Средновековна България

 

СЪДБАТА НА КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ СЛЕД 718 Г.

 

За период от около четири десетилетия (към 680 - 718 г.) има редица сведения за Куберовите българи: техния опит да превземат Солун; поражението, което нанасят на василевса Юстиниан II по време на похода му от 688 - 689 г.; участието им във византийските междуособици от 705 и 718 г. След 718 г. настъпва „тъмна епоха“ за съдбата на тези българи. Все пак има някои данни, които могат да бъдат отнесени към тях.

В „Синаксара на Цариградската църква“ се говори за сблъсък между ромеи и „скити“ през управлението на византийския император Лъв III (т. е. между 717 и 741 г.) В съчиненията на Теофан Изповедник и патриарх Никифор няма сведения за българо-ромейска война при този василевс, още повече, че българите играят основна роля в отблъскването на арабите от Цариград през 717 - 718 г. Най-вероятно мирните отношения между Дунавска България и Византия се запазват през цялото управление на Лъв III³⁰⁰. Има основание хипотезата, че тези „скити“ са Куберовите българи³⁰¹. Синът на Лъв III, кесарят Христофор е изпратен да воюва срещу тях. В „Синаксара“ пише: „Прочее, скитите неочаквано извършили нападение на Запада. Младоженецът [Христофор] бързо бил изпратен да се бори против варварите и още в първото стълкновение бил грабнат от смъртта“³⁰². Очевидно враговете на ромеите оказват яростна съпротива, щом самият син на василевса загива в първата битка. Съкровищата от Врап и Ерсеке са отнесени в албанските планини от Куберовите българи, които са принудени там да търсят убежище от настъпващите ромейски войски³⁰³. Липсата на извори за Куберова България след 718 г. изглежда се дължи на факта, че византийският поход ѝ нанася тежък удар. Тя вече не е този значим фактор на Балканите и е възможно по-нататък да не е съществувала като единна политическа формация. Но при тази военна кампания византийската власт в историко-географската област Македония не е възстановена, а големите ромейски походи срещу тамошните славянски племена от втората половина на VIII в. имат само частичен успех³⁰⁴.

(Пра)българското присъствие в историко-географската област Македония и дн. Албания може да бъде проследено чрез археологически находки. Част от тези находки имат (пра)българска принадлежност, други се датират от християнската епоха на Ранносредновековна България, но са наследство от българската езическа традиция, а трети са със спорен произход. С (пра)българите се свързват обновената през Ранното Средновековие късноантична крепост при с. Дебреще, разположена в Прилепското поле, в местността „Градище“, на 23 км северозападно от Прилеп, и близкият некропол „Млака“ от VII - VIII в.³⁰⁵ В местността „Градище“ са открити основите на полуземлянка и фрагменти от керамични съдове (гърнета), които според някои македонски изследователи принадлежат към „славяно-византийския културен кръг“. Тези находки се датират в VIII и първите десетилетия на IX в.³⁰⁶ В „Градище“ е намерена и коланна тока, датирана най- общо в VII в.³⁰⁷ В местността „Св. Еразъм“ край Охрид също е открита тока, която има близка аналогия с подобни находки от Северен Кавказ и Поволжието от VI - VII в.³⁰⁸

