Средновековна България

 

ЗАСЕЛВАНЕТО НА КУБЕРОВИТЕ БЪЛГАРИ И „СЕРМИСИАНИТЕ“ 

В КЕРАМИСИЙСКОТО ПОЛЕ

 

Докато начело на Старата Велика България стои нейният основател кан Кубрат (605 - 665), тя е непоклатима за неприятелски удари. Но само три години след смъртта му неговата степна империя се разпада под ударите на хазарите. Първородният син на Кубрат и негов наследник на престола Батбаян (665 - 668) е принуден да се подчини на силния враг. Батбаяновите българи, известни в изворите като „черни“ и „вътрешни“, стават данъкоплатци на хазарите. Вторият Кубратов син Котраг (лично име или епоним на котрагите) прекосява р. Дон и се заселва срещу първия брат. Третият син Аспарух преминава реките Днепър и Днестър и след успешни войни с три могъщи империи (Ромейската василия и хаганатите на авари и хазари) създава държава на Долен Дунав, която е смятана от тогавашните българи за продължение на Старата Велика България. Това е ясно отразено в Именника на българските владетели. В него са отбелязани владетелите Авитохол, Ирник, Гостун, Курт и Безмер и после се подчертава: „Тези петима князе управляваха от онази страна на Дунав 515 години с остригани глави. След това дойде отсам Дунав Исперих княз. Същото е и досега“⁹⁸. Първите трима владетели най-вероятно са Атила, Ернах и Органа, а Курт и Безмер несъмнено са Кубрат и Батбаян. Важни, макар и лаконични данни за четвъртия и петия син на Кубрат дават Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Теофан Изповедник пише: „Четвъртият пък и петият, като прехвърлили река Истър, наречена още Дунав, единият останал там в Панония, подвластен на хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пентапол в Равена и се подчинил на царството на християните“⁹⁹. Сходно е сведението на патриарх Никифор: „Четвъртият пък преминал река Истър и се настанил в Панония, която се намира сега под аварите, като станал подвластен на местния народ. Петият се установил при Равенския Пентапол и станал данъкоплатец на ромеите“¹⁰⁰.

Кубер се идентифицира с четвъртия Кубратов син¹⁰¹, който се настанява в аварска Панония заедно с войската си и става подвластен на хагана на аварите. Най-важното доказателство за това е надпис на кан Тервел при Мадарския скален релеф. Там българският владетел споменава „моите чичовци в Солун“¹⁰² - Кубер и негов брат (?), заселили се в земите на север от града. Множественото число „чичовци“ показва, че освен петимата сина на Кубрат, управлявали области в Старата Велика България, вероятно е имало и други Кубратови синове. Някой от тях може да е последвал брат си Кубер в Панония и после на Балканите, но да е останал в сянката на могъщия български вожд.

Важно е да се отбележи, че име, сходно с името Кубер, макар и като родово, се среща във възпоменателен надпис от времето на кан Омуртаг (814 - 831). В него се съобщава за смъртта на един от „хранените хора“ на българския владетел - зера таркана Негавон от рода Кубиар, удавил се в р. Тиса¹⁰³. За значението на името Кубиар има различни хипотези: „жълточервен, рус“¹⁰⁴, „велик, славен“¹⁰⁵ и т н.

