Обща история

 

ОСМАНСКИТЕ ВАСАЛИ

 

Какво може да направи човек в тази ужасна буря? Идващите вълни изглеждат много по-високи от тези, които преминаха. Преди да можем да си поемем дъх след един от поредните удари, друга (вълна) връхлита върху нас и ни поваля.

Димитър Кидон, писмо N 289 (есента на 1383 г.)

 

В съвременната историография трайно се наложи мнението, че победата на османците при крепостта Черномен представлява най-големият им и пълен с последствия успех преди завладяването на Константинопол през 1453 г¹. За онези, които мислят, че една подобна военна победа през Средновековието автоматически е трябвало да доведе до прекрояване на политическата карта, категоричността на подобно твърдение вероятно ще прозвучи странно. Наистина изворите от времето непосредствено след християнското поражение край бреговете на Марица не са регистрирали големи териториални придобивки за нашествениците. Вярно е, че още в края на 1371 г. те предприемат грабителски походи навътре в Балканския полуостров и достигат в своя завоевателен устрем до сръбските земи и дори до Адриатическото крайбрежие. През 1372-1373 г. в Западна Европа вече се говори за османците като за една потенциална опасност за Унгария, албанските земи, Адриатика и латинските държавици в континентална Гърция². Несъмнено е също така, че след Черноменската битка османските нашественици превземат малкото съпротивляващи се все още градове в Североизточна Тракия и достигат до Старопланинската верига. В началото на 70-те години на XIV в. те започват овладяването на стратегически важното Софийско поле. И все пак това са завоевания, които сами по себе си не могат да оправдаят утвърдилото се схващане за значението на Черноменската битка. Още по-малка подкрепа получава то от османските действия на запад от Долна Места, в земите на разгроменото Сярско княжество. Тук напредването на османците поне в първите години след битката не се увенчава с трайни успехи. Грабителските им походи в Света гора са отбити от венециански кораби, а опитът им да атакуват и превземат Солун (април 1372 г.) завършва с провал поради упоритата съпротива на града и силата на неговите укрепления³.

И тъй непосредствено след септември 1371 г. все още нищо не предвещава, че османското настъпление на Балканите е навлязло в нов етап. Но историческите събития са значителни не само и не толкова с конкретните си резултати, колкото с трайността и силата на своето въздействие върху хода на събитията и процесите. В този смисъл трябва да се гледа и на Черноменската битка. Ретроспективният преглед на събитията от цялата последна четвърт на XIV в. ни убеждава, че именно разгромът на първата сериозна антиосманска коалиция и последиците от този разгром дават на азиатските завоеватели първоначално потенциално, а след това реално и все по-налагащо се военно и политическо преимущество над балканския християнски свят; преимущество, което те реализират до битката при Анкара през 1402 г. Изследователят, който има вкус към по-прецизна периодизация, вероятно може да набележи в този отрязък от време и други събития и явления, свързани с хода на експанзията, с развитието на османската държава и противостоящите й балкански общества, всяко от които има определено значение. И все пак събитията от последната четвърт на XIV в., които превръщат османците в нова балканска „велика сила" (според определението на Е. Вернер), опират в основата си в един феномен, който дава облик на този период и в същото време представлява определен етап от османското завоевание: възможността османската държава да наложи своя сюзеренитет над голяма част от балканските държави или княжества. Това е явлението, което излиза на повърхността след османската победа при Черномен и изиграва решаваща роля за по-нататъшния победоносен ход на османската експанзия.

От изворите за времето след есента на 1371 г. проличава, че съвременниците не схващат в пълна степен значението на разигралата се край Черномен християнска трагедия. Едва ли трябва да бъдем прекалено строги към тях, тъй като, потопени в ежедневния ход на събитията, те не са могли да гледат на случилото се от разстоянието на времето. Някои от тях, като например светогорския книжовник Исай Сярски, виждат единствено ужасната картина на християнските страдания. Според думите на Исай нещастията били толкова големи, че „живите завиждали на умрелите" и нямало никой, „ни княз, ни вожд", в който балканските жители да виждат своя опора и закрила⁴. Но не всички споделят настроенията на светогорския книжовник. Колкото и странно да изглежда, по същото време във византийската столица цари оптимистично оживление. През ноември 1371 г. императорският син Мануил Палеолог, назначен за византийски управител на Солун през 1369 г., успява да превземе Сяр, столицата на унищоженото Сярско княжество, и до лятото на 1373 г. прониква далеч на северозапад до р. Струмица⁵. Под византийска власт са върнати Халкидика, областите до град Бер и до планината Вермион. Чрез тези свои новопридобити владения Византия получава възможност да упражнява политическо влияние в Северна Гърция⁶. Тази византийска „реконкиста" се схваща в Константинопол като начало на отдавна чаканото политическо и военно възраждане на империята. Ромейското настъпление в Югоизточна Македония нямаше да бъде възможно, разсъждават във византийската столица, ако Вълкашин и Углеша не бяха разгромени от османците. Очевидно там все още има хора, за които всички византийски съседи са едни и същи „варвари" и неуспехите на тези варвари предизвикват по-скоро злорадство, отколкото безпокойство. Поради това византийците не оценяват Черноменското поражение като съдбоносна християнска катастрофа, а като събитие, което им позволява да си върнат незаконно отнетите ромейски земи. Израз на тези настроения дава самият византийски император. В края на 1371 г. Йоан V Палеолог издава специален хрисовул, с който поверява на сина си Мануил като апанаж всички земи, които той завладява „със собствени усилия". В увода на този хрисовул, дело на Димитър Кидон и образец за натруфена и витиевата византийска проза, с нескритото задоволство се отбелязва разгромът на Сярското княжество и не се споменава нито дума за героичните, макар и безрезултатни усилия на двамата християнски владетели да спрат и прогонят османците⁷. Не само в този хрисовул, но и в други византийски извори от това време рядко се говори за османската заплаха. Ако се правят някакви намеци в този смисъл, те не излизат от контекста на противопоставяне на ромеите с останалия варварски свят като цяло. Едва в края на XIV в., когато османската вълна вече е заляла почти целия Балкански полуостров, византийците намират добра дума за деспот Углеша, крал Вълкашин и загиналите с тях християни и започват да разбират истинското значение на тяхното поражение⁸.

Впрочем странната и съвсем неуместна еуфория във византийската столица в края на 1371 г., този „пир по време на чума" обяснява необичайния прилив на енергия, който обхваща византийския император. Точно тогава, иначе слабоволевият Йоан V Палеолог, се решава на една крайна мярка: секуларизация на една втора от манастирските и църковните имоти с цел освободеният поземлен фонд да се раздаде на войници-прониари. Чрез това се целело укрепване на военните сили на империята. Към подобни действия византийската светска власт пристъпва и в предишните столетия, когато сигурността на държавата е била застрашавана от външни врагове. Доста плахо и нерешително Йоан V Палеолог се опитва да приложи тази мярка още в края на 60-те години, но среща твърд отпор от страна на патриаршията, която изтъква неканоничността на секуларизацията. С това тя още веднъж показва, че не е склонна да жертва своите интереси в борбата срещу османците независимо от призивите си за православно единство⁹. За да се оспори авторитетът на византийската църква във време, в което тя все повече се превръща в олицетворение на традиционните византийски добродетели, на византийските морални и политически ценности, светската власт е трябвало да й противопостави някакъв свой успех. Действията на Мануил Палеолог в Югоизточна Македония представляват такъв успех, който, изглежда, дава основание на Йоан V Палеолог да „премине Рубикон" и да посегне на църковните имущества. Той намира подкрепа в онази част на византийската поземлена аристокрация, която не желае да сътрудничи със завоевателите и вижда перспектива за придобиване на земи само за сметка на църквата.

Във времето на византийския залез се наблюдава една интересна закономерност: добрите по замисъл идеи и действия дават слаби и дори негативни резултати. Такъв е случаят със секуларизационните мероприятия на византийската светска власт след Черноменската битка. Те не могли да бъдат осъществени в достатъчно широк мащаб поради слабостта на централната власт и в някои случаи освободеният поземлен фонд не става притежание на прониари, а отново е разпределен между представители на клира¹⁰. Както може и да се очаква, отнемането на църковни земи среща съпротива в църковните и монашеските кръгове. Появяват се полемични съчинения, в които къде по-явно, къде по-завоалирано се издига глас срещу „незаконните" действия на императора. Солунският митрополит Изидор Глава стига дори до твърдението, че секуларизацията не само че няма да помогне на ромеите, чиято единствена надежда е Бог, но ще доведе до това, че той от покровител ще се превърне във враг¹¹. Традиционната „симфония" между църквата и императорската власт във Византия се оказва ако не нарушена, то поне поставена пред сериозно изпитание. Но най-печалното в тези събития е това, че опитът за секуларизация предхожда попадането на империята във васална зависимост от османците. Вместо да възвърне поне частица от нейната военна мощ, тя само е засилила военния потенциал на османците, тъй като византийските прониари е трябвало заедно със своя император-васал да участват в османските завоевателни походи. В този смисъл неуспехът да се осъществи в пълна степен секуларизационната политика може да се приеме като единствения й положителен резултат.

Когато се говори за византийския или балканския „феодализъм", обикновено се изтъква, че на него по принцип му е чужда разклонената система на васални отношения и йерархическата обществена структура, типична за западноевропейските феодални общества. Военните свити, васалните отношения и двустепенната йерархическа зависимост започват бавно и мъчително да си пробиват път едва към средата на XIV в., и то повече в резултат на бавната еволюция на обществените отношения, отколкото под формата на западни влияния. През последната четвърт на XIV в. васалитетът като явление в междудържавните отношения на Балканите се налага някак си изведнъж и се свързва с новата фаза, в която навлиза османско-християнският двубой.

Възможността една християнска държава да бъде поставена във васална зависимост от мюсюлманска държава е намерила отражение в свещената книга на мюсюлманите - Корана. Там (сура 9.29)е записано: „воювай с хората на книгата (християни и евреи - б. а.), докато те платят данък и се унижат". Ислямските учени - теолози, които оформят ислямския свещен закон (шериат), изработват принципа, според който жителите на враждебен на мюсюлманите град трябва да се поставят пред избора на три алтернативи: да приемат исляма, да приемат статута на зависими данъкоплатци или, ако се съпротивляват докрай, да бъдат третирани като езичници (като хора, които нямат свещена книга), т.е. да бъдат унищожени или оставени без права¹². Особено детайлна разработка получава теорията за отношенията мюсюлмани - немюсюлмани в трудовете на представителите на сунитската ханафийска ислямско-правна школа. Според сунитския ханафийски вариант за „свещена война" немюсюлманската държава или град на първо време могат да бъдат не унищожени, а принудени да признаят мюсюлманската върховна власт. Израз на подчиненото им положение е трябвало да стане плащането на особен данък (харадж). Тази възможност е свързана с друг елемент в идеологията на „идеалната" мюсюлманска държава: стремежа й да накара немюсюлманите да помагат за водене на „свещена война". Това става по начин, добре известен и на западноевропейската феодална действителност и заложен в самата същност на отношенията сюзерен - васал: чрез предоставяне на васални военни отряди. Във всички случаи мирът между мюсюлманската и немюсюлманските държави, който се установява, след като последните признаят своя васалитет, се смята за нещо временно и се спазва дотогава, докато е полезен за мюсюлманското настъпление¹³.

Следвайки тези общи положения на ислямско-сунитската теория, по-късно османски автори разграничават два вида отношения към „неверниците". От една страна, това е непрекъснатият военен щурм, който трябва да завърши с превземане и ограбване на дадена християнска област, държава или град (yagma). От друга страна, те не изключват и дори препоръчват в определени случаи спиране на настъплението и влизане в съглашение с противника (mudara). Този втори елемент на завоевателната теория дава право на османците да се намесват в християнските междуособици и въобще във вътрешните дела на християнската държава, която е османски васал, т.е. която попада в рамките на понятието mudara¹⁴. На практика двете страни на завоевателната теория се прилагат едновременно, но все пак могат да се обособят периоди, при които единият или другият елемент има превес. От 1354 до 1371 г. преобладава непрекъснатият щурм и изключенията в това отношение не са съществени. От 70-те години на XIV в. докъм 1389 г. двата метода на завоевание органически се съчетават: налага се васална зависимост на балкански владетели, но тежестта на завоевателните им методи се измества към прякото завоевание и ограничаване правата на васалите.

При съпоставяне на теоретичните принципи на джихада с османските действия през последните десетилетия на XIV в. несъмнено изпъкват много сходни елементи. Но османското общество през този период е все още прекалено разнородно, а османската държава едва ли е копие на една традиционно организирана ислямска държавно-политическа система, за да може да се приеме a priori, че отношението на османските владетели към християнските държави е програмирано само от доктрините на теоретичния ислям. С не по-малко основание може да се изтъкне, че мюсюлманско-сунитската теория за джихада в много отношения съвпада с изискванията на неизживения номадски бит на османците. Всички номади в определен етап от развитието си изпитват нужда от по-тесни контакти със земеделско население. Това е естествен стремеж към балансиране на номадската икономика и към получаване на парични суми, чието набиране чрез вътрешни данъци не било възможно. В този смисъл учението на улемите и номадизмът на туркмените са намирали допирни точки. Извън сферата на това единодействие остават „борците за вярата", чийто идеал е непрекъснатото завоевание. При установяване на васални отношения с християнските държави през последната четвърт на XIV в. за завоевателните стремежи на газиите е намерен подходящ отдушник: те били насочвани към все още независимите християнски територии. Ако нямаме предвид тези обстоятелства, трудно ще можем да обясним защо например при управлението на Баязид I (1389-1402 г.), който е под силното влияние на улемите, се натъкваме на очевидно нарушаване на ислямските постулати за отношение към „неверниците".

Някои автори са на мнение, че принципите на джихада, препоръчващи „използване на неверниците", са възприети и усъвършенствани от османците поради голямото значение на системата „удж" в ранната им история. Тази система по принцип е основана на субординация (удж-бееве - удж-емири). Изтъква се също така, че за османската държава от последната четвърт на XIV в. е от жизнено значение да използва потенциала или пасивността на балканските държави, тъй като все още няма възможности за настъпление във всички посоки¹⁵. Тъкмо през 70-те години на XIV в. примитивните методи на пряко завоевание изчерпват своите възможности.

Необходимо е да се изтъкне също така, че поставянето на балканските държави и княжества във васална зависимост от османците става възможно поради състоянието, в което се намират те в края на XIV в. Под влияние на обективно действащи тенденции политическото раздробяване на Балканите става почти всеобщо явление. Малките княжества не могат сами да се съпротивляват, те не изграждат някаква трайна система на отношения помежду си и дребнавата борба за надмощие или съществуване предоставя на завоевателите идеална възможност за намеса, най-често под формата на политико-военен арбитраж. Едва ли балканските християнски владетели са предполагали, че османците гледат на мира с тях като на временно състояние. Мнозина от тях търсят османско покровителство с намерение да спрат опустошителните набези в своята територия, да отдъхнат от постоянния османски натиск и чрез османско покровителство да устоят на динамиката на политическата действителност. Така се обясняват немалкото случаи, когато балканските владетели се признават за османски васали още преди завоевателите да поставят на дневен ред унищожаването на държавите им.

