Възраждане

 

Георги Бочаров

 

ГЕОРГИ ПОПДИМИТРОВ БОЧАРОВ. (Роден в 1855 г. в Габрово; починал в 1903 г. в Габрово.) Деец от националноосвободителното движение: член на частния революционен комитет; участник в Априлското въстание: писар и помощник войвода в четата на Цанко Дюстабанов, участвал в сраженията при Батошево, Кръвеник и Ново село. Емигрант в Румъния (1876—1877 г.); участник в Руско-турската война (1877—1878 г.). След Освобождението административен служител.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: АИИ БАН (архивна сбирка), инв. № 2425. Автогр. с маст. 68 л.132 п. с. 23/14.5 см. — под заглавие: «Дневник на габровските въстаници под предводителството на Цанка Христов Дюзов, записани от писаря на Габровската западна въстаническа чета Георгя Бочарова. 1876 година през май от 1—20-ий».

Публ. отчасти в: Спοмени за Априлското въстание от 1876 година. Състав., подбор и бел. Николай Жечев. С., ОФ, 1975, с. 88—94. Анот. в: AB, T. 2, с. 124—125.

 

СПОМЕНИ

 

...Щом часа удари 12, то войводата [Цанко Дюстабанов], придружен още с двама, излезе от Габрово, след него около 15 души, кой както му прилегнало, се сбрахме на Бечкийнята, гдето ни посрещнаха тамошните, и потеглихме за Новата махла. Като преминахме през колибите, които са на пътя за Новата махла, то навред вдигнахме хора с нази си и тъй, догде додим в Етъра, се умножихме до 25 д. Тука вече бяха известени и тъй ни посрещнаха с биенето на камбана и с вика: «Да живее България!» Като се спряхме, то захванахме да прибираме нещата, които бяха приготвени за в Балкана. Натоварихме един товар с препечен хляб, малко тютюн и нещо сланина. Тъмните мисли, които досега имаха някои, отстъпиха място на веселостта, която е свойствена на младежите в такива случаи, особено когато се видят свободни, с оръжието в ръка. Тука се пиха различни наздравици, пяха се различни песни с такова въодушевление, щото всички присъствуващи: мъже, жени, старци и баби, проливаха сълзи. О, какво приятно нещо! Каква хубава картина! Мъжете, въоръжени, се провикват: «Да живее България!», а жените със сълзи на очи ги изпровождат с: «Да е на добър час!» Всеки беше тъй възхитен, щото в това време сядваше сам на десет турци насреща. Подир, като всичко прибрахме, потеглихме за Новата махла, като оставихме в Етъра да ни дробят тютюн и да заколят един шопар, за да ги донесат на Балкана. През пътя, като вървяхме, от песен ечеше гората, която вече ни стана майка и ние нейни чеда. Като стигнахме в Новата махла, гдето пак се разнасяше екотът на камбаната, новомахленци, вече готови, ни посрещаха с радостни викове. Тука, като се преброихме и прегледахме, то се намираха 56 души с оружие. Седнахме да вечеряме и да починем, догде съмне, за да захванем тогава напълно горския живот, който трябва да водят като нас човеци.

...Надвечер стигнахме в манастира. Като се бояхме да не би да е зает манастира от войска, то се разделихме и се упътихме към манастира от три страни. Като се събрахме пред манастира, то поставихме стража и се разположихме да почиваме. Накладохме огън, защото беше студено, заклахме няколко агнета и седнахме да вечеряме. След вечеря 3-ма влязохме в манастира да спим, а другите останаха от отвън. Тука направихме съвет за къде ще се упътим другия ден. След като разгледахме работата отблизо, то заключихме, че трябва да се отдалечим от Габрово, защото, ако би да останем в Габровско или пък да слезем в Габрово, то трябва Габрово да пострада. В това време, часа 6 1/2, дойде известие от Габрово, че още момчета излезли от Габрово и идат на помощ. После два часа пристигнаха 72 души от Габрово, добре въоружени, и ние бяхме 147. Като пристигнаха, след малка почивка се разподелихме на чети и часа на 9 сутринта тръгнахме от манастира.

