Обща история

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Изследователят, който се докосва до проблемите на османското нашествие, неизбежно се изправя пред необходимостта да отговори на въпроса за причините, които осигуряват неговия успех. Те се коренят в балканските социално-икономически и политически дадености и в онези трансформации, които настъпват в османското общество в условията на експанзия на Балканите, Югоизточна Европа и Средиземноморието. Същевременно те са и функция на процесите в политическото и социално-икономическото развитие на Европа.

Първичните и определящи фактори за османския възход са заложени в типологичните промени, които изживяват балканските средновековни общества в епохата на османското проникване. На този фон се осъществяват и усъвършенстват османските методи на завоевание, извършва се прерастването на османския бейлик в могъща ислямска империя, изпъкват микрорегионалните особености в отделните балкански области, които улесняват или задържат османското напредване. Подобна изходна точка в разсъжденията се основава на систематизирането на типичните явления, на цялостното политико-социално развитие на балканските държави в епохата на Средновековието и на състоянието на османския бейлик в началото на неговото териториално разширяване.

Като се започне от зората на средновековната епоха и се стигне до XIV в., балканските държави и особено някои от тях винаги са представлявали своеобразна бариера за азиатските завоевателни пристъпи. Достатъчно е да споменем, че векове наред Византия устоява на арабската експанзия, на селджукския натиск, а България - на многобройните конни народи, появяващи се периодично в Северното Черноморие и Долен Дунав. В сравнение с арабските халифати, със селджукската държава, с хазари, кумани и татари ранните османци трудно могат да се приемат за някакъв изключително опасен и неотразим противник. Това са осъзнавали и някои от по-прозорливите балкански и европейски политически и обществени дейци, свидетели и съвременници на османския възход. Големият исторически шанс на новите завоеватели е, че се появяват в период на структурни промени в балканските средновековни общества. Те, макар и закономерни и естествени по отношение на общото им развитие, ги лишават от необходимото вътрешно единство и от достатъчно военносъпротивителни възможности. С обяснението на тези структурни промени трябва да започне анализът на османските военнополитически успехи.

Балканските средновековни държавни структури се развиват под влияние на различни фактори, но постоянната външна опасност и голямото влияние на византийския държавен модел са отговорни до голяма степен за жизнеността на централизирания тип феодална държавност. Той се възприема като нещо не само необходимо, но дори задължително за съществуването на държавните организми. Приведено към понятията на историческата типология, това означава, че във Византия и основните балкански държави дори в периода на развития феодализъм преобладават не частновладетелските (основани на т. нар. сеньорално-феодална собственост), а феодално-държавни типове отношения. От своя страна подобна особеност редом с ред други чисто социално-икономически предпоставки дълго време задържа еволюцията на феодалните отношения на фазата „екстензивно развитие". По това балканските средновековни общества се отличават от класическия западноевропейски средновековен модел, който през X - XIV в. изживява периода на феодална раздробеност и пристъпва към държавна централизация едва при прехода от развит към късен феодализъм (XIV-XV в.). На Балканите точно тогава, т. е. във времето на османското нашествие, настъпва закономерната за европейските феодални общества криза на централизма. Тя е ознаменувана от разпадане на държавните интегритети и от появата на пъстра разновидност от териториални княжества. При осъществяването на този процес (за повечето балкански региони той е сходен, въпреки че показва известни хронологическо-типологични различия) централната власт отслабва военно и икономически. Скъсват се непосредствените връзки на зависимост между държавата и основната маса данъкоплатци и войници от предишните периоди. Там, където подобни явления са особено силно изразени, липсват условия за превръщането на антиосманската съпротива в истинска народна война. Темповете на османското проникване се забавят в онези области, където наличието на по-архаични обществени отношения прави възможно привличането на народните маси в организирания от феодалната върхушка отпор. Между тези две крайности на балканските регионални специфики се вмества целият спектър на обществено-държавни разновидности, представени в централните, южните и отчасти в югозападните области на полуострова. Във всеки случай, избухването на ожесточени борби между представителите на феодалната аристокрация е нещо много типично. Подобни обществени явления се отразяват негативно върху военния потенциал на централната власт. Тя не разполага с предишните си икономически и административни възможности за поддържане на масова армия. Загубват своето значение някои от регулиращите степента на феодална експлоатация правни норми. Враждите между феодалните групировки, чийто смисъл е борба за преразпределяне на прерогативи и поземлена собственост, пораждат състояние на политическа анархия. Усложняват се междудържавните отношения. Появата на териториални княжества нарушава връзките между исторически възникналите политически центрове. От друга страна, тези княжества по принцип не изграждат помежду си някаква система на взаимоотношения, наподобяваща западноевропейската йерархична стълбица. В повечето случаи териториалните княжества изпъкват като напълно самостоятелни и враждуващи помежду си политически единици. В крайна сметка това състояние на балканските общества се осмисля от редица съвременници и изследователи като необяснимо и фатално несъгласие между балканските християни пред лицето на напредващия ислям. Историците се изкушават да боравят с критерии и понятия, необхващащи сложността на протичащите процеси. Дори и при опитите това да се превъзмогне, все още се въвеждат определения като „предателска роля на феодалната аристокрация" като фактор за успешното настъпление на османците и за загиването на балканските средновековни държави.

