Публикува се по:  Април 1876. Спомени,  С., 1986

Подбор и редакция: Светла Гюрова, Тихомир Тихов, Елисавета Миладинова

 

Панагюрище, Копривщица, Клисура, Стрелча, Поибрене, Мечка, Калугерово, Белово, Еледжик

 

 

Към другите части на сборника:

Април 1876. Спомени. IV Революционен окръг. Пловдив, Перущица, Батак, Брацигово.

Април 1876. Спомени. I Революционен окръг.

Април 1876. Спомени. Сливен, Ямбол, Враца, Разлог.

 

Тома Георгиев

 

ТОМА ГЕОРГИЕВ (ХАДЖИГЕОРГИЕВ). (Роден в 1857 г. в Панагюрище; убит в 1892 г. в София.) Революционен деец; делегат на Първото народно събрание в Оборище, участник в Априлското въстание, секретар на Георги Бенковски. Лежал в Софийския затвор. След общата амнистия се завърнал в Панагюрище и работил при Английската благотворителна мисия, оглавявана от Емили Странгфорт и Джеймс Лонг. Опълченец през Руско-турската война (1877—1878 г.). След Освобождението е секретар на Лозенградския окръжен съвет и финансов служител в София.

Публ. по: Георгиев, Тома. Бележки за средногорското въстание в 1876 година. С., печ. «Св. София», 1901. IV, 43 с. (с. 3—33, 37—41). Отпечатък от Юбилейна книжка за Априлското въстание на сп. «Мисъл», год. XI, кн. IV.

 

Бележки за Средногорското въстание

 

В Тракия идеята за свободата води началото си от събитията, произлезли в нея до последното въстание, събития, които много или малко подготвиха народа към една решителна борба за постигане на самостоятелен живот. По-забележителни от тия събития бяха: 1) проповедничеството на неуморимия поборник за българската свобода — Василия Левски; 2) решението на черковния въпрос в полза на българите; 3) Захарското въстание и 4) жаркият патриотизъм на мнозина от пловдивските и габровските въстаници, които не пожалиха ни труд, ни време да се впуснат в учителското поприще, посред несгодни за тях обстоятелства и да подготвят селянина към самосъзнание.

В 1875 година по избухване на Херцеговинското въстание духовете в Тракия захванаха да се вълнуват... Турското правителство започна да събира редифи, които изпроваждаше срещу въстаниците в Херцеговина, а същевременно начена да налага на населението по-тежък данък, който в системата на събирането представяше ужасна картина. Турското население, разядосано от развалата на спокойствието му, по причина на събирането редифи, не можа да не си отмъсти за това на горките българи, и то по един варварски начин.

Не само ония редифи, които отиваха в Херцеговина, правеха нечувани пакости на селата, през които минаваха, но и останалите почнаха, повече отколкото биваше обикновено, да обират, убиват и да правят разни насилия. В буйството си те не преставаха да се заканват, че е настъпил часът за изтреблението на «гяурите».

Частните приготовления следваха да се проявяват в по-обширен размер и не се мина много време и Захарското въстание избухна на 16 септемврий 1875 година. Турците поудовлетвориха малко разпаления си фанатизъм, като изклаха, избесиха и заточиха всичките по-главни дейци и участници в Захарското въстание, които им минаха на ръка, и обезоръжиха всичкото население в Захарско и Чирпанско. Турското правителство, уплашено да се не подпали огънят и другаде, взе строги мерки за ограничение на подобни движения както в Тракия, така и в България, а същевременно спря изпращането на турските редифи в Херцеговина, вероятно защото разчиташе на тяхното варварство и дива необузданост в случай на нужда в България и Тракия.

Смаяно от несполуката на първото въстание и от ужасите, с които турците го потушиха, тракийското население падна в отчаяние. По това време турците не преставаха да си играят с жалостната съдба на българското население. Положението ставаше нетърпимо. През месец ноемврий 1875 година тракийците, за да облекчат това свое положение, намислиха да направят една сериозна и решително нравствена революция. За тази цел Пазарджик и Панагюрище заедно с околните тям села направиха и подписаха едно енергично заявление до тогавашния велик везир Махмуд Недим паша със следните по-важни точки: 1) да се опростят недоборите за миналите години; 2) даждието «бедел» да се замени с вземане във войската и българи; 3) в състава на гражданското управление да се допуснат и българи, съразмерно с числото на населението, като не им се възбранява да се повишават на чин до паша; 4) да се подобри системата в събирането на даждията и пр., и пр. Помогна ли нещо това чисто народно искане? Никак! В продължение на няколко месеца положението продължаваше да е отчаяно, когато заведнъж всичко се промени. Разнесе се слух, че в България се готвело въстание и че наскоро щели да пристигнат хора, които да съобщят плана на тракийците и да поискат съдействието им.

С разпространението на този слух почнаха да стават нови тайни приготовления в по-голям размер и с нетърпение се очакваха агентите. През м. февруарий 1876 година очакваните гости пристигнаха. Те бяха: Георги Бенковски, Петър Ванков и Георги Икономов.

Бенковски е родом от Копривщица и собственото му име е Гаврил Хлътов; Ванков е родом от Шумен и собственото му име е Панайот Волов, а Георги Икономов е родом от Сливен.С пристигането си в Тракия тези герои заобиколиха почти всичките градове и села в Пловдивската кааза с изключение на Захарско и Чирпанско, гдето населението беше обезоръжено. Те навред успяха да създадат революционни общества, в състава на които влизаха повечето свещеници, учители и почтени граждани и селяни.

Наставленията, дадени на комитетите за начина на действията им, в общи черти бяха следующите: 1) всеки да си приготви пушка с 200 фишеци, револвер с 200—300 картуши, ятаган или сабя, чанта с 2 оки пексимет, мушама за дъжд, два чифта навои, два чифта опинци, железни котки за опинците, 2 ризи, въстаническа униформа, шапка с лев, зелена къна за спиране на кръвта в случай на нараняване, благ мехлем и тифтик за церене раните и жълт восък, около 100 драма, за храна в случай на нужда; 2) да се направи точна статистика за числото на въстаниците, оръжията, припасите, храните, добитъците, колата, помещенията, фурните, чешмите и пр.; 3) да се образуват каси за събиране парични помощи и 4) да се обдържа по един куриер при всеки комитет за пренасяние тайната кореспонденция.

След успешното организуване на комитетите Бенковски и Ванков се завърнаха в градеца Панагюрище, гдето за пръв път бяха намерили най-добър прием. Те избраха Панагюрище за своя резиденция и за център на организацията.

С установяването на агентите в Панагюрище приготовленията се почнаха в сравнително по-голям размер. Твърдата и непоколебима воля на Бенковски скоро накара хората да поизоставят частните си работи и да се заловят мъжки за приготовленията. В най-непродължително време се уреди поща за пренасяне тайната кореспонденция до агентите в България и другите места на Тракия, а същевременно се организува тайна полиция, която денем и нощем, скритом въоръжена, преследваше злокобните намерения на някои предатели българи и шпионираше турците, които представляваха властта. Властта в Панагюрище по това време се представляваше от един мюдюрин с няколко турски заптиета, а при мюдюрина всякога заседаваха по един или по двама изборни представители на градеца (векили). На равно число с турските заптиета имаше и пандури от местните граждани. Понеже тогавашните градски представители (векили) бяха лица съмнителни и опасни за тайните приготовления, произведоха се нови избори и изборът се падна на двама интелигентни граждани, а именно на Кръстьо Гешанов и Филип Щърбанов, които бяха и членове на Панагюрския комитет. С тяхното настаняване при мюдюрина те настаниха за пандури членове на тайната полиция, така щото мюдюрското управление стана част от управлението на комитета.Когато Бенковски, от една страна, организуваше Татарпазарджишкия окръг, от друга страна, Ванков, който по заповед на Бенковски беше се отправил в Карлово, следваше същото , а Георги Икономов продължаваше своята организаторска деятелност в Сливен. Подобни приготовления ставаха навред и България под ръководството на други агенти, но аз ще се огранича само с мястото, отгдето за пръв път избухна въстанието, и с причините, които предизвикаха безвременното му избухване, в което останаха бездействени много от готвещите се за въстание окръзи в Тракия и България.

В Панагюрище Бенковски употреби всичките си сили, за да убеди хората да се приготвят в най-късо време, под предлог, че денят, в който ще избухне въстанието, вече наближава. Уплашени да не останат назад в приготовленията, панагюрските жители заедно с околните започнаха още по-бързо да се готвят. Всеки мъж, способен да носи оръжие, с изключение на малобройните съмнителни личности, беше задължен тайно, в най-късо време, да си приготви нужните въстанически потреби. В тези приготовления те намираха за сътрудници жените си, сестрите си и майките си, които денем и нощем непрестанно се трудеха да им приготвят фишеци, пексимет, навои и други потреби. Липсуването на достатъчно оръжие в страната често правеше Панагюрския комитет да се позамислюва. Бенковски, за да не го обезсърчи, мъчеше се да ги увери, че уж из Влашко имало пренесени достатъчно военни пушки в България, а в Оряхово имало готови и за в Тракия, но че трябвало пари и хора да отидат да ги откупят. Между другото Бенковски уверяваше още, че за прекарването на пушките имало даже заварден път през Балкана. Доколко тези уверения са били истински, това е още тайна, поне за мене, тъй като изпроводените панагюрци с 500- 600 лири Марин Шишков и Илия Янков — да открият пушките и ги донесат в Панагюрище се завърнали, без да свършат нещо. Свободното пътуване около дунавските градове по това време беше вече невъзможно, следователно поменатите Янков и Шишков не можаха да стигнат до Оряхово, за да се убедят доколко бяха истинни уверенията на Бенковски.

Несполуката да се снабди населението с колкото и да било малко военни пушки обезсърчи още повече комитета, но той не можеше да остане бездеятелен. Той захвана вече да размишлява как да се снабди населението и с прости (кремъклии) турски пушки, които (според статистиката на способните за оръжие въстаници) много липсваха между населението. За тази цел комитетът реши да се прекара оръжие, доколкото е възможно, из Цариград, за което се употреби събраното количество пари. [Оръжието се набави] чрез пловдивския жител Стефан Дренски, който на няколко пъти отиваше в Цариград, та успя скритом по железницата, под вид на манифактура, да прекара няколко сандъци добър барут, револвери и десетина военни пушки от разни системи. На това прекарване способстваше и комисионерът Стефан Странски, който, все под вид на манифактура, приемаше запечатаните сандъци от станцията на железницата и после ги отправяше за местоназначението им. По това време градът Пловдив се беше обърнал на пазарище за оръжия. Попове, учители, граждани и селяни без страх кръстосваха магазиите една по една да търсят оръжие за продан и там, където намереха, наведнъж го задигаха с двойни и тройни цени. Габрово, от друга страна, беше пазарище за добре приготвени от самите габровчани саби и ками.

Изминуваше се м. март и приготовленията вземаха все по-сериозен характер. Понеже деня на въстанието вече наближаваше (а този ден се предполагаше да бъде 1 май), следователно наближаваше и времето за решителни действия с неприятеля, действия, в които за пръв път имаше да влязат панагюрските въстаници; явяваше се нужда за организуване една хилядница въстаници, готови с всичките им принадлежности. Затова комитета, по покана на Бенковски, реши да я организува.

При организуването на хилядницата, както и при избирането на главатарите, трябваше да присъстват всичките членове на комитета под председателството на Бенковски, па и самите предполагаеми бъдещи главатари на хилядницата.

В Панагюрище нямаше доволно широко и безопасно място за такова голямо събрание, затова станаха разпореждания да се заварди от тайната полиция малкото поле на западната част от градеца. На 25 март, вечерта, часът 3 (по турски) явиха се на определеното място всичките членове на комитета: Бенковски, предполагаемите главатари и няколко души от тайната полиция. Нощта беше тъмна и малко дъждовита. Всички насядаха по зелената трева сред полето, което се считаше за безопасно, и направиха един кръг. Посред кръга се запалиха няколко фенери и веднага се пристъпи към работа. За хилядник се избра и одобри Павел С. Бобеков, за стотници се избраха: Крайчо Самоходов, Стоян Пъков, Рад Клисаров, Иван Орчов, Рад Джунов, Кръстьо х. Томев, Ильо Ильов, Павел х. Сименов, Стоян Тропчов и Никола х. Георгиев. Избраха се и 10 души помощници на стотниците (петдесетници), които да ги заместват в случай на смърт, а на стотниците се предостави правото да си избират за всеки 10 души десетници. Определиха се длъжностите на всекиго от стотниците спрямо хилядника, като им се указа и нуждата да приготви всеки своята чета в най-непродължително време, снабдена с предписаните в наставленията въстанически потреби. Свещеник Груйо, повикан от близоседното село Баня да извърши клетвата при избирането главатарите на хилядницата, пристигна облечен във въстаническа униформа и въоръжен. Преди да се пристъпи към клетвата, Бенковски отправи приблизително следующата реч към избраните главатари: «Господа, каза им той, преди да дадеме клетва за вярност на обещанието си, аз съм длъжен да ви запозная с трудностите на делото, което вие предприемате за пръв път в живота си, и ако някой от вас се усеща слаб да ги претегли, никой не го принуждава да не се откаже. Всеки военен поход, а особено въстаническият, влече подире си най-големите неприятности, които човек може да срещне през живота си. Много пъти ще се случи всекиму от вас да търпите глад, студ, мъки, всевъзможни болки от неприятелските куршуми, па, не дай боже, и смърт. Ще ви се случи още, щото един зле ранен четник, да го покачите на гърба си и да го изнасяте из високи някои върхове, за да го спасите от явната смърт. Готови ли сте, и надявате ли се на себе си, че ще можете да претърпите всичко това за свободата на милото ни отечество?» Отговорът на всички, произнесен със сълзи на очите, беше: «Да! Готови сме на всичко това!» След това веднага се пристъпи към извършването на клетвата. Свещеник Груйо, с кръст и сабя в ръка, като изчете една молитва, накара всичките да целуват кръста и сабята и събранието се разтури. Случайно при влизането в градеца Бенковски насмалко щеше да падне в ръцете на правителството и при всичко, че на сутринта стана въпрос, че в Панагюрище имало някакви си непознати лица, градските двама млади векили при мюдюрина, за които читателите вече знаят от по-преди, сполучиха да потъпчат работата с един рушвет, състоящ от едно агне и 100 драма «бяла рада», така щото избягна се опасността, която по всяка вероятност щеше да предизвика съвсем без време въстанието. Нямаше вече надежда, че населението ще може да се снабди някога с военни пушки, затова изново събраните 950 лири се изпроводиха по нарочно избрани от комитета хора, а именно: панагюреца Иван С. Джуджев и клисуреца Антон С. Балтов, за да изнесат из Цариград оръжие, каквото намерят. Обаче населението не беше честито да го получи, тъй като въстанието избухна без време и поменатите пратеници избягаха из Цариград, за да не попаднат в ръцете на турското правителство.

Бенковски със своята смелост и юначество все не преставаше да дава кураж на комитета; но, от една страна, несполуката в доставянето военни пушки за населението, а, от друга, прибързванията на Бенковски да се обяви въстанието, преди да отвори Сърбия война, породи[ха] съмнение в комитета, който, за да се убеди какъв е размерът на приготовленията в България и дали действително България е готова да ги последва при един благоприятен случай, реши в едно събрание да поиска от Бенковски всичката кореспонденция, която той водеше с агентите в Търново, Враца, Горня Оряховица и пр. Бенковски не рачи да предаде кореспонденцията, под предлог че тя съставя тайна изключително на агентите. Поради отказването на Бенковски да предаде кореспонденцията отношенията между него и комитета станаха твърде напрегнати и работата зема застрашителен характер. Нито Бенковски беше наклонен да претърпи какво-годе унижение пред комитета с предаване на кореспонденцията, нито пък комитетът се оставяше да върви тъй сляпо в неизвестността при такова велико и опасно предприятие, така щото отношенията между им съвсем се прекъснаха и градът се раздели на две партии: партия на Бенковски и партия на комитета. Партията на Бенковски съставяха повече и по-решителни хора, понеже имаше и много селяни на страната си, които вече беше успял да привлече и сплаши със своята строгост. Партията на комитета съставяха по-малко на брой, но по-интелигентни хора, без които по-нататъшното продължение на приготовленията беше невъзможно, така щото и в двете партии се усещаше нужда от примирение. Когато партията на комитета, от една страна, се готвеше да убие Бенковски, за да спре безвременното избухване на въстанието, Бенковски, от друга страна, без да знае какво му се крои, заплашваше, че като има вече на разположението си юнаци, за да постигне целта си, т. е. да подигне въстанието, ще да изгори и направи на пепел както Панагюрище, така и всичките села, които не въстанат. Това нежелателно положение на работите се продължаваше цели три дни, когато обезпокоителни слухове, че турското правителство се догадило за същността на приготовленията, принудиха партиите да се съединят и да заработят пак задружно, но недоверчиво.

Преди да се пристъпи към изработване общия план на въстанието, за който ще говорим по-после, безпокоителните слухове даваха повод да се мисли, че е твърде възможно, щото избухването на въстанието да се предизвика преждевременно: затова панагюрецът Георги Н. Манев и пазарджичанина Юрдан Великов се изпроводиха, първия в Едрене, а втория в Белово, за да прекъснат железната линия, щом избухне въстанието, а същевременно се реши да се свика едно събрание от представители на по-големите градове и села в Пловдивската кааза, в което да се даде точен отчет за размера на приготовленията и да се състави един привременен план за начина на действията, в случай че станат преследвания от страна на турското правителство. Ден за събранието се определи 10 априлий. Писа се до комитетите в градовете и селата до упълномощят и проводят в Панагюрище по един представител, снабден с пълномощно писмо от самия комитет. На 9 априлий поканените представители започнаха да пристигат в Панагюрище и оттам ги отправяха на мястото, наречено Оборище, в меченската гора, на разстояние 1 час на север от с. Мечка, място, нарочно приготвено за събранието. Височините на това място бяха запазени от 400 души добре въоръжени момци, а главният проход Туркулица, отгдето трябваше да преминават представителите, се пазеше от три стражи, които прегледваха пълномощните им писма и после ги пропущаха навътре. Нощната лозинка беше «Наполеон».

Ha 10 априлий всичките представители, на брой около 80 души, бяха се вече събрали на определеното място. На 11 същий месец пристигна и Бенковски. Тук бяха и Ванков, и Икономов, които нарочно бяха повикани за събранието. Посред една ниска и неравна местност, около която протичат четири долини, заобиколена от вси страни с баири и кичести дървета, имаше приготвени три маси: една за бюрото на събранието, а другите две за представителите. По всичката дължина на масите на всяко разстояние от един метър бяха забити колове, на върховете на които стърчеха запалени фенери. Малко по-надалеч от масите, в една долина, се виждаха казани за гозба. Това беше мястото, определено и приготвено за дневните и нощни заседания на събранието. Тука човешка ръка не е в състояние да опише възторга и чувствата, които вълнуваха представителите. Светата и благородна цел на събранието, единодушното стремление на всичките представители към благополучното постигане на тази цел, минутното въображение, че е настъпил часът, в който да се произнесе и българина в защита на своята съдбина против тиранската власт на владетеля си, бяха от естество да разплачат сърцето и на най- равнодушния зрител.

Организатора, двигателя и героя на въстанието, Бенковски, увлечен в мечти за сполука, стоеше засмян посред събранието и горделиво погледваше балканите, в обятията на които беше привикал последователите на своята висока мисия. Събранието се откри и подир няколко прочувствени речи, посрещнати с голям ентусиазъм, Бенковски пристъпи към същността на работата, за която беше свикано събранието. След като представи положението на работите в твърде задоволителен вид, Бенковски предложи да се състави един привременен план, който да предизвика въстанието веднага щом турското правителство се опита да хване някой от дейците на въстанието, така щото да не могат да се узнаят слабостите на приготовленията, които задаваха голям страх на правителството, ако и сами по себе си да бяха нищожни. След това Бенковски укори сръбската политика спрямо бившите български въстания. Той говори в смисъл, че колкото и пъти да ни са обещавали сърбите взаимно съдействие в миналите въстания, никога не са изпълнили обещанието си, следователно и сега не трябва да очакваме нищо от тях, а да работим сами, защото случаят е благоприятен, и ако спечелим нещо, да имаме право после сами да се гордеем. Ако Бенковски повдигна въпроса за фалшивата сръбска политика спрямо българските движения, той направи това с единствена може би цел да отстрани мисълта у представителите, че не трябва да се бърза с прогласявание на въстанието, преди да отвори Сърбия война. Това мнение на Бенковски не се понрави на мнозина, понеже се мислеше сериозно за ужасите, които можеха да последват такова едно усамотено и без никакво прибежище въстание, затова панагюрските представители Искрьо Ц. Мачев и Георги Нейчев, както и татарпазарджишкия представител Иван Соколов и други някои, твърди в убежденията си, не рачиха да подпишат протокола, съставен за преждевременното избухване на въстанието, толкоз повече че Бенковски искаше да си присвои право да може да обяви сам въстанието, когато намери за нужно.^* Поради тия недоразумения в събранието възникна силна препирня, но Бенковски употреби заплашване и накара горепоменатите представители да подпишат протокола против волята си. Събранието се продължи цели три дни и три нощи, т. е. от 10 до 13 априлий.

Както види читателят, съставеният по-горе план в Меченското събрание има привременен характер и неговото приложение щеше да стане само в случай, ако турците се опитаха да парализират организацията на въстанието, затова, преди да се разпусне събранието, избра се една деветочленна комисия, която начело с агентите трябваше да изработи общ план на въстанието, който да съдържа точни и ясни определения както за деня, в който би трябвало да се прогласи въстанието, тъй и за начина на военните действия след прогласяването му. В състава на комисията влязоха следующите лица от меченските представители: Найден п. Стоянов от Копривщица, Христо В. Търнев от Пловдив, Никола Караджов от Клисура, Васил Петлешков от Брацигово, Васил Бойчев Соколов от Перущица, Иван Соколов от Татар Пазарджик, Искрьо Ц. Мачев и Георги Нейчев от Панагюрище и Лулчо Манев от с. Петрич. На 13 априлий събранието се разпусна и представителите се разотидоха, всеки на мястото си, а комисията се отправи за Панагюрище, за да изпълни възложената ней мисия.

Комисията се установи в домът на Иван Леков, гдето се беше установил и Бенковски със своите двама другари. В продължение на пет деня при буйни и сериозни разисквания, под председателството на Бенковски, Ванков и Икономов, планът се изработи и подписа от всичките комисари, при всичко че някои от тях не бяха напълно съгласни с него.

Жално ми е, че нямам на ръце същинския план на въстанието, за да го съобщя на читателя, толкоз повече че той е от голяма историческа важност. Всичко, което читателят ще чуе за този план от мене, то е това, което е останало в ума ми още от изработването му. Плана съставяше най-голямата тайна на въстанието, и той, написан на един подвързан тефтер, се пазеше в архивата на Бенковски дори до смъртта му. Следователно, положително съм уверен, че никой не е имал възможност да го препише и спази у себе си до падането му в ръцете на турското правителство при разбиването четата на Бенковски, както ще видим по-после. Ето приблизително спазените в умът ми точки от въпросния план:

1) Денят на провъзгласяване на въстанието се определя 1 май.
2) Въстанието ще обема шест главни центрове: Панагюрище, Батак, Перущица, Брацигово, Карлово и [гората] Еледжик^**.
3) Да се изгорят главните градове, в които би могли да се съсредоточат турските войски.
4) Да се скъса желязната линия Едрене—Пловдив и Татар Пазарджик—Белово.
5) Да се разруши мостът на железницата Търново—Сеймен.^***
6) Насилие на живота и честта на мирните турци строго е забранено.
7) Имуществата на мирните турци да се пазят в българските каси до окончателното решение на въпроса.
8) Всякой е длъжен да се покорява на заповедите и разпорежданията на Временното правителство и
9) Всеки, който си позволи насилие на жена, грабеж, убиване на мирни турци, предателство, незачитане заповедите и разпорежданията на Временното правителство, се застрелва с шест куршума.

След изработване на плана комисарите се разотидоха, с изключение на Васил Бойчев и Иван Соколов, а Бенковски с двамата си другари премести квартирата си в домът на Иван Д. Тутев. Това беше на 19 априлий.

Има един жален и прескърбен факт, който ще личи в страниците на новата българска история по това въстание, но фактът си е факт и той не може да се премълчи. Въстанието стана жертва на предателство. И от кого? От българин. И още от българин, който представляваше селото Балдово (Пловдивско) в Меченското събрание. Този предател е известен под името Ненко Балдовеца. След разтуряне на Меченското събрание тази низка твар отишла в гр. Т. Пазарджик при каймакамина и разправил всичко, що се е свършило и решило в събранието, за което, казват, получил и бакшиш. Вследствие на това съобщение пловдивския юзбашия Неджиб аа, с 18 души конни жандарми, се отправи за градеца Копривщица, а пазарджишкия юзбашия Ахмед аа, с 20 души кавалерия, се отправи през с. Баня за Панагюрище, гдето имаха намерение да поопитат работите по-отблизо и ако им се удаде, да изловят някои и други по-съмнителни личности. Това обаче не им се удаде. Юзбашията Ахмед аа, при всичко че писа писмо на един свой приятел в Панагюрище да му приготви квартира в ханът на Найден Дринов, който беше пълен с оръжия и припаси и гдето Ахмед аа щеше да види всичко с очите си, но пак не се осмели да дойде в Панагюрище, вероятно затова, защото стотниците от хилядницата бяха готови с 200 души да го уловят. Не така обаче постъпи пловдивския юзбашия Неджиб аа. Той с всичката си дружина пристигнал в Копривщица на 19 априлий вечерта и поискал да му доведат по-първите граждани. Копривщенци отказали да изпълнят желанието му. Сутринта Неджиб аа проводил няколко души от дружината си, та хванали Георги Тусунов, Танчо Кафеджийски и други, а същевременно заповядал да му привикат Тодор Каблешков, Трайко Енчев, Петко Бояджиев (кундурджия) и други. Когато той чакал да му доведат горните лица, камбаните започнали да бият и Неджиб аа се видял заобиколен в конака заедно с всичките си жандарми, отгдето едва успял да избегне жив. Само мюдюрина бил застигнат и убит.

Както вижда читателят, въстанието е вече избухнало в Копривщица, без да се дочака определения за това ден, 1 май.

Известно е от по-напред, че Бенковски с другите двама агенти се намираше в къщата на Иван Д. Тутев. На 20 априлий Захари Стоянов от с. Медвен, Котленска околия, Тодор Белопитов от г. Панагюрище и аз стояхме в квартирата на Бенковски и пишехме прокламация към населението, с която им се известяваше деня на въстанието и причините, които го предизвикваха. (В отделна стая стояхме и пишехме.) Заведнъж пътните врата на къщата се заблъскаха много силно. Часът беше около 9 по турски, следобед, хазаина пристъпи и отвори вратите. Един момък, копривщенец (пощаджия), уморен от дълъг път, се отправи бързо-бързо към стаята на Бенковски, а ние, догдето да излезем и се научим какво има, чухме гръмогласния вик на Бенковски: Бунт, бунт! И на часът изгърмяха няколко пушки. Захвърлихме прокламациите и излязохме на двора. Тука ни разясниха, че станало предателство и че в Копривщица избухнало въстанието.

Наскоро след изгърмяването на пушките пристигнаха и членовете на панагюрския комитет, който се титулираше вече Временно правителство. Бенковски не закъсня да им каже, че е време да се тури в действие приетия в меченското събрание привременен план, т. е. да се прогласи въстанието, преди турското правителство да узнае слабостите на приготовленията. Така и стана. Още на 20 априлий, привечер, въстанието се прогласи и в Панагюрище. Приготвеното още по-преди в Карлово знаме от сестрата на Васил Левски се прикачи на един прът и всичките агенти, с изходящите се около тях лица, начело със знамето и с песни, изскочиха по улиците на градеца. Чудно беше, че при появяването им на улицата всички дюкяни бяха вече почти затворени и наместо уплашени хора по улиците се срещаха облечени в униформа и въоръжени въстаници, готови даже за поход.

Панагюрския мюдюрин, който преди десетина деня беше заминал за Пазарджик и не се връщаше вече, вероятно от страх да не го сполети нещо, се представляваше от чаушина Даут аа, който твърде често обикаляше меченската гора, дано открие някакви следи от събранието, но напразно. Щом чул първия визстрел на пушките, Даут аа веднага се качва на коня си и избягва в Пазарджик. При избягването му от Панагюрище случило му се тук-там из града да види облечени в униформа въстаници, които го съпровождали с гърмеж. С пристигането си в Пазарджик Даут аа известил властите и всекиго, когото срещнал, че едвам могъл да избегне жив от ръцете на московците, които, неизвестно откъде и как, изпълнили целия панагюрски балкан. Това известие задало такъв голям страх на властите и турското население в Пазарджик, щото управлението веднага се затворило, управляващите се скрили, чаршията се затворила, викове, писъци и всевъзможни други бъркотии разтревожили целия град.

Какъв страх е обладал сърцата на турците в Пазарджик, всеки може да си представи, като вземе за факт, че един ден, кой именно не помня, съгледателят от едно минаре (ходжа) забележил някакви си движения по пътя, в направление откъм Панагюрище. Той помислил, че това са московците, които, според казването на Даут аа, ишли да превземат Пазарджик. Когато и белите пандери (знамена) били вече приготвени за посрещането, оказало се, че вместо московци една сюрия овни се движела към градът. Не по-малко страх е владеел между турците и в гр. Пловдив, за глупостите на които тоже има смешни разкази, но тука не му е мястото да ги описвам.

След избягването на Даут аа от Панагюрище останалите турци, които не рачиха да се предадат, бидоха убити. Убитите турци в Панагюрище, в деня на прогласяването на въстанието, бяха четирима — двама панагюрски юшураджии и двама пътници, които идеха от Т. Пазарджик и които не рачиха да се предадат. Единия от тия последните беше бъдещий мюдюрин. При убиването на единия юшураджия сред чаршията, както и при убиването на бъдащия мюдюрин, някои от въстаниците поискаха да се «накървуват», с която цел и лизваха малко турска кръв или забиваха ножовете си в труповете на убитите.

За забелязване е и това обстоятелство, че прокламациите към населението, с които им се съобщаваше деня за прогласяване на въстанието, се подписваха с кръв от убитите турци и се разпращаха по селата и градовете.

С избухването на въстанието необходима нужда се явяваше да се запази градеца Панагюрище от нашествието на турците и като център на главното движение да се снабди с повече въоръжени сили, за да може да противостои на неприятеля. За тази цел станаха разпореждания още от вечерта да се направят табии, окопи по всичките главни пунктове около градеца.

В приготовлението на табиите взеха участие не само мъжете, но и жените, бабите и момите. Същата вечер се предписа първата нощна лозинка за разпознаването на въстаниците. Тя беше «Наполеон». Една чета от 50 души, под предводителството на Ильо Петдесетника се изпроводи да запази Златишкия проход, Медетдере. За главен и най-стратегически пункт се избра върха Св. Никола, на разстояние половин час от Панагюрище, отгдето се очакваше първото нападание на турците откъм Т. Пазарджик. Командата на този пункт се повери на известния вече Иван Соколов, татарпазарджишкия представител в Оборище, но за голямо нещастие на въстаниците [те] не можаха да опитат честта на оръжието си на този стратегически пункт, понеже турските войски, както ще видим по-после, под командата на Хафъз паша, нападнаха на Панагюрище откъм с. Стрелча, на изток от Панагюрище. Едновременно с прогласяването на въстанието изпроводи се поща във Враца, за да извести за станалото на агентите в България. Писмото, което се изпроводи, беше подписано с кръвта на един от убитите турци в Панагюрище, които не рачиха да се предадат. По разни затруднителни обстоятелства писмото не можа да се предаде по назначение. След разпорежданията за запазване на градеца Панагюрище от нападенията на турците ставаше нужда, както споменах и по-горе, да се снабди панагюрския център с повече въоръжени сили, следователно, изискваше се разпространението на бунта по всичките готвещи се по-преди села. За да се постигне горнята цел, още вечерта на 20 априлий Бенковски с 10—15 души отбор конница, начело със знамето, зема направление към с. Мечка и в разстояние на 24 часа, след като премина много села и ги накара да въстанат, възвърна се в Панагюрище с 150 души дързостни и добре въоръжени селяни. Тези нови сили бяха предназначени за усилване гарнизона [на] Св. Никола. Ний се придружавахме и от игумена на Калугеровския манастир «Св. Петър», по име Кирил, който не е вече между живите. Той вървеше пред четата с кръст в ръце. На ония пък села, които не паднаха на път на Бенковски, за да ги разбунтува, [той] проводи известие да въстанат тутакси и да изпразнят селата с жените си и децата си, като се установят в Еледжик.

Както знаят вече читателите, Еледжикът е един от шестте центрове на въстанието и неговото главно значение като център се състоеше именно в това, че оттам можеше да се запази Ихтиманския проход Кападжика, през който свободното движение на турските войски откъм София в най-късо време можеше да осуети плановете на организацията. Когато Бенковски следваше горните разпореждания, Ванков, Икономов и панагюрецът Иван Орчов, с една панагюрска чета от 100 души, се бяха отправили в с. Стрелча, за да покорят известните по своя фанатизъм и варварщина стрелчански турци. След като покори стрелчанските турци, Ванков трябваше да замине за Карлово, а Икономов за Пловдив, за да повдигнат тамкашното население и да вземат в ръцете си организацията на карловския център. Но този план не можа да се постигне, понеже стрелчанските турци не се предадоха, а се затвориха в джамията, гдето предварително бяха приготвили доволно оръжие, храна и припаси, за да противостоят на случайни нападения. Обсадени в джамията, стрелчанските турци продължаваха да се защитават, докато турците от близоседното село Османово не се притекоха на помощ, за да ги избавят. В Стрелча беше слязла и една копривщенска чета. В сраженията, които последваха между панагюрската и копривщенската чета, от една страна, и османовските и стрелчанските турци, от друга, знамето на въстаниците пада на три пъти в ръцете на турците, но въстаниците все пак сполучваха да си го вземат назад. В отнемането назад знамето от турците най-много се отличи главатаря на панагюрската чета Иван Орчов, известен на мнозина по своята смелост и юначество. Сега стана известно, че Ванков и Икономов не можеха да осъществят плана си, а остаят да се борят с мъчнотиите, които неочаквано посрещнаха в Стрелча.

Разпорежданията на Временното правителство в Панагюрище, членове на което бяха панагюрците Искрьо Ц. Мачев, Кръстьо Ив. Гешанов, Захарин С. Койчев, Павел С. Бобеков, Найден С. Дринов, Симеон х. Кирилов, Петко Мачев и Тодор Влайков, имаха задължителна сила за всекиго, следователно Бенковски смяташе до една степен осигурен главния панагюрски център и затова той се реши да замине за новоорганизующия се център Еледжик, гдето беше се вече разпоредил да прибягнат всичките жители от близоседните татарпазарджишки села. Забележителни бяха приготовленията, които ставаха в Панагюрище, преди да се отправи Бенковски в Еледжик. Помещението на Временното правителство се намираше в домът на хаджи Лука. Този дом беше зрелище на една печална картина. Ни едно чувствително българско сърце не можеше да не заплаче, ни една българска душа не можеше да не се развълнува, като погледнеше на средствата, до които петстотингодишния роб беше прибягнал, за да се избави от устата на азиатския звяр, който бе зинал да го погълне. Портите на двора се пазеха от караул. Четници, подчетници, куриери и прочие тичаха нагоре-надолу; едни влизаха с донесения до правителството, други за наставления. На една страна на двора се виждаха купове опинци, навои, шапки, дрехи и пр., на друга се лееха куршуми, на третя — купове топки от кантари, предназначени да послужат за черешовите топове, на четвърта —- оръжия и пр. Това беше арсеналът на припасите, седалището па Временното правителство и едничката утеха на малодушните. Всичката тази картина, така нагледно представена, неволно напомнюваше зрителю за последующите нещастия и за несполуката в светото предприятие.

Беше 22 априлий. Главното знаме, което панагюрката Райна поп Футекова приготовляваше от няколко седмици преди въстанието, а също и знамето, приготвено в Карлово от сестрата на Васил Левски, Мария, което за пръв път се развея при прогласяването въстанието, както видяхме по-преди, и което беше предназначено за бунтовническата чета на Бенковски, трябваше да се осветят. Множество народ и от двата пола беше препълнил двора на хаджи Луковия дом. От една страна стояха с пушки в ръце една чета въстаници, от друга — събраното множество, в средата на двора се развяваха знамената, заобиколени от духовенството, Временното правителство и Бенковски.

При едно мълчание на присъстващите, придружено със сълзи, мечти и набожност, освещението на знамената се извърши, последвано от гръмогласни викове: «Да живее България! Да живее Бенковски!» Веднага след свършването на тази церемония Бенковски, четата, духовенството и множество народ, начело със знамената, преминаха тържествено през градеца и се спряха на ливадата край градеца, при Свинарската река. Тук се избра четата на Бенковски, която да го придружава при заминаването му за Еледжик и при разбунтуването на селата, през които предполагаше да мине.

При тържественото преминаване през градеца носенето на главното знаме беше поверено на Райна поп Футекова, която при изработването му беше положила особено старание. Понеже знамето беше прикачено на един голям прът и физическите сили на Райна не позволяваха да го носи сама, служеше й за помощник един въстаник, който пешком придържаше долнята част на пръта, а Райна на кон придържаше среднята част на пръта. В лицето на мнозина от юнаците се забележваше голямо негодувание, а това беше вследствие на предразсъдъците, че при подобни предприятия знамето би трябвало да се повери за пръв път в ръцете на някой забележителен юнак, а не на една слаба девойка. Второто знаме носеше панагюрецът Крайчо Т. Стоянов, който беше определен за знаменосец в четата на Бенковски. В същия ден, сиреч на 22 априлий вечерта, Бенковски остави Панагюрище и тръгна за Еледжик заедно с четата си, която състоеше от 80 души, и то всички кавалерия. Тази чета придружавах и аз като секретар на Бенковски. По приетото общо военно правило посред авангарда и ариергарда ние се отправихме през селото Мечка за с. Петрич, село 3 часа на запад от Панагюрище, гдето сутринта на 23 априлий пристигнахме благополучно.

Село Петрич беше въстанало. Посрещнати с голям ентусиазъм, ние се установихме в къщата на дядо Мано Гугов, нарочно приготвена за Бенковски.

Понеже с. Петрич беше изложено на опасност откъм София и Златица, както и от близоседните нему турски села, след една малка почивка Бенковски поиска да разгледа позициите (табиите) на селото, находящи се 1/4 час на изток от Петрич. Придружени с песни от учениците на селото, ние тръгнахме за позициите, но едвам стигнахме на половин час, чуха се гърмежи на няколко пушки. Това беше знак от стражата, която стоеше по върховете, че турците нападат на позициите. И наистина, догдето да наближим позициите, едната от тях беше вече нападната и сражението се почна. Учениците, които с песни ни придружаваха, се разбягаха кой нагдето види, а ние влязохме в борба. Предвиждаше се нападение и на другата позиция, понеже турците се бяха разделили на две крила. За да се предварди обаче това, трябваше да влезе в сражение и четата на Бенковски, предводима от самаго него. Това и стана.

Сражението, което последва, от една страна, между черкезите и турците, на брой около 500 души, и въстаниците, от друга, на брой около 300 души, разделени на две крила, под предводителството на Бенковски и на знаменосецът Крайчо Стоянов, трая цели три часа.

В това сражение турците и черкезите се принудиха да се оттеглят, като занесоха от своите си около 7 души убити и около 15 души ранени. Вследствие на тази първа победа Бенковски изпроводи до Временното правителство в Панагюрище писмо със следующето почти съдържание:

«До Временното правителство в Панагюрище. Сражението, което имахме днес с 500 души черкези и турци, се продължава цели 3 часа. От неприятеля паднаха 7 души убити и 15 души ранени, от наша страна има само един ранен, и то твърде леко. Победата е наша. Проводете ми 150 души юнаци, защото неприятелят разполага с двойно по-големи сили.

От военният стан на Петрич.
23 априлий, 76 г. часа. . . мин. . . Бенковски»

След прекратяване на престрелката стражата, определена за запазване на позициите от нощно нападение на турците, захвана местата си, а Бенковски с четата си се завърна в селото да пренощува. На другия ден, сиреч на 24 априлий, Бенковски проводи едно писмо до близоседното турско село Коланлари, с което приканваше жителите му турци да вземат участие във въстанието. Съдържанието на това писмо е от голяма важност, тъй като в него е олицетворено великодушието на Бенковски спрямо турското население, което би се съгласило да се присъедини към въстанието. Това писмо беше написано с български букви, а с турски думи. От всичкото писано в умът ми се е запазило почти буквално само следующия отломък: «Топрак кардашлар (братя туземци), сегашното правителство е тиранско; то немилостиво тъпчи правата на всички без разлика на народност и религия. Елате прочее да се хванем ръка за ръка, за да смажем това тиранско правителство и да се сдобием с друго по-справедливо и по-човешко.» По-нататък писмото гласеше, че ако те (коланларци) не се съгласят да вземат участие във въстанието, ще се считат като членове от тиранското правителство и следователно не ще закъснеят да изпитат страшната участ. Устният отговор на това писмо беше отрицателен. В същия ден, 24 априлий, пристигна една панагюрска чета, състояща се от около 150 души, която Бенковски беше повикал на помощ; но понеже турците се бяха вече отдръпнали назад, направи се само оглед на местностите, които те занимаваха в престрелката. Подир това четата се върна в селото, за да пренощува.

На другия ден, 25 априлий, Бенковски със своята чета и с четата, която беше пристигнала от Панагюрище, продължи пътя си за Еледжик. Изселването на много от татарпазарджишките села, между които Калугерово, Церово, Лесичево и други, за към центъра ставаше в това именно време, когато Бенковски пристигаше в Еледжик. Нажаленият поглед на старците и бабите, които със сълзи на очи изпровождаха в неизвестност спечеленото с толкоз годишни мъки и трудове имущество, скърцането на колата и движенията им посред големите дъждове, писъците на едвам проходилите и още в люлка дечица, отчаяните охкания на нещастни някои болни, силният шум, произходящ от непрестанното блеене на овците и ревът на говедата, и най-сетне грозното виене на псетата, които придружаваха стопаните си, всичко това представляваше такава жалостна картина, която е мъчно да се опише. При всичко че тази картина радваше Бенковски, понеже чрез това той постигаше целта си, обаче юнашкото му и пълно с дързост сърце не можа да укрие сълзите на очите му, които като порой се изливаха по руменото му лице. Като изминахме тази картина, стигнахме до центъра, дето бяха се установили прибягналите около 15—20 села. Тука пред очите ни се представи нова картина, не по-малко жалостна от първата.

Времето беше дъждовито и малко студено. Нещастните прибягнали тука семейства бяха толкова зле установени, щото едвам можеха да проживеят повече от няколко само дни. Особена храна за въстаниците нямаше освен незначителното количество хляб и брашно, които семействата бяха взели със себе си при изселването си. Жилищата им се състояха от колиби, покрити с шума, през която буйния дъжд немилостиво мокреше и малкото детенце, което майката пазеше в обятията си. Ни едно сухо ъгълче не се съглеждаше в колибите. Силната дъждовна буря, черната гъста мъгла, необикновеният шум от хора и екът на пушките тук-там по краищата на центъра провождаха душата в иступление. Тука човеку неволно дохождаше на ум за нещастията, които скоро щяха да постигнат злочестите избягали семейства частно, и въстаническия център изобщо.

След като разгледа местността на центъра и направи нужните разпореждания, Бенковски се отправи с дружината си в с. Белово, което предварително беше вече въстанало, за да разруши желязната линия и телеграфа, които при съществуването си можеха да доставлят и войска, и бързи правителствени разпореждания, опасни за центъра. Панагюрската чета, която придружаваше Бенковски още от Петрич, се завърна назад в Панагюрище преди заминаването ни за Белово.

Пътувахме цяла нощ и едвам сутринта на 26 априлий пристигнахме в Белово, посрещнати с неописуем възторг. Бенковски се установи в къщата на поп Михаля, а четата му около поповата къща, уморена, седна да закуси.

Първото разпореждане на Бенковски беше да се доведат при него всичките турци, находящи се в селото, за да предадат оръжията си. Четирма или пет души заптиета, скрити в станцията на железницата, не рачиха да се предадат, вследствие на което Бенковски издаде заповед да се запали станцията. Това и стана. Станцията изгоря, а непокорните турци бидоха избити.

Не ща да изпусна случая да зебележа и тука една от характеристичните черти на Бенковски. Едното турско заптие, Саид, стоеше при инспектора на линията, немец, на когото името не помня. Бенковски проводи известие на инспектора да доведе заптието, за да предаде оръжието си. Инспекторът се възпротиви. Бенковски му проводи втори път известие, че ако не предаде заптието, той сам ще заплати за него. Уплашен и разтреперан като лист, немецът инспектор дойде и доведе заптието. За да се представи работата в сравнително по-сериозен вид, отколкото немецът си е въображавал, Бенковски беше полегнал на миндера в стаята, а около него стояха на крака няколко души, добре облечени и въоръжени въстаници, които с особено страхопочитание гледаха на главатаря си. Немецът влезе. Бенковски се повдигна от миндерът и гордо, гордо захвана да се разхожда. Немецът не знаеше български, затова разговора ставаше чрез братя Консулови. Кажете му, каза Бенковски, че сам Франц Йосиф да е и него ще убия, ако ми се противи. Немецът захвана по-силно да трепери и да се извинява. В извиненията си той каза, че си е мислил, че това е разбойническа чета, но тъй като сега се е уверил в истинността на една сериозна въстаническа чета, то не само че не ще се противи, но и ще бъде готов да услужи, ако може, с нещо. Заптието имаше със себе си оръжието и коня си, които носеше да предаде. Разговорът между Бенковски и инспектора стана по-любезен и Бенковски се възползва от случая да го попита дали не му се намерва някоя по-добра пушка, за да [я] продаде на четата, която още не е снабдена с военни пушки. Любезният от страх немец не закъсня да услужи с една собствена негова пушка «Лафоше», за която въпреки неговото желание Бенковски му заплати. Той даде в подарък на четата един бинокъл и коня на заптието — което и оставихме свободно. Бенковски, за да увери немеца в признателност за подаръците на четата, попита го за името му, което се записа в протоколната книга, и му каза, че то ще остане записано между ония на доброжелателите на България. Още в същия ден инспектора остави Белово, съпроводен от няколко души въстаници. С него заедно заминаха за към Пловдив и братя Консулови, които от боязън да не пострадат, не рачиха да останат в разбунтуваните места. По повод на случката с Бенковски и немеца в Белово някои от европейските вестници, които по всяка вероятност са черпили сведенията си от самия инспектор, не закъсняха да припишат някои добри черти на Бенковски и да го похвалят заедно с всичката му чета.

Като се свърши работата, за която бяхме дошли в Белово, т. е. като се разруши желязната линия и телеграфа, Бенковски трябваше да се завърне в Еледжик за по-нататъшни разпореждания, така щото още в същия ден ний оставихме Белово и заминахме за Еледжик.

Опитванията на черкезите от разположените наблизо до центъра черкезки села да пробият и навлязат в центъра и отблъсванията им на няколко пъти от страна на въстаниците бяха поставили вече в движение целия център. Бенковски трябваше да отиде в развалините на старовременната крепост, лежаща на северозападната страна на центъра, отгдето черкезите налитаха да навлязат. Като стигнахме на крепостта, от която можеха да стават наблюдения по всичкото Ихтиманско гюле, забележихме движението на многочислена войска, която идеше от Ихтиман за към центъра. Като доближиха до полите на центъра, войските се спряха и разположиха шатрите си в полето. Сега работата ставаше по-сериозна и по-страшна от всяко друго време. Слуховете, че турските войски приближили до центъра, породиха панически страх в прибягналите тука нещастни семейства, от които някои, като предвиждаха опасността за мъжете си, затрупваха ги с дрехи под колата, за да не се явят на стража през страшната тази нощ. Настъпваше вечер и стражата, която пазеше крепостта, трябваше да се увеличи, тъй като сега имаше пред нея цял лагер от турска войска. Бенковски остави крепостта и се върна в средата на центъра, за да понасърчи уплашените и да накара всичките мъже на позициите.

Като слизахме към средата на центъра, съгледахме на източната му страна пламъците на един голям пожар, в посоката на който ехтяха топовни гърмежи. Това беше г. Панагюрище, главния център и всичката надежда на въстанието. От сведенията, които имахме по-преди за настъпването на турците, можахме да разберем, че Панагюрище е разбито и запалено. Положението ни стана още по-трудно и духът на Бенковски дотолкова се смути, щото ако и да искаше да укрие това си душевно смущение, [то] изгледът на лицето му, дълбоките му въздишки и страшния му поглед явно свидетелстваха това.

Беше 30 априлий. Нощта беше тъмна, бурна и дъждовна. Пролетните приятности на природата, които често ободряват и съживяват духа и сърцето и на най-злочестия човек, като че нарочно бяха скрили от нас своята щедрост. Хвърлени в обятията на неизвестността, зрители на немилостивия пожар в Панагюрище, гдето бяха съсредоточени всичките ни надежди, застрашавани от неприятелската войска, която през деня разпери шатрите си наблизо до центъра, заобиколени от извънредните движения на нещастните тук семейства, които на купове на купове се събираха да гледат пожара в Панагюрище, ний изпаднахме в такова критическо положение, каквото никога не бяхме изпитвали от деня на въстанието. Тъжните и грозни мисли, които вълнуваха духът ни, и безсънието от няколко дни наред стигнаха до върха си и ни принудиха да сложим уморените си и натегнали за сън глави в една колиба, гдето се събрахме около 20—30 души, между които и Бенковски. Тук сякаш духовете на погибающите наши братя в Панагюрище се явиха да ни напомнят, че се нуждаят от нашата помощ.

Едвам току-що бяхме сложили главите и заспали, пушката на едного от другарите ни, който в съня си я беше отпънял с крак, изгърмя всред колибата. Уплашени, всички скокнахме на крака и се разбудихме. Наоколо ни нямаше нищо. Наближаваше да се съмне и ний не можахме вече да заспим. Тъмните облаци, които се извиваха над главите ни, и дъждът — който преди малко беше попрестанал, а сега пак започна да вали — ни предвещаваха, че и днешния ден ще бъде театър на грозни сцени и впечатления. Разсъмна се хубаво и ний още нямахме положителни сведения за пожарът в Панагюрище. След малко пристигна поща от Панагюрище и ний научихме подробностите.

Бенковски се викаше да се отправи незабавно на помощ, но понеже четата му се състоеше всичко от около 80 души и беше недостатъчна за постигане плановете му, той намисли да уголеми четата си с няколко души, по-дързостни, от тукашните въстаници.

Забележителен беше избора, който той правеше измежду въстаниците за уголемяване на четата си. Най-напред Бенковски поканваше всекиго, който доброволно пожелаеше да се запише в четата му, но преди да го приеме, той му задаваше следующия въпрос: «Искаш ли да умреш?» Ако отговорът беше «Да!» — записвахме го на една книга и се приемаше, ако ли пък някой се уплашеше от този толкова страшен въпрос и се откажеше, Бенковски иронически го изобличаваше с думите: «Дайте му хурка да преде или вълна да чеше, защото той повече прилича на жена, отколкото на въстаник.» Тези майсторски думи на Бенковски повлияха, макар и временно, над някои и други честолюбиви младежи от въстаниците, които имаха претенции на юнаци, така щото четата на Бенковски се увеличи още с 30—40 души и ний се отправихме през селата Петрич и Поибрене за Панагюрище. Еледжик остана да се пази от малочислени въстаници, които [заедно] с прибягналите и обезкуражени в него нещастни семейства очакваха да изпитат зверската злоба на неприятеля, който се готвеше да ги нападне.

Планът на Бенковски беше да състави една чета от 1000— 1500 души отбор юнаци, за да нападне на неприятеля в Панагюрище, но за голяма жалост този план не можа да се осъществи. Причината на тая несполука се състоеше в разбиването на Панагюрище, което като гръмовна стрела бе поразило всички въстанали села, заедно с центъра Еледжик, и [те] не се решаваха вече на никакво ново предприятие.

По пътя до с. Поибрене юнаците от Еледжик, които се присъединиха към четата, един по един изчезнаха. Предполагаемото число въстаници от селата Петрич и Поибрене, около 350 души, не можаха да се съберат и Бенковски с малочислената си чета стигна на върха Сивите грамади, лежащ един час на север от Панагюрище. Това място беше безопасно и оттука можеха да стават наблюдения по всичката линия на неприятелските позиции.

Панагюрище още гореше. Една четвърта част от жителите му, повечето жени и деца, които Хафъз-пашовите войски бяха успели да хванат при разбиването и превземането на градеца, се намираха изложени на всевъзможни мъчителства, ругателства, насилия и пp. (които са свойствени само на Мохамедовите потомци). Трите части от населението, които бяха сполучили да избягнат, се намерваха разпръснати по гористите околности на градеца, а най-много под върха Сивите камъни в Раслатица. Денят беше 1-и май. Постоянния дъжд, който още от прогласяването на въстанието валеше, следваше да мие напръсканите с невинна кръв улици и околности на градеца, а слънчевия пек като че нарочно беше отслабнал, за да не усилва лошата миризма от труповете на убитите. Сладкото пеене на славея, който приветстваше приятностите на майската природа, никого не увличаше. Всичко беше погрозняло: всичко миришеше на огън и кръв... Паниката и отчаянието бяха общи. Никой никому не беше в състояние да помогне. Приближаваше да се смръкне. Отчаяните охкания на злочестите се удвояваха. Никой не беше сигурен, че тъмната и дъждовна нощ ще бъде толкова щедра към живота на изнемощелите жени, деца и старци, от които някои по-отрано бяха вече станали жертва на глада.

Бенковски и тук се опита да постигне плана си, но все пак не може нищо да направи.

Веднага след пристигането ни на Сивите грамади Бенковски изпроводи писмо в Копривщица, с което искаше около 500 души въстаници на помощ, а на копривщенските жители заповядваше да оставят градеца и да се изселят в балкана с жените и децата, като понесат със себе си храна колкото е възможно повече. Подир няколко часа куриера с писмото се завърна и съобщи, че градеца Копривщица бил в обсада от Хасан паша, така щото нямало възможност да се влезе в градеца. Осуети се и тази надежда. Оставаше да се привикат панагюрските въстаници, които в голямо число се намираха наблизо, та поне с тях да може да се направи нещо. Обаче въстаниците — изнурени от глад и разбивани няколко пъти от неприятеля — не можаха да предприемат ново нападение, толкоз повече че Хафъз паша беше им съобщил, че щом гърмежа на една въстаническа пушка даде знак за какво-годе нападение на войските му, всички находящи се в техни ръце жени, деца, мъже и пр. ще бъдат минутно изклани. Посред тази несполука Бенковски се реши да нападне сам със своята малочислена чета последньото турско крило, което беше разположено 1/2 час на изток от градеца, в гората, називаема Бойчина кория. Плана му се развали, щом като се научихме, че по побуждение на някои от противниците на въстанието, преди да отвори Сърбия война, готвило се убийството на Бенковски. Слухът за това приготовление дойде до ушите и на самаго Бенковски.

Дали слуховете или трудните обстоятелства, с които Бенковски имаше да се бори, го принудиха да остави панагюрския център именно в това време, когато турската злоба и отмъщение бяха достигнали до най-висока степен, остава тайна, обаче от думите на самия Бенковски, произнесени със сълзи на очите, излизаше, че той желаеше да отидем по Стара планина с цел да срещнем някоя от българските чети, които той предполагаше да са минали вече Дунава, и след като се присъединим към тях, да се завърнем и отмъстим на неприятеля.

Когато, от една страна, изпитвахме печалните впечатления от Сивите грамади, от друга страна, топовните гърмежи, които се чуваха откъм Еледжик, идваха да ни уверят, че и този център, който преди малко оставихме застрашаван от дивите турски орди, е претърпял ужасно поражение, както и Панагюрище. Отчаяни от многото несполуки, заобиколени от плачевни и сърцераздирателни картини, обезнадеждени за бъдещи сполуки, гладни и немощни да помогнем на хиляди злочести семейства, ние се простихме с прекрасната по-преди, а сега обляна в кърви и застрашавана от съвършена погибел Тракия и заминахме по върховете на Стара планина, предводителствани от Бенковски.

Четата се състоеше всичко от около 80 души. С нас тръгнаха и неколцина далматинци, които ни придружаваха още от Белово, с цел да се установят в панагюрския център, като на по-безопасно уж място. Между тях беше и далматинеца Иван Сутич с жената си Йонка, родом от Татар Пазарджик. Имаше между далматинците и един немец, Алберт, чиновник на беловската станция.

Преди да разкажем нещичко за по-нататъшните действия на Бенковски и за неговата смърт, ще се спрем малко върху последните дни на царуването в Панагюрище и Копривщица, гдето ще се запознаем c участта и на другите двама апостоли: Ванков и Икономов.

От изложението, което направихме по-преди, става ясно, че панагюрския център имаше за главен военен пункт т. пазарджишкия проход Св. Никола. На този проход се намираха най-многото въоръжени сили под командата на Ив. Соколова, понеже навлизането на турците се предполагаше да стане чрез този проход. Един от избегналите турци из Панагюрище, в деня, когато се обяви востанието, именно чаушина Даут аа, за когото читателят вече знае, познаваше добре панагюрската местност. Той сполучи да преведе войските на Хафъз паша през мястото, називаемо Окопана, за да заловят пътя, които води от Стрелча за в Панагюрище, отгдето никога не се предполагаше навлизането на турците в панагюрския център. Вследствие на тази измяна около 200 души въстаници под командата на Соколова оставиха пункта Св. Никола и отидоха срещу войската на Хафъз паша дори до Чиряшката река, но не можеха да пресекат пътя им, защото Хафъз паша беше успял вече да завземе по-главните стратегически пунктове в тези места и да осигури пътя си за Панагюрище. Подир едно малко сражение, в което паднаха убити десетина души от въстаниците, Хафъз паша продължи пътя си свободно дори до Балабановата кория. Подпомогнати, въстаниците подновиха сражението, но и тук бяха принудени да отстъпят. Наближаваше последната минута — «защитата на градеца». Гърмежът на пушките, който се чуваше от височините на Балабановата кория, беше хвърлил в отчаяние жителите на целия градец и в особеност жените и децата. В Панагюрище бяха се стекли повече от 20 села! Страхът беше ужасен. Никой не спеше. Едни от жените предлагаха да се бяга, други викаха «нашите ще победят», трети плачеха и се прощаваха, четвърти казваха «да си приготвим пепел, за да хвърляме в очите на турците, или же гореща мас да ги попарим, щом доближат до нас», и пр., и пр. Някои от мъжете, които се занимаваха с хазяйствената част на въстанието, се намираха постоянно в градеца; те, както и онези, които кръстосваха градеца, за да не оставят някого да се скрие дома си, насърчаваха населението и даже го уверяваха, че турците са вече разбити.

Ударил беше последния вече час на царуването на Панагюрище. На въстаниците не оставаше друго, освен да причакат неприятеля в окопите около градеца. На 30 априлий, през деня, часът към пет по турски, Хафъз паша настъпи с войските си, които бяха разпределени на три крила. По височините около градеца, а именно: на Маньово бърдо, Кукла и Каменица, откъдето настъпваха турците, бяха разположени три от дървените черешови топове. С настъпването на Хафъзпашовите войски сражението се започна на табиите. В това сражение влязоха в употребление и дървените топове, от които някои се пукнаха. След това се почна бомбардирането на градеца и особено на църквата «Св. Георги». Сражението се продължава около един час. Хафъз паша завзе градеца с пристъп, но въстаниците продължаваха защитата му дори по улиците и къщята, догдето най-после, разбити съвършено, видяха се принудени да се оттеглят по горите. Една част от жителите на градеца, повечето жени и деца, които се намираха на самата страна на сражението, паднаха в ръцете на турците, а другата част избяга по горите с помощта на въстаниците. Числото на Хафъзпашовите войски заедно с башибозуците се възкачваше приблизително на 8000 души, а числото на въстаниците приблизително на 500 души.

Казахме, че на 2 май Бенковски с четата си остави Сивите грамади и замина за Стара планина. Четата нямаше със себе си никакви провизии. У всекиго от въстаниците имаше по няколкостотин фишеци, по една турска кремъклийка пушка, по един ятаган и по един пищов, с изключение само на 15—20 души, които имаха револвери и ками. Бенковски беше въоръжен с два револвера, сабя и «Винчестер» пушка. Мнозина от въстаниците имаха със себе си зелена къна за спиране кръвта и тифтик с благ мехлем за церене на раните, а у някои имаше и по едно шишенце с отрова. При това си състояние четата на Бенковски влезе в Стара планина. Постоянните дъждове, които повечето пъти се обръщаха в снежна буря, бяха принудили пастирите да приберат стадата си по ниските места и с това да лишат големи пространства от жива човешка душа. Изнурени от глад и измокрени от дъждовете, скитахме се цели 5—6 дни, без да знаем где сме и какво има да ни сполети и без да можем да намерим храна. Причините на скитането ни в неизвестност бяха: 1) гъстата мъгла, която покриваше високите върхове на Стара планина, не ни позволяваше да следваме към известно направление и 2) ако откриехме някоя известна точка на пътуването ни, принудени бяхме да я напуснем, ако тя се намираше на някое шосе, понеже се бояхме да не попаднем в някоя неприятелска пусия и пак следвахме пребродяването на някой връх или планинска дълбочина. Гладът ни се усили дотолкова много, щото, ако и да ядяхме шума от дърветата, трева, корени и пр., не можехме колко-годе да уталожим гладът си. Принудени бяхме да лишим едного от другарите си от жилавия му кон, когото заклахме и изядохме. Вкусът на мършавато конско месо беше толкова сладък, щото едва ли е за вярване, че мишата кълка, която във време на Парижката обсада в 1870 година се продаваше за 1 фр., е била по-сладка. Трудното това положение, при всичко че смущаваше Бенковски, той все пак продължаваше да насърчава въстаниците. На 6—7 май положението ни стана нетърпимо. Искахме да стигнем до Лопянските колиби, гдето пред-полахахме да намерим храна.

Понеже се намирахме в неизвестна точка на Балкана и не знаехме посоката към Лопянските колиби, военната карта и компаса, които Бенковски имаше със себе си, ни избавиха от неизвестността, като ни показаха посоката. Отправихме се към посоката и подир тричасово мъчно пребродяване на едно голямо дере, изкачихме се на върхът, находящи се между етрополската и лопянската пътека, на разстояние 1/2 час на запад от с. Лопян. Това място беше запазено от турците, които не се показаха, докато всичката чета не излезе в пусията. Наредени от две страни, турците наченаха да гърмят. Почна се сражение. В продължение нещо на един час въстаниците се видяха принудени да се разбягат кой нагдето види, тъй като неприятеля държеше добри невидими позиции, а въстаниците бяха изложени на куршумите им. В сражението паднаха по няколко души от двете страни. Между нашите паднали беше и панагюрецът Тодор Д. Белопитов, втори секретар на Бенковски, който имаше в дисагите на коня си две тенекета, в които се пазеха архивите на Бенковски. Между другите важни документи в тези кутии се намираше и общия план на въстанието.

Разбити съвършено, ний се пръснахме по разни посоки на Балкана. Подир няколкодневно усилно гладуване принудени бяхме да паднем живи в ръцете на турците. Едни от нас уловиха в Орхане, други в Етрополе, трети в Златица, четвърти в Мирково и пр. Събрани по няколко души накуп, докараха ни всички в Златица. Тук престояхме в тъмница нещо десетина деня и после ни откараха в София.

Да се укорява Северна България, че тя остана равнодушна към подвигът на своите южни братя и не въстана заедно с тях, било би колкото несправедливо, толкова и пристрастно. Главната причина, гдето тя не въстана, състоеше в това, че събранието в Оборище стана без участието на нейните агенти, па и нямаше време да им се съобщи плана, приет в това събрание, защото, както видяхме и от по-преди, обстоятелствата предизвикаха веднага турянето му в действие и, второ, че писмото, подписано с турска кръв, което се проводи с особен куриер още в деня, когато се прогласи въстанието, за да им съобщи това, не можа да пристигне, така щото и те сами не са знаели що е станало в Тракия, прогласено ли е въстанието и при какъв план за действия.

Кланетата, обезчестяванията, пожарите, грабежите, тъмнините, мъченическите вериги, бесилките, заточенията, оскверненията на светата религия и пр., и пр., които последваха потушението на въстанието и от които някои се продължаваха дори до амнистията през месец август, а някои и по-късно, са жертвите, които тракиецът понесе в подвигът на нашето освобождение. Казвам за освобождението ни, защото именно тези жертви са, които предизвикаха Русия да влезе в сериозна борба с турците и да тури край на нашите теглила и мъки.

Какво стана обаче мъченическата тая Тракия? Отделиха я от България: част от нея оставиха под прямото владичество на султана, кръстиха й ново име, туряха я в топа на устието и извикаха: Стой! Тия жертви не са достатъчни за изкуплението на твоята съдба! Ти изново трябва да се разориш. Духовете на твоите погинали синове и дъщери се явяват да роптаят за твоето онеправдание в Берлин; ти ги гледаш и трепериш от тях, но ти забравяш, че тяхната кръв е вече изсъхнала, а устава, когото ти искаш, трябва да бъде написан с кръвта на новите твои жертви. Това е жално; то е безчовечно и даже безбожно, но тъй е волята на железния канцлер и на неговите другари: Биконсфилд и Андраши.

 

^*Загдето мнозина от представителите погледнаха с недоверие на предложението на Бенковски една от главните причини беше и тази, че на 11 април се получи в събранието писмо от врачанския апостол Заимов до панагюрския комитет, в което се казваше, че въстанието не трябва да се обяви по-рано от 25 май, или 1 юни, и това беше явно доказателство, че Бенковски искаше да обяви въстанието по-рано, т. е. на 1 май без съгласието на апостолите в България.
^**Еледжик е гористо място, находяще се между Мухово и Церово, откъм изток. Капъджика (Троянови врата) откъм юг и с. Белица откъм север.
^***За разрушаване на мостове и пр. беше натоварен члена на пловдивския комитет, химика Наботков, да приготви нужното количество динамит, но това не можа да стане, защото един цял сандък с химически вещества, купен от Цариград, пропадна по железницата в навечерието на въстанието.

 

 

Черновежд

 

ПЕТЪР ПАНТЕЛЕЕВ КАРАПЕТРОВ (ПОНДЕВ)-ЧЕРНОВЕЖД. (Роден и 1845 г. — Панагюрище; починал в 1903 г. — София.) Книжовник, печатар, книгоиздател и журналист в Цариград; един от основателите на панагюрското читалище «Виделина» и негов пръв председател (1865 г.); председател на българското печатарско дружество «Промишление» — Цариград; основател на сп. «Ден» (1875—1876 г.). След Освобождението съдебен служител.

Публ. по: Черновежд. Кратко описание на Панагюрското въстание, провъзгласено на 20-й априлий 1876 година, и на по-важните събития след него в Турското царство, додето се освободи градът Панагюрище от турското владение на 31-й декемврий 1877 год. С., печ. Хр. Г. Бъчеваров, 1893 [6], 128 с. (с. 13—14, 16—17, 18—21, 21—24, 24—25, 25—27, 29—32, 33—35, 38 - 41, 41—45, 46—54, 55—56).

 

Кратко описание на панагюрското въстание

 

При всичко че Централний революционен комитет беше назначил Ванков да ръководи работите в Четвъртото революционно окръжие, а Бенковски — за негов помощник, обаче тоя последний присвои правата и отне властта на Ванкова, който се не противи, ала пък и не отиде за Клисура и Карлово, гдето го пращаше Бенковски, ами остана в Панагюрище. Бенковски беше човек с твърда воля и неотстъпчив; щото намислеше, щото решеше да стори, той го свършваше; той беше и много остроумен; макар и грубо, той всякога беше готов да отговори на каквито и да са питания. Той обичаше сам да заповяда, думата му да се не повръща, никой да му не възразява, никой да му се не противи. Та затова често се караха с Ванкова — човек кротък и много търпелив. За да има човек, който да го слуша, да му угажда и да му не възразява, Бенковски повика едного от апостолите в сливенското революционно окръжие — Георги Икономов (п. Тодоров, сливенец), — уж да го изпрати да приготвюва и ръководи въстанието в Старо Ново село. Икономов пристигна тука в първата десетница на месец априлий. За писар на Бенковски се назначи Тодор Димитров Белопитов, който навсякъде с него ходеше.

След като се устрои приготовителний комитет, Бенковски и Нанков постоянно обикаляха градовете и селата в Четвъртото революционно окръжие, а комитетът бързо работеше и приготвяше всичко, щото е потребно за въстанието. И самите граждани вече захванаха да се приготвюват за въстание. Мнозина по-стари хора, особено някои от първенците, опитни човеци, разбираха и знаеха, че панагюрци не щат много да се бият с турците и да им противостоят, че те не бива да се бунтуват против царщината, защото нямат никаква вреда от турците, нямат причини, които да дават повод за въстание, ала в населението вече беше се вкоренила мисълта за въстание, всички викаха, че трябва да се въстане, да се запалят села и градове — турски и български, — да се строшат мостове, да се развалят телеграфи и железници, па напокон каквото ще да става. Турците няма да седят с кръстосани ръце, ами щат да захванат и те да колят, да бесят и всякакви други глупости да чинат, както чинат всякога в такива случаи, и по такъв начин щат да предизвикат намесвание на европейските държави, които, както и да е, все щат да настоят да се дадат някакви правдини на българский народ, ако съвършено се не освободи от турското владение. Така се мислеше, така се проповядваше в онова време, па така се и случи напокон. Освен това някои от по-младите, като за възражение на старите казваха, че ако панагюрци са охолни, свободни, непритеснявани — то другаде в Турско българското население тегли от турската власт, то робува на турците, които безнаказано се разполагат с имота му, с честта му, с живота му, затова трябва и то да се освободи от турский гнет, от турското владичество. А такива млади имаше доста в Панагюрище; такъв беше и Павел Ст. Бобеков, ученик на турското военно медицинско училище в Цариград, ала непримирим враг на турците; той повече умееше да внуши на съгражданите си мисълта за въстание — ако това трябваше, — мисъл, още в Цариград вродена в него, отколкото Бенковски или който и да би бил друг бунтовнишки проповедник. Прочее ако панагюрци сами не разбираха целта на въстанието и ако не мислеха нещо повече, те нямаше и да въстават.

От ден на ден движението се усилваше; от цялото окръжие постоянно пристигаха тайните вестоносци с писма и да съобщават где що се върши, как отиват работите. В Панагюрище вече беше почти всичко на свършвание, заради това по едно време, като се върнаха тука Бенковски и Ванков, които бяха отишли низ окръжието, комитетът направи заседание от всичките си членове, в което участваха Ванков и Икономов. В това заседание се реши да стане едно главно събрание от представители на всичките градове и села, които влизат в пределите на Четвъртото бунтовнишко окръжие, за да се размисли и реши в кой ден именно и как да се вдигне бунтът, а именно: дали населението в градовете и селата да въстане или пък да се изпратят чети низ горите и планините. Място за събранието се назначи Оборище една скришна гориста местност зад върха Раслатица в Средна гора, на северозапад от Панагюрище, на която едната половина се намира в панагюрското землище, а другата — в онова на селото Мечка. Тая местност, като най-скришна и най-удобна за такава работа, се посочи от дядо Димитър Коклев, от село Мечка. Разпореждание стана да се изпратят писма за това до всичките градове и села, в които има съзаклятници и бунтовнишки комитети, за да им се съобщи решението на панагюрский комитет и да изпратят представителите си право на мястото. Повечето от представителите минаха нощя през Панагюрище; те се спираха в странноприемницата на Найден Ст. Дринов (член на комитета), отгдето нарочно приготвени хора ги завождаха на Оборище. От Панагюрище се изпратиха двама представители: учителят Ис. Ц. Мачов (член на комитета) и търговецът Г. Нейчов. Освен градовете Пловдив, Т. Пазарджик, Пещера, Сопот, Карлово и Копривщица около 40 големи и малки села имаха представители. Тука присъстваха и Бенковски, Ванков и Икономов, а Каблешков не можа да дойде от Копривщица, защото бил болен. От много места представителите се не приеха в събранието, защото пълномощията им не бяха редовни, ала те седяха тука, додето се свърши всичко, и си отидоха заедно с представителите, които имаха редовни пълномощия. Всичките хора, които бяха дошли тука, представители, вестоносци, стражари, готвачи на храните и други съзаклятници, бяха около 400 души.

Откак вече престанаха да пристигат представители и откак се провериха пълномощията на пристигналите, преди всичко, Бенковски поиска от представителите да дадат нему и на другарите му (Ванков, Каблешков, макар той и да отсъстваше, и Икономов, който, както се спомена по-горе, преди 4—5 дни беше пристигнал тука от Сливен) едно пълномощно, на което със силата само те да имат право да обявяват въстание в Четвъртото бунтовнишко окръжие, когато намерят за добре; те да назначават главатарите и ратниците и въобще те сами неограничено да разполагат с работите на въстанието. Георги Икономов обяви, че е уместно, основателно предложението на Бенковски и никак се не съмнява, че родолюбивите представители щат да ги снабдят с такова пълномощно, па да се пристъпи към работа. Обаче Ванков, татарпазарджишкий, сопотский, копривщенский и панагюрските представители — Иван В. Соколов, Ганчо п. Николов, Найден п. Стоянов, Искрьо Цв. Мачов и Георги Нейчов — не намериха за уместно да се дава такова пълномощно. Повдигна се голяма разпра, защото Бенковски настояваше на искането си, та по едно време и Ванков се съгласи да им се даде пълномощно, ала другите, особено Мачов и Соколов, не се съгласяваха: те мислеха, че с такова пълномощно пратениците на революционний комитет щат да вършат всичко произволно, щат да злоупотребляват. Против това искание на Бенковски въстанаха и представителите от Брацигово и Перущица — Васил Петлешков и д-р Васил Соколски, ала Бенковски постоянстваше. Най-сетне, благодарство на повечето селски представители, които, кое със сладки, кое със заплашителни думи, Бенковски можа да убеди, тоя последний сполучи и даде му се исканото пълномощно, подписано, волно и неволно, от всичките представители, без да смееше някой да измени поне една точка от съдържанието му. Пълномощното написа Ванков по казванието на Бенковски. Подир това поп Груйо, представител от село Баня, едничкий свещеник между дошлите хора на Оборище, приведе под клетва представителите и апостoлите, че щат да служат вярно на отечеството си. Закле се и той сам, поп Груйо, като целуна вехтий си требник и ятагана си. (Дума по дума Ив. Соколов казваше клетвата на поп Груйо, който тоже така я изговаряше, а след него и всички ония, които се кълнеха.) След извършванието на тоя обряд Бенковски обяви заседанието за отворено. Никакви писмени бележки се не държеха, защото Бенковски не допусна да се държат такива. Най-много се чуваше поп Груйовий глас; поп Груйо посрещаше с псувни всекиго, който възразяваше на Бенковски, като същевременно псуваше турците и ръката си слагаше на ятагана или на кремиковий си пищов, останали от дядо му.

В разискванията по кой начин да се въстане помежду представителите се появиха две мнения: някои от тях казваха, че ще да е по-добре, ако се съставят чети, които да навлязат в планината, а населението да си мирува, уж като че няма дори известие, па да помага доколкото може — така мислеха и апостолите. Обаче повечето от представителите мислеха другояче: тия последните не можеха да допуснат щото мъжете да тръгнат по гората, а челядта им да остане в селата без никаква защита: те искаха да въстане всичкото население, защото по такъв начин и европейските държави щат да съчувстват на българския народ, па и човеколюбиви хора щат да му помогнат, а пък, като тръгнат чети низ гората, турското правителство ще ги нарече разбойници, ще да ги преследва, ще да ги излови и избие, както много пъти се е случвало, и нищо няма да стане. Говори се много и най-сетне се прие последното мнение: да въстане населението. Разказа се на представителите как трябва да се въстане и когато се прогласи въстанието, къде трябва да отидат старите, жените и децата — в други някои села или в гората. Всякой представител обади дали селото му ще може да се брани и запази само, или ще трябва да му се отиде на помощ от друго село. Реши се щото ратниците от по-малките села в крайна нужда да се присъединят към ония в по-големите села. Поради войскобранителното му местоположение пак Панагюрище се избра за средоточие на въстанието и седалище на съвета, който ще управлява движението в цялото Четвърто окръжие. Повдигна се питание за деня, в който ще да се провъзгласи въстанието, обаче Бенковски, макар и да мислеше да стане това на първий мая, както мислеха и другарите му, и членовете на приготовителний комитет в Панагюрище, като се страхуваше да не би някой да издаде работата, обади само на представителите, че деня, в който ще се развие знамето в Четвъртото революционно окръжие, е наближил и че за това своевременно ще се обади навсякъде. Бенковски притури, че ако правителството усети за заговора и хване някого от съзаклятниците, то селото, в което се случи такова нещастие, веднага да въстане, за да избави хванатий, и незабавно да извести за това на приготовителний комитет в Панагюрище, отгдето ще се провъзгласи въстанието. Бенковски каза така, защото имаше предвид следующето съображение: ако правителството открие заговора и хване някого от съзаклятниците, между които може да се случат някои малодушни хора, та от мъки се принудят да изкажат това, що се тъкми и върши, турците щат да преварят и в продължение на няколко дни всичко да потушат. Тогава ще трябва изново, след няколко години, да се приготвюва ново въстание. Заради това, в такъв случай, по-добре ще бъде да се провъзгласи въстанието, па каквото стане да стане. Така се и случи, както ще се види по-сетне. Най-после се избра една комисия, която да отиде в Панагюрище, за да напише устав, по който щат да се ръководят главатарите на въстаниците и по който щат да се управляват въобще работите на въстанието, да определи деня за провъзгласяванието му и редът за действията — макар събранието и да реши поначало, че денят за прогласявание на въстанието трябва да бъде първий мая. Тая комисия се състоеше от: Бенковски, Ванков, Икономов, панагюрските представители Ис. Цв. Мачов и Г. Нейчов, татарпазарджишкий Ив. В. Соколов (родом от Радомир, а учител в Т. Пазарджик), копривщенский Н. п. Стоянов, брациговский В. Петлешков, перущенский д-р В. Соколски, клисурский Ник. Караджов, петришкий Нено Л. Гугов и пловдивский Хр. Н. Търнев, който на 18 априлий вечерта остави Панагюрище, та си отиде в Пловдив.

Събранието на Оборище трая от 13 до 16 априлий включително. Още в същий ден вечерта комисията пристигна в Панагюрище, а на другий ден се захвана за работата си. Тя заседаваше в къщата на бае Иван Леков, един богат табак и търговец на щавени кожи. За главен писар (секретар) на комисията се назначи Захарий Стоянов. На 19 априлий замина за Клисура през Копривщица и клисурский представител Никола Ив. Караджов.

Додето трая събранието на Оборище, приготвюванията в Панагюрище следваха. Но някои от членовете на приготовителний комитет начело с хилядника Бобеков, като имаха предвид, че още не са пристигнали оръжията от Цариград, не одобриха онова решение на събранието на Оборище, [т. е.] ако би се случило щото и преди първий мая властите да хванат някой съзаклятник, то и преди тоя ден да се прогласи въстанието. Те крайно негодуваха и за пълномощното, което Бенковски взе от представителите — те се бояха да не би той с това пълномощно да вземе всичката власт в ръцете си (при всичко че Бенковски се не опитва за такова нещо), па да се разполага произволно с хората — да стане неограничен, пълновластен заповедник. А пък най-силен повод за скарването даде следующето обстоятелство: комитетът беше изпратил писмо до главатаря на Първото (Търновско) бунтовнишко окръжие, Стойко Мъглата (Стефан Стамболов), да го пита дали хората в онова окръжие са готови за въстание и кога тъкмят да се прогласи въстанието. Такива писма бяха изпратени и до другите революционни окръжия, та, както вече видяхме, още на Оборище пристигна отговор от Третото (Врачанското). Илия Ил. Петдесетникът беше пратен да занесе това писмо в Търново. Той донесъл отговор от Стойко Мъглата и вместо да предаде писмото на комитета, предал го на Бенковски. Попитан от комитета дали е донесъл писмо от Търново, Илия отговорил, че е донесъл и го дал на Бенковски. Комитетът поиска от тоя последний да му предаде писмото, ала той отказа. Но тъй като вестоносците всякога знаеха съдържанието на писмата, Илия обади на комитета, че в писмото било писано да се не бърза с въстанието, защото и Сърбия щяла да обяви война на Турция, та след обявяванието на тая война да се прогласи въстанието веднага и в петте революционни окръжия, понеже тогава турските войски като щат да са разпръснати — в Босна и Херцеговина, Черна гора и Сърбия, — въстанието, така както е приготвено, ще да успее, па и цял свят ще да види, че всичкий български народ се е побунил против турската власт, а не само няколко хора, както досега е ставало това. Стефан Стамболов казал на Ил. Петдесетникът, че най-късно докъде 1 мая Сърбия ще обяви войната, затова да се не бърза. И действително той е имал право, защото другояче щеше да излезе работата, ако и петте революционни окръжия едновременно биха се възбунтували, щом Сърбия обяви война на Турция и тая последнята си разпръсне войските по разни страни. Не ще ни дума, че за башибозуците не се е ни помислювало. Но както и да е, обстоятелствата така се стекоха, щото, както щем видим, въстанието се прогласи предивременно. Работите дотолкова се туриха в напрегнато положение, щото двете скарани страни не щяха дори и да се срещат. Някои захванаха пък да загатват, че хилядникът Бобеков уж вземал мерки да изпъди Бенковски из Панагюрище. . . обаче за изпъждание или убивание на тоя последний не е нито помислювано, нито пък Бобеков беше човек, който да приеме да свърши такива работи. Бобеков не беше ни подъл, ни злобен, ала не обичаше и никому да клати шапка; всякога открито говореше онова, което мислеше, без никакви заобикалки, без никакво стеснявание...

По едно време, за да се избягнат всякакви лошави сетнини, приготовителний комитет изпрати троица от членовете си — Фил. С. Щърбанов, Кр. И. Гешанов и З. С. Койчов, — за да поискат някои сведения и обяснения от Бенковски и другарите му по решението на събранието на Оборище.

Като имаше предвид писмото от Стефан Стамболов, комитетът искаше да узнае: дали и другите четири революционни окръжия в същий ден, на 1 мая, щат да въстанат. На какви законни основания и защо Бенковски и другарите му насилствено са взели от представителите на Оборище едно пълномощно, с което сами всичко произволно да вършат, без да вземат и съгласието на комитета, който представлява населението и е отговорен пред него? По какви съображения Бенковски е казал на представителите, че ако властите хванат негде някой съзаклятник, то населението веднага да въстане, тогава когато според писмото от Търново, което той скрил и не обадил, трябвало да се не решава така скоро това питание, додето се не вземе мнението и на другите окръжия? Станало ли е разпореждание щото в деня, в който ще се прогласи въстанието, всякой от апостолите да се намери на мястото си и: освен Каблешков, който е в Копривщица, и Икономов, който е назначен уж за Старо Ново село, а пък още е в Панагюрище, Ванков где ще да бъде, тогава когато всякой вече трябва да се намира на мястото си, защото, както се предполага, може да се случи и преди 1 мая да избухне въстанието? На тия питания Бенковски отговори: «Това не е ваша работа. Аз не мога да ви отговарям за това и онова. Вие имахте упълномощени представители в събранието, на което решението е вече вземено; аз сега не мога да ви давам никакви обяснения и да отговарям на вашите неоснователни питания.» Обаче Ванков, който всякога беше вежлив, каза на комисарите да се не грижат, защото всичко е извършено и предвидено за светата цел съгласно с исканието и одобрението на народните представители в събранието на Оборище. Никой от нас, продължи Ванков, не иска да злоупотреблява с доверието, което народното събрание ни изяви, като ни даде пълномощното. Освен това, вие знаете, че има случаи, когато човек не трябва да отговаря на всяко питание, нито пък да обажда какво мисли да върши и как се е разпоредил или ще се разпореди за известни работи.

Подир всичко това комисарите си отидоха. Когато се срещнаха с другарите си и другите главатари на съзаклятниците, та им обадиха за поведението на Бенковски, всички те захванаха да се изстудяват от тоя последний; някои почнаха дори да мислят как да го махнат да им се не меси в работите, па както и колкото могат, сами всичко щат да си вършат. «Както Бенковски и другарите му... на които дадохме по един револвер или пушка, милеят и радеят за освобождението на отечеството ни, казваха комисарите, така и ние, които сме презрели и изоставили всичките си работи, търговията си, без да мислим какво ще стане с челядта ни, с имота ни, със самите нас, с града, с населението, се грижим и радим за това, още повече [че]турците нас не са угнетявали, не са ни притеснявали, не ни са се намесвали, нито ни се намесват в общинските работи, та няма дори и защо да се бунтуваме против тях, ако не сме имали предвид освобождението от турската власт на цялото ни отечество, на всичките ни еднородни, а тия (Бенковски и другарите му) дошли тука наготово и искат да ни заповядват, щом избухне въстанието, ние щем да сме на топа на устата, а тия щат да хванат по трънаците...» Хората имаха право и поради нетърпимото поведение на Бенковски, който почти вече беше станал неограничен, самовластен заповедник, дори и някои от най- близките му захванаха да гледат на него с недоверие. А пък панагюрци въобще са хора, които дип не обичаха да премълчават, когато би трябвало да се говори, па и да им заповядват такива нечути-невидени хора, които нямат нищо в Панагюрище, за да им е мило, да ги боли за него. Бобеков знаеше всичко това, а Бенковски, макар и да се познаваше с някои панагюрци, той обаче не беше познал отблизо всичките хора, на които искаше да заповяда и произволно да се разпорежда с тях; не се минуваше ден да не даде повод за препирни и скарвания. По едно време той позна, че хората не гледат сега на него както в началото, та дори бе захванал да се бои да не би да посегне някой на живота му; сам той така беше се произнесъл пред Ванкова. Като се научи за това, комитетът незабавно тури на разположението на Бенковски около петдесет души стражари и стотниците Ив. М. Хорчов и Манчо И. Майнов; тоя последний всякога се нахождаше при него и сам той му приготвюваше кахве, което Бенковски много употребяваше. Комитетът стори това, за да докаже на Бенковски, че никой не е помислювал да го убива, нещо, което всякога можеше да стане, обаче и той да не излязва из пределите на присвоените си права. Най-сетне след дълги препирни и разправяния с посредството на 3. Стоянов недоразуменията между комитета и Бенковски се уравниха.

В такова положение се намираха работите, когато на 20 априлий 1876 г. избухна въстанието в Панагюрище. Вечерта на 19 спроти 20 априлий Бенковски и другарите му бяха в къщата на Иван Д. Тутьов, богат човек, който търгуваше с аби, шаяци и чорапи. При тях имаше и някои от членовете на комитета, за да решат кой от тия последните ще отиде на заранта с Бенковски да обиколят известни села — да видят що се върши. Реши се да отидат Петко Р. Мачов и Марин Д. Юруков (Шишков), като се определиха и стражарите им. Половината от нощта беше минала, когато всичките събрани си отидоха да спят. На заранта, по непредвидени случаи, те не можаха да тръгнат, та оставиха пътуванието си за вечерта. Обаче в тоя ден, на 20 априлий след пладне, пристигна вестоносец от Копривщица с писмо от Каблешкова до панагюрский комитет. С писмото си Каблешков известяваше на комитета, че Неджиб, гореказаний полицейски службаш, преди един ден пристигнал от Пловдив в Копривщица и като поискал да го (Каблешкова) хване с още други някои хора, той, Каблешков, въз основание на решението от Оборище събрал няколко души, убил мюдюринът и няколко полицейски стражари, а всичките други турци побягнали. Вестоносецът съобщи устно, че заедно с побягналите турци побягнал и Неджиб за Пловдив, през Клисура. След получаванието на писмото събраха се всичките членове на комитета и отидоха при Бенковски и другарите му, та им съобщиха за станалото. Бенковски взе писмото, прочете го, позамисли се, па изпрати да викат Бобекова и извика: «Б у н т!» Комитетските членове се опитаха да се почака поне 4—5 дни, додето пристигнат оръжията от Цариград, па да могат да се поприготвят, както трябва, и те, и населението, защото хората още не са успели да си приберат и скрият поне покъщнините, а пък ако турците навлязат в града, всичко щат да ограбят. Бенковски не обърна никакво внимание на исканието им, но само викаше: «Б у н т! Всякой да се въоръжава!» Същевременно Ванков изгърмя с пушката си; него последва стотникът И. Хорчов, па и някои от стражарите, определени да се намират на разположението на Бенковски. В това време пристигна и поп Груйо от Баня, който веднага извади изпод джубето си два кремикови пищова и изгърмя с тях, па захвана да си засуква въсите и да се заканва на турците, на «тия проклети агаряни». Поради пушканията дворът на Иван Д. Тутьов се напълни със свят; всякой се чудеше и гледаше на непознатите личности (Бенковски и другарите му); хората се чудеха какви са те, отгде са дошли, та са захванали да пушкат в двора на тоя мирен човек, един от ония на пръсти броени панагюрци, у които, макар и да би се намирало оръжие, не обичат да го хващат. За да се махне навалицата, Бенковски извика към всичките присъствующи да се готвят, защото ще се прогласи въстанието, което с нетърпение очаквали. Дойде и Бобеков, комуто Иван В. Соколов съобщил за станалото и че го вика Бенковски. Тоя последний, като никога с жаловити очи погледна на Бобекова, прегърна го, целуна го, па му каза да свика стотниците, за да им заповяда да приготвюват и воръжават четите си, защото ще се обяви въстанието още в съший ден. На това Бобеков му възрази: «Що мислиш? Защо толкова бързаш? Нали знаеш, че бързата кучка слепи ги ражда; ами где ни е оръжието?» Обаче Бенковски нищо не отговори. Навалицата, комитетските членове и стражарите излязоха, та отидоха да се приготвюват. Подир това, като се размениха тайно няколко думи между Бенковски и Бобеков, отиде си и тоя последний. Низ целий град пушките бяха вече загърмели, хората вече бяха претръпнали. Те бяха забравили къщи, покъщнини, магазин, дюкяни, стоки, многобройни стада дребен и едър добитък. Всякой почти се въоръжаваше или бе се въоръжил, когато около черковно време (З1/2 часа следобед) черковните клепала заклепаха и камбаните забиха. Около конака (управителний дом и местоживелище на мюдюрина и на турските стражари) пушки загърмяха, а напокон и на чаршията (тържището, пазарището — една голяма площад). Всичките дюкяни, магазии и работилници се затвориха. Всякой от съзаклятниците бързаше към чаршията, облечен в бунтовнишките си дрехи и въоръжен, а жените бяха захванали да си честитяват царство. След малко и Бенковски с другарите си Ванков и Икономов, членовете на приготовителний комитет, членовете на комисията, избрана на Оборище, с главний си писар 3. Стоянов, хилядникът Бобеков и много въстаници, предвождани от десетниците и стотниците си, пристигнаха на чаршията. Членовете на комитета, хилядникът и повечето от стотниците бяха облечени с нарочно приготвени бунтовнишки дрехи. Дрехите на Бенковски, приготвени тоже в Панагюрище, по хубостта и по богатите нашивки надминуваха ония на всичките други. Гуглите на всичките големци бяха украсени с левове, които тукашните златари бяха излеяли от злато, сребро или мед. Главатарите бяха въоръжени и с хубави оръжия. За всичко това всякой харчеше свои собствени пари. Почти целий град беше се събрал на чаршията, когато Бенковски издигна едно хубаво знаме от зелен плат, ушит на него златен лев, стъпил въз полумесеца, понеже главното знаме още не бе приготвено, па извика: «Въстание! Въстание!» След това Бобеков с кон тръгна низ града да повтаря същите думи.

Случайно находящите се в Панагюрище по работата си няколко турци, както и двама, които привечер пристигнаха в една кола, бидоха убити от навалицата и гърмежът от пушките не преставаше. Убиха и трима от турските стражари на конака, под предлог, че били пушкали въз навалицата. Ето доколко се запази постановеното от комисията решение, според което не трябва да се закача мирното турско население! Някои от въстаниците побързаха, та се комкаха от кръвта на убитите, за да ги сабля не сече и ядро не лови, както някога си хайдуците на Благовец чинеха така, когато излязваха по горите. Макар че всякой в Панагюрище знае тоя обичай, ала сега за това най-напред даде пример стотникът Павел х. Симеонов. След като се убиха турците, за да се не повтори пак такова нещо, комитетът се разпореди да се хванат и затворят в една къща колкото турци биха се намерили или биха дошли в Панагюрище, включително с наместника на мюдюрина и останалите неубити стражари, па се тури и стража да ги пази - да ги не нападнат някои от бунтовниците, та да ги убият.

Додето ставаше гореказаното, брациговский представител Васил Петлешков беше подписал колкото имаше приготвени преписи от възванието за въстанието, та в същий ден се изпратиха навсякъде в Четвъртото революционно окръжие, па и в някои места на другите революционни окръжия. Това възвание (прокламация) беше съчинено тоже от комисията, избрана на Оборище.