Йован Ковачевич отбелязва, че между 70-те - 80-те години на VII в. в Аварския хаганат настъпват значителни етнически промени, засвидетелствани в археологически и антропологични находки. Той нарича тези промени „втора аварска вълна“ на преселници, която се дължи на новодошли в хаганата „аварски кланове“¹⁰⁶. Редица учени смятат, че промените в етническия състав и материалната култура на т нар. Втори аварски каганат са последица от преселването в Панония на българите, водени от четвъртия Кубратов син¹⁰⁷. Археологически паметници от групата „Озора-Игар“ се датират от археолози между 660 - 680 г.¹⁰⁸ Те са разположени главно в съвременния комитат Фейер и това би могло да свидетелства за едновременно компактно настаняване на население през третата четвърт на VII в.¹⁰⁹ Някои характерни особености се забелязват в коланни апликации, мечове-саби, стремена, юзди и други предмети, които се приписват на придошло население в Аварския хаганат¹¹⁰. Учени изтъкват много сходства между голям брой находки от Панонската равнина и земите, влизащи в Старата Велика България. Според тях, „българите оногури“ пренасят в Панония декоративни мотиви (особено растителни орнаменти), срещащи се в региона на Северното Причерноморие, Северен Кавказ и други райони¹¹¹. Други учени обаче смятат, че тези находки не са продукт на преселници от изток, а резултат от естественото развитие и еволюцията на ранноаварската култура¹¹². Има и компромисно мнение между двете позиции, което допуска, че принос имат и двата фактора¹¹³. Рашо Рашев подчертава, че източните аналогии на някои предмети от средноаварския период не означават преселване на население, но все пак трябва да се признае, че промените в материалната култура на Аварския хаганат, започнали към 650 - 670/680 г., са част от промените, установени по археологически път, които обхващат различни части на Европа през последната трета на VII в. като резултат от разпадането на Старата Велика България. Неговото мнение е, че „това дава основание началото на средно- аварския период да продължи да се наблюдава в новооткритите материали от гледна точка на възможни етнически размествания, станали причина за появата на нови типове предмети“¹¹⁴. Ако е вярна хипотезата, че Куберовите българи предизвикат значителни промени в етническия състав и материалната култура на населението в Аварския хаганат, те са били многобройни. За съжаление не разполагаме с писмени данни за тяхната численост.

Настаняването в Панонската низина на людете, предвождани от четвъртия Кубратов син, засилва българския етнически елемент в Аварския хаганат. Още в края на IV - началото на V в. част от (пра)българските племена от региона на Северното Причерноморие последват хуните при тяхното движение на запад и се заселват в пределите на Панония¹¹⁵. В началото на V в. панонските българи разгромяват лангобардите, убиват техния крал Агелмунд и отвеждат в плен дъщеря му. Синът на Агелмунд, Ламисио, се отправя на поход срещу българите и им нанася поражение, отмъщавайки за баща си¹¹⁶. В края на V и началото на VI в. панонските българи се сражават в района на Сирмиум (Срем, дн. Сремска Митровица в Сърбия) срещу остготите като съюзници на гепидите. Павел Дякон пише, че през 488 г. остготския крал Теодорих побеждава и погубва гепидския крал Трапстила и „българския крал Бусан“ (Busan... Vulgarorum regem)¹¹⁷, но според Магнус Феликс Енодий българският предводител не е убит, а само ранен в битката: „Пред очите ми е вождът на българите (Vulgarum ductor), повален от десницата ти, която защитава свободата. Той не бе убит, за да не изчезне за историята, но той не остана и непокътнат, за да не проявява по-нататък дързост и за да остане там, в своето непобедимо племе, жив свидетел на твоята сила. Ако той беше получил смъртоносна рана, ти щеше да победиш човека, а като остана жив, той си унизи потеклото“¹¹⁸. Тези сведения са сред най-ранните за български владетел. Енодий се обръща към остготския крал Теодорих със следните думи: „По-рано [българите] вярваха, че светът е отворен за тях, сега смятат, че е затворена тази част от него, която ти пазиш“¹¹⁹. През 504 г. панонските българи и гепидите отново се сблъскват с остготите при Сирмиум. Касиодор Сенатор отбелязва, че „благодарение на храбростта на господаря крал Теодорих българите били победени и Италия си възвърнала Сирмиум“¹²⁰. Същият автор подчертава, че в тази битка смелият остготски благородник Толуин „унищожил страшните по целия свят българи“¹²¹. През следващата година българи и остготи пак влизат в сражение. Остготският пълководец Пиция идва на помощ на гепида Мундо, срещу когото е изпратена византийска армия, подкрепена от многоброен български отряд¹²². И отново, след кървава битка, победата е на страната на остготите. Магнус Феликс Енодий ярко описва оспорваното и яростно стълкновение: „Дълго време изходът на сражението се колеба върху несигурните везни на победата, понеже и двете страни проявиха еднакво ожесточение в битката. Сблъскваха се два народа, на които бягството не бе помагало във време на сражение. И готите, и българите са учудени, че се намират люде, подобни на тях, и че виждат сред човешкия род противник, равен на себе си... Обърнат беше в бягство българският народ и с това, че се спаси, беше наказан по-тежко. Разтърсвана от копитата на конете, земята затрепери. След като видяха, че са вън от всякаква опасност, те, викайки силно, продължиха да се движат бързо. Боже, небесни съднико, умножи дадените в изобилие дарове! Те, които никога не се съмняваха в победата си и на които се учудваше светът, сега се оттеглят след като загубиха бойните си знамена, и смутени от това, че са оцелели, се провикват, че са много по-щастливи онези, на които се бе паднало да загинат“¹²³. Сведенията на западните автори представят панонските българи като значителна военна сила. Те са описвани като „свръхвоини“, като страшни и непобедими в сражение бойци.

