Средновековна България

Редица чуждестранни учени отделят място в своите изследвания на съдбата на „другата“ България на Балканския полуостров. В повечето случаи сведенията, които изнасят, са откъслечни и от тях не могат да се направят изводи за ролята на Куберовите българи на полуострова. Разбира се, това се дължи и на оскъдните извори.

Още през 1839 г. немският учен Готлиб Лукас Фридрих Тафел (1787 - 1860) разглежда сведенията в „Чудесата на св. Димитър Солунски“ за настаняването на Куберовите българи и „сермисианите“ на Керамисийското поле и обръща внимание, че Кубер и Мавър са назовани в агиографското произведение „българи“. Затова изследователят смята, че „варварите“, заселили се заедно със „сермисианите“ в новите земи, са били главно българи, след като българи са били и предводителите на похода - Кубер и Мавър (Iamque interroganti quinam ii barbari fuerint, Bulgaros potissimum fuise respondebis: siquidem duces expeditionis Bulgari duo fuere, Cuberus et Maurus)⁷⁵.

В монографията си „История на Първото българско царство“ (1930 г.) британският учен Стивън Рънсиман (1903 - 2000) смята, че „от 675 до 677 г. големият град Солун бил обсаден от прабългарски орди, съюзени с бунтуващите се славяни от околните земи“. Той също не приема хипотезата Кубрат и Кубер да са един и същ човек, но също така изказва съмнение Кубер да е четвъртият Кубратов син: „Не е изключено, но все пак е малко вероятно четвъртият Кубратов син да е бил толкова деен. От друга страна, явната прилика между имената Кубрат и Кубер не бива да ни изкушава да съдим прибързано, че става дума за една и съща личност. Все пак сходството може би не е съвсем случайно. Кубрат все още бил единственият велик българин, за когото светът бил чувал дотогава. Така че е възможно солунчани да са нарекли местния прабългарски вожд с неговото име, само че изопачено. Или пък просто в мартиролога имената са напълно объркани. Но като че ли е най-добре да не се правят опити за разкрасяване на известните ни факти и да не се търси връзка - родствена или именна, между Кубер и хан Кубрат. Кубер е бил просто някой прабългарски вожд, който може да е бил в авангарда на Аспаруховите нашественици, но по-вероятно, имайки предвид географията на Балканите, е дошъл от Панония. Възможно е да е бил Кубратов син, обиколил много земи; възможно е да е въстанал срещу аварите заедно с Алциок или пък по-късно, независимо от него. Във всеки случай след дългата обсада, прекратена едва след намесата на светията, за Кубер не се чува нищо повече. Племената му се смесили със своите съюзници славяните и били асимилирани от тях. Така те поставили основите на българските претенции относно Македония“⁷⁶.

От личността на Кубер се интересува и британският историк Робърт Браунинг (1914 - 1997): „Споменаването в каменния надпис от Мадара, вероятно от времето на хан Тервел, на „моите чичовци в Солун“ подсказва, че Кубер наистина бил българин и син на Кубрат. Ако е така, неговото установяване на някогашна ромейска територия, изпълнена със славяни, има близко сходство с това, което става в Североизточните Балкани“⁷⁷.

Френският историк Пол Льомерл (1903 - 1989) е един от малкото чужди автори, които подробно проучват опита на Кубер да превземе Солун и да превърне града в столица на своята държава. Дръзкият замисъл на българския вожд е наречен от П. Льомерл „голямата цел на Кубер“ (le grand dessein de Kouber). След като накратко разглежда създаването на Аспарухова България, френският историк обобщава: „Това е произходът на първата българска държава на самата територия на Византийската империя“. После в тази връзка задава следните въпроси: „Дали Кубер формира аналогична цел? Не беше ли предотвратена нейната реализация, само заради недостатъчните му сили и неговата отдалеченост от основните бази на българската мощ? С други думи, не е ли той един неуспял Аспарух?“ (est-il un Asparuch a echoue)⁷⁸. Сравнението с основателя на Дунавска България е твърде сполучливо. В същото време Кубер може да бъде определен отчасти като „втори Аспарух“, тъй като създава втора българска политическа формация на Балканите.

