Възраждане

 

Публикува се по:  Април 1876. Спомени,  С., 1986

Подбор и редакция: Светла Гюрова, Тихомир Тихов, Елисавета Миладинова

 

Горна Оряховица, Търново, Батошево, Кръвеник, Дряновски манастир, Севлиево, Трявна

 

Христо Семерджиев

 

ХРИСТО ПАНОВ САМЕРДЖИЕВ. (Роден в 1863 г. — Велико Търново; починал след 1922 г. в София.) Съвременник на Априлското въстание, ученик в Горна Оряховица по време на Априлското въстание. Брат на заслужилия деец по подготовката на Априлското въстание Иван Панов Семерджиев, заловен и обесен в Търново. След Освобождението: военен.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 297, арх. ед. 1, л. 1 — 252. Автогр. с маст., тетр. 252 л. 478 п. с. 34/21 см, реставр. Анот. в: АВ. Т. 2, с. 238. (л. 4, 9, 121—141); Опис на... , с. 71—72. Пълното заглавие на ръкописа е: «Записки по въстанията в Търновския окръг и особено това през 1876 г. (Априлското въстание). Моите спомени и изучвания от Христо Панов Семерджиев, запасен полковник. 1922 година, Търново».

 

ЗАПИСКИ ПО ВЪСТАНИЯТА В ТЪРНОВСКИЯ ОКРЪГ

 

През учебната 1875/1876 г. аз бях ученик в Горнооряховското мъжко четирикласно училище, като живеех при брата си Иван Панов Семерджиев, който, след завръщанието си от Русия, за тая учебна година се беше условил за учител в същото училище.

През казаната учебна година гр. Горна Оряховица беше станал център на въстанието в Търновския окръг и Централният революционен таен комитет, който беше вече учреден в същия град, заседаваше най-често в стаята и училището, гдето ний с брата си живеехме, което ми даваше възможност да бъда посветен ако не във всичките дела, то в доста многото работи и случки, станали през това време.

Ний сме били 12 деца, но повечето измрели още в малката си възраст, тъй че към 1876 г. бяха живи: сестрите ми Марийка и Тодори... брат ми Иван, сестра ми Стефани (мома), аз и най- малката ми сестра Пенка.

...Брат ми Иван е роден на 18 ноемврий 1854 г., през време на тъй наречената Севастополска война. Първоначалното си образование и след това пети клас завърши в Търново, 1869 г.

Началото на развязката в Г. Оряховица почва със залавянието и обискиранието на Маньо Тодоров Арабаджията. Знаем от по-рано, че у Маня Арабаджията се кри Ст. Стамболов, когато дойде от Румъния, около две седмици; също знаем, че у същия Маньо се държаха двете каруци на БРЦК в Г. Оряховица, и когато [с] тия каруци се докарвали: револвери, барут, патрони, куршум и пр., първоначално са ги стоварвали у тях, а оттам по нареждание от брата ми Иван Панов Семерджиев тия припаси се изпращаха в образувалите се складове в г. Хаинето, в Габровския, Дряновския и в Батошевския монастири. В тия складове се е складирало барут, куршум, фишеци, сухар и др. бойни и хранителни припаси.

През Светлата неделя между числата 6 до 11 априлий 1876 г. Маньо Арабаджията отишъл на лозето си и там се е упражнявал в стрелба с пушката си и с револвера си система капсер. В това време минал някой си Мангойлу, горнооряховчанин, и го видял с пушка, револвер и патронташ. Дали този Мангойлу сам е издал Маня, или той е разказал другиму това, що видял у Маня, остава тайна, обаче от записките, които брат ми изпращаше от затвора, скрити в кемеря на долните гащи, давани за пране, визираше този Мангойлу.

Горнооряховският субашия, като узнал, че у Маня Арабаджията има оръжие и той се упражнява в стрелбата, праща заптии да го заловят, обискират дома му и него и да го докарат в конака. Това беше на 18 априлий. Този ден Маньо с домашните си бил на лозе на гювеч, гдето заптиите го залавят и откарват на конака. При обиска у него намерили: писма, една песнопойка от Ботев и Стамболов, пушка, фишеци, револвер и пр. Маня откарват в Търново, гдето прегледали писмата, песнопойката и пр.

Както знаем от по-рано от биографията, че тук на 22 априлий после пладне доде от Панагюрище едно момче, което беше много бързо вървяло. Като видя брата ми в стаята и като се удостовери, че търсеният от него Иван Панов, учител, е същият, то разказа, че Тракия вече пламнала, и от цървуля си, който имаше двойно стъпало, извади тъй нареченото Кърваво писмо. Щом получава това писмо, брат ми изпраща човек в Самоводене при Ст. Стамболова да му съобщят това. Преди това обаче, както знаем, Ст. Стамболов, поп Харитон и Георги Измирлиев бяха у Маня Арабаджията, обаче щом на 19 априлий, т. е. на следующия ден, след като Стамболов е написал писмата, които по-горе предадох, и след арестуванието на Маня Арабаджията [предвидливия] и предпазлив Ст. Стамболов напуснал Г. Оряховица и отишъл сам в Самоводене у известния дядо Георги. След като прибрал въстаническите си дрехи, които Костадин Топкарев беше донесъл заедно с още 7 ката в едни дисаги, както в биографията обясних. Още същата вечер отишъл у Ст. Бояджиев: брат ми Иван Панов Семерджиев, гдето заедно с поп Харитон Халачев и Георги Измирлиев, като прочели Кървавото писмо, след дълги разисквания по него, решили да причакат по него да се произнесе Окръжното събрание, което след три дена — на 25 априлий — трябваше да се събере. Това си решение те съобщили писмено и на Стамболов в с. Самоводене, обаче последният нищо не отговорил по Ст. Бояджиева, който му отнесъл решението, от което се е направило заключение, че и той е бил съгласен с това решение.

На 23 априлий, когато Иван Панов Семерджиев следобеда бил в стаята си, едно момче и двама заптии се явят при него направо в стаята, момчето, като влязло и видяло един човек с брада голяма, попитало: «Где е учителят Панов.» Брадатият му отговорил: «Току-що излезе и отиде на Юргакевото кафене.» Заптиите го запитали: «Че не е ли тоя даскал Панов», на което момчето отговорило, че той няма такава брада, и си излезли.
Брадатият бил Иван Панов Семерджиев, който имаше изкуствена брада и в това време я бил турил, за да види с нея би ли се маскирал добре. Щом си излезли заптиите, веднага прибрал оръжието си, книжата си, карти, бинокъл, бойни припаси и пр. и през вратичката на съседа Никола Ракаджиев, която е откъм църковния двор, влиза в двора им и оттам през горната порта отива у Михаля Язаджиева, отгдето се прехвърля у Ст. Минкови, а вечерта по края на града отива у Ст. Бояджиев, която [къща] е срещу Сърпазар.

Излъганите заптии се върнали втори път у нашата стая и като я намерили заключена с кофар, разбили кофаря, влезли в стаята, претърсили я, ограбили много неща и си отишли. Целия ден горнооряховската полиция пребродила вред да го дири, но не го намерила.

За да поиска полицията да тури ръка на Иван Панов Семерджиев, би могло да се предположи: 1) че или по писмата, заловени у Маня Арабаджията, турската власт е узнала за миралая на комитите, както турците после са го наричали (брата ми), или Маньо Арабаджията го е издал, или от заловения сливенски куриер Г. Н. Бъчовката в Лясковец, или това е направил шпионинът Атанас П. Кантарджийчето¹, това остана тайна, но аз мисля, че и трите предположения, събрани в едно цяло, да са причината, като вземам предвид, че в последующите дни турската полиция иска да тури ръка и на останалите членове на ЦРК.

На 24 априлий следующия ден след посяганието върху брата ми полицията потърсила Сидера и Вича Грънчарови. Както вече знаем, Сидер отдавна беше в Румъния; Вича го потърсват едновременно и дома му, и на кантората, но не го намират. В това време е имало заседание на ЧРК в Г. Бошнакови, на което било решено да се съобщи на всички съзаклятници да бъдат готови и да чакат заповед за събирането им; било определено в три двора да се съберат: у Григор Тодоранейлу, Вичо Грънчарови и Пуйкойлу. Когато се свършило събранието и Вичо си отивал към кантората, хората му казали, че го дирят, и той се скрива из свои роднини.

На 25 априлий ЦРК прави разпореждание да се поставят на трите важни изхода: към Търново, Самоводене и Лясковец, по един съзаклятник, които да насочват делегатите на ЧРК, като ги водят в спиртната фабрика на Моско Грънчаров. Последният бил затворен в горнооряховския полицейски затвор още на 24-и, след подирванието на Вича. На делегатите било казано да казват на всички, които ги питат, че са дошли да купуват спирт и ракии. Този ден са се явили само 5-ма делегати, поради което решено било заседанието да се състои на 26-и вечерта в дома на Гр. Тодоракев, това станало още и по причина, че и Стамболов не се явил от Самоводене, комуто съобщили това решение, а също и поради претърсванията и диренията от страна на полицията.

Същия ден 25 полицията искала да залови Михаил х. Стоянов, член на ЧРК. Сутринта, било неделя, преди църква. Михаил х. Стоянов отишъл да си купи месо и когато си отивал вкъщи, почнали с бърза крачка няколко заптии да се приближават към него. И той, като захвърля месото, през една къща, през друга успява да избегне от ръцете на полицията. В същия ден подирили Ат. Бендерева, Черния Ламби и др., обаче където и да посегнела полицията, не могла да залови никого, за което било донесено в Търново на мютесарифина и той направил разпореждание да се усили полицията в Г. Оряховица с редовна войска и с башибозук, понеже това укриване предвещавало, че в този град трябва да избухне нещо сериозно, и действително на 26-я после пладне потегля от Търново една сборна рота от около 300 души и вечерта била в Г. Оряховица. Били пуснати силни патрули и на населението било запретено да се движи по-късно от 7 часа вечерта по европейски.

В същото това време Окръжното революционно събрание заседава въпреки строгите мерки, които полицията взема.

Окружното събрание се събрало в дома на Гр. Тодоракев, махала Св. Богородица. На това събрание присъствували: от Ц Комитет: 1) Иван Панов Семерджиев, 2) поп Харитон Халачев, 3) Георги Измирлиев, 4) Христо Донев, 5) Петър Пармаков и делегати: 6) Стефан Пешев от Севлиево, 7) Тодор Лефтеров от Белочерковския ЧРК, 8) А. Каменов от Габрово и 9) един пратеник от Русе (името на когото не се знае). Имало делегати, дошли и други, но като узнавали за тършуванията от полицията и пристигание на войската, се връщали, а някои още от по-далеч, като се научили, връщали се.

Както и да е, събранието се състояло. Събранието решило: за 28-ми се провъзгласява въстанието в I окръг. Самоводенската чета да се събере и да бъде вечерта най-късно към 11 ч. по европейски на местността Бобенец, гдето ще се съберат с тия от Г. Оряховица, Лясковец, Д. Оряховица и Златарица, и оттам образувалата се горнооряховска дружина ще потегли за Балкана към Габрово; 2) Белочерковската дружина на 28-ми да потегли за Дряново, гдето ще присъедини със себе си Дряновската, при Царева ливада, и на 30 сутринта, съединени и с Тревненската, да отиват в Габрово, за да се съединят с Габровската дружина, като се превземе тоя град; 3) Севлиевската и Троянската да излязат на 28-ми сутринта и да се стремят да се съединят с Габровската; 4) За по-нататъшните действия ще се направи разпореждание от главното командувание в Габрово.

Както се вижда, че преждевременното избухване въстанието в IV р. окръг стана причина и за преждевременното избухване на такова и в Търновския окръг, макар и тук полицията да бе подушила готвещото се въстание, но липсата на достатъчно оръжие все можеше да въздържи известно време избухванието му, а докато се уталожат диренията и тършуванията в Г. Оряховица, то дирените да се крият из града и околността.

На 27 априлий Иван Панов Семерджиев прави разпореждание да се докарат у баба Пантелеица 4-тях коля от комитетските каруци със самари, за да се натоварят с оръжието, медикаментите, превързочни материали и бойни припаси, които този ден пристигнали от Русе, а именно: три сандъка пушки — 75 пушки игленки, един сандък спецария и два сандъка патрони (книжни гилзи) и пр. Г-жа Еленка Моско Грънчарова, която била настанила брата ми у Тодоракеви, сега го преместила на срещната къща и малко по-горе — [в къщата] на баба Пантелеица, гдето нямало мъж. Тя била вдовица с три дъщери, от които най-голямата Парашкева, и тя вдовица. Тук било по-безопасно, още повече че Тодоракев не ги искал повече в къщата си.

Когато Тодоракев казал на брат ми: «Полицията и войската ровят из града да ви намерят, заради това няма да сбъркате, ако избягате от Г. Оряховица» — [брат ми отговорил]: «Да бягам ли? Че аз няма да лъжа и народ, и себе си. Аз съм решен да повдигна въстанието и ще го направя.»

Този ден верните съзаклятници успели да пренесат у баба Пантелеица всичкото оръжие, бойни припаси, аптека и пр., а този ден полиция и войска бастисва (напада, обгражда) много къщя, гдето се е предполагало от шпионите, че може да бъде Иван Панов Семерджиев. В града от уста на уста се предава, че турците за даскал Панова Оряховица ще изгорят, ако градът не го предаде.

В биографията разказах за обиските, направени в Търново у дома и у зетьовете ми, както и за затварянието на баща ми, Пано Семерджиев. Турската власт не е била тъй сигурна, че даскал Панов е още в Оряховица, защото имаха показания от мен, че той е отишъл по балканските села, иначе те биха извършили над горнооряховските жители по-големи репресии да предадат главатаря на въстанието.

Мръкнало се и този ден. Дошлите делегати някои още от миналата нощ си заминали, а някои още сутринта този ден, необезпокоявани от властта никъде. Вниманието на горнооряховския субашия и дошлия бинбашия било съсредоточено в издирванието на главатарите на въстанието. Въоруженото горнооряховско турско и циганско население се пръснало из града, комити да дирят уж, а повече за грабеж. Привечер в Долна Оряховица пристигнали черкези и башибозуци, които се разположили на бивак на полето, наречено Четово, между Горна и Долна Оряховица. Други групи въоружени турци от Тузлука също се насочили към Г. Оряховица и Елена, но и при това рисковано положение Иван Панов Семерджиев — войводата — не се стряска и дава нареждание до съзаклятниците вечерта да се съберат на определените сборни места, да се стъкмят и да чакат разпореждание за излизанието им към Бабенец.

Събраните в дома на баба Пантелеица приковали знамето на приготвена дръжка и го забили в двора. Поставили човек да насочва пристигающите от къщата на Тодоракев в къщата на баба Пантелейца. Към 91/2 часа почнали да се обличат във въстаническите си дрехи.

— «Тодор Бошнаков, гледай по-скоричко да се приготвиш, избери си от игленките пушки една, ако твоята не харесваш, вземи и патрони, та иди на Бабенец и гледай, щом се зададе Самоводенската чета, ела да ни обадиш, за да излезем и ний навреме» — казал Ив. П. Семерджиев.

Към 10 часа почнали да товарят и конете.

Събраните избрали за знаменосец Георги Измирлиев, така че той става вече и комендант, и знаменосец, и тръбач на четата. Войводата бил Ив. П. Семерджиев — той бил от по-рано определен и избран за такъв като председател на ЦРК I окръг.

Тая вечер са събрани в баба Пантелейца около 24 съзаклятници, а именно: 1) Иван Панов Семерджиев, 2) Георги Измирлиев, 3) Анастас Бендерев, 4) Михал х. Стоянов, 5) Стефан Бояджиев, 6) Стефан Минков, 7) Тодор Костакев, 8) Петьо Иванов, 9) Хр. Стоянов, 10) Минчо Иванов, 11) Г. Христов, 12) Тодор Бошнаков, 13) Христо Бояджиев, 14) Павел х. п. Петков, 15) Иван Ж. Костов, 16) Тодор Ж. Русев, 17) Христо Недимнов, 18) Янко Боянов, 19) А. И. Чартазанов, 20) Черния Ламби, 21) Димитър Минчев, 22) Никола Генчев, 23) Атанас Тодоров, и 24) М. Тодоров. (Последните двама са конярите.) Мнозина от записаните от страх не се явили.

Станало среднощ, а изпратеният на Бабенец Тодор [Бошнаков] още не се явявал. Не ще и съмнение, че [наличието на] тъй малкото събрани съзаклятници от записаните около 400 человека на този сборен пункт се е отразило на събраните. Започнали те да се питат защо еди-кой си не се явил, а къщите им били наблизо, особено богатите, като Хр. х. Рачев, Ефтим Бакърджиев, Михаил Язаджиев и пр. Обаче те се утешавали с. мисълта, че на другите сборни места може да са се събрали и повече.

Като минало полунощ, войводата почнал да се безпокои за непоявяванието на Самоводенската чета и като предположил, че може да е станало някакво предателство, решил да изведе Горнооряховската чета. Съзаклятникът Павел х. п. Петков, който се явил ненапълно готов, поискал разрешение да минел край тях си, та да си вземел някои работи още. Войводата му разрешил, но му поръчал по-напред да мине покрай Вичо Грънчарови и оттам у Пуйкойлу и да каже на събралите се да потеглят не към Бабенец, а към Лясковския манастир, а след това да се върне по-скоро и той.

На 28 април в 2 часа преди пладне или след полунощ след дълго чакане появяванието на Самоводенската чета войводата Иван Панов Семерджиев дал заповед да вземат пушките и да тръгват след него. Измирлиев нарамил знамето, прикачил и трубата и почнали да излизат от портата един по един, разчитвайки, покрай долния и източния край на Г. Оряховица, край гр. Лясковец, да бъдат на присъмване край манастиря «Св. Петър и Павел» или, както се нарича, Лясковския манастир, поради което взели посока надолу из улицата, която излиза на улицата, която минава по северния край на църквата «Св. Георги» закъм Д. Оряховица. Още конете не били изкарани от двора на баба Пантелейца, когато насреща се появява грозният предател Павел х. п. Петков начело на турската войска (около 300 души) и башибозук.

Както знаем, Павел х. п. Петков беше почти неприготвен, той се загнездил в средата на съзаклятниците да ги следи, та когато поискат да излязат, да има претекст да излезе от тяхната среда и да изпълни пъкления си план. Брат на богаташа Антон Попов, съзаклятниците го приели в средата си главно да ги подпомогне парично, обаче той сам пожелал да тръгне за Балкана с четата. Както всяко предателство, и това негово предателство не остана ненаказано. Юда Искариотски сам се обеси, а този предател, след като дойдоха русите, от гризене на съвестта полудя и умря.

Предателят Павел х. п. Петков, вместо да отиде в другите сборни дворища да съобщи на събраните, той отишъл право в конака. В конака била разположена турската войска, дошла от Търново да излови комитите. Съобщили на юзбашията, който спял, за дошлия приятел и той по тревога вдига всичко, което било там и около въоръжено. Съобщава и на бимбашията, и на субашията и потегля с ротата и башибозука към дома на баба Пантелейца, като поставили начело за водач предателя.

В описания по-горе момент Горнооряховската чета, изненадана от идващата насреща ѝ войска, оттегля се назад пак в двора на баба Пантелейца. Настъпила суматоха, най-младият от тях, Анастас Бендерев, прескочил през стобора и изчезнал, последвали го и други. Войводата дава заповед да вземат за позиция къщата и оградата. Някои се обадили, че ако почнат да се бият, то турците ще изгорят и града, и изчезват, докато най-после остават само войводата и военният комендант, а именно Иван Панов Семерджиев и Георги Д. Измирлиев. Явилите се турци се разсипали нагоре и долу по улицата, за да обградят целия квартал. Един башичаушин се качва по стобора да се прехвърли в двора, за да отвори вратата. Иван Панов Семерджиев стреля с револвера си и го сваля. «Георги, повикай поне Михаля, та да станем трима», казал брат ми на Измирлиева. Последният стрелял по посока на стобора, гдето други турци почнали да се качват, и се затекъл към задния двор да вика Михаил х. Стоянова. В това време портата почнала да пращи, да я разбиват турците, Иван Панов [Семерджиев] стрелял през портата в турците, а те стреляли отвън навътре. Като са разменили няколко изстрела, Иван Панов Семерджиев останал сам. Като вижда, че може да бъде хванат, и той избягва през задния двор. Натоварените коне се изплашили, тичали из двора. Георги Измирлиев, като не можал да върне Михаля у. Стоянова, връща се към вратата, която вече пращяла, дава още един изстрел и той избягва през задния (източния) стобор. Още в четвъртия двор на чардачето на една къща се намират Семерджиев и Измирлиев.

— Кой там? — извикал Семерджиев на нисък глас.
— Шит — отговорил Измирлиев, който прескачал стобора.

Събрали се, разцелували се и решили да бягат на изток, към къщата на баба Кирияка, в която има една баня, [в която] те ходили през зимата да се къпят.

В тоя квартал оградите са дървени. Дувари няма, през много огради има и комшулуци, които са улеснявали преминаванието от един в друг двор, а такива дворища от къщата на баба Пантелейца до тая на баба Кирияка са около десетина двора, не е далеч. В един от тия дворища Семерджиев заровил презраменната си чанта със секретната кореспонденция на [ЧК], с печата, списъци и пр. в един боклук, която чанта стопанката на следующия ден открила и я изгорила, както тя ми казваше преди години, само че бележника си по това съм изгубил и името ѝ не запомних.

Семерджиев и Измирлиев най-после стигат до къщата на баба Кирияка. Тая къща в тоя квартал е най-крайната и отдалечена, без ограда и около обрасъл буренак. Из тоя буренак снели някои работи от товара си и скроили плана: да бягат навън от града във въстаническа униформа е рисковано... [затова] да влязат в къщата, да се предрешат и дегизират, а на следующата вечер да избягат към Балкана или към Румъния. Пред къщата има чардаче, качват се на него и похлопват. Баба Кирияка и дъщеря ѝ Донка, млада булка, се разбуждат, поглеждат през прозорците и виждат въоръжени хора, прилични на войници. Събужда брата си Христа и му казва, че пукат въоръжени хора. Христо погледнал и познал, че това са хора във въстанически дрехи, и станал да им отвори.

— Не им отваряй, ще ни навлекат някоя беля — казала баба Кирияка, обаче брат ѝ не я послушал, отворил и Семерджиев и Измирлиев влезли в къщата и казали:
— Скоро дайте ни други дрехи да се преоблечем, да прекараме днес у вас, че като мине денят, ще излезем.
— Качете се горе на тавана над банята — казала баба Кирияка. И те, като си снели пушките, саблите, знамето, което Измирлиев разковал от дръжката и го опасал, оставили и него покрай стената на хашевото, покрили ги с една рогозка и се качили на тавана, а баба Кирияка ги успокоила, че ще им намери дрехи.

Да видим сега какво е станало у баба Пантелейца. Турците счупват и тъй слабата порта, някои преминали и през съседни по-горни — северната и по-долната — южна — къщи и влизат в двора, гдето, осветлявани с фенери, претърсили двора, навлезли в къщата, която е двуетажна и на мааза, но не можли никого да намерят. Някои от башибозуците, като намерили нови игленки пушки и патрони на натоварените коне, разграбили [ги], откарали и конете, така че едва от неразграбеното турският юзбашия успял да запази товара само за един кон, който и откарват в конака. Понеже не намерили нито в двора, нито в къщата никакви комити, то покарват баба Пантелейца и дъщеря ѝ, вдовицата Парашкева, в конака и ги затварят, а оттам в Търновския затвор, гдето ги подвеждат под отговорност за укривателство на бунтовници. След това турците почват поред, към изток от къщата на баба Пантелейца, да обискират къщите, когато една жена им съобщила где били скрити главатарите. По-голямата част отива и обгражда посочената къща на баба Кирияка. В записките си, които брат ми от затвора туряше в кемерите на непраните долни гащи, казваше в тях, че «една от жените ни издаде.» За да узная предателката, аз ходих наскоро и разпитвах баба Кирияка, обаче тя казваше, че някоя си жена, като отивала за вода, настигнали я от потерата турци и тя казала где бил скрит учителят Панов, както го наричаха в Г. Оряховица. През нощта, в тъмнината, да различи учителя Панов, облечен във въстанически дрехи, много е съмнително това. По-скоро може да се предположеше, че турците са изпратили особена група, която да обгради квартала от изток, и понеже къщата на баба Кирияка е най-крайната, [те] са почнали от нея. Обаче турците, когато влезли в къщата на баба Кирияка, казвали, че баш-комитите били тук, и немилостиво били брата ѝ Христо.

Снахата на баба Кирияка, Донка, ето как ми описа залавянието:

Когато похлопаха на вратата и вуйка ми искаше да им отворя, а майка ми не се съгласяваше, въпреки това той, вуйка ми, им отвори сам. Като влязоха вкъщи, не ни казаха, че ги гонели, а само казаха да прекарат този ден, които вече наставаше, защото оставаше само един час да се съмне, а вечерта щели да си излязат. Искаха дрехи да се преоблекат. Снеха си саблите, биноклите и пр. Казаха, че из двора оставили чанта, пушка и мушами, и аз отидох, та ги прибрах. Всички тия вещи, заедно със знамето, което нагънахме, турнах ги в хашевото и ги покрих с една рогозка. Вуйка ми взе да бръсне брадата на брата ви. В това време се чу тропот и те се скриха на тавана. Навлязоха турци и дирят главатарите. Казахме, че никакви хора няма у дома. По едно време изкараха вуйка ми навън и почнаха да го бият да обади где са баш-комитите, а той отказваше. При тършуването едно младо турче повдигна рогозката и намериха: знамето, пушката на брата ти, две сабли и патрондаш. Чантата с карти аз бях скрила в банята. Като намериха тия вещи, пак почнаха да дирят, но хората не ги намериха, тогава подкараха мене и вуйка ми към конака. Из пътя срещнахме още войска да отива към нашата къща и тези, дето ме водеха, казаха на турския големец, който идеше с войската, че миралая на комитите бил у нашата къща. В конака ме оставиха на двора и след малко доведоха брата ти и Македончето. Брат ти ме изгледа някак намръщено и ме попита: «Булка, ти ли ни издаде?»

— Не съм аз, кураж, не бойте се — казах аз.
— Ами свекърва ти где беше в това време? — питах аз Донка.
— Свекървата ми още когато навлезе тълпата, тя успяла да се промъкне и да отиде из комшиите — отговори тя.

На въпроса ми как тогава турците са ги намерили на тавана и затваряна ли е майка ти после, отговори: «Турците узнали, че са на тавана, защото някой от тях мръднал и се изтропало. Майка ми не са затваряли. Мене, като ме закараха на конака, бяха ме забравили и сутринта, когато дойде Танас Брадата (кметът), освободи ме. Вуйка ми Христо Мирчев го закараха в Търново и след малко го освободиха. Още навремето някои от нашите комшии ни обвиняваха, че ний сме ги издали, но аз им отговарях, че защо ще ги предаваме, когато ний сами ги пуснахме.»

Много мистериозно се вижда изчезванието на баба Кирияка. [Още повече] като се вземе под внимание и обстоятелството, че баба Пантелейца и дъщеря ѝ Парашкева, въпреки изявленията на Семерджиева и Измирлиева, че те влезли в къщата ѝ силом, без нейно съгласие, тия жени съдът осъди по на 5 години тъмничен затвор и само благодарение на последвалата по-късно амнистия ги освободиха. Така също като се вземе предвид и обстоятелството, че и дядо Стати и п. Статев съдиха за укривателство само за това, че на боклука му намерили повече от един товар фишеци, то незатварянието на баба Кирияка и забравянието в конака на снаха ѝ Донка дават право на съмнение, че предателството е извършено от една от тия жени, тъй както и в записките брат ми пише: «една от жените ни предаде». Та коя друга може да бъде?

Баба Кирияка е акушерствувала, както и сега снаха ѝ акушерствува. Брат ѝ Христо Мирчев според горнооряховчани бил хайдутин, поради което лежал във Видинския затвор 15 години, а според племенницата му Донка той заклал жена си и по тая причина бил осъден.

Да продължа разказа си по-нататък. Това последно предателство, извършено в къщата на баба Кирияка, стана причина горнооряховските главатари да паднат в турски ръце. Както знаем, те бяха се скрили не там, гдето баба Кирияка и снаха ѝ им казали, зад пещта на банята, а се качили на тавана. Последният е много нисък. Възможно е по някакво мръдване да са открили, че са на тавана, както и да е, после, когато някой от турците е поискал да се покачи на тавана, два револвера се посочвали към него и той е избягвал. Турците са искали живи да ги уловят, поради което почнали да водят преговори за предавание: те не искали да се предават. Тогава [турците] почнали да внасят слама, рогозки и пр., да ги изгорят живи, като запалят къщата. Обаче им казали, че живи ще ги изгорят, ако не се предадат. Тогава горнооряховският субаш употребил хитрост, като казал:

— Даскал Панов, айол, местната си дума ви давам, че косъм няма да падне от главата ви. Ако се предадете, няма да ви изгорим и няма да ви обесим, а само в затвора ще стоите, гдето наранихте башчауша.

Повярвали тези младежи, 22-годишни, на турските обещания и като се посъветвали какво да правят, те си казали, че още са млади и щом няма да ги затрият, то и 15 години да стоят в затвора, се един ден ще излязат от затвора и пак ще имат време да поработят за народа. Освен това те се надявали да предизвикат и европейска намеса, тъй както стана в Старозагорското въстание. И действително, от затвора още с първото пране в кемеря имаше написано на малки книжки две заявления на руски и френски. За тия заявления брат ми ми каза да ги дам на Вангели Язаджиевата, която беше дошла в Търново у Панайдойлу, да ги препишат на чисти книги и да ги изпратим до руския, английския и франчушкия консули в Цариград. С тия заявления се молеше европейските държави да се заинтересуват със затворените по въстанието 1500 человека и да учредят международна комисия, която да разгледа делата им и да ги не оставят на поквареното турско правосъдие.

Според сключеното условие със субаша Семерджиев и Измирлиев се предали. Слезли от тавана, предали си револверите и турците, като им вързали ръцете отзад с пояси, подкарали ги в конака, обаче из пътя турските войници ги били, изпокъсали им пискюлите по дрехите и другите украшения. Кога ги прекарали покрай Моско Грънчарови, то г-жа Еленка Грънчарова се скарала на турците да не ги бият.

В горнооряховския конак се събрала цялата турска рота.

Един турчин възседнал на един от заловените коне, турнал знамето на един прът и тръгнал напред, след него горнооряховските главатари Семерджиев и Измирлиев с окови на ръце, а след тях ротата и зад ротата друг кон, натоварен със заловеното оръжие и спецария, потеглили още в призори за Търново и там ги откарват в затвора (новата тюрма).

Сега да видим какво става на другите сборни места. На 27-ми вечерта се събрали около 20 съзаклятници у Пуйнойлу, но като не дошъл никой да им съобщи да излизат, то те след гърмежите у баба Пантелейца раздумали се и се разотишли. Тук ги е събирал Станчо Бояджиев или Диньо Бояджиев. Знаем, че изпратеният да им съобщи Павел х. п. Петков отишъл направо в конака. У Вичо Грънчарови, гдето Иван Панов Семерджиев пишеше в записките си, че и там се събирали момчета, от разпитите се напълно убедих, че в тоя дом никакви въстаници не са се събирали, а, напротив, някой е разубедил и Коста Грънчаров, и братовчеда му Михал Язаджиев, и други да не излизат никъде, а може би и по тая причина, като е нямало кой да ги събере, никой и да не се е явил на тоя сборен пункт.

Съседните села, които трябваше да се присъединят към Горнооряховската чета, и те не са могли да сторят това. Действително, че от с. Златарица, под ръководството на члена от ЦК Минко Радославов, на 27-ми вечерта излезли от селото около 18 въстаника и се упътили за Г. Оряховица, като минали покрай Добри дял и Джулюница, обаче като узнали, че Д. Оряховица е била обградена от турци, причакали деня, за да се ориентират и тогава да решат какво да предприемат. През деня на 28-ми Минко Радославов разбрал от овчарите за станалото в Г. Оряховица и повръща четата си към Джулюница. Около Ново село пренощуват, като смятал да замине към Елена на следующия ден, обаче много от въстаниците си разотишли и четата се разтурила. Това станало известно и някой овчарин издал Минка Радославова, когото полицията улавя и откарва в Търновския затвор.

Съзаклятниците из Д. Оряховица, като виждат струпванието на башибозук между Д. и Г. Оряховица, не помръднали, така са направили и тия от другите села: Тимниало, Калтинец, Драганово и пр.

В Лясковец Христо Брусев събрал на 27-ми вечерта една чета от 18—20 души, но и те след станалото в Г. Оряховица се разтурили.

Измяната и предателството, извършено в Г. Оряховица, се отразиха не само по отношение на Горнооряховската чета, но и върху цялото въстание в Търновския окръг, от който окръг се очакваше да избухне едно по-обширно, едно по-грандиозно въстание, което да увлече и останалите български окръзи.

За съдение на заловените въстаници и другите обвиняеми по това въстание както за горнооряховските, така и за всички заловени по разни начини и докарани в търновските затвори, числото на които надминаваше 1000 даже до 1500 человека, беше назначена една следствена комисия или, както се наричаше тогава, «мезлиша». Този мезлиш и разследваше, и присъди издаваше. Състоеше се от турци и българи. Последните, обаче бяха повече за форма и за показ пред европейските сили в безпристрастно правосъдие. В мезлиша всичко решаваше председателят му Али Шефик бей. Българите бяха само еветчии и ако някой от тях е поисквал да подпомогне някого от подсъдимите, това той е правил чрез някого от членовете на мезлиша, турчин, негов приятел. В това отношение се отличаваха търновците Илия Попов и Симеон Хаинчина, особено първият, като по-интелигентен. Обаче имаше и такива, като Ради Маждрака, [които] не само че не подпомагаха на подсъдимите, но те са били винаги за по-тежко наказание; а за осъдените, кога Маждрака влизал в мезлиша, викал: «Какво ги държите още тия чапкъни, бесете ги, бесете ги!» Имаше и такива, които от услужливост (сервилност) към турците, повиквали са насаме някои от затворниците и ги уговаряли да издадат всичко, че той и мезлиша ще ги опрости.

За съдене от мезлиша от Г. Оряховица бяха: Иван Панов Семерджиев, Георги Измирлиев, Маньо Тодоров Арабаджията, баба Пантелейца, Атанас Брадата (Атанас х. Иванов) и Стати п. Статев (Кара Тати). Първите двама се обвиняваха като организатори и главатари на въстанието не само в Г. Оряховица, но за въстанието изобщо в България. Третият се обвиняваше, че бил заведующ оръжието — той раздавал оръжието, амуницията и бойните припаси. Баба Пантелейца и дъщеря ѝ Парашкева — за укривателство и даване съдействие на въстаниците. Атанас Брадата — брат на баба Пантелейца, — че пущанието в двора на баба Пантелейца на въстаниците е било с негово знание и съдействие и загдето предводителствувал горнооряховската тълпа на 28. IV, от която много ханъмки се похабили, и най-последният — за укривателство на бойни припаси, защото в боклука на двора му намерили около един сандък фишеци.

При следствието и Семерджиев, и Измирлиев си признали виновността, защото иначе и не могло, тъй като те бяха заловени с въстаническа униформа и за веществени доказателства са служили: знамето, оръжието им, бойните припаси, бинокли, географически карти и пр.

У Маня Тодоров Арабаджията между заловените книжа имало една песнопойка от Ботйов — Стамболов и една записка от Сапунджиева, в която беше казано: «Предай на приносящия два кайсера, петдесет лешника и една ока от черното.» Когато запитали брата ми негова ли е записката, той не е можал да откаже, защото предварително му взели почерка и подписа, и той потвърдил това, но казал, че това не се отнася за никакво оръжие, а за вино и мезе от лешници и кайсер пастърма. Когато го запитали кой е носил записката, брат ми, като не е искал да каже лицето, което е получило оръжието, казал, че я носило братчето му Христо. Един заптия дохожда дома и ме извика, поведе ме право в следствената комисия. Пред вратата стоеше с трима заптии брат ми в белегчета. Изгледа ме строго и като че ли искаше да кажа да лъжа. Като влязох вътре, в стаята бяха насядали четири турци, трима българи и един писар. Като ме разпитаха как се казвам, българинът ме попита: «Познаваш ли Маня Арабаджията?»

— Познавам го — отговорих аз.
— Носил ли си му някаква записка за револвери, патрони и барут — пита съдията.
— Никога не съм му носил такава записка. Аз познавам този човек само от това, че когато съм бивал у Бошнакови, ходили сме с другаря си Георгия Бошнакова да събираме трески да кладем огън за пуканки.

Извикаха брата ми. Като влезе, запитаха го: «Това ли момче носи записката?»

— Да — отговори брат ми.
— Но то отказва да е носило подобна, ами кажи истинското лице, което я е носило и получило оръжието.

Пропуснах да кажа, че предварително ме питаха зная ли турски. Аз отговорих, че не зная.

— Нека му се припомни, не е ли ходил за черно вино, кайсер пастърма и лешници — отговори брат ми на турски.

Аз разбрах за какво вино, лешници и кайсер пастърма се касае въпросът и веднага съобразих какво да отговоря.

— Батьо ти каза, че ти си занесъл тая записка (показа я) и си получил два револвера, патрони и барут — ми каза българинът съдия, за да изтръгне нещо от мене.

— Казах ви, че записка за някакво оръжие аз никога не съм носил у тоя човек (който също беше в стаята — Маньо); спомням се, че един път с една пусулка ходих за вино и мезе у него. Някой път сме взимали от него вино; той имаше едно много хубаво черно вино. На два пъти съм купувал с пари, а един път без пари срещу пусулка; срещу тая пусулка той ми даде една ока вино, пастърма и лешници за мезе — отговорих аз.

Като преведоха казаното от мене на председателя на изпитната комисия, той се обърна на турски към брата ми:

— Това момче твой брат ли е?
— Да (евет) — отговори брат ми.
— О даа шайтандър сеидем — каза председателят, т. е. «Той е повече дявол от теб».

По-късно разбрах от брата си, че Маньо не само се признал, но и издал много работи, подучен от някой съдия българин, който му обещал, че ще го освободи, ако изкаже всичко. Издал Стамболова, че живял у него, Вича и Сидера Грънчарови, Михаля х. Стоянов, Анастаса Бендерева. Добре, че не е бил посветен във всичко, обаче Павел х. и. Петков и Кантарджийчето и това допълнили. Мерките, които турските власти бяха взели за запазвание Дунава, от Свищов до с. Новград, се дължат нему, тъй като каруците на комитета бяха у него — у Маня — и той е можал да узнае, че всичко се прекарва през това място.

По обвинението на баба Пантелейца, когато питали брата ми колко време се е крил у нея, той отговорил, че никога не се е крил у тая жена, а се е крил след потърсванието му около града и само вечерта, когато се събрали да излязат към Балкана. Тогава е влязъл у нейния двор със сила и заплашвание, че ще бъде убита, понеже не се съгласявала. А за брата ѝ Атанаса казал, че той в нищо не е бил посветен; че той като кмет на Г. Оряховица те са се крили от него повече, отколкото от турските шпиони.

По отношение на Стати п. Статев брат ми бил пак разпитван и показал, че фишедите на боклука те, въстаниците, като бягали, ги заровили, че този старец си е спял по това време.

Тъкмо когато са го разпитвали за фишедите, брат ми използувал момента и казал в следствената комисия, че се научил, че и баща му също бил затворен, и молил същата да го пусне, защото той нищо по неговите въстанически дела не знае и за да укрива това от него, нарочно е отишъл в Г. Оряховица за учител, когато е могъл да остане в Търново за такъв. И наистина извикват за първи и последен изпит баща ми и го освобождават след 22-дневен затвор — на 16 май.

На 20 май горнооряховските въстаници и укривателите им били изправени на публичен съд, т. е. събирал се е целият мезлиш, иначе за следствието той беше поделен на две половини, тъй че следователите стават и съдии — турско правосъдие. Защитник д'офис е бил адвокатът Джовани.

В обвинителния акт се искало смъртно наказание на Семерджиева, Измирлиева и Маня Тодорова Арабаджията, а укривателите по 5 години тъмничен затвор.

Когато запитали Семерджиева признава ли, че извършил всичко това, което било изложено в акта, и признава ли се за виновен, отговорил:

— Признавам, че съм въстанал с оръжие в ръка, но за виновен не се признавам. Да се бори човек за народните правдини не може да бъде престъпление. Българският народ е онеправдан, измъчван, ограбван и изнасилван вследствие лошото управление и докато не се дадат човешки правдини на този народ, той няма да миряса. Сега искате моето смъртно наказание, обаче вий не сте да не знаете, че аз съм се предал на властта жив, защото вашият представител даде честната си дума, че ний няма да бъдем наказани със смъртно наказание, иначе не бихте ме съдили и ако сега вий произнесете смъртна присъда върху ми, [аз] който не [съм] убил никого, то това ще докаже на народа и на външния свят, че управлението ви е и подло, и мръсно.

— Кои ти бяха другарите? — запитал председателят на съда Али Шефик бей.
— Целият български народ — отговорил Семерджиев.
— Как, че и аз ли съм ти другар бе, чапкънино? — запитал Ради Маждрака.
— И ти, и всички българи, които сте тук, и целият народ — отговорил Семерджиев.
— Едепсис (безсрамник), как можеш да лъжеш, че ти бре, чапкънино, кога си ми идвал в къщата, кога си ме виждал, кога нещо си ми казвал, че и аз съм ти другар. Чапкъни, развратихте народа. Да се обеси ежендиш — казал Ради чорбаджи Маждрака.²

Смъртният вердикт бил готов.

Извождат Георги Д. Измирлиев.

Признал се за виновен. Когато го запитали: «Кои ти бяха другарите», отговорил: «По име не ги зная. Зная, че целият народ е с нас. Една душа ми е останала, и нея вземете, но ме оставете и не ме питайте повече.»

И за него смъртният вердикт произнесен.

Извели Маньо Тодорова Арабаджията.

— За виновен се признавам, но аз всичко съм вършил по заповед на учителя Иван Панов Семерджиев, председателя на комитета. Ако не бих изпълнил неговата заповед, комитетът можеше да ме убий — отговорил Маньо.

Турците искали смъртното му наказание, но някой от българите съдии, може би който го учил да изповяда истината, застъпил се и Маня осуждат на 10 години затвор в окови и след Освободителната война го пуснаха.

Баба Пантелейца и дъщеря ѝ въпреки заявлението, че в двора ѝ въстаниците са влезли насила, бяха осъдени на 5 години тъмничен затвор, но по силата на последвалата амнистия тях ги освободиха.

Другите двама затворени от горнооряховци, Атанас п. х. Иванов и Стати п. Статев, съдът ги оправда и ги освободиха.³

На 28 май, тъкмо един месец откогато горнооряховските въстаници се събираха у баба Пантелейца, въодушевени от великия идеал за освобождението на поробеното си отечество, обратното ставаше в Търново. Турците и този ден, по разпореждание на мютесариф паша, от целия Търновски окръг се събираха да отпразнуват победата си над шепата български въстаници, като че ли голямо чудо бяха извършили. Това си празненство те го ознаменуваха с обесвание на главатарите на въстанието, затворени в търновските тъмници. На големи групи, въоръжени, пристигаха тузлуковците и турците от далечните села. После пладне всички турчета от училищата, наредени по две, редом, от които някои от по-богатите бяха с малки пушчици, саблички, пищовчета и пр., и всички държейки по едно червено флагче с полумесец, извършиха една манифестация из целия град. Когато минаха край дома на башкомитата Иван Панов Семерджиев, те по отделения и класове се спираха, обръщаха се към къщата и викаха: «Башкомитаса хасаджъс» («Главните комити ще бесим»), махайки флагчетата.

На 28 май, тъкмо един месец от залавянието на горнооряховските главатари, тях ги обесиха. За обесванието им те още от вечерта са ги питали кой где желае да бъде обесен. Иван Панов Семерджиев е изказал желание да бъде обесен в родния си град — Търново, — а Георги Измирлиев Македончето — в Г. Оряховица. Този ден заедно с първия обесиха и главатаря на четата от с. Бяла черкова и председател на Белочерковския частен революционен... комитет, даскал (учител) Бачо Киро Петров, а в Севлиево — председателя на тамошния [частен революционен комитет] Стефан Пешев и войводата Йонко Карагьозов. От затворените главатари оставаха за по-късно габровските главатари.

28 май — ден пролетен, още от сутринта слънцето силно печеше, което правеше деня тъжен. Много дюкяни от града не бяха отворени, а тези търговци, които бяха отворили дюкяните си, стояха умислени и натъжени. Турците от околните села още от сутринта, облечени в своята премяна, понеже беше петък (неделния турски празник), пристигаха на групи, от които едни отиваха до конака, за да се присъединят към шествието, а други се трупаха около бесилката (дараджа), да заемат по-сгодно място за гледане как ще се извърши екзекутиранието.

В 12 часа по пладне, по европейски, изкараха от затвора първом тези, които щяха да бъдат обесени в Севлиево и Горна Оряховица, именно: Стефана Пешев, Йонко Карагьозов (Карагьозчето) и Георги Измирлиев, които... настаниха в каруци и със силен жандармски конвой, с вериги и прикачени на шията присъди откараха първите двама през сред града за Севлиево, а третия през Асенова махала — за Г. Оряховица.

В 2 часа след пладне пред конака е построена една рота (бюлюк). Насъбралите се турци от окръга потеглят от турската махала и Каябаш начело с хаджи Дервиш аа, възседнал на кон (той бе главатар на тузлучените), а след него: хаджии и дервиши, улеми, народ и ханъмки. В това време изкарват от затвора, в белегчета (ръчни окови), Иван Панов Семерджиев и Бачо Киро Петров, които откарват пред ротата.

— Ти, Бачо Киро, отиваш отмъстен, ти изби много турци, а аз, аз се предадох като говедо, вярвайки на обещанието на тези мръсни турци, че няма да ни убият. Но аз трябва да си отмъстя — казал Семерджиев на Бача Кира.

— Пуснете ме при пашата, ще издам 200 души — на висок глас извикал на юзбашията Семерджиев.

Двама-трима заптии го повеждат в конака. Съобщават на пашата за казаното; обаче последният не го приема, а праща двама души от мезлиша (изпитната комисия), които го повикват до една маса и сядат да пишат.

— Тия 200 души само на пашата ще ги кажа —- казал Семерджиев.

Следователите му заявили на няколко пъти, че това не можело.

— Щом не ме пускате при пашата, аз няма нищо да кажа. — И си тръгва.
— Ха пишете: архимандрит Стефан и Манчойолу — като се повърнал, казал на съдиите.
— Още, още нали щеше да казваш — казал турчинът следовател.
— Ако ме пуснете при пашата, нему ща кажа — отговорил Семерджиев.
— След присъдата показания и тъй не се вземат — казал турчинът и дал заповед да го карат.

От по-рано знаем защо Семерджиев искал да си отмъсти на архимандрита и на Манчойолу. На първия, защото е турско ухо, изгонил майка ни от Митрополията, когато тя е отишла с една своя съседка да го моли да поиска освобождението на баща ни, и защото тоя архимандрит изповядва хората и съобщава на председателя на мезлиша изповедите; а на Манчойолу за предателството на Маня Арабаджията, което осуети плана на въстанието. Турците знаеха, че това е отмъщение, и естествено нищо не предприеха срещу показаните.

Когато заптиите са подкарали Семерджиева към ротата, един от тях го блъснал при голямата входна врата. С един крак Семерджиев сваля заптията и като се хвърля върху му, с белегчетата го удрял в главата, докато го пребил. В тоя момент другите заптии, вместо да помогнат на поваления да не го удрят по главата с железните ръчни окови, то те взели да търсят пояс да му вържат и отзад ръцете, за да не може да удря с тях, обаче до това време поваленият заптия бива пребит от Семерджиева и още там умрял. Това произшествие възбудило находящите се там турци и те, като изправят Семерджиева, почват да го бият по главата где както сварят и го тласкат към ротата; с лице окървавено се явил при Бача Кира и му казал нависоко:

— Отмъстих си, но вместо на пашата, на един бедняк звяр. Не ме пуснаха при пашата да го научех аз как се измамват български въстаници и как се бият. Него щях да пребия вместо тоя бедняк.

Ротата поема в средата си башкомитите и тогава в две редици, по един на едина и другия край на улицата (подвижен шпалир), а в средата около 10-ина заптии и турци, които не престават да бият брата ми, и карат към бесилката, тъкмо гдето е сега паметникът на обесените. Разяреният Семерджиев, както знаем от биографията, че беше физически много силен, като ритнал едного, по 2—3-ма нападвали. Из пътя турците откачали въжа от дюкяните, вържели ги на топка и го биели в главата и от тоя бой и сега черепът на главата му е със сини петна.

Из главната улица с всички познати търговци той се е прощавал, като е викал нависоко: «Сбогом, братя (или сбогом еди-кой си), не се отчайвайте.» Когато го прекарали край Бяла Бона край хана, той извикал: «Прощавай, како Боне, отивам за народа, но след нас идат хиляди, които ще освободят този народ.» Пред бащина си дом, като повлича тълпата към близкия край на улицата, извика:

— Прощавайте, мили родители, не забравяйте да ме погребете според християнски обичай — а въжетата топки се сипяха по главата му.

Под бесилката той държал цяла реч, докато му преметнали въжето на врата. В тая си реч предсказал скорошното освобождение на народа от север — от братята руси: «Ний отиваме, но Велика Русия ще ни подири и ще освободи народа от тия зверове»— между другото казал Семерджиев в насърчителната си реч.

От турците имаше мнозина, които знаеха по български, и когато го обесиха, той стоеше обърнат към север, а това било лошо предсказание, затова турците, а по-после и ханъми въртяха по-висналото му тяло да гледа на юг, обаче като че ли напук тялото се обръщаше се към север.

Бачо Киро Петров през всичкото време беше кротък и замислен и изпаднал в меланхолията си. Той беше около 40-годишен и не можеше да прояви оная буйност, свойствена на 22-годишния Семерджиев, да рита, да блъска с лакти, да удря с белегчета, да вика и се прощава. Него покачиха след Семерджиева.

Обградени околовръст с около взвод турски войници, които се държаха пушките с надянати щикове, като «за бой готвис». Обесените оставиха да висят до следующия ден до пладне, а след пладне ний ги снехме и на носилки ги отнесохме към Хорището, както архимандрит Стефан казал на пашата: «На боклука да се заровят, там на варушкия боклук, за там заслужват.» Там им бяха приготвени гробове още от четвъртък.

Тъжната процесия от бесилката до Хорището потегли само от родителите, роднините и 2—3 наши съседи. Минавайки край църквата «Св. Кирил и Методий» («Св. Атанас»), поискахме да ги внесем в църква да ги опеят. Аскерят насочи пушките срещу нас и не позволи това. Отнесохме ги при гробовете. Тогава една жена, която знаеше турски, каза на башчауша, че ако не позволят да ги опеем, то те щели да се овампирят, а турците, като фанатици, вярват на вампири и благодарение на нея извърши се опялото им при гробищата, за което бяха повикани двама свещеници. Измиха им лицето, покриха ги с чаршафи, на гърдите поставихме: на Семерджиева евангелие, а на Бача Кира един апостол. Въжетата от врата бяха снети и присъдата махната. Баш-чаушът искаше да се вложели телата в гробовете заедно с въжата и присъдите, но сестра ми Тодора ги запокити. Погребахме ги.

Казват, че през нощта над бесилката паднал метеор или както го казаха небесно кандило, което изплашило силно стражата.

Измирлиева, като го закарват в Г. Оряховица, около бесилката се насъбрал много народ, и турци, и българи. Обесванието му станало на същото място, гдето е днес паметникът с бюста му, на площада всред града. С каруцата го подвеждат под бесилката. Тук той се изправил и като изгледал народа, извикал с висок глас: «Колко сладко се мре за свободата.» Той е бил държан на бесилката само 1 до 1 1/2 час, след което бил снет. Отнесен в църквата «Св. Богородица», гдето хиляди жени с китки и свещи се явили за погребението. Опялото се извършило от архиерейския наместник и почти всички свещеници. Още привечер е бил погребан под наблюдението само на един заптия, в двора на същата църква, срещу южната врата.

Костите на Ивана Панов Семерджиев и Бачо Киро Петров, и двамата учители, се съхраняват в основите на паметника, построен на Хорището в махала Вароша в гр. Търново, в особен ковчег, а тия на юнкера Георги Дим. Измирлиев — също под паметника, построен от горнооряховчани на мястото на бесилката за «вечная памят».

 

¹Сливенският ЦРК изпратил куриер с писмо, в което се съобщава, че за 25-и няма да изпрати делегат за Окръжното събрание на I окръг. Куриерът Г. Н. Бъчовката предал писмото на брата ми или на Измирлиева. Брат ми, Измирлиев и поп Харитон го чели и дали отговор на куриера, който бил отправен в Лясковец у Марин Станчева, обаче този куриер е бил подушен от Кантарджийчето-шпионина, полицията го залавя и той, Бъчовката, издал брат ми, както ми казваха, защото писмото отговор е било подписано от него.
²Това потвърди и Юрдан Тодоров във възпоминанията си, но малко по- меко по отношение на този туркофил.
³Това са те, пострадалите от целия град, при участие почти на всички млади горнооряховски граждани във въстанието. Според историята на Хр. Марков за 9-тях дни в Дряновския манастир там се казва, че Измирлиев се държал юнашки, а Семерджиев издавал другарите си. Кои са, г-н Марков, издадените? Тъй история с измислици се не пише. Ако имаше издадени, те щяха да напълнят затвора, не 3—4 человека, а повече, 850, колкото бяха от Габровско затворените, гдето действително имаше предателство и там, гдето главатарят, както Димитър Общи, беше отворил чене да представи своята арабаконашка авантюра за общонародна и стана причина да се напълни софийският затвор с 2000 души българи и да повисне на въжето достопаметният главен Апостол и герой Васил Левски. И Габрово потвърди, че главатарите на въстанието в окръга са Семерджиев и Стамболов. Това го знаеш положително. Ако горнооряховските въстанически главатари бяха издавали, то затворът щеше да бъде пълен, не само от Г. Оряховица, но и от Търново, а от Търново всичко на всичко само двама бяха затворени: Джорджо Момчев и баща му, и то първият пак по издателство от Габрово, както ще видим по-после при изложението ми за Габровското въстание. Задържанието на Джорджо Момчева още се считаше и за цел да се оскуби от турските съдии. Г-н Марков, премахнете Вий и репортьорите ви партизанството в историята. Ако някой от омраза към пишущия ви е дал измислици, не месете загиналите за българската свобода интелигентни младежи в най-цветущата си възраст, защото е и срамно, и грешно.

 

 

Анастас Бендерев

 

АНАСТАС (АТАНАС) ТОДОРОВ БЕНДЕРЕВ. (Роден в 1859 г. в Горна Оряховица; починал в 1946 г. в София.). Участник в национално - освободителната борба: член на Горнооряховския революционен комитет, Априлското въстание, Сръбско-турската война (1876 г.) и в Руско-турската война (1877—1878 г.). Военен и политически деец след Освобождението: участник в Сръбско-българската война (1885 г.) и в детронацията на Александър I Батенберг (1886 г.); политически емигрант в Русия (1886—1920 г.). Участвал и в Руско-японската война (1904—1905 г.) и в Първата световна война (1914—1918 г.). Достигнал чин генерал в руската армия. Автор на военно-исторически трудове.

Публ. по: Април 1876. Подбор и ред. Светла Гюрова, Тихомир Тихов. С., БП, 1976, с. 629—661. Анот. в: AB. T. 2, с. 249—250.

 

МИСЛИ И СПОМЕНИ ПО МИНАЛОТО.

СПОМЕНИ ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В ТЪРНОВСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ ПРЕЗ 1876 г.

 

Под това заглавие в 1929 г., в броевете на в. «Мир» от 8654 до 8660, е поместен един очерк за дейността на Централния революционен комитет на Търновския окръг под ръководството на Стамболова и на местния горнооряховски комитет под председателството на И. Панова през Априлското въстание в 1876 г. Предмет на настоящите ми спомени ще бъде изложение на фактите за личните мои преживявания през това въстание, в което аз взех най-живо участие в качеството си член на местния комитет и служещ за връзка и в централния, и в местния комитети. Сведенията за моите лични преживявания, за да не кажа авантюри — общи почти за всички участници във въстанието, — макар да не представляват някакви подвизи, са интересни в това отношение, че те ясно характеризират тежките условия, при които стана въстанието. Но за да има връзка между моите похождения и самото Априлско въстание, тука предварително давам резюме от споменатите спомени за това въстание, поместени в бр. 8654—8660 на «Мир».

Априлското въстание съвсем не беше подготвено за една сериозна борба с още силната тогава турска империя, както това доказаха събитията на Руско-турската война в 1877—1878 г.¹  Наистина то стана: след победоносната борба за церковната независимост; през време на една революционна дейност, почната от С. Раковски, продължена от Любен Каравелова и Христо Ботева и прокарана вътре в страната от най-великия български патриот Васил Левски, който основа революционни гнезда почти в цялата Северна и Южна България; през началото на нашето културно възраждане, когато освен Болградската българска гимназия вън от България в самата страна се създадоха Габровската гимназия, класни училища почти във всички градове и начални — навсякъде, без да говорим за учащата се българска младеж в Русия и другите европейски страни и в Роберт колеж в Цариград. С една дума, Априлското въстание стана през епохата на нашето възраждание, когато националното съзнание бе пуснало корени в градовете и почнало да се проявява съзнателно и по селата, макар, [че] ако съдим по българския епос — юнашките народни песни, — патриотизмът никога не е заглъхвал в сърцата на българите.

Но всичко това беше съвсем недостатъчно за произвеждане на едно въстание за освобождение на България със собствените ѝ сили. Без да отиваме далеч, достатъчно е да кажем, че въстаниците излязоха с «кремъклии пушки», рядко с «шишинета» (отпред пълнящите се с барут и куршуми) срещу най-съвременното оръжие на турските войски. Даже черешовите топове бяха по-опасни за въстаниците, отколкото за неприятеля. Трудно се намираше барут и калай; недостатъчни бяха даже габровските ножове и сабли за въоръжаване с хладно оръжие въстаниците. А в Средна гора и Родопите въстаналото население беше съвсем безоръжно. Револвери имаха малцина. Понеже въстанието можеше да стане само в планинските местности — вътре в страната и далеч от границите на съчувствовавшите съседни държави, — то нямаше база за снабдяване с оръжие, снаряжение и бойни и други припаси, а също за попълване с доброволци, особено с военни инструктори, както това ставаше през Херцеговинското въстание от Черна гора и Далмация в 1874—1875 г. Без да считаме Източна България, населена предимно с турци, между останалото българско население бяха разселени турци, черкези или потурчени българи — всички въоръжени, докато на българите беше забранено да имат оръжие. План за общо управление на всички въстанали окръзи, както и план за действия в отделните революционни окръзи липсваше. Гюргевският комитет, който назначи ръководителите на тези окръзи (Вοлοва на Пловдивско-Пазарджишкия, Заимова на Врачанско-Новоселския, Стамбοлοвa — на Търновския и Драгοстинοва на Сливенския) отказа да удовлетвори молбата на Стамболова — да го назначи за заместник на обесения вече Левски, т. е. за ръководител на общото в България въстание, по[ради] недоверие към Стамболова след двете му несполучливи през 1875 г. мисии вътре в България (в това число като ръководител на Старозагорското въстание).

Въпреки тези най-неблагоприятни за едно народно въстание условия, последното все пак трябваше да стане по чисто политически съображения: трябваше да се използува благоприятната политическа обстановка, създала се от Босно-Херцеговинското въстание, което предизвика намесата на европейската дипломация в полза на въстаналите турски провинции, за които тази дипломация поиска да се дадат икономически и административни реформи. От началото за намесата бяха Русия, Германия и Австро-Унгария, към които по-късно се присъедини и Англия. Подадената на 19 януари 1876 г. от тези велики държави на Портата нота бе приета от последната; но въстаниците не вярваха на турските обещания, а Сърбия и Черна гора вече заплашваха Турция с война. В това същото време по цяла Русия бе се почнало славянофилското движение в полза на въстаналите славянски земи. Българските патриоти, колкото и да съзнаваха неготовността и големите трудности за едно въстание в България, все пак вярваха, че ако таквоз въстание би се повдигнало, то — даже и бързо потушено — щеше да привлече вниманието на същата европейска дипломация, особено на братската Русия, която не можеше да не се застъпи за «еднокръвния и едноверния български народ», който се бори за своето освобождение от едно петвековно робуване.

