Обща история

 

ОТ КРИЗА КЪМ АПОГЕЙ

 

Той (скопският удж бей Исхак - б.а.) за нищо друго не мисли, а само как да сее несъгласия между балканските властели, защото в междуособната борба по-лесно може да ги унищожи един по един. Тази тяхна (на османците - б.а.) практика им донесе успехи в Γърция. Преди сто години те не са имали там никаква сила, но коварно сеейки омраза между гръцките господари, постигнаха това, че ги премахнаха един по един...

Така направиха и с българските царе, по подобен начин постъпиха и в Рашката държава (Сърбия - б.а.). Винаги са се опитвали и продължават да се опитват да направят същото и в Босна.

Из инструкция на Дубровнишкото Вече за дубровнишки пратеници при босненския Властел Сандал Хранич от 1426 г.

 

За османската държава поражението при Анкара може да се окачестви не като обикновен военен неуспех, а като изпитание за жизненост. Образувана в резултат на непрекъснати завоевания, през лятото на 1402 г. тя се оказва на ръба на пропастта, тъй като първата в историята й военна катастрофа изкарва на повърхността всички заглушавани до този момент противоречия в нейния социален и държавен организъм. През първите две десетилетия на XV в. се решава въпросът дали османската държава има бъдеще, или не, дали тя ще сподели съдбата на толкова други средновековни политически обединения - продукт на номадски завоевателен устрем - или ще се превърне в ислямска империя. Борбата между едната и другата алтернатива се материализира по типично средновековен начин: чрез династически спорове и борби между Баязидовите синове, които съзнателно или не групират около себе си обществените сили, олицетворяващи различните пътища на развитие. Вече не става дума само за традиционното за ранната османска държава противоречие между идеалите на газавата, номадизма на туркмените и влиянието на т. нар. „развит ислям", а за един дълбок социален конфликт между османската върхушка и номадско-патриархалната традиция на племенните опълчения. На дневен ред - много по-остро отпреди - застава проблемът за облика на османското общество. В неговото решаване се оказват замесени съществуващите все още балкански християнски държави, които трябва да избират подходящ политически партньор сред враждуващите османски принцове, и покореното християнско население, за което подобен избор има съдбоносно значение.

Кризата в османската държава след Анкара не е нито случайна, нито уникална по своя характер. Нейните прояви съвпадат със симптомите на добре известната „детска болест" на ранносредновековните общества. Османският държавен организъм е трябвало или да се справи с вируса на патриархалните предкласови порядки и да излезе по-закален и по-жизнен, или да загине. За балканските християни събитията от началото на XV в. също са от изключително значение. От това накъде ще тръгне развитието на османското общество - по пътя към развита държавност или към консервиране на предкласови отношения, зависи изходът на ислямско-християнската борба на балканска почва¹.

* * *

Изворите от християнски и османски произход създават сравнително пълна представа за главните фигури в османските междуособици, избухнали след пленяването и смъртта на султан Баязид I. Според византийския историк Дука той имал шестима синове: Сюлейман, Иса, Мехмед, Муса, Мустафа и Орхан (последните двама според него в 1402 г. са още малолетни и не участват активно в борбата за власт)². Халкокондил също знае за шестима Баязидови синове: Иса, Сюлейман, Муса, Мехмед, Иса (младши) и Мустафа³. Мехмед Нешри от своя страна изброява седем сина: Ертогрул (умрял преди 1402 г.), Мустафа, Сюлейман, Мехмед, Иса, Муса и Касъм⁴. Когато става въпрос за съдбата на някои от тях след Анкарската битка, християнските и османските извори показват някои различия. Това се дължи на обстоятелството, че османската историография се придържа към официалната версия за правото на престолонаследие в османската държава, изработена след края на междуособиците. Единодушно е твърдението, че Сюлейман още през август 1402 г. се прехвърля на Балканите и се закрепва в тамошните османски владения. Мехмед остава управител на Амасия в Мала Азия, Муса е пленен заедно с баща си от монголите и остава в плен до 1405 r., а Иса първоначално установява властта си в Бруса. Най-големи различия има по отношение съдбата на Мустафа. Според официалната османска версия той загива при Анкара, а според византийските извори се оттегля в областта на Трапезунд и излиза на историческа сцена сравнително късно - към 1414 г. В този случай трябва да се отдаде предпочитание на византийските извори. Ранните османски грамоти показват категорично, че Мустафа не е самозванец (дьозме султан, както го наричат османските наративни извори), а син на Баязид и като такъв - пълноправен претендент за османския престол⁵.

Така или иначе веднага след битката при Анкара османската държава се разпада първоначално на три, а след това на два големи дяла, които съвпадат с географското деление на османските владения на европейска и азиатска част. Наследниците на Баязид и византийците в Константинопол с ужас следят продължаващите монголски завоевания, след които остават пепелища и пирамиди от човешки черепи. До края на 1402 г. Тимур завладява южните дялове на Мала Азия и част от малоазийското крайбрежие. В началото на 1403 г. той крои планове за прехвърляне на войските си в Европа, но съвсем неочаквано (така поне твърдят изворите) се оттегля в Самарканд, където умира през 1405 г.⁶. И този път монголите се оказват непобедими на бойното поле, но неспособни да изградят трайна държавна организация в завоюваните територии. Преди да напусне Мала Азия, Тимур прави всичко възможно, за да унищожи османската държава или поне да я сведе до ранга на второстепенен политически и военен фактор. Той възстановява заличените от Баязид I малоазийски бейлици (от тях Караманският бейлик десетилетия наред ще бъде средище на антиосманска опозиция), формално признава властта на Сюлейман, Мехмед и Иса в окупираните от тях заеми, но не посочва никой от тях за приемник на Баязидовия престол. От политическа гледна точка именно Тимур посява семето на раздора между османските принцове. В следващите години щафетата е подета от различни балкански владетели, но съвсем не със същия успех: едно е да се всяват династически неуредици от позицията на силата и друго - да се използват средствата на „чистата" дипломация. От синовете на Баязид I пръв излиза от играта Иса. Още през 1403 г. той е разбит от брат си Мехмед и бяга в Константинопол, където приема християнството и умира в 1413 г. Мехмед Нешри има по-различна версия за съдбата на Иса. Според него той, след като е поразен от брат си, „отива на служба при християнския владетел" (императора на Византия). После по настояване на Сюлейман и с подкрепата на малоазийските бейлици уж организирал четири похода срещу Мехмед. След като претърпява неуспех, той „изчезва безследно". Нешри естествено премълчава за приемане на християнството от Иса⁷. Дука и Нешри споменават, че един от малолетните Баязидови синове (Орхан или Касъм) от пролетта или лятото на 1403 г. също живее в Константинопол⁸. Според версията на Дука той става християнин и умира в 1414 - 1416 г., без да се намесва в борбата за власт⁹.

С отстраняването на Иса завършва първият и всъщност най-обърканият и динамичен период на османската междуособица. От 1403 до 1409 г. главни действащи лица в нея стават Сюлейман - владетел на Румелия, и Мехмед - владетел на остатъците от османска Анатолия. Според някои извори Сюлейман започва борбата срещу Мехмед под предлог, че иска да защити брат си Иса. В този период противоречията между Баязидовите синове все още имат характер на чисто династическа борба, в която социалните конфликти изживяват инкубационния си стадий. Разбира се, официалната османска историография се е постарала да разграничи с достатъчно контрастни багри образите на двамата основни претенденти. Сюлейман е представен като изнежен принц, който под християнско влияние са научава да пие вино и е готов на компромиси с „неверниците", а Мехмед - като истински „борец за вярата"¹⁰. Тези сведения показват, че поне на първо време двамата враждуващи претенденти изпъкват като представители на две от класическите тенденции в развитието на ранното османско общество, които П. Витек определя като tendance и ghasi tendance musulmane¹¹. До 1409 Сюлейман и Мехмед са в непрекъснато единоборство, при което първият често прибягва до услугите на византийския флот, за да прехвърля войски в Азия¹². От 1405 г. на страна на Мехмед се включва Муса. Според Мехмед Нешри той се връща в османска територия заедно с тялото на баща си, което трябвало да бъде погребано в Бруса. Всъщност Муса става самостоятелна политическа фигура едва в края на 1409 г.

Ситуацията от лятото на 1402 г. дава изключителен шанс на балканските християни не само да отдъхнат от непрекъснотото османско настъпление, но дори да се отърсят от мюсюлманската опека на своя земя. Никога преди това османската държава не е познавала толкова тежка, дълбока и продължителна криза. Нещата като че ли се обръщат на 180 градуса. Преди 1402 г. османците са тези, които се намесват в християнските борби за власт, фаворизират един или друг кандидат, с цел да осигурят постоянно политическо и военно надмощие. След 1402 г. християнските владетели получават възможност да подкрепят един или друг от Баязидовите синове и дори да им налагат свои условия. Дори и в тази благоприятна обстановка балканските държави не успяват да осъществят така необходимото единство помежду си. Като най-висша форма на християнското антиосманско сътрудничество се очертават временните и локални коалиции. Желанието за съвместни действия до голяма степен се неутрализира от успокоителната мисъл, че враждуващите османски принцове сами ще доведат османската държава до пълна катастрофа.

Вестта за османското поражение при Анкара достига за няколко дни в Константинопол, до венецианските и генуезките владения в Леванта, до Егейските острови. Още през август 1402 г. Сюлейман влиза в контакти с управляващия в Константинопол император Йоан VII Палеолог и му предлага мирен договор при доста благоприятни за византийците условия. С подобни предложения той се обръща към Венеция, а вероятно и към други християнски държави и владетели¹³. Отначало всички са резервирани към неочакваното и непознато преди османско миролюбие. Прочее повечето християнски владетели се страхуват да не би сътрудничеството им със Сюлейман да ускори прехвърлянето на монголската конница в Европа. Едва в края на 1402 г. спонтанно формиралата се „християнска лига" (Византия, Венеция, генуезката колония Галата, родоските хоспиталиери, херцогът на о-в Наксос) започва преговори с него. През януари - февруари 1403 г. те завършват с подписването на т. нар. Галиполски договор. Според текста на договора, запазен в италиански превод¹⁴, Сюлейман се задължава да върне на Византия Солун, Каламария, Халкидическия полуостров, крайбрежието на залива Термаикос, територията от град Панидос (на брега на Мраморно море) до Константинопол, черноморското крайбрежие на Константинопол до Месемврия и островите Скопелос, Скиатос и Скирос. Константинополският император е освободен от васалните задължения, позволено му е да строи крепости във върнатите земи, а Сюлейман се задължава да му помага при защитата на столицата от евентуално монголско нападение. Според един първостепенен извор, какъвто е отчетът на венецианския участник в мирните преговори Пиетро Зено, в обкръжението на Сюлейман има военачалници, които са против каквито и да е отстъпки на християните. Начело на тази опозиционна група стои известният османски пълководец Евренос бей (Vranes) и Пиетро Зено изразходва значителни парични суми, за да подкупи неговите последователи и да ги склони към смекчаване на безкомпромисната им позиция. В действителност и без помощта на венецианските дукати войнствената османска групировка няма шансове да наложи своята линия на поведение, тъй като позицията на Сюлейман в 1403 г. е достатъчно нестабилна.

От своя страна „християнската лига" се съгласява да осигури 4-5 кораба, които заедно с флота на Сюлейман трябвало да пречат на монголското прехвърляне през Проливите. На Венеция Сюлейман обещава да върне завзетите градове и крепости (без да се уточнява точно кои), да й отстъпи Атина, а на генуезците от Галата - да премахне трибутарната зависимост на островите Наксос и Теолого, както и на Платия и Нова Фокея. Важна стъпка от страна на Сюлейман (важна особено за Византия и италианските морски републики) е задължението османски кораби да не минават през Дарданелите без християнско съгласие. В текста на Галиполския договор има клаузи, които показват, че не всички християнски владетели са можели да разчитат на особени отстъпки. За сръбския деспот Стефан Лазаревич и за маркиза на Бодоница например се предвижда запазване на васалния статут¹⁵.

През лятото на 1403 г. легитимният визатийски император Мануил II Палеолог потвърждава договора, подписан от неговия племенник Йоан VII Палеолог, и дори изтръгва от Сюлейман нови отстъпки: черноморското крайбрежие на север до Варна и земите от устието на р. Струма до Зейтунион¹⁶. Халкокондил споменава, че на византийците са върнати и крепости по малоазийското крайбрежие¹⁷. Териториалните придобивки са значителни, но Византия няма възможност да се установи трайно във всички върнати територии. Много от тях остават византийски само на книга¹⁸. Ромеите обаче не пропускат случая да включат Сюлейман в своята прословута „йерархия на владетелите", начело на която стои византийският василевс. В текста на Галиполския договор и в съчинението на Дука е отбелязано, че османският принц нарича императора свой „баща". Според Дука думите на Сюлейман при срещата с император Мануил II Палеолог били: „Аз ще ти бъда като син, ако ти бъдеш мой баща. Отсега нататък нека между нас няма съперничество и вражди. Провъзгласи ме само за господар на Тракия и на другите земи, които съм наследил от родителите си". Чак до 1422 г. византийците упорито ще поддържат фикцията за „бащинско-синовните" отношения между василевса и османския владетел¹⁹. За тях всичко това прилича на хубав спомен от далечното минало. Османските „синове" на императора влагат в „бащинското" покровителство на Константинопол съвсем реален смисъл: влизайки в теоретичната византийска йерархия на владетелите, те търсят официално признаване на своята власт на Балканския полуостров и в Мала Азия.

Несъмнено договорът от Γалиполи е твърде изгоден за Византия. Империята възстановява властта си в някои изгубени преди това територии, освобождава се от тежкото бреме на хараджа, получава възможност за последен път да приложи принципите на своята дипломация спрямо враждуващите османски групировки. Не без преувеличение Дука характеризира положението в Тракия през 1403-1409 г. като „пълен мир"²⁰. Затишието позволява на император Мануил II Палеолог да предприеме мерки за заздравяване положението на империята. Тази негова политика намира израз в усилията да се възроди византийският флот - единственото средство да се поддържа нестабилното политическо единство между Константинопол, Солун и Мистра - и достига своя апогей в 1408-1409 г., когато в Пелопонес и Югоизточна Македония управляват като деспоти синовете на Мануил II - Андроник и Теодор II Палеолог²¹. На практика това не е триумф на централизма, а съзнателно възстановяване на апанажната система в нейния класически вид. За истинска централизация липсват политически, социално-икономически, а и чисто географски предпоставки. Византия не възвръща териториалния си интегритет и, което е още по-важно, не успява въпреки многото усилия да сложи ръка на важната Гапиполска крепост. В началото на XV в., както и в последните години от управлението на Баязид I, тази крепост се превръща в основна морска база за османците и фактически е място, където се ражда и укрепва османският флот²². Освен това договорът от Галиполи облагодетелства в известна степен Византия, но не и останалите балкански православни държави. А това в никакъв случай не спомага за реализиране на необходимото политическо и военно взаимодействие срещу ислямската опасност. Каквито и отстъпки да прави Сюлейман на „християнската лига" в 1403 г., става изразител на опитите на част от християнските държави да използват османската криза чрез мирни средства. Стремежът на Византия и нейните съюзници да продължат състоянието на несигурност в османската държава ги кара да правят всичко, за да осигурят на Сюлейман свобода на действие срещу брат му Мехмед. Оказва се обаче, че владетелят на османска Румелия използва тази възможност за натиск срещу други балкански държави, неангажиран с Галиполския договор. Така например още през август 1402 г. отряд на Сюлейман напада и избива до крак група сръбски войници, които се връщат от сражението при Анкара²³. След това той застава на страната на Бранковичи - съперници на Стефан Лазаревич за сръбския престол - и заедно с тях се опитва да му попречи да се завърне в Сърбия. Синът на княз Лазар организира от своя страна локална коалиция със зетския владетел Георги Балшич и кесар на Углеша (владетел на Североизточна Македония) и разбива на Косово поле обединените сили на Сюлейман и Бранковичи²⁴. Макар и не така драматично, но, общо взето, поради сходни причини, отношенията си със Сюлейман развалят и други балкански владетели, изключени от клаузите на Галиполския мир.