Бобеков се завърна на чаршията и откак поздрави войнишки Бенковски и напокон стотниците, заповяда на тия последните да наредят войниците, като се отделят конниците от пешаците. Първите бяха около 50—60 души, а вторите около 500 души. Той им обади, че както вече са видели и чули, въстанието се прогласи и за това ги поздравява и че те, заедно с него и другарите им, които тепърва щат да пристигнат, трябва да се закълнат, че юнашки щат да се бият и да умрат за освобождението на отечеството. И военачалниците и ратниците се заклеха под знамето. След като им каза още няколко насърчителни думи, Бобеков нареди стотниците що щат да сторят през нощта за пазението на града, па дойде при Бенковски, който беше заобиколен от членовете на комитета и от ония на комисията, колкото бяха останали. Тука, на крака, се реши, щото комитетът и комисията да се съединят заедно да работят под название военен съвет, който да ръководи и управлява всичките работи на въстанието. Часът беше около 9—10, когато виновниците на въстанието се разотидоха, а след тях и ония от присъствующите, които не бяха си отишли по-рано. Така се свърши 20 априлий 1876 г. в Панагюрище. По такъв начин се провъзгласи в тоя ден панагюрското въстание, което напокон се разпространи в по-голямата част на Средна гора и на много други места в Тракия и Мизия.

На другий ден, 21 априлий, военний съвет се събра; Бенковски и Бобеков пак бяха захванали да се карат и препират, ала на всичките се отвлече вниманието, когато видяха, че иде поп Груйо, държащец в ръката си гол ятаган и псува турската вяра. Той миналата вечер пристигнал в селото си (Баня, около 7—8 километра на югозапад от Панагюрище), наредил си домашните работи, наредил и съселяните си що да вършат, па дошъл да види и тука що се върши, що става, защото, когато отивал на селото си, срещнал къде местността Богородица, наблизо до Панагюрище, «онова куче Aхмед», гореспоменатий татарпазарджишки полицейски службаш, който с десетина души турски стражари идел тука, но след малко, без да влязват в Панагюрище, върнали се. Те стигнали и заминали поп Груйо. Попът се сторил пред тях — и на срещание и на връщание, — че пиян язди коня си, та дреме на него и се клати, като че ще да падне. Поп Груйо предполага, че Ахмед се уплашил, като чул гърмението на пушките, затова се върнал. (Тоя поп във всичко беше много смешен; той бе си набъкал в пояса три-четири разни видове пищови, а пък един ятаган бе обесил на плещите си, през рамото, вързал с гайтан, като сабля; Бенковски само с него се шегуваше.) Подир това Бенковски покани дядо поп да седне и допусна го да вземе участие в разискванията, макар и да се не щеше на другите членове на съвета да се меси и поп Груйо в работите. Обаче с посредството на тоя последний, който захвана да псува и Бобекова, и Бенковски и да ги кара да си целуват ръка, та да се опростят, препирните престанаха и след кратко разисквание недоразуменията се обясниха и уравниха. Тия карания бяха възникнали относително наставленията, които трябв[аше] да се дадат на пратениците, пристигнали в тоя ден от някои села, и настояванието на Бобеков да заминат Икономов и Ванков за местата си, па още и за това, че без да съобщи на членовете от съвета, Бенковски взел от съветника Найден Ст. Дринов всичката преписка, която панагюрский комитет е имал с другите комитети, както и протоколите на комисията, избрана на Оборище. На пратениците се каза да заведат в гората жените, децата и всичките неспособни да носят оръжие или ако се може, да ги изпратят тука и в Копривщица; мъжете незабавно да въстанат; ония от малките села, ако не могат да противостоят сами на турците, да се присъединяват [към] въстаниците от големите села; когато някое село поиска помощ от друго, незабавно да му се изпраща и вестоносците постоянно да известяват на военний съвет в Панагюрище за вървежа на работите. В същий ден през Копривщица заминаха: Икономов за Старо Ново село и Ванков за Карлово, обаче както щем видим по-сетне, те и двамата се спрели в Клисура; не могли да стигнат до местата си — Карлово и Старо Ново село. Колкото пък за преписката и въобще за всичките книжа на комитета, Бенковски каза, че никого не вярва, никому не ще да ги остави, за да не влязат в турски ръце, и задържа всичко. Другояче трябваше да стане убийство. Съветът реши да се нападне на турците в близното село Стрелец (Стрелча), тъй като тия турци са много пакостили на панагюрци и копривщени, па да не би и сега да нападнат на българите в това село. За тоя поход се назначи стотникът Иван Map. Хорчов с четата си; изпрати се заповед в Копривщица да тръгне и оттам една чета за казаното село; Хорчов тръгна на другий ден. За да не повтарям на друго място, ще кажа, че със състоящата му се около стотина души чета Хорчов благополучно свърши работата си. Копривщенската чета под предводителството на Найден п. Стоянов, която пристигнала преди панагюрската, била нападната не само от стрелецките турци, ами и от турците на село Османово, които дошли на помощ на първите и почти я разбили, та се разбягала и забравила знамето си край Стрелец, побито в един плет, при оброчището Св. Георги, отгдето го взел един османовски турчин. Хорчов отнел знамето, четата му много турци убила, опустошила и преобърнала на прах и пепел повечето турски къщи в Стрелец.

На заранта, след като пуснаха черковите, много народ надойде в хаджи Луковата къща, защото «щял да се осветява байряка, който ушила Райкя». В тая голяма и хубава къща, около един стол, въз който беше турено знамето, бяха се наредили воеводата Бенковски, хилядникът Бобеков, някои от стотниците, членовете на военний съвет, всичките облечени във военните си дрехи, панагюрските и находящите се тука от селата свещеници, между които и поп Груйо на първо място, тоже всичките облечени в свещеническите си одежди, както и много народ — мъже и жени. След като поповете четоха някои молитви и се свърши осветяванието на знамето, казаха се по случай на обряда и няколко речи, които се посрещаха от присъствующите с викове: «Да живее България! Да живее Бенковски! Да живее съвета!» (Тогава хората не знаеха да викат ура), а пък поп Груйо благославяше с двете си ръце и бъбреше някакви молитви. Бобеков отговори: «Да живеят всичките ратници! Да живее цялото Четвърто революционно окръжие! ...» Бобеков щеше да продължава още, ала Бенковски, като го прекъсна с думите: «заедно с шпионите и с кръстените турци», той (Бобеков) спря и поиска обяснения. Бенковски му каза да поиска такива от татарпазарджишкий каймакамин и от пловдивский мютесарифин. Бобеков остана неудовлетворен, но замълча, защото всички вече знаеха, че Бенковски е себелюбец човек, че той не иска за никого другиго освен за него да се знае, да се чуе, да се слуша. Но сега може да се допусне, че Бенковски имаше право, ако се вземат в съображение следующите обстоятелства: че някои копривщенци и панагюрци са обадили на пловдивските и татарпазарджишките власти за съзаклятията в Копривщица и Панагюрище, та затова е бил изпратен Неджиб в първото село, а напокон, както вече видяхме, според поп Груйовото казвание, и в Панагюрище идел Ахмед, ала се върнал. Едвам след потушаването на въстанието се узна, както се каза по-горе, че балдьовский представител на Оборище е обадил на татарпазарджишките власти за всичко, що е станало на тая местност и що се върши в Панагюрище, а панагюрец нищо не е обаждал. Не се минаха 10—15 минути, Бенковски и Бобеков пак се скараха, защото, след като се освети знамето и се прикова на нарочно приготвений за това прът, първий поиска да го пренесе тържествено през главната улица на града учителката Райкя, която го е ушила. Не само Бобеков позеленя от яд, ами и всичките членове на съвета не одобриха исканието на Бенковски — да носи момата знамето. Бобеков дори извика, че няма да допусне такова нещо, ала нямаше кой да го слуша; Бобеков и членовете на съвета говориха на Бенковски, че никак си няма мястото да се намесват жени във военни работи и че в дадений случай трябва да се мисли за много по-важни работи, обаче той, Бенковски, не щеше никого да слуша. На всякого от дейците бяха вече дотегнали произволите на Бенковски, та сега никой от членовете на военннй съвет не щя да участва в смешното тържество, в което поп Груйо, облечен с черковни одежди, яздеше на кон, държеше кръст с една ръка и юздата на коня си, а с другата въртеше гол ятаган и псуваше «прокляти неверни агаряни». Ето как стана пренасянието на знамето: най-напред вървяха десетина души конници, на коне; подир тях идеше Райкя, възседнала на кон, който водеха двама ратници, а тя с двете си ръце държеше знамето и най-сетне много народ: мъже, жени и деца, които пееха. Бенковски, с най-хубавите си войнишки дрехи, възседнал на кон, вървеше от дясната страна, успоред на знамето. Улицата, през която минуваше шествието, беше препълнена с народ: едни честитяваха, други викаха да живее, а трети молитстваха да се постигнат добри сетнини и дано бог всичко на добро да изкара. Това излишно и безцелно шествие, Райкя възседнала на кон да носи знамето, по настоятелното искание на Бенковски, напокон стана много скъпо и за поп Груйо, и за самата Райкя, без да е тя що-годе виновата за това, защото, когато турците навлязоха в Панагюрище и освободиха затворените 17 души турци, за които се спомена по-преди и които се държаха в една къща, покрай която мина шествието, та видяха, че мома носи знамето и пред нея поп Груйо на кон с гол нож и кръст, те, затворените, веднага обадиха за това на Хафъз паша. Заробените не познаваха Райкя, ала те познаваха поп Груйо, който, макар и да му се говори да ги не задява, ходеше при тях да ги насилва да целуват кръста му и да ядат сланина. Тука трябва да се каже, че разпоредителят на храната всякой ден изпращаше хляб, чорба, печено агнешко месо и тютюн на затворените, та бяха доволни: те нямаше за нищо да се оплакват, ако им не досаждаше поп Груйо, който свободно и във всяко време влязваше при тях. Еднаж ги принуждавал и да ги покръсти. Макар и да беше заповядано на стражарите да не пущат никого при затворниците, те си помислили, че на поп Груйо, който се навърта все около Бенковски, още повече като поп, може да се допусне да влиза при тях. Откак се завърна шествието от обиколката низ града и знамето се донесе в споменатата хаджи Лукова къща, в която заседаваше съвета, по заповед на Бенковски то се тури над пътната вратня на същата къща, гдето беше до навлязванието на турците в Панагюрище.

Подир това Бенковски предложи на съвета да му определи една чета, с която да обикаля по-големите села около Панагюрище и в Ихтиманско, за да насърчава населението и да ръководи въстанието. Съветът одобри предложението му. Подир вечерянието Бенковски тръгна, придружен от членовете на съвета Петко Р. Мачов, Т. Бл. Търкаланов, д-р В. Соколски, М. Д. Юруков и Б. Петлешков, от писарите 3. Стоянов, Тома Георгьов и Т. Д. Белопитов, от стотника Рад Г. Джунов, от пазачът на знамето му Крайчо Стоянов Самоходов и от 50 души ратници, всичките конници, а на другий ден вечерта, когато пристигна от Стрелец, изпрати му се и стотникът Ив. Хорчов с четата си, около стотина души пешаци. Освен казаните с Бенковски тръгнаха и около 100 души от селяните, които беше довел тука на 22-й, преди един ден. Те заминаха през село Мечка за Поибрене, Петрич и по-нататък по други села в Златишко, Средецко и Ихтиманско, защото в Поибрене и Петрич хората дип нямаха нужда за ръководители. Както в Панагюрище, така и в селата Поибрене и Петрич имаше хора, които яко добре си разбираха работата, та присъствието на Бенковски и другарите му бе безцелно в тия две големи села. Тука само ще да кажа, че както панагюрските, така и петришките и поибренските въстаници бяха устроени — в техните последни и отчаяни сбивания с турците съвършено никой друг освен тях не взема участие; а пък в първите, те бяха вече отблъснали турците и черкезите, когато пристигна Бенковски в Петрич с четата си и почти бяха захванали да ги гонят. В това наготово гонение участваха и няколко души от панагюрската чета, между които бяха съветникът П. Р. Мачов, който уби черкезкий главатар, и Кр. Ст. Самоходов, пазител на знамето на Бенковски. Когато за последен път многобройните турци и черкези нападнаха на Петрич и Поибрене, та ги опустошиха, изгориха всичко и изклаха хората, а други живи хванаха, затваряха ги и мъчиха ги, четата, която Бенковски беше повел от Панагюрище, както и оная, която му се изпрати с Ив. Хорчов, отдавна бяха се разпръснали. Петричани и поибренци, макар и да са селяни скотовъдци, понеже са и добри ловци, имаха достатъчно оръжие. Петричани имаха и пет дървени топове, с които се биха. Турците, макар и да опустошиха съвършено Поибрене и Петрич — тия две най-богати, най-големи и най-хубави от седемте панагюрски села, — но и жителите им въстаници бяха изтребили вече много турци и черкези, много бяха напакостили на турските села. Единствените бунтовници в Средна гора, които най-много са се били с турците и черкезите, надвивали са им и са ги гонили, са петричаните. Селото Мечка постигна същата участ; и то биде съвършено опустошено. Находящата се тука 850-годишна черкова изгоря. Изгуби се един важен паметник.

На Хафъз паша се видяло за най-сгодно да нападне на Панагюрище откъм стрелецкий път (на изток), а не откъм татарпазарджишкий (на юг), обаче и по тоя последний път изпратил около 200—300 души войска. Когато с по-голямата част от войската си пристигнал в Стрелец, тамошните турци обадили на Хафъз паша, че панагюрци не са сами, ами между тях имало и московци; оплакали му се и за всичко, щото им сторил Иван Хорчов преди 3— 4 дни. Последствие на това той се не решил да нападне в гората на въстаниците, които предвождаше Ив. В. Соколов. Пашата изпратил заповед и на другата войска, откъм т. пазарджишкий път, да не напада, па поискал да му се изпратят още 2000 души. След два дни Адил паша и Селями паша пристигнали с 3000 души войска; те са имали и около 600 души конници (казаци) редовна войска. Пашите два пъти изпращаха писма до Привременното правителство (главатарите на въстаниците), за да предложат на бунтовниците да сложат оръжията си и всякой да си погледне работата, ала правителството нищо не отговори, Бобеков скъса и двете писма. Като не получили никакъв отговор, и тримата паши се приготвили да тръгнат за Панагюрище, под предводителството на Адил паша. Щом Привременното правителство се научи, че още войска е пристигнала в Стрелец, то изпрати на помощ Соколову и хилядникът Бобеков с две чети от около 200 души ратници. Когато се отдалечили от Панагюрище, като се спрели на почивка в един шумак, Бобеков напомнил на ратниците какви са длъжностите на бунтовниците и опасностите, на които са те изложени; той им казал още: «Ние отвождаме срещу неприятеля, който е вече дошъл на вратата ни, и трябва да го пропъдим; не мислете, че на сватба отвождаме; да, на сватба отвождаме, ала на кървава сватба; отвождаме да умрем...» Мнозина от ратниците още добре помнят Бобековите думи, които ми каза един от тях — Георги В. Илчов. Повечето от тия ратници бяха с коси и копия (маждраци). Като пристигнали близо до Стрелец (на една камениста рътлина над селото) и всичките ратници се събрали на едно място, Соколов и Бобеков заедно със стотниците Никола х. Георгьов, Кръстьо X. Томьов, Ст. П. Пъков и Павел х. Симеонов решили да се завземат две скришни положения (позиции) — на Черяшка река и на Петльова могила. Повечето от ратниците, под началството на Соколова, се установили на първата местност, а останалите под заповед на Бобекова — на последнята местност. На 26 априлий, макар и да не знаяли турците где ги чакат ратниците, обаче тия последните сами се обадили. Въпреки разпорежданията на главатарите някои от ратниците запалили кошарата (зимна колиба с обори, в които зимуват овци) на един стрелецки турчин, която била там наблизо, та от пламъците турците разбрали, че татък някъде са бунтовниците, и веднага изпратили срещу тях 50—60 души конници с червени байраци. Изпърво ратниците помислили, че това е копривщенската чета, която, според разпореждание от Панагюрище, щяла да им дойде на помощ, да нападне турците от дясното крило. Ала когато конниците наближили около 20—30 разкрача, ратниците ги познали и мнозина от тия последните захванали да бягат. Обаче се намерили решителни и безстрашливи хора. Първата стража на ратниците, състояща се от около 30— 40 души, под началството на стотника Стоян П. Пъков, която турските конници не съгледали в шумака, веднага захванала да пушка въз тия последните, които тутакси побягнали, като оставили трима убити. Между другите, тука се е отличил ратникът Ангел Шишков, който сполучил да вземе пушката (винчестер) на едного от убитите, когото той сам убил. Това е станало около 4 часа след обяд и до вечерта никакво нападение нямало. Не се знае по какви съображения и турците се спрели, та не вървели напред към Панагюрище. Това е първото сбивание край Стрелец. Защото през тоя ден валял силен дъжд, па привечер задухал и студен вятър, почти всичките ратници от Петльова могила се върнали — да се не казва побягнали — в Панагюрище. Като видели що се случило на Петльова могила, Соколов и Бобеков оставили през нощта стотника Ст. П. Пъков да пази с четата си тая местност, а П. Бобеков останал на Черяшка река вместо Ив. Соколов, който отишъл в Панагюрище да обади на Привременното правителство за станалото и да вземе ратници. На заранта, 27 априлий, Соколов пристигнал рано с три чети ратници, 312 души. Той сега усилил стражите и на двете местности: ратниците са били скрити в гъстата гора, та турците не са могли да узнаят количеството им, ала около обяд ги нападнали и на двете местности. След много пушкание турците се оттеглили привечер, като сполучили да хванат от ратниците един селянин, за когото се предполага, че е обадил каква е силата на бунтовниците, какви им са оръжията и че между тях няма руси и сърби: откак го изпитали, турците заклали тоя клетник. На 28 априлий турците рано, от много страни, силно нападнали ратниците на Черяшка река. Макар и да било времето дъждовно, тия последните им се опирали 2—3 часа, ала повече не могли да им противостоят, защото турците вече узнали и разбрали с какви хора имат работа: те познали, че наистина нямат насреща си нито руси, нито сърби. Най-после, когато захванало да се мръква и турците се поприбрали, ратниците и от двете местности сполучили да се оттеглят без ред, да чакат турците в Балабановата кория, гдето и нощували. В тоя бой, на 28 априлий, всичките ратници юнашки са се били, като и сам Соколов се излагал на опасност; той изгубил тука коня си, когато най-сетне слязъл от него да се скрие в шумака oт трима турски конници, които го нападнали; той през нощта в тъмнините едвам сполучил през гората да тръгне за Панагюрище, ала се спрял в Балабановата кория, когато намерил ратниците.

Идвам на другий ден след обяд, 29 априлий, Бобеков се върна (откъм Мильова река и Бойчина кория) в Панагюрище с десетина души от хората си, без да знае какво е станало с другите, обаче напокон се узна, че те сполучили да се съединят със Соколовите ратници. Ha 28 априлий турците не нападнали на Петльова могила. Откак си починал у Балабанова кория, Соколов дошъл в Панагюрище за помощ, защото му останали само около 200 души ратници; другите се разпръснали и върнали се в града. Пак се събраха върналите се и дадоха му се около 400 души, които Соколов заведе в Балабанова кория, па с тях заедно отидоха и двама от членовете на Привременното правителство — Кр. Ив. Гешанов и Зах. С. Койчов. Току-щом пристигнал Соколов, пристигнали и турците. Сега, на 29 априлий, се захванал силен бой; турците все повече и повече нападали, а въстаниците не отстъпяли от завзетите си скришни положения в корията, додето се мръкнало, та турците се поотеглили, ала и нашите вече не могли повече да им противостоят. През тоя ден юнашки са се били всичките ратници, обаче най-много се отличили стотниците Стоян П. Пъков, Кръстьо X. Томьов и Никола х. Георгьов. Около три хиляди души е била тука само редовната турска войска, въоръжена с най-хубави оръжия: пешаците с капаклийки пушки, а конниците — с винчестер, тогава когато, както знаем, въстаниците бяха въоръжени с разни кремикови и евзалии пушки. При всичко това на 29 априлий почти цял ден дъжд валеше, а пък всякой знае, че в дъждовно време с такива пушки не може лесно или съвсем не може да се борави, и това, независимо от обстоятелството, че на повечето от ратниците бяха се свършили барута и куршумите, па и всичките бяха измокрени от дъжда. Няма никакво съмняване, че огън не можеше да се накладе. Както и да е, не можеше вече да се седи тука. По тия причини на 30 априлий сутринта, рано пазачите на стрелецкий път се оттеглиха край Панагюрище, без да ги усетят турците. Всичко на брой около 600 души, ратниците се спряха на високите местности Кукла и Висок; тука им се доставиха два топове, барут и куршуми. Тука с топовете са убити десетина турци. И пазачите на татарпазарджишкий път, след като строшили камений мост, побягнаха в Панагюрище; те се настаниха на високите местности Света Петка и Каменица. Близо при тая последнята местност, на Маньово бърдо, тоже имаше дървен топ; той се пукна, щом еднаж пушна с него Стоил Стоянов Финджек. Пристигнаха и пазачите на златишкий път (на север), па се върнаха и ония от Св. Петка, та се присъединиха към пазачите на Висок и Кукла. Но турците отблъснаха ратниците от Висок, та тия последните се спряха на връх Кукла. Панагюрище се пазеше само от Кукла и Каменица, ала турците яко не обръщаха внимание на тая носледнята местност, ами все повече и повече в гъсти редове налитаха към първата, която и превзеха. Тогава Ив. Соколов оттегли ратниците в гумната на бърдото Спасовден; но сега тия последните вече престанаха да слушат разпорежданията на главатарите си, ами всякой пушкаше както и когато си щеше. Някои бяха си завзели скришни положения зад плетищата на гумната и оградите, а други бяха се настанили зад препречените кола, та доста време можаха да спрат турците, за да не влязат в града. От пушканието на ратниците гъстите турски редове (колони) два пъти се връщаха назад, защото мнозина от турците захванаха да падат. Ала на третий път със страшно зверско ревание, като викаха аллах!, нападнаха и вече се не повърнаха. Турците нападнаха и на малобройните ратници на Каменица. След отчаяно противение и на двете местности, особено в гумната на бърдото Спасовден, гдето тоже имаше два дървени топове, с които ратниците пушкаха под началството на Никола Динчов Геров, тия последните и главатарите им побягнаха в града, като оставиха само 17 души да се противят. Между тия 17 души се отличиха Димо Петров Диманов- Ружин, Марин Велков Кацарски и Станчо Маринов, който, преди да побягнат ратниците в града, с пищов в ръка пазеше да се не връща никой назад. Тук бидоха мъченически убити гореказаните троица. Особено [мъченически беше убит] Димо Петров Диманов-Ружин, когото, [след като] тежко нараниха в главата със сабля, та захвана да бяга, турските конници настигнаха и убиха го в града. Тия, наречени казаци, му отрязаха езика, напокон ръцете, краката и най-сетне главата. Местността под Кукла, в гумната на бърдото Спасовден, турците нарекоха Канлъ табия (кърваво укрепление, обкоп), защото мнозина от тях бидоха убити. Побягналите в града ратници се настаниха на скришни места, гдето убиваха турците, когато по-късно [последните] навлязоха в Панагюрище и вървяха низ улиците. Щом оттегли ратниците от Кукла, Иван В. Соколов ги остави в гумната, а той дойде в града, взе съпругата си и заедно със Стефан Паприков побягнаха къде село Мечка, на запад от Панагюрище. След много скитания той стигнал в Цариград и оттам отишъл в Русия.

Сега трябва да се каже, че още додето бяха турските войски на местността Висок (на изток над Панагюрище), върна се с четата си и стотникът Ив. Хорчов, който бе изпратен на 24 априлий вечерта за Поибрене и Петрич при Бенковски. Хората бяха още уморени, не бяха си починали, когато се разчу и видя, че турците нападнали вече на местността Кукла, която бе добре укрепена. Временното правителство се разпореди, щото след една малка почивка Хорчовата чета с още няколко ратници, повикани от Каменица, да отидат да нападнат на турците отзад (в тила), па незабавно да се изпрати в Копривщица вест за помощ. Но в това време турците се разделиха на три отделения, от които едно се отправи към Кукла, на североизток от Панагюрище, друго замина към Каменица и Бойовец, на югоизток, и трето тръгна към Бойчина кория, за да нападне откъм северозапад на града. Додето първото и второто турско отделение се биха около два часа с въстаниците на Кукла и при Каменица, много жени и деца сполучиха да излязат откъм запад на града и да побягнат в гората къде селото Мечка. Ратниците, които тръгнаха да нападат в тила дясното крило на турските войски, бяха около 400 души, предвождани от хилядника Бобеков, стотниците Манчо Ив. Маньов, Илия Ил. Петдесетникът и Иван М. Хорчов. Току-щом излезли из града, те срещнали под местността Никулден конницата на третото турско отделение, което бе тръгнало към Бойчина кория, и ги нападнало. Нашите му се уж поопрели, ала когато пристигнали и пешаците, предвождани от Селями паша, та се намесили в сражението, ратниците се разпръснали кой накъдето видял — само и само да си запазят живота или да не влязат в турски ръце. Няма съмнявание, че те не са могли да противостоят на редовна войска, два и три пъти по-многобройна от тях. След като разбиха противниците си, турците безпрепятствено тръгнаха да забиколят града откъм запад. В това време, колкото хора застигнаха по полето, турските казаци ги убиха — били те старци, жени или деца. За да им вземат пръстените или менгушите (обици), тия войници са рязали пръстите и ушите на жените. Най-сетне Павел Ст. Бобеков, Ив. М. Хорчов и М. Ив. Маньов с няколко души побягнали към гората, а Илия Ил. Петдесетникът и останалите ратници сполучили да се върнат в града. Като видели от високи места, че турците навлязват в Панагюрище и не може вече да им се противостои, Бобеков, Хорчов и Маньов тръгнали за Копривщица, гдето още в същий ден привечер пристигнали, а що са заварили в тоя град, ще видим по-сетне.

В Стрелецко и Балабанова кория, както се биха, в гората, ратниците са убили около 200 души турци, повечето редовни войскари, които най-много налитали да се бият; на местността Спасовден в гумната, под Кукла, са убили около 100 души, а на Каменица — троица нередовни войници. Във всичките сбивания от въстаниците са убити около 50 души. Най-напред турската редовна войска беше около 4000 души, а напокон се притуриха към нея около 5000 души, разни турци, черкези, цигани и помаци, повечето конници, освен ония, конто по-късно нахлуха откъм Златица. От всичките околни села имаше турци, обаче нямаше ни един татарин, нито пък някой дойде напокон.

И така, на 30 априлий 1876 г., след пладне, турците навлязоха в Панагюрище от три страни. Панагюрската политическа независимост се свърши. Всичките въоръжени хора, панагюрци, които противостояха на турските редовни и нередовни войски, както видяхме, не бяха повече от 1000 души, които се юнашки биха и пазиха града си, ала многобройните — около десет хиляди души турци — надвиха. В тоя и на другий ден много редовни войници, които най-напред бяха пуснати, за да грабят, бидоха убити от въстаниците, тъй като тия последните, както се каза, бяха си завзели скришни места в дворовете и в къщите. Така бидоха убити и петима турски военачалници — един колагасъ (капитанин) и четворица юзбашии (поручици).

 

 

Захари Стоянов

 

ЗАХАРИ СТОЯНОВ ДЖЕДОВ (ДЖЕНДОВ, ДЖЕДЕВ). (Роден в 1850 или 1851 г. в с. Медвен, Сливенско; починал в 1889 г. в Париж.) Деец от националноосвободителните борби: един от организаторите на Старозагорското въстание (1875 г.) и на Априлското въстание, делегат на Оборище. След Освобождението: общественик, писател, публицист; идеолог и председател на БТЦРК (1885 г.) и активен участник в Съединението на България; народен представител и председател на Народното събрание (1888 г.); редактор на в. «Борба» (1885 г.), на в. «Свобода» (1886—1889 г.) и др.

Публ. по: С т o я н o в, Захари. Записки по българските въстания. С., БП, 1975. 941 с. (с. 338—364, 453—477). Ръкопис с известни различия се съхранява в: НБКМ—БИА, ф. № 100, II А 9157. Автогр. с маст. б. н. к. 44 л. 85 п. с. 24/19 см. Анот. в: AB. T. 2, с. 131; O п и с на. . . с. 76.

 

Записки по българските въстания

Великото народно събрание в Оборище

 

Според разказванията на нашите водачи, които нарочно бяха изпратени да ни отведат на Оборище, само през една-две хайдушки пътеки можело да се достигне до това чудно място. Тия пътеки били завардени от силна стража на няколко места. Тук съм длъжен да ви кажа, че освен депутатите, стражарите и пр. тая нощ можеше да има из гората в околността на Оборище до 500 души хора, надошли от околните села. Пътеката, през която трябваше да минем ние, се пазеше от три стражи, поставени на различни точки, на които бяха дадени особени пароли. Другояче бе невъзможно да се премине, ставаше човек на решето от мечкарските шишинета.

Щом се отбихме от големия път и нагазихме в гората из една малка пътечка, която действително беше хайдушка, защото шумките ни закачаха и от двете страни, чу се глас из краището, без да се види човекът, който ни питаше: «Кой живей?» (Това беше първата стража.) Ние дадохме съответствующата парола и около 25—30 души въоръжени момци изскочиха от пусиите си, които представиха почетно оръжие на войводата, когото познаваха, като си държаха пушките не по солдашки, а на рамо. Тия ни поздравиха с думите: «Да живее България!» (тогава нямаше ура) — и се върнаха пак на първото си място — гъстата шума. Това същото се случи и на останалите две стражи, които бяха поставени в едно разстояние от половин час място. Колкото потъвахме по-надълбоко в усоето, толкова гората ставаше по-гъста и пътеката тясна. Когато преминахме и третата стража, ние трябваше да оставим вече равнината и да тръгнем без никакъв път от лявата страна на една стръмна долина, из която шумтеше монотонно малка балканска рекичка. Тук, на това място, всички трябваше да слезем от конете, защото яздението ставаше решително невъзможно. Освен че гората беше достатъчно гъста, имаше и много дървета, нападали по земята от времето и вятъра, които ни задръстиха пътя със своите сухи клони, вирнати нагоре. Лучите на нощната месечина не можеха да проникнат в това затънтено място и по тая причина пътуванието ни ставаше още по-трудно, защото не можехме да видим где стъпаме и какво има напредя ни.

После малко обаче съгледахме напредя си слаба светлина, която едвам можеше да се зърне през листето на гората. Мнозина помислиха, че сме вече стигнали на мястото на събранието, но водачите отговориха, че има още около половина час място; а светлината, която гледахме, не беше друго нищо освен фенери, покачени по дърветата, за да ни показват пътя и лошите места, гдето трябва да бъдем предпазливи. И действително, тук имаше такива стръмнини, в които твърде лесно можеше да се сгромоляса човек, а особено конете. Преди да минем ние, един от депутатите паднал по тия места, на когото главата се пукна на две половини: мисля, че той почина на втория ден още, преди да види нещастникът развяванието на българския байряк! Имаше и много коне, които станаха жертва на това място.

Скоро ние достигнахме до зеленото буково дърво, на което беше окачено малко книжно фенерче. Гореше то преспокойно между другите колосални букове, на които слабата му светлина придаваше фантастически вид. Оттук нататък се виждаха напреде ни ред други фенери по левия бряг на долината, които образуваха крива линия и представляваха една градска улица, само с тая разлика, че наместо къщи тук имаше дебели букове с бяла кора, като че да бяха мряморни колони. Ние се провирахме измежду гъстите шумки, които ни шибаха по лицата.

До дървото на първия фенер стояха трима-четирима души, нарочно изпратени да ни посрещнат, понеже в Оборище знаеха вече за нашето идване. Тия последните не ни попитаха кои сме, понеже знаеха, че ако бяхме лошави хора, по никой начин не можехме да достигнем до дървото на първия фенер. След като ни поздравиха с обикновеното «да живей!», на което ехото се отражи в кичестите клонове на буковете, тия се изгубиха отпредя ни като вихрушка. Бенковски и тук не можа да се въздържи от своето буйство, без да гледа на поздравленията, които се правеха повечето за него. Той забележи със свойствения нему диктаторски тон на тримата нови водачи, че само на мечки се вика с такъв висок глас и че тия трябва да знаят, че султанът е още господар на тия места. Водачите отговориха, че тия се намират на такова място, гдето и умрелите султани да дойдат, пак не ще можат да ги намерят. Тия последните носеха със себе си друг един фенер, който въртяха във вид на колело, за да ни показват где са.

Всинца горяхме от любопитство да стигнем по-скоро на това чудно Оборище, което вместяваше върховната власт на половината от Пловдивския санджак.

— Ето Оборище! Гледайте, там долу в трапа, гдето светят огньовете — каза един от тримата водачи, които се бяха спрели на едно високо място.

Напредя ни се представи такава очарователна картина, на която дълго време не можахме да се нагледаме. Посред гъстата шума на високите букови дървета, находяще се между две високи бърда, в най-ниското място, там, гдето тъмнееше като в рог, издигаше се между двете теснини на бърдата голямо светливо кълбо, като че долу на земята да имаше да гори някое здание, на което се отражаваха сами лучите.

— Тая светлина е от фенерите и от накладените огньове— прибавиха водачите.

Колкото се доближавахме до светлото кълбо, толкова то ни се виждаше по-голямо и величествено. След малко, когато се навалихме вече към рекичката, захванаха да достигат до нас гласовете на депутатите, като се разговаряха помежду си. Един от тримата ни водачи се затече напред да извести в събранието за пристиганието ни.

Когато се доближихме вече до същото Оборищe, което стоеше напредя ни във всичкото свое величие, осветено с много огньове и фенери, закачени по дърветата, като че да беше театър, и когато видяхме, че депутатите се строят в ред, за да отдадат приличните почести на войводата (т. е. на Бенковски), то и той заповяда на своята свита да тръгне в ред, двама по двама. Както виждате, случаят бе твърде сгоден за свещеник Груя, за да продаде един чалъм, а особено като знаеше, че измежду депутатите имаше мнозина негови събратя-свещеници. Бързо той извади патрахила си, постъкми своите жълтоглави пищови, извади си косата навън, която разпусна по плещите си, изтегли саблята си навън и с кръст в едната ръка смахмузи коня си към Оборище, гдето чакаха около стотина развълнувани сърца. Дружината запя бунтовен марш и последва поп Груя, който стъпи най-напред в Оборище с кръста в ръка... Блажени минути! ...

Щом нашата дружина прегази малката рекичка, за която споменах по-горе, и стъпи вече в землището на Оборище, оглушително «да живей!», което се даде от всичките депутати, разтрепера гората. Това «да живей!» се придружи с изгърмяванието на няколко пушки, куршумите на които, подплеснати от клонищата на някое дърво, грозно пищяха над главите ни. Ние преминахме тържествено покрай два реда депутати, с голи ножове в ръка, всеобщо целувание и «добре дошли» приехме от всичките. И в тая минута, когато здравият разум мълчеше пред самодържавието на чувствата, Бенковски не закъсня да забележи на депутатите, че те не правят добре, като си хабят куршумите на вятъра, които ще дойде време да струват по една жълтица единът.

И всичко това се вършеше в турско време, когато числото на шпионската глутница беше увеличено, а правителството бдеше много повече за поведението на своята рая, отколкото други път! По всяка вероятност, читателите може би да се заинтересуват да узнаят нещо повече за местоположението на Оборище; а колкото за духовете на населението, то вярвам, че съм ги запознал вече. Аз не можа обаче да кажа повече от онова, което съм можал да видя и което е останало в памятта ми от него време — отпреди шест години. Желаех да направя нещо по-обширно и по-пълно; но сиромашията не ми позволи да видя втори път Оборище.¹ Това място се намира в Средня гора на северозапад от Панагюрище, на разстояние 2¹/₂ часа. Наоколо са селата Мечка, Поибрене и Петрич. Самото място Оборище е между две високи бърда в долината, от дясна страна на малката рекичка, която го мие от едната страна със своята бистро студена водица. То представлява един трап, голям колкото един обикновен харман, като че нарочно да беше копано в брега за нашата цел. Наоколо е заобиколено с гора, повечето гъсти букови шубраки, а посред е поляна, с три-четири високи бука. Освен върха на противоположното бърдо, което се съзираше тук-там измежду шумата, и една малка част от небосклона нищо друго не можеше да се види от Оборище, като че да беше то гробница.

Според свидетелствуванието на Димитра Гайдарджията от с. Мечка Оборище било познато на околните люде само на някои хайдути и ловджии.

Да кажа няколко думи и за изкуствената декорация на Оборище или по-добре залата на Великото народно събрание, гдето после няколко часа щеше да се реши съдбата на стотина хиляди хора. По разпоряжението на Волова и със старанията на някои от депутатите треволигата и попадалите букови листи бяха очистени извътре, а посред Оборище беше построена четвъроъгълна маса за писвание, направена на самото място от доволно гладки букови дъски. Около масата и от четиритях страни бяха направени канапета, така също от букови дървета, отгоре на които беше постлана зелена шума от същото дърво. Върху масата отгоре бяха кръстосани сабля и револвер, между които завзе първо място и кръстът на свещеник Грую. На канапетата насядаха апостолите и някои от по-първите интелигентни депутати, заедно с поп Груя. Вътрешността на тъмното Оборище се осветляваше от 10—15 фенера, покачени по зелените дървета, които даваха най-привлекателната грандиозност на картината. Малко по-настрана, близо до рекичката, горяха пет-шест огньове, върху които се въртяха млади ягънца и които със своята топлина движеха постоянно дребните още листовце на дърветата. Скромната речица, която беше единственият приходящ свидетел на нашите действия и която бе известила вече баба си Марица за всичко чуто и видено в Оборище, шуртеше си по обикновено. Студен ветрец, който идеше откъм нейните източници, там далеч от непроходимите тъмни усои, напомняше ни, че трябва да правим разлика между полето и влажната долина, между белия бук и деликатните череши.

Но да оставим историческото Оборище, което си е все Оборище и което всеки интересующи се може да посети, когато пожелае. Нека продължим своя разказ за ония събития и лица, които днес не съществуват на белия свят вече, отдавна са се преобърнали на черна пръст, на малцина са известни.

Може би след време, когато Оборище стане известно, да полюбопитства някой по-даровит изследовател, който ще опише това священо място с подобающите му се подробности, ще измери неговата височина, ширина и дължина; а сега нека читателите се задоволят и с моите скромни сведения.

 

XII

Нека захванем най-напред от ония личности, които бяха най-главните виновници на това събрание. Освен много познатите вече на читателите апостоли Георги Бенковски и Панайот Волов, тук беше пристигнал преди два деня нещо и един от сливенските апостоли, Георги Икономов, който беше викан нарочно от Бенковски за войвода в Ново село (старо), както казах вече по-горе. После апостолите идеха депутатите на около шестдесет села на IV окръг. Аз ще дам на някои от тях имената, защото се лаская да вярвам, че историята ще да приеме ако не всичките, то поне една незначителна част от тях. Тия депутати, избрани и назначени по кьошетата и плевниците, аз ги обожавам сто пъти повече, отколкото днешните белоръкавични депутати, които, докато се изберат, продават и майка и баща, и чест и съвест; които не народът избира, както тия обичат да казват, но техните пиени агитатори, безсъвестните лъжи и подкупвания. Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения — искам да кажа, прогонни и дневни пари — на които бяха: грозната бесилка и заптийският камчик.

Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде.
Ето имената на народните представители в Оборище:

 

Панагюрище	Георги Нейчев (умрял в заточение), Искрьо Мачев
Батак	Петър Горанов
Перущица	д-р Васил Соколски2 (обесен)
Брацигово	д-р Васил Петлешков (опечен на огъня)
Клисура	Антон Караджов (убит), Антон Стоянов
Копривщица	Найден п. Стоянов3 (умрял в бой), Тодор Душанцалията (обесен)
Поибрене	Делчо Ливр, Влад Пешев
Петрич	Нено Лулчев Гугов
Мечка	Димитър Павлов (Гайдарджията)
Старо Ново село	Ненчо Искрев, Михо Мишков (обесен)
Синджирлий	Андон Стоилов
Пещера	Стоян И. Попов
Пловдив	Христо В. Търнев
Т. Пазарджик	Иван Соколов
Радилово	Георги Петров
Калугерово	Теофил Бойков (обесен)
Бошуля	Митар Стоянов, Пеньо Митров
Ерелий	Иван п. Христов
Церово	Гено Ангелов Теллията (заклан)
Каратопрак	Петър Атанасов
Ръжево Конаре	Васил Пеньов
Елешница	Генчо Димчев
Паничери	Кольо Генчов
Крастово	Стоян Литов
Демирджилери	Танчо Стоянов
Сопот	Ганчо п. Николов
Геренето	Атанас Георгиев
Чардаклий	Златан Узунов
Славовица	Георги Станчев
Карамусал	Стоян Пенчев
Горна махала	Митьо Минков
Ветрен	Георги Цвятков
Буново	Митьо Пранов
Попинци	Петър Тодоров
Балдьово	Ненко4
Кавакдере	Ангел Лулчев
Каразлий	Тодор Найденов, Пеньо Борчев, К. Пенчев
Стрелча	Иван Ангелов, Сава П. Евстатев
Саръгьол	Иван Нейков
Калаглари	Иван Петров
Карабунар	Атанас Георгев
Г. Конаре	Атанас П. Пеньов, Спас Попов
Дудин	Стойчо Дамянов
Думанлий	Георги Петков
Радиново Строюво Черпелий Царацово Мързян	Иван Атанасов Арабаджията, упълномощен и от петте села.

 

 

Както виждате, числото на депутатите е достатъчно много по-голямо, отколкото съставът на различни европейски камари в малките държавици. Четвъртият апостол от Панагюрския окръг, Тодор Каблешков, който по право трябваше да присъства в Оборище, не дойде. Прочете се едно негово писмо, в което той известяваше, че по причина на болест не ще може да присъства.

Но не бяха само апостолите и поименуваните представители, които присъствуваха на Оборище. Тук имаше два пъти повече странни лица, разбира се, работници, но не и представители, които изпълняваха разни обязаности. Едни от тях бяха куриери както за главните пунктове в Панагюрския окръг, така и за другите окръзи; други — водачи, трети— стражари, четвърти — готвачи, пети — любопитни, повечето свещеници, така също работници и пр. Не зная доколко ще да бъде вярно, но според събраните ми отпосле сведения само в Оборище е имало около 300—350 души, без да се смятат отдалечените из гората караули.

В разстояние на три деня⁵, откогато се бяха събрали представителите, Волов се беше разпоредил да запази редът и тишината в Оборище, които, разбира се, само по себе си твърде лесно можеха да се нарушат между толкова хора, които един с един се не познаваха, с някои малки изключения. Той беше устроил полиция под началството на Васил Соколски, който имаше и своите квестори, или заптии по тогавашната терминология. Всички пътеки, долчини и проходи бяха завзети и запазени така строго, щото птичка да прехвръкнеше, трябваше да се усети. Ония, които се изпровождаха от събранието навън с някои наставления, куриерите и проводачите, даваха им се особени билети с печата и подписа на Волов, в които билети се пишеше: «Свободен да излезе.» А вънкашните пощи, т. е. ония, които пристигаха от други градове, спираха се от стражата, гдето особен пълномощник от събранието отиваше да приеме кореспонденцията и устните поръчки.

Имаше определени хора да вършат и стопанската част около огньовете, гдето се въртяха ягнетата, както казах, и вряха на огъня няколко казана, донесени от Панагюрище и Мечка. Ония, които изпълняваха тая длъжност, т. е. готвачите, за да покажат, че не са прости слуги, но така също бъдещи борци за освобождението на своето отечество, не хвърляха от кръста си дългия нож и любимото шишине от гърба си, при всичко че им пречеха твърде много. По-нататък, около допотопния дънер на един бук беше струпана провизията, под надзора на особено лице както за нас, така и за конете: хляб, ячмик, тютюн и пр. бяха в изобилие. Нямаше само вино и ракия, без които българинът не може да се развесели, както трябва, но никой не смееше да спомене за тоя недостатък, понеже казах вече, че питието беше забранено. Боже мой, как двама-трима несвестни младежи (според мнението на учените) можаха да привлекат толкова народ!

Беше късно вече — среднощ, — по тая причина никаква работа не можеше да се почне, докато не се захванеше идущий ден. Около апостолите и другите по-интелигентни депутати се събраха останалите присъствующи, за да се нагледат на своите бъдещи освободители. Най-много гърмеше гласът на Бенковски. Неговите скъпи оръжия и представителната му физиономия привличаше най-много погледите на зрителите. Разговорът се въртеше около слабите страни на Турция, как нейните солдати ходели боси, как тия били победени в Херцеговина и други такива агитационни факти, които действаха изумително на депутатите. Ако един критик по военната част на Турция млъкваше, то друг поемаше речта и пламенно описваше сраженията на Хаджи-Димитровата чета, хитростите на Левски, страха на днешното турско правителство и въобще на населението и най-после сключваше своята реч с пълна самоувереност, че победата е наша още в начало.

— Амин! — отговаряха присъствующите с възхитен поглед.
— До нашите братя-апостоли в I окръг се е получило писмо от генерал Киселски, българин на руска служба, който иска да прави съюз с апостолите за взаимно действие против общия неприятел — прибави Г. Икономов.⁶
—  Колко такива генерали ще да се явят още; но ние трябва да бъдем осторожни с тяхното приемание — забележи Бенковски, който се виждаше явно, че не храни особена симпатия към генералите. — Ние трябва да се надяваме най-много на нашите чакмаци, а генералите авантюристи да туряме на заден план. Може би, като лица вещи във военното изкуство, да ги приемеме да ни служат с определена заплата и нищо повече — допълни той.

И всичко това, боже мой, се говореше сериозно, всеки беше уверен в думата си, че правото и победата принадлежат нам! Уверен щеше да бъде — утвърждавам аз — и най-новият скептик.

Да, във въстанията няма благоразумие. Способността да се различава доброто от злото и полезното от неполезното, разумното от неразумното може да си има мястото само при пълнейшето спокойствие на духовете. В противен случай — при възбуждението на чувствата и енергията — здравият разсъдък слабее и се подчинява на господствующето чувство. Само надутият пълководец, когото принуждават против волята му да се бие и който смята да остане жив, за да получи награда и пенсия, мисли надълбоко и разсъждава; а народите, които ламтят за свобода и на които програмата на действия е начъртана от самата история, щяха да противоречат на една велика истина, ако бяха седнали да смятат това и онова...

Никому не идеше сън в тая тържествена минута, в тая независима държава, гдето соколите пишеха закони, гдето нямаше ни турски заптии, ни коварен фанариотин, ни пък изедник чорбаджия. Изказаха се желания от няколко любители на юнашки песни — няма ли кой да развесели събранието с някой бунтовен марш.

Това чакаше и Георги Икономов, познат песнопоец измежду своите другари и прочут актьор да играе ролята на Желя в Изгубена Станка, с която той беше запалил русчушките младежи. Поизкашля се Икономов, подпря се с едната си ръка на пушката и викна, та запя: «Горо льо, горо зелена, и ти, водо льо студена»... Всичките депутати, които бяха образували колело около певеца, заедно с апостолите, малко по малко, от най-напред само с тананикание, а отпосле запяха с висок глас да пригласят на Икономова, понеже песента им бе известна, тъй щото нагласи се цял един хор от 150 гърла! Тихата нощ, стръмните непроходими околности на Оборище повтаряха и потретяха ехото на хайдушката песен, която гърмеше и страшно се отражаваше из гората. Три-четири чакмаклии шишинета изреваха между депутатите и едно «да живей!» се изтръгна от гърдите на всичките. Иди после това и недей става бунтовник!

После Икономов, придружен от другите апостоли, изпя ред нови бунтовнически песни, които се възприемаха от слушателите като небесна манна. Най им се хареса на тях новата песен на Стамболова:

...Паши, чорбаджии,
заптии, кадии, келави султани
кръвта ти пият — ха! ха! ха! —
И пр.

Когато свърши Икономов, около двадесят души го наобиколиха да им изпише тая чудна песен. Така весело прекарахме ние първата нощ на Оборище.

Сега, после седем месеца скитание, тук на Оборище се срещнахме ние с Георги Икономов, с когото не можехме да изкажем един на други своите мъки и неволи след Заарското въстание. Ние се оттеглихме с приятеля си настрана да разказваме свои работи, оттегли се и Волов при своите синджирлийци; но Бенковски не се мръдна от мястото си, докато изгря слънцето на другия ден. Той беше събрал около си панагюрските и т. пазарджикските депутати, които съдеше и навикваше за разни въпроси. На панагюрските депутати говореше той, че няма да ги пусне да заседават, докато не му се представят в Оборище всичките комисари от Панагюрище, да ги предаде на съд на народните представители, за което беше съчинил цял обвинителен акт; а пазарджикския депутат, Соколов, провождаше да отиде чак в Пазарджик, за да си донесе статистиките, понеже ония, които представи, не бяха удовлетворителни.

Първите изпратиха Крайча байрактаря да извести в Панагюрище на комисарите да се явят в Оборище в качеството на пoдсъдими, комуто те отговориха, че си имат свои депутати, да отговарят за тях, а Соколов заплати една лира на един куриер, когото проводи в Пазарджик да иска статистики. Думата на самозвания диктатор трябваше да се изпълни. Разбира се, че ако Соколов и панагюрските депутати бяха селяни, то Бенковски не щеше да бъде към тях толкова взискателен.

 

XIII

Съмна се. Пролетното слънце отдавна бе позлатило с лучите си източната страна на бърдото и горните клонове на някои високи букове. Нетърпеливите представители, всичките хора къщовници, всичките тръгнали от селото си под предлог на разни измислици само за два деня уж, а тия ставаха четири, бяха се разшавали около бистрата рекичка, на която се миеха, след като се прекръстяха по няколко пъти, обърнати към изток. Те бързаха да свършат по-скоро, за да се върнат в селото си; но Бенковски не предприемаше още нищо. Няколко депутати напомниха, че е време да се пристъпи към отварянието на събранието. Наместо отговор Бенковски извика другите апостоли настрана в гората, да им говори нещо тайно, некасающе се до депутатите. Някои от тия последните поискаха да дойдат подиря ни, но той ги отстрани, като им казваше, че не е тяхна работа да знаят тайните на апостолите.

Тук Бенковски пое най-напред думата и с едно дълго предисловие очърта действията на апостолите от стъпванието им в България и до днес, отношенията на народа към тях, разните трудности и страдания, настоящето положение на работите и бъдещите следствия.

— Когато ние минахме по замръзналия Дунав — продължи той — и стъпихме в своето царство, то без да ни познава народът дали ние бяхме истински негови доброжелатели, или турски шпиони, той ни прие с отворени обятия, повери си съдбата в нашите ръце.

Ние не знаехме какво иска да каже Бенковски с това, затуй потвърждавахме думите му.

— Въобразете си сега — продължи той, — когато нас, бедни и компрометирани емигранти, посрещнаха така гостолюбиво, то какви почести ще да окаже тоя същия народ на ония авантюристи и философи, българи, руси, сърби и други славяни, които, като чуят за успеха на нашето дело, с баталиони ще да нахлуят в България и ще да вземат всичко от ръцете ни, което ще опропастят.

Заради това, преди да се отвори заседанието, трябва да вземем от депутатите едно пълномощно, в което да се говори, че само апостолите имат право да дигат въстание, когато намерят за добре, от тях да зависи да избират войводи, с една реч — тия да разполагат със съдбата на населението... Ако ние не направим това, тия, които са се събрали тук по наша заповед, при най-малката несполука ще да ни натирят и ще да си поверят съдбата другиму. Наистина, че русите, сърбите и пр. са наши братя-славяни, но твърде е възможно да дадат друг характер на чисто народното дело; а особено, като знаеме, че нашият българин е наклонен да отдава по-голямо предпочитание на чужденеца и лъскавата форма. Аз, от своя страна, обичам всичките славяни, славянин съм в сърце и душа, но никой път няма да се съглася и предателство ще да бъде от наша страна, ако допуснем да се развее пряпорецът на някоя от горепоменатите народности над историческото Търново или по върховете на стария Балкан. Ние сме славяни, но по-напред трябва да бъдем българи, да изкърпим своята съдрана черга, па тогава да мислим за великата идея! ...

Много говори още Бенковски, с всевъзможни факти и доводи доказа той, че пълномощното за апостолите е необходимо.

От останалите трима апостоли само Георги Икономов се съгласи с Бенковски, което и трябваше да се чака; а ние двама с Волов се възпротивихме, че с подобни работи ще да развълнуваме представителите и населението.

— Няма нужда да искаме подобно пълномощие от народа — говореше Волов. — Нашата апостолска длъжност е само да организираме въстанието и да подигнем знамето на бунта: а после нека народът си избира за предводители такива лица, на които той доверява.

— А защо ние да нямаме право да избираме тия водачи и да контролираме всичко? — извика Бенковски малко разсърден. — Наистина, ние не сме някои прочути войводи, малко познаваме правилата на четуванието; но и от нас по-добри засега няма между българите. Ако и да има някои честни и способни хора да вземат командата на действията, тях ние ще да познаем. Народът е неопитен.

След малки препирни и възражения съгласихме се най-после с упорития Бенковски да вземем пълномощно от депутатите в смисъл на горните негови думи, т. е. че апостолите само от IV окръг имат право да се разполагат с работите на въстанието. Пълномощното се съчини от Волов, което Бенковски допълни тук-там.

Когато се свърши всичко това, ние слязохме пак в Оборище и любопитните представители ни заобиколиха. Привременният секретар на събранието, Н. п. Стоянов, преписа на чисто съставеното вече пълномощно. Бенковски обяви на представителите, че преди да се отвори събранието, най-напред трябва представителите да се подпишат на едно писмо, то тогава ще се почнат разглежданията на други въпроси. Мнозина, които отдавна бяха поверили своята съдба в ръцете на апостолите, малко внимание обърнаха на това ничтожно писмо, което според думите на Бенковски, е нещо обикновено. По-развитите обаче представители или «философите», както ги наричаше той, поискаха да чуят съдържанието на това писмо, па тогава да го подписват. Волов го прочете и всеки можа да чуе какво гласеше това писмо; но пак имаше мнозина, които не разбраха неговата цел и пристъпиха да го подпишат, само работа да се върши. Време ли беше да се взират хората в такива дребни работи, писани на книга от апостолите, когато бесилката се мяркаше на всекиго в очите! Представителите, пловдивски и перущенски, подписаха най-напред пълномощното.

Не погледнаха обаче с подобно хладнокръвие на това пълномощно по-интелигентните депутати от Панагюрище и Пазарджик. Първият бе Иван Соколов, който си издигна гласа и живо протестира против исканията на каквото и да било пълномощие от страна на апостолите. Той описа твърде мрачно лошите следствия, които може да има едно подобно пълномощие.

— Българският народ ламти да се освободи от един тиранин, а ще налети на други — каза той.

Соколов се поддържа от депутати Нейчов и Мачев, които говориха в същия смисъл, викаха, доколкото им стига сила, че постъпката на апостолите е произвол и похищение на святите народни правдини. Около ораторите се събраха всичките селски представители, да разберат по-изтънко в що се състои работата; а ония, които бяха подписали вече пълномощното, наприбраха се около масата, за да искат своите подписи, понеже ораторите бяха поклатили тяхното доверие.

Бенковски пое думата и даде второ разяснение на пълномощното, за което каза, че се иска пак за доброто на угнетените братя.

— Може би на някои философи да не е на волята; но аз не съм дошъл да работя за тяхна полза — прибави той.

Опозицията викаше още по-силно. Страшна размирица се повдигна в средата на депутатите; викове и незадоволствия се слушаха отвсякъде; мнозина представители поискаха да си отидат по селата, а някои започнаха да гледат апостолите с подозрение.

— Ние не искаме тиранин, бил той турчин или християнин — разлика не съществува — се чуваха гласове.

Волов, който макар и да се бе съгласил да се иска пълномощно, което направи повечето от точка зрение да се вършат работите по-скоро, не можеше да гледа хладнокръвно на тия раздори и несъгласия, които се пораждаха между патриотите още в началото на действията. Нажален от всичко това, той се оттегли настрана в шумата и продължаваше да плаче като малко дете. Бедният Волов! Благородна душа беше той; но не бе роден за бунтовник.

Около му се събраха неговите верни новоселци и синджирлийци, които го гледаха със страхопочитание, питаха го с развълнуван глас, да им обясни от какво се появи несъгласието.

Само Бенковски стоеше на своето място, подпрян на саблята си, равнодушен и спокоен, като че да се вършеха напредя му твърде обикновени неща. Едно от двете: или той малко искаше да знае за онова, което ставаше напреде му, или пък не беше измислил още достаточно мотиви, за да защищава своето пълномощно. Само от време на време казваше той на представителите да се съгласят по-скоро какво ще правят, защото многоглаголението и философските фрази се позволяват само в гръцката камара, а бунтовническите събрания често се затварят и прекъсват с пуканието на пушките и със звънтението на ножовете.

— Вишегласие, вишегласие! Въпросът само по тоя начин ще може да се разреши — тогава ще да се познае кой е за и против пълномощното — викаше опозицията, която начело със своите оратори приближи се до масата, гдето стоеше Бенковски.
— По-добре е да стоим под турския ятаган още петстотин години, отколкото да приемем това пълномощно, което ни върже ръцете и ни прави прости оръдия във време на въстанието — ораторстваше Соколов.

Друг един депутат — Георги Нейчов, — от гняв или от жалост, така също оплакваше с глас лошите съдбини на България, на която не стигало петвековните теглила, а и сега трябвало да тегли още от своите синове.

Коравото сърце на Бенковски не отстъпяше ни йота. Той изслуша съвсем обикновено желанията на депутата, после се отстъпи няколко крачки настрана и помоли противниците да му позволят да направи той по-напред своето «вишегласие», което нямало да трае дълго време — па тогава нека върши кой що ще.

Множеството, което не знаеше какво ще да бъде това негово вишегласие, изново захвана да роптае и да негодува против произволната мярка; но след малко пак утихна, разбира се, не за дълго време. На всичките ръцете бяха турени на ножовете, кръвопролитието ставаше неизбежно. Тогава Бенковски се покачи на едно  възвишено място, изтегли саблята си, което той правеше завинаги щом има да се решават някои трудни въпроси, и извика колкото му е силата:

— Петричени! Мечени, и вие, муховци с мечкарските шишинета! Тук ли сте, братя? Дойдете ми, ако не на помощ, то поне да се простим за последен път! ... Аз отивам!

Тия думи на Бенковски, които той произнесе с такъв тържествен и състрадателен тон, на минутата още произведоха своето действие. Той трепереше цял-целниничек, гърдите му се подигаха и слагаха, а лицето му прие необикновено виражение. От всичко това се виждаше, че той беше решен да дойде до крайности.

— Тук сме! Тук сме! — се чуваха гласове наоколо из гората и всички като вихрушка тичаха да се приближат около Бенковски.

Гробна тишина настана отведнъж измежду всичките представители и на всекиго очите бяха обърнати към разярения оратор, който приличаше в това време на свръхестествена сила. И готвачите даже, с една ръка на ножа отгоре, а в друга с лъжицата, взеха ред най-отзад.

— Братия! — захвана Бенковски отново. — Около три месеца се изминават вече, откогато аз ви дойдох на гости, откогато се запознахме един други. Тежки времена бяха тогава, братия! Когато чухте най-напред да излезе от моята уста ужасното слово: «да въстанем против душманина», вие имахте пълно право да ме предадете на тоя последния още тогава, защото не ме познавахте що съм за човек! ... Хиляди пъти щях да бъда по-благодарен, братия, ако бяхте ме предали тогава на турците, отколкото да слушам сега, да бъда свидетел, да гледам, че нямате на мене и на моите другари апостоли за пара доверие. Сега именно, когато дойде време да ви се отплатим и ние, да познаете дали от сърце и душа сме били ваши братия и доброжелатели, да ви помогнем в тая критическа минута, когато имате най-много нужда от помощ, аз съм принуден за кефа на няколко тук присъствующи братия философи да ви напусна против волята си, заедно със своите другари! Сбогом, мили братия! Благодаря ви за гостоприемството, което показахте към мене! Простете ме, ако съм оскърбил някого, което е твърде възможно. Аз отивам в Батак да вдигам въстание, а вие правете, щото знаете. Нека господ ви помогне. Сбогом! ...

Това каза Бенковски и тури крак да се преметне на коня си, който беше приготвен от по-напред и който държаха двама души малко настрана. Силно вълнение се повдигна изново между депутатите, но не против пълномощието, а за това, че Бенковски си отива. Мнозина заобиколиха коня му, за да не може да потегли, и отвсякъде се чуваха гласове: «На кого ни оставяш, войводо? Ние без тебе не чиним нищо!»

— Право да ви кажа, братия, аз не можа да си обясня що сте зa хора вие — каза Бенковски, след като изгледа по-напред всичките. — Предложих ви да подпишете едно невинно парче книга, което е пак за вашето добро и без което е нищо невъзможно да стане, вие повдигнахте врява до небесата и поискахте даже да си отидете. Сега аз сам искам да си отида, вие казвате «на кого ни оставяш?» С подобни хора аз се не наемам да дигам бунт, заради това пуснете ме да вървя.

— Кой не иска да подпише? — се чуха гласове.
— Вие и вашите учени граматици — отговори Бенковски.
— Ние сме готови да подпишем всичко, което се предлага от тебе — отговориха гласовете.

Бенковски мина изново на първото си място и пак изтегли саблята.

— Аз искам да ми отговорите право, искате ли вие бунт, или желаете да останете мирна рая на султана? — питаше той.
— Бунт, бунт! Бунт и свобода желаеме ние! — извикаха всичките представители, с изключение на опозицията, от гласа на които екна цялата околия.
— Който иска да върви с мене и да изпълнява всичките ми заповеди безпрекословно — каза втори път Бенковски, — то нека си извади ножа.
Около стотина и повече изтрити и намазани с дървено масло ножове лъснаха на въздуха. Лицата, които ги държаха, гледаха в очите Бенковски, тия бяха готови във всичко, каквото им той кажеше.

— Но аз искам най-напред да подпишете пълномощието — каза той не толкова настойчиво, понеже знаеше, че всичко е вече в ръката му.
— Всички сме готови да го подпишем — отговориха представителите. — От по-напред ние се колебаехме, понеже ни увериха, че с неговото съдържание се връзват нашите ръце, без наше съгласие щяло да се върши всичко. Сега сме готови да подпишем не едно, но десят; а който е против, то нека излезе напредя ни, да се разговаря с нас.

Лицето на Бенковски светна от радост. Той изгледа диктаторски на послушните представители: хвърли тържествующ поглед към опозицията, която и така беше вече поражена, защото едно махвание на Бенковски можеше да ги погуби; на първите каза «благодаря ви за предаността», а вторите (опозицията) покани иронически да пристъпят вече към вишегласието си, защото било време.

— Свободни сте, господа учени — каза той, — да подложите въпроса на вишегласие.

Разбира се, че тия последните напълно бяха разбрали вече, че е невъзможно да се борят с влиянието на Бенковски и с грубата сила. Там, гдето звънтят ножовете, слабото слово си няма мястото. При всичко това обаче, хвала на оборищките депутати; макар измежду тях да нямаше юристи, дипломирани правоведци и пр., макар събранието да заседаваше между букака, тия пак не приеха пълномощията с френетически ура, както това направиха по-после няколко учени лакеи, за срам и позор на човещината! ...

Пълномощното, което от по-напред се оказа дотолкова страшно, сега вървеше от ръка на ръка между представителите за подписвание.
— Между нас, които сме синове на едно отечество, които имаме едни и същи цели, не трябва да има такива недоверия — говореше Бенковски с много по-мек тон.

Но не само селските представители подписаха това пълномощно. То се подписа и от противниците, начело със Соколова. Тоя последният го подписа и държа реч твърде трогателна, в която поиска извинение от апостолите за своето упорство и доказа, че действително тия последните имали нужда да имат на ръката си едно подобно пълномощие. За да докаже, че е чистосърдечен, той се приближи до Бенковски, когото цалуна по устата. Може би възхищението на представителите към всяко нещо, което имаше за цел да спомогне на святото дело, подействува на Соколовите взглядове. Така или инак, но неспоразуменията в оборищкото събрание се изравниха вече. Бенковски тури в пазвата си пълномощното; той се увери още един път, че действително е силен измежду населението, доказа това на дело и на ония, които се още съмняваха в това.

 

XIV

Два часа преди пладне, до което време слънцето не беше ни удостоило още със своите лучи по причина на местоположението, поканиха се представителите да се събират за отваряние на събранието. Тия се наредиха двама по двама около масата във вид на колело, начело с апостолите. Двама души упълномощени прегледаха втори път пълномощните писма на всеки представител, да не би да се е вмъкнал някой шпионин. По предложението на Волова отварянието на събранието трябвало да се предшества от един водосвет или литургия, за да призовем божията благодат в своите действия. Поп Грую, придружен от много други свещеници, облечени в своите черковни одежди, с кръстове и евангелия в ръцете, не закъсня да завземе място в средата на депутатите, гордо и величествено. Опита се той да изтегли и широката си сабля, да се уравновеси с кръста: но не можа, защото отвореният требник запразни ръцете му. Останалите свещеници следваха по негова команда, той завземаше мястото ако не на български екзарх, то поне на архиерей.

Щом се появиха емблемите на християнското величие пред лицето на депутатите, Бенковски и другите апостоли наведоха саблите си надолу в земята и клюмнаха глави в знак на благоговение и страхопочитание към божествената служба. Колкото и да бях уверен, че измежду апостолите нямаше хора със строга набожност, в тоя случай обаче съм готов да засвидетелствам, че те благоговееха с чисто сърце, без никакво лицемерие и фарисейство.

Представителите, всичките гологлави, със запалени свещи в ръцете, посред белия ден, стояха неподвижни около свещениците, Няколко крачки настрана. Гробна тишина настана; само гръмливият глас на свещеник Груя ехтеше из букака. Той четеше, както му скимне; във всичките молитви, гдето имаше да се казва «наши врази», той прибавяше от себе си на висок глас: «Наши врази неверни агаряни да разточат ся.» Най-оригинално четеше той «Верую во единаго», което беше преправено твърде масторски, но не от поп Груя, а от друга някоя по-талантлива глава. Помня само, че то се захваща така: «Верую во единаго хъша балканского, яко той есть твой бог и спасител.» Жал ми е, че нямам на ръка тоя документ, който не можах да намеря при всичките ми търсения. Справих се и при дядо поп Груя, но и той каза, че го забравил. Това «верую» дотолкова се хареса на депутатите, щото мнозина пожелаха да го изучат наизуст.

Останалите свещеници, които служеха заедно с поп Грую и които стояха отзадя му, като чуха, че тоя техен духовен началник употребява «наши врази агарянци», започнаха да надничат през рамената му в требника, за да се уверят с очите си дали действително така се пишеше в книгата.

— Вие тая книга не сте чели още — каза той на своите събратя гордо и строго.

Когато, захвана да се чете евангелието, апостолите паднаха на земята да направят поклон; техният пример се последва от всичките. След свършванието на божествената служба, щом поп Грую затвори требника, тури ръка на двата си арнаутски пищова, които изпразни на въздуха. Това служеше като знак, че службата се е свършила и че време е вече да се отвори събранието.

Бенковски предостави на Волов да отвори събранието с едно слово, в което той изложи накратце целта на това патриотическо събрание и въпросите, които трябваше да разгледа то.

— Аз предлагам най-напред — каза Волов, — щото апостолите, както и представителите, преди да погнат работата, да се закълнат, че ще бъдат верни на своето отечество.

Предложението на Волов се прие от всичките. Депутатите и свещениците пак станаха на крака и заеха първото си положение. Апостолите произнесоха своята клетва един по един с револвер в ръка, обърнат срещу гърдите им; всеки каза по няколко думи, които се изискваха в тоя случай. Георги Икономов поиска да се разпространи по-надълго, но отведнъж се засече и нищо не можа да каже.

Бенковски му дойде на помощ от противната страна, с единствена цел да не даде материал на учените да се гордеят, че без образование нищо не става.

— Доволно, братко! — каза той. — Нож и граматика са невместими на едно място! Ти си човек бунтовник...

Клетвата на Бенковски обаче не беше проста клетва. Той държа цяла реч, която се продължи около един час. Във всяка фраза от тая негова реч, в която се описваха страданията и теглилата на българския народ, той се удряше в гърдите, охкаше и ахаше, пламък и огън хвърчеха от очите му. Когато извика с просълзени очи и с болезнен глас: «Многострадални братя! Земята, която ние тъпчем, е напоена с невинна българска кръв, проляна от нашите петстотингодишни душмани»... — всичките представители паднаха на колене и очите им се премрежиха от сълзи...

— Как да не отидеш да умреш за такъв човек? Я го погледнете как той се удря в гърдите, как се мъчи да вика по-високо, за да го чуем всички; устата му са вече изсъхнали, а той не спира още — говореха мнозина от представителите и ронеха сълзи...

Аз вярвам, че ако Бенковски в тая минута се покачеше на коня си и извикаше: «Напред!» — то всичките присъствующи щяха да го придружат, макар той да ги поведеше вдън земя!

След клетвата всеки зае своето място. Разбира се, че както апостолите, така и другите депутати принесоха клетва, че ще да служат вярно на своето отечество. Писарите Караджов и Н. п. Стоянов държаха перата, потопени в мастило; но Бенковски им уби куража, като изказа мнение, че най-добре би било да се не държат никакви протоколи, защото, според неговото казвание, там, гдето имало формалности, нищо се не вършело. При всичко това много неща ставаха писмено. Разгледаха се най-напред статистиките на всяко село отделно, които се вписваха в нарочно определена книга. В тоя случай най-много ни спомогна безсмъртното съчинение на Ст. Захариева от Т. Пазарджик «Описание на Татар Пазарджишката кааза». Броят на въстаниците според тия статистики от IV окръг възлизаше на 73 532 души.

В разискванията за въстанието, по кой начин да стане, две мнения се породиха в средата на депутатите (по-добре делегатите можат да се кажат). Едни от тях изказаха желание, че много по-добре ще да бъде, ако се образуват юнашки чети, които да набият из планината, а населението да си остане мирно, да спомага само доколкото му е възможно. На това мнение бяха и някои от апостолите. Но болшинството мислеше другояче. То не можеше да допусне, щото мъжете да тръгнат по гората, а семействата да останат беззащитни в селата, изложени на ятаганския произвол. И едните, и другите имаха право; но първото предложение беше по-практично.

Болшинството, т. е. ония, които желаеха щото да въстане мало и голямо, говореха, че ако се допуснат чети в Балкана, турското правителство ще се възлолзва да нарече тия последните разбойници и по тоя начин ще да има по-голяма възможност да ги преследва с многобройна войска; ще да ги избие и излови — и нищо повече. А когато въстане цялото население, села и градове, вниманието на человеколюбива Европа ще да се възбуди. Нашите невинни депутати вярваха по него време в искреността на Бисмарка и в добросъвестността на Дизраели; тия не знаеха, че ръцете на тия европейски светила са потънали в кръв, че между тях и Тосун бея съществува само една разлика: че тоя последният се бори кавалерски, с нож в ръката, а европейските башибозуци действат чрез перо, но перо, натопено в алена кръв.

Всички тия неща обаче бяха подробности; а въпросът, дали трябва да въстане българският народ, или не, прие се едногласно от всички депутати.

Дълги и широки разяснения се дадоха на представителите по кой начин трябва да стане въстанието и на всяко село наотделно се състави план, где трябва да отиде населението, след като стане въстанието. На всеки депутат се вземаше на особено мнението, ще може ли селото, което той представляваше, да се запази само, или ще да стане нужда да му се отиде на помощ от друго място. За център на въстанието се избра Панагюрище, гдето ще заседава главният военен съвет, който ще ръководи движението. Копривщенските депутати предложиха да се избира за средоточие тяхното село; но това предложение се отхвърли както от другите представители, така и от Бенковски. Тоя последният, при всичко че беше копривщенец, хранеше голяма ненавист към жителите на тоя градец. В разстояние на три месеца той отиде в Копривщица само един път, и то нощно време, без да го види друг някой освен Каблешков и други още двама-трима души.⁷

Но, боже мой, дали имаше поне пет души измежду депутатите, които да слушат с внимание наставленията, давани от апостолите и другите по-опитни представители? Аз не вярвам. Народът дотолкова бе убеден в своето божествено могущество, в паданието на Турция, щото нямаше нужда да готви някакви предварителни мерки. «Ще да победим», се слушаха навсякъде гласове. Едно желаеха да чуят представителите, а именно, кой ден ще да се развеят народните байряци, кога ще да се свършат нашите теглила? Тук апостолите се затрудняваха да отговарят положително. Затрудняваха се тия само затова, защото се бояха да изкажат тая страшна тайна пред 200 души, между които невъзможно бе да се не намери някой лековерен, ако не чист шпионин, който ще да я разнесе предварително. Преди един месец апостолите от другите окръзи предлагаха деня 1 май, който се беше приел и от панагюрските апостоли; но депутатите не го знаеха още, с изключение на няколко души по-верни хора.

Надвечер, дордето траеше още заседанието, отведнъж черни облаци покриха небесното пространство, които пъплеха по средньогорското бърдо, откъм западната страна; загърмя, затрещя, силна буря забуча, която превиваше буковите клони към земята. Притъмня като нощ и силен дъжд, който се изливаше като из ведро, почна да вали. В това време една черна като катран змия се подаде откъм източната страна из гората и преспокойно излезе на поляната сред самото Оборище, гдето заседаваше събранието.

Волов, който обичаше да превожда науката в практика, спусна се и хвана змията с ръката си и пред очите на представителите остави се да го клъвне студената усойница за пръста.

— Гледайте как нас апостолите не ни повреждат и зъмите — каза той, когато игленото язиче беше лизнало големия му пръст.

После той отпусна на земята черната усойница и захвана да си смучи пръста. Тя биде убита. Тая решителност на Волов обаче не възпря някои от суеверните представители от да не изтълкуват появяването на тая змия като недобро следствие за бъдещето движение.

— Това никак не ме радва — казваше един белобрад депутат на някои свои другари, като си люлееше в същото време и главата.

А небесният гръм се увеличаваше още повече и дъждът се изливаше непрестанно. Големите огньове, върху които вряха казаните и се печеха ягнетата, не само че угаснаха като цигара, но и пепелта им се завлече от бързия порой. Всичките представители се изпокриха около дънерите на кичестите букове. С една реч, невъзможно ставаше вече да се заседава в Оборище. Заради това стана предложение да се избере една комисия, която същия ден да замине за Панагюрище и там да се занимае с изработванието устава и програмата на въстанието, както и да определи деня, в който ще избухне бунтът.

Селските депутати, понеже знаеха, че никой няма да попадне в тая комисия, възпротивиха се за нейното избирание, като казваха, че без тяхно знание ще да стане всичко; но Волов успя да ги убеди, че целта на комисията ще бъде съвсем друга, тя ще да работи за общо добро. За членове на тая комисия се избраха: В. Петлешков, Найден п. Стоянов, Тодор Душанченинът, Васил Соколски, Никола Караджов, Георги Нейчев, Искрьо Мачев, поп Груйо, Нено Манев и апостолите.

При затварянието на събранието пристигна куриерът от Враца. Той донесе писмо от тамошните апостоли, в което се говореше между другото и следньото: «Ние сме вече готови, братия. Ако днес ни се представи случай, т. е. че и другите окръзи са така също готови, то ние ще да развеем знамето за свободата.» (!?)

Това писмо се прочете на висок глас от самия Бенковски, съдържанието на което всичките представители изслушаха с възхищение. Виждаше се, че те бяха забравили вече появяването на черната змия. Последствие на това писмо, подписано от славния Заимов, което раздуха още повече огъня, апостолите мислеха, че е  излишно вече да се държат работите толкова строго. Ето защо Бенковски обяви на представителите, че денят, в който ще да се развие байракът в IV окръг, не е твърде далеч. А в противен случай, прибави той, ако турското правителство подуши работата и посегне да хване някого от работниците, то селото, в което се случи това нещастие, трябва да въстане, за да отърве своя брат, и бързо да извести за това главната квартира (Панагюрище), отгдето ще да се провъзгласи бунтът.

Тая мярка апостолите мотивираха така: ако правителството открие съзаклятието и хване някое лице от работниците, то твърде е възможно да се случат между тия последните някои малодушни хора, които от мъки ще да бъдат принудени да изповядат тайната, и в разстояние на няколко дена всичко ще да бъде потушено, тъй щото ще трябва изново, след няколко години вече, да се приготовлява ново въстание. По тая причина да се вдига знамето, па каквото бог помогне. Така се и случи, както ще видят читателите от по-нататъшните ми разкази.

 

¹Казват, че имало още много следи, останали от онова време.
²От Перущица беше изпратен за депутат и Спас Гинев, но го върнаха по причина, че нямаше добро пълномощно.
³А. Стоянов беше упълномощен и от В. Андонова.
⁴Тоя списък на оборищките представители попадна в турски ръце след убийството на писаря от четата Тодор Белопитов над Златица, който носеше на коня си всичките кореспонденции. Изпитателната комисия в Пловдив уверяваше, че той бил хванат у Бенковски; но това не е истина. Както и да е, но чудното е това, че балдьовският представител Ненко, който предаде на турците оборищкото събрание, в списъка е поименуван Петър Стоянов. Дали това той е направил нарочно, т. е. да си запише името другояче, като се е готвил още отрано да прави гнъсно предателство — аз не зная. В рапорта на турската комисия е казано, че лицето, което е направило предателството, е някой си Гetкo, което по всяка вероятност е Hенко; но побъркано в преводите (от български на турски, френски и най-после английски).
⁵Събранието на Оборище трая, докато се събере и разтури от 12—16 априлий, т. е. четири дена пред въстанието.
⁶Това е истина.
⁷Трябва да ви кажа, че Бенковски криеше своето произхождение и родното си място. Във време на агитацията едва ли имаше няколко души, които го знаеха, че той е от Копривщица. Това той правеше нарочно, за да има по-голяма тежест, защото неизвестното и мистериозното завинаги повече се уважава. Зная, че той се обади само на Н. п. Стоянов. После, когато останахме в Тетевенската планина само двама, той се изказа пред мене напространно кой е и що е.

 

 

Христо Търнев

 

ХРИСТО ВАСИЛЕВ ТЪРНЕВ. (Роден в 1851 г. в Пловдив; починал в 1910 г. в Пловдив.) Деец от националноосвободителното движение: съмишленик на Васил Левски; един от основателите на революционната организация в Пловдив и член на частния революционен комитет там; участник в Априлското въстание: делегат на общото събрание в Оборище и водач на чета. След Освобождението е помощник кмет на Пловдив и народен представител; участвал в Съединението на България и в Сръбско-българската война (1885 г.).

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, кол. № 26, II А 8531. Ориг. с автогр. с маст. 4 л. 8 п. с. 34/21 см. Анот. в: AB. T. 2, с. 210; Oпис на... с. 80.

 

ПЪТУВАНИЕТО

НА ПЛОВДИВСКИЯ НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ

ХРИСТО В. ТЪРНЕВ ОТ Г. ПЛОВДИВ

ЗА СВЯТОТО МЯСТО ОБОРИЩЕ

ПРЕЗ 1876 ГОДИНА

 

На 10 април 1876 г. потеглих от г. Пловдив с каруцата на Дринов и пристигнах в г. Панагюрище в 81/2 часът ала франга. Слязох в хана на ханджията Найден Дринов, бивши съдия, а сега адвокат в г. Панагюрище; стоварих си багажа, който беше: револвери и патрони. Поръчах на ханджията да ми направи вечеря и приготви легло за спане.

След малко време дойдоха при мене двама млади хора заедно с ханджията, прибраха револверите и патроните и при това ми казаха: «С нас ще дойдеш, понеже те вика войводата Бенковски.» Беше почти тъмно, когато минахме панагюрските улици заедно с другарите. Застанах до една висока врата, потропахме, отговори ни се: «Кой иде и кои сте?» Другарите казаха: «Лозинка.» Отвори се малкото вратче, влязохме вътре в двора, пред нас застана човек въоръжен, който каза: «Вие (на Търнева) ще останете тук, а другите двама ще си отидат.» Ходейки из широкия двор, попитах: чия е тази къща. Отговори ми се: на Иван Джуджев. Достигнах до къщните врата, които моментално се отвориха, и аз стъпих в коридора. Пред мене до огнището стояха Захария Стоянов. Стоян Димитров от г. Т. Пазарджик (убиеца на бея). Същите ми отвориха друга врата и влязох при Бенковски, който ме прие любезно, ръкувахме се и ce целувахме уста в уста. Седнахме да беседуваме. При многото разговори той ми каза: «Бобеков готви против мене неприятности, но аз ще му дам да разбере.» Тъкмо в тази минута пристига и поп Груйо на рапорт пред войводата Бенковски, въоръжен с дълга сабя «касарица» и с два турски пищова, каза, че в Оборище представителите пристигат и аз свършвам моите приготовления, затова кажете ми кой ден «ще дойдете и вие». Бенковски му отговори: «Иди си с'богом, за моето дохождание аз ще ви съобщя по един стотник или юзбашия.»

Продължихме ние разговора си по разни въпроси, вечеряхме и после легнахме да спим, понеже беше късно.

Заранта се пренесохме в къщата на Георги Нейчев. Там намерихме Райна, която шиеше заедно с г-жа Нейчова главното, наречено «войводско» знаме. Даде ми се стая и там престояхме четири дни и четири нощи. Един стотник донесе писмо от Волов — между другото пишеше, че народните представители са пристигнали в Оборище от разни села, «всичко готово, дойдете».

На 15 априлий 1876 г. вечерта в 9 часа Бенковски, въоръжен с пушка винчестер или двуцевна, сабя и револвер, аз, Христо Търнев, с пушка иглинка, револвер и ятаган, с опинци и калпак на глава, заедно с нас стотникът и хайдут  Тодор от с. Радилово, наречен дядо Тодор, и шест души от тайната полиция излязохме от къщата и вървяхме по панагюрските улици, които богато се осветяваха от разкошно изгрялата месечина, а шумливите вадички из улиците даваха ек на нашето пътувание. Баби, невести и девойки плетяха чорапи пред вратите си, слушахме да казват: «Да живее свободна България, ето въоръжените момци», а пък други казваха: «Те ще станат причина да ни се изгори селото.» Побутнах Бенковски, казах му: «Слушаш ли какво говорят?» отговори ми: «Остави тия брантии.»

Излязохме из града и край пътя за Оборище срещна ни поп Груйо и каза на войводата: всичко е готово и благополучно, а той му отговори: хай да вървим.

Аз и Бенковски качихме дядо Тодора на нарочно приготвения кон и тръгнахме. Поп Груйо бе разпоредил, щото на няколко дървета по пътя за Оборище бяха окачени фенери, отгдето ще мине войводата. Пристигнахме благополучно и войводата бе посрещнат от почетен караул от 20 человека, които изпразниха ръждивите си пушки в знак на пристиганието му, а той ги поздрави: «Да живее България!» Ръкувахме се всички народни представители и седнахме на дъсчените столчета; пред нас имаше дъсчена маса, на която си стоварихме пушките за отпочивка. Около масата бяха апостолите революционери: Панайот Волов, Георги Икономов, с когото за пръв път се запознах, и от народните представители: пазарджишкият представител Соколов, перущенският — аптекарят [Васил Соколски], от Брацигово — Петлешков, и други. Почнахме да водим разговори, запознавание и пр.?

Бенковски, възхитен, като виждаше около себе си другарите си и народните представители, помоли Георги Икономов да попее. Икономов почна със своя висок и трептящ глас следующите песни:

Не щеме ний богатство,
не искаме ние пари,
но искаме свобода,
с човешки правдини.

Бе, народ поробен,
що си тъй заспал,
ил живот свободен
теб не ти е мил.

Дойде време, дойде час
иго да строшим.
Хайдем, хайдем, братя,
на бой да вървим.

Стига, стига толкоз
в робство да лежим.

Ох, не плачи, ох, не тъжи,
горо льо зелена,
по тебе ще пак да цъфтят
божури и лалета.
А ние ще се сберем
по-храбри момчета. . .

Икономов с изпяванието на тия три куплета въодушеви представители и караули и от нетърпение изгърмяха няколко ръждиви шишинета. Всичко утихна.

Става Волов и отваря заседанието, говори за целта на тяхното идвание в България, която е отчасти постигната, и в заключение поставя на масата протокол и поканва народните представители да го подпишат. Брациговският представител заедно с пловдивския представител поискаха да се прочете протоколът.

Става Бенковски, взима протокола и го прочита. С малко думи протоколът гласеше: че апостолите революционери Георги Бенковски, Панайот Волов и Георги Икономов са изпълнили своята мисия, т. е. в Четвърти панагюрски участък са приготвили въстанието и за оправдание искат да им се подпише протоколът. Мнозина от народните представители почнаха да негодуват, но след петчасово разисквание на въпроса протоколът се подписа: първо от пловдивския представител, татарпазарджишкия, брациговския, перущенския и след тях последваха другите представители. Волов предложи да се избират комисари за изработвание на въстаническия революционен устав. Събранието прие и с явно гласоподавание избра за такива (комисари): Панайот Волов, Георги Бенковски, Георги Икономов (апостолите революционери), а от народните представители: Христо Търнев, Соколов, Петлешков и Соколски — перущенския нар. представител. По предложението на Георги Икономов да се даде клетва за вярност, събранието прие и сред светото място Оборище, под високите буки, всичките народни представители със стотниците и хилядниците, кои вдигнали пушка, кои с револвери, кои с гола шашка, а апостолите кръстосали своите сабли, с молитва от свещеника — поп Груйо — дадоха вярната си клетва. На представителите се внуши, че след изработванието на устава ще им се съобщи за деня на въстанието, след което събранието се закри.

Направи се една малка закуска от приготовленията на поп Груйо и след двуденонощно стоение на Оборище всеки представител тръгна за своето местожителство. Апостолите се качиха на коне, други пеша — за Панагюрище. Аз, Христо Търнев, случайно останах най-назад и по пътя за Панагюрище застигнах народния представител Ненко Балдовченина, човек висок, с мургаво лице, въоръжен с пушка чифте и револвер. Вървейки, Ненко почна да говори против събранието, но аз се мъчих да го убедя -— обаче убежденията му бяха много твърди. Достигнахме край реката на Панагюрище и по един непростим начин той изчезна от лицето ми.

Беше се смръкнало и не ми беше възможно да търся тайната полиция, чрез познатите стотници, и да им ява за лошото намерение на Ненко Балдовченина. Непостигнал целта си, по мое желание, един момък ме заведе в къщата на Тома Георгиев, гдето останах да пренощувам.

Заранта станах и потърсих избраните си другари. Край къщата застана човек, на вратнята... който беше дошъл нарочно за мен. Заведе ме в къщата на стотника Стоян Пъков. Там намерих избраните си другари, измежду които стояха Тома Георгиев, секретарят на събранието, а до огнището Захари Стоянов и Стоян Пазарджиклията, които сегиз-тогиз варяха честите горчиви кафета на Бенковски.

Два дни и две нощи стояхме и при многото разисквания на въпросите се приемаха по настояванието на Георги Бенковски. След свършвание на устава подписа се от същите комисари. Постави се въпрос за деня на въстанието. Едни говориха за 23 април, а други за 1 май. Даде се на гласувание и се прие 1 май. Същевременно натовари се Панайот Волов и Тома Георгиев да съобщят на народните представители за деня на въстанието и да се съобщи на Ради Иванов в Ямбол, на Драгостинов в Сливен, на Стамболов в Търново и на Заимов във Враца също за деня на въстанието.

Приготвиха се четири писма, в които се съдържаше изработеното в Оборище: дадената клетва за народните представители, текстът на революционния устав и земеното решение за въстанието на първий май. Подписаха се от комисарите и се подпечатаха с народния революционен печат. Адресираха се: едно за Ради Иванов в Ямбол, второ за Драгостинов в Сливен, третото за Стамболов в Търново и четвъртото за Заимов във Враца. С тез писма се натовари комисарят Хр. Търнев да ги поднесе по принадлежност. Гореспоменатите писма не можаха да се дадат по принадлежност, тъй като внезапно бе нападнат Христо Търнев в Пловдив от турската полиция и въпросните писма, които бяха в къщата му, попаднаха в турски ръце.

8. XII. 1904 г. Пловдив

 

 

Иван Соколов

 

ИВАН ВЪЛЧЕВ СОКОЛОВ. (Роден в 1844 г. в с. Върба, Пернишко; починал в 1904 г. или 1907 г. в Т. Пазарджик.) Учител. Участник в национално-революционното движение: Втората българска легия (1867—1868 г.); член на Пазарджишкия революционен комитет; делегат на събранието в Оборище; военен комендант на Панагюрище през Априлското въстание, като войвода на чета участвал в сраженията. Избягал в Цариград, а по-късно в Одеса; организирал въстанически отряд, с който отпътувал за Болград, за да участва в Сръбско-турската воина (1876 г.); опълченец в Руско-турската освободителна война (1877—1878 г.). След Освобождението: участвал в Съединението и Сръбско-българската война (1885 г.); военен; народен представител.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 87, Il А 8556. Автогр. черн. с маст. 12 л. 23 п. с. 34/21 см. Анот. в: AB. T. 2, с. 178; O п и с на...с 73.

 

АВТОБИОГРАФИЯ.

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В 1876 ГОДИНА

 

Като беше вече доста узряла идеята за въстание и търпението... изчерпано, апостолите най-после взеха инициативата, за да стане едно събрание, в което да се разиска начинът на въстанието и неговият ден. За същата цел бяха отправени покани до комитетите да изпратят своите делегати в събранието, снабдени с пълномощия. Тайния революционен комитет в Т. Пазарджик едногласно избра мене за представител за това събрание от IV т. р. ком. Пълномощното в Пазарджик не ми се даде, а остана да ми го донесе Данаил Юруков от гр. Брацигово. На следующия ден донесе ми се пълномощното и тогаз се представих на Бенковски. Прие ме доста вежливо и дълго разговаряхме за ходът на интересующите ни работи, като същевременно ме разпита за състоянието на духовете в Самоков и Радомир, понеже знаеше, че са ми познати тия места. Особено се заинтересува за Радомир, като ме попита и за туй на кой може да се довери там человек в случай на нужда. Аз му посочих за най-надежден человек учителя архимандрит Зиновий п. Петров, на когото свободният дух ми бе добре познат и който знаеше какво нещо е политическа свобода, защото е свършил училище в Сърбия. До моето пристигвание в Панагюрище пристигналите по-преди делегати с тамошния т. р. к. бяха решили събранието да стане в местността Оборище, място прикрито и удобно, за да не бъдем забелязани от властта, защото беше в центъра на български села, почти всички посветени на идеята. На 13 априлий 1876 г. аз заминах с панагюрските представители за I събрание на революционерите от IV т. р. к. в Оборище. Там се провериха най-напред пълномощните писма на представителите и после Бенковски предложи да му даде събранието пълномощия в смисъл: апостолите от IV рев. окръг да имат право да вдигнат въстанието, когато те намерят за добре, и в техните действия никой да се не меси, нито пък да бъдат задължени да отговарят за тях пред някого освен пред своята съвест и пред бога. Бенковски уверяваше, че апостолите не ще да злоупотребят с властта, която ще им се даде от събранието, и че те, като ще работят за освобождението на България, желаят да имат развързани ръце и дават никому сметка за действията си. Характерът на Бенковски не беше ми познат, та и малцина бяха, които знаеха за неговия холеричен темперамент и за неговата неотстъпчивост в решенията му. Ето защо на мен, на представителите от Панагюрище и [на] тия от Т. Пазарджишката околия се виждаше доста чудно това искание на права с важни последствия, а главно [то ми се струваше] безотговорност, аз пръв станах тълкувател, може да се каже, на тези, които не бяха съгласни да се дадат такива широки права без отговорност. Макар и да нямах ясно представление кому би се подчинила тя, но все пак поисках да се обясни за какво са им тия права. Препирните се продължиха доволно дълго време и като видя Бенковски, че по този начин не ще може да изтръгне пълномощие от събранието на Оборище, прибягна до хитрост. Той извика: «Вие, мечани, поибренци, муховци и петричани, искате ли бунт или не щете и ако не щете бунт, кажете ми ей сега, аз заедно с другарите си апостоли ще отидем и ще вдигнем бунт там, гдето ни с нетърпение очакват!» Представителите селяни [които] надали разбраха нещо от нашия спор по пълномощия, извикаха: «Бунт искаме, бунт, а който не ще бунт, нему смърт!» Разбира се, при такова положение най-напред панагюрските представители пристъпиха да подпишат пълномощието, а още повече това направиха, като чуха от устата на своите съпровождачи юнаци думите: «Ние ще изколиме по-напред нерязаните турци, че тогава същинските.» Аз тоже подписах пълномощието, като исках да направя уговорка, в смисъл че ако и да не съм съгласен, подписвам пълномощното, което се дава на апостолите от събранието на революционерите в Оборище. Бенковски на това възрази, че подобни философски уговорки не приема, а просто да подпиша и нищо повече.

