на близък съветник на Калист. Това поне не му отнемат. Влиянието му било значимо. В средата на май папата потвърждава булата на предшественика си за готвене на кръстоносен поход. Той трябва да започне на 1 март 1456 г. Емисари на Рим заминават за Унгария, Германия, Полша, Англия, франция. Усилено се продават индулгенции. Помощи се събират от Северно море до Адриатика. Особено настоятелни преговори се водят с Хунияди. За Буда заминава друг папски съветник, който по идеи и поведение е близък на Висарион - кардинал Карвахал. На 6 април 1456 г. в Буда е взето решение да се обяви война на османците³². Малко късно, но все пак смело. Междувременно обаче Мехмед се движел към Дунава начело на войските си. Предстояла схватката за ключова позиция - Белградската крепост³³.

Белград принадлежи на унгарците от 1427 г. Настаняването им в крепостта съвпада със сериозното стратегическо напредване на османците в Подунавието. През 1439 г. пред очите на унгарския крал Алберт Смедерево е завладяно. Идва ред на Белград, но през 1440 г. атаката срещу крепостта, отбранявана от сърби, унгарци и дубровничани, е отблъсната. В близост до града, на височината Жаркова, османците пристъпват към строителство на свой опорен пункт. Крепостта контролира подстъпите към града от юг, връзките му с Унгарско и цяла Шумадия. Строителството на османската крепост започва през 1442 г. под наблюдението на бейлербея на Румелия Шехабедин. Предполага се, че Ян Хунияди, който по това време наред с многото си длъжности е и комендант на крепостта, е бил другаде, и османците, необезпокоени, са осъществили замисъла си. В средата на 40-те години Белград е в центъра на османско-европейските отношения. Крепостта е една от опорните точки на християнската офанзива срещу османците. Това, че след 1444 г. сръбският деспот си възвръща част от земите, включително Крушевац и Голубац, не променя съществено обстановката³⁴. Бранкович е в твърде сложни отношения с Хунияди, пък и крепостите му в никакъв случай не биха могли да бъдат сериозна преграда за османците. Последвалите събития го доказват. Така че през 1456 г. Белград е форпостът на християнска Европа.

За да си представим по-ясно обстановката в навечерието на битката за Белград, трябва да добавим, че сложността на положението се усилва от факта, че освен Унгария нито една друга централноевропейска или източноевропейска сила не проявявала желание да се включи активно в отбраната на християнските земи, пък били те сръбски, унгарски или нечии други. Полша, която в тези години е значима сила и опора на католицизма, отклонява молбите на папата да вземе участие в антиосманската коалиция, защото много по-съществено за нея било да ограничи експанзията на Тевтонския орден. Въпреки женитбата на полския крал Казимир с Елизавета Хабсбургска - дъщеря на императора Алберт II (1438-1439) и сестра на Владислав Хабсбургски на Чехия (1440-1457) и Унгария (1454-1457), - с която нараснали шансовете за създаване на нова полско-унгарска уния след смъртта на бездетния унгарски крал, Полша предпочела да бди над интересите си в Прибалтика. Турската опасност не била надвиснала над земите й. Паралелно с това Казимир наложил на молдовския владетел Петър Арон (1454-1457 с прекъсване през 1455) своя сюзеренитет, като условието било Молдова да подкрепи борбата на Полша с Ордена.Последният дребен на вид факт обаче допълва картината на „антиосманския фронт" в Европа. Паралелно с това Петър Арон започва да плаща ежегоден данък на Портата. През пролетта на 1456 г. Мехмед поискал данък, продоволствия и войски от Босна и Херцеговина, а влашкият воевода организирал набег срещу южните покрайнини на Трансилвания³⁵. През юли 1455 г. дубровничани писали в Неапол, че османците са обещали вероятно на херцог Стефан Вукчич (1435-1466) да присъедини към владенията си земите на Републиката на св. Влас и самия Дубровник³⁶. Както вече отбелязахме, единствено поведението на Скендербег не се вписва в общото униние и политическата обреченост, която прозира в постъпките на балканските владетели от това време. Поредицата от военнополитически акции, в които често се включвал самият султан, позволява на османците да считат, че през 1456 г. опасност за позициите им на Балканите не може да дойде откъм морските сили. И от тази страна ръцете им са развързани³⁷.

Битката за Белград през 1456 г. за османците е първото голямо изпитание на опита, получен при завладяването на Константинопол, тъй като стореното за сломяването на отбраната на Ново бърдо отстъпва по мащаби на мечтаната от Мехмед II нова победа на полумесеца. Изпитанието при Белград щяло на дело да провери бойното умение на различните му родове войски. Крепостта има такова разположение, че обсадата й предполага комплексно използване на пехота, конница, артилерия и построената за целта речна османска флотилия. Военният опит на Завоевателя се допълва от постиженията на Европа. Немци, унгарци, италианци, бошняци, далматинци с най-различни военноприложни специалности прииждали по пътищата на християнския свят към османските владения. От тях доскорошните номади непредубедено и срещу възнаграждение научавали онова, което им позволявало да бъдат не само равностойни, но и да станат по-силни във военното дело от европейците.

Няма да навлизаме в детайли, описвайки състоянието на двете войски. То безспорно е от значение, но невинаги е решаващо за изхода на една или друга битка. Тайната на успеха често се крие в една удачна и неочаквана атака, в един добре организиран ненадеен удар. Ще отбележим само, че правилото на османското нашествие в този период - численото превъзходство - е спазено, но цифрите, които могат да се посочат, са толкова противоречиви, че в случая можем и да се въздържим от привеждането им като аргумент. Освен това битката за Белград е именно онова радостно за каузата на християнския свят изключение, когато видимото превъзходство на османските сили се оказва недостатъчно, за да изтръгнат Мехмедовите войски поредната си победа и да положат началото на поредния низ от човешки трагедии.

В началото на обсадата, в първите дни на юли 1456 г., зад крепостните стени се намира малоброен гарнизон, командван от Михай Силаш. Ян Хунияди начело на пъстра, разноезична и въоръжена с какво ли не - най-често с по една сабя, тояга или сопа - кръстоносна войска все още е далеч от Дунава. Османската кавалерия опустошава околностите на града. Ден и нощ артилерията стреля срещу крепостта. За да прегради достъпа на подкрепленията по реката, Мехмед е преградил Дунава. Мястото е спорно - предполага се, че преградата е била при устието на Сава и е представлявала понтон от леки плавателни съдове, съединени с вериги³⁸. Споменаваме единствено името на Хунияди, защото онзи, който се титулувал крал на Унгария - Владислав, - вече от седмици е забягнал от Буда във Виена, чиито крепостни съоръжения му вдъхвали повече сигурност.

Две седмици след началото на обстрела на Белград Хунияди се доближил до мястото на битката, като за да даде нужната на обсадените помощ, е трябвало да проправи път през османския обръч. Като начало се налагало да се разкъса преградата на реката. С тази задача са натоварени най-елитните му воини, флотилията им се състои от около 40 леки гемии, сред които един по-голям кораб. Операцията не е от леките, но завършва с победа за кръстоносците. Те разбиват османския флот, като някои от големите османски галери са потопени, а други подпалени. В суматохата Хунияди открива процеп в обсадния обръч и прониква в града. Съпровожда го и францисканският монах, една от най-забележителните личности на епохата Джовани Капистрано³⁹. Екзалтираните му проповеди се сочат като един от основните фактори, допринесли за стичането на доброволци в армията на Хунияди и за храбростта им срещу врага, чието име отдавна вече всявало ужас във всички слоеве на християнска Европа. Една интересна за разбиране духа на времето подробност е фактът, че Капистрано не допускал в редовете на опълчението си православни. Дейно участие в организирането на акцията на Хунияди взема и папският легат, войнственият кардинал Хуан Карвахал.

След проникването на подкрепленията в крепостта, на 21 юли султанът предприема решителния щурм. Османците влизат в града през разрушената на много места крепостна стена. С малко военна хитрост и изключително мъжество от страна на защитниците в уличните боеве еничарите на Завоевателя - елита на армията му - са обърнати в бягство. Отстъплението им е паническо, неорганизирано и предизвиква гнева на султана. Ако е вярно твърдението, че в тази решителна схватка са участвали не повече от 3000-5000 християнски воини, то сочените загуби на османците - 24 000, изглеждат преувеличени. Безспорно е обаче, че са били значителни⁴⁰. Наративни извори от епохата съдържат сведения, че Мехмед още под Белград и сетне в София посякъл много свои военачалници и висши сановници, защото нямал намерение загубите да станат правило в битките му с Христовите воини. Затова той искал да има на разположение вярна, послушна и добре организирана армия, способна на нещо повече от акънджийското плячкосване. Отстъпление от постигнатото през 1453 г. според него не трябвало да има.

Радостта на християните от победата е всеобща. В Рим получават вестта на 6 август и тържествено я освещават. В преписката на папата с други видни съвременници ролята на действащите лица - Ян Хунияди, Капистрано и Карвахал - се оценявала по най-противоречив начин, но не това е най-важното. По-съществено е, че Калист отново разпратил из цяла Европа посланици с цел обединяване на християнските владетели под лозунга за нова антиосманска акция. Целта на похода, чието начало се планира за пролетта на следната година, е да се освободи Константинопол и да се завладеят Светите места⁴¹. Подобни планове не са новост и схемата, по която се развиват събитията след лятото на 1456 г., отново е онази, която присъства в кръстоносните инициативи на папството през XV - XVI в. Тя се състои от апели, були, индулгенции, събори и дистанцирането на светските владетели от Рим в желанието му да набави средства, да организира и оглави борбата против османците. Във всеки един конкретен момент се намирали оправдания, за да се реши нещо по-актуално и належащо. Поставянето на прегради по пътя на османците се възлага на онези, които вече търпят набезите им и като правило са достатъчно обременени от васални задължения, военни и финансови затруднения. Пред съкрушителната методичност на османското напредване малцина се оказват годни да се справят с повече от два поредни османски похода срещу земите си. Европа тепърва щяла да познае истинския лик на „турския страх". Битките при Мохач и Виена все още са събития от бъдещето.

Паралелно с действията в Подунавието започва и морският поход на християнската кръстоносна флотилия под командването на Лудовико Тревизино. Да напомним, че Мехмед II не се опасявал от удар по море. Предположенията и увереността му са основателни. Сформираната с усилията на папата флотилия започва своя рейд из Източното Средиземноморие и Егея едва в началото на юли. Надеждите, че към края ще се присъединят и обещаните от неаполския крал Алфонс V подкрепления, не се сбъдват. Преминавайки край цитаделата на католицизма в тези краища - остров Родос, корабите се насочват към акватория, в която османците имат вече отвоювани позиции. Жителите на Лесбос и Хиос обаче не се съгласяват да ги подкрепят, нито дори да откажат като начало плащането на годишния данък на османците. Бойните успехи на папските галери са незначителни. Към ноември, когато сезонът за корабоплаване става неблагоприятен, флотилията се завръща обратно⁴².

* * *

Не само византийските и сръбските земи били подложени в средата на XV в. на новия прилив на военна активност на османците. Що се отнася до балканските измерения на събитията от 40-60-те години, то най-ярките им характеристики са свързани с борбите на населението на албанските земи, ръководено от Георги Кастриоти-Скендербег⁴³. Действията на Скендербег и съратниците му в края на 40-те - началото на 50-те години на XV в. привличат вниманието на съседните европейски владетели - неаполитанския крал и унгарския управител Хунияди. Не без задни мисли, с излишна в създадената обстановка куртоазност и церемониалност, и църквата в лицето на Николай V потърсила сближение с албанците. За да се стигне до това обаче, албанците трябвало да постигнат известни успехи, да докажат сериозността на намеренията си и способността да се наложат в земите си над османците, като умело лавират между тях и не по-слабо вкопчилите се в тамошните си владения венецианци. Повратна точка става победата на албанците при отбраната на Круя през 1450 г., която внася известно успокоение сред християнските владетели, изживели малко преди това неприятни моменти при вестта за изхода на битката при Косово поле⁴⁴. Впрочем мимоходом споменатата победа на Скендербег над Мурад II, който предприел похода в Албания, като повикал редом със себе си наследника си Мехмед, макар и утешителна, не могла да компенсира човешките загуби, опустошението на албанските земи от османците, трудностите, които се дължали отчасти и на венецианците. В определен момент от обсадата представителите на властите на републиката в Шокдра подпомогнали с провизии османците⁴⁵. Скендербег имал нужда от финансова помощ, което предполагало бързина и ефективност на дипломатическите консултации със западните християнски сили. Средствата, които се очаквали, можели да спасят страната от надвисналия над нея призрак на глада и да му позволят да наеме воини, за да се отбранява. През много перипетии преминал жизненият път на Скендербег през останалите 18 години, в течение на които оглавяваните от него отряди с повече или по-малко успехи отбранявали рид след рид, долина след долина, крепост след крепост. Онова, което обаче получава нареченият с най-хвалебствени думи от Николай V „единствен бранител на Кръста", винаги било по-скоро символично. Обещаната помощ закъснявала или пък въобще не се предоставяла въпреки настойчивите лични акции на Георги Кастриоти.

Веднага след завладяването на Константинопол албански пратеници пристигат във Венеция, Неапол, Рим и Дубровник. Кастриоти се нуждае от сериозна финансова помощ. Положението се нажежавало от размириците в Морея, към които били съпричастни албанските преселници и венецианците⁴⁶. Но не събитията в Морея от 1454-1455 г. са в центъра на вниманието на османците. Вероятно сведенията за състоянието на владенията на братята на загиналия император са били от такова естество, че Мехмед преценява, че по-съществено е да напрегне силите си за поредната крачка на запад, през земите на сръбския деспот. А съдбата на Морея като че е предрешена. С похода си към Сърбия султанът разчита плътно да подходи към унгарските владения и без отлагане да пристъпи към решителната схватка с основния противник, препречващ пътя към Централна Европа - Ян Хунияди.

През втората половина на 50-те години на XV в. албанските земи са център на антиосманска съпротива на Балканите. Първопричините за ярко изразените различия между поведението на населението на тези краища на полуострова и останалите балкански народи се обясняват със спецификата на развитието на албанското общество. Същевременно редица обстоятелства, които имат решаващо значение за изхода на борбата за отстояване на независимостта на една или друга балканска територия, са сходни. Сред тях не на последно място са връзките на политическите лидери на балканските народи с европейските сили и опитите да бъде получена ефикасна финансова, военна и политическа подкрепа на антиосманските акции. В този смисъл връзките, които Георги Кастриоти поддържа с папата, Неаполитанското кралство и другите италиански политически центрове, не са изключение нито като форма, нито като резултат. На Европа гледали като на фактор, който можел да подкрепи местните сили за решаване на изглеждащата като общохристиянска задача - защитата на християнския свят от проникването и установяването на исляма на Балканите и в Европа въобще. През втората половина на XV в. в Европа не са изградени все още нито икономическите, нито политическите структури, които биха благоприятствали активна политика в Югоизточна Европа. Доминира идеята за кръстоносен поход, но условията за реализирането й отсъствали. Освен това от гледна точка на политическия морал на Европа всъщност се правят опити едно нашествие да бъде заменено с друго. Трудно е да се отсъди дали политическите контакти на балканските народи с европейските сили са визирали предприемането на кръстоносен поход или се е търсело нещо различно: установяване на отношения на васалитет, като изборът в случая бил относително свободен. Османците налагали своя, а сближението с Европа е по-предпочитано, но трудно осъществимо. Следствието са лутанията и колебанията. Успешните антиосмански акции като правило са изолирани местни инициативи. В тях европейският елемент присъства като добавка (военна или финансова подкрепа). Акциите, предприемани като част от някакво планирано общоевропейско начинание, се оказват по принцип обречени на провал. В навечерието на Новото време Европа не разполага със сили, за да се превърне в решителен фактор за ограничаването на османското разширение.