След като става ясно, че държането му към християните се изчерпва с отстъпки пред едни и с натиск срещу други, за тези, които са извън списъка на облагодетелстваните, не остава друг път освен борбата. При тази обстановка към края на 1403 или началото на 1404 г. в северните и северозападните частни на Балканския полуостров под унгарска егида се оформя втора християнска коалиция, която разчита преди всичко на оръжието, а не толкова на дипломацията. В нея влизат сръбският деспот Стефан Лазаревич, влашкият воевода Мирчо Стари, босненският крал Остоя и Константин, син на покойния видински цар Иван Срацимир²⁵. Всички те предприемат антиосмански действия по силата на специфични за всеки един от тях стремежи. За унгарския крал Сигизмунд тази коалиция има двояк смисъл: създава се защитен кордон срещу османски нахлувания в Южна Унгария и се придобиват съюзници в борбата му срещу краля съперник Владислав Неополски чрез преминаването на Сърбия, Босна и Влашко под върховната власт на унгарската корона. Константин, законен наследник на Видинското царство, очаква срещу своето участие възстановяване на властта си поне в част от българските земи. За влашкия воевода Мирчо Стари съвместните антиосмански действия са средство за спиране на акънджийските походи на север от Дунав и евентуално за териториални придобивки на юг от реката. Босненският крал Остоя вижда в съюза си с унгарския владетел на толкова начин да отстрани османската заплаха, колкото средство да закрепи разклатения си престол. Сръбският деспот Стефан Лазаревич просто е тласнат в антиосманския лагер от враждебните действия на Сюлейман. Той разчита на унгарска помощ, за да си върне част от земите и да отхвърли османския сюзеренитет, който Галиполският договор се опитва да продължи. Освен това той неутрализира съперничеството на Бранковичи и на своя брат Вук Лазаревич, които в борбата си за сръбския престол залагат на османска помощ. Вероятно към пролетта на 1404 г. така формиралата се коалиция предприема на широк фронт настъпление срещу владенията на Сюлейман. На 16 април 1404 г. крал Сигизмунд съобщава с писмо на бургундския дук, че деспот Стефан Лазаревич успешно воюва с османците, погубил 10 000 от тях и си възвърнал няколко крепости. „Така също и Константин, прославен император на България - се казва в писмото, - и Мирчо, воевода на Влахия, многократно и смело нападали гръцките области, владени от турците, и спечелили важни победи"²⁶. След първоначалните успехи коалицията се разпада тъй бързо, както и възниква. Деспот Стефан Лазаревич, след като отхвърля васалната си зависимост (за това се споменава в няколко негови грамоти от 1405-1406 г.)²⁷, след като си възвръща част от Източна Сърбия и се сдобрява с Бранковичи, предпочита да подобри отношенията си със Сюлейман. От края на 1404 до края на 1408 г. между двамата се установяват мирни отношения, развалени едва при опита на Вук Лазаревич да търси правата си върху сръбската корона с османска помощ. В началото на 1409 г. 30 000-на османската армия начело с Евренос бей нахлува в Сърбия, достига до Белград и налага разделяне на сръбската деспотовина между двамата Лазарови синове. В същата година Лазаревичи и Бранковичи отново са принудени да се признаят за османски (всъщност за Сюлейманови) васали.²⁸

Босненският крал Остоя не предприема никакви действия срещу османците, тъй като има достатъчно грижи вътре в своята държава. Той и неговите унгарски съюзници се стремят да отстранят Твъртко II, претендента за босненския престол, който пък е подкрепян от т. нар. „велика тройка" - мощните босненски владетели Сандал Хранич, Хрвое Вукчич и Павел Раденович. В Босна постоянно нахлуват унгарски войници, а от междуособицата не закъснява да се възползва и Сюлейман. През 1407 г. неговите пратеници предлагат посредническите си услуги за одобряване на про- и антиунгарските боснески групировки²⁹. Поставя се началото на османската намеса във вътрешните дела на Босна, която ще придобие особено опасни форми през второто десетилетие на XV в.

По-упорити в антиосманските си начинания са влашкият воевода Мирчо Стари и българският цар Константин. Със съвместни усилия те завладяват Силистра, а до 1406 г. - почти цяла Добруджа. Същата година Мирчо Стари потвърждава васалитета си спрямо крал Сигизмунд в Северин, където е уговорено продължаване на антиосманските настъпателни действия. В 1407-1408 г. влашките войски нанасят поражение на османците край Силистра³⁰. Енергичните ходове на Мирчо Стари предизвикват ответна реакция на османските акънджийски отряди, но в същото време създават благоприятна обстановка за въстанически действия в България, начело на които застават Константин и братовчед му Фружин, син на цар Иван Шишман. Въстанието на Константин и Фружин обхваща почти всички територии на бившите Видинско и Търновско царство. В края на 1408 г. Сюлейман успява да превземе владяната от българите крепост Темско край Пирот, но не му се удава да потуши въстанието. Антиосманското брожение в българските земи продължава близо десетилетие след началото на въстанието и угасва при друга, вече коренно променена политическа обстановка. Това е най-ранният и най-сериозен опит за възстановяване на унищожената българска държавност, при който Константин и Фружин, изглежда, успяват да се закрепят продължително време в наследствените си владения на юг от Дунав³¹.

Активността на антиосманската коалиция от началото на XV в. донася определени резултати за някои от участниците в нея, но не поставя под съмнение османската власт на Балканите. Независимо от няколкото военни поражения, които Сюлейман претърпява, християните не отстраняват нито опасността от акънджийски походи, нито премахват условията за османска намеса в балканските междуособици. В 1404-1409 г. на Балканите се създава някакъв баланс между османските и християнските сили, но той е можел да се запази при положение, че тези територии ще останат настрана от главните събития в борбата за власт между Баязидовите синове.

Всички останали извън двете християнски коалиции балкански държави и княжества след лятото на 1402 г. намират различни начини да използват кризата в османската държава. Византийска Морея, макар формално под властта на Константинопол, не е привлечена в Галиполската лига и не получава никакви отстъпки по силата на Галиполското съглашение. Морейският деспот Теодор I Палеолог отхвърля самостоятелно османския сюзеренитет и с помощта на рицарите хоспиталиери разширява своята власт в Южна Тесалия, завзета от османците в 1394 г. Очертава се реална възможност византийски Пелопонес да се съвземе след опустошителните османски набези от Баязидово време, да съживи своята икономика, да укрепи връзките си с византийската столица. Тази възможност е използвана само отчасти, тъй като османската опасност от север продължава да съществува. Тя е предизвикана от обособилите се в началото на XV в. няколко полунезависими османски военачалници в Централна и Северна Тесалия. Всъщност византийска Морея продължава да живее в състояние на постоянна война. Към 1404 г. морейският деспот се заплита в продължителен конфликт с ахейския княз Чентурионе II Захария (1404-1430), в който по силата на различни интереси и предпочитания се намесват много местни владетели³². Османският натиск върху Морея намалява, но тя не си отдъхва от междуособиците, които избухват с нова сила, сякаш за да компенсират намаляването на османските набези.

Властелите в Централна и Северна Албания, които в края на XIV в. се признават за османски васали (Дукагини, Арианити, Кастриоти и др.), след 1402 г. отхвърлят своята зависимост. Повечето от тях търсят подкрепата на Венеция, която точно в този период прави настойчиви и резултатни опити да се установи в албанското и зетското крайбрежие. В периода на относително затишие княжеството на Иван Кастриоти, бащата на Скендербег, с венецианска помощ се разширява до крайбрежието и присъединява към първоначалната си територия - областта Мати - земите в Дибра и Курбин³³. Скоро става ясно, че Венеция или не желае, или просто не може ефикасно да защитава своите албански съюзници. Още към 1410 г. повечето от тях отново се връщат под османска върховна власт³⁴.

И зетският владетел Георги II Балшич използва османските междуособици, за да възстанови независимостта си. На наследника си Балша III (1403-1421) той оставя една свободна от османска опека държава, но и един изключително остър проблем: борбата срещу настойчивата венецианска експанзия в зетското крайбрежие, която заплашва самото съществуване на държавата на Балшичи. Балша III вижда в Републиката на св. Марко свой основен противник и не подбира средства в борбата срещу нея. Във войската на зетския княз воюват заедно османци, албанци, италиански кондотиери. Т. нар. „Първа скадарска война" между Балша III и Венеция (1403-1412), макар и с променлив успех, се води с голямо ожесточение. Още в началната й фаза зетският владетел търси османска подкрепа, признава се за османски васал, отново въвежда допълнителен данък (по 1 дукат на огнище) за изплащането на хараджа. Венеция от своя страна привлича за съюзници албанския вожд Коя Захария и зетските владетели - братята Георги и Алекса Черноевичи. И в Зета християнските противоречия вземат надмощие над възможността да се използва османската криза с обединени усилия³⁵.

През втория период на османската гражданска война (1403-1409) става ясно, че ислямските пришълци не може така лесно да бъдат прогонени от Балканите, както изглежда непосредствено след Анкарската битка. Много скоро балканските християни трябва да констатират, че повече от частични отстъпки и отделни военни победи не са в състояние да постигнат. Точно в този период на междуособици проличава ясно, че османската държава, дори и разединена, е способна, ако не да настъпва, то поне да държи християнските си съседи в постоянно напрежение. Това става чрез изпитаната акънджийска тактика, чрез традиционната намеса в балканските вътрешни и междудържавни противоречия и чрез действията на отделни османски военачалници, които не се смятат ангажирани с политиката на румелийския османски владетел. Особено активни са скопските удж бейове Игит и неговият наследник Исхак³⁶. Към 1404-1406 г. например османските военачалници в Тесалия - Ханджалис и Юсиф бей причиняват много неприятности на местните християни. Ханджлис завзема и ограбва град Фанарион, а Юсуф бей напада и опустошава Епир и Централна Албания³⁷. С други думи, и в началото на XV в., както в периода 1354-1376 г., османците показват способност за „децентрализирана" експанзия и отбрана. Спокойствието за балканските християни, покорени или все още свободни, е относително и нетрайно. След първоначалното си активизиране те лесно се примиряват с факта, че съдбата им ще зависи от продължителността и евентуално благоприятния за тях изход от османската криза.

Към 1409 г. не са малко балканските владетели, които свикват с мисълта, че Сюлейман е султан на Румелия, с който може да се установи някакво приемливо съжителство. Константин Костенечки например пише, че той бил „добър" и „лесен за разбиране"³⁸. Други не губят надежда, че съществуват още шансове и очакват някакво ново развитие на османската междуособица. Именно те посрещат с прекалено голям оптимизъм новия етап в борбата на Баязидовите синове, който започва в края на 1409 или началото на 1410 r. с идването на Баязидовия син Муса на европейска територия.

Изворите дават различни сведения за причините, накарали този останал дълго време в сянка османски принц да се намеси активно в борбата за власт. Официалната османска версия е, че той отива на Балканите с позволението и благословията на брат си Мехмед, който желаел да отвори втори фронт срещу Сюлейман. Дука тълкува действията на Муса като изблик на османски „патриотизъм" и антихристиянски чувства. Според него той обвинявал византийците за османското поражение при Анкара, заканвал се да отнеме останалите им земи и да промени коренно компромисната според него политика на Сюлейман спрямо „неверниците"³⁹. Всички извори независимо от произхода си подчертават отрицателното отношение на Муса към бейовете, което с течение на времето става все по-крайно. Продиктувани вероятно от горчивия спомен за масовата измяна на малоазийските бейове в битката при Анкара, „антиаристократичните" разбирания на османския принц го превръщат в обединителна фигура за недоволството на християнската и мюсюлманската рая. А за краткото управление на Сюлейман в Румелия подобни настроения имат достатъчно добра почва за избуяване, тъй като той е принуден да увеличи данъчното бреме поради намалените приходи от хараджа⁴⁰.

Нешри споменава, че лично влашкият воевода Мирчо Стари предлага убежище на Муса във Влашко с намерение да го използва срещу Сюлейман, чийто акънджийски отряди не давали мира на владенията му. Халкокондил твърди точно обратното: че Муса търси съюза на влашкия воевода, предлагайки му злато и земи, ако му помогне да отстрани брат си⁴¹. Според солунския митрополит Симеон византийският император Мануил II помага с корабите си за прехвърляне на Муса от Азия в Европа, като по този начин тайно нарушава мирните споразумения със Сюлейман⁴². Очевидно е, че в появата на трети османски претендент за престола някои балкански владетели съзират възможност да спрат процеса на консолидиране на Сюлеймановата власт и да продължат анархията в османската държава. Обикновените хора от своя страна търсят в негово лице борец срещу несправедливостта на бейовете. В края на 1409 и 1410 г. популярността на Муса на Балканите достига своя връх. Той е подкрепян от Мирчо Стари, от деспот Стефан Лазаревич, от въстаналите български области. В неговата армия, чието ядро съставляват племенните опълчения яя и мюселем, се стичат българи, власи, сърби. За кадиаскер на разноезичната си войска Муса назначава известния мюсюлмански богослов шейх Бедр ед-Дин Симави, който в духа на ортодоксалния сунизъм е проповядвал известна търпимост на мюсюлманите спрямо християните⁴³. До началото на 1411 г. на Балканите става нещо немислимо преди: управляващите кръгове и християнските държави показват учудващо единство в политическата си ориентация, а мюсюлманските и християнските маси се обединяват в името на борбата за по-добър живот. Радвайки се на такава всеобща подкрепа, Муса преминава в началото на 1410 г. в България и на 13 февруари разгромява Сюлеймановия бейлербей на Румелия. След два частични неуспеха в началото на 1411 г. той побеждава и убива брат си Сюлейман, след което се провъзгласява за владетел на Румелия⁴⁴. Това същевременно е и краят на неговото сътрудничество с християните. За броени дни той скъсва споразуменията с всичките си бивши съюзници, започва да воюва срещу всички, разваля отношенията си с Мехмед и бързо се оказва политически и военно изолиран. Вместо придобивки балканските християни изпитват на собствен гръб най-жестоки и уродливи форми на газават и грабежите на поощряваните от Муса номади туркмени. Неслучайно неговото име и действия оставят тежки и незаличими следи във фолклора на балканските народи. Дори и Мехмед Нешри, който е принуден да се съобразява с обстоятелството, че Муса бил „падишах на Румелия 2 години, 7 месеца и 20 дни", не намира друго оправдание за неговото поведение освен думите на Корана: „Ние всички сме роби на Аллаха. Благодарни сме му за милостите и посрещаме с търпение и примирение бедите, които той ни изпраща"⁴⁵.