...В Търновския революционен окръг в 1876 г. апостолите пристигнаха в началото на годината и почнаха да работят. Макар главният ръководител, С. Стамболов, като революционер отново да прояви голяма предпазливост, както и в Старозагорското въстание, в най-решителния момент на въстанието (не повдигна града Търново, с. Самоводене и околността, а се скри в това село, за да избяга в Румъния), обаче като конспиратор агитатор и организатор той беше на висотата на положението си. По своята природа неискрен и демагог, Стамболов като поет и оратор можеше не само да убеждава, но и да въодушевява към подвизи даже хора с притъпени патриотически чувства. Последователи той намираше във всички слоеве на тогавашното българско общество — учители, търговци, еснафи и селяни; само чорбаджиите той избягваше, макар в Горна Оряховица най-големият патриот — войводата Сидер Грънчаров — [да] беше по заеманото от него положение чорбаджия, чрез когото Левски бе основал за пръв път революционното гнездо в тоз град. Благодарение на влиянието на братята Сидер и Вичо Грънчарови всички горнооряховски чорбаджии жертвоваха пари за комитета, с които между другото бяха купени около 100 револвери за горнооряховските съзаклятници (повече от 200 души). Друг чорбаджия — Атанас х. Иванов, «Брадата» — също взе голямо участие в подготовката на въстанието и после първото предателство бе хвърлен в затвора.

Организаторите на Априлското въстание се наричаха «апостоли». В Търновския окръг главните апостоли на С. Стамболов бяха: Христо Донев, който бе участвувал в Старозагорския бунт — един полупарализиран, но крайно деятелен патриот от В. Търново, — братята Вичо и Сидер Грънчарови — основателите на революционното гнездо при посещенията на Горна Оряховица от Васил Левски в 1870—1871 г., — Георги Измирлиев — Македончето, родом от Горна Джумая, юнкер от Одеското военно училище, пристигнал като военен инструктор при Централния комитет на Търновския окръг, който се намираше в Горна Оряховица, — и руският поручик Пармаков — също инструктор².  Тези главни апостоли заедно с по-голямата част от учителите в Г. Оряховица обикаляха целия окръг и организираха в него комитети и гнезда. Братята Грънчарови пътуваха като търговци — известни на турската власт, — уж по своя работа; другите, както и мнозина апостоли на местните комитети, вършеха същата работа, по възможност тайно, в района на своите комитети. Същите апостоли поддържаха връзка с по-далечните комитети като габровския и севлиевския.

Членовете, особено председателите на местните комитети, бяха в същото време и членове на Централния комитет. Тъй беше поне в близките от Г. Оряховица пунктове: Търново, гдето членовете на местния комитет — Жорж Момчев, Хр. Иванов Книговезеца, братята Мих. и Ив. Сарафови и др. — бяха членове на Централния комитет, също и в Лясковец, Златарица, Самоводене и пр. Бачо Киро от Горните турчета (сега Бяла церков), който във въстанието на Търновския окръг изигра най-голямата роля със своята чета от 200 души в Дряновския манастир, дохожда няколко пъти в Горна Оряховица на заседанията на Централния комитет, в дома на Маня Арабаджията, гдето аз се запознах с него. В самата Горна Оряховица председателят на местния комитет Ив. Панов, родом от Търново и учител в класното училище, играеше в Централния комитет най-главната рол. Той беше буен и непредпазлив със своите агитации между най-отчаяните елементи, известни в града под името «краеве» — от които повечето бяха безделници. Непосредствено между тях агитираше Георги п. Христов-Папазооглу, възпитаник на Габровската гимназия. Един от тези безделници — Павел п. Петков — и излезе предател, благодарение на което бяха преждевременно арестувани Mаньο Тодоров Арабаджията, Никола Бендерев (брат ми), член на Централния комитет, Атанас х. Иванови др. и се търсеха за арестуване и други членове на комитета, особено мене, като член за връзка и снабдяващ съзаклятниците с револвери, ножове и барут от склада в дома на Маня Арабаджията.

В състава на комитетите и революционните гнезда влизаха обикновено почти всички учители и свещеници и по-събудените местни младежи, особено градинарите, които отиваха в странство, и търговците; но, повтарям, в Горна Оряховица основата на Централния комитет образува Сидер Грънчаров, известен под името Сидер войвода; същият през Сръбско-турската война в 1876 г., след като стана предателството и турците го потърсиха да го арестуват в Горна Оряховица, бе избягал в Сърбия, а оттам с една малка чета премина турската граница и загина в Софийския балкан, близко до Искърската пукнатина, по примера на Христо Ботев.

При Централния комитет на Търновския окръг като временни членове състояха и предназначените за воеводи на чети: горно-оряховската с източните села на окръга и с въстаниците от града Търново — поп Харитон, а за четата от въстаниците на западните села по р. Росица — Караминката. Обаче след издадничеството в Горна Оряховица на 23 април поп Харитон заедно с инструктора поручик от руската армия Пармаков се премести в западните села и той пое войводството на четата на Бача Кира. За четата пък, която можеше след предателството да се сформирува от неарестуваните и неизбягалите в странство съзаклятници в Горна Оряховица, водачи останаха Ив. Панов и Г. Измирлиев. Стамболов трябваше да ръководи непосредствено въстаниците от града Търново, от с. Самоводене и близките села по р. Янтра; но когато той се убеди, че след издадничеството в Горна Оряховица няма да въстане и Търново, той съобщи на Ив. Панова, че ще повдигне само Самоводене и с една чета ще мине през Горна Оряховица, отгдето заедно с горнооряховската чета ще замине за Балкана, за да се присъедини към четата на поп Харитона и Бача Кира, която трябваше да заеме Тревненския балкан. Но Стамболов от Самоводене не излезе, а докато четата на Измирлиева и Панова го очакваше в Горна Оряховица, тя бе издадена и турците я обкръжиха в дома на баба Пантелейца посред нощ на 28 срещу 29 априли. Това беше второто предателство на въстаниците.

Но освен воеводите и военните инструктори в дома на Маня Арабаджията — седалището на Централния комитет — спираха и преминаващите за други окръзи апостоли. Тук няколко дни живяха и ръководителите на Сливенския революционен окръг Илариοн Драгостинов-«Арабанашчето», Стоил войвода, а също и известните братя Обретенови от г. Русе и други. С всички тези апостоли аз се запознах в къщата на Маня Арабаджията.

Поради двойното и тройното предателство в Горна Оряховица, т. е. в центъра на Търновския революционен окръг, вместо едно добре организувано въстание — не масово като Средногорското от безоръжно население, а най-малко от 5 силни чети (горнооряховската, търновската градска и от близките села, четата на Бача Кира, габровската и севлиевската), относително добре въоръжени, предводителствувани от надеждни воеводи, които трябваше да заемат Балкана от Троянския до Твърдишкия проход — стана едно прибързано повдигане на обезкуражените от турските арести съзаклятници, част от които избяга в странство, а по-голямата част се криеше³. Търново и близките села съвсем не участвуваха във въстанието, а в Горна Оряховица от 200 съзаклятници за 3 дена след първите арести можаха да се съберат само 13 души, от които едина се оказа предател, който доведе турците в къщата на баба Пантелейца, гдето четата бе разбита от турските башибозуци и войска, пристигнала от Търново. Главатарите на четата бяха взети в плен и обесени: Иван Панов — в Търново, а Георги Измирлиев — в Горна Оряховица⁴.  Четата на Бача Кира и поп Харитона обаче излезе за Тревненския балкан, но не можи да го достигне и бе принудена от преследващите я турски отряди да се затвори в Дряновския манастир, гдето бе унищожена. Същата участ постигна в Балкана габровските и севлиевските въстаници, които бяха предоставени на собствената си участ.

Понеже освен бързото потушаване на въстанието в Търновския окръг турците бяха приели най-строги мерки да не се изнасят в странство никакви известия върху това относително сериозно въстание в центъра на България, в района на древната ѝ столица Велико Търново — то последното не прибави почти нищо към ефекта, който направиха в странство «кланетата» в Пловдивско-Пазарджишкия окръг, зверствата на турците, които бяха възмутили целия цивилизован свят и туриха на дипломатическата маса българския въпрос на първо място.

Гюргевският комитет не бе изработил един общ план за въстание в България на север и юг от Балкана с общо ръководство на действията. Комитетът се ограничи само с назначение на ръководителите по революционните окръзи. В самите окръзи също така не бяха изработени планове за действия, а се ограничиха с общи предположения, които не бяха осъществени. Така в Търновския окръг се предполагаше петте въоръжени чети да заемат проходите на Балкана: Твърдишкия (от горнооряховските въстаници)⁵,  Хаинбоаз и Тревненските проходи (от най-близките до Търново и Трявна села), Шипченския проход (от габровските въстаници), а Троянския (от въстаниците в Севлиевско и Ловчанско). Фактически никой от проходите не бе зает, а четите на Бача Кира и Панов-Измирлиев, които бяха по най-последния план предназначени да отидат в Тревненския балкан, бяха разбити: първата в Дряновския манастир, а втората — в Г. Оряховица при излизането ѝ от града. Авторът на тези редове, интимен приятел на Измирлиева и Панова и близък на Стамболова, с когото се срещаше всяка вечер, когато последният живееше в Г. Оряховица (у Маня Тодоров), беше посветен във всички предположения на Централния и местния революционни комитети.

Цариградската конференция за реформи в целокупна България, Сръбско-турската война и накрая Освободителната война бяха непосредствените последици на българските «кланета» в Пловдивско-Пазарджишкия окръг. Разбира се, че правителствата на великите сили тогава знаеха от донесенията на своите консули в Русе, че и в района на древната българска столица бе станало въстание. Руският консул изпращаше най-подробни донесения за това въстание и те не можеха да не се вземат във внимание, когато Русия взе решение да иска свикването на конференцията и да обяви Освободителната война и когато се е съставлявал планът на войната с преминаване на Дунава при Свищов — най-близкото до Търново пристанище на Дунава.

Баща ми и майка ми са родом от Търново; но само майка ми Тодорй Димова е от родители чисти стари търновчани, които са имали дом близко до [Х]исара по улицата край р. Янтра срещу Трапезица, а родът на баща ми Тодор Недев е от Трявна. Аз съм роден на 25 марта 1859 г. (ст. стил) в Горна Оряховица, гдето бяха се преселили моите родители от Търново. Баща ми е бил търговец — закупувал сурови селски материали: вълна, кожи, пашкули, и ги е препродавал за износ в странство. Замесен във въстанието в Петро-Павловския (Лясковския) манастир в 1856 г.⁶  и намиращ се в подозрение, той от страх да не бъде хвърлен в затвора, както много издадени участници в това въстание, през лятото 1858 г. забягва в Румъния и умира в Галац в 1868 година, преди Освобождението. В деня на смъртта му падна от стената неговата карточка.

След свършване трикласното горнооряховско училище аз учителствувах няколко летни месеци през 1873 г. в с. Самоводене, в началното училище, което беше останало без учител, а през есента същата година постъпих в Габровската гимназия. След свършване петия клас на гимназията в 1875 г., под влиянието на събитията в Босна и Херцеговина, аз, както и мнозина други мои съученици, напуснах Габрово* за да взема участие в готвящото се вече въстание в родния ми град Горна Оряховица, гдето се наех за учител във второто отделение на основното училище при церквата «Св. Георги». В първото отделение преподаваше Георги Г. Бошнаков, който от 1867 до 1872 г. бе заточен в Диарбекир като член на революционния комитет в Свищов, гдето Г. Бошнаков е бил учител при преминаване през Свищов четата на войводата Филип Тотя в 1866 г. В една стая при същото училище живееше учителят в класното училище Ив. Панов (същия — Семерджиев), а през пролетта 1876 г. в същата стая се посели и юнкерът Георги Измирлиев, който от началото тайно живееше в дома на Маня Тодоров — седалището на Централния комитет на Търновския революционен окръг.

Иван Панов — най-буйният революционер в Г. Оряховица, та че и в целия окръг — беше голям оптимист, надъхан със страшна омраза към турците, която не скриваше пред никого.Той беше най-екзалтираният пропагандист на идеята за въстание; той пое върху си обряда на съзаклятниците в своята стая, пред две кръстосани сабли с произнасяне приетата формула на клетвата. Той най-силно подействува на мене да захвърля учението в Габрово, както и той бе го захвърлил в Одеската семинария, и да взема участие в подготовката на въстанието, макар аз да бях само на 17-годишна възраст. Впрочем почти цялото учителско тяло в Г. Оряховица беше дотолкоз революционизирано, че даже най-предпазливите учители незабелязано за себе си бяха се обърнали в агитатори на очаквания бунт. Възможно, че и атавизмът, по баща, и възпитанието още през детинството ми от майка ми бяха турили в мене основите на една революционна натура. Майка ми знаеше около 100 стари народни песни, от които поне половината бяха хайдушки, юнашки, революционни. Най-голямо впечатление през моята младежка възраст ми правеше песента за войводата Русин и брат му Стоян, които са държали в страх турските власти някъде в Източните Родопи — в «Димота града голяма», гдето войводата Русин освобождава от затвора брата си Стояна. Сега много съжалявам, че не съм записал тези чудни образци от народния ни епос, тъй богат с възпяване и прослава на народната ни доблест. С това се обясняват и военните успехи на народа ни даже след едно петвековно тежко робство; българският войник в ръцете на знающи делото и честни полководци е способен на чудеса. Там, гдето началникът е лично храбър, той може всякога да очаква победа.

Училището — току-що побългарено след изгонване гръцкото духовенство и гръцките учители — още повече засили моите вече сформировани детински революционни наклонности. Най-напред майка ми, която беше грамотна само по гръцки, почна да се учи по български. Вече бях в трето отделение, когато за пръв път нашия учител Радко Радославов от с. Златарица, възпитавал се на остров Малта, ни посвети в историята на Първото и Второто българско царство. Колко се радвахме, като узнахме за пръв път за подвизите на нашите храбри прадеди — не е за описване. Ние вече се гордеехме, че сме произлезли от такива юнаци, а като узнахме, че при великите ни царе почти цял Балкански полуостров бил български, че даже Румъния, Сърбия и Унгария са влизали в състава на българското царство, а Византия е треперела пред българите, ние станахме просто шовинисти, защото почнахме да мечтаем за възстановяването на това голямо българско царство. На турците почнахме да гледаме вече с презрение. Аз и другарят и съседът ми Тодор Бошнаков, само на десетгодишна възраст, даже си купихме пищовчета, за да се бием с турците, когато се почне освободителната война, която, по думите на нашия любим вече учител, била неизбежна...

Първото ми недоразумение с брат ми Никола, учител в класното училище в Г. Оряховица, след свършване гимназия в Николаев в 1874 г., беше по спора: можем ли и двамата с него да бъдем въстаници, или един от нас трябва да остане като опора на майка ни. Аз настоявах да остане моят брат като човек с една ръка (счупена при падане от едно дърво още докато е бил на 9—10 години). Той, наопаки, ме считаше за твърде млад и неспособен да издържа неизгодите на въстанието. Спорът се свърши с това, че и двамата се заклехме и влязохме като членове на комитетите: брат ми — на Централния, а аз — на местния. Излезе много естествена и моята роля за връзка между двата комитета и с някои революционни групи, тъй като майка ми всеки ден готвеше храна за намиращите се тайно при Централния комитет членове и гости⁷, на които аз всяка вечер тайно занасях тази храна, и в същото време аз всеки ден ходех в училището си, гдето се помещаваше председателят на местния комитет Ив. Панов. Срещайки се ежедневно с дейците на двата комитета, аз изпълнявах разните техни нареждания по взаимните им отношения и по отношение на отделните съзаклятнически групи и лица. Аз предавах нарежданията например за свикване членовете на едина и на другия комитет; съобщавах за пристигане или заминаване на някой апостол, за пристигане оръжие, барут, калай, ножове, сабли; често отнасях на отделни лица последните; получавах нареждане да съпровождам по ближните села някои от апостолите, които не бяха ходили по-рано в тези села; сам ходех в празнични дни с поръчки и даже по агитации в селата, гдето имах познати или роднини (Долна Оряховица, Самоводене, Хотница и др.). От тази подготвителна дейност ще се спра само на няколко случая.

Веднъж аз предложих на Г. Измирлиев да го заведа и запозная с моя другар по Габровската гимназия Тодор п. Петков, който учителствуваше в с. Хотница. Баща му на Т. п. Петков беше родом от с. Дечин и скоро преселен в Г. Оряховица като свещеник на ц. «Св. Атанас». Другарят ми Тодор п. Петков беше по-рано посветен от мене за организуваните в Г. Оряховица комитети и техните задачи и сам вече бе организирал в Хотница революционна ядка. Измирлиев се заинтересува от моето предложение, разчитвайки чрез учителя Т. п. Петков да посвети в заговора и близките села Дечин, Мусина и Ялари, гдето учителят имаше много познати и роднини. Трябваше да стигнем в Хотница много късно, понеже бяхме задържани в Самоводене от учителя Водски, известния по-късно поп Стефан Кънев, председател на революционния комитет в Самоводене и голям приятел на брата ми Никола (спираше в нашата къща, когато дохождаше в Г. Оряховица). Когато влизахме в селото Хотница, късно през нощта, аз предложих на Измирлиева да се пошегуваме с моя добър приятел, като се обявим за турци, уж дошли да арестуват «комитата» даскал, за да видим как той ще реагира. Тази шега много се хареса на Измирлиева и той я възприе въпреки голямата си сериозност. Той знаеше добре турски език и пое ролята на турски заптия (полицай). Като дойдохме до вратата на стаята, в която учителят вече спеше, Измирлиев почна да удря с револвера си по вратата и извика: «Ач капун бе, пезевенк!» (Отваряй вратата, мръснико!) Изненаданият ми другар, събуден още от първите удари по вратата, веднага взема револвера си, дохожда до вратата и пъхва устата му в една дупка от чеп, която ние в тъмнината не можехме да видим. Уверен, че е издаден, следователно е настъпил краят на живота му, той вече се готвел да стреля през споменатата дупка, срещу която аз стоях. Аз като че ли очаквах подобно нещо и в това време бях почнал да се смея, а учителят узна гласа ми и почна да псува. Чак след като ни отвори и показа дупката и как бил настанил в нея револвера си, ние разбрахме колко опасна е била нашата шега, не само лично за нас тримата, но и за голямото дело, на което ние бяхме се посветили. При сериозни работи шегите не трябва да имат място. Млади бяхме всички тогава!

След първото предателство в Горна Оряховица, когато се почнаха първите арести, 24—25 априли, на действително замесени в заговора видни революционери, турските власти никого тъй усърдно не са търсили да арестуват, както търсеха мене. При първия обиск в нашата къща аз не бях дома си и бе арестуван само брат ми Никола, веднага откаран в затвора в Търново; но през тоз ден, на 25 априли, турската полиция още 4—5 пъти бе правила обиски, а сетне всеки ден най-малко по 1—2 обиска е правила в нашата къща специално за да арестува мене. Вкъщи аз не се намирах, защото при първия още обиск майка ми ми прати известие в училището да се не връщам в дома си и аз се скрих в къщата на баба Пантелейца, гдето се криеха от 24 априли Панов и Измирлиев. На 26, късно вечерта, в тази къща майка ми ми донесе пушката и въстаническата ми униформа и тук пожела успех на Панова и Измирлиева — наши добри приятели, които често биваха у нас на гости преди предателството. Тогаз и узнахме от нея доколко турците са заинтересувани в моето залавяне.

Тоз голям интерес се обяснява с това, че аз случайно бях изобличен в сношение с групата на «краевете» непосредствено от един агент на турската полиция, помака Селим чауш. Един път Панов бе ми поръчал да повикам при него по работа другаря си Георги Христов Попов, ръководителя на споменатата група, в която той имаше много приятели и често прекарваше времето с тях в кафенето на Юрчакеолу, на Икин пазар. Понеже аз не намерих Г. Хр. Попов дома му, отидох да го търся на кафенето, гдето се натъкнах на Селим чауша, когото дотогаз аз не познавах. За един учител, какъвто аз бях, се считаше за непристойно да посещава кафенето на безделниците «краеве», та затова лесно можех да попадна под подозрение на турската полиция. Но аз направих вид, че съм дошъл да се почерпим с другаря си по Габровската гимназия, и почнах с него да пия ракия продължително, докато улуча случай да му кажа защо съм дошел. Понеже при второто предателство стана ясно, че предателят беше Павел п. Петков — един от «краевете», богатски син, — лесно ще разберем, че същият бе направил първото предателство; макар първия път той навярно не е знаял за моето участие във въстанието и не е могъл да направи донос лично за мене. Сега обаче с появяването си между «краевете» аз сам попаднах в клопката: Селим чауш не можеше да не се досети, че щом аз съм приятел на издадения вече Г. Хр. Попов — ръководителя на съзаклятниците «краеве», — то и аз съм един от съзаклятниците.

Приемайки във внимание моята младост — 17-годишната ми възраст, — възможно е, че турските аги са разчитвали да ме използуват и с други цели, например от мене по-лесно да получат нужните им по съзаклятието признания, отколкото от по-възрастните съзаклятници със закрепнала воля. Вероятни са и други предположения.

Характеристичен за времето е случаят със запознаването ми с войводата поп Харитон, за пръв път пристигнал в Г. Оряховица и спрял в къщата на Маня Арабаджията през м. март, в един пазарен (петъчен) ден. В пазарните дни апостолите преминаваха от голямата къща на Маня в един флигел до нея зад коларската работилница, до голямата къща, непосредствено опиращ се до дома на Бошнакови. (Сега през работилницата и флигеля е прокарана нова улица.) Нашата къща се намира срещу Маневата, на същата улица, към която бяха обърнати прозорците на голямата къща на Маня, в която в пазарните дни спираха гости от планинските райони — Дряново, Габрово и Трявна. В пазарните дни пристигаха обикновено и «апостолите» заедно с пазаргатите, за да не обръщат върху себе си вниманието на турските агенти. Така бе пристигнал и поп Харитон и поместен във флигеля. В тоз ден Стамболов и гостите бяха заминали някъде и поп Харитон беше самичък във флигеля. Аз денем често ходех у Маня, като негов и на по-младите му братя добър приятел, а през онова време — с цел да узная за колко души «апостоли» трябва да се готви ядене, което обаче аз занасях само вечерно време, като се стъмнее. Понеже беше петък, аз влязох право във флигеля и без да почукам, както обикновено правех, натиснах вратата, за да видя затворена ли е. В това време вратата се отвори и аз видях как бързо скочи от пода една огромна човешка фигура, облечена в ментан и беневреци от бяла аба с гайтани, извади револвера от пояса си, гдето бе натъкнат и един боен габровски нож за клане на хора, и насочвайки револвера срещу мене, попита кой съм и кого търся. Оказва се, че войводата не бил спал миналата нощ, през която пътувал от Самоводене през манастиря «Св. Троица» и горнооряховските лозя и градини за Маневата къща, придружен от опитен проводник, който е знаял тоз прав път на «апостолите», които през Свищов или Русе от Румъния пристигаха често по-напред в Самоводене и оттам в Г. Оряховица. Стамболов, като скомпрометиран пред турците още през Старозагорското въстание, имаше три главни скрити свърталища — Г. Оряховица, Самоводене и Търново, — между които пътуваше предрешен повечето в селска носия и нощем. При това най-безопасни скривалища бяха Г. Оряховица и Самоводене, съединени със споменатия път през манастиря «Св. Троица», по който бе дошел и поп Харитон. Щом пристигнал във флигеля на Маневата къща, той бил толкоз уморен, че веднага заспал облечен и поради това вратата останала незатворена отвътре. Поп Харитон е от Добруджа, гдето през дейността на Раковски бе действувал с една чета. Като войвода в четата на Бача Кира през Априлското въстание той бе убит в Дряновския манастир, предварително ослепен от един взрив на барутния запас в манастиря.

Маневата къща беше не само свърталище на «апостолите» и седалище на Централния революционен комитет, но и цял склад на бойни запаси — оружие, барут и калай. Освен това тука имаше запас от селски и градски дрехи за преобличане на «апостолите». Сам Маньо — почти безграмотен колар и ханджия, но твърде събуден българин и горещ патриот балканджия — с нищо не отстъпваше по своята културност на тогавашната българска интелигенция. Той при това обладаваше огромна физическа сила. Ние с брата си и Георги Бошнаков рекомандувахме Маня на Ст. Стамболов като верен човек и предложихме на Маня да даде в хана си убежище на апостолите и на Централния комитет. Понеже някои от съзаклятниците получаваха непосредствено от Маня бойни припаси по записки от непредпазливия Ив. Панов, то Маньо биде издаден и арестуван пръв в целия Търновски окръг. Твърде е вероятно, че Маньо бе издаден от Ламби Димова, който бе получил револвер от Маня и който на 23 априли покани Маня в лозята при чешмата «Чуруковец», за да изпитат револверите и да ядат гювеч. През време на гърмежа неочаквано изникват двама пъдари и един заптия; те се нахвърлят на Маня и отнемат револвера му, без да бутнат другаря му. Силният Маньо «разперушинва» след упорна борба тримата си противници и духва да бяга през лозята, преследван; но се спъва и пада. Чак тогаз изтощеният Маньо бива вързан и поведен към конака, в града — по улица «Темнишка».

Когато Маня, вързан, прекарваха през града в 300—400 крачки от дома му, в последния се намерваха Стамболов, поп Харитон и поручик Пармаков. Аз току-що бях излязъл от къщи и отивах към улица «Темнишка», когато чух, че децата крещяха за прекарването по таз улица от турците вързания Маня, и веднага отидох при апостолите да им съобщя за тоз фатален случай. След 2—3 минути те всичките изчезнаха през градината към лозята⁸.  Понеже бях уверен, че всяка минута турците ще направят обиск в Маневата къща, аз веднага помолих съседа му Добри Ив. Дограмаджията да прехвърли и зарови в своята градина всички военни припаси и дрехи от Маневата къща. Бай Добри не беше се клел, но бе посветен в заговора. С помощта на сина си Иван и даже на жена си тези патриоти еленчани, преселени в Г. Оряховица, за половин час пренесоха всичко компрометирващо не само от Маневата къща, но и от нашата и го скриха в своята къща. И действително турците след ¹/₂—1 час се явиха и претърсиха целия Манев дом, но нищо подозрително не намериха. Арестите в града Г. Оряховица се почнаха на другия ден, 24 априли, когато бе арестуван и брат ми Никола в мое отсъствие из къщи и когато аз се скрих в къщата на баба Пантелеица при Панова и Измирлиева.

Предателството и направените в Г. Оряховица арести произведоха крайно тежко впечатление на съзаклятниците. Част от тих, като Сидер и Вичо Грънчарови и други, избягаха в Румъния, откъдето Сидер замина като доброволец в Сърбия и с една малка чета оттам залови Балкана. Другите се криеха в града и по селата и никой не знаеше адресите им, а Панов и Измирлиев бързаха по-скоро да заминат в Балкана.

Според плана на гюргевския комитет (Стамболов, Волов, Бенковски, Драгостинов, Н. Обретенов, Ив. х. Димитров и Г. Икономов) през есента 1875 г. бе назначено въстанието да стане на 1 май 1876 г., а то стана в Пловдивско-Пазарджишкия революц. окръг на 20 априли — три дена преди арестуването на Маня Арабаджията в Г. Оряховица. Ясно е, че Средногорско-Родопското въстание беше причината за вземане мерки от страна на турците — да се побърка на въстанието в другите окръзи. С тази цел се почнаха арестите на издадените и подозреваните, за да се тероризира населението и убие духа на съзаклятниците. Тази цел бе достигната в Търново и най-близките от него селища, а в Г. Оряховица от 200 градски съзаклятници за двата дена след началото на арестите едвам се обадиха 13 души желающи да излязат в Балкана, при това един от тях беше предателят Павел п. Петков. От останалите 12 четници двама бяха воеводите и трима — членовете на комитета. Тази малка чета получи нареждане да се присъедини към четата на Бача Кира в Тревненския балкан. Обаче ни едната, ни другата чета до тоз балкан не пристигнаха, защото поп Харитон с четата на Бача Кира бе принуден да се затвори в Дряновския манастир, гдето бе разбита четата; а издадената горнооряховска малка чета на 28 априли бе обкръжена, нападната в дома на баба Пантелейца и разпръсната от многочислени въоръжени турци и една рота аскер, дошел от Търново, а заловените водачи Панов и Измирлиев бяха обесени на 28 май —- първият в Търново, а вторият — в Г. Оряховица. Тогаз в Търново бе обесен и Бачо Киро (поп Харитон бе убит в Дряновския манастир), а Маньо Тодоров, осъден на смърт, бе помилван и пратен на заточение на 10 години.

След къса престрелка и раняването на мюдюрина хаджи Мустафа турците цяла нощ не нападаха и се ограничиха само с обсадата на целия квартал, в който се намираше домът на баба Пантелейца, а четниците, признавайки борбата с открита сила невъзможна, решават да се промъкнат разсеяно из квартала или да се скрият в него, в отделните къщи. Георги п. Христов и Михаил х. Стоянов се промъкнали, а другите се скриха, в това число и аз, макар тоз квартал да не ми беше познат, тъй като аз бях от друга енория. След разпръсването на четата Панов — Измирлиев започва моята одисея като на политически престъпник, официално признат за такъв и енергично търсен от турската власт — да бъде заловен още преди разгрома на нашата чета и до обесването на воеводите ѝ включително.

Ако мъжете съзаклятници създадоха със своя несполучлив заговор едно критическо положение за българското население в града Горна Оряховица, заплашвано от турския фанатизъм с изколване, то жените патриотки със своя тънък усет не само запазиха невинното население от един неминуем разгром, но спасиха от арести и мнозина известни на турската власт съзаклятници и даже четници, в това число и мене. Но преди да почна своята скромна одисея, ще кажа няколко думи за спасението от горнооряховските гражданки родния им град от разграбване, опожаряване и от изколване на жителите му. Веднага след разсейване на четата и залавяне главатарите ѝ градът бива наводнен от въоръжени башибозуци, които не само открито се заканваха да колят християнското население, но мнозина бяха дошли от Тузлука и Герлово с празни кола за натоварване на плячката. Частично се вече бяха почнали насилията — трошение на врати, под предлог, че се търсят «комити» и оръжие, избиване и връзване на мъжете със задигане на парите им и други ценни предмети и с обезчестяване на жените и децата им.

В това време жената на Моска Грънчаров, брат на Сидера и Вича Грънчарови (родена Еленка Язаджиева, леля на годениците на Панова и Измирлиева — Вангели и Стефани Язаджиеви, които бяха ушили знамето на горнооряховската чета!), събира женски митинг и повежда неколкостотин гражданки за Търново с протест пред мютесарифа Реуф паша. Войската задържа при моста в долнята махала протестующите жени, но мютесарифът, придружен от архимандрит Стефан, милостиво изслушва протестите на горнооряховчанки и заедно с тях изпрати в Горна Оряховица две роти регулярна войска, за да запазят града от развилнелите се башибозуци, черкези и цигани. Така жените използваха наредбата на султана за прекратяване зверствата и завардиха от разгром Г. Оряховица.

Велика патриотка се прояви в предосвободителния период българката. Лично аз не бях хванат от турците след разгрома на нашата горнооряховска чета благодарение на българката, горещият патриотизъм на която аз използувах в пълна мярка. Не само Реуф паша, но изобщо представителите на турската власт бяха особено внимателни към жените българки, към които те не допущаха насилия като правило, боейки се от възмущението на християнска Европа. В моето положение — след разпръсване на четата от къщата на баба Пантелейца, в един непознат за мене квартал, обкръжен вече от турците—единственото спасение беше «да стана жена», което много лесно се постигаше, ако само намерех в квартала някоя «истинска жена» българка, да ми помогне да осъществя  своето намерение. Едно 17-годишно момче, без мустаци, с дълги косми и нежно градско лице много лесно можеше да се преобрази в една хубава мома. При даване един спектакъл — модната тогава пиеса «Геновева» — в горнооряховското училище аз вече бях играл ролята на Геновева в присъствие на местния мюдюрин, комуто аз му се бях много харесал като жена. След свършване спектакъла неговото просвещено турско заключение било: «Хеписи брак, ама шу Геновеваи бак» (Остави всичко — само Геновева гледай). Търсената от мене «истинска жена», която трябваше да прави от мене друга жена, провидението божие бърже ми изпрати.

След напущане в среднощ къщата на баба Пантелеица аз прехвърлих през дома на Сантурджиева (негов син е генерал Сантурджиев — тогава мой ученик от второ отделение на началното училище) и се насочих към една отворена вратичка (комшулук) на съседната къща, излизаща на улицата, която извежда към Пепельо. Влизайки във вратичката, аз забелязах една жена, която седеше насреща ми, и я попитах — може ли тя да ме скрие в къщата си. Бях облечен във въстаническа форма и въоръжен, та жената — макар да бях през детинството си съученик с единствения ѝ син и макар тя да ме знаяла и като даскал в тяхната махала — не ме позна изведнъж и ми отговори не особено насърчително. Когато обаче аз ѝ казах кой съм, тя изведнъж ме хвана за ръката и ме поведе обратно в къщата си макар — изплашена от стрелбата и глъчката на турците по улицата — тя отивала да търси спасение при семейството на Сантурджиева. Това беше вдовицата Генчевица Абаджийката. Бедната жена! Тя като че е предчувствувала, че и нейният син, който беше на някаква работа в с. Михалци, в тоз ден бе излязъл с четата на Бача Кира и поп Харитон и че скоро ще бъде убит в Дряновския манастир. Изведнъж таз мила българка пое ролята на спасителка, при това с особена решимост: преди всичко с един заповеднически матерински тон тя поиска от мен по-скоро да хвърля формата си, донесе риза, рокля, басма и даже една коса и много бърже ме преоблече, превърза главата ми с басма и не само прикачи към нея косата, но ми направи от парцали един такъв чуден бюст, че на другия ден от мене бе очарован чаушинът, който с цял взвод войници и полицаи нахълта вкъщи да търси «комити» и бойни припаси. След като ме преоблече, г-жа Генчевица изнесе оръжието и формата в градината си и дълго време го заравя в земята и скрива някъде другаде. Върна се вкъщи чак към разсъмване и забележила, че «сърцето ми бие силно», тя ме напои с домашно «лекарство» — сажди от комина. Всичко това ставаше в тъмнината — светлината можеше да привлече вниманието на турците, намиращи се при самата къща, по която те щяха да отворят огън. Всичко излезе прекрасно, даже аристократически, защото моето криене от турски арест съвсем не приличаше като това на друг член от нашата чета, който се бе скрил съвсем по демократически в един нужник, потопен до шията в него, както по-късно ни разказаха. Една случайност само можеше да осуети всичките старания на моята спасителка: един куршум от револвер през нощта неусетно паднал на чергата на пода в пруста, гдето ставаше в тъмнината моето преобразяване от момче на момиче.

Сутринта на 29 априли, на разсъмване, турците със силни партии от войници и полицаи почнаха да обискират най-напред домовете в обсадения квартал, а след това — и в съседните. В това време прекараха по нашата улица заловените в къщата на баба Кирияка Мирчева — Панова и Измирлиева. Съсипваха ги от бой с прикладите на пушките си конвоиращите турци; аз сам чувах тези удари и стенанията на злощастните си другари и сам очаквах тяхната съдба в тоз момент. Действително от лявата (източната) страна, от съседния двор, скоро се прехвърлиха десетина войници в двора на Генчевица и отвориха отвътре вратата към улицата, отгдето се присъединиха още десетина души, водени от кабакчията Христо, който служеше за преводач. Новата партия пое стълбата за пруста, в който ние с домакинята ги очаквахме. В момента когато турците отвориха вратата за в пруста, тя забелязала оттървания куршум на чергата и веднага го настъпила с крака си, преди турците да влязат в пруста. Сега домакинята е чувствувала нещо повече от мене, който не знаеше нищо за предателския куршум. Тя запищя като ранен звяр при влизането на турците, които я запитаха има ли в къщата ѝ комити и военни припаси (джепане), особено когато ѝ заповядаха да отвори сандъците си в другата стая.

Продължавайки да плаче, г-жа Генчевица заяви, че тя е «вдовица с това си слугинче», в което чаушинът вече беше се захласнал от високия му ръст, нежната кожа на лицето и разкошния му бюст. А когато поискаха от нея да отвори сандъците си, тя откачи от пояса си връзката с ключовете и ги хвърли на пода с думите: «Търсете — само мене не бутайте.» Тя не мръдна от мястото си, докато чаушинът се любуваше на моята женска красота. За да се намира по-близо до мене, той поръча другиму да обискира във вътрешните стаи, а когато аз, по знака на домакинята, закрих лицето си с двете си ръце, под предлог, че плача, а всъщност да не би да ме познае Христо Кабакчията или някой от местните полицаи, чаушинът почна нежно да ме тупа по плещите и да ме утешава с думите: «Коркма кязъм» (Не бой се, момичето ми). Сега аз вече се убедих, че тука няма да бъда арестуван, но домакинята се успокои чак когато обискът се свърши и турците излязоха от къщата ѝ. Тогаз тя се наведе, взема от пода настъпания с крака си куршум и го пъхна в пазвата си. Последен излезе от къщата, разбира се, съвсем влюбеният в мене чаушин, след като ми смигна многозначително.

Щом и чаушинът почна да слиза по стълбата, г-жа Генчевица бърже ме хвана за ръката и ме поведе след влюбения в мене вече турчин. Под покровителството му и ние излязохме на улицата, пресякохме я и похлопахме на вратата на Димия Тюфекчията, жената на когото бе кръщавала мои братя или покойната ми сестра и се считаше наша роднина. От двете страни на улицата забелязах постове на обсаждащите нашия квартал турци, които, разбира се, ни пропускаха свободно, щом излизахме заедно с чаушина. Моята роднина, която цяла нощ не бе спала от страх, както и всички жители на съседните на обсадените квартали, приела нашето чукане на вратата ѝ за знак, че турците ще правят и у тях обиск. Тя като че се зарадва, като видя, че сме ние, и чудното е това, че тя веднага ме позна или се досети кой съм, защото показа към турците и добави: «Само не у дома — до самите турци» — и ме поведе към комшулука в къщата на баба хаджийка Досевица, на която ме предаде. Г-жа Генчевица се върна в къщата си, щом ме остави у Димиеви, а новата ми спасителка баба хаджийка веднага се загрижи за моето спасение. Тя беше уверена, че и нейната къща ще бъде обискирана, което скоро и стана. Най-напред тя ме поведе към банята, но като дойде до нея, каза: «Тука ще търсят» — и почнахме да се качим на чардака (на тавана), но по пътя си каза: — «и тука ще търсят» — и обърнахме назад към зимника; минавайки за към вратата на зимника край спалнята в долния (първия) етаж, гдето спяха нейните две деца, момичета, баба хаджийка ме взе за ръка, въведе ме в спалнята и ми заповяда да си легна на нейното място при децата ѝ и добре ме зави — както бях облечен в женската си рокля — с общия юрган. На едно от децата, което се бе събудило, тя заповяда да не става от легло, докато тя не ги повика, и да се преструват, че спят, даже кога са будни, ако някой дойде. Разбира се, аз и сега не спах; но, завит до уши, преструвах се на дълбоко заспал, когато след ¹/₄—¹/₂ час нахълтаха турци и почнаха да търсят и в банята, и на чардака, и в мазата. Минавайки край Спалнята и виждайки три спящи момичета, старшият запита кои са тези момичета и придружаващият българин преводач отговори, че това са «двете момичета» на вдовицата домакиня. Никой не се поинтересува да попита: «А кое е третото момиче», вероятно защото по азиатския обичай се счита неприлично да се интересуваш за жени. И тоз път аз бях спасен, благодарение на благородството на българката жена и на моето преобразование от момче в момиче — пак от същата българка.

Но докато аз се намирах в скомпрометирания вече пред властта град, ни една минута не бях гарантиран от нови дирения и обиски, макар навсякъде из България в онова време аз рискувах да бъда заловен. Молих баба хаджийка да повика при мене калугерицата при ц. «Св. Георги» — Куна, която беше посветена в заговора. Бях намислил да се поселя в Арбанашкия женски манастир «Св. Никола» като послушница калугерка, а без помощта на калугерки тоз проект не можеше да се осъществи. Нейната, на Куна, калугерска дреха ми стигна само до колените. Тя помолила калугерката при ц. «Св. Богородица» да даде и тя една дреха, за да се понаде Кунината, та от двете рокли да се приготви за мене една. Калугерките, по своя инициатива, помолват вдовицата Мариолчето Вангелова да ме устрои в споменатия манастир, на който тя жертвуваше пари и дружеше с калугерките, които спираха в нейната къща, когато дохождаха на пазар. След смъртта на мъжа си тя бе всякога облечена в черно като калугерка. Аз лично бях добре познат с игуменката на манастира Зиновия — една голяма патриотка и за онова време интелигентна калугерка.

Мариолчето Вангелова, по баща поп хаджи Петкова, беше една от най-благородните и най-добродетелни горнооряховски дами, от добър род, а покойният ѝ мъж — един от най-влиятелните обществени дейци. Брат ѝ Антон Попов бе известен като деятелен младеж и голям патриот. Чудното е, че предателят Павел п. Петков беше роден брат на благородните Мариолче Вангелова и Антон Попов, от когото те бяха се отказали през целия си живот. Мариолчето на другия ден, 30 април, заедно с калугерката от ц. «Св. Богородица» (забравил съм името ѝ) и с мене — също калугерица — потегли за манастиря. Тогаз бе страшно и това пътешествие 3—4 км разстояние поради движението на въоръжени банди от черкези и башибозук; но за наше щастие ние, при сухата чешма, насред път, срещнахме само около ¹/₂ рота редовна войска. Като ни завидяха отдалече, тяхната колонка се престрои в разгънат фронт и зае всичката ширина на пътя; ние се отбихме от шосето, а турците се спряха; но след кратко съвещание продължиха пътя си, без да ни закачат. Много се бояхме да не почнат да ни «претърсват» и по такъв начин да открият моя пол: с мене заедно силно щяха да пострадат и моите спасители — калугерката и псевдокалугерката.

Игуменката Зиновия ме прие в килията си, прояви искрена готовност да ме държи тайно в манастиря, докато аз подготвя заминаването си за Балкана при въстаниците от другите райони — тогава аз вярвах ако не в едно успешно, поне продължително въстание в тези райони. Тя повика и помоли икономката настоятелка, квартирата на която състоеше от две малки килийки, да ме помести в заднята от тези килии и да се грижи за мене. Условихме се, че освен игуменката и икономката старица никоя от калугерките не трябва да знае за моето присъствие в манастиря. Г-жа Мариолчето с горнооряховската калугерка си замина обратно същия ден. Не помня колко дена стоях в манастиря; но не по-малко от една неделя и когато ставаше бомбардировката на Дряновския манастир, аз добре чувах артилерийските изстрели в манастиря. Тогаз именно аз бях длъжен да напусна своето свещено скривалище и да се преместя в Лясковец при майката на една послушница. Неизвестно как сестрите узнали за моето пребивание в манастиря им, когато вече пристигали известия в манастиря за опожаряване от турците церкви, манастири и села и за други насилия. Те, боейки се да не изпатят същото, задето крият комита, поискали от игуменката да ме не държи повече в манастиря. Тогаз тя ме изпрати с послушницата при майка ѝ в Лясковец.

Новата ми домакиня в Лясковец — една 80-годишна глуха и полусляпа вдовица — гледаше на мене като на една разкалугерена калугерка. Понеже, щом пристигнахме в къщата ѝ, дъщеря ѝ ме преоблече в своите селски стари дрехи, а калугерските дрехи отнесе, за да ги предаде по принадлежност. Стана от самото начало едно недоразумение между мене и домакинята: тя още първия ден ме накара «да сваря бобец», за която работа аз се залових усърдно, макар през живота си никога не бях готвил нищо освен пържени яйца и пържено зеле. Не знаех, че солта се тургала след сваряване на фасула, поради което нахраних бабичката и себе си с несварен боб, като шикалки, за което получих първото мъмрение. По-добре се справих на другия ден с прането; но най-добре — с беренето на череши на лозето, където отидохме двама с по една голяма кошница, които много скоро напълних почти сам. Тези череши ми подадоха една добра идея — да се отърва от по-нататъшни мъмрения от страна на добрата бабичка по един деликатен начин: на другия ден, в петък, в Г. Оряховица беше пазарен ден, та затова ѝ предложих да отида с едната кошница череши да ги продам на пазара. Тя ми поръча да не ги давам по-долу от 5 пари оката — така ги продавали миналата година; за 10 оки по 5 пари — 50 пари трябваше да ѝ донеса. Понеже аз не мислех повече да се връщам в Лясковец, а бях решил да се преселя при леля си Зафири Ганевица в Долна Оряховица, аз оставих едно цванче (20 копейки или 3 гроша) за черешите и кошницата и заминах за Г. Оряховица с едната кошница череши, предназначени за маскиране, но не за продан: с кошницата трябваше да мина през целия град Г. Оряховица, за да стигна до нашата къща. Едно само не бях пресметнал в случая: че в революционно време пазари не стават, особено в такъв скомпрометиран град като Г. Оряховица, и че цените за таквоз време са други. Нямах и понятие по икономиката. Щом преминах «дерето» при къщата на баба Първевица и дойдох на мегданчето, гдето лясковският път се разделя на две улици — към сахата и към конака, — заварих там една талига с добре облечен турчин свищовлия, който бърже тръгна насреща ми, за да купи черешите. Когато попита по колко продавам оката, за да се отърва от турчина, аз му отговорих: «30 пари оката» и продължавах пътя си към сахата. Турчинът вървеше след мене и веднага ми предложи по 20 пари, но като видя, че продължавам да вървя, той ме догони, хвана кошницата и ме поведе към магазина на братя Бурови, като заяви, че той дава по 30 пари и че трябва да се претеглят черешите в тоз дюген. Посрещна ни благородният Димитър Буров (баща на бъдещия министър Ат. Д. Буров), който беше посветен в заговора и бе жертвувал пари за купуване оръжие и поддръжка на апостолите. Той изведнъж ме познал и бил силно смутен, но не подал вид, а претегли черешите и веднага се отдръпна настрани. След като получих парите за черешите, аз с празната кошница си отидох вкъщи. При влизане при майка си тя се разтрепера и пребледня, понеже от нашата къща току-що излязла турската полиция, която всеки ден по 2—3 пъти все още правила у нас обиски. Първият ѝ въпрос беше: «Не срещна ли заптиите?» Аз не ги срещнах само за това, че бях си дошел по сокачето, което при хаджи Димиовата къща се отделяше от Темнишката улица към нашата, а турците след излизане от нас тръгнали по главната улица към дома на дяда Паскаля.

В нашата къща аз не можах да остана нито минута, та затова преминах в съседната къща на Ив. Бояджоолу, гдето след малка почивка при майка си, аз дадох нареждания за връзка между майка ми (брат ми Никола беше арестуван в Търново) и леля ми в Долна Оряховица, за където същия ден, през дома на Добря Дограмаджията и лозята, обиколих западната и северната част на града, в селски женски дрехи, и пристигнах вечерта в Долна Оряховица. Това трябва да е било към средата на май (ст. ст.).

На другия ден след пристигането ми в Д. Оряховица през това село минаха стотина въоръжени черкези, на които конете бяха претоварени с всякаква плячка. Някои от черкезите бяха облечени със свещенически дрехи — филони, епатрахили, ряси; други носеха кръстове, потири за причестяване, икони. Всички пееха гнуснаво уж църковни православни молитви — с една дума, гавреха се над православната религия. Аз с братовчедката си Йордана ги наблюдавах от горния кат на къщата със затворени ставни на прозорците, които гледаха към главната улица. Никой от жителите не се показваше на улицата — всички къщи и дюгени бяха затворени и многото съзаклятници в това патриотическо село чакаха въоръжено да се защищават, само ако черкезите ги нападнат в къщите, в които бяха се събрали за отбрана. Ние бяхме трима души. Черкезите разбиха в Долна Оряховица само 2—3 дюгеня и ограбиха няколко къщи при излизане от селото за към Драганово село. Убийства нямаше. Тези черкези се връщаха след разбиване четата на Бача Кира — поп Харитона в Дряновския манастир и след оплячкосване тоз и няколко други манастири, церкви и цели села. Те демонстративно преминаваха през българските села като триумфатори победители, с награбените трофеи.

Тук аз разбрах, че въстанието в Търновския окръг е усмирено вече, и намислих да избягам в Румъния. Узнах, че някой си Стефан Гюджюлев от Свищов закупил около 20 кола жито в Д. Оряховица за една свищовска житарска къща и че след няколко дни кервани с житото ще заминат на Свищов. Гюджюлев бе спрял в Г. Оряховица в къщата на друга моя леля, Ефросина, майката на опълченеца Коста и търговеца Атанас Ковачеви. Молих и моята майка да попита Гюджюлева — би ли могъл да ме скрие в Свищов, докато ми се удаде да премина Дунава. Той отговорил утвърдително. Оставаше аз да преговоря с караванбашията, дядо Нико Козата, стар поборник още от времето на капитан Никола (в 1856 г.) и другар на баща ми. Дядо Нико ме покани в къщата си да бъда всяка минута готов за тръгване заедно с кервана за Свищов. През 2—3 дни, които живях у дядо Нико, той ме подготви за път като негов слуга със скъсани гащи и цървули. При това той ме застави денем да лежа на слънце, за да загоря, и най-сетне — поизмаза лицето и ръцете ми с катран, за «да съм приличал на истински чирак кираджия». Боеше се в тези размирни времена от среща с турци или черкези и не напразно: при селото Одаите една партия башибозук спря нашия керван под предлог, че проверява не превозваме ли тайно оръжие и бойни припаси, а всъщност да проверят няма ли при житото нещо ценно за плячкосване. Аз и дядо Нико много се безпокояхме да не би да намерят моите градски най-нови дрехи, скрити в житото. Нищо не намериха башибозуците ценно, но все пак задигнаха на едного абата, на други кираджия —- хляба и сиренето. Това възмути дяда Ника Козата, но той беше безсилен и пусна всичката си дипломация, като заяви, че това било едно ограбване на верноподанната султанска рая — и поиска от главатаря на башибозуците да върнат абата и сиренето. В отговор на това искане главатарят стовари няколко юмрука на гърба на дядо Ника и добави към тях няколко ритника, вероятно на основание на султанските танзимати, хатишерифи и хатихумаюни, с които се признаваше равноправието на всички народи в Турция.

Все пак ние стигнахме в Свищов относително щастливо и се спряхме при житните складове. Вечерта късно Гюджюлев ме заведе в къщата на една госпожа, мъжът на която живееше в град Александрия (Румъния), населен от българи в онова време. Тук аз се измих от чирашкия катран и преоблякох. Същата вечер при мене дойде почтената госпожа Филчева, майка на бъдещия председател на Административния съд в София и леля на бъдещата моя първа жена Адриана И. Йорданова. Посветена в свищовските дела на революционерите, които прекарваха през Дунава и апостоли, и политически изгнаници, и оружие — се съгласила по молбата на Гюджюлева да прехвърли и мене през Дунава, като слугиня на моята свищовска домакиня под предлог, че последната отива при мъжа си в Александрия. Гюджюлев бе разказал на госпожа Филчева как женските дрехи в къщата на Генчевица в Г. Оряховица бяха ме спасили от залавяне и това опростило и плана на г-жа Евламби Филчева и двете ѝ сестри — Зимка Денкова и бъдещата ми тъща г-жа Йорданова. След два дни отдолу по Дунава трябваше късно вечерта да пристигне в Свищов австрийски параход; към това време моята домакиня и аз, облечен като нейна слугиня, трябваше с общ за двете пътешественици паспорт, изваден от домакинята ми (името ѝ съм забравил), да бъдем на пристанището. Моите градски мъжки дрехи, в особен чемодан (куфар) щяха да фигурират като дрехи на мъжа на моята домакиня. Така всичко и стана: г-жа Филчева ме облече в нова женска рокля и аз станах отново българска красива мома.

...По пътя за Букурещ аз се запознах с Георги Стойчев от Трявна, в Александрия. Той беше един от видните български революционни деятели в Румъния. В Букурещ пристигнах към края на май. Тук се запознах с председателя на българския революционен комитет Олимпи Панов и с пристигналия от Русия доктор Золотович, Висковски и Никифоров от Елена, бъдещия първи военен министър българин, и известния революционер Тома Кърджиев. Ходих и при владиката Панарет Рашев — член на комитета на старите в Румъния. Там се срещнах и с другаря си по Габровската гимназия Андрей Блъскова, който по-късно замина за Одеското юнкерско училище, отгдето заедно с Узунова, Дукова и др. постъпи в българското опълчение, което участвува в Освободителната война.

От Букурещ аз заминах в Сърбия — доброволец през Сръбско- турската война в 1876 г., почната след нашето Априлско въстание.

Преди да почна разказа си за моето доброволчество в Сърбия, длъжен съм да кажа няколко думи за смъртта на погиналите ръководители на въстанието, лично на мен добре познати. Тяхната смърт беше и красива, и оригинална, както обикновено бива смъртта на загинващите идеалисти, особено на жертвувавшите живота си в името на патриотизма. (От «патриотизма» на сегашните кариеристи тогавашните апостоли навярно са се преобърнали от срам надолу с лице в гробовете си, макар че мъртвите не се срамуват.) Във всеки случай тяхното публично наказание със смърт чрез обесване на 28 май 1876 г. се яви като най-силното средство за пропаганда на техните идеи и възпитание на младите поколения в духа на патриотизма. Обесването на Ив. Панова стана във вид на един шумен скандал за турската власт по улицата, през която го прекарваха от затвора до бесилката през най-оживената част на града, която послужи за арена на шумната пропаганда на идеята за въстание: верен на буйната си натура до последния час на живота си, Панов се обръщаше към намиращите се на улицата българи и гръмогласно осъждаше българското население, загдето тъй дълго търпи азиатската варварска тирания на турците. Същото, макар и без шум, стана и при обесването в Г. Оряховица, същия ден, на Георги Измирлиев. По улицата, до конака, той се бе обърнал към събраното множество с думите: «Братя българи, събудете се от тоя дълъг сън.» На мюдюрина, който при бесилката убеждавал Измирлиев, че ще бъде освободен, ако направи признания, той казал: «Всички са в таз работа, и дете в майката е замесено в нея...» След като се качил на стола, се обърнал към народа: «Колко сладко е да се умре за свободата на отечеството!», спокойно си турва брънката на врата, ритва стола и той увисва на въжето⁹, обръщайки се към изток (към Русия), откъдето — той беше уверен — ще дойде след дадените от България жертви свободата на нашия народ. И чудното е това, че през земетресението в 1913 г. бюстът на паметника на Измирлиев се извил към същата източна страна, към която се бе обръщал трупът на бесилката! За самоотвержения български патриот всички надежди бяха само на Русия. Те намерваха най-голямото щастие в това, че тяхна[та] смърт ще оправдае намесата на Русия във въпроса за създаване на една свободна България.

Имаше и изключения, макар и твърде рядко между апостолите, които не само никога не бяха мислили да намерят пълно удовлетворение на своите патриотически чувства само в смъртта за отечеството, но с особено изкуство избягваха рисковете за живота си в опасните минути. В самопожертвуването на другарите си виждаха единственото средство за удовлетворение на своето честолюбие, ако идеята възтържествува. Един от тези редки егоисти апостоли не беше даже в състояние да скрива своите честолюбиви планове не само със своите действия, отбелязани вече в историята на въстанията в 1875 и 1876 г. и през Освободителната 1877—1878 г., но не се стесняваше да заяви открито, че той през съдбоносните за отечеството години се бил отклонявал от рисковете на борбата за освобождението на отечеството, защото неговият час още не бил настъпил. А когато тоз час за него настъпи, той се залови да освобождава без риск за живота си освободените от други части на България и в съюз с онези държави, които най-усърдно поддържаха турското робство над българите и сами ламтяха открито за български земи. Но подробностите за това ще привождам на друго място, за да не омрачаваме тук светлата памет на такива кристално чисти идеалисти патриоти, каквито бяха мъчениците за идея Измирлиев и Панов, Бачо Киро, Пармаков, поп Харитон в Търновския революционен окръг; Драгостинов и Стоил войвода в Сливенско; Бенковски, Волов и Тодор Каблешков, Петлешков и др. в Пловдивския окръг. Всички добродетели на тези велики български патриоти имат своето отражение в искрения, честния и храбрия поет водач Христо Ботев.

 

¹Народни въстания без участие в тях на войската после изнамерването на скорострелното оръжие навсякъде станаха невъзможни от средата на XIX век.
²Още от времето на Раковски апостол беше и монахът Матей Миткалото от Преображенския манастир.
³Според фантастическия за онова време план на Стамболов търновските градски въстаници трябваше с едно нощно нападение на турския гарнизон да го обезоръжат и с неговото оръжие сами да се въоръжат.
⁴В състава на Горнооряховската чета в дома на баба Пантелейца влизаха: Измирлиев, Панов, П. х. Стоянов, Анастас Т. Бендерев, Хр. Бояджиоглу, Петьо Иванов, Георги п. Христов, Стеф. Минков, Минчо Иванов, Д. Костакеолу, Тодора [Неоланов] и предателя Павли п. Петков.
⁵После арестите на горнооряховските съзаклятници на 23 и 24 апр. горнооряховската чета получи назначение да заеме не Твърдишкия, а Хаинския проход.
⁶Като участник в четата на капитан Дядо Никола, разпръсната от турците.
⁷Денем същите лица често получаваха храна и от къщата на братя Бошнакови, която се отделяше от къщата на Маня Арабаджията с общ дувар.
⁸Нощта 23 срещу 24 апр. Стамболов и другарите му пренощували в Г. Оряховица в къщата на баба Недьовица Свищовлийката, а на 25 число заминали за Самоводене.
⁹В. Цонев, Истор. на Горна Оряховица, с. 102—103.

 

 

Цвятко Каролев

 

ЦВЯТКО МИХОВ КАРОЛЕВ. (Роден в 1850 г. в Габрово; починал в 1919 г. в Севлиево.) Търговец. Участник в Априлското въстание и в Руско-турската освободителна война в 10-а дружина на Българското опълчение (1877— 1878 г.). След Освобождението — административен служител.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 537, арх. ед. 2, л. 1 —90 (л. 1—31). Автогр. с маст. 90 л. 179 п. с. 34/21 см. Анот. в: Οпис на. . с. 43.

 

БИОГРАФИЯТА НА ГАБРОВЕЦА ПОБОРНИК И ОПЪЛЧЕНЕЦ ЦВЯТКО М. КАРОЛЕВ,

НАПИСАНА ОТ НЕГО САМОРЪЧНО

 

Роден съм на 6-ий август 1850 год. в г. Габрово, от източноправославни родители. Първоначалното си образование получих в родния си град. Свърших 6-ий клас в Габровската гимназия. Неволно напуснах по-нататъшното си образование и почнах да се занимавам с художество и търговия. През 1874, 1875 и 1876 година се породи в мене идеята за освобождението на българите от турското иго, за което нещо същевременно почнах да проповядвам между българското население в крайбалканските села на Габровската околия. От това време почнах за тая цел да се сближавам със съгражданите си Цанко Хр. Дюстабанов, Еким Цанков и други инициатори да образуват въстание от българите в Габровска околия. Събирах се с тях, присъствах на всяко едно събрание и вземах живо участие в разискванията по това свято дело. Запознах се същевременно и с някого си Фичо, бащиното му име сега не повня, от Г. Оряховица, със Стефана Стамбола, Никола Кабакчиев — търговци, които идваха като пратеници при нази да ни дават наставления според желанието на Централния български революционен комитет в Букурещ, т. е. като как да приготвим населението в околията за въстание и прочие и когато се заповяда от БРЦК — веднага да избухне въстанието.

