Средновековна България

 

КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ

 

На Куберова България е отделено място в трудовете на редица български и чужди учени. За нея са написани и немалко приносни статии, които „осветяват“ различни неизяснени въпроси от историята ѝ.

Никола Милев (1881 - 1925) излага редица аргументи в полза на тезите, че кан Кубрат и българският вожд Кубер не са една и съща личност⁹ и че Кубер е четвъртият син на Кубрат¹⁰. Според него Кубер не се проявява „като войнствен авантюрист, а като добър политик, който умее да преценява обстоятелствата и да ги използва всякога правилно“¹¹. Той подчертава, че „смешението на славяни и българи не се извършило значи само на север от Балкана, в Източна България, но и в югозападните предели на днешното българско племе“.¹²

Йордан Иванов (1872 - 1947) публикува откъс от „Чудесата на св. Димитър Солунски“, в който се описва заселването на Кубер и подвластното му население на Керамисийското поле. Изтъкнатият учен подчертава: „През същия VII в., когато в Мизия се настанили българите на Аспаруха, една значителна българска орда, смесена и с други племена, дошла от Панония, заселила се в сърцето на Македония, в Битолското поле. Тя държала в подчинено положение околните славянски племена и по-късно се смесила с тях и претопила“. Той представя различни мнения за времето на заселването на Кубер и обобщава: „Както и да е това, но за нас е важен фактът, че през VII в. в керамийския лагер в Македония се заселили българи, със своя княз Кубера, като съседи на славянското племе драгувити...“¹³

В първа част на том I на своя монументален труд „История на българската държава през средните векове“ Васил Златарски (1866 - 1935) се спира на заселването на Кубер в дн. Македония. Той също идентифицира българския вожд като четвъртия Кубратов син¹⁴. Големият български медиевист отбелязва, че целта на Кубер след завладяването на Солун е „да основе независима държава в земите на македонските славяни“¹⁵. В. Златарски прави следното обобщение: „По тоя начин ние виждаме, че едновременно на двете противоположни покрайнини на Балканския полуостров възникнали две малки варварски държавици, начело на които стоели представители на една и съща нация - българска, и чието образуване може би ще трябва да обясним само със затруднителното положение на империята в даденото време. Надали може да се предполага някоя връзка между двете варварски движения - Исперихово и Куберово - от двете противоположни страни на полуострова. Общо между тях е това, че те са искали да се възползуват от едни и същи обстоятелства за стремежите си, които в края на краищата се свеждали към една цел“¹⁶.

След като в „История на българския народ“ (1943 г.) накратко описва действията на Кубер, Петър Мутафчиев (1883 - 1943) отбелязва: „Каква е била по-нататъшната съдба на Кубера не е известно, но неговите съплеменници останали в тамошните земи и с това близкото родство между македонски и мизийски славяни е било заякчено чрез една нова спойка - тая на прабългарите, заседнали тук и там“¹⁷. В „Книга за българите“ П. Мутафчиев заключава: „Опитът на Кубера да създаде тук отделна държава останал несполучлив, както било осуетено и намерението му да овладее Солун. Но доведените от него прабългари останали в ония места, гдето се сливат с тамошните славяни. По тоя начин вътрешноасимилационният процес, от който произлезе българският народ, започва едновременно в двете противоположни краища на полуострова. И нищо не е било по-естествено от общия стремеж на тия два дяла от създаващото се етническо единство да се съберат и в едно политическо цяло“¹⁸.

Иван Дуйчев (1907 - 1986) подчертава, че по същото време, когато Аспарух образува българската държава в североизточната част на Балканите, в Централна Македония се настанява друга българска общност, предвождана от Кубер. Медиевистът посочва, че Кубер и неговите последователи възнамеряват да покорят Солун, да го превърнат в своя столица и да разширят властта си и над другите византийски земи, населени със славяни. Според него, неуспехът да бъде завладян градът проваля целия план за създаване на втора българска държава на Балканския полуостров¹⁹.