По силата на създалата се ситуация всички съюзници на Муса преминават на страната на Мехмед. Византия, Сърбия, Влашко, българската аристокрация, дори независимите османски областни управители Игит, Юсуф в Североизточна Македония и Хамза в Северозападна България в началото на 1413 г. се нареждат под неговите знамена. През юни с. г. обединените им сили разбиват и убиват Муса при село Чамурли, Софийско⁴⁶. На неговите необуздани грабежи е сложен край. Радостни от тази победа, балканските християни не обръщат внимание на обстоятелството, че смъртта на Муса означава възстановяване на единството на османската държава.

Ако се разсъждава теоретично, за антиосманските сили управлението на Муса е последната възможност да се превърне османската криза в пълна разруха. Неговата антиаристократична политика тласка османското общество назад, към архаичните патриархално-номадски порядки и в перспектива неизбежно е щяла да го направи неспособно за постъпателното развитие. Но безогледният терор, на който Муса подлага почти всички балкански територии, без да прави разлика между аристокрация и народни маси, създава крайно напрегната и нетърпима ситуация, която тласка всички в лагера на Мехмед. Без да съзнават, водени единствено от изискванията на момента, християните оказват подкрепа на онези сили в османското общество, които са носители на османската държавна консолидация. В началото на XV в. въвеждането и укрепването на специфични институции е единственото средство на османската държава за изход от кризата и за възвръщане на настъпателната й мощ. През лятото на 1413 г. малцина са тези, които осъзнават, че отстраняването на Муса и издигането на Мехмед като единствен османски султан отваря нова страница в историята на османската държава и в нейната завоевателна политика.

Новият султан идва на престола като представител на издигащите се османски спахии, чието лично благополучие е тясно свързано с възможността за териториално разширяване и плячка. Мехмед наистина не е в състояние да поднови веднага османската експанзия. Неговата държава вече е единна, разполага със значителни военни възможности, но и кризисните симптоми в нейната структура не са напълно излекувани. Народните маси продължават да се вълнуват. През 1416-1418 г. тези вълнения прерастват в масови народни въстания начело с Бедр ед-Дин Симави, Бьоркльодже Мустафа и Торлак Кемал⁴⁷. Все още има живи Баязидови синове, които претендират за власт. Малоазийските бейлици продължават да съществуват. Всичко това кара Мехмед да започне управлението си като единствен законен султан през 1413 г. с маслинено клонче в ръка. Според Дука той потвърждава на Византия всички земи, отстъпени й от Сюлейман. Думите му към византийските пратеници били: „Идете и кажете на моя баща, императора на ромеите,... че аз си върнах наследствените владения. Отсега нататък аз ще бъда негов поданик като син на баща си... и ще изпълнявам неговите желания като слуга". А пратениците от Сърбия, България, Влашко, Морея и Континентална Гърция били изпратени с думите: „Кажете на господарите си, че аз предлагам мир на всички и приемам мир от всички. Този, който подло нарушава мира, нека богът на мира бъде срещу него"⁴⁸. Всичко това изглежда прекалено хубаво, за да е вярно. „Благородният варварин" Мехмед I показва, че за осемгодишното си самостоятелно управление добре е усвоил политиката на медената питка и голямата тояга.

Сръбският деспот Стефан Лазаревич е онзи Мехмедов съюзник от 1413 г., у когото отива лъвският пай и медената питка. Той получава областта Знеполе и крепостта Киприян край Ниш. Срещу признаване на сюзеренитета на Мехмед I сръбският деспот осигурява продължително спокойствие за своите владения. До 1425 г. изворите не споменават никакви османски нахлувания в сръбска територия. През това време Сърбия се съвзема икномически и политически. Въвеждат се административни реформи, които засилват централизма и военния потенциал. Консолидационният процес е особено явен в началото на 20-те години на XV в. През 1421 г., след смъртта на Балша III, Зета е присъединена към територията на сръбската деспотовина. Пет години по-късно Георги Бранкович е обявен за наследник на деспот Стефан Лазаревич, което означава, че когато той поеме властта, земите на Бранковичи в Косово също ще бъдат включени в сръбската държава⁴⁹. Несъмнено развитието на Сърбия в периода 1413-1427 г. трябва да се оцени положително, но по-сегашните събития показват колко илюзорни са очакванията, че нейната територия е можела да остане настрана от бушуващия на Балканите пожар⁵⁰.

Византийските управляващи кръгове се оказват разделени на два лагера в отношението си към новия османски султан. Официалната линия, прокарвана от император Мануил II Палеолог, представлява нещо като „въоръжено миролюбие". Императорът полага много грижи за поддържане на добри отношения с Мехмед I на основата на потвърдения от османска страна Галиполски договор. В същото време той прави немалко, за да подготви Византия за съпротива⁵¹. С неотслабващи темпове в константинополските пристанища се съоръжават нови кораби, но византийският флот все пак не успява да осъществи една от възлаганите му задачи - превземането на Галиполската крепост. През 1415 г. с личното участие на Мануил II Палеолог е обновена (всъщност изградена отново) крепостната стена, издигната още в античността на най-тясното място на Коринтския провлак, между Атинския и Коринтския залив (т. нар. Хексамилион). Тази стена трябвало да се превърне в непристъпна преграда за османските нападения в Пелопонес⁵². Приблизително по същото време философът от Мистра Георги Гемист Плитон написва прочутия си проект за реформи в Пелопонес („първата и най-важна област на елините"), които според него можели да заздравят вътрешното и външното положение на полуострова и да му осигурят достатъчно съпротивителни възможности. Идеите на Плитон показват, че във византийското общество се е усещала необходимостта от някаква промяна. Липсата на обществени сили, които да осъществяват съобразени с действителността и възможностите преобразования, не позволява дори и на този най-голям ум на късна Византия да излезе извън сферата на утопията⁵³.

Една група византийски архонти начело с престолонаследника Йоан VIII Палеолог са на мнение, че ромеите трябва да направят всичко, за да продължат състоянието на анархия в османската държава. В изпълнение на тази програма през 1414-1416 г., когато Мануил II отсъства от столицата, Йоан VIII влиза в съглашение с османския принц Мустафа и му помага да се прехвърли във Влашко. Отговорът на Мехмед I е блокада на Константинопол и опустошаване на околностите му⁵⁴. Това наистина е направено във връзка с византийската подкрепа за Мустафа, но султанът дава да се разбере, че не е задължен да спазва мира с Византия при отсъствие на Мануил II Палеолог. Съществувал план, според който Мустафа трябвало заедно с присъединилия се към него санджакбей на Никопол - Джунеид, да напредне до Солун и там да се съедини с войската на Йоан VIII Палеолог. Бързите действия на Мехмед I го осуетяват. Войските на Мустафа и Джунеид са разбити и те се укриват в Солун, а византийският престонаследник е блокиран в столицата⁵⁵. Целият епизод завършва с ново византийско-османско споразумение, според което Мустафа е заточен в о-в Лемнос, а Джунеид - в Константинопол. За тяхната издръжка Мехмед I се задължава да плаща на византийците 300 000 аспри годишно⁵⁶.

В края на 1420 г. групата на Йоан VIII Палеолог прави втори опит да отстрани Мехмед I. Османският владетел трябвало да бъде пленен при прехвърлянето му от Европа и Азия, но император Мануил II забранява всякакви действия срещу личността на султана, позовавайки се на съществуващите мирни договори. По същото време в Константинопол се очаквало, че щом се върне от Азия, Мехмед I ще нападне византийската столица⁵⁷. Все по-малко хора вярвали в доброто бъдеще на византийско-османските отношения.

Освен Византия и Сърбия нито една друга балканска държава или княжество не успява да запази дълго време мирните отношения с Мехмед I. Година след идването си на власт той нарушава мира с Венеция и войските му начело с Караман бей завземат Бодоница. По този начин е унищожено още едно латинско княжество, което под управлението на италианските фамилии Палавичини и Джорджи и под венециански протекторат има зад себе си почти двувековна история.

На своите бивши български съюзници Мехмед I не само не отстъпва никакви територии, но отнема и малкото, което им остава. Вероятно при потушаването на въстанието на Бедр ед-Дин Симави и при похода във Влашко през 1417 г. той успява да потуши последните отгласи на въстаническите движения в българските земи. През 1415 г. влашкият воевода Мирчо се принуждава да плаща на османците 3000 дуката годишно срещу несигурното обещание, че те няма да предприемат повече грабителски походи на север от Дунав. На следващата година обаче той се съюзява с Мустафа и нахлува заедно с него in regnum Bilgarie⁵⁸. Ответният удар не закъснява. През 1417 г. Мехмед I организира голям наказателен поход във Влашко, отнема всички владения на Мирчо в Добружда и го принуждава да стане османски васал. През 1420 г. влашките войски претърпяват ново голямо поражение. Наследникът на Мирчо, воеводата Михаил, пада на бойното поле, страната е подложена на голямо разграбване. Същата година османският флот за пръв път напада територията на Молдова, като завзема крепостта Килия и обсажда град Аккерман (дн. Белгород). По-късно завзетите молдовски територии са освободени, но срещу задължение от страна на молдовския воевода Александър Добрия (1400-1431) да се признае за васал⁵⁹.

Същата безкомпромисна политика следва Мехмед I и спрямо албанските земи. През 1415 г., използвайки смъртта на албанския феодал Никита Топия, Мехмедовият военачалник Омер бей завладява Круя. На следващата година във връзка с развалянето на османски-венецианските отношения голяма османска армия начело с Хамза бей нахлува в Южна и Централна Албания, превзема Балона, Канина, Берат, Пиргос и унищожава т. нар. Валонско княжество. Овладяно е изключително важното валонско пристанище, откъдето османците могат да контролират входа на Адриатическо море. При тази османска акция всички северноалбански властели, включително и Иван Кастриоти, са принудени да потвърдят васалния си статут⁶⁰.

Особено активна при управлението на Мехмед I става намесата на нашествениците в Босна и това съвсем не е случайно. Босненската територия има важно стратегическо значение, тъй като е разположена на подстъпите към Унгария и Централна Европа. Първоначалния повод за османските походи дават събитията от 1413 г., когато босненският велможа Сандал Хранич Косача, владетел на областта Приполие, Никшич и около р. Цетине, участва в битката при Чамурли като Мехмедов съюзник. Това е използвано от неговия северозападен съсед Хрвое Вукчич, който напада земите му. Следва унгарска намеса и организиране на коалиция срещу Хрвое Вукчич, който, оказвайки се в тежко положение, вика османците. На него именно се пада съмнителната слава да бъде причина за началото на системните османски походи в Босна. През май 1414 г. Хрвоевият протовестиар, дубровчанинът Михаил Кабужич, довежда до босненската земя голяма османска войска. Тя се разделя на три части, прекосява почти цяла Босна и достига до околностите на Загреб. В 1414-1415 г. следват още две големи османски нахлувания. През пролетта на 1415 г. добре осведомените дубровчани вече знаят, че босненският крал се е признал за османски васал⁶¹. Опитът на унгарския крал Сигизмунд да отстрани османското присъствие от Босна, която формално е под унгарско върховенство, завършва с голямо поражение за унгарците при Лашва, на юг от изворите на р. Усор. След тази своя победа османските отряди, необезпокоявани от никого, достигат в края на 1415 г. чак до Щирия и Долна Австрия. Интензивната османска намеса в босненските междуособици продължава до 1422 г., когато с идването на власт на крал Твъртко II Твърткович (1422-1454) държавата временно се стабилизира. Завоевателните или грабителските походи и анархията в Босна през второто десетилетие на XV в. имат, колкото и странно да изглежда, и един положителен резултат: физическото унищожаване на някои от самостоятелните областни владетели (например княз Петър Павлович), които всъщност са виновниците за босненската криза⁶². Но дълбоките причини за междуособиците не са премахнати, а само заглушени. Крал Твъртко II Твърткович се примирява с обстоятелството, че е пръв между равни, което за известно време успокоява духовете на непокорните босненски властели.

За осемгодишното си самостоятелно управление (1413-1421) султан Мехмед I връща политическото единство на османската държава и потушава изблиците на народно недоволство. Доразвивайки някои от основните принципи на османската завоевателна стратегия в изменените условия от второто десетилетие на XV в.: мир с едни, война с други, намеса във вътрешните дела на трети, той свежда до минимум възможностите за образуване на антиосмански коалиции и подновява активната настъпателна политика на границите с балканския християнски свят. Свидетел на разгрома при Анкара и на катастрофата на Муса при Чамурли, Мехмед I не изпада в крайностите нито на Баязид I, нито на Муса. Опитът го научава, че завоеванието е изкуство, а не безразсъдно настъпление и че завоевателят, ако е нужно, трябва от време на време да надява маската и на миролюбието. Тайната на неговия успех се съдържа в характера на социалните сили, които го подкрепят. Спахиите (за разлика от номадите туркмени, които са една враждебна на държавната организация социална сила) осъществяват завоевателните си функции само като съставна част на една добре организирана и централизирана държава. Победата на новите обществени отношения, чийто социален носител е спахийството, означава известна промяна в същността и движещите сили на османската експанзия. След като османската държава тръгва уверено по пътя на укрепването, нейното териториално разширяване придобива много по-целенасочен и централизиран характер. На своя син и наследник Мурад II (1421-1451) султан Мехмед I оставя „едно способно за развитие наследство" (ein entwicklungsfähiges Erbe - Е. Вернер)⁶³, което съдържа в себе си макар и все още като потенциална възможност белезите на централизирана ислямска империя с универсалистични претенции. От 20-те години на XV в. османското настъпление получава нови импулси и неговата задача, без да става по-лека, ще бъде да потушава едно по едно изолираните помежду си огнища на християнска съпротива. За свободните все още балкански християни това е началото на истинската агония.

* * *

Влошаването на османо-византийските отношения започва още в първите месеци от управлението на султан Мурад II. Според Георги Сфранцес непосредствен повод за това са действията на „военната партия" в Константинопол. Тя отново прави опит да изкара на сцената позабравения османски принц Мустафа, след като изтръгва от него обещание, в случай че стане султан, да върне на Византия Галиполската крепост. През август - септември 1421 г. Мустафа и неговият неизменен съратник Джунеид овладяват с византийска помощ Галиполи, а до края на годината - почти цяла Румелия⁶⁴. След тези първоначални успехи османският претендент демонстративно отказва да е послушна византийска пионка и не предава галиполските укрепления във византийски ръце. Отношенията между Мурад II и Константинопол са влошени, без от това да има някаква полза. В началото на 1422 г. Мустафа е разгромен и публично екзекутиран в Одрин. След отстраняването на поредния „дьозме султан" Мурад II получава солиден повод да търси сметка от византийците за участието им в движението на неговия съперник. На 10 юни, след като завладяват византийските крепости по брега на Мраморно море, войските на султан Мурад II обсаждат Константинопол. Обсадата продължава до 6 септември с. г. и при нея константинополските укрепления за пръв път са подложени на обстрел с все още примитивни и малко ефикасни оръдия (лумбарди)⁶⁵. Общата атака на обсаждащите на 24 август завършва с неуспех и жителите на византийската столица били убедени, че градът им е спасен само благодарение на чудотворната намеса на Богородица. Причините всъщност са далеч по-прозаични. Това са: бунтът на малоазийските бейове, които издигат като съперник на Мурад II малолетния му брат Мустафа, умелата защита, солидните и все още издържащи на не много ефикасен артилерийски обстрел крепостни стени на „Втория Рим"⁶⁶. Успоредно с обсадата на Константинопол османците блокират и Солун, а през май 1423 г. войските на османския тесалийски управител Турхан бей превземат и разрушават Хексамилиона⁶⁷. Следват походи във Влашко, Сърбия, Пелопонес. След това бурно начало, което прилича на „тотална война" срещу балканските християнски държави, Мурад II се връща към доказалите своята целесъобразност дипломатико-военни похвати на своя предшественик. В останалите години от своето управление той така умело играе ролята на владетел, който не напада, без да бъде предизвикан, че някои от неговите съвременници християни без колебание характеризират политиката му като миролюбива⁶⁸. А всъщност поведението на Мурад II не е нищо друго освен коварна и добре замислена завоевателна тактика, съобразена с политическите реалности от втората четвърт на XV в. Той постоянно е принуден да отделя значителни сили за войни с малоазийските бейлици. Поради това, нямайки възможност да воюва едновременно на два фронта, той избягва праволинейната завоевателна политика на Балканите и прибягва до твърде нюансирани по своята същност методи на завоевание. Онези балкански християнски владения, чието завоевание е трудно от военна гледна точка или заплашва да предизвика ненужни политически усложнения, са оставени да живеят в относителен мир, докато условията узреят за пряк щурм. В същото време османските армии прегазват отделни изолирани средища на съпротива или държат в напрежение „фронтовите" балкански държави, изчаквайки по-благоприятен момент за решителна намеса. Този тип политика особено ясно се проявява по отношение на трите отделени един от друг центрове на византийска държавност: Константинопол, Солун и Морея.

