Обща история

 

Империи, васали и съседи

(средата на XV-30-тe години на XVI в.)

 

...Краят на XV в. заема особено място в историята на международните отношения в Западна Европа и е граница, отделяща стария период на феодални междуособици от новия период на войни между окончателно обособилите се през втората половина на XV в. крупни европейски формирования ... Испания, Франция, Англия, Турция и Австрия - това били тези нови държави...

С. Д. Сказкин

 

...Историята е ту благожелателна, ту не спрямо големите политически формирования. Тя работи за тяхното развитие и разцвет, а сетне за тяхното износване и разпадане...

Ф. Бродел

 

...Оглеждайки се към нашите съседи, принуден съм да оплаквам нашето тежко положение: за поляците зная, че са непостоянни и не могат да се равняват на турската сила. Унгарците вече пъшкат под неговото робство. Немците според мен са така заети в дома си, че няма и не могат да се огледат навън... Нашите сили са по-слаби, помощта е несигурна и далечна, опасността е сигурна и близка... И така в тези мои последни часове аз те заклевам като баща и брат, ако успееш да сключиш мир с почетни условия като васал, запазвайки нашите граждански и църковни закони, да изпробваш по-добре милостта му, отколкото меча му...

Из предсмъртното слово на Стефан Велики

 

Заличаването на балканските средновековни държави от политическата карта на Европа е многолик и нееднозначен процес. В общоевропейски мащаб той е част от съзиждането на новите многонационални политически формирования – империите, които Бродел образно нарича „колоси“¹. Създаването на Османската империя и окончателното оформяне на териториите й към средата на XVI в. е съпътствано от обособяването в периферните области на европейските й владения на няколко зони с по-специфичен статут. Развитието на тези политически организми преминава през продължителен период на оформяне на васалитета им, влияе се от хода на османското напредване в Европа и от своя страна също моделира общия му облик.

Функционирането на османския сюзеренитет спрямо отделните васали е далеч не уеднаквен процес. Степента на зависимост и дори реалната й цена; формите и проявленията й често се менят поради конюнктурни съображения. Те представят пред историка многолика картина, набор от своеобразия, които невинаги могат да бъдат подведени под общия знаменател на една държавноимперска политическа доктрина. Промените в статута на османските васали силно се влияят от консолидирането на империята в административно, политическо и икономическо отношение. В тях се проявяват наследени от по-ранния период форми на взаимоотношения. Струва ни се, че именно така могат да бъдат разбрани коренните различия в статута, от една страна, на Кримското ханство, а, от друга, на Дубровнишката република. Мястото на ханството в системата на политически взаимоотношения между централната и местната власт е своеобразна реплика на граничните уджове. Впрочем може би не е случаен фактът, че Крим поема активно аналогични на удж външнополитически задачи откъм средата на XVI в. нататък. Това е период, когато централистичните моменти в изграждането на държавата на османците и военната й машина са в разцвета си, тъй щото акънджиите, групирани преди това около граничните бейове, престават постепенно да съществуват. Мястото им заемат кримските татари. Набезите им и оплячкосването на съседните на ханството земи, както и присъединяването им към военните походи, организирани от централната власт, по външни изяви и вътрешно съдържание не се отличават съществено от поведението на зародилите се в най-ранния период на османското нашествие военни контингенти от акънджии².

В отношението на османците към Дубровник прозира традиционното за Изтока и номадите преклонение пред търговското и занаятчийското съсловие³. Този момент наред с други, не по-маловажни фактори гради основата на взаимоотношенията между Република Рагуза и Портата. Макар и възприеман от последната като васал, Дубровник има статут на политическо формирование, близък до този на независимите държави през Средновековието⁴.

Териториалното разрастване на Османската империя се осъществява през втората половина на XV в. преди всичко за сметка на завоевания в западните краища на Балканите и Егея. Посоката на експанзията и през първата половина на XVI в. остава приблизително същата - към Средна Европа по поречието на Дунав и притоците му, към владенията на австрийските Хабсбурги. Напредването пък в Средиземноморието плътно го доближава до сферите на влияние и на испанските Хабсбурги. "Драмата на Средиземноморието през XVI в. е преди всичко драма на политическото разрастване и появата на „колосите"⁵. Васалите на империята в Европа като че ли не влияят пряко както на тази драма, така и на османо-европейските отношения въобще. В същото време обаче тяхното съществуване позволява на Портата максимално да групира силите си в основните направления.

* * *

В годините след завладяването на Константинопол и последвалия османски натиск в посока на западните райони на полуострова продължава процесът на консолидиране на дунавските княжества - Влашко и Молдова. Тяхната съдба през следващите векове е белязана с някои съществени специфики. Процесът на изграждането на васалитета им е с различна динамика, с разминаващи се във времето акценти. Ако за Влашко най-интересните моменти на антиосмански отпор са през 60-те години на XV в., по времето на Влад IV (1456-1462), наречен заради присъщата му жестокост Цепеш (Набивач на кол), то Молдова става невралгичен за османския напредък регион през следващите десетилетия до края на века, при Стефан Велики (1457-1504). Различни са и външнополитическите фактори, които оказват влияние върху поведението на местните владетели и феодалната върхушка. Основополагащо за ориентацията на Влад IV е влиянието на съседна Унгария и особено на силния и влиятелен политик Матиаш Корвин. Политическото влияние на Унгария се чувства и в Молдова, но там много ясно е застъпено присъствието и на „полско-литовския" и „кримско-татарския" фактор. Според нас това е една от основните причини за отсъствието на синхронизация в антиосманските акции на владетелите на княжествата, в редуването на неподчинението им спрямо османците. Присъствието на силни, влиятелни и преследващи собствени цели християнски съседи не изиграва положителна роля за оформянето на външнополитическия им курс спрямо завоевателите. Напротив, то им налага непрекъснато лавиране и предпазливост, разделя ги, въвлича ги в акции, които остават изолирани и по принцип не получават очакваната подкрепа на християнска Европа.

Авторът на „Записки на еничаря", който е очевидец на събитията, свързани с кризата във влашко-османските отношения при Влад, твърди, че първоначално влашкият господар останал верен на поетите васални задължения. Подтик за отказа му през 1459 г. да плати данъка и убийството на пратеника на Мехмед II - Хамза бег, пашата на Никопол, през 1461 г. са вестите за антиосманските планове на Матиаш Корвин. Освен това самият Влад съумял да се справи с противниците си вътре в страната и вероятно се е почувствал по-силен и самостоятелен като владетел, който е в правото си да избира поведението си по отношение на османците. Войските му преминали Дунав по леда. Завладян е Никопол. Земите на юг от реката са опожарени и ограбени. Средновековната практика при водене на военни действия включвала тактиката на „опожарената земя" - земя ограбена и обезлюдена, неможеща да приюти и нахрани войските на противника. Само че противникът в случая били османците, а земята, макар и част от империята им, всъщност била земя на селяни и бедни люде, изхранващи се от нея, живеещи от векове на нея; земя на единоверци - българи, събратя по съдба. На тях обаче Влад погледнал само като на население на противниковата страна, на империята на враговете му и ги прекарал под острието на вдигнатия за правото дело меч. Обратното би противоречало на разбиранията на времето - средновековно по дух и критерии на политически взаимоотношения.

Акцията на Влад Цепеш в Подунавието се съпътства от заздравяването на връзките му с унгарския двор. Той сключва брак с близка роднина на Корвин. Господарят на Влашко отминал, както ще се окаже впоследствие, твърде лекомислено призивите на османците да им бъде верен васал. Увереността му в скорошния кръстоносен поход явно е била голяма⁶.

След набега на Влад Цепеш на юг от Дунава още през зимата на 1461-1462 г. Мехмед II пристъпил към подготовката на ответния поход. Войска се събирала от всички краища на държавата. Построена е флотилия, която от Черно море е прехвърлена в Дунава и достига до Видин. На 26 април 1462 г. султанът сам потегля на поход. През следващите близо три месеца армията на Мехмед напредвала през гори и блата, по пътищата на безлюдна Влахия, без да може да даде решително сражение на малобройните отряди на влашкия воевода. Подобно на албанците и власите избягват откритото полесражение, като атакуват неприятеля в труднопроходими местности и непрекъснато го омаломощават. Османците завзели столицата Търговище, но градът бил изоставен от жителите си. На 16 срещу 17 юни 1462 г. през нощта Влад проникнал в лагера на Мехмед, предизвикал голяма паника сред османците, но бил принуден да отстъпи, без да успее да нанесе големи загуби и да открие султана, което било основното му желание. Този начин на водене на война бил изнурителен и за двете страни: непрекъснато движение, трудности, предизвикани от липсата на достатъчно провизии, пък и османците имали нужда от укрепване на бойния дух - от победи и от плячки. Такова било правилото. Впрочем всичко достъпно било оплячкосано и при отстъпването си османците повели немалко поробени люде. През юли с основните си сили султанът преминава Дунава. Влад се оттеглил в Молдова. Сблъсъкът между двамата обаче не бил завършил. Султанът оставил в страната Михалоглу Али бей, който трябвало да подпомогне Раду, брата на Влад, при утвърждаването му за владетел (1462-1475, с прекъсване). Към това се стремяла и проосмански настроената болярска опозиция, която не одобрявала характера на отношенията на Влад със султана и вътрешната му политика.

Не всички моменти от акцията на Влад Цепеш срещу османците са достатъчно осветлени. Не е задоволително изяснено какви са били причините, довели до нападението му срещу земите на юг от Дунав и от какъв характер са били контактите на Влашко с Матиаш Корвин. факт е обаче, че през лятото на 1462 г. унгарците не оказват военна подкрепа на влашкия воевода, който води странна полупартизанска война. Макар походът да не е свързан с големи и бляскави победи, целите на Мехмед II са реализирани - непокорният васал е отстранен. В същото време интересен е фактът, че Мехмед II, имайки възможност да ликвидира васалитета на Влашко и да го превърне в пореден удж, който да обслужва експанзията му в Средното Подунавие, не прави това. Бабингер също споменава, че в помощ на брата на Влад - Раду Красивия - е предаден смедеревският паша Михалоглу Али бей, но това е временна мярка и по принцип не променя статута на васала. При Раду Влашко става плацдарм на атаките срещу основния противник - Унгария. Със силите на Али бей султанът преграждал пътя на унгарците към Влашко и Босна⁷. Други мерки за нарушаване на „автономията" на Влашко не са предприети. Това явно не се налагало, пък и други са целите на Мехмед II. Явно дори временното неподчинение на местния владетел не налага мярката, прилагана в другите краища на полуострова - окончателно завладяване. Според нас в началото на 60-те години османците не предприели тази стъпка спрямо Влашко, защото това означавало създаване на обща граница с Унгария и Полша. От друга страна, Кримското ханство все още не било станало послушно оръжие в ръцете на Портата. Тактиката на буферната земя е много по-изгодна.

Последвалата съдба на влашкия войвода, бягството му в Трансилвания, арестът и влошаването на отношенията му с унгарския крал, както и опитите му да си възвърне благоразположението на падишаха са щрихи от политическата история на европейския Югоизток. Поради противоречията в изворите те често се тълкуват по различен начин. Във всеки случай информацията, която е достигнала до нас, се вписва в схемата, типична за поведението на балканските политически дейци от епохата.

В средата и втората половина на 50-те години на XV в. Молдова преживява тежка вътрешнополитическа криза. В тази част на полуострова се пресичат интересите на Полша, Литва, Унгария и османците. Причината е стремежът да се овладеят стратегически важните позиции в делтата на Дунав. Вече цитирахме по друг повод думите, приписвани на Мехмед II, за значението на Акерман (Белгород) и Килия. Идването на власт през 1457 г. на Стефан III, наречен впоследствие „чел Mape" (Велики), е свързано със забележим поврат във външнополитическата ориентация на Молдова. Владетелят полага усилия, за да координира политическите си акции с общите задачи на антиосманските сили. Желанието му да запази целостта на страната налага непрекъснато да лавира между съперничещите си в региона сили. Това в най-общи линии е причината за честите и резки промени в политическата ориентация на Молдова по негово време. Като цяло антиосманската насоченост на външнополитическите й акции е вън от съмнение.

Отношенията на Молдова с Портата през втората половина на XV в. преминават през различни фази: от открита конфронтация до търсене на начини за договаряне и компромиси. Според една група изследователи причина за това е изменчивият външнополитически курс на съседна Полша⁸. В някои нови изследвания тези лъкатушения се обясняват с широк кръг фактори от външнополитическия и вътрешнополитическия живот на страната⁹. Това позволява по-ясно да се видят мотивите на антиосманската насоченост на политиката на Молдова по това време, както и връзката между тази политика и хода на международните отношения.
В началото на 70-те години на XV в. отношенията между Влашко и Молдова се изострят рязко поради стремежа на влашките господари да завладеят крепостите в делтата на Дунав. Противно на молдовския владетел влашките воеводи постепенно стават послушно оръдие в ръцете на едрото болярство и на османците. Братът на Влад Цепеш - Раду Красивия, който е поставен от Портата на престола през 1462 г., започва да плаща харач. При следващия владетел Басараб Лайота (1473-1477, с прекъсване) зависимостта се задълбочава. Господарят сам доставя данъка на Портата и взема участие в експедицията против Узун-Хасан и в похода на Мехмед II от 1476 г. срещу Молдова. Подобно е поведението и на Басараб Цепелюш (1477-1478) и сина на Влад Цепеш - Влад Калугера (1481-1495, с прекъсване). Именно при последния Портата узурпира правото да утвърждава де юре и де факто господаря на влашкия престол. Правило става и участието на влашки военни контингенти във военните начинания на османците. Стефан Велики нееднократно (1476,1477,1480, 1481 г. и др.) подкрепя една или друга кандидатура на влашки господар с надежда да бъде изградена обща антиосманска платформа. Успех в това отношение не е постигнат, Лайота, Басараб Цепелюш и др. рано или късно вкарват политиката на Влашко в руслото на османската експанзия¹⁰.

