Балканите

ЖОФРОА ДЬО ВИЛАРДУЕН

И

„ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ“

Ако се опитаме да надникнем в съдбините на Франция в края на дванадесетото и началото на тринадесетото столетие, макар и твърде отдалечени във времето и пространството, ще се изправим лице в лице с богата и разноречива картина. Почти четири десетилетия на върха на държавната пирамида се намира крал Филип II Огюст (1185—1223), чиито дела съвременниците сравняват с делата на Шарлемань.¹ Във вътрешен план най-голямо постижение на този именит владетел безспорно е успешната му борба срещу големите васали. Той сполучил да откъсне Амиен и Вермандоа от графа на Фландрия, регент по време на неговото малолетие и организатор на феодална коалиция срещу централната власт, а по-късно, опирайки се на църквата и на градовете, наложил своя авторитет върху всички големи феодални владетели (през 1196—1198 г. са издадени първите харти, определящи клетвата за феодална вярност на големите васали към френската корона). В международен план действията на Филип Огюст са твърде значими и важни както в събитията около кризата, обхванала английската монархия (той води непрекъснати войни с Англия по времето на Хенри II и синовете му Ричард Лъвското сърце и Джон Безземни), така и в делата на империята.

Какво е вътрешното положение на Франция през управлението на Филип Огюст? Икономиката на страната все още е здраво обвързана със земята и отделните технически въведения (в Нормандия се появява вятърна мелница) не могат да преобразят селскостопанската дейност и да осигурят основното — прехранването на населението, което за две столетия (X—XII в.) се е удвоило. Гладните години не са рядкост, като най-тежки са 1196—1197.

Църквата продължава да заема важно място в живота на френското феодално общество. Особено силно е влиянието на ордените Клюни и Сито, чиято роля в т. нар. „формиране на християнството“ (Жак льо Гоф) е значителна. Все още не е настъпило времето на тамплиерите, на „новата милиция на църквата“ — последователите на св. Франческо от Асизи и неговите „дванадесет малки братя“ и на Доменико де Гузман (проповедниците-доминиканци).

Сякаш най-забележимо и най-впечатляващо измененията се откриват в културния живот на страната. В духовната област явленията са няколко: развитието на т. нар. „цивилизация д’ок“, т. е. цивилизацията и преди всичко книжовната култура на Южна Франция, която изпреварва значимо културното развитие на останалите френски територии; излъчването на един доминиращ жанр в литературата: „les chansons de gestes“, за които дванадесетото столетие е „златен век“ (сюжетите на този най-популярен литературен вид са взети от каролингската епоха и кръстоносните походи). По същото време се ражда една от най-интересните фигури в културната история на Франция през XII в.: жонгльорът, трубадурът (Прованс), труверът (Северна Франция), за която настъпва класическата епоха (1150—1208). Най-сетне това е времето, когато се оформя прочутият цикъл за Кръглата маса, Персевал, Лансело, Граал и се заражда историческата проза.

Епохата на Филип Огюст е съпричастна на едно явление с общоевропейска стойност — постепенното отмиране на романското изкуство и съзряването на готиката. През 1141 г. тържествено е открита базиликата в Сен Дени — първата голяма изява на готическото изкуство. От Ил дьо Франс новият стил, новото виждане и осъществяването му се разпространяват и налагат в цялото Френско кралство и из Европа. Терминът готика (предложен от Рафаело и популяризиран от Вазари) се употребява от XVI почти до края на XIX в. в пейоративен смисъл (готическо = „варварско“, т. е. грубо изкуство в сравнение с античното). Готическото изкуство бе реабилитирано от романтиците и днес никой познавач на средновековната цивилизация не би могъл да отрече неговите постижения между XIII и XV—XVI в.

Наред с тези явления, които безспорно оставят трайни дири в историята на Франция и в повечето случаи в историята на Европа, трябва да бъде споменато едно явление, за което дотук не бе говорено — френската експанзия. Това явление, както и много други, би могло да бъде разглеждано двупланово. Във вътрешен план то се осъществява преди всичко в колонизирането на южнофренските земи от Северна Франция (кръстоносните походи срещу албигойците и присъединяването на Лангедок към френската корона). В международен план френската експанзия има две основни направления — отвъд Пиренеите с активно участие в испанската Reconquista и към Близкия изток, който французите опознават чрез кръстоносните походи. Тласкани не на последно място от жаждата за земи, феодални домени и богатства, рицари и селяни потеглят по пътищата на Европа към Светата земя. Кръстоносните походи не решават основния въпрос — глада за земя, но дават живот на едно явление, понякога граничещо с легендата, на което е съдено да играе важна роля в живота на френското общество — „Отвъдморска Франция“.

Рожба на тези две действителности — френското кралство и неговите отвъдморски територии, едната близка и твърде осезаема, другата — далечна и съществуваща повече в духовния мир на французина — е и Жофроа дьо Вилардуен.² Сравнително млад, той е маршал в двора на графовете на Шампания; през зрялата си възраст той се издига до маршал на Романия и става една от най-значимнте личности в началната история на Латинската константинополска империя. Той трайно свързва името си с нея като пряк участник в събитията и в същото време като техен най-добър историограф. Кой е Жофроа дьо Вилардуен, който по думите на един от най-добрите познавачи на „Отвърдморска Франция“ - Жан Лоньон, е „личност знаменита не само в Константинополската империя, но и в целия феодален западен свят“?

***

Наследствените земи на фамилията Вилардуен и замъкът, от който днес почти няма следи, са разположени на североизток от Троа, на самата граница между безплодната и плодородната част на Шампания. Това местоположение е определяло и техните позиции във феодалните връзки и структури: те са били зависими от графовете Дьо Бриен. Самият Жофроа дьо Вилардуен е притежавал и други земи, които са го поставяли във васални задължения към графовете на Шампания.³

Фамилията Вилардуен се споменава за първи път в дванадесетото столетие. По всяка вероятност тя е принадлежала към средното благородничество и е била свързана с една по-високопоставена фамилия, която според Ж. Лоньон би могла да бъде фамилията на графовете дьо Бриен, Жофроа е син на Вилен I и неговата съпруга Дамерон; имал е петима братя и две сестри.

Рождената дата на Жофроа е неизвестна. Несъвсем сигурни пресмятания почиващи на родословни данни, почерпани от дарствени документи на фамилията Вилардуен, показват, че бъдещият историк е роден към 1148—1150 г.⁴ Първото известие за него, макар и анонимно, е от 1170 г. За първи път името му е споменато в документ от 1172 г. като рицар и васал на графа на Шампания. Вероятно по това време вече е женен (от двата си брака Жофроа е имал пет деца)⁵. След това дирите му се губят за тринадесет години, но няма съмнение, че постепенно, но сигурно той прави своята кариера в двора на Шампания: в 1185 г., при регентството на графиня Мари, той вече е маршал на Шампания и участник в съветите на графинята.⁶ През 1187 г. той е маршал на граф Анри II, който вече е пълнолетен, а през 1190 г. следва своя сюзерен по пътищата на Третия кръстоносен поход. Жофроа участва в обсадата на Сен Жан д’Акр, а на 24 ноември 1190 г. в деня на сватбата на граф Конрад дьо Монфера, излязъл извън лагера с други рицари, той е пленен от сарацините.⁷

Вилардуен се появява отново в Шампания в 1194 г. и бързо заема важни позиции в двора на младия Тибо III.⁸ През април 1198 г. Жофроа присъства на тържествената церемония, на която граф Тибо положил клетва за феодална вярност към крал Филип Огюст, и заедно с още десет барони от Шампания гарантира верността на младия граф към френската корона. Наскоро след това той е едно от основните лица заедно с граф Готие IV дьо Бриен и Жофроа дьо Жоанвил, присъстващи на официалния акт, с който граф Тибо определя имуществото на младата си съпруга Бланш Наварска.⁹

По всяка вероятност Жофроа е един от първите, приели идеята за нов кръстоносен поход и взели кръста — може би по време на турнира в Екри (§ 5).¹⁰ Тази стъпка променя изцяло съдбата му. По думите на Ж. Лоньон той е нещо като началник-щаб на кръстоносния поход, чийто историк ще стане, и заедно с Конон дьо Бетюн (двете лица извън графовете, чиято роля е извънредно значителна) — душата на това дело, оставило трайни следи както в историята на Западна Европа, така и на Балканския полуостров.¹¹ Оттук нататък благодарение на неговата бележита творба ние сме в състояние да проследим стъпка по стъпка живота и дейността му, участието му във всички основни събития, съпътстващи похода, и първите няколко години от историята на Латинската константинополска империя.

Още първата възложена му задача ни подсказва ролята, която трябва да играе занапред: той е един от шестимата рицари, избрани на парламента¹² в Соасон, които са натоварени с важната мисия да осигурят пътуването на кръстоносната армия до Светата земя. Заедно с Милон льо Бребан той представя граф Тибо, Конон дьо Бетюн и Алар Макро представят граф Бодуен дьо Фландр, а Жан дьо Фриез и Готие дьо Годонвил — граф Луи дьо Блоа (§ 12). Жофроа е основната фигура в това пратеничество и излага кратко и ясно искането на кръстоносците пред дожа на Венеция в църквата „Сан Марко“ (§ 27).

