ЖОФРОА ДЬО ВИЛАРДУЕН

ЗАВЛАДЯВАНЕТО

НА

КОНСТАНТИНОПОЛ

ПРЕВОД ОТ СТАРОФРЕНСКИ

ИВАН БОЖИЛОВ

ЖОФРОА ДЬО ВИЛАРДУЕН

И

„ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ“

Ако се опитаме да надникнем в съдбините на Франция в края на дванадесетото и началото на тринадесетото столетие, макар и твърде отдалечени във времето и пространството, ще се изправим лице в лице с богата и разноречива картина. Почти четири десетилетия на върха на държавната пирамида се намира крал Филип II Огюст (1185—1223), чиито дела съвременниците сравняват с делата на Шарлемань.¹ Във вътрешен план най-голямо постижение на този именит владетел безспорно е успешната му борба срещу големите васали. Той сполучил да откъсне Амиен и Вермандоа от графа на Фландрия, регент по време на неговото малолетие и организатор на феодална коалиция срещу централната власт, а по-късно, опирайки се на църквата и на градовете, наложил своя авторитет върху всички големи феодални владетели (през 1196—1198 г. са издадени първите харти, определящи клетвата за феодална вярност на големите васали към френската корона). В международен план действията на Филип Огюст са твърде значими и важни както в събитията около кризата, обхванала английската монархия (той води непрекъснати войни с Англия по времето на Хенри II и синовете му Ричард Лъвското сърце и Джон Безземни), така и в делата на империята.

Какво е вътрешното положение на Франция през управлението на Филип Огюст? Икономиката на страната все още е здраво обвързана със земята и отделните технически въведения (в Нормандия се появява вятърна мелница) не могат да преобразят селскостопанската дейност и да осигурят основното — прехранването на населението, което за две столетия (X—XII в.) се е удвоило. Гладните години не са рядкост, като най-тежки са 1196—1197.

Църквата продължава да заема важно място в живота на френското феодално общество. Особено силно е влиянието на ордените Клюни и Сито, чиято роля в т. нар. „формиране на християнството“ (Жак льо Гоф) е значителна. Все още не е настъпило времето на тамплиерите, на „новата милиция на църквата“ — последователите на св. Франческо от Асизи и неговите „дванадесет малки братя“ и на Доменико де Гузман (проповедниците-доминиканци).

Сякаш най-забележимо и най-впечатляващо измененията се откриват в културния живот на страната. В духовната област явленията са няколко: развитието на т. нар. „цивилизация д’ок“, т. е. цивилизацията и преди всичко книжовната култура на Южна Франция, която изпреварва значимо културното развитие на останалите френски територии; излъчването на един доминиращ жанр в литературата: „les chansons de gestes“, за които дванадесетото столетие е „златен век“ (сюжетите на този най-популярен литературен вид са взети от каролингската епоха и кръстоносните походи). По същото време се ражда една от най-интересните фигури в културната история на Франция през XII в.: жонгльорът, трубадурът (Прованс), труверът (Северна Франция), за която настъпва класическата епоха (1150—1208). Най-сетне това е времето, когато се оформя прочутият цикъл за Кръглата маса, Персевал, Лансело, Граал и се заражда историческата проза.

Епохата на Филип Огюст е съпричастна на едно явление с общоевропейска стойност — постепенното отмиране на романското изкуство и съзряването на готиката. През 1141 г. тържествено е открита базиликата в Сен Дени — първата голяма изява на готическото изкуство. От Ил дьо Франс новият стил, новото виждане и осъществяването му се разпространяват и налагат в цялото Френско кралство и из Европа. Терминът готика (предложен от Рафаело и популяризиран от Вазари) се употребява от XVI почти до края на XIX в. в пейоративен смисъл (готическо = „варварско“, т. е. грубо изкуство в сравнение с античното). Готическото изкуство бе реабилитирано от романтиците и днес никой познавач на средновековната цивилизация не би могъл да отрече неговите постижения между XIII и XV—XVI в.

Наред с тези явления, които безспорно оставят трайни дири в историята на Франция и в повечето случаи в историята на Европа, трябва да бъде споменато едно явление, за което дотук не бе говорено — френската експанзия. Това явление, както и много други, би могло да бъде разглеждано двупланово. Във вътрешен план то се осъществява преди всичко в колонизирането на южнофренските земи от Северна Франция (кръстоносните походи срещу албигойците и присъединяването на Лангедок към френската корона). В международен план френската експанзия има две основни направления — отвъд Пиренеите с активно участие в испанската Reconquista и към Близкия изток, който французите опознават чрез кръстоносните походи. Тласкани не на последно място от жаждата за земи, феодални домени и богатства, рицари и селяни потеглят по пътищата на Европа към Светата земя. Кръстоносните походи не решават основния въпрос — глада за земя, но дават живот на едно явление, понякога граничещо с легендата, на което е съдено да играе важна роля в живота на френското общество — „Отвъдморска Франция“.

Рожба на тези две действителности — френското кралство и неговите отвъдморски територии, едната близка и твърде осезаема, другата — далечна и съществуваща повече в духовния мир на французина — е и Жофроа дьо Вилардуен.² Сравнително млад, той е маршал в двора на графовете на Шампания; през зрялата си възраст той се издига до маршал на Романия и става една от най-значимнте личности в началната история на Латинската константинополска империя. Той трайно свързва името си с нея като пряк участник в събитията и в същото време като техен най-добър историограф. Кой е Жофроа дьо Вилардуен, който по думите на един от най-добрите познавачи на „Отвърдморска Франция“ - Жан Лоньон, е „личност знаменита не само в Константинополската империя, но и в целия феодален западен свят“?

***

Наследствените земи на фамилията Вилардуен и замъкът, от който днес почти няма следи, са разположени на североизток от Троа, на самата граница между безплодната и плодородната част на Шампания. Това местоположение е определяло и техните позиции във феодалните връзки и структури: те са били зависими от графовете Дьо Бриен. Самият Жофроа дьо Вилардуен е притежавал и други земи, които са го поставяли във васални задължения към графовете на Шампания.³

Фамилията Вилардуен се споменава за първи път в дванадесетото столетие. По всяка вероятност тя е принадлежала към средното благородничество и е била свързана с една по-високопоставена фамилия, която според Ж. Лоньон би могла да бъде фамилията на графовете дьо Бриен, Жофроа е син на Вилен I и неговата съпруга Дамерон; имал е петима братя и две сестри.

Рождената дата на Жофроа е неизвестна. Несъвсем сигурни пресмятания почиващи на родословни данни, почерпани от дарствени документи на фамилията Вилардуен, показват, че бъдещият историк е роден към 1148—1150 г.⁴ Първото известие за него, макар и анонимно, е от 1170 г. За първи път името му е споменато в документ от 1172 г. като рицар и васал на графа на Шампания. Вероятно по това време вече е женен (от двата си брака Жофроа е имал пет деца)⁵. След това дирите му се губят за тринадесет години, но няма съмнение, че постепенно, но сигурно той прави своята кариера в двора на Шампания: в 1185 г., при регентството на графиня Мари, той вече е маршал на Шампания и участник в съветите на графинята.⁶ През 1187 г. той е маршал на граф Анри II, който вече е пълнолетен, а през 1190 г. следва своя сюзерен по пътищата на Третия кръстоносен поход. Жофроа участва в обсадата на Сен Жан д’Акр, а на 24 ноември 1190 г. в деня на сватбата на граф Конрад дьо Монфера, излязъл извън лагера с други рицари, той е пленен от сарацините.⁷

Вилардуен се появява отново в Шампания в 1194 г. и бързо заема важни позиции в двора на младия Тибо III.⁸ През април 1198 г. Жофроа присъства на тържествената церемония, на която граф Тибо положил клетва за феодална вярност към крал Филип Огюст, и заедно с още десет барони от Шампания гарантира верността на младия граф към френската корона. Наскоро след това той е едно от основните лица заедно с граф Готие IV дьо Бриен и Жофроа дьо Жоанвил, присъстващи на официалния акт, с който граф Тибо определя имуществото на младата си съпруга Бланш Наварска.⁹

По всяка вероятност Жофроа е един от първите, приели идеята за нов кръстоносен поход и взели кръста — може би по време на турнира в Екри (§ 5).¹⁰ Тази стъпка променя изцяло съдбата му. По думите на Ж. Лоньон той е нещо като началник-щаб на кръстоносния поход, чийто историк ще стане, и заедно с Конон дьо Бетюн (двете лица извън графовете, чиято роля е извънредно значителна) — душата на това дело, оставило трайни следи както в историята на Западна Европа, така и на Балканския полуостров.¹¹ Оттук нататък благодарение на неговата бележита творба ние сме в състояние да проследим стъпка по стъпка живота и дейността му, участието му във всички основни събития, съпътстващи похода, и първите няколко години от историята на Латинската константинополска империя.

Още първата възложена му задача ни подсказва ролята, която трябва да играе занапред: той е един от шестимата рицари, избрани на парламента¹² в Соасон, които са натоварени с важната мисия да осигурят пътуването на кръстоносната армия до Светата земя. Заедно с Милон льо Бребан той представя граф Тибо, Конон дьо Бетюн и Алар Макро представят граф Бодуен дьо Фландр, а Жан дьо Фриез и Готие дьо Годонвил — граф Луи дьо Блоа (§ 12). Жофроа е основната фигура в това пратеничество и излага кратко и ясно искането на кръстоносците пред дожа на Венеция в църквата „Сан Марко“ (§ 27).

Веднага след това той е един от четиримата пратеници — заедно с Матийо дьо Монморанси, Симон дьо Монфор и Жофроа дьо Жоанвил — в двора на Бургундия, които трябва да убедят дук Йод да оглави похода след преждевременната кончина на граф Тибо (§ 38). Подир несполуката на тази мисия по време на следващия парламент в Соасон той предлага нов ръководител на кръстоносната армия — Бонифас, маркиз дьо Монфера (§ 41). Междувременно Жофроа дьо Вилардуен присъства на церемонията при полагането на клетва за феодална вярност от графиня Мари (след смъртта на граф Тибо) към крал Филип Огюст. Той е посочен за един от десетте барони, които трябаа да намерят съпруг на детето, което ще роди графинята (ако то е дъщеря).¹³

В самото начало на похода, още преди армията окончателно да се събере във Венеция, Жофроа дьо Вилардуен заедно с граф Юг дьо Сен Пол се отправя към Павия, където са спрели големи групи кръстоносци. Двамата трябва да ги убедят да не се опитват да търсят други възможности за преминаване на морето освен венецианската флота съгласно сключеното споразумение (§ 53). Първите важни събития — овладяването на Зара (ноември 1202 г.), сключването на договора с младия Алексий Ангел (януари 1203 г.) и плаването до Скутари — сякаш преминават без активно участие на Жофроа или по-скоро той не отделя специално внимание на себе си в описанието на тези събития. Без съмнение той е играел важна роля в двата основни момента, определили по-нататъшната съдба на похода: споразумението с Алексий и усилията да се запазят единството и целостта на кръстоносната армия.

Пристигането на кръстоносците край Константинопол отново изтласква Жофроа на преден план. Заедно с Матийо дьо Монморанси и двама венецианци (§ 184) той е изпратен да се срещне с току- що освободения от затвора василевс Исаак II Ангел и да осигури изпълнението на обещанията, дадени от неговия син (18 юли 1203 г.). Жофроа е този, който говори от името на кръстоносците (§ 187), представя сключеното съглашение и успява ловко и дипломатично да преодолее страховете на стария и сляп василевс от големите задължения на неговия син. Без съмнение тези негови качества са определили включването му в още една подобна мисия: през ноември 1203 г., когато вече назрявал окончателният и решителен сблъсък между византийци и кръстоносци, Жофроа заедно с Конон дьо Бетюн, Милон льо Бребан и трима представители на дожа на Венеция посещава Алексий IV във Влахернския дворец, за да му напомни, че трябва да изпълни своите задължения (§ 212—216).

През лятото на 1204 г. коронясаният неотдавна император Бодуен потегля на поход за овладяване на земите в Тракия и Македония. Жофроа дьо Вилардуен останал в Константинопол заедно с Конон дьо Бетюн, Милон льо Бребан и Манасие дьо Лил, за да охранява столицата (§ 268). Последвалите събития окончателно укрепили положението на маршала на Шампания в двора на новата империя. Император Бодуен не спазил обещанието си да отстъпи Солун и околните земи на маркиз Бонифас дьо Монфера. Това довело до остра свада между двамата и до разцеплението на силите: Бодуен с основната част от армията се отправил към Солун, а Бонифас превзел Димотика, която принадлежала на императора, и обсадил Адрианопол, където Бодуен бил оставил свой гарнизон (§ 279—281). Новината за тази разпра достигнала до Константинопол и събудила големи страхове у Енрико Дандоло и граф Луи дьо Блоа. С уреждането на въпроса отново бил натоварен Вилардуен, „понеже той бе добре гледан от маркиза“ (§ 283). Мисията на маршала сполучила и той убедил Бонифас дьо Монфера да прекрати враждебните действия срещу хората на императора, да снеме обсадата на Адрианопол и да се довери на посредничеството на Енрико Дандоло и граф Луи за изглаждане на противоречията (§ 283—287). Пак Вилардуен отишъл още веднъж при маркиза, вече като пратеник на Бодуен, и пак той играл основната роля при извършената замяна — Солун бил предаден на Бонифас, а Димотика — върната на императора (§ 296—299).

По това време Жофроа дьо Вилардуен бил един от дванадесетте французи, които заедно с дванадесет венецианци извършили окончателната подялба на земите на Византия между завоевателите,¹⁴ и по всяка вероятност пак по това време, когато се изграждала институционната система на империята, бил удостоен с титлата „маршал на Ромаиия“¹⁵. От този момент Жофроа окончателно става една от първите личности в двора на новия император и е отбелязан като свидетел в много документи, издадени от Бодуен през февруари 1205 г. във Влахернския дворец.¹⁶

През октомври 1204 г. започва овладяването на земите, поделени между рицарите (§ 305—332). В този важен момент от съдбата на новата империя Жофроа се оказва в позицията на наблюдател, на историограф, благодарение на което ни е оставил кратко, но ясно описание на събитията. Тази негова позиция, на пръв поглед лишена от активност, се обяснява лесно: от една страна, като маршал той е свързан здраво с императорския двор в Константинопол; от друга страна, при разпределението на земите той е получил фиеф в Тракия, разположен около устието на Марица и обхващащ околностите на Макри, Траянопол и Вира, с чието овладяване е натоварил своя племенник Ансо дьо Курсел (§ 382).

Достатъчно е събитията да променят своя ход и обстановката да се преобрази и Жофроа отново е една от централните действащи фигури. През март 1205 г. съюзът между българския цар Калоян и византийците вече е създаден, бунтът в Тракия е започнал, Димотика и Адрианопол са в ръцете на местното население, а българският владетел е потеглил на поход, за да ги подпомогне и да се срещне с кръстоносната армия (§333—346). Единственото, което Бодуен е в състояние да стори, е да повика в Константинопол всичките си васали, заети с овладяването на своите фиефи, и да се отправи срещу българите. С командването на онази част от армията, която първа тръгва към Адрианопол, е натоварен Жофроа дьо Вилардуен, подпомаган от Манасие дьо Лил (§ 343—344).

Вилардуен не взема пряко участие в злощастната за Латинската империя битка край Андрианопол (14 април 1205 г.), в която българските войски, подпомогнати от куманите, нанасят такъв съкрушителен удар на завоевателите, че съдбата на създадената от тях държава до голяма степен е решена. Той е натоварен с охраната на лагера откъм страната на Адрианопол (§ 354), т. е. неговата задача е била да попречи на жителите на града да се намесят в сражението. Разгромът на рицарите, мнозина от които били гордостта на Западна Европа, станал почти пред очите на маршала на Романия, съкрушил го, но не го довел до пълно отчаяние и не го лишил от възможност да действа. Вилардуен съумял бързо да подреди своите части, да влезе във връзка с дожа на Венеция и да възпре, доколкото било възможно, част от бягашите от полесражението. Още през същата нощ той организирал отстъплението на останалите боеспособни рицарски отреди през Памфилион (там към тях се присъединил Пиер дьо Брашийо), Картокопол (тук те се съединили с хората на Анри дьо Фландр), Родосто и Силимврия до Константинопол (§ 362—387). Самият той не дава преценка на тези събития и на действията си, но ако трябва да се потърси онзи рицар, който изиграл решителна роля в оттеглянето на оцелелите в битката при Адрианопол, той не би могъл да бъде никой друг освен Жофроа дьо Вилардуен.

Минава повече от една година, преди Вилардуен да се появи отново в своя разказ. На 28 юли 1206 г. той потегля пак с авангарда на армията, този път с Макер дьо Сент Менеулд, в поход, чиято цел е да се окаже помощ на град Димотика, обсаден от цар Калоян (§ 430). Веднага след оттеглянето на българския владетел Жофроа дьо Вилардуен е сред тези, които освобождават Рение дьо Три, затворен в продължение на тринадесет месеца в Станимака (§ 436—438).

В края на 1206 или самото начало на 1207 г. Жофроа дьо Вилардуен е натоварен с почетната мисия да посрещне в Енос и да отведе в столицата Агнес, дъщерята на маркиз Бонифас дьо Монфера, която наскоро след това, на 4 февруари 1207 г., се омъжила за император Анри (§ 457—458). През март и май 1207 г. Жофроа участва в два светкавични похода в Мала Азия срещу Теодор Ласкарис, оказвайки помощ на обсадените в Киветот и Кизик французи (§ 467—468, 478). В самия край на август същата година той присъства на срещата между император Анри и маркиз Бонифас и получава като владение, зависещо от последния, град Мосинопол и неговите околности (§ 496) Това е последното споменаване на Жофроа в собствената му книга.

Два документа от март 1208 г. показват, че Жофроа дьо Вилардуен, макар и твърде далеч от Франция, не е забравил своите роднини: той прави дарения в полза на дъщерите си и своите сестри, монахини в Нотр Дам в Троа и Нотр Дам във Фоаси.¹⁷ Действията на Жофроа през същата година са ни познати благодарение на неговия „продължител“ Анри дьо Валансиен: той е сред участниците в битката при Пловдив (31 юли), в която българският цар Борил е принуден да отстъпи;¹⁸ веднага след сражението Жофроа отива в Памфилион и възстановява разрушената крепост,¹⁹ а наскоро след това преговаря с Алексий Слав.²⁰ В самия край на годината, през декември, император Анри се отправя към Солун и Вилардуен е натоварен с охраната на Константинопол заедно с Милон льо Бребан и Пайен д’Орлеан.²¹

Последните две известия за Вилардуен дължим пак на два официални документа. Първият датира от 12 май 1210 г, съставен е в Равеника и урежда църковните дела на Солунското кралство. Жофроа е официален представител на император Анри.²² Вторият документ, от 11 декември 1212 г., съставен в Халмирос, засяга отношенията между епископа на Гардики и ордена на хоспиталиерите. Вилардуен е свидетел заедно с Конон дьо Бетюн и Милон льо Бребан.²³

След тази дата не знаем нищо за съдбата на Жофроа дьо Вилардуен. Няма съмнение, че той е починал между 1212 и 1218 г. (по всяка вероятност по-близо до втората дата).²⁴ Тогава неговият син Ерар потвърждава даренията на своя баща, който вече не е между живите, в полза на манастира Нотр Дам в Троа.²⁵

***

„Завладяването на Константинопол“. А. Проблеми около съставянето на труда. Цел. Наблягането на подобен проблем може би поставя читателя в недоумение: целта на всяко историческо съчинение поне в основни линии е ясна. И все пак няма ли някаква скрита цел, скрит смисъл повествованието на маршала на Шампания — цел или смисъл, които биха могли да бъдат разкрити едва след внимателен и подробен анализ на самия труд? Един от най-добрите съвременни познавачи на френската средновековна литература — Жан-Шарл Пайен, пише: „Вилардуен е политик и неговата книга защитава една теза.“²⁶ Едмон Фарал бе по-обстоятелствен: „Трябвало е през 1202 г. да се отиде и да се атакува сарацинското могъщество през Египет, а са отишли в Константинопол. Трябвало е да се изтръгне Ерусалим от господството на неверниците, а са завладели една християнска империя. Това е факт. Проблемът е да се узнае как и защо е станало това отклонение, дали то е било резултат от едно обмислено действие, дали то е било предумишлено, за което някои хора трябва да носят отговорността, или дали неуспехът на първоначалното намерение трябва да се припише на обстоятелствата, независещи от ръководителите на кръстоносния поход. Вилардуен разказва и без да претендира, обяснява.“²⁷

Не са малко онези, които поставят под съмнение свидетелствата на Вилардуен и особено неговите обяснения на най-важните събития, довели до отклонението. Най-строгите критици стигат още по-далеч — според тях през 1208 г, когато той съставил своя труд, вече е било ясно, че крайната цел на похода не е постигната; следователно общественото мнение би могло да се покаже сурово към онези, които са попречили на успеха; ето защо Вилардуен пише своето историческо съчинение, за да покаже, че виновни са не ръководителите на похода, а онези, които още в самото начало, заобикаляйки Венеция, потеглят към Сирия, или пък онези, които напускат армията по-късно!

С други думи, бихме могли да си представим следната картина: заплашван от укора на общественото мнение (в Константинопол? Едва ли! в Шампания? във Франция? в Западна Европа?) или дори изправен пред съда на Клио, притиснат от отговорността (повечето от кръстоносните водачи вече не са между живите), терзан от чувството за вина, Вилардуен посяга към перото (или по-точно започва да диктува, както отбелязва Ж Лоньон), за да състави оправдание за себе си и за събратята си по дело. Като всеки автор и той се възползва от правото си на мълчание, а в решителните моменти се прсвръща и в съдник на своите противници по партия. По този начин той ни представя една действителност, която е далеч от истинската, рисува ни една картина, достигнала до нас сякаш отразена в криво огледало. Ето така си представят писмената дейност на Вилардуен някои от неговите съвременни критици.

Безспорно един психологически анализ, подкрепен с факти, е възможен и дори необходим (това ще бъде сторено по-долу), но едва ли ще бъде оправдано, ако подходим от самото начало с такова недоверие към историческата творба на Вилардуен и решим а priori, че единствената му цел е била да издаде оправдателна присъда за себе си и за останалите ръководители на похода. Подобен подход би означавал да го лишим от неговото историческо съзнание или по-скоро от чувството му за отговорност пред своите съвременници и пред историята — чувство, което без съмнение е изиграло важна роля за решението му да опише делата на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход.

Вилардуен е започнал да си води бележки за основните събития още в самото начало на похода. Това говори недвусмислено, че далеч преди отклонението и преди всичко далеч преди да се разбере, че крайната цел ще остане недостижима, маршалът на Шампания е имал намерението да състави един труд за бъдещите събития. Въпросът, по какъв начин ще бъдат описани тези събития — твърде съществен за нас, — засега остава на втори план. В случая по-важно е, че Вилардуен не се е водил от душевните си терзания и стремежа за оневиняване, а е черпел вдъхновение, увереност, постоянство от непоколебимото си желание да създаде един исторически труд и така да се противопостави на неумолимия поток на времето, готов да заличи славните дела на неговите съвременници.

Съвсем наскоро Жан Лоньон, който посвети почти седем десетилетия от живота си за изучаване на „Отвъдморска Франция“, писа: „Може би смъртта на последния от ръководителите на похода (маркиз Бонифас — И. Б.) е тази, която е накарала Вилардуен да се обърне към миналото и го е подбудила да „диктува“ своя разказ, предназначен за неговите роднини, за неговите приятели, за двора в Шампания, за голямата феодална фамилия на Франция“²⁸ (к. м. — И. Б.). Не бих се заел да отсъдя дали големият френски учен е прав, когато обяснява стремежа на Вилардуен да състави своя разказ с гибелта на маркиз Бонифас дьо Монфера (това в най добрия случай би могло да бъде повод да започне своята окончателна работа, но не и причина). Но безспорно трудът на Вилардуен е бил предназначен за големите феодални семейства на Франция, повечето от които са изпратили свои роднини да освобождават Светата земя. В този разказ Вилардуен е трябвало не само да защитава една теза, а преди всичко да опише за своите читатели делата на техните близки и да им обясни защо рицарите, поели дългия път към Ерусалим, се озовали под стените на Константинопол; защо, вместо да сразят неверниците, те наченали ожесточена война срещу един християнски, богоизбран народ (както твърди византийската политическа идеология) Първоначалното намерение на Вилардуен било да разкаже за освобождаването на Светата земя, а се получил разказ за разграбването на византийския престолен град. Вилардуен не е виновен за тази промяна на сюжета — променили са се събитията, а не неговото намерение. Разбира се, той е трябвало да защитава една теза — тезата, че действията на кръстоносците са справедливи. И трябва да се каже категорично, че той е сторил това твърде умело.

Време и начин на съставяне. Специалистите са, общо взето, единодушни: Вилардуен е започнал своята работа в 1207 г. (Ж. Лоньон) или 1208 г. (Е. Фарал). Въпросът е защо тъкмо тогава той е решил да оформи своите бележки в един цялостен и строен в композиционно отношение труд. Още по-важно е защо разказът е доведен тъкмо до момента на смъртта на маркиз Бонифас. Дали Вилардуен е решил, че това събитие слага край на отделен, вече завършен период от историята на похода и новата империя и че е настъпило времето, когато събитията трябва да получат своето описание? Ако това е вярно, то със сигурност можем да приемем, че Вилардуен е започнал да работи усилено върху своя труд от септември 1207 г. нататък. Разбира се, не е изключено Вилардуен да е написал своето съчинение значително по-късно, но пък да е спрял до септември 1207 г., ръководен от изложените по-горе съображения. Все пак първото предположение като че ли е по-вероятно.

Какъв е механизмът на съставянето на тази забележителна книга? Преди всичко трябва да се отбележи, че Вилардуен е бил очевидец на повечето от основните събития, нещо повече — важен участник в тях, а там, където е отсъствал, сведенията му са почерпани от първа ръка. При него няма „говори се“, „разказват“, защото той самият е бил там: „И Жофроа, маршалът на Шампания, който изготви този труд, без да каже в него нищо, което той да знае, че е невярно, присъствайки на всички съвети...“ (§ 120). Тези думи на Вилардуен не са самохвалство, а истина, която лесно би могла да бъде проверена както от неговия разказ, така и от други извори. Веднъж установили, че информацията, с която разполага маршалът на Шампания и Романия, е първостепенна, би трябвало да потърсим отговор на следващото питане: по какъв начин той е съумял да съхрани тази голяма по обем и по стойност информация, да подбере от нея необходимото и да го използва при окончателното съставяне на труда си? С други думи, дневник или мемоари е неговото историческо съчинение?

Точността на разказа или по-добре точното използване на историческата категория време (тя присъства многократно в текста), както и прецизността, засвидетелствана в редица други случаи (персоналните посочвания във всяко събитие), сякаш говорят против предположението, че пред нас са мемоарите на едно от най-важните лица сред кръстоносците. От друга страна, Е. Фарал отбелязва съвсем правилно, че Вилардуен не е писал всеки ден²⁹ — твърде често той съобщава един факт и в същото време вече познава неговите последици. При това положение изводът може да бъде само един — когато Вилардуен е записвал въпросното събитие, вече е било изминало известно време (освен ако не допуснем, че този скок напред е маниер на писането, на обясненията на някои важни събития, умело прилаган от Вилардуен). Ще си позволя да дам някои примери, които подкрепят подобно твърдение.

Описвайки смъртта на граф Жофроа дьо Перш, Вилардуен със съжаление отбелязва, че кръстоносната армия загубила много, когато починалият бил заменен от неговия брат Етиен (§ 46). Същината на тази загуба научаваме по-късно: когато армията била край Зара (ноември 1202 г.), Вилардуен съобщава, че Етиен дьо Перш останал болен във Венеция; но след като оздравял, за разлика от Матийо дьо Монморанси, който настигнал кръстоносците, Етиен дьо Перш се отправил към Апулия заедно с голяма част от своите хора.

Разказвайки ни с възхищение за флотата на Фландрия, Вилардуен не пропуска да отбележи, че нейният капитан Жан дьо Нел и всички останали удържали лошо думата си, която били дали на своя сюзерен граф Бодуен (§ 49). Какво се крие зад това обвинение, отправено още в самото начало на похода? През зимата на 1203 г., вместо да пристигне в Зара, фландърската флота прекарала няколко месеца в пристанището на Марсилия. Тогава граф Бодуен ѝ наредил да се присъедини към него в Модон, но и този път командирите на флотата не изпълнили задължението си към своя сюзерен и отплавали към Сирия, „където знаеха, че не ще сторят нищо полезно“ (§ 103) И едва по късно (февруари 1204 г.) научаваме каква е била тяхната съдба и защо не са могли да извършат това, за което са тръгнали — както Вилардуен ни е уведомил в първите страници на книгата си.

Като съобщава, че голяма част от рицарите, събрали се в Плезанс, (Пиаченца), се отправили към Апулия вместо към Венеция Вилардуен пише: „Това беше твърде голямо намаляване за тези от армията, които отиваха във Венеция; и на тях им се случи голямо премеждие, както вие ще можете да чуете по-нататък“ (§ 55) (к. м. — И. Б.). И наистина по-сетне узнаваме, че те са пристигнали в Сирия, постъпили са на служба при Боемунд IV, принц на Антиохия и граф на Триполи, но в изненадващо сражение с турците едни от тях били избити, а други взети в плен (§ 230—231).³⁰

И накрая още един пример: говорейки за положението на Рение дьо Три в Пловдив, след като бил напуснат от най-близките си родственици, Вилардуен отбелязва, че той останал дълго време обсаден в Станимака (§ 346). Това сведение е повторено, когато се съобщава, че Рение дьо Три вече се е настанил във въпросния замък, където трябвало да остане тринадесет месеца (§ 400). Логическият край на тези събития става известен след повече от година, през юли 1206 г., когато изпратеният от Анри отряд рицари, сред които бил и Вилардуен, освободил бившия пловдивски дук от продължителната обсада (§ 435—437).

Очевидно когато Вилардуен описва събитие с продължително развитие, той прави това, след като резултатите са станали известни. Тази констатация, която в посочените случаи е убедителна, едва ли би могла да бъде общовалидна. Но все пак ни насочва към възможното решение — Вилардуен е записвал най-значителните събития, макар и не редовно, ден подир ден. Бихме могли да се съгласим с Е. Фарал: Виралдуен е съставил своя труд, използвайки лични бележки („отчасти нещо като личен дневник“) и документи. И ако за бележките и техния характер би могло да се спори, то без спор трябва да приемем, че Вилардуен е разполагал с някои документи (преди всичко договори), освен ако не допуснем, че си е вземал бележки веднага след тяхното съставяне и прочитане. Такъв е случаят с договора на кръстоносците с Венеция (§ 21, 22, 31), договора с младия Алексий Ангел (§ 93, 188) и най-сетне договора за подялбата на Византия преди решителната атака срещу Константинопол (§ 234).

Композиция. Един по-внимателен прочит на „Завладяването на Константинопол“ веднага ще ни насочи към основния композиционен похват на Вилардуен: обстойно, последователно изложение на всички най-важни събития — от първите проповеди на Фулк от Ньойи (началото на 1198 г.) до смъртта на маркиз Бонифас (началото на септември 1207 г.). Ако нещо не създава затруднения при четене и използване на неговия разказ, това е редът на събитията. Наистина в някои случаи, за да не се отклони от този начин на описание, Вилардуен се вижда принуден да накъсва действието, т. е. да разказва едновременно няколко събития, станали по едно и също време, което затруднява цялостното проследяване на всяко едно от тях.

Като пример за тази, макар и привидна неяснота може да ни послужи описанието на завладяването на земите, започнало в края на 1204 г. и продължило в началото на 1205 г. (§ 300—332). Тук Вилардуен ни представя действията на маркиз Бонифас към Солун, Коринт и Навплион (§ 301, 324, 331-332), на Пиер дьо Брашийо и Пайен д’Орлеан към Еспигал, Палорм, Пюмениенор и Лупер (§ 305, 319, 320), на Анри дьо Фландр към Авие и Андермит (§ 310, 321), на Рение дьо Три към Пловдив (§ 304, 311), на Макер дьо Сент Менеулд, Матийо дьо Валинкур и Робер дьо Ронсоа към Никомидия (§ 312), на своя племенник Жофроа дьо Вилардуен в Морея (§ 325—330). Към описанието на тези завоевания Вилардуен добавя известие за пристигането в Константинопол на рицари, които са били първоначално в Сирия (§ 315—318).

Жертвайки яснотата на своя иначе стегнат и разбираем разказ, Вилардуен ни представя на няколко страници твърде много и твърде важни събития. Но наблюдавайки от разстояние описаните събития, преодолявайки тяхната раздробеност, насеченост, ние добиваме представа, и то добра, за цялостния процес на действието както откъм съдържание, така и откъм време.

Б. Историческа стойност: достоверност. На няколко пъти вече става дума за достойнствата на труда, който ни е оставил Жофроа дьо Вилардуен. Нека отбележа някои от най-важните. Неговият разказ е точен, ясен, лесно разбираем и в същото време обстоен, но без да се заплита в описанието на незначителни подробности (характерно за Робер дьо Клери!). Той не подминава нито едно основно събитие, показва познания, интерес и не на последно място интелигентност и писателска дарба.

За да не се впускам в повече подробности, ще си позволя да припомня писаното от Ж. Пайен: „…с простотата на своя стил и с живостта на своя разказ Вилардуен е един забележителен писател, а с твърде положителния характер на своята информация той е първият от нашите модерни историци...“. „С Вилардуен се появява положителният разум, който така забележително разграничава XII век - век поетичен, какъвто е бил в действителност — от XIII век. Тъкмо тогава прозират проблясъците на това явление, прераснало по-късно в онази безпристрастност, която писателите от готическата епоха — откриватели на понятието експериментална наука — може би са предчувствали.“³¹

И все пак една голяма част от съвременните учени противопоставят на Вилардуеновата творба съчиненията на по-късни историци или на такива, които не са били преки свидетели на описваните събития, нещо повече, отдават им предпочитание, съмнявайки се в безпристрастността на Вилардуен. Но безпристрастни ли са самите те? Нека се опитаме да надникнем в душевния и в творческия мир на бележития историограф на Четвъртия кръстоносен поход.

1. Вилардуен насаме със себе си. Маршалът на Шампания и по-сетне на Романия е един от добрите рицари на своята страна, ловък дипломат, отличен военачалник, опитен политик, отдал своите способности в служба на графовете на Шампания и после на първите латински императори на Константинопол. Няма сьмнение, че той не може да не бъде носител на всичко онова, което дължи на своя произход и на средата, която го е отгледала — чувство за чест, васална вярност, храброст, доблест, философски и политически възгледи. Как всичко това се е изявило у Валардуен писателя? Повлияло ли е то на неговия подход към описването на събитията? Оставило ли е дири в неговата книга, дири, които биха могли да ни помогнат да си съставим пълна и окончателна преценка за нея?

Чувството за вина у Валирдуен. Много учени говорят за вината на кръстоносните водачи или на цялата армия — преди всичко вина за отклонението, довело да завладяването на Константинопол и разгрома на Византия. Редно е да се каже дали Вилардуен се е чувствал виновен в нещо, бил ли е съпричастен към колективната вина, която безспорно е съществувала. Най-сетне какво разбира той под вина или по-точно грехове, за каквито от време на време говори.

Трябва да признаем, че Вилардуен рядко, твърде рядко пише за нечия вина и нечии грехове (засега оставяме настрана онези, които са напуснали армията). Първият и най-категоричен случай е свързан с пристъпа срещу Константинопол на 9 април 1204 г., не донесъл успех на кръстоносците: „Но заради нашите грехове при атаката поклонниците бяха отблъснати“ (§ 238) (к. м. — И. Б.). Какво се крие зад нашите грехове — реално осъзната вина за отклонение на похода, довело рицарите под стените на византийската столица? Или това е тривиален постулат на християнската идеология, литературен трафарет, с който изобилстват паметниците на средновековната литература? С данните, с които разполагаме, поне на мен ми е трудно да отсъдя.

Би могло категорично да се твърди, че книгата на Вилардуен не издава чувство за вина у своя автор; той е убеден в правотата на действията и постъпките си и ако търси някаква вина, той я търси извън себе си и най-близките си. Би било интересно да се потърси изворът на тази увереност в собствената непогрешимост или по-точно, ненаказуемостта на собствените прегрешения. Вилардуен и тук не ни затруднява. В самото начало на своя разказ той съобщава за мисията във Франция на папския легат кардинал Пиер от Капуа, който разгласил из цялата страна: „всички, които биха взели кръста и биха служили на бог в продължение на една година в армията, биха били освободени от всичките грехове, които са сторили и които са изповядвали“ (§ 2) (к. м. — И. Б.).

През пролетта на 1204 г. те вече са служили на Бога и на църквата много повече от една година. Вместо да издигнат победоносно Христовия символ няд Ерусалим, те са го опозорили веднъж, завладявайки Зара (Инокентий III вече им е опростил този грях към християнството — § 105—107), и се готвят да го опозорят още веднъж, и то значително по-тежко — да овладеят и разграбят Константинопол, това светилище на християнството! В този труден момент на последни морални терзания (ако въобще е имало такива!) римското духовенство отново им идва на помощ. Всички, които ще паднат в справедлива битка за Константинопол и подчиняването му на Рим, „ще имат опрощението, което папата ви даде“ (§ 225). Ето този върховен момент, който дава сили и упование на кръстоносните бойци: папското опрощение, многократно продължавано, съчетано с тайнството на изповедта.

След като установим, че у Вилардуен липсва чувството за вина (или поне книгата не ни го подсказва) и ако той търси някаква вина, търси я у другите, би било извънредно любопитно да надникнем в душевния мир на някой негов събрат по дело. За съжаление малцина са оставили писмени свидетелства на своите преживявания, които биха ни позволили да сторим това (оставям настрана документите и официалните писма, които трудно биха могли да послужат за тази цел). Единственият, който ни предлага подобна възможност, е Робер дьо Клери, при това чудесна възможност, тъй като той представя друга социална група в армията — бедното рицарство.

Първото, което прави впечатление в малката книжка на Робер дьо Клери, е, че той също не критикува отклонението и естествено не го смята за грях.³² Този безспорен факт придобива още по-голяма стойност, ако си припомним, че неговият сеньор Пиер д’Амиен е от онези, които са били против споразумението с Алексий, т. е. против отклонението (§ 114). Следователно трябва да се очаква Робер дьо Клери поне от привидна вярност към своя сюзерен да отправи критики към онези, които са станали причина армията да се отправи към Константинопол. Но, както казах, у него няма и следа от такава критика.

Втори, още по-интересен факт: Робер дьо Клери също като Вилардуен говори за грехове, но също за грехове на другите: поражението край Адрианопол е божия разплата за греховете на бароните: „Така ги наказа Господ Бог за тяхното високомерие и за злината, проявена спрямо бедните люде от армията, и за безчинствата, които те бяха сторили в града (Константинопол — И. Б.), след като го превзеха.“³³ Тази сурова присъда на Робер дьо Клери се нуждае от известно обяснение, иначе би могла да остави погрешни впечатления. Безспорно в нейната основа лежи ненавистта на „le povre gent“, към които принадлежи и той, към големите барони, към „li haut homme“, „li rike homme“, a тази ненавист е подхранвана от несправедливата според него подялба на плячката.³⁴ Безчинствата, извършени в Константинопол, са само допълнителен аргумент. Тук става дума за грехове, сторени след превземането на града, няма никакъв намек, че самото превземане е грях, още повече че те са били вършени както от по-знатните, така и от бедното рицарско съсловие. Следователно конфликтът има чисто социална основа и ограничен характер — той не излиза извън средите на кръстоносците. При това положение очевидно е, че нито една от социалните групировки в армията не разглежда като грях отклонението, довело до погубването на Византия и разграбването на Константинопол, и не търси виновни за това.

Отговорността на Вилардуен. Това е въпрос, по който може да са разсъждава значително повече, тъй като понятието отговорност е широко, многосмислово. Каква отговорност е лежала върху Вилардуен? Преди всичко като един от водачите на похода наред с графовете той е бил отговорен за постигането на крайната цел — да бъдат прогонени сарацините от Ерусалим и да бъде освободена Светата земя. В крайна сметка тази цел се превърнала в една илюзия и „маската“ на кръстоносните походи била смъкната окончателно. Вилардуен смятал ли се е лично отговорен за това? Трудно е да се каже, понеже в книгата му, която най-добре отразява неговите чувства и вълнения, неговите действия и политически изяви, няма дори намек за непостигнатата цел. За Ерусалим и за Светата земя престава да се говори след продължаването на споразумението с Алексий IV през август 1203 г. (§ 195, 199). Ако Вилардуен дълбоко в себе си е чувствал някаква отговорност или е изпитвал известно чувство на неудовлетвореност, той не е дал словесен израз на тези свои угризения. Или пък съвестта му е била спокойна — не е вършил грехове (а ако е извършил, то изповедта го е освободила от тях!). Той е смятал, че е сторил всичко, което е могъл да стори, и е оправдал онази отговорност, която е била негова първа грижа — да се запази армията цяла. Оттам нататък всичко е било проявление на божията воля. Вилардуен не се е смятал (или поне не е дал външен израз на противното) отговорен за отклонението. За него то е съдба, дело на провидението.

След като превзели Константинопол, избрали император и създали империя, която тепърва трябвало да покорява земите си, рицарите, дори и да не желаели, били длъжни да променят и своята първоначална цел. Сега мисълта им не била вече отправена към Ерусалим, а към опазване на завладяното. И отговорността на всички, включително и на Вилардуен, трябва да се търси в тази посока: отговорност за запазване на току-що създадената империя. Съвременните учени не са пропуснали да открият тази промяна в политическата мисъл на кръстоносците и да отбележат, че от 1204 г. нататък Константинопол имал много по-голяма стойност за Запада, отколкото Ерусалим.³⁵ И Вилардуен не само мисли и пише за това, но преди всичко действа. Той полага немалко усилия, за да заличи разпрата между император Бодуен и маркиз Бонифас, избухнала през лятото на 1204 г. (§ 272—299). И тези усилия не са изява на лични чувства или предпочитания, а показана на дело отговорност за съдбините на християнския свят (!?): „Защото, ако Бог не бе сложил там добър ред, християнството би било погубено“ (§ 289).

Отговорността на Вилардуен би могла да бъде потърсена и в друг план — отговорност пред западноевропейското и преди всичко френското феодално общество; отговорност, здраво обвързана с традициите на това общество, което иска да знае за подвизите на своите най-добри представители, да слуша или да чете за тях, да остави спомен за делата си на бъдните поколения. И Вилардуен се отзовава по великолепен начин на това изискване, на тази „социална поръчка“ — написва историята на похода. 

Оправданието на Вилардуен. И его че идваме до основния въпрос, така тясно обвързан с чувствата за „вина“ и за „отговорност“ — обясненията или по-скоро оправданията на Вилардуен за отклонението на похода. По този въпрос е писано много³⁶ и тука едва ли е необходимо да се впускам в подробности. В случая е интересна позицията на кръстоносците и на техния историограф Жофроа дьо Вилардуен. Ето защо ще си позволя да изложа накратко неговите обяснения, дадени много ловко, много интелигентно, без да привличат вниманието, често пъти без нещата да се назовават със собствените им имена.

Според сключения във Венеция договор (април 1201 г.) кръстоносната армия била длъжна да заплати 85 000 сребърни марки (§ 21).³⁷ Когато армията се събрала във Венеция (лятото на 1202 г.), готова да отплава, тя заплатила част от сумата, като останала да дължи 34 000 марки (§ 58, 61). Липсата на средства се обяснява с това, че мнозина от взелите кръста не дошли в града на свети Марко, а се отправили към други места за преминаване, главно в Апулия. По този начин още в самото начало кръстоносците са оказали уязвими. Дожът на Венеция Енрико Дандоло не пропуснал да се възползва от това затруднение и им предложил да помогнат на венецианците да си възвърнат град Зара, неотдавна завладян от унгарския крал. В замяна на тази услуга те щели да получат отсрочка за заплащането на остатъка от дължимата сума (§ 63). Рицарите, като не виждали друг изход, приели направеното предложение. Зара е овладяна, но това не променя значително нещата, тъй като рано или късно рицарите трябва да плащат (другото затруднение, от морално естество, е преодоляно: папа Инокентий III опрощава първия грях срещу християнството — § 105—107). Трудностите притискат рицарите, но съдбата, или по думите на Вилардуен Бог, не ги изоставя: идва младият Алексий, син на сваления от престола и лишен от зрение василевс Исак II Ангел, и им прави своето съблазнително предложение.³⁸ По този начин се очертава второто отклонение от предварителния план, този път по-сериозно, защото едно е да завладяваш Зара, друго Константинопол (впрочем от морална гледна точка грехът е почти еднакъв). Предложението — привлекателно за едни, отблъскващо за други — предизвиква първите сериозни разногласия сред армията (§ 95—99). В последна сметка, и то не без трудности, предложението на Алексий е прието. Мотивите за това решение са ясни: армията не може да заплати дължимата сума заради онези, които са се отправили към други пристанища; споразумението с младия Алексий Ангел е единствената възможност да се постигне основната цел на похода.

В края на месец юни — началото на юли 1203 г. целта, определена в договора с Алексий Ангел, е постигната — кръстоносците достигат Константинопол и го обсаждат. На 18 юли градът е в техни ръце, а на 1 август Алексий е коронясан за византийски василевс. Но ето че при едно от редовните си посещения в кръстоносния лагер младият император отново се опитва да подмами своите покровители. Той кротко, но ясно описва своето положение — гърците не го обичат, защото е завзел върховната власт в империята с помощта на рицарите (тук византийският национализъм дава израз на своята омраза към „латинците“); в краткото време, което остава до тяхното заминаване, той не ще може да им се издължи и да изпълни другите обещания. Ето защо той им предлага да останат в Константинопол до март идната година (1204), за да може да заздрави позициите си и да изпълни всичко онова, което е отбелязано в сключеното споразумение (§ 195). И в лагера на кръстоносците всичко започва отначало: двете групировки тутакси изразяват категорично своите позиции. Както би трябвало да се очаква, надделяват онези, които желаят да приемат новите предложения на Алексий. Аргументът отново е решителен, бих казал, съдбовен: ако потеглят сега към Сирия, ще пристигнат там в началото на зимата, няма да могат да воюват и походът ще бъде провален; обратно, ако отплават през март следващата година, те ще бъдат в много по-добро положение: добре снабдени с храни, богати, ще разполагат с цялата пролет и лятото, за да воюват и да постигнат онова, за което са тръгнали — освобождението на Ерусалим.

Ето че се стига до най-голямата измама в историята на похода: кръстоносците не само се съгласяват да изчакат до следващата пролет, но оказват решителна помощ на император Алексий IV да овладее провинциите и да наложи своята власт в различните области на империята (§ 201—202). Тогава идва промяната у Алексий, която би могла да се очаква: „императорът, който бе уредил твърде добре своята работа и който сметна, че е съвсем независим от тях, се възгордя спрямо бароните и спрямо тези, които му бяха сторили толкова добрини, и той не отиде да ги види в лагера, както имаше обичай да прави това. И те изпратиха [хора] при него и го молеха да им плати техните пари според задължението, което бе поел. А той отлагаше от един срок на друг; и им правеше от време на време малки плащания; и накрая плащането се намали до нищо“ (§ 208). Опитите на кръстоносните водачи да принудят Алексий IV не донасят успех — не помагат нито красноречието на Конон дьо Бетюн, нито заплахите (§ 213—215). Двете страни имат достатъчно основания да започнат войната: византийците изпитват отдавна стаена омраза срещу всички „латинци“ — конфликтът през август 1203 г. (§ 203—205) е само момент от тази продължителна вражда, а кръстоносците се чувстват достатъчно обидени и дори измамени, за да се уловят за оръжието. Стълкновенията са многобройни и продължават през цялата зима на 1203—1204 г., за да се стигне до паметния 12 април 1204 г., когато Константинопол, „царицата на градовете“, както го наричат византийските писатели, за първи път в своята почти хилядагодишна история е превзет от вражеска сила. Илюзията с кръстоносния поход се разпръсква. Започва историята на Латинската константинополска империя.

Такова е обяснението на Вилардуен, който не забравя да ни каже, че основната вина за това развитие на събитията (освен измамата на Алексий IV) тежи върху онези, които не са се явили във Венеция или са напуснали армията по-късно. Разбира се, Вилардуен не е пропуснал да подири и други обяснения и оправдания за овладяването на Константинопол. Като се остави настрана ролята на старите врагове на Византия, венецианците (Вилардуен почти не говори за това, но няма съмнение, че Енрико Дандоло се е постарал да убеди кръстоносните водачи да вземат съдбовното решение), трябва да се отбележи специално позицията на римското духовенство. Описвайки вълненията в Константинопол, възшествието на Алексий V Мурзуфл и убийството на Алексий IV, Вилардуен продължава: „...Тогава бароните от армията устроиха парламент. И там бяха епископите и целият клир. Цялото духовенство бе съгласно с това и тези, които имаха пълномощие от папата — и те го показаха на бароните, — че този, който е извършил едно такова убийство, няма право да владее земя, и всички, които бяха съгласни [с това], са съучастници в престъплението, и че освен всичко това те се бяха изплъзнали от подчинението към Рим“ (§ 224). И по-нататък: „Ето защо ние ви казваме, заяви духовенството, че битката е правилна и справедлива. И ако вие имате справедливо намерение за завладеете земята (Византия — И. Б.) и да я поставите в подчинение на Рим, всички тези от вас, които ще умрат [в битката] изповядани, ще имат опрощението, което папата ви даде.“ Знайте, че това нещо бе голямо насърчение за бароните и поклонниците“ (§ 225).

Вилардуен още веднъж подхваща темата за несправедливото упражняване на власт, за това, че онези, които злоупотребяват, трябва да бъдат лишени от нея. Като ни осведомява за разправата над Алексий V Мурзуфл, извършена по нареждане на Алексий III Ангел, Вилардуен заявява: „Впрочем чуйте дали тези люде трябваше да държат една земя, или да я загубят, след като вършеха такива големи жестокости едни на други...“ (§ 271). И те (бароните — И. Б.) казаха, че тези мъже нямат право да държат земята, щом се предават така нечестно едни други“ (§ 272).

Очевидно тази философска концепция за владетелска власт заема важно място в политическата идеология на Вилардуен. Ненапразно той се спира два пъти на нея — преди решителния пристъп срещу Константинопол и по време на завладяването на провинциите. И ненапразно той настоява на нея, когато ни поднася своите обяснения и оправдания. Но оправдава ли го тя? Оправдава ли завладяването на Константинопол? Той „забравя“, че вече ни е съобщил нещо извънредно важно — в навечерието на атаката срещу престолния византийски град кръстоносните водачи са свикали съвещание, което трябвало да определи по-нататъшните им действия, „ако Бог даде те да влязат със сила в града“, а именно: разпределение на плячката, избор на император и подялба на византийските територии между новоизбрания император, поклонниците и венецианците (§ 234).

Времето на колебание — ако такова е имало — е отминало и е настъпил часът на решителното действие; вече не става дума за отмъщение, за действия под влияние на силни емоции, а за хладнокръвно обмислен план, изпълнението на който ще доведе до унищожаването на Византия и създаването на една нова империя! Първоначалното стремление към Светите места постепенно се е превърнало в един добър спомен! Тъкмо това е „пропуснал“ да ни обясни Вилардуен, а и как ли би могъл да го стори?

Мълчанието на Вилардуен. Често, за да не кажа твърде често, Вилардуен е обвиняван в мълчание или по-точно в премълчаване. Е. Фарал посвети на този въпрос няколко хубави страници, които ще резюмирам на български и тук-там ще допълня. Френският учен обърна особено внимание на онези моменти от историята на похода, които карат някои изследователи да мислят, че Вилардуен се е въздържал да разкаже всичко, което знае. Той показа убедително, че в тези случаи не става дума за действителни събития, а за легенди („договора“ на венецианците със султана на Египет за отклонението на похода или пък мнимото „споразумение“ между Филип Швабски, Алексий и Бонифас дьо Монфера от декември 1201 г. и последвалия „разговор“ по този повод между маркиза и папа Инокентий III.³⁹ Не по-малко убедително Е. Фарал обясни и онези случаи, в които от Вилардуен се изисква да прецени, да отсъди и да осъди редица персонални изяви. Но най-важно е заключението, към което бихме могли да се присъединим, макар и с известни уговорки: „Може да се критикува неговият ограничен метод; но той не би могъл да бъде обвиняван, че е подминал с мълчание факти, които не са факти“⁴⁰ (к. м. — И. Б.).

Казвам с известни уговорки, тъй като вече видяхме, че Вилардуен, ако не е премълчал, то поне е забравил да ни обясни защо и как кръстоносците са стигнали до плана за подялбата на Византия. Наред с това той твърде пестеливо, дори деликатно ни осведомява за разграбването на Константинопол. Но тук аз бих искал да се спра малко по-подробно на нещо, което той наистина премълчава: причината за войната с България. Веднага трябва да отбележа, че не става дума за спестяване на обяснения или тълкуване на нечии действия, а за подминаване — съзнателно или не — на факти. Действително Вилардуен пише за този изключително важен момент от историята както на България, така и на Латинската империя. Но това, което той ни съобщава, е твърде малко и представя само едната страна на въпроса. Ето какво отбелязва той: гърците решили да се възползват от това, че французите били пръснати и заети с овладяването на земите, и се обърнали за помощ към цар Калоян, като му заявили, че ще го признаят за василевс, ако той е склонен да се отнася към тях като към свои поданици (§ 333). Постигнатото споразумение довело до въстанието в Адрианопол, Димотика и други градове и до похода на българския цар в Тракия.

За щастие разполагаме и с други извори, благодарение на които можем значително да обогатим нашите знания, защото Вилардуен описва само заключителната част на действията, довели до битката край Адрианопол. И което е по-важно — тези свидетелства дължим на автори с различен произход — пикардийския рицар Робер дьо Клери и византийския историк Никита Хониат. От първия научаваме, че към февруари 1204 г. Калоян поискал от рицарите да признаят царската му титла, в замяна на което изразил готовност да ги подпомогне със стохилядна армия при овладяването на Константинопол. Съветът на бароните отхвърлил това предложение и, както пише Робер дьо Клери, Калоян се обърнал към папата и от него получил кралско (царско) достойнство. Наскоро след превземането на Константинопол (12 април 1204 г.), както твърди Никита Хониат, пратеници на цар Калоян посетили рицарите с предложение за мир, но отговорът бил отрицателен и надменен: той владеел своята земя незаконно, тъй като тя принадлежала на императора; Калоян трябвало да сложи оръжие и да се откаже от престола, в противен случай те щели да опустошат цяла Мизия (България).

Благодарение на тези свидетелства, в които нямаме основание да се съмняваме, причината за войната е ясна. Тя е била схваната дори и от съставителя на арагонската версия на „Морейската хроника“ (XIV в.): „(Калоян), страхувайки се, че император Бодуен, който се намираше на неговите граници, може да навлезе [в земите му] и да завладее неговата империя, както той бе направил с тази на гърците, повика аланите (куманите — И. Б.) и взе на служба при себе си 23 000 от тях.“

Защо Вилардуен е премълчавал всичко това (трябва категорично да се отхвърли предположението, че той не е бил запознат с тези събития)? Отговорът може да бъде само един: той е искал да прехвърли вината за последвалите Латинската империя бедствия върху гърците и българския цар.

Все пак накрая бих искал да добавя още нещо. Вилардуен не е писал история на Четвъртия кръстоносен поход в днешния смисъл на това понятие; той е искал да опише събитията, на които е бил свидетел, и то като очевидец, като участник в тях, а не като техен изследовател. Неговият метод все още е метод на средновековен историк. Това, което му липсва, е истинският „смисъл на историята“, възможността или по-точно способността да анализира събитията и процесите, да открие действителната причинност на явленията, да установи истинските закони, от които те се управляват. Но това вече е работа на съвременния историк.

Вилардуен — съдник. Както вече видяхме, Вилардуен политикът и Вилардуен писателят (историкът) не може да не прояви някои човешки качества, чувства, дори пристрастия и в същото време да не ги отрази в своята книга. Малко или много той изпитва известни терзания, отговорност, мъчи се да оправдае някои постъпки и действия на кръстоносците; логично е да приемем, че останал насаме със себе си, той е премълчал някои неща. Затова съвсем естествено е да се изявява и като съдник — съдник на себе си и на другите. Осъжда ли някого или нещо Вилардуен? Има ли право за това? Не е трудно да се отговори: да, Вилардуен съди и в някои случаи тежко; да, Вилардуен не само е имал право да отсъди, но и е бил длъжен да го стори (по-скоро Вилардуен писателят, отколкото Вилардуен политикът!). Той разказва, обяснява, оправдава; следователно трябва и да отсъди.

Приемем ли, че главното в неговия разказ е отклонението на похода и подробното му описание — а това е безспорно — и че усилията му са насочени към обясняване на това събитие, трябва да очакваме, че оправдавайки едни, той ще осъди други. И Вилардуен сурово съди всички онези кръстоносци или поклонници, които в едно или друго време са изоставили армията и станали причина за отклонението, попречило да се постигне първоначалната цел. Той ги съди не само защото ги смята отговорни за последвалите събития, но и заради опозоряването на онези лични качества, които са създавали облика на западноевропейското феодално общество; съди ги за пренебрегване на християнското смирение, за нарушаване на верността (качество, играещо важна роля в системата на социалните връзки), опетняване на рицарската чест, доблест и храброст. Вилардуен съди сурово тези, които още в Плезанс (Пиаченца) се отклоняват от пътя към Венеция (§ 55), и тези от флотата на Фландрия, които се отправят към Сирия вместо към Зара и Модон (§ 49, 50, 121), и тези, които напускат армията в Зара (Рено дьо Монмирай, Симон дьо Монфор, абата дьо Во, Ангеран дьо Бов и другите — § 101, 102, 110). Вилардуен е особено строг към роднините на Рение дьо Три, които го изоставят в Пловдив (§ 345), към онези, които панически бягат и напускат Константинопол с венециански кораби след поражението при Адрианопол: „Те получиха твърде голямо порицание в страната, където отиваха, и в тази, откъдето заминаваха“ (§ 379).

С това той не приключва своята роля на съдник. Стрелите на Вилардуен са отправени към всички, които, без да се страхуват от заплахата за отлъчване от църквата, скриват и не донасят на определените места награбената плячка: „Един донесе добре, а друг лошо, защото алчността, която е корен на всички злини, не стоеше без работа; алчните започнаха занапред да задържат неща и господ наш започна да ги обича по-малко. А! Господи, как честно те се държаха дотогава“ (§ 253). Още по-безмилостна е оценката за действията на кръстоносците в земите, които им били раздадени като феодални владения: „И когато всеки разбра за земята, която му се определяше, алчността на света, която беше сторила толкова злина, не ги остави в покой, но всеки започна да прави злина в земята си, един повече, друг по-малко, и гърците започнаха да ги мразят и да изпитват лоши чувства спрямо тях“ (§ 303).

Вилардуен не се задоволява да съди само своите сънародници или събратя по дело. Неговата строга оценка не отминава и противниците. В единия случай присъдата му не само заклеймява някои жестоки нрави сред властващите византийски среди, проявяващи се преди всичко в борбите за престола, но и служи, както вече казах, за морално оправдание на самите кръстоносци (§ 271). Във втория случай Вилардуен насочва своя прицел към цялото византийско общество, а не само към представителите на най-висшата аристокрация. Сякаш забравил вече какво е писал за държането на кръстоносците и ответните чувства на гърците към тях (§ 303), той отбелязва: „Но гърците, които бяха миого вероломни, не бяха прогонили коварството от своите сърца. По това време те видяха, че французите бяха твърде разпилени по земите и че всеки имаше да върши [нещо] за своя сметка. Те помислиха впрочем, че тогава биха могли да ги предадат“ (§ 333) (к. м. — И. Б.).

Без да се впускам в подробности и да търся корените на антагонизма между гърци и латинии,⁴¹ ще отбележа само, че антилатинските чувства във Византия имали стари традиции. В случая те били подсилени от пълната неспособност на завоевателите да приобщят към себе си отделни слоеве или дори отделни представители на византийското общество (единствено изключение — Теодор Врана). Ето защо трудно може да се приеме безрезервно писаното от Вилардуен.⁴²

В същото време е интересно да се отбележи друго — маршалът на Романия не проявява традиционното за „латинските“ автори отрицателно отношение към схизматиците, т. е. гърци и българи.

Провиденциализмът на Вилардуен. Твърде много е писано за провиденциализма на средновековните автори и по-специално на хронистите и историците на кръстоносните походи.⁴³ Този въпрос безспорно заслужава вниманието на изследвача, тъй като засяга извънредно важен момент — историко-философската концепция на съответния автор, концепция, която му позволява да разкрие, обясни и опише историческия процес. Провиденциализмът е част от идеологическата атмосфера на средновековието, бих казал, нейният основен аромат и ще бъде неоправдано, дори неправилно да се очаква писателите и историците да се измъкнат от този плен.

Жофроа дьо Вилардуен не прави и не би могъл да прави изключение. И в неговия разказ Божията воля, Божията промисъл е в зародиша на почти всяко човешко действие и ръководи съдбините на цялото човечество: тя е в началото на похода, в първите импулси, довели до организирането му, тя съдейства за подготовката му, тя присъства във всички успехи и неуспехи и т. н. По-важно за отбелязване е друго: постоянният спътник на всички средновековни хронисти (и това е напълно в духа на посочената вече идеологическа, историко-философска концепция) е „чудесният“ елемент, т. е. обяснението на много явления чрез извършваните от Божията сила чудеса. Вилардуен и тук не прави изключение. Чудесата не отсъстват и от неговото повествование, но колко по-различна е тяхната роля от тази, която им отреждат повечето от събратята му по перо! Още в самото начало, когато описва проповедническата дейност на Фулк от Ньойи, той не пропуска да отбележи: „и нашият Господ извърши много чудеса за (заради) него“ (§ 1). И толкова! Вилардуен не ни занимава със самите чудеса, не настоява на тях и за да ги научим, трябва да се обърнем към други съвременни писатели (Обри дьо Троа-Фонтен). Оттук нататък чудесата губят своя свръхестествен елемент — тъкмо онова, което ги прави чудеса — и са свързани с действителни събития: бягството на император Алексий III от Константинопол през нощта на 17 срещу 18 юли 1203 г. (§ 182), легендата за смъртта на император Алексий V Мурзуфл (§ 308) или дори бягството на родствениците на Рение дьо Три от Пловдив през зимата на 1204 г. (§ 345). Това, разбира се, не прави от Вилардуен модерен историк, но все пак го характеризира като светски творец, надмогнал някои от слабостите на църковните автори.

2. Вилардуен и другите или другите против Вилардуен. Както вече отбелязах, много съвременни учени търсят слабите места на Вилардуен и използват всички възможности да противопоставят на неговия разказ съчиненията на други автори, приемайки ги едва ли не за по-достоверни. Е. Фарал отбелязва някои от тези случаи (Ернул, Морейската хроника)⁴⁴, ето защо бих искал да направя само съпоставка между Вилардуен и двама негови съвременници, участници в Четвъртия кръстоносен поход, оставили описания на събития, на които са били очевидци или за които са слушали да се говори.

Вилардуен и Робер дьо Клери. Малката книжка на пикардийския рицар, васал на Пиер д’Амиен, „дори в своето несходство с тази на Вилардуен е първостепенен документ за историята на Четвъртия кръстоносен поход“⁴⁵. На какво се дължи това несходство или дори тази противоположност, които ни интересуват преди всичко? Робер дьо Клери принадлежи към групата на бедните рицари. Това определя и неговата социална позиция, различна от позицията на Вилардуен. Той не пропуска да изрази своята ненавист към „li haut homme“, „li rike homme“, т. е. знатните, богатите (Вилардуен, без да знаем причината, никъде не проявява своето отношение към бедното рицарско съсловие). Робер дьо Клери показва ясно своето отрицателно отношение към водача на похода маркиз Бонифас дьо Монфера (Вилардуен е неговият най-голям почитател: да не забравяме, че той го предлага за ръководител на кръстоносната армия!).

И все пак кои са качествата на труда му, които по думите на Ж. Лоньон правят от него „първостепенен документ“? Робер дьо Клери има силно въображение, запаметява впечатленията си, съумява да ги възпроизведе — заминаването от Венеция, битката на 17 юли 1203 г., щурма на 12 април 1204 г., описанието на Константинопол и коронацията на Бодуен. Той излага накратко една страна от историята на похода, която липсва у Вилардуен — всичко, което се е мислело и говорело сред кръстоносната армия, разказите и легендите, които са се разнасяли, любопитството и възхищението на дребните рицари от Запада пред чудесата на византийската столица.⁴⁶ С тези си страни трудът на Робер дьо Клери е едно великолепно допълнение към книгата на Вилардуен.

Наред с това рицарят от Пикардия проявява редица недостатъци. Преди всичко той страда от една основна слабост — липсата на осведоменост. Робер дьо Клери е участвал в сравнително малко събития и още по-малко знае за другите, на които не е бил свидетел. Напуснал е Константинопол с първите бегълци след поражението при Адрианопол и се е завърнал във Франция. Всичко, което разказва по-сетне, той е научил от слухове. Неговото изложение не притежава нито добрата подредба, нито точността, нито подробността на информацията, характерни за Вилардуен. Често прави твърде големи отклонения, които заемат една четвърт от текста и сериозно затрудняват проследяването на основните събития. Робер дьо Клери не е твърде критичен, много наивно възпроизвежда разговорите между високопоставените личности в армията⁴⁷, липсва му онази образованост, която би направила разказа му по-верен („света София на гръцки е света Троица на френски“ — sic!). Безспорно тези страни на труда сериозно принизяват неговата стойност като литературна творба и исторически извор, не му позволяват да участва успешно в съпоставянето с книгата на Жофроа дьо Вилардуен.

Вилардуен и Анри дьо Валансиен. За разлика от Робер дьо Клери Анри дьо Валансиен не принадлежи изобщо към рицарското съсловие (в случая Валансиен трябва да се схваща като родно място, а не като рицарски домен)⁴⁸. На млади години той е водел „покварен живот“, а по-късно, вече като разкаял се грешник, намерил успокоение на душевните си терзания сред духовенството. По всяка вероятност той е бил каноник на църквата „Света София“ в Константинопол. За разлика от Вилардуен и от Робер дьо Клери той е имал опит в писането: когато се заловил да разкаже преживяното, Валансиен вече е бил автор на голяма поема, посветена на живота на свети Йоан Евангелист, бил известен „трувер“, сериозно повлиян от „les chanson de gestes“ и „les romans courtois“.

Анри дьо Валансиен е бил свидетел на събитията от 1208—1209 г. и разказва само тях. При това положение уместно ли е едно съпоставяне между него и Вилардуен, след като те се „разминават“? Отговорът е: да! Обикновено първият се приема за продължител на втория. Наистина Жан Лоньон добре показа, че Анри дьо Валансиен не е в истинския смисъл продължител на Вилардуен (между разказите на двамата има празнота от осем месеца), но и в четирите ръкописа, в които познаваме хрониката на Валансиен, тя „съжителства" със съчинението на маршала на Шампания, а в един случай те са обединени в една творба, озаглавена Роман за Константинопол⁴⁹. Това схващане на съвременниците дава основание да ги съпоставим, още повече че Ж. Лоньон е категоричен: „Но очевидно е, че Анри дьо Валансиен се вдъхновява от разказа на Вилардуен; и в действителност единият е допълнение на другия.“⁵⁰

Хрониката на Анри дьо Валансиен е преди всичко епическо произведение, чиито заемки от дворцовата литература сочат недвусмислено, че е трябвало да бъде четена на глас (била е предназначена за рицарите и дамите на Фландрия). Тя съдържа много живописни детайли и безспорно е изключително важен извор за събитията от 1208—1209 г. — войната срещу цар Борил, съюза с Алексий Слав, действията в Мала Азия (подпомагането на Давид Комнин) и в Епир (отношенията с Михаил Ангел). И все пак тя е несравнима с труда на Вилардуен. Не притежава нито обема, нито историческия интерес, нито композиционните качества, които биха я превърнали в първостепенен труд. Твърде често Анри е неточен в хронологията, прекъсва действието, утежнява го със слова, речи, впуска се в подробности и „не успява, както Вилардуен, да представи основните линии и а събитията“⁵¹.

Струва ми се, че всичко казано дотук е достатъчно, за да покаже голямото историческо значение на „Завладяването на Константинопол“, дело на грижливата ръка на маршала на Шампания и Романия. Качествата на този труд, които го открояват забележимо сред останалата литература, посветена на тези събития, правят от него великолепна литературна творба и първостепенен исторически извор.

В. „Завладяването на Константинопол“ и историята на Югоизточна Европа в началото на XIII в. Съчинението на Вилардуен отдавна е получило полагащото му се място сред изворите за историята на Византия и България. То е използвано многократно, използва се и ще бъде използвано и в бъдеще както при изучаване на въпроси от по-частен характер, така и при обобщаващи трудове. Неговата стойност се повишава особено много от безспорния факт, че ученият, който изследва тези събития, може да се обърне само към още един извор с подобна стойност — историческата творба на Никита Хониат⁵². В една характеристика на Вилардуеновия труд, който служи за увод към българския превод, трябва, макар и твърде стегнато, да се набележат онези моменти, които по един или друг начин са намерили отражение в книгата на маршала на Шампания и Романия.

Естествено е да започнем с Византия. Събитията от историята на империята, извор за които е трудът на Вилардуен, могат да бъдат обособени в няколко големи групи: събитията в Константинопол в навечерието на неговото завладяване — борбите за престола (свалянето на Алексий III и възшествието на латинското протеже Алексий IV, последвалия преврат на Алексий V Мурзуфл), както и наченалата в края на 1203 г война между кръстоносци и византийци; падането на Константинопол; съдбата на византийските провинции след 12 април 1204 г. (опитите на византийската аристокрация да запази своето господство над отделни територии на империята, сред които опити се открояват действията на Леон Сгур в Пелопонес и особено на Михаил Ангел и на Ласкаридите, довели до постепенното формиране на Епирската държава и Никейската империя). Наред с тази, бих казал, чисто фактологическа страна трудът на Вилардуен предлага интересни сведения за измененията, настъпили в духовната сфера, в идеологическия живот — промени, които оказали трайно влияние върху съдбините на Източна и на Западна Европа. Преди всичко той показва по убедителен начин унищожаването на един мит и рухването на една хилядолетна легенда — мита за несъкрушимостта на Константинопол, „царицата на градовете“, и легендата за вечността на византийската универсална империя — двата опорни стълба на византийската икуменическа политическа идеология.⁵³ На второ място, Вилардуен показва, макар и в техния начален етап, онези изменения във византийската политическа идеология, които довели до окончателното формиране на „гръцкия патриотизъм“ и създали предпоставки за „свещена война“ срещу латинците и зараждането на „Мегали идея”⁵⁴.

Съчинението на Вилардуен е първокласен извор за Четвъртия кръстоносен поход и за началната история на Латинската константинополска империя (избор на император, изграждане на институции, създаване на васалитетна система, покоряване на земите, разпределени между рицарите). Наред с това то съдържа интересни данни за овладяването на Морея от Жофроа дьо Вилардуен (племенник на историка) и Гийом дьо Шамплит, както и за първите години от историята на Морейското франкско княжество, просъществувало до 1430 г.

Историческото съчинение на Жофроа дьо Вилардуен е един от най-важните западноевропейски извори за историята на България.⁵⁵ Ще си позволя да набележа онези основни моменти, които трудно биха могли да бъдат изяснени без свидетелствата на Вилардуен. Това са: външната политика на България и преди всичко отношенията с Латинската империя, отношенията българи — византийци (между 1204 и 1207 г.) с всички подробности за съюза и последвалия антагонизъм (Вилардуен единствен съобщава за решението на „гърците“ да признаят Калоян за свой император (!) — § 333), етническите проблеми, граници.

Без да давам предимство на последната група въпроси, бих искал да отбележа само два случая, които засягат етническата картина на Тракия. Като описва неуспеха на Анри, тогава регент на империята, да овладее Адрианопол (юли 1205 г.) и оттеглянето на армията, Вилардуен отбелязва: „и те бяха твърде много безпокоени от хората от страната и от гърците („la gent de la terre et des Grex — § 397). Няма съмнение, че хората от страната, споменати наред с гърците, са българи. Във втория случай Вилардуен е още по-категоричен. Разказвайки за едно от най-трагичните събития от историята на похода и на Латинската империя — гибелта на маркиз Бонифас дьо Монфера в планините около Мосинопол, Вилардуен съобщава, че тя била дело на „li Bougre de la terre“, т. е. на българите от земята (областта) (§ 498).