Подир пълномощното апостолите Волов, Бенковски и Икономов дадоха клетва пред събранието, че ще работят за доброто, на отечеството и че не ще да злоупотребят с дадените им пълномощия. Подир това аз говорих на представителите, в смисъл че и те трябва да дадат клетва пред апостолите, че ще им бъдат верни и послушни. Още повече че те са им дали власт в ръцете — пълномощия — следователно народът, който ги упълномощава, длъжен е да слуша тия, на които има пълно доверие. Аз сам подведох под клетва представителите на Оборище и те повториха думите, които аз произнесох. Бенковски и другите апостоли се целунаха в устата с представителите и след всичко туй Бенковски предложи на събранието да се избере комисия, която да изработи план за въстанието. Веднага с това предложение той предложи и лицата, които да влизат в тази комисия, които той считаше за най- добри. За такива предложи лица, които той по-преди наричаше даскали, философи, граматици и пр. В числото на комисията бях назначен и аз. С избиранието на тая комисия събранието бе закрито. Когато Бенковски закри събранието, не забрави да поръча на представителите, щом се върнат по домовете си, да избият турците — бирници, пъдари и пр. На тази му заповед аз се възпротивих, но не по начина, употребен при пълномощията, а във вид на молба: да не става подобно нещо, което ще предизвика въстанието, преди да се направи планът за това. А ако турците напират за събирание на данъците, то да се прибягнува до разни хитрости и увещания, че сега пари няма и че няма отгде да се намерят, та да се искат срокове и пр. Това ми предложение се подкрепи от панагюрските представители и пазарджишките. Бенковски се съгласи с мен и отмени заповедта си. Другите апостоли Волов и Икономов не се и питаха, защото бяха поставени от Бенковски на втор план. Това те виждаха и затуй не предлагаха нищо от себе си, за да не бъдат зле претълкувани от Бенковски. Представителите народни се разотидоха на 14 срещу 15 априлий 1876 г. и ние си тръгнахме за Панагюрище.

Планът почна да се прави в къщата на Стоян Пъков и се свърши в домът на Иван Тутев. В домът на последния се написа и прокламацията към българския народ и се даде на писарите да я напишат на чисто. Тя се състави от Бенковски, Волов, Икономов, Искрьо Мачев и от мен. Бенковски прочете своя проект, но като прочетоха и другите своите проекти, той се съгласи да приеме «написаното от философите граматици, с точки и запетаи», а своя скъса на парчета. Прие се едно резюме от по-добрите пасажи в проектите на Волов, Мачев и моя. Тоя ден нямахме друга работа и на утрешния аз трябваше да се завърна в Пазарджик. Но на 20 априлий подир пладне пристигна куриер от Копривщица и донесе писмо, подписано с кръв от Т. Каблешков, в което се съобщаваше, че там е въстанал робът и е потърсил свобода от петстотингодишния си господар. Тук вече нямаше сила, която да спре Бенковски: от послушен, ако може да се каже, от няколко дни, той се озвери — от очите му светеше огън и поройни сълзи течаха по бузите му. Подир прегръщанието и целувките на комисарите и апостолите Бенковски сграби винчестера си и искаше да изгърми и даде знак, че въстанието е избухнало, но биде задържан от нас, с молба да не бърза и да свика най-напред хилядниците, стотниците и пр. началствующи лица, на които да се дадат нужните инструкции; да събере всякой своите хора и тъй организовани да се намерят на сборния пункт и оттам да тръгнат всякой по назначението си. Бенковски се съгласи, но това не трая повече от 1 час и с развито знаме, с винчестер, с два револвери и кама излезе из двора на Ив. Тутев и с пушечни гърмежи извести на панагюрци, че въстанието е избухнало и че няма защо повече да се мисли и да се чака. В тази суматоха посрещнах Бенковски на улицата и в същий момент и аз сам забравих благоразумието и се хванах да гоня турците, които бягаха из панагюрските улици, без да мисля, че освен един револвер, от най-стара система с 6 патрона, друго нямам върху си, а тръгнал съм да гоня турци и да стрелям в тях, като че цял арсенал от оръжие и патрони иде подире ми. Тук нараних един турчин, а други двама бяха убити от въстаниците в хамбарите... До привечер едва можаха да се посъберат «юнаците», от които една част тръгна с Волов и Икономов за Стрелча, а Бенковски и аз ги изпратихме до Балабанова кория. Бенковски призна една голяма истина, за която до въстанието не даваше да се помене за нея, именно: мъчно въстава робът да дири свобода, ако няма на що да се ослони, т. е. ако няма поддръжка зад себе си. На връщание за Панагюрище Бенковски откри същинското си име — Гавраил Хлътов — и родното си място — с. Копривщица. Същата вечер Бенковски събра около себе си една чета, която той нарече «хвърчаща», и тръгна с нея къде с. Мечка, Поибрене, а на мен възложи охраната на гр. Панагюрище и околностите му. В Панагюрище тая вечер не останаха повече въоружени хора от 10—20 души, които се поставиха по разни пунктове да изпълняват караулна служба. Беше се вече мръкнало, когато ми съобщиха, че при входа на Панагюрище бил убит от въстаниците часови мюдюринът, който идел от Пазарджик за Панагюрище. Същата нощ аз, въоружен с известния револвер и една счупена сабя, която взех насила от Иванчо Сарафчуг аа, и с още двама панагюрци тръгнахме за с. Бъта, пеши, за ди вдигна и там въстанието. От Бъта заминах за с. Попинци, а оттам изпратих няколко души, за да отидат за с. Калагларе и известят, че въстанието е обявено, та да станат и те на юначка нога. Изпратените въстаници ми донесоха известието, че там българите заедно с турците се съединили и че нищо добро оттам не може да се очаква. Идейки за с. Попинци, на пътя в местността Газиян дере запалихме една кръчма и турския караулен дом. На кръчмата сам съдържателят й даде огъня и тръгна с нас заедно. На 21 априлий аз се завърнах в Панагюрище и намерих повече събрани хора... Бобеков се беше разпоредил да се копаят шанцове около града, които повече вреда би причинили на въстаниците, отколкото на турците, тъй като те се издигаха на най-ниските места около Панагюрище. Тая разпоредба на Бобекова аз отмених. Бобеков беше един от най-добрите и разбрани във всяко отношение в Панагюрище, но за да прави «табия» нито беше виждал, нито слушал може би, та да знаеше да избере място, да се укрепи. Та кой знаеше нещо тогава да направи?

Аз се разположих на лагер на Св. Никола. Направиха се нужните шанцове, доколкото можехме, и укрепихме тук-там местността пред Св. Никола, на пътя за гр. Пазарджик, с лоясаменти. Бенковски беше дал обща лозинка (пропуск) за всичките въстаници «Наполеон», която не промени до последната минута. С тази лозинка можеше всякой да дойде в Панагюрище или в лагера и да си влезе свободно. Кой откъдето идеше, пешком или с кон, размахал сабя или косер над главата си, вика, колкото може, отдалеч «Пилеон» или «Филеон», но много рядко и «Наполеон» — и тогаз дохаждаше при нас било да съобщи нещо, или да узнае нашето положение. Аз отмених този пропуск и назначих нов по постовете, «отзив — парол», които при [всяка] тревога променявах, а разните «Палеоновци» и «Фалеоновци» задържах при себе си, докато ги узнаех, че те са посветени и предани на въстанието. Бенковски обаче, като се върна със своята хвърчаща чета от Белово, ми заповяда да не съм посмял да променявам «лозинката», докато не се издаде друга от Ц. Р. комитет в Букурещ, който имал право да издава и да отменява подобни неща. Аз му възразих за опасността да остане един лозунг завсякога и въпреки неговото настоявание аз продължавах да работя, тъй както знаех от Сърбия. Бенковски не се бави в Панагюрище и като взема още хора със себе си, замина за Еледжик. Ние се застрашавахме откъм Т. Пазарджик според донесенията на разни «Фалеоновци», та затуй се укрепихме освен на Св. Никола, но и на Газиян дере. Откъм с. Стрелча отначало нищо не бяхме направили, само бяхме поставили наблюдателни постове на Кепелинската пътека. Понеже се бях научил, че пловдивският мютесарифин Азис паша бил дошел до с. Калагларе, то тръгнах с една чета от 100 души въстаници да отида и да видя какво става там. Пашата заедно със своите «ипат казаклари», щом се научил, че идат комити към Калагларе, побягнал за гр. Т. Пазарджик, та се не видя. Аз заповядах да се прибере добитъкът в гората и се закара в гр. Панагюрище, а оттам тръгнах за с. Елшица, Щърково и Динката. На с. Калагларе не нападнах, защото Азис паша беше избягал и защото турците и българите от това село, както и от селата Карепли, Джумая и Кепелии... бяха се събрали и сдружили заедно, [за] да се бият, ако бъдат нападнати, та не се осмелих да давам жертви, без да се принесе полза. Всичките жители на с. Елшица, Щърково и Динката, не изключая жените и децата, бяха напуснали селата си и бяха се разположили като на бивак над селото Елшица, помежду два баира Столово. Посрещанието от тези щастливци стана много тържествено, мъжете викаха «Да живее!», а жените правеха «метания» и се кръстеха, като ни поздравяваха с «Нека е честито царството и бог да ви помогне, юнаци!» Всичките тези хора трябваше да отидат в Панагюрище, за да се увеличат жертвите в бъдещата касапница, която им се готвеше от Хафъз паша в Панагюрище. Оттук заедно с целия лагер на изселившите се селяни тръгнахме и отидохме до с. Бъта, а оттам заминах за Панагюрище. Панагюрци ме посрещнаха с духовенството и голямо число хора, които ни приветстваха с «добре дошли» и «Да ни е честито царство!» Павел х. Симеонов пък всеки 10—15 крачки викаше: «Да живее нашата войвода!»

От този час започнаха тежките минути за въстаниците и Панагюрище. Узна се, че откъм с. Стрелча идела редовна войска, придружена с много башибозук. Аз тутакси заминах за Стрелча. Нашите позиции бяха: на Куцка река и на Черяшка река. Първата трябваше да се пази от фронта, а втората трябваше да се запази |във] флангът, тъй като се предполагаше, че Хафъз паша ще да ни нападне по възвишеността, която се издига измежду Стрелча, Черяшка река и Кунка река. Първата среща с Хафъзпашовите авангарди стана на Куцка река. Тук ний посрещнахме авангарда с пушечни изстрели и те се върнаха назад, та втория ден подир пладне Хафъз паша тръгна от Стрелча насрещу въстаниците по същата възвишеност, която по-горе споменах. На Черяшка река бях оставил Стоян Тропчев и Стоян Пъков да пазят флангът, а аз с Костадин Кацара и дядо Кольо Чолака от с. Стрелча останахме на Куцка река като на по-високо място, отгдето ще пазим фронта на нападателя. Хафъз паша не настъпваше на фронта, а изучаваше местностите. Стоян Пъков между това беше напуснал постът си и се озова зад гърбът ми. Той беше тръгнал да събира юнаци с големи ястъклии мустаци из Панагюрище. Тогава аз се впуснах из Черяшка река и до завръщанието си оставих на мястото си Костадин Кацара и дядо Кольо Чолака. На Черяшка река конят ми падна в турски ръце и аз, след като изгърмях няколко пъти в турските войски и като виках и насърчавах въстаниците, от които никой отникъде не ми се обади, тръгнах из гората да се върна на първата си позиция. Стоян Тропчев ме уверяваше отпосле, че той слушал, когато съм викал и съм ги насърчавал, и че хората му били там, но не знае по какви причини не се обадил даже и тогава, когато неговото име съм най-много произнасял. Турците си останаха на позициите, а ние напустихме. В това сражение от нашите падна под турския ятаган едно момче при Черяшка река, а от турците паднаха повече. В Балабанова кория, гдето бяха пристигнали още 20—30 юнаци, за които говори Ст. Пъков, направихме съвет: като как трябва да се работи, за да се удържим повече време срещу Хафъз паша, докато ни пристигне помощ от Бенковски. От Панагюрище беше изпратен Тодор Влайков, за да моли Бенковски да ни се притече на помощ, тъй като турците с редовна войска и башибозук откъм Стрелча ни нападат. Бенковски беше отговорил: «Ний тук хоро играем, а вий там защитявайте се сами.» Съветът в Балабанова кория реши: да се оттеглим в гр. Панагюрище, едно, да се подсушим, а друго, за да си почистим оръжието, което беше измокрено и нашите кремъклии пушки не хващаха. На това решение аз се възпротивих, но нямах що да сторя, когато другите всички в един глас викаха: «Ако останем да нощуваме тук, ний всички ще се разболеем, а подсушени утре още в зори ще бъдем по-бодри и по-способни за работа.» На сутринта тръгнах от къща в къща да изкарвам немирната рая и едвам подир 2 часа изкарах 212 души, въоружени хора с кремъклии пушки, и тръгнахме към Балабанова кория — но пристигна известие, че турски войски идат за Панагюрище с топове, конница и пехота. Обаче ний настъпихме. Щом се срещнахме с войската, захвана се престрелка и почти половина от въстаниците се разбягаха, повечето от които бяха селяни. В разгара на престрелката нашите сили съвсем отслабнаха. Не че имаше убити от нас, множеството на турската войска повлия зле върху духовете на въстаниците и те почнаха да отстъпват — в начало в порядък, а отпосле в голяма безредица. Аз бях принуден да стрелям на страхливците и по тоя начин можах да събера около 50—60 души, с които отидох на Драгулин дол, гдето беше изкаран един черешов топ. Първият топ не гръмна, а се само задими и се пръсна на парчета. На мястото му се докара друг, който беше обвит с железни обръчи и затуй беше по-щастлив. С втория топ можахме да изпратим няколко кантарски топки по неприятеля, които със своето пискание произвеждаха повече смях, отколкото да възбуждаха духовете със своето поражение на неприятеля и да правеха с туй някакъв ефект. Тази беше последната наша позиция, която за кратко време напуснахме заедно с нашия черешов топ. Турските войски обхванаха от 3 страни градът и почнаха да го бомбардират и ний напуснахме Панагюрище. Аз тръгнах за Поибрене, а оттам заминах за Еледжик, гдето като видях, че не мога да се опра, заминах за Белово, оттам през с. Сестримо и Радуил отидох в г. Самоков.

 

 

Отон Иванов

 

Отон Иванов Хаджидинчов. (Роден в 1850 или 1852 г. в Пловдив; починал в 1934 г. във Варна.) Часовникар. Революционен деец, член на Пазарджишкия революционен комитет, участник в подготовката на Априлското въстание: организатор на революционни комитети и агитатор в Пазарджишко и Пловдивско, ръководител на тайната полиция, сподвижник на Георги Бенковски. Арестуван и заточен на о-в Кипър (1876—1878 г.). След Освобождението: служител, часовникар, участник в Съединисткото движение.

Публ. по: Иванoв, Отон. По революцията през 1876 г. — Странджа (Варна), 2, № 24, 25 и 29, 26 апр., 3 и 31 май 1898, с. 2. Друг вариант на спомените под заглавие «Бележки по пловдивските революционни събития» се съхранява в: НБКМ—БИА, ф. № 96, II А8547. Автогр. с маст. 8 л. 16 п. с. 34/21 см. Анот. в: AB. T. 2, с. 185; Опис на. . . с. 40.

 

ПО РЕВОЛЮЦИЯТА ПРЕЗ 1876 Г.

 

В началото на м. февруарий 1876 г. Петър Волов и Георги Бенковски пристигнаха в Тракия и в едно кратко време, кое задружно, кое отделно, посетиха всичките градове, паланки и някои по-големи села в Пловдивско и Татарпазарджишко и съставиха революционни комитети. След това Волов остана да действа в Пловдивский окръг, а Бенковски в Татарпазарджишкий. Волов взе зa помощници: T. Л. Каблешков и Захарий Стоянов. На Каблешкова остави да приготви Копривщица, 3. Стоянова прати по родопските села, а Волов остана да действа в Карлово, Калофер, Сопот и пр. Дотогава Каблешков бе началник на беловската железнопътна станция, а 3. Стоянов бе служащ по същата линия.

Да видим сега как действаше Бенковски в Татарпазарджишкий окръг, гдето станаха най-големите кръвопролития.

Бенковски при съставянието на комитетите гледаше да се състоят не само от учители и интелигентни младежи, а да бъдат смес: от хора интелигентни, от хора еснафлии и от хора недоволни от положението си, които всякога очакват щастието си от бъркотии. Гдето не сполучваше първоначално да състави от такъв смес комитет... Бенковски съставляваше комитет само от интелигенцията, но под разни предлози той се запознаваше чрез интелигенцията с другите два класа хора, на които отделно откриваше тайната... След това създаваше такива обстоятелства, чрез които, против волята на интелигенцията, запознаваше [я] с другите две класи, че бъркат еднаква каша, и по тоя начин сливаше учителите с пъдарите и чорбаджиите с ратаите, след което сливание интелигенцията и по-влиятелните съзаклятници не можеха веч да пасуват и бездействат, защото знаеха, че в случай че не стане въстание, никой не можеше веч се укри. Затова усилваха се приготовленията, за да може въстанието да стане по- скоро. Но понеже усилните приготовления не можеше да се укрият от туркофилите предатели, при това още и някои богаташи отказваха да дават повечко пари за оръжие, Бенковски възложи мен да устроя комитетска полиция от хора хайдути и нехранимайковци, но патриоти, чрез които по разни заплашителни начини заставляваха се упорствующите богаташи да дават пари и се обуздаваха предателите да не смеят да предават. За усилванието на приготовленията и обуздаванието на предателите спомогна и следующето, съвършено непредполагаемо обстоятелство: турците, като усетили, че българите се приготовляват, почнаха и те да се приготовляват. Това тяхно приготовление вдъхна страх у българите, особено у непосветените в тайната, и почти всички българи почнаха да дирят и купуват оръжие. Понеже тоя страх улесни задачата на комитетите по събирание пари за оръжие, то за да се усили повече тоя благоприятен страх, комитетската полиция, преоблечена в турски дрехи, извърши няколко нощни нападения (басканлъци) в няколко туркофилски къщи, щото и най-върлите туркофили почнаха да пропагандират, че щяло нещо да стане, та трябвало всеки да се поприготви за самозащита; но не за против царщината.

При това положение на работите, не помня на кое число през март, достигна страшната вест, че софийский апостол Славков се уловил от властите и бил под следствие в София. Тая страшна вест по всичките революционни окръзи причини застой на приготовленията, а пък, напротив, Бенковски се възползва от тоя случай още повече да усили приготовленията и ето как: щом получи известието за улавянието на Славкова, свика събрание в Панагюрище от всичките градове, паланки и по-големи села и от Пловдивский окръг (на което Волов не можеше да се противи), в което събрание, след като обясни на делегатите, че няма опасност от улавянието на Славкова, защото той нищо не бил изказал и щял да бъде предаден на руский консул като руски поданик (което и стана после), предложи на делегатите всеки да доложи за положението на приготовленията, като зададе най-напред въпрос на панагюрските делегати и на поп Груйо от с. Бъта, които Бенковски предварително бил приготвил да представят всичко преувеличено, за да се насърчели другите делегати. Панагюрските делегати и поп Груйо, едно, за да насърчат, а, друго, за да се похвалят, представиха Панагюрище и околността като непобедим военен стан и прибавиха още, че те веч и черешови топове са приготвили. Другите делегати, като чуха, че хората и черешови топове са приготвили, за да си не нанесат укор за бездейственост, всеки с преувеличение представи положението на приготовленията, вследствие което взаимно излъгвание всички дойдоха до убеждение, че въстанието може веч да се провъзгласи, ако и по другите окръзи е така приготвено. Бенковски, за да усили още повече куражът им, прочете им едни насърчителни писма, получени от другите апостоли (за такивато фалшифицирани писма ще обясня по-долу) и доколкото помня, в писмото от търновский апостол се казваше, че само в Търново и в околността имало приготвени и 900 конници.

От тия благоприятни новини делегатите не само чрезмерно се насърчиха, но гледаха и по-скоро да се завърнат да усилят още повече приготовленията, за да не останат посрамени. При такова настроение на делегатите Бенковски предложи да се начертае един привременен план, за в случай че властта почне да лови някои съзаклятници, да се провъзгласи въстанието, за да не би да се арестуват и обесят по-главните дейци и всичко се уничтожи, като във време на Левски след Арабаконашкото приключение. Кой от делегатите можеше да се обяви против това предложение, когато всички знаеха, че в случай на издайничество първо те ще бъдат обесени. Вторий ден написа се и подписа се от делегатите горе-долу следующий протокол:

1) В случай че властта почне да лови някои съзаклятници в някой град или село, местните съзаклятници ще ги защитят с оръжие и ще се провъзгласи въстание в тия местности, за което веднага ще се съобщи в Панагюрище на апостола, който тутакси ще разпореди да въстанат навсякъде и ще съобщи на другите апостоли за провъзгласявание всеобщо въстание.

2) Всичките полски градове и села, както и горските дребни села ще се сгрупират в ближните балкански градове: Перущица, Брацигово, Батак, Панагюрище, Копривщица и Клисура. А после центрове ще бъдат: в Родопите — Батак, а в Средня гора — Панагюрище.

3) Градовете Одрин, Пловдив и Т. Пазарджик ще се изгорят и железопътната линия ще се разруши на няколко места от Одрин до Белово. За подпалванието на Одрин и Пловдив и разкъсванието на железнопътната линия ще се пратят от апостолите предварително хора, а Пазарджик ще се нападне и подпали от една чета, предводима от Бенковски.

4) Бенковски се задължава по-скоро да пише да додат приготвените за предводители хора, да бъдат готови в центровете.

5) Да се избере общ касиер, комуто да се предадат събраните суми за пушки и да идат по-скоро хора да купят и пренесат пазарените  румънски бракувани военни пушки.

След подписванието на тоя протокол избра се за общ касиер панагюреца Симеон х. Кирилов и се реши тоя привременен план само делегатите да го знаят, а приложението му в действие [да] стане само в случай на крайна нужда. След това делегатите, като пак се взаимно лъгаха по положението на приготовленията и Бенковски като им дръпна една бенковска реч, те се разотидоха дотолкоз насърчени, щото щом се завърнаха на местата си, приготовленията се усилиха до неимоверност, почна се дяланието на черешовите топове и с нетърпение се очакваха само бракуваните румънски военни пушки и денят на въстанието...

Бенковски за усилванието на приготовленията употребяваше в кореспонденцията един фалш, който употребяваха после и другите апостоли, но не можеха да произведат изискуемия резултат. Бенковски изискваше от другите апостоли да му пишат по две писма, гудени в един плик. В едното писмо, написано на синкава книга, да се пише същинското положение на приготовленията, а в другото, написано на бяла книга, да се пише, че приготовленията в техните окръзи са най-успешни. При получаванието на пакетите от другите апостоли той нарочно диреше случай да ги отвори пред някои по-видни съзаклятници, пред които измъкваше из плика само бялото писмо и като пред доверени лица четеше с глас и почваше да кастри, че те всичко бабешки вършат и един ден ще бъдат посрамени пред другите окръзи. Тая фалшификация напоследък панагюрския комитет я узна и предложи на Бенковски да се отварят от комитета получените от другите апостоли писма. Но Бенковски по никакъв начин не се съгласи на това и панагюрский комитет, като се убеди, че той, Бенковски, иска да ги води като слепци, реши да се убие Бенковски, но приготовленията за въстанието да не се прекратят, защото и не можеха да се прекратят. Това ужасно решение би се изпълнило, ако Бенковски бе поставен, като други някои апостоли, под влиянието и защитата на местните комитети. Но Бенковски в това време бе веч диктатор за всичко и постоянно се конвоираше от десетина верни нему, с които много по-лесно той можеше да смаже някои от членовете на панагюрския комитет, отколкото те него. Затова не можа да се изпълни това ужасно решение.

Ето как действаше Бенковски в Т. Пазарджишкий и част в Пловдивский окръг, та въстанаха всичките градове и села като един човек и всъде бликна огън и кръв, което не можа да извърши никой друг апостол.

 

 

Найден Дринов

 

Найден Стоянов Дринов. (Роден в 1846 г. в Панагюрище; починал в 1909 г. в Панагюрище). Търговец. Съдържател на хан. Деец от национално- революционното движение: участвал в организирането на събранието в Оборище; член е на частния революционен комитет в Панагюрище, на Военния съвет и на Привременното правителство по врме на Априлското въстание. След Освобождението заемал административни длъжности: училищен инспектор в Панагюрската училищна околия, мирови съдия в Ихтиман, общински съветник и кмет на Панагюрище. Адвокат.

Първата част на спомена (с. 95 до с. 98) се публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ— БИА, кол. № 26, II А 8530, л. 2—7. Автогр. [?] с маст. б. к. 22 л. 32 п. с. 34/21 см. Анот. в: АВ.Т. 2, с. 22; O п и с на..., с. 34. Втората част на спомена (с. 98 до 121) се публ. по ръкопис, съхраняван в музея на гр. Пнагюрище. Автогр. с маст. 50 л. 100 п. с. 34/22 см. (с. 30—100 с малки съкращения).

 

ИЗВЛЕЧЕНИЕ ОТ ЗАПИСКИТЕ ИЗ ЖИВОТА НА...

 

До въстанието в 1876 г. панагюрското население в материално положение стоеше повече от добре. Главният поминък беше скотовъдството, търговия с овни, с козиняви чували, шаяци и хабитабаклък и други. Хората бяха духовити, доста свободни и неустрашими.

На всеки панагюрец, когато щеше да пътува по работата си и вън от града, беше като обязаност да язди добър, натруфен кон и добре въоръжен, със салтанатски прибори, така щото където [панагюрци] преминуваха, все бяха отбелязвани като сербез и свободни хора.

Тук турското владичество даже не се усещаше и никакви натиски от турците не се допускаха, защото за малко забележено такова се правеха постъпки и протести.

Пo образованието и възпитанието на децата се полагаха големи грижи и хората с надпреварване вървяха да уреждат местните училища. Обичаха да поучат челядите си, поради което по-ранo се появиха интелигентни хора, които основаха и сега съществующето читалище «Виделина», което доста помогна за умственото развитие на тогавашните младежи.

В тия времена читалището се имаше като нещо безценно: тук постоянно ще видиш големи събрания от граждани — да слушат четенето на вестници и разни книги. Когато някои панагюрец се завърнеше от освободените държавици Сърбия или Румъния и разказваше за тамошните наредби — за войски, за княз и народа, — всеки с возхищение слушаше как оние народи имат свое управление. Всичко това из ден в ден раждаше у панагюреца стремление към политическо освобождение.

Съгласието между хората беше такова, щото навсякъде публично и без никакво стеснение почна да се приказва и бълнува за политическо освобождение. Хвала и чест получаваше оня, който намери и пренесе от издаваемите се в Сърбия и Румъния бунтовнически вестници и списания, които охотно се четяха от по-интелигентните хора.

Първи апостоли за българската свобода Панагюрище видя (в лицето на) Васил Левски, Ангел Кънчов и Димитър Общи. Те и тримата заедно дойдоха в градеца през есента на 1871 г., под вид на търговци, и се откриха най-първо на Костадин Десимиров, учител, Найден Дринов, Георги Манев и Иван Попов, френк терзия, пловдивчанец.

След запознаването стана едно събрание, от малко хора, в което се състави комитет от следующите лица: Георги Манев, Найден Дринов, Костадин Десимиров, Иван Попов, Андрея Манев, Иван П. Дудеков, Искрьо Мачев, Григор Георгев и Тодор Цветков.

Така съставен, комитетът действаше за разпространението на идеята твърде енергично и трая до Тетевенското приключение, до обирането на пощата. Левски отпосле намери добро прибежище в Панагюрище, доходи още три пъти сам и свободно остаяше по няколко дни, развождан по къщята, до селото Баня. Няколко пъти псала в църквата «Св. Георги». При последното си дохождане беше много разгневен, искаше да отиде през Пирдоп за Тетевенско, да убива Димитър Общи за постъпката му по обирането на пощата, но по съветите на приятели, защото вече беше потърсен от властите, той се завърна през Т. Пазарджик и след това е заминал за отвъд Стара планина, гдето се и хвана.

Съставянето на тоя комитет още повече разпали духовете на [панагюрските младежи], които постоянно търсеха и се надпреварваха да четат вестниците «Свобода», «Независимост», «Горски пътник», които получавахме през Дунава.

Херцеговинското въстание беше навремето си и най-добрата храна за панагюрци, за вървежа на което въстание се следеше от всякого. Възхитени от известието... панагюрци се наостриха дотолкова, щото явно приказваха, че турското царство е вече на пропадане и се питаха няма ли кой да подтикне, за да се въстане и тъдява.

При това положение на работата през зимата на 1875—1876 година захвана да се загатва, че в Цариград имало определени и изпратени от Влашко хора, които да направят някакъв шум с подпалването на складове с военни припаси и топханата. Своевременно щели да нахлуят български чети из Сърбия и Румъния в България.

Това каза на мене и Тодор Каблешков, с когото пo едно време се срещнах в Т. Пазарджик, гдето беше чиновник по Хиршовата компания. Но подробностите и той не знаеше.

С Каблешкова се съгласихме, че така или инак ние трябва да се готвим и снабдяваме с оръжие, барут, олово и прочие. След като се завърнах в Панагюрище, ние с Георги Манев насърчихме турчина, който докарваше барут откъм Златица, та захвана да вкарва повече, от който пренасяхме и в Копривщица.

В края на месец януарий 1876 г. ходихме сами с Георги Манев и Копривщица, та им занесохме един конски товар барут. [Искахме] и лично да се видим с политическите си приятели, особено с панагюреца Петко Тодоров Бояджиев, който по онова време се беше установил там кундурджия.

Минахме през село Стрелча, гдето поразказахме на познатите нам приятели последните новини и че се загатва за преминуването на чети. [Разказахме им] за кроежа в Цариград, който [кроеж те] споделяха, като прибавиха, че съглеждали какво техните съселяни турци били нещо загрижени и се готвели с оръжие. Един от стрелчаните — ако не беше Ганчо Гелеменов — ни каза и това, че преди един ден той бил из пловдивските села на работата си, гдето научил, че имало татък да кръстосват непознати лица с бунтовническа мисия.

С Манев ние продължихме пътя за Копривщица, гдето преспахме една нощ и на другия ден по обед, сприказахме се с приятелите, които весело ни изпратиха на един час вън от града, местността Джафарица, с гърмеж на пушки...

Както тия, тъй и ние усещахме, че нещо ни кара да крачим и да се надяваме. Което се и сбъдна.

В Панагюрище като се завърнахме, разказахме на приятелите за Копривщица и какво сме научили в Стрелча — [нещо], по което постоянно говорехме и планирахме какво трябва да се прави, ако въстанието в Херцеговина продължава. Имахме едно мнение, щото да отиде един пратеник в Румъния, да проучи как стоят комитетските работи. Със загинването на Левски, Кънчев и Димитър Общия, както и със задушването на Захарското въстание през 1875 г., всичко беше заглъхнало и отникъде наставления нямаше вече.

Някои от младежите панагюрски бяха дотолкова надъхани и разгорещени, щото не искаха да знаят, че българите са подвластен народ на турците. Често пъти денем и нощем току ще видиш млади хора, събрани по къщята, кафенетата и по ливадето, да се гощават и да пеят разни народни и бунтовнически песни. Разгорещяването беше дотолкова, щото на турските полицейски чиновници и на двама, трима души от старите наши чорбаджии, които обичаха да се подмилкват на турците, се гледаше с презрение и постоянно им се пакостеше. Един от тия турски подлизурки беше Стоян Цудеков, когото някои младежи, без съгласието на по-видните и сериозни дейци, една нощ заметнаха в къщата му и я подпалиха, с цел да го изгорат жив — само защото го мразеха, че минуваше за туркофил. И ако не бяха усетили близни съседи да отидат навреме, за да изгасят огъня и да му отворят, работата беше свършена.

Същата година през м. юний двамата юнаци Крайчо Самоходов и Манчо Манев отвикаха в бостаните над града турското заптие, на име Мустафа Арнаутина, под предлог да го гостят гювеч, гдето го заклаха като яре, като за да прикрият това, отбиха водата на воденичната там вада временно, та го закопали и после пак пуснали водата. Това са направили само защото Мустафата беше много горделив и салтанатлия турчин и беше забелязан, че на улицата изгледва панагюрските жени. За това престъпление мнозина знаеха, по което стана и строго изследване. Но забележително е, че не се откри, макар че се държаха доста хора на затвор много време, включително и мен, така щото Мустафата и сега гние в пясъка под водата на воденичната вада.

Куражът, единомислието и патриотизма между хората беше нещо неописуемо. Разбира се, че имаше и хора малодушни и скептици, но те бяха единици и не смееха да кривнат в издаване, защото ги чакаше участта на Мустафата и на Стоян Цудеков.

Дотук споменът се печата по ръкописа, съхраняван в НБКМ—БИА.

 

На 1 февруарий 1876 г. беше събота, пазарен ден в Панагюрище. Привечер часа 4 по европейски дойде при мене от Копривщица Петко Тодоров Бояджиев, панагюрец, кундурджия в Копривщица, и ми каза, че в селото Копривщица дошъл един пратеник от Бъл. Р. Ц. комитет, който идел и за Панагюрище. Бил препоръчан да се яви до мене, та затова той дошъл сам да ми съобщи предварително и да се постарая да наредим нещо в Панагюрище. В същото време аз, без да обадя никому освен на Георги Манев — най-верния ми другар още от времето на Левски, — го проводих да посрещне пътника, а Петко [Тодоров] остана в Панагюрище. По среднощ Георги Манев доведе пътника в старата ми бащина къща в Драгулин махала...

Пратеникът беше около 31-годишен човек, висок, рус, червендалест, със засукани дългички мустаки, въоръжен с револвер и кама, наметнат с мушама... След обикновеното поздравление при срещата ни той ми разправи, че се зове Георги Бенковски, изпратен от Българския Цент. Революционен комитет да проповеди между населението въстание против турското правителство, от което българите да се освободят. Имал другари, но те отишли по други страни, а той бил определен по панагюрските места, гдето му било дадено препоръка: до кои лица да се отнася пo градовете и селата... За Панагюрище бил отправен до мене и затова ми вярвал, че няма да издам работата и ще действам да се организира и основе комитет. От книжата му, които ми показа, и от думите на Петко Тодоров аз се уверих, че не е някаква измама, след което, според инструкциите, които той носеше, трябваше да се състави комитет от 10-ина души по-влиятелни лица, който комитет ще действа по наставленията от Централния комитет. Аз му обещах, че в Панагюрище ще може да се направи подобно нещо и затова, щом се съмне, ще приведа хора.

При все че аз разчитах на някои хора за подобни работи, все пак страхувах се, че като им открия тая случка, изпърво може веднага да не дойдат у дома при Бенковски и да почнат да философстват, с което да охладнее пратеника. Затова ето как извърших. Щом се съмна, отидох в черковата «Света Богородица» — беше празник Св. Власий — и там чаках за Тодор Влайков, комуто исках най-напред да поверя и с него да размислим на кои приятели да обадим. Той доде... Пусна черкова. Приближих се до него, та заедно си пътувахме по домовете, като с нас се придружи и чичо ми Марин Дринов, стария... [Като стигнахме] до вратнята на Тодор Влайков, не можах и нямаше как да подмина бае Тодор, според както бях накроил, за да го заведа у нас, защото чичо ми Марин все беше с него. Не можеше другояче, освен, както бае Тодор ни покани, да отидем у тях. Влязох и аз, догдето седяхме и пиехме кахве, пръсках се от яд, като не мога да постигна целта си. Още повече като мислех, че и Бенковски в домът ми се безпокои, понеже мина доста време, откакто бях го оставил и обещал, че ще приведа хора. Най-после си тръгнахме с чичо Марин и бае Тодор ни последи да ни изпрати, комуто аз, като застанах при дворната му вратня, казах, че съм същата сутрина намерил сатира (анонимно писмо) с много любопитно съдържание, което е дома, та да дойде да я прочетем. Бае Тодор, заинтересуван от това, тръгна да вървим за дома, а чичо Марин беше доста вече изминал. На пътя между Влайкови и нашата къща, в дола Ушеви, нещо се разправяха за криво поставен плет, та бае Тодор, като съсед, спряха го да ги погажда: мен каза да си вървя,  той ще дойде дома — гдето аз си отидох.

Като си сприказвахме с Бенковски, бае Тодор дойде и като влезе в стаята, гдето бяхме с Бенковски, и видя това непознато лице, той се сбърка. Разправих му каква е работата и го оставих при Бенковски, а аз излязох за още хора. За такива след Тодор Влайков си наумих учителите Павел Бобеков и Искрьо Мачев. За да не ми откажат, ако им открия, особено за Искрьо, тъй като е страшлив, аз направих тая хитрост: проводих брат ми Пейо от ханът ни да намери Искрьо Мачев, дома му или из града, комуто дa каже, че пътник, негов приятел, е на хана, та желаел да се видят; като дойде Искрьо на хана, Пейо да му каже, че аз съм завел приятелят му дома на обяд, та да дойде у дома. Аз пък по същия начин отидох у Павел Бобеков, когото заварих, че обядват с майка си баба Станьовица и братлето му Иванчо, и също[то] му казах, като предадох, че лицето, което иска да се видят, трябва да му е било съученик в Цариградския лицей. При все че ме кани да седна на обяда им, аз се правех, че бързам, и си отидох с обещание от него, че като се наобядва, ще дойде на хана. Тук Пейо беше проготвен да го упъти, също като Искрьо Мачев, за дома.
След всичко това аз се прибрах, гдето като обядвахме дома с Бенковски и бае Тодор, пристигнаха: първи Искрьо, а след него Бобеков — които разбраха защо и за какво се викат. Искрьо се уплаши и от движенията му се забелязваше, че е пишман за случившето се, но Бобеков ни най-малко. Заведе се разговор по работата... Между Бобеков и Бенковски станаха доста прения за начина на действията, след което всички се убедихме и взехме решение да се обади от наша страна още на 6—7 души граждани, които и определихме, та да стане събрание и да се основе комитета.

За такива лица определихме: Симон х. Кирилов, Петко Мачев, Петър Щърбанов, Марин Шишков, Иван Джуджев, Захария Койчов и ние четиримата. Съобщихме на горните лица още през нощта срещу 2 февруарий и на 2-рий се събрахме в главното училище, без Бенковски, та преговорихме и проектирахме действията. На 3 същия месец Бенковски тръгна за Т. Пазарджик със същата мисия, още повече че другарят му, апостолът Петър Волов, Ванков, условието им било да се срещнат там, тъй като Волов обхождал селата отвъд Марица. Аз проводих Бенковски пак с Георги Манев, с писмо до моя верен приятел Отон Иванов, часовникар в Пазарджик, а родом от Пловдив. След три дена се върнаха, беше велико заговяване, та вечеряхме у дома.

На другия ден вечерта събрахме се всички горепоменати в табаханата на Симон х. Кирилов в присуствието на Бенковски, та се основа от същите лица комитета — и положихме клетва, извършена от самия Бенковски, понеже свещениците поп Лука и поп Цвятко отказаха.

Така съставен комитета, започнахме действията според както ни съвест диктуваше: той с когото се познаваше и [на когото] разчиташе, му обаждаше — и всеки нов с готовност приемаше работата и се цял посвещаваше за нея. Всеки ден, нощно време, заседания държахме, така щото в една седмица в Панагюрище имахме до 100 души, и все такива, които можеха да боравят с оръжие, последователи. През това време дойде и Петър Волов, който заедно с Бенковски преместихме по други тайни къщи.

Постоянно нощно време се събирахме на заседания, повечето на нашия хан и у нас дома, и в скоро време организирахме тайна полиция и тайна поща. Бенковски и Волов ни откриха апостолите в окръзите: Врачански — Ст. Заимов, в Търново — Ст. Стамболов, в Сливен — Георги Икономов и в Софийско — Никола Славков, с които апостоли нашия комитет почна да кореспондира по вървежа на делото, като всичката кореспонденция комитета определи да се изпраща и получава през мен, както и пазението на писмата и всички други книжа.

Разпределихме помежду си ближните села, в които почнахме да прехождаме да проповядваме, гдето в скоро време се учредиха селски комитети. Най-първо се основаха такива комитети в селата Стрелча, Баня, Поибрене, Мечка, Мухово и Петрич, в които аз по няколко пъти ходих за целта.

В комитета избрахме за касиер Симон х. Кирилов, комуто беше възложено да приема и разходва пари, отдето постъпеха и за каквото трябваше да се разходват. Почна се кореспонденция и със селските комитети, на които се даваха разпорежданията: да си устрояват организацията — на всеки 100 души по един стотник и на всеки 10 души по един десетник, — каквато в Панагюрище ние бяхме вече устроили.

Всичките действия на комитета съобщавахме на комитетите в Пловдив, Пазарджик, Копривщица, Брацигово и прочее, като се често искаше от тях да донасят за вървежите у тях. По едно време, защото се усети, че в Пазарджик, Пловдив и Брацигово деятелността била слаба, по предложение на Бенковски, комитета реши и проводи мене да отида да изуча работата. Което аз направих... [Бях] в Пазарджик — в дома на Матакиев, в Брацигово — в мазата на Васил Петлешков и в Пловдив — у Кочо Честименски. Членовете на комитетите се събираха, разисквахме и ги насърчавах да вземат по-енергични мерки, като им разправях за организацията у нас — от което те останаха учудени.

Пари започнаха да се събират от разни лица, дружества и комитети и колкото постъпиха изпърво, и с толкова захванахме да купуваме от Пловдив пушки, револвери, олово, сачми, които претопявахме. Всичките тия работи се изпращаха при мене — аз разпореждах где и как да се крият и съхраняват.

Почнахме да издирваме старите хайдути и да ги довеждаме в Панагюрище, за която цел пращахме Нато п. Стефанов и Дончо Спасов в Рилския манастир да доведат всичките, находящи се там подобни хора. Доведохме Тодор Хайдутина от Радилово, прибрахме от Стара Загора Захарий Стоянов, който като подозряна личност по Заарското приключение (1875 г.) се криеше по тамошните места... Аз [го] приех заедно с Петко х. Пенчов от Пазарджик. Тоя последния наричахме Недин бей, защото тоя в Пазарджик уби истинския Недин бей и затова се криеше. Захарий Стоянов наричахме «Драганчо».

Работата на комитета панагюрски вървеше бързо и в малко време се наредиха чети със стотници, десетници както в града, така и в селата. Усилено се събираха пари и се закупуваха оръжия.

Всекидневно отбраните и верни момчетии излизаха на обучение и нишанеха със своите пушки по кърищата. Особено това ставаше в Кривчовата ливада, в която старите върби и другите овощни дървета бяха нашарени от куршуми.

Всичките нужни за въстанието работи бяха разпределени, та се изготовляваха от разни лица, като главното знаме и всички други знамена за четите. Между другите наредби бяхме наредили лица за тайна полиция, на комитета, и от четата на всеки стотник — по десет души за нощен патрул, които [патрули] служеха по изреждание, с дежурство. Този патрул, разделен по двама-трима, вардеха цяла нощ главните входове на града, като огледваха колко и какви хора влизат и излизат из града. Патрула в три дни веднъж се контролираше от един стотник и един член от комитета, пак по изреждане, с дежурство.

Една вечер, когато аз като член от комитета със стотника Манчо Манев беше ни ред да контролираме патрула, като идехме от местността Байковец, гдето имаше патрул, и отивахме да контролираме и ония на меченския път, на входа от Т. Пазарджик, в улицата Келешва, се засрещнахме с градския правителствен патрул, който състоеше от четири турски заптиета и двама български пандури. Тук насмалко ние щяхме да бъдем заловени, както бяхме въоружени, ако със силата на оръжието не бяхме уплашили сеймените, които ни отвориха път, та избягахме, без да ни познаят.

Денонощно аз разправях работите на комитета и заседавах с другите членове, във всяко заседание, и като определен да приемам и отправям кореспонденцията, то всичките комитетски книжа и решения се държаха у мен, които аз криех в една голяма, закопана при гюбрето в хана калена делва, на която захлупакът беше равен със земята, та като се захлупи и засипе с тор, не можеше да се вижда.

Тайните писма пишехме с химическо мастило на обикновена, написана с черно мастило хартия — уж за търговия или приятелско писмо, — а между редовете написани с черното мастило, празните бели места се попълваха [с] тайните работи, [написани] с химическото мастило, което се пишеше с гъше перо, съвсем излека, така щото като изсъхне, никак не се познава, а като се намаже със ответствующия разтвор, излиза черно и може свободно да се чете...

Всичките комитетски книжа Бенковски една вечер прибра от мене, и то след като всичките ний, членовете от комитета, взехме да му спорим, че много прибързано и необмислено кара работата, по която причина той беше захванал да [се] страхува да не би да преорганизираме работата, като го [от]страним и го заместим с апостола Петър Волов, което се мислеше да стане.

Когато вече имаше горното мнение между членовете от комитета, Бенковски подуши това, поради което още повече искаше да се ускори въстанието. Започна да работи скришом от комитета някои работи. Като се усещаше, че писмата, които идеха от другите окръзи по тамошната деятелност, тоя ги прикриваше, с това той предизвика по-голямо негодувание от страна на комитета, който най-после скрито от Бенковски изпрати свои тайни лица в Търново и Враца да разузнаят въобще за деятелността. Върнаха се тия пратеници и разправиха, че там действията били слаби. Това още повече даде повод на нас, членовете, да се обявим против Бенковски, като го увещавахме, че нашия революционен окръг, понеже е [в] средата и близо до железницата за Цариград, то трябва да се нареди, щото въстанието да избухне най-първо в Търново, Враца и другаде и след това няколко дена в Панагюрище, обаче Бенковски не се съгласяваше.

Бенковски по своята твърдост и в нищо неотстъпчив не можеше да му се излезе наглава, той беше усвоил и апостола П. Волов дотолкова, щото последния с образование и доста порядъчен и начетен човек беше принуден да отстъпя във всичко на Бенковски. Петър Волов често обхождаше карловските села. Една вечер, когато беше се завърнал от тия села, между разговора каза, че се бил къпал през деня на Краставоселската баня, за което Бенковски се разсърди и го тежко нагруби, като между другото му каза пред всичките там: «Вие, Волов, сте забравили мисията си, а сте почнали да си правите удоволствие по бани и прочее, без да знаете, че това представлява престъпление, което се наказва със смърт.»

Около 7 априлий по предложение от Бенковски ние, членовете от комитета, решихме да се свика едно събрание: от по 1—2 представители от всичките комитети, градски и селски, из Панагюрския революционен окръг заедно с апостолите от другите революционни окръзи, в което събрание да се размисли и уреди план за въстанието и други някои работи. Съгласно това решение изпрати се окръжно писмо с тайната поща до всичките комитети и до апостолите Ст. Стамболов в Търново, Ст. Заимов във Враца и Георги Икономов в Сливен. Събранието беше назначено да стане на 10 априлий в Панагюрище, загдето бяха поканени и представителите. Когато настъпи датата определена, още отсред ден почнаха да прихождат представителите, повечето свещеници, учители и видни други лица — селяни и граждани, — всички въоружени от глава до пети с разни пушки, пищови, ятагани, ками, револвери и прочее, яхнали на добри коне бинеци. Забележи се едно движение из града, така щото турските заптиета почнаха да сноват и да ослушват за тая необикновеност.

Всичките тия хора идеха и слазяха на нашия хан, за който беше известно навсякъде, че е гнездото на комитетските работи. Когато заптиетата видяха тия нови хора, питаха мене и брат ми Пейо отгде са и къде отиват. Ние с брат ми лъжехме, че едни са търговци на добитък, други събират вехти дрехи, трети — шаяци и т. н.

Като взехме предвид, че до вечерта на другия ден ще надойдат още много хора и това ще породи голямо съмнение, набързо събрахме комитета на заседание, в което се размисли и взе решение, щото представителите да се отправят в с. Баня, уж че отиват за къпане в минералната вода в това село. За тая цел веднага се разпоредиха агенти по краищата на града да обаждат на приходящите да не влизат в града, а направо да отидат в Баня, като своевременно се извести и банския комитет да ги посреща. Дошлите през деня представители и някои членове от панагюрския комитет, между които и аз, отидохме вечерта тоже в с. Баня. Тук ние заварихме повече от 100-тина души лица, все отбор хора, с които ние се оттеглихме в долината на къра, къде банята Гробник, по пътя от Баня за село Мечка. На това място набързо се разговори, че това множество трябва да тръгне за Оборище, което от Баня отстои на 3—2 часа разстояние. Съгласно това решение множеството веднага тръгна за там, а аз и другите членове се върнахме в Панагюрище. За представители в събранието панагюрския комитет избра Георги Нейчов и Искрьо Мачев, които, след като уравниха някои възникнали недоразумения между Бенковски и комитета, и те отидоха на Оборище.

Това голямо събрание заседава на Оборище 3 дена — трябва да беше до 13 априлий, — когато то се закри и представителите си разотидоха. Между бурните разисквания за разни въпроси, по които ставаха големи препирни и сръдни, най-после събранието —- за изработването на плана, по който трябваше да се направи и води въстанието — избра една комисия, състояща от: Никола Караджов от Клисура, Найден п. Стоянов от Копривщица, Васил Петлешков — Брацигово, Васил Соколски, поп Груйо Тренчев от Баня, Нено Гугов — Петрич, Георги Нейчов и Искрьо Мачев — Панагюрище, Бенковски, Волов и Икономов, която [комисия] дойде в Панагюрище и се захвана на работа. Тая комисия постоянно заседава в Панагюрище, в определените от комитета тайни къщи — на Иван Леков и Иван Тутев — от 14 априлий до 20 същия месец 1876 г., през което време тя изработи, първо, един привременен план, по който трябва да се направи въстанието, в случай че приготовленията за него се нейде открият и заловят от турската власт. Според тоя привременен план трябваше веднага да се обяви въстанието «отгдето и да е, от когото и да било», щом правителството залови или арестува някои от посветените лица в делото. Тъй [също] комисията изработи и общия план, по който трябваше да се въстане, ако делото не се предаде и залови по-рано от 1 май 1876 г., за която дата беше назначено да стане въстанието в Панагюрище и навсякъде из България, гдето бяха уредени комитети.

Въстанието стана и се обяви по привременний план на 20 априлий 1876 г. в Панагюрище часа между три и четири по европейски след пладне. Ето как и защо. Турците бяха подушили, че българското население из Панагюрско приготовлява нещо подобно, и затова властта беше захванала дип да се вгледва и все таки се правеше като че ли никак и нищо не знае. Копривщенец някой си на име Черньо, изпратен от копривщенските чорбаджии, отива от Копривщица в Пловдив и предава работата на властта, като посочил само на няколко копривщенци, между които влизали на първо място Тодор Каблешков, Петко Тодоров Кундурджия (родом панагюрец), Цоко Будин, Брайко Еньов и прочее.

В същото време, или после един ден, така също Ненко Балдьовеца, който беше представител от балдевския комитет на Оборище, щом като събранието се закрило, намислил да предаде и още от Оборище отишъл право в г. Т. Пазарджик, та разкрил на турците в управлението, за което т. пазарджишкия каймакамин донесъл в Пловдив и това потвърдило Черньовото. По повод на това от Пловдив било наредено и веднага бил изпратен тамошния юзбашия, на име Неджиб, в Копривщица, а за в Панагюрище било заповядано да доде пазарджишки юзбашия, кол-агасъ Ахмед ага, с едни и същи инструкции: чрез любезничество и подлъгване в Копривщица да се заловят няколко от по-видните дейци и да се откарат в Пловдив, също и в Панагюрище, така щото, догдето работата да се разбере, то главатарите да бъдат арестувани.

Още на 20 априлий сутринта тайната полиция на комитета в Панагюрище донесе на тоя последния, че пазарджишкия кол-агасъ Ахмед ага тръгнал от Пазарджик за Панагюрище с доста конни стражари и че не направо вървял, а през селата, та дошъл и с. Баня, отдето писал на панагюрския жител — стар чорбаджия и туркофил — Стоян Цуцеков да отиде при него в село Баня с цел, види се, първо да разбере от него и да разпланират как и кои трябва да се заловят — но Цуцеков отказал да отиде, като отговорил, че бил болен. Същия ден на 20-ий по обед, мене се обади от полицията турска, че Ахмед ага кол-агасъ тая вечер ще бъде в Панагюрище, та да наредя да пренощува в нашия хан, загдето бил определил мюдюрина панагюрски.

Веднага свиках комитета на събрание по тоя въпрос и като взехме напредвид донесението от тайната полиция за Ахмед ага, че е в Баня, а след това съобщава се, че той щял да доде в Панагюрище, и то да слезне на нашия хан, дето никога този полицейски чиновник, когато е доходил в Панагюрище, не е слизал... то додохме да се убедим, че той иде с мисия да дири и да лови нещо по въстанието, и затова комитета взе решение и натовари стотника Иван Хорчов да приготви своята чета, която да бъде на крак, щото при пристигането на Ахмел ага ако се арестува някой човек, веднага четата да блокира нашия хан, да залови и арестува Ахмед ага със заптиетата му... Ако не искат да се предадат, то да бъдат изгорени живи в ханът и с това да се обяви въстанието.

Когато вече това всичко се нареди и когато с нетърпение чакахме гостенина да пристигне в града и преговаряхме как ще го посрещаме и бяхме вече натръпнали, че сме на прага на въстанието, което чакахме като упоени, ето че пристигна от Копривщица пратеник с писмо от Тодор Каблешков, с което се казва, че техният Неджиб дошъл на 19 априлий в градът и арестувал няколко души от членовете на комитета, затова той, Каблешков, вместо да отиде в конака, гдето бил викан, събрал няколко юнаци, нападнал конака да лови Неджиб ага и провъзгласил въстанието. Това известие завари нас в Панагюрище, както казах по-горе в същото положение, с тая само разлика, че техния кол- агасъ дошъл у тях по-рано от нашия Ахмед ага в Панагюрище.

В същата минута всички, които бяхме при Бенковски, когато се донесе писмото Каблешково, в домът на Иван Тутев, гдето бяха и някои от комисарите по изработването на плана, се поздравихме и разцелувахме и веднага въстанието се обяви с изгърмяването на няколко вистрела и след това с черковните камбани.

От Тутевата къща аз заприпках до ханът ни, та обадих на брат ми Пейо, както и на стотника Иван Хорчов и десетниците му, които бяха отредени да чакат Ахмед ага. Догдето това извърших, Бенковски, Волов и другите при них не търпели и излезли на улицата воуружени и идейки по направление на нашия хан, продължаваха да пеят и нападнаха на турските заптиета, които бяха на конашката порта и на турците кюмюрджии.

На ханът аз си взех патрондаша за револвера, който си беше всякога у мене, и в една ръка [с] револвера, и в другата [с] камата открито, последих да стигна горните си другари, които бяха тръгнали към долната махала из улицата при Гаджови. Когато се зададох при Делибалтови, насреща ми се изпречи от кюмюрджиите турци един, на име Юсеин, който бягаше към мене много уплашен и като ме видя с оръжие и че викам, колкото ми глас държеше, че въстанието се провъзгласи, та всеки да се воуружи и да излезе, тоя турчин ме запита: «Не о» —- т. е. «Какво е това бе, Найден чорбаджи» —- на когото аз отговорих: «Дур сойлеим недаръ о», т. е. «Чакай да ти кажа какво е» — и потеглих към него револвера, от което той бедния се връцна да бяга и аз го стрелях два пъти. Тук между него и мене вървеше една жена с калаени котли с вода на кобилица, но коя беше, не мога да си припомня... Тоя турчин беше отпосле заловен от наши хора и се оказа ранен в двете ръце, като се поясни, че едната му рана беше причинена от мен, а другата от Иван Соколов, който беше го стрелял на чаршията по-преди от мене. В комитета наредихме, та му се изцериха раните и се държа като пленник заедно с други такива заловени турци, докато навлезнаха турските войски в Панагюрище (30 априлий). После през мая месец, когато аз бях в пловдивските затвори, той доходи, та ме би няколко пъти за отмъщение и пред следствената комисия излази, та разправи всичко, какво съм вършил с него.

Така провъзгласено въстанието из града, след два часа се събрахме на площада под конака (полицейското управление), гдето се стекоха всички стотници с четите си. Набързо решихме, щото веднага да се разпратят пратеници с писма по селата, дето имаше съставени комитети, както и по другите окръзи, което и се направи, като писмата се написаха от кръвта на убитите турци, които не искаха да се предадат. Те бяха все агенти на закупника на десятъка, временно живущи в града.

Още същата вечер в комитета одобрихме къщата х. Лукова и за помещение на временното правителство, а другите съседни X. Деянови къщи за складове, конюшни и прочее. Комитета преименувахме с название Военен съвет на Привременното правителство, в което влизаха за членове същите лица, които съставляваха комитета.

Във военния съвет веднага решихме, щото още през нощта стотника Иван Хорчов с четата си [да] замине за село Стрелча да спомогнат на тамошните българи да въстанат, понеже в това село, ко[е]то населяваха и турци, боехме се [турците] да не повредят на работата. Всичките други стотници със своите десетници завзеха позиции из местностите на града, както следва: стотника Рад Клисаров в Газян дере, Бътовско, Павел х. Симеонов в местността Свети Никола, Стоян Пъков към Стрелча, Делчо Цолов на прохода при Попинци — Жълтия сипей, Никола х. Георгев на Висок, Ильо Стоянов Ильов на Медет, а други стотници с по няколко момчета пратихме в селата полски да ги изгорят и да вземат жителите им с храната и добитъкът им да дойдат в Панагюрище, което и на другия ден 21 и 22 априлий се извърши.

Тодор Радиловеца се назначи и тръгна с една чета за в Пазарджик да спомогнат на тамошното население българско да въстанат, но не му се удаде, понеже българите не смеели да направят това от тамошните турци, които били вече на крак. Брациговският представител и член на комисията по изработването на плана същата нощ 21 априлий замина за Брацигово и Батак да обяви и насърчи да въстанат, което и стана.

На 21 априлий военният съвет устрои конница, от които 10 — 15 души под предводителството на Бенковски замина за селата Петрич, Поибрене, Мечка, Мухово, Лесичово, Церово, та ги повдигна и на другия ден през селото Бъта се завърна в града с около  200 души въстаници, дошли с них от другите села, които тържествено бидоха посрещнати в града. След това с около 1000 души войници, начело с цялото духовенство и членовете от Привременното правителство, се освети знамето в двора на х. Луковата къща, след което с шествие от всичкото множество и духовенството, под ред военен, знамето главно се носи из града от Райна п. Гергьова, на кон, до местността Балабановата кория, гдето по предложение на Бенковски се отреди една чета от около 100 души отбор юнаци, която с него тръгна пак за селата Петрич, Поибрене, Мухово за подкрепа и насърчение на тамошните въстаници, понеже пощата донасяше, че откъм Петрич се появили черкези. Тая чета имаше за цел да нападне Ихтиман и да го изгори, като прогони тамошните турци, а българите да накара да въстанат и се пренесат в Еледжик — но това не беше [й] се удало, та след като се сражавала в Петришко и село Смолско с черкезите, устрои пункта в Еледжик, гдето се установи населението от... села [и оттам замина] за Сестримо, Белово, Ветрен.

Аз като член и сега от военния съвет с другарите си останахме в Панагюрище, гдето постоянно заседавахме по уреждане въстаническите работи. Военният съвет се председателстваше от Павел Бобеков, който беше определен от комитета ни за хилядник на въстаниците. Всичките членове от военния съвет, или така наречения главен щаб, бяхме облечени с хубави, нарочно приготвени военни дрехи, с алени и зелени шевици по панталона и със сърмени лъскави палета по ръкавето и огърлето на мундира, обути в лустросани чизми и воуружени с револвер, сабля и кама. Пушките бяха ни различни, повече лефошета чифте, а мойта пушка беше едно черкезко шишане, много хубаво, което отпосле в беглото ми скрих временно в една сая овча под местността Лисец, но защото саята после беше запалена, то изгоряло, та някой си Нено намерил само цевта му.

Във военния съвет ние постоянно, денонощно работехме: получавахме донесения от четите за положението им, давахме разпореждания и всеки ден един от нас обхождаше постовете за проверка и насърчение на момчетата, които — за нещастие през всичките 10 дена, докато трая въстанието, постоянно валеше дъжд — бяха cè измокрени и уморени.

След като се натрупаха големи складове с храни, дрехи, цървули, припаси, барут, куршуми, постоянно се изготовляваха фишеци за кремъклиите пушки, за което бяхме устроили нарочно арсенал, в който работеха много хора и в който освен фишеци се правеха сабли, ками, топовете дървени и се поправяха пушките. След като съгледвателите почнаха да донасят, че откъм село Ереклий се събира голямо множество турска войска и башибозуци, членовете от военния съвет ведно с някои от по-опитните стотници къде 26 априлий взехме тайно решение да усилим постовете откъм селото Стрелча, [в] което Иван-Хорчовата чета държа тамошното турско население три дена окупирано в турската джамия, изгори къщите им и се сражава с башибозуците турци от село Османово един-два пъти. Ние, за да проведем решението в изпълнение, взехме повечето момчета от другите постове, а най- много от Газян дере и Свети Никола, гдето беше почти всичката сила, понеже като път за Т. Пазарджик предполагахме, че оттам турците ще нападнат, и под командата на Иван Соколов устроиха се [там] добри окопи в Чиряшката река... Там и се чакаше неприятеля, за който слушахме, че се усилва при местността Окопана (Стрелчанско). През същото време писахме и на Бенковски да дойде с четата си, обаче той не доде, като отговори, че къде Белово имал по-важна работа.

Така загрозени, едно от неприятеля, друго от дъждовете, които никак не помагаха за книжните фишеци и за кремъклийките пушки, ние бяхме поставени твърде зле, но все [си] давахме куражът.

На 28 априлий сутринта изпъкна голямо множество войска турска в Стрелешкото поле, която се наблюдаваше с телескопите и вече настъпваше напред, от която едно отделение конница доближило първите наши позиции и се повърнало. След това, в три реда, войската тръгнаха. Като доближила, започнала да стреля и се подкачило първото сражение, което траяло къмто 1/2 час, след което едно отделение турска конница ударило в кариер към друга една наша позиция, която беше в гъстата гора, гдето направи една малка престрелка и отстъпи.

От това се разбираше, че турците правят опит да узнаят нашите сили и как са наредени позициите ни, което и разбраха: че ние сме с кремъклийки пушки и слаби. До вечерта тия вече не нападаха, а на другия ден, 29-ий [април] настъпиха и сражението беше страшно... и все продължаваха с викове да настъпват, така щото нашите бяха принудени, та отстъпиха и уплашени, някои бягаха далеч в гората.

Взехме решение да се задържим на другата позиция — по долината и пътя, който води от Стрелча за Панагюрище, на няколко места, който план, види се, турците разбраха и затова до вечерта никаква постъпка не направиха.

През нощта наредихме: да се поставят и разредят постове на няколко места, към града и из Балабанова кория, както и укреплението около града, особено на североизточната част по местносттa Кукла, Каменица и прочее, като предполагахме, че турците ще продължават да нападат по долината на Стрелешкия главен път. Но те не направиха това, а сутринта на 30 априлий се появиха откъде местността Висок. Тук вече нямаше какво да се прави, освен да чакаме откъде местността Кукла. Доколкото набързо можаха да се преместят от нашите момчета от другите близки постове, с тях се започна сражението, което беше отчаяно и което трая повече от 4 часа, така щото това последното сражение спомогна, та задържа турците, догдето повечето от населениетo можа да избяга из града към запад из горите. При това сражение паднаха доста турци, понеже настъпваха по голия баир Кукла в цеп. Най-после конницата, с настъпление, отпъди въстаниците от последния окоп край града.

Когато турците изскокнаха откъм Кукла и очевидно вече загрозя, че ще разбият и навлезнат в града, аз и някои от другарите ми, които бяхме при позициите на бърдото Спасовден, разпоредихме се, та се разпратиха хора из града да викат да излази населението на бяг, поради което се чуваше големия писък от някои малодушни хора, негодувание против нас, главатарите... Забелязвахме, че можем да пострадаме и от наши хора и най-повече от тия, на които бяхме изгорили селата и бяхме ги водили в Панагюрище, та догдето сражението продължаваше, аз реших да се оттегля и затова отидох през махалата да видя домашните си, които не бях видвал, откак стана въстанието, и да ги взема да бягаме — но това не ми се удаде, защото вратнята на съседа ми Никола Страхинов, откъдето мислех да мина, беше заключена, а пък през нашата порта ако отидех, трябваше да обикалям... Оставих всичко на произвола и заприпках на ханът ни, счупих един прозорец, та влязох, взех чантата, която имах приготвена съгласно правилата с пексимед и друго и тръгнах, за да избягам и аз към запад от града. Взех по Дошеков бряг откъде Джуджеви, през Марешкото хороигрище, из Марешката река, през местността Петровден. Додето изминах дотам, пред мене, след мене голямо множество народ — мъже, жени, деца — с плач бягаха. До това време сражението на Кукла още продължаваше, от което куршумите на турците, когато вървях по Дошекова бряг, пъкаха по плетищата на бостаните като жълъд. При местността Петровден съгледах откъм могилата Никулден и Байкьовица, че голяма турска конница препуска, която идеше да пресече пътя на хората, които бягат, която и пресече тоя път и когото застигна, убиваше. Вече се скрих из нивите, посени с ръж, и дебнешката преминах, без да ме усетят.

Така, уморен зле от припкане, от страх, от неспане по цели нощи, аз можах да измина откритото място и се докопах до гората при Нешовите саи, над Шиндьовица, гдето отпочинах и гледах трогателната картина, що се вършеше в града... Вече сражението беше прекъснато, гърмяха само топовете горски и се слушаха викове, писъци — турците бяха вече влезли в града и всичко беше вмирисано на барут, огън и дим.

Додето поседях така, хвърлих чизмите от краката си и си навих навущата, и обух цървулите, които ги имах в чантата приготвени. Саблята си оставих в хана, да не ми пречи, та бях воуружен само с револвера, кама и хубавата ми пушка шишането, за която както и за револвера имах приготвени патрони както във фишеклъка, така и в чантата. Седях така аз в тая ситна света горица, додето се мръкна, отдето гледах на какво заприлича в два часа това хубаво Панагюрище: почнаха се огньове и трогателни викове и не смеех да се обадя на хората, които поминуваха близко при мене да бягат, като си мислех, че при това положение, като им се мярна с лъскавите въстанически дрехи, не ще яко да им е угодно. Мислех какво ли станаха моите домашни, майка, жена с две малки деца, сестра и брат ми Пейо, който остана при сражението с турците на Кукла, и дохождах до убеждение, че всичките трябва да са избити като видни дейци по това въстание, които цели три месеца не патасваха и те покрай мене да посрещат и изпращат апостолите и членовете на комитета... За да се върна през нощта в града да ги диря, никак не беше възможно, едно, че няма как да се влезе, и друго, че не знам къде се намират и дали са живи.

[С] другарите ми, членовете от военния съвет, както и с други по-видни дейци като стотниците, десетниците и прочее тоже не знаех какво стана, понеже в моето избягване аз не ги видях вече нийде, нито пък имах възможност в бягането да замина откъде палата, в който се помещаваше управлението (х. Луковата къща). Вечерта, като се мръкна, аз тръгнах към панагюрските планини Лисец и Братия, гдето излязох първо на Раслатица и там заварих из гората множество хора, повечето жени и деца при ужасен плач и писък, избягали без дрехи и храна. Преминах в гората Лисечка с цел да търся някое такова лице, с което да можех да се разбирам, но и тъдява нямаше такова освен пак жени и деца.

Сутринта рано, когато бях тръгнал към Братия, намерих диря, по която се виждаше да са минували човеци с мъжки стъпки. Тук аз се спрях два-три часа и като бях полегнал до една бука, съгледах из шумака панагюреца богаташ Рад Р. Каменски, на когото и се обадих и като го запитах с думите «Каква е работата, бае Раде?», той ядовито ми отговори «Да ти баят с пере, баевото». От това обръщане на бае Рад не се разбираше друго освен омраза към мене и такива като мене, гдето станахме причина да горят къщите и да се развали спокойствието на подобни богаташи, които не чувстваха и не ценяха що е политическа свобода и обичаха да се подмазват на турците.

Тоя същия ден аз намерих в гората от нашите стотници: Никола X. Георгев, Кръстьо х. Томев, петдесетника Стойко Шопов и други още няколко от младежите, между които беше и Димитър Баров, всичките воуружени, както избягали при разбиването на града. С [тях] другарувахме 5—6 дена по тия места, като една вечер слязохме близо до града, та изнесохме брашно от Катиновата воденица, та нахранихме нас си и други жени и деца, които имаше избягали тъдява. Хранехме се най-повече с месо без сол от едно стадо овци, които ходихме, та докарахме от по-ниските места, като аз уговорих с двамата стотници и със Стойко Шопов да ми бъдат другари, за да се крием по тия места.

През тия дни обаче започна да се вика из гората от панагюрци, пратени от Хафъз паша из града: «Всеки да се прибере, че царят ще опрости на такива, които се приберат и предадат», поради което повечето хора се прибраха. Но аз не смеех и стоях с Никола X. Георгев по братийските усои още ден-два. Като и той тръгна да влиза в Панагюрище, то аз нямаше какво друго да направи, освен да се съглася с него, та една нощ се промъкнахме из скрити места и можахме да влезем в домовете си, с [него] сме съседи. Условието беше само да видим домашните си дали са живи и ако има храна, да вземем и още същата нощ пак да се върнем в гората.

Моите домашни аз видях все живи и здрави, но всичко обрано и опустошено... Защото другаря ми отказа да излезем, аз бидох принуден, та седях два дена в града, първо на тавана над едно одайче у съседа ми Иван Никитов и после на тавана на Герушовата къща, в която никой не живееше. За това знаеше само жена ми Вела, която след като ме снабди с хляб и нещо благина, аз една нощ се промъкнах между турските постове откъм източната част на града из Драгулин дол и отидох в гората по местността Манастир.

Догдето стоях два дена в града, от жена ми узнах, че брат ми Пейо е заловен с униформата, ка(к)то е бил още на 30 априлий при разбиването на града...

Избягалите хора постоянно се завръщаха в града, всичките турците [ги] държаха при лагера, но откак се обра всичко в нихните джебове и дрехи, разреши се, та се разотидоха по съсипаните им домове. С помощта и лукавството от нашенците кръстени турци Иванчо Сараф Чирасъ, Никола Караилев и още някои единици, изловиха се по-видните дейци и членовете от комитета: Симон X. Кирилов, Искрьо Мачев, Захари Койчев и Кръстьо Гешанов и други, които вързани се държеха под стража при военния лагер, на бърдото при Чадърето. Други от тия дейци - Петко Мачов и Тодор Влайков, Павел Бобеков, Иван Соколов и стотниците Манчо Манев, Иван Хорчов, Рад Клисаров, Стоян Пъков, Рад Джунов — не бяха заловени, понеже бяха избягали: едни по панагюрските гори, където бях до едно време и аз, други бяха заминали към Копривщица, трети се намираха при Бенковски, който през тия дни беше дошъл откъм Еледжик, Сестримо и Белово с една чета и се спрял на панагюрската планина Сивата грамада и оттам заминали за Стара планина.

Както казах по-горе, аз догдето бях в града, два дена, в Герушевата къща, с помощта на мойта неустрашима жена Вела, уговорих с Пейо Варадинов, че като изляза в гората, той всеки четвъртък да ми изнася хляб, като му определих, че ходя къде ходя през другите дни, ще бъда къде ситната Високска кория — той с чукание по дъбовите дървета ще ми се обажда. Така устроен аз като бях в гората, все имах надежда дано намеря някои верни другари, но не ми се случи.

Дойде определения ден четвъртък и бае Пейо дойде, но хляб не ми донесе, а само ми каза, че имало строга заповед за мене да се заловя, та го било страх, та ми обажда да правя каквото искам. Даде ми писмо от сестра ми Тоша, в което се казваше, че всичките ми по-верни другари били се прибрали и ги държали затворени, но щели да бъдат пуснати, та цялата махала въстанала против мене и да се прибера, инак щели комшиите да страдат. В такава смисъл ми говори бае Пейо Варадинов. От него, чини ми се, разбрах, че за нашата къща било решено да се изгори, но по погрешка подпалвачите запалили съседната ни къща на Нено Оряшков, който разярен от това, бил настроен зле към мене, като подбудител, и ме описвал пред пашата, че съм баш комита и трябва да бъда хванат.

Питах бае Пейо видял ли се е с вярната моя жена и какво тя мисли, отговори, че не е, нито пък ще се види... След това той си замина. При това положение аз си останах в гората гладен и с нищо неосигурен, мислих до другия ден и най-после реших да отида в града, та на щастие, т. е. или ако мога да уредя, за да се крия, или пък да става каквото ще... Така реших аз. Обърнах панталоните и горните дрехи, на които по-рано бях отпрал ширитите, оставих си револвера и камата в една скала, наметнах си фереджета овчарска, която ми даде жена ми, догдето бях двата дена в Панагюрище, и тръгнах, влезнах в града и преспокойно преминах улиците, та си влезнах дома. Още в къщата си невлязъл, ето че дойде комшията Нено Оряшков и ми предложи да ме заведе при пашата, че искал да ме види, и той щял да направи пак да ме пуснат.

Почнах да криволича: «Чакай да се видя с домашните си, да си нещо преоблека, да се нахраня» — но чичо Нено не отстъпи, след което аз се простих с жена си, майка и сестра, поцелувах децата ни Стоянчо и Марийка и хайде с чичо Нено, който с усмихнато лице ме изтърси в лагера на бърдото при големия лагер на Хафъз паша. «Ефендим, каза той на пашата, тоя е нашия комшия, гдето го дирите от неговите махалени, ето теслимяваме го.» Пашата, след като ме разпита къде съм бил толкова дена, та се не предавам, и след като се погаври и подсмея с мене, че бях заприличал на мъртвец, заповяда, та ме вързаха с въже твърде много затегнато и ме оставиха до другите там навързани, между които бяха Симон х. Кирилов, Искрьо Мачев, Георги Нейчев, Кръстьo Гешанов, Марин Шишков и др. — все мойте видни другари и управници във военния съвет. Тук не можеше и да се говори с тях, защото 10-ина души войници бяха ни стража, които се променяха на всеки два часа, и при смяната старите, като ни предаваха на новите, се броеше: бир, ики, юч и т. н. с приклада на пушката... като ни титулираха — тоя е бил башия, тоя юзбашия... Новите пък, като ни приемаха, най-напред ще притегнат въжата на ръцете ни дотолкова, щото ръцете ни се подуват и не се сящат, че са членове от тялото. [Нещо] което все така се продължаваше: да ни държат вързани и да ни бият три-четири дена.

Така аз глупаво влязох в клопката — [нещо] за което всякога ми тегнеше — когато имаше възможност [да се избавя]. По-боле от глад да умрех в гората, отколкото да угодех на един Нено Оряшков. Някои от нашите другари, като Петко Мачев, Тодор Влайков, Крайчо Самоходов, не влязоха в града и се укриха из горите до общата амнистия, през лятото, и то тамка, дето бях и аз и гдето бях оставил оръжията си. Петко Мачев беше намерил в скалата револвера, но по каква причина той след амнистията, като се прибрал в града, го подарил на онбашията, турчина Даут (не зная). На Чадърите, след като бидохме немилостиво бити и мъчени и след като изловиха още някои другари, вързани ни покараха стотина души войници за Т. Пазарджик. Завързаха назад ръцете с въжята и ни чифтосаха двама по двама и тръгнахме, кой обут, кой бос с надути и посинели ръце от притисканието на въжето. Мене чифтосаха с Марин Шишков, с когото отидохме до Пазарджик. Освен войниците, които строго ни караха и биеха из пътя, ни прекараха през турското село Абдуларе, та и тамошните турци селяни ни биха кой колкото си иска и се подиграваха с нас. До Пазарджик по голите измити камъни краката ни се побиха и аз на няколко пъти припадах...

В тоя град ни посрещнаха множество турчета, чапкъни, още от края, които немилостиво пресягаха през войниците, та ни биеха. Заведоха ни в конака на Али бей, гдего множество народ турци бяха събрани, та ни видяха. Тука беше евреина Челебан, който във въстанието беше в Панагюрище и като съмнителна личност държахме арестуван, през което време той лакейничестваше пред нас, като казваше, че по-напред той веч е християнин и сам се казваше Георгий. Този евреин сега в Алибейовият конак разказваше на турците за всички ни, кой каква роля е играл по въстанието и с какви дрехи и оружие сме били.

На втория етаж на Алибейова конак през едно перде, решетка, имаше доста жени туркини, та ни гледаха и се чуваше кикотене на подигравка, което се отнасяше за нас, баш комитите.

Оттук ни закараха в полицейското управление, отвързаха ни въжята и ни турнаха железни алки на вратовете, нарочно приготвени, и на големи синджири нанизаха по 8—10 души в един синджир. След като полицейските ни набиха, както искаха, хакнаха ни в стаята на затвора, която едва можеше да събере до 20 души, а ние бяхме 50 повече. Тук заварихме брат ми Пейо, поп Цвятко и много други нашенци и от други места хора, все комити, все така вързани и мъчени. В тоя затвор ни държаха два-три дена и понеже надокараха още много комити от Панагюрище, Брацигово, Калугерово, Стрелча, Пазарджик и прочее, все така, както бяхме обковани, заведоха ни в стаите каменни на Куршум хан.

Както в първия затвор, така и тука мъченията бяха неописуеми. Най-страшното беше, когато сутрин и вечер ни изкарваха за в кенефа (по нужда). Тук освен че ни биеха немилостиво, то като сме десет души в един синджир, заптиетата допущаха на разни улични турчуля, които доходеха, та дърпаха от едната страна синджира, от което сядане вратовете от железните алки бяха ни цели обелени и утънали в кърви... В тоя затвор стояхме 5—б дена, след което в края на месец май около 300 души комити из Пазарджийски окръг, пак със синджирите, по 10 души в ред, ни покараха... с войска за Пловдив. Из шосето и догдето да отидем до Орта хан, войниците ни довършиха от бой, като ни изобраха горните дрехи, обуща, така щото останахме повечето по ризи и долни гащи и боси. Тоя ден беше голяма горещина, поради което много хора изпадаха баялдисали в синджирето и солдатите, вместо да им помогнат като полумъртви, се увиснеха на синджира, па удряха с прикладето на пушките, така щото десетина души измряха, между които беше и стария Захари Койчев, Павел Щърбанов и прочее. Мене турците в Пазарджик нарочно бяха турили в синджира между Танчо Стрелешки и Петър Братков, които като и двамата доста високи и едри, а пък аз нисък — да се мъчим. На Орта хан ако не бяха ме полели със студена вода, аз бях умрял от горещина.

На тоя хан войската, която ни конвоираше, се смени с друга, която беше нарочно изпратена от Пловдив. Офицерина на тия нови войници беше по-добър.

Край Пловдив, при Каршияка, при говеждия пазар, беше наизлязъл много народ — турци, цигани с жени и деца. Стояха като запет пищов да видят и да отмъстят на комитите. Като се доближихме до тия посрещачи, спуснаха се като зверове върху нас и въпреки опората на войската махаха върху ни кой с дърво, кой с камъни и викаха в един глас: «Вурун, юидурун —дин канделар, бунар кяфирдар, падишах душман» и прочее. Още от края натисна ни тоя народ, щото не можехме да стъпяме на земята —от натискание на тълпата се носехме. На много хора от нас счупиха главите и все така ние минахме Маришкия мост и ни вкараха и Панаир хан, който е до моста.

В тоя хан има на два етажа много стаи, отдолу кахвене край Марица, готварница, мази, които всички бяха пълни със затворници комити като нас — чирпанлии, перущенци, пловдивчани и от селата из Пловдивски окръг. Нас откакто ни набиха отново, отковаха ни (х)алките и синджирите все с дърпане и бой и ни натласкаха в яхъра. Край вратата на тоя яхър до вечерта туриха две каци с вода и по една паница и стовариха насечени кръпи дърва. Който от нас излезе при вратата да си гребне вода от каците, четири-пет башибозуци и алваджии арнаути удряха с нарочно приготвените дървета.

В Пловдив имаше отредени две изпитателни комисии, които да и изследват комитите: едната — ония от Пловдивския окръг, а другата — от Пазарджишкия, под ведомството на която (последната) попаднахме и ние, панагюрците. Пазарджишката комисия се състоеше от цариградски изследовател, като председател, Али бей, от Мехмед ага Стамболията, Санджакторин Мемюн бин басъ, българинът Петко Радомиров и Велчо Чорбаджи, всички от Пазарджик, а пловдивската се състоеше пак от тамошни бейове и Николаки Христосов.

На другия ден първи биде повикан от яхъра на Панаир хан Симон X. Кирилов, който не се върна вече, по него — Филип Щърбанов и наскоро след него мене. Четворица с отворени щикове солдати ме заведоха в пашовия конак и ме въведоха в една стая. Това беше пазарджишката следствена комисия от горните лица, между които бейовете пушеха с дълги разкошни чибуци и кехлибарени мамета. На турски език следователя, за да ми се подиграва, види се, най-първо ми каза, че двамата, Симон и Филип, са били казали всичко право, та ги пуснали, та и аз да направя така. След това продължи да ме пита как и защо сме въстанали, де какъв съм бил, какво съм вършил, кой ни е накарал на тази работа.

Преди всичко нека се знае, че още в приготовлението на въстанието, па и после във военния съвет ние между другото бяхме проектирали, че догдето продължава въстанието, ако се появи турска или европейска комисия, открито да казваме, че сме въстанали за политическо освобождение, като предлагаме условията за това освобождение. Сега, понеже въстанието така ненадейно избухна и се потуши, то с потушаването и със залавянето на въстаниците, за да не се прикрият турците пред европейските държави, ние, заловените членове от комитета, догдето бяхме в Пазарджик по затворите, съвещавахме се какво поведение трябва да се държи в изследванията. Имаше едно мнение, че всичко трябва открито да се казва, а друго — да се отрича и всичко да се отбягва... — но догдето ни откараха за Пловдив, не бяхме до окончателно решение.

От въпросите, които мене се зададоха от следствената комисия, разбрах, че Симон х. Кирилов и Филип Щърбанов всичко бяха изказали и открили, с всичките подробности. Аз при все че изпърво бях с мнението явно и открито да се изказва, но сега всичко отричах и отказвах, и се правех като че ли нищо не знаех от по-рано, «докато не надойдоха непознати хора и провъзгласиха бунта — както всеки и аз помагах под заповед». След дълги подмамвания, а после заплашвания, като не откривах, прочете ми се протокола от показанията на Симон х. Кирилов и Филип, от съдържанието на което разбрах, че е изказано всичко подробно, като за някои работи бяха посочили и мене. Когато и сега аз възразих, че това не е вярно, бидох ударен няколко пъти от Али бей и ме предадоха на стражата, като заповядаха да ме турнат под изтезание.

Заведоха ме с ръмжене в конашкия затвор и когато да преминем входа на тоя затвор, тук имаше няколко души турски [чиновници], между които беше и пазарджишкия юзбаши Ахмед аа, който, като ме видя, изруга ме и ме удари силно по главата, от който удар аз паднах в несвяст на земята. В такова положение стражарите ме завлекли в затвора и дълго време ме държали нa двора полумъртъв. По едно време като се окопитах, турнаха ме в прохода на бинбашийския кенеф на долния етаж, обковаха ме с (х)алки на врата, със синджир и ме окачиха на един железен прозорец да стоя прав с вирната глава, по мъчителен начин. Така стоях аз дълго време и често се явяваше един от надзирателите, та понякога ме убеждаваше да си кажа, а понякога ме биеше. Вечерта, като се мръкна, дойде надзирателя, та ми продължи синджира толкова, колкото да мога да легна, и пак го заключи с кофар за прозореца.

През деня и сега аз чуех, че гърми нейде из затворите гласа на пловдивския приятел Димитър Свещаров и по едно време чух, че ме някой вика на прозореца, който беше високо над стената на съседния затвор, називаем «хамбара». Това беше копривщенеца Цоко Будин, който ми прехвърли тютюн, цигари и кибрит, като ми каза, че и Свещаров е при него, видели ме през деня, когато съм завързан и турен в тоя кенеф. Каза ми още, че всичките пловдивски приятели са изловени с изключение на Христо Търнев, който е избягал, така същото се научили, че от Пазарджик избягали Матакиев и Иван Соколов. Това те ми предадоха да зная как да се държа в изследването и да знам кои са заловени и кои са избягалите и избитите, та в случай на нужда да хвърля вината върху последните.

На утрето, щом се разсъмна, дойде същия надзирател, придружен с по-главния ключар, називаем Асан чауш, много свиреп турчин, и пак първо тоя последния ме попита грубо на турски: «Да савъмасън бе, пезевенк», като се обърна към другия с мъмрене защо не са ме пребили през нощта. Опнаха ми синджира и го заключиха пак за прозореца, както и първия ден, та останах на крака прав. Тоя ден два пъти ме изкарваха на изследване,  гдето и двата пъти ме биха, но аз все нищо повече не казах освен първото.

От мъките, види се, аз заболях в стомаха, хванах диария, поради което Асан чауш се омилостиви, та ми отпусна синджира да лежа, като често пъти ме водеха в заходите през двора по нужда и едва се усещах, че съм жив. В това положение аз стоях в кенефа 7-8 дена¹ и когато последния ден ме върнаха от изпитателната комисия, предадоха ме отвън на дежурния вратар, който беше друг, непознат мене от по-първите дни. Той ме остави няколко време пред дворната врата и не ме кани да вляза в първото място, поради което аз останах в мисъл защо ли така и какво ли крои. Седях там, докато раздадоха на всичките затворници таина (хляб), който ежедневно се раздаваше на двора: предварително по всеки кауш изведат всичките затворници, наредят ги по двама и подред пристъпят — на всекиму се даваше по две хлебета, като една ока.

Това беше случай, та изгледах всичките затворени хора в тоя затвор от въстаниците из разни места. Видях мои близки приятели, между които беше и Отон Иванов. От кауша, називаем Борчлийски чардак, слязоха тоже много хора, между които видях и Симон X. Кирилов и Филип Щърбанов.

Когато множеството се завръщаше за в стаята, аз, без да поискам позволение, дактисах се с них, та и аз като всеки се качих из мардивена и влязох в стаята, в която влезна Отон Иванов, в която заварих Костадин Калчов и Симон Дренски, пловдивчани, и Константин Величков от Пазарджик, които не бяха излезнали за хляб. На тоя салон са наредени 10-ина стаи, които всички бяха пълни с чиляци, все комити. В съседната стая бяха 10-ина души копривщени, при които бяха и нашенците, гореспоменатите Симон и Филип. От познайниците ми всеки се интересуваше да знае как съм се държал в изследването, като ме гледат, че се държа толкова време в кенефа под изтезавания и как съм освободен да дойда при них, на които казах, както си беше.

В тая стая нямаше място, та се преместих в другата, гдето бяха и копривщените със Симон и Филип. Вместо да се каят, те ме мъмреха защо не съм признал, та да се не мъча, така щото ние се поскарахме с них.

Наскоро след това от Панаир хан доведоха в затвора при нас панагюреца Иван Тутев, Марко Дункаров, Марин Шишков, Георги Нейчов, Стойко Цоцорков, Георги Радивчев, Искрьо Мачев, Нетко п. Стефанов, Петър и Марин Браткови и други, които все бяха минали под изпити и отпосле често ни изкарваха някога заедно, някога по сами за изследване и проверка на разни обстоятелства. По едно време аз попаднах тук под най-строго изследване, понеже беше някой открил псевдонима подпис на търновския апостол Ст. Стамболов, който се подписваше «Стойко Мъглата». Беше казано, че писмата с тоя подпис са получавани от мене, поради което наново ме изтезаваха, като за това обстоятелство един ден члена в комисията Мюмюн бин басъ ме закълна в изпитателната комисия: в смисъл, че няма да се събирам с жена си и децата си, догдето съм жив, ако не кажа истината, т. е. че съм получавал писма от Стойко Мъглата, която клетва аз приех и положих. Всякога, когато се видим с дяда Мюмюн, който и сега живее в Пазарджик, се смеем за тази клетва.

Таньо, който често се срещаше с мене по работите, докато готвехме въстанието, по едно време съгледах, че се държи в подземието под големи мъки, от което разбрах, че е под изследване... Да прикрия, че той е дохождал на нашия хан... отидох в кенефа по нужда, гдето... му бързо казах, да казва, че е слизал у Димикатон (ханджия в Панагюрище), за когото се бяхме вече научили, че е убит...

Още в началото в Пловдив освен изпитателната комисия беше учреден военен съд, който постоянно — по що, защо? — присъждаше все на обесване, щото всеки ден изкарваха от затвора лица, та ги бесеха при голяма публика от турци, цигани с тъпани и свирки. Обесени бидоха все повече селяни от Ново село, Паничери, Синджирлий, Калугерово, както и 10 души копривщени, между които бяха и Цоко Вудин и Тодор Душанцалията.

От Пазарджишкия окръг бяха започнали да присъждат и бяха вече осъдили, както и от панагюрци, мене, Георги Нейчев, Искрьо Мачев, но защото се намеси европейската комисия и после последва амнистията обща, то по тая причина никой не се обеси, особено oт Панагюрище.

При нас в стаята беше арестуван и копривщенския (х)екимин Янаки, грък и гръцки поданик, комуто скрито се донасяше от консулатото гръцки вестник «Неологос», та ноще го четеше и ни казваше новините: че Сърбия е обявила война на Турция, както вървежите на тая война. През кир Янаки, па и през другаде, научавахме между друго, че европейските държави се били заинтересували по въстаническите работи, особено от свирепстването на турците върху невинните и мирни българи, и захвана да се загатва, че европейски комисии ходили по местата да огледват. Това се потвърждаваше и от поведението на турците и на властта, понеже сега вече не бяха толкова жестоки в затвора, както по-рано. По едно време докараха много турци башибозуци в затвора, като виновни в кланетата и обири на българи по българските села из Пловдивско, и след три-четири дена двама от главатарите им бидоха обесени. Това нещо ни зачуди и беше доста утешително за нас...

В затвора вече престанаха изтезанията както от служителите, тъй от турците и циганите затворници, стари катили, така щото забележи се едно протежение, което говореше в полза на българските комити. Един ден стана едно движение по всичките затвори — гледаш, че се чисти и мете, изнесоха се сопите, навнесоха се по стаите хасъра и ибрици, все нови, внимателно заптиетата обраха останките от пексимеда, който беше даван на затворниците за храна, останал още от Севастополската война и съвсем развален. След всичко това не се мина много, ето че дойде в затвора европейската комисия, която прегледа затворите, хамбара, всякъде, където имаше затворници. При нас на Борчилийския чардак, гдето имаше около 150 души, все по-интелигентни хора, забелязахме, че турския чиновник, който придружаваше комисията, като че ли искаше да я не упъти да ни види, поради което ние чрез тропот и кашляне обърнахме внимание, та някои от комисарите посочиха и тръгнаха, та дойдоха и в нашия затвор.

Изгледаха те и тук и когато да си тръгнат, К. Величков и Калчов, щото можеха, им разправиха — за поведението на турците спрямо затворниците, като им посочиха някои факти като за изтезаванието и прочее. След два-три дена се разнесе, че обесването се било забранило, като и съгледахме, че бесилото, което стърчеше на големия Маришки мост, което до тоя ден довърши доста хора, се вдигна и нямаше го вече да стърчи.

Сега ние тържествувахме от радостта, като си говорехме помежду си, че останахме живи, макар и да е заточение до живот, все имаше надежда. Дядо поп Груйо Бански и другите свещеници, които по-рано ни вдигаха нощем по два пъти на молитва, сега захванаха и денем да четат благодарствени молби богу за нашето избавление и успокоение душите на избитите и обесени наши братя и другари.

След няколко време от това обяви се общата амнистия на всичките политически въстаници, което беше втора неописуема радост между затворниците. Аз не мога точно да определя числото на въстаниците, но като взема, че Панаир и Караул ханища бяха пълни, тъй също и затвора, който съдържа четири отделения с по няколко стаи, предполагам, че това число не беше по-малко от 2000 души из различни места из Пловдивско и Пазарджишко.

Един прекрасен юлски ден застанаха в двора на затвора четир-пет души турски чиновници с кятипина арменеца Манук, когото познавахме, и обявиха, че царя прощава, та ще се пуснем, като същевременно по списък, ред по ред, извикваха. Извикваха тъй доста време и свършваха, но моето име не се извика, така и имената на другарите ми панагюрци в тоя затвор: Георги Нейчов, Марин Шишков, а другите, като Искрьо Мачев, Симон х. Кирилов, Филип Щърбанов, Захари Койчов, Нетко п. Стефанов, Иван Тутев, все пуснаха. Останахме ние като убити, а още повече ме порази, като до вечерта тоя ден доведоха от другия затвор и брат ми  Пейо, когото тоже не бяха пуснали, когото не бях видвал, откакто ни докараха в Пловдив.

Пуснатите другари на свобода се вече изгубиха от нас, а ние оставените бидохме подложени отново на изтезания и подигравки от турчолята чиновници, които ни сочеха, че ние сме били главатарите на въстанието, та покрай нас са изтеглили и други невинни хора, които бидоха пуснати и(ли) обесени. Заканваха се дълго време, че нас ще бесят из разни места из окръжието.