В тези 1874, 1875 и 1876 години ази съвършено напуснах работата си, презрях интересът си, жертвах положението си и с риск на живота си почнах да се занимавам само с обикаляние селата и да проповядвам между българите за свобода, да ги насърчавам, за да бъдат готови, кога им се извести, че е дошло времето да въстанат против турците. За верен другар и проповедник ми беше съгражданинът ми Тотю Ив. Хаджидосев, когото в 1876 г. във време [на] въстанието в Габрово турският аскер (солдати) убиха в Балкана, отрязаха му главата и забита на кол, донесоха я в г. Габрово, поставят я в центъра на града и се подиграват с думи така: «Баш комитин Тоте бинбаши, кафасана кестик буйле кеседжис хеписи комиталар.» В същото време един башибозук (турчин) отива при бащата на Тотя в дюкяна му, казал му, че той заклал сина му, заплашвал и него, че ще го заколи, защото отхранил такъв комита (син) неустрашим, когото, догдето го убият в Балкана, той изпратил на онзи свят повече от 5—6 низами (солдати) и предложил на баща му да му даде бакшиш (подарък), загдето той убил сина му и отрязал главата му. Бащата от милост за сина си и от страх за себе си неволно дал на башибозука пари, тютюн, обуща, кафе и прочие и се е отървал от него. Причината, за да убият Тотя Ив. Хаджидосев, е неговият роден брат Донко Ив. Хаджидосев. Ето как: след разбиванието ни на Марагидик пръснахме се кой накъдето види из Балкана. Тотю достигнал над селото Тодор четата (Габровско) в гората, гдето се крил няколко дена, намира един верен человек, който да отиде в Габрово при баща му да му каже, че е жив, и да му поиска пари, хляб и сланина. Человекът дохожда при баща му, съобщава му всичко. Взел пари, хляб и сланина, занесъл всичко това на Тотя, като ходел всеки ден при него в Балкана на разговор. След 2—3 дена Тотю пак изпраща същия человек при баща си пак за пари и за прехрана и да намери отнейде турско тескере, с което да може да избяга от България. Человекът дошел, но не намерил както първия път бащата в дюкяна, ама намерил брата му Донко Ив. Хаджидосев, на когото казал, че брат му Тотю е жив и да му даде поръчките. Донко от страх или бог знай как, вместо да прокрие брата си ида му помогне да избяга, отива при Денча Илиев (син на известния дядо Илия Видинлиев), на когото казал, че брат му Тотю е жив и пратил человек за пари, хляб и тескере, като искал наставление от Денча какво да стори. Денчо му казал да отиде в конака (правителството) и да съобщи. Донко, без да му мисли много, отива в конака и съобщава всичко. Властта хваща пратеника, с когото изпраща един табур (дружина) низами (солдати). Този Тотюв пратеник волно и неволно завел солдатите на мястото в Балкана, гдето се криял Тотю. Обсаждат навсякъде тази местност и казват на Тотя да се предаде жив, но той, като видял, че отвсякъде е заобиколен със солдати, без да може да избяга, решил да се не дава жив. Почнал да се сражава, за да си проправи път, убил около 5—6 солдати, може би и повече, догдето и него ранили смъртоносно. Тогава отрязват главата му и тържествено я донасят в Габрово, забита на кол.

От постоянното ми ходяние по селата да проповядвам за въстание се известиха турските тогава шпиони и съобщили на властта, но властвующите турци, без да турят ръка на мене, понеже се съмнявали, че аз върша такива работи, поръчали на стражарите да ме следят, като ходя по селата, какво върша. Но всички стражари и ефендета в конака ми бяха един вид като приятели — събирахме се, гуляехме, черпехме се, тъй щото не вярваха, че ази съм въстаник. Но и рушвета помагаше в случай на нужда — с 5—10 бешлика можеш пред тях да говориш каквото искаш. Понякогаш по селата се случваше да се срещам из кръчмите с някое заптие, което, като ме види, почнава да ми говори така: «Насъл сън бе баш комита, чок джанабет инсан сън ама елбетя дюшерсин капанъ.» Ази същевременно ще почна да му говоря, че такъв человек не съм за какъвто ме мислят, че съм покорен рая, че приятелствам с всички ефендета и прочие, почнавам да го черпам, ако пие, догдето го напоя добре, тъй щото пред него почнавам тогава да пея народни песни или, ако не пие, ще му дам 1—2 бешлика и му затулям устата с тях, и той си отива благодарен, даже и защитаваха ме пред ефендетата такива заптии, които бяха отредени да ме следят.

В неделята два пъти или три пъти ази, Цанко Дюстабанов, Еким Цанков и други непременно ще имаме събрание. Понякога ходяхме и на «Молловото кладенче» да заседаваме, като разисквахме кой ден да въстанем с оръжие и прочие, понеже ЦРК в Букурещ искаше ний, габровците, предварително да въстанем, понеже сме близо до самия Балкан и ще имаме възможност да противостоим на турците по-дълго време, догдето и от другите градища въстанат. Но когато се съберехме на съвет при «Молловото кладенче», непременно отстрана ще има поне двама заптии съгледатели да не би да пеем народни песни или да играем на талим, понеже беше донесено на властта, че комити ходят при «Молловото кладенче» и играят талим. Понякогаш ще доде някой от заптиетата при нази на «Молловото кладенче», уж като приятел, за да види какво правим — имаме ли оръжие (да шпионира), но ний повечето на него място ходяхме вечерно време, носим си и ракия под предлог, че сме излезли на разход да пием ракия. Ще го почерпаме една-две чаши и разговаряме уж по търговски работи. Ако заптието почне да говори за комити, ний всички ставаме и си тръгваме под предлог, че не приемаме да се говори пред нази за комити, да не би и нази да подозре властта за такива, и се разотивахме кой накъдето иска.

В едно събрание решихме да си доставим предварително оръжие от Влашко чрез Централният комитет, именно пушки двуцеви и леволвери, и тогава да въстанем, за която цел събрахме пари и ги дадохме на казаний Фичо от Ряховица, който сам ще ги занесе в Букурещ, ще ги предаде на Комитета, отгдето ще вземе оръжието. Сам ще го пренесе в България и тайно ще го изпрати в Габрово. Този Фичо, откато взе парите, вече го не видяхме не жив, не умрял, нито оръжие видяхме. След това доставихме си пушки и револвери от градовете Търново, Русе, Севлиево, Габрово и Ловеч, каквито тогава се намираха. Саби правеха двама габровски ножари, от които си доставихме и такива. Разнесохме [ги] тайно и в градовете Търново, Ряховица, Севлиево, Ловеч и Плевен. По тези градища разнасяше саблите съгражданинът ми Петър Тасев. Носяше ги на кон в бурета, като че отива по селата да купува вино. Един път беше заминал със сабли в г. Ряховица с цел, като ги предаде на тамшния комитет, на третия ден да се върне в Габрово. След като пристигнал в Търново, ний в Габрово се научихме, че уж бил хванат със сабите от властта. На третия ден вечерта, часа по 4 по турски (срокът на завръщанието му), ази отидох край г. Габрово на местността «Падало», за да го причакам и ако в това определено време не се завърне, да знаем, че е хванат. В определеното време той пристигна благополучно. За хващанието му било измислица. Той тръгна за в града по шосето, ази през «Падало», за да се не водим на едно. Както минавах край тп станция, началникът на станцията (турчина), с когото уж приятелствах, видя ма и ма покани в станцията на разговор и да [ме] почерпа. Ази не можах да му откажа, но преди да вляза в станцията, случайно едно момче на около 14—16 години беше до станцията, на което дадох 1 грош да отиде да съобщи на Тотя Ив. Хаджидосев, че отивам в станцията, и да му каже да доде и той веднага с двама или трима наши верни приятели. След малко време Тотю заедно с други двама наши верни [приятели] пристигна в станцията при нази. Началникът поръча ракия, почнахме да пием. Упоихме го добре. Допусна ни даже да боравим и по апарата. Стана време за вечеря. Началникът затвори станцията и излязохме на «Падало». Седнахме на тревата. Поръчахме на бакалина Денча да донесе ястие каквото има. Той донесе сирене, пастърма, суджук — накладохме на тревата огън. Денчо каза, че имал много добри живи прасета, когото накарахме да заколи едно прасе. Очисти го, положи го на шиш и почнахме да го печем на огъня. Началникът от пиянство каза, че и той ще стане гявур, и почна сам да върти прасето, за да се опече по-скоро. След като се опече и той почна да яде заедно с нази като всеки българин, почна да пее нашите български народни песни, думаше ни така: «Вий всички сте комити, ама и ази ще стана комита и няма да се отделям от вази.» Така с този турчин прекарахме цялата нощ, когато най-после всички един по един го яздихме като магаре по поляната и на присъмвание се разотидохме всички. Оттогава този турчин стана такъв добър приятел наш, щото изказваше ни всички тайни на турците.

След като се снабдихме всички с оръжие разно и с барут и куршуми, в едно събрание решихме да въстанем на 1-ий май 1876 г., но понеже дотогава имаше още доста време, ази постоянно в него време обикалях селата, проповядвах на българите, казах им да бъдат готови за 1 -ий май да въстанат с оръжие и прочие. Един ден през месец април 1876 г. при захождание на слънцето, както се връщах от обиколка, преминах край градината на Стойча Иванов. В нея бяха Тотю Ив. Хаджидосев и други 4—5 момчета, всички въстаници, между тях едно непознато лице. Като ма видяха, повикаха ма да отида при тях. Ази слязох от коня, почнах да го връзвам. При градината извън имаше жени и деца, които ми казаха, че непознатото лице между другарите ми в градината било шпионин (турчин). Отидох при тях. Заварих ги, че пият ракия и ядат шекер за мезе. Седнах при непознатото лице. Другарите направиха ми знак, че е шпионин. Ази предварително пожелах да се запозная с него и го попитах отгде е родом, как му е името и по каква работа ходи. Като му казах името си, той ми каза, че е от с. Мисилимово, Ловчанска околия, каза името си Христо, а бащиното си име не можа да определи. Каза, че не повни баща си и не знае как е било името му. Каза, че е въстаник, изпратен нарочно от Ловчанския комитет да узнае кога и кой ден ще въстанат в Габрово, за да знаят и ловчалиите и да въстанат в същия ден: «Но като не познавам тука в Габрово никого от въстаниците, при когото да отида и да узная, излязох вън от града, видях тука в градината тези момчета и отидох при тях като при приятели. Казах и на тях всичко това, но те се боят от мене и нищо по въстанието в Габрово не говорят, а пък познавам ви каза, по дух, че всички сте въстаници както мене, но не смеете да се доверите на думите ми и затова нищо не говорите по вашето въстание.» А пък ази този шпионин лично го познавах. Той беше суара (конни стражар) при ловчанската полиция, по народност помак. Яздеше бял кон и няколко пъти е бил командирован в Габрово, за да изпълнява длъжността си. Догдето той казваше отгде е и с каква цел е дошел в Габрово, ази едвам се удържах да се не изсмея. Като му казах, че е излъган, загдето мисли, че има в Габрово въстаници, казах му, че ний, габровците, сме всички българи, всички сме покорни раи на султана. Нямаме турци в града, за да ни мъчат, ограбват, убиват и прочие, тъй щото не можем да ви имаме за приятел, ако продължавате да говорите за някакво си въстание в Габрово, когато такова нещо няма и с което може да ни навлечеш голямо зло от властта. Като му казах, че ако иска да приятелства с нази, като всеки българин да говори за търговия, а не за въстание, което е забранено между нази да се говори и от което ни е страх да се не подозрем от властта, или пък да се отстрани от нази. Той каза: «Като е така, не искам вече да говоря за въстание, ами да попеем и да пием ракия.» И сам той взе шишето с ракията, напълни чашите и ги поднесе на всички ни. Изпихме чашите, поднесе ни шекеря с чинията (мезето). Ази му казах, че това мезе е турско, т. е. турците пият ракия и ядат за мезе шекер, а ний българите ядем люто, кисело и солено. Отказах да взема от шекеря и поръчах на бакалина Стойча Иванов да донесе за мезе сланина — сурова. Бакалина без забава в една чиния донесе сланина и се подсмива. Ази я взех и я подадох на шпионина да я нареже на дребно. Той с отвращение каза, че това мезе не е добро, и каза, че няма нож (чекия), за да я нареже. Ази му дадох нож (чекия) и той нямаше какво да каже. Взе чекията и неволно наряза сланината, като едвам допираше пръстите си до нея. Като и наряза, ази взех с чинията, закусих от нея и казах, че е много хубава, прясна и вкусна, и поднесох на всички да вземат, и думам, че българите най-много обичат сланината. Всички взеха, а шпионинът каза, че не обича сланина — ще взема, каза, шекер. И посегна, за да вземе. Ази (го) преварих. Взех чинията със шекеря и го пръснах из тревата, като му казах, че турците ядат шекер, а ти какъв си българин да не ядеш сланина. Уж казваш, че си въстаник и ще убиваш турци, а пък не искаш да ядеш сланина, Той от гняв, от злоба така се намръщи и разсърди на мене, но пък и страх го беше да не би да го бием, нямаше какво да стори — взе едно парче, тури го до самото си гърло, без да го сдъвче, и с голямо отвращение едвам го преглътна, дору че се и попоти от гняв. Но ази го не оставях вече спокоен. Почнах по-начесто да наливам ракия в чашите и след като ги пресушим, поднасям и сланината и той неволно вземаше по едно парче и все така го гълташе както първото, догдето най-после се принуди — стана, взе сбогом и си отиде; но догдето стоя при нази на около 200—300 шага настрана отвън градината обикаляха други двама заптии да ни наблюдават какво ще правим с него и в случай противен да го защитят. Щом той излезе от градината, сдружи се с тези двама заптии и отидоха в града. На другия ден този същият шпионин в стражарската си форма, на белия (си) кон предвождаше още 4—5 души стражари и отидоха по балканските села да шпионират българското население. Така този шпионин се мъчеше нази да шпионира — догдето го нахранихме със сланина.

Преди една седмица от определений ден (1-ий май 1876 г.), в който с оръжие ще въстанем, ази нито денем, нито нощем имах почивка. Постоянно обикалях момчетата, които ще въстанат, насърчавам ги да не би да се уплашат и да [се] откажат. Който от тях поискаше оръжие, барут, куршуми и прочие, давахме му или пари ще му дадем да си достави; тъй щото каквото имах спестено всичко изразходвах с радост, че ще въстанем против турците и веднъж завинаги ще се отървем от тяхното иго. В тези последни дни бях станал най-смелият и решителният, най-весел, макар и съвършено физически уморен от ход, тъй щото не се усещах понякогаж и да се нахраня и догдето ме не принудеше гладът, ази не ядях.

На 27-ий априлий или 28-ий 1876 г. сутринта рано се известихме, че въстаниците от Търновската околия излезли и се установили в Дряновския манастир. В града Габрово стана ужасна паника между жителите. Аскерът почна да се движи вън от Габрово и постоянно употребяваха сигнал. Учителите от гимназията напуснаха да учителстват и гдето видят познат момък, смъмряваха го защо стои умислен, защо не се въуружи, сега му е времето да се извърши всичко и прочие. Така проповядваха. Додоха при мене родният ми брат Райчо М. Каролев и Нестор Марков. Помолиха ма да отида при нашия войвода Цанко Хр. Дюстабанов да го помоля да събере четата, без да чака 1-ий май и без да отива с четата в Балкана, ами да отидем на помощ на въстаниците в Дряновския манастир, понеже бяха обсадени навсякъде от турците — да ударим в тил на турците, да пробием път, да освободим обсадените, да се сгрупираме с тях и тогава задружно всички да се отправим за в Балкана. Този съвет от тези две лица беше много умен и уместен, който и ази одобрих. Същевременно отидох при войводата Дюстабанова — казах му този план. Той го одобри, но не се съгласи да го изпълни по причина, че догдето отидем до манастири, през които села преминем, отпосле тези села ще бъдат всички изгорени, разсипани и ограбени от турците, а жителите им ще бъдат изсечени. «Не искам — каза, — да ставам причина да се избиват невинни хора, а пък въстаниците в манастири, ако успеят да си пробият път и да избягат, те сами ще ни намерят в Балкана. В противен случай ще оставят костите си в манастиря за спомен на българската свобода и в такъв случай ще пострада само манастирът.»

Доде 1-ий май и сутринта в зори доде при мене пратеник от Дюстабанова, за да се явя при него в Паскалевия хан. Отидох в хана. Намерих го седнал на каменната стълба във входа на хана. Пред него стоеше Еким Цанков. Здрависахме се и се усмихнахме. Еким излезе от хана и си отиде. Цанко и ази отидохме в яхъра, гдето ми каза да обиколя през деня всички момчета, да им кажа да бъдат готови в пълната им амуниция и вечерта, като се стъмни, часа като по 2—3 по турски, всеки, през гдето може, през разни пътеки, да се отправят на Габровския манастир, гдето той преди тях ще бъде пристигнал на манастиря и там ще ги приема един по един и ще ги записва, гдето ще положим клетва за «свобода или смърт» и като излезем от манастиря, ще си почнем делото. Като ме помоли да се потрудя всячески, щото всички момчета да излязат, които бяха дали честно слово. «Защото научавам се — каза, — че някои от тях отказали, а пък няколко като откажат, ще повлекат може би подиря си и другите и тогава нищо няма да излезе.» Ази го уверих, че такова нещо момчетата няма да направят, като му казах, че ще му доведа всички на манастиря. Той поблагодари. Вземахме си сбогом и се разделихме. През целия ден ази се не запрях, догдето не обиколих всички момчета. И действително щото половината от момчетата бяха отказали да излязат уж по разни причини, а то никакви причини, а просто, че милеят живота си. Като видях, че отказват, станах като гръмнат, но пак се не оставям досущ отчаян. Почнах такива, които бяха отказали, да ги нападам с най-грозни думи, като ги нарекох турци, предатели на братята си, недостойни за свобода и прочие, тъй щото някои от тях душевно се разкаяха и обещаваха пак да излязат, с условия не първата вечер, ами на втората, т. е. на 2-ий май, за да видят другите ще излязат ли или не — ази нямаше как, склоних на тяхното желание и през нощта пратих пратениκ в манастиря да съобщи на Цанка Дюстабанов, че всички момчета ще излязат на 2-ий май през нощта. А пък Цанко Дюстабанов на 1-ий май вечерта беше излязал само с Тотя Ив. Хаджидосев, Пенчо Постомпиров, Хр. Партинков [и] отишли бяха в манастиря. Същата нощ от момчетата около 30 человека бяха отишли при тях и други никой. На 2-ий май през деня съобщих на всички останали момчета да се съберат вечерта по тъмно въоръжени в къщата на съседа ми Илия К. Кехайов, отгдето всички задружно ще излезем. Казано и свършено. Вечерта, щом притъмня, един по един почнаха да прииждат — събраха ся всичко 46 человека и чакаха мене. Ази в това време във формата си, въоръжен в пълна амуниция за поход, стоях прав пред майка си за прошка, пред брата си Райча и пред сестрите си. Преди да целувам ръцете на майка си, брата си и сестрите си, брат ми Райчо описа в кратко какво нещо е свободата и как тя може да се спечели. Каза ми в заключение така: «До този час, до тази минута, когато въоръжен, както та гледам, излизаш вън от прага на бащината ми къща, дотогава ще те имам за роден брат; щом излезеш от къщата и се върнеш не свободен или станеш подлец и предател, в такъв случай с клетва пред бога ще казвам, че не ми си брат, и няма да те признавам за такъв. Свободата — каза ми — е сладко нещо, но догдето се спечели, трябва да имаш предвид — 1-во — смърт и да се не уплашиш от нея; 2-ро — наранявание и болезни, но да ги претърпят; 3-то — глад, жажда, без постилка, без завивка, студ, мокрота, но всичко това да можеш да преносяш; 4-то — хващанието ти от неприятеля, изтезавание и други разни мъчения с цел да те принудят да изкажеш кои са ти другарите, кой ви е накарал да въстанете и прочие, и прочие, всичко това с кураж да претърпяш и нищо да не казваш по това свято дело и тогава само ти ще бъдеш духом свободен и неустрашим, и мене ще ми е драго, че съм имал такъв смел и решителен брат. Това — каза — са моите последни братски наставления и вярвам — каза, — че с достойнство ще се наричаш въстаник за българската свобода» — като ми пожела и добър успех.

В това време, догдето брат ми говореше, както той, тъй също майка ми, сестрите ми и ази постоянно плачехме, но в това време три пъти идваха пратеници от събраните момчета, гдето ма чакат в къщата, за да отида по-скоро при тях. Ази нямаше как повече да се бавя, простих се с майка си, с брата си, със сестрите си и излязох със сълзи на очи и отидох при момчетата, гдето, като ме видяха, всички, зарадвани до немайкъде, думаха: «Цаката доде, Цаката доде — така тогава ме наричаха, — хайдете да вървим.» Ази ги здрависах, пожелах им добър успех, заповядах да донесат една стълба, по която се изкачихме на къщата отгоре всички един по един — на брой заедно с мене 47 души, и оттам хванахме баира през гората и излязохме накрай града на местността «Радичовиц», отгдето слязохме на шосето и тръгнахме през Етърския път, преминахме през селата Бичкинята, Болтата, Газурниците, Варчовци и Старат, без да срещнем или стигнем някой турчин. Отидохме на Габровския манастир, гдето войводата Ц. Дюстабанов с нетърпение ни чакаше. Същата нощ, в същото време, въстаниците от селата Бичкинята и Кряковци се въоръжили с цел да додат и те на манастиря и присъединят с нази. Но в селото Кряковци нея нощ пристигнал един заптия (турчин), идещ от селото Баланите, видял, че всички момчета [били] въоръжени, без да се яви при тях или нещо да им каже, отправил се по-скоро да стигне в Габрово да съобщи на властта, че [са] въстанали българите с оръжие. Щом той заминал от селото, въстаниците решили да го стигнат в пътя и да го убият. Този заптия предвидил, че ще го преследват да го убият, отстранил се от пътя и през гората преминава, прегазва реката Янтра и излиза на другия път, водещ за селото Бичкинята и оттам за Габрово. В същото време един от въстаниците на село Бичкинята (синът на Тодора Налбантина) бил закъснял и не излязъл заедно с другарите си, както вървял в пътя над селото Бичкинята, за да отиде на манастиря, ненадейно среща се с казания бегавш заптия. Веднага заптията с опната пушка срещу него му казва: «Дур, бе комита, давранма теслим ол кендине.» Догдето заптието изговори тези думи, въстаника го прицелил с пушката си — гръмнава турчина, гръмнава и въстаника и двамата падат мъртви на място. От тези два вистрела излезли няколко души селяни от Бичкинята, достигат и другите въстаници, които преследвали заптието, отиват на мястото, гдето се чул гърмежът, намират заптието и въстаника мъртви и двамата, вземат въстаника, закопават го в гробищата, а на заптието вземат оръжието му, а трупът му хвърлят в реката Янтра. Това беше първата жертва на въстаниците. За това заптие отпосле властта обеси 7 человека от тези две села.

Като пристигнах с 46-тех момчета в манастиря при войводата Дюстабанова, той отчасти се зарадва и неволно се поусмихна, здрависа ни с добре дошле и установи всички момчета около каменната трапезария в двора на манастиря под ореха на отдих, догдето се разсъмне, като предварително постави караул на всяка пътека около манастиря. Тогава войводата доде при мене, отстрани ме малко настрана, за да не чуят другите какво ще ми говори, и ми каза: «Като водиш тези момчета, приготви ли им и по едно въже?» Почуден от думите му, и го попитах защо? — той каза: «Защото сме излъгани и всички ни, които сме излезли, ще ни бесят, затова ви казвам, барем да си приготвим и въжята.» Така и това време беше се умислил и отчаял войводата ни и не знаеше отгде и как да почне. Ази почнах да му говоря да не бива отчаян, да не би да забележат момчетата, защото и на тях ще се убие мъжеството, ами да бъде весел. Като му казах, че никой от нази не разчита да остане жив и всеки от нази желае да умре за свободата, той каза, че аслъ вече е невъзможно назад да се върнем и ще вървим нанапред. «Но съжалявам — каза, — че отпосле никой не ще ни бъде признателен и ще ни нарекат разбойници, чапкъни, пианици и прочие.» Толкова беше този ни разговор. Почна да се разсъмнава. Ударихме клепалото. Излязоха всички калугери, с които заедно влязохме в църквата. Отслужиха ни молитва. Положихме клетвата за свобода или смърт и с веселост излязохме от църквата на двора. Наредихме се в ред. Войводата Дюстабанов каза да побързаме по-скоро да стигнем на шосето в Балкана в местността «Ковашката калдърма», гдето да се установим, понеже него ден ще мине пощата от Габрово за Казанлък и да я ударим. Този ден беше 3-ий май 1876 г. Като предварително войводата определи за авангард Христа Партинков и Петка Патладжана. Този последният в това време беше съвършено пиян и помолихме войводата да не назначава него за авангард. Той каза, че догдето стигнем на определеното място, ще изтрезнее. Авангардът замина нанапред и войводата поведе след него всички ни. Преминахме през селото Страшката река и се отправихме за «Ковашката калдърма». Щом авангардът пристигна на «Ковашката калдърма», вижда, че по шосето преминават двама конни заптии, които тоже биле авангард на пощата. Тогава Петко Патладжана (пияния), без да чака да пристигне пощата или заповед от войводата, почна да стреля върху заптиите. Догдето да пристигнем всички момчета, заптиите слизат от конете си, вземат позиция в гората против нашия авангард и се почна от двете страни престрелка, от която престрелка пощата се уплаши и избягва обратно за Габрово. Като пристигнахме всички, двамата заптии престанаха да стрелят и избягаха из Балкана, като оставиха конете си. Хванахме конете, намерихме в дисагите частна кореспонденция от габровските турски чиновници, които съобщават на приятелите си в Казанлък и Стара Загора, че габровците се готвят за въстание. Тази кореспонденция беше писана на турски, но войводата много добре знаеше да чете и пише турски. [На] един от конете [се] качи войводата, а на другия натоварихме провизията си и тръгнахме обратно към Габрово по шосето. Слязохме при хановете на «Червен бряг», гдето се установихме на отдих, за да узнаем какво става в Габрово относително ударванието ни на пощата. Научихме са, че аскера в Габрово се готвел за поход, да доде в Балкана да ни нападне. Тогава войводата поведе всички ни с изключение на Петка Патладжана, Тотю Ив. Ябанозов, Стефан Хесапчиев и други, които същевременно при ударянието на пощата избягаха от четата неизвестно где. Преминахме през с. Зелено дърво и отидохме в гората до местността «Турска поляна», гдето се установихме на позиция и с нетърпение чакахме пристиганието на турския аскер. Стояхме до часа 3 следобед, но никакъв аскер не доде да ни преследва. Тогава се отправихме и слязохме в с. Топлеш, гдето пренощувахме в позициите си. На сутринта заклахме агнета и ги положихме в пещите на Тонката Коев от същото село, а догдето се опекат, войводата изпрати 4 момчета да отидат и почнат от селото Недевци да вдигат селяните на оръжие, тъй щото всички младежи от селата Недевци, Лютиците, Спасетата, Гостювци, Шишовци, Топлеш, Дилиджеците и Тодорчатата вдигнахме на оръжие, на брой около 1500 человека, на които оръжието беше повече сопи, ножове, брадви, сатъри. В рядкост имаше от тях въоръжени с пушки. Но понеже със сила и неволно ги вдигнахме тези хора на оръжие, всеки от тях търсеше случай като как и отгде да избяга. Войводата, за да ги сплаши да не бягат, заяви на всички,че който от тях се опита да избяга, ще бъде застрелян. Тогава повечето от тях заявиха, че майките им, бащите им и жените им не знаят, че излизат за въстаници. Освен това заявиха, че нямат и храна поне да оставят на домашните си, и поискаха поне да снабдят с храна (жито) домашните си и тогава да излязат в Балкана. Войводата, за да ги удовлетвори, заповяда да се разбият всички правителствени хамбари в тези села и житото да се раздаде на населението, за която цел изпрати няколко момчета, които разбиха хамбарите и житото в тях в един час време се разграби от населението. В същото време момчетата хванаха в с. Недевци четирима души турци бардари, докараха ги при войводата. Те от страх да не би да ги убият пожелаха да приемат православната вяра, без да ги принуждава някой за това, като казваха, че прадедите им били българи и затова искат и те да се покръстят. Но войводата им каза, че ний не сме излезли да покръщаваме турците, ами да се бием с тях за българската свобода, като им каза, че няма да ги убива и ще ги отпусне да си отидат с условие да казват на турците, че Балкана е пълен с комити, които куршум ги не лови. След това взе им тескеретата (паспортите), прегледа ги и ги каети с турски почерк, като написа на тях така: прегледано тескерето на Абдул Рахманов (както е името му) от Цанко Дюстабанов, войвода на габровските комити на брой 5000 человека, и му се позволява да премине свободно през Балкана. Даде на турците тескеретата каетени, взе им предварително оръжието, което имаха, и ги отпусна да заминат през Балкана. След това извадихме от пещите опечени агнетата, направиха ги на порции и раздадоха на момчетата и всеки на позицията си закуси. След закуската войводата по сигнал събра всички ни, построихме се в ред и ни поведе за в Балкана. Някои от момчетата заявиха, че не искат да отидат в Балкана, ами да се повърнем в Габрово, да нападнем аскеря, да го вземем в плен, да го обезоръжим, за да се снабдим с тяхното оръжие. Войводата, ази и други още от момчетата искахме да продължаваме из Балкана, без да се връщаме в Габрово. Седнахме на съвет и болшинството реши да се не връщаме в Габрово, защото ще станем причина турците да изгорят Габрово и да изколят жителите му, ами да отидем в Севлиевската околия, гдето да се сдружим със севлиевските въстаници, като разчитахме, че и те са въстанали, и тогава да тръгнем из стария Балкан. Решено и сторено. Тогава войводата ни поведе.

Минахме през селата Дилиджеците и Тодорчатата и догдето да стигнем на високите скали при с. Моровеците, замръкнахме (стъмни се). Установихме се поскалите, като накладохме на около 20— 30 места огън. Този огън се виждаше от г. Габрово. Посред нощ почна сигналът да свири на сбор за поход. При събиранието ни видяхме, че всички селяни, които бяхме вдигнали с нази, избягали — върнали се по домовете си. От тях останали бяха около 10— 15 момчета, на които войводата каза да си отидат и те, като познавахме, че ще избягат, но те отказаха и останаха с нази. Тръгнахме. Преминахме през селата Моровеците и Руйчовци и осъмнахме над село Трънито, като се установихме на отдих на местността «Завуй». Оттам тръгнахме за в село Дебел дял, Севлиевско. Достигнахме близо до него село, гдето на една полянка в гората се установихме на отдих. На нея полянка ни намериха, т. е. пристигнаха ни Никола Ив. Рясков (куция) от г. Габрово и още един негов другар, когото сега не повня, които донесоха 7 венци, направени в знак [на] признателност за българската свобода или смърт от съществующия тогава в Габрово женски пансион, предназначени за инициаторите на въстанието, от които венци взехме войводата, ази, Тотю Ив. Хаджидосев, Пенчо Постомпиров, Кънчо Буренчето, Христо Конкилев и Георги Попдимитров, по един положихме ги на главите си, с които тържествено поведохме момчетата към селото Гъбени (Севлиевско), в което село влязохме в тъмнина, обсадихме го и влязохме тогава в селото, гдето от българите се известихме, че турци башибозуци щели да додат нея нощ в селото да го ограбят и да избият жителите; които башибозуци действително биле се приготвили за тази цел близо до селото на разстояние около 2 километра от него. Няколко цигански семейства, които бяха избягали от Габрово, съобщили на тези башибозуци, че сме пристигнали в селото, за да не дохождат. Тези цигани шпиони се намираха нея нощ в селото. Войводата заповяда на няколко момчета да отидат, да хванат циганите и живи да ги докарат при него. Момчетата отидоха, а войводата, ази и други още се установихме пред кръчмата да чакаме докарванието на циганите. Като пристигат пратените момчета при циганските къщи, циганите в тъмнината почнали да стрелят и да бягат. Момчетата с голи сабли, без да стрелят, се впущат върху бегавшите цигани, колкото достигнали, изкастрили ги на място, като хванали живи трима души и ги докараха пред кръчмата при войводата, гдето едина от циганите ма позна и почна да ми се моли да го защитя. Ази, без да му отговоря, отстраних се от него, като му ударих само една плесница. Същевременно се оттеглихме от селото всички момчета. Отидохме край селото до една локва. При локвата имаше една круша (дърво). Под крушата решавахме дали ний да нападнем башибозуците, или да чакаме те пази да нападнат. Решихме да тръгнем по посока към башибозуците и ако се срещнем, да се ударим, като предварително войводата реши да се отпуснат живи тримата души цигани (пленените). Момчетата не [бяха] благодарни да се отпуснат циганите и без да знае войводата, от момчетата именно Симеон Матев и Гатю Йонков вземат циганите, уж да ги отпуснат, закарват ги при локвата, гдето ги насичат със сабите си и ги хвърлят в локвата. Симеон Матев, като почнал да удря последния циганин със сабята си по главата му, гдето завърне, след няколко удара му се превива сабята надве и той без повече хвърлил го в локвата недосъсечен, който на сутринта се свестил, излязъл от локвата и отива при турците и им съобщил всичко. От Гъбени тръгнахме за към Граднишките колиби, тоже Севлиевско. В пътуванието ни в гората на една полянка се намерихме с въстаниците: Пешовчето от Севлиево, Дончо Сопотлията, Христо Фнлев от село Кръвеник и баща му дядо Филю и други 2—3 момчета, гдето причакваха да пристигнат севлиевските въстаници. Но преди да въстанат севлиевците, турците в града им разбрали намерението, взели мерки за хващанието им и осуетили плана им. Тези 6—7 души севлиевски въстаници се присъединиха с нази с изключение на Пешовчето, който се върна обратно за г. Севлиево с цел да вдигне и другите въстаници и тогава да доде при нази в стария Балкан. Като наближихме Граднишките колиби, почнаха да излизат от гората жени, деца, старци, тичат в среща ни и със сълзи на очи се молят да влезем в селото им, гдето дошле турци башибозуци, убивали, безчестили и ограбили къщите им. За да отмъстим, тръгнахме за в селото. Башибозуците, като ни видяха, влязоха в черковата, която предварително осквернили и ограбили, и взеха позиции по прозорците на черковата. Повечето от момчетата искаха да нападнем на черковата, да я запалим, за да принудим башибозуците или да излязат от черквата, или да изгорят в нея. Войводата не се съгласи на това и не позволи да се напада черковата, като каза, че ще пpoдължaвaме пътя си, а башибозуците, като ни видят, че заминуваме, ще излязат от черквата да ни гонят. Тогава ще ги заобиколим, без да им дадем възможност да се върнат към черковата, която им служи за крепост, като знаят, че българин не напада черкова. Без да влизаме в селото, тръгнахме из боаза, наречен «Кървенишкия боаз», закъм селото Кръвеник. Като се затулихме от очите на башибозуците, те излязоха от черковата и започнаха пак зверствата със селяните, гдето ги намерят скрити. След нази чуваме крясък и писък от жени, деца, мъже и старци. Тичат по дирята ни и като ни стигнаха, молят се да се върнем и да ги отървем от тези башибозуци. Повърнахме са, но башибозуците, които бяха на брой около 100 человека, като ни видяха, пак се скриха в черковата на позиция. Ний пак се оттеглихме и те пак излязоха от черковата, без да ни последват, ами заминаха към турското село Градница. Войводата по молбата на селяните посстрадавши остави в «Кървенишкия боаз» Тотя Ив. Хаджидосев с 30 момчета, ако в случай се повърнат башибозуците в селото, за да защищава селяните, а ний заминахме за с. Кръвеник, гдето Христо Филев и баща му дядо Филю с още 10 момчета останаха в родното си село, като резерва на Тотя Ив. Хаджидосев. Ний всички се отправихме за в с. Батошево и на другия ден сутринта рано пристигнахме в Батошево. Селяните от него село ни посрещнаха с радост и всички от него село (по-младите мъже) бяха въоръжени и бяха запазили селото си отвсякъде и готови за бой, ако в случай ги нападнат турци, а пък в това време на разстояние около 2—3 километра от селото Батошево покрай реката по ливадите се били установили около 1000 человека черкези и башибозуци, конто се готвели да нападнат Батошево и другите наоколо села за плячка. Не нападнали по причина, че поляка (пъдаря) селски от селото Батошево, който бил помак, през нощта тайно отишъл при черкезите и башибозуците и им съобщил, че селяните в Батошево укрепили добре селото, всички въоръжени от пети до глава, и е невъзможно засега да се нападнат, ами да нападнат селото идущата нощ, когато повечето от селяните ще излязат в Балкана. Когато този помак шпионин ходил да съобщи това на турците, един от селяните го видял, че ходил при турците, но замълчал и на никого другиго не казал. Щом ний се установихме в Батошево, войводата попита селяните да кажат — има ли наблизо до селото турци и такива нападали ли са селото им. Селяните казаха, че са научили какво, че имало край реката турци и са готвели да нападнат селото, но дали е така или не, положително не знаят. Тогава селянинът, който бил видял помака шпионин, че ходил при турците, каза да хванем него помак и той ще ни каже всичко за турците и ще каже много ли са, малко ли са, защото е ходил при тях. Изведнъж потърсихме помака, който се потаяваше около момчетата, казвал се българин, преглеждал оръжието на момчетата, т. е. шпионирал ги. Хващат го и го докарват при войводата. Запитахме го да каже, като е ходил при турците, где на кое място се намират, редовен аскер ли са, или са башибозуци и много ли са. Той каза, че никакви турци нийде не е виждал, нито при турци е ходил и хабер няма от такова нещо. Тогава войводата покани селянина да разправи в лицето на помака где и как го е видял, когато е ходил при турците и прочие. Селянинът подробно разправи всичко на помака, но той пак настоява, че не е виждал никакви турци и не е ходил при турци. Тогава войводата каза на помака, че ще го заколят, загдето лъже, и заповяда на две момчета да го вземат, отведат и да му отрежат главата. Хванаха го момчетата. Помакът се разтрепера от страх и почна да се моли да го оставят жив и че ще каже всичко, за което го питаха. Войводата го повърна обратно и помакът си каза как е ходил през нощта при турците да им каже нея нощ да не нападат селото, защото всички селяни били въоръжени и много турци щели да избият; каза, че турците не са редовен аскер, ами черкези и башибозуци; каза, че биле около 2000 человека; каза на кое място са се установили и прочие. Тогава войводата заповяда да отрежат на помака ушите, за да помни кога е шпионирал българските комити, но съвършено да му не отрязват ушите, ами да ги оставят да висят на обиците само и да го поставят всред селото на слънце под караул на два часа време. Заповедта на войводата се изпълни от две момчета, които отрязаха ушите на помака до самата му глава и ги оставиха да висят само на обиците му, без да са доотрязани. Поставиха го така на слънце, а въстаника Станчо Керкин Арнаутина с гол нож го пазеше да не мръдне от място. След това войводата каза на батошевчани да се не уплашат, ако в случай ги нападнат турци, ами да се сражават до последна капка кръв и заповяда да се даде сигнал на сбор. Събраха се момчетата и тръгнахме да отидем над селото Батошево при колибите, називаеми «Енюв ръд», а пък местността до «Енюв ръд» е много стръмна и гориста, а пък краката ми в това време бяха ми се подбили от ход и едвам пристъпах, тъй щото ми беше невъзможно да продължавам да вървя. Свещеникът от селото Батошево, който бил добър приятел и познайник на баща ми, като ме видя в такова положение, почна да ме пита отгде съм и как ми е името. Понеже от формата ми и от шапката ми, която беше републиканска — донесена от Русия, помислил, че ази не съм българин. Ази му казах, че съм от Габрово. Казах името на баща си, също и моето име. Той заплака от радост и милост, прегърна ма, цалуна ма. Ази му цалунах ръцете и без да ми продума нещо, замина къде дома си и в разстояние на 5—10 минути време видях го, че води подиря си оседлан собствения си кон. Доде при мене. Даде ми коня и ми каза така: «Предпочитам такъв един юнак като тебе и син на най-добрия ми приятел в Габрово, да язди коня ми, отколкото да го пленят турците. Язди го — каза — из гората юначно, догдето ви отболят краката, и ако не можеш да продължаваш с него из гората, остави го и го натири. Той пак ще сполучи да се върне.» Ази му поблагодарих, цалунах му пак ръката, качих [се] на коня и тръгнахме всички за «Енюв ръд» и на смръквание стигнахме там. Установихме се и пренощувахме. Сутринта в зори момчетата заклаха агнета и почнаха да ги пекат, за да закусим предварително и тогава да продължаваме към Батошевския манастир. В това време пристигнаха пратеници от Ново село с молба да отидем тамо час по-скоро, защото селяните от него село въстанали и край селото два пъти се сражавали с турците, без да ги пуснат в селото да влязат. Но турците на брой биле около 1000 человека, тъй щото още в една битка ще сполучат да влязат в селото и всичко ще направят на прах и пепел. Тогава войводата, без да чака повече, макар че не бяхме закусили, събра момчетата, остави на «Енюв ръд» Георгя Попдимитров с 20 момчета, догдето се опекат агнетата и отпосле да доде след нази, а ний отидохме в Ново село, гдето ни посрещнаха свещениците и калугерките от женския манастир, и без да се бавим много в селото, отидохме на позициите оттатък селото на разстояние около 2 часа, т. е. в пътя към Троянския манастир. В това време избягаха Симеон Петров Глухото, Иван Чуликят и Иван Денито. Войводата изпрати други момчета да ги стигнат и убият, но не можаха да ги стигнат. Установихме се в позициите (в окопите), предварително направени от селяните, гдето и пренощувахме. На сутринта прегледахме позициите, конто бяха направени на тесния път, наречен «Калдърмата», само от двете му страни, т. е. на двата бряга на реката Видимата. Тоен път, наречен «Калдърмата», преминава в самия край на брега до самата вода на реката «Видимата», постлан с калдъръм от речни камъни. Дълъг е около 200 метра, широк не повече от 1 1/2 метри. От двете страни на реката при тези позиции се издигат много високи баири. Единият в източната страна е съвършено гол, без гора, песъчлив и скалист и едвам се вижда върха му от реката, другият в западната страна е покрит всичкия с едра гора и е невъзможно от реката да се види върха му. За да се отиде на върха му, трябва най-малко да се употреби един час человечески ход. Съобщението на позициите на двата бряга на реката ставаше по мост, направен от две нови отсечени големи дървета заедно с клоните им, препречени от едина на другия бряг на реката. След като разгледахме позициите, взехме няколко человека от селото с мотики и лопати и направихме окопи от самата река до върха през гористия баир, в конто окопи (позиции) се установихме като в цеп, на дистанция един от друг по 5—6 метра разстояние. Понеже бяхме на брой малко, заедно с въстаналите селяни бяхме около 100 человека, на другия бряг на реката (голия баир) от края на брега до средата му бяха направени от едри камъни огради във вид на каци (кочини), в които каци свободно могат да стоят двама хора съвършено прави и свободно да се движат с пушка в ръце. В това време чухме тръбите на турския аскер, че тръбят, който аскер се беше установил в ливадите, наречени «Бранево», далеч от нашите позиции около 2 часа разстояние. Разгледахме ги с биноклите, видяхме ги по движението, че бяха два табора, а пък башибозуци и черкези повече от 2000 человека и настъпваха към нашите позиции, като пред аскера вървяха башибозуците и черкезите. Войводата заповяда на всекои да се установи на позицията си и да изпълняват заповедите на мене, на Пенча Постомпирова, на Донча Сопотлията и на Христо Конкилев. Войводата заедно с Христо Партинков и с един селянин отидоха на самия връх на голия баир, отгдето да наблюдава сражението. При него беше и гарниста. Ази заедно със Станча Керкин, който ми носеше на гръб провизията и патроните в чанта, се установихме във втората каца при брега на реката, за да пазим пътя «Калдърмата». Най-първата каца до самата река беше занята от Никола Асенов. Също бяха заняти и другите каци от наши момчета и от селяните. Така всички на позиция очаквахме с нетърпение пристиганието на турците, които, като наближиха около 600—700 метра до нашите позиции, почнаха да стрелят върху нашите позиции (каците) и върху окопите на другия горист бряг на реката с цел да ни изгонят и свободно да преминат през пътя «Калдърмата», защото през друго място, друг път нигде няма, за да преминат и влязат в Ново село. Почнахме и ний да стреляме върху тях и така произведохме ожесточена битка с престрелка от двете страни, която трая около три часа, без да ги пуснем да преминат през «Калдърмата», нито някого от момчетата изгубихме, като изпратихме от турците повече от 50 души мъртви на онзи свят. Видяха турците, че нямат успех и почнаха да отстъпат назад и след малко време се смръкна. [Турците] които пак се установиха в местността «Бранево». На другия ден при изгревание на слънцето пак се отправиха турците башибозуци и черкези, за да ни нападнат, а след тях в резерва идяха [идваше] аскерът, но вече не вървят в пътя, ами през гората. Вървят из гората на групи по 15—20 души. Стрелят напусто и с глас викат така: «Вурунти бей аркадашлар, буннар болгар комиталар деилдир, буннар москов гявурдур», т. е. удряйте другари, тези не са български въстаници, ами са московци. А пък нашите момчета в окопите с четири очи гледат отгде ще се подаде някоя група. Като наближиха окопите, ненадейно нашите момчета изгърмяха върху няколко такива групи, конто бяха излезли налице. Паднаха няколко мъртви и ранени, а другарите им веднага хващат мъртвите и ранените за краката и ги отвличат наназад в долините и пак продължават да викат с глас: «Вурунти, буннар москов гявурдур» и да стрелят напусто. Понеже от нашите момчета нямаше налице, всеки си стои на позицията в окопа, почнаха турците да излизат нанагоре из гората с цел да ни заобиколят, но гдето-как се опитаха да преминат, навсякъде ний — момчетата — ги посрещнахме с огън и избихме повече от 200 человека. Така целия ден се сражавахме, без да изгубим някого от момчетата, само един селянин нараниха в ръката. Като наближи да захожда слънцето, турците се оттеглиха наназад от гората, взеха с тях си мъртвите и ранените и като достигнаха до колибите, називаеми «Скандалото», запалиха две къщи и в пожара изгориха убитите си другари, без да ги закопват. Но и този ден в сражението не взе участие аскерът. На третия ден сутринта, преди да се съмне, дадохме на момчетата в позициите да закусят печени агнета и прясно мляко. Всичко това беше приготвено през нощта от селяните. След като закусиха момчетата, войводата заповяда на гарниста да тръби на сбор. Събрахме се всички и тръгнахме нанапред срещу турците. Оставихме позициите си, отдалечихме ся от позициите нещо около един километър и там се установихме в самата гора в цеп без позиции и чакаме пристиганието на турците, които при изгряванието на слънцето тръгнаха пак в такъв порядок, както миналия ден, т. е. башибозуците и черкезите за авангард, а редовният аскер в резерва. Вървят не в пътя, ами през гората срещу нази, без да знаят, че сме се изместили. Като ни наближиха около 200—300 шага, ний — момчетата — по команда всички изгърмяхме в залп срещу им. Избихме и наранихме доста много башибозуци и черкези от този наш залп, а те, уплашени от тази наша ненадейна засада, дръпнаха се наназад, като оставиха на място убитите и ранените. Същевременно и ний отстъпихме наназад и отидохме в старите си позиции и се установихме. От този наш план турците се страшно разяриха. Почнаха да викат и да стрелят напусто из гората, щото заглушиха целата гора и тръгнаха нанапред. Достигнаха до убитите си и ранени другари, прибраха ги и ги отнесоха назад. Този ден само гюрултия правяха турците из гората с вик и гърмеж, без да са приближиха до нашите позиции и посред ден почнаха да тръбят на сбор. Събраха аскера и всички башибозуци и черкези. Взеха убитите и ранените си. Убитите пак ги изгориха в две запалени къщи и са установиха пак на «Бранево», но защо така рано се оттеглиха турците, не беше ни известно. Щом като почна да захожда слънцето, ний пак напуснахме позициите си и тръгнахме нанапред къде турците. Достигнахме на смръквание до запалените къщи, гдето си изгаряха убитите и целата наоколо местност беше са умирисала на една такава отвратителна миризма от изгорелите трупове, щото не можеше да се диша свободно. Там жителите от тези колиби бяха предварително избягали из гората заедно с покъщнината си. Намерихме в една бахчия до гората в шумата едно буре с около 50 оки сливовица ракия, за която момчетата се надпреваряха, кой по-напред да пие, за да не би да свърши. Войводата взе ракията и на всекиго даде по толкова, колкото трябва да изпие, а останалата изля на земята. От тази ракия момчетата станаха доста весели и решителни, щото повечето заявиха, че желаят през нощта да нападнем турците. Войводата не се съгласи да нападнем и останахме в гората и из бахчиите около изгорелите къщи, гдето и пренощувахме. През нощта няколко момчета под моя команда без знанието на войводата заминахме нанапред.

Преминахме селото Скандалото, от което жителите му предварително избягали, и отидохме на самото ханче, до самата река. Намерихме ханчето разбито от турците и ограбено всичко, а притежателя му с време избягал. От това ханче се почва вече местността «Бранево». От ханчето на разстояние около 200 метра беше разположен караулът (мъртвата стража) на турците, които, като ни видяха около ханчето, почнаха да стрелят. Стана тревога в стана им. Почна аскерът да тръби. Събраха се веднага и напуснаха браневските ливади и отидоха в гората при съществующата тогава кула край другия край на ливадите. В това време пристигна при нази и войводата с другите момчета. Видя, че турците отстъпили от «Бранево». Като се установихме около ханчето в гората и край реката на сутрента (4-ий ден) на разсъмвание пристигна при нази до ханчето Тотю Ив. Хаджидосев, когото войводата беше оставил с 30 момчета в «Кървенишкия боаз», който беше пристигнал и едвам говореше. Каза, че много черкези и турци ги нападнали в Боаза, разбили ги съвършено, а той едвам успял да избяга самичък, без да знае всички ли момчета са избити, или са се пръснали и избягали; каза, че турците изгорили селата Кръвеник и Батошево, но догдето влязат в тези две села и да ги запалят, много турци били избити от въстаниците. В същото това време пристигна при нази и Георги Попдимитров самичък и той с такива новини. Каза, че черкези ги нападнали на Енюв ръд, избили половината от момчетата, запалили къщите. В една от къщите изгорели момчетата Иван Тасев (брат на Петра Тасев, който в бурета разнасяше саблите) и синът на Дянка Джуката. Останалите живи момчета не знае какво са станали. Щом се съмна добре (5-ий ден), видяхме, че турците тръгнаха към нази, за да ни нападнат. Вървяха пак в същия порядък, както по-отнапред. Войводата заповяда да отстъпаме и по-скоро да се установим в старите си позиции. И в скоро време пристигнахме [там] и се установихме. Турците, като достигнаха до казаното ханче, запалиха го и като наближиха позициите ни, тръгнаха пак нанагоре из гората с цел да ни заобиколят и пак на групи вървяха. Него ден битката беше най-ужасна и трая целия ден до почвание захожданието на слънцето, тъй щото която турска група се опиташе да пресече път през нашите позиции, биваше комахай всичката избита с изключение [на] 5—6 человека, които едвам сколасваха от нашите куршуми да вземат убитите си и ранените и да ги оттеглят в долината, гдето ги оставяха да стоят, догдето трае битката. Една такава турска група, състояща се от около 20 человека башибозуци и черкези, която имаше и байряк (знаме), се появи на един кордел (малък гол баир) в гората, гдето се спре около 5—10 минути време, за да разгледа добре нашите позиции и тогава да нападне. Която група беше далеч от нашите позиции на около 1000 шага, а пък нашите пушки не достигаха на такова пространство и не позволихме на момчетата да стрелят върху нея група на такова пространство, защото куршумите ще отидат напусто. Тогава Пенчо Постомпиров каза, че ще гръмне с неговата двуцева пушка върху групата: «Като се надявам — каза, — че ще достигне куршумът и ще прицелям знаменосеца им, а вие — каза — гледайте ще падне ли или не знаменосеца.» Никой не му позволи да гръмне, защото действително пушката му не може да достигне на такова пространство, макар че той беше един от добрите стрелци. В същото време едно от момчетата, името му сега не повня, от село Варчовци (Габровско), на което момче пушката му беше шишане (стара система), както стоеше на позицията си, каза: «Моля ви са, позволете ми ази да гръмна върху групата, макар че е толкова далеко и ако не убия знаменосеца, приемам мене да застреляте тука, както съм в позицията си.» Зачудени всички от желанието му и за любопитство от нази, позволи му се да гръмне, но преди да гръмне, Постомпиров, види се от завист, каза му така: «Мисли, че ако не убиеш знаменосеца, защото те знам — каза, — че не си стрелок, ази тебе с ръката си ще те застрелям.» Момчето с благодарение се съгласи на Постомпировото предложение. Тури шишанието на окото си, прицели се и щом пукна шишанието, моментално знаменосеца, който стоеше напред групата, се сгромоляса на земята с очи напред и със знамето в ръката си, като че беше мъртъв отпреди 5 дена; когото турците изведнаж хванаха за краката, повлякоха го като мърша и го вмъкнаха в долината заедно със знамето. От убиванието на този знаменосец турците така се разсърдиха и нападнаха, щото от викът им и от гърмежът им напусто заглушиха и нази и почнаха на много места да се явяват такива групи, които нападаха, но навсякъде бяха поразени без успех, като постоянно напираха нанагоре из гората — достигнаха до самия ѝ връх, но ний по права линия имахме позиции чак до самия връх и на върха отгоре, тъй щото не пуснахме ги да преминат и да ни заобиколят. В това време доде един пратеник от войводата да ни съобщи да усилим и позициите на голия баир долу при реката (каците), защото в прохода (главния път), който води за «Кълдармата», се движат редовни войски (аскер), да не би да преминат. Но отгде да вземем момчета повече. Комахай всички бяхме на позиции в окопите в гората, но както и да е, отделихме 20 момчета от окопите, а останалите разпределихме на по-голяма дистанция. В окопите с тези 20 момчета отидохме на позициите (каците) оттатък реката. Ази пак се установих със Станча Керкин и с Илия К. Кехайов във втората каца, а в първата беше пак казания Никола Асенов, а на върха на голия баир беше войводата, отгдето с бинокъла наблюдаваше сражението. Видяхме, че покрай реката към голия баир иде към нази из върболака един человек, облечен в тамшни селски дрехи, на пояса му селафлък и един турски пищов и с тояга в ръце. Ний помислихме, че е селак българин — бежанец от турците и иде за спасение при нази, който като доде при нази до каците, попитахме го българин ли е и къде отива. Каза, че е българин. «Отивам — каза — да търся войводата да му кажа, че турците нощеска ще нападат по-силно. Аз съм — каза — от село Скандалото, гдето бях скрит и чувах какво мислят да вършат турците, за да го съобщя на войводата. Ами не зная где се намира.» Ний повярвахме на думите му и като на българин, посочихме му върха на голия баир, гдето едвам се виждаше войво¬дата с двата си телохранители и гарниста и му казахме там да отиде. Там е войводата и да му съобщи всичко. Той преспокойни тръгна към върха на баира, а всъщност той бил помак — шпионин, пратен да узнае где се намира войводата, за да го убият. Този шпионин водял със себе си 4—5 души турци, които се установили край реката във върболака, без ний да ги видим. Шпионинът, като наближава войводата, дава знак на скритите турци във върболака с една кърпа где се намира войводата и изведнаж изгърмяват в залп към войводата, но за щастие, без да го улучат, нито някого от хората му убиха. Изведнаж видяхме, че турците избягаха наназад из върболака; също и шпионинът избяга напреки по баира къде турците. След това видяхме, че турците наближават пътя «Кълдармата». Другарят ми Станчо Керкин, който ми носяше на гръб чантата с патроните, уплаши се, че турските пушки стигали далеч, почна с дребни камъчета да изтуля дупките на кацата, да не би случайно да премине неприятелски куршум, и легна на земята в кацата, като предварително сне от гърба си чантата ми. Ази и другарят ми Илия Кехайов думаме на другите момчета в другите каци да търпят и да чакат, догдето турците влязат на «Кълдармата», понеже е тесен пътя и няма къде да бягат, освен ако се нахвърлят в реката и освен това да додат по-близо до позициите ни, защото нашите пушки надалеч не стигат и тогава да почнем да стреляме върху тях, за да избием повечето от тях и с нетърпение чакаме да се подадат. Вместо редовен аскер, подадоха са конница заптии (стражари), които бяха около 30— 40 человека. Предводителят им беше севлиевския жандармерийски началник (юзбашия) на име Дели Ибриам, който яздеше на бял кон, който най-напред вървеше и командваше заптиите и им думаше така: «Хакдете, чоджуклар, коркмаинис, бу иол ачиктир, комиталар бракталар бу иолу.» (Хайдете, момчета, не бойте се, този път е свободен, комитите го напуснали.) Щом навлязоха в края на пътя «Кълдармата», докъдето нашите пушки не могат да стигнат, Никола Асенов, който беше в най-първата каца до реката, без да чака, гръмна върху им, но напусто и щом гръмна, видяхме казаний Дели Ибриам, че разпери и двете си ръце и извика: «Дурунти, чоджуклар, бурдада комита вар имиш.» (Т.е. чакайте, момчета, и тука имало комити.) Скомандова ги кругом и се върнаха при аскера, който вървеше подир заптиите в същия път, но и аскеря повече не продължаваше да върви, остана на мястото, а в гората битката в най-големия си разгар следваше. В това време слезе и войводата до реката, но слънцето почна вече да захожда и турците затръбиха сбор. Събраха се и се оттеглиха наназад пак при кулата. Ний, момчетата, които бяхме в каците, излязохме и отидохме при войводата. От гората доде въстаника Илия Рачов от с. Лисец, който беше много уплашен и каза на войводата, че всички момчета [са] избити в позициите. Смутихме са от думите му. Войводата заповяда на тръбача да тръби на сбор. Всички момчета се събраха, без да е някой поне наранен, но догдето да са съберат момчетата, Илия Рачев избяга. Войводата искаше да го застрели и прати момчета да го гонят, но не можаха да го стигнат. Избягал беше. С отстъпанието си турците взеха ранените си и убитите, като пак изгориха убитите. През нощта войводата с Христо Партинков, с гарниста и селянина отидоха в селото Ново село да приготвят хляб и агнета за момчетата, като предвиждаше, че на сутрента ще бъде по-ужасна битката, а пък момчетата гладни донемайкъде, за да ги нахраним, преди да се почне битката. Ний всички останахме на позициите си. На сутрента (6-ий ден), щом се разсъмна, даже не беше се добре разсъмнало, чуваме, че турският аскер тръби на сбор. Видяхме, като се становят в колони за нападение, а отзадя им се строяха черкезите и башибозуците. Познахме, че този ден аскерът ще ни нападне, а ний се приготвихме в позициите си. Всеки един си прегледа и приготви добре оръжието, като си думахме, че днес ще бъде най-ужасната битка, и са насърчавахме никой да не отстъпа от позицията си. Жив никой да са не предава и да са бие, догдето го убият. И с нетърпение чакахме да пристигне при нази войводата с хляба, за да се нахранят момчетата, защото аскерът беше почнал вече да се движи къде нази и не оставаше време да са нахраним. В това време пристигна и войводата с двата коня, които бяхме взели в плен от турската поща в габровския балкан. Конете бяха натоварени с хляб. Установи се при реката на ливадата, без да доде при нази на позициите. Каза на гарниста да тръби на сбор и гарниста почна. Ний всички са почудихме, защо иска да се съберем, когато турският аскер вече ни приближава, и взехме да му се молим да се разнесе хляба на момчетата по позициите, като разчитахме, че само за да раздаде хляба ни събира. Като му казваме, че аскерът вече приближи и ще ни завземе позициите, догдето се нахраним, ако ги напуснем, той, напротив—усили гарниста и ний нямаше как, напуснахме позициите и са събрахме при него на ливадата. Видяхме го пребледнял и уплашен. Каза ни по-скоро да разтоварим конете с хляба и всеки, кой колкото може, да вземе със себе си хляб. «Ще отидем — каза — в Балкана към Марагидик, защото сме тука в опасност. Заградени сме — каза — навсякъде от турци. Остава ни само югозападната страна от селото свободна, през която ще можем да отидем в Марагидик. В заключение каза: «По-скоро вземайте хляба, защото всичко е вече свършено.» Момчетата като вълци разграбиха хляба и захванаха да ядат. В това време пристигат откъм селата Батошево и Енюв ръд черкези и башибозуци, влизат в Ново село. Запалиха селото. Почнаха да колят жителите. Пламъците от пожара се вдигат в небесата. Писъкът на жени и деца заглуши околността на селото. Почнаха да грабят покъщнина и добитъка. Аскерът наближи нашите позиции, видя, че сме ги напуснали. Усилиха тръбението за наступление на позициите, а ний в югозападната страна на селото през горите преминахме. Достигнахме до полите па Стария балкан близо до махалата (колибите), наречени Чернокожева махла, отгдето настъпихме вече Балкана; отгдето се виждаха пламъците от пожара и се чуваха писъците на жителите; от които едвам се избавиха половината с бягство в Балкана. Пристигна и аскерът в запаленото село и в разстояние на 4—5 часа време ограбиха и изтребиха всичко, което намериха в селото, за което село казания юзбашия Дели Ибраим след разбиванието на четата ни в Марагидик, на хванатите в плен въстаници в Търновския конак им е думал за подигравка така: «Ачан гиттим аскерлян еникьове дедим, комиталар, аюл, свлетляр теслим. Олун кендинизе зян олмаинис, оннар хич бени ишитмезлер, даа бир керет дедим, хей, комиталар, свлетляр сизе дерим, теслим олун кендинезе, зян олмаинис, оннар геня истемеоллар ишитсинлер бени, ачан дедим бир керет аскере атеш, озаман кестик, кестик, ане иш, писан йок.» (Т. е. когато отишел с аскеря в Ново село, казал на въстаниците така: «Момчета, деца, предайте се доброволно, за да не ставате зян (убити)», а те не го послушали. Втори път пак със същите думи ги помолил да се предадат живи, но пак го не послушали. Най-после казал на аскеря — «Огън!» и като почнали да колят, щото клали, клали, изклали всички хора и искали да колят още хора, но нямало вече — изклали всички. Така се свърши въстанието ни в Ново село.