* * *

Текстът на Вилардуен е достигнал до нас в шест ръкописа, единият от които (O) е собственост на Бодлианската библиотека в Оксфорд (Laud. Misc. 587), а останалите пет (А, В. С, D, Е) се съхраняват в Националната библиотека в Париж (fonds francais 4972, 2137, 12204, 12203, 24210). Най-стари сред тях са В и С (от XIII в.). О и А датират от втората половина на XIV в., а Е — от XV в. Към тези ръкописи трябва да се добавят двата загубени ръкописа, наречени Контарини и Зако, по които са осъществени първите издания, и още три ръкописа (два в Националната библиотека в Париж и един в библиотеката „Сан Марко“ във Венеция), които представляват допълнения и преправки на основния текст.⁵⁶

Изследвайки ръкописната традиция, Е. Фарал установи съществуването на две основни групи: I група — О, А и ръкописите Контарини и Зако (изданията на Blaise de Vigenère от 1585 г. и Guillaume Rouillé от 1601 г.); II група — В, С, А, Е. Внимателното изучаване на двете групи ръкописи позволи на френския учен да установи, че по-добрата е първата, като избра за основен ръкопис О.⁵⁷

Трудът на Вилардуен е издаден за първи път през 1572 г. във Венеция по нареждане на Съвета на десетте. Оттогава той е издаван над десет пъти⁵⁸. С най-големи достойнства безспорно е изданието на Е. Фарал, публикувано в два тома на колекцията „Les classiques de l’histoire de France au Moyen Age“ (vol. XVIII, XIX), издавана от „Les Belles letters“.

„Завладяването на Константинопол“ е превеждано на латински, италиански, английски и немски.⁵⁹ През 1947 г. в поредицата „Българска историческа библиотека“ (ред. Стр. Славчев) бе публикуван пълен български превод на труда на Жофроа дьо Вилардуен, извършен от В. Николаев. Тук не е мястото да се спирам на този превод — наред с постиженията в него има и много недостатъци. Независимо от това той дълги години бе използван от българската историческа наука, която дори пренебрегваше оригиналното издание на старофренския текст.

Предлаганият тук превод, направен по изданието на Е. Фарал⁶⁰, е възможно най-близък до езика и стила на Вилардуен, без това, разбира се, да накърнява българския език. Целта е преводът да бъде четивен, но и да запазва някои от особеностите на Вилардуеновия изказ. Запазени са установените вече деления на книги — IX, и на глави — 500. Собствените имена с някои изключения са предадени в съвременната им форма, така както е във френския превод на Е. Фарал, а имената на местностите и градовете са запазени пак с някои изключения във формите, които дължим на Вилардуен. Коментарът, без да е изчерпателен, прави по-разбираеми всички трудни места от текста. В специално приложение са събрани и подредени по азбучен ред всички рицари, споменати от Вилардуен, и са дадени необходимите обяснения за тях. Това е сторено за удобство: от една страна, да се облекчат бележките към текста, а, от друга — всички сведения за рицарите да бъдат събрани на едно място и да улесняват този, който ще работи с книгата.

Иван Божилов

ЗАВЛАДЯВАНЕТО

НА

КОНСТАНТИНОПОЛ

[I. ЗАРАЖДАНЕТО HA КРЪСТОНОСНИЯ ПОХОД]

[1. ПРОПОВЕДТА]

[1.] Знайте, че 1197¹ години след въплъщението на нашия Господ Исус Христос, по времето на Инокентий, папа на Рим², на Филип, крал на Франция³, и на Ричард, крал на Англия,⁴ във Франция имаше един свят мъж, който се наричаше Фулк от Ньойи (този град Ньойи се намира между Лани на Марна и Париж); той беше свещеник и държеше енорията на града. И този Фулк, за който ви говоря, започна да проповядва за Бог из цяла Франция и околните земи; и нашият Господ извърши много чудеса за него.

[2.] Знайте, че известността на този свят мъж се разпростря така далече, че достигна до папата на Рим Инокентий; и папата изпрати хора във Франция и нареди на мъдрия човек да проповядва кръстоносен поход по негово нареждане. Сетне той проводи във Франция един свой кардинал, метр Пиер от Капуа⁵, взел кръста, и извести чрез него опрощението, за което ще ви кажа; всички, които биха взели кръста и биха служили на Бог в продължение на една година в армията, биха били освободени от всичките грехове, които са сторили и които са изповядали. Понеже това опрощение бе така голямо, сърцата на хората се развълнуваха твърде много; и мнозина приеха кръста, тъй като опрощението бе толкова голямо.

[2. ВЗЕМАНЕ НА КРЪСТА]

[3.] В годината, след която този свят мъж Фулк говори по този начин за Бог, в Шампания, в замъка, който се нарича Екри, се състоя турнир. И по Божия милост стана така, че Тибо, граф на Шампания и на Бри, взе кръста, както и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен. И това бе в началото на коледните пости.⁶ И тъй, знайте, че граф Тибо беше млад човек и нямаше повече от двадесет и две години и че граф Луи нямаше повече от двадесет и седем години. Тези двама графове бяха племенници на краля на Франция и негови първи братовчеди; а, от друга страна, племенници на краля на Англия.⁷

[4.] Заедно с тези двама графове взеха кръста двама твърде високопоставени барони на Франция: Симон дьо Монфор и Рено дьо Монмирай. Много голяма бе мълвата по всички земи, когато тези двама знатни мъже приеха кръста.

[5.] В земите на граф Тибо от Шампания взеха кръста Гарние, епископ на Троа, граф Готие дьо Бриен, Жофроа дьо Жоанвил, който беше сенешал на Шампания, неговият брат Робер, Готие дьо Виньори, Готие дьо Монбелиар, Йосташ дьо Конфлан, неговият брат Ги дьо Плесие, Анри дьо Арзилиер, Ожие дьо Сент Шерон, Вилен дьо Нюли, Жофроа дьо Вилардуен, маршал на Шампания, неговият племенник Жофроа, Гийом дьо Нюли, Готие дьо Фюлиньи, Еврар дьо Монтиньи, Манасие дьо Лил, Макер дьо Сент Менеулд, Милон дьо Бребан, Ги дьо Шап, неговият племенник Шаренбо, Рено дьо Дампиер, Жан Фоанон и много други доблестни мъже, за които книгата не говори.

[6.] С граф Луи взеха кръста Жерве дьо Шател, неговият син Ерве, Жан дьо Вирсен, Оливие дьо Рошфор, Анри дьо Монтрьой, Пайен д’Орлеан, Пиер дьо Брашийо, неговият брат Юг, Гийом дьо Сен, Жан дьо Фриез, Готие дьо Годонвил, Юг дьо Кормерей, неговият брат Жофроа, Ерве дьо Бовоа, Робер дьо Фрувил, неговият брат Пиер, Ори дьо л’Ил, Робер дьо Картие и много други, които не се споменават в книгата.

[7.] Във Франция⁸ взеха кръста епископът на Соасон Невелон, Матийо дьо Монморанси, неговият племенник Ги, кастелан на Куси, Робер дьо Ронсоа, Фери д’Иер, неговият брат Жан, Готие дьо Сен Дени, неговият брат Анри, Гийом д’Оноа, Робер Мовоазен, Дрю дьо Кресонсак, Бернар дьо Морюй, Ангеран дьо Бов, неговият брат Робер и много други храбри мъже, за които тук книгата премълчава.

[8.] В началото на следващите пости, в деня, когато се взема пепел⁹, взеха кръста в Брюж граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено и неговата жена графиня Мари, която беше сестра на граф Тибо дьо Шампан. След това приеха кръста неговият брат Анри, племенникът му Тиери, който бе син на граф Филип дьо Фландр, Гийом, довереникът на Бетюн, неговият брат Колон, Жан дьо Нел, кастелан на Брюж, Рение дьо Три, Рение, неговият син, Матийо дьо Валинкур, Жак д’Авен, Бодуен дьо Бовоар, Юг дьо Бомец, Жирар дьо Мансикур, Йод дьо Ам, Гийом дьо Гомейньи, Дрю дьо Борен, Роже дьо Марк, Йосташ дьо Собрюик, Франсоа дьо Колеми, Готие дьо Буси, Рение дьо Моне, Готие дьо Томб, Бернар дьо Субрангиен и много доблестни мъже, за които книгата не говори.

[9.] След това взе кръста граф Юг дьо Сент Пол. С него приеха кръста племенникът му Пиер д’Амиен, Йосташ дьо Кантелю, Никола дьо Майи, Ансо дьо Кайю, Г и дьо Уден, Готие дьо Нел, неговият брат Пиер и много други люде, които ние не познаваме.

[10.] След това взеха кръста граф Жофроа дю Перш, неговият брат Етиен, Ротру дьо Монфор, Ив дьо ла Жайи, Емери дьо Вилероа, Жофроа дьо Бомон и много други, на които аз не зная имената.

[11.] След това бароните свикаха парламент в Соасон, за да решат кога биха могли да потеглят и към коя страна да се отправят. Този път те не можаха да постигнат съгласие, понеже им се стори, че още нямаше достатъчно люде, приели кръста. През тази година не се бяха минали два месеца, когато се свика парламент в Компиен. Там бяха всички графове и барони, които бяха приели кръста. Там бяха разменени много мнения, но окончателното решение бе, че ще изпратят хора, най-добрите, които биха могли да намерят, и че ще им дадат пълна власт, за да уредят всичко така добре, както биха го уредили сеньорите.

[II. ПРИГОТОВЛЕНИЯТА]

[1. ФРАНКО - ВЕНЕЦИАНСКИ ДОГОВОР ЗА НАЕМАНЕ НА КОРАБИ]

[12.] От тези пратеници Тибо, графът на Шампания и на Бри, проводи двама; Бодуен, графът на Фландрия и на Ено — двама; и Луи, графът на Блоа — двама. Пратениците на граф Тибо бяха Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания, и Милон льо Бребан; а пратениците на граф Бодуен бяха Конон дьо Бетюн и Алар Макро; а пратениците на граф Луи — Жан дьо Фриез и Готие дьо Годонвил.

[13.] На тези шестимата те възложиха изцяло грижата за тяхната работа, давайки им добри грамоти с висящи печати, уверявайки, че ще приемат без колебание това, което шестимата ще сторят във всички морски пристанища, в които и места да отидат, всички споразумения, които ще сключат.

[14.] Шестимата пратеници потеглиха, както вие чухте, и те се посъветваха помежду си и се съгласиха, че във Венеция биха намерили повече кораби, отколкото в което и да е друго пристанище. И те яздиха на етапи, докато пристигнаха там през първата седмица на постите¹.

[15.] Дожът на Венеция, който се наричаше Енрико Дандоло² и беше твърде мъдър и доблестен, ги прие с голяма почит, самият той и останалите люде, и всички им оказаха много добър прием. И когато [те] връчиха писмата на своите сеньори, венецианците бяха твърде любопитни да узнаят по каква работа са дошли в тяхната страна. Писмата бяха акредитивни и в тях графовете казваха, че трябва да вярват на пратениците, както на самите тях, и че те ще приемат като факт това, което тези шестима ще сторят.

[16.] И дожът им отговори: „Сеньори, аз видях вашите писма. Ние се уверихме, че сеньорите ви са най-високопоставените хора между тези, които са без корони; и те искат от нас да вярваме на това, което вие ще ни кажете, и да приемем с увереност това, което вие ще направите. Кажете впрочем какво ще желаете“.

[17.] А пратениците отговориха: „Сир, ние желаем вие да свикате вашия съвет³ и пред него ние ще ви кажем това, което нашите сеньори искат от вас, утре, ако е възможно!“ А дожът им отговори, че ще им поиска четири дни срок и тогава неговият съвет ше бъде събран; и те ще могат да кажат това, което искат.

[18.] Те чакаха до определения ден. Тогава влязоха в двореца, който беше твърде богат и твърде хубав; и намериха дожа и неговия съвет в една зала и предадоха своето послание по следния начин: „Сир, ние сме дошли при теб от страна на високопоставените барони на Франция, които взеха знака на кръста, за да отмъстят за позора нанесен на Исус Христос, и да завладеят Ерусалим, ако Бог го позволи. И понеже те знаят, че никои други люде нямат такава власт, каквато имате вие и вашите хора, ви молят в името Божие да имате милост към отвъдморската земя⁴ и към срама, нанесен на Исус Христос, и да решите как те биха могли да имат кораби и флот.“

[19.] „По какъв начин?“ — пита дожът. — „По всички начини — отговарят пратениците, — които вие бихте препоръчали и бихте ги посъветвали, стига само да могат да го сторят и понесат.“ — „Несъмнено, казва дожът, това, което те искат от нас, е голямо нещо и, изглежда, че те имат предвид едно голямо дело. И ние ще ви отговорим след осем дни, броени от днес. И не се учудвайте, ако срокът ви се вижда продължителен, защото за едно такова голямо дело подхожда да се мисли много.“

[20.] В края на срока, който дожът им определи, те се появиха отново в двореца. Всичките слова, които бяха казани и произнесени, аз не бих могъл да ви представя тук. Но краят на разговора бе такъв: „Сеньори, рече дожът, ние ще ви съобщим това, което решихме, ако можем да накараме нашия голям съвет и народа да го одобрят; а вие ще прецените дали можете да го сторите и приемете.“

[21.] „Ние ще изготвим юисиери⁵, за да преминат четири хиляди и петстотин коня и девет хиляди оръженосци, и нефове⁶ за четири хиляди и петстотин рицари и двадесет хиляди сержанти без коне; и за всички тези коне и хора условието ще бъде, че те ще носят хранителни припаси за девет месеца. Ето какво ще направим най-малко за вас при положение, че ще ни се дадат по четири марки за кон и по две за човек.“

[22.] „И всички тези споразумения, които ви посочваме, ние ше ги спазваме в продължение на една година от деня, в който ще напуснем пристанището на Венеция, за да служим на Господ и на християнството в което и място да било. Цялата сума на разходите, която е посочена тук пред вас, възлиза на деветдесет и четири хиляди марки.“

[23.] „Но ние ще направим повече от това заради любовта към Бога, като подготвим петдесет въоръжени галери, при условие, че докато нашето съдружие продължава, от всички завоевания, които ние ще извършим по море или по суша, ние ще получим едната половина, а вие — другата. Посъветвайте се впрочем дали вие можете да го приемете и понесете.“

[24.] Пратениците се оттеглиха, като казаха, че ще разговарят помежду си и ще им отговорят на следния ден. Те се съвещаваха и разговаряха заедно през цялата нощ и постигнаха съгласие, че ще приемат предложението. И на другия ден те дойдоха при дожа и казаха: „Сеньор, ние сме готови да сключим това споразумение“. А дожът каза, че ще говори със своите хора и това, което се реши, ще им го съобщи.

[25.] На следващия, третия ден⁷ дожът, който беше твърде мъдър и твърде доблестен, свика своя Голям съвет — и съветът се състоеше от четиридесет души, най-мъдрите в страната. Благодарение на своя дух и разум, които бяха твърде ясни и твърде силни, той ги убеди да се съгласят и да приемат. И той ги поведе така, после сто, после двеста, после хиляда, докато всички приеха благосклонно и се съгласиха. След това дожът събра около десет хиляди души в църквата „Свети Марко“⁸, най-хубавата, която би могла да съществува, и им каза да изслушат една меса за светия Дух и да молят Бог да ги посъветва по въпроса за искането, което пратениците бяха направили. И те го сториха на драго сърце.

[26.] Когато месата свърши, дожът нареди да потърсят пратениците и им каза да поискат смирено от целия народ това споразумение да бъде сключено. Пратениците дойдоха в църквата. Те бяха твърде много разглеждани от мнозинството, тъй като то никога не бе ги виждало.

[27.] Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания, със съгласието и желанието на останалите пратеници представи работата и им каза: „Сеньори, най-високопоставените и най-могъщите барони на Франция ни изпратиха при вас; и те ви умоляват да имате милост към Ерусалим, който е под турско робство, и в името Божие да приемете молбата им за съюз, за да се отмъсти позорът, нанесен на Исус Христос. И те ви избраха по тази причина: те знаят, че никои други люде нямат такава голяма власт по морето, както вие и вашия народ. И те ни поръчаха да паднем във вашите крака и да не се вдигнем, докато вие не се съгласите да се омилостивите спрямо светата земя отвъд морето.“

[28.] Шестимата пратеници тутакси коленичиха в техните крака, целите в сълзи. И дожът и всички останали извикаха в един глас: „Съгласни сме! Съгласни сме!“ И тогава се вдигна такъв голям шум и настъпи такава голяма суматоха, сякаш земята се разтърсваше.

[29.] И когато тази голяма суматоха утихна, и когато тази голяма милост, такава голяма, каквато никой човек не бе видял, добрият дож на Венеция, който беше твърде мъдър и твърде доблестен, се качи на аналоя, говори на хората и им каза: „Сеньори, вижте честта, която Бог ви отреди, когато най-добрите люде в света са оставили всички други хора и предпочетоха вашето съдружие, за да извършат с вас такова достойно нещо, каквото е подпомагането на нашия Господ.“

[30.] От добрите и хубави слова, които произнесе дожът, аз не мога да ви предам всичко; нещата свършиха така: определиха следващия ден, за да се подготвят документите; и те бяха изготвени и съставени; когато документите бяха готови, намерението да се отиде във Вавилон⁹ (защото от Вавилон те биха могли по-лесно, отколкото от някое друго място да разгромят турците) бе запазено в тайна и публично бе съобщено само, че ще се отиде отвъд морето. Това бе по време на постите¹⁰ и бе решено, че от свети Йоан¹¹ в срок от една година, която беше 1202 година от въплъщението на Исус Христос, бароните и поклонниците трябваше да бъдат във Венеция, а корабите — готови да ги приемат.

[31.] Когато грамотите бяха изготвени и скрепени с печати, те бяха донесени на дожа в големия дворец, където заседаваше както Големият, така и Малкият съвет. И когато дожът им даде грамотите, той коленичи целият в сълзи и се закле върху четирите евангелия да спазва добросъвестно задълженията, които бяха отбелязани в документите; и също така стори и неговият съвет, който се състоеше от четиридесет и шест човека.¹² А пратениците от своя страна се заклеха отново да държат на техните грамоти и да удържат клетвите на своите господари и собствените си клетви.¹³ Знайте, че бяха пролети много сълзи от умиление; и веднага след това и едните, и другите проводиха свои пратеници в Рим при папа Инокентий, за да потвърди това споразумение. И той го стори на драго сърце.

[32.] И тогава [пратениците] взеха в заем в града две хиляди марки и ги дадоха на дожа, за да почне приготвянето на флота. Така те се сбогуваха, за да се върнат в своите земи, и яздиха на етапи, докато пристигнаха в Плезанс в Ломбардия. Там се отделиха Жофроа, маршалът на Шампания, и Алар Макро и те си отидоха право във Франция; а останалите се отправиха към Генуа и Пиза, за да узнаят каква помощ може да се получи там за отвъдморската земя.

[33.] Когато Жофроа, маршалът на Шампания, премина върха Сени, той срещна граф Готие дьо Бриен, който отиваше в Апулия, за да завладее земята на своята жена, за която той се бе оженил, след като бе взел кръста, и която беше дъщеря на крал Танкред¹⁴. С него отиваха Готие дьо Монбелиар, Йосташ дьо Конфлан, Робер дьо Жоанвил и една голяма част от добрите люде¹⁵ на Шампания, които бяха взели кръста.

[34.] И когато той ги осведоми за това, което бяха сторили, те изразиха много голяма радост, оцениха много високо тази сполука и им казаха: „Ние сме вече на път; и когато вие дойдете, ще ни намерите готови.“ Но събитията се случват така, както ги желае Бог, и те нямаха повече възможност да се присъединят към армията.¹⁶ Това беше твърде голямо нещастие, защото те бяха много храбри и мъжествени. И те се разделиха така и всеки продължи своя път.

[2. БОНИФАС ДЬО МОНФЕРА - РЪКОВОДИТЕЛ НА ЕКСПЕДИЦИЯТА]

[35.] Жофроа маршалът язди на етапи, докато пристигна в Троа в Шампания и намери своя сеньор граф Тибо болен и отчаян. И въпреки това той бе много радостен от неговото пристигане. И когато Жофроа му съобщи това, което те бяха извършили, той така се зарадва и каза, че ще се качи на кон — нещо, което той не беше правил от дълго време. И той се качи на коня и язди. Уви! Какво голямо нещастие! Защото никога повече след този път той не язди на кон.

[36.] Неговата болест се засили и усложни така, че той направи завещанието си и своите дарения. И той разпредели парите, които трябваше да вземе [със себе си],¹⁷ между своите хора и придружители, от които имаше много добри; в този момент никой мъж нямаше повече от него. Той се разпореди всеки, получавайки своите пари, да се закълне върху евангелията, че ще следва армията до Венеция, така както беше обещал. Имаше мнозина, които не изпълниха своята клетва и бяха силно порицани. Графът нареди да запазят една част от неговите пари, да ги отнесат в армията и да ги изразходват там, където ще се види, че ще бъдат добре използвани.¹⁸

[37.] Така умря графът¹⁹; и това бе един от мъжете в света, който има най-хубав край. Там²⁰ се събра голямо множество от роднините му и от неговите люде; за скръбта не би могло да се разкаже тъй като никога за един мъж не е имало по-голяма скръб; и така трябваше да бъде, понеже никога мъж на неговата възраст не е бил обичан повече както от своите, така и от останалите хора. Той беше погребан до своя баща²¹ в църквата на монсиньор свети Етиен в Троа²². Остана графинята, неговата жена; тя се наричаше Бланш, бе много хубава и много добра и беше дъщеря на краля на Навара²³, и имаше от него едно момиченце, и беше бременна с един син.²⁴

[38.] Когато графът бе погребан, Матийо дьо Монморанси, Симон дьо Монфор, Жофроа дьо Жоанвил, който бе сенешал, и Жофроа маршалът отидоха при дук Йод дьо Бургонь²⁵ и му говориха така: „Сеньор, ти виждаш нещастието, което споходи отвъдморската земя. Ние желаем да те помолим за Бога да вземеш кръста и да подпомогнеш отвъдморската земя на мястото на този граф Тибо. И ние ще ти предадем всичките негови пари; и ще се закълнем върху евангелията, и ще накараме останалите да ти се закълнат, че ще ти служим добросъвестно, така както бихме правили за него“.

[39.] Волята му беше такава, че той отказа. Знайте, че той би могъл да постъпи много по-добре. Те натовариха Жофроа дьо Жоанвил с поръчението да направи същото предложение на граф Тибо дьо Бар льо Дюк²⁶ който беше братовчед на починалия граф. И той също отказа.

[40.] Смъртта на граф Тибо дьо Шампань предизвика голямо униние сред поклонниците и всички останали, които трябваше да отидат да служат на господа. И те свикаха парламент в края на месеца²⁷ в Соасон, за да решат какво трябва да правят. Там бяха граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено, граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен, граф Жофроа дю Перш, граф Юг дьо Сент Пол и много други мъдри мъже.

[41.] Жофроа маршалът им представи положението и предложенията, които те бяха направили на Бургундския дук и на графа на Бар льо Дюк, и как те бяха отказали. „Сеньори, каза той, чуйте: аз ще ви посъветвам нещо, ако вие позволите. Маркиз Бонифас дьо Монфера е твърде опитен мъж и един от най-уважаваните, които са живи днес. Ако вие бихте го помолили да дойде тук и да вземе знака на кръста и да заеме мястото на графа на Шампания; и ако вие бихте му поверили командването на армията той би приел веднага.

[42.] Много неща бяха казани и в единия, и в другия смисъл; но на края на спора всички се съгласиха — и големите [барони], и малките. И писмата бяха написани, и пратениците избрани; и изпратиха да го потърсят и той пристигна в деня, който те му бяха определили; той премина през Шампания и през цяла Франция, където му бе оказана голяма почит дори от краля на Франция, чийто братовчед бе той.

[43.] Така той пристигна за един парламент, който беше свикан в Соасон²⁸; там имаше голям наплив от графове, барони и кръстоносци. Когато те научиха, че маркизът пристига, отидоха насреща му и му оказаха голяма почит. Парламентът се състоя на следващата сутрин в една овощна градина в абатството на госпожа св. Мария Соасонска²⁹. Там те призоваха маркиза да приеме това, което му бяха поискали, и го помолиха за Бога да вземе кръста и да приеме командването на армията; и да бъде на мястото на граф Тибо дьо Шампань, да вземе неговите пари³⁰ и неговите хора. И те паднаха в краката му целите в сълзи. А той пада на свой ред в техните крака и казва, че ще го направи на драго сърце.

[44.] По този начин маркизът отстъпи на тяхната молба и прие командването на армията. Веднага епископът на Соасон³¹ и монсеньор Фулк, светият мъж, и двама бели абати, които той бе довел от своята страна, го отведоха в църквата „Св. Богородица“ и му привързват кръста към рамото. Така завърши този парламент. А на другия ден той [Бонифас] се сбогува, за да се върне в своята страна и да приготви своите дела. И той каза, че всеки ще приключи със своите работи и че ще се срещнат отново във Венеция.

[45.] Така маркизът отиде на религиозния събор в Сито³², който се състоя в деня на светия кръст, през септември.³³ Там той намери много голямо множество от духовни лица, барони и други люде. И монсеньор Фулк отиде там, за да говори за кръстоносния поход. Там взеха кръста Йод льо Шампаноа дьо Шамплит и неговият брат Гийом, Ришар дьо Дампиер, неговият брат Йод, Ги дьо Пем, Емон, неговият брат, Ги дьо Конфлан и много други добри люде от Бургундия, чиито имена не са вписани тук. След това взеха кръста епископът на Отюн, Гиг граф дьо Форез, Юг дьо Берза, бащата и синът, Юг дьо Колини; долу, в Прованс, Пиер Бромон и много други хора, чиито имена ние не знаем.

[46.] Така се подготвяха навсякъде бароните и поклонниците. Уви! Какво голямо нещастие ги постигна през следващите пости³⁴, преди те да могат да заминат. Защото граф Жофроа дю Перш легна болен и изготви своето завещание по такъв начин, че разпореди неговият брат Етиен да получи парите му и да поведе хората в армията. Поклонниците биха избягнали тази замяна, ако Бог пожелаеше.³⁵ Така завърши и почина графът, което бе голяма загуба; и наистина той беше твърде високопоставен барон, твърде уважаван и твърде добър рицар. Голяма бе скръбта по цялата му земя.

[III. РИЦАРИТЕ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ]

[1. ЗАМИНАВАНЕТО]

[47.] След Великден, към Петдесетница¹, поклонниците започнаха да заминават от своите страни; и знайте, че много сълзи бяха пролети от умиление, когато те напуснаха страните си, хората си и приятелите си. Те яздиха така през Бургундия и през върховете на Монжьо², през върха Сени и през Ломбардия. И така започнаха да се събират във Венеция и да се настаняват в пристанището, на един остров, който се нарича Свети Никола.

[48.] По това време една флота отплава от Фландрия, където се намираха голям брой въоръжени знатни люде. Капитани на тази флота бяха Жан дьо Нел, кастелан на Брюж, Тиери, който бе син на граф Филип дьо Фландр, и Никола дьо Майи. И те обещаха на граф Бодуен и се заклеха пред евангелията, че ще преминат през пролива на Мароко³ и ще се присъединят към армията от Венеция и към самия него, на което и място да са чули, че се е отправил. И поради това графът и неговият брат Анри изпратиха с тях своите кораби4, натоварени с облекло, хранителни припаси и други неща.

[49.] Тази флота беше много хубава и много богата; и графът на Фландрия, и поклонниците имаха голямо доверие в нея, тъй като по-големият брой от техните добри сержанти отпътува с флотата. Но те удържаха лошо думата, дадена на своя сеньор — те и останалите, понеже се уплашиха, както и много други, от голямата опасност, с която тези от Венеция⁵ се бяха обвързали.

[50.] По този начин не изпълниха задълженията си епископът на Отюн, Гиг граф дьо Форез, Пиер Бромон и много други люде, които бяха твърде силно порицани; те извършиха малко нещо там, където отидоха. А от французите отсъстваха Бернар дьо Морюй, Юг дьо Шомон, Анри д’Арен, Жан дьо Вилер, Готие дьо Сен Дени, неговият брат Юг и мнозина други, които ловко избягнаха минаването през Венеция по причина на голямата опасност, която съществуваше там,⁶ и отидоха в Марсилия; заради това те бяха посрамени и твърде укорявани, поради което после им се случи голямо премеждие.

[51.] Ние няма да ви говорим за онези, а ще ви разкажем за поклонниците, голяма част от които вече бе пристигнала във Венеция. Граф Бодуен дьо Фландр също вече бе дошъл в града, както и мнозина други. Там до тях достигна новината, че много от поклонниците се отправяха по други пътища към други пристанища; и те бяха силно развълнувани, тъй като не биха могли да сдържат своите обещания, нито пък да намалят сумата, която дължаха на венецианците.

[52.] И те решиха помежду си да проводят сигурни пратеници, за да посрещнат поклонниците и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен, който още не беше пристигнал, да ги уговорят и да ги помолят коленопреклонно да имат милост към отвъдморската земя и да им покажат, че никакво друго преминаване освен през Венеция не би било от полза.

[53.] За това пратеничество бяха избрани Юг дьо Сен Пол и Жофроа, маршалът на Шампания. И те яздиха до Павия в Ломбардия. Там намериха граф Луи с голям брой добри рицари и добри мъже. Отстъпвайки на тяхното увещание и на тяхната молба, много люде, които се бяха отправили към други пристанища по други пътища, се насочиха към Венеция.

[54.] При все това от Плезанс се отделиха много знатни люде, които се отправиха по други пътища към Апулия⁷. Там бяха Вилен дьо Ньойи, който беше един от добрите рицари в света, Анри д’Арзилиер, Рено дьо Дампиер, Анри дьо Лоншан, Жил дьо Трасиньи, който бе васал на граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено и на когото този беше дал петстотин ливри от своите, за да тръгне заедно с него в похода. С тези там потеглиха много голям брой рицари и сержанти, чиито имена не са вписани тук.

[55.] Това беше твърде голямо намаляване за тези от армията, които отиваха във Венеция; и на тях⁸ им се случи голямо премеждие, както вие ще можете да чуете по-нататьк.

[2. КРЪСТОНОСЦИТЕ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ]

[56.] По този начин граф Луи и останалите барони отидоха във Венеция и бяха приети с голямо празненство и с голяма радост и се настаниха на остров Свети Никола заедно с другите. Армията беше твърде хубава и бе съставена от добри люде. Никога човек не е виждал нито толкова многобройна, нито пък толкова хубава армия. А венецианците поддържаха пазара много изобилен, така че той предлагаше всичките необходими неща за конете и за хората. И флотата, която те бяха подготвили, беше така богата и така красива, каквато никога никой християнин не бе виждал — нито по-хубава, нито по-богата; всъщност имаше нефове, галери и юисиери⁹ три пъти повече, отколкото бяха необходими за хората от армията.

[57.] Ах! Какво голямо нещастие бе, че останалите, които отидоха в други пристанища, не дойдоха тук! Колко възхвалено щеше да бъде християнството и унижена земята на турците! Венецианците бяха изпълнили твърде добре своето задължение и дори нещо повече. И те призоваха графовете и бароните да удържат своята дума и да им изплатят парите; защото те бяха готови да заминат.

[58.] Цената за преминаването бе поискана от армията. А в нея имаше мнозина, които казваха, че не могат да заплатят своето преминаване; и бароните събраха това, което биха могли да имат. Те заплатиха впрочем цената за пътуването — колкото можаха да съберат, след като бяха помолили и изискали необходимата сума. И когато заплатиха, те не само че не се издължиха, но и не успяха да преполовят сумата.

[59.] И тогава бароните се събраха на съвет и казаха: „Сеньори, венецианците много добре изпълниха своите задължения спрямо нас и дори сториха повече; но ние не сме достатъчно хора за да можем, заплащайки преминаването, да изпълним нашите задължения спрямо тях; и това е поради отсъствието на тези, които отидоха по другите пристанища. За Бога, нека всеки отдели от своето имущество толкова, така че да можем да заплатим това което ние сме се задължили! Защото не е ли по-добре да изразходваме тук всички наши средства отколкото да сторим грешка да загубим това, което сме дали досега, и да не устоим на нашите обещания; защото, ако този поход не се състои, помощта за отвъдморската земя е загубена.“¹⁰

[60.] Получи се голямо разногласие, причина за което бе по-голямата част от бароните и останалите люде, които казаха: „Ние заплатихме нашето преминаване. Ако те¹¹ искат да ни отведат, ние ще отидем с тях на драго сърце; но ако те не искат, ние ще си уредим нещата и ще отидем в други места за преминаване.“ Те казваха така, тъй като желаеха армията да се раздели. А другата част отговори¹²: „Ние предпочитаме да предоставим нашите средства и да отидем бедни в армията, отколкото тя да се раздели и да погине; защото Господ ще ни ги върне, когато му е угодно.“

[61.] Тогава графът на Фландрия започна да дава всичко, което притежаваше, и това, което бе могъл да вземе в заем¹³; и също така граф Луи, маркизът [Бонифас], граф Юг дьо Сент Пол и тези, които държаха тяхната страна. Колко хубави съдове от злато и сребро бихте могли да видите тогава, когато ги отнасяха в двореца на дожа, за да бъде заплатено! И когато те заплатиха, от уговорената сума липсваха тридесет и четири хиляди сребърни марки. Поради това много радостни бяха тези, които бяха запазили своето състояние и не желаеха да дадат нищо; защото те мислеха, че армията ще бъде погубена и разпръсната. Но Бог, който дава надежда на отчаяните, не пожела да допусне това.

[3. ФРАНКО-ВЕНЕЦИАНСКО СПОРАЗУМЕНИЕ ПО ВЪПРОСА ЗА 3APA]

[62.] Тогава дожът говори на своите хора и им каза: „Сеньори, тези люде не могат да ни заплатят повече. И всичко, което те ни платиха, ние го приехме заради задължението към нас, което те не могат да удържат. Но нашето право няма да бъде признато от всички и ние ще бъдем порицани — ние и нашата страна. Да им предложим впрочем едно споразумение.

[63.] „Кралят на Унгария ни отне Зара¹⁴ в Есклавония, който е един от най-укрепените градове в света; и никога, каквато и власт да имаме, той няма да ни бъде върнат освен чрез тези хора. Нека им предложим да ни помогнат да го завладеем, а ние да им дадем отсрочка за тридесет и четирите хиляди марки, които те ни дължат дотогава, докато Бог ни остави да го завладеем заедно, ние и те.“ Това споразумение впрочем бе предложено. И бе твърде атакувано от тези, които бяха пожелали армията да се раздели. Но при все това споразумението бе съставено и сключено.

[64.] Тогава те се събраха една неделя в църквата „Свети Марко“ и това бе един твърде голям празник¹⁵; жителите на страната и по-голямата част от бароните и поклонниците бяха там.

[65.] Преди да започне голямата служба, дожът на Венеция, който се наричаше Енрико Дандоло, се изкачи на аналоя, говори на народа и му каза: „Сеньори, вие сте се съюзили с най-доблестните люде в света за най-висшето дело, което някога хората са предприемали. Аз съм стар и немощен човек и освен това недъгав¹⁶ и имам нужда от почивка. Но виждам, че никой не би могъл да ви управлява и да ви ръководи като мен, който съм ваш господар. Ако вие бихте искали да се съгласите да взема знака на кръста, за да ви защитавам и да ви водя, а моят син да остане на моето място и да пази страната, аз ще тръгна на живот или смърт с вас и с поклонниците.“

[66.] И когато тези го изслушаха, те се развикаха в един глас: „Ние ви молим, за Бога, да го дадете [съгласието], да го сторите и да дойдете с нас.“

[67.] Хората от страната и поклонниците бяха много развълнувани и много сълзи бяха пролети, понеже този доблестен човек имаше много причини, за да остане; защото той беше стар човек и неговите очи бяха хубави на глед, но той не виждаше никак, тъй като бе загубил зрението си в резултат на едно раняване в главата.¹⁷ Той имаше много голямо сърце! А! Колко малко му приличаха онези, които бяха отишли в други пристанища, за да избегнат опасността!

[68 ] Впрочем той слезе от аналоя, отиде пред олтара и коленичи, проливайки много сълзи; а те му пришиха кръста върху една голяма памучна шапка¹⁸, защото той желаеше хората да го виждат. И венецианците в твърде голям брой и в голямо множество започнаха да приемат кръста: до този ден все още имаше твърде малко кръстоносци.¹⁹ Нашите поклонници бяха много радостни и много развълнувани от това вземане на кръста поради мъдростта и неустрашимостта, които той имаше в себе си.

[69.] Дожът взе кръста, както вие чухте. Тогава започнаха да предават нефовете и галерите, и юисиерите на бароните, за да заминат. И вече бе изтекло много време, тъй като приближаваше септември²⁰.

[4. ПЪРВИТЕ ПРЕДЛОЖЕНИЯ НА МЛАДИЯ АЛЕКСИЙ АНГЕЛ]

[70.] Впрочем чуйте едно от най-големите чудеса и едно от най-големите приключения, за които вие някога сте чули. По това време имаше в Константинопол един император, който се наричаше Сюрсак²¹ Той имаше брат на име Алексий²² и когото бе откупил от турски затвор. Този Алексий залови своя брат императора, извади му очите от главата и се провъзгласи за император чрез предателство, както вие току-що чухте. Той го държа така дълго време в затвор, както и един негов син, който се наричаше Алексий. Синът сполучи да се измъкне от затвора и избяга с кораб до един крайморски град, който се назовава Анкона. Оттам той се отправи при крал Филип Германски²³, който бе женен за негова сестра. И той пристигна във Верона, в Ломбардия, настани се в града и намери там много поклонници, които отиваха в армията.²⁴

[71.] И тези, които му бяха помогнали да избяга и го придружаваха,²⁵ му казаха: „Господарю, ето близо до нас, във Венеция, една армия, съставена от най-добри люде и най-добрите рицари на света, които отиват отвъд морето. Помоли ги настойчиво да проявят милост към тебе и твоя баща, които сте ограбени така несправедливо. И ако те биха пожелали да ти помогнат, ти ще сториш всичко това, което те ти кажат. Може би ти ще спечелиш тяхната милост.“ И той заяви, че ще го направи на драго сърце и че този съвет е добър.

[72.] Той взе впрочем своите пратеници и ги проводи при маркиз Бонифас дьо Монфера, който командваше армията, и при другите барони. Когато бароните ги видяха, те бяха много учудени и отговориха на пратениците: „Ние чухме добре това, което вие ни казвате. Ще изпратим с него²⁶ [наши пратеници] при крал Филип — там, където той отива; ако той желае да ни помогне да си възвърнем отвъдморската земя, ние ще му помогнем да завладее своята; защото ние знаем, че тя е била несправедливо отнета от него и от неговия баща.“ Така пратениците бяха проводени в Германия при младия принц на Константинопол и при крал Филип Германски.

[73.] Преди това, което ние ви разказахме тук, в армията пристигна новина, от която бароните и останалите люде бяха твърде натъжени, понеже монсеньор Фулк — достойният човек, светият човек, който първи започна да проповядва кръстоносния поход, завърши дните си и умря²⁷.

[74.] И след това събитие²⁸ им пристигна рота от много добри рицари от германската империя, от което те²⁹ бяха много радостни. Дойдоха епископът на Хавещат и граф Берту дьо Касенелебог, Гарние дьо Сюитр, Александр дьо Вилер, Орри дьо Тон.

[IV. КРЪСТОНОСЦИТЕ В ЗАРА]

[1. ОТ ВЕНЕЦИЯ ДО ЗАРА]

[75.] Тогава нефовете и юисиерите бяха разпределени между бароните.¹ О! Господи, колко добри бойни коне бяха натоварени в тях! И когато нефовете бяха натоварени с оръжие и с храни, и с рицари, и със сержанти, щитовете бяха разположени покрай бордовете и по кулите на корабите, също както и знамената, между които имаше толкова хубави!

[76.] И знайте, че те превозваха на корабите повече от триста копиехвъргачни и стрелометни машини и в голямо количество всякакви необходими машини, които служат за превземането на един град. И никога от никое пристанище не беше отплавала по-красива флота.² И това бе на осмия ден след празника на свети Реми, в годината 1202 от превъплъщението на Исус Христос.³ Така те заминаха от пристанището на Венеция, както вие чухте.

[77.] В навечерието на празника на свети Мартин⁴ те пристигнаха пред Зара в Есклавония и съзряха града, укрепен с високи стени и високи кули, и вие безполезно бихте търсили по-хубав, по-укрепен и по-богат град. И когато поклонниците го видяха, те се удивиха много и си казаха едни на други: Как би могъл да бъде взет такъв град със сила, ако Бог сам не го стори!

[78.] Първите нефове пристигнаха пред града, пуснаха котва и зачакаха останалите. На следващата сутрин времето беше много хубаво и много ясно и всичките галери, юисиери и другите нефове, които бяха изостанали, пристигнаха, овладяха силом пристанището и скъсаха веригата, която беше много здрава и добре поставена; и те слязоха на сушата по такъв начин, че пристанището остана между тях и града. Тогава вие бихте видели много рицари и много сержанти да слизат от нефовете и да свалят от юисиерите много бойни коне, много красиви палатки, много шатри. Така се настани армията и Зара бе обсадена в деня на свети Мартин⁵.

[79.] По това време не всички барони бяха пристигнали; защото маркиз дьо Монфера все още не беше дошъл, тъй като бе останал назад заради една своя работа, която имаше. Етиен дю Перш беше останал болен във Венеция, а също така и Матийо дьо Монморанси. И когато те оздравяха, Матийо дьо Монморанси се присъедини към армията в Зара. Но Етиен дю Перш не постъпи така добре, понеже изостави армията и отиде да пребивава в Апулия. С него отидоха Ротру дьо Монфор и Ив дьо ла Жай, и мнозина други, които бяха порицани, и преминаха през март в Сирия⁶.

[2. ОБСАДА И ОВЛАДЯВАНЕ НА ЗАРА]

[80.] В деня след празника на свети Мартин⁷ хора от Зара излязоха от града и дойдоха да говорят с дожа на Венеция, който беше в своята палатка, и му казаха, че ще му предадат града и всичките си богатства на негова воля при положение, че животът им бъде запазен. А дожът им отговори, че той не ще сключи това съглашение, нито някое друго освен със съгласието на съвета на графовете и на бароните и че той ще отиде да им говори за това.

[81.] Когато той отиде да говори на графовете и бароните, тези от партията, за която вие чухте да се говори по-рано,⁸ желаещи да разединят армията, заговориха с пратениците и им казаха: „Защо вие желаете да предадете града си? Поклонниците не ще ви нападнат и вие нямате причина да се страхувате от тях. Ако вие можете да се защитавате от венецианците, вие можете да бъдете спокойни.“ И така те избраха един от тях на име Робер дьо Бов,⁹ който отиде под стените на града и каза същото нещо на неговите жители. По този начин пратениците се завърнаха в града и съглашението бе проаалено.

[82.] Когато пристигна при графовете и бароните, дожът на Венеция им каза: „Сеньори, жителите на града желаят да го предадат, разчитайки на моята милост да им запазим живота. Аз не ще сключа това споразумение — нито това, нито някое друго, освен с вашия съвет. А бароните му отговориха: „Сеньор, ние ви съветваме да го сключите и ви молим за това.“ А той каза, че ще го стори. И те отидоха всички заедно в палатката на дожа, за да сключат договора, но там научиха, че по съвета на онези, които желаеха разединението на армията, пратениците си бяха отишли.

[83.] И тогава се изправи един абат от Во, от ордена Сито,¹⁰ и и им каза: „Сеньори, аз ви забранявам от името на римския папа да нападате този град, тъй като това е град на християни, а вие сте поклонници.“ А когато дожът чу това, той бе много ядосан и сърдит и каза на графовете и бароните: „Сеньори, с този град аз имах споразумение по моя воля, но вашите хора ме лишиха от това; а вие сте ми обещали да ми помогнете да го завладея; и аз ви приканвам да го сторите.“

[84.] Тутакси графовете и бароните, и тези, които държаха тяхната страна, разговаряха помежду си и казаха: „Онези, които са провалили това съглашение, са били твърде дръзки; и не минава ден те да не посветят своите усилия за разцеплението на армията. Сега ние ще бъдем посрамени, ако не помогнем да се превземе градът.“ И те отидоха при дожа и му казаха: „Сеньор, ние ще ви помогнем да го превземете [града] въпреки тези, които се противопоставят на това.“

[85.] Така решението беше взето. И на сутринта¹¹ те се разположиха пред портите на града и поставиха своите каменохвъргачки и своите стрелометки, и другите си машини, от които имаха много. А откъм морето върху корабите те издигнаха стълбите. Тогава каменохвъргачките започнаха да мятат камъни срещу града, срещу стените и кулите. Атаката продължи по този начин около пет дни. И тогава изпратиха своите сапьори край една кула и те започнаха да подкопават стената. И когато тези отвътре видяха това, предложиха едно споразумение, подобно на онова, отхвърлено по съвета на онези, които искаха да разделят армията.

[3. СТЪЛКНОВЕНИЕ МЕЖДУ КРЪСТОНОСЦИ И ВЕНЕЦИАНЦИ]

[86.] Така градът беше отдаден на милосърдието на дожа на Венеция, като животът на жителите бе запазен. И тогава дожът отиде при графовете и бароните и им каза: „Сеньори, ние овладяхме този град с Божията и вашата милост. Зимата започна и ние не можем да мръднем от тук до Великден¹², защото на друго място не бихме могли да намерим провизии; а този град е много богат и много добре снабден с всички средства; ще го разделим на две и ние ще вземем едната половина, а вие другата.“

[87.] Така както бе решено, така бе и сторено. Венецианците получиха територията откъм пристанището, където бяха нефовете, а французите — другата. Тогава бяха разпределени дворците за всеки за негова сметка — така както подхождаше. И армията вдигна лагера и дойде да се настани в града.

[88.] И когато те се бяха настанили, на третия ден в часа на вечернята в армията се случи голямо премеждие: започна твърде голямо и твърде жестоко сбиване между венецианците и французите; и те се хвърлиха към оръжието от всички страни; и сбиването бе тъй всеобхватно, че имаше много малко улици, където не се водеше истинска битка с мечове и копия, с арбалети и стрелци; и там имаше много ранени и убити.¹³

[89.] Но венецианците не можаха да устоят и започнаха да търпят големи загуби, а разумните люде, които не желаеха нещастието, се появиха, добре въоръжени, сред стълкновението и започнаха да разделят биещите се. Но когато ги разделяха на едно място, те започваха отново на друго. Сбиването продължи така през голяма част от нощта. И при все това с много усилие и мъка те го прекратиха. Знайте, че това бе най-голямото нещастие, което някога бе споходило една армия; и малко не достигна, че цялата армия да бъде погубена. Но Бог не пожела да го допусне.

[90.] Твърде голяма бе загубата и от двете страни. Там бе погубен един високопоставен мъж от Фландрия, който се наричаше Жил дьо Ланда; той бе ударен в окото и от този удар бе убит по време на стълкновението; и много други бяха убити, за които не се говори толкова. Тогава дожът на Венеция и бароните имаха голяма работа в продължение на цяла седмица, за да възстановят мира след това сбиване; и те се трудиха толкова, че мирът бе установен по милостта на Бога.

[4. СПОГОДБАТА НА КРЪСТОНОСЦИТЕ С МЛАДИЯ АЛЕКСИЙ]

[91.] След тези петнадесетина дни¹⁴ пристигна маркиз Бонифас дьо Монфера, който още не бе дошъл, и Матийо дьо Монморанси, и Пиер дьо Брашийо и много други доблестни люде. А след още петнадесетина дни^14а се завърнаха на свой ред пратениците от Германия, които бяха [пратеници] на крал Филип и на младия принц от Константинопол. Бароните и дожът на Венеция се събраха в двореца, където се бе настанил дожът. И тогава пратениците говориха и казаха: „Сеньори, крал Филип ни провожда при вас, а също и синът на императора на Константинопол, който е брат на неговата жена.“

[92.] „Сеньори, заявява кралят, аз ще ви изпратя брата на моята жена и го отдавам в Божията ръка, за да го пази от смърт, и във вашата. Понеже вие отивате заради Бог, за правото и за справедливостта, вие трябва да върнете богатствата на тези, които са лишени от тях несправедливо, ако можете. И той¹⁵ ще ви предложи най-изгодната спогодба, която някога е предлагана на някой, и най-могъщата помощ, за да завладеете отвъдморската земя.

[93.] Най-напред, ако Бог позволи вие да му възвърнете неговото наследство,¹⁶ той ще постави цялата империя на Романия в подчинение на Рим, от който тя някога се е отделила.¹⁷ След това, той знае, че вие сте изразходвали вашите пари и че сте бедни; той ще ви даде впрочем двеста хиляди сребърни марки и хранителни припаси за всички от армията — малки и големи.¹⁸ И той лично ще отиде с вас в земята на Вавилон (или той ще изпрати там, ако вие смятате, че това би било по-добре) с десет хиляди души на негови разноски; и тази служба той ще я върши в продължение на една година. И през всичките дни на живота си той ще поддържа петстотин рицари в отвъдморската земя и ще ги издържа със собствени средства.“

[94.] „Сеньори, ние разполагаме с пълната власт, казват пратениците, за да сключим тази спогодба, ако от ваша страна желаете да я сключите. И знайте, че такава добра спогодба никога на никой не е била предлагана и че онзи, който се откаже от нея, не ще прояви голям стремеж за завоевание.“ А бароните отговориха, че ще разговарят за това предложение. Един парламент бе определен за следния ден. И когато те бяха събрани, това предложение им бе представено.

[95.] Там се говори в различен смисъл. И кюрето дьо Во от ордена Сито говори, и онези от партията, която желаше да разедини армията; и те казаха, че никога не ще се съгласят с това предложение, защото то означавало да се воюва срещу християни и че те съвсем не са тръгнали за това, но че биха желали да отидат в Сирия.

[96.] А другата партия им отговори: „Славни сеньори, в Сирия вие нищо не можете да сторите и вие ще се уверите добре от тези същите, които ни напуснаха и отидоха по другите пристанища. И знайте, че само през страната на Вавилон или през Гърция ще бъде завладяна отново отвъдморската земя, ако тя бъде някога отново завладяна; и ако ние отхвърлим това споразумение, ние сме посрамени завинаги.“

[97.] Така армията беше в разногласие. И не се учудвайте, че между светските лица нямаше единство, тъй като и белите монаси от ордена Сито, намиращи се в армията, също бяха в несъгласие. Абатът дьо Лоос,¹⁹ който бе много свят и мъдър мъж, и други абати, които бяха на негова страна, проповядваха и молеха настойчиво хората да запазят заради Бог армията единна и да следват тази спогодба, тъй като това беше пътят, по който можеше да се завладее отново отвъдморската земя. А абатът дьо Во и тези, които бяха на негова страна, те също проповядваха многократно и казваха, че всичко това било лошо; но да отидат в Сирия и там да сторят това, което биха могли!

[98.] Тогава се намесиха маркиз Бонифас дьо Монфера, Бодуен, граф дьо Фландр и дьо Ено, граф Луи, граф Юг дьо Сен Пол и тези, които бяха на тяхна страна; и те казаха, че ще сключат тази спогодба, защото ще бъдат опозорени, ако я отхвърлят.²⁰ Така те отидоха в двореца на дожа и пратениците бяха повикани. И те сключиха спогодбата, както вие чухте по-горе, с клетви и грамоти с висящ печат.

[99.] Книгата ви съобщава, че тези, които положиха клетвите от страна на французите,²¹ бяха само дванадесет души и че те не биха могли да имат повече. Сред тях бяха маркиз дьо Монфера, граф Бодуен дьо Фландр, граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен, граф Юг дьо Сен Пол и осем други, които бяха на тяхна страна.²² Така бе сключена спогодбата, бяха изготвени грамотите и определено времето, когато младият принц ще пристигне: това беше петнадесетият ден след Великден.²³

[5. БЯГСТВА ОТ АРМИЯТА]

[100.] Така пребивава през цялата тази зима армията на французите в Зара срещу краля на Унгария.²⁴ И знайте, че сърцата на хората не бяха спокойни, защото едната от групите работеше, за да раздели армията, а другата — тя да бъде единна.

[101.] Мнозина от дребните люде избягаха на търговските кораби.²⁵ На един кораб се настаниха около петстотин души и те се удавиха и бяха загубени. Една друга рота избяга по суша и мислеше да си отиде през Есклавония: но жителите на страната ги нападнаха и убиха много от тях; а останалите се върнаха, бягайки назад към армията. И така армията намаляваше твърде много всеки ден. По това време един високопоставен мъж, Гарние дьо Борланд, който беше от Германия, стори така, че си отиде с търговски кораб и изостави армията, за което той бе много порицан.

[102.] Наскоро след това един високопоставен барон от Франция, който се наричаше Рено дьо Монмирай, се помоли толкова много с подкрепата на граф Луи, че беше проводен в Сирия като пратеник с един от корабите на флотата; и той положи клетва върху евангелията със своята дясна ръка — той и всичките рицари, които отидоха с него, — че петнадесетина дни след като са пристигнали в Сирия и са изпълнили поръчението си, те ще са се завърнали в армията; с това условие той напусна армията²⁶ и с него бяха Ерве дьо Шател, неговият племенник, Гийом, видам²⁷ на Шартр, Жофроа дьо Бомон, Жан дьо Фрувил, неговият брат Пиер и много други. Но клетвите, които те положиха, не бяха добре удържани, защото те не се върнаха в армията.

[103.] Тогааа до армията достигна една новина, която бе приета с удоволствие: флотата на Фландрия, за която вие чухте да се говори по-горе,²⁸ е пристигнала в Марсилия. И Жан дьо Нел, кастелан на Брюж, който беше капитан на тази армия, и Тиери, син на граф Филип дьо Фландр, и Никола дьо Майи известиха на графа на Фландрия — техния сеньор, че ще прекарат зимата в Марсилия, и нека той им съобщи своята воля: защото те биха сторили това, което той би им наредил. И той им нареди според съвета на дожа на Венеция и на останалите барони да тръгнат на път в края на март и да дойдат да го посрещнат в пристанището на Модон²⁹ в Романия. Уви! Те не се съобразиха с това нареждане и не удържаха думата си; но отидоха в Сирия, където знаеха, че не ще сторят нищо полезно.

[6. ОПРОЩЕНИЕ НА ПАПАТА ЗА ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА ЗАРА]

[104.] Впрочем знайте, сеньори, чe ако Бог не обичаше тази армия, тя не би могла да остане единна, когато толкова хора ѝ желаеха злото.

[105.] Тогава бароните говориха помежду си и решиха, че ще изпратят свои хора в Рим при папата, понеже той беше недоволен от тях заради превземането на Зара. И те избраха за пратеници двама рицари и двама духовници — такива, за които знаеха, че ще бъдат подходящи за това пратеничество. Единият от двамата духовници беше Невелон, епископът на Соасон, а другият — метр Жан дьо Ноайон, който беше канцлер на граф Бодуен дьо Фландр; а от рицарите единият бе Жан дьо Фриез, а другият — Робер дьо Бов. И те се заклеха честно върху евангелията, че ще изпълнят поръчението добросъвестно и ще се върнат в армията.

[106.] Тримата удържаха много добре думата си, но четвъртият не я спази и това беше Робер дьо Бов: защото той изпълни поръчението по възможно най-лошия начин и наруши клетвата си, и отиде в Сирия, следвайки другите.³⁰ А тримата останали действаха много добре и изпълниха тяхната заръка така, както им бе наредено от бароните; и те казаха на папата: „Бароните ви искат прошка заради завладяването на Зара. тъй като те действаха като хора, които не можеха да сторят нищо по-добро поради отсъствието на онези, които бяха отишли по другите пристанища, и понеже те не можеха да запазят по друг начин армията единна; и заради това те искат от вас като от свой добър баща да им съобщите вашето нареждане, което те са готови да изпълнят.“

[107.] А папата каза на пратениците, че той знае добре, че те е трябвало да действат така поради отсъствието на другите и че изпитва към тях голяма милост; и тогава той изпрати на бароните и на поклонниците своя поздрав и [им каза], че ги опрощава като свои синове и им нарежда, и ги моли да пазят армията единна; защото той знаеше добре, че без тази армия службата на Бога не можеше да бъде изпълнена; и той даде пълна власт на Невелон, епископа на Соасон, и на метр Жан дьо Ноайон да обвързват и да освобождават поклонниците, докато кардиналът пристигне в армията.³¹

[V. НА ПЪТ КЪМ КОНСТАНТИНОПОЛ]

[1. КРЪСТОНОСЦИТЕ В КОРФУ: ПРИСТИГАНЕТО НА АЛЕКСИЙ; ЗАПЛАХА ОТ НОВИ ИЗМЕНИ]

[108.] И така измина толкова време, че настъпиха постите; и те приготвиха флотата си, за да отплават на Великден. Когато нефовете бяха натоварени, в деня след Великден¹ поклонниците се настаниха извън града, на пристанището, а венецианците разрушиха града, кулите и стените.

[109.] И тогава се случи едно неприятно произшествие, което причини много мъка на тези от армията; един от големите барони в армията, който се наричаше Симон дьо Монфор, беше сключил споразумение с краля на Унгария, който бе неприятел на тези от войската, така че той отиде при него и напусна армията. С него отидоха брат му Ги дьо Монфор, Симон дьо Нофл и Робер Мовоазен, и Дрьо дьо Кресонсак, абатът дьо Во, който беше монах от ордена Сито, и много други. И малко след това си отиде един друг високопоставен мъж от армията, който се казваше Ангеран дьо Бов, и Юг, неговият брат, и колкото можеха да отведат хора от своята страна.²

[110.] Така те заминаха от армията, както чухте: това беше голяма загуба за армията и голям срам за тези, които го сториха. Тогава нефовете и юисиерите започнаха да заминават. И бе решено, че ще спрат в пристанището на Корфу, един остров на Романия, и че първите ще чакат последните, докато се съберат. И те направиха така.

[111.] Преди дожът и маркизът да отплават с галерите от пристанището на Зара, пристигна Алексий, синът на император Сюрсак, от Константинопол, който бе изпратен от германския крал Филип; и той бе приет с много голяма радост и с твърде голяма почест. Дожът му даде галери и платноходни кораби толкова, колкото му бяха необходими. И те заминаха така от пристанището на Зара, имаха добър вятър и пътуваха толкова, че пристигнаха в пристанището на Дюраз.³ Там местните жители предадоха с много голямо желание града на своя господар,⁴ когато го видяха, и му се заклеха във вярност.

[112.] И те отпътуваха оттам и пристигнаха в Корфу; и намериха армията, която се беше разположила извън града с палатките и павилионите — издигнати, а конете — изведени от юисиерите, за да се отморят. И когато те научиха, че синът на императора на Константинопол бе влязъл в пристанището, вие бихте могли да видите мнозина добри рицари и сержанти да отиват насреща му и да водят много голям брой хубави бойни коне. Така те го посрещнаха с твърде голяма радост и с твърде голяма почит. И той накара да издигнат палатката му сред армията, а маркизът дьо Монфера разположи своята до неговата — на стража, за която го бе помолил крал Филип, чиято сестра той имаше за жена.⁵

[113.] Така те прекараха три седмици на този остров, който беше твърде богат и плодороден. И по време на този престой им се случи едно премеждие, което бе мъчително и сурово; една голяма част от онези, които желаеха да разединят армията и които по-рано бяха против нея,⁶ говориха помежду си и казаха, че това дело им изглежда много дълго и много опасно и че те ще останат на острова и ще оставят армията да си отиде; а те чрез посредничеството на тези от Корфу, когато армията вече ще е заминала, ще проводят пратеници при граф Готие дьо Бриен, който държеше тогава Брандис, искайки му да им изпрати кораби, за да отидат в Брандис.⁷

[114.] Аз не мога да ви назова всички онези, които работиха за това дело. Но ще ви кажа имената на част от главните ръководители. Сред тях бяха Йод льо Шампаноа дьо Шамплит, Жак д’Авен, Пиер д’Амиен, кастеланът на Куси Ги, Ожие дьо Сен Шерон, Ги дьо Шап и неговият племенник Кларембо, Гийом д’Оноа, Пиер Коасо, Ги дьо Пем, неговият брат Емон, Ги дьо Конфлан, Ришар дьо Дампиер, неговият брат Йод и много други, които им бяха обещали тайно да се присъединят към тяхната партия, тъй като не бяха посмели да го заявят открито. И книгата свидетелства добре, че повече от половината от армията беше съгласна с тях.

[115.] И когато маркиз дьо Монфера научи за това, както и граф Бодуен дьо Фландр, граф Луи, граф дьо Сен Пол и бароните, които държаха тяхна страна, те се развълнуваха твърде много и казаха: „Сеньори, ние сме много зле: ако тези хора ни напуснат след онези, които ни изоставиха на няколко пъти, нашата армия би била погубена и ние не ще можем да извършим никакво завоевание. Но да отидем да ги намерим и да ги помолим в името на Бога да имат милост към тях самите и към нас и да не се опозоряват, и да не възпрепятстват помощта за отвъдморската земя.“

[116.] Така тяхното решение бе взето и те отидоха всички заедно в една долина, където другите бяха свикали своя парламент, и те взеха със себе си сина на императора на Константинопол и всичките епископи и абати от армията. И когато пристигнаха там, те скочиха от конете а другите, когато ги видяха, слязоха от своите коне и отидоха насреща им; и бароните паднаха в техните крака с обилни сълзи и казаха, че не ще се помръднат оттам, докато те не им обещаят, че не ще се отделят от тях.

[117.] И когато тези видяха това, те се омилостивиха извънредно много и плакаха с глас, когато видяха своите сеньори, роднините си и приятелите си да падат в краката им; и те казаха, че ще разговарят по този въпрос, отделиха се настрана и се съвещаваха. Резултатът от техния съвет бе, че ще останат с тях още до [деня] на свети Михаил при условие, че ще им се закълнат честно върху евангелията, че от тази дата нататък, в който и момент да им поискат, те ще им дадат в срок от петнадесет дни честно, без хитрини флота, с която те биха могли да отидат в Сирия.

[118.] Така бе решено и подкрепено с клетва. Тогава настъпи голяма радост в цялата армия. И те се качиха в нефовете, а конете бяха натоварени в юисиерите.

[2. ОТ КОРФУ ДО СКУТАРИ]

[119.] Така те заминаха от пристанището на Корфу в навечерието на Петдесетница⁸, хиляда двеста и три години след въплъщението на Господа наш Исус Христос; и там бяха събрани всички нефове, юисиери и галери на армията, а освен това и много търговски кораби, които се бяха присъединили към нея. Денят беше хубав и ясен, вятърът нежен и лек. И те оставиха платната по вятъра.

[120.] И Жофроа, маршалът на Шампания, който изготви този труд, без да каже в него нещо, което той да знае, че е невярно, присъствайки на всички съвети, свидетелства, че никога такова хубаво нещо не бе виждано; изглеждаше наистина, че това беше флотата, която трябваше да завладее земята, защото, колкото и далече да можеше да достигне окото, не можеше да се забележи нищо друго освен платна на нефове и ветроходни кораби; от това сърцата на людете бяха много развеселени.

[121.] Те се носеха по морето така, докато достигнаха до Кадемеле⁹ — един пролив в морето; и тогава те срещнаха два кораба с поклонници, рицари и сержанти, които се връщаха от Сирия; и те бяха от онези, които отплаваха от пристанището на Марсилия.¹⁰ И когато те видяха флотата така хубава и така блестяща, толкова се засрамиха, че не посмяха да кажат кои са. А граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено изпрати една лодка от своя кораб, за да узнае какви хора бяха тези, и те казаха кои са.

[122.] И един сержант се спусна от нефа в лодката и каза на онези от нефа „Аз смятам, че съм се издължил към вас с моите вещи, които остават на кораба; аз ще отида с тези, защото изглежда наистина, че те трябва да завладеят земята.“ Голяма почест бе сторена на сержанта и той бе посрещнат много добре в армията. И тъкмо заради това човек казва, че можеш да се върнеш от хиляди лоши пътища.

[123.] Така армията плава до Нигр.¹¹ Нигр е един твърд хубав остров и един твърде хубав град, който наричат Негропонт. Там бароните свикаха съвет. И маркиз Бонифас дьо Монфера и граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено, както и синът на император Сюрсак от Константинопол с голяма част ог юисиерите и галерите отидоха на един остров, който се нарича Андр¹²; и те слязоха на сушата, а рицарите се въоръжиха и пребродиха острова; и хората от страната се предадоха на сина на императора на Константинопол и му дадоха толкова от своето, че сключиха мир с него.

[124.] И те се върнаха на корабите си и отплаваха. Тогава се случи голямо нещастие: един високопоставен мъж от армията, който се наричаше Ги, кастелан на Куси, почина и бе хвърлен в морето.

[125.] Останалите нефове, които не бяха се насочили в тази посока¹³, навлязоха в Буш д'Авие¹⁴, там, където ръкавът Свети Георги¹⁵ се влива в голямото море. И те плаваха срещу течението до един град, който се нарича Авие и е разположен на ръкава Свети Георги от страна на Турция — твърде хубав и твърде добре разположен. Там те влязоха в пристанището и слязоха на сушата; а тези от града дойдоха да ги посрещнат и им предадоха града като хора, които не се осмеляват да го защитават. И те поставиха много добра охрана, така че обитателите на града не загубиха счупена пара.

[126.] Те престояха там осем дни,¹⁶ за да изчакат нефовете, галерите и юисиерите, които трябваше да пристигнат.¹⁷ По време на това пребиваване те взеха жито от страната, тъй като бе жътва, а те имаха голяма нужда от него понеже разполагаха с малко. И в тези осем дни пристигнаха всички кораби и барони; и Господ им даде добро време.

[127.] Тогава те, всички заедно, потеглиха от пристанището на Авие и вие бихте могли да видите ръкава Свети Георги целия окичен от плаващите срещу течението нефове, галери и юисиери — беше голямо чудо да се наблюдава това хубаво нещо. И те плаваха така срещу течението по ръкава Свети Георги толкова, че пристигнаха в „Свети Стефан“¹⁸ — един манастир, който бе разположен на три лийо от Koнcтaнтинoпoл.¹⁹ И тогава тези от нефовете, галерите и юисиерите видяха изцяло Константинопол, влязоха в пристанището и корабите им пуснаха котва.

[128.] Впрочем вие можете да знаете, че онези, които никога не бяха виждали Канстантинопол, го разглеждаха продължително; защото не би могло дори да се помисли, че може да съществува в целия свят такъв могъщ град, когато те видяха тези високи стени и тези могъщи кули, с които той бе обграден от всички страни в кръг; тези великолепни дворци и тези високи църкви, които бяха толкова много, че никой не би повярвал, ако не ги беше видял с очите си; и дължината и ширината на града, който превъзхождаше с това всички останали градове. И знайте, че нямаше човек толкова храбър, че тялото му да не тръпне, и това не беше чудно; защото, откакто е сътворен светът, никога толкова голямо дело не бе предприемано от толкова малко хора.

[129.] Тогава графовете и бароните и дожът на Венеция слязоха на сушата и свикаха парламент, който се състоя в манастира „Свети Стефан“. Там бяха разменени много мисли. Книгата не ще ви разкаже всичко, което бе казано там; но на края на съвета дожът на Венеция се изправи и им каза:

[130.] „Сеньори, аз зная повече за положението в тази страна, отколкото вие, защото някога съм бил тук²⁰. Вие предприехте най-голямото и най-опасното дело, което някога хора са предприемали; поради това необходимо е да се действа умно. Знайте това, че ако ние стъпим на здрава земя, страната е голяма и широка; а нашите хора са бедни и лишени от хранителни припаси; ето защо те ще се пръснат из страната да търсят храни. Но местните люде са многобройни и ние не бихме могли да вземем такива предпазни мерки, че да не претърпим загуби; а ние няма нужда да губим, защото имаме твърде малко хора за това, което желаем да сторим.

[131.] Наблизо има острови, които вие можете да видите оттук²¹ и които са населени и богати на жито, месо и други припаси; да отидем там и да натоварим на корабите житото и другите продукти от страната; и след като натоварим корабите с провизии, ние ще отидем пред града и ще сторим това, което нашият Господ ще ни е на редил. Защото по-сигурно води война този, който разполага с продоволствие, отколкото онзи, който няма никак.“ Към това мнение се присъединиха графовете и бароните и те се завърнаха всеки на своя неф и платноход.

[132.] Така те си починаха тази нощ; а на другия ден сутринта, който беше празникът на монсеньор свети Йоан Кръстител, през юни²², знамената и хоругвите бяха издигнати върху корабните кули, калъфите смъкнати от щитовете и бордовете на нефовете украсени. Всеки преглеждаше оръжията, които му трябваха, сякаш те знаеха със сигурност, че скоро ще имат нужда от тях.

[133.] Моряците вдигат котвите и оставят платната да бъдат опънати от вятъра; а Бог им дава добър вятър — такъв, какъвто им трябва. И те преминават почти край Константинопол, така близо до стените и кулите, че [оттам] стреляха срещу много от корабите²³; по стените и кулите имаше толкова много люде, сякаш всички се бяха събрали там.

[134.] Тогава Бог, нашият Господар, ги накара да променят решението, което те бяха взели предния ден вечерта — да се отправят към островите, — сякаш никой не бе чувал никога да се говори за това; и веднага се насочват към здрава земя по най-правия път, по който могат. И те акостират пред един дворец на император Алексий, който се намираше на мястото, назовавано Халседоан²⁴; той беше разположен срещу Константинопол, на другия бряг на ръкава, от страната на Турция. Този дворец беше един от най-хубавите и най-възхитителните, който хорските очи биха могли някога да видят, с всичките наслади за човека, които би трябвало да има в дома на един принц.

[135.] И графовете и бароните слязоха на сушата и се настаниха в двореца и в околностите на града; и голямата част от тях опънаха своите палатки. Тогава конете бяха изведени от юисиерите, а рицарите и сержантите слязоха на сушата с оръжията си, така че на корабите не останаха други освен моряците. Областта беше красива, богата и изобилна на всички източници за прехрана. От кръстците ожънато жито всеки взе толкова, колкото желаеше да вземе като хора, които имаха голяма нужда от него.

[136.] Така те прекараха в този дворец следващия ден.²⁵ А на третия ден²⁶ Бог им изпрати добър вятър и моряците вдигат котви и опъват платната по вятъра по такъв начин, че плават срещу течението на ръкава около едно лийо над Константинопол до един дворец, който принадлежеше на император Алексий и се наричаше Ескютер.²⁷ Там нефовете, юисиерите и всичките галери хвърлиха котва. А конницата, която се беше настанила в двореца в Халседоан, потегли по сушата край брега.

[137.] Така армията на французите се настани край ръкава Свети Георги при Ескютер и нагоре от него. Когато император Алексий видя това, той изведе своята армия от Константинопол, настани се на другия бряг на отвъдната страна срещу тях; и той издигна там палатките си, за да не могат те да овладеят със сила земя срещу него. Армията на французите прекара така девет дни. И който имаше нужда, се снабди с хранителни припаси, а това бяха всичките от армията.

[3. ПРЕБИВАВАНЕ В СКУТАРИ]

[138.] През този престой от лагера излезе една рота, съставена от много добри люде, за да пази армията и да попречи да ѝ сторят нещо лошо, а също така и да охранява доставчиците на фураж; и те проучиха областта. В тази рота бяха Йод льо Шампаноа дьо Шамплит и неговият брат Гийом, Ожие дьо Сен Шерон, Манасие дьо Лил, граф Жерар — един граф от Ломбардия, който беше от васалите на маркиз дьо Монфера. Те имаха със себе си около осемдесет рицари, твърде добри люде.

[139.] В подножието на планината²⁸, на около три лийо от армията, те забелязала палатки; това беше великият дук²⁹ на императора на Константинопол, който имаше със себе си петстотин рицари гърци. Когато нашите ги видяха, подредиха своите хора в четири бойни отряда и намерението им беше да отидат да се бият с тях. А когато гърците ги забелязаха, те построиха своите хора и бойните си отряди, разположиха ги пред палатките и ги зачакаха. И нашите отидоха да ги нападнат твърде мощно.

[140.] С помощта на Бога, нашия Господар, тази битка продължи малко и гърците обърнаха гръб и бяха разбити още при първото стълкновение, а нашите ги преследваха около една голяма лийо. Те завладяха там много обикновени коне, тежки и парадни коне и катъри, и мулета, и палатки, и павилиони, и плячка, каквато подхожда в такива случаи. Така те се върнаха в лагера, където бяха много добре посрещнати, и си поделиха плячката както се полагаше.

[141.] На следващия ден император Алексий проводи при графовете и бароните един пратеник с писмо. Този пратеник се наричаше Никола Ру и беше родом от Ломбардия; и той намери бароните в богатия дворец в Скютер, където те се съвещаваха; поздрави ги от страна на императора на Константинопол Алексий и предаде писмото на маркиз Бонифас дьо Монфера. Този го прие и писмото бе прочетено пред всички барони. В писмото бяха казани всевъзможни думи, които книгата не съобщава тук. И след всичките думи, които бяха там, пишеше такива, които упълномощаваха пратеника, казвайки да вярват на този, който бе донесъл писмото, и че неговото име е Никола Ру.