Аварите увличат със себе си част от кутригурите, които увеличават българския етнически потенциал в Панония¹²⁴. След като стават подвластни на аварите, панонските българи запазват значително самоуправление и вземат активно участие в аварските походи. През 597 г. дружина от 1000 българи, поданици на аварския хаган, се сблъсква в Долна Мизия с византийска военна част и я обръща в бягство¹²⁵. В 598 г. българи, също подвластни на хагана, превземат Сингидунум (дн. Белград в Сърбия) и се настаняват в града. Ромейският стратег Приск изпраща кораби по Дунав, разрушава крепостта и прогонва българите от нея¹²⁶. Така българите за пръв път свързват съдбата си с града, който ще се превърне в една от най-мощните твърдини на Средновековна България. Силни български военни контингенти участват в аварските обсади на Солун (617 или 618 г.)¹²⁷ и Цариград (626 г.)¹²⁸. За значението и многочислеността на панонските българи говори фактът, че през 631/632 г. те издигат свой кандидат за хаганския трон. Избранникът на българите несъмнено е бил техен силен и влиятелен вожд. Българският и аварският претендент за престола събират войски и се стига до кървава гражданска война. Победени от аварите, 9000 българи заедно с жените и децата си намират убежище в Бавария, но по заповед на франкския крал Дагоберт I Добрия (629 - 639) баварците избиват по-голямата част от бегълците¹²⁹. Други българи остават да живеят в аварската държава и вероятно немалко от тях се присъединяват към Кубер и подвластното му население при похода му на юг от Дунав¹³⁰. Някои изследователи смятат, че неговият приближен сановник Мавър произхожда от панонските българи, заради знанието му на латински език и дейното му участие като един от предводителите в опустошителните аварски походи¹³¹. Въпреки че е български вожд, Мавър не си съперничи с Кубер за властта, а се задоволява да бъде негов най-доверен боил. Това също подсказва за владетелския произход на Кубер.

