Индекс на статията
Цаньо Захариев
ЦАНЬО ЗАХАРИЕВ ЦАНЕВ. (Роден в 1840 г. в Трявна; починал в 1902 г. в Трявна.) Зограф-иконописец. Един от основателите на частния революционен комитет в Трявна и негов председател. Участник в Априлското въстание в четата на Христо Патрев. След Освобождението живее в Трявна.
Публ. по: Захариев, Цаньо. Записки на... по Тревненското въстание. Събрани и наредени от дъщеря му Мария Цанева-Илийчева. Трявна, печ. «Васил Зидаров», 1932. 64 с. (с. 26—44).
Ръкописът се съхранява в: НБКМ—БИА, ф. № 93, II А 8905. Ориг. с маст., тетр. 37 л. 67 п. с. 21/17 см. Спомените са писани от М. Цанева под диктовката на Ц. Захариев. Анот. в: АВ. Т. 2, с. 204; Опис на… с. 37—38.
ЗАПИСКИ
Минаха се 3—4 дена от моето завръщане в Трявна, чухме, че в Дряновския манастир дошли въстаници. Те били поп Харитон и даскал Кировата чета. Заградили ги турците отвред, започнала се стрелба от двете страни, чуха се и топове. Почудих се откъде е тази команда. Думата ни беше, че няма да се укрепяваме на едно място, защото ще ни заградят и ще се принудим да се предадем. Тази работа излезе наопаки. Посъветвахме се да им идем на помощ, но предводителя ни се скри. Чуваме, че габровци излезли, но не ги знаем накъде са отишли. Нямаме известие от Цанка Дюстабана, както ни се бе обещал, когато се разговаряхме с него по този въпрос. Поръча ми тогава да му направя знаме, което се пази и до днес. Не ме сдържаше вече да стоя, затова се качих на коня, взех с мене си и Васил Михалев и отидохме на Боженци да научим какво направиха габровците. Когато стигнахме там, намерихме няколко души събрани на дюгеня, между тях и двама въоръжени. Едина беше Иванчо Попчето, а другият Станьо от Зелено дърво. Разпитахме ги за габровците какво направиха. Казаха, че те излезли нощно време и заминали за Троян. Казах им, че и ний останахме без предводител. Тогава Иванчо Попчето ми каза: «Има трима души за воеводи, дошли от Влашко, ако сте готови, ей ги в Новата махала, ний сега оттам идем.» «И ний туй търсим — му казах аз. — Ами как да направим да дойдат с няколко хора, защото тъй е проповядано: да дойдат отвън хора и ний с тях да тръгнем, защото сме малко.» «Добре — каза, — и ний до довечера сме пак там, ще я нагласим, само бъдете готови.» «Готови сме» — казах и се разделихме.
Дойдохме си в Трявна и се показахме весели пред нашите юнаци, като им разправихме, че работата е турена в ред. Мина се един ден, дойде и втория. Събрахме се на един дюген и чакаме известие. Чух, че Михаил Икономов дума на момчетата, че тази работа не е хубава и нищо, казва, няма да направите. Не можех да се стърпя, като го слушах, и му извиках: «Юдо Искариотски, сега ли искаш да се измяташ? Каква е тази дума «нищо няма да направите»? Значи, ти не си с нас. — Улових револвера. — Видиш ли го? Догде те не убия, няма да замина. Разбра ли?» Като виде каква е работата, Михал след малко ни повика у тях, извади едно писъмце от поп Шиня от Енчевци, който пише до Михаля: «Дойдоха от Новата махла воеводите с няколко души, натовариха ме да ви известя да ги посрещнете на Ганьов хан.» И ние това очакваме. Нагласихме се всеки да излезе и да се съберем в оградата на Кънча Генкова, защото там има гъсталак и се види надалеч. Като се съгласихме да излезем, всеки си отиде да се облече с каквато форма има. Аз ходих да известя на много още да се приготвят и да вървят на уреченото място. Някои се обещаха, а някои искаха да останем за по-подир. Завърнах