Възраждане

 

Петьо Буюклиев

 

ПЕТЬО (Пеньо) ХИНКОВ БУЮКЛИЕВ. (Роден около 1839 г. в Севлиево, починал в 1909 г. в Севлиево.) Учител. Участник в Априлското въстание. Арестуван и заточен. След Освобождението търговец.

Публ. по: Марангозов, Ив. Н. Новоселското въстание. (Осемдневната борба под Марагидия). Ловеч, печ. «Драгол Мичев и син», 1925. 102 с. (с. 50—54, 55, 56—60).

 

НОВОСЕЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

 

Помня, през месец октомврий беше, когато Цанко Дюстабанов получи едно писмо от Донча Фесчият из Ески Заара, съдържанието на което беше по предаването на ескизааренците и наставления за предпазване, и освен това даваше ни кураж да се не отчайваме, но да се готвим за 1 май 1876 година. Между другото в писмото си молеше да му се намери място в Севлиево, където ще може да се укрие, защото той наскоро щял да пристигне.

Писмото на Фесчият ни даде повод да се събираме на заседания и обмисляме въпросът по-добре.

Почти всички бяхме на мнение да почнем изново деятелността си за подготвянето на друго въстание, през месеца май. Относително мястото де трябва да се крие Фесчият, Дюстабанов предложи своята воденица, която се намира на 200 м от гр. Севлиево. Аз не се съгласих, защото там имаше двама-трима воденичари, от които се опасявах да го не предадат. Аз предложих къщата на Панайот Ковача за криене на Фесчият, защото тя бе край града на по-безопасно място. На моето предложение всички се съгласиха и с нетърпение от ден на ден очаквахме Фесчията. Дълго време го очаквахме да пристигне час по-скоро. Минаха се няколко месеца от получаването на писмото, без да ни е писал повторно; това негово закъсняване ни накара да се съмняваме, че той е издаден или хванат вече.

На пролетта, през месец март, в един неделен ден сутринта се навъртах около дюкяна (магазията) на хаджи Коля, дето забелязах Цанка Дюстабанов, че минава с един человек, непознат на мен. Понеже го очаквахме, макар и да не познавах Фесчията лично, минаха ми на умът дългите разправяния за него, с които разправяния и описания чертите и белезите на лицето му аз си представих, че той е Дончо Фесчият, и без колебание отидох при тях, поздравих ги и тръгнах заедно с тях.

Като повървяхме малко, Дюстабанов се отдели и ми каза да заведа Фесчият, където аз знам. Аз го заведох в къщата на Панайот Ковача, която къща бях посочил по-рано пред събранието. С пристигането на Фесчият в Севлиево започна и нашата трескава деятелност по отношение приготовлението за въстанието. Почнахме редовно да се събираме в къщата на Ковача. За да не ни подозрат в честото ни ходене при Донча Фесчията, всеки път се наричахме за някоя работа, като вземахме мотики, лопати и други сечива, уж да ги поправя Ковача. Често пъти сме се смели с Дюстабанов, като повлечеше в един чувал всичките чукове от воденицата, други път пък други неща натурял в чувала, уж да ги клепе Ковача.

В събранията даваше се преимущество на Донча Фесчията, Цанко Хр. Дюстабанов и Стефан Пешев, като хора по-развити и по-буйни; те се считаха един вид като войводи. В едно от нееднократните ни събрания натоварен бях аз наедно с Никифора Симеонов да отидем из дюкяните и съберем колкото куршум има, като обещавахме на дюкенджиите, че ще им изплатим сумата после два месеца. Длъжността си, която ни беше възложена, започнахме най-напред от дюкяна на Кюркчиев, дето намерихме две кюлчета куршум, тежки 43 оки. Щом се претегли куршума, Никифор Симеонов го грабна и го тури в пояса си, без да може да се познае, че носи нещо; това на самия мен се виждаше чудно. На господина Кюркчиева не платихме нищо, но и той не ни помена за пари. След това събрахме куршум и от други дюкяни, нещо повече от 300 оки. В същото време ни се случи да купим и един товар барут от двама арнаути; при изплащането не ни достигнаха парите, а за да не се случи някоя неприятност, Ватьо Иванов Манев си продаде ливадата, за да се доизплати барута.