В агиографския цикъл „Чудесата на св. Димитър Солунски“ изрично се посочва, че Кубер и Мавър са българи. Разказът за техния опит да превземат Солун е озаглавен: „За междуособната война, тайно замислена срещу нашия град от българите Мавър и Кубер“ (Περὶ  τοῦ μελετηθέντος κρυπτῶς ἐμφυλίου πολέμου κατὰ της πόλεως παρὰ τοῦ Μαύρου καὶ  Κούβερ τῶν Βουλγάρων)¹³². За знатния род на Кубер говори и фактът, че аварският хаган го поставя за архонт (предводител, княз, владетел, началник) на потомците на заселените в Сремската област ромеи, отвлечени при аварските походи срещу Византийската империя¹³³. По името на областта, в която са настанени, тези бивши ромейски поданици започват да се наричат „сермисиани“. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ пише, че с течение на времето „те се смесиха с българи, авари и останалите племена (ἐπιμιγέντες μετὰ Βουλγάρων καὶ  Αβάρων καὶ τῶν λοιπῶν ἐθνικῶν), родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ“¹³⁴. Аварският хаган поставя за техен предводител Кубер и това е голямата му грешка. След като разбира, че потомците на ромеите копнеят да се завърнат по родните места на своите предци, Кубер обмисля и стига до решение. То е рисковано, но води до успех. Кубер се отправя със своите българи и със „сермисианите“ към ромейските предели. Аварският хаган ги преследва, но е разгромен в пет или шест сражения. Надмощието на българския предводител е пълно - хаганът е принуден да се спасява с бягство на север¹³⁵. След неуспешната обсада на Цариград (626 г.), междуособните борби от 631/632 г. и отцепването на българите от източния дял на хаганата през 632 г., аварската държава вече няма предишното си страховито могъщество, но остава значителна европейска сила. Показателно е, че Аспаруховите българи полагат големи грижи за защитата на своята държава от аварите, като преместват на българо-аварската граница част от подчинените си славянски племена и изграждат система от мощни отбранителни валове. Дори при упадъка на хаганата, в средата на VIII в., фрайзингският епископ Арбео (ок. 764/765 - 782) характеризира аварския народ като „твърдото племе на аварите“ (robustam gentem Avarorum)¹³⁶. Затова успехът на Кубер и неговите воини срещу силната войска на хагана е забележителен. За „изхода“ на българския предводител и подвластното му население намеква цариградският патриарх Николай Мистик в едно от писмата си до цар Симеон Велики. Той нарича българите „издънка“ на аварите и „техни роби и бежанци“¹³⁷.

Завръщането на „сермисианите“ става над 60 години след отвличането на техните предци от аварите. Като се имат предвид военните действия между Аварския хаганат и Византия от 617 - 619 г. и аваро-славянската обсада на Солун, датирана в 617 или 618 г.¹³⁸, завръщането трябва да е предприето към 680 г. В тази връзка е интересно сходството при действията на Аспарух и Кубер не само в почти едновременното им заселване на юг от Дунав, а и във военните им сблъсъци с Аварския хаганат. При настаняването си в новите земи Аспаруховите българи воюват с хаганата и побеждават. Според арменския географ Ананий Ширакаци аварите са прогонени на запад¹³⁹. Вероятно българо-аварският военен конфликт е преди битката при Онгъла (680 г.)¹⁴⁰. В зависимост от това дали Аспаруховите или Куберовите българи първи са започнали военни действия срещу аварите, пораженията, които Кубер нанася на хагана, биха улеснили победата на Аспарух и обратно - настъплението на Аспаруховите българи срещу аварската държава би я отслабило и спомогнало за успешните действия на Кубер.

Част от старите панонски българи и от новодошлите Куберови българи не последват българския вожд. Тяхното оставане в Аварския хаганат не е фатално за успеха на начинанието на Кубер, но намалява военния му потенциал и ограничава броя на хората, на които може да разчита. През първите десетилетия на IX в. повечето от българите, останали при аварите, са включени в Плисковска България, която доунищожава аварската държава и присъединява земите в Трансилвания и Банат, чак до територията между Средния Дунав и Тиса.

След като преминава Дунав, Кубер потегля на юг и с цялото си подвластно население се настанява в Керамисийското поле¹⁴¹. Заради стратегическото разположение на античното селище Ceramie, на негово име е наречено дн. Прилепско поле - Керамисийско. Равенският аноним в своята Космография (началото на VIII в.) отбелязва Ceramie като град¹⁴². В римския пътеводител Tabula Peutingariana (II - III в.) Ceramie е едно от селищата на пътя между градовете Сердика и Хераклея (дн. гр. Битоля в Македония). Ceramie е разположена на 36 римски мили (т. е. 55 км) от античния град Стоби¹⁴³. Това отговаря на разстоянието между Стоби и дн. гр. Прилеп¹⁴⁴. Ceramie се локализира от Иван Микулчич на „Маркови кули“ - висок 120 - 180 м рид от стръмни гранитни скали. Там се е намирало антично селище, чиято укрепена част от предримско време обхваща 5 - 6 хка. През римския период поселищният живот се разширява на южното и югозападното подножие - там се оформя голямо селище. Значението на Ceramie е в стратегическото му разположение - при него се кръстосват пет пътища¹⁴⁵.