се да се обуя с цървули. Тамам се обувахме с брата си Кънча, дойде Симеон Цонев, на когото бях поръчал да дойде, за да изнесе знамето. Подадох му го, като му разправих отгде да мине, да го не види никой. Погледнах го, той излязва из портата. Викнах му да не излиза оттам, но той не искаше да чуе. «Тъй ще направя, за да излезе всякой» — и разви знамето насред чаршията (5 май 1876 година). Разбра се, че няма вече какво да се крием. Баща ми и майка ми взеха да плачат; дойдоха и двете ми деца. Аз ги прегърнах и ги целунах, целунах ръка на баща си и майка си и излязох. Отидох до знамето, което се развяваше до Томча Балабана. Взеха да идват и нашите един след други, докато се събрахме. Събраха се около нас жени и деца да гледат знамето, а мъжете се изпокриха. Някои от жените плачеха, а някои се смееха. Събрахме се само 11 души. Разбрахме, че туй ще сме всинца засега. Тръгнахме през сред града и запяхме «Не плачи, майко, не тъжи»... Отидохме на Ганьов хан, гдето намерихме войводите с 7—8 души, които ни чакаха. Като ни видяха, побързаха да ни посрещнат и отложиха калпаци пред знамето, ръкувахме се с тях и попитаха кой е Цаньо Захариев. Разговорих се с тях около четвърт час. Разказах им как сме се подготвили, но като ни излъга предводителя ни Кабакчиев, не искат да тръгнат без такъв. «Лесно е», казаха и потеглиха за Трявна. Повика ме настрана Патрито и ми каза да остана да вардя неговите хора, които бяха дошли от Новата махала, защото трима побягнали из пътя, догдето дойдат до Ганьов хан. Аз им казах какво да правят, като идат в Трявна. Пита ме колко турци има в Трявна, казах им около 10—12 души. Тогава си извади сабята и каза: «Ще ги изколя до крак!» Аз му забраних капка кръв да не пролива в Трявна, защото не си знаем силата. Казах им още да не отиват в конака, ами да завардят улиците от три страни, тогава, ако ударят те по-напред (турците), да правят каквото искат. Аз останах с двама още тревненци, запазихме караул и никой не можа да избяга. След час и половина откак заминаха, взе да се мръква, а ний нямаме никакво известие още какво става в Трявна. Мина се още 1 1/2 час, завърнаха се и разказаха всичко, какво са извършили: забили знамето насред мегданя до градския часовник, завардили пътищата, а един заптия излязъл от конака и като видял, че знамето се развява, върнал се назад да обади на другите. Всички наскачват и се разбягали кой накъдето види, като си оставили всичко. Тогава си ходили свободно от къща в къща да събират въстаници. Доведоха сума сбирщина. Попрегледах ги и отбрахме, които по ще вършат работа, а другите пуснахме да си идат, но им взехме оръжието, което носеха. Попитах нашите: «Де другите (по име), които най-много скачаха да колят турците?» Казаха, че се изпокрили, като чули, че сме дошли. Преброихме се до 50 души. Тръгнахме тогава за Енчовци, гдето се надявахме, че ще ни посрещнат много добре, но нямаше нито куче по пътя — изпокрили се, като се научили, че ще минем. Само бакалина намерихме, отвори ни дюкяна, посръбнахме и чакахме да съмне, защото нощта беше много тъмна. Като съмна, видяхме, че от нашите [хора], които бяха ги докарали насила, избягали през нощта. Потърсихме да вземем с нас някой колибарин, но не намерихме нито един. Останали само жените. Тогава се отправихме за Новата махала. Стигнахме на Генчовци. Когато стигнахме на Габровски Генчовци, намерихме попа от Етъра и двама селяни с него. По-питахме го какво има нататък; той