Куршума и барута стоварихме у Димитра Симеонов, който постоянно се занимаваше с леене куршуми и правене фишеци. С това се изпълни една важна работа от нашата задача. Набавиха се още някои необходимости, за да можем да се бием с турците.

След като приготвихме някои от най-необходимите неща, остана ни да намерим и два коня, за която цел бях натоварен аз. Тъй като не разполагахме с общи суми, ами кому колкото позволяваха средствата, купуваше едно друго, затова и аз купих от с. Крушево един кон за 1150 гроша и други от с. Хирево за 800 гроша. В това време работата ни беше в най-големия разгар и най-голямата опасност от предателство, а за да бъдем по-спорни и да почнем обиколката си по селата, за да изкараме селяните, трябваше, а и необходимо нужно беше съзаклятие с всичките му формалности. До това време имахме много съчувственици, обаче за клетва се явиха 12 души.

Съзаклятието се свърши на... април в домът на Димитър Симеонов от свещеник Георги Дабев.

Клетвата стана пред две кръстосани саби, знамето сред два револвера отстрани, светото евангелие и честния кръст. Най-важното от клетвата беше: да се не издаваме един други, в случай че хванат някого, никой да се не предава; в случай че бъде хванат, да се не самопризнава; ако има в себе си оръжие, да се защищава. Като се изпълниха тези формалности, пристъпи се към разпределение ролите на всеки един от нас.

Дюстабанов предложи да отида аз със Стефан Пешев и с Никифор Симеонов при дяда Филя в с. Кръвеник: а) да ни съдействува за повдигане на населението като стар чорбаджия, на когото се чува думата; б) да ни разведе да изучим местата по Балкана и изберем позиция по боазите между с. Столът и Кръвеник и между Дебнево и Ново село. Това предложение на Дюстабанова се прие и ние тримата почнахме да се готвим за път. За селото Кръвеник тръгнахме на 10 април 1876 година. Тъй като дядо Фильо постоянно дружеше с някои по-видни турци, ний все се съмнявахме да не е някой турски шпионин. Обаче работата не излезе така; нас ни учуди това, че той знаеше всички наши планове и съгласно тях той е действувал в с. Кръвеник. Работата се добре разбра, че господин Дюстабанов е ходил по-рано и се е споразумял с дяда Филя, който положи главата си заедно с главата на сина си Христа за освобождението на петстотингодишния роб. С пристигането ни в Кръвеник още първия ден се спряхме у дядови Фильови. Там заварихме Йонка Колев Марангозчията от с. Ново село (Троянско), мастора на двата черешови топа, които бяха оковани от Коля Тодоров. В това време те се съветвали върху същото, за което и ние сме отишли.

След здрависването ни дядо Фильо ни запита: «Къде отивате, момчета?» Ние му отговорихме, че нарочно до него идем и че работата ни е по... но преди да свършим разговора си, дядо Фильо пое думата и почна да ни разправя, че работата отива много добре, приготовленията се правят навсякъде и че на нас остава да изучим Балкана, за да знаем къде именно ще се събираме. Нощта прекарахме все в разговор относително приготовленията за въстанието. На другия ден, след като обядвахме, дядо Фильо ни каза, че този новоселец ще си замине за Ново село и ние трябва с него да заминем да разгледаме Балкана, като изберем място за двата черешови топа. Не след дълго време ние тръгнахме за Балкана, додето ни придружи и дядо Фильо. Най-после определи се мястото на двата черешови топа — едина в боаза между село Столът и Кръвеник, а другият в боаза между селата Дебнево и Ново село, а именно единият над Касабоолу-чешмеси, Дългодрейска махла, а другият в Дебневският боаз, Каменно бърдо. След като прегледахме и избрахме тези места, Пешев и Симеонов заминаха за в Ново село и оттам ходили в Троянския манастир, отгдето се завърнаха в Севлиево, а аз, като се отделих от тях, обиколих някоя и друга махла. Селяните узнаха нашата мисия, знаеха защо се скитаме и обикаляме толкова често селата. Те, като разчитаха напълно на нас, често пъти са ни викали на помощ срещу някои турци.