Не можехме дълго време да си обясним защо като и ние (сме) политически престъпници, не попаднахме в амнистията. Едни сведения имаше, че ни турят за убийци, други говореха, че турците нарочно направили това за отмъщение, че от Панагюрище като център на революцията ни един човек не бил наказан и обесен, а пък трети говореха, че били пуснали другите по-видни панагюрци с рушвет, та и за нас имаше мисъл да направим това, за да се откупим. През септемврий месец брат Пейо заболя от тифус много тежко, така щото за гледанието му бях принуден денонощно да се мъча. Най-после с нещо рушветец измолихме, та го изнесохме из затвора в Кациграта хан в Пловдив под надзор на властта, гдето дойде майка ми, жена ми и сестра ми Тоша, та го наглеждаха и това му доста спомогна, та остана жив. През всичкото това време в затвора аз с другарите ми Марин Шишков, Павел X. Симонов, Георги Нейчов и брат ми Пейо дирихме причините, по които нас не освобождават...

Не преставахме да търсим средство, за да бъдем освободени. Най-после с един откуп на 28 октомври 1876 година бидохме пуснати аз, брат ми Пейо, Георги Нейчов и Павел х. Симонов.

 

¹През които почти всеки ден ме изкарваха на изпит. Филип Щърбанов и Симон X. Кирилов между другото бяха открили за ходенето ми като делегат от панагюрския комитет в Пазарджик и Пловдив, за което поменах по-рано, та по тоя въпрос ми се дава голям зор да кажа какво съм правил, с кого съм се виждал и кому съм дал писмата. Аз все отказвах, поради което изведохаи Филип, и Симон срещу мене на очна ставка, които, като настояваха, аз бидох принуден, та признах, но не че съм знаел по тия работи нещо, а само че един ден, като тръгнах за Паразджик и Пловдив да си купувам ечемик и арма, Павел Бобеков, за когото още в Пазарджик знаех, че е убит или е избягал, даде ми две писма, едно за Матакиев в Пазарджик и другото за Хр. Търнев, които им предадох: на първия в училището, а на втория пред портата на дома му в Пловдив, и то без да ги познавах по-рано. За къщата на Търнев показах, че е уж хотел «Шемен дефер» в Пловдив с преструвки, че като съм попитал някои лица, били там на едно кахвене, те ми го и посочиха, че стоеше на портата си. За да се провери коя е тая къща, водеха ме под стража и като показах хотела за къщата на Търнев, разбраха, че съм лъгал, та ме много биха и сега.

 

 

Филип Щърбанов

 

ФИЛИП СТЕФАНОВ ЩЪРБАНОВ. (Роден 1841 г. в Панагюрище; починал в 1904 г. в София.) Търговец. Революционер и деец в черковната борба, член на частния революционен комитет, пълномощник (кьонвекели) на Панагюрище (1876 г.), участник в Априлското въстание — член на Военния съвет и на Привременното правителство; затварян в Т. Пазарджик и Пловдив. Един от основателите на панагюрското читалище. След Освобождението: административен и финансов служител. Предприемач и народен представител.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ— БИА, кол. №26, II А 9140. Автогр. с маст., тетр. 68 л. 88 п. с., разл. разм. (преп. — автогр. с маст. 6 л. 12 п. с 34/21 см., с. 12—40). Анот. в: AB, T. 2, с. 172 Опис на. . . с. 88—89.

 

АВТОБИОГРАФИЯТА МИ

 

През 1876 г., през месец февруарий, пристигна в Панагюрище пръв от апостолите Георги Бенковски войвода, който най-първо падна на квартира в къщата на г. Найден Дринов, който тогава беше съдържател на хана на Кръстьо х. Манчов, и се яви най-първо на Найден Дринов и Тодор Влайков — първият ханджия, а вторият дюкянджия в чаршията. Тия двамата, с позволението на Бенковски, още на сутринта явиха както мене, така и на още други наши съмишленици господата Павел Бобеков, Искрьо Мачов, учителите Симеон х. Кирилов и Захария Койчев и още други някои — и всички вечерта се събрахме в табаханата на Симеон X. Кирилов на първо събрание, гдето доде и Георги Бенковски и ни съобщи с каква цел е дошел и че е изпратен от Върховния централен български комитет с още двама другари да основат в Панагюрище местен главен комитет, който ще носи името IV революционен окръг, за да се работи за повдигане вътрешно въстание в България [каза ни също], че има и още 3 други комитети, които ще работят все по същий ред, и те са: в Търново, Враца и в София и пр. Още тая вечер, когато бяхме се събрали и колкото души бяхме, записахме се и положихме клетва, че ще работим вярно по това дело и че няма да издадем никому тайната на комитета. Последователно, колкото вечери седя Бенковски в Панагюрище, почти всяка вечер правехме събрание и във всяко събрание дохождаха почти все по някои нови членове и се записваха, всякой по положението си, кой за каквото отговаряше, и всички полагаха клетва по обикновеному — на револвера и камата.

В продължение не на много време, може се каза, че повечето от младежите вече знаеха за пристигането на апостолите и биваха записвани за членове на общия комитет.

Апостолите според пълномощията им от главния Върховен комитет бяха: Ванков, Петър — главен апостол, помощници: Георги Бенковски и Георги Икономов от Сливен.

Обаче с течение на времето Бенковски със своя силен дух и енергия почти отне първенството на Ванкова и стана господар на положението, а Ванков, види се, от учтивост ли, или като видя, че Бенковски със своята сила и енергия ще вземе и така преднина, мълком и своеволно допусна първенството на Бенковски, а той още с по-гореща любов по Делото отиваше и работеше из окръга, гдето имаше потреба, и никога не показа своето незадоволство към Бенковски.

При тия дейци след няколко време пристигна и още един помощник на апостолите, и то собствено при Бенковски повече, известният на всички ни Захарий Стоянов (в Панагюрище го наричаха Драган, така си казваше сам името), който работи заено с всичките и до самия ден на въстанието. През време на пребиванието на апостолите в Панагюрище комитетът местен се избра изключително от панагюрци, и то от най-интелигентните на онова време хора. В комитета изпърво влязоха следующите лица: Павел Бобеков, Искрьо Мачов, аз, Захарий С. Койчев, Найден Дринов, Тодор Влайков, Симеон х. Кирилов, Петко Мачов, а после се попълни комитетът с г-да Иван Джуджев, Петър Щърбанов, Марин Шишков и Кръстьо Гешанов.

Комитетът заседаваше всякога, когато имаше потреба, и всичките предлагани за разискване работи се разглеждаха в събранието. Вземените решения се протоколираха и подписваха от присъствующите в събранието лица. Главни писари на комитета бяха: Захарий Стоянов, Тома Георгиев и Тодор Белопитов.

Комитетът и апостолите имаха във всяка община в района на IV участък доверени лица, до които се отнасяха за разни сведения. И в Панагюрище комитетът нареди свои хора както в общината, така и в хюкюмата, и то из средата на самия комитет. На комитета принадлежаха както общинските членове, така и членовете на смесената епархиална черковна комисия.

Апостолите, заедно с комитета, за да бъдат по-добре обезпечени откъм хюкюмата, в едно свое заседание едногласно решиха им действуват настоятелно, щото лицата, които ще представляват града пред турската власт, да бъдат от самия комитет. Вследствие на това решение общината по заказа от комитета избра за свои представители (градски векили) двама души от съставения вече комитет, а именно: мене и Кръстьо Гешанов, с разпределение така: аз да стоя постоянно в конака и да управлявам вътрешните общински и хюкюматски работи, а Кръстьо Гешанов да събира данъците и да разправя външните работи на общината. Тоя избор стана през първите дни на м. март 1876 г. и трая до деня на самото въстание, до вечерта на 20 априлий 1876 г.

През тия тежки за изпитване дни моята роля беше една от най-тежките и най-опасните роли на целия ни комитет. През всичките дни на тия два месеца време аз бях изложен почти всякой ден на най-голямата опасност. Всякой от турците, били те заптиета, били йошураджии или тахсилдари, пращани за събиране на данъците и десятъка, не се минуваше ден да не съгледа да се върши нещо необикновено в града. За всичко, макар и обикновено, ме запитваха: за какво стават тия движения и работи, защо прехождат толкова души на коне от селата, каква работа имат — запитвания, на които аз все трябваше да скроя, и то веднага, по някакъв отговор. Понеже всякой почти панагюрец знаеше, че въстанието е вече неминуемо, то всякой си поръчваше да му се приготвят силяхлък, патронташ, цървули, шапка и пр., а всичко това се вършеше почти явно в цялата чаршия. Фишеци се правеха навред, даже и по водениците. Панагюрският мюдюрин, който беше доста умен човек, в  разходката си като гледаше толкова явното приготовление по чаршията, па и по водениците, намерил за по-удобно за себе си да напусне Панагюрище и без да каже никому една дума, остави града и си замина за Цариград, като каза пред изпращачите си накрай града само следните думи на турски език: «Окча калък, чорбаджилар, аллах селямет версии отлукйоюне.» На български значи: «Остайте сбогом, г-да, господ а е на помощ на Панагюрище.» И си замина.

След заминуването на тоя мюдюрин, не зная по какви причини, турското правителство не изпрати вече друг мюдюрин и до самия ден на въстанието управлението на конака падна на мене да го изпълнявам. Което и аз, колкото можах, изпълних, като рискувах всякой ден да бъда уловен и наказан. Само благодарение на турското нехайство и незнание аз можах да управлявам по моето усмотрение два месеца града Панагюрище. Доколко съм съвестно изпълнил възложената ми мисия от страна на комитета и доколко съм можал да ръководя работите и на турското правителство, и на комитета, па и на общината, остая да се разбере от самата работа и от толкова време утаеното въстание — до предаването му от Нейко Балдьовеца, и до тоя ден, в който Ахмед аа кол-агасъ ми изпрати почти явно едно писмо от с. Баня, чрез Даут онбаши, съдържанието на което е на български написано: До Филип чорбаджи векилина в г. Панагюрище. «Да ми приготвиш Дриновия хан, че ще дода с 20 души жандари днес.»

Това писмо, щом го получих от онбашията, който ми го предаде с особен тон, веднага го занесох на комитета и го предадох в ръцете на Бенковски, като му разправих и впечатленията, които изпитах в лицата  на Даут онбаши и на другарите му турци, които додоха с Даут да ми предадат писмото, и за тяхното под мустак подсмиване.

Бенковски заедно с няколко от членовете на комитета, Ванков и Икономов, след дълго размишление, доколкото помня, додохме до заключение, че щомто пристигне Ахмед аа и почнат да ловят някого от града, да се вдигне въстанието. Така остахме съгласни,но аз трябваше пак да ида на конака да следвам работите си до край. Но нещо ми все казваше, че ако пристигне жив до конака Ахмед аа, моята участ ще бъде най-лоша и най-напред мене ще хванат. Затова аз, доколкото можах, наредих някои от нашите пандури, български заптиета, които ги имахме: в случай на посягане към мене да ме /за/ловят, да се повдигнат и да ме не дават в ръце. Но доколко щях да сполуча в това, не мога да кажа, защото те бяха малцина, а Кол сам си идеше с мнозина заптиета и още приготвени хора, та едва ли щяха да ми помогнат, а можеха още и да ускорят и убиването ми. Но благодарение богу Ахмед аа не доде до 4 часа по европейски подир пладне и мене вече ме не удържаше. . . А турските заптиета, колкото ги имахме, па и йошурджиите с нетърпение чакаха пристиганието на Ахмед аа, та се все въртяха около конака и помня добре, че точно в 4 часа подир пладне влязоха при мене в стаята мюдюрска и ме подпитваха няма ли го още Ахмед аа и готов ли е ханът Дринов, когото те постоянно обикаляха. Аз им отговорих, че Ахмед аа досега не е кондисвал на хан и сега не ще го оставя да кондиса защото съм му приготвил къща и затова излизам да видя дали е готова и нещо ми е гладно, та ще ида сам да видя къщата, па и сам да направя малка закуска. Аз това казвах само за претекст, колкото да изляза от конака, че наближаваше времето, и да ида в комитета да видим що ще правим. Турците, колкото и да ги броехме ахмаци, все се сещаха на кроежите ми, но нямаше що да чинят. Само това ми каза един от йошураджиите: «Иди, иди, чорбаджи, да си захапнеш, за да те не намери Ахмед аа на гладно сърце» (тоя турчин йошураджията е когото най-първо убихме в хамбарите). Тия думи на казания турчин ми направиха голямо впечатление, но аз нищо друго не гледах, освен да се измъкна от тях минута по-скоро, което и направих, и ги оставих да чакат те своя Ахмед аа, а аз се отправих право за квартирата на Бенковски, който тоя ден се намираше в къщата на Иван Тутьов. Тамам като пристигнах близо до моята къща, пушките вече гърмяха и всички, които се намираха при Бенковски, с оръжие в ръка излизаха из квартирата и идат в моята къща, и там разговаряха с жена ми за мене, къде съм. Aз им излязох насреща, гдето се прегърнахме с всичките и се целувахме и провъзгласихме въстанието. Когато аз съм мислил в конака как да се измъкна и ида в квартирата на Бенковски, в това време пристигнал куриер от Копривщица, Петко Тодоров, който обадил на апостолите, че и в Копривщица пристигнал друг юзбашия от Пловдив, Наджиб аа, да лови тамкашннте комити и те се повдигнали и убили мюдюрина си. И така с моето известие, по-рано, за дохождането на Ахмед аа и с известието от Копривщица, че и там са въстанали, провъзгласи се въстанието в Панагюрище на 20 априлий 1876 година в 4 часа и 10 минути вечерта, малко без време, т. е. 11 дни по-рано от определения ден в Оборище първий май.

В това време, когато вече въстанието се провъзгласи, Ахмед аа със своите 20 души жандарми беше дошъл близо до Панагюрище в местността «Богородица» и като чул, че гърмят пушки, той се сетил, че се е подигнало въстанието, и веднага се повърнал назад с другарите си и бягал /побягнал/ за село Юруците и оттам за Пазарджик.

Щом се провъзгласи въстанието, всички се въоружихме, кой с каквото оружие имаше, и излязохме право на чаршията към конака, гдето видяхме заптиетата, че седят при конашките врата слисани и не знаят какво да правят. Щом като ни видяха, че отиваме къмто тях, взеха да бягат и да се крият из конашките кьошета, но тълпата успя да улови някои от тях, а някои от тях избягаха и се скриха. В това време съгледахме, че някои от йошураджиите турци бягат и се крият в хамбарите и че искат да се опират и с оръжие. Тогава Бенковски даде заповед да се уловят, а ако се опират, да ги убият. Ония, които се предадоха сами, останаха живи, а които се опираха, избихме ги в хамбара. Главният от йошураджиите Ахмед ефенди избягна вън от града, но той пък на другия ден като бягал да се крие из полето, връхлетял една чета въоружени въстаници, която го убила.

Друг един от същите йошураджии, по име Тикен кушу, се скрил в един йошурлук, отгдето излезе подир 3 деня премрял от глад, и се предаде на временното правителство, което го заварди жив. Само двама можаха да избягнат и да останат живи измежду гърмежа на пушките, те бяха Даут онбаши и молла Ахмед, който служеше при йошураджиите.

От кръвта на убитите турци Бенковски заповяда да се напишат писмата, които още от вечерта изпрати с нарочни човеци по цялото окръжие, в знак че е вдигнато въстанието.

Между пратениците имаше един брациговец по име Васил Петлешков, той сами си занесе писмото в Брацигово и там тогава провъзгласиха въстание.

Той, Васил Петлешков, заплати греховете за всички брациговчани, защото Кел Хасан паша, който беше обсадил с войската си Брацигово, изиска от селото за откуп на всичките само Васил Петлешков, когото селяните му го предадоха и той го изгори на огън, набит на ръжен. Така Брацигово се избави само с едната жъртва на Васила Петлешкова. Но знаете ли кое е най-чудното? След тая единствена жъртва за Брацигово, то е, че старата майка на Васила не можа да намери милост пред Народното събрание да й отпуснат поне една скромна пенсия, когато мнозина хич нищо невидели хора получават доста тлъсти пенсии, дадени им може би и за някоя съмнителна заслуга.

След като се извърши това, в конака и при хамбарите, в чаршията тълпата потегли за към пазарджишкия път, гдето още от вечерта трябваше да се разпоредят въстаниците — кои накъде да идат, — ето че насреща ни се изпречи една бричка, която носеше един турчин. Тоя турчин беше Азим аа, бившия мейшур по събиране на данъците (който, види се, че се е показал много способен да открива комитите и техните тайни работи), когото турското правителство беше го назначило за мюдюрин в гр. Панагюрище. На поканата му да слезе и да се предаде, той поиска да се противи, като показа и оръжие към въстаниците — но той биде веднага ударен от няколко куршума и падна от колата мъртъв. Така свърши хитрият Азим аа своя мюдюрлук. По същий начин биде убит и талигаджията му, който поиска да бяга с колата.

На другия ден се избра и нареди Временното правителство и Военний съвет, на което по право се избра за председател Георги Бенковски, за членове се избраха г. хилядникът Павел Бобеков, командантът на града Иван Соколов, Искрьо Мачов и аз, Захарий Койчов, Найден Дринов, Симеон х. Кирилов, Петър Щърбанов, Кръстьо Гешанов, Петко Мачов, Марин Шишков и Тодор Влайков.

Въстанието трая всичко 11 дни, от 20 априлий вечерта до 30 априлий включително.

На 30 априлий, около пладне, Афус паша, след като се би с панагюрските въстаници няколко деня между Стрелча и Панагюрище и на Чиряшчата река, най-сетне влезе и в Панагюрище с цяла дивизия войска, заедно с артилерията и кавалерията, един полк казаци, които се разположиха край града на местността Кукла, гдето стояха повече от един час.

Когато се известихме, че турският аскер е дошъл до самия град, на Кукла, аз отидох с кон на бърдото Спасовден и чаках да видя какво ще правят турците, когато ще изпукат срещу тях нашите пушки. Едно нещо, което видях и после което научих, е било, че е имало заповед да не се бият турците, догдето не се уверят чия тръба ще засвири, руска ли, или сръбска, и догдето не проверят куршумите на пушките ни какви са и каква система са: валчести или длъгнести. Когато нашите юнаци хвърлиха един залп срещу аскера из разните си пушки, куршумите на които стигаха едвам под бърдото Кукла, види се, че по заповед на пашата няколко войници турци слязоха и намериха няколко куршума, които и занесоха на своите началници и след като ги прегледваха наред, увериха се, че не са от войнишки пушки, па като видяха и на дървения топ силата каква е (нашите юнаци хвърлиха и един топ след залпа от въстаниците) и като не чуха никаква бурия, даде се команда за нападение на града. Първи започна казашкият полк да забикаля града. В същото време и пешите, и артилерията тръгнаха да навлизат, но нашите момци ги посрещнаха навсякъде най-юнашки.

Едно нещо, което имах  случай да видя при настъпванието на турските войски край града, на бърдото при Спасовден, гдето бяха се окопали нашите юнаци, е, че се биеха като левове и никой не даде повод на бягане при неравната борба, а всякой от тях се биеше, догдето вече го хванат с ръка и го убият — нещо, което са го признали и самите турци и са го изповядали после: че никой от комитите не се е предал сам.Така също казват, че и из града вътре никой не се е дал в ръка, а се е бил, догдето е имал фишеци, и пак е избягвал, за да не падне в неприятелски ръце. По този начин са паднали в Панагюрище тоя ден българи и турци 730 души, между които е имало според изповедта на Ненко Балдьовеца 246 души турци убити на разни места. Той същият е казвал, че по причина на многото турски трупове, за да не личат много, властта турска е хвъргала труповете им в здания, които нарочно е горила.

След като видях битките на Спасовден и Манчово бърдо, когато вече войските заобикаляха отвред града, аз потеглих на кон към къщата на Временното военно правителство с цел дано може да се скрие знамето и джепането — но не можах да пристигна, защото ми казаха, че откъм махалата горна (Петровден) вече влизат турските войски.

Пристигнах само да кажа на г. Павел Шопов да тича да прибере знамето, да дигне джепането от главната квартира и да го закара на по-безопасно място в черковата «Св. Георги», която считахме, като кявирена, уж за по-сигурно място. Но после се научих, че и П. Шопов не можал да пристигне и че нищо не е можало да се спаси — нито знамето, нито джепането.

Като видях, че със своето бавене ще налетя на башибозуците, аз се върнах назад и там намерих на Сапунджийската вратня жена ми с момчето ми Стефан, че стоят, без да знаят къде да идат. Земам ги със себе си и из друг път, из реката, през Каракланец излязохме из града и едвам успяхме до стотина-двеста крачки да направим из пред куршумите на казаците. Отидохме за към с. Мечка и оттам отидохме в село Поибрене, в мерата на което преживяхме тъкмо 17 деня.

Самото Поибрене намерихме съвършено пусто и като влязохме в един дюкян, на Нено Даскала, намерихме един чувал сол, от която всички си взехме кой колкото можехме, поне по един джан. После не ни се яви нужда да я употребим, защото намерихме в гората панагюрци, които ни храниха с мед, сирене и др. потреби.

Когато вече бяхме пристигнали в с. Поибрене и се чудехме накъде да бягаме и да се крием или да минем реката Тополница, пристигна и командантът на гр. Панагюрище Иван Соколов заедно с жена си и с още един друг, Стефан Геор. Паприков, млад учител, който беше писар на Временното правителство, и без да гледат, че реката Тополница е дотекла голяма, минаха реката и отидоха за към Еледжик — а ние остахме в поибренската мера. . . да живеем и да се пазим.

По-видни другари в гората имахме: Георги Ненчов, Пенчо х. Луков, притежател на къщите за Временното правителство, Петър Мерин и Дамян Братков, Добре Влайков и Ив. Д. Кръстев, учител и писар на Временното правителство и другар на Паприкова, и мнозина поибренци от по-първите хора на селото.

Най-първо трябва да благодарим на поибренските първенци, че тия бяха съумели по с време да си изнесат в гората брашно, сланина, сирене, па и ракия, та ни храниха през всичкото време на криенето ни в гората, иначе трябваше да измрем от глад.

Наший другар Пенчо х. Луков, като поседя около една неделя с нас в гората, поиска му се да иде в селото Поибрене да се срещне с един негов приятел, наш съселянин, Никола Илчов, който бил дошъл в Поибрене от Петрич — но и двамата приятели, според казване на някои поибренци, били подсказани на турците, че се крият в селото, и бидоха хванати и двоицата. След като ги изкараха отвън селото, заклаха ги по най-варварски начин.

След няколко деня пристигнаха от Панагюрище пратеници да явят на бежанците, че е дадено позволение на всякого да се прибере в селото си и уж никого не закачали турците. Тогава всички, които се мислеха уж невинни, един по един се прибраха в Панагюрище; така също се прибраха и всичките поибренци и подир 10—12 дни не остаха в гората никои освен ние двамата с Георги Нейчов. Храна добивахме в гората от известните тогава първи селяни на селото Поибрене Стойно Моллов, Делчо Уловера и още други някои. Пренасянето на храната от Поибрене трая 3—4 дни, па почна да се донася нарядко, което беше знак, че и тия ни приятели мислеха да ни оставят на провидението. Доколкото можах после, след Освобождението ни, да се науча, то било ставало по заповед от властта в Панагюрище: да не ни се дава хляб, а да гледат да ни дадат в ръката на правителството тогавашно, което се ръководеше от някои нашенци предатели, начело на които беше Никола Караильов, H. H и др. Тоя бил писал на Стойно Моллов да гледа да хване юнчетата и да ги предаде, но Моллов му отговорил писмено със следующите думи: Юнчетата са тук в гората, но са много луди, та не можем лесно да ги хванем. Затова ще почакате още малко, догде ги укротим. Като почна хлябът да оредява и хората не се явяват, ние видяхме, че има нещо да ни се крои, но не можахме дотам да вярваме, че хора, които са били с нас през всичкото време по приготовлението на въстанието, и първи хора в селото, ще идат дотам да се съгласят с най-големите наши предатели и ще се съгласят да ни предадат така лесно, но по един или друг начин нашите добри приятели бяха наклонни да ни предадат и насила, ако ние сами да не им кажехме, че желаем да се предадем. Като го чуха, остаха много доволни и веднага приеха предложението ни и ни поведоха да ни водят за Панагюрище. Това беше на 16 май. Аз обаче не ми се щеше така да ида отведнъж и да се предам на турските ръце и измислих един претекст, за да остана и тоя ден в гората, а че на другия ден да ида и аз да се предам. Казах им да идат в селото и да кажат на Даут онбаши, че искам на него да се предам, па той каквото ще, това нека прави с мене, и остах да спя на една сая. И те приеха и заведоха само другаря ми Георги Нейчов, когото и предали на Афус паша, а за мене казали, че и аз искам да се предам, но с условие само на Даут онбаши.

 

 

Пейо Дринов

 

Пейо Стоянов Дринов. (Роден в 1850 г. в Панагюрище, починал в 1914 г. в Панагюрище). Търговец. Член на частния революционен комитет в Панагюрище. Деец на Априлското въстание. Като десетник участвал в сраженията на позициите на местността Кукла. Арестуван и изтезаван, освободен при общата амнистия. Брат на Марин и Найден Дринови.Публ. по ръкопис съхраняван в Градски исторически музей — Панагюрище. Автогр., бележник л. 37 п. с. 11/17 см. Друг вариант на ръкописа се съхранява в НБКМ—БИА, кол. № 26, II А 8542. Автогр. с маст., 4 л. 8 п. с., 34/21 см., реставр. Анот. в: AB. T. 2, с. 217; Ο п и с на. . ., с. 34.

 

Биографията ми по Априлското въстание в 1876 г., гр. Панагюрище

 

Името ми е Пейо С. Дринов от гр. Панагюрище. Роден съм на 1850 г. 23 октомври...

Най-напред дойде Георги Бенковски (революционера) в Панагюрище през месец януария... доведен беше с Георги Н. Манев в моята къща... След като ни разправи с каква цел е дошъл, аз го приех, пазих го и го вардих няколко дена, додето ни разправи и на двамата с брат ми Найден потънко, че трябва да въстане народът (българите) срещу мръсното турско иго, и то в един ден, да може тогава да се освободи България от турското робство.

Ние с брата ми Найден приехме с драга воля... това свято дело и решихме да загубим всичкия си имот и живот, само и само да можем видя милата ни България освободена. Дадохме пред всевишни бог клетва, каквото ще работим с всичките си сили, деятелно и материално докрай, без да издадем тая тайна някому... После замина Бенковски за Т. Пазарджик и за други градове да разпространява целите си. Подир две седмици завърна се пак в Панагюрище заедно с помощника си Ванков [Волов] — дойдоха на нашия хан в старата чаршия, който хан държехме с брата си Найден съдружнически. Разправи ни, че дето са ходили, в които и градове — все ги посрещали с благополучие. И той ни представи от всички градове писмено, че са приели идеята им — да се уверим. През време на отсъствието му можахме да убедим още няколко видни и здрави жители, кои го приеха и искаха да ги запознаем с Бенковски...

Приготви [се] мястото и вечерта от 12 часа по турски захванаха да се събират в казаната табахана. Аз отидох, та повиках поп Цвятко Шипоченина — то го нямаше дома. Казах на домашните му, като си дойде, да вземе евангелието, патрахила и кръста господен и да доде на нашия хан, че има пътник болен да му почете, и се завърнах и обадих на Бенковски. Събраха се всичките съмишленици и много чакахме попа. Отидох втори път, изтропах на капията му. Обади са попадията: «Аз казах на дядо ти поп. Той е болен и е утрошен, та каза да ти кажа, че утре ще дойде.» Аз се поядосах и се пак върнах, разправих им как е работата. Бенковски сърдито ми каза: «Иди и му кажи, че ако не ще да дойде той, да даде евангелието, патрахила и кръста, та и без него ще свършим.» Аз трети път отидох — дружеше ме отдалече Никола х. Георгьов. Потропах на капията, не се обади никой. Дойде ми наум, та отидох на кюнеца на умивалото им къде улицата, откамто започнах да викам няколко пъти. Тия ми се обадиха. Казах им: «Ако не дойде дядо поп, дайте ми евангелието, патрахила и кръста господен и наместо него ще намерим друг да извърши тоя обряд.» Обади се и дядо поп и взе да ме запитва: защо е тоя зор,нека се съмне и ще дойде. Аз му отговорих, пошепнах из кюнеца: «Много говорене не ще, ако не дадеш тия наредби, ще патиш зло тая нощ.» Тия ми казаха: «Иди на капията», и аз отидох. Отвориха малката вратничка и ми подаде баба попадия наредбите, аз ги взех и ги занесох на Бенковски — и клетвата се извърши и без дядо поп.

Събра се голямо количество пари от всеки ни, с които купувахме барут, куршуми, зелена къна, всякакви мехлеми и всеки потреби за война. Аз ги раздавах на гражданите и на други градове и села, да се готвят, за което държах и водех сметка. За да ме познават селяните от окръга и да знаят до кого да я принасят, то реших, та си провалих дясното ухо и си турих менгусче (обеца), та като дохождат селяните из окръга, да знаят до кого да дохождат и да ми дават всички сведения и що им трябва да им давам — с удостоверения от нихния комитет.

Видяхме, че работата върви добре, народа се готви. Трябваше да стане едно общо събрание от всичките пунктове на IV средногорски панагюрски окръг, за да се размисли кога да се провъзгласи въстанието. Взехме решение да се събере първото събрание на Оборище — от Панагюрище далеч един час къмто запад, в едно длъбенисто гористо място — като се поканят всички градове и села от подпадающите на средногорския панагюрски окръг. Да се изпратят представители, по двама — кмета и един от комитета им — на 16 април същата година в Панагюрище, и то до нашия хан [откъдето] ще ги препращаме, за което се разпратиха пощи довсякъде. На същия ден взеха да пристигат на хана ми и които ме видеха с менгусчето, питаха ме: дека да идем. Аз ги посрещах и ги изпровождах с проводници докрай града и оттам ги взимаха други и — айде на Оборище. И то през нощта се вършеха тия работи. Като се събраха всичките представители, стана молебен и водосвет. И стана и там общата клетва, както се следваше. И се взе решение, прието от всичките представители, да се провъзгласи въстанието на 1 май същата година... На 20 април дойде ми известие в корията Балабанова, гдето бяхме се събрали няколко приятели на разговор за по работите. Донесе ми това известие моята слуга. Пратили го да ми яви, че идат от Т. Пазарджик през Бъта баня около 25 души турски стражари конници с висшия им чиновник (кол-агасъ) и казали, че щели да кондишат на наши хан, та да им приготвим място.

Комшиите, като се известили за това нещо, тия измели из хана ни всички припаси, като барут, куршуми, мехлеми, пушки, леволвери, и го изпразнили, като оставили един старец: [в това време] брата Найден бил при Бенковски, който бяхме го поместили от хана на друга къща — в Иван Тутев, — че вече се усещаше, че турската власт беше захванала да се посяща, че се работи такава работа...

Веднага се взе решение и се провъзгласи въстанието, същевременно се разпратиха пощи до всичките пунктове на окръга, че въстанието се провъзгласи по една неотлагаема причина днес, на 20 април 1876 година. И така подир един ден навсякъде избухва...

В същия ден още вечерта аз се стегнах с въстаническото си облекло, вземах си оръжията и като началник на една чета, заедно с них излязох на главната позиция под Кукла и взимах живо участие в сраженията с турските войски и башибозука в Чиряшката река и после на главната позиция под Кукла. Юнашки се държах и сражавах, додето навлезе турската войска в позицията, която ме хвана жив с оръжието си и с въстаническото си облекло. Вързаха ме с голямо изтезание и ме заведоха при командара Асан Паша, у Стойно Кривонусов, беше той там. Това стана на 30 април 1876 г. Заварих там само него с няколко души турска войска, имаше само докарани две жени стари. Той седеше на торпузана, не беше весел, все в земята гледаше и мислеше. Само ме изгледа от краката до главата и попита милязъмина, който ме хвана: «Теслим олдуму.» Той му каза: «Олду» — и се върна из града. Мен каза пашата: «Отулум(седни), каркмаин (не бой ся)». Подир малко — що да видиш — взеха да довождат на тумби народ — мъже, жени, деца — едни клани недоклани, други разсечени, други без уши, без ръце. Пищят жени разскубани, гледаш из града — огньове, пламъци, ужас голяма!

На 31 същий в утринта ме изкараха оттам заедно с двамата свещеника: свещеник Манчо Джуджев и свещ. Нейко Чуклев. Заведоха ни на Спасовден (местност над Панагюрище) при Оброчището, при бинбашията, който ми се поруга и ни туриха стража да ни пази. Подир малко време дохажда при нас бинбашията — един разноглед, рус, грапав читак с друг един юзбашия — висок, с надути очи, намръщен също като джелатин. Каза ни първия: «Е, комиталар азър олун шинди гиондерилам сизе мезарлъкта» (да се приготвим, че сега ще ни изпрати в гробищата). Пришъпнаха си нещо и втория ни каза: «Калкън комита» (Ставайте, комити!). И той извади саблята си и тръгна. [От] другата страна ни заобиколиха), насочили пушките си с щиковете им къмто нази и ни потеглиха къмто главната позиция, гдето ме хванаха. Аз се усетих, че ни закарват да ни погубят. Изминали бяхме сряд път — ето един милязъмин припка с един сив ат и подаде на юзбашията един плик разпечатан. Измъкна из него телеграма и като я прочете, умисли се много и клима с голямата си глава насам-натам. Подаде плика на приносящия и той заприпка надругаде с коня. Той беше грък, викаха го Киряк.

Нас ни пак завърнаха при бинбашията и ни поставиха пак на същото място и стражата ни пази. Имаше един слуга при бинбашията и той беше гърче, та ни разправи после, че имало телеграма от Цариград и съдържанието и било — да свиват върховете на дърветата до земята, ама да гледат да ги не трошат...

На 2 май в утринта прикараха една кола, впрегната с млади волета, качиха ни в них, вързаха на опашката на колата един от черешовите ни топове, който топ беше на главната позиция (Кукла). Изкараха ни накрай града. Там заварихме Хафъз паша с един турски юзбашия със сто души аскери, та ни откара в Т. Пазарджик. По пътя ни се ругаеха и ни изтезаваха до немай-къде. На 4 май пристигнахме полуживи в Т. Пазарджик. Предадоха ни на каймакамина. Тоя ни прие с голяма радост, че видял българска комита — руга ни, подсмива се и ни предаде на старшията в участъка — един лош читак. Въвлече ме в участъка, биха ме безобразно, мъчиха ме, туриха ми на шията алка и преметнаха през нея един синджир, туриха ми на ръцете белезници...

В Пазарджик лежах 17 дена, всеки ден ме мъчеха и изтезаваха. Като докараха и други мои съмишленици, въстаници от Панагюрище и другаде, закараха ме в пловдивския затвор с въстаническите ми дрехи натруфени и с калпак, какъвто ме хванаха на главната позиция в Панагюрище, и там ми се ругаха и изтезаваха до немай-къде. Лежах 5 месеца в пловдивските турски зандани, кауши и полози — изпитваха ме, мъчиха ме, но излязох твърд в клетвата си и нищо не открих, нито показах някого при многото изтезаване. Най-напокон ме осъди турската власт за политически престъпления на смърт и при дохождането на общата амнистия бидох освободен с разнебитено здраве и в голяма сиромашия, като заварих дома всичко преобърнато на пепел и къщата ми — полуразрушена.

Едва си отпочинах някой месец, и ето ти пак друго, в 1877 г. през месец юния пак ме подири турската власт с емираме да ме хване забитина тогавашни и изпрати в Т. Пазарджик, както и направи с няколко мои съмишленици. Успях, та избягах, гдето се крих по горите, планините и после из панагюрските къщя у мои приятели...

Благодарение на бога и на нашите освободители братя руси, щом на 30 декемврия 1877 г. встъпиха в градеца ни, и аз излязох на бял свят, и видях България освободена, за което и мислех.

 

 

Стоил Финджеков

 

Стоил Стоянов Финджеков. (Роден в 1832 г. в Панагюрище; починал в 1911 г. в Панагюрище.) Занаятчия и търговец. Бил на турска служба в Цариград. Един от създателите, нa панагюрската артилерия. По време на Априлското въстание участвувал в сраженията в Панагюрище и в с. Стрелча.

Публ. по ръкопис съхраняван в: Градски исторически музей — Панагюрище. Автогр. с маст. от шикалки, 54 л. 103 п. с. Друг вариант на спомените му се съхраняват пак там.

 

Кратко описание на живота ми

 

Аз, Стоил, бях бедно момче и нямах никакво писмено учение. И така отидох в Цариград и там потърсих работа и някои познати българи ми намериха при един грък. Този грък, Костаки на име, търсил чирак слуга, за софраджия помощник, а сам той бил софраджия на Рефик бей. Този Рефик бей бил Таир пашов син; той бил сарайски кехая на Адиле султан Меджидова сестра. Рефик бей беше и на мъжа й кехая, тоест съветник. Мехмед Али паша беше името му. Той беше царски зет и беше везирин.

Аз слугувах на това място дванайсет години, пет години софраджилък, после седем години ме повиши Рефик бей кехая домостроител и така. . . ми бе господар и Мехмед Али паша, и Адиле султан, жена му. Името ми се наричаше Яне бей, то работата ми беше и да съм главен над всичките слуги Рефик бейови и Мехмед Али пашови. Но повече бе ми зор с чиновниците паши, мюшури, бейове, които търсеха служби само. Тях аз трябваше да избирам кои да пущам при господарите и кои да връщам, да не им дават главоболие. И пренасях тескерета по меджлисите, и по кибарята, щото голяма чест добих в Цариград. И кога ходех с пашата, и сабля носех, и хубав кон със сърма яхах. Много обичах сабля да нося. И научих сичките турски политически работи, понаучих се малко български да чета и пиша, научих се и на канон да свиря.

Но и тази случка стана. Господарят (Мехмед) Али паша беше горд везир, на тоя ум беше и Меншиков, руския посланик. Тия двамата се скараха за някои правдини, та си отиде Меншиков и доде известие на Портата: бой иска Русия. И три години бой прекарахме. Тежко. А мене мъчно, че Русия не помага на България за някоя що-годе правдина, че можеше. Но додето прекарахме три години севастополски бой, три пъти се воздигаха ходжите да трепят Мехмед Али султан и нас, слугите, че бяхме въоръжени да браним господарите. И султан Меджид бега в английските гемии и там спаси живота си. А Мехмед Али паша пусна турска войска из Цариград, та ги улови — едни прати в заточение, други — в морето. Англия, Франция станаха съюз да бранят Турция от Русия.

И така аз, Стоил, много влазях в топханите, дето правеха топове, в царапаните в Сераскер капия, във Високата порта най- много. Господарите имаха ме за верен. . .

Изпрати султан Меджид Къбразли Мехмед паша, везиря, по Румелия да обиколи за тишина, и много хора беси, даже и турци. И като се завърна в Цариград, питам агите му: «Какво прави пашата по Румелия?» А те ми рекоха: «Бесихме българи, бунтовници, които искат царство.» С тия думи много ме нараниха да мисля за българско царство и по-добре да опитвам турската сила.

И посъбудих се за народна воля и хвана да ми стая турското царство омразно: за България, като чух омразното бесене на народни хора, а тия ги представляваха пред Европа хайдуци.

Това чух от големите да хоратят: «По-добре българите да са разделени от гърците духовно, че ако се съединят в едно, то ще ни правят пакост». Българите са воювити и така не бе ме страх за духовно съединение с гърците.

И (Мехмед) Али паша много бе хитър, за да направи духовно съединение с гърците, ами мамеше и двете страни за пари.

И умря султан Меджид и возцари се Азис (Абдул Азис). И след една година поисках воля от господарите да си дода на Панагюрище. И те ми малко мъчно позволиха, но ми дадоха и заръчаха пак да се завърна при тях. Даде ми Мехмед Али паша и писма до едренския валия, и до филибешкия мютесарафин, и до пазарджишкия каймакамин за мое предпазване. . .

Стоил Стоянов Финджеков или съветник старейшина, бях отворил дюкян в Долна махала, у Калоянов, накрай хорото. И там се сбираха много младежи: от Пловдив, от Пазарджик, от Ниш и от други страни, и турци, да ме питат за Цариград, като новодошъл оттам, и да чуят и видят канона и да им изсвиря. Бях го учил в Цариград.

От ден на ден панагюрските младежи ме питат за турската политика и аз им казах, че тя е слаба, а тия ми викаха да бъдем всички готови: ние ще изпъдим турците. И много песнопойки и вестници тайни, бунтовнически, ми донасяха да пеем и четем. Особено младежът на име Георги Маньов Ненов. Преди въстанието 3—4 години ми каза: «Стоиле, една тайна ти казвам, че аз ходя по села и по градове и насърчавам за въстание, а при теб дохождат всички младежи юнаци — и ти работи за въстание, като им свириш с канона.» Аз му рекох: «Аз и канона ми ще вооружим война скоро. Нека милостивий бог ни помага на народната работа.» «Амин, дай боже!» — каза Георги.

...И така често-често ставаха преговори на дюкяна ми с верни хора, народни юнаци, и всеки донасяше по нещо насърчително. И често ходех при мюдюрина да му свиря с канона. И да опитвам дали е научил нещо за бунт. Не научил нищо! Много и тайничко се работеше. Георги Маньов Ненов рядко се минуваше ден и неделя да не донесе отвън — от села и градове — вести въстанически или вестник и да чопли като червяк за въстание.
За насърчение научих аз Стоил ролята на княза Потемкина, за представление в училището, и направих дрехите — красни много, войнически и стана представлението хубаво.

След представлението каза Искрьо [панагюрският учител Искрьо Мачев] слово и народа много се насърчи към свобода, а мюдюрина замислено стана. После го утеших, като му казах, че нищо не е. Филип Щърбанов каза ми пак да се прави представяне, че стана голямо насърчение. След време дойде Георги Маньов Ненов, проповедника за въстание, вечер, и ми каза: «Стоиле, ела да идем у дома, тайно да видиш Левски. И пушката му е иглена!» Защото аз много желаех да видя иглена пушка. И видях я, и стана ми насърчение. И казах на верни юнаци, за насърчение, и фана да се загрява работата народна.

В това време имаше едно младо джандарче турче, името му Мустафа. Той много беснееше с българските моми и жени и аз Стоил, като го гледах, косата на главата ми трепереше. Па доде на дюкяна ми, седна и тури ръката си на ятагана. И каза мене насреща: «И триста души да излязат, ще ги разсека и пръсна.» Аз, Стоил, го познах, че търси нещо тайно. То си отиде, после доде Крайчо Самоходов, аз му казах горните беззакония за Мустафата. Той скочи на крака, рече: «Аз ще му кажа триста души. . .» След два-три дни доде Крайчо на дюкяна ми, каза: «Скрихме Мустафата в земята. Тай се, с Манчо Маньов убихме го и не може да се намери, олекна един шпионин.»

Доде на дюкяна ми Георги Маньов Ненов, каза ми: «Стоиле, аз доведох войвода за въстание да дигнем в Панагюрище — Георги Бенковски. Аз му разправих за тебе, че си верен въстаник и че се събират на твоя дюкян всичките ревнители народни, младежи, и той поиска да те види, но тайно, без да хоратите — само да те види. Аз ще ти кажа кой е Бенковски, защото може пет-шестина души да додеме на дюкяна ти.» И след ден-два имаше празник. Таман имаше голямо хоро пред дюкяна ми, пълен вън и вътре с младежи народни. Георги Маньов доведе Бенковски с пет-шестина души, седнаха пред дюкяна, а аз, Стоил им сложих по малко вино и Георги ми каза кой е Бенковски.

Бенковски беше с прости дрехи, умилно ме изгледа и аз — въодушевен към него. Завърнах се при Георги Маньов, ми каза: «Ти сега гледай, тайно учи да се въоръжават солдатите.» Аз, Стоил, му рекох: «Тая работа е добра за мене, аз обичам война, отсега зафатам.» А па ние ще нареждаме комитет — каза ми после Бенковски. — Деятелно, живо насърчавай солдати за въоръжение.»

И аз, Стоил, поканих за въоръжаване от по-богатите, че по имаха оръжие. То тежко върви работата. Един вика: «Аз съм готов, ами друг покани!», а аз помислих — то било: дай на сиромаха хляб, а на богатия — камшик, да бъде работата.

Как ли да правя! Чакай сам да се въоръжа. Имах на дюкяна сърма, сърмени ширити, много от Цариград бях донесъл. . . Имах доста политическо народно знание, затова ми гореше сърцето за народна ни свобода и често свирех на юнаците с канона, да им Донася ищах. Канона бе за всякого нова свирка. Сетрета, панталони имах чохени, хубави, тесни ала турка — таман за война. За сабля имам и сърмена презрамка, паласка военна. И отидох при мастор Петър Радов — ковача верен, таен, — та направихме за три дни една хубава сабля, полупала кривка, и му казах да направи и на солдатите той рече — готов съм, казвай им тайничко нека дохождат. Па й окачих сърмен пискюл и сърмен припас около кръста. И еполети на сетрето, и хубава гугла — с лев, знаме и пушка. Така си приготвих всичко, без да знае някой.

Рекох — чакай да поканя някои познати, верни юнаци, за солдати от по сиромасите, тайно на дюкяна. И дойдоха. Рекох им: «Готови ли сте за въстание? Аз съм, Стоил, готов!» Взех скришом, облякох се във военната си форма — знаме, сабля, еполети. Като ме видяха въоръжен, натръпнаха и много се насърчиха за въстание. Рекох им: «Айде, братя, грижете се за оръжие, ние не сме вече роби!» И отидоха си насърчени и да насърчават и други.

След това дойде, вечер, един историк — той много разказваше за свобода — на име Стойко Огорялков Нешов, та ми рече. «Чух, че си се въоръжил за въстание, искам да те видя.» И аз затворих дюкяна и свещ гори при него и излязох пред него на свещта с военни дрехи. Той ме гледа, върти си глава и ми рече: «Ех, така те искам! Не ми е вече жал, че съм ти говорил за свобода. Сега от мене искай юнаци, аз ще ти приведа.»

Работата взе преднина. След това дойде Скарлат Бекяров барутоприносителя. И ми рече: «Стоиле, ела да идем при комитета у Рад Юруков, на сапунджийницата, че те вика Филип Щърбанов.»

Филип: «Добре дошъл.» «Добре намерил.» «Има ли насърчение в долните махали?» «Има.» Филип: «Ами ние основаваме комитет с Бенковски, па иска пари за пушки, за пратеници. С голи ръце ли ще излезем срещу турците? Засега не може да се поискат, защото е начало, а по-нататъка ще може. А сега — помежду ни да съберем, сега сме малцина, и то бедни, а пари трябват. Нали искаме въстание?» Стоил: «Аз голяма нужда имам, защото, които въстаници насърчих, все са сиромаси, искат да им се помогне. Но на — за комитета — три лири турски.» Пришъпна ми и Скарлат Бекяpa: «Дай и мене една лира назаем.» Дадох му я и той я даде Филипу — привременен касиер.

Рече ми Филип: «Каква работа ще работиш?« Аз, Стоил, му рекох: «Аз ще гледам във военна униформа война да се въоръжава на дюкяна ми в долните махали, а вие гледайте комитета, бог да ни е на помощ. Сбогом!» Филип: «Тайно работи от турците!»

Таман излязох, срещна ме Найден Дринов, попита ме: «Даде ли пари?» Стоил: «Дадох.» Зарадва се много, ми каза: «Много са нужни!»

Намерих Вълко Клинчов; като му разказах, каза — и аз ще им дам. Той бе верен.

Намери ме Никола Барабоя кеменджия: «Купих пушка, ела да я обидем, имаме кокошка — ще хвърля на нея. Ако я ударя, то съм готов солдатин.» «Удари я!» Сега рече: «Запиши ме.»

Оттам отидох на дюкяна ми.

И от ден на ден подбудиха се, рукна огън, пълни се дюкяна със солдати, не мога да опиша колко насърчение за свобода! Не искат вече ни турчин, ни робство! Стоил, казвам сега: «Братя, ние нямаме царство, та да ни даде оръжие и военни дрехи, ами всеки ще се грижи за себе си. Да не би, като се дигне въстанието, и да се намери някой без оръжие, за срам, и ще бъде наказан. Вижте, че аз сам си намерих.»

И така, като рукнаха —кой що има: оръжие чистят, който няма — търси да купи. И стана дюкяна ми на цензура въстаническа. Като удариха голяма грижа за оръжие, продава си кой свиня, кой бало, кой брашно, кой крава, чапрази. Едни си заемат, едни борч правят, едни никяха (накитите) зимаха на жените си, само с оръжие да се снабдят. Купуваха и от турци пушки. В това време Димитър Райнов талигаджия — един таен човек беше — пушки пренасяше от Пловдив.Аз, Стоил, ходих нощя у него и вземах и плащах му ги. Аз ги раздавах на солдатите — кой ми платил, кой недоплатил. И ходех по къщята, где намерех айляк оръжие, вземах и давах на солдатите. Дойде Рад Загореца, старец. Каза ми: «Стоиле, на ти пари, пушка да ми намериш. Аз на старо време ще се бия за вяра.» Дадох му пушка, благослових я.

Жените хванаха да викат: «И ние се готвим, точим брадвите и ситен пипер да насипваме очите, ако насилят.» Така движението стана голямо.

Имах комшия дюкянджия, Никола Велков Гарчов. Той лееше куршуми, фишеци правеше за солдатите. При мене, Стоил, донасяха оръжие да им ги поправям и прегледвам. Стойко Цопорков много насърчаваше. Казваше: «Стягайте се, юнаци! Тая година ще сечем турски зелки: Хасан, Ахмед — накуп ще ги гоним до Мохамедова дупка, тия шоролопи!» Така много насърчители се явиха. Давам им ширити симюви сърмени да си нашиват по дрехите да стават военни солдати.

Имаше Стефан Балабан, Стоянчов син, той бе хоратор, способен да насърчава и да пази въстанието от турците, и шиеше им [на момчетата] военни дрехи и мушами. Той, Стефан, и Петраки Шехтанчето и Петраки Мирковчето имаха хубави гласове и бяха ката ден на дюкяна ми Стоилов, прочитаха нови книги народни и пееха народни песни, щото правеха да възври на човек кръвта. И назначиха се от комитета стотници, от долните махали — Павел X. Симеонов, Рад Клисаров, Стоян Пъков и Делчо Цолов. Тия често дохождаха при мене за солдати и преговор. И ми викат: «Стоиле, при кого ще бъдеш кога се дигне въстанието?» Искат ме за старейшина стотниците. Преварят се кой да ме вземе. Аз им рекох: «Сега ме недейте, че съм отреден войска да събирам и за въоръжение вам. Та си записвайте солдати — десетници, петдесетници. Аз, кога се дигне въстанието, пак ще бъда при вас, а сега имам работа с всичките солдати и селячите — за прибавка на оръжие, обучаване на талим. Да бъдем гражданска война, а не султана да ни нарече пред Европа горски хайдуци.»

И те склониха тогава, аз, Стоил, нощя, сам се уча по турски талим и с пушка, па забера солдати и стотниците Павел х. Симеонов, Стоян Пъков и вземат оръжието си, та идем далеч от града —на Свети Петка [местност край Панагюрище] по деретата, поставяме стража по баирите — пазене от турски джандари. А в деретата биехме нишан, играехме със саблите си, с копие — на талим ги учех аз, Стоил Финджеков. Наляво, надясно, на плечок. Който удареше обещаваше му се десетник. Иван Деянов Юруков удари нишана, така и други: Тодор Чуклев Добрев беше дете, ала играше хубаво. Делчо х. Симеонов тури име на талима «джаркане», па като си тръгнем към дома, помолим се богу и като запеят момците народни песни — «Напред на бой да вървим», — от радост плачехме, като гледахме първа българска войска. Това го често правехме до дигането на въстанието.

И така се приготвиха много въстаници с оръжията си, щото не остана никой да се противи — ни богат, ни сиромах. Хванаха и пари да падат, и оръжие. Но сега посрещам на дюкяна си беля — солдатите, доде ги карах да се въоръжават, сега не искат да чакат деня на въстанието. Искат бой! Най-много сили Павел Делирадов. Вика: «Какво ще чакаме — бой, бей! Аз знам черногорски. Хайде, що чакаме де!» Зорле ги укрепявах до дигането на въстанието — такова насърчение! Дойде Георги Маньов, ми рече: «Аз отивам на Едрене, не ще можем да сме наедно с чета.» Защото такова намерение имахме.

Една вечер късно, бях затворил дюкяна си, сами бях, свещ гореше. Потропа стотника Павел х. Симеонов. Аз му отворих — носи в ръка револвер. «Добър вечер.» «Дал господ добро, Павле.» Строго ми рече: «Ще ли бъдеш ми старейшина с моята чета, или не. Кажи ми!» Аз, Стоил, му рекох: «Няма при другиго да ида, с теб ще бъда вярно, вярно.» Павел: «Като е тъй, аз имам агнета, ще заколя и опеча. Ти събери десетниците и солдатите да идем при корията Света Богородица, да ви гостя, че се сдружихме.»

И ядохме под крушата, и всички дадохме обещание с клетва, че ще бъдем с Павел, и поискаха дружината да се помолим богу. Изправихме се всичките на крака, свалихме гуглите. Стоил: старейшината на стотниците (по един старейшина се Даваше на стотниците), Огоил Финджеков стори молбата: «Боже наш, ти, който владееш на небето и на земята, ти владееш и всичките народи, и всичките земни царе. И както ти е волята, правиш с тях. И ние сега познаваме и изповядваме пред тебе, че сме съгрешили и ти ни си наказал петстотин години в робство. Но сега, боже милостиви, послушай молбата ни и стори ни милост — избави ни от турско робство. Боже, бъди милостив към народа ни и към отечеството ни. Молим те, отче наш, помогни ни да изгоним турците и да славим твоето име.» «Амин!» — казаха всичките плачешком. Велко Клинов: «О, боже помогни ни!»

Дойде пак Павел х. Симеонов на дюкяна ми. Рече ми: «Стоиле, каза ми Бенковски и Павел Бобеков да събереш солдатите и десетниците, и аз и ти, довечера по тъмно, с оръжията си, у Велко Клинчов, дома му, има широка къща и е верен — да ги прегледат как са въоръжени.» Бива, рекох.Аз,Стоил сторих им известие и събраха се вечерта у Велкови. Дойдоха Павел Бобеков, Бенковски, прегледаха ги, захвалиха им, че добре се приготвили. Каза Бобеков: «Вие по-напред се приготвихте от другите махали.» И казваха слова насърчителни. Стоил: «Господа войводи, тия не търпят, искат бой!» Павел (Бобеков): «Чакайте, то ще му дойде време, да се приготвят и другите махали.»

И отидоха си. После видя ме Филип Щърбанов, ето «Браво — каза ми, — Стоиле, твоите махали са се приготвили ми казаха Павел и Бенковски. Ами къде ходи сега?» Стоил: «При Никола Бимбашов тюфекчия. Има пушки селяшки да видя дали ги е втасал, че ще дойдат да си ги вземат.» Филип: «Помагай колкото можеш скоро, защото ден наближи за дигане на въстанието.»

Филип Щърбанов беше векилин и Кръстьо Гешанов. Отидох в дюкяна си, затворих се и хванах да стягам оръжие и дрехи, знамена на солдатите. Дадох на Георги Станчов хубава сабля със сърмен припас, без пари, само че бе народен. И като работех у дюкяна си затворен, часа около осем по турски, изтропа един на дюкяна ми силно. Рече ми: «Отваряй, Стоиле, много ти здраве от комитета, от Бенковски. Въстанието се дигна! Сбирай солдатите, та скоро върви на старата чаршия.»

И аз се облякох във военната си форма, препасах си саблята, взех пушката, знаме, лев на гуглата, и припнах на чаршията пред Юруковия дюкян. Що да видя, чудо! Кога се събраха, война въз ръжена, с военни дрехи, викат: «Да живеем! Свобода!» Тамо имаше турци жандари, юшурджии с пищови на поясите си. Ето иде Бенковски от Мареш през моста с калабалък, въоръжени с военни дрехи, носят по Бенковски знаме сърмено, с лев. Дойде пред хаджи Цековия дюкян. Извади саблята си, извика със силен глас: «Напред, юнаци! Днес е времето да мре турчина!»

Турците се затвориха у Рад Каменски в одаите и сочат пищови. Като се спуснаха юнаците — хвърлят с пушките, дзяпат вратата. Павел X. Симеонов, моя стотник, съсече един. Помогнах му, та го довлекохме пред Гешановата керпичнйца. Саблята му беше саде кръв и та се изправи, взе да я лиже отдоле нагоре, да не го лови страх. И аз, Стоил, погнах един турчин зад дюкянето. Та ме намери Волов. «Хайде, тебе търсим да ни бъдеш старейшина, а сам Павел [Бобеков] каза теб да вземем старейшина и Хорчо стотника, Нено х. Манчов — писар. Ще вървим за Стрелча. И оттам — за Едрене. Подбери долненските махали, та доведи солдатите долу на края.» И събрахме се на Свинаровата ливада до осемдесет души, тръгнахме за Стрелча. По пътя викат с високи гласове: «Да живеем.» Голяма радост, че сме война, Волов и Икономов началници. Икономов се радва, като гледа живи юнаци. Вика ми: «Стоиле Финджеков, що си мисли сега султана?» Аз, Стоил, му рекох: «Сега си лови брадата и вика: «Ейвах гинти румен ли елден».

И отидохме близо до Стрелча. Излязоха стрелченски момци, та ни посрещнаха радостно. Часа около четири вечерта заобиколихме селото, натуряха се стражи по улиците и по баирите откъм Пазарджик и Пловдив. Удариха камбаните. Турците — едни искаха с пушка в ръка навън да бягат, но бидоха убити от въстаниците. Въстаниците хванаха един турчин, въоръжен, доведоха го при главатарите Икономов, Волов, Хорчо, Стоил старейшина. Питахме противи ли се с оръжието си, та да теглим пушка на него. Икономов: «То е против закона въстанически.»

Тия турци, стрелешки прочути хайдуци, много хора обираха и трепеха и турското царство не можеше да ги смири. Хванахме да палим къщите им и тия всички с жени и деца навлязоха в джамията. Тя бе околовръст с дебел дувар и мазгали, та пушкат оттам. Имало въбел вътре. Така три дни правихме силен бой — и стрелешките, и панагюрските юнаци много боювити. Изгорихме всичките къщи. Найден Коприщки Щайден п. Стоянов, учител, бе дошъл с двайсе души, но настрана седяха в куп, имаха и знаме побито. Турците дигат бяло знаме, викат: «Ние сме ваши хегори. Té ни, но не смеем да се предадем.» Ванков вика: «Предайте се, няма никой да ви направи зло.» И така, направихме команда третия ден — «ура» да навлезем в джамията, през куршумите от мазгалите. Сто и пет души са вътре. Стоил Финджеков, рекох на пружината: «Чакайте пешин да видя с пусулата стражата откъм Пловдив седи ли.» Стражарите припкат насам. Един каза: «Конници и пехота, аскер иде.» Найден Копривщенина бега с дружината си. Напуснахме «ура»-та. Турците, конницата, пристигна и ние натоварихме дженането на коне и теглихме се към гората, към Копривщица. Всичката стока — говеда, овце, коне и прочие турски роби се закараха на Копривщица. Множеството конница напираше с бой, гърмене, пушки. Пехотата войска близо стига.

Волов и Икономов отидоха за Клисура да я дигат на бой. Конницата и войската идеха откъм Пловдив и османовския път. Бой стана отвъд, край Стрелча. Турци паднаха коджа. Един конник спусна се да посече въстаник. Хорчо гръмна и той падна от коня. Други се спуснаха, турци, та взеха знамето, оставено от Найден Копривщенина побито. Изгърмяха въстаниците, и те го оставиха. Взехме го и се оттеглихме къде планината из копривщицкия път: Хорчо стотника, Стоил Финджеков старейшината с половината въстаници, че половината останаха откъде Панагюрище, а ние отивахме на Копривщица да вземем дружина и повторно да се върнем да нападнем турците.

Като дойдохме край Копривщица, видяхме много с фесове. Рекох на Хорчо: «Виж ги, с фесове!» Той рече: «Тия са предатели. Ние да идем от Панагюрище да вземем дружина.» Искаха ни знамето Найденово, ние го взехме от турците,казахме ще го носим на Панагюрище. Прележахме там и тръгнахме за Панагюрище, всички на коне.

От стрелешкия път ни срещнаха на Драгулската кория панагюрци със слава: облечени попове и деца пееха и викаха гръмогласно: «Да живее Хорчо войвода! Да живеят въстаниците!» И ни заведоха в старата черкова за молебен. И оттам — в палата, хаджи Луковата къща. Гостиха ни и дадохме копривщицкия байрак, взет от турците, и натъкмихме си солдати. Казаха ни от съвета, Павел Бобеков хилядарника, да идем по Мечка село, имало турци, за да ги разгоним, после да идем на Стрелча.

Тамам на тръгването дойде Никола Бинбашов тюфекчията. Каза ми: «Стоиле, Бенковски иска топове. Ние направихме малки и големи, но не дип добри и няма кой да ги командарп. Ти разбираш от такива неща, можеш ли?» Аз му рекох: «Мога.» «Остани и ела да идем у топханата.» Хорчо: «Не бива, той ми е старейшина.» Скараха се. В това време дойде Бенковски с кон: «Що имате препорица?» Никола Бимбашов: «Стоил може да командари топ и да прави, Хорчо не го пуща.» Бенковски: «Мож ли, Стоиле?» «Мога!» «Остай.» За топчия мене ми се искаше. Бенковски: «Аз ще намеря на Хорчо друг.»

Отидох с Никола в топханата. Там видях голямо множество мастори — правят пушки, топове, кола за топовете. Прегледах топовете направени. Рекох на Никола: «Аз не харесах за мене топ.» Никола обиди един, качих го на кола и впрегнах кон и закарах го вън от града при Делирадовата чешма. Обидох го, не го харесах и го докарах. Имаше дърва много за топове — черешови, орехови, направени в топханата. Аз си прибрах едно и рекох на масторите: «Дотук и дотук го пресечете и дотук провалете.»

И казах толкова широка да му е дупката. Взех мяра за халките му. Имаше мастор, добре ги направи и завари дебели, и набихме ги от край до край на топа и на дулото му вътре желязо, азлъка му железен провали го Андрея Мановчето, чирака Николов. Дойде Бенковски: «Скоро втаса ли топа?» Стоил: «Скоро ще пратиме, кога втаса, да го вида ща.»

Пратих Иван Деянов Юруков на дюкяна ми, донесе въжа и катран. Стегнато увихме околовръст халките, па го намазах по въжата с катран и изтрих го с желязна пепел — лъсна се като железен, и капака за азлъка, и стана як. Жените и децата ми надонесоха турски гюллета, тамам каквито диря. Направих си изтривачка, палачка, фитил да не гасне, шиш за азлъка, кесия с по сто и петдесе драм ингилиски барут, рогче на кръста ми за азлъка. Втаса топа, качих го на кола, впрегнах коня, качих се над топа и през града — дизгините ми в ръцете. Като додох на старата чаршия, погледнах зади — то множество деца вървят по топа, облечени с военни дрехи, много от тях имаха оръжие. Като ги гледах, ми пущаха очите сълзи. Детските сърца не траят турци в бащиното си отечество.

Закарах топа на Каменица. Там имаше табия солдати със стотник Янко Роглов, под Висок, на стрелешки път. Пратих известие на Бенковски да доде да го види. Доде, видя го, каза: «О, доволно добър! Изкусно си го направил, Стоиле, браво! Дай боже да напреднем, аз ще те наградя. Намери си и помощник.»

«Благословен да е топа» — казаха всички. «Амин!» Рекоха — иска молитва да му се стори. Стоил: «Готов съм, всички елате около мене. Сваляй гуглите!»

Стоил: «О, живущи вечни боже наш, хвала и слава да бъде днес на името ти от нашите грешни и недостойни уста и ръце, които дигаме към тебе, свети боже наш. О, боже, освети ни нас и нашето слабо оръжие и топа да бъде страшен, и въстанието. Отче наш, царю наш, ние сега сме се събрали от сърце и душа пред твоето провидение. Милостиви боже, молим твоята сила небесна да бъде с нас, като сме приели тази голяма народна работа. А ние слаби, а врага ни — силен. Но ти, боже, царю наш, си силен без край. Молим ти се, бъди откъм нас — и ние сме силни с тебе. Не жалиме живот и ще гониме врага докрай из бащинията си. О, милостиви велики създателю, изповед даваме пред тебе, ние ти съгрешихме — и бащите, и прадедите ни, — и ти ни си оставил заробени пет века. Послушай с милост молбата ни, боже. Досади на всяко българско сърце дългото робство от този мъчителен враг. Господи Христе, ти си цар на небето и на земята, владееш всичките земни царе и народи и както ти е волята правиш с тях. Молим ти се, боже, бъди с нас, дай ни сила, неустрашима от човешки праг в отечеството ни. Милостиви боже, с твоята сила напред ще кървим срещу врага, с име божие ще победим и изгоним турчина де царува у нас. Амин.»

Всички — със сълзи на очите си. Всички насърчени като пламък и набожни жени и мъже за бога говореха.

Бенковски: «Ти, Стоиле, с топа де мислиш да идеш— с тая ли чета откъм Стрелча, или. . .»Стоил: «Турската воина е в Стрелча, тя ще насам да сили, затова аз трябва с тая чета да съм, ей така бива.» Бенковски: «Аз ще да ида по четите към пазарджишкия път, да не би оттам да се завърнат, но ти решително гърми с топа срещу турците.» Стоил: «Аз ще се бия, брате мой, и ако умрем, то нека умрем като юнаци за отечеството си.» Бенковски: «Драго ми да умрем за отечеството си. Сега сбогом.»

Пратеник от Соколов и хилядарника Павел Бобеков ми казва: «Стоиле, впрягай топа и скоро иди на Балабановата кория; там са Соколов и Бобеков, викат и тебе с топа да нападнат турците.С два коня — един за топа, един за намера — отидох при четите на Буйово ниве при стрелешката граница, и тамам сториха команда войводите с двеста души да нападнем войната турска, то в часа удари много силен дъжд. И като не може да работи нашето кремено оръжие, реши се за другия ден. Аз закарах топа у Панагюрище, пренощувах у Дело Карасимеонов, в къщата му. В утринта рано, в петък, ми казаха — турска война е пробила отгоре откъде планината, иде къде Висок и оттам се дели из пътя къде Каменица и къде Кукла. Аз, Стоил, впрегнах топа, потеглих с Атанас Койнин за Каменица, срещу Висок баир. Курдисах топа до Каменица и до Маньово бърдо, по пътя срещу Висок. Конете изпрег-нах, пазеше ги Атанас Койнин.

Напълних топа с гюллетата, истински топчийски, запалих фитила, правен да не гасне. Хафъз паша с около десет-дванайсе хиляди войска и башибозук се яви на Висок. И конница, и топове. Стори команда: половината къде Каменица и половината къде Кукла, към Драгулин махала. И двете войски чакаха да им върнем покорно известие, но всички казаха — не сме покорна рая вече, да мре турска «свобода». А въстаниците множество бяха: по Свети Никола на пазарджишкия път и по Чиряшката река към Стрелча.

Турците бързешком тръгнаха към града с непрестанен огън, гърмеж. Аз, Стоил, гърмя с топа бърже, падат гюллетата в Хафъзпашовата войска, куршуми като град падат. Видях под Кукла, при Драгулин махала, другата войска в куп. Аз обърнах топа къде тях, турих барут много, без мяра. Барута бе ингилиски, турих гюллетата, запалих го. Силен гръм изгърмя. Гюллетата — във войската, но на топа скъса се една халка — половината удари в земята, а половината фърчеше въз небето като гарга. Един куршум ме нарани малко на ръката. Видях, че войската откъде мен стигна близо, ще ме хванат жив. Аз теглих топа на гръб — да не иде роб. Тежък, не може. Взех само барута. Другарят ми Атанас изпод баира пазеше конете — качихме се по на един. Додето турската конница забиколи града, пие избягахме в планината Разслатица.

Гладни, хляб няма, оттам гледаме Панагюрище. Хафъз паша, нашия черен враг, дойде по Маньово бърдо над старата черква с войската си и башубозуците, удари в града с топовете и с пушките. С топовете запали чаршията, черковите, къщята.

През вечерта и нощта, като гореше Панагюрище, баирите и планините се разсветлели в желтовит пламък. Пищене, глас чуем, въздишаме и плачем с Атанас, като гледаме тоя азиатски черен враг Хафъз паша, чужденец, как нежалимо гори и трепе в Панагюрище, в милото ни отечество. Мъките огнени, пищенето само да си въобрази човек, а не мога да опиша нестърпимото зрелище. От месо сърце може ли, читателю, да трае това неизказано мъчение от човешки враг. Да гори посред нощ целий град и в огъня да хвърля деца, жени, мъже, старци да горят! Вишний бог! Да пищят, трепят нашите братя, сестри, чада, бащи, единоро(д)ци. . . Затова, като гледахме от Разслатица с другарят ми Атанас, не заспахме, но прекарахме нощта с плач и богу молене —милост да стори. И така, трудно седяхме без хляб. После дойде на Разслатица Бенковски със сто и десет души. Аз, Стоил, отидох при него. Бенковски: «Добре дошъл, мой топчия. Жив оста ли?» Стоил: «Останах, войводо.» «Фърга ли с топа?» «Вие сте видели.» «Така те исках. Не доде ли Соколов да ти помогне?» Стоил: «Не, имаше други, но нямаха оръжие. Бегаха. Имаше на Каменица двайсе души с Георги Станчов — много се противиха, гърмяха срещу турците.»

Бенковски: «Не бой се, топчи. Твоят топ гърмя на банра срещу султана. Той ще гърми по цяла Европа и ще донесе за нас свобода. Паднаха ли турци от топа?» Стойо Кокотан: «Аз в гората бях, от Висок видях как падаха гюллетата във войската, цепеха се турците и падаха убити.» Също и Никола Длъгнек и други казаха това. И стотник турски убит.

Бенковски: «Радвайте се, юнаци, който умре за отечеството, небето и земята се радват за него. Имайте пламенни сърца, бог да ни помага.» Бенковски сам изпя народна песен. След песента с драгост прескочи храст. Бенковски: «Стоиле, гладен ли си?» Стоил: «Гладен. Около три дена не съм ял.» «На ти хляб и кебан, и мехлем, та си намажи раната.»

Бенковски: «Вижте, юнаци. Аз съм причина да гори града ви и да ни мъчат турците сега. Да оставя пушка, револвер настрана. Просто ви, убийте ме.» Всички юнаци: «Не думайте това, войводо.» Бенковски: «Но искам това да помните, че след смъртта ми ще има за нас свобода. Сега гори Панагюрище — то гори на султана сърцето. И ако ме нарани турчин и падна, жив от вас който ме види — проклет да е, ако не припне да ми отреже главата, а не турчин.»

 

 

Танчо Шабанов

 

Атанас (Танчо) Велев (Вельов) Шабанов. (Роден около 1844 г. или 1847 г. в Копривщица, починал в 1918 г. в Копривщица.) Занаятчия. Революционен деец: член на частния революционен комитет; участник в Априлското въстание; заточен на о-в Кипър. Пръв хроникьор на въстанието.

Публ. по: Шабанов, Танчо. Описание за живота ми. — [В: Юбилеен. сборник Копривщица. Събрал и наредил архим. Евтимий. Т. 2, 1837—1937, С., печ. «Художник», 1937, с. 188—338 (с. 197—198, 199—202, 203—204. 210—215, 216—225, 226—227, 228—231, 232—233, 233—235, 235—242). Ръкописът се съхранява в НБКМ—БИА, кол. № 26, II А 8541. Автогр. с маст., тетр. 78 л. 155 п. с. 11 ил. 34/21. 5 см. Анот. в: АВ. Т.2, с. 148; Опис на. . . с. 88.

 

ОПИСАНИЕ ЗА ЖИВОТА МИ

 

На 12 януарий вечерта, като си затворих кафенето и си отидох и след като вечерях, си легнах и още не бях заспал — часът беше около 3,изчука се на портата. Аз се изправих и погледнах на портата и казах на майка си да иде да види кой тропа. А на портата светеше фенер отвънка. Аз казах на майка си да попита кой е и да не отваря, да не са някои пиени и идат за нещо. А ако види, че не са пиеници, да им отвори. Майка ми отиде и видях, че отвори портата, щом отиде. Аз видях, че минаха двамина с фенера, но не ги видях кои са. Те влязоха при мен, а аз още не бях станал. Учител Найден носеше фенера и щом влезе при мене, извика:

—    Танчо, ти още спиш, не знаеш, че селото гори.

Аз тозчас скокнах, като чух тез думи, но Каблешков ми каза:

—    Не се бой! Няма нищо! — И стояха и двамата с учител Найден. А аз седях още и им казах да седнат. Те седнаха и двамата. А Каблешков с нетърпение ми каза:

—    Ние да се не бавим! Ще ви кажем, че е дошъл агентин от Влашко. Но вземи фенера, та иди го доведи тук, защото на друго място няма да го заведем. Ние тук намерихме сгодно, защото нямате друг освен майка ви...

—    Той е у нашата леля — каза ми учител Найден.Насреща у Тодор Налбаитина! Вземи фенера и не се май! Кажи на агентина, че сме тук с Каблешков. Той ни е проводил това пусулче. На му го дай, но да не види никой!

Аз взех фенера и тръгнах и казах на майка ми да натуря кюмюр да се сгори, доде се завърна.

След малко пристигнахме у дома. Аз носех фенера и вървях напред, а Гаврил вървеше след мен. Като влязохме в собата у дома, Каблешков и учител Найден станаха на крака и казаха на Гаврила: «Добре дошъл, господине!» — и се ръкосаха. После го поканиха да седне и седна. След малко Каблешков и учител Найден запитаха Гаврила отгде иде, но по-напред бяха го питали как му е името и той им беше казал: «Георги Бенковски», та те му казваха: «Г-не Георги», а не «Гавриле» и не го познаваха. Той почна да им казва отгде е проводен и колко души излезли от Влашко, от кой комитет и кой за де отивал. Каблешков го попита:

—    Нещо препоръчително нямаш ли у тебе?

Тогаз стана Бенковски и извади един голям тефтер от дисагите си. Тефтерът беше прошит със зелен и червен копринен скурдел и имаше и от двете страни печатите на комитета, от който беше проводен. После извади една голяма карта и каза, че след няколко деня ще доде и друг агентин с адрес: «Петър Ванков», и след него щял да доде и друг, но той щял да доде по-късно, защото той минал за Сливен. Неговият адрес е: «Георги Икономов». Каблешков го попита пак:

—    А вие само трима ли минахте от Влашко?

Бенковски отговори:

—    Ние минахме 18 души и всеки отиде за своето си място, а аз дойдох право тук и после ще доде и Ванков.

Каблешков:
—    А вие не отбихте ли се нейде по селата да поканите някого или право тук додохте?

Бенковски му каза:
Аз се отбих в Клисура, като идех, и ги поканих, но те не приеха.

- А защо? — попита Каблешков.

Бенковски:

Аз ги поканих и те ми казаха: «Ние можем да вземем участие, но трябва по-напред да видиме ще вземат [ли] по-големите села, като Копривщица, Карлово, Панагюрище и пр., че тогаз и ние, а сега не можем преди тях нищо да направим. И тъй оста да чакат вазе и оттам аз тръгнах за Карлово, но не можах да вляза в Карлово и отидох в Ново село.

А в Ново село не приеха ли? — попита Каблешков.

Бенковски отговори:

Там ми казаха също, както и клисурците, и аз се отправих за тука. Ето сега всичко се очаква от вазе, копривщени! Всичко на вас остая! — каза Бенковски и си млъкна.

—    Да, господине Георги — каза учител Найден. — Ние доде не почнем, няма никой да почне преди нас.

Каблешков:

—    Всичката работа е, доде се почне веднъж, че после е лесно! Но доде се почне, да видим.

Бенковски попита:

—    Тук няма ли някои готови?

Каблешков:

—    Има, но малко. А мислим да поканим и други, които се намират тука.

Бенковски:

—    Трябва таз нощ да намерите десетина-дванадесет души, за утре да са готови, да се повикат. Но трябва да намерите мъже такива, които да вършат работа и вече да забравят търговията си. Тез, които ще вземат участие сега, те ще са не чапкъни, но еснаф хора, че да можат и те да убеждават и всеки да ги слуша. Затова да не са засега някои чапкъни: заран да се напие и да ни предаде, преди да почнем да работим. А после ще ни трябват и такива, но за такива лесно, а засега се иска умни хора.

Каблешков и учител Найден казаха за мнозина да се поканят, но Бенковски каза:

— Я ми кажете от тез лица по-добрите засега, че и за другите после ще има работа. Засега ми кажете десетина души по-добри мъже.

И Бенковски изважда книга и почна да пише: Тодор Л.Каблешков, учител Найден п. Стоянов, Танчо В. Шабанов. После попита:

— Сега казвайте други по-добри!

Каблешков и учител Найден почнаха да му казват: Петко Т. Бояджиев, Цоко Будин, Брайко Еньов, Рашко Г. Стойчов, Петко Дончов Кесяков, Нешо п. Брайков, поп Никола Белчов, Илия Мангъров — и попитаха Бенковски дали стигат толкоз, защото засега няма други. Бенковски ги преброи и каза:

—    Засега стигат единаесе души! — и попита: — Тия, които са написаха, всичките тука ли са?
—    Тука са — каза Каблешков — и всичките са добри.
—    Засега що трябва да се приготви най-първо знаете ли? — попита Бенковски.

Каблешков и учител Найден казаха:

—    Щото трябва, ще ни кажеш.

Бенковски почна да казва

—    Най-първо да се съберат пари за барут и за оружие и други потребни работи, които ще ни са нужни по востанието. Второ, като направим заклятието, после ще си наредите най-първо десетници и стотници и помощници на стотниците. Ще имате и някой хилядник. Десетниците ще имат под тяхна команда по десет души и ще ги управляват. А стотниците ще преглеждат десетниците що работят. Всякой десетник, когато иде някой  да се запише при него, той ще го пита да не е бягал от при друг десетник и тогаз ще го запише. Всякой десетник ще си приготви за своите момчета потребните му неща: чанта за хляб, два чифта навуща, цървули, котки за краката за балкана, фишеци по десет тестета най-малко (фишеците ще са направени от чист барут и ще е потопено дъното във восък и лой), къна за рани, ленени парчета за превръзване раните. Восък суров по петдесет драма ще има всеки у него си, за гато остане без хляб да яде. После ще съставите комисия. Таз комисия ще наглежда за всичко, що трябва, и ще събира пари. Ще си направите един касиер, дето ще седят парите, и той ще харчи за всичко, щото потрябва, но ще държи сметка за всичко, що взима и дава. Няколко души от комисията ще се определят да изберат мъртва стража и само те ще знаят за мъртвата стража. Които се изберат за мъртвата стража, те ще да са най- верни мъже, защото те ще пазят най-голяма тишина. Те ще могат да убиват, щом като им се заповяда от който ги е избрал. А мъртвата стража, които са, няма да се знаят един с един, но само ще им се каже, че и над тях се поставя втора стража да ги наглежда що работят и който си не изпълнява своята длъжност, ще се накаже със смърт. Който вземе участие в таз работа, ще му се запрети да пие и ако не послуша, ще се накаже от мъртвата стража.

Без да знае, Бенковски колкото приказваше, толкова ставаше като живо представление. Каблешков и учител Найден все одобряваха. Нощта вече се премина и взе да се съмва. Каблешков ми каза да ида да повикам Петко Кундурджият. Аз отидох и го повиках от дома му, като му казах защо го викат. Той доде с мене у дома при Бенковски и Каблешков. Те му разказаха за всичко, що са направили през нощта, и Петко одобри, което му казаха. Каблешков и учител Найден поканиха Петко да иде да повика Цоко Будин, Брайко Еньов и Рашко х. Стойчов. Петко стана и отиде да ги повика и след малко додоха всичките с Петко заедно, часът по пет. Избраха Петко да иде в Панагюрище да приготви място, за да иде Бенковски, а като мине през Стрелча, да покани и стрелчаните, щото, ако обичат, да вземат участие и те за востанието, то да приготвят място за апостола и да проводят човек да ги иземе вечерта от Копривщица, та той от Стрелча да отиде в Панагюрище. Петко тръгна за Панагюрище. А мен каза Каблешков да ида да повикам останалите, които щяха да додат и които още не бяхме повикали: Нешо п. Брайков, поп Никола Белчов, Петко Дончо Кесяков и Илия Мангъров. Аз отидох и ги повиках.

Всичките додоха до вечерта часът по 10 1/2. Бяхме вече всички събрани у дома и нямаше друг да доде.

—    Ето вече друго няма що да правим, но да направим съзаклятието според закона, че тогаз всеки, ако иска, да си отиде — каза Бенковски.

И стана прав и каза да станат всичките прави. Всичките станаха. Бенковски посегна и взе отпред куната един кръст, който беше там, и го подаде на попа.

— Вземи тоз честний кръст — каза Бенковски на попа, — защото всички ще се закълнеме в него!

Попът взе кръста в ръката си, а Бенковски извади саблята и в другата си ръка взе леворвера и каза на попа:

—    Дядо попе! Ти ще ни закълнеш в тоз честний кръст. Думай по мене високо! — А към нас Бенковски рече: Слушайте що ще дума дядо поп, и вие ще думате по него.

Всички слушаме. Бенковски полека казва на попа, а попът високо към нас и ние всички по него думаме. Попът вдигна кръста нагоре и другата си ръка, като сключи двата си пръста, и почна:

—    Заклеваме се в името на отца и сина и светаго духа, че от днес нататък ние нямаме жена, деца, майка, баща, братя и сестри. От днес ние се вярно заклеваме в тоз честний кръст и в тази сабля, и в това силно оружие, дето ще да ни избавят от турското иго. Ние се заклеваме, че от днес ние ще слушаме нашия войвода и ще изпълняваме вярно за всичко, що ни заповяда, и ще воюваме против нашия душманин, доде си освободим отечеството или загинем за славата на отечеството ни и за славата на бога. Амин!

Попът свали кръста и го посочи на Бенковски. Бенковски целуна кръста и се изправи до попа. Ние всинца целувахме наред кръста и саблята и като свършихме това, Каблешков хвана Бенковски за ръка и му честити най-първи съзаклятници. Бенковски му благодари. Ние всички направихме същото с Бенковски и като свършихме всичко, Каблешков поиска изин да си отиде. Бенковски му позволи, като се хванаха за последен път за ръка и си казаха: «Сбогом.» И всичките други направиха тъй и си отидоха след Каблешков. А ние остахме само с бая Цоко Будин при Бенковски. Имената на тез първи съзаклятници са тез: 1) Тодор Лулчо Каблешков, 2) учител Найден п. Стоянов, 3) Атанас Вельов Шабанов, 4) Нешо п. Брайков, 5) Цоко Будин, 6) Брайко Еньов, 7) Рашко х. Стойчов, 8) поп Никола Белчов, 9) Петко Д. Кесяков и 10) Илия Мангъров. А в това съзаклятие се брои и Петко Кундураджият, но той беше в Панагюрище още. Ние, като остахме трима, откато си отидоха другите, се разговаряхме с Бенковски.

На 17 март стана едно главно заседание, от всичките главни членове. В това заседание се поканиха няколко души, които бяха си дошли скоро от Масър и от други места и още не беше им се съобщило да вземат участие. Всичките, които се повикаха, додоха и приеха драговолно, всичките. Каблешков, щом приеха и станаха наши съучастници, почна да им приказва за всичко, що сме направили досега:

— А нищо нямаме готово, което ще ни е най-потребно? Защо не сме се снабдили с тез неща? Защото откъм парите сме всички сиромаси. Засега който щото обича, че после, когато стане нужда, тогава пак ще се събира помощ.

В това заседание се събраха доста турски лири, от тез които бяха дошли нови в това заседание.

В това заседание се назначи касиер Петко Кундураджият и се назначиха да намерят барут някои от тез лица. След два-три дена барут се пазари от един турчин. Барутът беше два вида: по- долен и по-хубав. По-долният се спазари оката по 17 гроша, а по-добрият — по 21 гр. оката. Турчинът, дето щеше да ни пренася барута, беше лъжанчанин на име Идириз онбаши. Той имаше другар един българин и заедно с него почнаха да ни докарват барут. Тия, които докарваха барут, не го докарваха в селото, а го стоваряха в гората. Единът остаяше да го пази, а другият додеше в село да ни обади да отидем да го вземем. Ние пратихме някой да го вземе. Който идеше, той носеше с него и кантар да го премери, тъй също и пари да им го заплати. Най-повече ходеше Вельо Сереков. Той го мереше и заплащаше, а други го натоваряха и го докарваха в селото. Но по-напред те оставят стража, отдето щеше да доде барутът. Но таз стража ето каква беше: ние имахме няколко души от нашите работници, които бяхме хванали уж от селска страна да ходят ноще из селото за тишина, но никой не ги знаеше, че са наши работници и целта им каква е. Ние, когато ще да докараме барут отнякъде или куршуми, то им съобщиме да се разпоредят, отдето щеше да доде барутът или куршумът, и тъй лесно можехме да докараме всичко. Барутът, щом се докараше, се раздадеше по 10 оки на всякой десетник, а десетникът си го раздадеше на своите момчета и те си го изработеха на фишеци. Фишеците като се изработеха, дъната им се потапяха с лой и восък и носле отиваше един от стотниците и ги прегледаше как са направени. Фишеците стояха у десетника, като ги направеха нетните работници.

На 25 март аз отидох в Панагюрище с пари до Бенковски. В това време щеше да има и заседание в Панагюрище. Аз бях задължен от страна на Каблешков да ида в това заседание, защото Каблешков беше болен и не можа да иде сам, но заседанието се отложи от 25 за 28 март, защото не бяха дошли от всичките села представителите. Като се отложи заседанието, аз отидох при Бенковски да го попитам за какво ще да стане това заседание, защото нямаше време да се мая. Имах си много работа в Копривщица. Бенковски ми каза:

— В това събрание ще се изберат мъже и ще се изпратят в Пловдив да приготвят места, за да се запали турската махала, гато се прогласи востанието. А други ще се изберат и изпратят в Едрене да приготвят да се запали и Едренската станция.

Аз го попитах:

— Как ще може да се запали станцията в Едрене?

А Бенковски ми каза, че Ванков ходил два пъти само да види как ще може да се запали по-лесно и видял, че лесно ще може да се запали, като отидат двама 10 деня преди. Той ми прибави, че щели да им донесат и евзи палителни от Сливен. Евзите щял да донесе Георги Икономов от Сливен. Аз попитах за Икономов де е сега, а Бенковски ми каза:

— Той е още по сливенските села, но тия дни му се надеям да пристигне и той тука.

Като свършихме, щото имаше да питам Бенковски, аз си тръгнах за в село. Часът беше вечерта по 2. Пристигнах заранта в Копривщица, на 26 март, и отидох у Каблешкови, та му казах, което ми каза Бенковски. Каблешков ми каза, че имаме много работа, та трябва да имаме отсега всякой ден заседание — и вече почнахме да правим заседание всякой ден: като почнахме от 27 март — до 2 априлия.

На 2 априлия стана голямо събрание от всичките главни членове и трая 6 часа. Защото в това събрание се разгледаха много работи, мислехме по Возкресение заседание да няма. Но времето не ни остави да не правим заседание по Возкресение. На 5 априлия пристигнаха 2 писма от Враца и от Берковица. Аз, щом получих писмата, занесох ги у Каблешков. Каблешков прочете писмата и ми каза да обадя на няколко души от членовете, които намеря, да идат у Каблешкови у дома му и да намеря по- щаджиите да им кажа да се приготви един за Панагюрище. Аз отидох и намерих пет-шест души от членовете и ги пратих у Каблешкови. После отидох да диря пощаджиите Никола и Матея. Намерих и двамата у Генчо Дойчев Шульов у дома му. Бяха отишли там на честито. Аз ги повиках и им казах, че има писма за Панагюрище, та да се стегне един по-скоро да върви. Като вървяхме тримата през битпазар (аз, Никола и Матея), видяхме Вельо Сереков, че излиза от една механа. Защото ходи по механите, аз му наложих глоба: да занесе писмата в Панагюрище. А пощаджиите си остаха.

На осми априлия, вечерта, аз тръгнах за Панагюрище с 5 коня, защото получихме от Бенковски писмо, че имаме 5—6 стотин оки барут и куршум. А нам беше още потребен куршум. Вече нямаше в Пловдив куршум, а ние се нуждаехме много за куршум, а барут си имахме доста, но щяхме да вземем и още стотина оки и барут. Аз носех и парите с мен да им заплатя. За другари си имах Петко Станьов и Станьо Нончев. Те имаха по един кон. А два коня беше дал Тодор Карапетков. На 9 априлия заранта рано пристигнахме в Панагюрище. Аз оставих другарите си Петко и Станьо на хана, а аз отидох при Бенковски. Той, дето беше на къщата, имаше вече при него 10 души караул да го вардят. Аз влязох при Бенковски и му казах, че съм отишъл за куршум и барут, като му дадох и писмо от Каблешков. Той прочете писмото и се ядоса. Аз го попитах:

—    Що се ядоса толкова? Що ти пише Каблешков?

А той ми отговори:

—    Пише ми да ви дам барут, но няма да ви дам. Тъй също и за куршум. Защото той работи по своята си воля за всичко и праща тук за щото му потрябва.

Аз го попитах:

—    Кво работи по своята си воля? Ние досега не сме усетили за нещо да работи криво.

Той ми каза:

—    Аз му пишех да се приготви да отиде той в Едрене, като по- опитен, за уреченото време, за да се запали станцията и да избере още двама от Копривщица, а ние ще проводим оттук по другите места.

А аз му казах:

—    Той е болен и не ще може да отиде, но и здрав да е той: ако остане Копривщица без него, няма нищо да стане, защото всеки него знае за главатар в село и щом излезе от село, всеки ще рече, че е бегал. И после кво ще да стане, не знам. Днес ходят 50 души за наставление и за други работи при него.

Бенковски ме попита:

—    А като не иде той, друг кой ще иде?
—    За негово място аз ще кажа да проводим бая Цоко Будин и още двама, които си той избере, и той ще извърши тази работа по-добре.

Бенковски склони и каза:

- Ти, щом идеш, ще му кажеш да е готов и да си избере още двамина, които си той иска от работниците. Аз, щом пристигнат пещите от Сливен с Икономов, ще да му пиша да додат тука.

Аз пак го попитах за куршум и барут ще ни дадат ли, защото минува време и ще си вървим. Той ми каза, че дошли от други села и го взели и нямат вече артък. Аз станах и си отидох на хана и казах на моите другари, че ще се върнем празни. И тръгнахме за Копривщица. Тоз ден беше Света Петка и беше часът около 5 заранта, га тръгнахме от Панагюрище, и пристигнахме в Копривщица часът на 10 вечерта. Петко и Станьо си отидоха у дома, аз отидох при Каблешков и му казах що съм направил в Панагюрище. Л Каблешков ми каза и с тях що се случило тоз ден. Те отишли с учител Найден и още няколко души от членовете у Николица Десьова на честито. Там заварили няколко души от противниците наши: доктор Спас, Ненчо Ослеков и други още техни другари. По обичая почерпили ги едно кафе и по едно сладко и донесли да ги почерпят и по една ракия, но никой не пил от нашите. Двамата станали да си отидат, а другите остали там. След тях останалите казали:

—    Скоро ще гледаме, че висят по бесилките млади момчета и се развяват бради, набити на коле!

На 11 априлия ни докараха от Пловдив 400 оки куршум. Куршумът беше 300 оки петури от покриви и 100 оки сачми, защото друг куршум вече нямаше готов. Куршумът се стовари дома. Часът по три през деня бе. Докара го Тодор Карапетков с 5 коня. На 12-и почнаха да го работят у дома на фишеци работниците: Лука Атанасов Гьотлиев, Иван Дончо Дишлиев, Стоян Пазарджиклият (той беше убил някой си турчин в Пазарджик и се криеше в Копривщица), Вангел Сърбинът, Георги Телчаров, Рашко Нягулов и още двама — не знам как викаха тез момчета. Половината от тез работници лееха куршума, а половината го правеха на фишеци. Фишеците се правеха разни видове: от два драма до седем драма. Дъната им се потопяваха в лой и восък. В това време, доде работеха момчетата у дома, аз изработих 12 знамета. Без да ме знае някой, аз ги работех в кафенето си.

...На 18 априлия стана пак голямо събрание у Каблешков от всичките главни членове. В това заседание имаше и новодошли да вземат участие.

