Възраждане

 

Пахомий Стоянов

 

Йеромонах ПАХОМИЙ СТОЯНОВ. (Роден в 1836 или 1837 г. в с. Калугерово или с. Каломен, Габровско, починал в 1892 г. в Дряново,) Игумен на Дряновския манастир по време на Априлското въстание.

Публ. по: Дюлгеров, Д. Ив. [по разказ на Пахомий Стоянов]. Очерки и разкази за постраданието на Дряновскийт манастир «Св. Архангел Михаил» във време на въстанието през 1876 година. Русе, изд. отец Пахомий Стоянов, печ. «Славянин», 1882. IV, 44 [4] с. (с. 8-43).

 

ВЛЯЗВАНИЕТО НА ВЪСТАНИЦИТЕ В МАНАСТИРА

 

Дойде и четвъртък 29-ий априлий и таман часът 5 по турски въстаниците влязват в манастиря и забиват знамето насред двора в манастиря, като почнаха да се разпореждат както трябва. Предводителят на четата извика гръмогласно: «Отче Бальо, вземай десет души, че върви там, под голямата стена към с. Цинга, защото потерята турска наближи. Бъдете юначни, щото да не пущате нито едно птиче да премине насам, защото работата е страшна, ха!» Войводата извиква още веднъж: «Марангозчий Иванчо, вземай и ти десет души от момчетата, че върви в пътя, отгдето додохме, и да си направите позиция, че юнашки да удряте!» Трети път извика пак предводителят: «Малък Христо, вземай и ти десет души, че върви на варда!» После извиква пак: «Авраме, сбери и ти десет души, че върви», но като не знаеше где да ги прати, попита ме: «Отче Пахомие, где да пратим тия юнаци на пазение», а аз му отговорих: «Трябва да ги пратиш отгоре на голямата канара, защото там има голяма нужда за браначи и още е сгодно мястото, щото могат и на две страни да бранят.»  И незабавно ги изпрати в определеното от мен място. А колкото останаха от момчетата, извика и на тям: «Млади юнаци, хайде и вий на позиции в манастирските стаи» — и на първа заповед оттеглиха се за в стаите. А аз и предводителят св. Харитон, даскал Киро Петров, св. Гавраил Левтерев, св. Стефан и др. няколко по-отлични мъже от въстаниците отидохме в мазата, за да се съветваме и изберем един човек изпомежду си, когото да пратим в Дряново, за да доведе и тамкашните въстаници в манастиря. За тая цел поканихме Христа Габровеца, който склони, но каза, че е гладен. Казах му: иди в готварницата, че се наяж, и тогава ела при мене, за да ти обадя при кого да отидеш в Дряново. Той, като отиде да яде, не след много показа се на кьошето при великата църква, когото, като виждат турците, гръмват върху му от източната стена 5—6 пъти, т. е. от мястото, називаемо Момерини пещери, или старовременна крепост, но всевишний ги заслепи, та не можаха да го повредят нищо. После това моята стара майка, като хранеше пилетата от х. Сярова чардак, а турците, като я съзрели, гръмват и на нея няколко пъти от друга канара, западна страна, т. е. от мястото, називаемо Поличките, но всемилостивий бог запази и нея. Аз, като видях това зверско действие, по-скоро грабвам майка си и момичето и ги затворих в стаята им. После отидох при главния войвода поп Харитона, който, щом ме видя, почна да ми иска хубавото шишане, което твърде отлично мереше, и аз му го давам, а той, щом го пое от ръцете ми, тозчас стрели върху ония поганци, които бяха на западната стена, които бяха гръмнали на майка ми, и паднаха изведнъж двама от неприятелите. След гръмванието на войводата почнават и споменатите варди, които бяха нагласени от по-напред: гръмват и те върху башибозуците и тогава вече битката се захвана силно. И ония въстаници, които вардеха откъм манастирския чифлик, до стената, в мястото, називаемо Портите, и с тях се започна страшна битка, защото се виждаха от всяка страна, тъй щото след няколко минути видяха се принудени [въстаниците] да се оттеглят в чифлишката гора. Щом се мръкна, всичките варди, които бяха разподелени по стените, принудиха се да си дойдат в манастиря. Но като дойдоха до моста, догдето да влязат в манастиря, турците, които бяха се наредили от всичките страни по канарите, много силно хвърляха на въстаниците, докато влязоха в манастиря, тъй щото раниха двама от нашите момчета, едногото в крака, а другия в ръката, а на Малкия Христа вардата остана в камъните срещу манастиря, гдето и пренощуваха. На другия ден се били много юнашки с неприятеля и вечерта се прибраха всичките варди, а ний, като ги прегледахме с войводата и с Авраама, видяхме, че няма Марангозчий Иванча. А той да бил се върнал назад, по причина, че силните стремления на турците [които] не му допуснали да влезе в манастиря. И си дойде на третята нощ от изгубванието си. Тогава се събрала всичките големци при войводата в моята стая на съвет и подкачиха да ме питат где има по-слаби места, за да наредим по-будни момчета и с по-хубави пушки там и да държат ред. Като им казах за местата, те ги наредиха и им заповядаха, щото напразно да не гърмят; в един ден веднъж да гръмнеш, думаше войводата, ама да бъде на месо. После аз им казах да проводим по пещерите на четири места по 20 души и те склониха на това и сетне тръгнахме с Авраама по стаите, да избираме хора, по-способни за защита, които и пратихме в пещерите, като им поръчахме да пробият стените, за да се върви направо в манастиря, но преди да ги пратим, казах на Авраама да ги събере при великата църква, а аз отидох в мазата да взема сечива, с които да си правят позиция. Щом занесох сечивата пред църквата, намерих само двама от момчетата, а другите намерихме в една от манастирските мази, като налягали един до друг. Авраам, щом ги съзря, почна да ги мъмри защо са налягали, а те се извиняваха и почнаха да се отказват — един дума: ба, бай Аврааме, мене ми се развил пъпо, друти казва: ох, мене ме боли сърце, трети казва: ба, бай Аврааме, моята пушка не пали, защото няма кремъка. Аз, като го смъмрах защо е взел такива пушки, а той отговори, като каза: «А ба, отче Пахомие, те ме излъгаха, че ще ми дадат друга, по-хубава пушка, кога пристигнем на Балкана, и затова взех тази.»