Освен намесата си в избора на владетел на съседното княжество Стефан проявява завиден такт на политик, като на отделни етапи от своето властване се опира на онези слоеве от молдовското болярство, които са проводници на унгарско и полско влияние в страната. Осъществяването на антиосманските му планове е възможно благодарение на умело лавиране между съперничещите си за влияние в тази част на Югоизточна Европа Унгария и Полша. Две години след като се възкачва на престола, Стефан се признава за васал на полския крал Казимир. Сближаването му с Полша се посреща враждебно от Матиаш Корвин, особено след като през 1466 г. Килия е присъединена към териториите на княжеството. След като през 1467 г. Стефан се сближава и с трансилванските магнати - противници на централистичната политика на унгарския крал, Корвин предприема наказателна акция срещу Молдова. В решителното сражение обаче унгарците са разбити и се оттеглят. Предполага се, че молдовският воевода е поддържал връзки и с противника на Корвин, чешкия крал Иржи Подебрад. В тези си действия Стефан разчита на Полша, която по същото време е заета с борба против Тевтонския орден и практически не може да води активна политика по югоизточноевропейските дела. Лавирайки между съседите си, Стефан активно работи за обезпечаване на възможност за решителен поврат в отношенията си с османците¹¹. През 1473 г. той си позволява да откаже и плащането на данъка.

В началото на 70-те години Венеция, която продължава да води изнурителна война с османците, постига съгласие с новия папа Павел И, Савоя, Милано и Модена за съвместни действия против нашествениците. Реалните резултати, както и преди, са минимални. През 1471 г. Павел II умира. Новият папа Сикст IV изпраща с мисия в Бретан и Бургундия престарелия кардинал Висарион. Задачите са същите - съвместна борба с неверниците. Папският пратеник е посрещнат недоброжелателно, а на връщане към Рим Висарион умира. Със смъртта му балканските народи губят една значима личност, работила десетилетия наред в името на единението на християнския свят и защитата на Балканите от османския нашественик. Кардинал Естувил, комуто папата възложил отново същата мисия, отказал да я изпълни¹².

През 1472 г. с помощта на курията Венеция съумява да се сближи с краля на Кипър, великия магистър на Ордена на йоанитите и краля на Неапол Фердинанд. Републиката и съюзниците й търсят пътища за постигане на някакви договорености и с далечния персийски шах. Пратеници заминават за Унгария и Полша. Привидно изолиран от европейския международен живот, Мехмед II проявява завиден дипломатически усет за тенденциите му. Той въвлича Венеция и Унгария в безперспективните преговори за примирие. Целта му е временно да парализира силите им и да неутрализира активните им действия, с което впрочем обезпечава надеждността на тила си по време на походите в Мала Азия. Тази ситуация дава положителни за османците резултати до 1474-1475 г., когато Мехмед II предприема настъпление срещу Крим¹³.

Противоречивостта на интересите на европейските владетели проличава и от факта, че докато папството и Венеция се опитват да използват затрудненията на Мехмед II в Азия, император Фердинанд прави всичко възможно, за да осуети опитите за сближаване с Персия. Това се проявило в поведението на пратениците на императора на Диетата в Регенсбург. Целта му е да се задълбочи венециано-османският конфликт въпреки противодействието на папството¹⁴.

В такава обстановка в началото на 1475 г. Стефан успява да нанесе сериозен удар на напредващите в Молдова османци. Победата на молдовците при Васлуй (10 януари 1475) осуетява плановете на Мехмед II за масирано проникване в Северното Причерноморие. Израз на тези му намерения е завладяването на Кафа и налагането на османски сюзеренитет на ханството. Това води до промяна на позицията на Полша спрямо османците и до сключеното през 1476 г. османо-полско съглашение¹⁵. Победата си Стефан разглежда като част от общата борба на християнските сили и се обръща към тях с писмо, в което моли за подкрепа.
Европейските владетели и най-вече Венеция оценяват по достойнство постигнатото от Стефан. Безспорно е, че наличието на още едно огнище на съпротива в Югоизточна Европа след постепенното отслабване на напрежението в западните райони на Балканите е от стратегическа важност. Ето защо през 1476 г. Серенисимата изпраща за Молдова свой дипломатически агент - Емануил Жерардо. Основната му задача е да не допусне сключването на мир с Мехмед II¹⁶. По това време позициите на Стефан са нестабилни. В резултат на успешния изход на кримската си кампания Мехмед II насочва към Молдова силите на ханството, своите войски и подкрепления от Влашко. В средата на юни 1476 г. основните сили на Мехмед II преминават Дунав и навлизат навътре в страната. Изправен срещу многократно превъзхождащ го противник, предаден от едрото болярство, господарят на Молдова прибягва до вече нееднократно споменаваната тактика на „опожарената земя" - земя на народа му. Това обаче се оказва един от решаващите фактори, попречили на османците да използват победата, която изтръгват от Стефан в сражението край крепостта Нямц. Незавзети остават основните крепости на владетеля - Сучава, Хотин, Нямц. Кримските татари се оттеглят, защото ханството е нападнато от Златната орда. Подгонени от глада, чумата и вести за готвещото се навлизане на унгарски войски в Молдова, османците прекратяват кампанията¹⁷. В тези условия молдовският воевода не е склонен да води каквито и да е сериозни преговори с антиосманските сили в Европа. Според венецианския емисар той е разочарован и настроен песимистично по отношение на възможността за обща антиосманска коалиция.

През 1484 г. османците отново нахлуват в страната и набързо завладяват Акерман и Килия. Малко преди това е сключено примирие с унгарците. Стефан се надявал да бъде подкрепен от Полша, но още през 1486 г. тя започва преговори за мир с османците. Сближаването й с Литовското княжество също се отказва краткотрайно¹⁸.

Политиката на конфронтация с османците става все по-непопулярна както сред болярството, така и сред обикновеното население, уморено от османските и татарските набези и тежестите на военната повинност. Това, както и външнополитическата изолация на антиосманските акции на Молдова принуждават Стефан да сключи мир с Портата. Договорът от 1489 г. утвърждава османските завоевания. На Молдова са отнети земите около делтата на Дунав. През същата година Стефан се признава и за васал на Унгария¹⁹.

Обстановката в Югоизточна Европа в началото на последното десетилетие на XV в. се усложнява от започналата борба за унгарското наследство. Молдова се оказва в центъра на вниманието на заинтересованите от получаването на унгарския престол - Полша, Чехия и Максимилиан I Хабсбургски, син на Фридрих III. Стефан подкрепя претенциите на Хабсбургите. Политиката му придобива изразен антиягелонски характер. Ясно може да се долови и стремежът на княжеството за сближаване с Москва, чрез която е постигнато временно подобряване на отношенията с Крим²⁰.

През 1499 г. Молдова се присъединява към оформящия се антиосмански съюз - Полша, Литва и Унгария. След като през 90-те години молдовско-полските отношения са твърде хладни, поляците претърпяват няколко сериозни поражения, отстъпват пред натиска на Унгария и възприемат идеята за съвместни действия със Стефан. Този съюзен договор, наречен Краковски, е своеобразна равносметка на антиосманската външна политика на Молдова от 70-те-80-те години. Сложната международна обстановка обаче заставя молдовския владетел постепенно да се откаже от откритата конфронтация с османците²¹. В договора с Полша има редица пунктове, които говорят за трезвия поглед на Стефан върху събитията от предходния период. Зафиксирано е, че военни действия срещу османците ще бъдат предприети само в благоприятна международна обстановка. С това той иска да изключи възможността страната му да бъде оставена да воюва сама срещу силен и опитен враг.

Краковският съюзен договор е част от новия антиосмански напън на Европа, който не продължава дълго. Малко преди смъртта си Стефан още веднъж се признава за васал на Унгария с надежда да получи помощ²². Трагедията на населението от североизточните краища на полуострова не се отличава от онова, което вече са изпитали българи, сърби, гърци, албанци. „Калета и минарета израсли от невернишки глави. Още повече гяури взели в робство. Там, където кракът на правоверните докосвал вража земя, животът замирал"²³. Тези редове от османската хроника се отнасят именно за един от походите на Мехмед II в Молдова. Вярно ли е, не е ли - османецът Нешри сам създава тази апокалиптична картина.

В съседното Влашко княжество само Влад Цепеш прави неуспешен опит да отхвърли османския сюзеренитет. Другите воеводи под влияние на едрото болярство остават верни на Портата с изключения почти до края на XVI в. Особено нараства към края на XV в. влиянието на т. нар. „боляри от Крайова", които диктуват волята си на владетелите. Всяко неподчинение или опит за нарушаване на статуквото във Влашко става достояние на Портата и е поредният повод за намесата й във вътрешните работи на страната, за ново ограничаване на самостоятелността й²⁴. Тази вече консолидирала се проосманска политическа ориентация на Влашко повишавала интереса към Молдова както от страна на Портата, така и от страна на християнските сили.

* * *

Характерно за европейския политически климат от втората половина на XV в. е постепенното изместване на полицентризма от ясно очертани държавно-имперски доктрини и засилването на тенденциите за изграждане на силни централизирани държави. Новото време с присъщия за него принцип за политическо равновесие настъпвало неумолимо, но бавно. След смъртта на Мехмед Завоевателя никой в Европа не съумял да намери нужните форми на дипломатическо и военно обединяване, така че да се използва кризата на Османската империя, свързана с наследяването на османския трон. Османците надмогват временната слабост. Синът на Мехмед - Джем султан, е използван от европейците за натиск срещу брат му Баязид II. Но европейските сили проявяват толкова себичност и разнопосочност на интересите, че внушават на османците по-скоро увереност, отколкото опасения. Ето защо те продължават успешното си настаняване в западните краища на полуострова и укрепват позициите си на Север.

Точно по това време френският крал Шарл VIII предприема походите си в Италия (1494-1495) и слага началото на полувековните италиански войни (1494-1559). Поводът на нахлуването е конфликтът му с Неапол, чийто покровител е папата. Провъзгласената „крайна" цел на експедициите в Италия - война с османците - е параван за истинските му експанзионистически планове. Поради дълбоките противоречия с Рим Шарл VIII не успял да организира нова коалиция. Нещо повече. Баязид II е осведомен от папата за намеренията на Шарл²⁵. Французите са изолирани. Рим успешно сплотява около себе си Испания, Милано и император Максимилиан I. Провъзгласява се също, че ще се води борба с неверниците за защита на Италия. Използва се терминология, която прикрива истинските цели - ограничаване влиянието на Франция. „Борбата с неверниците" като политическа платформа става удобен щит, зад който се прикриват всевъзможни комбинации и намерения, нямащи нищо общо със събитията на Балканите и в Централна Европа.

Венеция, която най-силно е ощетена от нарастването на влиянието на Портата в Егея и Адриатика, остава настрана от новосформиращата се политическа коалиция²⁶. След мира с османците от 1479 г. Венеция продължава да е неспокойна за балканските си владения. След идването на Баязид II на трона се правят опити за подновяване на договора. За да се омилостиви султанът, на османците се предава о-в Кефалония. Целта на тази скъпо струваща на републиката отстъпка е да се отклони вниманието на Портата от Кипър. В противовес на османските успехи в Егея и Източното Средиземноморие Венеция полага големи усилия, за да укрепи позициите си на острова. През 1489 г. съпругата на последния крал на Кипър Якоб II (1460-1473) се отказва, срещу щедро възнаграждение, от короната си и Кипър преминава в ръцете на венецианците. Като отплата за жеста Катерина Корнаро - венецианка по произход, получава солидна годишна рента и кралска резиденция. Властите на републиката спешно вземат мерки за укрепване на отбранителните съоръжения на острова²⁷. Отношенията им с османците към края на XV в. прогресивно се влошават, а след загубата на Евбея водите на Източното Средиземноморие стават все по-недружелюбни към венецианците.

Новата венецианско-османска война (1499-1503) започва с инцидент, който не представлява новост за епохата. През юни 1499 г. босненският санджак-бей с 2000 конници напада околностите на най-голямата и добре укрепена венецианска крепост в Далмация по това време - Задар. Паралелно с него Ахмед Херцегович с войските си действа край Шибеник. Пленени са немалко хора. Опожарени са села, съсипани са лозя и маслинови плантации. Цяла Далмация изтръпва от страх. Към края на XV в. венецианските владения в Далмация и Бока Которска представляват низ от по-големи и малки крепости (Задар, Нин, Земуник, Врана, Новиград, Шибеник, Сплит, Котор, Будва и Улциин) по крайбрежието и островите и няколко десетки по суша. И в мирно време снабдяването им е проблем, а войната била катастрофа в пълния смисъл на думата. Положителното за венецианците е, че владенията им са обърнати към морето, където те имат основания все още да се чувстват господари. На пръв поглед краят отстъпва по стратегическа значимост на земите в Подунавието, към които османците са насочили основните си сили, но не и по икономическия си потенциал. И от тези земи е можело да се награби богата плячка. В Далмация се отглеждат големи стада овце, от чиято вълна се произвежда известното далматинско сукно. Тях именно отвличат при набезите си османците. Венецианските крепости на юг, в Албания и по Черногорското приморие са в по-изгодно положение. Османската държава плътно ги обгражда, така че около тях няма какво да се граби²⁸. През цялата 1499 и следващата 1500 г. нападенията по суша не престават. През лятото на 1499 г. венецианският флот е разбит в близост до о-в Сапиендца. Османските кораби подкрепят силите, обсаждащи по суша Навпакт (Лепанто). В ръцете на османците последователно преминават Навпакт, Метони, Корони, Наварин. Особено тежка е загубата на Корони и Метони - „очите на Републиката"²⁹.

