Възраждане

 

Анастас Бендерев

 

АНАСТАС (АТАНАС) ТОДОРОВ БЕНДЕРЕВ. (Роден в 1859 г. в Горна Оряховица; починал в 1946 г. в София.). Участник в национално - освободителната борба: член на Горнооряховския революционен комитет, Априлското въстание, Сръбско-турската война (1876 г.) и в Руско-турската война (1877—1878 г.). Военен и политически деец след Освобождението: участник в Сръбско-българската война (1885 г.) и в детронацията на Александър I Батенберг (1886 г.); политически емигрант в Русия (1886—1920 г.). Участвал и в Руско-японската война (1904—1905 г.) и в Първата световна война (1914—1918 г.). Достигнал чин генерал в руската армия. Автор на военно-исторически трудове.

Публ. по: Април 1876. Подбор и ред. Светла Гюрова, Тихомир Тихов. С., БП, 1976, с. 629—661. Анот. в: AB. T. 2, с. 249—250.

 

МИСЛИ И СПОМЕНИ ПО МИНАЛОТО.

СПОМЕНИ ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В ТЪРНОВСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ОКРЪГ ПРЕЗ 1876 г.

 

Под това заглавие в 1929 г., в броевете на в. «Мир» от 8654 до 8660, е поместен един очерк за дейността на Централния революционен комитет на Търновския окръг под ръководството на Стамболова и на местния горнооряховски комитет под председателството на И. Панова през Априлското въстание в 1876 г. Предмет на настоящите ми спомени ще бъде изложение на фактите за личните мои преживявания през това въстание, в което аз взех най-живо участие в качеството си член на местния комитет и служещ за връзка и в централния, и в местния комитети. Сведенията за моите лични преживявания, за да не кажа авантюри — общи почти за всички участници във въстанието, — макар да не представляват някакви подвизи, са интересни в това отношение, че те ясно характеризират тежките условия, при които стана въстанието. Но за да има връзка между моите похождения и самото Априлско въстание, тука предварително давам резюме от споменатите спомени за това въстание, поместени в бр. 8654—8660 на «Мир».

Априлското въстание съвсем не беше подготвено за една сериозна борба с още силната тогава турска империя, както това доказаха събитията на Руско-турската война в 1877—1878 г.¹  Наистина то стана: след победоносната борба за церковната независимост; през време на една революционна дейност, почната от С. Раковски, продължена от Любен Каравелова и Христо Ботева и прокарана вътре в страната от най-великия български патриот Васил Левски, който основа революционни гнезда почти в цялата Северна и Южна България; през началото на нашето културно възраждане, когато освен Болградската българска гимназия вън от България в самата страна се създадоха Габровската гимназия, класни училища почти във всички градове и начални — навсякъде, без да говорим за учащата се българска младеж в Русия и другите европейски страни и в Роберт колеж в Цариград. С една дума, Априлското въстание стана през епохата на нашето възраждание, когато националното съзнание бе пуснало корени в градовете и почнало да се проявява съзнателно и по селата, макар, [че] ако съдим по българския епос — юнашките народни песни, — патриотизмът никога не е заглъхвал в сърцата на българите.

Но всичко това беше съвсем недостатъчно за произвеждане на едно въстание за освобождение на България със собствените ѝ сили. Без да отиваме далеч, достатъчно е да кажем, че въстаниците излязоха с «кремъклии пушки», рядко с «шишинета» (отпред пълнящите се с барут и куршуми) срещу най-съвременното оръжие на турските войски. Даже черешовите топове бяха по-опасни за въстаниците, отколкото за неприятеля. Трудно се намираше барут и калай; недостатъчни бяха даже габровските ножове и сабли за въоръжаване с хладно оръжие въстаниците. А в Средна гора и Родопите въстаналото население беше съвсем безоръжно. Револвери имаха малцина. Понеже въстанието можеше да стане само в планинските местности — вътре в страната и далеч от границите на съчувствовавшите съседни държави, — то нямаше база за снабдяване с оръжие, снаряжение и бойни и други припаси, а също за попълване с доброволци, особено с военни инструктори, както това ставаше през Херцеговинското въстание от Черна гора и Далмация в 1874—1875 г. Без да считаме Източна България, населена предимно с турци, между останалото българско население бяха разселени турци, черкези или потурчени българи — всички въоръжени, докато на българите беше забранено да имат оръжие. План за общо управление на всички въстанали окръзи, както и план за действия в отделните революционни окръзи липсваше. Гюргевският комитет, който назначи ръководителите на тези окръзи (Вοлοва на Пловдивско-Пазарджишкия, Заимова на Врачанско-Новоселския, Стамбοлοвa — на Търновския и Драгοстинοва на Сливенския) отказа да удовлетвори молбата на Стамболова — да го назначи за заместник на обесения вече Левски, т. е. за ръководител на общото в България въстание, по[ради] недоверие към Стамболова след двете му несполучливи през 1875 г. мисии вътре в България (в това число като ръководител на Старозагорското въстание).

Въпреки тези най-неблагоприятни за едно народно въстание условия, последното все пак трябваше да стане по чисто политически съображения: трябваше да се използува благоприятната политическа обстановка, създала се от Босно-Херцеговинското въстание, което предизвика намесата на европейската дипломация в полза на въстаналите турски провинции, за които тази дипломация поиска да се дадат икономически и административни реформи. От началото за намесата бяха Русия, Германия и Австро-Унгария, към които по-късно се присъедини и Англия. Подадената на 19 януари 1876 г. от тези велики държави на Портата нота бе приета от последната; но въстаниците не вярваха на турските обещания, а Сърбия и Черна гора вече заплашваха Турция с война. В това същото време по цяла Русия бе се почнало славянофилското движение в полза на въстаналите славянски земи. Българските патриоти, колкото и да съзнаваха неготовността и големите трудности за едно въстание в България, все пак вярваха, че ако таквоз въстание би се повдигнало, то — даже и бързо потушено — щеше да привлече вниманието на същата европейска дипломация, особено на братската Русия, която не можеше да не се застъпи за «еднокръвния и едноверния български народ», който се бори за своето освобождение от едно петвековно робуване.

...В Търновския революционен окръг в 1876 г. апостолите пристигнаха в началото на годината и почнаха да работят. Макар главният ръководител, С. Стамболов, като революционер отново да прояви голяма предпазливост, както и в Старозагорското въстание, в най-решителния момент на въстанието (не повдигна града Търново, с. Самоводене и околността, а се скри в това село, за да избяга в Румъния), обаче като конспиратор агитатор и организатор той беше на висотата на положението си. По своята природа неискрен и демагог, Стамболов като поет и оратор можеше не само да убеждава, но и да въодушевява към подвизи даже хора с притъпени патриотически чувства. Последователи той намираше във всички слоеве на тогавашното българско общество — учители, търговци, еснафи и селяни; само чорбаджиите той избягваше, макар в Горна Оряховица най-големият патриот — войводата Сидер Грънчаров — [да] беше по заеманото от него положение чорбаджия, чрез когото Левски бе основал за пръв път революционното гнездо в тоз град. Благодарение на влиянието на братята Сидер и Вичо Грънчарови всички горнооряховски чорбаджии жертвоваха пари за комитета, с които между другото бяха купени около 100 револвери за горнооряховските съзаклятници (повече от 200 души). Друг чорбаджия — Атанас х. Иванов, «Брадата» — също взе голямо участие в подготовката на въстанието и после първото предателство бе хвърлен в затвора.

Организаторите на Априлското въстание се наричаха «апостоли». В Търновския окръг главните апостоли на С. Стамболов бяха: Христо Донев, който бе участвувал в Старозагорския бунт — един полупарализиран, но крайно деятелен патриот от В. Търново, — братята Вичо и Сидер Грънчарови — основателите на революционното гнездо при посещенията на Горна Оряховица от Васил Левски в 1870—1871 г., — Георги Измирлиев — Македончето, родом от Горна Джумая, юнкер от Одеското военно училище, пристигнал като военен инструктор при Централния комитет на Търновския окръг, който се намираше в Горна Оряховица, — и руският поручик Пармаков — също инструктор².  Тези главни апостоли заедно с по-голямата част от учителите в Г. Оряховица обикаляха целия окръг и организираха в него комитети и гнезда. Братята Грънчарови пътуваха като търговци — известни на турската власт, — уж по своя работа; другите, както и мнозина апостоли на местните комитети, вършеха същата работа, по възможност тайно, в района на своите комитети. Същите апостоли поддържаха връзка с по-далечните комитети като габровския и севлиевския.