Аз вече разбрах, че тази работа е опасна и нощта се преминаваше — съмнуванието наближаваше. Връщам се по килиите и събрах всичките калугери и служещи, с които почнахме да носим пригласените по-преди сандъци, в които бяхме натуряли по-скъпите манастирски вещества за съхранение от всяка беда, които и занесохме в скривалището. Като нема време да заградим изхода (вратата) на скривалището, защото се съмнуваше, в това време имаше едра каменна сол, близо до 2200 оки, която натрупахме на скривалищния склад, и се оттеглихме в х. Пенчовата църква, а въстаниците се наредиха на позициите. Щом настана съмнуванието, турците почнаха да стрелят и от четиритях страни в манастири и каквото животно видеха, като говедо, кон, коза, овца, свиня, кокошка, патка и т. н., по стотини куршуми хвърляха върху му, догде го убият. И като бяхме пустили на паша всичкия едър и дребен добитък из манастиря, башибозуците и черкезите го откараха, останаха само младите агънца в кошарите.

През този ден гърмежът не преставаше и от двете страни и турците от час на час се умножаваха и по-силно хвърляха, тъй щото ни обкръжиха от всичките страни. Турският аскер от Габрово през нощта пристигнал откъм Сини вир, по реката, и се спрял до Видимлийската килия, при дувара. Въстаниците, като ги виждат, пращат едного да ми яви в х. Пенчовата църква и аз като тръгнах към олтаря да видя защо ме викат момчетата, нечакано гръмва една пушка откъм старото лозе — пещерата, мястото, наречено Колтука - и куршумът мина през краищата на кожуха ми, но нищо не ме повреди. Щом влязох уплашен при въстаниците в олтаря, казаха ми, че около 100 души турци дошли при одаята и ме питаха какво да правят, а аз им отговорих и им казах: покачете се на тавана и понадигнете плочите, че удрете оттам! След като се дигнаха на тавана, почнаха да гърмят върху турците и след няколко гръмвания убиха един юзбашия (стоначалник) и двама от аскера им (солдати) и почнаха да бягат назад; въстаниците почнуват да викат: «алажги» ба, хвърляйте ба!!! Един дума: аз убих един ба, друг казва: удри ба, всичките да избием; да не остане ни един; проклети ба, дошли до одаята!

В същата нощ други от турците наближили по реката и стигнали до дувара на хармана, отгдето стреляха силно и сполучиха да убият двама от въстаниците, които бяха в х. Пенчовите одаи на позиции.

И този ден се замина, и като настана тъмната нощ, дойдоха войводата и Авраам при църквата и ми викат: «Отче Пахомие, бе братко, прави и ти команда, колкото знаеш, защото днес убиха две момчета от нашите, които бяха в одаите над пътната врата (портата)!» След това изречение аз излязвам от църква при тях, за да се гласим какво ще правим. Преди да се разговорим, чухме едни жалостни и страшни гласове: ярета врещят, агнета блеят, теленца реват, пиленца пищят, кучета баучат, свини квичат. Като чувахме тия жаловити гласове, всинца заплакахме и не се усещахме какво да правим, само един от нас каза: «Да отберем десет души, които да ходят нощя отвън манастиря като караул, за да пазят да не би пак проклетите турци [да] се доближат, както в първата нощ!»

