Индекс на статията
СВЕДЕНИЯ ЗА ЕВЕНТУАЛНИ ПОТОМЦИ НА КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ
В РАЙОНА НА СТРУМА, ЮЖЕН ЕПИР И СОЛУНСКО
През управлението на цар Симеон Велики (893-927) българската граница достига на 22 км северно от Солун. Надписът върху граничната колона при с. Наръш гласи: „Лето 6412 [904] от сътворението на света, индикт 7. Граница на ромеи и българи при Симеон, от Бога владетел на българите, при олгу таркан Теодор и комит Дристър“411. Подобна гранична колона с името на Симеон е забелязана и при с. Вардаровци (дн. Аксиохори) на ок. 15 км северозападно от Наръш от датския археолог Карл Фредерик Кинх (1853-1921), но впоследствие паметникът не е открит и проучен412. В Българския апокрифен летопис също се споменава, че при управлението на Симеон Велики Българското царство се простира до Солун413. В началото на X в. византийският писател Йоан Камениат съобщава, че едни от славянските селища в Солунското поле на запад от града плащат данък на ромеите, а други - „на съседния скитски [български] народ, който се намира наблизо“414.Така в първите години на X в. под българска власт са почти всички земи, населени от потомците на Куберовите българи.
Към 930 г. монахът Михаил вдига бунт в „Макетида“ срещу брат си цар Петър I (927 - 969), стремейки се да „завземе властта в България“415. Продължителят на Теофан пише, че бунтовникът е подкрепен от отцепилите се от Петър I „скити“416. Йоан Скилица подчертава, че Михаил „започнал да бунтува българите (Βουλγάρων) и мнозина се присъединили към него“.417 Изглежда районът на бунта е по долината на Струма, защото впоследствие отцепниците преминават реката, за да намерят убежище на византийска територия418. Вероятно Михаил е подкрепен от потомците на Куберовите българи, живеещи в Струмската област419, които виждат в негово лице законния владетел, лишен несправедливо от престолонаследие и замонашен от баща си цар Симеон. Факт е, че Михаил е бил престолонаследник - върху негов печат е записана титлата му „багатур канаиртхитин“ (канартикин)420. Участвал е в победоносните походи на своя баща срещу Византия и вероятно е бил за една по-различна политика (по-непримирима?; продължаване на войната?) към ромеите от брат си Петър и неговото обкръжение. В духа на старите (пра)български традиции, бунтовниците подкрепят багатур канартикина Михаил, за когото смятат, че има по-голямо право да заеме престола от Петър. Продължителят на Теофан пише, че „скитите“ са се отцепили от Петровата власт.
В началото бунтовниците имат успехи и превземат една силна българска крепост421. Неочакваната смърт на Михаил ги лишава от водач и прекършва съпротивата им. Те пресичат Струма и намират убежище на византийска територия, защото се боят от „Петровия гняв“. Въстаниците достигат Епир, проявявайки войнствения си нрав - плячкосват всичко по пътя си и завладяват гр. Никопол на залива Арта. Едва след известно време ромеите успяват да ги укротят и подчинят, след като водят редица сражения с отделни техни групи422.
Бунтовниците, които се заселват в Епир, запазват дълго време етническата си идентичност. През управлението на цар Самуил и Южен Епир попада под българска власт и това помага на тамошните българи да съхранят народностното си самосъзнание. В границите на Самуилова България влизат епирските градове Йоанина (Янина), Ботрот (Бутринт), Химара, Дринополис, Козил, Риги423. По време на въстанието на Петър Делян (1040 - 1041), жителите на Навпактската тема, сред които българите съставляват значителен брой, се вдигат на оръжие срещу византийската власт424. Френският абат Гиберт пише за „епиротите, които се наричат българи“ (Epirotas, quos dicunt Bulgaros)425. Според хрониста на норманите Готфрид Малатера, епирският град Арта е разположен на българска земя. Той пише, че Боемунд с войската си остава „при българите“ (apud Bulgaros) и обсажда „града, наречен Арта“ (urbemque, que Arta dicitur)426. Дори през XIV в. в Епир живеят българи, заедно с власи и албанци427.
През управлението на цар Петър I границата на България продължава да се намира в близост до Солун. Между 965 - 967 г., във връзка с влошаването на българо-византийските отношения, българите отново заплашват околностите на града. В Житието на св. Фантино Млади пише, че „племето на българите пожела отново грозно да опустоши тези [земи]. За да не остави нищо в български ръце, солунският дук Педиазим решава да приложи тактиката на изгорената земя: „Управляващият дука Педиазим, обхванат от ужасен страх, беше склонен да опожари близките места, които бяха извън крепостните стени. Той възнамеряваше да стори същото и за нашия манастир, понеже се намираше извън града [Солун]“428. Най-вероятно походът на киевския княз Светослав (945 - 972) в България през 968 г. осуетява българското нападение в околностите на Солун.
