Възраждане

Цвятко Каролев

ЦВЯТКО МИХОВ КАРОЛЕВ. (Роден в 1850 г. в Габрово; починал в 1919 г. в Севлиево.) Търговец. Участник в Априлското въстание и в Руско-турската освободителна война в 10-а дружина на Българското опълчение (1877— 1878 г.). След Освобождението — административен служител.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 537, арх. ед. 2, л. 1 —90 (л. 1—31). Автогр. с маст. 90 л. 179 п. с. 34/21 см. Анот. в: Οпис на. . с. 43.

БИОГРАФИЯТА НА ГАБРОВЕЦА ПОБОРНИК И ОПЪЛЧЕНЕЦ ЦВЯТКО М. КАРОЛЕВ,

НАПИСАНА ОТ НЕГО САМОРЪЧНО

Роден съм на 6-ий август 1850 год. в г. Габрово, от източноправославни родители. Първоначалното си образование получих в родния си град. Свърших 6-ий клас в Габровската гимназия. Неволно напуснах по-нататъшното си образование и почнах да се занимавам с художество и търговия. През 1874, 1875 и 1876 година се породи в мене идеята за освобождението на българите от турското иго, за което нещо същевременно почнах да проповядвам между българското население в крайбалканските села на Габровската околия. От това време почнах за тая цел да се сближавам със съгражданите си Цанко Хр. Дюстабанов, Еким Цанков и други инициатори да образуват въстание от българите в Габровска околия. Събирах се с тях, присъствах на всяко едно събрание и вземах живо участие в разискванията по това свято дело. Запознах се същевременно и с някого си Фичо, бащиното му име сега не повня, от Г. Оряховица, със Стефана Стамбола, Никола Кабакчиев — търговци, които идваха като пратеници при нази да ни дават наставления според желанието на Централния български революционен комитет в Букурещ, т. е. като как да приготвим населението в околията за въстание и прочие и когато се заповяда от БРЦК — веднага да избухне въстанието.

В тези 1874, 1875 и 1876 години ази съвършено напуснах работата си, презрях интересът си, жертвах положението си и с риск на живота си почнах да се занимавам само с обикаляние селата и да проповядвам между българите за свобода, да ги насърчавам, за да бъдат готови, кога им се извести, че е дошло времето да въстанат против турците. За верен другар и проповедник ми беше съгражданинът ми Тотю Ив. Хаджидосев, когото в 1876 г. във време [на] въстанието в Габрово турският аскер (солдати) убиха в Балкана, отрязаха му главата и забита на кол, донесоха я в г. Габрово, поставят я в центъра на града и се подиграват с думи така: «Баш комитин Тоте бинбаши, кафасана кестик буйле кеседжис хеписи комиталар.» В същото време един башибозук (турчин) отива при бащата на Тотя в дюкяна му, казал му, че той заклал сина му, заплашвал и него, че ще го заколи, защото отхранил такъв комита (син) неустрашим, когото, догдето го убият в Балкана, той изпратил на онзи свят повече от 5—6 низами (солдати) и предложил на баща му да му даде бакшиш (подарък), загдето той убил сина му и отрязал главата му. Бащата от милост за сина си и от страх за себе си неволно дал на башибозука пари, тютюн, обуща, кафе и прочие и се е отървал от него. Причината, за да убият Тотя Ив. Хаджидосев, е неговият роден брат Донко Ив. Хаджидосев. Ето как: след разбиванието ни на Марагидик пръснахме се кой накъдето види из Балкана. Тотю достигнал над селото Тодор четата (Габровско) в гората, гдето се крил няколко дена, намира един верен человек, който да отиде в Габрово при баща му да му каже, че е жив, и да му поиска пари, хляб и сланина. Человекът дохожда при баща му, съобщава му всичко. Взел пари, хляб и сланина, занесъл всичко това на Тотя, като ходел всеки ден при него в Балкана на разговор. След 2—3 дена Тотю пак изпраща същия человек при баща си пак за пари и за прехрана и да намери отнейде турско тескере, с което да може да избяга от България. Человекът дошел, но не намерил както първия път бащата в дюкяна, ама намерил брата му Донко Ив. Хаджидосев, на когото казал, че брат му Тотю е жив и да му даде поръчките. Донко от страх или бог знай как, вместо да прокрие брата си ида му помогне да избяга, отива при Денча Илиев (син на известния дядо Илия Видинлиев), на когото казал, че брат му Тотю е жив и пратил человек за пари, хляб и тескере, като искал наставление от Денча какво да стори. Денчо му казал да отиде в конака (правителството) и да съобщи. Донко, без да му мисли много, отива в конака и съобщава всичко. Властта хваща пратеника, с когото изпраща един табур (дружина) низами (солдати). Този Тотюв пратеник волно и неволно завел солдатите на мястото в Балкана, гдето се криял Тотю. Обсаждат навсякъде тази местност и казват на Тотя да се предаде жив, но той, като видял, че отвсякъде е заобиколен със солдати, без да може да избяга, решил да се не дава жив. Почнал да се сражава, за да си проправи път, убил около 5—6 солдати, може би и повече, догдето и него ранили смъртоносно. Тогава отрязват главата му и тържествено я донасят в Габрово, забита на кол.

От постоянното ми ходяние по селата да проповядвам за въстание се известиха турските тогава шпиони и съобщили на властта, но властвующите турци, без да турят ръка на мене, понеже се съмнявали, че аз върша такива работи, поръчали на стражарите да ме следят, като ходя по селата, какво върша. Но всички стражари и ефендета в конака ми бяха един вид като приятели — събирахме се, гуляехме, черпехме се, тъй щото не вярваха, че ази съм въстаник. Но и рушвета помагаше в случай на нужда — с 5—10 бешлика можеш пред тях да говориш каквото искаш. Понякогаш по селата се случваше да се срещам из кръчмите с някое заптие, което, като ме види, почнава да ми говори така: «Насъл сън бе баш комита, чок джанабет инсан сън ама елбетя дюшерсин капанъ.» Ази същевременно ще почна да му говоря, че такъв человек не съм за какъвто ме мислят, че съм покорен рая, че приятелствам с всички ефендета и прочие, почнавам да го черпам, ако пие, догдето го напоя добре, тъй щото пред него почнавам тогава да пея народни песни или, ако не пие, ще му дам 1—2 бешлика и му затулям устата с тях, и той си отива благодарен, даже и защитаваха ме пред ефендетата такива заптии, които бяха отредени да ме следят.

В неделята два пъти или три пъти ази, Цанко Дюстабанов, Еким Цанков и други непременно ще имаме събрание. Понякога ходяхме и на «Молловото кладенче» да заседаваме, като разисквахме кой ден да въстанем с оръжие и прочие, понеже ЦРК в Букурещ искаше ний, габровците, предварително да въстанем, понеже сме близо до самия Балкан и ще имаме възможност да противостоим на турците по-дълго време, догдето и от другите градища въстанат. Но когато се съберехме на съвет при «Молловото кладенче», непременно отстрана ще има поне двама заптии съгледатели да не би да пеем народни песни или да играем на талим, понеже беше донесено на властта, че комити ходят при «Молловото кладенче» и играят талим. Понякогаш ще доде някой от заптиетата при нази на «Молловото кладенче», уж като приятел, за да види какво правим — имаме ли оръжие (да шпионира), но ний повечето на него място ходяхме вечерно време, носим си и ракия под предлог, че сме излезли на разход да пием ракия. Ще го почерпаме една-две чаши и разговаряме уж по търговски работи. Ако заптието почне да говори за комити, ний всички ставаме и си тръгваме под предлог, че не приемаме да се говори пред нази за комити, да не би и нази да подозре властта за такива, и се разотивахме кой накъдето иска.

В едно събрание решихме да си доставим предварително оръжие от Влашко чрез Централният комитет, именно пушки двуцеви и леволвери, и тогава да въстанем, за която цел събрахме пари и ги дадохме на казаний Фичо от Ряховица, който сам ще ги занесе в Букурещ, ще ги предаде на Комитета, отгдето ще вземе оръжието. Сам ще го пренесе в България и тайно ще го изпрати в Габрово. Този Фичо, откато взе парите, вече го не видяхме не жив, не умрял, нито оръжие видяхме. След това доставихме си пушки и револвери от градовете Търново, Русе, Севлиево, Габрово и Ловеч, каквито тогава се намираха. Саби правеха двама габровски ножари, от които си доставихме и такива. Разнесохме [ги] тайно и в градовете Търново, Ряховица, Севлиево, Ловеч и Плевен. По тези градища разнасяше саблите съгражданинът ми Петър Тасев. Носяше ги на кон в бурета, като че отива по селата да купува вино. Един път беше заминал със сабли в г. Ряховица с цел, като ги предаде на тамшния комитет, на третия ден да се върне в Габрово. След като пристигнал в Търново, ний в Габрово се научихме, че уж бил хванат със сабите от властта. На третия ден вечерта, часа по 4 по турски (срокът на завръщанието му), ази отидох край г. Габрово на местността «Падало», за да го причакам и ако в това определено време не се завърне, да знаем, че е хванат. В определеното време той пристигна благополучно. За хващанието му било измислица. Той тръгна за в града по шосето, ази през «Падало», за да се не водим на едно. Както минавах край тп станция, началникът на станцията (турчина), с когото уж приятелствах, видя ма и ма покани в станцията на разговор и да [ме] почерпа. Ази не можах да му откажа, но преди да вляза в станцията, случайно едно момче на около 14—16 години беше до станцията, на което дадох 1 грош да отиде да съобщи на Тотя Ив. Хаджидосев, че отивам в станцията, и да му каже да доде и той веднага с двама или трима наши верни приятели. След малко време Тотю заедно с други двама наши верни [приятели] пристигна в станцията при нази. Началникът поръча ракия, почнахме да пием. Упоихме го добре. Допусна ни даже да боравим и по апарата. Стана време за вечеря. Началникът затвори станцията и излязохме на «Падало». Седнахме на тревата. Поръчахме на бакалина Денча да донесе ястие каквото има. Той донесе сирене, пастърма, суджук — накладохме на тревата огън. Денчо каза, че имал много добри живи прасета, когото накарахме да заколи едно прасе. Очисти го, положи го на шиш и почнахме да го печем на огъня. Началникът от пиянство каза, че и той ще стане гявур, и почна сам да върти прасето, за да се опече по-скоро. След като се опече и той почна да яде заедно с нази като всеки българин, почна да пее нашите български народни песни, думаше ни така: «Вий всички сте комити, ама и ази ще стана комита и няма да се отделям от вази.» Така с този турчин прекарахме цялата нощ, когато най-после всички един по един го яздихме като магаре по поляната и на присъмвание се разотидохме всички. Оттогава този турчин стана такъв добър приятел наш, щото изказваше ни всички тайни на турците.