След неуспешната обсада на Константинопол в отношенията между Мурад II и византийските императори настава сравнително дълъг период на мир. Последната година от управлението на Мануил II Палеолог е ознаменувана с подновяване на мирните договори, инициативата за което идва от османска страна. Според клаузите на мира, сключен на 20 януари 1424 г., константинополският император запазва крепостите по Черно и Мраморно море. Срещу това той се задължава да поднови плащането на харадж в размер на 300 000 аспри и да признае повторно васалната си зависимост, без обаче да е принуден да изпраща на османците военни отряди⁶⁹. На основата на мирния договор от януари 1424 г. се градят отношенията между Мурад II и византийската столица за период от близо четвърт столетие. Това вероятно е истинската причина, която кара Дука да хвали благосклонното отношение на османския владетел към християните, забравяйки, че християни има и извън стените на столицата. Двете страни имат свои съображения за съблюдаването на мира. Мурад II го предлага и утвърждава, защото съзнава, че османската военна машина все още не е в състояние да превземе силно укрепения град на Босфора и защото мирът му е нужен за завоевания в други посоки. Това в никакъв случай не означава, че Константинопол поначало отсъства от османската завоевателна програма през втората четвърт на XV в., а само, че за овладяването му все още липсват необходимите военни и политически условия.

От друга страна, политиката на император Йоан VIII Палеолог (1425-1448 г.) е насочена изключително към привличане на западна кръстоносна помощ, а за дългите преговори по този въпрос е нужно време и спокойствие. Освен това мирът с Мурад II е необходим, за да не се дава формален повод на османския султан да се меси в избухналите с нова сила борби за власт между последните Палеолози⁷⁰. Затова от византийската столица в султанския двор постоянно се изпращат уверения, че васалните задължения се спазват и ще бъдат спазвани. Византийската дипломация полага много грижи, за да има „свои хора" в Мурадовото обкръжение, като за всеки случай продължава, разбира се много предпазливо, познатата игра на фаворизиране и дори „ромеизация" на различни османски претенденти за престола. При всеки по-сериозен османо-християнски конфликт първата работа на византийските пратеници е да убедят султана във византийския неутралитет. Успоредно с това император Йоан VIII Палеолог дава нареждания да се поправят константинополските крепостни съоръжения.

Султан Мурад II спазва мира и си дава вид, че вярва във византийския „неутралитет", но в същото време зорко следи ходовете на византийската дипломатическа офанзива на Запад. В началото на 1431 г. и през 1442 г. той провежда нещо като „разузнаване с бой": обсажда Константинопол, за да провери готовността му за отбрана, и се оттегля, след като установява, че превземането му е все още непосилна задача. Освен това Мурад II отлично разбира, че колкото по-притисната е византийската столица, толкова по-отстъпчиви ще бъдат византийците към условията на своите западни партньори. Това състояние на византийско-османските отношения, при което и османци, и византийци си дават вид, че вярват в мирните намерения на другия, независимо от отделните кризисни ситуации продължава чак до началото на 1451 г., когато на играта на лицемерие бързо е сложен край⁷¹.

Чрез поддържането на мирни отношения с Константинопол Мурад II всъщност експлоатира очевидната апатия и безразличие във византийската столица към съдбата на Солун. Именно към втория по значение град на Византия насочва той завоевателните си усилия през 20-те години на XV в. Макар и възстановен за империята в края на 1403 г., Солун никога не се радва на същите „привилегии" от страна на османците, както Константинопол. Болнавият солунски деспот Андроник Палеолог още през 1415 г. е принуден да плаща харадж в размер на 100 000 аспри⁷². Събитията от 1422-1423 г. показват, че именно Солун е най-слабото звено от всички владения на залязващата империя. Още в началото на османската блокада проличава, че градът изпитва продоволствени затруднения и че не всички граждани са готови да понесат лишенията на една продължителна съпротива. От Константинопол не можело да се очаква никаква помощ. След първите апели оттам пристига неизвестен по име византийски военачалник, който предлага финансовите тежести на солунската отбрана да се разпределят пропорционално между всички негови жители⁷⁴. Заможните слоеве никак не са ентусиазирани от подобни предложения. За да се спасят от османците и същевременно да запазят своите богатства, те лансират идеята Солун да бъде предаден на Венеция, която налагат след продължителни спорове. „Православната групировка" начело със солунския митрополит Симеон настоява да се търси помощ само от Константинопол, което се оказва нереално. Проосмански настроената част от гражданите ратува за незабавна капитулация, а търговските слоеве, което проявявали все по-голямо безразличие към религиозните проблеми, гледат на католическа Венеция като на ultima ratio за спасяване на града⁷⁵. След като надделява последното мнение, деспот Андроник Палеолог прави официално предложение на венецианските власти от о-в Евбея. На 7 юли 1423 г. венецианският сенат обсъжда въпроса за поемане на властта над Солун. Условията, които деспот Андроник Палеолог поставя, са: градът да се управлява според традициите си, да се потвърди и зачита църковно-юридическата власт на солунския православен митрополит, православните жители да имат религиозна свобода, Венеция да се нагърби със защитата на Солун от османците. Предложението на солунския деспот намира добър прием в Републиката на свети Марко. През 1423 г. сенатът на Serenissima е по-войнствено настроен от всякога и изглежда по-загрижен и уплашен от османското напредване, отколкото от намаляването на левантийската търговия. Предложението на Солун е прието и на 6 септември 1423 г. венецианските управители - „дукът на Солун" Санкто Вениер и „капитанът на Солун" Николо Джорджи с 6 венециански галери влизат в солунското пристанище и забиват в центъра на града знамето на италианската република⁷⁶.

Установяването на венецианска власт в Солун отговаря на стремежите на републиката да търси нови балкански опорни пунктове, но за разлика от Пелопонес, Албания и Зета венецианското присъствие в блокирания от нашествениците град никак не прилича на изгодно търговско начинание. В този случай традиционните методи на дипломатическо лавиране, морски демонстрации или подкупи не дават очаквания резултат, а само засилват убеждението в недостатъчната последователност и решителност на венецианската политика спрямо османците. Републиката неведнъж заявява, че ще брани Солун с всички средства, изразходва за него по 60 000 дуката годишно, но не изпраща повече от няколко кораба и поддържа в града гарнизон със смешно малката численост 700 души. Венецианският дож и сенат официално спазват условията, при които получават властта над града, и дори отпускат суми за празника на неговия покровител св. Димитър, но в същото време местните венециански управители пречат на дейността на градския синклит (т. нар. додекада) и нарушават религиозно-юридическите права на православното население⁷⁷.

Същата непоследователност венецианците проявяват и към чисто военните проблеми на солунската отбрана. Често в сената се чуват призиви да се мобилизира цялата венецианска морска мощ и да се смажат завинаги османските претенции към града. На няколко пъти венециански ескадри предприемат успешни рейдове към Касандра, Йерисо и Кавала. Заедно с това републиката не прекратява опитите си да издейства от Мурад II признаване на властта си в Солун и снемане на обсадата. Доколко Венеция разчита на подобни мирни варианти, личи от нарастването на сумата, която тя е готова да плати на османците срещу приемането на нейните мирни предложения. В 1423 г. тя е 1000 дуката (около 32 000 аспри), в средата на 20-те години - 100 000 аспри, а в 1429 - 300 000 аспри⁷⁸. Едва когато Мурад II хвърля в тъмница венецианския пратеник Якопо Дандоло и ултимативно изисква предаването на Солун (март 1429 г), във Венеция разбират, че всички дипломатически усилия са напразни. Дори и след това идеята за максимално военно ангажиране в защитата на Солун остава чужда на венецианските управляващи среди. Венецианските длъжностни лица в града добре осъзнават, че венецианското морско превъзходство е безсилно пред превъзхождащия сухопътен военен потенциал на османците. Когато Мурад II сменя продължителната блокада с обща атака на солунските крепостни стени, става ясно, че защитниците върху тях са твърде малко, че две трети от зъберите не са защитени. Още при първия сериозен щурм на 29 март 1430 г. османци преодоляват източната крепостна стена и влизат в града. Останалите живи венецианци с мъка се добират до корабите си и се спасяват, оставяйки местните жители на произвола на съдбата⁷⁹.

Превземането на Солун нанася сериозен удар на венецианската източна политика и унищожава едно от трите византийски „островчета", пощадени от османската експанзия до първите десетилетия на XV в. В съзнанието на православните християни остава не толкова споменът за венецианските усилия при отбраната на Солун, а горчилката на венециано-гръцките несъгласия и конфликти по време на „венетократията".

Веднага след приключване на солунската кампания османският скопски удж бей Исхак напада владенията на албанските властели с провенецианска ориентация. Иван Кастриоти губи повечето от крепостите си, от владенията им са прогонени Коя Захария и Дукагините. В края на 1430 г. само появата на голямата войска на румелийския бейлербей Синан паша пред стените на Янина е достатъчна, за да прекърши желанието за съпротива и да накара жителите на града да предпочетат привилегиите на доброволно предал се град пред перспективата да споделят съдбата на разграбвания в продължение на три дни Солун⁸⁰. Показателно е, че по същото време Костантинопол и всички балкански държави на север и северозапад се „радват" на мира с османските нашественици.

Политиката на султан Мурад II спрямо византийската Морея през 20-те-40-те години на XV в. е нещо средно между мира с византийската столица и блокадата и атаката на Солун. Несъмнено това е най-обширната и процъфтяваща област на късна Византия. Там, в Пелопонес, византийското оръжие постига своите последни победи срещу остатъците от латинските княжества, там византийската култура изживява своя последен разцвет, там се появява и укрепва новогръцкото самосъзнание и накрая - с византийска Морея са свързани последните надежди за по-светло бъдеще на средновековния елинизъм⁸¹.

Към 1430 г. морейският деспот Теодор II Палеолог заедно с император Йоан VIII завършват победоносно военните действия срещу ахейския княз Чентурионе Захария и срещу владетеля на Кефалония Карло Токо. За пръв път след 126 години целият Пелопонес с изключение на венецианските владения в южните му части става византийски. През 1444-1446 г. приемникът на деспот Теодор II Палеолог - деспот Константин Драгаш (известен повече като последен император на Константинопол), използвайки раздвижването на антиосманските сили в Европа и на Балканите, прехвърля с войските си географските граници на полуострова и завладява Атика и голяма част от Епир до подножията на планината Пинд. По този повод той получава дълго и възторжено писмо от Висарион Никейски. В него известният византийски униат (по това време католически кардинал) изразява надежда, че ако в Пелопонес се проведат препоръчваните от него реформи, ако елините от полуострова усвоят техническите и културните достижения на ренесансова Италия, то в скоро време Константин Драгаш ще може да завладее всички бивши земи на Византия в Европа. Нещо повече. Той ще може начело на своите „спартанци" да се прехвърли в Мала Азия и да прогони „агаряните" и оттам⁸². Всичко това било, разбира се, чиста утопия. Временните успехи на морейския деспот нито разклащат сериозно османското присъствие в Континентална Гърция, нито са онази чудотворна панацея, която може да излекува язвите на вътрешните раздори и междуособици в Пелопонес. Става точно обратното. С разширяването на територията на Морейския деспот нарастват и апетитите на последните Палеолози - синове на император Мануил II Палеолог, за които Морея става единствената територия, в която можели да придобият по-доходни апанажи.

Историята на Пелепонес през 30-те-60-те години на XV в. е изпълнена с подялба и размяна на владения, с братоубийствени войни⁸³, със социални и класови конфликти. Чрез тесалийския османски управител Турхан бей султан Мурад II следи внимателно и взема участие във византийско-латинските сблъсъци и в морейските междуособици. За всички става ясно, че надеждите, възлагани на крепостната стена в Коринтския провлак като защита срещу османски набези, са напразни. За три десетилетия, между 1423 и 1453 г., османските армии пет пъти превземат без особени трудности Хексамилиона⁸⁴. Турхан бей бързо изтласква деспот Константин Драгаш от завзетите земи и му налага годишен данък от 10 000 дуката. От всичко това се вижда, че въпреки усилията да се поддържа Хексамилиона, въпреки масовата колонизация на албанско население и привличането му на военна служба, деспотатът няма да може да издържи на масирано османско нападение. Без да показва с нищо, че има намерение да го унищожи напълно, султан Мурад II укрепва османската власт в Тесалия, Епир и Атика, намесва се в борбите между братята Палеолози и на практика показва, че коринтските укрепления не са пречки за проникване в Пелопонес. С тези свои действия той проправя победния път на своя приемник към Мистра.

През 20-те - 40-те години на XV в. на северните и северозападните османски граници се създава специфична политическа и военна обстановка. В тази „контактна зона" между напредващия ислям и отбраняващите се християни локалните събития се проектират на фона на османо-унгарското съперничество. Държавите, разположени в обширния териториален пояс от Адриатическо море до Долен Дунав, като се започне от Дубровник, премине се през Босна, Сърбия и се стигне до Влашко, се превръщат в арена на османско-унгарския двубой. Те са принудени да лавират между двете „велики сили". Двамата основни съперници нямат достатъчно стратегически простор за непосредствени стълкновения, тъй като общата им граница включва малък сектор от дунавския бряг източно и западно от Северин. Борбата се води с много по-голямо ожесточение в буферните балкански държави, повечето от които, особено в моменти на затишие, се оказват в странното положение на двоен васалитет спрямо Унгария и османската държава. Унгарските успехи в определени периоди обикновено водят до превес на антиосманските сили и обратно: всяка успешна османска военна кампания засилва антиунгарските настроения и обвързва по-силно отделните балкански владетели с османската политика. Засилването на османското влияние в някои от тези държави, особено в Сърбия и Влашко, обикновено нарушава сериозно унгарската отбрана и осигурява на османските нашественици допълнителни коридори за нападения на унгарска територия. Когато между унгарци и османци има мир, в държавите от „санитарния кордон" обикновено избухват вътрешни борби, в които двамата сюзерени подкрепят удобни за своята политика владетели. Необходимо е да се изтъкне, че ако политиката на Унгария, особено по времето на крал Сигизмунд, отрежда на споменатите балкански държави ролята на бариера срещу османските нахлувания на унгарски земя, то османците гледат на тях като на удобна база за нахлуване в Унгария и Централна Европа⁸⁵.