В течение на целия XV - началото на XVI в. посоката на стратегическия удар на османците си остава предишната, по Via militaris - през Белград към Централна Европа. Сериозни усилия обаче им струват привидно второстепенни операции - овладяването на албанските земи и ликвидирането на ръководените от Скендербег антиосмански действия. Централистичните елементи в политиката на Георги Кастриоти провокирали обаче отпора на останалите албански феодали. Противоречията се подклаждат най-вече от венецианците, които виждат в Скендербег опора на влиянието на Алфонс V в краища, които те считали за свои особено след закупуването в началото на XV в, на почти цяла Далмация. За голямата победа на османците срещу Кастриоти през 1455 (битката при Берат) определена роля изиграва предателството на албанския феодал Мойсей (Муса) Голем. Акцията на Скендербег срещу крепостта на Берат целяла прогонването на османците от Южна Албания. Към неговите отряди се присъединили и изпратените след настойчиви молби близо 2000 наемници за сметка на Неапол. Пристъпът срещу крепостта и преговорите с гарнизона й не успели, защото засадите, поставени по пътя, откъдето евентуално можела да премине османската войска, били снети и тилът на атакуващите Берат - оголен. Предполага се, че от албанска и османска страна в битката участвали съответно 14 000 и 40 000 души, като загубите на Скендербег са около 4000-5000. Поражението при Берат нанася сериозен удар върху Албанската лига - центъра, около който се групира антиосманската съпротива в Западните Балкани. От Скендербег се отцепват Георги Стрес Балша, Хамза Кастриоти и др. Отзвукът от неуспеха повлиял и на настроенията на Запад. Алфонс V спира помощта си, изпращана на Скендербег през пристанищата на Дурацо и Химара. Папата, който също не разполагал с много средства, изпратил за албанците една галера, а Дубровник отказал да предостави събраните от Далмация средства за кръстоносния поход⁴⁷.

Финансовите проблеми, свързани с организирането на антиосманските действия, заемат централно място в подготовката на всяка поредна акция - местна или общохристиянска. Трудностите, които преживява към средата на 50-те години Скендербег, не са нито новост, нито изключение. Хроническа е липсата на продоволствие, оръжие, войници или пари, блокираща военно-политическата дейност на всички балкански владетели.

Още през 1450 г. дубровничани обещават на папата да предадат на Скендербег сумите от продажбата на индулгенции из техните земи. По-късно Николай V поискал парите да бъдат предадени на родоските рицари. След известни препирни в началото на 1452 г. чрез посредника на Скендербег — епископа на Албания Андера Суми - албанците получили половината от събраната тогава сума - 4893 перпера. В началото на 1456 г. Калист III отново поискал от Дубровник пари. Отговорът е категоричен отказ. Оправданието - миналите заслуги към християнството и големите търговски загуби, дължащи се на османското нашествие в земите на Сръбското деспотство. Година по-късно властите на републиката позволили на територията на Дубровник да се продават индулгенции. За един месец са събрани 4000 дуката. Цената на една индулгенция е 3 дуката. Дубровничани обаче се обърнали към унгарския крал Владислав с писмо, в което го молили да поиска тези суми да бъдат предадени на кардинал Карвахал за нуждите на войната по суша, а не за укрепване на папската флота. Макар и неоснователно, защото османците никога не предприемат опити за обсада и нападение срещу града, градските нотабили смятат, че заплахата по суша е по-голяма. Спорът около този въпрос се затяга. Калист III настоява парите да се предадат на флорентинския търговец Марино Кларини - банков агент, отпуснал на папата кредит за организирането на кръстоносния поход. Дубровничани се позовават на договореностите си с унгарския крал, които предвиждали друго. Папата на няколко пъти променя разпоредбите си, още повече, че бил подложен и на натиска на Владислав. В крайна сметка вариантът сумите да бъдат поделени на три части - за Унгария, босненския крал и Скендербег — бил забравен. Със смъртта на Владислав намирането на решение станало по-лесно. На Скендербег обещали помощ през следващата 1458 г., а цялата сума, междувременно нараснала много, е трябвало да бъде предадена на Кларини. Според Ив. Божич твърденията, че дубровнишките власти задържали изплащането на тези пари, защото водели някакви преговори с Мехмед, не са основателни. В полза на това свое гледище той сочи, че сумите са предадени на разположение на папата веднага след получаването на вестта за смъртта на унгарския крал⁴⁸. Същевременно са взети всички мерки да не се дава повод на османците за нападение срещу земите на републиката.

Към неблагоприятните финансово-дипломатически обстоятелства за организиране на антиосмански отпор се добавят и демографските катаклизми и загубите на видни лидери. В тези години на полуострова се разразила поредната чумна епидемия. Три седмици след битката за Белград в Земун умира Ян Хунияди, а седем седмици след него болестта покосила и съратника му Джовани ди Капистрано. В началото на август 1458 г. умира и папа Калист III. Сръбският деспот Лазар - син на починалия в края на 1456 г. Георги Бранкович, успява да постигне временно примирие с Мехмед II и започва отново да изплаща годишен данък. Смъртта на унгарския крал Владислав (23 ноември 1457 г.) и избора на младия син на Хунияди Матиаш Корвин за крал (24 януари 1458 г.) е част от борбата на магнатските групировки в Унгария за власт, която отвличала вниманието от надвисналата над юга на страната опасност. На този фон изтръгнатите с много усилия военни успехи на воините на Скендербег срещу османците не могат да изменят съществено хода на събитията⁴⁹. Впрочем тази наша оценка не се свежда до омаловажаване на епичната борба на албанците, ръководени от воин и политически лидер, който с дейността си придавал широк международен резонанс на борбата срещу османските набези и редовни военни кампании. Опитът му на военачалник е от полза не само за антиосманската кауза. Тясно свързан с неаполитанския двор, Скендеребг подкрепя Фердинанд, сина на починалия през 1458 г. Алфонс V, в борбата му за престола. Нека не съдим Георги Кастриоти за това, че временно изоставя основната си задача. Помощта от Неапол, колкото и минимална да е тя, за него означава много, а и договорните му задължения към Алфонс V го карат да се притече на помощ на сина му.

Ако изпреварим малко събитията, ще видим, че отсъствието на Скендербег не помага на Завоевателя да преодолее стотината километра албански планини и насечени долини, за да овладее окончателно брега срещу Италия. През 1463 г. след три неуспешни похода Мехмед сключил с Георги Кастриоти десетгодишно примирие, но албанците не съумели да се възползват от него. Скендербег не можел да остане настрани от избухналия венециано-турски конфликт, а и новият папа Пиколомини - Пий II - възобновил временно прекъснатата подготовка за кръстоносен поход срещу османците⁵⁰. Трябвало отново да се воюва. Надмогвайки центробежните сили вътре в страната, през 60-те години Скендербег представя една от линиите в поведението на местните балкански владетели спрямо османците. Мобилизирали се вътрешните ресурси на обществото - не само албанско, но балканско в най-общия смисъл на думата. В този контекст могат да бъдат обяснени връзките на Скендербег с Охридската архиепископия и богатството на славяноезичните извори за дейността му⁵¹. Най-изявената личност на антиосманската съпротива на Балканите - Скендербег, всъщност и най-ясно демонстрира черти на владетел, породен от условията на Балканите, сраснат с местните традиции и произлязъл от тях.

Съществено значение за успехите му играе географският фактор - труднодостъпният терен на Западните Балкани. Това е вероятно и една от причините след бератското поражение още почти цяло десетилетие албанският „планински остров" да остава средоточие на османските неуспехи⁵². Неуспехи, които изтощавали силите на нападателите.

* * *

През юни 1459 г. Смедерево - „вратата на Рашко" и престолнина на Сръбската деспотовина - пада в ръцете на Мехмед. Боеве няма. В хрониката си Нешри е отбелязал: „Кралят на Босна, който по това време управлявал Семендире, помислил, че той (Мехмед - б. а.) е тръгнал срещу му. Рекъл да се предпази да не би да го нападне, та изпратил човек и казал: „Предавам ви Семендире. Нека дойдат вашите хора и да я получат!..." И така Семендире била завладяна. Разрушили камбанариите, църквите превърнали в меджиди. Така цялата Лазка (сръбска - б. а.) земя била завладяна"⁵³.

Кризисното положение на деспотовината в 1458-1459 г. завършва с окончателното й завладяване. От една страна, смъртта на деспот Лазар (януари 1458 г.) дестабилизира обстановката в страната. В спора за наследството му се намесил и босненският владетел Томаш, който би искал да получи права над сръбската корона за сина си Стефан. От друга страна, плътното приближаване на османците превръща земите на Бранковичите в поредната контактна зона на сблъсък между османските и унгарските претенции за надмощие на Балканите, а правилото на подобни колизии в онези години е - отстъпки пред напора на азиатските нашественици.

На събор в Сегед с активната помощ на унгарския крал Стефан Томашевич е коронясан за сръбски деспот. С това той получава във владение всички незавладени земи на деспотовината и имотите на сръбския двор в Унгарско. Този акт обаче само привидно говорел за укрепването на унгарското влияние както в Босна, така и в Сърбия. Докато Стефан празнувал сватбата си с дъщерята на Лазар Бранкович, султанът вече бил назначил санджак бей, кадия и субашия за Сърбия⁵⁴.

Предаването на деспотовината на Томашевичите, които били вече османски васали, без санкцията на Мехмед II и при активната намеса на унгарците ни дава основание да отсъдим, че на османците е даден повод за настъпление. Макар те не са и имали нужда от него. Активността им в предходните години говори, че и при друго развитие на събитията съдбата на тези балкански земи е предрешена. Новият сръбски деспот бил коронясан през март 1459 г. Четирите месеца, през които управлява земите на сръбската корона, се оказват недостатъчни, за каквото и да е сериозно военно-дипломатическо начинание. След лятото на 1459 г. само част от териториите на Сърбия остава извън пределите на Османската империя - Белградското банство и областта Поречие (до 1524 г.)⁵⁵. Основата си „работа" по отношение на Сърбия обаче османците свършили именно през 1459 г. С това те плътно се доближили и до босненските земи и все по-осезателно демонстрират присъствието си на подстъпите към Централна Европа. Осъзнаването на тази неизбежност най-вероятно е причината за упреците, които отравя Матиаш Корвин в писмо до папа Пий II по отношение на Стефан Томашевич. Обвинявал го в предателство към каузата на християнството⁵⁶. Хладните отношения между Матиаш и Стефан се запазват такива и през следващите няколко години и в крайна сметка улесняват завладяването на Босна от османците.

Влошаването на отношенията между Стефан Томашевич и Унгария е само една брънка от веригата на взаимно недоверие и неразбирателство, която може да се проследи на страниците на историческите свидетелства от епохата. „Раците (сърбите - б. а.) поради непорядъчността на губернатора (Ян Хунияди — б. а.) бяха готови да дадат Смедерево по-скоро на турците, нежели на унгарците ...", твърди Константин Михайлович⁵⁷. Имаме ли право да приемем този цитат за адекватно отражение на обстановката или става дума за шаблон, присъщ на подобен тип извори? Да си припомним христоматийно известните думи, приписвани на византийския велможа Лукас Нотарас, че е по-добре в Константинопол да царства турска чалма, нежели латинска тиара. Сходството на обществените настроения, отразени в тези две относително произволно подбрани свидетелства, се дължи на кризисната поляризация на силите на балканските общества в годините на османското нашествие; на различния политически подход и различната степен на политически прагматизъм при избора на външнополитическа ориентация. В крайна сметка обаче се създавал политически климат, който благоприятствал всяка външна инвазия и конкретно османската.

Проблемите, с които се занимават европейските князе, от една страна, и политическата обстановка в Централна и Югоизточна Европа през 1459 г., пък и след това, в никакъв случай не са фокусирани през призмата на османските успехи на Балканите. Косвено доказателство за това е и фактът, че утвърждаването на Матиаш Корви - една от водещите фигури на антиосманската съпротива - за унгарски крал е съпроводено с много трудности. В страната не стихвали борбите между различните феодални групировки, които са с богата предистория и пряко влияние върху положението в сръбския владетелски дом.

Към средата на 40-те години на XV в. бащата на младия унгарски крал - Хунияди - е най-богатият унгарски магнат. В разгорелия се спор за трона след смъртта на Алберт в качеството си на привърженик на Владислав III, наречен впоследствие Варненчик, Хунияди се противопоставя на т. нар. Лига на бароните, която подкрепяла претенциите на съпругата на Алберт и посмъртно родилия се негов наследник - бъдещия Владислав V. След ред перипетии Владислав V се оказва под опеката на Фридрих IV Хабсбургски, който в 1442 г. става германски император - Фридрих III. Това впоследствие му дало право да се меси в унгарските дела. Наследникът на Алберт се завърнал в Унгария в качеството си на неин законен крал едва през 1452 г. Междувременно Ян Хунияди и сподвижниците му съумели да надделеят в борбата с Лигата на бароните. Някои промени в държавното управление съсредоточили в ръцете на Ян Хунияди в качеството му на управител големи права. Позволено му е дори да се разпорежда с доходите на кралската хазна. Това решение е взето от държавно събрание в отсъствието на главните противници на Хунияди. В края на 40-те години това са Ласло Гарай, Улрих Целски, сръбският деспот Георги Бранкович и др. Военната и дипломатическата борба между групировките предизвиква сериозни репресии от страна на Хунияди - походи срещу владенията на Улрих в Щирия, Каринтия и Горна Австрия и конфискация на имения, които Г. Бранкович е получил още от Сигизмунд. През 1451 г. настъпва временно примирие, което обаче е нарушено през 1453 г. със създаването на нова лига „За защита на краля и Улрих". Почти по същото време се възобновява и борбата между Георги Бранкович и роднината на Хунияди, Михай Силаги. Унгарците организират нападения срещу владенията на Бранкович, който известно време е бил пленник в Белградската крепост. През август 1458 г. османците отново завладели Голубац. Разбирайки важността на Смедерево за отбраната на Южна Унгария, унгарците се опитват чрез Стефан Томашевич да овладеят положението, но без успех⁵⁸.

„Раздорите" не се изчерпват единствено с мъчителния процес за съзиждане на централизираната унгарска държава. Те са ежедневие във вътрешнополитическия и външнополитическия живот на Централна и Западна Европа. През април 1459 г. на поредната общогерманска Диета е предприет опит за потушаване на противоречията, които изправят един срещу друг маркграфа на Бранденбург и херцога на Саксония, хуситския крал на Бохемия Иржи Подебрад и Вилхелм Саксонски и т. н. Матиаш Корвин въобще не можел да бъде сигурен, че ще запази получения наскоро трон на Унгария, защото за него претендира самият император Фридрих III. Лигата на унгарските барони, обединила 24 магната, избира императора за унгарски крал през февруари 1459 г.

По същото това време и другите влиятелни европейски владетелски домове са съсредоточени върху акции, които са далеч от прозрението за стратегическата важност на османското напредване. Френският крал Шарл VII чертае ходове, с които Неаполитанското кралство би преминало в ръцете на Анжуйската династия. В Англия войната на Червената и Бялата роза за десетилетия лишава владетелите от реални възможности за влияние върху европейската политика⁵⁹.

Така след България и Византия Сърбия е третата балканска държава, изчезнала задълго от политическата карта на Европа. Родила се само за един век, новата имперска сила пуска дълбоки корени на Балканите, като се утвърждава методично и нашироко от Средиземноморието до Карпатите и равнините на Унгария. Град след град отнемат османците. Процесът на настъплението им има вид на верижна реакция. В началото на 1456 г. венецианците разполагали със сведения, че се готви голямо настъпление срещу крайдунавските градове⁶⁰. Последвала неуспешната османска обсада на Белград, но опасността не отминала. Активната намеса на Унгария в спора за наследството на Лазар Бранкович била продиктувана и от желанието да се промени ходът на събитията и се отдалечи поредната загуба. Завладяването на земите на сръбския деспот безспорно е сериозна загуба, поставяща пред Унгария необходимостта от влагане на огромни средства за отбранителни мероприятия, с които тя в момента по ред причини не искала да се нагърбва.