Членовете, особено председателите на местните комитети, бяха в същото време и членове на Централния комитет. Тъй беше поне в близките от Г. Оряховица пунктове: Търново, гдето членовете на местния комитет — Жорж Момчев, Хр. Иванов Книговезеца, братята Мих. и Ив. Сарафови и др. — бяха членове на Централния комитет, също и в Лясковец, Златарица, Самоводене и пр. Бачо Киро от Горните турчета (сега Бяла церков), който във въстанието на Търновския окръг изигра най-голямата роля със своята чета от 200 души в Дряновския манастир, дохожда няколко пъти в Горна Оряховица на заседанията на Централния комитет, в дома на Маня Арабаджията, гдето аз се запознах с него. В самата Горна Оряховица председателят на местния комитет Ив. Панов, родом от Търново и учител в класното училище, играеше в Централния комитет най-главната рол. Той беше буен и непредпазлив със своите агитации между най-отчаяните елементи, известни в града под името «краеве» — от които повечето бяха безделници. Непосредствено между тях агитираше Георги п. Христов-Папазооглу, възпитаник на Габровската гимназия. Един от тези безделници — Павел п. Петков — и излезе предател, благодарение на което бяха преждевременно арестувани Mаньο Тодоров Арабаджията, Никола Бендерев (брат ми), член на Централния комитет, Атанас х. Иванови др. и се търсеха за арестуване и други членове на комитета, особено мене, като член за връзка и снабдяващ съзаклятниците с револвери, ножове и барут от склада в дома на Маня Арабаджията.

В състава на комитетите и революционните гнезда влизаха обикновено почти всички учители и свещеници и по-събудените местни младежи, особено градинарите, които отиваха в странство, и търговците; но, повтарям, в Горна Оряховица основата на Централния комитет образува Сидер Грънчаров, известен под името Сидер войвода; същият през Сръбско-турската война в 1876 г., след като стана предателството и турците го потърсиха да го арестуват в Горна Оряховица, бе избягал в Сърбия, а оттам с една малка чета премина турската граница и загина в Софийския балкан, близко до Искърската пукнатина, по примера на Христо Ботев.

При Централния комитет на Търновския окръг като временни членове състояха и предназначените за воеводи на чети: горно-оряховската с източните села на окръга и с въстаниците от града Търново — поп Харитон, а за четата от въстаниците на западните села по р. Росица — Караминката. Обаче след издадничеството в Горна Оряховица на 23 април поп Харитон заедно с инструктора поручик от руската армия Пармаков се премести в западните села и той пое войводството на четата на Бача Кира. За четата пък, която можеше след предателството да се сформирува от неарестуваните и неизбягалите в странство съзаклятници в Горна Оряховица, водачи останаха Ив. Панов и Г. Измирлиев. Стамболов трябваше да ръководи непосредствено въстаниците от града Търново, от с. Самоводене и близките села по р. Янтра; но когато той се убеди, че след издадничеството в Горна Оряховица няма да въстане и Търново, той съобщи на Ив. Панова, че ще повдигне само Самоводене и с една чета ще мине през Горна Оряховица, отгдето заедно с горнооряховската чета ще замине за Балкана, за да се присъедини към четата на поп Харитона и Бача Кира, която трябваше да заеме Тревненския балкан. Но Стамболов от Самоводене не излезе, а докато четата на Измирлиева и Панова го очакваше в Горна Оряховица, тя бе издадена и турците я обкръжиха в дома на баба Пантелейца посред нощ на 28 срещу 29 априли. Това беше второто предателство на въстаниците.

Но освен воеводите и военните инструктори в дома на Маня Арабаджията — седалището на Централния комитет — спираха и преминаващите за други окръзи апостоли. Тук няколко дни живяха и ръководителите на Сливенския революционен окръг Илариοн Драгостинов-«Арабанашчето», Стоил войвода, а също и известните братя Обретенови от г. Русе и други. С всички тези апостоли аз се запознах в къщата на Маня Арабаджията.

Поради двойното и тройното предателство в Горна Оряховица, т. е. в центъра на Търновския революционен окръг, вместо едно добре организувано въстание — не масово като Средногорското от безоръжно население, а най-малко от 5 силни чети (горнооряховската, търновската градска и от близките села, четата на Бача Кира, габровската и севлиевската), относително добре въоръжени, предводителствувани от надеждни воеводи, които трябваше да заемат Балкана от Троянския до Твърдишкия проход — стана едно прибързано повдигане на обезкуражените от турските арести съзаклятници, част от които избяга в странство, а по-голямата част се криеше³. Търново и близките села съвсем не участвуваха във въстанието, а в Горна Оряховица от 200 съзаклятници за 3 дена след първите арести можаха да се съберат само 13 души, от които едина се оказа предател, който доведе турците в къщата на баба Пантелейца, гдето четата бе разбита от турските башибозуци и войска, пристигнала от Търново. Главатарите на четата бяха взети в плен и обесени: Иван Панов — в Търново, а Георги Измирлиев — в Горна Оряховица⁴.  Четата на Бача Кира и поп Харитона обаче излезе за Тревненския балкан, но не можи да го достигне и бе принудена от преследващите я турски отряди да се затвори в Дряновския манастир, гдето бе унищожена. Същата участ постигна в Балкана габровските и севлиевските въстаници, които бяха предоставени на собствената си участ.

Понеже освен бързото потушаване на въстанието в Търновския окръг турците бяха приели най-строги мерки да не се изнасят в странство никакви известия върху това относително сериозно въстание в центъра на България, в района на древната ѝ столица Велико Търново — то последното не прибави почти нищо към ефекта, който направиха в странство «кланетата» в Пловдивско-Пазарджишкия окръг, зверствата на турците, които бяха възмутили целия цивилизован свят и туриха на дипломатическата маса българския въпрос на първо място.

Гюргевският комитет не бе изработил един общ план за въстание в България на север и юг от Балкана с общо ръководство на действията. Комитетът се ограничи само с назначение на ръководителите по революционните окръзи. В самите окръзи също така не бяха изработени планове за действия, а се ограничиха с общи предположения, които не бяха осъществени. Така в Търновския окръг се предполагаше петте въоръжени чети да заемат проходите на Балкана: Твърдишкия (от горнооряховските въстаници)⁵,  Хаинбоаз и Тревненските проходи (от най-близките до Търново и Трявна села), Шипченския проход (от габровските въстаници), а Троянския (от въстаниците в Севлиевско и Ловчанско). Фактически никой от проходите не бе зает, а четите на Бача Кира и Панов-Измирлиев, които бяха по най-последния план предназначени да отидат в Тревненския балкан, бяха разбити: първата в Дряновския манастир, а втората — в Г. Оряховица при излизането ѝ от града. Авторът на тези редове, интимен приятел на Измирлиева и Панова и близък на Стамболова, с когото се срещаше всяка вечер, когато последният живееше в Г. Оряховица (у Маня Тодоров), беше посветен във всички предположения на Централния и местния революционни комитети.

Цариградската конференция за реформи в целокупна България, Сръбско-турската война и накрая Освободителната война бяха непосредствените последици на българските «кланета» в Пловдивско-Пазарджишкия окръг. Разбира се, че правителствата на великите сили тогава знаеха от донесенията на своите консули в Русе, че и в района на древната българска столица бе станало въстание. Руският консул изпращаше най-подробни донесения за това въстание и те не можеха да не се вземат във внимание, когато Русия взе решение да иска свикването на конференцията и да обяви Освободителната война и когато се е съставлявал планът на войната с преминаване на Дунава при Свищов — най-близкото до Търново пристанище на Дунава.

