Индекс на статията
МАКЕДОНСКИ НАУЧЕН ИНСТИТУТ
МАКЕДОНСКА БИБЛИОТЕКА
№ 53
ТЕРВЕЛ ПОПОВ
КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ
И
ТЕХНИТЕ ПОТОМЦИ
НАУЧЕН РЕДАКТОР
ДОЦ. Д-Р ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ
Рецензенти:
Проф. д.и.н. Илия Г. Илиев
Проф. д-р Пламен Павлов
На корицата: Чаша от съкровището от Врап
УВОД
Едно от най-интересните явления в средновековната българска история е почти едновременната поява на две „Българии“ на Балканите - едната на Аспарух (680 - 701), а другата на Кубер. В същото време за Куберовата политическа формация, независимо от факта, че през IX в. територията, на която е създадена, става важна част от българската държава на Долен Дунав, се знае много по-малко в сравнение с далечната Волжка България поради оскъдните извори. От малкото данни за нейния основател Кубер става ясно, че той е бил добър пълководец и човек с големи амбиции, който си служи както със силата на оръжието, така и със силата на ума. Въпреки че Кубер остава в могъщата сянка на кан Аспарух, той има важно място в историята на Балканския полуостров в края на VII - началото на VIII в. Изградената от него „втора“ България вероятно се разпада при византийските удари срещу нея след 718 г., но потомците на Куберовите българи продължават да живеят в историко-географската област Македония и в земи на дн. Албания и тяхното присъствие улеснява присъединяването на югозападните предели към дунавската българска държава през първата половина на IX в.
КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ В ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗВОРИ
Куберова България е една от най-загадъчните политически формации, защото изворите за нея са малко, а за периода от 718 г до включването на историко-географската област Македония към Плисковска България те почти липсват. Подробните сведения в агиографското произведение „Чудесата на св. Димитър Солунски“1 са фундаментът, върху който се подрежда обемът от данни за „втората България“ на Балканския полуостров. Основните извори за Куберовите българи са византийски. Освен в „Чудесата на св. Димитър Солунски“, сведения за тях има в Хрониката на Теофан Изповедник (ок. 760 - 817/818)2, Бревиария на патриарх Никифор (ок. 758 - 828)3, Синаксара на Цариградската църква4, някои документи и пр. Информация се съдържа и в надписите върху някои моливдовули5. От домашните извори могат да се споменат само два епиграфски паметника: един от надписите на кан Тервел (701 - 722) при Мадарския скален релеф6 и надписът от с. Василика близо до гр. Солун7 (не е ясно дали сведението във втория източник се отнася за Куберовите българи). От източните извори трябва да се посочи т нар. „Аноним на Гуе“8. Освен писмени източници има и археологически данни. На първо място това са богатите съкровища от Врап и Ерсеке в дн. Албания. (Пра)български находки, които могат да се свържат с Куберовите българи, са открити в историко-географската област Македония и в Родопите.
КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ
На Куберова България е отделено място в трудовете на редица български и чужди учени. За нея са написани и немалко приносни статии, които „осветяват“ различни неизяснени въпроси от историята ѝ.
Никола Милев (1881 - 1925) излага редица аргументи в полза на тезите, че кан Кубрат и българският вожд Кубер не са една и съща личност9 и че Кубер е четвъртият син на Кубрат10. Според него Кубер не се проявява „като войнствен авантюрист, а като добър политик, който умее да преценява обстоятелствата и да ги използва всякога правилно“11. Той подчертава, че „смешението на славяни и българи не се извършило значи само на север от Балкана, в Източна България, но и в югозападните предели на днешното българско племе“.12
Йордан Иванов (1872 - 1947) публикува откъс от „Чудесата на св. Димитър Солунски“, в който се описва заселването на Кубер и подвластното му население на Керамисийското поле. Изтъкнатият учен подчертава: „През същия VII в., когато в Мизия се настанили българите на Аспаруха, една значителна българска орда, смесена и с други племена, дошла от Панония, заселила се в сърцето на Македония, в Битолското поле. Тя държала в подчинено положение околните славянски племена и по-късно се смесила с тях и претопила“. Той представя различни мнения за времето на заселването на Кубер и обобщава: „Както и да е това, но за нас е важен фактът, че през VII в. в керамийския лагер в Македония се заселили българи, със своя княз Кубера, като съседи на славянското племе драгувити...“13
В първа част на том I на своя монументален труд „История на българската държава през средните векове“ Васил Златарски (1866 - 1935) се спира на заселването на Кубер в дн. Македония. Той също идентифицира българския вожд като четвъртия Кубратов син14. Големият български медиевист отбелязва, че целта на Кубер след завладяването на Солун е „да основе независима държава в земите на македонските славяни“15. В. Златарски прави следното обобщение: „По тоя начин ние виждаме, че едновременно на двете противоположни покрайнини на Балканския полуостров възникнали две малки варварски държавици, начело на които стоели представители на една и съща нация - българска, и чието образуване може би ще трябва да обясним само със затруднителното положение на империята в даденото време. Надали може да се предполага някоя връзка между двете варварски движения - Исперихово и Куберово - от двете противоположни страни на полуострова. Общо между тях е това, че те са искали да се възползуват от едни и същи обстоятелства за стремежите си, които в края на краищата се свеждали към една цел“16.
След като в „История на българския народ“ (1943 г.) накратко описва действията на Кубер, Петър Мутафчиев (1883 - 1943) отбелязва: „Каква е била по-нататъшната съдба на Кубера не е известно, но неговите съплеменници останали в тамошните земи и с това близкото родство между македонски и мизийски славяни е било заякчено чрез една нова спойка - тая на прабългарите, заседнали тук и там“17. В „Книга за българите“ П. Мутафчиев заключава: „Опитът на Кубера да създаде тук отделна държава останал несполучлив, както било осуетено и намерението му да овладее Солун. Но доведените от него прабългари останали в ония места, гдето се сливат с тамошните славяни. По тоя начин вътрешноасимилационният процес, от който произлезе българският народ, започва едновременно в двете противоположни краища на полуострова. И нищо не е било по-естествено от общия стремеж на тия два дяла от създаващото се етническо единство да се съберат и в едно политическо цяло“18.
Иван Дуйчев (1907 - 1986) подчертава, че по същото време, когато Аспарух образува българската държава в североизточната част на Балканите, в Централна Македония се настанява друга българска общност, предвождана от Кубер. Медиевистът посочва, че Кубер и неговите последователи възнамеряват да покорят Солун, да го превърнат в своя столица и да разширят властта си и над другите византийски земи, населени със славяни. Според него, неуспехът да бъде завладян градът проваля целия план за създаване на втора българска държава на Балканския полуостров19.
Важни обобщения за Куберовите българи прави Димитър Ангелов (1917 - 1996). Той пише: „Така наред с названието „България“, което се употребява за означаване на славянобългарската държава в Мизия, се появява и още едно название „България“ за означение на областта, заета от Кубер, и наред с името „българи“, употребявано за Аспаруховите прабългари, се появява и друго име „прабългари“ за означаване на поданиците на Кубер. Употребата на названията „България“ и „българи“ е ясно доказателство за това, че въпреки смесения характер на населението, докарано от прабългарския вожд [Кубер] след изселването му от Панония, в него е преобладавал прабългарският елемент“20. Той прави следния извод: „Както се вижда от казаното, през втората половина на VII в. едновременно на две места на Балканския полуостров се осъществил досег и се създали условия за тясно сътрудничество между прабългари и славяни. От една страна, виждаме Аспаруховата дружина, която изгражда съвместно със славянските племена в днешна Североизточна България една обща държава със столица Плиска. От друга страна, виждаме Куберовите прабългари, които се свързват с драговичи, ринхини, сагудати и други славянски племена от „българската група“ в днешна Македония. В резултат на териториалното съжителство на двата етноса, обединени в общи цели и задачи, се създали предпоставките за постепенното развитие на един значителен по своите размери асимилационен процес, който в края на краищата е трябвало да доведе до спояването им в единна народност“21.
В своята публикация за личността на Куберовия сановник Мавър, Йорданка Юрукова (1936 - 2012) основателно смята, че със завладяването на Солун Кубер „целял да създаде център на силна държавна организация, чрез който да обедини всички славянски племена, настанени в югозападната част на Балканския полуостров“22.
Петър Петров изказва мнението, че българите, водени от Кубер, никога не прекъсват контактите и сътрудничеството си с Аспаруховите българи и двете български групи съгласувано се заселват на Балканския полуостров23. За разлика от други изследователи, П. Петров приема, че поражението на Юстиниан II по време на похода му от 688 - 689 г. е нанесено от Аспаруховите българи24. Той представя редица писмени и археологически данни, които могат да бъдат свързани с потомците на Куберовите българи25.
Михаил Войнов (1905 - 1985) и Василка Тъпкова-Заимова (1924 - 2018) смятат, че Кубер търпи неуспех да основе втора трайна българска държава на Балканите, но благодарение на неговите българи оформянето на българската народност протича по един и същи начин както в Мизия и Тракия, така и в Македония.26 Според тях, въпреки че Куберовата политическа формация е разнородна, важно е коя е групата водач, защото тя дава „физиономията“ на цялото обединение27.
Веселин Бешевлиев (1900 - 1992) посочва разликата в начините, по които Аспарух и Кубер се стремят да създадат свои държави: „Заслужава да се отбележи, че докато неговият брат Аспарух основал държава чрез военна сила, Кубер се опитвал да стори това чрез хитрост. Забележително е, че и двамата братя са се стремели да създадат държави на Балканския полуостров. Дали съществува някаква връзка между действията на двамата или се касае само за случайност, не може да се установи с положителност“28.
В своя статия Милияна Каймакамова извежда хипотезата, че заселването на Куберовите българи в историко-географската област Македония е отразено в Българската кратка хроника, съдържаща се под формата на добавки към среднобългарския превод на Хрониката на Константин Манаси. Медиевистката прави важни изводи за мястото и ролята на българите на Кубер в историята на Средновековна България и за военното им сътрудничество с македонските „Славинии“. В заключение тя посочва: „Няма съмнение, че обединяващото звено в това военно сътрудничество между славяни и прабългари в Балканския югозапад са били техните общи интереси в борбата срещу византийската политическа власт. Това сближение е било съпроводено от един друг, не по-малко значим процес - взаимното етническо проникване между славяни и прабългари. Оценено в тази светлина, заселването на Куберовите българи сред славяните в Македония действително е събитие с голямо културно-историческо значение в рамките на българската история. Те изиграват ролята на обединителен фактор, укрепващ родството между славяните в Мизия и Македония, и с това поставят началото на българското етническо и политическо присъствие в Балканския югозапад“29.
Йордан Андреев (1939 - 2008) извежда хипотезата, че кан Крум (796 - 814) не е основоположник на нова династия, а е потомък на Кубер и с неговото заставане на престола в Плиска великият род Дуло отново оглавява българската държава на Дунав: „Според едно неясно свидетелство от XI в. хан Крум произхождал от онези прабългари, които след разпадането на Велика България потеглили на запад и се установили в днешната унгарска пуста: там известно време те „робували на хана на аварите“.
По-късно се прехвърлили на юг от река Дунав, а от началото на IX в. една тяхна далечна издънка сполучила да овладее престола в Плиска. Тълкувано в най-широка светлина, известието навежда на предположението, че хан Крум принадлежи към Куберовите прабългари, които в края на VII в. от Панония (днешна Унгария) се установяват завинаги в днешна Македония. А фактът, че един техен потомък налага властта си в Плиска, може да означава само едно: Крум трябва да се брои за пряк потомък на Кубер, брата на Аспарух, т.е. в жилите на хан Крум, течала кръвта на прочутия и славен род Дуло. Със стъпването му на трона се продължават традициите на отминалите столетия. Не случайно първите походи на хан Крум са по посока на Македония. С тях той цели не толкова териториални придобивки, а по-скоро приобщаването на онзи прабългарски масив в Македония, който винаги тежнеел към съплеменниците си на север от Стара планина. Така че хан Крум не е основоположник на нова династия, както се смяташе досега. С неговото име знаменитият род Дуло отново излиза на историческата сцена и възстановява властта си над българското племе“30. Предположението на Й. Андреев е любопитно, но остава твърде хипотетично, както и изказаната от други изследователи възможност кан Крум да произхожда от панонските българи31. „Панонската“ версия за произхода на българския владетел не намира потвърждение в изворите32. Двете (в някои случаи преплитащи се) хипотези се опират на язвителния намек, който цариградският патриарх Николай I Мистик (901 - 907; 912 - 925) отправя към цар Симеон Велики (893 - 927), че българите са „издънка“ на аварите и „техни роби и бежанци“33. Докато „роби“ вероятно визира аварската власт над българите в миналото, то „бежанци“ (δραπεται) се свързва с едно конкретно действие - напускането на Аварския хаганат от Куберовите българи, което патриархът язвително определя като „бягство“. Тяхното преселение заедно със „сермисианите“ и настаняването им на територията на Византия сигурно се е помнело от ромеите, защото от една страна е свързано с ромейските потомци, завърнали се в родината, а от друга страна създава нова опасност за втория по големина град в империята. Тук не трябва да се търси намек за произхода на Крумовия род, а сравнение на българите с аварите. Патриархът подчертава, че аварите са вършили нападения срещу Цариград също като българите, но са погинали и от тяхното племе не е останала следа.34 Намекът на Николай I Мистик към цар Симеон е ясен - същата трагична съдба може да сполети и българите. Във византийските източници няма никакви данни, които да говорят, че Крумовият род произхожда от Кубер или че самият кан Крум е от рода Дуло. Обидите на византийския император Никифор II Фока (963 - 969) към българския цар Петър I (927 - 969) („трижди роб по прадеди“ и „облечен в кожух кожогризец“) и към българите („беден и при това презрян скитски народ“) са предизвикани от гнева му, че българските пратеници са дошли да приберат ежегодния данък35, и от неговите тенденциозни думи (да си припомним Теофан Изповедник, който с ненавист нарича Аспаруховите българи, разгромили византийската армия при Онгъла, „мръсен и новопоявил се народ“, въпреки че през 680 - 681 г. българо-ромейските контакти са от вече близо две столетия, а цариградските императори поддържат добри отношения с кан Кубрат и неговия вуйчо Органа) не трябва да се правят изводи за произхода на Крумовия род. Има едно интересно сведение на Йосиф Генезий, че кан Борис I - Михаил „произхождал по род от аварите и хазарите“36. Тук вероятно са показани двете „начала“ на българската държава - Аспаруховото (хазарите) и Куберовото (аварите)37. Така се изтъква и степния, „варварския“ произход на българите. Това проличава и от факта, че Йосиф Генезий нарича българите „хуни“ и „скити“. Едва ли става въпрос за самия род на Покръстителя. Че сведенията на Генезий за произхода на Борис I са легендарни, става ясно и от неговото мнение, че Покръстителят води името си от Булгар, легендарен родоначалник на българите, споменаван и от други византийски автори38.
Всъщност първите походи на кан Крум не са по посока на историко-географската област Македония, а на северозапад, против Аварския хаганат. Освен това, у (пра)българите има силна привързаност към родовото начало39. За всички български владетели от „Именника“ е отбелязана принадлежността им към определен род: Дуло, Укил (Вокил), Угаин, Ерми40. В (пра)българските каменни възпоменателни надписи са посочени знатните родове Чакарар, Кубиар, Кюригир, Ермиар (Ерми), (...) дуар41. Важен пример за продължителността на съществуването на някои български аристократични родове е родът Ермиар от първите десетилетия на IX в., който е същият род Ерми (но с окончанието за множествено число „-ар“) на българския наместник Гостун (Органа?) от началото на VII в.42 Видно е, че родът Ерми(ар) запазва важното си място сред българската родова знат в продължение на столетия. Вероятно, подобно на Ерми(ар), и другите родове, записани в каменните надписи, са стари и могъщи, ползващи се с голямо влияние и почит сред българите. За значимостта на факта, че великият род Дуло слиза от българския престол и от историческата сцена, говори сведението в „Именника“ за владетеля Кормисош от рода Вокил/ Укил: „Този княз измени рода Дулов, сиреч Вихтун“43. Ако Крум произхождаше от прочутия владетелски род Дуло, това сигурно би било отбелязано. Напротив, в нито един извор не е записан неговият род. Все пак не всички „хранени хора“ на българските владетели са отбелязвани с родовете си във възпоменателните надписи44. За някои това е обяснимо - багатур багаинът Славна е славянин, а кандидатът Турдачис - арменец45. И двамата не принадлежат към знатните български родове. Други като ичиргу колобърът Колобър (?) и багатур боила колобърът Чепа също може да не са произхождали от големите боилски родове и затова тяхната родова принадлежност не е посочена46. Разбира се, някои висши сановници като кавхан Исбул също не са отбелязани с рода си на известните ни епиграфски паметници. Но самата титла на Исбул е подсказвала неговата принадлежност към рода, в чий- то кръг се предава кавханската длъжност - „рода на кавханите“ (τῶν Κοπχάνων γένους), както го отбелязва Продължителят на Йоан Скилица47 и както навярно е названието му сред българите. Освен това запазените надписи, в които присъстват българските владетели Крум, Омуртаг (814 - 831), Маламир (831 - 836) и Персиан (836 - 852), са много повече (около двадесет) от тези, съобщаващи за Исбул (само четири), и никъде не е записано името на техния род. В Чаталарския надпис48 ясно е показана владетелската идеология на българския монарх. Омуртаг е наречен „кана сюбиги“ („велик кан“) и „от Бога архонт в земята, където се е родил“, представен е като строител („съгради малък стан на Тича“, „и направи изкусно мост на Тича заедно с малкия стан и четири колони и отгоре на колоните постави два лъва“), военачалник („премести войската си срещу гърци и славяни“), победител-триумфатор („като гази добре с крака си императора, докато Тича тече“, „като подчинява враговете си“) и могъщ владетел на многоброен народ („като владее над многото българи“). При този култ към монарха, нима в някой български източник нямаше да се спомене, ако владетелите от Крумовия род са свързани с династията Дуло, която според „Именника“ стои в началото на българската държавност с митичния Авитохол и чийто представители са велики владетели като Кубрат, Аспарух и Тервел? Подобни данни няма. В един от надписите на кан Маламир (т.нар. „Маламирова летопис“) са отбелязани „моят дядо Крум“ и „баща ми, архонтът [Омуртаг]“, но не и техният род49. Възможно е Крум да не произлиза от най-висшата българска аристокрация, а да е представител на някой не толкова личен благороднически род, и да е избран на престола в Плиска след смъртта на кан Кардам през 796 г, заради личните си качества, които той блестящо проявява през цялото си управление. Но дори да предположим, че той произхожда от виден боилски род, чието име не е достигнало до нас, това едва ли е родът Дуло. След последния владетел от тази династия - кан Севар (722 - 737), Дуло повече не се споменава50. И е излишно да се търсят възможни негови представители, дошли от Куберова България в дунавското Българско канство, след като липсват конкретни и ясни сведения. Според някои мнения кан Крум е родственик (син или брат?) на кан Кардам (777 - 796), но Ана Комнина пише в „Алексиада“ за „Мокрос“ (т.е. Кромос=Крум) като родоначалник на династията51, а в „Маламировата летопис“ са отбелязани „бащата“ Омуртаг, „дядото“ Крум и никой друг преди тях52. Освен това, през 796 г. кан Кардам при срещата си с византийската войска не се решава да влезе в сражение и „се завърнал като беглец в страната си“53. След това той повече не се споменава в изворите. Вероятно безславното напускане на бойното поле решава съдбата му54. Доколкото отстраняването от българския престол обичайно е последвано от убийството на сваления владетел, такава може да е била и неговата участ. В такъв случай едва ли родственик на Кардам би заел трона в Плиска. В заключение може да се каже: 1. Липсват данни, че Крумовата династия е свързана с рода Дуло; 2. Няма преки данни за панонския произход на кан Крум; 3. Липсват преки данни, че Крум е свързан с Кубер; 4. Почти сигурно е, че Крум е родоначалник на нова династия.
Васил Гюзелев пише за ролята и значението на Куберова България: „Всъщност в края на VII в. в пределите на Балканския полуостров се формират две Българии - едната Аспаруховата, а другата Куберовата. Тяхната почти едновременна поява на историческата сцена е един от най-големите парадокси на най-ранната българска история. И този факт сам по себе си е не само забележителен, но и твърде показателен“55. В контекста на помощта, която дунавските и Куберовите българи оказват на Византия и на някои свалени ромейски василевси, медиевистът подчертава, че двете Българии „навлезли дълбоко в живота и съдбата на Византийската империя, в нейната основна тъкан“56. В. Гюзелев дава и висока оценка на мястото на Куберовите българи в българската средновековна история: „Установяването на прабългарите на Кубер северно от Солун сред славяните от Македония и тяхната активна роля в живота на Балканския полуостров от края на VII до началото на IX в. са факти от първостепенно значение за българската история. Етническото единство между славяните в Мизия и Македония е подсилено от техния съюз с прабългарите“57.
Ценни публикации за Куберова България има Пламен Павлов. Той прави преоценка на някои утвърдили се тези. Според него не арабската обсада на Цариград е улеснила заселването на Кубер в Керамисийското поле, а самият бунт срещу аварския хаган и придвижването на Куберовите българи и „сермисианите“ на юг са извършени с явното или тайното одобрение на Византия58. Предполага, че заселниците се настаняват на много по-обширна територия от Прилепското или Битолското поле59. П. Павлов прави изводa: „Етнокултурният българо-славянски модел в днешна Македония напомня най-вече развитието на същия процес в Добруджа и българския Североизток. Така обединението на „двете Българии“ през IX в. превръща „Долната земя Охридска“... в крепост на българската държавна идея и народностна идентичност за векове напред“60.
Христо Димитров разглежда изворовите данни за българите на Кубер и заключава: „Всички тези сведения за Куберовите българи в Македония се интерпретират от повечето сериозни и непредубедени модерни изследователи като един много интересен опит за основаване на още една българска държава на Балканите“61. В друга своя монография той смята, че настаняването на Куберовите българи в историко-географската област Македония не носи никаква полза на византийския император, защото рискува да влоши отношенията му с аварския хаган и новите заселници могат да се превърнат в обединително звено за околните славянски племена в опасна близост до Солун62. Според него, по време на похода на василевса Юстиниан II от 688 - 689 г., насочен против Куберовите българи и славяните в района на Солун, Аспарухова България предпочита да запази „въоръжен неутралитет“, тъй като нейна военна намеса би оголила тила ѝ срещу хазари и авари63.
Георги Бакалов (1943 - 2012) описва накратко преселването на Куберовите българи и „сермисианите“ в Керамисийското поле и опита на Кубер и Мавър да превземат Солун. Неговото мнение е, че те имат план, освен за завладяване на града, и за „създаване на друга българска държава в югозападните части на полуострова“. Медиевистът подчертава: „Няма сведения за връзка между създадените два български центъра [всъщност такива данни има - б. а.], но тя е не само логична, но и перспективна. Външната политика на българските канове през втората половина на VIII и в началото на IX в. към овладяване на днешните македонски земи очевидно цели свързването на двете ядра от българи и разширяване на държавата в югозападна посока“64.
По повод надписа от Мадара за „чичовците“ на кан Тервел в Солунско, Георги Атанасов прави интересен коментар за връзката между двете „Българии“ на Балканите: „Този автентичен източник [надписа - б.а.] от една страна показва, че Тервел е търсил нови съюзници, а от друга ни го представя като първият български владетел, предприел реални стъпки за формирането и реализирането на глобалната българска идея - консолидиране на българското етническо пространство от Добруджа до Македония. И това не били само болни амбиции и преследване на далечни иреални миражи. Знае се, че когато Аспарух полагал основите на българската държава в североизточния ъгъл на Балканите, по същото време брат му Кубер, чичото на Тервел, сложил началото на второ българско държавно образувание в противоположния ъгъл на Балканите - северно от Солун в днешна Македония“65.
Георги Николов подчертава в своя монография важността на настаняването на Куберовите българи в историко-географската област Македония: „Почти по едно и също време с Аспаруховите българи, в Македония се заселили и българите, предвождани от Кубер. Така на Балканския полуостров по думите на византийските автори възникнала още една България. България на Аспарух и България на Кубер били политически организации на българите, възникнали от различни изходни позиции. С времето те влезли в по-тесни контакти помежду си. Присъствието на Куберовите българи в Македония станало основа за присъединяването на тази географска област към Българското ханство през IX в.“66 По-нататък историкът прави следния извод: „Подир завладяването на Македония от хан Персиан немалка група българи, живеещи там, били присъединени към българската държава с център Плиска. Поради родовата близост тяхното включване в централизираната система на Българското ханство се осъществило естествено, без да предизвика политически катаклизми. Нещо повече, тези българи от „другата България“ били свързващото звено, което улеснило завоеванието и интегрирането на Македония към Българското ханство на Долни Дунав“67.
Боян Тотев и Олга Пелевина убедително доказват, че съкровищата от Врап и Ерсеке в дн. Албания принадлежат на Кубер и неговите наследници68. Те смятат, че българският владетел става предводител на тези славянски кръгове, които неколкократно обсаждат Солун, като по този начин замества техните предишни аварски водачи и съюзници69.
Христо Матанов пише: „Това, което става около Битоля и Солун, макар и доста неясно изложено от византийските текстове, все пак показва, че и тук има възможност за възникване на нова държава начело със син на Кубрат. Кубер и неговите последователи създават свое териториално ядро, към което се опитват - вероятно успешно в началото - да се присъединят околните славянски племена. За тях Солун е привлекателен като „готова столица“ на възникващата им държава. И дотук. Византийците успяват да задушат формиращата се нова държавност с любимата си комбинация от интриги и военна сила“70. Според изследователя, Юстиниан II предприема поход против Куберовите българи и славяните, защото „вероятно осъзнава, че там, в Керамисийското поле, текат процеси на образуване на втора двуструктурна българска държава“71.
Иван Божилов (1940 - 2016) подчертава интересното съвпадение, че двамата братя Аспарух и Кубер по едно и също време предприемат военни действия срещу Византия72. По повод на мадарския надпис на кан Тервел за неговите „чичовци в Солунско“ той пише, че е много съблазително да се приеме, че още Аспарух е бил осведомен за действията на брат си в Солунско и обратно, но за това предположение няма данни73. Ив. Божилов обобщава: „ Важното е да се отбележи, че установяването на Куберовите българи в Източна Македония - макар че те не са успели да си създадат държава - поставило основите на българско присъствие в тази част на Византия, което било непрекъснато надграждано и увеличавано през XI - XII в. и особено през XIII - XIV в.“74
Повечето от представените български историци основателно смятат, че Кубер е успял да създаде втора българска държава на Балканския полуостров. Те подчертават връзките, осъществени между Куберовите българи и славянските племена в историко-географската област Македония, и общите процеси в дн. Североизточна България и в Македония при формирането на единната българска народност.
КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ В ЧУЖДАТА ИСТОРИОГРАФИЯ
Редица чуждестранни учени отделят място в своите изследвания на съдбата на „другата“ България на Балканския полуостров. В повечето случаи сведенията, които изнасят, са откъслечни и от тях не могат да се направят изводи за ролята на Куберовите българи на полуострова. Разбира се, това се дължи и на оскъдните извори.
Още през 1839 г. немският учен Готлиб Лукас Фридрих Тафел (1787 - 1860) разглежда сведенията в „Чудесата на св. Димитър Солунски“ за настаняването на Куберовите българи и „сермисианите“ на Керамисийското поле и обръща внимание, че Кубер и Мавър са назовани в агиографското произведение „българи“. Затова изследователят смята, че „варварите“, заселили се заедно със „сермисианите“ в новите земи, са били главно българи, след като българи са били и предводителите на похода - Кубер и Мавър (Iamque interroganti quinam ii barbari fuerint, Bulgaros potissimum fuise respondebis: siquidem duces expeditionis Bulgari duo fuere, Cuberus et Maurus)75.
В монографията си „История на Първото българско царство“ (1930 г.) британският учен Стивън Рънсиман (1903 - 2000) смята, че „от 675 до 677 г. големият град Солун бил обсаден от прабългарски орди, съюзени с бунтуващите се славяни от околните земи“. Той също не приема хипотезата Кубрат и Кубер да са един и същ човек, но също така изказва съмнение Кубер да е четвъртият Кубратов син: „Не е изключено, но все пак е малко вероятно четвъртият Кубратов син да е бил толкова деен. От друга страна, явната прилика между имената Кубрат и Кубер не бива да ни изкушава да съдим прибързано, че става дума за една и съща личност. Все пак сходството може би не е съвсем случайно. Кубрат все още бил единственият велик българин, за когото светът бил чувал дотогава. Така че е възможно солунчани да са нарекли местния прабългарски вожд с неговото име, само че изопачено. Или пък просто в мартиролога имената са напълно объркани. Но като че ли е най-добре да не се правят опити за разкрасяване на известните ни факти и да не се търси връзка - родствена или именна, между Кубер и хан Кубрат. Кубер е бил просто някой прабългарски вожд, който може да е бил в авангарда на Аспаруховите нашественици, но по-вероятно, имайки предвид географията на Балканите, е дошъл от Панония. Възможно е да е бил Кубратов син, обиколил много земи; възможно е да е въстанал срещу аварите заедно с Алциок или пък по-късно, независимо от него. Във всеки случай след дългата обсада, прекратена едва след намесата на светията, за Кубер не се чува нищо повече. Племената му се смесили със своите съюзници славяните и били асимилирани от тях. Така те поставили основите на българските претенции относно Македония“76.