И през тази нощ турците силно гърмяха върху манастиря и по вън. Ний, като слушахме толкова гърмеж през нощта, страшееше ни доста и с надежда бяхме ежеминутно за помощ, която щеше да пристигне из Оряховица, Лясковец и Търново. Ето и тази нощ се мина с голям гърмеж от турците и колкото наближаваше съмнуванието, турците още по-силно стреляха в манастиря, тъй щото подир много гърмежи слязоха и под стените, за по-лесно да стрелят, тъй щото и оттам стреляха до пладне. И като засвириха с буриите от четиритях страни на височините, гърмежът престана. След едно мълчание чу се гласът на един турчин от канарата, място, називаемо Момерини пещери, като викаше: «Бе, даскал Киро, пара ма вер бе?» А от манастиря гърмят насреща му: «Ал бир даха юллааджас!» Друг глас се чу срещу манастиря от гората близо при моста, като викаше: «Бе, братя българи, знайте, че и аз съм българин, и ви нося писмо; има ли дозволение да дойда при вас?» Тогава войводата известява на въстаниците да не гърмят и след спиранието на гърмежа онзи, който викаше, приближи при първата варда, която, като го позна, че е чист българин, заведе го при втората варда, която [бе] на стълбата при стаите, оттам му вземат писмото, което носеше, и го заносят при войводата, който седеше в моята стая. В това време войводата бил заповядал да прават фишеци от барут, който бил насипан в една табла. В това събрание били поп Гавраил от Турчетата, Пармаков и др. няколко по-отлични въстаници. Като се събират да четат писмото при таблата, в която бил насипан барут, отърват един запален цигар в барута и той пламва, от което вънкашните стени на стаята се хвърлят чак насред двора и от този огън се повреждат троицата командири, като им изгарят очите, ръцете и почти цялото тяло, дотолкова, щото не могат да гледат, нито да пипат с ръцете си. В нечаканото това злощастие аз бях в х. Пенчовата църква заедно с всите калугери, момчета и слуги и като се чу големият гръм, аз мислех, че това силно гръмвание е топ, за което рекох на момчетата да слезем в мъжкия предел на църквата. И щом слязохме, аз, като уплашен от гръмнованието, почнах да разбивам потона (дюшемето), за да влезем в гробницата. Отец дякон Исая, който в това време беше нареден да слугува на двамата ранени и да им принася, каквото поискат, които стояха в моята стая, дохожда по едно време на църковните врата и взе да хлопа: аз се обадих отвътре и попитах кой хлопа. Той се обади и аз му отворих и като влезе при нас, аз виждам, че той си държи очите с ръце, и бързо го попитах кого удари топът, а той каза, че това не беше топ, ами като бяха насипали барут в медната табла, за да правят фишеци, изтървават един цигар в него и като се запали, гръмна дотолкова силно, щото войводата, поп Гавраил и още двама се изгориха, а един от момчетата пада заедно със зидовете (стените) на стаята чак насред двора! Аз го запитах, ами ти защо си държиш очите, той отговори: «Аз като бях в хаша, достигна ме пламъкът и ми опърли очите.» Тогава го полях с ракия, вързахме опърленото и той си легна да спи.

След това аз пак се примъкнах в женския отдел на църквата и като погледах към двора, що да видя, жалостно зрелище! Дворът пълен с руски икони, които бяха от Света гора, кръстове, книги, юргани, възглавници, всичко по двора гори, стаите тъй също горят. Въстаниците гасят. Турците хвърлят, едни крият по- хубавите неща, които им харесват, други викат — жалост неизказана!!!

Ето и този ден се премина, мръкна, настана трета вечер. Аз отивам да видя пострадалата си от барута стаица и като наближих, виждам няколко души голи, черни и чувам плачове и охкания, и виждам да ги развождат насам-нататък по чардаците. Като се доближих при тях, попитах ги какво е това нещо и поп Гавраил, като ме позна, хващат се с предводителя на въстаниците у мен и казаха: «Отче Пахомие, ний направихме, каквото направихме, ами дали имаш шарлан или просо, за да се лекуваме.» Аз им казах: «Шарлан имаме в моята стая, но и той пострадал от гръмванието на барута, а колкото за просо, ще ви найда — има в житниците (хамбар).»