В тоя ден беше пристигнал и Тодор Душанцалият, който беше в Мечка отишъл с учител Найден, а учител Найден беше останал с Бенковски в Панагюрище. Тодор разказваше как станало събранието в Мечка. Той приказваше живо и много весело, а най- повече приказваше за Бенковски и за неговата храброст, която показал в това събрание. Той приказваше и за противниците: как искали да развалят плана на Бенковски, но не можли да сполучат. Това заседание трая 5 часа. Аз в това време ходих три пъти да викам Анастас Карагьозов и Илия Пощръкльото, защото искаше Каблешков да ги съветва нещо — защото правеха препятствие понякогаш на нашите момчета, — но тия не додоха. Няколко души от членовете казаха, че такива хора трябва да се предават най-после на мъртвата стража и мъртвата стража да се разпорежда с такива хора. След много разисквания заседанието се свърши и всеки си отиде у дома, часа по 10 вечерта. Аз чаках няколко души пощаджии да пристигнат с писма и се разхождах по битпазар. Един от гюмрукчиите ме попита:

—    Що не си отворил кафето си, кафеджи Танчо?

А аз му казах:

—    Аз нямам жена и деца да храня, Аджи ага, и пари ми не трябват и затова не отварям кафето. А другите кафеджии имат жени и деца, затова те нека да отварят.

А той ми каза:

—    Сизде бир иш вар, ама дур бакалъм, нерее чикаджак уджуни.*

Аз не губих време, но му казах:

—    Нерее чикаджак, чиксън, Аджи ага!**  — и го оставих, като видях, че иде един пощаджия от Панагюрище.

Доде да се видя с тоя пощаджия, пристигна и друг от Карлово. Аз взех писмата и ги занесох у Каблешкови. Каблешков прочете писмата от Бенковски и каза да ида скоро да повикам десетина души от членовете и да им кажа да отидат у Нешо п. Брайков по- скоро. Аз тозчас отидох и намерих мнозина и ги пратих, дето ми каза. Най-после отидох и аз. . . Бенковски пишеше да му проводим 50 лири, за да се проводят за оружие. С малко време ние събрахме парите. Определиха мен да занеса парите в Панагюрище и казаха да отидат с мен и двамина от работниците. . .

Аз отидох и взех парите от касиерина и после отидох у Нейко Стоян Янтахтов, та взех неговия кон, защото той беше се обещал да ми даде кон за Панагюрище. Аз взех коня и тръгнах за Панагюрище. Като отидох близо до Свети Георги, дето щяха да ме чакат момчетата, аз посвирих с устата си и те ми се обадиха. Беше много темно таз вечер. Те наближиха къде мен и ме попитаха:

—    Кой си?

А аз им отговорих:

—    Свой! — и им казах знака, който беше нареден да им се каже. Те ми отговориха. Аз им казах да тръгнат преди мен петнадесет-двадесет крака далече от мен и те тръгнаха преди мен, както им казах. . .

Като слязохме в едно голямо дере в Панагюрско, те и двамата се наведоха да пият вода от дерето, а пушките си оставиха настрана през дерето. Аз съгледах, че се светна огън от цигара на пътя, дето ще да минем. Тозчас бутнах коня и преминах водата и се залепих до едно голямо дърво. Като слязох от коня, дадох знак с копривщката лозинка, защото, които идеха срещу нас, и те взеха позиция, доде да взема аз. Като им дадох знак лозинката, и те ми говориха срещу ми с панагюрската лозинка и казаха: «Свои, свои!» Като отговорих и аз, излязох и тръгнах из пътя къде тях.И те направиха същото и ние се събрахме с тях. Те бяха панагюрските пощаджии и отиваха за Копривщица. Всичкото това докато се случи, моите пазачи още пиеха вода на дерето. Ние седнахме с двамата панагюрци. Те ме питаха, ако отивам с писма за Панагюрище, да се заменим и да се върнат те на Панагюрище, а ние — в Копривщица. Аз им казах, че имам друга работа в Панагюрище и затова трябва да ида сам. Тогаз моите другари пристигнаха при нас, а аз не им казах нищо. След малко се разделихме с двамата панагюрци и аз казах на моите другари да тръгнат пак пред мен двадесет разкрача. Те тръгнаха. Като наближихме Панагюрище, още беше много темно. Отдалеч се извика да се спрем. . . Бяха мъртвата стража панагюрска. Аз ги попитах дали можем да влезем по-рано в Панагюрище, а те ми казаха, че доде не съмне, да не влизаме в Панагюрище, защото у Дринови ханът е затворен и като съмне, ще го отворят. Ние седяхме на къра, доде се съмна. Като съмна, влязохме в Панагюрище. Оставих двамата мои другари на хана, а Найден Дринов ме заведе при Бенковски. Бенковски беше в една хубава нова къща. Там бяха и двамата апостоли Петър Ванков и Георги Икономов. Имаше още няколко души от представителите, но аз познавах само Васил Соколов Спицерина от Перущица и учител Найден, а други не познавах. Аз дадох парите на Бенковски и той даде разписка, че е получил 50 лири от мен...

Аз стоях, доде обядвахме, и после си тръгнах. Бенковски ме изпрати до капията пътна. Аз го попитах:

—    За да се прогласи востанието, денят скоро ли ще да е?

Той ми каза:

—    Нашите агенти от Влашко мислят да се отложи за къде Петровден, но ние им писахме за първи май. Народът не може да трае и ако се отложи за тогаз, за нас е работата опасна. Затова, ако и да ни отговорят от Влашко да се отложи, то няма да слушаме тях, но ще пишем навсякъде да се прогласи на 1 май. Няма да обаждаш никому освен на Каблешков — каза Бенковски и тъй се разделихме с него.
Аз тръгнах за хана и като отидох, казах на моите другари да си вървим. А Дринов ми каза момчетата мои да си излязат от Панагюрище без оружие (защото усетили, че има шпиони), а тяхното оружие ще дадат на техни момчета да им го изнесат на къра. Тъй и направихме. Двамата мои другари тръгнаха без оружие, като им се каза де да ни чакат на къра, а аз излязох после с двама панагюрци, които взеха оружието на нашите и го изнесоха един час от Панагюрище далеч. Там стигнахме нашите, тия си взеха оружието и тъй се разделихме с панагюрците...

Часа по 10 аз пристигнах в Копривщица и като оставих коня си, отидох, та занесох у Петко Кундураджият разписката от Бенковски, и оттам отидох при Каблешков, но не се маях при него. Часа по 11 вечерта си отидох у дома. Майка ми ми каза, че имам писмо от Никола Груев. Аз взех писмото и го прочетох. Той ми пишеше в писмото си:

«Драги ми Танчо! Получих Ви писмото с дата еди-коя си. Пишете ми да си изляза за Копривщица, защото си щял да имаш сватба таз неделя. Ето и аз си ида, но ви провождам три коня с мои шейове. Заплатете на кираджият гр. еди-колко, защото аз не му съм платил. А аз ще се отбия в Орханието при брат ми Нешо да го поканя, ако обича, да си излезе и той за сватбата ти.»

Аз бях писал по-напред каква сватба ще стане в Копривщица и затова той беше си взел хесапа от Видраре още по Воскресение, защото беше учител там. А брат му Нешо беше учител в Орханието.

До вечерта аз не си излязох от дома.

Часа по 1¹/₂ вечерта доде учител Нешо п. Брайков у дома и ми каза, че дошъл Неджиб ага кърагасъ и 10 души конници жандари. Не си са свалили нищо от конете и не са казали защо са дошли, ако и да са ги питали нашите аази няколко пъти защо са дошли. Работата е опасна — да не са дошли за нашата работа. Като отиде Черньо завчера в Пловдив, той трябва да е казал и идат да ни ловят. Аз го попитах:

—    А Каблешков има ли хабер?

Той ми каза:

— Не само Каблешков, но имат всичките стотници хабер. А там се съобщи да обадят всякой на своите си десетници и всичките мисля да знаят досега. Всякому се каза, че щом отидат да ловят някого, дето и да е, той да даде знак с оружие и да се не дава в ръце и всеки да е готов да се прогласи востанието, ако би да са дошли за таз работа.

Той стана да си отиде, като каза:

—    Не е време за приказване много, но хайде ме изпрати да не би да патя нещо, доде ида у дома.

Аз взех леворвера си в ръка и го заведох до тях, но нема да срещнем нищо. Върнах се бърже у дома, прегледах всичкото оружие, което имах у дома, промених язлъка и казах на майка ми да е будна таз нощ и ако аз задряма, щом чуе нещо по двора или да се потропа на портата, да ми обади и да не излиза, преди да стана aз. Майка ми тъй и стоя цяла нощ будна, защото аз не бях спал 2 вечери и затова си не вярвах, да не би да заспя.

Заранта, щом съмна, доде Стоян Кундураджпят и ми каза, че го пратил Каблешков да си вземе оружието и да ида у тях, че Неджиб ага хванал Георги Тусунов и Брайко Еньов и били запрени в полицията. Дирил още 7 души от нашите. Аз казах на Стояна:
Иди кажи на Каблешков да прати 3—4 души от момчетата да додат у дома да вардят джепането, че тогаз аз можа да ида у тях.

Стоян тозчас си отиде, а аз остах сам и чаках да видя, че някой жандарин ме вика. . . След малко пристигна и Караджов от Панагюрище у дома. Те дошли с учител Найден заедно и като влезли в селото, научили се, че хванали Тусуна и Брайко. Учител Найден се скрил в една къща, а Караджов доде у дома. Караджов беше клисурски представител в Мечка и не бе си ходил от събранието в Клисура.

Неджиб ага, като хванал Тусуна и Брайко, отишъл у Каблешков да хване и него, но той не бил у дома си. Неджиб ага попитал майка му за Тодор де е, а тя му казала:

—    Той е по кафенетата още от озарана и не си е доходил.

Неджиб ага казал:

—    Щом като си доде Тодор, нека доде при мен, защото има писмо отнейде и друго има да му кажа нещо — и си отишъл.
Но Каблешков в това време е бил на друго място и там са вече решили да се провъзгласи востанието. А аз бях вече проводил и Караджов в това време и той е бил в това събрание. Аз бях още сами у дома. Стоян Кундураджият доде у дома втори път и ми каза:

—    Поздравява ви Каблешков и Караджов! Да оставиш всичко и да си вземеш оружието и по-скоро да идеш да удариш камбалото, че вече решиха и ще се прогласи тозчас востанието. . .

Стоян си отиде бърже и аз си взех леворвера и пушката и си турих шапката, която ми бе приготвена от по-напред. Таз шапка вече ме представяше, че съм востаник, защото имаше на нея зашит лъва за свободата. Аз отидох в черквата да ударя камбалото и казах на клисаря:

—    Качи се и удари камбалото, защото вече стана востание в Копривщица.

А клисарят уплашен ми каза:

—    Аз не мога да бия камбалото, доде не ми каже епитропа, и трябва да зная защо ще го ударя.

Аз му показах пушката и му казах:

—    Повече няма да се питат клисари и епитропи, но по-скоро върви да удариш камбалото да не ти тегля един куршум.

Клисарят уплашен се качи преди мен на камбанарията да удари камбаната и потегли два-три пъти въжето. Но аз видях, че се уплаши и не може да тегли камбаната.

Аз грабнах въжето от ръцете му и почнах да тегля камбаната и чух, че тозчас пригърмяха десетина пушки къде конака. И аз тозчас по-силно почнах да тегля камбаната.

В това време Каблешков слял с 18 души откъм геренилото за конака, а Георгн Тихана тръгнал за къде циганите с десетина души.

Един от турските жандари, на име Кара Асан, чакал Петко Кундураджият на дюгеня му да доде да го хване и заведе на конака при Неджиб ага.

Георги Тихана, щом го видял, че чака Петка, померил с пушката и го ударил в челото с куршума.

Каблешков заедно с 18-те си другари не бяха можли да убият никого. Неджиб ага беше се затворил в конака заедно с неговите жандари. В конака бяха и нашите: Георги Тусунът и Брайко Еньов. Там имаше и трима аази, но те не бяха от нашите. Аз, щом слязох от камбаната, отидох у Нешо п. Брайков да видя дали е отишъл, но той беше си още дома и се стягаше да излезе. Щом влязох при него, той ме попита:

—    Какво направихте?

А аз му казах:

—    Вече се свърши всичко, но по-скоро да идем и ние да видим Каблешков какво е направил със затворниците.

Бай Нешо запаса леворвера си и нарами чифтето си, но домашните му го не пущаха и плачеха след него.

А той им каза:
—    Не ми е чифтето за жени и за дяца — па каза «сбогом» на жена си и на баща си.
—    Молете бога да сполучим и тогаз ще се видим, а засега: сбогом!

И излезе от тях и тръгнахме за у Каблешкови. Ние минахме покрай дюгеня на Петко Кундураджият. Там лежеше убитият Кара Асан. Ние го погледнахме и си заминахме за у Каблешкови. Каблешков беше наредил да пазят полицията, а беше си дошел у дома да пише на Бенковски, че вече са прогласили востанието в Копривщица. Каблешков писа две кървави писма накъсо до Бенковски в Панагюрище, а друго на Карлово. За Панагюрище се проводи човек с писмото, тъй и за Карлово, а за Клисура сам Караджов отиде. След малко слязохме с Каблешков при конака. Конакът беше още обсаден от нашите момчета, а Неджиб ага беше отвътре и не искаше да се предаде. Каблешков ми каза да донеса газ да се запали конакът, а откъм Стефан Петров бяха почнали да правят мазгали за къде конака. Аз отидох да взема газ от дюгеня си. В това време беше тишина из селото, като че няма жив човек... Всеки се беше заключил у дома си. А само се мяркаха нашите момчета, въоружени по пътя. Аз едва можах да намеря човек да занесе газа до конака. Газа носеше Рашко Въльов. Като пристигнах с две тенекии газ до конака, аз казах на Рашко да остави газа и да сяда да го пази там близо до конака, а аз се върнах и отидох да видя, дето правеха мазгалите. В това време пристигна и учител Найден, облечен в комитска форма и вооружен. Той оста да командува на мазгалите, които се работеха на дувара за към конака. След малко време мазгалите взеха да се пробиват на дувара и Неджиб ага видял, че щом се изработят тез мазгали, или трябва да се предаде на востаннците в ръцете, или трябва да умре заедно с неговите жандари и със забитина.

Неджиб ага извадил двамината, които беше уловил заранта: Георги Найден Тусунов и Брайко Еньов, и искал да ги убие на двора. После им казал да тръгнат пред коня му, че тогаз да излязат из конака, та нашите, като видят Георги и Брайко преди тях, зарад тях да не хвъргат. Но Георги и Брайко не им склонили да тръгнат пред тях, като им казали да ги избият там, а не да излязат пред конете. Мазгалите се свършили. Неджиб ага видял, че за стоене няма време. Той оставил и не направил на нашите нито едното, нито другото, което мислил. Приготвил всичките негови да бягат и отведнъж отворили портите на конака и бутнали конете, отведнъж да излязат. Нашите момчета прогърмели воз тях и Неджиб ага тозчас се повърнал назад, без да се удари някой от тях. В тоз същия час Неджиб ага пак бутнал конете.Наедно с него бутнали конете си и неговите жандари, а с тях и забитина.Неджиб ага сполучил да избяга, а забитинът паднал мъртъв досамо реката. Неджиб ага бега по клисурския път. Ние имахме там стража, поставена с един от десетниците, но десетникът казал на момчетата, че оттам няма да мине никой, та да идат по махалата да събират оружие — тъй оставил пътя без караул. Но някои от нашите момчета били още близо до пътя и като видели, че Неджиб ага бяга, те му хвърлили с една пушка и той си изпуснал саблята.

След избягването на Неджиб ага Каблешков свика всичките чинове и почнаха да нареждат наша полиция, като взеха спицарията на доктор Спас. А мен каза Каблешков да изляза на къра да прегледам дали са излезли десетниците с техните си момчета по уречените си места според заповедта на стотниците. Аз минувах покрай Рашко Панчо Радомиров, портата им зееше. Погледнах на двора. На двора Рашко беше наредил наред неговите момчета —20 души. Всичките бяха вооружени и стегнати с навуща и цървули. А Рашко им преглеждаше оружието. След като им прегледа оружията, Рашко ги остави и се качи горе. След малко Рашко слезе вооружен и на рамо носеше една дълга пушка. Той изкомандува на момчетата да тръгнат и те тръгнаха. Той тръгна преди тях и всичките по него. Майка му на Рашко го срещна с едно бакърче вода пред капията. Като излязоха оттам, тя поля с водата пред всичките, дето щяха да минат, и каза:

— Добър час и добра сполука да даде бог на всички ви!

Също и сестрите Рашкови го изпратиха тъй. А аз стоех отдалеч и гледах как изпращат Рашка — не че отива на бой, но като че отива на сватба. Вървях след тях до къра, дето се спряха. И Рашко ги разподеля по 5 души на едно място, но далеч един от други по 100 крака. Тез 20 души можеха да вардят три пътя.

Срещнах Каблешков, че отива и той на къра да прегледа как е наредено. Той бе се качил на голям кон и в ръката му беше гола сабля. Той отиде на къра, а мен каза да ида да извадя знамената и да ги проводя на къра при Чалъковата воденица, защото ще направят водоосвещение. Аз отидох и проводих знамената. И след малко време отидох и аз, но отидох веке с кон, защото бях получил писмо от Бенковски от Панагюрище, в което ни отговаряше, че получил нашето писмо, и ни честитяваше свобода. Като отидох, заварих, че се освещаваше водата, и подадох писмото на Каблешков, като му казах, че пристигна от Панагюрище пощаджия и каза, че щом получили писмото ни, востанали и те. В това водоосвещение бяха четири попа и много жени и деца бяха отишли на водоосвещението. С Каблешков беше и учител Найден, а друг нямаше от нашите. Това водоосвещение стана часа по 7, същия ден на востанието, 20 април. Там се осветиха 12 знамена и се раздадоха после на всеки десетник по едно. Знамената бяха от червен плат, дължина имаха ендезе и половина, а шир едно ендезе. На тях бяха изображени страшни лъвове, над лъвовете пишеше: Л. Б. С. И. С., сиреч: «Лъв Български Свобода или Смърт». Лъвът със задния си крак беше строшил турското знаме и беше стъпил на него и на полумесеца.

Каблешков, като прочете писмото, каза на народа:

— Ето и от Панагюрище кърваво писмо, че и те востанали. Тъй получихме одеве и от Клисура, че и те востанали. Днес востанието се прогласи не само тук, но навсякъде, затова дай боже напредък!

Тъй се свърши водоосвещението и всеки си отиде.

От водоосвещението Каблешков и учител Найден се завърнаха в новата полиция и вече почнаха да нареждат най-първо спицарията, дето ще се правят илачи за нашите момчета. Второ, определиха да запечатат всичките дюгени, дето се продава пиене. В малко време се запечатиха всичките механи и се запрети никой да не пие по това востание, че който се улови пиян, ще се наказва със смърт. Трето, се наредиха няколко души да правят хляб за момчетата и се каза на фурнаджиите, че няма да взимат пари за хляба, дето се пече за востаниците или за някои вънкашни, които ще додат от селата. А дърва се каза на фурнаджията да взема, отдето намери, без пари.

По това време циганите бяха вече се предали на нашите десетници и оружието им беше вече обрано. Каза се на всеки от ковачите да прави на нашите момчета кой щото поиска, а най-повече да правят котки. Някои от тях можеха да поправят оружие и тям се каза и те да поправят кой щото им донесе.

В тоз ден се убиха и двама конни жандари, които ишли от Пловдив. Те се убиха от стражата, която вардеше на филибелишкия път под команда на Вельо Сереков. Но Вельо направил грешка, та не били избити всичките, които са били. Той, като ги видял, че идат, не чакал да влязат помежду им и тогава да им кажат да се теслимят и ако не се теслимят, да ги избият, но щом ги видял, заповядал да се избият и момчетата гръмнали воз тях няколко пушки. Само един сполучили да убият, а двамата почнали да бягат през къра, като оставили пътя. А един от копривщките дърводелци, като си бил в колибата и обядвал, гледал, като убили едина, па взел шишането си и хвърлил, като сполучил и ударил единия, от  тия които бягали, а другият убягнал и взел из новоселския път. Той се оправил и се завърнал пак от същото си място, отдето ишли, оставил двамата си другари мъртви в Коп-ривщица. У двамата се намериха писма за Неджиб ага. В тез писма пишеха на Неджиб ага да приготви конак, че щял да дойде някой паша от Пловдив, и да не бърза да лови комитите, доде не пристигне пашата от Пловдив. Но до туй време беше свършено всичко и Неджиб ага дотогаз беше намерил гьопсата. Като се прочетоха писмата и разбрахме, че дошъл и паша за Копривщица, тозчас се нареди да иде в Медедере да пази добър караул и им се заповяда, щото да се разпоредят тъй, че ако би да доде пашата или пък друг някой, да може да влезе помежду им, а те да са готови всичките и да му извикат да се теслими — и щом не се теслими, тогава да ги избият.

Но жандаринът, дето се върнал жив, сполучил и известил за всичко по кулите, що станало с неговите другари. . .

. . .В тоз ден до вечерта се наредиха много работи. На 21 април се нареди полицията ни с няколко души нови членове. В тях беше и доктор Спас, нашият противник. Но наказанието му не бе се забравило у нас, но се отложи, за да се накаже по-после — той и неговата партия. Тогаз се наредиха в полицията ни и двама писари: Петър М. Жилков и Атанас Кесяков. В тоз ден се наредиха всичките папукчии да правят цървули и чанти на момчетата, после се наредиха други да пресекат няколко круши, да се направят топове, а други се наредиха да идат да прегледат сгодни места и да направят позиции. Няколко души се пратиха за по селата да ги вдигат. От 20 април завървяха вече селата в Копривщица с всичката си жива стока и вървяха до 25 април. Селата, които бяха в Копривщица, са тез: Ново село, Синджирлии, Елешница, Царацово, Крастово, Стрелча.

На 25-и ние тръгнахме за Ново село. Аз тръгнах с Георги Икономов и Лука Атанасов Гьотлиев и още 7 души селяни. Ние слязохме на Зелена поляна часа по 8 през деня. Там бяха всичките новоселски жени и деца, които остали да вардят стоката си, като овце, говеда и коне. И имаше много жито оставено там, защото много мъже бяха отишли с колята си по-напред за Копривщица. Като слязохме на Зелена поляна, Икономов ги попита:

—    Има ли още някой да е остал в Ново село?

А те му казаха:

—    Няма никой, само има 40 души стража, дето остаха да пазят селото.
—    А всичко изнесохте ли си от селото?
—    Всичко си изнесохме, но селото ни е пълно с жито. И това жито не е само от нашето село, но е и на синджирлийци, и на елешненци. От това жито се е вдигнало дип малко, а другото си е в селото.

Икономов много се труди да оставят на Зелена поляна всичко да се варди от караул, а те да се върнат няколко пъти до Ново село с колата да прекарат житото, което бе остало там, защото имаше там от сто кола повече. Но никой не прие да се върне, като казваше всеки:

— Аз доде не ида в Копривщица да оставя жената и децата си, не се връщам назад.
Ние седяхме там, доде зайде слънцето, и тръгнахме за Ново село. Близо до Ново село срещнахме, че идат, които бяха оставени да вардят Ново село. Икономов ги попита:

—    Къде отивате?

А те му казаха:

—    За Копривщица отиваме, защото нямаше що да ядем.

А един от десетниците, Кара Никола, взе да плаче с глас, че седял гладен цял ден. Икономов си мълчеше, а аз се ядосах, вдигнах пушката да го убия и го заплюх, като му казах:

—    В Ново село още има хляб да се пече по огньовете, а вие се връщате! Не ви е срам да плачете с глас, че сте щели да мрете гладни! Ами ако се хванете нейде без хляб, тогава какво ще да правите?

Икономов каза:

—    Всички назад, а не за Копривщица! — па и той си взе пушката в ръцете. Тъй и другите наши. И тия обърнаха конете назад. Ние пристигнахме часа по 2 в Ново село и щом пристигнахме, Икономов разпореди момчетата на 4 места по 10 души, по пътищата, а десетина души нареди да идат в селото да месят хляб и да го опечат. На които са гладни, да ядат. И след два часа донесоха хляб опечен.

Заранта, като съмна, ние се събрахме пак заедно. И Петър Банков пристигна с 9-има от Копривщица. С тях караха и един горски топ. Ванков, като пристигна, каза да идем да вдигнем Паничери, защото те щели да станат, но имало някой си чорбаджия и не им дал да станат и те. Затова да идем да видим кой е този чорбаджия.

И тъй тръгнахме за Паничери. А по пътя оставяхме стража, по един куршум място един от други. Ние пристигнахме до Паничери. Половината бяха слели от конете си, а половината не бяха слели, защото там щяха да разпоредят двамата апостоли: Икономов и Ванков , как трябва да се вдигне селото. Но от стражата се дадоха знакове, че се нападаше отнейде, и които бяха слели от конете си, тозчас се качиха на конете си и тръгнахме назад. Като отидохме до стражата, те ни казаха, че имало до 100 души в нивята, та щели да ни пресекат пътя; но никой не се виждаше, защото нивята бяха много високи и бяха доста близо до нас. Стражарят казваше да се не бавим, че са близо турците и ще ни избият.

И каза Георги Търнин:

— Да направим един турски юруш из нивята с вик и гърмене воз тях, те, дето са, ще излязат.

Всичките го послушахме и направихме тъй. Турците, които бяха в нивята, хванаха да бягат като яребици из нивята и ние след тях гърмяхме и пущахме конете, доде ги изкарахме из нивята. После се спряхме всички, защото помислихме да не ни измамят — те да бягат, а други да са поставили нейде скрити, да ни избият. И като се погледахме да видим колко сме души, видяхме, че Кара Никола с неговите си момчета не дошъл с нас, но си отишъл за Ново село. Ние всички бяхме около 30 души, а с Кара Никола бяха отишли 20 души. С Кара Никола бе се върнал и още един от десетниците, но не го знам как го викат.

Ние, които бяхме остали, минахме през едно дере и отидохме в новоселските лозя.  А турците се върнаха пак в нивята и почнаха да гърмят въз нас. Но пушките им не стигаха до нас, а само елин куршум доде близо до нас. Ние бяхме на една могила седнали и хвърлихме пет-шест пъти с един винчестер. Не се видеше дали пада някой, а куршумът стигаше в тях. А един от тях минал през дерето, без да го съгледа някой, и се снизил до един храст, близо до нас. Той гръмна въз нас и щеше да убие един кон. И Ванков хвърли с леворверя 6 пъти, но не видяхме да излезе човек оттам. Той бил сполучил и го убил. За неговото убийство се научих във филибелишкия затвор от неговите другари, които били заедно там. Ние седяхме половин час в лозята и отидохме в Ново село. Там обядвахме и се отправихме за Копривщица. Стигнахме в Копривщица часа по 12 вечерта на 26. IV.

На другия ден, 27-и, пристигна от Клисура писмо да им пратим помощ, че ги нападнали башибозук и черкези откъде Карлово. Ние определихме 100 души конници да идат в Клисура на помощ. Всичките вече се бяха накачили на конете си да тръгнат за Клисура; но пристигна друга поща, че ги отблъснали и не им трябва помощ. Заповяда се да се върнат нашите момчета и те се върнаха.

Двамата апостоли, заедно с нашите членове, направиха писмо до филибелишкия паша. Писмото направиха от селска страна. В писмото пишеха на пашата с няколко церемонии и най-после го умоляваха, щом получи писмото, тозчас да проводи война за Копривщица: «Защото преди 10 деня додоха — не знам отде — няколко души чапкъни, а в селото ни имало няколко души готови, без да ги знаем ние, и каращисаха ни селото, като избиха няколко души заптиета и забитина и правиха много такива големи пакости. Но ние не можахме нищо да им кажем, като нямахме нищо в ръцете си. А тия най-първо, като додоха, събраха пешин оружието, дето имаше, и тогава работиха, щото си искаха. И сега се оттеглиха от селото ни и казаха, че отиват в Балкана. Но по-скоро да ни проводите редовна война да ни запази селото, да не би да се завърнат пак в селото ни.» После се подписаха селските кметове и се подпечати писмото от селския печат.

—    Що правите вие? — защото гледаха отгоре, че ни бият кой както завърне. Селяните викаха воз тях:

—    Сега всички ще ви избием.

А най-повече викаше Никола Каблешков, чича му на Тодор:

—    Кешки майка ти камък да е изкарала, а не като теб син да е родила.

И други такива думи викаха воз Каблешков и другите, които бяха запрени в спицарията. В това време мен бяха доста престегнати ръцете и повиках Цоко Сретков да ми ги поотслаби, защото вече не можеше да се търпи. И той доде и ми ги поотпусна малко.

А баща му на Цоко беше един от тия, които казваха на селяните кого да връзват, защото селяните не познаваха никого.

След малко ни закараха на новата черкова и ни затвориха, дето затварят лудите. Нас закараха само трима: аз, учител Найден и бая Цоко Будин, а после докараха и Нешо п. Брайков вързан, и Ненчо Душанченина и още няколко луши стрелчани. А Георги Тусуна бил тоз ден запрян в гробницата, заедно с него бил и Петьо от Елешница. Този ден нази вардеха двама души с пушки, да не ни донесе някой хляб и вода. Които ни вардеха, бяха: Петко Сиврият и Генчо Петър Дапков. Часа по 12 вечерта ни изкараха от лудницата и ни закараха в митофа.

Там намерихме още от нашите и стражарите позволиха да донесат хляб, защото този ден не бяха ни дали нищо да ядем и додоха няколко души да ни донесат хляб.

Филип Терзият тамам приказваше, че през деня много се молил да донесе на Тодора хляб, но тия му не давали да влезе, и тамам ни приказваше какво работили из селото селачаните, като запрели нас, чухме, че се изблъскаха капиите пътни. Ние попогледнахме да видим кой блъска и видяхме, че влезе Каблешков, Ванков, Икомов, Търнин и Караджов и още няколко души с тях, които били запрени в спицарията, и тозчас извикаха за нази де сме. Ние се обадихме отгоре и всички слязохме тозчас при тях. Те попитаха няма ли някой да ни варди, а ние им казахме, че цял ден ни вардеха двама души с пушки и не дадоха никому да влезе при нази. Но тях нямаше там. Ние излязохме от двора черковни. На пътя стояха много жени да видят дали ще излезем живи от черкова. Там имаше и мнозина мъже и момчета и всичките бяха си натуря-ли на главите фесове, а шапките бяха хвърлили. Тогаз се скъсаха най-малко 50 кови фесове от нашите — от Ванков и Икономов. Оттам се отправихме за полицията ни и тогаз видяхме, че има трима панагюрци. Панагюрците бяха тез: Мичев, Бобеков и Орчо. Тез тримата строшили спицарията и извадили Каблешков и другарите оттам. Те ни приказваха как строшили спицарията и пуснали нашите оттам...

Ние спряхме да видим колко сме души, за да тръгнем за Балкана. Всички излязохме 27 души и казахме, че трябва тази вечер да тръгнем за Балкана. И почнахме да се сбираме вече за Балкана.

Всеки от нас си взе по един кон и се качи. Един от момчетата взе знамето, което беше изляло от ръка преди три дена. Това знаме беше зелено, от зелен копринен атлас. То беше широко ендезе и два рупа, а дълго 2 и 2. На него беше изобразен лъвът, както и на малките, но лъвът беше ушит отпред му до половината със сърма, а останалата му половина беше ушита с жълта коприна, защото сърма не можахме да намерим да се направи цяло. Всички вече бяхме се качили на конете си. Учител Найден ни преброи и каза:

—    Ето де излезе нашето добро, дето направихме вчера. Що не изтребихме най-първо тез турски духове, че сега да сме свободни. Ето: мислехме да излезем най-малко 5—6-стотин души за Балкана, а сега тръгваме 27 души. Но бог нека е напред. Хайде, вече оставете тез пусти здания да не ги гледаме вече пред очите си. Нека цъфтят нашите гонители отсега. Нека цъфти нашият народ в турските окови.

—    Напред! — каза Икономов на знаменосеца и той тръгна и всички по него. Ванков запя:

Ти, народ поробен, що си тъй заспал и живот свободен що не ти е мил? ...

С тръгването си Каблешков каза да не вървим в куп, но да се разделим. Ние се разделихме един от другиго 20 крака далече, доде излязохме от селото. В туй време беше тишина, като че нямаше жив човек в селото, а не че има седем села в селото. Ние отидохме с конете до Чумина, до мястото, дето не можеше да върви кон. Там всички слязохме от конете и ги нагонихме да се върнат назад. От момчетата някои свалиха гемовете на конете си, а някои ги нагониха, както си слязоха от конете. Взехме всичко и тръгнахме вече през гората. Доде да слезем в реката клисурска, бяха се изгубили от нас трима души. В тези трима души беше и Ванков и Караджов. . . Ние, осталите 24 души, потеглихме сами за Балкана, защото не беше мястото за стоене, а най-повече, защото стана и много студено. Ние вървяхме цяла нощ и не спирахме нийде да си починем, защото студът не ни даваше. Близо преди ла се разсъмне, ние минахме едно дере на Балкана. В това дере се измокрихме всички и доде да се съмне, навущата бяха ни замръзнали на краката. Когато се разсъмна добре, ние бяхме вече навръх Балкана и доде изгрея слънцето, нам бяха краката замръзнали от лед. Когато слънцето огрея, ние стигнахме на едно кла- денче. Там намерихме стъпки на нашите, дето се изгубиха през нощта. Стъпките се познаваха от котките, дето им бяха на краката, а на кладенчето намерихме парчета от пексимет, дето са топили, и кожи от луканки. Види се, че бяха минали скоро преди нас.

Ние не се маяхме, но тръгнахме след тях. Там имаше една малка конска пътечка. Ние тръгнахме из тази пътечка. Часа по 3 заранта стигнахме до една кула, строшена от много време. От таз кула вече се почваше един боаз. Ние се спряхме близо до кулата, като си поставихме на две места стража, и се разположихме на една малка полянка. Слънцето печеше силно. Не бяхме видели от много време такова слънце да грее. Като се разположихме, Каблешков почна да разпитва тримата панагюрци: Мичев, Бобеков и Орчо, за Бенковски и за в Панагюрище как е станало. И те му отговаряха за всичко. Най-после ги попита как са сполучили да додат в Копривщица. И те почнаха да ни разказват:

Те, като дошли близо до Копривщица, намерили някои, дето пазели още караул край селото, и ги попитали:

—    Що има в селото?

А те им казали:

—    В селото ни стана днеска една работа, но да видим де ще му изкарат края.

Панагюрците ги попитали:

—    Каква работа стана?

И отговорили им стражарите:

—    Днес нашите чорбаджии надумали селяните, които бяха дошли от селата, да изловят главатарите и ги извържат, защото щяла да дойде война след два-три деня, та да ги предадат на войната. Селяните ги послушали. Изловили са всичките главатари. Сега са запрени всичките. Едни са запрени в новата черкова, а другите апостоли са затворени в спицарията — и досега не знаем що е станало с тях.

А панагюрците, като видели какво са направили копривщените, казали:

—    Сега иде една чета от 600 души. С тях иде и главният ни войвода Бенковски. Той ще пусне всичките и после ще си гледаме сеир, с които са ги връзвали.

Тръгнали панагюрците за Копривщица. А един от стражарите, види се, че минал от някой прав път — отишъл тозчас, та казал на множеството, които вардили спицарията, че иде Бенковски с 600 души момчета от Панагюрище. Тогаз всичките, които вардили, бегали и не остал никой да варди затворените. Тия, като слели, не намерили никого там, а само затворените били отгоре.

Тъй се продължаваха разговорите. Часът 6 през деня взеха да се чуват пушки, но гърмежът беше далече от нази. Караулът ни съгледа отде се гърми. Пред нас имаше едно голямо дере и през дерето имаше един грамадок голям. В тоз грамадок се гледаха много турци и оттам излизаше гърмежът. Гърмежът се продължи колко половин час и после се спря. Там нашите другари — 3-мата души — се срещнали с башибозуци и се били. Караджов бил ранен там, но бил ранен на здраво място и не паднал там.

Часът по 7 съгледахме, че идат петима въоружени турци срещу нас из пътя. Като ни видяха, те се отбиха от пътя и взеха през къра да вървят. А нашите момчета поискаха да им хвърлят да ги избият, но не им се позволи, защото мислехме дано додат онези, които бяха преди нас в грамадата. Само се позволи на Орчо да гръмне само веднъж. И Орчо гръмна с пушката си и видяхме, че падна един от петимата турци. Другарите му го взеха на ръце и го отнесоха зад една могилка и вече се не видяха после. В това време ние изгубихме и още четворица клисурчета. В изгубените само знам Харалампия Караджов. Те отидоха да налеят вода в едно дере и не се върнаха вече. Ние ходихме да ги дирим и не ги намерихме. Останахме 19—20 души.

Часът по 11 вече оставихме онова място и тръгнахме през гората да дирим място за нощуване. И като намерихме сгодно място, остахме да нощуваме. Времето пак подкачи да се прави за дъжд, но мястото, дето щяхме да нощуваме, беше сгодно и нямаше да се измокрим, ако и да вали много голям дъжд. Ние си разпоредихме стража да пази, всеки по 2 часа, и тъй добре пренощувахме тази нощ. Заранта на 2 май, като съмна, ние се отправихме надолу, но не знаехме за къде отиваме, защото никой от нас не бе ходил по тез места. Само аз бях ходил на Троянския манастир и казвах напосока, че ще слезем или в манастирската река, или в Троян. След един час ние намерихме една малка пътечка и тръгнахме из нея и след малко слязохме на една колиба овчарска.

Овчарите още не бяха изкарали овцете. Ние повикахме да доде един при нази и го попитахме:

—    Тези колиби кои са? — защото се видяха и някои други колиби от онова място. А те ни казаха:
—    Тия са троянски.
—    А манастирът близо ли е? — попитахме.
—    Близо — каза човекът. — Има един час оттука далеч.

Ние разпоредихме да заколят две шилета, по-добри, да ги сварят по-скоро да ядем и да опекат хляб. А един от овчарите пратихме с писмо в манастира троянски. След два часа овчарят се завърна с отговор, че били готови, но да идем вечерта в манастира и оттам да тръгнем за Троян да го вдигнем. А от манастира щели да пишат в Троян, на които имали участие, да идат и те в манастира до вечерта, та да се съберем всички там. Нам тогава поолекна, като видяхме, че има и там готови за востание, и вече мислехме, че ще да направим востание не като в Копривщица, та най-после да ни и извържат. Приготвихме се за отмъщение на Копривщица, като вдигнехме Троян, щом в манастира били всичките готови. Като втаса хлябът и месото, ние се наядохме и си турихме по чантите малко месо да се намира. Мен и Благойов Христо от Самоков замениха за караул да пазим. Ние пазехме на една пътека двамата с Благойов. След 1 час повикаха Благойов и той отиде, а аз останах сам да пазя. След още половин час повикаха и мен и аз отидох, но не намерих другите там. Само беше там Каблешков, учител Найден, Георги Търнин и Стефан, клисурският учител. Аз ги попитах:

—    Де са другите?

А те ми казаха, че дошло второ писмо от манастира троянски и им писали от манастира, че стигнали войни в Троян 200 души и отишли в манастира няколко души. Затова, да не би да идем, че ще ни избият. И тогаз казали да се разподелят, за да можат да се прехранят по-лесно. И тъй другите тръгнали за където можат да минат, а те останали.

Аз ги попитах:

—    Скоро ли отидоха?

Те ми казаха:

—    Има половин час.

Аз мислех, ако бяха скоро отишли, да ида да ги гоня, но беше вече минало време. Тогава аз ги попитах:

—    Какво направихте? Да се разподелим на части, та да ни избият по-скоро ли? Защо носим това оружие, когато не сме щели да намерим хляб да се нахраним? Ние трябваше да вървим и да мрем всички заедно, а не да се делим. А сега какво да правим? Да чакаме тук да додат да ни избият, доде имахме сила да вземем един от овчарите, за да ни води, додето искаме и додето знаем. После ще намерим друг да ни води за по-нататък... Тъй трябваше да вървим всички заедно, доде стигнем до Дунава, че тогаз или да минем през Дунава, или да се издавим. . .

Тогава отговори учител Найден:

—    Истина, тъй беше, но като гледаме, че Каблешков скоро ще запре и не ще може да върви, затова най-повече ние остахме.

Аз му казах:

—    Каблешков ако запре, то няма ли някое средство да се вземе някой кон отнейде да се качи? А най-после ние, толкова души, можехме да го носим и на ръце, ако дип падне. А сега тук добре ще си починем. А колко пари ви остави Ванков? — попитах аз.

Те тогава се сетиха, че забравили да вземат и пари от Ванков, защото у него имаше 100 лири турски.

Тогава Каблешков бръкна в джоба си и извади 3 бели междиета и каза:

— Това са ни всичките пари.

Тоз ден беше 2 мая. Аз много исках да вземем и един от овчарите, да ни каже отде да заминем по-лесно и да тръгнем подир другите, но те не ми склониха. И седяхме там до 4 мая. В това време ни донасяше овчарят качамак и мляко заран, на пладне и вечер. Каблешков и учител Найден убедиха овчаря да ни донесе женски дрехи, да се облечем и да влезем вечер в Троян, защото имаха и познайници в Троян. И овчарят склони. Ние му платихме за храната 3-те бели междиета, които бяха у Каблешков, и му дадохме и 2 пушки игленки и едно чифте, което се чупеше и се пълнеше отдире.

На 4 мая овчарят доде и ни донесе пладне и ни каза, че хванали един от нашите, които отидоха и се разделиха от нас. Той ни каза и името му. Затова — каза ни той — по-скоро да се махнем оттам, да идем на друго място, защо щяла да доде потеря да ни дири. Каза ни още, че и те щели да си вдигнат овцете оттам и вече за хляб да се не надеяме, и си отиде. . . Аз пак исках да тръгнем или за Копривщица, или за къде Дунава, но те не ми склониха, а искаха да влязат вечерта в Троян. Аз на това хич не им склоних и реших да се завърна назад.

Вечерта, часа по 12, слязохме в реката троянска и се спряхме до реката. Аз исках да тръгнем, задето искат, но не за в Троян. А те насилиха за в Троян. Тогаз аз им казах:

— Аз не ви съм другар отсега и ще се отправя сам за Копривщица.

 

*У вас става нещо, но да почакаме да видим къде ще му излезе краят.

**Където ще да излезе, нека да излезе, Аджи ага.

 

 

Христо Пулеков

 

ХРИСТО ВЪЛКОВ ПУЛЕКОВ. (Роден в 1817 г. в Копривщица; починал в 1889 г. в Копривщица.) Учител. Просветен и обществен деец от епохата на Възраждането: автор на първото описание на Копривщица; преводач; писар в общината; касиер в църквата и др.

Публ. по: Пулеков, Хр. В. XIV. Из дневника («Хронологията») на. . . — В: Юбилеен сборник по миналото на Копривщица. Събрал и наредил архим. Евтимий. T. 1. (20 април 1876 г. — 20 април 1926 г.). С.. Държ. печ., 1926, с. 667—719 (с. 680—706). Друг вариант на спомените му се съхранява в: НБИВ — Пловдив — анот. в: AB. T. 2, с. 152.

 

ДНЕВНИК

 

1876, февр. 12. Християните по околните села и в Копривщица почнаха много да [се] страхуват от турците и различни беди и случки да прокобяват. На това беше причината двойна и тройна: 1) че вземанията и даванията по търговиите станаха много оскудни и человеците, турци и християни, осиромашаха. Турците много почнаха да грабят и обират християните. Враждата наголемя помежду им и почнаха да мислят за отмъщение.¹ 2) На правителството се показа слабостта във финанцията и големий дълг в Европа. Консулидетата паднаха от 50 на 16. Длъжниците всякъде мъмреха, а особно в Англия. Готвеше се някое преобразование на турската държава от Европа. 3) Български комитети по Влашко и другаде, одързостени от лошото положение на Турция и мислещи, че сега е сгодно време да повдигнат отечеството си за свобода, изпроводили агенти да ходят по цяла България и тайно да възбуждат простите българи за размирица.1876. Април 10. Както се изпосле научаваме, някой си от присъствующите в заседанието при Петрич отишъл и казал работата на правителството. Последното изпроводило къраасъ Неджиб аа и Копривщица да излови виновниците (1876, април 20). Той пристигна с 14 души заптиета в Копривщица на април 19-ий и сутринта почна да лови началниците на бунта; улови троица и прати да ловят и другите. Това много възрадува мирните копривщени, че щат се избавят от опасността. Но горко!!... Съзаклятниците, като гледаха веке бедата си пред очите, одързостени от малкото число на заптиетата, въоружиха се, удариха клепалата и на двете църкви... пушкаха по цялото село и спустиха се мнозина въз заабитския конак да убият Неджиб аа и да избавят съдружниците си. Така им било съгласието, ако се появи беда, да се съберат и бранят. Първий сигнал на въстанието се подаде от Каблешковата къща и първата чета на бунтовниците оттамо излезе, удари клепалото и спусти се въз конака, та го обсади. Почнаха да пушкат въз конака... Турците се затвориха внътре. Едно заптие, останало вън, уби се от бунтовниците...

Числото на бунтовниците порасте...

Бунтовниците решиха да вземат правителствений конак с пристъп. Повече от сто души бяха заградили конака. Пращаха на турците известие да си предадат оръжието, но тия не послушаха и приготвиха се да се бранят. Бунтовниците решиха да запалят конака и да избият турците. Газя се приготви и брадви за събаряние. Около пладне се появи българский пряпорец откъм битпазар, придружен от доволно число млади, които го носеха към конака с бунтовни песни, предводими от даскал Найдена п. Стоянов. Пряпорецът беше червен и на него шит лев, изправен. Много беше смешно да гледа човек даскал Найдена, облечен с ония калпави и измайсторени дрехи, с които преди една година представляваше той в театра Графа за приказката на Геновева. От рядко платно дрехи, подбръснати, хартиена шапка на главата му и рог окачен...

Това тържествено събрание достигна до конака и почна се пристъпът. Пушки гърмяха от скрити места и куршуми се лепяха по конашкия дувар. Брадви блъскаха стените отдире, отгдето нямаше страх да се залепи някому куршум на гърдите. Нищо не излезе от всичко това. Даде се повеление да се запали конакът, но и то не можеше да стане без повреда на околните къщи. Неджиб аа, като видя, че всяко маяне ще бъде за него опасно, обружи се с дружината си и, едни на коне, други пешаци, всичките до 14 души, отвориха пътните врати и проминаха посред бунтовниците без никаква повреда, макар и да се хвърляха въз тях куршуми като град. Ето изкуството във война на нашите нови юнаци. Подир Неджиб аа излезе мюдюринът да бяга пеш... Един го ударил с куршум, а друг го пробол с нож...

...Това всичкото така решително работеха, като че турското царство ще падне от петима убити турци. Не мислеха, че тая решителност полага българите в крайно отмъщение на турците отстрана. Умните наши съотечественици горко оплакуваха домочадията и имота си, като видяха, че при тия лудости няма веке друго спасение за нас освен падание от нож и къщите ни на огън и разграбление...

Подир пладне нашите юнаци, като бяха повдигнали на нозе мало и голямо и бяха изпратили Неджиб аа здрав и читав с дружината му, дойде им наум, че Неджиб аа може да повдигне турските села въз Копривщица и да я довърши. По тая причина изкараха навън, по края, множеството с мотики и лопати да копаят логори и с оръжие да вардят главните пътища от нападение. Но отворените поляни и пътеки по местата Св. Петка, Поп и проч. задоволиха се да ги вардят с по десетина души момчетии с пряпорец в ръка, за да го видят турците и да бягат надире... Това биле за нас спасение, че и турците диви, та се излъгаха, че било имало в Копривщица и московски аскер, който изникнал из земята. На тая измама помогнаха новите дрехи на сексен докус моди, с които бяха се облекли юнаците. Само шапки тюрлю бе тюрлю нашарени и лев, излян, залепен отгоре. Турците не смееха да налетят изведнъж, като се уплашиха и от други въстания.

1876. Април 20. В тоя същий ден нашите юнаци разпратиха човеци в Панагюрище, Клисура, Стрелча и проч. да им кажат станалото в Копривщица, за да се вдигат според условието им.

1876. Април 21. На утрешний ден пристигна известие от Панагюрище, Стрелча, Клисура и проч., че се повдигнали и тамо жителите в бунта. Наший комитет имаше свои агенти, които дене и ноще преносяха известия от една страна на друга... В Стрелча погнали турците да ги убиват и тия се скрили в джамията, та им нищо не сторили, но само запалили турските къщи и бегали в Копривщица кой с щото могъл. В Ново село избили няколко турци от ахриените и постъпили като стрелчаните. В Клисура спогонили забитина да го убият и друго нищо не свършили, но приготвили се за отбрана. Другите села, Крастово, Герен, Айваджик, Синджирли, Саръгьол, Царацово, половината Паничери, Елешница, Ерелии и Киселери, жителите, като видели, че щат бъдат изтребени от турците, бегаха с добичетата и имота си в Копривщица, всякой с колкото могъл да натовари на колата си. Копривщица се напълни със странници, от които повечето нямаха оружие, а някои си от тях имаха по една пушка или пищов и овчарски нож. Наший комитет ги положи в работа всичките и прати ги да вардят караул, повечето въоружени със сопи, коси и други такива.

1876. Април 23, 24 и 25. Турците, като се окопитили от страха и видели селата, оставени от жителите, спустили се в тях за плячка. Кого где намерили стар или болен, остал в селото, погубили го с най-страшно мъчение: секли на късове, очи вадили, живи горили и проч. И най-после, като обрали до косъм къщята, запалили ги до една. Нашите караули дохождаха от върховете Вълк и Джафарица и казуваха ни, че всичкото поле нощя се гледа светнало от огън; не само полето, но и полите на Доспат, догдето видят очи. Ние познахме що значи това и чакахме подобно участие и за селото ни. Но при всичко това комитетът даваше кураж на човеците... че щат ни дойдат на помощ руси и из Влашко българи, въоружени. Само ние трябува да се държим юнашки.

Комитетът определи къща за заседанието си и оттамо издаваше повеления и разпореждания на движението. Тая къща беше спицарията на пазаря и председатели в нея — Тодор Каблешков, Патьо, Тодор Душанчанин, Спас Доктор (изпосле се намесил), Найден п. Стоянов, Неше п. Брайков... и Петър Жилков... Радост и веселие светеше в лицата, като мислеха, че всичко е свършено...

...Разполагаха се с общите имоти като със свои. Пари, вещи и друго от църквите, от църковните касиери и от беледието паднаха в ръцете им... Нямаха веке грижи... но умните все плачеха тайно за идущата беда. Тайно, че наказанието беше готово в разграбление имота, дори и убийство на ония, които обезсърчават света... Като гледаха толкова оръженосци, тия мислеха, че могат да стоят насреща на цяла ордия войска.

Помислиха сега, че е нужно да излеят и топове. Това много лесно се свърши... Где се намираше право дръвче, череша или круша, то се отсичаше, провъртяваше и ето ти топ чарктан чикмая.² От всякакви войнствени снаряди се приготви въоръжаванието, само се чакаше начало на войната с турците. При всичко това усещаха общото негодувание и страхувание и за насърчавание народа измишляваха нови и по-нови лъжи: веднъж казуваха, че толкова и толкова села турски превзели българите; турците избягали и мнозина паднали. За уверение вдигаха пряпорците на по-високо място. Друг път пък говореха, че руска войска наближава, та е нужно да се приготви облекло, ризи, гащи, котли за варение ястия и проч.: затова е длъжен всякой да приготви такива облекла и съдове.

*

Но от ден на ден се свършваше на сиромаси храната и тия почнаха да реват от глад. Жито нямаше готово; бедата еще някой ден приближаваше да стане обща. Гдето се намираше у по-богатите жито, вземаше се даром за сиромаси — но и то се свършуваше. Смърт от глад приближаваше. Времето, досега добро, обърна се на студен дъжд и измокри запалените сърца на караулите, които бягаха дома си да се изсушат и съгреят.

1876. Април 25. Един ден, когато небето беше покрито с черни облаци, предвестници на порой и на голяма зла случка, около десет часа по пладне человеците съгледаха на североизток един страшен феномен. Под черните облаци се преваляха големи кълба други облаци, които често променуваха лице на черни, сиви, мъгляви и проч. Това се видеше, че не са същи облаци, но друго нещо, прилично на вулкан, кога прави извръгание. Колкото му се чудеха човеците, то още се увеличаваше, докле се смеси с един силен дъжд. Не се мина много време, и видението се показа що е. Страшно и жалостно представление! Откъм Клисура на купове, на купове идеха на пазарището ни мъже, жени и деца, измокрени до кожи от студения дъжд; реват и пищят до небе и с горчиви сълзи приказват, че башибозуците нападнали селото им (Клисура) и убиват, грабят и палят къщите им. Това печално явление направи юнаците ни да погледнат в земята... Каблешков, за да покаже юнашко сърце, събра на пазарището... до 200 души, въоружени с пушки и сопи, нареди ги, извади калъчката си, възседнал на кон, пусти коня припешком въз множеството и с едно викание марш, поведе войската. Часът беше 12 и дъждът се лееше като из ръкав. Той взе на нанагорището въз върха към Клисура и отхождаше да [се] бие с дъжда и голямата последующа темнина. Това той направи за изпълнение на юнашка дума, която беше дал на клисурци, че ще им помогне в нужда, като и тия нам.

Войнството... в черна тъмница пристигнало в гората, отгдето най-страшно се представлявал разлеяний пламок по цяла Клисура... През всичката нощ светеше небето, червено, над Клисура и копривщенци го гледаха с голям страх и сълзи, като видеха що им се вие над главата.

1876. Αпр. 26. Както човек, кога падне от много стръмна планина, па няма где да се залови, но отскача от урвей на урвей, докле на конец се разпукне долу в долината, така и нашите юнаци свършиха, като гледаха, че работата им стъпя от зло по на зло, па искаха някак си, със зашемедената си глава, да предварят злото... Това ще се рече, че пожара гасяха с газя.

Уплашили бяха се да не би копрившките цигани да имат споразумление с башибозуците, и кога последните нападнат селото, циганите да им помагат. Това донегде си имаше истината... Заповядаха да затворят всичките цигани в хапсаната. В това време пристигнаха и клисурци така съсипани, та плачеха и казуваха, че циганите запалили селото им. Това беше доволно да увери комитета на съмнението му и да запали яростта му въз циганите. И така той заповяда, та през нощта извързаха всичките затворени цигани, само мъжете, и предадоха ги на няколко войници с повеление да ги заведат в някоя долина до гората и да ги посекат. Това се извърши и паднаха до 40 души цигани, посечени заедно с един турчин, кятипина на конака. Много страшно беше това дръзновение. Как дръзнаха да свършат това човеци, които не бяха ни овца заклали!!! ... Отчаянието и голямата опасност свършиха това. По заповед на комитета бяха се предирили циганските къщи и голямо количество запалителни материали бяха се намерили приготвени в къщите им, за да запалят селото: напр. газя и други лесно запалителни вещества, които само по европейско изкуство са могли да се направят. Ето опасност. Отчаяние. Ножът висеше над главата и диреше се средство за предпазва ние...

1876. Април 26. През деня християните, а повече клисурците, налетяха въз циганските къщи и разграбиха всичкий им имот. Разчу се, че имало скрит човек в една циганска къща на тавана. Спустиха се войници от комитета да дирят и къртеха циганските къщи. Намериха един циганин скрит и едно заптие. Вързаха ги и заведоха ги на конака, та ги заклаха. Намериха и още един циганин, скрит в горните цигани, който побягна в гюловете, и застигнаха го тамо, та го убиха.

Кога се колеха циганите, жените им и децата стояха затворени в конака под караул.³ При всичко това повечето наши цигани бяха по странствувание, та оцеляха и готвеха и тия отмъщение въз копривщените. Дотука, така да речем, християните си свършиха подвига въз турците; уплетоха си кошника и сега веке чакат да събират плодовете на труда си. Сега да гледаме сеир, па турците що щат работят.

Жителите, като нямаха надежда веке да оцелее селото ни от огън и нож, закопаваха имота си, дрехи, пари, мед и всякакви покъщнини в земята: но и тука щета. Много вещи изгниха в земята и станаха непотребни. Едно обираха башибозуци, а друго гниеше в земята.

1876. Април 27. От тия страшни и печални събития копривщени не мислеха веке друго, но само кой час ще ги постигне клисурската беда. А като разсъждаваха, че няма веке място и накъде да се бяга, като им пристигна известие и от Панагюрище, че е обсадено от турци, то само плачеха и молеха бога дано пристигне царски аскер да се молят за помилувание.

Ние право можем да кажем, че Копривщица се избави тия дни от бедата: 1-во, че башибозуците си намериха голяма плячка в Клисура, та се запряха да грабят и палят (това доволни дни се простря) и оставиха Копривщица на тоя час; а, 2-ро, като знаеха, че в Копривщица се е натрупало голямо число въоружени, то чакаха повече да се съберат и да нападнат.

Някои от копривщките първенци, като видяха ножа си на шията, съветуваха се тайно да предумат комитета да се пренесе с войниците си в Балкана и тамо да действуват, за да се избави селото ни от огън и нож...

*

1876. Април 29. Комитетът сутрина рано изпроводи човеци да викат по всичкото село всякой да вземе оръжието си и да дойде на пазарището. Множеството, устрашено от всякоя страна, събра се на уреченото място. Излезе Каблешков и простря слово към събранието, че сега е веке нужно да излезем из селото по горите на безопасни места и тамо да се бием с турците за вяра. Множеството почна да мисли. Комитетът, като беше обрал от църквите восъка, заповяда да се даде на всякой войник по едно парче восък да носи със себе си. На питание от събранието защо им е тоя восък, отговори им се от комитета, че това е за нужда, ако би да бъдат негде обсадени и останали без хляб, то да могат с гълтание по един къс (парче) восък да траят на глада. Тоя отговор беше доволен да възбуди народа въз комитета. И като мнозина веке бяха се научили за панагюрското опустошение, всичките извикаха с голям глас: Тия прелъстници ни лъгаха толкова, догде ни доведат под ножа, а сега искат да бягат и учат ни да оставим жените и децата си да ги колят турците, а ние да бягаме в гората и да се храним с восък. Селачите викаха: Не стига ли ни това тегло и състояние!...

Това се изрече и за един миг се спусти множеството въз началниците на бунта, излови ги до един, свърза им ръцете назад и отведе ги в затвор у новата църква под караул... Каблешков с други троица утече, та се затвори в спицарията. Поставиха караул да ги варди, за да се предадат. Някои от тях се бяха скрили по махалата, но селачите обсадиха къщите, уловиха ги и с бой ги закараха в затвора...

Привечер [на 29 април] пристигнаха въоружени няколко души конници от Панагюрище, бунтовници строшиха вратите на спицарията и пустиха Каблешкова с дружината му. Също насилили и вратата на църквата, та пустили и другите затворници. Тия панагюрци били побягнали от войната и изгора на селото им и някой изпроводен от нашия комитет ги намерил, та им казал затворката, и тия дошли да ги освободят. Тука освобождението много мъчно щеше да стане, но лъжата към простите селачи, а особено към стрелчани помогна. Въоръжените панагюрци им казали: «Щο правите, безумни! Ние се бихме с турците, надвихме им, избихме ги и прогонихме, а вие сте си затворили главатарите.» Така и със сила пустиха затворниците.

1876. Април 30. През нощта срещу април 30 повечето членове от комитета побягнаха кой накъде види. Сутрина останалите веке бяха се смирили така, като овчици. Ние чакахме тоя ден смъртта или спасението си. Пришълците селачи, като не смееха да пуснат добичетата си на паша от башибозуците, спустиха се из Копривщица да пленят силома яхърите, гдето имаше сено. Покрай това одързостиха се и почнаха да грабят жито, после и покъщнина по къщята. Най-после, като почнаха копривщени да им се карат и мъмрат, а тия явно се възбуниха и събрани на купове, на купове, викаха: «Γрабайте Копривщица, па палете къщите; както сме ний станали, и  тии таκа да станат.» През тоя ден голямо смущение и викот се слушаше по всичкото село и много вещи оплениха селачите. Тия синковци решително се сговориха да опленят селото, да си натоварят колата, па да запалят къщите ни и да излязат да ищат помилувание от турците, като кажат, че Копривщица ги излъгала и тия си отвърнали за измамата...
Свърши се дотука десетдневното царувание на Копривщица.

1876. Мая 1. И бысть вечерь, и бысть утро мая 1.

Сутрина чакахме като овци на клание. Не знаехме откъде ще се появи злото. Стигна часът три и народът със страх почна да припка по пътищата и да говори: «Турците ни нападнаха; ето ги на Чумина поляна.» И наистина между Чумина поляна и върха Свети Атанас рътлината почерня от аскер. Жителите, като не знаеха царски аскер ли е, или башибозуци, трепереха от страх и не знаеха как да се отнесат. То веке беше решено още от вчера, като дойде царският аскер, да излязат свещениците и някои от първенците да ги срещнат. Но някои селачи и нашенци, като мислеха, че могат да бъдат башибозуци, то излязоха няколко души над върха Св. Параскева да се гледа, като че щат се бранят, ако бъдат нападнати от башибозуци. Аз бях един, който излязох вън от селото да гледам погублението на милото ми отечество, и седнах в една ливада на високо място, което мене се видеше за сгодно тамо да ми бъде гробът. Гледах движението на аскера, който доволно време постоя на едно място. Подир малко аскерът (разумява се), като видя няколко души, събрани на реченото място, хвърли два топа по вятъра, за да ги уплаши. От единия топ гюллето падна край селото и пръсна се... Мнозина (както и аз същий) се увериха, че е царски аскер. Един докачи парчетата на гюллето, припкаше към пазарището и викаше: «Предавайте се, това е царски аскер, ето парчетата от гюллето.» В това време се почу и глас от аскерска бурия, което увери жителите, че наистина е царски аскер.⁴

Ний се много възрадувахме от гърмежа на топовете и от гласа на бурията... Незабавно се събраха мнозина на пазарището и съгласиха се да изпроводят депутация от свещеници и някои първенци да идат при началника на аскера и да изявят предаванието на жителите.

След малко време подир явяванието на аскера на върха Св. Атанас яви се друг аскер на Три могили. То се позна, че съгласието на аскерските началници е било да нападнат от две страни на селото, ако се не предаде... Всичкият аскер заедно с башибозуците съдържаваше число до пет хиляди души. Голямо число башибозуци турци придружаваше аскера.

И така определи се една депутация да иде на върха Св. Атанас, а друга — на Три могили. Башибозуците, като бяха дошли с намерение да пленят, да убиват и да горят, то никак им не дойде добре и по воля, като гледаха, че от Копривщица се не хвърли насреща им ни една пушка и копривщка депутация иде за предавание. Тия бяха готови само една пушка да чуят хвърлена въз тях и да налетят въз селото. Но промисъл божий вразуми людете да мируват и по тоя начин избави селото от конечно опропастявание.

Първата депутация пойде към върха Св. Атанас с бяло платно в ръце, което развяваха за белег на предавание, и башибозуците, като видяха, че им избягнува ловът из ръцете, почнаха да хвърлят въз пратените и ако не би прибързал началникът на царския аскер, миралай Хасан бей, да изпроводи аскер да избави пратените, то щяха паднат до един от башибозушките куршуми. При всичко това пак не можаха да ги увардят от биение с камъни и мушеници. Най-после пристигнаха до командантина и приказаха му, че Копривщица се предава в милостта на султана и проси прощение. Командантинът заповяда да се върнат някои от депутацията и да съберат всичкото оружие, да го натоварят на кола и да го пренесат край селото в една къща, близо при аскера, за да се вземе от аскера под власт. Прогласи се из селото заповедта и всякой припкаше на пазарището да оставя накуп оружието си.

Втората депутация пойде към Три могили и също пострада от башибозуците, които скърцаха зъби въз нея, като ги не оставяше командантинът да я изсекат на късове... Но командантинът я уварди. Горкий поп Дончо, един от депутацията, като беше отишел по-настрана от командантина, башибозуците го изсякоха на късове. Депутацията се запряла при командантина и правила разговор. Но башибозуците се възбунили, дошли при командантина и викали въз него: «Как ти пущаш да дохождат при тебе гявури, които изклаха нашите братя, а не пущаш аскера заедно с нас да довършим това село. Ний те не слушаме веке и щем налетим. Така ли ни беше съгласието?» При тия бесни викания башибозуците пошли към селото. Но командантинът сторил команда аскера въз тях и казал им, че ако не мируват, ще ги удари. Казал им и още, че противници на царството кога се покорят, няма позволение да се убиват и пленят.

При всичко това башибозуците непрестанно се вълнуваха за пленение, по което и често се слушаха разговори, чрез бурии — между двете отделения на аскера — за възпиранието им.

Аскерът стоя на върховете, докле се събра всичкото оружие и се предаде на ръцете им, после се събраха и двете отделения, преминаха през селото и разположиха се под Арнаут махала, по рътлините от Петрешка до върха Света Петка, за да пренощуват тамо.

Башибозуците, като видяха, че им се не позволява да нападнат селото, тия се разпръснаха по околностите на селото и гдето намериха овци, говеда, коне и всякакъв добитък, откараха ги към дома си, а пастирите избиха до един. Само копривщки добитък плениха до шест хиляди глави; а на селачите нèмa брой. Който се намери вън от селото, пастир бил или какъв бил да бил — малък, голям, — падна от турский нож. Само копривщени паднаха посечени до тридесет и пет души, а селачи повече от сто души. Не се задоволиха с това башибозуците, но влязоха пръснати и в селото и налегнаха къщите, та оплениха много къщи и дюкяни. Жителите бягаха от къща в къща и скриваха се кой где може. Когото уловиха, мъчиха за пари, а няколко души и заклаха.

1876. Мая 1. Ний се надеяхме, че като е царски аскер, щат пострадат само виноватите. Но горко! Турците веке не гледаха прав и крив, но искаха да си отмъстят и да опленят селото. От тоя ден начна да върлее турската ярост на нас. Нямаше веке кой да им се съпротиви. Тоя ден (мая 1) до вечерта се простря с обирание къщи не само от башибозуците, но отчасти и от аскера тука-там... Ние стояхме като овци на заколение, кога видохме, че турската злоба въз нас се простира без изятие.

Вечерта се стъмни и по всичкий лагер светнаха огневе, запалени от огради на гюлове и ливади. През тоя ден, колкото души бяха отишли при командантина за посрещание, всичките се задържаха тамо и стояха всичката нощ под караул и изпит в биение и мъки. Огънят светеше и ние треперехме и чакахме опустошението на селото ни, което мислехме, че ще стане или през нощта, по тъмнина, или утрина рано. Часът стъпи на два и пол, кога ненадейно потрепераха къщите от страшен гром, който се повтори три пъти и приведе жителите в такъв страх, щото на мнозина щяха да се пукнат жлъчките, като слушаха необичното пищение над къщите. Това бяха топове, хвърлени с гюллета въз селото. Ние помислихме, че това е начало на нападението, и седяхме като половина мъртви. Не знаем по коя причина се хвърлиха тия топове въз селото ни.

Седяхме така в страх до сутрина.

1876. Мая 2. И бысть вечерь, и бысть утро ден вторий мая.

Сутрина рано, като се разсвети зората, почна да се слуша къртение порти и цепение врати с брадви. Башибозуци и някои от аскера, придружени с наши цигани, които бяха пристигнали от други страни, та искаха да си отвърнат за изкланите им братя, нападнаха по-първите къщи, та къртеха и обираха. Всякой гледаше да спаси само себе от убийство, та оставяше всичко и криеше се, гдето можеше. Обирът беше толкова голям, щото обирачите привождаха кола и коне да товарят плячката си. Много имотни къщи се обраха до влакно. Много жени, невести и девойки се оплениха и обезчестиха. Някои от тия горки, за да скрият жълтиците си, носили ги под ризата си на голо, но и тамо ги намерили обирачите.

И днес паднаха мнозина от ножа турски.

Миралаят прати аскер и някои от християните да влязат в селото и да уловят мнозина копривщени и селачи, които били забележени или показани в изпита. Изпит и ловение християни следува тоя ден до пладне, кога ненадейно видяхме, че по всичкий лагер стана движение и после похождание в пътя към Клисура. Ний напред мислехме, че променуват място; но кога познахме, че тия се вдигат и оставят селото ни на съдбата му, то всички потреперахме и рекохме, че сега е конецът на селото ни, като го оставят на башибозуците. Пратихме и едного със сто лири в ръка да пристигне миралая, да му се поклони и да го моли да не оставя селото, но нищо се не свърши и върнаха поклона. Коя е причината, не знаем, но миралаят, като свързал на ривца, току-речи, всичките копривщени и селачи, които бяха отишли при него или бяха повикани под суд, упътил се с тях към Златица. Горко на тия клетници, които бяха паднали на военните ръце. Колко биениета, мъки и проч. им се налагаха от аскера! Щото се намери въз тях, часовници, хубави дрешки и проч. взеха им ги. Който имаше негде скрити парички, даваше да го не мъчат. Между заробените имаше и старци, немощни, които насилваха да ходят пеши дори и боси заедно с аскера. Ако някой от тях запреше, то му отсичаха главата в ривцето и караха другите да пътуват.

1876. Мая 2. Подобни мъки и посечения между връзаните следуваха до Златица и подир Златица до Пазарджик, и най-после до Пловдив. Турците в Златица си изляха въз тях всичката ярост с мъки и биения. Турците естествено са враждебни гонители и завистливи към християните; а сега... един християнин пред турчина не струваше нито колко една муха.

1876. Мая 3. Ний през този ден загубихме всяка надежда за спасение и чакахме смъртта; не знаехме къде да се обърнем, защо нито можеше да излезе човек от селото навън, без да изгуби живота си.

1876. Мая 4. На другий ден сутрина рано видяхме пристигнал нов аскер на върха Св. Димитрия и прострял чадърите си. Тоя аскер пак имаше със себе башибозуци и цигани, за да му показуват пътищата и по-добрите къщи на селото ни. Аскерът — гол с разкъсани дрехи — и башибозуците, и тия голтаци, наши комшии (съседи) от златишките села, бяха гладни като вълци за плячка. А пък като знаеха веке, че селото ни е като овци без пастир, тоест без забитин и без оружие, то явно дене нападаха къщите и обираха дотолкова, докле жадната им душа не намираше място где да носи ограбеното. Това следуваше два дни.

1876. Мая 5. През деня на мая 5 пристигна много аскер, пешаци и конници с Адил паша и заобиколиха селото. Ний пак се приготвихме на клание и опустошение. Пашата повика извън селото ни по-първите наши съотечественици и селачи да ги мъчи и съди. После прогласи из селото, че който селачанин е дошел от външните села, всякой да вземе челядта си и имота си и да излезе из Копривщица, че ще да я запали и да избие жителите. Какъв страх нападна на копривщени и каква мъка на селачани. От последните всякой с щото можеше да вземе, припкаше по-скоро навън из Копривщица. Мнозина горки сиромаси, като бяха останали без волове от опленението, то сами се впрягаха в кола, натоварени с най-нужното им, и теглеха навън. Копривщени, като се изплашиха от пашовото проглашение, то мнозина мъже, а повече жени се преоблякоха в селашки дрехи и бягаха заедно със селачаните. Горките селачани! Гонени от Копривщица и придружени от аскер, отхождаха на отечество голи и боси. На кое отечество? На пепел и на опустяла поляна. Що са страдали от аскера и от турци по [пътя]: едни до Пловдив, други до Пазарджик или до други неизгорели населения, сами нека говорят. Обир, безчестия на жени и отвлачание на момичета, както и убийства, това се слушаше. На пашата намерението беше да ги прогони из Копривщица, пък после от тях, ако ще, и ни един да не остане, нито на отечество да се върне.

1876. Мая 5. Според горнята заповед всички клисурци и клисурки излязоха вън из селото ни и запряха се [на] куп на една поляна под Бяло камъне. Много имаше и копривщенки, намесени с тях за избавление от ножа. Клисурци чакаха тамо аскер да ги придружи до пепелището им. Не се забави и аскер конници ги загради на поляната. После, вместо да ги водят към Клисура, тия ги върнаха през тясна пътека пак в Копривщица; но аскерът беше захванал всичкото място на пътеката, та ги обираха наред, както овчарите доят овците. Клисурци загубиха и последнята си парица. Пашата или защото хлипна голям дъжд, или защото мислеше, че клисурци няма где да се населят на голо пепелище, заповяда да останат привременно в Копривщица.

Подир това повечето аскер заобиколи Копривщица, а пашата с по-главните команданти кондисаха в няколко къщи из селото да пренощуват. Това беше по пладне. И почна се страшно викание и ревание из селото. Пашата, види се, че беше дал воля на аскера да се понаграби тука-там из селото, защото инак той, като слушаше толкова викание и ревание, взел би какви-годе мерки за избавление на народа. Но той стоеше равнодушен и със сладост слушаше жалните гласове. Види се, беше решено да се оплени и довърши Копривщица, но правителството още се колебаеше между да  или не. Башибозуците явно върлееха из селото и обираха заедно с циганите. Ах! Колко къщи се изобраха и колко жени се обезчестиха. Писъкът следуваше до вечерта, през нощта, сутрина и до обед. Много къщи се обраха до влакно.

*

1876. Мая 6. Всичките селачани се изпроводиха от пашата навън из Копривщица, само клисурци остаха. Подир няколко часа пашата с аскера си се вдигна и упъти се към Пазарджик. Той остави на мястото си в Копривщица миралая с хилядо души аскер и един хекимин грък Гиритлия. Не може да се изкаже колко зло правеха сега турците на християните. Миралаят изпроваждаше аскер да нападат на къщи, в които имало съмнение за оружие и бунтовници. Уловиха мнозина, но и къщите се обираха. Уловените се изпращаха с аскер през Златица до София или Пловдив. Свирепствата на турците въз тях са неописани. Аскерът се укрепи на върха Св. Димитрий и оттамо слазяше и деня, и нощя на чети, та ограбваха къщята или кого где срещнеха по пътя. Никой не смееше да излезе из вратите си навън. Виканиета и пищение от жени и деца следуваше непрестанно. Аскер, башибозуци и цигани люто върлееха из селото. Това следуваше всекидневно и кога човеците трепереха от страх, научихме се, че нови башибозуци, събрани от далечни места в няколко полкове (табури), с байраци, заградиха отвред селото и искат да го нападнат за грабителство, клание и огън. Тия башибозуци, като се били научили, че в нашите места се отворили плячки, убийства и грабителства, събрали се, дори от Архипелаг, и нападнаха селото ни. Що намериха навън от селото, ограбиха. Воденици обраха и запалиха и влязоха в селото да искат позволение от миралая да опустошат селото. Миралаят, недобромислен към жителите, пак не смееше да им даде воля, но нито ги отпъждаше — и тия си стояха около селото и чакаха като вълци на жъртвата си.

Мая 6. Селото ни стоеше в такава опасност, кога ненадейно миралаят повика първите наши селяни и яви им, че има повеление от пашата да се вдигне с аскера си и да остави селото на щастието му.

Това известие като остър нож премина през сърцата на съотечествениците ни. Всички плачехме, като гледахме селото обиколено от люти башибозуци, готови за един миг да поразят селото ни до конец. Не може да се изкаже колко плач, моление и обещавание се предлагаха пред миралая. Казуваха му, че всички най-после щем оставим селото и заедно с жени и деца щем пойдем подир аскера. Или, ако царят е вдигнал ръка от нас, нека царский аскер да ни избие, а не да ни оставят в ръцете на лютите башибозуци. Най-после обещаванието на няколко стотини жълтици запря миралая с аскера да се не вдигне. Събрание на жълтици стануваше от ред и до вечерта се предадоха в ръцете на миралая и на гръка доктора. Мога да кажа, че това всичкото беше една измислица само за пари. Как да е, ний се благодарихме от душа, че не ни оставиха. Башибозуците, като видяха, че им се осуетяваше надеждата, на чети, [на] чети оставяха селото, но все околността и горите гъгнеха от башибозуци за плячка и убийство.

1876. Мая 8. Работите така следуваха, кога видяхме, че се появи Хафъз паша с аскера си на върха Попадия. Тамо той се улогори според обичая им и повика наши първенци и свещеници: извадил една разписка (не знаем отгде му е била представена) и показал мнозина, които поиска да му се предадат на ръце. Някои нашенци, придружени с доволно аскер, влязоха в селото и изловиха забележените. Между тях се намираха и всичките наши свещеници, които заедно с другите останаха на върха под стража.

Пашата говорил, че бунтът е породен от свещеници и учители (укумушлардан къямет копаяжак), затова най-напред тия трябува да се довършат. Учителите веке бяха изловени, като намесени в бунта, а аз показан, хром и мирен, оставиха ме.

Тая вечер беше много студ⁵, а аскерът обра наоколо оградите от ливади и гюлове, занесоха им и от село много дърва, та накладоха големи огневе.

Пашата спа при аскера си. На утрешний ден слезе в Копривщица с аскер и ходи да види Клисура и върна се пак в Копривщица. Ловението на обвинени следуваше. Пашата спа още една вечер на върха Попадия. Тоя ред не се показа толкова лют. На утрешний ден остави Копривщица, взе със себе си вързани обвинените и упъти се към Пазарджик. Това добро сега направи на селото ни: че вдигна предния аскер с миралая и гърка доктора, които оплениха селото ни, та остави друг бимбашия на име Рашид ефенди с друг аскер. Да е жив тоя бимбашия, че с мирний си аскер възпря плененията и грабителствата и человеците почнаха да излизат по пътя, да се събират на пазаря и да продават и купуват.

1876. Мая 10. Седем пъти до днес се променува аскерът от мая 1 и дохождаха други голи и по-голи, и награбуваха се повече и по-вече. Бимбаши Рашид ефенди даде мир и свобода на човеците. Башибозуците не престануваха да грабят вън из селото на чети всякакви добичета, но бимбашият много пъти изпроваждаше аскер да върне надиря ограбените добичета. При всичко това околностите на Копривщица все бяха заловени от башибозуци и селото стоеше в обсада. За да иде някой в гората на дърва с кон или нагръбе, трябуваше да бъде придружен с аскер, защото другояче рядко се връщаше жив или с добичето си.

1876. Мая 15. Макар и да се изловиха и затвориха в Пловдив и София много показани в бунта, но ловението не преставаше. Всяка седмица дохождаха заптиета из Пловдив с емирнамета да ловят човеци. Изпитанията като следуваха в Пловдив, то се показуваха още и още окаляни в бунта, които и ловяха, свързваха и караха пеши в Пловдив. Всякой трепереше, кога се покажеха из Пловдив заптиета, да не бъде забележен и той в буюрултията. Уловений се свързваше добре и принуждаваше се с бой да ходи пеш според коня. Колко мъка носеше по пътя до Пловдив! Който запреше, тия му показуваха ножа да му отсекат главата. Трябуваше много пари да се дават на заптиетата, каквото да дават най-малката ослаба на вързаний. Ако някой искаше и с кон да иде в Пловдив, той беше длъжен да заплати особно на заптиетата за коня. Но пак, като дойдеше един час до Пловдив, то свързваха всичките обвинени с въжа на ривца, на ривца и караха ги като добичета с бой в града. Из града турци — мъже, жени и деца — нападаха въз свързаните с камъни и тояги и проч. и биеха, както можеха, докле влезнат в конака. Тамо пък други ги чакаха с бой и затваряха ги. Всякое изваждание на изпит се подновяваше с бой и разни мъки. А какви мъки са теглили затворниците под изпита, това не може да се опише. Като се напълни конакът със затворници, то изпразниха няколко ханища, та ги затвориха, както и у един запустял -хамам. Затворниците стояха в една стая по 50 души, тамо, гдето петима могат да живеят. Не даваха им вода да пият, ни хляб да се наядат, нито вън да излязат за нуждата си. Без постилка, прозорци затворени да не вземат въздух, няма място где да легнат, пълни с прах, въшки, бълхи и дървеници. Така едва крепяха душа затворниците. Мнозина измряха от тая мъка и щяха да измрат всичките, ако не бяха пристигнали англичани и американци, които направиха да се вдигнат тия мъки от затворниците. Но това стана подир два месеци.

1876. Мая 18. Проклятите наши вечни врагове и гонители гърците сега намериха време да изблюват въз народа ни всичката си ярост. Тия, като показуваха себе най-верни на султана, имаха свободен пристъп до турците и мнозина станаха от тях членове на изпитателните съдилища. Колко клеветяха народа ни! Колко учеха турците как да ни мъчат и очерняват пред правителството! Казували на турците да мъчат българите, за да ги принудят да кажат, че Екзаршията ни заедно с владиците ги убедили да се възбунтуват, каквото да уничтожат йераршията ни и да въвлекат българите изново под гръцки ярем. Спуснали бяха се много вълци, гръцки попове, калугери и проч., да припкат по цяла България и да плашат българите, че който се не подпише под гръцката патриаршия, щат го покажат бунтовник, за да се погуби и опропасти...

*

1876. Мая 24. Работите така следуваха и ний малко бяхме се поосвободили от страха под покровителството на бимбаши Рашид ефенди, кога ненадейно видяхме селото ни изпълнено с аскер, башибозуци, черкези и цигани, които предводителствуваше Хафъз паша. Не беше веке пашата сега така кротък и умерен, както напред, но идеше възпален с такава ярост въз нас, щото искаше за един час да избие жителите и селото ни на огън да предаде. Казува се, че възпалението на яростта му направили златишките турци и останалите копривщки цигани, които били се събрали в Златица. Според както се научаваме, турците заедно с циганите казували на пашата, че много човеци от народа им имало избити в Копривщица по най-безчеловечен начин. И много туркини и туркинчета девойки има водени голи по пътища, обезчестени и убити. И кога били циганките затворени в конака, то ги безчестили отред, мъчили ги от глад и давали им да пият кръвта на убитите им мъже или пикоч. Най-после, че имало у Копривщица скрити много иглени пушки и джапхане и че копривщени имали намерение пак да се повдигат. Такива и други много лъжи говорили на пашата, Докле го конечно възпалили с ярост към копривщените, [пашата] взел аскера си и събрал где що имало башибозуци, черкези и цигани и повел ги към Копривщица, за да я довършат.⁶

1876. Мая 24. Щом влезе в Копривщица, пашата изпроводи от аскера си голямо число заедно с башибозуци по всичкото село, гдето видят мъж, да ловят и да го карат с бой на конака и да го затварят на двора в бахчата. При това изпроводи българи да викат по всичкото село всякой мъж да дойде на конака. Който се уловеше или дойдеше сам, то според побуждението на циганите и турците от Златишко биеше се от 20 до 100 тояги и затваряше се в градината в калта. Ловение, биение и затваряние следува до помръкнало. Затворниците спаха в градината без постилка и завивка; отдолу кал, а отгоре дъжд и студ.

1876. Мая 25. Сутрина пашата разпрати всичкий аскер заедно с башибозуци, черкези и цигани да нападнат къщите отред; да грабят, да безчестят и гдето намерят мъж скрит, с бой да го докарат в конака. При това да носят със себе пушките си и брадви и да секат и отварят силом врати, затворени, и сандъци и долапи заключени, да гледат на всякое място за оръжие и джапхане. Мъжете бяха затворени до един в конака и аскерът заедно с башибозуците върлееха и обираха страшно по всичкото село. Не оста къща необрана. В конака следуваше страшно биение и по къщите жени и деца пищяха до небото, от заранта до вечерта, до един часа. Пашата, като гледаше и слушаше това, често питаше затворниците с най-унизителни думи: Е! Угодно ли ви е това, кератлари? — и проч. и прочая. Не може да се изкаже и опише мъката на копривщени тоя ден. В някои къщи и до десет пъти влази аскер с цигани и башибозуци. Човеците се отчаяха веке от живота си. Сега всякой мислеше, че е конецът на Копривщица. Същий паша приготовляваше привечер аскера си да набият затворниците. Но едни казуват, че писмо му пристигнало със заповед да остави Копривщица; а други казуват, че бимбашият си дал оставката, като видял толкова безчеловечие и приготовление за убийство. Как да е, вечерта по един часа престана пищението и затворницте се пуснаха.

1876. Мая 26. На утрешний ден пашата изпроводи в Пловдив колкото имаше новопоказани виновати в бунта, които беше изловил, и пойде с аскера си към Златица. Благодарение богу, че оста пак добрия бамбаши Рашид ефенди с аскера си (до 400 души) в Копривщица и жителите си поотдъхнаха от мъките и свободно оплакуваха жертвите си. Сега копривщени видяха и познаха себе голи и лишени от всякакво средство за препитание и турский нож на шията им. Глад и голяма сиромашия настана. Ако беше останало у някой сиромах нещо скрито от сребро или бакър, той го даваше с най-долня цена да купи няколко оки брашно за прехрана. Земеделци, пастири и скотовъдци сгърнаха ръце и чакат да им падне от небото. Който имаше стока да прехрани край себе и още пет-шест домочадия, той изгуби средство, за да храни само своето домочадие, и изпроводи децата си да просят по чуждите врати. Копривщица се облече в черно, пропадна и не може да дойде на първото си състояние довека... Ний сме длъжни да славим и да благодарим бога и неговата пречиста майка от сърце, защо тия с невидима сила покриха и увардиха отечеството ни от ножа и огъня. Наистина, за голямо чудо е как можа Копривщица да оцелее, за което се чудят и самите турци, които бяха обрекли това място с клетва на вечно опустошение... Ако европейците метнаха око към българский народ, на това стана причина лудостта, която направиха турците, та пустиха варварските си чети, башибозуци, и дадоха им воля да колят отред мало и голямо, мъжко и женско и да изгорят селата. Това събуди Европа... Да дойдем на приказката си.

1875. Юния 10. От изпроводените в София нашенци... едни изпроводиха в Пловдив на изпит, а осем души, които се обвиниха за убийство на циганите, се обесиха в София от правителството.

1875. Юния 23. Пристигна известие, че Сърбия се възбунтувала. Начена се сръбский бой. Бимбашият с аскера си се вдигна и остаха дa ни вардят заптиета. Вдигнала се и Черна гора.

1876. Юлия 1. Преминахме и юлия с грабителства добичета деня и нощя. Турците и черкезите не оставяха благоприятен случай от да пленят, що им се изпречи.

1876. Юлия 23. Правителството при обесванието много българи обвинени, обеси в Пловдив и от Копривщица поп Никола, Будин Цоко и Тодора Душанченина. Прати и под затвор седем души в Едрене, а кусурът остави в пловдивската темница. Също и в София колкото имаше затворници κοприщени, до 13 души, изпроводиха се в цариградските темници...

1876. Юлия 25. Почнаха да пущат някои от затворниците, които дохождаха с половина душа, като сянка. Дойдоха от английското посолство Беринг и други, които прегледваха по селата станалото. Англичаните върло се гневяха на турците за направеното им, а най-много за жителите на село Батак, които башибозуците бяха изклали до един — от дете годиначе до старица.

1876. Авг. 1. Дойдоха си мнозина пуснати затворници заедно със свещениците. Доходиха и американци в Копривщица Да изпитуват за станалото.

1876. Авг. 6. Пристигнаха в Копривщица и Блак бей с хаджи Иванчо ефенди от страна на правителството, за да се уверят за всичкото станало зло по селата. Копривщени им приказаха за всичките им страдания, както и за пленението на копривщките добичета и имоти и от това произлязлата голяма сиромашия и оскудност на жителите.

Подир няколко дни издаде се повеление от правителството да ходят копривщени по околните турски села и гдето намерят свое добиче, да си го вземат.

1876. Авг. 20. Няколко добичета много малко се намериха и взеха от други турски села, а от златишките села, Душанци, Лъжене, Пирдоп, Златица и проч., гдето се намеруваха, току-речи, три четвъртини от ограбените добичета, не дадоха ни едно добиче. Тамошните турци се подиграваха с правителствените заповеди и не ги припознаваха. Колкото пъти и да ходила копривщени, придружени със заптиета, да дирят, толкова пъти се връщаха биени, осакатени, съсипани до смърт от турците, дори и няколко души изсечени. Нека кажем само едно ходение от Копривщица за дирение добичета в Златишко, та нека разсъжда читателят и за другите.

1876. Септем. 5. Дойде висока заповед от правителството да отидат копривщени, придружени със заптиета, в Златишко и да си вземат познатите добичета. Сиромаси, зарадувани на това, събраха се мъже и жени повече от сто души и пойдоха в Душанци. Кога бяха стигнали в селото, излязнуват всичките турци, та ги нападнуват с ножеве и дърве, па ги бият и нараняват толкова, щото не оста човек без рана, синевици, осакатени, съсипани, с пробити глави. Всичките се върнаха така смазани. Някои от турците били облечени в женски дрехи да се не познаят. Двоица от копривщените, като били настрана от множеството, тях посекли и хвърлили по долищата, гдето им се намериха и костите. Това всичкото се яви на властите и царството, но никое удовлетворение се не даде...

Турците в Златишко, одързостени, че и правителството не може да им стори нищо, пак си почнаха грабителството дотолкова, щото през цяла зима нападнуваха нощя селото ни, обираха къщите и грабеха, гдето намерят добиче. Копривщени поискаха аскер от Пловдив. Аскер се изпроводи сто души, но златишките читаци следуваха пак нападания и грабителства в селото. Случвало се е, та нощя, кога нападнат читаците и селяните викат, аскерът застигне нападателите и запина с ръце от тях краденото. Аскерът хвърляше по някоя пушка на вятър да ги уплашат, но и тия с пушкание отговаряха и свободно си вървяха надире с плячката в ръцете им. Толкова се не бояха. Така си следуваха работите до пролет.⁷  И до днешний ден⁸ на мая грабителствата следуват, но веке почнаха скрито: сиреч или си начернюват лицата, или ги покриват с маска, па така вардят пътищата наоколо и обират, който замине. Най-много страда Копривщица от златишките турци, от душанчаните, лъженчаните и от черкезите. Тия са се заклели да нападат Копривщица, докле я довършат.

1877. Мая 30. Тук свършувам приказката за бунта. . .

*

1877. Април. Русия поиска олекчение в съдбата на българите. По нейно желание се състави европейска комисия в Цариград, за да наложат на Турция някои нови управления. Султанът, за да избегне от принуждения, обяви конституция. Русия, неблагодарена от тая стъпка, обяви война на Турция.

 

¹Черкезите най-много озлобляват християните: явно им вземат стоката, овци, говеда, коне и пр., обират, убиват, както им е воля. Турция прибра тия проклети варвари, само и само да държат в тежък ярем християните.

Тук е редът, мисля, да се поговори въобще и за турското отношение към християните.

Турците според отхраната и религията си естествено мразят християните и озлобляват ги, а въобще българите, които като прости и сиромаси не знаят и нямат сила по никакъв начин да се бранят от тях. Турците дори мислят, че изпълняват религиозна длъжност, когато озлобляват християнина, когото тия наричат гяур. Турската злоба към християните е толкова голяма, щото казуват, че коранът ги учил и обещавал голяма награда в рай на турчина, който убие сто гяура и ще се нарича светец (гази). Така ги насърчават и имамите им. Турчинът има простаго българина по-долен от добиче и мисли, че той му е даден от бога да му робува. По тая причина турчинът принуждава българина да му работи най-тежки работи без заплата (гария) и щото има у българина, то е турски имот. И така българинът се принуждава да оре, да жъне, да копае, да връше и проч. на турчина, а пък турчинът взема десяток на българина на пет едно; някогаш и по равно. Кога влезе турчин в българска къща, то е всичко негово: масло, сирене, мляко, кокошки, баници и проч., и най-после българинът да иде да спи при коня на турчина, а младата му жена или девойка да спи при агата. Правителството за очи много пъти дава заповеди на слугите си да не правят тия злоупотребления и да плащат, щото ядат в християнски къщи по селата, но тия заповеди остануват прах, от вятър носен. Ако се оплаче някой селянин на правителството, то повикува виновника да го мъмре, но при това му дава наставление да иде да улови тогова селянина и да го убие или да му строши костите от биение, каквото още веднъж да не смее селянин да иде да се оплакува от турчина. Правителството работи всичко за лице, а не за дело. То се държи за тия две често повтаряеми пословици: Таушяна кач, тазъйъ тут, и Буна бир капак. И така щеш гледаш пред правителството, че българинът всякогаж се наказува с различни мъки и смърт, а турчинът с ничто. Судията (кадия) дори ще научи турчина и на шер как да говори, за да се оправдае. Не постига време и хартия да се опишат турските злоупотребления.

Тук е ред да се поговори особено и за копривщкото тегло от страна на турците. Копривщени никак не можеха свободно да следуват търговиите си по външни места, без да не пострадат. Турците някогаж явно, а повечето пъти покрити с маски (сюрети), отвред ловяха търговци да ги обират; и който се опре или побегне, тия го или нараняваха, или убиваха. Това стануваше на всякоя страна от Копривщица. А в последните години, като оголяха много турците, то веке человеците не смееха и в гората за дърва да идат: защото турците им вземаха дрехите, хляба, брадвата, дори и въжа, цървули и каиши. Не смееха сиромаси да идат в гората да горят кюмюр или да секат кересте: защо като паднеха в турски ръце, не само се обираха от тях, но и страшно се мъчеха да казуват, ако имат негде пари скрити.

