Средновековна България

И двете български политически формации на Балканите представляват заплаха за Византия. Първо, през 687 г., Юстиниан II се насочва към Аспаруховите българи²⁴³. Теофан Изповедник пише: „[Юстиниан] нарушил сключения с българите мир, като пренебрегнал установените от неговия баща [Константин IV Погонат] официални разпоредби и заповядал конните отряди да преминат в Тракия, искайки да оплени българите и склавиниите“²⁴⁴. Резултатът от тази военна кампания не е известен. Може би тя е представлявала само демонстрация на сила. Няма данни ромейската войска да е преминала старопланинските проходи.

На следващата 688 г. императорът се отправя на поход към Солун „срещу Склавиния и България“²⁴⁵, т е. против Куберовите българи и славянските племена²⁴⁶. Посрещналите го българи са отблъснати и василевсът достига Солун, като пленява много славяни и ги заселва в тема Опсикион, в Северозападна Мала Азия²⁴⁷. От тези славяни Юстиниан II организира 30-хилядна „отбрана войска“, която да се сражава с арабите, и поставя за неин началник Невул (Небул)²⁴⁸. Според някои мнения първенецът е Куберов българин²⁴⁹. Федон Малингудис смята, че името Небул е славянско: Небыл=Небил (като Нерад, Невой и др.). Той подчертава, че семантичната функция на представката „не“ е забранителна и присъствието и в „Небул“ е продиктувано от поверието, че чрез подобно име новороденото дете ще бъде предпазено от злите духове²⁵⁰. От друга страна, името „Небул“ е сходно с „Исбул“ и други тюркски имена. Частицата „бул“ може да е форма на boila, bolia (боил) или да идва от тюркската дума bul - намирам, захващам, постигам²⁵¹. В този смисъл не е сигурно, че името „Небул“ е славянско. Патриарх Никифор пише, че когато Юстиниан II създава отбраната войска от пленените славяни, „поставил над тях като началник един от благородните на име Небул“²⁵². Тълкуванието на това сведение е, че Небул е „един от благородните“ сред славяните²⁵³. Възможно е той да е бил славянски вожд или някой от Куберовите първенци с висока позиция в двуструктурната политическа формация „Склавиния и България“. Вернер Зайбт разчита монограм на името „Небул“ върху златен пръстен и смята, че неговият притежател е същият предводител на отбраната славянска войска²⁵⁴. Има и други сановници, които са командвали пленените славяни. Върху моливдовул, който се датира в края на VII в. (694/695 г.), е гравиран надпис на гръцки език: „Георги, апоипат [бивш ипат] на славянските пленници в епархията на витините“. „Витини“ е архаизъм - така са наречени жителите на Витиния (древно название на Северозападна Мала Азия), влизаща в Опсикийската тема. Очевидно този византийски сановник е управлявал славяните, отведени в Опсикион²⁵⁵. Замисълът тези пленници да подкрепят ромеите срещу арабската опасност завършва злощастно. Уповавайки се на многобройната славянска войска, Юстиниан II нарушава мира с арабите. През 692 г. ромеите се сблъскват с арабската армия при гр. Севастопол в Армения. Първоначално надмощието е на ромейска страна, но Небул е подкупен от арабите с колчан, пълен с пари, и преминава с 20 хиляди славяни на тяхна страна. Византийците търпят пълен разгром. Разгневеният василевс заповядва да избият останалите (10 хиляди?) славяни заедно с жените и децата. Страшната сеч е извършена при т. нар. Левката, стръмно крайморско място до Никомидийския залив. По-нататък славяните участват в арабските походи срещу Византия²⁵⁶. Преминалите на арабска страна славяни се споменават и по-късно. Голям брой славянски бойци вземат участие в арабските междуособици през 755 г. Теофан Изповедник пише: „Авумуслим събрал войската си и влязъл в сражение [с Авдела] при Низибис, победил го и убил мнозина. А по-голямата част от тях били славяни и антиохийци“²⁵⁷.

