Възраждане

 

Христо Караминков - Бунито

 

ХРИСТО КАРАМИНКОВ (МАЛКИЯ)-БУНИТО. (Роден в 1846 г. или 1847 г. във Велико Търново; починал в 1892 г. във Велико Търново.) Деец на национално-освободителното движение: участник в черковната борба през Възраждането, в подготовката на Старозагорското въстание (1875 г.), член на Гюргевския централен комитет, помощник-апостол в Търновския революционен окръг. Участвал в Априлското въстание в четата на поп Харитон и Бачо Киро. Доброволец е през Руско-турската освободителна война (1877—1878 г.).

Публ. по: Караминков, Христо. Съвременни записки от българското въстание в Търновско на 1876. — Нова България (Гюргево), 1, № 27—49, 29 авг,—25 ноем. 1876, с. 106...193; (№ 33—44, 19 септ,—7 ноем., с. 128— 129, 132—133, 136—137, 140—141, 144—145, 148—149, 152—153, 156—157, 160—161, 164—165, 168—169, 172—173.

 

СЪВРЕМЕННИ ЗАПИСКИ ОТ БЪЛГАРСКОТО ВЪСТАНИЕ В ТЪРНОВСКО

 

На 25 април вечерта от селата Михалци, Турчета, Мусина и др. са решили или да измрат, щом са покажат от къщините си прагове, или да отидат в Балкана. В същата вечер до 250 души юнаци, въоръжени добре, снабдени с всичките си потребности и храна, прощават се с дечицата си, жените си и домовете си и потеглят напред. Цяла нощ тези доблестни, пъргави юнаци пътували. Рано в зори, сутринта на 26 април, те стигнали до махалата (село турско) Балван. Край това село нашите юнаци били посрещнати от едно множество турци. Там било случай българинът селяк да изпразни пушката си явно на турски гърди.

Битката се отворила. Гърмежът се раздавал по околните гори. Гладни за бой срещу турците, нашите момци ударили на юруш и прогонили врага си. Пътят им останал свободен и тия се упътили за Балкана. Разбягалите турци разказали на околните села за въстаниците, които отивали към Дряновския манастир.

Местоположението на този манастир било превъзходно за отбрана. Топ не можело да работи там, защото наоколо манастирът бил заграден с високи скали, а той падал в трап. Авангардата стигнала в манастира; след нея и четата. Игуменът на този манастир не е знаел нищо за тези гости. Той се видял в затруднително положение, щото да се противи не е можал. След малко колебание той склонил без воля на искането на нашите момци. Тяхната цел не е била да държат манастира за позиция, но да минат оттам, да си вземат, щото им трябва, и да излязат в балканските отгоре позиции. Те взели един калугер да ги преведе през права една пътека. Тръгнали, но напусто! Пътеката била толкова несгодна и зла, щото въстаниците били принудени почти всяка стъпка да вдигат падналите коне на ръце и да поносват товара им. Урвата, която била надвесена над реката, зинала с ужас и заплашвала всеки пътник. След дълги мъки и трудове въстаниците, като опитали всичките възможни средства да минат през нея пътека напред, невъзможността дошла да ги върне назад. Те се върнали, като кипяла кръвта им от гняв!... Щом се обърнали да се връщат, водителят на четата съзрял с далекогледа си, че потерите идат да ги нападнат. Той скоро заповядал да се оттеглят в манастира, добре да прегледат местата: де стои храната, водата. Всичко било извършено. Предводителят, след като проводил вест до околните села, че се затварят в манастира, прибрал момците вътре. Скоро водителят подал пример, като пробил на стената на стаята, в която бил с няколко другари, с ножа си дупки, които да служат като митиризи, през които да гърмят. Наскоро се направило за навсякъде митиризи. След това бързо закрепили по прозорците здрави плочи, които да служат като щитове за неприятелските куршуми, що ще идат изотвън. Калугерин един дошъл и взел да натяква на въстаниците, че били изкъртили манастира. Един селяк му отговорил, че манастирът е на народа. За народа ако е съборен, народът пак ще го въздигне. Освен това човешкият живот е по-скъп от една стена или дъсчена врата.

Потерите наближили манастира. Тия състояли от турци, селяци, черкези и башибозуци. Въстаниците добре отговорили на неприятеля с пушките си. Битката започнала. Турците навалили на много пъти върху манастира, но вниманието и юнашкият дух на нашите момци не преставал: те биели все на месо в турската навалица, когато неприятелските куршуми се забивали или в зидовете, или се смазвали по зидните камъни и падали долу до манастирските зидове. Куршумите на неприятелите се сипели като град върху местата, отдето виждали, че излиза гърмеж, кога[то] нашите хвърляли рядко. Турците искали да запалят зданието, но момците тъй добре го пазили навред, щото за турците нямало пристъп по никой начин на 300—500 разкрача около манастира ни деня, ни нощя... Турците се умножили след няколко часове, защото от околните села идели все повече и повече потери... Боят траял вечерта до 121/2 ч. по турски. От башибозуците и черкезите паднали доста леш; и от момците един умрял, двама се ранили и двама се изгубили.

