Обща история

 

УВОДНИ ДУМИ

 

Non vitia hominis, sed uitia saeculi.

(латинска поговорка)

 

В историческата памет на българския и на другите балкански народи османското завоевание заема трайно място като синоним на опустошение, покруса, дълги робски кервани, посегателство срещу вяра и чест. Едновременно с това завоеванието се възприема като епоха на върховно изпитание за народностните, религиозните и воинските добродетели на балканските християни, чрез които те вземат реванш, поне морален, срещу иноверния неприятел.

Историческата наука в зависимост от принадлежността и творческата нагласа на авторите показва широка амплитуда от разнообразия в подхода към османското нашествие. Едни историци плътно следват внушенията на балкано-християнската народо-психологическа нагласа и се опияняват от трагедията и героизма на народите страдалци. Други възхваляват завоевателните способности на ранните османци и с лека ръка идеализират онези събития и процеси, които балканските християни са оценявали като съдбоносни и трагични. Трети проявяват пренебрежение към конкретните нещастия, личностни и обществени трагедии и абсолютизирайки принципите на историческия академизъм, просто следят историческите процеси, осъждат виновните и недалновидните, преценяват последиците.

Всички те могат да приведат в защита на своя подход аргументи, които сами за себе си изглеждат убедителни. Първите ще изтъкнат, че историкът е човек от своя народ и не може да остане равнодушен и студено пресметлив, когато проучва напредването на османците в земите на неговите прадеди. Вторите ще се скрият зад твърдението, че нашествениците, които изменят политическата карта, налагат нови отношения и създават империи колоси (а към тях несъмнено се числят и османците), са истински субект на историята. Нашествието е борба между общества и народи, ще кажат те, в която всеки се опитва да намери или да запази своето място под слънцето. Третите ще изтъкнат, че османското завоевание е преди всичко исторически процес, който може да се разкрие и обясни само с най-чиста проба исторически професионализъм. На всичко това обаче могат да се противопоставят не по-малко убедителни контрааргументи. Картината на апокалипсиса на завоеванието — макар и пресъздадена талантливо, макар и радваща се на значителен читателски интерес — сама по себе си не е в състояние да обясни дълбоките му причини, същност и последици. Наблягането на османските завоевателни успехи и само на тях пренебрегва една съществена черта от историята на завоеванието: състоянието на балканските и европейските феодални общества. Академичната сухота на съжденията, колкото и проникновени да са те, оставя у читателя впечатлението, че от тях лъха студенина, несъвместима с горещия дъх на анализираните събития.

Изтъкваме това, за да подчертаем, че една от най-съществените трудности при изследване на османското нашествие е намирането на подход към този сложен исторически феномен. Подход, който да не противоречи на социално приложните изисквания към историческото познание. Паралелно с това да не е в конфликт с добрите традиции на академизма и да удовлетворява по-широка читателска аудитория. С основание тя трудно би възприела балкано-християнската трагедия, изложена посредством неадекватен езиков еквивалент.

Авторите на настоящата монография, разбира се, не могат да претендират, че са се вместили в очертанията на някакъв «идеален подход». В проучването си те са се ръководили от определени свои разбирания. Преди всичко те са се опитали да преодолеят страноведския подход. Възходът на османския бейлик и превръщането му в световна ислямска империя, гибелта на средновековните балкански държави и общоевропейските аспекти на тези явления са процес, който трябва да се проучва цялостно дори и от най-елементарни съображения за разбираемост на събитията. Ако те не се осмислят мащабно, рискът от подценяване или надценяване на историческата роля на една или друга държава, княжество или владетел става съвсем реален и почти неизбежен. Още по-важно е друго едно обстоятелство. Османското напредване на Балканите води до това, че този район, изправен пред едни и същи или сходни политико-социални проблеми, придобива още по-отчетливо отпреди облик на регион с определена историко-типологична специфика. Микрорегионалните особености се подчиняват на процеси от по-общ характер. Оттук идва настоятелната необходимост историческите явления на Балканите, в Централна и Западна Европа през XIV—XVI в. да бъдат разглеждани цялостно в пространствен и хронологически аспект.

Вторият елемент на избрания от авторите подход е свързан с обстоятелството, че в научната литература обобщаващите трудове върху османското нашествие обикновено представляват истории на Османската империя. В тях събитията и явленията се пречупват през призмата на османското развитие. На пръв поглед няма нищо странно и осъдително в това османското нашествие да се приравнява към еволюцията на османския малоазийски бейлик в империя с универсалистични претенции, която от своя страна е отговорна за загиването на балканските средновековни държави. Може ли да се смята обаче, че османското развитие върви sui generis и че балканските и централноевропейските общества изпълняват ролята на второстепенни и потърпевши историко-политически фактори? Дали при друго състояние на обществения и политическия живот в тях османският бейлик е имал бъдеще като световна империя?