В близост до Солун остават да живеят българи, които вероятно са потомци на Куберовите, смесили се със славяни. Земи на манастира Колову, разположени край гр. Йерисо на Халкидическия полуостров, са завзети от „славяни-българи“ (Σκλάβοι Βούλγαροι) между 942/943 и 959 г.429 В акт на патриарх Николай II Хризоверг (979 - 991/992 или 984 - 996) от април 989 г. се посочва, че манастирът Гомату (само на десетина километра от Колову) търпи много злини от набезите на настанилите се в съседство българи (τῶν ἐκ γειτόνων οἰκούντων Βουλγάρων)430. Във византийски документ от 972 г. се споменава за нападения на „чужденци“ срещу манастира Перистера (или „Св. Андрей) на 25 км североизточно от Солун. Изглежда и тук се визират българи, и то местни заселници431. Във връзка с тези и други извори Веселин Бешевлиев пише: „Споменатите българи в приведените документи и жития не са били чисти славяни. Те са били или славянизирани българи, или смесица от българи и славяни“432. Видно е, че местното българско население запазва войнствения си неукротим характер, от който страдат околните манастири. Възможно е имена като Воила и Кардам, срещащи се в районите на Солун и Сяр през XI - XV в., да са носени от далечни потомци на Куберовите българи433.
През 996 г. турма от около 1000 българи е разположена на Халкидическия полуостров. Турмарх е българинът Василий434. Знае се името и на друг българин от същата военна част - друнгария Йоан Черноглав435. Сигурно тези българи активно участват във войната на василевса Василий II Българоубиец срещу своите сънародници и защитават района на Солун от нападенията на Самуиловите войници. Солунската област е една от невралгичните точки в голямото българо-византийско противоборство от 976 - 1018 г. Още в 976 г., при настъплението на четиримата братя „комитопули“ Давид, Моисей, Аарон и Самуил срещу Византия, земите около Солун са подложени на български удари436. През 995 г. българите устройват успешна засада, в която убиват солунския дук магистър Григорий Таронит и пленяват сина му Ашот437 Следващата година, отново чрез засада е заловен новият управител на Солун, патрицият Йоан Халдос, който прекарва 22 години в българска тъмница438. След като прекършват византийската съпротива, българите не правят опит да завладеят града на св. Димитър, а нахлуват на Халкидическия полуостров, разрушавайки редица села439. В Житието на Йоан Ивер и неговия син Евтимий също има сведение за българските опустошения на Халкидики440. Българите не могат да превземат Солун, но искат да отслабят византийската власт в неговата област и да ограничат заплахата за Българското царство от втория по големина ромейски град. Опитът на цар Самуил за контраофанзива в района на Солун след поредица от тежки загуби в началото на XI в., завършва с кървав разгром на неговата войска при Крета, източно от града (1009 г.).441
В житието на св. Атанасий Атонски има сведение за нападения на „варвари“ (скоро след 1013 г.), което също може да се свърже с българите: „Има едно селище, наречено Йерисо, което лежи пред входа на Атон. Там лаврата имала под свое владение монаси и манастир, който наричат метох. Начело на тях стоял един монах на име Йоаникий. Той тръгнал заедно с други братя по някаква работа и отплувал към Стримон. Когато вече се свечерявало и трябвало да се слезе, те слезли от кораба, за да си починат и да се снабдят с храна. Като ги видели тези, които на шайки правели засади по онези места (твърде голям брой тогава от намиращия се наблизо варварски народ бил там за злополучно тяхно съседство), внезапно ги нападнали и ги направили своя плячка.
Прочее, Йоаникий, който носел злато във връзка с работата си, веднага го пуснал скришом във водата. Той не се хвърлил в дълбокото море, както някой е казал, за да търси злато, а златото [хвърлил] и направил така, та да не би то, което минава за спасител от смъртта, да стане причина за тяхната смърт. Защото когато варварите довеждали при своя вожд заловени откъдето и да е пленници, той почвал да ги претърсва за злато, понеже разбойниците подозирали, че ще получат откуп или някакво друго обезщетение, каквито случаи са много у варварите, от тия, у които биха намерили злато. А за отплата и възмездие те ги убивали, вършейки дела, достойни за жестокостта си, като не признавали друго освен смърт, за да ги накарат да мълчат. Поради тази причина именно Йоаникий хвърлил златото в морето. А варварите, като им вързали ръцете на гърба като на пленници, бързали през цялата нощ да прехвърлят граничните планини (ύπερβαλέσθαι τὰ μεθορία ὄρη) и да стигнат в живелищата си. При изгрев слънце варварите, които били победили не само с множеството, но и с меча си, освободили вързаните, но не, както някой би помислил, от човеколюбиви чувства (защото какво човеколюбиво чувство може да покаже в себе си варварска и безчовечна природа?), а за да преминат по-бързо отвъд.
