Обща история

НА ПОДСТЪПИТЕ КЪМ ЛЕПАНТО

От равновесие към опит за реванш

Ако обърнем внимание не само на онова, което произтича от Лепанто, но най-вече на онова, което го предхожда, победата ще ни покаже края ... на един реален комплекс на непълноценност на християнството и на едно не по-малко реално превъзходство на османците. Християнската победа сложи бариера по пътя към едно твърде мрачно бъдеще. Кой знае какво би последвало, ако флотата на дон Хуан бе разбита ... Преди да иронизираме по повод на Лепанто, пригласяйки на Волтер, не е ли по-разумно да претеглим внимателно деня (на Лепанто). Тежестта му за времето е била огромна...

Ф. Бродел за значението на битката при Лепанто

...Вие трябва да отнемете на врага, с каквито средства искате, възможността да възстанови флотата си. Отнемайте му всяка галера, където и да е тя; всяка мачта или дърво за строителство, въжета и смола - всичко, което служи за строеж на галери за военния му флот...

Из инструкция на Сената на Венеция, изпратена на командващия венецианския флот Себастиано Вениеро след получаването на вестта за победата при Лепанто.

...Великият турчин има голямо съкровище и много хранителни припаси, и много майстори и хора и накара принудително цялата си държава да екипира корабите и до май да завърши триста кораба...

Из писмото на митрополит Тимотей до папа Пий V от началото на 1572 г.

Фернанд Бродел нарече образно събитието „прашинка“, кратък проблясък, почти веднага отминаващ в нощта на забравата и небитието. Това негово експресивно уподобяване може да бъде прието или отхвърлено - въпрос на професионален избор на всеки отделен изследовател. Можем да доуточним, че прашинките забулват същността на предметите, явленията, както и образите на личностите, с пелена, зад която е същинската им стойност. Всъщност това е донякъде и идеята на Бродел. В действителност проблясъците на тези дребни частици, на по-важните или не събития очертават същинската история, историята на човечеството.

Битката между османците и силите на Европа, обединени в Свещен съюз, край днешния Навпакт през 1571 г., е събитие, привлякло вниманието на съвременниците си и присъстващо като тема за изследване до ден днешен. Дали би следвало да подведем и това мимолетно събитие, битка, продължила от сутринта на 7 октомври до залез слънце, под общия знаменател на пренебрежението към събитието като такова, като градивен материал за осмисляне? Не, а и малцина са посмели да го сторят, защото онези часове край бреговете на Гърция, наситени с драматизма на една от най-големите морски баталии в историята въобще, са концентриран израз на създалото се в Средиземноморието към средата на века положение. С един удар е ликвидиран труден и съдбоносен за Испания проблем: преустановено е стремителното разрастване на османското влияние в региона. Не казваме „спряно въобще", защото това не би отговаряло на истината. То е забавно, отнета му е силата и е сведена до минимум възможността за дестабилизиране на положението в сферите на испанско влияние. Испания съумява да сложи преграда пред османците. Моментът им позволява да сторят това. Става дума обаче именно за Испания, а не за Венеция и още по-малко за онези европейски земи и народи, които Османската империя е използвала за изграждането си като първостепенна европейска и средиземноморска сила. Съдбата на последните към средата на XVI в. се определя най-вече от хода на друг дял на османо-европейските отношения - централноевропейския.

Османо-европейските отношения в региона, който ни интересува - Югоизточна Европа, Егея и Адриатика, - през първата половина на XVI в. все по-ясно еволюират към включване в рамките на глобалното противопоставяне на Портата на двата клона на Хабсбургите. Особено ясно това проличава в годините от битката при Мохач до окончателното оформяне на васалитета на Трансилвания (1566-1567)¹. Тези отношения са обременени с тежкото външнополитическо наследство на сложен комплекс от политически връзки, пряко произтичащи от разположението на силите в Европа въобще.

Укрепването на позициите на Портата в Средиземноморието и постепенното овладяване на арабските страни и северноафриканския бряг сблъсква окончателно османците с Испания. Тя вижда в османците умен и умел враг, противник, който може да провокира криза не само по море, но и вътре в страната сред многобройното мюсюлманско население.

След битката край Превеза през 1538 г. Средиземно море става свидетел на изключителната активност на османците и арабо-африканските им васали. Интензитетът на османската експанзия е подобен на този от началния етап на завладяването на Балканите. Сигурността на търговския трафик практически не съществува: османците са вездесъщи. Галерите им кръстосват чак до Гибралтар. В опасност е превозът на стоки от Новия свят.

Простряла могъществото си отвъд океана, към средата на XVI в. Испания все по-силно е обезпокоена от напредването на османците. Увлечена от решаването на неотложни европейски проблеми, тя няма възможност да обърне погледа си към Средиземноморието². Венеция избира поведение, което е решение на проблема в момента, но по принцип изтощава икономическите й ресурси и оголва позициите й в Източното Средиземноморие. Те също скоро могат да станат поредната османска плячка. Съизмерени с потенциалните възможности на Османската империя, силите й явно не позволяват друг политически избор. Венециански търговец формулира сполучливо през първата половина на века създалото се положение: „Отсега нататък ще можем да живеем единствено като се държим за пеша на султана"³. Морските й владения към средата на XVI в. са Крит, Кипър, малките островчета Тинос и Миконос и част от Йонийските острови (Керкира, Кефалония, Итака, Закинтос).

Османската експанзия по море и суша привидно създава сходна обстановка във владенията на Хабсбургите. Естествено е да се очаква, че външнополитическите демарши на двата им клона ще имат една и съща цел. На дело това не се получава. Различията са сериозни, целите разнопосочни. Империите все по-ясно се разграничават от себеподобните си. Делението, което обикновено присъства като основен модел на изследване - Европа и османците, е все по-неадекватно на тенденциите в политическия живот на епохата. Европа представлява многолик и пъстър конгломерат от външнополитически цели, династически амбиции и религиозни противоборства. Ще останем верни на традиционния модел - щампа, но в същото време ще сочим онова, което е специфично в поведението на всяка една европейска сила. И така, за да се очертае разположението на силите на международната арена в навечерието на Лепанто, трябва да се определят основните моменти на дипломацията и състоянието на двата лагера: Европа, от една страна, и Османската империя, включително васалите й, от друга.

* * *

Успешните войни на Сюлейман Законодателя, наречен още Великолепния, водени през първата половина на XVI в., съществено прекрояват картата на Европа в полза на османците. Към империята им са присъединени плодородните равнини на Унгария. Принадлежи им и почти цялото Източно Средиземноморие. Продължава придвижването им по бреговете му на запад. В ръцете им се съсредоточават огромни военно-икономически ресурси. По това време се предприемат сериозни мерки за окончателното административно устройство на империята и за консолидирането на икономическия й баланс. Системата на политическо насилие функционира бързо и безпогрешно. Бунтовете, били те дело на османски принцове или на неверници и отцепници, се потушават ефикасно и безмилостно. Политическият климат в империята е относително стабилен. Това дава на османците безспорна преднина пред раздираната от религиозни и династически битки Европа. Налице е явен процес на консолидиране на османската феодална класа. Политиката на тотален верски натиск е съчетавана с умело администриране и с интегриране на различните верски елементи в икономическата и социалната структура. Мерките за укрепване правата и прерогативите на централната власт създават условия за продължаване на експанзионистичния курс на империята. Съществен показател за състоянието на икономиката й е развитият градски живот. Не абсолютизираме стопанските успехи на османците, а само набелязваме основните тенденции на социално-икономическото развитие на империята, които благоприятстват активизирането на експанзията й.

Основните османски победи - жалони на пътя им след Превеза - са: създаването на пашалъка Буда (1541); битката край една от най-важните бази на мюсюлманските флибустиери край бреговете на Африка - о-в Джерба (1559-1560), която силно наранила престижа на Филип II⁴; унищожаването на остатъците на генуезкото присъствие на о-в Хиос (1566); възстановяването на османската власт в Тунис и околните укрепени пунктове по крайбрежието и вътрешността на страната (1570)⁵; австро-турските мирни договори от 1545-1547, 1559, 1562, 1568. Те очертават безспорното военно преимущество на османците над европейските сили по море и суша.

В резултат на похода на Сюлейман през 1543 г. са подчинени територии, отстоящи на 50-100 км от Буда. Османците налагат своя контрол над военностратегическия път по левия бряг на Дунава. Така Буда се оказва оградена от верига крепости, от които османците осъществяват контрола над околните земи и предприемат набези. Крепостите им са в добро техническо състояние и с комплектовани гарнизони - факт, с който не могат да се похвалят нито венецианците, нито австрийците⁶.

Главната цел на Портата в Подунавието е да не се допусне обединяването на унгарските земи под властта на един крал. Вътрешнополитическата слабост на Трансилвания и користната политика на австрийските Хабсбурги са условия за окончателното попадане на Трансилвания под османски сюзеренитет. В резултат на похода от 1556 г. е създаден Темешварският еялет. Границите на пашалъка Буда са отместени още по на север и изток.