При Варош (Прилеп), и при с. Зовик, Битолско, са открити амулети, познати и от днешните български земи - конче в ход надясно, на чийто гръб има човешка глава³⁰⁹. Въпреки че тези находки са намерени в район, който традиционно се смята за средище на Куберовите българи, техният (пра)български произход е спорен. Редица автори приемат, че те отразяват български езически вярвания. Според някои мнения човешката глава представлява шаманска маска. Димитър Овчаров смята, че тези амулети изразяват символичния образ на (пра)български шаман, извършващ небесното си пътуване с помощта на коня³¹⁰. Въпросните находки разглежда и Станислав Станилов, който посочва: „Бронзовите маски-ездачи са твърде много, което показва, че става дума за канонизиран образ. Много вероятно е този образ да тиражира монументален паметник на култа от езическо светилище“. Според изследователя този образ е „съвършено оригинален, несъмнено възникнал в културната среда на Долния Дунав през 8 или 9 в.“ С. Станилов подчертава, че „маските-ездачи“ имат голямо разпространение през християнския период на ранносредновековното Българско царство, но принадлежността им към българския езически култ е несъмнена³¹¹. Напоследък са изказани съмнения за (пра)българската и изобщо ранносредновековната идентификация на тези амулети: свързват се с неканонични християнски представи³¹² и се датират с различни аргументи във времето на Късното Средновековие и дори след това³¹³. Има и мнение, че кончетата, яздени от човешка глава, са принадлежали на късните номади в българските земи - например на куманите³¹⁴.

В крепостта Маркулия на 1 км североизточно от с. Арангел, Кичевско, са намерени (пра)българска бронзова апликация-тамга, върхове на стрели, фрагменти от керамични съдове³¹⁵. Коланният детайл от бронз, с релефна украса от стилизирани растителни мотиви, открит в твърдината „Чрешче“ на Долна Брегалница, е сходен с подобни колани от т. нар. Втори Аварски хаганат³¹⁶. В местността „Градище“ или „Девол-град“ край с. Дреново (община Кавадарци) има руини на твърдина, именувана „Девол“ и „Стипион“. Името „Девол“ е идентично с названието на друг град - Девол в района на дн. гр. Корча в Албания. От „Девол- град“ при Дреново е известна бронзова тока с релефна украса, изобразяваща лъв-грифон, който убива сърна. Там е намерен и амулет-печат. На предната му страна е изобразено фантастично животно от азиатската митология, а на задната - стилизирано изображение на митично същество³¹⁷. В една от добавките на епископ Михаил Деволски (1118 г.) към „Исторически свод“ на Йоан Скилица (втората половина на XI в.) пише, че в Стипион е жилището на кавхан Теодор, изпълнявал тази длъжност за кратко след пленяването на брат му Дометиан (1015 г.)³¹⁸. Според някои мнения в тази силна твърдина се е намирала резиденцията на Теодор³¹⁹. В крепостта при с. Йегуновце, Тетовско, също е открит бронзов амулет-печат, който Иван Микулчич свързва с българите и смята, че принадлежи към т нар. „Преславски тип“³²⁰.

В Брегалнишко са открити много рунни знаци, кирилски и глаголически букви. При с. Долен Балван е съществувала крепост, изградена от обработени каменни блокове. Върху тях са издраскани рунически знаци³²¹. Римската твърдина на север от с. Крупище, недалече от вливането на Злетовска река в р. Брегалница, е преизползвана за формирането на голяма българска крепост (средновековния гр. Равен?)³²². Върху каменни блокове от градежи в крепостта също са изписани голям брой рунни знаци³²³. Ипсилонът с две хасти (IYI) е издраскан върху фрагмент от скулптурна пластика от църквата „Св. Никола“ при Крупище³²⁴. Подобен знак се среща и на каменен блок от рида Клетовник, югозападно от Крупище³²⁵. Загадъчни знаци и глаголически букви са врязани върху каменни блокове, вградени в стените на църквата при с. Жиганци, край Злетовска река³²⁶. Могат да бъдат дадени други подобни примери от Брегалнишко. Веселин Бешевлиев подчертава, че прабългарите в района на Брегалница „не са били незначително малцинство, а едно гъсто и голямо население, както показват прабългарските знаци и руни, които се срещат на много места в Брегалнишката област. За този голям брой прабългари едва ли би могло да се приеме, че това са били преселници от дунавските българи, населявали Плиска и Североизточна България. Те са били по всяка вероятност местно население“³²⁷.

Според някои мнения руническото писмо в Ранносредновековна България представлява тайнопис, възникнала на основата на гръцката писменост³²⁸. В същото време други учени обстойно изследват руноподобните надписи и знаци от Плиска, Крепча, Равна, Мурфатлар и др. и стигат до извода, че те имат (пра)български произход³²⁹.