Когато слънцето показало светлите си лъчи, налегнал го страх, да не би някое отделение от ромейска войска да пресрещне тяхната дружина и да ги направи пленници на пленниците. Затова те развързали всичките. Прочее, като ги освободили, Йоаникий веднага започнал да разсъждава, че варварите са извършили това не без Божия намеса, а после му дошло на ум и за чудесата на великия [св. Атанасий] и това го възпламенило. Той добил смелост, помолил се в душата си и призовал светеца на помощ. И някак внезапно окрилен от някаква въодушевяваща смелост, той извикал високо и дръзко: „Ето ги и нашите!“ Едновременно с вика си той започнал да пляска с ръце и колкото можел по-бързо се спуснал като че ли при своите. Варварите били обзети от немалък страх и трепет; те започнали да треперят в душите си и ударили на бяг. А хората на Йоаникий, като видели това и как варварите бягат в безредие, единодушно с него направили същото и хукнали да бягат, колкото им държали краката. Всички заедно се отправили към лаврата, възвестявайки това велико чудо и своето спасение“442.
Нападателите живеят наблизо, но трябва да преминат граничните (съседните?) планини, за да се завърнат у дома си. Възможно е те да населяват земите около устието на Струма. Там има планински райони, които биха им дали добро убежище. Техните действия приличат на разбойнически набег, а не на нападение на редовна войска, и напомнят набезите, които българите вършат над манастири в Света гора и района на Солун. „Варварите“ устройват засади и вършат неочаквани нападения, залавят хора за откуп. После бързат да се завърнат в селищата си, за да не попаднат на византийска войска. В този смисъл има вероятност тук да не става въпрос за нападатели от българската държава, а за местни жители българи, които убиват, пленяват и грабят, а след това с плячката намират сигурна закрила в планинските си обиталища. Но не трябва да се изключва и възможността тези набези да са вършени от жители на Българското царство. За това свидетелстват „граничните планини“, които те трябва да преминат, за да бъдат в безопасност у дома си. Освен това може нередовни отряди българи от Царството да са минавали границата, за да се сдобиват с плячка на ромейска земя.
В Житието на св. Георги Агиорит, игумен на светогорския манастир Ивирон през 1044 - 1056 г., има важно сведение за българското етническо присъствие на Халкидическия полуостров: „Съществува впрочем между именията на Света гора някакво село на име Ливадия, което място е отдалечено в някакъв кът в усамотена пустиня, между страховити върхове, където струва ми се не е живял никога никой от светиите. Там именно се бяха настанили българи, които се назовават славяни (Bulgari, qui Sclavi appellantur) - люде груби, подобни на животни, безсрамни, които ядат мръсни влечуги. В това село, както казахме, от древни времена чак до наше време бе останало изображение на женска фигура, изваяна от мрамор. Онези груби люде, както казахме, суеверно го почитаха и тогава, казвайки: „Жега и дъжд и всички блага произтичат от него; от неговата прищявка зависят животът и смъртта на всекиго“. Когато впрочем Той [Бог] видял, че тези люде, почитатели на идола, отишли твърде далеч в прекомерното си безчестие, съжалил ги и не могъл да ги остави да погинат“443. На път за Цариград светецът минава през селото и неговите жители го съветват: „Ако желаеш да се отървеш благополучно от всичките си затруднения, помоли нашата богиня да се застъпи за теб пред царя“. Св. Георги Агиогарит иска да му покажат статуята и на следващата сутрин я натрошава с железен чук, въпреки заканите на българите и техния ужас и гняв от неговото действие. След това проповядва сред тях Христовата вяра и ги покръства444. Село Ливадия се е намирало близо до дн. с. Олимпиада (античната Стагира), на тридесетина километра северозападно от Йерисо445. Възможно е тези „българи-славяни“ да са потомци на Куберовите българи, смесили се с местни славяни446. Те пазят езическата си вяра, но странно е, че не са били покръстени дотогава, тъй като Ливадия е разположена в близост до Света гора и Солун. Презвитер Козма (X в.) също пише, че българите езичници са почитали кумири от камък и дърво447.
Нападенията над манастири и плячкосването на Епир, бунтът срещу цар Петър I, съхраняването на езическата вяра сред част от тях, показват потомците на Куберовите българи като войнствени, непокорни и отдадени на традициите. Както пише проф. Пламен Павлов, от двете български „линии“ Куберовата е „по-„дива“ и първична“448. Това може да се дължи и на включването на суровите панонски българи в редовете на техните Куберови съплеменници при заселването в историко-географската област Македония. Част от българите на Халкидическия полуостров и в земите по Долна Струма, закриляни от трудно достъпните планински райони, дълго се опират на силата на оръжията си. С течение на времето те се интегрират във византийското общество и само имената на някои от тях подсказват (пра)българския им произход.