Баща ми и майка ми са родом от Търново; но само майка ми Тодорй Димова е от родители чисти стари търновчани, които са имали дом близко до [Х]исара по улицата край р. Янтра срещу Трапезица, а родът на баща ми Тодор Недев е от Трявна. Аз съм роден на 25 марта 1859 г. (ст. стил) в Горна Оряховица, гдето бяха се преселили моите родители от Търново. Баща ми е бил търговец — закупувал сурови селски материали: вълна, кожи, пашкули, и ги е препродавал за износ в странство. Замесен във въстанието в Петро-Павловския (Лясковския) манастир в 1856 г.⁶  и намиращ се в подозрение, той от страх да не бъде хвърлен в затвора, както много издадени участници в това въстание, през лятото 1858 г. забягва в Румъния и умира в Галац в 1868 година, преди Освобождението. В деня на смъртта му падна от стената неговата карточка.

След свършване трикласното горнооряховско училище аз учителствувах няколко летни месеци през 1873 г. в с. Самоводене, в началното училище, което беше останало без учител, а през есента същата година постъпих в Габровската гимназия. След свършване петия клас на гимназията в 1875 г., под влиянието на събитията в Босна и Херцеговина, аз, както и мнозина други мои съученици, напуснах Габрово* за да взема участие в готвящото се вече въстание в родния ми град Горна Оряховица, гдето се наех за учител във второто отделение на основното училище при церквата «Св. Георги». В първото отделение преподаваше Георги Г. Бошнаков, който от 1867 до 1872 г. бе заточен в Диарбекир като член на революционния комитет в Свищов, гдето Г. Бошнаков е бил учител при преминаване през Свищов четата на войводата Филип Тотя в 1866 г. В една стая при същото училище живееше учителят в класното училище Ив. Панов (същия — Семерджиев), а през пролетта 1876 г. в същата стая се посели и юнкерът Георги Измирлиев, който от началото тайно живееше в дома на Маня Тодоров — седалището на Централния комитет на Търновския революционен окръг.

Иван Панов — най-буйният революционер в Г. Оряховица, та че и в целия окръг — беше голям оптимист, надъхан със страшна омраза към турците, която не скриваше пред никого.Той беше най-екзалтираният пропагандист на идеята за въстание; той пое върху си обряда на съзаклятниците в своята стая, пред две кръстосани сабли с произнасяне приетата формула на клетвата. Той най-силно подействува на мене да захвърля учението в Габрово, както и той бе го захвърлил в Одеската семинария, и да взема участие в подготовката на въстанието, макар аз да бях само на 17-годишна възраст. Впрочем почти цялото учителско тяло в Г. Оряховица беше дотолкоз революционизирано, че даже най-предпазливите учители незабелязано за себе си бяха се обърнали в агитатори на очаквания бунт. Възможно, че и атавизмът, по баща, и възпитанието още през детинството ми от майка ми бяха турили в мене основите на една революционна натура. Майка ми знаеше около 100 стари народни песни, от които поне половината бяха хайдушки, юнашки, революционни. Най-голямо впечатление през моята младежка възраст ми правеше песента за войводата Русин и брат му Стоян, които са държали в страх турските власти някъде в Източните Родопи — в «Димота града голяма», гдето войводата Русин освобождава от затвора брата си Стояна. Сега много съжалявам, че не съм записал тези чудни образци от народния ни епос, тъй богат с възпяване и прослава на народната ни доблест. С това се обясняват и военните успехи на народа ни даже след едно петвековно тежко робство; българският войник в ръцете на знающи делото и честни полководци е способен на чудеса. Там, гдето началникът е лично храбър, той може всякога да очаква победа.

Училището — току-що побългарено след изгонване гръцкото духовенство и гръцките учители — още повече засили моите вече сформировани детински революционни наклонности. Най-напред майка ми, която беше грамотна само по гръцки, почна да се учи по български. Вече бях в трето отделение, когато за пръв път нашия учител Радко Радославов от с. Златарица, възпитавал се на остров Малта, ни посвети в историята на Първото и Второто българско царство. Колко се радвахме, като узнахме за пръв път за подвизите на нашите храбри прадеди — не е за описване. Ние вече се гордеехме, че сме произлезли от такива юнаци, а като узнахме, че при великите ни царе почти цял Балкански полуостров бил български, че даже Румъния, Сърбия и Унгария са влизали в състава на българското царство, а Византия е треперела пред българите, ние станахме просто шовинисти, защото почнахме да мечтаем за възстановяването на това голямо българско царство. На турците почнахме да гледаме вече с презрение. Аз и другарят и съседът ми Тодор Бошнаков, само на десетгодишна възраст, даже си купихме пищовчета, за да се бием с турците, когато се почне освободителната война, която, по думите на нашия любим вече учител, била неизбежна...

Първото ми недоразумение с брат ми Никола, учител в класното училище в Г. Оряховица, след свършване гимназия в Николаев в 1874 г., беше по спора: можем ли и двамата с него да бъдем въстаници, или един от нас трябва да остане като опора на майка ни. Аз настоявах да остане моят брат като човек с една ръка (счупена при падане от едно дърво още докато е бил на 9—10 години). Той, наопаки, ме считаше за твърде млад и неспособен да издържа неизгодите на въстанието. Спорът се свърши с това, че и двамата се заклехме и влязохме като членове на комитетите: брат ми — на Централния, а аз — на местния. Излезе много естествена и моята роля за връзка между двата комитета и с някои революционни групи, тъй като майка ми всеки ден готвеше храна за намиращите се тайно при Централния комитет членове и гости⁷, на които аз всяка вечер тайно занасях тази храна, и в същото време аз всеки ден ходех в училището си, гдето се помещаваше председателят на местния комитет Ив. Панов. Срещайки се ежедневно с дейците на двата комитета, аз изпълнявах разните техни нареждания по взаимните им отношения и по отношение на отделните съзаклятнически групи и лица. Аз предавах нарежданията например за свикване членовете на едина и на другия комитет; съобщавах за пристигане или заминаване на някой апостол, за пристигане оръжие, барут, калай, ножове, сабли; често отнасях на отделни лица последните; получавах нареждане да съпровождам по ближните села някои от апостолите, които не бяха ходили по-рано в тези села; сам ходех в празнични дни с поръчки и даже по агитации в селата, гдето имах познати или роднини (Долна Оряховица, Самоводене, Хотница и др.). От тази подготвителна дейност ще се спра само на няколко случая.

Веднъж аз предложих на Г. Измирлиев да го заведа и запозная с моя другар по Габровската гимназия Тодор п. Петков, който учителствуваше в с. Хотница. Баща му на Т. п. Петков беше родом от с. Дечин и скоро преселен в Г. Оряховица като свещеник на ц. «Св. Атанас». Другарят ми Тодор п. Петков беше по-рано посветен от мене за организуваните в Г. Оряховица комитети и техните задачи и сам вече бе организирал в Хотница революционна ядка. Измирлиев се заинтересува от моето предложение, разчитвайки чрез учителя Т. п. Петков да посвети в заговора и близките села Дечин, Мусина и Ялари, гдето учителят имаше много познати и роднини. Трябваше да стигнем в Хотница много късно, понеже бяхме задържани в Самоводене от учителя Водски, известния по-късно поп Стефан Кънев, председател на революционния комитет в Самоводене и голям приятел на брата ми Никола (спираше в нашата къща, когато дохождаше в Г. Оряховица). Когато влизахме в селото Хотница, късно през нощта, аз предложих на Измирлиева да се пошегуваме с моя добър приятел, като се обявим за турци, уж дошли да арестуват «комитата» даскал, за да видим как той ще реагира. Тази шега много се хареса на Измирлиева и той я възприе въпреки голямата си сериозност. Той знаеше добре турски език и пое ролята на турски заптия (полицай). Като дойдохме до вратата на стаята, в която учителят вече спеше, Измирлиев почна да удря с револвера си по вратата и извика: «Ач капун бе, пезевенк!» (Отваряй вратата, мръснико!) Изненаданият ми другар, събуден още от първите удари по вратата, веднага взема револвера си, дохожда до вратата и пъхва устата му в една дупка от чеп, която ние в тъмнината не можехме да видим. Уверен, че е издаден, следователно е настъпил краят на живота му, той вече се готвел да стреля през споменатата дупка, срещу която аз стоях. Аз като че ли очаквах подобно нещо и в това време бях почнал да се смея, а учителят узна гласа ми и почна да псува. Чак след като ни отвори и показа дупката и как бил настанил в нея револвера си, ние разбрахме колко опасна е била нашата шега, не само лично за нас тримата, но и за голямото дело, на което ние бяхме се посветили. При сериозни работи шегите не трябва да имат място. Млади бяхме всички тогава!