Като ги оставям, отидох в килиите с намерение дано взема отнегде пари в себе си, защото бях решил да изляза из манастиря, но като не можих да намеря ни в една стая пари, защото от гръмванието на барута всичко беше се изменило, тъй щото нищо не можех да позная; връщам се наскърбен от несполуката за към църквата и при вървението си спъвам се в един човек неподвижим и падам върху му, като го побутвам да не бъде заспал, но той не мърда, защото бил заспал вечен сън. И като попитах за него, те ми казаха, че той бил от двамата, които бяха ранени в по-първия ден на позицията, и още не сме го заровили, защото не ни оставаше време за това, но тази нощ ще го заровим, ами не знайме где има такова място. Аз им показах място такова, в което турците не стрелят, защото те, проклетите, нощя много гърмяха. После това отивам и заключвам църквата добре, защото бяхме решили с Христа Габровеца да избягаме от манастиря, по причина, че главните команди изгоряха от барута.

Щом излязох отвън манастиря, тръгвам низ реката и като стигнах до определеното място, гдето ще се съберем с Христа, не го намирам там, за което давам общия знак, определен до три пъти — не се чува никакъв. Аз, стреснат доста, тръгвам пак низ реката и като стигнах при една върба, затулям се до нея, а от другата страна имаше дувар и пак давам знак до три пъти относително за другаря си Христа, но чудно нещо, боже мой! Турците, като били наблизо около това място, гдето дадох последния си знак, чуха и подкачиха да стрелят силно около това място, гдето чуха моя знак, а аз, като се уплаших дотолкова, щото, каквото носех с мене си, гудих го в хралупата на върбата, понеже тя беше хралупа природно, и тогава се връщам пак на първото си място, отгдето дадох... знак — няма го! Тогава, като се прекръстих и се помолих на всевишния — тръгнах пак низ реката и като наближих бостан - видях голям огън. Като се поозърнах, видях, че съм до турците, уплашен, връщам се назад и възлизам нагоре по сипея, та дано вляза в гората. И като пълзях по сипея, догде изляза в гората, много камъни се търкаляха и цапаха в реката, но, слава богу, не ме усетиха турците — но с много голям страх преминах, докато вляза в гората. И щом влязох в гората — вървях из нея чак до пътя, който води в манастиря, и там, като се показах от гората — видях пак турци напредя си. Олеле — рекох си аз, — да бягам, че хей сега ще вземат да стрелят върху ми. Тозчас се връщам пак назад, към манастиря. Щом повървях малко, излязох пак на пътя и като струвам един малък поклон, т. е. като се прекръстих, казах да прескоча пътя. Ето една вършина се заплита в нозете ми и се счупи, като изпращя силно, и от нейния звук турците, като разумяха, гръмнаха върху крясъка, аз легнах на земята и почнах да пълзя към старото манастирско лозе и като влязох в гората, изправих се и стоях като замаян, тъй щото не се усещах де се намирам, очите ми не видят, такъв страх, таквоз страдание, то господ да те упази! В това време, като ръмеше дъжд, тръните бяха мокри от него и аз тогава си мокрих ръцете и си мих челото и очите, от което се сафирясах, и полека-лека познах где съм и виждам пак турските огньове. Тръгвам пак надолу към реката, пристъпих до десетина пъти, видях и там свети огън — друга страна турци, — от трън, че на глог моята работа, както казва пословицата, и като се прекръстих, с помощта божия минах помежду им с такова изкуство, щото келявите турци не можаха да ме усетят. Оттам вървях по гората, догдето излязох в дряновските лозя, и отивам в Дряново с голяма бързина, защото наближаваше да съмне. Като наближих градеца, стигам едного човека и като го приближих, улових се в него, а той, като позна, че съм Пахомий, игуменът из Дряновский манастир, прегърна ме и заплака жално.

След това отидохме на управлението при един тисящоначалник (бинбашия), който на часа почна да ме изпитва за манастиря, и аз му отговорих... а той ме питаше, че като са ме запрели в църква, отгде съм излязъл, на което му отговорих, като му казах, че едните врата се затварят със сюрме отвътре и оттам сполучих да изляза, а той ми казваше: «Добре, от църквата си излязъл, ами отвън нямаше ли караул?» Аз му казах, че имаше трима души да вардят, но аз ги излъгах, че ще отида за вода, и те ме пуснаха. Тогава той, за да ме изпита добре, предлагаше ми още: «Ами отвън на портите нямаше ли вардачи?» И на този въпрос му отговорих: действително и там имаше пазачи, но и тях излъгах, като им казах, че войводата ме е пратил да вкарам овце и кози за готвене в манастиря, и те, като ми повярваха, пуснаха ме и аз улавям из реката надоле за в Дряново. После той ме попита, че отвън близо до манастиря нямаше ли от нашите стражи, как премина. Аз му казвам - имаше на три места от вашия аскер, но на първото и третото място не ме усетиха, а на второто само ми гръмнаха, но като легнах на земята, не сполучиха да ме ударят. Тогава той, като се поусмихна, рече ми: «Еджелън иокмиш чок садака япмишин, да аллах сени кортолмуш», т. е. «Нямал си смърт, много добро си струвал, та господ те отървал.»