Независимо от различните мнения за рунообразните знаци, областта на Брегалница безспорно е едно от големите християнски средища на Новопокръстена България. Там се намират важните крепости Баргала (Козяк?) и Крупище (Равен?), издигат се много храмове, а големият брой загадъчни знаци, кирилски и глаголически букви свидетелстват за грамотността сред част от местното население и необходимостта му от писмено изразяване. Показателно е, че Брегалнишко, заедно с дн. Североизточна България и Добруджа, е един от районите на ранносредновековната българска държава с най-голяма концентрация на рунообразни знаци. С областта на Брегалница се свързва предполагаемата мисионерска дейност на Константин-Кирил Философ, отбелязана в някои извори. В „Солунска легенда“ се казва, че българите са завели Константин-Кирил в „град Равен на река Брегалница“³³⁰.

В „Кратко житие на св. Кирил Философ“ пише: „След това [Константин-Кирил] отиде в Брегалница и там намери някои от славянското племе покръстени. А които пък намери непокръстени, той покръсти и ги насочи към християнската вяра“³³¹. Тези сведения са до голяма степен легендарни, но показват Брегалнишкия район като център на християнизация и просвета. Според Българския апокрифен летопис от XI в. кан Борис I „създаде църкви по българската земя, и на река Брегалница и тук прие царството, и на Овче поле създаде бели църкви“³³². Специалното място, което авторът на летописа отделя на Брегалнишката област в управлението и християнизаторската дейност на Покръстителя, не е случайно. От друг извор - „Мъченичество на 15- те тивериуполски мъченици“, се вижда, че Борис I заповядва да построят в Брегалнишката епископия църква³³³, която е един от седемте съборни храма, издигнати от него в българската земя³³⁴.

Голям брой старобългарски коланни елементи, свързани с (пра)българската езическа традиция, са открити в района на гр. Скопие. В ранносредновековното селище, съществуващо от втората половина на IX - началото на X в. и разположено при ранновизантийската крепост край дн. с. Таор, на 20 км югоизточно от Скопие, са намерени бронзови коланни апликации и накрайници, сходни по форма и украса с подобни находки от Плиска, Велики Преслав и други твърдини, влизащи в границите на Ранносредновековна България³³⁵. Много бронзови коланни апликации и токи с български произход са открити и в ранносредновековно селище от IX - XI в., оформило се върху руините на античния град Скупи, на 5 км северозападно от Скопие.³³⁶ Сред тях се среща тока, върху която е изобразен лъв³³⁷. Там е открит и печат от бронз с изображение на тотемно животно (вълк?) с повдигнати предни крака и вдигната опашка, принадлежащ към „Преславския тип“ печати³³⁸. Отделни коланни елементи също така са намерени при твърдината „Скопско кале“, издигаща се на високия рид „Градище“ над Скопие, и в местността „Кале“ близо до дн. с. Лешница³³⁹. Сигурно част от отбелязаните находки са принадлежали на дунавските българи, заселили се в тези земи след присъединяването им към Плисковска България, но не трябва да се изключва възможността други да са оставени от потомци на Куберовите българи.

Въпреки че са изказани съмнения скалните рисунки от планината Пангей, планината Лекани и пещерите при с. Алистрати да имат (пра)българска принадлежност³⁴⁰, те несъмнено трябва да бъдат отбелязани. Изобразени са конници, въоръжени с лъкове, мечове и дълги копия, също така шаман (?), елени, кучета и др. Представени са ловни и бойни сцени³⁴¹.

Съкровищата от Врап и Ерсеке показват, че е възможно владенията на Куберовите българи да се разширяват на запад и югозапад, в природно защитени и по-малко уязвими от ромеите райони. Там наследниците на Кубер търсят закрила от византийските войски.