На вечерта битка нямало. Момците се събрали всичките, след като си наредили стража... и взели да се съветват какво да правят на сутринта, как да излязат и пр. Няколко момци се произнесли, че в това място са добре, че хляб и муниция имат да продължават битката доста време — това мнение преодоляло и всички останали съгласни. Тутакси било заръчано на манастирския фурнаджия през нощта да опече 400 хлябове и да са готови до сутринта рано. Други потребици за храна и питие имало доволно за десетина дни. През нощта стояли без битка. На заранта в зори било готово всичко поръчано. Всичките момци осъмнали на позициите, готови отгоре над пушките си. Боят почнал и постепенно се усилвал. През нощта числото на турците се увеличило. Гърмежът бил толкова силен, щото никой не можел да чуе нищо освен пищенето на куршумите и дивия вик на турските тълпи, които налитали дивашки начином на манастира, но бързо, с пагуба били отблъсквани.

Часът вече бил 7 през деня, когато битката била поутихнала. Надвечер битката пак почнала и траяла часът до 1 вечерта. От момците не загинал други освен един, който се надигнал да гледа турците през дупката; случайно куршумът се забил в главата му.

Вечерта всичките момци редовно приели хляб и вода... Знакът на събуждане изпищял и всичките момци били на крак, готови. По заповед на войводата си тия били загнездени всеки на мястото си и чакали да посрещнат врага си. Този ден бил третий (май 1). Щом се съмнало, турците пак нападат и къде 6 часът по пладне били отблъснати, изгинали от нашите момци един и един се ранил тежко в рамото. Боят се умирил. Не много след това един глас се чувало да вика: «Българин съм, не гърмете на мен... Не ме убивайте... Писмо ви нося от пашата...» Ние видяхме, че едно момче селаче идеше към манастира и носеше едно писмо, дигнато на разцепа на тоягата му [разказва Малкият Христо].

След една заповед от войводата към момците: «Никой да не се мърда от мястото си. Всеки да гледа позицията си, оръжието и движението на неприятеля...», той взел писмото, написано с черковни слова на български, и го прочел:

«Господиновци в монаст. св. Арахангел!

Днес доде от Търново пашата, табор аасъ и Халим аа, които ни заповядаха да ви напишем настоящето на български, защото може да не знаете да четете турски. Заповядва ви се от страна на правителството да се предадете, като сложите оръжието си долу и излезете из манастира. Такваз е царската воля. Аскерът царски нищо няма да ви стори, ако се предадете; ако ли не, ще обърнат 8-тях докарани топове срещу ви и ще съсипят вас и манастира. А ний от Дряново ви замолваме да се предадете.

х. Цончо, х. Ганчо, х. Христо, х. Савва и др. (мекерета)»

След прочитанието по съгласието на всичките момци и управители отговорило се така:

«Г-да, ние не сме излезли да убиваме, обираме и разбойничествуваме. Тихо и мирно излязохме из домовете си и потеглихме за в Балкана да дирим свободата си и човешки живот. Като влязохме в манастира си, не питахме ни Алито, ни Салито, ни Ахмеда, ни Хасана, но истиннаго бога, който е с нас, против вас. За това кога ще излезем, само ний и бог знае, а не вие. Не щеме да ни заповядвате да излезем, нито ви пък питаме. Колкото за оръжията ни, ще ги сложим, като умрем, а ще ги носим, додето сме живи. Не ви ги донасяме, елате ги вземете сами. Ако обичате, оставете ни.

1 май 1876    (Следват подписите)»

Писмото се изпроводило. «Щом стигна там писмоносецът, далекогледът ни позволяваше да видим, че като го прочетоха, тръбата засвири на οръжие! Войската се събра във фронт и се упъти към нас, като вървяха напреде ѝ множество черкези, абази, башибозуци и цигани с голи ножове в ръце, като че отиваха на салханата. Но момците и при многото турски орди... не губеха дързост.» Всеки приготвил доста фишеци, закрепил се по- добре на позицията си и се готвел за кървава ужасна битка; а няколко души седнали настрана в две стаи да правят фишеци. Битката се почнала. Докъде часът 8 изведнъж се чува един гърмеж, който разтърсил зданието. Момците помислили, че е гърмеж от турски топ. Но като видели, че под керемидите излизало дим и мирише на изгоряло, един (Малкият Христо) отива да види. Щом влязъл, той видял, че барутът, от който правили фишеци, се подпалил, съборил две стаи и изгорил лицата и ръцете на онези, що били при него. Невниманието произвежда вреда. Като им се обвързали раните, момците отишли пак на бой, защото битката чували, че се усилва.

Турците, щом чули гърмежа и видели дима из керемидите, усетили, че се запалил барут; те взели дързост и като ударили на юруш с думите «юрюин, джобханеси тутулдъ» (вървете, муницията им се запали), навалили с всичките си сили от всичките страни. Трябвало тук юнашки сърца.