Получава се следната специфична картина: ако един християнски владетел по силата на различни конкретни причини става османски васал, то неговите съседи рано или късно е трябвало да сторят същото. В противен случай рискуват да изпитат върху себе си силата на османската атака или да изпаднат в неблагоприятно положение спрямо своите съседи - васали, на които османският сюзеренитет осигурява временно спокойствие и дори възможност за териториално разширяване. Разсъждавайки в този смисъл, ние се натъкваме на един парадокс: възможността османците да наложат върховната си власт на балканските държави, княжества или владетели през последните десетилетия на XIV в. е резултат от два на пръв поглед противоположни, а всъщност взаимно допълващи се фактора. От една страна, това е очерталото се османско военно превъзходство, а от друга - невъзможността им да поемат риска на пряката конфронтация с целия балкански християнски свят. Колкото повече се приближаваме до края на XIV в., толкова повече се засилва значението на първия и намалява значението на втория фактор.

По съвсем обясними причини късновизантийските историци отминават с мълчание самия акт на попадане на византийския император във васална зависимост. Този факт - дълбоко унизителен за ромейското самочувствие - на страниците на съчиненията им е представен като fait accompli. Те споменават, че през пролетта на 1373 г. император Йоан V Палеолог отсъствал от Константинопол, тъй като взел участие в османски малоазийски поход, но не съобщават подробности за това, как се е стигнало до такова едно положение. По-конкретно за васалните задължения на Константинопол те говорят едва при събитията от 1379 г. За щастие на изследователя събитията във Византия са били следени внимателно в Авиньонския папски двор и във Венеция, поради което изворите от западен произход разкриват отчасти това, което византийските историци са предпочели да премълчат.

През 1374 г. в Авиньон достигат слухове за някакъв „безбожен съюз" между византийския император и емира Мурад. Добре осведомените венецианци още през юли с.г. вземат мерки за защита на търговските си интереси в Леванта с оглед на променената обстановка. В две последователни писма до Авиньон (края на 1374 и началото на 1375 г.) император Йоан IV Палеолог потвърждава, че е сключил съюз с османците. През октомври 1375 г. специални папски пратеници посещават византийската столица и донасят на папа Григорй XI вестта, че Византийската империя всъщност е васал на османците. Така изглеждат събитията, отразени в наличните извори¹⁶.

Какво всъщност се случва в Константинопол през 1372-1375 г.? Съдържанието на разменените между Авиньон и византийската столица писма оставя впечатление, че събитията са се развивали с бързина, която изпреварва темпа на кореспонденцията. В тях отначало се говори само за византийско-османски съюз и тази информация не противоречи на факта, че през май 1373 г. Йоан V Палеолог е взел участие в османски поход и не трябва да се възприема като политически блъф от византийска страна, както приемат някои автори. Може би в 1372-1375 г. византийският император живее с илюзията, че отношенията му с Мурад няма да надхвърлят рамките на един военнополитически съюз и в този смисъл писмата му до папа Григорий XI може да са били напълно искрени. Всъщност той разсъждава с категориите на традиционната византийска доктрина за варварите, колкото и неуместна да е била тя през 70-те години на XIV в. Съюзът с Мурад според Йоан V Палеолог е можел да спомогне за заздравяване на неговия престол и за по-успешна политика на Балканите. Своите съюзнически задължения императорът е виждал в помощта, която трябва да оказва на османците във войните срещу други „неверници" и в плащането на годишен трибут - нещо, което много други василевси са правели и преди него. Въпреки че първоначалните намерения на Йоан V Палеолог не противоречат съществено на византийската дипломатическа практика, положението в Константинопол и османското надмощие довеждат до неочаквани за византийците резултати. Това, което те възприемат като съюз, бързо се превръща в неравноправно за империята споразумение, а то - във васална зависимост. През октомври 1375 г. пратениците на папа Григорий XI стават свидетели на последната фаза в еволюцията на османо-византийските отношения, довела до превръщането на могъщата някога империя в османски васал.

Византийските извори премълчават много подробности, но те съдържат достатъчно информация за обстановката в Константинопол, която спомага за неблагоприятната за византийците промяна. В началото на 1373 г. османската държава е разтърсена от междуособици. Най-възрастният син на Мурад - Сауджи (Савджъ), вдига бунт срещу баща си и практически откъсва балканските османски владения от малоазийските. Вместо да използва този удобен случай, управляващата византийска династия се заплита във вътрешни борби, които слагат началото на продължителна династическа криза. На 6 май 1373 г. престолонаследникът Андроник IV Палеолог се присъединява към Сауджи, като използва отсъствието на баща си от столицата. От своя страна Йоан V Палеолог се обръща за помощ към Мурад и допуща неговите войски от Мала Азия в Европа през Босфора. Това е първият момент, в който може да се констатира, че в съюза между него и Мурад османският владетел играе водеща роля. На 25 май войските на османския емир разгромяват силите на въстаналите принцове, след което Андроник IV и неговото семейство се предават на милостта на победителя. Сауджи продължава съпротивата до 27 септември с. г., когато е заловен и ослепен от баща си. Мурад принуждава Йоан V Палеолог да постъпи по същия начин и със своя син. Андроник IV също е ослепен, но по начин, който позволява възстановяване на зрението му¹⁷. Тук вече ясно проличава, че византийският император е принуден да изпълнява волята на своя „съюзник". Андроник IV Палеолог не се примирява с поражението си. През юни 1376 г. той избягва в генуезката колония Галата и спечелва подкрепата на Мурад, като му обещава васална зависимост, предаване на крепостта Галиполи и привилегии във византийската столица, в случай че стане император. На 12 август с. г. с османска помощ той влиза победоносно в Константинопол. Двадесет дни след това Андроник IV посещава Мурад в Бруса, за да потвърди дадените обещания и към пролетта на 1377 г. му отстъпва Галиполи¹⁸. По този начин единствената византийска крепост, която е можела в някаква степен да попречи на нашествениците да се прехвърлят в Европа по най-удобния път, е загубена безвъзвратно.

Тази византийска концесия има сериозни последици, тъй като преди 1377 г. османският владетел, изпитвайки известна несигурност от византийското присъствие в Галиполи, е идвал на Балканския полуостров много рядко, и то при крайно наложителни случаи. За Византия бедите не свършват с доброволната загуба на Галиполската крепост. Андроник IV се заплита в конфликта между Венеция и Генуа и като генуезки съюзник започва да събира войски за участие във войната между двете републики: нещо, което според едно писмо на Димитър Кидон за него било „по-трудно, отколкото да лети“. В същото свое писмо Кидон е оставил живо описание на положението в Константинопол през 1377 г. „Турците станаха арогантни поради съюза, който сключиха с новия император... и много потиснически се отнасят с нас. Те получиха Галиполи и изискват толкова много пари, че никой не може лесно да ги преброи ... Поради тези причини вечерта човек очаква да чуе нови неща при изгрев слънце, а през деня се страхува, че нощта ще донесе някакво ново нещастие"¹⁹. В тези редове от кореспонденцията на византийския учен откриваме първото конкретно сведение, че византийците са плащали значителни парични суми на османците. От своя страна Йоан V Палеолог и синовете му Мануил и Теодор през юли 1379 г. по познатия вече сценарий бягат от Константинопол в Бруса и търсят намесата на Мурад. С негова помощ те си връщат Константинопол²⁰. Точно това е събитието, което окончателно оформя византийския васален статут и по повод на което византийските автори дават повече информация. Според Леоник Халкокондил и Псевдофранцес византийският император се задължава да плаща 30 000 златни монети (вероятно перпери) и да предоставя 12 000-ен васален отряд²¹. Не трябва да се забравя, че тези задължения се установяват след двукратна намеса на Мурад в борбите около императорския престол и затова има всички основания да се приеме, че те се били увеличавали поне два пъти, за да достигнат едно сравнително устойчиво ниво в следващите години. Различните извори, боравещи с различни монетни единици, сочат приблизително една и съща сума за византийския харадж: 30 000 византийски перпера, 10 000 венециански дуката (1 дукат ≈ 3 перпера) или 300 000 аспри (1 перпер ≈ 10 аспри)²². За късна Византия това е една значителна сума, равна на годишния приход от Константинополската митница през 40-те години на XIV в. Повече от очевидно е, че плащането на хараджа представлява голямо бреме за византийските финанси.

В последната четвърт на XIV в. империята няма финансов източник, който да покрие сумата на хараджа, и той е трябвало да се изплаща чрез увеличаване на данъчното бреме. Към 1391 г. дори и увеличените данъци вече не били достатъчни. Що се отнася до 12 000-ния васален отряд, другата страна на васалните задължения, неговото набиране е било просто непосилна задача. Османският сюзеренитет и свързаните с него задължения изстискват последните жизнени сокове на Византия и се превръщат в сигурно средство за постоянен натиск от страна на нашествениците. Освен това и продължаващите след 1379 г. династически борби предоставят удобни поводи за османска намеса. Когато през 1381 г. между Йоан V Палеолог и Андроник IV Палеолог най-накрая се сключва „мирен договор“, в него е фиксирана следната клауза: двете договарящи се страни трябва да си оказват взаимна помощ срещу всеки с изключение на османците²³. С други думи, Мурад запазва възможността за подклаждане на вътрешните борби и изключва дори теоретично възможността за съвместен отпор от страна на враждуващите византийски групировки. Андроник IV Палеолог и синът му Йоан не прекратяват борбата за престола в Константинопол дори и след като получават апанажно владение в това, което било останало от византийска Тракия²⁴. Странното ожесточение на династическите междуособици има своето съвсем прозаично обяснение: Константинопол все още привличал византийските принцове с относително по-големите възможности за материално облагодетелстване и с неугасналия си престиж на „майка на градовете".

Когато се говори за Византия през последната четвърт на XIV в., обикновено се има предвид столицата и малка част от Югоизточна Тракия. Останалите византийски области, които теоретично са под властта на константинополския василевс - Солун с част от Югоизточна Македония и византийска Морея (част от Пелопонес) - живеят своя самостоятелен живот и стоят настрана от събитията в столицата²⁵. Единственият положителен момент в това разделение е, че васалната зависимост на византийския император не ангажира солунските и морейските управители. Тази констатация важи повече за Морея, тъй като Солун влиза в системата на византийския васалитет към 1376 г., когато там установява властта си османското протеже Андроник IV Палеолог.

Подробното запознаване със събитията във Византия през 70-те - 80-те години на XIV в. не е нито самоцелно, нито е продиктувано само от наличието на повече извори. В седмото десетилетие на века империята предлага на своите православни съседи „модел на поведение" спрямо завоевателите. Това има голямо значение, тъй като византийският пример е много по-заразителен от поведението на някой по-незначителен балкански владетел. Византия бе тази балканска държава, която през 1373 г. не успя да се възползва от въстанието на Сауджи, а през 1377 г. върна на османците Галиполи, като по този начин отново бе възстановена безпрепятствено връзката между османските сили в Азия и Европа.

Както в края на 60-те години на XIV в., така и в началото на следващото десетилетие (до пролетта на 1377 г.) османското напредване на Балканите не е дело на централната власт, а на отделни военачалници и принцове. През този период Мурад I се намира почти винаги в Мала Азия и е зает с укрепване на своята власт там в борба с другите малоазийски бейлици. Византийският васалитет и отстъпването на Галиполи му дават възможност да пренесе своите действия на Балканите, да наложи властта си над тамошните военачалници и на практика да постави основите на централизацията в османската държава. Израз на тази централизация са проведените след 1377 г. реформи: появата на везир и кадиаскер, създаване на Румелийското бейлербейство, скъсване с някои от традициите на примитивния номадизъм и въвеждане на нови институции. В процеса на централизация все по-голяма роля започва да играе еничарският корпус, който обикновено се свързва със системата „кул", която османците обогатяват с нов начин на рекрутиране посредством кръвен данък (девширме)26. Пак в този смисъл трябва да се разглежда началото на масовата практика да се раздават тимари в балканските османски територии. Старото племенно опълчение (яя и мюселем) не изгубва своята роля във военните операции, продължава и прилагането на акънджийската тактика, но все повече и повече ударна сила на османското завоевание стават еничарите и спахиите. Реформите увеличават военните възможности на османците и същевременно представляват един от начините за абсорбиране на отделни социални елементи на балканските общества в османската военно-държавна система, което за тях е по-малко опасно, отколкото прякото завоевание²⁷.

Към 1377 г. столицата на османската държава е преместена в Одрин, което недвусмислено показва пренасянето на завоевателните действия на балканска земя. Османският владетел за пръв път от началото на османското присъствие на Балканите става основна фигура в завоеванията²⁸.

В началото на 70-те години на XIV в. положението в повечето балкански държави и княжества не е по-добро от това във Византия. Смъртта на българския цар Иван-Александър (17 февруари 1371 г.) и гибелта на деспот Углеша и крал Вълкашин слагат началото на поредица събития, които засягат всички балкански „фронтови територии“ и на практика улесняват османското проникване. В 1371 г. българските земи в Мизия вече не представляват единен политически организъм. Въпреки че белезите на държавно-политическо разпадане се забелязват далеч преди смъртта на Иван-Александър, дори в последните години на управлението си този български владетел е имал някакъв върховен авторитет от Видин до Карвуна и от Дунав до Стара планина. След смъртта му нищо повече не свърза „трите Българии“ - Търновското и Видинското царство и Добруджанското деспотство, и дори, както и другаде на Балканите по това време, владетелите им започват да спорят и враждуват за Иван-Александровото наследство²⁹.

В югозападните български земи картината е сходна: ако във втората половина на 60-те години там се наблюдава известно политическо стабилизиране, то след септември 1371 г. политическата децентрализация взема връх. Наследникът на крал Вълкашин - крал Марко (централна фигура в южнославянския героичен епос), има теоретически владетелски права върху цялото наследство на Мърнячевичи, но под натиска на центробежните сили тези права бързо се превръщат във фикция³⁰. В Източна Македония към 1374-1375 г. се формира княжеството на деспот Йоан Драгаш и брат му Константин Драгаш. В Скопие до 1377-1378 г. установява властта си Вук Бранкович, а крал Марко се задоволява с териториите в Западна Македония, където дели властта с майка си кралица Елена и с брат си Андриаш³¹.

Казано накратко, целият възможен фронт на османско настъпление през 70-те години на XIV в. - от Източна Стара планина до Софийското поле и от горното течение на р. Струма до Югоизточна Македония - представлява низ от обособени владения, всяко едно от които само не може да устои на натиска на централизиращата се османска държава. А за създаване на антиосмански съюзи между тях няма нито време, нито условия, нито политическа воля. Малко е да се каже, че подобна политическа конфигурация пречи на изграждането на солидна антиосманска защита. Тя просто дава в ръцете на завоевателите стратегическата инициатива. И както обикновено става в целия период на османското нашествие, азиатските пришълци не пропускат да използват благоприятната обстановка.

Ако приемем, че в 70-те години на XIV в. османците настъпват в предварително избрана посока, това ще означава ненужно да идеализираме стратегическите умения на османските военачалници. Насочвайки се към Софийското поле по стария римски път от Константинопол за Белград, те просто следват географския облик на балканския ландшафт. Но дори и предварителният стратегически замисъл едва ли би ги насочил по по-подходящ начин. Овладяването на Софийското поле след Черноменската битка се оказва ключов момент в османското настъпление през 70-те години. С действията си в Софийско те отрязват сухопътната връзка между земите по Горна Струма и Северозападна България, налагат своя сюзеренитет върху държавиците в Мизия и Македония, излизат на стратегическите подстъпи към същинските сръбски земи.