Нерешителността, лутанията и недалновидното съперничество бележат политическия климат в незавладените от османците части на полуострова. Като че ли балканските владетели нямали реална представа за размера на насилствено налаганите промени. В поведението им от средата на XV в. ясно проличават черти,  присъщи за политическия живот и общественото поведение на феодалните общества, навлезли във фазата на развития феодализъм — сепаратизма в политическата практика и мисъл. В Европа аналогичните процеси били с изпреварващо темпо. Краят на XV в. за Европа е своеобразна граница, отделяща стария период на феодални междуособици от периода на териториална и национална консолидация на «големи политически формирования» — Испания, Франция, Англия, Османската империя, Русия⁶¹.

Един типично „балкански" пример за избор на поведение в онези трудни години е заключен в демаршите на владетеля на Херцеговина - херцог Стефан Вукчич (1435-1466). В годината на Белградската битка, вероятно за да отклони удара на османците в друга посока и да ги увери във верността си, той се обърнал към жителите на някои приморски градове - венециански поданици - с апел да станат васали на Портата. Въпреки това обаче в края на 50-те години Херцеговина била подложена на силен османски натиск. Османските нападения са предхождани и от набези срещу херцога, организирани от господаря на Зета (Черна гора). Ето защо през 1459 г. Стефан Вукчич изявил желание сам да предаде на османците крепостта Чачвине (в близост до Цетина), за да не попадне в ръцете на съседите му. Политическата си ориентация той променил едва след завладяването на Смедерево, но проосманските му настроения и акции били наследени от неговия син и съперник Владислав⁶².

Политическите дрязги и военните сблъсъци между съседи, в които се включват и добиват поредния си военен успех османците, в западните покрайнини на Балканите се допълват и усложняват и от влиянието на друг политически фактор – Венеция⁶³. Годините 1458-1459 били неспокойни и за жителите на Зета. Към средата на века земите на днешна Черна гора са поделени между местните владетели - Черноевич, херцог Стефан и Георги Бранкович. Османските набези срещу неголемите владения на Стефан Черноевич от края на 50-те години са брънка от османското настъпление към Адриатика. Венецианският наместник на Котор изпратил помощ на Черноевич, но наемниците скоро се върнали обратно и близо две години Стефан отбранявал сам със синовете си подстъпите към Долна Зета⁶⁴. Владееща почти всички големи далматински крепости, Серенисимата избягва ангажирането си в сухопътни акции. Стихията й е в морето. Ето защо албанци, черногорци и босненци всуе се надяват венецианските адриатически гарнизони да се ангажират с каузата им.

В очите на Матиаш Корвин виновни за завладяването на Смедерево са бошняците, на които той е поверил отбраната на владенията на Бранковичи. Последвала най-простата за осъществяване и най-изгодна за унгарския крал наказателна мярка. Всички движими и недвижими имущества на сръбския деспот в Унгария са конфискувани. На съпругата на Лазар Бранкович - Елена, е предоставено право заедно с дъщерите си да премине през Босна и Унгария, за да се засели на Йонийските острови - на о-в Св. Мавра (дн. Левкада), където умира през 1473 г.⁶⁵.

В онези години съдбата на владетелите и техните роднини не е завидна. Те са част от всяка политическа акция - политически капитал или пречка за постигане на примирие с османците, повод за предприемане на пореден набег или просто заложници. През януари 1460 г. Стефан Слепия - синът на Георги Бранкович, потърсил заедно със сестра си (вдовица на противника на Корвин - Улрих) убежище в Дубровник. Сенатът на републиката специално се занимавал с проблема и бежанците не получили подкрепа, макар че отказът е направен меко и дипломатично. Дубровничани умеят това⁶⁶.

Овладяването на Смедерево е последвано от бързо подчиняване на другите по-малки градски центрове на Сърбия. Стефан Томашевич забягнал от страната, за да стане след баща си владетел на Босна за около 2 години. Османците се държали както при всяко голямо свое завоевание - уверени в правото си да се разпореждат със съдбата на покорените „неверници".

След завладяването на Константинопол от териториите на обширната някога Византийска империя незавладени остават Пелопонес, Трапезунд и някои острови. Властта в Морея е в ръцете на двамата братя на загиналия византийски император - Димитър и Тома⁶⁷. Феодалните междуособици и враждите между двамата братя, жестокият данъчен гнет, политическият произвол и сблъсъците между отряди от наемници, плячкосващи надлъж и шир - такава в най-общи черти е обстановката в техните владения⁶⁸. Критично положение възникнало през лятото на 1459 г., когато в Морея навлизат отрядите на Хамза паша - управител на Тесалия. Проличало твърдото намерение на Мехмед II да контролира тази част от Балканите. Воюващите помежду си негови васали трябвало да осъзнаят, че земите им имат върховен господар и единствено неговата воля е от значение.

В историографията битува мнение, че Димитър за разлика от Тома проявява проосманска ориентация и резиденцията му Мистра е своеобразен център на „проосманската" групировка на местната феодална знат, а „латинофилите" се групират около Тома69. Дава се и по-предпазлива оценка на поведението на двамата в годините преди завладяването на Морея⁷⁰. Промените, драматичните поврати и политическата безизходица, характерни не само за обстановката в Морея през 50-те-60-те години, но за Балканите като цяло, тласкат мнозина към отстъпки. Като съдници днес ние сме безкомпромисни към тях. А в онези години отстъпчивостта и доблестта, страхът и непримиримостта се преплитали. Междата, деляща от един момент нататък хората на „свои" и „чужди", минава през умовете и сърцата на хора, изстрадали и видели за краткия миг на един човешки живот събития, които не се вписват в рамките на привичното и затова пораждат крайности. Непоследователността в отношението спрямо завоевателите, породена от невъзможността на балканските политически дейци да наложат на османците своите желания и амбиции, често се преражда в поведение с обратен знак и прави от доскорошните васали най-отчаяни бранители на родните земи, като Скендербег например. В същото време други, родени за императори, обкръжени с много повече атрибути на политическа и социална власт, безславно или в изгнаничество заличават миналото си величие и моментите на доблестни пориви. Такива са и двамата братя на последния византийски император.

От една страна, на Тома Палеолог трябва да се отдаде заслуженото. Той проявява известна последователност в стремежа си да бъде преодоляна кризата в Морея както чрез вътрешно примирие, така и чрез помощта на Рим, където за каузата на деспотата пред папата пледирал кардинал Висарион. Но пак той, от друга страна, още при първия османски натиск срещу Морея предава на Мехмед II всички градове на своя покоен брат Константин.

Димитър, който през 1460 се предава в плен почти доброволно с цялото си семейство, през 50-те години поема риска да установи и поддържа активни връзки с Алфонс V с оглед военно сътрудничество против османците⁷¹. Различно е поведението на обикновените граждани и селяни на Морея. Жителите на град Монемвасия например начело с коменданта на крепостта Мануил Палеолог отказвали дълго време да се предадат на османците. Те търсили закрила от Рим, от Венеция, дори позволили на каталанските пирати да окупират града, само и само да го защитават от нашествениците.

При последвалото завоюване на владенията на Тома Мехмед II проявил изключителна жестокост. Изворите на епохата, макар и пресилени, все пак съдържат елементи, позволяващи да се получи представа за размера на бедствието. Само от Кипарисия - резиденцията на Тома - близо 10 000 души са поробени или депортирани в Истанбул, защото османците се нуждаят от възстановяване на стопанската активност в новата си столица. Тома, съпровождан от семейството си и някои благородници, напуска Морея и на 28 юли 1460 г. корабът му акостира на Корфу⁷².

Султанът внимателно следи постъпките и поведението на Тома и дори започва с него преговори за споразумение и примирие, за да възстанови положението в Морея отпреди 1459 г. Подбудите за тези му дипломатически ходове не са достатъчно изяснени. Според Бабингер не е приемливо становището, че Мехмед се е страхувал от последствията на евентуалната дипломатическа активност на Тома в Европа. В същото време обаче немският изследовател не предлага никаква друга правдоподобна версия. Тези постъпки на Мехмед II, както и намесата му за предотвратяване на репресиите срещу жителите на Морея, явно са преследвали някаква по-далечна цел: създаването на по-благоприятна дипломатическа обстановка за реализирането на плановете на султана. Твърде опростено е да се мисли, че османците изцяло са пренебрегнали дипломатическата игра като част от завоеванието. Макар и с по-специфични методи, те търсят подходи за оказване на натиск и деформиране в своя полза на конфигурацията на международните отношения, като наследяват богатите традиции на Изтока и ги допълват с наученото в Мала Азия⁷³. Различната интерпретация, която османците дават на контактите си с владетелите от „света на войната", не следва да се третира като изолация от системата на международните отношения. Османците са безспорна част от нея, макар да виждат в онова, което времето нарича „съюз", жест на покровителство.

Що се отнася до морейския деспот Тома, то на 7 март 1461 г. той пристига във Вечния град. Надеждите и стремежите му са с помощта на италианските държавици да си възвърне владенията. Определена му е годишна рента от 6 хил. дуката. Това всъщност е и единственият положителен резултат.

Така в средата на XV в. династията на Палеолозите слязла окончателно от историческата сцена. Бракът на дъщерята на Тома Зоя Папеолог с великия московски княз Иван III, чрез който последният получил права върху короната на византийските императори, не можел да съдейства за решаването на конкретни външнополитически задачи. Походът на Русия на юг отстои във времето на повече от два века. Братът на Зоя - Андрей Палеолог - починал през 1502 г., забравен от всички. Предполага се, че другият син на Тома, Мануил, се завърнал в Константинопол и вероятно се помюсюлманчил. По времето на Баязид II той починал и бил погребан в християнска църква някъде в района на Странджанския планински масив⁷⁴.

* * *

Завладяването на Сърбия и Морейския деспотат по време съвпадат с първата година от мандата на новия глава на римокатолическата църква - Пий II (Енеа Силвио Пиколомини). Стъписването и отзвукът от събитията на Балканите в Европа напомняли обстановката, създала се през 1453 г. Папата - личност, отдавна доказала качествата си на последователен радетел на идеята за общохристиянска война срещу османците, горял от желание да използва възможностите, които му предоставял папският престол. Сред неговите най-близки съветници и сътрудници отново е кардинал Висарион. Почти цялата 1459 г. преминава в преговори и опити да бъдат склонени европейските владетели да изпратят посланици с нужните пълномощия за участие в свикания събор в Мантуа. Оповестено е и създаването на нов орден - подобие на ордена на родоските йоанити - на Света Дева Витлеемска. С това начинание Пий II се надява да привлече Христови воини и да ентусиазира богомолците. Очакванията не се оправдават.

Франция, която е в конфликт с папския престол заради неосъществените си претенции спрямо неаполитанската корона, заема враждебно отношение към инициативата за свикването на събора. Търговско-икономическите интереси на Венеция и Флоренция налагат преди всичко да се търсят пътища за помирение с османците и отстояване на разклатените позиции в Леванта. Пасивността на изявените политически сили на Италия създава големи затруднения. Позицията на император Фердинанд III, чийто доскорошен съветник бил Пиколомини, също е изчаквателна. Императорът разчита, че ще съумее да лиши Матиаш Корвин от короната му на унгарски крал, и не иска да разпилява силите си. За Мантуа като негови пратеници заминават неизвестни и непопулярни личности, които не биха могли да поддържат папата в започналата битка за спечелване на светските политици за идеята на кръстоносния поход. В качеството си на върховен покровител на църквата на Запад императорът обаче бил принуден да спазва известно приличие. Поради това той обещава, че в скоро време за Мантуа ще замине ново, по-голямо и представително негово пратеничество. И докато Западът изчаквал или отминавал равнодушно апелите на Рим, в Мантуа се стичали пратеници от Албания, Дубровник, о-в Лесбос и дори от Кипър. Първото заседание се състояло през есента на 1459 г. в градската катедрала. След почти двучасова реч на папата и изказване на кардинал Висарион е взето решение да започне организирането на кръстоносен поход. Водят се продължителни дебати по въпросите на конкретната организация. Папата предлага средствата да се съберат, като за срок от три години църквата, евреите и християнските владетели се откажат съответно от една десета, една двадесета и една тридесета от доходите си. Най-яростно се противопоставят представителите на най-богатите италиански градове - Венеция и Флоренция. Исканията на Републиката на св. Марко са повече от нереалистични - да й бъде поверено командването на цялата християнска флота, да й бъде оставена цялата плячка (подразбира се пленници, т. е. роби и кораби) и да й се възстановят загубите от водените военни действия. Ни повече, ни по-малко! Провалът на събора не се дължи само на противоречията между италианските градове. Немските делегати също забравят истинските цели на акцията и натрапват за дискутиране щекотливи вътрешногермански и имперски проблеми. Впрочем определянето на събитията в Мантуа като пълен провал вероятно не е най-точната дефиниция. Ентусиазмът по проблемите на бъдещия кръстоносен поход, на Пий II и съветниците му - Висарион, Карвахал и кардинал Естувил - раздвижил значително политическите среди в Европа, от което обаче не следват реални, съществени резултати⁷⁵.

Ликвидирането на васалния Морейски деспотат позволява на Мехмед II отново да продължи завземането на славянските земи в Западните Балкани и да възобнови, т.е. да засили натиска си срещу „Арбанаската земя". Безплодните опити да се организира общоевропейско военно начинание срещу османците са фон на успехите на Мехмед II през 60-те години на XV в. И докато Светата църква и другите влиятелни европейски политически сили не могат да надмогнат противоречията и безплодните си спорове, Мехмед II успешно разширява територията на империята. В началото на 60-те години походите в Мала Азия са прекратени, за да може цялата мощ на османската военна машина да се стовари върху онези части от полуострова, които все още са независими или запазват известна самостоятелност под османски протекторат.

Особено напрегната е обстановката в Албания. Скендербег съумява да превъзмогне разцеплението сред сподвижниците си и да спре набезите на османците. Но обръчът около земите му се затяга, особено след окончателното завладяване на Пелопонес. Съпротивата в албанските планини е главната пречка пред Мехмед II в осъществяването на една от неговите цели: контрол на мореплаването в Адриатика и създаване на плацдарм за преминаване на отсрещния бряг, в Италия. Не по-малко важно за османците е и да се отнемат стъпка по стъпка опорните пунктове на унгарското влияние в Подунавието. След Смедерево и неуспеха на пристъпа срещу Белград един от възможните варианти е унищожаването на Босна и закрепването на север от Дунава, в земите на влашкия воевода Влад Цепеш (Дракула). В Европа очакват, че посоката на следващия голям удар ще е Маджарско, а интензивните контакти на Рим с младия унгарски крал са вероятно и най-същественият принос на църквата в лицето на папата Пий II за спиране на османците. Принос твърде еднозначен, защото не било така просто, въпреки желанието на Рим, Корвин да се нагърби с координирането на отбраната на подстъпите към Централна Европа. Освен това Мехмед II целеустремено реализира и проектите си за усвояване на акваторията на Източното Средиземноморие и Егея. С това той целял нарушаването на левантийската търговия, което неминуемо водело до сблъсък с Венеция.

