Възраждане

 

Петър Пешев

 

ПЕТЪР ИВАНОВ ПЕШЕВ. (Роден в 1858 г. в Севлиево или с. Горско Сливово, Севлиевско; починал в 1931 г. в София.) Юрист, обществено-политически и книжовен деец, министър на правосъдието (1894, 1899—1900 и 1913 г.) и на народната просвета (1913—1918 г.): един от водачите на национал- либералната партия. Народен представител (1893—1919 г.). Член на БАН. Съвременник на Априлското въстание. Брат на председателя на Севлиевския революционен комитет и организатор на Априлското въстание в този край Стефан Пешев.

Публ. по: Пешев, П. Историческите събития и живота ми от навечерието на Освобождението ни до днес. (Чуто, видено, преживяно). С., печ. «Либералний клуб», 1925. 403, X с. (с. 35—47).

 

ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪБИТИЯ И ЖИВОТА МИ ОТ НАВЕЧЕРИЕТО НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НИ ДО ДНЕС

 

В началото на 1876 година до нас, учениците в Богословското училище, достигнаха смътни и тайнствени слухове за приготвяне в цяла България всеобщо въстание, за пристигнали от Влашко апостоли, които, предрешени тайно кръстосвали България и проповядвали бунт. Подочувахме, че се пренасяло оръжие от Влашко, че се приготовлявал бунт, леели се куршуми, ковали се саби и ножове, младежи правели военни обучения, полагала се тайно клетва за съзаклятничество. Понякога четяхме бунтовни листове, вестници и брошури. Чувахме да се пеят, па и ний самите изучавахме и пеехме бунтовни песни. При учителите в Богословското училище започнаха да идват понякога скришом непознати и тайнствени лица, с които се срещаха и си шушукаха предпазливо.

След 20 април дойде в манастиря най-големият ми брат Стефан. Подир срещата си с учителите последните ми позволиха да взема учебниците си и да си замина с брата си за Севлиево. Брат ми съобщи, че трябва да се прибера у дома, тъй като той ще отиде с въстаниците в Балкана, та аз трябва да остана при родителите си.

От манастиря с брата си отидохме в Г. Оряховица, дето той се среща с Измирлиева, Панова, Вичо Грънчаров и със Ст. Стамболова. Последния (23-годишен) намерихме в една ниска къщица, седнал на миндеря, обут в потури и фермене и пишещ.

Личеше по умния му и жив поглед, по интелигентното му лице, по чистите му ръце, по разговора му, че това не беше селянин, но образован гражданин, който се прикрива в селско облекло. Като излязохме от къщата, брат ми пришепна: «Този е Стефан Стамболов, апостолът на Търновския въстанически окръг.» Това име ми беше вече познато от Старозагорското приключение през 1875 г., дето той извърши опит за въстание, и от сбирката «Песни стихотворения», която Хр. Ботев и той бяха издали наскоро във Влашко. Стамболов ми направи силно впечатление.

От Г. Оряховица, дето брат ми се споразумя за въстанието и отдето взе револвери и книжа, ний отидохме в Търново. Тук, в Давидовия хан, намерихме другаря на брата ми Иванчо Кънев Устабашиев. В Търново тогава за пръв път се фотографирах в една снимка с брата си, Ив. Устабашиев и Евтим... мой съученик, родом от гр. Хаджиолу Пазарджик (Добрич).

Пътувахме за Севлиево с файтона на Чобанов. По едно време захвана да вали силно дъжд. Към местността Кална кория Никола Геринчето, халач-дръндар, който караше магаре, натоварено с две кошчета памук или вълна, ни спря и пришъпна на брата ми, че е дошъл да го предупреди какво полицията в Севлиево го търси и че не трябва да влязва в града, защото ще бъде арестуван. Брат ми и Ив. К. Устабашиев решиха да останат в ханчето на Иван Ненов и синовете му Нено и Васил И. Воденичарови край шосето в долчинката при турското тогава село Богатово, па оттам да заминат за балканските села.