Важни обобщения за Куберовите българи прави Димитър Ангелов (1917 - 1996). Той пише: „Така наред с названието „България“, което се употребява за означаване на славянобългарската държава в Мизия, се появява и още едно название „България“ за означение на областта, заета от Кубер, и наред с името „българи“, употребявано за Аспаруховите прабългари, се появява и друго име „прабългари“ за означаване на поданиците на Кубер. Употребата на названията „България“ и „българи“ е ясно доказателство за това, че въпреки смесения характер на населението, докарано от прабългарския вожд [Кубер] след изселването му от Панония, в него е преобладавал прабългарският елемент“²⁰. Той прави следния извод: „Както се вижда от казаното, през втората половина на VII в. едновременно на две места на Балканския полуостров се осъществил досег и се създали условия за тясно сътрудничество между прабългари и славяни. От една страна, виждаме Аспаруховата дружина, която изгражда съвместно със славянските племена в днешна Североизточна България една обща държава със столица Плиска. От друга страна, виждаме Куберовите прабългари, които се свързват с драговичи, ринхини, сагудати и други славянски племена от „българската група“ в днешна Македония. В резултат на териториалното съжителство на двата етноса, обединени в общи цели и задачи, се създали предпоставките за постепенното развитие на един значителен по своите размери асимилационен процес, който в края на краищата е трябвало да доведе до спояването им в единна народност“²¹.

В своята публикация за личността на Куберовия сановник Мавър, Йорданка Юрукова (1936 - 2012) основателно смята, че със завладяването на Солун Кубер „целял да създаде център на силна държавна организация, чрез който да обедини всички славянски племена, настанени в югозападната част на Балканския полуостров“²².

Петър Петров изказва мнението, че българите, водени от Кубер, никога не прекъсват контактите и сътрудничеството си с Аспаруховите българи и двете български групи съгласувано се заселват на Балканския полуостров²³. За разлика от други изследователи, П. Петров приема, че поражението на Юстиниан II по време на похода му от 688 - 689 г. е нанесено от Аспаруховите българи²⁴. Той представя редица писмени и археологически данни, които могат да бъдат свързани с потомците на Куберовите българи²⁵.

Михаил Войнов (1905 - 1985) и Василка Тъпкова-Заимова (1924 - 2018) смятат, че Кубер търпи неуспех да основе втора трайна българска държава на Балканите, но благодарение на неговите българи оформянето на българската народност протича по един и същи начин както в Мизия и Тракия, така и в Македония.²⁶ Според тях, въпреки че Куберовата политическа формация е разнородна, важно е коя е групата водач, защото тя дава „физиономията“ на цялото обединение²⁷.

Веселин Бешевлиев (1900 - 1992) посочва разликата в начините, по които Аспарух и Кубер се стремят да създадат свои държави: „Заслужава да се отбележи, че докато неговият брат Аспарух основал държава чрез военна сила, Кубер се опитвал да стори това чрез хитрост. Забележително е, че и двамата братя са се стремели да създадат държави на Балканския полуостров. Дали съществува някаква връзка между действията на двамата или се касае само за случайност, не може да се установи с положителност“²⁸.

В своя статия Милияна Каймакамова извежда хипотезата, че заселването на Куберовите българи в историко-географската област Македония е отразено в Българската кратка хроника, съдържаща се под формата на добавки към среднобългарския превод на Хрониката на Константин Манаси. Медиевистката прави важни изводи за мястото и ролята на българите на Кубер в историята на Средновековна България и за военното им сътрудничество с македонските „Славинии“. В заключение тя посочва: „Няма съмнение, че обединяващото звено в това военно сътрудничество между славяни и прабългари в Балканския югозапад са били техните общи интереси в борбата срещу византийската политическа власт. Това сближение е било съпроводено от един друг, не по-малко значим процес - взаимното етническо проникване между славяни и прабългари. Оценено в тази светлина, заселването на Куберовите българи сред славяните в Македония действително е събитие с голямо културно-историческо значение в рамките на българската история. Те изиграват ролята на обединителен фактор, укрепващ родството между славяните в Мизия и Македония, и с това поставят началото на българското етническо и политическо присъствие в Балканския югозапад“²⁹.

Йордан Андреев (1939 - 2008) извежда хипотезата, че кан Крум (796 - 814) не е основоположник на нова династия, а е потомък на Кубер и с неговото заставане на престола в Плиска великият род Дуло отново оглавява българската държава на Дунав: „Според едно неясно свидетелство от XI в. хан Крум произхождал от онези прабългари, които след разпадането на Велика България потеглили на запад и се установили в днешната унгарска пуста: там известно време те „робували на хана на аварите“.