(Пра)българският аул при дн. с. Дебреще, в местността „Градище“, на 23 км северозападно от Прилеп, също е свидетелство за настаняването на Куберовите българи в Прилепското поле. Македонският археолог Иван Микулчич пише: „Следващият аул, изграден в нашите краища, се намирал несъмнено в руините на римската крайпътна крепост Дебреще... В некропола Млака при твърдината в Дебреще, Прилеп, са разкопани гробове с находки от късния 7 и 8 век. Те са частично или цялостно кремирани и не са нито ромейски, нито славянски. Става дума най-вероятно за кутригурите. Това протобългарско племе, под водачеството на Кубер и подчинено на аварския хаган в Панония, около 680 г. се отцепило от аварите и тръгнало към Солун“¹⁴⁶.

Въпреки че най-обоснованата хипотеза е, че Керамисийското поле е Прилепското, има и различни мнения. Според някои изследователи е Битолското.¹⁴⁷ Твърде вероятни са хипотезите за двуделното поле на Прилеп и Битоля¹⁴⁸ или цялото триделно поле на Прилеп, Битоля и Лерин, което заема площ от около 4000 кв. км. Битолско-Прилепско-Леринското поле се нарича „Пелагонийско поле“. То е едно от най-плодородните в историко-географската област Македония¹⁴⁹. Гьорче Петров (1865 - 1921) го описва така: „То [Пелагонийското поле] е естествена продълговата равнина, дълга от север към юг 14 часа, широка от изток към запад 4 - 6 часа. Заградено е от всичките страни с високи планини като със стени. От изток го загражда Селечката планина и началото на Нидже, от запад - Пелистерската и Крушовската планински вериги, от юг - отлогите на Вич планина, а от север и северозапад - Даутица, Мукос, Преслоп и Козяк. Според местоположението и вида си, то се разделя на Прилепско, Битолско и Леринско полета“¹⁵⁰. Коста Аджиевски дава следните данни: „Пелагонийската котловина е оградена най-вече със средно високи планини. От запад това са Баба, Бигла, Древник и Бушова (Крушевска) планина; от север Даутица; от изток Бабуна, Козяк, Дрен, Селечка планина и Нидже, а от южната страна, която е малко по-отворена, я загражда Нередската планина“. Той също посочва, че Пелагонийската равнина е разделена на три дяла: Прилепско, Битолско и Леринско полета¹⁵¹. В средните векове „Пелагония“ се използва като название на Битоля, а освен това като географско име за Битолското поле или за триделното поле на Прилеп, Битоля и Лерин¹⁵².