След като се снабдихме всички с оръжие разно и с барут и куршуми, в едно събрание решихме да въстанем на 1-ий май 1876 г., но понеже дотогава имаше още доста време, ази постоянно в него време обикалях селата, проповядвах на българите, казах им да бъдат готови за 1 -ий май да въстанат с оръжие и прочие. Един ден през месец април 1876 г. при захождание на слънцето, както се връщах от обиколка, преминах край градината на Стойча Иванов. В нея бяха Тотю Ив. Хаджидосев и други 4—5 момчета, всички въстаници, между тях едно непознато лице. Като ма видяха, повикаха ма да отида при тях. Ази слязох от коня, почнах да го връзвам. При градината извън имаше жени и деца, които ми казаха, че непознатото лице между другарите ми в градината било шпионин (турчин). Отидох при тях. Заварих ги, че пият ракия и ядат шекер за мезе. Седнах при непознатото лице. Другарите направиха ми знак, че е шпионин. Ази предварително пожелах да се запозная с него и го попитах отгде е родом, как му е името и по каква работа ходи. Като му казах името си, той ми каза, че е от с. Мисилимово, Ловчанска околия, каза името си Христо, а бащиното си име не можа да определи. Каза, че не повни баща си и не знае как е било името му. Каза, че е въстаник, изпратен нарочно от Ловчанския комитет да узнае кога и кой ден ще въстанат в Габрово, за да знаят и ловчалиите и да въстанат в същия ден: «Но като не познавам тука в Габрово никого от въстаниците, при когото да отида и да узная, излязох вън от града, видях тука в градината тези момчета и отидох при тях като при приятели. Казах и на тях всичко това, но те се боят от мене и нищо по въстанието в Габрово не говорят, а пък познавам ви каза, по дух, че всички сте въстаници както мене, но не смеете да се доверите на думите ми и затова нищо не говорите по вашето въстание.» А пък ази този шпионин лично го познавах. Той беше суара (конни стражар) при ловчанската полиция, по народност помак. Яздеше бял кон и няколко пъти е бил командирован в Габрово, за да изпълнява длъжността си. Догдето той казваше отгде е и с каква цел е дошел в Габрово, ази едвам се удържах да се не изсмея. Като му казах, че е излъган, загдето мисли, че има в Габрово въстаници, казах му, че ний, габровците, сме всички българи, всички сме покорни раи на султана. Нямаме турци в града, за да ни мъчат, ограбват, убиват и прочие, тъй щото не можем да ви имаме за приятел, ако продължавате да говорите за някакво си въстание в Габрово, когато такова нещо няма и с което може да ни навлечеш голямо зло от властта. Като му казах, че ако иска да приятелства с нази, като всеки българин да говори за търговия, а не за въстание, което е забранено между нази да се говори и от което ни е страх да се не подозрем от властта, или пък да се отстрани от нази. Той каза: «Като е така, не искам вече да говоря за въстание, ами да попеем и да пием ракия.» И сам той взе шишето с ракията, напълни чашите и ги поднесе на всички ни. Изпихме чашите, поднесе ни шекеря с чинията (мезето). Ази му казах, че това мезе е турско, т. е. турците пият ракия и ядат за мезе шекер, а ний българите ядем люто, кисело и солено. Отказах да взема от шекеря и поръчах на бакалина Стойча Иванов да донесе за мезе сланина — сурова. Бакалина без забава в една чиния донесе сланина и се подсмива. Ази я взех и я подадох на шпионина да я нареже на дребно. Той с отвращение каза, че това мезе не е добро, и каза, че няма нож (чекия), за да я нареже. Ази му дадох нож (чекия) и той нямаше какво да каже. Взе чекията и неволно наряза сланината, като едвам допираше пръстите си до нея. Като и наряза, ази взех с чинията, закусих от нея и казах, че е много хубава, прясна и вкусна, и поднесох на всички да вземат, и думам, че българите най-много обичат сланината. Всички взеха, а шпионинът каза, че не обича сланина — ще взема, каза, шекер. И посегна, за да вземе. Ази (го) преварих. Взех чинията със шекеря и го пръснах из тревата, като му казах, че турците ядат шекер, а ти какъв си българин да не ядеш сланина. Уж казваш, че си въстаник и ще убиваш турци, а пък не искаш да ядеш сланина, Той от гняв, от злоба така се намръщи и разсърди на мене, но пък и страх го беше да не би да го бием, нямаше какво да стори — взе едно парче, тури го до самото си гърло, без да го сдъвче, и с голямо отвращение едвам го преглътна, дору че се и попоти от гняв. Но ази го не оставях вече спокоен. Почнах по-начесто да наливам ракия в чашите и след като ги пресушим, поднасям и сланината и той неволно вземаше по едно парче и все така го гълташе както първото, догдето най-после се принуди — стана, взе сбогом и си отиде; но догдето стоя при нази на около 200—300 шага настрана отвън градината обикаляха други двама заптии да ни наблюдават какво ще правим с него и в случай противен да го защитят. Щом той излезе от градината, сдружи се с тези двама заптии и отидоха в града. На другия ден този същият шпионин в стражарската си форма, на белия (си) кон предвождаше още 4—5 души стражари и отидоха по балканските села да шпионират българското население. Така този шпионин се мъчеше нази да шпионира — догдето го нахранихме със сланина.

Преди една седмица от определений ден (1-ий май 1876 г.), в който с оръжие ще въстанем, ази нито денем, нито нощем имах почивка. Постоянно обикалях момчетата, които ще въстанат, насърчавам ги да не би да се уплашат и да [се] откажат. Който от тях поискаше оръжие, барут, куршуми и прочие, давахме му или пари ще му дадем да си достави; тъй щото каквото имах спестено всичко изразходвах с радост, че ще въстанем против турците и веднъж завинаги ще се отървем от тяхното иго. В тези последни дни бях станал най-смелият и решителният, най-весел, макар и съвършено физически уморен от ход, тъй щото не се усещах понякогаж и да се нахраня и догдето ме не принудеше гладът, ази не ядях.

На 27-ий априлий или 28-ий 1876 г. сутринта рано се известихме, че въстаниците от Търновската околия излезли и се установили в Дряновския манастир. В града Габрово стана ужасна паника между жителите. Аскерът почна да се движи вън от Габрово и постоянно употребяваха сигнал. Учителите от гимназията напуснаха да учителстват и гдето видят познат момък, смъмряваха го защо стои умислен, защо не се въуружи, сега му е времето да се извърши всичко и прочие. Така проповядваха. Додоха при мене родният ми брат Райчо М. Каролев и Нестор Марков. Помолиха ма да отида при нашия войвода Цанко Хр. Дюстабанов да го помоля да събере четата, без да чака 1-ий май и без да отива с четата в Балкана, ами да отидем на помощ на въстаниците в Дряновския манастир, понеже бяха обсадени навсякъде от турците — да ударим в тил на турците, да пробием път, да освободим обсадените, да се сгрупираме с тях и тогава задружно всички да се отправим за в Балкана. Този съвет от тези две лица беше много умен и уместен, който и ази одобрих. Същевременно отидох при войводата Дюстабанова — казах му този план. Той го одобри, но не се съгласи да го изпълни по причина, че догдето отидем до манастири, през които села преминем, отпосле тези села ще бъдат всички изгорени, разсипани и ограбени от турците, а жителите им ще бъдат изсечени. «Не искам — каза, — да ставам причина да се избиват невинни хора, а пък въстаниците в манастири, ако успеят да си пробият път и да избягат, те сами ще ни намерят в Балкана. В противен случай ще оставят костите си в манастиря за спомен на българската свобода и в такъв случай ще пострада само манастирът.»