взе да казва, че много лошо: напълниха башибозуци и ние избягахме. Христо Патрито го изгълча да не приказва такива работи. «Нищо не сте видели — му каза, — тръгнали сте да се криете като зайци. Убиха ли някого, заклаха ли? Не. Ами какво дрънкаш? Свивай си устата, че знаеш ли?» Като чу тези думи от попа, Михаил Икономов, познах го, че се уплаши, и взех да го следя да не избяга. Тръгнахме към Новата махала. Половината от другарите заминаха заедно с Патрито. Като позна, че аз го следя, каза ми: «Аз приказвах с Патрито да се върна в Трявна да събера още хора.» «Кога си приказвал — му казах аз, — нали все с вас съм бил, защо лъжеш? Кажи си право, че искаш да избягаш!» Най-подир се изказа, че иска да бяга, и ме вика и аз с него да побягна. Аз го убеждавах, че назад е по-лошо; да вървим напред, че каквото ще да става. Но кога го видях, че той останал 20 крачки назад и още 7—8 души с него, повиках му: «Михале, напред!» Спряха се и другите и му викат: «Михале, върни се!» Но връща ли се Михал, ами ги насърчава да бягат, като им казва: «Който дойде с мене, ще излезе като масло над вода, приятел ми е архимандрита; който дойде, ще го отърве.» Видях Христо Патрито, като вдигна пушката и замери Михаля. Нашите го уловиха за ръката и не му дадоха да хвърли подире му. Като видя Михал, че го замериха, че като хукна да бяга, и другите осмина подире му, аз останах като гръмнат, не за Михаля толкоз, а за другите, защото бяха добри стрелци. Отидох при другарите. Христо Патрито ме сгълча: «Туй ли ти са верните другари? Аз — каза — щях да го простра, но вашите не ме оставиха.» И пак тръгнахме за Новата махала. Когато наближихме Новата махала, забиха камбаните, посрещнаха ни свещениците, облечени в одежди, учениците с учителите, камбаните бият п тъй влязохме в селото. След като пристигнахме, тръгнахме по колибите да събираме въстаници. Обиколихме няколко колиби и преспахме в Жълтеш. Сутринта отидохме на Боженци, гдето намерихме приготвени юнаци, дигнахме някои насила и излязохме с тях оттам. Намерихме на пътя един ранен поленец, който избягал от Дряновския манастир, взехме го с нас и отидохме на Жълтеш, гдето му превързахме раните. Разказа ни всичко, каквото е видял в манастиря. Оставихме го там да го крият, а ний взехме попа и брат му с нас и отидохме в Новата махала. Сутринта влязохме в черквата и направихме молебен, четоха ни заклятието, целунахме кръста и евангелието и си отидохме на почивка. Мина се малко, дойде един селянин и ни каза, че идат много турци башибозук и редовен аскер. Приготвихме се много добре, проводихме от нашите Василя Михалев и един колибарин да идат да видят истина ли е и ако е истина, да гръмнат два пъти; но не додоха вече. Ний излязохме от селото, взехме си позиция на височината, която се казва Чокара, и гледаме като иде много сган башибозуци. Захванаха да горят колибите, през които минеха. След тях много аскер, който заобикаляше издалеч и на всяка височина поставяха стража, а другите идат къде нас. Беше предобед, когато излязохме, и се продължи до пладне, докато се захвана битката. Почна се битката и трая до пладне, без да отстъпим. На три пъти правиха «ура» (юруш) турците, но ний ги отблъснахме. Пристигна аскеря и хвана да стреля наплатон (залп), ний пак се държим, защото бяхме взели добра позиция и сме наредени в цеп. Най-после, като засвири турската бурия зад гърбовете ни, извика Христо Патрито: «Назад, бягайте, момчета, ще ни хванат живи!»