Разбира се, за унгарския крал и за османския султан граничните на владенията им балкански държави нямат еднакво значение от стратегическа гледна точка. Те обръщат най-голямо внимание на Сърбия и Влашко: там конфликтът между тях е най-непосредствен, и по-малко - на Босна и Адриатическото крайбрежие. До средата на 50-те години на XV в. Молдовското княжество, което по традиция се смятало за васално на полската корона, не влиза в обсега на османската експанзия. Наследниците на воеводата Александър Добрия, които до 1457 г. непрекъснато враждуват помежду си, могли без особени усложнения да отхвърлят наложения на Молдова през 1420 г. османски сюзеренитет и да насочат вниманието си само към вътрешните борби за власт⁸⁶.

Въпреки че държавите или княжествата от Адриатика до Долен Дунав съобразяват политиката си с Унгария и с османците, тяхното състояние и ориентация в отделни периоди влияе силно върху разположението на силите в общия ход на християнско-мюсюлманския двубой. Сръбският владетел деспот Георги Бранкович започва своето управление в 1427 г. с потвърждаване на васалния статут на Сърбия спрямо Унгария. Тази стъпка не е само продължаване на станалите традиционни сръбско-унгарски отношения във втората половина от управлението на Стефан Лазаревич. Мурад II открито предявява претенции за властта в Сърбия, позовавайки се на османската традиция, според която васалните държави след смъртта на владетеля им трябва да бъдат присъединени към османската държава. При това положение деспот Георги Бранкович може да търси подкрепа само в Буда. Веднага става ясно, че проунгарската ориентация не може да даде на държавата му сигурност и спокойствие. През 1427-1428 г. османски войски кръстосват сръбската територия, опустошават долината на р. Морава, достигат до Браничево и превземат Голубац. Когато през 1428 г. между крал Сигизмунд и султан Мурад II е постигнато тригодишно примирие, за деспот Георги Бранкович не остава нищо друго, освен да се признае и за османски васал срещу задължението да плаща 50 000 дуката харадж и да предоставя 2000-ен отряд за османските походи. По този начин той постига признание на владетелските си права от султана, но под османска власт остават Голубац, Ниш и Лесковац, откъдето нашествениците лесно могат да организират нахлувания на територията на деспотовината при всеки удобен повод⁸⁷.

Двойният васалитет на деспот Георги Бранкович можел да функционира успешно само в условията на унгарско-османското примирие. При подновяване на военните действия в 1431 г. сръбската държава се оказва в крайно тежка ситуация. Изпълнението на васалните задължения спрямо двамата сюзерени само засилва унгарската и османската намеса и предизвиква и у двамата владетели подозрения в искреността на сръбската политика. Османското надмощие в периода на междуособици в Унгария след смъртта на Сигизмунд (1437 г.) се проявява в настойчивия стремеж на Мурад II да сложи ръка на сръбските земи - най-удобния плацдарм за нападение в Унгария, и се реализира в четири големи османски похода на сръбска територия в периода 1435-1441 г. В 1438 г. деспот Георги Бранкович губи градовете Борач, Островица, Ждрело и Вишеслав. През 1439 г. лично Мурад II повежда своите войски, които без особена трудност завладяват по-голяма част от деспотовината. Столицата на деспот Георги Бранкович - Смедерево, построена с цената на огромно финансово напрежение в 1430 г., пада в османски ръце на 18 август 1439 г. Две години след това капитулира Ново бърдо. Извън османските завоевания остават част от Зета и бившите владения на Бранковичи в Косово⁸⁸. Трябва да се изтъкне, че въпреки присъединяването на голяма част от Зета към територията на сръбската деспотовина, през 30-те-40-те години на XV в. тази област се радва на относително спокойствие, поне що се отнася до османската намеса. Основните конфликти тук са между Венеция и Сърбия, между Венеция и босненските властели (особено Стефан Вукчич), между Дубровник и босненските владетели на Хум и т.н. В тях османците не се месят пряко, въпреки че враждуващите страни били готови да търсят османска помощ. В определени моменти османска подкрепа получават владетелите на Горна Зета - Черноевичи, и потомъкът на Балшичи - Стефан Балшич Марамонте. Все пак вниманието на нашествениците е насочено в горещите точки на двубоя с Унгария и те предпочитат да преотстъпят завоевателните си „права" в Зета на своя васал Стефан Вукчич Косача или просто да подтикнат албанските си васали да нападат венецианските владения по южния, югозападния и югоизточния бряг на Скадарското езеро⁸⁹.

Първото падане на сръбската деспотовина под османска власт в 1439-1441 г. още не означава край на сръбската средновековна държава. Унгарските победи в края на 1443 и началото на 1444 г. и мирните преговори със султан Мурад II — събития, в които имигриралият в Унгария деспот Георги Бранкович участва активно, довеждат до възстановяването на Сърбия като османска васална държава в границите й от 1428 г. Необходимо било голямо внимание и преди всичко въздържане от участие в каквито и да е антиосмански действия от страна на сръбския владетел, за да може управляваната от него държава да просъществува при новото изостряне на османо-унгарските отношения в края на 40-те години на XV в. Такава политика деспот Георги Бранкович следва неотстъпно до края на управлението на Мурад II и в първите години от управлението на султан Мехмед II.

Османо-унгарският конфликт във Влашко се развива в условията на вътрешна анархия, чести смени на владетели и борби между болярските групировки. В тези условия всеки османски поход на север от р. Дунав криел опасност от ликвидиране на независимостта на княжеството. Въпреки че още в 1429 г. се установява двойният влашки васалитет спрямо Унгария и османската държава, и тук, както в Сърбия, Мурад II показва, че войните с Унгария за него са много по-важни, отколкото васалната вярност на влашкия воевода и териториалната неприкосновеност на княжеството. От друга страна, дори и онези влашки владетели, като Дан II или Влад Дракула, които се изявяват като потенциални или реални участници в антиосманските коалиции на унгарския двор, много често са принудени да минават в османския лагер и да участват в османски походи в Трансилвания. Някои от тях лично се явяват в султанския двор, за да потвърждават васалната си вярност. В периода 1430-1456 г. Влашкото княжество загубва онези характеристики на устройството си: силна централна власт, относителна вътрешна сплотеност, сравнително солидна военна организация, които в края на XIV и началото на XV в. му позволяват не само да се брани, но и да воюва с османците на юг от Дунав⁹⁰.

В условията на сепаратизъм Босна, при който крал Твъртко II Твърткович владее само част от територията, а Сандал Хранич (наследен в 1435 г. от племенника си Стефан Вукчич Косача) и Радослав Павлович се разпореждат на югозапад и северозапад, проунгарската и проосманската ориентация придобива ясно изразени териториални аспекти. Формално босненският крал се смята за унгарски и за османски васал, но на практика унгарците имат много по-голямо влияние в босненския кралски двор⁹¹. Сандал Хранич, Стефан Вукчич Косача и Радослав Павлович, които са васали на крал Твъртко II, не следват неговите политически предпочитания и се облягат на османска помощ. От 1435 до 1460 г. Стефан Вукчич, приел през 1448 г. титлата „херцог на св. Сава", която дава названието на неговата област - Херцеговина, нито веднъж не дава повод за съмнение във верността си към султана. Това му осигурява надмощие в борбата със съперниците му и го превръща в най-силната политическа фигура в Босна⁹². За разлика от Сърбия и Влашко османската политика спрямо босненското кралство е по-умерена. Босненската територия не се превръща в бойно поле за османските и унгарските армии. Двете враждуващи страни предпочитат да отстъпят защитата на своите интереси в Босна на своите привърженици в кралството. Затова изворите са пълни с информация за вътрешните босненски конфликти, за османска или унгарска подкрепа за враждуващите групировки, но не и за големи османски завоевателни походи в босненска територия до края на 50-те години на XV в.⁹³.

Необходимостта да се лавира между Унгария и османската държава предоставя на Дубровнишката република идеална възможност за демонстриране на дипломатическо умение. Адриатическият град-република успява по неповторим начин да съчетае верността си към унгарската корона и свързаното с нея участие в антиосмански коалиции с успешни дипломатически ходове пред Мурад II. На два пъти (1430-1442 г.) тя получава от него нови търговски привилегии. В период, през който Сърбия, Влашко и Босна са османски васали, Дубровник парира опитите на османците да му наложат харадж и се съгласява да дава на султана само годишни подаръци в размер на 1000 дуката (per honor et non per harazo, както ce казва в един дубровнишки документ от 1442 г.). Срещу тази скромна годишна вноска републиката създава юридическа база за търговията си в османската територия срещу плащане на 2% мито. Едва при управлението на Мехмед II през 1458 г. Дубровник ще бъде принуден да плаща истински харадж в размер на 1500 дуката. За 20 години сумата ще нарасне на 12 500 дуката, но ще осигури на дубровнишките търговци благоприятни условия за търговска дейност в османската империя през следващите столетия. Въпреки че има немалко случаи на репресии от страна на османските власти срещу дубровнишки търговци на Балканите, султаните не поставят въпроса за пълното унищожаване на Дубровнишката република⁹⁴.

Историята на отпора срещу османската експанзия през 30-те - 50-те години на XV в. не е само поредица от поражения, частични и ограничени успехи, унизителни васални договори или политическо лавиране. Тези десетилетия дават ярки примери на съпротива и написват едни от най-героичните и светли страници на християнката епопея в борбата срещу османската мощ. Оформилите се през този период два основни центъра на антиосманска активност са свързани с имената на албанския национален герой Георги Кастриоти Скендербег и на трансилванския воевода и регент на Унгария Ян Хунияди. За своите съвременници те се превръщат в жива легенда. Мнозина от модерните изследователи, впечатлени от османското напредване през втората четвърт и средата на XV в., гледат на тях като на някакви „блестящи метеори", озарили неочаквано мрачния хоризонт на европейския Югоизток, като на изключително надарени личности, които дават възможност на балканските християни да вкусят от опиянението на победата над силен и коварен противник. Както често става в историята, това, което изглежда като изключителен личностен феномен, е до голяма степен умение да се уловят и използват онези фактори, които могат да дадат жизненост на християнската съпротива. Успехите на Скендербег и Ян Хунияди не могат да получат подобаваща оценка, ако не се свържат органически с обстановката, в която израстват и развиват организаторските и пълководческите си качества. От това техният ореол на герои не помръква, а заблестява още по-силно със самородния блясък на историческата правда.

Когато през 1443 г. Георги Кастриоти Скендербег⁹⁵ застава начело на съпротивата в Северна и Централна Албания, в тези земи от десетилетия съществуват благоприятни условия за борба. Те не се изчерпват с планинския терен и свободолюбието на планинското население, а са свързани в не по-малка степен със социалната структура на албанското общество през XV в. В северните и централните албански области преобладава свободното население, сплотено от патриархалния бит на архаичните обществени отношения. За селячеството в повечето балкански области, което дълго преди османското завоевание познава що е данъчен гнет, налагането на османската тимарска система означава само промяна във формите на експлоатация. За свободните планинци този процес, осъществен чрез поземлените регистрации от 20-те - 30-те години на XV в., е равносилен на закрепостяване. За тях османската власт означава не само народностна и религиозна дискриминация, но олицетворява експлоататорската същност на слабо разпространените или непознати преди социални порядки. Борбата срещу завоевателите има не само народноосвободителен характер. Чрез нея се защитава обречената патриархалност на традиционното албанско общество⁹⁶.

Различните слоеве на албанската аристокрация имат различно отношение към османската власт. За дребните и средните властели тимарският режим предоставя възможност за запазване и дори за разширяване на поземлените владения. Регистърът на санджака Арванид от 1431-1432 г. показва, че тази социална група масово се влива в редовете на османските тимариоти, като в повечето случаи запазва християнската си вяра. Представителите на по-видните албански родове, укрепнали в края на XIV и началото на XV в., обикновено стават жертва на османската практика да се нивелират в социално и класово отношение покорените народи. Чувствителното накърняване на интересите им създава предпоставки за превръщането им в ръководители на съпротивителните движения⁹⁷. Трябва да се има предвид, че в албанските земи единодействието между селячество и аристокрация не се спъва от остри класови противоречия, както в повечето други балкански региони. Арианити, Кастриоти, Дукагини, Топия и други албански фамилии се издигат непосредствено от недрата на родовото общество и дължат своята власт и влияние до голяма степен на все още живите родово-патриархални отношения. Както точно се е изразил албанският изследовател Алеск Буда, елементите на неразвити обществени отношения в албанските земи през XV в. са силната страна на албанското общество в съпротивата му срещу османците. В Северна и Централна Албания борбата срещу нашествениците е можела да се превърне в истинска народна война, възможно е било да заглъхнат пагубните вражди между представителите на аристокрацията и тя да застане начело на освободителното движение. Затова не е случайно, че през 1432-1436 г. под ръководството на Георги Арианити в Албания избухва голямо въстание, потушено с мъка от османските войски след няколко неуспешни похода. Не е случайно, че съпротивителното движение не заглъхва и след потушаването на въстанието, че в опитите си да овладее взривоопасната обстановка султан Мурад II е принуден да върне земите и привилегиите на част от едрите албански родове и да изключи част от албанските села от тимарската система. Албанското движение срещу османците в епохата на Скендербег е блестящо продължение на съпротивителните усилия от 30-те години на XV в., обогатено с нови организационни форми и белязано от обаянието на един истински народен вожд.

Роден към 1405-1406 Г. в семейството на Иван Кастриоти, Скендербег има възможност лично да се запознае с османската военна практика. Между 1423 и 1443 г. в качеството си на заложник при завоевателите той участва в много османски военни походи, издига се до високи административни постове (субашия на Круя и санджакбей на Дебър), но не скъсва връзките със своите сънародници. Победите на именития му съвременник Ян Хунияди в края на 1443 г. му дават очаквания повод да скъса с османската власт и да развее знамето на въстанието в Централна и Северна Албания. Там неговите организаторски и пълководчески способности намират изключително благоприятна почва за изява⁹⁸. Ако се проследят внимателно действията на Скендербег в следващите години, ще се види, че под умелото му ръководство потенциално съществуващите условия за съпротива придобиват подходящи организационни форми.