Доде 1-ий май и сутринта в зори доде при мене пратеник от Дюстабанова, за да се явя при него в Паскалевия хан. Отидох в хана. Намерих го седнал на каменната стълба във входа на хана. Пред него стоеше Еким Цанков. Здрависахме се и се усмихнахме. Еким излезе от хана и си отиде. Цанко и ази отидохме в яхъра, гдето ми каза да обиколя през деня всички момчета, да им кажа да бъдат готови в пълната им амуниция и вечерта, като се стъмни, часа като по 2—3 по турски, всеки, през гдето може, през разни пътеки, да се отправят на Габровския манастир, гдето той преди тях ще бъде пристигнал на манастиря и там ще ги приема един по един и ще ги записва, гдето ще положим клетва за «свобода или смърт» и като излезем от манастиря, ще си почнем делото. Като ме помоли да се потрудя всячески, щото всички момчета да излязат, които бяха дали честно слово. «Защото научавам се — каза, — че някои от тях отказали, а пък няколко като откажат, ще повлекат може би подиря си и другите и тогава нищо няма да излезе.» Ази го уверих, че такова нещо момчетата няма да направят, като му казах, че ще му доведа всички на манастиря. Той поблагодари. Вземахме си сбогом и се разделихме. През целия ден ази се не запрях, догдето не обиколих всички момчета. И действително щото половината от момчетата бяха отказали да излязат уж по разни причини, а то никакви причини, а просто, че милеят живота си. Като видях, че отказват, станах като гръмнат, но пак се не оставям досущ отчаян. Почнах такива, които бяха отказали, да ги нападам с най-грозни думи, като ги нарекох турци, предатели на братята си, недостойни за свобода и прочие, тъй щото някои от тях душевно се разкаяха и обещаваха пак да излязат, с условия не първата вечер, ами на втората, т. е. на 2-ий май, за да видят другите ще излязат ли или не — ази нямаше как, склоних на тяхното желание и през нощта пратих пратениκ в манастиря да съобщи на Цанка Дюстабанов, че всички момчета ще излязат на 2-ий май през нощта. А пък Цанко Дюстабанов на 1-ий май вечерта беше излязал само с Тотя Ив. Хаджидосев, Пенчо Постомпиров, Хр. Партинков [и] отишли бяха в манастиря. Същата нощ от момчетата около 30 человека бяха отишли при тях и други никой. На 2-ий май през деня съобщих на всички останали момчета да се съберат вечерта по тъмно въоръжени в къщата на съседа ми Илия К. Кехайов, отгдето всички задружно ще излезем. Казано и свършено. Вечерта, щом притъмня, един по един почнаха да прииждат — събраха ся всичко 46 человека и чакаха мене. Ази в това време във формата си, въоръжен в пълна амуниция за поход, стоях прав пред майка си за прошка, пред брата си Райча и пред сестрите си. Преди да целувам ръцете на майка си, брата си и сестрите си, брат ми Райчо описа в кратко какво нещо е свободата и как тя може да се спечели. Каза ми в заключение така: «До този час, до тази минута, когато въоръжен, както та гледам, излизаш вън от прага на бащината ми къща, дотогава ще те имам за роден брат; щом излезеш от къщата и се върнеш не свободен или станеш подлец и предател, в такъв случай с клетва пред бога ще казвам, че не ми си брат, и няма да те признавам за такъв. Свободата — каза ми — е сладко нещо, но догдето се спечели, трябва да имаш предвид — 1-во — смърт и да се не уплашиш от нея; 2-ро — наранявание и болезни, но да ги претърпят; 3-то — глад, жажда, без постилка, без завивка, студ, мокрота, но всичко това да можеш да преносяш; 4-то — хващанието ти от неприятеля, изтезавание и други разни мъчения с цел да те принудят да изкажеш кои са ти другарите, кой ви е накарал да въстанете и прочие, и прочие, всичко това с кураж да претърпяш и нищо да не казваш по това свято дело и тогава само ти ще бъдеш духом свободен и неустрашим, и мене ще ми е драго, че съм имал такъв смел и решителен брат. Това — каза — са моите последни братски наставления и вярвам — каза, — че с достойнство ще се наричаш въстаник за българската свобода» — като ми пожела и добър успех.

В това време, догдето брат ми говореше, както той, тъй също майка ми, сестрите ми и ази постоянно плачехме, но в това време три пъти идваха пратеници от събраните момчета, гдето ма чакат в къщата, за да отида по-скоро при тях. Ази нямаше как повече да се бавя, простих се с майка си, с брата си, със сестрите си и излязох със сълзи на очи и отидох при момчетата, гдето, като ме видяха, всички, зарадвани до немайкъде, думаха: «Цаката доде, Цаката доде — така тогава ме наричаха, — хайдете да вървим.» Ази ги здрависах, пожелах им добър успех, заповядах да донесат една стълба, по която се изкачихме на къщата отгоре всички един по един — на брой заедно с мене 47 души, и оттам хванахме баира през гората и излязохме накрай града на местността «Радичовиц», отгдето слязохме на шосето и тръгнахме през Етърския път, преминахме през селата Бичкинята, Болтата, Газурниците, Варчовци и Старат, без да срещнем или стигнем някой турчин. Отидохме на Габровския манастир, гдето войводата Ц. Дюстабанов с нетърпение ни чакаше. Същата нощ, в същото време, въстаниците от селата Бичкинята и Кряковци се въоръжили с цел да додат и те на манастиря и присъединят с нази. Но в селото Кряковци нея нощ пристигнал един заптия (турчин), идещ от селото Баланите, видял, че всички момчета [били] въоръжени, без да се яви при тях или нещо да им каже, отправил се по-скоро да стигне в Габрово да съобщи на властта, че [са] въстанали българите с оръжие. Щом той заминал от селото, въстаниците решили да го стигнат в пътя и да го убият. Този заптия предвидил, че ще го преследват да го убият, отстранил се от пътя и през гората преминава, прегазва реката Янтра и излиза на другия път, водещ за селото Бичкинята и оттам за Габрово. В същото време един от въстаниците на село Бичкинята (синът на Тодора Налбантина) бил закъснял и не излязъл заедно с другарите си, както вървял в пътя над селото Бичкинята, за да отиде на манастиря, ненадейно среща се с казания бегавш заптия. Веднага заптията с опната пушка срещу него му казва: «Дур, бе комита, давранма теслим ол кендине.» Догдето заптието изговори тези думи, въстаника го прицелил с пушката си — гръмнава турчина, гръмнава и въстаника и двамата падат мъртви на място. От тези два вистрела излезли няколко души селяни от Бичкинята, достигат и другите въстаници, които преследвали заптието, отиват на мястото, гдето се чул гърмежът, намират заптието и въстаника мъртви и двамата, вземат въстаника, закопават го в гробищата, а на заптието вземат оръжието му, а трупът му хвърлят в реката Янтра. Това беше първата жертва на въстаниците. За това заптие отпосле властта обеси 7 человека от тези две села.

Като пристигнах с 46-тех момчета в манастиря при войводата Дюстабанова, той отчасти се зарадва и неволно се поусмихна, здрависа ни с добре дошле и установи всички момчета около каменната трапезария в двора на манастиря под ореха на отдих, догдето се разсъмне, като предварително постави караул на всяка пътека около манастиря. Тогава войводата доде при мене, отстрани ме малко настрана, за да не чуят другите какво ще ми говори, и ми каза: «Като водиш тези момчета, приготви ли им и по едно въже?» Почуден от думите му, и го попитах защо? — той каза: «Защото сме излъгани и всички ни, които сме излезли, ще ни бесят, затова ви казвам, барем да си приготвим и въжята.» Така и това време беше се умислил и отчаял войводата ни и не знаеше отгде и как да почне. Ази почнах да му говоря да не бива отчаян, да не би да забележат момчетата, защото и на тях ще се убие мъжеството, ами да бъде весел. Като му казах, че никой от нази не разчита да остане жив и всеки от нази желае да умре за свободата, той каза, че аслъ вече е невъзможно назад да се върнем и ще вървим нанапред. «Но съжалявам — каза, — че отпосле никой не ще ни бъде признателен и ще ни нарекат разбойници, чапкъни, пианици и прочие.» Толкова беше този ни разговор. Почна да се разсъмнава. Ударихме клепалото. Излязоха всички калугери, с които заедно влязохме в църквата. Отслужиха ни молитва. Положихме клетвата за свобода или смърт и с веселост излязохме от църквата на двора. Наредихме се в ред. Войводата Дюстабанов каза да побързаме по-скоро да стигнем на шосето в Балкана в местността «Ковашката калдърма», гдето да се установим, понеже него ден ще мине пощата от Габрово за Казанлък и да я ударим. Този ден беше 3-ий май 1876 г. Като предварително войводата определи за авангард Христа Партинков и Петка Патладжана. Този последният в това време беше съвършено пиян и помолихме войводата да не назначава него за авангард. Той каза, че догдето стигнем на определеното място, ще изтрезнее. Авангардът замина нанапред и войводата поведе след него всички ни. Преминахме през селото Страшката река и се отправихме за «Ковашката калдърма». Щом авангардът пристигна на «Ковашката калдърма», вижда, че по шосето преминават двама конни заптии, които тоже биле авангард на пощата. Тогава Петко Патладжана (пияния), без да чака да пристигне пощата или заповед от войводата, почна да стреля върху заптиите. Догдето да пристигнем всички момчета, заптиите слизат от конете си, вземат позиция в гората против нашия авангард и се почна от двете страни престрелка, от която престрелка пощата се уплаши и избягва обратно за Габрово. Като пристигнахме всички, двамата заптии престанаха да стрелят и избягаха из Балкана, като оставиха конете си. Хванахме конете, намерихме в дисагите частна кореспонденция от габровските турски чиновници, които съобщават на приятелите си в Казанлък и Стара Загора, че габровците се готвят за въстание. Тази кореспонденция беше писана на турски, но войводата много добре знаеше да чете и пише турски. [На] един от конете [се] качи войводата, а на другия натоварихме провизията си и тръгнахме обратно към Габрово по шосето. Слязохме при хановете на «Червен бряг», гдето се установихме на отдих, за да узнаем какво става в Габрово относително ударванието ни на пощата. Научихме са, че аскера в Габрово се готвел за поход, да доде в Балкана да ни нападне. Тогава войводата поведе всички ни с изключение на Петка Патладжана, Тотю Ив. Ябанозов, Стефан Хесапчиев и други, които същевременно при ударянието на пощата избягаха от четата неизвестно где. Преминахме през с. Зелено дърво и отидохме в гората до местността «Турска поляна», гдето се установихме на позиция и с нетърпение чакахме пристиганието на турския аскер. Стояхме до часа 3 следобед, но никакъв аскер не доде да ни преследва. Тогава се отправихме и слязохме в с. Топлеш, гдето пренощувахме в позициите си. На сутринта заклахме агнета и ги положихме в пещите на Тонката Коев от същото село, а догдето се опекат, войводата изпрати 4 момчета да отидат и почнат от селото Недевци да вдигат селяните на оръжие, тъй щото всички младежи от селата Недевци, Лютиците, Спасетата, Гостювци, Шишовци, Топлеш, Дилиджеците и Тодорчатата вдигнахме на оръжие, на брой около 1500 человека, на които оръжието беше повече сопи, ножове, брадви, сатъри. В рядкост имаше от тях въоръжени с пушки. Но понеже със сила и неволно ги вдигнахме тези хора на оръжие, всеки от тях търсеше случай като как и отгде да избяга. Войводата, за да ги сплаши да не бягат, заяви на всички,че който от тях се опита да избяга, ще бъде застрелян. Тогава повечето от тях заявиха, че майките им, бащите им и жените им не знаят, че излизат за въстаници. Освен това заявиха, че нямат и храна поне да оставят на домашните си, и поискаха поне да снабдят с храна (жито) домашните си и тогава да излязат в Балкана. Войводата, за да ги удовлетвори, заповяда да се разбият всички правителствени хамбари в тези села и житото да се раздаде на населението, за която цел изпрати няколко момчета, които разбиха хамбарите и житото в тях в един час време се разграби от населението. В същото време момчетата хванаха в с. Недевци четирима души турци бардари, докараха ги при войводата. Те от страх да не би да ги убият пожелаха да приемат православната вяра, без да ги принуждава някой за това, като казваха, че прадедите им били българи и затова искат и те да се покръстят. Но войводата им каза, че ний не сме излезли да покръщаваме турците, ами да се бием с тях за българската свобода, като им каза, че няма да ги убива и ще ги отпусне да си отидат с условие да казват на турците, че Балкана е пълен с комити, които куршум ги не лови. След това взе им тескеретата (паспортите), прегледа ги и ги каети с турски почерк, като написа на тях така: прегледано тескерето на Абдул Рахманов (както е името му) от Цанко Дюстабанов, войвода на габровските комити на брой 5000 человека, и му се позволява да премине свободно през Балкана. Даде на турците тескеретата каетени, взе им предварително оръжието, което имаха, и ги отпусна да заминат през Балкана. След това извадихме от пещите опечени агнетата, направиха ги на порции и раздадоха на момчетата и всеки на позицията си закуси. След закуската войводата по сигнал събра всички ни, построихме се в ред и ни поведе за в Балкана. Някои от момчетата заявиха, че не искат да отидат в Балкана, ами да се повърнем в Габрово, да нападнем аскеря, да го вземем в плен, да го обезоръжим, за да се снабдим с тяхното оръжие. Войводата, ази и други още от момчетата искахме да продължаваме из Балкана, без да се връщаме в Габрово. Седнахме на съвет и болшинството реши да се не връщаме в Габрово, защото ще станем причина турците да изгорят Габрово и да изколят жителите му, ами да отидем в Севлиевската околия, гдето да се сдружим със севлиевските въстаници, като разчитахме, че и те са въстанали, и тогава да тръгнем из стария Балкан. Решено и сторено. Тогава войводата ни поведе.