Когато разглежда сведенията за Куберовите българи, руският учен Генадий Литаврин (1925 - 2009) стига до някои пресилени изводи: „Известно е, че Кубер (предполагаемият брат на Аспарух) изобщо не координирал с него своите действия. В обединението на Кубер протобългарите представлявали само неговото ядро, а основната маса се състояла от славяни, родени в Панония от смесени бракове, и потомци на пленените ромеи, които в мнозинството си напуснали Кубер след пристигането в земите на империята [Византийската]. Драгувитите не били съюзници на Кубер: те носили допълнителни тежести за изхранването на неговото войнство. Сред вождовете на дружината на Кубер нямало единство: заговорът с цел завладяването на Тесалоника бил разкрит на императора от собствения син на най-близкия съратник на Кубер, Мавър. И главното - нямало никакви данни за съхраняването на протобългарското обединение в Македония след провала на заговора, т.е. след 687 г.“ Той посочва, че „крайната малочисленост“ на (пра)българския етнически елемент в историко-географската област Македония се откроява „даже в сравнение с неговата относителна тежест в самата България през VII в.“⁷⁹ Наистина няма преки данни за координация на действията на Аспаруховите и Куберовите българи, но категоричното ѝ отричане също е неправилно. Несъмнено сред подвластното население, с което Кубер се настанява в Керамисийското поле, има славяни, но е твърде пресилено да се твърди, че те са основният му етнически масив. Подобни данни в изворите липсват. Да, от „Чудесата на св. Димитър Солунски“ не може да се съди, че драгувитите и други славянски племена в Солунско са съюзници на Кубер, но сведенията в Хронографията на Теофан Изповедник показват, че по време на византийския поход от 688 - 689 г. срещу „Склавиния и България“ Куберовите българи действат като съюзници и защитници на славяните. Мнението, че сред вождовете на Куберовите българи няма единство, защото синът на Мавър издава неговите планове на василевса, също е неточно. Мавър е верен на Кубер и неотклонно следва общата им цел. Трябва да бъде отхвърлено и твърдението, че след разкриването на заговора за превземането на Солун повече няма никакви данни за политическата формация на Кубер. Мнението за „крайната малочисленост“ на Куберовите българи също е неправилно. Българите на Кубер са по-малочислени от Аспаруховите българи, но за да разгромят ромеите през 689 г. техният брой е бил значителен. Не може „крайно малобройно“ население да нанесе подобно тежко поражение на отбраната войска на ромейския император, която, за да победи славянските племена в Македония и да плени толкова много славяни, трябва да е наброявала поне няколко десетки хиляди души. Освен това мнението за малобройността на Аспаруховите българи⁸⁰, които Г. Литаврин сравнява с Куберовите, отдавна е преодоляно в историческата наука⁸¹. Фактът, че Аспаруховите българи побеждават могъщата Византийска империя и я принуждават да им плаща данък, а в същото време успешно се отбраняват срещу Хазарския хаганат, показва значителния им човешки и военен потенциал.

В друго свое изследване руският учен отстъпва отчасти от своите предишни тези. Според него, неуспехът на българския вожд да овладее Солун не довежда до унищожаването на неговата политическа формация - тя съхранява автономията си в течение на 30 - 40 години, признавайки византийското върховенство. Г. Литаврин заключава, че значението на Куберовите българи трудно може да се съпостави с ролята във формирането на българската държава и народност, която играят техните съплеменници, предвождани от Аспарух⁸².

Владислав Попович стига до извода, че Кубер и подвластното му население се настаняват на Керамисийското поле между лятото на 678 - лятото на 681 г., най-вероятно през 679 - 680 г.⁸³ Той смята, че в резултат на военната кампания на Юстиниан II от 688 - 689 г. Кубер и хората му търсят спасение в земите на дн. Албания, за което свидетелстват съкровищата от Врап и Ерсеке⁸⁴.

Американският учен с румънски произход Флорин Курта накратко се спира върху въпроса с Кубер и неговото подвластно население. Медиевистът подчертава, че Кубер е българин. Той смята, че конфликтът между българския вожд и аварския хаган се е разразил през 680/681 г. Според него „значителната армия“ на Кубер се настанява „в близост до днешна Битоля, недалеч от гръцко-македонската граница“⁸⁵.

Албанският изследовател Раки Васил Бело подчертава в своя статия, посветена на българското политическо и етническо присъствие в дн. Албания през Средновековието: „Прабългарите на хан Кубер заселват части на днешна Македония още през VII в., а оттук са тръгнали и към южните части на днешна Албания. Това се случва почти по същото време, когато и другият брат на Кубер, хан Аспарух през 681 г. създава Първата българска държава по устието на река Дунав. На заселването на Куберовите българи от някои историци се гледа като изграждане на втора българска държава. Така че на Балканите по това време имаме две български държави: Аспарухова и Куберова, като в последната влизат и земи от днешна Албания“⁸⁶.

Някои чужди изследователи не само подценяват, но и отричат ролята на Куберовите българи на Балканите. Изопачават се контактите им със славянските племена и се правят опити да се търси противопоставяне между тях и славяните в историко-географската област Македония, за каквото липсват данни. Подобни са изводите на Олга Иванова в нейните коментари към агиографското съчинение „Чудесата на св. Димитър Солунски“.

Тя пренебрегва сведението за Тервеловите чичовци в Солунско и смята, че хипотезата, че Кубер е четвъртият син на Кубрат, няма сериозна аргументация и затова този въпрос остава открит⁸⁷. Според нея, отношенията на хората на българския вожд със съседните славянски племена „били напрегнати и небезопасни и за двете страни“ (?)⁸⁸, а славяните по-скоро са заинтересовани от „скорошното унищожение на лагера на Кубер на тяхната територия“⁸⁹. Нейното мнение е, че при опита за превземане на Солун, Кубер и Мавър не се опитват да се опрат на околните славянски племена, защото техните отношения са били далече от приятелски⁹⁰. В „Чудесата на св. Димитар Солунски“ изобщо няма сведения, които да подкрепят подобни изводи. Напротив, походът на Юстиниан II от 688 - 689 г. е срещу двуструктурната политическа формация на Кубер, наречена „Склавиния и България“, а тогава Куберовите българи се изстъпват като защитници на местните славянски племена и се опитват да спрат византийското напредване към Солун. О. Иванова пише, че ако плановете на Кубер и Мавър се бяха осъществили поне частично, резултатите от техните действия в района на Солун биха били по-забележими в историята⁹¹.