След първото предателство в Горна Оряховица, когато се почнаха първите арести, 24—25 априли, на действително замесени в заговора видни революционери, турските власти никого тъй усърдно не са търсили да арестуват, както търсеха мене. При първия обиск в нашата къща аз не бях дома си и бе арестуван само брат ми Никола, веднага откаран в затвора в Търново; но през тоз ден, на 25 априли, турската полиция още 4—5 пъти бе правила обиски, а сетне всеки ден най-малко по 1—2 обиска е правила в нашата къща специално за да арестува мене. Вкъщи аз не се намирах, защото при първия още обиск майка ми ми прати известие в училището да се не връщам в дома си и аз се скрих в къщата на баба Пантелейца, гдето се криеха от 24 априли Панов и Измирлиев. На 26, късно вечерта, в тази къща майка ми ми донесе пушката и въстаническата ми униформа и тук пожела успех на Панова и Измирлиева — наши добри приятели, които често биваха у нас на гости преди предателството. Тогаз и узнахме от нея доколко турците са заинтересувани в моето залавяне.

Тоз голям интерес се обяснява с това, че аз случайно бях изобличен в сношение с групата на «краевете» непосредствено от един агент на турската полиция, помака Селим чауш. Един път Панов бе ми поръчал да повикам при него по работа другаря си Георги Христов Попов, ръководителя на споменатата група, в която той имаше много приятели и често прекарваше времето с тях в кафенето на Юрчакеолу, на Икин пазар. Понеже аз не намерих Г. Хр. Попов дома му, отидох да го търся на кафенето, гдето се натъкнах на Селим чауша, когото дотогаз аз не познавах. За един учител, какъвто аз бях, се считаше за непристойно да посещава кафенето на безделниците «краеве», та затова лесно можех да попадна под подозрение на турската полиция. Но аз направих вид, че съм дошъл да се почерпим с другаря си по Габровската гимназия, и почнах с него да пия ракия продължително, докато улуча случай да му кажа защо съм дошел. Понеже при второто предателство стана ясно, че предателят беше Павел п. Петков — един от «краевете», богатски син, — лесно ще разберем, че същият бе направил първото предателство; макар първия път той навярно не е знаял за моето участие във въстанието и не е могъл да направи донос лично за мене. Сега обаче с появяването си между «краевете» аз сам попаднах в клопката: Селим чауш не можеше да не се досети, че щом аз съм приятел на издадения вече Г. Хр. Попов — ръководителя на съзаклятниците «краеве», — то и аз съм един от съзаклятниците.

Приемайки във внимание моята младост — 17-годишната ми възраст, — възможно е, че турските аги са разчитвали да ме използуват и с други цели, например от мене по-лесно да получат нужните им по съзаклятието признания, отколкото от по-възрастните съзаклятници със закрепнала воля. Вероятни са и други предположения.

Характеристичен за времето е случаят със запознаването ми с войводата поп Харитон, за пръв път пристигнал в Г. Оряховица и спрял в къщата на Маня Арабаджията през м. март, в един пазарен (петъчен) ден. В пазарните дни апостолите преминаваха от голямата къща на Маня в един флигел до нея зад коларската работилница, до голямата къща, непосредствено опиращ се до дома на Бошнакови. (Сега през работилницата и флигеля е прокарана нова улица.) Нашата къща се намира срещу Маневата, на същата улица, към която бяха обърнати прозорците на голямата къща на Маня, в която в пазарните дни спираха гости от планинските райони — Дряново, Габрово и Трявна. В пазарните дни пристигаха обикновено и «апостолите» заедно с пазаргатите, за да не обръщат върху себе си вниманието на турските агенти. Така бе пристигнал и поп Харитон и поместен във флигеля. В тоз ден Стамболов и гостите бяха заминали някъде и поп Харитон беше самичък във флигеля. Аз денем често ходех у Маня, като негов и на по-младите му братя добър приятел, а през онова време — с цел да узная за колко души «апостоли» трябва да се готви ядене, което обаче аз занасях само вечерно време, като се стъмнее. Понеже беше петък, аз влязох право във флигеля и без да почукам, както обикновено правех, натиснах вратата, за да видя затворена ли е. В това време вратата се отвори и аз видях как бързо скочи от пода една огромна човешка фигура, облечена в ментан и беневреци от бяла аба с гайтани, извади револвера от пояса си, гдето бе натъкнат и един боен габровски нож за клане на хора, и насочвайки револвера срещу мене, попита кой съм и кого търся. Оказва се, че войводата не бил спал миналата нощ, през която пътувал от Самоводене през манастиря «Св. Троица» и горнооряховските лозя и градини за Маневата къща, придружен от опитен проводник, който е знаял тоз прав път на «апостолите», които през Свищов или Русе от Румъния пристигаха често по-напред в Самоводене и оттам в Г. Оряховица. Стамболов, като скомпрометиран пред турците още през Старозагорското въстание, имаше три главни скрити свърталища — Г. Оряховица, Самоводене и Търново, — между които пътуваше предрешен повечето в селска носия и нощем. При това най-безопасни скривалища бяха Г. Оряховица и Самоводене, съединени със споменатия път през манастиря «Св. Троица», по който бе дошел и поп Харитон. Щом пристигнал във флигеля на Маневата къща, той бил толкоз уморен, че веднага заспал облечен и поради това вратата останала незатворена отвътре. Поп Харитон е от Добруджа, гдето през дейността на Раковски бе действувал с една чета. Като войвода в четата на Бача Кира през Априлското въстание той бе убит в Дряновския манастир, предварително ослепен от един взрив на барутния запас в манастиря.

Маневата къща беше не само свърталище на «апостолите» и седалище на Централния революционен комитет, но и цял склад на бойни запаси — оружие, барут и калай. Освен това тука имаше запас от селски и градски дрехи за преобличане на «апостолите». Сам Маньо — почти безграмотен колар и ханджия, но твърде събуден българин и горещ патриот балканджия — с нищо не отстъпваше по своята културност на тогавашната българска интелигенция. Той при това обладаваше огромна физическа сила. Ние с брата си и Георги Бошнаков рекомандувахме Маня на Ст. Стамболов като верен човек и предложихме на Маня да даде в хана си убежище на апостолите и на Централния комитет. Понеже някои от съзаклятниците получаваха непосредствено от Маня бойни припаси по записки от непредпазливия Ив. Панов, то Маньо биде издаден и арестуван пръв в целия Търновски окръг. Твърде е вероятно, че Маньо бе издаден от Ламби Димова, който бе получил револвер от Маня и който на 23 априли покани Маня в лозята при чешмата «Чуруковец», за да изпитат револверите и да ядат гювеч. През време на гърмежа неочаквано изникват двама пъдари и един заптия; те се нахвърлят на Маня и отнемат револвера му, без да бутнат другаря му. Силният Маньо «разперушинва» след упорна борба тримата си противници и духва да бяга през лозята, преследван; но се спъва и пада. Чак тогаз изтощеният Маньо бива вързан и поведен към конака, в града — по улица «Темнишка».

Когато Маня, вързан, прекарваха през града в 300—400 крачки от дома му, в последния се намерваха Стамболов, поп Харитон и поручик Пармаков. Аз току-що бях излязъл от къщи и отивах към улица «Темнишка», когато чух, че децата крещяха за прекарването по таз улица от турците вързания Маня, и веднага отидох при апостолите да им съобщя за тоз фатален случай. След 2—3 минути те всичките изчезнаха през градината към лозята⁸.  Понеже бях уверен, че всяка минута турците ще направят обиск в Маневата къща, аз веднага помолих съседа му Добри Ив. Дограмаджията да прехвърли и зарови в своята градина всички военни припаси и дрехи от Маневата къща. Бай Добри не беше се клел, но бе посветен в заговора. С помощта на сина си Иван и даже на жена си тези патриоти еленчани, преселени в Г. Оряховица, за половин час пренесоха всичко компрометирващо не само от Маневата къща, но и от нашата и го скриха в своята къща. И действително турците след ¹/₂—1 час се явиха и претърсиха целия Манев дом, но нищо подозрително не намериха. Арестите в града Г. Оряховица се почнаха на другия ден, 24 априли, когато бе арестуван и брат ми Никола в мое отсъствие из къщи и когато аз се скрих в къщата на баба Пантелеица при Панова и Измирлиева.