Минахме през селата Дилиджеците и Тодорчатата и догдето да стигнем на високите скали при с. Моровеците, замръкнахме (стъмни се). Установихме се поскалите, като накладохме на около 20— 30 места огън. Този огън се виждаше от г. Габрово. Посред нощ почна сигналът да свири на сбор за поход. При събиранието ни видяхме, че всички селяни, които бяхме вдигнали с нази, избягали — върнали се по домовете си. От тях останали бяха около 10— 15 момчета, на които войводата каза да си отидат и те, като познавахме, че ще избягат, но те отказаха и останаха с нази. Тръгнахме. Преминахме през селата Моровеците и Руйчовци и осъмнахме над село Трънито, като се установихме на отдих на местността «Завуй». Оттам тръгнахме за в село Дебел дял, Севлиевско. Достигнахме близо до него село, гдето на една полянка в гората се установихме на отдих. На нея полянка ни намериха, т. е. пристигнаха ни Никола Ив. Рясков (куция) от г. Габрово и още един негов другар, когото сега не повня, които донесоха 7 венци, направени в знак [на] признателност за българската свобода или смърт от съществующия тогава в Габрово женски пансион, предназначени за инициаторите на въстанието, от които венци взехме войводата, ази, Тотю Ив. Хаджидосев, Пенчо Постомпиров, Кънчо Буренчето, Христо Конкилев и Георги Попдимитров, по един положихме ги на главите си, с които тържествено поведохме момчетата към селото Гъбени (Севлиевско), в което село влязохме в тъмнина, обсадихме го и влязохме тогава в селото, гдето от българите се известихме, че турци башибозуци щели да додат нея нощ в селото да го ограбят и да избият жителите; които башибозуци действително биле се приготвили за тази цел близо до селото на разстояние около 2 километра от него. Няколко цигански семейства, които бяха избягали от Габрово, съобщили на тези башибозуци, че сме пристигнали в селото, за да не дохождат. Тези цигани шпиони се намираха нея нощ в селото. Войводата заповяда на няколко момчета да отидат, да хванат циганите и живи да ги докарат при него. Момчетата отидоха, а войводата, ази и други още се установихме пред кръчмата да чакаме докарванието на циганите. Като пристигат пратените момчета при циганските къщи, циганите в тъмнината почнали да стрелят и да бягат. Момчетата с голи сабли, без да стрелят, се впущат върху бегавшите цигани, колкото достигнали, изкастрили ги на място, като хванали живи трима души и ги докараха пред кръчмата при войводата, гдето едина от циганите ма позна и почна да ми се моли да го защитя. Ази, без да му отговоря, отстраних се от него, като му ударих само една плесница. Същевременно се оттеглихме от селото всички момчета. Отидохме край селото до една локва. При локвата имаше една круша (дърво). Под крушата решавахме дали ний да нападнем башибозуците, или да чакаме те пази да нападнат. Решихме да тръгнем по посока към башибозуците и ако се срещнем, да се ударим, като предварително войводата реши да се отпуснат живи тримата души цигани (пленените). Момчетата не [бяха] благодарни да се отпуснат циганите и без да знае войводата, от момчетата именно Симеон Матев и Гатю Йонков вземат циганите, уж да ги отпуснат, закарват ги при локвата, гдето ги насичат със сабите си и ги хвърлят в локвата. Симеон Матев, като почнал да удря последния циганин със сабята си по главата му, гдето завърне, след няколко удара му се превива сабята надве и той без повече хвърлил го в локвата недосъсечен, който на сутринта се свестил, излязъл от локвата и отива при турците и им съобщил всичко. От Гъбени тръгнахме за към Граднишките колиби, тоже Севлиевско. В пътуванието ни в гората на една полянка се намерихме с въстаниците: Пешовчето от Севлиево, Дончо Сопотлията, Христо Фнлев от село Кръвеник и баща му дядо Филю и други 2—3 момчета, гдето причакваха да пристигнат севлиевските въстаници. Но преди да въстанат севлиевците, турците в града им разбрали намерението, взели мерки за хващанието им и осуетили плана им. Тези 6—7 души севлиевски въстаници се присъединиха с нази с изключение на Пешовчето, който се върна обратно за г. Севлиево с цел да вдигне и другите въстаници и тогава да доде при нази в стария Балкан. Като наближихме Граднишките колиби, почнаха да излизат от гората жени, деца, старци, тичат в среща ни и със сълзи на очи се молят да влезем в селото им, гдето дошле турци башибозуци, убивали, безчестили и ограбили къщите им. За да отмъстим, тръгнахме за в селото. Башибозуците, като ни видяха, влязоха в черковата, която предварително осквернили и ограбили, и взеха позиции по прозорците на черковата. Повечето от момчетата искаха да нападнем на черковата, да я запалим, за да принудим башибозуците или да излязат от черквата, или да изгорят в нея. Войводата не се съгласи на това и не позволи да се напада черковата, като каза, че ще пpoдължaвaме пътя си, а башибозуците, като ни видят, че заминуваме, ще излязат от черквата да ни гонят. Тогава ще ги заобиколим, без да им дадем възможност да се върнат към черковата, която им служи за крепост, като знаят, че българин не напада черкова. Без да влизаме в селото, тръгнахме из боаза, наречен «Кървенишкия боаз», закъм селото Кръвеник. Като се затулихме от очите на башибозуците, те излязоха от черковата и започнаха пак зверствата със селяните, гдето ги намерят скрити. След нази чуваме крясък и писък от жени, деца, мъже и старци. Тичат по дирята ни и като ни стигнаха, молят се да се върнем и да ги отървем от тези башибозуци. Повърнахме са, но башибозуците, които бяха на брой около 100 человека, като ни видяха, пак се скриха в черковата на позиция. Ний пак се оттеглихме и те пак излязоха от черковата, без да ни последват, ами заминаха към турското село Градница. Войводата по молбата на селяните посстрадавши остави в «Кървенишкия боаз» Тотя Ив. Хаджидосев с 30 момчета, ако в случай се повърнат башибозуците в селото, за да защищава селяните, а ний заминахме за с. Кръвеник, гдето Христо Филев и баща му дядо Филю с още 10 момчета останаха в родното си село, като резерва на Тотя Ив. Хаджидосев. Ний всички се отправихме за в с. Батошево и на другия ден сутринта рано пристигнахме в Батошево. Селяните от него село ни посрещнаха с радост и всички от него село (по-младите мъже) бяха въоръжени и бяха запазили селото си отвсякъде и готови за бой, ако в случай ги нападнат турци, а пък в това време на разстояние около 2—3 километра от селото Батошево покрай реката по ливадите се били установили около 1000 человека черкези и башибозуци, конто се готвели да нападнат Батошево и другите наоколо села за плячка. Не нападнали по причина, че поляка (пъдаря) селски от селото Батошево, който бил помак, през нощта тайно отишъл при черкезите и башибозуците и им съобщил, че селяните в Батошево укрепили добре селото, всички въоръжени от пети до глава, и е невъзможно засега да се нападнат, ами да нападнат селото идущата нощ, когато повечето от селяните ще излязат в Балкана. Когато този помак шпионин ходил да съобщи това на турците, един от селяните го видял, че ходил при турците, но замълчал и на никого другиго не казал. Щом ний се установихме в Батошево, войводата попита селяните да кажат — има ли наблизо до селото турци и такива нападали ли са селото им. Селяните казаха, че са научили какво, че имало край реката турци и са готвели да нападнат селото, но дали е така или не, положително не знаят. Тогава селянинът, който бил видял помака шпионин, че ходил при турците, каза да хванем него помак и той ще ни каже всичко за турците и ще каже много ли са, малко ли са, защото е ходил при тях. Изведнъж потърсихме помака, който се потаяваше около момчетата, казвал се българин, преглеждал оръжието на момчетата, т. е. шпионирал ги. Хващат го и го докарват при войводата. Запитахме го да каже, като е ходил при турците, где на кое място се намират, редовен аскер ли са, или са башибозуци и много ли са. Той каза, че никакви турци нийде не е виждал, нито при турци е ходил и хабер няма от такова нещо. Тогава войводата покани селянина да разправи в лицето на помака где и как го е видял, когато е ходил при турците и прочие. Селянинът подробно разправи всичко на помака, но той пак настоява, че не е виждал никакви турци и не е ходил при турци. Тогава войводата каза на помака, че ще го заколят, загдето лъже, и заповяда на две момчета да го вземат, отведат и да му отрежат главата. Хванаха го момчетата. Помакът се разтрепера от страх и почна да се моли да го оставят жив и че ще каже всичко, за което го питаха. Войводата го повърна обратно и помакът си каза как е ходил през нощта при турците да им каже нея нощ да не нападат селото, защото всички селяни били въоръжени и много турци щели да избият; каза, че турците не са редовен аскер, ами черкези и башибозуци; каза, че биле около 2000 человека; каза на кое място са се установили и прочие. Тогава войводата заповяда да отрежат на помака ушите, за да помни кога е шпионирал българските комити, но съвършено да му не отрязват ушите, ами да ги оставят да висят на обиците само и да го поставят всред селото на слънце под караул на два часа време. Заповедта на войводата се изпълни от две момчета, които отрязаха ушите на помака до самата му глава и ги оставиха да висят само на обиците му, без да са доотрязани. Поставиха го така на слънце, а въстаника Станчо Керкин Арнаутина с гол нож го пазеше да не мръдне от място. След това войводата каза на батошевчани да се не уплашат, ако в случай ги нападнат турци, ами да се сражават до последна капка кръв и заповяда да се даде сигнал на сбор. Събраха се момчетата и тръгнахме да отидем над селото Батошево при колибите, називаеми «Енюв ръд», а пък местността до «Енюв ръд» е много стръмна и гориста, а пък краката ми в това време бяха ми се подбили от ход и едвам пристъпах, тъй щото ми беше невъзможно да продължавам да