Вече бе отбелязано, че върху османските исторически съчинения като извор за османската история поне до края на XIV в. тегне суровата присъда на критичната историография. Въпреки това за завладяването на Софийското поле те дават доста подробни сведения, на чиято основа могат да се реконструират отделни събития и дори точната хронология на някои от тях³². Османските хронисти Идрис Битлиси, Хюсеин, Саадедин, Мехмед бин Мехмед и др. са единодушни, че в 70-те години към Самоков, Ихтиман, София и Горна Струма настъпват османски отряди начело с Лала Шахин, който след 1371 г. установява седалището си в Пловдив. Първият негов поход е насочен към прохода Траянови врата (1371-1372), който бил завзет, след което били превзети още Ихтиман и Самоков. Идрис Битлиси говори за ожесточена съпротива на местните гарнизони, които нанасят големи загуби на османските сили. През пролетта на 1372 г. Лала Шахин прониква на запад от планината Верила и принуждава местния владетел Саруяр да признае османската върховна власт. В лицето на този владетел учените с основание разпознават известния и от други извори деспот Йоан Драгаш. Хронологията на неговото подчиняване, така както я представят османските хронисти, изглежда приблизително точна³³. Идрис Битлиси и Хюсеин отбелязват, че при походите си по Горна Струма Лала Шахин за пръв път се сблъсква със сръбски войски. Според Идрис Битлиси те били командвани от сръбския деспот Ураш (вероятно е искал да каже цар Урош, което е очевидна грешка), а според Хюсеин - от владетеля на Моравска Сърбия княз Лазар (1371-1389). След тези събития османските извори регистрират покоряването (всъщност поставянето под васална зависимост) на „българския владетел Константин“, чиито владения те локализират около Кюстендил. Без съмнение това е известният Константин Драгаш, брат на деспот Йоан Драгаш. Неговото покоряване обаче става след личната намеса на Мурад I и анадолските войски, тъй като силите на Лала Шахин не били достатъчни. Това събитие те поставят в 1373 г., но обстоятелството, че османският владетел предприема лично походи във вътрешността на полуострова едва след пролетта на 1377 г., не ни позволява да приемем тази хронология. Признаването на османския сюзеренитет от Константин Драгаш с по-голяма сигурност трябва да се отнесе към 1377-1378 г., когато изворите говорят за поход на Мурад и срещу северните български земи. Установяването на османска върховна власт над земите в Източна Македония ни изправя пред рядко срещан феномен: съвпадение между формиране на едно княжество и попадането му под османска зависимост. Тепърва трябва да се установи дали между тези две събития няма причинна връзка.

Истинска загадка е проблемът за началото на васалитета на крал Марко, западен съсед на Драгаши. Изворите не свързват това събитие с османските действия в Софийско и Горна Струма през 1371-1378 г. По всичко изглежда, че османският натиск върху владенията на крал Марко, довел до превръщането му в османски васал, е идвал от югоизток, от васалните византийски владения около Солун, и то в годините след 1377 г. Към подобно твърдение ни насочват сведенията в някои по-късни западни и гръцкоезични извори, които споменават за поход на Мурад I срещу крал Марко в периода между 1377-1379 г³⁴. Въпреки това проблемът остава нерешен, тъй като за изпълняване на васални задължения от страна на крал Марко изворите споменават чак в 1395 г. Прочее едва ли е оправдано да се мисли, че този областен владетел е признал османския сюзеренитет много късно и че неговите земи дълго време са били пощадени от османски грабителски набези³⁵. В началото на 80-те години на XIV в. османците превземат много градове в Южна Македония и, опирайки се на васалитета на княжеството на Драгаши, ограждат териториите на крал Марко от две страни. Това е сигурно указание, че той не е могъл дълго време след това да остане извън сферата на османско влияние³⁶.

С османското настъпление в Софийско през 70-те години трябва да се свърже и попадането на владетелите на Търновска и Видинска България под османска васална зависимост. И в този случай османските извори дават доста сведения, които практически не са били използвани в българската историография. Кой знае защо вече години наред този проблем се разработва на основата на една и съща, и то крайно ограничена изворова база.

От двамата български царе през 70-те години на XIV в. по-лесно за османски васал се признава видинският владетел Иван-Срацимир. Това твърдение трудно може да се докаже, тъй като намира подкрепа единствено в липсата на сведения за каквато и да е съпротива от негова страна. Причините, които карат видинския цар да бърза с признаването на османски сюзеренитет, не са трудни за отгатване. Изглежда, след смъртта на Иван-Александър София за кратко време попада в територията на Видинското царство³⁷ и то се оказва между чук и наковалня: от северозапад тегне постоянна опасност от ново унгарско нападение, а от югоизток все по-неудържимо напират османците. Цар Иван-Срацимир не разполага с много възможности за избор и постъпва така, както и много съвременни нему владетели - признава се за османски васал, за да спечели военно и политическо покровителство срещу унгарския натиск. Кога точно става това, не е известно, но едва ли ще сме далеч от истината, ако поставим това събитие най-общо в седмото десетилетие на XIV в., и то дори в първата половина на десетилетието. Османският историк Мехмед Нешри споменава Иван-Срацимир под името Сарадж и говори за участието му в османски походи в Мала Азия и Сърбия (1386 и 1389 г.)³⁸. За съжаление нито един извор не споменава нито за сумата на Иван-Срацимировия харадж, нито за числеността на войската, с която е участвал в османски походи. Трябва да се изтъкне, че ако между видинския цар и неговия брат в Търново е имало някакви конфликти, причината за тях трябва да се търси не само в териториалните спорове, но и в различното им отношение към османските нашественици в началото и средата на 70-те години на XIV в.

Положението на търновския владетел Иван Шишман в никакъв случай не е било по-лесно от това на неговия брат във Видин. Владенията му разполагат с ограничени военни и икономически ресурси, лишени са, поне на първо време, от излаз на море, заплашени са от юг и от север. Цар Иван Шишман наследява от баща си търновската корона - този символ на политическо единство на българските земи, но не и авторитета на върховен български владетел. В трудната обстановка на 70-те години той проявява достойна за уважение енергичност, която все още не е намерила подобаващо признание в историческата литература. В периода 1372-1388 г. цар Иван Шишман успява да си върне част от черноморското крайбрежие между Варна и Козяк, още важната крепост Силистра и да отблъсне един опит на влашкия воевода Дан за нахлуване на юг от Дунав³⁹. В първите години на управлението си той не остава пасивен наблюдател на османското настъпление в Софийско, чийто успех обрича Търновска България на изолация откъм запад и югозапад. Именно в изясняването на тези събития българската историопис е в дълг към личността на Иван Шишман, която в народното самосъзнание олицетворява българската трагедия от края на XIV в. Някои съвременни автори го представят като люшкана от трагизма на събитията нерешителна политическа фигура, която прави някакви слабо документирани опити за съпротива, но почти винаги неумело и в края на краищата неуспешно⁴⁰.

На пръв поглед антиосманската съпротива на младия, едва 21-22-годишен търновски цар не е отразена в извори, които сме свикнали да приемаме за сигурни. Народните легенди и предания говорят за битки между войските на Иван Шишман и османците в Самоковско, Софийско, Искърското дефиле и Врачанско, т.е. точно в тези области, където е най-горещата точка на османско-християнския двубой след Черноменската битка⁴¹. Подобно съвпадение едва ли трябва да се приеме за случайност, но съвременната историография с право е възприела принципа на легендите да се вярва само тогава, когато те се подкрепят от сигурни исторически извори. Веднага трябва да се подчертае, че наличните извори дават на народните предания за съпротивата на цар Иван Шишман съвсем реално звучене.

Османският хронист Идрис Битлиси, който нарича търновския владетел „един от великите християнски царе", съвсем определено говори за бунтове на българското население в Самоковско и Ихтиманско срещу отрядите на Лала Шахин, който се принуждава да търси личната намеса на Мурад и неговите войски⁴². Османските автори проявяват почти пълно единодушие в описанието на последвалите събития. Личната намеса на Мурад по повод на бунтовете в Ихтиманско и Самоковско се изразява в организирането на голям османски поход срещу Търновска България във времето между 1376-1381 г.⁴³ Някои от тях са по-прецизни в хронологията и посочват годините 1377-1378. За поход на Мурад I срещу Търновска България споменава и византийският историк Халкокондил, но твърде общо и с присъщото си пренебрежение към точната хронология⁴⁴. Едва ли трябва да се съмняваме, че той е отразил същото събитие, за което говорят и османските хронисти. Въпросният османски поход е намерил място в неподозирано голям брой западни и поствизантийски исторически съчинения, които го поставят в периода между 1376/77-1379 г⁴⁵. Разтълкувани с оглед на османската завоевателна практика през този период, тези известия може да означават само, че цар Иван Шишман не е бил безучастен към съпротивата на българското население в Самоковско, Ихтиманско и Софийско и затова си навлича гнева на османския владетел и че отрядите на Лала Шахин не са били в състояние да прекършат неговата съпротива. Тези твърдения намират подкрепа в надписа на севаст Огнян, изсечени край Ботевградското село Боженица: „Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз поддържах цар Шишман". С пълно основание съдържанието на надписа се тълкува като отглас на съпротивата на Търновска България срещу нашествениците през 70-те години на XIV в.⁴⁶.

Според османските извори цар Иван Шишман не дочаква нахлуването на голямата Мурадова армия в своя територия, а свиква държавен съвет, на който се взема решение да се признае османски сюзеренитет. Условията на васалитета били съвсем традиционни: плащане на харадж (той бил платен предварително за три години) и участие в османски походи. „Анонимната българска хроника“, Палаузовият препис на Бориловия синодик и Халкокондил допълват османските известия с факта, че като залог за сключеното споразумение цар Иван Шишман изпраща в харема на Мурад сестра си Кера Тамара⁴⁷.

След няколкогодишна съпротива търновският цар се признава за османски васал в 1377-1378 г. Тази дата, отразена в няколко извора и отговаряща на общия ход на османското настъпление през този период, не може да бъде оспорена нито от „Анонимната българска хроника" (датите, които тя дава за 70-те години на XIV в., са погрешни), нито от обстоятелството, че в 1377-1378 г. Кера Тамара е била на около 37-38 г. (изпращането й в харема на Мурад е политически акт, при който възрастта не е била от съществено значение). Интересно е и това, че народните предания говорят за седемгодишна съпротива на цар Иван Шишман⁴⁸. Тази цифра обикновено се приема за обичайна мистификация около числото седем, но тя всъщност точно отговаря на периода между 1371/72 и 1377/78 г.

Предложената хронология на Иван Шишмановия васалитет обяснява по задоволителен начин факта, че през 1378 г. търновският цар се е намирал в София, където издава известната си Рилска грамота. От текста й става ясно, че под негова власт се е намирала София, както и обширни области по поречието на р. Струма⁴⁹. Това е било невъзможно, ако преди това Иван Шишман не се съпротивлявал така, че да накара османците да бъдат отстъпчиви и склонни към споразумение. Може дори да се предполага, че временното възстановяване на властта на Търновска България в Софийско и Струмишко е насрещното условие на нейния владетел при сключването на васалния договор.

И след 1378 г. отношенията между Иван Шишман и Мурад не остават непомрачени. Отказите на българския цар да изпраща военни отряди в османските походи създават постоянно напрежение, но независимо от това събитията от 1377-1378 г. дават временен отдих на Търновска България.

Нито един извор не говори за османски походи и дори за османски натиск към Североизточна България, към земите на Добруджанското деспотство в периода 1371-1388 г. Знаем само, че към 1388 г. неговият владетел е бил вече османски васал. Очевидно е обаче, че налагането на върховната османска власт там е следвало един добре познат модел. В 70-80-те години на XIV в. Добруджанското деспотство губи значителни територии, води продължителна война с Генуа⁵⁰ и вероятно започва да изпитва натиск и от страна на влашките воеводи. При тези условия османското покровителство е изглеждало на добруджанския владетел Добротица като една приемлива алтернатива, още повече, че през 70-80-те години нашествениците като че ли нямат намерение да завладяват североизточните български земи. Последното обстоятелство не трябва да създава впечатление, че добруджанският владетел дълго време е протакал уреждането на отношенията си с тях. Не трябва да се забравя, че цар Иван Шишман в качеството си на османски васал също можел да оказва натиск върху по-слабия си източен съсед.

За около едно десетилетие след битката при Черномен османската държава привлича в своята политическа орбита като васали Византия (без византийска Морея), владетелите в югозападните български земи и поне две от „трите Българии“ на север от Стара планина. С тези свои действия завоевателите изолират в териториално отношение обширния планински район между Беломорското крайбрежие, Марица и Струма и всъщност предрешават съдбата му, без дори да се впускат в рисковани походи в Родопите, Рила и Пирин. Тъкмо затова историческите извори не са съхранили сведения за завладяването на тези планински области. Народните предания говорят за съпротива на родопските крепости Раковица, Цепина, Станимака и Баткун и българската историография години наред вече се колебае дали да приеме тези предания за истина или за плод на народната фантазия⁵¹. Трагизмът на свободолюбивото българско население в Родопите, Рила и Пирин се състоял в това, че независимо от значителните възможности за съпротива неговата съдба се решава не чрез отпора на отделни крепости, а от общия ход на османското завоевание. След като тази обширна и труднодостъпна планинска територия се оказва обградена или от непосредствени османски владения, или от земите на османски васали, нейното покоряване е въпрос на време, а не на победоносни походи или героична съпротива. Едва ли може да се посочи по-типичен пример за ефикасността на османската завоевателна тактика в този период, чийто основен белег е съчетаването на пряко настъпление и завладяване с установяване на васална зависимост.

В началото на 80-те години османското напредване на Балканите се концентрира в две главни насоки, които съвпадат с двете основни балкански съобщителни артерии: на северозапад от София в посока Ниш и Моравска Сърбия и на запад от Солун към Южна Македония, Северна Гърция и Албанското крайбрежие. Във всички други посоки са разположени „буферни" християнски васални владения. По този начин нашествениците осигуряват концентрация на силите си, необходима за успешно продължаване на завоевателните действия.

Към края на 70-те и началото на 80-те години на XIV в. византийците в Константинопол и Солунско като че ли свикват с мисълта за османската хегемония. През есента на 1382 г. обаче става нещо, което изведнъж събужда, поне в определени кръгове на византийското общество, някакви смътни надежди за бъдещето. Император Мануил Палеолог съвсем неочаквано (поне така твърдят изворите), след като участва като васал в няколко османски похода в Мала Азия, напуща Константинопол с група свои съмишленици, установява се в Солун и демонстративно отхвърля османската зависимост. Едновременно с това той предприема бързи мерки за организиране на продължителна съпротива и дори на настъпателни действия срещу нашествениците⁵². В тази постъпка на видния представител на династията Палеолози прозира колкото ромейски патриотизъм, толкова и незадоволени владетелски амбиции. Независимо от това неговите действия предизвикват изблик на ентусиазъм сред позамлъкналите привърженици на „твърдата линия" спрямо мюсюлманските завоеватели. Димитър Кидон с възторг отбелязва, че в Солун се ражда една „нова империя" и не се колебае да сравни Мануил Палеолог с античния герой Хектор: Мануил бил за „отечеството и народа" това, което Хектор бил за троянците⁵³. Наистина в края на 1382 г. и началото на 1383 г. основания за оптимизъм не липсвали. Мануил Палеолог нанася няколко поражения на османците, освобождава християнски пленници и деблокира няколко крепости, които били пред капитулация⁵⁴. „Фактът, че варварите обърнаха гърбовете си към ромеите, пише Кидон в едно свое писмо от 1383 г., досега изглеждаше вероятен само в молитвите ни. Не защото те са по-добри или защото ние сме по-лоши по природа, а защото бяхме наказани заради обидите ни към Бога, което наказание изглежда сега Бог вдига от нас“. „Солун, заключава византийският учен в друго свое писмо от същото време, ще стане люлка на ромейската свобода“⁵⁵.