Откъдето дойде турския аскер, бяхме поставили стража Кося Маренски, а той избягал, щом като сме захванали битката. Разправи ми сам, след като се освободихме. Като чул толкова гръм, помислил си, че никой не е останал от нас жив, затова не дошел да ни извести. Патрито потегли назад най-напред, а ний подире му се спуснахме в едно дере и куршумите като град падаха и пищяха над нази. В това време някой ми извика: «Брата ти ще убият.» Аз погледнах за него и видях, че не може да влезе в дерето от куршумите. Аз с опасност за живота си се спуснах сред куршумите и го смъкнах в дерето, а куршумите се ровеха из земята до краката ни и никой не ни закачи. Смъкнахме се в реката и чакаме да се съберат всички. Като се събрахме, тръгнахме към Балкана. Водехме и два коня: единат натоварен с хляб и сланина, а другия с барут. Конете не можаха да минат из дерето, а заобиколиха и с тях се отделиха повече момчета, а с тях и Патрито. И ний уловихме дерето, защото не можахме да се съберем вече. Останахме без хляб. Минахме през едни колиби, но не намерихме никого, защото се бяха изпокрили из гората. Ний разбихме прозореца на един дюген и го отворихме. Дойде една жена — сайбийката на дюгеня, — казахме ида не се безпокои, ще й заплатим. Взехме си каквото ни трябваше — тютюн, цигарци, кибрит и ракия — и си заминахме за Балкана. Отидохме до колибите Езерото, които бяха до самия Балкан. Поръчахме да ни заколят едно агне, да направят хляб и да ги донесат на Кокошката, тъй се казваше тази височина. Донесоха ни посред нощ яденето, заплатихме на човека и му заръчахме на другата вечер пак да ни донесе. Съмна се. Наредихме си стража, скрихме се в гъсталака и гледахме надалеч, защото бяхме нависоко. Този ден не видяхме нищо, така също и нашите другари с конете нямаше. Чудим се къде да ги дирим. Мръкна се пак. Посред нощ човекът пак ни донесе ядене и ни каза, че не може вече да ни донася, защото в селото попълнили башибозуци. Платихме му и той си отиде.
На другия ден по пладне тръгна потеря през Св. Никола, вървя цял ден към Габрово. Колкото бяха турците, три пъти повече българи. Туй беше лошо: с кого ще се бием, ако се посрещнем? Проводихме двама от нашите в Шипка да научат каква е работата и да вземат хляб. Върнаха се нашите и ни казаха, че оттам им казали да се махаме, защото те станали братя с турците и сами ще излязат; «ако не се махнете, ще се бием; а ако дойдат тука, ще ги предадем». Като не им дали коматче хляб, дойдоха си гладни.
До вечерта избягали двама от нашите от Габровско. През нощта избяга Станьо от село Зелено дърво — най-верният от караула — и още един от караула. Туй беше вече третия ден. Гладът ни замъчи. Взе да се мръква. Казах на четника Станьо Гъдев от Шипка да събере всичките от караул и да си каже всеки мнението. Събрахме се всички. Аз им предложих всеки да каже какво мисли за по-нататък. Те настояваха аз да си каже мнението. Ето какво бях намислил аз: тези четири дена като се крихме, едни от другарите искаха да заминем към Панагюрище, други -— към Сливенската чета, да се съединим с тях; други — към Сърбия, а други — към Влашко. «Вий знаете, им казах аз, че тази седмица разбиха Дюстабана, така също и Дряновския манастир. Кой знае дали се държат панагюрци още; да тръгнем да търсим Сливенската чета, кой знае къде ще я