А пък за злоупотребленията на черкезите не постига ни мастило, ни хартия, ни време да се описуват. Тия варвари и мъчители на человечеството, щом се довлякоха и попълниха турска земя, правителството ни насили да им поклоним ниви, ливади, места, волове, кола и най-после и къщите да им направим. Но това всичкото тия проклетници заборавиха и почнаха да се обхождат и явно, и скрито с християнския имот като със свое притежание. Коне, овци, говеда и пр. бяха все техни. Кога им беше воля, дохождаха всред пладне и вземаха колкото им добичета потрябуват. Правителството не вземаше никакви мерки за повръщание на вземаното или за възбранение на останалото: а ако би някой повредил черкезина, той плащаше и с главата си. Черкезите от ден на ден повече и повече върлееха и грабеха всичко. Тия могат да се нарекат бич на человечеството. (Тази забележка е написана от Хр. Н. Пулеков на прилепен по-късно към дневника лист. — А. Е.)
²Сега требуваха пък гюллета и бомби. И то лесно се свърши. Спустиха се офицерите по къщите из селото и где намериха кантар, взеха му топуза и свърши се работата и с тая потреба.
³Някои пишат, че имало циганки обезчестени и убити заедно с циганчетата. Това е гнуснава лъжа и измислица.
⁴Видях в едно описание на бунта, че копривщените пушкали въз аскера и като видели, че не щат могат да стоят насреща, а тия изловили главатарите на комитета и предали ги на аскера. Това е гнуснава лъжа.
⁵На мая 7 през нощта валя сняг.
⁶Аз прочетох и във вестници, писани от пловдивските съдилищни изпитатели и от други наши противници, които казуват, че имало обезчестени в копривщкият бунт много турски и цигански жени и девойки, но това е измислица и гола лъжа.
⁷Срещу последните няколко изречения стоят в дневника дати: «1876 ноем., декем., 1877 ян. Февр. Март. Април.», както и една бележка на полето: «ходение с турци в Пловд. за пари».
⁸От това място, както и от няколко други изрази на Хр. В. Пулеков, «както изпосле се научихме» и пр., се вижда, че бележките му по въстанието в Копривщица, макар и да са писани във форма на дневник, са писани от него малко по-късно от описаните събития. От това място може да се предположи, че бележките му за въстанието са завършени на 30 май 1877 г.

 

 

Христо Попов

 

ХРИСТО ФИЛИПОВ (ПОПФИЛИПОВ) ПОПОВ. (Роден в Клисура; починал след 1926 г. в София.) Учител. Един от основателите на частния революционен комитет в Клисура, участник в Априлското въстание: четоводец; арестуван; лежал в Пловдивския затвор. След Освобождението — учител и административен служител.

Публ. по: Попов, Хр. Ф. Град Клисура в Априлското въстание. Очерк за миналото и настоящето на града. По случай петдесетгодишнината на въстанието. С., печ. С. М. Стайков, 1926. VIII, 191 с. (с. 65—90).

 

ГРАД КЛИСУРА В АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

 

Съдено бе тежка предателска ръка да посегне да разруши и сега светото дело за народно освобождение. Намери се робска душа, която не се трогна от възторга, с който народът се готвеше да се дигне против своя многовековен угнетител; затъпяла съвест, която презря своя синовен дълг към клетата родина, и унизена, потискана воля, която не се движеше от любов към ближен и отечество, която бе жертва на робски инстинкт и извърши най-грозното злодеяние, защото всякога бива доброволно — предаде род и родина.

Неджиб ага, придружен от двадесетина стражари, се намираше вече в Копривщица и беше успял да тури в затвора Брайко Еньов, Георги Тусунов и други, надяващец се да осуети движението и да заслужи голямата награда, която му се пада като на многозаслужил правоверен. Но не бяха решили така съзаклятниците и съдбата на България бе предопределила друг изход на Неджибовите кроежи. По-рано съзаклятниците бяха решили властта тури ли ръка върху някого от тях, това да служи за белег, че трябва да се дигне въстанието, да пукне първата пушка, па каво даде бог.

Копривщенските представители и клисурският такъв, Н. Караджов, се връщали от Панагюрище с по-голяма енергия и воля в останалите малко дни да усилят приготовленията — но събитията в Копривщица изпреварили техните кроежи. Събрани набърже, главните дейци решили на 20 априлий вместо на 1 май, както било решено в Оборище, да се провъзгласи бунта. Нашият представител, след като помогнал да се реши да се дигне въстанието, след като взел участие в нападението против конака, за да се освободят затворените там, и видял как бил обсаден в конака Неджиб ага заедно със заптиетата му, побързал със своя другар от тайната полиция да дойде в Клисура, та и там да се развие българският пряпорец.

Развитието на събитията в по-ново време показваше, че турското правителство не разумяваше нуждите на покорения народ. То още си въображаваше, че ще може, както преди стотици години, да задуши всеки стремеж към свободен живот, стига, както тогава е правило, да избеси на най-видно място в града или селото смелите ония герои, които носеха в гърдите си пламъка на свободата и въплотяваха копнежите за нов живот на племето ни. То не познаваше новите дни, не улавяше дълбокия преход, който се извършваше в душата на българския народ, чиято младеж от училищния стол и от черковния амвон се възпитаваше в любов към отечеството и в готовност с усмивка на уста да мре за него. Чуждо и враждебно към народните въжделения за свободен политически живот, то се надяваше да спре колелото на историята и да покоси полета на възродилия се народ.

Караджов пристигна у дома си, но не вече тих, а буен и горещ. «Майко и жено, извикал той още от вратата, елате да ви прегърна. Днес е свят и най-голям ден за българският народ: видях как досега мирният народ дигна ръка да се бие против многовековния народен враг, видях как се проля вражеска кръв. Минутите са усилни и славни и колкото по-крепко и по-горещо ви прегърна, толкова по-скъп спомен ще отнеса от този свят. Пригответе се за големи изпитания: жребият е вече хвърлен. Ако злата съдба не ми позволи да изляза жив из великата борба, която се захваща, погрижете се да ме замести това малко дете. Кажете му, когато порасне, защо е умрял баща му. Не плачете — ако умра, не ще да бъда само аз: делото е велико и иска много жертви...»

След като дал някои наставления, как да се прикътат парите и други скъпоценности, той казал да се свикат всичките съзаклятници в училището. Ние — учителите — бяхме още на занятие подир пладне, когато някой ни съобщи, че Караджов си дошъл и че казал да се съберат съзаклятниците, та да проводим и деца да ги свикват. В късо време се събраха мнозина и ние побързахме да разпуснем децата. След малко дойде и Караджов, придружен от брата си Харалампий. Още от вратата на стаята захвана да пее: «Боят настана, тупат сърца ни», но прегракнал от настинка, умора и няколко денонощни бдения, едва продължаваше. Освен това до този ден никой не беше го чул да пее и в най-веселите минути. Той имаше слаб дар в това отношение. Седна между нас, като продължаваше да пее, повика и Трувчева да му помага. Трувчев беше отличен певец. Той пееше от дясна страна в черква. След като се изпяха един, два куплета, Караджов спря, стана прав и каза:

«Е, братия,

многожеланият и многоочакван ден настана. Това, което вчера бе игра и залъгалка, днес трябва да стане дело. Колебанията нямат място. Сърцата ни трябва да станат тъпи и нечувствителни. Трябва да изчезне от тях всякаква изнеженост. Нужни са коравина и жестокосърдие. Няма съчувствие към сълзите на горките ни съпруги, нито съжаление към нещастните ни деца, що простират слаби ръце към нас. Нека не ни трогват майчините горчиви въздишки, нито тяхното отчаяние да отнема мъжеството ни. Не съществува нещо, което да обичаме повече от отечеството. Отечеството ни зове да презрем всичко. То иска и живота ни и ние ще му го дадем. Познавам чувствата ви. Такива са и моите. Горчива е чашата, която ни предстои да пием, но връщане няма. И да се покаем глупаво, пак добро не ни очаква. Но не мислете, че ние ще сме първите жертви за свободата на България. Не са само нашите майки, които ще да умрат след нас от скръб по нас. Нe ще да [са] само нашите жени и нашите деца, които ще да останат да се скитат голи, боси и гладни, гонени и мъчени всякога и всякъде от непреодолимо и трайно нещастие. Тази нещастна земя е преситена и напита с кръвта на синовете си. Отечеството ни всякога е било и днес е пълно с нещастни майки, жалостни съпруги и сираци — деца, чиито синове, мъже и бащи са починали от жестокостта на владетелното племе, от ръцете на тираните. Безбройно число българи са умрели само и само да се опита острилото на турския нож или силата на турското оръжие, когато са спали, пътували или работили в полето и в гората. Мнозина също са погинали, защото не са могли да гледат отечеството си в робство, да гледат как буйства турчинът, как българинът и българката са играчка на произвола му, на прищевките му, на страстите му, та са се опитвали с оръжие да помогнат. Първите са умрели, но никой не е чул за смъртта им. Вторите са починали в неравен бой и са оставили след себе си предания за своя живот, за своите дела и подвизи. И живеят те вечно в народната памет. Всички от нас, които би загинали в тоя свещен подвиг, ще възвисят своите имена и своите родове в народната почит, когато инак би изчезнали незабелязано от този свят. И техните чела ще се окичат с венци, които нивга не увяхват, защото са сплетени от безсмъртната слава, що носят мъченичеството и смъртта за народната свобода. А ония, които преживеят тази борба, ще да живеят честито, защото ще да са изпълнили най-светата длъжност към отечеството: да се борят и жертват за неговата свобода. И тогава дори, когато животът би бил тежък за тях, би им наложил лишения, те ще да бъдат пак честити, защото ще да изпитват рядкото щастие, що иде от задоволената съвест и от съзнанието за изпълнен дълг.

И тъй, поздравлявам ви с българското въстание. Как ще го назове историята, не може да се предвиди. Във Великото народно събрание, в което ме бяхте пратили, се реши да се развее на 1 май българското знаме за свобода или смърт. Но издадничеството и арестуването на някои наши другари в Копривщица ускориха решението. В Копривщица въстанието е вече обявено, мюдюрина и няколко заптиета убити, а Неджиб ага със заптиетата си обсаден в конака. По решение на събранието аз съм определен за ваш военачалник. А аз, вашият военачалник, съм, както знаете, най- малко приготвен от всинца ви, защото много скоро се завърнах. Нямам още ни пушка, ни сабя, ни револвер. Револверът, който носих до Панагюрище и който виждате у мен, е на Гр. Б. Попов и ще му го дам. Аз ще бъда ваш военачалник с душата си, докато мога, докато държа този глас и тупти това сърце! И тъй, всякой десетник да вземе своите войници и ще обсадите селото, тъй щото да не пропуснете никой да излезе навън! Който се противи, ще го убивате! А аз с по-старите ще нападна и обезоръжа конака и после ще вдигна на оръжие всички. Бог да ни е на помощ!»

В това събрание бяха повикани и лица, на които до това време нищо не бе съобщавано. И за чудо, ни един глас не се обади да каже, че не одобрява да въстанем. Тук присъстваше и Цанко Бояджийски (Цанко чорбаджи), който също насърчаваше да въстанем, щом това е станало в Копривщица и ще се продължи и другаде.

В същия час се написаха писма да се съобщи, че ние, заедно с други съседни общини, въставаме, както и да се подканят и други, обещали по-рано, да направят същото. Тия писма се разпратиха с особени пощальони до Сопот, Карлово, Калофер, Троян и Тетевен. Всичките пощальони се върнаха и съобщиха, че писмата са връчени благополучно на известни съзаклятници и в Калофер, когато някои от тях върху зелената морава яли печено агне, и в Карлово, когато се водел горещ разговор за бъдещите действия през въстанието, и в Сопот, през приятна разходка към манастира, когато се пеели пламенни въстанически песни, а в Троян, когато опитвали сладостта на сливовицата. Не се върна само тетевенският пощальон, който бил уловен, след като предал писмото на не толкова здраво място. След като се споразумяхме кои десетници на кои страни ще да излязат, всички се разпиляхме по къщите, за да вземем оръжието си и да излезем. Някои от съзаклятниците бяха си приготвили и униформа от сивкав шаяк, шапки с пришити жълти лъвчета от тенекия, правени в Пловдив, или от олово, лети от Генко Куюмджият. Докато да станат всички тия приготовления и се излезе вън от селото, Неджиб ага пристигнал със заптиетата си и се спрял на пазаря, без да слезе от коня си, колкото и да го канел Цанко Бояджийски, [който] пристигнал навреме, за да го задържи в къщата си, доде приготвените момци нападнат конака и се сдобият с добро оръжие, както Караджов бе разпоредил, щом се научил, че Неджиб сполучил да избяга от Копривщица и пристигнал в Клисура. Неджиб ага бил личен приятел на Цанко Бояджийски и много пъти са си гостували в Клисура и Пловдив, а особено първият у последният. Не беше слабо смущението на въоръжаещите се момци, когато видяха, че въоръжено отделение конница отива по пътя към Шайковица, защото всякой предположи, че е някакво издайничество и че такива отделения обсаждат от всички страни селото, преди да сполучат въстаниците да направят това. Работата се изясни и неколцина души се спуснаха     подир     Неджиба, но напусто — царските коне и хора хвърчаха. Пространството, което трябваше да се заеме от малцината ратници, е твърде голямо, тъй щото възможно е не само отделни лица да се промъкнат, но и цели отделения да сторят това. По един на големи разстояния, колкото да се виждат с очи, се разпръснаха вън от селото всички, успели да се приготвят, и чакаха да се увеличи броят им с ония, които Караджов щеше да доведе. А Караджов, придружен от десетина души въоръжени хора, между които Цанко и Нягул Бояджийски, Нешо Берберов, Хр. Павурджиев и други, всички хора по на 50 години и повече, и пъдарите Петко Искров и Цачо Димов се явил пред конака и заповядал да кажат на онбашията Каратабанът да се предаде заедно със заптиетата Сюлейман, Кара Хасан, Гавазинът и Али, както това направил писарят Ахмед ефенди, щом го срещнали и му предложили. Будната царска стража обаче, без да му мисли много, както била насядала в каве оджаа, скоква бързо, като не погледнала към стената, дето висели пушките, покачва се по стълбата на другото здание, жилището на мюдюрина, и от височината на кьошка се хвърля в конашката градина и оттам с боси крака скоро се намерва край селото. Ние бяхме около Йовковите върби и ето изведнъж ненадейно измежду рътлинките се подава главата на Кара Хасан срещу нас на много близко разстояние, но щом видя, че сме въоръжени, повърна се назад и се отправи бегом по посока към планината. По същата посока тръгнаха и другите заптиета, които идеха подир него. Изгубили надежда да им препречим пътя, отправихме по тях куршумите си. Но доколкото можах да забележа, всички бяхме ужасно изплашени при първата употреба на оръжието против живи човешки същества. Нито игленката на Т. Капанов, нито мартинката на Ат. П. Минков не можаха да достигнат бягащите. В гюла на П. Шойлеков те налитат върху Ив. Дончев и Петър Първаничин, от които последният бил занят нещо с брадвата си. Дончев гръмнал върху тях и Гавазинът му отговорил с пищова си, който случайно се намерил на пояса му. Заптиета захванаха кривулите на планината и гонени постоянно от куршумите на неопитни стрелци, сполучиха да се скрият зад върха, макар Сюлейман да бе ранен от Дончева в ходилото на единия му крак. Отидоха да съобщят на турските власти и на Неджиба, че и клисурци въстанали. Тия заптиета служеха от много години при клисурския мюдюрлук.

Докато да се мръкне този ден, всички мъже бяха принудени да оставят селото и да отидат при другите стражи по краищата, някои въоръжени с щото имали вкъщи, а други с мотики само или със съвършено голи ръце. Първият страх, който обзе всички, е неописуем. Горко плачущите жени тази нощ съвсем не спаха. За да скрият по-скъпите неща и покъщнини, сами подкопаваха зидовете на къщята или пък ги пренасяха в някои близки скривалища, направени под къщите.

Чудесна пролетна нощ. Времето ясно и месечината осветила нощта като ден. И самата природа като че ни помага да виждаме лесно и отдалеч да не би някой да се вмъкне в родното ни място. Налягали в приготвените докъде среднощ окопи, ние се стараехме да се запазим от недраголюбния северен вятър, който ни носеше милувките на балканския сняг, макар и да не бяхме твърде привикнали да ни гали неговият лъх, както и да понасяме пролетните студени нощи, които той пращаше. Оставени са бдещи стражи, но и всички други не могат да спят под натиска на особените събития.

Утринта рано, на 21 априлий, всичко бе в движение. Стражите продължават бързо да работят да се приготвят окопите, да се поправя и дотъкмява оръжието, свещениците и жените, събрани в черкова, коленопреклонно се молят бог да прати избавление на страждущия народ, както и тържество на оръжието му над вражеското. Общинските пък първенци бързат да уредят военен съвет.

Този съвет се състави, както следва:

Н. Караджов, председател и началник на стражите,
Нягул Бояджиев, негов помощник,
Христо Павурджиев, настойник върху добитъка за клане,
Нешо Берберски, върху оръжието и военните припаси,
Дончо П. Макавеев, върху храната на чети и бедни,
Цанκο Бояджийски, за приготовление шапки,
Яким С. Стоянов, за приготовление облекло,
Тунчо Петков, за приготовление котки,
Христо Бояджийски, върху конете,
поп Божко, свещеник на четите, които да обикаля всяка сутрин за молитва,
Филип Б. Попов, главен писар, и брат му, Григор Б. Попов, негов помощник.

Нашата голяма държава беше вече наредена в най-главните и най-важните й служби. След петстотин години у нас съществуваше народно правителство. И бабите бързаха да поздравляват с «честито царство». Само дядо х. Ганчо искаше да натяква Караджову за станалото, особено като поискали от стадото му безплатно известен брой овци, но учуден остана, когато видя, че тихият някога Караджов му опря в гърдите двуцевния си пищов...

По обед се изнесе знамето с особено тържество: Никола Караджов, вървящ начело, го носеше, а след него следваха целия състав на военния съвет и едно отделение четници. Знамето се предаде на четите на височините на Зли дол, дето за малко време бяха събрани всички отделения. Броя на събраните под знамето ратници не възлизаше повече от 150 души, на възраст от 18 до 50 години. Тази беше великата клисурска сила, която, съединена с други български сили, се готвеше да съсипе Отоманската империя. Понеже Караджов от много говорене и викане бе съвсем предразгавял, предложи на Григор Б. Попов, след като се извърши молебена от поп Божко, да поздрави четите с подходяща за случая реч...

Военният съвет заведе разни протоколи, както и преписка с другите съвети, и всякой от членовете с голяма и извънредна деятелност се завзе да изпълнява своята длъжност. Началникът на стражите ги нареждаше, като преместваше едни стражи на други места, та усилваше по-важните пунктове, като съставляваше поименни списъци на войници и копачи и определяше всякои към коя стража се причислява. За първи негови помощници се считаха, както бе по-преди решено, Власаки Йовков и Нейчо Калъчов, които при това се числяха в злидолската стража. За усърдие и енергична деятелност по решение на военният съвет след четири дни Христо Благоев бе произведен в чин стотник и бе поставен да командва отделението на Прекия път в лозята. Λ другите десятници бяха разпратени, според важността на местата, негде с повече войници, негде с по-малко: на Зли дол, Преснета, Прекия път и Хумник, като от тия места се пращаха и сменяваха стражите, поставени по върховете Топанчето, Архангеловден, Памук могила, Бухалови камъни, долу в старата река, Острица и пр. Всичките пушки, пищови, ножове, барут, олово (дори и разни оловни вещи) се събраха и депозираха в кръщавницата при черквата. Циганите бързо правеха котки, шивачите шиеха дрехи, като твърде много се ползваха от готовите дрехи във влашките и каракачанските денкове, оставени по разни къщи, кюркчиите — шапки, цървулджиите правеха цървули и режеха навуща, на конете и другия добитък се състави списък и новото господарство се намираше в състояние да издържи доста време, като храни не само своите войници, но и други, които биха преминали отдругаде или които би дошли за подкрепа.

В първите дни въодушевлението бе общо и никой не се каеше за голямата ни решителност, като с нетърпение се очакваха съобщения, че и по други места е станало същото, и се чакаха общи разпореждания да се сгрупират бойците на по-големи и по-силни чети, които да се отправят, дето е по-нужно, а една малка част да остане да варди селата. Но когато грозно мълчаха от всички страни, дето бяхме писали и дето не бяхме, а от пътници се съобщи, че другаде е тихо, че са въстанали само известни места във и под Средна гора и Татарпазарджишко, че всякъде чакат с особено равнодушие да видят какво ще стане с нас или пък да идем, за да се присъединят към нас, ние почти всички загинахме духом. Нямаше думи за насърчение, нямаше скроени обещания, с които крепехме окръжаещите ни, па дори и себе си. Неуспехът на делото бе напълно съзнат и смъртта за мнозина неминуема.

На 22 априлий западните стражи съобщиха на източните, че двама турски войници, с оръжията си, идат откъм Козница, като карали две-три кози, и че те ще да ги пропуснат, без да им се явят, за да влезнат в селото и продължат пътя си до другите стражи, по който начин ще бъдат най-сигурно уловени, да не би другояче да сполучат да избягат и съобщят в Златица за това, що тук са видели. Спокойните тия пътници бяха стигнали отвъд лозята, близо до стражата на Прекия път, когато за тяхно голямо учудване един въоръжен българин ненадейно им извика да предадат оръжието си, ако искат да останат живи, и 15—20 други, също въоръжени, се явиха срещу тях на върха. Вместо да сложат оръжие обаче, те бързо и стремително обърнаха в бяг назад и след тях екнаха пушки, без да ги улучи поне един куршум. Успели да стигнат до Катранива долчина, те се устремили да бягат по пътя към Пресвета, но юначна една ръка, ръката на Калъча, отдалеч сломи единия с пушка, а другия отблизо с нож. Бяхме вече в пътя на престъпленията.

Според съобщенията от Копривщица, Каблешков действаше към с. Синджирлий и Старо Ново село, та оттам с по-значителен брой юнаци да влезе в Стремско и повдигне на оръжие българите в Карлово, Калофер, Сопот и други села, както и ние щем слезем тогава откъм Рахманларе и Слатене. Но условният знак да избухне пожар в някои турски села на Стремската долина колкото по-горещо и с по-голямо нетърпение се очакваше, толкова повече закъсняваше, докато най-после чухме, че Каблешков поради непреодолими пречки се върнал в Копривщица. Оставаше вече да се мисли как ще бъде възможно да се увеличи броя на въстаниците в Клисура, която се заплашва откъм Карлово и откъм Златица. Нягул Д. Бояджиев и други някои от военния съвет, след като обиколили цялата гора Върлищница, най-близка до селото, намерили едно твърде сгодно и стратегическо място, дето да се скрият жените и децата. Като се върнаха, те настояха отново да се иска писмено от Копривщица да изпратят помощ, защото първата опасност е за Клисура, когато Копривщица се намира в една отвсякъде въстанала среда, а между това разполага с повече хора местни жители, а дошли и отвън.Слънцето разлива своята лека позлата върху най-високите върхове на Стара планина. Животворните му лъчи се промъкват бавно-бавно през леката мъгла, разпиляват я и стигат в по-ниските места. Прясна зеленина гали погледа накъдето и да се обърнеш, крехки, нежни листа покриват почернелите доскоро дървеса. Птиците весело чуруликат, ликува и възродилата се за нов живот природа.

Само нашите въстаници остават унили и тъжни. Горчива тъга и страх пред неизвестността се четат на лицата им. Станали скоро от окопите, дето са спали като в гроб, бързо и небрежно мокрят лицата със студена вода и ги бършат с кърпичките си, без да си подхвърлят някаква шега, както това бе в първите дни на въстанието. Едни се загледали унесено в неизмеримото небесно пространство, други вперили мрачен поглед в ближни някои предмети, всички стояха около окопите и по оградите на околните гюлища, когато викът на ратника Иван Гърмидолов наруши гробната тишина на Пресвета. «Стой, връщай се», извика той няколко пъти и вдигна пушката си, та замери далеко там някъде в провалата на Стара река. Скочихме всички и видяхме как циганинът Хаско Асланин се преструваше, че не чуе нищо, а бързаше да се скрие зад извивающия се бряг. Гърмидолов нададе още по-силен вик, спусна се бързо надолу по стръмния бряг и не след дълго време се завърна, като караше предполагаемия цигански посланик до турците в ближните села. От разтърсванията и разпитванията, извършени при самата стража, не се разбра нищо, но по-после във военният съвет намерили в дрехите му зашито парче книга, с някакви неразбираеми знаци, които не сполучиха да прочетат, ако и мнозина да прочитаха и разбираха турски. По-нататъшните изследвания открили, че той и други двама цигани, Хасан Ментиоглу и Хатовия син, уловени от друга стража, били проводени от Мехмед ефенди до турците в Карлово със съобщение, че няма чужденци, а са само българи в движението. Мехмед ефенди поради обещанието, което бе дал, че ще стои мирен, беше оставен свободен в стаята си в Павурджиевия хан. «Не е верен, трябва да се накаже», говореше всеки след тая случка, но никой не казваше, че трябва да се накаже със смърт. Никой не мислеше, че новата управа можеше да има такава власт.

Ако и да е минало отдавна време да пусне черкова, камбаната й продължава да бие. Любопитните стражи спират и запитват проходящите момчета и деца, но никой още не разбира защо отпуск на черкова закъснява, докато не дойде на един от стражите младата жена, която весело, весело поздрави стражите с новината, че откъм Копривщица ишла помощ, та богослужението се продължавало, за да отидат предварително в черкова, дето ги чакало малко и голямо. Запретено бе да се отстранява някой от стражите без разрешение, но аз не можех по никой начин да се стърпя, за да не ида за минутка поне до черкова, особено като се узна, че начело на тази войска ще дойде Волов. Без да обадя някому, грабнах пушката си и като стрела се понесох към селото и черковата. Точно на мегданя пред черковата кръстосахме стъпките си с Волова, който идеше от друга улица, и се поздравихме. Той беше сега в панталони и в късак от карнобатски шаяк, а аз в особена униформа, пристиснат, с накривена шапка, хубави опинци, с пъстро вързани навуща и привързана на стана до коляното котка. Между другото не можа да се сдържи да не ми честити и облекло. Еднакви и от един плат бяха дрехите на Филипа и Григора Попови, Хр. Трувчев, а на другите по същия кроеж, но от друга боя. Заедно с воеводата, както се наричаше Волов от новодошлите, влязох и аз в черкова. Двора беше препълнен с жени и всички ми се видяха просълзени, види се, от радост за дошлата помощ или пък от радост, че гледат българска войска. Влязохме в храма. Войската отдавна беше се установила и наредила посред черковата, а пред нея до самия владишки трон един напет юнак държеше знамето, което тихом и едва се вееше от текущия през отворените прозорци въздух. Протопоп Брайко, облечен в златоткани одежди и с набедреник, подпомаган от също така светлооблечените поп Кръстьо и поп Стойчо, извършваше «владишка литургия». В тази минута всичко старо и младо от женския свят на Клисура беше се струпало в храма. Тук беше младостта, що бленуваше за чара на любовта, беше и преживялата житейските изпитни старост, както и майката, която диреше и намираше смисъла на живота в грижите по челяд и дом... Колко ли скрити и тайни молитви чу днес сърцеведецът? ...

След отпуск новодошлите се отведоха със свещеници и литии да усилят стражата на Зли дол, най-важната табия, а аз се намерих на Пресвета при моите момци, които заварих по-весели и по- разведрени.

След като избягаха заптиетата, никой турчин не се бе приближавал към Клисура. Хаджи Вели и двама други по-богати турци от ближното турско село Рахманларе на 22 априлий следобед дошли до отвъдната страна на Зли дол и дали знак да отиде някои при тях.

Работата била възложена на Власаки Йовков, който, придружен от други двама, се срещнал с турците. Хаджи Вели, според лукавите му думи, бил проводен да разбере защо става това нещо и да уведоми своите да не се безпокоят, ако са само съседните българи в Клисура и няма някои чуждестранци. Отпадналите духом наши пратеници не изопачили нищо. Чисто по славянски те изказали, че няма чужди хора, че ние се само вардим, че нямаме намерение да нападаме съседните турски села и пр., и пр., и нашите аги си отишли много благодарни и много доволни.

На 23 априлий ненадейно се явяват на върха на могилата Архангеловден 5—6 души конни жандарми, слизат от конете си, сядат и захващат да мерят с пушките си към нашите окопи, но не гърмят. Види се, те изпитват нас дали ще гръмнем. Това подсети нашите да поставят на този връх малка стража, която се отправи тутакси за това място, и тозчас и сувариите се качиха на конете си и се оттеглиха.

През този същия ден военният съвет, в пълния си състав и под председателството на Волова, разглеждаше делото на Мехмед ефенди и неговите пратеници. Повечето съветници са на мнение виновните да се накажат само със затвор, но волята на Волова надделява и съветът решава: всички да бъдат застреляни. Решава още, по предложение на Караджова, всички цигани да се затворят в конака и поставят под стража.

Отпреди два дни вече стражите имаха обща трапеза. На всяка позиция бяха изнесени бакъри за готвене и съдове. Всяка утрина по-старите им занасяха потребното количество месо и хляб, но никога обедите не са били тъй приятни и весели, както на Гергьовден, след като пристигна помощта от Копривщица. Броят на дошлите момци беше около петдесет, повечето новоселци, стрелчани и синджирлийци, но мъжеството, куража, що донесе тяхното идване, бе твърде голям, най-вече поради това, че някои от тях бяха влизали в огъня със съседните турци, преди да напуснат огнищата си, та се гледаха от нас като опитни и калени.

Чудно е в действителност чувството за надежда! Ние бяхме видели разбити всички планове, които даваха някаква надежда за успех на светото дело, но пак надеждата ни крепеше. Повечето българи не въстанали, въстаналите села под Средна гора вече съсипани и ратниците от тях дошли при нас; ние открити на огъня и откъм Карлово, и откъм Златица, и пак надеждата не ни остави, като се подновява от храбростта на нехрабрите, които вчера са се борили пред дворовете си и са избягали, като простили всичко на злия турчин, който налита като звяр, само и само да спасят живота си, макар и да знаят какви дни ги очакват. Мъчно се отива напред, кога няма страх от надлежна власт и от строго наказание. Няма войска без дисциплина. Ние сме забравили военния ред от пет века насам, а всякой турчин е войник, и пак имаме надежда да надвием, да тържествуваме и се веселим. Тежко ни! Излъгвани много пъти през живота си, пак не съзнаваме колко е лъжлива понякога надеждата. Но тази вечна надежда в доброто е вродена и много ценна добродетел, неделима от човешката природа.

***********

Стражарите на Пресвета бяха налягали по земята и се разговаряха, събрани на купчинки, когато бдящия съобщи, че откъм селото бързо на коне иде сам войводата. Според правилата, когато идваха големците, стражата трябваше да бъде права и да държи пушките си за поздравление. Бързо се разпореди потребното, както от десетника към Стара река, тъй и от десетника на Пресвета. Волов, щом влезе в оградата на окопите, повика двамата десетници и каза им:

—    Изберете по двама от най-страхливите и от двете чети и ми ги доведете.
—    Че кой ли не е страхлив? — каза един от десетниците.
—    И вие десетниците ли?

Десетниците мълчат, защото на ненадейния въпрос не знаят какво да отговорят.

— Тогава елате и вие с другите четворица.

Бързите разпореждания и почитта към установения ред не позволяваха да се разсъждава. Четворицата страхливи редници и двамата страхливи десетници се явиха в средата на позицията, когато Волов сам лично разпореждаше стоящите при позицията без оръжие копачи да изкопаят един гроб, там ниско, дето Катра-нива долчина се влива в Стара река.

Подбраните страхливци се поведоха от Волова към изхода, що води от стражата към селото и там се спряха, без да знае някой [за какво] се касае. За забелязване е, че до тази минута никой от стражите не е знаел за произнесените смъртни присъди. Не след дълго пристигна пешком и Мехмед ефенди, придружен от поменатите по-горе лица и от други някои, и по заповед на Караджова се спря пред входа на стражата, а Волов заповяда на войника Хр. Ц. Бояджиев да му върже ръцете с едно въже. Мехмед ефенди, види се, като мислеше, че му връзват ръцете, докато излезе от нашия район, и като улавяше едва забележимото колебание на Хр. Ц. Бояджиев (син на Цанко Бояджийски, който също присъстваше), каза: «Баала, баала» (вържи, вържи). Тия бяха последните му думи, защото, след като му свързаха ръцете, видя, че вместо по прекия път към с. Рахманларе, поведоха го пред стражата между два реда войници към низината на Стара река. [Мехмед ефенди] разбра какво му се готви и нищо вече не продума.

Всички други останаха горе на стражата, а с Мехмед ефенди слязоха надолу само пробраните страхливци, Хр. Благоев и Волов. Щом стигнаха близо до мястото, дето гроба се едва доизкопаваше, Волов задържа на разстояние около 40—50 метра назначените за стрелци, а той с Благоева продължи пътя с Мехмед ефенди до самия гроб, който беше на такъво място, щото всичко се виждаше от стражата, дето се бяха натрупали много хора. След като забиха един доста дебел кол на единия край на гроба, накараха Мехмед ефенди да влезе в него, вързаха го с въже през гърдите за кола, с лице обърнато към стрелците, вързаха му с кърпа очите и се отстраниха, като Благоев остана там наблизо, а Волов отиде при стрелците, наредени на ред, и им каза, че знак да гърмят върху Мехмед ефенди ще бъде, когато той свали към земята вдигнатата си нагоре сабя.
Не след дълго застрелването се извърши. Благоев преряза въжето от кола и тялото се строполи в гроба, с лицето напред, като сноп, с поклон към запад, вместо към юг, по мюсюлмански, съпроводено в гроба още с четири куршуми от Благоевия револвер.

Като се качваха нагоре към стражата, един от стрелците пошепна на своите другари: «На моята пушка и двете цеви са пак пълни.» Някои съображения не му позволили да гърми, не изхабил куршума си. Доста били другите куршуми.

Не след дълго и при стражите за Зли дол бяха приготвени още два гроба, дето Волов заведе известните още двама осъдени, като третия се остави да се накаже по-после. След като свързаха ръцете им, единият чакаше мирно участта си, но пехливанинът Хасан Ментноглу няколко минути само преди края на живота си, когато никой не мислеше, че ще има дързост да се опита, тъй бързо се спусна да бяга, щото мигновено се намери доста далече и, ако и да дадоха подиря му 4—5 изстрела, пак продължаваше, съвсем здрав и читав, бягството си с вързани отзад ръце. Спуснаха се подир него неколцина, но най-бързи и най-широки крачки откри войводата. Отвъд близката рътлина Волов го застигна и замахна върху му със сабята си. Той бе вече ранен и легна на земята, но при втория удар върха на сабята се удари в камъка и тя се пречупи на две половини. Доубиването трябваше да се извърши с половина сабя. Останалият горе Хаско Асланичин отдавна преди другаря си почиваше вече в гроба от куршумите на най- страхливите от бойците на Зли дол.

На другия ден, 25 априлий, Делчо Кацарят и друг един, чието име не помня, имаха вече готови няколко топове от дива и питомна череша по поръчка на военният съвет. На последния два деня по-рано те бяха предложили услугите си, защото помислили, че е възможно да изработят такива топове. Циганите пък щяха да обковат топовете с халки на няколко места, за да станат по-здрави и по-трайни. Един от топовете се изнесе най-напред на Зли дол, дето да се опита силата му. За да не се изплашат жените и децата в селото от гърмежа, разпореди се да се обяви това с глашатай. Първият опит обаче не даде някакъв голям резултат. Гърмежът бе твърде слаб и се чу на близко разстояние. Топът пък се цъфна и находящите се в него куршуми и други нарязани от разни съдове оловни части се пръснаха не твърде далече. Любопитното население чака до вечерта с напрегнат слух да чуе гърмежа на топа, но немà това щастие. Майсторите видяха слабите страни на творението си, та другите топове се поправиха, като някои извътре се облякоха с тенекия, а всички се обковаха с гъсти, една до друга халки по цялата им дължина, като се оставяше малка дупчица, през която да минава запаления фитил. По два-три такива топа се поставиха този ден по всичките стражи, напълниха се колкото е възможно по-силно, заковаха се здраво за земята с колове, изкопаха се зад тях широки дупки, в които да стоят подпалвачите на фитилите, и се оставиха тъй, докато стане нужда да се употребят, като всеки топ щеше да послужи само за едно гърмене и щеше да мери само в една известна и определена посока.

По пладне, същия ден, едно отделение от 10—15 души турци се показа към корията, но преди да се предприеме нещо от наша страна, то се оттегли. Види се, то е имало за цел да изучи имаше ли татък стражи. Такива съгледвателни отделения, невидени от нас, както разказваха по-после турците, разбрали нашето положение, като наблюдавали от Гарваница, Черния връх и други второстепенни могили и върхове на Стара планина, за да знаят как да извършат нападението. От наша страна, макар и да се положиха усилия, за да се узнае какво се готви от турците, не можа нищо да се постигне. Отдалеч се съглеждаше, че става голямо движение на хора около ближните турски села, но никой не се решаваше да се преоблече и отиде да изучи нещо, защото нямаше надежда за сполука и човек се би само изложил на опасност. Освен това турците вече задържаха всички пътници. Ни откъм Карлово, ни откъм Златица не идваха пътници, както в първите дни на въстанието.

На 26 априлий утринта по-далечните стражи съобщиха, че две конни отделения от по 30—40 души се движат откъм с. Рахманларе, едното по правия път към Кулата, а другото към корията. Предполагаещ, че предстои сражение, военният съвет съобщи за това в Копривщица, дето се намираше и Волов, и помоли да се проводи още помощ, та да се сполучи да се разбият турците, чийто брой не е твърде значителен. В същото време от наша страна се изпратиха две отделения, по-силни от турските, към Кулата и към корията. Турците обаче още отдалеч, без да чакат да се приближат нашите, се оттеглиха и върнаха в Рахманларе. Това движение на неприятеля помами нашите, та се направи грешка, която впослествие ни принуди да отстъпим по-бързо. Военният съвет прибърза да съобщи в Копривщица, че и този ден не ще да е решителния, защото турците се оттеглили, та, следователно, не е нужно да идва исканата помощ. Потребно е, мисля, да спомена, че разстоянието между Клисура и Копривщица е едва около 15 км.

Часа около един обаче след пладне, види се, след молитва в джамията, откъм Рахманларе с усилен вървеж се заточиха такива силни отделения, щото изплашените съгледателни стражи по разни върхове не само даваха знакове с гърмеж, но викаха силно и с глас: «Много, много турци», и се оттеглюваха към окопите. Ония от тях, които додоха при нас, ни съобщиха, че от Кулата до Бяла вода пътят бил пълен с турци, вървящи по четирма в ред с 23 малки и 2—3 големи разноцветни байраци. Това даваше да се предполага, че са повече от 1000 души. Страхът в тази минута е неописуем. Даде се заповед всеки да заеме определеното си място, но при всичките забележки и навиквания никой не се стърпяваше на мястото си повече от един миг, а всеки ставаше прав и се оглеждаше плахо, плахо напред, назад. Турците продължаваха да вървят все по пътя, до отсам Йовковата чешма, додето може да стигне куршум, без да гърмят. Нашите, въоръжени с шишенета и новите, по-далекобойни пушки, откриха огън и от  Зли дол, и от Прекия път. В първите гъсти редове 5—6 турци се търколиха. Другарите им ги взеха и отнесоха край оградите на околните гюлища и купом бързо се оттеглиха назад. Нашите продължаваха да гърмят.

Под Топанчето турците се събраха около малцината конници, които вървяха най-надире, и след като се побавиха доста, види се, поради някои нови разпореждания, поделиха се на няколко отделения. Последните се разпръснаха нарядко, па с ужасен вик бързо и стремително се отправиха, едни по голите върхища към планината, други към низината на Стара река, а трети към Прекия път и лозята. Нашите гърмят, и турците гърмят, но в минутата да се срещнат лице с лице двата вековни врага нашите окопи занемяват, а продължава да се стреля по-близко към селото. Турците настъпват бавно и предпазливо през лозята и през гюловете, като от време на време някои от тях лягат по земята, щом съгледат, че от някоя страна ще се гърми срещу тях. Те бяха вече над селото, наредени по височините на Шайковица, когато из улиците на селото се стреляше против тях. Нейчо Калъчов с вярната си пушка от стената на Гурговата фурна катурна един турски знаменосец и друг един ага. Турците започнаха да настъпват около  11/2 часа, а нашето отстъпление стана около 3 часа. Благодарение на това малко сражение дългата и гъста върволица от жени и деца можа да се изтегли из единия край на селото към близката гора Върлищница, докато турците бяха още на противоположния край, а по-юначните наши хора още из улиците на селото — инак би настанала ужасна касапница. Този ден посочи само няколко неустрашими, юначни характери, а множество страхливи.

Ние бяхме на Сиви гробища, когато на противната страна селото биде обхванато от пламъци. Малко по-близо към реката застигаме неколцина, между които и Харалампий х. Ненчов. «Момчета, казва той, погрижете се да завардите устието на Върлищница, защото, ако налетят турците в нея, реката ще потече кървава.» Изкачихме се по-високо в устието и се обърнахме към пламналото село. Неколцина турци се явиха на Сиви гробища и скоро се върнаха назад. Види се, нямаха намерение да продължат пътя си в гората, дето не знаеха какво ги очаква, или пък грабежът и плячката ги влечаха към селото. Грозна картина представляваше в този час Върлищница в разните си завои и лъкатушки. Тук баби, изпадали, охкат, там пеленачета и малки деца, изоставени, пискат, а по-нататък някоя чувствителна мома или млада булка примряла, но никой не се спира да им помогне: всякой бърза да спаси своя живот, па макар и за ново тегло. А от време на време общите вопли добиваха грозно и сърцераздирателно ехо от покритите със зеленикав мъх скали на тези горски усои! Волов пристига от Копривщица с 50—60 конници, със знаме и е вече на голите височини над Върлищница, но е късно да помогне нещо: клисурските чети са тъй разпръснати, щото не е никак възможно да се съберат и повърнат назад.

Пожарът все повече и повече се разширява. Силните му пламъци се издигат високо в небето като грамаден огнен стълб, който осветлява цялата околност. Природата, по-милостива от свирепата башибозушка сган, изля над горяща Клисура и околността й проливен и продължителен дъжд. Но той измокри всички, па направи на каша фишеците, които въстаниците носеха в торби и вулии. Деца мокри пищят, майките, потопени в дълбока скръб, проливат безутешни сълзи, немощни да стоплят вкочанелите си рожби, както и да ги нахранят... Нещастието е неизмеримо, никой никого не може да утеши, всеки носи своята си мъка, а всички пъплят към Копривщица, дето се надяват да намерят братски прием и подслон...

Според разказа на турците, те имали ранени и убити пред Клисура около 50 души, повечето от стремските турски села, защото били в първите редове. В сражението от нашите паднали убити: Мачо Фурнаджията, Петър Пандуринът, Лало Балинов, Брайко Ненов и едно стрелчанче или новоселче, а вътре в селото са убити всички, които са се излъгали да се скрият в къщите и в скривалищата си, като се надявали на милост или пък не са могли да бягат. Броят на избитите в селото възлиза на около 200 души мъже, жени и деца. Hай-зверски са били избити семействата на Никола Козинаров, Петър Тепавичарят, Делчо Кацарят и Христовица Цачева заедно с двете й дъщери и децата им. Една от дъщерите била в последните дни на бременността, не могла да пътува, та останали покрай нея и другите и всички погинали. След 38 дни, когато клисурци се върнаха в родното си място, обърнато в пепелище, Никола Козинаров намери трупа на жена си и на трите си деца, на възраст от 1 до 10 години, в кладенеца на двора си с много рани по главите, защото, види се, били са мушкани по тях, за да не се подават над водата, докато да се издавят. Ослепелият наскоро от перде на очите Лулчо Божков биде намерен убит до самите фасулеви вейки в градината му, дето бил скрит от домашните му. Стоян Десков бил убит пред вратника си, след като връчил, както казаха турците, на убиеца си тежка връзка с жълтици, а много други бидоха намерени избити по дворовете и улиците. Мъртвите можаха да бъдат разпознати само по дрехите. От труповете бе останало само кости: изгладнелите кучета и котки бяха изяли месата, дори налитаха и на живи хора.

 

 

Гана Найденова

 

ГАНА НАЙДЕНОВА-СТОИЛОВА. (Родена в 1851 г. в Сопот; починала след 1900 г. в Карлово.) Учителка. Участничка в Априлското въстание, ушила знамето на клисурските въстаници.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. №93, II А 8890. Автогр. с молив 7 л. 12 п. с. 34/21 см. Анот. в: AB. T. 2, с. 193—194; Опис на... с. 58. В музея в Панагюрище се съхранява биография за Гана Найденова от дъщеря й Ана Христова под заглавие «Биография на боркинята за свободата на народа и родината».

 

АВТОБИОГРАФИЯ

 

Гана Найденова от г. Сопот. Родена от православни родители в 1851 година, образована до 1-ий клас.

Понеже мащехата ми майка не искаше да ме гледа за своя дъщеря, пожелах да отида в калугерките, ако и да нямаме никоя сродница. Баща ми не ме даваше да остана за калугерка, трябвало хромите да се калугерят. Аз побягнах, отидох при г-жа София, при която имаше и други момичета. Учих една година наустница, псалтир и др., което трябва да знай калугерка. После баща ми каза: дето си ходила досега, там иди отсега да те хранят и обличат... В това време беше дошла в Сопот г-жа Кина от Търново, първа ръкоделна учителка. Реших да отида при нея. Тя, като добра и милостива, прие ме. С благодарение седях 2 г., слугувах и се учех да шия дрехи. Вечер, като седяхме, все народни песни пеяхме: «Не плачи, майко, не тъжи за твойто чедо рождено», «Вятър ечи, балкан стене» и други; «Мама Никола питаше, синко Никола, Никола, шо ставаш рано пред зора и към Балкана въздишаш». После тя се смени в Карлово, аз отидох втори път в манастира при г-жа Олимпияда с намерение за калугерка, да работя и да се издържам. Тя като имаше роднини в г. Клисура, дохождаха и тъй ме препоръчаха в г. Клисура за учителка, помощница на г-ца Куна Христева. Аз бях на възраст 21 г. Г-жа Олимпияда [се] съгласи и ме заведе и [ме] условиха [с] годишна платка 7 л. турски. Настоятели, църковни и училищни [бяха]: г. Ганчо, Нешо Белбер, Стефан Калчов, Никола Козенар, Хр. Паворджиев, Тунчо П., св. Кръстьо T., учител Начо х. Матеев, Т. Миланов. Постъпих ръкоделна учителка и помощница в 1871 г., октомврий 10-и. Учителствувах до 1876 г., априлия 12-и. През тия времена най-весело живеехме с учители и учителки. Свободно си пеях народните песни и си гледах работата. Добрите и гостоприемни клисурци ми казваха: «Како Гано, няма да ви пуснем да си отидеш, тук ще умреш; ний не щем високо учение, но добро поведение...»

Най-първите и деятелни момци бяха тия: братия Караджови, Никола и Харалампие; Христо П. Филипов, Христо Труфчов, Филип П. Бошков, Григор П. Бошков, Атанас п. Минков, Христо Драганов, Т. Паворджиев... Зафанаха да събират пари да пращат А. Балтов за оружие, все тайно, жена да не знай. На пазара имаше едно дюгенче, не помня как се казваше, всяка вечер до късно тези лица [се] събираха — комисия. И в учителската стая тъй също... Гледам хората, стари и млади, много се бяха отпуснали на веселба, игри, песни, даже и малките пееха «Скръбно време за нас дойде, живи да се разделим».

Следва тази радост до 1876 г. Изминаха се веселите господни празници. Комисията постоянствуваше. Започнаха да разпореждат: кой къде да иде, какво ще трябва. В говорта споменават сватба. Трябвало дрехи черни, шапки, чанти, мушами, цървули, котки, навуща, обвивки и други потреби. Като беше наскоро правено девическото училище, обичах, след като отпуснат децата, да остана да пея, че звънтеше цялото здание. Жената, която слугуваше в училището, често ми оставяше за дружина и да работим. И в св. неделя повече там се намирах.

Един ден преди обед до комисията бр. Караджови, Благоев Хр. П. и Григор П. Бошков, който беше на Дановата печатница в Пловдив, тъй ми издумаха: «Како Гано (тогава не думаха г-ца и по-възрастни от мен), ние те считаме за вярна, ще ти открием една тайна работа. Ето стъпаме всички в огъня, ще стъпиш ли и ти?» Аз се обадих: «С драго сърце» — без да помисля. «Ще ли пазиш тайната; желаеш ли да се освободим от турците. Стига да ни тъпчат 500 г. Стига този тиранин да владей. Още ли да бият и обират бащите ни. Не оста свесен търговец в българите. Не знам защо спят нашите хора досега.» Тогава аз казах: «Желая, стига да бъда [способна], но като как трябва да се постъпи за таз работа, като не е било други път.» Тия тогава продължиха разговора: «Щом като се освободим от тия кръвожадни турци, ще разпоредим българско управление; няма турчин да се гордей и съди българи.» Заприказваха какво има да се доставя: барут, фишеци, значи, патрони, и где ще идат да ги работят. И строго забраняваха да се не научат турците, че има бесилка или може и живи да ни опечат, много е опасно за нас. Отидоха си.

На сутринта ме повикаха братя Караджови, повикаха и свещеника, който им беше на махлата. Положи честния кръст на евангелието; изчете молитва и ме попита: «Заклеваш ли се в бога отца и сина божия, заклеваш ли се в името на Исуса Христа — до три пъти, — ще ли служиш вярно за свободата на милото отечество?» Обещах се и целувах. Щом като изпратихме дядо попа, седнахме да се разговорим. Иде С. Ив. Козарев от Карлово, носи нещо увито и се крие от мене. Братята продумаха: «Свободно, кака Гана е вече наша сестра, наша патриотка; тя вече даде клетва: ето всички стъпаме в смъртта; ако остане някой от нас жив, ще има голямо награждение; само господ да помогне да се отървем от тия лютеранци голи мюслюмани.» Като свършиха разговора, подадох парите — 1 лира т. и 2 бели меджидета на г-н Н. Ив., председателя на комисията, казах, че колко за дрехи и [за] знамето ще направя. Имам коприна, жълта и кафява, за надписа не ще коприна, нека бъде сърмен, и нея имах, артисала от пояси, ето и гергев имам. «Как не бях момче, много има да ви услужа, да взема знаме в ръка и тъй да река: «О, лев български, събуди се от дълбокия сън, силно провикни се от Балкана вън, сбирай си децата в гъстите гори, силен им огън в гърди разпали.» Аз бях чула от брата си този стих, който живя в Румъния 10 години.

Братята извикаха: «Да живейш, како Гано; вий сте пълна с народност; ний ще ви накараме да заслужиш, колко един момък.» Харалампия Ив. отвори едно долапче, подари един портрет, на него българска война, предводителят им носи знаме, гордо срещу неприятеля си: «Тази форма ще работиш и кой каквото изработи, тука ще го донасяте.»

Като не съобщиха нищо на другарката ми, учителката Зимбилия И. Стефанова от Ст. Загора, търсих причина да се отделя сама в училището. В 3—4 месеца всичко се приготви. А за черешовите топове чух, че ги правят, но кой человек, не зная. Когато ги опитваха, гърмяха, както и турските; то вече беше наближило денят, преди да опитват топовете. Казваха, че били в Копривщица. Завървяха много турци, хората се настрашиха. Фанахме да се събираме по комшиите, да слушаме какво се говори. Жените казват: «Ще дойде сеч, где ли ще отидем с малки деца.» Клисурци фанаха да се сбират на купове и тихо приказват. И знамето беше свършено и прикачено на дългата върлина. Всички нащрек. На утринта 16-и въоружиха се всичките мъже, които бяха в Клисура, събраха се пред церковата. Харалампия понесе знамето, на което беше надписът тъй: Свобода или смърт.

Аз като бях сгодена неофициално за един от тия дейци, Атанас п. Минков, учител, Стефан Почаков от Казанлък донесе и негови дрехи, стегнахме се и заедно с годеника излязохме до церковата. Нo многото момци бяха тръгнали за определеното място — Зли дол. Седяхме само три часа, като се надявахме от Копривщица за помощ. Върнах се на училището да шием дрехи; като додат, да им раздава кой какво няма. Дружината оста на онуй място. Вардиха деня и нощя една седмица. Времето беше все дъждовно и мъгливо. 15 петък, 23-и, Г(ергьов) ден, додоха учителите да си променят на краката обвивките, тий горките не знаеха цървули как се обуват. Изсушиха се и тъй ги изпратихме: на 26-и следобед, без да вали дъжд, стана темно, по улиците не се чуе нищо, кога че няма хора.

На Зли дол загърмяха пушките една след друга. Слушаме, но не знаем накъде да избегнем. Извика се пред училището: «Бягайте към Копривщица.» Като излязох, мало и голямо бягат. И аз избягах без пари или храна.

Турците бяха влезли накрай селото Кл(исура) и запалиха къщята. Ний от много бързане устата изсъхнаха за вода. Като слушаме зверските им гласове, не се спираме нийде и вода няма. Замръкнахме в гората. Дъжд валеше голям, мъгла. Няма где да се подслоня. На другия ден пристигнах в Копривщица.

 

 

Мильо Балтов

 

МИЛЬО ТОДОРОВ БАЛТОВ. (Роден в 1849 г. или 1850 г. в с. Стрелча, Панагюрско (дн. гр. Стрелча), починал в 1911 г. в с. Стрелча.) Търговец. Революционен деец: член на стрелчанския революционен комитет, таен куриер между Панагюрски и Врачански окръг, участник в Априлското въстание — един от командирите на въстаниците в с. Стрелча, участвал в стрелчанската чета до присъединяването й към руските войски край с. Петрич (дн. Средногорец) през декември 1877 г. След Освобождението: търговец и административен служител.

Първата част на спомена (от с. 288 до с. 294) се публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, кол. № 26, II А 8894. Автогр. с маст. 4 л. 6 п. с. 34/21 см. Анот. в: AB. T. 2, с. 208; Опис на . . . с. 16—17. Втората част на спомена (с. 294 до с. 299) се публ. по ръкописа, съхраняван в Градския исторически музей на гр. Панагюрище (Автогр. с маст).

 

БЕЛЕЖКИ ЗА БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОГОРСКО ВЪСТАНИЕ ПРЕЗ 1876 г.

 

...Още през януари 1876 г. взе да се шушука, че през пролетта ще има въстание. На 28 януари нашенецът Генчо Д. Джумайов ни каза, че има един апостол за свободата, който искал да посети и нашето село, та ако приемаме, да изпратим човек да го доведе от Копривщица, гдето щял да бъде по тези дни. Набързо се събрахме неколцина души и изпратихме от нас Яко С. Кацаров да доведе апостола. През нощта срещу 30 януари апостолът Георги Бенковски, водим от Яко Кацаров, дойде в село и се установи в къщата на свещ. Иван и. Евстатиев. На 30-и сутринта се събрахме при Бенковски всичко 22 души. Помня, че когато свещ. Бойчо Петров запита Бенковски кой е и отгде иде, той отговори: «Аз ида отвсякъде и никъде.» И отивал навсякъде и никъде. След това той почна своята проповед. След проповедта му Ив. А. Балтов го помоли да ни увери с нещо, че действително той е изпратен от Централния революционен комитет, на което Бенковски показа пълномощното си от букурещкия комитет. След няколко други въпроси и отговори всички ние образувахме комитет и се заклехме пред Бенковски. Съзаклятниците, които присъствуваха там, бяха: свещ-те Бойчо Петров и Иван п. Евстатиев, братята Марин, Мильо, Тодор и Иван Ангелови, Балтови, Мильо Т. Балтов, Бойчо Неделев, Дело Бойчев, Ганчо Вельов, Енчо Фиигаров,

Мильо Филипов Чиширанов, Димитър п. Стайков, Рашко Г. Гуджов, Никола Барбалов (учител), Динчо и Яко С. Кацарови, Нешо Мильов, Грозьо Филипов, Рад и Грозьо Нешови, Димитър Кунчов, Иван Р. Тошков, Дончо С. Кацаров, Гаврил Гуджов, Иван Николов, Кръстьо Динчов и Александър Евстатиев.

След заклинанието Бенковски ни даде нужните наставления: да се състави един комитет, с председател, който ще води всички комитетски работи и ще отговаря пред централния комитет, който ще се състави в г. Панагюрище; под надзора на този комитет да се състави друг, който да се грижи за снабдявание с припаси, пари, храна, облекло и пр. Освен това всеки да се грижи за приготвюване и обучаване на всички младежи.

Привечер Бенковски тръгна за Панагюрище, отгдето беше дошъл за него Георги Манев.¹  После два дни се събрахме и избрахме главния комитет, състоящ се от Иван А. Балтов — председател, Филип Нешов и Никола Барбалов— членове, и Димитър п. Стайков — секретар. Вторият комитет (за снабдяване с припаси) се състави от всички съзаклятници. Тоже по искането на Бенковски се избраха Мильо Т. Балтов и Никола Барбалов за куриери.

Първата работа на комитета беше да събере статистически сведения за селото, населението, домашните животни, храните и пр. В малко време се събраха и парите, които се искаха от централния комитет в Панагюрище. Те бидоха занесени от съзаклятниците Ганчо В. Гелеменов, Енчо Фингаров и секретаря Д. п. Стайков. Всичките пари бяха 92 лири турски, за които Бенковски е издал саморъчна разписка.²  Събирането на тези пари ставаше така: всеки занасяше сам определената му сума и я пускаше в черковното сандъче, без да взима от някого разписка.

В скоро време се накупиха пушки и олово за въстанието. Стрелчанските кираджии ги пренасяха постоянно от Пловдив за Панагюрище и Стрелча. Пушките се взимаха от Пловдив, от магазина на Дренски. Ножовете ни ги достави един габровец. Приготвюването на фишеци (книжни) и куршуми ставаше в черковната стая и в къщата на Мильо Т. Балтов. Всички занаятчии в селото бяха заняти с приготвювание дрехи и обуща на въстаниците, а жените също бързаха за ризи, гащи, пексемет и пp.

Волов, когото ние знаехме под името Петър Ванков, дохождаше често в село. Той пътуваше като протестантски книгопродавец. Помня, че един път за уверение на турците ханджията Петър (съзаклятник) го изпъди из хана си, защото уж лъже хората с протестантските си книги.

На 18 февруари Бенковски поиска от нашия комитет да избере човек за куриер от Панагюрище до Враца. Комитетът избра мен (Мильо Т. Балтов), като добре запознат с онези места. Познавайки добре местата, както и хората, аз можах да извърша благополучно мисията, като пътувах често пъти заедно с турските чиновници и заптиета под вид на търговец.

За делегати в Оборищкото събрание от нашия комитет бидоха избрани и изпратени Иван А. Балтов и Филип Нешов.

На 20 април сутринта, в турското кафене, един турчин се захвалил на българите, че Неджиб къраасъ от Пловдив отишъл в Копривщица да лови комити и че оттам ще дойде в Стрелча. Още в същото време комитетът изпрати с писмо до Бенковски по тази работа Мильо Балтов, Мильо Филипов и Димитър Костов (малкия). Ние намерихме Бенковски заедно с някои членове от комитета (панагюрския) в къщата на Ив. Тутев. Току-що той прочете писмото ни и изслуша обясненията ни, пристигна от Копривщица куриер. Лука Готлиски, който донесе писмо от Каблешков, с което писмо той съобщаваше, че в Копривщица въстанието е прогласено. След това се захвана един голям и буен спор между Бенковски и присъствуващите панагюрци. В края мнението на Бенковски надделя и той прогласи въстанието с гръмване на пушка.

След като се събраха почти всички въстаници на чаршията, въоръжени, Бенковски отдели една чета от около 70 души под предводителството на Волов и четник Ив. Хорчов да отиде в Стрелча. [Четата] още до вечерта замина за Стрелча. Стрелчани, бидейки известени още по-рано за въстанието от копривщкия куриер, посрещнаха четата с викове и биение на клепалата, а едни бяха вече обсадили турската и татарската махали. На края, извън селото, бяха излезли свещениците и много народ да посрещнат четата. Там свещениците поднесоха на Волов кръста, та го целува, а след това всички извикахме «Да живее България!»

Като влязохме в селото, Волов разпредели въстаниците по постове и заповяда да се запали турската махала, а сам той запали първата турска къща.

Още щом видели прогласяването на въстанието, турците заедно с жените и децата бяха избягали и се затворили в джамията... Укрепени в джамията, турците не се даваха и стреляха на нас. На 22 април ние се заехме да направим топ от казанова лула, за да съборим с него джамията. Но... току-що го приготвихме, ето че се зададоха от изток 300 башибозуци, идещи от околните села на помощ на своите братя. Те бяха въоръжени с хубави пушки. След една малка престрелка нашите въстаници се оттеглиха към Копривщица и Панагюрище, а турците влязоха в селото и изгориха всичките български къщи.

Нека се помни, че още на 21-и, по решението на главния военен съвет и по заповедта на Волов, всички жени, старци и деца от Стрелча бяха отишли в Копривщица, затова въстаниците лесно можаха да се оттеглят.

Догдето трая обсадата на стрелчанските турци, от Копривщица пристигна на помощ една чета от около 20 души под водителството на Найден п. Стоянов.

Забравих да спомена по-горе, че още при пристигането си Волов изпрати от Стрелча Гавраил Гуджов и Динчо Кръстев в селата Красново и Старо Ново село да прогласят там въстанието.

Когато стигнахме в Копривщица, Волов заедно с Хр. Благоев сформираха от стрелчани една чета от около 70 души, която отиде на помощ на Клисура още на 23-и. Останалите стрелчански въстаници заедно с копривщените бяха разпоредени от временното правителство, което заседаваше в аптеката на д-р Спасов, по разни постове около града. Аз бях натоварен със запазването на моста на пътеката Медет дере заедно с една чета от 60 души. Там имаше едно сражение с башибозуци, обаче те не могаха да превземат моста и отстъпиха.

На 25 април падна Клисура и нашите въстаници, които бяха там заедно с Волов, се върнаха в Копривщица. С тях заедно дойдоха и много клисурци. Когато се научихме, че за падането на Клисура са спомогнали циганите, изклахме всички възрастни цигани в Копривщица.

След като се върна от Клисура, Волов с една голяма чета слиза на юг по пловдивските села, чак до селото Дудини, и изкара всичките села в Копривщица. Така че в Копривщица се събраха много хора.

На 30 април или 1 май (не помня добре) стана в Копривщица контрареволюция. Първенците на всичките села се подигнаха и предателски затвориха всички инициатори на въстанието, за да ги предадат на приближаващата се турска войска. Мен ме затвориха с още мнозина други в малката гробница на черквата «Св. Никола». В същия ден, около 3 ч., нашият съселянин Димитър Кунчов заедно с една малка чета ни освободи от този затвор. След като се видяхме свободни, ние отидохме при спицерията, гдето бяха затворени членовете на привременното правителство заедно с апостолите, и ги освободихме. Добре [е] да се забележи, че затворените апостоли не ги освободи Хорчо, както твърди г-н Черновежд, а ги освободихме ние самите. Аз много добре помня, че след като разбихме вратата на аптеката с топор, тъкмо когато апостолите излизаха, пристигнаха от Панагюрище няколко души, между които помня П. Бобеков, Г. Манев и Хорчо. Те бягаха от Панагюрище за Стара планина, защото Панагюрище беше вече разбито.

След това ние се разбягахме по планините и оставихме Копривщица на произвол. Аз заедно с още няколко другари избягах в Средна гора, гдето, хранейки се с плодове и шума, преспокойно дочакахме дохождането на русите.

Съдбата на Копривщица се знае каква беше. Тя легна под ятагана на Кел Хасан паша и биде оставена на ограбване, поругаване от неговите войници. Стрелчаните оттам заедно с другите села бяха свалени в градовете Пазарджик и Пловдив. Там изловиха и затвориха всички мъже въстаници, от които едни избесиха, а другите, около 70—80 души, откараха в Одрин, гдето ги срещна общата амнистия и бидоха пуснати. Само един от тях откараха на заточение, Кръстьо Еленков, който беше запалил турската джамия в Стрелча.

10. II. 1904 г., Стрелча

(Дотук споменът се печата по ръкописа, съхраняван в НБКМ—БИА.)

 

След десетдневно царуване ние пак се покорихме на турците, но те захванаха съвсем дивата да се обхождат с нас. Всичките 14 села, които бяха прибягнали в Копривщица, закараха заедно с децата в Пазарджик и Пловдив и подкачиха да бесят (нещо), което предвидях още в Копривщица, че ще стане така, и [затова] оттам още бегах в гората с няколко мои дружина, гдето се скитах почти цели 5 месеци...

Тридесетий април 1876 г. беше денят, в който аз излязох с още двама другари за в планината. Другарите ми, които взех от крайната поставена стража в Копривщица, бяха Александър Н. п. Евстатиев и младия Димитър Костов - и двамата мои съселяни. Те тръгнаха с мен, като се увериха от думите ми, че въстанието е на пропадане и затова трябва и да се бяга из селото, в което вече се очакваха да додат турските войски. Часът беше два вечерта по турски, когато ний вече се разделяхме със стражите, на края [на селото], които излъгахме, че съм натоварен със заповед за горската стража... Едва можахме да пристигнем... до мястото Шириней, място при Черпих Бачий (Стрелешко). С дружината, която още през деня беше излязла, не можахме да се съберем. Останахме да спим на това място, уморени от пътя. Нам се скоро яви деня. Тръгнахме изново да продължаваме пътя си за планината Буная. Стигнахме, но никого не можахме и там да намерим почти до големий обяд.

Панагюрище гореше, народът, побягнал още в петък (тоя ден беше събота), захвана да се катери по планините. Ний вече узнахме превзимането на Панагюрище от избягалите. Преговаряхме за съдбата и на Копривщица — в кой ли ден ще се случи [същото]. Събрахме се всички, които се дирихме и които бяхме около 20 души. Почнахме разговора — накъде сега, отгде ще вземем храна и кой път ще може ни спаси. През где можем мина за в Румъния, гдето вече беше отправена едничката ни надежда. Отведнъж въпросът ни се насърчи още повече с изгърмяванието на топа, турстки, в Копривщица. Погледнахме към Копривщица, и селото обградено от всички страни с турска войска.

Същата вечер планината се напълни с множество народ и от двете поменати села, имаше даже и много жени и деца. Дончо и Яко Кацарови — братя — ме отвикаха от множеството настрани и ми показаха, че не трябва да се намирам помежду множеството от простий народ, защото били в намерение да ме убият, понеже аз съм бил причината на повдигане въстанието в нашето село и тъй съм направил да се опропасти цялото село. Това ми го потвърдиха и думите на Петко Татаров, който ми каза на присмех: «Да живее България, бае Мильо, ний царувахме доста време.» На това му отговорих: «Свобода, бае Петко, не се добива с кръстосани ръце, а с кръв!»

Дончо и Яко още ми казаха, че те имали брашно в гората около 50 оки, затова да се отделим няколко души и да го разделим помежду, като тръгнем да дириме път за Влашко (Румъния). На часа одобрих и им показах, че зная пътя докъм Враца и оттам — за Дунава. Избрахме се 10 души, които се намерихме, че щем да бъдем сговорни до последнята минута. Множеството изналяга из храстето през нощта, и ние, като изпекохме две агнета, разделихме брашното и месото и тръгнахме из пътя си. На планината Бич осъмнахме [при] дядо Яко, овчар, старец на 90 години. Всички единогласно решихме да поискаме съвета на този старец за нашия план. На часа му и изказахме, но той не одобри нашия план и ни каза: «Момчета, аз съм стар, но послушайте що ще ви кажа. Многото ходение и кръстосвание на чужди места, и за вас непознати, не му е сега времето. Трябва да знаете, че сега всички пътища са захванати от башибозуци и войска, самите българи, които ви видят или хляб дадат, ще ви издадат на неприятеля. Най-доброто, по моему, продължи стареца, е да се криете там, гдето знаете. Това тъй няма да остане, все трябва да има край.»

Всички единогласно решихме и приехме старческите съвети. Останахме в едно дере на планината Бич и там преседяхме, додето не остана брашното. Нощя излизахме по високите места, слизахме на копривщенските воденици, влизахме в селото си, отгдето извадихме малко царевици. Най-после след един месец обра се всичко около ни. Три деня царевица варена ядохме. Не може да се живее само с царевици — казахме помежду си. Овцете, говедата, що имаше по планините, това всичко се ограби от турците. Какво ще правим. Трябва да се влезе една нощ в селото: хамбарите селски не бяха изгорели, в тях се намираше [още] жито (десятък), което турците вземаха, на десет едно от всички плодове. В селото имаше война и башибозук много — как ще влезем. Пък и в какво ще вземем жито — чували нямаше. Хайде да идем и ще гледаме после. Влезнахме вечерта, щом се мръкна. Турците бяха наклали огъня под селото. Из селото, по къщите, които бяха останали — много малко имаше, — хамбарите се не вардеха от тях.

На края на селото намерихме, гдето бяха трепали жени, кучетата бяха им изяли телата. Ние съблякохме ризите им, зашилихме ги от две на три с клечки, вързахме ги с лико и насипахме жито в тях. Изнесохме около 300 оки жито в една зелена нива. Конят, който имахме, натоварихме, понесохме и ние колкото можахме и слязохме на Аваджийските воденици да смелим брашно (нашите в селото воденици бяха изгорели). За една нощ и за един ден смляхме брашното и излязохме на Петельов дол да се крием. Откраднахме и един вол от турската война в Калаващица, който прекарваше храна в Панагюрище, и сега сдобихме се и с хляб, месо и цървули — от кожата на вола.

В такова време человек от много нещо страдае: ако се сдобиеш и улесниш от едно-две, ще имаш нужда за третьо. Не бе след много и ний останахме без сол, толкова нямаше помежду ни, щото лицето й да видим. Пратихме двама в Панагюрище, именно Б. Делов и Л. Савов, да се промъкнат и да сполучат да вземат. Минаха се няколко деня и тях ги няма. Лесно беше да се узнае защо ги няма. Тях ги хвана полицията и изпрати под конвой на стрелешките турци да ги наказват. От българите — най-добрите слуги на турците — бяха дошли няколко къщи и искаха да заселват вече селото, като жънеха плячка, нивите на по-богатите (на комитите), които бяха затворени.

Пратениците от Панагюрище като не дойдоха, ний решихме да пратим други още двама в с. Стрелча, дано би намерили сол и да видят кои от селяните са се завърнали. Пратениците бяха именно Пенчо Динчев Карапенчев и Койчо Митрин — и тях сполетя същата съдба, както и панагюрските пратеници.

Изминаха се 20 дни, сол няма. Най-после пратиха мен и Динчо Кръстев, пак в село, да видим що стана [с] другите. То беше навръх Петрови заговезни. Тази вечер заговяхме с ягоди ний с Динчо при чешмата на Сръбенец (чешмата беше на края на нивето). Влязохме в селото часа около два ала турка вечерта. Пристигнахме при Динчовичината къща, и там влезе Динчо при жените. Те бяха от много къщи събрани поради нямането на изгорелите къщи. Тая помената къща беше останала заедно с други още 27, и то по краищата. Динчо влезе при тях и тия извикаха с голям глас на него да бяга. Там беше и Никола Мечкара, лежащец на мрене от боя на турците. Динчо излезе вън при мен, гдето стоях и вардех караул с пушката си, и като ми каза, че първите пратеници вързали и закарали в Пазарджик и че сол няма, трябваше да си вървим.

Тръгнахме и осъмнахме в Петельов дол при дружината. Разказахме всичко. Оттам се преместихме на квартира в Козите усойни. Пратихме и други двама, именно: Брайко Копривщенина и Стоян Нисторов да идат пак в Копривщица за сол. След два дни и от тях само Стоян дойде и каза, че Брайко останал у една жена да се варди...

Как утрепахме кравата, която ходеше като дива по гората, как после останахме само петима, как се предумвахме да идем да се предадем на полицията и да искаме прошка, как щяхме да излезем на Царьови сливи пред консулите, които кръстосваха по изгорените въстанически села. Как се мина повече от лятото, как ни не остана брашно и пробихме в Панагюрище да си купуваме, как ходихме всички небръснати - да захвана да описвам, няма да ми стигне време, нито ще мога, затова трябва вече да съкратя. С една дума, радехме се по гората и кошарите ни не даваха спокой.

Нека е знайно, че с втори керван от Копривщица майка ми и жена ми бяха слезли и тия от Копривщица в Пазарджик. Там те променили няколко къщи. Жена ми е ходила да копае и жъне, за да се прехранва.

Затворниците вече взеха да пущат малко по малко, догдето и общата амнистия (прошка) освободи 70-те души стрелчани от Едрине от затвора.

На 12 августа 1876 г. заранта рано ний с Рада Нешов тръгнахме да влезем в Панагюрище. Разделихме се на края и взехме две посоки из града. В дрезгаво аз успях да се домъкна до къщата на леля Цона и изтропах. Насмалко леля, като узна, че съм аз, щеше да извика от радост, но аз й пресекнах радостта — да мълчи и да гледа где да ме скрие. След три дена леля ми извести, че всички затворници били освободени. Още три дена и жена ми Дона заедно с чича си Нешо пристигна от Пазарджик. За пръв път ний се видяхме след такивата страдания, след такивата времена, през които мъчно е да положи человек, че ще остане жив, особено такъв налице человек, комуто и стъпките са душмани.

След едномесечно живение в затвор домашен, около 15 септември същата година аз взех да излизам на видело, и то само в тази Мареш махала (Панагюрище), където живеехме. Както и да е, зимата преминахме у лелини, събрани всички в куп.

На 10 септемврий 1876 г. пък се намери детенцето ни Тодор първородни ни син.

Пролетта дойде на 1877 г. Конференцията, която заседава в Цариград, не можа да успее да реши въпроса български. Говореше се, че Русия ще отвори война на Турция, за да избави българите от турското иго. Не бе време да се захваща никаква работа, особено като мен хора, но нямаше що да се стори — гладно не се седи, пари нямам, както и да е, трябва да се дири някаква работа. Майка ми, гдето вземаше по 150 гроша в кайме (бумажни пари) пенсия от благодетелните европейски дружества, и те се пресякоха. Забравих да кажа, че през декември 1876 г. ме подкараха на панагюрски(я) мюдюрин Пенчо Христев, Кунчо Цветков и Димитър Костов, че съм бил комита и ми седяло всичкото оръжие.

Мюдюринът ме хвана, взе ми оръжието, държа ме затворен три деня заедно с М. Чиширанов (шурея ми) и след като му дадох малко пари, целувах му ръка и пусна ме.

И така, гладно се не стои. Отидох в с. Лесичово и се пазарих учител за 2000 гроша на година. Не беше писано да съм учител, тъй като ме достраша, че учителите най-много страдат в това време, и след тридневно размишлявание аз оставих учителството и върнах се в Панагюрище, като казах на първенците в селото, че ме е страх да учителствувам и ще оставя селото им. Къде да ида сега? Най-после Тодор Ангелов купуваше овце и кози и аз му станах уж ортак без пари, но и без никакво условие. Ходех, купувах овце и кози, намирах се на работа, догдето гръмна руски топ на Дунава и аз бегах изново по гората да се крия.

Дружината ми в това лято на 1877 г. бяха тия: Рад Нешов, Найден Цветков, Генчо Кидочков, Яко Кацаров, Янко Гуджев. Не ща да споменувам тука как се крихме, как избесиха 10 души от тия, които бягаха с нас по гората, как се прехранвахме, как убиха турците изпомежду ни Найден Цветков на 25 октомврий, как ходихме по Стара планина и как сполучихме да влезем с русите в с. Петрич. Но ще кажа, че ний се избавихме вече от преследванията на турците и дойдохме си с русите заедно у дома.

(Архив на народния музей в град Панагюрище.)

 

¹Да се забележи, че не е право твърдението на г-н Черновежд в «Описание на Панагюрското въстание», какво от Копривщица Бенковски отишъл направо в Панагюрище, без да минава през Стрелча.
²Тази разписка остана у Д. п. Стайков и когато по делото за убийството на м-р Белчев той биде подведен под съд, се намери в книжата му от тогавашния соф. градоначалник Луканов и остана у него.

 

 

Брайко Лулчев

 

БРАЙКО ЛУЛЧЕВ МЕХАНДЖИЕВ. (Роден в 1851 г. в с. Кавакдере (дн. Тополидол), Пазарджишко; починал в 1911 г. в Пазарджик.) Учител. Участник в националноосвободителното движение: делегат на Първото народно събрание на Оборище; ръководител на революционния комитет в родното си село. По време на Априлското въстание: член на революционния комитет в Панагюрище, участник в сражението при с. Петрич (дн. Средногорец, Пирдопско), заловен от турците и изтезаван жестоко. След Освобождението — учител.

Публ. по ръкопис (озаглавен: «Брайко Л. Механджиев», роден в 1851 година»), съхраняван в НБКМ—БИА, ф. № 257, арх. ед. 1, л 1—59. Автогр. с маст., тетр. б. к. 57 л. 114 п. с. 20/14 см., повр. (с. 25—47). Анот. в: AB. T. 2, с. 15S; Οпис на... с. 53. Ръкописът е публикуван отчасти и неточно в: Из записките на Брайко Лулчев. — Септем. знаме (Пазарджик), № 36—39, 6, 10, 13 и 17 май 1967.

 

АВТОБИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ ПО ВЪСТАНИЕТО

 

През зимата стоях в селото си [Кавакдере] без работа, а срещу пролет дойде Бенковски, апостол по въстанието, та подкачихме да работим за въстание.

Купувахме барут, куршуми и пушки, правехме фишеци, с една дума, приготвювахме се за въстание.

Един ден дойде поп Груйо от село Баня, въоружен, и ми каза: «Въоружи се, че ще отидем в село Голямо Конаре.» Като се въоружих, седнахме на конете и вечерта стигнахме в с. Голямо Конаре, за която цел ни придружаваше Атанас Калаян от с. Баня, стар хайдук. Вечерта бяхме у поп Иван Генов на гости. Целта, за която бяхме отишли, съобщихме на поп Иван: поп Груйо му каза да повика няколко души от техните първенци, които и се събраха, около 20 души; с тях беше и Ламбре Искров Кесяков (храненик) от г. Пловдив.

След разменение на няколко думи с тях поп Груйо им съобщи целта на нашето дохождание в селото им, при това още даде на мен, та им прочетох едно пълномощно от Централний комитет. Поменатий Ламбре почна да възразява, че не съществувал никакъв комитет, а всичко било лъжа. Тогава се почна една борба с думи между него и нас. В това време видяхме, че повиканите първенци взеха друго направление срещу нази — захванаха да ни се заканват, че ще ни предадат на турските власти, че сме бунтували населението против държавата. Поп Груйо още водеше препирня, но аз му пошепнах, че сме предадени. Той веднага каза на Ат. Калаян: никой няма нито да влезе, нито да излезе от стаята. Калаян извади сабята си и се изправи на вратата на стаята и не пропущаше никого, нито навътре, нито навънка. Тогава поп Груйо им каза: «Или ще се покорите на посланието ни, или ще умрете всички тука.» Селяните, като видяха лошия край, покориха се и захванаха да питат какво искаме. Поп Груйо им каза: «Ще дадете тук клетва пред честния кръст, че няма да обадите на никой турчин, че сме дохождали в селото ви и че ще работите и [ще] се приготвювате за всеобщото въстание.» На което селяните заедно с Ламбре се съгласиха, като целуваха честний кръст и сабята, която държеше поп Груйо.

Като пренощувахме у поп Иван, сутринта рано отидохме в нашето село. Изпроводих поп Груйо, а аз останах в селото си.

След няколко деня аз, п. Никола от с. Ферезлии и поменатият Ламбре отидохме в Панагюрище при апостола Бенковски, който ни прие и ни даде нужните наставления по въстанието, като ни каза: «Няма да чакаме никаква вънкашна помощ: нито от Русия, нито от Сърбия.»

Като се върнахме от Панагюрище, аз наредих нощя да пази караул при всичките входове на селото ни. Един ден повиках всичките мъже от селото в църковний двор, като се събраха всичките, тогава поставих стража на вратите, като им заповядах да не пущат никого да излязва навънка. След това им разправих, че ще направим всеобщо въстание срещу турците, [за] да се освободим от тяхното иго или мъки. Затова трябва да дадем клетва тука, пред светото евангелие и честния кръст, че ще работим задружно за освобождението ни и че няма да изявим тая тайна на никой друговерец... Някои от старците като Личо Кестенов и др. се възпротивиха и не искаха да дадат клетва, обаче аз им казах, че няма да излязат живи от църковний двор, ако се не закълнат — и като се увериха, че действително ще ги убием, приеха клетвата. Оттогава пече назначихме десятници и петдесятници по караулите, а аз сам ходех нощя и нагледвах дали са будни. С една дума, работехме и се приготовлявахме сериозно за въстанието. За народни представители на Великото събрание в Оборище назначих и проводих Ангел Грошлето (Ангел Иванов Лулчев) и Тачо Георгиев (Тачо Георгиев Симонов). Но аз останах в селото, та нагледвах течението на работата.

Подир няколко време един ден, като ходех с няколко души да прегледаме по-стратегическите места покрай селото ни, видяхме в това време, че всичките нашенци, които бяха овчари и измекяри у турците, бягающец, дохождат в селото. На въпросът ми защо бягате, отговориха, че всичките турци, колкото имаше по къра, оставиха оралата и колята и бягаха в селата си, затова и ний се уплашихме, та си дойдохме. Тогава почнахме по-здраво да се пазим. Вечерта като бях по караулите, дойдоха и ми известиха, че ме дирил някой човек. Действително, като отидох у дома, намерих един момък, около 25-годишен, който ми каза: «Много ти здраве от поп Груйо.» На въпроса ми къде е поп Груйо, той отговори: «Поп Груйо вдигна село Ерелий и нашето село Саръгьол е на път да отиват.» Тогава ми подаде една записка. Поп Груйо ми пише: «Минутно да вдигнеш вашите селяни с всичките им добитъци и пр. и да дойдете в Панагюрище.» Обаче аз като помислих, че това е невъзможно да се извърши в толкова късо време, защото щяхме да осъмнем още край селото и като се научат околните турци, ще ни избият като овце, отидох в църковния двор при баща ми и старците, та им съобщих какво иска поп Груйо... Те като размислиха, казаха: «Не можем да станем в толкова късо време.» Тогава им казах никак да не се помръдват от селото, докато не дойда аз.

Като се простих с всички, възседнах ата (коня си) и майка ми оставих в голяма скръб. Когато пристигнах в с. Саръгьол, селяните бяха навпрягали колята си и стояха като втрещени, без да знаят какво правят... Като видяха мене, почнаха да ме питат какво да правят: да вървят ли, или не. Аз им казах, че вече се съмнува, затова по-добре е да си стоят, но да изберат младите момци и да ги проводят в Панагюрище, та когато стане [въстане] и нашето село, Кавакдере, и тия тогава да станат — и заминах.

Когато пристигнах в село Ерелий, нямаше жива човешка душа, само кучета виеха и котки мечеха и на къщите вратите отворени. Ужасна картина беше. Като изминах около 1/2 час от Ерелий към Панагюрище, почнах да пристигам [настигам] натоварени кола с покъщнина, деца плачеха в колята, жени вайкаха и мъжете проклинаха съдбата си — картина още по-ужасна от първата.

На въпроса ми: «Къде отивате?» — отговаряха: «Поп Груйо ни вдигна, като ни каза, че ако не се вдигнем, ще ни изгори селото.»

Като изминах на напреде, на едно място намерих 10-тина души, че стоят край пътя въоружени. Аз им казах: «Добро утро», и ги попитах: «Къде е поп Груйо?» Те казаха: «Тука е, спи.»

Като ме отведоха при него, той стана и почна да ме пита: «Въстанаха ли вашите селяни?» Отговорих му: «Не. Той захвана да ги нарича кръстени турци и така заминахме за в Панагюрище.

На всичките входове на Панагюрище бяха изкарани мъже и жени, та копаеха табии. После се представихме пред главний съвет.

От главния съвет ни назначиха за салма: мене, поп Груйо, Власаки Балабанов, Динчо Чолака и др., всичко около 6 души конница. Длъжността ни беше да нагледваме караулите.

От Панагюрище се отправихме на върха Св. Никола, понеже тамо беше военний лагер...: кой с пушка, кой с нож, а някои турили по една коса на върлина, и, току-речи, почти без да имаше нито един добре въоружен.

...Попитах поп Груя: «С такова ли оружие ще освободим България?» Той отговори: «Пратили сме за пушки, та ще ни дойдат.»

Деня ходехме по караулите, та ги нагледвахме, а нощя спяхме в къщата на поп Груйо в с. Баня с другарите.

Така се практикуваше това няколко деня наред. Един ден като бяхме на лагера, пръсна се слух, че турските войски идат откъде с. Калагларе към Панагюрище. Затова нашите ратници, около 50—60 души, тръгнаха към реката Луда Яна, отгдего се предполагаше, че ще нападне неприятелят, за да ги посрещнем. За тая цел и ние конницата (салмата) отидохме към това място.

В реката Луда Яна намерихме Ив. Соколов, който разправяше на копачите как и где да се направят обкопите (табиите) и как да се защищават от неприятеля, в случай че ни нападне, а ний, конниците, отидохме към с. Попинци и от високите баири гледахме дали действително иде неприятеля. Но [тъй като] нямаше неприятеля никак да се яви, то вечерта късно отидохме в с. Баня, та пренощувахме.

На другия ден отидохме в Панагюрище, както обикновено всякой ден ходехме, за инструкции от главния съвет. Тоя ден даде се заповед да се изкарат черешовите топове на табиите, вън от Панагюрище, при Харманите. Поп Груйо и аз ги съпровождахме с голи саби, [единият] от лявата, а другият от дясната страна до означеното място.

На другия ден дойде известие, че село Петрич нападнали турците, затова излезе заповед конницата веднага да отиде срещу неприятеля. За тая цел се събраха коне, кой със самар, кой без самар, и около 60 души конница под предводителството на Рад Джунов се отправихме за с. Петрич. Вечерта късно едва пристигнахме в с. Поибрене, гдето и преспахме. През тая нощ, пратихме двама от момците писмено при Бенковски, който беше в Еледжик, да искаме инструкции като как да постъпим. Той отговори — идете против неприятеля. Сутринта тръгнахме рано, като зехме с нази от село Поибрене около 70—80 души момчета, пехота, и отидохме в с. Петрич. Селяните бяха избягали в гората и нямаше жива душа в селото. При моста на реката в селото беше убиен един около 80-годишен старец. Училището беше изгоряло, а църквата изпотрошена и разграбено всичко. Турците бяха избягали.

Вечерта се върнахме в село Мечка, та преспахме, (но) понеже нямаше в с. Поибрене храна за момчетата, на другата сутрин се упътихме за в Панагюрище и като приближихме, почнаха да се чуят топовни гърмежи. След като повървяхме малко, хвана да се съгледва една голяма тълпа хора, които идеха откъм с. Стрелча за в Панагюрище.

Тогава ний решихме помежду си, помощ иде, това непременно е Ботевата чета, и от радост ги посрещат с гръмове от топове. Обаче колкото отивахме към Панагюрище, тълпата се увеличаваше все повече и повече, догде най-после видяхме, че човеците от при нашите топове побягнаха към Панагюрище. Тогава разбрахме, че иде турска войска, и след малко почнаха да гърмят топове по-силно от нашите. Турската войска, предводителствувана от Хафъз паша, се пръсна в цеп и се подкачи сражението.

Турската кавалерия се раздели надясно и наляво, за да вземе Панагюрище кругом. Като приближихме до Панагюрище, около 20 минути, видяхме сцена ужасна: мъже, жени и деца бягат към гората, кой както може, така щото беше невъзможно да отидем вече напред от множеството на бягающите човеци... Спряхме се и гледахме на сцената: от една страна, турската кавалерия вече взимаше селото кругом, а, от друга, българите, мъже, жени и деца, бягаха за спасението на живота си. На една страна гледаш майката как презира чедото си, като го хвърля на земята и бяга... На друга страна мъжът оставя съпругата си и не иска да знае вече за нейната съдба. Други проклинаха часът, в който бяха се родили. Четвърти призоваваха смъртта да дойде по-скоро, та да ги избави от неприятелските мъчителни ръце — сцена ужасна и сърцераздирателна.

В това време кавалерията турска вече пресече пътят и които избягаха, отидоха в гората, а които не можиха да бягат, спряха ги. Тогава казах на поп Груйо да отидем в с. Баня, защото е безполезно да стоим вече.

Бутнахме с конете през ливадите към с. Баня, гдето вече беше пълно с бягающи човеци. Някои от тях, които познаваха поп Груйо, почнаха да го кълнят и проклинат, като викаха до небеса, че той бил причината, та ги обезчедил и ги направил вдовци, вдовици и сирачета. Като преминахме вече тълпата, възкачихме се на върхът Св. Богородица, гдето се спряхме и гледахме турските зверщини. Като бомбардирваха по-добрите къщя в Панагюрище, плачовете и виковете на нещастните хора се чуваха дори до нас.

Най-после отидохме в с. Баня. Селяните вече бяха избягали в гората, на мястото, називаемо Орела. Като отидохме и ний при тях, на поп Груйо дъщерката Димитра, която беше сгодена за някой си на име Станьо, каза на баща си, че забравили да вземат от дома си солта с дисагите.

Затова п. Груйо ми каза: «Мене не ми се отива в селото, че съм се много утрудил, но ти иди с Димитра, та вземете солта с дисагите.»

Тогава аз възседнах коня си, а Димитра подир мене, пеши. Отидохме у дома им и тъкмо когато качих солта с дисагите на конят, дойде Станьо, годеникът на Димитра, и почна да й гърми и да й говори докачителни думи, защото ходила с мене сама в селото.

Обаче аз нищичко не му казах, а той продължаваше да й говори безчестни думи, докато отидохме и тримата на Орела.

Щом пристигнахме, Димитра почна да плаче пред баща си и да му казва, че й говорил безчестни думи. Тогава се почна силна препирня между поп Груйо и бъдещия му зет Станьо.

Най-после поп Груйо му каза: «Аз имам по-голямо доверие в Брайко относително за дъщеря ми, отколкото в тебе.»

Като си изговаряха докачителни думи, на п. Груйо толкова се разпали силно гневът му, щото изтръгна сабята си и щеше да пресече зет си на две половини, ако не бяха го задържали там окръжающите го лица. Тогава аз им казах: че заради мене щом стават такива скандали, ето аз се отделявам от вази. И... се простих с поп Груйо, който плачеше за мене и не ми позволяваше да се отделявам от него. Обаче аз го убедих, като му казах, че може би помежду нас със зет му да стане убийство, та по тая причина се отделявам. След като се простих с всички приятели, отидох в гората на уединено място и там размишлявах какво да правя.

Като размишлявах, дойде ми на умът ето какво: да отида през нощта в нашенските ливади и да нараня конят си с пушка или с нож и да го оставя тамо, така щото да си помислят турците от близките села на нашето село, които ме познават, че съм убит, а конят че е дошъл сами. А пък аз да се скрия у дома, като вече... не излазям и да се не явявам никому, догде се оправят работите (времената).

Намислих и за да не губя време, тръгнах. Като минавах през гората срещу с. Бъта, в едно дере при едно кладенче, имаше няколко души селяни, които тоже се криеха. Часът беше около 121/2 по турски вечерта, на които казах: моля, дайте ми една вода да пия. И те ми дадоха, без да слязвам от коня си, и бутнах конят си към село Попинци...

Когато вече се бях запътил за село Попинци, но без път, беше се вече стъмнило доста. Пътищата и кърищата бяха препълнени от турци, черкези и цигани, които се връщаха с всякакви обири от Панагюрище. Мъчно ми беше вече да продължавам и да пътувам, за да не изпадна в тъмнината на някоя тълпа кръвожадни турци или черкези. Когато вече бях пристигнал срещу с. Попинци, като минувах без път през посетите ниви, види се, чу се (достигна) шумтението на конят до някоя тълпа, която е била близо до мене, затова захванаха да гърмят с пушки право към мене — обаче не видях турци ли бяха или черкези, защото беше много тъмно.

Затова се принудих да се оттегля на едно високо място и реших да поспя, догдето се поутихнат пътищата и кърищата. Като вързах конят си на едно място, аз се оттеглих и отидох около 100 шага далече от него, и легнах да спя. Обаче заспал съм толкова сладко, щото, когато се вече събудих, почнало беше да се съмнува. Сега вече нито надиря, нито напредя. Най-после се предадох на божия промисъл и тръгнах напред. Слънцето вече изгряваше, аз минувах край турските чадъри, които бяха установени на върхът на Къзълджиктепе, край селото Ерелий.

Щом изминах чадърите, влязох в сеитбите все из реката, която тече между с. Саръгьол и Ферезлии и минава през Кавакдере, и реших да се установя тамо на някое място до стъмняване на нощта. Обаче излезе противното. Понеже много въоружени турци кръстосваха през сеитбите... след малко видях, (че) един въоръжен турчин се устреми право към мене, волно и неволно възседнах на конят си, като си рекох, нека умра помежду своите си. Като се отправих към селото си, турчина ме все преследваше, догдето влязох в реката край селото и той сбърка дирята ми.

Тамо в реката дадох на Велика Тачовица востаническите ми дрехи и оружието ми, щото къщата им е накрая, като й заръчах да не казва никому нищо за това.