По-късно се прехвърлили на юг от река Дунав, а от началото на IX в. една тяхна далечна издънка сполучила да овладее престола в Плиска. Тълкувано в най-широка светлина, известието навежда на предположението, че хан Крум принадлежи към Куберовите прабългари, които в края на VII в. от Панония (днешна Унгария) се установяват завинаги в днешна Македония. А фактът, че един техен потомък налага властта си в Плиска, може да означава само едно: Крум трябва да се брои за пряк потомък на Кубер, брата на Аспарух, т.е. в жилите на хан Крум, течала кръвта на прочутия и славен род Дуло. Със стъпването му на трона се продължават традициите на отминалите столетия. Не случайно първите походи на хан Крум са по посока на Македония. С тях той цели не толкова териториални придобивки, а по-скоро приобщаването на онзи прабългарски масив в Македония, който винаги тежнеел към съплеменниците си на север от Стара планина. Така че хан Крум не е основоположник на нова династия, както се смяташе досега. С неговото име знаменитият род Дуло отново излиза на историческата сцена и възстановява властта си над българското племе“³⁰. Предположението на Й. Андреев е любопитно, но остава твърде хипотетично, както и изказаната от други изследователи възможност кан Крум да произхожда от панонските българи³¹. „Панонската“ версия за произхода на българския владетел не намира потвърждение в изворите³². Двете (в някои случаи преплитащи се) хипотези се опират на язвителния намек, който цариградският патриарх Николай I Мистик (901 - 907; 912 - 925) отправя към цар Симеон Велики (893 - 927), че българите са „издънка“ на аварите и „техни роби и бежанци“³³. Докато „роби“ вероятно визира аварската власт над българите в миналото, то „бежанци“ (δραπεται) се свързва с едно конкретно действие - напускането на Аварския хаганат от Куберовите българи, което патриархът язвително определя като „бягство“. Тяхното преселение заедно със „сермисианите“ и настаняването им на територията на Византия сигурно се е помнело от ромеите, защото от една страна е свързано с ромейските потомци, завърнали се в родината, а от друга страна създава нова опасност за втория по големина град в империята. Тук не трябва да се търси намек за произхода на Крумовия род, а сравнение на българите с аварите. Патриархът подчертава, че аварите са вършили нападения срещу Цариград също като българите, но са погинали и от тяхното племе не е останала следа.³⁴ Намекът на Николай I Мистик към цар Симеон е ясен - същата трагична съдба може да сполети и българите. Във византийските източници няма никакви данни, които да говорят, че Крумовият род произхожда от Кубер или че самият кан Крум е от рода Дуло. Обидите на византийския император Никифор II Фока (963 - 969) към българския цар Петър I (927 - 969) („трижди роб по прадеди“ и „облечен в кожух кожогризец“) и към българите („беден и при това презрян скитски народ“) са предизвикани от гнева му, че българските пратеници са дошли да приберат ежегодния данък³⁵, и от неговите тенденциозни думи (да си припомним Теофан Изповедник, който с ненавист нарича Аспаруховите българи, разгромили византийската армия при Онгъла, „мръсен и новопоявил се народ“, въпреки че през 680 - 681 г. българо-ромейските контакти са от вече близо две столетия, а цариградските императори поддържат добри отношения с кан Кубрат и неговия вуйчо Органа) не трябва да се правят изводи за произхода на Крумовия род. Има едно интересно сведение на Йосиф Генезий, че кан Борис I - Михаил „произхождал по род от аварите и хазарите“³⁶. Тук вероятно са показани двете „начала“ на българската държава - Аспаруховото (хазарите) и Куберовото (аварите)³⁷. Така се изтъква и степния, „варварския“ произход на българите. Това проличава и от факта, че Йосиф Генезий нарича българите „хуни“ и „скити“. Едва ли става въпрос за самия род на Покръстителя. Че сведенията на Генезий за произхода на Борис I са легендарни, става ясно и от неговото мнение, че Покръстителят води името си от Булгар, легендарен родоначалник на българите, споменаван и от други византийски автори³⁸.