...През нощта къде 6 ч. едно отделение турска редовна войска мъчело се да се промъкне през гората и да нападне някак, но бунтовническата стража ги среща, ударят се в тъмнината и след една малка битка стражата отблъсква отделението турско далеч. Няколко момци в тази битка приели рани, все в краката. Ранените скоро били заместени с нови стражари.

Рано в зори сутринта заидел ситен дъждец. Този бил четвъртият ден - неделя. «Съмна се и момците по знака за ставане всички стояха на местата си, будни, с пушките си в ръце. Докъде пладне нищо не се случи. Къде пладне няколко турци идеха към монастира и гърмяха.» Посрещнати били от противната страна добре и се разбягали към множеството турци, що били надалеч. Малко след това с далекогледа се видело, че много хора се приближавали из гората и един топ бил закрепен татък, около който се мърдали много човеци. За чудо, съгледали въстаниците, че между тези хора бил и игуменът манастирски, който, вижда се, е избягал в събота през нощта. Те съгледали още няколко нерязани турци из Дряново (коло 10-ина) да се навъртат около турците. Докато се извършвало това. . . един глас се чуло да вика пак: «Не гърмете на мене, българин, ваш брат съм! Нося ви писмо пак от пашата.» Момците помислили да не приемат човека, за да не би да е някоя измама, работи, които се случват честичко. Но любопитствували да видят що им се пише по книгата и решили да го приемат и този път, а после вече — не! Те взели писмото, като накарали човека да стои всред манастирския двор с вдигнати нагоре ръце дотогава, докато получи отговора си. Пушки из тайно го пазили, щото в първото му мръдване да бъде пронизан от куршумите. Бунтовническите действия изискват съвършена строгост.

Писмото говорело така:

«Г-да в манастира св. Арахангел!

Вчера ви бяхме писали да сложите оръжието и да излезете из манастира. Вий нищо не отговорихте. Сега ви пишем пак и ви казваме да се предадете. Царската войска нищо няма да ви направи и всеки ще си иде у дома. Ако не се предадете, ще съсипем манастира с топовете си и ще ви изсечем.

Същите подписи»

Войводата отговорил в името на въстаниците:

«Господа!

Ний сме дошли тука в манастира. Четири дни как сме тука. Който доде да ни бие, бием го и ний. А тези, които не дигат ръка против нас, тия са наши.

Ний излязохме да забраним страждущите от угнетителите. Излезли сме още да дирим онези правдини, които ни са дадени. Теглилата, които упражнявате всеки ден върху нашите плещи и душици, са ни докарали до отчайване. Гробовете са пред нас — научихме се да се кървавим и не се боим от смърт. Затова вашите заплашвания са за нас незначителни. Ни един от нас не желае да се предаде в безмилостни и зверски ръце.

2 май 1876    (Следват подписите)»

Щом писмоносецът занесъл писмото и го прочели, видели, че бързо обърнали топа към манастира и почнали да хвърлят с него. Бомбите не можели да докачат зданието никак, защото, както казахме, мястото било естествена крепост. «Ний, казва Малкият Христо, внимателно гледахме де бие бомбата, като внимавахме в същото време и движението на войските. Бомбите се разбиваха или ο скалата под манастира, или ни надхвърляха. . . Хвърлиха 24 топове, но нищо не можиха да повредят, ни нас, ни зданието. Момците сполучиха да убият трима топчии, що управляваха топа, и след това турците се дръпнаха. Хиляди куршуми се изсипаха от турците върху ни, но нищо, защото зидовете бяха наши щитове.»

Часът бил вече 12. Гърмежът и от двете страни се спрял. От нашите един паднал мъртъв. Наредили се десетарите, приели хляб и вода и всеки си отишел на мястото. Надеждата, че ще ги нападнат през нощта, не останала напусто. Било тъмно и облачно. Часът къде два турците ги нападнали откъм изток с цел да измамят въстаниците да се струпат на нея страна, а да влязат в манастира от друга, за да завземат позициите им и да бият свободно. Но напусто! Като видели турците, че са излъгани, те нападнали и от друга страна. «Пак напразно, защото, отдето се появяха, момците ги посрещаха юнашки навреме и на място.» Тогаз чули, че тръбата засвирила да нападнат от всичките страни. И наистина отвсякъде изотвън пламнали огньове, правели турците пристъп. Но момците без страх наблюдавали движението на турците и бързо посрещали врага вред, дето се явял. Турците хвърляли слепешката, като се чували гласове: «Ахмет, тут тюфееми, гидеим якалаим бир гяур! Али! Гери дур! Хасан вурулдум! . . . Аман! Гиттим!» и пр. Тръбата свирела на юруш, но никой вече не смеял да удари с юруш, защото виждали, че редките огньове, които излизали из дворищата на зданието, биели все на месо. Топовете придружавали като басът на музиката гърмежа на пушките и пищенето на куршумите; а виковете увеличавали залиса и му давали едни ужасен характер. Къде часът 8 битката пак престанала.

Нашите момци, които се надявали, че ще им доде помощ изотвън, изгубили надежда. Причината, че не можело да им се отиде на помощ изотвън, била, както казахме вече, че множество башибозуци, черкези, цигани, размесени с редовна войска, завзели търновските села и свързали пътищата, щото никой наникъде не можал да мръдне.