Териториалното оформяне на западните европейски сухопътни граници на Османската империя в общи черти е завършено към средата на XVI в. Това е максималното, което османците постигат за два века след Галиполи. След окончателното интегриране на земите на унгарската корона в състава на османските балкански и централноевропейски владения вниманието на Сюлейман се насочва към Средиземноморието. Успешното настъпление и настаняване по северноафриканските брегове, т. е. постепенното проникване на османците в Западното Средиземноморие се е възприемало вероятно от мнозина съвременници като необратим процес аналог на събитията в Европа. Османският девиз е бил: все по на запад, все по-напред. Израз на тези експанзионистични настроения на Портата е организираната мащабна операция срещу новата родина на рицарите йоанити - о-в Малта, през 1565 г. Изтласкани от Сюлейман от о-в Родос, рицарите не са изменили на традициите на Ордена. Новото им седалище е основна пречка за развитието на османското настъпление в Западното Средиземноморие. Те са заплаха за връзката по море с владенията на османците в Алжир.

За Западна Европа пристъпът срещу о-в Малта не е неочакван. Сведения, че се готви експедиция срещу йоанитите, постъпват по различни канали до правителствата в Испания, Франция и Неапол. Съществували опасения и от евентуален удар срещу испанските владения в Тунис. Впрочем появата на многобройната османска флотилия край крепостните съоръжения на о-в Малта през пролетта на 1565 г. слага край на съмненията. Съдбата на „Понанта" (Западното Средиземноморие) е поставена на карта. Храбростта на рицарите, предвождани от великия магистър Жан Паризо де ла Валета, и този път се оказва достойна за легендите, които се носят за йоанитите и воинските им доблести. През септември те са подкрепени от испанската флота начело с дон Гарсиа Де Толедо. Османските кораби са принудени да отплават в посока към о-в Закинтос. На 12 септември платната на последните османски галери изчезват от погледите на малтийските рицари.

Неуспехът на османците е тежък и симптоматичен от гледна точка на бъдещото им напредване на запад по море. Той сякаш предвещава изхода на започналия конфликт за надмощие в региона с Испания⁷. За момента отстъплението от о-в Малта като че не оказва отрицателно влияние върху самочувствието на приемниците на Барбароса. Макар и поставени пред необходимостта, особено след смъртта на Сюлейман, да изберат посоката на стратегическия удар - на изток срещу Иран или на запад към Испания, - неуспехът от 1565 г. е подминат от тях с присъщото им самочувствие на господари на положението. А те вече наистина са такива в Егея и Адриатика. Започва подготовка на експедицията срещу о-в Кипър, последната сериозна венецианска база в региона. След загубата на Кипър, в ръцете на републиката ще остане само о-в Крит.

* * *

През тези години Влашко и Молдова страдат все по-силно от бремето на васалитета си. Важно средство за налагане волята на Портата в княжествата е разпалването на вражда между различните болярски групировки. Последвалата вътрешнополитическа слабост позволява на османците все по-драстично да се месят във вътрешните работи на двете княжества. Създаването на пашалъка Буда и попадането на Трансилвания под властта на Портата остават сериозно препятствие за контактите на Хабсбургите с антиосманските сили на Балканите и в Унгария. Увеличават се възможностите на Портата да контролира положението в региона и външнополитическите акции на господарите в дунавските княжества. Те били вече директно избирани от Портата и заемали престола без предварителна санкция на Съвета на болярите. Нарастват сумите, които претендентите плащали, за да се възкачат на престола. Това води до нарастване на данъчния гнет спрямо различните слоеве население. Ограничават се все по-ясно правата на селячеството, бързо се развива процесът на закрепостяване⁸. Нарастват забележимо сумите на харача, изплащан на Портата. През 1541 г. при Петру Рареш тя е 12 000 аспри. През 1553 г. сумата, която трябвало да издължи Александър Лопушняну, е вече 30 000. Петнадесет години по-късно Богдан Лопушняну изпратил на Портата 35 000. Към края на века от Арон Тирана се искат вече 65 000⁹. Това нарастване не може да се обясни само с промяната в цените и курса на валутите в Средиземноморието и на Балканите¹⁰. Естествено тези процеси влияят върху нарастването на исканите от Портата суми, но не само те са решаващи при определяне размера на ежегодния данък.

През 1566 г. с ферман от Портата износът на добитък от Молдова за Полша е забранен. Той постановява ежегодно 12 000 глави добитък да се изпращат в столицата на империята. Този акт, както и ферманът, последвал след него през 1568 г., се оценяват различно: като опит да се въведе монопол върху външната търговия на княжествата или като протекционистка мярка, целяща да се опазят постъпленията в княжеската хазна, откъдето в крайна сметка се правят отчисленията за Портата. Тези две мнения не се самоизключват взаимно¹¹. От гледна точка на системата на васалитета на княжествата това са кълнове на нови елементи в нея. Налице са факти, които сочат опити за по-пълно интегриране на княжествата в рамките на османската държавност. Обект на манипулиране са вече не само институциите на управлението, но и елементи от икономическия живот на Влашко и Молдова.

Ръстът на икономическите и политическите искания на Портата води до изостряне на противоречията вътре във феодалната върхушка. Така например опитът на един от синовете на Петру Рареш - Илиаш (1546-1551 г.), да обложи с данък едрото болярство и духовенството, за да бъдат изплатени на Портата исканите суми, довежда до силно недоволство. Илиаш е принуден да напусне страната. След кратък престой в Цариград той се завърнал в земите край Дунава, но вече като паша на Силистра¹².

Влашките и молдовските господари се ползват с известна формална самостоятелност, която им позволява да встъпват в дипломатически диалог със съседните християнски владетели. Портата обаче внимателно следи ходовете им и пресича всеки опит за нарушаване равновесието на силите в тези части на Балканите¹³.
През 60-те и 70-те години на XVI в. дунавските княжества се оказват все по-силно изолирани от антиосманските акции на Европа. Те са лишени от възможността да поддържат трайни дипломатически връзки със заинтересованите от сътрудничеството с тях сили.
Западните покрайнини на Балканите по това време също са белязани от някои специфични политически и икономически особености, които диктуват и външнополитическото им поведение. Към края на XV в. по Адриатическото крайбрежие потенциални опорни точки на евентуални антиосмански действия са венецианските владения (от о-в Крък до р. Неретва, а на юг градовете Котор, Будва, Петровац, Бар и Улцин) и земите на Дубровнишката република.

Венецианска Далмация не остава изолирана от негативното влияние на османското напредване на Балканите. Съдбата на населението й зависи от поведението на Венеция, но не може да се каже, че сеньорията имала възможности да му предостави сериозна военна закрила. От 30-те години на XV в. османските набези станали ежедневие за жителите на западните покрайнини на Балканите. През 1499 г. при едно от нападенията на босненския санджакбей срещу градовете Задар и Шибеник са отведени в плен 647 мъже и 1341 жени и деца. Нападателите отвеждат със себе си близо 40 000 глави добитък. Загубите на население от Задарския край по време на водената в края на XV и началото на XVI в. венециано-турска война достигат 10 000 души. Забелязва се спад на селскостопанското производство. Напредването на османците нарушава естествените връзки на крайбрежието с тила му - хърватското Загоре. Към земите на републиката се ниже поток бежанци от Хърватия. Жителите непрекъснато очакват поредното нахлуване на акънджиите или хората на босненския бей. Особено тревожно става след 20-те години, когато Хабсбургите губят крепостите си Обровац, Книн и Син¹⁴.

В навечерието на битката при Лепанто обстановката в Адриатика е отново неспокойна. Далматинските крепости не са готови за водене на отбранителни операции. Известни са печални куриози, като например този, че крепостта „Св. Никола", строена близо 30 години под Шибеник, се оказва със сериозни фортификационни грешки и е практически неизползваема. Не могат да се решат и проблемите с продоволствието и питейната вода. Губернаторът на Далмация, чиято резиденция е в Задар, признава: „Трябва да се молим на Бога, на неприятеля да не му хрумне да нападне града"¹⁵. Малцина са онези, които могат да воюват. Като цяло населението на края обаче не намалява. След края на войната от 30-те години на XVI в. Далмация и Бока Которска имат около 100 000 души жители¹⁶.

Вече споменахме, че значителна част от приходите на Венеция са от отвъдморските й територии. Особено важно място за Далмация имат връзките с Хърватско и Босна. Към средата на века износът на Задар възлиза на 14 000 дуката. Добър е оборотът и на Сплит, Трогир, Шибеник. В началото на века обаче, по време на венецианско-турската война, разходите на Задар почти два пъти превишават приходите. Продоволственият проблем бил изключително труден за решаване. Поради нарушения ритъм на селскостопанско производство и обмен властите и цивилните търговци трябвало да прибягват до закупуване на храни от Албания и Апулия. Средствата за това са големи, още повече, че в началото на века в Средиземноморието започва прогресивно покачване на цените на селскостопанските продукти. Производството на зърнени храни в региона по принцип е недостатъчно. Особено опасни били сушавите години като 1566, когато реколтата от просо е унищожена. Производството на зърнени храни в целия Средиземноморски басейн силно изостава от темповете на нарастване на населението и това неблагоприятно съотношение е също един от факторите за зачестилите гладни години - 1560, 1565, 1570 и т.н. Проблемът за изхранването на венецианските владения и на Венеция в никакъв случай не е толкова еднозначен. Източното Средиземноморие в известен смисъл е в по-благоприятно положение, защото към 40-те години на века силно се разраства износът на зърнени храни от османските владения на Балканите, от Египет и островите. На моменти венецианците съумяват да се възползват от тази търговия. След 1555 г. обаче недостигът на зърно провокира Портата да забрани износа. Контрабандата не може да компенсира сложените прегради. Към средата на 60-те години проблемът за изхранването отново стои за решаване пред властите на Венеция¹⁷.