Османските успехи по море и суша за момента предизвикват желание за съвместни действия. Венеция е подкрепена от папата, Франция, Испания, Португалия и родоските рицари. Обединената испано-венецианска ескадра под командването на легендарния дон Гонзало Фернандес де Кордова отвоюва о-в Кефалония, след което тя никога повече не преминава в ръцете на османците³⁰. Веднага след края на войната венецианците започват строителството на грандиозна крепост, доминираща острова и откриваща изглед към морето чак до Занте (о-в Закинтос). Тази победа има сериозно стратегическо значение, защото Йонийските острови заемат ключово положение, охраняват подстъпите към Адриатика и мореплаването по нея. Те са един от факторите, обезпечаващи надеждността на търговския трафик и политическите интереси на републиката. Крепостта просъществувала чак до края на XVIII в., когато след силно земетресение жителите й се преселват в днешния град Аргостоли - център на острова. Построяването на тази цитадела явно е продиктувано от загубата на Метони и Корони, които до края на XV в. вдъхват на венецианците повече смелост в мореплаването.

Военните действия, които се разиграли в Пелопонес и Егея, активизирали местното население. На страната на републиката се бият известните за времето си отряди от наемници - стратиоти. Както и в предишната венециано-османска война, те съставят ядрото на сухопътните сили на Венеция. За да привлече цивилното население на своя страна, сенатът освобождава жителите на Навпакт от данъци за десет години³¹. И в Далмация венецианските власти предприемат мерки, за да си осигурят подкрепата на местното население. Венецианските гарнизони, съставени от наемници, и то немногочислени, по принцип не рискували да воюват с османците извън стените на крепостите. Затова се разчитало на помощта на селяните. В Бока Которска властите наели сред местните жители 100 човека срещу една лира на ден³². Проблемът за взаимодействието на венецианците с местните жители не бил толкова лесен за решаване. В районите, където преобладава източноправославно население, разбирателството, макар и желано от венецианците във време на война, трудно се постигало. Традиционното недоверие към венецианските власти се дължи на верските претенции и пренебрежителното отношение на католиците към „схизматиците".

Началото на новия век за хората от Далмация и останалите балкански владения на Венеция било смутно и тежко. Гладът бил един постоянен проблем. Градските центрове търпят сериозни икономически загуби. Населението се разбягвало. Според венециански извори от епохата, към които трябва да се подхожда с известни резерви, за около две години само от околностите на Задар са отведени в робство или покосени от чумата около 10 000 души. Венецианците нямат средства да увеличат флота и гарнизоните си и да решат продоволствените проблеми. След като османците плътно се доближили до бреговата ивица към 1500 г., Венеция започва да опипва почвата за сключване на мир. Опитите й да въвлече във войната Унгария или императора се провалят. Мирът струва на републиката Навпакт, Лепанто, Наварин, Метони и Корони. Венециански в Пелопонес остават само Патра, Навплион и Монемвасия³⁴. Над прекрасните венециански крепости в Морея и Пелопонес скоро лъвът на Сан Марко щял да бъде изместен от полумесеца.

От страна на Портата сключването на този мир е само привидно прибързано. Османската империя все по-осезателно усеща по азиатските си граници заплахата на Иран. Опирайки се на тюркските номадски племена в Близкия изток, през 1502 г. иранският владетел Исмаил-шах завладява Тебриз. Положено е началото на силната и влиятелна държава на Сефевидите (1501-1732), противници на сунитския ислям, която обхваща териториите на днешните Иран, Азербайджан и Източен Анадол³⁵. До средата на XVIII в. присъствието на тази сила на границите на империята на османците е един от съществените външнополитически фактори, определящи поведението на Портата и индиректно климата в Югоизточна Европа.

За Венеция войната означава задълбочаване на икономическото й и политическо изтощаване. За около век активна експанзия в онези части на полуострова, където са опорните точки на колониалната й империя, османците й нанасят непоправими щети. Великите географски открития и постепенното изместване на търговските пътища също изменят конюнктурата в Източното Средиземноморие в ущърб на Републиката на св. Марко. Облягайки се на своя опит, далновидност и дълголетна традиция, Венеция съумява и през XVI в. да се приспособи към новите условия и да съхрани блясъка си. Той обаче не осигурява онова, което й е необходимо с оглед положението на Балканите: ресурси за водене на ефективна отбрана и настъпление.

Разпръсната по бреговете на морета с интензивен трафик, империята на венецианците е уязвима в много отношения. Метрополията на този изживяващ времето си организъм е отдалечена и макар да живее с грижите, болките и нещастията на отвъдморските си територии и сама да усеща заплахата от османското проникване, е в по-изгодно положение. Тя контактува с империята на османците чрез отвъдморските си владения. Положението е удачно формулирано през 1520 г. от висш османски сановник в разговор с венециански дипломат: „Ние имаме граници с много венециански земи, а вие не граничите с нас; помислете си за ударите, които можем да ви нанесем..."³⁶. Тази уязвимост на венецианската колониална империя диктува основните тенденции на отношенията ѝ с Портата. Европа не се отнася с разбиране към стремежа ѝ да преговаря, сътрудничи и избягва конфронтациите. Трезвата оценка обаче сочи, че това е бил единственият път да се запази известно влияние в икономическия живот на европейския Югоизток и Източното Средиземноморие. „Да изпробваш по-добре милостта, отколкото меча му..." Тези думи, приписвани на Стефан Велики, разкриват същността на политическото кредо на съседите на османците: отстъпки, компромиси и саможертви, за да се избегне участта на прегазените от безпощадния ход на нашествениците народи. Защото завоевателите, „без да правят разлика по възраст, пол и положение, посягаха на всичко, което намираха: хвърлили се в морето на свещения поход, те не оставиха нито едно запалено огнище ... не остана камък върху камък от манастири и църкви. Във всички поля, през които минеха, огънят поглъщаше реколтата..."³⁷. След 1354 г. за два века през земите на балканските народи преминават нееднократно войските на Портата. Превръщането на Балканите във военен плацдарм на една от най-дългите войни в историята е всъщност, обобщено казано, най-тежкият резултат от преминаването на Босфора от османците. Всяко раждане е болезнено, а това на огромна империя още повече.

* * *

Отношенията между Османската империя и европейските сили през първата половина на XVI в. се развиват в условията на сериозни социални и политически колизии. Появяват се нови моменти в отношенията на Европа с османците. Процесът на изграждане на европейските централизирани монархии намира отражение във външната политика на европейските сили. Европейските дворове, преследващи осъществяването на собствените си амбиции за по-голяма тежест в баланса на силите на международната арена, все по-често започват да се обръщат към османците като към равноправни политически партньори в борбата срещу други християнски владетели. По това време в Европа продължава процесът на оформяне на големите външнополитически лагери. За целите на антихабсбургската си политика - срещу двата клана на Хабсбургите - Франция слага начало на стабилно сближаване с Портата; то като червена нишка преминава през външнополитическата история на страната през следващите столетия. През първата половина на XVI в. започва да отмира един етап от развоя на османо-европейските отношения (да го наречем условно епохата на „сблъсъка") и започва нов период на „интегриране" на империята на османците в системата на международните отношения. Макар и различно виждана (от християнска и мюсюлманска страна), реален израз на това е формиращата се система на капитулациите и увеличаващият се брой европейски дипломатически агенти край Босфора. Като следствие функционирането на системата от европейски държави през XVI в. доказва наличието на голям югоизточен компонент в нея. Това е Османската империя. Като отстранява енергично противоречията си с Иран, Портата насочва военнополитическия си потенциал за продължаване на териториалната си експанзия в Централна Европа и Средиземноморието³⁸. Европейската дипломация често се влияе от поведението ѝ.

През XVI в. папството продължава да се придържа към традиционните си планове за кръстоносен поход на Изток. Желанието на курията се диктува от стремежа й да се компенсират ударите, които укрепващата Реформация нанася на католицизма като идея и практика. За тази цел Рим залага преди всичко на испанските и австрийските Хабсбурги, станали вече съседи на Османската империя. Той обезпечава идейно и финансово онези сили в тях, които преследват въплъщаването на дело на идеите за изтласкване на османците от райони, които са техни владения или са смятани за тяхна сфера на влияние.

Според думите на гръцкия историк К. Сатас  отношението на Европа към османската заплаха през XVI в. е „съвсем вярно преповторение" на това от отминалото столетие³⁹. Всъщност налице е не огледално отражение, а доразвиване и усложняване на взаимоотношенията. В тях се появяват нови черти, диктувани от спецификите на османското завоевание на Средна Европа; от задълбочаването на васалитета на дунавските княжества, Трансилвания и Дубровник; от консолидирането на османското присъствие - икономическо и политическо - на Балканите; от религиозните и социалните битки в Европа; от укрепването на османските позиции по южните брегове на Средиземно море и все по-ясното изпъкване на Испания като основен противник на настъплението им в тази посока.

Началните десетилетия на XVI в. привидно благоприятстват изявата на антиосманските сили. Вниманието на Портата е изцяло погълнато от положението в Близкия изток и съперничеството с Иран за надмощие в мюсюлманския свят. Особено остър е характерът на тази борба по времето на султан Селим I (1512-1520). Това, че османците са заети със завладяването на нови територии в Близкия изток и Африка, способства за подема на антиосманските настроения и новото раздвижване на християнския свят. Все пак остротата на противоречията между страните от Централна и Западна Европа е толкова голяма, че всички опити за организирането на общоевропейски съюз завършват с провал. Провокираните от Франция италиански войни (1494-1559) завършват с мира в Като-Камбрези. Този дълготраен военно-династичен конфликт, както и Селската война (1524-1525) в Германия в крайна сметка благоприятстват османското настъпление.

Както и в предходните десетилетия, представителите на балканските народи развиват в Европа трескава дейност в подкрепа на идеята за кръстоносен поход срещу Цариград. През 1502 г. хърватинът Феликс Петанчич призовава чешко-унгарския крал Владислав да сключи антиосмански съюз с други християнски владетели. Петанчич подробно описва пътищата, по които могат да минат християнските войски, за да ударят неверниците⁴⁰. Няколко години по-късно, през 1508 г., подобни мисли развива в посланието си до папа Лъв X Янис Ласкарис. Той обръща внимание върху това колко благоприятен е моментът да се атакуват османците в гръб⁴¹.

Проект за антиосманска лига създава в началните години на XVI в. и Грегорио Амазео. Той също го адресирал до папа Лъв X. Предполага се, че в обкръжението му е имало балкански емигранти. Освен това не е изключено той да е общувал с членове на фамилията Дела Tope от Фриули, които са служили при двора на император Максимилиан I⁴².

Но, както и през XV в., основен инициатор на акциите в тази насока си остава папството. През 1505 г. папа Юлиян II се обръща с послания и пратеничества до Португалия, Франция и родоските рицари и ги призовава да се обединят. Апелите му обаче не могат да примирят враждебните един към друг владетели. Призиви са отправени и към Унгария и Виена. Близък съветник на папата по това време е вече споменатият Ласкарис, който е добър познавач на проблемите на Леванта и Балканите⁴³.

В политическия климат от началото на XVI в. се забелязва една странна смесица от политическо безсилие, диктувано от обективно развиващите се в Европа процеси, и стремеж то да се превъзмогне. Победите на османците в Близкия изток внушават на обществеността страх, че скоро ще удари часът на голямото им настъпление в Европа. Несъвпадението на намеренията с тенденциите на политическото развитие на континента е една от основните черти на антиосманските начинания и през този век. Типична в това отношение е речта на пратеника на германския император Сигизмунд - Хилберщайн - пред руския владетел. В нея пространно се описвали победите на Селим и се наблягало на това колко опасни за християнството ще са последиците от завладяването на Източна Армения, Кюрдистан, Северна Месопотамия, Сирия и Хиджас. Подобно е съдържанието на речите на папските легати, пристигнали в Москва през 1518 г. Малко преди това призив за съвместни действия е разпратен до кралете на Англия и Полша и до императора. Емисарят на полския крал в Рим Лаврентий Мигджелски връчил на папата трактат срещу военната сила на османците⁴⁴.

Антиосманските съчинения не са рядкост в онези години. Борбата с османците като тема присъства в съчиненията на хърватина Марио Марулич (1450-1524) и неговия последовател Фран Транквил (1490-1571). Последният с жар говорел за опасността и по време на своите дипломатически мисии. В края на XV в. в Московското княжество се появява съчинението на Нестор Искендер. Определено важна роля в обществения живот играе и творчеството на Максим Грек. В Полша през 1517 г. се появява съчинението на Матей Меховски „Трактат за двете Сарматии", в което има специален раздел за борбата на поляците срещу османците. Един от най-интересните паметници на антиосманската публицистика са нееднократно вече цитираните от нас „Записки на еничаря" на сърбина Константин Михайлович от Островица⁴⁵. Особено място сред тези съчинения заема творчеството на учения, публициста и дипломата Филип Буонакорси-Калимах. В писаното от него са прави опит да се отхвърли идеята за общохристиянското обединяване и се проявява повече прагматизъм⁴⁶.

Макар и показателни за обществените настроения, антиосманските трактати и съчинения от края на XV - началото на XVI в. не оказват съществено влияние върху политическата практика. В идейно отношение те са повлияни най-вече от призивите за обединяване на християнството. Съдържащата се в тях информация за военните и политическите умения на османците е на сравнително ниско ниво. Изключение е писаното от по-ерудирани очевидци. Като правило те не могат да вдъхнат на читателите и политическите дейци от епохата увереност, която да приглуши страха от нашествениците. Тези им черти са превъзмогнати едва през XVII-XVIII в., когато в Европа прорастват кълновете на буржоазния прагматизъм и рационализъм и се появяват трудовете на Пол Рико, Луиджи Марсили и др., спомагащи да се опознае от най-различни страни могъщият съсед, неговите достойнства и слабости.

В литературата, посветена на отношенията на Европа с османците, началните години на XVI в. се свързват най-вече с името на папа Лъв X. Външнополитическата дейност на папата не се ограничава само с разпращане на послания. През 1514 г. той обещава на полския крал Владислав 50 000 дуката за война против османците. Личният секретар на папата кардинал Жак Садоле заминава за Франция да уговаря краля лично да оглави похода. С тази си акция курията цели и умиротворяване на Италия - цел на френски амбиции⁴⁷.