Първата му стъпка е да създаде единство между албанските родове, без да посяга на тяхната самостоятелност и автономия. На 2 март 1444 г. в град Алесио (Леш) се създава т. нар. Лешка лига - федерация от самостоятелни княжества начело със Скендербег, които обединяват външната си политика, военното дело и създават обща каса. В следващите години нейното единство неведнъж ще бъде поставяно на изпитание, но тази форма на антиосманско взаимодействие на господстващата класа все пак се оказва твърде сполучлива. Това е един от малкото възможни начини да се обединят усилията на антиосмански настроените властели, без да се правят опити за истинска централизация. Ръководейки се от принципа, че това, което не може да се постигне с армия от 10 000 души, не може да се осъществи и с по-големи сили, Скендербег организира постоянно военно ядро от 8 000 - 10 000 елитни бойци. Този отряд не само е първокласна военна сила, но и стожер за единството на Лешката лига. Заедно с това той използва военните опълчения на членовете на лигата и много често прилага тактиката на „партизанска война". В нея той привлича широки слоеве от свободното селячество. Тази пъстра военна организация съчетава в себе си достиженията на европейската военна мисъл от XV в. (постоянната армия на Скендербег намира паралели със съществуващите в Западна Европа професионални наемни армии), традиционната средновековна военна доктрина и масовото участие на народните маси. Сравнително малобройните, но сплотени военни сили, умело ръководени от албанския народен вожд и използващи особеностите на терена, се превръщат в страшилище за османските пълководци. За кратко време те предизвикват възхищение в цяла Европа⁹⁹. В продължение на 23 години, като се започне от лятото на 1444 г., когато Скендербег разгромява Али паша Евреносоглу, много прославени османски военачалници и лично султаните Мурад II и Мехмед II ще са принудени неведнъж да се оттеглят от албанските земи след катастрофални поражения¹⁰⁰. Като се прибави към това голямата дипломатическа активност, насочена към папството, Унгария, Дубровник, Венеция, арагоно-неаполския крал Алфонс V и др., чийто основен смисъл е търсенето на съюзници, става ясно защо името на Скендербег фигурира неизменно на страниците на европейската дипломатическа кореспонденция винаги, когато става въпрос за организиране на антиосмански коалиции¹⁰¹. Разбира се, в определени периоди албанският вожд се принуждава да плаща харадж и да се признава за османски васал¹⁰², но за него това не е средство да закрепи личната си власт или да получи лични облаги, а дипломатически похват да неутрализира османската заплаха в критични моменти. По този начин той намалява до минимум последиците от епизодичните военни неуспехи, които и неговият военен гений е трябвало да понесе. До самата си смърт на 17 януари 1468 г. Скендербег остава непреклонен пред османската експанзия и на практика показва, че успешната съпротива е функция на умелото организиране и насочване на човешките и материалните ресурси, колкото и ограничени да са те.

Съвременник и почти връстник на Скендербег, Ян Хунияди (роден около 1407 г.) израства и развива своя талант при други условия. Син на влашкия болярин Влайку, който в 1409 г. получава от унгарския крал замъка Хунияд (Хунедоара) в комитата Алба фехер (Трансилвания), той бързо се издига до върховете на унгарската феодална йерархия. Започвайки като рицар в бадериумите на южноунгарските феодали и като дворянин на крал Сигизмунд, Ян Хунияди прави бърза и блестяща кариера. В 1437 г. той е член на кралския съвет, в 1440 г. - капитан на Белград, воевода на Трансилвания и бан на Темеш. Между 1446-1452 г. е управител на Унгария, регент на малолетния крал Ласло V и най-едрият земевладелец в кралството. В неговите домени влизат 28 замъка, над 1000 села, 4 млн. холда земя, богати златни и сребърни рудници¹⁰³. Дотук всичко прилича на страница от биографията на преуспял унгарски благородник. Разликата е в това, че за Хунияди богатството и влиянието не остават самоцел, а средство за борба срещу османската опасност.

За разлика от Скендербег Ян Хунияди е представител на голяма средноевропейска монархия, която хората от XV в. смятат за „щит на християнството". Той разполага със значително по-големи военни и финансови възможности и с много по-разклонена система от международни връзки. Заедно с това Хунияди среща и много по-големи трудности. Той трябва да ръководи военните действия срещу османците на много широк фронт - от Килия до Белград, да осъществи радикални военни преобразования, да преодолява ожесточената съпротива на унгарските благородници, които го обвиняват, че управлява с „железен юмрук". В обстановка на изострена класова борба и големи селски въстания Хунияди проявява истинско мъжество, за да тръгне срещу своите събратя по класа и да даде в ръцете на селячеството оръжие срещу мюсюлманския неприятел. Неговата голяма заслуга е в това, че преодолявайки неимоверни трудности, той успява да мобилизира по подходящ начин значителния, но неизползван рационално унгарски потенциал заедно с ресурсите на някои християнски държави в унгарската сфера на влияние. Той осъществява това, което не било по силите на окичения с пищни титли унгарски крал и римски император Сигизмунд.

И преди появата на Хунияди в Унгария има влиятелни личности, които виждат, че със старата военна организация е немислимо да се внесе обрат в бойните действия срещу османците. Правили са се опити за нововъведения и реформи, за организиране на „земска войска" от селяни, на лека (т. нар. рацка, т.е. сръбска) кавалерия, праобраз на хусарите, която да парира османските акънджийски набези, и др. Поради противодействието на магнатите, които ревностно пазят своя монопол върху военното дело, тези иначе добри идеи или пропадат, или се осъществяват частично. Дефанзивната, основана на пояс от крепости и васални християнски държави унгарска стратегия не се променя. Ян Хунияди е тази личност, която реализира необходимите реформи, съобразява ги с развитието на европейското военно дело и доказва, че бедите на християните не идват от военното им изоставане спрямо османците, а от робуването на стари вече непригодни военни прийоми. Той ясно разбира, че благоприятната за християните развръзка може да се очаква само при настъпателни действия. „Враговете, които толкова ни нападаха, никога няма да прекратят своите нападения, ако ние не ги разгромим. С тях няма и не може да има траен мир ... Ние, които едва смогваме с щит, ще трябва да изтеглим и меча ..." - заявява той. Твърде сполучливо П. Витек определя военната концепция на Хунияди като ghazi chrétiens¹⁰⁴. За да бъде отбраната ефикасна, а настъплението успешно, той има нужда от армия, която едновременно да бъде боеспособна антиосманска сила и средство за премахване на феодалния произвол и всевластие. Още в младостта си Хунияди изучава бойното изкуство на италианските кондотиери и чешките хусити. От италианските си учители, които по-късно ще се опитат да обсебят поне частица от бойната му слава, той възприема идеята за дисциплинирана, бързо подвижна и предана на своя предводител наемна армия. От чешките хусити научава онези военни похвати, които разнасят славата им на най-добрата армия в тогавашна Европа. Редом с наемниците Хунияди разполага със значителна по численост войска от свои фамилиари (васали) и не се колебае да привлече широки народни слоеве въпреки голямото селско въстание в Трансилвания от 1437 г. Тези военни сили са поддържани и въоръжавани с негови средства и с парите от кралските домени, с които той разполага в качеството си на унгарски управител. Хунияди предпочита да използва финансовите средства на унгарските феодали, а не толкова съмнителната им боеспособност, феодалните бандериуми не са унищожени, но дават своя военен принос само при разстройване на бойния ред на противника. Когато средствата за военни цели не достигат, Хунияди предпочитал да си ги набавя чрез плячка¹⁰⁵.

През лятото на 1441 г. трансилванският воевода постига първата си голяма победа над османците при Белград. Следват успешни сражения при р. Яломица във Влашко (1442 г.), при Ниш и София (1443 г.). Чрез тях той спира османския настъпателен устрем и сам минава в настъпление. Неуспехите при Варна и Косово поле (1448 г.) не му позволяват да осъществи напълно настъпателните си планове и го принуждават да се придържа към активна отбрана. Военните операции на Хунияди биха били много по-успешни, ако не е бил принуден да отделя значителни средства и сили за борба с унгарските магнати Янош Гишкри, граф Улрих Цили, Ласло Гарай, Миклош Уйлаки, към които в определени моменти се присъединява и сръбският деспот Георги Бранкович¹⁰⁶. Краткият си, но героичен жизнен път Хунияди завършва на 11 август 1456 г., покосен от чума в Земун. Месец преди това с армия от „занаятчии, селяни, бедни хора, селски попове, студенти, просяци, монаси" той удържа една от най-значимите си победи при Белград, осуетявайки опита на Султан Мехмед II да превземе крепостта¹⁰⁷. С цялата си шестнадесетгодишна антиосманска дейност Хунияди задържа с десетилетия османското напредване към Централна Европа. Безспорна негова заслуга е, че в последното десетилетие от управлението на султан Мурад II османските граници не се придвижват на север и северозапад. Може само да се съжалява, че двамата големи борци срещу османската опасност - Хунияди и Скендербег - не успяват да осъществят желаното и от двамата единодействие и да обединят своите сили и талант за окончателното спиране на ислямското настъпление¹⁰⁸.

* * *

Вестта за смъртта на султан Мурад II и за интронизацията на неговия 19-годишен син Мехмед II (18 февруари 1451 г.) е посрещната без особена тревога в християнските владетелски дворове. Въпреки че личността и амбициите на новия османски владетел първоначално са слабо познати, средновековният стереотип на мислене, а може би надеждата карат повечето християнски владетели да смятат, че младият султан няма необходимия държавнически и военен опит. До края на 1451 г. и най-оптимистичните прогнози за бъдещето на османо-християнските отношения се сбъдват. Мехмед II показва готовност да поднови всички мирни договори и да сключи нови мирни споразумения. Пратениците на Византия, Сърбия, Влашко, Венеция, Хиос, Лесбос, Родос и др., които се явяват в Одрин да му честитят възкачването на престола, се завръщат в земите си повече от обнадеждени. Мехмед II не само продължава мира с Константинопол, но лесно се съгласява да плаща по 300 000 аспри годишно за издръжката на живеещия в града османски принц Орхан (внук на Сюлейман)¹⁰⁹. На сръбските пратеници той обещава, че ако техният господар изпълнява васалните си задължения, и той, и неговият наследник ще могат да живеят необезпокоявани. На Сърбия дори са върнати градовете Топлица и Дубочица¹¹⁰. На 24 ноември 1451 г. Мехмед II сключва тригодишно примирие с Ян Хунияди, което засяга всички държави - обект на унгаро-османското съперничество¹¹¹. Постигнато е примирие и със Скендербег.

Ако в дипломатическите документи от края на 1451 г. и началото на 1452 г. личи не само успокоение, но дори оптимизъм, то късновизантийските историци, запознати с последвалите събития, разкриват истинския смисъл на Мехмедовото миролюбие. Според тях това е дипломатическата подготовка за осъществяване на заветната му мечта: превземането на Константинопол. До лятото на 1452 г. тези планове на султана са известни на съвсем ограничен кръг османски сановници. Те виждали как Мехмед II по цели нощи чертае планове на града, измисля различни военни хитрости или ходи нощем из улиците на Одрин в обикновено облекло, за да узнае настроенията на своите поданици¹¹².

Според Дука управляващият в Константинопол император Константин Драгаш и неговите приближени не се ориентират добре в новата обстановка и предприемат стъпки, които само ускоряват фаталната развръзка. Заблудени от ходовете на султан Мехмед II, те доста лекомислено се опитват да ревизират мирните съглашения в своя полза. Във времето, когато султанът воюва с караманския емир Ибрахим, константинополски пратеници се явяват при него с искане да бъде удвоена издръжката на Орхан. Те дори заплашват, че в случай на отказ Орхан ще бъде използван за подклаждане на борба за властта в османската държава. И този път Мехмед II реагира сравнително спокойно. Той хладнокръвно изслушва странните и неуместни за момента византийски искания, също така хладнокръвно скъсва мирния договор и без да придава на постъпките си излишен драматизъм, ускорява все още тайните приготовления за обсадата на Константинопол¹¹³.

Това, което историците от средата и втората половина на XV в. са обяснили като стълкновение на личностни качества и като единоборство между два типа политическо мислене, за съвременната историческа наука има и друг смисъл. Неукротимият, почти маниакален стремеж на Мехмед II да владее Константинопол, в средата на XV в. вече не е приумица, а е адекватен на османските военни възможности. Развитието на военното дело и по-специално на артилерията, количественият и качественият ръст на османския флот лишават византийската столица от преимуществата й на силно укрепен пристанищен град, които векове наред са й позволявали да устои на не една обсада. Амбициите на султан Мехмед II всъщност отразяват обективните възможности Константинопол да бъде превзет от османците. За владетелите на османската държава преди него градът на Босфора е бил мечта, така както и за всички завоеватели, нахлували някога на византийска територия. За султан Мехмед II Константинопол е мечта, но вече и необходимост. Укрепналата османска държава има нужда от истинска имперска столица, която да й даде блясък и престиж. Със своя все още неугаснал авторитет, с вековната си история като център на световна империя такава столица е можел да бъде само Константинопол. От друга страна, грешките на византийската дипломация сякаш въплъщават в себе си станалото вече абсурдно съществуване на града като столица без държава, като малко островче в невралгичен пункт на османските владения. Интересът на западните сили към съдбата на Константинопол не може повече да възпира османците след провала на кръстоносния поход от 1444 г. В средата на XV в. византийската столица не притежава нищо, с което да респектира османските завоевателни амбиции, и в същото време е достатъчно привлекателна, за да ги усили.

Намеренията на Мехмед II да превземе Константинопол стават очевидни през пролетта на 1452 г., когато по негова заповед започва изграждането на крепостта Румели хисар. Според замисъла на султана тя трябвало да се издигне на европейския бряг на Босфора срещу построената по времето на Баязид I крепост Анадолу хисар. Двете укрепления блокирали напълно комуникациите между Константинопол и Черно море. От 15 април до 31 август 1452 г. жителите на града с ужас наблюдават как новата крепост расте с всеки изминат ден. Напразни са усилията да се внуши на султан Мехмед II да спре строежа. Неговият отговор е: ромеите нямат право да му нареждат какво да прави в собствените си владения. Още преди Румели хисар да е напълно готова, османският владетел официално обявява война на константинополския император¹¹⁴. В началото на септември само за 16 дни оръдията на новата крепост потопяват три венециански кораба, които се опитват да проникнат от Черно море в Константинопол¹¹⁵. Жестоката разправа с пленените венециански моряци пред очите на пооредялото население на византийската столица трябвало да му покаже каква съдба очаква онези, които не се съобразяват с волята на султана. С изграждането и снабдяването на Румели хисар с артилерия Мехмед II можел да бъде сигурен, че владее истински морските подстъпи към Константинопол.

Цялата зима на 1452-1453 г. султанът прекарва в усилени военни приготовления. Започва концентриране на сухопътните войски. В Галиполи се събира османският флот, начело на който е поставен помюсюлманченият българин Балтоглу. В Одрин усилено се леят обсадни оръдия. Едно от тях, изработено от унгарския леяр Урбан, поразява съвременниците с невижданите си размери. Неговият ствол бил дълъг около 8 метра, диаметърът на каменните ядра, които то изстрелвало на разстояние 1500 м, достигал 115 см. Оръдието можело да дава само 7 изстрела в денонощие, но разрушителната им сила надвишавала здравината на константинополските стени, строени далеч преди появата на огнестрелното оръжие¹¹⁷. Според сведения на очевидци по време на обсадата на града османската артилерия дава средно между 100 и 120 изстрела дневно срещу крепостните му съоръжения. Докато впряг от 60 вола в продължение на три месеца (януари - март 1453 г.) влачи „чудовището на Урбан" от Одрин към византийската столица, османският пълководец Караджа бей завзема всички византийски владения по Черно и Мраморно море с изключение на Силимврия и Епиват. Двете крепости се защитават героично срещу османските пристъпи и падат в ръцете на завоевателите заедно с Константинопол.