Важна особеност на положението в Далмация е рязкото нарастване на неподвластното нито на Венеция, нито на Портата свободно скотовъдно население - морлаците. Техният етнически състав е твърде разнороден. Именно това население е средата, от която произлизат най-вече легендарните далматински хайдути - ускоци. Център на най-голямата им активност е хърватското Приморие. Ускоците вземат по правило активно участие в антиосмански действия, но отношенията им с венецианската администрация са твърде сложни. В мирно време те са гонени и преследвани, а в кризисни моменти – амнистирани¹⁸.

Друга опорна точка на евентуални антиосмански действия в Адриатика е Дубровнишката република. Към средата на XV в. тя има 30 000 - 40 000 население, което живее на изконната земя на града - Астарея, Елафитските острови (Млет, Колочеп, Лопуд, Шипан), о-в Ластово, хълмистия полуостров Пелешац и плодородната жупа Коновли, към която имат претенции съседните балкански владетели. В началото на века за известно време й принадлежат и по-големите острови Брач, Хвар, Корчула. В средата на XVI в. населението на републиката е около 20 000-25 000 души, а в самия град живеят не повече от 5000-6000 човека.

След първото стъписване, след първия „турски страх" дубровничани дават ярък пример за приспособяване към новите условия на полуострова. Те продължават да обработват земите си, да произвеждат, търгуват, строят и бранят привилегиите си. Градът успява да надмогне уплахата си и бързо се ориентира в сложните лабиринти на взаимоотношенията с нашествениците. До 1478 г. размерът на заплащания на османците харач нараства от 1000 на 12 500 дуката. Това била цената на правото да се живее в по-благоприятна обстановка от останалото балканско население, под крилото на падишаха. Макар че към края на XV в. градът има търговски оборот от 250 000 дуката годишно, събирането на данъка и ежегодното му изпращане на Портата е мъчителен процес. За разлика обаче от останалите провинции на Балканите османското нашествие не довежда до съществени промени в икономическите и вътрешнополитическите структури на Дубровник. Харачът е цената на „свободата", но привилегиите и търговските облагодетелствания уравновесяват везните. Република Рагуза може да се ползва от получените от страна на османците привилегии само ако спазва неотклонно тотален неутралитет по отношение на османо-християнските конфликти. Портата се отнася добропожелателно към дубровничани не само защото в техни ръце е най-активната търговия на полуострова, но и защото те не се присъединяват открито към антиосманските акции. Тази категорична оценка на поведението на Дубровник не се отнася до настроенията на редовите жители на града и околностите. За тях османското присъствие е тягостно и нежелано, но те се подчиняват на администрация, която е ненадмината сред останалите османски васали в следването на неутралитет и дистанцирането от сблъсъка на османците с Европа. В това отношение Дубровник е по-последователен и стриктен от владетелите на дунавските княжества и дори от кримския хан. Обяснението е, че републиката е малко петънце на географската карта на полуострова, оградено плътно от владенията на Портата и живеещо изключително за сметка на търговията. Неутралитетът на Дубровник се провеждал със завидно майсторство под недоброжелателния надзор на Венеция. Той не става причина за накърняване на интересите му в търговията по Адриатика, където безспорни лидери са венецианците. В същото време Дубровник е един от най-сериозните канали, по които Портата получава сведения за положението в Европа. Към края на XV в. обаче започва обратен процес: изтичане на информация за работите на османците към европейските дворове. Интересното в случая е това, че тази информация идвала от официалните органи на републиката. Тя е строго пресметната и пазена в най-голяма секретност. През 1526 г. е постановено с глоба да се наказва всеки, който предава сведения за османците на Запад без санкция на малкия съвет на републиката. В края на XVI в. видният дипломат Фран Гундулич е осъден на пет години затвор за това, че е станал таен осведомител на испанския наместник в Неапол¹⁹.

След неуспешната акция на османците срещу о-в Малта в Дубровник настъпва голямо раздвижване. Операцията по защита на острова от рицарите хоспиталиери е известна на жителите на града до най-малките подробности. Чувствата на обикновените дубровничани са твърде различни от поведението на властите. Обезпокоени от все по-ясно очертаващия се сблъсък на османците с Испания и от отправените им от Портата и от Испания упреци за нелоялност, управниците на града засилват мерките по контрола на изтичане на информация към Запада. Сумата на глобата е повишена на 500 дуката. А в същото време дубровничани официално се занимават с изкупуване в Османската империя на попадналите в плен по време на неуспешната експедиция срещу о-в Джерба. Веднага след Малтийската операция османска ескадра блокира Дубровник по море и жителите му са обвинени, че техните кораби са били в числото на бранителите на Малта²⁰.

Ролята на Дубровник на мост между империята и Европа през първата половина на века се характеризира и с това, че републиката взема активно участие в османо-френските преговори от 30-те години на века. Изключителният такт и дипломатическото умение спестяват неприятностите с традиционния й търговски партньор Испания. Това са положителните страни на неутралитета. Нека все пак да не забравяме, че когато Адриатика става място на поредното военно разрешаване на противоречията, то дубровничани попадат под удара на всяка една от враждуващите страни - османци, венецианци, испанци. Нерядко околностите на града са оплячкосвани и опожарявани. Пристъпи срещу самата крепост е нямало, защото Дубровник е един от най-добре укрепените градове в Европа²¹.

Особено трудно дубровничани опазват корабите си. Венецианци и испанци ги преследват и конфискуват, когато имат нужда от плавателни съдове за поредната военна операция. Появата на дубровнишки кораб в християнска армада винаги предизвиква бурна реакция на недоволство от страна на Портата²².

Абсолютно задължително е да подчертаем, че към средата на XVI в. именно Дубровник изживява небивал икономически подем. Това е възможно благодарение на позицията му на посредник между османците и Запада, който като васал на Портата не нанася вреда на голямата й политика.

* * *

В навечерието на Кипърската война Европа е в плен на сериозни вътрешнополитически и международни противоречия. Те поглъщат немалка част от силите на Испания, Франция и германския император. Инициативата за създаване на антиосманска коалиция отново е на папския престол, зает от поредния амбициозен божи служител - папа Пий V. Още преди османците да започнат военните си действия в Източното Средиземноморие, емисарите му обикалят европейските дворове и според стари и отработени схеми се опитват да надмогнат междудържавните им противоречия. Едва ли моментът е бил удачно избран и ако впоследствие обединението се осъществява, то това се дължи повече на стъписването в Европа от операциите на османците по завладяването на още една изключително важна позиция в Средиземноморието - Кипър. Получава се благоприятно за папата наслагване на засегнатите интереси на Испания и Венеция.

В края на 60-те години Испания е изцяло погълната от сполетелите я неприятности. През 1566 г. в Нидерландия избухва въстание, което поставя началото на Нидерландската буржоазна революция. Три години по-късно в Гренада вдигат бунт местните криптомюсюлмани - маврите. Потискани и репресирани, те искат от испанците да им бъде позволено свободно да изповядват религията си и да бъде възстановен халифатът - искания, които хвърлят в небивал смут политическия и обществения живот на страната, намираща се в плен на догмата и Реконквистата. Портата установява връзки както с въстаниците от Нидерландия, така и с разбунтувалите се маври, като ги призовава да укрепват „мюсюлмано — лютеранския съюз"²³.

За да бъдат оценени по достойнство действията на испанския крал Филип II, без да се задълбочаваме в непоследователността и колебанията му, трябва да се имат предвид огромните размери на държавата му и многобройните и труднопреодолими препятствия, които поставя пред всеки политик едно подобно държавно формирование. Много важно е да се отчете и това, че отношенията на Франция с Портата са фактор, който във всеки един момент може да доведе до криза в твърде крехкото спокойствие, настъпило след края на италианските войни²⁴. Постигнатото примирие между протестанти и католици във Франция можело да обърне силите на съседите срещу Филип II. Подобни резки и неочаквани промени са характерни за политическия климат на XVI в., наситен с много динамизъм и дълбоки противоречия.

По същото време нещата в двора на австрийските Хабсбурги се развиват по друга схема и напрежението в отношенията им с Портата отслабва. Сключеният на 17 януари 1568 г. договор между Портата и император Максимилиан II, впоследствие неколкократно подновяван, поставя основите на тридесетгодишен мир между изправените една срещу друга имперски воли - явление, почти непознато за отношенията на османците с друг техен съсед. Този мир с Портата е следствие на сложни и забъркани дипломатически ходове на Хабсбургите. Той е и проявление на стремежа им да отложат момента на по-решителната схватка с неприятеля, защото проблемите от вътрешен характер са взривоопасни и изискват пределно напрягане на държавната машина. От 1547 г. Австрия започва да плаща на османците данък от 30 000 форинта ежегодно. През 1568 г. това условие отново фигурира в договора. Окончателно се признава създаденият в Средното Подунавие териториален статут. Поемат се задължения да се прекратят набезите в граничните райони. Императорът признава с този договор, че скорошна промяна в тези части на Европа едва ли може да се очаква. Позициите на османците са стабилни²⁵.

