Индекс на статията
ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО НА „ДОЛНАТА ЗЕМЯ ОХРИДСКА“
КЪМ ПЛИСКОВСКА БЪЛГАРИЯ
От шпионите си в България Константин V научава за готвения поход и решава да го предотврати. Императорът действа с характерното византийско лукавство. Тъй като при него са дошли пратеници на българския владетел, василевсът организира мним поход против арабите. Когато българите напускат византийската столица, той изпраща съгледвачи, които да проследят тяхното отпътуване. След като е уверен, че пратениците вече са далеч, императорът потегля с близо седем пъти по-многобройна войска от българската - 80 хиляди души. Още в началото на българската военна кампания ромеите изненадващо нападат българите в местността Литосория (Сините камъни край дн. гр. Сливен) и ги разгромяват. Българските войници са толкова изненадани, че ромеите почти не дават жертви в сражението. Василевсът се завръща триумфално в Цариград с много плячка и пленници и нарича своя поход „благороден“, защото „никой не му се противопоставил, не станало клане и проливане на християнска кръв“366.
Преориентирането на българската политика на югозапад проличава и при управлението на кан Кардам. Неговият първи поход, известен от изворите, е в областта на Струма през 789 г. Теофан Изповедник пише: „А Филит, стратегът на Тракия, отишъл в областта и като се разположил на стан без охрана, българите внезапно го нападнали и убили заедно с мнозина други“367.
А дали това нападение не е дело на потомците на Куберовите българи, живеещи в Струмската област?368 Показателно е, че две години след него няма разваляне на мирните отношения между българската държава на Дунав и Византия. Едва през април 791 г. има сблъсък в Тракия между кан Кардам и ромейския василевс Константин VI (780 - 797)369.
Но дори нападението от 789 г. да е извършено от дунавските българи, то е насочено към земи, в които живеят славянски племена и потомци на Куберовите българи. Не случайно има следващо българско нападение в същия район. През 808 г. българите плячкосват цялата заплата (1100 литри злато) и целия обоз на ромейската войска, разположила се в Струмската област, и избиват много войници, заедно със стратега и началниците. Загиват гарнизонни началници и от други византийски теми370.
Сражението се е разразило близо до гр. Сяр. Триумфален надпис от Плиска гласи: „Битка при Сяр“371.
Походът от 808 г. е и своеобразна проверка за силата на ромейската власт в тези земи. Безпрепятственото придвижване на българите до околностите на Сяр, пълният разгром на ромейската войска и завръщането им на север с богата плячка показват, че територията на югозапад е твърде уязвима. Само година по-късно, през 809 г., кан Крум превзема Сердика (дн. София) и отваря пътя за българското проникване в историко-географската област Македония. От тези действия на българския владетел е видно, че преди да воюва с ромеите в Източна Тракия през 811 - 814 г. той търси две посоки за териториално разширение на държавата си - на север в отвъддунавските земи и на югозапад. Превземането на Сердика е първата стъпка към бъдещото обединение на дунавските българи и потомците на Куберовите българи в една държава. А дали още при кан Крум, когато след гръмотевичните му победи над ромеите византийската власт на Балканите се разпада, не е присъединена поне част от „Долната земя“?372 В българските триумфални надписи са посочени само превзети градове и крепости в Тракия373. В Хамбарлийския летописен надпис Сердика е отбелязана сред завладените от Крум твърдини заедно с Девелт, Констанция, Версиникия и Адрианопол. Там се подчертава: „Тези мощни крепости той превзе. А на останалите крепости Бог даде страх и те [гърците] ги напуснаха и избягаха“374. Това сведение се потвърждава от Теофан Изповедник. Той поставя сред напуснатите от ромеите градове Филипопол (Пловдив) и Филипи. Теофан отбелязва: „А живеещите по Струма преселници, като се възползвали от случая, избягали и се върнали в земите си“375. Очевидно разпадът на ромейската власт не е само в дн. Източна Тракия, но и на юг и югозапад - изоставени са Филипопол и античният град Филипи, разположен на 12 км северно от гр. Кавала, а ромейските заселници по Струма панически напускат селищата си. Тогава може да е осъществено обединението на Дунавска България с поне част от „Долната земя Охридска“376. Трябва да се подчертае, че повечето градски центрове в „Долната земя“ прекратяват съществуването си при нашествията на авари и славяни, а голяма част от нея е под контрола на славянските племена и потомците на Куберовите българи. Логично е да се предположи, че сред войските от „околните славянски племена“ и „всичките Склавинии“, които се сражават на страната на Крум във войната му с Византия през 811 - 814 г.377, участват и славянски племена от историко-географската област Македония. За българската власт по долината на Струма свидетелства крепостта при с. Церово, на 8 км южно от дн. гр. Благоевград. Тя е късноантична твърдина, преизползвана от българите през IX - X в. Тяхно дело е крепостната стена от ломени камъни, споени с бял хоросан, примесен с пясък и чакъл378.