[142.] „Благородни сеньоре, кахаха те,³⁰ ние видяхме вашето писмо; и [то] ни казва да ви вярваме и ние наистина ви вярваме. Кажете впрочем какво желаете.“

[143.] Пратеникът, който беше прав пред бароните, заговори: „Сеньори, каза той, император Алексий ви известява, че той знае добре, че вие сте най-знатните люде между тези, които са без корона, и че сте от най-хубавата земя, която може да съществува; и той се пита с голямо учудване защо и заради какво вие сте дошли в неговата империя: защото вие сте християни и той е християнин, и той знае добре, че вие сте тръгнали да подпомогнете Светата земя отвъд морето и светия кръст и Божия гроб. Ако вие сте бедни и гладуващи, той ще ви даде на драго сърце от своите хранителни запаси и от своите пари, а вие ще изпразните земята му. Иначе той не би желал да ви навреди, въпреки че би могъл; защото вие дори да бяхте двадесет пъти по толкова, колкото сте, ако той желаеше да ви навреди, вие не бихте могли да си отидете, без да бъдете избити или опозорени.“

[144.] В съгласие и в разбирателство с останалите барони и дожа на Венеция изправи се Конон дьо Бетюн, който бе добър рицар, мъдър и твърде красноречив; и той отговаря на пратеника: „Благородни сеньоре, вие ни казахте, че вашият господар се учудва твърде много защо нашите сеньори и нашите барони са навлезли в неговата империя и в неговата земя. Те не са навлезли в неговата империя, нито в неговата земя, защото тази империя той я държи несправедливо и грешно, противно на Бог и на справедливостта; тя принадлежи на неговия племенник, който е между нас, седнал на трон, и който е син на неговия брат император Сюрсак. Но ако той, император Алексий, желае да се предостави на милостта на своя племенник и да му върне короната и империята, ние бихме помолили този [младия Алексий] да го опрости и да му даде достатъчно, за да може той да живее богато. И ако вие друг път се върнете, но не по това предложение, не бъдете толкова смел, че да идвате още веднъж.“ Тогава пратеникът си замина и се завърна в Константинопол при император Алексий.

[145.] Бароните се съвещаваха и казаха, че на следващия ден ще покажат на жителите на града Алексий, сина на императора на Константинопол. И тогава те наредиха да въоръжат всички галери; дожът на Венеция и маркиз дьо Монфера се качиха в една от тях и взеха със себе си Алексий, сина на император Сюрсак; а в другите галери се качиха онези от рицарите и бароните, които пожелаха.

[146.] Те отплаваха така, че се изравниха със стените на Константинопол, показаха младия мъж на гръцкия народ и заявиха: „Ето вашия законен господар; и знайте, че ние не сме дошли да ви причиняваме злини, но сме пристигнали тук, за да ви покровителстваме и защитаваме,³¹ ако вие сторите това, което сте длъжни да сторите. Защото този, на когото вие се подчинявате като на ваш господар, ви държи несправедливо и с грях, противно на Бога и на справедливостта; и вие знаете добре колко вероломно той постъпи със своя господар и брат; защото той му избоде очите и му отне империята несправедливо и чрез грях. А ето вашия истински господар; ако вие го приемете, вие ще сторите това, което сте длъжни да сторите; но ако вие не го сторите, ние ще ви причиним най-голямата злина, която бихме могли.“ Нито един жител на земята и на страната не показва, че би се присъединил към него от опасение и страх от император Алексий. Така те се завърнаха в лагера и всеки си отиде в своето жилище.

[147.] На следващия ден, след като изслушаха литургията, те свикаха съвещание и то се състоя на коне в полето. Там вие бихте могли да видите много хубави бойни коне и много рицари, които ги бяха възседнали. Целта на съвещанието бе да се установи колко бойни отряда биха имали и от какъв род. Имаше големи спорове по различни въпроси; но в края на съвета се реши да се повери челната охрана на граф Бодуен дьо Фландр, понеже той имаше твърде голям брой добри люде и много стрелци с лъкове и арбалетчици — толкова много, колкото никой друг в армията.

[148.] След това бе решено, че Анри — неговият брат, ще съставя втората бойна част заедно с Матийо дьо Валинкур и Бодуен дьо Бовоар и много други добри рицари от техните земи и техните страни, които ги придружаваха.

[149.] Третата бойна част бе тази на граф Юг дьо Сен Пол, неговия племенник Пиер д’Амиен, Йосташ дьо Кантелю, Ансо дьо Кайю и много други добри рицари от тяхната земя и тяхната страна.

[150.] Граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен бе начело на четвъртата бойна част, която беше многобройна, мощна и страшна, тъй като той имаше твърде голям брой добри рицари и знатни люде.

[151.] Матийо дьо Монморанси и хората от Шампания образуваха петата бойна част: Жофроа, маршалът на Шампания, бе там, както и Ожие дьо Сен Шерон, Манасие дьо Лил, Милон льо Бребан, Макер дьо Сент Менеулд, Жан Фоанон, Ги дьо Шап, неговият племенник Кларембо, Робер дьо Ронсоа. Всички тези люде съставяха петата бойна единица. Знайте, че в нея имаше много добри рицари.

[152.] Хората от Бургундия образуваха шестата бойна част. Там бяха Йод льо Шампаноа дьо Шамплит, неговият брат Гийом, Ришар дьо Дампиер и неговият брат Йод, Ги дьо Пем, Емон, негов брат, Отон дьо ла Рош, Ги дьо Конфлан и людете от техните земи и страни.

[153.] Маркиз дьо Монфера бе седмата бойна част, която беше твърде многобройна. В нея се намираха ломбардците и тосканците, и германците, и всичките люде, които бяха от земите на Мон Сени до Лион на Рона. Всички те бяха в бойната част на маркиза и бе решено, че тя ще образува тилната охрана.

[154.] Определен бе денят, когато те ще се натоварят на нефовете и ветроходите, за да овладеят земята³² — живи или мъртви.³³ И знайте, че това бе едно от най-опасните дела за извършване, съществувало някога. Тогава епископите и духовенството говориха на множеството кръстоносци и им препоръчаха всеки да се изповяда и да направи завещанието си, защото те не знаеха кога Бог ще изрази волята си спрямо тях. И това бе сторено на драго сърце и много набожно от цялата армия.

[VI. ПЪРВА ОБСАДА НА КОНСТАНТИНОПОЛ: АЛЕКСИЙ IV ИМПЕРАТОР]

[1. ЗАВЛАДЯВАНЕ НА КУЛАТА В ГАЛАТА]

[155.] Определеният ден дойде така, както бе избран¹; и всичките рицари бяха на юисиерите със своите бойни коне; и бяха напълно въоръжени, с пристегнати шлемове, а конете покрити с броня и оседлани; останалите люде, които нямаше да бъдат особено полезни в битката, бяха в големите нефове; и всички галери бяха въоръжени и украсени.

[156.] Сутринта, малко след изгряването на слънцето, беше хубава. А император Алексий ги очакваше с многобройни баталиони и многобройна свита от другата страна. И тръбите прозвучават, и всяка галера бива привързана за един юисиер, за да премине по-лесно.² Никой не пита кой трябва да върви напред, но който може по-рано, по-рано излиза [на брега]. И рицарите напущат юисиерите и скачат до пояс в морето, изцяло въоръжени, шлемовете пристегнати и мечовете в ръцете; и също така скачат добрите стрелци с лъкове, добрите сержанти и добрите арбалетчици, всяка рота на мястото, където е достигнала.

[157.] А гърците даваха вид, че желаят да окажат съпротива. Но когато дойде моментът рицарите да наведат копията,³ гърците им обръщат гръб, побягват и им оставят крайбрежието. И знайте, че никога едно пристанище не е било завладявано по-гордо.⁴ Тогава моряците започват да отварят вратите на юисиерите и да хвърлят навън мостовете; и започват да извеждат конете; и рицарите започват да възсядат конете си; а бойните части започват да се подреждат, както бе определено.

[158.] Граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено, който съставяше челната охрана, препуска, а другите бойни части го последваха според това, както трябваше да яздят. И те отидоха до там, където император Алексий се бе разположил на лагер. А той се бе оттеглил към Константинопол и изостави издигнати своите палатки и павилиони. И там нашите взеха голяма плячка.

[159.] Решението на нашите барони бе да се установят за нощуване на пристанището, пред кулата на Галата, където беше закачена веригата, започваща от Константинопол⁵; и знайте в действителност, че този, който желаеше да влезе в пристанището на Константинопол, трябваше да премине през тази верига; а нашите барони видяха добре, че ако не овладеят тази кула и не прекъснат тази верига, те са загубени и в лошо положение. Те се настаниха да нощуват пред кулата и в еврейския квартал, който се нарича Естанор⁶ и който образува един град, твърде хубав и твърде богат.

[160.] През нощта те поставиха добра охрана; а на другия ден, към девет часа, тези от кулата в Галата и онези, които бяха дошли от Константинопол с лодки, за да ги подпомогнат, предприеха нападение; и нашите хора се хвърлят към оръжията. Там Жак д’Авен и неговите люде се биха пешком; и знайте, че той трябваше да понесе твърде много и че бе ранен с меч в лицето и заплашен от смърт. И един негов рицар, който се наричаше Никола дьо Жанлен, скочи на кон и помогна твърде много на своя сеньор; и го стори много добре и получи за това голяма похвала.

[161.] В лагера бе дадена тревога и нашите хора идват от всички страни; и те ги изтласкаха обратно твърде ожесточено и там имаше много убити и пленени. А имаше и такива, които не се върнаха към кулата, но се отправиха към лодките, откъдето бяха дошли; и там също имаше много удавени, а малцина се изплъзнаха. А тези, които се върнаха към кулата, онези от лагера ги притиснаха толкова отблизо, че не можаха да затворят портата. Там, при портата, битката отново бе голяма и те им я отнеха със сила и ги заловиха вътре: там имаше много убити и много пленени.

[2. ОБСАДАТА]

[162.] Така бе завладян замъкът на Галата, а пристанището на Константинопол — взето със сила. Тези от армията бяха твърде окуражени и славеха много нашия Господ Бог; а пък онези от града бяха много обезкуражени. На следния ден нефовете, платноходите и галерите, и юисиерите бяха изтеглени във вътрешността на пристанището. И тогава тези от армията свикаха съвет, всички заедно, за да решат какво трябва да сторят: дали да нападнат града откъм морето или по сушата. Венецианците поддържаха усилено мнението, че стълбите трябва да бъдат поставени на корабите и цялата атака да бъде проведена откъм морето. Французите говореха, че не могат да действат по море така добре като тях, но че от момента, когато ще имат своите коне и оръжията си, те биха могли по-добре да действат на сушата. Краят на съвета бе, че венецианците ще нападнат откъм морето, а бароните и тези от армията — по суша.

[163.] Те прекараха така четири дни. На петия ден целият лагер се въоръжи и бойните части яздиха, както бяха подредени,⁷ по крайбрежието над пристанището до мястото срещу Влахернския дворец⁸; а флотата дойде пред пристанището, срещу тях, а това беше близо до края на пристанището. И там има една река, която се влива в морето,⁹ така че тя не може да се премине освен по един каменен мост. Гърците бяха прекъснали моста и бароните накараха армията да работи целия ден и цялата нощ, за да поправи моста. Така мостът бе поправен и на следната сутрин бойните части се въоръжиха; и те яздиха една след друга, както бе наредено, и отиват пред града. И никой от града не излезе срещу тях: това беше много голямо чудо, тъй като на един човек от армията се падаха двеста в града.

[164.] Тогава бароните решиха да се настанят между Влахернския дворец и замъка на Боемунд¹⁰, който всъщност беше един манастир, заграден с крепостни стени.¹¹ И тогава опънаха палатките и павилионите и това беше нещо твърде неустрашимо за гледане: защото от Константинопол, който заемаше три лийо фронт от страна на сушата,¹² цялата армия можеше да обсади само една от портите.¹³ А венецианците бяха в морето, в нефовете и платноходите; и те издигнаха стълбите, стрелометните и каменометните машини и приготвиха много добре своята атака. И бароните също приготвиха своята откъм сушата с каменометки и стрелометки.

[165.] И знайте, че те съвсем не бяха в състояние на мир: защото не минаваше час от нощта или от деня, когато някой от баталионите да не бъде изпратен въоръжен пред портата, за да охранява бойните машини и да пречи на излазите на гърците. И въпреки всичко това те не преставаха да правят многобройни излази при тази порта и при другите; и те [гърците] ги притиснаха толкова отблизо, че шест или седем пъти трябваше цялата армия да грабва оръжието. И те [рицарите] нямаха възможност да отидат да потърсят хранителни припаси дори на четири хвърляния с арбалет далече от лагера; а те имаха твърде малко храна с изключение на брашно и солено месо; но и от тях те имаха малко, а прясно месо щеше да им липсва съвсем, ако не бяха конете, които им биваха убивани; и знайте, че те нямаха продоволствие в цялата армия [дори] за три седмици; и те бяха в много голяма опасност, защото никога в никакъв град толкова много хора не са били обсаждани от толкова малко хора.

[166.] Тогава те намислиха едно твърде добро средство: те укрепиха целия лагер със сигурна ограда, със здрави дъбови греди и колове; и с това те станаха много по-силни и по-добре защитени. Гърците извършваха толкова често излази, че не ги оставяха да си починат; и тези от лагера ги отблъскваха твърде ожесточено; и всеки път, когато излизаха [от града], гърците претърпяваха загуби.

[167.] Един ден на стража бяха бургундците¹⁴; и гърците предприеха нападение срещу тях и една част от най-добрите им хора излезе навън от града; а тези от лагера от своя страна се хвърлиха върху тях и ги отблъснаха енергично и ги притиснаха така близо до портата, че отгоре върху тях хвърлиха големи каменни блокове. Там беше пленен един от най-добрите гърци от града, който се наричаше Константин Ласкар¹⁵; и го залови Готие дьо Ньойи, както бе яхнал коня си. И тук бе счупена от удар с камък ръката на Гийом дьо Шамплит, а това бе голямо нещастие, защото той беше много храбър и доблестен.

[168.] Не мога да ви изброя всичките удари, всичките ранени и всичките мъртви. Но преди битката да прекъсне, пристигна един рицар от свитата на Анри, брата на граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено, който се наричаше Йосташ дьо Марше, който носеше само гамбизон¹⁶, една желязна каска и щит на шията¹⁷; и той стори твърде много, за да изтласка обратно враговете, и му бяха отправени големи похвали. Не минаваше нито ден, през който да не се извършват излази, но аз не бих могъл да ви говоря за всичките. Гърците ги притискаха толкова отблизо, че те не можеха да спят, нито да си починат, нито да се хранят освен с оръжие в ръка.

[169.] Гърците извършиха друг излаз от една порта горе,¹⁸ където те отново загубиха много; но там беше убит един рицар, който се наричаше Гийом дьо Жи; и там се прояви твърде много Матийо дьо Валинкур — той загуби коня си, който бе убит на моста на портата; и мнозина, които участваха в тази битка, се отличиха твърде много. При портата¹⁹ под Влахернския дворец, където те [гърците] излизаха най-често, си спечели почести като никой друг Пиер дьо Брашийо, тъй като той бе настанен съвсем наблизо и се намесваше най-често в битките.

[170.] Тази опасност и това изпитание за тях продължи почти десет дни, докато един четвъртък сутринта²⁰ техният пристъп бе подготвен, както и техните стълби. И венецианците също бяха подготвили откъм морето своя пристъп. Щурмът бе така замислен, че три бойни части от седемте ще охраняват лагера откъм външната страна, а четири ще отидат в атака. Маркиз Бонифас дьо Монфера имаше за задача защитата на лагера откъм полята, също както и бойният отряд на шампанците и този на бургундците начело с Матийо дьо Монморанси. А граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено отиде в атака заедно със своите хора; и Анри, неговият брат, и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен, и граф Юг дьо Сен Пол, и тези, които вървяха с тях, отидоха в нападението.

[171.] И те подпряха две стълби на една издадена напред бойница близо до морето.²¹ А стената бе изцяло заета от англичани и датчани²²; пристъпът беше силен, тежък и безмилостен. Двама рицари и двама сержанти твърде енергично се изкачиха по стълбите и овладяха стената над тях. На стената се изкачиха около петнадесет души и се биха тяло срещу тяло с брадви и мечове. И тези отвътре се съвземат, отблъскват ги навън твърде безмилостно, задържайки двама от тях; и тези от нашите хора, които бяха задържани, биват отведени при император Алексий, от което той бе твърде радостен. И пристъпът на французите завърши така; и там имаше много ранени и осакатени, и бароните бяха твърде разгневени.

[172.] А дожът на Венеция не бе забравил задълженията си, но бе подредил своите нефове, юисиери и платноходи само в един фронт; и този фронт се разпростираше на около три хвърляния с арбалет. И той започва да се приближава до брега, който беше под стените и кулите. Тогава вие бихте могли да видите стрелометните машини, действащи от палубата на нефовете и юисиерите, и летящите стрели от арбалетите, и лъковете, стрелящи непрекъснато, а онези отвътре да се защитават много яростно от височината на стените и кулите, и стълбите на нефовете да се приближават толкова близо, че на много места те се биеха с копия и мечове; и суматохата бе така голяма, че изглеждаше сякаш морето и земята се разтваряха. И знайте, че галерите не се осмелиха да се доближат до брега.

[173.] Вие ще можете да чуете впрочем за един необикновен подвиг: дожът на Венеция, който бе стар човек и съвсем не виждаше, стоеше напълно въоръжен на предната част на своята галера със знамето на свети Марко²³ пред себе си; и той вика на своите хора да го свалят на сушата или в противен случай ще се разправи с тях; и те сториха така, че галерата достига до сушата; и те скачат навън и носят пред него на сушата знамето на свети Марко.

[174.] И когато венецианците виждат хоругвата на свети Марко на сушата и галерата на техния господар, който бе стъпил на земята  преди тях, всеки от тях се чувства засрамен и всички отиват към брега. И тези от юисиерите скачат навън и отиват към сушата, кой от кой по-напред и по-добре. Тогава вие бихте могли да видите един великолепен пристъп. И Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания, който състави този труд, свидетелства, че повече от четиридесет души му казаха като истина, че те видели хоругвата на свети Марко от Венеция на една от кулите и съвсем не знаели кой я е издигнал там.

[175.] Впрочем чуйте едно необикновено чудо: тези отвътре избягаха и изоставят стените; и тези [венецианците] влизат вътре кой от кой по-бързо, кой от кой по-добре, така че те овладяха двадесет и пет кули и настаняват там свои хора. И дожът взема един кораб и изпраща известие на бароните от армията и им съобщава, че венецианците владеят двадесет и пет кули, и да смятат за сигурно, че тези не биха могли да ги загубят отново. Бароните бяха толкова зарадвани от това, та дори не можеха да мислят, че това е вярно. А венецианците започват да изпращат с кораби на армията бойни и парадни коне от тези, които бяха завладели в града.²⁴

[176.] И когато император Алексий видя, че те бяха влезли така в града, той започна да изпраща своите хора срещу тях в твърде голям брой; а когато венецианците видяха, че не ще могат да им устоят, запалиха огън между себе си и гърците; и вятърът идваше откъм нашите хора и огънят започва да се издига толкова силен, че гърците не можеха да видят нашите хора. Тогава тези се оттеглиха в кулите, които бяха заели и овладели.

[177.] След това императорът на Константинопол Алексий излезе с всичките си сили от града през други порти, отдалечени на около една лийо от лагера; и започват да излизат толкова люде, сякаш това бе целият свят. Тогава той разположи своите бойни части в полето и те препускат към лагера. И когато нашите французи ги виждат, те се затичват към оръжията от всички страни. Този ден на стража беше Анри, братът на граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено, както и Матийо дьо Валинкур, Бодуен дьо Бовоар, и хората, които бяха от тяхната част.²⁵ Срещу тях император Алексий беше приготвил много хора, които ще нападнат, излизайки от три порти, и които ще се хвърлят върху лагера от друга страна.²⁶

[178.] И тогава от лагера излязоха шестте бойни отряда,²⁷ които бяха сформирани, и те се подреждат пред оградите си, а техните сержанти и щитоносци, спешени зад задниците на конете им, стрелците с лъковете и арбалетите — пред тях; те съставиха една бойна част от пеши рицари, на брой около двеста, които нямаха вече коне. И те стояха така неподвижни пред оградите, а това бе много мъдро, защото, ако бяха отишли да атакуват в полето, другите имаха толкова много хора, че ние бихме се удавили напълно сред тях.

[179.] Сякаш цялото поле бе покрито с бойни отряди; и те [враговете] настъпваха с малки крачки в пълен ред. Това изглеждаше твърде опасна работа, тъй като нашите имаха само шест бойни отряда, а гърците имаха около шестдесет, между които нямаше нито един, който да не е по многоброен от всеки един от нашите. Но нашите бяха разположени по такъв начин, че не можеха да бъдат достигнати освен отпред. И император Алексий язди, докато стигна така близо, че те се обстрелваха взаимно. А когато дожът на Венеция научи това, той нареди на хората си да се изтеглят и ги накара да изоставят кулите, които бяха завладели, и каза, че би желал да живее или да умре с поклонниците. Така той се отправи към лагера и слезе първи на земята с толкова хора, колкото можа да изведе.

[180.] Бойните части на поклонниците и на гърците стояха дълго време лице с лице, без гърците да се осмелят да дойдат и да ги нападнат на тяхната позиция; а нашите не пожелаха да се отдалечат от оградите. И когато император Алексий видя това, той започна да оттегля своите хора. И след като събра своите хора, той се обърна назад. И когато армията на поклонниците видя това, започна предпазливо да напредва към него; и бойните отреди на гърците започнаха да потеглят и се изтелиха назад към един дворец, който се наричаше Арфелипос.²⁸

[3. КАПИТУЛАЦИЯ НА ГРАДА И КОРОНЯСВАНЕ НА АЛЕКСИЙ IV]

[181.] И знайте, че Бог никога не е спасявал никакъв човек от по-голяма опасност, както той стори с тези от армията в този ден. И знайте, че в армията нямаше такова храбро сърце, което да не изпита голяма радост. В този ден битката се прекрати по такъв начин, без да се направи нещо повече, така както Бог го пожела. Император Алексий се завърна в града, а тези от армията отидоха в лагера си и се освободиха от въоръжението, бидейки твърде уморени и изтощени; и те ядоха малко и пиха малко, тъй като имаха малко провизии.

[182.] Чуйте впрочем чудесата на Господа наш колко хубави са те навсякъде, където той пожелае. Тази същата нощ императорът на Константинопол Алексий взе от своето съкровище това, което можа да отнесе, и отведе със себе си тези от своите хора, които пожелаха да си отидат оттам: и той избяга и изостави града. И тези от града бяха твърде смаяни. И те отиват в затвора, където беше император Сюрсак, чиито очи бяха извадени, обличат го в императорски одежди и го отнасят във владетелския Влахернски дворец²⁹ и те го поставят да седне на царския трон и му се подчиняват като на свой господар. И тогава в съгласие с император Сюрсак те взеха пратеници и ги проводиха в лагера; и те известиха на сина на император Сюрсак и на бароните, че император Алексий бе избягал и че те са възстановили като император император Сюрсак.

[183.] Когато младият човек научи това, той повика маркиз Бонифас дьо Монфера, а маркизът пък призова бароните от целия лагер. И когато те бяха събрани в павилиона на сина на император Сюрсак, той им съобщи новината. И когато те я научиха, не е необходимо да говорим за радостта им: тъй като никога не бе имало по-голяма радост в света; и Господ наш бе славен твърде благочестиво от всички тях заради това, че за толкова кратко време ги беше подпомогнал и от толкова ниско, където те бяха, ги беше издигнал на най-високото.³⁰ И затова би могло да се каже: „Този, на когото Бог желае да помогне, никой не може да му навреди.“

[184.] Тогава започна да се разсъмва³¹ и лагерът почна да се въоръжава; и всички в лагера се въоръжиха, защото те не се доверяваха много на гърците. И започват да излизат от града вестители — един по един или двама заедно и да разказват същите новини. Решението на бароните и на графовете и това на дожа на Венеция бе, че те ще изпратят пратеници в града, за да узнаят какво е положението там, иначе, ако това, което са им съобщили, е истина, ще поискат от бащата да осигури изпълнението на спогодбите такива, каквито ги бе изготвил синът; в противен случай те не ще оставят сина да влезе в града. Пратениците бяха избрани; единият бе Матийо дьо Монморанси, а другият — Жофроа, маршалът на Шампания; и двама венецианци от страна на дожа на Венеция.

[185.] Така пратениците бяха заведени до портата³²; и им отвориха портата и те скочиха от конете на земята. А гърците бяха поставили англичани и датчани с брадвите им от портата до Влахернския дворец. Там те намериха император Сюрсак толкова богато облечен, че напразно би могло да се търси друг по-богато облечен човек; и до него императрицата, жена му, която беше твърде хубава дама, сестра на краля на Унгария.³³ От другите високопоставени мъже и високопоставени дами имаше толкова много, че не можеше да се обърне крак; толкова богато накичени, че повече не можеше да бъде.³⁴ И всички тези, които предния ден бяха против него, днес бяха изцяло под волята му.

[186.] Пратениците дойдоха пред император Сюрсак; и императорът и всички останали им оказаха голяма почест. Пратениците казаха, че биха желали да му говорят насаме от страна на неговия син и на бароните от армията. И той стана и влезе в една стая и не взе със себе си друг освен императрицата и своя първи министър, и своя преводач, и четиримата пратеници. Със съгласието на пратениците Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания, взе думата и каза на император Сюрсак:

[187.] „Сеньор, ти виждаш как ние служихме на твоя син и как спазихме нашите задължения към него. Той не може да влезе тук, докато не се обезпечат задълженията, които той има към нас. И той иска от вас като ваш син да потвърдите неговите задължения във формата и по начина, по който той ги е поел спрямо нас.“ — „Какви са тези задължения?“ — попита императорът. — „Тези, които ще ви кажа“ — отговори пратеникът.

[188.] „На най-първо място, да постави цялата империя на Романия в подчинение на Рим, от който тя някога се е отделила; след това да даде двеста хиляди сребърни марки на тези от армията и хранителни припаси за една година на малките и на големите; и да поведе десет хиляди души на своите кораби и да ги издържа на свои разноски в продължение на една година; и да поддържа в отвъдморската земя със свои средства през целия си живот петстотин рицари, които ще охраняват земята³⁵. Такива са задълженията, които вашият син има към нас; и той ги осигури чрез клетви и грамоти с висящи печати и чрез крал Филип Германски, който има за съпруга вашата дъщеря. Ние желаем вие също да ни потвърдите тези задължения.“

[189.] „Несъмнено, каза императорът, задължението е твърде голямо и аз не виждам как може то да бъде поето. Все пак вие толкова добре сте му служили — на него и на мен, че ако ви се даде заради това цялата империя, вие ще сте я заслужили напълно.“ Казаха се и се преповториха най-различни слова. Но краят бе такъв, че бащата потвърди съглашенията, както синът ги бе поел чрез клетви и документи, скрепени със златен печат. Грамотата беше предадена на пратениците. Така те се сбогуваха с император Сюрсак и се завърнаха в лагера и казаха на бароните, че бяха изпълнили своята задача.

[190.] Тогава бароните възседнаха конете и отведоха с твърде голяма радост младия принц в града при неговия баща. И гърците му отвориха портата и го приеха с твърде голяма радост и твърде голямо празненство.³⁶ Радостта на бащата и на сина бе извънредно голяма, понеже те не се бяха виждали отдавна и понеже от една толкова голяма бедност и от едно такова голямо изгнание те бяха въздигнати толкова високо — най-напред благодарение на Бога и след това на поклонниците. Така радостта в Константинопол и навън, в лагера на поклонниците, бе твърде голяма поради успеха и победата, която Бог им бе дарил.

[191.] А на другия ден императорът, а също и неговият син помолиха графовете и бароните да отидат за Бога да се установят от другата страна на пристанището, към Естанор,³⁷ защото, ако те биха се настанили в града, биха се страхували от едно стълкновение между тях и гърците и градът лесно би могъл да бъде разрушен. А те — рицарите, казаха, че са му служили [на младия принц) по толкова [много] начини, че не биха му отказали нещо, за което [неговият баща] и той ги молят. Така те отидоха да се настанят на другата страна.³⁸ Така те пребиваваха в мир и в почивка в голямо изобилие на добри хранителни продукти.

[192.) Впрочем вие можете да знаете, че мнозина от армията отидоха да видят Константинопол и богатите дворци, и високите църкви, от които имаше толкова много, и големите богатства, каквито никога в никой град не е имало. За мощите въобще на трябва да се говори, тъй като по това време в града имаше толкова, колкото в останалия свят. Гърците и французите бяха по този начин в близки отношения за всякакви работи, стоки и други неща.

[193.] С общо съгласие между французите и гърците бе решено, че новият император ще бъде коронясан на празника на монсеньор свети Петър, в началото на август.³⁹ Както бе решено, така бе и сторено. Той беше коронясан така тържествено и с такива големи почести, както коронясваха гръцките императори.⁴⁰ В следващите дни той започна да изплаща парите, които дължеше на тези от армията, и те ги разпределиха в армията и върнаха на всеки цената за неговото преминаване — толкова, колкото беше платил във Венеция.

[4. РЕШЕНИЕ НА КРЪСТОНОСЦИТЕ ДА ПРОДЪЛЖАТ СВОЕТО ПРЕБИВАВАНЕ В КОНСТАНТИНОПОЛ]

[194] Новият император отиваше често в лагера да види бароните; и той им оказваше голяма почит, най-голямата, която можеше; и той наистина беше длъжен да го стори, защото те му бяха служили твърде добре. Един ден той дойде да види бароните частно в двореца на граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено. Там бяха повикани дожът на Венеция и големите барони за частна среща; и той им изложи един план и им каза: „Сеньори, аз съм император благодарение на Бога и благодарение на вас; и вие ми сторихте най голямата услуга [такава], каквато никога хора не са оказвали на никакъв християнин. Знайте, че мнозина, които не ме обичат никак, ми правят мили очи, и гърците са твърде ядосани от това, че с вашите сили аз съм встъпил в моето наследство.“

[195.] „Срокът, в който вие трябва отново да заминете, е близък: и вашият съюз с венецианците няма да продължи повече от празника на свети Михаил⁴¹. В такъв кратък срок аз не мога да изпълня задълженията си към вас. Знайте, че ако вие ме оставите, аз ще загубя отново земята си, [понеже] гърците ме мразят заради вас и те ще ме убият. Но направете това, което ще ви кажа: ако вие бихте останали до март,⁴² тогава аз ще продължа службата на вашата флота от свети Михаил нататък в продължение на една година; ще платя на венецианците разноските и ще ви дам това, което ще ви бъде необходимо до Великден. А през това време аз ще съм поставил земята си в такова положение, че не бих могъл да я загубя отново; и така моите задължения към вас ще бъдат изпълнени, защото аз ще съм получил парите, които ще ми дойдат от всичките мои земи; и аз ще съм се сдобил с кораби, за да тръгна или да изпратя хора с вас, така както ви бях обещал⁴³. И тогава вие бихте имали цялото лято, за да воювате.“

[196.] Бароните казаха, че ще говорят за предложението в негово отсъствие. Те признаха, че това, което той казваше, беше вярно, и че така беше най-добре и за императора, и за самите тях. И те отговориха, че не биха могли да сторят това освен със съгласието на цялата армия и че те ще разговарят за това с тези от армията, и че ще го осведомят за онова, което биха могли да научат.⁴⁴ Така император Алексий ги напусна и се завърна в Константинопол. А те останаха в лагера и на следващия ден свикаха парламент, на който бяха поканени всичките барони и всичките капитани от армията⁴⁵, и по-голямата част от рицарите. И тогава бе представено на всички съдържанието на искането, което императорът беше отправил.

[197.] Тогава в армията настъпи много голямо разногласие, каквото много пъти беше имало, идващо от тези, които бяха искали армията да се раздели: защото на тях им се струваше, че тя продължаваше много.⁴⁶ И партията, която в Корфу беше в несъгласие,⁴⁷ прикова останалите да удържат своите клетви и им каза: „Дайте ни корабите, така както ни се бяхте заклели, защото ние желаем да отидем в Сирия.“⁴⁸

[198.] А другите ги умоляваха и им казаха: „Сеньори, за Бога, да не оставим да се загуби предимството, което Бог ни е дал. Ако ние отидем в Сирия, ние ще пристигнем там в началото на зимата и не ще можем да воюваме; по такъв начин делото, което предприехме за Господа наш, ще бъде погребано. Но ако почакаме до март, ще оставим този император в добро положение, а ние ще си отидем оттук богати с пари и хранителни продукти; и след това ще отидем в Сирия и ще извършим походи в земите на Вавилон.⁴⁹ А нашата флота ще остане до свети Михаил, след това от свети Михаил до Великден, понеже те [венецианците] няма да могат да ни напуснат заради зимата. И така ще може да бъде завладяна отвъдморската земя.“

[199.] За тези, които желаеха да разединят армията, всичко беше безразлично — и доброто, и лошото, стига тя да се раздели. А тези, които искаха да я запазят цяла, се трудиха с Божия помощ толкова, че работата беше приключена по този начин: венецианците се заклеха отново да продължат [службата на] флота с една година от празника на свети Михаил. И император Алексий им даде толкова [пари], че това беше сторено. А поклонниците от своя страна се заклеха [на венецианците] да продължат съюза така, както веднъж вече го бяха сторили, за същия този срок. И така съгласието и мирът в армията бяха възстановени.

[200.] Тогава в армията се случи едно твърде голямо нещастие: Матийо дьо Монморанси, който беше един от най-добрите рицари в кралството на Франция и от най-ценните, и от най-обичаните, почина; и това бе голяма скръб и голямо нещастие — едно от най-големите, което се бе случило в армията заради един само човек. И той беше погребан в една църква на монсеньор свети Йоан дьо л’Опитал от Ерусалим.⁵⁰

[5. ПОДЧИНЯВАНЕ НА ПРОВИНЦИИТЕ И ПЪРВИ ПОЖАР В КОНСТАНТИНОПОЛ]

[201.] След това по съвет на гърците и французите император Алексий излезе от Константинопол с твърде многобройна войска, за да си осигури империята и да я подчини на своята воля. С него отиде една голяма част от бароните, а другата остана да пази лагера. Маркиз Бонифас дьо Монфера отиде с него, както и граф Юг дьо Сен Пол, и Анри, братът на граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено, и Жак д’Авен, Гийом дьо Шамплит, Юг дьо Колини и много други люде, за които книгата премълчава тук. В лагера останаха граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен, и голямата част от поклонниците.

[202.] И знайте, че по време на този поход, в който замина императорът, всичките гърци от едната и от другата част на ръкава⁵¹ се присъединиха към него, на неговите разпореждания и неговата воля и му изразиха вярност и почит като на свой сеньор, с изключение само на Йоанис, който беше крал на Влахия и на България.⁵² И този Йоанис бе влах,⁵³ който се бе разбунтувал срещу неговия баща и срещу чичо му⁵⁴; и той бе водил война с тях в продължение на двадесет години⁵⁵; и беше завладял толкова тяхна земя, бе че станал един богат крал. И знайте, че от тази страна на ръкава Свети Георги, към запад, малко не достигаше, за да му отнеме той почти половината. Този не се подчини на неговата воля, нито на неговата милост.

[203.] Докато император Алексий беше в този поход,⁵⁶ в Константинопол се случи едно твърде неприятно произшествие: започна стълкновение между гърците и латинците, които се бяха установили в Константинопол и от които там имаше много.⁵⁷ И аз не зная какви люде от зложелателство запалиха града⁵⁸; и този огън бе толкова голям и толкова ужасен, че никой не можа нито да го загаси, нито да го овладее. И когато бароните от лагера, които се бяха настанили от другата страна на пристанището, видяха това, те бяха твърде опечалени и изпитаха голямо съжаление, виждайки тези високи църкви и тези богати дворци да рухват и да се рушат и тези големи търговски улици да горят в пламъци. И те не можеха да сторят повече.

[204.] Така огънят обхвана [квартала] над пристанището, нахлувайки в най-гъстата част на града и до морето от другата страна, до самата църква „Света София“; и той продължи осем дни, без някой да може да го угаси; и челото на огъня, докато той бушуваше, се разпространи върху половин лийо на сушата. За вредите, за парите и за богатствата, които бяха погубени там, никой не би могъл да ви направи сметка, нито за мъжете и жените, и децата, от които имаше много изгорели.

[205.] Никой от латинците, които се бяха настанили в Константинопол, от която и страна да бяха, не посмя да остане повече там; но всичките взеха жените и децата си и това, което те можеха да измъкнат и да спасят от огъня, качиха се в лодки и кораби и преминаха пристанището в посока към поклонниците; и те не бяха малко, защото бяха около петнадесет хиляди както малки, така и големи; и след като преминаха от другата страна, те бяха от голяма полза за поклонниците. Така беше унищожено разбирателството между французи и гърци, защото те вече нямаха такива отношения, каквито имаха преди това; и те не знаеха на кого да се оплачат за това, което им тежеше, и на едната страна, и на другата.

[VII. РАЗРИВ МЕЖДУ КРЪСТОНОСЦИТЕ И АЛЕКСИЙ IV: ВТОРА ОБСАДА НА КОНСТАНТИНОПОЛ]

[1. АЛЕКСИЙ IV НЕ УСТОЯВА НА СВОИТЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ: УЛТИМАТУМ НА КРЪСТОНОСЦИТЕ]

[206.] По това време им се случи нещо, от което бароните и тези от армията бяха много опечалени: защото абатът дьо Лоос, който бе свят мъж и мъдър човек и желаеше доброто на армията, умря; и той беше монах от ордена на Сито.

[207.] Така император Алексий остана твърде дълго в похода, където той бе отишъл, до празника на свети Мартин¹, и тогава той се завърна в Константинопол. Твърде голяма бе радостта от тяхното завръщане: гърците и дамите от Константинопол отидоха да срещнат своите приятели в голямо конно шествие; и поклонниците също отидоха да срещнат своите и те бяха много радостни. Така императорът влезе в Константинопол във Влахернския дворец. А маркиз дьо Монфера и другите барони се завърнаха с поклонниците.

[208.] Императорът, който бе уредил твърде добре своята работа и който сметна, че е съвсем независим от тях, се възгордя спрямо бароните и спрямо тези, които му бяха сторили толкова добрини, и той не отиде да ги види в лагера, както имаше обичай да прави това.² И те изпратиха хора при него и го молеха да им плати техните пари според задължението, което бе поел. А той отлагаше от един срок на друг, и им правеше от време на време твърде малки плащания; и накрая плащането се намали до нищо.

[209.] Маркиз Бонифас дьо Монфера, който му бе служил повече от останалите³ и който бе гледан от него с по-добри очи, ходеше при него твърде често; и той го укоряваше за вината, която имаше спрямо тях, и му изтъкваше голямата услуга, която те му бяха сторили — никога такава голяма услуга не бе правена на никой човек. А той отсрочваше и не държеше на това, което им бе обещал: така че те видяха и разбраха ясно, че той не желае друго освен злина.

[210.] И бароните от армията свикаха един парламент с дожа на Венеция. И казаха, че са разбрали, че той [императорът] не ще устои на никакво задължение и че никога не им е казвал истината; впрочем да изпратят добри пратеници, за да изискат [изпълнението] на съглашението и да му изтъкнат услугата, която му бяха сторили; и ако той желае да го изпълни, нека пратениците приемат; но ако той не желае да го изпълни, нека те да го предизвикат от своя страна и нека да му кажат, че ще си осигурят дължимото, както те биха могли.

[211.] За това пратеничество бяха избрани Конон дьо Бетюн, Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания, и Милон льо Бребан дьо Провен. И дожът на Венеция изпрати в него трима високопоставени мъже от своя съвет. Така пратениците яхнаха конете си с мечове на поясите си и яздиха заедно до Влахернския дворец. И знайте, че те отидоха в голяма опасност и голям риск заради предателството на гърците.

[212.] Впрочем те слязоха от конете при портата, влязоха в двореца и намериха император Алексий и император Сюрсак, неговия баща, седнали на два трона един до друг. Настрана от тях беше седнала императрицата, която беше жена на бащата и мащеха на сина и беше сестра на краля на Унгария, хубава и добра дама. Те бяха заобиколени от голям брой високопоставени мъже и това много наподобяваше на двор на могъщ принц.

[213.] Според решението на останалите пратеници Конон дьо Бетюн, който беше твърде мъдър и много добър оратор, изложи нещата: „Сир, ние сме дошли при теб от страна на бароните от армията и от страна на дожа на Венеция. И знай, че те ти напомнят за услугата, която са ти сторили, както всеки знае, и което е очевидно. Вие им се заклехте, вие и вашият баща, да държите на споразумението, което ви свързва с тях, и те имат за това вашите грамоти⁴; вие не удържахте вашето обещание така добре, както бяхте длъжен.“

[214 ] „Те ви приканваха за това няколко пъти и ние ви приканваме от тяхно име пред всичките ви барони да удържите съглашението, което съществува между вас и тях. Ако вие го сторите, те ще бъдат много доволни от това; но ако не го сторите, знайте, че за в бъдеще те няма да ви смятат нито за сеньор, нито за приятел, но те ще се трудят да си осигурят дължимото по всички начини, по които те биха могли. И те ви известяват, че не биха ви сторили зло — нито на вас, нито на останалите, преди да са ви предизвикали: защото те никога не вършат предателство и в тяхната страна те никак нямат обичай да го вършат. Вие добре чухте това, което ние ви казахме, и ще вземете решение, каквото вие желаете.“

[215.] Гърците сметнаха това предизвикателство за много голямо чудо и много голямо нахалство; и те казаха, че никога никой не е бил така дързък, за да се осмели да предизвика императора на Константинопол в неговата стая. Император Алексий погледна твърде зле на пратениците, той и всичките останали, който много пъти ги бе гледал с добри очи.⁵

[216.] Там вътре шумът бе твърде голям; и пратениците се връщат и достигат до портата и възсядат конете си. Когато те бяха извън портата, между тях нямаше нито един, който да не е твърде радостен; и това не бе голямо чудо, тъй като те се бяха изплъзнали от твърде голяма опасност: защото съвсем малко оставаше те да бъдат убити или заловени. Така те се завърнаха в лагера и разказаха на бароните как бяха действали. Така начена войната. И вредеше, който можеше да вреди, и по суша, и по море. И много пъти се сблъскваха франки и гърци: никога, хвала на Бога, те не се срещнаха така, че гърците да не понесат повече загуби от франките. Войната продължи по този начин доста време, до средата на зимата.

[2. ГЪРЦИТЕ СЕ ОПИТВАТ ДА ЗАПАЛЯТ ФЛОТАТА НА КРЪСТОНОСЦИТЕ]

[217.] И тогава гърците измислиха една много голяма машина: те взеха седемнадесет големи нефа и ги напълниха всичките с големи дървени трупи и запалителна материя, и кълчища, и смола, и бъчви и зачакаха вятърът да задуха много силно откъм тях. И една вечер в полунощ те запалиха корабите, оставиха платната да бъдат опънати по вятъра и огънят да се разгори много силно, така силно, че изглеждаше сякаш цялата земя гори. И така [корабите] се отправят към флота на поклонниците; в лагера прозвучава сигнал за тревога; и те тичат към своите кораби и всичките останали, които имат кораби, и започват да ги предпазват с всички средства.⁶

[218.] И Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания, който състави този труд, свидетелства наистина, че никога по морето хората не се бяха старали по-добре, отколкото венецианците: те скочиха в галерите и в лодките на нефовете; и уловиха [пламтящите] кораби с куки и ги затеглиха с голяма сила извъи пристанището с лице към враговете, и ги насочиха към течението на ръкава, и ги оставиха да плават пламтящи надолу по него. Имаше толкова много гърци, дошли на брега, че нямаха нито край, нито брой; а крясъкът бе така голям, че сякаш земята и морето се тресат; и те влязоха в лодки и мауни и стреляха срещу нашите, които се бореха с огъня и от тях имаше ранени.

[219.] Рицарите от лагера, откакто бяха чули сигнала за тревога, се въоръжиха всички; и техните бойни части излязоха от лагера, всяка пред себе си според това как бяха разположени. Те се страхуваха, че гърците ще дойдат да ги нападнат откъм полята.

[220.] Така те понесоха това изпитание и това вълнение до настъпването на ясния ден. Но с Божията помощ нашите не загубиха нищо с изключение на един кораб на пизанците, който беше пълен със стоки: той изгоря от огъня. През тази нощ съществуваше голяма опасност тяхната флота да бъде опожарена: защото те биха загубили всичко и не биха могли да си отидат нито по суша, нито по море. Това е възнаграждението, което император Алексий пожела да им даде за услугата, която те му бяха сторили.

[3. УБИЙСТВО НА АЛЕКСИЙ IV; МОРШУФЛ ИМПЕРАТОР]

[221.] И тогава гърците, които бяха по такъв начин във вражда с франките, видяха, че не беше вече въпрос за мир. И те тайно устроиха съвет, за да го [Алексий] предадат.⁷ Имаше един грък, който бе гледан с по-добро око от него в сравнение с всички останали и който повече, отколкото всеки друг, го бе накарал да влезе в стълкновение с франките. Този грък се наричаше Моршуфл.⁸

[222.] Една вечер в полунощ, в съгласие и в спогодба с останалите, когато император Алексий беше в своята стая, тези, които трябваше да го пазят — самият Моршуфл и другите, които бяха с него, го хванаха в неговото легло и го хвърлиха в една килия в затвор. Моршуфл обу аленочервените ботуши, подпомогнат и одобрен от останалите гърци, и се провъзгласи за император. След това те го коронясаха в „Света София“. Помислете впрочем дали някой някога е сторил такова зловещо предателство.

[223.] Когато император Сюрсак узна, че неговият син беше в затвора и че онзи бе коронясан, бе обхванат от голям страх и се разболя: той не издържа дълго и умря. И този император Моршуфл нареди да бъде дадена на два или три пъти отрова на сина, когото държеше в затвор; но на Бог не се понрави този да умре. След това той го удуши, извършвайки убийство, и когато го удуши, нареди да се говори навсякъде, че той е починал от своята естествена смърт; и той нареди да го погребат и да го положат в земята като император, с почест; и той умело се преструваше, че е опечален от това.⁹

[4. РАЗЛИЧНИ БИТКИ СРЕЩУ ГЪРЦИТЕ]

[224.] Но едно убийство не може да бъде скрито: скоро стана ясно на гърците и на французите, че убийството бе извъшено така, както вие чухте да се разказва. Тогава бароните от армията и дожът на Венеция устроиха парламент. И там бяха епископите и целият клир. Цялото духовенство бе съгласно с това и тези, които имаха пълномощие от папата — и те го показаха на бароните, — че този, който е извършил едно такова убийство, няма право да владее земя, и всички, които бяха съгласни [с това], са съучастници в престъплението и че освен всичко това те се бяха изплъзнали от подчинението към Рим.

[225.] „Ето защо ние ви казваме, заяви духовенството, че битката е правилна и справедлива. И ако вие имате справедливо намерение да завладеете земята и да я поставите в подчинение на Рим, всички тези от вас, които ще умрат [в битката] изповядани, ще имат опрощението, което папата ви даде.“ Знайте, че това нещо бе голямо насърчение за бароните и поклонниците.

[226.] Голяма бе войната между франките и гърците: защото тя не заглъхна, но нарасна и се увеличи без прекъсване и имаше малко дни, когато те не се сблъскваха или по суша, или по море. Тогава Анри, братът на граф Бодуен дьо Фландр,¹⁰ извърши един поход и взе със себе си голяма част от знатните люде в лагера. С него отидоха Жак д’Авен и Бодуен дьо Бовоар, и Йод льо Шампаноа дьо Шамплит, Гийом, неговият брат, и хората от техните страни. И те потеглиха от лагера вечерта и яздиха цялата нощ; на следния ден в напреднал час те пристигнаха в един хубав град, който се наричаше Филе¹¹; и те го завладяха и взеха плячка от животни, затворници, дрехи, хранителни припаси, които изпратиха с лодки в лагера, слизайки по течението на ръкава, защото градът бе разположен на Руското море.¹²

[227.] Те прекараха така в този град два дни в много голямо охолство на хранителни продукти, от които там имаше в изобилие. На третия ден те заминаха с всичкия си добитък и плячката си и яздиха, за да се завърнат в лагера. Император Моршуфл чу новината, че те са излезли от лагера; и той замина от Константинопол през нощта с голяма част от своите люде; и тогава той се притаи в засада там, където тези трябваше да минат отново. И той ги видя да минават с всичките животни и с цялата плячка и бойните части една след друга, докато пристигна ариергардът. Ариергардът бе съставен от Анри, брата на граф Бодуен дьо Фландр, и неговите хора. И император Моршуфл се нахвърли върху тях, когато влизаха в една гора; и те се обърнаха срещу него и се биха много жестоко.

[228.] С Божията помощ император Моршуфл бе победен и той самият насмалко щеше да бъде пленен. И той загуби своята императорска хоругва и една икона, която караше да носят пред него и в която имаше голяма вяра — той и останалите гърци; на тази икона беше представена Богородица.¹³ И той загуби до двадесет рицари от най-добрите люде, които имаше. Император Моршуфл бе победен така, както вие чухте. И войната между него и франките бе продължителна. Една голяма част от зимата вече бе изминала и беше около празника на Шандельор¹⁴, и постите наближаваха.

[229.] Ние не ще ви говорим повече за тези, които са пред Константинопол, а ще ви разкажем за онези, които бяха останали по другите пристанища, и за флотата на Фландрия, която бе прекарала зимата в Марсилия,¹⁵ и които всички бяха преминали през добрия сезон в земята на Сирия. И те бяха толкова много хора, че бяха много повече от тези, които се намираха пред Константинопол. Впрочем чуйте какво нещастие бе, че те не се бяха присъединили към другите: защото от това християнството щеше да бъде заздравено завинаги. Но Бог не го пожела заради техните грехове: едните умряха поради лошия въздух в страната; другите се върнаха в тяхната страна. Те не сториха никакъв подвиг, нито [някакво] добро в земята, където отидоха.

[230.] Една част [съставена] от много добри люде земина, за да отиде в Антиохия при принц Боемунд,¹⁶ който беше принц на Антиохия и граф на Триполи и който беше във война с крал Лион,¹⁷ който бе господар на Хермините.¹⁸ И този отряд отиде да се наеме на служба при принца. Но турците от страната го узнаха и им устроиха засада там, където трябваше да минат. И те се нахвърлиха върху тях, и се биха, и франките бяха победени така пълно, че никой от тях не се изплъзна от смъртта или от пленничеството.

[231.] Там бяха убити Вилен дьо Нюли, който беше един от добрите рицари в света, и Жил дьо Трасиньи, и много други. А бяха пленени Бернар дьо Морюй, Рено дьо Дампиер, Жан дьо Вилер и Гийом дьо Нюли, който нямаше никаква вина. И знайте, че от осемдесет рицари, от които се състоеше отрядът, нито един не избягна [съдбата] да не бъде убит, или пленен. И книгата свидетелства добре, че всеки, който напусна армията във Венеция, го постигна нещо лошо или срамно. Его защо постъпва като мъдър този, който държи страната на по-доброто.

[5. ЗАВЛАДЯВАНЕ НА КОНСТАНТИНОПОЛ]

[232.] Ние няма да ви говорим повече за онези там, а ще ви говорим за тези, които бяха останали пред Константинопол; те приготвиха много добре своите машини, поставиха върху нефовете и юисиерите каменометките и стрелометките си и всички останали машини, които служат за завладяването на един град, и стълбите за мачтите — толкова високи, че това бе същинско чудо.

[233.] И когато гърците видяха това, започнаха от тяхна страна да доиззидват града,¹⁹ който беше укрепен с високи стени и високи кули. И нямаше нито една висока кула, където те да не издигнаха два или три етажа от дърво, за да я направят по-висока. И никога никой град не е бил толкова добре укрепен. Така работиха от едната и от другата страна гърците и франките през голяма част от постите.

[234.] Тогава тези от армията говориха помежду си и разискваха върху това, какво трябва да правят по-нататък. Говори се много в единия и в другия смисъл. Но резултатът от съвета бе, че ако Бог даде те да влязат със сила в града, цялата плячка, която би се намерила там, ще бъде донесена общо и разпределена между всички, както се полага. И ако те биха били господари на града, ще бъдат взети шестима мъже от французите и шестима от венецианците; и тези ще се закълнат върху евангелията, че ще изберат за император този, който по тяхно мнение би бил най-добър за страната. И този, който ще бъде император според техния избор, ще има четвърт от цялото завоевание в града и извън [него] и той ще има двореца Буколеон²⁰ и този във Влахерните. А останалите три части ще бъдат разделени на две, половината на венецианците и половината на тези от армията. И тогава ще бъдат взети дванадесет от най-мъдрите [мъже] от поклонниците и дванадесет от венецианците; и тези ще разпределят фиефите и владенията между хората и ще определят службата, която те ще заемат при императора.²¹

[235.] Тази спогодба бе сключена и [потвърдена] с клетва от едната и от другата страна, от французите и от венецианците, с тази допълнителна клауза, че който поиска, би могъл да си отиде в края на март следващата година; а тези, които ще останат в страната, ще изпълняват службата към императора така, както тя ще бъде определена. Така бе изготвена и сключена спогодбата и бяха [заплашени] с отлъчване от църквата тези, които не биха я съблюдавали.²²

[236.] Флотата бе много добре снабдена и въоръжена и всичките хранителни припаси на поклонниците бяха натоварени. [В първия] четвъртък след средата на постите²³ всички влязоха в нефовете и натовариха конете си на юисиерите. Всяка бойна част си имаше определени кораби и те всичките бяха подредени един до друг, а нефовете бяха разпределени между галерите и юисиерите. И това бе голямо чудо за гледане; и книгата свидетелства добре, че атаката, така както тя бе подготвена, се разпростря върху около половин френска лийо.

[237.] В петък сутринта²⁴ нефовете, галерите и другите кораби се отправиха към града, както бе разпоредено. И пристъпът започва — много силен и много ожесточен. На много места те слязоха на суша и се доближиха до стените; и на много места, от друга страна, стълбите на нефовете се бяха приближили до стените толкова, че тези от кулите и от стените и тези от стълбите се удряха един друг с мечовете си, които държаха в изпънати ръце. Така продължи тази атака, много жестока, много силна и много буйна до три часа следобед на повече от сто места.

[238.] Но заради нашите грехове при атаката поклонниците бяха отблъснати. И тези, които бяха слезли на суша от галерите и юисиерите, бяха изтласкани със сила. И знайте, че този ден тия от армията загубиха повече, отколкото гърците и гърците бяха много щастливи от това. Там имаше такива, които се оттеглиха, те и корабите, в които бяха; имаше и такива [кораби], които останаха на котва така близо до града, че стреляха със своите каменометки и със стрелометните си машини едните срещу другите.

[239.] Тогава тези от армията и дожът на Венеция свикаха вечерта един съвет и се събраха в една църква, разположена на другата страна — на тази страна, където те се бяха настанили.²⁵ Там бяха изказани и възприети много мнения и тези от армията бяха много обезпокоени от неприятностите, които им се бяха случили този ден. Между тях имаше мнозина, които бяха на мнение, че трябва да се отиде от другата страна на града, от страната, където той не бе укрепен. Но венецианците, които познаваха по-добре морето, казаха, че ако те отидат там, движението на водата ще ги отнесе надолу по течението на ръкава и че не биха могли да спрат корабите си. И знайте, че имаше много, които желаеха течението или по-добре вятърът да отнесе корабите надолу по ръкава: за тях нямаше значение къде, стига само да заминат от страната и да потеглят на път, и това не бе чудно, тъй като те бяха в голяма опасност.

[240.] Много бе говорено в един и в друг смисъл; но резултатът от съвета бе, че те ще приготвят отново своята работа на следния ден, който бе събота, и през целия ден в неделя; и че понеделник²⁶ ще се отправят в атака; и че ще съединят два от нефовете, където бяха стълбите; така два нефа ще атакуват една кула, понеже те бяха видели онзи ден, че само един неф атакува една кула и че за всеки от атакуващите това бе твърде трудно, понеже тези от кулата бяха по-многобройни от тези на стълбите. И ето защо това беше едно добро хрумване, тъй като два нефа ще нанесат повече вреда на една кула, отколкото само един. Така както бе решено, така бе сторено. Събота и неделята впрочем те бяха в очакване.

[241.] Император Моршуфл със своите сили бе дошъл да лагерува на едно място пред челото на атаката и бе издигнал своите аленочервени палатки. Работата остана така до понеделник сутринта. И тогава се въоръжиха тези от нефовете и галерите и тези от юисиерите. А онези от града се опасяваха от тях по-малко, отколкото първия път; и те бяха така уверени, че върху стените и кулите се виждаха много хора. И тогава започна щурмът, ожесточен и великолепен. Всеки кораб нападаше мястото пред себе си. Виковете, издавани по време на битката, бяха толкова силни, че изглеждаше сякаш земята се разтваря.

[242.] Атаката продължи така дълго време, докато Господ наш вдигна за тях вятър, който наричат борей²⁷; и той тласна нефовете и платноходите срещу брега по-близо, отколкото те бяха се приближили предния път. И два нефа, които бяха свързани заедно, единият от които се наричаше „Поклонница“, а другият — „Рай“, приближиха кулата, единият от едната страна, другият от другата според това, както Бог и вятърът го водеха, така че стълбата на „Поклонница“ достигна кулата. И тутакси един венецианец и един рицар от Франция, който се наричаше Андре Дюрбоаз, влязоха в кулата и други люде започнаха да влизат след тях. И тези от кулата биват сразени и се оттеглят.²⁸

[243.] Когато рицарите, които бяха в юисиерите, видяха това, те скачат на сушата и изправят стълбите до стената и се качват силом върху нея; и те завладяха около четири от кулите. И започнаха да скачат от нефовете и от юисиерите и от галерите, стремейки се кой да скочи пръв. И те разбиват около три от портите и проникват във вътрешността²⁹; и те започват да извеждат конете от юисиерите; и рицарите започват да ги възсядат и яздят право към лагера на император Моршуфл. А той бе построил своите бойни части пред палатките си. И когато неговите хора видяха да идват рицарите на коне, те се впускат в бягство и императорът се оттегля, бягайки по улиците към замъка Буколеон.

[244.] Тогава вие бихте видели да се повалят гърци и да се пленяват бойни и парадни коне, мулета и катъри и друга плячка. Там имаше толкова убити и ранени, че нямаха нито край, нито брой. Една голяма част от високопоставените люде на Гърция се обърнаха към Влахернската порта. И вече бе късно вечерта и тези от армията бяха уморени от битката и от клането. И те започват да се събират на един голям площад, който бе в Константинопол; те решиха, че ще се установят на лагер близо до стените и до кулите, които бяха овладели: защото не вярваха, че биха могли да победят града за [по- малко от] един месец, [нито] укрепените църкви, нито укрепените дворци и народа, който беше вътре [в града]. Така както бе решено, така бе сторено.

[245.] Така те се разположиха на лагер пред стените и пред кулите близо до корабите си. Граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено се установи за нощуване в пурпурните палатки на император Моршуфл, които този бе оставил опънати, а Анри, неговият брат — пред Влахернския дворец; Бонифас, маркизът дьо Монфера, и неговите хора — откъм главната част на града. Армията се настани на лагер, както вие чухте, и Константинопол бе завладян в понеделник преди Връбница.³⁰ А граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен бе страдал цялата зима от треска, повтаряща се всеки четири дни, и не можа да се въоръжи. Знайте, че това бе голяма загуба за тези от армията, защото това беше един много добър и силен физически рицар, а той бе легнал в един юисиер.

[246.] Така си починаха през онази нощ тези от армията, които бяха твърде уморени. Но император Моршуфл не си отдъхна. Той събра всичките свои хора и каза, че ще нападне французите. Но той не стори това, което каза; той язди по другите улици, колкото можа по-далече от тези от армията, и отиде при една порта, която наричат Златната порта.³¹ Оттам той избяга и изостави града; и след него избяга [всеки], който можа да избяга, и за всичко това тези от армията не узнаха нищо.

[247.] През тази нощ откъм лагера на Бонифас, маркиз дьо Монфера, не зная какви люде, които се страхуваха да не би гърци да ги нападнат, запалиха огън между себе си и гърците. И градът започна да гори и да се разпалва буйно; и той горя цялата нощ и на следващия ден до вечерта. И това бе третият пожар, който стана в Константинопол, откакто французите бяха дошли в страната. И там изгоряха повече къщи, отколкото има в трите най-големи града на кралството Франция.

[248.] Тази нощ измина и настъпи денят, който бе вторник сутринта.³² И тогава всички в лагера се въоръжиха — и рицарите, и сержантите; и всеки се яви в своята бойна част; и те излязоха от квартирите си и мислеха, че ще срещнат съпротива, по-голяма от тази, която вече им бе оказана. Защото съвсем не знаеха, че императорът бе избягал същия ден. И те не намериха никой, който да им се противопостави.³³

[249.] Маркиз Бонифас дьо Монфера язди по крайбрежието право към Буколеон. И когато той пристигна там, [дворецът] му бе предаден, като животът на тези, които бяха вътре, бе запазен.³⁴ Там бяха намерени много от най-високопоставените дами в света, които бяха избягали в замъка: там бе намерена сестрата на краля на Франция, която беше императрица,³⁵ и сестрата на краля на Унгария, която бе императрица,³⁶ и много други знатни дами. За съкровището, което бе в този дворец, не трябва дори да се говори, защото там имаше толкова, че нямаше нито край, нито мярка.

[250.] Тъй като този дворец бе даден на маркиз Бонифас дьо Монфера, онзи във Влахерните бе даден на Анри, брат на граф Бодуен дьо Фландр, като животът на тези, които бяха вътре, бе запазен. Там също бе намерено толкова голямо съкровище, че то не беше по-малко от онова в Буколеон. Всеки постави стража от своите хора в замъка, който му бе даден, и нареди да се пази съкровището. И другите хора, които се бяха пръснали из града, взеха голяма плячка. И плячката бе толкова голяма, че никой не би могъл да ви даде сметка: злато и сребро, съдове, скъпоценни камъни, сатен, копринени дрехи, наметки от сиво-бяла кожа, от сива кожа и от хермелин и всякакви скъпи предмети, каквито някога са намирани по земята. И Жофроа, маршалът на Шампания, свидетелства според истината и съвестта си, че откакто светът е бил създаден, не е била взимана толкова плячка в един град.³⁷

[251.] Всеки си взе дворец, който му хареса, а там имаше много такива. Така се настани армията на поклонниците и на венецианците. И голяма бе радостта от щастието и от победата, която Бог им бе дал. Защото тези, които бяха в бедност, сега бяха в богатство и лукс. Те прекараха така Връбница,³⁸ а после и Великден³⁹ в това благополучие и в тази радост, които Бог им бе дал. И трябваше да славят много Бог наш, защото те не бяха повече от двадесет хиляди въоръжени мъже всичко, а с Божията помощ покориха четиристотин хиляди души или повече, и то [намиращи се] в най-укрепения град, какъвто съществуваше в целия свят, а бе голям град и най-добре укрепен.

[VIII. БОДУЕН ДЬО ФЛАНДР - ИМПЕРАТОР]

[1. РАЗПРЕДЕЛЯНЕ НА ПЛЯЧКАТА]

[252.] Тогава по цялата армия бе разгласено от страна на маркиз дьо Монфера, който бе командващ армията, от страна на бароните и на дожа на Венеция всичкото имущество да бъде донесено и събрано, както се бяха споразумели и заклели под страх от отлъчване от църквата. И местата бяха определени в три църкви; и там бяха поставени стражи от французи и от венецианци измежду най-честните, които може де се намерят. И тогава всеки започна да носи плячката и да я събират.

[253.] Един донесе добре, а друг — лошо¹, защото алчността, която е корен на всички злини, не стоеше без работа; алчните започнаха занапред да задържат неща и Господ наш започна да ги обича по-малко. А! Господи, как честно те се държаха дотогава! И Господ Бог им бе добре показал, че във всичките им дела се бе грижил за тях и ги бе зачел повече от всякакви други хора. И много пъти добрите понасят злина заради лошите.

[254.] Парите и плячката бяха събрани; и знайте, че не всичко беше предадено, защото имаше много от онези, които задържаха [по нещо] от нея въпреки заплахата на папата за отлъчване. Това, което бе донесено в църквите, бе събрано и разпределено между франките и венецианците наполовина — така, както се бяха заклели в договора си. И знайте, че когато те [извършиха] разпределението, поклонниците заплатиха от своята част петдесет хиляди сребърни марки на венецианците. И те [поклонниците] разпределиха между своите люде около сто хиляди сребърни марки. И знайте как: двама пеши сержанти, колкото един конен сержант, а двама конни сержанти, колкото един рицар. И знайте, че никой не получи повече заради положение или заради заслуги, които той е имал, ами според това, което бе решено и установено, освен ако това не бе откраднато².

[255.] А за кражба знайте: този, който бе уличен в нея, го съдеха без милост. И там имаше много обесени. Граф дьо Сен Пол нареди да бъде обесен с щит на врата един свой рицар, който беше задържал нещо. И имаше мнозина, които задържаха, от малките и от големите, но това не бе знайно. Вие можете добре да се убедите колко голямо бе имуществото, защото без това, което бе откраднато, и без частта на венецианците бе предадено около четиристотин хиляди сребърни марки и около десет хиляди животни за езда както от едните, така и от другите.³ По този начин бе разпределена плячката от Константинопол, както вие чухте.

[2. ИЗБОР И КОРОНАЦИЯ НА БОДУЕН]

[256.] Тогава те се събраха на съвет и по-голямата част от армията изяви своята воля да избере император, както бе решено. И те говориха толкова [много], че определиха един друг ден [за да продължат]; и на този ден щяха да бъдат избрани дванадесетте, на които щеше да се възложи изборът. И не можеше за едно толкова голямо достойнство като това [император] на Константинополската империя, да няма много кандидати и алчни. Но голямото разногласие, което съществуваше [в армията], бе заради граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено и маркиз Бонифас дьо Монфера. И всички говореха: от тези двамата единият ще бъде [император].

[257.] И когато мъдрите мъже от армията видяха, че имаше привърженици на единия или на другия, те говориха общо и казаха: „Сеньори, ако се избере единият от тези двама високопоставени мъже, другият ще прояви заради това такава ревност, че ще отведе всичките си хора; и така може би земята ще бъде загубена; защото по този начин едва не бе загубена тази на Ерусалим, когато земята бе завладяна⁴ [и] когато бе избран Годфроа дьо Буийон⁵. И Граф дьо Сен Жил⁶ поради това изпита такава голяма завист и действа сред останалите барони и всички, сред които можа, за да напуснат армията. И много хора си отидоха, така че останаха толкова малко че ако Бог не ги покровителстваше, земята щеше до бъде изгубена. И ето защо ние сме длъжни да внимаваме да не ни постигне същото нещастие.

[258.] „Но да потърсим средство да ги задържим и двамата: нека, който и да бил от двамата, на когото Бог ще даде да бъде избран за император, другият да бъде задоволен; и нека избраният да даде на другия цялата земя на отвъдната страна на ръкава към Турция и гръцкия остров⁷; и този ще бъде негов човек [васал]. Така ще можем да ги задържим и двамата.“ Така както бе решено, така бе и сторено.⁸ И двамата се съгласиха с това с най-добра воля. И дойде денят за парламента, когато съветът се събра; и дванадесетте бяха избрани — шест от едната страна и шест от другата.⁹ И тези се заклеха върху евангелията, че ще изберат справедливо и добросъвестно този, който ще бъде най-полезен и който ще бъде най-добрият да управлява империята.

[259.] Така бяха избрани дванадесетте и бе определен един ден за избора. И в деня, който беше определен,¹⁰ те се събраха в един богат дворец, където се беше установил дожът на Венеция — един от най-хубавите в света. Там се бяха събрали толкова много люде, че това беше истинско чудо: защото всеки желаеше да види кой ще бъде избран. Бяха извикани дванадесетте, които трябваше да извършат избора, и те бяха въведени в една много богата църква, която се намираше в двореца. И вратата бе затворена отвън, без да остане някой с тях. И бароните и рицарите останаха в един голям дворец, отделен от църквата.

[260.] Съветът продължи, докато те постигнаха съгласие.¹¹ И те натовариха да вземе думата с одобрението на всички останали Невелон, епископът на Соасон, който беше един от дванадесетте. И те излязоха навън, там, където бяха всичките барони и дожът на Венеция. Впрочем вие можете да знаете, че те бяха гледани от много люде, които желаеха да узнаят какъв ще бъде изборът. И епископът им изложи нещата и им каза: „Сеньори, ние се споразумяхме благодарение на Бога да провъзгласим император. И вие всички се заклехте, че този, който ние ще изберем за император, вие ще го считате за император и че ако някой би пожелал да му се противопостави, вие ще му окажете своята помощ. И ние ще го назовем в този час, който е часът, в който Бог се роди¹²: граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено.“

[261.] Вик на радост се издигна в двореца и те го [Бодуен] отнесоха в църквата. И маркиз Бонифас дьо Монфера от своя страна го понесе първи в църквата и му отдаде най-голямата почест, която можа. Така за император бе избран граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено и денят за неговата коронация бе определен три седмици след Великден.¹³ Впрочем вие можете да знаете, че бе изготвена много богата дреха за коронацията и имаше защо да я направят.

[262.] Преди деня на коронацията маркиз Бонифас дьо Монфера се ожени за императрицата, която беше съпруга на император Сюрсак и сестра на краля на Унгария. По това време почина един от най-високопоставените барони на армията, който се наричаше Йод льо Шампаноа дьо Шамплит; и той бе много жален и оплакван от своя брат Гийом и от другите негови приятели; и бе погребан с голяма почест в църквата на апостолите.¹⁴

[263.] Датата на коронацията наближи. И император Бодуен бе коронясан с голяма радост и голяма почест в църквата „Света София“ в годината от въплъщението на Исус Христос хиляда двеста и четвърта. За радостта и за празника едва ли трябва да говорим: бароните и рицарите направиха най-многото, което можеха. И маркиз дьо Монфера, и граф Луи го [Бодуен] почетоха като свой сеньор. След голямата радост от коронясването той бе отведен с голямо празненство и с голямо шествие в двореца Буколеон, от който по богат не бе виждан. И когато празникът отмина, императорът говори за своите дела.

[3. СОЛУН, ОБЕЩАН НА БОНИФАС ДЬО МОНФЕРА]

[264.] Бонифас, маркизът дьо Монфера, му поиска да удържи обещанията си, съгласно които той трябваше да му даде земята отвъд ръкава от страната на Турция и гръцкия остров.¹⁵ И императорът призна, че трябваше да го стори и че ще го стори на драго сърце. И когато маркиз дьо Монфера видя, че императорът искаше с толкова добро желание да удържи обещанията, той му поиска в замяна на тази земя да му даде Солунското кралство¹⁶, понеже то бе откъм страната на краля на Унгария, чиято сестра бе негова жена.

[265.] За това бе говорено доста по много начини; но все пак работата бе доведена до такова положение, че императорът му даде Солунското кралство и той — Бонифас, положи клетва за вярност като васал. По цялата армия радостта бе много голяма, понеже маркизът беше един от най-почитаните рицари в света и най-обичан от рицарите, защото никой не им даваше по-щедро. Маркиз дьо Монфера така, както вие чухте, остана в земята.

[IХ. ЗАВЛАДЯВАНЕТО HA ЗЕМИТЕ]

[1. ПЪРВИ ВОЕННИ ДЕЙСТВИЯ В ПРОВИНЦИИТЕ]

[266.] Император Моршуфл още не се беше [отдалечил] на четири дни път от Константинопол; и той беше взел със себе си императрицата¹, която бе жена на император Алексий² (който беше избягал преди това) и неговата дъщеря.³ И този император Алексий със своите хора беше в един град, който се нарича Месинопол,⁴ и той още държеше една голяма част от страната. И тогава високопоставените люде на Гърция се разделиха и една голяма част от тях мина отвъд ръкава от страната на Турция.⁵ И всеки завзе за своя сметка толкова, колкото му се искаше, и по другите области на империята — всеки в близост до своята страна.⁶

[267.] Без да се бави никак, император Моршуфл завзе един град, който се беше подчинил на монсеньор император Бодуен и който се нарича Чурло⁷; и той го завзе и го плячкоса, и взе всичко, което намери там. Когато новината достигна до император Бодуен, той свика съвет с бароните и с дожа на Венеция. Тяхното решение бе такова, че те се съгласиха той да излезе с армията си, за да завладее земята, а за да бъде в сигурност градът, да остави гарнизон в Константинопол, който беше отскоро завладян и беше населен с гърци.

[268.] Така решението бе взето и армията бе свикана, и бяха посочени тези, които щяха да останат в Константинопол. В Константинопол останаха граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр, който беше болен и все още не бе оздравял,⁸ и дожът на Венеция; а Конон дьо Бетюн остана във Влахернския дворец и в Буколеон, за да охранява града, както и Жофроа, маршалът на Шампания, Милон льо Бребан и Манасие дьо Лил със своите хора. А всички други се приготвиха, за да отидат в армията с императора.