Предателството и направените в Г. Оряховица арести произведоха крайно тежко впечатление на съзаклятниците. Част от тих, като Сидер и Вичо Грънчарови и други, избягаха в Румъния, откъдето Сидер замина като доброволец в Сърбия и с една малка чета оттам залови Балкана. Другите се криеха в града и по селата и никой не знаеше адресите им, а Панов и Измирлиев бързаха по-скоро да заминат в Балкана.

Според плана на гюргевския комитет (Стамболов, Волов, Бенковски, Драгостинов, Н. Обретенов, Ив. х. Димитров и Г. Икономов) през есента 1875 г. бе назначено въстанието да стане на 1 май 1876 г., а то стана в Пловдивско-Пазарджишкия революц. окръг на 20 априли — три дена преди арестуването на Маня Арабаджията в Г. Оряховица. Ясно е, че Средногорско-Родопското въстание беше причината за вземане мерки от страна на турците — да се побърка на въстанието в другите окръзи. С тази цел се почнаха арестите на издадените и подозреваните, за да се тероризира населението и убие духа на съзаклятниците. Тази цел бе достигната в Търново и най-близките от него селища, а в Г. Оряховица от 200 градски съзаклятници за двата дена след началото на арестите едвам се обадиха 13 души желающи да излязат в Балкана, при това един от тях беше предателят Павел п. Петков. От останалите 12 четници двама бяха воеводите и трима — членовете на комитета. Тази малка чета получи нареждане да се присъедини към четата на Бача Кира в Тревненския балкан. Обаче ни едната, ни другата чета до тоз балкан не пристигнаха, защото поп Харитон с четата на Бача Кира бе принуден да се затвори в Дряновския манастир, гдето бе разбита четата; а издадената горнооряховска малка чета на 28 априли бе обкръжена, нападната в дома на баба Пантелейца и разпръсната от многочислени въоръжени турци и една рота аскер, дошел от Търново, а заловените водачи Панов и Измирлиев бяха обесени на 28 май —- първият в Търново, а вторият — в Г. Оряховица. Тогаз в Търново бе обесен и Бачо Киро (поп Харитон бе убит в Дряновския манастир), а Маньо Тодоров, осъден на смърт, бе помилван и пратен на заточение на 10 години.

След къса престрелка и раняването на мюдюрина хаджи Мустафа турците цяла нощ не нападаха и се ограничиха само с обсадата на целия квартал, в който се намираше домът на баба Пантелейца, а четниците, признавайки борбата с открита сила невъзможна, решават да се промъкнат разсеяно из квартала или да се скрият в него, в отделните къщи. Георги п. Христов и Михаил х. Стоянов се промъкнали, а другите се скриха, в това число и аз, макар тоз квартал да не ми беше познат, тъй като аз бях от друга енория. След разпръсването на четата Панов — Измирлиев започва моята одисея като на политически престъпник, официално признат за такъв и енергично търсен от турската власт — да бъде заловен още преди разгрома на нашата чета и до обесването на воеводите ѝ включително.

Ако мъжете съзаклятници създадоха със своя несполучлив заговор едно критическо положение за българското население в града Горна Оряховица, заплашвано от турския фанатизъм с изколване, то жените патриотки със своя тънък усет не само запазиха невинното население от един неминуем разгром, но спасиха от арести и мнозина известни на турската власт съзаклятници и даже четници, в това число и мене. Но преди да почна своята скромна одисея, ще кажа няколко думи за спасението от горнооряховските гражданки родния им град от разграбване, опожаряване и от изколване на жителите му. Веднага след разсейване на четата и залавяне главатарите ѝ градът бива наводнен от въоръжени башибозуци, които не само открито се заканваха да колят християнското население, но мнозина бяха дошли от Тузлука и Герлово с празни кола за натоварване на плячката. Частично се вече бяха почнали насилията — трошение на врати, под предлог, че се търсят «комити» и оръжие, избиване и връзване на мъжете със задигане на парите им и други ценни предмети и с обезчестяване на жените и децата им.

В това време жената на Моска Грънчаров, брат на Сидера и Вича Грънчарови (родена Еленка Язаджиева, леля на годениците на Панова и Измирлиева — Вангели и Стефани Язаджиеви, които бяха ушили знамето на горнооряховската чета!), събира женски митинг и повежда неколкостотин гражданки за Търново с протест пред мютесарифа Реуф паша. Войската задържа при моста в долнята махала протестующите жени, но мютесарифът, придружен от архимандрит Стефан, милостиво изслушва протестите на горнооряховчанки и заедно с тях изпрати в Горна Оряховица две роти регулярна войска, за да запазят града от развилнелите се башибозуци, черкези и цигани. Така жените използваха наредбата на султана за прекратяване зверствата и завардиха от разгром Г. Оряховица.

Велика патриотка се прояви в предосвободителния период българката. Лично аз не бях хванат от турците след разгрома на нашата горнооряховска чета благодарение на българката, горещият патриотизъм на която аз използувах в пълна мярка. Не само Реуф паша, но изобщо представителите на турската власт бяха особено внимателни към жените българки, към които те не допущаха насилия като правило, боейки се от възмущението на християнска Европа. В моето положение — след разпръсване на четата от къщата на баба Пантелейца, в един непознат за мене квартал, обкръжен вече от турците—единственото спасение беше «да стана жена», което много лесно се постигаше, ако само намерех в квартала някоя «истинска жена» българка, да ми помогне да осъществя  своето намерение. Едно 17-годишно момче, без мустаци, с дълги косми и нежно градско лице много лесно можеше да се преобрази в една хубава мома. При даване един спектакъл — модната тогава пиеса «Геновева» — в горнооряховското училище аз вече бях играл ролята на Геновева в присъствие на местния мюдюрин, комуто аз му се бях много харесал като жена. След свършване спектакъла неговото просвещено турско заключение било: «Хеписи брак, ама шу Геновеваи бак» (Остави всичко — само Геновева гледай). Търсената от мене «истинска жена», която трябваше да прави от мене друга жена, провидението божие бърже ми изпрати.

След напущане в среднощ къщата на баба Пантелеица аз прехвърлих през дома на Сантурджиева (негов син е генерал Сантурджиев — тогава мой ученик от второ отделение на началното училище) и се насочих към една отворена вратичка (комшулук) на съседната къща, излизаща на улицата, която извежда към Пепельо. Влизайки във вратичката, аз забелязах една жена, която седеше насреща ми, и я попитах — може ли тя да ме скрие в къщата си. Бях облечен във въстаническа форма и въоръжен, та жената — макар да бях през детинството си съученик с единствения ѝ син и макар тя да ме знаяла и като даскал в тяхната махала — не ме позна изведнъж и ми отговори не особено насърчително. Когато обаче аз ѝ казах кой съм, тя изведнъж ме хвана за ръката и ме поведе обратно в къщата си макар — изплашена от стрелбата и глъчката на турците по улицата — тя отивала да търси спасение при семейството на Сантурджиева. Това беше вдовицата Генчевица Абаджийката. Бедната жена! Тя като че е предчувствувала, че и нейният син, който беше на някаква работа в с. Михалци, в тоз ден бе излязъл с четата на Бача Кира и поп Харитон и че скоро ще бъде убит в Дряновския манастир. Изведнъж таз мила българка пое ролята на спасителка, при това с особена решимост: преди всичко с един заповеднически матерински тон тя поиска от мен по-скоро да хвърля формата си, донесе риза, рокля, басма и даже една коса и много бърже ме преоблече, превърза главата ми с басма и не само прикачи към нея косата, но ми направи от парцали един такъв чуден бюст, че на другия ден от мене бе очарован чаушинът, който с цял взвод войници и полицаи нахълта вкъщи да търси «комити» и бойни припаси. След като ме преоблече, г-жа Генчевица изнесе оръжието и формата в градината си и дълго време го заравя в земята и скрива някъде другаде. Върна се вкъщи чак към разсъмване и забележила, че «сърцето ми бие силно», тя ме напои с домашно «лекарство» — сажди от комина. Всичко това ставаше в тъмнината — светлината можеше да привлече вниманието на турците, намиращи се при самата къща, по която те щяха да отворят огън. Всичко излезе прекрасно, даже аристократически, защото моето криене от турски арест съвсем не приличаше като това на друг член от нашата чета, който се бе скрил съвсем по демократически в един нужник, потопен до шията в него, както по-късно ни разказаха. Една случайност само можеше да осуети всичките старания на моята спасителка: един куршум от револвер през нощта неусетно паднал на чергата на пода в пруста, гдето ставаше в тъмнината моето преобразяване от момче на момиче.