През 30-те и 40-те години на IX в. българските владетели Маламир и Персиан проникват дълбоко на юг и югозапад и достигат Беломорието и околностите на Солун. Върху мраморна колона от Василика на Халкидическия полуостров, на 20 км югоизточно от Солун, е изсечен надпис на гръцки език, известяващ за победоносния поход на кавхан Исбул и боила колобъра до втория по големина ромейски град: „... от Бога владетеля... при Маламир от Бога владетел... боилът кулубър... в Солун... моите братя българите (?)... Исбул кавханът (?)“379. Съществува мнението, че под „моите братя българите“ (ὑ αδελφυ μου [τ] ὑ Βούλγαρις) трябва да се разбират потомците на Куберовите българи, които войската е срещнала при своя поход380. За друга военна кампания на юг, оглавявана от кавхан Исбул, ичиргу боила и кана боила колобъра, съобщава каменният надпис от античния град Филипи381. Докато първият поход е по времето на Маламир, вторият е при управлението на Персиан. Трябва да се отбележи и друг извор, който е евентуално свидетелство за военните действия на български войски в Източна Македония при тези двама владетели и за югозападната българо-византийска граница по това време. В извлечение от данъчен регистър, съставено през втората половина на XI в., са описани имотите на манастира Ивирон, намиращи се в близост до устието на Струма и до античния Амфиполис. При с. Обилос е посочен камък с надпис на гръцки език „граница на българите“ (ὅρος τῶν Βουλγάρων), който е служил като разграничителен знак. Възможностите са две: това е граничен камък, поставен на българо-византийската граница при устието на Струма, или камък, разделящ имоти на българите (група българи в Обилос?) от други имоти382. Във всеки случай този източник е несъмнено свидетелство за българското присъствие в района.
Споменатите военни кампании са насочени само към Солун и Беломорието. За самия ход на присъединяването на земите на дн. Р Северна Македония и дн. Албания от Маламир и Персиан (водени сражения, превзети крепости и т. н.) няма данни. Както вече казахме, възможно е обединението да е осъществено частично още от кан Крум, когато ромеите, ужасени от българското настъпление, напускат градовете и селищата си. Това не изключва югозападните земи до Адриатическото крайбрежие да са присъединени постепенно, на отделни етапи, които продължават и след Крумовото управление. В агиографското произведение Мъченичество на 15-те тивериуполски мъченици архиепископът на Българската църква в Охрид Теофилакт (1089 - 1126) посочва покоряването от българите на югозападните земи и на областите в Тракия: „Като [българите] покорили цялата Илирийска страна, древна Македония до град Солун и древна Тракия, т. е. околностите на Вероя, имам предвид и Филипопол, както и по-горните области, те завладели тези страни като постоянни обитатели“383. В Кратко житие на св. Климент Охридски от охридския архиепископ Димитър Хоматиан (1216/1217 - 1236) са отбелязани българските завоевания на Балканския полуостров, сред които и тези на югозапад: „...те [българите] преминали с голяма войска Дунав и завладели всички съседни земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирик и голяма част от Македония и Солунско“384. В Българската кратка хроника, съдържаща се под формата на добавки към среднобългарския превод на хрониката на Константин Манаси, най-ранните сведения за заселването на българите на Балканите се отнасят към настаняването им в историко-географската област Македония: „При този цар Анастасий [византийския император Анастасий I (491 - 518)] българите започнаха да завземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да завземат Долната земя Охридска и след това цялата тази земя“385. За завладяването от българите на югозападните земи има данни и в друга добавка към превода на Манасиевата хроника: „Тъй като бяха многочислени, те [българите] изпълниха и тази, и онази страна на Дунав, чак до Драч и по-далече...