...Часа на 9, вторий май 1876 г., тръгна авангвардията под предводителството на X. П[артинков]. След нея замина дясното крило под пр. на Т. И[ванов], после средата с байрака под пр. на войводата, после лявото крило под пр. на X. К[онкилев] и най- после ариергвардията под пр. на П. Ц. П[остомпиров]. Слънцето вече силно грееше, когато оставихме манастира и се упътихме към Червени бряг. След няколко време стигнахме на друма, който води от Габрово за Шипка. Тука, без да сме взели някакво известие от аванпоста, които вървяха напред, чухме, че се хвърли пушка, куршумът свирна и вече, щем не щем, трябваше да нападнем на пощата, която в това време се намираше на пътя. Планът, който бяхме скроили, за да чакаме да замине пощата, се развали и ние се принудихме да я вземем, но и този план се побърка, защото тези, които бяха аванпост, като неопитни и като неразбрали мисията, която са взели, то щом видели заптиетата, и се хвърлили върху им. Пощата, като била по-подире, като чува, че се гръмнало, връща се изведнаж към Габрово. Ние, като чухме гласа на пушката, наизлязохме отведнаж около пътя. Заптиета се виждат заобиколени, слязат от конете, влязват в една канара и захващат да стрелят. Куршумите пищят на около момчетата. Но като неопитни, като нечували други път толкова гръм, момчетата се уплашват и се разбягват кой както може. Останахме само няколко души, дето принудихме заптиите да бягат, но ние нямахме време да ги гоним, защото пощата се върна в Габрово, гдето без съмнение е известила, и следов. трябваше да излезе аскер, за да ни гони. От момчетата повечето се разбягаха, тъй щото ние останахме само 94 души. Сутринта бяха ни донесли от Етъра един товар сланина и няколко джепанета. Конят, на който бяха натоварени, се подплашва от гърмежа и се хвърля в един яр, отгдето не беше възможно да го извадим освен до пладне, затова ние го оставихме и като прибрахме заптийските коне, заедно със седлата, дисаги и кобури, той, войводата, възседна едина, другият възседнах аз и тръгнахме за Зелено дърво. Тук се породиха някои негодувания, които са свойствени подир всяка несполука. И тъй, някои от най-опитните се отделиха, а останалите, без да се отчаем, минахме през Зелено дърво, гдето си отпочинахме твърде малко и потеглихме за Топлеш. Тука, т. е. в Зелено дърво, отворихме хамбара, както и в Етъра, и прибрахме всичките мъже, които можеха да носят оружие. Като се бояхме да не би да известят отвъд, то скъсахме телеграфическата жица и тогава тръгнахме. В пътя си от Зелено дърво за Топлеш срещнахме двама души бърдари, на които взехме оръжието, като им го заплатихме. Каетихме им тескеретата тъй: «Прегледани от Габровската западна бунтовническа чета», и им дадохме двама души да ги заведат до друма. После слязохме в Топлеш, гдето заловихме митиризи [позиция] и се приготвихме за бой. Причината беше, щото топлешчани ни казаха, че от Имитлии [Химитлии] излезли някои турци и щели да ни нападнат, но всичко това беше вятър. След като си добре отпочинахме, то тръгнахме за Моровешката стена.

Като минахме през Делиджеците, то и тука отворихме хамбара и заминахме. Все повече и повече се умножавахме, тъй щото догде да излезем на Моровешката стена, то бяхме повече от 800 души. Моровечани ни посрещнаха добре — агнетата бяха вече заклани и се печаха. Ние всички излязохме на стената, отгдето се виждаше Габрово, и като се наредихме, то с един глас извикахме три пъти: «Свобода и отмъщение!» После накладохме пет огъня и като ги оставихме да горят, то се оттеглихме в гората.