Няколко години преди заминаването на Садоле за Франция Рим се обръща към Баязид II с определени искания. Настоява се за османски натиск върху Венеция и отказ от сближаване с Франция. Постановката в началото на XVI в. за отношенията с френския двор е вече друга. Причините за този „реализъм" на курията се коренят в изцяло светското й разбиране за характера на външнополитическите й контакти. Папството от епохата на Ренесанса поставя въпросите за укрепването на властта си, увеличаването на постъпленията в хазната и ограждането на своите сфери на влияние и прерогативи ако не по-високо, то поне наравно с догматиката. Чрез упоритото натрапване на светските владетели на идеята за война с османците католическата църква осъществява и стремежа си за първенство и универсализъм, за възстановяване на позиции в загубения за курията Изток.

С постепенното изчезване на самостоятелните балкански държави и засилването на васалната зависимост на дунавските княжества се ограничават възможностите на антиосманските сили на Балканите. Въпреки това балканските страни присъстват като елемент в проектите на несъстоялите се походи.

Към средата на второто десетилетие на XVI в. поредните инициативи за първи път се ръководят от толкова влиятелни фигури - папа Лъв X, Франсоа I и Максимилиан I. Един могъщ от формална гледна точка триумвират, ограждащ с фасадата си най-различен род дрязги и противоречия. Нищо обаче не сочи последните да са преодолени, макар да е решено да се пристъпи към организирането на нов поход. Планът за похода, разработен на Латеранския събор, се състои от три степени. Важно място се отрежда на дунавските княжества. През първата година на похода те трябвало да скъсат отношенията си с Портата. Под командването на полския крал, който също се счита за съюзник на Рим и императора против османците, християнските сили трябвало да овладеят делтата на Дунав - Килия и Аккерман. Предвижда се експедицията да бъде подкрепена от кримските татари. През следващата 1519 г. френският крал трябвало да завладее с кръстоносните армии Одрин, а година след това да се осъществи решителният пристъп срещу Константинопол. Персите трябвало да открият военни действия в Анадола. В този му вид планът е разработен в двора на Максимилиан I⁴⁹ - една безспорно добре звучаща като стратегия инициатива, но нищо повече.

През 1519 г. в Рим пристига пратеникът на влашкия владетел Нягое Басараб (1512-1521) Антон Пайкалас, който уточнява условията за участието на Влашко в акцията. В началото на същата година обаче умира Максимилиан I, а Франсоа I не съумява да осъществи мечтите си за имперската корона. Двете събития отново раздалечават насила събраните под знамето на кръста участници. В писмо от 3 юни 1519 г. Лъв X пише до воеводата на Влашко, че вероятно ще започне мирни преговори с османците⁵⁰. Включването на Влашко и Молдова в сферата на вниманието на курията се дължи отчасти на настъпилото след смъртта на сина на Стефан, Богдан (1504-1517), сближаване между Молдова и Полша. С договора, сключен между двете страни през 1518 г., полският крал се задължава да подпомага акциите на молдовците срещу Портата. В него обаче изрично се сочи, че молдовската войска ще започне военни действия, едва след като поляците преминат Дунава. Молдова продължава линията, наследена от Стефан - предпазливост в поемането на задължения, особено когато се отнасяло за общи акции с Полша - хитруванията на шляхтичите често стрували скъпо на Молдова.

Включването на Крим и Иран в проектите за организиране на похода представлява едно наивно надценяване на противоречията в света на исляма. Освен това през 1516 г. между поляците и Кримското ханство вече е постигнато споразумение за нормализиране на отношенията и спиране на татарските набези. Най-вероятно това събитие, което е преди всичко с антируска насоченост, е било изтълкувано като възможност да се използват татарите срещу Портата⁵¹. Присъствието на Крим като елемент на замислите за антиосмански поход не съответства и на все по-ясно оформящите се отношения между Портата и ханството в посока на заздравяване на специфичния статут на последното. В Европа са информирани за сравнително хладните отношения между Селим I и хан Мехмед Гирай I. Там са разчитали, че те ще прераснат в открит конфликт. Настроенията на хана са известни на Портата. На Селим I се приписва една дълга реч против него. Основното в нея е, че османците са готови в случай на открито неподчинение бързо да реагират с експедиция срещу Крим⁵².

Външнополитическите трудности, които изживява в този момент Молдова, също са пречка за реализирането на замислите на Латеранския събор. Отношенията на молдовския двор с Портата пряко се влияят от контактите и договореностите с Полша и Унгария. Последните се опитват да осуетят молдовско-османското сближаване, за да бъде Молдова щит срещу османските и татарските набези, но тежестта се прехвърля изцяло върху плещите на молдовския владетел. Обръщението на Богдан III към Русия с молба за помощ през 1511 г. също остава без резултат. В такава обстановка единственият възможен път за Молдова е укрепването на отношенията с Портата. За Селим I в тези години също е изгодно да поддържа добри отношения с Молдова. Две са причините за това: неясните отношения с ханството и присъствието на Нягое Басараб на влашкия престол, който той е получил с помощта на противници на Селим I. Това проличава от формата на молдовско-османския договор от 1512 г., за който се предполага, че е първото юридическо оформяне на васалитета на Молдова⁵³. Всички тези събития по време съвпадат с нарастването на интензитета на антиосманските настроения в Рим и Европа. Обстановката в Югоизточна Европа е твърде сложна и обременена с цял комплекс противоречия - между Полша и Унгария, ханството и Портата, Влашко и Портата, Русия и Полша и т.н. За молдовския владетел е практически невъзможно да пристъпи към провеждане на линия на открит сблъсък с османците. Това в крайна сметка ограничава кръга на силите, които противодействат на османската експанзия към Средна Европа.

* * *

Разединението между дунавските княжества и съседите им, от една страна, и между европейските сили, от друга, е правило за външнополитическия живот и през последните години на XVI в., когато с идването на Сюлейман Великолепни на престола (1520-1566) политиката на османците в Централна Европа се активизира, нажежава се от готвещия се, а впоследствие и разразил се дълбок социален конфликт - Селската война в Германия⁵⁴.

Събитията в Германия от 1524-1525 г. са кулминация на низ движения с подобен характер. В началото на XVI в. те обхващат Унгария и Австрия. Папската була за обявяване на кръстоносен поход през 1513 г. довежда на следващата година до струпване в отделни райони на Унгария на многочислени отряди кръстоносци, преди всичко селяни. Тъй като напускането на именията противоречи на засилващия се процес на закрепостяване, не са единични случаите, когато феодалите се противопоставят на желанието на масите да се явят на определените места. Постепенно в страната започва брожение, което в крайна сметка прераства в истинска селска война. Оръжието на кръстоносците се обръща не срещу османците, а срещу дворянството и висшето духовенство. Те се оглавяват от назначения от естергомския архиепископ за вожд на кръстоносците Д. Дожа. Части на въстаниците действат активно в южните райони на страната, край Дунав, Тиса, Петерварадин. Това въстание е резултат на силното отслабване на централната власт в страната, засилване процесите на натурализация на икономиката, все по-активното закрепостяване на свободните селяни. Предвид на това, че към края на XV в. престава да се издържа войска от наемници, при организирането на военни акции се разчитало именно на селячеството. Това е в разрез с интересите на унгарските магнати. Въстанието е последвано от жестоки репресии. Свиканото през 1514 г. съсловно събрание приема закон, забраняващ на селяните преместване. Това означава изключване на селячеството от отбраната на страната и още по-сериозно понижаване боеспособността на кралската власт. Усилват се дрязгите между различните дворянски лагери⁵⁵. Тези обстоятелства естествено са предпоставка за успех на османското настъпление, което и не закъснява.

В края на XV и началото на XVI в. османците са заети активно с военни операции в Мала Азия и вероятно създават впечатление, че са се отказали от завладяване на Унгария. В периода 1495-1519 г. седем пъти са подновявани примирията с Портата. Инцидентите в граничните области не са рядкост, но нито едната, нито другата страна желае и може да пристъпи към по-решителни действия⁵⁶. Сюлейман I връща политиката на Портата обратно в руслото на активните действия за териториално разрастване в Европа. През 1521 г. османците завладяват най-сетне Белград. Пътят към същинските унгарски земи е открит. Унищожена е отбранителната система на кралството в поречието на Сава и Дунав⁵⁷.

Преди да предприеме реализирането на решителен план за завоюване на централноевропейски територии, Сюлейман с активни военнодипломатически действия се опитва да създаде по-благоприятна обстановка за експанзия. Целите на бъдещата акция ще сблъскат османците не с отслабените от вътрешни и външни беди дребни балкански владетели, а с една от най-големите европейски сили - Унгария, която е и предмостие към владенията на австрийските Хабсбурги. Това кара султана като начало да стабилизира позициите си в Източното Средиземноморие и да неутрализира евентуалните опити за удари срещу владенията на империята в тези краища. За целта Портата пристъпва към подготовка и осъществяване на отдавна мечтана акция - ликвидиране на владенията на Ордена на йоанитите на о-в Родос. Рицарите не пропускали случай да накърнят интересите на османските владетели. През 1520 г. след смъртта на Селим I в Сирия избухва метеж начело с мамелюкския управител на страната Джанберди ал-Газали. Метежниците не желаели да се покорят на новия владетел - Сюлейман. От о-в Родос им е оказана помощ с оръжие и най-вече с артилерия. Въпреки че въстанието не се разраства, в началото на 1522 г. Сюлейман решава да организира експедиция за изгонване на хоспиталиерите от острова⁵⁸.

Първата голяма експедиция срещу о-в Родос е предприета още при Мехмед II през 1480 г. Тя е неуспешна. Сюлейман насочва срещу крепостните съоръжения на острова най-добрите воини на империята. В експедицията се включват с войските си бейлербеят на Анадола Касим паша и на Румелия - Айяз паша, албанец по произход, еничарите начело с Бали ага, който впоследствие става баш-дефтердар на Портата. Начело на османските сили е самият Сюлейман. В началото на юни флотата под командването на Мустафа паша отплава от столицата. Първото сражение е в края на юли. Пристъпите са по суша и по море, почерняло от османски плавателни единици. Някои по-малки околни островчета стават плячка на османците. Те проникват в крепостта на о-в Родос едва на 24 декември 1522 г. Оцелелите кръстоносци начело с великия магистър на острова го напускат на корабите си. Крепостните съоръжения на Родос по нареждане на султана веднага са потегнати. След 1522 г. на Родос е оставен санджакбей, който е подчинен на капудан пашата на османската флота, а пристанището му се използва най-вече за ремонт на кораби и временна база при по-дълги рейдове. Изгонените от Родос йоанити - елитът на католическото дворянство - са поставени пред трудния проблем да намерят убежище. След неколкогодишни преговори испанският крал и император на Свещената Римска империя Карл V (1519-1556) им предоставя о-в Малта и Триполи. Орденът продължавал войнствените си традиции. От 1530 г. той е главна ударна сила на християнския свят, но вече в западните части на Средиземноморието⁶⁰.

Подготовката на удара срещу Унгария включва и някои по-специфични дипломатически демарши на Портата, с които се цели да се внесе успокоение сред християнските съседи на империята. В столицата на османците са приети и получават някои отстъпки по дискутирани въпроси пратеничества на Дубровник, Венеция и московския княз. Поради сериозните загуби, понесени по време на Родоския поход, и поради това, че в столицата не е спокойно, Сюлейман предпочита временно да воюва с християнството като дипломат, а не като воин⁶¹.

Една от най-сериозните акции на османците в тази насока са преговорите с пратеника на полския крал Сигизмунд, Станислав Одровонж. Кралят Сигизмунд Стари е чичо на унгарския крал Лайош II, над чиито владения е надвиснала пряката заплаха на следващия османски поход. Уплашени за собствените си земи и интереси, поляците изпращат в Цариград Одровонж, като същевременно му е възложено да дискутира и проблема за примирие между Портата и Унгария. Резултатите от мисията на полския пратеник са благоприятни само за Сигизмунд. Портата отказва да преговаря дори и чрез посредници с Унгария⁶².

Именно в годините преди завладяването на Унгария все по-ясно се очертава проявяващият се спорадично в предходни години нов подход към османците като политически партньори: търсене на сближаване и договаряне с тях, за да се решат противоречия с други християнски владетели. Този принцип започва осезателно да влияе върху позициите на владетели, незаплашени пряко от османците. Той се запазва в системата на международните отношения чак до XIX в.⁶³. След началните десетилетия на XVI в. развитието и модифицирането му е въпрос на време и практика. Като елемент от него започва оформянето на системата на капитулациите, влияеща върху характера на отношенията на Османската империя със страните от християнския свят до началото на XX в. Това ни кара да не приемем твърде опростеното разбиране на някои изследователи (вкл. български), че империята не е част от европейската система на международни отношения.

Най-бързо тази тенденция изкристализира като ръководен политически принцип в дипломацията на френския двор, при това в критичните за съдбата на Средна Европа години. От началото на 20-те години в Западна Европа бушува войната между Франсоа I и император Карл V, която започва като ограничен конфликт за влияние на Апенинския полуостров. Притисната от двата клона на Хабсбургския дом и особено от бързо набралия мощ император Карл V, който в качеството си на крал на Испания и обширните ѝ отвъдморски владения провежда експанзионистична политика, Франция обръща поглед към Леванта. Този конфликт не позволява на Хабсбургите да отделят средства за водене на война в Подунавието. Тежестта й се прехвърля върху плещите на местните владетели и най-вече върху Унгария. Разбит през 1525 г. и пленен от императора, Франсоа I започва преговори с османците, в които вижда естествени съюзници против Хабсбургите - австрийски и испански.

Така в годините на най-дълбоко проникване на османците в Европа двата клона на Хабсбургите, двата имперски колоса, воюващи с Франция и Реформацията, нямат възможност да отделят внимание и на събитията в средноевропейския военнополитически спектакъл. Облагодетелствани от кризисните за Европа години, бележещи мъчителното раждане на Новото време, османците продължават своята експанзия.