От личността на Кубер се интересува и британският историк Робърт Браунинг (1914 - 1997): „Споменаването в каменния надпис от Мадара, вероятно от времето на хан Тервел, на „моите чичовци в Солун“ подсказва, че Кубер наистина бил българин и син на Кубрат. Ако е така, неговото установяване на някогашна ромейска територия, изпълнена със славяни, има близко сходство с това, което става в Североизточните Балкани“77.
Френският историк Пол Льомерл (1903 - 1989) е един от малкото чужди автори, които подробно проучват опита на Кубер да превземе Солун и да превърне града в столица на своята държава. Дръзкият замисъл на българския вожд е наречен от П. Льомерл „голямата цел на Кубер“ (le grand dessein de Kouber). След като накратко разглежда създаването на Аспарухова България, френският историк обобщава: „Това е произходът на първата българска държава на самата територия на Византийската империя“. После в тази връзка задава следните въпроси: „Дали Кубер формира аналогична цел? Не беше ли предотвратена нейната реализация, само заради недостатъчните му сили и неговата отдалеченост от основните бази на българската мощ? С други думи, не е ли той един неуспял Аспарух?“ (est-il un Asparuch a echoue)78. Сравнението с основателя на Дунавска България е твърде сполучливо. В същото време Кубер може да бъде определен отчасти като „втори Аспарух“, тъй като създава втора българска политическа формация на Балканите.
Когато разглежда сведенията за Куберовите българи, руският учен Генадий Литаврин (1925 - 2009) стига до някои пресилени изводи: „Известно е, че Кубер (предполагаемият брат на Аспарух) изобщо не координирал с него своите действия. В обединението на Кубер протобългарите представлявали само неговото ядро, а основната маса се състояла от славяни, родени в Панония от смесени бракове, и потомци на пленените ромеи, които в мнозинството си напуснали Кубер след пристигането в земите на империята [Византийската]. Драгувитите не били съюзници на Кубер: те носили допълнителни тежести за изхранването на неговото войнство. Сред вождовете на дружината на Кубер нямало единство: заговорът с цел завладяването на Тесалоника бил разкрит на императора от собствения син на най-близкия съратник на Кубер, Мавър. И главното - нямало никакви данни за съхраняването на протобългарското обединение в Македония след провала на заговора, т.е. след 687 г.“ Той посочва, че „крайната малочисленост“ на (пра)българския етнически елемент в историко-географската област Македония се откроява „даже в сравнение с неговата относителна тежест в самата България през VII в.“79 Наистина няма преки данни за координация на действията на Аспаруховите и Куберовите българи, но категоричното ѝ отричане също е неправилно. Несъмнено сред подвластното население, с което Кубер се настанява в Керамисийското поле, има славяни, но е твърде пресилено да се твърди, че те са основният му етнически масив. Подобни данни в изворите липсват. Да, от „Чудесата на св. Димитър Солунски“ не може да се съди, че драгувитите и други славянски племена в Солунско са съюзници на Кубер, но сведенията в Хронографията на Теофан Изповедник показват, че по време на византийския поход от 688 - 689 г. срещу „Склавиния и България“ Куберовите българи действат като съюзници и защитници на славяните. Мнението, че сред вождовете на Куберовите българи няма единство, защото синът на Мавър издава неговите планове на василевса, също е неточно. Мавър е верен на Кубер и неотклонно следва общата им цел. Трябва да бъде отхвърлено и твърдението, че след разкриването на заговора за превземането на Солун повече няма никакви данни за политическата формация на Кубер. Мнението за „крайната малочисленост“ на Куберовите българи също е неправилно. Българите на Кубер са по-малочислени от Аспаруховите българи, но за да разгромят ромеите през 689 г. техният брой е бил значителен. Не може „крайно малобройно“ население да нанесе подобно тежко поражение на отбраната войска на ромейския император, която, за да победи славянските племена в Македония и да плени толкова много славяни, трябва да е наброявала поне няколко десетки хиляди души. Освен това мнението за малобройността на Аспаруховите българи80, които Г. Литаврин сравнява с Куберовите, отдавна е преодоляно в историческата наука81. Фактът, че Аспаруховите българи побеждават могъщата Византийска империя и я принуждават да им плаща данък, а в същото време успешно се отбраняват срещу Хазарския хаганат, показва значителния им човешки и военен потенциал.
В друго свое изследване руският учен отстъпва отчасти от своите предишни тези. Според него, неуспехът на българския вожд да овладее Солун не довежда до унищожаването на неговата политическа формация - тя съхранява автономията си в течение на 30 - 40 години, признавайки византийското върховенство. Г. Литаврин заключава, че значението на Куберовите българи трудно може да се съпостави с ролята във формирането на българската държава и народност, която играят техните съплеменници, предвождани от Аспарух82.
Владислав Попович стига до извода, че Кубер и подвластното му население се настаняват на Керамисийското поле между лятото на 678 - лятото на 681 г., най-вероятно през 679 - 680 г.83 Той смята, че в резултат на военната кампания на Юстиниан II от 688 - 689 г. Кубер и хората му търсят спасение в земите на дн. Албания, за което свидетелстват съкровищата от Врап и Ерсеке84.
Американският учен с румънски произход Флорин Курта накратко се спира върху въпроса с Кубер и неговото подвластно население. Медиевистът подчертава, че Кубер е българин. Той смята, че конфликтът между българския вожд и аварския хаган се е разразил през 680/681 г. Според него „значителната армия“ на Кубер се настанява „в близост до днешна Битоля, недалеч от гръцко-македонската граница“85.
Албанският изследовател Раки Васил Бело подчертава в своя статия, посветена на българското политическо и етническо присъствие в дн. Албания през Средновековието: „Прабългарите на хан Кубер заселват части на днешна Македония още през VII в., а оттук са тръгнали и към южните части на днешна Албания. Това се случва почти по същото време, когато и другият брат на Кубер, хан Аспарух през 681 г. създава Първата българска държава по устието на река Дунав. На заселването на Куберовите българи от някои историци се гледа като изграждане на втора българска държава. Така че на Балканите по това време имаме две български държави: Аспарухова и Куберова, като в последната влизат и земи от днешна Албания“86.
Някои чужди изследователи не само подценяват, но и отричат ролята на Куберовите българи на Балканите. Изопачават се контактите им със славянските племена и се правят опити да се търси противопоставяне между тях и славяните в историко-географската област Македония, за каквото липсват данни. Подобни са изводите на Олга Иванова в нейните коментари към агиографското съчинение „Чудесата на св. Димитър Солунски“.
Тя пренебрегва сведението за Тервеловите чичовци в Солунско и смята, че хипотезата, че Кубер е четвъртият син на Кубрат, няма сериозна аргументация и затова този въпрос остава открит87. Според нея, отношенията на хората на българския вожд със съседните славянски племена „били напрегнати и небезопасни и за двете страни“ (?)88, а славяните по-скоро са заинтересовани от „скорошното унищожение на лагера на Кубер на тяхната територия“89. Нейното мнение е, че при опита за превземане на Солун, Кубер и Мавър не се опитват да се опрат на околните славянски племена, защото техните отношения са били далече от приятелски90. В „Чудесата на св. Димитар Солунски“ изобщо няма сведения, които да подкрепят подобни изводи. Напротив, походът на Юстиниан II от 688 - 689 г. е срещу двуструктурната политическа формация на Кубер, наречена „Склавиния и България“, а тогава Куберовите българи се изстъпват като защитници на местните славянски племена и се опитват да спрат византийското напредване към Солун. О. Иванова пише, че ако плановете на Кубер и Мавър се бяха осъществили поне частично, резултатите от техните действия в района на Солун биха били по-забележими в историята91.
Австрийският историк Валтер Пол също не приема тезата на В. Бешевлиев и други учени, че Кубер е четвъртият Кубратов син и отрича връзката между българския вожд и надписа на кан Тервел за „чичовците в Солунско“92. Той извежда редица аргументи, които обаче могат да бъдат оспорени. Според него кан Тервел не би възхвалявал своите чичовци за това, че не са приели да помогнат на Юстиниан II, след като са сторили нещо напълно противоположно на неговите действия. Тук не става въпрос за възхвала, а за констатация на българския владетел, че неговите чичовци не са се доверили на ексимператора и не са го подкрепили. Може би така той изтъква, че сам, единствено със своите военни сили, е помогнал на Юстиниан II. Затова кан Тервел с гордост подчертава в същия надпис: „Императорът с мен добре победи“. Следващият аргумент на В. Пол е, че в надписа пише не за чичо, а за чичовци, а в „Чудесата“ няма дори намек, че Мавър е брат на Кубер. Освен това той подчертава, че Мавър е бил въвлечен в дворцовите конфликти около Юстиниан II и непоколебимо и предано го подкрепя. Наистина, със сигурност Мавър не е брат на Кубер. Но това не означава, че Кубер не е имал друг брат. Този аргумент на австрийския учен не отхвърля възможността Кубер и негов неизвестен по име брат да са чичовци на кан Тервел. Освен това Мавър по това време е откъснат от Кубер и неговите българи - първо предвожда „сермисианите и българите“ някъде в „тракийските области“, после е заточен в предградията на Цариград, а накрая се издига до висш византийски сановник. Друг аргумент на В. Пол: в „Чудесата“ няма никакви данни, че Кубер е брат на кан Аспарух, а би трябвало в агиографското съчинение да се обърне внимание върху този факт, за да се покаже като по-голяма опасността, от която светецът спасява Солун. Да, в „Чудесата“ няма подобно сведение, но там липсва каквато и да е информация за Аспарух. По това време дунавските българи са твърде отдалечени от Солун, за да представляват заплаха за града.
Историците от Р. Северна Македония отричат българския характер на политическата формация на Кубер и изопачават историческите факти. Типичен пример в това отношение е монографията на Коста Аджиевски „Пелагониjа во средниот век (От доагањето на словените до пагањето под турска власт)” (1994 г.). Историкът обвинява в тенденциозност Н. Милев и В. Златарски, които пишат за идването на подвластното население на Кубер в историко-географската област Македония93, но самият той тенденциозно пренебрегва редица сведения за Куберовите българи. Също така ярък пример за тенденциозност е употребата от К. Аджиевски на редица ненаучни определения за Българското царство, неговия владетел и население при Самуил и приемниците му: „македонска държава“, „македонски владетел“, „македоно-византийска война“, „македонски войници“ и т. н.94 Тези определения не намират абсолютно никаква подкрепа в изворите за Самуилова България. В произведенията на Йоан Скилица, Йоан Зонара, Кекавмен, Йоан Ставракий, Константин Манаси, Ефрем, Дуклянския презвитер и много други автори държавата на цар Самуил е наречена България, а жителите ѝ - българи. Изопачените от Аджиевски факти категорично се опровергават и от публикувания дори в неговата монография Битолски надпис от 1015/1016 г. на цар Иван Владислав (1015 - 1018), в който българският владетел се нарича „българин родом“, своя чичо цар Самуил назовава „самодържец български“ и подчертава, че е обновил крепостта Битоля „за убежище и за спасение и за живота на българите“95. А когато средището на Българското царство се измества от дн. Североизточна България в югозападните български земи, нима там не се запазват царската и патриаршеската институция, службите на кавхана и ичиргу боила?96 Понякога просто е необходимо да се четат историческите източници. Твърдения на автора, неподкрепени с нито един извор, като това, че Пелагония и други македонски области стават „жертва на завоевателната политика на княз Борис“97, не е необходимо дори да бъдат коментирани. Трябва да се подчертае, че това са стандартните клишета на историците от Р. Северна Македония, чиято единствена цел е да бъде отречено нейното българско минало. Жалко е, че това изопачаване на историческите факти, пренебрегващо изворите, опорочава иначе в много отношения стойностното изследване на Аджиевски за областта Пелагония.
Сведения за евентуални (пра)български находки от дн. Р. Северна Македония, Албания, Северна Гърция и Родопите дават Йоахим Вернер, Иван Микулчич, Блага Алексова, Никос Чаусидис, Димитър Овчаров, Живко Аладжов, Станислав Станилов, Галина Грозданова и др. Някои от тези находки основателно се свързват с Куберовите българи - например богатите съкровища от Врап и Ерсеке.
ЗАСЕЛВАНЕТО НА КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ И „СЕРМИСИАНИТЕ“
В КЕРАМИСИЙСКОТО ПОЛЕ
Докато начело на Старата Велика България стои нейният основател кан Кубрат (605 - 665), тя е непоклатима за неприятелски удари. Но само три години след смъртта му неговата степна империя се разпада под ударите на хазарите. Първородният син на Кубрат и негов наследник на престола Батбаян (665 - 668) е принуден да се подчини на силния враг. Батбаяновите българи, известни в изворите като „черни“ и „вътрешни“, стават данъкоплатци на хазарите. Вторият Кубратов син Котраг (лично име или епоним на котрагите) прекосява р. Дон и се заселва срещу първия брат. Третият син Аспарух преминава реките Днепър и Днестър и след успешни войни с три могъщи империи (Ромейската василия и хаганатите на авари и хазари) създава държава на Долен Дунав, която е смятана от тогавашните българи за продължение на Старата Велика България. Това е ясно отразено в Именника на българските владетели. В него са отбелязани владетелите Авитохол, Ирник, Гостун, Курт и Безмер и после се подчертава: „Тези петима князе управляваха от онази страна на Дунав 515 години с остригани глави. След това дойде отсам Дунав Исперих княз. Същото е и досега“98. Първите трима владетели най-вероятно са Атила, Ернах и Органа, а Курт и Безмер несъмнено са Кубрат и Батбаян. Важни, макар и лаконични данни за четвъртия и петия син на Кубрат дават Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Теофан Изповедник пише: „Четвъртият пък и петият, като прехвърлили река Истър, наречена още Дунав, единият останал там в Панония, подвластен на хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пентапол в Равена и се подчинил на царството на християните“99. Сходно е сведението на патриарх Никифор: „Четвъртият пък преминал река Истър и се настанил в Панония, която се намира сега под аварите, като станал подвластен на местния народ. Петият се установил при Равенския Пентапол и станал данъкоплатец на ромеите“100.
Кубер се идентифицира с четвъртия Кубратов син101, който се настанява в аварска Панония заедно с войската си и става подвластен на хагана на аварите. Най-важното доказателство за това е надпис на кан Тервел при Мадарския скален релеф. Там българският владетел споменава „моите чичовци в Солун“102 - Кубер и негов брат (?), заселили се в земите на север от града. Множественото число „чичовци“ показва, че освен петимата сина на Кубрат, управлявали области в Старата Велика България, вероятно е имало и други Кубратови синове. Някой от тях може да е последвал брат си Кубер в Панония и после на Балканите, но да е останал в сянката на могъщия български вожд.
Важно е да се отбележи, че име, сходно с името Кубер, макар и като родово, се среща във възпоменателен надпис от времето на кан Омуртаг (814 - 831). В него се съобщава за смъртта на един от „хранените хора“ на българския владетел - зера таркана Негавон от рода Кубиар, удавил се в р. Тиса103. За значението на името Кубиар има различни хипотези: „жълточервен, рус“104, „велик, славен“105 и т н.
Йован Ковачевич отбелязва, че между 70-те - 80-те години на VII в. в Аварския хаганат настъпват значителни етнически промени, засвидетелствани в археологически и антропологични находки. Той нарича тези промени „втора аварска вълна“ на преселници, която се дължи на новодошли в хаганата „аварски кланове“106. Редица учени смятат, че промените в етническия състав и материалната култура на т нар. Втори аварски каганат са последица от преселването в Панония на българите, водени от четвъртия Кубратов син107. Археологически паметници от групата „Озора-Игар“ се датират от археолози между 660 - 680 г.108 Те са разположени главно в съвременния комитат Фейер и това би могло да свидетелства за едновременно компактно настаняване на население през третата четвърт на VII в.109 Някои характерни особености се забелязват в коланни апликации, мечове-саби, стремена, юзди и други предмети, които се приписват на придошло население в Аварския хаганат110. Учени изтъкват много сходства между голям брой находки от Панонската равнина и земите, влизащи в Старата Велика България. Според тях, „българите оногури“ пренасят в Панония декоративни мотиви (особено растителни орнаменти), срещащи се в региона на Северното Причерноморие, Северен Кавказ и други райони111. Други учени обаче смятат, че тези находки не са продукт на преселници от изток, а резултат от естественото развитие и еволюцията на ранноаварската култура112. Има и компромисно мнение между двете позиции, което допуска, че принос имат и двата фактора113. Рашо Рашев подчертава, че източните аналогии на някои предмети от средноаварския период не означават преселване на население, но все пак трябва да се признае, че промените в материалната култура на Аварския хаганат, започнали към 650 - 670/680 г., са част от промените, установени по археологически път, които обхващат различни части на Европа през последната трета на VII в. като резултат от разпадането на Старата Велика България. Неговото мнение е, че „това дава основание началото на средно- аварския период да продължи да се наблюдава в новооткритите материали от гледна точка на възможни етнически размествания, станали причина за появата на нови типове предмети“114. Ако е вярна хипотезата, че Куберовите българи предизвикат значителни промени в етническия състав и материалната култура на населението в Аварския хаганат, те са били многобройни. За съжаление не разполагаме с писмени данни за тяхната численост.
Настаняването в Панонската низина на людете, предвождани от четвъртия Кубратов син, засилва българския етнически елемент в Аварския хаганат. Още в края на IV - началото на V в. част от (пра)българските племена от региона на Северното Причерноморие последват хуните при тяхното движение на запад и се заселват в пределите на Панония115. В началото на V в. панонските българи разгромяват лангобардите, убиват техния крал Агелмунд и отвеждат в плен дъщеря му. Синът на Агелмунд, Ламисио, се отправя на поход срещу българите и им нанася поражение, отмъщавайки за баща си116. В края на V и началото на VI в. панонските българи се сражават в района на Сирмиум (Срем, дн. Сремска Митровица в Сърбия) срещу остготите като съюзници на гепидите. Павел Дякон пише, че през 488 г. остготския крал Теодорих побеждава и погубва гепидския крал Трапстила и „българския крал Бусан“ (Busan... Vulgarorum regem)117, но според Магнус Феликс Енодий българският предводител не е убит, а само ранен в битката: „Пред очите ми е вождът на българите (Vulgarum ductor), повален от десницата ти, която защитава свободата. Той не бе убит, за да не изчезне за историята, но той не остана и непокътнат, за да не проявява по-нататък дързост и за да остане там, в своето непобедимо племе, жив свидетел на твоята сила. Ако той беше получил смъртоносна рана, ти щеше да победиш човека, а като остана жив, той си унизи потеклото“118. Тези сведения са сред най-ранните за български владетел. Енодий се обръща към остготския крал Теодорих със следните думи: „По-рано [българите] вярваха, че светът е отворен за тях, сега смятат, че е затворена тази част от него, която ти пазиш“119. През 504 г. панонските българи и гепидите отново се сблъскват с остготите при Сирмиум. Касиодор Сенатор отбелязва, че „благодарение на храбростта на господаря крал Теодорих българите били победени и Италия си възвърнала Сирмиум“120. Същият автор подчертава, че в тази битка смелият остготски благородник Толуин „унищожил страшните по целия свят българи“121. През следващата година българи и остготи пак влизат в сражение. Остготският пълководец Пиция идва на помощ на гепида Мундо, срещу когото е изпратена византийска армия, подкрепена от многоброен български отряд122. И отново, след кървава битка, победата е на страната на остготите. Магнус Феликс Енодий ярко описва оспорваното и яростно стълкновение: „Дълго време изходът на сражението се колеба върху несигурните везни на победата, понеже и двете страни проявиха еднакво ожесточение в битката. Сблъскваха се два народа, на които бягството не бе помагало във време на сражение. И готите, и българите са учудени, че се намират люде, подобни на тях, и че виждат сред човешкия род противник, равен на себе си... Обърнат беше в бягство българският народ и с това, че се спаси, беше наказан по-тежко. Разтърсвана от копитата на конете, земята затрепери. След като видяха, че са вън от всякаква опасност, те, викайки силно, продължиха да се движат бързо. Боже, небесни съднико, умножи дадените в изобилие дарове! Те, които никога не се съмняваха в победата си и на които се учудваше светът, сега се оттеглят след като загубиха бойните си знамена, и смутени от това, че са оцелели, се провикват, че са много по-щастливи онези, на които се бе паднало да загинат“123. Сведенията на западните автори представят панонските българи като значителна военна сила. Те са описвани като „свръхвоини“, като страшни и непобедими в сражение бойци.
Аварите увличат със себе си част от кутригурите, които увеличават българския етнически потенциал в Панония124. След като стават подвластни на аварите, панонските българи запазват значително самоуправление и вземат активно участие в аварските походи. През 597 г. дружина от 1000 българи, поданици на аварския хаган, се сблъсква в Долна Мизия с византийска военна част и я обръща в бягство125. В 598 г. българи, също подвластни на хагана, превземат Сингидунум (дн. Белград в Сърбия) и се настаняват в града. Ромейският стратег Приск изпраща кораби по Дунав, разрушава крепостта и прогонва българите от нея126. Така българите за пръв път свързват съдбата си с града, който ще се превърне в една от най-мощните твърдини на Средновековна България. Силни български военни контингенти участват в аварските обсади на Солун (617 или 618 г.)127 и Цариград (626 г.)128. За значението и многочислеността на панонските българи говори фактът, че през 631/632 г. те издигат свой кандидат за хаганския трон. Избранникът на българите несъмнено е бил техен силен и влиятелен вожд. Българският и аварският претендент за престола събират войски и се стига до кървава гражданска война. Победени от аварите, 9000 българи заедно с жените и децата си намират убежище в Бавария, но по заповед на франкския крал Дагоберт I Добрия (629 - 639) баварците избиват по-голямата част от бегълците129. Други българи остават да живеят в аварската държава и вероятно немалко от тях се присъединяват към Кубер и подвластното му население при похода му на юг от Дунав130. Някои изследователи смятат, че неговият приближен сановник Мавър произхожда от панонските българи, заради знанието му на латински език и дейното му участие като един от предводителите в опустошителните аварски походи131. Въпреки че е български вожд, Мавър не си съперничи с Кубер за властта, а се задоволява да бъде негов най-доверен боил. Това също подсказва за владетелския произход на Кубер.
В агиографския цикъл „Чудесата на св. Димитър Солунски“ изрично се посочва, че Кубер и Мавър са българи. Разказът за техния опит да превземат Солун е озаглавен: „За междуособната война, тайно замислена срещу нашия град от българите Мавър и Кубер“ (Περὶ τοῦ μελετηθέντος κρυπτῶς ἐμφυλίου πολέμου κατὰ της πόλεως παρὰ τοῦ Μαύρου καὶ Κούβερ τῶν Βουλγάρων)132. За знатния род на Кубер говори и фактът, че аварският хаган го поставя за архонт (предводител, княз, владетел, началник) на потомците на заселените в Сремската област ромеи, отвлечени при аварските походи срещу Византийската империя133. По името на областта, в която са настанени, тези бивши ромейски поданици започват да се наричат „сермисиани“. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ пише, че с течение на времето „те се смесиха с българи, авари и останалите племена (ἐπιμιγέντες μετὰ Βουλγάρων καὶ Αβάρων καὶ τῶν λοιπῶν ἐθνικῶν), родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ“134. Аварският хаган поставя за техен предводител Кубер и това е голямата му грешка. След като разбира, че потомците на ромеите копнеят да се завърнат по родните места на своите предци, Кубер обмисля и стига до решение. То е рисковано, но води до успех. Кубер се отправя със своите българи и със „сермисианите“ към ромейските предели. Аварският хаган ги преследва, но е разгромен в пет или шест сражения. Надмощието на българския предводител е пълно - хаганът е принуден да се спасява с бягство на север135. След неуспешната обсада на Цариград (626 г.), междуособните борби от 631/632 г. и отцепването на българите от източния дял на хаганата през 632 г., аварската държава вече няма предишното си страховито могъщество, но остава значителна европейска сила. Показателно е, че Аспаруховите българи полагат големи грижи за защитата на своята държава от аварите, като преместват на българо-аварската граница част от подчинените си славянски племена и изграждат система от мощни отбранителни валове. Дори при упадъка на хаганата, в средата на VIII в., фрайзингският епископ Арбео (ок. 764/765 - 782) характеризира аварския народ като „твърдото племе на аварите“ (robustam gentem Avarorum)136. Затова успехът на Кубер и неговите воини срещу силната войска на хагана е забележителен. За „изхода“ на българския предводител и подвластното му население намеква цариградският патриарх Николай Мистик в едно от писмата си до цар Симеон Велики. Той нарича българите „издънка“ на аварите и „техни роби и бежанци“137.
Завръщането на „сермисианите“ става над 60 години след отвличането на техните предци от аварите. Като се имат предвид военните действия между Аварския хаганат и Византия от 617 - 619 г. и аваро-славянската обсада на Солун, датирана в 617 или 618 г.138, завръщането трябва да е предприето към 680 г. В тази връзка е интересно сходството при действията на Аспарух и Кубер не само в почти едновременното им заселване на юг от Дунав, а и във военните им сблъсъци с Аварския хаганат. При настаняването си в новите земи Аспаруховите българи воюват с хаганата и побеждават. Според арменския географ Ананий Ширакаци аварите са прогонени на запад139. Вероятно българо-аварският военен конфликт е преди битката при Онгъла (680 г.)140. В зависимост от това дали Аспаруховите или Куберовите българи първи са започнали военни действия срещу аварите, пораженията, които Кубер нанася на хагана, биха улеснили победата на Аспарух и обратно - настъплението на Аспаруховите българи срещу аварската държава би я отслабило и спомогнало за успешните действия на Кубер.
Част от старите панонски българи и от новодошлите Куберови българи не последват българския вожд. Тяхното оставане в Аварския хаганат не е фатално за успеха на начинанието на Кубер, но намалява военния му потенциал и ограничава броя на хората, на които може да разчита. През първите десетилетия на IX в. повечето от българите, останали при аварите, са включени в Плисковска България, която доунищожава аварската държава и присъединява земите в Трансилвания и Банат, чак до територията между Средния Дунав и Тиса.
След като преминава Дунав, Кубер потегля на юг и с цялото си подвластно население се настанява в Керамисийското поле141. Заради стратегическото разположение на античното селище Ceramie, на негово име е наречено дн. Прилепско поле - Керамисийско. Равенският аноним в своята Космография (началото на VIII в.) отбелязва Ceramie като град142. В римския пътеводител Tabula Peutingariana (II - III в.) Ceramie е едно от селищата на пътя между градовете Сердика и Хераклея (дн. гр. Битоля в Македония). Ceramie е разположена на 36 римски мили (т. е. 55 км) от античния град Стоби143. Това отговаря на разстоянието между Стоби и дн. гр. Прилеп144. Ceramie се локализира от Иван Микулчич на „Маркови кули“ - висок 120 - 180 м рид от стръмни гранитни скали. Там се е намирало антично селище, чиято укрепена част от предримско време обхваща 5 - 6 хка. През римския период поселищният живот се разширява на южното и югозападното подножие - там се оформя голямо селище. Значението на Ceramie е в стратегическото му разположение - при него се кръстосват пет пътища145.
(Пра)българският аул при дн. с. Дебреще, в местността „Градище“, на 23 км северозападно от Прилеп, също е свидетелство за настаняването на Куберовите българи в Прилепското поле. Македонският археолог Иван Микулчич пише: „Следващият аул, изграден в нашите краища, се намирал несъмнено в руините на римската крайпътна крепост Дебреще... В некропола Млака при твърдината в Дебреще, Прилеп, са разкопани гробове с находки от късния 7 и 8 век. Те са частично или цялостно кремирани и не са нито ромейски, нито славянски. Става дума най-вероятно за кутригурите. Това протобългарско племе, под водачеството на Кубер и подчинено на аварския хаган в Панония, около 680 г. се отцепило от аварите и тръгнало към Солун“146.