От Чернокожевата махла тръгнахме през Балкана на посока към Марагидик, но така бяхме се уморили от ход, а на някои момчета бяха са скъсали опинците (цървулите) и едвам вървяхме. Вечерта часа като по 4 по турски следобед почна да вали сняг, който наваля около една педя. На смръквание се установихме на едно място в Балкана, гдето, накладохме огньове, понеже изстинахме от снега, и налягахме на снега около огньовете, но гладни очи не спят. Всеки казваше, че е гладен. И един други си просят хляб. Ако е останало ν някого да го даде, но никой няма. Тогава тръгнаха няколко момчета да търсят добитък из гората, за да заколим и са нахраним. Момчетата Илия Московеца и Симеон Матев в една кошара в гората намериха два юнца (волове) и три малки прасета (суклета). Закаламе воловете и прасците. От кожите на воловете момчетата, на които бяха скъсани цървулите, направиха си нови. Задоволихме се с месо, но пък сол няма. Всеки пита няма ли някой, който да носи сол, но никой не носи. И виждаш, че всеки пече безсолно месо на огъня и го яде като най- лакомият вълк, но както и да е, нахранихме са и пренощувахме при огньовете на снега. Сутрента още не беше се разсъмнало, тръгнахме из долините и из горите през Балкана, за да наближим по-скоро Марагидик, но никой не знае отгде по-скоро може да се отиде на нея местност. Тогава пратихме едно от момчетата да отиде в Чернокожевата махла, отгдето да вземе един человек, който да ни предвожда през по-късите пътеки до Марагидик. Това момче отиде и се не върна вече. Случайно в Балкана намерихме един человек от нея махала, който имаше и пушка и се присъедини с нази. Каза името си — Йонко Каманаря, и каза, че башибозуци и черкези пристигнали в Чернокожевата махла и изгорили и ограбили къщите и избили жителите. «Тъй щото не зная каза — какво станаха жена ми и децата ми, дали са живи или не.» Каза още, че се научил, че въстанали и троенчаните, които уж излезли и те в Балкана. Като ни уверяваше, че непременно ще се намерим нейде в Балкана с троенчаните, този человек ни поведе за Марагидик, като ни предизвести, че този ден не можем достигна до Марагидик. Посред деня достигнахме на един много висок връх, отгдето се виждаше Марагидик. Около този връх гората беше пълна с овце, агнета, крави и волове, предварително изкарани от жителите пострадавши и натиряни из гората, без пастир. На него връх се установихме на отдих и да се нахраним. Момчетата накладоха огън. Хванаха агнета, заклаха ги, одраха ги, набодоха ги на шишове безсолни и почнаха да ги пекат. Илия Московеца събираше от агнетата млечните черва и момичките, обвиваше ги на един прът на върха, ще вземе 2—3 була (тръстини), с които увива червата на пръта, почне да ги пече на огъня, като постоянно ги обръща (върти). Така хубаво ги опичаше и се зачервяваха, щото и да не си гладен, ще ти се поиска от тях да ядеш — макар че [са] безсолни. Този Илия Московеца него ден с такива печени черва ма нахрани доволно. Всички момчета добре са нахраниха и си думаха така: «Яжте да ядем, че я ще намерим пак да ядем, я не.» След като се нахраниха, момчетата налягаха и заспаха. Срещу този висок връх на западната страна на разстояние около 4 часа права линия има тоже един висок връх, но той е гол без гора, на който връх се явиха въоръжени хора, наредени един до друг в 4 ширинги (реда). Момчетата, като ги видяха, с радост казаха, че това са троенчаните, т. е. въстаници, и пожелаха час по-скоро да се съединим с тях. «Тръгнали са — казваха — нази да търсят.» Но понеже бяха много надалеч, не можем с очи да определим българи ли са или не, но познаваме, че са с калпаци, и по калпаците казахме, че са въстаниците от Троян. В това време войводата спеше, който [като] чу вика и радостта на момчетата, стана от сън. Извади бинокъла, изгледа добре тези въоръжени хора, остави бинокъла и не каза нищо. Взех и ази бинокъла. Разгледах добре и познах, че тези хора са черкези, а не българи. Виждаха им са с бинокъля фюшеклиците на гърдите. Оставих бинокъла и казах на войводата, че това са черкези. Той ма сбута да мълча, да не чуват уж момчетата и да са уплашат. Взеха и други две-три момчета бинокъла и те са произнесоха, че са черкези, и тогава войводата лично каза на момчетата, че тези хора не са българи, ами черкези. «Те нази следят — каза, — за да узнаят къде (на коя местност) ще са установим. Ами хайдете — каза — по-скоро да вървим и да отидем на Марагидик. Там има една местност, називаема Калето, на която ще се установим, на която местност има приготвени 50 чувала с брашно. Има приготвена сол. На нея местност има извор от вода, която местност естествено е скала във вид на паметник, висока повече от 100 метра. Отгоре е поляна, гдето извира вода. Изходът на нея местност е засеки в скалата като стъпала, колкото едвам да се изкачи человек. Скалата на тази местност е навсякъде гладка, като че е прерязана с нож. Брашното и солта са занесени предварително на нея местност от няколко от пострадавшите новоселци, които са имали предвид опасността, която ги сполетя.

Там като се установим, ще можем да противостоим срещу 50 000 неприятелска войска. Там ще можем да си отмъстим на турците, догдето свършим припаса си и там — каза — на нея местност да оставим и костите си.» И действително тази местност Калето е такава, каквато я описвам, и съществува и днес на Марагидик. Всички момчета станахме и се приготвихме за поход, но и черкезите, както бяха се наредили на четири реда на казания гол баир, не се мръднаха оттам, вероятно и те нази са гледали и огньовете ни. Тръгнахме из гората по посока към Марагидик. Вървяхме до вечерта и целата нощ без отдих. На сутрента още се не пукнало зора, т. е. на 11-ий май, когато е празника на българските свети отци Кирил и Методий, пристигнахме в реката, която изтича от Марагидик и от която се захващат полите на Марагидик. До реката направихме съвършено малка почивка, защото бяхме ся много объхтали и уморили. Щом почна да се съзорява, тръгнахме нанагоре по полите на Марагидик, гдето по скалите между дърветата се намираше растението сладко коренче, и момчетата като кози по скалите са надпреваряха за това сладко коренче да го берат и ядат вместо хляб. А пък водата в нея местност е толкова сладка, вкусна и студена, щото не можеш да ѝ ся напиеш и щом се напиеш, в едно късо време огладняваш, като че три дни не си ял. От момчетата имаше едно на име Метю. . . Другите момчета го караха все той да се изкачва по стените, да бере сладко коренче, понеже този ден (11-ий май) е именият му ден, или пък ще го юрат, един вид подиграваха са с този Метю. Така със смях, с пъшкание и охкание продължавахме да вървим нанагоре за Марагидик. Часът стана около 6—7 предобед и ний достигнахме в една много едра и висока гора — букова, в която имаше доста нападали стари дръви (клади) на земята. Гората не беше честа, но всичките ѝ дръви — дебели колкото един человечески обем и повече, от която гора се виждаше местността Калето, т. е. до самото кале оставаше ни около 11/2 — 2 километра път. В тази гора на едно място намерихме един извор от вода. Така величествено изобилно бликаше и са пени водата му, щото пожелаваш да изпиеш всичката му вода, ако беше възможно. Момчетата налягаха на очите си, за да се напият вода. След като се напиха с вода, насядаха да се отморят. Ази в това време отидох малко настрана, за да пусна вода. Видях ненадейно до едно доста голямо дърво една землянка (колиба), отгоре затрупана със зелена шума, без да личи, че е землянка, в която съзрях през шумата, че се мърдат хора. Отидох, разхвърлях шумата, без да ме види някой от момчетата, и изведнаж излезе от колибата един свещеник. Този свещеник беше поп Иван от Ново село, с когото от дълго време се познавахме, който беше избягал с жена си и децата си в тази землянка, направена от него, заедно с един чувал брашно и с една крава, на която натоварил брашното вместо на кон, която крава беше тоже зашумил до едно дърво. Щом ма видя, попът заплака и на благослови, като ни пожела помощ от бога. Ази без повече [да мисля] поисках му хляб да ми даде. Каза ми, че има едно парче само, а другият се пече в огъня в землянката и вярно, така беше. Взе от землянката парчето хляб, даде ми го и ази го изядох на място, защото беше малко, без да ма видят момчетата. Жената и децата на попа не излязоха от землянката от страх. Простих се с попа и отидох при момчетата при извора. Но този попов хляб ми се услади повече от най-вкусните български ястия и като че добих повече сила от него. Станахме пак всички и тръгнахме пак нанагоре из дебелата и редка гора, като си думахме, че в скоро време ще отидем на Калето. В това време часът беше около 8—9 предобяд и както вървяхме вкупом през гората, ненадейно видяхме напред нази в гората на разстояние около 600—700 шага два табора (реда) около 1000 человека черкези с два бели байряка (знамена), които бяха ни заобиколили от три страни, т. е. напредя ни, отляво и отдясно. Всичките момчета казаха така: «Оле, мамо, напредя ни колко много черкези има!» Тези черкези биле същите, които гледахме на голия връх с бинокъла, които познали где отиваме, повърнали са в Ново село, взели българи за предводители за тази местност и с коне под местността Калето и обсадили гората, отгдето ний ще додем там. Щом като ги видяхме, войводата извади сабята си, скомандува ни на позиция зад дърветата и складите, кой гдето намери, и са установихме зад дръвите и складите и казахме за последен път да си отмъстим на тези варвари, догдето всички ни избият. Черкезите, както бяха на два табора, не мръднаха от местата си, догдето ний завземем позиции. Ний се установихме и те тогава почнаха да пристъпат къде нази, но не всички изведнаж, ами по няколко души тичат от дърво до друго, че пък други и т. н. редуваха се, догдето ни наближиха около 150 шага и останаха за около 15 минути и повече неподвижни от позициите си, т. е. ний тях гледаме и те нази, но никой не стреля, само стоим и са гледаме. До мене наблизо от момчетата до една клада бяха Никола Влайков, Ботю Илюв от с. Недевци и дядо Петко Бесата от село Потокат (Габровско). Никола Влайков ще стане прав зад кладата и с пръст сочи къде черкезите и дума: «Ей ги, ей ги, да... майка им, ама са крият зад дърветата и не излазят налице.» А пък дядо Петко Бесата му думаше така: «Момче, не ставай прав, лежи до кладата, защото ти на тези кучета не си им пил чорбата и не ги знаеш какви са.» Никола ще се затули за една минута зад кладата и пак става прав, и пак с пръст сочи къде черкезите, като ги пцува на майка и дума: «Ей ги, ей ги, ама се крият.» Дядо Петко Бесата пак го сгълче, като му каза: «Момче, тебе думам, долу лежи до кладата, защото на тези кучета не си им пил чорбата и да я знаеш каква е, ами се пази, защото ще та убият.» Никола пак се затули зад кладата за 1—2 минутки и пак стана прав, и щом стана, и почна с пръст да сочи къде черкезите. Изведнаж пукна първата пушка от страна на черкезите и куршума попадна в самото чело на Никола Влайков и той като труп падна върху пушката на другаря си Ботя Илюв и преби пушката му надве, т. е. цевата на пушката башка, и дръжката башка. Почнахме и ний да стреляме срещу черкезите и почнахме да пристъпаме нанапред срещу тях. Черкезите почнаха да викат, също и ний викаме с глас, щото можем. Насърчаваме се и вървим нанапред и стреляме. Наближихме са около 50 шага едни от други и тогава произведохме битката в най-голям разгар. Макар че бяхме уморени, но като лви нападахме на черкезите, догдето се каращисахме с тях. В това време доде при мене Ботю Илюв, на когото пушката беше пребита от трупът на Никола Влайков надве. Иска ми пушка. Казах му да отиде и вземе пушката на убития Никола и той между черкезите от дърво на дърво отиде и взе пушката му, без да го повредят. Така каращисани с черкезите продължавахме битката около 2—3 часа. Случваше се, че някой от въстаниците, закрит зад дърво, до което дърво на разстояние 2—3 шага зад друго дърво се закрил черкезин, но нито единия, нито другия се отстраняват от дървото. Гледат се с очи, пцуват са и със зъби скърцат един към друг и гледат кой кого да излъже, да се отстрани от дървото, за да го убие. В такъв случай излизаше победител този, на когото по-напред от страната му додеше някой на помощ. В това време в най-големия разгар на битката видях войводата, че отстъпаше наназад прибледнял и едвам пристъпа. В дясната си ръка държи сабята си, спусната към земята и обляна в кръв. Помислих, че е съсекъл някой черкезин и затова му е кървава сабята. Така прибледнял седна на земята и се простре възнак. Познах, че е ранен. Затекох се при него, додоха и други 2—3 момчета. Вдигнахме го. Видяхме, че е ранен в дясната ръка, в свирката до глезена. Търсим момчето, което носеше лекарствата ни за наранявание. Това момче донесе лекарствата. Поляхме раната му и превързахме ръката му. За превръзка дадох пошат си (кърпата), която имах на главата си върху републиканската си шапка. Така превързан, отведоха го наназад към долината, но ний не се отчаяхме и опитахме още един път силите си върху черкезите с извънредна решителност, но не можахме да успеем и почнахме и ний да отстъпаме към долината наназад кой както може. Пръснахме са без команда кой накъдето можеше — по един, по двама, по трима, и вече не можехме да се съберем вкупом. Разбиха ни досущ.

 

 

Йоаким Бакалов

 

ЙОАКИМ ГЕОРГИЕВ БАКАЛОВ. (Роден в 1860 г. в с. Батошево, Севлиевско, починал в 1952 г. в София.) Завършва Петропавловската духовна семинария и Киевската духовна академия (1888 г.), учителства повече от четвърт век: (1888—1922 г.) в Самоковското духовно и богословско училище и Софийската духовна семинария, между 1922—1923 г. е началник на духовно-просветното отделение при Св. Синод. През 1901—1904г., 1916—1917 г. е ректор на духовната семинария. Редактор на «Български църковен преглед» (1897— 1899 г.). Превежда и написва редица учебници за богословските училища.

Публ. по: Бакалов, И. Г. Спомени и разкази за въстанието в с. Батошово и дейността на Габровската чета там в 1876 година. С. печ. Едисон, 1926. 100 с. (с. 43—65, 70—78).

 

СПОМЕНИ И РАЗКАЗИ

 

В училището и в града [Севлиево] се носеше тайно мълва, че скоро ще има въстание, че се очаква голяма някаква разправия между турци и българи, че в Херцеговина, в Сърбия, във Влашко и в Русия се правят големи приготовления за борба с турците.

Тогава имах случай да виждам често пъти габровеца Цанко Дюстабанов. Той имаше воденица зад моста, по пътя за Търново. Много често пъти, когато бивахме в училището, Цанко дохождаше при учителя Захария Даскалов от Трявна, преподавател по френски език, който живееше в източната стая на х. Стояновото училище, в долния етаж. Между другарите се знаеше, че Цанко е свършил образованието си в Цариград и знаел отлично турски и французки.

В м. априлий мълвата за въстанието толкова се беше засилила, че уроците в училището се прекратиха от само себе си. С Първана решихме, че в Севлиево има по-голяма опасност от турския гняв, отколкото в Батошево, че там няма турци, че е близо до горите и до Балкана, и като си взехме само по една риза за преобличане, стигнахме пеша в Батошево. Кумболи сливи бяха започнали да се запържат. . .

Нахранихме се с мляко, яйца и плодове и отидохме при реката, измихме си лицето и ръцете и отидохме да се разходим.

Прекарахме у дома два дена и две нощи и от всичко, каквото можеше да се знае в Батошево, стана явно, че нещо лошо се очаква; но отгде? Кога? Никой не можеше да каже.

В Батошево се разчу, че Ст. Пешев е избягал някъде и турците, страшно разярени, го търсят. След няколко дни пристигнали хора от Севлиево и донесоха известието, че Ст. Ив. Пешев, предаден от някого си, бил уловен в Севлиево и затворен в конака. Всички в Батошево, като чуха това, уплашиха се много. Знаеше се вече, че турците се готвят да избият българите. Очакваше се само кога ще започне клането. Всички явно вече говореха за това и не знаеха какво да правят.

Към 20 априлий 1876 г. в Батошево населението не смееше да спи в къщите си, а в продължение на няколко нощи отиваха да спят из градините и бахчите, отвъд р. Росица, в местността Под града.

На 28 априлий в Габрово вече знаели за въстанието в Панагюрище. Тук по работа в този ден бил батошевецът Боньо Боньов Шипката. Той узнал тая новина, преписал от някой свой познат песента на панагюрските въстаници «Боят настава, тупат сърца ни. . .» и вечерта тя вече се пееше в Батошево.

Същия ден, 28 априлий 1876 г., както се знае, излезе и четата на п. Харитона, тръгна към Балкана и пристигна, като в капан, в Дряновския манастир.

А на 22 априлий 1876 г. по предложение на Димитра Денчев Видинлиев Цанко Дюстабанов бил избран от Хр. Топузанов, Хр. Конкилев, Екима Цанков, Г. Бочаров, Тотя Ив. х. Досьов и Н. Саранов за войвода на габровските въстаници.

На 30 априлий вечерта в Габрово се взело решение да въстанат и габровчани под предводителството на Цанка Христов Дюстабанов. Така на 1 май 1876 г. четата на Цанко излязла от Габрово и се отправила за Габровския манастир. Оттука, след доста скитания по някои от габровските колиби, тя пристигнала в местността Завоя. Тук след обсъждание въпроса от всички, събрани в четата, накъде ще трябва да отидат и защо, Цанко решил: «Аз мислех да отидем да помогнем на въстаниците в Дряновския манастир, но сега виждам, че това е невъзможно, защото ние сме малко, а отнигде няма известие за помощ. И от Севлиево нищо се не чува. . . само едно ни остава: да се навъртаме около балканските села и да гледаме по-дълго да се закрепим в Балкана. Който е съгласен с мене, да върви подире ми!»

«Всички сме с тебе, войводо!» — извикали въстаниците.

Всички въстаници се разделили на две отделения: едното под командата на Цанка и четниците Т.Ив. х. Досьов, Пенчо Ποстοмпирοв, Хр. Конкилев и Χр. Πартинκοв потеглило през Дебел дял и Гъбене за Батошево, а другото под командата на секретаря на четата Георги Бочаров и четниците Данаил Бурмов, дядо Mихал и Никола Кавалов тръгнали през Купен, Тумбалово и Стоките за Батошево.

В туй време, пълно с разбъркани движения и неочаквани случки, каквито изпъкнали в края на м. априлий и първите дни на май, в Батошево населението беше много изплашено. То само се питаше: какво ще става и какво трябва да се прави?

През този ден [3 май] още от пладня откъм с. Кръвеник почнаха да се чуват гърмежи от пушки. Небивало явление дотогава, което накара всички да се запитват: «Какво значи това?» Тутакси членовете от БР комитет се събрали тайно, размисляли, кроили и най-после решили: да изпратят двама души — С т. Щипката и Ив. Табака — да отидат в Кръвеник и да разберат какво става там; а други двама души да отидат в с. Гъбене и да се научат: какво са решени да правят тамкашните селяни. В Гъбене приел да отиде Боньо Куньов, като си вземе за другар Боня п. Пенков. До Севлиево не се решавал никой да отиде пред опасността от турците на Дерелии, Чадърлии и Душово. . .

Боньо Куньов и другарят му още през нощта пристигнали в гъбенските колиби Музга, гдето намерили тая част от Габровската чета, която предвождал Цанко Дюстабанов. Четата току-що била се разправила с трима цигани. Батошевските пратеници пристигнали и били заведени при войводата. Боньо Куньов познавал Цанка, когото много пъти виждал в Севлиево, а също и Т. х. Ив. Досьов. Боньо разказал, че през целия ден се чували гърмежи от пушки откъм кръвенишкия боаз. «Навярно, казал Боньо, там турците са нападнали да избият българите или населението е вече въстанало. От Батошево изпратихме двама души да научат какво има там, а ние додохме да узнаем какво ще предприемат нашите комшии в Гъбене. . .»

Цанко казал на пратениците, че те са решени да додат в Батошево и че ще навлязат от две страни: една част от четата иде за Батошево през Купен, Тумбалово и Стоките, а тая част оттука сега още е готова с вас да тръгне и да ни заведете там. Дадена била заповед от Цанка и четата наедно с пратениците в тъмнините потеглили към Батошево.

Из пътя до Батошево Цанко разпитвал Боня има ли опасност от турците на с. Дерелии, преди да стигнат Батошево; има ли достатъчно подготвени хора за въстанието; има ли оръжие, храни, фишеци, барут и пр. Боньо му дал подробни отговори за всичко и му казал, че от Севлиево едвам ли ще доде чета, понеже Ст. Пешев е бил заловен. . .

На ръзсъмнувание било, когато четата и пратениците стъпили на моста в долния край на Батошево. Цанко със съветниците си намерили за нужно на първо време да се оставят по 4 души от четата на две места: на Чуката, току до моста, и на Чуката до къщата на Бумбалите. Четата продължила пътя си и навлязла в Батошево тихо и без шум, но изморена от пътя и от безсъние. . .

Шумът, глъчката от много хора и чудно хубавото майско утро, пението на птичките, изгряването на слънцето и грижата за всекидневната работа разбудиха заспалия батошевски свят, натъркалян в буренака на бахчите Под града. Всички жени, деца, старци и бабички се лутнаха да прегазят реката и да видят какво е това множество от въоръжени хора. В това число бях и аз. Само този, който е прекарвал робски живот и не е виждал въоръжени българи, волни и свободни, във време на робството, може да си представи какъв възторг и каква радост бликна в сърцата на батошевското население! То беше упоено и слисано, та не знаеше какво да мисли и какво да прави. . .

Най-много навалица от народ беше натрупана пред къщата на дяда Миня. Тук пред дюгеня седнал Цанко войвода, облечен в някаква особена форма от белезникав плат, с някакви червени кантове и шнурове, с препасан револвер, със своеобразна някаква шапка, обут в чепици, държи в ръката си един около метър дълъг кривак, на който на едина край има дупка с провряна в нея върва, а другият край на топката на кривака обкована с много набити гвоздеи, така че представя нещо като боздуган. Цанко, седнал пред дюгеня на пейката, дава нареждания да се постави стража и на Корийката, и на Босьово круше, та четата да е запазена и откъм Душово, Градница и Чадърлии. Тук са събрани всички батошевски първенци и младежи от революционния комитет с Боня Куньов начело и Кольо чорбаджи, като представител на селото и на властта на -дотогавашното турско царство.

Видях Цанка в неговата особена форма, та едвам го познах по личните черти. В Севлиево много пъти бях го виждал, но в обикновено гражданско облекло. Когато додох пред дядовата Миньова къща, тук, на зле сковани няколко пейки от дъски, бяха насядали Цанко и други още няколко въоръжени негови другари в разни, неформени облекла. Близо до Цанка стоеше млад юнак, обут в цървули, навуща и черни върви, държи доста висок прът, на който се развява червено знаме. Голяма навалица от батошевци бяха се насъбрали тука и зачудени от виденото, не знаеха какво да предприемат. Цанко поговори нещо със съветниците си и стана прав. Снема си шапката. Това сториха и всички негови другари и събраните батошевци. Тук вече беше дошел и Кольо Станчов, чорбаджият на селото.

Цанко се обърна към събраното множество приблизително със следните думи:

«Драги братя батошевци,
На мене се падна честта да доведа тези мои другари с български байряк в селото ви. Ние дойдохме да кажем на вас, на всички българи, та че и на целия свят, че сме излезли да освободим България от робството. Ние сме готови да измрем, но не искаме да робуваме повече на турците. Нека разбере целият свят, че ние няма да търпим повече турските зверства, грабежи и убийства. . .

Ето ний затова дойдохме при вас да кажем, че тук няма да има вече турска власт! . . . Днес ставате свободни! . . . Каквото имате вие и ние, всичко е на България! . . . Вашът имот си остава пак ваш, но сега ще разполагате с него само по моя заповед! . . .

Ти, чорбаджи Кольо, от днес нататък ще слушаш моите заповеди и ще вършиш туй, което е потребно за селото и за нашата работа! . . . Ние ще се борим, ще се бием, а вие ще ни помагате, като приготвите всичко, което ще ни бъде нужно! . . .

Сега още искам ти да наредиш да се приготви хляб, месо, яйца, сирене и всичко друго, което ни е потребно. Ще държиш сметка за всичко и след борбата ще ви бъде заплатено всичко! . . .

Който не се покорява на заповедите ми, ще изпита гнева на дружината ми! ...»

Всички батошевци разбраха вече какво е положението и когато Цанко с няколко души от главатарите навлязоха в къщата на дяда Миня да си отпочинат и да спят, Кольо Станчов, Боньо Куньов, дядо Тихо отредиха по няколко души батошевчени, които тръгнаха към горния край, а други към долния на селото и по околните махали да свикват населението да напусне всяка друга работа и който както може, да се въоръжи и да додат в село.

На най-важните места за отбрана на селото бързо се изкопаха митиризи (окопи) и се отредиха пазачи, които да гледат да не нападнат турците околните села. И това нареждание под водителството на батошевски младежи и няколко души от четата тутакси биде изпълнено.

Колкото коне имаше в селото, минаха във властта на дружината. С тях се пренасяше вода, храна, дърва, джепане и всичко потребно.

Направи се склад от джепането и от него се даваше само по заповед на началниците на четата. Боньо Куньов взел грижата да донесе всичко от приготвеното за въстанието в Батошево и да се раздаде на батошевското мъжко население. Тутакси в къщата на дяда Миня се донесоха няколко газови тенекии с готови фишеци, а много други с барут, повече от 200 до 300 котки железни, няколко чувала, пълни с вадени готови цървули, повече от 200 до 300 сюнгии и много косилки за сюнгии.

От Цанка била дадена заповед: никой да не пие и да не продава спиртни питиета. Непослушните ще се глобяват. Скоро почнаха да се донасят и складират на празното място, Зайовото, хляб и всякаква друга храна за въстаниците.

Докогато се даваха наредбите от Цанка, в дюгеня на Коля чорбаджи, гдето беше като запарастен помакът Юсеин, ставаше следната сцена:

Въстаниците, които влязоха в дюгеня на Коля чорбаджи и свариха Юсеина и Коля, уловиха Юсеина, а Кольо беше извикан да отиде при Цанка в къщата на дяда Миня. От въстаниците някои запитаха Юсеина: «Ти кой си и какво правиш тук?» Други го питаха: «Как ти е името бе, турчине?» Трети викаха: «Я дайте да го заколя бе, че да се облажа с турска кръв!»

Абичката, която беше наметнал на гърба си Юсеин, неизвестно защо започна да трепере, и лулата, която беше в ръката му, падна на земята. До Юсеина стоеше пандуринът Дишлият и даваше отговор наместо Юсеина на всички запитвания. В туй време влезе един от габровчаните с прякор Арнаутът.* Извади ножа си и замахна да отсече главата на помака. Помакът се отмести настрана и ножът отсече само лявото му ухо, което увисна на рамото. Помакът не можа да се удържи на краката си, а падна на колене. Тук влезе Тотьо Иванов х. Досьов. Като видя тая сцена, намеси се и отведе Арнаута настрана. Тотьо проводи да кажат на Цанка за станалото. Цанко, без да идва в дюгеня на Коля Станчов, след като разпита Коля чорбаджи какъв е този турчин и какво прави тука, каза да го доведат при него. Докогато да се съобщи на Цанка за помака, другарите на Тотя Иванов х. Досьов принуждаваха Юсеина да се кръсти и му предложиха да хапне малко сланина. Те му обясняваха, че помаците не са турци, а потурчени българи. Затова той да не се бави, а да напусне турската вяра. Предложиха му да не се именува Юсеин, а да се нарича занапред или Иван, или Христо. Помакът само мълчеше и не възразяваше нищо. Кръв капеше по рамото и дрехите му.

Заведоха го при Цанка, пред къщата на дяда Миня. Цанко поръча да го превържат и да го затворят.

След като било направено едно съвещание между Цанка и най-близките му съветници, решено било една част от четата да пази определените позиции по разните върхове, а друга да си отпочине и да поспи; после тези две части от четата да си сменят ролите. . .

Наредено било в селото нещо като комендантство с неограничена власт и права. В него влизали от габровците Петър Тасев и батошевците Ненчо Алексов и Кольо Иванов от Шумата. Това комендантство трябвало да се грижи за набавяне всичко за продоволството и въоръжаването на батошевското население и на някои лица от четата. Всичко, каквото се вземало, се записвало в списък и после щяло да бъде оправдано и заплащано. Събирали между другото храна (жито), брашно, коне, овце, агнета, куршум от сертметата, брадви, коси железни, кожи за цървули, плат за навуща, котли, казани, бурии за вода, самари, чулове и черги, мотики, търнокопи, лопати и много други. Дърва за огъня се вземали, отгдето се намервали, без сметка.

Работата тръгнала мирно и гладко. Всичко събирано се донасяло в къщата на дяда Миня. Батошевецът Иван Чакалът имал ново, хубаво сертме. Когато дошло ред да вземат куршума от сертмето, той се възпротивил и не го давал. Веднага бил заловен, сложен на земята и щял да бъде бит, но когато видял, че работата не е на шега, почнал да се моли. Оставили го и го накарали сам да изреже куршума и го занесе при общия склад у дяда Миня.

В Батошево и по махалите всичкото население след пристигането на четата се раздвижи като разбутан мравуняк. Товареха коли с храна, дрехи и най-потребното. Във всяка къща се чуваха наредби, бързане, копаене на трапове в мазите, дамовете, гдето приляга да бъдат скрити съдове, дрехи и други. Натоварените кола и приготвените домочадия тръгваха с колата към Балкана.

От Шумата до Попската махала пътят представляваше една непрекъсната верига от движеща се маса: народ, добитък и кола.

В Попската махала около къщите на Христа Златьов и Тотя Тотьов беше определен лагер за батошевското население. Скоро по ливадите около къщите почерня от кола, хора и добитък. Шум, викове, реване на добитъци и лаяне на кучета заглушаваше местността. Изпразнените къщи в Батошево и махалите, изоставените при тях кучета и птици, сега еднички техни обитатели, образуваха друга печална картина и тъжна музика. . .

Това се продължи през дните на 4 и 5 и през нощите на 5 и 6 май.

Във вторник (4 май) войводата заедно с щаба си в Батошево, след като си отпочинаха и се нахраниха, отидоха да разгледат селото и околността му. Навсякъде те даваха нареждания за всичко, за каквото ги запитваха или каквото забелязваха те, че трябва да се направи. Придружена от няколко батошевски младежи, главната команда на четата посети черквата, училището и по-хубавите къщи, напуснати и заприличали на запустели. Пред дюгеня на Ненча Алексов те се спряха. Цанко забеляза на другарите си, че трябва да се направи нещо и за командата на батошевските въстаници. След едно съвещание с другарите си Цанко каза: «Да се отделят настрана по-видните батошевски младежи!» А те бяха: 1. Γичο Τихοв, 2. Радой Бакалов, 3. Стефан Ильοв, 4. Илия Κольοв, 5. Hачο Цоньοв и 6. Боньо Боньов Шипката. «Вие ще бъдете десетници на въстаниците от тукашните места —- каза Цанко. — Вие ще се грижите да си разпределите хората и да наредите кога кой да бъде на позициите, кога и кой да принася хляб, джепане, вода и всичко, потребно за работата! . . .

За отличие от непроизведените ще си турнете на калпаците някакви ленти и китки от изкуствени цветя, ако има таквизи тука. . .»

Произведените се зарадваха и не знаеха какво да правят за такова голямо внимание към тях от страна на войводата. . .

Като стигнаха Босьово круше и разгледаха незапазената дип много от природата местност, широка и не толкова недостъпна, войводата и съветниците му наредиха да се постави най-голяма стража тука и да бъде най-добре въоръжена. «Най-голяма опасност от нападане има тука и най-мъчно може да бъде отблъснат, ако неприятелят нападне именно тая местност» — каза Цанко.

Главната команда възлезе на Корийката. Оттука съгледа, че четата, предвождана от Г. Бочаров, иде за Батошево откъм Стоките, и побърза да я срещне при Стената.

Наедно с четата на Бочарова пристигнали и Hиκиφοр Симеонов от Севлиево, Иван Табакът и Станчо Боньов Шипката.

Двамата батошевци разказали какво узнали в Кръвеник, а именно: там, казали те, се явили в боаза турци. С тях се заловили селяни от Кръвеник и гърмели. Българите убили и ранили няколко от турците. Фильо чорбаджи (кметът) поръчал на пратените да кажат в Батошево, че въстанието в Кръвеник е обявено и той очаква да му изпратят помощ. . .

Цанко и съветниците му от двете части на четата се събрали в стаята на главната квартира, обсъдили положението и решили:

1. В Батошево да остане една малка част от четата под главното командувание на Бочаров. Негови съветници да бъдат: Г. Кръстников, Ηикиφοр Симеонов, Кънчо Буреиοв, а Хр. Хелески като знаменосец.
2. Цанко с останалата част от четата и другото знаме да отиде в Кръвеник и Ново село.
3. Да се вземе от Батошево храна, колко е възможно, и да тръгнат на другия ден.

Сряда, 5 май. Сутринта още Цанко и другарите му, приготвени за път, се събрали пред къщата на дяда Миня. Пред няколкото души батошевци: Кольо чорбаджи, Боньо Кунев, дядо Миньо, х. п. Коста, Ценьо Ненов и др. Цанко се разпростил с тях и казал, че оставя на свое място Бочарова, на когото да се покоряват и да му помагат. «Ако оживеем — казал Цанко, — пак ще се видим и тогава ще се разплащаме за всичко.»

— На добър час, войводо! — казали всички и четата тръгнала. С тая част на четата отишел и Боньо Боньов Шипката, тримата пратеници от Кръвеник и Иван Табакът от Батошево. Четата минала през Енев рът, през Могили и на Висока могила се срещнала с Филя чорбаджи.

В Батошево Бочаров, като се разпростил с войводата и с другите си другари, тутакси се заловил за работа. Той имал само 15 до 20 души от Габровската чета, а другите били от Батошево и от батошевските колиби. Всичко на всичко той имал под командата си 480 души. С пушки били 180 души, но от тях едвам 20 или 30 били шишанета, а другите били авджийски пушки. Които от въстаниците нямали пушки, били въоръжени с брадви, коси, криваци и сюнгии, направени върху дървени косилки. . .

Бочаров дал нареждане да се приготви храна за четата, а той заедно с помощниците си отишел да прегледа позициите и да даде и там нареждания. Най-първо отишли при моста, гдето била поставена стража на Чуката, а оттам на Чуката при къщите на Бумбала. Тук поръчал да се изкопаят митиризи и да се издигне дувар. Продължили пътя, излезли на Чукара в лозята, Н. Хр. Хелески отново забил габровското знаме, гдето било миналия ден. Останали за началници тука Г. Кръстниκοв, Кънчо Буренοв и Никифор Симеοнοв, а със знамето Н. Хр. Хелески.

Бочаров заедно с някои от десетниците, произведени от Цанка батошевци, пристигнал на Босьово круше. От прегледването на местоположението Бочаров също така разбрал, че оттука най- лесно могат да нападнат турците и да влязат в Батошево. Това място имало дълъг фронт и не било толкова сгодно за отбрана. Тази позиция той решил да бъде най-много засилена, а командата на защитата да води той и Никифор Симеонов. След това той слязъл в Батошево.

Около обед в същия ден турците и откъм Дерелии, и откъм Душово направили опит да разберат какво става в батошевската околност. Циганинът Мустан, клан в Гъбене, но недозаклан, се завлякъл в Дерелии и казал, че го клали габровски комити, които отишли в Батошево. От Дерелии било съобщено на властите в Севлиево. Оттук поръчали да се направи оглед и от Дерелии, и от Душово. Турците, изпратени от Дерелии, пристигнали в Долната лъка. Те видели червено знаме на Чукара. Но и въстаниците от върха видели турците и за да ги заблудят, началникът на стражата Гаврил Кръстников знаял влашки език, той с много висок глас каквото турците да могат да чуят, почнал да дава команда на влашки. Четниците махали пушките си нагоре-надолу, на една страна, на друга. . . Турците, като разбрали навярно, че на върха има не само българи, но и други някакви чужденци, завърнали се, без да гръмнат, в Дерелии и разказали каквото чули и видели.

Стражата от позицията на Босьово круше в същото време съгледала откъм Душово 200 до 300 души турци и черкези. С коне 5 души черкези се одързостили и дошли доста близо към позициите.

Дядо Тодор Вителът, от Новата махала, имал шишане. Потеглил и ударил един от конете, който се сгромолясал заедно с ездача. Но тутакси черкезинът се измъкнал изпод коня, хвърлил се на коня на едного от другарите си и избягал към Душово.

Бочаров с помощниците си наредил да бъде засилена стражата през нощта и като предполагал, че нощем турците не ще се решат да нападат, отишел да нощува в Батошево и да пише дневника си.

В четвъртък (7 май) турците взели решение да не нападат в едно време Кръвеник, Батошево и Ново село, а да се разправят с всяко село поотделно. Трябвало да започнат от Батошево, гдето знаели, че била Габровската чета. Всички събрани турски сили били под командата на севлиевския и плевенския каймаками и на отделни турски главатари от Севлиево и от околните села. Турската и черкезката сили възлизали на няколко хиляди души. Планът им бил да нападнат на Батошево от две страни: и от Дерелии, и от Душово, като образуват една дълга и непрекъсната верига от турци. Да изгорят къщите и да изпъдят всичкото непокорно население към Балкана, а от Тракия да ги пресрещнат други башибозушки и черкезки пълчища и да изтребят до един въстаналите гяури.

В туй време в Батошево, по нареждането на Бочарова, беше решено да се изповядат и да се пречестят всички въстаници, за да могат с по-голяма решителност да се бият против проклетия душманин.

На позициите, гдето бяха окопите, стражата пазеше и наблюдаваше дали ще се появят отнякъде неприятели.

В Батошево, на Зайовото, гдето бяха складирани храните и гдето се приготвяше ястие за въстаниците, вървеше всичко в ред и бързина. Но скоро се дало известие, че се появил неприятелят и откъм Душово, и откъм Дерелии.

Бочаров и повечето от съветниците му бяха в Батошево. Те побързаха към позициите; но позициите са по баирите и не съвсем близо до селото. Докато командирите да излязат на Босьово круше, на Корийката и на Чукара в лозята, мина се няколко време.

Бочаров и Никифор Симеонов възлезли на Корийката и видели, че черкези и турци, конници и пешаци налитат и наближават позициите. Още отдалече турците и черкезите викат и гърмят върху позициите. От своя страна и българите викат и гърмят, но техните пушки са малко и от дъжда и мъглата подпалките им измокрени, рядко дават огън.

Г. Кръстников, Кънчо Буренов и Хелески пристигнали на Чукара в лозята. И тука също турците откъм дерелийските кории и през Долната лъка, и през Шумата с гърмежи и викове приближават с големи сили.

Смущението било голямо у въстаниците и на двете важни позиции.

На Босьово круше Татьо Минчев (род. в 1830 г.), Γичо Τихов в (род. в 1850 г.), батошевци, и Mарκο Станчοв от Тумбалово, които гърмели и не се мърдали от позициите, били убити отдалече, а после им отрязали главите и ги взели турците.

Въоръжените само с брадви, колове и с коси въстаници, като видели, че е безполезно с голи ръце да стоят срещу явната смърт, се втурнали да бягат по разни страни.

Когато Бочаров и Никифор Симеонов видели това отблизо, помъчили се да спрат въстаниците, но било невъзможно. Башибозушките пълчища и черкезките отряди с коне викали и гърмели подир въстаниците и вселявали ужас у безоръженото въстаническо опълчение. . .

Не оставало друго нито за главнокомандующия, нито за щаба му, освен да отстъпят и да избягнат явната и безполезна смърт. Близките долове Селската долчина, Варенец и Щълбик погълнали бягащите въстаници и сигурно ги запазили, защото турците не се решили да слязат в долчините. Една малка само част от въстаниците се спуснала да избяга по посока на югоизточната и на източната стръмнина от Корийката, за да слезе в Батошево. Бочаров бил на югоизточната, а Симеонов на източната. Бочаров, както бягал, и написал с лаконическо съдържание бележка до Цанка в Кръвеник да прати помощ най-скоро. Дал бележката на Ηиκола Иванов Груйовски (род. в 1825 г.) от колибите Прозванец, Батошевско, като могъл да му каже само думите: «Тичай в Кръвеник! Дай това на Цанка.» Изгърмял с пищов един от черкезите, които тичали по дирите на Бочарова, на Никола Иванов, на Нача Цоньов и на Симеон Мичов. Никола, както държал записката, без да извика, паднал надолу с главата и през няколко храстици, гърчил се и премятал, додето паднал на пътя, близо до Стената. След много мъчителни гърчения издъхнал. . .

Към източната страна на Корийката се спуснал Никифор Симеонов, като имал за цел да отиде при Гаврила Кръстников, Кънча Буренов и Хелески, които пазели знамето на Чукара в лозята. Никифор беше едър човек. Той се спуснал право надолу из баира да слезе на пътеката току над черковския двор. Тука след него се втурнали двама черкези. Той гръмнал и убил едина, а другият гръмнал, но не улучил Никифора, който преварил и се хвърлил в един сипей и избягал в дола; без да види някого, тичал и стигнал при реката. Току под бента на Грозьовската воденица прецапал размътената Росица и се озовал Под града.

По дирите на Никифора се била спуснала още една група черкези и по Корийката, като не могла да го настигне, оставила го и се пуснала да гони други няколко души от въстаниците, които слезли към «еневрятската пътека» и бахчията на Коля Станчов.

Оттука черкезите се запътили към къщата на дяда Миня. Но неочаквано из прозорците на къщата изпращели няколко пушки и няколко души от черкезите с вик се сгромолясали убити. Другарите им ги оставили и се дръпнали назад. Тук, на Зайовото, надошли много други черкези и башибозуци, гдето била изоставена храната, хлябът и всичко друго от покъщнината на кухнята. Те се спрели и разгледвали храната и хляба, но видели пламъка на пушките от къщата на дяда Миня.

Скоро се насъбрала голяма тълпа от турските сили и по Зайовото, и по пътя около къщата на дяда Миня и започнали отдалеч да обстрелват къщата. Но и от къщата гърмели към черкезите.

Няколко души черкези отново с предпазвания се доближават до къщата на дяда Миня, но изпращели пак от прозорците няколко пушки и някои от черкезите били убити и няколко ранени. В къщата на дяда Миня беше складът с фишеците, барута и всичко потребно за въстаниците. Бочаров оставил да пазят склада две от габровските момчета: Иван Тасев и Иван Дянков.

Много пъти и от разни страни черкезите и башибозуците, които слезли от Корийката, стреляли върху прозорците на къщата, но не се решавали да я доближат много. Малката стража в къщата юнашки се пазела и сеела смърт, щом ѝ се представял случай.

В туй време главното командуване на турските пълчища, което било на върха на Корийката, като се убедило, че ядрото на въстаниците е разбито и няма опасност да се навлезе в Батошево, решило да слезе всичката турска сила през Зъбера, Груювското и източните урви на Корийката в селото. Избитите и ранените турци и черкези били прибрани. Ранените изпратили в Душово, а избитите били хвърлени по-после в запалените къщи, гдето изгорели.

В същото това време знамето на Чукара в лозята се развявало. Тук пристигнал Гаврил Кръстников и Кънчо Буренοв. Те давали насърчение на въстаниците, които били на тая позиция, на брой около 100 души. С кремъклии пушки имало 15 до 20 души. Те защищавали позицията си най-главно от башибозуците, които в мъглата и дъжда плъзнали като змии из кориите на махала Шумата. Башибозуците от с. Дерелии също на големи ядра приближавали към Чукара през лозята и през Сеченото, а най-голяма група по Долната лъка се движела да влезе в Батошево по моста.

Гаврил Кръстников, Буренов и Хелески разбирали, че могат да бъдат заградени и живи изловени, решили да се запазят откъм Шумата и постепенно да отстъпват към Батошево; най-сгодно за тях било да избягат и да влязат в гората на Града. Но като съгледали главните турски сили по Зъбера, вдигнали знамето, спуснали се върху турците, които по Зеленото се готвели да ги заобиколят, и с няколко залпа върху турците пробили си път и могли да навлязат в Батошево. Тук, в лозята, паднал убит само един от батошовските въстаници, Койо Ганчов, от Шумата, а всички други под командата на Кръстников успели да прегазят реката и да се скрият в гората на Града, а някои достигнали моста и отишли към Грозьовци. Турците, които идели от Дерелии, помислили, че въстаниците идат върху тях, уплашили се и почнали да бягат назад. Вече до вечерта някои от въстаниците из Габровски колиби заминали към Дебел дял, а Г. Кръстников, Буренов и Хелески се намерили с Бочарова и през Угорелец отишли към Кръвеник, Хелески свил знамето, запазил го. Сега то е в Габровското общинско управление. Всяка година на 1 май го изнасят при Саатя, гдето става молебствие.

Турците, които гонели въстаниците от Чукара, се спрели вън от селото и чакали главните турски сили, които идели от Корийката, и с тях навлезли в Батошево.

Помакът Юсеин, като видял въстаниците да бягат, разбрал, че ги гонят турци. Той чакал вече освобождението си от затвора. Стражата, която го пазела, също избягала. Не се минало много време и турските башибозуци, предвождани от Чалито Осман от Дерелии, нападнали позицията на Чуката при моста и на Чуката при къщата на Бумбалите и след много вик, гърмежи и от двете борещи се страни турците разбили стражите и навлезли в Батошево. Като не срещнали никъде, ни в къщите, ни по улиците, някакво друго съпротивление, турците бързо влизали в къщите, грабили, викали и гърмели. Когато те дошли до къщата на дяда Тиха, помакът Юсеин, току-що сполучил да излезе от затвора, снел бялата си чалма и дигнал я на прът, и викал към турците. Те го пресрещнали и той ги повел към къщата на дяда Миня, гдето ставала престрелката между черкезите и затворилите се в къщата безстрашни герои.

Да не попаднат под ударите на куршумите, Юсеин превел башибозуците дерелийци през дворовете на Цоня Ненов и Петра Ковачът и те се явили напъти пред къщата на Татя Минчов. Тук пристигнали вече и главните сили на турците и техните коменданти.

Дадена била заповед да се хвърлят много залпове от трите страни върху къщата на дяда Миня.

Сипали се като град куршуми върху стените на къщата и в прозорците ѝ. Затворилите се вътре герои не преставали и те от своя страна да гърмят в близките групи и рядко куршумите им не улучали душмани. След няколко време от престрелката в самата къща избухнал страшен гръм. Това е било от запалените в склада фишеци и барут. Сами ли героите са запалили склада, или се е запалил от куршумите на турците — не се знае. Парчета от плочи, пръст и дървета били хвърлени надалеч и сив облак като стълб се издигнал високо към небето. Така загинали безстрашните герои. Никой не им се притекъл на помощ. Вик от много турски гърла се чул: «Аллах! Аллах!» Гърмежите от турската сган не преставали. Скоро цялата къща, обвита в пламъци, пращяла и се рутила. Като почакали няколко време дали не ще излезе някой из пламъците да иска милост, турците се спрели на пътя. Цял обсипан в пръст и чернила, изпъкнал из пламъците Иван Дянков Джуката от Габрово и се хвърлил във вира при Върбичката. Върху него се изсипал цял облак от куршуми. Водата около него се зачервила. Той бил убит.

След известно съвещание турските големци решили:

1. Да ограбят всичко гяурско, а черквата, училището и всички най-хубави къщи да се изгорят.
2. Изоставената храна в казаните и хлябът да не се ядат, за да не би да има пусната в тях отрова.
3. Никой от турците и черкезите да не се отделя сам, а на групи да ходят, за да не би да паднат някъде в засада.

Така след победата турците и черкезите очистиха Батошево, като го предадоха на огъня и на пустота.

Колкото плячка могли да намерят и да носят, победителите я занесли у дома си. Ранените турци и черкези били отведени в Севлиево за лекуване, а така също помака Юсеин бил настанен в къщите на Саадула ефенди в Севлиево.

Така се свърши страшният ден в Батошево! . . .

 

*Той бил шивач от горния край на Габрово. Името му не можаха да ми кажат.

 

 

Георги Бочаров

 

ГЕОРГИ ПОПДИМИТРОВ БОЧАРОВ. (Роден в 1855 г. в Габрово; починал в 1903 г. в Габрово.) Деец от националноосвободителното движение: член на частния революционен комитет; участник в Априлското въстание: писар и помощник войвода в четата на Цанко Дюстабанов, участвал в сраженията при Батошево, Кръвеник и Ново село. Емигрант в Румъния (1876—1877 г.); участник в Руско-турската война (1877—1878 г.). След Освобождението административен служител.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: АИИ БАН (архивна сбирка), инв. № 2425. Автогр. с маст. 68 л.132 п. с. 23/14.5 см. — под заглавие: «Дневник на габровските въстаници под предводителството на Цанка Христов Дюзов, записани от писаря на Габровската западна въстаническа чета Георгя Бочарова. 1876 година през май от 1—20-ий».

Публ. отчасти в: Спοмени за Априлското въстание от 1876 година. Състав., подбор и бел. Николай Жечев. С., ОФ, 1975, с. 88—94. Анот. в: AB, T. 2, с. 124—125.

 

СПОМЕНИ

 

...Щом часа удари 12, то войводата [Цанко Дюстабанов], придружен още с двама, излезе от Габрово, след него около 15 души, кой както му прилегнало, се сбрахме на Бечкийнята, гдето ни посрещнаха тамошните, и потеглихме за Новата махла. Като преминахме през колибите, които са на пътя за Новата махла, то навред вдигнахме хора с нази си и тъй, догде додим в Етъра, се умножихме до 25 д. Тука вече бяха известени и тъй ни посрещнаха с биенето на камбана и с вика: «Да живее България!» Като се спряхме, то захванахме да прибираме нещата, които бяха приготвени за в Балкана. Натоварихме един товар с препечен хляб, малко тютюн и нещо сланина. Тъмните мисли, които досега имаха някои, отстъпиха място на веселостта, която е свойствена на младежите в такива случаи, особено когато се видят свободни, с оръжието в ръка. Тука се пиха различни наздравици, пяха се различни песни с такова въодушевление, щото всички присъствуващи: мъже, жени, старци и баби, проливаха сълзи. О, какво приятно нещо! Каква хубава картина! Мъжете, въоръжени, се провикват: «Да живее България!», а жените със сълзи на очи ги изпровождат с: «Да е на добър час!» Всеки беше тъй възхитен, щото в това време сядваше сам на десет турци насреща. Подир, като всичко прибрахме, потеглихме за Новата махла, като оставихме в Етъра да ни дробят тютюн и да заколят един шопар, за да ги донесат на Балкана. През пътя, като вървяхме, от песен ечеше гората, която вече ни стана майка и ние нейни чеда. Като стигнахме в Новата махла, гдето пак се разнасяше екотът на камбаната, новомахленци, вече готови, ни посрещаха с радостни викове. Тука, като се преброихме и прегледахме, то се намираха 56 души с оружие. Седнахме да вечеряме и да починем, догде съмне, за да захванем тогава напълно горския живот, който трябва да водят като нас човеци.

...Надвечер стигнахме в манастира. Като се бояхме да не би да е зает манастира от войска, то се разделихме и се упътихме към манастира от три страни. Като се събрахме пред манастира, то поставихме стража и се разположихме да почиваме. Накладохме огън, защото беше студено, заклахме няколко агнета и седнахме да вечеряме. След вечеря 3-ма влязохме в манастира да спим, а другите останаха от отвън. Тука направихме съвет за къде ще се упътим другия ден. След като разгледахме работата отблизо, то заключихме, че трябва да се отдалечим от Габрово, защото, ако би да останем в Габровско или пък да слезем в Габрово, то трябва Габрово да пострада. В това време, часа 6 1/2, дойде известие от Габрово, че още момчета излезли от Габрово и идат на помощ. После два часа пристигнаха 72 души от Габрово, добре въоружени, и ние бяхме 147. Като пристигнаха, след малка почивка се разподелихме на чети и часа на 9 сутринта тръгнахме от манастира.

...Часа на 9, вторий май 1876 г., тръгна авангвардията под предводителството на X. П[артинков]. След нея замина дясното крило под пр. на Т. И[ванов], после средата с байрака под пр. на войводата, после лявото крило под пр. на X. К[онкилев] и най- после ариергвардията под пр. на П. Ц. П[остомпиров]. Слънцето вече силно грееше, когато оставихме манастира и се упътихме към Червени бряг. След няколко време стигнахме на друма, който води от Габрово за Шипка. Тука, без да сме взели някакво известие от аванпоста, които вървяха напред, чухме, че се хвърли пушка, куршумът свирна и вече, щем не щем, трябваше да нападнем на пощата, която в това време се намираше на пътя. Планът, който бяхме скроили, за да чакаме да замине пощата, се развали и ние се принудихме да я вземем, но и този план се побърка, защото тези, които бяха аванпост, като неопитни и като неразбрали мисията, която са взели, то щом видели заптиетата, и се хвърлили върху им. Пощата, като била по-подире, като чува, че се гръмнало, връща се изведнаж към Габрово. Ние, като чухме гласа на пушката, наизлязохме отведнаж около пътя. Заптиета се виждат заобиколени, слязат от конете, влязват в една канара и захващат да стрелят. Куршумите пищят на около момчетата. Но като неопитни, като нечували други път толкова гръм, момчетата се уплашват и се разбягват кой както може. Останахме само няколко души, дето принудихме заптиите да бягат, но ние нямахме време да ги гоним, защото пощата се върна в Габрово, гдето без съмнение е известила, и следов. трябваше да излезе аскер, за да ни гони. От момчетата повечето се разбягаха, тъй щото ние останахме само 94 души. Сутринта бяха ни донесли от Етъра един товар сланина и няколко джепанета. Конят, на който бяха натоварени, се подплашва от гърмежа и се хвърля в един яр, отгдето не беше възможно да го извадим освен до пладне, затова ние го оставихме и като прибрахме заптийските коне, заедно със седлата, дисаги и кобури, той, войводата, възседна едина, другият възседнах аз и тръгнахме за Зелено дърво. Тук се породиха някои негодувания, които са свойствени подир всяка несполука. И тъй, някои от най-опитните се отделиха, а останалите, без да се отчаем, минахме през Зелено дърво, гдето си отпочинахме твърде малко и потеглихме за Топлеш. Тука, т. е. в Зелено дърво, отворихме хамбара, както и в Етъра, и прибрахме всичките мъже, които можеха да носят оружие. Като се бояхме да не би да известят отвъд, то скъсахме телеграфическата жица и тогава тръгнахме. В пътя си от Зелено дърво за Топлеш срещнахме двама души бърдари, на които взехме оръжието, като им го заплатихме. Каетихме им тескеретата тъй: «Прегледани от Габровската западна бунтовническа чета», и им дадохме двама души да ги заведат до друма. После слязохме в Топлеш, гдето заловихме митиризи [позиция] и се приготвихме за бой. Причината беше, щото топлешчани ни казаха, че от Имитлии [Химитлии] излезли някои турци и щели да ни нападнат, но всичко това беше вятър. След като си добре отпочинахме, то тръгнахме за Моровешката стена.

Като минахме през Делиджеците, то и тука отворихме хамбара и заминахме. Все повече и повече се умножавахме, тъй щото догде да излезем на Моровешката стена, то бяхме повече от 800 души. Моровечани ни посрещнаха добре — агнетата бяха вече заклани и се печаха. Ние всички излязохме на стената, отгдето се виждаше Габрово, и като се наредихме, то с един глас извикахме три пъти: «Свобода и отмъщение!» После накладохме пет огъня и като ги оставихме да горят, то се оттеглихме в гората.

...После се разделихме на две отделения и едното, под предводителството на войводата, замина за Гъбене, а другото под мое предводителство: ще минем през Балкана, през Купен, Тумбалово и че ще се срещнем в Батошево. Ние тръгнахме по-после и през целия си път минахме спокойно. Четата, която влязла в Гъбене, намерила там четирима цигани от габровските калайджии. Тука, без да се много размислят, захващат ги и ги насичат на късове. После, като прибрали някои мъже с тях си, упътват се за Батошево, но тази вечер не могли да пристигнат, както и ние не можихме да стигнем, защото замръкнахме още на Купена, а в тъмнината не може да се ходи добре. И тъй — останахме да спим на Стоките. Тука, вечерта, накладохме 80 огньове и се разподелихме добре, защото се боехме да не би през нощта да ни нападнат. Поставихме навред стража, а най-повече към кръвенишкия път, защото ни известиха, че миналия ден имало битка в кръвенишкия боаз. Тука се срещнахме и с някои севлиевци, които ни разправиха, че Севлиево е заобиколено от турци, тъй щото не пущат нито да влезе, нито да излезе някой. Те бяха се изкраднали някак и отишли в Кръвеник, гдето и подбудили кръвеничани да се заловят за оружие, и вече два пъти правили битка в боаза. На сутринта, 4 май, приех известие от войводата да тръгна към Батошево, като оставя стража да варди боаза отгоре, на което и ази покорен се упътих с всичките си другари към Батошево.

Денят на 4 мая беше се явил във всичката си красота на майски ден, когато ний потеглихме от Стоките за в Батошево.

...Батошево, което е заобиколено отвред с баири, представляваше нещо невиждано дотогава. Всичките баири бяха заети от хора, които въоружени стояха на варда. Батошевчани ни приеха радостно и всички въоружени се настаниха да пазят пътищата, като оставиха нази да почиваме. Какво приятно зрелище! Гледаш: мъже стари, млади, момци, въоружени, се разхождат из селото, сабите дрънкат по калдъръмите, пушките блестят на слънцето, всички с опинци с козинови върви се стегнали, накривили рунтави калпаци, поседнали кой както можал — почиват си, като се надяват на всеки час да отидат срещу врага. Не се мина много и доде поща от Кръвеник, да моли да отидем на помощ, защото три дни правили битка и все сполучвали да ги върнат, но сега вече турците се усилили и затова трябват повече хора. Войводата на часа събра и нареди пет чети, всяка от по 150—200 души, и тръгна за Кръвеник, като остави мене да управлявам останалите. Те вече отиваха на бой, затова се добре настаниха. Цанката [Дюстабанов], като нямаше друго оружие освен сабята, то зе мойта пушка и леворвера, а ази останах само със сабята. След заминаването им аз събрах останалите и ги преброих. Намерих 480 души още в Батошево, но от тях само 180 с пушки, останалите с криваци, мотики и брадви, но и в тези 180 души нямаше повече от 100 пушки добри. След това намерих тюфекчия (оръжейник) и му заръчах да поправя тези, които са повредени.

...Дойде един от стражата запъхтян, който ми извести, че турците с 6 байрака излезли из селото Душево и потеглили към Батошево. На часа събрах четите и восточната проводих към моста, а с другите 2 се упътих насрещу турците. Докато да изляза на върха на баира, то видях, че стражата, която беше там, бяга към селото. Запрях ги да ги питам за причината, но докато ми те отговарят, то аз разумях сам, защото в това време се показаха черкези, конници, на върха на баира. Ний се оттеглихме назад и заловихме митириз. Като настаних първи митириз, аз преминах на другата страна да настаня и другите, но докато ида дотам, черкезите ни съгледаха и захванаха да викат и да гърмят, впуснаха се срещу нас, но помежду имаше дол, през който не можеха да минат с конете, затова се отправиха на друга страна, за да ни заобиколят. Първата чета, която беше заела митириз, от гърмът и викът на черкезите се уплашва и потегля назад. Туй като виждам, спуснах се подире им да ги запра, но в това време нямаше кой да слуша, защото всеки гледаше да избави себе си.