После отидох у дома и въоруженият, който ме преследваше, дойде у нази. Той беше от село Демирдишлии, наш приятел, Адем Поляшки Качак (побягнал от аскера), когото ако бях познал в къра, нямаше да бягам от него, защото бях напълно уверен, че щеше даже и от други турци да ме пази, догдето се мръкнеше, за да се скрия. Като ядохме с него хляб у дома, той се чудеше как съм можал да премина, без да ме хванат по пътят. Като тръгна да си отиде, аз му поверих моя кон да го язди и пасе.

В това време Георги Келешов отишъл в с. Алифаково, та обадил на Аговия син Алия, че съм си дошъл. Догдето аз да отида при Цоко на воденицата му и да се науча от него какви са работите и дали ме дирят турците, понеже не исках да се крия или противя, но реших живота си, каквото ще да стане. Щом седнах при Цоко, брат ми Бончо дойде, там ми каза, че ме дирят турци у дома. Затова се отправих към дома. Те като ме видяха, дойдоха, та ме срещнаха на баирът край дома ми: бяха двама, Аговия син Алия и друг, който се казваше Еминчето, от с. Алифаково.

Като ме срещнаха и без да им се противя, уловиха ме и вързаха ръцете ми със синджир, поводника на конят им, така стегнато, щото ръцете ми веднага почерняха като кюмюр. В това време край нази се случи да минават турци, които бяха побягнали от селото си Стрелча. Един от тях запна пушката си и искаше да ме опушне: но Аговия син му запрети. Обаче той бръкна, та ми извади кесията с парите, също и едната ми кундура зема. Тогава се разгневи Аговия син върху му и се скараха до сбивание. После ме подбраха двамата алифаковци и ме караха през сеяните ниви.

Ръцете ми бяха много силно стегнати, но като мислех, че ще ме убиват, затова не исках да им се моля да ме разслабят. Аз не чувствувах вече, че ръцете ми са част от мойто тяло.

Като ме откараха нещо около един час далече от селото ни, вече беше часът около два по турски през нощта, при една висока нива до едно келеме (непосеяна нива), казаха ми да седна. Сега почна инквизицията: захванаха да ме бият, да ме ръгат с ножове и да ме изследват как сме трепали турци и кадъни. Но аз всичко отказвах. На въпросът им що съм правил, като бях в Панагюрище, аз им казах, че бях в с. Баня учител, а не в Панагюрище, и не знам нищо. С една дума, всичко отказвах и нищо не приемах.

Когато видяха, че не ща да им кажа нищо, при толкова мъки, направиха съвещание да ме убият (заколят), което им решение можах да чуя. Затова ми съблякоха дрехите и останах само по една риза и гащи.

В тая критическа минута на живота ми се молех на всевишний бог да ми прости всичките грехове и да ми приеме душата в святото и вечно жилище, гдето пребъдват душите на всичките помиловани от бога.

В минутата ми дойде в умът една мисъл, т. е. казах им, че имам 5—6000 гроша пари, които съм закопал и не ги знай никой от домашните ми, та ако ме освободят, ще им ги подаря. Така като ги излъгах, те ме пуснаха и ми казаха, че ако ме е страх сам да им ги пренеса в селото им Алифаково на утрето, то да им ги проводя с чичо Стойчо, който беше тая година селски чорбаджия (кмет).

Като ги излъгах, те ме освободиха. Тръгнах през сеитбите към селото ни. Но за да не се разкаят, че ме освободиха и поискат пак да ме уловят, затова аз не вървях по една посока, догдето пристигнах през нощта у дома, и никоя жива душа не ме видя, когато си отидох. Когато влязох у дома вкъщи, всичките домашни в един глас ме оплакваха. Но като влязох вътре вкъщи, всичките останаха като вкаменени и от жал или радост беше, че съм свободен, никой не можеше да си отвори устата и да продума.

Аз накъсо им разправих как съм излъгал турците, та ме освободиха, и как съм сторил намерение да се скрия, като им казах, че който (и) да пита и да ме дири, да казват, че: «Откакто го откараха Аговия син и др., не се е връщал у дома и не знаем къде е.»

Сутринта на 2 май 1876 г. отидох рано у Велика Тачовица и си взех връхната дреха, която бях оставил по-предния ден с оружието си, когато се връщах от Панагюрище, като строго й заръчах да не казва никому, че ме е виждала. Оттамо где да се скрия, защото вече съмнуваше, против волята си принудих се, та влязох в къщата на Д. Костадинов, които още спяха. Но аз ги събудих, казах им да не казват никому нищо за мене и се качих на таванът на къщата им, без обаче да ме видят и усетят децата им. Аговия Алия, като разбрал, че съм ги излъгал, дохожда в нашето село и отседнува у Пенчо Келешов; тогава провожда, та повиква баща ми и почнал да го пита що му съм обадил, откато ме пуснали. Но баща ми му казал: «Той не си е дохождал, откато го откарахте.»

Проклетия турчин, като се уверил, че действително съм го излъгал, разсвирепял като звяр и скочил да коли баща ми. А той бедния се уплашил и му обещал 20 овце заедно с ягнетата им и 600 (шестстотин) гроша пари, които му и дал още на другата сутрин. Догдето ставала тая трагедия в къщата на Пенчо Келешов, в нашата къща надошли от селата Демир дешлии и Яхларе около 50—60 души турци, които заградили дворът ни. В това време брат ми Георги излязъл срещу тях, те го попитали за мене. Брат ми им казал: Алия Агов и др. от с. Алифаково го откараха снощи и не се е връщал вече.

Тогава те тръгнали да отидат в с. Алифаково да ги питат що са сторили с мене. Но като се научили, че Алия бил у Пенчо Келешов, отишли при него и го питали какво е направил с мене.

Той им казал: «Аз го заклах», и за да ги увери, потвърдил това с клетва. На другата вечер, както се научихме отпосле, изкарали едно момче българче, което било измекярин в селото им, и го заклали вместо мене, като го оставили голо (без дрехи), за да го не познаят турците по дрехите, че не съм аз.

На другата сутрин рано отидох и се скрих в училището ни и като се явих на Атанас Ваклинов, който беше тогава учител, помолих го, та отвори църквата и се скрих вътре в нея.

 

 

Генчо Джумайов

 

ГЕНЧО ДИНЧОВ (ГЕНЧОВ) ДЖУМАЙОВ. (Роден в 1845 г. или 1849 г. в с. Стрелча, Панагюрско (дн. гр. Стрелча); починал в 1934 г. в с. Елешница, Пловдивско.) Учител и търговец. Деец от национално-революционното движение: сподвижник на В. Левски; член и председател на революционния комитет в с. Елешница; представител на Оборище; участник в Априлското въстание; предводител на чета; арестуван. След Освобождението: административен и съдебен служител; участник в Съединисткото движение в Пловдивско; народен представител.

Публ. се по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 93, II А 8885 — «Биографията на поборникът Генчо Динчов». Автогр. с маст. 8 л. 14 п. с. 34/21 v.M., с. 3—8). Анот. в: AB. T. 2, с 192; Опис на... с. 32.

 

БИОГРАФИЯ

 

На 1875 г., в края на м. декемврий, една вечер, посред нощ, се потропа на моята къща, защото аз бях вече женат в с. Елешница и имах две деца, и що да видя, моят познат приятел от с. Думанлии, на име Танчо Петков, саде кал станал до колене. «Абе що е това сега» — (казвам). «Отвори! Водя ти гост.» Отворих, те влязоха. Попитах го отгде е този гост, защото за Левски знаех добре, а Ванков преди два месеци замина за Влашко. Вместо да ми отговори Танчо кой ми е гост, чух от госта думата: «Бенковски ви е гост.» После вързахме коня, влязохме вкъщи, в определената ни стая. Те не щяха да вечерят, защото бяха вечеряли. Бенковски беше облечен с френски дрехи, с фес и колосана риза. Преспахме и заранта ранко изпратих Танчо и си отиде, а ние преседяхме през деня — и повиках още трима мои верни, Петко Вълков, Рангел Костадинов и Герги Куманов; дадоха клетва пред Бенковски, че ще да ме слушат като председател на комитетът ни и не щат да се откажат и пред смъртта си даже, (нито) да предадат святата ни идея. Облеклото на Бенковски, високият му ръст, сивите му очи, русите жълти мустаци, гордият му поглед и неговата неустрашимост много повлияха на моите другари, та един от тях каза даже: «Бей този човек се не жали и не бои, че е толкоз учен и богат, та ние ли ще му мислим.» Азе си помислих: «Ей, слава богу, брадвата ни удари на добро място.» Преспахме втората нощ в къщата на Герги Куманов, азе пратих да съобщят в Старо Ново село на учителят Найден Иванов и на Ненчо Искрьов Налбантин, а сам през нощта с Бенковски отидох до Старо Ново село. Оставих им моят гост, поразговорихме се и се върнах азе. От Старо Ново село Бенковски замина за Копривщица и не се върна втори път вече по тези села, а се установи в Панагюрище. През м. февруарий 1876 г. един ден доскокна от с. Синджирлии един търговец, и той с богато синьо палто, с мурго лице, наболи мустаци, ръст висок. Той беше П. Волов (Ванков), който ни повери втори път, даде ни наставления: да приготвяме барут, куршуми, пушки, ножове и всичко, което ни е потребно: пексимет, брашно. През март ни даде наставления как да правим мехлем за раните, как да потопим фишеците във восък и лой и др. много. После доде на Връбница, посред бял ден, с турски дрехи, фес, превързан с черна кърпа, един тек пищол турски, обучнат в селяхлъкът му, цял беглекчия. Сега ни яви, че на 12 април да се сберем в Панагюрище, там е и Бенковски, ще додат и апостолите от другите окръзи и да земем решение за общо въстание, така също да представим статистика какъв род оръжие имаме, колко е и какви припаси сме приготвили.

На 11 април 1876 г. доде от с. Царацово бае Иван Арабаджият и потеглихме за в Панагюрище. Азе бях с кон, а бае Иван беше пеши. На 12-и стигнахме по пладне край Панагюрище, срещна ни поставеният караул, Димо Петров (този Д. Петров разказваха, че на востанието турците го с трион заклали, той беше юнак човек, едър и черноок), който ни яви къде да идем и щом влязохме в града, повикаха ни и се отбихме у бае Стойко Цоцорков, в къщата. Качихме се на горният кат и през прозорецът гледахме, че обикалят двама заптиета и моллата им и чухме думите, които говореше моллата на жандарите: «Не бу калабалък юшту шинди, ярън пазар-дели, тене бир им олмаля; дур бакалъм.» После ни споходи Павел х. Симеонов, който беше назначен вече стотник (юзбашия), и след като се стъмни хубаво, почти че и не спахме, потеглихме за с. Баня, а оттам за определеното място Оборище. На края с. Баня се спряхме, Бенковски направи справка на пълномощията на представителите. Оттук се повърна карловския представител, на име Васил Платнарев, че нямал пълномощно от карловский комитет. Щом се зазори, усилихме ходенето да стигнем на скритото ни Оборище, за да не ни види някой неприятел, при всичко че беше запазено това място.

На 20 април през нощта доде един от нашите пазачи и ми каза, че един човек ми носи писмо. Този беше Коста Негинов от Старо Ново село. То беше писмо от Каблешков, че въстанието е провъзгласено в Копривщица и Панагюрище. Обаче това писмо не беше такова, каквото очаквахме, то не беше написано с кръвта на първата жертва, а с мастило. Затова още на часът отидох до Старо Ново село да се уверя. Азе ги заварих в движение: турци, цигани иззатворени и един-двама и убити. Връщам се на часът. Пратих да се съобщи на с. Душанлии, с. Насвакюу, с. Дълги Герен и така те по-нататък да съобщят. Нашият поща беше Герги Куманов... Сега не остава нам нищо друго, освен да се вдигнем с оружие според обещанието ни и според заключението на апостолите, да се не убива никой турчин, който се не противи. Но лесно ли е да се вдигне цяло село; не е като да е само мъже, но тук с жени, деца и всичка стока. Тук беше страшна картина при излазянието ни от селото, но още по-страшна стана на 24 април 1876 г., когато запалиха турците: 1) с. Елешница, състоящо от 120 къщи, черква и училище, 2) Дълги Герен, тоже от толкова къщи и пр., а на 27- ми и Старо Ново село и Синджирлии — и така всичкият ни имот отиде, ограбен от турците. Тук в с. Елешница заставиха турците няколко старци и жени и ги изклаха, всичко 18 души.

На 21 април 1876 г. аз с помощта на моите другари съзаклятници и въстаници, именно Рангел Костадинов, Нейко Петков, Петко Г. Балтов, Бальо Петков, Герги Куманов, Никола Войнов, Петко Вълков, Мито Спасов и Цоко Точов, вдигнахме населението с всичката жива стока за в Старо Ново село, тук додоха и другите села — Геренът, Красново, Синджирлии, Царацово, Строево, Паничери, Айваджик — всичко 8 села. Турците насилват, едвам с голяма мъка успяхме да изкараме всичкия народ с жени, деца и всичка(та) стока в гората Староновоселска, називаема Дутова поляна, гдето пренощуваха една нощ, а на другия ден ги отправихме за Копривщица. За тази цел сам Каблешков доде в Старо Ново село. След като прекарахме населението в Копривщица, върнахме се с Ванков и Г. Икономов със знаменосеца Стойо Ненчов и отбихме турците, които щяха да влязат в Старо Ново село, и през нощта на 26-и се върнахме в Копривщица. На 28-ми потеглихме за Карлово с Ванков, чета от сто (100) души. Икономов потегли към запад, но никъде не можахме да пробием път. Над с. Дерелии и Слатина направихме една престрелка с башибозуци, но и те бегаха — и ние се върнахме в Копривщица... Когато да излезем вече, по-главните дейци, за в балкана, азе отидох на къщата у Десп. Фръгов, зех си 2 ризи, пексемет и всичко, що ми е нужно, но накрай моста, пред спицарията, изведнъж извикаха няколко гърла: «Ха и тоя.» Обиколиха ме, един от с. Красново, Стоян Кемешя се казваше, чактиса един пищол в главата ми и каза: «Не шавай.» Догде да го попитам защо и що е това от тебе, те другите отстрана ме уловиха яката, зеха ми пушката, леворвера, саблята, чантата, вързаха ме и аде сега карайте го при другите. Апостолите бяха по-рано затворени в спицарията, гдето се и помещаваше народният ни съвет.

 

 

Димитър Коклев

 

ДИМИТЪР ПАВЛОВ КОКЛЕВ (КОКЛЬОВ) — ГАЙДАРДЖИЯТА. (Роден в 1830 в с. Мечка (дн. Оборище), Пазарджишко; починал в 1919 г. в с. Мечка.) Земеделец. Деец от национално-революционното движение: член на частния революционен комитет в с. Мечка, делегат на Оборище (посочено от него и Петър Г. Гребчов като най-подходяща местност за събранието на представителите от IV революционен окръг); сподвижник на Георги Бенковски; участник в Априлското въстание: в Хвърковатата чета на Бенковски, в сраженията при с. Петрич. Софийско и на Еледжик. Арестуван, лежал в Пазарджишкия и Пловдивския затвор. След Освобождението земеделец.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 93, il А 8914. Ориг. с маст. 4 л. 7 п. с. 34/21 см. Анот. в: AB. '?. 2, с. 183—184; ?пис н а... с. 46.

 

СВЕДЕНИЯ ОТ МЕЧЕНСКИЙ МЕСТЕН КОМИТЕТ ВЪВ ВРЕМЕ НА ВЪСТАНИЕТО ПРЕЗ 1876 г.

 

Днес на 8 февруарий 1876 г. Димитър Павлов Коклев, като си дойдох вечерта от работа, намирам в къщата си човек, пратен от гр. Панагюрище да ме повика, за да отида в Панагюрище, че ме вика Недко П. Стефанов, да ми каже нещо... Без да зная защо се повиквам, отидох в Панагюрище при П. Стефанов, който, без да се бави, разказа ми защо ме повиква; че апостола Бенковски бил дошъл в Панагюрище и проповядвал за въстание, та дали ще приема и аз... На радо сърце приех и се отправих за с. Баня, където се намираше апостола Бенковски, в дома на Стоян К[аралеев]. С условний знак «Наполион», който узнах от Панагюрище, влязох в къщата при Бенковски, с когото се запознах. Като ме разпита: «Приемаш ли калеската за кървава сватба», вечеряхме. Дохождат Атанас Калаян, поп Груйо, Бенковски [и с тях тримата се] отправихме за с. Мечка, през нощта срещу 10 февруарий... Слязохме в домът ми [аз], апостола Бенковски, Калаян, а поп Груйо отиде на училището, където квартируваше и по-преди. На 10-ий същи, сутринта, след отпуск на църквата, дохажда Панчо Георгиов, след него учителя Рад Генчов Гемиджийски, жител от гр. Панагюрище, учител в селото ни Мечка, заедно с поп Груйо, носящ със себе си епатрахила, кръста, като че ли ще светят вода за празника.

Двамата, Панчо и учителя, бяха повикани от свещеника, а след тях повикахме [още] двама, Петър Георгиов Тренчов, Стоян Оганчов Марински, на които Бенковски... разправи целта на дохожданието му и калеската за кървава сватба, което се прие от всички ни. Бенковски предложи да се закълнем, че ще бъдем верни и няма да издадем тайната никому, затова се сложи стара кругла софра, на която се оставиха кръст, леворвер и кама. Заклехме се всички за пазение тайната на святото дело от п. Груйо. Така на 10-ий съставихме пръв местен комитет в с. Мечка от лицата: Димитър Павлов Коклев, Петър Георгиов Тренчов, Панчо Георгиов, Рад Генчов Гемиджийски и Стоян Станчев Марински.

След съставяние на комитета, по поръка на Бенковски, члена от комитета Панчо Георгиов замина за с. Поибрене да предупреди тамошните познати за дохожданието на апостола Бенковски и се завърна заедно с жителя от същото село Рашко Н. Бояджийски, с когото задружно през нощта срещу 11 февруарий заведоха Бенковски в с. Поибрене. На 12-ий комитета има първото си заседание, с което реши, щото всякой от членовете да повери тайната на комитета на неговите познати приятели, в които има доверие, с предварителна клетва. По нямание свещеник комитета реши да се извършова клетвата в църквата, пред Христовата икона, от учителя Р. Гемиджиева. На другий ден комитета броеше повече от 13 души членове, а в продължение на един месец повечето от населението бяха веч членове на комитета. На 31 март, в сряда, през нощта срещу великий четвъртък, същата година стана общо заклятие на цялото село в църквата «Свето Преображение Христово», в присъствието на апостола Бенковски, който стоеше във владишкий трон, придружен от двама панагюрци, Стоян Пъков и Илия Яков. Обряда на клетвата се извърши от свещеника поп Груйо. След организацията на местний комитет Бенковски посещава няколко пъти селото ни, като е квартирувал в домовете на Димитър Коклев, Панчо Георгиов и Цвятко Георгиов. Целта на едно от дохожданията му през март бе да се организуват две чети от местните членове на комитета, всяка чета от по 20 души, под началството: I на Д. Коклева, a II на Делчо Уливера от с. Поибрене, които чети да преследват войниците, които са карали схванатий, ако помним добре, Славков, помощник на апостола Ст. Заимов. Назначението на едната чета е било да запази прохода Арабаконак, а другата — Марковата капия, откъдето се е предполагало, че ще бъде прекаран хванатий помощник апостол. Тези чети се организуваха само, но не се туриха и действие, защото сам Бенковски заяви, че хванатий е бил освободен от турските власти по застъпванието на тогавашний руски консул.

След общото заклятие комитета организува тайна полиция, състояща от най-младите и енергични членове на комитета, управлявана от тогавашний селски чорбаджия (кмет) Петко Стоянов Курев. Стотник на полицията бе Стайо Нейков Кацаров.

За приготовление на въстанието... комитета разпореди да се съберат изпомежду, от кого една, от кого по две овци, които се продадоха за 13 т. л. и внесоха в местний комитет. Лицето Димитър П. Коклев внесе 121/2т. лири, от които 6 даде в централний комитет в гр. Панагюрище, 2 т. л. в ръка на апостола Бенковски; Георги Панчов —- 1 1/2 т. л., Панчо Георгиов 2 1/2 т. л. Тези суми се употребиха за барут и куршуми. Местний комитет е купил само 2 пушки, защото повечето от членовете си имаха, а някои, които нямаха, те си набавиха сами, на свои частни средства, кой където намери. Сабли и ножове се набавиха в ишлика на Димитър П. Коклев, който по-отрано бе построил в двора си... а се правиха от майстора Никола Петков, поддържан от Коклева.

За да се намери място за събрание на представителите от разните местни комитети, да решат въпроса за въстанието, Бенковски повиква Д. Коклева в гр. Панагюрище и го попитал има ли някъде в меченската местност сгодно място, [където] да могат се съберат представителите. Коклев казал сгодно място за тази цел, мястото Оборище, което носи названието си, по предание, от старо време. [Мястото] се одобрило и от апостола Бенковски, който веднага заповядал на Коклева да приготви маса, столове за сядание. Коклев се завърна в с. Мечка, взема черковната маса, лицата Петър Г. Грепчов, Цвятко Стоянов Марински и други и заедно с тях отидоха на мястото Оборище, където от самите буки подготвиха удобства за сядание...

На 20 април 1876 г. часа около 5 по европейски по пладне дохожда от гр. Панагюрище жителя от с. Поибрене Андон Дзяпков и явява на члена от комитета Панчо Георгиов, че в Панагюрище въстанието е провъзгласено. Местний комитет се събра и провъзгласи въстанието у нас, часа в 7, същий ден. Най-напред се зе решение да се убие куруджията Вайсал, когото изведохме на края от селото и го заклахме. Населението не се е пренасяло в ни един пункт. Пред потушаванието въстанието населението, жени, деца и старите, хора и от двата пола, избягаха в гората.

На 20 същий, часа в 11, Бенковски пристигна от гр. Панагюрище с неколцина, байрак в ръка, пеящец: «Не щем ни богатства, ни пари», посрещнат от комитета и няколко стари бабички със здравец в ръка. Тук Бенковски направи разпореждание, така щото едни изпрати на шосето Панагюрище — Пазарджик, които, между селата Баня — Бъта, убиха няколко души турци, други в Панагюрище, а някои зема със себе си и отиде да заобиколи селата Петрич, Поибрене и Мухово.

Никаква битка в селото не сме имали с редовната турска войска, нито пък с башибозуци и черкези. Зимали сме участие в битката с черкезите над с. Петрич... в четата на Бенковски, в която бе Д. Коклев, Георги Ст. Кръбанов, Цвятко Ст. Марински и други. Заминахме с Бенковски за Еледжик, селата Сестримо, Белово, гдето изгорихме Беловската станция, убихме няколко турски войници на станцията и земахме няколко души арвате (хървати) от станцията.

От Белово върнахме се в Еледжик. Панагюрище се разби от Афус паша. От Еледжик преминахме на Сивата грамада, където по поръка на Бенковски, Димитър Коклев и Георги Ст. Кръбанов изкарахме от с. Мечка в Сивата грамада една бурилка вино и една [бурилка] ракия и един кон хляб. Турските войски потеглиха за с. Мечка, запалиха селото, състоящо от 120 къщи за живеение, освен плевни и отлукхани, църквата... и училището. После броехме изгорели къщи около 30. Грабеж ставаше на покъщнина там, където се намереше неизкарана. Убийства нема, защото, както казахме по-рано, населението бе избягало в гората, та не го намериха. От Сивата грамада Бенковски, като гледаше горението на селата, каза: «Сега дори земах ръждивий маждрак, който бе заровен в земята от 500 г. и го забих на султана в гърдите; видите ли, каза той, какво горят селата, така гори сега на султана главата.»

Тук четата се намали, останахме само неколцина около Бенковски, между които Д. Коклев и Г. Кръбанов. Изпратихме Бенковски до над с. Петрич и се завърнахме за с. Мечка, а той не знаем за где. След потушавание въстанието ни поканиха да се приберем по местата си, че уж [ни] бил простил султана, но като излязохме на полето, турските башибозуци и черкези ни ограбиха всичката покъщнина и добитък. 16 коля с няколко семейства откараха в Панагюрище, на чадърите, които след два дена освободиха. След потушавание въстанието избити и обесени нямаме, а ловени и затваряни са Димитър Коклев, когото закараха и го затвориха в пловдивския тъмничен затвор, а след него затвориха в пловдивския затвор още лицата: Петко Стоянов Курев, Петър Гергиов Тренчов, Андрея Стоянов Кръбанов и Иван Филипов Думузчиев, които на 1 август освободиха.

 

 

Захари Стоянов

 

ИЗ ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ

ЧЕТАТА НА БЕНКОВСКИ В ПЕТРИЧ, ЕЛЕДЖИК СЕСТРИМО, БЕЛОВО

 

Един от най-главните въстанически пунктове, както казах по-горе, беше гората Еледжик. Там бяха избягали селата Церово, Лесичево, Калугерово, Мухово, Веселяците и пр. От тоя пункт пристигна в неделя на 25 априлий депутация до войводата, която го призоваваше да отиде час по-скоро с четата си на Еледжик, защото при Маркова врата достигнала турска войска, а околните черкези отдавна насилвали да влязат в Еледжик. Депутацията уверяваше, че ако не им отидем на помощ, то повечето население било се решило да сложи оръжие и да се предаде на турския командантин, с когото нямали сила да се борят. В числото на тая депутация беше и познатият вече на читателите наш приятел поп Кирил, игуменът от Калугеровския манастир. Той се оплакваше, че голяма размирица владеела между еледжикските въстаници, които, като нямали главатар, бунтували се един срещу други. На него нападнали няколко лесичевски въстаници да го бият, защото ги бил излъгал, като им казвал от по-напред, че щом въстанат, щели да им дойдат на помощ казаците на дяда Ивана.

Ако помнят читателите, поп Кирил беше изпратен от Панагюрище на 20 априлий, щом дигнахме въстанието, да отиде в Белово да разбунтува населението: но, според неговото разказвание, той не можал да наближи до последньото село, защото полето било пълно с башибозуци и черкези, които малко останало да го хванат. После това той се върнал и останал в Еледжик. Бенковски не вярваше в извинението на поп Кирила. Той казваше, че страхът е бил главната причина да се върне, а башибозуци и черкези немислимо било да има! Така ние мислехме още по негово време.

От само себе си се разбираше, че нашето отиване на гората Еледжик беше една от най-въпиющите нужди. Ако ние не сторехме това час по-скоро, то никакво съмнение не оставаше според уверението на депутацията, че няма да надвие партията, която искала да се предаде на турския командантин Хасан паша. Собствено, наша длъжност беше да предварим злото; но чакай да видим какво казваха петричени, които, като се известили, че от друго място дошли да ни викат, на часа се събраха и дойдоха да заявят пред войводата своето негодувание.

— Ако вие ни оставите в това лошаво време, когато турците надничат в селото ни от четири места, то ние сме изгубени, заедно с кокошките — говореха тия.

— Ние не можем да противостоим на околните села нито един ден; братята ни от Смолско и Каменица, наместо да ни помагат и да защищават главния пункт, по цяла нощ стоят в селото си, като оставят без позволение своите позиции. Без вас ние не чиним нищо, затова не ви пущаме...
Трудно положение.

— Ние не сме длъжни само вашето село да пазим и въобще в програмата ни няма да е казано, че ще да защищаваме някое село; нам са нужни хора, живи хора, а не села и добитък — отговори Бенковски. — Нашата най-първа длъжност е да обикаляме по всичките въстанали и невъстанали села, отгдето иде най-голямата опасност. А вие, ако се усещате, че не ще можете да се удържите в селото си, идете на Вран камък (час и половина разстояние от Петрич към меченската гора), гдето ще бъдете на безопасно място.

Нищо не беше в състояние да убеди петричени. Никой от тях не желаеше да си напусне селото и да го гледа отдалеч, като потъва в пламък и пепел. Сега чак почувствувахме ние, че работата няма да върви все така, като по мед и масло, но големи спънки ще има да се срещат в осъществуванието на почнатото дело. Кого да слушащ по-напред и кому да изпълниш желанието? От едно място проваждат известие, че ако се не намери там войводата най-много до един ден при тях, да ги защити от неприятеля, то тия ще да сложат оръжие пред тоя последния. Други утвърждаваха, че ако тоя същият войвода не остане при тях, те не са в състояние да изпразнят срещу неприятеля нито една пушка. Трети, Панагюрската чета, която ни беше дошла на помощ с Ворча войвода, искат настоятелно позволение да се завърнат в своето родно място, гдето така също семействата им били изложени на турския ятаган.

Но това беше още цвете; ние се намирахме в началото на мъчнотиите.

Най-после Бенковски сполучи със своето огнено слово, както и другите лица от щаба, да убедят петричени, че тия и сами можат да останат за няколко деня, докато нашата чета осигури безопасността на населението в Еледжикската гора, а после пак може да се завърне. И петричени пак се засмяха, пак дойдоха на себе си. Бедните! Тия държат първо място между ония села, които изградиха темела на българската свобода с пепелището на своето село.

Преди да заминем обаче от Петрич, ние решихме тайно помежду си, само двама с Бенковски, да направим няколко села насилствено бунтовници; ние решихме да изгорим селата Смолско, Каменица и Раково. Причината, за да направим тая жестокост, бе оплакването на петричени, че жителите от поменатите села твърде начесто оставяли своите позиции и отивали в селото си да нагледват добитъка и хамбарите си с житото, да не би да ги ограбят турците. Тая тяхна постъпка не водеше към добри следствия; тия можеха да напакостят на работата в най-критическите минути, а други средства нямаше за изкоренявание на злото. Никой не знаеше от нашия план, който аз щях да турям в действие. Взех със себе си дяда Цвятко от Церово, познат по своята храброст, и други още десятина души момчета от хвърковатата чета, всичките конници, с които се отправих за Смолено, без да им съобщя целта на нашето пътувание. В същото това време Бенковски потегли с двете чети — хвърковатата и оная на Ворча войвода — за Еледжик, през Поибрене. Пладне минуваше, когато ние тръгнахме от Петрич за Смолско. Времето беше хубаво, слънцето печеше на пропала. Много жени и деца срещнахме по пътя от поменатото село, които пренасяха едно-друго за в Петрич.

— На добър час, синко! Като отивате нататък, заобиколете и нашето село да го запазите от душмани — говореха тия, като се отбиваха настрана да ни правят път.

Като минахме покрай укрепленията, мнозина смолчени поискаха да ни придружат — сгоден случай да заобиколят селото си, защото се научили, че имало наблизо черкези; но ние ги придумахме да останат, защото това е наша грижа. Село Смолско е чисто българско село, на един час разстояние от Петрич, откъм северна страна, със 150 къщи. То е разположено над една долина в Средня гора; имаше си черковица, помазана със синя боя, и училище, доволно хубавичко здание, построено до самата черкова.

Ние го гледахме вече отдалеч и не можехме да се нарадваме на неговите спретнати къщици и заградени дворове, които след малко трябваше да рухнат под опустошителния огън. Жестока, мисия!

Когато влязахме чак в селото, тогава аз съобщих на моята дружина где отиваме ние и що ни предстои да вършим. Мнозина от тях се стреснаха и поискаха да се откажат от тая работа, че било грехота и пр.

— Где ще да ни отидат нас душите — говореше един стар калугеровчанин, — когато ние се осмелим да палим и християнските села заедно с черновите?

— Пък черкова ли е холам? Да й се ненагледаш! — възрази други.

— Ох, по-добре да не съм се раждал на тоя свят, като ми е било писано да горя на брата си къщата! — каза трети и въздъхна от всичкото си сърце и душа.

Въздъхнахме всинца.

Раздадох на всичките от приготвените запалителни вещества и се разпръснахме из разни улици на селото да палим наред, покрай която къща минем. Жива човешка душа не се виждаше из селото. Само разсърдените кучета тичаха по улицата и лаеха οтчаяно. Моите другари, които аз мислех, че се решиха вече да палят, не смееха да турят още огън ни на едно здание. Тия не захванаха дотогава, докато аз не направих начало. Подир няколко минути в селото беше вече буря. Буйни червени пламъци, размесени с дим и всякакви прегорели материали, които затуляха ясното пролетно слънце, чупеха се надолу-нагоре и най-после вземаха направление към небото. Затрещя и заплющя, рухнаха да се събарят здания, потъмня всичкото село, уплашихме се и ние сами от своите действия! Всички животни, които се намираха още из нещастното село, бягаха напредя ни, уплашени от страшния пожар, към неподпалената още махала; кучетата лаеха и виеха с дигнати към небето глави, които като да искаха пощада, жално и подозрително ни изглеждаха тия и с подгънати опашки между краката, знак на покорство, отстъпаха безсъзнателно. Биволи, биволици, волове, крави и телета, които, макар и да бяха откарани вече един път при техните стопани, но като не можеха да забравят така лесно своето жилище, бяха се върнали в селото, в старите си свърталища, сега тичаха омаяни надолу-нагоре, ревяха сърцераздирателно и като не можеха да намерят изход, хвърляха се безсъзнателно в буйните пламъци. Видях един вол, когато се метна да прескочи през оградата, натъкна се в сърцето на един остър кол и увисна на земята, заедно с плета, гдето си и остана. Патки, кокошки и други хвърковати гадини хвърчаха заедно с дима нависоко над пламъците, да търсят спасение, но задушени от гъстия дим и отмалели, падаха с главата надолу в бучащия пламък.

По-нататък из улицата срещнахме двама души от другарите си, които ни съветваха да бягаме вече към края на селото, защото после малко пожарът ще да ни загради пътя и мъчно ще можем да намерим изход. Тръгнахме из една улица към другата махала, в която се намира черковата, и намерихме останалите си другари в един дюген, който тия бяха разбили и грабеха едно-друго, кому каквото хареса, повечето за ядене.

-  Бог да прости! По-добре е да го вземем ние, отколкото да стане жертва на огъня — говореше един от тях.

Пълни бъчови с вино и ракия имаше в тоя дюген и дружината беше започнала да точи от едина край. Аз им забраних, че не е време за пиянство, а дядо Цвятко потроши всичките съдове из дюгена, да няма в какво да наливат. Докато чаках навън на вратата, няколко зли кучета се бяха събрали наоколо и държаха нападателно положение. Аз извадих револвера си и прострях на земята няколко от тях.

- Вардете се, че черкезите нападат! — извика един от другарите ни, който идеше из улиците от лява страна.

Ние излязохме сред улицата пред дюгена и що да видиш! От другата улица, през която ние не бяхме минали още, около 10—15 души черкези, с голи сабли в ръцете, налитаха като кучета към дюгена и бяха се приближили до нас на стотина крачки. Щом ние се издадохме на улицата, черкезите пречупиха своята линия и се нахвърляха през един плет в един двор, вероятно да завземат позиция. Навярно нашата особена униформа, левовете на калпаците ни, пауновите китки, а най-главно оръжието ни уплаши нападателите. Те са помислили, без съмнение, че ние не сме страхливи раи, а московци, както мислеха по него време всичките османлии. Ние се намятахме на конете и бързо препуснахме из противната улица, през която после няколко минути невъзможно ставаше да се премине по причина на огъня, а в такъв случай трябваше да преминем през черкезката позиция, единствено свободната улица. Двамата от другарите ни ги нямаше още никакви; тия бяха в пожара. Изгърмяхме няколко пъти и свирнахме с рогът да ги призовем. Тия последните не бяха пристигнали още, когато съгледахме от другата страна на селото гъст облак от прах, който се дигаше из златишкия път. С помощта на телескопа ние можахме да узнаем нашите черкези, които видяхме в селото и които бягаха с коне, свързани от по-напред, както се види, край селото.

Изгърмяването на моя револвер върху кучетата спаси живота на дружината. Ако не бяха се появили черкезите, които кой знае за какво взеха тия гърмежи, то ние щяхме да минем през улицата, гдето бяха спрели тия, т. е. през позицията им. Тия избягаха, защото не ни знаеха числото и се уплашиха от униформата ни.

Когато бягахме през селото, съгледахме в една къща, вън на сайвана, една стара бабичка, сляпа и с двете очи, както се виждаше, защото вървеше покрай стената и се подпираше с двете си ръце. Тя ни усети, като минувахме покрай нея, и попита кой гори селото и далеч ли е пожарът. Разбира се, че нямахме време да й разправяме и да й се притичаме на помощ; а отпосле, когато видяхме, че черкезите избягаха, всичко беше вече напусто, защото къщата, в която се тя намираше, потънала бе в пламък и дим. И така нещастната баба стана жертва! ...

На нас не оставаше друго нищо, освен да вървиме за друго село, защото мисията ни в Смолско беше вече свършена по бляскав начин. То гореше на много места и никаква надежда не оставаше за неговото спасение; но като всяко село с разредени къщи, изгорели само ония от тях, които с ръката си подпалихме, т. е. 10—15. Черковата и училището останаха здрави. Село Каменица стоеше на пътя, с което така също трябваше да се разпоредим. Това село се намира така също в Средня гора, на 1 ¹/₂ час разстояние от Смолско, към югозападна страна; и то е чисто българско, от 84 къщи. Пътят минува през твърде стръмни планини, долчини и сипеи, така щото ние бяхме принудени на много места да слизаме от конете и да се провираме под шумки и гъсталаци. Гората изоколо беше пълна с наши въстаници, стражари, пътници, овчари и пр. След дълги озирания и наблюдения, да не бъдем черкезка или башибозушка банда, излязваха насреща ни тук-там накрай пътя. Ония, които бяха от Смолско, със сълзи на очите ни разказваха по кой начин им изгоряло селото, запалено според тях от зверовете черкези, а нас поздравляваха, че сме си спасили живота от тия последните, понеже идехме откъм Смолско. Тия не можеха да си въобразят даже, че ние сме похитителите на селото им. А ония въстаници, които бяха от Каменица, радваха се при нашето появление, че ще можат да запазят селото си по-добре с нашето присъствие. Бедните! Те не знаеха, че ние сме най-страшните палачи.

Слязохме в каменската река, която тече посред селото и покрай която върви пътят. Самото село се намира в такава стръмна долина, щото само от едно място може да се влезе в него с кола. Слънчевите лучи, които пареха твърде горещо тук в тая долина, обиколена с рътлини и гъста гора, ставаха по-чувствителни.

Подир пладне ние стигнахме в селото. Там заварихме мнозина селяни, които прибираха още едно-друго, било добитъка, било покъщнина. От най-напред те ни взеха за душмани и избягаха в гората, понеже сега за пръв път виждаха въстаници с униформа; по щом им дадохме паролата Наполеон¹, приближиха се да ни посрещнат и немалко се зарадваха. В селото имаше запалени няколко здания от самите селяни, между които бяха селският хамбар и ковачницата на един циганин, ако помня добре. Значи, селяните са предразположени да гледат пожар, помислихме си ние; но когато загатнахме отдалеч, че по-добре би било, ако се подпалеха и други някои здания, то срещнахме съвсем противното, което и трябваше да се чака.

Всичките въстаници, които се намериха в селото, с първото ни още пристигание наобиколиха ни да разпитват за туй-онуй по вървежа на въстанието, така щото никой не можеше от нашата дружина да се отдели от очите им и да отиде из селото, за да произведе пожар. Почакахме около един час и като видяхме, че с хитрост не ще може да се направи нищо, аз обявих открито на възхитените каменски въстаници своята мисия и целта на дохожданието ми и селото им. Казахме им, че селото непременно трябва да се изгори, затова да си изнесат едно-друго, защото нямаме време да чакаме. Тая новина порази като гръмотевица нашите селски братя, които не можеха да си обяснят що значи това и дали сериозно  говорим ние?

- Че и това имаше ли го в сметката — говореха тия нажалено и се споглеждаха един други. — Времето няма да бъде все така топло; утре ще дойде зима, где ще да се приберем с дребните си деца? ...

Ние им разправихме, че имаме уж кой да се грижи за всичко това, а те трябвало да слушат само какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че ако сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лози и дърт пелин.

Не бях свършил аз още своята убедителна реч, когато един от присъствующите селяни, човек на 60-годишна възраст, извика със сълзи на очите: «Да бъде!» Това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята собствена къща, гдето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително.

— Жертва на бога и на християнията! — прибави той, когато заплющя вече зданието, и за да усили още повече огъня, плисна върху му котела с ракията, която държеше в ръката си и която беше изнесъл нас да черпи!

Ние бяхме поразени от патриотическата постъпка на тоя старец, който не беше прочитал ни едно патриотическо съчинение, който не знаеше ни защитата на Термопил, ни за поражението на Наполеона в 1812 г., нито пък се беше срещал с някой учен през целия си живот, защото Каменица не е твърде от посещаемите села.

Нашият път беше вече отворен после това трогателно произшествие със стареца. Всеки от нас надигна по една запалена главня и тръгна из селото да пали. Същата история, както и в Смолено, с това само изключение, че тука вършехме всичко в присъствието на свидетели. От дясна страна на реката имаше такова едно грамадно здание, каквито по селата въобще твърде нарядко се срещат. То имаше размера на една солдатска казарма, принадлежало, както казаха, на някой си богат селянин. Жената на тоя последния, която се намираше в селото, беше дошла при нас да се моли, да пощадим поне нейната къща. Тя беше се обърнала с гърба си към реченото здание и не виждаше, че двама души от дружината увираха вече главните под керемидите на къщата й; но когато се обърна и видя пламъка, наместо сълзи и отчаяние тя си дигна ръцете нагоре и помоли всевишния да приеме и нейната къща като дар от българския народ!... Невероятни работи.

След половин час време ние възвивахме по рътлината, от дясна страна на селото. Тук сварихме много жени и мъже, които оплакваха отдалеч своето село. Не е да не знаеха тия, че ние сме авторите на злото, но никой от тях не си отвори устата да ни каже неприятна дума. Хванахме пътя за с. Раковица, което така също отивахме да горим. Тук Средня гора е твърде буйна и стръмна. Немислимо беше да оправим ние пътя за поменатото село през всичките тия криви долини, непроходими урви и объркани пътеки, ако да не срещахме на всяка крачка въстаници от селата Поибрене, Каменица и пр. Паролата Наполеон много ясно се произнасяше от наша страна, защото мечкарските шишинета на местните въстаници, които се насочваха оттук-оттам из шумата, не се шегуваха. Тук наблизо се намира местността Xарамлиец, както казах по-горе.

Ние отидохме да се срещнем най-напред с въстаниците от с. Раково, които се намираха малко по-горе от Харамлиец в една прекрасна долина, покрита с бели високи букове, около един студен извор, из които плаваха букови листовце. Малко по-настрана горяха огньове, на които се въртяха агънца. Юнаците почиваха под дебелите сенки с шишинета в ръка. Тук на това място тия бяха твърде безопасни, защото немислимо беше да проникне в тая планина турчинът, по тая причина тия не се бяха погрижили даже да си поставят стража. От техните обяснения ние разбирахме, че тия са се изнесли от селото си Раковина, находящо се от планината на няколко часа разстояние, твърде скоро, така щото не бяха успели още да си донесат и най-необходимите неща като храна, дрехи и пр. Следователно тия ни помолиха да им не палим отсега селото, докато го опразнят. За тая цел тия поискаха три деня срок и обещаваха с клетва, че ще да го запалят сами.

Ние отстъпихме.

За с. Вакарел, което така също щяхме да горим, пак раковци ни уведомиха, че ние нищо не можем свърши в това полутурско и развратно село, в което няма ни един свесен човек, с чисто народен дух. Впрочем аз знаех Вакарел и без обясненията на раковци.

От един гол връх на това място се виждаше цялото Софийско поле, Витоша, Ихтиман и пр. Виждаха се тия, защото атмосферата към тая страна беше чиста и прозрачна — знак, че шопите мируваха. Не беше така обаче и към южната страна на високия Доспат. Тук се извиваха тъмни облаци от дим, които пъплеха тържествено и се целуваха в небесното пространство със своите по прилика братя — сиви облаци. Какво ли ставаше там? Само Марица знаеше това! ...

III

Слънцето отиваше да потъне в мрачния Доспат, когато ние оставихме лагера на раковчани и се навалихме из планината, надолу към Поибрене. Няколко часа бяхме се отклонили ние от леглото на Тополница, гдето ни беше пътят за Еледжик, та затова трябваше да побързваме. Попитахме местните въстаници не е ли възможно да прекосаме за Еледжик направо през планината, по върха на Средня гора, без да слязваме в Тополница, но от всички получихме отрицателен отговор. Где бе възможно да премине човек през всички тия непроходими долини, урви и рътлини, гробната тишина на които нарушаваше само неустрашимият вълк? Часът на единадесят вечерта стигнахме ние в Поибрене. Още отдалече, докато се скитахме из усоите, дохождаше от време на време до слуха ни гласът на много гайди откъм селото, което обстоятелство увеличаваше още повече напрегнатото ни любопитство. Стражите около селото ни известиха, че Бенковски войводата е в Поибрене, а гайдите свирят на хоро.

Пак при Даскаловия дюген, на мегдана, беше се спряла четата, уж на почивка; но гласът на гайдите не оставяше човека на мира. Голямо хоро беше се залюляло на това място не само от местните жители, моми и момци, но и от двете чети. Сам байрактарят Крайчо Самоходов със зеленото знаме в ръка водеше хорото с Борча войвода. Бенковски стоеше на стол посред, заобиколен от поибренските първенци. Тържествуваше той в тая минута. Двамата въоръжени свещеници, които правеха част от четата — кръстоносецът поп Неделю и игуменът Кирил, — седяха от двете му страни. Всички участвующи в това тържество бяха в крайно възхищение от картината, за която поибренчени казваха, че и да изгори вече селото им, доволно му е тая слава. Юнаците, които тропаха от всичкото си сърце и душа, гордо и надменно кривяха своите накичени кръстове, за да държат ножовете им по-добра поза.

Притъмня вече, а никой не казваше стига, малко внимание обръщаше на попотеното си чело, като че всичките да бяха пророци за в бъдеще, че Априлското въстание ще да остави добри възпоминания само с тоя род картини, хора и песни, и пр. Кой е крив?²... Въстаниците от Поибрене, както знаят вече читателите, бяха се изнесли в гората; но по случай на заминуванието на четата и че тоя ден беше християнска Свята неделя, мнозина се бяха върнали да обиколят своето село и да се черковат. Надалеч от селото дойдоха тия да ни изпроводят. Оттук нататък поп Неделю престана вече да бъде кръстоносец на хвърковатата чета под предлог, че бил уж болен, а всъщност нему се не искаше да рискова своя живот с нашата чета, действията на която бяха съпрежени с различни неминуеми опасности. Мястото на поп Неделя завзе отец Кирил, който поведе четата в качеството си на кръстоносец със същия кръст от поибренската черкова.

Скоро ни прихлюпи мрачната нощ в долината на Тополница. Нищо друго се не чуваше освен шумтенето на тая последната и непрестанното врякание на немирните жаби, които бяха наредили своите нощни концерти по раззеленените и обрасли в разни цветя и бурени подмоли на Тополница. Неволно ние трябваше да се опростиме с нашите крекливи певачки, защото пътят или, по-добре, посоката към гората Еледжик, гдето отивахме, отделяше се на дясна страна от Тополница, из една стръмна и каменлива долчина. Разбира се, че оттук нататък, в тия непроходими места, пътуванието ни ставаше от минута на минута по-трудно. Макар и да слязвахме от конете, макар и да стягахме коланите им и да ги водехме за гемовете, пак те се хлъзгаха по гладките камъци, не можеха да се подемат нагоре, къдрави искри изхвърчаха от железните петали, които се тракаха от камъците. На всеки двадесят минути бяхме длъжни да поправяме седлата, които се смичаха под опашките на добитъка, а конят се спираше и захващаше да рита. Никакъв път нямаше тука. Слаби възпоминания са останали в паметта ми за околните предмети, които се състояха от паднали букове и други род дървета, от тъмни усои, тесни хайдушки пътеки, монотонни малки потоци и груби четвъртити камъци.

После много забикалки, падания и ставания, пропъхвания през гъсти и зелени шубраки и шуми, от които на мнозина бяха се изподрали лицата, пристигнахме посред нощ при стражата на еледжикските бунтовници, прибежище на много села. Макар да беше дълбока полунощ, но повече от местните въстаници, известени предварително за нашето дохождание, чакаха с нетърпение, всичките събрани на една полянка, гдето ни приветствуваха по начин, известен вече на читателите от много случаи. Богата и разкошна вечеря бяха сготвили тия за войводата и неговите хора. Там, на един висок връх, историческо свърталище от незапаметни времена на други угнетени сиромаси, каквито бяхме ние, храни, боже — за което живо свидетелствуваха дебелите каменни стени на укрепленията, — под четири-пет клонести бука беше наредена вечерята. За постелки служеха зелени букови листи, върху които пие насядахме. Освен печените агнета, белия мъж (хюшмир) първо място държеше и едно младо теленце, опечено по хайдушки³.

Рано сутринта на 26 априлий, половин час пред изгряванието на слънцето, докато всичките момчета спяха още, защото едва ли два часа се набираха, откогато си бяха легнали, Бенковски се беше събудил вече и продължаваше да се разхожда под клонестите букове и на онова място, гдето бяха навързани конете. Тия последните той обикаляше да види в какъв ред се намират. Ако той във време на въстанието спеше по един час на нощта, върху стола, подпрян само на едната си ръка, то сега той дремеше или върху коня си, или подпрян до някое дърво.

Вечер, когато четата заставаше на становище, някои от момчетата пееха, други се разговаряха, трети се бореха и т. н., а Бенковски, ако нямаше нещо важно, лягаше малко да позаспи; но щом се умълчаваха другите, които от по-напред се веселяха, ставаше вече и тръгваше да обикаля наоколо, без да събуди другиго от четата. Най-много наглеждаше той конете, които заничаше един по един дали всичките ядат, няма ли някой да му е стегнат коланът, да е оставен с гема си или да не е напоен. Ако се случеше да забележи някои от поменатите недостатъци, той го поправляваше сам, без да вика стопанина му. Много пъти съм го виждал да носи храна на гладния кон. Беше захванал по едно време да се оплаква, че от много говорение и от безсъница гърдите го болели, задушавало го нещо на гърлото. Това не беше чудно; човек, който в три месеца разстояние запали цяла страна и я накара да въстане като един човек, от желязо трябва да бъдеше, за да остане здрав.

Когато се развидели добре, той разбуди четата и заповяда да му приготвят коня и да се стегнат 20—30 момчета, защото ще отиде да разгледа укрепленията и наместените стражи по върховете на планината. Същински държавен глава!

Като главатари над еледжикските въстаници бяха Теофил Бойков из Калугерово и Гено Теллията от Церово. Тоя последният беше прочут по всичката околия, па даже чак до Пловдив и София по своя твърд характер и по юначеството си. Турците го наричаха Телли паша, защото имал власт и сила като такъв.

Заедно с тия последните и с други много още въстаници, освен 20 души от нашата чета, заминахме ние към върховете на планината. Мястото Еледжик, или Градище, не е ни село, ни пещера, ни пък някоя крепост. То е една местност в Средня гора откъм южната й страна, над река Тополница, от лява страна на Маркова капия, като идеш откъм София. Най-ближни села до Еледжик са Мухово, Церово, Славовица, Веселиците и пр. Мястото е разнообразно: гори, долини, тук-там поляни и върхове. Откъм Ихтиман Еледжик е защитено от бърдото, в самото подножие на което се намира Маркова врата и шосето Т. Пазарджик—София; а от другите страни се брани от непроходими долини и усои. Пътници, които минуват по шосето София—Татар Пазарджик, па и по новата железница, най-добре можат да видят Еледжик. Над самата Троянова порта, при ханчетата, т. е. гдето се захваща вече слизанието из Ветренския проход, от северна страна, най-високият връх е Еледжик. Той се вижда по цялата линия, от Вакарел до Паланка. Околните жители бяха избрали Еледжик от само себе си, по предание, че това място е служило за прибежище и на други угнетени братя, както забележих по-горе. На много високи върхове стърчаха развалините на стари крепости, дотолкова антични, щото върху стените им отгоре бяха израсли букове, преживели своя век, паднали, съборени от времето и изгнили почти.

От върховете на Еледжик можеше да се види още по-надалеч, отколкото на Харамлиец. Ихтиманската равнина се гледаше напредя ни като тава; а побелялата Рила, на която върховете бяха покрити със сняг, не можеше да насити окото със своето горделиво величие. Откъм западна страна надничат голите хребети на Стара планина, които са отгоре над Златица; на юг тъмнеят височините на Доспата, които едвам можаха да се съзират, като през мираж, през колосалните облаци, надвисени отгоре им. Към възбунтованите села не можеше да се види друго нищо, както и по-първия ден, освен гъсти облаци от дим, който се издигаше от долу на горе и плуваше по хоризонта. Цели легиони орли и други хищни птици, подплашени от грозния пожар, извиваха се нависоко и събрани в куп като покорно стадо, отиваха да търсят прибежище по голите скали на стария Хемус. Ние имахме смелостта да се блазниме, че всички тия пожари са произведени от немилостивата ръка на нашите решителни бунтовници. Какво заблуждение!

Стражите и укрепленията около Еледжик ние намерихме в добро положение, доколкото това бе възможно. При всичките налитания на черкезите, което се вършеше почти всеки ден, победата оставаше все на нашата страна. Сега, когато пристигна вече нашата чета, когато гласът на Бенковски захвана да гърми измежду средата на местните въстаници, тия последните забравиха вече първото си настроение да сложат оръжие и опасността, която ги грозеше. Турската войска, за която тия разказваха, че се явила уж под планината на шосето, беше изчезнала неизвестно накъде. Много проходи и пътеки наоколо бяха засечени и запушени от въстаниците, така щото мъчно можеше от един път да влезе човек с кон в лагера.

Само Маркова капия се пазеше от всичките почти муховци, на които се изпрати помощ още 80 души въоръжени въстаници, понеже там най-много напираха черкезите. Гдето имаше нужда да се правят укрепления, захванаха се, а гдето не беше поставена стража — постави се. След ревизията и еледжикските въстаници останаха благодарни от нас, и ние от тях. Та можеше ли да бъде другояче? Бащино наследство ли имахме да делим, за да се караме? Стигаше само гласът на турците да се не чува; тия ни разваляха съгласието...

За да се потвърди с тържествен акт това наше съгласие и споразумение върху вървежа на общото дело, залюля се пъстро хоро на върха на планината, върху една зелена и росна полянка, покрита с всякакви балкански цветя.

Ех, че хоро ли пък беше, дявол да го вземе! Не зная на другите участвующи и присъствующи там как подействува, но колкото за мене, с гордост го изповядвам — благодарих се, считам се и досега зa щастлив, че съм бил честит да присъствувам там.

Ще да ми възразите, че царските паради и смотрове, гдето присъствуват силнейшите сего мира, потъналите в злато и сърма полководци и други знатности, гдето свири музика по ноти и правила, затъмняват със своя блясък хиляди ваши еледжикски хора. Да, колкото тия и да са бляскави, колкото и да поразяват със своя разкош слабите натури — за което се и правят нарочно, — все пак чужди и студени остават. Всички участвуващи в тях мълчат като риба, мигат и стоят, принудени са да правят онова, което им се заповяда от по-силните, което не е тяхно, но чуждо. С една реч, тия са словесно стадо, привилегировани роби, бездушни кукли, повикани да развеселят другиго, когото може би и да ненавиждат в душата си.

Така също и осветлените салони на баловете, с всичките му белоръкавични кавалери и варакладосани дами, които дохождат за хатър, които лицемерничат и се преструват да говорят не онова, щото е на сърцето им, но онова, което ще да угоди, аз ги турям много по-долу от нашето цървуланско хоро, което тропаше върху бозалъка. Тук никой никого не лъжеше, нямаше преструвки, липсуваше лицемерието, не съществуваха правила и пусти етикеции. Играй ли ти се — скачай колкото искаш; не желаеш ли — гледай отстрана; настъпи ли те някой по невнимание — кажи му: «Сляп ли си, та не виждаш!» Знай, че никой няма да се докачи, че не си казал «пардон» или фарисейското «извини». Ония, които се сърдят, че им не казали «пардон», които считат човека за грубиян, че не употреблява тая дума, никак няма им заплаче окото, когато се приготвят да ти изгорят душицата, да те направят нещастен.

Хорото на Еледжик стана много по-голямо, отколкото беше в Поибрене. И сам Бенковски не можа да се стърпи от да се не залови и обиколи няколко пъти. Когато скачаха юнаците и си забиваха краката в бозалъка, тоя последният отхвърчаше настрана, като че го вееха с вили.

После това ние слязахме в ниските места да обиколим лагера на семействата, арсенала, готвачниците и пр. Не само всяко село беше се прибрало въз една страна, но и на махали се деляха още, както са си били в селото. Повечето от жителите бяха успели вече да си построят бъдещи жилища в планината от дървета и шума, колкото да не стоят под открито небе. Всичкият им почти добитък с твърде малки изключения беше прибран от полето и се намираше тука. Храна следваха още да принасят от оставените си села, кой как може, така щото бяха се осигурили за през лятото. Жилищата бяха построени в една долина край малкия й бистър поток.

От селото бяха избягали на Еледжик не само българите, но и колкото турски цигани-ковачи се намирали в селото, и спекуланти евреи, кръчмари и бакали.

Когато преминувахме край един от тия лагери, а именно покрай церовския, мисля, съгледахме на едно място, че бяха се събрали накуп пред една колиба множество жени, деца и няколко мъже.

— Да се отбием да видим какво става там — казаха няколко души от дружината.
— Днес ще да се кръсти в българска вяра един евреин заедно с децата си — отговори една стара бабичка, която бързаше да пристигне на мястото, гдето се береше множеството.

— Какъв евреин те е патило тебе, стара вещице, или си сънувала? — каза Ворчо войвода, понеже ние не знаехме още, че и евреите са дошли на Еледжик, да търсят свобода!

— Ни сънувам, ни бълнувам — отговори бабата, без да се спре. — Днес още ще да се кръщава Аврам чифутина, който беше в нашето село дюгенджия.

Ние се приближихме до тълпата, която, като ни видя, разстъпи се наоколо и мястото към вратата на колибата остана празно. Напредя ни се представи брадат човек на възраст около на 40 години, който ни гледаше уплашено и трепереше цял-целеничек. Той беше облечен с европейски дрехи, със селски калпак на главата, върху който бяха ушити много кръстове, а на челото имаше залепен един от восъчна свещ. Бенковски попита тълпата що се е събрала да прави, но като видя, че на всичко това е предмет човекът с многото кръстове на главата, обърна се към него.

— Ефендим, християнската вяра искам да сторя кабул — каза човекът още повече уплашен и захвана в същото време да се кръсти така неестествено, като че да мелеше кафе.
— Нима ти не си българин? — попитахме ние.
— Не, ефендим. Аз съм евреин, но не падам по-долу от българин. Живея братски с християните, а мразя и ненавиждам турците, като всеки кучето, даже и самите евреи.

Селският поп, който наздраво беше уверен, че ние ще да похвалим постъпката на евреина, че желае да влезе в недрото на православието, което той правеше от страх, както и горещата ревност на ония, които се трудеха да приведат един заблуден в правия път, приближи се до нас и даде някои обяснения по повод на кръщаванието. Той разказа, че всичко това се приготовлява с неговото съдействие и че отдавна щял да извърши кръщението, но липсвали му някои нужни неща за в тоя случай.

— Ей сега ще да те кръщам аз тебе, като ти опаля два ножа по дългото расо — каза Бенковски на светиня му, който не очакваше да чуе подобен отговор за ревността си.

На уплашения евреин казахме да бъде свободен и да слуша какво му говорят, а вярата му никому не е потребна, целта ни не е да разпространяваме християнство. Гено Теллията се задължи да внимава оттук нататък, щото друговерците, находящи се на Еледжик, да не бъдат притеснявани. Евреинът обаче не ни заплати със същата монета, както ще видят читателите по-нататък.

Трябва ли да ви казвам, че в тукашния арсенал кипеше деятелност, че и тука се дълбяха черешови топове? Мисля, че дълги и широки описания не са нужни, понеже читателите познават вече много такива арсенали. Ще кажа само, че в тукашния арсенал работеха най-много майстори, повечето цигани, турски и български, всичките на брой около четиридесят души, на които главен майстор беше Стоян Иванов от с. Мухово. Тоя последният практически беше се научил да работи иглени пушки и пищови от системата Лафуше. Аз видях един пищов от тая система, направен от него на Иван Ворча, с марка отгоре на желязото: «уста Стоян Муховченин на 1875 г. № 1», който стреляше куршум на 400 крачки и биеше много по-добре, отколкото калпавите европейски револвери, които имахме.

Еледжикският арсенал бе устроен отделно от семействата, в същата долина покрай бистрия поток. Да не помислите, че главите на майсторите турски цигани бяха обвити с пъстри шалове, както трябваше и да бъде? Тия бяха турили отдавна български калпаци, по свое желание, разбира се, и дотолкова се бяха влюбили в тях, познато от какви съображения, щото не приемаха да ги отложат на минута даже във време на тежката работа около огъня, когато българските им събратя не вардеха това правило. Още повече: в късо време тия дотолкова бяха обикнали нашето православие, щото собствените им имена Филджан, Рамадан, Мехрем и пр. бяха заменени с Никола, Христо — а най-много Васил, понеже, както е известно, циганите имат особена страст към свети Василя. Българските цигани ги викаха на турските им имена за подигравка, понеже знаеха новите им настроения към православието.

— Хем, Иван ага, стига вече толкова — казваха тия сърдито. — Шега-шега, но най-после ще ни принудите да хвърлиме харзувал на пашата (т. е. на войводата). Ние не сме вече турци...

Тия последните работеха най-усърдно — обща чърта на всичките дьонмета, които обичат да експлоатират. Не говоря за нашите еледжикски цигани с калпаците, от които не можем да искаме никаква доблест и които си продаваха вярата не от порок, а от неволя. Освен черешовите топове в еледжикския арсенал се работеха още стари пушки, ножове и пр. Чуковете и пилите денонощно бяха в движение.

Еледжик, гдето имаше около 2000 и повече семейства, отдавна беше обърнал внимание на околните турци, най-много на Ихтиман, добил бе вече право на гражданство. Сношенията му с околията се подкачиха най-напред от шпионството; турците не се забавиха да изпратят такива, за да узнаят каква е работата: «Московци ли има на Еледжик, или само прости раи.» За голямо съжаление е и това, че всичките шпиони бяха изключително наши българи от Ихтиман и от околните български села, гдето българщината е почти удавена и развратена от различни обстоятелства. Между другите, стражарите бяха хванали едно 18-годишно момче, облечено в шопски дрехи, което казваше, че отивало към Вакарел, но се изгубило от пътя и попаднало в Еледжик. То беше облечено с черкезка риза, което ни даде повод да се съмняваме в неговото произхождение. След дълги скинжувания, бой и мъки то се призна най-после, че било проводено от черкезите да разгледа Еледжик, колко хора има там и няма ли брадати комити с къси чибучета, т. е. руси. Изпратихме го заедно с другите шпиони до панагюрския военен съвет, който щеше да им наложи приличното наказание.

Друг един шпионин, родом от Ихтиман, на 40 години, българин, хванахме вътре в лагера. На въпрос, що за човек е той и какво е дошел да търси, отговори ни, че името му е Кольо, изпратен от ихтиманските българи да се допита уж от нас, какво трябвало да правят тия, т. е. да въстанат ли, или да чакат да дойдем да ги освободим? За уверение, че и той разделя нашите взглядове, беше натъкнал на кръста си два пищова. Доказа се обаче от другите еледжикски въстаници, че в разстояние на 2—3 деня това същото лице се явявало в лагера няколко пъти със същите въпроси и пак изчезвало. Още няколко събрани сведения, и шпионската мисия на ихтиманския пратеник блесна на позорното му чело. Toй загуби в няколко минути и ума, и дума, когато страшният Ворчо войвода скръцна напреде му със зъби и тури ръка на револвера си, да му строши предателските гърди. Ние го задържахме.

И без разрешението на военния съвет ние решихме помежду си пред очите му да го застрелим на другия ден на върха на планината, така щото да имат случай да го видят и господарите му турци. Предадохме го на стражата да го пази вързан, но той успял да побегне през нощта!

— Кой го знаеше, че е такъв лошав човек — говореше за свое извинение невинната стража. — Помоли ни се да го отвържем, за да си направи цигара, а после гледаме, че избягал! ...

Разбира се, че уплашените ни неприятели, които следяха нашите движения от един час разстояние като диви ястреби, бяха в пълно течение на всичките ни работи.

Събраните пари от разни даждия, които кметовете нарочно задържаваха още от по-напред, за да ги не дават на турското правителство, минаха в нашата каса, срещу приеманието на които Марин Шишков, съкровнщник, даваше разписки. Тия ги даваха на нас, за да ги употребим за обща работа, а най-повече за купувание на оръжие.

Една неделя се изминуваше вече, откакто бяхме въстанали, а освен с Панагюрище, Копривщица и други някои близни пунктове, с които се споразумявахме, нищо положително не знаехме какво става по другите села и пунктове в IV окръг. Що ставаше напр. в Пловдив, Т. Пазарджик, Батак, Перущица, Карлово и пр. Дали тия бяха въстанали, или така са си останали прости зрители? И това ние не знаехме. Не говоря за останалите три окръзи: Търново, Сливен и Враца. Всеки ден от нашия лагер тръгваха за разни страни множество куриери, но ни един от тях не достигаше назначеното място. Едни се връщаха от няколко часа разстояние, като казваха, че човек трябва да бъде птица, за да прехвръкне през турските пълчища, които пъплели като мрави навсякъде, а други се не връщаха никакви, вероятно убити или избягнали. И така, пълна неизвестност на всяка крачка, от която можеха да се съставят неприятни заключения; но ние тълкувахме още всичко за в наша полза. Вярата и святата надежда царуваха още.

Вечерта на 26 априлий получихме известие от г. Белово, че околните български села са готови да дигнат оръжие; но нищо се не решавали да предприемат, дордето не видели с очите си външна сила и някой български войвода.

В програмата на нашата чета влизаше да тръгнем за Белово незабавно.

Както в Петрич, така и тука еледжикските въстаници се възбунтуваха, щом чуха, че ще да ги оставим и заминем за Белово. До среднощ се продължиха убеждаванията и предумванието между тях и нас, че ако и да ги оставим сега, пак ще да се върнем на втория ден. На Гено Теллията и на Теофил Бойков беше поръчано да управляват еледжикския лагер до нашето възвръщание и да гледат да не се породи несъгласие.

В полунощ, когат чуковете в арсенала бяха млъкнали, когато всичките бяха заспали, с изключение на няколко души и на стражата, ние потеглихме за Белово с цялата чета. Тук-там из долините и измежду гъстите дървета около лагера светеха още огньове, около които белобрадати старци мислеха, с къси лулички в ръце. По-нататък се слушаха из влажната долина тънките гласовце на малките пеленачета, които не можеха да утърпят на студената балканска нощ. Напусто хрипливият глас на грижливата майка тананикаше: «Нани, нани, мама!»

Не без труд и мъка се смъкнахме ние от планината в полето. Колкото разработени, макар и хайдушки пътеки водеха към Еледжик, бяха запушени и задръстени от въстаниците, както казах вече, и по тая причина ние трябваше да обикаляме из непроходимите долини. Като слязахме долу в полето и се преброихме, видяхме, че до десятина души другари липсуваха, които не че бяха избягали, но се изгубили из гората. Техните подсвирквания и викове да ги чакаме и да им се обадим накъде сме, достигаха до нашия слух. Оставихме няколко души да ги дочакат, а четата се отправи за Ветрен, отгдето ни беше пътят за Белово.

Тайно от другите Бенковски поръча на Ворча войвода и на И. Мачева да запалят околните села Дереорман, Паланка, Славовица и пр., на които жителите се бяха изселили или избягали, както например турското село Паланка, а в някои стояха още по една част. Подир двадесят минути ние имахме вече изкуствена месечина. Запустелите села, в които от по-напред се чуваше само виението на кучетата, които тъмнееха със своите вошки и стени и в които хъркаха само няколко сакати и ослепели старци и баби, пламнаха като катранен мях.

...Страшна и грозна, а някак си и величествена беше картината. Бучението на нощния пожар, съпровождан от жалното виение на няколко стотини кучета, трещението на сухия материал, огнените конусообразни стълбове от светли искри, които се издигаха до в сини небеса и се сееха нашироко по раззелененото поле и пр., поразяваха всекиго. Околните предмети, почернелите доскоро точки, върховете на Средня гора, които до това време плашеха всекиго със своята мрачна неизвестност, сега се виждаха във всичкото свое величие, служеха за украшение на тая нощна седянка. Бледните физиономии на нашата дружина, която, като не знаеше кой е авторът на пожара, мислеше, че неприятелят е наблизо, се познаваха отдалеч: игла, хвърлена на земята, можеше да се види. Огънят се увеличаваше от минута на минута и осветляваше нашия път за Белово.

Достигнахме до софийското шосе, по което и тръгнахме към Ветрен; но скоро трябваше да се простим с неговата равнина, защото трите жици на телеграфа между Т. Пазарджик и София, които бяха изпокъсани от местните въстаници още в първите дни на бунта и разхвърлени по пътя, плетяха се в краката на конете ни и плашеха тия последните с издаванието на своите тънки звукове. Мнозина всадници за пръв път се намериха търколени на земята.

Пожарът малко по малко се закриваше зад гърбовете ни от височината на околните рътлини, така щото слабата му светлина, умалена от разстоянието, малко ни улесняваше в пътуванието. Но не бе само това: мрачен облак, който още от вечерта се помайваше около върховете на Рила и качеството на който се познаваше от последователната светкавица, не се забави да покрие и нашия хоризонт. Силен дъжд плисна да вали и нашата дирекция към Белово се поколеба.

Забележителна е тая нощ между 26 и 27 априлий. Тя ще остане забележена с кървави слова в хронологията на априлските борци  за свободата, както Вартоломеевската нощ за протестантите, защото тогава се отвори небето и даде воля на ония непрестанни порои, дъжд, лапавица и най-после дебел сняг (8 май), които нанесоха последния удар на нашите и така неприготвени въстаници. Това бе ужасно, скверно и жестоко от страна на святи Илия и на неговото висше началство. На 27 априлий почна тоя дъжд и чак на 10 юни престана (аз говоря за планината). Нему се дължи избиванието до крак на всичките находящи се тогава въстаници по Балкана от Маркова врата до Чалъкавакския боаз. Разбити и разгонени отвсякъде, по свещено предание потърсиха тия прибежище в стария Балкан, в неговата благословена «шумка», която ставала уж майка на много юнаци. Вижда се работата, че тая същата «шумка» е била жедна за червена кръв, и случай й се представи през 1876 г., за да се напие. Кой как стъпи в благословения Балкан, не се върна вече назад. Не се върна той затова, защото студената мъгла, която квартирува по върховете му цели два месеца, непрестанният дъжд, снегът, по който ловяха всеки прибягнал като заец, чакмъклиите шишинета, в която барутът беше се преобърнал на вакса, и други ред препятствия, всички събрани на едно място — чинеха хиляди пъти повече, отколкото самите башибозуци. Тия последните скоро узнаха това и почнаха да нападат без ни най-малко предпазвание.

Засега толкова. По-после ще да говоря по-напространно за това, а сега ще забележа за знание само тоя истински факт, че Априлското въстание се погаси не толкова от башибозуците, колкото от жестокото време. Разбира се, че на неприятеля това му не пречеше, неговите пушки бяха шаспо, шнайдер и винчестер.

После поражението и самите турци признаваха тая истина. Тия, както и някои от нашите заблудени братя, които обичат да вмесват бога и в съдбата на своя алъш-вериш, говореха, где седнеха и паднеха, че омразните комити не били угодни и всевишному, който благоволил да даде сняг на 8 май, нещо нечуто и невидено до него време. Чудни заключения и понятия! Ако всевишният творец, който гледа отвисоко на дребнавите земания и давания на грешното человечество, е дотолкова капризен, повече и от един земен монарх, нещо, за което утвърждават не само глупавите лицемерни фанатици, но и педантите теолози, то ние сме принудени да се поколебаем в неговото божествено безпристрастие и да дойдем до следующите прискръбни заключения, че кървавото отмъщение, злобата, убийствата и пр., които се забраняват на слабия смъртен, изложен на гладория и всякакви други бедствия, и които се наказват от два кодекса — моралния и светския, — са позволителни за всевишния и всемогъщия!

 

¹Забравих да кажа, гдето му е мястото, че във време на въстанието паролата за всичките въстаници във всяко село и пункт беше Наполеон, по която се познаваха въстаниците. Нейният автор пак Бенковски беше. Да е чел нещо за Наполеона, не вярвам. Не зная по какви сведения му беше харесал дотолкова.
²От Поибрене се изпратиха писма до панагюрския военен съвет, в които се известяваше, че победата е наша.
³Това се приготовлява така: изкопават най-напред полегата дупка в земята, която опалват добре с огън, като пещ. После турят вътре телето или агнето например заедно с кожата му, като замажат отвън добре дупката, да не поема никакъв въздух. По тоя начин месото става твърде вкусно.

 

 

Ангел Телийски

 

АНГЕЛ ГЕНОВ ТЕЛИЙСКИ. (Роден в 1848 г. в с. Церово, Пазарджишко; починал в 1913 г. в с. Церово.) Земеделец и търговец. Деец на национално- революционното движение; секретар на частния революционен комитет, куриер и агитатор, участник в Априлското въстание — водач на чета, взела участие в сраженията при Еледжик. Арестуван, лежал в Пловдивския затвор. След Освобождението земеделец, административен служител и народен представител.

Публ. по ръкопис, съхраняван в НБКМ—БИА, ф. № 93, II А 9160. Ориг. с автогр. с маст. 34 л. 68 п. с. 34/21 см. (л. 8—31). Анот. в: AB. T. 2, с. 190; опис на... , с. 78. Пълното заглавие на спомена е: «Церовското въстание в Еледжикский балкан, станало със селата: Церово, Мухово, Калугерово, Лесичево, Кара Мусал, Славовица. Съртхарман и Дерехарман, под войводството на Гене Гергюв Телийский през 1876 година.»

 

СПОМЕНИ ОТ ЕЛЕДЖИШКОТО ВЪСТАНИЕ

 

20 април 1876 год. Провъзгласявание на въстанието, наредбите в деня на диганието селата и действията [след] разбиванието Еледжика, 1 май 1876 година.

 

Дошлите от Панагюрище Стефан Г. Ковачов (Циганчето) и С. Сердаров донесоха едно писмо от войводата Бенковски, с което между друго заповядваше да се вдигне въстанието, защото в Панагюрище и Копривщица е вдигнато, и да се изпрати заповед в околните 7 села, да стане въстанието и да се проводят по 20 души добри и храбри юнаци от всяко село за с. Лесичево, които ще да се присъединят оттам към четата на войводата Бенковски и ще да заминат за Панагюрище. Заранта рано на 21 априлий комитетът воглаве Гене Г. Телийски провъзгласи въстанието, изпратиха се заповеди до околните седем села да проводят по 20 души добри въстаници в с. Лесичово, за да се присъединят там към четата на войводата Георги Бенковски, който пристигаше тая заран откъм Поибрене и Мухово — а другите въстаници със семействата си и с всичките си добитъци и пр., и пр. да заминат за балкана Еледжик. В Церово Телийски и членовете на комитета издържаха една твърде насърчителна реч. Гене Г. Телийски се яви за войвода на осемте села на въстаниците, а Цвятко Колев се провъзгласи от комитета за хилядник. Тук Гене Г. Телийски отвори четирите си дюкяна и заповяда свободно всякой, който си няма цървули, сол, желязо, плочи за конете и други вещи, да си земе без пари и да замине за назначеното си място и се изпя песента «Не щем ний богатство, не щем ний пари, а искаме свобода и човешки правдини». Изпрати се членът от комитета Никола Кодуков, та вдигна селата Славовица, Съртхарман и пр. с 20-те войници. След туй се изпратиха за Лесичово хилядникът Цветко К. Бръшков и член-секретарят от комитета Ангел Г. Телийски с 60 души, добри и храбри въстаници, да се присъединят към четата на войводата Бенковски.

От Лесичово всичките въстаници от церовския пункт, присъединени към четата на войводата Бенковски, заминаха край Юруците, турските махали, за Панагюрище. От тая чета падна само един въстаник от Церово, убит при Стрелча, от четата на Соколов, а именно Митър Г. Ропенов — останалите се прибраха в Еледжик: едни след битката в Стрелча, а други след битката при Петрич. Член-секретарят на комитета Ангел Г. Телийски се върна от Панагюрище на 22 април в Еледжик със специално писмо от Бенковски за войводата Телийски. В Церово заранта при провъзгласяванието на въстанието преди всичко се изловиха церовските турски цигани и се дадоха на някои въстаници да ги закарат за Еледжик като пленници, а децата им се изпратиха при пълна свобода в Еледжик с децата на всичките въстаници. Така също стана и с евреина Исак Какомачу, жител на Т. Пазарджик. Всичките въстаници от 8-те села, с изключение на ония, дето заминаха за Лесичово и Панагюрище, воглаве войводата Телийски, членовете от комитета и стотника Гене Балабанов (стария хайдук) пойдоха за балкана Еледжик с колята, децата, храните, овцете, говедата, конете и пр. — с голямо тържество и песни. Всякой въстаник нарамил пушка, друг сабля, кой брадва, някой коса, турски пищоли и пътуват радостно, засмени и запеяли «Не щем ний богатство, ни пари, но искаме свобода и човешки правдини». Старците се гордееха със своите си чеда, насърчаваха ги, като им разказваха старите си теглила: от еничерите, кърджалиите, толюмбаците и пр. Пътуванието на въстаниците с домочадията си правеше да ехти Балкана. Старците Кръстьо Волянов, Павел Енчов, Стоян Мекиша, Никола Шенгара и други, 90-годишни, запасали ятаганите си с лико, скачаха като 20-годишни момци около и пред въстаниците, като ги насърчаваха, казваха им: «Дръжте се, дядовото, ех, да ни са сега младите години, да видите как турци се секат и колят.»

От тези старешки насърчения юнаците въстаници се провикноваха едногласно: «Да живее България, българският народ и водителите на въстанието» — и пееха бунтовническите песни: «Не щем ний пари, не щем ний богатство, но искаме свобода и човешки правдини». Пристигнаха въстаниците [в] местността Гьола (барата), Церовско землище, 1/2 час от Еледжик. Тук се събраха и съединиха въстаниците от селата: Церово, Карамусал, Калугерово, Лесичово, Славовица, Съртхарман, Дерехарман. От Мухово дойде известие, че на това село въстаниците ще отидат откъм Мухово — направо в Еледжик заедно с домочадията, с конете, мулетата, говедата, овцете и пр., натоварени с храните, покъщнината и военни припаси на въстаниците. Местността Гьола се намира на една хубава равнина, състояща от ливади, между 4 върхове, покрити с кичести гори, с хубави ароматни треви, която направи удоволствие на въстаниците. Тук всичките въстаници се спряха със семействата си, гдето старите, невестите, момите и момчетата направиха едно българско хоро, водено от войводата на въстаниците Гене Г. Телийски. След това въстаниците направиха едно обучение с оръжията си и подир всичко това се упътиха за Еледжик, дето се спряха на Широкото орниче, собствено притежание на войводата Гене Г. Телийски. От тази висока, широка и равна поляна се видеха Т. Пазарджик и Пловдивски равни полета: че горят въстаническите села. Всичките свещеници от въстаналите 8 села се събраха и отслужиха молебен за освобождението на българския народ от султана. След молебена колята с домочадията, покъщнината, храните и военните припаси слязоха в дълбокото дере, старовременната крепост (градището). Там всякое семейство от всичките 8 села си направиха отделни колиби с дървен материал, покрити с басури и черги. Неспособните за оръжие, старци и недъгави, се оставиха в колибите при домочадията. А способните за оръжие, от всичките села, се събраха наедно, [броят на] които достигнаха 1940 души — освен ония, дето се изпратиха в с. Лесичово в разположението на Георги Бенковски за Панагюрище. Там в това събрание се състави един военен съвет, който се състоеше от председател Гене Г. Телийски, подпредс. Теофил Бейков, членове: Ангел Г. Телийски, Пенчо Кошов от с. Дерехарман, Никола Клисурски от с. Съртхарман, Пено Урошов и Сокол Качаков (умр.) от с. Славовица, Вълко Стойнов и Христо Тотин (умр.) от с. Мухово, Георги Сираков (умр.) от с. Калугерово, Атанас Петров (умр.) и Георги С. Мутов от с. Карамусал, Атанас Добрев (умр.) и Томе Василов (умр.) от с. Лесичово. След съставяние на военния съвет разпоредиха се и се разпратиха въстаниците, състоящи се от 1940 души, както следва: на стотниците Гене Балабанов и Атанас Куртов се повериха 200 души, които окръжиха градището, пазеха децата с жените откъм Ихтиман и Маривир, а стотниците Христоско Т. Гумнеров, Христоско Павлов, Ангел и Нене Иванови Ебагови, Никола Кадуков от с. Церово, Ангел Н. Клисурски, Атанас Райчов от Съртхарман, Иван Пройкин, Кръстьо Церовски, Гено Керака, Христо Търльов, Стоил Жабаров, Иван Караков, Найден Нейков от с. Мухово, Марин Мараджийски и Атанас Добрев от с. Лесичово, с 1740 души, се определиха да се наредят и пазят западното поле на Еледжишкия проход Капуджика (Солудервент) — южните поли, откъм средна кула и Дерехарман, източните поли, откъм Церово и река Тополница, и западните поли, откъм Мухово, Поибрене и Белица. До 24 априлий въстаниците стояха мирни, без нападения, през което време муховците Иван Тепавичаров и Начо Милчов Любничаров направиха тръбата. Стоян Тепавичаря направи един топ, а ковачите направиха халките за топа и приготовляваха други военни припаси като калъчки и пр. — а оръжейният майстор Стоян Ив. Тепавичаров поправяше строшени пушки и пищоли... Други лееха куршуми и правеха фишеци от приготвения барут за въстаниците от тези села, които се бяха приготвили от по-рано, а муховецът Стоян Стоилов направи една втора военна дървена тръба: с нея той свиреше и обозначаваше да се събират въстаниците на местата си, когато имаше опасност за нападение и [за] задавание страх на турците, башибозуците и черкезите. На 4-ий ден от укрепяванието на въстаниците ихтиманските и самоковските башибозуци, турци и черкези нападнаха силно въстаниците, от всичките страни на Еледжик, така щото искаха да отблъснат и да разбият въстаниците и отведнъж да нахлуят в жилищата на въстаническите челяди, да ги изколят, ограбят и да превземат населената от въстаниците част в Балкана — но благодарение на добрата разпоредба на войводата Телийски башибозуците и черкезите тоя ден се отблъснаха. В този ден се отличиха най-много стотниците Гене Балабанов, Атанас Райчов от Съртхарман — при Песъкливото кале, — дето най-много нападаха черкезите от близките до Еледжика черкезки села, разположени край шосето (в къщето и капуджика). Черкезите и башибозуците се опитваха всякой ден и нападаха от всичките страни. Искаха да влязат и превземат Еледжик, но благодарение на умението и храбростта на войводата Телийски и на другите въстанически началници не можаха да успеят — но всякога биваха отблъсквани с големи поражения. На 6-ий ден пристигна войводата Георги Бенковски със своята свита: игуменът Кирил, Тодор Хайдука от Радилово, Ю. Мисирката от Т. Пазарджик, Иван Орчов, Марин Шишков, Тома х. Георгиев, Цвятко Бръшков, Тодор Белопитов, Юрдан Иванов, Захарий Стоянов, д-р. В. Соколски, Крайчо войвода с други още 85 души въстаници.

Войводата Бенковски, щом пристигна, обиколи всичките въстаници: укрепленията, наредбите. Поздрави войнишки въстаниците. Държа им насърчителна реч, благодари им за храбростта, която са показали в битката срещу черкезите и башибозуците, каза им още: «Нека да знаят тези мръсни тирани, че и българинът умее да се бие за своето си отечество.» Благодари на войводата Телийски за отличната разпоредителност и сполучливата победа, за воюванието срещу 500-годишния угнетител на България. След това Бенковски прегледа сметка[та] на въстаниците: колко пари са събрани и где похарчени. [Щом] узна, че богаташите Йоне Соколов, поп Георги от Карамусал, Стойо чорбаджи и свещеник Стефан... от Калугерово не са дали нито една пара за в полза на въстанието... той взима по 20 лири турски от всякой. След това провери съставения военен съвет и го допълни с някои малки бележки, като заповяда, та се състави и едно полицейско управление, което да арестува и задържа шпионите и пленените лица, които се ловяха от въстаниците. За началник на полицията се назначи членът от военния съвет Ангел Г. Телийски, [назначи се също] една комисия, която да събира храна за други въстаници, които може да преминат от другите балкани през Еледжик, а Стефан Г. Ковача (Циганчето) и Никола Кочов с 10 души се назначиха да надзирават децата из колибите: да се пази чистота (за здравието им) и да се пазят водите по кладенците и деретата чисти, за да може навсякъде из Балкана да се намира чиста вода за пиене. И назначи лозинката «Напалион» за пропуска между въстаниците. В това време един въстаник от конницата извести, че на въстаническите постове хванали 18—20-годишно момче на име Петко Христов (шпионин) и питат Бенковски как да постъпят с него. Бенковски със свитата си [отиде] на мястото при укрепленията, изпитва [каза], че това шпионче е черкезче, дошло с цел да узнае силата на въстаниците. Това черкезче се би много от Бенковски, което [черкезчето] се оправдаваше, като казваше, че е забъркало пътя и нищо повече. Той се откара с особна стража в столицата на царството Панагюрище. В същий ден стана военен съвет от войводите Бенковски, Гене Г. Телийски и взеха участие всичките въстанически началници. Между другото реши се да се изпрати един въстаник, преоблечен в башибозушка униформа, да отиде в Ихтиман и да узнае силата на турците. Обаче в това време дойде от Ихтиман Стефан Миличин, който разправи всичко подробно. Реши се в същото заседание и се изпрати една чета от 300 души под войводството на хилядника Цвятко К. Бръшков да изгорят турското село Паланката, мостовете в прохода Еледжик, по шосето Т. Пазарджик—Ихтиман и да изсечат теловете. Додето се върнаха те от Белово, гореописаните въстаници извършиха заповедта, т. е. изгориха селото, мостовете и изсякоха теловете. След всичко това Бенковски взима със себе си Гене Г. Телийски и 300 въстаници, които отидоха за с. Белово през с. Паланката, с пътеводителя А. Клисурски, [на] която, като гореше, добавиха огъня... От Белово Бенковски със същите хора се отправи през с. Дъбравите, Аканджиево, Ветрен, Славовица, Съртхарман, Дерехарман и на 8-ия ден сутринта Бенковски пристигна от тая обиколка в Еледжик.

През време отсъствието на Бенковски и Телийски управлението на въстаниците се повери на военния съвет. Догдето трая обиколката на Бенковски и Телийски, башибозуците и черкезите направиха два пъти опит да разбият и превземат укрепленията на въстаниците, но не можаха. Боят се е продължавал и двата пъти по 1—2 часа. Неприятелят претърпял поражение, избити и двата пъти [били] по няколко от башибозуците, а от въстаниците няма никаква загуба. Бенковски, като узнал от Миличин, че имало малко турска сила в Ихтиман и че на мнение са българите да въстанат, Бенковски, зарадван от тази добра вест, заповядал да стане угощение; наготвили му едно теле с прясно мляко, а друго, обвито в кожата си, опечено в жарта. С тях се даде угощение на по-първите войводи на въстанието. След това заповяда да се съберат всичките младежи, които съставяха свитата му, както и свитата на Гене Г. Телийски, да изиграят едно българско хоро, което хоро Крайчо войвода водеше със знамето в ръка. Свирците бяха всичките български гайдарджии и кеменчеджии от 8-те села, които бяха назначени и служеха със своите свирки за насърчение на въстаниците и подир сражението им. След свършванието на хорото дойде известие от един въстаник, който беше изпратен от стотниците, назначени да пазят Капуджикския проход. Съобщава на Бенковски, че откъде Ветрен пристигала многобройна турска войска закъм Ихтиман. Бенковски бързо поведе въстаниците, на брой 1000 души, находящи се на Широкото орниче, в Еледжик, съединиха 'се с находящите се въстаници, обсадиха прохода Капуджика. Турската войска пристигна, заминавайки твърде бързо. Юзбашиите им казваха: «Юрук бре аскер чабук.» Не знаем по коя причина Бенковски оттегли командата си и не заповяда да се стреля в турския аскер, който спокойно си отмина и си заминаха за Ихтиман. Този ден двама смели и храбри черкези чрез тайни пътеки влезнали откъде Белица, приближили се до жилищата на въстаниците. Целта на [черкезите] била да узнаят где и къде живеят семействата на въстаниците. От тия черкези биде един убит от караулите, а другият избягал, след като наранил Добра Кураджиева от с. Мухово. Беше определено от въстаническия военен съвет да отидат въстаниците да нападнат и изгорят гр. Ихтиман и да докарат в Еледжик всичките българи със семействата им. Но по причина на голям дъжд и облачно време не беше възможно да стане това. Следобед мъглата се вдигна и дъждът престана от върховете на Еледжик. Слънцето огрея и се виждаше всичкото Ихтиманско поле с гр. Ихтиман. Въстаническите войводи, събрани всички на едно при Бенковски на Еледжик, му казаха: нещо се мяркало бяло край Ихтиман. Бенковски взима увеличителното си стъкло, с което разбра, че това са бели турски чадъри с войска. Макар че това беше така, Бенковски насърчаваше въстаниците, като им казваше, че това били гъски и бели овни. Другите войводи чрез пусолата узнаха, че това са чадъри, пълни с войска, но и те казваха също като Бенковски. За да се не обезсърчат въстаниците, Бенковски им държа насърчителна реч: «Юнаци, ако и да са турски чадъри, те са празни, понеже 10 души българи се падат на 1 турчин. Както и да е, няма ла спрат нашите предначинания. Ние ще постоянствуваме да сломим турския хомот и да се отървем от тяхното иго, които ни са угнетявали 500 години. Те трябва да знаят, че нашето оръжие е благословено. С оръжие в ръка ние достигнахме да развеем българското знаме («Свобода или смърт») и да забодем българската сабля в сърцето на нечестивия султан. Кръвта на нашите прадеди е възкръснала в тоя час и вика с глас за отмъщение. Не трябва да се жалим в боя, братя, защото ако и да умрем, отпосле в отечеството ни ще настанат нови юнаци и ще захванат мястото ни. Дързост, юнаци! Напред, не се бойте от поганските пълчища! Вашата смърт ще се запечати дълбоко в сърцата на праотците ни и като си припомнюват за вас, те още толкова ще възненавидят тиранина.» Бенковски, като говореше, обърна се към изток, видя, че тракийските полета се бяха задимили от горявшите села... каза, че на сутрешния ден заранта щял да отиде за другия въстанически пункт, който се намираше в Поибренския балкан, и каза, че изгоряванието на Ихтиман остава за неопределено време. Тук именно Юрдан Иванов намери сгоден случай да напомни на Бенковски за изгарянието на гр. Т. Пазарджик, а Бенковски, [защото] знаеше, че има голяма турска сила, забрани на Юрдан Иванов Мисирката от Т. Пазарджик да говори и за смелостта му осъди го на смърт и го удари със саблята си. Отпосле по ходатайството на войводата Телийски Юрдан беше помилван. На 30 априлий сутринта Бенковски, като си тръгна, поиска от въстаническия комитет 10 коня от най-хубавите, за да ги даде на въстаниците от свитата му, и избра от най-хубавите юнаци 10 души, та ги взе с него. В това време заповяда да се вържат церовските цигани от 15 години нагоре, всичките от мъжки пол, за да ги застреля. Но понеже председателя на военния съвет Гене Г. Телийски още не беше се завърнал от нощната си обиколка и ревизия по укрепленията на въстаниците, по върховете, затова някои от членовете на съвета не рачиха да удовлетворят без него нито едно от исканията на Бенковски, а чакаха да се завърне Телийски. Догдето ставаха тия прения, Бенковски, разярен, заповяда на своите другари и те, въоружени с пушки, се наредиха: срещу всякой вързан циганин по един от въстаниците. В същото време събра и коне. Всякой си даде коня без противоречие, обаче един от стотниците, Никола Кодука, не си даде коня. Бенковски се ядоса и заповяда да го убият, а той бега и се скри. В същото време пристигна Телийски от Балкана; като видя вързани циганите, обърна се към Бенковски и ядосано му каза: «Защо сте вързали циганите?», Бенковски му отговори: «Вързах ги да ги застрелям, защото, ако живеят, ще чакат сгодно време, та когато ни нападне неприятелят, ще избягат в неприятелската орда и ще ни открият всичките планове.» Телийски възрази: «Не трябва да стреляме мирните и предадени цигани, нашата цел не е да стреляме и колим мирните жители на Турция, ние сме въстанали против турското правителство и тяхното тираническо управление.» Обърна се към въстаниците, които стояха с пушките си срещу вързаните цигани. Каза им: «Долу оръжието! Отвържете циганите и ако смее Бенковски, нека ги сам застреля.» Още каза войводата Телийски на Бенковски: «Вие завчера, когато решихме да нападнем турската войска при прохода Капуджика, която почти добре обсадихме, защото войската е защитник на турското царство и носеше оръжие в ръка, тогава не дадохте заповед да убием аскера, да им вземем пушките, за да въоружим с добро оръжие нашите въстаници, но отделихте въстаниците и аскерът си отмина неповреден — а пък сега искате да избиете мирните цигани, от които нямаме никаква вреда. Също решихме да нападнем и изгорим гр. Ихтиман, а вие пак отложихте за неопределено време, по този начин даваме възможност да се усилват турците и укрепляват покрай Еледжик.»