...После се разделихме на две отделения и едното, под предводителството на войводата, замина за Гъбене, а другото под мое предводителство: ще минем през Балкана, през Купен, Тумбалово и че ще се срещнем в Батошево. Ние тръгнахме по-после и през целия си път минахме спокойно. Четата, която влязла в Гъбене, намерила там четирима цигани от габровските калайджии. Тука, без да се много размислят, захващат ги и ги насичат на късове. После, като прибрали някои мъже с тях си, упътват се за Батошево, но тази вечер не могли да пристигнат, както и ние не можихме да стигнем, защото замръкнахме още на Купена, а в тъмнината не може да се ходи добре. И тъй — останахме да спим на Стоките. Тука, вечерта, накладохме 80 огньове и се разподелихме добре, защото се боехме да не би през нощта да ни нападнат. Поставихме навред стража, а най-повече към кръвенишкия път, защото ни известиха, че миналия ден имало битка в кръвенишкия боаз. Тука се срещнахме и с някои севлиевци, които ни разправиха, че Севлиево е заобиколено от турци, тъй щото не пущат нито да влезе, нито да излезе някой. Те бяха се изкраднали някак и отишли в Кръвеник, гдето и подбудили кръвеничани да се заловят за оружие, и вече два пъти правили битка в боаза. На сутринта, 4 май, приех известие от войводата да тръгна към Батошево, като оставя стража да варди боаза отгоре, на което и ази покорен се упътих с всичките си другари към Батошево.

Денят на 4 мая беше се явил във всичката си красота на майски ден, когато ний потеглихме от Стоките за в Батошево.

...Батошево, което е заобиколено отвред с баири, представляваше нещо невиждано дотогава. Всичките баири бяха заети от хора, които въоружени стояха на варда. Батошевчани ни приеха радостно и всички въоружени се настаниха да пазят пътищата, като оставиха нази да почиваме. Какво приятно зрелище! Гледаш: мъже стари, млади, момци, въоружени, се разхождат из селото, сабите дрънкат по калдъръмите, пушките блестят на слънцето, всички с опинци с козинови върви се стегнали, накривили рунтави калпаци, поседнали кой както можал — почиват си, като се надяват на всеки час да отидат срещу врага. Не се мина много и доде поща от Кръвеник, да моли да отидем на помощ, защото три дни правили битка и все сполучвали да ги върнат, но сега вече турците се усилили и затова трябват повече хора. Войводата на часа събра и нареди пет чети, всяка от по 150—200 души, и тръгна за Кръвеник, като остави мене да управлявам останалите. Те вече отиваха на бой, затова се добре настаниха. Цанката [Дюстабанов], като нямаше друго оружие освен сабята, то зе мойта пушка и леворвера, а ази останах само със сабята. След заминаването им аз събрах останалите и ги преброих. Намерих 480 души още в Батошево, но от тях само 180 с пушки, останалите с криваци, мотики и брадви, но и в тези 180 души нямаше повече от 100 пушки добри. След това намерих тюфекчия (оръжейник) и му заръчах да поправя тези, които са повредени.

...Дойде един от стражата запъхтян, който ми извести, че турците с 6 байрака излезли из селото Душево и потеглили към Батошево. На часа събрах четите и восточната проводих към моста, а с другите 2 се упътих насрещу турците. Докато да изляза на върха на баира, то видях, че стражата, която беше там, бяга към селото. Запрях ги да ги питам за причината, но докато ми те отговарят, то аз разумях сам, защото в това време се показаха черкези, конници, на върха на баира. Ний се оттеглихме назад и заловихме митириз. Като настаних първи митириз, аз преминах на другата страна да настаня и другите, но докато ида дотам, черкезите ни съгледаха и захванаха да викат и да гърмят, впуснаха се срещу нас, но помежду имаше дол, през който не можеха да минат с конете, затова се отправиха на друга страна, за да ни заобиколят. Първата чета, която беше заела митириз, от гърмът и викът на черкезите се уплашва и потегля назад. Туй като виждам, спуснах се подире им да ги запра, но в това време нямаше кой да слуша, защото всеки гледаше да избави себе си.