В пороен дъжд, придружен от молнии и гръм, аз заедно с файтонджията потеглихме за гр. Севлиево. Беше вече мръкнало. Не се виждаше нищо. Като стигнахме до дървеното мостче при самия град в Сабулнамата, пред файтона се изпречиха няколко стражари и войници с пушки. Заповядаха да спрем. След като попитаха с нас ли е Стефан Пешоолу, двамина заптиета се качиха при мене във файтона и ме отведоха в конака, дето чакаха каймакаминът, юзбашията дели Ибрям и други още виновници. Слязох от файтона, снеха от него дрехите и книгите ми — учебници — и ме разпитаха къде е брат ми. Отговорих: «Не зная.» Без да ме разпитва повече, каймакаминът заповяда да арестуват файтонджията, а мене предаде на едно заптие да ме отведе у дома със строга поръка «да не ме плаши и да не ме тревожи нещо». Заптието с фенер в ръка ме поведе за у дома. Като стигнахме, заптието похлопа на портата, обади се баща ми и той ме предаде нему. Разправих случката на смутените си родители. Те извънредно много се разтревожиха и обезпокоиха за съдбата на брата ми, най-любимия им син, революционната дейност на когото знаеха.

По-после се узна, че полицията в Търново, по указание от Севлиево, проследила брата ми, подозряла го и дала телеграфическо нареждане в Севлиево за арестуването му. Съзаклятниците в Севлиево узнали за тия разпоредби от Хр. Спиридонов, член в мезлиша, изпратили верния свой другар добрия бай Никола Гелинов да предупреди брата ми за опасността.

На другия ден с голяма тъга узнахме у дома, че поради поройните дъждове, от които силно придошла р. Росица, брат ми не е можал да я премине, за да отиде в Балкана. Той се принудил заедно с другаря си Устабашиев да влезе в града и да се скрий в дома на зетя ми Спиридон Кънчев. Понеже братята на зетя ми, живущи в същата къща, са се боели, че брат ми ще бъде открит у тях и те ще се компрометират и изложат на опасност, то му дали да разбере, че трябва да напусне дома им и да отиде в друга къща. Ив. Устабашиев, преоблечен в женски дрехи, излязъл пръв, успял да се промъкне през разни къщи и улици и да влезе навътре в града из сигурно място, а брат ми, като се опитал да остане в дома на леля ни Гана Ив. Илеоолу и като не бил приет, принудил се да се прехвърли в съседната малка къщичка с голям двор и градина, в която е живяло едно бедно семейство. Тая къщичка е съседна до къщите на Илеоолу и Георги Дандулов близо при Метя, на самия източен край на града. Тук брат ми е бил облечен в проста носия: потури, фермене, като другите неща и гражданските си дрехи оставил у сестра ми, която пък ги препратила в друга къща.

От новото си прибежище брат ми не е успял да излезе из града, нито пък да се промъкне негде но-навътре, на сигурно място. Настойчиво се говори дълги години наред, че Ив. Илеоолу, свако ни, приятел на турците, предал уж брата ми, като посочил де се крий. Не мога да твърдя дали това е вярно. След два-три дена къщата, в която брат ми бе се скрил, бе заобиколена от много заптии и войници, заловиха го и го откараха, потънал в кал, вързан, в полицията, дето е бил затворен в тъмницата, в долния югоизточен край на сегашния севлиевски затвор, в тъмница, в която се държаха тогава осъдените за убийство, оковани в синджири и пранги (букаи). След арестуването на брата ми бидоха арестувани и други лица, подозрени в съзаклятие за бунт, между които: Ватьо Ив. Манев, Ив. Хр. Конти, Ватьо Цанков, Сава Анастасов Ненчев, Стефан Златев, Ив. Н. Яранов, Ив. Воденичаров, синовете му Васил и Нено, файтонджията Чобана и пр. Градът биде обзет от страшна уплаха. Някои от съзаклятниците обаче успяха да отидат в Балкана, други избягаха, а трети се скриха из града.