Веднага след това той е един от четиримата пратеници — заедно с Матийо дьо Монморанси, Симон дьо Монфор и Жофроа дьо Жоанвил — в двора на Бургундия, които трябва да убедят дук Йод да оглави похода след преждевременната кончина на граф Тибо (§ 38). Подир несполуката на тази мисия по време на следващия парламент в Соасон той предлага нов ръководител на кръстоносната армия — Бонифас, маркиз дьо Монфера (§ 41). Междувременно Жофроа дьо Вилардуен присъства на церемонията при полагането на клетва за феодална вярност от графиня Мари (след смъртта на граф Тибо) към крал Филип Огюст. Той е посочен за един от десетте барони, които трябаа да намерят съпруг на детето, което ще роди графинята (ако то е дъщеря).¹³

В самото начало на похода, още преди армията окончателно да се събере във Венеция, Жофроа дьо Вилардуен заедно с граф Юг дьо Сен Пол се отправя към Павия, където са спрели големи групи кръстоносци. Двамата трябва да ги убедят да не се опитват да търсят други възможности за преминаване на морето освен венецианската флота съгласно сключеното споразумение (§ 53). Първите важни събития — овладяването на Зара (ноември 1202 г.), сключването на договора с младия Алексий Ангел (януари 1203 г.) и плаването до Скутари — сякаш преминават без активно участие на Жофроа или по-скоро той не отделя специално внимание на себе си в описанието на тези събития. Без съмнение той е играел важна роля в двата основни момента, определили по-нататъшната съдба на похода: споразумението с Алексий и усилията да се запазят единството и целостта на кръстоносната армия.

Пристигането на кръстоносците край Константинопол отново изтласква Жофроа на преден план. Заедно с Матийо дьо Монморанси и двама венецианци (§ 184) той е изпратен да се срещне с току- що освободения от затвора василевс Исаак II Ангел и да осигури изпълнението на обещанията, дадени от неговия син (18 юли 1203 г.). Жофроа е този, който говори от името на кръстоносците (§ 187), представя сключеното съглашение и успява ловко и дипломатично да преодолее страховете на стария и сляп василевс от големите задължения на неговия син. Без съмнение тези негови качества са определили включването му в още една подобна мисия: през ноември 1203 г., когато вече назрявал окончателният и решителен сблъсък между византийци и кръстоносци, Жофроа заедно с Конон дьо Бетюн, Милон льо Бребан и трима представители на дожа на Венеция посещава Алексий IV във Влахернския дворец, за да му напомни, че трябва да изпълни своите задължения (§ 212—216).

През лятото на 1204 г. коронясаният неотдавна император Бодуен потегля на поход за овладяване на земите в Тракия и Македония. Жофроа дьо Вилардуен останал в Константинопол заедно с Конон дьо Бетюн, Милон льо Бребан и Манасие дьо Лил, за да охранява столицата (§ 268). Последвалите събития окончателно укрепили положението на маршала на Шампания в двора на новата империя. Император Бодуен не спазил обещанието си да отстъпи Солун и околните земи на маркиз Бонифас дьо Монфера. Това довело до остра свада между двамата и до разцеплението на силите: Бодуен с основната част от армията се отправил към Солун, а Бонифас превзел Димотика, която принадлежала на императора, и обсадил Адрианопол, където Бодуен бил оставил свой гарнизон (§ 279—281). Новината за тази разпра достигнала до Константинопол и събудила големи страхове у Енрико Дандоло и граф Луи дьо Блоа. С уреждането на въпроса отново бил натоварен Вилардуен, „понеже той бе добре гледан от маркиза“ (§ 283). Мисията на маршала сполучила и той убедил Бонифас дьо Монфера да прекрати враждебните действия срещу хората на императора, да снеме обсадата на Адрианопол и да се довери на посредничеството на Енрико Дандоло и граф Луи за изглаждане на противоречията (§ 283—287). Пак Вилардуен отишъл още веднъж при маркиза, вече като пратеник на Бодуен, и пак той играл основната роля при извършената замяна — Солун бил предаден на Бонифас, а Димотика — върната на императора (§ 296—299).

По това време Жофроа дьо Вилардуен бил един от дванадесетте французи, които заедно с дванадесет венецианци извършили окончателната подялба на земите на Византия между завоевателите,¹⁴ и по всяка вероятност пак по това време, когато се изграждала институционната система на империята, бил удостоен с титлата „маршал на Ромаиия“¹⁵. От този момент Жофроа окончателно става една от първите личности в двора на новия император и е отбелязан като свидетел в много документи, издадени от Бодуен през февруари 1205 г. във Влахернския дворец.¹⁶

През октомври 1204 г. започва овладяването на земите, поделени между рицарите (§ 305—332). В този важен момент от съдбата на новата империя Жофроа се оказва в позицията на наблюдател, на историограф, благодарение на което ни е оставил кратко, но ясно описание на събитията. Тази негова позиция, на пръв поглед лишена от активност, се обяснява лесно: от една страна, като маршал той е свързан здраво с императорския двор в Константинопол; от друга страна, при разпределението на земите той е получил фиеф в Тракия, разположен около устието на Марица и обхващащ околностите на Макри, Траянопол и Вира, с чието овладяване е натоварил своя племенник Ансо дьо Курсел (§ 382).

Достатъчно е събитията да променят своя ход и обстановката да се преобрази и Жофроа отново е една от централните действащи фигури. През март 1205 г. съюзът между българския цар Калоян и византийците вече е създаден, бунтът в Тракия е започнал, Димотика и Адрианопол са в ръцете на местното население, а българският владетел е потеглил на поход, за да ги подпомогне и да се срещне с кръстоносната армия (§333—346). Единственото, което Бодуен е в състояние да стори, е да повика в Константинопол всичките си васали, заети с овладяването на своите фиефи, и да се отправи срещу българите. С командването на онази част от армията, която първа тръгва към Адрианопол, е натоварен Жофроа дьо Вилардуен, подпомаган от Манасие дьо Лил (§ 343—344).

Вилардуен не взема пряко участие в злощастната за Латинската империя битка край Андрианопол (14 април 1205 г.), в която българските войски, подпомогнати от куманите, нанасят такъв съкрушителен удар на завоевателите, че съдбата на създадената от тях държава до голяма степен е решена. Той е натоварен с охраната на лагера откъм страната на Адрианопол (§ 354), т. е. неговата задача е била да попречи на жителите на града да се намесят в сражението. Разгромът на рицарите, мнозина от които били гордостта на Западна Европа, станал почти пред очите на маршала на Романия, съкрушил го, но не го довел до пълно отчаяние и не го лишил от възможност да действа. Вилардуен съумял бързо да подреди своите части, да влезе във връзка с дожа на Венеция и да възпре, доколкото било възможно, част от бягашите от полесражението. Още през същата нощ той организирал отстъплението на останалите боеспособни рицарски отреди през Памфилион (там към тях се присъединил Пиер дьо Брашийо), Картокопол (тук те се съединили с хората на Анри дьо Фландр), Родосто и Силимврия до Константинопол (§ 362—387). Самият той не дава преценка на тези събития и на действията си, но ако трябва да се потърси онзи рицар, който изиграл решителна роля в оттеглянето на оцелелите в битката при Адрианопол, той не би могъл да бъде никой друг освен Жофроа дьо Вилардуен.

Минава повече от една година, преди Вилардуен да се появи отново в своя разказ. На 28 юли 1206 г. той потегля пак с авангарда на армията, този път с Макер дьо Сент Менеулд, в поход, чиято цел е да се окаже помощ на град Димотика, обсаден от цар Калоян (§ 430). Веднага след оттеглянето на българския владетел Жофроа дьо Вилардуен е сред тези, които освобождават Рение дьо Три, затворен в продължение на тринадесет месеца в Станимака (§ 436—438).

В края на 1206 или самото начало на 1207 г. Жофроа дьо Вилардуен е натоварен с почетната мисия да посрещне в Енос и да отведе в столицата Агнес, дъщерята на маркиз Бонифас дьо Монфера, която наскоро след това, на 4 февруари 1207 г., се омъжила за император Анри (§ 457—458). През март и май 1207 г. Жофроа участва в два светкавични похода в Мала Азия срещу Теодор Ласкарис, оказвайки помощ на обсадените в Киветот и Кизик французи (§ 467—468, 478). В самия край на август същата година той присъства на срещата между император Анри и маркиз Бонифас и получава като владение, зависещо от последния, град Мосинопол и неговите околности (§ 496) Това е последното споменаване на Жофроа в собствената му книга.

Два документа от март 1208 г. показват, че Жофроа дьо Вилардуен, макар и твърде далеч от Франция, не е забравил своите роднини: той прави дарения в полза на дъщерите си и своите сестри, монахини в Нотр Дам в Троа и Нотр Дам във Фоаси.¹⁷ Действията на Жофроа през същата година са ни познати благодарение на неговия „продължител“ Анри дьо Валансиен: той е сред участниците в битката при Пловдив (31 юли), в която българският цар Борил е принуден да отстъпи;¹⁸ веднага след сражението Жофроа отива в Памфилион и възстановява разрушената крепост,¹⁹ а наскоро след това преговаря с Алексий Слав.²⁰ В самия край на годината, през декември, император Анри се отправя към Солун и Вилардуен е натоварен с охраната на Константинопол заедно с Милон льо Бребан и Пайен д’Орлеан.²¹

Последните две известия за Вилардуен дължим пак на два официални документа. Първият датира от 12 май 1210 г, съставен е в Равеника и урежда църковните дела на Солунското кралство. Жофроа е официален представител на император Анри.²² Вторият документ, от 11 декември 1212 г., съставен в Халмирос, засяга отношенията между епископа на Гардики и ордена на хоспиталиерите. Вилардуен е свидетел заедно с Конон дьо Бетюн и Милон льо Бребан.²³

След тази дата не знаем нищо за съдбата на Жофроа дьо Вилардуен. Няма съмнение, че той е починал между 1212 и 1218 г. (по всяка вероятност по-близо до втората дата).²⁴ Тогава неговият син Ерар потвърждава даренията на своя баща, който вече не е между живите, в полза на манастира Нотр Дам в Троа.²⁵