Като видях, че там ще е безполезно да се бавя, то отстъпих втори път на баира, който е над селото, на края, да заемат митиризи, но и тука се развали планът, защото черкезите конници вече наближаваха селото. Стражата, която беше на това място, слабо им се опираше, като хвърляше [стреляше], но и отстъпваше. Другите черкези пеши и турци, около 400 души, вече дойдоха на върха на баира и ние се намерихме заобиколени. Тука вече всички с вик захванаха да бягат. Аз само с 4 души бях заловил един митизир и оттам настанявах другите, но всичко беше напразно. Где военното упражнение на тамошните колибари? Где е оружие? А и в мене где военни познания, щото да мога да оправям толкова непослушни хора... Всичко беше един опит, който прави потъвающият в бурното море човек, като се мъчи да се издигне още веднаж над разярената вълна.

...Когато се свестих, то се представи на очите ми ужасна картина: всичко наоколо беше мъртво, тихо като гроб, никъде не се чуваше човешки глас, нито гласът на кучетата или на петел, или на някое друго животно. Слънцето, спряло насред небето, беше се втренчило в това място, което опита жестоката ръка на Марса. Гъст един облак от пушека на барута беше се издигнал вече доста високо, гдето малко по малко се разпръсваше и през който слънчевите зари се виждаха като кървави. На четири места в селото се издигаха огнени стълпове като вековните буки, които са равни със земята по старината си. Кървавият цвят, който имаха, размесен с дим, се пръскаше на малки части. Те се издигаха право към небето, защото в това време беше всичко тихо, нямаше ни най-малък ветрец, който да ги полюлей и да накара да приведат гордите си глави. След малко чувам как брадвите се удряха нейде, после едно изсрутване от къща, която се събаря. Искри напълниха въздуха, чер дим се навред разпръсна и огънят с по-голяма сила захвана да бухти. Черкезите, които бяха в селото, грабеха и разбиваха всичко и се виждаше, че бяха напълно господари в това място. След половин час, когато аз се свестих напълно, чух конско трополене и като се издигнах да видя какво е — Сабдулах вървеше и подире му 6 души заптии и най-после едно малко момче турче, и то на кон.

...Пътят малко по малко изчезваше отдире ни и Батошево вече беше се съвсем изгубило от очите ни. Само димът, който се издигаше до облаците, ни известяваше мястото, което претърпя тежкия удар на съдбата. Ние 2-ма вървяхме бърже из боаза и се разговаряхме за станалото, докато дойдохме до Стоките. Тук трябваше да прегазим реката. Когато се събухме, за да газим, то отсреща на дюкяна имало някои тамошни, които, като ни видели отдалеч, помислили, че сме черкези, и когато един от тях дигнал пушката, за да тегли върху ни, то попът, който бил и той в кръчмата, съгледал добре и като ме познал, възпрял ги. Като дойдохме в кръчмата, то ги попитах какво мислят да правят. Те ми казаха, че ще бягат към Балкана. Не бягайте, им казвам, защото тука боаза ще остане незапазен, но останете тука, захванете митиризи и вардете да не пуснете оттука да минат.