В същия ден, когато заловиха брата ми, у дома се извърши обиск по следующий начин:

Каймакаминът, кадията, мюфтията, архиерейският наместник поп Марин, двамина българи, бирникът и пр., придружени от заптиета, дойдоха у дома да търсят оръжие, въстанически дрехи, компрометирующи книжа и пр. Аз ги причаках в новата къща и успях да скрия няколко писма, една въстанишка униформа, една ингилишка модерна пушка и др. неща. Поп Марин, вървящ пръв, успя да ми пришъпне да скрия опасните работи и да не казвам нищо. Обискът се свърши без резултат. Не се откри нищо. Чиновниците се държаха пристойно: не оскърбяваха, не претърсяха нито обстойно, нито внимателно, като че вършеха една формалност.

Разследванието на брата ми в Севлиево ставаше винаги след дълги и мъчителни изтезания и дене, и ноще. При тия мъчения с надвисване главата му надолу, краката окачени върху гредите на тавана, с извиване месата му с керпедени (клещи), със скубане мустаците му, с туряне клечки под ноктите. Присъствуващите при тия мъчения затворници севлиевци са плакали и са се ужасявали от зрелището. Брат ми е пренасял стоически и твърдо тия мъчения, крепен от вярата в светостта на делото, за което страда. Мъченията се извършвали в яхъра под затвора, до самата стая тъмница. Мъчени са били и други затворници, между които Ватьо Цанков, Хр. Ив. Конти, Ватьо Манеолу, Стефан Златев, табак, първият от които се поболя от тия мъки и умря наскоро след освобождението на България.

Докато брат ми беше още в севлиевския затвор, въстанието, в което взеха участие батошевци, кръвеничани, новоселци, севлиевци, а също габровската чета на Дюстабанов, биде жестоко потушено от башибозуците и черкезите на плевенския каймакамин дели Неджиб и събраните от първенците турци на околните чисто турски села Градница, Дерелин, Чадърлии и пр. Селата Батошево, Кръвеник и Ново село, както и Батошев. манастир бидоха опожарени, ограбени; жени, деца и мъже изклани; заловените в Балкана въстаници след разбиването им в боаза — Карагьозов, Гочо Куев, учителят Никола Дабев, поп Радион от Ново село, игумен Давид, Христо Филев от Кръвеник и др. — бидоха докарани в Севлиево. Башибозуци донесоха отсечените глави на дядо Фильо от Кръвеник и на други въстаници, избити на върха Стара планина, подхвърляли ги и показвали ги на брата ми и се подигравали с тях и с него. Тия глави на мъченици, изклани в Балкана, са били хвърляни в нужниците. Дядо Фильо беше влиятелен първенец в с. Кръвеник, обичан и почитан от населението там и уважаван в цялата Севлиевска околия. Той бе изобразен на стената до един прозорец в кръвенишката църква, която през въстанието турците изгориха, на мястото на която по-подир построиха нова. Във въстанието Фильо взе живо участие като водител. Той загина в сражение навръх Стара планина. Син му Христо Филев, млад, хубав, решителен, биде обесен в Севлиево на 3 юли 1876 г. Вечна памет на двамата мъченици за свободата!

В началото на май брат ми и другарите му от севлиевския затвор бидоха закарани в Търново, дето беше учреден извънреден съд под председателството на Али Шефик бей, пратен нарочно от Цариград, за да съди въстаниците. С откарването му в Търново брат ми се избави от изтезанията, на които бе изложен в Севлиево, ръководени от севлиевския първенец турчин-изедник Сабдулах ефенди, злодеянията на когото брат ми бичуваше и разкриваше в дописките си във в. «Напредък» през 1875 и 1876 години.

Агитатори в Севлиевското въстание бяха, доколкото знаех тогава, Георги Икономов от Сливен, Вичо Грънчаров от Г. Оряховица, Дончо Фесчи и др. Последният взе участие с въстаниците в с. Батошево и загина. Вичо Грънчаров се изгуби неизвестно где.

За въстанието се бе завърнал от Букурещ братовчедът ми (син на чичо ми х. Цоню) х. Иванчо Ц. Пешев, по-стар около 4 години от брата ми и който от малък бе отишъл във Влашко на работа. Той се кри дълго време в Севлиево, арестуван бе след амнистията и по-поосле биде освободен.
Брат ми бе откаран в Търново вързан и обкован в ръцете с белегчета. В Търново бе поставен в каменния затвор, на юг от зданието на конака. В тоя затвор по-после бяха поставени Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Измирлиев, Ив. Панов, габровските учители, габровските и новоселски въстаници и др.