[269.] Преди император Бодуен да потегли от Константинопол, брат му Анри тръгна по негова заповед с около сто рицари от най-добрите мъже. И той язди от град на град. И във всеки град, където той пристигаше, людете се заклеваха във вярност към императора. И така той отиде до Андринопол,⁹ който беше един много хубав и много богат град. И тези от града го посрещнаха на драго сърце и се заклеха във вярност на императора. Тогава той се настани в града — той и неговите хора, и пребивава там, докато пристигна императорът.

[270.] Император Моршуфл, когато научи, че идват така, не се осмели да ги дочака, но винаги избягваше два или три дни напред. И така той отиде до Месинопол, където се намираше император Алексий. И той му проводи свои пратеници и му съобщи, че ще го подпомага и ще изпълни цялата му воля. А император Алексий отговори, че той е добре дошъл като негов син, защото той желаеше да му даде дъщеря си за съпруга и да направи от него свой син. Така император Моршуфл се установи пред Месинопол и издигна своите палатки и павилиони, а другият бе настанен в града. И тогава те разговаряха помежду си и [Алексий] му даде своята дъщеря, и те се съюзиха и казаха, че ще съставят едно цяло.

[271.] Така те пребиваваха не зная колко дни, този — в лагера, онзи — в града. И тогава император Алексий покани император Моршуфл да дойде да обядва у него, казвайки, че те ще отидат заедно на баня. Така, както бе решено, така и бе сторено. Император Моршуфл, както другият го бе поканил, дойде като частно лице и с много малко хора; и когато той беше в къщата, император Алексий заповяда да го заведат в една стая, да го хвърлят на земята и да му извадят очите от главата чрез предателство, както вие чухте.¹⁰ Впрочем чуйте дали тези люде трябваше да държат една земя, или да я загубят, след като вършеха такива големи жестокости един на друг. И когато тези [от хората] на император Моршуфл научиха това, те се разпръснаха и побягнаха едните насам, другите натам; от тях имаше и такива, които отидоха при император Алексий и му се подчиниха като на свой сеньор и останаха при него.

[272.] Тогава императорът потегли на път от Константинопол с армията си и язди, докато пристигна в Андринопол. Там той намери своя брат Анри и останалите люде, които бяха с него. Всички хора по пътя, откъдето той мина, дойдоха при него в негово подчинение и под негово командване. И тогава пристигна новината, че император Алексий е извадил очите на император Моршуфл. Много се говори за това между тях. И те казаха, че тези мъже нямат право да държат земята, щом се предават така нечестно един друг.

[273.] Тогава император Бодуен реши, че той ще язди право към Месинопол, където беше император Алексий. Гърците от Андринопол му поискаха като на свой сеньор да им остави гарнизон в града заради Йоанис, краля на Влахия и България,¹¹ който често водеше война с тях. И император Бодуен остави там Йосташ дьо Сальбрюик, който беше рицар от Фландрия, твърде храбър и твърде доблестен, с четиридесет рицари от много добрите люде и сто конни сержанти.

[274.] Така император Бодуен потегли от Андринопол и язди към Месинопол, където той мислеше да намери император Алексий. Всичките земи, откъдето мина, дойдоха под неговото управление и под негово подчинение. И когато император Алексий вижда това, той опразва Месинопол и избягва. А император Бодуен язди, докато пристигна пред Месинопол. И тези от града идват насреща му и му предават града под негово разпореждане.

[275.] И тогава император Бодуен каза, че той ще пребивава там, за да чака Бонифас, маркиз дьо Монфера, който още не бе пристигнал в лагера, защото не можеше да язди толкова бързо, както императорът, тъй като беше взел със себе си императрицата, своята жена. И [Бонифас] язди, докато пристигна край Месинопол на реката.¹² И той се установи на лагер там и опъна своите палатки и шатри; и на следващия ден той отиде да говори на император Бодуен и да го види и му поиска да изпълни своето обещание.¹³

[276.] „Сеньор, каза той, от Солун до мен достигна новина: хората от страната ми известяват, че ще ме приемат на драго сърце за сеньор. И аз съм ваш човек за тази земя, и аз я държа от вас и желая да ви помоля да ме оставите да отида там; и когато аз ще съм завзел моята земя¹⁴ и моя град, аз ще ви срещна с продоволствия и ще дойда, готов да изпълнявам вашата воля. И не разорявайте моята земя. И да отидем — ако това е [и] вашето желание — срещу Йоанис, който е крал на Влахия и на България и който държи несправедливо голяма част от земята.“¹⁵

[277.] Аз не зная по чий съвет императорът отговори, че той желаел въпреки всичко да отиде в Солун и че той ще урежда други свои дела в страната. „Сеньор, каза Бонифас, маркиз дьо Монфера, аз те моля, щом като мога да завладея моята земя без тебе, да не навлизаш в нея; и ако ти влезеш там, струва ми се, че не го правиш за мое добро; и знайте наистина, че аз не ще отида с вас, но че ще се отделя от вас.“ А император Бодуен отговори, че той не ще се откаже заради това да отиде там на всяка цена

[278.] Уви! какъв лош съвет бе даден и на единия, и на другия и каква голяма грешка сториха тези, които причиниха тази караница! Защото, ако Бог не бе проявил милост, как те щяха да загубят цялото завоевание, което бяха извършили, и да изложат християните на смъртна опасност! Така заради лош съвет се разделиха за нещастие император Бодуен от Константинопол и Бонифас, маркизът дьо Монфера.

[279.] Император Бодуен язди към Солун със своите хора и своите сили. А Бонифас, маркиз дьо Монфера, се обърна назад и той имаше на своя страна многобройна част от знатни люде. С него се завърнаха Жак д’Авен, Гийом дьо Шамплит, Юг дьо Колини, граф Бертран дьо Касенелебог и по-голямата част от тези от германската империя, които бяха на страната на маркиза. Така маркизът яздеше назад до един замък, който се наричаше Димот,¹⁶ твърде красив, твърде укрепен и твърде богат. И той му е предаден от един грък от града. И когато той [Бонифас] бе вътре, постави там гарнизон. И тогава гърците започват да взимат неговата страна благодарение на връзките на императрицата и да идват в негово подчинение от цялата страна наоколо на един или два дни [разстояние].

[280.] Император Бодуен язди все направо към Солун и пристигна в един замък, който се наричаше Кристопл,¹⁷ който беше един от най-укрепените в света; и той му бе предаден и тези от града му се заклеха във вярност. И след това той пристигна в едни друг [замък], който се наричаше Бял¹⁸ и който беше твърде силен и твърде богат; и той също така му бе предаден и те, жителите, му дадоха клетва за вярност. И оттам той язди към Сер,¹⁹ който беше укрепен и богат град; и той дойде под негово разположение и воля и те [жителите] му се заклеха във вярност. И оттам той язди към Солун и се настани пред града, и беше там в продължение на три дни. И тези [от Солун] му предадоха града, който беше един от най-хубавите и най-богатите сред християнския свят от онова време, при условието, че той ще го управлява според нравите и обичаите, според които го бяха управлявали гръцките императори.²⁰

[281.] Докато император Бодуен беше към Солун и земята се предаваше на неговата воля и на неговата заповед, маркиз Бонифас дьо Монфера с всички свои люде и с голям брой гърци, които бяха на негова страна, язди до Андринопол и го обсади и издигна наоколо своите палатки и шатри.²¹ А Йосташ дьо Сальбрюик беше вътре с хората, които императорът беше оставил там. И те се изкачиха върху стените и се приготвиха да се защитават.

[282.] И тогава Йосташ дьо Сальбрюик взе двама пратеници и ги проводи в Константинопол, като им нареди да яздят ден и нощ. И те пристигнаха при дожа на Венеция и при граф Луи, и при тези, които бяха останали в града по заповед на император Бодуен. И те им казаха, че Йосташ дьо Сальбрюик им известява, че императорът и маркизът се бяха скарали помежду си и че маркизът беше завладял Димот, който беше един от най-укрепените и едни от най-богатите замъци на Романия²²; и че самите тях той бе обсадил в Андринопол. И когато те научиха това, смутиха се твърде много, защото тогава повярваха, че цялото завоевание, което бяха извършили, беше загубено.

[283.] Тогава дожът на Венеция и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр, и другите барони, които бяха в Константинопол, се събраха във Влахернския дворец. И те бяха твърде обезпокоени и твърде разстроени и се оплакваха много от тези, които бяха предизвикали раздора между императора и маркиза. По искане на дожа на Венеция и на граф Луи Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания, бе помолен да отиде при обсадения Андринопол и да се заеме с прекратяването на тази война, ако можеше [да го стори], понеже той бе добре гледан от маркиза и те смятала, че той би имал най-голяма власт над него, както никой друг мъж. И този, [отзовавайки се] на тяхната молба и на необходимостта, каза, че ще отиде на драго сърце; и той взе със себе си Манасие дьо Лил, който беше един от добрите рицари на армията и от най-почитаните.

[284.] Така те заминаха от Константинопол и яздеха на етапи, и пристигнаха в Андринопол, където беше обсадата. И когато маркизът научи това, той излезе от лагера и отиде насреща им. С него отидоха там Жак д’Авен, Гийом дьо Шамплит, Юг дьо Колини и Отон дьо ла Рош, които бяха най-високопоставените от съвета на маркиза. И когато той видя пратениците, почете ги много и им устрои твърде добър прием.

[285.] Жофроа маршалът, който беше твърде добре гледан от маркиза, го укори много разгорещено за начина, по който той бе завзел земята на императора и обсадил неговите люде в Андринопол, преди да е предупредил тези от Константинопол, които биха му осигурили удовлетворение, ако императорът му е нанесъл някаква вреда. Маркизът се оправда обосновано и каза, че той е действал така заради вредата, която императорът му бе сторил.

[286.] Жофроа, маршалът на Шампания, се потруди толкова с Божията помощ и с помощта на бароните, участващи в съвета на маркиза, от които той беше много обичан, че маркизът го увери, че той ще се довери на дожа на Венеция и на граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр, и на Конон дьо Бетюн, и на Жофроа дьо Вилардуен, маршала, които познаваха добре споразуменията между двамата. По този начин бе постигнато примирие между тези от лагера и онези от града.

[287.] И знайте, че тези от лагера и онези от града, които от двете страни желаеха мира, благодариха твърде много на Жофроа маршала при неговото заминаване, както и на Манасие дьо Лил. И колкото радостни от това бяха французите, толкова опечалени бяха гърците, защото те биха желали войната и несъгласията. Така бе вдигната обсадата на Андринопол и маркизът се завърна със своите люде в Димот, където беше императрицата, неговата жена.

[288.] Пратениците се завърнаха в Константинопол и разказаха новината за това, което бяха сторили. Дожът на Венеция и граф Луи и всичките останали бяха много радостни от това, че маркизът се бе доверил на тях относно мира. И тогава те взеха добри пратеници, написаха писмо и го изпратиха на император Бодуен; и те му известиха, че маркизът се бе доверил на тях и че той бе обвързан добре, и че той [императорът] трябваше още повече да се осланя на тях: и го молеха да го стори — защото те не биха допуснали войната по никакъв начин — и да се задължи да спазва това, което те биха казали, както маркизът го бе направил.

[289.] Докато това ставаше, император Бодуен приключи своите работи към Солун; и той замина и остави там гарнизон от свои хора, и остави там за капитан Рение дьо Монс, който беше твърде храбър и твърде доблестен. При него бяха достигнали вести, че маркизът бил овладял Димот и че той се намирал вътре, и че му бе отнел една голяма част от околните земи, и че бе обсадил неговите люде в Андринопол. Император Бодуен бе много разгневен, когато новината достигна до него; и той реши бързо да отиде да освободи Андринопол от обсадата и да стори на маркиза всяка злина, която би могъл. О! Боже! Какво нещастие насмалко щеше да последва от това несъгласие! Защото, ако Бог не бе сложил там добър ред, християнството би било погубено.²³

[290.] Така се завърна император Бодуен, етап по етап. Пред Солун им се случи едно твърде голямо премеждие: много от неговите хора, засегнати от болест, легнаха. Много от тях, които не можеха повече да вървят, останаха в замъците, през които императорът преминаваше; а мнозина носеха в носилки, които следваха с голяма мъка. Тогава умря в Сер метр Жан дьо Ноайон, който бе канцлер на император Бодуен и твърде добър, и твърде образован духовник; той бе поддържал много храбростта на армията чрез Божието слово, което той знаеше да казва твърде добре. И знайте, че мъдрите люде от армията бяха много нажалени от това.

[291.] Подир това не закъсня никак да им се случи едно твърде голямо премеждие: почина Пиер д’Амиен,²⁴ който беше могъщ и високопоставен мъж и добър рицар, и храбър; и граф Юг дьо Сен Пол, на когото той бе първи братовчед, обяви голям траур и това бе голяма печал за всички от армията. И след това умря Жирар дьо Мансикур и това предизвика голяма тъга сред всички от армията, защото той бе твърде уважаван рицар; и Жил д’Оноа, и много от знатните люде [починаха]. По време на това пътуване умряха четиридесет рицари, от което армията бе много отслабнала.

[292.] Император Бодуен язди така на етапи, че срещна пратениците, идващи насреща му, които тези от Константинопол му бяха проводили. Един от пратениците беше рицар от земята на граф Луи дьо Блоа и негов васал и се наричаше Бег дьо Франзюр, ловък и знаещ да приказва. И той съобщи твърде живо известието на своя сеньор и на другите барони и каза:

[293.] „Сеньор, дожът на Венеция и граф Луи, моят сеньор, и останалите барони, които са в Константинопол, ви изпращат своя поздрав като на свой сеньор; и те се оплакват на Бога и на вас, че тези, които причиниха разпрата между вас и маркиз дьо Монфера, щяха, малко оставаше, да унищожат християнството и че вие сторихте твърде зле, когато сте им повярвали. Сега те ви известяват, че маркизът се е доверил на тях за разногласието [съществуващо] между вас и него; и те ви молят като свой сеньор също да се осланяте на тях и да се задължите да удържите това обещание. И знайте, че те ви съобщават, че не биха търпели войната по никакъв начин.“

[294.] Император Бодуен отиде и свика своя съвет и каза, че ще им даде отговор. В съвета на императора имаше мнозина от тези, които бяха съдействали да пламне разпрата²⁵; те погледнаха на известието, което тези от Константинопол им бяха изпратили, като на голяма дързост и му казаха: „Сеньор, вие чувате това, което ви известяват: че те не биха допуснали да отмъстите на вашия неприятел. Изглежда, че ако вие не сторите това, което изискват от вас, те ще бъдат срещу вас.“

[295.] Там бяха казани много силни думи. Но краят на съвета бе такъв, че императорът не желаеше да загуби дожа на Венеция, нито граф Луи, нито останалите барони, които бяха в Константинопол, и отговори на пратеника: „Аз не ще дам уверение, че ще се доверя на тях; но ще отида в Константинопол, без да сторя нищо срещу маркиза.“ Така император Бодуен пристигна в Константинопол. И бароните и другите люде отидоха да го посрещнат и го приеха с голяма почит като свой сеньор.

[296.] Преди четвъртия ден императорът ясно разбра, че е бил зле посъветван да се скара с маркиза. И тогава дожът на Венеция и граф Луи му говориха и му казаха: „Сеньор, ние ви молим да се доверите на нас, както маркизът стори това.“ А императорът каза, че ще го направи на драго сърце. И тогава бяха избрани пратеници, които шяха да отидат за маркиза и да го доведат. От тези пратеници единият бе Жерве дьо Шател, вторият — Рение дьо Три, а третият — Жофроа, маршалът на Шампания; и дожът на Венеция изпрати двама от своите.

[297.] Пратениците яздиха така на етапи, докато пристигнаха в Димот; и те намериха маркиза и императрицата, неговата жена, с голям брой знатни люде; и му казаха защо са дошли да го търсят. Тогава Жофроа, маршалът, го помоли, както той самият му бе обещал, да дойде в Константинопол, за да установи мира, така както ще го уредят тези, на които се бе доверил. И те щяха да го заведат под свое поръчителство, както и всички, които щяха да дойдат с него.

[298.] Маркизът свика съвет със своите люде. И там имаше такива, които дадоха съгласие да отиде в Константинопол, и други, които го посъветваха да не отива там. Но краят на съвета беше, че той отиде с тях [пратениците] в Константинопол и взе със себе си около сто рицари. И те яздиха така на етапи, докато пристигнаха в Константинопол. Той бе приет много добре в града. Граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр и дожът на Венеция отидоха да го посрещнат, както и много други благородни люде, от които той беше много обичан в армията.

[299.] И тогава те се събраха на един парламент. И бе припомнено споразумението между император Бодуен и маркиз Бонифас; и Солун бе върнат [на Бонифас] с неговата земя по такъв начин, че той ще предаде в ръцете на Жофроа, маршала на Шампания, Димот, който той бе завладял. И [Жофроа] му даде уверения, че той ще го пази [града] в своите ръце, докато не получи от него сигурно пратеничество или писма с печати, че той [маркизът] е завзел Солун. И тогава той ще го [град Димотика] върне на императора и на неговото разпореждане. И мирът между императора и маркиза бе установен така, както вие чухте. И това предизвика голяма радост в армията, защото то [разпрата] беше нещо, от което можеше да се случи голямо нещастие.

[2. РАЗДЕЛЯНЕ И ОВЛАДЯВАНЕ НА ЗЕМИТЕ]

[300.] Тогава маркизът се сбогува и се отправи към Солун с всичките си хора и с жена си; и с него яздеха пратениците на императора; и когато пристигаше от замък в замък, те му бяха предавани от страна на императора с цялото им владение. И той пристигна в Солун; и тези, които го пазеха, му го върнаха от страна на императора. А капитанът, който се наричаше Рение дьо Монс — той бе твърде почтен човек, — беше починал и неговата смърт бе голяма загуба.

[301.] Тогава земята и страната започнаха да се предават на маркиза и много люде дойдоха под неговата власт с изключение иа един грък, високопоставена личност, който се наричаше Л’Асгур.²⁶ И този там не пожела да дойде под неговата власт, защото той беше завладял Коринт и Напл²⁷ — два града, разположени на морето, от най-силните под небето. И онзи там не поиска да дойде в подчинение на маркиза; но той започна да воюва с него и много хора минаха на негова страна. И един друг грък, който се наричаше Михалис²⁸ и който беше дошъл с маркиза от Константинопол, и който този смяташе много привързан [към себе си]; той си тръгна от него, без той [маркизът] да знае нещо; и отиде в един град, който се наричаше Арта,²⁹ и взе [за жена] дъщерята на един богат грък, който държеше земята от името на императора³⁰; и завладя земята и започна да воюва с маркиза.

[302.] И земята от Константинопол до Солун бе така добре омиротворена, че пътят бе достатъчно сигурен, за да може да отиде там този, който желаеше да отиде,³¹ въпреки че от единия до другия град имаше дванадесет големи дни път.³² И толкова време бе минало, че бе краят на септември.³³ И император Бодуен беше в Константинопол, и земята бе в мир и под негова воля. Тогава починаха в Константинопол двама твърде добри рицари: Йосташ дьо Кантелю и Емери дьо Вилероа и това бе голямо нещастие за техните приятели.

[303.] Тогава започнаха да поделят земите. Венецианците получиха своята част, а армията на поклонниците — останалата.³⁴ И когато всеки разбра за земята, която му определяше, алчността на света, която беше сторила толкова злина, не ги остави в покой; но всеки започна да прави злина в земята си — един повече, друг по-малко, и гърците започнаха да ги мразят и да изпитват лоши чувства спрямо тях.

[304.] Тогава император Бодуен даде на граф Луи дукството Нике,³⁵ което бе един от най-значителните фиефи в земята на Романия и се намираше от другата страна на ръкава, откъм Турция; а цялата земя от другата страна на ръкава съвсем не беше преминала в подчинение на императора, но беше против него. След това той даде дукството Финепопол³⁶ на Рение дьо Три.

[305.] И тогава³⁷ граф Луи изпрати, за да завладее земята си, около сто и двадесет рицари от своите люде. Капитани им бяха Пиер дьо Брашийо и Пайен д’Орлеан; и те заминаха от Константинопол на празника на всичките светци³⁸ и преминаха ръкава Свети Георги при Авие и пристигнаха в Еспигал³⁹ — един град, който е разположен на морето и е населен с латинци; и тогава те започнаха войната срещу гърците.

[306.] По това време се случи, че император Моршуфл, чиито очи бяха извадени — този, който беше убил своя сеньор император Алексий (сина на император Сюрсак, когото поклонниците бяха довели в страната), — бягаше тайно отвъд ръкава и с малко хора. И Тиери дьо Лоос научи това, защото беше уведомен, и той го залови и го отведе при император Бодуен в Константинопол.⁴⁰ Император Бодуен бе много радостен от това и се съветва със своите хора какво трябва да се направи с един човек, който бе извършил такова убийство над своя сеньор.

[307.] Съветът се спогоди така: в Константинопол към средата на града имаше една колона,⁴¹ която беше една от най-високите и от най-добре изваяните от мрамор, каквато някога беше виждана от [човешки] очи: щяха да го отведат там и ще го накарат да скочи долу пред очите на целия народ; защото едно такова справедливо правосъдие трябваше всички добре да го видят.⁴² Така император Моршуфл бе отведен при колоната; и бе заведен горе и цялото население на града се стече, за да види чудото. Тогава той бе блъснат долу и падна от толкова високо, че когато достигна земята, той беше целият смазан.

[308.] Впрочем чуйте едно голямо чудо: върху тази колона, откъдето той падна долу, имаше най-различни изображения, изваяни от мрамор; и между тези изображения имаше едно, което беше изработено като фигура на император, който бе представен падащ долу. Защото отдавна беше пророкувано, че в Константинопол щяло да има един император, който трябвало да бъде хвърлен долу от тази колона. Така бе доказана тази прилика и това предсказание.

[309.] По онова време се случи, че маркиз Бонифас дьо Монфера, който беше към Солун, залови император Алексий — този, който беше извадил очите на император Сюрсак, и императрицата, неговата жена. И той изпрати аленочервените ботуши и императорското облекло в Константинопол на своя сеньор император Бодуен, който му беше твърде признателен за това. И сетне той изпрати император Алексий в затвора в Монфера.⁴³

[310.] На празника на свети Мартин⁴⁴, който последва, Анри, братът на император Бодуен, излезе от Константинопол и се отправи, слизайки по течението на ръкава, към Буш д’Авие. И той взе със себе си около сто и двадесет рицари — най-знатни люде. И той премина ръкава при града, който наричат Авие, и го намери много добре снабден с всички блага, жито и храни и всички неща, които са полезни за човека; и той завладя града и се настани вътре. И тогава започна от своя страна войната срещу гърците. И хермините⁴⁵ от страната, от които там имаше много, започнаха да минават на негова страна, тъй като мразеха силно гърците.

[311.] В това време Рение дьо Три замина от Константинопол и се отправи към Финепопол, който император Бодуен му бе дал; и той взе със себе си около сто и двадесет рицари, твърде добри люде. И той язди така на етапи, че отмина Андринопол и пристигна във Финепопол. И хората от страната го посрещнаха и го признаха за свой сеньор; и му устроиха твърде добър прием; а те имаха твърде голяма нужда от помощ, защото Йоанис, кралят на Влахия, беше водил с тях тежка война.⁴⁶ И той ги подпомогна твърде добре и овладя голяма част от страната и една голяма част от тези, които бяха държали страната на Йоанис, се обърнаха към него. И на това място войната между тях бе голяма.

[312.] От друга страна, императорът беше изпратил около сто рицари да преминат ръкава Свети Георги срещу Константинопол. Капитан на тези бе Макер дьо Сент Менеулд. С него отидоха Матийо дьо Валинкур и Робер дьо Ронсоа. И яздиха те към един град, който се наричаше Никоми⁴⁷ и който бе разположен на морски залив и се намираше на около два дни път от Константинопол. И когато гърците чуха, че те идват, изпразниха града и се оттеглиха. И те се настаниха вътре, поставиха гарнизон и възобновиха отбраната. И от тази провинция те също започнаха да воюват от тяхна страна.

[313.] Земята от другата страна на ръкава имаше за господар един грък, когото наричаха Толдр Ласкар.⁴⁸ И той имаше за жена дъщерята на императора,⁴⁹ за чиято земя той претендираше: този, когото франките бяха прогонили от Константинопол и който беше извадил очите на своя брат. Онзи водеше война срещу франките отвъд ръкава, навсякъде, където те бяха.

[314.] Император Бодуен беше останал в Константинопол, както и граф Луи с малко хора, и граф Юг дьо Сен Пол, който страдаше от силен пристъп на подагра, която го поразяваше в коленете и в стъпалата.

[315.] През времето, което последва, пристигнаха по море голям брой от онези от земята на Сирия и от онези, които бяха напуснали армията и бяха преминали през други пристанища⁵⁰. С тях пристигнаха Етиен дю Перш⁵¹ и Рено дьо Монмирай⁵², които бяха братовчеди на граф Луи, който ги почете много и беше много радостен от тяхното пристигане. И император Бодуен и останалите люде им устроиха добър прием, защото това бяха много високопоставени и много могъщи люде. И те доведоха голям брой добри хора.

[316.] От земята на Сирия пристигна Юг дьо Табари⁵³ и неговият брат Раул⁵⁴, и Тиери дьо Танремонд⁵⁵, и голям брой хора от страната — рицари, туркопули⁵⁶ и сержанти. След това император Бодуен даде на Етиен дю Перш Филаделфийското дукство⁵⁷.

[317.] Между другите новини император Бодуен получи една новина, от която той бе твърде натъжен. Графиня Мари, неговата жена, която той беше оставил във Фландрия, понеже беше бременна, тя не можеше да замине с него (тогава той беше граф), бе родила момиче. И след като се възстанови от раждането, тя тръгна на път и отиде отвъд морето подир своя господар. И тя се качи на кораб в пристанището на Марсилия и когато пристигна в Акр⁵⁸, където никога не бе идвала, от Константинопол до нея достигна новината, която пратениците на нейния господар ѝ съобщиха, че Константинопол е завладян и че нейният господар бил император. Това беше голяма радост за християнството.

[318.] След тази новина дамата имаше намерението да отиде при него: но една болест я обхвана и тя свърши и умря⁵⁹. Това беше голяма печал за цялото християнство, защото тя бе твърде знатна дама и твърде почитана. И тези, които тогава преминаха морето, донесоха новината: това беше голяма скръб за император Бодуен и за всичките барони от земята, защото те много желаеха да я имат за господарка.

[319.] По онова време тези, които бяха отишли в град Л’Еспигал⁶⁰, чиито капитани бяха Пиер дьо Брашийо и Пайен д’Орлеан, укрепиха един замък, който се наричаше Палорм⁶¹ и поставиха там гарнизон от своите хора. И след това те яздиха отвъд него, за да покорят земята. Толдр Ласкар беше събрал всички войници, които той можеше да има. В деня на празника на монсеньор свети Никола⁶², който предшества Рождество, те се срещнаха на една равнина в подножието на един замък, който наричат Пьомениенор⁶³. И там стана сражение с твърде голяма вреда за нашите хора, защото другите имаха толкова хора, че това беше чудо, а нашите нямаха повече от сто и четиридесет рицари без конните сержанти.

[320.] И Господ наш раздава приключенията така, както той иска: по негова милост и по негова воля франките победиха гърците и ги изтребиха и тези понесоха голяма загуба. През седмицата им предадоха една голяма част от страната: предадоха им Пьомениенор, който беше твърде силен замък, и Люпер⁶⁴, който беше един от най-хубавите градове на страната, и Пюлинаж⁶⁵, който беше разположен край едно езеро със сладка вода — един от най-укрепените и най-добрите замъци, който би могъл да съществува. И знайте, че нещата се обърнаха много добре за тези люде и че те с Божията помощ сполучиха в страната според желанието си.

[321.] През цялото време, което последва, Анри, братът на император Бодуен от Константинопол, по съвета на хермините⁶⁶ потегли от град Авие, като остави там гарнизон от свои хора и язди към един град, който се нарича Андремит⁶⁷, разположен на морския бряг на два дни път от град Авие. И градът му бе предаден и той се настани вътре; и тогава една голяма част от земята му се предаде; защото (?) градът беше много добре снабден с жито и с храни, и с други блага. И тогава той поведе война срещу гърците в тази област.

[322.] Толдр Ласкар, който беше разгромен край Пьомениенор, свика всички хора, които можеше да има; и той събра голяма армия и я повери на своя брат Константин⁶⁸, който бе един от най знатните гърци в Романия; и той язди право към Андремит. А Анри, братът на император Бодуен, научи от хермините, че една твърде голяма армия идваше срещу него; и той уреди своята работа и построи своите бойни части; и той имаше при себе си твърде добри люде: с него бяха Бодуен дьо Бовоар, Никола дьо Майи, Ансо дьо Кайо и Тиери дьо Лоос и Тиери дьо Танремонд.

[323.] И така се случи, че в съботата преди средата на постите⁶⁹ Константин Ласкар пристигна със своята голяма армия пред Андремит. И Анри, когато узна за неговото пристигане, свика съвет и каза, че никога няма да се остави да бъде затворен вътре [в града], но че той ще излезе [навън]. А този Константин Ласкар дойде със своята армия и с многобройните си бойни части от конници и пехотинци. И [французите] излязоха и започнаха сражението. Стана голяма битка и ожесточено стълкновение; но с Божията помощ франките ги победиха и ги разгромиха напълно и там имаше много убити и пленени; а плячката бе твърде голяма. И тогава те бяха твърде нашироко и твърде богати, защото людете от областта се обърнаха към тях и започнаха да им носят рентата⁷⁰.

[324. ] Ние няма да говорим повече за тези от Константинопол, а ще се върнем при маркиз Бонифас дьо Монфера⁷¹, който беше към Солун и бе отишъл към Л’Асгур⁷², който държеше Напл и Коринт, два от най-укрепените градове в света. И той ги обсади едновременно и двата. Жак д’Авен остана пред Коринт с много други знатни люде, а другите отидоха пред Напл и го обсадиха.

[325.] Тогава в страната се случи едно събитие: Жофроа дьо Вилардуен, който беше племенник на Жофроа, маршала на Шампания и Романия⁷³, син на неговия брат, бе заминал от земята на Сирия с тези, които по море бяха пристигнали в Константинопол⁷⁴; и вятърът и случаят го отведоха в пристанището на Мотон⁷⁵. И там неговият неф бе повреден и му се наложи да прекара зимата в страната. И едни грък, който беше голям сеньор в страната⁷⁶, научи за това: той дойде при него, стори му много голяма почест и му каза: „Благородни сеньоре, франките завладяха Константинопол и провъзгласиха император. Ако желаеш да се присъединиш към мен, аз ще ти бъда твърде много верен и ние ще завладеем много от тази земя.“ Така те се заклеха взаимно и завоюваха голяма част от земята⁷⁷. Жофроа дьо Вилардуен намери у този грък голяма вярност.

[326.] Тъй като събитията идват, както Бог пожелае, гъркът хвана една болест и той свърши и умря. А синът на гърка се разбунтува срещу Жофроа дьо Вилардуен и го предаде — замъците, които те бяха овладели, се обърнаха срещу него. И той чу да се говори, че маркизът бил при Напл; с толкова хора, колкото можеше да има, той се отправя към него и язди през страната в много голяма опасност около шест дни. И той пристигна в лагера, където бе твърде добре приет и бе твърде почетен от маркиза и от останалите, които бяха там. И това беше много справедливо, защото той бе твърде храбър, твърде доблестен и добър рицар.

[327.] Маркизът поиска да му даде достатъчно земя и пари, за да остане с него. Той никак не пожела да ги вземе, но се обърна към Гийом дьо Шамплит, който беше много добър негов приятел, и му каза: „Сеньор, аз идвам от една земя, която е твърде богата и която се нарича Морея. Вземете от хората тези, които ще можете да имате, и напуснете този лагер, и да отидем с Божията помощ и да я завладеем; и това, което вие ще можете да ми дадете от завладяното, аз ще го държа от вас и заради това ще бъда ваш васал.“ И този, който твърде много му вярваше и го обичаше, отиде при маркиза; той му каза за това нещо и маркизът му разреши да отиде там.

[328.] Така Гийом дьо Шамплит и Жофроа дьо Вилардуен потеглиха от лагера; и те отведоха със себе си около сто рицари и една значителна част от конни сержанти. И те навлязоха в земята на Морея и яздиха до град Мотон. Михаил⁷⁸ научи, че те бяха с много малко люде в земята: той събра много хора и това беше чудо, че имаше [толкова много] хора; и той язди след тях като човек, който вярваше, че вече ги е пленил всички и че ги има в ръката си.

[329.] И когато тези чуха да се говори, че той идваше, те укрепиха Мотон, който отдавна беше разрушен до основи⁷⁹, и оставиха там своя багаж и прислугата си. И те яздиха един ден и съставиха своите бойни части от толкова хора, колкото имаха; и те не бяха в благоприятно положение, защото нямаха повече от петстотин конници, докато другият имаше повече от пет хиляди. Тъй като всичко се случва така, както е угодно на Бог, те се биха с гърците и ги разбиха напълно и победиха. Те завладяха много коне и оръжия, и друга плячка в твърде голямо количество. И тогава се завърнаха твърде щастливи и твърде радостни в град Мотон.

[330.] След това те яздиха към един град, който наричат Корон⁸⁰, разположен край морето, и го обсадиха. Те съвсем не бяха стояли там дълго, когато градът им се предаде. И Гийом го даде на Жофроа дьо Вилардуен, и този стана заради това негов васал и постави там гарнизон от своите хора. След това отидоха към едни замък, който се нарича Калемат⁸¹, който беше много укрепен и много хубав, и го обсадиха. Този замък им създаде много грижи и за твърде дълго [време]; и те останаха пред него, докато той не им бе предаден; и тогава голям брой гърци от страната им се предадоха — повече, отколкото те бяха подчинили преди това.

[331.] Маркиз Бонифас беше при [обсадата на] Напл, където той не можеше да стори нищо, тъй като градът беше твърде укрепен. И там той изтощи много от своите хора. Жак д’Авен продължаваше обсадата на Коринт така, както маркизът го беше оставил. Л’Асгур, който беше много мъдър и съобразителен, видя, че Жак няма много хора и не се пазеше добре. Една сутрин на зазоряване той извърши твърде голям излаз срещу обсаждащите, [достигайки] до палатките им: и преди нашите да успеят да се въоръжат, те убиха мнозина от тях.

[332.] Там беше убит Дрю д’Естрюен, който бе твърде храбър и доблестен; и това беше голяма скръб. И Жак д’Авен, който беше капитан, бе ранен твърде тежко в крака. И онези, които бяха там, свидетелстват, че бяха спасени от неговото храбро държане. И знайте добре, че те бяха много близо до пълното поражение; и с Божията помощ ги отхвърлиха със сила в замъка.

[3. ВЪСТАНИЕ НА ГЪРЦИТЕ И ПЪРВОТО НАСТЪПЛЕНИЕ НА ЙОАНИС]

[333.] Но гърците, които бяха много вероломни, не бяха прогонили коварството от своите сърца. По това време те видяха, че французите бяха твърде разпилени по земите и че всеки имаше да върши [нещо] за своя сметка. Те помислиха впрочем, че тогава биха могли да ги предадат. И те тайно взеха пратеници от всичките градове на страната и ги изпратиха при Йоанис, който беше крал на Влахия и България, който беше воювал с тях и постоянно воюваше; и те му известиха, че ще го обявят император и че всички ще му се подчинят, и че ще убият всички франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ше ги управлява като своите [поданици]. Така бе сторена клетвата⁸².

[334.] По това време в Константинопол се случи голямо нещастие: граф Юг дьо Сен Пол, който беше дълго време прикован на легло, болен от подагра⁸³, свърши и умря. И това беше голяма скръб и твърде голямо нещастие. Той бе много оплакван от своите люде и от своите приятели. Той бе погребан с твърде голяма почест в църквата на монсеньор Георги от Манган⁸⁴.

[335.] Граф Юг, докато беше жив, държеше един замък, който се наричаше Димот и който беше твърде укрепен и твърде богат. Вътре имаше от неговите рицари и от неговите сержанти. Гърците, които бяха дали клетва на краля на Влахия⁸⁵ да убият и да предадат франките, им измениха в този замък: те убиха и взеха в плен голям брой от тях, а малцина се изплъзнаха. И тези, които се изплъзнаха, побягнаха към един град, който се нарича Андринопол⁸⁶, който тогава държаха венецианците.

[336.] След това не закъсняха никак да се разбунтуват тези от Андринопол; и онези⁸⁷, които бяха вътре и го охраняваха, излязоха от там в голяма опасност и напуснаха града. И новините [за въстанието] достигнаха до император Бодуен от Константинопол, който беше с много малко хора, той и граф Луи дьо Блоа. Те бяха твърде обезпокоени и развълнувани от тези новини. И така започнаха ден по ден да пристигат при тях лоши новини: че навсякъде гърците се бунтуваха и че там, където намереха франки, които владееха земите, те ги убиваха.

[337.] И тези, които бяха напуснали Андринопол, венецианците и другите, които бяха с тях, отидоха в един град, който наричаха Чурло⁸⁸ който беше на император Бодуен. Там те намериха Гийом дьо Бланвел, който го охраняваше от името на императора. Благодарение на подкрепата, която той им даде, и понеже той ги съпроводи с толкова хора, колкото можа, те се върнаха назад в един близък град, на около дванадесет лийо, който се наричаше Аркадиопол⁸⁹ и който принадлежеше на венецианците; и те го намериха празен; влязоха вътре и го заеха.

[338.] В три дни гърците от страната, [обитаващи] околностите на един ден [път], се събраха, дойдоха пред Аркадиопол и започнаха атаката, голяма и удивителна, от всички страни. И те [нашите] се защитаваха твърде добре: те отвориха портите и извършиха голям излаз. Така както Бог го пожела, гърците бяха разбити и те започнаха да ги повалят и убиват. Така те ги преследваха една лийо и убиха мнозина от тях и взеха значителен брой коне и много друга плячка.

[339.] Така те се завърнаха в град Аркадиопол с голяма радост. И те известиха за тази победа в Константинопол на император Бодуен, който беше много радостен от това. Обаче те не посмяха да запазят град Аркадиопол, а на другия ден излязоха от него, напуснаха го и се завърнаха в град Чурло. Там те се спряха с голям страх: защото се страхуваха колкото от тези в града и от онези отвън, тъй като те се бяха заклели на краля на Влахия, че ще ги предадат⁹⁰. Имаше много от тях, които не посмяха да се спрат, а отидоха в Константинопол.

[340.] Тогава император Бодуен, дожът на Венеция и граф Луи свикаха съвет и видяха, че губеха цялата страна. И [решението] на техния съвет бе такова, че императорът извести на своя брат Анри, който беше в Андремит⁹¹, да изостави всичко, което беше завладял, и да дойде да ги подпомогне.

[341.] От своя страна граф Луи изпрати [известие] до Пайен д’Орлеан и Пиер дьо Брашийо, които бяха в Люпер⁹², и до всички люде, които бяха с тях, и им нареди да изоставят цялото завоевание с изключение само на Еспигал, който беше разположен на морето, и да оставят там гарнизон, съставен от възможно най-малко люде, а другите да дойдат да ги подпомогнат.

[342.] Императорът изпрати своите заповеди на Макер дьо Сент Менеулд, Матийо дьо Валинкур и Робер дьо Ронсоа, които имаха със себе си около сто рицари и се намираха в Никоми,⁹³ и [им нареди] да изоставят този град и да дойдат да го подпомогнат.

[343.] По заповед на император Бодуен Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Романия и на Шампания, излезе от Константинопол⁹⁴, както и Манасие дьо Лил, с толкова хора, колкото те можеха да имат: и това бе твърде малко, защото цялата армия се губеше. И те яздиха до град Чурло, който се намираше на три дни от Константинопол. Там те намериха Гийом дьо Бланвел и тези, които бяха с него; те бяха много уплашени, а тогава бяха напълно успокоени. Те пребиваваха там четири дни. Император Бодуен изпрати след Жофроа маршала толкова хора, колкото можеше да има: така че, когато настъпи четвъртият ден в Чурло те имаха осемдесет рицари.

[344.] И тогава Жофроа маршалът и Манасие дьо Лил тръгнаха на път със своите хора; и те яздиха напред, и пристигнаха в Аркадиопол, и се настаниха в него. Те пребиваваха там един ден: и заминаха оттам, и отидоха в един друг град, който наричаха Бургарофол⁹⁵: гърците го бяха изпразнили и те се настаниха в него. На следващия ден те яздиха до един град, който наричат Некиз,⁹⁶ който бе много красив, твърде добре укрепен и твърде добре снабден с всички припаси, и те намериха, че гърците го бяха напуснали и всичките бяха отишли в Андринопол. А този град бе на девет френски лийо от Андринопол. И решението им бе, че те ще чакат тук император Бодуен.

[345.] Впрочем книгата разказва едно голямо чудо: Рение дьо Три, който беше във Финепопол, на около девет дни далече от Константинопол, и имаше около сто и двадесет рицари със себе си,⁹⁷ бе изоставен от своя син Рение, от брат си Жил, от Жак дьо Бонди, който беше негов племенник, и от Ахар дьо Вердюн, които имаше за жена неговата дъщеря. И те му отнеха около тридесет от неговите рицари, и мислеха да се върнат в Константинопол, и го бяха оставили в голяма опасност, както чухте. И те намериха страната разбунтувала се срещу тях и бяха победени, и гърците ги заловиха; после ги предадоха на краля на Влахия, който след това заповяда да им отрежат главите. И знайте, че те бяха твърде малко оплаквани от хората, понеже се бяха държали така лошо спрямо този, към когото те не трябваше да го сторят.

[346.] И когато останалите рицари на Рение дьо Три, които не му бяха толкова близки, видяха това, те го напуснаха като хора които малко се страхуваха от срама, на брой всичко около осемдесет рицари, и си отидоха по друг път. И Рение дьо Три остана срещу гърците с малко хора, защото той нямаше повече от петнадесет рицари във Финепопол и в Станемак,⁹⁸ който беше твърде укрепен замък който той държеше, където по-сетне бе продължително време обсаден.⁹⁹

[347.] Впрочем ще оставим Рение дьо Три и ще се върнем на император Бодуен, който е в Константинопол с много малко хора, твърде развълнуван и твърде обезпокоен. И той очакваше своя брат Анри и всичките останали люде, които бяха отвъд ръкава. И първите, които пристигнаха при него, бяха тези от Никоми: Макер дьо Сент Менеулд, Матийо дьо Валинкур и Робер дьо Ронсоа; и по този път пристигнаха около сто рицари.

[348.] И когато императорът ги видя, той бе твърде радостен от това и говори на граф Луи, който беше граф на Блоа и на Шартр; и тяхното решение бе такова: казаха, че ще излязат с толкова хора, колкото имаха, и че ще следват Жофроа, маршала на Шампания, който беше отишъл напред. Уви! какво нещастие, че те не бяха дочакали да пристигнат всички останали — тези, които бяха от другата страна на ръкава. Защото те имаха малко хора за толкова опасни места, където отиваха.

[349.] Така те излязоха от Константинопол¹⁰⁰ с около сто и четиридесет рицари; и яздиха ден след ден, докато пристигнаха в замъка Некиз, където се беше настанил Жофроа маршалът¹⁰¹. През нощта те свикаха заедно съвет; решението на техния съвет беше, че на следната сутрин те ще отидат пред Андринопол и ще го обсадят. И те подредиха бойните си части и ги съставиха много добре от хората, които имаха.

[350.] И когато настъпи утро и се разсъмна напълно, те яздиха така, както беше решено; и пристигнаха пред Андринопол и го намериха твърде добре съоръжен; и те видяха върху стените и върху кулите хоругвите на Йоанис, краля на Влахия и на България; и градът беше твърде укрепен, твърде богат и препълнен с хора. И те ги обсадиха с много малко люде пред две порти.¹⁰² И те бяха така в продължение на три дни пред града в голяма грижа и с малко хора.

[351.] Тогава пристигна Енрико Дандоло, който беше дож на Венеция; но тогава беше един стар човек и съвсем не виждаше. И той доведе толкова хора, колкото имаше — приблизително толкова, колкото император Бодуен и граф Луи бяха довели; и той се настани пред една от портите. На следващия ден те се увеличиха с още един отряд конни сержанти; но би трябвало те да струват повече, отколкото струваха. И те имаха малко хранителни припаси, защото търговците не можеха да ги следват: и не можеха да отидат да се снабдят със сено, защото в страната имаше толкова много гърци, че те не можеха да отидат там.

[352.] Йоанис, кралят на Влахия, идваше да подпомогне тези от Андринопол с твърде голяма армия, защото той водеше власи и българи и около четиринадесет хиляди кумани,¹⁰³ които не бяха покръстени. Поради оскъдицата на хранителни продукти граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр отиде на Връбница¹⁰⁴ да потърси храна. С него отиде Етиен дю Перш, братът на граф дю Перш; и Рено дьо Монмирай, който беше брат на граф Ерве дьо Невер, и Жерве дьо Шател, и повече от половината на цялата армия.

[353.] И те отидоха в един замък, който се наричаше Пьотас,¹⁰⁵ и го намериха много сигурно зает от гърците, и предприеха голям и ожесточен пристъп; и те никак не сполучиха там, но се върнаха назад без никакво завоевание. И те бяха така през седмицата между двете Пасхи¹⁰⁶ и построиха от греди различни видове машини, и поставиха миньори, които имаха [да работят] под земята, за да подкопаят стената. И те прекараха така Великден¹⁰⁷ пред Андринопол с малко хора и с малко храни.

[354.] Тогава пристигна новината, че Йоанис, кралят на Влахия, идваше срещу тях, за да подпомогне града; те уредиха работата си и се споразумяха, че Жофроа маршалът и Манасие дьо Лил ще пазят лагера и че император Бодуен и всички останали ще излязат навън, ако Йоанис дойдеше за битка.

[355.] Те останаха така до срядата¹⁰⁸ на великденските празници. И Йоанис сега беше толкова близо, че се бе установил на пет лийо от тях. И той изпрати своите кумани да препускат през лагера; и сигналът за тревога се разнася в лагера, и те излизат от него в безредие. И твърде безумно преследват куманите една цяла лийо. И когато те пожелаха да се завърнат, куманите започнаха да ги обстрелват със стрели твърде безмилостно и раниха миого от техните коне.

[356.] Така те се върнаха в лагера и бароните бяха повикани в жилището на император Бодуен; и те устроиха съвет и казаха, че са сторили голяма лудост, като преследвали по този начин хора, които са така леко въоръжени. Решението на съвета бе, че ако Йоанис дойдеше още веднъж, те ще излязат и ще се построят пред лагера си и ще го очакват там, и не ще мръднат оттам. И те наредиха да се разгласи по целия лагер никой да не бъде така смел, че да престъпи тази заповед заради вик или крясък, който той би чул. И беше решено, че Жофроа маршалът ще бъде охрана откъм страната на града, и Манасие дьо Лил [също].

[357.] Така те прекараха тази нощ до четвъртък сутринта на великденските празници¹⁰⁹. И те изслушаха службата и се нахраниха. А куманите препускат до техните павилиони. И сигналът за тревога се разнася, и те се хвърлят към оръжията си, и излизат от лагера, всички техни бойни отряди построени така, както те се бяха разбрали предварително.

[358.] Граф Луи излезе първи със своя боен отряд и започва да преследва куманите; и призова император Бодуен да го последва. Уви! Колко зле те спазиха това, което бяха решили предната вечер: защото те преследваха куманите така почти две лийо; и ги връхлетяват и ги преследват доста дълго време; а куманите от своя страна стрелят срещу тях и започват да крещят и да изпращат стрели.

[359.] А те [нашите] имаха в своите части освен рицарите други люде, които не познаваха достатъчно добре военното изкуство. И тези започват да се плашат и да отстъпват. И граф Луи, който пръв се бе врязал [сред враговете], бе ранен на две места твърде тежко; и куманите и власите започваха да ги притискат; а графът беше паднал и един негов рицар, който се наричаше Жан дьо Фриез, беше слязъл и го качи на своя кон. Много от хората на граф Луи му казаха: „Сеньор, оттеглете се оттук, защото вие сте твърде тежко ранен“; а той каза: „Не е угодно на нашия Господ Бог някога да бъда укорен, че съм избягал от бойното поле и съм изоставил императора.“

[360.] Императорът, който от своя страна беше твърде притеснен, призоваваше своите хора и им казваше, че никога не би побягнал и че те в никакъв случай не би трябвало да го изоставят; и тези, които бяха там, свидетелстват убедително, че никога един рицар не се е защитавал по-добре, отколкото той. Така тази битка продължи дълго. Там имаше такива, които се държаха добре, и други, които го изоставиха. Накрая, тъй като Бог допуща премеждията, те бяха победени. Там, на бойното поле, останаха император Бодуен, който никога не пожела да избяга, и граф Луи: император Бодуен бе заловен жив,¹¹⁰ а граф Луи бе убит.

[361.] Там бяха погубени епископ Пиер дьо Бетлеем и Етиен дьо Перш, брат на граф Жофроа, и Рено дьо Монмирай, брат на граф дьо Невер, и Матийо дьо Валинкур, и Робер дьо Ронсоа, и Жан дьо Фриез, Готие дьо Ньойи, Фери д’Иер, и неговият брат Жан, Йосташ дьо Юмон, неговият брат Жан, Бодуен дьо Ньовил и много други, за които книгата не говори тук. А останалите, които сполучиха да се изплъзнат, дойдоха, бягайки, в лагера.

[362.] И когато Жофроа, маршалът на Шампания, който беше на стража пред едната от портите на града, видя това, той излезе колкото можа по-скоро с хората, които имаше. И той покани Манасие дьо Лил, който охраняваше другата порта, да го последва бързо. И той язди със своята бойна част срещу бегълците с бърз ход. И бегълците се присъединиха към него; и Манасие дьо Лил, който дойде колкото можа по-бързо, се присъедини към него. И тогава те съставиха една по-голяма бойна част; и всичките, които идваха от това безредие и които те можаха да задържат, присъединиха ги към своята част.

[363.] И това безредно бягство бе спряно по такъв начин между деветия час и вечернята.¹¹¹ Мнозина бяха така изплашени, че бягаха пред тях до палатките и останалите жилища. И така завърши това бягство, както вие чухте. И куманите, и власите, и гърците, които ги преследваха, се спряха; и те безпокоиха тази бойна част със своите лъкове и стрели. А онези от бойната част стояха неподвижни с лице към тях. И те престояха така до падането на нощта; и куманите и власите започнаха да се оттеглят.

[364.] Тогава Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания и на Романия, извести в лагера на дожа на Венеция, който беше стар човек и не виждаше никак, но който бе твърде умен и храбър и енергичен. И той му предложи да дойде при него, в неговата бойна част, където той се бе задържал, в полето. И дожът стори така. И когато маршалът го видя, той го повика за съвет настрана съвсем сам и му каза: „Сеньор, вие виждате нещастието, което ни постигна: ние загубихме император Бодуен, граф Луи и по-голямата част от нашите хора, [и то] от най-добрите. Сега впрочем да помислим да спасим останалото, защото, ако Бог не ни окаже милост, ние сме загубени.“

[365.] Резултатът от това съвещание беше такъв: дожът на Венеция да се завърне в лагера си и да утеши хората си; и [да заповяда] всеки да се въоръжи и да стои спокойно в жилището си и в своята палатка. А Жофроа маршалът ще остане в своята част извън лагера в бойна готовност, докато падне нощ, за да не могат техните врагове да ги видят, когато потеглят; и когато ще бъде нощ, те ще тръгнат от [лагера] пред града: дожът на Венеция ще върви напред, а Жофроа маршалът ще бъде тилна стража — така, както и тези, които са с него.

[366.] Те изчакаха така до падането на нощта; и когато вече беше нощ, дожът на Венеция замина от лагера, така както бе уговорено¹¹², а Жофроа маршалът образува тилната охрана. И те тръгнаха предпазливо и отведоха всички свои хора — пехотинци и конници, ранени и други, без да оставят съвършено никой. И те яздиха към едни град, който е разположен на морето и се нарича Родесто,¹¹³ и който беше на три дни далечина оттам. Те заминаха така, както вие чухте. И това събитие се случи в годината от въплъщението на Исус Христос хиляда двеста и пета.

[367.] И през тази нощ, когато армията замина от Андринопол, случи се така, че една рота се отдели от нея, за да отиде по-скоро и по-право в Константинопол; и те получиха голямо порицание. В тази рота бе един граф от Ломбардия, от земята на маркиза, който се наричаше граф Жирар, също така и Йод дьо Хам, който беше сеньор на един замък, наречен Хам, във Вермандоа,¹¹⁴ и други около двадесет и пет рицари, които книгата не изброява.

[368.] И така те си отидоха след поражението, което беше в четвъртък вечерта¹¹⁵, и пристигнаха в Константинопол в събота вечерта¹¹⁶, а имаше [в действителност] пет големи дни [път]; те разказаха новината на кардинал Пиер дьо Шап, който беше пратеник на римския папа Инокентий, на Конон дьо Бетюн, който охраняваше Константинопол, и на Милон льо Бребан, и на останалите знатни люде. И знайте, че тези бяха много изплашени от това и повярваха наистина, че вснчко друго, което те бяха оставили пред Андринопол, беше загубено, защото нямаха новини от тях.

[369.] Впрочем да оставим тези от Константинопол, които са в голяма печал, и ще се върнем към дожа на Венеция и Жофроа маршала, които яздеха цялата нощ до зори,¹¹⁷ когато се връщаха от Андринопол. И тогава те пристигнаха в един град, който наричат Панфил.¹¹⁸ Впрочем чуйте събитията такива, каквито ги желае Бог: в този град бяха нощували Пиер дьо Брашийо и Пайен д’Орлеан и всичките хора на граф Луи; и те бяха около сто рицари, твърде добри люде, и сто и четиридесет конни сержанти, които идваха от другата страна на ръкава и отиваха в лагера край Андринопол.

[370.] И когато те видяха да идва войската, хвърлиха се към оръжията си много бързо, защото мислеха, че това бяха гърците: те се въоръжиха и изпратиха хора да се научи какви хора бяха тези. И те [изпратените] откриха, че това бяха тези, които се връщаха от поражението; и те се обърнаха към тях и им казаха, че император Бодуен беше погубен, както и граф Луи, техният сеньор, от земята, от страната и от свитата, на когото бяха те.

[371.] Не би могло да им се съобщи по-скръбна новина. Тогава вие щяхте да видите да се пролеят много сълзи и да се кършат много ръце от печал и мъка. И те отидоха насреща им напълно въоръжени, така както бяха, докато дойдоха при Жофроа, маршала на Шампания, който беше тилна охрана, твърде угрижен; защото Йоанис, кралят на Влахия и България, беше дошъл на зазоряване с цялата си армия в Андринопол; и той намери, че те си бяха отишли: и той язди след тяхната войска и щастие бе, че не ги намери, защото те щяха да бъдат погубени окончателно, ако той ги бе намерил.

[372.] „Сеньор, казаха те на Жофроа маршала, какво желаете да сторим. Ние ще направим всичко, което вие пожелаете.“ А той им отговори: „Вие виждате добре как сме. Вие и вашите коне сте бодри; вие ще бъдете тилната охрана, а аз ще вървя напред, за да възпирам нашите хора, които са много изплашени и имат голяма нужда от това.“ Така както той предложи, те го сториха на драго сърце; и те изпълниха службата на тилна охрана много добре и много точно, както хора, които знаеха до го правят, защото бяха добри и честни рицари.

[373.] Жофроа, маршалът на Шампания, язди напред и ги води; и той язди до един град, който се наричаше Кариопол;¹¹⁹ той видя, че конете им бяха уморени от това, че бяха яздили цялата нощ, и влезе в града към обяд и ги настани да почиват; и те дадоха храна на конете си, а те самите ядоха това, което можеха да намерят, а то беше малко.

[374.] Така те бяха в този град целия ден до настъпването на нощта. А Йоанис, кралят на Влахия, ги беше следвал целия ден по целия път; и той се установи на лагер на около две лийо от тях. И когато вече беше нощ, тези, които бяха в града, се въоръжиха всички и излязоха. Жофроа маршалът беше челна охрана, а онези¹²⁰ образуваха тилна охрана, както бяха правили това през деня. Те яздиха така през цялата нощ и на следващия ден¹²¹ в голям страх и с голямо усилие, докато пристигнаха в град Родесто, много богат и много укрепен, който беше обитаван от гърци; и тези не посмяха да се защитават; и [нашите] влязоха [в града] и се настаниха [там]; и тогава те бяха в безопасност.

[375.] И така се изплъзнаха тези от армията при Андринопол, както вие чухте. Тогава те свикаха съвет в град Родесто и казаха, че те се страхуват повече за Константинопол, отколкото за самите тях; и те взеха добри пратеници, които ще пътуват ден и нощ по море, и те съобщиха на тези от града [Константинопол] да не се безпокоят, защото те се бяха спасили и ще се завърнат при тях колкото биха могли по-скоро.

[376.] В момента, в който пратениците пристигнаха в Константинопол, там имаше пет нефа, принадлежащи на венецианците, твърде големи и твърде хубави, натоварени с поклонници — рицари и сержанти, които изоставяха земята и си отиваха в своята страна. И в петте нефа имаше около седем хиляди въоръжени люде — Гийом, довереникът на Бетюн, беше там и Бодуен д’Обини, и Жан дьо Вирсен, който беше от земята на граф Луи и бе негов васал, и около сто други рицари, които книгата не споменава.

[377.] Метр Пиер дьо Шап, който беше кардинал — представител на римския папа Инокентий, и Конон дьо Бетюн, който охраняваше Константинопол, и Милон льо Бребан, и голям брой други знатни хора отидоха на петте нефа: и те ги молиха с вопли и плач да имат пощада и милост към християнството и към техните сеньори, които бяха погинали в битката, и да останат за Бога. Те не пожелаха нищо да чуят; а заминаха от пристанището: и те разпуснаха платната си и се отправиха така, както Бог пожела, по такъв начин, че вятърът ги отнесе в пристанището на Родесто; и това беше на другия ден, след като онези бяха пристигнали там [идвайки] от поражението.¹²²

[378.] Жофроа маршалът, както и тези, които бяха с него, им отправиха същата молба, каквато им бяха отправили онези от Константинопол, със сълзи и плач, а именно: нека те да имат пощада и милост към земята и нека да останат, защото те никога не биха могли да подпомогнат никоя [друга] земя, [намираща се] в такава голяма нужда. Те отговориха, че ще се посъветват за това и че ще им отговорят на следващия ден. Впрочем чуйте събитието, което се случи през нощта в този град.

[379.] Там имаше един рицар от земята на граф Луи, който се наричаше Пиер дьо Фрувил и който беше почитан и с голямо име. Той се измъкна незабелязано през нощта, остави цялото си снаряжение и се качи на кораба на Жан от Вирсен, [град], който е в земята на граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр. И тези от петте нефа, които трябваше на сутринта да отговорят на Жофроа маршала и на дожа на Венеция, щом видяха да се зазорява, тутакси опънаха платната си и си отидоха, без да говорят с някого. Те получиха твърде голямо порицание в страната, където отиваха, и в тази, откъдето заминаха. И ето защо казват, че твърде лошо прави онзи, който от смъртен страх върши нещо, за което ще бъде винаги упрекван.

[380.] Впрочем ще оставим тези и ще говорим за Анри, брата на император Бодуен от Константинопол, който беше напуснал Андремит и идваше към Андринопол,¹²³ за да помогне на своя брат император Бодуен. И с него бяха минали хермините — около двадесет хиляди с жените и децата си, — които го бяха подпомогнали срещу гърците¹²⁴ и които не бяха посмели да останат в страната си.

[381.] И тогава до него достигна новината, [донесена] от гърците, които се бяха изплъзнали от поражението, че неговият брат, император Бодуен беше погубен и граф Луи и останалите барони. И след това му пристигнаха новини за тези от Родесто, които се бяха спасили; и те му съобщаваха да побърза колкото е възможно, да дойде при тях. И тъй като желаеше да ускори своето придвижване, той остави хермините, които бяха пехотинци и бяха със своите коли, жени и деца, понеже те не можеха да отидат така бързо и понеже мислеше, че те ще пристигнат в пълна сигурност и че няма нищо, от което да се страхуват; и той се настани в едно село, което се наричаше Кортакопол.¹²⁵

[382.] Този същия ден там пристигна Ансо дьо Курсел, племенникът на Жофроа маршала, когото този бе изпратил в областта на Макре¹²⁶ и на Траянопол¹²⁷, и на абатството Вера¹²⁸ — една земя, която му бе дадена във владение; и хората, които бяха потеглили от Финепопол, напускайки Рение дьо Три, бяха с него. В тази рота имаше около сто рицари от знатен произход и около петстотин конни сержанти, които всички отиваха към Андринопол, за да подпомогнат император Бодуен.

[383.] Тогава до тях дойде новината, също както и до другите хора, че императорът е бил напълно разбит — той и неговата войска. И те се обърнаха така, че да отидат към Родесто, и дойдоха да нощуват в Кортакопол, едно село, където Анри, братът на император Бодуен, се беше настанил. И когато той и неговите люде ги видяха да идват, те се хвърлиха към оръжията си, тъй като си помислиха, че това са гърците. И другите от своя страна помислиха същото за тях. И така се развиха нещата, че те се разпознаха взаимно и те се видяха твърде радостно един други. И бяха по-спокойни, и се настаниха в селото през нощта до следната сутрин.

[384.] И на следния ден те потеглиха и яздиха право към Родесто, и пристигнаха в града вечерта, и те намериха дожа на Венеция и Жофроа маршала и останалите, които се бяха спасили от поражението и които ги посрещнаха твърде сърдечно; и там бяха пролети много сълзи от съжаление за техните приятели. Ах! Господи, какво нещастие бе, че това обединение на сили, което бе тук, не беше с другите при Аидринопол, когато император Бодуен се намираше там: защото те нищо не биха загубили. Но Бог не го пожела.

[385.] Те пребиваваха така на следващия и по-следващия ден и приготвиха своята работа. И Анри, братът на император Бодуен, бе приет в сеньорията¹²⁹ като регент на империята на мястото на своя брат. И тогава се случи едно премеждие с хермините, които идваха след Анри, брата на император Бодуен¹³⁰: защото хората от страната се събраха и победиха хермините и [те] бяха пленени, убити и унищожени всичките.

[386.] Йоанис, кралят на Влахия и на България, беше заел с всичките си войски цялата земя; и страната, и градовете, и замъците държаха за него; и неговите кумани бяха препускали до пред Константинопол. Анри, регентът на империята, дожът на Венеция и Жофроа маршалът бяха още в Родесто, който беше отдалечен на три дни от Константинопол; и те свикаха съвет. И дожът на Венеция постави гарнизон от венецианци в Родесто, който беше техен. А на следния ден те подредиха своите бойни части и яздиха на етапи към Константинопол.

[387.] И когато те дойдоха в Салембри,¹³¹ град, който беше разположен на два дни от Константинопол, който беше на константинополския император Бодуен, неговият брат Анри постави там гарнизон от своите хора. И те яздиха с останалите до Константинопол, където бяха твърде сърдечно приети, защото хората от страната бяха много изплашени; и това не бе чудно, тъй като те бяха загубили почти цялата земя извън Константинопол, така че не притежаваха друго освен Родесто и Салембри. И цялата земя държеше Йоанис, кралят на Влахия и на България. От другата страна на реката Свети Георги държаха само мястото Еспигал. А цялата земя държеше Толдр Ласкар.

[388.] Тогава бароните взеха решение да изпратят хора при римския папа Инокентий и във Франция, и във Фландрия, и в останалите страни, за да потърсят помощ. За тази помощ бяха изпратени Невелон дьо Соасон, Никола дьо Майи и Жан Блио.¹³² А другите останаха в Константинопол с голяма грижа като люде, които се страхуват да не загубят земята. Така прекараха до Петдесетница.¹³³ През този престой в армията се случи твърде голямо нещастие: Енрико Дандоло се разболя и свърши и умря.¹³⁴ Той бе погребан с голяма почест в църквата „Света София“.

[389.] И когато дойде Петдесетница, Йоанис, кралят на Влахия и на България, беще сторил в земята всичко, което желаеше; и той не можа да задържи повече своите кумани в страната, защото те не можеха да воюват повече поради лятото,¹³⁵ и [те] се завърнаха в страната си. А той с всичките си войски от българи и гърци се отправи срещу маркиза към Солун. А маркизът, който беше научил за поражението на император Бодуен, изостави обсадата на Напл¹³⁶ и потегли към Солун с толкова люде, колкото можеше да има, и постави там гарнизон.¹³⁷

[390.] Анри, братът на константинополския император Бодуен, с толкова хора, колкото може да вземе,¹³⁸ язди срещу гърците до една земя, която се нарича Чурло и която се намира на три дни от Константинопол.¹³⁹ Тя му бе предадена и гърците се заклеха във вярност, която лошо бе удържана в онова време. И той язди до Аркадиопол и го намери празен: защото гърците не се осмелиха да го дочакат. И оттам той язди до града Визоа,¹⁴⁰ който беше твърде укрепен и зает от голям брой гърци; и той му бе предаден. И оттам той язди до град Напл¹⁴¹, който дълго [време] остана с многоброен гарнизон от гърци.

[391.] Когато те [французите] пожелаха да ги атакуват, те [гърците] предложиха да се предадат. Докато преговаряха от една страна на града, тези от армията влязоха от друга страна, без Анри, регентът на империята, и тези, които разговаряха, да знаят нещо, което предизвика голямо недоволство у тях. И франките започват да избиват гърците и да плячкосват богатствата на града и да грабят всичко; там имаше много убити и ранени. И по този начин бе овладян Напл; и армията пребивава там в продължение на три дни. А гърците бяха така изплашени от това клане, че изоставиха всички градове и замъци от земята и всички избягаха в Андринопол и Димот, които бяха твърде укрепени и добри градове.

[392.] Случи се по онова време, че Йоанис, кралят на Влахия и на България, язди срещу маркиза с всичките си войски до един град, който се нарича Сер. А там маркизът беше оставил много добър гарнизон от своите хора: защото той беше настанил вътре Юг дьо Колини, който беше много добър рицар и високопоставен мъж, и Гийом д’Арл, който беше негов маршал, и голям брой от своите знатни люде. И Йоанис, кралят на Влахия, ги обсади. Той съвсем не беше дошъл в тази обсада, когато овладя града със сила,¹⁴² и при завладяването на града им се случи твърде голямо нещастие, защото Юг дьо Колини бе убит там, понеже бе ранен в окото.

[393.] А когато той, който бе най-добрият от всички тях, беше мъртъв, останалите много се уплашиха и се оттеглиха в замъка, който беше твърде укрепен. А Йоанис ги обсади и подреди своите каменометки. Той още не беше стоял дълго време в обсадата, когато тези отвътре заговориха за преговори, за което те бяха порицавани и упреквани. И договорът бе такъв, че те предадоха замъка на Йоанис. А Йоанис накара двадесет и пет от най-високопоставените мъже, които имаше, да им се закълнат, че ще ги заведат [предалите се] в безопасност с конете и оръжията им в Солун или в Константинопол, или в Унгария, в което от трите места те пожелаят.¹⁴³

[394.] По този начин бе предаден Сер. И Йоанис ги накара да излязат [от града] и да се настанят близо до него в полето, и им направи мили очи, и им изпрати дарове. И той ги държа така в продължение на три дни; после ги излъга за всичко, което им беше обещал; той заповяда да ги уловят, да им отнемат всичко, което имаха, и нареди да ги отведат във Влахия пешком, голи и боси. Бедните и незначителни люде, които не струваха нищо, той заповяда да отведат в Унгария; а останалите, които имаха някаква стойност, той нареди да обезглавят. Такова смъртно предателство стори кралят на Влахия, каквото вие чухте. Армията претърпя там една от най-болезнените си загуби, каквито някога бе претърпявала. А Йоанис се разпореди да разрушат замъка и града и се обърна към маркиза.

[395.] Анри, регентът на империята, язди с всичките си хора към Андринопол и го обсади при твърде голяма опасност, защото там — вътре и отвън — имаше твърде голям брой хора, които ги притискаха толкова отблизо, че те не можеха никъде да се снабдят с храна чрез покупка, нито да си доставят фураж, освен малко. И тогава те се затвориха откъм външната страна с палисади и дървени прегради и отделиха една част от хората си да охраняват от външната страна палисадите и бариерите, а останалите щяха да атакуват към града.

[396.] И те приготвиха различни бойни машини и стълби и много други машини. И сториха много усилия, за да овладеят града. Но [това] не можа да стане, защото градът беше твърде укрепен и твърде добре съоръжен; обратно, случиха им се премеждия, тъй като мнозина от техните хора бяха ранени и един от техните знатни рицари на име Пиер дьо Брашийо, който беше ударен в челото с камък от метателна машина, малко оставаше да бъде убит: но той оздравя по Божията воля и беше отнесен на носилка.

[397.] И когато видяха, че не можеха нищо да сторят на града, Анри, регентът на империята, и армията на французите се оттеглиха; и те бяха твърде много обезпокоени от хората от страната и от гърците.¹⁴⁴ И яздиха на етапи до един град, който се нарича Памфил; и те се настаниха вътре и пребиваваха там в продължение на два месеца. И те правеха набези към Димот и на много месга, където отиваха, вземаха много плячка и други имущества. И те задържаха армията в тази област до началото на зимата; а стоки им идваха от Родесто и от брега на морето.

[398 ] Впрочем ще оставим тук Анри, регента на империята, и ще говорим за Йоанис, краля на Влахия и на България, на когото бе предаден Сер, както вече чухте да се разказва по-горе,¹⁴⁵ и който беше убил с измама тези, които му се бяха предали; който бе яздил към Солун, бе пребивавал там дълго време и бе разорил голяма част от земята.¹⁴⁶ Маркиз Бонифас дьо Монфера беше в Солун, твърде развълнуван и твърде огорчен за своя сеньор Бодуен, който беше погубен, и за останалите барони, и за своя замък Сер, който бе загубил, и за своите хора.

[399.] И когато Йоанис видя, че не би могъл да стори повече, обърна се назад към своята страна с всичките си хора. И тези от Финепопол, който беше [владение] на Рение дьо Три, на когото император Бодуен го бе дал, чуха, че император Бодуен бе погубен и [с него] много от бароните и че маркизът беше загубил Сер; и те видяха, че роднините на Рение дьо Три и неговият син и неговият племенник го бяха изоставили и че той имаше малко хора; и те помислиха, че французите никога вече няма да имат превъзходство. Една част от хората, които бяха попеликани,¹⁴⁷ отидоха при Йоанис, предадоха му се и му казаха: „Господарю, язди до Финепопол или изпрати армията си: ние ще ти предадем целия град.“

[400.] Когато Рение дьо Три, който беше в града, научи това, той се усъмни да не би да го предадат на Йоанис. Той излезе с толкова хора, колкото имаше, и потегли един ден и пристигна в едно от предградията на града, където бяха попеликаните, които се бяха предали на Йоанис; и запали предградието, и изгори голяма част от него. И той отиде в замъка Станемак, който беше разположен на три лийо от там и имаше гарнизон от неговите хора. И той влезе вътре и там беше дълго време затворен, около тринадесет месеца, в голяма грижа и в голяма нищета: и изпаднал в голяма нужда, той яде конете си. И той беше на девет дни [път] от Константинопол, без да могат те да чуят новини едните за другите.

[401.] Тогава Йоанис изпрати своята армия пред Финепопол. И той не бе стоял дълго време, когато тези от града му се предадоха и той им обезпечи [живота]. И когато им го бе осигурил, той нареди да убият най-напред архиепископа на града; а от високопоставените люде заповяда някои да одерат живи, а на други да отрежат главите; а всички останали той нареди да отведат във вериги; а града накара целия да срутят — кулите и стените, а високите дворци и богатите къщи заповяда да ги изгорят и разрушат. Така бе унищожен благородният град Финепопол, който беше един от трите най-красиви [градове] на Константинополската империя¹⁴⁸.

[402.] Ние ще оставим прочее Финепопол и Рение дьо Три, който е затворен в замъка Станемак, и ще се върнем на Анри, брата на император Бодуен, който пребиваваше в Памфил до настъпването на зимата. И тогава той свика съвет със своите хора и бароните си: и решението беше такова, че той ще постави гарнизон в един град, който се нарича Рус,¹⁴⁹ който беше [разположен] в едно много плодородно място в средата на земята.¹⁵⁰ И капитан на този гарнизон беше Тиери дьо Лоос, който беше сенешал, и Тиери дьо Термонд, който бе конетабъл; и Анри, регентът на империята, им повери около сто и четиридесет рицари и голям брой конни сержанти; и им нареди да водят война срещу гърците и да защитават тази гранична област.¹⁵¹

[403.] И той отиде с останалите до град Визоа, и му подбра гарнизон, и постави за капитан Ансо дьо Кайю, и му повери около сто и двадесет рицари и голяма част от конни сержанти. А в един друг град, назоваван Аркадиопол, венецианците поставиха гарнизон. А град Напл братът на император Бодуен върна на Вернас,¹⁵² който имаше за жена сестрата на краля на Франция¹⁵³ и беше грък, който се държеше за тях и никой от гърците не се държеше за тях освен този. А онези от градовете¹⁵⁴ водиха война срещу гърците и извършиха много набези и много бяха извършени срещу тях. Анри се оттегли в Константинопол с остатъка от своите хора.