Показателно е, че Пелагонийското поле, което се смята за „ядро“ на Куберова България, е едно от средищата на българската държавност по времето на цар Самуил и неговите наследници и е сред най-силните центрове на съпротива срещу византийските нашественици. Вероятно потомци на Куберовите българи продължават да обитават пределите на Прилеп и Битоля и по тази причина, опирайки се на тамошното българско население, царете Гаврил-Роман Радомир (1014 - 1015) и Иван Владислав (1015 - 1018) превръщат Битолската крепост в една от своите владетелски резиденции¹⁵³. В твърдината се намират дворците на Гаврил-Роман Радомир, които ромеите изгарят през есента на 1014 г.¹⁵⁴ Вероятно Битоля е резиденция на престолонаследника още преди смъртта на цар Самуил¹⁵⁵. Възможно е Гаврил-Роман Радомир да е управлявал района на Пелагония като съвладетел на своя баща¹⁵⁶. Битолският надпис от 1015/1016 г. съобщава, че на 20 октомври 1015 г. цар Иван Владислав започва да възстановява крепостта „за убежище и за спасение и за живота на българите“¹⁵⁷. До покоряването на България (1018 г.) Битоля вероятно е царска резиденция успоредно с Охрид¹⁵⁸. През лятото на 1015 г. византийският император Василий II Българоубиец (976 - 1025) разорява Пелагонийското поле и други български райони, отново ослепявайки пленените българи¹⁵⁹. Когато се отправя към Охрид, василевсът оставя в тила си войска, предвождана от стратега Георги Гонициат и протоспатария Орест Ехмалатос (Пленника), и заповядва на двамата пълководци да опустошават „полето на Пелагония“¹⁶⁰. Явно Василий II полага големи усилия да сломи бранителите на тази средищна област на българската съпротива, нанасяйки удари последователно и упорито. В тази връзка големият френски византинист Гюстав Шлюмберже (1844 - 1929) отбелязва: „Тук именно, в тези отдалечени краища [Пелагония - б.а.], където, откакто царувал Василий, не се била явявала византийска войска, туптяло сърцето на независима България“¹⁶¹. Именно в Пелагонийското поле българите нанасят последното голямо поражение на ромеите в гигантския българо-византийски двубой. Предвождани от болярина Ивац, „мъж твърде виден и изпитан“, българите изтребват до крак войската на Георги Гонициат и Орест Ехмалатос¹⁶². Етническата принадлежност на Ивац е категорично показана в съчинението на Йоан Скилица. Боляринът е определен като българин (ώς Βούλγαρος μὲν αὐτός)¹⁶³, а войниците му - като българи (Βούλγαροι)¹⁶⁴. Може би в земите около Битоля и Прилеп са се намирали родовите владения на българския велможа¹⁶⁵. Не е случаен фактът, че по време на въстанието на Петър Делян (1040 - 1041) Мануил Ивац, потомък (най-вероятно син) на Ивац, отбранява района на Прилеп и издига дървена преграда при града, за да възпре настъпващите ромейски войски¹⁶⁶. Съществува хипотеза, че названието на планинския проход Плетвар, на 8 км североизточно от Прилеп, произхожда от преградата на българския първенец¹⁶⁷. Самият Прилеп се споменава за пръв път в изворите през 1014 г. По време на разгрома в Ключката клисура (29 юли 1014 г.) престолонаследникът Гаврил-Роман Радомир спасява баща си Самуил и го отвежда в крепостта Прилеп¹⁶⁸. Зад стените на тази твърдина българският цар намира временно убежище, преди да отиде в Преспа. В края на октомври 1014 г. Василий II завладява крепостите Прилеп и Ступион¹⁶⁹. За разлика от Прилепската твърдина, Битоля създава големи трудности за ромеите. Василий II продължава с ударите си по българите в Битолското поле. През пролетта на 1017 г. той отново изпраща войска в „полетата на Пелагония“¹⁷⁰. Въпреки усилията си, византийският император не успява със сила да овладее този жизнено важен за Българското царство район. Едва след гибелта на цар Иван Владислав под стените на адриатическата крепост Драч през февруари 1018 г., разколебаните защитници на Битоля предават града на василевса¹⁷¹. По време на „Българската епопея“ Битоля и Прилеп са сред най-значимите „брънки“ от отбраната на Вътрешната област на Българското царство, затова и византийците насочват ударите си към тях. В Южна Пелагония, на 20 км североизточно от гр. Лерин (дн. Флорина), се е издигала още една от укрепените Самуилови резиденции - Сетина. В нея са се намирали дворци на българския цар, било е складирано и голямо количество жито¹⁷². Тези данни показват колко важно за Самуилова България е Пелагонийското поле с неговите силни крепости и храбро българско население. За съжаление археологическите находки от VII - началото на IX в. в този регион са редки¹⁷³.