След завладяването на Белград от Сюлейман крепостта става център на военните приготовления против Унгария. Околностите са опустошени и опожарени, за да не могат да служат никому. През септември 1525 г. османците навлизат в Сремско. През пролетта на следващата година започва строителство на мост за преминаване на Дунав край Белград. В края на април, както обикновено, голямата армия е напуснала столицата. В самата Унгария междувременно се занимавали с потушаването на бунта на миньорите. Освен това съсловното събрание взело решение за решителна борба с разпространението на лутеранството. През лятото на 1526 г. в страната нямало силна личност, която да оглави и организира отбраната. Двете армии се срещнали на 26 август 1526 г. Същинската битка траяла около два часа: „Мястото, където разположиха армията, беше от Мохач на една, а от Дунав на половин миля... тук се простираше голямо широко поле... само отляво между това поле и Дунава имаше блатисти места и мочурища... Мнозина погълна споменатото бездънно блато. Тялото на краля... намериха по-късно в един дълбок ров. Тогава в този ров вследствие на наводнението на Дунава имало повече вода, отколкото обикновено, тъй че той се удавил с коня си, както си бил екипиран и въоръжен...“. С тези думи описва края на средновековната независима унгарска държава сремският епископ и канцлер на страната Ищван Бродарич - участник в битката⁶⁴. Така още с втория си поход Сюлейман разчистил пътя на воините си към Централна Европа. Завладяването на Унгария било трагедия не само за народа й. Повече от век тя е една от основните сили, воюващи с османците. Позициите, които има на Балканите, и активните й военни и дипломатически акции особено през 40-те - 70-те години на XVI в. забавят темповете на османското завладяване.

През 1529 г. Сюлейман предприема третия си поход през унгарски земи. След поражението на Унгария при Мохач за дълго време Средното Подунавие е театър на военните действия между османците и Хабсбургите. През 1526 г., след като влиза в Буда, Сюлейман се завръща обратно. Унгария остава поделена на няколко сфери на влияние. Западните и северозападните й райони остават под властта на Хабсбургите, които държат и имперската корона. Трансилвания все по-ясно се очертава като васал на османците. Временно властта в областта е в ръцете на Ян Сапояй. Той е избран за крал на Унгария от част от унгарските и хърватските дворяни на събора в Дубрава край Загреб. Макар че е подкрепян от папството, Венеция и Полша, Сапояй губи спора за короната с Фердинанд Хабсбургски и е принуден да забегне в Полша. През 1529 г. Сапояй се присъединява към войските на османците и отново получава кралската власт. Походът на Сюлейман, чиято цел е Виена, този път изостава от обичайните срокове за започване на обсада. Виена е достигната едва в края на септември. Обсадата е неуспешна. Причините за провала ѝ са от най-различно естество⁶⁵.

Преди всичко трябва да се има предвид, че градското население масово подкрепя бранителите на крепостта. В боевете се включват стихийно организирани селски отряди. В по-голямата си част членовете им са протестанти. Тази масова подкрепа на населението както на самия град, така и на селските му околности, има изключително важно значение. Османците се озовават в необичайна обстановка, с която не се били сблъсквали в последните десетилетия. Религиозните и социалните битки в Европа са по принцип техният троянски кон. Под Виена те се оказват късно през есента на 1529 г. и обсаждат една изградена по всички правила на фортификационното изкуство крепост. Посрещала ги навред стрелбата на пушките на обикновените селяци. Градът, този символ на беди за простия австрийски селянин, символ на властта, преследваща и унижаваща, не е изоставен да се отбранява от скъпо струващи, но невинаги достатъчно себеотрицателни чужди наемници. Освен това трябва да се има предвид, че османската войска се е отдалечила силно от базите си и няма с какво да се изхранва при една по-дълга обсада. Виена не прилича на труднодостъпна, но обградена отвред от османски владения албанска крепост. Това е един от най-важните градски центрове на Европа. Османците не намират сили нито в 1529 г., нито по-късно, за да му наложат своята власт.

Това настъпление на Сюлейман съвпада с някои интересни моменти в обществено-политическия живот на Европа - някакви кълнове на по-различен социален климат. „Турският страх", за който се говори отдавна, за който се пише близо век, по който се дискутира във височайши аудитории и на имперски диети, придобива осезателни измерения. Това не е унижението и болката на съседа, на покровителствания от време на време по-слаб политически, икономически и териториално васал. Османците тъпчат по пътищата на земите на императора на Германия. Това вече е съвсем различно. Ето защо и поведението на Европа става друго⁶⁶.

Може би най-важното е, че именно по това време настъпва промяна в отношението на идеолозите на Реформацията към османското нашествие. Първоначално то е оценявано от тях като „бич Божи": буря, която ще помете католичеството и ненавистните католически владетели. В навечерието на битката при Мохач Лутер се обръща с възвание към протестантите на Унгария да не се съпротивляват на османците. Три години по-късно той отправя апел към съмишлениците и последователите си да подкрепят борбата на виенчани. „На война срещу турците" - за разлика отпреди - зове Лутер. Тази промяна в отношението на витенбергския реформатор е част от идейната му еволюция като водач на Реформата, която се наблюдава в годините след края на Селската война (1525-1526) и се оценява по различен начин. Най-схематично действията му след тези години се тълкуват като отстъпление, а самият Лутер се рисува като марионетка в ръцете на немските курфюрсти. Всъщност става нещо много по-дълбоко и сложно. Промените и честите поврати в мислите и действията на Лутер, част от които е и възванието за борба против османците, могат да се осмислят чрез създадената от него концепция за „двата строя" (божествения и светския). Всичко, което засяга „божественото", борбата с католичеството и т. н., трябва да става в съответствие с най-строгата принципиалност и чистота на евангелизма. Но във втория случай, когато става дума за светските конфликти и взаимоотношения, по принцип неполучаващи окончателно разрешение, компромисите и полумерките са не само допустими, но често дори и наложителни. „Компромисът" на Лутер от 1529 г. извежда масите селско население, подложено в 1527-1529 г. на невиждани гонения, от апатията и го повежда в защита на Виена. Това негово разбиране за „двата плана на историята" позволява временно да бъдат надмогнати сложните и противоречиви страсти, наситили живота на народите от земите на Хабсбургите през 20-те-30-те години на XVI в. Този документ на Лутер е само брънка от редицата негови действия, подготвили съставянето през 1530 г. на Аугсбургското верую. То смекчава конфликта между протестантството и католицизма и вероятно изиграва роля за някои успешни акции, с които напредването на османците към същинските немски земи било позабавено⁶⁷. През 1530 г. е отпечатано и съчинение на Еразъм Ротердамски, в което за разединението на Европа се говори с тъга. Развива се идеята, че християнският свят ще оцелее, ако дружно се пребори с османците⁶⁸.

Тази непоследователност на Реформацията е от полза за делото на антиосманските сили в Европа. Отнася се за действия от страна на най-видни представители на Реформацията и на хуманизма, чиито възгледи влияят не само върху масата на населението, но и върху политическите дейци. В крайна сметка това допринася през 30-те години на XVI в. в Европа да се създадат по-благоприятни условия за борба с османското териториално напредване. Победата над тях край Виена е началото. Реформацията - първа сериозна битка с феодализма - помага да се намерят онези недостигащи на балканските общества сили, които да обърнат „храбрите воини на Аллаха" в бягство.

През 1532 г. османците предприемат четвъртия си поход към Австрия. Център на събитията става малката гранична крепост Кьосег (Гюнс). Защитниците й под командването на хърватина Никола Юрищич поемат удара на армията, насочила се отново към Виена. Предлагат им големи суми и помилване, ако се предадат. Обсадата продължава почти месец. Придвижването към Виена е забавено от бранителите на крепостта - чехи, немци, холандци, поляци, италианци, англичани, шведи - католици и протестанти⁶⁹.

* * *

Задържането на османците по суша край Кьосег позволява на император Карл V да групира силите си в друга посока и да нанесе на османците сериозни поражения в Западното Средиземноморие. Разширяването на влиянието на Портата в тези райони силно безпокои императора Карл V. Укрепването на властта на Хайредин Барбароса в Алжир и Тунис поставя под удара на мюсюлманските кораби Калабрия, Отранто и най-вече о-в Сицилия - владение на испанската корона. Неспокойствието на Карл V от създалата се обстановка се дължи и на опасенията, че османските успехи могат да доведат до бунт на жестоко преследваните и малтретирани крипто-мюсюлмани в Испания. Победите обаче на императора и предвожданите от него лично наемници и кръстоносци всяват страх и ужас сред цивилното население на южните брегове на Средиземно море⁷⁰. Грабежите, жестокостите и варварството на всяка войска от онова време имали един лик. Но това е по-маловажната страна на триумфа на испанската флота от 30-те години на XVI в. На лицевата страна на медала изпъква ликът на героя император, отмъщаващ на неверниците.

Обгърнат от ореола на легендарния мит за нов спасител на християнството, образът на императора Карл V се превръща в средоточие на надеждите на балканските народи за освобождаване. Янис Ласкарис се обръща към него с апел за решителна действия срещу нашествениците. Ръкопис на свое слово към Карл V в испанския двор изпраща Арсений Монемвасийски - Апостолис. Изпод перото на Йоанис Аксагьолос, протокомис на Корони в средата на XVI в., излиза т. нар. „Кратък разказ за Карл V", в който се описват подвизите на императора, възхваляват се успехите му и се отправя апел за помощ⁷¹.

Докато османците обсаждат Кьосег, императорът поверява флотата си на един от най-известните мореплаватели на онова време, генуезеца Андреа Дориа. Като отвлича вниманието на османците с дребни, незначителни акции, Дориа съумява да събере значителен брой кораби под свое командване. Към него се присъединяват и рицарите от Малта, както и кораби с наемници, заплащани от папата. Испанската флотилия се насочва към Йонийските острови и край тях се среща с флотата на Венеция под командването на Винченцо Капело. Венецианците обаче предпочитат да не се намесват открито и галерите на императора и папата сами продължават рейда си покрай бреговете на Континентална Гърция. През септември 1532 г. испанците завладяват Корони, нападнати са Патра и Лепанто. През 1533 г. испанците удържат опорните си бази в Пелопонес. Сред корабите им са и няколко галери на Дубровник, които испанците са пленили. Това положение създава сериозни неприятности на Република Рагуза, която по подобие на Венеция полага сили да запази неутралитета си. Испанците напускат Корони едва през 1534 г., когато към пристанището му се насочва Хайредин Барбароса. Той намира крепостта пуста.

Въпреки намесата на Рим за изглаждане на противоречията между Франция и Хабсбургите процесът на сближаване на французите с Портата се задълбочава. Този процес спомага за засилването на османо-хабсбургския конфликт, особено в Средиземноморието. Военните действия се местят от Източното в Западното Средиземноморие и обратно в Адриатика, като постепенно въвличат и неутралните държави, най-вече Венеция⁷².

Изместването на центъра на османо-европейските отношения в посока на запад е причина за липсата на бурни събития и мащабни антиосмански акции в по-отдавна завладените части на полуострова. Въпреки това нито в същинските имперски територии, нито в пограничните й зони царят спокойствие и ред.

Походът на Сюлейман в Унгария се предхожда от въстанически движения, жестоко потушени от феодалите. След изтеглянето на османците сред сръбското население в южноунгарските земи пламва антифеодално въстание под предводителството на Иван Ненада - Черния. Нарастващата ежедневно от притока на все нови и нови селяни и прочее беден плебс войска преминава по Банат и Бачко, като прогонва от градовете османските гарнизони. Край Бач въстаниците разбиват османците. Сапояй и Фердинанд I предприели опити да използват за свои цели движението. Сръбските и унгарските феодали обаче се отнасят повече от враждебно към Ненада и последвалите го бунтовници. Ненада започва да раздава земите им в Южна Унгария на селяните. През 1527 г. бунтът е смазан, водачът му убит⁷³.

Някои данни от османски документи от 1528 г. навеждат на мисълта, че по същото време раздвижване на населението има и в земите на санджаците Кюстендил, Вълчитрън, Призрен и Аладжа Хисар (Крушевац). В заповедта, която имаме предвид, се нарежда, ако появилите се в тези области хайдути тръгнат да се изтеглят в съседни санджаци, санджакбейовете своевременно да бъдат известени⁷⁴.

Не са малко сведенията за бунтове и недоволство сред населението на Континентална и Островна Гърция. В края на царуването на Селим I в Пелопонес въстаниците предприемат опит да изтласкат османците от някои крепости. През 1525 г. в района на Навплион много активни са местните хайдути - клефти. Според приписка от 23 август 1526 г. в Североизточна Гърция имало въоръжени стълкновения между властите и клефти⁷⁵.

Непосредствено след завладяването на о-в Родос рицарят йонит фра Антонио Босио установява връзки с Карл V, папата и управителя на Египет. Връзките с Египет вероятно се дължат на факта, че след смъртта на египетския управител Сайф ад-Дин Хайр-бег там избухва въстание с антиосмански характер. Повод са мерките на централната власт за унищожаване на полунезависимия характер на местния държавен апарат и превръщането на Египет в еялет начело с бейлербей, а това е сериозен удар срещу египетските мамелюци и бедуинските шейхове⁷⁶. По всяка вероятност контактите са установени с египетския бейлербей Ахмед паша, грузинец, който още с пристигането си подкрепя мамелюкската опозиция и сам оглавява поредния метеж срещу Портата. Провъзгласил се за мамелюкски султан на Египет, Ахмед също търси външни съюзници и подкрепа, като се обръща към курията и магистъра на йоанитите. Двете страни вярват, че могат взаимно да се подпомогнат, фра Антонио предприема обиколка на о-в Родос и се опитва да установи по-тесни контакти с гръцкото му население. Подкрепят го гръцкият митрополит на острова Евтимий и еничарският ага - вероятно крипто-християнин. Акцията на Босио обаче е прекратена, защото островитяните не получават никаква съществена подкрепа. Готвеното въстание не избухва⁷⁷.