намерим, когато не можем да намерим нашите другари тука в Балкана. Нашето спасение е в Сърбия, ами кой знае пътя да ни води?» Всички мълчат. «Ето какво ще ви кажа — продължих аз: — Дето ще ходим тъй да се скитаме по неизвестни места, по-добре е всякой да си иде откъдето е, инак ще измрем от глад и нищо няма да постигнем, ами ще ни изловят. Ами отсега нататък всякой да търси спасение у тях си или у приятели, но оръжието си да не снема. Всякой да бъде готов и гдето чуем, че нашите успяват, там ще се съберем. Ако ли се е погасило навред въстанието, тогава Влашко ще търсим.» Туй като казах, всички го одобриха и станаха на крака. Станьо Гъдев от Шипка и други шипченци потеглиха за Шипка, други към Габрово, други — към Севлиево, а ний, тревненците, като по-отдалеч, останахме на мястото си, защото се мръкна. Накладохме огън да се нагреем, но като бяха уморени, заспаха всички и останахме без караул. Мене сън ми не идеше, като ги видях, че всички заспали дълбоко. Ако се успят, не ще можем мина колибята, дето научихме, че имало башибозуци; затова, като спаха 3—4 часа, събудих ги. Замолиха ми се да ги оставя да поспят още малко. Съгласих се да ги оставя още един час. Чаках половин час и пак ги събудих, като им казах, че скоро ще съмне. Тръгнахме си надолу из Балкана. Стигнахме колибите, гдето ни казаха, че имало много башибозуци. То беше много рано, тогава се подаде зората. Минахме ги и никой не ни угади и уловихме пак Балкана към Тревненско. Аз си помислих: тези мои другари си отиват у тях, ако ги уловят, те лесно ще се оправдаят, защото са насила дигнати повечето от тях, ами аз къде отивам, кой ще ме оправдае, когато всички ще хвърлят вината на мене? Скроих си план да остана в Балкана, че като питат за мене, да кажат, че съм в Балкана. Поостанах надире, не се обадих и на брата си, скрих се в храсталака и стоя там. Чувам по едно време камъчета се търкалят. Кога погледнах — хаджи Христо п. Димитров от нашите. Пита ме какво правя там. Аз му казах, че си оправям цървулите. Замоли ми се да го почакам да оправи и неговите. Тръгнахме заедно, но плана си не му казах. Той бързаше да стигнем другарите, пък аз му казах, че те много бързаха и не можем ги стигна. Слязохме в една река, но не знаем накъде отива. Преминахме реката и се скрихме в гората. Казах му: този ден ще преседим тука, защото не знам какво има напреде ни. Подир малко видяхме един старец, който караше десетина овци и кози. Чаках да замине и повиках отподире му: «Добра стига, дядо!» Той се обърна, но не можа нищо да продума, много се изплаши. «Не бой се, дядо, му казах, аз съм българин.» «Оле, синко, ще ни изколят турците» — ми каза. «Не щат, дядо, ний ще ги изпъдим оттук.» «Не можете сами, те са много.» «И ний сме много — казах аз. — Ами имаш ли хляб да ми дадеш, че съм гладен?» «Нямам, синко, аз излязох да напоя добитъка и пак ще го закарам у дома. Страх ни е да ходим по къра, защото казват, че щял да мине много аскер по този рът (показа ми го с ръка), пък ний сме на туй място.» Попитах го тази река накъде води. «В Новата махала» — ми каза. «Ами Шипка и Габрово накъде са?» «Все из пътя, казва, че на Габрово.» «Ами там онзи балкан как се казва?» «Мъхченица». Казах му: «Хайде, иди си сега, но да не казваш какъв човек си виждал» — и си отидох пак на мястото.