Въстаниците от търновските села под предводителството на Бачо Киро, поп Харитон, Пармаков, Червеноводски, застигнати по пътя за Балкана от турските войски под водителството на Фазлъ паша, намериха прибежище в Дряновския манастир. Тук те се защищаваха храбро, но бомбардирани с топове, те бидоха разбити. Една част бидоха избити, повечето сполучиха да избягат и малка част бидоха заловени. Бачо Киро биде заловен в селото си.

Фазлъ паша, след като разби въстаниците в Дрянов. манастир, отиде с войските си в Габрово, дето излови и прати в търновския затвор габровските учители, няколко граждани и селяни въстаници. След това той дойде с войските си в Севлиево и се установи на лагер на поляната на десния бряг на р. Росица, срещу конака. Казват, че като бил пиян, той заповядал да бомбардират и запалят Севлиево, но турците първенци с молба го отклонили от това му решение.

На другия ден след идването на Фазлъ паша, мисля, че бе 11 мая — Кирил и Методий*, — след пладне няколко заптиета, придружени от войници, започнаха да арестуват видните севлиевски граждани и до вечерта напълниха целия затвор. Арестувани бидоха в тоя ден: братя Гатьо, Иван, Спиридон и Стефан Кънчеви, братята Минчо, Стефан и Хр. Златеви, х. Хубан Кючуков, Васил Бойнов, Сава Яков Бъчеваров, Митьо Войводата, Гочо Драгошинов, Стеф. П. п. Недев, Стоян П. Богданов, учителите Захарий Кънчев Даскалов, даскал Боньо и Кръстьо Денчев Сухиндолски, поп Марин Софрониев, Иванчо х. Ангелов, Ив. Цачоолу, х. Кольо Конов, Никола Койчев, Илия Денчоолу дели Михал, Хр. Спиридонов, Петко Ганчев, Христо Владимиров. Последните трима души бидоха арестувани в двора на конака при излизането им от меджлиса, на който те бяха членове.

В тоя ден бидох арестуван и аз. Взеха ме от къщи заптиета. Отведоха ме при другите затворници. По пътя към затвора видях, насядали пред дюкяна на х. Стефана, на пазаря, турци офицери и първенци и няколко българи. Казваха тогава, че между тях бил и Фазлъ паша. Седнали били да гледат прекарването на арестуваните.

Пренощувахме в севлиевския затвор. На другия ден сутринта ни откараха за Търново. Севлиевските първенци измолиха да им се позволи да пътуват в кола. Те прибраха и мене. Останалите затворници, в това число учителите, гъбенските свещеници и други селяни, бидоха подкарани свързани в синджири. Колата и няколкото редици вързани затворници, на брой около 100 души, бидохме подкарани от един батальон войници под командата на един майор, добър, благ, благороден, наречен от бай Христо Спиридонов «блага душа», родом от Цариград. В Севлиево останаха в затвора Ив. х. Ангелов, Ив. Цачев и др., защото дали рушвет и защото за тях се застъпиха влиятелни турци, техни приятели, каквито тогава, освен Саадулах ефенди, бяха: бейовете, Мурадооглар, мюфтият, кадият, Касабоолу, х. Мехмед Али и син му Осман ефенди, Рюстем ефенди, х. Исмаил и пр.

По пътя за Търново жителите на турските села Богатово, Малкочево, Добромирка, Новоселка ни посрещаха възбудени, с враждебни викове и посягаха да ни бият, но благородният офицер, началник на конвоя, ги пропъждаше със сила, като заповядваше на аскера да разгони фанатизираните тълпи. Същият офицер допущаше по пътя често почивки, през време на които караше войниците да поднасят вода на измъчените затворници.

Като наближихме гр. Търново, на Марно поле наслязохме от колата, наредихме се заедно с другите затворници, извадиха напред свещениците, разгънаха черковните хоругви, взети от гъбенската черква, уж като заловени трофеи: въстанически знамена. Тъй наредени, войниците ни подкараха през сред града, през Баждарлък, за към конака. Тоя ден беше хубав, пролетен, празничен — неделя, поради което дюкяните бяха затворени и улиците бяха препълнени с народ, любопитен да види заловените въстаници и знамената им. В тълпата видях учителя Т. Шишков и моя съученик от Богословското училище търновеца Михаил Ив. Заяков, с когото разменихме тъжни погледи.