вървя. Свещеникът от селото Батошево, който бил добър приятел и познайник на баща ми, като ме видя в такова положение, почна да ме пита отгде съм и как ми е името. Понеже от формата ми и от шапката ми, която беше републиканска — донесена от Русия, помислил, че ази не съм българин. Ази му казах, че съм от Габрово. Казах името на баща си, също и моето име. Той заплака от радост и милост, прегърна ма, цалуна ма. Ази му цалунах ръцете и без да ми продума нещо, замина къде дома си и в разстояние на 5—10 минути време видях го, че води подиря си оседлан собствения си кон. Доде при мене. Даде ми коня и ми каза така: «Предпочитам такъв един юнак като тебе и син на най-добрия ми приятел в Габрово, да язди коня ми, отколкото да го пленят турците. Язди го — каза — из гората юначно, догдето ви отболят краката, и ако не можеш да продължаваш с него из гората, остави го и го натири. Той пак ще сполучи да се върне.» Ази му поблагодарих, цалунах му пак ръката, качих [се] на коня и тръгнахме всички за «Енюв ръд» и на смръквание стигнахме там. Установихме се и пренощувахме. Сутринта в зори момчетата заклаха агнета и почнаха да ги пекат, за да закусим предварително и тогава да продължаваме към Батошевския манастир. В това време пристигнаха пратеници от Ново село с молба да отидем тамо час по-скоро, защото селяните от него село въстанали и край селото два пъти се сражавали с турците, без да ги пуснат в селото да влязат. Но турците на брой биле около 1000 человека, тъй щото още в една битка ще сполучат да влязат в селото и всичко ще направят на прах и пепел. Тогава войводата, без да чака повече, макар че не бяхме закусили, събра момчетата, остави на «Енюв ръд» Георгя Попдимитров с 20 момчета, догдето се опекат агнетата и отпосле да доде след нази, а ний отидохме в Ново село, гдето ни посрещнаха свещениците и калугерките от женския манастир, и без да се бавим много в селото, отидохме на позициите оттатък селото на разстояние около 2 часа, т. е. в пътя към Троянския манастир. В това време избягаха Симеон Петров Глухото, Иван Чуликят и Иван Денито. Войводата изпрати други момчета да ги стигнат и убият, но не можаха да ги стигнат. Установихме се в позициите (в окопите), предварително направени от селяните, гдето и пренощувахме. На сутринта прегледахме позициите, конто бяха направени на тесния път, наречен «Калдърмата», само от двете му страни, т. е. на двата бряга на реката Видимата. Тоен път, наречен «Калдърмата», преминава в самия край на брега до самата вода на реката «Видимата», постлан с калдъръм от речни камъни. Дълъг е около 200 метра, широк не повече от 1 1/2 метри. От двете страни на реката при тези позиции се издигат много високи баири. Единият в източната страна е съвършено гол, без гора, песъчлив и скалист и едвам се вижда върха му от реката, другият в западната страна е покрит всичкия с едра гора и е невъзможно от реката да се види върха му. За да се отиде на върха му, трябва най-малко да се употреби един час человечески ход. Съобщението на позициите на двата бряга на реката ставаше по мост, направен от две нови отсечени големи дървета заедно с клоните им, препречени от едина на другия бряг на реката. След като разгледахме позициите, взехме няколко человека от селото с мотики и лопати и направихме окопи от самата река до върха през гористия баир, в конто окопи (позиции) се установихме като в цеп, на дистанция един от друг по 5—6 метра разстояние. Понеже бяхме на брой малко, заедно с въстаналите селяни бяхме около 100 человека, на другия бряг на реката (голия баир) от края на брега до средата му бяха направени от едри камъни огради във вид на каци (кочини), в които каци свободно могат да стоят двама хора съвършено прави и свободно да се движат с пушка в ръце. В това време чухме тръбите на турския аскер, че тръбят, който аскер се беше установил в ливадите, наречени «Бранево», далеч от нашите позиции около 2 часа разстояние. Разгледахме ги с биноклите, видяхме ги по движението, че бяха два табора, а пък башибозуци и черкези повече от 2000 человека и настъпваха към нашите позиции, като пред аскера вървяха башибозуците и черкезите. Войводата заповяда на всекои да се установи на позицията си и да изпълняват заповедите на мене, на Пенча Постомпирова, на Донча Сопотлията и на Христо Конкилев. Войводата заедно с Христо Партинков и с един селянин отидоха на самия връх на голия баир, отгдето да наблюдава сражението. При него беше и гарниста. Ази заедно със Станча Керкин, който ми носеше на гръб провизията и патроните в чанта, се установихме във втората каца при брега на реката, за да пазим пътя «Калдърмата». Най-първата каца до самата река беше занята от Никола Асенов. Също бяха заняти и другите каци от наши момчета и от селяните. Така всички на позиция очаквахме с нетърпение пристиганието на турците, които, като наближиха около 600—700 метра до нашите позиции, почнаха да стрелят върху нашите позиции (каците) и върху окопите на другия горист бряг на реката с цел да ни изгонят и свободно да преминат през пътя «Калдърмата», защото през друго място, друг път нигде няма, за да преминат и влязат в Ново село. Почнахме и ний да стреляме върху тях и така произведохме ожесточена битка с престрелка от двете страни, която трая около три часа, без да ги пуснем да преминат през «Калдърмата», нито някого от момчетата изгубихме, като изпратихме от турците повече от 50 души мъртви на онзи свят. Видяха турците, че нямат успех и почнаха да отстъпат назад и след малко време се смръкна. [Турците] които пак се установиха в местността «Бранево». На другия ден при изгревание на слънцето пак се отправиха турците башибозуци и черкези, за да ни нападнат, а след тях в резерва идяха [идваше] аскерът, но вече не вървят в пътя, ами през гората. Вървят из гората на групи по 15—20 души. Стрелят напусто и с глас викат така: «Вурунти бей аркадашлар, буннар болгар комиталар деилдир, буннар москов гявурдур», т. е. удряйте другари, тези не са български въстаници, ами са московци. А пък нашите момчета в окопите с четири очи гледат отгде ще се подаде някоя група. Като наближиха окопите, ненадейно нашите момчета изгърмяха върху няколко такива групи, конто бяха излезли налице. Паднаха няколко мъртви и ранени, а другарите им веднага хващат мъртвите и ранените за краката и ги отвличат наназад в долините и пак продължават да викат с глас: «Вурунти, буннар москов гявурдур» и да стрелят напусто. Понеже от нашите момчета нямаше налице, всеки си стои на позицията в окопа, почнаха турците да излизат нанагоре из гората с цел да ни заобиколят, но гдето-как се опитаха да преминат, навсякъде ний — момчетата — ги посрещнахме с огън и избихме повече от 200 человека. Така целия ден се сражавахме, без да изгубим някого от момчетата, само един селянин нараниха в ръката. Като наближи да захожда слънцето, турците се оттеглиха наназад от гората, взеха с тях си мъртвите и ранените и като достигнаха до колибите, називаеми «Скандалото», запалиха две къщи и в пожара изгориха убитите си другари, без да ги закопват. Но и този ден в сражението не взе участие аскерът. На третия ден сутринта, преди да се съмне, дадохме на момчетата в позициите да закусят печени агнета и прясно мляко. Всичко това беше приготвено през нощта от селяните. След като закусиха момчетата, войводата заповяда на гарниста да тръби на сбор. Събрахме се всички и тръгнахме нанапред срещу турците. Оставихме позициите си, отдалечихме ся от позициите нещо около един километър и там се установихме в самата гора в цеп без позиции и чакаме пристиганието на турците, които при изгряванието на слънцето тръгнаха пак в такъв порядок, както миналия ден, т. е. башибозуците и черкезите за авангард, а редовният аскер в резерва. Вървят не в пътя, ами през гората срещу нази, без да знаят, че сме се изместили. Като ни наближиха около 200—300 шага, ний — момчетата — по команда всички изгърмяхме в залп срещу им. Избихме и наранихме доста много башибозуци и черкези от този наш залп, а те, уплашени от тази наша ненадейна засада, дръпнаха се наназад, като оставиха на място убитите и ранените. Същевременно и ний отстъпихме наназад и отидохме в старите си позиции и се установихме. От този наш план турците се страшно разяриха. Почнаха да викат и да стрелят напусто из гората, щото заглушиха целата гора и тръгнаха нанапред. Достигнаха до убитите си и ранени другари, прибраха ги и ги отнесоха назад. Този ден само гюрултия правяха турците из гората с вик и гърмеж, без да са приближиха до нашите позиции и посред ден почнаха да тръбят на сбор. Събраха аскера и всички башибозуци и черкези. Взеха убитите и ранените си. Убитите пак ги изгориха в две запалени къщи и са установиха пак на «Бранево», но защо така рано се оттеглиха турците, не беше ни известно. Щом като почна да захожда слънцето, ний пак напуснахме позициите си и тръгнахме нанапред къде турците. Достигнахме на смръквание до запалените къщи, гдето си изгаряха убитите и целата наоколо местност беше са умирисала на една такава отвратителна миризма от изгорелите трупове, щото не можеше да се диша свободно. Там жителите от тези колиби бяха предварително избягали из гората заедно с покъщнината си. Намерихме в една бахчия до гората в шумата едно буре с около 50 оки сливовица ракия, за която момчетата се надпреваряха, кой по-напред да пие, за да не би да свърши. Войводата взе ракията и на всекиго даде по толкова, колкото трябва да изпие, а останалата изля на земята. От тази ракия момчетата станаха доста весели и решителни, щото повечето заявиха, че желаят през нощта да нападнем турците. Войводата не се съгласи да нападнем и останахме в гората и из бахчиите около изгорелите къщи, гдето и пренощувахме. През нощта няколко момчета под моя команда без знанието на войводата заминахме нанапред.