На сутринта в понеделник (3 май) всичките десетари били сбрани при управителите и войводата. Те размислили, че тяхното положение в това място от ден на ден става по-зло, защото «ако и да имаме храна, но то ще се изяде и изпие докога да е», а нова храна не можело отникъде да им се внесе, както и муниция или друго нещо. «А турците от ден на ден се увеличават и си имат всичко потребно. Ако да имаше що-годе малко помощ да ни се явеше отнейде, казват те, ний в онези позиции можехме да се браним доста време. Но...»

Това ги принудило да се решат да търсят място, през което да се промъкнат, без да ги усетят турците. Управителите заповядали на всичките момци да се приготвят за път.

Нощта била тъмна, а още по-тъмен изглеждал горският гъсталак около манастира.

Турците наредили стража навред около манастира. Няколко черкези и башибозуци отишли да нападнат манастира, но били отблъснати. Момците видели, че нямало редовна войска наникъде. Те стояли и не издавали ни глас, ни гърмеж, освен когато някой враг се покажел наяве, [тогава] изпразвали върху му оръжието си.

Половината от момците спели, а половината пазели и се биели. Когато черкезите идели, те викали по име някой от момците с псувни.

След малко момците сполучили да видят войската скритом да се таи из гората. Турците знаели, че тази вечер момците ще се мъчат да излязат из манастира, защото игуменът им обадил за колко време имат храна и пр.

Момците съзрели двама черкези, че дошли дори в манастирските лозя, единът, като водел една вързана коза. Този, що водел козата, бил померен и убит, а другарят му избягал.

Почти часът бил вече 3 през нощта. През миналата нощ турците из гората и горе по скалите направили дварища за митиризи, дето се криели денем, и не можели юнаците да ги бият, както отнапред.

Съмнало се. Часът до 6 нямало нищо, но отпосле момците били нападнати отвсякъде и битката траяла до 10 надвечер. Тогаз видели, че всичките черкези и башибозуци се повлекли да си вървят, като се изгубвали из гората. Редовната войска не се виждала никак.

Къде 12 ч. съзрели на мястото, където бил топът, няколко конници, двама черкези и един заптия да стоят...

«...Позициите ни бяха много здрави и яки и не се местехме от тях, както правеха враговете ни, което ги излагаше на ударите ни [—казва Христо Малкият. —] Затова ний не се бояхме от множеството на вразите, нито от оръжията им освен от огън, но и тази опасност отстранихме със строгото денонощно пазене...»

Мръкнало се и време дошло да се готвят да излязат в Балкана. Киро, който щял да ги води, бил взел 9 момци и излязъл, без да се обади защо и накъде. Той бил потърсен, но го нямало!... Докато се наговорили през къде да вървят, докато наказвали стражата защо е оставил да излезе К. с другарите си без воля, няколко гръмове са раздали из гората. Тутакси се впуснали да видят що е... Гърмежите се приближавали постепенно към манастира!... Чули, че се хлопат вратцата. Стражата поискал знака и като му се отговорило, той познал по гласа другаря си и му отговорил, като дал преди това знак да додат при него войводата и други. Киро с другарите си влязъл и се изправил пред събраните. Той им казал, че излязъл да обходи местата и да види отде може да се излезе и премине. Но защото турците пазели строго, последствие че били предизвестени за целта на момците, изявил, че е невъзможно да се излезе. И тъй момците решили да стоят в манастира, че каквото даде господ. Помислило се за храна. Те прегледали и намерили жито около 500 крини, вино 400 оки, ракия 60 ведра, добитък — малко (защото турците били предварително прибрали манастирския добитък в едно ближно село), боб — 400 оки, сирене ветхо и сланина — доста. Пресметнали и видели, че имали храна, като се хранят икономически, за 4 цели месеци. Откъм муниция те имали около 100 000 фишеци готови и други припаси. Най-главната добрина за тях била, че воденицата била в ръцете им и можели свободно да си мелят брашно и да го пекат в манастирските фурни. С една дума, те били почти осигурени с всичките потребности за бой!...

През нощта къде разсъмване, когато поповете от четата служели в черкова, когато всеки момък с благоговение и божий страх стоял с кръстосани ръце в божия храм и с гореща душа се молел на бога, който им бил в онези опасни часове единствената сладка надежда, отведнъж, почти на призори, се разчуло гърмежи откъм манастира. Знаковете стражарски се раздали «на оръжие». Утихналите сърца на момците, що били в черкова, се запалили и те с думите «Боже, помагай ни» се впуснали на оръжията си, грабнали ги и се затекли на бой! В черковата останали само свещениците. Те се молили за своите юнаци и за тяхната победа. Куршумите често пронизвали някой джам и се забивали ту в зида близо до поповете, ту в някоя икона или строшавали някое кандилце. Свещениците с твърда надежда на бога, без да се мърдат, продължавали своята молитва за спасението на робите, докато отвън момците се биели отчаяно. Викове и гърмежи давали страшен вид на тази заран!...