Много дъжд се изля него ден. Къде пладне се зачу шум, но не се види какво е. Взеха да се търкалят камъчета надолу. Казах на другаря си да се приготви добре с пушката, туй ще да е аскеря, дето ми каза стареца. Приготвихме се да се защищаваме. Понадигнах се малко и видях няколко кози без козар; минаха и си заминаха и ний се успокоихме малко. Стояхме, докато залезе слънцето, и тръгнахме по видело да не побъркаме пътя за Трявна. Минахме покрай една сама къща и попитахме за пътя към Трявна и те ни поправиха. Но от бързина да не замръкнем, забравихме да си поискаме хляб. Повървяхме малко и то се стъмни. Стигнахме на върха Мъхченица и видяхме едно здание, което по-напред нямаше; види се, че е беклеме. Рекохме да го заобиколим, но в туй заобикаляне побъркахме пътя. Вървяхме по един път, но не знаем накъде. Чухме, че река шумоли; помислихме си, че е Тревненската река. Спряхме се да си починем и да поспим до сутринта. Докато се зазори, дъждът престана и мъглите се раздигнаха. Поогледах се наоколо, но не знаех къде съм; гледам и другаря ми няма. Тръгнах да го търся нашироко. Той се тикнал под един шубрак и едвам го събудих. Питам го къде сме дошли, но и той не можа да познае. Гледаме, едно хубаво здание се вижда. Поразгледахме по-хубаво, познах канарите Сърбеглийски; по-нататък Падало. Видеха се някои къщи и се сетих, туй здание е Габровския манастир. Под нас — селото Етъра. Какво търсим тука, казахме, и се върнахме пак, откъдето сме дошли. Излязохме на върха, видяхме туй здание, което заобикаляхме, то било плевня. Минахме покрай нея и си уловихме пътя. Спряхме се на едно място в гората да си починем. Аз пак захванах да кроя план как да се отлъча от него. Видяхме едни колиби в един дол. Казах му, че ще ида да поискам хляб, а той да стои, докато се върна. Той не се съгласи да остане сам, а поиска да дойде и той. «Няма нужда да се водим и двама, му казах, ако искаш, иди ти, аз ще остана.» Той се съгласи и замина. Мене ми домиля да го оставя сам, чаках го да се върне, но той се забави много. Помислих, че го хванаха. Прибрах оръжието му и го тикнах под един шубрак и отидох да търся вода, за да пия. Забавих се два часа, докато намеря вода. Върнах се на същото място, потърсих оръжието му, но не го намерих, защото той дохождал и си го взел. Подсвирнах 2-3 пъти, не ми се обади и аз си тръгнах към Трявна. Като вървях, видях три овчарки до един кладенец. Отидох при тях и им казах: «Добър ден, момичета!», а те избягаха като сърни. Мислех да им искам хляб. Пих една студена вода и си тръгнах. Вървях половин час и срещнах на един завой един колибарин на кон. Като ме видя, засука коня да бяга. Аз го замерих с пушката и извиках: «Стой там!» Той се уплаши и се спря. Отидох при него и го питам откъде иде. Той ми каза, че ходил до Енчевци. Попитах го за хляб, той ми каза, че няма, и като уплашен нищо не можа да ми разправи. Пуснах го да си иде и му забраних да не казва никому какъв човек е срещнал. Тръгнах пак и стигнах колибите Маренци. Срещнах баба Савовица, питах я син ѝ дойде ли си — той беше с нас, Косьо Маренски и другият й син Митьо, — но тя не ги пущаше, та насила ги дигнахме, и аз, като знам, че е сърдита и не ще да ми разправи, заминах я. На края на колибите срещнах една бабичка, питам я има ли тука турци. Тя ми каза: «Оле, синко, да се върнеш, има турци, ама не зная колко са; дошле са с двама махлебашии, събират пари.» Аз се върнах и минах през Драганчетата, габровски колиби. Като отидох на края, помислих, че нямам никого познат. Спрях се да чакам, дано видя някой мъж да го разпитам, но нема никой и аз се оправих и излязох на Сечен камък. На пътя намерих кладенец и седнах да си отпочина и да пия вода. Намерих в торбата си засъхнали трохи, намокрих ги и си хапнах малко, защото не бях ял от 4 дена. Тръгнах през Сечен