Всъщност първите походи на кан Крум не са по посока на историко-географската област Македония, а на северозапад, против Аварския хаганат. Освен това, у (пра)българите има силна привързаност към родовото начало³⁹. За всички български владетели от „Именника“ е отбелязана принадлежността им към определен род: Дуло, Укил (Вокил), Угаин, Ерми⁴⁰. В (пра)българските каменни възпоменателни надписи са посочени знатните родове Чакарар, Кубиар, Кюригир, Ермиар (Ерми), (...) дуар⁴¹. Важен пример за продължителността на съществуването на някои български аристократични родове е родът Ермиар от първите десетилетия на IX в., който е същият род Ерми (но с окончанието за множествено число „-ар“) на българския наместник Гостун (Органа?) от началото на VII в.⁴² Видно е, че родът Ерми(ар) запазва важното си място сред българската родова знат в продължение на столетия. Вероятно, подобно на Ерми(ар), и другите родове, записани в каменните надписи, са стари и могъщи, ползващи се с голямо влияние и почит сред българите. За значимостта на факта, че великият род Дуло слиза от българския престол и от историческата сцена, говори сведението в „Именника“ за владетеля Кормисош от рода Вокил/ Укил: „Този княз измени рода Дулов, сиреч Вихтун“⁴³. Ако Крум произхождаше от прочутия владетелски род Дуло, това сигурно би било отбелязано. Напротив, в нито един извор не е записан неговият род. Все пак не всички „хранени хора“ на българските владетели са отбелязвани с родовете си във възпоменателните надписи⁴⁴. За някои това е обяснимо - багатур багаинът Славна е славянин, а кандидатът Турдачис - арменец⁴⁵. И двамата не принадлежат към знатните български родове. Други като ичиргу колобърът Колобър (?) и багатур боила колобърът Чепа също може да не са произхождали от големите боилски родове и затова тяхната родова принадлежност не е посочена⁴⁶. Разбира се, някои висши сановници като кавхан Исбул също не са отбелязани с рода си на известните ни епиграфски паметници. Но самата титла на Исбул е подсказвала неговата принадлежност към рода, в чий- то кръг се предава кавханската длъжност - „рода на кавханите“ (τῶν Κοπχάνων γένους), както го отбелязва Продължителят на Йоан Скилица⁴⁷ и както навярно е названието му сред българите. Освен това запазените надписи, в които присъстват българските владетели Крум, Омуртаг (814 - 831), Маламир (831 - 836) и Персиан (836 - 852), са много повече (около двадесет) от тези, съобщаващи за Исбул (само четири), и никъде не е записано името на техния род. В Чаталарския надпис⁴⁸ ясно е показана владетелската идеология на българския монарх. Омуртаг е наречен „кана сюбиги“ („велик кан“) и „от Бога архонт в земята, където се е родил“, представен е като строител („съгради малък стан на Тича“, „и направи изкусно мост на Тича заедно с малкия стан и четири колони и отгоре на колоните постави два лъва“), военачалник („премести войската си срещу гърци и славяни“), победител-триумфатор („като гази добре с крака си императора, докато Тича тече“, „като подчинява враговете си“) и могъщ владетел на многоброен народ („като владее над многото българи“). При този култ към монарха, нима в някой български източник нямаше да се спомене, ако владетелите от Крумовия род са свързани с династията Дуло, която според „Именника“ стои в началото на българската държавност с митичния Авитохол и чийто представители са велики владетели като Кубрат, Аспарух и Тервел? Подобни данни няма. В един от надписите на кан Маламир (т.нар. „Маламирова летопис“) са отбелязани „моят дядо Крум“ и „баща ми, архонтът [Омуртаг]“, но не и техният род⁴⁹. Възможно е Крум да не произлиза от най-висшата българска аристокрация, а да е представител на някой не толкова личен благороднически род, и да е избран на престола в Плиска след смъртта на кан Кардам през 796 г, заради личните си качества, които той блестящо проявява през цялото си управление. Но дори да предположим, че той произхожда от виден боилски род, чието име не е достигнало до нас, това едва ли е родът Дуло. След последния владетел от тази династия - кан Севар (722 - 737), Дуло повече не се споменава⁵⁰. И е излишно да се търсят възможни негови представители, дошли от Куберова България в дунавското Българско канство, след като липсват конкретни и ясни сведения. Според някои мнения кан Крум е родственик (син или брат?) на кан Кардам (777 - 796), но Ана Комнина пише в „Алексиада“ за „Мокрос“ (т.е. Кромос=Крум) като родоначалник на династията⁵¹, а в „Маламировата летопис“ са отбелязани „бащата“ Омуртаг, „дядото“ Крум и никой друг преди тях⁵². Освен това, през 796 г. кан Кардам при срещата си с византийската войска не се решава да влезе в сражение и „се завърнал като беглец в страната си“⁵³. След това той повече не се споменава в изворите. Вероятно безславното напускане на бойното поле решава съдбата му⁵⁴. Доколкото отстраняването от българския престол обичайно е последвано от убийството на сваления владетел, такава може да е била и неговата участ. В такъв случай едва ли родственик на Кардам би заел трона в Плиска. В заключение може да се каже: 1. Липсват данни, че Крумовата династия е свързана с рода Дуло; 2. Няма преки данни за панонския произход на кан Крум; 3. Липсват преки данни, че Крум е свързан с Кубер; 4. Почти сигурно е, че Крум е родоначалник на нова династия.