***

„Завладяването на Константинопол“. А. Проблеми около съставянето на труда. Цел. Наблягането на подобен проблем може би поставя читателя в недоумение: целта на всяко историческо съчинение поне в основни линии е ясна. И все пак няма ли някаква скрита цел, скрит смисъл повествованието на маршала на Шампания — цел или смисъл, които биха могли да бъдат разкрити едва след внимателен и подробен анализ на самия труд? Един от най-добрите съвременни познавачи на френската средновековна литература — Жан-Шарл Пайен, пише: „Вилардуен е политик и неговата книга защитава една теза.“²⁶ Едмон Фарал бе по-обстоятелствен: „Трябвало е през 1202 г. да се отиде и да се атакува сарацинското могъщество през Египет, а са отишли в Константинопол. Трябвало е да се изтръгне Ерусалим от господството на неверниците, а са завладели една християнска империя. Това е факт. Проблемът е да се узнае как и защо е станало това отклонение, дали то е било резултат от едно обмислено действие, дали то е било предумишлено, за което някои хора трябва да носят отговорността, или дали неуспехът на първоначалното намерение трябва да се припише на обстоятелствата, независещи от ръководителите на кръстоносния поход. Вилардуен разказва и без да претендира, обяснява.“²⁷

Не са малко онези, които поставят под съмнение свидетелствата на Вилардуен и особено неговите обяснения на най-важните събития, довели до отклонението. Най-строгите критици стигат още по-далеч — според тях през 1208 г, когато той съставил своя труд, вече е било ясно, че крайната цел на похода не е постигната; следователно общественото мнение би могло да се покаже сурово към онези, които са попречили на успеха; ето защо Вилардуен пише своето историческо съчинение, за да покаже, че виновни са не ръководителите на похода, а онези, които още в самото начало, заобикаляйки Венеция, потеглят към Сирия, или пък онези, които напускат армията по-късно!

С други думи, бихме могли да си представим следната картина: заплашван от укора на общественото мнение (в Константинопол? Едва ли! в Шампания? във Франция? в Западна Европа?) или дори изправен пред съда на Клио, притиснат от отговорността (повечето от кръстоносните водачи вече не са между живите), терзан от чувството за вина, Вилардуен посяга към перото (или по-точно започва да диктува, както отбелязва Ж Лоньон), за да състави оправдание за себе си и за събратята си по дело. Като всеки автор и той се възползва от правото си на мълчание, а в решителните моменти се прсвръща и в съдник на своите противници по партия. По този начин той ни представя една действителност, която е далеч от истинската, рисува ни една картина, достигнала до нас сякаш отразена в криво огледало. Ето така си представят писмената дейност на Вилардуен някои от неговите съвременни критици.

Безспорно един психологически анализ, подкрепен с факти, е възможен и дори необходим (това ще бъде сторено по-долу), но едва ли ще бъде оправдано, ако подходим от самото начало с такова недоверие към историческата творба на Вилардуен и решим а priori, че единствената му цел е била да издаде оправдателна присъда за себе си и за останалите ръководители на похода. Подобен подход би означавал да го лишим от неговото историческо съзнание или по-скоро от чувството му за отговорност пред своите съвременници и пред историята — чувство, което без съмнение е изиграло важна роля за решението му да опише делата на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход.

Вилардуен е започнал да си води бележки за основните събития още в самото начало на похода. Това говори недвусмислено, че далеч преди отклонението и преди всичко далеч преди да се разбере, че крайната цел ще остане недостижима, маршалът на Шампания е имал намерението да състави един труд за бъдещите събития. Въпросът, по какъв начин ще бъдат описани тези събития — твърде съществен за нас, — засега остава на втори план. В случая по-важно е, че Вилардуен не се е водил от душевните си терзания и стремежа за оневиняване, а е черпел вдъхновение, увереност, постоянство от непоколебимото си желание да създаде един исторически труд и така да се противопостави на неумолимия поток на времето, готов да заличи славните дела на неговите съвременници.

Съвсем наскоро Жан Лоньон, който посвети почти седем десетилетия от живота си за изучаване на „Отвъдморска Франция“, писа: „Може би смъртта на последния от ръководителите на похода (маркиз Бонифас — И. Б.) е тази, която е накарала Вилардуен да се обърне към миналото и го е подбудила да „диктува“ своя разказ, предназначен за неговите роднини, за неговите приятели, за двора в Шампания, за голямата феодална фамилия на Франция“²⁸ (к. м. — И. Б.). Не бих се заел да отсъдя дали големият френски учен е прав, когато обяснява стремежа на Вилардуен да състави своя разказ с гибелта на маркиз Бонифас дьо Монфера (това в най добрия случай би могло да бъде повод да започне своята окончателна работа, но не и причина). Но безспорно трудът на Вилардуен е бил предназначен за големите феодални семейства на Франция, повечето от които са изпратили свои роднини да освобождават Светата земя. В този разказ Вилардуен е трябвало не само да защитава една теза, а преди всичко да опише за своите читатели делата на техните близки и да им обясни защо рицарите, поели дългия път към Ерусалим, се озовали под стените на Константинопол; защо, вместо да сразят неверниците, те наченали ожесточена война срещу един християнски, богоизбран народ (както твърди византийската политическа идеология) Първоначалното намерение на Вилардуен било да разкаже за освобождаването на Светата земя, а се получил разказ за разграбването на византийския престолен град. Вилардуен не е виновен за тази промяна на сюжета — променили са се събитията, а не неговото намерение. Разбира се, той е трябвало да защитава една теза — тезата, че действията на кръстоносците са справедливи. И трябва да се каже категорично, че той е сторил това твърде умело.

Време и начин на съставяне. Специалистите са, общо взето, единодушни: Вилардуен е започнал своята работа в 1207 г. (Ж. Лоньон) или 1208 г. (Е. Фарал). Въпросът е защо тъкмо тогава той е решил да оформи своите бележки в един цялостен и строен в композиционно отношение труд. Още по-важно е защо разказът е доведен тъкмо до момента на смъртта на маркиз Бонифас. Дали Вилардуен е решил, че това събитие слага край на отделен, вече завършен период от историята на похода и новата империя и че е настъпило времето, когато събитията трябва да получат своето описание? Ако това е вярно, то със сигурност можем да приемем, че Вилардуен е започнал да работи усилено върху своя труд от септември 1207 г. нататък. Разбира се, не е изключено Вилардуен да е написал своето съчинение значително по-късно, но пък да е спрял до септември 1207 г., ръководен от изложените по-горе съображения. Все пак първото предположение като че ли е по-вероятно.

Какъв е механизмът на съставянето на тази забележителна книга? Преди всичко трябва да се отбележи, че Вилардуен е бил очевидец на повечето от основните събития, нещо повече — важен участник в тях, а там, където е отсъствал, сведенията му са почерпани от първа ръка. При него няма „говори се“, „разказват“, защото той самият е бил там: „И Жофроа, маршалът на Шампания, който изготви този труд, без да каже в него нищо, което той да знае, че е невярно, присъствайки на всички съвети...“ (§ 120). Тези думи на Вилардуен не са самохвалство, а истина, която лесно би могла да бъде проверена както от неговия разказ, така и от други извори. Веднъж установили, че информацията, с която разполага маршалът на Шампания и Романия, е първостепенна, би трябвало да потърсим отговор на следващото питане: по какъв начин той е съумял да съхрани тази голяма по обем и по стойност информация, да подбере от нея необходимото и да го използва при окончателното съставяне на труда си? С други думи, дневник или мемоари е неговото историческо съчинение?

Точността на разказа или по-добре точното използване на историческата категория време (тя присъства многократно в текста), както и прецизността, засвидетелствана в редица други случаи (персоналните посочвания във всяко събитие), сякаш говорят против предположението, че пред нас са мемоарите на едно от най-важните лица сред кръстоносците. От друга страна, Е. Фарал отбелязва съвсем правилно, че Вилардуен не е писал всеки ден²⁹ — твърде често той съобщава един факт и в същото време вече познава неговите последици. При това положение изводът може да бъде само един — когато Вилардуен е записвал въпросното събитие, вече е било изминало известно време (освен ако не допуснем, че този скок напред е маниер на писането, на обясненията на някои важни събития, умело прилаган от Вилардуен). Ще си позволя да дам някои примери, които подкрепят подобно твърдение.

Описвайки смъртта на граф Жофроа дьо Перш, Вилардуен със съжаление отбелязва, че кръстоносната армия загубила много, когато починалият бил заменен от неговия брат Етиен (§ 46). Същината на тази загуба научаваме по-късно: когато армията била край Зара (ноември 1202 г.), Вилардуен съобщава, че Етиен дьо Перш останал болен във Венеция; но след като оздравял, за разлика от Матийо дьо Монморанси, който настигнал кръстоносците, Етиен дьо Перш се отправил към Апулия заедно с голяма част от своите хора.

Разказвайки ни с възхищение за флотата на Фландрия, Вилардуен не пропуска да отбележи, че нейният капитан Жан дьо Нел и всички останали удържали лошо думата си, която били дали на своя сюзерен граф Бодуен (§ 49). Какво се крие зад това обвинение, отправено още в самото начало на похода? През зимата на 1203 г., вместо да пристигне в Зара, фландърската флота прекарала няколко месеца в пристанището на Марсилия. Тогава граф Бодуен ѝ наредил да се присъедини към него в Модон, но и този път командирите на флотата не изпълнили задължението си към своя сюзерен и отплавали към Сирия, „където знаеха, че не ще сторят нищо полезно“ (§ 103) И едва по късно (февруари 1204 г.) научаваме каква е била тяхната съдба и защо не са могли да извършат това, за което са тръгнали — както Вилардуен ни е уведомил в първите страници на книгата си.