Като видях, че там ще е безполезно да се бавя, то отстъпих втори път на баира, който е над селото, на края, да заемат митиризи, но и тука се развали планът, защото черкезите конници вече наближаваха селото. Стражата, която беше на това място, слабо им се опираше, като хвърляше [стреляше], но и отстъпваше. Другите черкези пеши и турци, около 400 души, вече дойдоха на върха на баира и ние се намерихме заобиколени. Тука вече всички с вик захванаха да бягат. Аз само с 4 души бях заловил един митизир и оттам настанявах другите, но всичко беше напразно. Где военното упражнение на тамошните колибари? Где е оружие? А и в мене где военни познания, щото да мога да оправям толкова непослушни хора... Всичко беше един опит, който прави потъвающият в бурното море човек, като се мъчи да се издигне още веднаж над разярената вълна.

...Когато се свестих, то се представи на очите ми ужасна картина: всичко наоколо беше мъртво, тихо като гроб, никъде не се чуваше човешки глас, нито гласът на кучетата или на петел, или на някое друго животно. Слънцето, спряло насред небето, беше се втренчило в това място, което опита жестоката ръка на Марса. Гъст един облак от пушека на барута беше се издигнал вече доста високо, гдето малко по малко се разпръсваше и през който слънчевите зари се виждаха като кървави. На четири места в селото се издигаха огнени стълпове като вековните буки, които са равни със земята по старината си. Кървавият цвят, който имаха, размесен с дим, се пръскаше на малки части. Те се издигаха право към небето, защото в това време беше всичко тихо, нямаше ни най-малък ветрец, който да ги полюлей и да накара да приведат гордите си глави. След малко чувам как брадвите се удряха нейде, после едно изсрутване от къща, която се събаря. Искри напълниха въздуха, чер дим се навред разпръсна и огънят с по-голяма сила захвана да бухти. Черкезите, които бяха в селото, грабеха и разбиваха всичко и се виждаше, че бяха напълно господари в това място. След половин час, когато аз се свестих напълно, чух конско трополене и като се издигнах да видя какво е — Сабдулах вървеше и подире му 6 души заптии и най-после едно малко момче турче, и то на кон.

...Пътят малко по малко изчезваше отдире ни и Батошево вече беше се съвсем изгубило от очите ни. Само димът, който се издигаше до облаците, ни известяваше мястото, което претърпя тежкия удар на съдбата. Ние 2-ма вървяхме бърже из боаза и се разговаряхме за станалото, докато дойдохме до Стоките. Тук трябваше да прегазим реката. Когато се събухме, за да газим, то отсреща на дюкяна имало някои тамошни, които, като ни видели отдалеч, помислили, че сме черкези, и когато един от тях дигнал пушката, за да тегли върху ни, то попът, който бил и той в кръчмата, съгледал добре и като ме познал, възпрял ги. Като дойдохме в кръчмата, то ги попитах какво мислят да правят. Те ми казаха, че ще бягат към Балкана. Не бягайте, им казвам, защото тука боаза ще остане незапазен, но останете тука, захванете митиризи и вардете да не пуснете оттука да минат.

Като си отпочинахме малко и се подсилихме с ядене, то тръгнахме за Кръвеник. Вечерта не можихме да достигнем, затова спахме на селище. Сутринта на 7 май, догде още слънцето не беше огреяло, ние стигнахме в Кръвеник, у дядови Фильови. Като се запряхме да си починем, то дойде един батошевчанин, Вълко на име. Щом дойде, и захвана да вика върху ми сякакви хорати и вади нож, за да ме коли, че аз съм бил причината, дето са запалили Батошево. След дълги разправии и обяснения... като се умири, то отидохме в боаза, за да търся дяда Филя. Като пристигнахме почти до средата на боаза, то ни съгледа авангвардията и извика, но щом ме познаха, то всички радостни дойдоха, та ме наобиколиха, защото се научили още от вчера, че съм паднал в Батошево. След като ме запитваха за много неща, на които ази отговарях същата истина, ний седнахме да обядваме. Още не се бяхме наяли, и авангвардията извести, че турците идат отдолу из боаза. На туй известие ние бързо се настанихме на митиризи, а дядо Фильо с неговата чета отиде да заеме върхът, за да не могат да преминат през върха. Но турците, като знаеха, че ние сме в боаза, то не дойдоха против нази, а само на началото на боаза запалиха някои къщи и като се бавиха нещо около 3/4 часа, потеглиха към върхът. Ази бях на едно издигнато място зад дърво, отгдето можех с пусулата [далекогледа] да прегледам всичките им движения. Щом ги видях, че те потеглиха към върха, то отивам при момчетата и им казвам, че е безполезно да вардим тука, когато тий отиват през върхът. Проводих едного да отиде при даскаловата чета [четата на Никола Кавалов], на отсрещния баир, и да му каже да слязва надолу към боаза, а да остави само тамшните колибари да вардят върха. Оставих и десетина души в боаза, а с останалите тръгнахме да идем на помощ на дяда Филя. Баирът беше висок и ние трябваше да вървим бързичко, за да пристигнем навреме. Не бяхме още дошли до половината на пътя, когато захванаха да [се] разменяват гърмежите. Дядо Фильо с неговата чета им се опря юнашки и проводил до нази за помощ. Ние, като разбрахме работата каква е, тръгнахме по-бърже, но подир 1/4 час ази съгледах, че турците не бяха всичките, които се бореха с дядовата Фильова чета. Това като видях, то казвам на предводителя Тотьо Иванов, че ние няма да отидем чак горе на върха, защото турците употребяват хитрост. Докато разговаряхме така, то съгледахме една чета около 30 души турци, която вървеше право срещу нас. Планът им бил да дойдат отгоре нас, защото мислили, че сме в боаза, та да дойдат над нази да ни заобиколят. Без да ни съгледат, ние заловихме митириз (защото бяхме в гората). Като ни наближиха толкова, колкото може пушка да стигне, казах на едного да хвърли, но да мери добре. Тий, без да мислят, че ние сме там, чуват глас от пушка и куршумът се забива на първия в гърдите; той падна, другите, уплашени, се теглиха назад. Още 5—6 пушки хвърлихме подире им и още 2-ма свалихме. Като се тъй лесно отървахме, то добихме смелост да ги гоним. Излизаме от митиризата си и тръгваме към тях. Те захванаха да бягат кой както може. На върхът турците, гдето бяха, като виждат, че другарите им бягат, а ние ги гоним, напущат изведнаж и се теглиха назад. Дядовата Фильова чета, като вижда туй, подражава нашия пример и тръгва подире им, тъй щото ний, докато имахме отбранително положение, заемаме нападателно, а те захванаха да бягат съвсем без ред, докато достигнаха чак долу в боаза, дето се събраха с другите и се настаниха да се бранят, ако би да ги нападнем. Но ние бяхме доволни, дето само не ги пустихме да преминат из боаза, а освен това и тия бяха повече от 400 души, а ние бяхме около 80, щото не можехме да ги нападнем. Докато се въртяха те по поляната, ние пазехме добре митиризите си и внимателно наблюдавахме техните движения. Часът до 10-и вечерта се опитваха да направят някоя измама, за да минат, но като видяха, че не ще сполучат, потеглиха за в селата си. Ние се събрахме наедно и потеглихме за Кръвеник. Тези, които бяха по върховете, известиха ни, че в новоселския боаз гори и че се слушало цял ден гърмежи, от което разбрахме, че войводата с четите, които бяха при него, се е бил в боаза новоселски.

Когато пристигнах в боаза кръвенишки, то проводих поща за Ново село. Писмото, което проводих, беше:

«Бай Цанко,

Сега пристигнах тука и се намерих с четата на Т. Иванов и в нея останах. В Батошево всичко се свърши. Вчера бяхме нападнати от черкези и турци. Колибарите при викът и гърмежа на турците се уплашиха и разбягаха. Черкезите влезнаха почти без съпротивление в селото и го запалиха, но има паднали и от двете страни. Ази, само догдето помня, свалих четирима със сабята си. Но всичко мина. Тука съм с Тотя Иванов. Днес мисля, че ще имаме груханки [престрелки]. Отговори ми скоро какво да правя, но аз мисля, че ще е по-добре да се съберем.

Бочаров
Кръвеник, Боазът, 10 часа рано 7 май 1876.»

По същия човек проводи и Тотьо Иванов писмо със следующото съдържание:

«Бай Цанко,

Бочаров пристигна този час при мене. Батошево вече изгоряло. Турците се усилват постепенно. Ние трябва да се приберем заедно. Вчера нямахме нищо, но днес, мисля, ще имаме груханки. Силата ни е малка. Чакам отговор.

Т. И. х. Досев
Кръвеник, Боаза, 7 май 1876, 10 часа рано.»

На тези писма до вечерта не получихме отговор.

...Осмий май беше денят, който трябва да остане в паметта на всекиго, който се намерваше в Балкана. От вечерта на 7-ий захвана да вали дъжд, размесен със сняг. Но до сутринта вече сняг беше навалял около един педей по земята, а и още валеше. Ний се прибрахме всички 30 души, които бяха под командата на Тотьо Иванов, и потеглихме за Ново село. Пътят беше много лошав, защото доловете и реките бяха протекли и не можеше да се минува, но всички тия затруднения бяха нищо за нази, защото ний бяхме вече всички решени да мрем и малко ни беше грижа, че ще се простудим или друго нещо, което може да ни повреди здравието. Имахме само един кон, когото аз възседнах, а всички други вървяха. След много трудности ний наближихме Ново село. Като се възвихме през един завой, то съгледах 2-ма души, които караха 3 коня и караха много силно. Като не можах да ги позная отдалече какви са, то казах на другарите да се оттеглят в гората и да заловят митириз, което и направиха, а ази останах на пътя с коня, за да гледам какво ще е туй. Като приближиха, то познах, че са от четата на войводата, затова казах на момците да излязат пак и да следваме пътя си. Като ни срещнаха, ни казаха, че били проводени от войводата да дойдат за нази, да отидем в Ново село. Тогава слязоха те от конете и се качиха други от момчетата. Подир малко влязохме в селото. Местоположението на селото е прекрасно. Отвред се издигат високи баири, през сред селото тече реката Видима. Къщите, ако и не много хубави, но добри и здрави. Всяка си има в двора и градина, и бахчия... Като дойдохме на пазара, то ни посрещнаха другарите и ме наобиколиха да ме разпитват за Батошево, защото се научили, че съм паднал убит и някои други. Когато им разправях, то дойде войводата и като ме видя, здрависа ме най-искрено приятелски. После седнахме и захвана да ме разпитва за станалото в Батошево. Но като захванах да му разказвам, то дойде известие, че турците идат къде селото, затова и ние станахме и тръгнахме към боаза. Момчетата бяха настанени по къщята и като свирна бурията, то всички се сбраха и тръгнахме.

...Като стигнахме до Зла река, намерихме едно много сгодно място за укрепление. Тогава залавяме се за работа и в разстояние на 6 часа направихме един окоп, дълъг около 100—150 метра и висок 1 1/2 метра. Направихме и 10—15 колиби от дъски.

Дърветата, които бяха наоколо, изсякоха се. И тъй на другия ден мислехме да го изкараме. До вечерта се занимавахме само с това. Надвечер дойдоха да ни известят, че турците се мъчили да преминат по брода, който е през реката.

...Войводата в това време беше в селото, затова и аз събирам главатарите на четирите [чети] и с помощта на Христа книжара [Христо Иванов-Големия], който беше вещ в това отношение, настаняваме четите да заемат добри места, щото да не пропуснем турците. Четирите чети се настаниха да заемат добри места: 1-ва чета под командуването на г-на Конкилева заемаше лявата страна на боаза, 2-ра чета под ком. на П. Ц. Постомпиров заемаше върха, 3-а под ком. на Данаила [Бурмов], с която се беше придружила и четата на Т. Иванов, заемаше другия връх и 4-а под ком. на дяда Михаля заемаше противния бряг на боаза. И в такова положение очаквахме нападението на турците. Около 2000 крачки надалеч от нази на една поляна се бяха събрали турците и се движеха, като че правеха военни упражнения, но не наближаваха. На тази голяма поляна имаше и много добитък, като говеда, коне, биволи и прочие, затова беше мъчно да се определи числото на турците, които се там намерваха. С пусулата на очи ги броих донейде, но беше мъчно да се преброят, защото постоянно се движеха, но както и да е, те имаха около 1000 души. Докато се въртяха те по поляната и ний ги очаквахме, то видяхме, къщите по Кръвеник пламнаха, от което разбрахме, че те са можле да минат през кръвенишкия боаз. В това време дойде и войводата от селото и ни увери в това, т. е. че редовен аскер преминал през кръвенишкия боаз и като бесни вълци се спуснали към Ново село. Всички къщи, които са на пътя, вече са на пепел. Новоселци, като виждат това, вместо да се защищават, те избягват по Балкана. И ний се видяхме заобиколени отвред с турци, на които не можехме устоя насреща, затова се оттеглихме в Балкана.

...Когато къщята в Ново село захванаха да горят, то ние, като останахме само 80 души, потеглихме за в Балкана. След четири часа бързо пътувание ние достигнахме Балкана и захванахме вече пустините, гдето и птичка не хвърка. Красен е Балкана през май месец, но сега беше ужасен. Шумата на дърветата, още млада, когато да представлява най-приятно зрелище, беше попарена от северния студен вятър и от снега, щото представляваше по- вярно ноемврия, отколкото майя.

Щом навлязохме в гората, и студен въздух, като от ледница, ни посрещна. Тука земята никога не се огрява от слънцето, защото високите букове, които издигат кичестите си глави, като че искат да достигнат слънцето, не допущат никога на слънчевите зари да пробият през листата и да допрат до земята. Особено в това време гората беше обвиснала със сняг. А по земята газехме сняг до коляно. В това хладно място ний търсехме убежище от зверството на дивите варвари. Слънцето вече беше наближило да залезе, когато ний заловихме гората, като я пълнехме с виковете си: «Горице ле, майчице ле, оставаш на нас вярна, в тебе търсим свойто спасение, ръцете си разгърни и нази под тях подслони» и пp. На началото на гората имаше едно дърво, на което беше издълбан кръст. На това дърво издълбах и аз кръст и под него буквите Георги Бочаров, който кръст бил правен още от четата на X. Дим [итър].

Като заловихме гората, ний вече не се страхувахме; веселостта никога не ни остави и през всичкото си пътувание ний бяхме много весели. Тука сега из пътя си правехме различни смехове, като мислехме положението, в което се намирахме. Денят се измина и нощта навлече булото си на всичкия горизонт. С нощта заедно припадна и такава честа и студена мъгла, щото на пет крачки от себе си не можеше вече човек нищо да види. Това ни принуди да се запрем, за да си приготвим място за спане. Тогава намерихме едно широко място, колкото един харман. Накладохме добър огън, защото дървета бяха изобилно, и тъй си приготвихме място за спане, като имахме за постелка сняг, за завивка честа студена мъгла, за хляб сняг и за вода пак сняг. Да, от всичко само снегът изобилствуваше, а друго нищо. Този ден не можахме да обядваме, защото не ни донесоха хляб, а като не бяхме обядвали, то минувахме и да не вечеряме. Но това не беше лесно, защото беше много студено, защото от бързото вървене все из баира нагоре ний бяхме се изпотили тъй, щото от всеки косъм течеше вода. Сега, като се запряхме на такова студено място, то беше неприятно, но нямаше какво да се прави, защото това беше началото на горския живот.

На един баир ни видяха, но не дойдоха да ни гонят, от което разбрахме, че тяхната цел не е да дойдат да гонят нази, но само да палят къщите и да грабят плячка. Надвечер достигнахме на един баир, който се казва Калето, и там решихме да пренощуваме. На отсрещния баир ний съгледахме един червен байрак и няколко хора при него, но не можихме да познаем какви са, защото трябваше да гледаме срещу слънцето, но ний усетихме, че са черкези, защото те бяха с червен голям байрак...

 

 

Христо Караминков - Бунито

 

ХРИСТО КАРАМИНКОВ (МАЛКИЯ)-БУНИТО. (Роден в 1846 г. или 1847 г. във Велико Търново; починал в 1892 г. във Велико Търново.) Деец на национално-освободителното движение: участник в черковната борба през Възраждането, в подготовката на Старозагорското въстание (1875 г.), член на Гюргевския централен комитет, помощник-апостол в Търновския революционен окръг. Участвал в Априлското въстание в четата на поп Харитон и Бачо Киро. Доброволец е през Руско-турската освободителна война (1877—1878 г.).

Публ. по: Караминков, Христо. Съвременни записки от българското въстание в Търновско на 1876. — Нова България (Гюргево), 1, № 27—49, 29 авг,—25 ноем. 1876, с. 106...193; (№ 33—44, 19 септ,—7 ноем., с. 128— 129, 132—133, 136—137, 140—141, 144—145, 148—149, 152—153, 156—157, 160—161, 164—165, 168—169, 172—173.

 

СЪВРЕМЕННИ ЗАПИСКИ ОТ БЪЛГАРСКОТО ВЪСТАНИЕ В ТЪРНОВСКО

 

На 25 април вечерта от селата Михалци, Турчета, Мусина и др. са решили или да измрат, щом са покажат от къщините си прагове, или да отидат в Балкана. В същата вечер до 250 души юнаци, въоръжени добре, снабдени с всичките си потребности и храна, прощават се с дечицата си, жените си и домовете си и потеглят напред. Цяла нощ тези доблестни, пъргави юнаци пътували. Рано в зори, сутринта на 26 април, те стигнали до махалата (село турско) Балван. Край това село нашите юнаци били посрещнати от едно множество турци. Там било случай българинът селяк да изпразни пушката си явно на турски гърди.

Битката се отворила. Гърмежът се раздавал по околните гори. Гладни за бой срещу турците, нашите момци ударили на юруш и прогонили врага си. Пътят им останал свободен и тия се упътили за Балкана. Разбягалите турци разказали на околните села за въстаниците, които отивали към Дряновския манастир.

Местоположението на този манастир било превъзходно за отбрана. Топ не можело да работи там, защото наоколо манастирът бил заграден с високи скали, а той падал в трап. Авангардата стигнала в манастира; след нея и четата. Игуменът на този манастир не е знаел нищо за тези гости. Той се видял в затруднително положение, щото да се противи не е можал. След малко колебание той склонил без воля на искането на нашите момци. Тяхната цел не е била да държат манастира за позиция, но да минат оттам, да си вземат, щото им трябва, и да излязат в балканските отгоре позиции. Те взели един калугер да ги преведе през права една пътека. Тръгнали, но напусто! Пътеката била толкова несгодна и зла, щото въстаниците били принудени почти всяка стъпка да вдигат падналите коне на ръце и да поносват товара им. Урвата, която била надвесена над реката, зинала с ужас и заплашвала всеки пътник. След дълги мъки и трудове въстаниците, като опитали всичките възможни средства да минат през нея пътека напред, невъзможността дошла да ги върне назад. Те се върнали, като кипяла кръвта им от гняв!... Щом се обърнали да се връщат, водителят на четата съзрял с далекогледа си, че потерите идат да ги нападнат. Той скоро заповядал да се оттеглят в манастира, добре да прегледат местата: де стои храната, водата. Всичко било извършено. Предводителят, след като проводил вест до околните села, че се затварят в манастира, прибрал момците вътре. Скоро водителят подал пример, като пробил на стената на стаята, в която бил с няколко другари, с ножа си дупки, които да служат като митиризи, през които да гърмят. Наскоро се направило за навсякъде митиризи. След това бързо закрепили по прозорците здрави плочи, които да служат като щитове за неприятелските куршуми, що ще идат изотвън. Калугерин един дошъл и взел да натяква на въстаниците, че били изкъртили манастира. Един селяк му отговорил, че манастирът е на народа. За народа ако е съборен, народът пак ще го въздигне. Освен това човешкият живот е по-скъп от една стена или дъсчена врата.

Потерите наближили манастира. Тия състояли от турци, селяци, черкези и башибозуци. Въстаниците добре отговорили на неприятеля с пушките си. Битката започнала. Турците навалили на много пъти върху манастира, но вниманието и юнашкият дух на нашите момци не преставал: те биели все на месо в турската навалица, когато неприятелските куршуми се забивали или в зидовете, или се смазвали по зидните камъни и падали долу до манастирските зидове. Куршумите на неприятелите се сипели като град върху местата, отдето виждали, че излиза гърмеж, кога[то] нашите хвърляли рядко. Турците искали да запалят зданието, но момците тъй добре го пазили навред, щото за турците нямало пристъп по никой начин на 300—500 разкрача около манастира ни деня, ни нощя... Турците се умножили след няколко часове, защото от околните села идели все повече и повече потери... Боят траял вечерта до 121/2 ч. по турски. От башибозуците и черкезите паднали доста леш; и от момците един умрял, двама се ранили и двама се изгубили.

На вечерта битка нямало. Момците се събрали всичките, след като си наредили стража... и взели да се съветват какво да правят на сутринта, как да излязат и пр. Няколко момци се произнесли, че в това място са добре, че хляб и муниция имат да продължават битката доста време — това мнение преодоляло и всички останали съгласни. Тутакси било заръчано на манастирския фурнаджия през нощта да опече 400 хлябове и да са готови до сутринта рано. Други потребици за храна и питие имало доволно за десетина дни. През нощта стояли без битка. На заранта в зори било готово всичко поръчано. Всичките момци осъмнали на позициите, готови отгоре над пушките си. Боят почнал и постепенно се усилвал. През нощта числото на турците се увеличило. Гърмежът бил толкова силен, щото никой не можел да чуе нищо освен пищенето на куршумите и дивия вик на турските тълпи, които налитали дивашки начином на манастира, но бързо, с пагуба били отблъсквани.

Часът вече бил 7 през деня, когато битката била поутихнала. Надвечер битката пак почнала и траяла часът до 1 вечерта. От момците не загинал други освен един, който се надигнал да гледа турците през дупката; случайно куршумът се забил в главата му.

Вечерта всичките момци редовно приели хляб и вода... Знакът на събуждане изпищял и всичките момци били на крак, готови. По заповед на войводата си тия били загнездени всеки на мястото си и чакали да посрещнат врага си. Този ден бил третий (май 1). Щом се съмнало, турците пак нападат и къде 6 часът по пладне били отблъснати, изгинали от нашите момци един и един се ранил тежко в рамото. Боят се умирил. Не много след това един глас се чувало да вика: «Българин съм, не гърмете на мен... Не ме убивайте... Писмо ви нося от пашата...» Ние видяхме, че едно момче селаче идеше към манастира и носеше едно писмо, дигнато на разцепа на тоягата му [разказва Малкият Христо].

След една заповед от войводата към момците: «Никой да не се мърда от мястото си. Всеки да гледа позицията си, оръжието и движението на неприятеля...», той взел писмото, написано с черковни слова на български, и го прочел:

«Господиновци в монаст. св. Арахангел!

Днес доде от Търново пашата, табор аасъ и Халим аа, които ни заповядаха да ви напишем настоящето на български, защото може да не знаете да четете турски. Заповядва ви се от страна на правителството да се предадете, като сложите оръжието си долу и излезете из манастира. Такваз е царската воля. Аскерът царски нищо няма да ви стори, ако се предадете; ако ли не, ще обърнат 8-тях докарани топове срещу ви и ще съсипят вас и манастира. А ний от Дряново ви замолваме да се предадете.

х. Цончо, х. Ганчо, х. Христо, х. Савва и др. (мекерета)»

След прочитанието по съгласието на всичките момци и управители отговорило се така:

«Г-да, ние не сме излезли да убиваме, обираме и разбойничествуваме. Тихо и мирно излязохме из домовете си и потеглихме за в Балкана да дирим свободата си и човешки живот. Като влязохме в манастира си, не питахме ни Алито, ни Салито, ни Ахмеда, ни Хасана, но истиннаго бога, който е с нас, против вас. За това кога ще излезем, само ний и бог знае, а не вие. Не щеме да ни заповядвате да излезем, нито ви пък питаме. Колкото за оръжията ни, ще ги сложим, като умрем, а ще ги носим, додето сме живи. Не ви ги донасяме, елате ги вземете сами. Ако обичате, оставете ни.

1 май 1876    (Следват подписите)»

Писмото се изпроводило. «Щом стигна там писмоносецът, далекогледът ни позволяваше да видим, че като го прочетоха, тръбата засвири на οръжие! Войската се събра във фронт и се упъти към нас, като вървяха напреде ѝ множество черкези, абази, башибозуци и цигани с голи ножове в ръце, като че отиваха на салханата. Но момците и при многото турски орди... не губеха дързост.» Всеки приготвил доста фишеци, закрепил се по- добре на позицията си и се готвел за кървава ужасна битка; а няколко души седнали настрана в две стаи да правят фишеци. Битката се почнала. Докъде часът 8 изведнъж се чува един гърмеж, който разтърсил зданието. Момците помислили, че е гърмеж от турски топ. Но като видели, че под керемидите излизало дим и мирише на изгоряло, един (Малкият Христо) отива да види. Щом влязъл, той видял, че барутът, от който правили фишеци, се подпалил, съборил две стаи и изгорил лицата и ръцете на онези, що били при него. Невниманието произвежда вреда. Като им се обвързали раните, момците отишли пак на бой, защото битката чували, че се усилва.

Турците, щом чули гърмежа и видели дима из керемидите, усетили, че се запалил барут; те взели дързост и като ударили на юруш с думите «юрюин, джобханеси тутулдъ» (вървете, муницията им се запали), навалили с всичките си сили от всичките страни. Трябвало тук юнашки сърца.

...През нощта къде 6 ч. едно отделение турска редовна войска мъчело се да се промъкне през гората и да нападне някак, но бунтовническата стража ги среща, ударят се в тъмнината и след една малка битка стражата отблъсква отделението турско далеч. Няколко момци в тази битка приели рани, все в краката. Ранените скоро били заместени с нови стражари.

Рано в зори сутринта заидел ситен дъждец. Този бил четвъртият ден - неделя. «Съмна се и момците по знака за ставане всички стояха на местата си, будни, с пушките си в ръце. Докъде пладне нищо не се случи. Къде пладне няколко турци идеха към монастира и гърмяха.» Посрещнати били от противната страна добре и се разбягали към множеството турци, що били надалеч. Малко след това с далекогледа се видело, че много хора се приближавали из гората и един топ бил закрепен татък, около който се мърдали много човеци. За чудо, съгледали въстаниците, че между тези хора бил и игуменът манастирски, който, вижда се, е избягал в събота през нощта. Те съгледали още няколко нерязани турци из Дряново (коло 10-ина) да се навъртат около турците. Докато се извършвало това. . . един глас се чуло да вика пак: «Не гърмете на мене, българин, ваш брат съм! Нося ви писмо пак от пашата.» Момците помислили да не приемат човека, за да не би да е някоя измама, работи, които се случват честичко. Но любопитствували да видят що им се пише по книгата и решили да го приемат и този път, а после вече — не! Те взели писмото, като накарали човека да стои всред манастирския двор с вдигнати нагоре ръце дотогава, докато получи отговора си. Пушки из тайно го пазили, щото в първото му мръдване да бъде пронизан от куршумите. Бунтовническите действия изискват съвършена строгост.

Писмото говорело така:

«Г-да в манастира св. Арахангел!

Вчера ви бяхме писали да сложите оръжието и да излезете из манастира. Вий нищо не отговорихте. Сега ви пишем пак и ви казваме да се предадете. Царската войска нищо няма да ви направи и всеки ще си иде у дома. Ако не се предадете, ще съсипем манастира с топовете си и ще ви изсечем.

Същите подписи»

Войводата отговорил в името на въстаниците:

«Господа!

Ний сме дошли тука в манастира. Четири дни как сме тука. Който доде да ни бие, бием го и ний. А тези, които не дигат ръка против нас, тия са наши.

Ний излязохме да забраним страждущите от угнетителите. Излезли сме още да дирим онези правдини, които ни са дадени. Теглилата, които упражнявате всеки ден върху нашите плещи и душици, са ни докарали до отчайване. Гробовете са пред нас — научихме се да се кървавим и не се боим от смърт. Затова вашите заплашвания са за нас незначителни. Ни един от нас не желае да се предаде в безмилостни и зверски ръце.

2 май 1876    (Следват подписите)»

Щом писмоносецът занесъл писмото и го прочели, видели, че бързо обърнали топа към манастира и почнали да хвърлят с него. Бомбите не можели да докачат зданието никак, защото, както казахме, мястото било естествена крепост. «Ний, казва Малкият Христо, внимателно гледахме де бие бомбата, като внимавахме в същото време и движението на войските. Бомбите се разбиваха или ο скалата под манастира, или ни надхвърляха. . . Хвърлиха 24 топове, но нищо не можиха да повредят, ни нас, ни зданието. Момците сполучиха да убият трима топчии, що управляваха топа, и след това турците се дръпнаха. Хиляди куршуми се изсипаха от турците върху ни, но нищо, защото зидовете бяха наши щитове.»

Часът бил вече 12. Гърмежът и от двете страни се спрял. От нашите един паднал мъртъв. Наредили се десетарите, приели хляб и вода и всеки си отишел на мястото. Надеждата, че ще ги нападнат през нощта, не останала напусто. Било тъмно и облачно. Часът къде два турците ги нападнали откъм изток с цел да измамят въстаниците да се струпат на нея страна, а да влязат в манастира от друга, за да завземат позициите им и да бият свободно. Но напусто! Като видели турците, че са излъгани, те нападнали и от друга страна. «Пак напразно, защото, отдето се появяха, момците ги посрещаха юнашки навреме и на място.» Тогаз чули, че тръбата засвирила да нападнат от всичките страни. И наистина отвсякъде изотвън пламнали огньове, правели турците пристъп. Но момците без страх наблюдавали движението на турците и бързо посрещали врага вред, дето се явял. Турците хвърляли слепешката, като се чували гласове: «Ахмет, тут тюфееми, гидеим якалаим бир гяур! Али! Гери дур! Хасан вурулдум! . . . Аман! Гиттим!» и пр. Тръбата свирела на юруш, но никой вече не смеял да удари с юруш, защото виждали, че редките огньове, които излизали из дворищата на зданието, биели все на месо. Топовете придружавали като басът на музиката гърмежа на пушките и пищенето на куршумите; а виковете увеличавали залиса и му давали едни ужасен характер. Къде часът 8 битката пак престанала.

Нашите момци, които се надявали, че ще им доде помощ изотвън, изгубили надежда. Причината, че не можело да им се отиде на помощ изотвън, била, както казахме вече, че множество башибозуци, черкези, цигани, размесени с редовна войска, завзели търновските села и свързали пътищата, щото никой наникъде не можал да мръдне.

На сутринта в понеделник (3 май) всичките десетари били сбрани при управителите и войводата. Те размислили, че тяхното положение в това място от ден на ден става по-зло, защото «ако и да имаме храна, но то ще се изяде и изпие докога да е», а нова храна не можело отникъде да им се внесе, както и муниция или друго нещо. «А турците от ден на ден се увеличават и си имат всичко потребно. Ако да имаше що-годе малко помощ да ни се явеше отнейде, казват те, ний в онези позиции можехме да се браним доста време. Но...»

Това ги принудило да се решат да търсят място, през което да се промъкнат, без да ги усетят турците. Управителите заповядали на всичките момци да се приготвят за път.

Нощта била тъмна, а още по-тъмен изглеждал горският гъсталак около манастира.

Турците наредили стража навред около манастира. Няколко черкези и башибозуци отишли да нападнат манастира, но били отблъснати. Момците видели, че нямало редовна войска наникъде. Те стояли и не издавали ни глас, ни гърмеж, освен когато някой враг се покажел наяве, [тогава] изпразвали върху му оръжието си.

Половината от момците спели, а половината пазели и се биели. Когато черкезите идели, те викали по име някой от момците с псувни.

След малко момците сполучили да видят войската скритом да се таи из гората. Турците знаели, че тази вечер момците ще се мъчат да излязат из манастира, защото игуменът им обадил за колко време имат храна и пр.

Момците съзрели двама черкези, че дошли дори в манастирските лозя, единът, като водел една вързана коза. Този, що водел козата, бил померен и убит, а другарят му избягал.

Почти часът бил вече 3 през нощта. През миналата нощ турците из гората и горе по скалите направили дварища за митиризи, дето се криели денем, и не можели юнаците да ги бият, както отнапред.

Съмнало се. Часът до 6 нямало нищо, но отпосле момците били нападнати отвсякъде и битката траяла до 10 надвечер. Тогаз видели, че всичките черкези и башибозуци се повлекли да си вървят, като се изгубвали из гората. Редовната войска не се виждала никак.

Къде 12 ч. съзрели на мястото, където бил топът, няколко конници, двама черкези и един заптия да стоят...

«...Позициите ни бяха много здрави и яки и не се местехме от тях, както правеха враговете ни, което ги излагаше на ударите ни [—казва Христо Малкият. —] Затова ний не се бояхме от множеството на вразите, нито от оръжията им освен от огън, но и тази опасност отстранихме със строгото денонощно пазене...»

Мръкнало се и време дошло да се готвят да излязат в Балкана. Киро, който щял да ги води, бил взел 9 момци и излязъл, без да се обади защо и накъде. Той бил потърсен, но го нямало!... Докато се наговорили през къде да вървят, докато наказвали стражата защо е оставил да излезе К. с другарите си без воля, няколко гръмове са раздали из гората. Тутакси се впуснали да видят що е... Гърмежите се приближавали постепенно към манастира!... Чули, че се хлопат вратцата. Стражата поискал знака и като му се отговорило, той познал по гласа другаря си и му отговорил, като дал преди това знак да додат при него войводата и други. Киро с другарите си влязъл и се изправил пред събраните. Той им казал, че излязъл да обходи местата и да види отде може да се излезе и премине. Но защото турците пазели строго, последствие че били предизвестени за целта на момците, изявил, че е невъзможно да се излезе. И тъй момците решили да стоят в манастира, че каквото даде господ. Помислило се за храна. Те прегледали и намерили жито около 500 крини, вино 400 оки, ракия 60 ведра, добитък — малко (защото турците били предварително прибрали манастирския добитък в едно ближно село), боб — 400 оки, сирене ветхо и сланина — доста. Пресметнали и видели, че имали храна, като се хранят икономически, за 4 цели месеци. Откъм муниция те имали около 100 000 фишеци готови и други припаси. Най-главната добрина за тях била, че воденицата била в ръцете им и можели свободно да си мелят брашно и да го пекат в манастирските фурни. С една дума, те били почти осигурени с всичките потребности за бой!...

През нощта къде разсъмване, когато поповете от четата служели в черкова, когато всеки момък с благоговение и божий страх стоял с кръстосани ръце в божия храм и с гореща душа се молел на бога, който им бил в онези опасни часове единствената сладка надежда, отведнъж, почти на призори, се разчуло гърмежи откъм манастира. Знаковете стражарски се раздали «на оръжие». Утихналите сърца на момците, що били в черкова, се запалили и те с думите «Боже, помагай ни» се впуснали на оръжията си, грабнали ги и се затекли на бой! В черковата останали само свещениците. Те се молили за своите юнаци и за тяхната победа. Куршумите често пронизвали някой джам и се забивали ту в зида близо до поповете, ту в някоя икона или строшавали някое кандилце. Свещениците с твърда надежда на бога, без да се мърдат, продължавали своята молитва за спасението на робите, докато отвън момците се биели отчаяно. Викове и гърмежи давали страшен вид на тази заран!...

Потерите се приближавали и битката се усилвала! Съмнало се, почивка нямало и боят се продължавал!... Къде 10 часа нападнала и редовна турска войска и се закачила отчаяна борба! Било 5 май. Най-подир къде 6 ч. през деня момците мъжки сполучили да отблъснат и потерите, и редовната войска, като били придружени и от поповете си, които отишли след свършване на молбата си.

...Часът бил 7, башибозуците и черкезите пак захванали да се обаждат из гората. Те почнали да викат по-наблизо, «после почнаха да гърмят». Като се приближили, момците се въодушевили и засвирили с кавалите:

Пропяло пиле гергьовско навръх май на личен ден: «Ех, клета българска майко, и ти си била честита при толкоз века робия да чуеш гръм от топове и звън от саби и ножове, да видиш знаме българско над юнаци пак да се вее, куршум край него да пее!»

— и всичките си казвали с пламенност: «Ще мрем и ще се бием за поробеното си мило отечество!»

Гърмежът на башибозуците се усилвал отвсякъде. «Напред ви, всинца мои левове, и на месо бийте!» — казал управителят им и всичките момци се впуснали на позициите край зидовете. След няколко пукания на пушки от момците, турците и черкезите се оттеглили. Мръквало се, но момците не се махвали от местата си, защото подвойводата им казал, че ако втори път насилят много, тази вечер ще излязат отвън манастира и ще се бият в гръдна битка, дорде или поразят врага, или измрат до един! Те се надявали дано изотвън им доде някоя чета на помощ, което щяло да даде на въстаниците дързост; но никой отникъде не се явявал. Но момците пак не изгубвали духа си, те продължавали да изпълват святата си длъжност към поробеното си злощастно отечество.

Часът бил вече 3 през нощта. Неприятелите ги нападнали отвсякъде и гърмежът им бил толкова силен, щото приличал на непрекъснато едно облачно гърмене, а димът не позволявал на окото да съзре някой предмет на два разкрача. При таквоз едно нападане осторожността била първо нещо в тях. Тия не хвърляли освен ако някой се явял отнякъде. Два сахата наред този силен гърмеж траял и часът на 5 престанал. Малко след това, на 2 ч., надалеч отнякъде се чуло едно гърмене на пушки, прилично като в битка. Не знаяли какъв е бил този гърмеж. От една страна, те помислили, че някоя чета, като им идела на помощ, ударила е турците зад гърба, а — от друга — да не са почнали турците да гърмят нарочно, да ги измамят, да излязат вън от манастира и да ги развалят. Как и да е, нашите момци решили да стоят в манастира. Часът къде 7 турците пак нападнали. Битката траяла до 9 на разсъмване и престанала.

Майският ден бил вече 6, а за момците тази заран била седмата. Малкият Христо тръгнал из стаите да обиколи и намерил много момци, болни от треска, между които бил и Левтеров*, един от добрите момци. Часът бил 12, из гората пак взели да се чуват гърмежи. Момците ядели, те се веселели и свирели с кавалите си. Това веселие ядосвало турците още повече.

Щом чули момците гърмежа, оставили яденето си, наскачали на оръжието си и заловили всеки пак позицията си. Те яли последния си вече хляб. За вечерта заръчано било на готвача Димитър Русчуклията да свари яйца. Боят траял цял ден. Редовна войска нямало. Башибозуци и цигани били доста много. «Ний видяхме, че се донесоха няколко тенекета с газ да запалят манастира.»

«...Него ден гаргите и свраките грачеха много, казва Малкият Христо, защото, вижда се, да имаше доста леш из гората. Птичките, които можеха да веселят с чуруликането света, бяха побягнали далеч от миризмата на барута и от гърмежа.

През този ден се много мъчихме да ударим някого от турските агалари, ефендета, бееве, но не можахме, защото и те бяха дошли да ловят комитите отдалеч.»

...Вече се мръкнало. Боят се спрял. Черкезките, башибозушки и цигански орди се прибрали при агаларите си. Аскер от 200 души повече се не съзирал из гората. Часът към 12 турците агалари потеглили за в Дряново. Подир тях тръгнали и дряновските чорбаджии с броениците в ръка, като дервишките цигани подир харачерина.

Писнала свирката в знак да додат десетарите да приемат храна: варен ориз и яйца. Дошли и приели. Хляб нямало освен пексимет. Момците се бояли да не ги нападне голяма турска сила, като гледали много движения, които ставали от страна на турците. Освен това числото на огньовете се умножавало из гората. «Аз се реших, казва Малкият Христо, да изляза пак с двама другари из гората, за да съгледам как и де са разположени враговете. Като излязохме 200 разкрача от манастира, на въз баирчината, видяхме, че близо до всеки огън беше окопана колибка, която беше обградена с двар, а на устата на колибата пред огъня беше изправен голям камък, който служеше, вижда се, за отбрана и изглеждаше като човек. Аз бях дотолкова близо, щото чувах всичко, което се разговаряха турците в колибите.

От разговора им аз разумях, че щели да ни нападнат на сутринта с топове и казваха: «С топове ако можем ги разби, добро, ако ли не, инак не можем ги разби, защото са добре заячени и си имат приготвено всичко. Не знаем дали има и отсрещни (из Влашко) гяури» и пр. Научих още, че щял да дойде още някой си κοмандар паша. Тъй се разговаряха турските стражари и пушеха тютюн.»

«Нощта беше тиха и ясна. Месецът грееше, продължава Малкият Христо, и ний едвам можехме дебнешком да вървим под сянката на дърветата, които бяха гъсти и шумести. Най-подир сполучихме с миром да додем до манастирските врата, дето повиках според знака на стражата, отвори ни и влязохме в манастира. Там ме наобиколиха десетарите и им разказах всичко, що съм видял и чул. Някои от момците искаха да излязат да обикалят и те, но беше вече на разсъмване.»

Поп Петър земал под управлението си момците, що били под Бача Кира. На сутринта се раздало пак знак, дошли десетарите и приели хляб и др. за хората си. Май бил 7-ми, а от седенето на момците в манастира било 9-и ден. Пармаков дошъл и му се разправило, че турците в този ден ще ударят на манастира. И с топове. Той и Хр. Донев, момък с рядка душа и характер, искали да излязат с момците на открит бой вън от манастира, но се спрели, защото се съгласили да отложат до вечерта, за да се сберат всичките в събрание и да решат...

Съмнало се! Гърмежът от башибозуците, черкезите и циганите взел да се обажда от гората. Те нападнали решително и след 3 ч. битка (ч. по 2 пред пладне) били отблъснати. Турците се прибрали надалеч. Редовна войска се не виждало: тя пазела из гората проходите тайно.

Видяло се нужно да се свика събранието по-скоро, свирнало се в знак на събрание.

Отворило се заседание. Всичките десетари, управители и подуправители присъствували. Първият въпрос от страна на цялото събрание бил отправен към Малкия Христо: да разкаже всичко, що е видял и чул от турските стражи, като е ходил из гората. Вторият въпрос бил: дали да стоят още в манастира? Третият — отде ще минат? Решили вече да излязат из манастира и да минат между Габрово и Трявна — в Конарбалкан, дето щяла да ги чака друга чета из Оряховица под предводителството на Хр. Кованлъченина. Всички останали съгласни, като решили или да излязат в Балкана, или да измрат до един, като мислели, че другите чети се бият нейде из планината, без да могат да додат къде Дряново.

Гърмежите се усилили, турците нападнали отвсякъде. Бой се отворило по всичките дварища на манастира. Отгоре по скалите черкезите нападали с всичката си сила и гърмежът раздирал въздуха. През този ден, още от сутринта, момците подкрепили силите си с вино и с ракия, която вадили из манастирските пивници, защото предвиждали, че всичко ще стане на прах, пепел и плячка на турците след няколко дни, защото 200 души, ако и решителни юнаци, мъчно можеха да устоят без помощ 6, 8 или 10 месеца срещу 8 или 10 хиляди зверове.

Часът бил вече 5 през деня. На мястото, дето турците се сбирали като кучета на леш, появила се редовна войска, а след нея и конница (кавалерия). Момците, щом съзрели това, почнали някои да губят дух, като мислели, че с топове, с редовна войска и конница ще бъдат победени. Но управителите ги насърчили с юнашки думи.

«Погледнете, казал един от момците, като отстъпил настрана, погледнете на ранените си братия, погледнете телата и кръвта на убитите си другари, те искат отмъщение! Ще бъдем ли ний, които имаме оръжието свободно в ръцете си, тъй ничтожни и слаби да дадем свещената наша знамя да падне в мръсните ръце на турците?... Ще ли сме толкова подли и решителни да се предадем?... Бог е над нас, ангел хранител с огнения меч лети над главите ни против нашия враг!... Вижте знамята си! Вижте и църквата! И двете тези неща са, за които живеем и за които трябва да умрем. Нам не ни трябва кой е в нашата помощ или против нас тука на земята. Нашите братия, деца, жени, дъщери страдат ли? Животът и имотът им осигурен ли е? — Всички с един глас: «Не е, не е!» — Длъжност наша ли е да въстанем и да умрем, или да освободим тях и нази си? — Всички: «Да!»—Ний си изпълваме длъжността днес и ако умрем за правда, чест и свобода, нека знае светът, че нашите деца и внуци ще отмъщават за нас, ако не утре, то вдругиден, ако не тогаз, то догодина, до друга и нататък!... Инак нека срам и безчестие да покрие всинца ни, като хвърлим черни дни на нашето въстание и недостойнство на емиграцията си пред очите на врага!... Сберете юнашките си сили, братия мои, и полетете напред, за да докажем врагу и свету, че можем да се бием левски за свободата си!» Така поговорил нашият юнак на своите другари, които с един глас на извънреден ентусиазъм извикали: «Жив бог! Живи славяни! Кръв наша не ни е свидна!» Разредили се и взели позициите си.

Съзряло се, че турците карали топовете си на кола с волове из гората и ги поставили на по-далечно място от първото, на което първен стигали куршумите на момците, които почнали да стрелят на топчиите. Не можело вече да ги достига куршум, както отнапред. Един от момците с далекогледа си съгледал, че турците взели да поставят топовете към манастира и да измерват разстоянието, на което ще изпровождат гюллетата. Устата на топовете сочели право на манастирските порти, но момците се малко безпокояли за това, защото портите били направени не от дъски, а от дебели диреци, наковани перпендикулярно един до други, щото почти никак не можело да ги повреди топ. Освен това зидовете, които обграждали манастира, освен дето естествените крепости им давали качеството на κале, но и те били построени като за военно време: здрави, яки и дебели. Момците мислели, че щом турците спрат гърмежа с топовете си, ще се нападнат на ура от турците.

Защото не се знаело още какъв ще бъде резултатът на този бой, момците с чантите си и оръжието си били готови да се подвизават навсякъде във всеки случай. Момците, що били в горните стаи, били по разпореждането снети в долните стаи, защото горните онез, виждало се, че може да бъдат изложени на топовните удари. Часът бил вече 6, когато ненадейно изгърмял първи топ, но без да може да сполучи да докачи поне зданието. Гюллето на втория топ ударило в стаята, дето стояли няколко по-юначни момци, като издънило стената и пръснало на прах покачената там една чанта.

Виковете на черкезите, башибозуците, циганите, що били горе по скалите, приличали на гласовете на адските духове. Захванало да се чува гърмежът на два топа изведнъж. Ударът бил силен и първите горни стаи били съсипани. Всичкият удар бил отправен на портите вече. Ударил един топ и пробил само вратата; два топа после я откъснали. После съборили, пак с топовете, и стълбата, по която излизали и слизали. Всичките момци се прибрали долу в мазите и пазели разбитата порта да не би турците да навлязат с «ура» вътре.

После [турците] обърнали топовете към долния зимник, дето сполучили да ударят 2, 3 гюллета, като докачили едного от момците. Турците хвърляли още много пъти на същото място, но не сполучили, защото зимникът падал долу и гюлетата се забивали дълбоко в пръстта.

Ударите се обърнали към черковата. Гюллетата сполучвали да я ударват, но без успех, защото тя била съвършено здрава направа. Никой от момците не можел да шавне нанякъде, защото се изсипвали като дъжд куршумите отгоре му: те стояли на едно място и хвърляли по някой път. Един от враговете някак си се примъкнал и доближил до вехтите стаи с цел, вижда се, да пали, но тутакси бил замерен и убит. Топовете били обърнати към поменатите стаи, но гюллетата не можали да ги повредят никак.

В тези стаи живеели манастирските хора, между които имало жени. Щом взели да бият тези стаи, жените се разплакали и развикали, което давало кураж на звероподобните турци, които мислели, че плачат и викат момците от страх. Чуло се, че турската тръба засвирила. След това топовете спрели да гърмят и един глас тогаз извикал на турски език. «Ще се предадете ли, или ще ви избием до един?!» Гърмежи отговорили на тоя глас от страна на момците, които мълчали и внимавали всяко движение на враговете си.

Часът бил вече 8 след пладне. Топовете пак пламнали и взели да бият изново зданието. Огънят се отворил. Момците почнали да гърмят весело, защото видели, че топовете твърде малко ще ги повредят. Горе от скалите черкезите и др. почнали да търкалят големи камъни, които във вървежа си гърмели като подземен някой вулкан, дано да издънят някъде зида. Но напусто! Дебелите дървета, що е изкърмила онази земля, силно упорствували с дънерите си на тези каменни бомби, като ту ги отбивали настрана от зидовете, ту ги разтрошавали на части...

Викове от всички страни, гърмежи от топове и от пушки навред разклащали въздуха, «всичко това правеше един залис, приличен на фучението на хиляди реки, когато текат в някоя пустиня. Топовете непрестанно биха до ч. 10». Най-подир, когато момците били заняти в отчаяния бой на кървава битка, бомбите сполучили да запалят вехтите стаи, които пламнали. Момците видели, че работата е спукана вече. Те видели, че не може да се стоивече в манастира, и трябвало да излязат било с бой или без бой.

Огънят се усилвал; вехтите стаи били вече сграбчени в пламъка, който издигал грозната си опропастителна глава над зданието с гордост и фучение. Екотът от пушките толкова бил силен, щото на 10 разкрача разстояние да викат силно двамина, не могат се чу. «Веки се мръкваше. Сахатът стана 1. Момците много мъчно можеха да се приберат, защото там, отдето трябваше да минуват, сипеха се куршумите като дъжд и освен това огънят осветляваше цял манастирския двор и наоколо гората.»

Дошъл часът, в който момците трябвало вече да излязват или на избавление, или на юнашка смърт. Знак се раздало на приготвяне. Всичките момци били готови с чантите си на гърба, за да излязват на бой. Потърсил се Б. Киро, но той го нямало. Чуло се един глас, който казал, че той изгорял под огъня, който паднал над него. Иван, който знаел добре пътищата по онези места, повел момците.

Времето било студено. Силен северен вятър бухтял в гората. Дъжд валяло силно. Пътят станал несносен за пътуване. Поройчета често протекли из гората и тук-таме образували малки водоскокчета. Тъмно било като в рог. Момците двама по двама излезли из манастирските порти и пристъпвали трудно по хлъзгавите пътеки, като се подпирали не с кокалени от слонова кост бастунчета, а с пушките си. Те били се разделили на три части и тръгнали към една и съща посока по разни пътища; защото, мислели те, ако ударят турците едната част, втората или третата да се избави. Скритите турци из гората ударили на момците с гърмеж, но нищо [не им направили, защото], тъмнината ги бранела от окото на врага. Те най-после се пръснали и не се видели един с други, освен Авраам, мусинският чорбаджия, който водел 30—40 души накуп и който, като се обърнал назад, отправил се към Царева ливада. Авраам оттам уловил Балкана със своите малочислени, но решителни юнаци и се изгубил, без да се знае где е до днес.

Когато момците излизали в петък вечерта на 8 май, дъждът се пресякъл на сняг, който паднал дебел до 2—3 пръста. Вятърът фучал силно и разнасял снега в облаците. Бурята била силна и ужасна. И това немалко спъвало придирките на турците и подпомагало измъкването на момците.

За втората част няма сведение що е станала и кой я водел. Колкото за тази, в която бил и Малкият Христо — първата, — тя била на много места нападвана от турците, но се избавила. Като стигнала с голяма мъчнотия до едни манастирски кошари, няколко пушки са изгърмели отгоре им, но без да повредят. То било турска стража, която била вътре в кошарата. «Ний, казва Малкият Христо, бяхме вън. Стражата изскочи и ни нападна, но без да знае колко сме и накъде сме. Аз познах юзбашията, който извика «На байонет!» по турски, и сварих да го сваля с един удар мъртъв. Други един се впусна отгоре ми със сабята и като не можах да го посрещна с револвера си, извих с пушката и го приспах.

Тук се раних в крака, както и един от другарите ми — в ръката. Уби се още едно момче при мен от куршум. Моите ръце бяха изгорели от барут. Студено беше и раните ни ставаха по-нестърпими. Кръвта течеше и измокри дрехите ни, но ний продължавахме делото ни, без да се отчаем ни най-малко. Поп Бало не зная накъде отиде и що стана, а за Бача Кира се научих, че излязъл от манастира, но накъде е отишъл, не зная. Някои от момчетата се върнаха по-надире в манастира. От една страна, кракът ме заболяваше твърде силно, от друга, ръцете ми бяха изгорени, аз не бях в състояние нито да гърмя, нито да вървя, но пак продължавах да вървя. Четиримата момци знаех, че бяха от Г. Турчета, но имената им не знаех.

Що станаха другарите ми, мъчно можех ви разправи в онзи час. Ний търсихме място да подслоним глава нейде и да си отпочинем, като си попревържем и раните. След дълги и трудни лутания намерихме най-подир една голяма скала (канара). Близо до нея отдолу беше водата. Не спахме цяла нощ. На присъмване чак видяхме, че манастирът стана плячка на зверовете и огъня. Той гореше силно!... Тази скала беше куха отдолу. Затова, ако поищеха турците да ни бият отгоре, не можеха, ако ли отдолу — то позицията ни беше здрава и сгодна.

Часът стана 7. Ситен дъждец захвана да ръси, по-после се усили и поугаси огъня в манастира.»

Над скалите горе на равнището след малко се зачуло силни гръмове. Виждало се според разказването на някои живи днес момци, че като са потеглили наши някои момци да минат оттам, турската войска, която била разположена там на лагер, нападнала на тях, дето след една открита юнашка битка малкото число наши били разбити и пръснати.

«На сутринта рано беше студено, сняг покриваше навред. Турските стражи бяха се прибрали из колибите и водениците. Ний, подпомогнати от това, обиколихме гората. Тук-там лежаха мъртви лешове. Ний понабрахме оръжия, дрехи, обуща и др. от тях и ги носехме през водата. Водата беше голяма. Като се съмна добре, ний се оттеглихме пак в скалата и мирувахме. Черкезите тичаха цял ден из гората и грабеха всичко, щото намереха. От яд, като намереха леша на някое наше момче, разсичаха го като касапи на части и с диви подвиквания разкачаха месата му по гората. Манастирът с всичките си вещи стана плячка на тези диви орди. Иконите, чашата от святото причастие, свещеническите дрехи, питафито — бяха в ръцете им предмет на най-гнусно и омразно поругание на православието ни. Ний ги чувахме какво си говореха: често се питаха турците къде е знамята и дали не е убит знаменосецът?... При всичко това ний бяхме готови всяка минута да се сбием с тях и да умрем юнашки, но бог ни пазеше.»

 

*Момък, който беше учил в търговското училище в Манчестер (Англия) и на когото роднините, ако и да предлагаха добро поприще в търговско занятие, но той млад отблъсна това и посвети драговолно живота си на тежкото по нас учителско звание с една малка платка в с. Михалци (Търновско).

 

 

Петко Франгов

 

Свещ. ПЕТКО ТОДОРОВ ФРАНГОВ. (Роден в 1855 г. в е. Бяла черква, Великотърновско; починал в 1931 г. в с. Бяла Черква.) Учител, свещеник и революционер, участник в Априлското въстание. След Освобождението: свещеник, книжовник, обществен деец.

Публ. по: Φрангοв, П. Поп Харитон. (Войвода от бунтовната 1876 год.) В. Търново, печ. «Отец Паисий», 1931, 72 с. (с. 17—20).

 

ВОЙВОДАТА ПОП ХАРИТОН

 

И тъй на 28 април в сряда (приполовение) заранта, като излязохме от църква след божествената света литургия, отидохме в дюкяна на дяда Райка Славчев, пихме кафе.

Бачо Киро си тури ръцете на даскал Атанасовото рамо и на моето и разтревожено проговори: «Ей, съученици, довечера взидем на гору тилилейскою.»

Това известие стана в присъствието на около десетина души. Всички извикахме единогласно: «Какво има, Бачо Киро?»

Той каза: «Нощес дойдоха Никола и Костадин, изпратени от поп Харитона, да въстанем, защото в Горна Оряховица хванали Измирлиев (Македончето) и Ив. Панов, които откарали в гр. Търново. В Тракия нашите братя въстанали още на 20 април. Планът, който е всеобщ за първи май да въстанем в цяла България, се осуети. Хайде, всякой на работа, да се извести на подготвените и записани момци.»

През нощта на 28 април 1876 г. в Бяла черква се извърши един велик и покъртителен подвиг.

Велик, защото 103-ма белочерковски младежи — цветът на селото — заедно с учителя Бачо Киро се решават да се самопожертвуват не за лично, а за общо, народно благо, за свободата на отечеството си; решени да се излагат срещу куршумите на народния враг, доброволно, само по повелението на един свещен отечествен дълг. Трагично се разделят и прощават през нощта завинаги, правят последното си сбогуване със своите бащи и майки, братя и сестри, млади невести и дребни първи рожби.

Тий шепа борци, нарамили кремъклийки пушки, препасали саби ръжделки и с по една селска торбичка, но със силна вяра в себе си и с буен пламък в гърди, са тръгнали към Балкана да търсят сигурната смърт в името на най-милото и скъпото право на човека — свободата.

Бачо Киро заведе дружината в с. Мусина. Там поп Харитон ни посрещна и каза: «Нуждата ни накара преждевременно да въстанем. Нашите братя отвъд Балкана въстанаха още на 20 т. м.»

Поп Харитона провъзгласихме за войвода на четата, събрана от околните села: Бяла черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград, Голямо Яларе и др., защото наистина една от най-забележителните личности, която стърчи високо със своя героизъм и безстрашие сред доблестните борци на въстанията в Търновско, е тая на поп Харитона.

С приемане на четата той се провикна: «Юнаци! Много благодаря за избора, който ми правите. На вас е вече познато, че ние тука се събрахме да се заловим за онова велико дело, което е очаквала нашата злощастна България в продължение на пет века. Ние отиваме да се борим сега с нашия мъчител-тиранин, който ни е притеснявал цели 500 години.

Борбата ще бъде неравна. Да се бием ние, няколко души, с турските многочислени войски, башибозуци и черкези, но ние ще изпълним своя дълг към отечеството си. Братя! Удари вече часът, който очаквахме от толкова години.

Сега ние отиваме с оръжие в ръка не да убиваме и да обираме мирните жители, а да търсим нашата свобода, която ни грабна така насилствено турското хищничество.

Другари! Ние ще пролеем кръвта си за скъпата свобода на нашето поробено отечество България. Много жертви са паднали за тази свобода, нека умрем и ние! А ние, една шепа хора, ще можем ли да освободим поробена България?

Не, но ще посеем семе, което ще пусне дълбоки корени, и които последуват нашия пример — те ще жънат добра и плодородна жътва.»

Всички извикахме: «Да живеят водачите ни!»

Четата тръгна. Войводата достойно я водеше. Къде вечер на 29 април стигнахме в Дряновския манастир и там останахме, по независещи от четата причини, да се бием с турците тъкмо девет дена.

Поп Харитон даде своята команда да укрепяваме манастира и затуляме прозорците с каменни плочи. Дойде денят втори май, неделя, войводата извика:

— Момчета! Там горе на скалата виждате ли двама седнали турци? Гледайте ги — каза, като пълнеше манастирското шишане — как ще се търкулнат надолу.

Шишането изрева, заглуши със своето ехо височините и отеча няколко пъти по скалите. След като се издигна димът към небето, единът турчин се вардаляше и падна като пълен чувал долу, а другият бърже отстъпи зад скалата.

Войводата запя една стара хайдушка песен и скалите вековни със своето вечно ехо я повтаряха и потретяха. А другите турци и редовна войска, които висяха над нас по върховете на скалите, се оттеглиха и се скриха в позиции.

На 4 май, във вторник, къде 12 часа стана една нещастна случка, която имаше силно значение за нашето дело. Нашите борци под командата на войводата най-геройски отблъсваха турските нападения и тръбата на нашия неприятел даде знак за отстъп.

Поп Харитон се поуспокои и влезна в стаята при поп Гавраил, който правеше фишеци, като му помагаше да стават по-бърже.

В стаята имаше около 10—15 оки барут. Младият четник Тодор Генчев из Гор. Оряховица влезна при войводата, който бил изпратен при него от друга група за наставление, но с цигара в ръка и за да направи нужната чест на войводата, хвърля запалената цигара зад вратата на пода, гдето имало разпилян барут. Подпалва се разпиленият барут, запалва се и този, който бил в делвата, и така става силен взрив, който, от една страна, изплаши цялата чета, а, от друга, ни лиши от храбрия сърцат войвода.

Войводата ни не бе вече годен за командир на четата.
Нещастието ги направи, него и другите двама, поп Гавраил и Тодор Генчев, да не могат да виждат съвсем, лишени от зрение.

Три дни след катастрофата четата излезе от манастира, а тия нещастници останаха там.

Дето ще рече, една цигара отне живота на трима видни борци...