После това бинбашията извикна на чорбаджиите: «Чорбаджилар булунуз бир бейгир бу кишиши — кютюриджес табур янънда», т. е. «Чорбаджии, намерете един кон за този калугер (поп), защото ще го закараме при аскера.» След като ми намериха чорбаджиите кон, отиваме с големеца и със забитина при табор аасъ, гдето гласяха топа, той, като ядеше агне, подаде и на мене един къс, когото не можах да прегълна, но го изплюх, и той, като се наяде, почна да ме пита за въстаниците, а аз му отговорих пак първите думи, които отговорих и на бинбашията. Той ме запитваше още какви хора са комитите, има ли в тях и московци, но аз му казвах, че те са само поленци, други няма, и пак продължаваше да ме пита имаха ли пушки и саби и аз казах имаха.

После той ми каза: «Пек й япмушин ки корталмушин онлар шинди гюреджеклер, ко топ азърлансън», т. е. «Много добре си сторил, гдето си се отървал, те сега ще видят, нека се нагласи топът.» Като нагласиха топа, хаджи Цончо ми каза да отида и да се моля на топчията, като ми рече да предложа това: «Аз имам една стара майка, има и стари калугери в манастиря, моля ви, ако има някаква леснина, извадете ги из манастиря, че тогава стреляйте.» Щом му предложих това, той рече: «Олур, попе» — и почна да вика чорбаджиите, които немедлено дойдоха при него, и им каза: «Този поп казва, че има стара майка и стари попове в манастиря, как да направим, за да ги извадим оттам», а те му казаха: «Това е ваша работа, както направите, cè става — съгласни сме.»

«Аз мисля — рече той — така да направим: да напишем едно писмо», за което накараха х. Сава да го напише, като ме питаха кой е подир мене в манастиря. Аз отговорих: «След мене в манастиря е отец Рафаил.» Заповядаха да пишат в писмото така: «Отче Рафаиле, да вземеш на отца Пахомия старата майка, поповете, калугерите и слугите и да излезете с пратеника из манастиря», на което писмо се подписаха и няколко турци. След написванието на писмото взеха един дълъг прът и го разцепиха на върха, на който гудиха писмото, и го дадоха на Райка Палето из Поповци да го внесе в манастиря, като в същото време заповядаха чрез буриите на аскера да не гърми, и като престана гърмът, Райко отива в манастиря да предаде писмото. След няколко минути донася друго писмо, пратено от въстаниците, в което имаше два реда написано с турски, букви, а другите с български букви, но думите по турски, на което съдържанието беше това: «Ние сме от полето и на брой четиристотин и деветнадесет души, на царя сме най-верните поданици, ние не сме излезли с намерение да се бием, но сме излезли да търсим человеческите си правдини, по-свободен живот и пр.; които са ни дадени преди толкова години чрез европейските сили. Тези правдини ги минавахме досега само със слово, а с дело никак. Нам царят не ни пита как си теглим от заптиите му, които са по конаците. Ний до нине не сме били стопани на нещата, които имаме придобити с правда. Те правят бялото черно — черното бяло.

Още не ни пита как страдаме и от проклетите черкези. Ние не сме, както казахме и по-горе, стопани нито на жените си, нито на децата си, нито на добитъка си, нито на нищо. Ние работим до кървав пот, за да прехраним децата си, а турците и черкезите усвояват изработеното ни. Какво искате от това повече. Вий, като ни бийте с пушки и топове, а ний да мълчим ли, ний нали сме раждани от майка, ще се отърваме, доколкото можем. Вий, като искате да се предадем в немилостивите ви ръце, ще ни почакате още едно денонощие, т. е. двадесет и четири часа, и тогава ще се предадем, но на това писмо, което сте ни пратили, не сме никак уверени, защото тука не е българско правление, но е турско, как можете да пишете само български, а не по язика си нечестив. Оттука се види, че вий имате желание да се предадем изведнъж във вашите немилостиви ръце и да ни мъчите, както и досега сте ни мъчили според вашите азиатски обичаи. Вий трябва да знаете и това, че ние сме се повдигнали против вашата несправедлива власт; не сме излезли, както казахме, да се бием, но да търсим отеческите си правдини и свободния си едновремен живот.»