Както вече споменахме, неутралитетът на Виена бил резултат и на някои вътрешнополитически и социално-икономически затруднения на Австрия. Това са преди всичко религиозните борби в Германия и финансовото обезпечаване на антиосманските действия. Тези два момента от историческото развитие на немските и австрийските земи през XVI в. са свързани. Спирането на придвижването на османците към центъра на Европа налага напрягането на силите преди всичко на наследствените владения на Хабсбургите, Унгария и Хърватско. Провежданите почти ежегодно имперски диети по принцип признават необходимостта Хабсбургите да получат финансова подкрепа. Почти всички курфюрсти са единодушни в постановката на въпроса, но не и в реализирането на предначертанията на събранието. А след сближаването на католици и протестанти в отношението им към „османската заплаха"и одобрението на най-широките слоеве от населението на Германия е осигурено. В крайна сметка обаче решенията за организиране на борба с османците предизвикват и насрещни искания за разширяване правата на протестантите и за поредни отстъпки. От края на 40-те години на XVI в. до края на Петнадесетгодишната война (1593-1606) Хабсбургите получават помощ от порядъка на 9 млн. форинта. Към средата на века най-големия дял внасят чешките земи - повече от половината, сетне Австрия и незавладените части на Унгария. Вземанията на сумите се извършват под формата на ежегодни данъци. Понякога императорът взема пари назаем и от градските управи. През 1556 г. е създаден специален придворен съвет за ръководство на крепостното строителство. Често отпусканите „турски помощи" не се използват по предназначение и това довежда до ожесточени спорове между съсловията²⁶.

Въпреки противоречията и бушуващите в диетите и градските съвети спорове проблемът за практическото осъществяване на мерки за отбрана и евентуална офанзива намира най-сериозното си решение. Става дума за всеобхватни мероприятия по укрепване на отбранителните възможности на онези зони на Хабсбургските владения, които граничат с владенията на Портата и търпят човешки и материални загуби от това нежелано съседство. Такова е положението към средата на XVI в. Естествено е да предположим, че активността на австрийските Хабсбурги има сериозен международен резонанс. Мнозина политически дейци и държавни глави възприемат неутралитета на Австрия спрямо организирането и действията на Свещената лига като тактически маньовър за временно забавяне на вземането на решение. По този въпрос ще говорим по-долу. Тук ще споменем само, че отбранителните мероприятия на австрийските Хабсбурги подхранват слуховете за съпричастността на Австрия към действията в Средиземноморието. Намеренията обаче на австрийските роднини на Филип II към края на 60-те и началото на 70-те години са други.

В Мадрид гледат на Австрия отвисоко. Причина за това е нестабилното положение в Германия, противоречията между короната и диетите, между избиратели и курфюрсти, между протестанти и католици и т. н. Протестантството все още не е изчерпало вътрешните си ресурси за експанзия във всяко едно отношение.

Паралелно с това посттридентският католицизъм е солидна основа за набиращата мощ Контрареформация. Рано или късно схватката трябва да последва. Именно в източните имперски области, за които вече говорихме и които са предна линия на отбраната на немските земи, обстановката е най-сложна. Това са Австрия, Щирия и Каринтия. Към средата на XVI в. близо 80 % от населението им е протестантско. За да може да контролира обстановката, със специални актове през 1568 и 1571 г. императорът потвърждава дадените му конфесионални свободи. Подобни отстъпки не могат да предизвикат съчувствие в католическа Испания, макар да е ясно, че те са естествени мерки за защита на границата с османците. Виена вече е преживяла ужаса на османското присъствие под градските си стени. Спасяването й е резултат именно на умиротворяване на религиозните дрязги в името на нещо по-съществено - защита на държавата. В Рим и Мадрид отстъпките от подобно естество се приемат крайно враждебно. Говори се, че сам Максимилиан е привърженик на Лутер и действа поради лична неприязън към Пий V²⁷.

Венеция е другата европейска сила, от която се изисква максимум непримиримост по отношение на новите планове на Портата. Поведението на Серенисимата обаче далеч не е толкова войнствено. Желанието й е да се избегне конфликтът, като се плати на Портата - било с пари, било с някое малко парче островна земя от венецианската република. Републиката преживява трудни времена. Последвалите една след друга няколко сушави години предизвикват обезлюдяване на адриатическите й колонии. Жителите на Спалато (дн. Сплит) например по това време са не повече от 4000. Населението на Корфу е намаляло наполовина и брои 20 000 души²⁸.

За да не бъде пресилена констатацията, че към края на 60-те години и особено през 1570 г. Венеция не е готова и не разполага с ресурси за водене на офанзивна война, трябва да обърнем внимание на състоянието на флотата й. Към средата на века качеството на платната на венецианците е много по-лошо от това на османските или испанските галери. Венецианците не губят самочувствие, защото притежават огромните за времето си кораби - крепости, снабдени с множество огневи точки. Поради намиращите се на борда им оръдия тези кораби са приложими само за определен вид военни операции и при определен боен ред на корабите. Те са бавно подвижни и трудно маневрират. Кристофоро да Канале - „губернатор на армадата" на Венеция, към средата на века е силно обезпокоен от османските ратни победи в Средиземноморието. Но да не пресилваме негативния момент в оценката на морската мощ на Венеция. Ударите, които османците й нанасят през втората половина на XV в., действат отрезвително. Особено тежко е наранено самолюбието на венецианците след загубата на Негропонт, когато османците съумяват да съберат за атака срещу острова флот, превъзхождащ десеторно този на републиката. Тежкият урок кара Венеция да започне разширяване и подобряване на дейността на Арсенала. Стремежът е в корабостроителниците на града в кратки срокове да могат да бъдат приготвени за военни операции около стотина кораба. През лятото на 1570 г. въпреки редица трудности за изключително кратки срокове са подготвени 150 плавателни съда. Освен това заплашените търговски интереси подтикват венецианците и към усъвършенстване на конструкцията на корабите си. За целите на трафика и безопасността на превозваните стоки се раждат и големите венециански плаващи крепости, за които вече споменахме. Недостатъкът им е, че те са създадени за защита, а не за нападение. Въпреки това появата им е положителен момент в развитието на морското изкуство на Средиземноморието. Реорганизирането на Арсенала на Венеция е възможно благодарение на ежегодните помощи, които се отпускат от сената. Те достигат до 100 000 дуката, така че през XVI в. Novissimo Arsenale е достоен съперник на цариградския Арсенал²⁹.

Но боеспособността на венецианския флот от XVI в. зависи от възможностите за обезпечаване на галерите и галеасите с екипажи. Намаляването на владяната от Венеция територия понижава и възможностите за набиране на гребци. Това твърдение се онагледява чрез публикуваните още преди век данни от В. Ламански. Според тях в началото на XVI столетие от 40-те галери, с които разполага Венеция, 12 са от Крит, по една изпращат Кефалония, Закинтос и Навплион и 2 - Керкира (Корфу). Десет са с екипажи от венецианска Далмация (1 от Котор, 1 от Сплит и Трогир, 1 от Шибеник, 1 от Корчула, 1 от Фар, 2 от седалището на провидура - Задар, 1 от Каподистрия и т. н.). Останалата част от 52-та съда, с които републиката разполага, се поделят между метрополията (13 кораба) и Кипър. С други думи, самата Венеция издържа и обезпечава с екипажи едва 1/4 от флота си. При това според мнението на венецианския адмирал Да Канале гръцките галери и екипажи били най-добрите в армадата му³⁰. Намаляването на населението на островите и загубата на позиции в Пелопонес се отразява негативно върху притока на опитни гръцки моряци. Обикновено от Венеция корабите тръгват с непълни екипажи, като разчитат да наберат хора в Далмация. Това също не е лесно, защото далматинците искат заплащане в аванс, добро качество на раздаваното облекло и храна, а невинаги местните власти разполагали с необходимото.

Принудена да съжителства в най-драматична близост с османските владения, Венеция обикновено най-стриктно спазва клаузите на мирните договори и единствена от средиземноморските сили не прибягва до използване на пленени османци или корсари като гребци на галерите си. Положението изглежда почти безнадеждно и това тласка градските власти към решение, което е в разрез с вековните традиции на града и не се посреща добре от обществеността. Към 1545 г. започва фактическото неприлагане на присъди с доживотен срок: замяната е служба на галерите, вечна каторга. В ръцете на тези отритнати от закона и родината си хора се предават бойните и търговските кораби на републиката. Те допринасят за победата при Лепанто и за съживяването на венецианската търговия в последните десетилетия на XVI в.³¹. Така че силите, с които Венеция разполага, за да отстои разклатените си позиции, не са малки, но са на привършване. Пък и османците в течение на цял век активно присъствие в Средиземноморието натрупват опит като мореплаватели и разполагат с потенциални възможности да посрещнат тежестите на война по море: ресурси за строителство на бойни кораби, гребци за галери, удобни бази и хранителни припаси.