Въпреки че най-обоснованата хипотеза е, че Керамисийското поле е Прилепското, има и различни мнения. Според някои изследователи е Битолското.147 Твърде вероятни са хипотезите за двуделното поле на Прилеп и Битоля148 или цялото триделно поле на Прилеп, Битоля и Лерин, което заема площ от около 4000 кв. км. Битолско-Прилепско-Леринското поле се нарича „Пелагонийско поле“. То е едно от най-плодородните в историко-географската област Македония149. Гьорче Петров (1865 - 1921) го описва така: „То [Пелагонийското поле] е естествена продълговата равнина, дълга от север към юг 14 часа, широка от изток към запад 4 - 6 часа. Заградено е от всичките страни с високи планини като със стени. От изток го загражда Селечката планина и началото на Нидже, от запад - Пелистерската и Крушовската планински вериги, от юг - отлогите на Вич планина, а от север и северозапад - Даутица, Мукос, Преслоп и Козяк. Според местоположението и вида си, то се разделя на Прилепско, Битолско и Леринско полета“150. Коста Аджиевски дава следните данни: „Пелагонийската котловина е оградена най-вече със средно високи планини. От запад това са Баба, Бигла, Древник и Бушова (Крушевска) планина; от север Даутица; от изток Бабуна, Козяк, Дрен, Селечка планина и Нидже, а от южната страна, която е малко по-отворена, я загражда Нередската планина“. Той също посочва, че Пелагонийската равнина е разделена на три дяла: Прилепско, Битолско и Леринско полета151. В средните векове „Пелагония“ се използва като название на Битоля, а освен това като географско име за Битолското поле или за триделното поле на Прилеп, Битоля и Лерин152.
Показателно е, че Пелагонийското поле, което се смята за „ядро“ на Куберова България, е едно от средищата на българската държавност по времето на цар Самуил и неговите наследници и е сред най-силните центрове на съпротива срещу византийските нашественици. Вероятно потомци на Куберовите българи продължават да обитават пределите на Прилеп и Битоля и по тази причина, опирайки се на тамошното българско население, царете Гаврил-Роман Радомир (1014 - 1015) и Иван Владислав (1015 - 1018) превръщат Битолската крепост в една от своите владетелски резиденции153. В твърдината се намират дворците на Гаврил-Роман Радомир, които ромеите изгарят през есента на 1014 г.154 Вероятно Битоля е резиденция на престолонаследника още преди смъртта на цар Самуил155. Възможно е Гаврил-Роман Радомир да е управлявал района на Пелагония като съвладетел на своя баща156. Битолският надпис от 1015/1016 г. съобщава, че на 20 октомври 1015 г. цар Иван Владислав започва да възстановява крепостта „за убежище и за спасение и за живота на българите“157. До покоряването на България (1018 г.) Битоля вероятно е царска резиденция успоредно с Охрид158. През лятото на 1015 г. византийският император Василий II Българоубиец (976 - 1025) разорява Пелагонийското поле и други български райони, отново ослепявайки пленените българи159. Когато се отправя към Охрид, василевсът оставя в тила си войска, предвождана от стратега Георги Гонициат и протоспатария Орест Ехмалатос (Пленника), и заповядва на двамата пълководци да опустошават „полето на Пелагония“160. Явно Василий II полага големи усилия да сломи бранителите на тази средищна област на българската съпротива, нанасяйки удари последователно и упорито. В тази връзка големият френски византинист Гюстав Шлюмберже (1844 - 1929) отбелязва: „Тук именно, в тези отдалечени краища [Пелагония - б.а.], където, откакто царувал Василий, не се била явявала византийска войска, туптяло сърцето на независима България“161. Именно в Пелагонийското поле българите нанасят последното голямо поражение на ромеите в гигантския българо-византийски двубой. Предвождани от болярина Ивац, „мъж твърде виден и изпитан“, българите изтребват до крак войската на Георги Гонициат и Орест Ехмалатос162. Етническата принадлежност на Ивац е категорично показана в съчинението на Йоан Скилица. Боляринът е определен като българин (ώς Βούλγαρος μὲν αὐτός)163, а войниците му - като българи (Βούλγαροι)164. Може би в земите около Битоля и Прилеп са се намирали родовите владения на българския велможа165. Не е случаен фактът, че по време на въстанието на Петър Делян (1040 - 1041) Мануил Ивац, потомък (най-вероятно син) на Ивац, отбранява района на Прилеп и издига дървена преграда при града, за да възпре настъпващите ромейски войски166. Съществува хипотеза, че названието на планинския проход Плетвар, на 8 км североизточно от Прилеп, произхожда от преградата на българския първенец167. Самият Прилеп се споменава за пръв път в изворите през 1014 г. По време на разгрома в Ключката клисура (29 юли 1014 г.) престолонаследникът Гаврил-Роман Радомир спасява баща си Самуил и го отвежда в крепостта Прилеп168. Зад стените на тази твърдина българският цар намира временно убежище, преди да отиде в Преспа. В края на октомври 1014 г. Василий II завладява крепостите Прилеп и Ступион169. За разлика от Прилепската твърдина, Битоля създава големи трудности за ромеите. Василий II продължава с ударите си по българите в Битолското поле. През пролетта на 1017 г. той отново изпраща войска в „полетата на Пелагония“170. Въпреки усилията си, византийският император не успява със сила да овладее този жизнено важен за Българското царство район. Едва след гибелта на цар Иван Владислав под стените на адриатическата крепост Драч през февруари 1018 г., разколебаните защитници на Битоля предават града на василевса171. По време на „Българската епопея“ Битоля и Прилеп са сред най-значимите „брънки“ от отбраната на Вътрешната област на Българското царство, затова и византийците насочват ударите си към тях. В Южна Пелагония, на 20 км североизточно от гр. Лерин (дн. Флорина), се е издигала още една от укрепените Самуилови резиденции - Сетина. В нея са се намирали дворци на българския цар, било е складирано и голямо количество жито172. Тези данни показват колко важно за Самуилова България е Пелагонийското поле с неговите силни крепости и храбро българско население. За съжаление археологическите находки от VII - началото на IX в. в този регион са редки173.
Други автори търсят мястото на заселване на Куберовите българи и „сермисианите“ в района на античния град Пела174. Съществува и мнението, че Керамисийското (или Сирмисийско) поле е наречено на „сермисианите“ и обитаваната преди от тях Сремска област175. Също така интерес представлява хипотезата, че Керамисийското поле е полето, разположено на запад от крепостните стени на Солун, а името му произхожда от тамошните керамични работилници и пещи, които през V и VI в. задоволяват нуждите на града от тухли и керемиди176. Ориентир за обхвата на територията, заселена от българите и сермисианите, е разположението в съседство с нея на славянското племе драгувити, което е задължено от василевса да снабдява новите заселници с храна. Според Йоан Камениат, в началото на X в. драгувитите обитават Солунското поле на запад от града177. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ пише за „драгувитските племена, които се намираха близо до нас [т. е. до Солун]“. Поселищата на драгувитите могат да се простират на голяма територия - от околностите на Солун до Прилепското поле, но в „Чудесата“ има важно сведение, което ориентира за разположението на това славянско племе. Когато „сермисианите“ влизат в колибите на драгувитите за храна, ги разпитват за Солун и научавайки, че градът не е далеч от тях, отиват в него със семействата си. Трудно може да се каже, че разстоянието между Прилепското поле и Солун от около 200 км е близко. Явно територията, заета от поданиците на Кубер, достига близо до големия град. „Чичовците“ на Тервел са отбелязани при Солун в един от мадарските надписи. По-късно сваленият византийски император Анастасий II (Артемий) е заточен в манастир край Солун, в „земята на борджаните“. Възможно е Куберова България да се е разширила на югоизток към Солун, който представлява голям икономически и цивилизационен център, притегателен за новите заселници. Хипотезата, че Керамисийското поле е полето западно от Солун, е любопитна, но Куберовите българи биха били твърде уязвими и незащитени в непосредствена близост до големия град. Най-вероятно Пелагонийското поле е „ядро“ на политическата формация на Кубер, която е контролирала значително по-голяма територия. По същия начин първоначалният център на Аспаруховите българи е лагерът при дн. с. Никулицел в Северна Добруджа, но те владеят многократно по-обширна територия178. Едва ли Кубер би се титулувал „хаган“, ако е господствал само над Пелагонийското поле, а не над едно значително по площ пространство. Големият брой рунически знаци, открити в района на р. Брегалница, са причина някои изследователи да предполагат, че и този район е бил контролиран от Куберовите българи179. Техните обиталища се простират и източно от Солун, за което свидетелстват военните им действия срещу Юстиниан II и някои скални рисунки-графити в района на пл. Пангей, пл. Лекани и др. Значителен брой коланни елементи със старобългарски произход, които ще бъдат разгледани по-нататък, са намерени в района на гр. Скопие (Скупи, Таор, Лешница, Скопско кале). Съществува възможност и Скопско да е било под контрола на Куберовите българи. Разбира се, възможно е българи да са се настанили там през първата половина на IX в., когато Плисковска България присъединява историко-географската област Македония. Във всеки случай районът на Скопие е много важен в борбата на цар Самуил и неговите приемници срещу ромейското нашествие. Скопие е един от столичните градове на Българското царство по това време, а за известен период от време играе ролята на „първа“ столица180. В него резидира българският цар Роман-Симеон (978 - 991, | 997)181. Дори когато Охрид е „главен град на цяла България“, в Скопие се намира „първият и най-боеспособен отряд на Самуил“182. Показателно е, че Скопие е избран за център на византийската тема България след завладяването на Българското царство през 1018 г.183
По-късно Куберовите българи изглежда разширяват владенията си на запад и югозапад, в природно защитени и по-малко уязвими от ромеите райони. Това показват съкровищата от Врап (южно от дн. гр. Тирана) и Ерсеке (в района на дн. гр. Корча в Южна Албания). Фактът, че Врап се намира само на около 30 км югоизточно от Драч, не трябва да ни учудва - въпреки че адриатическият град е под български контрол само за кратки периоди, неговата област е част от българското етническо пространство до XII - XIII в. Западни хронисти пишат, че България започва от Драч184. През 1040 г. войската на драчкия стратег, която в мнозинството си е набрана от местното българско население, се разбунтува и провъзгласява един воин на име Тихомир за „цар на България“185. Йоан Зонара подчертава, че Тихомир е „българин по род“ (Τειχομηρὸν κεκλημενον, ἐκ δὲ γενους φύντα Βουλγαρικοῦ)186. Българите имат позиции и в самия Драч - фамилията Хризилий, с български произход187, е една от водещите в града. Агата, дъщеря на драчкия протевон (управител) Йоан Хризилий, е съпруга на цар Самуил. От техния брак се ражда бъдещият български цар Гаврил-Роман Радомир188.
В района на Корча, където е открито съкровището от Ерсеке, се е намирал прочутият български град Девол, през IX - X в. център на комитат и дори най-вероятно средище на цялата „трета част на Българското царство“. Градът се локализира при дн. с. Звезда189, а напоследък - при дн. с. Божиград190. Българският владетел Борис I-Михаил (852 - 889) предоставя на св. Климент Охридски „три от най-хубавите къщи в Девол, принадлежащи на комитски род“ (τοῦ γένους τῶν κομήτων)191. Анализирайки сведението на Йоан Скилица, че през 1018 г. боляринът Ивац намира убежище в укрепената царска резиденция Пронища (Копринища) в непристъпната планина Врохот (Връхот = Върхът), Димитър Бело и Роберт Дамо смятат, че тази планинска твърдина също се е намирала в Корчанско, близо до с. Николица, в пл. Рахут (mali-i Rahut)192. Ако тяхното предположение е вярно, районът на Корча със значимите крепости Девол и (евентуално) Копринища се очертава като важно средище на българската държавност в югозападните земи през Ранното Средновековие. По горното течение на р. Девол, Корчанско, има редица старинни български селищни имена, сред които е и „Синица“. Според някои мнения то означава „малка крепост“ и произлиза от старобългарската дума „синь“ („крепост“), която се среща в Супрасълския сборник. Смята се, че тя има (пра)български произход193.
Съкровищата от Врап и Ерсеке са укрити, когато наследниците на Кубер търсят убежище в албанските планини от войската на византийския император Лъв III Сириец (717 - 741). Любопитна „повторяемост“ на събитията наблюдаваме през 1018 г. - в дн. Албания са някои от последните български огнища на съпротива срещу ромейските завоеватели. Престолонаследникът Пресиан и братята му Алусиан и Аарон се защитават в планината Томор, Ивац се брани в царската резиденция Пронища (Копринища) в планината Врохот, Елинаг (Елемаг) Сфранцис - в крепостта Белград (дн. Берат), а Гавра (?) - в твърдината Ракова (Оряхово)194. Албанските планини дават закрила на част от Куберовите българи, а три столетия по-късно, в 1018 г., се превръщат в едни от последните „твърдини“ на българската държавна независимост. Тези непристъпни планини представляват сигурно убежище в случай на опасност. Величествената планина Томор, с надморско равнище средно 1000 м и най-висок връх (дн. Партизан) 2417 м, е ярко описана от Гюстав Шлюмберже: „мрачния и навъсен Тморос... най-високия и недостъпен връх на Керавунската верига, гигантски конус, който се издига на югоизток от Берат, една планина с пресечени стръмни склонове, с диви и страховити урви, която изглежда шеметно висока“195. Затова българите издигат редица мощни крепости в днешните албански земи - Девол, Главиница, Копринища, Белград (дн. Берат), Ракова/ Оряхово и др.
Данните от изворите показват, че двата основни елемента от подвластното население на Кубер са българите и „сермисианите“, като последните са смесица от ромеи, българи, авари и др. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ се подчертава, че освен с българи и авари, потомците на пленените византийци се смесват и с други племена. Несъмнено сред тези племена има и славяни. Показателно е, че Мавър знае и славянски език. Вероятно Кубер и неговите наследници постепенно започват да контролират една значителна територия - от земи източно от Солун до някои райони в дн. Албания. На югоизток владенията им достигат до земите на драгувитите, разположени между Солун и Верея (Бер).
ОПИТЪТ НА КУБЕР И МАВЪР ДА ОВЛАДЕЯТ СОЛУН
Подвластните на Кубер „сермисиани“ искат да се отделят от него и да се завърнат по родните си места - Солун, Цариград и градове в Тракия196. Естествено това предизвиква недоволството на Кубер и неговите приближени: „А когато народът желаеше това, злонамерени съветници коварно поддържаха мнението, че никой от тях не трябва да се удостои с това, което желае, но че сам Кубер трябва да владее всички и да им стане владетел и хаган, защото са излезли заедно“197. Най-вероятните причини българският вожд да приеме хаганска титла са неговото надмощие над аварския хаган и властта му над бивши поданици на хагана. Кубер се бои, че ромейският василевс ще отнеме народа му и ще го разпръсне, а него ще лиши от властта198. Въпреки опасенията си, българинът отправя пратеничество до императора с молба да остане в завладяната от него земя с подвластното си население и да се заповяда на славянското племе драгувити да доставя храна на людете му199. Очевидно между българския владетел и василевса има споразумение и поне в началото добри отношения. Не е лишена от основание хипотезата, че преселението на Кубер става с явното или тайно одобрение на Византия, която иска да си върне значително ромейско население и да се подсигури с надеждна „бариера“ пред аварската заплаха за Солун200.
Научавайки, че Солун е разположен недалеч от драгувитите, много от ромейските потомци напускат Кубер и със семействата си отиват в града, а оттам градските управители ги изпращат с кораби в Цариград201. Опасенията на българския вожд и неговите приближени се оказват основателни. Подвластното му население започва да намалява. Това предизвиква гнева на Кубер. Той замисля план за превземане на Солун, градът, който е притегателен център за „сермисианите“.
Да бъде превзет Солун с пристъп е изключително трудна, дори невъзможна задача. Доказателство за това са поредицата славянски обсади на града през VI - VII в. Въпреки че Солун е заобиколен от славянски племена и атаките им над него са яростни и страховити, градът е неуязвим. Типичен пример е страшната обсада, предвождана от княз Хацон, който обединява славянските племена берзити, драгувити, ваюнити, велегезити и др. След като жестоко опустошават Тесалия, Ахея, Епир, по-голямата част от Илирик, много острови и дори част от бреговете на Мала Азия, славяните обкръжават Солун по суша и море. Те водят и семействата си, носят и покъщнината си, защото смятат да се настанят в града, след като го превземат. Нападението по море завършва с пълна катастрофа. Плененият Хацон е убит с камъни от жените в града202. Не по- малко опасна е друга обсада, която се датира различно, но най- вероятно е през 676 - 678 г., т. е. малко преди заселването на Кубер в „Керамисийското поле“. В продължение на две години ринхините, сагудатите и стримонците обсаждат Солун и разоряват околностите му, което довежда до голям глад сред неговите жители. Решителното нападение над града е неуспешно, въпреки че и силното племе на драгувитите се присъединява към атакуващите. Впоследствие ромейската войска пробива обръча около Солун, а кораби доставят много жито за изнемощелите граждани. Славяните разбират, че начинанието им се е провалило, и търсят мир203.
Планът на Кубер да завладее Солун е първият самостоятелен опит на българите да го покорят. Те участват в обсадата на града през 617 или 618 г., но като поданици на аварския хаган, обкръжил мощната крепост заедно с „всички варварски племена, които се намираха далеч и навътре в неговите владения, както и безброй войска от всички славяни, българи и други безбройни народи“. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ българските воини са откроени сред другите обсадители: „...самият хаган на варварските народи заедно с останалото множество българи и всички споменати вече народи обхвана като зимна вихрушка отвсякъде по суша стената на този пазен от светията град“. Войската е облечена в желязо, а Солун е заобиколен от различни каменометни машини, възпламенителни уреди, дървени кули, по-високи от крепостната стена, стълби с колела, „костенурки“ от плетове и кожи, „овни“, направени от грамадни дървета и движени от колела. Сякаш нищо не може да устои на тази страшна сила, но градът на св. Димитър остава непревземаем, а обсадителите са принудени да се оттеглят204. Поучен от неуспешните обсади на славяни и авари, Кубер решава да опита нещо различно, в „най-добрите традиции“ на прословутото коварство на своите врагове.
Съзнаващ невъзможността да покори голямата твърдина с пристъп, българският вожд решава да я завладее с хитрост, отвътре. Кубер и неговите първенци скрояват дързък план. Един от най-доверените Куберови люде, Мавър, привидно бяга от него в Солун.205 В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ Мавър е характеризиран като „изтъкнат и лукав във всичко“, а също така „изкусен във всяко отношение и изпълнен с всяка дяволска хитрост“206. Той „знаел нашия [гръцки] език, както и езика на ромеите, на славяните и на българите“ (ἡμᾶς ἐπιστάμενον γλῶσσαν καὶ τὴν Ρωμαίων, Σκλάβων καὶ Βουλγάρων)207. Най-вероятно под „език на ромеите“, авторът на „Чудесата на св. Димитър Солунски“ има предвид латинския език208. Предполага се, че Мавър е бил съвладетел или пръв съветник на Кубер209. Тази хипотеза намира потвърждение във високите почести, които получава в Солун, и във факта, че е изключително приближен на българския владетел. Мавър има повече от една жена и разполага със свое обкръжение от верни хора210. Сановникът е умен и безмилостен и по-нататъшните му действия го доказват. Някои от „сермисианите“ познават Мавър още по времето, когато са в аварските предели. Те знаят, че българинът „разорил много места и народи“211. Има основание хипотезата, че Мавър е бил виден български първенец в аварската държава и е вземал активно участие в походите на нейния владетел212. Гръцкото име „Мавър“ („Черен“) и познанията на няколко чужди езика подсказват смесения произход на този сановник, но неговото българско самосъзнание е вън от съмнение.
Мавър е добре приет в Солун и му е оказана висока чест - получава титлата „консул“ („ипат“) и знаме, поставен е начело на обособена военна част, съставена от бивши подвластни на Кубер213. Българинът назначава свои съмишленици за стотници, петдесетници и десетници, а войниците му бдят в града денем и нощем214. Той безпощадно се разправя с тези ромеи, за които неговите люде му донасят, че го подозират в предателство215. Всява такъв страх, че много граждани знаят за плановете му да завземе Солун, но не смеят да говорят, защото разбират, че ги чака смърт216. Избягалите „сермисиани“ познават добре Мавър и техните подозрения се разнасят из града. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ пише: „Някои от ромейския род знаеха истината около Мавър, именно, че той никога на спазвал честната си дума, но поради злоба, клетвопрестъпничество и коварство винаги бил твърде лош по нрав и разорил много места и народи, та не трябвало да му се вярва“217.
Българинът планира през нощта срещу Великден неговите съратници да създадат хаос в Солун, да запалят различни места в града и да го овладеят218. Целта на Кубер е да направи Солун столица на своята държава - да се настани в него с цялото си имущество и със своите „архонти“. Според „Чудесата на св. Димитър Солунски“ това е само началото на неговите амбициозни планове: „А след като се укрепи, той [Кубер] щял да излезе срещу околните народи, за да ги покори и да тръгне на война срещу островите, срещу Азия и дори срещу този, който обладаваше царската власт [т. е. василевса]“219. Това са планове, достойни за един хаган. Ако Кубер превземе втория по големина град във Византийската империя, мощта му би нараснала значително.
Във всеки случай замисълът му да покори „околните народи“ е реален - съседните славянски племена биха признали властта му, ако господства в Солун. С помощта на лодките еднодръвки на славяните Кубер би могъл да нападне някои от близките острови, но поход срещу малоазийските провинции на Византия и против Цариград е над неговите възможности. Вероятно авторът на „Чудесата на св. Димитър Солунски“ е преувеличил амбициите на българския вожд, за да покаже в апокалиптични краски надвисналата заплаха - на само над Солун, но и над цялата ромейска държава.
Византийският император заповядва на стратега Сисиний да отплава с флота си за Солун и да се настани с войската си в града. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ този ход на ромеите е обяснен така: ромейската армия се отправя към Солун, за да защитава Мавър и хората му и при нейното присъствие людете на Кубер „по-охотно да прибягват тук“. Когато флотът на Сисиний на Връбница акостира на остров Скиатия (Скиатос), стратегът оставя войниците да си починат. На следващия ден, в понеделник, започват да духат ветрове, които пречат на плаването му към Солун. Византийският пълководец се подготвя да отпразнува Възкресение Христово на острова и нарежда да почистят един изоставен храм, обрасъл с дървета и храсти. И тук започва „чудото“, описано в агиографското съчинение за св. Димитър Солунски. Когато Сисиний заспива, св. Димитър му се явява „не на сън, а в действителност“ и му казва: „Стани, защо спиш? Разпъни платната, вятърът е благоприятен“. Стратегът пита един от хората си какъв е вятърът и получава отговора: „Вятърът е насрещен, а и освен това е много по-силен от вчерашния“. Когато Сисиний иска отново да заспи, светецът пак му се явява и повтаря същите думи. Пълководецът пита людете си кой му е говорил и го е разбудил, за да отплава, но те му отговарят, че не са видели никого и не знаят нищо за това. Освен това вятърът отново е насрещен. Но когато стратегът иска за трети път да заспи и светият мъченик отново го подканя да тръгне, той разбира, че това явяване е „по Божие откровение“. Този път Сисиний решително нарежда корабите да потеглят към Солун, въпреки недоумението и недоволството на войниците си. Когато флотът отплава, вятърът е насрещен, но неочаквано „по знак на Бога и чрез застъпничеството на победоносеца“ в гърба им задухва попътен вятър. И така ромейската войска пристига благополучно в града „в седмия час на светата сряда от страстната седмица“. Всъщност зад тази красива „приказка“ реалността е друга. Едва ли византийският флот е изпратен в Солун да защитава Мавър и хората му и да улесни пристигането на други бегълци. Слуховете за готвеното нападение в нощта срещу Великден не са могли да останат дълго скрити, въпреки насилията, вършени от българина. Градските първенци не само са подозирали за заговора, но до тях сигурно е достигнала мълва за избрания ден на нападението. Причината да не предприемат нищо против Мавър и людете му вероятно се дължи на липсата на сигурни доказателства за неговата вина и най-вече на страха, предизвикан от значителната военна сила, с която българският вожд разполага в града. Но сведенията на местните ромейски велможи достигат до Цариград и затова василевсът изпраща мощен флот в Солун. Показателно е, че византийската армия пристига само няколко дни преди Великден, за да предотврати начинанието на Мавър.
Идването на ромейския флот в Солун обърква плановете на Кубер и Мавър. „Страшно замисленият и подготвен заговор за междуособна война“ е изоставен. Дали от „страх и отчаяние“ или привидно, Мавър заболява от „страшна треска“ и ляга на постеля. Сисиний го успокоява с думи и клетви, тъй като според „Чудесата на св. Димитър Солунски“ не знае за готвения заговор220. Но ромеите са имали сериозни подозрения и това се потвърждава от последвалите събития - превантивно войската, подчинена на българския първенец, е изведена от града и разположена на стан западно от него, за да отиват там бежанците „сермисиани“. Византийските войници от флота на Сисиний са настанени при людете на Мавър221. Така ромеите могат да ги контролират и да предотвратят техни враждебни действия. По-късно Мавър и останалите бегълци са преселени в „тракийските области“ (Θρακῴοις μέρεσι), а българският първенец е поставен за техен предводител (архонт)222. Това сведение се потвърждава от един от печатите на Мавър. На аверса му е написано: „[Принадлежи] на Мавър патриций“, а на реверса - „архонт на сермисианите и българите“ (Μαύρω πατρικίω καὶ ἄρχοντι τῶν Σερμησιάνων καὶ Βουλγάρων)223. От този печат е видно, че освен „сермисианите“, сред подчиненото на Мавър население има и много Куберови българи. Явно не само потомци на отвлечените от аварите ромеи са напуснали Кубер, но и доста от неговите българи. Възможно е тези българи да са формирали основната част от войската на Мавър в Солун, защото той се е нуждаел от хора, на които е можел напълно да разчита за готвеното нападение, а най-голямо доверие несъмнено е имал на своите съплеменници. В пределите на Тракия българският първенец и подвластното му население разполагат с известна самостоятелност. Дадена му е по-високата титла „патриций“224.
Вероятно част от людете, последвали Мавър в „тракийските области“, се разселват в някои райони на Родопите. Находки, които могат да се свържат с (пра)българите, са открити в ранносредновековните некрополи в редица селища по долината на р. Места в Югозападните Родопи - Туховище, Абланица, Слащен, Копривлен и др. Бойна брадва от погребение при Абланица има близък паралел с брадви от некропола при гр. Тисафюред (Унгария) и от ареала на Салтово-Маяцката култура225. Някои типове обици (VII - IX в.) от некрополите в Туховище, Слащен и др. имат сходство с обици от с. Стърмен (Русенско), кв. Дивдядово (Шумен), Тисафюред и Румънска Молдова226.
Свидетелства за (пра)българско присъствие и „наследство“ има и в други райони на Родопската област. В Източните Родопи също се срещат някои находки, които се свързват с (пра)българите. В центъра на гр. Ивайловград, върху варовиков блок от оградната стена на църквата „Св. Богородица“ е изрязано изображение, известно в археологическата литература като „дама“ или „вавилон“. Зидът основно е изграден от слабо обработени ломени камъни с различни размери, но на отделни места са използвани големи, добре обработени варовикови квадри, вероятно взети от друг, по-стар градеж с неизвестно местоположение. Изображението представлява три вписани един в друг квадрата, съединени от четирите страни с по една черта, започваща от външния, минаваща през средния и опираща във вътрешния квадрат. За тази фигура има различни интерпретации: че служи за игра на дама или има магическо предназначение, като символ на света. Подобни фигури се срещат в Плиска, Велики Преслав и други селища в Североизточна България. Такова изображение е открито и в Саркел227. Идентична фигура е нарисувана върху скалите при крепостта Перперек, на 2 км южно от с. Горна Крепост, Кърджалийско228. При с. Седларе, на около 1 - 1,5 км от гр. Момчилград, е намерено рогче с врязан знак ипсилон (IYI), характерен за (пра)българите229. Знакът ипсилон с две хасти (IYI) се среща върху оброчен хляб от с. Борино, Смолянско, приготвян за Гергьовден. Той е бил използван и като родов знак на фамилия от гр. Девин230. Някои от посочените данни могат да се свържат с (пра)българско присъствие в Родопите. Възможно е заселването на (пра)българи в планината да е протичало не само от север на юг, но и от югозапад, откъм историко-географската област Македония231. Настаняването на българите и сермисианите на Мавър в „тракийските области“ е едно вероятно обяснение за част от (пра)българските находки в Родопската област. Показателно е, че през 711 г. българският първенец носи прозвището „Бес“ (т.е. Тракиец)232. Той е наречен по географското название на управляваната от него територия.
Мавър крои нови планове, които застрашават живота на самия византийски император. Явно той не се е отказал от целта да завладее Солун и смята, че при хаоса и безвластието, които ще настъпят след евентуалната смърт на василевса, ще може да я осъществи. Неочаквано синът на българина го издава. Неговите думи намират потвърждение в действията на Кубер. Въпреки че Мавър му е „враг“, българският владетел нито наврежда на людете на първенеца, нито докосва имуществото му, а отдава на неговите жени дори по-голяма почит отпреди233. Съществуват мнения, че синът на Мавър е от негов брак с византийка след като той отива при ромеите. Отделянето на българския първенец от Кубер изглежда е скоро (година-две) след настаняването им в Керамисийското поле. Ако бракът му с ромейката е сключен към 682 - 684 г., неговият син от нея трябва да е бил млад мъж, отговарящ за действията си, когато предава своя баща. Затова предателството се датира поне двайсетина години след женитбата му - в първото десетилетие на VIII в.234 Все пак това мнение е твърде хипотетично. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ не пише за подобен брак, а той би бил важен факт, който заслужава да се отбележи. Освен това от агиографското произведение изглежда, че измяната на сина на Мавър е станала скоро след настаняването му в „тракийските области“, а не след близо две десетилетия! Напълно възможно е този син на Мавър да е от някоя от съпругите му от времето на неговото езичество и да е дошъл заедно с баща си в Солун. Това предателство разкрива една голяма семейна драма. Българският първенец е предаден от собствения си син, на когото е имал най-голямо доверие и на когото е споделял тайните си планове. Причината за този изненадващ ход е неизвестна. Може само да се предположи, че Мавровият син е изменил на баща си срещу щедри обещания за военна кариера, висок сан и т.н.