Като съобщава, че голяма част от рицарите, събрали се в Плезанс, (Пиаченца), се отправили към Апулия вместо към Венеция Вилардуен пише: „Това беше твърде голямо намаляване за тези от армията, които отиваха във Венеция; и на тях им се случи голямо премеждие, както вие ще можете да чуете по-нататък“ (§ 55) (к. м. — И. Б.). И наистина по-сетне узнаваме, че те са пристигнали в Сирия, постъпили са на служба при Боемунд IV, принц на Антиохия и граф на Триполи, но в изненадващо сражение с турците едни от тях били избити, а други взети в плен (§ 230—231).³⁰

И накрая още един пример: говорейки за положението на Рение дьо Три в Пловдив, след като бил напуснат от най-близките си родственици, Вилардуен отбелязва, че той останал дълго време обсаден в Станимака (§ 346). Това сведение е повторено, когато се съобщава, че Рение дьо Три вече се е настанил във въпросния замък, където трябвало да остане тринадесет месеца (§ 400). Логическият край на тези събития става известен след повече от година, през юли 1206 г., когато изпратеният от Анри отряд рицари, сред които бил и Вилардуен, освободил бившия пловдивски дук от продължителната обсада (§ 435—437).

Очевидно когато Вилардуен описва събитие с продължително развитие, той прави това, след като резултатите са станали известни. Тази констатация, която в посочените случаи е убедителна, едва ли би могла да бъде общовалидна. Но все пак ни насочва към възможното решение — Вилардуен е записвал най-значителните събития, макар и не редовно, ден подир ден. Бихме могли да се съгласим с Е. Фарал: Виралдуен е съставил своя труд, използвайки лични бележки („отчасти нещо като личен дневник“) и документи. И ако за бележките и техния характер би могло да се спори, то без спор трябва да приемем, че Вилардуен е разполагал с някои документи (преди всичко договори), освен ако не допуснем, че си е вземал бележки веднага след тяхното съставяне и прочитане. Такъв е случаят с договора на кръстоносците с Венеция (§ 21, 22, 31), договора с младия Алексий Ангел (§ 93, 188) и най-сетне договора за подялбата на Византия преди решителната атака срещу Константинопол (§ 234).

Композиция. Един по-внимателен прочит на „Завладяването на Константинопол“ веднага ще ни насочи към основния композиционен похват на Вилардуен: обстойно, последователно изложение на всички най-важни събития — от първите проповеди на Фулк от Ньойи (началото на 1198 г.) до смъртта на маркиз Бонифас (началото на септември 1207 г.). Ако нещо не създава затруднения при четене и използване на неговия разказ, това е редът на събитията. Наистина в някои случаи, за да не се отклони от този начин на описание, Вилардуен се вижда принуден да накъсва действието, т. е. да разказва едновременно няколко събития, станали по едно и също време, което затруднява цялостното проследяване на всяко едно от тях.

Като пример за тази, макар и привидна неяснота може да ни послужи описанието на завладяването на земите, започнало в края на 1204 г. и продължило в началото на 1205 г. (§ 300—332). Тук Вилардуен ни представя действията на маркиз Бонифас към Солун, Коринт и Навплион (§ 301, 324, 331-332), на Пиер дьо Брашийо и Пайен д’Орлеан към Еспигал, Палорм, Пюмениенор и Лупер (§ 305, 319, 320), на Анри дьо Фландр към Авие и Андермит (§ 310, 321), на Рение дьо Три към Пловдив (§ 304, 311), на Макер дьо Сент Менеулд, Матийо дьо Валинкур и Робер дьо Ронсоа към Никомидия (§ 312), на своя племенник Жофроа дьо Вилардуен в Морея (§ 325—330). Към описанието на тези завоевания Вилардуен добавя известие за пристигането в Константинопол на рицари, които са били първоначално в Сирия (§ 315—318).

Жертвайки яснотата на своя иначе стегнат и разбираем разказ, Вилардуен ни представя на няколко страници твърде много и твърде важни събития. Но наблюдавайки от разстояние описаните събития, преодолявайки тяхната раздробеност, насеченост, ние добиваме представа, и то добра, за цялостния процес на действието както откъм съдържание, така и откъм време.

Б. Историческа стойност: достоверност. На няколко пъти вече става дума за достойнствата на труда, който ни е оставил Жофроа дьо Вилардуен. Нека отбележа някои от най-важните. Неговият разказ е точен, ясен, лесно разбираем и в същото време обстоен, но без да се заплита в описанието на незначителни подробности (характерно за Робер дьо Клери!). Той не подминава нито едно основно събитие, показва познания, интерес и не на последно място интелигентност и писателска дарба.

За да не се впускам в повече подробности, ще си позволя да припомня писаното от Ж. Пайен: „…с простотата на своя стил и с живостта на своя разказ Вилардуен е един забележителен писател, а с твърде положителния характер на своята информация той е първият от нашите модерни историци...“. „С Вилардуен се появява положителният разум, който така забележително разграничава XII век - век поетичен, какъвто е бил в действителност — от XIII век. Тъкмо тогава прозират проблясъците на това явление, прераснало по-късно в онази безпристрастност, която писателите от готическата епоха — откриватели на понятието експериментална наука — може би са предчувствали.“³¹

И все пак една голяма част от съвременните учени противопоставят на Вилардуеновата творба съчиненията на по-късни историци или на такива, които не са били преки свидетели на описваните събития, нещо повече, отдават им предпочитание, съмнявайки се в безпристрастността на Вилардуен. Но безпристрастни ли са самите те? Нека се опитаме да надникнем в душевния и в творческия мир на бележития историограф на Четвъртия кръстоносен поход.

1. Вилардуен насаме със себе си. Маршалът на Шампания и по-сетне на Романия е един от добрите рицари на своята страна, ловък дипломат, отличен военачалник, опитен политик, отдал своите способности в служба на графовете на Шампания и после на първите латински императори на Константинопол. Няма сьмнение, че той не може да не бъде носител на всичко онова, което дължи на своя произход и на средата, която го е отгледала — чувство за чест, васална вярност, храброст, доблест, философски и политически възгледи. Как всичко това се е изявило у Валардуен писателя? Повлияло ли е то на неговия подход към описването на събитията? Оставило ли е дири в неговата книга, дири, които биха могли да ни помогнат да си съставим пълна и окончателна преценка за нея?

Чувството за вина у Валирдуен. Много учени говорят за вината на кръстоносните водачи или на цялата армия — преди всичко вина за отклонението, довело да завладяването на Константинопол и разгрома на Византия. Редно е да се каже дали Вилардуен се е чувствал виновен в нещо, бил ли е съпричастен към колективната вина, която безспорно е съществувала. Най-сетне какво разбира той под вина или по-точно грехове, за каквито от време на време говори.

Трябва да признаем, че Вилардуен рядко, твърде рядко пише за нечия вина и нечии грехове (засега оставяме настрана онези, които са напуснали армията). Първият и най-категоричен случай е свързан с пристъпа срещу Константинопол на 9 април 1204 г., не донесъл успех на кръстоносците: „Но заради нашите грехове при атаката поклонниците бяха отблъснати“ (§ 238) (к. м. — И. Б.). Какво се крие зад нашите грехове — реално осъзната вина за отклонение на похода, довело рицарите под стените на византийската столица? Или това е тривиален постулат на християнската идеология, литературен трафарет, с който изобилстват паметниците на средновековната литература? С данните, с които разполагаме, поне на мен ми е трудно да отсъдя.

Би могло категорично да се твърди, че книгата на Вилардуен не издава чувство за вина у своя автор; той е убеден в правотата на действията и постъпките си и ако търси някаква вина, той я търси извън себе си и най-близките си. Би било интересно да се потърси изворът на тази увереност в собствената непогрешимост или по-точно, ненаказуемостта на собствените прегрешения. Вилардуен и тук не ни затруднява. В самото начало на своя разказ той съобщава за мисията във Франция на папския легат кардинал Пиер от Капуа, който разгласил из цялата страна: „всички, които биха взели кръста и биха служили на бог в продължение на една година в армията, биха били освободени от всичките грехове, които са сторили и които са изповядвали“ (§ 2) (к. м. — И. Б.).

През пролетта на 1204 г. те вече са служили на Бога и на църквата много повече от една година. Вместо да издигнат победоносно Христовия символ няд Ерусалим, те са го опозорили веднъж, завладявайки Зара (Инокентий III вече им е опростил този грях към християнството — § 105—107), и се готвят да го опозорят още веднъж, и то значително по-тежко — да овладеят и разграбят Константинопол, това светилище на християнството! В този труден момент на последни морални терзания (ако въобще е имало такива!) римското духовенство отново им идва на помощ. Всички, които ще паднат в справедлива битка за Константинопол и подчиняването му на Рим, „ще имат опрощението, което папата ви даде“ (§ 225). Ето този върховен момент, който дава сили и упование на кръстоносните бойци: папското опрощение, многократно продължавано, съчетано с тайнството на изповедта.

След като установим, че у Вилардуен липсва чувството за вина (или поне книгата не ни го подсказва) и ако той търси някаква вина, търси я у другите, би било извънредно любопитно да надникнем в душевния мир на някой негов събрат по дело. За съжаление малцина са оставили писмени свидетелства на своите преживявания, които биха ни позволили да сторим това (оставям настрана документите и официалните писма, които трудно биха могли да послужат за тази цел). Единственият, който ни предлага подобна възможност, е Робер дьо Клери, при това чудесна възможност, тъй като той представя друга социална група в армията — бедното рицарство.