[4. НОВО НАСТЪПЛЕНИЕ НА ЙОАНИС И КОНТРАНАСТЪПЛЕНИЕ НА АНРИ]

[404.] А Йоанис, кралят на Влахия и България, който беше твърде богат и могъщ, не бездейства, но свика голяма армия от кумани и власи; и три седмици след Коледа¹⁵⁵ той ги изпрати в земите на Романия, за да подпомогнат тези от Андринопол и тези от Димот. И когато тези бяха подсилени, те придобиха смелост и яздиха по-сигурно.

[405.] Тиери дьо Термонд, който беше капитан и конетабъл, извърши един поход на четвъртия ден преди празника на света Мария дьо ла Шандельор¹⁵⁶. И язди цялата нощ с около сто и двадесет рицари; и остави Рус, защитаван от малко хора. И когато настъпи денят,¹⁵⁷ той пристигна в едно село, където се бяха настанили кумани и власи. И ги изненадаха, без тези, които бяха в селото, да разберат нещо, и убиха много от тях, и взеха около четиридесет от техните коне. И след като извършиха този набег, обърнаха се назад към Рус.

[406.] А същата тази нощ куманите и власите бяха яздили, за да нанесат един удар, и бяха около седем хиляди. И на сутринта пристигнаха¹⁵⁸ пред Рус и там престояха известно време. Градът беше защитаван от малко люде и те затвориха неговите порти и се качиха върху стените. И тези се върнаха назад. Те не се бяха отдалечили на една лийо и половина от града, когато срещнаха колоната на французите, чийто капитан беше Тиери дьо Термонд. Когато французите ги видяха, те се построиха в четири бойни групи; и тяхното решение бе да се оттеглят предпазливо към Рус. И ако Бог им дадеше да могат да пристигнат там, те щяха да бъдат в безопасност.

[407.] А куманите, власите и гърците от страната яздиха подир тях, защото имаха много повече хора; и те достигат до тилната охрана и започват да ги нападат твърде ожесточено. В тилната охрана бяха хората на Тиери дьо Лоос, който беше сенешал и се бе завърнал в Константинопол; и на този отряд капитан беше Вилен, неговият брат. И куманите, власите и гърците ги притиснаха твърде отблизо и раниха много от техните коне. А виковете и суматохата бяха големи; и с голяма сила те ги отхвърлиха смазани към отряда на Андре Дюрбоаз и Жан дьо Шоази и така те¹⁵⁹ отстъпваха, съпротивявайки се продължително време.

[408.] И след това враговете засилиха натиска си, така че ги отхвърлиха към отряда на Тиери дьо Термонд, конетабъла. И сетне, без да се бавят, ги изтласкаха към отряда, който командваше Шарл дьо Френ. И те се бяха толкова придвижили, съпротивявайки се, че видяха Рус на по-малко от половин лийо. И тези ги притискаха все по-отблизо; и натискът срещу тях беше голям, и там имаше много ранени и от тях, и от конете им. Тъй като Бог си позволява да допуска премеждията, те не можеха [да се държат повече] и бяха победени; а те бяха тежко въоръжени, а онези, техните неприятели, леко въоръжени; и започнаха да ги избиват.

[409.] Уви! Какъв скръбен ден за християнството! Защото от всичките сто и двадесет рицари не повече от десет се изплъзнаха да не бъдат убити или пленени. И тези, които се изплъзнаха, се отправиха, бягайки, към Рус и се затвориха с техните люде които се намираха вътре. Там бяха погубени Тиери дьо Тремонд, Ори дьо Лил, който беше много добър и много почитан рицар, и Жан дьо Помпон, Андре Дюрбоаз, Жан дьо Шоази, Ги дьо Конфлан, Шарл дьо Френ, Вилен, братът на Тиери сенешала. За всички, които бяха убити или заловени там, книгата не би могла да ви съобщи имената. В този ден се случи една от най-големите скърби и една от най-големите загуби, и едно от най-големите нещастия, които някога са постигали християните от земята на Романия.

[410.] Куманите, гърците и власите които твърде добре бяха успели да наложат волята си в страната и бяха взели много добри коне и ризници, се върнаха назад. И това премеждие се случи в деня преди навечерието на празника на светата госпожа Мария дьо ла Шандельор¹⁶⁰. А останалите, които се бяха изплъзнали от погрома, и тези, които бяха в Рус, веднага, когато падна нощта, напуснаха града и се оттеглиха, бягайки през цялата нощ, и пристигнаха на сутринта в град Родесто.

[411.] Тази скръбна новина достигна до Анри, регента на империята когато той отиваше в шествието на света Богородица Влахернска в деня на празника на госпожа света Мария дьо ла Шандельор.¹⁶¹ Знайте, че в Константинопол бяха много изплашени и че наистина помислиха, че са загубили земята. Тогава регентът на империята Анри взе решение да постави гарнизон в Салембри, който се намираше на два дни път от Константинопол; и той изпрати там Макер дьо Сент Менеулд и петдесет рицари да охранява града.

[412.] И тогава, когато до Йоанис, краля на Влахия, достигна новината какво се беше случило на неговите хора, той се зарадва твърде много, защото те бяха убили и пленили голяма част от добрите люде, които французите имаха. Тогава той свика от цялата си земя толкова хора, колкого можеше да има, и събра голяма армия от кумани, гърци и власи; и навлезе в Романия. И повечето от градовете и всички замъци преминаха на негова страна. Той имаше толкова люде, че това не беше някакво чудо.

[413.] Когато венецианците чуха да се говори, че той идваше, те изоставиха Аркадиопол. И Йоанис язди така, докато пристигна в град Напл, чийто гарнизон беше от гърци и от латинци и принадлежеше на Вернас, който имаше за жена императрицата, сестра на френския крал;¹⁶² а капитан на латинците беше Бег дьо Франзюр — един рицар от земята на Бовези. И Йоанис, кралят на Влахия, нареди да нападнат града и го взе чрез сила.

[414.] Там имаше такава голяма смъртност на хора, които бяха убити, че това сякаш бе чудо. А Бег дьо Франзюр беше доведен пред Йоанис и той заповяда да го умъртвят незабавно. И всички останали, които не струваха нищо, гърци и латинци и всички дребни люде, жени и деца той отведе затворници във Влахия.¹⁶³ Тогава той нареди да унищожат и да съборят целия град, който беше много хубав, много богат и в хубава страна. Така бе разрушен град Напл, както вие чухте.

[415.] На дванадесет лийо от там след това беше градът Родесто, разположен край морето, който беше твърде богат и укрепен и с твърде голям гарнизон от венецианци. И наред с това беше дошла една рота от конни сержанти, на брой около две хиляди, и те също бяха дошли в града на гарнизон. Когато чуха да се говори, че Напл беше овладян силом и че Йоанис бе убил хората, които се намираха вътре, сред тях плъзна такъв ужас, че те разбиха сами себе си.¹⁶⁴ Тъй като Господ позволява нещастията да идват сред хората, венецианците се хвърлиха към корабите си кой от кой по-бързо и по-напред, така че малко трябваше единият да удави другия. Конните сержанти, които бяха от Франция и от Фландрия, и от другите земи, избягаха по сушата.

[416.] Впрочем чуйте какво нещастие [се случи], което не им бе наложено. Защото градът беше така укрепен и така обхванат от здрави стени и от добри кули, че никога не би се намерил [някой], който да ги обсади, и че Йоанис не би се обърнал към тази страна. И когато Йоанис, който беше на около половин ден път от там, узна, че те бяха избягали [от града], той язди в тази посока. Гърците, които бяха останали в града, му се предадоха; и той незабавно нареди да ги заловят, малки и големи, с изключение на онези, които се бяха изплъзнали, и заповяда да ги отведат във Влахия, а градът заповяда да бъде разрушен. Ах, каква голяма загуба бе това! Защото той бе един от най-хубавите градове на Романия и от най-добре разположените.

[417.] Близо до него имаше друг [град], който се наричаше Панедор¹⁶⁵, който му се предаде; и той заповяда да го разрушат и унищожат и нареди да ги [жителите] отведат във Влахия така, както от другия.¹⁶⁶ И сетне язди към град Ареклоа,¹⁶⁷ който беше разположен край добро морско пристанище и принадлежеше на венецианците, които бяха поставили малък гарнизон и той го щурмува и го овладя със сила: там също имаше голямо избиване на хора, а останалите [живи] той заповяда да откарат във Влахия; и той нареди да съборят града, както останалите.

[418.] И от там той язди към град Даин¹⁶⁸, който беше твърде укрепен и красив; и хората не посмяха да го защитават: той му беше предаден; и той нареди да го разрушат и унищожат. След това язди към град Чурло, който му се бе предал, и той заповяда да го съборят и унищожат и да отведат хората в пленничество. И така когато някой замък или град се предаваше, и въпреки че той им беше обещал безопасност, нареждаше да ги разрушат, а мъжете и жените да отведат в пленничество; и той не държеше на никакво споразумение, което беше постигнал.

[419.] Тогава куманите и власите препускаха до пред портите на Константинопол, където Анри, регентът на империята, беше с толкова хора, колкото имаше — твърде опечален и разтревожен, понеже не можеше да разполага с достатъчно люде за да защитава земята си. И така куманите плениха богатствата на страната, мъжете, жените и децата; и разрушиха градовете и крепостите, и сториха такова голямо разорение, че никога никой човек не бе слушал да се говори за по-голямо.

[420.] Тогава те дойдоха до един град, [разположен] на дванадесет лийо от Константинопол, който се наричаше Натюр;¹⁶⁹ и Анри, братът на императора, го беше дал на Пайен д’Орлеан. В този град имаше твърде голям брой хора и онези от страната всички се бяха укрепили там. И те го нападнаха и превзеха със сила.¹⁷⁰ Там имаше такова голямо избиване на хора, каквото не бе имало в никакъв град, в който те са били. И знайте, че всички замъци и всичките градове, които се бяха предали на Йоанис и на които той беше обещал [безопасност] - всичките бяха съборени и разрушени, а хората бяха отведени във Влахия по такъв начин, както вие чухте.

[421.] Знайте, че на пет дни [път] от Константинопол не остана нищо за опустошаване с изключение само на град Визоа и на Салембри, които имаха гарнизони от французи; във Визоа беше Ансо дьо Кайю с около сто и двадесет рицари,¹⁷¹ а в Салембри Макер дьо Сент Менеулд с петдесет¹⁷². А Анри, братът на император Бодуен, беше в Константинопол с останалите. И знайте, че те бяха твърде зле, защото освен Константинопол те не бяха запазили нищо друго освен тези два града.

[422.] Когато гърците, които бяха в армията на Йоанис, видяха това, те, които му се бяха подчинили и въстанали срещу франките чиито замъци и градове той разрушаваше и не спазваше никакве споразумение, разбраха, че са погубени и предадени. Те говориха заедно и казаха, че [Йоанис] ще стори същото с Андринопол и с Димот когато се върнат там;¹⁷³ и ако той разруши тези два града, тогава Романия ще бъде погубена завинаги. И те избраха тайно пратеници и ги проводиха в Константинопол при Вернас.

[423.] И те молеха [Вернас] да издейства милостта на Анри, брата на император Бодуен, и на венецианците, за да сключат мир с тях и да му дадат [на Вернас] Андринопол и Димот; и гърците всички ще се обърнат към него и така гърците и франките ще могат да бъдат обединени. За това бе устроен съвет, бяха казани много различни мнения, но краят на съвета бе такъв, че на Вернас и на неговата жена императрицата, която беше сестра на краля на Франция Филип, бяха отстъпени Андринопол и Димот заедно с останалите земи; а Вернас ще служи на императора и на империята.¹⁷⁴ Така бе сторено и сключено споразумението и установен мирът между гърците и франките.¹⁷⁵

[424.] Йоанис, кралят на Влахия и на България, който беше пребивавал продължително време в Романия и разоряваше страната по време на целите пости и дълго време след Великден, се оттегли към Андринопол и Димот; и той имаше намерение да стори с тях това, което вече бе сторил с другите [градове]. И когато гърците, които бяха с него, видяха, че той се отправя към Андринопол, те започнаха да го напускат незабелязано и през нощта, и през деня — двадесет, тридесет, четиридесет, сто...

[425.] И когато той пристигна там¹⁷⁶, поиска [от жителите на града] да го остааят да влезе в града, както бяха направили това в останалите [градове]. А те му отговориха, че няма да го сторят, и му казаха: „Господарю, когато ние ти се предадохме и се вдигнахме срещу франките, ти ни се закле, че ще ни закриляш честно и че ще ни спасиш. Ти не го стори, но опустоши Романия. И ние знаем добре, че ти ще сториш с нас това, което стори с другите.“ И когато Йоанис чу това, той обсади Димот и разположи наоколо шестнадесет големи каменометки и започна да строи всякакви машини и да опустошава цялата страна наоколо.

[426.] Тогава тези от Андринопол и от Димот взеха пратеници и ги проводиха в Константинопол при Анри, който беше регент на империята, и при Вернас да подпомогнат за Бога Димот, който беше обсаден. И когато тези от Константинопол чуха новината, те свикаха съвет по повод помощта за Димот. Там имаше мнозина, които не посмяха да се съгласят с едно излизане от Константинопол, нито пък да подхвърлят на опасност малкото християни, които бяха останали. Все пак решението бе, че те ще излязат и ще отидат до Салембри.

[427.] Кардиналът,¹⁷⁷ който беше [представител] от страна на римския папа, проповядва и даде опрощение на всички, които биха отишли и биха паднали в битката. Тогава Анри излезе от Константинопол¹⁷⁸ с толкова люде, колкото можеше да има, и язди до град Салембри, и остана там да лагерува пред града в продължение на осем дни. И ден подир ден при него идваха пратеници от Андринопол и го молеха да има милост към тях и да ги подпомогне, защото, ако той не ги подпомогне, те ще бъдат окончателно загубени.

[428.] Тогава Анри свика своите барони на съвет и решението бе да отидат в град Визоа, който беше твърде хубав и укрепен. Така както казаха, така и сториха; и те пристигнаха в град Визоа и се установиха на лагер пред града в навечерието на празника на монсеньор свети Йоан Кръстител през юни.¹⁷⁹ И в деня, в който устроиха лагера си, от Андринопол дойдоха пратеници, които казаха на Анри, брата на император Бодуен: „Сеньор, знай,¹⁸⁰ че ако ти не подпомогнеш град Димот, той няма да може да се държи повече от осем дни; и каменометните машини на Йоанис разрушиха стената на четири места, и хората му бяха два пъти върху стените“.

[429.] Тогава той поиска съвет какво да стори. Много се говори там в един или в друг смисъл. Но краят на съвета бе такъв, че те казаха: „Сеньори, ние сме дошли толкова напред,¹⁸¹ че ще бъдем посрамени, ако не подпомогнем Димот, но всеки да бъде изповядан и причестен и да построим нашите бойни части.“ И сметнаха, че имат към четиристотин рицари и нямат повече; и призоваха пратениците от Андринопол и ги попитаха колко хора има Йоанис; а онези отговориха, че той разполага с около четиридесет хиляди въоръжени мъже без пехотинците, чийто брой те не знаят. О, Господи, каква рискована битка на толкова малко хора срещу толкова много!

[430.] На сутринта, в деня на празника на монсеньор свети Йоан Кръстител,¹⁸² те бяха изповядани и причестени; а на следния ден¹⁸³ се отправиха [на път]. Челната охрана бе командвана от Жофроа, маршала на Романия и на Шампания, и Макер дьо Сент Менеулд беше с него. Вторият боен отряд бе на Конон дьо Бетюн и Милон дьо Бребан; третият — на Пайен д’Орлеан и Пиер дьо Брашийо; четвъртият — на Ансо дьо Кайю; петият — на Бодуен дьо Бовоар; шестият — на Юг дьо Бомец; седмият — на Анри, брата на император Бодуен; осмият — на Готие д’Ескорне с фламандците. Тиери дьо Лоос, който беше сенешал, образуваше тилната охрана.

[431.] Тогава те яздиха в пълен ред в продължение на три дни и никога люде не са отивали да търсят битка в по-голяма опасност. Защото имаше две опасности: поради това, че те бяха малко, а онези, срещу които отиваха да се бият, бяха много; от друга страна, те не вярваха, че гърците, с които бяха сключили мир, щяха да ги подпомагат от сърце; но се страхуваха, че когато се срещнат с трудностите, те биха могли да се обърнат към Йоанис, на когото оставаше толкова малко да превземе Димот, както вие го чухте по-горе.

[432.] Когато Йоанис чу, че франките идваха, той не посмя да ги дочака, но изгори своите обсадни машини и вдигна лагера си.¹⁸⁴ И така той се оттегли от Димот; и знайте, че всички приеха това като голямо чудо. А Анри, регентът на империята, пристигна на четвъртия ден¹⁸⁵ пред Андринопол и установи своя лагер сред най-хубавите ливади на света, на брега на реката. Когато тези от Андринопол ги видяха да идват, те излязоха в шествие със своите кръстове и изразиха най-голямата радост, която някога бе виждана; и те трябваше наистина да го сторят, защото не бяха в добро положение.

[433.] И тогава в лагера на франките пристигна новината, че Йоанис се е настанил в един замък, който се нарича Родестюик.¹⁸⁶ И на сутринта¹⁸⁷ армията на франките потегли и язди в тази посока, за да търси сражение. А Йоанис вдигна своя лагер и язди назад към страната си. [Те] го следваха така в продължение на пет дни; а той винаги се оттегляше пред тях. Тогава на петия ден¹⁸⁸ те устроиха своя лагер в едно красиво място, в един замък, който се наричаше Фраим.¹⁸⁹ Там те пребиваваха три дни.

[434.] Тогава ги напуска една рота знатни люде от армията поради несъгласие, което те бяха имали с Анри, брата на император Бодуен. Капитан на тази рота беше Бодуен дьо Бовоар. Юг дьо Бомец беше с него, а така също Гийом дьо Гомени и Дрю дьо Борен. И си отидоха в тази група всичко около петдесет рицари. И те вярваха, че останалите не ще се осмелят да пребивават в страната срещу техните неприятели.

[435.] Тогава регентът на империята Анри и бароните, които бяха с него, свикаха съвет; и тяхното решение беше да яздят напред. И те яздиха в продължение на два дни и се установиха на лагер в една много красива долина близо до един замък, който се нарича Монияк.¹⁹⁰ Този замък им бе предаден и те прекараха там около пет дни. И казаха, че ще отидат да подпомогнат Рение дьо Три, който беше обсаден в Естанемак и беше затворен там около тринадесет месеца. Анри, регентът на империята, както и голяма част от неговите хора останаха в лагера; другите отидоха да помогнат на Рение дьо Три в Естанемак.

[436.] И знайте, че тези, които отиваха там, отиваха към твърде [голяма] опасност, тъй като малко такива военни походи са виждани. И те яздиха три дни през земята на неприятелите си. В този поход за оказване на помощ отидоха Конон дьо Бетюн, Жофроа дьо Вилардуен — маршалът на Романия и Шампания, и Макер дьо Сент Менеулд, и Милон льо Бребан, и Пиер дьо Брашийо, и Пайен д’Орлеан, и Ансо дьо Кайю, и Тиери дьо Лоос, и Гийом дю Першоа и един венециански отряд, чийто капитан беше Андре Валер. И те яздиха така до замъка Естанемак и се приближиха толкова, че видяха Естанемак.

[437.] Рение дьо Три беше при палисадите пред стената и забеляза челната охрана, която се командваше от Жофроа маршала, и другите части, които идваха след него в твърде добър ред. И тогава той не позна какви хора бяха те, и това не беше чудно, че той се колебаеше, защото много време не беше чул новини за тях; и помисли, че това бяха гърците, които идваха да ги обсадят.

[438.] Жофроа, маршалът на Романия и Шампания, взе туркопули¹⁹¹ и стрелци с арбалети на коне и ги изпрати напред, за да узнаят какво ставаше в замъка; защото не знаеха дали те са мъртви или живи, тъй като дълго време не бяха чули новини от тях. И когато тези пристигнаха пред замъка, Рение дьо Три и неговите хора ги разпознаха. Вие можете да знаете, че те много се зарадваха. Тогава те излязоха (от замъка] и отидоха да срещнат своите приятели; това беше голяма радост и за едните, и за другите.

[439.] И тогава бароните се настаниха в един много хубав град, който беше разположен в подножието на замъка и който държеше постоянно замъка обсаден. Тогава бароните казаха, че те много пъти бяха чули да се говори, че император Бодуен бе намерил смъртта си в затвора на Йоанис, но те съвсем не го вярват. И Рение дьо Три каза, че наистина той беше мъртъв, и те го повярваха.¹⁹² Имаше много, които бяха натъжени от това: можеха ли те да го поправят [станалото].

[440.] И така те пренощуваха в града; и на следната сутрин потеглиха и напуснаха Естанемак. Те яздиха два дни и на третия ден пристигнаха в лагера, където Анри, братът на императора, ги очакваше край замъка Монияк, който се намираше на река Арт,¹⁹³ където той се беше настанил. Освобождаването на Рение дьо Три беше голяма радост за онези от лагера и беше отдадено заслуженото на тези, които ги бяха довели, тъй като те бяха отишли в твърде голяма опасност.

[441.] Тогава бароните решиха, че ще отидат в Константинопол и ще коронясат Анри, брата на император Бодуен. И те оставиха Вернас с всичките гърци от страната и четиридесет рицари, които Анри, регентът на империята, му отдели. И така Анри, регентът на империята, и останалите барони се отправиха към Константинопол, където бяха посрещнати на драго сърце. Тогава те коронясаха за император Анри, брата на император Бодуен, в неделята¹⁹⁴ след празника на госпожа света Мария през август с голяма радост и с голяма почест в църквата „Света София“. Това беше в годината от въплъщението на нашия господ Исус Христос хиляда двеста и шеста.

[442.] И тъй като императорът беше коронясан в Константинопол. както вие чухте, и Вернас беше останал в земята на Андринопол и Димот, Йоанис, кралят на Влахия и България, когато го узна [това], събра хора, колкото можа. А Вернас не беше възстановил укрепленията на Димот — тези, които Йоанис беше разрушил със своите каменометни и други машини — и му беше оставил малък гарнизон. И Йоанис язди към Димот, превзе го и го разруши и събори стените до земята. И той препуска през цялата страна и залавя мъже и жени, и деца, и добитък; и стори големи разрушения. Тогава тези от Андринопол повикаха император Анри да ги подпомогне, защото Димот беше погубен по този начин.

[443.] Тогава император Анри събра колкото можеше да има хора и излезе от Константинопол и язди към Андринопол на етапи с всичките си части в боен ред. А Йоанис, кралят на Влахия, който беше в страната, когато чу, че той идва, се оттегли към своята земя. И император Анри язди така, докато стигна до Андринопол и се установи на лагер навън, в полето.

[444.] И тогава гърците от страната дойдоха и му казаха, че Йоанис, кралят на Влахия, отвеждаше със себе си мъжете, жените и добитъка и че той е разрушил Димот и цялата страна наоколо, и че се намира все още на един ден път от там. Решението на императора беше такова, че ще отиде да се сражава с него, ако той го чакаше, за да подпомогне пленниците, които отвеждаше. И той язди след него; а другият се придвижваше винаги напред; и той го следва така четири дни. Тогава той пристигна в един град, който се наричаше Вероа.¹⁹⁵

[445.] Когато тези от града видяха да пристига армията на императора, избягаха в планината и изоставиха града. А императорът дойде с цялата си армия и се настани пред града. И го намери снабден с жито, храни и други богатства. Той пребивава там два дни и изпрати своите люде да пребродят околностите; и те заграбиха доста животни — волове, крави и биволи — в много голямо количество. Тогава той напусна този град с плячката си и язди към един друг град, на един ден път от там, който се наричаше Близм.¹⁹⁶ И така както другите гърци бяха изоставили другия град,¹⁹⁷ тези тук също изоставиха този; и той го намери запасен с всичко необходимо и се настани на лагер пред [него].

[446.] Тогава до тях достигна новината, че в една долина, разположена на три лийо от лагера, бяха пленниците и пленничките, които Йоанис отвеждаше с всичките им стада и коли. Тогава император Анри нареди гърците от Андринопол и онези от Димот да отидат да ги потърсят и им даде два отряда рицари. Както бе решено, така бе и сторено на следния ден. На единия отряд капитан беше Йосташ, братът на император Анри от Константинопол, а на другия — Макер дьо Сент Менеулд.

[447.] И те яздиха заедно с гърците до долината, която им бяха показали. И намериха хората така, както им бяха казали. И хората на Йоанис започнаха битка с хората на император Анри и в нея имаше убити и ранени от едната и от другата страна — мъже, жени и коне. Но чрез Божията сила франките надделяха и те върнаха пленниците и ги отведоха обратно пред себе си.

[448.] И знайте, че този поход за оказване на помощ не беше никак малък, защото имаше около двадесет хиляди души както мъже, така и жени и деца, и около три хиляди коли, натоварени с техните дрехи и багажа им, без добитъка, от който имаше много. Техният отряд, когато пристигаше в лагера, се беше разпрострял на около две големи лийо. И така те пристигнаха в лагера през нощта; император Анри, както и другите барони, бяха много радостни. И той ги настани за нощуване отделно, така че да не загубят дори счупена пара от това, което имаха. Император Анри остана там на следния ден заради народа, който беше освободен, а на другия ден той напусна страната и язди така на етапи, че пристигна в Аидринопол.

[449.] Тогава той отпрати мъжете и жените, които беше освободил; и всеки от тях си отиде там, където пожела — в родната си земя или някъде другаде. От друга страна, добитъкът, който беше многоброен, бе разпределен на тези от армията колкото трябваше. Тогава император Анри пребивава [там] в продължение на пет дни; а след това язди до град Димот, за да узнае как бе разрушен градът и дали не може отново да се обгради [със стени]; той се настани пред града и видя, той и неговите барони, че нямаше никаква възможност в това състояние да го обгради [отново].

[450.] Тогава в лагера пристигна пратеник — един барон на маркиз Бонифас дьо Монфера, който се наричаше Отон дьо ла Рош. И той говори за един брак, за който беше ставало дума по-рано, между дъщерята на Бонифас, маркиза на Монфера, и император Анри; и той донесе новината, че дамата беше пристигнала от Ломбардия, че нейният баща беше изпратил да я доведат оттам и че тя беше в Солун. И бракът бе потвърден от едната и от другата страна. Тогава пратеникът Отон дьо ла Рош се завърна в Солун.

[451.] А императорът, от друга страна, беше свикал своите хора, които бяха закарали на сигурно място в лагера плячката от Вероа, която те бяха взели. И той язди отвъд Андринопол на етапи, докато дойде в земята на Йоанис, краля на Влахия и България. И те достигнаха до един град, който се наричаше Ферме¹⁹⁸; и го овладяха, и влязоха в него, и взеха твърде голяма плячка. И те пребиваваха там в продължение на три дни, пребродиха цялата околност и взеха голяма плячка, и разрушиха един град, който се наричаше Акило.¹⁹⁹

[452.] На четвъртия ден те потеглиха от Ферме, който беше красив и добре разположен; там извираха топли води — най-хубавите в целия свят; и императорът заповяда да го разрушат и изгорят, и взе със себе си голяма плячка от животни и други богатства. И те яздиха на етапи, докато достигнаха до град Андринопол, и останаха в околностите му до празника Всички светци²⁰⁰ — [времето], когато те не можеха да воюват повече поради зимата. И тогава император Анри се върна в Константинопол с всичките си барони, които бяха твърде уморени да воюват. И беше оставил в Андринопол между гърците един свой човек на име Пиер дьо Радингам с всичко двадесет рицари.

[453.] През това време Толдр Ласкар, който държеше земята от другата страна на ръкава, имаше примирие с император Анри²⁰¹ и не беше го спазвал добре, но го бе нарушавал и прекъсвал. Тогава императорът свика съвет и изпрати отвъд ръкава в града Еспигал Пиер дьо Брашийо, на когото бе дадена земя в тези области²⁰², Пайен д’Орлеан, Ансо дьо Кайю и Йосташ, неговия брат, и голяма част от своите благородни люде, докъм сто и четиридесет рицари. И тук наченаха войната срещу Толдр Ласкар — война твърде голяма и твърде сурова, и извършиха голямо опустошение в неговата земя.

[454.] И те яздиха до една земя, назовавана Екиз,²⁰³ която морето обгръщаше изцяло освен от една страна; при входа, откъдето се влизаше, имаше стара крепост със стени, кули и ровове, която бе почти изцяло разрушена. И армията на французите влезе вътре. А Пиер дьо Брашийо, на когото беше дадена земята, започна да ги издига отново и да строи два замъка до двата входа [на града]. И от там те започнаха набези в земята на Ласкар и взеха голяма плячка и много добитък; и те откараха плячката си и животните на техния остров. А Толдр Ласкар често се връщаше към Екиз и там имаше много пъти сблъсквания, в които и едните, и другите търпяха загуби. И войната там беше голяма и опасна.

[455.] Впрочем да оставим тези и да говорим за Тиери дьо Лоос, който беше сенешал и на когото трябваше да принадлежи Никоми²⁰⁴; и [този град] бе на един ден път от Великата Нике, която беше столицата на земята на Толдр Ласкар. И той потегли от своя страна с една голяма част от хората на император Анри; и той намери, че замъкът беше разрушен, и обгради и иззида църквата „Света София“,^204а - която беше твърде висока и красива; и той също на това място води война.

[456.] По това време маркиз Бонифас дьо Моифера потегли пак от Солун²⁰⁵; той отиде в Сер, който Йоанис беше разрушил; той го укрепи отново и след това опаса [със стени] един замък на име Драм²⁰⁶ в долината на Фелип²⁰⁷; и цялата земя наоколо му се предаде и му се подчини; и [той] презимува в страната.

[457.] Но беше изтекло толкова време, че отмина Коледа.²⁰⁸ Тогава при императора в Константинопол дойдоха пратениците на маркиза и му казаха от страна на маркиза, че той е изпратил своята дъщеря с галера към град Емес²⁰⁹. И тогава император Анри проводи Жофроа, маршала на Романия и Шампания, и Милон льо Бребан, за да потърсят дамата. И те яздиха на етапи, докато пристигнаха в град Емес.

[458.] И те намериха дамата, която беше твърде добра и красива; поздравиха я от страна на своя сеньор и я отведоха с голяма почест в Константинопол. И император Анри се ожени за нея в църквата „Света София“ в неделята²¹⁰ след празника на света госпожа Мария дьо ла Шандельор с голяма почест; и двамата носеха корони а сватбеното тържество, пищно и многолюдно, се състоя в двореца Буколеон. Така, както вие чухте, се извърши бракосъчетанието на императора и на дъщерята на маркиз Бонифас, която се наричаше Агнес императрицата.

[5. БИТКИ В ЕВРОПА И В АЗИЯ]

[459.] Толдр Ласкар, който воюваше срещу император Анри, взе своите пратеници и ги проводи при Йоанис, краля на Влахия и България; той му съобщи, че всичките хора на император Анри бяха [обърнати] срещу него, че се сражаваха срещу му от другата страна на ръкава откъм страната на Турция и че императорът беше в Константинопол с малко люде; и че при това положение би могъл да си отмъсти; че той [Толдр Ласкар] ще бъде от едната страна и нека той [Йоанис] дойде от другата; и че императоры имаше толкова малко хора, та не би могъл да се защитава срещу тях двамата. Йоанис беше събрал голяма армия от кумани, които идваха при него, и събра своите войски от власи и българи толкова големи, колкото можа. И толкова време беше изтекло, че започнаха постите.

[460.] Макер дьо Сент Менеулд беше наченал да укрепява един замък в Каракас,²¹² който е разположен на морски залив на шест лийо от Никоми, към Константинопол. А Гийом дьо Сен започна да укрепява един друг, Шивето²¹³, който беше разположен на залива на Никоми, от другата страна, към Нике. И знайте, че император Анри имаше да върши твърде много неща откъм Константинопол, както и бароните, които бяха из страната. И Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Романия и Шампания, свидетелства добре, че никога в наше време хората не са понасяли такова бреме от войната, тъй като те бяха пръснати на толкова места.

[461.] Тогава Йоанис излезе от Влахия със своите войски и с голяма армия от кумани, които бяха дошли при него, и навлезе в Романия. И куманите препускаха [чак] до портите на Константинопол. А той обсади Андринопол и разположи тридесет и три големи каменометки, които обстрелваха стените и кулите. А в Андринопол бяха само гърците и Пиер дьо Радингам, който беше там с десет рицари от страна на императора.²¹⁴ Тогава гърците и латинците заедно съобщиха на император Анри, че Йоанис ги беше обсадил така и би трябвало той да ги подпомогне.

[462.] Императорът се обезпокои много, когато чу това, защото неговите хора бяха пръснати на много места от другата страна на ръкава и той беше в Константинопол с малко люде И неговото намерение бе да предприеме поход от Константинопол с толкова хора, колкото би могъл да има, петнадесетина дни преди Великден²¹⁵; и съобщи в Екиз, където се намираха по-голяма част от хората му, да дойдат при него. И започнаха да идват по море Йосташ, братът на император Анри, Ансо дьо Кайю и повечето от техните люде. А тогава Пиер дьо Брашийо остана с малко хора в Екиз.

[463.] Тогава Толдр Ласкар чу новината, че Андринопол беше обсаден и че император Анри от необходимост свикваше своите люде, и че не знаеше при кого да отиде [на помощ] — или тук, или там, — и че беше притиснат от войната, тогава той се зае да събере колкото можеше повече хора. И той нареди да издигнат палатките и павилионите му пред портите на Екиз; и там станаха много пъти стълкновения, губещи и печелещи. А когато Толдр Ласкар видя, че те имаха малко хора вътре, взе голяма част от своята армия и колкото можеше да има кораби по морето и ги изпрати към замъка Шивето, който Гийом дьо Сен укрепяваше, и ги обсади по море и по суша в съботата по средата на постите.²¹⁶

[464.] Вътре имаше четиридесет рицари, много добри люде. И Макер дьо Сент Менеулд им беше капитан,²¹⁷ а неговият замък бе все още слабо укрепен, така че тези можеха да ги достигнат с мечове и копия. И ги нападнаха по море и по суша много яростно. И тази атака продължи през целия ден в събота. И те се защитаваха твърде добре и книгата свидетелства убедително, че никога четиридесет рицари не са се бранили при толкова неизгодно положение срещу толкова [много] хора. И добре пролича, защото от всички рицари, които бяха там, само петима не бяха ранени; а имаше и един убит от тях, който бе племенник на Милон льо Бребан и се наричаше Жил.

[465.] Преди да започне това нападение, в събота сутринта в Константинопол пристигна един бърз пратеник, който намери император Анри във Влахернския дворец, седнал да се храни, и му каза: „Сеньор, знайте, че тези от Шивето са обсадени по море и по суша; и ако вие тутакси не ги подпомогнете, те са победени и погубени“.

[466.] С императора бяха Конон дьо Бетюн и Жофроа, маршалът на Шампания, и Милон льо Бребан, и малко хора. И съвещанието беше кратко: императорът отива на брега и влиза в един галион и всеки на своя кораб, който би могъл да има. И тогава той нареди да разгласят из целия град, че трябва да го последват в [тази] нужда да подкрепи своите хора. Защото той ги е загубил, ако не ги подпомогне. Тогава вие бихте могли да видите Константинопол гъмжащ от венецианци, пизанци и други люде, които познаваха морето. И те тичат към корабите кой от кой по-напред и по-бързо. С тях се качиха рицарите, носещи своите оръжия; и който можеше първи [да се приготви], първи напускаше пристанището, за да последва императора.

[467.] Те се движиха така със силата на греблата цялата вечер, докато продължаваше денят, и цялата нощ до сутринта на следващия ден²¹⁸. И след като слънцето се издигна малко, император Анри беше сторил толкова [усилия], че видя Шивето и армията, която беше наоколо по море и по суша. А тези отвътре²¹⁹ не бяха мигнали през нощта и независимо от това, че бяха болни и ранени, се бяха укрепявали цялата нощ като тези [люде], които не очакваха друго освен смъртта.

[468.] И когато императорът видя, че те [гърците] бяха толкова наблизо, че желаеха да атакуват, и че той все още беше с малко от своите хора — с него бяха и маршал Жофроа — на друг кораб, и Милон льо Бребан, и пизанците, и други рицари; и докато те имаха всичко седемнадесет кораба, големи и малки, то другите имаха около шестдесет, и видяха, че ако чакат своите хора и позволяват гърците да се хвърлят върху тези от Шивето, те ще бъдат избити или заловени, решението им беше да отидат да се бият с тези от морето.²²⁰

[469.] И те плаваха откъм тази страна, в една линия, с пълно въоръжение в корабите, със стегнати шлемове. И когато тези [гърците], които бяха готови да атакуват, ги видяха да идват, разбраха добре, че това беше помощ; те изоставиха замъка и се отправиха насреща им и цялата им армия се разположи на крайбрежието с многото хора, които имаха — пехотинци и конници. А когато [гърците от корабите] видяха, че императорът и неговите люде ще дойдат право върху тях, отстъпиха към своите хора, които бяха на брега, по такъв начин, че те биха могли да ги подкрепят, стреляйки [с лъкове] и хвърляйки [с метателни машини].

[470.] Императорът ги държа така обкръжени със своите седемнадесет кораба, докато един вик, издаден от страна на Константинопол, достигна до него; и преди да настъпи нощта, пристигнаха толкова [кораби], че те имаха превъзходство по море навсякъде. И те спаха въоръжени през цялата нощ, а корабите им — на котва. И тяхното намерение беше такова, че веднага щом видят деня, да отидат да се бият с онези на брега, за да пленят техните кораби.²²¹ И когато дойде полунощ, гърците изтеглиха на сушата всичките си кораби; подпалиха ги отвътре и ги изгориха всичките, а те вдигнаха лагера си и си отидоха, бягайки.

[471.] Император Анри и неговите хора бяха много радостни от победата, която Бог им беше дарил, и че бяха подпомогнали своите люде. И когато настъпи сутринта,²²² императорът и всичките останали отиват в замъка Шивето; и намериха по-голямата част от хората си много болни и ранени. И императорът и неговите [приближени] огледаха замъка и видяха, че той беше толкова слаб [неукрепен] и че не си заслужаваше да бъде държан: те натовариха всичките си хора на корабите, напуснаха замъка и го изоставиха.

[472.] Йоанис, кралят на Влахия, който обсаждаше Андринопол, никак не бездействаше; неговите каменометки, от които той имаше доста,²²³ стреляха срещу стените и кулите и им нанесоха големи вреди. И той хвърли своите сапьори срещу стените; и те многократно ги щурмуваха. А тези, които бяха вътре, гърците и латинците, се държаха много добре. И твърде често искаха от император Анри да им окаже помощ: нека той знае, че ако не ги подпомогне, те са напълно загубени. И императорът беше твърде загрижен, понеже, когато пожелаеше да подкрепи своите хора от едната страна, Толдр Ласкар го притискаше така здраво от другвта, че той трябваше по необходимост да се обърне отново [нататък].

[473.] Така през месец април²²⁴ Йоанис бе пред Андринопол; и той бе толкова близо до овладяването му, че бе сравнил със земята стените и кулите на две места така, че те можеха да се бият с онези от вътре ръка срещу ръка, с меч и копие. Той извърши по този начин много силни пристъпи. А онези се защитаваха добре. И там имаше много убити и ранени от едната и от другата страна.

[474.] Тъй като събитията идват така, както бог желае, куманите, които Йоанис беше изпратил из страната, бяха извършили своите грабежи и се бяха върнали с цялата си плячка в лагера край Андринопол. И те казаха, че не ще останат повече с Йоанис, но че биха желали да си отидат в своята земя. И когато той видя това, не посмя да остане без тях пред Андринопол: и така той си замина от града и го изостави.

[475.] Знайте, че сметнаха за голямо чудо, че един град, който беше толкова близо до покоряването си, както бе този [Андринопол], че той [Йоанис] го бе изоставил, той, който беше толкова могъщ. Така както Бог желае нещата, така подобава да се случва. Тези от Андринопол не закъсняха да поискат от императора да побърза да дойде за Бога: нека той знае в действителност, че ако Йоанис, кралят на Влахия, се завърнеше, те бяха мъртви или пленени.

[476.] Императорът се готвеше да отиде към Андринопол с толкова хора, с колкото разполагаше. И тогава до него достигна новината, която бе твърде тревожна, че Естюриюн,²²⁵ който беше адмирал на галерите на Толдр Ласкар, е навлязъл със седемнадесет галери в Буш д’Авие и в ръкава Свети Георги и бе пристигнал в Екиз, където бяха Пиер дьо Брашийо и Пайен д’Орлеан, и ги обсадил по море, а Ласкар — по суша. А хората от земята на Екиз се бяха вдигнали срещу Пиер дьо Брашийо, както и онези от Мармора,²²⁶ които му бяха подвластни; и те му бяха сторили злини и бяха убили много от неговите люде.

[477.] Когато тази новина достигна до Константинопол, те бяха много разтревожени. Тогава император Анри свика съвет със своите хора, бароните си и венецианците — всички заедно. И те казаха, че ако не помогнат на Пиер дьо Брашийо и Пайен д’Орлеан, те ще бъдат мъртви, а земята загубена. Те твърде бързо въоръжиха четиринадесет галери и ги екипираха с най-изтъкнатите люде между венецианците и с всичките барони на императора.

[478.] В едната се качи Конон дьо Бетюн и неговите хора; и в другата — Жофроа дьо Вилардуен маршалът и неговите хора; и в третата — Макер дьо Сент Менеулд и неговите хора; и в четвъртата — Милон льо Бребан; и в петата — Ансо дьо Кайю; и в шестата — Тиери дьо Лоос, който беше сенешал; и в седмата — Гийом дю Першоа; и в осмата — Йосташ, братът на императора. И така император Анри натовари във всичките си галери своите най-добри люде. Когато те отплаваха от константинополското пристанище, всички хора, които ги видяха, казаха с право, че никога [други] галери не са били по-добре въоръжени и екипирани с по-добри люде. И така беше отложен този път походът към Андринопол.

[479.] И тези от галерите отидоха по течението на ръкава към Екиз. [Аз] не зная как Естюриюн, адмиралът на галерите на Толдр Ласкар, научи това; и той замина от Екиз и избяга по течението на ръкава. И те го преследваха два дни и две нощи на около четиридесет мили извън ръкава. И когато видяха, че не могат да го настигнат, те се обърнаха назад, дойдоха отново в Екиз и намериха Пиер дьо Брашийо и Пайен д’Орлеан. А Толдр Ласкар бе вдигнал лагера си пред града и се бе завърнал в своята земя. Така беше подпомогнат Екиз, както вие чухте. И тези от галерите се завърнаха обратно в Константинопол и започнаха отново да подготвят похода си към Андринопол.

[480.] Толдр Ласкар изпрати повечето от хората си с цялата си сила в земята на Никоми. Хората на Тиери дьо Лоос, които бяха укрепили църквата „Света София“, и тези, които бяха вътре, известиха на своя сеньор императора да ги подпомогне, защото, ако не получеха помощ, не биха могли да се държат; и преди всичко заради това, че нямаха никак провизии. Поради крайна необходимост императорът и неговите люде трябваше да изоставят похода към Андринопол и да преминат ръкава Свети Георги към Турция с толкова хора, колкото можеха да имат, за да подпомогнат Никоми.

[481.] И когато хората на Толдр Ласкар чуха, че той идваше, напуснаха земята [на Никоми] и се изтеглиха назад към Великата Нике. А когато императорът научи това, той свика своя съвет; и решението бе такова: че Тиери дьо Лоос, сенешал на Романия, да остане в Никоми с всичките си рицари и с всичките си сержанти, за да охранява земята, а Макер дьо Сент Менеулд — в Каракас и Гийом дю Першоа — в Екиз; и те да защитават земята от своя страна.

[482.] Тогава император Анри си отиде в Константинопол с останалите си хора. И той започна да действа, за да се приготви и да потегли към Андринопол. А докато той подготвяше своя поход, Тиери дьо Лоос, сенешалът, който се намираше в Никоми, и Гийом дю Першоа с всичките си хора отидоха един ден за фураж. И хората на Толдр Ласкар узнаха [това], изненадаха ги и се впуснаха върху [тях]; те бяха твърде много, а нашите бяха малко; така започна битката и ръкопашният бой; и не измина много време и малкото [на брой] не можа да устои на голямото.

[483.] Тиери дьо Лоос се държа много добре, [самият] той и неговите хора; и той беше съборен два пъти и неговите хора с усилие го качваха отново на седлото. И Гийом дю Першоа бе повален и отново качен на седлото и бе спасен. Франките не можаха да устоят на този натиск и бяха победени. Там бе пленен Тиери дьо Лоос, ранен в лицето в смъртна опасност. Там заедно с него бяха пленени толкова от хората му, че малцина се изплъзнаха. А Гийом дю Першоа, ранен в ръката, се измъкна върху един едър кон. И така онези, които се спасиха от разгрома, се оттеглиха в църквата „Света София“.

[484.] Този, който състави тази история, не разбра дали това е несправедливо или оправдано; но той чу да се порицава един рицар, който се наричаше Ансо дьо Реми, който беше васал на сенешала Тиери дьо Лоос и капитан на неговите люде, и го изостави.

[485.] И тогава тези, които се бяха завърнали в Никоми в църквата „Света София“ — Гийом дю Першоа и Ансо дьо Реми, взеха един пратеник и го проводиха бързо в Константинопол при император Анри. И те му известиха че така се бе случило, че сенешалът и неговите люде бяха пленени и че те самите са обсадени в църквата „Света София“ в Никоми, и че нямаха хранителни припаси за повече от пет дни; и да знаеше в действителност, че ако не ги подпомогне, те ще бъдат мъртви или пленени. Императорът, сякаш както при вик за помощ, преминава ръкава Свети Георги, той и неговите хора, които се надпреварваха кой да бъде първи, за да подкрепят тези от Никоми. Така и този път бе изоставен походът към Андринопол.

[486.] И когато императорът беше преминал ръкава Свети Георги, той подреди своите бойни отреди и язди на етапи, докато пристигна в Никоми. Щом като хората на Толдр Ласкар и неговите братя, които ръководеха армията, чуха това, те се оттеглиха назад и преминаха от другата страна на планината, откъм Нике. А императорът се установи от другата страна на Никоми²²⁷ в едно много хубаво поле, край една река с лице към планината,²²⁸ и той нареди да издигнат палатките и павилионите и изпрати своите хора да пребродят страната, защото [нейните жители] се бяха разбунтували, когато чуха [да се говори], че Тиери дьо Лоос, сенешалът на Романия, беше пленен — и взеха доста добитък и пленници.

[487.] И така император Анри прекара пет дни в полето [край Никоми]. И през това време Толдр Ласкар взе свои пратеници и му ги проводи, и му направи предложение, че би приел примирие за две години при условие, че императорът ще го остави да разруши Екиз и крепостта край църквата „Света София“,²²⁹ а той самият ще върне всичките пленници, които бяха взети в това поражение²³⁰ и на други места; от които той имаше доста в своята земя.

[488.] Тогава императорът свика своите хора на съвет; те казаха, че не биха могли да понесат едновременно две войни²³¹ и че по-добре да претърпят това нещастие, отколкото да загубят Андринопол и останалата земя и по този начин те биха разделили враговете си — Йоанис, кралят на Влахия и на България, и Толдр Ласкар, които бяха приятели и се подпомагаха във войната.

[489.] Така беше обещано и изпълнено. И тогава император Анри повика Пиер дьо Брашийо от Екиз; и той пристигна; и император Анри действа така, че той му предаде Екиз; а той самият го предаде на Толдр Ласкар, за да го разруши, [както] и църквата на Никоми. Така беше сключено това примирие и бяха разрушени тези крепости. Тиери дьо Лоос бе освободен, [както] и всички други пленници.

[490.] Тогава император Анри се завърна в Константинопол и предприе [подготовка], за да отиде към Андринопол с толкова хора, колкото можеше да има. И [той] събра своята армия в Салембри. Беше изминало толкова време, че бе след празника на свети Йоан, през юли²³². И той язди толкова, че пристигна в Андринопол и се установи на лагер в полето край града. А тези от града, които го бяха желали толкова [много], излязоха навън в шествие и го посрещнаха на драго сърце. И бяха дошли всички гърци от страната.

[491.] Той остана край града само един ден — толкова, колкото да види пораженията, които Йоанис бе сторил на стените и кулите със своите сапьори и каменометки, което твърде бе влошило [положението] на града. На следния ден той се отправи на път и язди към земята на Йоанис. И язди четири дни; на петия ден той достигна до подножията на планината на Влахия²³³ до един град, наричан Еюлюи,²³⁴ който Йоанис наскоро отново бе заселил с хора. И когато хората от земята видяха да пристига армията, те изоставиха града и избягаха в планината.

[492.] Император Анри се установи край града; и конниците²³⁵ препуснаха из страната и заграбваха волове и крави, и биволи, и други животни в голям брой. А тези от Андринопол, които бяха докарали със себе си колите си и бяха бедни и лишени от провизии, ги натовариха с пшеница и други зърнени храни; и те натовариха извънредно много. Така армията пребивава три дни. И всеки ден конниците отиваха да дирят плячка из страната; а страната беше планинска и с високи проходи; и тези от армията губеха [част] от своите конници, които отиваха [там] безразсъдно.

[493.] Накрая император Анри изпрати Ансо дьо Кайю, за да охранява конниците, както и Йосташ, своя брат, и племенника си Тиери дьо Фландр, и Готие д’Ескорне, и Жан Блио. Тези четири бойни отреди отидоха да охраняват конниците и навлязоха в твърде високи планини. И когато техните хора бяха пребродили страната и пожелаха да се завърнат, намериха проходите крепко защитавани. Власите от страната се бяха събрали и ги нападнаха и им нанесоха твърде големи загуби в хора и в коне. И те бяха твърде близо до поражението; така близо, че трябваше рицарите да слязат пеш [от планината]. И при все това с Божията помощ те се завърнаха в лагера, но бяха понесли големи загуби.

[494.] И на следния ден император Анри и армията на французите потеглиха. И яздиха на етапи назад, докато пристигнаха в Андринопол. И те оставиха там запасите от жито и други хранителни припаси, които носеха. И императорът прекара около петнадесет дни в равнината извън града.

[495.] По онова време маркиз Бонифас дьо Монфера, който пребиваваше в Сер, който той бе възстановил,²³⁶ язди до Месинопол. И земята се предаде под негово разпореждане. Тогава [той] взе свои пратеници, проводи ги при император Анри и му съобщи, че ще разговаря с него при реката, която тече под Капесал.²³⁷ И те не бяха имали възможност да разговарят заедно, преди да бъде завладяна земята,²³⁸ тъй като толкова много врагове имаше помежду им, че едните не можеха да дойдат при другите. И когато императорът и неговият съвет научиха, че маркиз Бонифас беше в Месинопол, те се зарадваха твърде много. И [императорът] му извести чрез неговите пратеници, [които] се завръщаха, че той ще отиде да разговаря с него в деня, който му беше определил.

[496.] Така императорът потегли в тази посока; и той остави Конон дьо Бетюн в Андринопол със сто рицари да охранява земята. И [те] пристигнаха там в определения ден на едно твърде хубаво поле, близо до град Капесал. Императорът дойде от една страна, а маркизът — от другата; и [те] се срещнаха с голяма радост. И това не беше чудо, тъй като не се бяха виждали отдавна. И маркизът поиска новини за дъщеря си, императрица Агнес, и му казаха, че тя е бременна, и той бе много доволен и радостен. Тогава маркизът стана васал на император Анри и получи своята земя от него по същия начин, както той беше васал на неговия брат, император Бодуен. Тогава маркиз Бонифас даде на Жофроа дьо Вилардуен, маршала на Романия и Шампания, град Месинопол с всичките му принадлежащи [земи] или Сер — който от двата града би предпочел²³⁹; и този стана негов васал освен зависимостта му от императора на Константинопол.²⁴⁰

[497.] И те прекараха така два дни в тази равнина с твърде голяма радост и казаха, че тъй като Бог им беше дал възможност да се срещнат, те биха могли все още да бъдат опасни за враговете си. И те общо взеха решение, че в края на месец октомври ще бъдат със своите войски в равнината край Аидринопол, за да започнат поход срещу краля на Влахия. И се разделиха така твърде радостни и доволни. Маркизът се отправи към Месинопол, а император Анри — към Константинопол.

[498.] Когато маркизът беше в Месинопол, не бяха изминали повече от пет дни и по съвета на гърците от земята той язди към планината край Месинопол, на повече от един голям ден разстояние [от града]. И когато той беше в земята и бе готов да потегли, българите от страната²⁴¹ се събраха и видяха, че маркизът беше с малко хора. И те идват от всички страни и нападат неговата тилна охрана. И когато маркизът чу тревожния вик, скочи невъоръжен на един кон [само] с меч в ръка. И когато пристигна там, където бяха нападнали неговия ариергард, той се хвърли върху тях и ги преследва доста надалече.

[499.] Там маркиз Бонифас дьо Монфера бе смъртоносно ударен в плешката под рамото и започна да губи кръв. И когато неговите люде видяха това, те започнаха да се объркват и да губят смелост и да отстояват лошо [на натиска]. И тези, които бяха около маркиза, го поддържаха, а той загуби много кръв и изпадна в безсъзнание. И когато хората му видяха, че не ще имат никаква помощ от него, те се изплашиха и наченаха да го изоставят. Така те бяха победени поради нещастен случай. А тези, които останаха с него — те бяха малцина, — бяха убити. И главата на маркиз Бонифас дьо Монфера беше отрязана. И хората от страната изпратиха на Йоанис главата; и това бе една от най-големите радости, които той някога бе изпитал.

[500.] Уви! Какво болезнено нещастие бе това за император Анри и за всички латинци от земята на Романия — да загубят поради това злощастие такъв мъж; един от най-добрите барони и [един] от най-щедрите, и [един] от най-добрите рицари в останалия свят. И това злополучие стана в годината от въплъщението на Исус Христос хиляда двеста и седма.²⁴²

ПРИЛОЖЕНИЕ I:

СПИСЪК НА РИЦАРИТЕ*

АЛАР МАКРО — § 12, 32. Рицар от Артоа. Свидетел на много документи, издадени от граф Бодуен IX дьо Фландр и дьо Ено. Заедно с Конон дьо Бетюн представя графа на Фландрия в преговорите с Венеция относно превозването на кръстоносците до Светата земя. Вилардуен не го споменава повече в своя разказ, но от Робер дьо Клери знаем, че Алар Макро — той го поставя сред бедните рицари — (Robert de СIari, § I, p. 3) — е взел участие в кръстоносния поход, завършил с овладяването на Константинопол. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 163—164.

АЛЕКСАНДР ВИЛЕР — § 74. Вилардуен го споменава само веднъж, тогава, когато изброява рицарите, дошли от Германия. Той пристигнал във Венеция заедно с Конрад де Кросиг, епископ на Хавещат (Халберщат), граф Берту дьо Касенелебог, Тиери дьо Лоос и др. Липсват каквито и да било други сведения за него. — Вж. Lоngnоn. Les compagnons de Villehardouin, p. 247—248.

АНГЕРАН ДЬО БОВ — § 7, 109. Бов, чийто сеньор е бил Ангеран, се намира на пет километра от Амиен, т. е. в кралския домен. Ангеран е син на Робер дьо Бов (намерил своята смърт при обсадата на Сен Жан д’Акр в 1191 г.) и на Беатрис дьо Сен Пол. Женен за Ад дьо Нел, дъщеря на Жан дьо Нел, кастелан на Брюж. Вземал веднъж кръста, придружавайки своя баща в Светата земя, и участвал в обсадата на Сен Жан д’Акр. През 1202 г., в навечерието на заминаването си за Венеция, издал много дарствени документи. Ангеран дьо Бов напуснал кръстоносната армия, пребиваваща в Зара, малко след Симон дьо Монфор — по всяка вероятност през зимата — пролетта на 1203 г. (Според Робер дьо Клери Симон дьо Монфор и Ангеран дьо Бов заминали едновременно в момента, когато рицарите подготвяли атаката срещу Зара — вж. Robert de Сlаri, § XIV, p. 14). Но идеята за кръстоносен поход не го напуснала. Той заминал за Сирия и през 1219 г. взел участие в обсадата на Дамиета. През април 1222 г. Ангеран дьо Бов все още бил в Сирия. Починал е на следващата година. — Вж. Lоngnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 123—124.

АНДРЕ ДЮРБОАЗ — § 242, 407, 409. Опитите на мнозина учени да идентифицират земята, чийто сеньор е бил Андре, се оказаха несполучливи. Едва напоследък бе установено, че Дюрбоаз (Durboise— Dureboise) е фамилен прякор, носен от различни личности. Липсват сигурни данни за произхода на Андре. Знае се само, че е бил свързан с Невелон, епископа на Соасон. По време на втората атака срещу Константинопол (12 април 1204 г.) Андре Дюрбоаз се намирал на нефа „Поклонница“. И Жофроа дьо Вилардуен, и Робер дьо Клери описват подвига, извършен от него: когато стълбата на кораба достигнала една от крепостните кули, той успял пръв да проникне в града. През януари 1206 г. Андре Дюрбоаз командвал една част от отряда на Тиери дьо Термонд, участвал в битката при Русион и там намерил своята гибел. — Вж. Lоngnоn. Les compagnons de Villehardouin, p. 129.

АНРИ Д’АРЕН — § 50. По всяка вероятност сеньор на Ерен във Вермандоа (Airaines-en-Vermandois) на север-северозапад от Амиен, т. е. в кралския домен. Син на Раул и Мари д’Арен. Към 1181—1182 г. вече е бил рицар и женен. Вилардуен го споменава между рицарите, които отплавали с флотата на Фландрия. Не се знае нищо за неговата съдба след презимуването в Марсилия. Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 125—126.

АНРИ Д'АРЗИЛИЕР — § 5, 54. Арзилиер ce намира на 8—10 км от Витри. По този начин Анри е бил васал на графа на Шампания. Чрез своята съпруга Агнес дьо Монреал той е бил братовчед на бургундския дук Йод III. Потеглил към Венеция, сборното място на кръстоносната армия, Анри д’Арзилиер достигнал до Плезанс, откъдето заедно с Вилен дьо Нюли, Ренар дьо Дампиер и др. се отправил към Апулия и оттам за Сирия. Липсват каквито и да било сведения за по-нататъшната му съдба. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 22—23.

АНРИ ДЬО EHO - § 8, 48, 148, 168, 170, 177, 201, 202, 226, 228, 245, 250, 269, 272, 296, 310, 321, 323, 340, 347, 380, 381, 383-386, 390, 391, 395, 397, 398, 402, 403, 411, 419-421, 423, 426-428, 430, 432, 435, 440-443, 446-449, 450-453, 455, 457-463, 465-467, 470, 472, 477, 478, 482, 485, 487, 488, 490, 492, 494—497, 500. Анри е третият син на Бодуен VIII, граф на Ено, и на Маргьорит д’Елзас, графиня на Фландрия. Роден е към 1175 г. От 1194 г. нататък фигурира в документите, издавани от Бодуен, като „брат на графа“. Взел кръста заедно със своя брат на 23 февруари 1200 г. При първата обсада на Константинопол командвал втория боен отряд. На 17 юли 1203 г. бил в авангарда на кръстоносната армия заедно с брат си Бодуен и граф Юг дьо Сен Пол. През зимата на 1204 г. извършил поход към Филе на Западното черноморско крайбрежие и успял да нанесе поражение на причакващия го в засада император Алексий V Мурзуфл. Взел активно участие в покоряването на земите — първо в Тракия, а след това в Мала Азия. След пленяването на император Бодуен край Адрианопол (14 април 1205 г.) Анри бил обявен за регент на империята, а на 20 август 1206 г., когато смъртта на брат му била потвърдена, бил провъзгласен за император и коронясан в „Света София“.

До края на 1207 г. Анри бил принуден да воюва упорито на два фронта — срещу цар Калоян и срещу император Теодор I Ласкарис, насочвайки своите действия ту в Тракия, ту в Мала Азия. Смъртта на цар Калоян (8 октомври 1207 г.?) го освободила от най-страшния му враг, но и следващите седем-осем години Анри бил принуден да се справя с много трудности и да води военни действия срещу различни противници: война с българския цар Борил (1208 г), нова война срещу Теодор I Ласкарис, който обсаждал в Хераклея неговия съюзник Давид Комнин, война срещу ломбардските барони, които искали да откъснат Солун от империята и да го превърнат в самостоятелно кралство начело със сина на маркиз Бонифас Гийом дьо Монфера (1209 г.), отново военни действия в Мала Азия и на Балканите (от 1211 г. почти до самата му смърт). Все пак усилията на Анри довели до успешен край някои от намеренията му: трайно овладяване на части от крайбрежието на Мала Азия, установяване на съюзни отношения с България (Анри се оженил за дъщерята на покойния български цар Калоян), подчиняване на Солунското кралство и т. н. Преценявайки неговото десетгодишно властване, категорично може да се каже, че това били най-сполучливите години в историята на ефимерната Латинска империя, а самият Анри би могъл да бъде характеризиран като най-изявения неин владетел. Император Анри починал в Солун на 11 юни 1216 г. — Вж. Longnon. Les compagnons de Villehardouin, p. 140—145.

АНРИ ДЬО ЛОНШАН — § 54. По всяка вероятност произхожда от Шампания, където е имало мнозина Лоншан (или Лонгшан). Вилардуен го споменава само веднъж — сред рицарите, отправили се от Плезанс към Апулия при граф Готие дьо Бриен и оттам направо за Сирия. Други сведения за него липсват. — Вж. Lоngnоn. Les compagnons de Villehardouin. p. 67.

АНРИ ДЬО МОНТРЬОЙ — § 6. Идентификацията на този рицар, както справедливо отбелязва Жан Лоньон, е извънредно трудна, тъй като Монтрьой в качеството си на селищно име е често срещано в северната половина на Франция, а Анри — твърде разпространено като собствено име. Най-вероятно той е идентичен със сеньора на Монтрьой льо Анри в графството Анжу. Вилардуен го споменава само веднъж — между рицарите, взели кръста заедно с граф Луи дьо Блоа. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 89-90.

АНРИ Д’ОРМ (Д’УЛМЕН) — § 74. Анри е един от рицарите, дошли от Германската империя. Улме („Orme“, както го нарича Вилардуен, е превод на немското „Ulme“) се намира в Западна Германия, на около петдесет километра западно-югозападно от Кобленц. Вилардуен говори за него само веднъж — когато изброява кръстоносците от империята. От други извори знаем, че той се е завърнал от Константинопол през 1207 г. и е донесъл много мощи, предназначени за различни църкви в Германия. През 1217 г. той отново потеглил на кръстоносен поход, бил пленен от мюсюлманите и отведен в Кайро. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 246—247.

АНРИ ДЬО СЕН ДЕНИ — § 7. Брат на Готие, Юг и Дрю дьо Сен Дени (по-подробно за произхода му — при Готие дьо Сен Дени). Виларуден го споменава сред рицарите от кралския домен, взелн кръста. Не знаем дали Анри е отплавал с флотата от Марсилия към Сирия, както са сторили това двамата му братя Готие и Юг (§ 50). Преди 1207 г. той се е намирал във Франция заедно с братята си Юг и Дрю. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 120.

AHCO ДЬО КАЙЮ - § 9, 149, 322, 403, 421, 430, 436, 453, 462, 478, 493. Неговата земя ce е намирала по крайбрежието на Ламанш, на югозапад от устието на Сома. Той е бил син на Арнул дьо Кайю и на Аликс дьо Бавелингам. При първата обсада на Константинопол го намираме в третия боен отряд, командван от граф Юг дьо Сен Пол (Ансо е бил негов васал). След това участва в експедицията на Анри в Мала Азия, защитава Виза през зимата на 1205—1206 г., участва в похода към Димотика и е сред тези, които отиват да освободят Рение дьо Три. По-сетне е изпратен в Мала Азия заедно с Пиер дьо Брашийо, Пайен д’Орлеан и Йосташ, брат на император Анри.

Ролята на Ансо дьо Кайю става още по-значителна след 1207 г. Той се явява твърде често в разказа за войната с ломбардците — на бойното поле или натоварен с дипломатически мисии. Постепенно Ансо става една от най-важните личности в империята. Когато през октомври 1219 г. Конон дьо Бетюн, регент на империята, се заклел да уважава правата на венецианците, Ансо дьо Кайю е споменат начело на константинополските барони. Потомците му също играят важна роля в съдбините на Латинската империя — неговият син е регент на империята след смъртта на Жан дьо Бриен (1238 г.), а неговият внук се оженил за дъщерята на император Теодор I Ласкарис. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 200—201.

АНСО ДЬО КУРСЕЛ — § 382. Той е племенник на Жофроа дьо Вилардуен, маршала на Шампания и Романия. Неговото родно място се намира в общината Сен Жермен на около пет километра югозападно от Троа. Вилардуен го споменава само веднъж в своя разказ — той бил изпратен от своя чичо да надзирава владенията му в Макре, Траянопол и Вира. Възможно е Ансо дьо Курсел или негови потомщи малко по-късно да са се преселили в Морея. — Longnon, Les compagnons de Villehardouin. p. 65—66.

АНСО ДЬО РЕМИ — § 484, 485. Фиефът Реми се е намирал в графството Клермон, на две лийо от Компиен. Ансо е син на Пиер льо Ру. Имал е много братя и сестри. В разказа на Вилардуен се появява едва през май 1207 г. Според маршала на Романия Ансо (или Ансу) дьо Реми бил отговорен за поражението и пленяването на Тиери дьо Лоос край Никомидия. Най-късно през 1210 г. той се завърнал във Франция. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 108-109.

AXAP ДЬО ВЕРДЮН — § 345. Ръкописите, съдържащи Вилардуеновата творба, дават различно четене: Vercli, Verdi, Verdun, Vredun. Жан Лоньон отдава предпочитание на формата „Веркли“ (Vercli), която според него би могла да бъде лоша транскрипция на Vereli — съвременното Verly. Сведения за Ахар, освен онова, което съобщава Вилардуен, почти няма. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 167—170.

БЕГ ДЬО ФРАНЗЮР — § 292, 413, 414. Фиефът Франзюр се намира на пет лийо от Амиен. Бег е син на Матийо дьо Франзюр и брат на Анселм, монах в абаството Бретьой. Съпругата му се е наричала Мабил и от нея той е имал син на име Юг. Васал е на граф Луи дьо Блоа. Умъртвен по заповед на цар Калоян след превземането на Апрос (1206 г.). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 108.

БЕРНАР ДЬО МОРЮЙ — § 7, 50, 231. Морюй се намира на три лийо югоизточно от Амиен. Бернар дьо Морюй, взел кръста заедно с мнозина други рицари от кралския домен, бил сред тези, които отплавали с флотата от Марсилия. Вилардуен съвсем накратко описва тяхната злощастна съдба: на път за Антиохия при принц Боемунд IV те били изненадващо нападнати от турците и претърпели голямо поражение. Бернар бил сред пленниците. По всяка вероятност той твърде бързо се е освободил от плен, тъй като наскоро след това се появил в Константинопол, а през 1206 г. се отправил към Франция, носейки една скъпоценна реликва — Христова сълза, която му била дадена от император Анри и която той подарил на абатството Сен Пиер в Селинкур (1209 г.). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 123.

БЕРНАР ДЬО СУБРАНГИЕН — § 8. Жан Лоньон, следвайки Дюканж и някои други издатели на Вилардуен, идентифицира Субрангиен, както пише маршалът на Шампания и Романия, със Сомергем в Източна Фландрия, в областта на Ганд. Бернар дьо Сомергем фигурира в много документи, издадени от граф Бодуен IX. Вилардуен го споменава само веднъж — сред рицарите от Фландрия, взели кръста, и ние не знаем нищо повече за неговото участие в кръстоносната експедиция. Робер дьо Клери също го споменава само веднъж и го поставя сред бедните рицари (Robert de Сlari, § I, p. 382-83). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 163.

БЕРТУ ДЬО КАСЕНЕЛЕБОГ — § 74, 279. Берту дьо Касенелебог, както го нарича Вилардуен, или по-правилното граф Бертолд дьо Катценелнбоген (земята, чийто сеньор е бил той, се намира на тридесетина километра от Висбаден), е бил гибелин по своите политически убеждения и приятел на поетите. По време на първата обсада на Константинопол бил в отряда на Бонифас дьо Монфера. Според не съвсем категорични сведения тъкмо той на 12 април 1204 г., когато кръстоносците били проникнали в Константинопол, запалил част от града, за да принуди византийците да се предадат. Той участвал заедно с маркиз Бонифас в покоряването на Гърция и получил като фиеф Велестино (Тесалия). Останал верен на император Анри по време на конфликта с ломбардците (1209 г.). Регент на Солунското кралство. Воювал срещу севастократор Стрез край Пелагония (Битоля) и след това срещу цар Борил (1211 г ). Останал на този пост до 1217 г., когато заминал за Сен Жан д’Акр, преди да се завърне в Германия. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 244—245.

БОДУЕН ДЬО БОВОАР - § 8, 148, 177, 226, 322, 430, 434. Идентификацията на Бодуен е извънредно трудна главно поради невъзможността за точна локализация на земята, чийто сеньор е бил той. Жан Лоньон, отчитайки усилията на всички изследвачи преди него, се спира на две хипотези: Боревоар (на едно лийо североизточно от абатството Мон Сен Мишел) или Бовоа (в Ено). Все пак той е склонен да идентифицира споменатия от Вилардуен Бодуен с лицето, което е подарило един реликварий на абатството Мон Сен Мишел. Вилардуен на няколко пъти говори за Бодуен дьо „Бовоар“, който е бил свързан с кръстоносците от Фландрия и лично с граф Бодуен дьо Фландр и Анри дьо Ено. По всяка вероятност след разногласието си с император Анри (юни 1206 г.) Бодуен дьо Бовоар се е завърнал във Фландрия. Починал е през 1239 г. Той е имал трима синове — Матийо, Жак и Адам. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 154—156.

БОДУЕН ДЬО НЬОВИЛ — § 361. Бодуен е бил сеньор на Ньовил- Витас, на шест километра югозападно от Арас (департ. Па дьо Кале). Вилардуен го споменава само ведиъж — сред загиналите в битката при Адрианопол. Според Жан Лоньон той е идентичен с Бодуен дьо Ньовил, рицар от Артоа, за чиято дъщеря се оженил император Робер дьо Куртене и която станала жертва заедно с майка си на един бунт на Константинополските барони, недоволни от действията и политиката на императора. — Вж. Lоngnоn. Les compagnons de Villehardouin, p. 171.

БОДУЕН ДЬО ОБИНЬИ — § 376. По всяка вероятност той е тъждествен с Бодуен дьо Обиньи от Артоа (Обиньи се намира по средата на пътя между Арас и Сен Пол). Той е бил женен за Матилд дьо Гонлийо и е имал двама синове: Бодуен и Юг. Фигурира в редица документи на Бодуен IX и Юг дьо Сен Пол. Вилардуен го споменава само веднъж — между тези, които след адрианополската катастрофа напуснали Константинопол с пет венециански кораба. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 172—173.

БОДУЕН ДЬО ФЛАНДР И ДЬО ЕНО - § 8, 12, 40, 48, 51, 54, 61, 98, 99, 103, 105, 115, 116, 121, 123, 147, 158, 168, 170, 177, 194, 201, 226, 227,245, 250, 256, 258, 260, 261, 263-265, 267-269, 272, 273, 275-281, 288-296, 299, 302, 304, 306, 309-312, 314-318, 321, 322, 336, 337, 339, 340, 342-344, 347-351, 354, 356, 358, 360, 364, 370, 380-385, 387, 389, 390, 398, 399, 402, 403, 421, 423, 428, 430, 434, 439, 496. Бодуен IX, граф на Фландрия и на Ено, е роден през юли 1171 г. като първороден син на Бодуен VIII, граф на Ено, и на Маргьорит д’Елзас, наследничка на Фландърското графство. Бодуен IX бил васал на краля на Франция (за Фландрия) и на империята (за Ено). Бил е женен за Мари, сестра на Тибо III, граф на Шампания. Бодуен взел кръста на 23 февруари 1200 г. в църквата „Сен Донасиен“ в Брюж. Наскоро след това той организирал голям рицарски турнир в Андан (близо до Намюр), за да призове своите васали към участие в кръстоносния поход. По същото време той организирал и въоръжил една флота, която наред с багажа трябвало да отведе до Венеция голям брой рицари и сержанти. Бодуен потеглил за Венеция на Великден, 14 април 1202 г., по всяка вероятност от Брюж, и в началото на юли пристигнал в града на свети Марко. По време на разногласията в армията той държал да се приеме предложението на Енрико Дандоло за овладяването на Зара и преди всичко предложението на младия Алексий Ангел, желаейки да се запази единството на кръстоносното воинство и да се постигне крайната цел на похода. Пред Константинопол рицарите от Фландрия, най-многобройни в армията, образували два от осемте бойни отряда: граф Бодуен командвал първия от тях, на който била поверена ролята на авангард.