На мръкване стигнахме конака, дето беше препълнено с турци, наежени, враждебно настроени, които ни ругаеха.

Откараха ни в големия яхър, в долния кат на конака, на южната му страна, с прозорци, обърнати на юг към Светата гора и към зданието на затвора. Яхърът беше широка и дълга каменна, солидна сграда, препълнена вече с други затворници — габровци, г. оряховчани и др.

Криво-ляво в тъмнината, изморени от път и тревоги, се настанихме кой где намери и преспахме първата нощ в яхъра, без да бе той очистен. При нас после доведоха и дряновчани, между които първенците х. Димитър х. Ганчев и Цочо Недков. Аз бях се настанил при севлиевските първенци, които се отнасяха съчувствено към мен, покровителствуваха ме, грижеха се за мен и ме хранеха. Особено любезен бе добрият бай Христо Спиридонов. Той беше най-бодър, най-весел и жизнерадостен. Той беше душата на компанията ни. Често ни разказваше интересни случки от историята. Понякога дори попяваше. Правеше ми впечатление неговата интелигентност. Той ми бе симпатичен и обичен през целия му живот.

Още на другия ден рано сутринта от прозорците на яхъра съзрях към желязната преграда на затвора отсреща брата си, който, види се, чул за докарването ни, бе се изправил да ни види. С чаровната си усмивка той ме поздрави. С поглед, със знаци, мълком, разменихме мисли. Със знаци се помъчих да узная от него дали е получил пратената от майка ми антерия с ушито в нея парче от честния кръст, а също тъй дали Ст. Стамболов е свободен.** Името на последния означих с ръка по стената на прозореца, без обаче да пиша. Зад същата решетка по-подир съглеждах често фигурата на Цанко Дюстабанов, облечен в арнаутски джепкен, с превързана, ранена при сраженията в Балкана ръка.

Тоя начин на свиждане и мълчалив разговор с брата си продължавах всеки ден, докато бяхме в яхъра. Само веднъж и за последен път се видях с брата си в широкия коридор на конака, в горния етаж, дето се разминахме, без да си продумаме, когато ме водеха при съдебния следовател, а него извеждаха от заседателната зала на извънредния съд след разпита му там. Разплаках се при тая среща.

Докато бяхме в яхъра, един ден доведоха при нас даскал Киро от Бяла черква. Той седна при нас. Наобиколихме го всички севлиевци. Каза ни, че иде от съда, който току-що го осъдил на смърт.

Направи му силно впечатление възрастта ми и като узна кой съм, даскал Киро каза:

«Там, в затвора, се сприятелихме с батя ти Стефана, когото познавах от по-рано. Той е прекрасен, умен, куражлия, все засмян... Мил ми е! Дано бог го запази!» След като той разправи за съдбата си, за осъждането му на смърт и за предстоящото му екзекутиране, за което бил предизвестен, той се разчувствува, развълнува се и започна да пее, импровизирайки вдъхновено прощална песен към отечеството, към селото си, към съпругата си и децата си. Песента бе тъжна. Певецът я импровизираше под впечатлението на смъртната присъда и предвид близката си смърт. Бачо Киро бе тих, спокоен, а в тоя момент вдъхновен. Той разтъжи и разплака всички ни. Още незавършил песента си, чу се откъм вратата гласът на ключаря: «Мурад бей Кюйлю, даскал Киро!» Като чу тоя зловещ зов, Киро стана, прекръсти се, каза ни «сбогом, братя!» и излезе от вратата. Чухме после, че го завели под силен военен конвой на бесилката, въздигната на западния край на гр. Търново, дето го обесиха.