Сутринта на 29 априли, на разсъмване, турците със силни партии от войници и полицаи почнаха да обискират най-напред домовете в обсадения квартал, а след това — и в съседните. В това време прекараха по нашата улица заловените в къщата на баба Кирияка Мирчева — Панова и Измирлиева. Съсипваха ги от бой с прикладите на пушките си конвоиращите турци; аз сам чувах тези удари и стенанията на злощастните си другари и сам очаквах тяхната съдба в тоз момент. Действително от лявата (източната) страна, от съседния двор, скоро се прехвърлиха десетина войници в двора на Генчевица и отвориха отвътре вратата към улицата, отгдето се присъединиха още десетина души, водени от кабакчията Христо, който служеше за преводач. Новата партия пое стълбата за пруста, в който ние с домакинята ги очаквахме. В момента когато турците отвориха вратата за в пруста, тя забелязала оттървания куршум на чергата и веднага го настъпила с крака си, преди турците да влязат в пруста. Сега домакинята е чувствувала нещо повече от мене, който не знаеше нищо за предателския куршум. Тя запищя като ранен звяр при влизането на турците, които я запитаха има ли в къщата ѝ комити и военни припаси (джепане), особено когато ѝ заповядаха да отвори сандъците си в другата стая.

Продължавайки да плаче, г-жа Генчевица заяви, че тя е «вдовица с това си слугинче», в което чаушинът вече беше се захласнал от високия му ръст, нежната кожа на лицето и разкошния му бюст. А когато поискаха от нея да отвори сандъците си, тя откачи от пояса си връзката с ключовете и ги хвърли на пода с думите: «Търсете — само мене не бутайте.» Тя не мръдна от мястото си, докато чаушинът се любуваше на моята женска красота. За да се намира по-близо до мене, той поръча другиму да обискира във вътрешните стаи, а когато аз, по знака на домакинята, закрих лицето си с двете си ръце, под предлог, че плача, а всъщност да не би да ме познае Христо Кабакчията или някой от местните полицаи, чаушинът почна нежно да ме тупа по плещите и да ме утешава с думите: «Коркма кязъм» (Не бой се, момичето ми). Сега аз вече се убедих, че тука няма да бъда арестуван, но домакинята се успокои чак когато обискът се свърши и турците излязоха от къщата ѝ. Тогаз тя се наведе, взема от пода настъпания с крака си куршум и го пъхна в пазвата си. Последен излезе от къщата, разбира се, съвсем влюбеният в мене чаушин, след като ми смигна многозначително.

Щом и чаушинът почна да слиза по стълбата, г-жа Генчевица бърже ме хвана за ръката и ме поведе след влюбения в мене вече турчин. Под покровителството му и ние излязохме на улицата, пресякохме я и похлопахме на вратата на Димия Тюфекчията, жената на когото бе кръщавала мои братя или покойната ми сестра и се считаше наша роднина. От двете страни на улицата забелязах постове на обсаждащите нашия квартал турци, които, разбира се, ни пропускаха свободно, щом излизахме заедно с чаушина. Моята роднина, която цяла нощ не бе спала от страх, както и всички жители на съседните на обсадените квартали, приела нашето чукане на вратата ѝ за знак, че турците ще правят и у тях обиск. Тя като че се зарадва, като видя, че сме ние, и чудното е това, че тя веднага ме позна или се досети кой съм, защото показа към турците и добави: «Само не у дома — до самите турци» — и ме поведе към комшулука в къщата на баба хаджийка Досевица, на която ме предаде. Г-жа Генчевица се върна в къщата си, щом ме остави у Димиеви, а новата ми спасителка баба хаджийка веднага се загрижи за моето спасение. Тя беше уверена, че и нейната къща ще бъде обискирана, което скоро и стана. Най-напред тя ме поведе към банята, но като дойде до нея, каза: «Тука ще търсят» — и почнахме да се качим на чардака (на тавана), но по пътя си каза: — «и тука ще търсят» — и обърнахме назад към зимника; минавайки за към вратата на зимника край спалнята в долния (първия) етаж, гдето спяха нейните две деца, момичета, баба хаджийка ме взе за ръка, въведе ме в спалнята и ми заповяда да си легна на нейното място при децата ѝ и добре ме зави — както бях облечен в женската си рокля — с общия юрган. На едно от децата, което се бе събудило, тя заповяда да не става от легло, докато тя не ги повика, и да се преструват, че спят, даже кога са будни, ако някой дойде. Разбира се, аз и сега не спах; но, завит до уши, преструвах се на дълбоко заспал, когато след ¹/₄—¹/₂ час нахълтаха турци и почнаха да търсят и в банята, и на чардака, и в мазата. Минавайки край Спалнята и виждайки три спящи момичета, старшият запита кои са тези момичета и придружаващият българин преводач отговори, че това са «двете момичета» на вдовицата домакиня. Никой не се поинтересува да попита: «А кое е третото момиче», вероятно защото по азиатския обичай се счита неприлично да се интересуваш за жени. И тоз път аз бях спасен, благодарение на благородството на българката жена и на моето преобразование от момче в момиче — пак от същата българка.

Но докато аз се намирах в скомпрометирания вече пред властта град, ни една минута не бях гарантиран от нови дирения и обиски, макар навсякъде из България в онова време аз рискувах да бъда заловен. Молих баба хаджийка да повика при мене калугерицата при ц. «Св. Георги» — Куна, която беше посветена в заговора. Бях намислил да се поселя в Арбанашкия женски манастир «Св. Никола» като послушница калугерка, а без помощта на калугерки тоз проект не можеше да се осъществи. Нейната, на Куна, калугерска дреха ми стигна само до колените. Тя помолила калугерката при ц. «Св. Богородица» да даде и тя една дреха, за да се понаде Кунината, та от двете рокли да се приготви за мене една. Калугерките, по своя инициатива, помолват вдовицата Мариолчето Вангелова да ме устрои в споменатия манастир, на който тя жертвуваше пари и дружеше с калугерките, които спираха в нейната къща, когато дохождаха на пазар. След смъртта на мъжа си тя бе всякога облечена в черно като калугерка. Аз лично бях добре познат с игуменката на манастира Зиновия — една голяма патриотка и за онова време интелигентна калугерка.

Мариолчето Вангелова, по баща поп хаджи Петкова, беше една от най-благородните и най-добродетелни горнооряховски дами, от добър род, а покойният ѝ мъж — един от най-влиятелните обществени дейци. Брат ѝ Антон Попов бе известен като деятелен младеж и голям патриот. Чудното е, че предателят Павел п. Петков беше роден брат на благородните Мариолче Вангелова и Антон Попов, от когото те бяха се отказали през целия си живот. Мариолчето на другия ден, 30 април, заедно с калугерката от ц. «Св. Богородица» (забравил съм името ѝ) и с мене — също калугерица — потегли за манастиря. Тогаз бе страшно и това пътешествие 3—4 км разстояние поради движението на въоръжени банди от черкези и башибозук; но за наше щастие ние, при сухата чешма, насред път, срещнахме само около ¹/₂ рота редовна войска. Като ни завидяха отдалече, тяхната колонка се престрои в разгънат фронт и зае всичката ширина на пътя; ние се отбихме от шосето, а турците се спряха; но след кратко съвещание продължиха пътя си, без да ни закачат. Много се бояхме да не почнат да ни «претърсват» и по такъв начин да открият моя пол: с мене заедно силно щяха да пострадат и моите спасители — калугерката и псевдокалугерката.