След като заговорът е разкрит, василевсът не наказва Мавър със смърт. Лишава го от достойнството му и го изпраща на заточение в предградията на Цариград, пазен от стража235. Фактът, че императорът не налага смъртно наказание на „патриция и архонта“ показва, че той се отнася към Мавър като към владетел. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ пише, че василевсът му отнема властта и войската236.
Със заточението кариерата на Мавър във Византия не приключва237. За по-нататъшната съдба на дръзкия българин сведения дават Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Теофан го нарича „Бес“ (Μαῦρος ὁ πατρικίος ὁ Βέσος)238.
През 711 г. патрициите Мавър и Стефан предвождат голям флот срещу разбунтувалите се жители на Кримския полуостров. Изпълнявайки заповедите на император Юстиниан II, те извършват истинска сеч, а много от видните първенци са изгорени или удавени. Но василевсът не е доволен, защото децата са пощадени, и нарежда флотът да потегли обратно към Кримския полуостров. Страхотна буря изпраща на морското дъно повечето кораби. Издавят се 73 хиляди от 100-те хиляди войници. Мавър е сред оцелелите239.
Бунтът на Кримския полуостров се разгаря с нова сила - жителите на Херсон провъзгласяват за император заточения там Вардан. Срещу бунтовниците е изпратен нов флот, командван от Мавър. След като патрицият пристига при Херсон, хазарите го нападат. Градът е спасен. Мавър се страхува да се върне при Юстиниан II и се присъединява към бунтовниците240. След като „носоотрязаният“ император е убит, новият василевс Вардан Филипик (711 - 713) изпраща Мавър и императорския спатарий Йоан, по прякор Струта, да погубят Юстиниановия син Тиберий. Те го залавят в олтара на църквата „Св. Богородица“ във Влахерна, но не Мавър, а Йоан Струта убива Тиберий като „безсловесно животно“241.
Това е последната вест за Мавър. Очевидно той запазва позициите си и при Вардан Филипик. Драматична и изпълнена с превратности е съдбата на този умен, суров и находчив човек - от първенец в Аварския хаганат, през най-приближен боил на Кубер, после ромейски консул в Солун, след това патриций и архонт на област в Тракия, до върховете на византийското общество в Цариград, доверен човек на поне двама василевси.
Въпреки че не успява да превземе Солун и да го превърне в столица на своята държава, Кубер остава заплаха за града. От една страна, с напускането на голяма част от „сермисианите“ поданиците му намаляват, но от друга страна, така българското население в неговата политическа формация става по-хомогенно. Кубер привлича към себе си и някои от славянските племена. Затова през 688 - 689 г. Юстиниан II предприема мащабен поход против неговите българи и славяните в района на Солун.
ПОХОДЪТ НА ЮСТИНИАН II СРЕЩУ „СКЛАВИНИЯ И БЪЛГАРИЯ“
В ИСТОРИКО-ГЕОГРАФСКАТА ОБЛАСТ МАКЕДОНИЯ
Още в първите години от своето управление, през 688 - 689 г. Юстиниан II застава начело на една амбициозна военна кампания, насочена против Куберовите българи и славяните в близост до Солун. Целта ѝ е да бъде разкъсан обръчът, който славянските племена и българите са оформили по суша около града, да се прекрати ситуацията, при която дори околностите му са вражеска земя. По време на похода Юстиниан II е на ок. 19 - 20 години242 и стремежът на младостта за военни подвизи се сблъсква със суровата реалност.
И двете български политически формации на Балканите представляват заплаха за Византия. Първо, през 687 г., Юстиниан II се насочва към Аспаруховите българи243. Теофан Изповедник пише: „[Юстиниан] нарушил сключения с българите мир, като пренебрегнал установените от неговия баща [Константин IV Погонат] официални разпоредби и заповядал конните отряди да преминат в Тракия, искайки да оплени българите и склавиниите“244. Резултатът от тази военна кампания не е известен. Може би тя е представлявала само демонстрация на сила. Няма данни ромейската войска да е преминала старопланинските проходи.
На следващата 688 г. императорът се отправя на поход към Солун „срещу Склавиния и България“245, т е. против Куберовите българи и славянските племена246. Посрещналите го българи са отблъснати и василевсът достига Солун, като пленява много славяни и ги заселва в тема Опсикион, в Северозападна Мала Азия247. От тези славяни Юстиниан II организира 30-хилядна „отбрана войска“, която да се сражава с арабите, и поставя за неин началник Невул (Небул)248. Според някои мнения първенецът е Куберов българин249. Федон Малингудис смята, че името Небул е славянско: Небыл=Небил (като Нерад, Невой и др.). Той подчертава, че семантичната функция на представката „не“ е забранителна и присъствието и в „Небул“ е продиктувано от поверието, че чрез подобно име новороденото дете ще бъде предпазено от злите духове250. От друга страна, името „Небул“ е сходно с „Исбул“ и други тюркски имена. Частицата „бул“ може да е форма на boila, bolia (боил) или да идва от тюркската дума bul - намирам, захващам, постигам251. В този смисъл не е сигурно, че името „Небул“ е славянско. Патриарх Никифор пише, че когато Юстиниан II създава отбраната войска от пленените славяни, „поставил над тях като началник един от благородните на име Небул“252. Тълкуванието на това сведение е, че Небул е „един от благородните“ сред славяните253. Възможно е той да е бил славянски вожд или някой от Куберовите първенци с висока позиция в двуструктурната политическа формация „Склавиния и България“. Вернер Зайбт разчита монограм на името „Небул“ върху златен пръстен и смята, че неговият притежател е същият предводител на отбраната славянска войска254. Има и други сановници, които са командвали пленените славяни. Върху моливдовул, който се датира в края на VII в. (694/695 г.), е гравиран надпис на гръцки език: „Георги, апоипат [бивш ипат] на славянските пленници в епархията на витините“. „Витини“ е архаизъм - така са наречени жителите на Витиния (древно название на Северозападна Мала Азия), влизаща в Опсикийската тема. Очевидно този византийски сановник е управлявал славяните, отведени в Опсикион255. Замисълът тези пленници да подкрепят ромеите срещу арабската опасност завършва злощастно. Уповавайки се на многобройната славянска войска, Юстиниан II нарушава мира с арабите. През 692 г. ромеите се сблъскват с арабската армия при гр. Севастопол в Армения. Първоначално надмощието е на ромейска страна, но Небул е подкупен от арабите с колчан, пълен с пари, и преминава с 20 хиляди славяни на тяхна страна. Византийците търпят пълен разгром. Разгневеният василевс заповядва да избият останалите (10 хиляди?) славяни заедно с жените и децата. Страшната сеч е извършена при т. нар. Левката, стръмно крайморско място до Никомидийския залив. По-нататък славяните участват в арабските походи срещу Византия256. Преминалите на арабска страна славяни се споменават и по-късно. Голям брой славянски бойци вземат участие в арабските междуособици през 755 г. Теофан Изповедник пише: „Авумуслим събрал войската си и влязъл в сражение [с Авдела] при Низибис, победил го и убил мнозина. А по-голямата част от тях били славяни и антиохийци“257.
Въпреки това много славяни остават под византийска власт в тема Опсикион и се запазват като общност с известно самоуправление чак до X в. В произведението „За церемониите“ Константин VII Багренородни пише, че „слависианите“ от темата участват през 949 г. в несполучливия ромейски поход за отвоюването на о-в Крит от арабите. Отбелязани са трима техни предводители (τρεῖς αὐτῶν κεφαλαὶ)258. Продължителят на Теофан споменава, че „слависианите“ вземат участие и в успешната византийска кампания, която завършва с освобождаването на Крит през 961 г.259
Вероятно сред преселените от Юстиниан II славяни в Мала Азия има и Куберови българи. За това ни подсказва едно сведение, че през 755 г. Византия настанява българи в басейните на реките Тохма и Джейхан, за да воюват с арабите260. Това събитие става преди голямото славянско преселение в малоазийските провинции на Византия, в района на р. Артана, датирано през 761 - 763 г.261 Възможно е тези българи да произхождат от пленниците, заловени по време на военната кампания на Юстиниан II от 688 - 689 г.
Интересно сведение, което се свързва от някои изследователи с похода на императора, има в съчинението на Константин VII Багренородни „За темите“: „Темата Стримон е съединена с [тема] Македония и за нея никак не се говори като за тема, но тя се смята за клисура. Вместо с македонци, тя е заселена със скити, които Юстиниан Носоотрязания поселил в планините на Стримон и в проходите на клисурите“262. Възможно е в резултат на похода част от пленниците да са преселени и в пределите на Стримонската клисура. Но дали тук става въпрос за Куберови българи? В същата творба Константин VII пише за скитите и българите като за два отделни народа: „поради нашествията на скитите и на самите българи“263. Тези „скитски“ нашествия, споменати отделно от българските, могат да се свържат със славяните264. В много византийски извори под името „скити“ се обозначават българите, но това архаично название не е запазено само за тях. Ромеите наричат така хазарите, татарите, куманите и много други „варварски“ народи и племена. Има редица примери за неговата употреба от византийски автори и за славяните265. В тази връзка някои изследователи смятат, че преселените „скити“ в района на Стримонската клисура са славяни266. От една страна, това заселване в района на пленници, които да осигурят неговата охрана, напомня настаняването на пленените славяни в Мала Азия, за да се подсили византийската отбрана против арабите. От друга страна, след като целта на Юстиниан II е да разреди славянския елемент в областта на Солун и да го отдалечи оттам, странно е василевсът да повери именно на славяни охраната на планинските проходи в Стримонската клисура, при положение, че по долината на Струма живее славянското племе стримонци, което неведнъж застрашава града на св. Димитър. Възможно е „скитите“, за чиито нашествия отделно от българските пише Константин VII и които се идентифицират със славяните, да не са идентични по етническа принадлежност със заселените в Стримонската клисура „скити“. В своите произведения Константин VII Багренородни много често използва названието „славяни“. Не е изключено под името „скити“, използвано за преселниците в клисурата Стримон, василевсът да е визирал не конкретно славяни, а най-общо „варвари“. Дори сред тези преселници да е имало славянски елемент, сигурно немалко са били и Куберовите българи. Възможно е Юстиниан II да е настанил в клисурата не пленници българи и славяни, а част от българите, подчинени на Мавър, които са представлявали обособена военна част на византийска служба. Йоан Скилица и Продължителят на Теофан споменават „скити-българи“ в Струмската област през X в., отличаващи се с войнствения си непокорен нрав267.
Рисунките графити от пл. Пангей и други райони се свързват от някои изследователи именно с Куберови българи, заселени в клисурата Стримон. Трудно достъпната, обрасла с гори Пангейска планина е разположена източно от долното течение на Струма. В района на Горна Струма също има следи от (пра)българите. Златен пръстен с рунически знаци от гр. Рила вероятно е принадлежал на някой български сановник268. С традиции от (пра)българското езичество, запазили се в народната култура, може да се обяснят много от рисунките графити по стенописите от втория живописен слой (началото на XII в.) в църквата „Св. Георги“ в Колуша, Кюстендил. Изображенията на конници са над 30 % от всички рисунки-графити в храма. При някои от тях главите на ездачите са сраснали с тялото на коня. Тези изображения са близки до амулетите, представляващи кончета, яздени от човешка глава (колкото и да е спорна тяхната принадлежност). Нарисувани са елени, кучета, птици и други животни. Особена важност за нас имат две рисунки на известния знак ипсилон с две хасти (IYI)269. При кан Крум българите проникват в долината на Струма, но възможно е тези (пра)български следи да са не само от население, придвижило се от север, но и от юг - от Куберовите българи.
Ходът на василевса да настани „скити“ в Стримонската клисура се оказва поредната му грешка. Безпрепятствените нахлувания на български войски по долината на Струма през 789 и 808 г., придружени от тежки поражения, нанесени на ромеите, показват, че новите заселници не само не осигуряват необходимата защита на района, но вероятно подкрепят българските настъпления. Ако в клисурата Стримон са настанени част от българите на Мавър, възможно е това да е станало не по време на похода на Юстиниан II и тези заселници да са се съюзили със своите съплеменници, останали под властта на Кубер, и да са играли активна роля в разгрома на Юстиниановата армия, нанесен на изток от Солун.
В църквата „Св. Димитър“ в Солун Юстиниан II е изобразен да влиза триумфално в града. Императорът победител е изографисан на бял кон, с нимб и тъмна брада. Следван е от конница, а гражданите го посрещат270. В свой едикт от 688/689 г. василевсът пише: „Ние сме убедени, че Бог, който ни е увенчал, ще бъде удовлетворен и ще бъде защитник на нашето благочестие, дарявайки ни много победи над враговете. Пристигнах в този град Тесалоника след помощта и защитата в битките на Бог, които ни е увенчал, в съюз със св. Великомъченик Димитър. В различните битки, които сме спечелили над нашите врагове, ние справедливо ценим [св. Димитър], защото той е наш съюзник. За да го наградим с дарове на благодарността към неговия почитан храм, където почиват светите му мощи, даваме за негова подкрепа цялата солница, намираща се в този велик град Тесалоника, която му принадлежи от самото начало, така че гореспоменатият храм да притежава гореспоменатата солница от месец септември, от настоящия втори индикт, и по всяко време, вечно, да бъде [неин] притежател и да я използва изцяло за себе си...“271
Изглежда че военната кампания е успешна, а триумфът на императора е пълен, но българите, чиято съпротива василевсът прекършва на отиване, при неговото завръщане са се подготвили добре, очакват го и му устройват кървава засада. В своята „История на България“ (1761 г.) францисканският монах Блазиус Клайнер прави следната оценка на Юстиниановия поход: „Добре започнатото дело развалило необмислеността на предводителя“272. Описанието на битката от Теофан Изповедник е твърде пестеливо и се събира в едно изречение: „На връщане [Юстиниан II] бил причакан от българите в теснините на клисурата и едва успял да премине, като голяма част от войниците му били избити и мнозина били ранени“273. В своята Хроника Зигеберт също описва лаконично византийския поход и българското нападение: „Юстиниан нарушил сключения с българите мир и като влязъл в сражение с тях, отначало надвил, после бил внезапно нападнат от тях и едва се отървал“274. Все пак сведенията са категорични - византийската армия търпи тежко поражение и голяма част от нея е унищожена, а в настъпилия хаос на разгрома самият император едва успява да се спаси.
В една късна западна хроника е дадено ярко и доста обширно описание на битката, като сведенията за войнската доблест на Юстиниан II и приноса му в пробива на спасилите се от обкръжението ромеи са силно „украсени“ и се отличават от данните на Теофан и Зигеберт: „Всъщност оттогава варварските народи започнали да застрашават отвсякъде ромейските провинции. Срещу това императорът [Юстиниан II] събрал войските си и мъжествено се противопоставил на всички, като жестоко отмъстил за нанесените обиди. Първо значи славяните, които били най-близко до него, се опълчили срещу му, но той ги разбил в множество битки. Но когато оттам се завръщал с победа, по пътя му българите устроили клопка, така че на удобно за тях място да се нахвърлят на войската му и да я обкръжат, а когато от всички страни внезапно се появят на високо място с лъкове и стрели, да го нападнат, така че войската му да не може да ги застигне. Когато това станало, самият император по съвет на велможите, придружаващи го в този поход, разпоредил да го заобиколят най-силните му хора и да образуват клин с него начело (тъй като едва ли щяло да се открие друга възможност за спасение). Той се втурнал устремно напред и с меч в ръка си пробил път - за себе си и за своите. Пробивът сред вразите му имал успех, макар в тежкия сблъсък при бягството мнозина [византийци] да погинали“275. Тук василевсът е представен в героична светлина, докато в действителност той позорно се измъква от обкръжението, изоставяйки голяма част от войниците си заклещени в клисурата и обречени на гибел.
Блазиус Клайнер прави следното описание на тези събития: „Когато отрядите се връщали в Тракия през планинските теснини, българите заели здраво изходите на проходите, заградили отвсякъде войската и избили толкова войници, че императорът е трябвало да търси спасение в бягство по билото на планината и да моли българите за мир при условия, които на тях се нравят“276.
Всъщност това е първото сражение, в което българите използват планинския терен, за да разбият ромеите. Къде се е разразила тази битка? Иван Дуйчев смята, че българското нападение е станало при прохода Аконтисма, близо до гр. Кавала277. Той се опира на сведенията за този важен проход, дадени от Петър Мутафчиев: „Третият голям път между Тракия и Илирик вървял през далечните южни окрайнини на полуострова. В римската епоха той се наричал Via Egnatia. Негови изходни пунктове били градовете Драч и Аполония (сев. от Валона) на Адриатическо море. Оттам през Охрид и днешното Битолско поле стигал до Солун, откъдето по крайбрежието на Източна Македония и през Западна Тракия се отправял за Цариград. Границата между Илирик и Тракия по него лежала в прохода Аконтисма, там, където между гр. Кавала и устието на р. Места Родопите се надвесват над Егейско море“. П. Мутафчиев подчертава, че Аконтисма „представлявал най-късото разстояние между Адриатика и Цариград, а оттам - и до крайбрежията на Мала Азия“ и често бил използван от ромеите при техните походи на югозапад278. В контекста на тези данни Ив. Дуйчев заключава: „Едва ли може да се посочи друга по-подходяща планинска местност по пътя от Солун за Цариград, край морето, гдето българите да нападнат византийската войска“279. Според Веселин Бешевлиев теснините, където българите атакуват Юстиниановата армия, са се намирали при устието на р. Рендина280. Васил Гюзелев предполага, че ромеите са разгромени в клисурата на пл. Пангей281. В районите на Пангей и пл. Лекани близо до Кавала са открити рисунки-графити на конници, елени, кучета, шаман (?) и др., които се свързват с Куберовите българи282.
Може да се обобщи, че българите, с които воюва Юстиниан II през 688 - 689 г., са Куберовите283, а не Аспаруховите. За това свидетелства ходът на военните им действия срещу василевса. Преди триумфалното си влизане в Солун, ромейският император се сражава с тях, отблъсква ги и си проправя път към града. На връщане от похода българите отново го очакват, подготвили са се и организират успешна засада на византийската войска в планинска клисура източно от Солун. Това може да направят само местните българи, добре запознати с географските дадености на района и с придвижването на Юстиниановата армия. Едва ли Аспаруховите българи биха могли да действат толкова успешно на територия, отдалечена на стотици километри от родните им огнища. Още повече, че по това време основно средище на Дунавска България най-вероятно още е военният лагер при дн. с. Никулицел в Северна Добруджа284. Военностратегическите приоритети на Аспаруховите българи през тези години са други - на североизток продължава тежката им борба с хазарите, в нея през 701 г. намира смъртта си кан Аспарух285.
Куберовите българи не забравят похода на Юстиниан II и през 705 г. му отказват помощ да си върне престола. Те имат основания да не вярват на жестокия и коварен император, тъй като лично са изпитали неговите страшни удари и въпреки че накрая го побеждават, несъмнено дават много жертви в кървавата война от 688 - 689 г.
УЧАСТИЕТО НА КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ
ВЪВ ВИЗАНТИЙСКИТЕ МЕЖДУОСОБИЦИ
Участието на дунавските и Куберовите българи в ромейските междуособици през 705 и 718 г. е свидетелство, че на Балканския полуостров съществуват две силни български политически формации, които поддържат контакт помежду си.
Когато Юстиниан II иска военна помощ от кан Тервел да си върне престола, той едновременно търси подкрепата и на Куберовите българи. Те обаче му отказват, защото си спомнят похода срещу тях от 688 - 689 г. и не могат да му се доверят286. За това свидетелства един от надписите, изсечени около Мадарския скален релеф: „...при българите...при Тервел дойде, на носоотрязания император не повярваха моите чичовци в Солун и си отидоха в Кисиниите...“ (τὸν ῥινοκοπιμένον τὸν [β]ασιλέας οὐκ ἐπίστεσαν ὐ θῖυ μου ἰς Θεσα[λο]νίκιν κε ἰ[στ]α[ς] Κισινας [ἀπῖλ]θαν). Този надпис е важно доказателство за връзките между дунавските и Куберовите българи. Дали пратеници на Тервеловите „чичовци“ са дошли в Плиска или дори в българския държавен център при Никулицел? Щом след неуспешните преговори с Юстиниан II те са се завърнали в своите селища в „Кисиниите“, възможно е срещата им със сваления василевс да се е състояла в българската столица. Също така не е изключено доверени люде на ексимператора да са се срещнали с Тервеловите „чичовци“ някъде в района на Солун. Дори да се е осъществил вторият вариант, кан Тервел е бил осведомен за тази среща, което показва контактите между двете „Българии“ на Балканите. За да преговарят с Юстиниан, Куберовите българи не са били взели окончателно решение дали да се включат в начинанието му или не. Сигурно са поставили условия за подкрепата си и са получили щедри обещания, но в крайна сметка тяхното недоверие към Носоотрязания е надделяло. Някои изследователи предполагат, че „Кисиниите“ трябва се идентифицират с пл. Кисос (дн. Хортач), разположена на Халкидическия полуостров югоизточно от Солун287. Куберови българи вероятно обитават района на Пангей и се сблъскват два пъти с Юстиниан II източно от Солун, но това не означава, че там, при Кисос, е бил центърът на тяхната политическа формация. Възможни са други идентификации на „Кисиниите“. Сходни названия се срещат както в историко-географската област Македония, така и в днешна Албания. Съществува и друга вероятност - това да е термин от езика на (пра)българите288.
В арабското съчинение, известно като „Аноним на Гуе“, чието оригинално заглавие е „Книга за изворите“ (втората половина на XI или средата на XIII в.) се съдържа ценно сведение за Куберова България в контекста на събитията около свалянето от престола на византийския император Анастасий II (Артемий) (713 - 715) от Теодосий III (715 - 717): „И когато привържениците на Бастас [Анастасий II] видяха, че Бидус [Теодосий III] е станал господар на Кунстантиния [Цариград], те поискаха да спечелят благоволението му: те хванаха Бастас, оковаха го във верига и го отведоха при Бидус, а той го заточи в земята на борджаните [българите]“289. По-нататък анонимният автор посочва: „Що се отнася до Лъв [василевсът Лъв III], той тайно изпратил човек при Бидус, който го убил. Той пък изпратил Бастас в град Солун и го направил там монах. И така останал сам да управлява империята без съперник“290. В действителност заточението на Анастасий II като монах в града на св. Димитър е дело на Теодосий III, а не на Лъв III Сириец (717 - 741). Анастасий II вече бил в манастир край Солун от близо две години, когато Лъв III застава на цариградския престол. Това ясно е показано от Теофан Изповедник и патриарх Никифор.
Ето как патриарх Никифор описва събитията след като бунтовниците влизат в Цариград, а Анастасий II е намерил убежище в гр. Никея: „Намиращите се там [в Цариград] първенци, заедно с Герман, тогавашния патриарх на града, [бунтовниците] изпратили, за да съобщят именно те за случилото се на самия Анастасий. Този пък поискал от тях [бунтовниците] клетва, че не ще му причинят каквато и да било щета и като се преоблякъл в монашеска дреха, отишъл при Теодосий. Теодосий не му причинил никаква злина и го изпратил на заточение в Солун“291.
Подобно е сведението на Теофан Изповедник: „Те [бунтовниците] заловили тези от служителите на Артемий [Анастасий II], които били в града, и патриархът на Константинопол Герман, и ги отвели в Никея, за да се подсигурят от Артемий и людете му. Когато Артемий ги видял, изгубил надежда и като поискал обещание, че няма да му бъде навредено, се предал и облякъл монашеска дреха. Теодосий не му навредил, а го изпратил в изгнание в Солун“292.
Очевидно е, че „земята на борджаните“ се е намирала в района на Солун, където е заточен в манастир сваленият василевс. Анастасий II (Артемий) обаче не иска да прекара живота си в монашеска власеница и има сериозни намерения да си върне престола. Теофан Изповедник и патриарх Никифор дават сведения за българското участие в неговия заговор.
Теофан пише за участието на кан Тервел в начинанието:
„През същата година [718 г.] Никита Ксилинит писал на Артемий в Солун да отиде при Тервел, за да се отправи с българска помощ срещу Лъв [император Лъв III Сириец]. А той го послушал, отишъл при Тервел, който му дал войска и петдесет кентинария злато. И като ги взел, пристигнал при Константинопол. А понеже градът не го приел, българите го предали на Лъв и след като били приети приятелски от него, завърнали се. Императорът го убил заедно с Ксилинит. Той конфискувал и имота на Ксилинит, който бил магистър и притежавал голямо богатство. Българите обезглавили и патриций Сисиний с прозвище Рендакис като съмишленик на Артемий, а архиепископа на Солун предали на императора. И той бил обезглавен с Артемий“293.
Разказът на патриарх Никифор за заговора на Артемий е с по-големи подробности, като в него не се споменава за кан Тервел: „Заточеният в Солун Артемий отново се опитал да завладее империята и предприел действия в тази насока. Той писал на патриций Сисиний по прозвище Рендакий, който се намирал в страната на българите (изпратен по онова време там от императора [Лъв III], за да сключи с тях съюз срещу сарацините), да действа заедно с него и да убеди българите да му помагат. Този се съгласил на това. Той [Артемий] написал също на магистъра Никита по прозвище Ксилинит, който бил в Константинопол, и още на патриция Исай, управител на така наречения императорски Опсикий, и на Теоктист, първия сред императорските секретари, който по това време началствал над тях, и на Никита по прозвище Антрака, началник на стените, като им припомнял старата дружба, за да му бъдат те верни и да се присъединят към него и да открият пред него града [Константинопол] и да го приемат за свой император. Императорът научил за тези писма и заловил получилите грамотите, заповядал да ги изтезават с бой и те признали вината си. И на Никита, който имал ранга на магистър, и на Теоктист, отсякъл главите, а другите изпратил на заточение, след като леко ги членоувредил и отнел имотите им. А пък Артемий заедно с патриция Сисиний достигнал чак до Хераклея (дн. Ерегли в Турция), а заедно с тях дошли и лодките, които те водили от Солун и които наричали еднодръвки. Императорът писал на българите, че [за тях] ще е по-добре, ако те спазват мира [с ромеите] и му предадат [неговите] врагове. А пък те започнали да се оправдават, поискали да бъдат извинени и обещали да спазват условията на мира. Изпратили при императора окованите Артемий [заедно] с архиерея на Солун и още мнозина други; отсекли главата на патриция Сисиний и също я изпратили на императора, а те самите се върнали [в своите земи]. А пък Артемий заедно с архиерея императорът екзекутирал в така наречения Кинегий“294.
Във Всеобща история на арабския писател Агапий Манбиджи (X в.) е отделено място на българската помощ за Артемий, но България погрешно е наречена „Нубия“, а българите - „нубийци“. Там пише: „Впоследствие някакъв си гръцки патриций проводи на заточения император Анастасий писмо, в което отричаше император Лъв и казваше, че той не заслужава властта и [добавяше]: „Империята повече на теб приляга“. Той казваше, че това писмо изразява единодушното чувство на поданиците на империята относно възшествието на Лъв и заточаването на неговия съперник и че Анастасий поради това трябва да действа и да потърси средства да се върне [на престола]. Анастасий прочете това писмо и бе обаян. После онзи [патрицият] му писа писмо от името на другите патриции и го молеше да дойде. Впрочем Анастасий побягна през нощта, отиде при царя на Нубия, поиска неговото покровителство и го помоли за помощ. Нубиецът го подпомогна с многобройна войска. Тогава Анастасий тръгна и дойде до Цариград. Но гърците не го искаха. Когато нубийците видяха, че гърците не го приемат, те го предадоха на гърците и на техния император Лъв, който го окова във вериги и го хвърли в тъмница завинаги. След това нубийската войска се върна при владетеля си. След това Лъв заповяда да погубят Анастасий и патрициите“295.