Потерите се приближавали и битката се усилвала! Съмнало се, почивка нямало и боят се продължавал!... Къде 10 часа нападнала и редовна турска войска и се закачила отчаяна борба! Било 5 май. Най-подир къде 6 ч. през деня момците мъжки сполучили да отблъснат и потерите, и редовната войска, като били придружени и от поповете си, които отишли след свършване на молбата си.

...Часът бил 7, башибозуците и черкезите пак захванали да се обаждат из гората. Те почнали да викат по-наблизо, «после почнаха да гърмят». Като се приближили, момците се въодушевили и засвирили с кавалите:

Пропяло пиле гергьовско навръх май на личен ден: «Ех, клета българска майко, и ти си била честита при толкоз века робия да чуеш гръм от топове и звън от саби и ножове, да видиш знаме българско над юнаци пак да се вее, куршум край него да пее!»

— и всичките си казвали с пламенност: «Ще мрем и ще се бием за поробеното си мило отечество!»

Гърмежът на башибозуците се усилвал отвсякъде. «Напред ви, всинца мои левове, и на месо бийте!» — казал управителят им и всичките момци се впуснали на позициите край зидовете. След няколко пукания на пушки от момците, турците и черкезите се оттеглили. Мръквало се, но момците не се махвали от местата си, защото подвойводата им казал, че ако втори път насилят много, тази вечер ще излязат отвън манастира и ще се бият в гръдна битка, дорде или поразят врага, или измрат до един! Те се надявали дано изотвън им доде някоя чета на помощ, което щяло да даде на въстаниците дързост; но никой отникъде не се явявал. Но момците пак не изгубвали духа си, те продължавали да изпълват святата си длъжност към поробеното си злощастно отечество.

Часът бил вече 3 през нощта. Неприятелите ги нападнали отвсякъде и гърмежът им бил толкова силен, щото приличал на непрекъснато едно облачно гърмене, а димът не позволявал на окото да съзре някой предмет на два разкрача. При таквоз едно нападане осторожността била първо нещо в тях. Тия не хвърляли освен ако някой се явял отнякъде. Два сахата наред този силен гърмеж траял и часът на 5 престанал. Малко след това, на 2 ч., надалеч отнякъде се чуло едно гърмене на пушки, прилично като в битка. Не знаяли какъв е бил този гърмеж. От една страна, те помислили, че някоя чета, като им идела на помощ, ударила е турците зад гърба, а — от друга — да не са почнали турците да гърмят нарочно, да ги измамят, да излязат вън от манастира и да ги развалят. Как и да е, нашите момци решили да стоят в манастира. Часът къде 7 турците пак нападнали. Битката траяла до 9 на разсъмване и престанала.

Майският ден бил вече 6, а за момците тази заран била седмата. Малкият Христо тръгнал из стаите да обиколи и намерил много момци, болни от треска, между които бил и Левтеров*, един от добрите момци. Часът бил 12, из гората пак взели да се чуват гърмежи. Момците ядели, те се веселели и свирели с кавалите си. Това веселие ядосвало турците още повече.

Щом чули момците гърмежа, оставили яденето си, наскачали на оръжието си и заловили всеки пак позицията си. Те яли последния си вече хляб. За вечерта заръчано било на готвача Димитър Русчуклията да свари яйца. Боят траял цял ден. Редовна войска нямало. Башибозуци и цигани били доста много. «Ний видяхме, че се донесоха няколко тенекета с газ да запалят манастира.»

«...Него ден гаргите и свраките грачеха много, казва Малкият Христо, защото, вижда се, да имаше доста леш из гората. Птичките, които можеха да веселят с чуруликането света, бяха побягнали далеч от миризмата на барута и от гърмежа.

През този ден се много мъчихме да ударим някого от турските агалари, ефендета, бееве, но не можахме, защото и те бяха дошли да ловят комитите отдалеч.»

...Вече се мръкнало. Боят се спрял. Черкезките, башибозушки и цигански орди се прибрали при агаларите си. Аскер от 200 души повече се не съзирал из гората. Часът към 12 турците агалари потеглили за в Дряново. Подир тях тръгнали и дряновските чорбаджии с броениците в ръка, като дервишките цигани подир харачерина.

Писнала свирката в знак да додат десетарите да приемат храна: варен ориз и яйца. Дошли и приели. Хляб нямало освен пексимет. Момците се бояли да не ги нападне голяма турска сила, като гледали много движения, които ставали от страна на турците. Освен това числото на огньовете се умножавало из гората. «Аз се реших, казва Малкият Христо, да изляза пак с двама другари из гората, за да съгледам как и де са разположени враговете. Като излязохме 200 разкрача от манастира, на въз баирчината, видяхме, че близо до всеки огън беше окопана колибка, която беше обградена с двар, а на устата на колибата пред огъня беше изправен голям камък, който служеше, вижда се, за отбрана и изглеждаше като човек. Аз бях дотолкова близо, щото чувах всичко, което се разговаряха турците в колибите.