Австрийският историк Валтер Пол също не приема тезата на В. Бешевлиев и други учени, че Кубер е четвъртият Кубратов син и отрича връзката между българския вожд и надписа на кан Тервел за „чичовците в Солунско“⁹². Той извежда редица аргументи, които обаче могат да бъдат оспорени. Според него кан Тервел не би възхвалявал своите чичовци за това, че не са приели да помогнат на Юстиниан II, след като са сторили нещо напълно противоположно на неговите действия. Тук не става въпрос за възхвала, а за констатация на българския владетел, че неговите чичовци не са се доверили на ексимператора и не са го подкрепили. Може би така той изтъква, че сам, единствено със своите военни сили, е помогнал на Юстиниан II. Затова кан Тервел с гордост подчертава в същия надпис: „Императорът с мен добре победи“. Следващият аргумент на В. Пол е, че в надписа пише не за чичо, а за чичовци, а в „Чудесата“ няма дори намек, че Мавър е брат на Кубер. Освен това той подчертава, че Мавър е бил въвлечен в дворцовите конфликти около Юстиниан II и непоколебимо и предано го подкрепя. Наистина, със сигурност Мавър не е брат на Кубер. Но това не означава, че Кубер не е имал друг брат. Този аргумент на австрийския учен не отхвърля възможността Кубер и негов неизвестен по име брат да са чичовци на кан Тервел. Освен това Мавър по това време е откъснат от Кубер и неговите българи - първо предвожда „сермисианите и българите“ някъде в „тракийските области“, после е заточен в предградията на Цариград, а накрая се издига до висш византийски сановник. Друг аргумент на В. Пол: в „Чудесата“ няма никакви данни, че Кубер е брат на кан Аспарух, а би трябвало в агиографското съчинение да се обърне внимание върху този факт, за да се покаже като по-голяма опасността, от която светецът спасява Солун. Да, в „Чудесата“ няма подобно сведение, но там липсва каквато и да е информация за Аспарух. По това време дунавските българи са твърде отдалечени от Солун, за да представляват заплаха за града.

Историците от Р. Северна Македония отричат българския характер на политическата формация на Кубер и изопачават историческите факти. Типичен пример в това отношение е монографията на Коста Аджиевски „Пелагониjа во средниот век (От доагањето на словените до пагањето под турска власт)” (1994 г.). Историкът обвинява в тенденциозност Н. Милев и В. Златарски, които пишат за идването на подвластното население на Кубер в историко-географската област Македония⁹³, но самият той тенденциозно пренебрегва редица сведения за Куберовите българи. Също така ярък пример за тенденциозност е употребата от К. Аджиевски на редица ненаучни определения за Българското царство, неговия владетел и население при Самуил и приемниците му: „македонска държава“, „македонски владетел“, „македоно-византийска война“, „македонски войници“ и т. н.⁹⁴ Тези определения не намират абсолютно никаква подкрепа в изворите за Самуилова България. В произведенията на Йоан Скилица, Йоан Зонара, Кекавмен, Йоан Ставракий, Константин Манаси, Ефрем, Дуклянския презвитер и много други автори държавата на цар Самуил е наречена България, а жителите ѝ - българи. Изопачените от Аджиевски факти категорично се опровергават и от публикувания дори в неговата монография Битолски надпис от 1015/1016 г. на цар Иван Владислав (1015 - 1018), в който българският владетел се нарича „българин родом“, своя чичо цар Самуил назовава „самодържец български“ и подчертава, че е обновил крепостта Битоля „за убежище и за спасение и за живота на българите“⁹⁵. А когато средището на Българското царство се измества от дн. Североизточна България в югозападните български земи, нима там не се запазват царската и патриаршеската институция, службите на кавхана и ичиргу боила?⁹⁶ Понякога просто е необходимо да се четат историческите източници. Твърдения на автора, неподкрепени с нито един извор, като това, че Пелагония и други македонски области стават „жертва на завоевателната политика на княз Борис“⁹⁷, не е необходимо дори да бъдат коментирани. Трябва да се подчертае, че това са стандартните клишета на историците от Р. Северна Македония, чиято единствена цел е да бъде отречено нейното българско минало. Жалко е, че това изопачаване на историческите факти, пренебрегващо изворите, опорочава иначе в много отношения стойностното изследване на Аджиевски за областта Пелагония.

Сведения за евентуални (пра)български находки от дн. Р. Северна Македония, Албания, Северна Гърция и Родопите дават Йоахим Вернер, Иван Микулчич, Блага Алексова, Никос Чаусидис, Димитър Овчаров, Живко Аладжов, Станислав Станилов, Галина Грозданова и др. Някои от тези находки основателно се свързват с Куберовите българи - например богатите съкровища от Врап и Ерсеке.