По времето, когато след битката при Павия Карл V обещава да освободи Светите места, сред гърците се разпространяват оракули, вещаещи, че в „Св. София" отново ще се четат молитви на гръцки. Появата на испанците край бреговете на Морея увеличава увереността на местното население, че часът на избавлението е скорошен. Част от екипажите на християнските галери е гръцка. Населението активно поддържа щурмуващите Корони испанци. На следващата година приближаването на Барбароса кара Дориа да отведе флота си на по-безопасно място и местното население е оставено беззащитно пред лицето на многочисления и известен с поведението си в подобни ситуации противник⁷⁸.

Военните действия не престават и по суша. Войната на османците с Австрия опустошава Хърватско, Крайна и Северна Далмация. През пролетта на 1537 г. османците проникват в последната австрийска крепост в Далмация, Кпис. Крепостта прикрива от североизток подстъпите към Сплит. Ето защо събитието порядъчно обезпокоява венецианските власти в крепостите по крайбрежието. Очакванията им, че османците ще се насочат и към техните владения, не са без основание. Повод можел лесно да се намери, още повече, че жителите на Сплит подкрепят защитниците на Кпис, а след като врагът го превзема, бежанците от града и околностите намират закрила в градовете - притежание на републиката. След като босненският санджакбей Хусрев ултимативно поискал разяснение защо във венецианските градове се поселват османски поданици, сенатът учтиво се съгласил да нареди всички те да бъдат върнати обратно. Тази унизителна постъпка на венецианците само временно успокоява обстановката. През август същата година османците предприемат нападение срещу Корфу и закотвената в пристанището му венецианска флота⁷⁹. Това е началото на нов морски конфликт, който прераства във война на Венеция с Портата. Война, която разорява венецианските търговци, опустошава крайбрежието на Адриатика и обезлюдява цветущи градски центрове.

Вече нееднократно споменахме за голямото икономическо значение на търговията в Адриатика за общия баланс на могъществото на Венеция. Опитите на властите на републиката да превърнат Адриатика в свой залив произтичат от едно от светите правила на венецианската търговия: „ogni merce che entra... ο esce dall'Adriatico deve toccar Venezia", сиреч всяка влизаща или излизаща от региона стока трябва да премине през метрополията - една типична за големите градове от епохата политика на централизиране на трафика. Този стремеж за монополизиране на контрола върху търговските операции е предпоставка за конфликтни ситуации. През XVI в. могъщите съседи на венецианците твърде ефикасно им се противопоставят, като един по един си отварят „свои прозорци", според думите на Бродел, към Адриатика. Анкона става пристанище на папството. Чрез Триест търгуват австрийците. Чрез Неапол и испанците имат достъп до Адриатика, заобикаляйки венецианските ограничения. Противопоставят се и дребните производители от Истрия и Далмация, търгуващи със стоките си, заобикаляйки разпоредби и митнически ограничения. Проникването на османците в този сравнително стабилизиран климат е започнало със завладяването на Пелопонес. Изтласкването им от Йонийските острови, по-специално от Кефалония, е безспорен успех за християнските сили, но битките са предстоящи. Най-големите и важни сблъсъци ще се групират именно в този край на Адриатика - около Йонийските острови и отсрещния бряг (Превеза, Лепанто). Оттук венецианците осъществяват най-ефикасно контрола си върху мореплаването. Тази система от по-големи или по-малки пристанища и крепостни съоръжения през XVI в. е доминирана от Корфу. Островът е „ключ на къщата", „сърцето на венецианската държава". Венецианците го притежават от 1386 г. Намиращ се в северния край на веригата Йонийски острови, той е разположен в теснината срещу Отранте. Корабите, влизащи или излизащи от Адриатика, задължително минават край него⁸⁰. През 1537 г. венецианците не желаят да го отстъпят никому, а още по-малко на османците. Тъй че разбираемо е защо едно не тъй голямо и значително нападение ги кара да загубят спокойствие и да видят в него поредния casus belli.

Първият пристъп срещу острова, осъществяван само от флота на Сюлейман, е неуспешен. Подкрепата на френската ескадра закъснява. Настъпва лош за корабоплаването сезон и османската блокада на пролива край острова е свалена.

Нападението срещу Корфу и включването на Франция в спора за надмощие в Източното Средиземноморие спомагат за сплотяването на Венеция, Испания, Рим и Австрия в общ антиосмански съюз през февруари 1538 г. В уговорките между членовете на лигата се предвижда създаването на мощен християнски флот с около 300 съда, обезпечаването на средства за наемна войска от 20 000 души пехота и 45 000 конници и съответната артилерия. Предвижда се към лигата да имат право да се включват и други християнски владетели. Командването на морските сили поема Испания в лицето на Дориа. В Мадрид е разработен поредният план за кръстоносен поход на Балканите. Целта е да се отвоюва от османците Босна, като позициите им се ударят откъм морето (след десант в Херцегнови) и откъм Дунав⁸¹. Всъщност най-съкровените въжделения на Карл V са да продължи борбата си с французите.

Военните действия по суша се инсценират най-вече от венецианците. С това се опитват да поемат инициативата в свои ръце, но скоро се убеждават, че в Далмация не разполагат с достатъчно сили, за да водят нападателна война. Впоследствие по-големи акции са организирани заедно със силите на Испания и папата.

След като войната е вече факт и в основата й е желанието да се опази влиянието на съюзниците в Адриатика, естествено е да се цели постигане на надмощие над османците по море. Обединената християнска флотилия се събира през лятото на 1538 г. край Корфу. В края на септември тя се отправя към дълбокия и труднодостъпен залив, контролиран от Превеза, където е скрил корабите си Хайредин Барбароса.

Оценките на последвалото във водите около Превеза сражение са най-различни, но най-общо се разделят на две групи - происпански и антивенециански и обратно. Всъщност въпреки численото преимущество на християнската обединена флотилия победител от дългоочаквания сблъсък излиза Хайредин. Дориа решава да не води сражение в теснините и залива, а да примами османците в открито море, като заложи на численото преимущество. Някои са склонни да мислят, че той е имал нареждане от императора да не влиза в открит бой с османците и да пази силите на флота за друга (т. е. с французите) битка. Нашата оценка не би могла да е по-обективна. Тя също ще е въпрос на авторско предпочитание. Затова ще я избегнем и ще преминем към последствията. Испанците отвеждат корабите си още по на юг. Венецианците и екипажите на папските галери ги следват. Настъпва объркване: не е ясно защо не се влиза в бой и какво иска флагманът на Дориа. Да примами османците или да избяга от тях? Удивлението на противниците е не по-малко, но хитрият и доказал изключителните си качества на мореплавател Барбароса вижда изгодата за себе си. Той се впуска в открито море и догонва и унищожава християнските кораби. Без ръководство и яснота, преследвани от няколко групи кораби на османците, те в голямата си част стават плячка на преследвачите⁸². Този трагичен изход от битката има голяма морална стойност за османците. В Европа все още ги считат за пришълци, докато те самите имат самочувствие на господари на положението. До 40-те години на XVI в. те са безспорно такива по суша. Битката при Превеза и последвалият мир сочат, че османците са и морска сила, съперничеща на Испания в Средиземноморието, и тя явно ще търси реванш.

Невинаги съвременникът на едно събитие може ясно да го оцени, да вникне в същността и да види произтичащите от него последствия. Освен това вече споменахме, че войната в ония времена е имала свои неумолими закони. Един от тях е плячката. След 1538 г. испанците, без да смятат, че се е случило нещо важно или трагично с престижа на краля им, се обръщат към сушата и грабят наред далматинските крепости. Помагат им екипажите на папата и венецианците. Големи са загубите на дубровнишките търговци. Корабите им са пресрещани в открито море и пленявани. На фона на по-ярките събития от съперничеството на Хабсбургите с Франция в Европа тези събития са отминавани почти без да им се обърне внимание. Като цяло обаче последствията са важни и показателни за дълбочинните промени в характера на взаимоотношенията между османците и Европа. През зимата на 1543-1544 г. османските кораби зимуват, приютени не в свое пристанище, не в отвоювана наскоро крепост, а край бреговете на Франция, в Тулон. И ако не сме свидетели на някакви по-важни османски успехи в Средиземноморието през следващите десетилетия (силите им не стигат, за да се справят и със Сефевидите, и с войната в Унгария, и с бунта на сина на Сюлейман - Мустафа), то това е именно шансът на средиземноморските градове⁸³. Една империя предполага съсредоточаването на големи възможности в ръцете на владетеля, но и поставя пред него за решаване много повече и по-нетърпящи отлагане задачи. Така е и с османците. Империята им вече е факт. Тя се оформя и консолидира, но темповете на разширението й спадат. „Колосът" се е изправил, но доколко и как ще може да се движи, може да се види при проследяване на външнополитическото развитие на Османската империя през следващите векове⁸⁴. Набраната инерция позволява на османците да преживеят Лепанто, да водят продължителна Кандийска война, да достигнат през 1683 г. отново Виена, да закрепят постиженията си в Причерноморието, Кавказ и по границите с Иран, да контролират арабските си провинции и северноафриканското крайбрежие, т. е. да охраняват постигнатото до средата на XVI в. Империята постепенно се интегрира в голямата средиземноморска и европейска политика и като нейна градивна част е подложена на натиск от останалите й елементи, от онова, което наричаме „европейски сили". Този натиск е с пагубни за османците последствия. Той ги поставя в центъра на Източния въпрос и постепенно от средата на XVIII в. ги лишава от самостоятелност за реализиране на собствени външнополитически планове. След Превеза и събитията от средата на XVI в. - подчиняването на Унгария и завършването на завоеванията в арабския свят - положението изглежда много оптимистично за Портата. Европа не е изживяла още комплекса си по отношение на османците. И ако сведем нещата до конкретно разглежданото събитие - войната им със Свещената лига от 1538 г., то успехите им са впечатляващи и довеждат Венеция до решението да напусне съюза и чрез посредничеството на Франция да започне сепаративни преговори за мир.

В хода на мирните венециано-османски преговори, които се водят по твърде странен начин, проличават и други нови моменти в поведението на османците. Те не търсят открития конфликт, военното налагане или отвоюване на нови територии за сметка на Венеция. Задоволява ги златото на републиката. От венецианска страна разговорите се водят с местните османски управители, които получават солидни подкупи и в общи линии удовлетворяват исканията на венецианците. Последните пък не са много претенциозни⁸⁵.

Съюзяването на Венецианската република с Испания, както и включването на венецианците в конфликта за надмощие в Средиземноморието между османците и испанските Хабсбурги са конюнктурен политически ход. Конфронтацията с Портата не се превръща в аксиома на политиката на републиката. Онова, което могат да си позволят испанците (те имат зад гърба си богатствата на Новия свят и са обезпокоявани от османците епизодично, и то само по море) е изключено за Венеция. Тя е съсед на империята и по море, и по суша. Ето защо след края на войната венецианците се връщат към старата си тактика на пасивен неутралитет (seanso). Макар и да запазва Кипър и позициите си по островите на Адриатика и крайбрежието, Републиката на св. Марко де факто е признала османското надмощие в източния дял на Средиземно море. При навлизането например на османски кораби в контролирана от нея акватория (да речем, на о-в Закинтос) корабите на Венеция се оттеглят на север. Османците се запасяват с нужните им провизии и вода и продължават рейда си обратно към базите си или към западните брегове на Средиземно море. Дори в случаи, когато има нападения срещу земите й на континента, флотата на Венеция не се намесва⁸⁶.

* * *

Въпреки успешния ход на войната Сюлейман я преустановява най-вече поради влошилите се отношения с Иран. Невъзможно е в рамките на настоящото изложение да бъдат обхванати аспекти на външната политика на Портата изчерпателно, но бихме искали те поне да бъдат маркирани. Ето защо обръщаме внимание и върху „иранския фактор" във външнополитическата история на империята. Шаховете на Иран системно се информират за взаимоотношенията на Портата с Венеция и Хабсбургите. Европейската дипломатическа игра не е изолирано явление, непознато на Сефевидите. Шах Тахмасп I (1524-1576) смятал, че венециано-османският мир от 1540 г. е причина за осуетяването на похода му в Закавказието. Усилването на османския натиск срещу Иран заставя Сефевидите да търсят съюзяване с Хабсбургите. В същото време и Франция се опитва да установи контакти с тях и да ги използва за осъществяване на совите намерения: най-вече за да освободи Портата от предпазливостта, диктувана от иранската заплаха. По този начин според френската дипломация силите на османците ще се насочат към Европа и Средиземноморието, увличайки неприятелите на Франция във военни конфликти, които ги обезкръвяват⁸⁷.

Балансът на силите в така очертаната система от връзки и взаимоотношения се люшка в една или друга посока, без да бъде постигнато кардинално изменение до средата на XVIII в. Схемата на отношенията в триъгълника Иран – Портата - Европа твърде условно може да бъде приета за система, изградена върху принципите на строга логичност и закономерност. Международните отношения в Средиземноморието и Близкия изток са резултат на сложна съвкупност от фактори, причини и следствия, в които не може винаги да се търси строга логичност и взаимообвързаност. Принципът на „махалото" не е най-удачното осмисляне на отношенията между иранските владетели, османците и християнска Европа. Той издига в закон случайно стечение на обстоятелствата. Въпреки настъпващите пред всяко поредно иранско нападение отливи в активността на османците в Европа до сериозно обвързване на Иран с която и да е европейска сила не се стига.