Някои от селяните гледаха на нас като на спасители: хора, които са се пожертвували да запазят честта си и честта на другите. Че това е тъй, говорят самите обстоятелства, тъй например: като пътувах един път през с. Столът (Граднишки колиби), отбих се да пренощувам в къщата на свещеник Петко Начев. След малко се събраха някои и други селяни, от които някои ме молиха да им помогна, отначало даже аз не знаех в какво да им помогна. След като ги разпитах по-обширно, те ми разправиха, че разбойникът турчин Маньоолу Алил насила завел попа до църквата (храма «Св. Георги»), като го карал насилствено уж да му разправя някои работи. Без да се мая и без да му мисля много-много, аз взех револвера, турих го в пояса и тръгнахме към църквата, където видях въпросния турчин с един чибук в уста и попа до него. Те бяха близо до иконите, турчина питаше попа: «Какви са тези икони?», като ги оскверняваше и опушваше с дима от чибука си. Като го гледах така, аз се разтреперах от гняв, спуснах се върху му, улових го здраво и почнах да го питам: «Защо си дошъл с чибук в уста, за да се подиграваш с нашата светиня?» В това същото време с едно силно потласване аз го изтласнах из църквата, като му хвърлих и няколко заслужени псувни.

След като се завърнахме в Севлиево, поръчахме чрез другарите си да ни изпратят от Габрово сабли. Научихме се, че саблите ни ще ги изпратят с грънци. Тази поръчка я чакахме всеки час, а тя едва на 25 април пристигна. Този ден, следобед, се навъртах из пазаря, гдето забележих един кон с грънци, а водача му се оглежда ту на една, ту на друга страна. Като го забележих, че се оглежда ту на една страна, ту на друга, аз се сетих, че това са саблите, и без много двоумене му казах да тръгне след мене, като мислех да го заведа у дома си и там да стоварим саблите. Обаче в същото време ни подири един заптия, аз като знаех, че домът ми постоянно се варди от заптии, реших да ги отведа в някоя друга къща. Заптията, като тръгна с нас, искаше да узнае какво ще стане с тия грънци и не ни оставяше, то аз намислих да го убия, като откарах кираджият в домът на Хр. Цанков, на когото напълно разчитах, че ще ми помогне да очистим заптието. Когато вкарахме конят в домът на Хр. Цанков, заптията се върна назад, а ний прибрахме саблите, които още същия ден чрез жените ги раздадохме на другарите.

С приготвянето на всички необходимост за борба настъпи момента да завземем всеки от нас почетното си място в качеството си на командир или прост комита. Върху Карагьозова и мен бяха възложени грижите да приготвим и изведем на 1 май жителите от селата Чифлика, Каябаш и Търхово. Преди настъпването на определения ден за въстание сме ходили няколко пъти в тези села, за да ги подготвяме. На 28 април поканих Карагьозов да заминем за тези села и организираме четата, а той ми каза, че той иска да излезе с Фесчият, Никола Симеонов и Хайдут Ботя, а всички ще се намерим в Батошевския манастир. Аз се приготвих, взех оръжието си и се упътих за Чифлика, гдето слязох в къщата на Ангел Цонев. Подир пристигането ми дойде тамошния поп и ми съобщи, че всичките момчета са готови. Аз се зарадвах и прекарах тази нощ спокойно. На другия ден не дойде ни един при мен. Пращах Ангела няколко пъти да вика някои по-видни и по-добри момчета, но никой не дойде. Това ме възмути и отчая. Същия ден дойдоха няколко момчета и ми съобщиха, че кметът Марко бил пратил субашът в Севлиево да дойдат заптии и ме хванат, защото той не се наемал, че го било страх. Като ми съобщиха това, не ми оставаше друго нищо, освен да възседна коня си и да се върна в Севлиево, за да се посъветвам с другарите си.