Други автори търсят мястото на заселване на Куберовите българи и „сермисианите“ в района на античния град Пела¹⁷⁴. Съществува и мнението, че Керамисийското (или Сирмисийско) поле е наречено на „сермисианите“ и обитаваната преди от тях Сремска област¹⁷⁵. Също така интерес представлява хипотезата, че Керамисийското поле е полето, разположено на запад от крепостните стени на Солун, а името му произхожда от тамошните керамични работилници и пещи, които през V и VI в. задоволяват нуждите на града от тухли и керемиди¹⁷⁶. Ориентир за обхвата на територията, заселена от българите и сермисианите, е разположението в съседство с нея на славянското племе драгувити, което е задължено от василевса да снабдява новите заселници с храна. Според Йоан Камениат, в началото на X в. драгувитите обитават Солунското поле на запад от града¹⁷⁷. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ пише за „драгувитските племена, които се намираха близо до нас [т. е. до Солун]“. Поселищата на драгувитите могат да се простират на голяма територия - от околностите на Солун до Прилепското поле, но в „Чудесата“ има важно сведение, което ориентира за разположението на това славянско племе. Когато „сермисианите“ влизат в колибите на драгувитите за храна, ги разпитват за Солун и научавайки, че градът не е далеч от тях, отиват в него със семействата си. Трудно може да се каже, че разстоянието между Прилепското поле и Солун от около 200 км е близко. Явно територията, заета от поданиците на Кубер, достига близо до големия град. „Чичовците“ на Тервел са отбелязани при Солун в един от мадарските надписи. По-късно сваленият византийски император Анастасий II (Артемий) е заточен в манастир край Солун, в „земята на борджаните“. Възможно е Куберова България да се е разширила на югоизток към Солун, който представлява голям икономически и цивилизационен център, притегателен за новите заселници. Хипотезата, че Керамисийското поле е полето западно от Солун, е любопитна, но Куберовите българи биха били твърде уязвими и незащитени в непосредствена близост до големия град. Най-вероятно Пелагонийското поле е „ядро“ на политическата формация на Кубер, която е контролирала значително по-голяма територия. По същия начин първоначалният център на Аспаруховите българи е лагерът при дн. с. Никулицел в Северна Добруджа, но те владеят многократно по-обширна територия¹⁷⁸. Едва ли Кубер би се титулувал „хаган“, ако е господствал само над Пелагонийското поле, а не над едно значително по площ пространство. Големият брой рунически знаци, открити в района на р. Брегалница, са причина някои изследователи да предполагат, че и този район е бил контролиран от Куберовите българи¹⁷⁹. Техните обиталища се простират и източно от Солун, за което свидетелстват военните им действия срещу Юстиниан II и някои скални рисунки-графити в района на пл. Пангей, пл. Лекани и др. Значителен брой коланни елементи със старобългарски произход, които ще бъдат разгледани по-нататък, са намерени в района на гр. Скопие (Скупи, Таор, Лешница, Скопско кале). Съществува възможност и Скопско да е било под контрола на Куберовите българи. Разбира се, възможно е българи да са се настанили там през първата половина на IX в., когато Плисковска България присъединява историко-географската област Македония. Във всеки случай районът на Скопие е много важен в борбата на цар Самуил и неговите приемници срещу ромейското нашествие. Скопие е един от столичните градове на Българското царство по това време, а за известен период от време играе ролята на „първа“ столица¹⁸⁰. В него резидира българският цар Роман-Симеон (978 - 991, | 997)¹⁸¹. Дори когато Охрид е „главен град на цяла България“, в Скопие се намира „първият и най-боеспособен отряд на Самуил“¹⁸². Показателно е, че Скопие е избран за център на византийската тема България след завладяването на Българското царство през 1018 г.¹⁸³

По-късно Куберовите българи изглежда разширяват владенията си на запад и югозапад, в природно защитени и по-малко уязвими от ромеите райони. Това показват съкровищата от Врап (южно от дн. гр. Тирана) и Ерсеке (в района на дн. гр. Корча в Южна Албания). Фактът, че Врап се намира само на около 30 км югоизточно от Драч, не трябва да ни учудва - въпреки че адриатическият град е под български контрол само за кратки периоди, неговата област е част от българското етническо пространство до XII - XIII в. Западни хронисти пишат, че България започва от Драч¹⁸⁴. През 1040 г. войската на драчкия стратег, която в мнозинството си е набрана от местното българско население, се разбунтува и провъзгласява един воин на име Тихомир за „цар на България“¹⁸⁵. Йоан Зонара подчертава, че Тихомир е „българин по род“ (Τειχομηρὸν κεκλημενον, ἐκ δὲ γενους φύντα Βουλγαρικοῦ)¹⁸⁶. Българите имат позиции и в самия Драч - фамилията Хризилий, с български произход¹⁸⁷, е една от водещите в града. Агата, дъщеря на драчкия протевон (управител) Йоан Хризилий, е съпруга на цар Самуил. От техния брак се ражда бъдещият български цар Гаврил-Роман Радомир¹⁸⁸.