Вярно е, че при конкретното проучване на събитията подобна теза би могла да намери фактологически опорни точки. Но нима в предишните периоди на християнско-ислямско единоборство (примерно византийско-арабския двубой) не се срещаме със значими прояви на колаборационизъм от християнска страна? Тогава тези случаи не довеждат до необратими последици. Предателствата от страна на балканската феодална аристокрация в епохата на османското нашествие нито са нещо ново, нито нещо различно от подобни прояви в предишните векове. Освен това мнозина представители на балканската феодална аристокрация (излишно е да изброяваме имена) показват искрено желание за съпротива срещу османците и изгарят в пламъците на борбата. Сложната действителност поражда и странно противоречиви исторически личности, които в определени периоди се изявяват като безкомпромисни борци, в други - като покорни османски васали, в трети - като пасивни и примирени със съдбата си хора. Нека изтъкнем категорично: изследователят не трябва да се поддава на внушенията на средновековното политическо мислене, което отъждествява личностните с обществените отношения. Несъгласието между балканските християни е не толкова колективна личностна характеристика на епохата на османското напредване, колкото нейна обществена характеристика. А тя е от такова естество, че прави неадекватна връзката между желанието за съпротива и възможността за съпротива. Отпорът срещу азиатските пришълци е такъв, че всъщност стимулира, а не предотвратява развитието на османския бейлик във военнофеодална империя. Още английският пътешественик и обществен деец от първата половина на XVII в. Хенри Блаунт е отбелязал по този повод: „Макар че съпротивата е необходима, когато е недостатъчна, тя е по-лоша и от никаква".

Понякога се срещат твърдения, че изходът от християно-османския двубой се определя от обстоятелството, че разпокъсаните балкански държави се изправят пред една централизирана ислямска деспотия. Нещата обаче са по-сложни и се нуждаят от някои доуточнения, на каквито вече се натъкваме в съвременната историческа литература.

Преди всичко не е възможно да се приеме тезата, че ранният османски бейлик представлява една централизирана държава. Той се изгражда като такава в течение на десетилетия и в условията на военнополитическа експанзия, за която балканската и европейската действителност предоставя благоприятни условия. Ако християнската съпротива бе по-организирана и по-успешна, османският бейлик никога не би прекрачил обществено-икономическите и военните ограничения, произтичащи от номадската му същност. Възможността за почти неограничено, но не и безпрепятствено териториално разширяване е съществен стимул за еволюцията му към централизирана ислямска империя. Едва след това идват причините от вътрешно естество, свързани с религия, традиции и най-вече с факта, че както във всяка ранно-феодална държава обективната тенденция у османците е политическата централизация. Трябва да се изтъкне също така, че османското напредване не само задържа балканските средновековни общества в първата фаза на феодалната децентрализация, но представлява мощен допълнителен фактор за задълбочаване на състоянието на политическа анархия и взаимоизтребителни вражди.