Васил Гюзелев пише за ролята и значението на Куберова България: „Всъщност в края на VII в. в пределите на Балканския полуостров се формират две Българии - едната Аспаруховата, а другата Куберовата. Тяхната почти едновременна поява на историческата сцена е един от най-големите парадокси на най-ранната българска история. И този факт сам по себе си е не само забележителен, но и твърде показателен“⁵⁵. В контекста на помощта, която дунавските и Куберовите българи оказват на Византия и на някои свалени ромейски василевси, медиевистът подчертава, че двете Българии „навлезли дълбоко в живота и съдбата на Византийската империя, в нейната основна тъкан“⁵⁶. В. Гюзелев дава и висока оценка на мястото на Куберовите българи в българската средновековна история: „Установяването на прабългарите на Кубер северно от Солун сред славяните от Македония и тяхната активна роля в живота на Балканския полуостров от края на VII до началото на IX в. са факти от първостепенно значение за българската история. Етническото единство между славяните в Мизия и Македония е подсилено от техния съюз с прабългарите“⁵⁷.

Ценни публикации за Куберова България има Пламен Павлов. Той прави преоценка на някои утвърдили се тези. Според него не арабската обсада на Цариград е улеснила заселването на Кубер в Керамисийското поле, а самият бунт срещу аварския хаган и придвижването на Куберовите българи и „сермисианите“ на юг са извършени с явното или тайното одобрение на Византия⁵⁸. Предполага, че заселниците се настаняват на много по-обширна територия от Прилепското или Битолското поле⁵⁹. П. Павлов прави изводa: „Етнокултурният българо-славянски модел в днешна Македония напомня най-вече развитието на същия процес в Добруджа и българския Североизток. Така обединението на „двете Българии“ през IX в. превръща „Долната земя Охридска“... в крепост на българската държавна идея и народностна идентичност за векове напред“⁶⁰.

Христо Димитров разглежда изворовите данни за българите на Кубер и заключава: „Всички тези сведения за Куберовите българи в Македония се интерпретират от повечето сериозни и непредубедени модерни изследователи като един много интересен опит за основаване на още една българска държава на Балканите“⁶¹. В друга своя монография той смята, че настаняването на Куберовите българи в историко-географската област Македония не носи никаква полза на византийския император, защото рискува да влоши отношенията му с аварския хаган и новите заселници могат да се превърнат в обединително звено за околните славянски племена в опасна близост до Солун⁶². Според него, по време на похода на василевса Юстиниан II от 688 - 689 г., насочен против Куберовите българи и славяните в района на Солун, Аспарухова България предпочита да запази „въоръжен неутралитет“, тъй като нейна военна намеса би оголила тила ѝ срещу хазари и авари⁶³.

Георги Бакалов (1943 - 2012) описва накратко преселването на Куберовите българи и „сермисианите“ в Керамисийското поле и опита на Кубер и Мавър да превземат Солун. Неговото мнение е, че те имат план, освен за завладяване на града, и за „създаване на друга българска държава в югозападните части на полуострова“. Медиевистът подчертава: „Няма сведения за връзка между създадените два български центъра [всъщност такива данни има - б. а.], но тя е не само логична, но и перспективна. Външната политика на българските канове през втората половина на VIII и в началото на IX в. към овладяване на днешните македонски земи очевидно цели свързването на двете ядра от българи и разширяване на държавата в югозападна посока“⁶⁴.