Като си отпочинахме малко и се подсилихме с ядене, то тръгнахме за Кръвеник. Вечерта не можихме да достигнем, затова спахме на селище. Сутринта на 7 май, догде още слънцето не беше огреяло, ние стигнахме в Кръвеник, у дядови Фильови. Като се запряхме да си починем, то дойде един батошевчанин, Вълко на име. Щом дойде, и захвана да вика върху ми сякакви хорати и вади нож, за да ме коли, че аз съм бил причината, дето са запалили Батошево. След дълги разправии и обяснения... като се умири, то отидохме в боаза, за да търся дяда Филя. Като пристигнахме почти до средата на боаза, то ни съгледа авангвардията и извика, но щом ме познаха, то всички радостни дойдоха, та ме наобиколиха, защото се научили още от вчера, че съм паднал в Батошево. След като ме запитваха за много неща, на които ази отговарях същата истина, ний седнахме да обядваме. Още не се бяхме наяли, и авангвардията извести, че турците идат отдолу из боаза. На туй известие ние бързо се настанихме на митиризи, а дядо Фильо с неговата чета отиде да заеме върхът, за да не могат да преминат през върха. Но турците, като знаеха, че ние сме в боаза, то не дойдоха против нази, а само на началото на боаза запалиха някои къщи и като се бавиха нещо около 3/4 часа, потеглиха към върхът. Ази бях на едно издигнато място зад дърво, отгдето можех с пусулата [далекогледа] да прегледам всичките им движения. Щом ги видях, че те потеглиха към върха, то отивам при момчетата и им казвам, че е безполезно да вардим тука, когато тий отиват през върхът. Проводих едного да отиде при даскаловата чета [четата на Никола Кавалов], на отсрещния баир, и да му каже да слязва надолу към боаза, а да остави само тамшните колибари да вардят върха. Оставих и десетина души в боаза, а с останалите тръгнахме да идем на помощ на дяда Филя. Баирът беше висок и ние трябваше да вървим бързичко, за да пристигнем навреме. Не бяхме още дошли до половината на пътя, когато захванаха да [се] разменяват гърмежите. Дядо Фильо с неговата чета им се опря юнашки и проводил до нази за помощ. Ние, като разбрахме работата каква е, тръгнахме по-бърже, но подир 1/4 час ази съгледах, че турците не бяха всичките, които се бореха с дядовата Фильова чета. Това като видях, то казвам на предводителя Тотьо Иванов, че ние няма да отидем чак горе на върха, защото турците употребяват хитрост. Докато разговаряхме така, то съгледахме една чета около 30 души турци, която вървеше право срещу нас. Планът им бил да дойдат отгоре нас, защото мислили, че сме в боаза, та да дойдат над нази да ни заобиколят. Без да ни съгледат, ние заловихме митириз (защото бяхме в гората). Като ни наближиха толкова, колкото може пушка да стигне, казах на едного да хвърли, но да мери добре. Тий, без да мислят, че ние сме там, чуват глас от пушка и куршумът се забива на първия в гърдите; той падна, другите, уплашени, се теглиха назад. Още 5—6 пушки хвърлихме подире им и още 2-ма свалихме. Като се тъй лесно отървахме, то добихме смелост да ги гоним. Излизаме от митиризата си и тръгваме към тях. Те захванаха да бягат кой както може. На върхът турците, гдето бяха, като виждат, че другарите им бягат, а ние ги гоним, напущат изведнаж и се теглиха назад. Дядовата Фильова чета, като вижда туй, подражава нашия пример и тръгва подире им, тъй щото ний, докато имахме отбранително положение, заемаме нападателно, а те захванаха да бягат съвсем без ред, докато достигнаха чак долу в боаза, дето се събраха с другите и се настаниха да се бранят, ако би да ги нападнем. Но ние бяхме доволни, дето само не ги пустихме да преминат из боаза, а освен това и тия бяха повече от 400 души, а ние бяхме около 80, щото не можехме да ги нападнем. Докато се въртяха те по поляната, ние пазехме добре митиризите си и внимателно наблюдавахме техните движения. Часът до 10-и вечерта се опитваха да направят някоя измама, за да минат, но като видяха, че не ще сполучат, потеглиха за в селата си. Ние се събрахме наедно и потеглихме за Кръвеник. Тези, които бяха по върховете, известиха ни, че в новоселския боаз гори и че се слушало цял ден гърмежи, от което разбрахме, че войводата с четите, които бяха при него, се е бил в боаза новоселски.

Когато пристигнах в боаза кръвенишки, то проводих поща за Ново село. Писмото, което проводих, беше:

«Бай Цанко,

Сега пристигнах тука и се намерих с четата на Т. Иванов и в нея останах. В Батошево всичко се свърши. Вчера бяхме нападнати от черкези и турци. Колибарите при викът и гърмежа на турците се уплашиха и разбягаха. Черкезите влезнаха почти без съпротивление в селото и го запалиха, но има паднали и от двете страни. Ази, само догдето помня, свалих четирима със сабята си. Но всичко мина. Тука съм с Тотя Иванов. Днес мисля, че ще имаме груханки [престрелки]. Отговори ми скоро какво да правя, но аз мисля, че ще е по-добре да се съберем.