На 7 срещу 8 май топовете от турския лагер почнаха да обстрелват безпощадно светата обител. След ударите на около 60—70 гранати се запали една от манастирските одаи, що бе пълна с възглавници, огънят излезе над стаята, когато настъпи вече мрачната безлунна нощ.

Буйните пламъци осветляваха манастирския двор. Осветляваха се и скалите, конто са надвиснали от векове като страж над манастира.

Стреснаха се нашите командири.

Войводата, ослепен, като разярен лъв викаше на четниците да са нащрек.

Гранатите идеха една след друга, като броеници. Командирите: Бачо Киро, Пармаков, Христо Бунето, Никола Червеноводалията и Димитър Байрактаря с голи сабли ходеха на позициите да ободряват четниците.

Манастирът гори, турците викат нависоко, колкото им глас държи, от височините на скалите:

— Аллах, аллах.

Четата, бодра, на крак, зорко бдеше на поста си, пламъците усилено се разпространяваха и по другите манастирски стаи. Топовните гърмежи още по-усилено почнаха да събарят светата обител. Натрупалата се сган от черкези, башибозуци и редовна войска, която сган се събира девет дни, беше 50 пъти повече от нас.

Тая свирепа дива турска орда се зъбеше на четата. Топовните гранати непрестанно събаряха манастирската ограда. Пушки пушкат, песни хвалебни се пеят, а поп Харитон, нашият юначен войвода, още повече се тревожеше, като му липсваше първата мощна сила — зрението.

От буйните пламъци почти всички манастирски стаи се подпалиха и пожарът успешно рушеше всичко. Войводата се провикна мило и трогателно към четата: «Храбра ми дружина, сега се намираме на края на живота си, но все ще се запишем в историята на вечно споменувание. Бодри ми юнаци, макар лишен от зрение да не виждам, но всичко чувствувам. Не скърбя, че сме заобиколени от множество войска, не скърбя, че манастирът гори сега в пламъци, но дълбоко скърбя, че аз, когато щях да ви бъда най-полезен, най-потребен, останах по една случайност без очи. Вие вървете напред, ние ще останем тук с другаря си поп Гавраила. Слушайте добрата команда на Пармаков и др. Минутата е скъпа за вас. Вървете неустрашимо срещу турската сган. Знайте, че ние тръгнахме да мрем за поробеното наше отечество, което ни извика на помощ. Напред, храбри мои момци. Ах, как лошата съдба ме тъй злочесто сполетя!»

Цялата дружина вървеше подред, а войводата, изправен до голямата манастирска порта, в засенчено място, което не се осветяваше от пламъците, изпращаше четата, която си вземаше последното сбогом с него.

Неговото огромно тяло се тресеше от трогателност.

Дружината му целуваше подред ръка, а той ги благославяше и обливаше със сълзи...

 

 

Бачо Киро

 

Киро Петров Занев. (Роден 1835 г. в с. Бяла Черква, обесен на 28 май 1876.) Книжовник, автор на стихове, драма, пътеписи. Учител в селата Коювци, Вишовград, Мусина, Михалци, Бяла Черква. Основател на революционния комитет в родното си село. Един от организаторите на четата, сражавала се в Дряновския манастир.

Публ. по: Април 1876. Спомени. Подбор и ред. Светла Гюрова и Тихомир Тихов. С, БП, 1976, с. 721—722.

 

РЕЧ НА БАЧА КИРА В СРАЖЕНИЕТО ПРИ ДРЯНОВСКИЯ МАНАСТИР

 

На 3 май 1876 г., в понеделник, сражението беше в голям разгар. Турците нападаха от всяка страна и малкото турско топче, докарано от Търново, биеше по покривите на манастирските здания, чупеше плочи и керемиди, но друга вреда не нанисаше.

Бачо Киро стоеше под знамето, което беше забито всред манастирския двор. Куршумите непрестанно бияха върху знамето и Бача Кира, а той, безстрашен, почна да говори на дружината:

«Братя!

Ние сме обградени отвред с турски войски, но никой не трябва да се плаши от техните куршуми и топове. Бог, който е помощник и защитник на всички, ще защити и нас, които с живота си търсим нашите правдини. «С нами бог, разумейте, езици», казва черковната песен. От какво прочее има да се боим, когато ние презираме смъртта? Да се опълчим юнашки, братя, на петвековния наш притеснител. Напомнете си, другари, че над нас се вият духовете на нашите славни, силни и непобедими царе: Асеновци и Шишмановци.

Ако ние престъпим нашата клетва, която дадохме, че ще си пролеем кръвта на бойното поле, за да подновим славата и величието на нашите прадеди — ще ни проклинат вечно.

Я погледайте нашите неприятели как са повиснали по скалите и гледат в кой час ние ще се предадем живи в ръцете им. Не, не е простено никому от нас жив да се предава! Я погледайте къде селото Цинга как турският аскер се изкачва по височините и как се движи на колони, на колони. Ето турската тръба, пак се чува — свири на пристъп. А пък всякой знае, че техните зверства са учудили света.

В турчин милост няма. Помните във Филип-Тотьовото и Хаджи-Димитровото време, когато всички бяхме очевидци на техните геройски сражения. Тогава колко хорица станаха жертва на турската свирепост за кръв!

Ами сега, когато тук, в това светилище, става 5 дни продължаваме битката със свирепия Фазлъ паша, с тая сган, която виждаме тук около нас, може ли да има вече милост у турчина? По-добре е да умрем славно на бойното поле, с оръжие в ръка, отколкото да се предадем в ръцете на петвековния наш мъчител.

Да живее България!»

С тая реч Бачо Киро напомни високите и свещени длъжности на българина и на патриота. Той напомни на момчетата, които бяха напуснали всичко мило и драго и под знаме, с нож в ръка, се бяха решили да отмъщават за поробеното ни отечество, че всякой трябва с готовност да даде живота си пред олтара на народната свобода. Той говореше с такъв жест и разпаленост, като че се намярваше в най-безопасно място.

Куршумите летяха върху му, като дъжд, а той бе неустрашим. Но някои момчета се спуснаха и го поставиха на по-безопасно място.

Тая негова решителност учуди цялата чета през тоя ден.

Знамето остана пак на мястото си, пронизвано от неприятелските куршуми.

 

 

Пахомий Стоянов

 

Йеромонах ПАХОМИЙ СТОЯНОВ. (Роден в 1836 или 1837 г. в с. Калугерово или с. Каломен, Габровско, починал в 1892 г. в Дряново,) Игумен на Дряновския манастир по време на Априлското въстание.

Публ. по: Дюлгеров, Д. Ив. [по разказ на Пахомий Стоянов]. Очерки и разкази за постраданието на Дряновскийт манастир «Св. Архангел Михаил» във време на въстанието през 1876 година. Русе, изд. отец Пахомий Стоянов, печ. «Славянин», 1882. IV, 44 [4] с. (с. 8-43).

 

ВЛЯЗВАНИЕТО НА ВЪСТАНИЦИТЕ В МАНАСТИРА

 

Дойде и четвъртък 29-ий априлий и таман часът 5 по турски въстаниците влязват в манастиря и забиват знамето насред двора в манастиря, като почнаха да се разпореждат както трябва. Предводителят на четата извика гръмогласно: «Отче Бальо, вземай десет души, че върви там, под голямата стена към с. Цинга, защото потерята турска наближи. Бъдете юначни, щото да не пущате нито едно птиче да премине насам, защото работата е страшна, ха!» Войводата извиква още веднъж: «Марангозчий Иванчо, вземай и ти десет души от момчетата, че върви в пътя, отгдето додохме, и да си направите позиция, че юнашки да удряте!» Трети път извика пак предводителят: «Малък Христо, вземай и ти десет души, че върви на варда!» После извиква пак: «Авраме, сбери и ти десет души, че върви», но като не знаеше где да ги прати, попита ме: «Отче Пахомие, где да пратим тия юнаци на пазение», а аз му отговорих: «Трябва да ги пратиш отгоре на голямата канара, защото там има голяма нужда за браначи и още е сгодно мястото, щото могат и на две страни да бранят.»  И незабавно ги изпрати в определеното от мен място. А колкото останаха от момчетата, извика и на тям: «Млади юнаци, хайде и вий на позиции в манастирските стаи» — и на първа заповед оттеглиха се за в стаите. А аз и предводителят св. Харитон, даскал Киро Петров, св. Гавраил Левтерев, св. Стефан и др. няколко по-отлични мъже от въстаниците отидохме в мазата, за да се съветваме и изберем един човек изпомежду си, когото да пратим в Дряново, за да доведе и тамкашните въстаници в манастиря. За тая цел поканихме Христа Габровеца, който склони, но каза, че е гладен. Казах му: иди в готварницата, че се наяж, и тогава ела при мене, за да ти обадя при кого да отидеш в Дряново. Той, като отиде да яде, не след много показа се на кьошето при великата църква, когото, като виждат турците, гръмват върху му от източната стена 5—6 пъти, т. е. от мястото, називаемо Момерини пещери, или старовременна крепост, но всевишний ги заслепи, та не можаха да го повредят нищо. После това моята стара майка, като хранеше пилетата от х. Сярова чардак, а турците, като я съзрели, гръмват и на нея няколко пъти от друга канара, западна страна, т. е. от мястото, називаемо Поличките, но всемилостивий бог запази и нея. Аз, като видях това зверско действие, по-скоро грабвам майка си и момичето и ги затворих в стаята им. После отидох при главния войвода поп Харитона, който, щом ме видя, почна да ми иска хубавото шишане, което твърде отлично мереше, и аз му го давам, а той, щом го пое от ръцете ми, тозчас стрели върху ония поганци, които бяха на западната стена, които бяха гръмнали на майка ми, и паднаха изведнъж двама от неприятелите. След гръмванието на войводата почнават и споменатите варди, които бяха нагласени от по-напред: гръмват и те върху башибозуците и тогава вече битката се захвана силно. И ония въстаници, които вардеха откъм манастирския чифлик, до стената, в мястото, називаемо Портите, и с тях се започна страшна битка, защото се виждаха от всяка страна, тъй щото след няколко минути видяха се принудени [въстаниците] да се оттеглят в чифлишката гора. Щом се мръкна, всичките варди, които бяха разподелени по стените, принудиха се да си дойдат в манастиря. Но като дойдоха до моста, догдето да влязат в манастиря, турците, които бяха се наредили от всичките страни по канарите, много силно хвърляха на въстаниците, докато влязоха в манастиря, тъй щото раниха двама от нашите момчета, едногото в крака, а другия в ръката, а на Малкия Христа вардата остана в камъните срещу манастиря, гдето и пренощуваха. На другия ден се били много юнашки с неприятеля и вечерта се прибраха всичките варди, а ний, като ги прегледахме с войводата и с Авраама, видяхме, че няма Марангозчий Иванча. А той да бил се върнал назад, по причина, че силните стремления на турците [които] не му допуснали да влезе в манастиря. И си дойде на третята нощ от изгубванието си. Тогава се събрала всичките големци при войводата в моята стая на съвет и подкачиха да ме питат где има по-слаби места, за да наредим по-будни момчета и с по-хубави пушки там и да държат ред. Като им казах за местата, те ги наредиха и им заповядаха, щото напразно да не гърмят; в един ден веднъж да гръмнеш, думаше войводата, ама да бъде на месо. После аз им казах да проводим по пещерите на четири места по 20 души и те склониха на това и сетне тръгнахме с Авраама по стаите, да избираме хора, по-способни за защита, които и пратихме в пещерите, като им поръчахме да пробият стените, за да се върви направо в манастиря, но преди да ги пратим, казах на Авраама да ги събере при великата църква, а аз отидох в мазата да взема сечива, с които да си правят позиция. Щом занесох сечивата пред църквата, намерих само двама от момчетата, а другите намерихме в една от манастирските мази, като налягали един до друг. Авраам, щом ги съзря, почна да ги мъмри защо са налягали, а те се извиняваха и почнаха да се отказват — един дума: ба, бай Аврааме, мене ми се развил пъпо, друти казва: ох, мене ме боли сърце, трети казва: ба, бай Аврааме, моята пушка не пали, защото няма кремъка. Аз, като го смъмрах защо е взел такива пушки, а той отговори, като каза: «А ба, отче Пахомие, те ме излъгаха, че ще ми дадат друга, по-хубава пушка, кога пристигнем на Балкана, и затова взех тази.»

Аз вече разбрах, че тази работа е опасна и нощта се преминаваше — съмнуванието наближаваше. Връщам се по килиите и събрах всичките калугери и служещи, с които почнахме да носим пригласените по-преди сандъци, в които бяхме натуряли по-скъпите манастирски вещества за съхранение от всяка беда, които и занесохме в скривалището. Като нема време да заградим изхода (вратата) на скривалището, защото се съмнуваше, в това време имаше едра каменна сол, близо до 2200 оки, която натрупахме на скривалищния склад, и се оттеглихме в х. Пенчовата църква, а въстаниците се наредиха на позициите. Щом настана съмнуванието, турците почнаха да стрелят и от четиритях страни в манастири и каквото животно видеха, като говедо, кон, коза, овца, свиня, кокошка, патка и т. н., по стотини куршуми хвърляха върху му, догде го убият. И като бяхме пустили на паша всичкия едър и дребен добитък из манастиря, башибозуците и черкезите го откараха, останаха само младите агънца в кошарите.

През този ден гърмежът не преставаше и от двете страни и турците от час на час се умножаваха и по-силно хвърляха, тъй щото ни обкръжиха от всичките страни. Турският аскер от Габрово през нощта пристигнал откъм Сини вир, по реката, и се спрял до Видимлийската килия, при дувара. Въстаниците, като ги виждат, пращат едного да ми яви в х. Пенчовата църква и аз като тръгнах към олтаря да видя защо ме викат момчетата, нечакано гръмва една пушка откъм старото лозе — пещерата, мястото, наречено Колтука - и куршумът мина през краищата на кожуха ми, но нищо не ме повреди. Щом влязох уплашен при въстаниците в олтаря, казаха ми, че около 100 души турци дошли при одаята и ме питаха какво да правят, а аз им отговорих и им казах: покачете се на тавана и понадигнете плочите, че удрете оттам! След като се дигнаха на тавана, почнаха да гърмят върху турците и след няколко гръмвания убиха един юзбашия (стоначалник) и двама от аскера им (солдати) и почнаха да бягат назад; въстаниците почнуват да викат: «алажги» ба, хвърляйте ба!!! Един дума: аз убих един ба, друг казва: удри ба, всичките да избием; да не остане ни един; проклети ба, дошли до одаята!

В същата нощ други от турците наближили по реката и стигнали до дувара на хармана, отгдето стреляха силно и сполучиха да убият двама от въстаниците, които бяха в х. Пенчовите одаи на позиции.

И този ден се замина, и като настана тъмната нощ, дойдоха войводата и Авраам при църквата и ми викат: «Отче Пахомие, бе братко, прави и ти команда, колкото знаеш, защото днес убиха две момчета от нашите, които бяха в одаите над пътната врата (портата)!» След това изречение аз излязвам от църква при тях, за да се гласим какво ще правим. Преди да се разговорим, чухме едни жалостни и страшни гласове: ярета врещят, агнета блеят, теленца реват, пиленца пищят, кучета баучат, свини квичат. Като чувахме тия жаловити гласове, всинца заплакахме и не се усещахме какво да правим, само един от нас каза: «Да отберем десет души, които да ходят нощя отвън манастиря като караул, за да пазят да не би пак проклетите турци [да] се доближат, както в първата нощ!»

И през тази нощ турците силно гърмяха върху манастиря и по вън. Ний, като слушахме толкова гърмеж през нощта, страшееше ни доста и с надежда бяхме ежеминутно за помощ, която щеше да пристигне из Оряховица, Лясковец и Търново. Ето и тази нощ се мина с голям гърмеж от турците и колкото наближаваше съмнуванието, турците още по-силно стреляха в манастиря, тъй щото подир много гърмежи слязоха и под стените, за по-лесно да стрелят, тъй щото и оттам стреляха до пладне. И като засвириха с буриите от четиритях страни на височините, гърмежът престана. След едно мълчание чу се гласът на един турчин от канарата, място, називаемо Момерини пещери, като викаше: «Бе, даскал Киро, пара ма вер бе?» А от манастиря гърмят насреща му: «Ал бир даха юллааджас!» Друг глас се чу срещу манастиря от гората близо при моста, като викаше: «Бе, братя българи, знайте, че и аз съм българин, и ви нося писмо; има ли дозволение да дойда при вас?» Тогава войводата известява на въстаниците да не гърмят и след спиранието на гърмежа онзи, който викаше, приближи при първата варда, която, като го позна, че е чист българин, заведе го при втората варда, която [бе] на стълбата при стаите, оттам му вземат писмото, което носеше, и го заносят при войводата, който седеше в моята стая. В това време войводата бил заповядал да прават фишеци от барут, който бил насипан в една табла. В това събрание били поп Гавраил от Турчетата, Пармаков и др. няколко по-отлични въстаници. Като се събират да четат писмото при таблата, в която бил насипан барут, отърват един запален цигар в барута и той пламва, от което вънкашните стени на стаята се хвърлят чак насред двора и от този огън се повреждат троицата командири, като им изгарят очите, ръцете и почти цялото тяло, дотолкова, щото не могат да гледат, нито да пипат с ръцете си. В нечаканото това злощастие аз бях в х. Пенчовата църква заедно с всите калугери, момчета и слуги и като се чу големият гръм, аз мислех, че това силно гръмвание е топ, за което рекох на момчетата да слезем в мъжкия предел на църквата. И щом слязохме, аз, като уплашен от гръмнованието, почнах да разбивам потона (дюшемето), за да влезем в гробницата. Отец дякон Исая, който в това време беше нареден да слугува на двамата ранени и да им принася, каквото поискат, които стояха в моята стая, дохожда по едно време на църковните врата и взе да хлопа: аз се обадих отвътре и попитах кой хлопа. Той се обади и аз му отворих и като влезе при нас, аз виждам, че той си държи очите с ръце, и бързо го попитах кого удари топът, а той каза, че това не беше топ, ами като бяха насипали барут в медната табла, за да правят фишеци, изтървават един цигар в него и като се запали, гръмна дотолкова силно, щото войводата, поп Гавраил и още двама се изгориха, а един от момчетата пада заедно със зидовете (стените) на стаята чак насред двора! Аз го запитах, ами ти защо си държиш очите, той отговори: «Аз като бях в хаша, достигна ме пламъкът и ми опърли очите.» Тогава го полях с ракия, вързахме опърленото и той си легна да спи.

След това аз пак се примъкнах в женския отдел на църквата и като погледах към двора, що да видя, жалостно зрелище! Дворът пълен с руски икони, които бяха от Света гора, кръстове, книги, юргани, възглавници, всичко по двора гори, стаите тъй също горят. Въстаниците гасят. Турците хвърлят, едни крият по- хубавите неща, които им харесват, други викат — жалост неизказана!!!

Ето и този ден се премина, мръкна, настана трета вечер. Аз отивам да видя пострадалата си от барута стаица и като наближих, виждам няколко души голи, черни и чувам плачове и охкания, и виждам да ги развождат насам-нататък по чардаците. Като се доближих при тях, попитах ги какво е това нещо и поп Гавраил, като ме позна, хващат се с предводителя на въстаниците у мен и казаха: «Отче Пахомие, ний направихме, каквото направихме, ами дали имаш шарлан или просо, за да се лекуваме.» Аз им казах: «Шарлан имаме в моята стая, но и той пострадал от гръмванието на барута, а колкото за просо, ще ви найда — има в житниците (хамбар).»

Като ги оставям, отидох в килиите с намерение дано взема отнегде пари в себе си, защото бях решил да изляза из манастиря, но като не можих да намеря ни в една стая пари, защото от гръмванието на барута всичко беше се изменило, тъй щото нищо не можех да позная; връщам се наскърбен от несполуката за към църквата и при вървението си спъвам се в един човек неподвижим и падам върху му, като го побутвам да не бъде заспал, но той не мърда, защото бил заспал вечен сън. И като попитах за него, те ми казаха, че той бил от двамата, които бяха ранени в по-първия ден на позицията, и още не сме го заровили, защото не ни оставаше време за това, но тази нощ ще го заровим, ами не знайме где има такова място. Аз им показах място такова, в което турците не стрелят, защото те, проклетите, нощя много гърмяха. После това отивам и заключвам църквата добре, защото бяхме решили с Христа Габровеца да избягаме от манастиря, по причина, че главните команди изгоряха от барута.

Щом излязох отвън манастиря, тръгвам низ реката и като стигнах до определеното място, гдето ще се съберем с Христа, не го намирам там, за което давам общия знак, определен до три пъти — не се чува никакъв. Аз, стреснат доста, тръгвам пак низ реката и като стигнах при една върба, затулям се до нея, а от другата страна имаше дувар и пак давам знак до три пъти относително за другаря си Христа, но чудно нещо, боже мой! Турците, като били наблизо около това място, гдето дадох последния си знак, чуха и подкачиха да стрелят силно около това място, гдето чуха моя знак, а аз, като се уплаших дотолкова, щото, каквото носех с мене си, гудих го в хралупата на върбата, понеже тя беше хралупа природно, и тогава се връщам пак на първото си място, отгдето дадох... знак — няма го! Тогава, като се прекръстих и се помолих на всевишния — тръгнах пак низ реката и като наближих бостан - видях голям огън. Като се поозърнах, видях, че съм до турците, уплашен, връщам се назад и възлизам нагоре по сипея, та дано вляза в гората. И като пълзях по сипея, догде изляза в гората, много камъни се търкаляха и цапаха в реката, но, слава богу, не ме усетиха турците — но с много голям страх преминах, докато вляза в гората. И щом влязох в гората — вървях из нея чак до пътя, който води в манастиря, и там, като се показах от гората — видях пак турци напредя си. Олеле — рекох си аз, — да бягам, че хей сега ще вземат да стрелят върху ми. Тозчас се връщам пак назад, към манастиря. Щом повървях малко, излязох пак на пътя и като струвам един малък поклон, т. е. като се прекръстих, казах да прескоча пътя. Ето една вършина се заплита в нозете ми и се счупи, като изпращя силно, и от нейния звук турците, като разумяха, гръмнаха върху крясъка, аз легнах на земята и почнах да пълзя към старото манастирско лозе и като влязох в гората, изправих се и стоях като замаян, тъй щото не се усещах де се намирам, очите ми не видят, такъв страх, таквоз страдание, то господ да те упази! В това време, като ръмеше дъжд, тръните бяха мокри от него и аз тогава си мокрих ръцете и си мих челото и очите, от което се сафирясах, и полека-лека познах где съм и виждам пак турските огньове. Тръгвам пак надолу към реката, пристъпих до десетина пъти, видях и там свети огън — друга страна турци, — от трън, че на глог моята работа, както казва пословицата, и като се прекръстих, с помощта божия минах помежду им с такова изкуство, щото келявите турци не можаха да ме усетят. Оттам вървях по гората, догдето излязох в дряновските лозя, и отивам в Дряново с голяма бързина, защото наближаваше да съмне. Като наближих градеца, стигам едного човека и като го приближих, улових се в него, а той, като позна, че съм Пахомий, игуменът из Дряновский манастир, прегърна ме и заплака жално.

След това отидохме на управлението при един тисящоначалник (бинбашия), който на часа почна да ме изпитва за манастиря, и аз му отговорих... а той ме питаше, че като са ме запрели в църква, отгде съм излязъл, на което му отговорих, като му казах, че едните врата се затварят със сюрме отвътре и оттам сполучих да изляза, а той ми казваше: «Добре, от църквата си излязъл, ами отвън нямаше ли караул?» Аз му казах, че имаше трима души да вардят, но аз ги излъгах, че ще отида за вода, и те ме пуснаха. Тогава той, за да ме изпита добре, предлагаше ми още: «Ами отвън на портите нямаше ли вардачи?» И на този въпрос му отговорих: действително и там имаше пазачи, но и тях излъгах, като им казах, че войводата ме е пратил да вкарам овце и кози за готвене в манастиря, и те, като ми повярваха, пуснаха ме и аз улавям из реката надоле за в Дряново. После той ме попита, че отвън близо до манастиря нямаше ли от нашите стражи, как премина. Аз му казвам - имаше на три места от вашия аскер, но на първото и третото място не ме усетиха, а на второто само ми гръмнаха, но като легнах на земята, не сполучиха да ме ударят. Тогава той, като се поусмихна, рече ми: «Еджелън иокмиш чок садака япмишин, да аллах сени кортолмуш», т. е. «Нямал си смърт, много добро си струвал, та господ те отървал.»

После това бинбашията извикна на чорбаджиите: «Чорбаджилар булунуз бир бейгир бу кишиши — кютюриджес табур янънда», т. е. «Чорбаджии, намерете един кон за този калугер (поп), защото ще го закараме при аскера.» След като ми намериха чорбаджиите кон, отиваме с големеца и със забитина при табор аасъ, гдето гласяха топа, той, като ядеше агне, подаде и на мене един къс, когото не можах да прегълна, но го изплюх, и той, като се наяде, почна да ме пита за въстаниците, а аз му отговорих пак първите думи, които отговорих и на бинбашията. Той ме запитваше още какви хора са комитите, има ли в тях и московци, но аз му казвах, че те са само поленци, други няма, и пак продължаваше да ме пита имаха ли пушки и саби и аз казах имаха.

После той ми каза: «Пек й япмушин ки корталмушин онлар шинди гюреджеклер, ко топ азърлансън», т. е. «Много добре си сторил, гдето си се отървал, те сега ще видят, нека се нагласи топът.» Като нагласиха топа, хаджи Цончо ми каза да отида и да се моля на топчията, като ми рече да предложа това: «Аз имам една стара майка, има и стари калугери в манастиря, моля ви, ако има някаква леснина, извадете ги из манастиря, че тогава стреляйте.» Щом му предложих това, той рече: «Олур, попе» — и почна да вика чорбаджиите, които немедлено дойдоха при него, и им каза: «Този поп казва, че има стара майка и стари попове в манастиря, как да направим, за да ги извадим оттам», а те му казаха: «Това е ваша работа, както направите, cè става — съгласни сме.»

«Аз мисля — рече той — така да направим: да напишем едно писмо», за което накараха х. Сава да го напише, като ме питаха кой е подир мене в манастиря. Аз отговорих: «След мене в манастиря е отец Рафаил.» Заповядаха да пишат в писмото така: «Отче Рафаиле, да вземеш на отца Пахомия старата майка, поповете, калугерите и слугите и да излезете с пратеника из манастиря», на което писмо се подписаха и няколко турци. След написванието на писмото взеха един дълъг прът и го разцепиха на върха, на който гудиха писмото, и го дадоха на Райка Палето из Поповци да го внесе в манастиря, като в същото време заповядаха чрез буриите на аскера да не гърми, и като престана гърмът, Райко отива в манастиря да предаде писмото. След няколко минути донася друго писмо, пратено от въстаниците, в което имаше два реда написано с турски, букви, а другите с български букви, но думите по турски, на което съдържанието беше това: «Ние сме от полето и на брой четиристотин и деветнадесет души, на царя сме най-верните поданици, ние не сме излезли с намерение да се бием, но сме излезли да търсим человеческите си правдини, по-свободен живот и пр.; които са ни дадени преди толкова години чрез европейските сили. Тези правдини ги минавахме досега само със слово, а с дело никак. Нам царят не ни пита как си теглим от заптиите му, които са по конаците. Ний до нине не сме били стопани на нещата, които имаме придобити с правда. Те правят бялото черно — черното бяло.

Още не ни пита как страдаме и от проклетите черкези. Ние не сме, както казахме и по-горе, стопани нито на жените си, нито на децата си, нито на добитъка си, нито на нищо. Ние работим до кървав пот, за да прехраним децата си, а турците и черкезите усвояват изработеното ни. Какво искате от това повече. Вий, като ни бийте с пушки и топове, а ний да мълчим ли, ний нали сме раждани от майка, ще се отърваме, доколкото можем. Вий, като искате да се предадем в немилостивите ви ръце, ще ни почакате още едно денонощие, т. е. двадесет и четири часа, и тогава ще се предадем, но на това писмо, което сте ни пратили, не сме никак уверени, защото тука не е българско правление, но е турско, как можете да пишете само български, а не по язика си нечестив. Оттука се види, че вий имате желание да се предадем изведнъж във вашите немилостиви ръце и да ни мъчите, както и досега сте ни мъчили според вашите азиатски обичаи. Вий трябва да знаете и това, че ние сме се повдигнали против вашата несправедлива власт; не сме излезли, както казахме, да се бием, но да търсим отеческите си правдини и свободния си едновремен живот.»

Подписали:

Въстаниците в Дряновския манастир

Щом пратеникът донесе въстаническото писмо от манастиря, турците го прочитат няколко пъти и като се трогват от него, побързаха да пишат друго, с турски букви, и таман подписаха те и го подават и на българите да се подпишат и те, а аз вардя там да се моля да бележат в писмото барем майка ми да пуснат, тозчас се чу гласът на стотина турци, които викаха: «Комиталар качтълар бей, те канара алтънда.» Оставиха писмото, почнаха да гледат с бюлюр, чу се военната тръба да затръби и от четиритях страни на гърмение и гръмват с топа, после това захващат всичките турци да стрелят върху манастиря. А аз злощастният, като бях близо при топа, от страх наврях се в един трън, отгдето чувам турците, като викат, че въстаниците ударили топчията им в главата, и се чу пак тръбата им да свири — на мълчание. Като престана гърмът, вземат топчията и го повличат надоле през лозята, за да не видят другите; като го занесоха в с. Цинга, гдето си и умрял. После, докато намерят друг топчия, ония, които слязоха към манастиря, взеха да викат: «Кубе арасанда сюрет вар, калъч да вар елинде», т. е. «Насред кубето човек има, в ръката си калъч държи!»

Тогава чорбаджиите взеха да ме питат да не [би да сме] турнали някоя икона на кубетата, а аз им казах, че не сме турили, защото там не може да се покачи никой, а турците почнаха да ме псуват, като викаха: «Не може, а, бу боклук еписи сенден», други ме защищаваха и ме питаха: «Кач пара геотердин Дрянова, вар му еди юс бин», трети думаха: «Юс бин ташинир биле», други викат: «Хей будур баш комита», а друг отговаря: «О комита олса бураи гелмес, комита те орда манастир ичинде, гит ара.» После, който ме отърваше, почна да ме пита: «Сен папаз, киме гетердин параларъ Дряновода?» Аз не му отговорих нищо. Намериха друг топчия, който, като вървеше към топа, хвалеше се на другите: «Бен нерее воруум» — и щом гръмна топът, бомбата (гюллето) падна в реката при бостана.

В четвъртък, на 5 май, изкараха всичките жители из Дряново да правят пътя към манастиря, защото ще дойдат топове за в манастиря!!!

В събота, на 7 май, дойде из Шумен Фазлъ паша с 5000 редовна войска, 500 черкези и два топа английски, а башибозуци безброй, щото напълниха всичките гори и колиби, почнаха грабежа. Страх голям обзе всички, плачът на жените и на малките деца цепеше въздуха; безчестията на свирепите турци и черкези не могат се описа! Фазлъ паша, като пристигна на мястото, отгдето бомбардираха манастиря с всичката си войска - почнаха да стрелят с двата топа... Черкезите, като се премичат откъм Сини вир, запалят няколко здания и тогава помакът, който беше манастирски пъдар, отива при пашата скришом и му казва стаите, в които имаше затворени до 400 манастирски възглавници; тези стаи бяха най-стари, защото имаха и надпис, че са правени в 1701 г., и тогава [от]правят топа върху тези стаи и ги запалиха...

През тази нощ валеше силен сняг, едър като поясма! Никой не е запомнял такъв едър и силен сняг по това време! Черкезите, като разбили двете църкви, намерват моята стара майчица в х. Пенчовата църква. Закалят я на вратата църковни и я разпарят, като я съблекли гола. Пашата, като не можил да чака черкезите да ограбят и двете църкви, защото му препятствуваше силният сняг — тръгва към манастиря.

Черкезите, като били нагласили стража пред манастирската порта, ударят се едни с други. Пред тази порта, около 40 разкрача надлъж и нашир, кръв до глезен се проляла! Много турски трупове се намираха, също и от въстаниците имаше 12 души убити, пред портата имаше и калугери, отец Рафаил дряновецът беше насечен на части, тъй също и дякон Исая Троянски. Звероподобният паша, като влиза в манастиря, заповядва на хората си, колкото калугери и въстаници намерят в манастиря, да ги изколят до един. След това намерват Драгня свинаря из Ново село в свинската кочина и там го насичат на части и го разкачат по колите. После натоварват 7 кола с църковните сандъци, в които бяха светите и честните кръстове, мощта, св. кивоти, светото причастие, сребро-позлатените вещи, всичките свещенически одежди, всичките сребро-позлатени кандила, венци, кадилници, потирите и прочие!!!

Речените неща, натоварени на седемте кола, закарват ги в Дряново в къщата на турчина Османа. После проклетият паша заповядва на черкезите и на турците да запалят всите останали здания, да не остане нищо здраво! Башибозуците и черкезите, зарадвани от тая пашова заповед — запалят всичките стаи в манастиря, после на лозето колибата, на чифлика къщята, после плевните, житниците, кошерите, колата в гората, воденицата, тепавицата и всичките хралупати дървета, които се намираха из гората. Тогава Фазлъ паша, като се връща за в Дряново, заповядва на черкезите да се облекат със свещенически дрехи и да носят напредя му светилниците и кадилниците, като пред умрял, едни се ругаят с тях, други се облекли с калугерски дрехи и положили попски капи, натуряли въздуси и платна по главите си от светите престоли, взели кадила, кадят и викат, подиграват се и като минуват през убитите 75 души, викат: «Калкънъс бе гявурлар комитасъ да баканас сезин келии насал олду, топрак истерсиниз, те топрак азънда олду.» Като минаха през тях, насичат ги на части и червата им се закачаха на конете по краката и много време се виждаха по тръните. После, като додоха в Дряново, народът ги видя с църковните вещества, смая се, всякой заплака и почваха да се крият, за да не гледат това зверско безчестие!

Черкезите, като вървяха из улиците и лаеха като кучета, да се преструват на попове, всяко дете заплака от страх! Аз в това време бях в църквата «Св. Богородица», гдето доде епитропът на църквата и ми peчe: «Отче Пахомие, да не се уплашиш, защото ще ти кажа нещо.» Аз рекох: «Кажи ми.» Той рече: «Викат те четирма заптии» — и като излязох, прибраха ме, двамата отпред, а двамата отзад, и ме закараха на конака. Щом постоях малко време там, дойдоха башибозуците из манастиря, като носеха пушки, саби, чанти и глави от въстаниците. Един казва, «он киши кестим», друг казва, «беш киши кестим».

Оттам, като ме прибраха, закараха ме у х. Цончови, който българин ме вижда, заплаква, защото били известени, че ще ме бесят. Щом влязох у хаджията и ме въведоха при пашата, който лежеше по бели гащи, и въжето, с което ще ме беси, стои при него, от едната му страна отличният му аскер, а от другата дряновският мюдюрин. Пашата, щом ме видя, запита: «Бу му дър баш кешиш», те му казаха: «Бу.» Той взема въжето, тупа го и ме поглежда, тупа го до три пъти, поглежда ме и ми каза: «Бе, ханзър, ти ли се намери да учиш хората, че като умре човек, подир четиридесет дни ще оживее, на вашата книга тъй било писано, донес книгата, ако пише така, аз ще стана българин.» Тогава аз му отговорих: «Такива думи не съм чувал, нито съм говорил, нито пък ги има в нашата книга. Аз от такива работи нямам известие.» Той ми извика: «Как нямаш известие, 40 платника брашно си бил приготвил и един орар джепане, а пак казваш, че известие нямаш!» Отговорих му: «Вие не уловихте ли от комитите, питайте да ви кажат.» Пашата попита аскера си дали са уловили от комитите, те му казаха, че уловили двама от тях, и прати да ги питат. Аз стоях със страх и трепет пред пашата, а пък Станьо х. Цончов се разхожда край вратата и дума: «Нямаш право да го обесиш, гюнах сайби оладжан.» Дойде и онзи, който отиде да пита въстаниците за манастиря, и каза, «е те му рекли, че манастирът няма известие от тази работа, защото ний не отивахме за в манастиря, а за Балкана, но като ни пристигна потерята, влязохме в манастиря да се запазим. Пашата, като помисли малко, рече: «Бен емин етмишим, бен буну асаджам» — и хвърля въжето на табораасъ, като му каза: «Вар ас бу пущу бе», и аз, като ме обзе огън от страх, казах му: «Сен бени асаджан олдуян, беним бу ищен хаберим иок, бени якаджам атеще.» Щом се впущам да се хвърля в огъня, големецът на табора каза: «Дур бакалам», и ме хвана, за да не се хвърля в огъня. Тогава пашата каза: «Ще те оставя да ходиш на майчините си дене.» А табор-аасъ взе да ми навежда главата, а мене, като ми се чинеше, че ще ме колят, не си наведох врата, но дряновският мюдюрин, като знаеше български език, думаше ми полекичка: «Струвай му поклон.» Аз, като се усетих, сторих му поклон и му целунах краката и коленете. Щом станах, пак почна да ме изпитва, като каза: «Сега те прощавам, но ако се улови нещо в тебе, т. е. че си взел участие в тази работа — пак ще те обеся», на което му отговорих: «Обеси ме, ефендим!» Тогава ми позволи да изляза, като ми рече: «Хади гит», но аз догде изляза из вратата, той ме повика, като рече: «Гел», и като се върнах, каза ми: «Хем като се молиш на бога, и за мене да се молиш, чу ли?» «Ще се моля, ефендим, как не» — отговорих му аз. И като ми рече втори път: «Гит», аз излизам из портата на х. Цонка засмян, но като излязох, що да видиш: турци, кадъни, цигани, циганки, а българин не се чува никакъв. Чувам една кадъна, като вика: «Насал асаджаклар, асаджак олдуян бохле ми олур.» Като вървях през тях, едни ме плюят, други ме попържат, трети ме мушкат, а малките циганчета се наловили по дрехите ми и ме дърпат насам-нататък, други гледат да ме спънат да падна, за да се смеят. Като преминах през тях с такова безчестие, което ми нанесоха те, тръгвам към х. Димитрови и виждам да се показват по прозорците тук-там българи, които ме здрависваха, но с пазение.

Като отивам у х. Димитрови и като вървях до средата на стълбата — седнах да си почивам, защото бях се заморил от толковато разкарвание. Тогава, като ме вижда милостивейшата х. Димитрова съпруга — пристъпи до мене с голяма жалост и като ме запитваше как съм се отървал от зверовете, видя по мене храчките, с които ме заплюваха смърделивите кадъни, заплака и рече: «Ах ти великий боже! Така ли оставяш мръсните същества турци да се ругаят с поставените от тебе словесни пастири. Защо ти, боже, не гръмнеш от ясното небе и да ги поразиш? Защо не накажеш тия християнски мъчители? Отърви ни от техните зверски нокти, стига са ни мъчили.»

Щом настана и тази нощ, всичките брегове се покриха от дивите башибозуци и черкези, които накладоха огньове големи, аскерът цяла нощ ходеше въоружен из улиците, а дивите черкези за сплашвание на населението запалват посред нощ една къща. Народът, потънал в жалост, викна да плаче, щото се чуваше доста надалеч, и от жалост човек не можеше да разбере що да прави.

След това доде един консул английски в Дряново, който влезе в дома на иконома поп Василий, и ме призова при него, и аз, щом отидох при него, почна да ме пита за манастиря как се е разорил, т. е. как са го съборили турците, и доколко е разорен. Щом разказах всичко относително за манастиря, той ми каза: «Каквото сте търсили, таквоз сте и намерили, кой ви е крив!»

След това, като се изминаха още няколко дни, в същата година 1876, 6 август, дойдоха други консули: руски, германски и още един, които, като отиваха за в манастиря през убитите 76 души въстаници, които се предадоха на Фазлъ паша, и като видяха по тръните ризите, гащите, поясите, калпаците, главите, краката, ръцете им развлечени - крайно се наскърбиха и почнаха да ме питат какво е това чудо и аз като им разправих всичко подробно, как са дошли въстаниците в манастиря и турците как са го съборили и др., тогава те при всичко друго казаха, че трябва тези кости да се заровят, от тях произлиза повреда. После, като тръгнаха за манастиря, аз ги посрещнах на разорените порти, гдето руският консул, като ме хвана за ръцете, заплака и ме введе в малката църква «Св. Успение пресветая Богородици», но само зидовете й останали, защото мръсните турци бяха я разорили дотолкова, щото по стените, гдето бяха останали светите образи, на които турците и черкезите бяха извадили очите, дупчили ги и им секли краката и ръцете, светият престол направен на части, камъкът му беше на две половини. Като разгледаха всичко това, руският пратеник призова из Дряново забитина, като му казваше: «Добре, человеците били комити, ами това комита ли е, защо е насечен дуварът и издълбани очите на светите образи?» «Мъчих се да възпра башибозуците да не копаят — каза забитинът, — но не можах, защото Осман ага не ми даде да ги забранявам», а консулът му каза: «Не си бил достоен, затова не си можал да ги възпреш.» После това отидохме във великата църква «Св. Архангел Михаил», но що да видим, там още по-жално: проклетите турци, като копали, ходили в светия олтар, щото го омърсили като същ нужник! Консулите като гледаха това турско и черкезко безчестие... х. Сава разплакано им казва: «Вий да е възможно да отворите сърцата на народа и да видите в тях доколко е преобладана скръбта и жалостта, то бихте се смилили над нашето теглило и бихте открили пред образована Европа нашето положение.» Тогава руският консул отговори и каза: «Ще потърпите още малко.» След това, като поседнахме в един ъгъл на църквата, почнаха те да ме питат колко хора сме били в манастиря и колко загуби са станали в него и аз, като почнах да им откривам подробно всичко едно по едно, ето изгубените манастирски имущества, които и ще наредим в настоящата книга за знаение на публиката. Тогава г-да консулите, като видяха, че не може се описа всичко отделно и че ще се измине много време, решиха, щото да го преценят изобщо, и затова излязоха и обиколиха всичките разорени стаи и прецениха всичките пагуби на манастиря за 1 500 000, т. е. за един и половина милион (1 1/2) гроша, което и записаха на протоколите си.

После ме попитаха колко свещеници, дякони и монаси има избити в манастиря, като им казах и тях — те ги записаха и казаха на дряновския мюдюрин да запрети на турците да не копаят вече в манастиря, но да се построи една стая, в която да се приберат ограбените манастирски неща. След това поръчвание те се отправиха за в Габрово.

 

 

Петър Пешев

 

ПЕТЪР ИВАНОВ ПЕШЕВ. (Роден в 1858 г. в Севлиево или с. Горско Сливово, Севлиевско; починал в 1931 г. в София.) Юрист, обществено-политически и книжовен деец, министър на правосъдието (1894, 1899—1900 и 1913 г.) и на народната просвета (1913—1918 г.): един от водачите на национал- либералната партия. Народен представител (1893—1919 г.). Член на БАН. Съвременник на Априлското въстание. Брат на председателя на Севлиевския революционен комитет и организатор на Априлското въстание в този край Стефан Пешев.

Публ. по: Пешев, П. Историческите събития и живота ми от навечерието на Освобождението ни до днес. (Чуто, видено, преживяно). С., печ. «Либералний клуб», 1925. 403, X с. (с. 35—47).

 

ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ И ЖИВОТА МИ ОТ НАВЕЧЕРИЕТО НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НИ ДО ДНЕС

 

В началото на 1876 година до нас, учениците в Богословското училище, достигнаха смътни и тайнствени слухове за приготвяне в цяла България всеобщо въстание, за пристигнали от Влашко апостоли, които, предрешени тайно кръстосвали България и проповядвали бунт. Подочувахме, че се пренасяло оръжие от Влашко, че се приготовлявал бунт, леели се куршуми, ковали се саби и ножове, младежи правели военни обучения, полагала се тайно клетва за съзаклятничество. Понякога четяхме бунтовни листове, вестници и брошури. Чувахме да се пеят, па и ний самите изучавахме и пеехме бунтовни песни. При учителите в Богословското училище започнаха да идват понякога скришом непознати и тайнствени лица, с които се срещаха и си шушукаха предпазливо.

След 20 април дойде в манастиря най-големият ми брат Стефан. Подир срещата си с учителите последните ми позволиха да взема учебниците си и да си замина с брата си за Севлиево. Брат ми съобщи, че трябва да се прибера у дома, тъй като той ще отиде с въстаниците в Балкана, та аз трябва да остана при родителите си.

От манастиря с брата си отидохме в Г. Оряховица, дето той се среща с Измирлиева, Панова, Вичо Грънчаров и със Ст. Стамболова. Последния (23-годишен) намерихме в една ниска къщица, седнал на миндеря, обут в потури и фермене и пишещ.

Личеше по умния му и жив поглед, по интелигентното му лице, по чистите му ръце, по разговора му, че това не беше селянин, но образован гражданин, който се прикрива в селско облекло. Като излязохме от къщата, брат ми пришепна: «Този е Стефан Стамболов, апостолът на Търновския въстанически окръг.» Това име ми беше вече познато от Старозагорското приключение през 1875 г., дето той извърши опит за въстание, и от сбирката «Песни стихотворения», която Хр. Ботев и той бяха издали наскоро във Влашко. Стамболов ми направи силно впечатление.

От Г. Оряховица, дето брат ми се споразумя за въстанието и отдето взе револвери и книжа, ний отидохме в Търново. Тук, в Давидовия хан, намерихме другаря на брата ми Иванчо Кънев Устабашиев. В Търново тогава за пръв път се фотографирах в една снимка с брата си, Ив. Устабашиев и Евтим... мой съученик, родом от гр. Хаджиолу Пазарджик (Добрич).

Пътувахме за Севлиево с файтона на Чобанов. По едно време захвана да вали силно дъжд. Към местността Кална кория Никола Геринчето, халач-дръндар, който караше магаре, натоварено с две кошчета памук или вълна, ни спря и пришъпна на брата ми, че е дошъл да го предупреди какво полицията в Севлиево го търси и че не трябва да влязва в града, защото ще бъде арестуван. Брат ми и Ив. К. Устабашиев решиха да останат в ханчето на Иван Ненов и синовете му Нено и Васил И. Воденичарови край шосето в долчинката при турското тогава село Богатово, па оттам да заминат за балканските села.

В пороен дъжд, придружен от молнии и гръм, аз заедно с файтонджията потеглихме за гр. Севлиево. Беше вече мръкнало. Не се виждаше нищо. Като стигнахме до дървеното мостче при самия град в Сабулнамата, пред файтона се изпречиха няколко стражари и войници с пушки. Заповядаха да спрем. След като попитаха с нас ли е Стефан Пешоолу, двамина заптиета се качиха при мене във файтона и ме отведоха в конака, дето чакаха каймакаминът, юзбашията дели Ибрям и други още виновници. Слязох от файтона, снеха от него дрехите и книгите ми — учебници — и ме разпитаха къде е брат ми. Отговорих: «Не зная.» Без да ме разпитва повече, каймакаминът заповяда да арестуват файтонджията, а мене предаде на едно заптие да ме отведе у дома със строга поръка «да не ме плаши и да не ме тревожи нещо». Заптието с фенер в ръка ме поведе за у дома. Като стигнахме, заптието похлопа на портата, обади се баща ми и той ме предаде нему. Разправих случката на смутените си родители. Те извънредно много се разтревожиха и обезпокоиха за съдбата на брата ми, най-любимия им син, революционната дейност на когото знаеха.

По-после се узна, че полицията в Търново, по указание от Севлиево, проследила брата ми, подозряла го и дала телеграфическо нареждане в Севлиево за арестуването му. Съзаклятниците в Севлиево узнали за тия разпоредби от Хр. Спиридонов, член в мезлиша, изпратили верния свой другар добрия бай Никола Гелинов да предупреди брата ми за опасността.

На другия ден с голяма тъга узнахме у дома, че поради поройните дъждове, от които силно придошла р. Росица, брат ми не е можал да я премине, за да отиде в Балкана. Той се принудил заедно с другаря си Устабашиев да влезе в града и да се скрий в дома на зетя ми Спиридон Кънчев. Понеже братята на зетя ми, живущи в същата къща, са се боели, че брат ми ще бъде открит у тях и те ще се компрометират и изложат на опасност, то му дали да разбере, че трябва да напусне дома им и да отиде в друга къща. Ив. Устабашиев, преоблечен в женски дрехи, излязъл пръв, успял да се промъкне през разни къщи и улици и да влезе навътре в града из сигурно място, а брат ми, като се опитал да остане в дома на леля ни Гана Ив. Илеоолу и като не бил приет, принудил се да се прехвърли в съседната малка къщичка с голям двор и градина, в която е живяло едно бедно семейство. Тая къщичка е съседна до къщите на Илеоолу и Георги Дандулов близо при Метя, на самия източен край на града. Тук брат ми е бил облечен в проста носия: потури, фермене, като другите неща и гражданските си дрехи оставил у сестра ми, която пък ги препратила в друга къща.

От новото си прибежище брат ми не е успял да излезе из града, нито пък да се промъкне негде но-навътре, на сигурно място. Настойчиво се говори дълги години наред, че Ив. Илеоолу, свако ни, приятел на турците, предал уж брата ми, като посочил де се крий. Не мога да твърдя дали това е вярно. След два-три дена къщата, в която брат ми бе се скрил, бе заобиколена от много заптии и войници, заловиха го и го откараха, потънал в кал, вързан, в полицията, дето е бил затворен в тъмницата, в долния югоизточен край на сегашния севлиевски затвор, в тъмница, в която се държаха тогава осъдените за убийство, оковани в синджири и пранги (букаи). След арестуването на брата ми бидоха арестувани и други лица, подозрени в съзаклятие за бунт, между които: Ватьо Ив. Манев, Ив. Хр. Конти, Ватьо Цанков, Сава Анастасов Ненчев, Стефан Златев, Ив. Н. Яранов, Ив. Воденичаров, синовете му Васил и Нено, файтонджията Чобана и пр. Градът биде обзет от страшна уплаха. Някои от съзаклятниците обаче успяха да отидат в Балкана, други избягаха, а трети се скриха из града.

В същия ден, когато заловиха брата ми, у дома се извърши обиск по следующий начин:

Каймакаминът, кадията, мюфтията, архиерейският наместник поп Марин, двамина българи, бирникът и пр., придружени от заптиета, дойдоха у дома да търсят оръжие, въстанически дрехи, компрометирующи книжа и пр. Аз ги причаках в новата къща и успях да скрия няколко писма, една въстанишка униформа, една ингилишка модерна пушка и др. неща. Поп Марин, вървящ пръв, успя да ми пришъпне да скрия опасните работи и да не казвам нищо. Обискът се свърши без резултат. Не се откри нищо. Чиновниците се държаха пристойно: не оскърбяваха, не претърсяха нито обстойно, нито внимателно, като че вършеха една формалност.

Разследванието на брата ми в Севлиево ставаше винаги след дълги и мъчителни изтезания и дене, и ноще. При тия мъчения с надвисване главата му надолу, краката окачени върху гредите на тавана, с извиване месата му с керпедени (клещи), със скубане мустаците му, с туряне клечки под ноктите. Присъствуващите при тия мъчения затворници севлиевци са плакали и са се ужасявали от зрелището. Брат ми е пренасял стоически и твърдо тия мъчения, крепен от вярата в светостта на делото, за което страда. Мъченията се извършвали в яхъра под затвора, до самата стая тъмница. Мъчени са били и други затворници, между които Ватьо Цанков, Хр. Ив. Конти, Ватьо Манеолу, Стефан Златев, табак, първият от които се поболя от тия мъки и умря наскоро след освобождението на България.

Докато брат ми беше още в севлиевския затвор, въстанието, в което взеха участие батошевци, кръвеничани, новоселци, севлиевци, а също габровската чета на Дюстабанов, биде жестоко потушено от башибозуците и черкезите на плевенския каймакамин дели Неджиб и събраните от първенците турци на околните чисто турски села Градница, Дерелин, Чадърлии и пр. Селата Батошево, Кръвеник и Ново село, както и Батошев. манастир бидоха опожарени, ограбени; жени, деца и мъже изклани; заловените в Балкана въстаници след разбиването им в боаза — Карагьозов, Гочо Куев, учителят Никола Дабев, поп Радион от Ново село, игумен Давид, Христо Филев от Кръвеник и др. — бидоха докарани в Севлиево. Башибозуци донесоха отсечените глави на дядо Фильо от Кръвеник и на други въстаници, избити на върха Стара планина, подхвърляли ги и показвали ги на брата ми и се подигравали с тях и с него. Тия глави на мъченици, изклани в Балкана, са били хвърляни в нужниците. Дядо Фильо беше влиятелен първенец в с. Кръвеник, обичан и почитан от населението там и уважаван в цялата Севлиевска околия. Той бе изобразен на стената до един прозорец в кръвенишката църква, която през въстанието турците изгориха, на мястото на която по-подир построиха нова. Във въстанието Фильо взе живо участие като водител. Той загина в сражение навръх Стара планина. Син му Христо Филев, млад, хубав, решителен, биде обесен в Севлиево на 3 юли 1876 г. Вечна памет на двамата мъченици за свободата!

В началото на май брат ми и другарите му от севлиевския затвор бидоха закарани в Търново, дето беше учреден извънреден съд под председателството на Али Шефик бей, пратен нарочно от Цариград, за да съди въстаниците. С откарването му в Търново брат ми се избави от изтезанията, на които бе изложен в Севлиево, ръководени от севлиевския първенец турчин-изедник Сабдулах ефенди, злодеянията на когото брат ми бичуваше и разкриваше в дописките си във в. «Напредък» през 1875 и 1876 години.

Агитатори в Севлиевското въстание бяха, доколкото знаех тогава, Георги Икономов от Сливен, Вичо Грънчаров от Г. Оряховица, Дончо Фесчи и др. Последният взе участие с въстаниците в с. Батошево и загина. Вичо Грънчаров се изгуби неизвестно где.

За въстанието се бе завърнал от Букурещ братовчедът ми (син на чичо ми х. Цоню) х. Иванчо Ц. Пешев, по-стар около 4 години от брата ми и който от малък бе отишъл във Влашко на работа. Той се кри дълго време в Севлиево, арестуван бе след амнистията и по-поосле биде освободен.
Брат ми бе откаран в Търново вързан и обкован в ръцете с белегчета. В Търново бе поставен в каменния затвор, на юг от зданието на конака. В тоя затвор по-после бяха поставени Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Измирлиев, Ив. Панов, габровските учители, габровските и новоселски въстаници и др.

Въстаниците от търновските села под предводителството на Бачо Киро, поп Харитон, Пармаков, Червеноводски, застигнати по пътя за Балкана от турските войски под водителството на Фазлъ паша, намериха прибежище в Дряновския манастир. Тук те се защищаваха храбро, но бомбардирани с топове, те бидоха разбити. Една част бидоха избити, повечето сполучиха да избягат и малка част бидоха заловени. Бачо Киро биде заловен в селото си.

Фазлъ паша, след като разби въстаниците в Дрянов. манастир, отиде с войските си в Габрово, дето излови и прати в търновския затвор габровските учители, няколко граждани и селяни въстаници. След това той дойде с войските си в Севлиево и се установи на лагер на поляната на десния бряг на р. Росица, срещу конака. Казват, че като бил пиян, той заповядал да бомбардират и запалят Севлиево, но турците първенци с молба го отклонили от това му решение.

На другия ден след идването на Фазлъ паша, мисля, че бе 11 мая — Кирил и Методий*, — след пладне няколко заптиета, придружени от войници, започнаха да арестуват видните севлиевски граждани и до вечерта напълниха целия затвор. Арестувани бидоха в тоя ден: братя Гатьо, Иван, Спиридон и Стефан Кънчеви, братята Минчо, Стефан и Хр. Златеви, х. Хубан Кючуков, Васил Бойнов, Сава Яков Бъчеваров, Митьо Войводата, Гочо Драгошинов, Стеф. П. п. Недев, Стоян П. Богданов, учителите Захарий Кънчев Даскалов, даскал Боньо и Кръстьо Денчев Сухиндолски, поп Марин Софрониев, Иванчо х. Ангелов, Ив. Цачоолу, х. Кольо Конов, Никола Койчев, Илия Денчоолу дели Михал, Хр. Спиридонов, Петко Ганчев, Христо Владимиров. Последните трима души бидоха арестувани в двора на конака при излизането им от меджлиса, на който те бяха членове.

В тоя ден бидох арестуван и аз. Взеха ме от къщи заптиета. Отведоха ме при другите затворници. По пътя към затвора видях, насядали пред дюкяна на х. Стефана, на пазаря, турци офицери и първенци и няколко българи. Казваха тогава, че между тях бил и Фазлъ паша. Седнали били да гледат прекарването на арестуваните.

Пренощувахме в севлиевския затвор. На другия ден сутринта ни откараха за Търново. Севлиевските първенци измолиха да им се позволи да пътуват в кола. Те прибраха и мене. Останалите затворници, в това число учителите, гъбенските свещеници и други селяни, бидоха подкарани свързани в синджири. Колата и няколкото редици вързани затворници, на брой около 100 души, бидохме подкарани от един батальон войници под командата на един майор, добър, благ, благороден, наречен от бай Христо Спиридонов «блага душа», родом от Цариград. В Севлиево останаха в затвора Ив. х. Ангелов, Ив. Цачев и др., защото дали рушвет и защото за тях се застъпиха влиятелни турци, техни приятели, каквито тогава, освен Саадулах ефенди, бяха: бейовете, Мурадооглар, мюфтият, кадият, Касабоолу, х. Мехмед Али и син му Осман ефенди, Рюстем ефенди, х. Исмаил и пр.

По пътя за Търново жителите на турските села Богатово, Малкочево, Добромирка, Новоселка ни посрещаха възбудени, с враждебни викове и посягаха да ни бият, но благородният офицер, началник на конвоя, ги пропъждаше със сила, като заповядваше на аскера да разгони фанатизираните тълпи. Същият офицер допущаше по пътя често почивки, през време на които караше войниците да поднасят вода на измъчените затворници.

Като наближихме гр. Търново, на Марно поле наслязохме от колата, наредихме се заедно с другите затворници, извадиха напред свещениците, разгънаха черковните хоругви, взети от гъбенската черква, уж като заловени трофеи: въстанически знамена. Тъй наредени, войниците ни подкараха през сред града, през Баждарлък, за към конака. Тоя ден беше хубав, пролетен, празничен — неделя, поради което дюкяните бяха затворени и улиците бяха препълнени с народ, любопитен да види заловените въстаници и знамената им. В тълпата видях учителя Т. Шишков и моя съученик от Богословското училище търновеца Михаил Ив. Заяков, с когото разменихме тъжни погледи.

На мръкване стигнахме конака, дето беше препълнено с турци, наежени, враждебно настроени, които ни ругаеха.

Откараха ни в големия яхър, в долния кат на конака, на южната му страна, с прозорци, обърнати на юг към Светата гора и към зданието на затвора. Яхърът беше широка и дълга каменна, солидна сграда, препълнена вече с други затворници — габровци, г. оряховчани и др.

Криво-ляво в тъмнината, изморени от път и тревоги, се настанихме кой где намери и преспахме първата нощ в яхъра, без да бе той очистен. При нас после доведоха и дряновчани, между които първенците х. Димитър х. Ганчев и Цочо Недков. Аз бях се настанил при севлиевските първенци, които се отнасяха съчувствено към мен, покровителствуваха ме, грижеха се за мен и ме хранеха. Особено любезен бе добрият бай Христо Спиридонов. Той беше най-бодър, най-весел и жизнерадостен. Той беше душата на компанията ни. Често ни разказваше интересни случки от историята. Понякога дори попяваше. Правеше ми впечатление неговата интелигентност. Той ми бе симпатичен и обичен през целия му живот.

Още на другия ден рано сутринта от прозорците на яхъра съзрях към желязната преграда на затвора отсреща брата си, който, види се, чул за докарването ни, бе се изправил да ни види. С чаровната си усмивка той ме поздрави. С поглед, със знаци, мълком, разменихме мисли. Със знаци се помъчих да узная от него дали е получил пратената от майка ми антерия с ушито в нея парче от честния кръст, а също тъй дали Ст. Стамболов е свободен.** Името на последния означих с ръка по стената на прозореца, без обаче да пиша. Зад същата решетка по-подир съглеждах често фигурата на Цанко Дюстабанов, облечен в арнаутски джепкен, с превързана, ранена при сраженията в Балкана ръка.

Тоя начин на свиждане и мълчалив разговор с брата си продължавах всеки ден, докато бяхме в яхъра. Само веднъж и за последен път се видях с брата си в широкия коридор на конака, в горния етаж, дето се разминахме, без да си продумаме, когато ме водеха при съдебния следовател, а него извеждаха от заседателната зала на извънредния съд след разпита му там. Разплаках се при тая среща.