От разговора им аз разумях, че щели да ни нападнат на сутринта с топове и казваха: «С топове ако можем ги разби, добро, ако ли не, инак не можем ги разби, защото са добре заячени и си имат приготвено всичко. Не знаем дали има и отсрещни (из Влашко) гяури» и пр. Научих още, че щял да дойде още някой си κοмандар паша. Тъй се разговаряха турските стражари и пушеха тютюн.»

«Нощта беше тиха и ясна. Месецът грееше, продължава Малкият Христо, и ний едвам можехме дебнешком да вървим под сянката на дърветата, които бяха гъсти и шумести. Най-подир сполучихме с миром да додем до манастирските врата, дето повиках според знака на стражата, отвори ни и влязохме в манастира. Там ме наобиколиха десетарите и им разказах всичко, що съм видял и чул. Някои от момците искаха да излязат да обикалят и те, но беше вече на разсъмване.»

Поп Петър земал под управлението си момците, що били под Бача Кира. На сутринта се раздало пак знак, дошли десетарите и приели хляб и др. за хората си. Май бил 7-ми, а от седенето на момците в манастира било 9-и ден. Пармаков дошъл и му се разправило, че турците в този ден ще ударят на манастира. И с топове. Той и Хр. Донев, момък с рядка душа и характер, искали да излязат с момците на открит бой вън от манастира, но се спрели, защото се съгласили да отложат до вечерта, за да се сберат всичките в събрание и да решат...

Съмнало се! Гърмежът от башибозуците, черкезите и циганите взел да се обажда от гората. Те нападнали решително и след 3 ч. битка (ч. по 2 пред пладне) били отблъснати. Турците се прибрали надалеч. Редовна войска се не виждало: тя пазела из гората проходите тайно.

Видяло се нужно да се свика събранието по-скоро, свирнало се в знак на събрание.

Отворило се заседание. Всичките десетари, управители и подуправители присъствували. Първият въпрос от страна на цялото събрание бил отправен към Малкия Христо: да разкаже всичко, що е видял и чул от турските стражи, като е ходил из гората. Вторият въпрос бил: дали да стоят още в манастира? Третият — отде ще минат? Решили вече да излязат из манастира и да минат между Габрово и Трявна — в Конарбалкан, дето щяла да ги чака друга чета из Оряховица под предводителството на Хр. Кованлъченина. Всички останали съгласни, като решили или да излязат в Балкана, или да измрат до един, като мислели, че другите чети се бият нейде из планината, без да могат да додат къде Дряново.

Гърмежите се усилили, турците нападнали отвсякъде. Бой се отворило по всичките дварища на манастира. Отгоре по скалите черкезите нападали с всичката си сила и гърмежът раздирал въздуха. През този ден, още от сутринта, момците подкрепили силите си с вино и с ракия, която вадили из манастирските пивници, защото предвиждали, че всичко ще стане на прах, пепел и плячка на турците след няколко дни, защото 200 души, ако и решителни юнаци, мъчно можеха да устоят без помощ 6, 8 или 10 месеца срещу 8 или 10 хиляди зверове.

Часът бил вече 5 през деня. На мястото, дето турците се сбирали като кучета на леш, появила се редовна войска, а след нея и конница (кавалерия). Момците, щом съзрели това, почнали някои да губят дух, като мислели, че с топове, с редовна войска и конница ще бъдат победени. Но управителите ги насърчили с юнашки думи.

«Погледнете, казал един от момците, като отстъпил настрана, погледнете на ранените си братия, погледнете телата и кръвта на убитите си другари, те искат отмъщение! Ще бъдем ли ний, които имаме оръжието свободно в ръцете си, тъй ничтожни и слаби да дадем свещената наша знамя да падне в мръсните ръце на турците?... Ще ли сме толкова подли и решителни да се предадем?... Бог е над нас, ангел хранител с огнения меч лети над главите ни против нашия враг!... Вижте знамята си! Вижте и църквата! И двете тези неща са, за които живеем и за които трябва да умрем. Нам не ни трябва кой е в нашата помощ или против нас тука на земята. Нашите братия, деца, жени, дъщери страдат ли? Животът и имотът им осигурен ли е? — Всички с един глас: «Не е, не е!» — Длъжност наша ли е да въстанем и да умрем, или да освободим тях и нази си? — Всички: «Да!»—Ний си изпълваме длъжността днес и ако умрем за правда, чест и свобода, нека знае светът, че нашите деца и внуци ще отмъщават за нас, ако не утре, то вдругиден, ако не тогаз, то догодина, до друга и нататък!... Инак нека срам и безчестие да покрие всинца ни, като хвърлим черни дни на нашето въстание и недостойнство на емиграцията си пред очите на врага!... Сберете юнашките си сили, братия мои, и полетете напред, за да докажем врагу и свету, че можем да се бием левски за свободата си!» Така поговорил нашият юнак на своите другари, които с един глас на извънреден ентусиазъм извикали: «Жив бог! Живи славяни! Кръв наша не ни е свидна!» Разредили се и взели позициите си.