През 1901 г. при Врап, в меден котел е намерено богато съкровище. Златните предмети тежат 5554 г, а сребърните - 1483 г. Находките от злато са: коланни елементи, кабъри с широки глави, бокали, тасове с дръжки, съдчета за свещници (?), слитъци. Сребърните предмети са кана, котле и тас с дръжка³⁴². Съкровището от Ерсеке се състои от 122 златни и сребърни коланни детайла и две сребърни чинии, върху чиито дъна има цариградски контролни печати от времето на василевса Констанс II (641 - 668)³⁴³. Тази находка се смята за част от съкровището от Врап по стилови и технологични белези. В двете съкровища не само има еднотипни златни и сребърни коланни детайли, но и части от продукцията на едно ателие; елементи, принадлежащи към един коланен комплект³⁴⁴. Част от съдовете са несъмнено византийска продукция и вероятно са придобити от Куберовите българи при нападенията им над ромейските земи. Малките тасове с дръжки имат паралели със съдове от късноаварския период³⁴⁵. Според някои мнения украсата и формата на коланните детайли ги сближават с аварски находки от Сегед, Мартели, Панчево, Деваваня, Мьодлинг, Хоргош и др.³⁴⁶ В тази връзка Йоахим Вернер смята, че Кубер плячкосва съкровищата от хазната на аварския хаган и ги пренася в новата родина^347. Мнението на други изследователи е, че най-близко сходство украсата на коланните детайли от Врап и Ерсеке има с подобни находки от дн. Североизточна България, открити при с. Велино, с. Каменово, гр. Велики Преслав и др.³⁴⁸ Според някои автори коланните детайли от Врап и Ерсеке са изработени в придворното ателие на Кубер и неговите наследници³⁴⁹. Олга Пелевина и Боян Тотев смятат, че налагането на подобен тип колани в Куберова България е свързано с общия за Куберовия и Плисковския двор управляващ род Дуло и неговата владетелска идеология и митология, отразени в стилистика, характерна за ателието на кан Кубрат³⁵⁰. Според Станислав Станилов, началото на стила „грифони-ластари“ е поставено в Аварския хаганат, но не в ателие към Двора на хагана, а към Двора на българския предводител Кубер по времето, когато управлява Сремската област³⁵¹. Той смята, че находките в този стил от Врап и Ерсеке и от дн. български земи свидетелстват за преки и навярно трайни връзки между Куберова и Аспарухова България³⁵². Доказателство за тези връзки е надписа при Мадарския скален релеф, в който кан Тервел споменава своите „чичовци в Солун“³⁵³. Ст. Станилов предполага, че след византийския удар върху политическата им формация част от Куберовите българи се преселват в Дунавска България - както от средите на аристокрацията, така и майстори, които създават накити, оръжие и сбруя за нейните нужди³⁵⁴.