Игуменката Зиновия ме прие в килията си, прояви искрена готовност да ме държи тайно в манастиря, докато аз подготвя заминаването си за Балкана при въстаниците от другите райони — тогава аз вярвах ако не в едно успешно, поне продължително въстание в тези райони. Тя повика и помоли икономката настоятелка, квартирата на която състоеше от две малки килийки, да ме помести в заднята от тези килии и да се грижи за мене. Условихме се, че освен игуменката и икономката старица никоя от калугерките не трябва да знае за моето присъствие в манастиря. Г-жа Мариолчето с горнооряховската калугерка си замина обратно същия ден. Не помня колко дена стоях в манастиря; но не по-малко от една неделя и когато ставаше бомбардировката на Дряновския манастир, аз добре чувах артилерийските изстрели в манастиря. Тогаз именно аз бях длъжен да напусна своето свещено скривалище и да се преместя в Лясковец при майката на една послушница. Неизвестно как сестрите узнали за моето пребивание в манастиря им, когато вече пристигали известия в манастиря за опожаряване от турците церкви, манастири и села и за други насилия. Те, боейки се да не изпатят същото, задето крият комита, поискали от игуменката да ме не държи повече в манастиря. Тогаз тя ме изпрати с послушницата при майка ѝ в Лясковец.

Новата ми домакиня в Лясковец — една 80-годишна глуха и полусляпа вдовица — гледаше на мене като на една разкалугерена калугерка. Понеже, щом пристигнахме в къщата ѝ, дъщеря ѝ ме преоблече в своите селски стари дрехи, а калугерските дрехи отнесе, за да ги предаде по принадлежност. Стана от самото начало едно недоразумение между мене и домакинята: тя още първия ден ме накара «да сваря бобец», за която работа аз се залових усърдно, макар през живота си никога не бях готвил нищо освен пържени яйца и пържено зеле. Не знаех, че солта се тургала след сваряване на фасула, поради което нахраних бабичката и себе си с несварен боб, като шикалки, за което получих първото мъмрение. По-добре се справих на другия ден с прането; но най-добре — с беренето на череши на лозето, където отидохме двама с по една голяма кошница, които много скоро напълних почти сам. Тези череши ми подадоха една добра идея — да се отърва от по-нататъшни мъмрения от страна на добрата бабичка по един деликатен начин: на другия ден, в петък, в Г. Оряховица беше пазарен ден, та затова ѝ предложих да отида с едната кошница череши да ги продам на пазара. Тя ми поръча да не ги давам по-долу от 5 пари оката — така ги продавали миналата година; за 10 оки по 5 пари — 50 пари трябваше да ѝ донеса. Понеже аз не мислех повече да се връщам в Лясковец, а бях решил да се преселя при леля си Зафири Ганевица в Долна Оряховица, аз оставих едно цванче (20 копейки или 3 гроша) за черешите и кошницата и заминах за Г. Оряховица с едната кошница череши, предназначени за маскиране, но не за продан: с кошницата трябваше да мина през целия град Г. Оряховица, за да стигна до нашата къща. Едно само не бях пресметнал в случая: че в революционно време пазари не стават, особено в такъв скомпрометиран град като Г. Оряховица, и че цените за таквоз време са други. Нямах и понятие по икономиката. Щом преминах «дерето» при къщата на баба Първевица и дойдох на мегданчето, гдето лясковският път се разделя на две улици — към сахата и към конака, — заварих там една талига с добре облечен турчин свищовлия, който бърже тръгна насреща ми, за да купи черешите. Когато попита по колко продавам оката, за да се отърва от турчина, аз му отговорих: «30 пари оката» и продължавах пътя си към сахата. Турчинът вървеше след мене и веднага ми предложи по 20 пари, но като видя, че продължавам да вървя, той ме догони, хвана кошницата и ме поведе към магазина на братя Бурови, като заяви, че той дава по 30 пари и че трябва да се претеглят черешите в тоз дюген. Посрещна ни благородният Димитър Буров (баща на бъдещия министър Ат. Д. Буров), който беше посветен в заговора и бе жертвувал пари за купуване оръжие и поддръжка на апостолите. Той изведнъж ме познал и бил силно смутен, но не подал вид, а претегли черешите и веднага се отдръпна настрани. След като получих парите за черешите, аз с празната кошница си отидох вкъщи. При влизане при майка си тя се разтрепера и пребледня, понеже от нашата къща току-що излязла турската полиция, която всеки ден по 2—3 пъти все още правила у нас обиски. Първият ѝ въпрос беше: «Не срещна ли заптиите?» Аз не ги срещнах само за това, че бях си дошел по сокачето, което при хаджи Димиовата къща се отделяше от Темнишката улица към нашата, а турците след излизане от нас тръгнали по главната улица към дома на дяда Паскаля.

В нашата къща аз не можах да остана нито минута, та затова преминах в съседната къща на Ив. Бояджоолу, гдето след малка почивка при майка си, аз дадох нареждания за връзка между майка ми (брат ми Никола беше арестуван в Търново) и леля ми в Долна Оряховица, за където същия ден, през дома на Добря Дограмаджията и лозята, обиколих западната и северната част на града, в селски женски дрехи, и пристигнах вечерта в Долна Оряховица. Това трябва да е било към средата на май (ст. ст.).

На другия ден след пристигането ми в Д. Оряховица през това село минаха стотина въоръжени черкези, на които конете бяха претоварени с всякаква плячка. Някои от черкезите бяха облечени със свещенически дрехи — филони, епатрахили, ряси; други носеха кръстове, потири за причестяване, икони. Всички пееха гнуснаво уж църковни православни молитви — с една дума, гавреха се над православната религия. Аз с братовчедката си Йордана ги наблюдавах от горния кат на къщата със затворени ставни на прозорците, които гледаха към главната улица. Никой от жителите не се показваше на улицата — всички къщи и дюгени бяха затворени и многото съзаклятници в това патриотическо село чакаха въоръжено да се защищават, само ако черкезите ги нападнат в къщите, в които бяха се събрали за отбрана. Ние бяхме трима души. Черкезите разбиха в Долна Оряховица само 2—3 дюгеня и ограбиха няколко къщи при излизане от селото за към Драганово село. Убийства нямаше. Тези черкези се връщаха след разбиване четата на Бача Кира — поп Харитона в Дряновския манастир и след оплячкосване тоз и няколко други манастири, церкви и цели села. Те демонстративно преминаваха през българските села като триумфатори победители, с награбените трофеи.

Тук аз разбрах, че въстанието в Търновския окръг е усмирено вече, и намислих да избягам в Румъния. Узнах, че някой си Стефан Гюджюлев от Свищов закупил около 20 кола жито в Д. Оряховица за една свищовска житарска къща и че след няколко дни кервани с житото ще заминат на Свищов. Гюджюлев бе спрял в Г. Оряховица в къщата на друга моя леля, Ефросина, майката на опълченеца Коста и търговеца Атанас Ковачеви. Молих и моята майка да попита Гюджюлева — би ли могъл да ме скрие в Свищов, докато ми се удаде да премина Дунава. Той отговорил утвърдително. Оставаше аз да преговоря с караванбашията, дядо Нико Козата, стар поборник още от времето на капитан Никола (в 1856 г.) и другар на баща ми. Дядо Нико ме покани в къщата си да бъда всяка минута готов за тръгване заедно с кервана за Свищов. През 2—3 дни, които живях у дядо Нико, той ме подготви за път като негов слуга със скъсани гащи и цървули. При това той ме застави денем да лежа на слънце, за да загоря, и най-сетне — поизмаза лицето и ръцете ми с катран, за «да съм приличал на истински чирак кираджия». Боеше се в тези размирни времена от среща с турци или черкези и не напразно: при селото Одаите една партия башибозук спря нашия керван под предлог, че проверява не превозваме ли тайно оръжие и бойни припаси, а всъщност да проверят няма ли при житото нещо ценно за плячкосване. Аз и дядо Нико много се безпокояхме да не би да намерят моите градски най-нови дрехи, скрити в житото. Нищо не намериха башибозуците ценно, но все пак задигнаха на едного абата, на други кираджия —- хляба и сиренето. Това възмути дяда Ника Козата, но той беше безсилен и пусна всичката си дипломация, като заяви, че това било едно ограбване на верноподанната султанска рая — и поиска от главатаря на башибозуците да върнат абата и сиренето. В отговор на това искане главатарят стовари няколко юмрука на гърба на дядо Ника и добави към тях няколко ритника, вероятно на основание на султанските танзимати, хатишерифи и хатихумаюни, с които се признаваше равноправието на всички народи в Турция.