Успехите на Мануил Палеолог всъщност били толкова неочаквани, че лесно се поддавали на преувеличение. Така или иначе в Солун започват да се стичат доброволци от Константинопол, а създаването на „новата империя" му позволява да упражнява немислимо преди това политическо влияние в Северна Гърция. Тесалийският владетел Алекси Ангел Филантропин признава властта на солунския император през ноември 1382 г. и през 1384 г. дори лично участва в защитата на Солун. Същото, но без особено усърдие, прави и владетелят на Северен Епир и Янина деспот Тома Прелюбович. Той прекъсва връзките си с османците, чиято помощ преди това използва във войните си с албанските деспоти в Южен Епир, и се признава за васал на Мануил Палеолог, без обаче да му оказва някаква реална помощ⁵⁶. Първоначалните успехи на Мануил Палеолог намират отклик и в далечна Мистра, в Коринт и Атика и представляват онзи политически фон, върху който през 1384 г. започва да се очертава съюз с антиосманска насоченост между солунския император, неговия брат деспот Теодор Палеолог, владетел на византийска Морея, и Нерио Ачайуоли, господар на Коринт, а по-късно дук на Атина⁵⁷.

На първо време събитията около Солун нарушават хода на османското напредване по посока на стария римски път към Драч. Мурад I схваща постъпката на Мануил Палеолог като бунт на непокорен васал и насочва срещу него своя пълководец Хайредин паша, бъдещ бейлербей на Румелия⁵⁸. В 1384-1385 г. в борбата срещу „новата империя" се включва и Евренос бей, който през 1385 г. получава с ферман владения около Гюмюрджина, Сяр и в Южна Македония при условие да положи всички усилия за превземане на Солун⁵⁹. Османските пълководци вземат инициативата в свои ръце още през есента на 1383 г., след като на 19 септември превземат Сяр⁶⁰. По същото време те осъществяват дълбок обходен маньовър и покоряват по-важните градски центрове в Южна Македония. Оттам през лятото на 1385 г. те достигат до албанското крайбрежие. Османското присъствие в тези области кара повечето местни владетели и тези в Северна Гърция да променят своята политика и да скъсат с император Мануил Палеолог. В края на 1383 г. Солун вече е подложен на блокада и въпреки че се държи още три години и половина, обсадата му прилича повече на дълъг епилог, отколкото на упорита съпротива от християнска страна. В началото не всичко се смятало за загубено. „Ние не трябва да вдигаме котва на надеждите и да се предадем на бурята, пише в 1384 г. Димитър Кидон, а трябва твърдо да устояваме на съкрушителните й вълни и да се въоръжим срещу малодушието пред лицето на врага“⁶¹. В такъв смисъл се изказва и Мануил Палеолог в речта си пред солунските граждани, произнесена по същото време. „Ние всички предпочитаме смъртта пред робството, заявява той, и този, който мисли противното, унизява своите сънародници"⁶². Когато изтича първата година от обсадата на Солун, настроенията вече са съвсем други: те претърпяват адекватна на събитията еволюция. Първоначалният ентусиазъм се заменя от умерен оптимизъм, а той от своя страна - от дълбока покруса и неверие в собствените сили. На византийците от това време очевидно не е липсвала самокритичност. Всички извори от периода на Солунската обсада обясняват османските успехи не със силата на завоевателите, а с нежеланието на поданиците на „новата империя" да носят бремето на съпротивата. Напразни са опитите на Мануил Палеолог да ги въодушеви с напомнянето, че те са ромеи, че тяхната родина е земята на Филип и Александър, че в сравнение с покорените от тези легендарни антични владетели народи османците приличали „на нищожни и презрени слуги“⁶³. Напразно. Солунчани търпят секуларизационните мероприятия на светската власт и набирането на средства за отбраната като неизбежна необходимост в периода на първоначалните успехи, но решително се обявяват срещу тях при първия по-сериозен неуспех. „Наистина, пише Мануил Палеолог през 1383 г. до своя учител Димитър Кидон, ние се нуждаем или от богатството на Крез, или от красноречие, по-голямо от обикновеното, за да можем да ги убедим (солунчани - б.а.) да понасят бедността, отколкото да желаят осъдително богатство. Те трябва да бъдат убеждавани, че е по-благородно и далеч по-малко срамно да понасят по желание съдбата на робите в името на собствената си свобода, отколкото след като са станали роби в сърцата си, да се опитват да придобият правата на свободни хора“⁶⁴. С обичайната си склонност към алегории Димитър Кидон резюмира поведението на своите съграждани от Солун по следния начин: „Какво може да постигне лекарското изкуство, когато самите болни се опитват да разрушат всичко?“

Агонията на Солун продължава до април 1387 г. Загубил вяра в по-нататъшната съпротива, отчаян от липсата на съпротивителен дух у солунските граждани, Мануил Палеолог напуща Солун на 6 април. Три дни са необходими на капитулантски настроената солунска върхушка да постигне споразумение с османците и на 9 април да им отвори вратите на града⁶⁵. Месец след това, на 8 май, пада и Бер⁶⁶. „Новата империя" на Мануил Палеолог престава да съществува.

След превземането на Солун, на Южна и Югоизточна Македония османците получават оперативен простор за действия в югозападните балкански територии. Предприемането на специални завоевателни походи в земите от Южна Македония и Южна Албания до Атика и Коринт не се оказва необходимо, тъй като историята на тази изключително пъстра в политическо отношение област в края на XIV в. е безкраен списък от миниатюрни войни за надмощие, нетрайни съюзи между дребни владетели и вероломства. Установяването на османската власт в Южна Македония и Солунско е достатъчно, за да накара болшинството от владетелите на юг при едни или други обстоятелства да признаят османската върховна власт. Няма никакви основания да се твърди, че приемането на османски сюзеренитет от властелите в Епир, Тесалия или Южна Гърция, били те гърци, албанци, славяни или италианци, е резултат от нетърпимостта на османския натиск. Натиск несъмнено има, но по-скоро под формата на потенциална заплаха. Останалото било дело на самите християнски владетели. С постоянните си вражди те сами си оказват взаимно давление и в условията на политическа нестабилност османците им изглеждат като сила, която ще им помогне да просъществуват, та било то и за сметка на своите съседи. Отначало подобни очаквания обикновено се сбъдват, тъй като прякото завладяване на Континентална Гърция през 80-те години на XIV в. все още не влиза в плановете на османския владетел. И тук признаването на сюзеренитета става по приблизително сходен сценарий и едва ли е необходимо той да бъде преразказван подробно във всеки конкретен случай.

Още в началото на 1386 г. новият владетел на Янина - флорентинецът Изаул Буонделмонти, признава своя васалитет и го потвърждава чрез личното си явяване в Одрин⁶⁷. По същото време това трябвало да стори неговият южен съсед и съперник, албанският деспот Гин Буя Спата. В противен случай той рискувал да се изправи вече не срещу епизодично изпращаните срещу него османски отряди, а срещу обединените сили на османците и техния янински васал. До смъртта си в 1400 г. деспот Гин Буя Спата нееднократно прибягва до османска помощ във войните си с родоските рицари хоспиталиери, които по това време правят опити да се закрепят в Навпакт (Лепанто) и Коринт⁶⁸. Османски васали стават още владетелят на Костур Никола Балдовин Багаш⁶⁹ и отделни представители на албанския род Музаки, чиито земи се простират около Берат, в равнината Мюзекея и по реките Девол, Вьоса и Осуми. Османска помощ започва да използва владетелят на Коринт Нерио Ачайуоли. С помощта на османците той завладява през 1388 г. Атина, слага край на каталонската власт в града и няколко години по-късно започва да плаща харадж. Османският сюзеренитет се простира върху неговия извънбрачен син Антонио I Ачайуоли, владетел на Тива, и върху графа на Кефалония Карло Токо⁷⁰. Малко „по-оригинални“ са действията на тесалийския кесар Алекси Филантропин. Към 1389 г. той се признава за васал на константинополския император и така индиректно също става османски васал. Това е може би единственият случай на тристепенна зависимост спрямо османците, но тази особеност с нищо не облекчава васалния статут на тесалийския владетел.

В края на 80-те години на XIV в. идва редът и на византийска Морея, единствената византийска област, която до този момент е пощадена от нашествието. Наистина още в 60-те и 70-те години на XIV в. тогавашният морейски управител Мануил Кантакузин е трябвало да се справя с пиратските набези на малоазийските морски бейлици, но в сравнение с бурята, която връхлита върху Тракия и Югоизточна Македония, положението във византийски Пелопонес изглежда относително спокойно. Относително спокойно - да, но само по отношение на османците и само до края на осмото десетилетие. Морейският деспот Теодор I Палеолог (1383-1407 г.) през целия период на управлението си е ангажиран в непрекъснати борби с местни феодали, с венецианци, наварци, родоски хоспиталиери, каталани⁷¹. След като пада Солун, след като османски васали стават повечето от владетелите в Континентална Гърция, след като морейският деспот води неуспешна война с наварците (войска от кондотиери, владяла до известно време Ахейското княжество⁷²), той е принуден да потърси османска помощ. Подкрепен от османския военачалник Евренос бей, Теодор I Палеолог удържа победа над своите съперници и в 1388 г. се признава за османски васал⁷³. А преминаването на войските на Евренос бей през Тесалия на път за Морея изглежда е онова събитие, което кара кесар Алекси Филантропин да побърза с уреждането на отношенията си с нашествениците.

До началото на 90-те години на XIV в. целият конгломерат от княжества в Континентална Гърция и отчасти в Пелопонес са включени в османската васална система. Тези владетели, които все още не са васали и не изпълняват определени задължения, при всеки удобен случай прибягват до османска помощ. Единственото изключение са венецианските владения в Южен Пелопонес (градовете Корон и Модон) и рицарите хоспиталиери в Коринт, които до началото на XV в. са нещо като защитна бариера за свободно проникване на османски отряди на юг от Коринтския провлак. Тези изключения с нищо не нарушават очевидното османско военно и политическо надмощие.

По време на обсадата на Солун през лятото на 1385 г. османски акънджийски отряди проникват през Берат и р. Девол до централното албанско крайбрежие. И тук те не срещат организирана съпротива, въпреки че срещу тях стои една на пръв поглед силна държава - Зета, под властта на тримата братя Балшичи, съумели след 1371 г. да разширят властта си до Балона. За консолидирането на властта на Балшичи в Албания пречат непрекъснатият им конфликт с местни албански родове и очевидният териториален партикуларизъм на владенията им⁷⁴. Когато през септември 1385 г. Хайредин паша достига до Савърското поле в равнината Мюзекея, единственият християнски владетел, който се опитва да го спре, е Балша II Балшич. На 18 септември 1385 г. неговата войска, която според дубровнишкия историк Мавро Орбини се състояла само от 1000 бойци, е напълно разгромена от османците и самият Балша II загива на бойното поле⁷⁵. Някои изследователи, които се опират само на османски извори, твърдят, че Хайредин паша предприема своя подход към Савра по искане на албанския властел Карл Топия, владетел на земите около Драч и яростен противник на Балшичи. Изворите от християнски произход не подкрепят подобно твърдение⁷⁶, но и не пречат да се изтъкне, че именно непрекъснатите борби за надмощие между Балшичи и Карл Топия са една от причините за сравнително лесната османска победа на Савърското поле. В резултат на поражението на Балша II държавата на Балшичи се разпада. На юг във Балона остава да управлява вдовицата на Балша II - Комнина, която чрез признаване на венециански протекторат в своите земи успява да отдалечи временно османската заплаха. Същата линия на поведение следват представителите на рода Топия, докато албанските велможи Лека и Павел Дукагини, владетели на областта около град Леш (Алесио) през декември 1387 г. се признават за османски васали⁷⁷. Примерът им е последван от Константин Балшич, владетел на областта около Круя. През 90-те години той дори става нещо като водач на проосманската групировка в албанските земи и с османска подкрепа завладява за известно време Драч⁷⁸. Ако в Северна Албания през 90-те години на XIV в. остават неколцина все още независими владетели, това се дължи не толкова на някаква съпротива, а повече на трудния планински терен и намесата на Венеция - два фактора, които правят завоевателите по-търпеливи. Но и без да покоряват всички дребни владения в Северна Албания или Южна Зета, османците си осигуряват коридор за настъпление на север и североизток, към Босна и владенията на Вук Бранкович в Косово и Северна Македония, тъй като зетският владетел Георги II Страцимирович Балшич, брат и наследник на Балша II, се споразумява с тях няколко месеца след Савърската битка. Отначало той не е васал, а съюзник на османците, но тази подробност едва ли е имала съществено значение. И в случая с Георги II Балшич решаващ фактор за неговото споразумение с нашествениците е не толкова натискът им, а съперничеството между него и босненския крал Твъртко I (1352-1391 г.)⁷⁹.

По този начин османският удж, насочен в началото на 80-те години към „новата империя" на Мануил Палеолог в Солунско, за около 7-8 години затвърдява османската политическа хегемония над огромна площ от Зета до Пелопонес. В същото време продължава настъплението и на уджа към София, Ниш и Сърбия, който всъщност нанася главния удар.

Не са известни конкретните поводи за подновяването на османското напредване към София и Ниш, но действията в тази посока трябва да се схващат ако не като стратегически замисъл, то във всички случаи като стратегически успех за нашествениците. Ако проследим на картата османските настъпателни действия през 80-те години на XIV в., много ясно ще забележим оформянето на нещо като примка, която се затваря в Сърбия и Северна Македония и се затяга около васалните княжества в югозападните български земи. Към края на десетилетието съпротивата на Сърбия придобива особено значение, тъй като там трябвало да се съединят двата основни османски уджа. Превземането на София в 1385 г.⁸⁰, събитие, което османските хронисти са отразили доста подробно, украсявайки го с любопитни, но вероятно измислени подробности, трябва да се схваща като начало на сръбско-османския двубой. Ако се вярва на османските извори, след покоряването на Ниш (1386 г.) сръбският княз Лазар сключва мир с османците, като се задължава да им предостави отряд от 1000 тежки конници. Мехмед Нешри пише, че в похода на Мурад I срещу малоазийския бейлик Караман в 1386 г. в редовете на османската войска имало и сръбски контингент, но той бил по-скоро съюзнически, отколкото васален отряд. И Нешри, и Идрис Битлиси разказват, че сръбските войници били наказани заради лошото им отношение към малоазийското мюсюлманско население. Това дало уж повод на княз Лазар да развали съюза с Мурад и да започне подготовката за съпротива⁸¹. Изворите от християнски произход говорят по-скоро за усилване на акънджийските нападения в сръбска земя в началото на 80-те години. Тези нападения не дават очаквания от османците резултат: владенията на княз Лазар разполагали с достатъчно военна сила, за да се справят с тях. Сръбските летописи отбелязват, че в 1386 г. лично Мурад се отправя на поход в Сърбия, но е спрян от сръбските войски в едно сражение край Плочник (по долината на р. Топлица)⁸². На Идрис Битлиси дължим една интересна подробност. Според него вина за този османски неуспех има българският цар Иван Шишман, който нарочно подмамил османските войски далеч на запад⁸³.