“386 Голямото териториално разширение на българската държава на Балканите е отбелязано и от Вилхелм Тирски. Той пише, че „българското диво племе“ (Bulgarorum gens inculta) завладява всички области от Дунав до Цариград и до Адриатическо море и цялата страна, простираща се на дължина тридесет дни път, а на ширина десет и повече дни, била наречена България. Той подчертава, че самото име България на тази огромна страна говори за позора на „окаяните гърци“ и допълва: „В тази страна е имало и други провинции - Аркадия, Тесалия, Македония и трите Тракии, които били обхванати от същото нещастие като другите“387. Внушителният териториален обхват на България, най-вероятно и на югозапад, е отразен от анонимен арабски автор в „Известия на времето“ (X в.): „Що се отнася до борджаните, то те са от потомците на Яфетовия син Юнан, а царството им е голямо и обширно... самото царство на борджаните има размери двадесет дни път надлъж и тридесет дни път нашир...“388 Така българската държава с център Плиска се обединява с потомците на Куберовите българи в единен политически организъм, който обхваща земите от дн. Задкарпатска Украйна до Бяло море и от р. Днепър до дн. Албания. Византийските извори не отбелязват хода на военните действия при включването към Плисковска България на обширна територия в дн. Р. Северна Македония и дн. Албания от около 40 хиляди кв. км. Това показва, че ромейската власт в тези земи е била номинална, а голям дял от тях е под контрола на славянските племена и потомците на Куберовите българи. По този повод Петър Мутафчиев подчертава: „У византийските летописци, доста грижливи, когато отбелязвали сблъскванията с българите, тоя тъй голям исторически факт е отминат с пълно мълчание. Но именно в това мълчание се съдържа отговорът на интересуващата ни загадка. По-голямата част от Македония по онова време си оставала фактически извън обсега на византийската държавна власт, а следователно и извън зрителното поле на византийското летописание. В широките кръгове на византийското общество не са се интересували от онова, което става там, защото тя е била за тях една чужда страна. Официална Византия наистина никога не бе се отказала от правата си над нея, но тия права в продължение на два века и половина си оставали само теоретически. Ако при все това обаче към присъединяването и от българите би било пристъпено чрез въоръжено насилие, империята не би пропуснала да се изстъпи срещу него и се опита да му попречи. Самият факт, че подобен опит не бил направен, показва, че нейната намеса в случая се е оказала излишна или безполезна. А това значи, че присъединението на македонските земи към тогавашна България е било извършено доброволно със съдействието на славянските им жители“389. Така българите още през първата половина на IX в. присъединяват една внушителна територия на югозапад, до Адриатическо море.
В началото на управлението на кан Борис I - Михаил „Долната земя“ е твърдо в границите на България. В Българския апокрифен летопис от XI в. се отбелязва, че той „приема царството“ на р. Брегалница390. Според някои мнения това е станало на събор в неговата извънстолична резиденция, крепостта Баргала, разположена в местността „Градот“ при с. Горни Козяк, на 12 км североизточно от гр. Щип391. Под българска власт античната твърдина е обновена и върху каменните блокове са изписани загадъчни знаци392. При Баргала след Покръстването Борис I построява храма „Св. Георги“ в Горни Козяк393. Други изследователи приемат, че през IX - X в. няма селище с име Баргала, а тук като важен църковен център в IX в. се издига Козяк (при дн. с. Горни Козяк)394. Това не пречи в Козяк (Баргала?) да се е намирала една от резиденциите на Покръстителя. За обхвата на българската власт на югозапад има сведение в Списъка на българските архиепископи: „Климент [св. Климент Охридски], като станал епископ на Тивериупол [гр. Струмица] или Велика, сетне бил натоварен от Борис, цар на българите, да надзирава третата част на Българското царство, т. е. от Солун до Йерихо и Канина или/и Тасипиат“395. От това сведение е видно, че българските владения при Борис I - Михаил достигат до района на Солун на юг, а на югозапад - до крепостта Канина на Адриатическото крайбрежие.