Все пак ние стигнахме в Свищов относително щастливо и се спряхме при житните складове. Вечерта късно Гюджюлев ме заведе в къщата на една госпожа, мъжът на която живееше в град Александрия (Румъния), населен от българи в онова време. Тук аз се измих от чирашкия катран и преоблякох. Същата вечер при мене дойде почтената госпожа Филчева, майка на бъдещия председател на Административния съд в София и леля на бъдещата моя първа жена Адриана И. Йорданова. Посветена в свищовските дела на революционерите, които прекарваха през Дунава и апостоли, и политически изгнаници, и оружие — се съгласила по молбата на Гюджюлева да прехвърли и мене през Дунава, като слугиня на моята свищовска домакиня под предлог, че последната отива при мъжа си в Александрия. Гюджюлев бе разказал на госпожа Филчева как женските дрехи в къщата на Генчевица в Г. Оряховица бяха ме спасили от залавяне и това опростило и плана на г-жа Евламби Филчева и двете ѝ сестри — Зимка Денкова и бъдещата ми тъща г-жа Йорданова. След два дни отдолу по Дунава трябваше късно вечерта да пристигне в Свищов австрийски параход; към това време моята домакиня и аз, облечен като нейна слугиня, трябваше с общ за двете пътешественици паспорт, изваден от домакинята ми (името ѝ съм забравил), да бъдем на пристанището. Моите градски мъжки дрехи, в особен чемодан (куфар) щяха да фигурират като дрехи на мъжа на моята домакиня. Така всичко и стана: г-жа Филчева ме облече в нова женска рокля и аз станах отново българска красива мома.

...По пътя за Букурещ аз се запознах с Георги Стойчев от Трявна, в Александрия. Той беше един от видните български революционни деятели в Румъния. В Букурещ пристигнах към края на май. Тук се запознах с председателя на българския революционен комитет Олимпи Панов и с пристигналия от Русия доктор Золотович, Висковски и Никифоров от Елена, бъдещия първи военен министър българин, и известния революционер Тома Кърджиев. Ходих и при владиката Панарет Рашев — член на комитета на старите в Румъния. Там се срещнах и с другаря си по Габровската гимназия Андрей Блъскова, който по-късно замина за Одеското юнкерско училище, отгдето заедно с Узунова, Дукова и др. постъпи в българското опълчение, което участвува в Освободителната война.

От Букурещ аз заминах в Сърбия — доброволец през Сръбско- турската война в 1876 г., почната след нашето Априлско въстание.

Преди да почна разказа си за моето доброволчество в Сърбия, длъжен съм да кажа няколко думи за смъртта на погиналите ръководители на въстанието, лично на мен добре познати. Тяхната смърт беше и красива, и оригинална, както обикновено бива смъртта на загинващите идеалисти, особено на жертвувавшите живота си в името на патриотизма. (От «патриотизма» на сегашните кариеристи тогавашните апостоли навярно са се преобърнали от срам надолу с лице в гробовете си, макар че мъртвите не се срамуват.) Във всеки случай тяхното публично наказание със смърт чрез обесване на 28 май 1876 г. се яви като най-силното средство за пропаганда на техните идеи и възпитание на младите поколения в духа на патриотизма. Обесването на Ив. Панова стана във вид на един шумен скандал за турската власт по улицата, през която го прекарваха от затвора до бесилката през най-оживената част на града, която послужи за арена на шумната пропаганда на идеята за въстание: верен на буйната си натура до последния час на живота си, Панов се обръщаше към намиращите се на улицата българи и гръмогласно осъждаше българското население, загдето тъй дълго търпи азиатската варварска тирания на турците. Същото, макар и без шум, стана и при обесването в Г. Оряховица, същия ден, на Георги Измирлиев. По улицата, до конака, той се бе обърнал към събраното множество с думите: «Братя българи, събудете се от тоя дълъг сън.» На мюдюрина, който при бесилката убеждавал Измирлиев, че ще бъде освободен, ако направи признания, той казал: «Всички са в таз работа, и дете в майката е замесено в нея...» След като се качил на стола, се обърнал към народа: «Колко сладко е да се умре за свободата на отечеството!», спокойно си турва брънката на врата, ритва стола и той увисва на въжето⁹, обръщайки се към изток (към Русия), откъдето — той беше уверен — ще дойде след дадените от България жертви свободата на нашия народ. И чудното е това, че през земетресението в 1913 г. бюстът на паметника на Измирлиев се извил към същата източна страна, към която се бе обръщал трупът на бесилката! За самоотвержения български патриот всички надежди бяха само на Русия. Те намерваха най-голямото щастие в това, че тяхна[та] смърт ще оправдае намесата на Русия във въпроса за създаване на една свободна България.

Имаше и изключения, макар и твърде рядко между апостолите, които не само никога не бяха мислили да намерят пълно удовлетворение на своите патриотически чувства само в смъртта за отечеството, но с особено изкуство избягваха рисковете за живота си в опасните минути. В самопожертвуването на другарите си виждаха единственото средство за удовлетворение на своето честолюбие, ако идеята възтържествува. Един от тези редки егоисти апостоли не беше даже в състояние да скрива своите честолюбиви планове не само със своите действия, отбелязани вече в историята на въстанията в 1875 и 1876 г. и през Освободителната 1877—1878 г., но не се стесняваше да заяви открито, че той през съдбоносните за отечеството години се бил отклонявал от рисковете на борбата за освобождението на отечеството, защото неговият час още не бил настъпил. А когато тоз час за него настъпи, той се залови да освобождава без риск за живота си освободените от други части на България и в съюз с онези държави, които най-усърдно поддържаха турското робство над българите и сами ламтяха открито за български земи. Но подробностите за това ще привождам на друго място, за да не омрачаваме тук светлата памет на такива кристално чисти идеалисти патриоти, каквито бяха мъчениците за идея Измирлиев и Панов, Бачо Киро, Пармаков, поп Харитон в Търновския революционен окръг; Драгостинов и Стоил войвода в Сливенско; Бенковски, Волов и Тодор Каблешков, Петлешков и др. в Пловдивския окръг. Всички добродетели на тези велики български патриоти имат своето отражение в искрения, честния и храбрия поет водач Христо Ботев.

 

¹Народни въстания без участие в тях на войската после изнамерването на скорострелното оръжие навсякъде станаха невъзможни от средата на XIX век.
²Още от времето на Раковски апостол беше и монахът Матей Миткалото от Преображенския манастир.
³Според фантастическия за онова време план на Стамболов търновските градски въстаници трябваше с едно нощно нападение на турския гарнизон да го обезоръжат и с неговото оръжие сами да се въоръжат.
⁴В състава на Горнооряховската чета в дома на баба Пантелейца влизаха: Измирлиев, Панов, П. х. Стоянов, Анастас Т. Бендерев, Хр. Бояджиоглу, Петьо Иванов, Георги п. Христов, Стеф. Минков, Минчо Иванов, Д. Костакеолу, Тодора [Неоланов] и предателя Павли п. Петков.
⁵После арестите на горнооряховските съзаклятници на 23 и 24 апр. горнооряховската чета получи назначение да заеме не Твърдишкия, а Хаинския проход.
⁶Като участник в четата на капитан Дядо Никола, разпръсната от турците.
⁷Денем същите лица често получаваха храна и от къщата на братя Бошнакови, която се отделяше от къщата на Маня Арабаджията с общ дувар.
⁸Нощта 23 срещу 24 апр. Стамболов и другарите му пренощували в Г. Оряховица в къщата на баба Недьовица Свищовлийката, а на 25 число заминали за Самоводене.
⁹В. Цонев, Истор. на Горна Оряховица, с. 102—103.