Подписали:

Въстаниците в Дряновския манастир

Щом пратеникът донесе въстаническото писмо от манастиря, турците го прочитат няколко пъти и като се трогват от него, побързаха да пишат друго, с турски букви, и таман подписаха те и го подават и на българите да се подпишат и те, а аз вардя там да се моля да бележат в писмото барем майка ми да пуснат, тозчас се чу гласът на стотина турци, които викаха: «Комиталар качтълар бей, те канара алтънда.» Оставиха писмото, почнаха да гледат с бюлюр, чу се военната тръба да затръби и от четиритях страни на гърмение и гръмват с топа, после това захващат всичките турци да стрелят върху манастиря. А аз злощастният, като бях близо при топа, от страх наврях се в един трън, отгдето чувам турците, като викат, че въстаниците ударили топчията им в главата, и се чу пак тръбата им да свири — на мълчание. Като престана гърмът, вземат топчията и го повличат надоле през лозята, за да не видят другите; като го занесоха в с. Цинга, гдето си и умрял. После, докато намерят друг топчия, ония, които слязоха към манастиря, взеха да викат: «Кубе арасанда сюрет вар, калъч да вар елинде», т. е. «Насред кубето човек има, в ръката си калъч държи!»

Тогава чорбаджиите взеха да ме питат да не [би да сме] турнали някоя икона на кубетата, а аз им казах, че не сме турили, защото там не може да се покачи никой, а турците почнаха да ме псуват, като викаха: «Не може, а, бу боклук еписи сенден», други ме защищаваха и ме питаха: «Кач пара геотердин Дрянова, вар му еди юс бин», трети думаха: «Юс бин ташинир биле», други викат: «Хей будур баш комита», а друг отговаря: «О комита олса бураи гелмес, комита те орда манастир ичинде, гит ара.» После, който ме отърваше, почна да ме пита: «Сен папаз, киме гетердин параларъ Дряновода?» Аз не му отговорих нищо. Намериха друг топчия, който, като вървеше към топа, хвалеше се на другите: «Бен нерее воруум» — и щом гръмна топът, бомбата (гюллето) падна в реката при бостана.

В четвъртък, на 5 май, изкараха всичките жители из Дряново да правят пътя към манастиря, защото ще дойдат топове за в манастиря!!!

В събота, на 7 май, дойде из Шумен Фазлъ паша с 5000 редовна войска, 500 черкези и два топа английски, а башибозуци безброй, щото напълниха всичките гори и колиби, почнаха грабежа. Страх голям обзе всички, плачът на жените и на малките деца цепеше въздуха; безчестията на свирепите турци и черкези не могат се описа! Фазлъ паша, като пристигна на мястото, отгдето бомбардираха манастиря с всичката си войска - почнаха да стрелят с двата топа... Черкезите, като се премичат откъм Сини вир, запалят няколко здания и тогава помакът, който беше манастирски пъдар, отива при пашата скришом и му казва стаите, в които имаше затворени до 400 манастирски възглавници; тези стаи бяха най-стари, защото имаха и надпис, че са правени в 1701 г., и тогава [от]правят топа върху тези стаи и ги запалиха...

През тази нощ валеше силен сняг, едър като поясма! Никой не е запомнял такъв едър и силен сняг по това време! Черкезите, като разбили двете църкви, намерват моята стара майчица в х. Пенчовата църква. Закалят я на вратата църковни и я разпарят, като я съблекли гола. Пашата, като не можил да чака черкезите да ограбят и двете църкви, защото му препятствуваше силният сняг — тръгва към манастиря.

Черкезите, като били нагласили стража пред манастирската порта, ударят се едни с други. Пред тази порта, около 40 разкрача надлъж и нашир, кръв до глезен се проляла! Много турски трупове се намираха, също и от въстаниците имаше 12 души убити, пред портата имаше и калугери, отец Рафаил дряновецът беше насечен на части, тъй също и дякон Исая Троянски. Звероподобният паша, като влиза в манастиря, заповядва на хората си, колкото калугери и въстаници намерят в манастиря, да ги изколят до един. След това намерват Драгня свинаря из Ново село в свинската кочина и там го насичат на части и го разкачат по колите. После натоварват 7 кола с църковните сандъци, в които бяха светите и честните кръстове, мощта, св. кивоти, светото причастие, сребро-позлатените вещи, всичките свещенически одежди, всичките сребро-позлатени кандила, венци, кадилници, потирите и прочие!!!

Речените неща, натоварени на седемте кола, закарват ги в Дряново в къщата на турчина Османа. После проклетият паша заповядва на черкезите и на турците да запалят всите останали здания, да не остане нищо здраво! Башибозуците и черкезите, зарадвани от тая пашова заповед — запалят всичките стаи в манастиря, после на лозето колибата, на чифлика къщята, после плевните, житниците, кошерите, колата в гората, воденицата, тепавицата и всичките хралупати дървета, които се намираха из гората. Тогава Фазлъ паша, като се връща за в Дряново, заповядва на черкезите да се облекат със свещенически дрехи и да носят напредя му светилниците и кадилниците, като пред умрял, едни се ругаят с тях, други се облекли с калугерски дрехи и положили попски капи, натуряли въздуси и платна по главите си от светите престоли, взели кадила, кадят и викат, подиграват се и като минуват през убитите 75 души, викат: «Калкънъс бе гявурлар комитасъ да баканас сезин келии насал олду, топрак истерсиниз, те топрак азънда олду.» Като минаха през тях, насичат ги на части и червата им се закачаха на конете по краката и много време се виждаха по тръните. После, като додоха в Дряново, народът ги видя с църковните вещества, смая се, всякой заплака и почваха да се крият, за да не гледат това зверско безчестие!