Действително, възседнах коня си и щом излязох пред селските дюкяни, видях кметът с 10 души иде из една улица към мене. Като разбрах, че той ще се мъчи да ме улови и предаде, изваждам револвера си и му казвам да не приближават, защото ще ги изтрепя всичките. Казах му още, че след 2—3 деня за това си предателство ще бъде нарязан на парчета, и си заминах за Севлиево. Щом стигнах в Севлиево, много помислиха, че аз съм дошъл с някоя чета да бастисвам Севлиево, и много народ тичаше подиря ми, като викаха: «Буюклиев си иде» и пр., и пр. Слязох вкъщи и баща ми ме посрещна с плач, като ми казваше: «Защо си, синко, дошъл тук да гледам как ще те мъчат на бесилката.» Щом пристигнах вкъщи, аз попитах баща си за Ст. Пешев,но той ме изненада, като ми съобщи, че той е уловен в къщата на Гачуйца Пенчовата: същия ми съобщи, че били хванали Петра Маринов, когото предали съседите му, като са обвинявали, че той е имал вкъщи заровени пушки. И действително, като претърсили у тях, намерили оръжието му, куршумите и мушамата, която беше приготвил за излизането наедно с Пешев. За зла чест на 1 май 1876 година ме хванаха и затвориха. Не след много време докараха и Иванча Яранов, Сава Анастасов и Сава х. Ангелов. Всички бяха вързани в един синджир и отначало бяхме отделно от Стефан Пешев, но после ни турнаха наедно с него. Стефан Пешев, като мислел да уплаши турците, не скрил нищо от тях. В гр. Севлиево ни изпитваха няколко пъти и въпреки техните верни доводи за виновността ни, някои от нас, които познавахме турското правосъдие, отказвахме категорически на всяко обвинение.

От севлиевския затвор ни изкараха на 9 май на брой 13 души и сутринта рано, нанизани в синджир, ни подкараха за Търново.

По пътя ни придружаваше един табор аскер. От Севлиево тръгнахме съвсем ненадейно, не ни се даде ни хляб, ни нищо, даже без обувки вървяхме. Благодарение на командиря, че още преди да пристигнем в Ново село, бе изпратил двама низами да съобщят кмету да приготви хляб и сирене за 13 души. Навсякъде,, където ни срещаха турци, подиграваха се с нас, крайно ни оскърбяваха, като ни казваха: «Гяурин, кесим бу комиталаръ.» Като ни закараха в Търново, отведоха ни в каменний затвор, като ни оставиха в едно помещение 15 стъпала в земята, без прозорец, от стените се изцеждаше вода, влага до най-голяма степен. После три деня от нашето затваряне докараха още около 30 души тревненци. Числото ни се увеличи, почнахме да се задушаваме; ах, теглило над теглилата, непоносими теглила! Благодарение на това, че след 10 дни ни отведоха в по-горно помещение, гдето намерихме реховчанина Атанас Брадата и Георги Мончоолу; заварихме тъй също и Цанка Дюстабанов, когото хванали ранен в ръката. Дюстабанов стоеше при заптиите и ни уверяваше, че ще го пуснат. Един път питах Дюстабанов защо се самопризнава и защо прави предателство спрямо другарите си. Научих се, че е предал Хр. Топузанов, Еким Цанков и Димитър Д. Видинлиев; на запитването ми той отговори, че тъй трябва да се постъпва, нищо да се не крие, ако искаме да обърнем вниманието на европейския свят върху нас. Не трябва да мълчим, защото ще ни вземат за разбойници. Ако ме бяха питали за вас, без никакво съмнение щях да ви изкажа. Какво щяло да стане, ако се изтрият даже и половината българи! Ще знае потомството поне, че ний сме изкупили тяхната свобода с кръвта си. Една сутрин, в петък, беше си купил бюрек и го държеше в ранената си ръка, като ми се хвалеше, че вече ръката му е оздравяла и можел да я движи навсякъде. След 2-3 часа един заптия извика: «Дюстабанов Цанко, чик! Еким Цанков, чик!», и ги закараха край града, дето е паметника, и ги обесиха. На същото място обесиха и поп Ивана от Габрово, Пешев, Карагьозов и Тодор Кирков ги докараха в Севлиево, гдето обесиха първите двама, а третия закараха в Ловеч, дето и него обесиха. Ловчалият беше много безстрашлив и юнак. Карагьозов и Пешев обесиха на 26 юни 1876 година на градския площад. Йонко Карагьозов пристигнал от Балкана в с. Каябаш, като слязъл на конак у поп Иванови, гдето седнал край огъня, турил си револвера и чантата в пизуля и се поотпуснал, като считал, че е на прикрито място. Не се минало много време, дошъл някой си Никола, известен още Коласъ и Магарето, с още трима души и дебнешком нападнали Йонка, натискат го и го вързват. Той би ги изтрепал, но той никой път не се надявал, че ще го предадат и уловят българи. През нощта го оставили вързан и на другия ден го откарали сами в Севлиево. Мен с Христо Топузанов, Драгня Стойчев и други още ни откараха, както ви е известно, в Русе и оттам в Цариград, гдето ни откараха в остров Кипър (в Можа), гдето ни затвориха и дето престояхме две години.