Докато бяхме в яхъра, един ден доведоха при нас даскал Киро от Бяла черква. Той седна при нас. Наобиколихме го всички севлиевци. Каза ни, че иде от съда, който току-що го осъдил на смърт.

Направи му силно впечатление възрастта ми и като узна кой съм, даскал Киро каза:

«Там, в затвора, се сприятелихме с батя ти Стефана, когото познавах от по-рано. Той е прекрасен, умен, куражлия, все засмян... Мил ми е! Дано бог го запази!» След като той разправи за съдбата си, за осъждането му на смърт и за предстоящото му екзекутиране, за което бил предизвестен, той се разчувствува, развълнува се и започна да пее, импровизирайки вдъхновено прощална песен към отечеството, към селото си, към съпругата си и децата си. Песента бе тъжна. Певецът я импровизираше под впечатлението на смъртната присъда и предвид близката си смърт. Бачо Киро бе тих, спокоен, а в тоя момент вдъхновен. Той разтъжи и разплака всички ни. Още незавършил песента си, чу се откъм вратата гласът на ключаря: «Мурад бей Кюйлю, даскал Киро!» Като чу тоя зловещ зов, Киро стана, прекръсти се, каза ни «сбогом, братя!» и излезе от вратата. Чухме после, че го завели под силен военен конвой на бесилката, въздигната на западния край на гр. Търново, дето го обесиха.

В същия тоя ден и на същото място обесиха освен даскал Киро учителя Иван Панов, родом от г. Търново, водача г. оряховските въстаници. От яхъра видяхме, като изведоха от затвора него и Измирлиева, и двамата облечени във въстаническата им униформа, и как ги поведоха към бесилото, последният — в Г. Оряховица, дето после му е въздигнат паметник. Чухме още същия ден, че когато водели към бесилото Ив. Панов, по пътя през Баждарлъка той е протестирал буйно и силно, противил се, борил се със стражата, произвел силна тревога и вълнение в целия град.

Един ден, в края на м. май, между турците в двора на конака, около затвора, забелязахме особено движение. В обноските на затворническата стража се прояви лютина и нервност. След няколко дни от недоизказани някои думи на наивния ключар разбрахме, че вълнението било причинено от минаването от Влашко в България през Дунава на една голяма чета «комити». По-после стана явно, че това е била четата, предвождана от Христо Ботев, която премина Дунава на 17 май при с. Козлодуй (Оряховско) и която биде разбита над Враца.

За Севлиево, след освобождението ми от затвора, пътувах нерадостен, тъй като в затвора оставаше брат ми, съдбата на когото ме плашеше и не ми даваше спокойствие. Радостта на родителите ми с моето завръщане не беше пълна, тъй като те се тревожеха много за положението на брата ми, върху когото тежаха най-тежките обвинения като водител и организатор на въстанието в Севлиевско.

В Севлиево аз, родителите ми и брат ми Минчо прекарахме в трепетно очакване новини от Търново, които биваха много противоречиви.

Убийството на султан Азиса и възкачването на престола на Мурада (17 май 1876 г.), за когото се говореше, че е благ, хуманен и свободолюбив, ни даваха надежди за спасението на брата ми. Говореше се, че новият султан дал амнистия за всички бунтовници, които уж щели да бъдат освободени от затвор.

Противоречивите слухове и надеждите за спасение на брата ми продължаваха чак до 24 юни 1876 година. Към пладне 24 юни — четвъртък — чухме, че останалите в Търново затворници, в това число брат ми, били освободени и ще се завърнат в Севлиево надвечер. Радостта у дома бе голяма, макар известието да се посрещна резервирано. Майка ми започна да приготовлява посрещането на сина си любимец.

Надвечер обаче, когато пристигнаха от Търново някои от другарите на брата ми, освободени вече, те предпазливо, шепнешком, съобщили тук-там, че брат ми е осъден на смърт и че утре ще бъде обесен. Тоя слух подочухме у дома. Тревогата и уплахата от него вкъщи се засили още повече, когато към дома ни почнаха да забикалят заптиета и чиновници. Те оглеждали къщата ни с намерение да издигнат бесилката пред портата, в ъгъла между нея и издадената към улицата част от новата ни двуетажна къща. Към мръкване бесилката наистина бе издигната на пазаря на западната му част, близо до Вешковата фурна. Не оставаше вече никакво съмнение.

В същото това време се научихме, че брат ми, вързан с белегчета на ръцете, в шеркет — пощенска кола със силна стража от заптиета и войници, — и другарят му Йонко Карагьозов са докарани от Търново и откарани в затвора при конака. Тутакси майка ми, придружена от съседки, лелите ми и др., отиде да види брата ми. Тя обаче не била допусната да влезе в затвора при сина си, но през зиданото прозорче можала да го види, да хване ръцете му, да размени няколко думи с него и да си вземе последното сбогом с него, да го оплаче, без да промълви грозната дума за близката му смърт.

Картината на това свиждане е била много трогателна. Тя, както и последнята предсмъртна нощ, прекарана от брата ми в севлиевския затвор, са описани хубаво от 3ах. Стоянов в книгата му «Записките по въстанието». Зах. Стоянов е бил очевидец, тъй като същата нощ той е прекарал с брата ми в същата стая на севл. затвор.

Зах. Стоянов, както е известно, след разбиването четата на Бенковски, в която е участвувал, е бил заловен в Троянско и на път за Търново, дето е бил откарван, той се намерил в севлиевския затвор в същата нощ, последна от живота на брата ми. На тоя случай се дължи художественото описание от Зах. Стоянов предсмъртните часове на брата ми, другаря му Йонко Карагьозов и Тодор Кирков, тримата осъдени на смърт. Това описание послужи после (в 1902 г.) на д-р П. Ив. Стоянов, сега професор по хирургия, да посвети две хубави сцени от книгата си «Войвода Тодор Кирков Ловчалията» (картини от българските въстания) на трагичното свиждане на първите двамина с майките си и на начина, по който са прекарали времето до обесването им.

Тая нощ е незабравима за мене. Аз я прекарах в плач и молитви към бога да избави брата ми. Тогаз вярата ми бе тъй силна, чиста и детски наивна, щото се надявах, че бог ще извърши очакваното от мен чудо за избавление от предстояща смърт!

На 15 юни, петък, пазарен ден, рано сутринта брат ми бе докаран до бесилката от силна стража войници и заптиета, окован с вериги, с вързани ръце. Целият пазар беше препълнен от зрители, главно турци, от града и селата, последните дошли и за пазаря тоя ден. Никой от домашните ни не бе допуснат да види за последен път брата ми. Домът ни бе блокиран от стража. Аз обаче се промъкнах до пазаря. Сестра ми Марийка х. Симеонова Георгиева, къщата на която е на пазаря, и аз можахме да видим брата си. Той също ни съгледа. Позната със своя кураж и решителност, сестра ми извика: «Братко, прекръсти се!» Свещеникът Иван, който бил доведен при бесилото, за да изповяда брата ми, се уплашил много, бързал да се отдели от него и да си отиде, но брат ми го задържал, като му казал: «Имам, отче, още да ти говоря и да се изповядам.» Брат ми е проявил бодрост и кураж до последния си час.

В същия ден и на същото място биде обесен и Йонко Карагьозчето от Севлиево, който взе живо участие в подготовка въстанието и в сраженията на Балкана.***

През целия ден телата на брата ми и Карагьозов са висели на бесилката. Надвечер властта позволи да се приберат телата по домовете им. Погребението се извърши на 26 юни, събота, в двора на църквата «Св. Троица», на южната ѝ част, близо до олтаря. Над гроба е поставено скромно паметниче. На погребението, извършено с всички църковни почести, присъствуваха множество граждани, мало и голямо, без каквато и да е пречка от страна на турските власти.

Следующият петък, 2 юли, бидоха обесени на пазаря, на мястото, дето е сега паметникът, свещеник Радион от Ново село (Троянско, тогава Севлиевско), Никола Дабев от Севлиево, учител в с. Ново село, Иванчо Пресначето от гр. Севлиево. Казваха тогава, че тия лица са били амнистирани, но местните власти побързали да ги обесят.

Още в 1876 г. неизвестен автор състави следнята песен, която много години, па и дори досега се пее в град Севлиево:

Гори и полета, и ти, високи Балкан,
жално зашумете, ангела жалейте.
Ах, моми, булки, бабички,
черно си забрадете, Стефана жалейте,
ах, ах, и Стефана Пешев.
Дараджите висят, милий боже,
насред пазаря, че ще да обесят,
мили боже, Йонка Карагьоза,
Йонка Карагьоза и Стефана Пешев.
На пазаря ходи, джанам, Йонкова майка,
жално, милно плаче и си люто кълне:
«Дано даде господ дараджи да паднат,
въжа да се скъсат. Йонко жив да остане.»
Стефанова стара майка през прозорец гледа,
къса се и плаче и се богу моли:
«Господ да помогне народ да въстане,
народ да въстане, свобода да иска.»

 

*Г-н Ив. П. Златев ми явява, че в тефтеря на баща му Петко Златев, абаджия, е забелязано:
«На 1876 г. Май 20 затвориха първенците и всички християни. Закараха и мен, дето ме теглиха на синджир да ме бесят и викаха дай си оръжието, както и на всички други бяха искали оръжието.»
Не зная обаче дали тая бележка се отнася до арестите, извършени при идването на Фазлъ паша.
**Ст. Стамболов можа да се спаси. Той се кри дълго време в с. Самоводене, до Търново, отдето успя да премине във Влашко.
***Севлиевският летописец Петко Златев, абаджия, бележи в тефтера си:
«На 1876 г. юни 25 обесиха Стефана Пешева и Йонку Карагьозчето. Беше петък. Сутринта събота пуснаха арестуваните.»

 

 

Петьо Буюклиев

 

ПЕТЬО (Пеньо) ХИНКОВ БУЮКЛИЕВ. (Роден около 1839 г. в Севлиево, починал в 1909 г. в Севлиево.) Учител. Участник в Априлското въстание. Арестуван и заточен. След Освобождението търговец.

Публ. по: Марангозов, Ив. Н. Новоселското въстание. (Осемдневната борба под Марагидия). Ловеч, печ. «Драгол Мичев и син», 1925. 102 с. (с. 50—54, 55, 56—60).

 

НОВОСЕЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

 

Помня, през месец октомврий беше, когато Цанко Дюстабанов получи едно писмо от Донча Фесчият из Ески Заара, съдържанието на което беше по предаването на ескизааренците и наставления за предпазване, и освен това даваше ни кураж да се не отчайваме, но да се готвим за 1 май 1876 година. Между другото в писмото си молеше да му се намери място в Севлиево, където ще може да се укрие, защото той наскоро щял да пристигне.

Писмото на Фесчият ни даде повод да се събираме на заседания и обмисляме въпросът по-добре.

Почти всички бяхме на мнение да почнем изново деятелността си за подготвянето на друго въстание, през месеца май. Относително мястото де трябва да се крие Фесчият, Дюстабанов предложи своята воденица, която се намира на 200 м от гр. Севлиево. Аз не се съгласих, защото там имаше двама-трима воденичари, от които се опасявах да го не предадат. Аз предложих къщата на Панайот Ковача за криене на Фесчият, защото тя бе край града на по-безопасно място. На моето предложение всички се съгласиха и с нетърпение от ден на ден очаквахме Фесчията. Дълго време го очаквахме да пристигне час по-скоро. Минаха се няколко месеца от получаването на писмото, без да ни е писал повторно; това негово закъсняване ни накара да се съмняваме, че той е издаден или хванат вече.

На пролетта, през месец март, в един неделен ден сутринта се навъртах около дюкяна (магазията) на хаджи Коля, дето забелязах Цанка Дюстабанов, че минава с един человек, непознат на мен. Понеже го очаквахме, макар и да не познавах Фесчията лично, минаха ми на умът дългите разправяния за него, с които разправяния и описания чертите и белезите на лицето му аз си представих, че той е Дончо Фесчият, и без колебание отидох при тях, поздравих ги и тръгнах заедно с тях.

Като повървяхме малко, Дюстабанов се отдели и ми каза да заведа Фесчият, където аз знам. Аз го заведох в къщата на Панайот Ковача, която къща бях посочил по-рано пред събранието. С пристигането на Фесчият в Севлиево започна и нашата трескава деятелност по отношение приготовлението за въстанието. Почнахме редовно да се събираме в къщата на Ковача. За да не ни подозрат в честото ни ходене при Донча Фесчията, всеки път се наричахме за някоя работа, като вземахме мотики, лопати и други сечива, уж да ги поправя Ковача. Често пъти сме се смели с Дюстабанов, като повлечеше в един чувал всичките чукове от воденицата, други път пък други неща натурял в чувала, уж да ги клепе Ковача.

В събранията даваше се преимущество на Донча Фесчията, Цанко Хр. Дюстабанов и Стефан Пешев, като хора по-развити и по-буйни; те се считаха един вид като войводи. В едно от нееднократните ни събрания натоварен бях аз наедно с Никифора Симеонов да отидем из дюкяните и съберем колкото куршум има, като обещавахме на дюкенджиите, че ще им изплатим сумата после два месеца. Длъжността си, която ни беше възложена, започнахме най-напред от дюкяна на Кюркчиев, дето намерихме две кюлчета куршум, тежки 43 оки. Щом се претегли куршума, Никифор Симеонов го грабна и го тури в пояса си, без да може да се познае, че носи нещо; това на самия мен се виждаше чудно. На господина Кюркчиева не платихме нищо, но и той не ни помена за пари. След това събрахме куршум и от други дюкяни, нещо повече от 300 оки. В същото време ни се случи да купим и един товар барут от двама арнаути; при изплащането не ни достигнаха парите, а за да не се случи някоя неприятност, Ватьо Иванов Манев си продаде ливадата, за да се доизплати барута.

Куршума и барута стоварихме у Димитра Симеонов, който постоянно се занимаваше с леене куршуми и правене фишеци. С това се изпълни една важна работа от нашата задача. Набавиха се още някои необходимости, за да можем да се бием с турците.

След като приготвихме някои от най-необходимите неща, остана ни да намерим и два коня, за която цел бях натоварен аз. Тъй като не разполагахме с общи суми, ами кому колкото позволяваха средствата, купуваше едно друго, затова и аз купих от с. Крушево един кон за 1150 гроша и други от с. Хирево за 800 гроша. В това време работата ни беше в най-големия разгар и най-голямата опасност от предателство, а за да бъдем по-спорни и да почнем обиколката си по селата, за да изкараме селяните, трябваше, а и необходимо нужно беше съзаклятие с всичките му формалности. До това време имахме много съчувственици, обаче за клетва се явиха 12 души.

Съзаклятието се свърши на... април в домът на Димитър Симеонов от свещеник Георги Дабев.

Клетвата стана пред две кръстосани саби, знамето сред два револвера отстрани, светото евангелие и честния кръст. Най-важното от клетвата беше: да се не издаваме един други, в случай че хванат някого, никой да се не предава; в случай че бъде хванат, да се не самопризнава; ако има в себе си оръжие, да се защищава. Като се изпълниха тези формалности, пристъпи се към разпределение ролите на всеки един от нас.

Дюстабанов предложи да отида аз със Стефан Пешев и с Никифор Симеонов при дяда Филя в с. Кръвеник: а) да ни съдействува за повдигане на населението като стар чорбаджия, на когото се чува думата; б) да ни разведе да изучим местата по Балкана и изберем позиция по боазите между с. Столът и Кръвеник и между Дебнево и Ново село. Това предложение на Дюстабанова се прие и ние тримата почнахме да се готвим за път. За селото Кръвеник тръгнахме на 10 април 1876 година. Тъй като дядо Фильо постоянно дружеше с някои по-видни турци, ний все се съмнявахме да не е някой турски шпионин. Обаче работата не излезе така; нас ни учуди това, че той знаеше всички наши планове и съгласно тях той е действувал в с. Кръвеник. Работата се добре разбра, че господин Дюстабанов е ходил по-рано и се е споразумял с дяда Филя, който положи главата си заедно с главата на сина си Христа за освобождението на петстотингодишния роб. С пристигането ни в Кръвеник още първия ден се спряхме у дядови Фильови. Там заварихме Йонка Колев Марангозчията от с. Ново село (Троянско), мастора на двата черешови топа, които бяха оковани от Коля Тодоров. В това време те се съветвали върху същото, за което и ние сме отишли.

След здрависването ни дядо Фильо ни запита: «Къде отивате, момчета?» Ние му отговорихме, че нарочно до него идем и че работата ни е по... но преди да свършим разговора си, дядо Фильо пое думата и почна да ни разправя, че работата отива много добре, приготовленията се правят навсякъде и че на нас остава да изучим Балкана, за да знаем къде именно ще се събираме. Нощта прекарахме все в разговор относително приготовленията за въстанието. На другия ден, след като обядвахме, дядо Фильо ни каза, че този новоселец ще си замине за Ново село и ние трябва с него да заминем да разгледаме Балкана, като изберем място за двата черешови топа. Не след дълго време ние тръгнахме за Балкана, додето ни придружи и дядо Фильо. Най-после определи се мястото на двата черешови топа — едина в боаза между село Столът и Кръвеник, а другият в боаза между селата Дебнево и Ново село, а именно единият над Касабоолу-чешмеси, Дългодрейска махла, а другият в Дебневският боаз, Каменно бърдо. След като прегледахме и избрахме тези места, Пешев и Симеонов заминаха за в Ново село и оттам ходили в Троянския манастир, отгдето се завърнаха в Севлиево, а аз, като се отделих от тях, обиколих някоя и друга махла. Селяните узнаха нашата мисия, знаеха защо се скитаме и обикаляме толкова често селата. Те, като разчитаха напълно на нас, често пъти са ни викали на помощ срещу някои турци.

Някои от селяните гледаха на нас като на спасители: хора, които са се пожертвували да запазят честта си и честта на другите. Че това е тъй, говорят самите обстоятелства, тъй например: като пътувах един път през с. Столът (Граднишки колиби), отбих се да пренощувам в къщата на свещеник Петко Начев. След малко се събраха някои и други селяни, от които някои ме молиха да им помогна, отначало даже аз не знаех в какво да им помогна. След като ги разпитах по-обширно, те ми разправиха, че разбойникът турчин Маньоолу Алил насила завел попа до църквата (храма «Св. Георги»), като го карал насилствено уж да му разправя някои работи. Без да се мая и без да му мисля много-много, аз взех револвера, турих го в пояса и тръгнахме към църквата, където видях въпросния турчин с един чибук в уста и попа до него. Те бяха близо до иконите, турчина питаше попа: «Какви са тези икони?», като ги оскверняваше и опушваше с дима от чибука си. Като го гледах така, аз се разтреперах от гняв, спуснах се върху му, улових го здраво и почнах да го питам: «Защо си дошъл с чибук в уста, за да се подиграваш с нашата светиня?» В това същото време с едно силно потласване аз го изтласнах из църквата, като му хвърлих и няколко заслужени псувни.

След като се завърнахме в Севлиево, поръчахме чрез другарите си да ни изпратят от Габрово сабли. Научихме се, че саблите ни ще ги изпратят с грънци. Тази поръчка я чакахме всеки час, а тя едва на 25 април пристигна. Този ден, следобед, се навъртах из пазаря, гдето забележих един кон с грънци, а водача му се оглежда ту на една, ту на друга страна. Като го забележих, че се оглежда ту на една страна, ту на друга, аз се сетих, че това са саблите, и без много двоумене му казах да тръгне след мене, като мислех да го заведа у дома си и там да стоварим саблите. Обаче в същото време ни подири един заптия, аз като знаех, че домът ми постоянно се варди от заптии, реших да ги отведа в някоя друга къща. Заптията, като тръгна с нас, искаше да узнае какво ще стане с тия грънци и не ни оставяше, то аз намислих да го убия, като откарах кираджият в домът на Хр. Цанков, на когото напълно разчитах, че ще ми помогне да очистим заптието. Когато вкарахме конят в домът на Хр. Цанков, заптията се върна назад, а ний прибрахме саблите, които още същия ден чрез жените ги раздадохме на другарите.

С приготвянето на всички необходимост за борба настъпи момента да завземем всеки от нас почетното си място в качеството си на командир или прост комита. Върху Карагьозова и мен бяха възложени грижите да приготвим и изведем на 1 май жителите от селата Чифлика, Каябаш и Търхово. Преди настъпването на определения ден за въстание сме ходили няколко пъти в тези села, за да ги подготвяме. На 28 април поканих Карагьозов да заминем за тези села и организираме четата, а той ми каза, че той иска да излезе с Фесчият, Никола Симеонов и Хайдут Ботя, а всички ще се намерим в Батошевския манастир. Аз се приготвих, взех оръжието си и се упътих за Чифлика, гдето слязох в къщата на Ангел Цонев. Подир пристигането ми дойде тамошния поп и ми съобщи, че всичките момчета са готови. Аз се зарадвах и прекарах тази нощ спокойно. На другия ден не дойде ни един при мен. Пращах Ангела няколко пъти да вика някои по-видни и по-добри момчета, но никой не дойде. Това ме възмути и отчая. Същия ден дойдоха няколко момчета и ми съобщиха, че кметът Марко бил пратил субашът в Севлиево да дойдат заптии и ме хванат, защото той не се наемал, че го било страх. Като ми съобщиха това, не ми оставаше друго нищо, освен да възседна коня си и да се върна в Севлиево, за да се посъветвам с другарите си.

Действително, възседнах коня си и щом излязох пред селските дюкяни, видях кметът с 10 души иде из една улица към мене. Като разбрах, че той ще се мъчи да ме улови и предаде, изваждам револвера си и му казвам да не приближават, защото ще ги изтрепя всичките. Казах му още, че след 2—3 деня за това си предателство ще бъде нарязан на парчета, и си заминах за Севлиево. Щом стигнах в Севлиево, много помислиха, че аз съм дошъл с някоя чета да бастисвам Севлиево, и много народ тичаше подиря ми, като викаха: «Буюклиев си иде» и пр., и пр. Слязох вкъщи и баща ми ме посрещна с плач, като ми казваше: «Защо си, синко, дошъл тук да гледам как ще те мъчат на бесилката.» Щом пристигнах вкъщи, аз попитах баща си за Ст. Пешев,но той ме изненада, като ми съобщи, че той е уловен в къщата на Гачуйца Пенчовата: същия ми съобщи, че били хванали Петра Маринов, когото предали съседите му, като са обвинявали, че той е имал вкъщи заровени пушки. И действително, като претърсили у тях, намерили оръжието му, куршумите и мушамата, която беше приготвил за излизането наедно с Пешев. За зла чест на 1 май 1876 година ме хванаха и затвориха. Не след много време докараха и Иванча Яранов, Сава Анастасов и Сава х. Ангелов. Всички бяха вързани в един синджир и отначало бяхме отделно от Стефан Пешев, но после ни турнаха наедно с него. Стефан Пешев, като мислел да уплаши турците, не скрил нищо от тях. В гр. Севлиево ни изпитваха няколко пъти и въпреки техните верни доводи за виновността ни, някои от нас, които познавахме турското правосъдие, отказвахме категорически на всяко обвинение.

От севлиевския затвор ни изкараха на 9 май на брой 13 души и сутринта рано, нанизани в синджир, ни подкараха за Търново.

По пътя ни придружаваше един табор аскер. От Севлиево тръгнахме съвсем ненадейно, не ни се даде ни хляб, ни нищо, даже без обувки вървяхме. Благодарение на командиря, че още преди да пристигнем в Ново село, бе изпратил двама низами да съобщят кмету да приготви хляб и сирене за 13 души. Навсякъде,, където ни срещаха турци, подиграваха се с нас, крайно ни оскърбяваха, като ни казваха: «Гяурин, кесим бу комиталаръ.» Като ни закараха в Търново, отведоха ни в каменний затвор, като ни оставиха в едно помещение 15 стъпала в земята, без прозорец, от стените се изцеждаше вода, влага до най-голяма степен. После три деня от нашето затваряне докараха още около 30 души тревненци. Числото ни се увеличи, почнахме да се задушаваме; ах, теглило над теглилата, непоносими теглила! Благодарение на това, че след 10 дни ни отведоха в по-горно помещение, гдето намерихме реховчанина Атанас Брадата и Георги Мончоолу; заварихме тъй също и Цанка Дюстабанов, когото хванали ранен в ръката. Дюстабанов стоеше при заптиите и ни уверяваше, че ще го пуснат. Един път питах Дюстабанов защо се самопризнава и защо прави предателство спрямо другарите си. Научих се, че е предал Хр. Топузанов, Еким Цанков и Димитър Д. Видинлиев; на запитването ми той отговори, че тъй трябва да се постъпва, нищо да се не крие, ако искаме да обърнем вниманието на европейския свят върху нас. Не трябва да мълчим, защото ще ни вземат за разбойници. Ако ме бяха питали за вас, без никакво съмнение щях да ви изкажа. Какво щяло да стане, ако се изтрият даже и половината българи! Ще знае потомството поне, че ний сме изкупили тяхната свобода с кръвта си. Една сутрин, в петък, беше си купил бюрек и го държеше в ранената си ръка, като ми се хвалеше, че вече ръката му е оздравяла и можел да я движи навсякъде. След 2-3 часа един заптия извика: «Дюстабанов Цанко, чик! Еким Цанков, чик!», и ги закараха край града, дето е паметника, и ги обесиха. На същото място обесиха и поп Ивана от Габрово, Пешев, Карагьозов и Тодор Кирков ги докараха в Севлиево, гдето обесиха първите двама, а третия закараха в Ловеч, дето и него обесиха. Ловчалият беше много безстрашлив и юнак. Карагьозов и Пешев обесиха на 26 юни 1876 година на градския площад. Йонко Карагьозов пристигнал от Балкана в с. Каябаш, като слязъл на конак у поп Иванови, гдето седнал край огъня, турил си револвера и чантата в пизуля и се поотпуснал, като считал, че е на прикрито място. Не се минало много време, дошъл някой си Никола, известен още Коласъ и Магарето, с още трима души и дебнешком нападнали Йонка, натискат го и го вързват. Той би ги изтрепал, но той никой път не се надявал, че ще го предадат и уловят българи. През нощта го оставили вързан и на другия ден го откарали сами в Севлиево. Мен с Христо Топузанов, Драгня Стойчев и други още ни откараха, както ви е известно, в Русе и оттам в Цариград, гдето ни откараха в остров Кипър (в Можа), гдето ни затвориха и дето престояхме две години.

 

 

Цаньо Захариев

 

ЦАНЬО ЗАХАРИЕВ ЦАНЕВ. (Роден в 1840 г. в Трявна; починал в 1902 г. в Трявна.) Зограф-иконописец. Един от основателите на частния революционен комитет в Трявна и негов председател. Участник в Априлското въстание в четата на Христо Патрев. След Освобождението живее в Трявна.

Публ. по: Захариев, Цаньо. Записки на... по Тревненското въстание. Събрани и наредени от дъщеря му Мария Цанева-Илийчева. Трявна, печ. «Васил Зидаров», 1932. 64 с. (с. 26—44).

Ръкописът се съхранява в: НБКМ—БИА, ф. № 93, II А 8905. Ориг. с маст., тетр. 37 л. 67 п. с. 21/17 см. Спомените са писани от М. Цанева под диктовката на Ц. Захариев. Анот. в: АВ. Т. 2, с. 204; Опис на… с. 37—38.

 

ЗАПИСКИ

 

Минаха се 3—4 дена от моето завръщане в Трявна, чухме, че в Дряновския манастир дошли въстаници. Те били поп Харитон и даскал Кировата чета. Заградили ги турците отвред, започнала се стрелба от двете страни, чуха се и топове. Почудих се откъде е тази команда. Думата ни беше, че няма да се укрепяваме на едно място, защото ще ни заградят и ще се принудим да се предадем. Тази работа излезе наопаки. Посъветвахме се да им идем на помощ, но предводителя ни се скри. Чуваме, че габровци излезли, но не ги знаем накъде са отишли. Нямаме известие от Цанка Дюстабана, както ни се бе обещал, когато се разговаряхме с него по този въпрос. Поръча ми тогава да му направя знаме, което се пази и до днес. Не ме сдържаше вече да стоя, затова се качих на коня, взех с мене си и Васил Михалев и отидохме на Боженци да научим какво направиха габровците. Когато стигнахме там, намерихме няколко души събрани на дюгеня, между тях и двама въоръжени. Едина беше Иванчо Попчето, а другият Станьо от Зелено дърво. Разпитахме ги за габровците какво направиха. Казаха, че те излезли нощно време и заминали за Троян. Казах им, че и ний останахме без предводител. Тогава Иванчо Попчето ми каза: «Има трима души за воеводи, дошли от Влашко, ако сте готови, ей ги в Новата махала, ний сега оттам идем.» «И ний туй търсим — му казах аз. — Ами как да направим да дойдат с няколко хора, защото тъй е проповядано: да дойдат отвън хора и ний с тях да тръгнем, защото сме малко.» «Добре — каза, — и ний до довечера сме пак там, ще я нагласим, само бъдете готови.» «Готови сме» — казах и се разделихме.

Дойдохме си в Трявна и се показахме весели пред нашите юнаци, като им разправихме, че работата е турена в ред. Мина се един ден, дойде и втория. Събрахме се на един дюген и чакаме известие. Чух, че Михаил Икономов дума на момчетата, че тази работа не е хубава и нищо, казва, няма да направите. Не можех да се стърпя, като го слушах, и му извиках: «Юдо Искариотски, сега ли искаш да се измяташ? Каква е тази дума «нищо няма да направите»? Значи, ти не си с нас. — Улових револвера. — Видиш ли го? Догде те не убия, няма да замина. Разбра ли?» Като виде каква е работата, Михал след малко ни повика у тях, извади едно писъмце от поп Шиня от Енчевци, който пише до Михаля: «Дойдоха от Новата махла воеводите с няколко души, натовариха ме да ви известя да ги посрещнете на Ганьов хан.» И ние това очакваме. Нагласихме се всеки да излезе и да се съберем в оградата на Кънча Генкова, защото там има гъсталак и се види надалеч. Като се съгласихме да излезем, всеки си отиде да се облече с каквато форма има. Аз ходих да известя на много още да се приготвят и да вървят на уреченото място. Някои се обещаха, а някои искаха да останем за по-подир. Завърнах се да се обуя с цървули. Тамам се обувахме с брата си Кънча, дойде Симеон Цонев, на когото бях поръчал да дойде, за да изнесе знамето. Подадох му го, като му разправих отгде да мине, да го не види никой. Погледнах го, той излязва из портата. Викнах му да не излиза оттам, но той не искаше да чуе. «Тъй ще направя, за да излезе всякой» — и разви знамето насред чаршията (5 май 1876 година). Разбра се, че няма вече какво да се крием. Баща ми и майка ми взеха да плачат; дойдоха и двете ми деца. Аз ги прегърнах и ги целунах, целунах ръка на баща си и майка си и излязох. Отидох до знамето, което се развяваше до Томча Балабана. Взеха да идват и нашите един след други, докато се събрахме. Събраха се около нас жени и деца да гледат знамето, а мъжете се изпокриха. Някои от жените плачеха, а някои се смееха. Събрахме се само 11 души. Разбрахме, че туй ще сме всинца засега. Тръгнахме през сред града и запяхме «Не плачи, майко, не тъжи»... Отидохме на Ганьов хан, гдето намерихме войводите с 7—8 души, които ни чакаха. Като ни видяха, побързаха да ни посрещнат и отложиха калпаци пред знамето, ръкувахме се с тях и попитаха кой е Цаньо Захариев. Разговорих се с тях около четвърт час. Разказах им как сме се подготвили, но като ни излъга предводителя ни Кабакчиев, не искат да тръгнат без такъв. «Лесно е», казаха и потеглиха за Трявна. Повика ме настрана Патрито и ми каза да остана да вардя неговите хора, които бяха дошли от Новата махала, защото трима побягнали из пътя, догдето дойдат до Ганьов хан. Аз им казах какво да правят, като идат в Трявна. Пита ме колко турци има в Трявна, казах им около 10—12 души. Тогава си извади сабята и каза: «Ще ги изколя до крак!» Аз му забраних капка кръв да не пролива в Трявна, защото не си знаем силата. Казах им още да не отиват в конака, ами да завардят улиците от три страни, тогава, ако ударят те по-напред (турците), да правят каквото искат. Аз останах с двама още тревненци, запазихме караул и никой не можа да избяга. След час и половина откак заминаха, взе да се мръква, а ний нямаме никакво известие още какво става в Трявна. Мина се още 1 1/2 час, завърнаха се и разказаха всичко, какво са извършили: забили знамето насред мегданя до градския часовник, завардили пътищата, а един заптия излязъл от конака и като видял, че знамето се развява, върнал се назад да обади на другите. Всички наскачват и се разбягали кой накъдето види, като си оставили всичко. Тогава си ходили свободно от къща в къща да събират въстаници. Доведоха сума сбирщина. Попрегледах ги и отбрахме, които по ще вършат работа, а другите пуснахме да си идат, но им взехме оръжието, което носеха. Попитах нашите: «Де другите (по име), които най-много скачаха да колят турците?» Казаха, че се изпокрили, като чули, че сме дошли. Преброихме се до 50 души. Тръгнахме тогава за Енчовци, гдето се надявахме, че ще ни посрещнат много добре, но нямаше нито куче по пътя — изпокрили се, като се научили, че ще минем. Само бакалина намерихме, отвори ни дюкяна, посръбнахме и чакахме да съмне, защото нощта беше много тъмна. Като съмна, видяхме, че от нашите [хора], които бяха ги докарали насила, избягали през нощта. Потърсихме да вземем с нас някой колибарин, но не намерихме нито един. Останали само жените. Тогава се отправихме за Новата махала. Стигнахме на Генчовци. Когато стигнахме на Габровски Генчовци, намерихме попа от Етъра и двама селяни с него. По-питахме го какво има нататък; той взе да казва, че много лошо: напълниха башибозуци и ние избягахме. Христо Патрито го изгълча да не приказва такива работи. «Нищо не сте видели — му каза, — тръгнали сте да се криете като зайци. Убиха ли някого, заклаха ли? Не. Ами какво дрънкаш? Свивай си устата, че знаеш ли?» Като чу тези думи от попа, Михаил Икономов, познах го, че се уплаши, и взех да го следя да не избяга. Тръгнахме към Новата махала. Половината от другарите заминаха заедно с Патрито. Като позна, че аз го следя, каза ми: «Аз приказвах с Патрито да се върна в Трявна да събера още хора.» «Кога си приказвал — му казах аз, — нали все с вас съм бил, защо лъжеш? Кажи си право, че искаш да избягаш!» Най-подир се изказа, че иска да бяга, и ме вика и аз с него да побягна. Аз го убеждавах, че назад е по-лошо; да вървим напред, че каквото ще да става. Но кога го видях, че той останал 20 крачки назад и още 7—8 души с него, повиках му: «Михале, напред!» Спряха се и другите и му викат: «Михале, върни се!» Но връща ли се Михал, ами ги насърчава да бягат, като им казва: «Който дойде с мене, ще излезе като масло над вода, приятел ми е архимандрита; който дойде, ще го отърве.» Видях Христо Патрито, като вдигна пушката и замери Михаля. Нашите го уловиха за ръката и не му дадоха да хвърли подире му. Като видя Михал, че го замериха, че като хукна да бяга, и другите осмина подире му, аз останах като гръмнат, не за Михаля толкоз, а за другите, защото бяха добри стрелци. Отидох при другарите. Христо Патрито ме сгълча: «Туй ли ти са верните другари? Аз — каза — щях да го простра, но вашите не ме оставиха.» И пак тръгнахме за Новата махала. Когато наближихме Новата махала, забиха камбаните, посрещнаха ни свещениците, облечени в одежди, учениците с учителите, камбаните бият п тъй влязохме в селото. След като пристигнахме, тръгнахме по колибите да събираме въстаници. Обиколихме няколко колиби и преспахме в Жълтеш. Сутринта отидохме на Боженци, гдето намерихме приготвени юнаци, дигнахме някои насила и излязохме с тях оттам. Намерихме на пътя един ранен поленец, който избягал от Дряновския манастир, взехме го с нас и отидохме на Жълтеш, гдето му превързахме раните. Разказа ни всичко, каквото е видял в манастиря. Оставихме го там да го крият, а ний взехме попа и брат му с нас и отидохме в Новата махала. Сутринта влязохме в черквата и направихме молебен, четоха ни заклятието, целунахме кръста и евангелието и си отидохме на почивка. Мина се малко, дойде един селянин и ни каза, че идат много турци башибозук и редовен аскер. Приготвихме се много добре, проводихме от нашите Василя Михалев и един колибарин да идат да видят истина ли е и ако е истина, да гръмнат два пъти; но не додоха вече. Ний излязохме от селото, взехме си позиция на височината, която се казва Чокара, и гледаме като иде много сган башибозуци. Захванаха да горят колибите, през които минеха. След тях много аскер, който заобикаляше издалеч и на всяка височина поставяха стража, а другите идат къде нас. Беше предобед, когато излязохме, и се продължи до пладне, докато се захвана битката. Почна се битката и трая до пладне, без да отстъпим. На три пъти правиха «ура» (юруш) турците, но ний ги отблъснахме. Пристигна аскеря и хвана да стреля наплатон (залп), ний пак се държим, защото бяхме взели добра позиция и сме наредени в цеп. Най-после, като засвири турската бурия зад гърбовете ни, извика Христо Патрито: «Назад, бягайте, момчета, ще ни хванат живи!»

Откъдето дойде турския аскер, бяхме поставили стража Кося Маренски, а той избягал, щом като сме захванали битката. Разправи ми сам, след като се освободихме. Като чул толкова гръм, помислил си, че никой не е останал от нас жив, затова не дошел да ни извести. Патрито потегли назад най-напред, а ний подире му се спуснахме в едно дере и куршумите като град падаха и пищяха над нази. В това време някой ми извика: «Брата ти ще убият.» Аз погледнах за него и видях, че не може да влезе в дерето от куршумите. Аз с опасност за живота си се спуснах сред куршумите и го смъкнах в дерето, а куршумите се ровеха из земята до краката ни и никой не ни закачи. Смъкнахме се в реката и чакаме да се съберат всички. Като се събрахме, тръгнахме към Балкана. Водехме и два коня: единат натоварен с хляб и сланина, а другия с барут. Конете не можаха да минат из дерето, а заобиколиха и с тях се отделиха повече момчета, а с тях и Патрито. И ний уловихме дерето, защото не можахме да се съберем вече. Останахме без хляб. Минахме през едни колиби, но не намерихме никого, защото се бяха изпокрили из гората. Ний разбихме прозореца на един дюген и го отворихме. Дойде една жена — сайбийката на дюгеня, — казахме ида не се безпокои, ще й заплатим. Взехме си каквото ни трябваше — тютюн, цигарци, кибрит и ракия — и си заминахме за Балкана. Отидохме до колибите Езерото, които бяха до самия Балкан. Поръчахме да ни заколят едно агне, да направят хляб и да ги донесат на Кокошката, тъй се казваше тази височина. Донесоха ни посред нощ яденето, заплатихме на човека и му заръчахме на другата вечер пак да ни донесе. Съмна се. Наредихме си стража, скрихме се в гъсталака и гледахме надалеч, защото бяхме нависоко. Този ден не видяхме нищо, така също и нашите другари с конете нямаше. Чудим се къде да ги дирим. Мръкна се пак. Посред нощ човекът пак ни донесе ядене и ни каза, че не може вече да ни донася, защото в селото попълнили башибозуци. Платихме му и той си отиде.

На другия ден по пладне тръгна потеря през Св. Никола, вървя цял ден към Габрово. Колкото бяха турците, три пъти повече българи. Туй беше лошо: с кого ще се бием, ако се посрещнем? Проводихме двама от нашите в Шипка да научат каква е работата и да вземат хляб. Върнаха се нашите и ни казаха, че оттам им казали да се махаме, защото те станали братя с турците и сами ще излязат; «ако не се махнете, ще се бием; а ако дойдат тука, ще ги предадем». Като не им дали коматче хляб, дойдоха си гладни.

До вечерта избягали двама от нашите от Габровско. През нощта избяга Станьо от село Зелено дърво — най-верният от караула — и още един от караула. Туй беше вече третия ден. Гладът ни замъчи. Взе да се мръква. Казах на четника Станьо Гъдев от Шипка да събере всичките от караул и да си каже всеки мнението. Събрахме се всички. Аз им предложих всеки да каже какво мисли за по-нататък. Те настояваха аз да си каже мнението. Ето какво бях намислил аз: тези четири дена като се крихме, едни от другарите искаха да заминем към Панагюрище, други -— към Сливенската чета, да се съединим с тях; други — към Сърбия, а други — към Влашко. «Вий знаете, им казах аз, че тази седмица разбиха Дюстабана, така също и Дряновския манастир. Кой знае дали се държат панагюрци още; да тръгнем да търсим Сливенската чета, кой знае къде ще я намерим, когато не можем да намерим нашите другари тука в Балкана. Нашето спасение е в Сърбия, ами кой знае пътя да ни води?» Всички мълчат. «Ето какво ще ви кажа — продължих аз: — Дето ще ходим тъй да се скитаме по неизвестни места, по-добре е всякой да си иде откъдето е, инак ще измрем от глад и нищо няма да постигнем, ами ще ни изловят. Ами отсега нататък всякой да търси спасение у тях си или у приятели, но оръжието си да не снема. Всякой да бъде готов и гдето чуем, че нашите успяват, там ще се съберем. Ако ли се е погасило навред въстанието, тогава Влашко ще търсим.» Туй като казах, всички го одобриха и станаха на крака. Станьо Гъдев от Шипка и други шипченци потеглиха за Шипка, други към Габрово, други — към Севлиево, а ний, тревненците, като по-отдалеч, останахме на мястото си, защото се мръкна. Накладохме огън да се нагреем, но като бяха уморени, заспаха всички и останахме без караул. Мене сън ми не идеше, като ги видях, че всички заспали дълбоко. Ако се успят, не ще можем мина колибята, дето научихме, че имало башибозуци; затова, като спаха 3—4 часа, събудих ги. Замолиха ми се да ги оставя да поспят още малко. Съгласих се да ги оставя още един час. Чаках половин час и пак ги събудих, като им казах, че скоро ще съмне. Тръгнахме си надолу из Балкана. Стигнахме колибите, гдето ни казаха, че имало много башибозуци. То беше много рано, тогава се подаде зората. Минахме ги и никой не ни угади и уловихме пак Балкана към Тревненско. Аз си помислих: тези мои другари си отиват у тях, ако ги уловят, те лесно ще се оправдаят, защото са насила дигнати повечето от тях, ами аз къде отивам, кой ще ме оправдае, когато всички ще хвърлят вината на мене? Скроих си план да остана в Балкана, че като питат за мене, да кажат, че съм в Балкана. Поостанах надире, не се обадих и на брата си, скрих се в храсталака и стоя там. Чувам по едно време камъчета се търкалят. Кога погледнах — хаджи Христо п. Димитров от нашите. Пита ме какво правя там. Аз му казах, че си оправям цървулите. Замоли ми се да го почакам да оправи и неговите. Тръгнахме заедно, но плана си не му казах. Той бързаше да стигнем другарите, пък аз му казах, че те много бързаха и не можем ги стигна. Слязохме в една река, но не знаем накъде отива. Преминахме реката и се скрихме в гората. Казах му: този ден ще преседим тука, защото не знам какво има напреде ни. Подир малко видяхме един старец, който караше десетина овци и кози. Чаках да замине и повиках отподире му: «Добра стига, дядо!» Той се обърна, но не можа нищо да продума, много се изплаши. «Не бой се, дядо, му казах, аз съм българин.» «Оле, синко, ще ни изколят турците» — ми каза. «Не щат, дядо, ний ще ги изпъдим оттук.» «Не можете сами, те са много.» «И ний сме много — казах аз. — Ами имаш ли хляб да ми дадеш, че съм гладен?» «Нямам, синко, аз излязох да напоя добитъка и пак ще го закарам у дома. Страх ни е да ходим по къра, защото казват, че щял да мине много аскер по този рът (показа ми го с ръка), пък ний сме на туй място.» Попитах го тази река накъде води. «В Новата махала» — ми каза. «Ами Шипка и Габрово накъде са?» «Все из пътя, казва, че на Габрово.» «Ами там онзи балкан как се казва?» «Мъхченица». Казах му: «Хайде, иди си сега, но да не казваш какъв човек си виждал» — и си отидох пак на мястото.

Много дъжд се изля него ден. Къде пладне се зачу шум, но не се види какво е. Взеха да се търкалят камъчета надолу. Казах на другаря си да се приготви добре с пушката, туй ще да е аскеря, дето ми каза стареца. Приготвихме се да се защищаваме. Понадигнах се малко и видях няколко кози без козар; минаха и си заминаха и ний се успокоихме малко. Стояхме, докато залезе слънцето, и тръгнахме по видело да не побъркаме пътя за Трявна. Минахме покрай една сама къща и попитахме за пътя към Трявна и те ни поправиха. Но от бързина да не замръкнем, забравихме да си поискаме хляб. Повървяхме малко и то се стъмни. Стигнахме на върха Мъхченица и видяхме едно здание, което по-напред нямаше; види се, че е беклеме. Рекохме да го заобиколим, но в туй заобикаляне побъркахме пътя. Вървяхме по един път, но не знаем накъде. Чухме, че река шумоли; помислихме си, че е Тревненската река. Спряхме се да си починем и да поспим до сутринта. Докато се зазори, дъждът престана и мъглите се раздигнаха. Поогледах се наоколо, но не знаех къде съм; гледам и другаря ми няма. Тръгнах да го търся нашироко. Той се тикнал под един шубрак и едвам го събудих. Питам го къде сме дошли, но и той не можа да познае. Гледаме, едно хубаво здание се вижда. Поразгледахме по-хубаво, познах канарите Сърбеглийски; по-нататък Падало. Видеха се някои къщи и се сетих, туй здание е Габровския манастир. Под нас — селото Етъра. Какво търсим тука, казахме, и се върнахме пак, откъдето сме дошли. Излязохме на върха, видяхме туй здание, което заобикаляхме, то било плевня. Минахме покрай нея и си уловихме пътя. Спряхме се на едно място в гората да си починем. Аз пак захванах да кроя план как да се отлъча от него. Видяхме едни колиби в един дол. Казах му, че ще ида да поискам хляб, а той да стои, докато се върна. Той не се съгласи да остане сам, а поиска да дойде и той. «Няма нужда да се водим и двама, му казах, ако искаш, иди ти, аз ще остана.» Той се съгласи и замина. Мене ми домиля да го оставя сам, чаках го да се върне, но той се забави много. Помислих, че го хванаха. Прибрах оръжието му и го тикнах под един шубрак и отидох да търся вода, за да пия. Забавих се два часа, докато намеря вода. Върнах се на същото място, потърсих оръжието му, но не го намерих, защото той дохождал и си го взел. Подсвирнах 2-3 пъти, не ми се обади и аз си тръгнах към Трявна. Като вървях, видях три овчарки до един кладенец. Отидох при тях и им казах: «Добър ден, момичета!», а те избягаха като сърни. Мислех да им искам хляб. Пих една студена вода и си тръгнах. Вървях половин час и срещнах на един завой един колибарин на кон. Като ме видя, засука коня да бяга. Аз го замерих с пушката и извиках: «Стой там!» Той се уплаши и се спря. Отидох при него и го питам откъде иде. Той ми каза, че ходил до Енчевци. Попитах го за хляб, той ми каза, че няма, и като уплашен нищо не можа да ми разправи. Пуснах го да си иде и му забраних да не казва никому какъв човек е срещнал. Тръгнах пак и стигнах колибите Маренци. Срещнах баба Савовица, питах я син ѝ дойде ли си — той беше с нас, Косьо Маренски и другият й син Митьо, — но тя не ги пущаше, та насила ги дигнахме, и аз, като знам, че е сърдита и не ще да ми разправи, заминах я. На края на колибите срещнах една бабичка, питам я има ли тука турци. Тя ми каза: «Оле, синко, да се върнеш, има турци, ама не зная колко са; дошле са с двама махлебашии, събират пари.» Аз се върнах и минах през Драганчетата, габровски колиби. Като отидох на края, помислих, че нямам никого познат. Спрях се да чакам, дано видя някой мъж да го разпитам, но нема никой и аз се оправих и излязох на Сечен камък. На пътя намерих кладенец и седнах да си отпочина и да пия вода. Намерих в торбата си засъхнали трохи, намокрих ги и си хапнах малко, защото не бях ял от 4 дена. Тръгнах през Сечен камък, не срещнах жива душа, като че беше запустяло. Отидох в Генчевските пропасти, то беше още видело, скрих се и чакам да мръкне. Като се мръкна, тръгнах към Трявна. Наумих си да ида на Тепавиците у поп Койюви като съучастник по тези работи и да науча какво има по Трявна. Отидох до тях и те светеха още. Чуваше се, като приказват. Щях да почукам, но рекох да не ме чуят комшиите. Отидох в градината им да ги издебна и да вляза вкъщи, но вратата на градината беше затворена и заключена. Угади ме кучето и захвана да лае. Чуха от къщи и слугинята дойде и пита кой е. Аз казах, да дойде Марко. Проводиха я да пита кой го вика. Аз казах: «Петко от Трявна; има да му кажа нещо и бързам да се върна.» Тогава дойде Марко и пита: «Кой си Петко?» Аз се изказах и поисках да ми отвори. Той не се съгласи, защото не вярва, че съм сам. Уверих го, че няма друг с мене. В това време се зачу отвътре глъчка. Чух, че някой каза: «Дай ми револвера!» По-скоро се скрих зад един дирек и се приготвих да гръма, щом се светне срещу мене, та и аз право в огъня ще меря. Вместо туй чух удари. Научих се подир, че Димитър п. Койюв искал да ме убива, но сестрите му Цвета и Донка му взели револвера от ръцете. Пак помолих Марка да ме прибере, че съм много уморен, той не се съгласи, а ми каза да ида в другата градина зад къщата на другото прозорче и да му кажа каквото има да му казвам. Отидох на прозорчето и го питам какво има из Трявна. Той ми каза, че много лошо стана. Фазлъ паша дойде от Дряновския манастир с топовете, много аскер и башибозуци с намерение да съсипе Трявната; но като разпитал добре, научил се, че отвън дошли непознати хора (онези с Хр. Патрито), дигнали насила неколцина от Трявна. Туй докато изкаже Марко, извика поп Койю: «Бре, проклети сине, ти запали цялата Трявна, само нашата къща не беше запалил, дойде и нея ли да запалиш? Оттук да се махаш!» Казвам на Марка да му каже да мълчи, защото сам ще си намери белята. «Аз ако искам да ви запаля, няма да дойда посред нощ. Аз искам вас да запазя, а той ще се издаде, като чуят комшиите.» Поисках му да ми даде малко ракия около 30—40 драма. Изпих я изведнъж. Пита ме гладен ли съм. Казах му, че 4 дена не съм ял хляб, но не съм гладен. Даде ми едно коматче хляб и сирене. Турих го в торбата. Взе да ме кани да си вървя, да не оставам там. Помолих го да ме прибере за малко, но баща му чу и захвана да вика още по-много: «Бре, проклети сине, оттук да се махнеш, оттук!» Марко му каза да млъкне. Поисках си още малко ракия, но той ми каза, че не дава вече, да не се опия, та да остана там. Казах му, че ще я нося у мене си за друг път. Наляха ми онуй шишенце, с което пих, и ми го даде, като ми каза: «Далеч да бягаш, живот за тебе няма тука!» «Аз знам, му казах, но пътищата са свързани, не може надалеч да се ходи, ами ти сутрин рано и вечер късно излязвай до чешмата да се виждаме.» Той не даде да издумам. «Сал то няма да стане, ами далеч да бягаш! Хайде, върви си, че ми се спи!»

Нямаше какво да правя друго, взех си шишенцето с ракията и си тръгнах. Ами накъде да вървя сега, като няма в таквоз време приятели? Всякой бяга от мене. Реших да вървя, накъдето ми видят очите. Реката трябваше да се прегази, но как? Като тя беше голяма дошла, че като екнала, как се гази такава бърза и буйна река? Реших да я прегазя най-после и нея. Малко остана да ме повлече, ако не беше пушката да се подпирам с нея. Прегазих я измокрен до уши; извлякох доилката накрая и пак се чудя накъде?

Отидох в бахчията над Васил Михалев. Мисля да ида у тях да се науча дошли ли са си, но ако е завардена къщата им, какво ще правя тогаз? Тръгнах да ида към нашата Ограда малко по-нагоре. Поспрях се да си поотпочина и дъждът ръмоли. Седнах на мократа земя и не зная как съм заспал, без да усетя. Като се събудих, то се зазорило.

 

 

Юрдан Тодоров

 

ЮРДАН (ЙОРДАН) ХАДЖИПЕТКОВ ТОДОРОВ (ТЕОДОРОВ). (Роден в 1848 г. в Елена; починал в 1931 г. в Елена.) Търговец. Член на турския окръжен съд в Търново по време на съденето на българските участници в Априлското въстание. След Освобождението — виден общественик: кмет на Елена, член на общинския съвет и губернатор в Русе; народен представител.

Публ. по: Теодоров, Юрдан П. Възпоминания по въстанията в Търновския санджак през 1876-та година и по съдението на българските въстаници в Търново. Русе, печ. «Спиро Гулапчев», 1897. VII, 165 с. (с. 47—48, 53—54, 57—58, 58 —62, 75—78, 79—80, 81—82, 84—87, 100—102, 103—109, 112, 132—137, 138—139).

 

ВЪЗПОМИНАНИЯ ПО ВЪСТАНИЯТА В ТЪРНОВСКИЯ САНДЖАК ПРЕЗ 1876 ГОДИНА

 

След избухване въстанието в Дряновския манастир, Габрово, Севлиево и пр. Високата порта побърза да назначи от Цариград един чрезвичаен комисар, Али Шефик бей, който, облечен с нужните пълмощия и снабден с потребните инструкции, дойде на 8 май в Търново да състави под свое председателство една специална комисия ad hoc, която трябваше да разследува виновността на въстаниците и да ги съди според законът.

Според дадения нему правилник, комисията трябваше да има от 7 до 9 членове турци и толкова българи, а сам Али Шефик бей трябваше да бъде нейния председател.

С пристигането си в Търново той призовал шефовете на разните правителствени учреждения и взел по един от тях за членове в комисията, а от Окръжния съд взел двама членове, един турчин и един българин. Останалите недостающи членове, турци и българи, той ги попълнил от населението, като имал предвид да призове за тая важна работа хора добри, честни и безпристрастни и главно непомесени във въстаническите работи.

В това време аз бях още в Елена и макар че отпуска ми на 5 май бе изтекъл, но поради големите размирства и избухването на въстанието в Дряновския манастир аз си стоях еще у дома, защото беше опасно да излезе челяк вън от града.

Али Шефик бей, като поискал двама членове от Окръжния съд за такива в извънредната комисия, другаря ми от Окръжния съд Георги Мазаков из Търново се уплашил много да не попадне в тая тежка и страшна работа, отишъл в църквата «Св. Костадин», запалил една голяма свещ и помолил бога да го отърве от тая работа на комисията. И наистина неговата молба се послушала, и турците намерили за добре да назначат мене, за която цел пашата ме повика с нарочно писмо, пратено с жандармин в Елена. Писмото му аз не получих, защото после падането на Дряновския манастир на 9 май сутринта аз поисках двама конни жандарми от еленския мюдюрин Янка Беленский и се отправих със семейството си в Търново, за да заемна длъжността си като член в Окръжния съд. А с жандармина, който е носял писмото до мене, ний сме се разминали по пътя в същия ден.

По пътя до Търново не срещнах нийде никого. В селата Фида бей и Присово не видях жива душа. Всеки беше се прибрал и заключил вкъщи от страх да не попадне в ръцете на някои турци или черкези да го пребият. Подир бурния дъжд и сняг пороите бяха измили пътя и никакви следи от кола, коне или человеческа диря не се виждаха по шосето. Сякаш че ли света се бе изгубил или се бе преобърнал на пустиня.

Пристигнах в Търново. Пайтона ми бе предшествуван от двамата турски жандарми и съпровождан от слугата ми Драгана, всички въоръжени. Те ми служеха за пазачи от черкезите и башибозуците по пътя. В Търново намерих чаршията отворена, но всякой един, посърнал и пребледнял, изпаднал в голямо униние и убит духом, стоеше на дюгеня си, дремеше и мислеше какво ще да стане. Нито един странен челяк, нито един селянин по пиацата не видях; тя беше станала досущ пуста и меланхолична; гробно мълчание владееше навсякъде. Никога през живота си не съм виждал Търновото тъй запустяло и загрижено като тогава. Селяните не смеяха да дойдат на пазар в града, а гражданите се лишаваха от всякакви провизии за ядене. Поради това после 2—3 дена правителството се принуди да обяви и да покани селяните да дойдат в града на пазар, като изпрати нарочни жандарми за тая цел по околните села. Овошките по търновските лозя през лятото останаха необран и тъй си окапаха. Българите не смеяха да отидат до лозята си даже на разход.

Издрънкването на моя пайтон, така конвоиран, привлече вниманието на публиката; тя си помисли вероятно, че като могат чужденци да идват и да живеят там, значи, че турците няма да ги колят; има се прочее надежда за живот.

Аз слязох в къщата на нашия роднина Ангел Рашова и оттам отидох на конака да си заемна длъжността в Окръжния съд. В залата на съда намерих кадията, който ми каза, че по причина на бунтовниците съдилището е затворено, че има мораториум, че и двама от членовете на съда са вече назначени за членове на извънредната комисия, която ще разгледва работите на въстаниците, а именно: хаджи Осман Спарталията и аз.

Сега ще кажа няколко думи за организацията на комисията, за прерогативите ѝ, за атрибутите ѝ, за нейния състав, за председателя ѝ, за начина на съдопроизводството ѝ, за решенията ѝ и пр., понеже тая извънредна комисия съставляваше един турски съд sui generis и действуваше по начин съвсем различен от редът, приет в обикновените съдилища. Почти всичките процесуални и юридически формалности, приети от правните науки за общите съдилища, на практика там бяха съвършено изменени и применяеми дори в противоположен смисъл. Ето защо мисля, че не ще бъде безинтересно да запозная отчасти читателите си с практиката, която се упражняваше от тая извънредна комисия.

Атрибутите на извънредната комисия, която се състави тогава в Търново под председателството на Али Шефик бея, бяха предвидени в един особен правилник или инструкция, издадена от Високата порта.

На основание на речения талимат (инструкция) пашата повика за членове на комисията 7 души турци и 7 българи.

Членовете турци бяха:

1.    Военний комендант на Силистренския полк, миралай Али бей.
2.    Началника на жандармерията, табур-агасъ Теферик бей.
3.    Началника на вакъфите и документите, хаджи Сезай ефенди.
4.    Члена на Окръжния съд, хаджи Осман ага.
5.    Беленский Мехмед бей.
6.    Хаджи Ферхад ефенди Софта и
7.    Хаджи паша, един стар фанатик.

А членовете българи бяха:

1.    Илия Попов от Търново, председател на Търговския съд и първи търговец на манифактура.
2.    Моята смирена личност, Юрдан П. Тодоров от Елена, член в Окръжния съд, по занятие търговец, рентиер и проприетер.
3.    Ради Маждраков от Търново, стар търговец на сукна и манифактура.
4.    Янко Станев от Търново, кожухар и рентиер.
5.    Георги Аврамов от Търново, търговец на виенски стоки, гросист.
6.    Симеон Халачина, търговец на памук и вълна.
7.    Първи Павлов от Лясковец, търговец на спиртни питиета и земеделец.

Всеки от членовете имаше по един глас, а председателя два, тъй щото турците имаха 9 гласа, а българите само 7.

След като изкара обиколката с войските си и потъпка напълно въстанието в Дряновския манастир, Трявна, Габрово и Севлиево, Фазлъ паша се завърна победоносно в Търново на 16—17 май.

Търновските турци и ефендита се облякоха парадно, в старовременни национални костюми, шалвари и зелени чалми, които по причина на бунта нарочно си бяха направили, и отидоха мало и голямо насреща му с голямо тържество и въодушевление да го посрещнат чак до селото Балван.

Ентусиазма им беше неописуем; те викаха: «Да живее командира, да живее героя», наричаха го още победител, спасител и аслан (лев). Разказваха за него много легендарни работи, като напр. че бил непобедим, че бил неуморим, че бил добър всадник, ловец и пъргав гимнастик, че играял с ата си на жийрит, макар и такъв едър ръст да имаше, а той, както вече казах, беше един отчаян пияница, тиранин и кръвник — страшна и отвратителна фигура.