Първото, което прави впечатление в малката книжка на Робер дьо Клери, е, че той също не критикува отклонението и естествено не го смята за грях.³² Този безспорен факт придобива още по-голяма стойност, ако си припомним, че неговият сеньор Пиер д’Амиен е от онези, които са били против споразумението с Алексий, т. е. против отклонението (§ 114). Следователно трябва да се очаква Робер дьо Клери поне от привидна вярност към своя сюзерен да отправи критики към онези, които са станали причина армията да се отправи към Константинопол. Но, както казах, у него няма и следа от такава критика.

Втори, още по-интересен факт: Робер дьо Клери също като Вилардуен говори за грехове, но също за грехове на другите: поражението край Адрианопол е божия разплата за греховете на бароните: „Така ги наказа Господ Бог за тяхното високомерие и за злината, проявена спрямо бедните люде от армията, и за безчинствата, които те бяха сторили в града (Константинопол — И. Б.), след като го превзеха.“³³ Тази сурова присъда на Робер дьо Клери се нуждае от известно обяснение, иначе би могла да остави погрешни впечатления. Безспорно в нейната основа лежи ненавистта на „le povre gent“, към които принадлежи и той, към големите барони, към „li haut homme“, „li rike homme“, a тази ненавист е подхранвана от несправедливата според него подялба на плячката.³⁴ Безчинствата, извършени в Константинопол, са само допълнителен аргумент. Тук става дума за грехове, сторени след превземането на града, няма никакъв намек, че самото превземане е грях, още повече че те са били вършени както от по-знатните, така и от бедното рицарско съсловие. Следователно конфликтът има чисто социална основа и ограничен характер — той не излиза извън средите на кръстоносците. При това положение очевидно е, че нито една от социалните групировки в армията не разглежда като грях отклонението, довело до погубването на Византия и разграбването на Константинопол, и не търси виновни за това.

Отговорността на Вилардуен. Това е въпрос, по който може да са разсъждава значително повече, тъй като понятието отговорност е широко, многосмислово. Каква отговорност е лежала върху Вилардуен? Преди всичко като един от водачите на похода наред с графовете той е бил отговорен за постигането на крайната цел — да бъдат прогонени сарацините от Ерусалим и да бъде освободена Светата земя. В крайна сметка тази цел се превърнала в една илюзия и „маската“ на кръстоносните походи била смъкната окончателно. Вилардуен смятал ли се е лично отговорен за това? Трудно е да се каже, понеже в книгата му, която най-добре отразява неговите чувства и вълнения, неговите действия и политически изяви, няма дори намек за непостигнатата цел. За Ерусалим и за Светата земя престава да се говори след продължаването на споразумението с Алексий IV през август 1203 г. (§ 195, 199). Ако Вилардуен дълбоко в себе си е чувствал някаква отговорност или е изпитвал известно чувство на неудовлетвореност, той не е дал словесен израз на тези свои угризения. Или пък съвестта му е била спокойна — не е вършил грехове (а ако е извършил, то изповедта го е освободила от тях!). Той е смятал, че е сторил всичко, което е могъл да стори, и е оправдал онази отговорност, която е била негова първа грижа — да се запази армията цяла. Оттам нататък всичко е било проявление на божията воля. Вилардуен не се е смятал (или поне не е дал външен израз на противното) отговорен за отклонението. За него то е съдба, дело на провидението.

След като превзели Константинопол, избрали император и създали империя, която тепърва трябвало да покорява земите си, рицарите, дори и да не желаели, били длъжни да променят и своята първоначална цел. Сега мисълта им не била вече отправена към Ерусалим, а към опазване на завладяното. И отговорността на всички, включително и на Вилардуен, трябва да се търси в тази посока: отговорност за запазване на току-що създадената империя. Съвременните учени не са пропуснали да открият тази промяна в политическата мисъл на кръстоносците и да отбележат, че от 1204 г. нататък Константинопол имал много по-голяма стойност за Запада, отколкото Ерусалим.³⁵ И Вилардуен не само мисли и пише за това, но преди всичко действа. Той полага немалко усилия, за да заличи разпрата между император Бодуен и маркиз Бонифас, избухнала през лятото на 1204 г. (§ 272—299). И тези усилия не са изява на лични чувства или предпочитания, а показана на дело отговорност за съдбините на християнския свят (!?): „Защото, ако Бог не бе сложил там добър ред, християнството би било погубено“ (§ 289).

Отговорността на Вилардуен би могла да бъде потърсена и в друг план — отговорност пред западноевропейското и преди всичко френското феодално общество; отговорност, здраво обвързана с традициите на това общество, което иска да знае за подвизите на своите най-добри представители, да слуша или да чете за тях, да остави спомен за делата си на бъдните поколения. И Вилардуен се отзовава по великолепен начин на това изискване, на тази „социална поръчка“ — написва историята на похода. 

Оправданието на Вилардуен. И его че идваме до основния въпрос, така тясно обвързан с чувствата за „вина“ и за „отговорност“ — обясненията или по-скоро оправданията на Вилардуен за отклонението на похода. По този въпрос е писано много³⁶ и тука едва ли е необходимо да се впускам в подробности. В случая е интересна позицията на кръстоносците и на техния историограф Жофроа дьо Вилардуен. Ето защо ще си позволя да изложа накратко неговите обяснения, дадени много ловко, много интелигентно, без да привличат вниманието, често пъти без нещата да се назовават със собствените им имена.

Според сключения във Венеция договор (април 1201 г.) кръстоносната армия била длъжна да заплати 85 000 сребърни марки (§ 21).³⁷ Когато армията се събрала във Венеция (лятото на 1202 г.), готова да отплава, тя заплатила част от сумата, като останала да дължи 34 000 марки (§ 58, 61). Липсата на средства се обяснява с това, че мнозина от взелите кръста не дошли в града на свети Марко, а се отправили към други места за преминаване, главно в Апулия. По този начин още в самото начало кръстоносците са оказали уязвими. Дожът на Венеция Енрико Дандоло не пропуснал да се възползва от това затруднение и им предложил да помогнат на венецианците да си възвърнат град Зара, неотдавна завладян от унгарския крал. В замяна на тази услуга те щели да получат отсрочка за заплащането на остатъка от дължимата сума (§ 63). Рицарите, като не виждали друг изход, приели направеното предложение. Зара е овладяна, но това не променя значително нещата, тъй като рано или късно рицарите трябва да плащат (другото затруднение, от морално естество, е преодоляно: папа Инокентий III опрощава първия грях срещу християнството — § 105—107). Трудностите притискат рицарите, но съдбата, или по думите на Вилардуен Бог, не ги изоставя: идва младият Алексий, син на сваления от престола и лишен от зрение василевс Исак II Ангел, и им прави своето съблазнително предложение.³⁸ По този начин се очертава второто отклонение от предварителния план, този път по-сериозно, защото едно е да завладяваш Зара, друго Константинопол (впрочем от морална гледна точка грехът е почти еднакъв). Предложението — привлекателно за едни, отблъскващо за други — предизвиква първите сериозни разногласия сред армията (§ 95—99). В последна сметка, и то не без трудности, предложението на Алексий е прието. Мотивите за това решение са ясни: армията не може да заплати дължимата сума заради онези, които са се отправили към други пристанища; споразумението с младия Алексий Ангел е единствената възможност да се постигне основната цел на похода.

В края на месец юни — началото на юли 1203 г. целта, определена в договора с Алексий Ангел, е постигната — кръстоносците достигат Константинопол и го обсаждат. На 18 юли градът е в техни ръце, а на 1 август Алексий е коронясан за византийски василевс. Но ето че при едно от редовните си посещения в кръстоносния лагер младият император отново се опитва да подмами своите покровители. Той кротко, но ясно описва своето положение — гърците не го обичат, защото е завзел върховната власт в империята с помощта на рицарите (тук византийският национализъм дава израз на своята омраза към „латинците“); в краткото време, което остава до тяхното заминаване, той не ще може да им се издължи и да изпълни другите обещания. Ето защо той им предлага да останат в Константинопол до март идната година (1204), за да може да заздрави позициите си и да изпълни всичко онова, което е отбелязано в сключеното споразумение (§ 195). И в лагера на кръстоносците всичко започва отначало: двете групировки тутакси изразяват категорично своите позиции. Както би трябвало да се очаква, надделяват онези, които желаят да приемат новите предложения на Алексий. Аргументът отново е решителен, бих казал, съдбовен: ако потеглят сега към Сирия, ще пристигнат там в началото на зимата, няма да могат да воюват и походът ще бъде провален; обратно, ако отплават през март следващата година, те ще бъдат в много по-добро положение: добре снабдени с храни, богати, ще разполагат с цялата пролет и лятото, за да воюват и да постигнат онова, за което са тръгнали — освобождението на Ерусалим.

Ето че се стига до най-голямата измама в историята на похода: кръстоносците не само се съгласяват да изчакат до следващата пролет, но оказват решителна помощ на император Алексий IV да овладее провинциите и да наложи своята власт в различните области на империята (§ 201—202). Тогава идва промяната у Алексий, която би могла да се очаква: „императорът, който бе уредил твърде добре своята работа и който сметна, че е съвсем независим от тях, се възгордя спрямо бароните и спрямо тези, които му бяха сторили толкова добрини, и той не отиде да ги види в лагера, както имаше обичай да прави това. И те изпратиха [хора] при него и го молеха да им плати техните пари според задължението, което бе поел. А той отлагаше от един срок на друг; и им правеше от време на време малки плащания; и накрая плащането се намали до нищо“ (§ 208). Опитите на кръстоносните водачи да принудят Алексий IV не донасят успех — не помагат нито красноречието на Конон дьо Бетюн, нито заплахите (§ 213—215). Двете страни имат достатъчно основания да започнат войната: византийците изпитват отдавна стаена омраза срещу всички „латинци“ — конфликтът през август 1203 г. (§ 203—205) е само момент от тази продължителна вражда, а кръстоносците се чувстват достатъчно обидени и дори измамени, за да се уловят за оръжието. Стълкновенията са многобройни и продължават през цялата зима на 1203—1204 г., за да се стигне до паметния 12 април 1204 г., когато Константинопол, „царицата на градовете“, както го наричат византийските писатели, за първи път в своята почти хилядагодишна история е превзет от вражеска сила. Илюзията с кръстоносния поход се разпръсква. Започва историята на Латинската константинополска империя.