Ако трябва да резюмираме в по-експресни тонове международната обстановка в началото на 60-те години на XV в. в региона, в който се разгръща османското нашествие и с успешни стъпки се консолидира държавността на османците, лаконичността на османските хроники е твърде удачна като формула. Османците вършели „работата си". Европа обсъжда и проектира, без да може да намери сили, за да наложи своите амбиции и да защити границите си от набезите на пришълците. Пълновластни господари на обширни европейски територии, те рушат по пътя си политически и социални структури, традиции и културни ценности. Нашествието реализира набрания в предходните столетия опит на доскорошни номади и удачно трансформирал в своя полза местното балканско-византийско наследство.

Този процес, който нарушил естествения ход на историческото развитие на Балканите, е съпроводен с много трудности и изпитания и налага върху тези векове от историята на югоизточноевропейските народи белега на трагизма. Нарушаването на местните етносоциални и политико-икономически реалности се извършва под напора на непрекъснато усъвършенстващата се османска военнополитическа машина и за сметка на разнопосочни, дълбоки и често непоправими загуби от страна на балканското население. В същото това време в Европа папи, властелини и учени люде пишат „проекти" за изгонване на османците от християнските земи. Смисълът на тези документи, които ни позволяват да съдим за обществения климат от втората половина на XV в., е най-различен. Проектът на бургундския херцог Филип Добрия от 1457 г. е достигнал до нас във вид на почти делови работен план за онова, което трябва да бъде предприето във връзка с предстоящото пътуване на „Господин Херцога" срещу османците⁷⁶. Публикуваният от Й. Радонич венециански антиосмански проект от 1461-1462 г. е вероятно релация до Съвета на десетте. Апелите на Пий II са само една брънка от традиционната за светите отци дейност да призовават, убеждават и обещават в името на Бога и християнството - една странна смес от политическа деловитост и фанатизъм⁷⁷. Едва през XVII в. папите престават да се занимават лично с въпросите на войната срещу полумесеца и по-низши по ранг божи служители възприемат навика да използват наученото за Изтока при написване на някой пореден трактат или проект.

В началото на десетилетието след завладяването на Константинопол в условията на продължаващи междуособици Матиаш Корвин трябва да прегради пътя на османците през Босна и в Придунавието, където османците замисляли наказателна експедиция срещу влашкия воевода. Колкото бавни и трудни да били пътищата, по които се движели вестите от Европа към Балканите, непокорените все още местни владетели и васали на Портата са в течение на събитията. Отдалечени и лишени от възможността да имат адекватна представа за действителното положение на нещата обаче, те често са подвеждани и възприемат желаното като реалност. Непокорството на влашкия воевода Влад Цепеш през 1461-1462 г. провокира османски поход срещу него. Не всички моменти от акцията на Влад Цепеш, върху чийто конкретен ход ще се спрем пο-нататък, са достатъчно изяснени. Недостатъчно се знае за причините, довели до организираното от него нападение на юг от Дунава, както и за всички детайли на връзките му с Матиаш Корвин. Едно е безспорно: през лятото на 1462 г. унгарците не му оказват никаква военна подкрепа. Най-вероятно отсъствието у Мехмед II на конкретни планове за окончателното ликвидиране на васалите отвъд Дунава помага на Влашко да избегне съдбата на поредната завладяна балканска страна. Константин Михайлович - участник в похода към Влашко от 1462 г., цитира в „Записките" си думи, изречени от Мехмед: „Докато власите владеят Килия и Акерман (дн. Белгород Днестровски), а унгарците Белград Рацки - няма да ги победим...". Преминаването на войските му във Влашко през тази година е само наказателна мярка спрямо непокорен васал. Мехмед II не е имал намерение да променя смисъла на методично осъществявания си план за овладяване на полуострова. Пристъпването към завладяването на Босна през следващата година е доказателство за това. А настъплението срещу земите на Стефан Томашевич в случая е било акция, целяща подкопаване на устоите на унгарското влияние в региона.

Тесните контакти на папството с унгарския владетел през тези години привидно създават по-благоприятна обстановка за организиране на по-успешен антиосмански отпор в северозападните балкански земи. До решителни акции обаче не се стига нито в началото на 60-те години на XV в., нито по-късно. Често всичко изглежда окончателно решено, подготвено, планирано. Определяли са се пълководци, назначавали са се сборни пунктове, към които се стичали според обстоятелствата хора с различно вероизповедание и с различен социален статус, млади, стари, авантюристи. Ентусиазмът и вероятно любопитството, увличащи тълпите на първите кръстоносци - млади и патетични - към XV в. са сведени до минимум от фактори от различно естество - идейни, политически, демографски. Реални резултати не са постигнати.

* * *

След Сърбия и Морея Босна също преминава през огъня и разрухата на поредния османски поход, за да прекрачи в сферата на един нов в много отношения свят - империята на османците. Ако останем верни на желанието си винаги да търсим повод за всеки поход на османците, то и в този случай той според свидетелствата е отказ да се плати харачът. Това е формалната страна. Действителните причини са многобройни и противоречиво тълкувани. Най-общо казано, Босна върви към своята гибел по трънливия път на низ от компромиси и диктувани от османците отстъпки. В навечерието на османското навлизане на босненска територия през 1463 г. това е довело обществото, обременено от вътрешно-политическите противоречия и от усложнените отношения с Унгария, до крайна степен на униние и апатия.

Стефан Томашевич наследява баща си и получава босненската корона през 1461 г. на събор на босненските властели с благословията на Пий II. На коронацията в Яйце се стичат представители на най-влиятелните родове - Павловичи, Ковачевичи, Чубретичи, синовете на херцог Стефан - Владислав и Влатко, и др⁷⁸. Привидно всичко изглежда добре. Съборът би могъл да се тълкува като израз на държавна консолидация и единение. Зад гърба на новия владетел този път застава Рим за разлика от времето, когато Твъртко I (1377-1391) е коронован на гроба на Св. Сава - свещено за Сърбия място - и става и първият босненски крал. Това необичайно единодушие при интронизацията на босненския крал обаче се превръща в основна причина за рязкото влошаване на отношенията на Босна с Унгария, от една страна, и на Матиаш Корвин с Пий II, от друга⁷⁹. Защото, получавайки с подкрепата на папата короната, Стефан Томашевич прави крачка встрани от опеката на унгарския крал Матиаш. Тази му стъпка била логично следствие от вече обтегнатите отношения с амбициозния и властолюбив унгарски крал. Обстоятелствата около коронацията му всъщност представляват опит да се отхвърли традиционният сюзеренитет на Унгария. С това крал Стефан Томашевич създавал по-близки контакти с Рим и възнамерявал да ги използва в борбата с османците.

Набезите срещу Босна, както вече бе изтъкнато, започват през 80-те години на XIV в. Първата половина на следващото столетие е време на поляризиране на обществените сили в страната. Страната - средоточие на унгарски, османски, венециански и хърватски интереси - е поделена на няколко зони на влияние от страна на големите местни родове. Започва обособяването на земите на херцог Стефан Вукчич Косача. В съперничеството си с централната власт някои феодали все по-често прибягват до османците за решаване на спорни въпроси. Интересен пример за тези процеси са отношенията на херцог Стефан със сина му Владислав. Херцогът бил настроен твърде агресивно по отношение земите на Република Рагуза. В избухналия локален конфликт той заложил на османска подкрепа, а на страната на дубровничани застанал синът му Владислав. Последният обаче към 60-те години вече поддържа добри отношения с османците⁸⁰. При тази обстановка през 1463 г. започва завладяването на земите на Стефан Томашевич, който през 1459 г. вече е загубил една корона - сръбската. Части от владенията му в Босна са отцепени в хода на предишни османски походи.

За кратките две години, отредени му да властва, Стефан Томашевич се опитал да се помири с Матиаш при посредничеството на папата. Той търсил подкрепа от Венеция, Скендербег, Дубровник⁸¹. Съдбата, която го очаква при поредния наплив на вълната на нашествието, му била добре известна. В цитираното във всички трудове по босненската история писмо на Стефан до Пий II от 1463 г. има редове, от които става ясно, че босненският владетел не е хранел илюзии относно посоката на удара на Мехмед: „...Мехмед мисли до бъдещото лято да ме удари с войската си и вече войската и топовете му са подготвени..."⁸².

Положението в страната се усложнява не само от противоречията във феодалната върхушка и слабостта на краля, но и от османофилските настроения на някои слоеве от населението. „...Турците построиха в моето кралство няколко крепости и се показват добре настроени към селяците. Обещават им всеки от тях да е свободен, ако се присъедини към тях. Простият ум на селяка не разбира лукавството на (тези обещания - б. а.)..., а властелите дълго няма да издържат в градовете си, оставени от селяците ..."⁸³. Основната маса на населението на Босна и Херцеговина се състояла от патарени, подложени на верски гонения от православието и най-вече от католическата църква. Няма да е пресилено, ако кажем, че в страната има специфични условия нашествието да бъде възприемано в превратна светлина. Впоследствие това се проявява в масовата ислямизация на тези райони на Балканите. Кълновете на тази сериозна етнорелигиозна трансформация, прораствали в недрата на босненското общество в хода на самото завоевание, улесняват неговото развитие и ускоряват темповете му⁸⁴.

С цената на отстъпката на някои свои крепости и при намесата на папата в навечерието на османския поход от 1463 г. босненският крал Стефан съумява да преодолее кризата в отношенията си с Унгария. Това му вдъхва известна увереност, откупена според законите на времето. Отношенията между „слабия" васал и „силния" сюзерен в Средновековието били неумолими. „Цената", заплатена на Корвин, поискал според собствените си разбирания и Мехмед II. Османският харач обаче в случая е еквивалент на правото на съществуване. Османците били информирани за състоянието на босненско-унгарските отношения и бързат да овладеят положението. Предоставената военна и финансова подкрепа от Венеция и Дубровник е по-скоро символична. Оставайки верни на принципите си за неутралитет, дубровничани обещават на кралското семейство подслон и разрешават на босненци да закупят известно количество барут. Войници и средства за наемането им Стефан не получил. Дубровник сам изпитвал нужда от такива, за се откупи от османеца⁸⁵.

Нападенията срещу босненските земи започват през пролетта на 1463 г. Бързо са преминати владенията на Павловичите и укрепените населени пунктове в земите на Твъртко Ковачевич, който се предал, но въпреки това е обезглавен. Оставала Горна Босна, владенията на Стефан. На 19 май османците били вече под стените на кралската резиденция, хранилището на кралската корона - Бобовац. Събитията от това трагично за босненците лято са добре известни. Основните сили на Мехмед II обсадили Яйце. Отделен отряд начело с великия везир Махмуд паша тръгва да преследва побягналия на запад Стефан. Акънджиите на Михалоглу Али бей препречват пътищата, по които Корвин би могъл да навлезе със своите сили в Босна86. Османците настигат и обсаждат краля в крепостта Ключ. Според Константин Михайлович те случайно узнали, че Стефан Томашевич е в крепостта. Живописно предаване на събитията намираме у Нешри: „...Събирайте си акъла в главата ...Ако ли пък не, вие си знаете! - бил казал пашата на един от заловените кралски люде. - Иди и кажи на краля да дойде, да целуне ръката на Повелителя и да кандиса на харач... Горко ви, ако не ме послушате. Нито земята ви ще остане, нито вие ще артисате! Отсега е ясно какво ще се случи"⁸⁷. Кралят е взет в плен заедно с чичо си Радивой и сина си Твъртко. Султанът, който според Нешри бил решил да сложи край на „развалата" в тези земи, заповядал те да бъдат убити. Други роднини на краля са пленени и по-късно преминават към исляма. Преди това обаче, вероятно като условие, за да му бъде запазен животът, Стефан разпраща нареждания до гарнизоните в крепостите си да се предадат на османците. Откупът е твърде нищожен за завоевателя, който е уверен в силите си. Въпреки всичко походът в Босна не приключил в съответствие с неговите очаквания. Османците завладяват само част от Херцеговина, защото срещат сериозен отпор при обсадата на Благай. След като тя се проточила и приближила есента, Мехмед II се върнал обратно⁸⁸.

В пасажите от хрониката на Нешри, разказващи за завладяването на Босна, срещаме податки, които са важни с оглед процесите на изграждане на Османската империя в годините на Мехмед II. Става дума за появилите се разногласия между султана и великия везир Махмуд паша. Повелителят упрекнал последния за това, че допуска акънджиите да оплячкосат Босна: „Махмуде, ти си заел този вилает по лесния начин. Защо тогава прати акънджиите, та да го поразяват?" Според хрониста спорове от този характер между двамата е имало и преди това. Епизодът е едно от красноречивите доказателства за промените в османското общество през XV в. Процесът на социална диференциация противопоставя интересите на низшите слоеве на османо-тюркското общество (яя и акънджии) и тези на бързо укрепващата върхушка, заложила на по-нататъшното заздравяване на централистичните моменти в държавата. Изграждането и развитието на тимарската система, която обезпечавала икономическия и военния потенциал, не търпяла „поразяване" на земята, особено когато това не се налагало от чисто военна гледна точка. Обезпечаването на доходоносността на земите, които били присъединени към империята, както и постъпленията от други източници, е свързано с укрепването на държавните финанси и респективно рефлектира върху усъвършенстването на държавните институции в системата „кул". Противоречието идва от това, че докъм средата на XV в. новоприсъединените земи обикновено са предоставяни като „мюлкове“ на румелийските погранични бейове, макар че имунитетът на владетеля на такъв „мюлк“ не бил пълен и султанът може да му – отнеме „мюлк-намето“ за най-малкото провинение⁸⁹. В случая е важно да се изтъкне, че всяка териториална придобивка все повече укрепва мощта на онези слоеве от османското общество, които служели на завоеванието и съществували чрез него, но до известно време. Възможността за екстензивно развитие чрез непрекъснатото присъединяване на нови територии, т.е. разпространение и развитие в ширина, се съпътствала от развитие в дълбочина - като израз на това е усъвършенстването на държавно-имперския механизъм и финансовото му обезпечаване. Двете тенденции обаче са противоречиви по своята същина и довеждат до криза, като намаляват възможностите на нашествието да се репродуцира. Това е един от факторите за постепенно забавяне на темповете и за спирането му през втората половина на XVI и през XVII в. До това време обаче било още далече. В средата на XV в. уджовете не са изчезнали.

През годините, за които говорим, формите и методите на завоеванието се видоизменяли. Едни елементи - редовната армия и тимариотите от най-различни рангове, надделявали над други - османското племенно войнство. Султанският институт и органите на централната власт умело балансират съотношението между тях. През 60-70-те години на XV в. те все още използвали услугите на акънджийски вождове, като ги насочвали към приграничните и незавладени още земи. Такъв е случаят с двама представители на известната фамилия Михалоглу, които през шестото и седмото десетилетие на века оглавявали грабителските походи в унгарските земи⁹⁰. Тези набези като правило не противоречали на целите на голямата политика на Портата. Благодарение на тях обаче османската държава все още е странна смесица между номадска традиция и държавно-имперска доктрина, силно повлияна от балканско-византийските реалности.

* * *

Събитията от 1462-1463 г. още веднъж показват неспособността на папството да обедини Европа около идеята за кръстоносен поход. Основното противодействие срещу нашествениците е свързано с акциите на Матиаш Корвин. Междувременно успехите на Мехмед във Влашко и Босна са съпроводени от укрепване на позициите му и в Егея. Обсадата и завладяването на о-в Лесбос се извършва пред очите на бездействащата в пристанището на Хиос венецианска флотилия⁹¹. Първоначалният порив на венецианците да подкрепят с бойните си кораби жителите на Митилени бързо отстъпил място на пресметливата сдържаност, защото инструкциите на Сената на републиката гласели: да се избягват инциденти, които могат да влошат отношенията с Портата. Венецианците дори отказват на жителите на крепостта „Св. Тодор" да им предоставят покровителството си и да ги защитят от преследващите ги османци. Скоро обаче събитията ще накарат венецианците да съжаляват за това свое недостойно поведение.