Излязоха тъй също да го посрещнат всички чиновници, пашата, кадията, комисарина и др. по-първи службаши. Само ний, членовете на комисията, по заповед на председателя останахме да работим, защото работата ни беше претрупана и неотлагателна.

След пристигането си «героя» дойде на конака, гдето, според обичая, му се представиха всичките чиновници от разните учреждения; на редът си се представихме и ний in corpore и го приветствувахме с добре дошъл.

Подир поздравленията той каза една кратка реч в тази смисъл:

«С божията помощ и със силата на пророка въстанието потъпкахме, тишината въдворихме, лошите хора ги отделихме, хванахме и ги предадохме в ръцете на правителството за наказание. Отсега нататък всеки да си гледа работата спокойно и да моли бога за здравето на падишаха.»

С пристигането си в Търново Фазлъ паша доведе със себе си и Бача Кира, който после падането на Дряновския манастир бил отишъл около тяхното село, гдето кмета и някои от селяните го хванали и предали на пашата в с. Балван, когато победителя се завръщал от Севлиево.

После два-три дена от пристигането на Фазлъ паша в Търново местните турци, в знак на признателност, че ги запазил неповредени, потушил въстанието и разбил комитите, му направили благодарителен адрес. Като пожелали подобен адрес да му се подаде и от страна на българското население, те възложили изпълнението на тая мисия върху хаджи Мюфти. Един ден той отишъл в кабинета на мютесариф паша, седнал при него и за да може да ми повлияе повече, повика мене в присъствието на пашата, извади из пазвата на кутнияната си антерия един препис от речения адрес и ми каза: «Юрдан ефенди, това е един благодарителен адрес от страна на мюсюлманското население до военния комендант Фазлъ паша, земни го, преведи го на български и го прати на вашите българи да го подпишат и те, и тогава, заедно с нашия, да го поднесем на коменданта, който е направил твърде големи заслуги на царството и на народа с потъпкването на въстанието и запазване на редът в страната. Ний сме, каза той, много доволни от действията на този доблестен юнак и вярваме, че и вашите българи ще бъдат доволни от него и като наши съседи няма да се делят от нас.»

Ний знаяхме обаче, че Фазлъ паша беше направил много свирепства и тирании върху българите, че в пиянството си в Габрово беше обесил невинно двамата кметове, които носели револвери, и че той имаше нужда от подобен благодарителен адрес от страна на българското население само за да прикрие беззаконията и свирепствата си. Затова ний не бяхме никак доволни от неговите действия и не искахме да му поднасяме благодарителен адрес.

Поради това аз отговорих на мюфтията, че не съм в положение да преведа адреса, защото не владея добре турския език.

—    Превеждаш го ти — ми каза той, — па и аз ще ти го разправя и ще ти помогна.
—    Не, не мога го преведе аз — повторих пак, — по-добре дайте го на даскал Гранитский.
—    В такъв случай земни го ти — ми рече той — и идете двама с Гранитский да го преведете.
—    Не — отговорих аз, — това не ми е длъжност — и си излязох навън.

След това аз се научих, че пратили адреса на Гранитский, но че и той се отказал и не рачил да го преведе.

Тогава турците изпратиха само турския текст на адреса в митрополията (която беше горе в града) до архимандрита Стефана, с поръчка да ни повика той и да ни покани да се разпишем, за която цел бяха проводили и бели книги, след подписването на които подписите на българите да се прибавят към тия на турците и да се пришият заедно към благодарителния адрес.

Няколко от по-първите българи, търговци и чиновници, бяхме поканени в митрополията за подписване. Ний говорихме помежду си, че можахме сами да си купим бели книги, ако имаше нужда, но въпроса е в това, че ние не искаме да подпишем адреса, защото, както сме научили, действията на Фазлъ паша в Габрово не са били твърде коректни. Следователно няма и за какво да му даваме адрес. По тоя начин се отказахме всинца и никой не се подписа.

Като излязохме из митрополията, научихме се, че султан Азиз се самоубил и че на негово място се възцарил султан Мурад. Това произшествие много облекчи положението ни, защото турците силно ни бяха притиснали за подписването на адреса. Обаче подир това голямо и неочаквано произшествие въпроса за благодарителния адрес заглъхна и се изостави.

От онова, що споменах в първата глава за Горна Оряховица, знаят вече читателите, че преди да избухне там въстанието, то е било предадено от местните шпиони. Сега наскоро случайно се научих, че освен известните шпиони имало е още един млад помак, който се преобличал в български дрехи, ходел в черкова, кръстел се, палел свещи на умрелите в Лясковец, узнавал много тайни работи на бунтовниците и ги предавал на турците. Така щото турското правителство, като било узнавало всичко чрез шпиони, почнало най-енергично да преследува въстаниците и най-сетне, на 22 април 1876 г., то успя да хване главатарите на революционний комитет: учителите Ивана Панова Семерджиева от Търново, Георги Измирлиева Македончето и Мано Тодорова Арабаджиева от Г. Оряховица, а другите членове на комитета: Сидер Грънчаров, Михал х. Стоянов, Бендерев, Стефан Стамболов и др. сполучиха да се скрият и да избягат. По тая причина въстанието в Г. Оряховица преждевременно се осуети и не можа да избухне, а също тъй и в околните градове и села съзаклятниците се изплашиха и не смееха да се помръднат от местата си.

Главатарите на бунтовния комитет бяха хванати от турците в къщата на баба Пантелейца, или баба Кирияка (сестра на Атанаса Брадата); те бяха облечени в бунтовническа униформа, направена от български шаяк и напъстрена с шейрити. Така облечени и въоръжени, те се бяха скрили на тавана у поменатата баба Кирияка, гдето именно ги подириха и уловиха турците. При улавянето им един от техните другари, Михал х. Стоянов от Г. Оряховица, гръмнал с револвера и ударил чаушина (старшия стражар) в крака. Чаушинът се търкулнал на земята, а Михал сполучил да избегне.

Освен главатарите на комитета турците хванаха още укривателката им баба Пантелейца и Стати и. Статев (Кара Тати), в боклука на когото бяха заровени фишеците на въстаниците. Турците хванаха още и всичката им кореспонденция, географическите им карти, оръжия, припаси и пр. неща, които бяха скрити все на тавана у баба Кирияка, и всичко това изпратиха до правителството в Търново.

Между уловената кореспонденция се намери едно писмо, с което председателя на комитета Ив. Панов заповядваше на Маня Т. Арабаджнев да даде на приносящия на писмото еди-колко кучешки крака от системата на «Касер» (това значеше револвери) и толкова лешници (патрони). Намериха се още някои бунтовни песни, като например песента:

Огън пламна във Балкана,
кръв взе вече да тече,
българина вече стана
и отчаян от корана
смърт или свобода ще.
Мили рожби на народа,
храбри българи сега,
дигат бунта за свобода
в наш'та Стара планина.
По-добре е там, в Балкана,
за свобода да измрем.
Нежели под мюсюлмана
да сме роби на корана,
живота си да кълнем... (и пр.)…

При съденето на въстаниците всички гореспоменати вещи бяха представени в комисията като веществени доказателства.

Помня, че турците ме накараха да прочета тая бунтовна песен и да им я преведа на турски.

Като им изтълкувах устно донегде, те извикаха: «Аман, стига толкоз!»

— Че защо — попитах аз.
Отговориха ми, че е опасно да не ми се развали ума и да не стана и аз бунтовник.

Понеже и някои от горнооряховските бунтовници подкрепяха това опасение на моите колеги и когато признаваха своята си виновност, прибавяха, че целия народ иска свободата си и е заедно с тях, па даже и ние, членовете от комисията, сме с тях напълно съгласни, то турците почнаха да ни подозират сериозно в съчувствие към въстаниците, а дядо Ради Маждраков дори и се стресна от думите на Панова, който при разпитването си поддържаше същото, и му рече: «Абе, синко, защо думаш тъй, защо си кривиш душата; ти мене в къщата ми идвал ли си, таквази приказка казвал ли си ми? Познаваш ли ме барим, като казваш, че и аз съм бил с вас?...»

Панов обаче настояваше да дума: «Вий сте всинца с нас!»
След това председателя попита мене познавам ли арестуваните комити.

Аз му отговорих, че всичките горнооряховчани познавам, но габровчаните и севлиевчаните не познавам.

— Като ги познавате, рече той, вий ще ни разкажете за техните бунтовни работи. — На което аз отвърнах, че не зная никакви бунтовни работи, понеже не съм бунтовник. Зная само, прибавих, техните търговски работи.

В кореспонденцията се намери още една сатира под наслов:

ПЕСЕН НА ЕЛЕНСКИТЕ ЧОРБАДЖИИ

Тя гласеше така:

Махнете се, идете си, смутители народни,
Махнете се, идете си,
смутители народни,
под турците добре сме ний,
не щем да сме свободни (и пр.)

Тази песен убеди напълно турците, че аз не съм помесен в тайните на комитета, а на мене даде възможност по-смело да защищавам бунтовниците.

При съденето си главатарите на горнооряховския бунт Ив. Панов, Г. Измирлиев и Арабаджи Мано признаха напълно всичката си виновност. При това още Панов разказваше някои несъществени и неважни работи с цел да спечели време или же да спечели симпатиите на турците, та дано го помилуват или да смекчат наказанието му.

Измирлиев Георги беше родом от Джумая (Македония). Той бе следувал юнкерско училище в Русия, поради което беше назначен от комитета за комендант на въстанието. Измирлиев беше много благороден и доблестен момък. Той не разкриваше нищо пред комисията. Подир много питания той казваше само това: «Аз съм въстанал с цел да освободя отечеството си; това е дълг на всеки българин, това е желанието и на целия български народ. Свободата е свято нещо, всички българи я ищат, без изключение, също и тези българи, които са тука (като показваше на нас) и те желаят свободата, и те са с нас.»

Като го попитаха кои са именно другарите му, той отговори:

«По име не ги зная. Знам само, че целия български народ е с нас. Па най-сетне останала ми е само една душа, ако щете, земнете и нея, па ме оставете на мира и не ме питайте повече.»

Панов и Измирлиев се обвиняваха като началници на революционния комитет в Горна Оряховица и като главатари, подстрекатели и организатори на бунта въобще. А Мано Арабаджиев се обвиняваше, че е раздавал револвери и патрони на бунтовниците, че е бил надзирател над оръжията и припасите (жепхане меймуру) и че е способствувал за организацията на бунта.

След Руско-турската война Мано получи амнистия и се завърна живо-здраво в Горна Оряховица и аз имах удоволствието да се видя с него на парада на Гергьовден. После 3—4 години от завръщането си той се помина в родния си град Горна Оряховица.

Що се отнася до Панова и Измирлиева, то тях осъдиха на смърт заедно с даскал Кира на 30 май 1876 г., като Панов и Кира обесиха в Търново, а Измирлиева в Горна Оряховица.

Измирлиев пред бесилката в Горна Оряховица се е простил с присъствующите и спокойно се е провикнал: «Колко сладко е да умре челяк за отечеството си!»

Както знаят читателите, даскал Киро, или Бачо Киро, беше един от най-главните двигатели и най-видните наши дейци по въстанието. Той, заедно с воеводата поп Харитона и с коменданта Христа Пармакова бяха събрали младежите от полските села на Търновския окръг: Горни Турчета, Михалци, Мусина, Яалари, Дичин и пр., на брой около 220 души, въоръжили ги хубаво, вдигнали ги на бунт и ги завели в Дряновския манастир, гдето наскоро бидоха заобиколени от няколко хиляди души башибозуци и черкези и откриха огън да се защищават от нападенията им.

След силното бомбардиране на манастира и запалването му от круповските гранати на турските топове Бачо Киро с някои от другарите си сполучил да избегне здрав през нощта и след като се крил и скитал няколко дни по горите и канарите, той най-после отишъл към своето село, на бахчата си, гдето имало един малък коптор. Там той влягъл да си поотпочине и наклал малко огън да се понагрее и да си посготви нещо; на разсъмване обаче съгледали от селото, че коптора му дими, и кмета, заедно с други селяни, уловили Кира, вързали го и като му ударили 2—3 плесници, закарали го на с. Балван, гдето го предали на Фазлъ паша, когато той след умиротворението на въстанието се е завръщал от Севлиево победоносно.

Разпитан, даскал Киро си признал напълно всичката виновност (която впрочем и преди улавянето му беше добре известна на турското правителство) и си изповяда подробно всичко, както е станало. Разказа той как с поп Харитона заедно те събрали и вдигнали момчетата на въстание, как в отговора си към Фазлъ паша те не са искали да му се предадат, но поискали да правят преговори със султана, как се сражавали с башибозуците и с войските, как се запалил барутя в манастиря и изгорил очите на поп Харитона, как са избягали през нощта, как се е скитал, как са го хванали в бордея му и пр. При другото той се оплака от турските жандарми, като каза, че по пътя, догде го докарат, те го обрали и му взели парите, които носял върху себе си. Той поиска да му се повърнат парите.

Турците му казаха: «Ти нямаш вече нужда от пари», и оставиха жалбата му без последствие. А Егхем бей извади от кесията си един юзлюк (50 стотинки) и му ги подаде. Киро прие парите и му благодари.

Запитаха обвиняемия от каква е вяра, народност, на колко е години, колко деца има, какъв му е занаята и пр., и той отговори, че е даскал от 25 години насам, че е поет и че като птичка ходи от клонче на клонче да събира цветове и да възпява хубостите на природата; той веднага захвана дори да декламира наизуст някои от своите собствени стихотворения, първом на български, а после и на турски язик. В този момент той беше толкова мил, толкова симпатичен, щото в умилението, което ми причини, аз заплаках и се обърнах назад да гледам из прозореца, за да не виждат турците сълзите ми. Стана ми много мъчно за него и си помислих: един човек в прост селски костюм, така любезен и скромен, да декламира стихове на турски язик, султана вероятно би го простил. Но падишаха го нямаше в Търново, а въпроса за амнистията беше предрешен: главатарите, командирите и подстрекателите не се помилуваха по никой начин.

Въобще за опрадвание на даскал Кира нямаше абсолютно нищо да се каже; толкова повече че при самото разпитване той призна всичката си виновност като главатар и подстрекател и още като комендант на своето отделение.

Между другото него го запитаха още:

Като е такъв разумен човек и стар учител, с добра репутация, как и от кого е бил увлечен в тая необмислена работа, та е станал въстаник.

Той отговори, че една статия от вестник «Право» е подействувала върху него; след прочитането на тая статия той самоволно пожелал и се решил да въстане за свободата на отечеството си, което нещо той счита за най-първи и най-священ дълг за всекиго.

Турците поискаха да видят този вестник и да прочетат статията; па, като не го намериха, напуснаха се от този мерак.

Даскал Кира осъдиха на смърт и както вече споменах, го обесиха в Търново заедно с Ив. Панова на мястото, гдето сега им е въздигнат паметник.

На публичния съд на Бача Кира, който съд стана в коридора на конака, имаше доволно много публика от турците, а само 3-ма, 4-ма чираци или симитчии от българите. Защитника Джовани Икономов се постара да отърве обвиняемия, като каза, че понеже една вестникарска статия е била в положение да му обърне ума и да го направи въстаник, то значи, че този челяк е слаб на ума си или е луд, но защитата не мина.

При това и Бачо Киро протестира. Като се обърна към защитника, той каза на турски язик: «Земни си думите назад, аз не съм луд», и в стихове изговори:

Хакъмъ арамаа бен чиктъм ипи де бойнума бен тактъм,

което значи:

Правата си да търся аз излязох и въжето на врата си метнах.

Цанко Дюстабанов, както вече имах случай да забележа, беше един от най-доблестните, най-храбрите и най-интелигентните воеводи по българските въстания. Той беше на възраст около 28—30 години, имаше ръст доволно снажен и висок, лице бяло и чисто, вежди тънки, дълги и вити като гайтани, мустаки тъмно-жълти, доволно големи и прилични, чело широко, високо и гордо, поглед проницателен, глас звънлив, говорене лесно и много симпатично. У него имаше характер железен и неустрашим, воля непоколебима. Той беше лек, пъргав и твърде деятелен, притежаваше големи естествени дарби и познаваше някои чужди язици.

В късо казано, нищо не липсваше на Цанка да бъде един достоен войвода на въстаниците.

Във време на въстанието той беше член в Габровския околийски съд (мезлиши даавие) и беше взел отпуск под претекст да отиде да си поправи воденицата. Но вместо това той събрал дружината си на въстание и провъзгласил бунта по цялата Габровска околия, като разпоредил бунтовническите чети по разни страни и възложил на всяка една работата, която ще има да изпълни.

Най-първом той възложил на Патладжан Петка мисията да прекъсне съобщенията на правителството, като скъса телеграфните жици и нападне на пощата.

След това той изпратил едно отделение от бунтовниците да занеме севлиевското село Батошево.

А сам, като наредил разните помощници, коменданти и подкоменданти, той турил се начело на по-голямата част от въстаниците и се отправил към въстаналите села в Севлиевската околия Ново село и Кръвеник, за да се съедини с тамошните въстаници и да работят задружно по известен и предначертан план.

Като се отбил с дружината си на Ново село, Дюстабанов намерил там двама турски цигани и понеже се усъмнил в тях да не са шпиони, той бил принуден да ги заколи, за да не му издадат плана на турците.

От това насетне Цанко се е срещал на много места с турските башибозуци и черкези, на които е дал седем бляскави и упорити сражения...

От бойното поле Дюстабанов е написал едно писмо до комитета в Габрово, което е изпратил по училищния слуга, турена в една дебела и със свредел извъртяна тояга. Турците бяха успели да хванат тази тояга и да открият писмото, което и бяха превели на турски язик, а оригинала заедно с провъртяната тояга бяха изпратили в комисията като веществени доказателства.

В писмото на Цанка разказваха се новини от бойното поле, описваше се духа и храбростта на въстаниците, разправяше се за сраженията, които той имал с башибозуците и черкезите, и за това как в едно сражение воеводата сам съсякъл четирима черкези.

По-нататък в писмото се разказваше как Цанко отначало се съмнявал в лявото крило, което било съставено все от млади момци габровци и било командувано от Пенча Пустомпира, боял се да не би да се изплашат момчетата и да се разбягат, но за негова голяма радост те излегли храбри като левове и се били много юнашки.

Най-после Дюстабанов пишеше да му пратят хляб, месо, вино, ракия и др. провизии, муниции, вестници, писма, новини и пр.

На края на писмото Цанко поръчваше на комитета да побърза да даде гласност пред европейската преса на турските зверства, благодарение на които се изтезават и убиват старци, жени и деца, се горят селата на невинни и беззащитни хора, па най-сетне, да направи апел към християнска и человеколюбива Европа да се смили и побърза да защити нещастния български народ.

Това писмо биде прочетено в комисията на турски язик в присъствието на Дюстабанова, а на мене дадоха оригинала на български; аз го прочетох, разтревожих се, заплаках и се обърнах назад към прозореца да си отрия сълзите. А докладчика, като дойде дотам, гдето бе казано, че Дюстабанов съсякъл сам със сабята си 4-ма черкези и че младите момци-габровци са били храбри като левове, турците се обърнаха към него и му казаха: «Цанко ефенди, тука вече сте го прекалили, това не може да бъде...»

А той им отговори:

— Не! Вий го знаете, че е истина, но тъй ви понася да казвате. Аз не съм лъгал никога в живота си, па и сега не лъжа! ...

В най-последното от сраженията, което е станало на Мара Гидия в местността Манастирската река на 12 май 1876 г., Дюстабанов, когато е предвождал и одързостявал дружината си в боя, е бил ранен в лявата ръка близо до лакътя и кокала му е бил счупен.

В търновския затвор Дюстабанов проживя около 40 дни. Той беше твърде добре третиран; всякога турците го наричаха «Цанко ефенди», в съда му даваха стол да седи и цигара да пуши, питаха го дават ли му редовно храна, как отива раната му и пр. А арестантите в затвора всички му ставаха на крака, отдаваха му почит като на войвода и му струваха място да седне. Често го викаха да го разпитват и той не крияше нищо, като постоянно казваше: «В живота си никога не съм лъгал, и сега няма да лъжа.» Разказваше той за всичко подробно, за другарите си от революционний комитет, за битвите, които е издържал, как целия народ е бил въодушевен от желание за свобода, как бабичките по селата го посрещали със сълзи на очите от радост, а момите го кичели с цветя. Той обобщаваше въпроса и протакаше работата нарочно, с цел, види се, да получи прошка от султана или же да спечели време, та да се намесят европейските сили и да му издействуват амнистия.

Цанко разказваше още, че едвам 15—20 дни преди да избухне въстанието, веднъж се намерил в едно събрание на революционний комитет, което станало на Мара Гидия в Родевата бахча, и само тогава се намесил в комитетските работи, като дал честно слово, че ще вземне участие в бунта, и си устоял на думата. Но комитета го бил излъгал и не му дал нужната помощ в хора и провизии, тъй щото по Балкана момчетата теглили големи лишения и много гладували, поради което той твърде много се сърдеше на председателя на комитета Якима Цанкова и му казваше в очите: «Ако ти беше дошел в гората при нас, момчетата щяха жив да те разкъсат!» Войводата искаше да накажат Якима и другите му другари от комитета, загдето го излъгали.

Той казваше още, че българския народ е зелен и не знае какво прави, та се лесно мами. «Дайте ми време аз да му напиша едно завещание», казваше Цанко. Види се, с туй искаше да спечели симпатиите на турците или же да спечели време, та дано се обърне работата някак на добре.

В желанието си да се накажат и другарите му от комитета Дюстабанов разказваше, че Яким го е излъгал, че Христо Топузанов и Димитър Денчов са членове от комитета и че Никола Саранов само знае тая работа и е присъствувал на заседанието в Родевата бахча. Яким, като не признаваше виновността си, Дюстабанов се обърна към Саранова и му каза: «Кажи си право, Саранов, не бой се, твоя кабахат не е голям; според закона ти ще стоиш само 5 години запрян, а пък в това време аз ще храня майка ти от воденицата!» След като Цанко му зададе и 2-ий и 3-ий път този въпрос настоятелно, Саранов се уплаши, се разтрепера и каза: «Дайте ми на подпис, че не ще ма накажите!» Председателя ми каза да му направя една записка, каквато и ще обвиняемия; но аз се възмутих и му отговорих, че не мога да правя подобни записки.

По настояванието на Дюстабанова Саранов призна заседанието на Родевата бахча, потвърди думите на Дюстабанова и с това разкри виновността на целия състав на комитета. Впоследствие призна виновността си и Яким, а Христо Топузанов мъжествено упорствува и не се призна за виновен до края. Но това беше безполезно вече, защото виновността беше призната от другите му трима другари. След поставяне на очна ставка с тях и подир доволно продължително упорство най-сетне призна се и той.

Председателя Али Шефик бей се смили върху Дюстабанова за неговата храброст, откровеност и честност и му даде дума конфиденциално, че ще ходатайствува пред султана за смекчение наказанието му и заменение на бесилката със затвор в крепост. Обаче желанието на бея не се изпълни, тъй като султана не се съгласи да помилува Цанка от смърт.

Няколко дни преди екзекутирането на Дюстабанова турците веднъж го запитаха: «Цанко ефенди, ти като си такъв умен челяк, който знаеш историята и толкова други науки, па познаваш нашите оръжия и сила, не можа ли да предвидиш, че не се изкарва наглава да се борите вий, една шепа хора, с таквази силна държава като нашата? Чудно ни е как можа и ти да се увлечеш в тая глупава работа и да станеш бунтовник?»...

Той им отговори дързостно:

— Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във вашите ръце, че със сила ний не ще да ви надвием; но зная още, че вий сте варвари и тирани, че поради въстанието вий ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел прочее не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме да направите зверствата, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят; а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известни, че ний победихме. Вий, като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и че тя скоро ще дойде да ви изгони оттука. Затова стягайте се да бягате към Анадола. Вий издадохте Хатишерифа, и не го изпълнихте, издадохте Xатихумаюна, и него не изпълнихте, обещахте правдини за християните, и тях не дадохте; мислите си, че все с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече: Европа, както казах, ще ви изпъди оттука...

Турците, като изслушаха тия думи на войводата, изказани на турски язик с един твърд и решителен тон, се ядосаха много и се уловиха за брадите: «Я вижте бунтовника какво страшно говори!» — казаха те и излязоха навън да се поразходят, да вземнат чист въздух, за да им поотлекне, защото ги заболяха главите от думите на Дюстабанова.

В навечерието преди да обесят Цанка, майка му бе отишла в затвора да го види за последен път. При другото, той ѝ подал парчето от счупения кокал от ръката си и ѝ казал: «Майко, вземни този кокал от ръката ми; той ще ти остане за спомен; мене скоро ще обесят!» Майка му отговорила: «Синко, за мене е чест, че съм отхранила такъв достоен син да умре така геройски за отечеството!» — и се простила с него. За посещението на Цанковата майка съм слушал от служещите при затвора и от околните люде.

Али Шериф бей беше се разпоредил да отведат на утрото майката на Дюстабанова заедно с тъщата на поп Иванча долу на митрополията, за да не гледат бедните жени казненето на чадата си и да не би да се повредят нещо от смущение и скръб.

Припомнювам си сега, че сутринта в деня, който беше назначен за съденето на Цанка пред публичния съд, вилаетския истинтакчия Саами бей, въодушевен вероятно от чувства на хуманност и милосърдие, ме повика тайно настрана и ми каза: «Вижте се с вашите колеги българи и се споразумейте дали не ще се намери някой от турците да ви поддържи; и ако поне един от тях се съгласи с вас, то направете предложение в комисията да се попроси милост от султана за Цанка. Я вижте, продължи той, какъв е млад и достоен челяк, язък е за младините му!» Турчина ми запрети обаче да не казвам, че тази идея ми е дадена от него.

Всичките наши колеги българи още не бяха дошли, защото беше рано; и аз, като намерих само 3-ма или 4-ма от тях, съобщих им тая идея и ги помолих да се ходатайствува за помилуване. Те се уплашиха и не смееха да ме поддържат; казаха ми, че това е невъзможно и че само ще си навлечем някоя беля на главата. Отговорих им, че тая идея ми е внушена от един турчин. Те пак не дадоха съгласие, като повтаряха, че турците ни изпитват ума, за да ни въвлекат в някоя пакост.

Без да гледам, че в този случай колегите българи не смееха да ме поддържат, аз все пак потърсих председателя в кабинета му, но не намерих същия, а сина му Зюхди бея и го попитах: не можем ли да направим предложение — от страна на болшинството на комисията да помолим падишаха да помилува Цанка от смърт и да замени наказанието му със затвор?

Той ми отговори стреснато и по един твърде запретителен начин: «Сакън, каза, не правете такова предложение, защото баща ми пита в Цариград и молбата му не се послуша. Падишаха не прощава Цанка.»

Пред невъзможността да се стори нещо и аз си отзех вече всяка надежда за принесване някаква помощ на доблестния герой; и така той се изгуби.

На публичното съдене, което стана в търновския конак на коридора, от страна на турското правителство се прочете един дълъг и широк обвинителен акт, който обемаше цялата история на Цанковото воеводство и главатарство по въстанието и всичките бунтовни деяния, които той бе извършил. Подир това дадоха думата на обвинителя, който, на основание на тия престъпни деяния и съгласно закона, поиска смъртното му наказание. Най-сетне дадоха Дюстабанову последнята дума и като го попитаха какво има да каже, той отговори:

«Тука вий сте описали само моите престъпни действия по въстанието, но не сте поменали нищо за добрите ми дела. Понеже аз имам и таквизи, то трябва и тях да споменете. Аз харизах, каза той, живота на един турчин, когото момчетата от дружината бяха хванали и щяха да заколят. Освен това аз не допуснах на въстаниците да изгорят градът Габрово!...»

Дюстабанов бе осъден на смърт и обесен в Търново заедно с Якима Цанкова и поп Иванча от Габрово на 22 юний 1876 г. Подир прочитането присъдата му турците го попитаха къде желае да го екзекутират, в Търново или в Габрово. Той отговори съвсем хладнокръвно: «По-добре тука, че ще бъде по салтанатлия, по-тържествено, защото тука е голям град!» На бесилката Цанко намерил другаря си Якима обесен преди него, като по-стар бунтовник, и го попитал: «Как си, другарю, по-спокоен ли си тука? И аз ида при тебе. Нали наедно тръгнахме, заедно трябва и да вървим! ...» Подир туй попа поискал да прочете напътствена молитва, но Дюстабанов го отстранил и му казал: «Иди си, дядо попе, аз нямам нужда от молитва!» Най-сетне Цанко раздал колкото пари имал у себе си на вдовици и сиромахкини, опростил се с присъствующите и тогава без никакво смущение се покачил на бесилката.

Справедливо е да отдадем тук подобающата чест на памятта на Дюстабанова, защото неговото име ще остане безсмъртно в историята и ще се поменува с гордост и уважение от потомството. В редки случаи человечеството ражда подобни храбри, доблестни и духовити герои.

Яким Цанков беше на възраст 28—30-годишен, момък твърде симпатичен, сладкодумен, просветен и красив. Сърцето на челяка се изскубваше от жалост, като гледаше неговата хубост, младост и остроумие. Той говоряше хубаво турския язик.

Попитаха го, като е бил чиновник и облагодетелствуван от държавата службаш, какво зло е видял, та е станал въстаник.

— Защото няма управия в турското царство — каза Яким, — защото турците тъпчат правата на българите и ги угнетяват, даже и в съдилищата няма правосъдие за българите; защото турското правителство -— продължи той — лъже и не изпълнява обещаните реформи; и най-сетне, защото се убедих, че с добро не ще да ни се дадат нужните правдини и че само с бунт ще се спечели за България автономия, като на Сърбия и Влашко, и само тогава народа ще може да благоденствува и да напредва!...

Фазлъ паша изпрати от Севлиево около 300 души севлиевски бунтовници в търновския затвор, на които следствията бяха снети още там под големи насилия, като бяха признати и подписани от тях в колегиалното присъствие на 7—8 души турски чиновници.

Тия въстаници обаче, особено по-главните от тях, пред комисията в Търново не признаха своята виновност и отказваха всичко.

Стефан Пешев казваше например, че Саадулах ефенди в Севлиево твърде много го изтезавал и мъчил и с насилие го принудил да признае виновността си и да я потвърди с подписа си. Причината на това била, че Саадулах лично бил сърдит на него, защото Пешев бил писал дописки нападателни против него във вестниците.

Другите по-главни въстаници също поддържаха, че под големи мъки и насилия са ги принудили да се признаят за виновни и да се подпишат.

Ала понеже истинтаците бяха много редовно направени и потвърдени с подписите и печатите на 7—8 души чиновници от разни учреждения, председателя Али Шефик бей предложи, че като свърши делата си в комисията в Търново, той ще отиде сам в Севлиево и там ще разпитва и съди въстаниците.

— А защо не викате свидетелите тука? — му казах аз.

Той отговори:

— Те са толкова много, щото ще им бъде трудно да идват в Търново да свидетелствуват!
— А как мислите да отидете — го попитах аз, — само вий ли със следователите?
— Не — отговори той. — Цялата комисия in corpore, тъй както е съставена сега!

Мен ми бе твърде много дотегнала тая ужасна и отегчителна работа, та съвсем не ми се искаше да ходя да съдя въстаници в Севлиево, гдето хората не ме познаваха и отгдето не бях избиран за съдия. Затова му казах:

— Идете вие там и, съгласно правилника и инструкциите, които имате, съставете си комисия от местни турци и българи и с тях гледайте работите на севлиевските въстаници.

— Не може така — отговори ми той, — понеже в Севлиево всички са замешани в работите на бунта; то там няма чисти и незаинтересовани хора и следователно няма и потребния елемент, за да се състави комисия. Затова ще отидем оттука всинца заедно!

Тогава аз си намислих, щото когато ще тръгне комисията за Севлиево, да се престоря на болен или пък да кажа, че баща ми или майка ми са болни, и да искам отпуск да си отида в Елена.

Но това не стана нужно. На председателя скоро му дойде наум друга идея. Види се, и нему бе дотегнала тая мъчна работа и той не се реши тъй изведнъж да тръгне за Севлиево. Вместо това той командирова тайно един чиновник турчин (не помня обаче името му), на когото имаше доверие, да отиде в Севлиево и по един тих и негласен начин да узнае хубаво дали истинтаците по въстанието са произведени под бой или насилие, или не.

Командирования чиновник се завърна и му доложи, какво той даже от севлиевските турци се научил, че истинтаците са станали под бой и насилие.

Тогава Али Шефик бей остави намерението си да ходи в Севлиево заедно с комисията и да разпитва подробно за бунта, защото предвиждаше, че ако направи това, виновността на още много хора ще се открие, па и наказанията ще станат повече — нещо, което ще хване да бие много в очи и от което може да се повдигне някой дипломатически въпрос от европейските сили. По тая причина той намисли от направените там истинтаци само да се вземе акт, а бунтовниците да се разпитат отново в Търново, като се накажат тежко само най-виновните, и то ония от тях, за конто се докаже пред комисията, че са действително виновни, а всичките други да се върнат в Севлиево, гдето да дадат здраво поръчителство и да се пуснат.

По този начин Севлиевското въстание, което беше най-голямото в Северна България, можа да се отърве пред съдът сравнително с по-малко жертви. Голямото мнозинство бунтовници — от 200 души повече — на един път се изпратиха от Търново в Севлиево за пущание по домовете им, а в Търново се задържаха само най-тежко виновните.

Освен участвующите в бунта хора имаше и много запрени за оскърбления, нанесени на турците. Например:

Някой си българин казал на някой си турчин:

- Днес ако срядата е ваша, утре четвъртъка е наш.

Други казал някому, че нашите книги (св. писание) казвали, какво турското царство ще падне през тази година и че ако това не стане, българите ще си изгорят свещените книги и вече няма да вярват в тях.

Третий казал на някой турчин:

— Какво си вършиш нуждата тук като куче; пък ний ще ви проводим на Анадола, та да не мърсите нашата земя!

На всички подобни «комити» Али Шефик бей направи строго изобличение и мъмране, каза им занапред да гледат да живеят като добри съседи с турците, да не ги дразнят и провокират, защото последствията могат да бъдат лоши зарад тях, и ги отпусна да си отидат.

Един селянин от Габровски колиби, на възраст около 60 години, беше мастор на чутури и др. дървени изделия и беше направил дървените топове за Севлиевското въстание в с. Кръвеиик. Той изповяда, че Йонко Карагьозов го накарал да изработи и пробие дървените топове. С него имало и други момчета, но тях той не познавал кои са, а Йонко е бил чорбаджията на тая работа, сиреч господаря на предприятието. Той го накарал и му показал по каква форма да ги направи. Материала бил приготвен на селския дюген, а дядото получил за (усталък) работа по 7 гроша и по 50 драми ракия за всеки един топ.

— Вижте колко евтино ги е правил — казаха турците. — Този българин е пожертвувал труда си за народа!

Попитаха го как ги е правил.

Отговори:

—  Ей тъй, като кога правя чутури.
—  Е, не видиш ли, че това не е чутура — му казаха.
—  Да, виждам — каза, — но като ги ищат тъй, и аз ги направих!

След изпита председателя го смъмри, като му каза: «Ти си стар человек, да не посмееш вече занапред да правиш таквизи опасни работи, че ще бъдеш зле наказан и убит; още веднъж, внимавай добре, чутури да правиш, а не топове!» И след това го пусна от затвора да си отиди.

Същото стана и с ковача, който бе правил щиковете. Той е получавал по 90 пари и по 25 драми ракия усталък за всеки един щик. И за него казаха, че ги е правил евтино и е пожертвувал труда си за народните работи. След строго мъмране отпусна и него да си отиди.

От задържаните виновни Стефан Пешев биде осъден като председател на Севлиевския революционен комитет и главен организатор на въстанието въобще. За него се доказа още, че на два пъти е купувал по една талига с револвери и патрони от Русе, които някой си кираджия гърк хаджи Тома бе му докарвал и предавал веднъж в Търново и веднъж в Балван или Ново село.

При разследването на хаджи Тома в Търново присъствуваше и драгоманина на гръцкото консулство от Русе, понеже Тома беше гръцки поданик.

Освен това за Пешева се доказа още, че е ходил за споразумение при горнооряховския комитет — нещо, което той отказваше, като искаше да каже, че ходил в Горна Оряховица да купува вълна и да види брата си Петра на Петропавловския манастир. Петър Пешев беше също така запрян, но понеже още беше ученик и малолетен, се освободи.

За Йонка Карагьозова се доказа пред комисията, че той е бил деловодител и изпълнител на комитетските работи, че той е поръчвал дървените топове и щиковете и е давал форма за направата им, че той се е разпоредил да се направят обкопи и укрепления на новоселския и кръвенишкия бувази, че той е заповядал на слугата си Захария Иванов да тури топовете на укрепленията и да вдигне населението на бунт.

За Захария Иванов (или Заро Иванов), слуга на Йонка Карагьозов, се установи, че е ходил по селата уж да продава сапун, а всъщност да вдига хората на въстание, че е раздавал оръжия, вдигнал топовете от дюгеня и ги поставил на табиите и пр.

Вследствие на това всичките тия престъпници бяха обвинени в най-тежките бунтовнически деяния, бяха осъдени на смърт и присъдата им (караря) вече се подписа.

Аз едвам можих да измоля от Али Шефик бея Захария Иванов, като наведох за мотив, че той е бил слуга и че тия бунтовни действия той ги е вършил по заповед на господаря си.

На публичния съд прочее Стефана Пешев и Йонка Карагьозов ги осъдиха на смърт. Обвинителните им актове обемаха цялата история на произшествията и действията им. Защитника Джовани Икономов нямаше какво повече да каже, освен да проси царската милост, която - според както се изрази той — била твърде голяма. Молбата му обаче не се взе във внимание, понеже въпроса за милостта беше предрешен от султана, и последнята не се простираше до подстрекателите и главатарите, за каквито бяха признати Карагьозов и Пешев.

И двамата тия храбри герои бидоха обесени в Севлиево на 28 юний 1876 година. В знак на признателност севлиевските граждани днес им са въздигнали памятник.

Стефан Пешев беше черноок, здрав, мускуляст и красив човек. Той имаше ръст среден и бе на възраст 25—26-годишен. Той имаше желязна воля, беше крайно интелигентен и доблестен момък.

Йонко Карагьозов беше слаб, сух и дребен момък; имаше възраст около 24 години. В обвинителния му акт, като се изброяваха всичките му велики и храбри подвиги по въстанието, събраната публика с удивление гледаше този дребен и слаб човек, който е имал обаче такъв предприемчив, решителен и геройски дух.

Севлиевци с гордост и признателност ще споменуват имената на своите мъченици герои, Карагьозова и Пешева, които тъй достойно изпълниха своя дълг към отечеството, като същевременно запазиха другарите си от всякакви разкривания пред съдът.

 

 

Цаньо Шишков

 

ЦАНЬО НИКОЛОВ ШИШКОВ. (Роден около 1830 г. в Трявна; починал след 1898 г. в Трявна.) Търговец. Член и куриер на частния революционен комитет в Трявна. Участник в Априлското въстание.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 312, арх. ед. 1, л. 14— 21 (стар инв. № II А 9135.) Ориг. с автогр. 8 л. 14 п. с. 34/21 см. Спомените са записани от сина му Никола Шишков. Анот. в: АВ. Т. 2, с. 182; Опис на... с. 88.

 

ЗАПИСКИ ЗА ТРЕВНЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ (КОМИТЕТ) И ЗА ВЪСТАНИЕТО ПРЕЗ 1876 ГОДИНА СПОРЕД РАЗКАЗА НА ЦАНЬО Н. ШИШКОВ ОТ ГР. ТРЯВНА ЧЛЕН И КУРИЕР — ТАЕН АГЕНТ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА — КОМИТЕТА

 

Баща ми Цаньо Н. Шишков, който се чувствуваше, че телесно е съвършено разорен и че здравието му от ден на ден повече изчезва, често пъти ми е разправял заради въстанието и в Трявна и за неговото подготвяние, като започваше да говори следующето:

«Още през 1872 година като доде у дома в Трявна братовчед ми от гр. Търново Никола Кабакчиолу и след като говорихме за някои домашни работи, той ме помоли да излезем в горния етаж, за да бъдем насаме, и като излезохме, той ми каза: «Понеже в скоро време почти навсякъде из България ще се подигне въстание за освобождение на България от турците и понеже навсякъде почти във всички градове и паланки са се образували революционни комитети, членовете на които, след като подготвят населението към въстание, ще въстанат с оръжие в ръка, то затова съберете се и тука в Трявна някои младежи и основете комитет.»

За същата цел отпосле идваха в Трявна Васил Левски и Георги Измирлиев Македончето.

Те и двамата са идвали по около три пъти в Трявна. Левски двата пъти спа у дома заедно с братовчеда ми Кабакчиолу, а едина път у Василя Михалев, а Македончето спеше все у дома.

При второто идвание на Левски заедно с братовчеда ми Кабакчиолу, вечерта се събрахме у дома долу в собата следующите лица: Левски, братовчед ми Кабакчиолу, аз, Васил Михалев, Михал Хаджиев, Цаньо Захариев, Кънчо Гершанията, Тодор Оптарошана, Иванчо Ангелов, Цаньо Баръма и Братой Христов и след като говори Левски, основахме комитет — всички се записахме за членове и избрахме за председател Н. Кабакчиолу, който щеше да ни бъде и войвода, когато тръгнем за бой; за подпредседател избрахме Цаня Захариев, а мене избраха за куриер — таен агент на комитета и ми възложиха да ходя по селата заедно с Левски и Македончето, да подбуждаме населението да въстава, да пренасям писмата от Централния комитет и тия от нашия до разните други комитети, бунтовническите вестници, оръжия и пр. и за помещение на комитета, където ще стават събранията, одобриха пак моята — нашата къща, където и ставаха всички събрания чак до заминаванието ни за с. Новата махала през 1876 година. Щом като основахме комитета, братовчед ми Кабакчиев стоеше повечето в Трявна у дома, ходеше и из селата, из Търново и пр.

При последното идвание на Левски, първата вечер имахме събрание [и] решихме да се възложи на Василя Михалев, Кънча Гершанията и на мене да приготвяме и фишеци. Левски одобряваше всички ни, като и казваше: «Жертви ще дадем, но ще се освободим. Не бойте се! и пр.» После, след като се разтуря събаранието, той преспа у дома. Сутринта се поразходи из града, а на другата вечер аз го заведох през Енчевци, Новата махала в Габровския манастир, където ни приеха много добре. Ядохме и пр. и сутринта като тръгнах, той написа и ми даде едно писмо до Габровския комитет, което аз занесох и оттам си додох в Трявна.

Причината, по които се одобри нашата къща за помещение на комитета и събранията, беше тая, че като хан, в който отиват да квартируват всички пътници, като по-голяма къща в града има помещение за събранията [и] не даваше толкова съмнение на турците, че в нея ще се събират комитите, а още повече че Левски и Измирлиев-Македончето, които се представяха като търговци, като слезваха у дома, не даваха повод на турците да се съмняват в тях, понеже слезват на хана.

След моето завръщание от Габрово, ний, членовете на комитета, почнахме да убеждаваме и други граждани да се запишат за членове на комитета. Започнахме да събираме помощи от по-верните граждани. Замолвахме по-заможните и по-верните от търговците да купуват и подаряват барут, револвери и пр. оръжия. Аз ходех в Търново в дома на братовчеда си Кабакчиолу, вземах приготвените — купени и оставени у тях калъчи, револвери, барут и др. военни прибори, наслагвах ги в бурии — саки за вино, и ги разнасях по селата Мусина, Ялари, Михалци, Емен, Турчета и др., които оставях — предавах на основаните в тях комитети.»

— Ами как ги слагаше в буриите, като са задръстени? — питах го аз.
— Ето как — отговори баща ми: — Най-напред вземах и изваждах по един обръч от краищата на буриите, подир туй изваждах дъната и наслагвах вътре в буриите калъчите, барутя, револверите, писмата и вестниците. Писмата и вестниците понякога слагах и вътре в сламата на самаря. Подир туй затулям пак дъната, слагам обръчите, възседна коня и хайде; и тъй турците не можаха да ме уловят, макар и да ме диреха, защото ако ме срещнеше някой турчин и запита къде отивам, аз му казвах — «за вино» и той, като видяше буриите, които като чукнеше и видяше, че кънтят, че са празни, заминаваше, без да намери в тях нещо. Но и аз, за да устоя на думата си, че за вино отивам, след като предадех военните прибори — барут, револвери и пр. по принадлежност на комитетите, напълвах буриите с вино и го донасях у дома, което и продавах на дюкеня си, и по тоя начин аз уверявах турците, че наистина за вино съм ходил; но и те — щом като се връщах,като ме видеят и идеха да проверяват дали наистина вино нося.

Веднаж, като бях в с. Емен, щях да бъда хванат, като носех барут и револвери, но благодарение на ханджията —бакалина, който ми беше приятел — наш човек — аз се спасих, и то ето как: щом като слязох в дюкеня на приятеля си Юрдан Ганчев, в него беше един юзбашия на име Мехмед аа, който ме е виждал и в с. Михалци. Стоварих буриите, в които имаше десет револвера, пет калъча и около двадесет оки барут в двора пред вратата на яхъра. Вързах си коня и влезох в дюкеня. Като постоях малко, Мехмед аа захвана да ме пита: По какво ходя, има ли много комити по нас из Трявна, познавам ли ги? и пр., а аз му казах, че съм дошел за вино, че малко ми трябват комитите, [че] никого не зная — аз си гледам прехраната. А той ми отговори: «Ами че кой изпи онуй вино, гдето го взе от Михалци? Лъжеш ти, но чакай, аз ще те науча, после малко ще видиш.» Приятелят ми, като подусети какво може да стане и след като аз му кимнах с глава, излезе с цел да скрий буриите. Аз захванах да уверявам Мехмед аа, че аз като ханджия харча много вино, та затова вземам и от Михалци, и оттука, та да имам два чишитя и че комити аз не зная да има къде нас и другаде. И като говорихме нещо около един час, додоха още двама турци от селото. Той говори още и с тях и поиска заедно с тях да провери буриите празни ли са. Аз се съгласих, като бях уверен, че приятеля ми Юрдан ги е променил и му казах: «Хайде елате тогава.» Те (Мехмед аа и двамата други турци) станаха и тръгнахме, но щом излезохме на двора, аз видях, че буриите ги няма на мястото им. Тогава аз тръгнах къде мазата и изведнаж забелязах, че вратата на мазата са отворени и до тях [са оставени] две бурии. Аз тогава заведох турците при буриите. Мехмед аа ги гледа, вдига ги на ръце, мириса ги и се увери, че за вино съм дошел. Но той не знаеше, че тия две бурии не са същите тия, които носех аз, и че те са на бакалина — приятеля ми Юрдан, който скрил моите бурии с военните прибори в сламата на плевнята си, а сложил до вратата на мазата неговите, за да се виждат. Причината, за да направи тъй, е тая, че той, щом като чу Мехмед аа, че ме пита все вино ли ще нося — купувам — съмнил се да не провери буриите и като знай, че аз нося оръжие, понеже и той беше член от комитета и като забелязал, че аз съм му кимнал с глава, затова и променя буриите, като скрива моите с оръжието, а слага другите — неговите налице, за да можа да ги видя и да кажа: «Ей моите бурии, виждате ги, не са ли празни и винени?» — и така аз се отървах. След това още през нощта аз предадох оръжието в комитета и сутринта отидох в Търново в братовчеда си Кабакчиолу. Той ми каза, че: «Сега, заедно с тебе ще доди в Трявна и Измирлиев, с когото ще отидете и по селата Мусина, Михалци и др. — нощес ще заминете.» Тук аз за пръв път се срещнах с Георгия Измирлиев-Македончето от Джумая, Македония. Едно доста младо 20—21-годишно и доста добро момченце, с когото ний много се обикнахме. Той се учел в Русия за офицер, но напуснал и дошел да работи за освобождението на България. През нощта ний тръгнахме и стигнахме с Измирлиева-Македончето в Трявна, като минахме през с. Руня. Оттам като додохме до Трявна през Светушката, през Чернева поляна у дома, през градината и си влезохме вкъщи. На другия ден идваха при него (Измирлиева) у дома Цаню Захариев, Васил Михалев и Кънчо Гершанията и решихме вечерта да имаме събрание, което се и състое и след като в осем — два — часа [в] полунощ събранието се разтуря, Македончето остана да спи у дома. Сутринта, като става, отива при майка ми долу в собата и почнал да я пита где има пашкули да си купи, а тя му казала: «Синко, аз зная по какви пашкули ходиш, но не е хубаво, млада младина ще идеш, както и син ми.» А той, като видял, че тя знае защо се събираме, ѝ казал: «Бабо, една гора докато не я поизсечеш, не можеш прокара път през нея.» През деня аз отидох в с. Новаковци с Цаня Захариев, а оставих при Македончето Кънча Гершанията да [си] говорят, а той (Гершанията), като станало хорото, накарал Македончето да облече моя сукнения чер кожух, повежда го и го завежда на хорото на Шаковец. После, като постояли там малко, завежда го у поп Коеви на Тепавиците, комуто Измирлиев говорил доста много по делото, докато се уверил, че поп Кою не е опасен човек. И наистина, поп Кою макар и не член на комитета, но помагаше с доста пари.

Македончето се представяше като търговец на пашкули.

Подир туй вечерта имахме пак събрание, а на другия ден вечерта заедно с него отидохме за Търново през Келифарево. В Търново стигнахме по три часа подир среднощ и отидохме у Кабакчиева. От Търново заедно с него обиколихме селата Мусина, Емен, Михалци, Балван и додохме пак в Трявна. Македончето преспа два вечери у дома. И двата вечера имахме събрания, в които се обсъждаше, че ний ще възстанем, когато въстанат мусинчени, михалчени и селата около цялото Търново, като дотогаз се приготвим, работим постоянно и си набавим барут, пушки, револвери, калъчи, та когато се каже да тръгваме, да бъдем готови, а не да се лутаме. Подир туй пак нощем го заведох в Търново. Подир туй той, Измирлиев, идва още два-три пъти в Трявна. Най-подир, когато идва сам, поиска да отидим пак из селата на Търновско, защото оттам ще замине из селата на Горня Оряховица. Като тръгнахме, той даде по един бешлик проводяк на майка ми, жена ми и детето ми Мария и като че е знаел, че ще го уловят, той, като им целуна ръка, и им каза: «Прощавайте, защото надали ще се видим вече. Нещо ми казва, че ще умра. Досега не ме уловиха, но от сега... Ако ме уловят, аз ще се отровя — отровата е в мене.» — И заминахме. Минахме през Дряново, Еленците, Балван, Мусина, Михалци, Турчетата и пр., където все се бавехме. Във всяко село приспивахме, събираха се вечер при нас селените, конто искаха да се освободим — наши другари, говоряхме, обмисляхме как да работим, давахме си кураж и най-подир стигнахме в Търново.

От Търново, в Кабакчиева аз си взех сбогом с Македончето, тъй като той щеше да замине за горняоряховските села. Пожелахме си успех и да се видим на бойното поле. Разделихме се и аз си додох в Трявна.

Македончето, като ходил из селата и като дошел в Горня Оряховица, когато щял да тръгва с другарите си за Трявна, хващат го турците — издават ги. Той се помъчил да избега или да се отрови с отровата, която носеше в него, но не можал. Турците го биха, изпитваха да каже къде е ходел, с кого, къде има комити, но той като не каза нищо, обесиха го в Горня Оряховица. Бог да го прости. Много го обичах, много добро момче беше. С него ходяхме и се обичахме като братя. Да ти е драго да го гледаш и слушаш кога говори. Отиде млада младина.

Като идва Македончето в Трявна, още първия път се записаха за членове на комитета и посещаваха събранията следующите лица: Петър Генчев, Петър Мошев, Георги Калчев, хаджи Христо, Кънчо Захариев, Н. Баръма, Симеон Цонев, Петър Кънчев, Захария Поппетров, Георги Ц. Генков и Ц. Стойчев, които се и решиха, че и те ще вземат участие във въстанието с оръжие в ръка. Възложи се на Ц. Захариев и Симеон Цонев като изографи да изработят по едно знаме.

Подир туй, когато въстанаха търновските села Мусина и пр., братовчед ми Кабакчиолу не доде в Трявна, защото беше болен, но понеже той щеше да ни бъде войвода, а го нямаше — затова ний решихме да въстанем и без него, като си изберем друг временен войвода, и то като додоха от Новата Махала да ни кажат да въстанем, понеже и те ще въстанат. Тогава С. Цонев заби знамето на пазаря. Събрахме се. Михал Хаджиев взе револвера в ръка. Тръгна от къща в къща и караше насила хората — мъжете — да додат с нас. И наистина, тъй насила излезоха около 80—100 души. Избрахме за временен главатар Оптарошана и тръгнахме, но колкото излезвахме из града, все намалявахме, защото едни бягаха през Свети Илия, други през реката, а из пътя още повече намалявахме и най-подир, като отидохме вс. Новата махала, събрахме се вечерта и се видяхме, че всичко сме седемнадесет души — Симеон Цонев, Петър Генчев, Цоньо Баръма, Продан Рачев, Цаньо и Кънчо Захариеви, Васил Михалев, Захария Поппетров, аз, Георги Калчев, хаджи Христо, Петко Отвъденица, Кънчо Гершанията, М. Хаджиев, Оптарошана, Братан Христов и П. Балабана. Преспахме. Аз и Цаньо Захариев спахме у поп Ивана. Сутринта, като видяхме, че сме малко, решихме да напишем едно писмо до поп Коя и поп Георгия, с което да ги молим да изпратят всички, които бяха тръгнали с нас, а подир се върнали, и решихме, че писмото ще занеса аз и ще се върна пак в Новата Махала, заедно с другарите, които се съгласят да додат с мене. Но аз като си додох в Търново с писмото, на другия ден турците от Габрово подушват, отиват към Новата Махала, забиколват селото [и] почнали да дават някои вистрели. Тогава нашите излезли, но като видели, че турците са много и че те (нашите) нищо не ще направят, разбегват се. Някои от тях гръмват по веднаж-дваж, други си заровят оръжието в земята и се разбегали кой където му видят очите, без да излезат едни срещу други и се ударят на бой. Тъй се свърши нашето Тревненско въстание — без бой, без да се ударим и дадем някои жертви.

Аз не бях там, когато са ги заобиколили турците, защото си додох с писмото до поп Коя, но туй за заобикалянието в Новата Махала ми го разправяха подиря Цаньо Захариев, който се криеше в Новаковци. Кънчо Гершанията и Петко Отвъденица и всички, които са биле там. Подир туй всякой се криеше, където завърне — Цаньо Захариев в плевнята на Къня Царя в Новаковци, Георги Калчев къде Караджовци, Васил Михалев из Самоводени, Петър Генчев в Радоглавчината плевня на Милчевото, когото Хуба Илиева от Димиев хан издаде, турците го уловиха и го заклаха — клали са го откъм тила и му оставят главата да се държи до гръцмуля и го подкарват да го карат в Трявна. Той повървел малко, но видял, че не може, изел да им се моли да го дозаколят. Тогаз един турчин му доотрязва главата, налуват я на кол и я донесоха в Трявна, като в устата му бяха турили умар[?] да се подиграват. Петър любеше Йона Оптарашанката, наша комшийка, и като носеха главата покрай тях, главата от само себе си се обърна с очите към Ионините пенджери — прозорци. Турците не дадоха да се чука нито черква, нито да ходят със свещи, но главата я дадоха. Слепиха я с тялото, обвиха врата с кърпи и тъй го заровиха. Подир туй турците взеха да дирят всякой подозрителен човек [и] къщите претърсваха. Нашата къща я претърсиха навсякъде, но аз пушките, барутя, фишеците и писма, колкото имаше, ги спуснах — скрих — в гираня, отгоре градината до яхъра, а аз се криех у леля си Деша. Подир туй турците ми взеха коня и щяха да отиват за Габрово, тогава аз по съветите на поп Коя, за да се покажа, че не съм подозрителен и понеже турците ме диреха, излезох и се правех на глупав — отидох долу на края при турците, хванах се у юздата на коня си, на когото ездеше един юзбашия. Той ми викаше по турски да пусна коня, но аз се правех, че не го разбирам и че не зная турски, при всичко че знаех турски много добре и не пущах коня, макар и да ме биха доста, но най-подир след доста голям бой те ме махнаха от коня и ме подкараха със себе си. Из пътя Мехмед аа, с когото се виждах в Емен и Михалци, ме познал [?] и викаше по турски на юзбашията: «Ний комитите ги търсим, пък ето един тук при нас» и се нагласиха, че като стигнат до мохчето под дядова Спасов хан, по шосето оттук за Царева ливада да ме убият и хвърлят в дола. Юзбашията, който яздеше моя кон, се съгласи, но с условие че по-рано ще ме изпита. Затуй той повика при себе си двама помаци да ми превеждат по български каквото ще ме пита той. Тогава той захвана да ме пита: Познавам ли комитите, ходил ли съм с тях, защо въставаме против царщината, познавам ли Мехмед аа, виждал ли съм го нейде, ходил ли съм из Мусина [и] Михалци, зная ли ги накъде са тези села, кои са комитите в Трявна, на което аз чрез помаците му отговорих: че не знам, че не съм ходил из селата, че не съм виждал Мехмед аа и че не зная да има в Трявна комити. После това той поиска да ми пикай в калпакя [...], дадох си калпакя, подложих го отпреде на седлото на коня, но той тогава не даде и от това си помисли, че аз съм съвършено глупав, че не зная нито бъкъ [бъкел] турски, че не зная що е въстание. Започна да гълчи Мехмед аа, като му казваше: «Тъй ли търсите вий комитите? Простите хорица да убивате! Че какво ти знае туй животно?» Но тъй като Мехмед аа му казваше пак, че аз съм комита, тогава той му каза, че като отидем в Габрово, а също и дотам из пътя ще ме изпитва и ако излезе вярно, ще ме убият в Габрово. Из пътя ме подлагаха на разни изтезания и изпитания, но аз като се показвах съвсем мълчелив и послушен, не можаха да ми напакостят, но щом като отидохме в Габрово, затвориха ме в училището, където имаше затворени и някои габровци. Подир туй доди при мене един млад онбашия и започна да ме изпитва пак за комити има ли в Трявна, къде са сега, защо сме се били, на което аз все мълчах. Тогава той почна с плесници и юмруци да ме бие, но като не изкопчи нищо от мене, излезе си и ме остави сам в стаята. Подир туй идва един войник и той ме би, но и той не може да изкопчи нищо от устата ми. Тъй ме държаха цялата нощ, като ме подлагаха още два пъти на истиндак (разследване) с бой, но като не узнаха нищо от мене, дойде най-подир юзбашията, който ме изпитваше из пътя, и ме освободи, което ми съобщи помака, който доди с него в стаята, като заповяда да ми дадат и коня.

Като ме пуснаха, аз лежах до другия ден в хана на баба Василица [?] в циганската махала и на третия ден едвам си додох в Трявна с коня. В Трявна лежах доста и едвам се съвзех, като се налагах и с кожи и оттогава ми се съсипа най-много здравието. Аз и от по-рано, като ходях да разнасям по селата барут, оръжие и пр., изстинах, но от бой ме съсипаха.

Когато аз съм бил в Габрово, от Трявна закарали в Търново около тридисет-четиридесет души граждани заедно с поп Тонка, поп Георгя, поп Алекса и др., а Петка Отвъденица го били и щели да го добият с бой, както и мене в Габрово. Осъдиха Георгия на Цаня Генкова и Райка Йонкова на затвор, а другите ги пуснаха. Откато се освободихме, пуснаха и осъдените.

Тъй съм ходил, синко, аз навремето. Като се опропастих, станах сиромах, повредих си здравието и съм неспособен за никаква работа, а сега, като възнаграждение за тоя ми труд, ми дават пенсия двадесет (20) лева на месец, която ми отпуснаха през 1892 год., а сега по партизански съображения и от завист защо аз да получавам пенсия, а някои мои другари, които са в състояние сега и...

Когато ходех да нося оръжие [и] пр., когато рискувах живота си, когато забравех и жена, и деца и ходех постоянно по цели нощи и дене да кръстосвам селата, когато давах и залъка от устата си и оставях жена си и майка си да ми пазят хана и дюкеня, а аз ходех с Левски, Македончето и Кабакчиолу по села и градове, тогава бях добър, а сега, когато изпаднах и когато за тоя ми труд ми даваха една нищожна пенсия, се явиха разни господа, които, когато аз ходех и рискувах и живот, и имот, те пируваха и поискаха да ми отнемат и нея. Тъй е сега то! Тъй се ценят заслугите на поборниците. Аз не съм ходил за пенсия, но сега тъй съм поставен.»

гр. Трявна 15 юний 1898 год.

Цани Н. Шишков