За разлика от баща си Сюлейман проявява по-голяма търпимост към мюсюлманите шиити. Вероятно този прагматичен подход е резултат от стремежа да се преодолеят пречките за териториалното разрастване на империята. Междувременно в Европа настъпва известно сближаване на позициите на католицизма и Реформацията спрямо османците⁸⁸. Съвпадението на тези прояви на консолидация в ислямския и християнския свят въпреки безспорно съществуващите вътре в тях сериозни кризисни моменти вероятно е израз на все още слабо проучени социални фактори с центростремителен характер. Религиозните системи през XVI в. явно продължават да имат черти на силно заложен в тях универсализъм, неизживян и непреодолян от новите тенденции в политическото развитие както на Европа, така и на Близкия изток. Империите възникват като политически дадености, обслужвани от определен набор от идеологически средства. Надмощието на светската власт се гради чрез идеологическо обезпечаване от страна на съответна религиозна система и нейните атрибути. На определени стадии от развитието на дадено общество тази идеологическа система също се влияе и модифицира от характера на държавата, от нейните вътрешни и външни изяви. Оказва се също така, че в определени моменти съдбата на светската власт и възможностите за мобилизиране на вътрешните ресурси на обществото са зависими от дадена религиозна доктрина или институция.

Към средата на 30-те години на XVI в. проличават и резултатите от умелата тактика на Портата за създаване на буферни васални държавици, които да охраняват граничните й земи. Тези резултати се дължат на една реалистична преценка доколко е възможно и нужно всяка територия, попаднала под османско влияние, да се интегрира в социалните и икономическите структури на империята. Проявления на този подход за решаване на дадени вътрешно- и външнополитически задачи се проследяват в конкретноисторически аспект както на Балканите, така и в други области на империята. През 40-те-50-те години на XVI в. една от целите на предприетите в Закавказието и Азербайджан походи е установяване на непосредствен контакт със средноазиатските ханства, за да бъде укрепен поясът от гранични васали⁸⁹. Дунавските княжества са западното звено на тази поетапно оформяна верига, опасваща империята на османците от север, северозапад и североизток. Тази практика не следва да се разглежда като породена единствено от политическия усет и гений на Портата. Тя е и своеобразен компромис, дължащ се на някои обективни трудности в процеса на създаване на сложния имперски механизъм, на съпротивата на населението на даден район, както и на разположението на силите на международната арена.

Типични в този смисъл са отношенията на Портата с Молдова от 30-те години на XVI в. - първото управление на Петру Рареш (1527-1538). Събитията от 20-те-30-те години сочат задълбочаване на васалната зависимост на Молдова. Като лавира между съседите си, феодалната върхушка на Молдова се опитва да запази елементите на относителна самостоятелност, но това не оказва все по-трудно. Нараства сумата на данъка, който Молдова плаща. Намесата в избора на владетел е пряка и неприкрита. Обстоятелствата около завземането на престола от Петру Рареш и съпричастността на османците към това са част от задълбочаването на васалитета на страната. Самият владетел го разбира и по-нататъшната му външна политика е диктувана от стремежа изборът на владетел с османска помощ да не се превърне в аксиома на отношенията с Портата⁹⁰.

Влошаването на отношенията на Молдова с Портата през 30-те години става на фона на молдовско-полските противоречия и сближаването на Петру Рареш с Фердинанд I. Консултациите на Рареш с Хабсбургите довеждат до сключването на съюза от 1535 г., който формално е с антиполска насоченост. Тъй като Полша в момента поддържа добри отношения с Портата, в него проличава и стремежът на Молдова да се разграничи от османската политика в региона. Според договора Австрия предоставя на Молдова подкрепа срещу Полша, но пък Петру Рареш трябва да участва във военните акции на Хабсбургите. В Молдова знаят за затрудненията на Сюлейман с персите и преценяват, че моментът да се ударят османците е благоприятен. Не следва да се мисли, че Портата не знаела за настъпилите промени в поведението на молдовския владетел. Влошаването на отношенията й с Полша е изгодно за Сюлейман. Намесата на Русия също е неефикасна. Така през 1538 г., в навечерието на наказателния поход на османците, Молдова за кой ли път се озовава сама и без реална външнополитическа и военна подкрепа⁹¹. През тази година османците се готвят да воюват на три страни - в Молдова, срещу Иран и в Адриатика. Начело на похода срещу Молдова застава султанът. Това показва значението, което му се отдава. Макар че по това време в Европа се отбелязва сплотяване на антиосманските сили, за което вече споменахме, Молдова не може да разчита на подкрепата на новосформираната Свещена лига. От всичко това трябва да се заключи, че става дума за действително критичен момент в историческото развитие на страната. Възниква естественият въпрос: в състояние ли е бил Сюлейман да лиши Молдова от облагодетелстващия я статут на полуавтономно княжество - васал, още повече, че в страната има силна болярска опозиция срещу владетеля?

Първоначално султанът имал намерения да променя статута на Молдова и да превърне страната в „дар-ул ислям", т.е. да ликвидира и остатъците автономия. Впоследствие това не става. Османците са убедени от противниците на Рареш в ненужността на подобна мярка. Естествено това е означавало, че са поети ангажименти акции от рода на договора с Хабсбургска Австрия от 1535 г. да не се повтарят. Освен това върху плановете на Портата по отношение на Молдова повлияват и други съображения: да не се дестабилизират тилът и флангът на османците с една подобна промяна в момент, когато натискът срещу Централна Европа не е приключил. Едно преструктуриране на политическото пространство отвъд Дунава за Портата би означавало ангажиране на човешки и военни ресурси, завладяване с меч и огън на Молдова, за което явно Сюлейман не се е готвел. При наличието в Молдова на феодална върхушка, готова да запази властта си с цената на политически компромиси и да следва външнополитическия курс, налаган от османците, предприемането на подобна акция не е било наложително.

Промените, настъпили в недрата на османското общество, налагат на Портата да преследва целите на експанзионистичната си външна политика все по-определено със силите на редовната армия и спахиите. Те обаче не са безгранични и изискват мащабни имперски грижи и усилия по подготовката на всеки поход. Ентусиазмът на акънджийското време е един отминаващ за османците период. То изиграва своята роля, като подкопава устоите на балкански държави, но развитието на османското общество го изпъква на заден план. Освен това Молдова граничи с Кримското ханство, което провежда със или без знанието на Портата подобни на „акън" набези. За Портата това е още една гаранция за послушанието на молдовските владетели. Ето защо нито през 30-те години на XVI в., нито по-късно тя не пристъпва към ликвидирането на граничните васали. Тя ги манипулира чрез проосмански групировки вътре в управляващата върхушка, чрез финансов и военен натиск, осъществяван чрез системното завишаване на изискванията, както и посредством османски гарнизони, разположени в крепости по границата.

Събитията от влашко-османските отношения при наследниците на Нягое Басараб се развиват по подобна схема. В периода 1521-1525, когато се готви пристъпът срещу Унгария, османците на няколко пъти предприемат походи във Влашко⁹². Нито за момент не се допуска отклонение от външнополитическите предписания на Портата.

През XV-XVI в. съществуването на специфичния статут на дунавските княжества е целесъобразно с оглед осъществяването на големите цели на политиката на османците на Балканите и в Европа въобще. Впоследствие той става причина княжествата да се превърнат в средоточие на интензивна външнополитическа активност на съседните на империята сили. Те стават източник на информация за общото състояние на Османската империя. Запазването на местната феодална върхушка позволява осъществяването на определени външнополитически акции. Като цяло това е фактор, който спомага за укрепване на позициите на една или друга заинтересована европейска сила на Балканите. Ето защо васалният статут на княжествата, който изглежда като проява на далновидност и политически реализъм, всъщност е компромис, чиито последствия оказват отрицателно влияние върху външнополитическата стабилност на империята. Тази тенденция, заложена във васалитета на княжествата, е причина Портата да провежда политика на прогресиращо утежняване на васалните задължения и довежда до режима на фанариотите през XVIII в.

С определени специфики, но близък по същина е характерът на взаимоотношенията, установени между Трансилвания и Портата. Те се развиват в тясна връзка с хода на отношенията на османците с Австрия и дават положителни за позициите на Портата резултати в навечерието на събитията от 1571 г.

Към средата на XVI в. принципите на отношенията между Османската империя и нейните васали в общи линии са установени. Краят на венециано-османската война от 1540 г. е своеобразна граница в проследяването на тези процеси. През следващите две десетилетия (изключваме Трансилвания, където процесите не са окончателно приключили) Портата подхожда към едни или други имперски проблеми от гледна точка на стабилността на положението в граничните васални княжества. На подстъпите към Лепанто процесите се доизбистрят, нещата се доуточняват, васалитетът се доизгражда, но положените за повече от век основи са трайни и непоклатими. Влашко и Молдова плащат данък, участват във военни операции и търпят владетели, наложени от Портата. Дубровник е лишен от правото на място в системата на международните отношения. Подобно е положението и на Трансилвания. Противопоставянето на империите - европейските и тази на османците - е породило подобна политическа конфигурация. Тя спестява на населението на държавиците - васали на Портата, някои от най-тежките изпитания, съпътстващи завоеванието. Затова пък на плещите му лягат непоносимите тежести на данъчното бреме и феодалните повинности - залог за правото на „свобода" в границите на османските интереси. Привидно „ничия земя" - буфер между две зони на континента - християнската и тази на империята на османците, османските васални територии са опустошавани от османски наказателни походи, кримско-татарски набези, нахлувания на поляци, флотът на Дубровник при всеки морски конфликт търпи загуби от християни и от мюсюлмани.

* * *

Наложила с огън и меч присъствието си в християнска Европа и Средиземноморието, империята на османците прераства в първостепенна европейска политическа сила и все по-очевидно се включва в баланса на силите по суша и море. Отношенията й с „неверниците" започват да се градят не само върху конфронтацията и военния сблъсък. В политическите контакти на Портата с Европа през първата половина на XVI в. се забелязват трайни тенденции, които през следващите десетилетия и векове ще изкристализират в системата на капитулациите. Основният контрагент на Портата при избора на посока в тази нова политическа ситуация е френското кралство. Чрез тази си близост с османците Франция съумява да балансира между двата клона на Хабсбургите.

Основните посоки на османо-европейските отношения в края на XV и началните десетилетия на XVI в. се определят от сблъсъка между новия тип политически организми на континента: империите и централизираните монархии. По своите външни прояви, макар и с типологически отлики, консолидирането на империята на османците е аналог на процесите в Западна, Централна и Източна Европа. В тези години започва оформянето на система от взаимоотношения, които трайно присъстват в историческото развитие на Европа докъм средата на XVIII в.

Като политически организъм Османската империя втъкава в своите структури елементи, които в периода на най-активна завоевателна политика вече са доказали правото си на съществуване. Това е васалитетът, налаган на съседни християнски или мюсюлмански владетели. В Европа оформянето на имперските територии върви ръка за ръка с изграждането на контактни с европейския свят буферни зони от дребни политически образувания. Те следват наложен им от Портата външнополитически курс и обслужват някои стопански и военни потребности на имперските власти. Наличието на тези имперски васали е резултат на комплекс от фактори. Най-общо казано, те са призвани да обслужват голямата политика на Портата и да ѝ спестяват тъй необходимите ресурси. Чрез методите на политическо и военно насилие васалите на империята са държани в подчинение, но наличието им е същевременно невралгична точка в имперския интегритет.

 