Преминахме селото Скандалото, от което жителите му предварително избягали, и отидохме на самото ханче, до самата река. Намерихме ханчето разбито от турците и ограбено всичко, а притежателя му с време избягал. От това ханче се почва вече местността «Бранево». От ханчето на разстояние около 200 метра беше разположен караулът (мъртвата стража) на турците, които, като ни видяха около ханчето, почнаха да стрелят. Стана тревога в стана им. Почна аскерът да тръби. Събраха се веднага и напуснаха браневските ливади и отидоха в гората при съществующата тогава кула край другия край на ливадите. В това време пристигна при нази и войводата с другите момчета. Видя, че турците отстъпили от «Бранево». Като се установихме около ханчето в гората и край реката на сутрента (4-ий ден) на разсъмвание пристигна при нази до ханчето Тотю Ив. Хаджидосев, когото войводата беше оставил с 30 момчета в «Кървенишкия боаз», който беше пристигнал и едвам говореше. Каза, че много черкези и турци ги нападнали в Боаза, разбили ги съвършено, а той едвам успял да избяга самичък, без да знае всички ли момчета са избити, или са се пръснали и избягали; каза, че турците изгорили селата Кръвеник и Батошево, но догдето влязат в тези две села и да ги запалят, много турци били избити от въстаниците. В същото това време пристигна при нази и Георги Попдимитров самичък и той с такива новини. Каза, че черкези ги нападнали на Енюв ръд, избили половината от момчетата, запалили къщите. В една от къщите изгорели момчетата Иван Тасев (брат на Петра Тасев, който в бурета разнасяше саблите) и синът на Дянка Джуката. Останалите живи момчета не знае какво са станали. Щом се съмна добре (5-ий ден), видяхме, че турците тръгнаха към нази, за да ни нападнат. Вървяха пак в същия порядък, както по-отнапред. Войводата заповяда да отстъпаме и по-скоро да се установим в старите си позиции. И в скоро време пристигнахме [там] и се установихме. Турците, като достигнаха до казаното ханче, запалиха го и като наближиха позициите ни, тръгнаха пак нанагоре из гората с цел да ни заобиколят и пак на групи вървяха. Него ден битката беше най-ужасна и трая целия ден до почвание захожданието на слънцето, тъй щото която турска група се опиташе да пресече път през нашите позиции, биваше комахай всичката избита с изключение [на] 5—6 человека, които едвам сколасваха от нашите куршуми да вземат убитите си и ранените и да ги оттеглят в долината, гдето ги оставяха да стоят, догдето трае битката. Една такава турска група, състояща се от около 20 человека башибозуци и черкези, която имаше и байряк (знаме), се появи на един кордел (малък гол баир) в гората, гдето се спре около 5—10 минути време, за да разгледа добре нашите позиции и тогава да нападне. Която група беше далеч от нашите позиции на около 1000 шага, а пък нашите пушки не достигаха на такова пространство и не позволихме на момчетата да стрелят върху нея група на такова пространство, защото куршумите ще отидат напусто. Тогава Пенчо Постомпиров каза, че ще гръмне с неговата двуцева пушка върху групата: «Като се надявам — каза, — че ще достигне куршумът и ще прицелям знаменосеца им, а вие — каза — гледайте ще падне ли или не знаменосеца.» Никой не му позволи да гръмне, защото действително пушката му не може да достигне на такова пространство, макар че той беше един от добрите стрелци. В същото време едно от момчетата, името му сега не повня, от село Варчовци (Габровско), на което момче пушката му беше шишане (стара система), както стоеше на позицията си, каза: «Моля ви са, позволете ми ази да гръмна върху групата, макар че е толкова далеко и ако не убия знаменосеца, приемам мене да застреляте тука, както съм в позицията си.» Зачудени всички от желанието му и за любопитство от нази, позволи му се да гръмне, но преди да гръмне, Постомпиров, види се от завист, каза му така: «Мисли, че ако не убиеш знаменосеца, защото те знам — каза, — че не си стрелок, ази тебе с ръката си ще те застрелям.» Момчето с благодарение се съгласи на Постомпировото предложение. Тури шишанието на окото си, прицели се и щом пукна шишанието, моментално знаменосеца, който стоеше напред групата, се сгромоляса на земята с очи напред и със знамето в ръката си, като че беше мъртъв отпреди 5 дена; когото турците изведнаж хванаха за краката, повлякоха го като мърша и го вмъкнаха в долината заедно със знамето. От убиванието на този знаменосец турците така се разсърдиха и нападнаха, щото от викът им и от гърмежът им напусто заглушиха и нази и почнаха на много места да се явяват такива групи, които нападаха, но навсякъде бяха поразени без успех, като постоянно напираха нанагоре из гората — достигнаха до самия ѝ връх, но ний по права линия имахме позиции чак до самия връх и на върха отгоре, тъй щото не пуснахме ги да преминат и да ни заобиколят. В това време доде един пратеник от войводата да ни съобщи да усилим и позициите на голия баир долу при реката (каците), защото в прохода (главния път), който води за «Кълдармата», се движат редовни войски (аскер), да не би да преминат. Но отгде да вземем момчета повече. Комахай всички бяхме на позиции в окопите в гората, но както и да е, отделихме 20 момчета от окопите, а останалите разпределихме на по-голяма дистанция. В окопите с тези 20 момчета отидохме на позициите (каците) оттатък реката. Ази пак се установих със Станча Керкин и с Илия К. Кехайов във втората каца, а в първата беше пак казания Никола Асенов, а на върха на голия баир беше войводата, отгдето с бинокъла наблюдаваше сражението. Видяхме, че покрай реката към голия баир иде към нази из върболака един человек, облечен в тамшни селски дрехи, на пояса му селафлък и един турски пищов и с тояга в ръце. Ний помислихме, че е селак българин — бежанец от турците и иде за спасение при нази, който като доде при нази до каците, попитахме го българин ли е и къде отива. Каза, че е българин. «Отивам — каза — да търся войводата да му кажа, че турците нощеска ще нападат по-силно. Аз съм — каза — от село Скандалото, гдето бях скрит и чувах какво мислят да вършат турците, за да го съобщя на войводата. Ами не зная где се намира.» Ний повярвахме на думите му и като на българин, посочихме му върха на голия баир, гдето едвам се виждаше войво¬дата с двата си телохранители и гарниста и му казахме там да отиде. Там е войводата и да му съобщи всичко. Той преспокойни тръгна към върха на баира, а всъщност той бил помак — шпионин, пратен да узнае где се намира войводата, за да го убият. Този шпионин водял със себе си 4—5 души турци, които се установили край реката във върболака, без ний да ги видим. Шпионинът, като наближава войводата, дава знак на скритите турци във върболака с една кърпа где се намира войводата и изведнаж изгърмяват в залп към войводата, но за щастие, без да го улучат, нито някого от хората му убиха. Изведнаж видяхме, че турците избягаха наназад из върболака; също и шпионинът избяга напреки по баира къде турците. След това видяхме, че турците наближават пътя «Кълдармата». Другарят ми Станчо Керкин, който ми носяше на гръб чантата с патроните, уплаши се, че турските пушки стигали далеч, почна с дребни камъчета да изтуля дупките на кацата, да не би случайно да премине неприятелски куршум, и легна на земята в кацата, като предварително сне от гърба си чантата ми. Ази и другарят ми Илия Кехайов думаме на другите момчета в другите каци да търпят и да чакат, догдето турците влязат на «Кълдармата», понеже е тесен пътя и няма къде да бягат, освен ако се нахвърлят в реката и освен това да додат по-близо до позициите ни, защото нашите пушки надалеч не стигат и тогава да почнем да стреляме върху тях, за да избием повечето от тях и с нетърпение чакаме да се подадат. Вместо редовен аскер, подадоха са конница заптии (стражари), които бяха около 30— 40 человека. Предводителят им беше севлиевския жандармерийски началник (юзбашия) на име Дели Ибриам, който яздеше на бял кон, който най-напред вървеше и командваше заптиите и им думаше така: «Хакдете, чоджуклар, коркмаинис, бу иол ачиктир, комиталар бракталар бу иолу.» (Хайдете, момчета, не бойте се, този път е свободен, комитите го напуснали.) Щом навлязоха в края на пътя «Кълдармата», докъдето нашите пушки не могат да стигнат, Никола Асенов, който беше в най-първата каца до реката, без да чака, гръмна върху им, но напусто и щом гръмна, видяхме казаний Дели Ибриам, че разпери и двете си ръце и извика: «Дурунти, чоджуклар, бурдада комита вар имиш.» (Т.е. чакайте, момчета, и тука имало комити.) Скомандова ги кругом и се върнаха при аскера, който вървеше подир заптиите в същия път, но и аскеря повече не продължаваше да върви, остана на мястото, а в гората битката в най-големия си разгар следваше. В това време слезе и войводата до реката, но слънцето почна вече да захожда и турците затръбиха сбор. Събраха се и се оттеглиха наназад пак при кулата. Ний, момчетата, които бяхме в каците, излязохме и отидохме при войводата. От гората доде въстаника Илия Рачов от с. Лисец, който беше много уплашен и каза на войводата, че всички момчета [са] избити в позициите. Смутихме са от думите му. Войводата заповяда на тръбача да тръби на сбор. Всички момчета се събраха, без да е някой поне наранен, но догдето да са съберат момчетата, Илия Рачев избяга. Войводата искаше да го застрели и прати момчета да го гонят, но не можаха да го стигнат. Избягал беше. С отстъпанието си турците взеха ранените си и убитите, като пак изгориха убитите. През нощта войводата с Христо Партинков, с гарниста и селянина отидоха в селото Ново село да приготвят хляб и агнета за момчетата, като предвиждаше, че на сутрента ще бъде по-ужасна битката, а пък момчетата гладни донемайкъде, за да ги нахраним, преди да се почне битката. Ний всички останахме на позициите си. На сутрента (6-ий ден), щом се разсъмна, даже не беше се добре разсъмнало, чуваме, че турският аскер тръби на сбор. Видяхме, като се становят в колони за нападение, а отзадя им се строяха черкезите и башибозуците. Познахме, че този ден аскерът ще ни нападне, а ний се приготвихме в позициите си. Всеки един си прегледа и приготви добре оръжието, като си думахме, че днес ще бъде най-ужасната битка, и са насърчавахме никой да не отстъпа от позицията си. Жив никой да са не предава и да са бие, догдето го убият. И с нетърпение чакахме да пристигне при нази войводата с хляба, за да се нахранят момчетата, защото аскерът беше почнал вече да се движи къде нази и не оставаше време да са нахраним. В това време пристигна и войводата с двата коня, които бяхме взели в плен от турската поща в габровския балкан. Конете бяха натоварени с хляб. Установи се при реката на ливадата, без да доде при нази на позициите. Каза на гарниста да тръби на сбор и гарниста почна. Ний всички са почудихме, защо иска да се съберем, когато турският аскер вече ни приближава, и взехме да му се молим да се разнесе хляба на момчетата по позициите, като разчитахме, че само за да раздаде хляба ни събира. Като му казваме, че аскерът вече приближи и ще ни завземе позициите, догдето се нахраним, ако ги напуснем, той, напротив—усили гарниста и ний нямаше как, напуснахме позициите и са събрахме при него на ливадата. Видяхме го пребледнял и уплашен. Каза ни по-скоро да разтоварим конете с хляба и всеки, кой колкото може, да вземе със себе си хляб. «Ще отидем — каза — в Балкана към Марагидик, защото сме тука в опасност. Заградени сме — каза — навсякъде от турци. Остава ни само югозападната страна от селото свободна, през която ще можем да отидем в Марагидик. В заключение каза: «По-скоро вземайте хляба, защото всичко е вече свършено.» Момчетата като вълци разграбиха хляба и захванаха да ядат. В това време пристигат откъм селата Батошево и Енюв ръд черкези и башибозуци, влизат в Ново село. Запалиха селото. Почнаха да колят жителите. Пламъците от пожара се вдигат в небесата. Писъкът на жени и деца заглуши околността на селото. Почнаха да грабят покъщнина и добитъка. Аскерът наближи нашите позиции, видя, че сме ги напуснали. Усилиха тръбението за наступление на позициите, а ний в югозападната страна на селото през горите преминахме. Достигнахме до полите па Стария балкан близо до махалата (колибите), наречени Чернокожева махла, отгдето настъпихме вече Балкана; отгдето се виждаха пламъците от пожара и се чуваха писъците на жителите; от които едвам се избавиха половината с бягство в Балкана. Пристигна и аскерът в запаленото село и в разстояние на 4—5 часа време ограбиха и изтребиха всичко, което намериха в селото, за което село казания юзбашия Дели Ибраим след разбиванието на четата ни в Марагидик, на хванатите в плен въстаници в Търновския конак им е думал за подигравка така: «Ачан гиттим аскерлян еникьове дедим, комиталар, аюл, свлетляр теслим. Олун кендинизе зян олмаинис, оннар хич бени ишитмезлер, даа бир керет дедим, хей, комиталар, свлетляр сизе дерим, теслим олун кендинезе, зян олмаинис, оннар геня истемеоллар ишитсинлер бени, ачан дедим бир керет аскере атеш, озаман кестик, кестик, ане иш, писан йок.» (Т. е. когато отишел с аскеря в Ново село, казал на въстаниците така: «Момчета, деца, предайте се доброволно, за да не ставате зян (убити)», а те не го послушали. Втори път пак със същите думи ги помолил да се предадат живи, но пак го не послушали. Най-после казал на аскеря — «Огън!» и като почнали да колят, щото клали, клали, изклали всички хора и искали да колят още хора, но нямало вече — изклали всички. Така се свърши въстанието ни в Ново село.