Съзряло се, че турците карали топовете си на кола с волове из гората и ги поставили на по-далечно място от първото, на което първен стигали куршумите на момците, които почнали да стрелят на топчиите. Не можело вече да ги достига куршум, както отнапред. Един от момците с далекогледа си съгледал, че турците взели да поставят топовете към манастира и да измерват разстоянието, на което ще изпровождат гюллетата. Устата на топовете сочели право на манастирските порти, но момците се малко безпокояли за това, защото портите били направени не от дъски, а от дебели диреци, наковани перпендикулярно един до други, щото почти никак не можело да ги повреди топ. Освен това зидовете, които обграждали манастира, освен дето естествените крепости им давали качеството на κале, но и те били построени като за военно време: здрави, яки и дебели. Момците мислели, че щом турците спрат гърмежа с топовете си, ще се нападнат на ура от турците.

Защото не се знаело още какъв ще бъде резултатът на този бой, момците с чантите си и оръжието си били готови да се подвизават навсякъде във всеки случай. Момците, що били в горните стаи, били по разпореждането снети в долните стаи, защото горните онез, виждало се, че може да бъдат изложени на топовните удари. Часът бил вече 6, когато ненадейно изгърмял първи топ, но без да може да сполучи да докачи поне зданието. Гюллето на втория топ ударило в стаята, дето стояли няколко по-юначни момци, като издънило стената и пръснало на прах покачената там една чанта.

Виковете на черкезите, башибозуците, циганите, що били горе по скалите, приличали на гласовете на адските духове. Захванало да се чува гърмежът на два топа изведнъж. Ударът бил силен и първите горни стаи били съсипани. Всичкият удар бил отправен на портите вече. Ударил един топ и пробил само вратата; два топа после я откъснали. После съборили, пак с топовете, и стълбата, по която излизали и слизали. Всичките момци се прибрали долу в мазите и пазели разбитата порта да не би турците да навлязат с «ура» вътре.

После [турците] обърнали топовете към долния зимник, дето сполучили да ударят 2, 3 гюллета, като докачили едного от момците. Турците хвърляли още много пъти на същото място, но не сполучили, защото зимникът падал долу и гюлетата се забивали дълбоко в пръстта.

Ударите се обърнали към черковата. Гюллетата сполучвали да я ударват, но без успех, защото тя била съвършено здрава направа. Никой от момците не можел да шавне нанякъде, защото се изсипвали като дъжд куршумите отгоре му: те стояли на едно място и хвърляли по някой път. Един от враговете някак си се примъкнал и доближил до вехтите стаи с цел, вижда се, да пали, но тутакси бил замерен и убит. Топовете били обърнати към поменатите стаи, но гюллетата не можали да ги повредят никак.

В тези стаи живеели манастирските хора, между които имало жени. Щом взели да бият тези стаи, жените се разплакали и развикали, което давало кураж на звероподобните турци, които мислели, че плачат и викат момците от страх. Чуло се, че турската тръба засвирила. След това топовете спрели да гърмят и един глас тогаз извикал на турски език. «Ще се предадете ли, или ще ви избием до един?!» Гърмежи отговорили на тоя глас от страна на момците, които мълчали и внимавали всяко движение на враговете си.

Часът бил вече 8 след пладне. Топовете пак пламнали и взели да бият изново зданието. Огънят се отворил. Момците почнали да гърмят весело, защото видели, че топовете твърде малко ще ги повредят. Горе от скалите черкезите и др. почнали да търкалят големи камъни, които във вървежа си гърмели като подземен някой вулкан, дано да издънят някъде зида. Но напусто! Дебелите дървета, що е изкърмила онази земля, силно упорствували с дънерите си на тези каменни бомби, като ту ги отбивали настрана от зидовете, ту ги разтрошавали на части...

Викове от всички страни, гърмежи от топове и от пушки навред разклащали въздуха, «всичко това правеше един залис, приличен на фучението на хиляди реки, когато текат в някоя пустиня. Топовете непрестанно биха до ч. 10». Най-подир, когато момците били заняти в отчаяния бой на кървава битка, бомбите сполучили да запалят вехтите стаи, които пламнали. Момците видели, че работата е спукана вече. Те видели, че не може да се стоивече в манастира, и трябвало да излязат било с бой или без бой.

Огънят се усилвал; вехтите стаи били вече сграбчени в пламъка, който издигал грозната си опропастителна глава над зданието с гордост и фучение. Екотът от пушките толкова бил силен, щото на 10 разкрача разстояние да викат силно двамина, не могат се чу. «Веки се мръкваше. Сахатът стана 1. Момците много мъчно можеха да се приберат, защото там, отдето трябваше да минуват, сипеха се куршумите като дъжд и освен това огънят осветляваше цял манастирския двор и наоколо гората.»

Дошъл часът, в който момците трябвало вече да излязват или на избавление, или на юнашка смърт. Знак се раздало на приготвяне. Всичките момци били готови с чантите си на гърба, за да излязват на бой. Потърсил се Б. Киро, но той го нямало. Чуло се един глас, който казал, че той изгорял под огъня, който паднал над него. Иван, който знаел добре пътищата по онези места, повел момците.