Враждите и непримиримостта са белег не само на политическата обстановка на Балканите. Те са разнолики и комплексни, присъщи и на други сфери на обществените контакти и на балкано-европейските отношения. Развоят им ясно се проследява в отношенията между Източната и Западната църква. Средоточието им гравитира най-вече около кръстоносната идея и трансформирането й в идея за прогонване конкретно на османците от земите на християните. На фона на трудния, преходен в политическо и социално-икономическо отношение период е извървян пътят към относително доктринално единство, което обаче фиксира настроенията само на част от политическите и църковните дейци на Балканите и Европа. То се измерва с недълговечността на определени личностни амбиции. Съпътствано от ярки политически акции, това сближаване не прераства в трайна тенденция на обществения и политическия живот в Европа и на полуострова. То не спомага за формиране на общност на интересите на балканските политически водачи и църковни дейци и на религиозните и политическите лидери на Европа. Изграждането на европейските централизирани монархии и кризата на католицизма и папството провокират настъплението на Реформацията като идея и практика. Конкретно - историческите проявления на тези процеси оформят в Европа обществено- политически климат, който дълго време не е благоприятен за организиране на ефикасно противоборство с османците.

Сложният процес на оформяне на новите политически структури в Европа придава на проблема за османското нашествие на Балканите по-широко звучене. Успешното настъпление на Реформацията е фактор, насочващ интересите и енергията на масите в Централна и Западна Европа към решаването на въпроси, които не предполагат организирането на антиосмански отпор.

Към средата на XV в. османците достигат до Белград. Придвижването им към Средното Подунавие, Централна и Западна Европа и към западните покрайнини на Балканите и Егея се извършва вече и благодарение на консолидирането на Османската империя. Като политическа тенденция този процес съвпада по време с аналогични по външни изяви процеси в Европа. Макар типологическите отлики между Османската и европейските християнски империи и централизирани монархии да са съществени, тяхната поява е реализация на сходни политически дадености. На базата на оформянето на тези нови по тип политически структури към 30-те-40-те години на XVI в. изкристализирва европейската система от международни отношения, в която като основополагащ югоизточен компонент присъства Османската империя.

В Централна Европа и Средиземноморието османците навлизат, набрали опита на век и половина нашествие в християнски свят. Рушещи и възприемащи за целите на съзиждането на своята империя, едва след завладяването на Балканите и проникването в Източното Средиземноморие те са изправени пред равностоен по военноикономически и политически потенциал враг. Какво ще предприеме Европа по суша и море спрямо онези, чието име в тези векове е тъждествено с представата за най-тежки бури и страдания; спрямо онези, за които след първото стъписване вече се говори с политически реализъм (Ф. Калимах), а на моменти дори с почуда и възхвала (И. Пересветов); спрямо онези, които в унищожителната си непримиримост към иноверния християнски свят се втъкават в него, за да оценят величието на имперската идея и практика, положителното в европейския стопански опит, бит и нрави и да ги възприемат трансформирани често до неузнаваемост? Една империя, родена от и с кръвта на християните, за първи път извън Балканите трябва да изпита якостта и дълговечието на другите, за които самата тя претендира. Пред нея е Испания с опита на завладяването на Новия свят, с политици и военни, привикнали да побеждават и със самочувствие на господари не само в страната си, но и на морета и океани. В онези векове морската шир принадлежи на силния и опитния. Себе си испанците имат за такива. По-иначе стоят нещата с Хабсбургите от немския клон на тази европейска династия владетели. Както личните им владения, така и останалите имперски земи, над които властват с правото си на императори на Свещената Римска империя, са въвлечени в бурите на социални битки. Те ще преродят средновековния човек и ще му позволят да гледа на света с нови очи.

Идеите на Реформацията привличат на своя страна най- широки слоеве от поданици на императора. Докато османците шетат из балканските земи и излизат на подстъпите към Средна Европа, селски бунтове и най-разнолики прояви на разнопосочността на интересите на император и курфюрсти, курфюрсти и диети, граждани и местни и централни власти, духовенство и граждани, селячество и земевладелци и т. н. превръщат Централна и Западна Европа в арена на не по- малко тежки социални и верски битки. „Турчинът е щастието на лютераните...", но докога и докъде?

Знае се, че нещастието у съседа може да се преглътне, но то учи. „Maledictum interpretando facias acrius", твърди римският автор на сентенции Публилий Сир. Прегазена от Сюлейман Великолепни, Унгария е подтикът, преродил пасивното задоволство на Реформацията от османското нашествие - бич Божи и изкупление, изпратени на християните за греховете им според най-видните нейни идеолози - в сплав от решимост, гражданска доблест и активност то да бъде спряно. Постигнатото временно социално примирение не допуска Виена през 1529 г. да изживее часа на унижението и отчаянието.