Противоречиви са мненията кои българи - дунавските или Куберовите, участват в заговора. Надделява становището, че участие в начинанието вземат Куберовите българи.296 Както пише патриарх Никифор, Артемий и Сисиний достигат до Хераклея на Мраморно море, заедно с лодките еднодръвки, които водят чак от Солун. Посоката на придвижване е от Солун към Цариград. Изглежда заедно с Куберовите българи в похода участват и славяните от района на Солун, които притежават еднодръвките. Тъй като сваленият василевс е заточен в манастир край Солун в „страната на борджаните“, по-вероятно е Артемий да е избягал от манастира при Куберовите българи, отколкото при сънародниците им на Дунав. Посоката на придвижване на участниците в начинанието свидетелства за това. Възможно е противоречивата информация в изворите да се дължи на факта, че и двете български политически формации на Балканите се включват в заговора на Артемий297. Важно е сведението на Теофан, че кан Тервел дава на сваления василевс войска и петдесет кентинария злато. Връзките между двете „Българии“ са налице още при организирането на похода на Тервел през 705 г. Както Юстиниан II търси помощ и от двете български политически формации, така е възможно да е постъпил и Артемий, за да се подсигури с двама силни съюзници за своето трудно начинание. Походът към Цариград на ексимператора най-вероятно е осъществен през 718 г., скоро след оттеглянето на арабите от византийската столица (15 август 718 г.)298, въпреки че според някои мнения неговите действия трябва да се датират в 719 г.299
И така, изглежда, че двама свалени василевси търсят помощта на Куберовите българи. Това показва тяхното значение в политиката на Балканския полуостров. Те се превръщат във фактор (както Аспаруховите българи), с който Византийската империя трябва да се съобразява.
СЪДБАТА НА КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ СЛЕД 718 Г.
За период от около четири десетилетия (към 680 - 718 г.) има редица сведения за Куберовите българи: техния опит да превземат Солун; поражението, което нанасят на василевса Юстиниан II по време на похода му от 688 - 689 г.; участието им във византийските междуособици от 705 и 718 г. След 718 г. настъпва „тъмна епоха“ за съдбата на тези българи. Все пак има някои данни, които могат да бъдат отнесени към тях.
В „Синаксара на Цариградската църква“ се говори за сблъсък между ромеи и „скити“ през управлението на византийския император Лъв III (т. е. между 717 и 741 г.) В съчиненията на Теофан Изповедник и патриарх Никифор няма сведения за българо-ромейска война при този василевс, още повече, че българите играят основна роля в отблъскването на арабите от Цариград през 717 - 718 г. Най-вероятно мирните отношения между Дунавска България и Византия се запазват през цялото управление на Лъв III300. Има основание хипотезата, че тези „скити“ са Куберовите българи301. Синът на Лъв III, кесарят Христофор е изпратен да воюва срещу тях. В „Синаксара“ пише: „Прочее, скитите неочаквано извършили нападение на Запада. Младоженецът [Христофор] бързо бил изпратен да се бори против варварите и още в първото стълкновение бил грабнат от смъртта“302. Очевидно враговете на ромеите оказват яростна съпротива, щом самият син на василевса загива в първата битка. Съкровищата от Врап и Ерсеке са отнесени в албанските планини от Куберовите българи, които са принудени там да търсят убежище от настъпващите ромейски войски303. Липсата на извори за Куберова България след 718 г. изглежда се дължи на факта, че византийският поход ѝ нанася тежък удар. Тя вече не е този значим фактор на Балканите и е възможно по-нататък да не е съществувала като единна политическа формация. Но при тази военна кампания византийската власт в историко-географската област Македония не е възстановена, а големите ромейски походи срещу тамошните славянски племена от втората половина на VIII в. имат само частичен успех304.
(Пра)българското присъствие в историко-географската област Македония и дн. Албания може да бъде проследено чрез археологически находки. Част от тези находки имат (пра)българска принадлежност, други се датират от християнската епоха на Ранносредновековна България, но са наследство от българската езическа традиция, а трети са със спорен произход. С (пра)българите се свързват обновената през Ранното Средновековие късноантична крепост при с. Дебреще, разположена в Прилепското поле, в местността „Градище“, на 23 км северозападно от Прилеп, и близкият некропол „Млака“ от VII - VIII в.305 В местността „Градище“ са открити основите на полуземлянка и фрагменти от керамични съдове (гърнета), които според някои македонски изследователи принадлежат към „славяно-византийския културен кръг“. Тези находки се датират в VIII и първите десетилетия на IX в.306 В „Градище“ е намерена и коланна тока, датирана най- общо в VII в.307 В местността „Св. Еразъм“ край Охрид също е открита тока, която има близка аналогия с подобни находки от Северен Кавказ и Поволжието от VI - VII в.308
При Варош (Прилеп), и при с. Зовик, Битолско, са открити амулети, познати и от днешните български земи - конче в ход надясно, на чийто гръб има човешка глава309. Въпреки че тези находки са намерени в район, който традиционно се смята за средище на Куберовите българи, техният (пра)български произход е спорен. Редица автори приемат, че те отразяват български езически вярвания. Според някои мнения човешката глава представлява шаманска маска. Димитър Овчаров смята, че тези амулети изразяват символичния образ на (пра)български шаман, извършващ небесното си пътуване с помощта на коня310. Въпросните находки разглежда и Станислав Станилов, който посочва: „Бронзовите маски-ездачи са твърде много, което показва, че става дума за канонизиран образ. Много вероятно е този образ да тиражира монументален паметник на култа от езическо светилище“. Според изследователя този образ е „съвършено оригинален, несъмнено възникнал в културната среда на Долния Дунав през 8 или 9 в.“ С. Станилов подчертава, че „маските-ездачи“ имат голямо разпространение през християнския период на ранносредновековното Българско царство, но принадлежността им към българския езически култ е несъмнена311. Напоследък са изказани съмнения за (пра)българската и изобщо ранносредновековната идентификация на тези амулети: свързват се с неканонични християнски представи312 и се датират с различни аргументи във времето на Късното Средновековие и дори след това313. Има и мнение, че кончетата, яздени от човешка глава, са принадлежали на късните номади в българските земи - например на куманите314.
В крепостта Маркулия на 1 км североизточно от с. Арангел, Кичевско, са намерени (пра)българска бронзова апликация-тамга, върхове на стрели, фрагменти от керамични съдове315. Коланният детайл от бронз, с релефна украса от стилизирани растителни мотиви, открит в твърдината „Чрешче“ на Долна Брегалница, е сходен с подобни колани от т. нар. Втори Аварски хаганат316. В местността „Градище“ или „Девол-град“ край с. Дреново (община Кавадарци) има руини на твърдина, именувана „Девол“ и „Стипион“. Името „Девол“ е идентично с названието на друг град - Девол в района на дн. гр. Корча в Албания. От „Девол- град“ при Дреново е известна бронзова тока с релефна украса, изобразяваща лъв-грифон, който убива сърна. Там е намерен и амулет-печат. На предната му страна е изобразено фантастично животно от азиатската митология, а на задната - стилизирано изображение на митично същество317. В една от добавките на епископ Михаил Деволски (1118 г.) към „Исторически свод“ на Йоан Скилица (втората половина на XI в.) пише, че в Стипион е жилището на кавхан Теодор, изпълнявал тази длъжност за кратко след пленяването на брат му Дометиан (1015 г.)318. Според някои мнения в тази силна твърдина се е намирала резиденцията на Теодор319. В крепостта при с. Йегуновце, Тетовско, също е открит бронзов амулет-печат, който Иван Микулчич свързва с българите и смята, че принадлежи към т нар. „Преславски тип“320.
В Брегалнишко са открити много рунни знаци, кирилски и глаголически букви. При с. Долен Балван е съществувала крепост, изградена от обработени каменни блокове. Върху тях са издраскани рунически знаци321. Римската твърдина на север от с. Крупище, недалече от вливането на Злетовска река в р. Брегалница, е преизползвана за формирането на голяма българска крепост (средновековния гр. Равен?)322. Върху каменни блокове от градежи в крепостта също са изписани голям брой рунни знаци323. Ипсилонът с две хасти (IYI) е издраскан върху фрагмент от скулптурна пластика от църквата „Св. Никола“ при Крупище324. Подобен знак се среща и на каменен блок от рида Клетовник, югозападно от Крупище325. Загадъчни знаци и глаголически букви са врязани върху каменни блокове, вградени в стените на църквата при с. Жиганци, край Злетовска река326. Могат да бъдат дадени други подобни примери от Брегалнишко. Веселин Бешевлиев подчертава, че прабългарите в района на Брегалница „не са били незначително малцинство, а едно гъсто и голямо население, както показват прабългарските знаци и руни, които се срещат на много места в Брегалнишката област. За този голям брой прабългари едва ли би могло да се приеме, че това са били преселници от дунавските българи, населявали Плиска и Североизточна България. Те са били по всяка вероятност местно население“327.
Според някои мнения руническото писмо в Ранносредновековна България представлява тайнопис, възникнала на основата на гръцката писменост328. В същото време други учени обстойно изследват руноподобните надписи и знаци от Плиска, Крепча, Равна, Мурфатлар и др. и стигат до извода, че те имат (пра)български произход329.
Независимо от различните мнения за рунообразните знаци, областта на Брегалница безспорно е едно от големите християнски средища на Новопокръстена България. Там се намират важните крепости Баргала (Козяк?) и Крупище (Равен?), издигат се много храмове, а големият брой загадъчни знаци, кирилски и глаголически букви свидетелстват за грамотността сред част от местното население и необходимостта му от писмено изразяване. Показателно е, че Брегалнишко, заедно с дн. Североизточна България и Добруджа, е един от районите на ранносредновековната българска държава с най-голяма концентрация на рунообразни знаци. С областта на Брегалница се свързва предполагаемата мисионерска дейност на Константин-Кирил Философ, отбелязана в някои извори. В „Солунска легенда“ се казва, че българите са завели Константин-Кирил в „град Равен на река Брегалница“330.
В „Кратко житие на св. Кирил Философ“ пише: „След това [Константин-Кирил] отиде в Брегалница и там намери някои от славянското племе покръстени. А които пък намери непокръстени, той покръсти и ги насочи към християнската вяра“331. Тези сведения са до голяма степен легендарни, но показват Брегалнишкия район като център на християнизация и просвета. Според Българския апокрифен летопис от XI в. кан Борис I „създаде църкви по българската земя, и на река Брегалница и тук прие царството, и на Овче поле създаде бели църкви“332. Специалното място, което авторът на летописа отделя на Брегалнишката област в управлението и християнизаторската дейност на Покръстителя, не е случайно. От друг извор - „Мъченичество на 15- те тивериуполски мъченици“, се вижда, че Борис I заповядва да построят в Брегалнишката епископия църква333, която е един от седемте съборни храма, издигнати от него в българската земя334.
Голям брой старобългарски коланни елементи, свързани с (пра)българската езическа традиция, са открити в района на гр. Скопие. В ранносредновековното селище, съществуващо от втората половина на IX - началото на X в. и разположено при ранновизантийската крепост край дн. с. Таор, на 20 км югоизточно от Скопие, са намерени бронзови коланни апликации и накрайници, сходни по форма и украса с подобни находки от Плиска, Велики Преслав и други твърдини, влизащи в границите на Ранносредновековна България335. Много бронзови коланни апликации и токи с български произход са открити и в ранносредновековно селище от IX - XI в., оформило се върху руините на античния град Скупи, на 5 км северозападно от Скопие.336 Сред тях се среща тока, върху която е изобразен лъв337. Там е открит и печат от бронз с изображение на тотемно животно (вълк?) с повдигнати предни крака и вдигната опашка, принадлежащ към „Преславския тип“ печати338. Отделни коланни елементи също така са намерени при твърдината „Скопско кале“, издигаща се на високия рид „Градище“ над Скопие, и в местността „Кале“ близо до дн. с. Лешница339. Сигурно част от отбелязаните находки са принадлежали на дунавските българи, заселили се в тези земи след присъединяването им към Плисковска България, но не трябва да се изключва възможността други да са оставени от потомци на Куберовите българи.
Въпреки че са изказани съмнения скалните рисунки от планината Пангей, планината Лекани и пещерите при с. Алистрати да имат (пра)българска принадлежност340, те несъмнено трябва да бъдат отбелязани. Изобразени са конници, въоръжени с лъкове, мечове и дълги копия, също така шаман (?), елени, кучета и др. Представени са ловни и бойни сцени341.
Съкровищата от Врап и Ерсеке показват, че е възможно владенията на Куберовите българи да се разширяват на запад и югозапад, в природно защитени и по-малко уязвими от ромеите райони. Там наследниците на Кубер търсят закрила от византийските войски.
През 1901 г. при Врап, в меден котел е намерено богато съкровище. Златните предмети тежат 5554 г, а сребърните - 1483 г. Находките от злато са: коланни елементи, кабъри с широки глави, бокали, тасове с дръжки, съдчета за свещници (?), слитъци. Сребърните предмети са кана, котле и тас с дръжка342. Съкровището от Ерсеке се състои от 122 златни и сребърни коланни детайла и две сребърни чинии, върху чиито дъна има цариградски контролни печати от времето на василевса Констанс II (641 - 668)343. Тази находка се смята за част от съкровището от Врап по стилови и технологични белези. В двете съкровища не само има еднотипни златни и сребърни коланни детайли, но и части от продукцията на едно ателие; елементи, принадлежащи към един коланен комплект344. Част от съдовете са несъмнено византийска продукция и вероятно са придобити от Куберовите българи при нападенията им над ромейските земи. Малките тасове с дръжки имат паралели със съдове от късноаварския период345. Според някои мнения украсата и формата на коланните детайли ги сближават с аварски находки от Сегед, Мартели, Панчево, Деваваня, Мьодлинг, Хоргош и др.346 В тази връзка Йоахим Вернер смята, че Кубер плячкосва съкровищата от хазната на аварския хаган и ги пренася в новата родина347. Мнението на други изследователи е, че най-близко сходство украсата на коланните детайли от Врап и Ерсеке има с подобни находки от дн. Североизточна България, открити при с. Велино, с. Каменово, гр. Велики Преслав и др.348 Според някои автори коланните детайли от Врап и Ерсеке са изработени в придворното ателие на Кубер и неговите наследници349. Олга Пелевина и Боян Тотев смятат, че налагането на подобен тип колани в Куберова България е свързано с общия за Куберовия и Плисковския двор управляващ род Дуло и неговата владетелска идеология и митология, отразени в стилистика, характерна за ателието на кан Кубрат350. Според Станислав Станилов, началото на стила „грифони-ластари“ е поставено в Аварския хаганат, но не в ателие към Двора на хагана, а към Двора на българския предводител Кубер по времето, когато управлява Сремската област351. Той смята, че находките в този стил от Врап и Ерсеке и от дн. български земи свидетелстват за преки и навярно трайни връзки между Куберова и Аспарухова България352. Доказателство за тези връзки е надписа при Мадарския скален релеф, в който кан Тервел споменава своите „чичовци в Солун“353. Ст. Станилов предполага, че след византийския удар върху политическата им формация част от Куберовите българи се преселват в Дунавска България - както от средите на аристокрацията, така и майстори, които създават накити, оръжие и сбруя за нейните нужди354.
Средището на археологическата култура „Комани-Круя“ (VII - VIII в.) е в дн. Централна и Северна Албания и част от Южна Черна гора, но нейни находки се срещат също в Далмация, на о-в Корфу и в дн. Р. Северна Македония (главно в долината на Охрид и Струга). Има различни мнения за произхода на тази култура: от нероманизираните илири, които някои учени наричат „протоалбанци“, от ромеите, славяните и пр. Съществува хипотезата, че тя е „романо-византийска“ и основно християнска култура. Тази хипотеза се подкрепя от редица учени, но някои от тях обръщат внимание, че в „Комани-Круя“ има езически елементи с паралели в Салтово-Маяцката култура. Македонски изследователи търсят в някои находки от „Комани-Круя“ славянски, славяно-алански и славяно-аварски произход355. Много по-вероятно е притежателите на езически амулети от културата „Комани-Круя“ да не са алани или авари, а Куберови българи. Тук са представени някои мнения по този въпрос. Според Никос Чаусидис е трудно да се повярва, че украшения с езическа символика са притежавани от ромеи-християни. Той смята, че е малко вероятно в тази част на Балканите „една езическа култура да избегне елинизация, романизация и християнизация и чак до средните векове да запази своите метални амулети“. Изследователят допуска, че носителите на подобни предмети идват от езическа Европа, далече от големите центрове на християнска цивилизация. Възможно е византийски занаятчии да са изработвали някои от тези изделия, но съобразявайки се с вкуса на езичниците купувачи356. Така например от културата „Комани-Круя“ са познати кръгъл медальон със зооморфна украса (кон, птица или птича глава) и амулет, представляващ човешка фигура (богиня?) с разперени ръце и крака, разпространени в ареала на Салтово-Маяцката култура. Амулети със сходна човешка фигура се срещат и в Панония (при гр. Тисафюред в Унгария) и Северозападен Кавказ357. Н. Чаусидис смята, че населението, създало подобни предмети, се е преселило от региона на Северното Причерноморие в Панония, а след това - на Централните Балкани.358 Това е пътят на Кубер и неговите българи. Въпреки че някои изследователи свързват амулета „човешка фигура с разперени ръце и крака“ с аланите, други - с аварите, а трети - със славяните359, не е изключено той да отразява и (пра) българската митология. Според Елица Манева „Комани-Круя“ представлява част от ранновизантийския културен кръг, но също така е очевидна нейната „варваризация“, която води към Панония, Подунавието, Закавказието и Поволжието, с паралели в Салтово- Маяцката култура. Тя отбелязва възможността важен принос във формирането на „Комани-Круя“ да има заселването на Кубер360.
Вероятно потомци на българите, настанили се в „тракийските области“ заедно с Куберовия първенец Мавър, участват като византийски поданици в похода на василевса Никифор I Геник (802 - 811) срещу Дунавска България през 811 г. Двама от тях, Асфир/ Асфер (Аспар) и Куперг (Кубер) намират смъртта си361. Любопитен е фактът, че имената на двамата погинали Никифорови войници, сражаващи се срещу свои сънародници, са сходни с имената на основателите на двете „Българии“ на Балканите. Запазени са някои печати, датирани в периода от втората половина на VII - първата половина на VIII в., чиито притежатели, ромейски сановници, също може да са произхождали от българите, последвали Мавър: патриция и стратега Баян, патриция Хумир и др.362
Върху печат, датиран в X в., има надпис на гръцки език: „Господи, помагай на своя раб Михаил, императорски спатарий и архонт на Керминиците“ (αρχοντι Κερμινίτζας)363. Този печат води до редица въпроси, на които не може да се даде категоричен отговор. Ако под „керминици“ се имат предвид потомците на Куберовите българи и сермисианите, настанили се в Керамисийското поле, дали става въпрос за тези в историко-географската област Македония или за людете на Мавър, последвали го в пределите на Тракия? Ако печатът наистина е от X в., тогава почти цяла Македония до Солун е под българска власт. Дали споменатият Михаил е християнизиран потомък на Куберовите българи, който е влиятелен вожд и е получил титлата „спатарий“ от василевса, или е византийски сановник, поставен от Цариград за архонт на това население? И най-важният въпрос: дали наистина името на тези „керминици“ произхожда от Керамисийското поле? Названието „керамисийци“ (Κερμησιάνοι) в някои издания на „Чудесата на св. Димитър Солунски“ представлява погрешно четене на името „сермисиани“ от издателите на ръкописа364. В такъв случай е възможно „керминиците“ да нямат общо с населението, доведено от Кубер.
След 718 г. историята на Куберовите българи е обгърната в мрак. Дори византийският удар да е причинил разпадането на политическа им формация, те продължават да обитават „Долната земя Охридска“. Освен съкровищата от Врап и Ерсеке, други археологически находки също могат да са материално свидетелство за тяхното присъствие в югозападните земи. Вероятно отделни представители на Куберовите българи се вливат в ромейската аристокрация.
ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО НА „ДОЛНАТА ЗЕМЯ ОХРИДСКА“
КЪМ ПЛИСКОВСКА БЪЛГАРИЯ
От шпионите си в България Константин V научава за готвения поход и решава да го предотврати. Императорът действа с характерното византийско лукавство. Тъй като при него са дошли пратеници на българския владетел, василевсът организира мним поход против арабите. Когато българите напускат византийската столица, той изпраща съгледвачи, които да проследят тяхното отпътуване. След като е уверен, че пратениците вече са далеч, императорът потегля с близо седем пъти по-многобройна войска от българската - 80 хиляди души. Още в началото на българската военна кампания ромеите изненадващо нападат българите в местността Литосория (Сините камъни край дн. гр. Сливен) и ги разгромяват. Българските войници са толкова изненадани, че ромеите почти не дават жертви в сражението. Василевсът се завръща триумфално в Цариград с много плячка и пленници и нарича своя поход „благороден“, защото „никой не му се противопоставил, не станало клане и проливане на християнска кръв“366.
Преориентирането на българската политика на югозапад проличава и при управлението на кан Кардам. Неговият първи поход, известен от изворите, е в областта на Струма през 789 г. Теофан Изповедник пише: „А Филит, стратегът на Тракия, отишъл в областта и като се разположил на стан без охрана, българите внезапно го нападнали и убили заедно с мнозина други“367.
А дали това нападение не е дело на потомците на Куберовите българи, живеещи в Струмската област?368 Показателно е, че две години след него няма разваляне на мирните отношения между българската държава на Дунав и Византия. Едва през април 791 г. има сблъсък в Тракия между кан Кардам и ромейския василевс Константин VI (780 - 797)369.
Но дори нападението от 789 г. да е извършено от дунавските българи, то е насочено към земи, в които живеят славянски племена и потомци на Куберовите българи. Не случайно има следващо българско нападение в същия район. През 808 г. българите плячкосват цялата заплата (1100 литри злато) и целия обоз на ромейската войска, разположила се в Струмската област, и избиват много войници, заедно със стратега и началниците. Загиват гарнизонни началници и от други византийски теми370.
Сражението се е разразило близо до гр. Сяр. Триумфален надпис от Плиска гласи: „Битка при Сяр“371.
Походът от 808 г. е и своеобразна проверка за силата на ромейската власт в тези земи. Безпрепятственото придвижване на българите до околностите на Сяр, пълният разгром на ромейската войска и завръщането им на север с богата плячка показват, че територията на югозапад е твърде уязвима. Само година по-късно, през 809 г., кан Крум превзема Сердика (дн. София) и отваря пътя за българското проникване в историко-географската област Македония. От тези действия на българския владетел е видно, че преди да воюва с ромеите в Източна Тракия през 811 - 814 г. той търси две посоки за териториално разширение на държавата си - на север в отвъддунавските земи и на югозапад. Превземането на Сердика е първата стъпка към бъдещото обединение на дунавските българи и потомците на Куберовите българи в една държава. А дали още при кан Крум, когато след гръмотевичните му победи над ромеите византийската власт на Балканите се разпада, не е присъединена поне част от „Долната земя“?372 В българските триумфални надписи са посочени само превзети градове и крепости в Тракия373. В Хамбарлийския летописен надпис Сердика е отбелязана сред завладените от Крум твърдини заедно с Девелт, Констанция, Версиникия и Адрианопол. Там се подчертава: „Тези мощни крепости той превзе. А на останалите крепости Бог даде страх и те [гърците] ги напуснаха и избягаха“374. Това сведение се потвърждава от Теофан Изповедник. Той поставя сред напуснатите от ромеите градове Филипопол (Пловдив) и Филипи. Теофан отбелязва: „А живеещите по Струма преселници, като се възползвали от случая, избягали и се върнали в земите си“375. Очевидно разпадът на ромейската власт не е само в дн. Източна Тракия, но и на юг и югозапад - изоставени са Филипопол и античният град Филипи, разположен на 12 км северно от гр. Кавала, а ромейските заселници по Струма панически напускат селищата си. Тогава може да е осъществено обединението на Дунавска България с поне част от „Долната земя Охридска“376. Трябва да се подчертае, че повечето градски центрове в „Долната земя“ прекратяват съществуването си при нашествията на авари и славяни, а голяма част от нея е под контрола на славянските племена и потомците на Куберовите българи. Логично е да се предположи, че сред войските от „околните славянски племена“ и „всичките Склавинии“, които се сражават на страната на Крум във войната му с Византия през 811 - 814 г.377, участват и славянски племена от историко-географската област Македония. За българската власт по долината на Струма свидетелства крепостта при с. Церово, на 8 км южно от дн. гр. Благоевград. Тя е късноантична твърдина, преизползвана от българите през IX - X в. Тяхно дело е крепостната стена от ломени камъни, споени с бял хоросан, примесен с пясък и чакъл378.
През 30-те и 40-те години на IX в. българските владетели Маламир и Персиан проникват дълбоко на юг и югозапад и достигат Беломорието и околностите на Солун. Върху мраморна колона от Василика на Халкидическия полуостров, на 20 км югоизточно от Солун, е изсечен надпис на гръцки език, известяващ за победоносния поход на кавхан Исбул и боила колобъра до втория по големина ромейски град: „... от Бога владетеля... при Маламир от Бога владетел... боилът кулубър... в Солун... моите братя българите (?)... Исбул кавханът (?)“379. Съществува мнението, че под „моите братя българите“ (ὑ αδελφυ μου [τ] ὑ Βούλγαρις) трябва да се разбират потомците на Куберовите българи, които войската е срещнала при своя поход380. За друга военна кампания на юг, оглавявана от кавхан Исбул, ичиргу боила и кана боила колобъра, съобщава каменният надпис от античния град Филипи381. Докато първият поход е по времето на Маламир, вторият е при управлението на Персиан. Трябва да се отбележи и друг извор, който е евентуално свидетелство за военните действия на български войски в Източна Македония при тези двама владетели и за югозападната българо-византийска граница по това време. В извлечение от данъчен регистър, съставено през втората половина на XI в., са описани имотите на манастира Ивирон, намиращи се в близост до устието на Струма и до античния Амфиполис. При с. Обилос е посочен камък с надпис на гръцки език „граница на българите“ (ὅρος τῶν Βουλγάρων), който е служил като разграничителен знак. Възможностите са две: това е граничен камък, поставен на българо-византийската граница при устието на Струма, или камък, разделящ имоти на българите (група българи в Обилос?) от други имоти382. Във всеки случай този източник е несъмнено свидетелство за българското присъствие в района.
Споменатите военни кампании са насочени само към Солун и Беломорието. За самия ход на присъединяването на земите на дн. Р Северна Македония и дн. Албания от Маламир и Персиан (водени сражения, превзети крепости и т. н.) няма данни. Както вече казахме, възможно е обединението да е осъществено частично още от кан Крум, когато ромеите, ужасени от българското настъпление, напускат градовете и селищата си. Това не изключва югозападните земи до Адриатическото крайбрежие да са присъединени постепенно, на отделни етапи, които продължават и след Крумовото управление. В агиографското произведение Мъченичество на 15-те тивериуполски мъченици архиепископът на Българската църква в Охрид Теофилакт (1089 - 1126) посочва покоряването от българите на югозападните земи и на областите в Тракия: „Като [българите] покорили цялата Илирийска страна, древна Македония до град Солун и древна Тракия, т. е. околностите на Вероя, имам предвид и Филипопол, както и по-горните области, те завладели тези страни като постоянни обитатели“383. В Кратко житие на св. Климент Охридски от охридския архиепископ Димитър Хоматиан (1216/1217 - 1236) са отбелязани българските завоевания на Балканския полуостров, сред които и тези на югозапад: „...те [българите] преминали с голяма войска Дунав и завладели всички съседни земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирик и голяма част от Македония и Солунско“384. В Българската кратка хроника, съдържаща се под формата на добавки към среднобългарския превод на хрониката на Константин Манаси, най-ранните сведения за заселването на българите на Балканите се отнасят към настаняването им в историко-географската област Македония: „При този цар Анастасий [византийския император Анастасий I (491 - 518)] българите започнаха да завземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да завземат Долната земя Охридска и след това цялата тази земя“385. За завладяването от българите на югозападните земи има данни и в друга добавка към превода на Манасиевата хроника: „Тъй като бяха многочислени, те [българите] изпълниха и тази, и онази страна на Дунав, чак до Драч и по-далече...“386 Голямото териториално разширение на българската държава на Балканите е отбелязано и от Вилхелм Тирски. Той пише, че „българското диво племе“ (Bulgarorum gens inculta) завладява всички области от Дунав до Цариград и до Адриатическо море и цялата страна, простираща се на дължина тридесет дни път, а на ширина десет и повече дни, била наречена България. Той подчертава, че самото име България на тази огромна страна говори за позора на „окаяните гърци“ и допълва: „В тази страна е имало и други провинции - Аркадия, Тесалия, Македония и трите Тракии, които били обхванати от същото нещастие като другите“387. Внушителният териториален обхват на България, най-вероятно и на югозапад, е отразен от анонимен арабски автор в „Известия на времето“ (X в.): „Що се отнася до борджаните, то те са от потомците на Яфетовия син Юнан, а царството им е голямо и обширно... самото царство на борджаните има размери двадесет дни път надлъж и тридесет дни път нашир...“388 Така българската държава с център Плиска се обединява с потомците на Куберовите българи в единен политически организъм, който обхваща земите от дн. Задкарпатска Украйна до Бяло море и от р. Днепър до дн. Албания. Византийските извори не отбелязват хода на военните действия при включването към Плисковска България на обширна територия в дн. Р. Северна Македония и дн. Албания от около 40 хиляди кв. км. Това показва, че ромейската власт в тези земи е била номинална, а голям дял от тях е под контрола на славянските племена и потомците на Куберовите българи. По този повод Петър Мутафчиев подчертава: „У византийските летописци, доста грижливи, когато отбелязвали сблъскванията с българите, тоя тъй голям исторически факт е отминат с пълно мълчание. Но именно в това мълчание се съдържа отговорът на интересуващата ни загадка. По-голямата част от Македония по онова време си оставала фактически извън обсега на византийската държавна власт, а следователно и извън зрителното поле на византийското летописание. В широките кръгове на византийското общество не са се интересували от онова, което става там, защото тя е била за тях една чужда страна. Официална Византия наистина никога не бе се отказала от правата си над нея, но тия права в продължение на два века и половина си оставали само теоретически. Ако при все това обаче към присъединяването и от българите би било пристъпено чрез въоръжено насилие, империята не би пропуснала да се изстъпи срещу него и се опита да му попречи. Самият факт, че подобен опит не бил направен, показва, че нейната намеса в случая се е оказала излишна или безполезна. А това значи, че присъединението на македонските земи към тогавашна България е било извършено доброволно със съдействието на славянските им жители“389. Така българите още през първата половина на IX в. присъединяват една внушителна територия на югозапад, до Адриатическо море.