Загубите, които търпят балканските народи през тези години, наистина са повсеместни. Трудно е да се обхванат всички детайли на бързо променящата се в полза на османците обстановка. Паралелно с експедициите срещу о-в Лесбос и завладяването на Босна османците не изпускали от поглед и владетеля на Зета Стефан Черноевич. Още от началото на 60-те години, предусещайки османския владетел, той водел енергични преговори с Венеция, за да сключи с нея договор и да бъде признат за неин васал. Срещу това той искал финансова подкрепа (средства за наемници), провизии и заплата за синовете си, които много по-дълго от договорените 2 месеца годишно носели охраната на черногорските твърдини. През есента на 1462 г. акънджийските набези в Зета позатихнали: османците се готвели за голямото настъпление от 1563 г. Загрижен за обстановката, венецианският сенат решил да предостави на Черноевич една „бомбарда", за да бъдат прогонени османците от крепостта Медун - „ключа на двете Зети". През 1464 г. старият владетел на Черна гора умира. Не са запазени сведения дали подобна акция е била предприемана⁹².

През пролетта на 1463 г. твърде незначително събитие послужило на османците като повод да завземат венецианската крепост в Аргос. След това акънджии нахлули в земите около Навпакт и се спуснали надолу към венецианските владения в Морея. Опитите на венецианците с преговори да си върнат обратно Аргос не успяват. Най-ревностен защитник на идеята да се даде въоръжен отпор на Мехмед II, който с провокационното окупиране на Аргос всъщност опипвал почвата по отношение на венецианските владения на Балканите и в Егея, бил Виторе Капело. Ситуацията е била явно повече от драматична, защото страхът пред всесилието на завоевателя на Константинопол парализирал възможността за трезва оценка на политическата конюнктура. Обявявайки през лятото на 1463 г. война на османците, във Венеция вярват ни повече, ни по-малко, че отплатата за жертвите, които предстои да бъдат понесени, ще бъде Морея. Морея, която в мирно време осигурява на сеньорията годишен доход от 300 000 дуката⁹³.

Решението на Републиката на св. Марко да брани позициите си на Балканите променя поведението й по отношение на непрекъснато обсъжданата на различни нива идея за поход срещу османците. Венециано-османската война според разбиранията на Пий II била прелюдия към замисляната от него общоевропейска акция. В знак на изключителните си симпатии към венецианците и като стимул той изпраща в града като свой емисар най-влиятелната фигура на кардиналската колегия - кардинал Карвахал. Всъщност мисията на кардинала целяла по-скоро да бъде заглушено недоволството на републиканските власти от факта, че финансовото обезпечаване на военните действия се поема изцяло от Венеция. Папската помощ е незначителна и чакана не само във Венеция⁹⁴. На нея разчитат отрядите на Скендербег и Матиаш Корвин.

През втората половина на 60-те и през 70-те години на XV в. османското завладяване на западнобалканските територии и гръцките земи се извършвало в условията на венецианско-османската война. Военните операции срещу венецианските владения се редували от набези и походи срещу незавладените части от Херцеговина, Черна гора и Албания. Фактът, че могъщата в очите на местните политически дейци Венеция воюва със завоевателите, я правят естествен техен съюзник. Опитите им да получат подкрепата на републиката са ежедневие, особено в района на Далмация. Тесните и близки отношения на Скендербег с папската курия, както и военното ангажиране на Матиаш срещу османците в отговор на настоятелните увещания на Пий II също са компоненти на международния климат, в който османците осъществявали териториалната си експанзия. Въвлечени в битка с враг, против който балканското население воювало отдавна, венецианците забравили доброто правило на своята политика: „Siamo veneziani poi cristiani", и сами търсели близост с населението от балканския тил на владенията си⁹⁵. Един типичен пример за това е намесата на венецианските власти в Далмация в спора между Скендербег и Лека Дукагин за прекратяване на междуособиците в Албания. А в средата на 60-те години Венеция потвърждава нееднократно факта, че владетелят на Херцеговина и наследниците му са под нейно покровителство. С това се цели да бъдат прекъснати опитите на неаполския крал Фердинанд да се възползва от ситуацията, създала се в тези райони след смъртта на стария херцог през 1466 г.⁹⁶. Венецианските крепости в Далмация, Бока Которска и в гръцките земи - опорни точки на присъствието на Венеция като политически и икономически фактор на Балканите - предоставят на властите на републиката големи възможности за по-точно ориентиране в критични ситуации. Те обаче не стават ядро за изграждане на трайни политически структури. Политиката на Венеция носи изявено експанзионистичен характер. Конфликтите с местното население, произтичащи от верската нетърпимост на венецианските „провидури" (губернатори) и други представители на светската и католическата власт, правят антиосманското взаимодействие неосъществимо. В Адриатика в ситуацията има нюанси. Католицизмът е завоювал сериозни позиции в този край на полуострова, но общите черти на отношенията на Венеция с балканското население не са се променяли. Икономическата активност на венецианците и постепенното нарастване на интереса им към търговия с хранителни продукти също оказва отрицателно влияние на положението на венецианските балкански, особено островни владения. Далече сме от мисълта, че с тези твърде сбити редове можем да предадем изчерпателно характера на взаимоотношенията на Венеция с балканските народи с оглед по-точното охарактеризиране на политическия момент. Ще прибегнем до един красноречив цитат от труда на френските историци Бронстейн и Делор: „Земите, които прогресивно минават под османска власт, са разорени (имат се предвид бившите венециански владения - б. а.). Прекрасни крепости, предназначени да спрат нашествието на османците, са оставени празни. Постепенно се отстъпва към Адриатика... За населението на островите турчинът бил опасният съсед, настанил се вече в къщата. Той нямало да им отнеме нещо повече от онова, което вземала Серенисимата (Венеция - б.а.)"⁹⁷. Ето защо онези примери, които по-долу могат да създадат впечатлението, че антиосманските акции на Венеция и антиосманските тежнения на различните слоеве на балканското общество съдържали в себе си кардинално нови черти, всъщност имат за цел нещо много по-елементарно. Те илюстрират общността на целите в момента и подчертават още веднъж, че тази „общност" е третирана от всеки един член на общохристиянската общност твърде себично. Това неминуемо водело до сериозни последствия.

Освен това излизането на Венеция на сцената като активна военна сила я поставяло редом с Унгария, чието отношение към събитията е аналогично. През 1465 г. под покровителството на босненския санджакбей Иса османците подновяват натиска си срещу незавладените земи на херцог Стефан. Скоро той загубил освен земите си на изток, отпаднали в по-ранни години, и териториите между р. Неретва и източните граници на Херцеговина, между р. Лим и Горна Дрина. До май 1465 г. в ръцете на нападателите преминали редица населени пунктове и крепости: Любомир, Попов, Журовичи, Кути, Корита, Баняни, Требине. През септември 1465 г. венецианците пращат на которския княз допълнително една галера с указания да бди Нови (дн. Херцегнови) да не попадне в чужди ръце. Херцог Стефан прави всичко възможно да опази резиденцията си, защото упорито се носят слухове, че унгарците ще направят опит да я получат. В същото време земите му са оголени и лесно станали плячка на османците. Части от владенията му преминават по същото време към венецианци и унгарци. Последните се настанили в крепостта Почител на левия бряг на р. Неретва. Предполага се, че Стефан Косача не е бил далече от мисълта да предаде и останалите си земи на Матиаш Корвин срещу парично обезщетение и земи в Унгарско или срещу Загреб. Впрочем и Венеция му отправя подобни предложения, но нейната оферта е: да предаде останалите си земи и да получи Брач и право да резидира в Сплит. Потиснат, загубил ориентация и сломен от загубите, на 22 май 1465 г. херцог Стефан починал в резиденцията си в Херцегнови⁹⁸. Така се създало ненормалното положение незавладените земи на Херцеговина, които преминали в ръцете на населдинците на Стефан Вукчич Косача и унгарците, да бъдат разделени на две части. Средното течение на Неретва и околните земи са отделени от владенията, граничещ със Зета и областта около Котор. След завоеванията си в Херцеговина османците имат вече обща граница с владенията и на Дубровнишката република.

Участието на Унгария в подялбата на владенията на херцог Стефан е само една епизод от балканските акции на Матиаш Корвин, започнали през 1463 г., т. е. няколко месеца след като изоставената без подкрепа Босна преминава под властта на султана. През есента на същата година унгарците предприемат стремително настъпление срещу наскоро завладените крепости в Босна⁹⁹. Преходът им през босненските земи почти не среща пречки - полята са пусти. Османските гарнизони стоят защитени зад крепостните зидове, набързо потегнати и доминиращи над една земя, населена с люде, славяни по кръв и език, но в часове на изпитание останали равнодушни към съдбата й и направили своя избор между двете злини, като заели страната на османците.

За тези два - три месеца османците не са пуснали корени. Безлюдието на босненските земи се дължало отчасти и на депортациите от лятото на същата година. От друга страна, подложеното на непрекъснати гонения население при всяка вест за нов военен поход се е изпокривало, защото дошлите от Север или Изток воювали по един същ начин - с грабеж, опожаряване, обезчестяване и изселване. В началото на октомври Матиаш завзема Яйце, но е принуден да се върне обратно¹⁰⁰. Причината за прекъсването на похода е нападението на хусити срещу северните райони на кралството. Сблъсъците с чешкия крал Иржи Подебрад, които към края на 60-те години прерастват в открита война (1468-1476), постепенно погълнали вниманието на унгарския владетел. На идеите му за изграждане на силна централизирана монархия съответстват и тежненията му да укрепи позициите си в Средното Подунавие и Централна Европа, които провокирали сложен династически конфликт с императора. Това налагало на Корвин да премине към отбрана в териториите, подложени на османската заплаха¹⁰¹. Междувременно завладяването на Яйце е отбелязано в Унгария като възстановяване на Босненското кралство. Впоследствие тези земи са конституирани като самостоятелно банство. В началото на 1464 г. властта в новозавладените босненски краища е поверено на главния ковчежник на Унгария, бана Имре Сапояй. В отговор Мехмед II организира поход през лятото на 1464 г. и обсажда Яйце. Акцията е прекъсната при получаването на вестта, че унгарските сили са се насочили към Смедерево - ключова позиция за овладяването на Белград и околните земи. Междувременно друг унгарски отряд завзема Сребреница и пристъпва към обсадата на Зворник. Последната акция е осуетена от приближаващата се войска на Махмуд паша. Отстъплението на войската на Корвин е паническо¹⁰². „...И така Яйце остава незаета (от османците - б. а.). Сетне Мехмед зае Негропонт..." е записал в разказа си Константин Михайлович, който е личен участник в тези събития¹⁰³.

Тези мозаични елементи от политическата история на Балканите през шестото десетилетие на XV в. са части от масирания натиск на империята след идването на престола на талантливия воин и политик Мехмед II. Акциите на османците са всеобхватни, тъй че дестабилизирането на полуострова е ескалиращ процес.

През 60-те години на XV в. експанзионистичната активност на османците се развива в две посоки. От една страна, това е укрепването на позициите по море и в крайбрежните зони, подвластни на Венеция. От друга - двубоят с единствената европейска сила, заела се на дело със спирането на настъплението им - Унгария. Естествено следствие от това е сближението между Венеция и Унгария - договорът от 12 септември 1463 г., чрез който двете страни се ангажират да водят взаимно допълващи се военни операции. Тази акция се осъществява под егидата на курията като част от кръстоносния поход. Това впрочем става залог по-скоро за затруднения, тъй като основното, което всеки подобен ангажимент предполагал, е обезпечаването на войната против неверниците със средства. А тях трябвало пропорционално на „вложения труд" да предоставя и Рим. В подобни моменти, когато разорението и заплахата били вече в преддверието на дома, никой не се оказвал склонен да прояви разбиране към съюзника си¹⁰⁴.

През лятото на 1463 г. венецианците отвоюват Аргос, така архипелагът и мореплаването в Източното Средиземноморие се контролират от тях. Предприети са гигантски по обхват и усилия мерки за възстановяване на стената, която прегражда Коринтския провлак, т. нар. Хексамилион. Издигната е четириметрова стена от гигантски камъни и отломъци. По цялото й продължение се извисяват 136 кули. От двете страни на съоръжението е издълбан ров. Венецианците започват обсада на Коринт, но включването във военните действия на новодошлите османски подкрепления, предвождани от Тураханоглу, новия санджакбей на Босна, наклонява везните на успеха към противниковата страна. Отрядите на венецианците в безредие и панически отстъпват към Наполи да Романя (дн. Навплион). Мехмед II по това време вече е тръгнал от Босна към столицата. Към Пелопонес се насочва и войска начело с Махмуд паша, който прегазва с кавалерията си Хексамилион, връща си Аргос и настъпва срещу Навплион. Османците обаче се задържат по-дълго от обичайното под стените на крепостта и се отказват от решителна атака. Страната е ограбена. Разорени и оплячкосани са и земите около венецианските крепости Модон и Корон (Метони и Корони). Взетите по обичая в плен са разпределени. Мнозина са избити¹⁰⁵.

През новата 1464 г. Венеция прави промени в ръководството на военните си подразделения в Егея. Флотата поема Орсато Джустианини - губернатор на Морея, а начело на сухопътните сили е поставен твърде своенравният Сигизмундо Пандолфо Мапатеста.

Опитът да се овладее о-в Лесбос и по-специално централната му крепост Митилени, предприет през април - май с. г., обаче е неуспешен. Единствената венецианска придобивка са 300 пленници, откарани на о-в Евбея. Освен това една венецианска галера съумява да се промъкне покрай османските охранителни точки в Дарданелите и начело с капитана си Якопо Вениеро триумфално се завръща обратно - ефектна и никому ненужна акция, която обаче е посрещната с възторг от членовете на екипажите на останалите съдове на флотилията. Пропада и обсадата на Мистра. През 1466 г. Мапатеста се завръща безславно в Италия¹⁰⁶. Такава е обстановката в южните части на полуострова.

Както вече нееднократно споменавахме, сломяването на съпротивата на албанците, предвождани от Скендербег, е една от главните цели на османците при завладяването на Балканите през втората половина на XV в. Трудностите, които трябва да превъзмогнат нападателите, карат султана често сам да предвожда воините си. Скендербег проявява такова умение и познаване на методите за водене на военни действия при сложен планински терен, че поставя на изпитание османската военна мощ и самочувствието на султан Фатих (Завоевателя), фактът, че през 1460 г. Мехмед II склонил да се споразумее със Скендербег за тригодишно примирие, може да се обясни с желанието му да престанат почти ежегодните походи и набези в земя бедна, труднодостъпна и враждебна. Липсата на плячка изнервя войската - факт, който следвало да отчете всеки султан. Може би завоевателят е допуснал, че по подобие на някои други албански велможи Скендербег ще прекрати противодействието си и ще прекъсне връзките си с Европа. Това примирие обаче позволило на Кастриоти да се намеси активно в италианската политика и да укрепи влиянието си в страната. Сметките на османците още веднъж се оказали криви. Ето защо през 1462 г. примирието е нарушено. Трите последователни експедиции на османците претърпели пак неуспех. През 1463 г. примирието е възобновено вече за по-дълъг срок. Остава ни да гадаем какво би успял да направи Георги Кастриоти за народа си, обеднял и изнемощял от глад, епидемии и война, за този кратък мирен отдих. Възобновяването на военните действия от албанския вожд като елемент на готвещия се общоевропейски поход е доказателство за изключителната воля и целеустременост на Кастриоти като политическа личност¹⁰⁷.