По повод надписа от Мадара за „чичовците“ на кан Тервел в Солунско, Георги Атанасов прави интересен коментар за връзката между двете „Българии“ на Балканите: „Този автентичен източник [надписа - б.а.] от една страна показва, че Тервел е търсил нови съюзници, а от друга ни го представя като първият български владетел, предприел реални стъпки за формирането и реализирането на глобалната българска идея - консолидиране на българското етническо пространство от Добруджа до Македония. И това не били само болни амбиции и преследване на далечни иреални миражи. Знае се, че когато Аспарух полагал основите на българската държава в североизточния ъгъл на Балканите, по същото време брат му Кубер, чичото на Тервел, сложил началото на второ българско държавно образувание в противоположния ъгъл на Балканите - северно от Солун в днешна Македония“⁶⁵.

Георги Николов подчертава в своя монография важността на настаняването на Куберовите българи в историко-географската област Македония: „Почти по едно и също време с Аспаруховите българи, в Македония се заселили и българите, предвождани от Кубер. Така на Балканския полуостров по думите на византийските автори възникнала още една България. България на Аспарух и България на Кубер били политически организации на българите, възникнали от различни изходни позиции. С времето те влезли в по-тесни контакти помежду си. Присъствието на Куберовите българи в Македония станало основа за присъединяването на тази географска област към Българското ханство през IX в.“⁶⁶ По-нататък историкът прави следния извод: „Подир завладяването на Македония от хан Персиан немалка група българи, живеещи там, били присъединени към българската държава с център Плиска. Поради родовата близост тяхното включване в централизираната система на Българското ханство се осъществило естествено, без да предизвика политически катаклизми. Нещо повече, тези българи от „другата България“ били свързващото звено, което улеснило завоеванието и интегрирането на Македония към Българското ханство на Долни Дунав“⁶⁷.

Боян Тотев и Олга Пелевина убедително доказват, че съкровищата от Врап и Ерсеке в дн. Албания принадлежат на Кубер и неговите наследници⁶⁸. Те смятат, че българският владетел става предводител на тези славянски кръгове, които неколкократно обсаждат Солун, като по този начин замества техните предишни аварски водачи и съюзници⁶⁹.

Христо Матанов пише: „Това, което става около Битоля и Солун, макар и доста неясно изложено от византийските текстове, все пак показва, че и тук има възможност за възникване на нова държава начело със син на Кубрат. Кубер и неговите последователи създават свое териториално ядро, към което се опитват - вероятно успешно в началото - да се присъединят околните славянски племена. За тях Солун е привлекателен като „готова столица“ на възникващата им държава. И дотук. Византийците успяват да задушат формиращата се нова държавност с любимата си комбинация от интриги и военна сила“⁷⁰. Според изследователя, Юстиниан II предприема поход против Куберовите българи и славяните, защото „вероятно осъзнава, че там, в Керамисийското поле, текат процеси на образуване на втора двуструктурна българска държава“⁷¹.

Иван Божилов (1940 - 2016) подчертава интересното съвпадение, че двамата братя Аспарух и Кубер по едно и също време предприемат военни действия срещу Византия⁷². По повод на мадарския надпис на кан Тервел за неговите „чичовци в Солунско“ той пише, че е много съблазително да се приеме, че още Аспарух е бил осведомен за действията на брат си в Солунско и обратно, но за това предположение няма данни⁷³. Ив. Божилов обобщава: „ Важното е да се отбележи, че установяването на Куберовите българи в Източна Македония - макар че те не са успели да си създадат държава - поставило основите на българско присъствие в тази част на Византия, което било непрекъснато надграждано и увеличавано през XI - XII в. и особено през XIII - XIV в.“⁷⁴

Повечето от представените български историци основателно смятат, че Кубер е успял да създаде втора българска държава на Балканския полуостров. Те подчертават връзките, осъществени между Куберовите българи и славянските племена в историко-географската област Македония, и общите процеси в дн. Североизточна България и в Македония при формирането на единната българска народност.