Поради близостта си до османските владения житниците на Венеция - Крит и Кипър - все по-често привличат вниманието на Портата. Островите са най-важните бази за флота на Венеция в Източното Средиземноморие, особено след загубите, понесени до края на 30-те години на XVI в. Към средата на века селскостопанското им производство не е достатъчно да задоволи порасналите потребности на метрополията. Ето защо значението им е най-вече като бази на флотата, без които са немислими по-продължителни преходи. Венецианците обаче живеят в непрекъснат страх, че ще последва морска експедиция срещу Кипър, който е трън в очите на Портата заради близостта му до нейните брегове. Поради вече нееднократно изтъкваното лошо отношение на местните венециански власти към жителите на островите - в по-голямата си част „схизматици" - отбраната се обезпечава, както и другаде, от гарнизоните на крепостите³². Последната голяма османска акция в тези води - експедицията срещу Родос - доказа, че превземането на Негропонт е вече научен урок. Опит и възможности османците не трябва да вземат назаем. Те са силата, която диктува. Една тяхна акция срещу който и да е от двата острова изглежда като сигурен залог за нова тежка загуба на републиката.

Към края на 1569 г. от байлото на Венеция при Портата Марк-Антонио Барбаро пристигат обезпокоителни новини. Употребяваме този епитет по-скоро по инерция. Някои недоброжелателни действия на Портата в Цариград или Морея от това време днес ни изглеждат като прелюдия към Кипърската война, но дали така са мислели и венецианците? След близо тридесетгодишно спокойствие, привикали да разчитат, че големите загуби могат да се избягват с цената на непрекъснати малки отстъпки, те били в известен смисъл разглезени от Портата. Войната за Кипър най-вероятно е изглеждала на венецианците като нещо възможно по принцип, но изключено като практика. Продължителното съжителство с османците кара Венеция да не приема толкова трагично вестта за някой и друг конфискуван от Портата кораб или за нападение срещу Задар. Такива епизоди е имало стотици, а навикът е втора природа. Венецианските позиции в Кипър са твърде уязвими. Временното затишие в отношенията между Венеция и Портата след битката при Превеза не означава, че републиката е постигнала желаното равновесие на силите, а още по-малко - че е имала време да се подготви за поредния сблъсък. Онова, което Османската империя може да си позволи като бързина и възможности за организиране на морска експедиция, е непосилно за Венеция. Да прибегнем до формулировката на Бродел: „През втората половина на XVI в. ... светът в своята еволюция е против Венеция, против нейното политическо кредо, пък ако искате, против нейната житейска формула ...". През този последен мирен есенно-зимен сезон на Венеция е отсъдено да преживее и друго едно неприятно събитие. На 13 септември 1569 г. Арсеналът й е почти изцяло унищожен от пожар³³.

На 27 март 1570 г. пратеник на Селим II оповестява на Сената на Венеция поредните искания на Портата. Венецианците са свикнали да им се предявяват ултимативни искания, но този път цената е твърде висока - безусловно отстъпване на Кипър. Мотивите са: нападения срещу владения на Портата в Далмация; неучтиво отношение към пленници - поданици на Портата; Кипър е база на пирати, срещу които Венеция не взема мерки, и освен това островът по право принадлежи на султана на Египет. Ултиматумът е отхвърлен. Войната е въпрос на дни - до началото на подходящия за корабоплаване сезон. Времето е малко, а уплахата в града е голяма. Носят се слухове, че ще бъде нападнат самият град. Венецианците могат да организират отбраната на владенията си, но пред новата османска офанзива се проявяват старите слабости на повечето европейски сили. При венецианците те са още по-очевидни. Републиката не разполага с добра сухопътна армия - това противоречи на традициите й. Пристъпът срещу Кипър изисква за кратки срокове да се организира морска експедиция и да се подготвят местните крепостни гарнизони за борба с превъзхождащ ги във всички отношения противник. Трескавата дейност, която развиват разпратени във всички посоки емисари на републиката, и приготовленията в самия град протичат в атмосферата на крайно напрежение, но макар че заплахата е очевидна, не липсват колебания относно правилността на избраната позиция³⁴.

* * *

Въпреки че Портата атакува венециански владения, не Републиката на Св. Марко оглавява през следващите няколко месеца новия антиосмански порив на Европа. Лидерството поема Пий V. Твърде неочаквано близо век и тридесетина години след „Дългия поход" от 1443-1444 г. действията, предприети от Светия престол, дават положителни резултати. Обстановката, в която се изгражда антиосманският съюз, е напрегната до краен предел: Селим II е започнал осъществяването на плана си за завладяването на Кипър. Преговорите, консултациите и споровете между бъдещите участници на съюза отнемат толкова много и ценно време, че в момента на най-големия османски натиск срещу острова намиращите се в крепостите му гарнизони не получават никаква подкрепа.

Решимостта на Пий V да сплоти католическия свят за нов кръстоносен поход е фанатична. Негови емисари са из всички европейски дворове, дори и в далечна Русия при Иван Грозни. Мисията в Мадрид е поверена на един от най-опитните му дипломати - Луис де Торес³⁵.

На 17 април 1570 г. една част от предназначените да атакуват Кипър османски кораби напускат начело с Пиале паша столицата и поемат към Кипър. След около месец основната флотилия начело с капудан пашата Али я последва. През юни край бреговете на Кипър са групирани около 350 османски бойни единици³⁶.

Единственият добре укрепен пункт на бреговата линия е Фамагуста. На 1 юли османците дебаркират край Лимасол и на още няколко места в околността. Завладяна и разрушена из основи е Никозия. Пленен и обезглавен е венецианският наместник Николо Дандоло. Гарнизонът на Фамагуста обаче оказва неочаквана за османците упорита съпротива. Оглавява я комендантът на гарнизона Марк-Антонио Бригадино. Защитниците й почти цяла година отбиват вълните на османските пристъпи. Капитулират в началото на август 1571 г. Пленниците са подложени на варварски мъчения. След доста години Венеция успява да откупи тленните останки на Бригадино и го погребва с големи почести в катедралата „Св. Джовани и Паоло" в града³⁷.

В дневника си за пътуването в Османската империя видният немски учен, богослов и деец на Реформацията Стефан Герлах е записал: „Венецианците в Кипър (както и генуезците в Хиос) се отнасяли към своите поданици по-зле, отколкото към робите, отнемали жените и красивите им дъщери, безчестели ги... и с момчетата се занимавали, така че жителите сами казвали, че вече не можели да издържат...". Съвременни гръцки историци не са склонни да тълкуват този и редица подобни по характер извори, в смисъл че османците са били облекчени при завладяването на острова от безучастното отношение на местното население. А. Вакалопулос например сочи, че османците не успяват да развият първия си успех срещу Лимасол бързо, защото в отбраната на тези краища на острова активно се включва отряд стратиоти начело с Петро Рондаки³⁸.

Според нас това са два различни аспекта на завладяването на Кипър. Напълно естествено е стратиотите, които са били въоръжени и наемани от венецианците, да са отбранявали наред с тях крепостните му съоръжения. Не е изключено отделни жители да са бранели също домовете и имотите си, особено ако са имали оръжие за това. След два века османско присъствие на Балканите и в Егея малцина са онези, които не познават лика на всеки османски успех - поробването, палежите, грабежите, изселването. Но нека не съдим за същината на едно явление само по върховите му характеристики. Повече от очевидно е, че венецианското присъствие в Кипър е непопулярно и жителите на Кипър не подкрепяли масово военните контингенти на републиката, които сдържат османските атаки. Макар и християни, венецианците са били нежелани. Апатията на местното население изглежда е резултат на осъзнато желание за промяна или следствие на дълги години потисничество и политическо онеправдание. Деморализирани са онези слоеве от населението, които биха имали възможност да застанат редом с бранителите на родната земя или да оглавят някакви по-ярки антиосмански прояви. Да не забравяме, че кипърската аристокрация е с твърде сложна съдба. Тя често сменя господарите си и политическата си ориентация. Както и в други случаи, местната върхушка проявява обяснима склонност към адаптиране в новите условия. Мнозина променят вярата си и запазват господстващото си положение.³⁹

Междувременно в Испания папският легат Луис де Торес преговаря с мадридските политици и краля по два основни пункта: на Венеция незабавно да бъде отпусната помощ и да се обмислят условията за формиране на съюз с отбранителни и нападателни задачи. Сред съветниците на Филип II и приближените му фаворити се очертават две групировки - за и против намесата в конфликта на Венеция с Портата⁴⁰. В края на краищата побеждава идеята за решителна намеса.