Бочаров
Кръвеник, Боазът, 10 часа рано 7 май 1876.»

По същия човек проводи и Тотьо Иванов писмо със следующото съдържание:

«Бай Цанко,

Бочаров пристигна този час при мене. Батошево вече изгоряло. Турците се усилват постепенно. Ние трябва да се приберем заедно. Вчера нямахме нищо, но днес, мисля, ще имаме груханки. Силата ни е малка. Чакам отговор.

Т. И. х. Досев
Кръвеник, Боаза, 7 май 1876, 10 часа рано.»

На тези писма до вечерта не получихме отговор.

...Осмий май беше денят, който трябва да остане в паметта на всекиго, който се намерваше в Балкана. От вечерта на 7-ий захвана да вали дъжд, размесен със сняг. Но до сутринта вече сняг беше навалял около един педей по земята, а и още валеше. Ний се прибрахме всички 30 души, които бяха под командата на Тотьо Иванов, и потеглихме за Ново село. Пътят беше много лошав, защото доловете и реките бяха протекли и не можеше да се минува, но всички тия затруднения бяха нищо за нази, защото ний бяхме вече всички решени да мрем и малко ни беше грижа, че ще се простудим или друго нещо, което може да ни повреди здравието. Имахме само един кон, когото аз възседнах, а всички други вървяха. След много трудности ний наближихме Ново село. Като се възвихме през един завой, то съгледах 2-ма души, които караха 3 коня и караха много силно. Като не можах да ги позная отдалече какви са, то казах на другарите да се оттеглят в гората и да заловят митириз, което и направиха, а ази останах на пътя с коня, за да гледам какво ще е туй. Като приближиха, то познах, че са от четата на войводата, затова казах на момците да излязат пак и да следваме пътя си. Като ни срещнаха, ни казаха, че били проводени от войводата да дойдат за нази, да отидем в Ново село. Тогава слязоха те от конете и се качиха други от момчетата. Подир малко влязохме в селото. Местоположението на селото е прекрасно. Отвред се издигат високи баири, през сред селото тече реката Видима. Къщите, ако и не много хубави, но добри и здрави. Всяка си има в двора и градина, и бахчия... Като дойдохме на пазара, то ни посрещнаха другарите и ме наобиколиха да ме разпитват за Батошево, защото се научили, че съм паднал убит и някои други. Когато им разправях, то дойде войводата и като ме видя, здрависа ме най-искрено приятелски. После седнахме и захвана да ме разпитва за станалото в Батошево. Но като захванах да му разказвам, то дойде известие, че турците идат къде селото, затова и ние станахме и тръгнахме към боаза. Момчетата бяха настанени по къщята и като свирна бурията, то всички се сбраха и тръгнахме.

...Като стигнахме до Зла река, намерихме едно много сгодно място за укрепление. Тогава залавяме се за работа и в разстояние на 6 часа направихме един окоп, дълъг около 100—150 метра и висок 1 1/2 метра. Направихме и 10—15 колиби от дъски.

Дърветата, които бяха наоколо, изсякоха се. И тъй на другия ден мислехме да го изкараме. До вечерта се занимавахме само с това. Надвечер дойдоха да ни известят, че турците се мъчили да преминат по брода, който е през реката.

