Индекс на статията
Петко Франгов
Свещ. ПЕТКО ТОДОРОВ ФРАНГОВ. (Роден в 1855 г. в е. Бяла черква, Великотърновско; починал в 1931 г. в с. Бяла Черква.) Учител, свещеник и революционер, участник в Априлското въстание. След Освобождението: свещеник, книжовник, обществен деец.
Публ. по: Φрангοв, П. Поп Харитон. (Войвода от бунтовната 1876 год.) В. Търново, печ. «Отец Паисий», 1931, 72 с. (с. 17—20).
ВОЙВОДАТА ПОП ХАРИТОН
И тъй на 28 април в сряда (приполовение) заранта, като излязохме от църква след божествената света литургия, отидохме в дюкяна на дяда Райка Славчев, пихме кафе.
Бачо Киро си тури ръцете на даскал Атанасовото рамо и на моето и разтревожено проговори: «Ей, съученици, довечера взидем на гору тилилейскою.»
Това известие стана в присъствието на около десетина души. Всички извикахме единогласно: «Какво има, Бачо Киро?»
Той каза: «Нощес дойдоха Никола и Костадин, изпратени от поп Харитона, да въстанем, защото в Горна Оряховица хванали Измирлиев (Македончето) и Ив. Панов, които откарали в гр. Търново. В Тракия нашите братя въстанали още на 20 април. Планът, който е всеобщ за първи май да въстанем в цяла България, се осуети. Хайде, всякой на работа, да се извести на подготвените и записани момци.»
През нощта на 28 април 1876 г. в Бяла черква се извърши един велик и покъртителен подвиг.
Велик, защото 103-ма белочерковски младежи — цветът на селото — заедно с учителя Бачо Киро се решават да се самопожертвуват не за лично, а за общо, народно благо, за свободата на отечеството си; решени да се излагат срещу куршумите на народния враг, доброволно, само по повелението на един свещен отечествен дълг. Трагично се разделят и прощават през нощта завинаги, правят последното си сбогуване със своите бащи и майки, братя и сестри, млади невести и дребни първи рожби.
Тий шепа борци, нарамили кремъклийки пушки, препасали саби ръжделки и с по една селска торбичка, но със силна вяра в себе си и с буен пламък в гърди, са тръгнали към Балкана да търсят сигурната смърт в името на най-милото и скъпото право на човека — свободата.
Бачо Киро заведе дружината в с. Мусина. Там поп Харитон ни посрещна и каза: «Нуждата ни накара преждевременно да въстанем. Нашите братя отвъд Балкана въстанаха още на 20 т. м.»
Поп Харитона провъзгласихме за войвода на четата, събрана от околните села: Бяла черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград, Голямо Яларе и др., защото наистина една от най-забележителните личности, която стърчи високо със своя героизъм и безстрашие сред доблестните борци на въстанията в Търновско, е тая на поп Харитона.
С приемане на четата той се провикна: «Юнаци! Много благодаря за избора, който ми правите. На вас е вече познато, че ние тука се събрахме да се заловим за онова велико дело, което е очаквала нашата злощастна България в продължение на пет века. Ние отиваме да се борим сега с нашия мъчител-тиранин, който ни е притеснявал цели 500 години.
Борбата ще бъде неравна. Да се бием ние, няколко души, с турските многочислени войски, башибозуци и черкези, но ние ще изпълним своя дълг към отечеството си. Братя! Удари вече часът, който очаквахме от толкова години.
Сега ние отиваме с оръжие в ръка не да убиваме и да обираме мирните жители, а да търсим нашата свобода, която ни грабна така насилствено турското хищничество.
Другари! Ние ще пролеем кръвта си за скъпата свобода на нашето поробено отечество България. Много жертви са паднали за тази свобода, нека умрем и ние! А ние, една шепа хора, ще можем ли да освободим поробена България?
Не, но ще посеем семе, което ще пусне дълбоки корени, и които последуват нашия пример — те ще жънат добра и плодородна жътва.»
Всички извикахме: «Да живеят водачите ни!»
Четата тръгна. Войводата достойно я водеше. Къде вечер на 29 април стигнахме в Дряновския манастир и там останахме, по независещи от четата причини, да се бием с турците тъкмо девет дена.
Поп Харитон даде своята команда да укрепяваме манастира и затуляме прозорците с каменни плочи. Дойде денят втори май, неделя, войводата извика:
— Момчета! Там горе на скалата виждате ли двама седнали турци? Гледайте ги — каза, като пълнеше манастирското шишане — как ще се търкулнат надолу.