Такова е обяснението на Вилардуен, който не забравя да ни каже, че основната вина за това развитие на събитията (освен измамата на Алексий IV) тежи върху онези, които не са се явили във Венеция или са напуснали армията по-късно. Разбира се, Вилардуен не е пропуснал да подири и други обяснения и оправдания за овладяването на Константинопол. Като се остави настрана ролята на старите врагове на Византия, венецианците (Вилардуен почти не говори за това, но няма съмнение, че Енрико Дандоло се е постарал да убеди кръстоносните водачи да вземат съдбовното решение), трябва да се отбележи специално позицията на римското духовенство. Описвайки вълненията в Константинопол, възшествието на Алексий V Мурзуфл и убийството на Алексий IV, Вилардуен продължава: „...Тогава бароните от армията устроиха парламент. И там бяха епископите и целият клир. Цялото духовенство бе съгласно с това и тези, които имаха пълномощие от папата — и те го показаха на бароните, — че този, който е извършил едно такова убийство, няма право да владее земя, и всички, които бяха съгласни [с това], са съучастници в престъплението, и че освен всичко това те се бяха изплъзнали от подчинението към Рим“ (§ 224). И по-нататък: „Ето защо ние ви казваме, заяви духовенството, че битката е правилна и справедлива. И ако вие имате справедливо намерение за завладеете земята (Византия — И. Б.) и да я поставите в подчинение на Рим, всички тези от вас, които ще умрат [в битката] изповядани, ще имат опрощението, което папата ви даде.“ Знайте, че това нещо бе голямо насърчение за бароните и поклонниците“ (§ 225).

Вилардуен още веднъж подхваща темата за несправедливото упражняване на власт, за това, че онези, които злоупотребяват, трябва да бъдат лишени от нея. Като ни осведомява за разправата над Алексий V Мурзуфл, извършена по нареждане на Алексий III Ангел, Вилардуен заявява: „Впрочем чуйте дали тези люде трябваше да държат една земя, или да я загубят, след като вършеха такива големи жестокости едни на други...“ (§ 271). И те (бароните — И. Б.) казаха, че тези мъже нямат право да държат земята, щом се предават така нечестно едни други“ (§ 272).

Очевидно тази философска концепция за владетелска власт заема важно място в политическата идеология на Вилардуен. Ненапразно той се спира два пъти на нея — преди решителния пристъп срещу Константинопол и по време на завладяването на провинциите. И ненапразно той настоява на нея, когато ни поднася своите обяснения и оправдания. Но оправдава ли го тя? Оправдава ли завладяването на Константинопол? Той „забравя“, че вече ни е съобщил нещо извънредно важно — в навечерието на атаката срещу престолния византийски град кръстоносните водачи са свикали съвещание, което трябвало да определи по-нататъшните им действия, „ако Бог даде те да влязат със сила в града“, а именно: разпределение на плячката, избор на император и подялба на византийските територии между новоизбрания император, поклонниците и венецианците (§ 234).

Времето на колебание — ако такова е имало — е отминало и е настъпил часът на решителното действие; вече не става дума за отмъщение, за действия под влияние на силни емоции, а за хладнокръвно обмислен план, изпълнението на който ще доведе до унищожаването на Византия и създаването на една нова империя! Първоначалното стремление към Светите места постепенно се е превърнало в един добър спомен! Тъкмо това е „пропуснал“ да ни обясни Вилардуен, а и как ли би могъл да го стори?

Мълчанието на Вилардуен. Често, за да не кажа твърде често, Вилардуен е обвиняван в мълчание или по-точно в премълчаване. Е. Фарал посвети на този въпрос няколко хубави страници, които ще резюмирам на български и тук-там ще допълня. Френският учен обърна особено внимание на онези моменти от историята на похода, които карат някои изследователи да мислят, че Вилардуен се е въздържал да разкаже всичко, което знае. Той показа убедително, че в тези случаи не става дума за действителни събития, а за легенди („договора“ на венецианците със султана на Египет за отклонението на похода или пък мнимото „споразумение“ между Филип Швабски, Алексий и Бонифас дьо Монфера от декември 1201 г. и последвалия „разговор“ по този повод между маркиза и папа Инокентий III.³⁹ Не по-малко убедително Е. Фарал обясни и онези случаи, в които от Вилардуен се изисква да прецени, да отсъди и да осъди редица персонални изяви. Но най-важно е заключението, към което бихме могли да се присъединим, макар и с известни уговорки: „Може да се критикува неговият ограничен метод; но той не би могъл да бъде обвиняван, че е подминал с мълчание факти, които не са факти“⁴⁰ (к. м. — И. Б.).

Казвам с известни уговорки, тъй като вече видяхме, че Вилардуен, ако не е премълчал, то поне е забравил да ни обясни защо и как кръстоносците са стигнали до плана за подялбата на Византия. Наред с това той твърде пестеливо, дори деликатно ни осведомява за разграбването на Константинопол. Но тук аз бих искал да се спра малко по-подробно на нещо, което той наистина премълчава: причината за войната с България. Веднага трябва да отбележа, че не става дума за спестяване на обяснения или тълкуване на нечии действия, а за подминаване — съзнателно или не — на факти. Действително Вилардуен пише за този изключително важен момент от историята както на България, така и на Латинската империя. Но това, което той ни съобщава, е твърде малко и представя само едната страна на въпроса. Ето какво отбелязва той: гърците решили да се възползват от това, че французите били пръснати и заети с овладяването на земите, и се обърнали за помощ към цар Калоян, като му заявили, че ще го признаят за василевс, ако той е склонен да се отнася към тях като към свои поданици (§ 333). Постигнатото споразумение довело до въстанието в Адрианопол, Димотика и други градове и до похода на българския цар в Тракия.

За щастие разполагаме и с други извори, благодарение на които можем значително да обогатим нашите знания, защото Вилардуен описва само заключителната част на действията, довели до битката край Адрианопол. И което е по-важно — тези свидетелства дължим на автори с различен произход — пикардийския рицар Робер дьо Клери и византийския историк Никита Хониат. От първия научаваме, че към февруари 1204 г. Калоян поискал от рицарите да признаят царската му титла, в замяна на което изразил готовност да ги подпомогне със стохилядна армия при овладяването на Константинопол. Съветът на бароните отхвърлил това предложение и, както пише Робер дьо Клери, Калоян се обърнал към папата и от него получил кралско (царско) достойнство. Наскоро след превземането на Константинопол (12 април 1204 г.), както твърди Никита Хониат, пратеници на цар Калоян посетили рицарите с предложение за мир, но отговорът бил отрицателен и надменен: той владеел своята земя незаконно, тъй като тя принадлежала на императора; Калоян трябвало да сложи оръжие и да се откаже от престола, в противен случай те щели да опустошат цяла Мизия (България).

Благодарение на тези свидетелства, в които нямаме основание да се съмняваме, причината за войната е ясна. Тя е била схваната дори и от съставителя на арагонската версия на „Морейската хроника“ (XIV в.): „(Калоян), страхувайки се, че император Бодуен, който се намираше на неговите граници, може да навлезе [в земите му] и да завладее неговата империя, както той бе направил с тази на гърците, повика аланите (куманите — И. Б.) и взе на служба при себе си 23 000 от тях.“

Защо Вилардуен е премълчавал всичко това (трябва категорично да се отхвърли предположението, че той не е бил запознат с тези събития)? Отговорът може да бъде само един: той е искал да прехвърли вината за последвалите Латинската империя бедствия върху гърците и българския цар.

Все пак накрая бих искал да добавя още нещо. Вилардуен не е писал история на Четвъртия кръстоносен поход в днешния смисъл на това понятие; той е искал да опише събитията, на които е бил свидетел, и то като очевидец, като участник в тях, а не като техен изследовател. Неговият метод все още е метод на средновековен историк. Това, което му липсва, е истинският „смисъл на историята“, възможността или по-точно способността да анализира събитията и процесите, да открие действителната причинност на явленията, да установи истинските закони, от които те се управляват. Но това вече е работа на съвременния историк.

Вилардуен — съдник. Както вече видяхме, Вилардуен политикът и Вилардуен писателят (историкът) не може да не прояви някои човешки качества, чувства, дори пристрастия и в същото време да не ги отрази в своята книга. Малко или много той изпитва известни терзания, отговорност, мъчи се да оправдае някои постъпки и действия на кръстоносците; логично е да приемем, че останал насаме със себе си, той е премълчал някои неща. Затова съвсем естествено е да се изявява и като съдник — съдник на себе си и на другите. Осъжда ли някого или нещо Вилардуен? Има ли право за това? Не е трудно да се отговори: да, Вилардуен съди и в някои случаи тежко; да, Вилардуен не само е имал право да отсъди, но и е бил длъжен да го стори (по-скоро Вилардуен писателят, отколкото Вилардуен политикът!). Той разказва, обяснява, оправдава; следователно трябва и да отсъди.