Няколко са факторите, които обясняват благосклонността на испанския крал към венецианските искания през лятото на 1570 г. На първо място вероятно трябва да се постави проблемът за Гренада и вълненията на маврите. Освен това в пледоарията на Торес, както и в писмата, които през тези месеци му изпаща Пий V, ясно звучи идеята, че Венеция е аванпост на испанските владения, че нейните острови, флота и воини са вълнолом, в който се разбиват османските пристъпи. Това не е нова идея: при всеки поход и зов за отпор папството е сочело земите на поредните жертви като такъв. Сега обаче подобни твърдения прозвучават в Испания твърде правдоподобно Конфликтите с османския флот през XVI в. не са повлияли положително върху самочувствието на господарите на световните океани. В родината си, сред водите на най-родното, от векове кръстосвано море, те чувстват, че не всичко вече им е достъпно. Дали това не е комплексът, получен след експедицията от 1538 г. срещу о-в Джерба? Дали това не е страх, че върху испанския владетел може да се стовари непосилната тежест да брани земите си от разбунтувалите се маври, въстаналата Нидерландия и османските атаки? Малта е щит, на който се разчита, но дали е достатъчно здрав? Впрочем вероятно са взети предвид и аргументите на златото: папата обещава ежегодна финансова подкрепа на испанския двор в размер на 400 000 дуката. Исканията на Рим са степенувани. Първо се настоява за незабавно включване на испанския флот в обединяващата се под папската егида ескадра, която да отплува към Кипър, и, второ, да се уточнят условията за съюза⁴¹. Но всичко това се прави доста прибързано, недоуточнено и недообмислено, макар че Пий V се опитва да е вездесъщ, за да тушира съществуващите противоречия и да сплоти като начало поне флотилията. Испания отпуска за целта базирания си в Сицилия флот под командването на Джан-Андера Дориа. Предпазливият генуезец изпълнява възложената му задача по твърде своеобразен начин. Впоследствие венецианците го гледат като човек, предал общата кауза, и негодуват от доверието, което му оказва главнокомандващият обединената ескадра дон Хуан Австрийски. Въпреки всичко началото на оформянето на съюза по подобие на този от 30-те години е положено.

Със средствата на Светия престол и лично от името на папата в Анкона са екипирани 12 галери. Изборът за главнокомандващ папската флотилия е паднал върху относително неопитния мореплавател, амбициозния и несговорчив генуезец Маркантонио Колона. Неговият сънародник Дориа - от рода на известни в средните векове генуезки мореплаватели - го превъзхожда в много отношения. Инструкциите, които двамата получават от господарите си, съдържат съществени различия. Филип II е предпочел отново да заповяда максимална предпазливост. Той предпочита да изчака, да наблюдава и да не рискува напразно в името на интересите на венецианците, чийто яростен защитник е Колона. Начело на корабите на Венеция също е поставен човек с твърде незначителен опит по море. Свои бойни единици са предоставили Малта и херцогът на Савоя, но не те оформят облика на ескадрата⁴².

Набързо оформената християнска флотилия е пъстра по вида на включените в нея кораби, по народностната принадлежност на екипажите, по настроенията и намеренията на командирите, по целите на плановете им. Основните сили на венецианците са базирани край Крит, където очакват подкрепление, за да отплуват към Кипър. Междувременно силите на бранителите на полуразрушена Никозия са на привършване. Като се позовава на приближаването на есенно-зимния сезон, Дориа настоява плаването до Кипър да се отложи за следната година. Под натиска на Колона и Зано плаването е продължено в посока към о-в Родос. Флотилията е внушителна - 180 галери, 11 галеаси и множество по-малки кораби, които, ако се използват по предназначение, могат да окажат влияние върху събитията на острова. Случва се нещо друго. Стечението на обстоятелствата - лошите климатични условия, разногласията между Колона и Дориа - осуетяват акцията по спасяването на Кипър. В началото на септември се получава новината, че Никозия е превзета. Дориа се отказва от продължаването на рейда и справяйки се с бурното море, закарва невредими корабите си в Месина. Венецианците, както и командването на папските галери, последват примера му. При завръщането си към Крит венецианските галери в по-голямата си част претърпяват корабокрушение. Колона спасява само 3 от 12-те галери, които командва⁴³.

В резултат на всички тези неблагополучия още преди да е създадено истинското ново кръстоносно войнство, отношенията между учредителите и бъдещите му най-активни членове са белязани с печата на недоверието и мнителността. Огорчението от неудачната операция е всеобщо. Вината се приписва в зависимост от това, къде се прави преценката, ту на Дориа - чрез него на испанците и краля въобще; ту на „войнствената партия", въвлякла републиката в конфликт с османците и отхвърлила преговорите като алтернатива. Последиците на случилото се през лятото на 1570 г. се долавят и сетне в негодуванието на опитния венециански патриций Вениеро, почувствал се унижен от назначаването на Дориа за командващ венецианските кораби - членове на обединената флотилия на Лигата.

Противоречията между Испания, Венеция и силите на папата биха могли да се неутрализират в полза на замисляното дело при наличието на едно единно командване. В случая това е почти нереализуемо. Изпъкването на Испания на преден план дразни венецианците. Позициите им след лятото на 1570 г. са силно разклатени и от това, че търпят големи загуби в обратния рейд след отказа от пристъп срещу Кипър.

Опитите на Пий V да привлече Франция към проектирания съюз и бъдещата общохристиянска акция се провалят⁴⁴. Последиците от успеха на едно подобно начинание плащат французите, в чиято политика твърдо е застъпен постулатът: да дестабилизират чрез османците положението в Средиземноморието, като по този начин отвличат вниманието на Испания от своите владения. В бъдещата лига Франция съзира възможност Испания да овладее положението в региона и да се наложи като сила над османците и другите европейски владетели. Френската дипломация твърдо отстоява в началото на 70-те години избраната позиция: добри отношения и подкрепа на Портата. С оглед задачите на френско-хабсбургското съперничество се формулира и инструкцията на изпратения към Цариград френски посланик, когото испанците обвиняват, че е протестант, Франция избира твърде сложен, но не и лишен от логика вариант за отстояване на постигнатото. На Портата се препоръчва да подобри отношенията си с Трансилвания и Венеция, но не и с Испания. Цели се да бъдат разделени Испания и Венеция, като силите на Портата се концентрират единствено срещу испанците⁴⁵. През април 1571 г. във Венеция се намира пратеник на френския двор. Той предлага от името на господаря си Франция да се нагърби с посредничеството за сключване на мир - роля, която французите не без успех играят в османо-европейските отношения през следващите два века. Този активен неутралитет с проосманска окраска става типичен за дипломацията на Франция. Чрез него французите градят стабилността на търговско-икономическите си интереси в Средиземноморието и Близкия изток въобще. Що се отнася до 1571 г., Франция няма никакви сериозни намерения да пледира пред Портата, рискувайки да загуби благоразположението й, за каузата на Венеция. Целта е, като се разколебае намерението на Венеция за сближаване с Филип II, да се осуети създаването на лигата. В известен смисъл Франция има успехи, защото в сената и самия град има влиятелна група от политици, търговци и видни граждани, която смята, че с включването си в антиосмански съюз републиката поема несъразмерен на възможностите й риск.

За да си изяснят обстановката, венецианците изпровождат във Франция Алвизо Контарини. Влиянието на противниците на войната с Портата към края на 1570 г. се засилва, защото опитът за спасяването на Кипър вече сочи колко трудно е осъществяването на общохристиянска акция. Паралелно с това Венеция взема решение да изпрати специален емисар в Цариград, който да сондира възможностите за започване на мирни преговори. В хаоса, създаден от бързо менящата се обстановка, на венецианците е твърде трудно да си създадат реална представа за истинските намерения на Франция. Освен това френските политици и дворцови дейци проявяват завидно майсторство. Инструкцията на френския пратеник до Портата е върховно постижение на дипломатическата казуистика и демагогия⁴⁶. Загубите на християнството като цяло въобще не вълнуват Катерина Медичи и сина й Шарл IX, макар че идеите за мнимо единение на християнския свят са част от необходимата вътрешнополитическа платформа, позволяваща запазването на крехкото равновесие между католиците и протестантите в страната. То обаче е взривено през нощта на 24 август 1572 г. - празника на св. Вартоломей, с трагедията на масовите погроми срещу хугенотите.

Позицията на австрийския клон на Хабсбургите не претърпява промяна след ангажирането на Испания във войната с Портата. Под най-разновидни претексти Максимилиан II отклонява опитите на Рим да го въвлече в преговори за участие в съюза. Императорът започва с папата препирни по проблема за титулатурата на великия херцог на Тоскана и дори намесва Мадрид в тях. Върху поведението му безспорно влияят настроенията на протестантските курфюрсти. Повечето от тях не са благосклонни към идеята за нов конфликт с Портата. Освен това Максимилиан, който в детайли е информиран за взаимоотношенията между съюзниците, преценява, че готвещата се лига се очертава като нестабилно формирование. То не можело да му даде сериозни гаранции, че ще има практическа и близка изгода от това да провокира османците за нови атаки срещу земите си⁴⁷.

Това в най-общи линии са причините, които в началото на седмото десетилетие на XVI в. сближават позициите на Франция и австрийските Хабсбурги. Разграничаването им от планираната общохристиянска антиосманска акция - една от последните реплики на кръстоносния поход като идея и форма - е доказателство за все по-ясно укрепващата им държавно-абсолютистка доктрина. Тя е в разрез с един исторически анахронизъм, който в този момент все по-отчетливо се напълва със съдържание благодарение на съвпадение на замислите на Рим с интересите на един или друг светски владетел. В тези години Австрия не желае да й се отреди ролята, която испанците разчитат, че ще поеме Венеция: на „antemural", ограждащ Испания от все по-дълбокото проникване на османците на запад. Идеята, че Венеция е именно този защитен зид или вълнолом, увлича Филип II и оформя решението му да подкрепи Пий V. На австрийците обаче подобен вариант не може да се понрави. Дългогодишното им общуване с османците по суша, ежедневието на общата гранична зона ги е карало да гледат с високомерие на съседни владетели - унгарски, чешки, молдовски. Рискът от това да се окажеш натоварен с такава мисия им е познат. Той винаги се равнява на загуба, отстъпки и компромиси.