В същия тоя ден и на същото място обесиха освен даскал Киро учителя Иван Панов, родом от г. Търново, водача г. оряховските въстаници. От яхъра видяхме, като изведоха от затвора него и Измирлиева, и двамата облечени във въстаническата им униформа, и как ги поведоха към бесилото, последният — в Г. Оряховица, дето после му е въздигнат паметник. Чухме още същия ден, че когато водели към бесилото Ив. Панов, по пътя през Баждарлъка той е протестирал буйно и силно, противил се, борил се със стражата, произвел силна тревога и вълнение в целия град.

Един ден, в края на м. май, между турците в двора на конака, около затвора, забелязахме особено движение. В обноските на затворническата стража се прояви лютина и нервност. След няколко дни от недоизказани някои думи на наивния ключар разбрахме, че вълнението било причинено от минаването от Влашко в България през Дунава на една голяма чета «комити». По-после стана явно, че това е била четата, предвождана от Христо Ботев, която премина Дунава на 17 май при с. Козлодуй (Оряховско) и която биде разбита над Враца.

За Севлиево, след освобождението ми от затвора, пътувах нерадостен, тъй като в затвора оставаше брат ми, съдбата на когото ме плашеше и не ми даваше спокойствие. Радостта на родителите ми с моето завръщане не беше пълна, тъй като те се тревожеха много за положението на брата ми, върху когото тежаха най-тежките обвинения като водител и организатор на въстанието в Севлиевско.

В Севлиево аз, родителите ми и брат ми Минчо прекарахме в трепетно очакване новини от Търново, които биваха много противоречиви.

Убийството на султан Азиса и възкачването на престола на Мурада (17 май 1876 г.), за когото се говореше, че е благ, хуманен и свободолюбив, ни даваха надежди за спасението на брата ми. Говореше се, че новият султан дал амнистия за всички бунтовници, които уж щели да бъдат освободени от затвор.

Противоречивите слухове и надеждите за спасение на брата ми продължаваха чак до 24 юни 1876 година. Към пладне 24 юни — четвъртък — чухме, че останалите в Търново затворници, в това число брат ми, били освободени и ще се завърнат в Севлиево надвечер. Радостта у дома бе голяма, макар известието да се посрещна резервирано. Майка ми започна да приготовлява посрещането на сина си любимец.

Надвечер обаче, когато пристигнаха от Търново някои от другарите на брата ми, освободени вече, те предпазливо, шепнешком, съобщили тук-там, че брат ми е осъден на смърт и че утре ще бъде обесен. Тоя слух подочухме у дома. Тревогата и уплахата от него вкъщи се засили още повече, когато към дома ни почнаха да забикалят заптиета и чиновници. Те оглеждали къщата ни с намерение да издигнат бесилката пред портата, в ъгъла между нея и издадената към улицата част от новата ни двуетажна къща. Към мръкване бесилката наистина бе издигната на пазаря на западната му част, близо до Вешковата фурна. Не оставаше вече никакво съмнение.

В същото това време се научихме, че брат ми, вързан с белегчета на ръцете, в шеркет — пощенска кола със силна стража от заптиета и войници, — и другарят му Йонко Карагьозов са докарани от Търново и откарани в затвора при конака. Тутакси майка ми, придружена от съседки, лелите ми и др., отиде да види брата ми. Тя обаче не била допусната да влезе в затвора при сина си, но през зиданото прозорче можала да го види, да хване ръцете му, да размени няколко думи с него и да си вземе последното сбогом с него, да го оплаче, без да промълви грозната дума за близката му смърт.

Картината на това свиждане е била много трогателна. Тя, както и последнята предсмъртна нощ, прекарана от брата ми в севлиевския затвор, са описани хубаво от 3ах. Стоянов в книгата му «Записките по въстанието». Зах. Стоянов е бил очевидец, тъй като същата нощ той е прекарал с брата ми в същата стая на севл. затвор.

Зах. Стоянов, както е известно, след разбиването четата на Бенковски, в която е участвувал, е бил заловен в Троянско и на път за Търново, дето е бил откарван, той се намерил в севлиевския затвор в същата нощ, последна от живота на брата ми. На тоя случай се дължи художественото описание от Зах. Стоянов предсмъртните часове на брата ми, другаря му Йонко Карагьозов и Тодор Кирков, тримата осъдени на смърт. Това описание послужи после (в 1902 г.) на д-р П. Ив. Стоянов, сега професор по хирургия, да посвети две хубави сцени от книгата си «Войвода Тодор Кирков Ловчалията» (картини от българските въстания) на трагичното свиждане на първите двамина с майките си и на начина, по който са прекарали времето до обесването им.