Черкезите, като вървяха из улиците и лаеха като кучета, да се преструват на попове, всяко дете заплака от страх! Аз в това време бях в църквата «Св. Богородица», гдето доде епитропът на църквата и ми peчe: «Отче Пахомие, да не се уплашиш, защото ще ти кажа нещо.» Аз рекох: «Кажи ми.» Той рече: «Викат те четирма заптии» — и като излязох, прибраха ме, двамата отпред, а двамата отзад, и ме закараха на конака. Щом постоях малко време там, дойдоха башибозуците из манастиря, като носеха пушки, саби, чанти и глави от въстаниците. Един казва, «он киши кестим», друг казва, «беш киши кестим».

Оттам, като ме прибраха, закараха ме у х. Цончови, който българин ме вижда, заплаква, защото били известени, че ще ме бесят. Щом влязох у хаджията и ме въведоха при пашата, който лежеше по бели гащи, и въжето, с което ще ме беси, стои при него, от едната му страна отличният му аскер, а от другата дряновският мюдюрин. Пашата, щом ме видя, запита: «Бу му дър баш кешиш», те му казаха: «Бу.» Той взема въжето, тупа го и ме поглежда, тупа го до три пъти, поглежда ме и ми каза: «Бе, ханзър, ти ли се намери да учиш хората, че като умре човек, подир четиридесет дни ще оживее, на вашата книга тъй било писано, донес книгата, ако пише така, аз ще стана българин.» Тогава аз му отговорих: «Такива думи не съм чувал, нито съм говорил, нито пък ги има в нашата книга. Аз от такива работи нямам известие.» Той ми извика: «Как нямаш известие, 40 платника брашно си бил приготвил и един орар джепане, а пак казваш, че известие нямаш!» Отговорих му: «Вие не уловихте ли от комитите, питайте да ви кажат.» Пашата попита аскера си дали са уловили от комитите, те му казаха, че уловили двама от тях, и прати да ги питат. Аз стоях със страх и трепет пред пашата, а пък Станьо х. Цончов се разхожда край вратата и дума: «Нямаш право да го обесиш, гюнах сайби оладжан.» Дойде и онзи, който отиде да пита въстаниците за манастиря, и каза, «е те му рекли, че манастирът няма известие от тази работа, защото ний не отивахме за в манастиря, а за Балкана, но като ни пристигна потерята, влязохме в манастиря да се запазим. Пашата, като помисли малко, рече: «Бен емин етмишим, бен буну асаджам» — и хвърля въжето на табораасъ, като му каза: «Вар ас бу пущу бе», и аз, като ме обзе огън от страх, казах му: «Сен бени асаджан олдуян, беним бу ищен хаберим иок, бени якаджам атеще.» Щом се впущам да се хвърля в огъня, големецът на табора каза: «Дур бакалам», и ме хвана, за да не се хвърля в огъня. Тогава пашата каза: «Ще те оставя да ходиш на майчините си дене.» А табор-аасъ взе да ми навежда главата, а мене, като ми се чинеше, че ще ме колят, не си наведох врата, но дряновският мюдюрин, като знаеше български език, думаше ми полекичка: «Струвай му поклон.» Аз, като се усетих, сторих му поклон и му целунах краката и коленете. Щом станах, пак почна да ме изпитва, като каза: «Сега те прощавам, но ако се улови нещо в тебе, т. е. че си взел участие в тази работа — пак ще те обеся», на което му отговорих: «Обеси ме, ефендим!» Тогава ми позволи да изляза, като ми рече: «Хади гит», но аз догде изляза из вратата, той ме повика, като рече: «Гел», и като се върнах, каза ми: «Хем като се молиш на бога, и за мене да се молиш, чу ли?» «Ще се моля, ефендим, как не» — отговорих му аз. И като ми рече втори път: «Гит», аз излизам из портата на х. Цонка засмян, но като излязох, що да видиш: турци, кадъни, цигани, циганки, а българин не се чува никакъв. Чувам една кадъна, като вика: «Насал асаджаклар, асаджак олдуян бохле ми олур.» Като вървях през тях, едни ме плюят, други ме попържат, трети ме мушкат, а малките циганчета се наловили по дрехите ми и ме дърпат насам-нататък, други гледат да ме спънат да падна, за да се смеят. Като преминах през тях с такова безчестие, което ми нанесоха те, тръгвам към х. Димитрови и виждам да се показват по прозорците тук-там българи, които ме здрависваха, но с пазение.