На 9 май 1204 г. Бодуен, опирайки се на многобройното фландърско рицарство, от една страна, и получавайки подкрепата на венецианците, от друга, бил избран за пръв латински император на Константинопол. Неговото властване в столицата на Източната римска империя продължило по-малко от една година — на 14 април 1205 г. край Адрианопол Бодуен бил пленен според някои автори, изчезнал безследно според други или паднал на бойното поле според трети. Тази неизвестност създала романтичен ореол около образа на император Бодуен. Двадесет години по-късно се появил един самозванец — Бертран от Реймс, менестрел на Кларембо дьо Шап, който се представял за първия латински Константинополски император. Заловен и разобличен, той бил обесен по заповед на крал Луи VIII през 1225 г. в Лил. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 137—140.

БОНИФАС ДЬО МОНФЕРА - § 41-45, 61, 72, 91, 98, 99, 111, 112, 115, 116, 123, 138, 143, 145, 146, 153, 170, 183, 207, 209, 245, 247, 249, 250, 252, 256, 258, 261-265, 275, 276, 279, 281, 284-287, 293, 296-301, 309, 324, 326, 327, 331, 389, 398, 450, 456, 458, 495, 496, 499. Той е син на маркиз Гийом III Стария и брат на Гийом Дългата шпага, Конрад и Рение. Чрез своя баща Бонифас е бил в роднински връзки с управляващите дворове във Франция и Германската империя. От друга страна, фамилията Монфера отдавна е била свързана с Ерусалимското кралство и Византийската империя: Гийом Дългата шпага е бил женен за Сибил, кралица на Ерусалим; техният син е бил крал под името Бодуен V. Конрад подпомогнал император Исаак II Ангел срещу разбунтувалия се Алексий Врана, след това се оженил за сестрата на Сибил, Изабел, и станал крал на Ерусалим. Най-малкият брат Рение е бил женен за дъщерята на император Мануил Комнин.

Бонифас дьо Монфера е роден към 1150 г. (през 1171 г. вече е бил женен). Подпомагал брат си Рение (към 1182 г.), а през 1192 г. след смъртта на Конрад наследил маркизството Монфера. Неговият двор е бил твърде прочут за времето си и постоянно посещаван от някои от най-известните трубадури. През септември 1201 г. в Соасон при особено тържествена обстановка Бонифас взел кръста. Той потеглил от Венеция със закъснение и пристигнал в Зара едва след превземането на града, тъй като папата изрично му забранил да вземе участие в обсадата. До 12 април 1204 г. Бонифас оглавявал кръстоносната армия, а на 13 април сутринта бил приветстван от населението на Константинопол като валилевс. На 9 май 1204 г. представителите на армията не без влиянието на Венеция, която се страхувала от нарастване на мощта на своя съсед Бонифас дьо Монфера, избрали за пръв латински константинополски император граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено. За да предотврати възможното заминаване на маркиза на Монфера, съветът на бароните решил да му бъдат отстъпени малоазийските провинции. Наскоро след това Бонифас се оженил за императрица Мария, вдовица на император Исаак II Ангел, и поискал да размени земите в Мала Азия срещу Солун и околните области (Македония, Епир, Тесалия, Елада) — размяна, с която Бодуен се съгласил. След уреждането на конфликта с императора (лятото на 1204 г.) Бонифас пристъпил към овладяване на земите, които му били дадени като васално владение. Тези му намерения срещнали сериозната съпротива на някои византийски аристократи — Леон Сгур (Коринт, Навплион), Михаил Ангел Комнин (Епир) и др. Независимо от това Бонифас сполучил да завладее Атина, остров Евбея, разрешил на Гийом дьо Шамплит да участва в покоряването на Морея заедно с Жофроа дьо Вилардуен (племенник на маршала на Шампания и Романия). През август 1207 г. Бонифас положил клетва за васална вярност пред император Анри, а наскоро след това, на 4 септември 1207 г., той бил убит при стълкновение с българското население от околностите на Мосинопол. Бонифас оставил двама синове — един от първата си жена, Гийом, който го наследил като маркиз на Монфера, и Димитър, роден от императрица Мария, който бил провъзгласен още невръстен за солунски крал. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 227-234.

ВИЛЕН ДЬО ЛООС — § 407, 409. Брат на Тиери дьо Лоос (или Лооз). Вилардуен не го назовава сред рицарите, дошли от Империята (§ 74), но от други извори е известно, че Вилен се е отличил на турнира в Андан (1202 г.), организиран от граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено. Това може да ни подскаже, че през същата 1202 г. Вилен е потеглил с армията към Светата земя. В разказа на Вилардуен той се появява едва в началото на 1206 г. — Вилен в отсъствието на своя брат командвал ариергарда на отряда, чийто капитан бил конетабълът Тиери дьо Термонд. В злополучната за рицарите битка при Русион (31 януари 1206 г.) Вилен срещнал смъртта наред с по-голямата част от отряда на конетабъла. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 246.

ВИЛЕН ДЬО НЮЛИ — § 5, 54, 231. Сеньорът на Нюли (департ. Горна Марна) е бил син на Готие дьо Нюли и Гибур дьо Виньори и е имал по-малък брат на име Гийом (и двамата са споменати в един документ от 1174 г.). Към 1196 г. той се оженил за Ад дьо Монмирай, вдовица на Кларембо дьо Нойер (загинал при Сен Жан д’Акр); от нея той имал син на име Жан. Вилардуен говори с уважение за него — нарича го „един от най-добрите рицари в света“. Вилен дьо Нюли бил сред тези кръстоносци, които в Плезанс се отклонили към Апулия, за да отплават към Сирия. По-късно той бил в групата рицари, която отивала да постъпи на служба при антиохийския принц Боемунд IV, но по пътя изненадващо била нападната от турците. В тази битка Вилен намерил смъртта си. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 25.

ГАРНИЕ, ГРАФ БОРЛАНД — § 74, 101. Правилно Вернер от Боланден (Боланден се намира на около петдесет километра южно от Майенс). Вернер взел кръста в началото на 1201 г. след едно „чудо“, което го накарало да напусне партията на Филип Швабски, чийто привърженик бил дотогава. Той пристигнал във Венеция с кръстоносците от империята, участвал в превземането на Зара, но в началото на 1203 г. напуснал армията с един търговски кораб и се завърнал в Германия. Вилардуен не пропуска да отбележи, че тази му проява получила „голямо порицание“. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 245.

ГАРНИЕ, ЕПИСКОП НА ТРОА — § 5. Той е син на Гарние I, сеньор на Пон сюр Сен и на Тренел (и двете земи се намират в арондисмана и кантона Ножан сюр Сен) и племенник на Филип дьо Пон, епископ на Троа (1083—1121). По време на кръстоносния поход той трябва да е бил твърде възрастен, тъй като неговият брат Понс II е споменат в документ от 1104 г. Вилардуен говори за него само веднъж — епископът на Троа е споменат начело на рицарите от Шампания, взели кръста в 1199 г., — но той присъства в редица други извори. Кръстоносците са изпитвали голямо уважение и доверие към епископа на Троа — на него е била поверена иконата на Богородица Одигитрия, която Анри дьо Ено отнел от император Алексий V Мурзуфл (Robert de Сlаri, § LXVI, p. 6772-73); пак на него били поверени реликвите, които били иззети от константинополските църкви. Без съмнение Гарние дьо Тренел е бил сред шестимата представители на кръстоносците, посочили Бодуен за император, и един от „tout li vesque“ (Robert de Clari, XCVI, p. 9550), T. e. заедно c епископите на Соасон, Халберщат и Витлеем, които поставили короната на новия император и го отвели до трона. Епископът на Троа не се завърнал във Франция — той починал на 14 април 1205 г., деня на битката при Адрианопол (вероятно просто съвпадение, а не свидетелство за участието на престарелия Гарние в сражението). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villchardouin, p. 13—15.

[ГИ ДЕ СЕРНЕЙ], АБАТ ДЬО ВО - § 83, 95, 97, 109. Ги де Серней е бил един от четиримата монаси от ордена Сито, единствения орден, представен в кръстоносната армия. Вилардуен го характеризира едва ли не като най-изявения привърженик на идеята за разделение на армията. Той се противопоставил остро на намерението да се завладее Зара, сетне на идеята за договора с младия Алексий Ангел (по този въпрос той влязъл в противоречие със своите събратя по орден, които подкрепяли похода към Константинопол) и накрая през април 1203 г. напуснал армията, следвайки граф Симон дьо Монфор. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 127-128.

ГИ, КАСТЕЛАН НА КУСИ - § 7, 114, 124. Замъкът Куси е разположен в кралския домен на шест лийо западно-югозападно от Лаон. Ги е син на Жан, кастелан на Куси, и на Адел дьо Монморанси, т. е. както съобщава и Вилардуен, той е бил племенник на Матийо дьо Монморанси. Като кастелан на Куси той фигурира в документи, издадени между 1170 и 1203 г. Участник в Третия кръстоносен поход. Взел отново кръста с Невелон, епископа на Соасон, своя чичо Матийо дьо Монморанси и останалите рицари от Франция, т. е. от кралския домен. Вилардуен го отбелязва сред ръководителите на опозицията на остров Корфу, която не желаела армията да продължи своя път към византийската столица. Ги починал през юни 1203 г. и тялото му било хвърлено в морето. Той е бил известен като автор на куртоазни песни, а след смъртта си — обект на легенда, залегнала в основата на един роман, носещ неговото име. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 118.

ГИ ДЬО КОНФЛАН — § 45, 114, 152. По всяка вероятност земята, чийто сеньор е бил Ги, е идентична с Конфлан сюр Лантери (департ. От Саон). Ги взел кръста заедно с други рицари от Бургундия, след като маркиз Бонифас приел командването на кръстоносната армия. Вилардуен го поставя сред ръководителите на опозицията на остров Корфу и го споменава само още веднъж — в шестия боен отряд, формиран от бургундците. Повече сведения за него няма. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 213.

ГИ ДЬО МОНФОР — § 109. По-малък брат на граф Симон дьо Монфор. Взел кръста заедно с брат си, последвал го до Зара и оттам заедно с него напуснал кръстоносната армия. Други данни за него липсват. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 128.

ГИ ДЬО ПЕМ — § 45, 114, 152. Син на Ги, сеньор на Пем и Рюит (департ. От Саон). По време на похода вече не е бил млад, тъй като е споменат в документ от 1169 г. Онова, което Вилардуен съобщава за него, се покрива с казаното за Ги дьо Конфлан — взел кръста през септември 1201 г.; един от привържениците на идеята да не се отива към Константинопол и участник в шестия боен отряд, съставен от бургундци, преди първата атака на Константинопол. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 212.

ГИ ДЬО ПЛЕСИЕ — § 5. Ги дьо Плесие или дьо Плеси (на три лийо източно-югоизточно от Витри) според Вилардуен е брат на Йосташ дьо Конфлан, но според някои документи той е бил негов зет. Вилардуен го споменава само един път — сред рицарите от Шампания, взели кръста. Не се знае дали е взел участие в експедицията и каква е била съдбата му. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 21—22.

ГИ ДЬО УДЕН — § 9. Уден ce намира в департамента Па дьо Кале, арондисман Бетюн, на четири лийо североизточно от Сен Пол. Ги е син на Ансо дьо Уден и Елин дьо Сен Пол и първи братовчед на граф Юг дьо Сен Пол. Вилардуен го споменава само веднъж — сред рицарите, взели кръста заедно с граф Юг дьо Сен Пол. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 201.

ГИ ДЬО ШАП — § 5, 114, 151. Ги дьо Шап е син на Кларембо III, сеньор на Шап и виконт на Троа и по-малък брат на Кларембо IV, също сеньор на Шап и виконт на Троа. Другият му брат Готие е бил канцлер на Шампания (1192—1206 г.). Самият той е бил сеньор на Жюли (Жюли сюр Сарс, арондисман и кантон Бар сюр Сен) и женен за Перонел дьо Бар, дъщеря на Тибо дьо Бар. Участвал в Третия кръстоносен поход, като заминал за Светата земя заедно с граф Анри II. В Сирия той е бил свидетел на сватбата на граф Анри с Изабел, наследничка на Ерусалимското кралство (1192 г.). Завърнал се в Шампания през 1198 г., той бил един от единадесетте барони, избрани от граф Тибо III за негови гаранти при полагане на клетвата за васална вярност към крал Филип II Огюст. Вилардуен го споменава сред основните противници на намерението да се върви към Константинопол, които от Корфу желаели да се отправят към Апулия при граф Готие дьо Бриен. По-късно той го поставя сред най- изтъкнатите представители на Шампания, съставили пети боен отряд, командван от Матийо дьо Монморанси. Той се завърнал в Шампания веднага след превземането на Константинопол (фигурира в документ от 1205 г.) и играл важна роля в съдбините на графството. През 1214 г. той е между петдесет и шестте рицари от Шампания, повикани от Филип Огюст в армията, която воювала срещу коалицията на английския крал, император Отон и фландърския граф. Починал през юли 1221 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 57—58.

ГИГ IV, ГРАФ ДЬО ФОРЕЗ — § 45, 50. Графството Форез е съседно на Бургундското дукство (на югозапад от него). Гиг IV наследил баща си Гиг III, който се оттеглил в абатството Бенисон-Дийо. Граф Гиг IV отплавал с флотата на Фландрия и от Марсилия се отправил към Сирия. Той починал наскоро след пристигането си в Сен Жан д’Акр. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 213.

ГИЙОМ II, СЕНЬОР HA БЕТЮН И ТЕРМОНД - § 8, 376. Гийом II Червенокосия, довереник на Арас (Бетюн), е втори син на Робер V дьо Бетюн и Аелис дьо Сен Пол. Той е първи братовчед на граф Юг дьо Сен Пол и също така братовчед на граф Бодуен дьо Фландр. В документите се споменава за първи път в 1177 г., когато заедно със своята жена Мао дьо Термонд е направил дарение на абатството Сен Бертен. През същата година придружил баща си до Светата земя. През 1193 г. наследил брат си Робер VI в Бетюн. В Константинопол той бил свидетел на два документа, издадени от император Бодуен (февруари 1205 г.). Вилардуен го споменава на първо място сред тези, които веднага след адрианополското поражение, по-точно на 16 април 1205 г., напуснали Константинопол с пет венециански кораба. Гийом II изготвил своето завещание през април 1213 г. и починал на 13 април същата година. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 145—146.

ГИЙОМ, ВИДАМ HA ШАРТР — § 102. Прочут като лирически поет под името Гийом дьо Фериер. Син на Жофроа дьо Фретевал и Елизанд дьо Фериер. Познат отпреди 1180 г., когато заедно с жена си Маргьорит и синовете си Робер, Жан и Гийом направил дарение на монасите от Сен Пиер в Шартр. След завладяването на Зара той напуснал армията и се отправил към Сирия, придружавайки Рено дьо Монмирай. Пристигнал в Константинопол след коронацията на Бодуен. Приет в ордена на тамплиерите, той починал наскоро след това (Е. Фарал неправилно твърди, че той станал велик магистър на ордена и починал в Дамиета през 1219 г. — Villеhadоuin, I, p. 103, n. 2). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 107—108.

ГИЙОМ Д’АРЛ — § 392. Син на Юг-Годфроа II, сеньор на Трец и виконт на Марсилия. Разделял виконтството с брат си Юг-Годфроа III. Според Вилардуен той бил маршал на Бонифас дьо Монфера и заедно с Юг дьо Колиньи ръководил отбраната на Серес, обсаден от цар Калоян (юли 1205 г.). След смъртта на Юг дьо Колиньи той поел ръководството на защитните действия, но твърде скоро предал замъка на българския цар и вероятно е бил сред обезглавените по нареждането на Калоян рицари. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 223.

ГИЙОМ ДЬО БЛАНВЕЛ — § 337, 343. Отъждествяването на Бланвел е невъзможно, тъй като според Ж. Лоньон не отговаря на нито едно съвременно селище във Франция или Белгия. Вероятно Гийом е бил фламандец. През пролетта на 1205 г. той охранявал Чорлу и оказал помощ на венецианците от Адрианопол, които бягали към Константинопол поради избухналото въстание на местното население. По всяка вероятност той е идентичен със споменатия от Анри дьо Валансиен „Guillaumus de Blendel“, който на Коледа 1208 г. се намирал във „Vigneri“ (неидентифицирано, някъде в околностите на Драма) (Henri de Valenciennes, § 571, p. 59—60), и Гийом дьо Блане, споменат в писмо на папа Хонорий III от 3 август 1217 г. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 168.

ГИЙОМ ДЬО ГОМЕНЬИ — § 8, 434. Гоменьи се намира в Ено, на четири лийо югоизточно от Валансиен. Гийом е син на Гийом, наречен Нокер, и на Мелизанд дьо Иерж. Фигурира в документи от 1188 г. насетне. Вилардуен го споменава само веднъж (освен вземането на кръста) — през юли 1206 г. той напуснал кръстоносната армия, която се движела подир отстъпващия цар Калоян, заедно с Бодуен дьо Бовоар. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 159—160.

ГИЙОМ ДЬО ЖИ — § 169. Сведенията за него са твърде оскъдни. По всяка вероятност произхожда от графството Бургундия. Той бил убит по време на първата обсада на Константинопол, между 11 и 17 юли 1203 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 217.

ГИЙОМ ДЬО НЮЛИ — § 5,231. Брат на Вилен дьо Нюли, споменат заедно с него в 1174 г. в документ, издаден от Жофроа V дьо Жоанвил. Гийом заминал направо за Сирия — Вилардуен не съобщава по кой път, но има основание да се допусне, че той е придружил своя брат, който от Плезанс се отправил към Апулия и оттам за Светата земя. Заедно с мнозина други рицари той постъпил на служба при антиохийския принц Боемунд IV, но в едно злополучно сражение бил пленен от турците. По-нататъшната му съдба е неизвестна. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 25—26.

ГИЙОМ Д’ОНОА — § 7, 114. Гийом д’Оноа (както пише Вилардуен), или Олней (както го отъждествява Ж. Лоньон — Олней су Боа, на пет километра от Париж), е бил син на Готие II. Имал владения във Франция, т. е. в кралския домен, и в Шампанското графство. По време на кръстоносния поход вече не е бил млад, тъй като към 1170 г. издал документ, потвърждаващ продажбата на една воденица. Вилардуен го поставя сред водачите на опозицията на остров Корфу. С това сведенията за него прекъсват. Знае се само, че в 1205 г. се е завърнал във Франция. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 120—121.

ГИЙОМ ДЬО ПЕРШОА - § 436, 478, 481-483, 485. Идентификацията и локализацията на неговата земя са несигурни. Ж. Лоньон се колебае между Perchai—Pescherai или Perchay. Гийом дьо Першоа (или Першей) се появява в разказа на Вилардуен едва през юли 1206 г. — той участва в отряда, освободил след тринадесетмесечна обсада в Станимака Рение дьо Три. През май 1207 г. той е сред тези, които отиват да подпомогнат Пиер дьо Брашийо и Пайен д’Орлеан. Веднага след това той е оставен да защитава Кизик, а малко по-късно се отправя на поход заедно с Тиери дьо Лоос с цел да набавят фураж. В битката с хората на Теодор Ласкарис Гийом дьо Першоа, макар и ранен, успял да се спаси (за разлика от Тиери дьо Лоос, който бил пленен) и да се укрие в църквата „Света София“ в Никомидия. Анри дьо Валансиен съобщава, че той бил в авангарда на латинската армия в битката срещу цар Борил край Пловдив (31 юли 1208 г.). След това неговите дири се губят. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 130.

ГИЙОМ ДЬО СЕН — § 6, 460, 463. Сен е бил разположен в графството Клермон, на пет лийо северно от едноименния град. В разказа на Вилардуен Гийом се появява твърде късно, но знаем, че той е бил свидетел на един акт на граф Луи дьо Блоа, издаден на 1 септември 1203 г. в Константинопол в полза на тамплиерите. През пролетта на 1207 г. той укрепява Шивето, където малко по-късно е обсаден заедно с Макер дьо Сент Менеулд от армията на Теодор I Ласкарис. През 1209 г. той взел участие във войната срещу ломбардците като маршал на императорската армия в отсъствието на Вилардуен, останал в Константинопол. Той бил натоварен с различни мисии и се отличил в битката при Лариса (Henri de Valenciennes, §611, 638, 652, 654). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 98-99.

ГИЙОМ ЛЬО ШАМПАНОА ДЬО ШАМПЛИТ - § 45, 138, 140, 152, 167, 201, 202, 206, 279, 284, 327—330. Брат на Йод льо Шампаноа дьо Шамплит. В 1186 г. е отбелязан сред васалите на бургундския дук. Бил е женен три пъти, последния път за Йосташи дьо Куртене, владетелка на Паси сюр Армансон. От своята майка той наследил виконтството Дижон. Взел активно участие в повечето от действията на кръстоносната армия, като по време на първата обсада на Константинопол (юли 1203 г.) бил ранен — един камък, хвърлен от стената край Влахернската порта, му счупил ръката. По време на раздора между Бодуен и Бонифас взел страната на маркиза на Монфера и го последвал при овладяването на Гърция. През зимата или пролетта на 1205 г. потеглил от Навплион заедно с Жофроа дьо Вилардуен, племенник на маршала, с цел да завладее Морея. Твърде скоро той станал господар на северозападната част на Морея и раздал фиефи на придружаващите го рицари. Към 1208 г., научавайки за смъртта на своя брат Луи, той се завърнал във Франция, за да поеме наследството си. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 210—212; Bon, La Morée fanque, Index, s. v.

ГОТИЕ, ЕПИСКОП НА ОТЮН - § 45, 50. Той е бил епископ от 1189 до 1223 г. Отплавал с флотата на Фландрия през Марсилия за Сирия. Не знаем подробности за неговата съдба — дали е споделил участта на останалите кръстоносци, успели да избягнат гибелта, но попаднали в турски плен? Би трябвало да се е завърнал във Франция, тъй като в 1217 г. заминал отново за Светата земя. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 213.

ГОТИЕ III ДЬО БРИЕН — § 5, 33, 113. Графството Бриен се намира на североизток от Троа и води своето начало от каролингската епоха. Готие III е първороден син на Ерар II и Агнес дьо Монбелияр. Датата на неговото раждане е неизвестна. Ако приемем твърдението на Георги Акрополит, че неговият по-малък брат, бившият ерусалимски крал Жан дьо Бриен (четвърти син на граф Ерар II), бил на осемдесет и четири години, когато пристигнал в Константинопол (1231 г.), то следва, че Готие е бил роден преди 1150 г. Жан Лоньон доказа убедително несъстоятелността на подобно положение и прие, че Готие е роден след 1166 г. Когато през 1199 г. граф Готие взел кръста, той последвал примера на своите предци — прадядо му Ерар I взел кръста в 1097 г.; дядо му Готие II участва във Втория кръстоносен поход, придружавайки крал Луи VII; баща му Ерар II, който вече бил в Светата земя през 1147 г., в 1189 г. взел отново кръста. Готие III не можал да вземе участие в похода, тъй като през 1199 г. се оженил за Елвир, дъщеря на краля на Сицилия Танкред, и потеглил с шестдесет рицари и четиридесет конни сержанти да завладее наследството на своята съпруга, отнето ѝ от император Хенрих VI. За кратко време Готие III успял да овладее почти цяла Южна Италия, но изненадващо бил убит през юли 1205 г. — Вж. Lоngnоn Les compagnons de Villehardouin, p. 15—18.

ГОТИЕ ДЬО БУСИ — § 8. Буси се намира в Ено, на шест лийо южно- югоизточно от Валансиен. Готие фигурира в някои документи, издадени между 1200 и 1202 г., но отсъства от разказа на Вилардуен за кръстоносния поход. Ж. Лоньон допуска, че е бил жив до 1239 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 161—162.

ГОТИЕ ДЬО ВИНЬОРИ — § 5. Готие е син на сеньора на Виньори (департ. Горна Марна) Бартелеми и брат на Ги, и двамата загинали при Сен Жан д’Акр в 1191 г. Бил е женен за Изабел, дъщеря на Ги I, сеньор на Ферте сюр Аманс. Имал е трима синове и една дъщеря. Вилардуен го споменава само веднъж — в списъка на рицарите от Шампания, взели кръста в 1199 г. Вероятно не е взел участие в експедицията, тъй като различни документи доказват неговото присъствие в Шампания през 1202, 1203, 1204 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 20.

ГОТИЕ ДЬО ГОДОНВИЛ - § 6, 12. Годонвил се е намирал в графството Блоа на 14 км североизточно от Шатодюн. Готие заедно с Жан дьо Фриез представял граф Луи дьо Блоа на преговорите с Венеция през 1201 г. Вилардуен не го споменава повече, но Ж. Лоньон е склонен да приеме, че Готие дьо Годонвил е последвал своя сеньор граф Луи дьо Блоа и по всяка вероятност е загинал заедно с него. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 100.

ГОТИЕ Д’ЕСКОРНЕ — § 430, 493. Ескорне, чийто сеньор е бил Готие, се намира в Източна Фландрия. Вилардуен споменава Готие само два пъти в своя разказ: през юни 1206 г. по време на похода за освобождаване на Димотика той командвал осмия боен отряд, съставен от фламандци. През лятото на 1207 г. Готие бил начело на един от четирите отряда, изпратени от император Анри да охраняват навлезлите дълбоко навътре в Стара планина конници, търсещи плячка. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 174—175.

ГОТИЕ ДЬО МОНБЕЛИЯР - § 5, 33. Той е бил свързан с някои от големите фамилии на Шампания. Готие е син на Ришар дьо Монфокон, сеньор на Монбелияр и брат на Ришар, наследил своя баща в семейното владение, и на Агнес дьо Монбелияр, която се омъжила за Ерар II дьо Бриен (от този брак се родил граф Готие III дьо Бриен). Готие дьо Монбелияр заминал със своя племенник за Апулия, а оттам отплавал за Сирия, където играл значителна роля в съдбата на франкското кралство. Той се оженил за Бургонь, дъщеря на краля на Ерусалим и Кипър Амори II, след смъртта на когото (1205 г.) станал регент на малолетния крал Юг I. В 1210 г. бил назначен за конетабъл, а през 1212 г. починал. Готие дьо Монбелияр играл известна роля и в литературната история. Той бил сътрудник или вдъхновител на Робер дьо Борон при съставянето на поемата му „Жозеф д’Арманси“. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 20—21.

ГОТИЕ ДЬО НЕЛ — § 9. Липсват каквито и да били сведения за Готие и за неговия брат Пиер. Ж. Лоньон допуска, че той е бил роднина на Жан дьо Нел и свързан с фамилията на графовете на Соасон. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 201.

ГОТИЕ ДЬО НЬОЙИ — § 167, 361. Необяснимо защо този рицар липсва в просопографията, изработена от Жан Лоньон. От своя страна Е. Фарал не е успял да идентифицира Ньойи (Villеhаrdоuin, II, Idnex, s. v.). Вилардуен го споменава два пъти: при първата обсада на Константинопол Готие пленил Константин Ласкарис, като скочил на коня му; второто споменаване е свързано с жертвите при Адрианопол, сред които е бил и Готие.

ГОТИЕ ДЬО СЕН ДЕНИ — § 7, 50. Най-старият от четиримата братя, носещи името Сен Дени (останалите трима: Анри, Юг и Дрю). Произхождат от рицарска фамилия, която е била на служба в абатството Сен Дени, откъдето идва и тяхното име. Готие е бил васал на графа на Шампания, тъй като е имал няколко владения в това графство. Той потеглил от Марсилия направо за Светата земя, но през 1204 г. се завърнал във Франция. Името Готие дьо Сен Дени се среща в документи от 1204, 1207, 1209, 1220, 1224, 1254—1255, но не може да се каже със сигурност дали става дума за кръстоносеца от 1200 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 119—120.

ГОТИЕ ДЬО TOMБ — § 8. Различните ръкописи на Вилардуен дават различно изписване на името Томб: Stombe, Estombe, Tombes (същата форма се среща и у Анри дьо Валансиен), а в документите на латински: Walterus Stumbe. Според Ж. Лоньон това не е наименование на земя, а фамилно име. Вилардуен го споменава само веднъж — сред фландърските рицари, взели кръста. По всяка вероятност през лятото на 1204 г. той е последвал Бонифас дьо Монфера в Солун и в завладяването на Гърция, тъй като през 1209 г. той пристигнал за парламента в Равеника заедно с други рицари, участвали в обсадата на Коринт (Hеnri d е Vаlеnсiеnnеs, § 669, р. 109). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 162—163.

ГОТИЕ ДЬО ФРЬОЛИНЬИ — § 5. Той е отбелязан сред васалите на графа Тибо III (към 1200—1201 г.). Освен споменаването му между рицарите от Шампания, взели кръста, други известия за Готие дьо Фрьолиньи няма. Не се знае дали е взел участие в експедицията срещу Константинопол и каква е била съдбата му. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 41.

ДРЮ ДЬО БОРЕН — § 8, 434. Борен, чийто сеньор е бил Дрю, се намира в Ено на пет лийо от Камбре. През юли 1206 г. той напуснал армията поради несъгласие с Анри заедно с петдесет други рицари, чийто капитан бил Бодуен дьо Бовоар. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 160.

ДРЮ Д’ЕСТЮРЕН — § 332. Естюрен (както пише Вилардуен), или Etroeungt (идентификация, предложена от Ж. Лоньон), се намира в Ено на шест километра от Авен (Дрю е бил от хората на Жак д’Авен). Дрю последвал своя сеньор и маркиз Бонифас в Гърция и бил убит при обсадата на Коринт по време на един излаз на Леон Сгур (началото на 1205 г.). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 167—168.

ДРЮ ДЬО KPECOHCAK — § 7, 109. Неговата земя ce намира на три лийо североизточно от Клермон. Той е бил женен за Агнeс, сестра на Робер дьо Мовоазен. Дрю е сред рицарите от кралския домен, взели кръста заедно със Симон дьо Монфор. Пак заедно с него той напуснал армията (зимата — пролетта на 1203 г.), тъй като бил противник на превземането на Зара и особено на сключването на договора с младия Алексий Ангел. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 122.

EBPAP ДЬО МОНТИНЬИ — § 5. Отъждествяването на Монтиньи е трудно, тъй като в Северна Франция се срещат петдесетина общини с това наименование, а само в Шампания — десетина. Ж. Лоньон приема, че става дума за Монтиньи сюр Об (департ. Кот д’ор, аронд. Шатийон сюр Сен). Еврар е споменат само веднъж от Вилардуен — сред рицарите от Шампания, взели кръста. Ж. Лоньон не се произнася категорично дали той е взел участие в похода или не, но отхвърля твърдението на някои учени, че в Тесалия е имало някой си „сеньор дьо Монтиньи“. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 41—42.

ЕМЕРИ ДЬР ВИЛЕРОА — § 10, 302. Той е принадлежал към известната фамилия Дю Перш. Владението му Вилерей (идентификация на Ж. Лоньон) се намира на пет километра северно от Ножан льо Ротру. Емери починал в Константинопол през септември 1204 г. почти едновременно с Йосташ дьо Кантелю. Вилардуен пише, че двамата били „mult bon chevalier“. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 106.

EMOH ДЬО ПЕМ — § 45, 114, 152. Брат на Ги дьо Пем. Емон (или Ем — Aime), както своя брат, в Корфу бил противник на експедицията срещу Константинопол и заедно с него бил в шестия боен отряд, съставен от бургундци, преди първата обсада на византийската столица. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 213.

EPBE ДЬО БОВОАР — § 6. Идентификацията му е несигурна, тъй като името Бовоар е твърде разпространено. В различни документи, издадени между 1165 и 1218 г., се споменава Ерве дьо Бовоар, но не би могло да се каже със сигурност дали става дума за едно и също лице и дали то е тъждествено с рицаря, взел кръста в 1199 г. след Луи дьо Блоа. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 101.

EPBE ДЬО ШАТЕЛ — § 6, 102. Вторият син на Жерве дьо Шател (Chastel у Вилардуен), или Шатоньоф (отъждествяване на Ж. Лоньон). Взел кръста заедно със своя баща. През зимата—пролетта на 1203 г. заминал от Зара за Сирия заедно с вуйчо си Рено дьо Монмирай. Не се знае дали той е отишъл в Константинопол, придружавайки Етиен дю Перш и Рено дьо Монмирай (есента на 1204 г.). Ерве дьо Шател живял дълго време след кръстоносния поход, за което свидетелстват документи от 1223, 1224, 1228, 1233 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 87—88.

ЕТИЕН ДЮ ПЕРШ - § 10, 46, 79, 315, 316, 352, 361. Брат на граф Жофроа дю Перш. Според завещанието на Жофроа, който починал през постите на 1201 г. (27 февруари — 7 април), Етиен трябвало да получи неговите средства и да поведе хората му в армията. Но Етиен, както свидетелства и Вилардуен, лошо изпълнил последните заръки на своя брат. След като не можал да потегли с цялата армия, понеже се разболял и бил принуден да остане във Венеция (според други извори неговият неф „Теменугата“ потънал), Етиен, придружен от Ротру дьо Монфор, Ив дьо ла Жай и други, се отправил за Апулия при граф Готие дьо Бриен, а през март 1203 г. заминал за Сирия. През есента на 1204 г. той пристигнал в Константинопол заедно с Рено дьо Монмирай и получил от император Бодуен, дукството Филаделфия (дарение чисто теоретическо, тъй като въпросната територия предстояла да бъде овладяна). Етиен дю Перш не сполучил да завладее дукството си, понеже загинал край Адрианопол. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 105.

ЖАК Д’АВЕН - § 8, 114, 160, 201, 226, 279, 284, 324, 331, 332. Син на Жак д’Авен, сеньор на Ландреси (на две лийо западно от Авен), участник в Третия кръстоносен поход, по време на който намерил смъртта си. В Корфу Жак д’Авен - син бил сред тези, които искали да напуснат армията. По-късно той се отличил при атаката на кулата в Галата (6 юли 1203 г.), където бил тежко ранен и подпомогнат от един от своите рицари, Никола дьо Жанлен. През есента на 1203 г. той бил сред тези рицари, които оказали помощ на императора Алексий IV при покоряването на провинците. По време на раздора между император Бодуен и маркиз Бонифас дьо Монфера Жак д’ Авен взел страната на последния и останал свързан трайно с него.

Участвувал в покоряването на Гърция, като ръководел обсадата на Коринт, в който се бил укрепил Леон Сгур. При един нощен излаз на византийците Жак д’Авен бил тежко ранен в крака, но мъжественото му поведение дало сили на рицарите да отхвърлят Леон Сгур обратно в Акрокоринт. Това е последното известие за Жак д’Авен. По всяка вероятност той е починал преди 1210 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 153—154.

ЖАК ДЬО БОНДИ — § 345. Жак дьо Бондю (тази форма на името е възприета от Ж. Лоньон — Бондю във Фландрия, департ. Hop, аронд. Лил) е племенник на Рение дьо Три. Пристигнал заедно с него в Пловдив, той напуснал града през февруари—март 1205 г. заедно с останалите родственици на Рение дьо Три, бил заловен от въстаналите византийци и предаден на цар Калоян, по чиято заповед бил умъртвен. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 169.

ЖАН БЛИО — § 388, 493. След поражението при Адрианопол Жан Блио (той произхождал от Ено) бил изпратен на Запад заедно с Невелон, епископ на Соасон, и Никола дьо Майи, за да искат помощ. Те занесли на папа Инокентий III известното писмо на Анри (тогава регент), написано на 5 юни 1205 г. във Влахерните. Жан Блио се завърнал в Константинопол и през лятото на 1207 г. участвал е експедицията срещу цар Калоян, която навлязла в българските земи. Повече сведения за него у Вилардуен няма. Анри дьо Валансиен също не говори за Жан Блио, но споменава трима негови едноименници — Матийо, Жак и Юг Блио. Ж. Лоньон е склонен да приеме, че поне един от тримата, може би Жак, е бил негов роднина. Вж. Lоngnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 173—174.

ЖАН ДЬО ВИЛЕР - § 50, 231. Ж. Лоньон идентифицира Жан дьо Вилер (Вилер-Гислен във Вермандоа) с Жан, сеньор на Онекур (наследствено владение на жена му Люси). Той отплавал с фландърската флота за Сирия, където бил пленен от турците в злощастната за рицарите, отиващи в Антиохия, битка. Той бил освободен от затвор благодарение на хоспиталиерите. Точната дата на смъртта му е неизвестна — може би малко преди 1228 г., тъй като тогава неговият син Готие потвърдил едно дарение на баща си в полза на ордена на хоспиталиерите. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 126—127.

ЖАН ДЬО ВИРСЕН — § 6, 376, 379. Жан дьо Вирсен, или дьо Виерзон (едноименното селище се е намирало в югоизточната част на графството Блоа), е бил сред тези рицари, които веднага след битката при Адрианопол, по-точно на 16 април 1205 г., отплавали от Константинопол с пет венециански кораба и били порицани както „в страната, където отиваха“, така „и в страната, откъдето заминаха“, т. е. във Франция и в Константинопол. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 88.

ЖАН Д’ИЕР — § 7, 361. Брат на Фери д’Иер, загинал заедно с него в битката при Адрианопол (14 април 1205 г.) — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 119.

ЖАН ДЬО НЕЛ — § 8, 48, 103. Жан дьо Нел е син на Раул II, кастелан на Брюж и породен брат на Раул III, граф на Соасон и Конон. Жан също като баща си е бил кастелан на Брюж и сеньор на Нел, Фалви и Ерел. Бил е женен за Елизабет дьо Ламберсар и е имал двама синове — Жан II и Раул. Участвал в Третия кръстоносен поход. През 1202 г. получил командването на флотата на Фландрия заедно с Тиери, племенник на граф Бодуен, и Никола дьо Майи. Починал на 14 юли 1204 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 149—150.

ЖАН ДЬО НОАЙОН — § 105, 107, 290. Жан дьо Ноайон, още Жан дьо Пари или Жан Фесет, бил избран за епископ на Сен Жан д’Акр. Канцлер на граф Бодуен по време на похода, а след 16 май 1204 г. — канцлер на новоизбрания император. След превземането на Зара (ноември 1202 г.) бил изпратен заедно с Невелон, епископа на Соасон, в Рим, за да измоли папското опрощение за сторения към християнството грях. Той бил един от шестимата прелати, участвали в избора на първия латински константинополски император и в коронацията на Бодуен. През лятото на 1204 г. последвал новия император в похода му до Солун и на връщане починал в Серес. — Вж. Lоngnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 165—167.

ЖАН ДЬО ПОМПОН — § 409. Жан дьо Помпон (Помпон се намира на десния бряг на Марна по средата на пътя от Париж до Mo) е син на Рено II. Бил е женен за Мари дьо Гарланд, дъщеря на Гийом IV, сеньор на Гарланд и Идоан. От този брак е имал един син на име Юг. Жан дьо Помпон бил сред жертвите в битката при Русион (31 януари 1206 г.). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 66—67.

ЖАН ДЬО ФОАНОН — § 5, 151. Сеньор на Верньой и Шавеней (в долината на Марна) и васал на графа на Шампания. Един от малкото привърженици на експедицията към Константинопол по време на разногласията в Корфу (писмо на граф Юг дьо Сен Пол). Вилардуен го споменава още веднъж — в петия боен отряд, съставен от шампански рицари и командван от Матийо дьо Монморанси. Вероятно се е завърнал във Франция наскоро след превземането на Константинопол. През 1218 г. съпровождал Жан дьо Бриен. Вж. Lоngnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 63—64.

ЖАН ДЬО ФРИЕЗ — § 6, 12, 105, 359, 361. Жан дьо Фриез (Фриез се намира на седем лийо западно от Шартр близо до Перш) участвал в Третия кръстоносен поход. Заедно с Готие дьо Годонвил представлявал граф Луи дьо Блоа в преговорите с Венеция (1201 г.). След превземането на Зара бил изпратен в Рим заедно с Невелон, епископа на Соасон, Жан дьо Ноайон и Робер дьо Бов, за да измоли опрощението на папа Инокентий III. По време на битката при Адрианопол предложил коня си на своя сюзерен граф Луи дьо Блоа, който бил тежко ранен, но заплатил с живота си тази своя героична постъпка. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 99—100.

ЖАН ДЬО ФРУВИЛ - § 102. Брат на Пиер дьо Фрувил (Ж. Лоньон  допуска, че може би Вилардуен е смесил Жан с Робер дьо Фрувил, познат от документи). Напуснал армията в Зара през пролетта на 1203 г. заедно с Рено дьо Монмирай и брат си Пиер и се отправил към Сирия. Липсват други сведения за него. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 102—103.

ЖАН ДЬО ШОАЗИ — § 407, 409. Според Соасонския аноним Жан дьо Шоази (Шоази-о-Бак, близо до Компиен) заедно с Андре Дюрбоаз бил един от първите кръстоносци, проникнали в Константинопол на 12 април 1204 г. Двамата командвали по-късно част от отряда на конетабъла Тиери дьо Термонд и загинали в сражението край Русион на 31 януари 1206 г. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 129—130.

ЖАН Д’ЮМОН — § 361. Брат на Йосташ д’Юмон. Робер дьо Клери поставя двамата братя сред бедните рицари: „Et des povres... Wistasse de Heemont et ses freres...“ (Robert dе Clari, § I, p. З83). Вилардуен го споменава само веднъж — сред загиналите при Адрианопол. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 171.

ЖЕРВЕ ДЬО ШАТЕЛ - § 6, 296, 352. Син на Юг дьо Шатоньоф (Ж. Лоньон възприема тази форма вместо употребената от Вилардуен Chastel, която се среща и в документи) и Амберид, дъщеря на Робер III дьо Мьолан. Жерве заел важно място във френското феодално общество благодарение на брака си с Маргьорит дьо Донзи, сестра на Ерве дьо Донзи, граф дьо Невер, и на Рено Монмирай и братовчедка на граф Луи дьо Блоа и граф Тибо III дьо Шампань. През 1199 г., когато взел кръста, той наследил своя баща като владетел на Шатоньоф. Без съмнение той последвал своя сеньор граф Луи дьо Блоа в експедицията до Константинопол за разлика от шурея си Рено дьо Монмирай и сина си Ерве, които напуснали армията, пребиваваща в Зара, и се отправили към Сирия. Вилардуен говори за него на два пъти. През лятото на 1204 г. той е един от петимата рицари, които трябвало да съпроводят маркиз Бонифас от Димотика до Константинопол, където щяла да се уреди разпрата с император Бодуен. На 3 април 1205 г. той придружавал Луи дьо Блоа в похода, който имал за цел да набави храни и фураж. Вероятно Жерве дьо Шател не споделил съдбата на своя сеньор граф Луи и се измъкнал жив от адрианополската битка. Според несъвсем сигурни сведения той се отправил към Светата земя, откъдето се завърнал във Франция и починал през 1212 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 85—87.

ЖИЛ — § 464. Според Вилардуен той бил племенник на Милон льо Бребан и бил убит по време на атаката на Теодор I Ласкарис срещу Шивето на 31 март 1207 г. Други сведения за него няма. — Вж. Lоngnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 56.

ЖИЛ ДЬО ЛАНДА — § 90. Жил е бил сеньор на Ланда (Фландрия, на пет лийо североизточно от Дуе). Убит по време на стълкновението между кръстоносците и венецианците, избухнало веднага след превземането на Зара (ноември 1202 г.). — Вж. Lоngnоn, Les compagnon de Villehardouin, p. 165.

ЖИЛ Д’ОНОА — § 291. Жил д’Оноа или д’Анноа (и двете форми се срещат в ръкописите — Villеhardоuin, II, p. 100) починал по време на епидемията, засегнала армията на император Бодуен, когато се завръщал от Солун в Константинопол (лятото на 1204 г.). Локализацията на Оноа (Анноа) е твърде трудна, а за самия Жил липсват други вести. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 134.

ЖИЛ ДЬО ТРАСИНЬИ - § 54, 231. Жил дьо Трасиньи (по-правилно Тразеньи, в Ено) бил конетабъл на Фландрия. Споменава се в много документи, издадени от граф Бодуен IX. Заедно с мнозина други рицари от Плезанс вместо за Венеция се отправил за Апулия и оттам за Сирия. Според Вилардуен той бил убит в засадата, устроена от турците на рицарите, отиващи при принц Боемунд IV, но, според други извори Жил бил сред пленените. Тази несигурност относно съдбата му породила легенда, която послужила за основа на един роман (A. Вayоt, Le roman de Gillion de Trazegnies, Louvain, 1903) c твърде романтично съдържание: пленник на египетския султан, Жил съблазнил неговата дъщеря, приобщил я към Христовата вяра и заедно с нея се завърнал в Тразеньи. Други изследвани са склонни да приемат, че герой на този роман е неговият син Жил льо Брюн, конетабъл на Фландрия. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 164.

ЖИЛ ДЬО ТРИ — § 345. Брат на Рение, по всяка вероятност първороден, тъй като е бил сеньор на Три. Последвал Рение дьо Три в Пловдив, но през февруари—март 1205 г. го изоставил и заедно със сина, племенника и зетя на Рение се отправил към Константинопол. Заловен от разбунтувалите се византийци, той бил предаден на цар Калоян, по чиято заповед бил обезглавен. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 168—169.

ЖЕРАР (ломбардски граф) - § 138, 367. Ръкописите дават различни форми на името. — Gras (възприета от Ж. Лоньон), Grans, Grars, Gerars, Girarrz. Някои учени са склонни да го идентифицират с Оберто Радикати от графовете Коконато. Вилардуен го споменава в своя разказ два пъти. Той е сред рицарите, охраняващи кръстоносната армия, когато тя пребивавала в Скутари (юни—юли 1203 г.). За втори път маршалът на Шампания и на Романия говори за него, когато съобщава, че една група рицари се отделила от армията веднага след трагичната битка при Адрианопол и достигнала до Константинопол за четиридесет и осем часа вместо за обичайните пет денонощия. През май 1206 г. той вече е бил в Ломбардия. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 234—235.

ЖЕРАР ДЬО МАНСИКУР - § 8, 291. Жерар, сеньор на Мансикур (Моншекур, департ. Hop, аронд. Дуе) е син на Робер дьо Мансикур, първи братовчед по майчина линия на Гийом II дьо Бетюн и дьо Конон. Споменава се в документи от 1182 г. нататък. Вилардуен съобщава, че Жерар заедно с много други рицари починал през лятото на 1204 г., когато император Бодуен се завръщал в Константинопол след похода си до Солун. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 157—158.

ЖОФОРОА ДЬО БОМОН — § 10, 102. Син на Робер и внук на Ришар I, виконт дьо Бомон (Бомон льо Виконт или Бомон сюр Сарт, департ. Сарт, аронд. Мамер). Напуснал армията в Зара заедно с Рено дьо Монмирай и се отправил към Сирия. Не се знае дали е достигнал жив Светата земя и ако я е достигнал, каква е била по-нататъшната му съдба. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, р. 107.

ЖОФОРА ДЬО ВИЛАРДУЕН, маршал на Шампания и на Романия -§ 5, 12, 27, 32, 33, 35, 38, 41, 53, 120, 151, 174, 184, 186, 187, 189, 211, 216, 250, 268, 283-287, 296, 297, 299, 343, 344, 348, 354, 356, 362-366, 369, 371-375, 378, 379, 382, 384, 386, 430, 436-438, 457, 460, 466, 468, 478, 496. За него вж. „Жофроа дьо Вилардуен и „Завладяването на Константинопол“ (тук, с. 7—39).

ЖОФРОА ДЬО ВИЛАРДУЕН - § 5, 325-330. Племенник на Жофроа дьо Вилардуен, маршала на Шампания и на Романия, син на неговия първороден брат Жан, сеньор на Вилардуен и Брадонвилер. През есента на 1204 г. го намираме в Сирия, без да знаем как е попаднал там (Ж. Лоньон приема, че той е потеглил от Плезанс към Апулия и оттам към Светата земя заедно с Анри д’Арзилиер, чийто васал е бил). Заминал за Константинопол заедно с Етиен дю Перш и Рено дьо Монмирай, но лошото време отнесло неговия кораб в Модон (Югозападен Пелопонес). След като не сполучил да овладее страната, с помощта на един местен византийски аристократ Жофроа се отправил към Навплион, обсаждан от маркиз Бонифас. Той успял да убеди Гийом льо Шампаноа дьо Шамплит и двамата отново потеглили към Морея. За сравнително кратко време те завладели обширни територии от страната и Жофроа получил като фиеф Корон и околните земи. През 1208 г. Гийом дьо Шамплит заминал за Франция, за да получи наследството на своя брат. Според разпространената легенда, ако в срок от една година и един ден Гийом или някой негов наследник не се завърнел в Гърция, Жофроа щял да приеме титлата принц на Морея (Ахея). И наистина от 1210 г. той се появява в документите с тази титла (преди това бил назначен за сенешал на Константинополската империя и станал васал както на император Анри, така и на венецианците заради територията от Наварин до Коринт, която била владение на републиката на свети Марко), С помощта на Отон дьо ла Рош новият принц успял да покори почти цяла Морея и да установи своята резиденция в Акрокоринт. През 1217 г. той оженил първородния си син, също Жофроа, за Агенс, дъщеря на Йоланд (сестра на Бодуен дьо Фландр и Анри дьо Ено) и Пиер дьо Куртене, свързвайки се с френската династия (Пиер дьо Куртене бил внук на Луи VI). Жофроа I дьо Вилардуен починал между 1225 и 1227 г. Той имал двама синове: Жофроа II, принц на Морея (до 1246 г.), и Гийом I, също принц на Морея (1246—1274). — Вж. Langnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 32—41; Bon, La Morée franque, p. 51—150.

ЖОФРОА V ДЬО ЖОАНВИЛ - § 5, 38, 39. Син на Жофроа IV и Елюиз дьо Дампиер. Придружавал своя баща в Третия кръстоносен поход. Като сенешал на Шампания той фигурира в много документи на графа. След смъртта на Тибо III Жофроа дьо Жоанвил бил сред пратениците, които помолили бургундския дук Йод III да вземе кръста и да поеме командването на кръстоносната армия. Със същата мисия той бил натоварен и при Тибо I, граф дьо Бар льо Дук. Вилардуен не говори нищо за участието на Жофроа дьо Жоанвил в експедицията. Сигурно е, че той е заминал за Сирия, където според Обри дьо Троа Фонтен извършил много подвизи. Починал в Крак де Шевалие в края на 1203 или началото на 1204 г. Неговият племенник, прочутият хроникьор на крал Луи IX (Сен Луи) Жан дьо Жоанвил, намерил там петдесет години по-късно щита му, занесъл го в Жоанвил и го закачил в църквата „Сен Лоран“. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 18—19.

ЖОФРОА ДЬО КОРМЕРАЙ - § 6. Брат на Юг дьо Кормерай. Липсват други сведения за него. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 101.

ЖОФРОА III, ГРАФ ДЮ ПЕРШ - § 10, 40, 46, 352, 361. Син на граф Ротру III дю Перш и на Мао, дъщеря на Тибо II, граф на Шампания. По майчина линия той е бил първи братовчед на граф Тибо III дьо Шампань и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен. Участвал в Третия кръстоносен поход заедно със своя баща, който загинал при Сен Жан д’Акр (1191 г.). Според Вилардуен граф Жофроа дю Перш починал през 1202 г. по време на постите, т. е. между 27 февруари и 7 април. Според поменика в Нотр Дам дьо Шартр точната дата на смъртта му е 5 април 1202 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 104.

ИВ ДЬО ЛА ЖАЙ — § 10, 79. Взел кръста заедно с граф Жофроа дю Перш. Когато кръстоносната армия отплавала към Зара, той и Ротру дьо Монфор останали във Венеция и по-късно се отправили към Сирия, следвайки Етиен дю Перш. Вилардуен не го споменава повече в своя разказ. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 106.

ЙОД ДЬО АМ — § 8, 367. Ам, както съобщава самият Вилардуен, е замък, разположен във Вермандоа, на брега на Сома (на пет лийо югозападно от Сен Кентен). Йод III дьо Ам вероятно е брат на Жирар дьо Ам, който през 1205 г. заминал за Сирия, оженил се за Мария дьо Бейрут, вдовица на Гийом дьо Тибериад, и станал конетабъл на Триполи. Йод III взел участие в Третия кръстоносен поход заедно със своя сеньор, графа на Фландрия Филип д’Елзас. Вилардуен говори за него само веднъж — Йод дьо Ам бил сред тези двадесет и пет рицари, които през нощта след поражението при Адрианопол напуснали армията и направили всичко възможно, за да пристигнат по-бързо в Константинопол. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 158—159.

ЙОД ДЬО ДАМПИЕР — § 45, 114, 152. Брат на Ришар дьо Дампиер. В Корфу той е сред онези, които се противопоставят на експедицията към Константинопол и желаят да напуснат армията. При първата обсада на византийската столица (юли 1203 г.) той е в шестия боен отряд, съставен от бургундци. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 212.

ЙОД ЛЬО ШАМПАНОА ДЬО ШАМПЛИТ - § 45, 114, 138, 140, 152, 226, 262. Той е син на Йод I и Сибил, племенница на виконта на Дижон. Имал трима братя — Гийом I, Юг и Луи. Бил е женен за Емелин дьо Бройе, дъщеря на Юг, сеньор на Бройе и Шатовилен. В Корфу Йод бил един от основните противници на експедицията срещу Константинопол — Вилардуен го поставя на първо място. По време на пребиваването в Скутари той командвал отряд, който трябвало да охранява армията. След това го виждаме на първо място в шестия боен отряд, съставен от рицарите от Бургундия, и участник в експедицията на Анри дьо Ено по Черноморското крайбрежие. Починал през май 1204 г. и бил погребан в църквата на Светите Апостоли в Константинопол. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 209—210.

ЙОСТАШ — § 446, 453, 462, 478, 493. Четвърти син на Бодуен VIII, граф на Ено и на Фландрия, и на Маргьорит д’Елзас; брат на Бодуен IX и Анри дьо Ено. Не фигурира в нито един документ на фландърските графове, тъй като е бил твърде млад. В разказа на Вилардуен се появява едва през септември 1206 г., което дава основание на Ж. Лоньон да се противопостави на мнението, че Йосташ е потеглил към Венеция заедно с по-големите си братя (1202 г.). През септември 1206 г. той командва един от двата отряда, изпратени да освободят пленените от цар Калоян жители на Димотика. След това го намираме във всички горещи точки — в Мала Азия или на Балканския полуостров. През лятото на 1208 г. след сключване на споразумението между император Анри и Алексий Слав Йосташ е изпратен с два бойни отряда в двора на българския деспот, вече зет на константинополския император. Йосташ изпълнява важни мисии по време на войната с ломбардците, а през 1210 г. се оженва за една от трите дъщери на Михаил Ангел Комнин (вероятно Теодора). До смъртта на император Анри (1216 г.) Йосташ заедно с Берту дьо Касенелебог, регент на Солунското кралство, опазва Македония и Гърция, воювайки със севастократор Стрез и цар Борил. Той присъства на коронацията на новия латински император Пиер дьо Куртене на 9 април 1217 г. в Рим (в базиликата „Сан Лоренцо“, извън стените). Предполага се, че е загинал в засадата, устроена от Теодор Ангел Комнин на новия император, когато последният прекосявал Албания на път за Константинопол. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 175—177.

ЙОСТАШ ДЬО КАНТЕЛЮ - § 9, 149, 302. Земята, чийто сеньор е бил Йосташ, се намира на осемнадесет километра южно от Сен Пол (департ. Па дьо Кале), т. е. той е бил васал на граф Юг дьо Сен Пол. Преди първата атака на Константинопол той се намирал в третия боен отряд. Според Робер дьо Клери той и Пиер д’Амиен били избрани съгласно обичая за ръководители на бойните действия на отряда („maître meneur de la bataille“, както пише Ж. Лоньон) — те давали командите за нанасяне на удари, настъпление или отстъпление (Robert de Сlari, XLVII, р. 4958-60). Йосташ дьо Кантелю починал в Константинопол през септември 1204 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 199.

ЙОСТАШ ДЬО КОНФЛАН - § 5, 33. Васал на графа на Шампания. По женска линия той е бил потомък на графовете Дьо Бриен — неговата баба Анжилбер дьо Бриен е трета дъщеря на граф Готие I. Вилардуен го споменава сред рицарите, потеглили през април 1201 г. заедно с Готие III дьо Бриен към Апулия. По-нататъшната му съдба е неизвестна. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 21.

ЙОСТАШ ДЬО МАРШЕ — § 168. Идентификацията на неговото сеньориално владение Марше („влажно“, „блатисто място“) е трудна, тъй като това име е твърде разпространено. Вилардуен споменава Йосташ само веднъж, отбелязвайки героичното му държание по време на един излаз на византийците край Влахернската порта (юли 1203 г.). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 167.

ЙОСТАШ ДЬО САЛЬБРЮИК - § 8, 273, 281, 282. В ръкописите името на земята, чийто сеньор е бил Йосташ, е изписано различно. Sambruic, Sautbruit, Sobruic, Salebruit. Жан Лоньон за разлика от изследвачите, които търсят близост със Сарбрюк, предлага отъждествяване със „Салпервик“ (департ. Па дьо Кале, аронд. Сент Омер), изписвано някога Saulbruic, Saulpruic или Sauperwick. През лятото на 1204 г. император Бодуен оставил Йосташ да охранява Адрианопол, като му дал четиридесет рицари и сто конни сержанти. По време на конфликта между императора и маркиз Бонифас Йосташ показал своята вярност към Бодуен и в същото време своята разсъдливост, като предупредил останалите в Константинопол барони и с това допринесъл за по-бързото заличаване на разногласията. — Вж. Longnon. Les compagnons de Villehardouin, p. 160—161.

ЙОСТАШ Д’ЮМОН — § 361. Вилардуен го споменава само веднъж (името му се среща само в двата основни ръкописа О и А — Villehаrdоuin, II, p. 170) — сред падналите на бойното поле край Адрианопол (14 април 1205 г.). От своя страна Робер дьо Клери го поставя сред бедните рицари, взели кръста (Robert de Clari, § I, p. 383: Wistasses de Heemont). Ж. Лоньон ce колебае при идентификацията на сеньориалното му владение. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 170—171.

КЛАРЕМБО V ДЬО ШАП — § 5, 114, 151. Син на Кларембо IV дьо Шап и Елизанд дьо Тренел. Името му се появява в документите заедно с тези на брат му Гарние и сестра му Елизабет от 1189 г. нататък, но сравнително рядко, тъй като до похода срещу Константинопол основната роля във фамилията играе баща му. В разказа на Вилардуен Кларембо е споменат само два пъти заедно със своя чичо Ги: сред опозицията на остров Корфу и в бойната част, съставена от шампанските рицари. Към 1205 г. се е завърнал във Франция — тогава той е потвърдил едно дарение на абатството Ларивур, направено от баща му. Кларембо дьо Шап живял продължително време след завръщането си от Константинопол и починал през 1246 г. Погребан е в абатството Ларивур, чийто благодетел е бил. — Вж. Longnon, Les Compagnons de Villehardouin, p. 58—60.

KOHOH ДЬО БЕТЮН - § 8, 12, 144, 168, 211, 368, 377, 430, 436, 466, 478, 496. Син на Робер V дьо Бетюн и Аелис дьо Сен Пол; брат на Гийом. Заедно с Жофроа дьо Вилардуен той е една от най-значителните фигури в похода и в Латинската империя освен тримата френски графове и маркиз Бонифас. Като Виларуден и той е бил петдесетгодишен, вече участвал в кръстоносен поход — Третия. Ловък в дипломатическите мисии и храбър на бойното поле, ние го срещаме сред участниците във всички основни събития: разговори и преговори с византийците, присъствие в повечето важни експедиции или охрана на Константинопол. Заема важно място в двора на император Бодуен — той е споменат на първо място като свидетел в документите, издадени от императора през февруари 1205 г., и след това при Анри с официалната титла протовестиарий (съответства на западната сенешал). Ролята му пораства особено много след 1208 г. Той действа много активно по време на войната срещу ломбардците, изпълнява важни дипломатически мисии. След смъртта на император Анри (1216 г.) е избран за регент на империята. През 1217 г. отстъпил властта на императрица Йоланд (вдовицата на Пиер дьо Куртене), но след нейната смърт (септември 1219 г.) отново бил назначен за регент. Починал на 17 декември 1219 г. През младите си години Конон дьо Бетюн се прочул като автор на куртоазни песни, част от които били посветени на графиня Мари дьо Шампань (Les chansons de Conon de Béthune, éd. par A. Walensköld). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 146—149.

[КОНРАД ДЕ КРОСИГ] ЕПИСКОПЪТ НА ХАЛБЕРЩАТ - § 74. Конрад де Кросиг бил избран за епископ на Халберщат (петдесет километра югозападно от Магдебург) през 1201 г., а на 8 април 1202 г. взел кръста. Той е сред избирателите на първия латински константинополски император и участва заедно с останалите епископи в неговата коронация. На 17 август 1204 г. заминал от Константинопол за Светата земя. В Сирия той останал шест месеца, като по това време замествал архиепископа на Тир. Потеглил към Германия през пролетта на 1205 г., минавайки през Венеция и Рим. В Халберщат бил посрещнат тържествено от херцог Бернард Саксонски, придружен от много благородници и духовни лица. На 16 август 1205 г. епископ Конрад тържествено положил донесените от него мощи в църквата „Свети Стефан“ (Халберщат). По негово внушение бил съставен един разказ за кръстоносния поход, наричан от съвременните изследвачи Халберщатски аноним (Peregrinalio in Greciam et adventus reliquiarum). През 1208 г. епископ Конрад се оттеглил от своя пост и се установил в абатството Зедебеке, където починал. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 242—243.

ЛУИ ДЬО БЛОА И ДЬО ШАРТРЕН - § 3, 5, 12, 40, 52, 53, 56, 61, 98, 99, 102, 115, 116, 150, 170, 221, 245, 263, 268, 282, 283, 286, 288, 292, 293, 295, 296, 298, 304, 305, 314, 336, 340, 341, 348, 350-352, 360, 364, 369, 370, 376, 379, 381. Граф Луи взел кръста на 28 ноември 1199 г. на турнира в Екри заедно с граф Тибо III дьо Шампань, с когото са били два пъти братовчеди: бащите им са братя и са били женени за две сестри. Луи е син на Тибо льо Бон, граф на Блоа и на Шартрен (загинал при Сен Жан д’Акр в 1191 г.), и на Аелис, дъщеря на Луи VII. Роден е през 1171 г. и твърде млад придружавал баща си в Третия кръстоносен поход. Бил е женен за Катерин, наследничка на графството Клермон.

Съгласно обичая, преди да потегли към Венеция, Луи дьо Блоа направил много дарения на църкви и абатства. Документите, които оформят тези дарения, бележат неговия път към града на свети Марко — Клермон, Шартр, Блоа, Орлеан, Сито. В Павия Луи дьо Блоа бил посрещнат от граф Юг дьо Сен Пол и Жофроа дьо Вилардуен, които му предали молбата на останалите барони да не се отклонява от пътя към Венеция.

Луи дьо Блоа и дьо Шартрен заедно с граф Бодуен дьо Фландр, граф Юг дьо Сен Пол и маркиз Бонифас дьо Монфера съставял ръководното ядро на кръстоносния поход и експедицията към Константинопол. При първата атака на византийската столица той командвал четвъртия боен отряд. След това през цялата зима на 1203—1204 г. той боледувал от треска (вероятно малария) и не могъл да участва нито в отделните схватки, нито в решителния щурм срещу Константинопол. Макар и ненапълно оздравял, Луи дьо Блоа взел участие в коронацията на Бодуен — той носел императорското знаме, граф Юг дьо Сен Пол — меча, а маркиз Бонифас дьо Монфера — короната (Robert de СIari, § XCVI, p. 9430-36).

При разпределението на земите граф Луи получил Никейского дукство, което според договора принадлежало на императора. Когато започнало овладяването на земите, граф Луи останал в Константинопол и изпратил двама от най-добрите си васали, Пиер дьо Брашийо и Пайен д’Орлеан, да покорят отстъпената му територия.

През пролетта на 1205 г. избухнало въстанието в Тракия и започнала войната с цар Калоян. Граф Луи се отправил към Адрианопол заедно с император Бодуен. На 13 април той се поддал на гнева си и се впуснал да преследва леката куманска конница, изпратена от българския цар срещу латинския лагер. На другия ден той извършил същата грешка, увлякъл след себе си императора и голяма част от рицарите и с това допринесъл твърде много за разгрома на латинската армия. Граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен загинал в битката на 14 април 1205 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 79—84.

МАКЕР ДЬО СЕНТ МЕНЕУЛД - § 5, 15, 312, 342, 347, 411, 421, 430, 436, 446, 460, 464, 478, 481. Ж. Лоньон с право го характеризира като един от героите на кръстоносния поход. Макер, сеньор на Сент Менеулд (департ. Марна, аронд. Сент Менеулд) бил васал на графа на Шампания и е споменат от Вилардуен и Робер дьо Клери сред шампанските рицари, взели кръста, и в техния боен отряд преди първата атака на византийската столица (юли 1203 г.). След превземането на Константинопол и създаването на Латинската империя Макер дьо Сент Менеулд взел участие във всички по-важни събития — овладяването на Мала Азия (той завладява Никомидия), битката при Адрианопол (въпреки че не е споменат от Вилардуен), охраната на Силиврия през пролетта—лятото на 1206 г., освобождаването на Рение дьо Три, военните действия срещу Теодор I Ласкарис през 1206—1207 г. Сигурни сведения за неговата съдба след 1207 г. няма, тъй като Анри дьо Валансиен не го споменава в своя разказ. С известно основание той може да бъде идентифициран с „месир Макер“, който според Филип Мускет загинал в битката при Пиманинон (1224 г.) срещу войските на император Йоан III Дука Ватаци. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 45—48.

МАНАСИЕ ДЬО ЛИЛ - § 5, 138, 151, 283, 287, 343, 344, 354, 356, 362. Отъждествяването на „l’Isle“ предизвиква известни затруднения. Докато повечето изследвачи са склонни да търсят тази сеньория в Шампания, Ж. Лоньон приема, че тя е идентична с l’Isle-Adam (деп. Сен-е-Оаз, аронд. Понтоаз), извън Шампанското графство. Манасие е бил син на Ансо дьо Лил и Мабил дьо Бюл и по-малък брат на Адам IV. Самият той е бил сеньор на Нурар льо Франк (наследство от майка му), а е бил васал на графа на Шампания, тъй като е притежавал земи в графството, зестра на жена му Амиси дьо Мили. Манасие дьо Лил взел участие в Третия кръстоносен поход, по време на който се отличил със своята храброст. След завладяването на Константинопол (април 1204 г.) той заедно с Вилардуен, Конон дьо Бетюн и Милон льо Бребан останал да охранява града, докато император Бодуен извършвал своя поход из Тракия и Македония. Заедно с Вилардуен той бил изпратен при Бонифас дьо Монфера по време на кавгата му с императора и пак заедно с него потеглил към Адрианопол през пролетта на 1205 г. преди основните сили. По време на битката двамата охранявали латинския лагер. Присъствието на Манасие дьо Лил в Константинопол през октомври 1205 г. е засвидителствано от един документ, издаден от регента Анри дьо Ено. Вероятно наскоро след това се е завърнал във Франция. Починал е след 1214 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 42—45.

МАРИ, ГРАФИНЯ HA ФЛАНДРИЯ И ЕНО - § 8, 317, 318. Мари Шампанска, съпруга на Бодуен IX, граф на Фландрия и на Ено, е дъщеря на граф Анри I Шампански и Мари Френска (дъщеря на Луи VII и Алиенор Аквитанска), т. е. сестра на граф Тибо III. Тя взела кръста на 23 февруари 1200 г. в Брюж заедно със своя съпруг, но не заминала с него, тъй като била бременна. В началото на 1204 г. тя отплавала от Марсилия за Сирия. В Сен Жан д’Акр научила новината за завладяването на Константинопол и за избора на Бодуен. Починала по време на приготовленията си за отплаването за Константинопол (9 август 1204 г.). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 140.

МАТИЙО ДЬО ВАЛИНКУР - § 8, 148, 169, 177, 312, 342, 347, 361. Съществуват разногласия между учените по въпроса за локализацията на Валинкур. По-голямата част от изследвачите, към които напоследък се присъедини и Ж. Лоньон, приемат, че става дума за Валинкур, на три лийо източно от Камбре (департ. Hop, аронд. Камбре) в Ено. Матийо се отличил при първата атака на Константинопол (юли 1203 г.). През есента на 1204 г. той бил изпратен заедно с Макер дьо Сент Менеулд да завладее Никомидия. Взел участие в битката при Адрианопол и загинал на 14 април 1205 г. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 152—153.

МАТИЙО ДЬО МОНМОРАНСИ - § 7, 38, 79, 91, 151, 170, 184, 200. Син на Матийо I, конетабъл на Франция, и на Аликс, дъщеря на английския крал Хенри I. Васал на графа на Шампания, тъй като бил сеньор на Марли и Фериер. Матийо е бил женен за Мао дьо Гарланд. Участвал в Третия кръстоносен поход и се отличил при обсадата на Сен Жан д’Акр, а след това това показал своите качества на боец във войната на Филип II Огюст срещу Ричард Лъвското сърце. Останал поради болест във Венеция, но се присъединил към армията в Зара. Един от най-ентусиазираните привърженици на експедицията срещу Константинопол. При първата атака на византийската столица Матийо командвал петия боен отряд, който бил съставен от рицарите от Шампания. Заедно с Вилардуен и двама венецианци той посетил император Исаак II Ангел (18 юли 1203 г.), за да изиска потвърждаването на договора, сключен с младия Алексий Ангел. Починал през август 1203 г. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 116—118.

МИЛОН ЛЬО БРЕБАН — § 5, 12, 151, 211, 268, 368, 377, 430, 436, 457, 464, 466, 468, 478. Милон льо Бребан е един от най-често споменаваните от Вилардуен рицари от Шампания. Без съмнение това се дължи както на ролята, която Милон е играл в похода и в империята, така и на факта, че двамата са били близки приятели. Той е бил син на Милон I и внук на Гийом льо Роа, и двамата маршали на Шампания. На възраст Милон е бил малко по-млад от Вилардуен, но също като него придружавал в похода от 1190 г. своя сюзерен граф Анри II (присъствието му в Сен Жан д’Акр и Яфа е засвидетелствано с два документа от 1193 и 1194 г.). Пак заедно с Вилардуен Милон льо Бребан представя граф Тибо III на преговорите с Венеция. Той е един от четиримата рицари (другите трима са Матийо дьо Монморанси, Конон дьо Бетюн и Готие дьо Годонвил), натоварени от папата да разпределят средствата на похода сред нуждаещите се кръстоносци. Милон льо Бребан участва във важни пратеничества, в охраната на столицата, в съвета на императора (името му се среща в серия документи, издадени от Бодуен през февруари 1205 г.), в трите експедиции в Мала Азия през 1207 г., в битката срещу цар Борил при Пловдив (31 юли 1208 г.) (Hеnгi dе Valenсiеnnеs, § 533, 540-541, p. 41—42, 44—45), a по време на войната c ломбрадците охранявал Константинопол. Редица документи от 1212, 1216, 1217 г. доказват неговото присъствие в столицата на Латинската империя. Починал е на 19 април 1224 г. — Вж. Lоgnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 48—55.

НЕВЕЛОН, ЕПИСКОП HA COACOH - § 7, 44, 105, 107, 260, 388. Невелон (или Нивелон) дьо Киерзи бил ръкоположен за епископ на Соасон през 1176 г. от Гийом дьо Шампань, архиепископ на Реймс. Свързан с някои от политическите ходове на крал Филип II Огюст: през 1198 г. Филип Швабски пред него положил клетва да спазва договора, сключен с френския крал срещу Ричард Лъвското сърце, Отон, Бодуен дьо Фландр и архиепископа на Кьолн Адолф. През септември 1201 г. заедно с Фулк и две кюрета от ордена Сито привързал кръста към рамото на Бонифас дьо Монфера. След превземането на Зара той е един от четиримата пратеници на кръстоносците, които трябвало да измолят опрощението на папата. Невелон е един от шестимата представители на армията, които заедно с шестима венецианци избрали първия латински император; той заедно с останалите прелати благословил короната на Бодуен, поставил я на главата му и го отвел до императорския трон. След адрианополското поражение той заедно с Жан Блио и Никола дьо Майи отнесъл на Запад известното писмо на регента Анри дьо Ено (от 5 юни 1205 г.). Невелон се завърнал в Соасон, след като изпълнил мисията си и донесъл много мощи. През 1207 г. потеглил обратно към Константинопол, но по пътя се разболял и починал в Бари на 16 септември 1207 г. Погребан е в тамошната базилика „Сан Никола“. По-късно тленните му останки били пренесени в Соасон. — Вж. Longnon Les compganons de Villehardouin, p. 115-116.

НИКОЛА ДЬО ЖАНЛЕН — § 160. Никола дьо Жанлен (Жанлен в Ено, на девет километра югоизточно от Валансиен) бил васал на Жак д’Авен. В битката при кулата в Галата (6 юли 1203 г.) той подпомогнал своя сюзерен, който бил тежко ранен. Други сведения за него няма. Анри дьо Валансиен споменава Жан дьо Жанлен, брат на Симон, отличил се в една битка срещу ломбардците край Филипи (1209 г.) (Henri de Valenciennes, § 633, p. 91), за когото Ж. Лоньон допуска, че е негов роднина. — Вж. Lоgnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 167.