В началото на управлението на кан Борис I - Михаил „Долната земя“ е твърдо в границите на България. В Българския апокрифен летопис от XI в. се отбелязва, че той „приема царството“ на р. Брегалница390. Според някои мнения това е станало на събор в неговата извънстолична резиденция, крепостта Баргала, разположена в местността „Градот“ при с. Горни Козяк, на 12 км североизточно от гр. Щип391. Под българска власт античната твърдина е обновена и върху каменните блокове са изписани загадъчни знаци392. При Баргала след Покръстването Борис I построява храма „Св. Георги“ в Горни Козяк393. Други изследователи приемат, че през IX - X в. няма селище с име Баргала, а тук като важен църковен център в IX в. се издига Козяк (при дн. с. Горни Козяк)394. Това не пречи в Козяк (Баргала?) да се е намирала една от резиденциите на Покръстителя. За обхвата на българската власт на югозапад има сведение в Списъка на българските архиепископи: „Климент [св. Климент Охридски], като станал епископ на Тивериупол [гр. Струмица] или Велика, сетне бил натоварен от Борис, цар на българите, да надзирава третата част на Българското царство, т. е. от Солун до Йерихо и Канина или/и Тасипиат“395. От това сведение е видно, че българските владения при Борис I - Михаил достигат до района на Солун на юг, а на югозапад - до крепостта Канина на Адриатическото крайбрежие.
Възможно е владетелски резиденции да са били и тези места в Охрид и Главиница, които кан Борис I предоставя на св. Климент Охридски за отдих и почивка396. В Охрид Покръстителят издига една от своите „седем съборни църкви“397. Главиница е била важно българско средище в дн. албански земи. Сред развалините на манастир в с. Балши, Албания, където се е намирала Главиница, е открит мраморен стълб с надпис на гръцки език, в който се съобщава за покръстването на българите: [„Покръсти се от Бога архонтът на] България Борис, преименуваният Михаил, заедно с дадения му от Бога народ в годината 6374 [865/866]”398. За подобни надписи в града свидетелства и охридският архиепископ Димитър Хоматиан: „В Кефалиния [Главиница] могат и до сегашно време да се видят каменни стълбове, на които са издълбани писмена, разказващи за преминаването и приобщението на народа [българския] към Христа“399.
Според Йосиф Генезий Борис I е „по род, произхождащ от аварите и хазарите“.400 Възможно е така да се изтъкват двете начала на българската държава след обединението на мизийските и македонските българи - Аспаруховото (хазарите) и Куберовото (аварите). Както Аспарух отстъпва на запад от земи, които остават под хазарска власт, така Кубер извежда своите съплеменници и „сермисианите“ от Аварския хаганат.
(Пра)български имена носят управителите в югозападните български земи Котокий, Таридин и Дристър. В Пространното житие на св. Климент Охридски се посочва, че Борис I „отнел Кутмичевица от Котокий“ и поставя за неин управител Домета (Добета).401 Първоначално Котокий се приема за географско название402, но впоследствие се утвърждава мнението, че е име на български първенец403, управлявал обширната област Кутмичевица, която най-вероятно представлява „третата част“ на българската държава404. Във владетелския манастир от IX - X в. при с. Равна, Провадийско, се среща личното име Котоко405 – важно свидетелство, че Котокий е антропоним, а не топоним. В с. Гърмен, Гоцеделчевско, има род Котокови (Котокци), който произхожда от Югозападна Македония406.
Комитът Таридин се разпорежда в районите на Брегалница и Струмица407. Наследен е на поста от Дристър, чиято област по времето на Симеон Велики достига околностите на Солун. Въпреки че тези управители носят (пра)български имена, малко вероятно е те да са потомци на Куберовите българи. Сведението, че Покръстителят отнема управлението на Кутмичевица от Котокий и го дава на Домета, показва, че владетелят поставя и сменя управителите по своя преценка. От друга страна, в Gesta Hungarorum има информация, че властта на някои български управители на север от Дунав е наследствена. В този смисъл сред българските комити в югозападните земи може да има люде, които управляват по наследство - например Таридин и Дристър, които последователно се разпореждат в една и съща област и носят (пра)български имена. Хипотезата те да произхождат от Куберовите българи е твърде смела, защото българските владетели най-вероятно изпращат за управители люде, които не са местни, а са от тяхното близко обкръжение, техни „хранени хора“. Освен в агиографското произведение Мъченичество на 15-те тивериуполски мъченици408, Дристър е отбелязан в надписа от мраморна гранична колона (904 г.) при с. Наръш (дн. Неа Филаделфия в Гърция)409. Там владетелят Симеон и олгу таркан Теодор са поставени преди комита. Очевидно олгу таркан Теодор се разполага над Дристър в йерархията на държавната администрация и вероятно управлява третия дял на България410. В този трети дял (Кутмичевица?) влизат Девол, Охрид, Преспа, Струмица, Равен, Главиница, Канина и други градове.
След присъединяването на югозападните земи към Дунавска България, те влизат в общото военно-административно устройство на българската държава. Тези предели заемат важно място в политиката на Борис I и Симеон Велики за християнизация и просвета на „коравото и непокорливо българско племе“.
СВЕДЕНИЯ ЗА ЕВЕНТУАЛНИ ПОТОМЦИ НА КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ
В РАЙОНА НА СТРУМА, ЮЖЕН ЕПИР И СОЛУНСКО
През управлението на цар Симеон Велики (893-927) българската граница достига на 22 км северно от Солун. Надписът върху граничната колона при с. Наръш гласи: „Лето 6412 [904] от сътворението на света, индикт 7. Граница на ромеи и българи при Симеон, от Бога владетел на българите, при олгу таркан Теодор и комит Дристър“411. Подобна гранична колона с името на Симеон е забелязана и при с. Вардаровци (дн. Аксиохори) на ок. 15 км северозападно от Наръш от датския археолог Карл Фредерик Кинх (1853-1921), но впоследствие паметникът не е открит и проучен412. В Българския апокрифен летопис също се споменава, че при управлението на Симеон Велики Българското царство се простира до Солун413. В началото на X в. византийският писател Йоан Камениат съобщава, че едни от славянските селища в Солунското поле на запад от града плащат данък на ромеите, а други - „на съседния скитски [български] народ, който се намира наблизо“414.Така в първите години на X в. под българска власт са почти всички земи, населени от потомците на Куберовите българи.
Към 930 г. монахът Михаил вдига бунт в „Макетида“ срещу брат си цар Петър I (927 - 969), стремейки се да „завземе властта в България“415. Продължителят на Теофан пише, че бунтовникът е подкрепен от отцепилите се от Петър I „скити“416. Йоан Скилица подчертава, че Михаил „започнал да бунтува българите (Βουλγάρων) и мнозина се присъединили към него“.417 Изглежда районът на бунта е по долината на Струма, защото впоследствие отцепниците преминават реката, за да намерят убежище на византийска територия418. Вероятно Михаил е подкрепен от потомците на Куберовите българи, живеещи в Струмската област419, които виждат в негово лице законния владетел, лишен несправедливо от престолонаследие и замонашен от баща си цар Симеон. Факт е, че Михаил е бил престолонаследник - върху негов печат е записана титлата му „багатур канаиртхитин“ (канартикин)420. Участвал е в победоносните походи на своя баща срещу Византия и вероятно е бил за една по-различна политика (по-непримирима?; продължаване на войната?) към ромеите от брат си Петър и неговото обкръжение. В духа на старите (пра)български традиции, бунтовниците подкрепят багатур канартикина Михаил, за когото смятат, че има по-голямо право да заеме престола от Петър. Продължителят на Теофан пише, че „скитите“ са се отцепили от Петровата власт.
В началото бунтовниците имат успехи и превземат една силна българска крепост421. Неочакваната смърт на Михаил ги лишава от водач и прекършва съпротивата им. Те пресичат Струма и намират убежище на византийска територия, защото се боят от „Петровия гняв“. Въстаниците достигат Епир, проявявайки войнствения си нрав - плячкосват всичко по пътя си и завладяват гр. Никопол на залива Арта. Едва след известно време ромеите успяват да ги укротят и подчинят, след като водят редица сражения с отделни техни групи422.
Бунтовниците, които се заселват в Епир, запазват дълго време етническата си идентичност. През управлението на цар Самуил и Южен Епир попада под българска власт и това помага на тамошните българи да съхранят народностното си самосъзнание. В границите на Самуилова България влизат епирските градове Йоанина (Янина), Ботрот (Бутринт), Химара, Дринополис, Козил, Риги423. По време на въстанието на Петър Делян (1040 - 1041), жителите на Навпактската тема, сред които българите съставляват значителен брой, се вдигат на оръжие срещу византийската власт424. Френският абат Гиберт пише за „епиротите, които се наричат българи“ (Epirotas, quos dicunt Bulgaros)425. Според хрониста на норманите Готфрид Малатера, епирският град Арта е разположен на българска земя. Той пише, че Боемунд с войската си остава „при българите“ (apud Bulgaros) и обсажда „града, наречен Арта“ (urbemque, que Arta dicitur)426. Дори през XIV в. в Епир живеят българи, заедно с власи и албанци427.
През управлението на цар Петър I границата на България продължава да се намира в близост до Солун. Между 965 - 967 г., във връзка с влошаването на българо-византийските отношения, българите отново заплашват околностите на града. В Житието на св. Фантино Млади пише, че „племето на българите пожела отново грозно да опустоши тези [земи]. За да не остави нищо в български ръце, солунският дук Педиазим решава да приложи тактиката на изгорената земя: „Управляващият дука Педиазим, обхванат от ужасен страх, беше склонен да опожари близките места, които бяха извън крепостните стени. Той възнамеряваше да стори същото и за нашия манастир, понеже се намираше извън града [Солун]“428. Най-вероятно походът на киевския княз Светослав (945 - 972) в България през 968 г. осуетява българското нападение в околностите на Солун.
В близост до Солун остават да живеят българи, които вероятно са потомци на Куберовите, смесили се със славяни. Земи на манастира Колову, разположени край гр. Йерисо на Халкидическия полуостров, са завзети от „славяни-българи“ (Σκλάβοι Βούλγαροι) между 942/943 и 959 г.429 В акт на патриарх Николай II Хризоверг (979 - 991/992 или 984 - 996) от април 989 г. се посочва, че манастирът Гомату (само на десетина километра от Колову) търпи много злини от набезите на настанилите се в съседство българи (τῶν ἐκ γειτόνων οἰκούντων Βουλγάρων)430. Във византийски документ от 972 г. се споменава за нападения на „чужденци“ срещу манастира Перистера (или „Св. Андрей) на 25 км североизточно от Солун. Изглежда и тук се визират българи, и то местни заселници431. Във връзка с тези и други извори Веселин Бешевлиев пише: „Споменатите българи в приведените документи и жития не са били чисти славяни. Те са били или славянизирани българи, или смесица от българи и славяни“432. Видно е, че местното българско население запазва войнствения си неукротим характер, от който страдат околните манастири. Възможно е имена като Воила и Кардам, срещащи се в районите на Солун и Сяр през XI - XV в., да са носени от далечни потомци на Куберовите българи433.
През 996 г. турма от около 1000 българи е разположена на Халкидическия полуостров. Турмарх е българинът Василий434. Знае се името и на друг българин от същата военна част - друнгария Йоан Черноглав435. Сигурно тези българи активно участват във войната на василевса Василий II Българоубиец срещу своите сънародници и защитават района на Солун от нападенията на Самуиловите войници. Солунската област е една от невралгичните точки в голямото българо-византийско противоборство от 976 - 1018 г. Още в 976 г., при настъплението на четиримата братя „комитопули“ Давид, Моисей, Аарон и Самуил срещу Византия, земите около Солун са подложени на български удари436. През 995 г. българите устройват успешна засада, в която убиват солунския дук магистър Григорий Таронит и пленяват сина му Ашот437 Следващата година, отново чрез засада е заловен новият управител на Солун, патрицият Йоан Халдос, който прекарва 22 години в българска тъмница438. След като прекършват византийската съпротива, българите не правят опит да завладеят града на св. Димитър, а нахлуват на Халкидическия полуостров, разрушавайки редица села439. В Житието на Йоан Ивер и неговия син Евтимий също има сведение за българските опустошения на Халкидики440. Българите не могат да превземат Солун, но искат да отслабят византийската власт в неговата област и да ограничат заплахата за Българското царство от втория по големина ромейски град. Опитът на цар Самуил за контраофанзива в района на Солун след поредица от тежки загуби в началото на XI в., завършва с кървав разгром на неговата войска при Крета, източно от града (1009 г.).441
В житието на св. Атанасий Атонски има сведение за нападения на „варвари“ (скоро след 1013 г.), което също може да се свърже с българите: „Има едно селище, наречено Йерисо, което лежи пред входа на Атон. Там лаврата имала под свое владение монаси и манастир, който наричат метох. Начело на тях стоял един монах на име Йоаникий. Той тръгнал заедно с други братя по някаква работа и отплувал към Стримон. Когато вече се свечерявало и трябвало да се слезе, те слезли от кораба, за да си починат и да се снабдят с храна. Като ги видели тези, които на шайки правели засади по онези места (твърде голям брой тогава от намиращия се наблизо варварски народ бил там за злополучно тяхно съседство), внезапно ги нападнали и ги направили своя плячка.
Прочее, Йоаникий, който носел злато във връзка с работата си, веднага го пуснал скришом във водата. Той не се хвърлил в дълбокото море, както някой е казал, за да търси злато, а златото [хвърлил] и направил така, та да не би то, което минава за спасител от смъртта, да стане причина за тяхната смърт. Защото когато варварите довеждали при своя вожд заловени откъдето и да е пленници, той почвал да ги претърсва за злато, понеже разбойниците подозирали, че ще получат откуп или някакво друго обезщетение, каквито случаи са много у варварите, от тия, у които биха намерили злато. А за отплата и възмездие те ги убивали, вършейки дела, достойни за жестокостта си, като не признавали друго освен смърт, за да ги накарат да мълчат. Поради тази причина именно Йоаникий хвърлил златото в морето. А варварите, като им вързали ръцете на гърба като на пленници, бързали през цялата нощ да прехвърлят граничните планини (ύπερβαλέσθαι τὰ μεθορία ὄρη) и да стигнат в живелищата си. При изгрев слънце варварите, които били победили не само с множеството, но и с меча си, освободили вързаните, но не, както някой би помислил, от човеколюбиви чувства (защото какво човеколюбиво чувство може да покаже в себе си варварска и безчовечна природа?), а за да преминат по-бързо отвъд.
Когато слънцето показало светлите си лъчи, налегнал го страх, да не би някое отделение от ромейска войска да пресрещне тяхната дружина и да ги направи пленници на пленниците. Затова те развързали всичките. Прочее, като ги освободили, Йоаникий веднага започнал да разсъждава, че варварите са извършили това не без Божия намеса, а после му дошло на ум и за чудесата на великия [св. Атанасий] и това го възпламенило. Той добил смелост, помолил се в душата си и призовал светеца на помощ. И някак внезапно окрилен от някаква въодушевяваща смелост, той извикал високо и дръзко: „Ето ги и нашите!“ Едновременно с вика си той започнал да пляска с ръце и колкото можел по-бързо се спуснал като че ли при своите. Варварите били обзети от немалък страх и трепет; те започнали да треперят в душите си и ударили на бяг. А хората на Йоаникий, като видели това и как варварите бягат в безредие, единодушно с него направили същото и хукнали да бягат, колкото им държали краката. Всички заедно се отправили към лаврата, възвестявайки това велико чудо и своето спасение“442.
Нападателите живеят наблизо, но трябва да преминат граничните (съседните?) планини, за да се завърнат у дома си. Възможно е те да населяват земите около устието на Струма. Там има планински райони, които биха им дали добро убежище. Техните действия приличат на разбойнически набег, а не на нападение на редовна войска, и напомнят набезите, които българите вършат над манастири в Света гора и района на Солун. „Варварите“ устройват засади и вършат неочаквани нападения, залавят хора за откуп. После бързат да се завърнат в селищата си, за да не попаднат на византийска войска. В този смисъл има вероятност тук да не става въпрос за нападатели от българската държава, а за местни жители българи, които убиват, пленяват и грабят, а след това с плячката намират сигурна закрила в планинските си обиталища. Но не трябва да се изключва и възможността тези набези да са вършени от жители на Българското царство. За това свидетелстват „граничните планини“, които те трябва да преминат, за да бъдат в безопасност у дома си. Освен това може нередовни отряди българи от Царството да са минавали границата, за да се сдобиват с плячка на ромейска земя.
В Житието на св. Георги Агиорит, игумен на светогорския манастир Ивирон през 1044 - 1056 г., има важно сведение за българското етническо присъствие на Халкидическия полуостров: „Съществува впрочем между именията на Света гора някакво село на име Ливадия, което място е отдалечено в някакъв кът в усамотена пустиня, между страховити върхове, където струва ми се не е живял никога никой от светиите. Там именно се бяха настанили българи, които се назовават славяни (Bulgari, qui Sclavi appellantur) - люде груби, подобни на животни, безсрамни, които ядат мръсни влечуги. В това село, както казахме, от древни времена чак до наше време бе останало изображение на женска фигура, изваяна от мрамор. Онези груби люде, както казахме, суеверно го почитаха и тогава, казвайки: „Жега и дъжд и всички блага произтичат от него; от неговата прищявка зависят животът и смъртта на всекиго“. Когато впрочем Той [Бог] видял, че тези люде, почитатели на идола, отишли твърде далеч в прекомерното си безчестие, съжалил ги и не могъл да ги остави да погинат“443. На път за Цариград светецът минава през селото и неговите жители го съветват: „Ако желаеш да се отървеш благополучно от всичките си затруднения, помоли нашата богиня да се застъпи за теб пред царя“. Св. Георги Агиогарит иска да му покажат статуята и на следващата сутрин я натрошава с железен чук, въпреки заканите на българите и техния ужас и гняв от неговото действие. След това проповядва сред тях Христовата вяра и ги покръства444. Село Ливадия се е намирало близо до дн. с. Олимпиада (античната Стагира), на тридесетина километра северозападно от Йерисо445. Възможно е тези „българи-славяни“ да са потомци на Куберовите българи, смесили се с местни славяни446. Те пазят езическата си вяра, но странно е, че не са били покръстени дотогава, тъй като Ливадия е разположена в близост до Света гора и Солун. Презвитер Козма (X в.) също пише, че българите езичници са почитали кумири от камък и дърво447.
Нападенията над манастири и плячкосването на Епир, бунтът срещу цар Петър I, съхраняването на езическата вяра сред част от тях, показват потомците на Куберовите българи като войнствени, непокорни и отдадени на традициите. Както пише проф. Пламен Павлов, от двете български „линии“ Куберовата е „по-„дива“ и първична“448. Това може да се дължи и на включването на суровите панонски българи в редовете на техните Куберови съплеменници при заселването в историко-географската област Македония. Част от българите на Халкидическия полуостров и в земите по Долна Струма, закриляни от трудно достъпните планински райони, дълго се опират на силата на оръжията си. С течение на времето те се интегрират във византийското общество и само имената на някои от тях подсказват (пра)българския им произход.
ПОЛИТИЧЕСКА СТРУКТУРА НА КУБЕРОВА БЪЛГАРИЯ
Немалко извори дават информация за държавното устройство на Дунавска България. Това не може да се каже за Куберова България - сведенията за нейната политическа структура са изключително оскъдни. Все пак отчасти тя може да бъде възстановена чрез използване на писмени и археологически данни.
Владетелят. Титлата на Кубер в „Чудесата на св. Димитър Солунски“ е записана като „хаган“ (χαγάνον)449 и означава „хан на хановете“450. В тази връзка Васил Гюзелев и Милияна Каймакамова подчертават, че Куберовите българи създават „прабългарски хаганат“451. Хаганите демонстрират своето могъщество със златните си предмети. Когато византийското пратеничество се среща със Силджибу, тюркският хаган седи на златен трон с две колелета, теглен от кон. Неговият диван е от злато, издигнат върху четири златни пауна. Съдовете му са от злато и сребро452. Аварският хаган Баян също седи на златен престол453. Владетелят на аварите иска византийският император да му подари златно легло, а сетне показва пренебрежението си към василевса, като връща скъпоценния дар454. Съкровището от погребението на аварски хаган от Кунбабон, до дн. гр. Кечкемет (Унгария), се състои от три златни коланни гарнитури, златен рог, сабя, съдове и т н.455 Съкровищата от Врап и Ерсеке свидетелстват за богатството на хаган Кубер и неговите наследници.
Вероятно Кубер приема хаганската титла заради своето надмощие над аварския хаган и заради властта си над негови бивши поданици. Тук ще разгледаме и възможността тя да е наследство от баща му Кубрат. Титлата на владетеля на Старата Велика България не е известна, но съкровището от Малая Перешчепина456 свидетелства за могъщ монарх, поел „наследството“ на Тюркския и Аварския хаганат в региона на Северното Причерноморие. В „Именника на българските владетели“ Кубрат (Курт) е представен като наследник на Атила (Авитохол) и неговия син Ернах (Ирник)457, и така се утвърждава имперската идеология на новия господар на Причерноморските степи458. Проблемът е, че докато в „Чудесата на св. Димитър Солунски“ Кубер е наречен „хаган“, нито Аспарух, нито следващите владетели на Дунавска България са титулувани „хагани“, и така е до Борис I-Михаил459. Византийските автори назовават аварския владетел „хаган“, но не използват тази титла за Кубрат и сина му Батбаян460. И отново се връщаме към възможността победите, които Кубер печели срещу аварския хаган, и фактът, че бивши поданици на хагана го признават за свой владетел, да са причина българският вожд да приеме тази имперска титла. Освен това титлата е дълбоко вкоренена в съзнанието на панонските българи, които вече над столетие са под аварска власт. Не е изключено и те да са величали своя предводител Кубер като „хаган“.
Борис I в три различни източника също е наречен „хаган“. В българското апокрифно съчинение „Тълкувание Даниилово“ се споменава за „Михаил каган сред българите“461. В Бертински анали пише: „864 г. Германският крал Людовик потеглил с враждебни намерения срещу българския [владетел], наричан „каган“ (Cagano nomine), който бил обещал да стане християнин“462. Дуклянският летопис съобщава: „Предвождал ги [българите] някой си на име Крис [Борис], когото на своя език наричали „каган“, което ще рече „император“463. Употребата на хаганска титла за Покръстителя може да е свързана както с поемането на аварското „наследство“ в Трансилвания и Панония, така и с властта му в земите на историко-географската област Македония, които са част от хаганата на Кубер и неговите наследници и са населявани от потомци на Куберовите българи. Сведението за приемане на „царството“ на р. Брегалница говори, че вероятно Борис I прекарва голяма част от годините си на канартикин в „Долната земя Охридска“. Покръстителят може неофициално да е величан като хаган и поради факта, че владее обширна държава от имперски тип. Интересен е фактът, че в български апокрифни съчинения цар Петър II Делян (1040 - 1041) е наречен „Гаган“, „Гаген“ (т. е. „каган“)464. Възможно е в югозападните български земи под влияние на Куберовото „наследство“ българските владетели да са назовавани от народа и „хагани“ („кагани“). Хаганската титла не е имала официален статус в Ранносредновековна България. В Салернската хроника се подчертава, че българският монарх се нарича „крал или владетел на българите“ (regem vel dominum Vulgarum), а не хаган465. В български епиграфски паметници е отбелязан владетелският титул на Омуртаг и Маламир - „κανα συβηγη“ („велик кан“)466. Анонимният автор на Gesta Hungarorum назовава „Keanus magnus“ (т е. „велик кан“) българския владетел (Крум или Омуртаг), завладял земята между Дунав и Тиса467. Очевидно предшествениците на Борис I носят тази титла. В каменни надписи кановете Омуртаг, Маламир и Персиан са титулувани също така „от Бога владетел (архонт)“ и „от Бога владетел на многото българи“.468 На моливдовулите на Борис I - Михаил има надписи „владетел на България“ и „от Бога поставен владетел на България“469. И в неофициални домашни източници от неговата епоха Борис I не е величан като „хаган“. В приписка от 907 г. към българския превод на Словата на Атанасий Александрийски Покръстителят е наречен „великият и почтеният, и благоверният наш господар, княз български“470. Тези данни показват, че не може да се говори за трайно установен хагански титул при владетелите на Дунавска България, дори при Борис I. Няма нито един официален писмен или епиграфски паметник, в който те да са титулувани „хагани“.
Първенците. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ се споменават „архонтите“ и „съветниците“ на Кубер471. Планът на българския хаган е след превземането на Солун да се настани в града с всички свои „архонти“, които са неговото владетелско обкръжение. Когато трябва да се вземе важно решение, Кубер събира съветниците си472. Познат е само един от първенците му - Мавър, но сведенията за него са сред най-подробните за български сановник. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ се споменават „хората (ἀνθρώπων) и вещите“ на Мавър473. Тези люде на българския първенец са сигурно негови слуги, телохранители и воини, каквито се полага да има в обкръжението на един висш сановник, най-приближен до владетеля.
Златните и сребърните колани, намерени при Врап и Ерсеке, са давани от Кубер и неговите наследници на приближените им според техните рангове474. Това говори за стройна организация на политическата формация на българския хаган. Коланът е отличавал знатните сред българите и по материала на изработване и украсата е отбелязвал мястото в йерархията на своя притежател475. Българските колани са правили силно впечатление на чужденците. Още в папирус от VII в. е споменат „български колан“476. Важни данни са запазени за коланите на сановниците от ранносредновековното Българско царство. Испанският арабин Ал-Бекри, опирайки се на сведенията на арабския търговец от еврейски произход Ибрахим ибн-Якуб, отбелязва най-характерните особености в облеклото на българските пратеници, приети в двора на германския крал (936 - 962) и владетел на Свещената Римска империя Отон I Велики (962 - 973) в Магдебург през 965 г. Те носят тесни дрехи и са „опасани с дълги пояси [колани] с прикрепени копчета от злато и сребро“477. В своя доклад за пратеничеството си в Цариград през 968 г. епископ Лиудпранд Кремонски пише, че българският пратеник е „препасан с медна верижка“ (aenea catena cinctum)478. Тези сведения са достатъчни да покажат ролята на колана като отличителен белег за знатност сред българите.
Войската. Кубер и наследниците му разполагат с добре подготвена войска. Четвъртият Кубратов син идва при аварите в Панония с войската си, която е била част от военните сили на една имперска политическа формация, каквато е Старата Велика България. За мощта на неговата войска може да се съди от факта, че аварският хаган е разгромен във всички сражения (пет или шест) и е принуден да се спасява с бягство479. Пълното поражение на ромейския василевс Юстиниан II при неговото завръщане след похода против „Склавиния и България“ е ярка демонстрация на силата на Куберовата войска. Фактът, че двама свалени византийски императори (Юстиниан II и Артемий) търсят помощта на македонските българи, показва, че те представляват значителна сила.
Съюзниците. Когато Юстиниан II се отправя срещу „Склавиния и България“, Куберовите българи се опитват да спрат василевса и не успяват, но когато се завръща, го разгромяват. Това показва, че те се изстъпват като защитници на славянските племена. Планът на Кубер е след превземането на Солун да подчини съседните славянски племена и с тяхна помощ да нападне околните острови480. Опитът за завладяване на града не успява, но при ромейския поход от 688 - 689 г. българите действат като съюзници на славяните. За съюзните отношения на македонските българи със славянските племена говори участието на славяните от района на Солун с техните еднодръвки в похода от 718 г., чиято цел е връщането на Артемий на престола в Цариград481.