¹Braudel, F. La Méditerranée et ie monde méditerranéen a l’epoque de Philippe II,v. II. Paris, 1982, p. 9.
²Гасратян, Μ. Α., С. Ю. Орешкова, Ю. А. Петросян. Очерки истории Турции, с. 27.
³Эволюция восточных обществ: синтез традиционного и современного. М., 1984, с. 69.
⁴Фрейденберг, M. М. Дубровник и Османская империя, 108—114. Авторът разглежда подробно този аспект на васалитета на града.
⁵Braudel, F. Op. cit., v. II, p. 9.
⁶История Венгрии. T. I, 209, 216; Записки янычара, 85—88. Stoicescu, N. La victoire de lad L'Empaleur sur Vies Turcs (1462). — Revue roumaine d’historie, 1976, 3, 377—397.
⁷Ηешри, М. Огледало..., 290—291; Babinger, F. Op. cit., 246—252; Câmpinâ, В. Compiotul boierilor si rascoala din Tara Romaneasca din iulie—noiembrie 1462. — In: Studii si referate privind istoria Romaniei. Bucuresti, 1954, 1, 599—624; Stoicescu, N. Op. cit., p. 391, 369, n. 69.
⁸Ursu, I. Relatiunile Moldovei cu Polonia pîna la moartea lui Stefan cel Mare. Piatra Neamt, 1900, 131 —132; Stеfan cel Mare si turcii. Bucuresti, 1914, 28—29; Papacostea, S. La politique extérieure de la Moldavie à l'époque d'Etienne le Grand; poits de repère. — Revue roumaine d'Historié, 1975, 3, p. 433. Основните разработки по темата вж. пак там, с. 423.
⁹Γοнца, Γ. Б. Изменение тактики внешнеполитического курса Молдавскогo государства в последных десятилетиях XV — начале XVI в. — В: Социально-зкономическая и политическая история Юговосточной Европы (до середины XIX в.). Кишинев, 1980, 102 — 117; Семенοва, Л. Е. Некоторые аспекты международного положения Молдавского княжества во второй половине XV в. — В: Юговосточная Европа в средние века. Кишинев, 1972, 207—234; Сοветοв, Π. В. Исследования по истории феодализма в Молдавии. Кишинев, 1972, т. I, 257—290.
¹⁰Османская империя и страны Центральной, Восточной и Юговосточной Европы в XV—XVI вв.. 119—120.
¹¹Подробно вж. Семенοва, Л. Е. Цит. съч.: Османская империя, 120—121; История Венгрии. T. I, 212—218.
¹²Σαθας, Κ. Τουρκοκρατούμενη... , 18—21; 'Ιστορία του ελληνικού εθνους. Τ. Γ. Αθηναι., 1974, 1974, 253—254, 272—276.
¹³Σαθας, Κ., δπ. π. 21—22; Βακαλόπουλος, Ά., δπ. π., Τ. Γ', 44—45. Заборοв, Μ. Α. Йоаниты. — Вопросы истории, 1984, 9, 92—102 и пос. там литература; Вabingеr, F. Op. cit., 375—376.
¹⁴Babinger, F. Op. cit., p. 394.
¹⁵За кримско-османските отношения по това време и Молдова вж. подробно: Malοwist, M. Kaffa—kolonia genueriska na Krymie i problem Wschodni w Latach 1453—1475. Warszawa, 1947; Mеhmеd, M. A. La politique ottoman à l'égard de la Moldavie et du khanat de Grimée vers la fin du règne du sultan Mehmet II le Conquérant. — Revue roumaine d'historié, 1974, 509—533; Cazucu, M., Kevonian, K. La chute de Cafia en 1475 a la lumière de nouveau documents. — Cahiers du monde russe et sovietique, 1976, 4, 495—538; Le Khanat de Grimee, Paris, 1978, 2—3, 6; Ceменοвa, Л. Цит. съч., c. 215; Βοgdan. I., publ. de. Documentele lui Stefan cel Mare. V. II. Bucuresti, 1913, 321—323.
¹⁶Γοнца, Г. В. Цит. съч., 106—107.
¹⁷Османская империя, 120—123.
¹⁸Χοрοшκевич, А. Л. Русское государство в системе международных отношений конца XV— начала XVI вв. М., 1980, 94—99; Setton, Κ. M. The Papacy and the Levant (1204—1571), v. II. Philadelphia. 1978, p. 399.
¹⁹Γонца, Г. В. Цит. съч., 107—108. Pârvan, V. Relatiile lui Stefan cel Mare cu Ungaria. Bucureçti, 1905, 104—105.
²⁰История Венгрии. T. I. M., 1971, 221—222; Османская империя, 124—125.
²¹Jorga, N. Polonais et Roumains. Relations politiques, économiques et culturelles. Bucureçti, 1921, p. 23; Гонца, Γ. В. Цит. съч., 111 — 113; Семенοвa, Л. Е. Из истории молдавско-польско-турецких отношений конца XV в. — В: Россия, Польша и Причерноморье в XV— XVIII вв. М., 1979, с. 47.
²²Димитров, Стр., Манчев, К. История на балканските народи (XV – XX век), с. 41.
²³Ηешри, М. Цит. съч., с. 321.
²⁴Османская империя, с. 128.
²⁵Подробно за папството, политическите намерения на Шарл VIII и експедициите му в Италия вж. Settοn, Κ. M. Op. cit., ν. II, 448 – 482; Charrière, Ε. Negotiations de la France dans le Levant. V. I. Paris, 1848, CXXIV—CXXVI; Djuvara, T. Cents projets de partage de la Turquiе (1281 — 1913). Paris, 1914, 46—50; Lеmοniеr, H. Les guerres d’Italie. — La France sous Charles VIII, Louis XII et Francois I-er. — In: Lavisse, H. Histoire de France, T. I, b. I, s. 1., 1926, 5—35 pass,
²⁶Setton, Κ. M. Op. cit., v. II, 483 suiv.
²⁷Bailly, Α. La République de Venise. Paris, 1946, 171 — 172
²⁸Станοjевић, Γ. Југословенске земљ je у млетачко-турским ратовима XVI—XVIII вијека. Београд, 1970, 11 — 16.
²⁹Lane, F. Venice. A Maritime Republic. Вaltimoore—London, s. а., p. 242; Вailly, A. Op. cit., p. 173; Ιστορία, τ. I; 281—298.
³⁰Lеmοniеr, H. Op. cit., 54—58; Rossi, Ε. Storia délla Marina dell'Ordine dis. Giovanni di Gerusalemme, di Rodi е di Malta. Roma- Milano, 1926, p. 27.
³¹Βακαλόπουλος, Ά., δπ,π., Τ. Γ, σ. 74; Göllner, C. La milice chrétienne un instrument de croisade au XVII-е siècle. — In: Mélanges de l'Ecole Roumaine  de France, v. 13, 1935—1936, 59—118.
³²Станοjевић, Γ. Цит. съч., с. 23.
³³Пак там, 25—26.
³⁴Bаillу, A. Op. cit., p. 173.
³⁵За шиитския ислям вж. по-подробно Пеев, Й. Ислямът: доктринално единство и разноликост. С., 1982, 110—124; Иванοв, Н. А. Османское завоевание арабскых стран (1516—1574). М., 1984, 8—9; Πетрушевсκий, И. П. Ислам в Иране в VII—XV веках. М., 1966.
³⁶Цит. по Braunstein, Ph., Delort, R. Venise. Portrait historique d'une cité. Bourges, 1971, p. 119.
³⁷Цит. пo Τοдοрοв a, Μ. Подбрани извори за историята на балканските народи, XV—XIX век., 22—24.
³⁸Пοршнев, Б. Ф. Франция, Английская революция и европейская политика в середине XVII в. М., 1970, 37—41.
³⁹Σαθας, Κ. δπ. π., σ. 72.
⁴⁰Πерфοльф, И. Славяне, их взаимоотношения и связи. T. I Варшава, 1888, с. 208.
⁴¹Σάθας, Κ., δπ. π., 72—73.
⁴²Amaseo, L. G., Azio, C. A. Diarii Udinesi dali'anno 1508 al 1541, Venezia, 1884—1885, p. 251; Gollwitzer, H. Zur Geschichte der Diplomatie im Zeitalter Maximilians I. — Historisches Jahrbuch, 1955, 188 - 199.
⁴³Σαθας. К., δπ. π., 72—73.
⁴⁴Хорошкевич, А. Л. Цит. съч., 205—206; Übersberger, Н. Osterreich und Russland seit dem Ende des 15. Jahrhunderts. Bd. I. Wien— Leipzig, 1906, 134—144.
⁴⁵Османская империя, 239—244 и пос. лит. извори.
⁴⁶Callimachi, Ρh. Ad Innocentium VIII de bello Tucis inferendo oratorio. Ed. I, Lichonska et Th. Kowalewski. Warszawa, 1964.
⁴⁷Djuvara, T. Op. cit., p. 52.
⁴⁸Djuvara, T. Op. cit., 51—66, pass.
⁴⁹Vaughan, M. Europe and the Turk. A Pattern of Alliances. 1350—1700. Liverpool, 1954, 134—146; kin Lеisеn, J. W. Drei Denkschriften über die orientalische Frage von Papst Leo X, König Franz I von Frankreich und Kaiser Maximilian I aus dem Jahre 1517. Gotha, 1854; Hurmuzaki, E. Documente privitore la Istoria Romanilor. V. X. Bucuresti, 1900, p. 1.
⁵⁰Ursu, H. Moldova in contextul politic european (1517—1527). Bucuresti, 1972, 34—35; Djuvara, T. Op. cit., p. 55.
⁵¹Османская империя, 141—142.
⁵²Le Khanat de Crimée, 6—7.
⁵³Γοнцa, Γ. Β. Κ истории молдавско-турецких отношений начала XVI в. — В: Россия, Польша и Причерноморье, 54—55; Базылев . Л. Польско-турецкие дипломатические связи в XVI в. — Пак там. 15—19, Проблемът за оформянето на васалния статут на Молдова е дискусионен. Според нас причината е, че се търси в основата на тези отношения наличието на еднократен акт. Практиката на общуването на османците с християнските им съседи сочи, че се отнася обикновено за продължителен процес на задълбочаване на васалната зависимост. През 1512 г. Молдова е задължена да оказва на османците и военна помощ, което е изключително важен момент. За спора вж. подробно мнението на  Л. Семьонова в: Османская империя, 135, б. 94, и Γοнцa, Г. В. Цит. съч., 53, б. 2—3.
⁵⁴Энгельс, Ф. Крестьянская война в Германий. — В: К. Mарκс и Фр. Энгельс. Соч. Т. 7, 345—437.
⁵⁵История Венгрии. T. I, 246—254; Унгер, М., Саболч, О. История на Унгария. С., 1968, 78—81; Османская империя, 113—115.
⁵⁶Историка Београда. T. I. 254—258; Османская империя, с. 113.
⁵⁷Елезοвић, Γ. T. Шкриванић. Како су турци посље више опсаде заузели Београд. Београд, 1956, 30—37; История Венгрии. Τ. I, 238.
⁵⁸Иванов, Н. Цит. съч., С. 42—43.
⁵⁹Rossi, Е. Assedio е conquista di Rodi nel 1522 secondo le relazi oni édite ed inedite dei turchi (con una notizia sulla Biblioteca Hafiz di Rodi). Roma, 1927, 14—22, 50—52, 55—56.
⁶⁰Idem. Storia di Tripoli е délia Tripolitania. Roma, 1968, 125—126.
⁶¹Новичев, А. Д. История Турции. T. I. М., 1963, 84—86; Sеrtoli , R. S. Solimano il Magnifico. Milano, 1945, 51—85; Charrièrе, Е. Op. cit., t. I, 85—115.
⁶²Базылев, Л. Цит. съч., с. 19.
⁶³Наумοв, Е. Π. Г. Л. Арш, И. С. Достян, В. Н. Виноградов. Балканы в международной жизни Европы (XV—XX вв.). — В: Исторические и историко-культурные процессы на Балканах. М., 1982, с. 43.
⁶⁴Историjа Београда, т. I, 323—327; Унгер, Μ., О. Саболч. Цит. съч., 81—88.
⁶⁵Ηοвичев, А. Д. Цит. съч., т. I, с. 88; Османская империя, 201 — 202; Gazi, S. A History of Croatia. New York, 1973, 94—95.
⁶⁶Πристер, Е. Краткая история Австрии. М., 1952, с. 59; Γрановсκий, T. H. Лекции по истории Средневековья, с. 109.
⁶⁷По-подробно вж. Соловьев, 3. Непобежденный еретик. Мартин Лютер и его время. М., 1984, 239—256.
⁶⁸Djuvara, T. Op. cit., 67—68.
⁶⁹Пристер, Е. Цит. съч., с. 62; Унгер, М., О. Саболч. Цит. Съч. 87—88. Hantsch, H. Die Geschichte Österreichs, Bd. I. Graz - Wien—Köln, 1959, S. 231.
⁷⁰Иванοв, Н. Цит. съч., 129—160.
⁷¹Knös, В. Un ambassadeur de l'Hellenisme Janus Lascaris et la tradition Greco-byzantine dans l'humanisme farncais. Uppsala—Paris, 1945. 186 - 191; Ζώρας, Γ. θ. 'Ιωάννου Άξαγιώλου δίήγησίς συνοπτική Καρόλου του E’ (κατα τον Βατίκανον έλληνικόν κώδικα 1624). 'Aθηναι 1964.
⁷²Пристер, Е. Пос. съч., с. 62; Τадић, J. Шпанија и Дубровник XVI в. Београд, 1932, 44—46; Вακαλόπουλος, Ά. δπ. π., τ. Γ'; 131—143.
⁷³Унгep, Μ., Ο. Саболч. Цит. съч., с. 87; Ивић, A. Историja Срба у Воjводини. Нови Сад, 1929, с. 68—70.
⁷⁴Цветкова, Б. Хайдутството в българските земи през XV—XVIII в. С., 1971, с. 31.    
⁷⁵Βακαλόπουλος, Ά., δπ. π., τ. Γ', σ. 103, 122—125.
⁷⁶Подробно за това вж. Иванов, Н. А. Цит. съч., 43—46.
⁷⁷Пак там; Rossi, Е. Assedio, 50—52; Σάθας, Κ., δπ. π., 89—95.
⁷⁸Βακαλόπουλος, Ά., δπ. π., τ. Γ', 135—143.
⁷⁹Станοjевић, Γ. Цит. съч., 52—53; Ljubic, S. Commissiones et relationes venetae. T. II (Monumenta, spectantia historiam slavorum merionalium, v. VIII). Zagreb, 1876, 117—118.
⁸⁰Braudel, F. Op. cit., v. I, 116—118.
⁸¹Станοjевић, Γ. Цит. съч., 54—55.
⁸²Подробно за битката вж. Τадић, J. Цит. съч., с. 50—51.
⁸³Braudel, F. Op. cit., v. II, 225—228. За отражението на войната в Далмация вж. подробно Станοjевић, Γ. Цит. съч., 56—66.
⁸⁴Грановский, T. Н. Цит. съч., с. 113.
⁸⁵Станοjевић, Γ. Цит. съч., 66—72.
⁸⁶Lamаnsky, V. Secrets d'état de Venise. SPb., 1884, 772—773; Tenenti, A. Cristoforo Da Canal. La Marine vénitienne avant Lépante. Paris, 1962, 119—122.
⁸⁷Шахмалиев, 3. Π. Κ вопросу ο дипломатических отношениях первых Сефевидов с западньми странами. — Труди Азербайджанского Гос. университета им. С. М. Кирова, вьп. I. Баку, 1950, 51—68; Новосельцев, А. П. Русско-иранские отношения XVII — первой половины XVIII вв. в зарубежнон историографии. — В: История СССР, 1960 , 3, 183—190; Бушев, П. П. История посольства и дипломатических отношений русского и иранското государств 1568—1612 г. М., 1976, 35—36.
⁸⁸The Ottoman State and its Place in World History. Leiden, 1974, 36 – 38, 47—50.
⁸⁹Κушевa, Е. H. Народы Северного Кавказа и их связи с Россией - вторая половина XVI— 30-е годи XVII века. М., 1963, с. 183. Тhe ottoman State, p. 41; Οltеаnu, St. Les pays roumains a L'épocue Michel le Brave (L'inion de 1600). Bucuresti, 1975, 73—79.
⁹⁰Gеmil, T. Les relations de la Moldavie avec la Porte ottoman pendant lе premier règne de Petru Rageç (1527—1538). — Revue roumaine d'histoire, 1978, 2, 293—294;
⁹¹Османская империя, 191; Ursu, I. Petru Rares. Bucuresti, 1923, p. 8; Istoria Romîniei, v. II. Bucureçti, 1962, p. 645.
⁹²Istoria României, v. II, 649—658.