Приемем ли, че главното в неговия разказ е отклонението на похода и подробното му описание — а това е безспорно — и че усилията му са насочени към обясняване на това събитие, трябва да очакваме, че оправдавайки едни, той ще осъди други. И Вилардуен сурово съди всички онези кръстоносци или поклонници, които в едно или друго време са изоставили армията и станали причина за отклонението, попречило да се постигне първоначалната цел. Той ги съди не само защото ги смята отговорни за последвалите събития, но и заради опозоряването на онези лични качества, които са създавали облика на западноевропейското феодално общество; съди ги за пренебрегване на християнското смирение, за нарушаване на верността (качество, играещо важна роля в системата на социалните връзки), опетняване на рицарската чест, доблест и храброст. Вилардуен съди сурово тези, които още в Плезанс (Пиаченца) се отклоняват от пътя към Венеция (§ 55), и тези от флотата на Фландрия, които се отправят към Сирия вместо към Зара и Модон (§ 49, 50, 121), и тези, които напускат армията в Зара (Рено дьо Монмирай, Симон дьо Монфор, абата дьо Во, Ангеран дьо Бов и другите — § 101, 102, 110). Вилардуен е особено строг към роднините на Рение дьо Три, които го изоставят в Пловдив (§ 345), към онези, които панически бягат и напускат Константинопол с венециански кораби след поражението при Адрианопол: „Те получиха твърде голямо порицание в страната, където отиваха, и в тази, откъдето заминаваха“ (§ 379).

С това той не приключва своята роля на съдник. Стрелите на Вилардуен са отправени към всички, които, без да се страхуват от заплахата за отлъчване от църквата, скриват и не донасят на определените места награбената плячка: „Един донесе добре, а друг лошо, защото алчността, която е корен на всички злини, не стоеше без работа; алчните започнаха занапред да задържат неща и господ наш започна да ги обича по-малко. А! Господи, как честно те се държаха дотогава“ (§ 253). Още по-безмилостна е оценката за действията на кръстоносците в земите, които им били раздадени като феодални владения: „И когато всеки разбра за земята, която му се определяше, алчността на света, която беше сторила толкова злина, не ги остави в покой, но всеки започна да прави злина в земята си, един повече, друг по-малко, и гърците започнаха да ги мразят и да изпитват лоши чувства спрямо тях“ (§ 303).

Вилардуен не се задоволява да съди само своите сънародници или събратя по дело. Неговата строга оценка не отминава и противниците. В единия случай присъдата му не само заклеймява някои жестоки нрави сред властващите византийски среди, проявяващи се преди всичко в борбите за престола, но и служи, както вече казах, за морално оправдание на самите кръстоносци (§ 271). Във втория случай Вилардуен насочва своя прицел към цялото византийско общество, а не само към представителите на най-висшата аристокрация. Сякаш забравил вече какво е писал за държането на кръстоносците и ответните чувства на гърците към тях (§ 303), той отбелязва: „Но гърците, които бяха миого вероломни, не бяха прогонили коварството от своите сърца. По това време те видяха, че французите бяха твърде разпилени по земите и че всеки имаше да върши [нещо] за своя сметка. Те помислиха впрочем, че тогава биха могли да ги предадат“ (§ 333) (к. м. — И. Б.).

Без да се впускам в подробности и да търся корените на антагонизма между гърци и латинии,⁴¹ ще отбележа само, че антилатинските чувства във Византия имали стари традиции. В случая те били подсилени от пълната неспособност на завоевателите да приобщят към себе си отделни слоеве или дори отделни представители на византийското общество (единствено изключение — Теодор Врана). Ето защо трудно може да се приеме безрезервно писаното от Вилардуен.⁴²

В същото време е интересно да се отбележи друго — маршалът на Романия не проявява традиционното за „латинските“ автори отрицателно отношение към схизматиците, т. е. гърци и българи.

Провиденциализмът на Вилардуен. Твърде много е писано за провиденциализма на средновековните автори и по-специално на хронистите и историците на кръстоносните походи.⁴³ Този въпрос безспорно заслужава вниманието на изследвача, тъй като засяга извънредно важен момент — историко-философската концепция на съответния автор, концепция, която му позволява да разкрие, обясни и опише историческия процес. Провиденциализмът е част от идеологическата атмосфера на средновековието, бих казал, нейният основен аромат и ще бъде неоправдано, дори неправилно да се очаква писателите и историците да се измъкнат от този плен.

Жофроа дьо Вилардуен не прави и не би могъл да прави изключение. И в неговия разказ Божията воля, Божията промисъл е в зародиша на почти всяко човешко действие и ръководи съдбините на цялото човечество: тя е в началото на похода, в първите импулси, довели до организирането му, тя съдейства за подготовката му, тя присъства във всички успехи и неуспехи и т. н. По-важно за отбелязване е друго: постоянният спътник на всички средновековни хронисти (и това е напълно в духа на посочената вече идеологическа, историко-философска концепция) е „чудесният“ елемент, т. е. обяснението на много явления чрез извършваните от Божията сила чудеса. Вилардуен и тук не прави изключение. Чудесата не отсъстват и от неговото повествование, но колко по-различна е тяхната роля от тази, която им отреждат повечето от събратята му по перо! Още в самото начало, когато описва проповедническата дейност на Фулк от Ньойи, той не пропуска да отбележи: „и нашият Господ извърши много чудеса за (заради) него“ (§ 1). И толкова! Вилардуен не ни занимава със самите чудеса, не настоява на тях и за да ги научим, трябва да се обърнем към други съвременни писатели (Обри дьо Троа-Фонтен). Оттук нататък чудесата губят своя свръхестествен елемент — тъкмо онова, което ги прави чудеса — и са свързани с действителни събития: бягството на император Алексий III от Константинопол през нощта на 17 срещу 18 юли 1203 г. (§ 182), легендата за смъртта на император Алексий V Мурзуфл (§ 308) или дори бягството на родствениците на Рение дьо Три от Пловдив през зимата на 1204 г. (§ 345). Това, разбира се, не прави от Вилардуен модерен историк, но все пак го характеризира като светски творец, надмогнал някои от слабостите на църковните автори.

2. Вилардуен и другите или другите против Вилардуен. Както вече отбелязах, много съвременни учени търсят слабите места на Вилардуен и използват всички възможности да противопоставят на неговия разказ съчиненията на други автори, приемайки ги едва ли не за по-достоверни. Е. Фарал отбелязва някои от тези случаи (Ернул, Морейската хроника)⁴⁴, ето защо бих искал да направя само съпоставка между Вилардуен и двама негови съвременници, участници в Четвъртия кръстоносен поход, оставили описания на събития, на които са били очевидци или за които са слушали да се говори.

Вилардуен и Робер дьо Клери. Малката книжка на пикардийския рицар, васал на Пиер д’Амиен, „дори в своето несходство с тази на Вилардуен е първостепенен документ за историята на Четвъртия кръстоносен поход“⁴⁵. На какво се дължи това несходство или дори тази противоположност, които ни интересуват преди всичко? Робер дьо Клери принадлежи към групата на бедните рицари. Това определя и неговата социална позиция, различна от позицията на Вилардуен. Той не пропуска да изрази своята ненавист към „li haut homme“, „li rike homme“, т. е. знатните, богатите (Вилардуен, без да знаем причината, никъде не проявява своето отношение към бедното рицарско съсловие). Робер дьо Клери показва ясно своето отрицателно отношение към водача на похода маркиз Бонифас дьо Монфера (Вилардуен е неговият най-голям почитател: да не забравяме, че той го предлага за ръководител на кръстоносната армия!).

И все пак кои са качествата на труда му, които по думите на Ж. Лоньон правят от него „първостепенен документ“? Робер дьо Клери има силно въображение, запаметява впечатленията си, съумява да ги възпроизведе — заминаването от Венеция, битката на 17 юли 1203 г., щурма на 12 април 1204 г., описанието на Константинопол и коронацията на Бодуен. Той излага накратко една страна от историята на похода, която липсва у Вилардуен — всичко, което се е мислело и говорело сред кръстоносната армия, разказите и легендите, които са се разнасяли, любопитството и възхищението на дребните рицари от Запада пред чудесата на византийската столица.⁴⁶ С тези си страни трудът на Робер дьо Клери е едно великолепно допълнение към книгата на Вилардуен.

Наред с това рицарят от Пикардия проявява редица недостатъци. Преди всичко той страда от една основна слабост — липсата на осведоменост. Робер дьо Клери е участвал в сравнително малко събития и още по-малко знае за другите, на които не е бил свидетел. Напуснал е Константинопол с първите бегълци след поражението при Адрианопол и се е завърнал във Франция. Всичко, което разказва по-сетне, той е научил от слухове. Неговото изложение не притежава нито добрата подредба, нито точността, нито подробността на информацията, характерни за Вилардуен. Често прави твърде големи отклонения, които заемат една четвърт от текста и сериозно затрудняват проследяването на основните събития. Робер дьо Клери не е твърде критичен, много наивно възпроизвежда разговорите между високопоставените личности в армията⁴⁷, липсва му онази образованост, която би направила разказа му по-верен („света София на гръцки е света Троица на френски“ — sic!). Безспорно тези страни на труда сериозно принизяват неговата стойност като литературна творба и исторически извор, не му позволяват да участва успешно в съпоставянето с книгата на Жофроа дьо Вилардуен.