Каквито и да са били отделните епизоди около османското напредване към Сърбия, ясно е, че и двете страни започват да се готвят за решително сражение към средата на осмото десетилетие. От страна на княз Лазар тази подготовка се изразява в подобряване на отношенията с унгарския крал Сигизмунд, в сключването на съюзи с босненския крал Твъртко и с владетеля на Косово и Скопие Вук Бранкович⁸⁴. Ако се съди от поведението на търновския цар Иван Шишман в 1386-1388 г. и от споменатия в някои извори негов брак с дъщеря на княз Лазар⁸⁵, може да се допусне, че и той е бил смятан за евентуален участник в антиосманска коалиция — нещо, което на практика било трудно осъществимо поради липсата на сухопътна връзка между Търновска България и Сърбия.

От своя страна Мурад I започва организирането на голям поход срещу Сърбия през пролетта на 1388 г. В него трябвало да вземат участие някои от неговите християнски васали. На призива му се отзовават Константин Драгаш и Сарадж (цар Иван-Срацимир), докато цар Иван Шишман и добруджанският владетел (наследникът на Добротица - Иванко) отказват да изпълнят васалните си задължения⁸⁶. Освен това през лятото на 1388 г. босненските войски начело с воеводата Влатко Вукович нанасят голямо поражение на османския пълководец Шахин, проникнал на босненска територия до град Билеч през земите на Γеорги II Балшич⁸⁷. Тези събития забавят с около година похода на Мурад I срещу Сърбия. Неподчинението на Иван Шишман и на добруджанския владетел създава опасност за десния фланг на основния османски удж. През есента на 1388 г. Мурад I решава, че пътят му към Сърбия ще бъде по-безопасен, ако осигури подчинението на двамата български владетели, и нарежда на пълководеца си Али паша, бъдещ велик везир, с 30 000 армия да премине Стара планина и да накаже непокорните васали.

От османските извори се вижда, че проникването на Али паша на север от Балкана става в района на Провадия и е било неочаквано както за цар Иван Шишман, който се намирал в Никопол, така и за Иванко. Всъщност нито търновският цар, нито владетелят на Добруджа поотделно или заедно са можели да се съпротивляват на 30 000 армия, проникнала ненадейно през старопланинските проходи. Отдавна е било отминало времето, когато българската държава е била в състояние да събере подобна по брой войска и да защитава проходите в Балкана така, че да охлади ентусиазма на всеки нашественик. В края на 1388 г. и началото на 1389 г. Али паша превзема голяма част от крепостите в Търновска България и фактически унищожава Добруджанското княжество. С цената на големи унижения цар Иван Шишман отново се признава за васал, но този път условията на васалитета са много по-тежки. Той трябвало да предаде Силистра, да плати харадж за няколко минали и няколко идващи години и да се задоволи с една силно отрязана територия, в която влизали Търново и Никопол⁸⁸. Ако вярваме сляпо на османските автори, всичко това става бързо и лесно. Кратките, но затова пък още по-експресивни със своето внушение добавки в Бориловия синодик ни карат да бъдем по-внимателни в преценките. „На Семир, Йончо, Добромир, Иваншо и на всички, четем там, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната и истинска вяра, вечна памет"⁸⁹. Съпротива е имало, но тя е била зле организирана и в крайна сметка неуспешна. През пролетта на 1389 г. Мурад вече е с развързани ръце за поход срещу Сърбия.

В събитията от лятото на 1389 г., завършили с известната битка на Косово поле (28 юни 1389 г.), са преплетени толкова много легендарни мотиви, че дори едновековните усилия на критичната историография все още не са ги отстранили напълно. Късните османски и християнски хроники предават случилото се на Косово поле приблизително по една и съща схема: Мурад I събира войската си в Пловдив, минава по пътя Пловдив – Ихтиман – Кюстендил - Кратово и се озовава на Косово поле, където го очаквала войската на княз Лазар. Османските историци твърдят, че османците имали за противник голяма християнска коалиция от сърби, босненци, албанци, власи, българи, чехи и франки. Всъщност гръбнакът на християнската войска са силите на княз Лазар, подпомогнати от Вук Бранкович и от босненски отряд начело с известния вече Влатко Вукович. За хода на битката късните извори дават много и различни подробности, но са напълно единодушни в няколко момента: че Мурад I е бил убит от сръбския велможа Милош Обилич (Кобилич), че под командата на неговия син Баязид Светкавицата (Илдъръм) османците разгромяват християните, че след това княз Лазар бил заловен и убит по заповед на Баязид. Късните християнски извори добавят, че виновник за поражението е Вук Бранкович, който бил предател⁹⁰.

В изворите, писани веднага след битката, сведенията са доста по-различни. На 1 август 1389 г. титулярният сръбски крал и владетел на Босна Твъртко I пише до Трогирската община, че на Косово поле османците били победени така, че малко от тях спасили главите си. Писмо с подобно съдържание Твъртко изпраща и във Франция, флорентинците му честитят победата и от своя страна добавят в отговора си, че Мурад бил убит, когато 12 тежко въоръжени християнски бойци пробиват османския боен ред и проникват до неговата шатра. Слуховете за победата на християните достигат още същата година до Париж и в нейна чест е отслужена тържествена служба в катедралата Нотр Дам дьо Пари⁹¹. В някои от писмата си, писани в края на 1389 г., византиецът Димитър Кидон изказва съжаление, че ромеите не можели да се възползват от благоприятната ситуация след смъртта на Мурад. Той песимистично заключава, че участта на ромеите ще е незавидна дори ако всички турци погинат. В тези редове от неговата кореспонденция също не се споменава за османска победа, а, напротив, като че ли се намеква точно за обратното⁹². Само пословично предпазливите венецианци през 1389 г. не бързали да се радват и само отбелязват, че нямат сигурни сведения за събитията на Косово поле.

В началото на XV в., и то в литературни, а не в исторически съчинения започва да се прокрадва мисълта, че всъщност християните били победени. Колкото тези произведения са по-отдалечени от събитието, толкова повече започват да наблягат на този факт, за да се стигне до създаването на косовската легенда. Това става не изведнъж, а чрез постепенно сливане и литературна обработка на три основни мотива: мъченичество, персонифицирано от княз Лазар, героизъм, свързан с Милош Обилич, и предателство, приписвано на Вук Бранкович⁹³. Тази легенда оказва голямо влияние върху националното самосъзнание на сърбите, а изследователите изправя пред нелеката задача да преценят какво точно става на 28 юни 1389 г. на Косово поле.

Широко разпространеният и направо вкоренен в историографията факт, че на Косово поле османците нанасят катастрофално поражение на християнските войски, не се потвърждава от изворите, писани наскоро след лятото на 1389 г. Но и слуховете за голяма християнска победа също са били преувеличени и подхранвани от вестта за гибелта на Мурад I. Всъщност Косовската битка завършва без победител. По-късни литературни обработки на косовската легенда деформират до неузнаваемост отделни факти, и то най-вече под влияние на по-късни събития. Завземане на част от земите на княз Лазар от Вук Бранкович след юни 1389 г. например слага основата на мотива за неговото предателство, смъртта на Мурад е приписана на легендарната личност на Милош Обилич, а създаването на култа към „косовския мъченик" княз Лазар изисква неговата смърт да се свърже с голямо сръбско поражение⁹⁴. Такова поражение всъщност няма. Сърби и босненци не са били разгромени толкова катастрофално, както твърди легендата, но нерешеният изход от Косовската битка всъщност е бил равносилен на поражение за християните, и то не защото османците нахлуват и завладяват сръбски или босненски земи. В края на 1389 г. Сърбия страда повече от враждебните действия на унгарския крал Сигизмунд⁹⁵. Наследниците на княз Лазар, поемайки управлението над една неразгромена, но изтощена от военните усилия държава, след като не са в състояние сами да се справят с унгарския натиск, признават османския сюзеренитет, съгласяват се да плащат харадж, да дават помощни войски и да изпратят в харема на новия османски владетел Баязид княз Лазаровата дъщеря Оливера⁹⁶. Всичко това следващите поколения свързват със събитията на Косово поле. Оттук до превръщането на Косово поле в „сръбска катастрофа“ има само една крачка. И тя била направена.

Косовската битка има важни последици и за османската държава. В битката загива Мурад I, при чието управление османският бейлик се превръща в нова балканска „велика сила". Византийският историк Халкокондил дава една на пръв поглед противоречива характеристика на този османски владетел. На едно място той го нарича „кръвожаден воин", който никога не се насища на плячка и кръв, а на друго място го хвали за благосклонното му отношение към османските християнски васали⁹⁷. Някои учени виждат в тези думи на Халкокондил не противоречие, а една „програма за управление" (Regierungspogramm), основана на балансиране между номадизма, влиянието на улемите и държавния модел на развитите ислямски общества⁹⁸. Ако към това се прибави усвояването на известни елементи от балканските общества, ще имаме представа за тази разнородна амалгама, споена от завоевателната политика и моделирана от възможността за непрекъснати завоевания, която дава облик на обществения синтез, осъществен в османската държава през 70-80-те години на XIV в. Към 1389 г. тя представлява в териториално отношение нещо като планетарен механизъм - около едно териториално ядро гравитират васални християнски територии с вътрешно самоуправление.
Промените, които настъпват в османската „програма за управление“ по времето на Баязид I (1389-1402) се дължат колкото на личните му качества, толкова и на променената обстановка след 1389 г., когато почти безапелационното османско военно надмощие създава у османския владетел илюзията, че е възможно форсирано изграждане на централизирана ислямска империя. Тази нова насока в политиката на Баязид обикновено се преценява като прибързана, несъобразена с характеристиките на османското общество и отговорна за кризата, която османската държава изживява след 1402 г.⁹⁹.

Участието на Баязид в Косовската битка изглежда съвпада с първото му идване на балканска земя. През 80-те го-дини на XIV в. той е управител на област в Централна Мала Азия и във войната с Караманския бейлик от 1386 г. получава прозвището си Илдъръм (Светкавица). След битката на Косово поле Баязид се оттегля отново в Мала Азия и продължава с голяма упоритост борбата срещу тамошните бейлици. Във войните с тях той широко използва васални християнски войски и за около 6 години постига значителни успехи. Повечето бейлици са покорени и в Мала Азия е организирано второто османско бейлербейство с център град Кютахия. Баязидовото надмощие над разпокъсаните ислямски бейлици му дава основание официално да поиска султанска титла от каирския халиф Ал Мутавикил и да я получи със съдействието на мамелюкския султан Баркук (1394 г.)¹⁰⁰.

Интересно е, че както в съчиненията на някои византийски автори, така и в османската историко-апокрифна традиция (анонимните османски хроники, произлизащи от средите на дервишите) действията на Баязид обикновено се представят като скъсване с добрата стара традиция. Византийският историк Дука описва Баязид не като „борец за вярата“, а като източен деспот, който прекарва голяма част от времето си в забавления¹⁰¹. Османските анонимни хроники остро критикуват новия султан за това, че слуша повече улемите, живее в разкош и, което е твърде любопитно, променя традиционното отношение към османските васали¹⁰². Всъщност повечето събития от управлението на Баязид показват, че той се опитва доста брутално да скъса изведнъж с племенната традиция, да разширява бързо и невинаги с оглед на обстановката владенията си и да организира своята държава по подобие вероятно на мамелюкската държава в Египет и дори на класическия халифат. Тези опити трябва да се свържат и с промененото отношение към османските балкански васали, което проличава още в първите месеци на Баязидовото управление.

В 1389-1390 г. османците предприемат действия, които не могат да се тълкуват иначе освен като ограничаване правата на някои васални области. Повечето османски автори съобщават, че в края на 1389 или началото на 1390 г. са завзети Кратовските рудници, които принадлежат на васалното княжество на Константин Драгаш. По същото време османският пълководец Фируз бей влиза във Видин и предприема първия по-сериозен поход във Влашко¹⁰³. Тогава вероятно във Видин е поставен османски гарнизон. Очевидно това не са „наказателни експедиции" от рода на похода на Али паша в Североизточна България, тъй като и Константин Драгаш, и цар Иван-Срацимир са изпълнявали своите васални задължения, а първи стъпки към пряко инкорпориране на земите им към османската държава. Към края 1391 г. пълководецът Игит паша напада земите на Вук Бранкович и през януари 1392 г. завзема Скопие¹⁰⁴. С непрекъснати акънджийски набези на север от Шар планина Игит паша принуждава косовския владетел да се признае за васал. През 1390-1391 г. османски войски кръстосват необезпокоявани Северна Албания и достигат до Дубровнишкия залив, като усилват натиска върху османския съюзник Георги II Страцимирович Балшич. При един опит от страна на зетския владетел да преговаря със Скопския удж бей Игит той е пленен с измама, по-късно е освободен и управлява част от бившите си територии, но вече като васал. Под османски контрол остават градовете Скадар и Дриваст и част от поречието на р. Бояна. Към 1393 г. в завладяването на зетското крайбрежие се включва Шахин бей, който завзема земите на османските васали Дукагини. За няколко години, улеснени от пламналите с нова сила борби между местните владетели, Венеция и босненския властел Сандал Хранич, завоевателите стъпват трайно на Адриатическото крайбрежие в Северна Албания и Южна Зета¹⁰⁵. Превземането на Скопие, установяването на сюзеренитет над Вук Бранкович, Георги II Балшич и Сърбия отрязва откъм север и северозапад васалните княжества в Македония. В началото на 90-те години на XIV в. те вече не представляват буферни и погранични за османското напредване територии. Това е първият зловещ симптом на заличаването им от балканската политическа карта.

С безкомпромисност се отличава политиката на Баязид и спрямо васална Византия. Контролът от негова страна става толкова строг, че изключва възможността дори за най-малко отклонение от васалните задължения, които Баязид схваща твърде произволно. Византийски васални отряди начело с Мануил Палеолог редовно придружават османците в малоазийските походи. Може би като наказание за своята петгодишна съпротива в Солун византийският престолонаследник е трябвало да изпие до дъно чашата на унижението. През 1390 г. той лично участва в превземането на последната голяма византийска крепост в Мала Азия - град Филаделфия. Един плах опит от страна на император Йоан V Палеолог да поправи крепостните стени на Константинопол в началото на 1391 г. е достатъчен повод за Баязид да му даде ултиматум: или поправените места в стената да бъдат разрушени, или той ще ослепи императорския син Мануил Палеолог. Императорът се подчинява, но в резултат на изживения шок умира на 16 февруари същата година, без да е навършил и 60 години¹⁰⁶. Новият император Мануил II Палеолог (1391-1425) няма друг избор освен съвестно изпълнение на васалните си задължения. „За нас е особено непоносимо, пише той на Димитър Кидон през зимата на 1391 г., да се бием в полза на този (Баязид I - б.а.), за който всеки успех намалява нашата собствена сила". „Но, отбелязва той в едно друго свое писмо, нещастията биха били много по-големи, ако ромеите не се биеха в полза на персите (османците - б. а.)". Единствената награда, която Мануил II Палеолог очаква от Баязид, била той да не посяга върху жалките остатъци от ромейската територия¹⁰⁷.