Въпреки това много славяни остават под византийска власт в тема Опсикион и се запазват като общност с известно самоуправление чак до X в. В произведението „За церемониите“ Константин VII Багренородни пише, че „слависианите“ от темата участват през 949 г. в несполучливия ромейски поход за отвоюването на о-в Крит от арабите. Отбелязани са трима техни предводители (τρεῖς αὐτῶν κεφαλαὶ)²⁵⁸. Продължителят на Теофан споменава, че „слависианите“ вземат участие и в успешната византийска кампания, която завършва с освобождаването на Крит през 961 г.²⁵⁹

Вероятно сред преселените от Юстиниан II славяни в Мала Азия има и Куберови българи. За това ни подсказва едно сведение, че през 755 г. Византия настанява българи в басейните на реките Тохма и Джейхан, за да воюват с арабите²⁶⁰. Това събитие става преди голямото славянско преселение в малоазийските провинции на Византия, в района на р. Артана, датирано през 761 - 763 г.²⁶¹ Възможно е тези българи да произхождат от пленниците, заловени по време на военната кампания на Юстиниан II от 688 - 689 г.

Интересно сведение, което се свързва от някои изследователи с похода на императора, има в съчинението на Константин VII Багренородни „За темите“: „Темата Стримон е съединена с [тема] Македония и за нея никак не се говори като за тема, но тя се смята за клисура. Вместо с македонци, тя е заселена със скити, които Юстиниан Носоотрязания поселил в планините на Стримон и в проходите на клисурите“²⁶². Възможно е в резултат на похода част от пленниците да са преселени и в пределите на Стримонската клисура. Но дали тук става въпрос за Куберови българи? В същата творба Константин VII пише за скитите и българите като за два отделни народа: „поради нашествията на скитите и на самите българи“²⁶³. Тези „скитски“ нашествия, споменати отделно от българските, могат да се свържат със славяните²⁶⁴. В много византийски извори под името „скити“ се обозначават българите, но това архаично название не е запазено само за тях. Ромеите наричат така хазарите, татарите, куманите и много други „варварски“ народи и племена. Има редица примери за неговата употреба от византийски автори и за славяните²⁶⁵. В тази връзка някои изследователи смятат, че преселените „скити“ в района на Стримонската клисура са славяни²⁶⁶. От една страна, това заселване в района на пленници, които да осигурят неговата охрана, напомня настаняването на пленените славяни в Мала Азия, за да се подсили византийската отбрана против арабите. От друга страна, след като целта на Юстиниан II е да разреди славянския елемент в областта на Солун и да го отдалечи оттам, странно е василевсът да повери именно на славяни охраната на планинските проходи в Стримонската клисура, при положение, че по долината на Струма живее славянското племе стримонци, което неведнъж застрашава града на св. Димитър. Възможно е „скитите“, за чиито нашествия отделно от българските пише Константин VII и които се идентифицират със славяните, да не са идентични по етническа принадлежност със заселените в Стримонската клисура „скити“. В своите произведения Константин VII Багренородни много често използва названието „славяни“. Не е изключено под името „скити“, използвано за преселниците в клисурата Стримон, василевсът да е визирал не конкретно славяни, а най-общо „варвари“. Дори сред тези преселници да е имало славянски елемент, сигурно немалко са били и Куберовите българи. Възможно е Юстиниан II да е настанил в клисурата не пленници българи и славяни, а част от българите, подчинени на Мавър, които са представлявали обособена военна част на византийска служба. Йоан Скилица и Продължителят на Теофан споменават „скити-българи“ в Струмската област през X в., отличаващи се с войнствения си непокорен нрав²⁶⁷.

Рисунките графити от пл. Пангей и други райони се свързват от някои изследователи именно с Куберови българи, заселени в клисурата Стримон. Трудно достъпната, обрасла с гори Пангейска планина е разположена източно от долното течение на Струма. В района на Горна Струма също има следи от (пра)българите. Златен пръстен с рунически знаци от гр. Рила вероятно е принадлежал на някой български сановник²⁶⁸. С традиции от (пра)българското езичество, запазили се в народната култура, може да се обяснят много от рисунките графити по стенописите от втория живописен слой (началото на XII в.) в църквата „Св. Георги“ в Колуша, Кюстендил. Изображенията на конници са над 30 % от всички рисунки-графити в храма. При някои от тях главите на ездачите са сраснали с тялото на коня. Тези изображения са близки до амулетите, представляващи кончета, яздени от човешка глава (колкото и да е спорна тяхната принадлежност). Нарисувани са елени, кучета, птици и други животни. Особена важност за нас имат две рисунки на известния знак ипсилон с две хасти (IYI)²⁶⁹. При кан Крум българите проникват в долината на Струма, но възможно е тези (пра)български следи да са не само от население, придвижило се от север, но и от юг - от Куберовите българи.