От Чернокожевата махла тръгнахме през Балкана на посока към Марагидик, но така бяхме се уморили от ход, а на някои момчета бяха са скъсали опинците (цървулите) и едвам вървяхме. Вечерта часа като по 4 по турски следобед почна да вали сняг, който наваля около една педя. На смръквание се установихме на едно място в Балкана, гдето, накладохме огньове, понеже изстинахме от снега, и налягахме на снега около огньовете, но гладни очи не спят. Всеки казваше, че е гладен. И един други си просят хляб. Ако е останало ν някого да го даде, но никой няма. Тогава тръгнаха няколко момчета да търсят добитък из гората, за да заколим и са нахраним. Момчетата Илия Московеца и Симеон Матев в една кошара в гората намериха два юнца (волове) и три малки прасета (суклета). Закаламе воловете и прасците. От кожите на воловете момчетата, на които бяха скъсани цървулите, направиха си нови. Задоволихме се с месо, но пък сол няма. Всеки пита няма ли някой, който да носи сол, но никой не носи. И виждаш, че всеки пече безсолно месо на огъня и го яде като най- лакомият вълк, но както и да е, нахранихме са и пренощувахме при огньовете на снега. Сутрента още не беше се разсъмнало, тръгнахме из долините и из горите през Балкана, за да наближим по-скоро Марагидик, но никой не знае отгде по-скоро може да се отиде на нея местност. Тогава пратихме едно от момчетата да отиде в Чернокожевата махла, отгдето да вземе един человек, който да ни предвожда през по-късите пътеки до Марагидик. Това момче отиде и се не върна вече. Случайно в Балкана намерихме един человек от нея махала, който имаше и пушка и се присъедини с нази. Каза името си — Йонко Каманаря, и каза, че башибозуци и черкези пристигнали в Чернокожевата махла и изгорили и ограбили къщите и избили жителите. «Тъй щото не зная каза — какво станаха жена ми и децата ми, дали са живи или не.» Каза още, че се научил, че въстанали и троенчаните, които уж излезли и те в Балкана. Като ни уверяваше, че непременно ще се намерим нейде в Балкана с троенчаните, този человек ни поведе за Марагидик, като ни предизвести, че този ден не можем достигна до Марагидик. Посред деня достигнахме на един много висок връх, отгдето се виждаше Марагидик. Около този връх гората беше пълна с овце, агнета, крави и волове, предварително изкарани от жителите пострадавши и натиряни из гората, без пастир. На него връх се установихме на отдих и да се нахраним. Момчетата накладоха огън. Хванаха агнета, заклаха ги, одраха ги, набодоха ги на шишове безсолни и почнаха да ги пекат. Илия Московеца събираше от агнетата млечните черва и момичките, обвиваше ги на един прът на върха, ще вземе 2—3 була (тръстини), с които увива червата на пръта, почне да ги пече на огъня, като постоянно ги обръща (върти). Така хубаво ги опичаше и се зачервяваха, щото и да не си гладен, ще ти се поиска от тях да ядеш — макар че [са] безсолни. Този Илия Московеца него ден с такива печени черва ма нахрани доволно. Всички момчета добре са нахраниха и си думаха така: «Яжте да ядем, че я ще намерим пак да ядем, я не.» След като се нахраниха, момчетата налягаха и заспаха. Срещу този висок връх на западната страна на разстояние около 4 часа права линия има тоже един висок връх, но той е гол без гора, на който връх се явиха въоръжени хора, наредени един до друг в 4 ширинги (реда). Момчетата, като ги видяха, с радост казаха, че това са троенчаните, т. е. въстаници, и пожелаха час по-скоро да се съединим с тях. «Тръгнали са — казваха — нази да търсят.» Но понеже бяха много надалеч, не можем с очи да определим българи ли са или не, но познаваме, че са с калпаци, и по калпаците казахме, че са въстаниците от Троян. В това време войводата спеше, който [като] чу вика и радостта на момчетата, стана от сън. Извади бинокъла, изгледа добре тези въоръжени хора, остави бинокъла и не каза нищо. Взех и ази бинокъла. Разгледах добре и познах, че тези хора са черкези, а не българи. Виждаха им са с бинокъля фюшеклиците на гърдите. Оставих бинокъла и казах на войводата, че това са черкези. Той ма сбута да мълча, да не чуват уж момчетата и да са уплашат. Взеха и други две-три момчета бинокъла и те са произнесоха, че са черкези, и тогава войводата лично каза на момчетата, че тези хора не са българи, ами черкези. «Те нази следят — каза, — за да узнаят къде (на коя местност) ще са установим. Ами хайдете — каза — по-скоро да вървим и да отидем на Марагидик. Там има една местност, називаема Калето, на която ще се установим, на която местност има приготвени 50 чувала с брашно. Има приготвена сол. На нея местност има извор от вода, която местност естествено е скала във вид на паметник, висока повече от 100 метра. Отгоре е поляна, гдето извира вода. Изходът на нея местност е засеки в скалата като стъпала, колкото едвам да се изкачи человек. Скалата на тази местност е навсякъде гладка, като че е прерязана с нож. Брашното и солта са занесени предварително на нея местност от няколко от пострадавшите новоселци, които са имали предвид опасността, която ги сполетя.