Загубата в онези години за народите на европейския Югоизток и Централна Европа има един общ знаменател - нарастване на мощта на османците, териториално разширяване на империята им, понасяне на тежкото бреме на османски васал или, според образните думи на Стефан Герлах, на изполичар на турския султан и на пашите му⁴⁸. След оформянето на пашалъка Буда и установяването на османците в земите на унгарската корона самата Австрия е лице в лице с тях. Основните цели на външната й политика ще се оформят под влияние на тази близост и ще са насочени към подобряване на съществуващия modus vivendi, а след Вестфалския мир - и към изграждане на ново съотношение на силите в този регион на Европа и ограничаване влиянието на османците.

На апела на Пий V се отзовават малките италиански владетели - херцозите на Урбино, Ферара, Мантуа, Савоя, великият херцог на Тоскана Козма Медичи, както и Генуа и Лука. Те отделят от скромните си приходи средства за издръжка на отряди от пеши и конни наемници⁴⁹. Участието им обаче не е в състояние да компенсира отказа на две европейски страни от ранга на Франция и Австрия.

* * *

През цялата зима и пролетта на 1570-1571 г. венецианците водят преговори с папата. Те не са загубили надежда, че е възможно конфликтът с Портата да намери мирен изход без големи загуби. Тези им настроения се подклаждат и от донесенията на секретаря на сената Якопо Рагацоне от Цариград. Тласъкът, дал преимущество на папската позиция, е вестта, че флотилия от 100 османски кораба е отплувала за Фамагуста⁵⁰. С мъглявите обещания, давани на Венеция, Портата всъщност печелела време.

Договорът за създаване на отбранителен и нападателен съюз против османците и за „освобождаване на всички християнски земи" е сключен на 19 май и оповестен на 25 май 1571 г. Негови учредители са папа Пий V, Филип II, Венецианската република. Текстът му разкрива някои моменти, за които вече споменахме: надежда, че германският император ще се присъедини към съюза, желание това да сторят Франция и Португалия.

Ръководството на военните операции се отрежда на незаконнородения брат на Филип II - дон Хуан Австрийски. Като негов заместник е посочен Маркантонио Колона. Венецианците де факто и де юре са поставени в унизително положение на подчинени. Освен това впоследствие проличава, че много моменти от функционирането на един сложен организъм, какъвто щяла да бъде бъдещата колективна военна акция, не са обмислени. Нещо много важно - разграничаването и уточняването на задълженията, правата и прерогативите на командващите персони изобщо не са дискутирани в детайли, тъй че условията за неразбирателства са налице⁵¹.

Мащабността на замисляното начинание проличава от един кратък преглед на сумите, които се предвижда да бъдат отпуснати и събрани, за да се започнат военните действия⁵². През юли с.г. на Филип II е връчен проектобюджет. В най-обобщен вид цифрите в него са следните:

                                                     Общо: 1 451 570 дуката

Макар че договорът е реалност и военната машина е вече задействана, все още съществува реална опасност за започнатото дело. Мнозина от съветниците на краля го увещават да обърне готвещия се удар срещу Франция, в чиито държавни работи все по-ярко се очертава влиянието на хугенотите. Филип II устоява на изкушението и на 16 юни дон Хуан получава дългоочакваната заповед. След месец време ескадрата му напуска водите на Испания и на 26 юли акостира в пристанището на Неапол. Дон Хуан получава от ръцете на новия вицекрал на Неапол кардинал Гранвел знамето на Лигата⁵⁴. От началото на военните действия срещу Кипър е минало малко повече от година.

Дните преди началото на големия рейд към бреговете на Континентална Гърция и из Архипелага са изпълнени с трескава дейност: военни съвети, инспекции, съвещания. Γалерите и галеасите не са вече испански, венециански, неаполитански, папски - всички са равни под знамето на кръста. Още в Италия, преди началото на похода, се проявяват сериозни различия в мненията по стратегията и тактиката на бъдещата битка: изчакване или офанзива. Дискусиите до голяма степен са безпредметни, защото все още нищо конкретно не е известно за противника, за движението и местонахождението му. Малко по-късно се получават вести както от Венеция, така и от четирите малтийски галери, които под командването на рицаря Жил де Андрада са изпратени на обиколка и разузнаване. Знаело се, че османците са напуснали Котор в посока на юг, към Валона. Отегчен от бавенето и изчакването, без да дочака новини и от други разпратени из Адриатика съгледвачи, дон Хуан оповестява решението си: флотът да напусне Месина. В безредие, но с много шум, веселие и разкош християнските галери и другите кораби напускат временния си сборен пункт на 16 септември и се насочват към Корфу. Там именно се узнава и точното място на временното базиране на османските кораби - залива край Навпакт. Решението да се влезе в открит бой е взето при твърде драматични обстоятелства и борба срещу предпазливите и нерешителните. Надделяват настойчивостта на венецианците, които заплашват, че ще се бият сами, неотстъпчивостта на представителите на папството в стремежа им да доведат докрай отдавна жадуваното дело, както и желанието на дон Хуан да се изяви, макар и като наруши връзващите ръцете му инструкции на краля, към които предната година строго се придържа Дориа. Впрочем мотивите за този негов избор са пояснени по-късно от него самия в документация, която е използвал в книгата си Фернанд Бродел. Той се чувствал задължен да не измами венецианците и папата. Загубата според него също е щяла да бъде от полза, защото би спечелила доверието на Венеция и укрепила връзките й с Испания, а строителството на нов флот не му се е струвало невъзможно след един евентуален неуспех⁵⁵.

Командването на експедицията е принудено да се съобразява с климата на взаимоотношенията между членовете на екипажите и да не допусне деморализирането им. Признаци за това има. Край Корфу по време на едно изчакване на изостанали кораби между испанци и венецианци - членове на екипажа на една галера - избухва шумен и кървав скандал. Той се прехвърля и на съседни кораби. Този инцидент още повече задълбочава неприязънта на Себастиано Вениеро към испанския главнокомандващ⁵⁶. Опитният воин е настоявал да не се изграждат смесени екипажи. Освен политическите разногласия, наследени от сложните взаимоотношения на републиката с Испания, разривът между двамата се подготвя и от друго. Вениеро е раздразнен, че върховното командване е в ръцете на този млад, амбициозен и своенравен испанец, който често не зачита стремежа на венецианците заслугите им да бъдат оценени по достойнство.

Числеността на бойните кораби на християнската ескадра е 208. Известни различия има в цифрите, с които се определя принадлежността им, но като венециански се сочат 106-110 кораба. Не е трудно да си представим какви усилия е струвало на републиката да ги подготви. Освен това именно нейните галеаси - плуващите й крепост, големи тримачтови кораби с по 22 оръдия на борда си и високо издигнати защитни щитове за артилеристи и стрелци - ще са един от важните фактори за извоюване на победата в бъдещия бой. Немалко е писано по въпросите на военнотехническото състояние на двете флотилии преди боя. Ние привеждаме тук тези откъслечни детайли най-вече като илюстрация за мотивите за самочувствието на венецианците. Срещу техните стотина кораба изцяло испански (включително малтийските галери) са само 17 бойни единици, 36 са от Неапол и Сицилия (да ги отнесем пак към силите на краля), 22 са от Генуа, 23 от папата и др. италиански градове⁵⁷.

Себастиано Вениеро и други представители на Венеция в общия команден състав на ескадрата не одобряват решението на дон Хуан да натовари Дориа с инспекционна обиколка на корабите⁵⁸. Венецианците смятат, че Дориа е един от виновниците - ни повече, ни по-малко - за нещастията, постигнали Кипър, и за провалянето на експедицията от есента на 1570 г. Така личните дрязги надделяват над съображението, че Дориа безспорно е изключително умен мореплавател. Едно негово на пръв поглед незначително предложение за усъвършенстване на някои елементи в конструкцията на галерите им позволява да газят по-дълбоко. Вследствие на това траекторията на стрелба срещу османските кораби се изменя, тъй че последните са по-уязвими и беззащитни срещу огъня на християнските кораби. Но недоверието между участниците в лигата не е само въпрос на държавна политика. То е ежедневие сред участниците. Да се търси оправдание на едните или да се винят другите е безсмислено.

С неголеми различия османските наративни извори и запазените западни свидетелства сочат цифрите 180-230 за османските галери, в това число и 70 галеоти. Предполага се, че това число включва и голям брой леки плавателни съдове - гемии, фрегати и бригантини. Количественото преимущество на османците се компенсира от огневата мощ на християнския флот. На 750 османски огневи точки противостоят 1815 съюзнически оръдия. В битката предстои да се включат 170 000 души, разпределени почти по равно между двете страни. Приблизително половината от тях са гребци. При османците това са роби - християни и гърци - приковани към пейките. Християнските кораби се задвижват от пленници османци, араби - пирати и затворници, осъдени на доживотна каторга⁵⁹.

* * *

Избухването на венециано-османска война за Кипър е онази последна капка, която препълва чашата на търпението на европейските морски сили, застрашени от все по-трайното интегриране на османците в Средиземноморието - основна политическа тенденция в развитието на Средиземноморието през XVI в. Наслагването на най-различни обстоятелства: активността на папството в лицето на папа Пий V, уплахата на Испания от османските успехи и резонанса им върху стабилността на положението вътре в страната, стремежа на Венеция да не загуби важен пункт на търговско-икономическото си и политическото си присъствие в Източното Средиземноморие върху пропагандираната от векове идея за прогонване на агаряните от християнски земи, позволява временно обединяване на християнския свят. Лигата е основана от пряко подложените на османския натиск средиземноморски сили. Франция остава вярна на вече набелязалия се в предходните десетилетия курс на поддържане на добри отношения с Портата.