В контекста на промяната на отношението към османските васали при управлението на Баязид трябва да се разглеждат събитията на север от Дунав в началото на 90-те години. Днес почти не съществува съмнение във факта, че българските царе и особено Иван Шишман са търсили подкрепа от Унгария и от нейния съюзник - Влашкото воеводство. Като резултат от българо-унгарско-влашките контакти се забелязва значително съживяване на антиосманската активност от унгарска и влашка страна. През 1392 г. влашкият воевода Мирчо Стари напада и разгромява османската акънджийска база край Карнобат. По същото време унгарците активизират антиосманските си действия по Долен Дунав¹⁰⁸. При това положение подозрителността на Баязид I се насочва към действията на цар Иван Шишман. Неговата васална вярност била от особено значение, тъй като територията на Търновска България имала за момента важно стратегическо значение. Няма съмнение, че неочакваният поход на османските войски срещу Търново през лятото на 1393 г. е в резултат от опасенията на Баязид, че българо-унгарските и българо-влашките връзки могат да поставят под съмнение османските настъпателни планове по Долен Дунав. Превземането на Търново на 17 юли 1393 г. след тримесечна обсада не е нищо друго освен стъпка към окончателното унищожаване на Търновска България¹⁰⁹.

Мерките на Баязид I за ограничаване правата на османските васали, насочени в крайна сметка към премахване на васалните области въобще, към края на 1393 г. дават очевидни резултати. Зависимостта на Византия, двете Българин, княжествата в Македония, Зета и Албания става много по-тежка. Четири години и половина след Косовската битка Баязид предприема първия опит да премахне на васалните християнски владения с един замах. През зимата на 1393 г. той се прехвърля на Балканите и свиква в Сяр нещо като общо събрание на своите балкански васали. Там се явяват император Мануил II Палеолог, морейският деспот Теодор Палеолог, сръбският владетел Стефан Лазаревич, Константин Драгаш и вероятно други, чиито имена не са известни. Петнадесет години по-късно, в надгробната реч за деспот Теодор Палеолог, писана в 1408 г., Мануил II Палеолог е отразил своите и на другите присъстващи в Сяр преживявания. В момента, в който османските васали се видели събрани на едно място, те възкликнали „поехме последния си дъх“ и започнали да се готвят за изповед като пред смърт¹¹⁰. Повечето извори от християнски произход потвърждават, че намеренията на Баязид са били да унищожи физически всички „християнски вождове“, след което да завладее земите им. И ако това не било сторено, причината трябва да се търси само в позицията на някои от близките съратници на Баязид, които били привърженици на по-толерантно отношение към васалите. „Конгресът" в Сяр е разпуснат в началото на 1394 г.¹¹¹. Баязид не осъществява своя план, но събитията от 1393-1394 г. имали този ефект, че разделят османските васали на два лагера. В единия са тези, които решават, че е безсмислено да изпълняват васалните задължения, след като това не им дава необходимата сигурност, а в другия тези, които се примиряват със съдбата си. С оглед на тези две групи християнски владетели се формира и политиката на Баязид спрямо тях в следващите години.

През 1394 г. император Мануил II Палеолог прекратява изпълнението на васалните си задължения и като отговор Баязид подлага Константинопол на обсада по суша, която практически продължава до 1402 г. Тя завършва без успех поради липсата на османски флот, поради все още непревземаемите с тогавашната военна техника крепостни стени и поради значителното разпиляване на османските сили във военни операции по целия балкански фронт¹¹².

Морейският деспот Теодор Палеолог, с чиято помощ Баязид се надява да завземе без бой Пелопонес, успява да избяга от османския лагер при р. Сперхей (Тесалия) и заради тази своя дързост в 1395-1400 г. трябвало да изтърпи няколко опустошителни османски набега в земите си. От тези походи страдат и съседните на византийска Морея латински княжества, но до края на XIV в. всичко се ограничава само с плячкосване и временно завземане на няколко крепости¹¹³. Отвличането на османските войски от похода на унгарския крал Сигизмунд в 1396 г., действията на монголския владетел Тимур (Тамерлан) в Азия и вероятно разклонените международни връзки на латинските владетели в Континентална Гърция и Пелопонес отлагат с няколко десетилетия окончателното им покоряване.

По друг начин се развиват събития между Дунав и Стара планина. През 1394-1395 г. никакви политически или военни фактори не можели да помогнат на двете полусамостоятелни български държавици да останат настрана от събитията. В този период те се оказват на подстъпите на османското настъпление към Влашко и Унгария. От гледна точка на общата политика на Баязид спрямо васалните територии само пълното подчинение на цар Иван Шишман и цар Иван-Срацимир давало някакви смътни надежди за оцеляване. Всеки дори и незначителен опит за съпротива или незачитане на сюзерена е можел да даде повод за фатална намеса.

Не е известно дали двамата български царе са били в Сяр през 1393-1394 г., но отношението на Баязид към тях в следващите години показва, че те не били смятани за сигурни васали. Българският книжовник Константин Костенечки и поствизантийската историческа компилация, известна с названието „Хроника на Псевдо-Францес", споменават, макар и доста неясно, за установяване на контакти между българските царе и Унгария¹¹⁴. Някои все още непотвърдени сведения дават основание да се предположи, че цар Иван Шишман е правил опит за организиране на съпротива в миниатюрните си владения около Никопол¹¹⁵. Вероятно този български владетел трябва да се постави редом с онези османски васали, които след 1394 г. избират по-рискования, но и по-достоен начин на поведение. Трагичността на този избор се състои в това, че достойното поведение на един Баязидов васал само ускорявало неговата гибел. Поводи за ликвидиране на остатъците от Търновска България не липсват и султанът не закъснява да се възползва. Никопол, последното седалище на цар Иван Шишман, е превзет с измама в края на май или началото на юни 1395 г. Това събитие бележи края на една от двете Българии¹¹⁶. Около година и половина след това, през септември 1396 г„ идва редът и на Видинска България. Повод за нейното унищожаване е поведението на цар Иван-Срацимир, който доброволно се предава на унгарския крал Сигизмунд преди битката при Никопол¹¹⁷. Със завземането на Никопол и Видин всички български земи на север от Стара планина попадат под пряка османска власт.

Особена форма на неподчинение спрямо султан Баязид избират двама от братята на крал Марко - Андриаш и Димитър. Андриаш управлява част от наследството на крал Вълкашин и Северозападна Македония по поречието на р. Треска. Едва ли може да има съмнение, че те, както и крал Марко, са били османски васали, макар изворите да не съдържат никакви конкретни податки в това отношение. През лятото на 1394 г. двамата напущат земите си в Македония и избягват първо в Дубровник, а след това в Унгария. Бягството им може да се обясни само ако се свърже със събитията в Сяр през 1393-1394 г. и с нежеланието им да бъдат послушни Баязидови васали. След това в Северозападна Македония е установена пряка османска администрация¹¹⁸.

Списъкът на непокорните васали завършва с Вук Бранкович и Георги II Страцимирович Балшич. Въпреки че плащал хараджа си, Вук Бранкович отказва да вземе участие в османския поход във Влашко през пролетта на 1395 г. и това дава повод на османците да започнат овладяването на неговата територия. Към лятото на 1395 г. той загубва и последните си земи по поречието на р. Лим, а след победата на Баязид при Никопол голяма част от княжеството му е предадено на верния османски васал Стефан Лазаревич. Наследниците на Вук Бранкович успяват едва през 1402 г., малко преди битката при Анкара, с цената на огромни парични суми да си възвърнат наследствените владения, но срещу задължението да бъдат верни османски васали¹¹⁹.

Към 1395 г. Георги II Балшич скъсва отношенията си с османците и търси подкрепа в Унгария и Венеция. На венецианската република той отстъпва голяма част от своето княжество, но разочарован от опитите на републиката да ограничи и малкото останали му приходи и от унгарското поражение при Никопол, в скоро време отново търси подкрепата на османския скопски управител Игит паша¹²⁰.

Останалите османски васали продължават и след 1394 г. да изпълняват васалните си задължения. В тази категория влизат византийският император Йоан VII, син на Андроник IV Палеолог, владетел на апанаж с център Силимврия, владетелите в югозападните български земи крал Марко и Константин Драгаш, сръбският владетел Стефан Лазаревич, част от владетелите в Северна Албания (Константин Балшич, Коя Захария, Иван Кастриоти, Тануш Дукагин) и отделни представители на гръцката аристокрация в Пелопонес. Но и по отношение на тези васали политиката на Баязид се ръководи не от някакви морални принципи, а от ползата, която те можели да имат за експанзията на османската държава. С последователните си опити да се добере до константинополския престол император Йоан VII Палеолог играе ролята на послушно оръдие за осъществяване на византийската политика на султана и само това осигурява съществуването на миниатюрния му апанаж в Югоизточна Тракия¹²¹. Проосмански настроената гръцка аристокрация в Пелопонес била използвана като средство за оказване на натиск върху морейския деспот Теодор Палеолог, а властелите в Северна Албания владеели труднодостъпни планински земи, които все още не представлявали стратегически интерес за нашествениците. Стефан Лазаревич усърдно изпълнява васалните задължения и предоставя на османците значителни военни контингенти от тежка конница за походите към Унгария, Босна и Влашко, а така също и за военната кампания срещу монголите в Мала Азия¹²². В този смисъл съществуването на васална Сърбия носи определени изгоди на османците, което единствено може да обясни сравнително благосклонното отношение на Баязид към нейния владетел.

И владетелите на Западна и Източна Македония крал Марко и Константин Драгаш се държат като послушни васали, но в средата на 90-те години на XIV в. това вече не било достатъчно, за да спаси княжествата им от унищожаване. Васалният им статут просто не е вече необходим за османското напредване на север и северозапад. Когато през май 1395 г. крал Марко и Константин Драгаш загиват при участието си в османски поход във Влашко, земите им веднага са присъединени към османските територии¹²³.

Политиката на султан Баязид I спрямо балканските държави и княжествата е твърде праволинейна и брутална, за да им позволи лавиране и някакви междинни варианти на поведение. Все пак на Балканите в края на XIV в. има една държава, която избира и дълго време успешно осъществява един такъв междинен вариант: Дубровнишката република. Нейното отношение към османците не може да се определи нито като съпротива, нито като пълен отказ от съпротива, нито като признаване на васална зависимост, нито като отхвърляне на възможностите за споразумение. Това е възможно не защото далматинската република е сила във военно отношение - нейните военни възможности изглеждат смешно малки в сравнение с османските. Не защото тя първа от всички балкански държави разполага с огнестрелно оръжие - то все още не е достатъчно ефикасно. Не защото има силни покровители - Унгария, под чиято върховна власт се е намирала от 1358 г., не й предоставя сигурна защита. Това става възможно, защото Дубровнишката република има солидни позиции в сухопътната търговия на Балканския полуостров, от чието развитие имат полза и османците, и защото поставя за мото на османската си политика своя стар девиз: „Не можем да живеем, без да търгуваме". Дубровничани се ориентират изключително вещо в политическата обстановка от 90-те години на XIV в. Срещу обещанието да плащат съответното мито (сумите от него са необходими на османците поради намаляването на приходите от хараджа) през 1396 г. Баязид I им дава специална привилегия за свободна търговия в османските владения на Балканите. Но в „Републиката на Свети Власий“ много добре разбират, че истинската свобода на търговията им зависи повече от османските наместници и постигат, макар и не лесно, споразумение със скопския управител Игит паша. Много по-късно дубровнишката историография изфабрикува тезата, че Дубровнишката република е станала османски васал още при управлението на Мурад I и това е една своеобразна форма на съпротива срещу засилващите се османски претенции в по-късните периоди. На османските султани трябвало да се внуши да не погазват постановленията на своя именит предшественик. До 1402 г. Дубровник успява да уреди отношенията си с османците така, че, от една страна, да избегне васалната зависимост, без това да доведе до репресии от страна на Баязид I, а, от друга - да сложи основите на своята бъдеща търговска хегемония в покорените от османците балкански земи¹²⁴.

До 1402 г. още две балкански държави остават извън османски сюзеренитет: Босна и Влашко. Османското настъпление срещу тях започва на широк фронт още в края на 80-те и началото на 90-те години на XIV в., но до началото на следващото столетие не донася съществени резултати. След смъртта на крал Твъртко в 1391 г. босненската държава върви към разпадане и босненските войски с мъка отблъскват едно османско нападение в 1392 г. Шест години по-късно (зимата на 1397-1398) Баязид организира голям поход срещу Босна и само тежката зима, която погубва почти цялата османска войска, я спасява от разгром¹²⁵. От своя страна влашкият воевода Мирчо Стари (1386-1418) възприема тактиката на активна отбрана, като на няколко пъти нахлува на юг от Дунав. В този период Влашко все още представлява централизирана държава със значителни възможности за съпротива, въпреки че тук съществува проосманска групировка на болярите, обединени около властолюбивия влашки принц Дан¹²⁶. Някои автори са на мнение, че след битката между войските на Мирчо Стари и на Баязид при Ровине на 17 май 1395 г., която завършва с тежки загуби за османците, влашкият воевода все пак е бил принуден ако не да стане васал, то поне да изплаща някакви суми на завоевателите под формата на ежегодни подаръци¹²⁷. Според румънския ориенталист А. Дечей Мирчо Стари не е вземал участие в походите на Баязид в периода 1395-1402 г.¹²⁸. До 1402 г. османо-влашкият двубой продължава с променлив успех, но с очертаващо се османско надмощие. Съпротивата на Мирчо Стари, възможността му да привлича в своите войски широки слоеве свободно селячество и отвличането на османските сили от Европа в Азия в началото на XV в. не позволяват на Баязид I да наложи османския сюзеренитет на север от р. Дунав¹²⁹.

Събитието, което дава временен отдих на все още независимите или полунезависимите балкански държави в самото начало на XV в., става не на Балканите, а в Азия и е свързано с голямото монголско нашествие начело с Тимур. На 20 юли 1402 г. османските войски са напълно разгромени от монголите при Анкара, а султан Баязид е пленен и умира като пленник осем месеца по-късно¹³⁰. Поражението при Анкара предизвиква дълбока криза в османската държава, която удължава с няколко десетилетия агонията на балканския християнски свят, останал в една или друга степен пощаден от османските завоевания до първите години на XV столетие.

* * *

В периода от Черноменската до Анкарската битка османската държава се превръща във военен и политически хегемон на Балканския полуостров. Към лятото на 1402 г. нейната власт, пряко или посредством васални територии, се простира от Югоизточна Тракия до Долен Дунав, от Пелопонес до Добруджа и до част от Адриатика. Унищожени са българските държави в Мизия и княжествата в Македония. Османската експанзия се превръща в реална заплаха за Влашко, Босна и Унгария. Според изчисленията на Д. Е. Питчър в периода между 1326 и 1402 г. османските владения нарастват по площ около 40 пъти, като значителна част от териториалните придобивки са постигнати във времето след 1371 г.¹³¹. Ако е възможно да се абстрахираме от това, което става на 20 юли 1402 г. край Анкара и да пренебрегнем историческата закономерност, която е правила анкарския разгром неизбежен, то ходът на събитията до тази дата може да ни накара да мислим, че Баязид I е щял да завърши своето управление не като пленник на Тимур, а като покорител на Балканския полуостров като цяло. Създава се впечатление, че нито Босна или Влашко, нито княжествата в Пелопонес или Адриатика, нито дори мощната унгарска монархия биха издържали дълго време на масирания и систематичен османски натиск. Ако в 1371 г. повечето християнски владетели все още не са смятали положението за трагично, то в началото на XV в. едва ли е имало реално мислеща балканска коронована особа, която да не е осъзнавала своята обреченост.