В началото на април всичко е готово за започване на обсадата. Османската флотилия, която брои според нееднаквите сведения на очевидците между 230 и 480 кораба, се придвижва от Галиполи и хвърля котва в близост до Константинопол. По цялото протежение на дългата около 7 км крепостна стена по суша заемат позиции сухопътните османски сили. Според очевидно завишените данни на съвременниците те наброяват между 160 000 и 400 000 души, докато модерните изследователи сочат цифрата 80 000¹¹⁸. Не по-малко от 50 оръдия застават на бойни позиции, като най-големите от тях са разположени срещу централната, най-уязвимата част от крепостната стена. На тази огромна сила император Константин Драгаш противопоставя около 7000-9000 бойци (Георги Сфранцес посочва съвсем точни цифри: 4773 гърци и 2000 латинци) и 20 кораба¹¹⁹. Защитниците разполагат с малко на брой оръдия, стрелящи с картеч. По-късно се оказва, че те причиняват тежки повреди на крепостните стени при изстрел, тъй като фортификацията на Константинопол не е пригодена за разполагане на огнестрелно оръжие. Входът към Златния рог е затворен с желязна верига. Въпреки огромното неравенство на силите градът бил готов да се брани докрай.

През първите двадесет дни на обсадата, започнала на 6 април 1453 г., положението на защитниците не е съвсем безнадеждно. Разрушенията в крепостната стена, предизвикани от артилерийския обстрел, се поправят бързо, първата обща атака на 18 април е отбита, опитите на османския флот да проникне в Златния рог завършват безуспешно. „Паладиумът" на Константинопол, прочутият „гръцки огън", сполучливо се използва срещу османските опити да се подкопае крепостната стена. На 20 април четири християнски кораба, натоварени с жито, карат султан Мехмед II да се увери с очите си в превъзходните им бойни качества. Те разпръскват османските кораби, които се опитват да им преградят пътя към константинополското пристанище, и им причиняват огромни загуби¹²⁰. Османският адмирал Балтоглу е свален от своя пост, унижен и прогонен. Този успех въодушевява защитниците, но не предотвратява трагичния за тях ход на събитията.

Към края на април и началото на май се появяват първите симптоми на нещастието. Градът започва да изпитва продоволствени затруднения. Все по-трудно става възстановяването на крепостните стени. Угасват последните очаквания, че в Константинопол ще пристигне венецианска флотилия. Особено значение има обстоятелството, че в края на април османците прехвърлят по суша част от корабите си в Златния рог и започват да атакуват най-слабия сектор на укрепленията: единичната крепостна стена откъм залива, през която през април 1204 г. проникват кръстоносците от IV кръстоносен поход. В последната седмица на май градът вече агонизира. Прочутата Теодосиева стена била повредена непоправимо. Общият османски щурм на 29 май, осъществен на три последователни вълни, сломява съпротивата на малцината оцелели защитници, сред които намира своята гибел и император Константин Драгаш¹²¹.

Вестта за падането на Константинопол облита светкавично християнския свят и предизвиква изключително жива и емоционална реакция. Всички са потресени, и то не защото събитието от 29 май 1453 г. е изненада, нито дори защото то бележи края на една вековна християнска цивилизация. Всички разбират, че за младия османски султан, постигнал заветната мечта за много ислямски владатели само на 21-годишна възраст, завземането на Константинопол не е край, а начало на нови завоевания. Заедно с подробностите за константинополската обсада, за превземането и разграбването на града и за съдбата на неговите жители на Запад проникват и други обезпокояващи сведения. Говорело се, че Мехмед II, наричан вече Фатих (Завоевател), желае да владее света, чете историите на Александър Велики и Юлий Цезар, разпитва за Венеция, Рим и Милано и крои планове за нахлуване в Италия¹²². Носят се слухове, че той притежава неизброими богатства, флот от 230 кораба, че може да построи още много кораби, разполага с 30 000 конници и 300 000 пехотинци и с неограничени възможности за още рекрути. По-малко от година след като влиза в Константинопол, Мехмед II потвърждава със своите действия, че тези слухове не са измислица и че в Мала Азия и Югоизточна Европа се е родила една ислямска държава, която има имперски амбиции за неограничено териториално разширяване.

* * *

В студията си „От поражението при Анкара до превземането на Константинопол" известният османист Пол Витек определя събитията от лятото на 1402 и пролетта на 1453 г. като жалони в развитието на османската държава. Според него първото символизира краха на опитите да се подражава на други ислямски общества, без за това да съществуват съответните условия, а второто - раждането на Османската империя. Дори и един такъв строг съдник на някои от концепциите на Витек като К. Имбър не се усъмни във валидността на подобен извод. Всъщност появата на новата ислямска империя на Балканите и в Мала Азия едва ли трябва да се разглежда като еднократен акт на „отнемане" на имперската хегемония на Византия чрез нейното унищожаване и превземането на столицата й. Това е един продължителен, нелек и изпълнен със зигзаги процес. През XV в. той започва с преодоляване на кризата след анкарското поражение. Преодоляването на кризата в случая не означава само премахване на политическата разпокъсаност. Първите десетилетия на столетието са време на сложни социални трансформации в османското общество, които създават новите устои на османското развитие. Гражданската война и народните движения завършват с това, че новата османска върхушка се налага като безспорен хегемон в развитието на държавата. Това заедно с усвояването на балканско-византийското наследство създава условия за укрепване и налагане на османските институции, чийто подчертано военно-условен характер увеличава османската военна мощ. Османските военни успехи през втората четвърт на XV в. не са толкова дело на номадския завоеватели устрем, колкото на една оформяща се, добре организирана и органически свързана с държавните институции военна машина. Тя запазва в своето устройство само онези номадски белези, които доказват своята пригодност в хода на завоеванията: акънджийството и васалните територии по периферията.

През първата половина на XV в. османската държава, както в периода от средата до края на XIV в., извървява пътя от бейлик към империя, но при други условия и при друго разположение на социалните сили в османското общество. Това общество започва успешно да преодолява елементите на социален примитивизъм и тръгва уверено към изграждане на развита държавна структура. Затова появата на имперска идеология през първата половина и особено към средата на XV в. вече няма характер на неуместно дегизиране с атрибутите на развитите ислямски общества. За османската държава това е огромна и решителна крачка напред, но за покорените от нея балкански народи - истинска катастрофа, далеч по-страшна от пепелищата на завоеванието и демографските загуби. Въвлечени принудително в орбитата на османското развитие, те се оказват отхвърлени далеч назад във времето и откъснати от прогреса на сродните им европейски общества.

Като се има предвид, че маркираните по-горе процеси изискват продължително време, за да придобият по-ясни контури, ще трябва да се изтъкне, че завладяването на Константинопол не е край, а етап от еволюцията на османската държава в империя. Падането на „Втория Рим" под османска власт, разгледано от позициите на днешното политическо мислене, е събитие с военно-политически характер. За хората от XV в. обаче то има определени идеологически аспекти поради дълбоко вкорененото схващане, че империята трябва да разполага с истинска имперска столица. А какво по-истинско като столица от вековния град на Босфора! В действителност атрибути на раждаща се империя може да се открият в почти всички сфери на османския обществен, държавен и идеологически живот в десетилетията преди 1453 г. и не е оправдано всичко да се свежда до придобиването на „имперска столица". Всички „имперски белези" се проявяват и развиват като резултат от големите османски завоевания. Християнските държави не съумяват да уловят и да използват кризисните моменти в османското развитие след 1402 г. и не предотвратяват въпреки усилията си консолидирането на османския държавен организъм. Както и преди, християнското противодействие е такова, че изисква от нашествениците постоянни военни усилия и преобразования. Естествено е при това, че една малка и жизнена държава, изпитваща постоянно, но недостатъчно силно противодействие, ще съумее да оформи своите институции така, че да си осигури достатъчно висока военна ефективност. Независимо от типологичния характер на тези институции, който би издал едни или други чужди влияния, те се раждат и укрепват в условията на експанзия. Поради това изградената на тяхна основа Османска империя е преди всичко огромна машина за завоевания. Тя отнема имперската хегемония на Византия, унищожава повечето от балканските средновековни държави, застрашава Централна и Източна Европа и Средиземноморието, но поради своя подчертано милитаристичен характер не донася нищо ново и прогресивно в развитието на европейската цивилизация. Османската империя бе в състояние да руши, но в много по-малка степен - да съзижда.

 