камък, не срещнах жива душа, като че беше запустяло. Отидох в Генчевските пропасти, то беше още видело, скрих се и чакам да мръкне. Като се мръкна, тръгнах към Трявна. Наумих си да ида на Тепавиците у поп Койюви като съучастник по тези работи и да науча какво има по Трявна. Отидох до тях и те светеха още. Чуваше се, като приказват. Щях да почукам, но рекох да не ме чуят комшиите. Отидох в градината им да ги издебна и да вляза вкъщи, но вратата на градината беше затворена и заключена. Угади ме кучето и захвана да лае. Чуха от къщи и слугинята дойде и пита кой е. Аз казах, да дойде Марко. Проводиха я да пита кой го вика. Аз казах: «Петко от Трявна; има да му кажа нещо и бързам да се върна.» Тогава дойде Марко и пита: «Кой си Петко?» Аз се изказах и поисках да ми отвори. Той не се съгласи, защото не вярва, че съм сам. Уверих го, че няма друг с мене. В това време се зачу отвътре глъчка. Чух, че някой каза: «Дай ми револвера!» По-скоро се скрих зад един дирек и се приготвих да гръма, щом се светне срещу мене, та и аз право в огъня ще меря. Вместо туй чух удари. Научих се подир, че Димитър п. Койюв искал да ме убива, но сестрите му Цвета и Донка му взели револвера от ръцете. Пак помолих Марка да ме прибере, че съм много уморен, той не се съгласи, а ми каза да ида в другата градина зад къщата на другото прозорче и да му кажа каквото има да му казвам. Отидох на прозорчето и го питам какво има из Трявна. Той ми каза, че много лошо стана. Фазлъ паша дойде от Дряновския манастир с топовете, много аскер и башибозуци с намерение да съсипе Трявната; но като разпитал добре, научил се, че отвън дошли непознати хора (онези с Хр. Патрито), дигнали насила неколцина от Трявна. Туй докато изкаже Марко, извика поп Койю: «Бре, проклети сине, ти запали цялата Трявна, само нашата къща не беше запалил, дойде и нея ли да запалиш? Оттук да се махаш!» Казвам на Марка да му каже да мълчи, защото сам ще си намери белята. «Аз ако искам да ви запаля, няма да дойда посред нощ. Аз искам вас да запазя, а той ще се издаде, като чуят комшиите.» Поисках му да ми даде малко ракия около 30—40 драма. Изпих я изведнъж. Пита ме гладен ли съм. Казах му, че 4 дена не съм ял хляб, но не съм гладен. Даде ми едно коматче хляб и сирене. Турих го в торбата. Взе да ме кани да си вървя, да не оставам там. Помолих го да ме прибере за малко, но баща му чу и захвана да вика още по-много: «Бре, проклети сине, оттук да се махнеш, оттук!» Марко му каза да млъкне. Поисках си още малко ракия, но той ми каза, че не дава вече, да не се опия, та да остана там. Казах му, че ще я нося у мене си за друг път. Наляха ми онуй шишенце, с което пих, и ми го даде, като ми каза: «Далеч да бягаш, живот за тебе няма тука!» «Аз знам, му казах, но пътищата са свързани, не може надалеч да се ходи, ами ти сутрин рано и вечер късно излязвай до чешмата да се виждаме.» Той не даде да издумам. «Сал то няма да стане, ами далеч да бягаш! Хайде, върви си, че ми се спи!»
Нямаше какво да правя друго, взех си шишенцето с ракията и си тръгнах. Ами накъде да вървя сега, като няма в таквоз време приятели? Всякой бяга от мене. Реших да вървя, накъдето ми видят очите. Реката трябваше да се прегази, но как? Като тя беше голяма дошла, че като екнала, как се гази такава бърза и буйна река? Реших да я прегазя най-после и нея. Малко остана да ме повлече, ако не беше пушката да се подпирам с нея. Прегазих я измокрен до уши; извлякох доилката накрая и пак се чудя накъде?
Отидох в бахчията над Васил Михалев. Мисля да ида у тях да се науча дошли ли са си, но ако е завардена къщата им, какво ще правя тогаз? Тръгнах да ида към нашата Ограда малко по-нагоре. Поспрях се да си поотпочина и дъждът ръмоли. Седнах на мократа земя и не зная как съм заспал, без да усетя. Като се събудих, то се зазорило.