Какво всъщност става в периода между 1371 и 1402 г.? Ако разсъждаваме от гледна точка на развитието на османското общество и държава, трябва да констатираме, че това е време, в което те преминават твърде бързо от втория към третия стадий на номадизма. Политиката на Мурад I за създаване на буферни християнски васални държави по периферията на османската територия е един от типичните признаци на „степните империи", появяващи се във втората фаза от развитието на номадските общества¹³². Уместно е да се изтъкне, че османската териториална експанзия в Азия и Европа до 1389 г. има равномерен характер и запазва едно почти постоянно съотношение между териториите, придобити на двата континента. Този факт е външен израз на умелото балансиране в симбиозата между номадската и земеделската икономика. Това от своя страна е от жизнено значение за османската държава на този етап от нейното развитие. Една нормална и закономерна еволюция би довела до преход към най-висшия, трети стадий на номадизма, характеризиращ се с високо развита държавност, централизация, разклонен бюрократичен апарат, редовна армия и т. н.¹³³. Впрочем именно обстоятелството, че през 90-те години на XIV в. османците не срещат достатъчно организирана съпротива в Европа и в Азия, нарушава закономерния характер на прехода. Военните успехи внушават на част от османските управляващи кръгове и лично на султан Баязид илюзията, че е възможно форсирано изграждане на ислямска деспотия. Исторически сложилите се форми на номадско-земеделска симбиоза се оказват нарушени, без да са изиграли напълно своята роля. Израз на тази тенденция е промененото отношение към християнските васали и прекаленото „набъбване" на азиатските територии, които към 1402 г. надвишават европейските близо два пъти. Това всъщност е една от предпоставките за събитието от лятото на 1402 г., когато османската държава е на път да сподели съдбата на толкова други „степни" номадски империи, разпаднали се точно в момента на своя териториален апогей. Подобно развитие на процесите е чудесно потвърждение на констатацията, че номадските и полуномадските общества изживяват криза при две коренно противоположни ситуации: или при непреодолима съпротива от страна на противостоящите им общества, или при прекалено анемично противодействие.

Ако се гледа на събитията от последната четвърт на XIV в. от външната им страна, т.е. като на поредица от събития на определен етап от османско-християнския двубой, то васалната зависимост на християнските държави и княжества прилича повече на османски метод на завоевание. Съществуването на васални територии стеснява фронта на настъпление и позволява на завоевателите да насочат усилията си в няколко основни посоки. Те си осигуряват превъзходство в стратегическите направления и поставят под своя власт обширни територии, без да губят време и сили за истински военни действия в тях. Това се оказва особено ефикасно средство в конфронтацията с балканския християнски свят до края на 80-те години на XIV в. От чисто военна гледна точка необходимостта от съществуване на васални територии намалява пропорционално на засилването на османската военна мощ и дори започва да губи смисъл тогава, когато османските войски вече били в състояние да настъпват на широк фронт и в много направления едновременно. Това е една от причините за промененото отношение към османските васали при управлението на Баязид I. Но ако във военно отношение османците през 90-те години на XIV в. са нямали такава голяма нужда от васали, то полуномадската икономика на османската държава все още се е нуждаела от „земеделско допълнение“. Движейки се по инерцията на военната необходимост, султан Баязид I нарушава икономическата необходимост и последиците от тази очертаваща се диспропорция рано или късно е трябвало да проявят разрушителната си сила¹³⁴.

От друга страна, запазването на вътрешното самоуправление на васалните християнски държави освобождава завоевателите от необходимостта да държат в тях специални гарнизони, което би разпиляло силите им и би ги принудило още в този ранен период да полагат усилия за администриране на общества с различни традиции и степен на развитие.

Добре документирано е участието на християнски васални военни отряди в османските походи. Османците са използвали както добрата им ориентираност за театъра на бойните действия, така и техния опит в организирането и провеждането на редовни сражения. Всъщност истинската роля на християнските помощни войски проличава преди всичко в Мала Азия. Османските владетели от последните десетилетия на XIV в. са използвали християнски бойци срещу малоазийските ислямски бейлици, без да страдат от никакви религиозни скрупули. Нещо повече, те са разчитали на бойния ентусиазъм на християните при сблъсъка им с ислямски неприятел. В едно от своите писма от зимата на 1391 г. император Мануил II Палеолог споменава за „трибали, мизи и илири“ (сърби, българи и албанци), които се бият с ожесточение срещу неосманските бейлици в Азия, „вярвайки, че наказват тези, от които са страдали в миналото"¹³⁵. С други думи, християните васали са търсели нещо като компенсация срещу ислямски противник заради своите неуспехи срещу османците на Балканите. Като въвличат християнските васали в малоазийските си завоевания, османците правят своя контрол върху тях по-ефикасен, откъсват ги от естествената им етническа среда, принуждават ги да прахосват сили и средства срещу съмнителните облаги на османското покровителство и освобождават свои военни сили за напредване на Балканите.

В своите спомени немският рицар Ханс Шилтбергер, прекарал дълго време в османски плен и отлично осведомен за състоянието на османската държава, споменава нещо, което като че ли е убягнало досега от вниманието на изследователите. Според него огнестрелното оръжие, това изключително изобретение на европейското военно дело от XIV в., прониква в османската армия към 1392 г. посредством сръбски васални отряди¹³⁶. Сведенията на Шилтбергер са уникални и не може да се контролират чрез друг извор. Ние обаче нямаме сериозни основания да се съмняваме в тяхната достоверност. Твърде бързо, само няколко десетилетия след като огнестрелното оръжие става известно на някои от балканските държави, то става достояние на османския завоевател посредством васалните християнски отряди. По този начин османците отнемат потенциалното преимущество, което барутът е можел да даде на балканските християни. За да се види в пълна степен значението на този факт, трябва да се изтъкне, че именно използването на огнестрелно оръжие позволява на държавите в Източна Европа да сложат край на татарската хегемония и на татарските набези.

Другото васално задължение, което османците са изисквали от своите християнски васали, плащането на харадж, също има многопосочно и важно значение за съотношението на силите в османо-християнския двубой. Хараджът представлява значителен и в повечето случаи сигурен приход за османската хазна. Именно хараджът, а не толкова данъчните постъпления осигурява нейните основни приходи през последната четвърт на XIV в. Само общата сума на византийския васален данък, платен през последната четвърт на XIV в., възлиза на значителната сума от около 600 000 перпера. Владетелите васали обикновено са събирали сумите за хараджа чрез въвеждане на допълнителни данъци, от които не е бил освобождаван никой, нито дори ползващите се със значителни данъчни облекчения църкви и манастири. Конкретни сведения за такъв допълнителен данък има за земите на Вук Бранкович, Георги II Балшич и Византия, но няма основания да се мисли, че в другите васални територии положението е било по-различно¹³⁷. Допълнителният данък увеличава и без това нелекото данъчно бреме в балканските общества и създава условия за засилване на социалното и класовото недоволство точно в период, когато те се нуждаят от вътрешна сплотеност. „Икономическото използване" на християнските васали дава възможност на османската държава да насочи своите усилия към завоевания, а не толкова към управление на вече завладените територии.

Изтъкнатите по-горе съображения обясняват защо османците през последната четвърт на XIV в. осъществяват толкова големи завоевания на Балканите. Поражението при Анкара и последвалата анархия обаче показват, че тяхната държава е усвоила само външните атрибути на развитите ислямски общества и всъщност още не е надхвърлила ограниченията на един полуномадски държавен организъм. Поради това опитите да се заменят изпитаните номадски методи на завоевание с една имперска политика на безогледно разширяване се оказват преждевременни и дори опасни за самото съществуване на османската държава. Подобна несъобразена със състоянието на османското общество политика го изправя пред най-сериозната криза в ранната му история.

 