Средището на археологическата култура „Комани-Круя“ (VII - VIII в.) е в дн. Централна и Северна Албания и част от Южна Черна гора, но нейни находки се срещат също в Далмация, на о-в Корфу и в дн. Р. Северна Македония (главно в долината на Охрид и Струга). Има различни мнения за произхода на тази култура: от нероманизираните илири, които някои учени наричат „протоалбанци“, от ромеите, славяните и пр. Съществува хипотезата, че тя е „романо-византийска“ и основно християнска култура. Тази хипотеза се подкрепя от редица учени, но някои от тях обръщат внимание, че в „Комани-Круя“ има езически елементи с паралели в Салтово-Маяцката култура. Македонски изследователи търсят в някои находки от „Комани-Круя“ славянски, славяно-алански и славяно-аварски произход³⁵⁵. Много по-вероятно е притежателите на езически амулети от културата „Комани-Круя“ да не са алани или авари, а Куберови българи. Тук са представени някои мнения по този въпрос. Според Никос Чаусидис е трудно да се повярва, че украшения с езическа символика са притежавани от ромеи-християни. Той смята, че е малко вероятно в тази част на Балканите „една езическа култура да избегне елинизация, романизация и християнизация и чак до средните векове да запази своите метални амулети“. Изследователят допуска, че носителите на подобни предмети идват от езическа Европа, далече от големите центрове на християнска цивилизация. Възможно е византийски занаятчии да са изработвали някои от тези изделия, но съобразявайки се с вкуса на езичниците купувачи³⁵⁶. Така например от културата „Комани-Круя“ са познати кръгъл медальон със зооморфна украса (кон, птица или птича глава) и амулет, представляващ човешка фигура (богиня?) с разперени ръце и крака, разпространени в ареала на Салтово-Маяцката култура. Амулети със сходна човешка фигура се срещат и в Панония (при гр. Тисафюред в Унгария) и Северозападен Кавказ³⁵⁷. Н. Чаусидис смята, че населението, създало подобни предмети, се е преселило от региона на Северното Причерноморие в Панония, а след това - на Централните Балкани.³⁵⁸ Това е пътят на Кубер и неговите българи. Въпреки че някои изследователи свързват амулета „човешка фигура с разперени ръце и крака“ с аланите, други - с аварите, а трети - със славяните³⁵⁹, не е изключено той да отразява и (пра) българската митология. Според Елица Манева „Комани-Круя“ представлява част от ранновизантийския културен кръг, но също така е очевидна нейната „варваризация“, която води към Панония, Подунавието, Закавказието и Поволжието, с паралели в Салтово- Маяцката култура. Тя отбелязва възможността важен принос във формирането на „Комани-Круя“ да има заселването на Кубер³⁶⁰.

Вероятно потомци на българите, настанили се в „тракийските области“ заедно с Куберовия първенец Мавър, участват като византийски поданици в похода на василевса Никифор I Геник (802 - 811) срещу Дунавска България през 811 г. Двама от тях, Асфир/ Асфер (Аспар) и Куперг (Кубер) намират смъртта си³⁶¹. Любопитен е фактът, че имената на двамата погинали Никифорови войници, сражаващи се срещу свои сънародници, са сходни с имената на основателите на двете „Българии“ на Балканите. Запазени са някои печати, датирани в периода от втората половина на VII - първата половина на VIII в., чиито притежатели, ромейски сановници, също може да са произхождали от българите, последвали Мавър: патриция и стратега Баян, патриция Хумир и др.³⁶²

Върху печат, датиран в X в., има надпис на гръцки език: „Господи, помагай на своя раб Михаил, императорски спатарий и архонт на Керминиците“ (αρχοντι Κερμινίτζας)³⁶³. Този печат води до редица въпроси, на които не може да се даде категоричен отговор. Ако под „керминици“ се имат предвид потомците на Куберовите българи и сермисианите, настанили се в Керамисийското поле, дали става въпрос за тези в историко-географската област Македония или за людете на Мавър, последвали го в пределите на Тракия? Ако печатът наистина е от X в., тогава почти цяла Македония до Солун е под българска власт. Дали споменатият Михаил е християнизиран потомък на Куберовите българи, който е влиятелен вожд и е получил титлата „спатарий“ от василевса, или е византийски сановник, поставен от Цариград за архонт на това население? И най-важният въпрос: дали наистина името на тези „керминици“ произхожда от Керамисийското поле? Названието „керамисийци“ (Κερμησιάνοι) в някои издания на „Чудесата на св. Димитър Солунски“ представлява погрешно четене на името „сермисиани“ от издателите на ръкописа³⁶⁴. В такъв случай е възможно „керминиците“ да нямат общо с населението, доведено от Кубер.

След 718 г. историята на Куберовите българи е обгърната в мрак. Дори византийският удар да е причинил разпадането на политическа им формация, те продължават да обитават „Долната земя Охридска“. Освен съкровищата от Врап и Ерсеке, други археологически находки също могат да са материално свидетелство за тяхното присъствие в югозападните земи. Вероятно отделни представители на Куберовите българи се вливат в ромейската аристокрация.