Като отивам у х. Димитрови и като вървях до средата на стълбата — седнах да си почивам, защото бях се заморил от толковато разкарвание. Тогава, като ме вижда милостивейшата х. Димитрова съпруга — пристъпи до мене с голяма жалост и като ме запитваше как съм се отървал от зверовете, видя по мене храчките, с които ме заплюваха смърделивите кадъни, заплака и рече: «Ах ти великий боже! Така ли оставяш мръсните същества турци да се ругаят с поставените от тебе словесни пастири. Защо ти, боже, не гръмнеш от ясното небе и да ги поразиш? Защо не накажеш тия християнски мъчители? Отърви ни от техните зверски нокти, стига са ни мъчили.»

Щом настана и тази нощ, всичките брегове се покриха от дивите башибозуци и черкези, които накладоха огньове големи, аскерът цяла нощ ходеше въоружен из улиците, а дивите черкези за сплашвание на населението запалват посред нощ една къща. Народът, потънал в жалост, викна да плаче, щото се чуваше доста надалеч, и от жалост човек не можеше да разбере що да прави.

След това доде един консул английски в Дряново, който влезе в дома на иконома поп Василий, и ме призова при него, и аз, щом отидох при него, почна да ме пита за манастиря как се е разорил, т. е. как са го съборили турците, и доколко е разорен. Щом разказах всичко относително за манастиря, той ми каза: «Каквото сте търсили, таквоз сте и намерили, кой ви е крив!»

След това, като се изминаха още няколко дни, в същата година 1876, 6 август, дойдоха други консули: руски, германски и още един, които, като отиваха за в манастиря през убитите 76 души въстаници, които се предадоха на Фазлъ паша, и като видяха по тръните ризите, гащите, поясите, калпаците, главите, краката, ръцете им развлечени - крайно се наскърбиха и почнаха да ме питат какво е това чудо и аз като им разправих всичко подробно, как са дошли въстаниците в манастиря и турците как са го съборили и др., тогава те при всичко друго казаха, че трябва тези кости да се заровят, от тях произлиза повреда. После, като тръгнаха за манастиря, аз ги посрещнах на разорените порти, гдето руският консул, като ме хвана за ръцете, заплака и ме введе в малката църква «Св. Успение пресветая Богородици», но само зидовете й останали, защото мръсните турци бяха я разорили дотолкова, щото по стените, гдето бяха останали светите образи, на които турците и черкезите бяха извадили очите, дупчили ги и им секли краката и ръцете, светият престол направен на части, камъкът му беше на две половини. Като разгледаха всичко това, руският пратеник призова из Дряново забитина, като му казваше: «Добре, человеците били комити, ами това комита ли е, защо е насечен дуварът и издълбани очите на светите образи?» «Мъчих се да възпра башибозуците да не копаят — каза забитинът, — но не можах, защото Осман ага не ми даде да ги забранявам», а консулът му каза: «Не си бил достоен, затова не си можал да ги възпреш.» После това отидохме във великата църква «Св. Архангел Михаил», но що да видим, там още по-жално: проклетите турци, като копали, ходили в светия олтар, щото го омърсили като същ нужник! Консулите като гледаха това турско и черкезко безчестие... х. Сава разплакано им казва: «Вий да е възможно да отворите сърцата на народа и да видите в тях доколко е преобладана скръбта и жалостта, то бихте се смилили над нашето теглило и бихте открили пред образована Европа нашето положение.» Тогава руският консул отговори и каза: «Ще потърпите още малко.» След това, като поседнахме в един ъгъл на църквата, почнаха те да ме питат колко хора сме били в манастиря и колко загуби са станали в него и аз, като почнах да им откривам подробно всичко едно по едно, ето изгубените манастирски имущества, които и ще наредим в настоящата книга за знаение на публиката. Тогава г-да консулите, като видяха, че не може се описа всичко отделно и че ще се измине много време, решиха, щото да го преценят изобщо, и затова излязоха и обиколиха всичките разорени стаи и прецениха всичките пагуби на манастиря за 1 500 000, т. е. за един и половина милион (1 1/2) гроша, което и записаха на протоколите си.

После ме попитаха колко свещеници, дякони и монаси има избити в манастиря, като им казах и тях — те ги записаха и казаха на дряновския мюдюрин да запрети на турците да не копаят вече в манастиря, но да се построи една стая, в която да се приберат ограбените манастирски неща. След това поръчвание те се отправиха за в Габрово.