В изворите има данни, че Куберовите българи са поддържали контакти със славянското племе драгувити. Докато отношенията на Кубер с ромеите все още са добри, византийският император заповядва на драгувитите да снабдяват българите и „сермисианите“ с достатъчно количество храна. За да я получат, Куберовите поданици отиват в селищата на драгувитите, влизат в техните колиби482. Впрочем това славянско племе не винаги послушно е изпълнявало заповедите на василевса. Разположено в съседство със Солун, то активно участва в страшните славянски обсади на големия град. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ е отбелязано, че при обсадата на Солун, предвождана от княз Хацон, „безчислено множество, съставено от драгувитите, сагудатите, велегезитите, ваюнитите, берзитите и други племена“ обкръжават града в „смъртоносен венец“483. По време на славянската обсада на Солун от 676 - 678 г. драгувитите създават различни уреди за превземането му - „огненосни оръжия и някакви съоръжения, плетени от пръчки, стълби, високи до небето, а също и каменохвъргачки, други приспособления от безброй дървени уреди и новоприготвени метателни оръжия“. „Накратко казано“ - пише в „Чудесата на св. Димитър Солунски“, „това бяха неща, които никой от нашето поколение не е нито чул, нито видял, а на повечето от тях и досега не бихме могли да кажем имената“. Несъмнено в тези данни от агиографската творба има преувеличение, но все пак те показват уменията на драгувитите да приготвят разнообразни обсадни съоръжения. Основна роля в организирането на обсадата от това славянско племе и в създаването на уредите, които всяват такъв страх сред солунчани, имат неговите вождове. Обкръжилите града славяни разполагат с добре организирана войска, състояща се от „стрелци, щитоносци, леки части, копиеносци, прашкари и техници“. Неуспехът на обсадата и загубата на много хора принуждават славянските племена в земите около Солун да търсят мир. Драгувитите признават върховната власт на василевса и, както виждаме, около две години по-късно се подчиняват на неговата заповед да предоставят храна на Куберовите българи и „сермисианите“. Земите на драгувитите се простират в Солунското поле на запад от града (там според Йоан Камениат се намират техните селища)484. Районът на гр. Верея (дн. Бер в Гърция) и в началото на XIII в. е наричан „Драгувития“ (Dragabitia)485. Вероятно след идването на Кубер драгувитите се съюзяват с него, както правят други славянски племена. Затова една от главните цели на византийския поход срещу „Склавиния и България“ е да бъде отстранена заплахата за Солун. По време на тази военна кампания драгувитите сигурно са едно от най-пострадалите славянски племена, но продължават и след това да населяват пределите в близост с града на св. Димитър. Драгувити обитават и земите около Филипопол (дн. Пловдив)486.
Българският цар Симеон Велики поставя св. Климент Охридски за епископ на „Драгвиста или Велица“487. Названието „Драгвиста“ се свързва с Драгувития, но мненията за нейното местоположение в Климентовата епископия остават само хипотези488. Понякога името „драгувити“ се използва като синоним на „българи“. Интересни сведения в това отношение се съдържат в някои съдебни актове на охридския архиепископ Димитър Хоматиан. Във връзка с решаването на имотни спорове са отбелязани „драгувитийска тирания“ във Верея и „драгувитийска власт“ в областта на Полог (в дн. Р. Северна Македония)489. По този начин се припомня господството на българския цар Калоян (1197 - 1207) и севастократор Стрез в тези земи490. При един имотен спор е представена „записка на някакъв си българин, предстоятел на Верейската епископия по време на драгувитийската тирания“. По-нататък се споменава, че тази записка е „съставена през време на българската власт“491. Това сведение е категорично доказателство, че „драгувитийска“ е синоним на „българска“.
Друго славянско племе, с което Куберовите българи несъмнено са поддържали контакти, са берзитите. Населявали са Велешко, Прилепско, Битолско, Кичевско, Ресенско и Охридско. Сега в тези райони живеят техните потомци - българите бърсяци492. Областта, която обитават берзитите, е населявана и от Куберови българи. Там са открити находки, които могат да се свържат с тях, но не е ясно какви са отношенията им с това племе. Ако се съди от действията на българите по време на византийския поход от 688 - 689 г., те са съюзници. Походът на войската на кан Телериг именно към Берзития е свидетелство за претенциите на Плисковска България за господство над берзитите. Възможно е тези претенции да са свързани със съюза на това племе с българите на Кубер. В елементи от народното облекло на македонските българи може да се търси наследството на Куберовите българи, включително на земите, населявани от бърсяците. Това се отнася преди всичко за т. нар. „сокай“, носен от омъжените жени в Прилепско, Битолско, Охридско, Крушевско, Ресенско, Стружко и Тетовско. Сокаи са се носели и в Габровско, Тревненско, Севлиевско и пр. в Централна Северна България. Тези сокаи са сходни по форма и орнаменти с покривалата за глава на жените при чувашите, марийците, мордвините и други народи от Поволжието, влизали в пределите на могъщата Волжка България и изпитали нейното влияние493. Сходство има и при шевиците на женските ризи от историко-географската област Македония с украсата върху ризите на чувашките жени494. В районите на Македония се срещат женски нагръдници от монети, напомнящи „ама“ на чувашките девойки: върху кожа с продълговата форма се пришиват нанизи от сребърни монети495.
Най-вероятно и други славянски племена като стримонците (в района на р. Струма) са били съюзници на Куберовите българи.
Показателно е, че първо, през 687 г., Юстиниан II се отправя срещу „българите и склавиниите“ (Дунавска България и нейните славянски федерати), а на следващата 688 г. - против „Склавиния и България“ в историко-географската област Македония. Очевидно е сходството при определенията на двете български политически формации и подвластните им или гравитиращи към тях славянски племена. Това подсказва сходство и в политическата им структура. Факт е, че по време на византийския поход от 688 - 689 г. Куберовите българи се противопоставят на ромеите като защитници на славяните. Явно някои от славянските племена са потърсили закрилата на Куберовата политическа формация и вероятно са били не само нейни съюзници, но са признали и върховната ѝ власт.
Анализът на политическото устройство на Куберова България показва, че то има прилики с държавната уредба на Дунавска България - силна централна власт, обкръжение от приближени сановници, здрава военна организация, славянски федерати или съюзници. Съществуват и различия: политическата формация на Кубер заема по-малка територия и има по-ограничени военни ресурси. Липсва и географското разположение на Аспарухова България, което дава възможност за приток на военни сили от земите на север от Дунав. Въпреки това тя има своето важно място в историята на Балканите в края на VII и началото на VIII в.
РЕЛИГИОЗНИ ВЯРВАНИЯ И ОБИЧАИ НА КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ
Изключително малко са сведенията, от които да се направят изводи за религиозните вярвания и обичаи на Куберовите българи. Затова тук могат да помогнат археологическите находки. Въпреки че съществуват съмнения за (пра)българската принадлежност на рисунките графити от Пангей, Лекани и Алистрати, те не трябва да бъдат категорично отхвърлени като (пра)български, още повече, че Куберовите българи два пъти се сражават на изток от Солун с Юстиниановата войска. В рисунките са отразени двете основни „занятия“ на техните автори - война и лов. Изобразените коне, кучета и елени са свързани не само с лова и войната, но имат важно място в (пра)българската митология като свещени животни496.
Върху някои находки от съкровищата от Врап и Ерсеке има изображения на грифони и елени. Елените също са част от религиозно-митологичната система на (пра)българите497. Грифонът, чийто образ се среща още в Античността и е разпространен в Персия, Византия и други държави, е имал важно място в митологичните представи и на дунавските българи. Върху коланни апликации от Велино, Велики Преслав и др. има изображения на грифони, идентични с тези от Врап и Ерсеке. Тези фантастични животни са рисувани на каменни блокове от Плиска498. Изображения на грифони има върху отделни съдове от златното съкровище от Над сент Миклош.499 Според някои мнения дървеният сандък от катедралата в Терачина, Италия, върху който са издълбани грифони и други митични фигури, е паметник на българското изкуство от втората половина на IX в.500, но съществува и хипотеза, че е творба на западноевропейската дърворезба501. В българските земи са открити много други образи на грифони от Средновековието. В каменен надпис от дн. с. Малък Преславец, Силистренско, са отбелязани военните действия на кан Крум срещу ромеите и има следният откъс: „като грифон, и влезе Никифор...“502 Според някои изследователи василевсът Никифор I Геник е сравнен с грифон503, а други смятат, че лошото състояние на надписа пречи на неговото правилно тълкуване и в него има много неясноти504. В тази връзка има две коренно различни хипотези за мястото на грифона в българската езическа митология: животно-враг, унищожител, олицетворение на яростта и надменността505, или покровителстващо човека същество, символизиращо добрите, победните сили и положителното начало506. Всъщност митовете и литературата показват двойнствената природа на това митично създание: от една страна защитник, покровител, справедлив съдник, а от друга - свиреп звяр. Несъмнено обаче то се среща в митологичните представи и на Куберовите, и на дунавските българи. За да бъде изобразен на българските колани, грифонът трябва да е имал ролята на пазител, който дава защитни, победни сили на притежателя на колана.
Куберовите българи са били многоженци като съплеменниците си от Дунавска България. Мавър е имал поне две (а сигурно и повече) жени, към които владетелят Кубер се отнася с нужната почит като към съпруги на неговия най-доверен сановник. За многоженството при дунавските българи също има извори. Под стените на Цариград през 813 г. кан Крум преминава между наложниците си, които му се кланят и го славят507. В отговор 51 на папа Николай I по допитванията на българите (ноември 866 г.) се казва: „Вие питате, дали е позволено да имате едновременно две съпруги, и ако това не е позволено, желаете да знаете какво трябва да сторите с оня, у когото това бъде открито“508.
Несъмнено е имало още много сходства между религиозните вярвания и обичаите на Куберовите и дунавските българи, но липсват други сведения.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Когато се разглеждат писмените данни и археологическите находки, които се свързват с Куберовите българи, прави впечатление тяхното „разтегляне“ върху обширна територия - от Врап, на 30 км източно от адриатическия град Драч, и Ерсеке южно от Корча, през Пелагонийското поле, Брегалнишко, областта на Солун, района на Струма, планините Пангей и Лекани, та чак до Източните Родопи. Категорично не трябва да се говори за една единна политическа формация на Кубер и неговите наследници на цялото това пространство, а за разпръскването на по-малки групи на подвластното население на българския вожд след настаняването му в Керамисийското поле. Българите в Струмската област (вероятно заедно със славяни) са заселени там от Юстиниан II. Част от „сермисианите“ и българите, напуснали Кубер, са настанени под водачеството на Мавър в „тракийските области“. Възможно е някои от (пра)българските находки в Родопите да се свържат с тях. Но все пак по-голямата част от Куберовите българи остават под властта на Кубер и неговите наследници. Тяхната политическа формация е наречена от византийски хронисти „България“, а от арабски автори - „земя на борджаните“. След удара, нанесен на Куберова България от ромеите по времето на Лъв III, тя вероятно се разпада като единна политическа формация, защото не се среща повече в изворите. Но потомците на Куберовите българи продължават да обитават историко-географската област Македония и част от земите на дн. Албания. Може би още при кан Крум част от територията на историко-географската област Македония е присъединена към Дунавска България. Този процес продължава и при следващите български владетели. По време на управлението на кан Борис I българската територия на югозапад достига Адриатическо море. Земите, населявани от потомците на Куберовите българи, влизат в „третата част“ на България. В средата на IX в. почти всички български групи са обединени в единна държава. Българите по Тиса и Средния Дунав и потомците на Куберовите българи са включени в Плисковска България. Дори е направен опит част от земите на „черните“ българи да бъдат откъснати от Хазарския хаганат с похода на изток от Днепър, при който намира смъртта си копанът Корш509. Тези факти показват, че българските владетели в Плиска са имали за цел да обединят разпръснатите български групи и тази цел е била планомерно осъществявана. Неслучайно Омуртаг и Персиан с гордост се титулуват „от Бога владетел на многото българи“.
Куберовите българи се смесват със славяните в „Долната земя Охридска“ в единна етническа сплав, наречена българска във всички извори. Българската народност, простираща се през X - XI в. на територията от Днепър до Средния Дунав и Срем и от дн. Задкарпатска Украйна до пл. Пинд, губи през последвалите векове големи части от своя етнически масив. Но българите в трите главни области на българското етническо землище - Мизия, Тракия и Македония, не се поддават на асимилация. За да се запази българският характер на населението в Македония голямо значение има и присъствието на Куберовите българи. Здравата етническа спойка между (пра)българи и славяни в югозападната част на Българското царство я превръщат в основен център на героичната съпротива срещу Византия през 976 - 1018 г., споменът за която се запазва сред българския народ от Средновековието, та до днес.
KUBER'S BULGARIANS AND THEIR DESCENDANTS
Many Bulgarian mediaevalists show scientific interest in Kuber's Bulgarians and study various aspects of their presence in the “Lower Land of Ohrid”. A number of foreign scholars also explore Kuber's Bulgarians in their research. In most cases, the records of foreign authors are fragmentary and do not fully depict the role of these Bulgarians in the Balkans. Of course, this is also due to the scarcity of sources, but there are some authors who underestimate the importance of Kuber's Bulgarians, distort the historical facts or conceal them.
Theophanes the Confessor and Patriarch Nikephoros write that after the disintegration of Old Great Bulgaria under the Khazars’ pressure, the fourth son of Khan Kubrat (605 - 665) travelled with his army to Avar Pannonia. According to some researchers, the “Ozora-Igar” culture serves as evidence for the Kuber Bulgarians who came to the Avar Khaganate, but this question remains unsettled. One could identify Kuber as Kubrat’s fourth son because in one of the inscriptions on the Madara rock relief, Khan Tervel (701 - 722) mentions his “uncles in Thessaloniki” Kuber was appointed by the Avar Hagan as the leader of the “Sermisians” - descendants of the Byzantines, abducted during the invasion of the Avars in Byzantium in 617 or 618 and resettled in the Srem region. The Bulgarian Chief, together with his Bulgarians and the “Sermisians”, revolted against the Avar Hagan and after five or six victorious battles entered Byzantine territory, settling in the Keramisian Plain. The most common opinion is that the Keramisian field is the Prilep field or tripartite plain of Prilep, Bitola and Lerin (Pelagonia field). The fact that the Pelagonia plain was one of the main centers of the Bulgarian resistance against the Byzantine invaders under Tsar Samuel (997 - 1014) and his successors supports this thesis. There are other hypotheses about the location of the Keramissian Plain - the area west of Thessaloniki, the area of Bregalnitsa, etc. Subsequently, Kuber's political formation expanded the territory under its control to include a part of present-day Albania to the west and some areas east of Thessaloniki.
Kuber realized that he could not conquer Thessaloniki by force and decides to try with trickery. One of his closest dignitaries - the Bulgarian Mauros, pretended to flee from him in the city. The alleged fugitive was well received and honored - he received the title “hypatos” (“consul”) and a flag, he was put in charge of a separate military unit composed of former subordinates of Kuber. Mauros planned to set the city on fire on Easter night and conquer it amid the resulting chaos. The Byzantines suspected this plan, and a powerful fleet was sent to Thessaloniki to thwart the plans of Kuber and Mauros. Apparently there was not enough evidence against Mauros, as he was just removed from the city and sent away to somewhere in the “Thracian areas”. He was given the higher title of “patrician” and was put in charge of his subordinate population of “Sermisians” and Bulgarians. The following inscription is on one of the seals of the Bulgarian chieftain: “[Belongs to] the patrician Mauros, archon of the Sermisians and the Bulgarians”. Mauros’s people probably also settled in some parts of the Rhodopes. It is possible that the “Scythians”, whom Emperor Justinian II (685 - 695; 705 - 711) placed in the Strimon gorge, are also part of the subjugated population of the Bulgarian chieftain. Mauros schemed to endanger the life of the Byzantine emperor himself, but the former’s son betrayed him. He was sent into exile in one of the suburbs of Constantinople, but after a while he was released and continued his career as a high Byzantine dignitary with at least two Basileis - Justinian II and Philippikos Bardanes (711 - 713).
In 688 - 689 Justinian II undertook a large campaign against “Sclavinia and Bulgaria” in the region of Thessaloniki, i.e. against Kuber's Bulgarians and their Slavic allies. The aim of the military campaign was to break the stronghold of enemy tribes around the city. The Byzantine army repelled the Bulgarians. A large number of Slavs were captured and taken to Opsikion, in North western Asia Minor. They formed a “defense army” of 30,000 men, led by the prominent chieftain Nebul, to be used against the Arabs, but 20,000 Slavs crossed over to the Arab side. Although Justinian II ordered the slaughter of the other (10,000?) soldiers, along with the women and children, a large Slavic population remained living in the Opsikion theme. Until the 10th century, it had some autonomy and took part in the Byzantine campaigns against the Arab-conquered island of Crete.
After repelling the Bulgarians and capturing many Slavs, Justinian II made his way to Thessaloniki and triumphantly entered the city. It looked like the success of the basileus was complete, but upon the return of the Byzantine army, the Bulgarians ambushed it in a gorge. Many of the Byzantines were killed or wounded, and in the chaos of defeat, the emperor barely managed to escape.
In 705, Justinian II appealed to both Khan Tervel and Kuber's Bulgarians for military aid to return to the throne, but Kuber's Bulgarians had not forgotten his brutal attack on them and refused to support him. In one of the Madara inscriptions of Khan Tervel it is reported: “My uncles in Thessaloniki did not believe to the nose-cut emperor and went to Kisinia ...”.
Theophanes the Confessor and Patriarch Nikephoros write that in 715 the Byzantine emperor Anastasios II (713 - 715) was dethroned by Theodosius III (715 - 717) and sent to a monastery near Thessaloniki. An Arabic work by an anonymous historian states that Bidus (Theodosius III) exiled Bastas (Anastasios II) to the “land of the Borjans”. Apparently, the “land of the Borjans” was located in the region of Thessaloniki, where the deposed basileus was sent to a monastery. However, Anastasios II did not want to spend his life in a monk cassock and in 718 he turned to the Bulgarians for help to return to the throne. It is controversial which Bulgarians, the Danubian or Kuber’s, took part in the conspiracy. Theophanes writes that the former emperor went to Khan Tervel, who provided him an army and fifty kentenaria of gold, while Patriarch Nikephoros noted that Anastasios II set out from Thessaloniki and reached as far as Heraclea (nowadays Eregli in Turkey). Probably both Bulgarian political formations in the Balkans were involved in the endeavours of the ex-emperor. The connections between the “two Bulgarians” date back to the organization of Khan Tervel's campaign in 705. Subsequently, the Bulgarians refused to help Anastasios II and handed him over to basileus Leo III the Syrian (717 - 741), who ordered the execution of the rebel.
During the reign of Leo III the Syrian, the Byzantines undertook a new campaign against Kuber's Bulgarians, seemingly in response to their attack. The treasures from Vrap and Erseke serve as evidence that the Bulgarians were forced to seek refuge in the mountains of present-day Albania. The lack of historical sources for Kuber’s Bulgaria after 718 shows that the Byzantines dealt a severe blow to it and it probably ceased to exist as a unified political formation. Apart from the treasures from Vrap and Erseke, other archeological findings (belt decorations, amulets, murals, runic signs, etc.) may also be material evidence of the presence of Kuber's Bulgarians in the southwestern lands. Perhaps some of their representatives joined the Byzantine aristocracy.
The accession of the “Lower Land of Ohrid” to Danube Bulgaria happened in several stages. As early as 774, Khan Telerig (768 - 777) made an unsuccessful attempt to march on the “Sclavinia” Berzitia in the historical-geographical region of Macedonia. In 789 the Bulgarians defeated the Byzantine army in the valley of the Struma River, and in 808 the Bulgarian army launched a new successful military campaign in the same area. Probably as early as during the reign of Khan Krum (796 - 814), part of the Struma region was placed under Bulgarian control. The Bulgarian rulers Malamir (831 - 836) and Persian (836 - 852) undertook victorious campaigns to Thessaloniki and the Aegean. Under Khan Boris I - Michael (852 - 889) the historical-geographical region of Macedonia and a large part of present-day Albania were firmly within the borders of Bulgaria. The southwestern lands were part of the general military-administrative structure of the Bulgarian state, governed by Kotokiy, Dometa, Theodore, Taridin, Drister. These lands played an important role in the politics of Khan Boris I and Tsar Symeon the Great (893 - 927) for the Christianization and education of the “tough and rebellious Bulgarian tribe”.
During the reign of Symeon the Great, the Bulgarian border was as far as 22 km north of Thessaloniki. Thus, at the beginning of the 10th century, almost all lands inhabited by the descendants of Kuber's Bulgarians were under Bulgarian rule. Around 930, “Scythian Bulgarians” from the Struma river region joined the revolt of Michael, brother of Tsar Peter (927 - 969). The unexpected death of their leader disrupted their offense. The insurgents found refuge on Byzantine territory and settled around the town of Nikopol in southern Epirus. They maintained their ethnic identity for a long time.
The attacks on monasteries, the brutal raids, the preservation of the pagan faith among some of them portray the “Bulgarian Slavs” in the region of Thessaloniki in the 10th - 11th century as militant, disobedient and devoted to tradition, ready to rely on the power of their weapons. Among them there were probably descendants of Kuber's Bulgarians, mixed with the local Slavs. Over time, they integrated into the Byzantine society and only the names of some of them (Voila, Kardam, etc.) suggest their Proto-Bulgarian origin.
The analysis of the political structure of Kuber’s Bulgaria shows that it shares similarities with the state system of Danubian Bulgaria - a strong central government, surrounded by close dignitaries, a strong military organization, Slavic federations or allies. There are also differences: Kuber's political formation occupied a smaller territory and had more limited military resources. It did not benefit from the geographical location of Asparukh’s Bulgaria, which allowed for an influx of military forces from the lands north of the Danube. Nevertheless, it has an important place in the history of the Balkans in the late 7th and early 8th centuries.
КУБЕРОВЫЕ БОЛГАРЫ И ИХ ПОТОМКИ
Многие болгарские медиевисты проявляют научный интерес к куберовым болгарам и изучают различные аспекты их присутствия в „Нижней земле Охридской“. Ряд зарубежных ученых также отводят важное место куберовым болгарам в своих исследованиях. В большинстве случаев данные зарубежных авторов отрывочны и не дают представления о роли этих болгар на Балканах. Конечно, это связано со скудостью источников, но есть и такие авторы, которые недооценивают значение куберовых болгар, искажают исторические факты или скрывают их.
Феофан Исповедник и патриарх Никифор писали, что после распада Старой Великой Болгарии под ударами хазар четвертый сын кана Кубрата (605 - 665) пришел со своим войском в аварскую Паннонию. По мнению некоторых исследователей, культура „Озора-Игар“ является свидетельством прихода кубе- ровых болгар в Аварский каганат, но этот вопрос по-прежнему остается спорным. Четвертого сына Кубрата следует идентифицировать с Кубером, так как в одной из надписей на скальном Мадарском рельефе кан Тервел (701 - 722) упоминает о своих „дядях в Салониках“. Кубер был назначен аварским каганом вождем „сермисианов“ - потомков ромеев, похищенных во время нашествия авар в Византии в 617 или 618 гг. и поселившихся в районе Срема. Болгарский вождь вместе со своими болгарами и «сермисианами» восстал против аварского кагана и после пяти или шести победных сражений вступил на территорию Византии, обосновавшись на Керамиссийском поле. Наиболее распространенным в историографии является мнение о том, что Ке- рамиссийское поле - это Прилепское поле или трехдельное поле - Прилеп, Битола и Лерин (Пелагонийское поле). Показателен тот факт, что поле Пелагония было одним из основных центров болгарского сопротивления ромейским захватчикам при царе Самуиле (997 - 1014) и его преемниках.
Существуют и другие гипотезы о местонахождении Керамисийского поля - западнее г. Салоники, район р. Брегальницы и др. Впоследствии политическое образование Кубера расширило подконтрольную ему территорию за счет части современной Албании на запад и некоторых районов к востоку от г. Фессалоника.
Кубер понимал, что не сможет взять Фессалонику силой, и решил попробовать сделать это хитростью. Один из его ближайших сановников - болгарин Мавр, инсценировал свое бегство в город. Предполагаемый беглец был хорошо принят и удостоен высокой чести, получив титул „ипат“ („консул“) и флаг, его назначили главой отдельной воинской части, состоящей из бывших подчиненных Кубера. Мавр планировал поджечь город в нескольких местах в пасхальную ночь и захватить его, воспользовавшись царящим хаосом. Ромеи заподозрили, что готовится какой-то зловещий план, и в Фессалонику был отправлен мощный флот, чтобы помешать замыслу Кубера и Мавра. По всей видимости, веских доказательств против Мавра не было, потому что его только вывели из города и отправили куда-то в „фракийские пределы“. Он получил византийский титул „патриций“ и был поставлен во главе подчиненного ему населения из „серми- сианов и болгар“. На одной из печатей болгарского вождя есть надпись: „[Принадлежит] патрицию Мавру, архонту сермисианов и болгар“. По всей вероятности люди Мавра поселились и где-то в Родопах. Возможно, что „скифы“, которых император Юстиниан II (685 - 695; 705 - 711) поселил в ущелье Стримон, также происходили от соратников болгарского вождя. Мавр задумал новый план, который ставил бы под угрозу жизнь самого византийского императора, но был предан собственным сыном. Его отправили в ссылку в один из пригородов Константинополя, но через некоторое время он был освобожден и продолжил свою карьеру в качестве высокопоставленного византийского сановника, по крайней мере у двух василевсов - Юстиниана II и Филиппика Вардана (711 - 713).
В 688 - 689 гг. Юстиниан II предпринял крупный поход против „Склавинии и Болгарии“ в районе Фессалоники, т.е. против куберовых болгар и их славянских союзников. Цель военной кампании состояла в том, чтобы разорвать кольцо вражеских племен вокруг города. Ромейская армия отбила нападение болгар. Большое число славян было взято в плен и отправлено в фему Опсикий на северо-западе Малой Азии. Из них была сформирована армия численностью в 30 000 человек, которую возглавил видный вождь Небул, с целью ведения боевых действия против арабов, но 20 000 славян перешли на арабскую сторону. Хотя Юстиниан II приказал убить остальных (10 000?) наряду с женщинами и детьми, большая часть славянского населения осталась жить в феме Опсикий. До X в. это население обладало частичным самоуправлением и принимало участие в византийских походах против завоеванного арабами острова Крит.
Сокрушив болгар и взяв в плен множество славян, Юстиниан II вторгся в Салоники и победоносно въехал в город. Успех василевса казался полным, но когда ромейская армия вернулась, куберовы болгары устроили ей засаду в узких ущельях. Многие ромеи были убиты или ранены, и в творившемся на поле боя хаосе едва удалось спастись самому императору.
В 705 г. Юстиниан II обратился и к кану Тервелю, и к болгарам Кубера с просьбой о военной помощи для возвращения себе престола, но куберовы болгары не забыли его жестокого нападения на них и отказались поддержать его. В одной из мадарских надписей хана Тервеля сообщается: „Мои дяди в Салониках не поверили императору с отрезанным носом и вернулись в Кисинии... “.
Феофан Исповедник и патриарх Никифор пишут, что в 715 г. византийский император Анастасий II (713 - 715) был свергнут Феодосием III (715 - 717) и отправлен в монастырь под Фессалоникой. В арабском сочинении, известном как „Аноним Гуэ“, говорится, что „Бидус“ (Феодосий III) изгнал „Бастаса“ (Анастасия II) в „страну борджанов“. Судя по всему, „земля борджанов“ находилась в районе Фессалоники, где низложенного василевса постригли в монахи. Но Анастасий II не хотел провести свою жизнь в монашеском облачении и в 718 г. обратился к болгарам за помощью в возвращении себе престола. Мнения о том, какие именно болгары, Дунайские или Куберовы, участвовали в заговоре, противоречивы. Феофан пишет, что бывший император обратился за помощью к хану Тервелю, который дал ему армию и пятьдесят кентинариев золота, а патриарх Никифор отметил, что Анастасий II выступил из Фессалоники и достиг Гераклеи (ныне Эрегли в Турции). Вероятно, оба болгарских политических образования на Балканах были вовлечены в дела императора. Связи между „двумя Болгариями“ можно проследить с организации похода кана Тервеля в 705 г. Впоследствии болгары отказались помогать Анастасию II и передали его василевсу Льву III Сирийцу (717 - 741), который приказал казнить мятежника.
Во время правления Льва III Сирийца ромеи предприняли новую кампанию против куберовых болгар, которая, возможно, была ответным действием на их нападение. Археологические данные, сокровища из Врапа и Эрсеке, свидетельствуют о том, что болгары были вынуждены искать убежище в горах современной Албании. Отсутствие источников для Куберовой Болгарии после 718 г. свидетельствует о том, что византийцы нанесли ей серьезный удар и она, вероятно, перестала существовать как единое политическое образование. Помимо сокровищ из Врапа и Эрсеке, и другие археологические находки (аппликации на поясах, амулеты, рисунки граффити, рунические знаки и т д.) тоже могут быть материальным доказательством присутствия куберовых болгар на югозападных землях. Вероятно, некоторые из их представителей примкнули к византийской аристократии.