Отношенията на албанците спрямо османците, както и някои от не твърде последователните политически демарши на владетелите на съседните страни по това време се обясняват и с настойчивата пропаганда на кръстоносната идея в годините на папа Пий II. Рим, а впоследствие Венеция и Унгария като проводници на идеите на папата са заинтересовани от дестабилизирането на положението на Балканите¹⁰⁸. Това е причината примирието на Георги Кастриоти с Мехмед II да бъде посрещнато неодобрително от папата. Рим обича да вади кестени от огъня с чужди ръце, в случая на Кастриоти.

Почти едновременно с отбелязаното вече унгаро-венецианско споразумение от август 1463 г. аналогичен акт е сключен и между Венеция и Албания¹⁰⁹. Албанците трябва да получат помощ, като охраната на албанското крайбрежие също трябвало да бъде поета от венециански морски патрули. Това именно дава повод на албанския предводител да мисли, че походът наистина е предстоящ, и да го подтикне към нарушаване на примирието - действие, чиито последствия са твърде тежки за страната.

Есента на 1463 г., макар и да изглежда наситена с политически динамизъм, само потвърждава политическото безсилие на главните антиосмански актьори. Дали е било възможно в напрегнатия ритъм на международните отношения от втората половина на 1463 г. да бъде прозряно това? Избухналата война на Венеция с Портата и започналата да се оформя система от договори - между Венеция и Албания, Венеция и Унгария, Венеция и Бургундия, Унгария и император Фридрих III - се възприемат от съвременниците като постигане на единство в редовете на застрашените от османците държави. Последвалото отсъствие на каквито и да е по-ярки събития сочи, че става въпрос за договорености, към които светските владетели са тласнати от случайно стечение на обстоятелствата и решителната роля на папата. Ограничаването на влиянието на османците не е жизнено важна за Еврпа политическа платформа. Единствено вярна на поетите задължения е Албания. Венецианците воюват с османците под егидата на папството, но всъщност за своя сметка и поради това най-вече за своя изгода. Ето защо още през 1464-1465 г. сеньорията започва преговори за прекратяване на военните действия. А походите на Матияш в Босна били насочени към изпълнение на други задачи, включително и династически, и в никакъв случай не биха могли да доведат до изменение на съотношението на силите в западните балкански области. През 1464 г. Матияш има едва 2500 наемници, а противниците му над 10 хиляди. Годината 1465 е всъщност една от най-спокойните в царуването на Мехмед II¹¹⁰. Султанът е почти през цялото време в столицата, където започва строежа на новата си резиденция.

Но нека се върнем малко назад. Пий II обявил в Европа, че началото на общия поход ще бъде през май 1464 г. В навечерието на похода са обявени и целите на предстоящата война. Венеция трябва да получи Морея, Беотия, Атика и крайбрежието на Епир; Скендербег - Македония; унгарците - България, Сърбия, Босна, Влашко и останалите земи до Черно море. Земите на византийските императори щели да бъдат поделени между някои по-видни византийски емигранти.

Този може би най-ранен проект за подялба на империята на османците е одобрен с ентусиазъм от Колегията на кардиналите. Единодушно е решено за нуждите на похода да се осъществи голяма финансова реформа - уеднаквяване на курсовете на различните валути. Известно раздвижване в Европа настъпило след вестта за успехите на Корвин срещу османците и в енциклика от 1463 г. папата обявява решението си лично да оглави похода. Под натиска на водача на антиосманската партия Виторе Капело престарелият дож на Венеция Кристофоро Моро също е заставен да даде личен пример. Когато обаче в средата на лятото на 1464 г. папата пристига на мястото на срещата в папското пристанище Анкона, се оказва, че там не е направено нищо за посрещането и издръжката на очакваната тълпа Христови воини. Светият отец е сломен от провала на онова, към което се стреми през целия си съзнателен живот. Няколко дни след пристигането на венецианската флотилия той умира. Датата е 15 август 1464 г.¹¹¹.

Провалът на похода става известен на Мехмед II. Може това да е и една от причините, които го тласкат именно през следващата година да започне строителството на едно съоръжение, което за европейския свят станало символ на османската власт в Константинопол - портата „Баб-и хюмаюн", която е част от новостроящата се великолепна султанска резиденция - средоточието на целия живот на империята. Пак по това време, през 1466 г., са построени и първите османски джамии в Цариград¹¹². Не толкова пищни и изящни, но затова пък символ на трайното усядане на Босфора.

Неуспехът на готвения от Пий II поход се отразява най-тежко върху положението на албанците и военните мероприятия на Венеция. През 1466 г., предвождайки войската си, султанът се насочва през Битоля към Албания. „Повелителят влязъл в арнавутската земя и разпратил наоколо акънджии. Газиите отишли и вършейки набези върху вилаета, натежали от плячка. После Повелителят построил в центъра на вилаета Арнавуд една крепост и я нарекъл Илбасан..."¹¹³. Според Нешри излиза, че целта на похода е да се построи град - опора на бъдещи набези. Тази необичайна „дискретност" на османския хронист е предизвикана от факта, че и този поход всъщност коства на „повелителя" отново много жертви и загуби. А дали е имало какво да награбят „газиите" от тази земя, надлъж и шир оплячкосана по време на предишните походи?

Целта на Мехмед II през 1466 г. е Круя - опорна точка на Венеция в Далмация.

Непревземаемата планинска крепост се отбранява от Неапол. Албанците командва синът на Карл Топия, Тануш. Венецианският сенат възлага лично на губернатора Джан-Матео Контарини да ръководи отбраната, но комендант вътре в самата крепост е Балтасар Пердучи. Скендербег лагерува с отрядите си в околностите на крепостта. Обсадата започва рано, още през февруари 1466 г. Явно османците са искали да имат повече време, за да успеят да се справят с крепостта. Особено опасни за обсаждащите се оказват обаче атаките на Скендербег в тила им. Пристъпите срещу фортовете на Круя са неуспешни. Балабан бай е оставен след оттеглянето на Мехмед II да продължи обсадата, но Скендербег разбива войската, която идва да подсили обсадителите. Тези „незначителни" подробности е пропуснал в разказа си Нешри. В средата на лятото, преди да напусне албанските земи, султанът заповядва да бъде съградена крепост. Наричат я Елбасан¹¹⁴. Това е почти единственият успех за османците през тази година. Отстъплението на султана и неуспехът под Круя всъщност попречили на османците да постигнат нещо по-значимо и по отношение на съседните земи.

Вече споменахме, че точно по това време умира владетелят на Зета Стефан. Положението във владенията на Черноевичите не е спокойно поради близостта на османците, надвиснали над Далмация. Претенциите на неаполитанския крал по отношение на наследството на Стефан принуждават венецианците да отделят сили, за да охраняват края и от тази опасност. Впрочем освен политическите събития годината е белязана и от поредната чумна епидемия, която довършва онова, което османците не успяват да сторят - покосява мнозина и обезлюдява цели райони на Балканите. Султанът намерил спасение от епидемията някъде в близост до София¹¹⁵.

Албанците сериозно се противопоставят на османците, но естествено разчитат на дейната подкрепа на Венеция. В същото това време републиката води нескончаеми преговори в курията, за да си обезпечи средствата за воюване в Егея и Адриатика. Временният отлив на османците след неуспеха под Круя позволява на Скендербег да предприеме ново пътуване в Италия. През декември 1466 г. той пристига в Рим. Запазени са сравнително подробни, но твърде противоречиви данни за сумите, които се предвиждало да се отпуснат на албанския вожд. Общо те не надхвърляли 5000-10 000 дуката.

Според изчисленията на Л. Пастор в предходната година от папската хазна на Унгария били отпуснати суми от порядъка на 100 000 дуката¹¹⁶. Наемната армия на Корвин обаче не била издържана само за война с османците. Към 80-те години на XV в. тя наброявала вече не 2500, а 8000-на пехота, 20 000-на конница, 9000 каруци, 200 кораба речна флотилия. Това е сила, която стои в основата на укрепването на кралския институт в страната. Издръжката й изисквала сериозни финансови усилия. По това време населението на Унгария било приблизително равно на това на Англия. Страната имала богати рудни залежи от ценни метали и развита цехова промишленост. Усъвършенствала се данъчната система. Тези фактори и възможностите, заложени в тях за обогатяване на хазната на владетеля, която започнала да се попълва от годишен доход над 1 млн. форинта (предполага се, че е приблизително равен на дохода на френския кралски дом), се допълвали от помощите на Светата църква¹¹⁷. Помощи, които се отпускали както за борба с османците, така и за заздравяване на католическа Унгария в противовес на някои съседни „грешни" и изменящи на Рим в идейните си убеждения властелини и най-вече на хуситския крал на Чехия Подебрад. С такива средства Скендербег не разполагал.

От пътуването си до Рим през 1466 г. Скендербег се връща у дома си, без да получи нищо. Явно опитите му да внуши на Италия, че след Албания преградата, която отделяла полуострова от османците - Адриатика - е лесно преодолима, не успяват¹¹⁸. Заминавайки си, според един наративен извор той е разочарован и обезпокоен, защото редовете на сподвижниците му оредяват, а хората в страната му са отчаяни и недоволни. Приписват му се и думите, че оттук нататък ще е по-добре да воюва с църквата, отколкото с османците¹¹⁹.

Веднага след завръщането си от Италия той повежда воините си срещу армията на брата на Балабан паша, разбива я и пленява главнокомандващия. Убит е и Балабан паша, а обръчът около Круя е разкъсан. Скендербег обезглавил един от своите племенници, помюсюлманчил се син на неговата сестра, комуто османците поверили охраната на ариергарда си.

През всичките тези години албанският предводител е трябвало да се справя с войната отвън и с вътрешните разногласия и спорове. За разлика от съседните владетели той явно съумява да намери нужните методи и да групира около себе си част от влиятелните местни лидери. Тежките изпитания, походът на султана, обсадата на Круя, изкючителните жестокости на османците, болестите и недоимъкът през 1467 г. обаче си казват думата. Вероятно страхът на Скендербег от кризата вътре в страната е бил не по-малък от опасността на новия османски поход или появата на османската крепост със символичното име - притискаща, тъпчеща страната - „Илбасан". Пътуването до отсрещния бряг на морето уверило стария воин, че трябва да положи максимални усилия, за да потегне редовете си, да групира около себе си местните сили, да укрепи духа им и вярата в непревземаемостта на родната земя.

Загубите, които османците понасят в началото на 1467 г., и смъртта на Балабан паша карат султана отново лично да поведе воините си. Османците успели да изтръгнат победа под Бузуршек, но новата обсада на Круя пак не им донесла радостта на триумфа. Предполага се, че османският рейд опустошава крайбрежните райони около Дурацо, но самата крепост не е превзета. Костеливият орех не се разчупва. Контролът над източноадриатическото крайбрежие за векове остава една от несбъднатите мечти на новата балканска сила.

През лятото на 1467 г. Венеция не откликнала на молбата да предостави на албанците помощи, но опасенията, че следващият голям поход ще е срещу нея, направили републиката по-сговорчива. На Скендербег са обещани 400 пехотинци и 1200 дуката. Казано му било, че и гарнизонът на Круя ще бъде снабден с всичко необходимо¹²⁰.

Близо четвърт век продължавали османските атаки срещу Албания. Силите и възможностите са неравни. Движен от желанието да използва всички вътрешни ресурси, Скендербег решава да възроди Албанската лига и да привлече към себе си онези, които, водени от себични интереси и неутихнали вражди, пренебрегват общността на целите и задачите на народа. Насрочено било ново събрание на нейните членове, което трябвало да се състои в Леш през 1468 г. Тежко заболяване обаче сложило край на жизнения път на легендарния герой. На 17 януари той починал. Народният водител бил погребан в крепостта Шкодра, в църквата „Св. Никола". Но дори и мъртъв, той плашел завоевателите и предизвиквал уважението им. Това е причината за запазения в изворите разказ, че през 1478 г. след успешната обсада на Шкодра и превземането на крепостта останките му са изровени от османците и разграбени за талисмани. Газиите дирели смелост и храброст от оня, който, застанал начело на войнството си, отнел най-хубавите години на Мехмед II, устрема и безпощадността на младостта му, като безспорно забавил темповете на проникване на османците на запад¹²¹. Попречил им да завладеят Адриатика и да създадат още един плацдарм за проникването на исляма в Европа.

Загубата на тази видна политическа личност е непоправима за каузата на антиосманските сили на Балканите. Мнозина от последователите му емигрират в Италия или скланят глава. Макар и след още няколко големи неудачи в Албания, османците завладяват през 1478 г. Круя, а година по-късно и останалите крепости на албанска земя преминават според мира с Венеция към Портата. Опасенията на Европа се сбъдват. През 1480 г. османците дебаркирали на италианския бряг в Отранте. Между различните обективни и субективни фактори, които попречили на настъплението им срещу Италия, е въстанието, избухнало в Албания под предводителството на сина на героя - Иван Кастриоти. Не се сбъдват думите, приписвани на Завоевателя и изречени от него, след като научил за смъртта на Скендербег: „Най-сетне! Европа и Азия ще ми принадлежат!"¹²². На 4 май 1481 г. смъртта споходила и него. Два исполина завършили битката помежду си наравно - по-големият създал империята си, но не завладял Европа; по-малкият привидно загубил земите си, но съхранил за вековете непреклонната си воля за независимост. Смъртта пощадила гордостта и на двамата.

През цялото това време военните сблъсъци между османците и силите на Венеция по море и суша не престанали. Опитите на сеньорията да намери мирно разрешение на конфликта били несполучливи, макар че Мехмед II не отказва да разговаря с венецианците. Подбудите му за това са обикновено печелене на време или опит за разединяване на съюзниците - най-вече Унгария и Венеция. Интересен е фактът, че веднага след смъртта на Скендербег преговорите между Портата, от една страна, и Венеция и Унгария, от друга, стават много по-настойчиви. Мехмед преговаря, но до примирие не се стигнало. Без обаче да се опасява за положението в европейските си владения, Завоевателят тръгнал на поход в Анадола. По същото време конфликтите на Корвин и Иржи Подебрад прерастват в открита война, а венецианските морски експедиции, макар и ефектни, не застрашавали османците¹²³. Походът в Азия бил повече от нужен, защото, зает в средата на 60-те години и с експедициите в Босна и против албанците, султанът не успявал да се справи със своенравните владетели на бейлика Караман. Близо век и половина те остават опасни съперници на османците, а връзките им с Европа и особено с папството и Венеция предизвикват сериозни опасения у султана. Макар и признали се за васали на османския владетел, караманлиите продължавали да водят политика, противна на имперската. През 1468 г. столицата на бейлика Коня е завладяна от Мехмед II. Към края на годината кампанията завършва и султанът се завърнал за кой ли път като победител в столицата. Чумата обаче продължавала да свирепства и той се отправил към Балкана. Говорело се, че зимувал в Никопол. Чумата обезлюдявала земите на падишаха. Особено тежко било положението в столицата. Мехмед II трябвало сериозно да се захване с решаването на проблема за заселването на имперския център. Мерките в това отношение са били нееднократно вече изпробвани - насилствени депортации и поробване. След завладяването на Коня и другите градски центрове на караманлиите всички занаятчии са преселени в столицата. И точно в този момент венецианците, зле информирани за хода на лятната кампания, предприели наказателна експедиция срещу османските владения. Николо да Канале - губернатор на Негропонт (о-в Евбея), основната морска база на венецианците в Леванта, повел ескадрата си към бреговете на Македония и Тракия. Превзет, опожарен и оплячкосан бил Инос. Голяма част от жителите му са пленени и откарани в Негропонт. Пострадали и други населени пунктове по малоазийското крайбрежие и в Морея. Това шетане на венецианските галери из водите на Егея и Адриатика, опитът да се отнеме инициативата от ръцете на османците и съпровождащите всичко това загуби на данъкоплатци провокира ответния удар, който този път е особено тежък за Серенисимата¹²⁴.