Същината на въпроса според нас може да се изрази със следната формулировка: историята на османското напредване в много голяма степен е история на неуспеха на балканските, средноевропейските и западноевропейските държави да го предотвратят още в началната му фаза, а не история на османската завоевателна изключителност. Ако има елементи на изключителност, те трябва да се търсят в съвпадението между появата на османците на историческата сцена с определени процеси в балканските и европейските феодални общества, които правят тяхната съпротива неефикасна.

Трябва с особена настойчивост да се изтъкне, че балканските средновековни държави не са били галеници на съдбата. Разположени на един истински кръстопът на народите, те се образуват и отстояват своето съществуване в непрекъсната борба с различни нашественици от Азия и Европа. И тук възниква въпросът: защо през XIV в. тези държави за пръв път в своята многовековна история не съумяват да възпрат проникването на азиатския нашественик през Проливите и неговото утвърждаване на европейска земя? И още: защо западноевропейската политическа и църковна мисъл дълго време тъпче на място с грандиозни, но неосъществими кръстоносни проекти? Това са само част от проблемите, чието разрешаване ще обясни в голяма степен същината на османските успехи. Османската държава се ражда и укрепва като мощен военнополитически организъм не толкова поради «генетичните» си заложби, колкото поради обществените и политическите реалности в ареала на нейното единствено възможно разширяване, достигнало своя максимум към 40-те—70-те години на XVI в.

Тези съображения, които не са априорни, а основани на конкретен анализ, са накарали пишещите тези редове да търсят необходимия баланс във взаимоотношенията балкано-европейски християнски общества — османско общество, поставяйки акцента върху балкано-европейските фактори на османското развитие.

И, на трето място, авторите са се опитали да преодолеят, доколкото това е възможно, влиянието на ретроспективния подход. Историкът, който започва да проучва генезиса на османския възход, имайки в съзнанието си представата за Османската империя от по-късно време, естествено е склонен да търси в ранното османско развитие зародишите на бъдещата имперска мощ. Оттук до внушаването на идеята за някаква историческа предопределеност има само една крачка. За да сведат до минимум възможността за подобни ретроспективни деформации, авторите са наблегнали на проучване на извори от християнски произход и на строго спазване на историческия подход. Той изисква събитията, явленията и процесите да се поставят и обясняват само във и чрез породилата ги историческа обстановка.

Поставяйки си определени цели с настоящото изследване, те са се ръководили, от една стара, но невинаги следвана максима: за да се обясни едно явление, неговите фактологически елементи трябва да се опишат в границите на някакви обосновани хронологически рамки. Редом с описанието на събития, често подценявано, но все пак съставляващо есенцията на историческото изложение, авторите правят опит да осмислят причините за османския възход до момента на неговия апогей от гледна точка на типологичните промени в балканските и европейските общества, от една страна, и в османското общество — от друга. Това е направено чрез изтъкване и систематизиране на най-характерното в развитието на двата противостоящи един на друг средновековни свята.

Първите два века от присъствието на османците в европейската и средиземноморската история (средата на XIV — 70-те години на XVI в.) е времето на първите им стъпки от Азия към Европа; проникването им на Балканите и инфилтрирането им в разноликата балканска политическа реалност, заздравяването на устоите на намиращата се в процес на оформяне османска държава. Това е период, който обхваща бурните години на търсене на пътища за образуване на силна и централизирана империя, способна да овладее процесите на трансформиране на османското общество в новите условия на Балканите. Преодоляват се временни неудачи и спънки. Една по една изчезват балканските владетелски династии. Земите им са завладени, някои са жестоко избити, а други, приели вярата на нашественика, са принудени да му служат. Годините между началото на османското нашествие на Балканите и окончателното оформяне на границите на държавата на османците както на Европейския континент (1541 г. — образуване на пашалъка Буда), така и по южните брегове на Средиземноморието (1574 г. — завладяването на Тунис) като хронологическа единица се характеризират с много общи моменти, единни процеси и влияние на общи закономерности. Този хронологически отрязък от представената тук политическа история има надрегионално, универсално звучене. Той е част от един дългосрочен период на развитие, който в пределите на Европа и Средиземноморието завършва едва към средата на XVIII в. Изучаването му позволява да се нарисува панорамна картина на Балканите като европейски регион и да се очертае политическата съдба на балканските земи като една от съставките на големия въпрос за формите и пътищата на налагане на османското присъствие в Европа и Средиземноморието. В течение на тези два века Османската империя достига своя териториален и външнополитически апогей, който се стимулира от определени кризисни моменти в политическото развитие на балканските средновековни общества и някои централноевропейски сили. Като период от късното средновековие тези два века присъстват в историческото развитие на континента с някои по-глобални обществено-политически явления, които взаимно се допълват и си влияят: османското нашествие, изчезването на средновековните балкански държави, изграждането на мощни европейски централизирани империи и монархии, Реформацията. В тази връзка ще споменем, че балканските държави изчезват от картата на Европа по време, когато в Европа често звучи фразата: «Der Türke ist Her Lutherischen Glück» (Турчинът е щастие за лутераните.).