Възможно е владетелски резиденции да са били и тези места в Охрид и Главиница, които кан Борис I предоставя на св. Климент Охридски за отдих и почивка396. В Охрид Покръстителят издига една от своите „седем съборни църкви“397. Главиница е била важно българско средище в дн. албански земи. Сред развалините на манастир в с. Балши, Албания, където се е намирала Главиница, е открит мраморен стълб с надпис на гръцки език, в който се съобщава за покръстването на българите: [„Покръсти се от Бога архонтът на] България Борис, преименуваният Михаил, заедно с дадения му от Бога народ в годината 6374 [865/866]”398. За подобни надписи в града свидетелства и охридският архиепископ Димитър Хоматиан: „В Кефалиния [Главиница] могат и до сегашно време да се видят каменни стълбове, на които са издълбани писмена, разказващи за преминаването и приобщението на народа [българския] към Христа“399.
Според Йосиф Генезий Борис I е „по род, произхождащ от аварите и хазарите“.400 Възможно е така да се изтъкват двете начала на българската държава след обединението на мизийските и македонските българи - Аспаруховото (хазарите) и Куберовото (аварите). Както Аспарух отстъпва на запад от земи, които остават под хазарска власт, така Кубер извежда своите съплеменници и „сермисианите“ от Аварския хаганат.
(Пра)български имена носят управителите в югозападните български земи Котокий, Таридин и Дристър. В Пространното житие на св. Климент Охридски се посочва, че Борис I „отнел Кутмичевица от Котокий“ и поставя за неин управител Домета (Добета).401 Първоначално Котокий се приема за географско название402, но впоследствие се утвърждава мнението, че е име на български първенец403, управлявал обширната област Кутмичевица, която най-вероятно представлява „третата част“ на българската държава404. Във владетелския манастир от IX - X в. при с. Равна, Провадийско, се среща личното име Котоко405 – важно свидетелство, че Котокий е антропоним, а не топоним. В с. Гърмен, Гоцеделчевско, има род Котокови (Котокци), който произхожда от Югозападна Македония406.
Комитът Таридин се разпорежда в районите на Брегалница и Струмица407. Наследен е на поста от Дристър, чиято област по времето на Симеон Велики достига околностите на Солун. Въпреки че тези управители носят (пра)български имена, малко вероятно е те да са потомци на Куберовите българи. Сведението, че Покръстителят отнема управлението на Кутмичевица от Котокий и го дава на Домета, показва, че владетелят поставя и сменя управителите по своя преценка. От друга страна, в Gesta Hungarorum има информация, че властта на някои български управители на север от Дунав е наследствена. В този смисъл сред българските комити в югозападните земи може да има люде, които управляват по наследство - например Таридин и Дристър, които последователно се разпореждат в една и съща област и носят (пра)български имена. Хипотезата те да произхождат от Куберовите българи е твърде смела, защото българските владетели най-вероятно изпращат за управители люде, които не са местни, а са от тяхното близко обкръжение, техни „хранени хора“. Освен в агиографското произведение Мъченичество на 15-те тивериуполски мъченици408, Дристър е отбелязан в надписа от мраморна гранична колона (904 г.) при с. Наръш (дн. Неа Филаделфия в Гърция)409. Там владетелят Симеон и олгу таркан Теодор са поставени преди комита. Очевидно олгу таркан Теодор се разполага над Дристър в йерархията на държавната администрация и вероятно управлява третия дял на България410. В този трети дял (Кутмичевица?) влизат Девол, Охрид, Преспа, Струмица, Равен, Главиница, Канина и други градове.
След присъединяването на югозападните земи към Дунавска България, те влизат в общото военно-административно устройство на българската държава. Тези предели заемат важно място в политиката на Борис I и Симеон Велики за християнизация и просвета на „коравото и непокорливо българско племе“.