Тая нощ е незабравима за мене. Аз я прекарах в плач и молитви към бога да избави брата ми. Тогаз вярата ми бе тъй силна, чиста и детски наивна, щото се надявах, че бог ще извърши очакваното от мен чудо за избавление от предстояща смърт!

На 15 юни, петък, пазарен ден, рано сутринта брат ми бе докаран до бесилката от силна стража войници и заптиета, окован с вериги, с вързани ръце. Целият пазар беше препълнен от зрители, главно турци, от града и селата, последните дошли и за пазаря тоя ден. Никой от домашните ни не бе допуснат да види за последен път брата ми. Домът ни бе блокиран от стража. Аз обаче се промъкнах до пазаря. Сестра ми Марийка х. Симеонова Георгиева, къщата на която е на пазаря, и аз можахме да видим брата си. Той също ни съгледа. Позната със своя кураж и решителност, сестра ми извика: «Братко, прекръсти се!» Свещеникът Иван, който бил доведен при бесилото, за да изповяда брата ми, се уплашил много, бързал да се отдели от него и да си отиде, но брат ми го задържал, като му казал: «Имам, отче, още да ти говоря и да се изповядам.» Брат ми е проявил бодрост и кураж до последния си час.

В същия ден и на същото място биде обесен и Йонко Карагьозчето от Севлиево, който взе живо участие в подготовка въстанието и в сраженията на Балкана.***

През целия ден телата на брата ми и Карагьозов са висели на бесилката. Надвечер властта позволи да се приберат телата по домовете им. Погребението се извърши на 26 юни, събота, в двора на църквата «Св. Троица», на южната ѝ част, близо до олтаря. Над гроба е поставено скромно паметниче. На погребението, извършено с всички църковни почести, присъствуваха множество граждани, мало и голямо, без каквато и да е пречка от страна на турските власти.

Следующият петък, 2 юли, бидоха обесени на пазаря, на мястото, дето е сега паметникът, свещеник Радион от Ново село (Троянско, тогава Севлиевско), Никола Дабев от Севлиево, учител в с. Ново село, Иванчо Пресначето от гр. Севлиево. Казваха тогава, че тия лица са били амнистирани, но местните власти побързали да ги обесят.

Още в 1876 г. неизвестен автор състави следнята песен, която много години, па и дори досега се пее в град Севлиево:

Гори и полета, и ти, високи Балкан,
жално зашумете, ангела жалейте.
Ах, моми, булки, бабички,
черно си забрадете, Стефана жалейте,
ах, ах, и Стефана Пешев.
Дараджите висят, милий боже,
насред пазаря, че ще да обесят,
мили боже, Йонка Карагьоза,
Йонка Карагьоза и Стефана Пешев.
На пазаря ходи, джанам, Йонкова майка,
жално, милно плаче и си люто кълне:
«Дано даде господ дараджи да паднат,
въжа да се скъсат. Йонко жив да остане.»
Стефанова стара майка през прозорец гледа,
къса се и плаче и се богу моли:
«Господ да помогне народ да въстане,
народ да въстане, свобода да иска.»

 

*Г-н Ив. П. Златев ми явява, че в тефтеря на баща му Петко Златев, абаджия, е забелязано:
«На 1876 г. Май 20 затвориха първенците и всички християни. Закараха и мен, дето ме теглиха на синджир да ме бесят и викаха дай си оръжието, както и на всички други бяха искали оръжието.»
Не зная обаче дали тая бележка се отнася до арестите, извършени при идването на Фазлъ паша.
**Ст. Стамболов можа да се спаси. Той се кри дълго време в с. Самоводене, до Търново, отдето успя да премине във Влашко.
***Севлиевският летописец Петко Златев, абаджия, бележи в тефтера си:
«На 1876 г. юни 25 обесиха Стефана Пешева и Йонку Карагьозчето. Беше петък. Сутринта събота пуснаха арестуваните.»