Присоединение „Нижней земли Охридской“ к Дунайской Болгарии проходит отдельными этапами. Еще в 774 г. кан Телериг (768 - 777) предпринял неудачную попытку похода на „Склавинию“ Берзитию в историко-географической области Македония. В 789 г. болгары нанесли поражение ромейской армии в долине реки Струма, а в 808 г. болгарское войско начало новую успешную военную кампанию в том же районе. Вероятно, еще при кане Круме (796 - 814) часть региона Струма попала под контроль Болгарии. Правители Маламир (831 - 836) и Пер- сиан (836 - 852) предприняли победоносные походы к Фессалонике и на Эгейское море. При кане Борисе I - Михаиле (852 - 889) историко-географический регион Македония и большая часть современной Албании прочно удерживаются в границах Болгарии. Юго-западные земли входят в общую военно-административную структуру Болгарского государства - там правят правители Котокий, Домета, Теодор, Таридин, Дристр. Эти земли занимают важное место в политике кана Бориса I и царя Симеона Великого (893 - 927) по христианизации и воспитанию „крепкого и непокорного болгарского племени“.
Во время правления Симеона Великого болгарская граница достигала 22 км к северу от Фессалоники. Таким образом, в начале X в. почти все земли, на которых жили потомки куберо- вых болгар, находились под властью Дунайской Болгарии. Около 930 г. „болгары-скифы“ из области Струма присоединились к восстанию Михаила, брата царя Петра (927 - 969). Внезапная смерть их предводителя прерывает наступательную динамику его восстания. Повстанцы нашли убежище на территории Византии и обосновались в районе г. Никополя на юге Эпира. Они долго сохраняли свое этническое самосознание.
Нападения на монастыри, жестокие набеги, сохранение языческой веры среди некоторых из них характеризуют „славяно-болгар“ в районе Фессалоники в X - XI вв. как воинственных, непокорных и преданных традициям людей, полагающихся на силу своего оружия. Вероятно, среди них были и потомки кубе- ровых болгар, смешанные с местными славянами. Со временем они интегрировались в византийское общество, и только имена некоторых из них (Воила, Кардам и др.) указывают на их (прото) болгарское происхождение.
Анализ политической структуры Куберовой Болгарии показывает, что она имеет сходство с государственной системой Дунайской Болгарии: сильное централизованное управление, опора на круг близких сановников, сильная военная организация, славянские федераты или союзники. Имелись и отличия: политическое образование Кубера занимало меньшую территорию и имело более ограниченные военные ресурсы. Ему не хватало географического положения Аспаруховой Болгарии, которое позволяло получать приток военных сил из земель к северу от Дуная. Тем не менее, оно занимает важное место в истории Балкан конца VII - начала VIII в.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници. София, 1981.
Бешевлиев, В. Първобългарски надписи (второ преработено и допълнено издание). София, 1992.
Бешевлиев, В. Надписите около Мадарския конник. - В: Мадарския конник (проучвания върху надписите и релефа). София, 1956, 51 - 113.
Гюзелев, В. Извори за средновековната история на България (VII - XV в.) в австрийските ръкописни сбирки и архиви. Т. I. Български, други славянски и византийски извори. София, 1994.
Гюзелев, В. България е огромна област и многоброен народ. Земя на блажени. Средновековни географски съчинения за българските земи и българите (IV - XIV в.). София, 2012.
Гюзелев, В. Сведения за българите в Житието на св. Фантино Млади от X в. - Palaeobulgarica/Старобългаристика, 2012, N° 2, 31 - 38.
Дечев, Д. Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите (направено от княз Борис I) ноември 866 г. Фототипно издание. София, 1998.
Заимов, Й. Битолски надпис на Иван Владислав, самодържец български. Старобългарски паметник от 1015/1016 година. София, 1970.
Иванов, Й. Български старини из Македония. Под редакцията на проф. Б. Ангелов и проф. Д. Ангелов. Фототипно издание. София, 1970.
Иванов, Й. Българите в Македония. Под редакцията на проф. В. Божинов и проф. Й. Заимов. Фототипно издание. София, 1986.
Илиев, И. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан и българите. София, 2010.
Йорданов, Ив. Корпус на печатите на средновековна България. София, 2001.
Лиудпранд Кремонски. Разплата. История на Отон. Пратеничество в Константинопол. Предговор, превод и коментар Л. Симеонова. София, 2015.
Москов, М. Именник на българските ханове (ново тълкуване). София, 1988.
Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий. Преведе от средногръцки В. Н. Иванов. София, 1997.
Попруженко, М. Козма пресвитер, болгарский писатель X века. - Български старини. Кн. 12. София, 1936.
Свод древнейших письменных известий о славянах. T. II (VII - IX вв.). Москва, 1995.
Стара българска литература. Т. 3. Исторически съчинения. Съставителство и редакция Ив. Божилов. София, 1983.
Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. София, 1996.
Тъпкова-Заимова, В. Сведения за българи в житието на св. Атанасий. - В: Изследвания в чест на акад. Димитър Дечев по случай 80-годишнината му. София, 1958, 759 - 762.
Хрониката на Константин Манаси. Зората на българската епика. Предговор, превод и коментар Ив. Буюклиев. Исторически бележки Ив. Божилов. София, 1992.
Annae Comnenae. Alexiadis. Ad. Ludovicus Schopenus. Vol. I. - CSHB. Bonnae, 1839.
Annales Bertiniani. Rec. G. Waitz. - SRG. Hannoverae, 1883. Anonymi Belae regis notarii. Historia Hungarica de septem primis ducibus Hungariae. - SRH. Veteres ac genuini. P. I. Cura et studio Joannis Georgii Schwandneri. Vindobonnae, 1766.
Arbeonis episcopi Frisingensis. Vitae Sanctorum Haimhrammi et Corbiniani. Rec. B. Krusch. - SRG. Hannoverae, 1920.
Cassiodori Senatoris. Variae. Rec. Theodorus Mommsen. - MGH. Berolini, 1894.
Constantine Porphyrogenitus. The Book of Ceremonies. Trans. by A. Moffatt, M. Tall. - Byzantina Australiensa. Vol. 18. Leiden-Boston, 2012.
Constantinus Porphyrogenitus. De thematibus et De administrando imperio. - CSHB. Vol. III. Rec. Immanuel Bekkerus. Bonnae, 1840.
Fredegarii et aliorum Chronica. Vitae sanctorum. - MGH SRM. T. II. Hannoverae, 1888.
Genesius. Ex rec. Caroli Lachmanni. Bonnae, 1834.
Georgii Pisidae. Expeditio persica. Bellum avaricum, Heraclias. Rec. Immanuelis Bekkerus. - CSHB. Bonnae, 1836.
Ioannes Scylitzae. Synopsis Historiarum. Rec. Ioannes Thurn. - CFHB. Vol. V. Berolini et Novi Eboraci, 1973.
Ioannis Zonarae. Epitomae Historiarum. Ex rec. Mauricii Pinderi. T. III. - CSHB. Bonnae, 1897.
Iordanis. Romana et Getica. Rec. Theodorus Mommsen. - MGH. T. V. P. 1. Berolini, 1882.
Lemerle, P. Les plus anciens recueils des miracles de saint Demetrius et la penetration des Slaves dans les Balkans. Vol. I. Le texte. Paris, 1979.
Leonis Diaconi Caloensis. Historiae. E rec. Caroli Benedicti Hasii. - CSHB. P. XL. Bonnae, 1828.
Magni Felicis Ennodi. Opera. Rec. Fridericus Vogel. - MGH. T. VII. Berolini, 1885.
Mosin, V. Ljetopis Popa Dukljanina. Zagreb, 1950.
Pauli. Historia Langobardorum. - MGH SRG. Hannoverae, 1878. Pauli. Historia Romana. - MGH SRG. Berolini, 1879.
Recueil des historiens des croisades. Historiens Occidentaux. T. I. Paris, 1844.
Sancti Nicephori patriarchae Constantinopolitani. Breviarium rerum post Mauricium gestarum. - CSHB. Rec. Immanuel Bekkerus. Bonnae, 1837.
Theophanes Continuatus, Ioannes Cameniata, Symeon Magister, Georgius Monachus. Ex rec. Immanielis Bekkeri. - CSHB. Bonnae, 1828.
Theophanis. Chronographia. Ex rec. Ioannis Classeni. - CSHB. Vol. I. Bonnae, 1839.
НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ
Аладжов, Ж. Паметници на прабългарското езичество. София, 1999.
Аладжов, Ж. Прабългарски тип амулети от Македония и Сърбия. - Старини, 1999, № 1, 97 - 100.
Аладжов, Ж., Н. Овчаров. Данни за прабългарско присъствие в Родопската област. - Във: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 6. Българските земи в древността. България през Средновековието. София, 1987, 294 - 300.
Аладжов, Ж., Н. Овчаров. Проучване на скалното светилище северно от Перперек. - Rhodopica 1999, № 1, 35 - 43.
Албумъ-алманахъ „Македония“. София, 1931.
Алексова, Бл. Епископијата на Брегалница: прв црковен и културно-просветен центар во Македонија. Прилеп, 1989.
Ангелов, Д. Образуване на българската народност. София, 1971.
Андреев, Й. Нарышская надпись князя Симеона и административное устройство болгарского государства в конце IX и начале X в. - Etudes balkaniques, 1978, № 3, 121 - 131.
Андреев, Й. Още веднъж за надписа на Турдачис. - В: Плиска- Преслав. Т. 2. София, 1981, 212 - 214.
Андреев, Й., Ив. Лазаров, П. Павлов. Кой кой е в средновековна България. Исторически справочник. София, 1994.
Андреев, Й., М. Лалков. Българските ханове и царе от хан Кубрат до цар Борис III. Исторически справочник. Велико Търново, 1996.
Атанасов, Г. Тервел - хан на България и кесар на Византия. Силистра, 2004.
Атанасов, Г. Първостроителите на българската държавност (Органа, Кубрат, Аспарух, Тервел). София, 2015.
Аџиевски, К. Пелагонија во средниот век (От доагањето на Словените до пагањето под турска власт). Ско^е, 1994.
Бакалов, Г. Средновековният български владетел. Титулатура и инсигнии. София, 1995.
Бело, Д. Селища със старинни български имена по горното течение на река Девол в Корчанско. - В: Българите извън България. Сборник с материали от Международния симпозиум, състоял се на 20 и 21 юни 1997 г. в Бургас. Велико Търново, 1997, 65 - 68.
Бело, Д., Р. Дамо. Деаболис или Теополис? - В: „България, земя на блажени...“ In memoriam professoris Iordani Andreevi. Международна конференция в памет на проф. д. и. н. Йордан Андреев. Велико Търново, 2009, 232 - 238.
Бело, Р. Средновековни български следи в Албания. - Във: Владетели, държава и църква на Балканите през Средновековието. Сборник с доклади от международна научна конференция, посветена на 60-годишнината на проф. д-р Пламен Павлов. Ч. 2. Велико Търново, 2020, 119 - 129.
Бешевлиев, В. Първобългарите. Бит и култура. София, 1981.
Бешевлиев, В. Първобългари. История. София, 1984.
Бешевлиев, В. Прабългари в Брегалнишко. - МПр, 1992, № 1, 85 - 95.
Бешевлиев, В. Пак за знака IYI. - Rhodopica, 1998, № 1, 117 - 121.
Божилов, Ив. Българите във Византийската империя. София, 1995.
Божилов, Ив. Българската архиепископия XI - XII в. Списъкът на българските архиепископи. София, 2011.
Божилов, Ив. История на средновековна България. Т. I. Варварска България. Пловдив, 2017.
Божилов, Ив., Ив. Билярски, Хр. Димитров, Ил. Илиев. Византийските василевси. София, 1997.
Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България. Т. 1. София, 1999.
Божилов, Ив., Хр. Димитров. Protobulgarica (заметки по истории протоболгар до середины IX века. - BBg, 1995, № 9, 7 - 61.
Божилов, Ив. ΟΡΟΣ ΤΩΝ ΒΟΥΛΓΑΡΟΝ. - Старобългарска литература, 1991, № 25 - 26, 102 - 109.
Валериев, Й. Бележки върху така наречените „амулети-кончета с мъжка глава“. - Плиска - Преслав, 2015, № 11, 435 - 440.
Венедиков, Ив. Военното и административното устройство на България през IX и X век. София, 1979.
Вернер, Й. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат - хан на българите. София, 1988.
Войнов, М. Някои въпроси във връзка с образуването на българската държава и покръстването на българите. - ИИИ, 1962, № 10, 279 - 309.
Войнов, М., В. Тъпкова-Заимова. България на Аспарух и България на Кубер. - ВИСб, 1982, № 5, 47 - 56.
Гаген-Торн, Н. А. Женская одежда народов Поволжья: материалы к этногенезису. Чебоксары, 1960.
Георгиев, П. За характера на руническото писмо в Средновековна България - В: Проблеми на прабългарската история и култура, 1997, № 3, 96 - 109.
Герасимов, Т. Сведение за един мраморен идол у българските славяни в Солунско. - В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Стоян Романски. София, 1960, 557 - 561.
Грозданова, Г. Населението на Южна България VI - IX в. (по археологически данни). Дисертация. София, 2011.
Гюзелев, В. Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век. София, 1969.
Гюзелев, В. Средновековна България в светлината на нови извори. София, 1981.
Гюзелев, В. Покръстване и християнизация на българите. Извороведческо изследване с приложение. София, 2006.
Гюзелев, В. Столици, резиденции и дворцова култура в средновековна България (От номадския стан към царския двор). - ИНИМ, 1994, № 10, 39 - 66.
Гюзелев, В. Made in Bulgaria, made by the Bulgarians и други „български работи“ през Средновековието (VII - XV век). - В: Българско царство. Сборник в чест на 60-годишнината на доц. д-р Георги Н. Николов. София, 2018, 202 - 216.
Данова, П. Средновековни български владетели в хрониката на Антонио Пиероци (1389 - 1459). - Bulgaria Mediaevalis, 2015, № 6, 217 - 231.
Данчева-Василева, А. История на средновековна София (IV - XIV век). София, 2017.
Денисов, П. В. Этно-культурные параллели дунайских болгар и чувашей. Чебоксары, 1969.
Димитров, Б. Българите и Александър Македонски. София, 2001.
Димитров, Б. Златен пръстен с прабългарски знаци от гр. Рила. - Векове, 1984, № 1, с. 79.
Димитров, П. Изображение на „дама“ от Ивайловград. - Приноси към българската археология, 2006, № 3 - 4, 75 - 78.
Димитров, Хр. История на Македония през Средновековието. София, 2001.
Димитров, Хр. България и номадите до началото на XI в. Пловдив, 2011.
Дончева-Петкова, Л. Митологични изображения от Българското Средновековие. София, 1996.
Древнетюркский словарь. Ленинград. 1969.
Дринов, М. Избрани съчинения. Т. I. Под редакцията на Ив. Дуйчев. София, 1971.
Дуйчев, Ив. Славяни и първобългари. - Известия на института за българска история, 1951, № 1 - 2, 190 - 216.
Дуйчев, Ив. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. София, 1972.
Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. I. Ч. 1. Епоха на хуно-българското надмощие. Второ фототипно издание. София, 1994.
Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. I. Ч. 2. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство. Второ фототипно издание. София, 1994.
Златарски, В. Н. Избрани произведения. Т. II. София, 1984.
Иванов, Й. За името Κοτοκίου в Пространното житие на Климент Охридски. - В: Славистичен сборник. София, 1978, 41 - 44.
История на българите. Т. I. От древността до края на XVI в. София, 2003.
История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. Под редакцията на Ив. Дуйчев и К. Телбизов. София, 1977.
Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. Под редакцията на проф. П. Петров. София, 1978.
Каймакамова, М. Власт и история в средновековна България (VII - XIV век). София, 2011.
Каймакамова, М. Сведения за Куберовите българи в българското летописание - В: Studia protobulgarica at mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, 35 - 46.
Каймакамова, М. Родопската област в историята на ранносредновековна България (края на VII - началото на XI в.). - Rhodopica, 2007, № 1, 187 - 202.
Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. II. София, 1995.
Ковачевић, J. Аварски каганат. Београд, 1977.
Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Ч. 1. От 681 до 1018 г. София, 1979.
Коледаров, П. Името Македония в историческата география. София, 1985.
Коледаров, П. О местонахождении средневекового города Девол и пределах едноименной области (I часть). - Palaeobulgarica/ Старобългаристика, 1982, № 1, 87 - 101.
Коледаров, П. О местонахождении средневекового города Девол и пределах едноименной области (II часть). - Palaeobulgarica/ Старобългаристика, 1982, № 2, 75 - 90.
Кръстев, К. Арабски извори за езическите вярвания и погребални обичаи на българите. - Bulgaria Mediaevalis, 2015, № 6, 89 - 102.
Кънчов, В. Избрани произведения. Т. II. София, 1970.
Литаврин, Г. Г. Формирование этнического самосознания болгарской народности (VII - первая четверть X в.). - В: Развитие этнического самосознания славянских народов в эпоху раннего средневековья. Москва, 1982, 49 - 82.
Литаврин, Г. Г. Формирование и развитие болгарского феодального государства (Конец VII - начало XI в.). - В: Раннефеодальные государства на Балканах (VII - XII вв.). Москва, 1985, 132 - 188.
Мавродинов, Н. Старобългарското изкуство. Изкуството на Първото българско царство. София, 1959.
Макушев, В. Исторические разыскания о славянах в Албании в средние века. Варшава, 1871.
Малингудис, Ф. Относно някои славяно-български лични имена. - Във: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 6. Българските земи в древността. България през Средновековието. София, 1987, 684 - 691.
Манева, Е. Средновековен накит од Македониjа. Скопjе, 1996.
Манева, Е. Скопjе и Скопско во средниот век. - В: Скопjе. Осум милениуми живот, култура, творештво. Скопиjе, 2019, 325 - 470.
Марков, Н. Накратко за т. нар. прабългарски амулети от типа „конче, яздено от човешка глава. - Будител, 2019, № 3 - 4, 69 - 77.
Матанов, Хр. В търсене на средновековното време. Неравният път на българите (VII - XV в.). София, 2014.
Микулчиќ, Ив. Средновековни градови и тврдини во Македониjа. Скопjе, 1996.
Микулчиќ, Ив. Антички градови во Македониjа. Скопjе, 1999.
Милев, Н. Кубрат от историята и Кубер от „Чудесата“ на св. Димитрия Солунски. - ПсП БКД, 1910, № 71, 557 - 586.
Митов, Я. Рисунките графити - извор за средновековната народна култура. Примерът от църквата „Св. Георги“ в Кюстендил. - В: Българско царство. Сборник в чест на 60-годишнината на доц. д-р Георги Н. Николов. София, 2018, 671 - 678.
Мутафчиев, П. История на българския народ (681 - 1323). Под редакцията на проф. В. Гюзелев. София, 1986.
Мутафчиев, П. Книга за българите. София, 1987.
Мутафчиев, П. Избрани произведения. Т. II. Под редакцията на проф. Д. Ангелов. София, 1973.
Наследникова, В. История на българския костюм. София, 1969.
Николов, А. Политическа мисъл в ранносредновековна България (средата на IX - края на X век). София, 2006.
Николов, А. Свидетелства за издирването и проучването на трите Симеонови надписа край Солун през 1897 - 1898 г. - В: Средновековният човек и неговият свят. Сборник в чест на 70-та годишнина на проф. д. и. н. Казимир Попконстантинов. Велико Търново, 2014, с. 825 - 836.
Николов, Г. Н. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII - началото на XI в.). София, 2005.
Николов, Г. Н. „Българин родом...“ - В: Светогорска обител Зограф. Т. III. София, 1999, 72 - 82.
Николов, Г. Н. (Пра)българската държавна традиция в Самуилова България (края на X - началото на XI в.). - В: Хиляда години от битката при Беласица и от смъртта на цар Самуил (1014 - 2014). София, 2015,107 - 121.
Николов, Г. Н. Българите в Средна Европа и на Долния Дунав през Ранното Средновековие (IV - IX в.) според писмените исторически извори. - В: Златното съкровище от Надсентмиклош. НАМ, 2017, № 6, 58 - 76.
Николова, Б. Устройство и управление на Българската православна църква (IX - XIV век). София, 1997.
Николова, М. Названия на традиционни прически и забраждания в българския народен костюм - В: Състояние и проблеми на българската ономастика. Т. 10. Велико Търново, 2010, 494 - 508.
Овчаров, Д. Прабългарската религия. Произход и същност. София, 1997.
Овчаров, Д. Нови данни за ранното присъствие на българите в Източна Македония (VII - X в.). - Родопски сборник, 1983, № 5, 165 - 172.
Овчаров, Д. Прабългарите в Източна Македония през VII - X в. (по данни от рисунките-графити). - Годишник на Департамент Археология - НБУ. Т 1. София, 1994, 95 - 106.
Павлов, П. От Пресиан I до Пресиан II. - В: 1100 години Велики Преслав. Т. 1. Шумен, 1995, 240 - 249.
Павлов, П. Българското средновековие: познато и непознато (Страници от политическата и културната история на България, VII - XV век). Велико Търново, 2008.
Павлов, П. Векът на цар Самуил. София, 2014.
Павлов, П. Династията на Крум. София, 2019.
Петров, Г. Материали по изучаването на Македония. София, 1986.
Петров, П. Образуване на българската държава. София, 1981.
Попконстантинов, К. Рунически надписи от средновековна България. - В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, 141 - 162.
Попконстантинов, К. Прабългарските имена от манастирите при Мурфатлар и Равна. - В: Българите в Северното Причерноморие. Велико Търново. 1996, № 5, 101 - 108.
Попконстантинов, К. Рунически надписи и знаци от манастира при Равна, Провадийско и техните аналози. - В: Проблеми на прабългарската история и култура 3 (1997), 110 - 121.
Поповић, В. Куврат, Кувер и Аспарух. - Старинар, 1986, № 37, 103 - 133.
Рабовянов, Д. Извънстоличните каменни крепости на Първото българско царство (IX - началото на XI в.). Дисертации. Т. 5. София, 2011.
Рашев, Р. Българската езическа култура (VII - IX век). София, 2008.
Рашев, Р. Съмнителни и недостоверни паметници на прабългарската култура. - В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. София, 2003, 158 - 174.
Ристески, Б. Средновековни наоди од словенскиот културен круг во Република Македониjа. - Macedoniae acta archaelogica, 2008 - 2010, № 21, 415 - 426.
Ристески, Б. Словенски наоди од раниот и полниот среден век. - Зборник на трудови. Бр. 20. Битола, 2017, 138 - 151.
Ристов, К. Таор. Рановизантиско утврдување и населба од праисториjата до средниот век. Скопjе, 2019.
Рънсиман, Ст. История на Първото българско царство. София, 1993.
Симеонов, Б. Прабългарска ономастика. Пловдив, 2008.
Славова, Т. Владетел и администрация в ранносредновековна България. Филологически аспекти. София, 2010.
Станилов, Ст. Художественият метал на Българското ханство (7 - 9 век). София, 2006.
Стойнев, А. Светогледът на прабългарите. София, 1985.
Толевски, И. Средновековна населба подигната врз урнатините на римскиот театар во Скупи. - В: Римскиот театар во Скупи. Cкonje, 2017, 321 - 365.
Томоски, Т. По трагата на средновековниот град Девол. - ГЗ ФФУС, 1975, № 1, 187 - 200.
Томоски, Т. Белешки за неколку малку познати места во Средновековна Македониjа. - Историjа, 1981, № 2, 75 - 86.
Тотев, Б., О. Пелевина. Съкровището от Врап и елитарната култура на дунавските българи. - Археология, 2011, № 2, 32 - 52.
Фол, Ал., В. Гюзелев, Н. Генчев, К. Косев, И. Димитров, А. Пантев, М. Лалков, К. Петров. Кратка история на България. София, 1981.
Цветков, Б. Средновековни български крепости по долините на Средна Струма и Места. София, 1981.
Чаусидис, Н. Митските слики на jужните словени. Скопjе, 1994.
Чаусидис, Н. Накит „Комани“-културе, негова иконографиjа, симболика и обредни карактер. - Гласник одјеленьа уметности, 1992, № 11, 41 - 107.
Шльомберже, Г. Цар Самуил и Василий II. София, 1942.
Щерева, И. Средновековни паметници от Момчилград. - В: Годишник на Департамент Археология - НБУ Т II - III. София, 1996, 307 - 321.
Юрукова, Й. Мавър от писмените извори и печатите. - Векове, 1980, № 3, 5 - 12.
Bakirtzis, Ch. Imports, exports and autarky in Byzantine Tessalonike from the seventh to the tenth century. - In: Post Roman Towns, Trade and Settlements in Europe and Byzantium. Vol. 2. Byzantium, Pliska and the Balkans. Ed. by J. Henning. Berlin-New York, 2007, 89 - 118.
Balint, C. Some Avar and Balkan Connections of the Vrap Treasure. - In: From Attila to Charlemagne. Arts of the Early Medieval Period in the Metropolitan Museum of Art. New York, 2000, 180 - 187.
Browning, R. Byzantium and Bulgaria. A Comparative Study Across the Early Medieval Frontier. Los Angeles, 1975.
Curta, F. Southeastern Europe in the Middle Ages (500 - 1250). Cambridge, 2006.
Dujčev, Iv. Die Rolle des bulgarischen Volkstums und der bulgarischen Landschaften in der bulgarischen Geschichte. - In: Dujčev, Iv. Medioevo bizantino-slavo. Vol. I. Saggi di storia politica e culturale. Roma, 1965, 83 - 105.
Erös, M. Hiristiyanlasan turkler. Ankara, 1983.
Filiposki, T. The Komani-Krue Settlements and Some Aspects of their Existence in the Ohrid-Struga Valley (VII - VIII century). - Macedonian Historical Review, 2010, № 1, 67 - 80.
Garam, E. Spätawarenzeitliche durchbrochene Bronzescheiben. - AAASH, 1980, № 32, 163 - 182.
Garam, E. The Vrap Treasure. - In: From Attila to Charlemagne. Arts of the Early Medieval Period in the Metropolitan Museum of Art. New York, 2000, 170 - 179.
Gjuzelev, V. Les Protobulgares. Introduction a l'histoire de la Bulgarie d'Asparoukh. Sofia, 1979.
Grabar, A. L'emperereur dans l’art byzantin. Paris, 1936.
Gregoire, H. Un edit de l’empereur Justinien II. - Byzantion, 1944 - 1945, № 17, 119 - 124.
Kardaras, G. Byzantium and the Avars, 6th - 9th century AD. Political, Diplomatic and cultural relations. Leiden-Boston, 2018.
Klassen, M. Casiodoris’ Chronica. Text, chronography and sources. A dissertation in Classical Studies. 2010.
Lemerle, P. Les plus anciens recueils des miracles de saint Démétrius et la pénétration des Slaves dans les Balkans. Vol. II. Commentaire. Paris, 1981.
Menges, K. Altaic Elements in the Proto-Bulgarian Inscriptions. - Byzantion, 1951, № 21, 85 - 118.
Pohl, W. The Avars. A Steppe Empire in Central Europe, 567 - 822. New York, 2018.
Radišić, M. Archaeological testimonies of Bulgarian presence in the Central Balkans during the ninth and tenth centuries. - В: Симеонова България в историята на европейския Югоизток: 1100 години от битката при Ахелой. Т. I. София, 2018, 134 - 154.
Seibt, W. Neue Aspekte der Slawenpolitik Justinian II. Zur Person des Nebulos und der Problematik der Andrapoda-Siegel. - ВВр, 1998, № 55,126 - 132.
Strzygowski, J. Altai-Iran und Wolkerwanderung. Leipzig, 1917. Tafel, Th. L. F. De Thessalonica eiusque agro dissertatio geographica. Berolini, 1839.
The Oxford Dictionary of Byzantium. Vol. 1 - 3. New York - Oxford, 1991.
Werner, J. Der Schatzfund von Vrap in Albanien. - Studien zur Archäologie der Awaren 2, 7 - 103.
Werner, J. Der Schatz eines awarischen Kagans des 7. Jarhunderts aus Vrap (Albanien). - Проблеми на прабългарската история и култура. София, 1989, 19 - 31.
Γρηγοριου - Ιωαννιδου, Μ. Τα “μονόξυλα”, οι Σλάβοι και οι Βούλγαροι στο κίνημα του Αρτεμίου - Αναστασίου Β' (719). - Βυζαντιακα, 1997, № 19, 167 - 183.
Списък на съкращенията
ВВр – Византийский временник. Москва.
ВИСб – Военноисторически сборник. София.
ГЗ ФФУС – Годишен зборник. Филозофски факултет на универзитетот – Скопје.
ГИБИ – Гръцки извори за българската история. София.
ИИБИ – Известия на Института за българска история. София.
ИИИ – Известия на Института за история. София.
ИНИМ – Известия на Националния исторически музей. София.
ИПр – Исторически преглед. София.
ЛИБИ – Латински извори за българската история. София.
МПр – Македонски преглед. София.
НАМ – Национален археологически музей. София.
ПСп – Периодическо списание. София
AAASH – Acta Archaeologica Academiae Scientiarum Hungaricae. Budapest.
BBg – Byzantinobulgarica. Sofia
CFHB – Corpus Fontium Historiae Byzantinae. Varia.
CSHB – Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae. Bonnae.
MGH – Monumenta Germaniae historica.
SRG – Scriptores Rerum Germanicarum. Hannoverae.
SRM – Scriptores Rerum Merovingicarum. Hannoverae.