Ходът на василевса да настани „скити“ в Стримонската клисура се оказва поредната му грешка. Безпрепятствените нахлувания на български войски по долината на Струма през 789 и 808 г., придружени от тежки поражения, нанесени на ромеите, показват, че новите заселници не само не осигуряват необходимата защита на района, но вероятно подкрепят българските настъпления. Ако в клисурата Стримон са настанени част от българите на Мавър, възможно е това да е станало не по време на похода на Юстиниан II и тези заселници да са се съюзили със своите съплеменници, останали под властта на Кубер, и да са играли активна роля в разгрома на Юстиниановата армия, нанесен на изток от Солун.

В църквата „Св. Димитър“ в Солун Юстиниан II е изобразен да влиза триумфално в града. Императорът победител е изографисан на бял кон, с нимб и тъмна брада. Следван е от конница, а гражданите го посрещат²⁷⁰. В свой едикт от 688/689 г. василевсът пише: „Ние сме убедени, че Бог, който ни е увенчал, ще бъде удовлетворен и ще бъде защитник на нашето благочестие, дарявайки ни много победи над враговете. Пристигнах в този град Тесалоника след помощта и защитата в битките на Бог, които ни е увенчал, в съюз със св. Великомъченик Димитър. В различните битки, които сме спечелили над нашите врагове, ние справедливо ценим [св. Димитър], защото той е наш съюзник. За да го наградим с дарове на благодарността към неговия почитан храм, където почиват светите му мощи, даваме за негова подкрепа цялата солница, намираща се в този велик град Тесалоника, която му принадлежи от самото начало, така че гореспоменатият храм да притежава гореспоменатата солница от месец септември, от настоящия втори индикт, и по всяко време, вечно, да бъде [неин] притежател и да я използва изцяло за себе си...“²⁷¹

Изглежда че военната кампания е успешна, а триумфът на императора е пълен, но българите, чиято съпротива василевсът прекършва на отиване, при неговото завръщане са се подготвили добре, очакват го и му устройват кървава засада. В своята „История на България“ (1761 г.) францисканският монах Блазиус Клайнер прави следната оценка на Юстиниановия поход: „Добре започнатото дело развалило необмислеността на предводителя“²⁷². Описанието на битката от Теофан Изповедник е твърде пестеливо и се събира в едно изречение: „На връщане [Юстиниан II] бил причакан от българите в теснините на клисурата и едва успял да премине, като голяма част от войниците му били избити и мнозина били ранени“²⁷³. В своята Хроника Зигеберт също описва лаконично византийския поход и българското нападение: „Юстиниан нарушил сключения с българите мир и като влязъл в сражение с тях, отначало надвил, после бил внезапно нападнат от тях и едва се отървал“²⁷⁴. Все пак сведенията са категорични - византийската армия търпи тежко поражение и голяма част от нея е унищожена, а в настъпилия хаос на разгрома самият император едва успява да се спаси.

В една късна западна хроника е дадено ярко и доста обширно описание на битката, като сведенията за войнската доблест на Юстиниан II и приноса му в пробива на спасилите се от обкръжението ромеи са силно „украсени“ и се отличават от данните на Теофан и Зигеберт: „Всъщност оттогава варварските народи започнали да застрашават отвсякъде ромейските провинции. Срещу това императорът [Юстиниан II] събрал войските си и мъжествено се противопоставил на всички, като жестоко отмъстил за нанесените обиди. Първо значи славяните, които били най-близко до него, се опълчили срещу му, но той ги разбил в множество битки. Но когато оттам се завръщал с победа, по пътя му българите устроили клопка, така че на удобно за тях място да се нахвърлят на войската му и да я обкръжат, а когато от всички страни внезапно се появят на високо място с лъкове и стрели, да го нападнат, така че войската му да не може да ги застигне. Когато това станало, самият император по съвет на велможите, придружаващи го в този поход, разпоредил да го заобиколят най-силните му хора и да образуват клин с него начело (тъй като едва ли щяло да се открие друга възможност за спасение). Той се втурнал устремно напред и с меч в ръка си пробил път - за себе си и за своите. Пробивът сред вразите му имал успех, макар в тежкия сблъсък при бягството мнозина [византийци] да погинали“²⁷⁵. Тук василевсът е представен в героична светлина, докато в действителност той позорно се измъква от обкръжението, изоставяйки голяма част от войниците си заклещени в клисурата и обречени на гибел.