Остров Евбея е по това време център на левантийските владения на Венеция. По величие, укрепване и стопанска дейност съперничи на Константинопол. Той щял да бъде цената на отплатата. Венецианците се постарали да се подготвят за ответната акция, флотилията им е увеличена до 35 триреми срещу повече от 100 османски бойни кораба, групиращи се край Тенедос. Един съвременник е записал: „Морето заприлича на гора. Когато чуваш да се говори за това, ти се струва невероятно, а видиш ли го, е ужасяващо". През юни 1470 г. броят на корабите на османската ескадра, с която Махмуд паша се появил пред острова, бил вече повече от 300 платнохода, като 108 са големи галери. На острова се готвели да дебаркират около 70 000 воини, намиращи се на корабите. По суша приближавал султанът. Числеността на нападателите османци винаги е завишена, но все пак не ще да са били малко. Въпреки всичко това островът не става лесно плячка. Крепостните му съоръжения били в отлично състояние, а заедно с гарнизона с оръжие в ръка го бранят всички негови жители - включително жените и децата. Османците успели да проникнат в крепостта едва след третия си пристъп, и то през място, посочено им от предател. Така твърди сказанието - станало трафарет в балканската митология за завоеванието. Те се отнесли безмилостно към италианците от Евбея и околните островчета. Останалите живи от гръцкото население били поробени и отведени в столицата. Трагедията завършва, поне формално, в ранното утро на 12 юли 1470 г. Славата и самочувствието на венецианците са поругани, гордостта им потъпкана¹²⁵. Завладяването на Евбея става повратна точка в укрепването на османската власт над Източното Средиземноморие.

Османо-венецианската война продължава още девет години. Центърът й се премества към Далмация, Черна гора и незавладените области на Албания и Епир. Венецианските власти в западните краища на полуострова очаквали това. Взети са спешни мерки за укрепване на Дурацо, Шкодра, Улчин. Средствата се осигуряват от метрополията, тъй като местните приходи са минимални, а много от населените пунктове - обезлюдени. Към края на 60-те години в Дурацо освен гарнизона има 24 жители. Трудностите се увеличават и от корупцията на местните власти. През 1473 г. сенатът взема решение за реформиране на системата на събиране на данъците. Мярката обаче не дава веднага положителни резултати.

Тези събития са тясно преплетени и със съдбата на владетелите на Черна гора и Херцеговина. Отношенията на Иван Черноевич с Венеция не са така праволинейни, както при баща му. Трудности има и в контактите със сина на херцог Стефан - Владислав. Под впечатление обаче от офанзивата на османците срещу Албания, Иван Черноевич към края на 1466 г. предприема опит да се помири с Републиката на св. Марко, като се отказва от претенциите си към Котор. В Херцеговина смъртта на Стефан слага начало на дълъг спор между синовете му - Владислав и Влатко, за властта. В търсенето на изход от тази борба те прибягват до помощта на османците (Влатко) и християнските сили (Владислав). Законен наследник на херцог Стефан става Влатко. През средата на 1470 г. той се признава за васал на Портата. Предполага се, че в резултат на това османците му връщат земите между Требине и Попов, които разсичали на две части владенията му. В началото на 1471 г. за османски васал се признава и Иван Черноевич. Много бързо обаче и двамата променили ориентацията си. През 1472 г. в техните владения се намира емисар на Матиаш Корвин, Никола Плочки (Миклош Уйлаки), унгарски магнат, провъзгласен от Матиаш през 1471 г. за крал на Унгарска Босна. Предполага се, че взаимно са били поети ангажименти за отпор срещу османците. Активни участници в събитията са венецианците и Дубровнишката република. В началото на 1473 г., когато османците излезли към р. Морача и се приготвяли за щурм на венецианските владения в Северна Албания, Иван спрял да им плаща данъка. Републиката дала венецианско поданство на него и децата му. Обещана му била и военна помощ. Тази негова преориентация е от голяма полза за венецианците, особено в периода на обсадата на Шкодра през 1474 г. В най-труднодостъпните и опасни места воювали черногорците на Черноевич. Те участвали и в опита да бъде разкъсан блокадният пръстен и да се окаже помощ на Антонио Лоредано и останалите бранители на крепостта. В края на юли османците снели обсадата. Иван Черноевич обаче имал сериозни опасения, че ще последва удар срещу владенията му. Затова потърсил помощ от дубровничани, а заедно с Влатко обмисляли планове за изтласкване на османците от Херцеговина, където властта им вече била сравнително консолидирана. Намеренията им обаче за общи действия срещу османците не получили развитие. Иван се боял да не загуби владенията си и те да преминат в ръцете на Влатко. Опитите на венецианците да ги помирят не успели¹²⁶.

По-нататъшната съдба на Черноевичите и наследниците на Косача - Влатко и Владислав - е низ от безвъзвратни загуби. След края на войната с Венеция османците пристъпили към окончателното завладяване на земите на Влатко. През 1482 г. в техни ръце преминал Херцегнови. Влатко капитулирал и животът му бил запазен - все пак брат му Ахмед бил висш сановник и влиятелна личност в султанския сарай. Една по една останалите му крепости, отбранявани най-вече от унгарци, ставали османски. Брат му Владислав към 1481 г. се намирал в Словения под егидата на Матиаш Корвин. Умира през 1489 г. почти едновременно с брат си¹²⁷. Отделни части от някогашните обширни владения на херцог Стефан дълго време бранили негови далечни роднини - Жарко, Тадия и Джура.

В хода на войната Иван Черноевич загубил само крепостта Жабляк. Няколко години той прекарал в Неапол. Завърнал се във владенията си през 1481 г. Обхваналите тези краища на Балканите антиосмански настроения и особено бунтът, ръководен от Иван Кастриоти, подклаждали и неговите надежди за промяна на съдбата на Зета. Скоро албанците обаче преклонили глава. Вероятно в края на 1481 или началото на 1482 г. Иван Черноевич отново се откупил от османците с данък. Седалището му било в Обод (Риека град). Част от бившите му владения били вече имперска земя. Османски гарнизони имало в Подгорица, Медун и Жабляк. През 1485 г. по-малкият му син приел в Цариград исляма и получил името Скендер. В самата Зета властта била наследена от по-големия му син Георги - интересна и образована личност, при чието управление в Черна гора била организирана печатница. Кризата в отношенията му с Портата настъпила през 1494 г., когато османците го обвинили, че води преговори на Запад за присъединяване към нов готвещ се антиосмански поход. През есента на 1496 г. му било наредено или в тридневен срок да напусне страната, или да се яви пред Портата, за да даде обяснения. С малка свита Георги Черноевич се отправил за Венеция, родината на съпругата му - патрицианката Елисавета Ерицо. Брат му Стефан, който го наследил според желанието на османците, скоро предал властта в техни ръце¹²⁸.

* * *

След завладяването на Константинопол османците организират серия от походи към западните покрайнини на полуострова, Пелопонес и Подунавието. Една след друга в ръцете им преминават християнски твърдини. Отбраняващи се или смирено свели глави, участта им е една и съща. Отличията са несъществени пред закономерностите - вълната от човешки трагедии. Придвижването на войските на Мехмед Завоевателя по Балканите, както и в предходните години, не среща добре организирана и сериозна съпротива. Историческите свидетелства от епохата пазят картини на доблест и смелост, които не предотвратяват трагичните за балканските християни събития.

Регион, отдавна привличащ вниманието на унгарските владетели, през тези години Балканите са сцена, на която се разиграват опитите на Маджарско да охранява същинските земи на унгарската корона, като контролира верига от крепости в западните балкански земи. По това време унгарското кралство е една от най-могъщите европейски монархии с големи финансови възможности, добре организирана армия от наемници и талантливи политически водачи. Бързо развиващият се процес на консолидиране на кралската власт обаче не може да получи достатъчно стабилни измерения поради сложната вътрешнополитическа и външнополитическа обстановка. Ето защо намесата на Матиаш Корвин и наследниците му в съдбата на Сърбия, Босна и далматинското крайбрежие води само до временно забавяне на темповете на завоеванието, но не до кардинални и решителни промени.

Въпреки все по-ясното интернационализиране на проблема за османското напредване в Европа, което се проявява в непресекващите опити на папството да съживи старата идея за кръстоносен поход, поетапното унищожаване на балканските политически единици през втората половина на XV в. продължава да е основният исторически феномен. Географската близост и сходствата в конфесионалната обстановка в Босна и Албания не се превръщат във фактори, които да доведат до еднаква степен на антиосманска активност на масите. Същевременно наличието на многобройно селско свободно население в известна степен сближава процесите в Албания, Влашко (в годините на Влад Цепеш) и Молдова. Наличието на силната фигура на местния политически лидер в Албания и Молдова се оказва в тези години по-важен фактор от влиянието на външните сили. Упадъкът на централната власт и институциите й, изявен до крайност в Босна, въпреки активната намеса на Унгария позволява османците в невероятно кратки срокове да завладеят страната.

Особен облик на завладяването на западнобалканските и гръцките земи дава силно изявеното присъствие на небалкански политически реалности в тях - венецианско и унгарско присъствие. Крепостите, които тези две влиятелни европейски сили притежават в тези области, не се превръщат в съсредоточие на антиосманската съпротива от по-широк мащаб. Унгария бързо губи позиции. Опорните точки на венецианското присъствие са разположени преди всичко по морското крайбрежие на Егея и Адриатика, поради което венецианските владения по-бавно преминават в ръцете на османците, а някои дори устояват на натиска им. Морето в тези години все още не е най-типичното поле за османската ратна изява. Изграждането на флота им почва да дава резултати (акцията по овладяването на Негропонт), но и търпи сериозни поражения (първата обсада на Родос).

Поставени пред необходимостта да определят политическия си курс и да организират военни акции, лавиращи между османците и европейските сили, дребните западнобалкански владетели постепенно свикват с мисълта за османците като окончателно утвърдил се фактор в политическия живот на Балканите. Опитите им да се противопоставят завършват без резултат. Те са покорени, след като преживяват за кратко време като османски васали.

 