Като се опитват да проследят набелязаните за изследване теми в течение на един дълъг хронологически период и анализират данни за сравнително обширен географски ареал, авторите проследяват породени в началото на периода явления по време на тяхната еволюция и окончателно оформяне. В този си стремеж те се ръководят от думите на известния френски историк Фернанд Бродел, че «една адекватна политическа панорама на XVI в. може да се нарисува само ако (изследователят — б. а.) се върне много назад, за да улови смисъла на една дълга еволюция».

Широтата на географския обхват се дължи на желанието да се видят процесите и явленията като условие, а впоследствие и като функция на оформилата се към края на XV — началото на XVI в. европейска система от международни отношения. Такъв подход позволява да се видят редица познати и изследвани най-вече в страноведски план явления като част от сложна и намираща се в процес на дълбочинни трансформации система. Това е един от начините да се разкрият непознати техни характеристики.

Всеки историк е режисьор на своето изследване. Той включва и него определени персонажи, събития и свои наблюдения, воден от професионални умения, навици, мироглед и светоусещане. Макар подчинен на общи методологически предпоставки, всеки ред от едно историческо съчинение е плод на авторово разбиране и авторова изследователска лаборатория. Резултатите могат да бъдат приети или отхвърлени, допълнени или дискутирани. С настоящото изследване авторите не мислят, че са изчерпали темата. Това на практика е невъзможно. Стремежите им са да задълбочат представите за една драматична и сложна епоха от историята както на нашите, така и на съседните балкански земи. Епоха, която, сведена до ежедневието, но и погледната в по-общ исторически план, може да претендира за изключителност с нанесените тежки етнодемографски и етнокултурни травми, които за дълги векове определят съдбата на Балканите.

В чисто човешките си пристрастия неспециалистите, а и историците професионалисти нерядко прибягват към щампи в осмислянето на едно или друго събитие, при охарактеризиране на една или друга историческа личност. Стремели сме се да избегнем това и рамките на възможното, и то не защото са ни чужди подобни чувства, а с намерението да оставим читателят да отсъди и да го подтикнем към съставяне на собствена преценка. И накрая нека не забравяме мисълта, поставена за мото на настоящите уводни думи: «Грешката не е на хората, а на века.» Тя според нас в пълна мяра се отнася към историческите дадености в проучваната епоха.

При оформянето на текста авторите са се ръководили от някои формални принципи. Възприе се с оглед олекотяване на научния апарат да се посочват по правило най-солидните и най-нови разработки, като се пояснява откъде може да се почерпи повече информация. Известни затруднения възникнаха при предаването на географските термини. За епохата обикновено те се срещат в два до три варианта — балкански, османски, а често и италиански. Реши се да се употребяват най-разпространените за епохата названия, като при първото им появяване в текста да се посочва сегашното название, ако топонимът се е запазил.

Настоящата книга е резултат на сътрудничеството между двама автори с различна историческа специализация. Обедини ги желанието да подтикнат най-вече себе си към боравене с по-обобщени исторически категории. Този стремеж несъмнено повлия върху тематиката и хронологията на монографията. Самите автори я възприемат като едно необходимо за момента скициране и обособяване на проблемите. Осъществяването на първоначалния замисъл стана възможно и благодарение на помощта и съпричастността на колеги и приятели. Това бе едно от важните условия да се преодолее психологическата бариера, породена от мащабността на проблематиката и от навиците на историка да работи сам със своите сведения и мисли.

Автори на отделните глави от монографията са, както следва: Христо Матанов - I-IV глава; Румяна Михнева - V-VIII глава.