Блазиус Клайнер прави следното описание на тези събития: „Когато отрядите се връщали в Тракия през планинските теснини, българите заели здраво изходите на проходите, заградили отвсякъде войската и избили толкова войници, че императорът е трябвало да търси спасение в бягство по билото на планината и да моли българите за мир при условия, които на тях се нравят“²⁷⁶.

Всъщност това е първото сражение, в което българите използват планинския терен, за да разбият ромеите. Къде се е разразила тази битка? Иван Дуйчев смята, че българското нападение е станало при прохода Аконтисма, близо до гр. Кавала²⁷⁷. Той се опира на сведенията за този важен проход, дадени от Петър Мутафчиев: „Третият голям път между Тракия и Илирик вървял през далечните южни окрайнини на полуострова. В римската епоха той се наричал Via Egnatia. Негови изходни пунктове били градовете Драч и Аполония (сев. от Валона) на Адриатическо море. Оттам през Охрид и днешното Битолско поле стигал до Солун, откъдето по крайбрежието на Източна Македония и през Западна Тракия се отправял за Цариград. Границата между Илирик и Тракия по него лежала в прохода Аконтисма, там, където между гр. Кавала и устието на р. Места Родопите се надвесват над Егейско море“. П. Мутафчиев подчертава, че Аконтисма „представлявал най-късото разстояние между Адриатика и Цариград, а оттам - и до крайбрежията на Мала Азия“ и често бил използван от ромеите при техните походи на югозапад²⁷⁸. В контекста на тези данни Ив. Дуйчев заключава: „Едва ли може да се посочи друга по-подходяща планинска местност по пътя от Солун за Цариград, край морето, гдето българите да нападнат византийската войска“²⁷⁹. Според Веселин Бешевлиев теснините, където българите атакуват Юстиниановата армия, са се намирали при устието на р. Рендина²⁸⁰. Васил Гюзелев предполага, че ромеите са разгромени в клисурата на пл. Пангей²⁸¹. В районите на Пангей и пл. Лекани близо до Кавала са открити рисунки-графити на конници, елени, кучета, шаман (?) и др., които се свързват с Куберовите българи²⁸².

Може да се обобщи, че българите, с които воюва Юстиниан II през 688 - 689 г., са Куберовите²⁸³, а не Аспаруховите. За това свидетелства ходът на военните им действия срещу василевса. Преди триумфалното си влизане в Солун, ромейският император се сражава с тях, отблъсква ги и си проправя път към града. На връщане от похода българите отново го очакват, подготвили са се и организират успешна засада на византийската войска в планинска клисура източно от Солун. Това може да направят само местните българи, добре запознати с географските дадености на района и с придвижването на Юстиниановата армия. Едва ли Аспаруховите българи биха могли да действат толкова успешно на територия, отдалечена на стотици километри от родните им огнища. Още повече, че по това време основно средище на Дунавска България най-вероятно още е военният лагер при дн. с. Никулицел в Северна Добруджа²⁸⁴. Военностратегическите приоритети на Аспаруховите българи през тези години са други - на североизток продължава тежката им борба с хазарите, в нея през 701 г. намира смъртта си кан Аспарух²⁸⁵.

Куберовите българи не забравят похода на Юстиниан II и през 705 г. му отказват помощ да си върне престола. Те имат основания да не вярват на жестокия и коварен император, тъй като лично са изпитали неговите страшни удари и въпреки че накрая го побеждават, несъмнено дават много жертви в кървавата война от 688 - 689 г.