Шишането изрева, заглуши със своето ехо височините и отеча няколко пъти по скалите. След като се издигна димът към небето, единът турчин се вардаляше и падна като пълен чувал долу, а другият бърже отстъпи зад скалата.
Войводата запя една стара хайдушка песен и скалите вековни със своето вечно ехо я повтаряха и потретяха. А другите турци и редовна войска, които висяха над нас по върховете на скалите, се оттеглиха и се скриха в позиции.
На 4 май, във вторник, къде 12 часа стана една нещастна случка, която имаше силно значение за нашето дело. Нашите борци под командата на войводата най-геройски отблъсваха турските нападения и тръбата на нашия неприятел даде знак за отстъп.
Поп Харитон се поуспокои и влезна в стаята при поп Гавраил, който правеше фишеци, като му помагаше да стават по-бърже.
В стаята имаше около 10—15 оки барут. Младият четник Тодор Генчев из Гор. Оряховица влезна при войводата, който бил изпратен при него от друга група за наставление, но с цигара в ръка и за да направи нужната чест на войводата, хвърля запалената цигара зад вратата на пода, гдето имало разпилян барут. Подпалва се разпиленият барут, запалва се и този, който бил в делвата, и така става силен взрив, който, от една страна, изплаши цялата чета, а, от друга, ни лиши от храбрия сърцат войвода.
Войводата ни не бе вече годен за командир на четата.
Нещастието ги направи, него и другите двама, поп Гавраил и Тодор Генчев, да не могат да виждат съвсем, лишени от зрение.
Три дни след катастрофата четата излезе от манастира, а тия нещастници останаха там.
Дето ще рече, една цигара отне живота на трима видни борци...
На 7 срещу 8 май топовете от турския лагер почнаха да обстрелват безпощадно светата обител. След ударите на около 60—70 гранати се запали една от манастирските одаи, що бе пълна с възглавници, огънят излезе над стаята, когато настъпи вече мрачната безлунна нощ.
Буйните пламъци осветляваха манастирския двор. Осветляваха се и скалите, конто са надвиснали от векове като страж над манастира.
Стреснаха се нашите командири.
Войводата, ослепен, като разярен лъв викаше на четниците да са нащрек.
Гранатите идеха една след друга, като броеници. Командирите: Бачо Киро, Пармаков, Христо Бунето, Никола Червеноводалията и Димитър Байрактаря с голи сабли ходеха на позициите да ободряват четниците.
Манастирът гори, турците викат нависоко, колкото им глас държи, от височините на скалите:
— Аллах, аллах.
Четата, бодра, на крак, зорко бдеше на поста си, пламъците усилено се разпространяваха и по другите манастирски стаи. Топовните гърмежи още по-усилено почнаха да събарят светата обител. Натрупалата се сган от черкези, башибозуци и редовна войска, която сган се събира девет дни, беше 50 пъти повече от нас.
Тая свирепа дива турска орда се зъбеше на четата. Топовните гранати непрестанно събаряха манастирската ограда. Пушки пушкат, песни хвалебни се пеят, а поп Харитон, нашият юначен войвода, още повече се тревожеше, като му липсваше първата мощна сила — зрението.
От буйните пламъци почти всички манастирски стаи се подпалиха и пожарът успешно рушеше всичко. Войводата се провикна мило и трогателно към четата: «Храбра ми дружина, сега се намираме на края на живота си, но все ще се запишем в историята на вечно споменувание. Бодри ми юнаци, макар лишен от зрение да не виждам, но всичко чувствувам. Не скърбя, че сме заобиколени от множество войска, не скърбя, че манастирът гори сега в пламъци, но дълбоко скърбя, че аз, когато щях да ви бъда най-полезен, най-потребен, останах по една случайност без очи. Вие вървете напред, ние ще останем тук с другаря си поп Гавраила. Слушайте добрата команда на Пармаков и др. Минутата е скъпа за вас. Вървете неустрашимо срещу турската сган. Знайте, че ние тръгнахме да мрем за поробеното наше отечество, което ни извика на помощ. Напред, храбри мои момци. Ах, как лошата съдба ме тъй злочесто сполетя!»
Цялата дружина вървеше подред, а войводата, изправен до голямата манастирска порта, в засенчено място, което не се осветяваше от пламъците, изпращаше четата, която си вземаше последното сбогом с него.
Неговото огромно тяло се тресеше от трогателност.
Дружината му целуваше подред ръка, а той ги благославяше и обливаше със сълзи...