В района на Корча, където е открито съкровището от Ерсеке, се е намирал прочутият български град Девол, през IX - X в. център на комитат и дори най-вероятно средище на цялата „трета част на Българското царство“. Градът се локализира при дн. с. Звезда¹⁸⁹, а напоследък - при дн. с. Божиград¹⁹⁰. Българският владетел Борис I-Михаил (852 - 889) предоставя на св. Климент Охридски „три от най-хубавите къщи в Девол, принадлежащи на комитски род“ (τοῦ γένους τῶν κομήτων)¹⁹¹. Анализирайки сведението на Йоан Скилица, че през 1018 г. боляринът Ивац намира убежище в укрепената царска резиденция Пронища (Копринища) в непристъпната планина Врохот (Връхот = Върхът), Димитър Бело и Роберт Дамо смятат, че тази планинска твърдина също се е намирала в Корчанско, близо до с. Николица, в пл. Рахут (mali-i Rahut)¹⁹². Ако тяхното предположение е вярно, районът на Корча със значимите крепости Девол и (евентуално) Копринища се очертава като важно средище на българската държавност в югозападните земи през Ранното Средновековие. По горното течение на р. Девол, Корчанско, има редица старинни български селищни имена, сред които е и „Синица“. Според някои мнения то означава „малка крепост“ и произлиза от старобългарската дума „синь“ („крепост“), която се среща в Супрасълския сборник. Смята се, че тя има (пра)български произход¹⁹³.

Съкровищата от Врап и Ерсеке са укрити, когато наследниците на Кубер търсят убежище в албанските планини от войската на византийския император Лъв III Сириец (717 - 741). Любопитна „повторяемост“ на събитията наблюдаваме през 1018 г. - в дн. Албания са някои от последните български огнища на съпротива срещу ромейските завоеватели. Престолонаследникът Пресиан и братята му Алусиан и Аарон се защитават в планината Томор, Ивац се брани в царската резиденция Пронища (Копринища) в планината Врохот, Елинаг (Елемаг) Сфранцис - в крепостта Белград (дн. Берат), а Гавра (?) - в твърдината Ракова (Оряхово)¹⁹⁴. Албанските планини дават закрила на част от Куберовите българи, а три столетия по-късно, в 1018 г., се превръщат в едни от последните „твърдини“ на българската държавна независимост. Тези непристъпни планини представляват сигурно убежище в случай на опасност. Величествената планина Томор, с надморско равнище средно 1000 м и най-висок връх (дн. Партизан) 2417 м, е ярко описана от Гюстав Шлюмберже: „мрачния и навъсен Тморос... най-високия и недостъпен връх на Керавунската верига, гигантски конус, който се издига на югоизток от Берат, една планина с пресечени стръмни склонове, с диви и страховити урви, която изглежда шеметно висока“¹⁹⁵. Затова българите издигат редица мощни крепости в днешните албански земи - Девол, Главиница, Копринища, Белград (дн. Берат), Ракова/ Оряхово и др.

Данните от изворите показват, че двата основни елемента от подвластното население на Кубер са българите и „сермисианите“, като последните са смесица от ромеи, българи, авари и др. В „Чудесата на св. Димитър Солунски“ се подчертава, че освен с българи и авари, потомците на пленените византийци се смесват и с други племена. Несъмнено сред тези племена има и славяни. Показателно е, че Мавър знае и славянски език. Вероятно Кубер и неговите наследници постепенно започват да контролират една значителна територия - от земи източно от Солун до някои райони в дн. Албания. На югоизток владенията им достигат до земите на драгувитите, разположени между Солун и Верея (Бер).