¹Грановский, Τ. Н. Лекции по истории Средневековья. М., 1986, 47 – 49; Mаκушев, В. Исторические памятники южных славян и соседних им народов, извлеченые из итальянских архивов и библиотек, ч. I, кн. 1. Анкона, Болоня, Флоренция. Варшава, 1374, 233—233.
²За номадизма и неговия трети стадий подробно вж.: Πлетнева, С. А. Кочевники Средневековья (Поиски исторических закономерностей). М., 1982, 77—126.
³По-подробно за хронологическата граница между Средновековието и Новото време вж. дискусията на страниците на: Вопросы истории — 1987 г. (статиите на В. И. Рутенбург, М. А. Барг, Ю. Е. Ивонин – 1984 – 1987 г. и др.)
⁴Цит. по Τοдοрοвa, M. Подбрани извори за историята на балканските народи XV—XIX. С., 1977, с. 17.
⁵Hешри, М. Огледало на света. История на османския двор. Състав. и прев. М. Калицин. С., 1984, с. 271.
⁶Γастратян, Μ. Α., Οрешκοвa, C. Φ., Πетрοсян, Ю. А.  Очерки истории Турции. М., 1983, с. 36.
⁷Ваbingеr, Fr., Mahomet II le Conquérant et son temps (1432-1481), Paris, 1954, p. 125.
⁸По-подробно вж. капиталния труд на Τhiriet, F. La Romanie venitienne au Moyen Age le développement et l'exploitation du domaine colonial vénitien (XIIe—XVe siècle). Paris, 1959; Braunstein, Ph., R. Delοrt. Venise portrait historique d'une cite. Bourges, 1971, 85—96, 123 - 125; Бοжић, Ив. Дубровник и Турска y XIV—XV веку. Београд, 1952, 37—48; същият. Немирно Помopje XV века. Београд, 1979, 218 - 225, 260 и сл.; Duсеlliеr, A, La façade maritime de l'Albanie au Moyen Age. Durazzo et Valona du XIe au XVesiècle. Thessaloniki, 1981, 121 — 159, pass.
⁹Babinger, F. Op. cit., p. 144.
¹⁰Γacрaтян, M. Α., C. Ф. Орешкова, Ю. A. Петросян, Очерки…, c. 23, 28. За предисторията на проблема вж. Жуκοв, Κ. Α. Торговые связи Венеции и Генуи с Згейскими змиратами Айдын и Ментеше (XIV - XV вв.). — В: Тюркологический сборник. 1979. Османская империя: проблемы истории и источниковедения. М., 1985, 34—49; Ζаchariadοu, Ε. Sept traités inédits entre Venise et les mirats d'Ajdin et Mentesé (1331—1407). — In: Studii Preottomani е Ottomani. Atti del Convegno di Napoli (24—26 settembre 1974). Napoli, 1976, 229—240; Текстът на договора на Венеция с караманския бейлик от 1454 г. В: Mas-Latrie, comte de L. Commerce et expéditions militaires de la France et de Venise au Moyen Age. — In: Collection de documents inédits. Mélanges historiques, v. III. Paris, 1880, 209—212.
¹¹Babingеr, Fr. Op. cit., p. 135: Daru, P. Histoire de la République de Venise. V. III. Paris, 1826, 122—125.
¹²Babingеr, F. Op. cit., p. 126.
¹³Османская империя и страны Центральной, Восточной и Юго-Восточной Европы в XV—XVI вв. (Главные тенденции политических отношений.) М., 1984, 103—107.
¹⁴Babinger, F. Op. cit., p. 126, 127.
¹⁵Бοжић, Ив. Дубровник... , 129—130; Κrеkić, В. Dubrovnik (Raguse) et le Levant au Moyen Age. Paris, 1961, n° 1279.
¹⁶Подробно изброяване на извори и литература по тези въпроси вж. Setton. Κ. M. The Papacy and the Levant (1204—1571). V. II, The Fifteenth Century. Philadelphia, 1978, 138—160, passal.
¹⁷Daru, P. Op. cit., v. III, 112—118.
¹⁸Heyd, G. Le colonie commerciali degli italiani in Oriente nel medioevo, V. II. Venezia—Torino, 1867, 148—153.
¹⁹Setton, Κ. M. Op. cit., 143—145.
²⁰Ваbingеr, F. Op. cit., p. 145.
²¹Maкyшев, В. Исторические памятникы... , ч. I, кн. 1, 222 – 223.
²²Mаκyшев, В. Исторические розыскания ο славянах в Албании в средние века. Варшава, 1871, 94—95.
²³Ροllο, S., Put ο, Α., Sous la direc. Histoire de l'Albanie. Lyon, 1974, p. 92—93.
²⁴Babinger, F. Op. cit., 146—148; Sеttοn, Κ. M. Op. cit., 139—149—151.
²⁵Jorga, N. Geschichte des Osmanischen Reiches. Bd. II. Gotha, 1909, 41, 44—47; Hantsch, H. Die Geschichte Österreichs bis 1648. Graz-Wien-Köln, 1959, S. 177, 189; Setton, Κ. M. Op. cit., 151—159; Βακαλοπουλος, Ά. "Ιστορία του Νέου 'Ελληνισμού. Τ. Γ. Τουρκοκρατία. 1453 —1669. θεσσαλονίκη, 1970, σ. 8.
²⁶За настъплението срещу Сръбската деспотовина през 1454—1455 г. по-подробно вж. Зиројевић, Ο. Турско воијно уређење у     Србији (1459—1683). Београд, 1974, 57—59 и поес. лит.; Babinger,    F. Op. cit. 153—154.
²⁷Записки янычара, написанные Константином Михайловичем из Островици. Введ., перев. и коммент. А И. Рогова. М., 1978, с. 74.
²⁸Божић, И. Дубровник... , с. 138.
²⁹Φрейденберг, M. М. Дубровник и Османская империя. М.,  1984, с. 78; Вabinger, F. Op. cit., p. 155.; Κrеkić, В. Оp. cit. n° 1336.
³⁰Подробно за него вж. Mohler, L. Kardinal Bessarion als Theologe, Humanist und Staatsmann. T. I. Paderborn, 1923.
³¹Setton, K. M. Op. cit., p. 162; Σάθας, Κ. Τουρνοκρατούμενη Ελλας (1453—1821). 'Αθήναι, 1862 (φοτοτυπική εκο. 1962), 4—5.
³²Setton, Κ. M. Op. cit., 165—167, 173.
³³По-подробно вж. Динић-Kнежевић, Д. Српска деспотовина от пада Цариграда до опсаде Београда (1453—1456). — Год. филозофског факултета у Новом Саду, VI, 1961, 126—142.
³⁴Историjа Београда. T. 1. Ред. В. Чубриловић. Београд, 1974, 175—189.
³⁵Османская империя..., 62—65, 107; Атанасовски, Пад  Херцеговине. Београд, 1979, 10—12.
³⁶Бοжић, И. Дубровник..., 138—139.
³⁷Babinger, F. Op. cit., 164—167.
³⁸Babingеr, F. Op. cit., 170-171.
³⁹Извори и литература за битката и делото на Джовани Капистрано, вж.: Setton, К. M. Op. cit., p. 173, n. 52.
⁴⁰Babinger, F. Op. cit., p. 174.
⁴¹Вabinger, F. Op. cit., 175—176; Βακαλόπουλος, Ά. δπ. π. σ.
⁴²Setton,Κ. M. Op. cit., 186—187; Вabinger, F. Op. cit., 183—184
⁴³Относнo изворите за борбите на албанците с нашествениците вж. Lufta shqiptaro-turke në shekulein XV. Burime bizantine. Tiranë 1967; Lufta shqiptaro-turke në shekullin XV. Burime osmane. Tiranë, 1968; Dujcev, I. Giorgio Castriota Skanderbeg nella letteratura slava contemporanea — In: Atti. V Convegno internazionale di studi albanesi, XI. 1968. Palermo, 1969, 247—257.
⁴⁴Димитров, Стр., К. Манчев. История на балканските народи (XV—XIX в.) С., 1971, 25—26; Сенκевич, И. Г. Георгий Скендербег — руководитель освободительной борьбы албансксого народа в XV веке. — Вопроси истории, 1968, 3, 71—82; Polio, S. Α. Puto. Op. cit., 91-    92
⁴⁵Babinger, F. Op. cit., 79—80.
⁴⁶Setton, Κ. M. Op. cit., 146—148; Pollo, S., Α. Ρuto. Op. cit., p. 92; Σάθας, Κ. Μνημεία έλληνικης ιστορίας. Documents inedits relatifs à l'histoire de la Grèce au Moyen âge. T. I. Paris, 1880, 215—223.
⁴⁷Димитрοв, Стp. Георги Кастриоти Скендербег и неговата освободителна борба. — В: Георги Кастриоти Скендербег 1468—1968. С. 1970,  22—23; Pollo, S., А. Puto. Op. cit., 92—93; Setton, K. M. Op. cit. 192—193, n. 27 (извори и библиография за битката приБерат, 1455 г.).
⁴⁸Божић,  И. Дубровник... , 148—149 за спора на Рагуза с папата, бел. 95. Вж. Ρадοнић, J. Ћyрaћ Кастриот Скендербег и Арбанија у XV веку. Историска грађа. — Споменик Срп. Кралљ. Акад., 95 други разред, 74. Београд, 1942, 107—110. Miklοsich, F. Monumentа serbica spectantia historiam Serbiae, Bosnae, Ragusii. Wien, 1858 (cop. Graz, 1964), 481—482.
⁴⁹Setton, Κ. M. Op. cit., ν. II, p. 183; Babinger, F. Op. cit., 185 — 186; История Венгрии. T. I. Под ред. T. M. Исламова, A. И. Пушкаша, П. Шушарина. М., 1971, 209—214, 232. За чумните епидемии на Балканите (ср. на XIV—XV в.) вж. Бοжић, И. Дубровник..., с. 144; Фрейденберг, M. M. Цит. съч., 31—32; Mейер, M. С. Влияние демографических процессов на социально-зкономическую жизнь Османской империи XVI в. — В: Зарубежный Восток: вопросы зкономической истории. М., 1986, 96—97.
⁵⁰Ροllο, S., A. Puto. Op. cit., 93—95.
⁵¹Дyйчев, И. Георги Кастриоти Скендербег в славянската литература от XV—XVII в. — В: Георги Кастриоти Скендербег. С. 1970, 79—110; Матковски, А. Односите помегу Охридската архиепископия и османската държава. — Гласник, 1972, 115—116.
⁵²За термина «планински остров» вж. Braudel, F. La Méditerranée et le monde méditerranéen à l'époque de Philippe II. T. I. Paris, 1982 (V-e  ed.) 28—29, n. 5, 34—53.
⁵³Нешри, M. Цит. съч., 282—283.
⁵⁴Зироjевић, Ο. Цит. съч., 61—63; Kрaiс, V. Poviest Bosne do propasti kraljevstva. Zagreb, 1882, 315—317.
⁵⁵Османская империя... , с. 108; Божић, И. Дубровник..., с. 159; Стοаjκοвић, Μ. Ο паду Поречjа под турску власт. — Историjски часопис, 29—30, 1982—1983. Београд, 1983,' 143—152; Babinger, F. Op. cit., p. 199; Božić, I., S. Ćirković, M. Ecmecic, V. Dеdijеr. Istorija Jugoslavie. Beograd, 1972, 104—105.
⁵⁶Κlaić, V. Op. cit. p. 317.
⁵⁷Записки янычара... , c. 76, 78.
⁵⁸История Венгрии. Τ. I, 208—214; Историjа Београда. Τ. I, 185—188, 224-227.
⁵⁹История Венгрии. T. I, с. 214; Sеttοn, Κ. M. Op. cit., 205-206
⁶⁰Бοжић, И. Дубровник... , с. 141.
⁶¹Сκазκин, С. Д. Из истории социально-политической и духовной жизни Западной Европы в средние века. М., 1981, 143—144.
⁶²Атанасовски, В. Цит. съч., 11—12, 14; Историjа Црне горе. Т. II. Од kpaja XII до kpaja XV вијека. Титоград, 1970, с. 283.
⁶³Димитров, Стр. Кр. Манчев. История..., т. I, с. 27—28, 30.
⁶⁴Исторja Црне горе. T. II, с. 279, 284.
⁶⁵Babingеr, F. Op. cit., p. 200.
⁶⁶Фрейденберг, М. Цит. съч., с. 80.
⁶⁷Mедведев, И. П. Мистра. Очерки истории и культуры поздневизантийского города. Л., 1973, 3—41.
⁶⁸Lakythinοs, D. Le Despotat grec de Morée. Paris, 1932, 242-274.
⁶⁹Удaльцοвa, 3. В. Борьба партий в Пелопонессе во время турецкого завоевания, по данным византийского историка Критовула. – В: Средние века, вып. III. М.—Л., 1951, 162—177.
⁷⁰Медведев, И. П. Цит. съч., с. 40.
⁷¹Медведев, И. П. Цит. съч., 40—41.
⁷²Zakythinos, D. Op. cit., p. 287.
⁷³Ваbingеr, F. Op. cit., p. 201—203, 210, 214, 217. Selton, K. M. Op. cit., p. 228, n. 100.
⁷⁴Ρapadοpοulοs, Th. Versuch einer Genealogie der Palaiologen 1259—1453. München, 1938, n. 101; Βακαλόπουλος, Ά., δπ. Π., I 0,88.
⁷⁵Babinger, F. Op..cit., 198—210; Подробно за събора в Мантуа вж. Setton, Κ. M. Op. cit., 212—230; Rаžсο, G. Alcuni pensiere sulla storia militare е politicae dell'alleanze contro i turchi (1440—1464). — ln: Venezia е Ungheria nel Rinascimento. Firenze, 1973, p. 83; Σαθας, δπ. π., 6—10.
⁷⁶Djuvara, T. Cent projets de partage de la Turquie (1281 — 1913). Paris, 1914, 42—45.
⁷⁷Радонић. J. Цит. съч., 128—129. За подобни проекти вж. Djuvara, T. Op. cit., 51—56, 97—105, 126—137.
⁷⁸Κlаić, V. Op. cit., 324—325.
⁷⁹Ibid., с. 328.
⁸⁰История Югославия. T. I. М., 1963, 132 — 136; Божић, И. Дубровник..., 112—130, 161 —162; Атанасοвсκи, В. Цит. съч., 11 — 23 и сл.
⁸¹Божић, И. Дубровник... , 162—164; Κlаić, V. Op. cit., p. 322.
⁸²Κlаić, V. Op. cit., p. 322.
⁸³Цит. по: Κlаić, V. Op. cit., 322—323.
⁸⁴Подрoбно за т. нар. османсфилство вж. Иванов, Н. Османское завоевание арабских стран 1516—1574. М., 1984, 16—22, и пос. лит.; Filipović, N. Prispevek k otézce islamizace na Balkàné pod osmanskim panstvim. — In: Osmanska moć ve Strede a Jihovihodni Evropé v 16 - 17. stoleti, sν. II. Praha, 1977, 394—455, n. 450—455
⁸⁵Бοжић, И. Дубровник... , 163—164.
⁸⁶Зирοjевић, О. Цит. съч., с. 67. Tursun bey. Târih-i Ebül. Feth. Hazirliyan A. M. Tulum. Istanbul, 1977, 121—128.
⁸⁷Нешри, M. Цит. съч., c. 294.
⁸⁸Записки... , 89—92; Нешри, M. Цит. съч., c. 292—295; Вabinger, F. Op. cit., 263—271.
⁸⁹Мутаφчиева, В. Аграрните отношения в Османската империя през XV — XVI в. С., 1962, 103—107; същата. Към въпроса за състава и облика на османската феодална класа през XV—XVI в. — ИПр., 1961, № 6 54—67, 69, 79; Γасратян, Μ. Α., Орешкова, С. Φ., Петросян, Ю. А. Цит. съч., 32—33, 40.
⁹⁰Историа Венгрии. T. I, с. 233; Ηешри, М. Цит. съч., 115, 291-297,  310, 312. Подробно за братята Михалоглу през 60-те години вж. Зироjевић, О. Цит. съч., 66—67; същата. Смедеревски санђакбег Алибег Михалоглу. — Зборник за историју, Матица српска, Нови сад, 1971, 9-27.
⁹¹Lοpez , R. Il principio délia guera veneto-turca nel 1463. —Archivio veneto, Vs., v. 15, 1934, 45—131; Babinger, F. Op. cit., 253 – 257.
⁹²Историja Црне горе. T. II, 285—287.
⁹³Lanе, F.  С. Venice. A Maritime Republic. Baltimore—London, 1973, 235—236, 358—359; Lopez, R. Op. cit., 47—79; Вabingеr, F.  Op. cit., p. 273; Вailly, A. La République de Venise. Paris, 1946, 164—170
⁹⁴Pastor, L. Histoire des papes, t. IV. Paris, 1832, 78-79.
⁹⁵Τhiriеt, F. Op. cit., 395 sg.
⁹⁶Историjа Црне горе. T. II, c. 298; Атанасовски, В. Цит. Съч., с. 20—21.
⁹⁷Braunstеin, Ph. R. Delort. Op. cit., 98—105, 106.
⁹⁸Атанасовски, В. Цит. съч., 12—13; Ћирκοвић,. С. Херцег Стефан Вукчић Косача и његова доба, Београд, 1964,. 263—266.
⁹⁹Babinger, F. Op. cit., 276—277.
¹⁰⁰Османская империя... 108—109.
¹⁰¹Османская империя... с. 108; Унгер, М., О. Саболч. История на Унгария. С., 1968, 70—72; За най-същественото във външната политика на Корвин вж. Nеhring, Κ. Mathias Corvinus, Kaiser Friedrich III und das Reich zum Hunyadisch-Habsburgischen Gegensatz im Donauraum. München, 1975 (Südosteuropäische Arbeiten, n. 72).
¹⁰²Babinger, F. Op. cit., 277—281.
¹⁰³Записки янычара... , 94.
¹⁰⁴Османская империя... , с. 109; Pastor, L. Op. cit., v. IV, 75—77.
¹⁰⁵Ваilly, А. Op. cit., n. 164; Babinger, F. Op. cit.,. 274-275; Τhiriеt, F. Op. cit., 388—389; Медведев, И. Цит. съч. c. 68.
¹⁰⁶Ваilly, A. Op. cit., p. 164; Babinger, F. Op. cit., 274-275; Βακαλόπουλος, Ά., ο δπ. π., 25—40; Thiriet, F. Op. cit., 388—389.
¹⁰⁷Ροllο, S., Puto, A. Op. cit., 95; Frashiеri, Κ. Georges Kastriote Skanderbeg—héros national des Albanais. Tirana, 1962, 33—36; По - подробно за целите и характера на италианската експедиция вж. Setton, Κ. M. Op. cit., 231—231, n. 5—8; Pall, F. Renseignements imedits sur la participation albanaise à la guerre de Naples (1459—1463). — Actes du I-er congrès international d'études balkaniques et sud-est européennes, v. III. Sofia, 1969.
¹⁰⁸Setton, K. M. Op. cit., p. 241.
¹⁰⁹Димитров, С. Георги Кастриоти, 26—27.
¹¹⁰Setton, Κ. M. Op. cit., 249—250; Βabingеr, F. Op. cit., 291 — 294.
¹¹¹Babinger, F. Op. cit., 282, 296; Sеttοn, Κ. M. Op. Cit., 268 - 270.
¹¹²Πетросян, Ю. Α. Α. Ρ. Юсупов. Город на двух континентах, М., 1977, с. 116.
¹¹³Нешри, М. Цит. съч., с. 299.
¹¹⁴Babinger, F. Op. cit., 304—305; Буда, А. Борьба албанского народа под водительством Скандербега против турецких завоевателей. Повесть ο Скандербеге. М.—Л., 1957, 88—89.
¹¹⁵Историja Црне горе. T. II, 290—291; Ваbingе r, F. Op. cit., 290—291.
¹¹⁶Pastor, L. Op. cit., v. IV, 81—83; Sеttοn, Κ. Μ. Οp. Cit., 279-281.
¹¹⁷История на Унгария, с. 71; Османская империя... , с. 109.
¹¹⁸Mаκушев, В. Цит. съч., с. 109.
¹¹⁹Setton, Κ. M. Op. cit., p. 282.
¹²⁰Макушев, В. Цит. съч., с. 111; Pollо, S., А. Puto. Op. cit., p. 97.
¹²¹Prendi, F. Le lieu de sepulcre de Scanderbeg. — Studia Albanica, 1968. 159—167; Pollo, S., A. Puto. Op. cit., 97—98; Babinger, F. Op. cit., 317.
¹²²Димитров, Стр. Георги Кастриоти... , с. 31; Ροllο, S., A. Puto. Op. cit., p. 98.
¹²³Babinger, F. Op. cit., 313—320.
¹²⁴Setton, Κ. M. Op. cit., 293; Βabingеr, F. Op. cit., 324—325, 327, 331. Braunstein, Ph., R. Delort. Op. cit., 94.
¹²⁵Setton, Κ. M., Op. cit., 301—303; Βabingеr, F. Op. cit., 336 - 340; Rizzardo, G. La presa di Negroponte fatta dai Turchi ai Venezianinel 1470. Venezia, 1843; Lane, F. Op. cit., p. 236.
¹²⁶Историjа Црне горе. T. II, 287, 290—311; Атанасовски, В. Цит. Съч., с. 45, 48, 49, 64—85, 110—111.
¹²⁷Атанасовски, В. Цит. съч., 111 —159.
¹²⁸Историjа Црне горе. T. II, с. 317—347.