¹Острогорски, Г. Историjа Византиjе. Београд, 1959, с. 502; Дуйчев, Ив. От Черномен до Косово поле, с 558—559.
²Наlесki, О. Un Empereur de Byzance a Rome. Vingt ans de travail pour I'union des églises et pour la défense de l'empire d'orient (1355—1375). Warsawa, 1930, p. 252 sq. (= London, Var. Reprints, 1972).
³Dеnnis, G. The Reign of Manuel II Palaiologus in Thessalonika (1382-1387). Rome, 1960, p. 32; Οстрогорски, Γ. Света гора после Маричке битке. — Зборник ФФУ у Београду, 1970, XI—1, с. 277—282.
⁴Ангелοв, Б. Из старата българска, руска и сръбска литература, С., II, 1967, с. 277—282
⁵Matаnov, Hr. Contribution to the Political History of Southeastern Macedonia after the Battle of Cernomen. - Etudes Balkaniques, 1986, 2, p. 31 sq.
⁶Matanov, Hr. Radoslav Hlapen - souverain féodal en Macédoine Meridionale durant le troisième quart du XIV-е siècle. - Etudes Balkaniques, 1983, 4, p. 82 sq.
⁷Τinnefeld, F. Vier Prooimien zu Kaiserurkunden, verfaßt von D. Kydones. Edition, Textparafrase und Kommentar. - BSI., 1981, XILV, 2 s. 178—187.
⁸Ћурић, Ив. Поменик светогорског протата с kpaja XIV века. - ЗРВИ, 1981, 20, с. 139—160.
⁹Острогорсκи, Γ. Пpoниja. Прилог историjи феудализма у Византиjи и y jужнословенским земљама. Београд, 1981, с. 103 сл; Сhаranis Р. Social, Economic and Political Life... I, p. 67-118.
¹⁰Actes d'Esphiqmenou. Texte et édition diplomatique par J. Lefort. Paris, 1973, Nο 23.
¹¹Λαμπρος, Σπ. Ίσιδώρου ίπισκόπου θεσσαλονίκης όκτώ έπιστολαί άνεκδοτοι. —Νεον ελληνομνημον. 1912, Χ, σ. 330-331: Sеvсеc ο, I. Nicola, Cabasilas „Anti-Zealot“  Discourse: A Reinterpretation. — DOP, 1957, 11, p. 91—125.
¹²Khadurri, M. War and Peace in the Law of Islam. Baltimore, 1955, p. 34—56.
¹³Grohmann, A. Djihad. — In: Encyclopédie de l'Islam. T. II, p. 551 — 554.
¹⁴Filipοvic, N. Princ Musa i sein Bedredin- Sarajevo, 1971, s. 171 — 172.
¹⁵Inаlсik, Η. Ottoman Methods of Conquest. — In: Inalcik, H. The Ottoman Empire: Conquest, Organization and Economy. London, Reprints, 1978, I, p. 103—104.
¹⁶Наlесki, Ο. Un Empereur..., p. 252 sq; Οstrοgοrsky, G. Byzance. état tributaire de l'empire turc. — ЗРВИ, 1957,  p. 49—53.
¹⁷Loenertz, R.—J. La première insurrection d'Andronic IV Paléologue (1373) — Echos d'Orient, 1939, 38, p. 336 sq; Charanis, P. The Strife among the Palaeologi and the Ottoman Turks (1370—1402), p. 291 sq; Dеnnis, G. The Reign of Manuel II Palaeologus in Thessalonika, p. 26.
¹⁸Charanis, P. The Strife..., p. 295—298.
¹⁹Demétrius Cydonès. Correspondence. Ed. R.—J. Loenertz, II,  Citta del Vaticano, 1960, No 167, p. 38.
²⁰Charanis, P. The Strife..., p. 296—297; Dennis, G.  The Reign... p. 33—37.
²¹Laonici Chalcocondylae historiarum demonsirationes, E. Darkô, V. I, Budapestini, 1922, p. 57—58; Sphrantzes, G. Memorii (1401 —1477). In anexä Pseudo-Phrantzes (Macarie Melissenos) Cronica (1258—1481). Ed. V. Grecu, Bucureçti, 1966, p. 196.
²²Iliescu, O. Le montant du tribut payé par Buzance à l'empire οtomanen 1379 et 1424. — RESEE, 1971, IX, 3, p. 427—432; Спремић, M. Турски трибутари y XIV и XV веку. — Ист. гласник, 1970, 1—2, c. 10.
²³Ducas, Istoria turco-byzantina, p. 73; Dennis, G. The Reign…, p. 50—51.
²⁴За византийските владения в Тракия към края на XIV в. Вж.: Вabinger, Fr. Aufsätze and Abhandlungen zur Geschichte Südosteuropa und der Levante, München, V. II, 1968, S. 180—183.
²⁵Ћурић, Ив. Сумрак Византиjе, с. 33.
²⁶Първото сведение за вземане на кръвен данък в християнските извори от 1380 г. Вж.: Ρаpοulia, Β. Ursprung und Wesen der “Knabenlese“  im osmanischen Reich. — Südosteurop. Arbeiten, 1963, 59, S. 36— 39.
²⁷Filipοvic, N. Princ Musa... , s. 189.
²⁸За реформите в османската държава в 70-те г. на XIV в. вж.: Wеrner, Е. Die Geburt... , S. 151 sq; Werner, Ε. Markow, W. Geschichte... , S. 27—28.
²⁹История на България. T. III. Втора българска държава. С.,1982, с. 351 сл.
³⁰Matanov, Hr., Zaimova, R. West and Post-byzantine Source Evidence about Krali Marko (King Marko). — Etudes Balkaniques, 1985, 2, 45—48.
³¹Матанов, X p. Югозападните български земи..., с. 105—114.
³²Мехмед, М. Хроника Идриса Битлиси в качестве источника по истории покорения Балканского полуострова турками. — RЕSЕЕ 1965, III, 1—2, с. 102 сл; Текст на хрониката в: Cronici turceçti privind tärile romane (sec. XV—XVII). Ed. M. Gubogli M. Mehmed, II, Bucuresti, 1966, p. 153—154. Хюсеин. Беда-и ул века-и (Удивительные события). Изд. текста, введение и общая редакция А. С. Твертиновой. М., 1951, л. 66 6-75 б. Български превод на Стр. Димитров в: Христоматия по история на България. Съст. П. Петров и В. Гюзелев. С., II, 1978, с. 188—189. Частите от хрониката на Мехмед бин Мехмед в Cronici turcesti, p. 400. За събитията вж. Filipοvic, Ν. Princ Musa... , s. 183 sq.
³³Mатанοв, Хр. Феодални княжества в Югозападните български земи, отразени в османската административно-териториална система. — ИПр., 1984, 5, с. 78—80 (с посоч. лит.).
³⁴Matanov, Hr., Ζaimοva, R. West and Post-byzantine…, p. 60—61.
³⁵Така смята Mихaљчић, P. Kpaj Српског царства, с. 164.
³⁶Маткοвcκи, Αл., Αручи, Κ. Македониja и соседните области по хрониката на Солак Заде (1373—1633). — ГИНИ, 1975, 3, с. 233—241; Стоjановски, Ал. Градовите на Македонка од kpajot на XIV до XVII век. Демографски проучвања. Ckoпje, с. 5 сл.
³⁷Darrouzès, J. Les Régestes, No. 2607. Датирането на този патриаршески документ, с който София се поставя под църковната власт на Видинската митрополия (май 1371 г.), изглежда сигурно. Очевидно в случая се е спазвал принципът cuius regio, eius ecclesia. Противно мнение застъпва Кузев, Ал. Кой е владял София през 70-те години на XIV век? - В: Сердика—Средец—София. С., 1976, е. 155—165.
³⁸Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 86, 92, 102. Вж. още Κuzev, AI. Die Beziehungen des Königs von Vidin Ivan Sracimir zu den Osmanischen Herrschern. — Etudes Balkaniques, 1971, 3, s. 121 — 124.
³⁹История на България. Т. III, с. 351 сл.
⁴⁰Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186—1460). Генеалогия и просопография. С., 1985, № 44, с. 225.:
⁴¹Мичев, М. Топоними, предания и монограми на цар Иван Шишман във Врачанско. — Векове, 1983, 5, с. 21 сл; Андреев, Й. Легендите за цар Иван Шишман—легенда или действителност. — В. Величието на Търновград. С., 1985, с. 165—178.
⁴²Мехмед, М. Хроника Идриса Битлиси..., с. 105.
⁴³Пак там, с. 105—107; Cronici turcesti..., р. 154, 200.
⁴⁴Chalc., I, p. 36—37.
⁴⁵Matanov, Hr., Ζaimova, R. West and Post-byzantine..., р. 48 sq.
⁴⁶Издаден от Mутафчиев, П. Избрани произведения. T. I. С., 1973, с. 493 Вж. Още: Петров, П. Търговски връзки между България и Дубровник през XIV в. — ИБИД, 1967, 25, с. 111; Георгиева, Цв. Отново за Боженишкия надпис. — ИБИД, 1967, 25, с. 307—314.
⁴⁷Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци, №, 42, с. 214—218.
⁴⁸Андреев, Й. Легендите за цар Иван Шишман..., с. 170— 178.
⁴⁹Иванοв, Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 597—600.
⁵⁰Тодорова, Ел. Отношенията на Добротица с генеузците. — В: Средновековна България и Черноморието. Варна, 1982, с. 111—118.
⁵¹Из миналото на българите мохамедани в Родопите. С., 1958, с. 42—43; Димитров, Стр. Демографски отношения и проникване на исляма  в Западните Родопи. — В: Родопски сборник, 1965, I, с. 70; История на България, III, с. 352—353.
⁵²За управлението на Мануил II Палеолог в Солун вж.: Dennis, G. The Reign..., passim; Vacalopoulos, Αp. Quelques problèmes relatifs à la résistance de Manuel II Paleologue contre les turcs ottomans dans la Macédoine grecque. —In: Actes du Prem. Conqrès Int. des Etudes Balk. et Sud est européennes. T. III, Sofia, 1969, p. 352 sq.
⁵³Dém. Cydοnes, Correspondance, II, No 203, p. 81.
⁵⁴Dennis, G. The Reign..., p. 57—58.
⁵⁵Dem. Cydones. Correspondance. II, No. 244, p. 148; No. 247, p. 150.
⁵⁶Actes de Lavra. T. III. Ed. par P. Lemerle, A. Guillou, N. Svoronos, D. Papachryssanthou. Paris, 1979, No. 151, p. 118—119; Dennis, G. The Reign... , p. 105.
⁵⁷Dennis, G. The Reign... , p. 106—107.
⁵⁸Taeschner, F., Wittek, P. Die Vezirfamilie der Candarlyzade (XIV—XV. Jh.) und ihre Denkmäler. — Der Islam, 1929, 18, S. 360 sq.
⁵⁹Eлезοвић, Γл. Турски споменици. T. I, ч. 1 (1348—1520). Споменик СКА. 1940, 3, с. 9.
⁶⁰Ostrogοrsky, G. La prise de Serrés caries Turks. — Byz., 1965, 35, p. 302.
⁶¹Dém. Cydones. Correspondance. II, No. 299, p. 217.
⁶²Λαούρδας, Β. Ό συμβουλευτικός προς τούς θεσσαλονίκεις του Μανουήλ Παλαιολογου Μακεδόνικα, 1955, III, σ. 299.
⁶³Ibidem.
⁶⁴Τhe Letters of Manuel II Palaeologus. Text, Translation and Notes by G. Dennis, Washington, 1977, No. 4, p. 12.
⁶⁵3а датата на превземане на Солун вж.: Schreiner, P. Die Byzantinischen Kleinchroniken. I. Einleitung und Text. Wien, 1975, S. 416, 440,  650, 680; Actes d'Esphigmenou. No. 30, p. 175.
⁶⁶Матанов, Xp. Югозападните български земи..., c. 141.
⁶⁷Το Xpoviκοv των 'Ιωαννίνων κατ'άνέκδοτον δημόδη έπιτομήν. - Εκο. Λ. Βρανόυσης. — Έπετηρίς του Μεσ. άρΧείου, 1962, Χ, σ. 96—100.
⁶⁸Ibidem.
⁶⁹Cиндиκ, Д. Српска повеља у светогорском манастиру Светог Павла. — Miscellanea 1978, 6, № 1, с. 187.
⁷⁰Спремић, M. Турски трибутари..., с. 14—16.
⁷¹Ζakythinοs, D. Le Despotat grec de Morée (1262—1460). Historie  politique. Paris, 1932, p. 120 sq; Τοpping, P. The Morea (1311 —1364) -  In: A Histοry of the Crusades. Gen, ed. Κ. M. Setton. V.III. The XIVth and XVth Centuries. Ed. by H. Hazard. Wisconcin—London, 1975, p. 105—140.
⁷²The Cambridge Medieval History. V. IV, Part 2, Ch. XI, passim,
⁷³Loenertz, R. —J. Pour l'histoire du Péloponèse au XIV-e siècle (1382— 1404) -  Etudes byzantines, 1943, I, p. 167—168.
⁷⁴Историjа Црне горе. T. II. Од Kpaja XII до Kpaja XV виjка. Ч. II. Црна гора у доба обласних господара. Титоград, 1970, с. 29 сл.
⁷⁵Историjа Црне горе. T. II, ч. 2, с. 40—41; Duсеlliеr, Al. La facade maritime de l'Albanie au Moyen âge. Durazzo et Valona du XI-е au XV-e siècle. Thessaloniki, 1981, p. 611—612.
⁷⁶Duсеlliеr, Al. La façgde maritime... , p. 612 sq.
⁷⁷Acta et diplomata res Albaniae mediae aetatis illustrantia. T. II. Ed. L. Thalloczy, C. Jireîek, M. Sufflay. Vindobonnae, 1918, No. 413.
⁷⁸Историjа Црне горе. T. II, ч. 2, c. 52—61.
⁷⁹Пак там, c. 61—62.
⁸⁰Babinger, Fr. Beiträge..., S. 65 sq.
⁸¹Мехмед Нешри. Огледало на света, с. 86—90.
⁸²Стоjанοвић, Jb. Стари српски родослови и летописи. Београд Сремски Карловци, 1927, с. 214—215; Динић, M. Жан Фроасар и бој на Плочнику. — ПКЈИФ, 1938, 18, с. 365—366.
⁸³Мехмед, М. Хроника Идриса Битлиси..., с. 108.
⁸⁴Историja српског народа. T. II. Доба борби за очување и обнову државе (1371 —1537). Београд, 1982, с. 43.
⁸⁵Бοжилοв, Ив. Фамилията на Асеневци..., с. 229. Някои автори твърдят, че дъщерята на княз Лазар Драгана се омъжва не за Иван Шишман, а за неговия син Александър. Вж. Ρurkοvic, M. Kceri kneza Lazara. Melburn, 1957, s. 67—69.
⁸⁶Мехмед Hешри. Огледало на света, с. 92.
⁸⁷Ћирκοвић, С. Историjа средњовековне босанске државе. Београд, 1964, с. 158.
⁸⁸Ниκοв, П. Турското завладяване..., с. 66—68; Κuzev, AI Zwei Notizen zur historischen Geographie der Dobrudza. 2: Die letzten Grenzen des Despotats in Dobrudza. — In: Studia Balcanica. T. X. Recherches de géographie historique. Sofia, 1975, S. 124—136.
⁸⁹Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. II, с. 163.
⁹⁰Новаκοвић, Ст. Срби и турци XIV и XV века. Историјске студије ο првим борбама с нajездом турском пре и после бoja на Косову. Београд, 1960, с. 155—196.
⁹¹Динић, M. Два савременика ο Косовском бojy. — Глас СКА, 1940, 182, с. 135.
⁹²Ћирκοвић, С. Димитрије Кидон ο Косовском бojy. — 3РВИ, 1971, 13, с. 215.
⁹³Историjа српског народа. T. II, с. 43—44; Mihaljcic, R. Lazar Hrebeljanovic. Istorija – Kult - Predanje. Beograd, 1984, passim.
⁹⁴Mihaljcic, R. Lazar Hrebeljanovic... ,  s. 118 sl.
⁹⁵Трипковић, В. Турско-угагски сукоби до 1402 г. 1—2, Ист. Гласник. 1959, с. 97—111.
⁹⁶Историjа српског народа. T. II, с. 47—48. :
⁹⁷Chalc., р. 35, 51.
⁹⁸Werner, Е. Die Geburt..., S. 151.
⁹⁹Werner, Е. Die Geburt…,  S. 160.
¹⁰⁰Ibidem, S. 161; Инaлџиκ, X. Османско царство. Класично доба (1300—1600). Београд, 1974, с. 89.
¹⁰¹Duсas, p. 87.
¹⁰²Werner, Ε. Die Geburt..., S. 160—167.
¹⁰³Cronici turceçti..., p. 48, 83, 156, 180, 236, 290, 401.
¹⁰⁴Боjаник-Лyκaч, Д. Κаκο турците го превзеле Скопиjе. — Зб. музеjа гр. Скопиjе, 1965—1969, 11 — 14, с. 13 сл.
¹⁰⁵Историjа Црне горе. T. II, ч. 2, с. 57—63.
¹⁰⁶Nicol, D. The Last Centuries..., p. 303.
¹⁰⁷The Letters of Manuel II Palaeologus..., No. 14, p. 38; No. 19, p. 56-58.
¹⁰⁸Gеmil, I. Mircea l'Ancien face à la politique impreriale de Bayazid ler — Revue Roumaine d'histoire, 1936, XXV, 1—2, р. 3-22 er.
¹⁰⁹Ηиκοв, Π. Турското завладяване..., с. 73 сл.
¹¹⁰Barker, J. Manuel II Palaeologus. A Study in Late Byzantine Statemanship, p. 11-121; Manuel II Palaeologus, Funeral Oration on his Brother Theodore. Introduction, Text, Translation and Notes by J. Chrysostomides. Thessalonike, 1985, p. 138—139.
¹¹¹Werner, Е. Die Geburt..., S. 162—163.
¹¹²Barker, J. Manuel II Palaeologus..., p. 122 sq.
¹¹³Zakythinοs, D. Le Dcspotat grec..., p. 150. 160.
¹¹⁴Ηиκοв, Π. Турското завладяване..., с. 74 сл.
¹¹⁵Андреев, Й. Легендите за цар Иван Шишман..., с. 165— 167.
¹¹⁶Български средновековни градове и крепости. T. I. Градове и крепости
по Дунав и Черно море. Състав. Ал. Кузев и В. Гюзелев. Варна, 1981, с. 127 сл; Decei, Al. Donà dokumente turcesti privitoare la expeditile sultanilor Baiazid si Murad al II — lea in tarile Romane. — Decei, Al. Ralatii Româno-orientale. Bucuresti, 1978, p. 210-215.
Според една кратка византийска хроника цар Иван Шишман умира на 29 октомври 1395 г. Вж. Schreiner, P. Die Byzantinischen Κleinchroniken. I. No. 91, 4. «Анонимната българска хроника» дава датата 3 юли 1395 г. Тези сведения могат да се съгласуват, ако се приеме, че на 3 юли Иван Шишман е попаднал в османски плен, където умира на 29 октомври с. г. За пленяването на българския цар от османците споменава в своите бележки немският рицар Ханс Шилтбергер. Вж. Шилтбергер, X. Пътепис. Превод от немски по Нюрнбергския ръкопис М. Киселинчева. Редакция, предговор и бележки В. Мутафчиева. С., 1971, с. 34.
¹¹⁷Български средновековни градове и крепости..., T. I,. с. 108—109.
¹¹⁸Ћирκοвић, С. Поклад краља Вукашина. — 36. ФФУ у Београду, 1979, XVI-1, с. 159—161.
¹¹⁹Динић, M. Област Бранковића. — Вж: Динић,. M.. Српске земље у Срењем веку. Београд, 1978, с. 26—29.
¹²⁰Историја Црне горе. T. II, ч. 2, с. 62—70.
¹²¹Wirth, P. Zum Geschichtsbild Kaiser Johannes VII Palaiologos. — Byz., 1965, 35, S. 592—600.
¹²²Историja српског народа. T. II, c. 57—64.
¹²³Maтанοв, X p. Югозападните български земи..., с. 145.
¹²⁴Божић, Ив. Дубровник и Турска y XIV и XV веку. Београд, 1952, с. 6—20; Фрейденберг, M. M. Дубровник и Османская империя. М., 1984, с. 6—81.
¹²⁵Ћирκοвић, С. Историjа..., с. 16 —184.
¹²⁶Giurеscu, C., Giurescu, D. Istoria Românilor. Din ceie mai vechi timpuri pînâ astàzi. Bucuresti, 1975, p. 275—279.
¹²⁷Спремић, M. Турски трибутари..., c. 48. Датата на битката при Ровине е установена от Ρадοjчић, Ћ. Сп. Листива манастира Πетре од октобра 1395 г. као извор за хронологиjу битке на Ровинама. — Богословље, 1927, 2, с. 293—299. Напоследък в литературата надделява  мнението, че Ровине не е име на крепост, а идва от «ров» и е указание за съществуване на някакви землени укрепления. Битката е станала вероятно в долината на р. Арджеш. Вж.: Nania, I. Contributii la problema localizärii luptei de la Rovine. — In: Studii si articole de istorie. Bucuresti, 1963, 5, p. 431—435.
¹²⁸Dеcеi, A. A participât Mircea cel Bâtrîn la Lupta de la Ankara? —In: Dеcеi, A. Relatii..., p. 5—14.
¹²⁹Подробно за османо-влашкия двубой в края на XIV в., вж.. y Gemil. T. Mircea l'Ancian..., p. 3—22.
¹³⁰Alеxandrеscu-Dеrsca, M. La campagne de Tîmur en, Аnatolie: (1402). Bucarest, 1942, passim.
¹³¹Pitchar, D. Е. A Historical Geography..., p. 40—41.
¹³²Плетнева, С. А. Кочевники..., с. 49—52.
¹³³Пак там, с. 79—80.
¹³⁴Според П. Витек основната причина за разгрома на Баязид при Анкара е,  че той изоставя идеята за «газават». Вж. критиката на това мнение у Imber, С. Paul Wittek's «De la défaite d'Ankara à la prise de Constantinople». — Osmanli araçtirmalari, 1986, 5, p. 65—81.
¹³⁵Thе Letters..., No. 16, p. 42.
¹³⁶Шилтбергер, X. Пътепис, с. 27.
¹³⁷Oikonomidès, N. Le «Haradj» dans l'Empire byzantin du XV-e siècle. — In: Actes du Prem. Cogrès Int. des Etudes Balk, et Sud-est Européennes. III. Sofia, 1969, p. 681—688; Историja српског народа. Τ. II, c. 51; Историjа Црне горе. T. II, c. 59.