...Войводата в това време беше в селото, затова и аз събирам главатарите на четирите [чети] и с помощта на Христа книжара [Христо Иванов-Големия], който беше вещ в това отношение, настаняваме четите да заемат добри места, щото да не пропуснем турците. Четирите чети се настаниха да заемат добри места: 1-ва чета под командуването на г-на Конкилева заемаше лявата страна на боаза, 2-ра чета под ком. на П. Ц. Постомпиров заемаше върха, 3-а под ком. на Данаила [Бурмов], с която се беше придружила и четата на Т. Иванов, заемаше другия връх и 4-а под ком. на дяда Михаля заемаше противния бряг на боаза. И в такова положение очаквахме нападението на турците. Около 2000 крачки надалеч от нази на една поляна се бяха събрали турците и се движеха, като че правеха военни упражнения, но не наближаваха. На тази голяма поляна имаше и много добитък, като говеда, коне, биволи и прочие, затова беше мъчно да се определи числото на турците, които се там намерваха. С пусулата на очи ги броих донейде, но беше мъчно да се преброят, защото постоянно се движеха, но както и да е, те имаха около 1000 души. Докато се въртяха те по поляната и ний ги очаквахме, то видяхме, къщите по Кръвеник пламнаха, от което разбрахме, че те са можле да минат през кръвенишкия боаз. В това време дойде и войводата от селото и ни увери в това, т. е. че редовен аскер преминал през кръвенишкия боаз и като бесни вълци се спуснали към Ново село. Всички къщи, които са на пътя, вече са на пепел. Новоселци, като виждат това, вместо да се защищават, те избягват по Балкана. И ний се видяхме заобиколени отвред с турци, на които не можехме устоя насреща, затова се оттеглихме в Балкана.

...Когато къщята в Ново село захванаха да горят, то ние, като останахме само 80 души, потеглихме за в Балкана. След четири часа бързо пътувание ние достигнахме Балкана и захванахме вече пустините, гдето и птичка не хвърка. Красен е Балкана през май месец, но сега беше ужасен. Шумата на дърветата, още млада, когато да представлява най-приятно зрелище, беше попарена от северния студен вятър и от снега, щото представляваше по- вярно ноемврия, отколкото майя.

Щом навлязохме в гората, и студен въздух, като от ледница, ни посрещна. Тука земята никога не се огрява от слънцето, защото високите букове, които издигат кичестите си глави, като че искат да достигнат слънцето, не допущат никога на слънчевите зари да пробият през листата и да допрат до земята. Особено в това време гората беше обвиснала със сняг. А по земята газехме сняг до коляно. В това хладно място ний търсехме убежище от зверството на дивите варвари. Слънцето вече беше наближило да залезе, когато ний заловихме гората, като я пълнехме с виковете си: «Горице ле, майчице ле, оставаш на нас вярна, в тебе търсим свойто спасение, ръцете си разгърни и нази под тях подслони» и пp. На началото на гората имаше едно дърво, на което беше издълбан кръст. На това дърво издълбах и аз кръст и под него буквите Георги Бочаров, който кръст бил правен още от четата на X. Дим [итър].

Като заловихме гората, ний вече не се страхувахме; веселостта никога не ни остави и през всичкото си пътувание ний бяхме много весели. Тука сега из пътя си правехме различни смехове, като мислехме положението, в което се намирахме. Денят се измина и нощта навлече булото си на всичкия горизонт. С нощта заедно припадна и такава честа и студена мъгла, щото на пет крачки от себе си не можеше вече човек нищо да види. Това ни принуди да се запрем, за да си приготвим място за спане. Тогава намерихме едно широко място, колкото един харман. Накладохме добър огън, защото дървета бяха изобилно, и тъй си приготвихме място за спане, като имахме за постелка сняг, за завивка честа студена мъгла, за хляб сняг и за вода пак сняг. Да, от всичко само снегът изобилствуваше, а друго нищо. Този ден не можахме да обядваме, защото не ни донесоха хляб, а като не бяхме обядвали, то минувахме и да не вечеряме. Но това не беше лесно, защото беше много студено, защото от бързото вървене все из баира нагоре ний бяхме се изпотили тъй, щото от всеки косъм течеше вода. Сега, като се запряхме на такова студено място, то беше неприятно, но нямаше какво да се прави, защото това беше началото на горския живот.

На един баир ни видяха, но не дойдоха да ни гонят, от което разбрахме, че тяхната цел не е да дойдат да гонят нази, но само да палят къщите и да грабят плячка. Надвечер достигнахме на един баир, който се казва Калето, и там решихме да пренощуваме. На отсрещния баир ний съгледахме един червен байрак и няколко хора при него, но не можихме да познаем какви са, защото трябваше да гледаме срещу слънцето, но ний усетихме, че са черкези, защото те бяха с червен голям байрак...