НИКОЛА ДЬО МАЙИ — § 9, 48, 103, 322, 388. Син на Готие, сеньор на Майи (в околностите на Амиен) и на Амели дьо Бомон. Заминал с флотата на Фландрия, достигнал до Сирия, а през ноември 1204 г. се появил в Константинопол. Взел участие в експедицията на Анри дьо Ено към Адрамитон. Един от тримата пратеници на Запад, които занесли писмото на регента Анри (5 юни 1205 г.) до папа Инокентий III и големите европейски владетелски дворове. Завърнал се в Константинопол заедно с подкрепления към 1207—1208 г. и участвал в битката при Пловдив (31 юли 1208 г.), бидейки в авангарда на латинската армия. По време на войната с ломбардците заедно с Конон дьо Бетюн и Пиер дьо Дуе водил преговори с граф Биандрате (Henri de Valenciennes, § 574, 579, p. 64, 66). Това е последното известие за него. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 199—200.

ОЖИЕ ДЬО CEH ШЕРОН - § 5, 114, 138, 151. Ожие дьо Сен Шерон (Сен Шерон, на половин лийо западно от Арзилиер) взел участие в Третия кръстоносен поход, следвайки своя сюзерен Анри II, граф на Шампания, и останал няколко години в Палестина. По време на Четвъртия поход той бил сред тези, които в Корфу желаели да напуснат армията. За последен път Вилардуен го споменава в петия боен отряд, съставен от шампанци. Наскоро след превземането на Константинопол се завърнал във Франция — през април 1205 г. вече е бил в Шампания. Починал през 1213 г. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 23—24.

ОЛИВИЕ ДЬО РОШФОР — § 6. В цяла серия документи са споменати мнозина рицари с името Оливие дьо Рошфор (Рошфор сюр Лоар, департ. Мен-е-Лоар), но нищо не дава основание някой от тях да бъде отъждествен с кръстоносеца от 1199 г. Вилардуен също не говори повече за него и ние не знаем дали той е взел участие в експедицията и каква е била съдбата му. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 88—89.

ОРРИ ДЬО Л’ИЛ — § 6, 409. Идентификацията на л’Ил е трудна, тъй като това е твърде често срещано селищно име. Орри дьо л’Ил загинал в битката при Русион (31 януари 1206 г.). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 103.

ОРРИ ДЬО ТОН — § 74. По всяка вероятност идентичен с Виерих от Даун (Даун — в Западна Германия). Вилардуен го споменава само веднъж — сред рицарите, дошли от империята. Анри дьо Валансиен е този, който дава повече сведения за него. Без съмнение той е следвал Бонифас дьо Монфера в завладяването на Гърция, тъй като го намираме сеньор на Китрос (античната Пидна) (Henri de Valenciennes, § 644, p. 95—96). По време на войната с ломбардците останал верен на император Анри. Споменат в две писма на папа Инокентий III от 1210 г., но името му не се среща сред участниците в споразумението в Равеника (2 май 1210 г.) — може би вече не е бил сред живите (?). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 248.

OTOH ДЬО ЛА РОШ — § 152, 284, 450. Той е син на Понс дьо ла Рош, сеньор на Рош (Ла Рош сюр л’Оньон, на пет лийо северно-североизточно от Безансон). Вилардуен говори сравнително малко за него, но от това, което ни е оставил, знаем, че Отон дьо ла Рош е бил здраво свързан с Бонифас дьо Монфера и го е следвал в завладяването на Гърция. През 1209—1210 г. подпомогнал морейския принц Жофроа дьо Вилардуен, племенник на маршала, да овладее Акрокоринт и Навплион. Получил като сеньориални владения Атина, Аргос и Навплион. През юни 1210 г. приел в Атина император Анри, дошъл да посети Партенона, превърнат в църква, посветена на света Богородица (Henri de Valenciennes, § 681, p. 115). Взел участие в двата парламента в Равеника (1209 и 1210 г.). В акта от 2 май 1210 г., който уреждал отношенията между светската аристокрация и клира от Солунското кралство, той фигурира сред първите барони. Между 1208 и 1213 г. той е адресат на много писма на Инокентий III, а между 1217 и 1225 г. получил серия писма от Хонорий III. Мнозина изследвачи приемат, че след тази дата той се е завърнал в Бургундия, но подобно мнение, както отбелязва Ж. Лоньон, не се подкрепя от никакви факти. Сигурно е, че в 1234 г. вече не е бил сред живите. Отон дьо ла Рош имал двама синове: Отон II, сеньор на Аргос и Навплион и на бургундските владения, и Ги, сеньор на Атина и Тива. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 215—216.

ПАЙЕН Д’ОРЛЕАН - § 6, 305, 319, 320, 341, 369, 370, 372, 374, 420, 430, 436, 453, 476, 477, 479. Произхожда от фамилия, притежаваща владения в Орлеан. От друга страна, Пайен не е собственото му име, а фамилен прякор, носен от различни представители на фамилията. През есента на 1204 г. той бил изпратен от граф Луи дьо Блоа заедно с Пиер дьо Брашийо да завладее Никея и околните земи. Бил призован от своя сеньор към участие във войната с България (пролетта на 1205 г.), но не участвал в злополучното сражение при Адрианопол. По-късно получил от регента Анри като фиеф град Атира, но той бил завладян от цар Калоян. Пайен д’Орлеан участвал в похода към Димотика (1206 г.), в освобождаването на Рение дьо Три, а през 1207 г. отново е в Мала Азия, обсаден в Кизик заедно с Пиер дьо Брашийо от войските на Теодор I Ласкарис. Това е последното му споменаване от Вилардуен. Откриваме го в 1208 г. в разказа на Анри дьо Валансиен: по време на войната с ломбрадците той заедно с Вилардуен и Милон льо Бребан е натоварен със защитата на Константинопол (Hеnri dе Vаlеnсiеnnеs, § 561, р. 56). Починал е преди 1224 г., но точната дата на смъртта му е неизвестна. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 90—91.

ПИЕР Д’АМИЕН — § 9, 114, 149, 291. Произхожда от фамилия кастелани на Амиен, притежаващи много земи на североизток от града. Той е бил първороден син на Дрю д’Амиен, загинал по време на Третия кръстоносен поход, и на Маргьорит дьо Сен Пол (Вилардуен веднъж съобщава, че Пиер е бил племенниик на граф Юг дьо Сен Пол, а след това негов първи братовчед). В Корфу той е сред основните водачи на опозицията срещу похода към Константинопол. Участвал и в двете атаки на византийската столица (17 юли 1203 и 12 април 1204 г.). През лятото на 1204 г. придружавал император Бодуен в неговия поход до Солун и починал по време на обратния път към Константинопол. Робер дьо Клери, който бил негов васал, отделя в своя разказ много повече място за Пиер д’Амиен, отколкото Вилардуен и щедро възхвалява неговите човешки и рицарски достойнства (Robert de Clari, § I, XLV, XLVII, XLVIII, LXXV, CIII). - Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 197—199.

ПИЕР ДЬО БРАШИЙО — § 6, 91, 169, 305, 319, 320, 341, 369, 370, 372, 374, 396, 430, 436, 453, 454, 462, 476, 477, 479, 489. „Пиер дьо Брашийо е безспорният герой на кръстоносния поход, прочут със своята храброст и със своите подвизи както сред гръцките и българските неприятели, така и сред кръстоносците.“ Тези думи на Ж. Лоньон твърде кратко, но пълно и точно характеризират Пиер дьо Брашийо. Пиер е син на Юг, сеньор на Брашийо (близо до Бове, департ. Оаз). Присъединява се към армията в Зара заедно с Матийо дьо Валинкур и Бонифас дьо Монфера. Оттогава насетне той е в най-важните и най-трудни места: овладяването на кулата в Галата, в експедицията на Анри по Черноморското крайбрежие и битката срещу Алексий V Мурзуфл, в която пленил прочутата икона на Богородица Одигитрия, един от първите кръстоносци, проникнали в Константинопол на 12 април 1204 г. През есента на 1204 г. по нареждане на своя сеньор граф Луи дьо Блоа заминал за Мала Азия и овладял Пиге, Панормос, Поаманенон, Лопадион. Не успява да вземе участие в битката при Адрианопол, но след това го виждаме сред участниците в походите към Димотика, Адрианопол, където бил тежко ранен (юли 1205 г.), отново към Димотика и Станимака (1206 г.), а след това в Мала Азия (1206—1207 г.). В битката при Пловдив (31 юли 1208 г.) срещу цар Борил той бил в авангарда на латинската армия. През 1209 г. се завърнал във Франция, направил много дарения на различни църкви и абатства и пак се появил в малоазийските си владения. Заловен от войските на Теодор I Ласкарис, той умрял във византийски плен през 1210 г. и от герой на кръстоносния поход се превърнал в негов мъченик (Ж. Лоньон). — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 91—98.

ПИЕР БРОМОН — § 45, 50. Пиер Бромон (или Бремон в зависимост от различното изписване на името в ръкописите) бил син на Бернар д’Андрюз и сеньор на Сов (в Прованс). Потеглил от Марсилия направо към Светата земя. Трудно може да се каже кога се е завърнал във Франция, но редица писма и документи свидетелстват, че той се е намирал там в 1209 г. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 223.

ПИЕР ДЬО KOАСО — § 114. Вилардуен го споменава само веднъж — сред противниците на похода към Константинопол в Корфу (май 1203). По-нататък за него се знае само това, че в 1210 г. е във Франция. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 128—129.

ПИЕР ДЬО НЕЛ - § 9. Брат на Готие дьо Нел, вероятно роднина на Жан дьо Нел. Липсват други сведения за него. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 201.

ПИЕР ДЬО РАДИНГАМ — § 452, 461. Между двете селища, носещи името Радингам, едното във Фландрия, а другото в Артоа, Ж. Лоньон предпочита първата идентификация. По всяка вероятност Пиер дьо Радингам не е заминал в кръстоносния поход заедно с Бодуен дьо Фландр, а доста по-късно, след превземането на Константинопол. В разказа на Вилардуен той се явява два пъти. На 1 номври 1206 г. император Анри напуснал Адрианопол, за да се завърне в столицата, и оставил там Пиер дьо Радингам с двадесет рицари. Рицарят от Фландрия бил все още там през март 1207 г., когато под стените му се появили войските на цар Калоян. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 177—178.

ПИЕР ДЬО ФРУВИЛ — § 6, 102, 379. По-голям брат на Жан дьо Фрувил (Вилардуен го съобщава на първо място). Напуснал армията в Зара, придружавайки Рено дьо Монмирай, и се отправил за Сирия. Присъединил се към кръстоносците в Константинопол след коронясването на Бодуен. На 17 април 1205 г. тайно се качил на един от петте венециански кораба, които предния ден били отплавали от Константинопол и неблагоприятният вятър отнесъл в Родосто. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 102.

РЕНИЕ ДЬО MOHC — § 8, 289, 300. Произхожда от Ено и носи името на един от най-важните тамошни градове. През лятото на 1204 г. по време на разрива между император Бодуен и Бонифас дьо Монфера императорът го назначил за капитан на оставения от него гарнизон в Солун. Починал наскоро след това, още преди маркизът да получи града. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 162.

РЕНИЕ ДЬО ТРИ — § 8, 296, 304, 311, 345—347, 382, 399, 400, 402, 435, 437—440. Той е син на Рение, сеньор на Три (на една лийо южно-югозападно от Валансиен) и кастелан на Валансиен в 1141 г. След 1194 г. фигурира в цяла серия документи на младия граф Бодуен IX. В Корфу той е един от малкото привърженици на похода към Константинопол. През лятото на 1204 г. заедно с Вилардуен и Жерве дьо Шатоньоф (Шател) е изпратен в Димотика при Бонифас дьо Монфера. Наскоро след това (есента на 1204 г.) при подялбата на империята Рение дьо Три получил от императора Пловдивското дукство. Придружен от 120 рицари, той успял да се настани в Пловдив и да бъде признат от гърците, които се страхували от цар Калоян, за сеньор. През ранната пролет на 1205 г., когато назрявала войната между България и Латинската империя, той бил изоставен от почти всичките свои рицари — на първо време заминали най-близките му родственици, съпровождани от около тридесет рицари, а малко по-късно към столицата се отправила още една група, съставена от осемдесетина рицари. Изправен пред опасността да попадне в ръцете на българите (местните павликяни и богомили осведомили цар Калоян, че могат да му предадат града), Рение дьо Три само с петнадесетина рицари се оттеглил в Станимака, където останал затворен (както твърди Вилардуен) в продължение на тринадесет месеца. Бил освободен едва през юли 1206 г. Срещаме го едва след две години сред участниците в битката срещу цар Борил край Пловдив (31 юли 1208 г.). Други известия за него няма. — Вж. Lоngnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 150—152.

РЕНИЕ ДЬО ТРИ—СИН — § 8, 345, 346. Знаем много малко за него — само това, което ни съобщава Вилардуен: вземането на кръста, бягството му от Пловдив и смъртта, застигнала го по заповед на цар Калоян. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 152.

РЕНО ДЬО ДАМПИЕР - § 5, 54, 231. Рено (или Ренар) дьо Дампиер принадлежи към фамилията Дампиер-ан-Астеноа (департ. Марна), която според Ж. Лоньон не бива да се смесва с видната фамилия в Дампиер (департ. Об), дълго време изпълнявал службата конетабъл на Шампания. Според Обри дьо Троа-Фонтен граф Тибо III на смъртното си легло натоварил Рено (Ренар) дьо Дампиер да го замести в кръстоносния поход и му оставил значителна сума пари. Но Рено изпълнил твърде лошо поетите задължения: от Плезанс той се отправил към Апулия и оттам в Сирия. Постъпил на служба при Боемунд IV, граф на Триполи и принц на Антихоия, и бил взет в плен от турците. Според споменатия по-горе Обри дьо Троа-Фонтен Рено дьо Дампиер бил пленник на владетеля на Алепо и останал такъв в продължение на тридесет години. Завърнал се във Франция през март 1233 г. и починал през същия месец на следната 1234 г. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 60—63.

РЕНО ДЬО МОНМИРАЙ - § 4, 102, 315, 352, 361. Той е бил сеньор на Монмирай-о-Перш (на шест лийо южно от Ножан льо Ротру). Син е на Ерве II дьо Донзи и брат на Ерве III дьо Донзи, който чрез брак станал граф дьо Невер. По майчина линия той бил правнук на граф Тибо II, граф на Шампания, и следователно роднина на граф Тибо III и граф Луи дьо Блоа. След превземането на Зара Рено дьо Монмирай измолил да бъде изпратен в Сирия, като поел задължението да се завърне петнадесет дни след пристигането си там. Той не удържал обещанието си и се появил направо в Константинопол след коронацията на император Бодуен. Загинал в битката при Адрианопол. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p.

РИШАР ДЬО ДАМПИЕР — § 45, 114, 152. Вилардуен говори твърде малко за Ришар, сеньора на Дампиер (Дампиер сюр Салон, департ. От Саон). В Корфу той е сред опозицията на похода към Константинопол. Преди първата атака на византийската столица той е в бойния отряд, съставен от бургундските рицари. - Вж. Lоngnоn Les compagnons de Villehardouin, p. 212.

РОБЕР ДЬО БOB — § 7, 81, 105, 106. Брат на Ангеран и Юг дьо Бов. След обсадата и превземането на Зара Робер дьо Бов бил сред пратениците на кръстоносците, които трябвало да измолят опрощението на папа Инокентий III. Вместо да се завърне в армията, той се отправил за Сирия. Няма сведения кога се е появил в Латинската империя. Знаем само, че през 1209 г., по време на войната с ломбардците, той се отличил в битката при Лариса (Henri de Valenciennes, § 652, 653, p. 100). Вероятно наскоро след това се е завърнал във Франция. През 1217 г. в Рим той присъствувал на коронацията на новия латински император Робер дьо Куртене. Починал през 1224 г. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 124.

РОБЕР ДЬО ЖОАНВИЛ — § 5, 33. По-малък брат на Жофроа V дьо Жоанвил, придружил граф Готие дьо Бриен в Апулия, където починал през 1203 г. Вж. Lоngnon, Les compagnons de Villehardouin,p. 19—20.

РОБЕР ДЬО КАРТИЕ — § 6. Фиефът Картие е бил разположен в град Блоа. Вилардуен споменава само веднъж Робер дьо Картие — при вземането на кръста. Тъй като други сведения липсват, не може да се каже дали той е взел участие в експедицията или не. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 103.

РОБЕР MOBOA3EH — § 7, 109. Робер II Мовоазен е бил син на Раул IV и на Агнес, сестра на Гийом д’Олней. Сестра му Агнес е била омъжена за Дрю дьо Кресонсак. Самият той е бил женен за Сесил дьо Шеврьоз. Напуснал армията в Зара заедно със Симон дьо Монфор, Симон дьо Нофл и Дрю дьо Кресонсак. Няколко години по-късно отново взел кръста, този път срещу албигойците. През 1209 г. във връзка с кръстоносния поход срещу еретиците той бил изпратен от Симон дьо Монфор в Рим при папа Инокентий III. През 1216 г. отново пътувал до Вечния град, този път като посланик на крал Филип II Огюст при папа Хонорий III. Починал през 1217 г. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 121—122.

РОБЕР ДЬО РОНСОА - § 7, 151, 312, 342, 347, 361. Произходът му е неизвестен. Съществуват някои предположения, че той е принадлежал към фамилията Розоа от областта на Лан, но никакви документи не дават възможност за идентификация на някой неин потомък с Робер дьо Ронсоа, споменат от Вилардуен. При първата обсада на Константинопол Робер дьо Ронсоа се намирал в отряда на шампанците. През есента на 1204 г. бил изпратен от император Бодуен заедно с Макер дьо Сент Менеулд и Матийо дьо Валинкур да овладее Никомидия. Загинал в битката при Адрианопол. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 118—119.

РОБЕР ДЬО ФРУВИЛ — § 6. Фрувил се намира в графството Блоа между едноименния град и Вандом. Робер дьо Фрувил е направил през 1203 г. едно дарение в полза на тамплиерите, което дава основание на Ж. Лоньон да допусне, че той или не е заминал с кръстоносната армия, или я е напуснал в Зара или Корфу. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 101—102.

РОЖЕ ДЬО МАРК — § 8. Земята, чието име носи Роже, се намира на три километра югозападно от Куртре (Западна Фландрия — Белгия). Един документ, издаден от император Бодуен през февруари 1205 г. във Влахерните, в който Роже дьо Марк фигурира в качеството си на свидетел, удостоверява неговото присъствие в Константинопол по това време. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 160.

РОЖЕ ДЬО СЮИТР — § 74. Липсват други сигурни сведения за него освен Вилардуеновото споменаване. От друга страна, идентификацията му се затруднява от различното изписване на фамилното му име. Жан Лоньон, основавайки се на Бодуен д’Авен, който говори за някой си „Rogier de Zuster“, приема, че става дума за Susteren (Лимбург - Холандия). Аргументът му е, че латинското прилагателно, образувано от това селищно име, е Suistrensis, което е твърде близо до Вилардуеновото Suitre. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 247.

РОТРУ ДЬО МОНФОР — § 10, 79. Той е бил син на Ротру II (1130— 1181) и на Бургони дьо Сабле. Сеньор на Монфор (Монфор льо Ротру на 16 километра североизточно от Манс) и Бонетабл. Фигурира в документи между 1196 и 1218 г., когато вероятно е умрял. През 1202 г. напуснал Венеция заедно с Етиен дю Перш и се отправил към Апулия, а през март 1203 г. преминал в Сирия. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 105-106.

СИМОН ДЬО МОНФОР — § 4, 38, 109. Симон IV, сеньор на Монфор (Монфор л’Амори, департ. Сен-е-Оаз, аронд. Рамбуйе) и на Епернон, е прочутият водач на кръстоносния поход срещу албигойците, загинал край стените на Тулуза през 1218 г. Симон дьо Монфор прекарал две години в Сирия (1198—1199), а веднага след това взел кръста и решил да участва в Четвъртия кръстоносен поход. Неговото участие обаче приключило твърде скоро. В Зара той бил сред тези, които се противопоставили на обсадата и превземането на града, а наскоро след това напуснал армията, отправяйки се към Унгария. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 113-114.

СИМОН ДЬО НОФЛ — § 109. Съсед на Симон дьо Монфор Нофл се намира на две лийо североизточно от Монфор л’Амори. Симон дьо Нофл напуснал армията в навечерието на заминаването за Корфу заедно със Симон дьо Монфор. Починал в 1229 г. — Вж. Longon, Les compagnons de Villehardouin, p. 128.

[СИМОН], АБАТ HA МАНАСТИРА В ЛООС - § 97, 206. Симон е бил абат на принадлежащия към ордена Сито манастир в Лоос (Фландрия, на една лийо югозападно от Лил, департ. Hop, аронд. Лил) от 1187 до 1203 г. В Зара той поддържал единството на армията, докато неговият събрат Ги де Во дьо Серней се противопоставял на обсадата на града и на експедицията срещу Константинопол. Останал в армията, той присъствал на първата обсада на византийската столица и починал през есента на 1203 г. Робер дьо Клери (Robert de Сlari, § LXXIII, p. 71) неправилно твърди, че той е бил жив през април 1204 г. и изповядал кръстоносците преди решителната атака на Константинопол. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 165.

ТИБО III, ГРАФ HA ШАМПАНИЯ И НА БРИ — § 3, 5, 8, 12, 35—37, 40, 43. Взел кръста първи заедно със своя братовчед граф Луи дьо Блоа (28 ноември 1199 г.). По това време той е бил едва двадесетгодишен — роден е на 13 май 1179 г. като втори син на граф Анри I льо Либерал и на Мария Френска, дъщеря на Луи VII. Наследил през 1197 г. първородния си брат Анри II, загинал край Сен Жан д’Акр на 10 септември 1197 г. Взимайки кръста, Тибо III е следвал семейната традиция. Баща му Анри I е придружавал Луи VII по време на Втория кръстоносен поход, а тридесет години по-късно (1179) той самият организирал и ръководил една експедиция в помощ на Тивериада. Брат му Анри II взел кръста в 1188 г. заедно с двамата си вуйчовци Филип II Огюст и Ричард Лъвското сърце. Той командвал кръстоносната армия до пристигането на двамата крале, а сетне управлявал Ерусалимското кралство след смъртта на Конрад дьо Монфера (1192 г.) до собствената си смърт.

Граф Тибо III се разболял тежко, докато представителите на кръстоносците преговаряли във Венеция, и починал на 24 май (според други данни на 25 май) 1201 г. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 11—13. Вж. също E. Kittеll, Was Thibault of the Champagne the Leader of the Fourth Crusade?, Byzantion, 51 (1981), p. 557—565.

ТИЕРИ, „ПЛЕМЕННИК“ HA БОДУЕН ДЬО ФЛАНДР - § 8, 48, 49, 103, 493. Незаконен син на граф Филип д’Елзас. Всъщност той е бил първи братовчед на граф Бодуен, чиято майка Маргьорит е била сестра на Филип д’Елзас. Тиери бил поставен заедно с Жан дьо Нел и Никола дьо Майи начело на флота на Фландрия. От Сирия той се отправил към Константинопол през втората половина на 1204 г. Оттук нататък Вилардуен го споменава само веднъж — по време на похода на император Анри в българските земи (август 1207 г.). — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 145.

ТИЕРИ ДЬО ДИЕСТ — § 74. Принадлежи към фамилия, произхождаща от беглийския Брабант (Диест се намира на около тридесет километра североизточно от Лувен). Тиери е споменат от Вилардуен само веднъж — в списъка на рицарите, дошли от империята. Други сведения за него няма. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 247.

ТИЕРИ ДЬО ЛООС - § 74, 306, 322, 402, 407, 409, 430, 436, 455, 478, 480—484, 486, 489. Родното място на Тиери дьо Лоос, или правилното Лооз, се намира в Лимбург (Белгия) на двадесет и пет километра северозападно от Лиеж. Той е бил син на граф Жерар дьо Лооз, участник в Третия кръстоносен поход и загинал при обсадата на Сен Жан д’Акр. Тиери взел участие в експедицията срещу Константинопол заедно с брат си Вилен. Той придружавал Анри дьо Ено в Мала Азия (есента на 1204 г.), станал сенешал по време на регентството на Анри, получил като фиеф Никомидия, а през май 1207 г. бил пленен от хората на Теодор I Ласкарис, след като два пъти бил съборен от коня си и ранен в лицето. Тиери бил освободен, след като император Анри сключил примирие с Теодор I Ласкарис. По всяка вероятност наскоро след освобождаването си е напуснал империята, тъй като през 1209 г. за сенешал бил назначен Жофроа дьо Вилардуен, племенник на маршала. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 245—246.

ФЕРИ Д’ИЕР — § 7, 361. Иер се намира на югоизток от Париж на три лийо от Корбей. За Фери знаем само това, че заедно с брат си Жан загинал в битката при Адрианопол (14 април 1205 г.). — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 119.

ФРАНСОА ДЬО КОЛЕМИ — § 8. Според Ж. Лоньон става дума за Франк (или Франко) дьо Куломби (Куломби, на 18 километра западно-югозападно от Сент Омер). Вилардуен не го споменава по-нататък в своя разказ, тъй като Франк дьо Куломби вместо за Светата земя се отправил към Англия — той фигурира в един документ, издаден от английския крал Джон Безземни на 12 април 1205 г. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 161.

ШАРЛ ДЬО ФРЕН — § 408, 409. Отъждествяването му е почти невъзможно както заради многото варианти на името Френ, така и заради това, че то е твърде разпространено във Франция. Освен това Вилардуен не е посочил областта, от която той е произхождал. Шарл дьо Френ принадлежал към гарнизона на Русион, чийто капитан бил Тиери дьо Термонд. В битката на 31 януари 1206 г. той командвал един отряд и загинал заедно с мнозина други рицари. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 174.

ЮГ ДЬО БЕРЗЕ — § 45. Земята, чийто сеньор е бил Юг, Берзельо-Шател, се е намирала в Бургундското дукство близо до Макон. Юг е бил роден към 1145 г. Вилардуен не съобщава за него друго, освен че е взел кръста. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 213.

ЮГ ДЬО БЕРЗЕ—СИН — § 45. Роден към 1170 г. Прочут с поемите си, посветени на кръстоносния поход. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 213—214.

ЮГ ДЬО БОВ — § 109. По-малък брат на Ангеран и Робер дьо Бов. Напуснал армията в Зара заедно с Ангеран. Завърнал се във Франция, той бил гледан с лошо око от крал Филип II Огюст заради някои „злодеяния“ и взел страната на Джон Безземни и Феран дьо Фландр срещу френския крал. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 124—125.

ЮГ ДЬО БОМЕЦ — § 8, 430, 434. Родното му място е Бомец ле Камбре (департ. Па дьо Кале, аронд. Арас). Син е на Юг дьо Бомец и брат на Жил, сеньор на Бомец и кастелан на Бапом. През юни—юли 1206 г. участвал в експедицията към Димотика (той командвал шестия боен отряд) и след това напуснал армията заедно с Бодуен дьо Бовоар. Завърнал се във Франция (1207 г.?), той подарил на абатството Мон Сен Кентен един реликварий, пълен с различни мощи на светци. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 156—157.

ЮГ ДЬО БРАШИЙО — § 6. Брат на Пиер. Сведения за него по време на похода и след превземането на Константинопол липсват. Може да се предполага само, че е придружавал своя брат. През 1209 г. вече е бил във Франция. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 98.

ЮГ ДЬО КОЛИНЬИ - § 45, 201, 202, 279, 284, 392. Сеньор на Колиньи (департ. Ен, аронд. Бург) и Ревермон. Женен за Беатирс д’Албон, вдовица на Юг III, дук на Бургундия. По време на раздора между Бодуен и Бонифас взел страната на маркиза. Натоварен от Бонифас с охраната на Серес. През юни 1205 г. градът бил обсаден от войските на цар Калоян и при една от атаките на българите Юг бил убит с удар в окото. След неговата смърт крепостта се предала твърде бързо. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 214-215.

ЮГ ДЬО КОРМЕРАЙ — § 6. Васал на граф Луи дьо Блоа и Шартрен (Кормерай се намира на три лийо южно-югозападно от Блоа). Поради липса на сведения не може да се каже дали е взел участие в експедицията срещу Константинопол или не. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 100.

ЮГ ДЬО СЕН ДЕНИ — § 50. Брат на Готие и Анри дьо Сен Дени (Е. Фарал неосноватено смята, че с Анри и с Юг Вилардуен е обозначил една и съща личност). Заедно с Готие Юг се отправил към Марсилия и оттам за Светата земя. През 1207 г. вече е бил вече Франция. Други сведения за него липсват. — Вж. Longnon, Les compagnons de Villehardouin, p. 120.

ЮГ IV КАНДАВЕН, ГРАФ ДЬО СЕН ПОЛ - § 9, 40, 53, 61, 98, 99, 115, 116, 149, 170, 201, 255, 314, 334, 335. Син на Анселм дьо Сен Пол. Юг бил женен за Йоланд дьо Ено, леля на Бодуен IX. Участвал в Третия кръстоносен поход и се отличил при обсадата на Сен Жан д’Акр. До 1191 г. графството Сен Пол било зависимо от графа на Фландрия, а след тази дата — от краля на Франция. Станал васал на Филип II Огюст, Юг дьо Сен Пол му служил вярно и през 1194 г. получил много фиефи. Заедно с Бодуен дьо Фландр и дьо Ено, Луи дьо Блоа и дьо Шартрен и Бонифас дьо Монфера граф Юг бил един от четиримата върховни ръководители на похода и участвал във всички важни събития — овладяването на Зара, споразумението с Алексий Ангел и последвалото отклонение на похода към Константинопол, двете обсади на византийската столица. Заедно с останалите трима адресирал до папата и до цялото християнство едно писмо, в което се възхвалявала победата (август 1204 г.). По-голяма стойност като исторически извор има писмото, изпратено от Юг дьо Сен Пол до дук Анри дьо Лувен (края на 1204 г.), в което събитията са предадени вярно и точно. По време на коронацията на Бодуен той носел меча на новия император. По всяка вероятност той бил провъзгласен за конетабъл на империята и получил като фиеф Димотика. Разболял се тежко от подагра и починал в началото на 1205 г. Тялото му било погребано в църквата „Свети Георги“ в константинополския квартал Манган, а по-късно пренесено във Франция. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 195—197.

ЮГ ДЬО ШОМОН — § 50. Сеньор на Шомон-ан-Вексен (департ. Оаз, аронд. Бове). Според Вилардуен той е отплавал от Марсилия за Сирия. Ж. Лоньон допуска като вероятна една семейна легенда, според която Юг се отличил при завладяването на Зара. За съжаление двете известия трудно се съгласуват — кръстоносната армия превзела Зара през ноември 1202 г., а фландърският флот презимувал (1202—1203 г.) в Марсилия и едва след това отплавал за Сирия. Следователно, за да съгласуваме двете версии, трябва да приемем, че Юг е бил при Зара и едва след това се е отправил към Марсилия и оттам в Светата земя — подредба на събитията, която ми се струва малко вероятна. Единственият сигурен факт е, че през 1209 г. Юг дьо Шомон е бил във Франция и наскоро след това е починал. — Вж. Lоngnоn, Les compagnons de Villehardouin, p. 125.

 ПРИЛОЖЕНИЕ II:

ХРОНОЛОГИЧЕСКА ТАБЛИЦА

1198

8 януари — Избор иа папа Инокентнй III.

август — Папата приканва християните на кръстоносен поход.

1198-1199

Фулк дьо Ньойи проповядва нов кръстоносен поход.

1198-1202

Войната на цар Калоян с Византия.

1199

28 ноември — Турнирът в Екри. Тибо III и Луи дьо Блоа вземат кръста.

1200

23 февруари — Бодуен дьо Фландр и дьо Ено взема кръста.

Първо писмо на папа Инокентий III до цар Калоян.

1201

април — Договорът с Венеция за превозване иа кръстоносната армия.

24 май — Смъртта на Тибо III, граф на Шампания.

септември — октомври — Маркиз Бонифас дьо Монфера взема кръста.

лято—есен (?) — Цар Калоян превзема крепостта Констанция (дн. Симеоновград) и освобождава Варна от византийска власт.

1202

Сключване на мирен договор между България и Византия.

Отговор на цар Калоян на първото писмо на папа Инокентий III.

Леон Сгур, господар на Коринт, Аргос и Навплион.

април—май — Заминаване на кръстоносците за Венеция.

август—септември — Кръстоносците приемат предложението на Венеция да овладеят Зара.

8—9 октомври — Заминаване на флотата от Венеция.

13—18 ноември — Обсада и превземане на Зара.

краят на ноември — Сблъскване между кръстоносци и венецианци.

1203

Нахлуване на маджарите в северозападните български земи и последвалото им прогонване от цар Квлоян.

януари — Сключване на споразумението между кръстоносците и Алексий Ангел.

февруари  — Опрощение на папата за превземането на Зара.

8 април — Кръстоносците се настаняват извън Зара, край пристанището, а венецианците разрушават укрепленията на града.

25 април — Алексий Ангел пристига в Зара.

1—3 май — Флотата пристига в Корфу; разногласия в армията по повод експедицията към Константинопол.

24 май — Заминаване от Корфу.

юни — Престой на част от флотата на остров Евбея и остров Андрос.

8—9 юни — Цялата флота пристига в Абидос.

23 юни — Флотата пристига край Константинопол.

24 юни — Кръстоносците в Халкидон.

26 юни — Пристигане в Скутарион.

6 юли — Превземане на кулата в Галата.

11—17 юли — Обсада на Константинопол откъм двореца Влахерни.

17 юни — Атака срещу Константинопол.

17—18 юли (нощта). Бягство на император Алексий III Ангел.

18 юли — Исаак II Ангел отново император.

1 август — Коронясване на Алексий IV Ангел.

август — Продължаване на договора между кръстоносците и Алексий IV Ангел.

август—ноември — Поход на Алексий IV Ангел, придружен от Бонифас дьо Монфера, из Тракия и Македония.

ноември — Първи затруднения между кръстоносците и Алексий IV.

август—декември (?) — Теодор Ласкарис напуска тайно Константинопол и се установява в Никея.

декември — Първи стълкновения между кръстоносците и византийците.

1204

1 януари — Византийците правят опит да опожарят кръстоносната флота.

29 януари - Преврат в Константиполол: Алексий IV хвърлен в тъмница, а Алексий V Дука Мурзуфл провъзгласен за василевс.

февруари, (началото) — Експедиция на Анри към Филе.

8 февруари — Алексий IV удушен в затвора.

февруари - Цар Калоян предлага помощ на кръстоносците за завладяването на Константинопол, ако бароните признаят царската му титла.

март — Договор за разпределение на Византийската империя между кръстоносците и венецианците, за избор на император, разпределение на плячката и т. н.

9 април — Първата несполучлива атака срещу Константинопол.

12 април — Завладяване на Константинопол.

12 април — 9 май — Съставяне на Partitio terrarum imperii Romaniae.

13—15 април — Разграбване на Константинопол.

април - Алексий и Давид Комнин завладяват Трапезунд.

април — май — Предложение на цар Калоян за мир с Латинската империя.

2 май — Посочване на 12-те, които трябва да изберат император.

9 май — Бодуен избран за император.

10—15 май — Маркиз Бонифас се оженва за вдовицата на император Исаак II Ангел.

16 май — Коронация на император Бодуен.

май—юни — Император Бодуен се съгласява да отстъпи на Бонифас дьо Монфера Солун в замяна на Мала Азия.

юли—август — Конфликт между Бодуен и Бонифас.

септември — Бонифас се установява в Солун.

октомври — Разпределение на империята.

15 октомври — Папският легат кардинал Лъв пристига в Търново.

1 ноември — Пиер дьо Брашийо и Пайен д'Орлеан потеглят към Мала Азия.

7 ноември кардинал Лъв помазва и посвещава за примас на Българската църква търновския архиепископ Василий.

8 ноември — Кардинал Лъв коронясва и благославя цар Калоян, господар на всички българи и власи, поставя на главата му царска корона и му връчва скиптър.

11 ноември — Анри дьо Ено заминава за Мала Азия.

ноември — Рение дьо Три се отправя към Плоадив.

ноември — Макер дьо Сент Менеулд се отправя към Никомидия.

ноември — Пристигане на Етиен дю Перш и Рено дьо Монмирай в Константинопол.

ноември — Алексий V Мурзуфл пленен и екзекутиран в Константинопол.

ноември — декември — Бонифас обсажда Коринт и Навплион.

ноември — декември — Михаил Комнин Ангел в Арта.

ноември — декември — Жофроа дьо Вилардуен, племенникът нв маршала, пристига в Модон.

1205

февруари — Византийски пратеници от „всичките градове на страната (Тракия и Македония?) пристигат в Търново и признават Калоян за свой василевс при условие, че ще ги закриля и управлява, както собствените си поданици.

февруари — март (?) — Жофроа дьо Вилардуен и Гийом дьо Шамплит завладяват част от Морея.

март — Император Бодуен и граф Луи дьо Блоа свикват кръстоносните отреди от Мала Азия и се готвят за война с цар Калоян.

март — Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил потеглят гьм Адрнанопол.

март — Рение дьо Три изоставен от своите роднини и от повечето си рицари.

25 март — Император Бодуен потегля от Константинопол.

29 март — Той пристига край Адрианопол.

3 април — Граф Луи дьо Блоа извършва поход в околностите на Адрианопол, за да набави храна и фураж.

13 април — Набег на куманската конница срещу латинския лагер.

14 април — Битката при Адрианопол; победа на цар Калоян; император Бодуен е пленен {?), а граф Луи дьо Блоа с много изтъкнати рицари пада на бойното поле

15 април (нощта) — Отстъпление на остатъците от кръстоносната армия към Родосто, преследвани от цар Калоян.

15 април — Армията, предводителствана от Жофроа дьо Вилардуен, пристига в Памфилион, където се среща с Пиер дьо Брашийо.

16 април — Армията пристига в Родосто. Бегълците пристигат в Константинопол и съобщават за поражението.

17 април — Пет венециански кораба, препълнени с кръстоносци, напускат Константинопол.

17—20 април — Анри дьо Ено провъзгласен за регент.

април (края) — Анри се завръща в Константинопол.

април—май — Цар Калоян опустошава Тракия.

май (преди 29) — Умира Енрико Дандоло.

май (след 29) — началото на юни — Цар Калоян се отправя към Македония.

5 юни — Писмо иа регента Анри до папа Инокентий III.

юни — Българите обсаждат и превземат Серес.

юни — Войските на цар Калоян завладяват Солун (без Акропола) и след това го оставят на византийците.

1 юни — Анри безуспешно обсажда Адрианопол.

юни — Рение дьо Три се оттегля в Станимака.

юни — Цар Калоян превзема Пловдив, опожарява града и се отправя към Търново. Начало на разпадането на българо-византийското сътрудничество.

начало на зимата — Регентът Анри се завръща в Константинопол, след като оставя гарнизони в някои тракийски гралове.

1206

31 януари — Българите разгромяват Тиери дьо Термонд край Русион.

февруари—април — Поход на цар Калоян в Тракия. Завладяване на Неапол, Хераклея, Даониум, Чорлу, Атира.

май—юни — Окончателно скъсване на българо-византийския съюз.

юни — Цар Калоян обсажда Димотика.

25 юни — Регентът Анри потегля на помощ на Адрианопол и Димотика.

юни—юли — Цар Калоян изоставя обсадата на Димотика и се оттегля към България. Регентът Анри го следва през Родестюик, Ефрем и Монияк.

14 юли — Освобождаване на Рение дьо Три.

20 август — Анри е коронясан за император.

септември — Цар Калоян отново нахлува в Тракия и завладява Димотика: разрушава стените на града и отвежда неговото население със себе си. Анри го преследва и достига до Боруй и Близм.

октомври — Император Анри нахлува в българските земи и достига до Терме и Аетос.

1 ноември — Император Анри се отправя от Адрианопол за Константинопол.

ноември — Анри изпраща в Мала Азия Пиер дьо Брашийо и Тиери дьо Лоос.

ноември — Бонифас дьо Монфера възстановява Серес и укрепява Драма.

1207

4 февруари — Император Анри се оженва за Агнес, дъщеря на Бонифас дьо Монфера.

март (преди 7) — Съюз между цар Калоян и император Теодор I Ласкарис. Българските войски за четвърти път нахлуват в Тракия.

31 март — 2 април — Теодор I Ласкарис обсажда Шивето, отбраняван от Макер дьо Сент Менеулд. Поход на Анри и отхвърляне на обсадата.

април — Цар Калоян обсажда Адрианопол; куманите го изоставят и той вдига обсадата.

май — Император Теодор I Ласкарис обсажда безуспешно Кизик и Никомидия. Тиери дьо Лоос е пленен от византийците. Два похода на Анри в Мала Азия.

май — Двегодишно примирие между Анри и Теодор I Ласкарис. Латинците изоставят Кизик и Никомидия. Тиери дьо Лоос е освободен.

юли — Поход на Анри към Адрианопол и след това в българските земи.

август  Среща между император Анри и маркиз Бонифас.

4 септември — Бонифас дьо Монфера убит от българите край Мосинопол.

септември—октомври — Цар Калоян обсажда Солун.

26 октомври (?) — Цар Калоян убит от куманина Манастър.

Съкращения

Божилов, Асеневци: Ив. Божилов, България при Асеневци, Исторически преглед, 1980, 2, с. 80—95.

Божилов, Цар Калоян: Ив. Божилов, Цар Калоян (1197—1207), Военноисторически сборник, 1982, 5, с. 131—147.

Божилов. Фамилията на Асеневци: Ив. Божилов, Фамилията на Асеневци (1186—1460). Генеалогия и просопография. София, 1985 (Второ фототипно издание: 1994).

Божилов. Седем етюда: Ив. Божилов. Седем етюда по средновековна история. София, 1995.

Божилов. Българите: Ив. Божилов. Българите във византийската империя. София, 1995. 

Гагова. Тракия: Кр. Гагова. Тракия през българското средновековие (историческа география). София, 1995.

Дуйчев, Преписката: Преписката на папа Инокентия III с българите. Увод, текст и бележки от Ив. Дуйчев, ГСУ, ИФФ, том XXXVII, 3, София, 1942, с. 1—116.

История на България, III: История на България, том III, Втора българска държава, София, 1982.

Николаев, Хрониката на Жофруа дьо Вилардуен: Bс. Николаев, Хрониката на Жофруа дьо Вилардуен: Завладяването на Цариград, София, 19.

Ahrweiler, L’idéologie politique: H. Ahrwеilеr, L’idéologie politique de l’empire byzantin, Paris, 1975.

Andrews, Castles of the Morea: K. Andrews, Castles of the Morea. The American School of Classical Studies of Athens, Princeton, New Jersey, 1953.

Asdracha, La région des Rhodopes: C. Asdracha, La région des Rhodopes aux XIIIe et XIVe siècles. Etudes de géographie historique, Athen, 1976 (Texte und Forschungen zur byzantinisch-neugriechischen Philologie — Bd. 49).

Bon, La Morée franque: A. Bon, La Morée franque. Recherches historiques, topographiques et archéologiques sur la principauté d’Achaïe (1205—1430), vol. I. Texte, Paris, 1969 (Bibliothèque des Ecoles françaises d’Athènes et de Rome—213).

Božilov, La “Chronique de Morée:” Iv. Božilov, La “Chronique de Morée” et l’historire de Bulgarie au début du XIIIe siecle (1204—1207), Bulgarian Historical Review, 1977, 2, p. 37—57.

Carile, Partitio: A. Carile, Partitio terrarum imperii Romaniae, Studi Veneziani, VII (1965), p. 125-305.

Carile, Per una storia: A. Carile, Per una storia dell’Impero latino di Costantinopoli (1204—1261). Seconda edizione ampliata, Bologna, 1978 (Il mondo medievale. Studi ai storia e storiografla. Sezione di storia bizantina e slava diretta da A. Carile).

Georgii Acropolitae Historia: Georgii Acropolitae Opera, rec. A. Heisenberg, vol. I, Lipsiae, 1903.

J. Le Goff, La civilisation de l’Occident médiéval: J. Le Goff, La civilisation de l’Occident médiéval, Paris, 1977 (Les Grandes civilisations — 3).

Henri de Valenciennes: Henri de Valenciennes, Histoire de l’empereur Henri de Constantinople, publiée par J. Longnon, Paris, 1948 (Documents relatifs à l’histoire des Croisades, II).

A History of the Crusades, II: A History of the Crusades, II. The Later Crusades (1189— 1311), Ed. R. Lee Wolff and Harry W. Hazard, University of Pensylvania Press, Philadelphia, 1962.

Longnon, Recherches: J. Longnon, Recherches sur la vie de Geoffroy de Villehardouin suivies du Catalogue des Actes des Villehardouin, Paris, 1939 (Bibliothèque de l’Ecole des Hautes Etudes — 276).

Longnon, L’empire latin; J. Longnon, L’empire latin de Constantinople et la principauté de Morée, Paris, 1949.

Longnon, Les compagnons de Villehardouin: J. Longnon, Les compagnons de Villehardouin. Recherches sur les croisés de la quatrième croisade, Genève, Librairie Droz, 1978 (Centre de Recherchces d’histoire et de philologie de la IVe section de l’Ecole Pratique des Hautes Etudes. V. Etudes médiévales et modernes — 30).

Nic. Choniatae Historia: Nicetae Choniatae Historia. Rec. I. A. van Dieten, Pars Prior: Praefationem et textum continens, Walter de Gruyter, Berolilni et Novi Eboraci, 1975 (CFHB, vol. XI/1).

Nicol, The Despotate of Epiros: D. M. Nicol, The Despotate of Epiros, Oxford, 1957.

Oikonomidès, La décomposition: N. Oikonomidès, La décomposition de l’empire byzantin à la veille de 1204 et les origines de l’empire de Nicée: à propos de la “Partitio Romaniae” — XVe Congrès international d’Etudes byzantines. Rapports et co-rapports. Histoire. 1. Forces centrifuges et centripètes dans le monde byzantin entre 1071 et 1261, 28 p.

Ostrogorsky, Histoire: G. Ostrogorsky, Histore de l’Etat byzantin, Paris, 1977.

Polemis, The Doukai: D. Polemis, The Doukai. A Contribution to byzantine Prosopography, London, 1968.

Robert de Clari: Robert de Clari, La conquête de Constantinople, éditée par Ph. Lauer, Paris, 1974 (Les classiques français du Moyen Age — 40).

Queller, The Fourth Crusade: D. E. Quеller, The Fourth Crusade. The Conquest of Constantinople, 1201—1204, Leicester University Press, 1978.

Setton, The Papacy: K. M. Setton, The Papacy and the Levant (1204—1571), Vol. I. The Thirteenth and Fourteenth Centuries, Philadelphia, 1976 (Mémoires of the American Philosophical Society — Vol. 14).

Soustal. Thrakien: P. Soustal. Thrakien (Thrake, Rodope und Haimimontos). Wien, 1991 (Tabula Imperii Byzantini 6).

Villehardouin, I—II: Villehardouin, La conquête de Constantinople. Editée et traduite par E. Faral, t. I - II, Paris, 1973 (Les classiques de l’histoire de France au Moyen Age - XVIII, XIX).

Tweet

 ЖОФРОА ДЬО ВИЛАРДУЕН

ЗАВЛАДЯВАНЕТО

НА

КОНСТАНТИНОПОЛ

ПРЕВОД ОТ СТАРОФРЕНСКИ

ИВАН БОЖИЛОВ

ЖОФРОА ДЬО ВИЛАРДУЕН

И

„ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ“

Ако се опитаме да надникнем в съдбините на Франция в края на дванадесетото и началото на тринадесетото столетие, макар и твърде отдалечени във времето и пространството, ще се изправим лице в лице с богата и разноречива картина. Почти четири десетилетия на върха на държавната пирамида се намира крал Филип II Огюст (1185—1223), чиито дела съвременниците сравняват с делата на Шарлемань.¹ Във вътрешен план най-голямо постижение на този именит владетел безспорно е успешната му борба срещу големите васали. Той сполучил да откъсне Амиен и Вермандоа от графа на Фландрия, регент по време на неговото малолетие и организатор на феодална коалиция срещу централната власт, а по-късно, опирайки се на църквата и на градовете, наложил своя авторитет върху всички големи феодални владетели (през 1196—1198 г. са издадени първите харти, определящи клетвата за феодална вярност на големите васали към френската корона). В международен план действията на Филип Огюст са твърде значими и важни както в събитията около кризата, обхванала английската монархия (той води непрекъснати войни с Англия по времето на Хенри II и синовете му Ричард Лъвското сърце и Джон Безземни), така и в делата на империята.

Какво е вътрешното положение на Франция през управлението на Филип Огюст? Икономиката на страната все още е здраво обвързана със земята и отделните технически въведения (в Нормандия се появява вятърна мелница) не могат да преобразят селскостопанската дейност и да осигурят основното — прехранването на населението, което за две столетия (X—XII в.) се е удвоило. Гладните години не са рядкост, като най-тежки са 1196—1197.

Църквата продължава да заема важно място в живота на френското феодално общество. Особено силно е влиянието на ордените Клюни и Сито, чиято роля в т. нар. „формиране на християнството“ (Жак льо Гоф) е значителна. Все още не е настъпило времето на тамплиерите, на „новата милиция на църквата“ — последователите на св. Франческо от Асизи и неговите „дванадесет малки братя“ и на Доменико де Гузман (проповедниците-доминиканци).

Сякаш най-забележимо и най-впечатляващо измененията се откриват в културния живот на страната. В духовната област явленията са няколко: развитието на т. нар. „цивилизация д’ок“, т. е. цивилизацията и преди всичко книжовната култура на Южна Франция, която изпреварва значимо културното развитие на останалите френски територии; излъчването на един доминиращ жанр в литературата: „les chansons de gestes“, за които дванадесетото столетие е „златен век“ (сюжетите на този най-популярен литературен вид са взети от каролингската епоха и кръстоносните походи). По същото време се ражда една от най-интересните фигури в културната история на Франция през XII в.: жонгльорът, трубадурът (Прованс), труверът (Северна Франция), за която настъпва класическата епоха (1150—1208). Най-сетне това е времето, когато се оформя прочутият цикъл за Кръглата маса, Персевал, Лансело, Граал и се заражда историческата проза.

Епохата на Филип Огюст е съпричастна на едно явление с общоевропейска стойност — постепенното отмиране на романското изкуство и съзряването на готиката. През 1141 г. тържествено е открита базиликата в Сен Дени — първата голяма изява на готическото изкуство. От Ил дьо Франс новият стил, новото виждане и осъществяването му се разпространяват и налагат в цялото Френско кралство и из Европа. Терминът готика (предложен от Рафаело и популяризиран от Вазари) се употребява от XVI почти до края на XIX в. в пейоративен смисъл (готическо = „варварско“, т. е. грубо изкуство в сравнение с античното). Готическото изкуство бе реабилитирано от романтиците и днес никой познавач на средновековната цивилизация не би могъл да отрече неговите постижения между XIII и XV—XVI в.

Наред с тези явления, които безспорно оставят трайни дири в историята на Франция и в повечето случаи в историята на Европа, трябва да бъде споменато едно явление, за което дотук не бе говорено — френската експанзия. Това явление, както и много други, би могло да бъде разглеждано двупланово. Във вътрешен план то се осъществява преди всичко в колонизирането на южнофренските земи от Северна Франция (кръстоносните походи срещу албигойците и присъединяването на Лангедок към френската корона). В международен план френската експанзия има две основни направления — отвъд Пиренеите с активно участие в испанската Reconquista и към Близкия изток, който французите опознават чрез кръстоносните походи. Тласкани не на последно място от жаждата за земи, феодални домени и богатства, рицари и селяни потеглят по пътищата на Европа към Светата земя. Кръстоносните походи не решават основния въпрос — глада за земя, но дават живот на едно явление, понякога граничещо с легендата, на което е съдено да играе важна роля в живота на френското общество — „Отвъдморска Франция“.

Рожба на тези две действителности — френското кралство и неговите отвъдморски територии, едната близка и твърде осезаема, другата — далечна и съществуваща повече в духовния мир на французина — е и Жофроа дьо Вилардуен.² Сравнително млад, той е маршал в двора на графовете на Шампания; през зрялата си възраст той се издига до маршал на Романия и става една от най-значимнте личности в началната история на Латинската константинополска империя. Той трайно свързва името си с нея като пряк участник в събитията и в същото време като техен най-добър историограф. Кой е Жофроа дьо Вилардуен, който по думите на един от най-добрите познавачи на „Отвърдморска Франция“ - Жан Лоньон, е „личност знаменита не само в Константинополската империя, но и в целия феодален западен свят“?

***

Наследствените земи на фамилията Вилардуен и замъкът, от който днес почти няма следи, са разположени на североизток от Троа, на самата граница между безплодната и плодородната част на Шампания. Това местоположение е определяло и техните позиции във феодалните връзки и структури: те са били зависими от графовете Дьо Бриен. Самият Жофроа дьо Вилардуен е притежавал и други земи, които са го поставяли във васални задължения към графовете на Шампания.³

Фамилията Вилардуен се споменава за първи път в дванадесетото столетие. По всяка вероятност тя е принадлежала към средното благородничество и е била свързана с една по-високопоставена фамилия, която според Ж. Лоньон би могла да бъде фамилията на графовете дьо Бриен, Жофроа е син на Вилен I и неговата съпруга Дамерон; имал е петима братя и две сестри.

Рождената дата на Жофроа е неизвестна. Несъвсем сигурни пресмятания почиващи на родословни данни, почерпани от дарствени документи на фамилията Вилардуен, показват, че бъдещият историк е роден към 1148—1150 г.⁴ Първото известие за него, макар и анонимно, е от 1170 г. За първи път името му е споменато в документ от 1172 г. като рицар и васал на графа на Шампания. Вероятно по това време вече е женен (от двата си брака Жофроа е имал пет деца)⁵. След това дирите му се губят за тринадесет години, но няма съмнение, че постепенно, но сигурно той прави своята кариера в двора на Шампания: в 1185 г., при регентството на графиня Мари, той вече е маршал на Шампания и участник в съветите на графинята.⁶ През 1187 г. той е маршал на граф Анри II, който вече е пълнолетен, а през 1190 г. следва своя сюзерен по пътищата на Третия кръстоносен поход. Жофроа участва в обсадата на Сен Жан д’Акр, а на 24 ноември 1190 г. в деня на сватбата на граф Конрад дьо Монфера, излязъл извън лагера с други рицари, той е пленен от сарацините.⁷

Вилардуен се появява отново в Шампания в 1194 г. и бързо заема важни позиции в двора на младия Тибо III.⁸ През април 1198 г. Жофроа присъства на тържествената церемония, на която граф Тибо положил клетва за феодална вярност към крал Филип Огюст, и заедно с още десет барони от Шампания гарантира верността на младия граф към френската корона. Наскоро след това той е едно от основните лица заедно с граф Готие IV дьо Бриен и Жофроа дьо Жоанвил, присъстващи на официалния акт, с който граф Тибо определя имуществото на младата си съпруга Бланш Наварска.⁹

По всяка вероятност Жофроа е един от първите, приели идеята за нов кръстоносен поход и взели кръста — може би по време на турнира в Екри (§ 5).¹⁰ Тази стъпка променя изцяло съдбата му. По думите на Ж. Лоньон той е нещо като началник-щаб на кръстоносния поход, чийто историк ще стане, и заедно с Конон дьо Бетюн (двете лица извън графовете, чиято роля е извънредно значителна) — душата на това дело, оставило трайни следи както в историята на Западна Европа, така и на Балканския полуостров.¹¹ Оттук нататък благодарение на неговата бележита творба ние сме в състояние да проследим стъпка по стъпка живота и дейността му, участието му във всички основни събития, съпътстващи похода, и първите няколко години от историята на Латинската константинополска империя.

Още първата възложена му задача ни подсказва ролята, която трябва да играе занапред: той е един от шестимата рицари, избрани на парламента¹² в Соасон, които са натоварени с важната мисия да осигурят пътуването на кръстоносната армия до Светата земя. Заедно с Милон льо Бребан той представя граф Тибо, Конон дьо Бетюн и Алар Макро представят граф Бодуен дьо Фландр, а Жан дьо Фриез и Готие дьо Годонвил — граф Луи дьо Блоа (§ 12). Жофроа е основната фигура в това пратеничество и излага кратко и ясно искането на кръстоносците пред дожа на Венеция в църквата „Сан Марко“ (§ 27).

Веднага след това той е един от четиримата пратеници — заедно с Матийо дьо Монморанси, Симон дьо Монфор и Жофроа дьо Жоанвил — в двора на Бургундия, които трябва да убедят дук Йод да оглави похода след преждевременната кончина на граф Тибо (§ 38). Подир несполуката на тази мисия по време на следващия парламент в Соасон той предлага нов ръководител на кръстоносната армия — Бонифас, маркиз дьо Монфера (§ 41). Междувременно Жофроа дьо Вилардуен присъства на церемонията при полагането на клетва за феодална вярност от графиня Мари (след смъртта на граф Тибо) към крал Филип Огюст. Той е посочен за един от десетте барони, които трябаа да намерят съпруг на детето, което ще роди графинята (ако то е дъщеря).¹³

В самото начало на похода, още преди армията окончателно да се събере във Венеция, Жофроа дьо Вилардуен заедно с граф Юг дьо Сен Пол се отправя към Павия, където са спрели големи групи кръстоносци. Двамата трябва да ги убедят да не се опитват да търсят други възможности за преминаване на морето освен венецианската флота съгласно сключеното споразумение (§ 53). Първите важни събития — овладяването на Зара (ноември 1202 г.), сключването на договора с младия Алексий Ангел (януари 1203 г.) и плаването до Скутари — сякаш преминават без активно участие на Жофроа или по-скоро той не отделя специално внимание на себе си в описанието на тези събития. Без съмнение той е играел важна роля в двата основни момента, определили по-нататъшната съдба на похода: споразумението с Алексий и усилията да се запазят единството и целостта на кръстоносната армия.

Пристигането на кръстоносците край Константинопол отново изтласква Жофроа на преден план. Заедно с Матийо дьо Монморанси и двама венецианци (§ 184) той е изпратен да се срещне с току- що освободения от затвора василевс Исаак II Ангел и да осигури изпълнението на обещанията, дадени от неговия син (18 юли 1203 г.). Жофроа е този, който говори от името на кръстоносците (§ 187), представя сключеното съглашение и успява ловко и дипломатично да преодолее страховете на стария и сляп василевс от големите задължения на неговия син. Без съмнение тези негови качества са определили включването му в още една подобна мисия: през ноември 1203 г., когато вече назрявал окончателният и решителен сблъсък между византийци и кръстоносци, Жофроа заедно с Конон дьо Бетюн, Милон льо Бребан и трима представители на дожа на Венеция посещава Алексий IV във Влахернския дворец, за да му напомни, че трябва да изпълни своите задължения (§ 212—216).

През лятото на 1204 г. коронясаният неотдавна император Бодуен потегля на поход за овладяване на земите в Тракия и Македония. Жофроа дьо Вилардуен останал в Константинопол заедно с Конон дьо Бетюн, Милон льо Бребан и Манасие дьо Лил, за да охранява столицата (§ 268). Последвалите събития окончателно укрепили положението на маршала на Шампания в двора на новата империя. Император Бодуен не спазил обещанието си да отстъпи Солун и околните земи на маркиз Бонифас дьо Монфера. Това довело до остра свада между двамата и до разцеплението на силите: Бодуен с основната част от армията се отправил към Солун, а Бонифас превзел Димотика, която принадлежала на императора, и обсадил Адрианопол, където Бодуен бил оставил свой гарнизон (§ 279—281). Новината за тази разпра достигнала до Константинопол и събудила големи страхове у Енрико Дандоло и граф Луи дьо Блоа. С уреждането на въпроса отново бил натоварен Вилардуен, „понеже той бе добре гледан от маркиза“ (§ 283). Мисията на маршала сполучила и той убедил Бонифас дьо Монфера да прекрати враждебните действия срещу хората на императора, да снеме обсадата на Адрианопол и да се довери на посредничеството на Енрико Дандоло и граф Луи за изглаждане на противоречията (§ 283—287). Пак Вилардуен отишъл още веднъж при маркиза, вече като пратеник на Бодуен, и пак той играл основната роля при извършената замяна — Солун бил предаден на Бонифас, а Димотика — върната на императора (§ 296—299).

По това време Жофроа дьо Вилардуен бил един от дванадесетте французи, които заедно с дванадесет венецианци извършили окончателната подялба на земите на Византия между завоевателите,¹⁴ и по всяка вероятност пак по това време, когато се изграждала институционната система на империята, бил удостоен с титлата „маршал на Ромаиия“¹⁵. От този момент Жофроа окончателно става една от първите личности в двора на новия император и е отбелязан като свидетел в много документи, издадени от Бодуен през февруари 1205 г. във Влахернския дворец.¹⁶

През октомври 1204 г. започва овладяването на земите, поделени между рицарите (§ 305—332). В този важен момент от съдбата на новата империя Жофроа се оказва в позицията на наблюдател, на историограф, благодарение на което ни е оставил кратко, но ясно описание на събитията. Тази негова позиция, на пръв поглед лишена от активност, се обяснява лесно: от една страна, като маршал той е свързан здраво с императорския двор в Константинопол; от друга страна, при разпределението на земите той е получил фиеф в Тракия, разположен около устието на Марица и обхващащ околностите на Макри, Траянопол и Вира, с чието овладяване е натоварил своя племенник Ансо дьо Курсел (§ 382).

Достатъчно е събитията да променят своя ход и обстановката да се преобрази и Жофроа отново е една от централните действащи фигури. През март 1205 г. съюзът между българския цар Калоян и византийците вече е създаден, бунтът в Тракия е започнал, Димотика и Адрианопол са в ръцете на местното население, а българският владетел е потеглил на поход, за да ги подпомогне и да се срещне с кръстоносната армия (§333—346). Единственото, което Бодуен е в състояние да стори, е да повика в Константинопол всичките си васали, заети с овладяването на своите фиефи, и да се отправи срещу българите. С командването на онази част от армията, която първа тръгва към Адрианопол, е натоварен Жофроа дьо Вилардуен, подпомаган от Манасие дьо Лил (§ 343—344).

Вилардуен не взема пряко участие в злощастната за Латинската империя битка край Андрианопол (14 април 1205 г.), в която българските войски, подпомогнати от куманите, нанасят такъв съкрушителен удар на завоевателите, че съдбата на създадената от тях държава до голяма степен е решена. Той е натоварен с охраната на лагера откъм страната на Адрианопол (§ 354), т. е. неговата задача е била да попречи на жителите на града да се намесят в сражението. Разгромът на рицарите, мнозина от които били гордостта на Западна Европа, станал почти пред очите на маршала на Романия, съкрушил го, но не го довел до пълно отчаяние и не го лишил от възможност да действа. Вилардуен съумял бързо да подреди своите части, да влезе във връзка с дожа на Венеция и да възпре, доколкото било възможно, част от бягашите от полесражението. Още през същата нощ той организирал отстъплението на останалите боеспособни рицарски отреди през Памфилион (там към тях се присъединил Пиер дьо Брашийо), Картокопол (тук те се съединили с хората на Анри дьо Фландр), Родосто и Силимврия до Константинопол (§ 362—387). Самият той не дава преценка на тези събития и на действията си, но ако трябва да се потърси онзи рицар, който изиграл решителна роля в оттеглянето на оцелелите в битката при Адрианопол, той не би могъл да бъде никой друг освен Жофроа дьо Вилардуен.

Минава повече от една година, преди Вилардуен да се появи отново в своя разказ. На 28 юли 1206 г. той потегля пак с авангарда на армията, този път с Макер дьо Сент Менеулд, в поход, чиято цел е да се окаже помощ на град Димотика, обсаден от цар Калоян (§ 430). Веднага след оттеглянето на българския владетел Жофроа дьо Вилардуен е сред тези, които освобождават Рение дьо Три, затворен в продължение на тринадесет месеца в Станимака (§ 436—438).

В края на 1206 или самото начало на 1207 г. Жофроа дьо Вилардуен е натоварен с почетната мисия да посрещне в Енос и да отведе в столицата Агнес, дъщерята на маркиз Бонифас дьо Монфера, която наскоро след това, на 4 февруари 1207 г., се омъжила за император Анри (§ 457—458). През март и май 1207 г. Жофроа участва в два светкавични похода в Мала Азия срещу Теодор Ласкарис, оказвайки помощ на обсадените в Киветот и Кизик французи (§ 467—468, 478). В самия край на август същата година той присъства на срещата между император Анри и маркиз Бонифас и получава като владение, зависещо от последния, град Мосинопол и неговите околности (§ 496) Това е последното споменаване на Жофроа в собствената му книга.

Два документа от март 1208 г. показват, че Жофроа дьо Вилардуен, макар и твърде далеч от Франция, не е забравил своите роднини: той прави дарения в полза на дъщерите си и своите сестри, монахини в Нотр Дам в Троа и Нотр Дам във Фоаси.¹⁷ Действията на Жофроа през същата година са ни познати благодарение на неговия „продължител“ Анри дьо Валансиен: той е сред участниците в битката при Пловдив (31 юли), в която българският цар Борил е принуден да отстъпи;¹⁸ веднага след сражението Жофроа отива в Памфилион и възстановява разрушената крепост,¹⁹ а наскоро след това преговаря с Алексий Слав.²⁰ В самия край на годината, през декември, император Анри се отправя към Солун и Вилардуен е натоварен с охраната на Константинопол заедно с Милон льо Бребан и Пайен д’Орлеан.²¹

Последните две известия за Вилардуен дължим пак на два официални документа. Първият датира от 12 май 1210 г, съставен е в Равеника и урежда църковните дела на Солунското кралство. Жофроа е официален представител на император Анри.²² Вторият документ, от 11 декември 1212 г., съставен в Халмирос, засяга отношенията между епископа на Гардики и ордена на хоспиталиерите. Вилардуен е свидетел заедно с Конон дьо Бетюн и Милон льо Бребан.²³

След тази дата не знаем нищо за съдбата на Жофроа дьо Вилардуен. Няма съмнение, че той е починал между 1212 и 1218 г. (по всяка вероятност по-близо до втората дата).²⁴ Тогава неговият син Ерар потвърждава даренията на своя баща, който вече не е между живите, в полза на манастира Нотр Дам в Троа.²⁵

***

„Завладяването на Константинопол“. А. Проблеми около съставянето на труда. Цел. Наблягането на подобен проблем може би поставя читателя в недоумение: целта на всяко историческо съчинение поне в основни линии е ясна. И все пак няма ли някаква скрита цел, скрит смисъл повествованието на маршала на Шампания — цел или смисъл, които биха могли да бъдат разкрити едва след внимателен и подробен анализ на самия труд? Един от най-добрите съвременни познавачи на френската средновековна литература — Жан-Шарл Пайен, пише: „Вилардуен е политик и неговата книга защитава една теза.“²⁶ Едмон Фарал бе по-обстоятелствен: „Трябвало е през 1202 г. да се отиде и да се атакува сарацинското могъщество през Египет, а са отишли в Константинопол. Трябвало е да се изтръгне Ерусалим от господството на неверниците, а са завладели една християнска империя. Това е факт. Проблемът е да се узнае как и защо е станало това отклонение, дали то е било резултат от едно обмислено действие, дали то е било предумишлено, за което някои хора трябва да носят отговорността, или дали неуспехът на първоначалното намерение трябва да се припише на обстоятелствата, независещи от ръководителите на кръстоносния поход. Вилардуен разказва и без да претендира, обяснява.“²⁷

Не са малко онези, които поставят под съмнение свидетелствата на Вилардуен и особено неговите обяснения на най-важните събития, довели до отклонението. Най-строгите критици стигат още по-далеч — според тях през 1208 г, когато той съставил своя труд, вече е било ясно, че крайната цел на похода не е постигната; следователно общественото мнение би могло да се покаже сурово към онези, които са попречили на успеха; ето защо Вилардуен пише своето историческо съчинение, за да покаже, че виновни са не ръководителите на похода, а онези, които още в самото начало, заобикаляйки Венеция, потеглят към Сирия, или пък онези, които напускат армията по-късно!

С други думи, бихме могли да си представим следната картина: заплашван от укора на общественото мнение (в Константинопол? Едва ли! в Шампания? във Франция? в Западна Европа?) или дори изправен пред съда на Клио, притиснат от отговорността (повечето от кръстоносните водачи вече не са между живите), терзан от чувството за вина, Вилардуен посяга към перото (или по-точно започва да диктува, както отбелязва Ж Лоньон), за да състави оправдание за себе си и за събратята си по дело. Като всеки автор и той се възползва от правото си на мълчание, а в решителните моменти се прсвръща и в съдник на своите противници по партия. По този начин той ни представя една действителност, която е далеч от истинската, рисува ни една картина, достигнала до нас сякаш отразена в криво огледало. Ето така си представят писмената дейност на Вилардуен някои от неговите съвременни критици.

Безспорно един психологически анализ, подкрепен с факти, е възможен и дори необходим (това ще бъде сторено по-долу), но едва ли ще бъде оправдано, ако подходим от самото начало с такова недоверие към историческата творба на Вилардуен и решим а priori, че единствената му цел е била да издаде оправдателна присъда за себе си и за останалите ръководители на похода. Подобен подход би означавал да го лишим от неговото историческо съзнание или по-скоро от чувството му за отговорност пред своите съвременници и пред историята — чувство, което без съмнение е изиграло важна роля за решението му да опише делата на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход.

Вилардуен е започнал да си води бележки за основните събития още в самото начало на похода. Това говори недвусмислено, че далеч преди отклонението и преди всичко далеч преди да се разбере, че крайната цел ще остане недостижима, маршалът на Шампания е имал намерението да състави един труд за бъдещите събития. Въпросът, по какъв начин ще бъдат описани тези събития — твърде съществен за нас, — засега остава на втори план. В случая по-важно е, че Вилардуен не се е водил от душевните си терзания и стремежа за оневиняване, а е черпел вдъхновение, увереност, постоянство от непоколебимото си желание да създаде един исторически труд и така да се противопостави на неумолимия поток на времето, готов да заличи славните дела на неговите съвременници.

Съвсем наскоро Жан Лоньон, който посвети почти седем десетилетия от живота си за изучаване на „Отвъдморска Франция“, писа: „Може би смъртта на последния от ръководителите на похода (маркиз Бонифас — И. Б.) е тази, която е накарала Вилардуен да се обърне към миналото и го е подбудила да „диктува“ своя разказ, предназначен за неговите роднини, за неговите приятели, за двора в Шампания, за голямата феодална фамилия на Франция“²⁸ (к. м. — И. Б.). Не бих се заел да отсъдя дали големият френски учен е прав, когато обяснява стремежа на Вилардуен да състави своя разказ с гибелта на маркиз Бонифас дьо Монфера (това в най добрия случай би могло да бъде повод да започне своята окончателна работа, но не и причина). Но безспорно трудът на Вилардуен е бил предназначен за големите феодални семейства на Франция, повечето от които са изпратили свои роднини да освобождават Светата земя. В този разказ Вилардуен е трябвало не само да защитава една теза, а преди всичко да опише за своите читатели делата на техните близки и да им обясни защо рицарите, поели дългия път към Ерусалим, се озовали под стените на Константинопол; защо, вместо да сразят неверниците, те наченали ожесточена война срещу един християнски, богоизбран народ (както твърди византийската политическа идеология) Първоначалното намерение на Вилардуен било да разкаже за освобождаването на Светата земя, а се получил разказ за разграбването на византийския престолен град. Вилардуен не е виновен за тази промяна на сюжета — променили са се събитията, а не неговото намерение. Разбира се, той е трябвало да защитава една теза — тезата, че действията на кръстоносците са справедливи. И трябва да се каже категорично, че той е сторил това твърде умело.

Време и начин на съставяне. Специалистите са, общо взето, единодушни: Вилардуен е започнал своята работа в 1207 г. (Ж. Лоньон) или 1208 г. (Е. Фарал). Въпросът е защо тъкмо тогава той е решил да оформи своите бележки в един цялостен и строен в композиционно отношение труд. Още по-важно е защо разказът е доведен тъкмо до момента на смъртта на маркиз Бонифас. Дали Вилардуен е решил, че това събитие слага край на отделен, вече завършен период от историята на похода и новата империя и че е настъпило времето, когато събитията трябва да получат своето описание? Ако това е вярно, то със сигурност можем да приемем, че Вилардуен е започнал да работи усилено върху своя труд от септември 1207 г. нататък. Разбира се, не е изключено Вилардуен да е написал своето съчинение значително по-късно, но пък да е спрял до септември 1207 г., ръководен от изложените по-горе съображения. Все пак първото предположение като че ли е по-вероятно.