Времето било студено. Силен северен вятър бухтял в гората. Дъжд валяло силно. Пътят станал несносен за пътуване. Поройчета често протекли из гората и тук-таме образували малки водоскокчета. Тъмно било като в рог. Момците двама по двама излезли из манастирските порти и пристъпвали трудно по хлъзгавите пътеки, като се подпирали не с кокалени от слонова кост бастунчета, а с пушките си. Те били се разделили на три части и тръгнали към една и съща посока по разни пътища; защото, мислели те, ако ударят турците едната част, втората или третата да се избави. Скритите турци из гората ударили на момците с гърмеж, но нищо [не им направили, защото], тъмнината ги бранела от окото на врага. Те най-после се пръснали и не се видели един с други, освен Авраам, мусинският чорбаджия, който водел 30—40 души накуп и който, като се обърнал назад, отправил се към Царева ливада. Авраам оттам уловил Балкана със своите малочислени, но решителни юнаци и се изгубил, без да се знае где е до днес.

Когато момците излизали в петък вечерта на 8 май, дъждът се пресякъл на сняг, който паднал дебел до 2—3 пръста. Вятърът фучал силно и разнасял снега в облаците. Бурята била силна и ужасна. И това немалко спъвало придирките на турците и подпомагало измъкването на момците.

За втората част няма сведение що е станала и кой я водел. Колкото за тази, в която бил и Малкият Христо — първата, — тя била на много места нападвана от турците, но се избавила. Като стигнала с голяма мъчнотия до едни манастирски кошари, няколко пушки са изгърмели отгоре им, но без да повредят. То било турска стража, която била вътре в кошарата. «Ний, казва Малкият Христо, бяхме вън. Стражата изскочи и ни нападна, но без да знае колко сме и накъде сме. Аз познах юзбашията, който извика «На байонет!» по турски, и сварих да го сваля с един удар мъртъв. Други един се впусна отгоре ми със сабята и като не можах да го посрещна с револвера си, извих с пушката и го приспах.

Тук се раних в крака, както и един от другарите ми — в ръката. Уби се още едно момче при мен от куршум. Моите ръце бяха изгорели от барут. Студено беше и раните ни ставаха по-нестърпими. Кръвта течеше и измокри дрехите ни, но ний продължавахме делото ни, без да се отчаем ни най-малко. Поп Бало не зная накъде отиде и що стана, а за Бача Кира се научих, че излязъл от манастира, но накъде е отишъл, не зная. Някои от момчетата се върнаха по-надире в манастира. От една страна, кракът ме заболяваше твърде силно, от друга, ръцете ми бяха изгорени, аз не бях в състояние нито да гърмя, нито да вървя, но пак продължавах да вървя. Четиримата момци знаех, че бяха от Г. Турчета, но имената им не знаех.

Що станаха другарите ми, мъчно можех ви разправи в онзи час. Ний търсихме място да подслоним глава нейде и да си отпочинем, като си попревържем и раните. След дълги и трудни лутания намерихме най-подир една голяма скала (канара). Близо до нея отдолу беше водата. Не спахме цяла нощ. На присъмване чак видяхме, че манастирът стана плячка на зверовете и огъня. Той гореше силно!... Тази скала беше куха отдолу. Затова, ако поищеха турците да ни бият отгоре, не можеха, ако ли отдолу — то позицията ни беше здрава и сгодна.

Часът стана 7. Ситен дъждец захвана да ръси, по-после се усили и поугаси огъня в манастира.»

Над скалите горе на равнището след малко се зачуло силни гръмове. Виждало се според разказването на някои живи днес момци, че като са потеглили наши някои момци да минат оттам, турската войска, която била разположена там на лагер, нападнала на тях, дето след една открита юнашка битка малкото число наши били разбити и пръснати.

«На сутринта рано беше студено, сняг покриваше навред. Турските стражи бяха се прибрали из колибите и водениците. Ний, подпомогнати от това, обиколихме гората. Тук-там лежаха мъртви лешове. Ний понабрахме оръжия, дрехи, обуща и др. от тях и ги носехме през водата. Водата беше голяма. Като се съмна добре, ний се оттеглихме пак в скалата и мирувахме. Черкезите тичаха цял ден из гората и грабеха всичко, щото намереха. От яд, като намереха леша на някое наше момче, разсичаха го като касапи на части и с диви подвиквания разкачаха месата му по гората. Манастирът с всичките си вещи стана плячка на тези диви орди. Иконите, чашата от святото причастие, свещеническите дрехи, питафито — бяха в ръцете им предмет на най-гнусно и омразно поругание на православието ни. Ний ги чувахме какво си говореха: често се питаха турците къде е знамята и дали не е убит знаменосецът?... При всичко това ний бяхме готови всяка минута да се сбием с тях и да умрем юнашки, но бог ни пазеше.»

 

*Момък, който беше учил в търговското училище в Манчестер (Англия) и на когото роднините, ако и да предлагаха добро поприще в търговско занятие, но той млад отблъсна това и посвети драговолно живота си на тежкото по нас учителско звание с една малка платка в с. Михалци (Търновско).