¹За процесите в османското общество в началото на XV в. вж. Wittеk, P. De la défaite d'Ankara à la prise de Constantinople. Revue des études islamiques 1938, XII (=Wittek, R. La formation de l'empire ottoman. London Var. Reprints, 1982, II), p. 1 — 14; Werner, Е. Die Geburt... , S. 180 sq.
²Dukas (ed. V. Grecu), p. 101, 12.
³Chals. (ed. Ε. Darkô), I, p. 159.
⁴Мехмед Нешри. Огледало на света... , с. 142.
⁵Wittеk, P. Zu einigen frühosmanischen Urkunden. — Wiener Zeitschrift die Kunde des Morgenlandes, 1959, 55, S. 138.
⁶Duсas, p. 103–107; Chalc., I, p. 148–151; Alesandrescu-Dеrsca - M. La campagne de Timur en Anatolie (1402). Bucurest, 1942, p. 85 sq
⁷Мехмед Нешри. Огледало на света... , с. 142.
⁸Ducas, p. 111.
⁹Вж. още: G. Sphrantzes. Memorii (1401 — 1477). Ed. V. Greecu Bucuresti, 1966, p. 4; Schreiner, P. Die Byzantinischen Kjeindchroniken, I. s. 111 — 113; Мехмед Нешри, Огледало... , c. 164-174;  Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 178–179.
¹⁰Zachariadοu, El. Suleyman Çelebi in Rumili and the Ottoman chronicles. — Der Islam, 1983, LX, p. 260–269.
¹¹Wittеk, P. De la défaite... , p. 5. Тази теза е подложена на прекалено строга критика от Imbеr, С. Paul Wittek's «De la défaite..» p. 65 sq.
¹²За хода на войната между Сюлейман и Мехмед основният извор е Мехмед Нешри. Вж. Нешри, Огледало на света..., с. 174–182.
¹³Dennis, G. The Byzantine-Turkish Treaty of 1403. — OChP. 1967, XXXIII, 1, p. 72–73; Matschke, Kl.-P. Die Schlacht bei Аnkara und das Schicksal von Byzanz. Studien zur spätbyzantinischen Geschichte zwischen 1402 und 1422. Weimar, 1981, S. 40 sq.
¹⁴Публ. от Dеnnis, G. The Byzantine-Turkish Treaty... , p. 82-88
¹⁵Dennis, G. The Byzantine-Turkish Treaty... , p. 77–82; Matschke, Kl.-P. Die Schlacht... , S. 40 sq.
¹⁶Ducas, p. 111 — 112.
¹⁷Chalc., I, p. 161.
¹⁸Разминаването между «теоретични» и «реални» граници не е взел предвид Ап. Вакалопулос в своята иначе интересна и важна статия «Les limites de l'Empire byzantin depuis la fin du XIV-е siecle jusdu'à sa chute» — 1962, 55, p. 56–65.
¹⁹Mataschke, Κl.-P. Die Schlacht... , S. 51–56.
²⁰Duсаs, р. 113, 8.
²¹Φеpjанчић, Б. Деспот Андроник Палеолог у Солуну. — ЗбФФУБ, 1968, Х-1, с. 227–237; Ζakythinοs, D. Le Despotat gres de Moree, I, p. 164–165; Nicol, D. The Last Centuries of Byzantium, p. 338.
²²KissIing, H. J. Betrachtungen über die Flottenpolitik Sultans Bajazid II (1481 — 1512). — Saeculum, 1969, 20, S. 35-38; Matschke, Kl.-P. Die Schlacht... , S. 89–91.
²³Ягић, В. Константин Филозоф и његов живот Стефана Лазаревића, деспота српског. — Гласник СУД, 1875, 42, с. 274–275.
²⁴Историја српског народа. T. II. Доба борби за очување и обнову државе
(1371–1537). Београд, 1982. с. 67–68.
²⁵Петрοв, П. Антитурецкая коалиция в балканских странах в начале XV века. — В: Труда 25-ого Межд. конгреса востоковедов. М., 1962, с. 1–504.
²⁶Динић, M. Писмо угарског крала Жигмунда бургундског војводи Филипу. — ЗБ. за друштвене науке Матице српске, 1956, XIII. XIV, s с. 96–97.
²⁷Деспοт Стефан Лазаревић, Књижевни радови. Приредио Ђ. Трифуновић. Београд, 1979, с. 148, 152–153.
²⁸Ягић, В. Константин Филозоф... , с. 290–292; Историја cpпског народа. T. II, с. 7 — 81.
²⁹Ћирκοвић, С. Историја средњовековне босанске државе.. Београд, 1964, с. 202–210; Ζivkοv c, P. Tvrtko II Tvrtkovic. Bosna u prvoj  polovini XV stoljeca. Sarajevo, 1981, s. 18 sl.
³⁰Nasturel, D. Une victoire du voévod Mircea l'Ancien sur les Turcs devant Silistra (1407–1408). — Studia et acta Orientalia, 1957, I, p. 239–247.
³¹Кузев, Aл. Восстание Константина и Фружина. — Bulg'. Hist. Review, 1974, 3, c. 53–69. Според Π. Петров (Въстанието на Константин и Фружин. — ИИИ, I960, 9, с. 187–209) въстаническите действия избухват по-рано — в 1404 г.
³²Ζakythinοs, D. Le Despotat... , p. 160 sq.
³³Τhiriеt, F. Régestes... , I, No. 13; Ducеlliеr, Al. La fasade maritime de la principauté des Kastriote de la fin du XIV-е siècle.  – In: Deuxième conférence des études albanologiques. Tirana, I. 1969, p. 151
³⁴Histoire de l'Albanie... , p. 76 sq.
³⁵Историja Црне горе. T. II, ч. 2, с. 85 сл.
³⁶Божић, Ив. Дубровник и Турска y XIV и XV веку. Београд, 1952, ъ. 32
³⁷Schreinеr, Р. Die Byzantinischen Kleinchroniken. I, S. 348, 530; Cronica dei Tocco di Cefalonia di anonimo. Ed. Q. Schiro. Roma, 1975, p. 434, 470
³⁸Ягић, В. Константин Филозоф…, с. 291.
³⁹Mехмед Hешри. Огледало на света, с. 182–183; Ducas, p. 125 - 127.
⁴⁰Werner, Е. Die Geburt... , S. 184–185.
⁴¹Chalc., I, p. 160; Мехмед Нешри, Огледало на света... , с. 184.
⁴²Politico-Historical Works of Symeon, Archbishop of Thessalonica (1416/1417 to 1429). Critical Greek Text with Introduction and Commentary by D. Balfour. Wien, 1979, p. 48.
⁴³Filipoviс, Ν. Princ Musa... , s. 374; Πaрyшев, Π. Шейх Бдредин еретика. С., 1982, с. 119 сл. Твърдението, че Бедр ед-Дин е проповядвал религиозно и социално равенстао, идва от описанието, което Дука дава на въстанието на Бьоркльодже Мустафа в Азия през 1416 г., и от паралелите, които се правят между идеологията на двамата. Колин Имбър обаче много убедително е показал, анализирайки фетвата за осъждането на Бедр ед-Дин, че той бил третиран като враг на султана, а не като еретик. Imbеr, С. Paul Wittek's «De la défaite.. » p. 78–79.
⁴⁴Ducas, p. 129–130; Chalc., I, p. 161 — 163; Wittеk, P. De la defaite., p. 21; Filipοvic, N. Princ Musa... , s. 160–170.
⁴⁵Мехмед Нешри. Огледало на света... , с. 198.
⁴⁶Filipοvic, N. Princ Musa… , s. 506–518.
⁴⁷Τвертинοва, А. С. Κ вопросу об изучении первого антифеодального крестьянского восстания в средневековой Турции. — ВВР XI,1965, с. 201–224; Ηοвичев, А. Д. Крестьянское восстание в Турции в начале XV века. — Проблеми востоковедения, 1960, 3, с. 67–81 Werner, Е. Häresie, Klassenkampf und religiöse Toleranz in einer islamish - christlichen Kontaktzone. Bedr ed-Din und Bürklüce Mustafa. — Zeitscrift für Geschichtswissenschaft, 1964, S. 255–276.
⁴⁸Ducas, р. 133; Matsсhkе, Κ l.-P. Die Schlacht... , S. 53 sq.
⁴⁹Историja српског народа. T. II, c. 196–209.
⁵⁰Калић, J. Деспот Стефан Лазаревич и турци (1421 — 1427). — Историјски часопис, 1982–1983, XXIX–XXX, с. 7–20. Авторката убедително е показала, че въпреки васалната си вярност спрямо Мехмед I и неговия приемник, сръбският деспот не се е отказал от преговори за участие в антиосмански коалиции.
⁵¹Barker, J. Manuel II Palaeologus... , p. 334 sq.
⁵²Chalс., I, р. 172–173; Spharantzes, p. 6; Pseudo-Phrantzes (Macarie
Melissenos) Ed. V. Grecu, p. 234, 236, 246.
⁵³Георгий Гемист Плифон. Речи ο реформах. Перевод и предисловие Б. Т. Горянова. — ВВр., 19-53, VI, с. 397–402.
⁵⁴Ducas, p. 39.
⁵⁵Ducas, p. 57–159; Politico-Historical Works of Symeon .. , p. 49 – 50, 129 sq.
⁵⁶Подробности y Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 182–197.
⁵⁷Sphrantzes, p. 8–10.
⁵⁸Сведението е от Дубровнишки документ. Вж.: Gelcich, J. Thallôcczy, L. Diplomatarum relationum Republicae Ragusanae cum regno Hungariae. Budapest, 1887, p. 261.
⁵⁹Zachariadοu, El. Ottoman Diplomacy and the Danubian Frontier (1420 — 1424). — In: Oceanos. Essays Presented to Ihor Sevcenco on his Sixteenth Birthday by his Colleagues and Students. Harvard University — Cambrbridge— Massachusetts, 1983, p. 680–684; Ρiеnaru, N. Relatiile lui Mircea cel mare (1386–1418) eu Mehmed I Çelebi (1413–1421). — Reviste de istorie, 1986, XXXIX, 3, p. 774–794.
⁶⁰Histoire de l'Albanie, p. 74
⁶¹Ћирκοвић, С. Две године босанске истopиje (1414–1415). — Ист. гласник, 1953, 3–4, с. 29–41.
⁶²Ћирκοвић, С. Истopиja... , c. 248–250;
⁶³Werner, Е. Die Geburt... , S. 218.
⁶⁴Sphrantzеs, p. 12; Ducas, p. 175, 181 sq; Chalc, II (Ed. E. Darko, Budapestini, 1922) p. 1–3.
⁶⁵Chalc, II, p. 10–12.
⁶⁶Описание на обсадата y Ioannis Canani Oratio de bello Constantinopolitano anni ab orbe condito 6930, Christi 1422 etc. — In: Cοrpus scriptοrum historiae byzantinae. Ed. Em. Becker. Bonnae, 1838, p. 408 – 479.
⁶⁷Ζakythinοs, D. Le despotat... , p. 196–197; Historico — Political Works of Symeon. . p. 57 sq; p. 162.
⁶⁸Ducas, p. 285.
⁶⁹Ducas. p. 245; Sphrantzеs, p. 16. В изворите няма единство за cyмата на  византийския харадж от 1424 г. Някои споменават 100 000 аспри, други — 10 0000 перпери. Вероятно най-точен е Дука, който говори 300 000 аспри. Според изчисленията на О. Илиеску тази сума е 60–62% от византийския харадж в края на XIV в. вж.: Iliеsсu, О. Le mantant. , p. 432.
⁷⁰Φерjанчић, Б. Међусобни сукоби последних Палеолога (1420-1449). — ЗРВИ, 1975, 16, с. 131 сл.
⁷¹За османо-византийските отношения в периода 1425–1448 г. Вж. Ћурић, Ив. Сумрак... , с. 251 сл.
⁷²Спремић, M. Харач Солуна y XV веку. — ЗРВИ, 1967, X, с. 190.
⁷³Historico-Political Works οf Symeon... p. 57 sq., 162 sq.
⁷⁴Ibidem
⁷⁵Μερτζιος, Κ. Μνημεία μανεδονικής ιστορίας. θεσσαλονίκη, 1947, σ. 45 κ. ε.
⁷⁶Vakalopoulos, Αρ. History of Macedonia. Thessaloniki, 1971, p. 80. Дълго време в историческата наука се приемаше, че деспот Андроник Палеолог е продал Солун на Венеция за 50 000 дуката. Така се твърди в поствизантийските исторически компилации на Псевдо-Францес и Псевдо — Доротей. Тези сведения не се потвърждават от близките до събитието извори и трябва да се отхвърлят. Подробно вж.: Sеttοn, K. M.  The Papacy... , II, p. 20, n. 64; Politico-Historical Works... p. 163 sq.
⁷⁷Μερτζιος. Κ. Μνημεία... , σ. 30–100: Βακαλόπουλος, Απ. Συμβοληστήν ιστορία της Θεσσαλονίκης επι Βενετοκρατίας (1423–1420): 'Εν: Τεμος Κ. Άρμενοπούλος. "θεσσαλονίκη, 1952, σ. 127–149; Idem, History of Macedonia p. 78–79.
⁷⁸Settοn, Κ. M. The Papacy... , II, p. 22 sq.
⁷⁹Iοannis Anagnostae de extremo Thessalonicensi excidio naratio etc... In: Corpus script, hist, byzantinae, Ed. Em. Becker. Bonnae, 1838, p. 510–534; Vacalopoulos, Ap. History of Macedionia, p. 92 – 93.
⁸⁰Ιστορια του ελληνικού εθνους. Άθηναι, 1979, θ, σ. 202–203.
⁸¹Zakythinos, D. Le Despotat... , p. 191 sq; Медведев, И. Π. Мистpa. Очерки истории и культуры поздневизантийского города. Л., 1973.
⁸²Писмото е публикувано от Λάμπρος, Σπ. Παλαιολόγεια και Пελοποννησιακά, Άθηναι, 1938, IV, σ. 36 κ. ε.
⁸³Φерjанчић, Б. Међусобни сукоби... , с. 131–145.
⁸⁴Ζakythinοs, Le Despotat... , p. 196, 212, 233, 256 sq.
⁸⁵Общ преглед на събитията у Ρадοнић, J. Западна Европа и балкански народи приема турцимау npaвoj половини XV века. Нови Сад, 1905, с. 56 сл; Szakaly, F. Phases of Turco-Hungarian Warefare. . .
p. 80 sq.
⁸⁶Istoria Rominiei, II. Bucurefti, 1962 p. 416–425; История Молдавской  ССР с древнейших времен до наших дней. Кишинев, 1982, с. 67–68.
⁸⁷Иcториja српског народа. II, с. 219–292.
⁸⁸Ducas, р. 261–262; Историja српског народа. II, с. 244–252.
⁸⁹Историја Црне горе. T. II, ч. 2, с. 152 сл.
⁹⁰Istoria Romîniei. T. II, p. 426–431.
⁹¹Živkοvić, P. Tvrtko II Tvrtković... , s. 111 — 139.
⁹²Ћирκοвић, C. Херцег Стефан Вукчић Косача и његово доба. Београд, 1964.
⁹³Общ преглед на събитията у Ћирκοвић, C. Историja... , c. 258 сл.
⁹⁴Божић, Ив. Дубровник и Турска y XIV и XV веку. Београд, 1952, с. 49 — 158; Ηедељкοвић, Б. Дубровачко-турски уговор од 23 окт. 1458 г. — ЗбФФУБ, 1970, ХI, с. 363–391; Φрейденберг, А Дубровник и Османска империя. М., 1984, с. 74–80.
⁹⁵За Скендербег има натрупана огромна, но доста неравностойна в научно отношение литература. Броят на заглавията се увеличи значително във връзка с празнуването на 500-годишнината от смъртта му (1968 г.). Тук ще се задоволим с отбелязване на по-новите и важни трудове. Изворите за антиосманската му съпротива с изключение на доста поукрасените му късни биографии са събрани в един корпус от Йован Радонич, (Радонић, J. Ђурађ) Кастриот Скендербег и Албанија y XV веку Историческа грађа. Споменик СКА, 1942, 95, др. разред, 74. По-важни изследвания: George Kastriote Skanderbeg et la guerre albano-turque au XV-e siècle. Tirana, 1967, Deuxième Conférence des etudes albanologiques. Tirana. I. 1969; Георги Кастриоти Скендербег. — В: «Балкани», II, С., 1970; Skеndi, St. II complesso ambiente dell'attività di Skanderbeg. — In: Atti del V convegno interm di studi albanesi. Palermo, 1969, p. 83–105; Ρall, Fr. Di nuovo sulle biografie  Scanderbegiane del XVI secolo. — RESEE, 1971, I, p. 9 — 101.
⁹⁶Βuda, Al. George Kastriote Scanderbeg et son époque. — In: Deuxieme conf. des études albanologiques, I, p. 27–33; Ρulaha, S. La paysannerie force motrice de la lutte pour la liberté dans les années 1430–1440. - Ibidem, p. 51–59.
⁹⁷Димитров, Cтp. Георги Кастриоти - Скендербег и неговата освободителна война. — В: Георги Кастриоти-Скендербег. -Поредица «Балкани», С., № 2, с. 12–13.
⁹⁸Димитров, Cтp. Георги Кастриоти – Скендербег..., с. 16-17
⁹⁹Isacu, Sk. L'art militaire de Skanderbeg. — In: Deuxième conf. des études albanologiques, I. p. 207–217; Histoire de l'Albanie p. 85 – 102.
¹⁰⁰George Kastriot e—Skanderbeg, p. 58 sq; Histoire de l’ Albanie p. 91 — 102.
¹⁰¹Gill, J. Pope Callistus III and Scanderbeg the Albanian. — OChP, 1967,  XXXIII, 2, p. 534–562; Naçi, S. Les relations entre le papauté et Georges Kastriote–Skanderbeg.—In: Deuxieme conf. des etudes alb. I, p. 61-68; Τhiriеt, F. Quelques reflextion sur la politique vénitienne a l’egard de George Skanderbeg. — Ibidem, p. 69–76.
¹⁰²Спремић, M. Харач Скендербега. — ЗбФФУБ, 1968,Х-l, с. 251-258.
¹⁰³Палаузοв, Сп. Ян Хунияди. — В: Палаузов, Сп. Избрани трудове. T. I. С., 1974, с. 360 сл; История Венгрии. T. I, М., 1971, с. 208 — 209; Dan. M. Un stegar al liptei antiotomane: lancu de Hunedoara. Bucuresti, 1974, p. 1–48; Engel, P. Jânos Hunyadi: The Decisive Years  of his Career (1440–1444). — In: From Hunyadi to Râcoczi: War and Society in Late Medieval and Early Modern Hungary. Ed. by J. M. Bak and B.  Κ. Kiraly. Brooklyn–New York, 1982, p. 103–123.
¹⁰⁴Wittek, P. De la défaite d'Ankara... , p. 28.
¹⁰⁵Елкеш, Л. Армията на Хунияди. — В: Сб. Варна 1444... , с. 82 — 140
¹⁰⁶История Венгрии. T. I, с. 209–211.
¹⁰⁷Историjа Београда. T. I. Стари, средни и нови век. Београд, 1974, с. 189–215
¹⁰⁸Pall, Fr. Skanderbeg et Janco de Hunedoara (Jean Hunyadi). — In: Deuxième conf. des études alb., I, p. 87–104.
¹⁰⁹Ducas, p. 293; Babinger, Fr. Mahomet II le Conquérant et son tempe (1432–1481)). Paris, 1954, p. 93–94.
¹¹⁰Записки янычаря написани Константином Михайловичем из Островицы. Введения, перевод и коментарии А. И. Рогова. М., 1978, с. 73–74.
¹¹¹Papadopoulos, J. Les informations apportées par G. Sphrantzes sur le rôle du despot serbe D. Branković dans les relations hongro-turques durant les années 1451–1452. — Cyrillomethodianum, 1972–73, 2, p. 165 - 169.
¹¹²Ducas, p. 310–312; Sphrantes, p. 94–96; Critobul din Imbros. Din domnia lui Mehmed al II — lea. Editis de V. Grecu. Bucureçti, 1963, p. 43 sq.
¹¹³Ducas, р. 293–295.
¹¹⁴Sphrantzes, p. 95–96; Critobul din Imbros, p. 56–57. Според Критовул обяването на войната става след 31 август 1452 г.)
¹¹⁵Ducas, p. 307; Critobul din Imbros, p. 44; Ps. Phrahtzes (Macarie Melissenos), p. 337.
¹¹⁶Описание на оръдието: Critobul din Imbros, p. 93–97; Chalc., II, p. 151 - 152; Ducas, p. 309.
¹¹⁷Τеdaldi, J. Informazioni sulla conquista di Constantinopoli. – In: La caduta di Constantinopoli. Le Testimonianze die contemporanei. A cura di A. Pertusi. Verona, 1976, p. 176.
¹¹⁸Изворите дават следните цифри: Халкокондил — 400 000 (Chalc.,  p. 149)  Критовул — 300 000 (Critobul din Imbros, p. 85), Дука над 260 000 (Ducas, p. 335), Георги Сфранцес — 200 000 (Sphrantzes, p. 96), Никола Барбаро — 160 000 (Вarbarο, N. Giornale dell'assedio di Constantinopoli — In: La Caduta... , Α cura di A. Pertusi, p. 1 — 20. Критичен преглед на сведенията с по-точни изчисления у Babinger, Fr. Mahomed II... , р. 110.
¹¹⁹Sphranzes, p. 96; Ps. Phrantzes (M. Melissenos), p. 386; Κlοpf, Μ. The Army of Constantinopoli at the Accession of Constantine XI. — Byz., 1970, 40, p.389-392.
¹²⁰Critobul din Imbros, p. 109–113; Chalc., II, p. 154–155.
¹²¹За обсадата и превземането на Константинопол съществува обилна литература. Изворите са събрани и коментирани от Pertusi, A. La Caduta di Constantinopoli. Verona. V. 1–III. 1976–78 (третият том не ни е  достъпен). Съответните пасажи от трудовете на Дука, Псевдо-Францес и Халкокондил са преведени на руски език във: ВВр., 1953, VII, с. 388 - 444. Виж още: Pears, Ed. The Distruction οf the Greek Empire and the Story of the Capture of Constantinople by the Turks. New York, 1968: Β S I, 1953, XIV, p. 1–282; Babinger, Fr. Mahomet II. 84–120; Nicol, D. The Last Centuries of Byzantium, p. 391 sq; Рънсиман, Cт. Падането на Константинопол. C., 1971; Sеttοn, K. M. The Papacy... , II, p. 108 sq. etc.
¹²²ΤеdaIdi, J. Informazioni... , p. 186–187; Isidoro di Kiev. Lettere a Nicolô V, al cardinal Bessarione, al fideli di Gristo, al doge di Venetia etc. — In: La Caduta... , I, p. 58–119, passim.