Там като се установим, ще можем да противостоим срещу 50 000 неприятелска войска. Там ще можем да си отмъстим на турците, догдето свършим припаса си и там — каза — на нея местност да оставим и костите си.» И действително тази местност Калето е такава, каквато я описвам, и съществува и днес на Марагидик. Всички момчета станахме и се приготвихме за поход, но и черкезите, както бяха се наредили на четири реда на казания гол баир, не се мръднаха оттам, вероятно и те нази са гледали и огньовете ни. Тръгнахме из гората по посока към Марагидик. Вървяхме до вечерта и целата нощ без отдих. На сутрента още се не пукнало зора, т. е. на 11-ий май, когато е празника на българските свети отци Кирил и Методий, пристигнахме в реката, която изтича от Марагидик и от която се захващат полите на Марагидик. До реката направихме съвършено малка почивка, защото бяхме ся много объхтали и уморили. Щом почна да се съзорява, тръгнахме нанагоре по полите на Марагидик, гдето по скалите между дърветата се намираше растението сладко коренче, и момчетата като кози по скалите са надпреваряха за това сладко коренче да го берат и ядат вместо хляб. А пък водата в нея местност е толкова сладка, вкусна и студена, щото не можеш да ѝ ся напиеш и щом се напиеш, в едно късо време огладняваш, като че три дни не си ял. От момчетата имаше едно на име Метю. . . Другите момчета го караха все той да се изкачва по стените, да бере сладко коренче, понеже този ден (11-ий май) е именият му ден, или пък ще го юрат, един вид подиграваха са с този Метю. Така със смях, с пъшкание и охкание продължавахме да вървим нанагоре за Марагидик. Часът стана около 6—7 предобед и ний достигнахме в една много едра и висока гора — букова, в която имаше доста нападали стари дръви (клади) на земята. Гората не беше честа, но всичките ѝ дръви — дебели колкото един человечески обем и повече, от която гора се виждаше местността Калето, т. е. до самото кале оставаше ни около 11/2 — 2 километра път. В тази гора на едно място намерихме един извор от вода. Така величествено изобилно бликаше и са пени водата му, щото пожелаваш да изпиеш всичката му вода, ако беше възможно. Момчетата налягаха на очите си, за да се напият вода. След като се напиха с вода, насядаха да се отморят. Ази в това време отидох малко настрана, за да пусна вода. Видях ненадейно до едно доста голямо дърво една землянка (колиба), отгоре затрупана със зелена шума, без да личи, че е землянка, в която съзрях през шумата, че се мърдат хора. Отидох, разхвърлях шумата, без да ме види някой от момчетата, и изведнаж излезе от колибата един свещеник. Този свещеник беше поп Иван от Ново село, с когото от дълго време се познавахме, който беше избягал с жена си и децата си в тази землянка, направена от него, заедно с един чувал брашно и с една крава, на която натоварил брашното вместо на кон, която крава беше тоже зашумил до едно дърво. Щом ма видя, попът заплака и на благослови, като ни пожела помощ от бога. Ази без повече [да мисля] поисках му хляб да ми даде. Каза ми, че има едно парче само, а другият се пече в огъня в землянката и вярно, така беше. Взе от землянката парчето хляб, даде ми го и ази го изядох на място, защото беше малко, без да ма видят момчетата. Жената и децата на попа не излязоха от землянката от страх. Простих се с попа и отидох при момчетата при извора. Но този попов хляб ми се услади повече от най-вкусните български ястия и като че добих повече сила от него. Станахме пак всички и тръгнахме пак нанагоре из дебелата и редка гора, като си думахме, че в скоро време ще отидем на Калето. В това време часът беше около 8—9 предобяд и както вървяхме вкупом през гората, ненадейно видяхме напред нази в гората на разстояние около 600—700 шага два табора (реда) около 1000 человека черкези с два бели байряка (знамена), които бяха ни заобиколили от три страни, т. е. напредя ни, отляво и отдясно. Всичките момчета казаха така: «Оле, мамо, напредя ни колко много черкези има!» Тези черкези биле същите, които гледахме на голия връх с бинокъла, които познали где отиваме, повърнали са в Ново село, взели българи за предводители за тази местност и с коне под местността Калето и обсадили гората, отгдето ний ще додем там. Щом като ги видяхме, войводата извади сабята си, скомандува ни на позиция зад дърветата и складите, кой гдето намери, и са установихме зад дръвите и складите и казахме за последен път да си отмъстим на тези варвари, догдето всички ни избият. Черкезите, както бяха на два табора, не мръднаха от местата си, догдето ний завземем позиции. Ний се установихме и те тогава почнаха да пристъпат къде нази, но не всички изведнаж, ами по няколко души тичат от дърво до друго, че пък други и т. н. редуваха се, догдето ни наближиха около 150 шага и останаха за около 15 минути и повече неподвижни от позициите си, т. е. ний тях гледаме и те нази, но никой не стреля, само стоим и са гледаме. До мене наблизо от момчетата до една клада бяха Никола Влайков, Ботю Илюв от с. Недевци и дядо Петко Бесата от село Потокат (Габровско). Никола Влайков ще стане прав зад кладата и с пръст сочи къде черкезите и дума: «Ей ги, ей ги, да... майка им, ама са крият зад дърветата и не излазят налице.» А пък дядо Петко Бесата му думаше така: «Момче, не ставай прав, лежи до кладата, защото ти на тези кучета не си им пил чорбата и не ги знаеш какви са.» Никола ще се затули за една минута зад кладата и пак става прав, и пак с пръст сочи къде черкезите, като ги пцува на майка и дума: «Ей ги, ей ги, ама се крият.» Дядо Петко Бесата пак го сгълче, като му каза: «Момче, тебе думам, долу лежи до кладата, защото на тези кучета не си им пил чорбата и да я знаеш каква е, ами се пази, защото ще та убият.» Никола пак се затули зад кладата за 1—2 минутки и пак стана прав, и щом стана, и почна с пръст да сочи къде черкезите. Изведнаж пукна първата пушка от страна на черкезите и куршума попадна в самото чело на Никола Влайков и той като труп падна върху пушката на другаря си Ботя Илюв и преби пушката му надве, т. е. цевата на пушката башка, и дръжката башка. Почнахме и ний да стреляме срещу черкезите и почнахме да пристъпаме нанапред срещу тях. Черкезите почнаха да викат, също и ний викаме с глас, щото можем. Насърчаваме се и вървим нанапред и стреляме. Наближихме са около 50 шага едни от други и тогава произведохме битката в най-голям разгар. Макар че бяхме уморени, но като лви нападахме на черкезите, догдето се каращисахме с тях. В това време доде при мене Ботю Илюв, на когото пушката беше пребита от трупът на Никола Влайков надве. Иска ми пушка. Казах му да отиде и вземе пушката на убития Никола и той между черкезите от дърво на дърво отиде и взе пушката му, без да го повредят. Така каращисани с черкезите продължавахме битката около 2—3 часа. Случваше се, че някой от въстаниците, закрит зад дърво, до което дърво на разстояние 2—3 шага зад друго дърво се закрил черкезин, но нито единия, нито другия се отстраняват от дървото. Гледат се с очи, пцуват са и със зъби скърцат един към друг и гледат кой кого да излъже, да се отстрани от дървото, за да го убие. В такъв случай излизаше победител този, на когото по-напред от страната му додеше някой на помощ. В това време в най-големия разгар на битката видях войводата, че отстъпаше наназад прибледнял и едвам пристъпа. В дясната си ръка държи сабята си, спусната към земята и обляна в кръв. Помислих, че е съсекъл някой черкезин и затова му е кървава сабята. Така прибледнял седна на земята и се простре възнак. Познах, че е ранен. Затекох се при него, додоха и други 2—3 момчета. Вдигнахме го. Видяхме, че е ранен в дясната ръка, в свирката до глезена. Търсим момчето, което носеше лекарствата ни за наранявание. Това момче донесе лекарствата. Поляхме раната му и превързахме ръката му. За превръзка дадох пошат си (кърпата), която имах на главата си върху републиканската си шапка. Така превързан, отведоха го наназад към долината, но ний не се отчаяхме и опитахме още един път силите си върху черкезите с извънредна решителност, но не можахме да успеем и почнахме и ний да отстъпаме към долината наназад кой както може. Пръснахме са без команда кой накъдето можеше — по един, по двама, по трима, и вече не можехме да се съберем вкупом. Разбиха ни досущ.