Подготовката за решителната схватка с османците е търсене на реванш за серията отстъпки и загуби, едно донякъде наивно желание с един замах да се промени създаваното в течение на век ново съотношение на силите в Средиземноморието. В хода на подготовката на съюза проличават дълбоките различия във външнополитическите амбиции на отделните европейски монарси и стабилизирането на светската власт в ущърб на църквата. Тя, макар и преродена, не може да надделее над светското начало на новия тип европейски политически организми - империите и централизираните монархии.

¹Вж. подробно Османская империя и страны Центральной, Восточной, Юго-Восточной Европы в XV— XVI вв., 201—214.
²Braudel, F. Вilain d'une bataille. — In: II Mediterraneo nella seconda metà del'500 alla luce di Lepantо. A cura di Gino Benzоni. Firenze, 1974, 118—119.
³Guerdan, R. La Serenissime. Histoire de la République de Venise. Paris, 1971, p. 131.
⁴За експедицията срещу Триполитания и о-в Джерба вж. подробно Иванов, Н. Османское завоевание арабских стран, 1512—1574, 176-179 Braudel, F. La Méditerranée et le monde méditerranéen à l’epoque Philippe II Paris, 1982, v. II, 285-296.
⁵Ивaнοв, H. Цит. съч., 181 — 185.
⁶Османская империя,  205-206.
⁷Braudel, F. Op. cit., v. II, 319—329; Иванов, H. Цит. съч., 179—180.
⁸Османска империя, 192—197.
⁹Веrza, M. Haraciul Moldoviei si Jarile Romanisti în sec. XV—XVIII Studii, si materiale de istorie medie. Bucsresti, 1957, 10—11.
¹⁰Берοв, Л. Движение на цените на Балканите през XVI—XIX в. и европейската революция на цените. С., 1976, с. 145; Braudel, F. Op. cit., v. I, 422—493.
¹¹Подградская, Е. Μ. Κ вопросу ο турецкой монополии на внешнюю торговлю Молдавии и Валахии и ее влияние на историческое развитие княжеств (XVI—XVII вв.). — В: Юго-Восточная Европа в зпоху феодализма. Кишинев, 1973, с. 97.
¹²Documente privitôre la istorie Ardealului, Moldovie, si Tarii Romanesti.. Acte si scrisori. Ed. A. Veress, v. I. Bucuresti, 1929, 61, 78.
¹³Османская империя, 193—194.
¹⁴Φрейденберг, Μ. М. Дубровник и Османская империя, 102 - 108.
¹⁵Пак там, с. 107.
¹⁶Станοjевић, Γ. Југословенские земље у млетачко-турским ратовима XVI—XVIII вијека. Београд, 1970, с. 71, с. 74.
¹⁷Станοjевић, Γ. Цит. съч., 72—73; Вrаudеl, F. Op. cit. v. I, 517—537.
¹⁸Станοjевић, Γ. Цит. съч., 72—73
¹⁹Фрейденберг, Μ. М. Цит. съч., 29—30, 75—81, 114—115
²⁰Тадић, J. Шпанија и Дубровник y XVI в. Београд, 1932, 86—87, 91—95 и сл.
²¹Станojевић, Г. Цит. съч., 58, 120—123.
²²Вж. подробно Anselmi, S. Motivazioni economiche dalla neutralitа di Ragusa nel cinguecento. — In: II Mediterraneo, 31—-70. В приложенията към статията (57—70) са публикувани инструкции на правителството на Дубровник до посланиците му в Неапол, Рим, Цариград и др. Те са още едно доказателство за неимоверните усилия на дубровничани да запазят неутралитета си през 70-те години на XVI в.
²³По-подробно за въстанието на маврите вж. Иванов, Н. А. Цит. съч., 182—183. Braudel, F. Op. cit., v. II, 354—370; Grunebaum-Вallin, P. Joseph Naci. Duc de Naxos. Paris, 1968, p. 140; Hess Andrew, C. The Moriscos. An Ottoman Fifth Column in Sixteenth Century Spain. — The American Historical Review, 1968, I, 19—20.
²⁴Τеnеnti, A. La Francia, Venezia е la Sacra Lega. — In: II Mediteraneo, 393—408; Braudel, F. Bilan. . , p. 112.
²⁵Османская империя, с. 206, 214.
²⁶Пак там, с. 206—210 и цит. лит.
²⁷Wandruszka, A. L'imperio, la casa d'Austria е la sacra Lega - In: II Mediterraneo, p. 436.
²⁸Lesurе, .M. Op. cit., 28—29.
²⁹Lеsurе, M. Op. cit., p. 29; Τеnеnti, A. Gristoforo da Canal, la marine vénitienne avant Lépante. Paris, 1962, 27—36 passim; Braunstein, Ph., Delort, R. Venise, portrait historique d'une cité. Bourges, 1971, 106—114.
³⁰Lamansky, V. Secrets d'état de Venise. SPb., 1884, 555, 831-833.
³¹Вraunstеin, Ph., Delort, R. Op. cit., p. 113.
³²Lesure, M. Op. cit., p. 29; Lamansky, V. Op. cit., 597.
³³Braudel, F. Op. cit., ν. II, 374—375; idem, Bilan, p. 110; Βailly, A. La République de Venise. Paris, 1946, p. 174.
³⁴Lesurе, M. Op. cit., 30;
³⁵Djuvara, T., Cent projets de partages de la Turquie. Paris, 1914, 9—100; Jeden, H. Päpst Pius V, die Heilige Liga und der Kjeuzzugsgedanke. — In: II Mediterraneo, 200—201.
³⁶Βακαλόπουλος, Ά. δπ. π., τ. Γ', 242—243.
³⁷Guerdan, R. Op. cit., 131 — 132;
³⁸Βακαλόπουλος, Ά., δπ. π., Τ. Γ'., σ. 243. Герлах, С. Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград. Прев. М. Киселинчева. С., 1977, 96; Cfr. Hill, G. The History of Cyprus, v. III. Cambrige, 1948.
³⁹Κyrris, С. P. L'importance sociale de la conversion à l'Islam (volontaire ou non) d'une section des classes dirigeantes de Chypre pendant le premiers siècles de l'occupation turque. — Actes du I-er congrès international des études balkaniques, v. S., 1966, 437—439.
⁴⁰Lesurе, M. Op. cit., p. 31; Djuvara, T. Op. cit., 9 —100; Βraudel, F. Op. cit., v. II, p. 377.
⁴¹Braudel, F. Op. cit., v. II, 377—378; Lesurе, M. Op. cit., р. 32; Hеrrе, Ρ. Europäische Politik im cyprischen Krieg (1570—1573). Leipzig, 1902, S. 8.
⁴²Djuvara, T. Op. cit., p. 99; Вraudеl, F. Op. cit., v. II, 380; Serrano, L. D. La Liga de Lepanto entre Espana, Venecia y Santa Sede (1570—1573). Madrid, 1918, p. 75.
⁴³Lesurе, Μ. Op. cit., 32, 34—35. 37; Βraudel, F. Op. cit. v. II, 381—382.
⁴⁴Djuvara, T. Op. cit., p. 100.
⁴⁵Braudel, F. Op. cit., v. II, 387-390.
⁴⁶Tenenti, A. La Francia, 396—397; Lesure, M. Op. cit., p. 41.
⁴⁷Wаndruczka, A. Op. cit., 436—437.
⁴⁸Герлах, C. Цит. съч., c. 103.
⁴⁹Djuvara, T. Op. cit., 102.
⁵⁰Mantran, R. L'écho de la bataille de Lépante à Constantinople. — In: II Mediterraneo, p. 246; Lеsure, M. Op. cit., 41—42, 60—62.
⁵¹Djuvara, T. Op. cit., 102—103; Lеsure, M. Op. cit., 42—45.
⁵²В подробен вид данните са приведени от Lesure, M. (48—49). Тук цитираме обобщени извадки. Данните са според релация, публикувана през 1571 г. в Рим.
⁵³Djuvara, T. Op. cit., 103.
⁵⁴Lesure, M. Op. cit., 100—103; Braudel, F. Op. cit., v. II, 390—392.
⁵⁵Lesure, M. Op. cit., 107—108; Вraudеl, F. Op. cit., v. II, 394— 395.
⁵⁶Lesure, M. Op. cit., p. 109.
⁵⁷Lanе, F. C. Venice. A Maritime Republic, p. 369; Gugliеlmotti, A. Marcantonio Colonna alla Battaglia di Lepanto. Roma, 1862, p. lic 210—211; Sеrranο, L. Op. cit., v. 1, p. 119; Lеsurе, Μ. Οp. Cit., p. 115—116.
⁵⁸Mοlmеnti, P. Sebastiano Veniero е la bataglia di Lepanto. Firenze, 1899, p. 301.
⁵⁹Braudel, F. Op. cit., v. II, 392—394; Lеsurе, M. Op. cit., 115—116.