Вилардуен и Анри дьо Валансиен. За разлика от Робер дьо Клери Анри дьо Валансиен не принадлежи изобщо към рицарското съсловие (в случая Валансиен трябва да се схваща като родно място, а не като рицарски домен)⁴⁸. На млади години той е водел „покварен живот“, а по-късно, вече като разкаял се грешник, намерил успокоение на душевните си терзания сред духовенството. По всяка вероятност той е бил каноник на църквата „Света София“ в Константинопол. За разлика от Вилардуен и от Робер дьо Клери той е имал опит в писането: когато се заловил да разкаже преживяното, Валансиен вече е бил автор на голяма поема, посветена на живота на свети Йоан Евангелист, бил известен „трувер“, сериозно повлиян от „les chanson de gestes“ и „les romans courtois“.

Анри дьо Валансиен е бил свидетел на събитията от 1208—1209 г. и разказва само тях. При това положение уместно ли е едно съпоставяне между него и Вилардуен, след като те се „разминават“? Отговорът е: да! Обикновено първият се приема за продължител на втория. Наистина Жан Лоньон добре показа, че Анри дьо Валансиен не е в истинския смисъл продължител на Вилардуен (между разказите на двамата има празнота от осем месеца), но и в четирите ръкописа, в които познаваме хрониката на Валансиен, тя „съжителства" със съчинението на маршала на Шампания, а в един случай те са обединени в една творба, озаглавена Роман за Константинопол⁴⁹. Това схващане на съвременниците дава основание да ги съпоставим, още повече че Ж. Лоньон е категоричен: „Но очевидно е, че Анри дьо Валансиен се вдъхновява от разказа на Вилардуен; и в действителност единият е допълнение на другия.“⁵⁰

Хрониката на Анри дьо Валансиен е преди всичко епическо произведение, чиито заемки от дворцовата литература сочат недвусмислено, че е трябвало да бъде четена на глас (била е предназначена за рицарите и дамите на Фландрия). Тя съдържа много живописни детайли и безспорно е изключително важен извор за събитията от 1208—1209 г. — войната срещу цар Борил, съюза с Алексий Слав, действията в Мала Азия (подпомагането на Давид Комнин) и в Епир (отношенията с Михаил Ангел). И все пак тя е несравнима с труда на Вилардуен. Не притежава нито обема, нито историческия интерес, нито композиционните качества, които биха я превърнали в първостепенен труд. Твърде често Анри е неточен в хронологията, прекъсва действието, утежнява го със слова, речи, впуска се в подробности и „не успява, както Вилардуен, да представи основните линии и а събитията“⁵¹.

Струва ми се, че всичко казано дотук е достатъчно, за да покаже голямото историческо значение на „Завладяването на Константинопол“, дело на грижливата ръка на маршала на Шампания и Романия. Качествата на този труд, които го открояват забележимо сред останалата литература, посветена на тези събития, правят от него великолепна литературна творба и първостепенен исторически извор.

В. „Завладяването на Константинопол“ и историята на Югоизточна Европа в началото на XIII в. Съчинението на Вилардуен отдавна е получило полагащото му се място сред изворите за историята на Византия и България. То е използвано многократно, използва се и ще бъде използвано и в бъдеще както при изучаване на въпроси от по-частен характер, така и при обобщаващи трудове. Неговата стойност се повишава особено много от безспорния факт, че ученият, който изследва тези събития, може да се обърне само към още един извор с подобна стойност — историческата творба на Никита Хониат⁵². В една характеристика на Вилардуеновия труд, който служи за увод към българския превод, трябва, макар и твърде стегнато, да се набележат онези моменти, които по един или друг начин са намерили отражение в книгата на маршала на Шампания и Романия.

Естествено е да започнем с Византия. Събитията от историята на империята, извор за които е трудът на Вилардуен, могат да бъдат обособени в няколко големи групи: събитията в Константинопол в навечерието на неговото завладяване — борбите за престола (свалянето на Алексий III и възшествието на латинското протеже Алексий IV, последвалия преврат на Алексий V Мурзуфл), както и наченалата в края на 1203 г война между кръстоносци и византийци; падането на Константинопол; съдбата на византийските провинции след 12 април 1204 г. (опитите на византийската аристокрация да запази своето господство над отделни територии на империята, сред които опити се открояват действията на Леон Сгур в Пелопонес и особено на Михаил Ангел и на Ласкаридите, довели до постепенното формиране на Епирската държава и Никейската империя). Наред с тази, бих казал, чисто фактологическа страна трудът на Вилардуен предлага интересни сведения за измененията, настъпили в духовната сфера, в идеологическия живот — промени, които оказали трайно влияние върху съдбините на Източна и на Западна Европа. Преди всичко той показва по убедителен начин унищожаването на един мит и рухването на една хилядолетна легенда — мита за несъкрушимостта на Константинопол, „царицата на градовете“, и легендата за вечността на византийската универсална империя — двата опорни стълба на византийската икуменическа политическа идеология.⁵³ На второ място, Вилардуен показва, макар и в техния начален етап, онези изменения във византийската политическа идеология, които довели до окончателното формиране на „гръцкия патриотизъм“ и създали предпоставки за „свещена война“ срещу латинците и зараждането на „Мегали идея”⁵⁴.

Съчинението на Вилардуен е първокласен извор за Четвъртия кръстоносен поход и за началната история на Латинската константинополска империя (избор на император, изграждане на институции, създаване на васалитетна система, покоряване на земите, разпределени между рицарите). Наред с това то съдържа интересни данни за овладяването на Морея от Жофроа дьо Вилардуен (племенник на историка) и Гийом дьо Шамплит, както и за първите години от историята на Морейското франкско княжество, просъществувало до 1430 г.

Историческото съчинение на Жофроа дьо Вилардуен е един от най-важните западноевропейски извори за историята на България.⁵⁵ Ще си позволя да набележа онези основни моменти, които трудно биха могли да бъдат изяснени без свидетелствата на Вилардуен. Това са: външната политика на България и преди всичко отношенията с Латинската империя, отношенията българи — византийци (между 1204 и 1207 г.) с всички подробности за съюза и последвалия антагонизъм (Вилардуен единствен съобщава за решението на „гърците“ да признаят Калоян за свой император (!) — § 333), етническите проблеми, граници.

Без да давам предимство на последната група въпроси, бих искал да отбележа само два случая, които засягат етническата картина на Тракия. Като описва неуспеха на Анри, тогава регент на империята, да овладее Адрианопол (юли 1205 г.) и оттеглянето на армията, Вилардуен отбелязва: „и те бяха твърде много безпокоени от хората от страната и от гърците („la gent de la terre et des Grex — § 397). Няма съмнение, че хората от страната, споменати наред с гърците, са българи. Във втория случай Вилардуен е още по-категоричен. Разказвайки за едно от най-трагичните събития от историята на похода и на Латинската империя — гибелта на маркиз Бонифас дьо Монфера в планините около Мосинопол, Вилардуен съобщава, че тя била дело на „li Bougre de la terre“, т. е. на българите от земята (областта) (§ 498).

* * *

Текстът на Вилардуен е достигнал до нас в шест ръкописа, единият от които (O) е собственост на Бодлианската библиотека в Оксфорд (Laud. Misc. 587), а останалите пет (А, В. С, D, Е) се съхраняват в Националната библиотека в Париж (fonds francais 4972, 2137, 12204, 12203, 24210). Най-стари сред тях са В и С (от XIII в.). О и А датират от втората половина на XIV в., а Е — от XV в. Към тези ръкописи трябва да се добавят двата загубени ръкописа, наречени Контарини и Зако, по които са осъществени първите издания, и още три ръкописа (два в Националната библиотека в Париж и един в библиотеката „Сан Марко“ във Венеция), които представляват допълнения и преправки на основния текст.⁵⁶

Изследвайки ръкописната традиция, Е. Фарал установи съществуването на две основни групи: I група — О, А и ръкописите Контарини и Зако (изданията на Blaise de Vigenère от 1585 г. и Guillaume Rouillé от 1601 г.); II група — В, С, А, Е. Внимателното изучаване на двете групи ръкописи позволи на френския учен да установи, че по-добрата е първата, като избра за основен ръкопис О.⁵⁷

Трудът на Вилардуен е издаден за първи път през 1572 г. във Венеция по нареждане на Съвета на десетте. Оттогава той е издаван над десет пъти⁵⁸. С най-големи достойнства безспорно е изданието на Е. Фарал, публикувано в два тома на колекцията „Les classiques de l’histoire de France au Moyen Age“ (vol. XVIII, XIX), издавана от „Les Belles letters“.

„Завладяването на Константинопол“ е превеждано на латински, италиански, английски и немски.⁵⁹ През 1947 г. в поредицата „Българска историческа библиотека“ (ред. Стр. Славчев) бе публикуван пълен български превод на труда на Жофроа дьо Вилардуен, извършен от В. Николаев. Тук не е мястото да се спирам на този превод — наред с постиженията в него има и много недостатъци. Независимо от това той дълги години бе използван от българската историческа наука, която дори пренебрегваше оригиналното издание на старофренския текст.

Предлаганият тук превод, направен по изданието на Е. Фарал⁶⁰, е възможно най-близък до езика и стила на Вилардуен, без това, разбира се, да накърнява българския език. Целта е преводът да бъде четивен, но и да запазва някои от особеностите на Вилардуеновия изказ. Запазени са установените вече деления на книги — IX, и на глави — 500. Собствените имена с някои изключения са предадени в съвременната им форма, така както е във френския превод на Е. Фарал, а имената на местностите и градовете са запазени пак с някои изключения във формите, които дължим на Вилардуен. Коментарът, без да е изчерпателен, прави по-разбираеми всички трудни места от текста. В специално приложение са събрани и подредени по азбучен ред всички рицари, споменати от Вилардуен, и са дадени необходимите обяснения за тях. Това е сторено за удобство: от една страна, да се облекчат бележките към текста, а, от друга — всички сведения за рицарите да бъдат събрани на едно място и да улесняват този, който ще работи с книгата.

 

Иван Божилов