Какъв е механизмът на съставянето на тази забележителна книга? Преди всичко трябва да се отбележи, че Вилардуен е бил очевидец на повечето от основните събития, нещо повече — важен участник в тях, а там, където е отсъствал, сведенията му са почерпани от първа ръка. При него няма „говори се“, „разказват“, защото той самият е бил там: „И Жофроа, маршалът на Шампания, който изготви този труд, без да каже в него нищо, което той да знае, че е невярно, присъствайки на всички съвети...“ (§ 120). Тези думи на Вилардуен не са самохвалство, а истина, която лесно би могла да бъде проверена както от неговия разказ, така и от други извори. Веднъж установили, че информацията, с която разполага маршалът на Шампания и Романия, е първостепенна, би трябвало да потърсим отговор на следващото питане: по какъв начин той е съумял да съхрани тази голяма по обем и по стойност информация, да подбере от нея необходимото и да го използва при окончателното съставяне на труда си? С други думи, дневник или мемоари е неговото историческо съчинение?

Точността на разказа или по-добре точното използване на историческата категория време (тя присъства многократно в текста), както и прецизността, засвидетелствана в редица други случаи (персоналните посочвания във всяко събитие), сякаш говорят против предположението, че пред нас са мемоарите на едно от най-важните лица сред кръстоносците. От друга страна, Е. Фарал отбелязва съвсем правилно, че Вилардуен не е писал всеки ден²⁹ — твърде често той съобщава един факт и в същото време вече познава неговите последици. При това положение изводът може да бъде само един — когато Вилардуен е записвал въпросното събитие, вече е било изминало известно време (освен ако не допуснем, че този скок напред е маниер на писането, на обясненията на някои важни събития, умело прилаган от Вилардуен). Ще си позволя да дам някои примери, които подкрепят подобно твърдение.

Описвайки смъртта на граф Жофроа дьо Перш, Вилардуен със съжаление отбелязва, че кръстоносната армия загубила много, когато починалият бил заменен от неговия брат Етиен (§ 46). Същината на тази загуба научаваме по-късно: когато армията била край Зара (ноември 1202 г.), Вилардуен съобщава, че Етиен дьо Перш останал болен във Венеция; но след като оздравял, за разлика от Матийо дьо Монморанси, който настигнал кръстоносците, Етиен дьо Перш се отправил към Апулия заедно с голяма част от своите хора.

Разказвайки ни с възхищение за флотата на Фландрия, Вилардуен не пропуска да отбележи, че нейният капитан Жан дьо Нел и всички останали удържали лошо думата си, която били дали на своя сюзерен граф Бодуен (§ 49). Какво се крие зад това обвинение, отправено още в самото начало на похода? През зимата на 1203 г., вместо да пристигне в Зара, фландърската флота прекарала няколко месеца в пристанището на Марсилия. Тогава граф Бодуен ѝ наредил да се присъедини към него в Модон, но и този път командирите на флотата не изпълнили задължението си към своя сюзерен и отплавали към Сирия, „където знаеха, че не ще сторят нищо полезно“ (§ 103) И едва по късно (февруари 1204 г.) научаваме каква е била тяхната съдба и защо не са могли да извършат това, за което са тръгнали — както Вилардуен ни е уведомил в първите страници на книгата си.

Като съобщава, че голяма част от рицарите, събрали се в Плезанс, (Пиаченца), се отправили към Апулия вместо към Венеция Вилардуен пише: „Това беше твърде голямо намаляване за тези от армията, които отиваха във Венеция; и на тях им се случи голямо премеждие, както вие ще можете да чуете по-нататък“ (§ 55) (к. м. — И. Б.). И наистина по-сетне узнаваме, че те са пристигнали в Сирия, постъпили са на служба при Боемунд IV, принц на Антиохия и граф на Триполи, но в изненадващо сражение с турците едни от тях били избити, а други взети в плен (§ 230—231).³⁰

И накрая още един пример: говорейки за положението на Рение дьо Три в Пловдив, след като бил напуснат от най-близките си родственици, Вилардуен отбелязва, че той останал дълго време обсаден в Станимака (§ 346). Това сведение е повторено, когато се съобщава, че Рение дьо Три вече се е настанил във въпросния замък, където трябвало да остане тринадесет месеца (§ 400). Логическият край на тези събития става известен след повече от година, през юли 1206 г., когато изпратеният от Анри отряд рицари, сред които бил и Вилардуен, освободил бившия пловдивски дук от продължителната обсада (§ 435—437).

Очевидно когато Вилардуен описва събитие с продължително развитие, той прави това, след като резултатите са станали известни. Тази констатация, която в посочените случаи е убедителна, едва ли би могла да бъде общовалидна. Но все пак ни насочва към възможното решение — Вилардуен е записвал най-значителните събития, макар и не редовно, ден подир ден. Бихме могли да се съгласим с Е. Фарал: Виралдуен е съставил своя труд, използвайки лични бележки („отчасти нещо като личен дневник“) и документи. И ако за бележките и техния характер би могло да се спори, то без спор трябва да приемем, че Вилардуен е разполагал с някои документи (преди всичко договори), освен ако не допуснем, че си е вземал бележки веднага след тяхното съставяне и прочитане. Такъв е случаят с договора на кръстоносците с Венеция (§ 21, 22, 31), договора с младия Алексий Ангел (§ 93, 188) и най-сетне договора за подялбата на Византия преди решителната атака срещу Константинопол (§ 234).

Композиция. Един по-внимателен прочит на „Завладяването на Константинопол“ веднага ще ни насочи към основния композиционен похват на Вилардуен: обстойно, последователно изложение на всички най-важни събития — от първите проповеди на Фулк от Ньойи (началото на 1198 г.) до смъртта на маркиз Бонифас (началото на септември 1207 г.). Ако нещо не създава затруднения при четене и използване на неговия разказ, това е редът на събитията. Наистина в някои случаи, за да не се отклони от този начин на описание, Вилардуен се вижда принуден да накъсва действието, т. е. да разказва едновременно няколко събития, станали по едно и също време, което затруднява цялостното проследяване на всяко едно от тях.

Като пример за тази, макар и привидна неяснота може да ни послужи описанието на завладяването на земите, започнало в края на 1204 г. и продължило в началото на 1205 г. (§ 300—332). Тук Вилардуен ни представя действията на маркиз Бонифас към Солун, Коринт и Навплион (§ 301, 324, 331-332), на Пиер дьо Брашийо и Пайен д’Орлеан към Еспигал, Палорм, Пюмениенор и Лупер (§ 305, 319, 320), на Анри дьо Фландр към Авие и Андермит (§ 310, 321), на Рение дьо Три към Пловдив (§ 304, 311), на Макер дьо Сент Менеулд, Матийо дьо Валинкур и Робер дьо Ронсоа към Никомидия (§ 312), на своя племенник Жофроа дьо Вилардуен в Морея (§ 325—330). Към описанието на тези завоевания Вилардуен добавя известие за пристигането в Константинопол на рицари, които са били първоначално в Сирия (§ 315—318).

Жертвайки яснотата на своя иначе стегнат и разбираем разказ, Вилардуен ни представя на няколко страници твърде много и твърде важни събития. Но наблюдавайки от разстояние описаните събития, преодолявайки тяхната раздробеност, насеченост, ние добиваме представа, и то добра, за цялостния процес на действието както откъм съдържание, така и откъм време.

Б. Историческа стойност: достоверност. На няколко пъти вече става дума за достойнствата на труда, който ни е оставил Жофроа дьо Вилардуен. Нека отбележа някои от най-важните. Неговият разказ е точен, ясен, лесно разбираем и в същото време обстоен, но без да се заплита в описанието на незначителни подробности (характерно за Робер дьо Клери!). Той не подминава нито едно основно събитие, показва познания, интерес и не на последно място интелигентност и писателска дарба.

За да не се впускам в повече подробности, ще си позволя да припомня писаното от Ж. Пайен: „…с простотата на своя стил и с живостта на своя разказ Вилардуен е един забележителен писател, а с твърде положителния характер на своята информация той е първият от нашите модерни историци...“. „С Вилардуен се появява положителният разум, който така забележително разграничава XII век - век поетичен, какъвто е бил в действителност — от XIII век. Тъкмо тогава прозират проблясъците на това явление, прераснало по-късно в онази безпристрастност, която писателите от готическата епоха — откриватели на понятието експериментална наука — може би са предчувствали.“³¹

И все пак една голяма част от съвременните учени противопоставят на Вилардуеновата творба съчиненията на по-късни историци или на такива, които не са били преки свидетели на описваните събития, нещо повече, отдават им предпочитание, съмнявайки се в безпристрастността на Вилардуен. Но безпристрастни ли са самите те? Нека се опитаме да надникнем в душевния и в творческия мир на бележития историограф на Четвъртия кръстоносен поход.

1. Вилардуен насаме със себе си. Маршалът на Шампания и по-сетне на Романия е един от добрите рицари на своята страна, ловък дипломат, отличен военачалник, опитен политик, отдал своите способности в служба на графовете на Шампания и после на първите латински императори на Константинопол. Няма сьмнение, че той не може да не бъде носител на всичко онова, което дължи на своя произход и на средата, която го е отгледала — чувство за чест, васална вярност, храброст, доблест, философски и политически възгледи. Как всичко това се е изявило у Валардуен писателя? Повлияло ли е то на неговия подход към описването на събитията? Оставило ли е дири в неговата книга, дири, които биха могли да ни помогнат да си съставим пълна и окончателна преценка за нея?

Чувството за вина у Валирдуен. Много учени говорят за вината на кръстоносните водачи или на цялата армия — преди всичко вина за отклонението, довело да завладяването на Константинопол и разгрома на Византия. Редно е да се каже дали Вилардуен се е чувствал виновен в нещо, бил ли е съпричастен към колективната вина, която безспорно е съществувала. Най-сетне какво разбира той под вина или по-точно грехове, за каквито от време на време говори.

Трябва да признаем, че Вилардуен рядко, твърде рядко пише за нечия вина и нечии грехове (засега оставяме настрана онези, които са напуснали армията). Първият и най-категоричен случай е свързан с пристъпа срещу Константинопол на 9 април 1204 г., не донесъл успех на кръстоносците: „Но заради нашите грехове при атаката поклонниците бяха отблъснати“ (§ 238) (к. м. — И. Б.). Какво се крие зад нашите грехове — реално осъзната вина за отклонение на похода, довело рицарите под стените на византийската столица? Или това е тривиален постулат на християнската идеология, литературен трафарет, с който изобилстват паметниците на средновековната литература? С данните, с които разполагаме, поне на мен ми е трудно да отсъдя.

Би могло категорично да се твърди, че книгата на Вилардуен не издава чувство за вина у своя автор; той е убеден в правотата на действията и постъпките си и ако търси някаква вина, той я търси извън себе си и най-близките си. Би било интересно да се потърси изворът на тази увереност в собствената непогрешимост или по-точно, ненаказуемостта на собствените прегрешения. Вилардуен и тук не ни затруднява. В самото начало на своя разказ той съобщава за мисията във Франция на папския легат кардинал Пиер от Капуа, който разгласил из цялата страна: „всички, които биха взели кръста и биха служили на бог в продължение на една година в армията, биха били освободени от всичките грехове, които са сторили и които са изповядвали“ (§ 2) (к. м. — И. Б.).

През пролетта на 1204 г. те вече са служили на Бога и на църквата много повече от една година. Вместо да издигнат победоносно Христовия символ няд Ерусалим, те са го опозорили веднъж, завладявайки Зара (Инокентий III вече им е опростил този грях към християнството — § 105—107), и се готвят да го опозорят още веднъж, и то значително по-тежко — да овладеят и разграбят Константинопол, това светилище на християнството! В този труден момент на последни морални терзания (ако въобще е имало такива!) римското духовенство отново им идва на помощ. Всички, които ще паднат в справедлива битка за Константинопол и подчиняването му на Рим, „ще имат опрощението, което папата ви даде“ (§ 225). Ето този върховен момент, който дава сили и упование на кръстоносните бойци: папското опрощение, многократно продължавано, съчетано с тайнството на изповедта.

След като установим, че у Вилардуен липсва чувството за вина (или поне книгата не ни го подсказва) и ако той търси някаква вина, търси я у другите, би било извънредно любопитно да надникнем в душевния мир на някой негов събрат по дело. За съжаление малцина са оставили писмени свидетелства на своите преживявания, които биха ни позволили да сторим това (оставям настрана документите и официалните писма, които трудно биха могли да послужат за тази цел). Единственият, който ни предлага подобна възможност, е Робер дьо Клери, при това чудесна възможност, тъй като той представя друга социална група в армията — бедното рицарство.

Първото, което прави впечатление в малката книжка на Робер дьо Клери, е, че той също не критикува отклонението и естествено не го смята за грях.³² Този безспорен факт придобива още по-голяма стойност, ако си припомним, че неговият сеньор Пиер д’Амиен е от онези, които са били против споразумението с Алексий, т. е. против отклонението (§ 114). Следователно трябва да се очаква Робер дьо Клери поне от привидна вярност към своя сюзерен да отправи критики към онези, които са станали причина армията да се отправи към Константинопол. Но, както казах, у него няма и следа от такава критика.

Втори, още по-интересен факт: Робер дьо Клери също като Вилардуен говори за грехове, но също за грехове на другите: поражението край Адрианопол е божия разплата за греховете на бароните: „Така ги наказа Господ Бог за тяхното високомерие и за злината, проявена спрямо бедните люде от армията, и за безчинствата, които те бяха сторили в града (Константинопол — И. Б.), след като го превзеха.“³³ Тази сурова присъда на Робер дьо Клери се нуждае от известно обяснение, иначе би могла да остави погрешни впечатления. Безспорно в нейната основа лежи ненавистта на „le povre gent“, към които принадлежи и той, към големите барони, към „li haut homme“, „li rike homme“, a тази ненавист е подхранвана от несправедливата според него подялба на плячката.³⁴ Безчинствата, извършени в Константинопол, са само допълнителен аргумент. Тук става дума за грехове, сторени след превземането на града, няма никакъв намек, че самото превземане е грях, още повече че те са били вършени както от по-знатните, така и от бедното рицарско съсловие. Следователно конфликтът има чисто социална основа и ограничен характер — той не излиза извън средите на кръстоносците. При това положение очевидно е, че нито една от социалните групировки в армията не разглежда като грях отклонението, довело до погубването на Византия и разграбването на Константинопол, и не търси виновни за това.

Отговорността на Вилардуен. Това е въпрос, по който може да са разсъждава значително повече, тъй като понятието отговорност е широко, многосмислово. Каква отговорност е лежала върху Вилардуен? Преди всичко като един от водачите на похода наред с графовете той е бил отговорен за постигането на крайната цел — да бъдат прогонени сарацините от Ерусалим и да бъде освободена Светата земя. В крайна сметка тази цел се превърнала в една илюзия и „маската“ на кръстоносните походи била смъкната окончателно. Вилардуен смятал ли се е лично отговорен за това? Трудно е да се каже, понеже в книгата му, която най-добре отразява неговите чувства и вълнения, неговите действия и политически изяви, няма дори намек за непостигнатата цел. За Ерусалим и за Светата земя престава да се говори след продължаването на споразумението с Алексий IV през август 1203 г. (§ 195, 199). Ако Вилардуен дълбоко в себе си е чувствал някаква отговорност или е изпитвал известно чувство на неудовлетвореност, той не е дал словесен израз на тези свои угризения. Или пък съвестта му е била спокойна — не е вършил грехове (а ако е извършил, то изповедта го е освободила от тях!). Той е смятал, че е сторил всичко, което е могъл да стори, и е оправдал онази отговорност, която е била негова първа грижа — да се запази армията цяла. Оттам нататък всичко е било проявление на божията воля. Вилардуен не се е смятал (или поне не е дал външен израз на противното) отговорен за отклонението. За него то е съдба, дело на провидението.

След като превзели Константинопол, избрали император и създали империя, която тепърва трябвало да покорява земите си, рицарите, дори и да не желаели, били длъжни да променят и своята първоначална цел. Сега мисълта им не била вече отправена към Ерусалим, а към опазване на завладяното. И отговорността на всички, включително и на Вилардуен, трябва да се търси в тази посока: отговорност за запазване на току-що създадената империя. Съвременните учени не са пропуснали да открият тази промяна в политическата мисъл на кръстоносците и да отбележат, че от 1204 г. нататък Константинопол имал много по-голяма стойност за Запада, отколкото Ерусалим.³⁵ И Вилардуен не само мисли и пише за това, но преди всичко действа. Той полага немалко усилия, за да заличи разпрата между император Бодуен и маркиз Бонифас, избухнала през лятото на 1204 г. (§ 272—299). И тези усилия не са изява на лични чувства или предпочитания, а показана на дело отговорност за съдбините на християнския свят (!?): „Защото, ако Бог не бе сложил там добър ред, християнството би било погубено“ (§ 289).

Отговорността на Вилардуен би могла да бъде потърсена и в друг план — отговорност пред западноевропейското и преди всичко френското феодално общество; отговорност, здраво обвързана с традициите на това общество, което иска да знае за подвизите на своите най-добри представители, да слуша или да чете за тях, да остави спомен за делата си на бъдните поколения. И Вилардуен се отзовава по великолепен начин на това изискване, на тази „социална поръчка“ — написва историята на похода. 

Оправданието на Вилардуен. И его че идваме до основния въпрос, така тясно обвързан с чувствата за „вина“ и за „отговорност“ — обясненията или по-скоро оправданията на Вилардуен за отклонението на похода. По този въпрос е писано много³⁶ и тука едва ли е необходимо да се впускам в подробности. В случая е интересна позицията на кръстоносците и на техния историограф Жофроа дьо Вилардуен. Ето защо ще си позволя да изложа накратко неговите обяснения, дадени много ловко, много интелигентно, без да привличат вниманието, често пъти без нещата да се назовават със собствените им имена.

Според сключения във Венеция договор (април 1201 г.) кръстоносната армия била длъжна да заплати 85 000 сребърни марки (§ 21).³⁷ Когато армията се събрала във Венеция (лятото на 1202 г.), готова да отплава, тя заплатила част от сумата, като останала да дължи 34 000 марки (§ 58, 61). Липсата на средства се обяснява с това, че мнозина от взелите кръста не дошли в града на свети Марко, а се отправили към други места за преминаване, главно в Апулия. По този начин още в самото начало кръстоносците са оказали уязвими. Дожът на Венеция Енрико Дандоло не пропуснал да се възползва от това затруднение и им предложил да помогнат на венецианците да си възвърнат град Зара, неотдавна завладян от унгарския крал. В замяна на тази услуга те щели да получат отсрочка за заплащането на остатъка от дължимата сума (§ 63). Рицарите, като не виждали друг изход, приели направеното предложение. Зара е овладяна, но това не променя значително нещата, тъй като рано или късно рицарите трябва да плащат (другото затруднение, от морално естество, е преодоляно: папа Инокентий III опрощава първия грях срещу християнството — § 105—107). Трудностите притискат рицарите, но съдбата, или по думите на Вилардуен Бог, не ги изоставя: идва младият Алексий, син на сваления от престола и лишен от зрение василевс Исак II Ангел, и им прави своето съблазнително предложение.³⁸ По този начин се очертава второто отклонение от предварителния план, този път по-сериозно, защото едно е да завладяваш Зара, друго Константинопол (впрочем от морална гледна точка грехът е почти еднакъв). Предложението — привлекателно за едни, отблъскващо за други — предизвиква първите сериозни разногласия сред армията (§ 95—99). В последна сметка, и то не без трудности, предложението на Алексий е прието. Мотивите за това решение са ясни: армията не може да заплати дължимата сума заради онези, които са се отправили към други пристанища; споразумението с младия Алексий Ангел е единствената възможност да се постигне основната цел на похода.

В края на месец юни — началото на юли 1203 г. целта, определена в договора с Алексий Ангел, е постигната — кръстоносците достигат Константинопол и го обсаждат. На 18 юли градът е в техни ръце, а на 1 август Алексий е коронясан за византийски василевс. Но ето че при едно от редовните си посещения в кръстоносния лагер младият император отново се опитва да подмами своите покровители. Той кротко, но ясно описва своето положение — гърците не го обичат, защото е завзел върховната власт в империята с помощта на рицарите (тук византийският национализъм дава израз на своята омраза към „латинците“); в краткото време, което остава до тяхното заминаване, той не ще може да им се издължи и да изпълни другите обещания. Ето защо той им предлага да останат в Константинопол до март идната година (1204), за да може да заздрави позициите си и да изпълни всичко онова, което е отбелязано в сключеното споразумение (§ 195). И в лагера на кръстоносците всичко започва отначало: двете групировки тутакси изразяват категорично своите позиции. Както би трябвало да се очаква, надделяват онези, които желаят да приемат новите предложения на Алексий. Аргументът отново е решителен, бих казал, съдбовен: ако потеглят сега към Сирия, ще пристигнат там в началото на зимата, няма да могат да воюват и походът ще бъде провален; обратно, ако отплават през март следващата година, те ще бъдат в много по-добро положение: добре снабдени с храни, богати, ще разполагат с цялата пролет и лятото, за да воюват и да постигнат онова, за което са тръгнали — освобождението на Ерусалим.

Ето че се стига до най-голямата измама в историята на похода: кръстоносците не само се съгласяват да изчакат до следващата пролет, но оказват решителна помощ на император Алексий IV да овладее провинциите и да наложи своята власт в различните области на империята (§ 201—202). Тогава идва промяната у Алексий, която би могла да се очаква: „императорът, който бе уредил твърде добре своята работа и който сметна, че е съвсем независим от тях, се възгордя спрямо бароните и спрямо тези, които му бяха сторили толкова добрини, и той не отиде да ги види в лагера, както имаше обичай да прави това. И те изпратиха [хора] при него и го молеха да им плати техните пари според задължението, което бе поел. А той отлагаше от един срок на друг; и им правеше от време на време малки плащания; и накрая плащането се намали до нищо“ (§ 208). Опитите на кръстоносните водачи да принудят Алексий IV не донасят успех — не помагат нито красноречието на Конон дьо Бетюн, нито заплахите (§ 213—215). Двете страни имат достатъчно основания да започнат войната: византийците изпитват отдавна стаена омраза срещу всички „латинци“ — конфликтът през август 1203 г. (§ 203—205) е само момент от тази продължителна вражда, а кръстоносците се чувстват достатъчно обидени и дори измамени, за да се уловят за оръжието. Стълкновенията са многобройни и продължават през цялата зима на 1203—1204 г., за да се стигне до паметния 12 април 1204 г., когато Константинопол, „царицата на градовете“, както го наричат византийските писатели, за първи път в своята почти хилядагодишна история е превзет от вражеска сила. Илюзията с кръстоносния поход се разпръсква. Започва историята на Латинската константинополска империя.

Такова е обяснението на Вилардуен, който не забравя да ни каже, че основната вина за това развитие на събитията (освен измамата на Алексий IV) тежи върху онези, които не са се явили във Венеция или са напуснали армията по-късно. Разбира се, Вилардуен не е пропуснал да подири и други обяснения и оправдания за овладяването на Константинопол. Като се остави настрана ролята на старите врагове на Византия, венецианците (Вилардуен почти не говори за това, но няма съмнение, че Енрико Дандоло се е постарал да убеди кръстоносните водачи да вземат съдбовното решение), трябва да се отбележи специално позицията на римското духовенство. Описвайки вълненията в Константинопол, възшествието на Алексий V Мурзуфл и убийството на Алексий IV, Вилардуен продължава: „...Тогава бароните от армията устроиха парламент. И там бяха епископите и целият клир. Цялото духовенство бе съгласно с това и тези, които имаха пълномощие от папата — и те го показаха на бароните, — че този, който е извършил едно такова убийство, няма право да владее земя, и всички, които бяха съгласни [с това], са съучастници в престъплението, и че освен всичко това те се бяха изплъзнали от подчинението към Рим“ (§ 224). И по-нататък: „Ето защо ние ви казваме, заяви духовенството, че битката е правилна и справедлива. И ако вие имате справедливо намерение за завладеете земята (Византия — И. Б.) и да я поставите в подчинение на Рим, всички тези от вас, които ще умрат [в битката] изповядани, ще имат опрощението, което папата ви даде.“ Знайте, че това нещо бе голямо насърчение за бароните и поклонниците“ (§ 225).

Вилардуен още веднъж подхваща темата за несправедливото упражняване на власт, за това, че онези, които злоупотребяват, трябва да бъдат лишени от нея. Като ни осведомява за разправата над Алексий V Мурзуфл, извършена по нареждане на Алексий III Ангел, Вилардуен заявява: „Впрочем чуйте дали тези люде трябваше да държат една земя, или да я загубят, след като вършеха такива големи жестокости едни на други...“ (§ 271). И те (бароните — И. Б.) казаха, че тези мъже нямат право да държат земята, щом се предават така нечестно едни други“ (§ 272).

Очевидно тази философска концепция за владетелска власт заема важно място в политическата идеология на Вилардуен. Ненапразно той се спира два пъти на нея — преди решителния пристъп срещу Константинопол и по време на завладяването на провинциите. И ненапразно той настоява на нея, когато ни поднася своите обяснения и оправдания. Но оправдава ли го тя? Оправдава ли завладяването на Константинопол? Той „забравя“, че вече ни е съобщил нещо извънредно важно — в навечерието на атаката срещу престолния византийски град кръстоносните водачи са свикали съвещание, което трябвало да определи по-нататъшните им действия, „ако Бог даде те да влязат със сила в града“, а именно: разпределение на плячката, избор на император и подялба на византийските територии между новоизбрания император, поклонниците и венецианците (§ 234).

Времето на колебание — ако такова е имало — е отминало и е настъпил часът на решителното действие; вече не става дума за отмъщение, за действия под влияние на силни емоции, а за хладнокръвно обмислен план, изпълнението на който ще доведе до унищожаването на Византия и създаването на една нова империя! Първоначалното стремление към Светите места постепенно се е превърнало в един добър спомен! Тъкмо това е „пропуснал“ да ни обясни Вилардуен, а и как ли би могъл да го стори?

Мълчанието на Вилардуен. Често, за да не кажа твърде често, Вилардуен е обвиняван в мълчание или по-точно в премълчаване. Е. Фарал посвети на този въпрос няколко хубави страници, които ще резюмирам на български и тук-там ще допълня. Френският учен обърна особено внимание на онези моменти от историята на похода, които карат някои изследователи да мислят, че Вилардуен се е въздържал да разкаже всичко, което знае. Той показа убедително, че в тези случаи не става дума за действителни събития, а за легенди („договора“ на венецианците със султана на Египет за отклонението на похода или пък мнимото „споразумение“ между Филип Швабски, Алексий и Бонифас дьо Монфера от декември 1201 г. и последвалия „разговор“ по този повод между маркиза и папа Инокентий III.³⁹ Не по-малко убедително Е. Фарал обясни и онези случаи, в които от Вилардуен се изисква да прецени, да отсъди и да осъди редица персонални изяви. Но най-важно е заключението, към което бихме могли да се присъединим, макар и с известни уговорки: „Може да се критикува неговият ограничен метод; но той не би могъл да бъде обвиняван, че е подминал с мълчание факти, които не са факти“⁴⁰ (к. м. — И. Б.).

Казвам с известни уговорки, тъй като вече видяхме, че Вилардуен, ако не е премълчал, то поне е забравил да ни обясни защо и как кръстоносците са стигнали до плана за подялбата на Византия. Наред с това той твърде пестеливо, дори деликатно ни осведомява за разграбването на Константинопол. Но тук аз бих искал да се спра малко по-подробно на нещо, което той наистина премълчава: причината за войната с България. Веднага трябва да отбележа, че не става дума за спестяване на обяснения или тълкуване на нечии действия, а за подминаване — съзнателно или не — на факти. Действително Вилардуен пише за този изключително важен момент от историята както на България, така и на Латинската империя. Но това, което той ни съобщава, е твърде малко и представя само едната страна на въпроса. Ето какво отбелязва той: гърците решили да се възползват от това, че французите били пръснати и заети с овладяването на земите, и се обърнали за помощ към цар Калоян, като му заявили, че ще го признаят за василевс, ако той е склонен да се отнася към тях като към свои поданици (§ 333). Постигнатото споразумение довело до въстанието в Адрианопол, Димотика и други градове и до похода на българския цар в Тракия.

За щастие разполагаме и с други извори, благодарение на които можем значително да обогатим нашите знания, защото Вилардуен описва само заключителната част на действията, довели до битката край Адрианопол. И което е по-важно — тези свидетелства дължим на автори с различен произход — пикардийския рицар Робер дьо Клери и византийския историк Никита Хониат. От първия научаваме, че към февруари 1204 г. Калоян поискал от рицарите да признаят царската му титла, в замяна на което изразил готовност да ги подпомогне със стохилядна армия при овладяването на Константинопол. Съветът на бароните отхвърлил това предложение и, както пише Робер дьо Клери, Калоян се обърнал към папата и от него получил кралско (царско) достойнство. Наскоро след превземането на Константинопол (12 април 1204 г.), както твърди Никита Хониат, пратеници на цар Калоян посетили рицарите с предложение за мир, но отговорът бил отрицателен и надменен: той владеел своята земя незаконно, тъй като тя принадлежала на императора; Калоян трябвало да сложи оръжие и да се откаже от престола, в противен случай те щели да опустошат цяла Мизия (България).

Благодарение на тези свидетелства, в които нямаме основание да се съмняваме, причината за войната е ясна. Тя е била схваната дори и от съставителя на арагонската версия на „Морейската хроника“ (XIV в.): „(Калоян), страхувайки се, че император Бодуен, който се намираше на неговите граници, може да навлезе [в земите му] и да завладее неговата империя, както той бе направил с тази на гърците, повика аланите (куманите — И. Б.) и взе на служба при себе си 23 000 от тях.“

Защо Вилардуен е премълчавал всичко това (трябва категорично да се отхвърли предположението, че той не е бил запознат с тези събития)? Отговорът може да бъде само един: той е искал да прехвърли вината за последвалите Латинската империя бедствия върху гърците и българския цар.

Все пак накрая бих искал да добавя още нещо. Вилардуен не е писал история на Четвъртия кръстоносен поход в днешния смисъл на това понятие; той е искал да опише събитията, на които е бил свидетел, и то като очевидец, като участник в тях, а не като техен изследовател. Неговият метод все още е метод на средновековен историк. Това, което му липсва, е истинският „смисъл на историята“, възможността или по-точно способността да анализира събитията и процесите, да открие действителната причинност на явленията, да установи истинските закони, от които те се управляват. Но това вече е работа на съвременния историк.

Вилардуен — съдник. Както вече видяхме, Вилардуен политикът и Вилардуен писателят (историкът) не може да не прояви някои човешки качества, чувства, дори пристрастия и в същото време да не ги отрази в своята книга. Малко или много той изпитва известни терзания, отговорност, мъчи се да оправдае някои постъпки и действия на кръстоносците; логично е да приемем, че останал насаме със себе си, той е премълчал някои неща. Затова съвсем естествено е да се изявява и като съдник — съдник на себе си и на другите. Осъжда ли някого или нещо Вилардуен? Има ли право за това? Не е трудно да се отговори: да, Вилардуен съди и в някои случаи тежко; да, Вилардуен не само е имал право да отсъди, но и е бил длъжен да го стори (по-скоро Вилардуен писателят, отколкото Вилардуен политикът!). Той разказва, обяснява, оправдава; следователно трябва и да отсъди.

Приемем ли, че главното в неговия разказ е отклонението на похода и подробното му описание — а това е безспорно — и че усилията му са насочени към обясняване на това събитие, трябва да очакваме, че оправдавайки едни, той ще осъди други. И Вилардуен сурово съди всички онези кръстоносци или поклонници, които в едно или друго време са изоставили армията и станали причина за отклонението, попречило да се постигне първоначалната цел. Той ги съди не само защото ги смята отговорни за последвалите събития, но и заради опозоряването на онези лични качества, които са създавали облика на западноевропейското феодално общество; съди ги за пренебрегване на християнското смирение, за нарушаване на верността (качество, играещо важна роля в системата на социалните връзки), опетняване на рицарската чест, доблест и храброст. Вилардуен съди сурово тези, които още в Плезанс (Пиаченца) се отклоняват от пътя към Венеция (§ 55), и тези от флотата на Фландрия, които се отправят към Сирия вместо към Зара и Модон (§ 49, 50, 121), и тези, които напускат армията в Зара (Рено дьо Монмирай, Симон дьо Монфор, абата дьо Во, Ангеран дьо Бов и другите — § 101, 102, 110). Вилардуен е особено строг към роднините на Рение дьо Три, които го изоставят в Пловдив (§ 345), към онези, които панически бягат и напускат Константинопол с венециански кораби след поражението при Адрианопол: „Те получиха твърде голямо порицание в страната, където отиваха, и в тази, откъдето заминаваха“ (§ 379).

С това той не приключва своята роля на съдник. Стрелите на Вилардуен са отправени към всички, които, без да се страхуват от заплахата за отлъчване от църквата, скриват и не донасят на определените места награбената плячка: „Един донесе добре, а друг лошо, защото алчността, която е корен на всички злини, не стоеше без работа; алчните започнаха занапред да задържат неща и господ наш започна да ги обича по-малко. А! Господи, как честно те се държаха дотогава“ (§ 253). Още по-безмилостна е оценката за действията на кръстоносците в земите, които им били раздадени като феодални владения: „И когато всеки разбра за земята, която му се определяше, алчността на света, която беше сторила толкова злина, не ги остави в покой, но всеки започна да прави злина в земята си, един повече, друг по-малко, и гърците започнаха да ги мразят и да изпитват лоши чувства спрямо тях“ (§ 303).

Вилардуен не се задоволява да съди само своите сънародници или събратя по дело. Неговата строга оценка не отминава и противниците. В единия случай присъдата му не само заклеймява някои жестоки нрави сред властващите византийски среди, проявяващи се преди всичко в борбите за престола, но и служи, както вече казах, за морално оправдание на самите кръстоносци (§ 271). Във втория случай Вилардуен насочва своя прицел към цялото византийско общество, а не само към представителите на най-висшата аристокрация. Сякаш забравил вече какво е писал за държането на кръстоносците и ответните чувства на гърците към тях (§ 303), той отбелязва: „Но гърците, които бяха миого вероломни, не бяха прогонили коварството от своите сърца. По това време те видяха, че французите бяха твърде разпилени по земите и че всеки имаше да върши [нещо] за своя сметка. Те помислиха впрочем, че тогава биха могли да ги предадат“ (§ 333) (к. м. — И. Б.).

Без да се впускам в подробности и да търся корените на антагонизма между гърци и латинии,⁴¹ ще отбележа само, че антилатинските чувства във Византия имали стари традиции. В случая те били подсилени от пълната неспособност на завоевателите да приобщят към себе си отделни слоеве или дори отделни представители на византийското общество (единствено изключение — Теодор Врана). Ето защо трудно може да се приеме безрезервно писаното от Вилардуен.⁴²

В същото време е интересно да се отбележи друго — маршалът на Романия не проявява традиционното за „латинските“ автори отрицателно отношение към схизматиците, т. е. гърци и българи.

Провиденциализмът на Вилардуен. Твърде много е писано за провиденциализма на средновековните автори и по-специално на хронистите и историците на кръстоносните походи.⁴³ Този въпрос безспорно заслужава вниманието на изследвача, тъй като засяга извънредно важен момент — историко-философската концепция на съответния автор, концепция, която му позволява да разкрие, обясни и опише историческия процес. Провиденциализмът е част от идеологическата атмосфера на средновековието, бих казал, нейният основен аромат и ще бъде неоправдано, дори неправилно да се очаква писателите и историците да се измъкнат от този плен.

Жофроа дьо Вилардуен не прави и не би могъл да прави изключение. И в неговия разказ Божията воля, Божията промисъл е в зародиша на почти всяко човешко действие и ръководи съдбините на цялото човечество: тя е в началото на похода, в първите импулси, довели до организирането му, тя съдейства за подготовката му, тя присъства във всички успехи и неуспехи и т. н. По-важно за отбелязване е друго: постоянният спътник на всички средновековни хронисти (и това е напълно в духа на посочената вече идеологическа, историко-философска концепция) е „чудесният“ елемент, т. е. обяснението на много явления чрез извършваните от Божията сила чудеса. Вилардуен и тук не прави изключение. Чудесата не отсъстват и от неговото повествование, но колко по-различна е тяхната роля от тази, която им отреждат повечето от събратята му по перо! Още в самото начало, когато описва проповедническата дейност на Фулк от Ньойи, той не пропуска да отбележи: „и нашият Господ извърши много чудеса за (заради) него“ (§ 1). И толкова! Вилардуен не ни занимава със самите чудеса, не настоява на тях и за да ги научим, трябва да се обърнем към други съвременни писатели (Обри дьо Троа-Фонтен). Оттук нататък чудесата губят своя свръхестествен елемент — тъкмо онова, което ги прави чудеса — и са свързани с действителни събития: бягството на император Алексий III от Константинопол през нощта на 17 срещу 18 юли 1203 г. (§ 182), легендата за смъртта на император Алексий V Мурзуфл (§ 308) или дори бягството на родствениците на Рение дьо Три от Пловдив през зимата на 1204 г. (§ 345). Това, разбира се, не прави от Вилардуен модерен историк, но все пак го характеризира като светски творец, надмогнал някои от слабостите на църковните автори.

2. Вилардуен и другите или другите против Вилардуен. Както вече отбелязах, много съвременни учени търсят слабите места на Вилардуен и използват всички възможности да противопоставят на неговия разказ съчиненията на други автори, приемайки ги едва ли не за по-достоверни. Е. Фарал отбелязва някои от тези случаи (Ернул, Морейската хроника)⁴⁴, ето защо бих искал да направя само съпоставка между Вилардуен и двама негови съвременници, участници в Четвъртия кръстоносен поход, оставили описания на събития, на които са били очевидци или за които са слушали да се говори.

Вилардуен и Робер дьо Клери. Малката книжка на пикардийския рицар, васал на Пиер д’Амиен, „дори в своето несходство с тази на Вилардуен е първостепенен документ за историята на Четвъртия кръстоносен поход“⁴⁵. На какво се дължи това несходство или дори тази противоположност, които ни интересуват преди всичко? Робер дьо Клери принадлежи към групата на бедните рицари. Това определя и неговата социална позиция, различна от позицията на Вилардуен. Той не пропуска да изрази своята ненавист към „li haut homme“, „li rike homme“, т. е. знатните, богатите (Вилардуен, без да знаем причината, никъде не проявява своето отношение към бедното рицарско съсловие). Робер дьо Клери показва ясно своето отрицателно отношение към водача на похода маркиз Бонифас дьо Монфера (Вилардуен е неговият най-голям почитател: да не забравяме, че той го предлага за ръководител на кръстоносната армия!).

И все пак кои са качествата на труда му, които по думите на Ж. Лоньон правят от него „първостепенен документ“? Робер дьо Клери има силно въображение, запаметява впечатленията си, съумява да ги възпроизведе — заминаването от Венеция, битката на 17 юли 1203 г., щурма на 12 април 1204 г., описанието на Константинопол и коронацията на Бодуен. Той излага накратко една страна от историята на похода, която липсва у Вилардуен — всичко, което се е мислело и говорело сред кръстоносната армия, разказите и легендите, които са се разнасяли, любопитството и възхищението на дребните рицари от Запада пред чудесата на византийската столица.⁴⁶ С тези си страни трудът на Робер дьо Клери е едно великолепно допълнение към книгата на Вилардуен.

Наред с това рицарят от Пикардия проявява редица недостатъци. Преди всичко той страда от една основна слабост — липсата на осведоменост. Робер дьо Клери е участвал в сравнително малко събития и още по-малко знае за другите, на които не е бил свидетел. Напуснал е Константинопол с първите бегълци след поражението при Адрианопол и се е завърнал във Франция. Всичко, което разказва по-сетне, той е научил от слухове. Неговото изложение не притежава нито добрата подредба, нито точността, нито подробността на информацията, характерни за Вилардуен. Често прави твърде големи отклонения, които заемат една четвърт от текста и сериозно затрудняват проследяването на основните събития. Робер дьо Клери не е твърде критичен, много наивно възпроизвежда разговорите между високопоставените личности в армията⁴⁷, липсва му онази образованост, която би направила разказа му по-верен („света София на гръцки е света Троица на френски“ — sic!). Безспорно тези страни на труда сериозно принизяват неговата стойност като литературна творба и исторически извор, не му позволяват да участва успешно в съпоставянето с книгата на Жофроа дьо Вилардуен.

Вилардуен и Анри дьо Валансиен. За разлика от Робер дьо Клери Анри дьо Валансиен не принадлежи изобщо към рицарското съсловие (в случая Валансиен трябва да се схваща като родно място, а не като рицарски домен)⁴⁸. На млади години той е водел „покварен живот“, а по-късно, вече като разкаял се грешник, намерил успокоение на душевните си терзания сред духовенството. По всяка вероятност той е бил каноник на църквата „Света София“ в Константинопол. За разлика от Вилардуен и от Робер дьо Клери той е имал опит в писането: когато се заловил да разкаже преживяното, Валансиен вече е бил автор на голяма поема, посветена на живота на свети Йоан Евангелист, бил известен „трувер“, сериозно повлиян от „les chanson de gestes“ и „les romans courtois“.

Анри дьо Валансиен е бил свидетел на събитията от 1208—1209 г. и разказва само тях. При това положение уместно ли е едно съпоставяне между него и Вилардуен, след като те се „разминават“? Отговорът е: да! Обикновено първият се приема за продължител на втория. Наистина Жан Лоньон добре показа, че Анри дьо Валансиен не е в истинския смисъл продължител на Вилардуен (между разказите на двамата има празнота от осем месеца), но и в четирите ръкописа, в които познаваме хрониката на Валансиен, тя „съжителства" със съчинението на маршала на Шампания, а в един случай те са обединени в една творба, озаглавена Роман за Константинопол⁴⁹. Това схващане на съвременниците дава основание да ги съпоставим, още повече че Ж. Лоньон е категоричен: „Но очевидно е, че Анри дьо Валансиен се вдъхновява от разказа на Вилардуен; и в действителност единият е допълнение на другия.“⁵⁰

Хрониката на Анри дьо Валансиен е преди всичко епическо произведение, чиито заемки от дворцовата литература сочат недвусмислено, че е трябвало да бъде четена на глас (била е предназначена за рицарите и дамите на Фландрия). Тя съдържа много живописни детайли и безспорно е изключително важен извор за събитията от 1208—1209 г. — войната срещу цар Борил, съюза с Алексий Слав, действията в Мала Азия (подпомагането на Давид Комнин) и в Епир (отношенията с Михаил Ангел). И все пак тя е несравнима с труда на Вилардуен. Не притежава нито обема, нито историческия интерес, нито композиционните качества, които биха я превърнали в първостепенен труд. Твърде често Анри е неточен в хронологията, прекъсва действието, утежнява го със слова, речи, впуска се в подробности и „не успява, както Вилардуен, да представи основните линии и а събитията“⁵¹.

Струва ми се, че всичко казано дотук е достатъчно, за да покаже голямото историческо значение на „Завладяването на Константинопол“, дело на грижливата ръка на маршала на Шампания и Романия. Качествата на този труд, които го открояват забележимо сред останалата литература, посветена на тези събития, правят от него великолепна литературна творба и първостепенен исторически извор.

В. „Завладяването на Константинопол“ и историята на Югоизточна Европа в началото на XIII в. Съчинението на Вилардуен отдавна е получило полагащото му се място сред изворите за историята на Византия и България. То е използвано многократно, използва се и ще бъде използвано и в бъдеще както при изучаване на въпроси от по-частен характер, така и при обобщаващи трудове. Неговата стойност се повишава особено много от безспорния факт, че ученият, който изследва тези събития, може да се обърне само към още един извор с подобна стойност — историческата творба на Никита Хониат⁵². В една характеристика на Вилардуеновия труд, който служи за увод към българския превод, трябва, макар и твърде стегнато, да се набележат онези моменти, които по един или друг начин са намерили отражение в книгата на маршала на Шампания и Романия.

Естествено е да започнем с Византия. Събитията от историята на империята, извор за които е трудът на Вилардуен, могат да бъдат обособени в няколко големи групи: събитията в Константинопол в навечерието на неговото завладяване — борбите за престола (свалянето на Алексий III и възшествието на латинското протеже Алексий IV, последвалия преврат на Алексий V Мурзуфл), както и наченалата в края на 1203 г война между кръстоносци и византийци; падането на Константинопол; съдбата на византийските провинции след 12 април 1204 г. (опитите на византийската аристокрация да запази своето господство над отделни територии на империята, сред които опити се открояват действията на Леон Сгур в Пелопонес и особено на Михаил Ангел и на Ласкаридите, довели до постепенното формиране на Епирската държава и Никейската империя). Наред с тази, бих казал, чисто фактологическа страна трудът на Вилардуен предлага интересни сведения за измененията, настъпили в духовната сфера, в идеологическия живот — промени, които оказали трайно влияние върху съдбините на Източна и на Западна Европа. Преди всичко той показва по убедителен начин унищожаването на един мит и рухването на една хилядолетна легенда — мита за несъкрушимостта на Константинопол, „царицата на градовете“, и легендата за вечността на византийската универсална империя — двата опорни стълба на византийската икуменическа политическа идеология.⁵³ На второ място, Вилардуен показва, макар и в техния начален етап, онези изменения във византийската политическа идеология, които довели до окончателното формиране на „гръцкия патриотизъм“ и създали предпоставки за „свещена война“ срещу латинците и зараждането на „Мегали идея”⁵⁴.

Съчинението на Вилардуен е първокласен извор за Четвъртия кръстоносен поход и за началната история на Латинската константинополска империя (избор на император, изграждане на институции, създаване на васалитетна система, покоряване на земите, разпределени между рицарите). Наред с това то съдържа интересни данни за овладяването на Морея от Жофроа дьо Вилардуен (племенник на историка) и Гийом дьо Шамплит, както и за първите години от историята на Морейското франкско княжество, просъществувало до 1430 г.

Историческото съчинение на Жофроа дьо Вилардуен е един от най-важните западноевропейски извори за историята на България.⁵⁵ Ще си позволя да набележа онези основни моменти, които трудно биха могли да бъдат изяснени без свидетелствата на Вилардуен. Това са: външната политика на България и преди всичко отношенията с Латинската империя, отношенията българи — византийци (между 1204 и 1207 г.) с всички подробности за съюза и последвалия антагонизъм (Вилардуен единствен съобщава за решението на „гърците“ да признаят Калоян за свой император (!) — § 333), етническите проблеми, граници.

Без да давам предимство на последната група въпроси, бих искал да отбележа само два случая, които засягат етническата картина на Тракия. Като описва неуспеха на Анри, тогава регент на империята, да овладее Адрианопол (юли 1205 г.) и оттеглянето на армията, Вилардуен отбелязва: „и те бяха твърде много безпокоени от хората от страната и от гърците („la gent de la terre et des Grex — § 397). Няма съмнение, че хората от страната, споменати наред с гърците, са българи. Във втория случай Вилардуен е още по-категоричен. Разказвайки за едно от най-трагичните събития от историята на похода и на Латинската империя — гибелта на маркиз Бонифас дьо Монфера в планините около Мосинопол, Вилардуен съобщава, че тя била дело на „li Bougre de la terre“, т. е. на българите от земята (областта) (§ 498).

* * *

Текстът на Вилардуен е достигнал до нас в шест ръкописа, единият от които (O) е собственост на Бодлианската библиотека в Оксфорд (Laud. Misc. 587), а останалите пет (А, В. С, D, Е) се съхраняват в Националната библиотека в Париж (fonds francais 4972, 2137, 12204, 12203, 24210). Най-стари сред тях са В и С (от XIII в.). О и А датират от втората половина на XIV в., а Е — от XV в. Към тези ръкописи трябва да се добавят двата загубени ръкописа, наречени Контарини и Зако, по които са осъществени първите издания, и още три ръкописа (два в Националната библиотека в Париж и един в библиотеката „Сан Марко“ във Венеция), които представляват допълнения и преправки на основния текст.⁵⁶

Изследвайки ръкописната традиция, Е. Фарал установи съществуването на две основни групи: I група — О, А и ръкописите Контарини и Зако (изданията на Blaise de Vigenère от 1585 г. и Guillaume Rouillé от 1601 г.); II група — В, С, А, Е. Внимателното изучаване на двете групи ръкописи позволи на френския учен да установи, че по-добрата е първата, като избра за основен ръкопис О.⁵⁷

Трудът на Вилардуен е издаден за първи път през 1572 г. във Венеция по нареждане на Съвета на десетте. Оттогава той е издаван над десет пъти⁵⁸. С най-големи достойнства безспорно е изданието на Е. Фарал, публикувано в два тома на колекцията „Les classiques de l’histoire de France au Moyen Age“ (vol. XVIII, XIX), издавана от „Les Belles letters“.

„Завладяването на Константинопол“ е превеждано на латински, италиански, английски и немски.⁵⁹ През 1947 г. в поредицата „Българска историческа библиотека“ (ред. Стр. Славчев) бе публикуван пълен български превод на труда на Жофроа дьо Вилардуен, извършен от В. Николаев. Тук не е мястото да се спирам на този превод — наред с постиженията в него има и много недостатъци. Независимо от това той дълги години бе използван от българската историческа наука, която дори пренебрегваше оригиналното издание на старофренския текст.

Предлаганият тук превод, направен по изданието на Е. Фарал⁶⁰, е възможно най-близък до езика и стила на Вилардуен, без това, разбира се, да накърнява българския език. Целта е преводът да бъде четивен, но и да запазва някои от особеностите на Вилардуеновия изказ. Запазени са установените вече деления на книги — IX, и на глави — 500. Собствените имена с някои изключения са предадени в съвременната им форма, така както е във френския превод на Е. Фарал, а имената на местностите и градовете са запазени пак с някои изключения във формите, които дължим на Вилардуен. Коментарът, без да е изчерпателен, прави по-разбираеми всички трудни места от текста. В специално приложение са събрани и подредени по азбучен ред всички рицари, споменати от Вилардуен, и са дадени необходимите обяснения за тях. Това е сторено за удобство: от една страна, да се облекчат бележките към текста, а, от друга — всички сведения за рицарите да бъдат събрани на едно място и да улесняват този, който ще работи с книгата.

Иван Божилов

ЗАВЛАДЯВАНЕТО

НА

КОНСТАНТИНОПОЛ

[I. ЗАРАЖДАНЕТО HA КРЪСТОНОСНИЯ ПОХОД]

[1. ПРОПОВЕДТА]

[1.] Знайте, че 1197¹ години след въплъщението на нашия Господ Исус Христос, по времето на Инокентий, папа на Рим², на Филип, крал на Франция³, и на Ричард, крал на Англия,⁴ във Франция имаше един свят мъж, който се наричаше Фулк от Ньойи (този град Ньойи се намира между Лани на Марна и Париж); той беше свещеник и държеше енорията на града. И този Фулк, за който ви говоря, започна да проповядва за Бог из цяла Франция и околните земи; и нашият Господ извърши много чудеса за него.

[2.] Знайте, че известността на този свят мъж се разпростря така далече, че достигна до папата на Рим Инокентий; и папата изпрати хора във Франция и нареди на мъдрия човек да проповядва кръстоносен поход по негово нареждане. Сетне той проводи във Франция един свой кардинал, метр Пиер от Капуа⁵, взел кръста, и извести чрез него опрощението, за което ще ви кажа; всички, които биха взели кръста и биха служили на Бог в продължение на една година в армията, биха били освободени от всичките грехове, които са сторили и които са изповядали. Понеже това опрощение бе така голямо, сърцата на хората се развълнуваха твърде много; и мнозина приеха кръста, тъй като опрощението бе толкова голямо.

[2. ВЗЕМАНЕ НА КРЪСТА]

[3.] В годината, след която този свят мъж Фулк говори по този начин за Бог, в Шампания, в замъка, който се нарича Екри, се състоя турнир. И по Божия милост стана така, че Тибо, граф на Шампания и на Бри, взе кръста, както и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен. И това бе в началото на коледните пости.⁶ И тъй, знайте, че граф Тибо беше млад човек и нямаше повече от двадесет и две години и че граф Луи нямаше повече от двадесет и седем години. Тези двама графове бяха племенници на краля на Франция и негови първи братовчеди; а, от друга страна, племенници на краля на Англия.⁷

[4.] Заедно с тези двама графове взеха кръста двама твърде високопоставени барони на Франция: Симон дьо Монфор и Рено дьо Монмирай. Много голяма бе мълвата по всички земи, когато тези двама знатни мъже приеха кръста.

[5.] В земите на граф Тибо от Шампания взеха кръста Гарние, епископ на Троа, граф Готие дьо Бриен, Жофроа дьо Жоанвил, който беше сенешал на Шампания, неговият брат Робер, Готие дьо Виньори, Готие дьо Монбелиар, Йосташ дьо Конфлан, неговият брат Ги дьо Плесие, Анри дьо Арзилиер, Ожие дьо Сент Шерон, Вилен дьо Нюли, Жофроа дьо Вилардуен, маршал на Шампания, неговият племенник Жофроа, Гийом дьо Нюли, Готие дьо Фюлиньи, Еврар дьо Монтиньи, Манасие дьо Лил, Макер дьо Сент Менеулд, Милон дьо Бребан, Ги дьо Шап, неговият племенник Шаренбо, Рено дьо Дампиер, Жан Фоанон и много други доблестни мъже, за които книгата не говори.

[6.] С граф Луи взеха кръста Жерве дьо Шател, неговият син Ерве, Жан дьо Вирсен, Оливие дьо Рошфор, Анри дьо Монтрьой, Пайен д’Орлеан, Пиер дьо Брашийо, неговият брат Юг, Гийом дьо Сен, Жан дьо Фриез, Готие дьо Годонвил, Юг дьо Кормерей, неговият брат Жофроа, Ерве дьо Бовоа, Робер дьо Фрувил, неговият брат Пиер, Ори дьо л’Ил, Робер дьо Картие и много други, които не се споменават в книгата.

[7.] Във Франция⁸ взеха кръста епископът на Соасон Невелон, Матийо дьо Монморанси, неговият племенник Ги, кастелан на Куси, Робер дьо Ронсоа, Фери д’Иер, неговият брат Жан, Готие дьо Сен Дени, неговият брат Анри, Гийом д’Оноа, Робер Мовоазен, Дрю дьо Кресонсак, Бернар дьо Морюй, Ангеран дьо Бов, неговият брат Робер и много други храбри мъже, за които тук книгата премълчава.

[8.] В началото на следващите пости, в деня, когато се взема пепел⁹, взеха кръста в Брюж граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено и неговата жена графиня Мари, която беше сестра на граф Тибо дьо Шампан. След това приеха кръста неговият брат Анри, племенникът му Тиери, който бе син на граф Филип дьо Фландр, Гийом, довереникът на Бетюн, неговият брат Колон, Жан дьо Нел, кастелан на Брюж, Рение дьо Три, Рение, неговият син, Матийо дьо Валинкур, Жак д’Авен, Бодуен дьо Бовоар, Юг дьо Бомец, Жирар дьо Мансикур, Йод дьо Ам, Гийом дьо Гомейньи, Дрю дьо Борен, Роже дьо Марк, Йосташ дьо Собрюик, Франсоа дьо Колеми, Готие дьо Буси, Рение дьо Моне, Готие дьо Томб, Бернар дьо Субрангиен и много доблестни мъже, за които книгата не говори.

[9.] След това взе кръста граф Юг дьо Сент Пол. С него приеха кръста племенникът му Пиер д’Амиен, Йосташ дьо Кантелю, Никола дьо Майи, Ансо дьо Кайю, Г и дьо Уден, Готие дьо Нел, неговият брат Пиер и много други люде, които ние не познаваме.

[10.] След това взеха кръста граф Жофроа дю Перш, неговият брат Етиен, Ротру дьо Монфор, Ив дьо ла Жайи, Емери дьо Вилероа, Жофроа дьо Бомон и много други, на които аз не зная имената.

[11.] След това бароните свикаха парламент в Соасон, за да решат кога биха могли да потеглят и към коя страна да се отправят. Този път те не можаха да постигнат съгласие, понеже им се стори, че още нямаше достатъчно люде, приели кръста. През тази година не се бяха минали два месеца, когато се свика парламент в Компиен. Там бяха всички графове и барони, които бяха приели кръста. Там бяха разменени много мнения, но окончателното решение бе, че ще изпратят хора, най-добрите, които биха могли да намерят, и че ще им дадат пълна власт, за да уредят всичко така добре, както биха го уредили сеньорите.

[II. ПРИГОТОВЛЕНИЯТА]

[1. ФРАНКО - ВЕНЕЦИАНСКИ ДОГОВОР ЗА НАЕМАНЕ НА КОРАБИ]

[12.] От тези пратеници Тибо, графът на Шампания и на Бри, проводи двама; Бодуен, графът на Фландрия и на Ено — двама; и Луи, графът на Блоа — двама. Пратениците на граф Тибо бяха Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания, и Милон льо Бребан; а пратениците на граф Бодуен бяха Конон дьо Бетюн и Алар Макро; а пратениците на граф Луи — Жан дьо Фриез и Готие дьо Годонвил.

[13.] На тези шестимата те възложиха изцяло грижата за тяхната работа, давайки им добри грамоти с висящи печати, уверявайки, че ще приемат без колебание това, което шестимата ще сторят във всички морски пристанища, в които и места да отидат, всички споразумения, които ще сключат.

[14.] Шестимата пратеници потеглиха, както вие чухте, и те се посъветваха помежду си и се съгласиха, че във Венеция биха намерили повече кораби, отколкото в което и да е друго пристанище. И те яздиха на етапи, докато пристигнаха там през първата седмица на постите¹.

[15.] Дожът на Венеция, който се наричаше Енрико Дандоло² и беше твърде мъдър и доблестен, ги прие с голяма почит, самият той и останалите люде, и всички им оказаха много добър прием. И когато [те] връчиха писмата на своите сеньори, венецианците бяха твърде любопитни да узнаят по каква работа са дошли в тяхната страна. Писмата бяха акредитивни и в тях графовете казваха, че трябва да вярват на пратениците, както на самите тях, и че те ще приемат като факт това, което тези шестима ще сторят.

[16.] И дожът им отговори: „Сеньори, аз видях вашите писма. Ние се уверихме, че сеньорите ви са най-високопоставените хора между тези, които са без корони; и те искат от нас да вярваме на това, което вие ще ни кажете, и да приемем с увереност това, което вие ще направите. Кажете впрочем какво ще желаете“.

[17.] А пратениците отговориха: „Сир, ние желаем вие да свикате вашия съвет³ и пред него ние ще ви кажем това, което нашите сеньори искат от вас, утре, ако е възможно!“ А дожът им отговори, че ще им поиска четири дни срок и тогава неговият съвет ше бъде събран; и те ще могат да кажат това, което искат.

[18.] Те чакаха до определения ден. Тогава влязоха в двореца, който беше твърде богат и твърде хубав; и намериха дожа и неговия съвет в една зала и предадоха своето послание по следния начин: „Сир, ние сме дошли при теб от страна на високопоставените барони на Франция, които взеха знака на кръста, за да отмъстят за позора нанесен на Исус Христос, и да завладеят Ерусалим, ако Бог го позволи. И понеже те знаят, че никои други люде нямат такава власт, каквато имате вие и вашите хора, ви молят в името Божие да имате милост към отвъдморската земя⁴ и към срама, нанесен на Исус Христос, и да решите как те биха могли да имат кораби и флот.“

[19.] „По какъв начин?“ — пита дожът. — „По всички начини — отговарят пратениците, — които вие бихте препоръчали и бихте ги посъветвали, стига само да могат да го сторят и понесат.“ — „Несъмнено, казва дожът, това, което те искат от нас, е голямо нещо и, изглежда, че те имат предвид едно голямо дело. И ние ще ви отговорим след осем дни, броени от днес. И не се учудвайте, ако срокът ви се вижда продължителен, защото за едно такова голямо дело подхожда да се мисли много.“

[20.] В края на срока, който дожът им определи, те се появиха отново в двореца. Всичките слова, които бяха казани и произнесени, аз не бих могъл да ви представя тук. Но краят на разговора бе такъв: „Сеньори, рече дожът, ние ще ви съобщим това, което решихме, ако можем да накараме нашия голям съвет и народа да го одобрят; а вие ще прецените дали можете да го сторите и приемете.“

[21.] „Ние ще изготвим юисиери⁵, за да преминат четири хиляди и петстотин коня и девет хиляди оръженосци, и нефове⁶ за четири хиляди и петстотин рицари и двадесет хиляди сержанти без коне; и за всички тези коне и хора условието ще бъде, че те ще носят хранителни припаси за девет месеца. Ето какво ще направим най-малко за вас при положение, че ще ни се дадат по четири марки за кон и по две за човек.“

[22.] „И всички тези споразумения, които ви посочваме, ние ше ги спазваме в продължение на една година от деня, в който ще напуснем пристанището на Венеция, за да служим на Господ и на християнството в което и място да било. Цялата сума на разходите, която е посочена тук пред вас, възлиза на деветдесет и четири хиляди марки.“

[23.] „Но ние ще направим повече от това заради любовта към Бога, като подготвим петдесет въоръжени галери, при условие, че докато нашето съдружие продължава, от всички завоевания, които ние ще извършим по море или по суша, ние ще получим едната половина, а вие — другата. Посъветвайте се впрочем дали вие можете да го приемете и понесете.“

[24.] Пратениците се оттеглиха, като казаха, че ще разговарят помежду си и ще им отговорят на следния ден. Те се съвещаваха и разговаряха заедно през цялата нощ и постигнаха съгласие, че ще приемат предложението. И на другия ден те дойдоха при дожа и казаха: „Сеньор, ние сме готови да сключим това споразумение“. А дожът каза, че ще говори със своите хора и това, което се реши, ще им го съобщи.

[25.] На следващия, третия ден⁷ дожът, който беше твърде мъдър и твърде доблестен, свика своя Голям съвет — и съветът се състоеше от четиридесет души, най-мъдрите в страната. Благодарение на своя дух и разум, които бяха твърде ясни и твърде силни, той ги убеди да се съгласят и да приемат. И той ги поведе така, после сто, после двеста, после хиляда, докато всички приеха благосклонно и се съгласиха. След това дожът събра около десет хиляди души в църквата „Свети Марко“⁸, най-хубавата, която би могла да съществува, и им каза да изслушат една меса за светия Дух и да молят Бог да ги посъветва по въпроса за искането, което пратениците бяха направили. И те го сториха на драго сърце.

[26.] Когато месата свърши, дожът нареди да потърсят пратениците и им каза да поискат смирено от целия народ това споразумение да бъде сключено. Пратениците дойдоха в църквата. Те бяха твърде много разглеждани от мнозинството, тъй като то никога не бе ги виждало.

[27.] Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания, със съгласието и желанието на останалите пратеници представи работата и им каза: „Сеньори, най-високопоставените и най-могъщите барони на Франция ни изпратиха при вас; и те ви умоляват да имате милост към Ерусалим, който е под турско робство, и в името Божие да приемете молбата им за съюз, за да се отмъсти позорът, нанесен на Исус Христос. И те ви избраха по тази причина: те знаят, че никои други люде нямат такава голяма власт по морето, както вие и вашия народ. И те ни поръчаха да паднем във вашите крака и да не се вдигнем, докато вие не се съгласите да се омилостивите спрямо светата земя отвъд морето.“

[28.] Шестимата пратеници тутакси коленичиха в техните крака, целите в сълзи. И дожът и всички останали извикаха в един глас: „Съгласни сме! Съгласни сме!“ И тогава се вдигна такъв голям шум и настъпи такава голяма суматоха, сякаш земята се разтърсваше.

[29.] И когато тази голяма суматоха утихна, и когато тази голяма милост, такава голяма, каквато никой човек не бе видял, добрият дож на Венеция, който беше твърде мъдър и твърде доблестен, се качи на аналоя, говори на хората и им каза: „Сеньори, вижте честта, която Бог ви отреди, когато най-добрите люде в света са оставили всички други хора и предпочетоха вашето съдружие, за да извършат с вас такова достойно нещо, каквото е подпомагането на нашия Господ.“

[30.] От добрите и хубави слова, които произнесе дожът, аз не мога да ви предам всичко; нещата свършиха така: определиха следващия ден, за да се подготвят документите; и те бяха изготвени и съставени; когато документите бяха готови, намерението да се отиде във Вавилон⁹ (защото от Вавилон те биха могли по-лесно, отколкото от някое друго място да разгромят турците) бе запазено в тайна и публично бе съобщено само, че ще се отиде отвъд морето. Това бе по време на постите¹⁰ и бе решено, че от свети Йоан¹¹ в срок от една година, която беше 1202 година от въплъщението на Исус Христос, бароните и поклонниците трябваше да бъдат във Венеция, а корабите — готови да ги приемат.

[31.] Когато грамотите бяха изготвени и скрепени с печати, те бяха донесени на дожа в големия дворец, където заседаваше както Големият, така и Малкият съвет. И когато дожът им даде грамотите, той коленичи целият в сълзи и се закле върху четирите евангелия да спазва добросъвестно задълженията, които бяха отбелязани в документите; и също така стори и неговият съвет, който се състоеше от четиридесет и шест човека.¹² А пратениците от своя страна се заклеха отново да държат на техните грамоти и да удържат клетвите на своите господари и собствените си клетви.¹³ Знайте, че бяха пролети много сълзи от умиление; и веднага след това и едните, и другите проводиха свои пратеници в Рим при папа Инокентий, за да потвърди това споразумение. И той го стори на драго сърце.

[32.] И тогава [пратениците] взеха в заем в града две хиляди марки и ги дадоха на дожа, за да почне приготвянето на флота. Така те се сбогуваха, за да се върнат в своите земи, и яздиха на етапи, докато пристигнаха в Плезанс в Ломбардия. Там се отделиха Жофроа, маршалът на Шампания, и Алар Макро и те си отидоха право във Франция; а останалите се отправиха към Генуа и Пиза, за да узнаят каква помощ може да се получи там за отвъдморската земя.

[33.] Когато Жофроа, маршалът на Шампания, премина върха Сени, той срещна граф Готие дьо Бриен, който отиваше в Апулия, за да завладее земята на своята жена, за която той се бе оженил, след като бе взел кръста, и която беше дъщеря на крал Танкред¹⁴. С него отиваха Готие дьо Монбелиар, Йосташ дьо Конфлан, Робер дьо Жоанвил и една голяма част от добрите люде¹⁵ на Шампания, които бяха взели кръста.

[34.] И когато той ги осведоми за това, което бяха сторили, те изразиха много голяма радост, оцениха много високо тази сполука и им казаха: „Ние сме вече на път; и когато вие дойдете, ще ни намерите готови.“ Но събитията се случват така, както ги желае Бог, и те нямаха повече възможност да се присъединят към армията.¹⁶ Това беше твърде голямо нещастие, защото те бяха много храбри и мъжествени. И те се разделиха така и всеки продължи своя път.

[2. БОНИФАС ДЬО МОНФЕРА - РЪКОВОДИТЕЛ НА ЕКСПЕДИЦИЯТА]

[35.] Жофроа маршалът язди на етапи, докато пристигна в Троа в Шампания и намери своя сеньор граф Тибо болен и отчаян. И въпреки това той бе много радостен от неговото пристигане. И когато Жофроа му съобщи това, което те бяха извършили, той така се зарадва и каза, че ще се качи на кон — нещо, което той не беше правил от дълго време. И той се качи на коня и язди. Уви! Какво голямо нещастие! Защото никога повече след този път той не язди на кон.

[36.] Неговата болест се засили и усложни така, че той направи завещанието си и своите дарения. И той разпредели парите, които трябваше да вземе [със себе си],¹⁷ между своите хора и придружители, от които имаше много добри; в този момент никой мъж нямаше повече от него. Той се разпореди всеки, получавайки своите пари, да се закълне върху евангелията, че ще следва армията до Венеция, така както беше обещал. Имаше мнозина, които не изпълниха своята клетва и бяха силно порицани. Графът нареди да запазят една част от неговите пари, да ги отнесат в армията и да ги изразходват там, където ще се види, че ще бъдат добре използвани.¹⁸

[37.] Така умря графът¹⁹; и това бе един от мъжете в света, който има най-хубав край. Там²⁰ се събра голямо множество от роднините му и от неговите люде; за скръбта не би могло да се разкаже тъй като никога за един мъж не е имало по-голяма скръб; и така трябваше да бъде, понеже никога мъж на неговата възраст не е бил обичан повече както от своите, така и от останалите хора. Той беше погребан до своя баща²¹ в църквата на монсиньор свети Етиен в Троа²². Остана графинята, неговата жена; тя се наричаше Бланш, бе много хубава и много добра и беше дъщеря на краля на Навара²³, и имаше от него едно момиченце, и беше бременна с един син.²⁴

[38.] Когато графът бе погребан, Матийо дьо Монморанси, Симон дьо Монфор, Жофроа дьо Жоанвил, който бе сенешал, и Жофроа маршалът отидоха при дук Йод дьо Бургонь²⁵ и му говориха така: „Сеньор, ти виждаш нещастието, което споходи отвъдморската земя. Ние желаем да те помолим за Бога да вземеш кръста и да подпомогнеш отвъдморската земя на мястото на този граф Тибо. И ние ще ти предадем всичките негови пари; и ще се закълнем върху евангелията, и ще накараме останалите да ти се закълнат, че ще ти служим добросъвестно, така както бихме правили за него“.

[39.] Волята му беше такава, че той отказа. Знайте, че той би могъл да постъпи много по-добре. Те натовариха Жофроа дьо Жоанвил с поръчението да направи същото предложение на граф Тибо дьо Бар льо Дюк²⁶ който беше братовчед на починалия граф. И той също отказа.

[40.] Смъртта на граф Тибо дьо Шампань предизвика голямо униние сред поклонниците и всички останали, които трябваше да отидат да служат на господа. И те свикаха парламент в края на месеца²⁷ в Соасон, за да решат какво трябва да правят. Там бяха граф Бодуен дьо Фландр и дьо Ено, граф Луи дьо Блоа и дьо Шартрен, граф Жофроа дю Перш, граф Юг дьо Сент Пол и много други мъдри мъже.

[41.] Жофроа маршалът им представи положението и предложенията, които те бяха направили на Бургундския дук и на графа на Бар льо Дюк, и как те бяха отказали. „Сеньори, каза той, чуйте: аз ще ви посъветвам нещо, ако вие позволите. Маркиз Бонифас дьо Монфера е твърде опитен мъж и един от най-уважаваните, които са живи днес. Ако вие бихте го помолили да дойде тук и да вземе знака на кръста и да заеме мястото на графа на Шампания; и ако вие бихте му поверили командването на армията той би приел веднага.

[42.] Много неща бяха казани и в единия, и в другия смисъл; но на края на спора всички се съгласиха — и големите [барони], и малките. И писмата бяха написани, и пратениците избрани; и изпратиха да го потърсят и той пристигна в деня, който те му бяха определили; той премина през Шампания и през цяла Франция, където му бе оказана голяма почит дори от краля на Франция, чийто братовчед бе той.

[43.] Така той пристигна за един парламент, който беше свикан в Соасон²⁸; там имаше голям наплив от графове, барони и кръстоносци. Когато те научиха, че маркизът пристига, отидоха насреща му и му оказаха голяма почит. Парламентът се състоя на следващата сутрин в една овощна градина в абатството на госпожа св. Мария Соасонска²⁹. Там те призоваха маркиза да приеме това, което му бяха поискали, и го помолиха за Бога да вземе кръста и да приеме командването на армията; и да бъде на мястото на граф Тибо дьо Шампань, да вземе неговите пари³⁰ и неговите хора. И те паднаха в краката му целите в сълзи. А той пада на свой ред в техните крака и казва, че ще го направи на драго сърце.

[44.] По този начин маркизът отстъпи на тяхната молба и прие командването на армията. Веднага епископът на Соасон³¹ и монсеньор Фулк, светият мъж, и двама бели абати, които той бе довел от своята страна, го отведоха в църквата „Св. Богородица“ и му привързват кръста към рамото. Така завърши този парламент. А на другия ден той [Бонифас] се сбогува, за да се върне в своята страна и да приготви своите дела. И той каза, че всеки ще приключи със своите работи и че ще се срещнат отново във Венеция.

[45.] Така маркизът отиде на религиозния събор в Сито³², който се състоя в деня на светия кръст, през септември.³³ Там той намери много голямо множество от духовни лица, барони и други люде. И монсеньор Фулк отиде там, за да говори за кръстоносния поход. Там взеха кръста Йод льо Шампаноа дьо Шамплит и неговият брат Гийом, Ришар дьо Дампиер, неговият брат Йод, Ги дьо Пем, Емон, неговият брат, Ги дьо Конфлан и много други добри люде от Бургундия, чиито имена не са вписани тук. След това взеха кръста епископът на Отюн, Гиг граф дьо Форез, Юг дьо Берза, бащата и синът, Юг дьо Колини; долу, в Прованс, Пиер Бромон и много други хора, чиито имена ние не знаем.

[46.] Така се подготвяха навсякъде бароните и поклонниците. Уви! Какво голямо нещастие ги постигна през следващите пости³⁴, преди те да могат да заминат. Защото граф Жофроа дю Перш легна болен и изготви своето завещание по такъв начин, че разпореди неговият брат Етиен да получи парите му и да поведе хората в армията. Поклонниците биха избягнали тази замяна, ако Бог пожелаеше.³⁵ Така завърши и почина графът, което бе голяма загуба; и наистина той беше твърде високопоставен барон, твърде уважаван и твърде добър рицар. Голяма бе скръбта по цялата му земя.