През 30-те години на XVI в. Европа все още не може да повярва, че разполага с политически и военни средства, които ще й позволят да диктува своите условия. На австрийските Хабсбурги за това е нужен остатъкът до края на века. Едва в началото на XVII столетие след дълга и безперспективна война за първи път с Портата е сключен мир, като й е вменено, че той е взаимоизгоден, а не милост на падишаха към християните, за която те ежегодно в буквалния смисъл трябва да си плащат.

За да надмогнат кризата, породена от политическото и социалното им прераждане, Хабсбургите в Австрия имат нужда от време. Това е мотивацията на последвалия низ от отстъпки, който позволява на османците към 40-те години на XVI в. да достигнат максимума на териториалното си развитие по суша в Европа. Пасивността на Австрия и дистанцирането й от участие в антиосмански действия от общоевропейски мащаб са характерни за нейното поведение спрямо Османската империя в период на акумулиране на вътрешни ресурси и опит. Този процес обаче благоприятства консолидирането на властта на османците в Унгария и на Балканите.

Шестнадесетото столетие е времето на утвърждаване на османците като първостепенна сила и в Средиземно море. Към края на XV и първите десетилетия на XVI в. противоборството им с Венеция е трайна политическа тенденция за региона. То прилича донякъде на съперничеството между млад и набиращ опит ученик и застарял, но със самочувствие учител. В това сравнение не влагаме конкретно историческо съдържание. Морската мощ на османците е съвкупен резултат от заимстването на опита на всички морски сили на Източното Средиземноморие, Егея и Адриатика, военноикономическия потенциал на империята като цяло и практиката на арабо-африканските мореплаватели, израснали редом с Испания. Оформянето на арабските им провинции и навлизането в Западното Средиземноморие към средата на века ги поставя редом с Испания. Не бързо и не отведнъж последната си изгражда адекватна представа за тях като съседи по море и суша. Последната дума не е безсмислица, в нея е заключен един от многото парадокси на историческото многообразие. Реконквистата е подчинила живеещите на испанска земя „мориски" (los moriscos), които по традиция наричаме с не съвсем точния термин маври, но не ги е лишила от социалноактивния им заряд. Кризата, която подтиква Испания да откъсне очи от златото на инките, е породена най-вече от бунта на криптомюсюлманското население, от въстанието на мориските в Гренада. Съвременен историк ги е нарекъл петата колона на османците - твърде осъвременено, но точно по същество. В този момент испанците усещат османците не само пред прага си, но вече в дома си.

Едно благоприятно стечение на обстоятелствата концентрира разнопосочните държавни интереси на средиземноморските сили и папството в една точка. Изразът на това временно единение е битката при Лепанто - ярка като събитие, резултат на основните политически тенденции в историческото развитие на Средиземноморието през XVI в., съдържащ в себе си наченките на бъдещи трансформации.

В течение на века, последвал битката при Лепанто, настъпват сериозни промени в османския феодален порядък и в социално-икономическото развитие на балканското население. Укрепват политическите, търговските и културните контакти със земите, подвластни на Хабсбургите. Вероятно оттук трябва да тръгнем, за да си обясним различията в отношението на балканското население към Лепантската и Виенската лига от края вече на XVII в. От значение е и междувременното трайно проникване на постридентския католицизъм на Балканите.

В различията в създалата се на Балканите обстановка през 70-те години на XVI в. и 80-те-90-те години на XVII в. рефлектират също така промените в дълбочина на европейския социално-икономически фон. XVII век е една от решаващите фази на преходния период от феодализма към капитализма. Дали в пълна мяра това е валидно за Балканите, е твърде сложно да се отговори категорично и кратко, още повече, че между Османската империя и Европа са налице различия в стадия на формационното развитие. Безспорно е обаче, че протичащите в Европа процеси оказват влияние върху османската и по-точно върху балканската действителност като катализатор на ред явления в социалната и политическата сфера. Такъв е случаят с антиосманските движения. Макар и породени от местните условия, те се влияят и от осъществяването на определена държавно-имперска доктрина на набиращите мощ европейски сили. Вероятно не е случаен фактът, че окончателното оформяне на стратегическите им планове за трайно проникване на Балканите съвпада в най-общи линии с подема на антиосманските настроения на балканските народи към средата на XVIII в. Слага се началото на един нов, комплексен исторически феномен - Източния въпрос.