Бенковски, ядосан от тия възражения, качи се на коня си, замина заедно със свитата си за поибренския въстанически пункт, като каза: «Седете тук, ето аз си отивам, правете каквото щете и аз вече няма да ви спойда.»

На тръгванието му се зачу силно гърмение на топове и пушки. Това беше бомбардирането на града Панагюрище: защото до вечерта на същия ден пристигнаха разбити въстаници — Никола Еленкин, Илия Тодоров, Тодор Илиев, Христоско Маринков, Тане Гърков, Начо Попов, Гене Ив. Кюргията, Гене Бързаков и др., между които беше и Иван Соколов, татарпазарджишкия пълномощник в Оборище, с жена си. В Петрич на 23, 24 и 25 априлий беше станало голямо сражение с черкезите и башибозуците под войводството на войводата Бенковски. Там между другите въстаници беше се отличил най-много церовецът Илия П. Шенгаров; той беше ранил около 10 души черкези и на място убил 1 турчин и 1 черкезин, от последния беше земал и една горна дреха.

Заранта на 1 май, в неделя, тъкмо при изгряванието на слънцето, караулите по върховете на Еледжик съгледаха, че от съществующите бели чадъри край Ихтиман излезе множество турски аскер, придружен с башибозуци и черкези, [които] пълнеха друма от Ихтиман до Мътивирския мост. По едно време Кел Хасан паша поведе войската, башибозуците, черкезите, които извикаха гръмогласно към въстаниците. Показаха с това знак на нападение и победа, стигнаха до естествените и изкуствените укрепления на въстаниците и до буките на въстаниците, които им служеха за укрепления. Тук можаха да се срещнат въстаниците с турските сили само [в продължение на] 10—15 минути. При срещата биде убит само 1 въстаник, а именно Кото Вълчов от с. Славовица. Турската сила се състоеше от около 15 000 души войска и башибозуци с добри оръжия, а въстаниците бяха 2140 души с прости кремъклии пушки и повече с турски пищоли, секири, коси и пр... Като се видяха въстаниците заобиколени в Еледжик от 3 страни, западна, северна и южна, така щото оставаше на въстаниците и семействата им прохода откъм източната страна [те тръгнаха натам], та войводата Гене Г. Телийски, като видя, че всякой бяга с оръжието си в ръка, то той се ядоса против бегавшите, силом им взимаше доброто оръжие и го даваше на по-свободните въстаници да се бият. Това беше в дерето при Градището, обаче и тия насилия не заслужиха, всякой се отчая и с оръжието си бягаше да се спаси от клането.

До тоя ден, 1 май 1876 г., се тури край на въстаническото българско царство в Еледжик. Десет дни всяка душа беше обрадвана, тържествено се прогласяваше «Да живее България», но тоя ден се предопределяваше много жертви да паднат от мръсната ръка на тиранина, много невинни дечица да се зарежат от майките си и да се оставят да умират. В него ден беше дошло време, щото [всеки] да вика с глас: «Паднете, гори и върхове, покрийте ни, за да не гледаме смъртта на децата си.» Всякой домакин изгуби семейството си, овчарят заряза стадата си и и всякой бяга да се крие, да спаси душата си, да го не намерят черкезите или турците, за да го убият. Жилищата на въстаниците (колибите) се опустошиха, ограби се всичко, що имаше из тях, изразтуриха се и заприличаха на съвършена Сахара. Младите невести и момите бидоха обезчестени, кой где [се] стигне, биде заклан и ако да влезеше человек отпосле между колибите на въстаниците и около техните крепости, страх и трепет би го обзело, човек като помисли бившите веселби в колибите и сегашната тишина. Стари, млади, мъже, жени от 8-те села, на които бяха колибите все на едно място в Еледжика, оставиха всичко, щото бяха прекарали с коля от домовете си, и всичко това се ограби от турските башибозуци и черкези. В тия майски дни бащи не жалиха чадата си, последните не жалиха бащите и майките си, мъжът не жали жената си. Всякой, що имаше, оставяше и бягаше от свирепствата на тираните, за да спаси душата си от погибел. Рядко девици останаха необезчестени. Непразни жени мятаха децата си от страх, а други изхвърляха малките си деца, които с плачовете препятствуваха на бяганието. Така също и много жени бидоха убити, застигнати с децата си заедно на гърбовете им. С една реч, всяка жива въстаническа душа се трудеше да не влиза жива в ръцете на черкезите, башибозуците и аскера. За да извършат по-хубаво свирепствата си над въстаниците и техните жени и деца, черкезите и помаците башибозуци и някои знающи български език турци, като търсеха въстаниците, викаха по тях: «Стойте бре, чакайте, няма да ви направим нищо, ке ви дадем царството.» Ако се излъжеше някой да се предаде, улавяха го и извършваха над него най-варварските си мъчения — и го убиваха; жените обезчестяваха и ги разпаряха откъде срамните органи, които мъченически умираха. Ако и да се трудеха тираните да лъжат, да спират с тия думи въстаниците и семействата им от бягството им, но постоянното пушкание по тях и писканието на куршумите над главите им и човешките лешове, паднали по всичките страни на Еледжишкия балкан (мъртви тела), правеха [ги въстаниците] да бягат и да се крият като пилци от гъстите баири. Плачовете на жените и децата разцепваха долините и върховете из където бягаха. Жалкото им «Олеле!» заглушаваше гората. Аскерът и башибозуците не даваха да излезе жив човек на поляна. Така щото още при изгонванието на въстаниците из Еледжик много свят убиха и стана по поляните, нивите, горите и долините само човешки лешове. Часът около 10 по турски редовната войска на Кел Хасан паша с башибозуците и черкезите слязоха на местността Любница (1 час на изток от Еледжик), гдето пашата разпореди башибозука и черкезите, едни към север, други към юг, да търсят, преследват и убиват хората. Пратените към северната страна изгориха двете муховски махали Кошушлек и Любница, така също изгориха водениците и тепавиците по р. Тополница. Kел Хасан паша задържа редовния аскер при него и го поведе през Стръмно дере и вечерта пристигна и се установи в местността Златарете, гдето се накладоха много огньове, да преспят през нощта. Вечерта се прибраха башибозуците и черкезите при аскера, доведоха на пашата много уловени през тоя ден невести и моми, с които през тая нощ си удовлетворяваха мръсните страсти. Доведените мъже, малки и големи, бидоха убити. През тая нощ всичките жени, хванати, бидоха обезчестени от аскера, башибозуците и черкезите. Нехванатите и неубити мъже, жени и деца през тая нощ, кой де се хвана, там спа, било с другари или без другари, на открито небе голи и боси. Както избягнаха от колибите, уморени от бяганието, за ядение не се сещаха, понеже и хляб нямаше. Доволни бяха бежанците, като спяха, че през нощта няма да ги срещат пушките. След като посъбраха душата, повторително със сухи бърни и изсъхнал язик гълтаха чистия пролетен горски въздух, на които и той мъчно вървеше.

 

 

Кръстьо Никланович

 

КРЪСТЬО БОЖКОВ НИКЛАНОВИЧ. (Роден в с. Близикуче, Далмация — Югославия.) Предприемач. През 1871 г. идва в България и се установява в  Белово, Пазарджишко, работи по построяване на Хиршовата железница. Участник в Априлското въстание — в Хвърковатата чета на Бенковски. Лежал в Софийския затвор. След Освобождението живял в Пловдив.

Публ. по ръкопис, съхраняван в НБКМ—БИА, ф. № 9-3, Π А 8536 а. Ориг. с автогр. с маст. 18 л. 33 п. с. 27/21 см. Анот. в: AB. Τ 2, с. 201; опис - 60.

 

ДОХОЖДАНИЕТО НИ В БРАТСКАТА И БОГАТА ЗЕМЯ БЪЛГАРИЯ

 

През 1871 г. дойдохме в България по търговия, предприемачи, и се установихме в гр. Т. Пазарджик и село Белово. След мен дойдоха още брат ми Георги Божков Никланович и трима мои братовчеди, а именно: Тома Марков Никланович, Иван Марков Никланович и Стефан Лукин Никланович, които сме родени в Далмация, окръг Которски, околия Будванско-Пащровиче, село Близикуче.

След нас дойдоха още двама, а именно: Сава Давидович, родом от Далмация — град Кастио, — и Лука Радович (който после се именуваше Стефан Радоевич), родом от Далмация — Пащровиче, село Режович.

Тома Марков Никланович преди въстанието падна убит от ръката на другаря си Митър Черногореца в село Баня-Костенец, а Стефан Лукин Никланович — братовчед ми — падна убит от злодейска турска ръка на 20 април 1876 г. в село Варвара (Т. Пазарджишка околия) в навечерието на въстанието.

На 26 март 1876 г. бях пратен от братя Консулови от Т. Пазарджик да отида във Филипопол да купя барут и куршуми. Аз дойдох във Филипопол и ока по ока купих около 15—20 оки барут и толкова куршуми, които припаси събрах в Кацигра хан... Турците, които продаваха барута и куршумите, ме питаха за какво ми е толкова барут, обаче аз им казах, че с барута ще пукам камъни в Белово, а пък с куршумите ще правя срекмета (мрежи) за риба. След това се завърнах в Белово, като донесох барута и куршумите в къщата на Георгя Павлов, в която живееха братя Консулови и гдето на следующия ден почнахме да приготовляваме фишеци за капсули и кремъклии пушки, нужни за предстоящото въстание.

Организацията на въстанието се ръководеше в село Белово от Георги Консулов и населението от цялото село Белово без изключение на стари и млади бяха всецяло предадени на общото дело. Това се вижда от обстоятелството, че всичкото население нямаше пушки и тези, за които нямаше оръжие, се въоръжиха с коси, брадви и друго, без да бяха заставени от някого. А това показваше, че населението е имало присърце делото за въстанието и за свободата ни.

Когато избухна въстанието, в същата вечер, бяхме в къщата на братя Консулови, с Иван Сутич, тоже далматинец от гр. Дубровник, гдето правехме фишеци. При нас беше и един турчин търговец от село Баня-Костенец на име Али Яверен. Този човек, макар и турчин, симпатизираше на нашето дело и често казваше пред нас: «Тези фишеци, които правите, са за нашите (турски) глави.» На другия ден Али Яверен си отиде в селото, обаче нищо не е казал за приготовленията и затова самите турци го назоваха след въстанието гяур Али.

На другия ден съзаклятниците българи наредихме стража около селото Белово, за да не бъдем нападнати от съседните помаци. През нощта, след като се нареди стража около селото, повика ме Георги Казака от Т. Пазарджик и няколко други момчета, които не познавам, и Костадин х. Иванчов от с. Белово и казаха, че въстанието избухна и затова трябва по-скоро да разпоредиме, за да премахнем... българския кръвопиец хаджи Арап, който се намираше в беловската станция, поставен от турското правителство да пази турските бараки и други държавни материали, които се намираха на тази станция. За бараките решихме да ги запалиме, да убиеме надзирателя им хаджи Арап. След това ний с Костадин х. Иванчов отидохме у дома му да вечеряме и след вечеря тръгнахме за станцията. В селото питахме за другарите ни, но каза ни се, че били заминали за станцията.

Когато ний наближихме станцията, видяхме да избухна силен огън в бараките; значи, те бяха вече запалени и горяха. Ний двамата с Костадин х. Иванчов се затекохме към огъня, дойдохме на моста на Беленската река с цел да пресечеме пътя на х. Арап да не може да избяга към Хиршовата станция, но в това време изгърмяха срещу нас три пушки от другарите ни... те не знаели, че сме ний, макар и да им се обаждахме няколко пъти с вик, [който] те не чули, защото реката силно бучеше. Тези наши другари бяха запалили бараките и се бяха оттеглили по лявата страна на баира, без обаче да бяха пресекли пътя на х. Арап към Хиршовата станция. След малко срещу нас двама ни се хвърлиха пак, от другарите ни, още две пушки, обаче Костадин х. Иванчов викна с много силен глас: «Наши сме.» Това като чуха, другарите ни дойдоха при нас. Ний ги запитахме: «Убихте ли х. Арап?», но отговорът бе «Не!», защото избягал към Хиршовата станция. След малко всички се завърнахме в селото.

На сутринта получихме известие, че иде Бенковски с четата си откъм сестримския път край Балкана. Отидохме с няколко въоружени наши момчета да го посрещнем. Бенковски, като наближи с четата към нас, извика: «Живейте, момчета!», а ний извикахме: «Живей!» Бенковски пак извика: «Да живее българската свобода!» След това тръгнахме за селото и отидохме в дома на свещеника Михал Радулов, гдето беше приготвен обед. Г-н Бенковски обаче, преди да седне, попита: «Няма ли тука турци?» Стана Иван Сутич и му каза: «Има един гаваз компанер, който пазеше нейните [на компанията] хора, на джагите, и на станцията има х. Арап с няколко заптиета.» Веднага Бенковски повика Марин Шишкова и му заповяда да разпореди да се доведат тези мръсници тук. Марин Шишков разпореди да отидат на джагите и да доведат компанския гавазин следующите лица: Иван Марков Никланович и няколко други момчета, а в това време разпореди пак Марин Шишков и други няколко беловци да отидат на станцията и да доведат х. Арап заедно със заптиите. След малко време от джагите се върнаха пратените и казаха на Бенковски, че като излязъл пред тях г-н Тратних, им казал, че не може да даде гавазина. Бенковски втори път им заповяда да отидат и да кажат на чиновниците на компанията, че ако не дадат техния гавазин, ще бъдат запалени и къщите им. В това време дойде директорът па компанията — Фош Майстор — и неговият секретар — Тратних — и казаха на Бенковски, че исканият гавазин бил техен и затова не го дават. Бенковски, като чу това, скочи от мястото си и им каза: «Тук не заповядва Франц Йосиф, нито пък султанът, а трябва да се слуша моята воля.» Като чуха компанските чиновници думите на Бенковски, трепнаха и Тратних каза на Бенковски по български: «Добре, господине.» След като си излязоха, мина се малко време и доведоха гавазина, именуем Саида, заедно с оръжието му в стаята на Бенковски... Аз и Иван Сутич се обърнахме към г-на Бенковски и му казахме: «У нас има поговорка, която казва: покорена глава сабя не я сече, при това този гавазин не е гърмял срещу нас, нито пък е направил нещо зло, затова ний сме на мнение да му се плати оръжието и конят, които имаше гавазинът, а самият той да се предаде на беловци да го пазят.» Веднага Бенковски повика касиера Марин Шишкова и му заповяда да оцени оръжието и коня на гавазина и да му заплати. Това стана и се заплатиха за всичко 14 лири турски на гавазина. Тогава турчинът се свести и каза на Бенковски по турски: «Благодаря, паша ефенди.» След това се предаде гавазинът на беловци.

Подир малко време дойде известие, че Хиршовата станция гори (запалена) и че х. Арап заедно със заптиите са убити.

След това Бенковски каза, че е време вече да се пътува, и заповяда на четата да бъде готова за път, а той, Бенковски, се обърна към нас, далматинците, и ни каза: «Вий, далматинци, ще ли ни бъдете другари...» Ний едногласно му казахме, че сме готови. «Колко души сте вий?» — попита. Казахме му, че сме 6 души, а именно: Кръстьо Никланович, Иван Сутич, Георги Б. Никланович, Иван М. Никланович, Стефан Л. Радоевич и Сава Давидович. «Добре, каза Бенковски, имате ли коне?» «Нямаме.» «Тогава трябва да се намерят за вас коне.» И повика няколко беловци и им заповяда да намерят 6 коня. Те отидоха и след малко докараха коне. Между докараните коне беше и конят на Костаки Илиеполос. Този последният веднага дойде и каза: «Г-да, аз съм грък и гръцки поданик, не си давам коня.» В това време аз му казах: «Ела си вземи коня, ний не искаме гръцка помощ.» Дадохме му коня, а аз взех коня на братя Консулови. След малко време тръгнахме на път, но жената на другаря ни Иван Сутич излезе и каза на мъжа си: «Аз няма да остана тук, а гдето вий ще умрете, там ще умра и аз.» Веднага разпоредиха и конят на Саида се доведе и даде на Сутичевата жена, която тръгна с нас.

Като дойдохме на станцията, тя беше вече изгоряла. В това време видяхме, че железницата иде откъм Саранбей, но се спря в в беловските лозя. Забележи се, че има офицери и турска войска, но понеже бяха мостовете развалени, железницата се върна назад. При беловската станция се присъедини към нас един германски младеж на име Алберт и още няколко души от Самоков и Панагюрище. Ний тръгнахме за с. Ветрен.

Като стигнахме там, нямаше никого освен няколко души старци. «Къде са хората ви?»— попита Бенковски. Един старец му каза: «Г-н войвода, нашите селяни оставиха всичко и заминаха за балкана Еледжик.» А друг старец каза: «Г-не, тук, в селото, има няколко момчета, които са протестанти — тия са шпиони.» Веднага Бенковски даде заповед на Тома Георгиева да отиде с няколко момчета да ги излови, да ги доведе на високия баир над селото, гдето ще почине четата. След малко дойде Тома Георгиев и водеше две момчета [които] предаде на четата. Бенковски ги попита: «Какви сте вий?» «Ний сме българи протестанти» — му отговориха те. След това Бенковски даде заповед да ги вържат, защото се боеше да не бъдат шпиони... Четата си почина и се отправихме за Еледжик, като водихме с нас и двамата протестанти.

Четата тръгна, минахме през селото Славовица, а оттам се отправихме за Еледжик, гдето стигнахме около полунощ. Като се съмна, погледнахме оттам наоколо и видяхме, че всички хора от съседните села се бяха събрали тук. Селата им бяха запалени и горяха. Това като видя г-н Бенковски, каза: «Ето, господа, изпълни се моето желание, ударихме ножа в сърцето на султана.»

На сутринта г-н Бенковски повика Захария Стоянова, Марин Шишков, Тома Георгиев, Белопитова, Иван Сутич, Георги Никланович, знаменосеца Крайчо и Кръстьо Никланович и свещеника Кирила от манастира «Свети Никола» да се съветваме, като как да се укрепят позициите на Еледжик и да се постави там нощна стража. Съветвахме се и подир това извикаха се около 50 души ветренци, дадоха им се кремъклии пушки, фишеци и куршуми и ги поставихме на стража още същата вечер. Сутринта стана Марин Шишков с няколко момчета да провери стражата, но за съжаление не намери там никого, защото поставените ветренци всички бяха избягали. Останал беше там само някой си ветренец на име хайдут Пено, с две-три момчета. Те се присъединиха към четата. Хайдут Пено каза, че той знае пътищата и местата в Стара планина.

На същия ден появи се турска редовна войска откъм ихтиманското шосе, която дойде до полите на балкана Еледжик, поставиха чадъри на една полянка. В това време Бенковски повика няколко души от четата и им каза: «Какво мислите? Дали да нападнеме турските чадъри?» Четата отговори: «Да нападнеме.» Бенковски веднага даде заповед на четата да вземе оръжието си и да тръгнеме през гората право към турската войска. Като слязохме до полите на самия балкан, срещу лагера на турците, на около един километър от нас до тях, г-н Бенковски заповяда на четата никой да не стреля, защото нашите пушки не могат да стигнат до тях: в цялата чета имаше само две пушки, които можеха да бият толкова далеч и затова ний трябваше да държиме само отбранително, а не и настъпателно положение. По негова заповед четата стигна до една полянка, гдето имаше направени колиби от шума, там починахме. В това време почна да вали дъжд. След малко време стражата, която беше поставена на високата позиция към Мухово, водеше няколко души цигани или турци (не помня). Предадоха ги на четата като шпиони. Веднага Бенковски заповяда да ги вържат.

През нощта от Панагюрище се получиха лоши известия. Донесе писмо някой си Орчо и го даде на Бенковски. Преди Бенковски да отвори писмото, запита Орча какво има там, към Панагюрище, и Орчо каза: «Лошо, г-н Бенковски, турска войска нападна от всички страни.» Г-н Бенковски отвори писмото, прочете го и веднага заповяда на четата следующото: «Утре рано всеки да бъде готов, ще тръгнеме към Панагюрище.»

Сутринта рано тръгнахме на път около 80—100 души, от тях имаше 20—25 души с коне, а останалите пеша. Тук трябва да кажа, че няколко души от най-добрите наши другари ни оставиха и се завърнаха по домовете си. На полянката в балкана, гдето беше разположена четата, се образува нещо като военен съд, комуто бе дадено право да съди всекиго от четата, който би се осмелил да наруши клетвата или заповедта на войводата ни. Този съд се състоеше от 5 души и първо осъдиха двама души четници по на 5 дена арест, загдето бяха се опили. Единият от осъдените беше Юрдан Ив. Мисирката от Т. Пазарджик, а другият не помня кой беше.

Като тръгнахме с развято знаме, което се носеше от знаменосеца Крайчо Панагюреца и на което имаше написано със златни шити букви «Свобода или смърт», взехме направление към Мухово, право за Поибрене. Като стигнахме в последното село, там нямаше никого, всичко бе оставено на произвола на съдбата. Хамбарите бяха пълни с жито, а бъчвите пълни с вино. Момчетата от четата почнаха да пият вино, обаче това се забележи от Бенковски и веднага той даде заповед да тръгнеме на път, като взехме направление към Мечка. Яви се пред г-на Бенковски един старец, който се запита от войводата: «Къде са вашите хора?» «В гората, господине», бе отговорът на стареца.

Пътят продължихме и към 8 часа вечерта стигнахме на балкана, на местността Мечката. Там пренощувахме и в тъмни зори: сутринта тръгнахме за Панагюрския балкан, називаем Кукла (Ашец), гдето стигнахме около 10 часа сутринта, на високия баир в балкана, и там починахме. Като погледнахме към Панагюрище, какво да видиме. Хората бягат кой накъдето види през гората, а градът бе заобиколен от редовна турска войска и башибозуци. Градът гореше — запален беше. Като видя г-н Бенковски това чудо, каза да се съберат няколко момчета от тези, които са дошли от града, и да се нападне на турската войска заедно с четата. Четата с един глас извика: «Да нападнеме, г-н Бенковски.» Бенковски повика Марин Шишков, Тома Георгиев, Белопитова и още няколко други, заповяда им: скоро да отидат в гората и да съберат колкото момчета има от разбитите, които имат оръжие, да дойдат при четата. Пратените отидоха, а ний останахме до вечерта на същото си място. Вечерта от пратените се завърнаха при нас само Тома Георгиев и Белопитов, които се запитаха от Бенковски «какво има»? Те му казаха: «Лошо, г-н Бенковски, никой не иска да дойде при нас.» «Ами какво стана с Марин Шишкова?» А Тома Георгиев му отговори, че Марин Шишков намерил жената си ранена и останал при нея и при децата си. Това се провери и се оказа вярно. След това Бенковски повика Захария Стоянова, знаменосеца Крайчо и хайдут Пено, Белопитова, Тома Георгиева и всичките далматинци и им каза: «Е, момчета и другари! Тук става обратното, вместо да ни дойдат на помощ нови другари, ний изгубихме и старите си най-добри другари. Не жаля нази си, но жаля далматинците, които с готовност дойдоха с нас да умрат за свободата на България.»... Събранието едногласно извика: «Г-н Бенковски, до последни минута ще бъдем с вас.» Стана Захари Стоянов и каза на Бенковски следующото: «Г-н Бенковски, ний сме въстаници и сме тръгнали за свободата на българския народ; ний, които сме тука, ще бъдем с Вас до последния час на живота ни.» След него стана Георги Никланович и каза, че нам другари, които бягат, не ни са потребни, стига да сме само ний верни.

Вечерта дойде Орчо и донесе известие за числеността на турската войска, каза, че нищо не можеме да направиме на турците, защото сме малцина.

На сутринта Бенковски даде заповед да тръгнеме за Стара планина и взехме направление към Петрич. Около 4 часа после обед стигнахме в село Петрич — и там нямаше никого в селото; всичко беше оставено от хората, а те бяха избягали в гората. Минахме през моста на реката отвъд Петрич, починахме на една полянка под едно дърво и там обядвахме. Г-н Бенковски каза на четата: «Тук ще чакаме, догдето се мръкне, и после ще тръгнеме към Златица, а оттам за Стара планина.» Вечерта тръгнахме, но като видяхме, че знамето бе развито на една висока могила, а знаменосецът Крайчо го нямаше, скокна Бенковски, повика мене, Сава Давидович и Стефан Радович и ни каза: «Тичайте скоро с конете в с. Петрич. Крайчо трябва да е там; ако го хванете, доведете го тук или пък го убийте.» Ний тръгнахме, но понеже нощта бе тъмна, отидохме до с. Петрич, но Крайча не го намерихме. Върнахме се при четата, Бенковски ни пита: «Няма ли го?» «Няма го», бе нашият отговор. «Кой ще носи знамето?», пита Бенковски. Стефан Радович извика: «Аз, г-н Бенковски.»

Продължихме си пътя, макар че нощта бе много тъмна. Минахме край чадърите на турската войска, обаче никой не ни видя. Взехме лявата страна на Балкана и в зори бяхме на прохода към Етрополе. Оттам взехме по височините на балкана Етрополски и слязохме в един дол; намерихме няколко купи със сено. Тук г-н Бенковски каза: «Ще си починеме, за да се нахранят конете, и ще си поспиме до 2 часа», което и направихме. Нареди се стража по високите места и всеки, който имаше кон, го върза при сеното. След двачасовата почивка аз станах и погледнах, гдето ми беше вързан конят, и що да видя — конят ми го нямаше там. Повиках другарите и им казах, че конете ни няма. Скокна Бенковски и запита: «Какво е? Няма коне, няма, а колко коня няма?»... Направихме справка и узнахме, че няма конете на г-на Бенковски, Захари Стоянов, Иван Сутич, Кръстьо Никланович, Мария Сутичева и на Георги Никланович, всичко нямаше 6, най-добрите коне. Прегледах стражата към Златица и я намерих, че спи. Тогава Бенковски заповяда скоро да се събере четата, като попита тука ли е ветренският хайдут Пено и македонеца Тодор от Банско. «Няма ги», му се отговори. «Навярно те са откраднали нашите коне. Скоро вземете два най-бързи коня и тичайте подир тях.» Повика мен и Сава Давидович и ни каза да тръгнем подир крадците. Понеже скоро бе валяло дъжд и земята бе мека, лесно можахме да намериме диря, от която узнахме, че крадците са заминали към Златица. Ний ги гонихме до 1 час и като не ги стигкахме, решихме да се върнем назад. Върнахме се, обаче като стигнахме до мястото, гдето бяхме оставили четата, тях не ги намерихме, те бяха вече заминали, без ний да знаем накъде са отишли. По едно време чухме гърмеж от пушка, което навярно беше знак от другарите ни, и ний взехме пътя по направление на гърмежа. Когато сме ги наближили, чухме сигнали от свирка, по които сигнали ний се намерихме на височините на Етрополския балкан, гдето четата си почиваше и чакаше нас. Когато ний стигнахме при четата, г-н Бенковски ни попита: «Няма ли конете и конекрадците.» «Няма ги» — му отговорихме.

На това място пренощувахме. Там, гдето бяхме се разположили, г-н Бенковски не позволи да кладем огньове, а нощувахме кой както можа. Сутринта имаше върху нас паднал сняг около 5 см. След като станахме всички, Бенковски даде заповед да тръгнеме по билото на височините, гдето намерихме един проход, в който беше разположена турска войска. Като видяхме войската, Бенковски запита: «Как мислите, момчета, да минеме ли прохода?» На това четата извика: «Да се мине, защото инак трябва да се връщаме назад.» В това време станаха Захари Стоянов, Тома Георгиев и далматинците. «Г-н Бенковски — му казаха, — истина, че нашите пушки не струват, но пак се наемаме да минем прохода...»

Знамето се разви и ний се отправихме към прохода, по поляната, която отстоеше на 500 метра от турския лагер. Четата мина този проход, без да се гръмне нито една пушка и от двете страни, т. е. от турците и от нас. Като взехме другия баир, турската редовна войска гледаше на нас от полянката, а ний от баира гледахме тях. Нашето оръжие, както се каза и по-горе, бе само капсули и кремъклии пушки, повечето измокрени, тъй също и фишеците бяха се измокрили.

Взехме направление към балкана Люпянски. Бяхме останали вече без храна; някои от четниците имаха по една галета, а други имаха восък, който го дъвчеха вместо хляб. Стигнахме на високия балкан, гдето починахме. Понеже не знаехме накъде отиваме, защото времето бе дъждовно и мъгливо, преспахме там в гората и сутринта взехме височините на балкана, защото времето бе се малко отворило. Стигнахме на върха на Люпянскня балкан, гдето починахме. Оттам видяхме, от лява страна, на балкана [в] един дол селски къщи. В това време Бенковски заповяда на няколко момчета да отидат и да видят какви са тези колиби. Отидоха Иван Никланович, Сава Давидович и Бакърджията и няколко други момчета, които не познавам. След малко чу се гърмеж от пушки — почна се престрелка. Бенковски веднага заповяда на четата да отиде на помощ. Догдето четата стигна на боевата линия, ето че пратениците се върнаха и ни казаха, че били нападнати от башибозуците, които хвърлили по няколко вистрела и избягали в гората. Там, в това сражение, падна убит Сава Давидович и още други две момчета, на които имената не помня. Господин Бакърджията там падна ранен, както бе ранен и Иван Никланович. Бенковски веднага повика нашия доктор (аптекар) — Васил Венков, — който превърза раните...

Тръгнахме по друго направление, но понеже времето беше мъгливо и дъждовно, дойдохме, без да знаеме, на същото място, отгдето бяхме тръгнали и гдето бяхме нощували. Г-н Бенковски повика няколко момчета и ги запита: «Какво ще правиме, нямаме храна, пътя не знаеме, пушките ни прокиснаха, фишеците намокрени, освен това и пътя не знаеме.» Стана Тома Георгиев и Георги Никланович и му казаха: «Ако няма хляб, коне имаме, ще заколиме един кон от тези, взети от турците при тръгването ни от Панагюрския балкан, и ще ядеме.» Като чуха това гладните въстаници, станаха и заклаха 4-годишен кон, който след като одраха, почнаха намръщено да гледат, но в това време стана Захари Стоянов и каза, че гладът очи няма, и взе едно парче конско месо, опече го и почна да яде. Подир него Георги Никланович отряза едно парче джигер, опече го на огъня и го изяде без сол. Почнаха изгладнелите въстаници да режат и пекат конско месо и след 1/2 час не остана от коня нищо друго освен кокалите му. Подир това един от дружината извика: «Имаме едно буре с ракия; ако нямаме хляб, барем ракия да пиеме.» Почнахме да пиеме ракия, но Иван Сутич каза: «Вместо да пиеме ракия и да се опиеме, по- добре е да захвърлиме бурето.» Щом издума тази дума, ритна бурето с крак и то се претъркули надолу из балкана.

На това място пренощувахме и на сутринта тръгнахме да заемаме височините на балкана. Ний с конете побързахме напред, но като стигнахме на високия баир, гдето нямаше гора, седнахме да почиваме. Подир нас, конните, стигнаха ни няколко момчета от четата, които седнаха на почивка, догдето ни застигна цялата дружина. Минаха се 10—15 минути, чухме гърмежи, за конто г-н Бенковски каза, че някои от момчетата си опитват разкиснатите пушки. След това гърмежите почнаха да се слушат по-често. Дружината стана и г-н Бенковски каза, че това не е опит на пушки, а е цяло сражение. Той заповяда и ний взехме лявата страна по билото. Турците, като видяха, че ний сме от горната им страна, над тях, избягаха в гората, без ний да можахме да гръмнем поне една пушка. Турците взеха направление към мястото, гдето по-рано бяхме ний. Когато турската войска бягаше, нашият другар Алберт бе отишъл по себе си и бе нападнат от турците. Пушката му беше на врата, той бягаше и викаше: «Турк, турк», като си държеше гащите с ръцете. Няколко момчета му се притекоха на помощ и го избавиха. Макар че турците бяха му гръмнали няколко пъти, не бяха го ударили. След това малко сражение турците взеха гората, а ние взехме направление към Люпян и като слизахме надолу из гората, намерихме колибите, които по-рано бяхме видели, в които башибозуците бяха нощували. Там, в колибите, намерихме пити заровени в огъня да се пекат, както и бакърчета с качамак.

Оттам станахме и тръгнахме към полите на балкана. Бяхме останали всичко на всичко около 25—30 души. Другите се разпръснаха из гората, гдето бяха ни разбили турците. В това малко сражение падна убит най-верният ни другар Белопитов, у когото ни беше всичката архива и пътната карта.

В това време се появиха трима българи, които бягаха през една ливада, момчетата им извикаха: «Стойте.» Не се спират. Повтори им се, като се сплашиха, че ще им се гръмне, [чак] тогава тези трима хора се спряха. Нашите момчета ги хванаха и попитаха: «Отгде слизате и накъде отивате?» Бенковски ги запита: «Защо бягате, не видите ли българско знаме?» Те му казаха: «Така е, господине.» «А отгде сте вий?» «От Люпян.» «Има ли там войска?» «Няма, господине.» «Защо ходите в гората?» «Водихме турска войска.» «Редовна ли беше войската?» «Имаше редовна само един табор, а башибозуците са много.» «Какво мислите, ще ли ни донесете хляб?» «Пуснете ни да ви донесеме», отговориха те. «За колко време можете да отидете и да дойдете пак тук?» «За два часа», отговориха те. «Добре, къде ще ни донесете хляб?» «Където искате.» Бенковски им посочи там насрещния баир и им каза: «Там ще [се] донесе хляб.» Тръгнаха си и тримата селяни. Бенковски им каза да отидат само двама в селото за хляб, а единият нека остане при нас. «Щом получиме хляба, ще го пуснеме и него.» Тогава селяните се обърнаха към него и го молеха да пусне и него, защото той, задържаният, «им бил брат», но Бенковски им каза: «Ако донесете хляб, ще пуснеме брата ви, ако ли не донесете, тогава да знаете, че ще намерите брата си обесен на този връх.» Ний четниците се качихме на върха и там намерихме български мандри, на които чобаните бяха избягали. Там намерихме малко хляб и сирене, но Бенковски не позволи на четата да вземе друго оттам освен хляба.

Щом се мръкна, ний се теглихме настрана от мандрите и подир три часа дойдоха двамата селяни и караха два коня, натоварени с хляб, ягнета, сланина и кисело мляко... Бенковски попита селяните: «Кой от вас знае пътя за Тетевен?» Един от тях му каза, че бил чобан и знаел всичките пътища, «за където искате (каза той), но трябва още сега да тръгнем, догдето е още нощя, защото се боя да не ни срещнат турците». Викнахме двамата други селяни и им платихме всичко, което ни донесоха за ядение, но те отказаха да получат пари от нас. Някои от дружината им казаха: по-добре е да вземат парите, защото нас може би да ни убият турците и да ни вземат те парите. Селяните почнаха да плачат, като казваха: «Срамота и грехота е да вземеме пари от вас, защото вий сте тръгнали да мрете за българската свобода.» Най-после с голямо насилие можахме да ги склониме да вземат пари за петтях ягнета — 5 бели меджидиета.

Оттам по заповед на Бенковски тръгнахме през нощта. Минахме през едно село, през големи реки и взехме високия баир на Тетевенския балкан. Призори бяхме вече на върха на Балкана. Като починахме, обърна се Захари Стоянов и попита — къде е пътеводецът. «Няма го» — каза един от дружината. Бенковски каза, че ще починеме там, догдето се съмне добре.

Оттам слязохме в тетевенските долини, гдето пак починахме. Там г-н Бенковски повика Захари Стоянов, свещеника Кирила и далматинците и им каза: «Г-да, ний не можеме вече да действуваме заедно, защото сме малцина, ето, от нас половината вече се разбягаха. Вчера турците ни разбиха и там в това сражение изгубихме най-добрите си другари. Там изгубихме и пътната си карта и барутна провизия. Затова, драги ми другари, ний трябва да се разделиме; аз ще взема с мене най-много 5 души: ще дойде Захария Стоянов, свещеник Кирил и двама далматинци.» Иван Сутич каза: «Аз бих дошъл с вас, но какво да правя жена си.» После каза знаменосецът Стефан Радович: «Аз ще дойда.» След него и аз казах, че ще отида с Бенковски, но Бенковски ни каза: «Стига, верни другари, ще закусиме и ще се разделиме.» След като закусихме, Иван Сутич каза: «Ний ще тръгнеме за Тетевен, че каквото ще нека станва с нас.» Бенковски каза на Ив. Сутич: «Имате ли пари?» «Имаме малко», му каза Сутич... Бенковски даде на Сутича 50 бели меджидиета, като му каза: «Дайте от тях и на другарите си, защото не мога вече да ги нося.» Отидохме да ядеме. Следобед дойде един човек от тетевенските кошари. Бенковски го попита: «Какво има в Тетевен, има ли турци?» «Няма, г-не! Имаше преди два дена, но заминаха за балкана да гонят въстаници.» Бенковски го повика настрана и говори с него, но какво е говорил, никой от нас не знае. Селянинът си отиде. Иван Сутич стегна коня си, Георги Никланович, Алберт и жената на Ив. Сутич тръгнаха право за селото Тетевен. Бенковски с останалите другари тръгнахме към другата страна, но в това време брат ми Георги Никланович и Иван Сутич се върнаха и ми казаха на мен: «Ний без тебе няма да отидеме никъде.» В това време Захари Стоянов ми каза: «Никланович, дайте ми вашата пушка, че винчестерът на Бенковски остана в разбитите ни другари, а именно у Григор Самоковеца.» Аз останах смаян, но му дадох пушката си. След това се целувахме с другарите си. В това време някои от другарите почнаха да роптаят против Бенковски, като му викаха: «Защо ще ни оставите тук?» Аз се обърнах към тях и им казах: «Стойте. Какво ще направите? Или искате нашата чета да остане в позор?» Те се спряха и Бенковски с другарите си влязоха в гората, а ний с нашите другари тръгнахме за Тетевен.

Като наближихме селото, на полето намерихме копачи, които копаеха царевица. Питахме ги има ли турци в селото. «Няма» — ни казаха. И ний вървяхме; като наближихме до реката, срещнаха ни трима българи от селото. Иван Сутич ги попита: «Има ли турци в селото?» «Няма, господине.» Ний продължихме към селото и още с влизането ни в селото ни срещнаха турска войска с башибозуци, хванаха ни и ни поведоха към конака, без да ни бият из пътя. Стигнахме в конака, слязохме от конете, взеха ни пушките, конете и всичко, каквото намериха у нас, и ни заведоха в един голям двор, турнаха войници и башибозуци цигани да ни вардят. Позволиха ни да пушиме тютюн и един офицер даде заповед на стражата, която ни вардеше, да не ни бият. След малко... дойде селският чорбаджия, българин, който почна да ни псува и ни наричаше: «Кучета, гладници, вий сте дошли да хайдутувате, а ний теглиме.» Аз не се стърпях и му казах: «Махни се от нас, срамота е да ни казвате такива думи. Знай, че ние не сме гладни за пари.» След малко... дойде офицерът и ни попита какви поданици сме. Ний му казахме, че сме австрийски. Взеха ни. Вързаха ни по двама и ни затвориха, а жената на Ив. Сутич я дадоха на две селянки. В това време дойдоха още 4—5 души другари от четата, между които можах да позная някой си Захария от Калугерово, и Тома Сираков, тоже от Калугерово.

Сутринта ни изкараха вързани по двама и ни казаха, че ще ни пратят в София. Георги Никланович и Иван Сутич казаха: «Трябва да ни дадете коне, защото ние не можеме да ходиме без коне.» Там имаше трима офицери, които ни казаха, че ще ни събуят и обущата даже и пак ще ходиме. Веднага дадоха заповед на 50 души башибозуци с един офицер, качиха Мария Сутич на кон, а ний тръгнахме пеша. И като ходихме около два часа, минахме през едно хайдушко място и защото турците, които ни караха, се бояха да не би да ни нападнат някои четници и да ни освободят, почнаха да ни бият немилостиво. Около 12 часа стигнахме в село Български извор. Там изскочи цялото село да ни гледа, а ний бяхме полумъртви от бой и от усилното ходение. Селяните ни заграбиха и ни отведоха по къщите, по двама, както бяхме вързани, и ни нахраниха добре. Освен това закърпиха ни, на кого обущата, на кого дрехите и ни викаха: «Вий теглите за българска свобода.» След малко време тръгнахме за Орхание и вече престанаха да ни бият. Пътувахме по шосето по своя воля. Един арнаутин бозаджия ни срещна на шосето и като видя мене с голям калпак, извади ножа си и ме удари с гърба на ножа си, но тъй силно ме удари, щото до 20 дена аз храчех кръв от силния удар. «Аз съм вързан и ако имах поне едната ръка свободна, бих те удавил»[ —казах му аз.] Тези мои думи се чуха от офицера, който вървеше под нас, и се обърна към арнаутина и му каза: «Тука ли намери вързан комита да го биеш?» Слезе от коня си, повали арнаутина на земята и го би с камшик.

Вечерта стигнахме в Орхание, гдето имаше около 2000 души редовна турска войска и беше наредена от двете страни. Оттам ни заведоха в конака, дадоха ни по една цигара. След малко време ни затвориха. Мина се 1/2 час, дойде една бабичка и попита заптията: «Тука ли са тия, които доведохте сега?» Заптията й каза: «Тука са! Защо ви са?» «Искам да ги видя.» Пуснаха бабичката при нас, а тя ни донесе една баница. Взехме баницата и почнахме да ядем, а бабичката ни канеше с думите: «Хапнете си, добри хора, от баницата.» Ний, като изядохме баницата, поблагодарихме на бабичката. Сутринта ни изкараха. Една рота войска беше готова, имаше събрани около 10 души офицери и казаха ни: «Ще пътувате за София.» Аз им казах: «Г-да офицери, аз не мога да ходя пеша, защото съм [пре]бит», а един от офицерите ми каза: «Ще ходите, както ходят и другите.» «Аз не мога да ходя, имам една душа, вземете я.» Другите офицери позволиха да се намери една кола, в която се качих аз и жената на Иван Сутич. Даде се заповед на войската да бъде готова за път. Тръгнахме. Преди още да тръгнеме, дойде при мен бимбашията и ме попита «зная ли гръцки». Аз му казах: «Зная.» «Вий сте Мариоти.» «Не сме.» «Да не сте Карадаа?», «Да, ний сме от границата на Карадаа.» «Жално, вам не ви стигна това, гдето там вашите съсипаха толкова наша войска, а дойдохте и тука да бунтувате народа в България. Тук не е Карадаа, ще ви обесят.» И се засмя.

Когато тръгнахме от Орхание, почнаха да ни бият и от нас нищо друго не се слушаше освен «Ох, ох!» Офицерът, който вървеше след нашата кола, викаше: «Вурумус, вурма!» Как стигнахме живи до Ташкисен всички, това ми е много чудно. Като стигнахме на Ташкисен, там ни чакаше турска кавалерия с развито знаме, която беше докарала и каруци. Повечето от кавалерията беше башибозуци. Качиха ни в каруците и тръгнахме за София. Пътя прекарахме в кариер, за да можеме да стигнеме в София рано и наистина, че стигнахме в София, преди още да залезе слънцето. Свалиха ни от колата и от «Света София» до Подуене беше наредена войска, от двете страни на пътя. Бяха излезли и граждани да ни гледат, но между тях не забелязахме българи, а само турци и други народности. Като стигнахме до «Св. София», булите, които бяха излезли и те да гледат, почнаха да хвърлят срещу нас камъни и благодарение на военния комендант [само] останахме спасени от камъните на булите. Нас ни закараха в затвора и ни затвориха поотделно.

Тук му е мястото да кажа, че покойният Захари Стоянов в своите Записки по въстанието на едно място пише, че бил ми искал сведения за нашето другарувание във въстанието от Белово до Тетевен и че аз не съм благоволил да му дам такива сведения. Обаче справедливостта го изисква да кажа, че действително Захари Стоянов ме срещна веднъж в София, в «Търговска улица», и в разговора ни той ми поиска такива сведения, но аз му казах: «За да можем да опишеме всичко вярно и точно, т. е. нашето другарувание във въстанието, необходимо е да седнеме един ден заедно и да опишеме всичко подробно, защото устно не може да се изкаже всичко, каквото прекарахме във въстанието.» Аз мисля, че този мой отговор не значеше, че не съм благоволил да му дам сведенията, които Захари Стоянов ми искаше, както той е записал в Записките си.

гр. Пловдив, 4 февруари 1901 г.

 

 

Михаил Радулов

 

Поп МИХАИЛ ЦВЕТАНОВ РАДУЛОВ. (Роден в 1832 г. в с. Голямо Белово, Пазарджишко; починал в 1917 г. в с. Голямо Белово.) Свещеник и революционен деец през епохата на възраждането: председател на частния революционен комитет; участник в Априлското въстание; арестуван; лежал в затворите в Пазарджик, София и др.; един от основателите и пръв председател на читалище «Искра» в с. Голямо Белово (1874 г.); член на делегация през Руско-турската освободителна война, изпратена от Пазарджик в Одрин, за да благодари на княз Николай Николаевич за освобождението на България. След Освобождението: свещеник и дарител.

Публ. по ръкопис съхраняван в: НБКМ— БИА, ф. № 397, арх. ед. 1, л. 1 — 30. Автогр. с хим. молив и маст., тетр. 30 л. 56 п. с. 34/21 см., повр. (л. 14— 25). Анот. в: О п и с на... , с. 69—70. Спомените са използвани от Никола Станев за книгата му «Дейност на Голямо Бельово във въстанието през 1876 г. Живот и страдания на свещеник Михаил Ц. Радулов». С., печ. Ал. Стоичков, 1936. [4], 72 с.

 

СПОМЕНИ

 

На 20 априли дойде дядо Георги Пенов от пазар и каза, че голям страх и голяма бърканица станало в Пазарджик. На турците чаршията се затворила всред ден, пошло писок по турските сокаци. Било станало в Панагюрище востание. Турците се сдружавали да идат в Панагюрище.

След някой ден среднощ силно се изчука на вратата. Станах, отворих — ето Пено Караджов от Ветрен и един калугеровец, воуружени и облечени във востаническа форма. Вързахме конете им по-скоро при моя кон и седнахме при огъня и ми казаха: «Дядо попе, утре не, вдруги ден, рано, ще дойде войводата Бенковски с востаниците, да приготвиш ручок за востаниците, ще ти дойде войводата на гости с 50—60 души востаници.» Гостихме ги що е дал господ и си отидоха.

Не можех вече да заспя. Отидох при Георги Павлов и при Коце Котев. Разказахме на беловци. Всички се воуружихме. През целия ден радост голяма. Приготвихме десетина ярета, печени, и десетина варени.

Бунт, радост! На другия ден дойде войводата, на 25 априля. Срещнахме го над селото, почти цялото село. Напред игумена Кирил от калугеровския манастир «Св. Никола» и в ръцете му голям сребърен кръст и по него войводата със сивия зелен кон и всичките востаници на коне. Войводата и игумена пеят: «Не щеме ни богатство, не щеме ни пари, [но] искаме свобода с човешки правдини...» И сите востаници им отпяват.

Клепалата, и дървеното, и желязното, гърмят. Право в черквата навлязаха всички. Пяхме на св. Богородица [в] параклиса и право у дома.

Мама и попадията ми и децата ни целуваха ръка на дядо игумена, и кръста. Приседна войводата със свитата си: игумена, Захарин Стоянов, Марин Шишков от Панагюрище и Орчо байрактаря, и Тома х. Георгиев, писаря — панагюрци. Васил Венков Соколов от Перущица, доктора, Гене Телийски от Церево и един славовски чорбаджия. Сите востаници насядаха пред дома. Сложи им се трапеза. Печени ярета и разни гозби им принасяха беловци.

Още на обяда войводата... взема мерки да запази и другите села. Продиктува едно возвание до околните села. И се изпрати това возвание. Пишеше [го] син ми Костадин и панагюрчето, четника Тодор Белопитов, соученик на сина ми Костадин във Филибелишката гимназия. В това возвание мисля, че пишеше: востанието е прогласено и всичките селяни с домочадието си и движимия си имот да дойдат в Белово.

Сложи мама и попадията ми трапезата. Войводата пресече пармака на пенжурата [извика]: «Виното запретено.» Войводата заедно със свитата обедова и из пенжурата вика: «Хорчо, вземи няколко момци, иди на станцията и що има турци, докарайте ги. Който се противи, убийте го.» После каза: «Отидете на колонията при немците [и] доведете немците»... Доведоха немците Фош Мастор, Тратних, Кохман. Здравуваха се с войводата, а той им казува: «Кои сте вие?» Отговаря Фош Мастор — «Немци». «Що работите тука?» Сечем гората, ние сме австрийска компания.» «Чия гора сечете? От кого я купихте?» Фош Мастор — «От султана.» Казува му войводата — «Нямате право. Аз забих на султана един маждрак в корема — цяла Европа не ще го извади.» Фош Мастор трепери като лист, извади една кърпа с жълтици и я даде на войводата. Войводата ги даде на Марин Шишков — касиера. Фош Мастор хариза на войводата най-хубавия си кон. Като си отиде Фош Мастор с другите немци в колонията, войводата се научи, че имали в колонията още оружие на гавазите. Заповяда на сина ми Костадин п. М. Радулов да отиде с няколко четника в колонията да вземе оружието. Донесоха два силяха, 4 пищова, две колаклии калъчки и един револвер и ги даде син ми Костадин на войводата. Докараха и гавазина компански Саид. Той, като турчин, дрънкат му зъбите от страх. Мама му сипа една чаша мляко. Тя се разсипа от треперене на ръцете му. Попадията ми му казува: «Не бой се, Саид ага, ние сме християни, не ще те убием.» Като си даде оружието, затвориха го у Коце Котев в една стая и поставихме стража да го не убие някой. Саид си хариза коня на востаниците... Станахме [и] с войводата заобиколихме селото. Каза ми дека ще поставиме патрул и дека ще може да отблъснем башибозуците.

Войводата повика и Георги Консулов и му казува: «Хайде, г-н Георги, да ви водя с мене със семейството ви в Еледжик. Тук ще станете зян.» А той извади, та му даде една шепа жълтици и му казува: «Оставете ме тук. Какво ще стане с беловци, нека стане и с мене.»

Изпратихме Ангел Антонов с няколко момчета да разтурят постовете по железницата около сарановската станция.

Пойде си войводата от Белово. Отиде с него от Белово Георги п. Костадинов, Михал Даутов, Ангел Пандов, Христо Митров и Владимир Йорданов от [Нови] пазар, и аргатето, що работеха на немската компания...

Слязохме на станцията [и] войводата ми каза: «Дядо попе, тука що има, всичко тази нощ да изгорите.» Като чуха беловци, с глас казаха: «Огън! Огън! Да живее България!» Мито Кутара и други награбиха няколко тенекета с газ, запалиха станцията.

Телеграфчийницата гори, заптиета рипат из прозорците, беловци ги колят. Повика ме войводата на моста на станцията и ми даде написан закон как да организираме востаниците — [хилядници] десетници, стотници, кой кому чест да дава, пиянство и с жена совокупление забранено — и ми каза: «Сбогом, дядо попе ще ти пратя помощ: ветренци... [—каза Бенковски]— Ще се видим на оня свят. Свърших си мисията.»

Изпратихме войводата, дойдохме си дома. След някои дни дойдоха околните села. Мъже, жени, деца, докарали покъщина, жито, брашно, хляб, овци, кози, ярета, агнета, говеда, от всичко по малко. Екна селото от рев. Блеят агнета, ярета и говеда. Писък от деца. Разпоредихме се с моите другари Г. Павлов, Коце Котев, вместихме ги по селото...

И отидохме в Сараново. Предадохме се на Кел Хасан паша. А попадията ми отиде при Оферица. Веднага ни вързаха и ни затвориха в раклите от шлеварето и ни изследоваха. Часа по 2 по турски в тъмнина повикаха поп Мико. Слуша се тънък глас, пищи поп Мико... Закараха ме в телеграфчийницата. Поп Мико, вързан за рамена, обесен на една дълга греда, рънчат го едипчиците. Той се нишка като на люлка. Един му пали брадата. Изследователя беше телеграфчията ерменлията Суванан. Каза ми: «Попе, видя ли другаря си на кой хал е. Ще кажеш ли право, или пак ще лъжеш.» «Аз — му казах, — що казах, казах, няма що да кажа.» Пашата каза: «Вземете поп Михал, на кръст го турете.» Веднага ме изкараха вънка, разпнаха ми ръцете, провряха ми през ръцете един сарък, разпнаха ме, вързаха на двете ми ръце по едно въже, метнаха ги на другата греда, опнаха въжетата, обесиха ме. Колко един час търпях разни мъки, претрепера ми на корема, почнах да баялдисвам. Поп Мико срещу мен. Той гледа какво мене мъчат и аз него... Дойде часа да умра. Много преблагодарих на Исуса Христа, че ще умра на кръст като него, и съм премрял. Колко съм висял мъртъв и как са ме свалили и отвързали, не съм нищо чувствувал. Прострели ме като мъртъв, устата ми била много отворена. Един манафин ми пикал в устата и аз уригнах и се събудих. Друг казува: «дур бен ишеим» (чакайте и аз да му се напикам), и той ми напика лицето, но аз вече си стиснах устата. Пашата каза: «Скоро бакър сух». Донесоха един котел вода, сипаха го връз главата ми, обуха ми обущата, фатиха ме двама за рамената и двама за нозете, фърлиха ме пак и шлеварето връз поп Мико. Ние от студ треперихме, доде съмна Семчинската планина, върховете, само сняг.

В утринта, като огря слънцето, навързаха ни наопако ръцете, по троица наред. Айде за Пазарджик. Шуря ми, Георги Павлов, беше вързан до мене. Видох попадията, че ни гледа от прозорчето с мадам Оферова и си скубе косите. Чичо ми Петраки Радулов пребаялдиса от бой, повлече нозе. Беше вързан между мене и Георги Павлов. Не можем полумъртъв да го влачим до кантона над Чангарлини и ние с него заедно паднахме. Дойдоха двама аскерлии, отсекоха въжетата и той падна полумъртъв. И днеска не се знае гроба му. Искат да кажат, че го изяли кучетата. Влезнахме в Пазарджик, на моста турци, були, цигани, бият ни на сермия, кои с тояга, кои (с) кокали и право в Али бейовия конак. Али бей сам ни прегледа и си рече: «Сите са тука, само х. Кузо [го] няма.» Много ни питаха за Георги Консулов и за брат му Стефан. При един час бой закараха ни в тюрмата. Дончо Димитраков очите му бяха возкървави. Много го мъчиха, че е бил кръвник. На другия ден дойде на Али чауш брат му Селим, фати ме за брадата, заведе ме до мезлича, колко влакна фати, ги отскуба. Целия мезлич събран — турци, българи, евреи, воглаве чорбаджи Велчо от Чинисалън и Ненко предателя. ... «А бре попе [— каза Али бей, —] това е пети път, ти се едно казуваш.» Аз му казувам: «Като няма що да кажа, какво ще кажа.» Дрънча звънчето, дойде от Белово Георги Илчов, Михал Даутов, Коне Илов, х. Коце х. Митов, казуват всичко право що съм правил: какво съм довел войводата у дома и всичко нататък. Слава богу, успях да ги отхвърля. Георги Илчов доказах, че е лъжец. Пак ме взема същия, додето ме заведе до кауша, пак ми скуба брадата. Изкараха на двора един старозагорчанин. Собра се на него целия мезлич, ще го разкинат пусти турци, най-повече Али бей. Всеки му казува: «Сойле де (кажи де).» Той им рече: «Нали ви казах, че няма що да кажа.» «Ако не кажеш, ще те обесим.» «Ако ме обесите, не ще се свършат болгарето. Вашето царство ще се свърши. Стигат ви 500 години.» Набиха му се хубаво, едни си строшиха чибуците от главата му. Али бей го рита в корема, па му сваля синджирите и белегиите, вързаха го отново, закачиха му елема на шията и го закараха да го обесят. На другия ден закараха ни на Куршум хан на края на пазара. Доде ни закараха, утънахме в кръв. Величко Курчията от гр. Т. Пазарджик, на Костаки Величков баща му, разцепиха му главата. Като ни покараха за Филибе 450 души, видох майка ми, че иде да ме прегърне. Ритна я един турчин в корема и тя се разпери като жаба на земе. Като ни навързаха по четири души един за друг, и хайде за Филибе. Изпратиха ни булите и циганките със страшен бой. На Ангел Мижуката от Брацигово турнаха му на главата един зелен каук, дълъг, с дрънкали и го изкараха напред да ни води. Вуйчо ми х. поп Георги не можа ни 1 сахат да ходи. Падна. Веднага го качиха на кон с корема връз самара. Той беше висок човек. От едната страна му се влачат нозете, от другата страна косата се влачи по земята до Хорта хан. Над Хортахан падна Наум Кундураджията, галенкия, от Пазарджик. Качиха го полумъртъв на кола. Над Хорта хан утрепаха един панагюрец и него качиха в колата. Като дойдохме на Хорта хан, караха ни, та насядахме да си починем. Ето ти оздоле Захари кехая панагюреца с един кон идва от Стамбул. Като каза, че е панагюрец, собраха се около 10 души, утрепаха го. Като почнаха да го събличат, събуват му цървулето и жълтиците му изпадаха от навущата му, сума нещо. Кой колко можа да вземе, взема. Като дойдохме на Филибелийския мост, срещнаха ни турци, були, цигани, циганки, гърци с тояги, с кокали удрят, повече по главата. Бях вързан за поп Кръстьо от Карамусал и Атанас от Джумаята. Едвам ме завлякоха в Панаир хан. Хана голям, но и ние не бяхме малко. Там намерихме панагюрци — поп Цвятко от Панагюрище и поп Ненчо,от Стрелча поп Евстатия и синовете му, поп Иван и Александърчо. Донасят ни тайно по едно хлебче на ден и плащаме катък-парасъ по грош на ден. Почти всякой ден изкарват, та бесят. Всичките стаи на хана бяха пуни с хора за бесене.

След десетина дена изкараха ме на двора, па ме вързаха хубавичко, белегии ми турнаха и хайде за Пазарджик. Пусти турчин, що ме караше, преведе ме, дека имаше обесени. Машината — та в Пазарджик. Като ме видя Али чауш апсанаджията, рече ми: «Ей, попе, нали ми дойде, утре щете обесим на кюприята, а пък поп Тилев на черквата, на вратата.» На в утринта Али чауш отново ме връзува и ми тури белегиите и ми казува: «Хайде, комита, тебе ще те обесят на София.» Предаде ме на двама суварии конници, даде ми мазмата, та хайде за София. Над Пазарджик, над Тополнишкия мост, ме изпратиха и ме биха. Оттам като тръгнахме, стигнаха ни две читачета от Елинерето. Предаде ме на тях да ме карат. Пустото, по-голямото носеше един ясенов остен, че се ме бие и ме суди. Дойдохме в село Бошуля. Заведе ме кехаята у стария честименин дядо Мисирков. След като поручаха и поспаха агите, баба Честименица ни нахрани от нихния хляб. Аз имах наколай малко пари, една турска жълтица. Рекох й: «Бабо, ако чуете, че са ме обесили, носете тая жълтица на Белово, на попадията ми.» Тръгнахме за Ветрен. Пустите елинерски читачета чакат ни, па ме бие по-голямото с остена, прати ме на пътя. По- малкото турче ми седна на главата, та догде не се строши остена. Като ме удари по кълката, остена стана на две, и аз се намерих на крака. Рече ми турчето: «Попе, да знаеш мене ми е име Исмет Али», и си отидоха с колата за Елинерето. Когато дойдоха русите, аз го подирих да му платя захмета, но русите го утрепали...

Хайде за Ветрен. Срещнаха ни цигани на моста под Ветрен, па Асар дере. Ченгене Хасан, що ме караше, рече на цигането: «Дайте на попа бакшиш», и те се натракаха връз мен да ме бият, и съм паднал като мъртъв. Дошел Стоимен Стойчев от Ветрен, познавам го, та ми сипва вода в устата — рекли му турците. Аз, като се свестих, рекох му: «Бай Стоимене, няма ли отрова, ами вода.» А той ми казува: «Не приказувай с мене, немой да ме вържат при тебе.» Отидох до Ветрен повечето лазешком. Тамо сполучих един мой приятел —турчин Сюлейман. Жена му беше ветренка, потурчена. Прекарах добре тая нощ. На в утрината не мога да ходя, товари ме Сюлейман на един кон. Хайде за Ихтиман. На паланката щеше [да] ме утрепе един турчин, ако не беше моя Сюлейман. Минахме през Ихтиман, пренощувах на Вакарел, в кулата при сеймените, в [която] ме затвориха. В утринта ме закараха на Габра, на кулата, дето е сега големия мост. Чаушина на кулата ми казува: «Попе, тебе карат за София, да познаваш войводата. Затова, айол, ако го познаеш, право да кажеш», и услужи ме: 1 кафе и две цигари и ме предаде на един от неговите и рече му: «Дядо Емине, давам попа да го закараш на София, ама да го чуваш хубаво.» Стигнахме на Горублене, под София. Дядо Емин ага свали ни белегиите, турна ги на масата, заръча си 25 драма ракия и аз му заръчах. Почнахме да ручаме с Емин ага. Дойде кърсердара с конница. 12 души навлязоха в гостилницата — в хана. Казува кърсердара [на] Емин ага: «Защо ядеш хляб с комита.» И ме фати за ръката, поведе ме из малката вратница навънка и рече на ханджията: «Янко, сипи на попа една чаша вино да се причисти. Пийни, попе, бог да те прости», и аз изпих чашата. Изведе ме вън на двора, трати ме, извади ятагана, почна да ме бие и ме пита [за] коня, дето убих — Арап — на беловската станция. Аз не исках да му кажа и ако му кажа, за мене е по- лошо. Казах му: «Таман си извадил ножа, отсечи ми главата, да се куртулисам от мъките.» А той ми рече: «Колко деца имаш?» Аз му казах: «Четири.» А той: «Не е ли ти жал за децата?» Аз: «Сега ми е мило да умра.» Той ме дигна и ми рече: «Попе, ти сега, анадънму, ще идеш в София при пашите, щеш ли да кажеш на истинтако — ефендим, кабахато не е у нас, ами е у вашите софийски газди, тия отишли при сръбския княз, той ги научил да калкащишат против царя, ефендим, Сърбия да се бие... Попе, анадънму, така ще кажеш ли на истинтако?» Аз му казах: «Ще кажа, оти да не кажа.» И той ме фати за ръката, воведе ме при неговите сеймени, имаше и някой чифутин. Бидохте ли, анадън му, попа си право каза. Нашите газди софийски ходили при сърбите, направили мушифират да калкащишат бугарето да шашаришат нашия аскер, анадънму. Попе, нали така?» И аз казах: «Така, истина.» После рече: «Мулла, напиши на една книга що казува попа.» И муллата почна и написа и почнаха да се подписуват. Аз се сетих, че и мен ще карат да се подпиша. Кимнах на дядо Емин ага и той се сети защо му кимам. Веднага ми турна белегиите и ме качи на колата, що я бех вземал от Ихтиман за София с кирия една лира. Дядо Емин ага ме качува на колата. Кърсердара му казува: «Дур бе, Емин, папаз емижа вуражак.» Емин му казува: «Емза, менза бен аннаман.» Удари на воловете по някой остен... Воловете търчат що можат. Доста път земахме. Къра-аасите търчат колкото можат с конето. Стигнаха ни, изпрегнаха воловето. Казуват: «Емин ага, дай анахтара да отключим на попа ръцете да се подпише.» Дядо Емин не дава ключа. Те почнаха да му казуват: «Бе гявур, бе москов, дай анахтара.» Той го не дава. Почнаха да го псуват и да го бият, не му се видя нито чалма, нито пушка. Бият го на сермия. Мене ми стана много жал. Казах: «Защо биете брата ви. Ето, аз съм кабахатлията. Убийте ме да се кортулисам от мъките, от друмищата и от вас.» Тогава се спуснаха, свалиха ме от колата, фатия ме за рамената двама и за нозете двама, носят ме нагоре из шосето, близо при една кула. Ето отгоре, от София, един голям аскерлия, чисто и гордо облечен. Казува на тези, що ме носят: «Олан, що ще правите попа?» Те казуха по турски: «Ще му отсечем главата в кулата.» Той казва на войника си — конника — да извади калъчката. А той казува: «Олан дурунус» (стойте). Пристигнаха всичките и Емин ага плаче гологлав. Големеца казува на кърсердара: «Олан, кой си ти?», по турски, а той: «Аз съм къра-асъ.» «Имаш ли елъм за попа да го убиеш?» «Нямам.» Той извика: «Аман аллах, по турски, гледай що се работи сред ден и от кого, от къра-асите.» И казува по турски: «А бугарето лоши, че дигнали глава, ще дигнат а, това търпи ли се. Бе читак, вие правите бугарето да стават против царя.»

Емин ага ме качи на колата, а той с черния камшик остана да бие кърсердара.

Влезохме в София. Право на пашовия конак. Съблякоха ме, претърсиха ме да нямам нещо нож. Аз казах на тогози, що ме търсеше, на колко места съм претърсван, той ми удари един голям шамар. Запищяха ми ушите и паднах. Затвориха ме в полицата дълга метро и пол, широка едно метро, постлано едно ъсърче наместо зглавниче. Един камик по-големчек, един ибрик с вода, над главата ми едно малко прозорче, то ми свети. На 10 часа по турски викнаха ме, заведоха ме на судилището. Цял мезлиш: двоица паши и от Високата порта един паша, х. Мано, Боне Германлията и писара Иванчо, дядо Трайко, двама чифути и двама гръка. Дадоха ми «карекла», седнах. Ето и едно кафе. Един от нашите ме пита, друг пише. Питаха ме най-напред знам ли турски да думам. Аз се излъгах, та казах: «Знам!» Дрънна звънчето, донесоха едно сандъче. Пашата го отвори и извади шапката с перото на Бенковски и ме пита друг: «Попе, тая шапка чия е?» Аз: «На войводата.» Извади сетрето: «Чие е това сетре?» «Също на войводата.» Панталонето същите. Аз казах: «И тие са негови.» Извади шашката. Аз я познавам, но казах: «Не съм видял, не зная чия е.» После почна да ме пита отдека войводата, какво му е името. «Не знам.» «Откога се познавате?» «Видох го в Белово, друг път не съм го видял»... За всичко ме питаха едно по едно, но аз смислено отговарях, никого не оклеветих, нито мене си. «Дойде ли войводата в Белово?» «Дойде.» «Дека беше на конак?» «У мене.» «Ти ли го заведе у дома си?» «Не съм.» «Да го не доведе у теб селския чорбаджия?» «Не е. Сами влели, като видели джамлиени пенджори.» «Ами ти дека беше?» «Бях в градината ми.» «На софрата беше ли?» «Не съм»... Тогава каза ми пашата: «Всичко лъжеш; беловци казуват, че ти всичко знаеш, всичко ти си работил, па ти всичко инкяр.» И всичките ме погледнаха накриво. Изправиха двама жандари пред мене. Дрънна звънчето. Ето поп Кирил. И аз почнах по-височко да викам: «Не съм бил тамо.» Тогава ме плеснаха един шамар през устата. Ето цялата свита на Бенковски, поп Кирил от «Св. Никола», калугеровския манастир, Васил Венков Соколов от Перущица, доктора на Бенковски, Тома Георгиев от Панагюрище, писаря на Бенковски, и други самоковчета, що тръгнаха с войводата от Белово. Почна се изпита. Пашата: «Ей поп Кирил е добър човек, той досега не е излъгал. Поп Кириле, идохте ли с востаниците в Белово.» «Идохме.» «Дека ручахте, в поповата ли къща?» «В поповата.» «Там ли беше попа?» — «Мисля, че попа излазаше и влазаше.» Веднага дадоха писалката да се подпише. Той се сети, че ще ме уклевети [и] рече: «Ами какво да пиша?» «Какво, името си.» «Ама защо?» «Че попа бил на софрата.» «Аз поп не видох, казуваха, че къщата била на попа. Аз поп не видох.» Много го мъчиха, но той не щя да се подпише. Дадоха му друга книга. Там се подписа, види се, на инкяра.

«Васил Венков Сокол, хекимбаши, кажи попа беше ли на софрата?» «Аз поп не видох, той беше от заклятниците»... «Какво това, каже, подпиши се.» «Абе не стигна ли ви 500 год. нашите майки, нашите жени, нашите сестри, нашите щерки все ваши жени. Стига ви царство, етиисе ети.» Те му казуват: «Ще те обесим.» «Аз зная, че ще ме обесите, от един и от сто и от 1000 българи че ще обесите, но България не се довършава.» Всичките се ядосаха, позеленяха от ядове и след един месец го обесиха... Затвориха ни пак в тюрмата. Мене при катилето турци, от змии по-люти.

Слава богу, в утринта рано, пак дядо Емин ага ще ме кара до Габра, после Ихтиман, през Ветрен, та в Пазарджик. Али чауш като ме видя, пукна от ядове, че не ме обесили. На в утринта Али чауш влезна в кауша, фати ме за брадата и изкара ме на двора. Изкара и поп Груйо от Бъта Баня, тури ни вериги и халки на гушите и ми изкърти зъбите с халката, що ми я тури на гушата. Вързаха ни хубаво наопако ръцете, даде на Айран мазмата, предаде ни на двама войника и им заръча да ни бият. Хайде за Филибе. Айран държи въжетата от ръцете ни. Кара ни като чифт волове и ние дрънкаме като мечки със синджирето. Дойдохме насред моста пазарджишки. Войниците с кондаците по гърбовете ни, на един два, на друг един кондак по гърба. Един падне и другия връз него. Накрай моста срещнаха ни каменчани. С них беше и Павел Попов, и Георги Елинов от Каменица. Доде отидохме до станцията... С пощата, та на Фелибе. Айран държи въжетата гордо, гордо и полека дойдохме до джумаята. Айран опъва въжетата, пък е нанадолно, накъде Марица. Ние се затърчахме и той търчи по нас до конака. Не му дадохме той да се гордее. Ние се гордеехме, като го влачим по нас. Влязохме в конака, разделиха ни. Мене в катилето, поп Груйо на горния етаж. Като ме вкараха в катилето, не ми дават място, доде не платя катик-парасъ. Там беше Костаки Величков от Пазарджик и Никола Кочов от Церово. Зле, добре, доде не ядох лобута и доде не платих катик-парасъ, не ми дадоха място. Прибрах се при Величкова. Стоях при катилето зебеци, но не толкова лоши, като софийските. След 5—6 дена докараха заловени востаници около Дунава — 8 души, казуваха, че ще ги бесят, които се освободиха в София с мене заедно.

На 29 юни изкараха ме из тюрмата. Закараха ме в Панаир хан. Изкараха на двора беловци, малкобеловци, семчанци... варварци, моминчани, клисурци, ветренци, всичко 88 души, па ни навързаха по четворица един за друг. И хайде за Пазарджик. Бой голям. След пладне над Хорта хан падна Иван Благоев от Семчиново, претупаха го с кондаците и умря. Бог да го прости. Качиха го в колата. Малко по-горе падна поп Димитър Лютаков от Ветрен. Качиха и него в колата. Малко по-горе падна Коце Илов от Белово, полумъртъв. Качиха го в колата. Падна и Георги Павлов от Белово — полумъртъв. Отидохме в тъмнина в Пазарджик. През нощта измряха всичките. Али чауш викна семчийския поп Петър, та им пея ехтение. А мене нищо вече не дума. Ни лошо, ни харно. Мъртвите останаха. Съмна се. Али чауш ни извърза по тройца, един за друг. Аз приплаках, че съм болен. Качи ме в колата и ми рече: «Аллах саламет версън.» И [аз] му казах: «От твоите уста, на аллаха в ушите.» Зле, добре, дойдохме в Бошуля. Приплакаха още някои. Качиха ги при мене в колата, Николаки х. Ангелов от Белово и Георги Бакалчето от Семчиново. Минахме през Ветрен. Ветренци приготвили вода покрай пътя, аскера, що ни караха, никому не дадоха нито капка да пийнем. Слънцето огън горещо. Над Ветрен баялдиса Джорджо Хърватина, падна, дотрепаха го. Под паланката падна Георги Стефанов Фафриката от Белово, баялдиса и го дотепаха. Баялдиса и Коце п. Илов от Белово, падна и го дотрепаха. Баялдиса и Иванчо Пелгера, но като беше в колата, не го видоха, че е баялдисал. Свалиха го на паланката, милязъмина заповяда на аскера, донесоха вода с маторите, напоиха го с вода и той [започна] с ръцете си да брои. Милязъмина казува по турски: «Ба керата, много пари е взимал от турците, та им ги брои.» Като му дадоха още малко вода, оживя совершено. Качиха го при поп Мико, и той беше баялдисал, оживя. Като тръгнахме от паланката за Капиджика, почна дъжд да вали. Поп Мико и Иван Пелгера слязоха от колата живи. Стовариха ни в бейовия двор гола вода. Останахме живи от дъжда. На вутринта болните в кола, здравите пеши... читаци, цигани, циганки с тояги и кокали бият ни на сермия. Умрелите останаха в Ихтиман. Откачихме се от Ихтиман, дъжд голям до София. Влязохме в София гола вода. Затвориха ни в къшлата. Три дни ни вода, ни хляб. Дрехите ни се загряха, червясаха ни чеширито под поясето. Отпирахме дюшемето, та идехме зарад себе си. Голяма воня, голям гад. За вода още по-лошо. След 3 дена отвориха и ни донесоха таин. Иван Янчев червясали му стъпалата в цървулето, че го носехме до заходната на гръб. 31-ви юли запокладихме за св. Богородица що е дал господ. Аз съм си турнал главата в гюбрето и съм заспал. Сънувам, че дойде аскер, та ни закара да газим една голяма вода. Натоварихме се кой що имаше, торби, ямурлуци, черги и тръгнахме. Отидохме до водата голямата, дето ще я газим. Слънцето блещи в нас. Ще газим голямата вода. Стоварихме се. Всичко на земе оставихме, почнахме да газим водата... преплескахме я и се собудих.

Казувам сънът ми на всички с висок глас. Ангел Хайтата, що разтура мостовете в Саранбей, каза: «Тоя сън значи, ще ни пуснат всички, но дядо попа най-напреж.» Това като думаше бае Ангел, веднага се отвориха вратите, зададе се един голям шишкав поп и казува: «Тука ли е поп Михал от Белово.» Всичките казаха: «Тука е.» И аз станах, казах: «Ето ме.» «Вземи си партакешите и ела по мене.» Дружината, едни казуват, ще го бесят, други казуват, пущиха го. Той каза [на] чауша: «Бен алдъм попеу.» А той: «Кавар гьотур.» (Вземи си го и си го заведи.) Дойдохме при «Св. София». Казува ми стареца: «Имаш [ли] поповска капа.» «Имам — му казах — в торбата е.» Извадих, турнах я на главата ми. И той ме видя и се усмихна. «Ех, сега прилегна на поп.» Заведе ме на владишкия конак и рече: «Попадия, ела си вземи попа.» И тая почна да плаче от радост. Целува му полите и краката, и ръцете и той си влезна в палата. Аз се видох, че съм свободен, и преумрех. Дойде моя освободител, турна ми едно шише амоняк на носа и оживях. Дойдохме си в Белово с оскубана половин брада. После си дойдоха всичката моя дружина. Освободила ги е амнистията, а Георги Чичов заточиха в Родос и Никола Дурмишков — македонеца.

В 1878 г. на перви януария дойдоха милите руси. Били дошли на станцията... Дойдоха русите и в Белово. Всички, малки и големи, чиним им метани и ги целуваме от радост.

 

 

ОБШИРНО ОПИСАНИЕ НА СТРАДАНИЯТА И ПАТИЛАТА НА БЕЛЬОВЦИ И НА СВЕЩЕНИКА ИМ МИХАИЛ РАДУЛОВ СЛЕД АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ И РАЗКАРВАНИЯТА ИМ ПО РАЗНИ ЗАТВОРИ

 

Публ. по ръкопис, съхраняван в:

НА БАН, ф. № 1 к, оп. 2, мрх. ед. 1411, л. 1213—1222. Преп. с маст., 10 л. 10 п. с. 34/21 см.

 

1 ноември 1876 г.

Село Голямо Белюво, 1876, май 5-и. В него ден додоха в селото ни от турското правителство проводени трима. Двоица християни и един турчин и показаха пусула, с която викат един свещеник и двама от чорбаджиите. При това отидоха заедно на Пазарджик и щом влезли в конака, бездруго ги турнаха в тъмницата и прикачиха им синджир на гушата. След три дена пристигна писмо, с което искат двайсет души именно да отидат на Сарам бей на станцията и да носят оръжието, колкото се намира у селяните ни: и бездруго тръгнахме низ селото и събрахме оръжието и го занесохме в същия ден на станцията, и там намерихме до триста души царски аскер, и дадохме оръжието на началника им. И в същия час почна да ни претърсва един по един за пари и ни взема шест хиляди гроша. И през нощта в един часа повика от затвора поп Мико, а ние слушахме от затвора писъка и плача на попа. И всичките плачехме. След един сахат повикаха и поп Михаил, и като отидоха при началника, видяха поп Мико да виси на въже като едва му досягат пръстите до земята, и трима войници го мъчеха страшно немилостиво. Заповяда началникът да ме разпнат на кръст, проснаха ме срещу поп Мико и почнаха немилостиво да ме мъчат: удряха ни с кондаците, мушеха ни със суаните, скубеха брадите, с игли дупчеха езиците, с огън ни палеха косите. И от многото мъки съм примрял и колко съм висял полумъртъв, не знам. Намерих се паднал под весилото и усетих, че ми пикат в устата. После свалиха поп Мико и той падна полумъртъв, после ни завлякоха в ариза при дружината, после заведоха Николчо поп Костадинов, мъчиха го, доде съмна. Като съмна на 10-ти, таман в понеделник от осем часа, като ни вързаха с въжета, по 6 души на въже, ни подкараха за Пазарджик. По пътя умря чичо ми Петраки. Убиха го с кондаците и го оставихме на чангарлии на караулницата. В един часа през нощта влезнахме в Пазарджик, боже мили, страшен лобут, доде влезохме в конака. Учителят Юрдан Ненов, гол, по риза и гащи, не сме видели с какви мъки е турнат в алето затворен. А назе, като зема аличаушът с няколко заптии, боже мили, неизказани мъки, синджир халки на шиите ни, белезници на ръцете до 13 дена, после като ни подкараха от тъмницата за в Куршум хан, доде отидохме дотам, що имаше в града турци и були, и цигани, биеха ни страшно; в тази същата нощ даут чаушът страшно немилостиво ни биеше и що ни бяха пратили парици от дома, кому лира, кому две — взема ни ги. Като ни подкараха за Филибе, турнаха ни по 8—10 души в синджири; 400 души бяхме. Вуйчо ми поп Георги не можа да ходи нито половин час — падна баялдисал от бой. Качиха го на кон напряко с корема връз самара, а по гърба го биеха с кондаците. Така до Пловдив, го закараха, пак душа му не излезе. И доде ни закараха до Пловдив, осем души от дружината ни убиха, а едного прободоха със сунгиите. От Захари Кеая от Панагюрище взеха много жълтици като беше умрял на Орта хан. И като седях затворен 15 дни в Пловдив, после ме подкараха за София. До Пазарджик с пампора нема лобут, но от Пазарджик нагоре, боже мили, като ме вързаха с въже за гушата, а ръцете в белигии, като ме изведоха от Пазарджик двама суварии конници, единият прикачи с коня и ме влачи с въжето, другият ме бие по гърба. На Тополница на бунара ме напоиха с вода, па ме трапиха на земята, един ме бие, а другият ми седнал на главата. Оттам нагоре колкото християни имаше по нивята, викаха ги да ме заплюват и да ме питат как отивам. Който ме не заплюва, биеха го. От село Бошуля нагоре ме предадоха на друг турчин елинерец. Заедно с них ме кара половин час, непрестанно ме биеше и съдеше. А като пойде да си иде турчинът, слязоха и двамата суварии от конето, та ме положиха на земята. Един ми седна на главата, а другият на нозете, а турчинът ме би, доде се насити. После си даде, та му целувах ръката, и си отиде. Малко по-горе, при асаръдере ни срещнаха цигани около стотина души. Като им кимнаха сувариите и като се струпаха на мене вейте да ме бият, аз примрях от бой. И там жънеха ветренци. Бай Стоян воденичарят ми донесе вода и се свестих и отидохме на Ветрен. Слава богу нема веке бой, като минах на ръцете на ихтиманските заптии, но като додохме близо до София, на Горубляне на хана, тамо, като ручахме, додоха 6 души софийски турци, написаха книга и ме караха да се подпиша, да хвърля вината на софийските чорбаджии. Аз като не пристанах да се подпиша, биха ме страшно немилостиво. Заедно с мене биха и турчина, що ме караше, защото не даде ключа да ми отключат ръцете — отидохме в София. Слава богу, що ме питаха, аз не знаех и ме върнаха пак в Пловдив, и ме турнаха пак в тъмната тъмница. Като свърших 20 дни, изкараха ме пак за София. Там на Панаир хан видях още нашенци. Изкараха още до 45 души, вързани с въжета, по 8 души наред. Всички ще ни подкарат за София. Бяхме 88 души, но най-много белювци. Тръгнахме от Пловдив за София, на м. юни 31 ден, като се промени аскерът на Орта хан; като ни земаха другите, що додоха от Пазарджик около 500 души аскер, като ни подкараха нагоре за Пазарджик, боже мили, страшен бой: боси и гологлави по онова слънце. Най-напред падна поп Димитър Лютаков от Ветрен от бой, падна и умря на часа. Малко по-горе убиха и Ване Атанасов и умря от село Семчиново (малко по-горе падна Дончо Димитраков от Белово на Ефстатия владиката брат му падна и умря) (малко по-горе падна Николчо Илов от село Белюво и умря в Пазарджик), (тамо падна и Георги Павлов от Белюво, от бой баялдиса и умря в Пазарджик), малко по-горе падна и поп Мико, но той остана жив. Умрелите се погребаха в Пазарджик на юли 30 ден. На втори ни подкараха за София към Ветрен. В 5 часа пристигнахме във Ветрен. При толкова бой и капка вода ни не дадоха. И като минахме Ветрен, почнаха пак да падат (тамо падна Джорджо. Той беше черногорец. Падна и дотрепаха го и умря); малко по-горе (падна Георги Стефанов от Белюво, дотрепаха го и умря). (Тамо падна и Николчо поп Илчов от Белюво, дотрепаха го и умря.) Тия тримата погребаха в Ихтиман. За един ден от Пазарджик до Ихтиман отидохме; като тръгнахме от Ихтиман много турци, а по-много цигани ни биеха кой с какво намереше, даже и кокали от добици вземаха — кой рог, кой ребро, кой челюст взел в ръката — биха ни немилостиво. И като ни заваля дъжд от Ихтиман до София, все ни вали, бяхме саде вода. И стигнахме за един ден от Ихтиман до София. Що ни караше аскерът, като додохме близо до София, много ни мъчиха за пари и като ни затвориха в София в къшлата, като бяхме мокри от дъжда, до три дни дрехите ни червясаха. Два дни не ни дадоха вода. За 3 дни хляб ни не дадоха, а вода който имаше пари купувахме си от аскера — една матара 1 грош. И като стояхме цял месец в затвора в София стигна телеграф и ни пущиха сите дружина (Санде Георгов от Белюво умря в стаането, защото беше много бит по пътя), а мене като бяха много клеветили турците, затова, като била дошла моята попадия в София и като чула, че щели да ме запрат, нема де да иде да ме моли, токмо при архимандрита Иаритона владишкия наместник, той ме избави от тъмниците софийски: аз поп Михаил Цветанов от Голямо Белюво.

Много още останаха затворени от различни села. Там остана и един нашенец на име Георги Петраков, обвинен за някакви причини, а той няма никаква вина: и сме поръчители сичките селяни. А старият хаджи поп Георги като го пуснаха още на Пловдив лежа болен 2 месеца у дома си, изгни му тялото, дето беше бит, умря на октомври 1-ви.

След отиванието на 20-те души на станциите на утрето, 9-ти май влизат 100 души башибозук в селото ни. А като дохаждали намират едного от селяните ни заедно с момчето му на 12 години и ги съсичат парче по парче. Тоя е човек на име Дамян Курта и син му. Те си отивали с воловете да си докарат дърва. Това като извършили, и додоха в селото. Сичките с голи ножове и оратуваха български, и казваха «батаченете изклахме, сега пък вас», псувайки — анасъна аврадана московлар гяурлар инзърлар, в същото време и биеха. Байрякът им побит всред селото. И заповядаха да им заколим 50 агнета и 50 кокошки, и 50 погачи, и 50 баници. Тия сичките станаха бездруго, наготвихме сичко и ядоха и тая вечер преспаха в селото низ къщята. На утрето казаха: «Сега ако дадете 50 меджидии не щем ви закача, ако не давате, ще ви изколим до един.» И ние, които ги посрещнахме около Юдуши, събрахме 2 хиляди гроша и ги дадохме с молене, и целувахме им ръката и кракато. Е слава богу, благодариха се и си отидоха. Те бяха сичките от чепинските села. След един сахат додоха други 60 души. Тия много безчеловечни, тутакси побиха байряка, почнаха да бият и обират каквото намираха—черги, бакъри, пари — и безчестиха младите булки. И нямаха време да ядат. Като додоха царски аскер около 3000 души, заобиколиха селото, а башибозукът излезе навън. Да кажем за башибозука първите 100-тях души. Те като излязоха, 2 часа разстояние от селото на запад в планината, дето ни пасяха говедата селски около 280 глави и 30 коня ергеле и хвъргат на пазача пушки, и той бега, слава богу неударен. Тия забират сичките айване и ги закараха, накъдето щели. И до днес ги няма. Ако употребихме сякакво средство и мазмата зимахме и от Филибе от пашата, та ходихме на Неврокоп и не препозна нищо. Ако и бяхме изпитали и видели де се намират айваните и не ги дадоха (да си додем на първото). Аскерът като заобиколи селото отдалеч, влизат 5 души не аскер. Тия бяха на име Сайт ага, който беше на френците гавазин, и неговият баща и евреинът Мошон, който и днеска е в селото ни манифактурджия, и Салим ага, който е и днеска бакалин в селото ни, и Ибраим ага, който ни е днеска пазач на селото, и селяните му плащат 1000 гроша месечина и се е условил за година време. Тия петимата казаха «елате долу под селото, вика ви пашата и миралая, сичките.» И ние тръгнахме, сичките отидохме. А като отивахме, то бяхме заобиколени от аскер, в същото време тия пипаха чистичко, като ни съблякоха дрехите, които бяха здрави, ги земаха, подобно и пари и останахме сичките почти по риза и по гащи. Пристигнахме при пашата, дето беше отправил, три топа зееха къде селото. А аскерът се налюха в селото; заедно с пашата и миралая и се въртяха до 4 сахата в селото и после излязоха. А при нас имаше около 500 души, сичките отправили пушките си в нас. В същото време чуваше се писък и плач низ селото, който можеше да се чуе до облаците. Сега почна командир паша да ни говори: «бре московлар, бре гяурлар ангърлар», псувайки и хули към светото причистение, и кръста, и вярата. Като приложи, видите ли топовето шинди сизи битир дим беиим русатъдъм варг, и кучетата да не остави. Тогава показа миралая една книга, в която писувало що има да дава селото ни царско даждие, именно 41 800 гроша, и прибави, че тия пари иска в един сахат, ако ли не можем ги даде в един сахат — каза: «Ето топовете, гидеорсонус ааа!...» Ние почнахме да се молим, да плачем и разправяхме защо чорбаджиите викаха и са на пазар, тук няма човек да разбира тая работа — «дай ни мухлет до утре и ще ги платим». Тутакси извика пашата Аршъ и аскера ни притисна на куп и до всякого опираше копие. А ние останахме нечувствени и полуживи. След около десет минути пак извика «бакян сизе ики сахат мухлет ха...» и спряха 8 души, показани от Сайт ага, и завлизахме в селото и намерихме сичките жени обезчестени, къщята прекопани и обрани. Неколцина имаше болни и тях били и обрали, от което на утрето умря Коце Раков. Той не беше болен за умиране, а те го принудиха с боя си. И една млада булка, Мария, жена на Тома х. Ангелов, като е прочута хубавица, посочена от шпионето, нея по-изкусно препипаха, после обезчестението! И като почнахме да събираме пари, носеха сякой що имал, особено жените, отчаяни, у която останало нещо запазено, носеха го сами.Те се събраха, като дадоха само двоица 155 лири, а до 41 800 гроша, другите бяха обеци, алтъни, гердани, нанизи, чепрази, гривни и различно сребро, то не може се оцени. Може човек да каже, че възлиза до 300—400 хиляди, и пак неизвестно. Защото има едни крият и не показват право, тоест смаляват, само да не носят име че имат. И като събрахме парите, завърнахме се при пашата под селото и показахме парите. Каза миралая «сандък боиле пара алмаз». А ние казахме, че ще ги дадем на сарафето и той замълча. В него време той заповяда да се събере аскерът накуп и додето се събра, мина се един сахат. В него време докараха 6 души сиромаси, които били близо до селото, кой си брал дърва, кой си пасал воловете, тутакси ги вързаха и ония, гореказани от Сайт ага, 8 души, сичките 14 души. А другите разпуснаха. И каза миралая: «сега земете тия пари двоица и да додете с нас да ги теслимите на сандъка и тутакси» тръгнаха. Сахатът беше около десет вечерта. И отидоха на Сараново. Тия башибозуци в него ден, що излязоха 60 души, тия се разпиляват по пашитните места, като и знаят стоката ни по кои се места намира, защото ни са комшии, защото и те бяха чепинци, и така забраха воловето, с които си работехме. Те са 60 чифта волове и 11 коне работни и 2 магарета и ги закараха. Додоха тия хора, кои са били пазачи, на речените айвани, та казаха и те бяха повечето деца от 10—11 години и тия, кое казало нещо, били ги и ги оставили, а на другите пазачи са тия 6-те души, дето ги аскерът докара, когато се връщали в село. И един утрепаха на име Пено Цурка. Децата като се пръснали да бягат, намерили го, отсечена му главата и кръвта още текла. А тия, що занесоха парите, дали на сарафето 300 гроша, та променили обеците и гърдането и ги теслимиле и си додоха. На 13 мая Кол Аасъ от сарановските станции пратил, та иска по име — 2 момчета. Михалаки Петров и Миялко Христов от 20 години възраст, едното беше годено и остана годеницата да плаче. И зима ги пазачът ни Ибриям ага и заведе на Сараново и ги предал на Кол Аасъ. През тая нощ ги посичат и двенките момченца. Тия невинни душици умряха си за права бога. А пазачът ни Ибриям ага, като се завърна на утрето от ка теслимил момчетата доде в селото ни и каза: «Много здраве от Кол Аасъ, утре ще ви доде на гости с триста души; да наготвите ручок.» И ние приготвихме агнета 30 печени, стари овни 6 за различни ястия, кокошки, баница, друго и от пиле мляко даже. И додоха, влязоха 100 души в селото, а двеста души пазеха около селото. Почнаха тутакси уж да сбират селянето, че ги вика Кол Аасъ и си обираха благородно, но по зло щастие не се задоволиха, че братето им бяха оставили твърде малко нещо. Но с една реч пак печелиха, а не загубиха. И като се сбраха, представиха се пред Кол Аасъ чапраз диван. И почна да бие немилостиво самичък и едного обеси и като се умори от да бие, заповяда на юсбашиите. Пак тия биеха и те като се умориха, пак почна той. И това следва 8 сахата непрестанно. И целта му беше да сбере изостаналото оръжие. И що намери — сичко 5 пищола непотребни и 9—10 ножа овчарски и две пушки още от дядо Адама. Не се познаваха, че са пушки, ала прости сопи, и отнесе се тъй скотски и зверски, и безчеловечно, и яде около един сахата вечерта. Избра си и 13 души, върза ги и излязоха сичките сахата на два, заведе и хорицата ни горе писани 13 души. На 17 того додоха пак 500 души аскер. Той беше много гладен за плячка. Като се пръснаха низ селото, от една къща излизат 10 души, влизат 20. Тия опустошиха, сичко, остахме веке голи къщи и едни душици в нас и голи и боси, гладни и жадни. Тая вечер преспаха на къщата на Тома х. Ангелов сичките. Тоя е момък, който споменахме за госпажата му прочутата хубавица, те като препоръчани, затова сичките там остаха. И в нея вечер тая госпожа шета сама низ тях. Вечерята им се готвеше на други къщи. И през тая нощ сичките са извършили гнусните си поревки. Още и биена и мъчена и 23 лири дала на бинбашията захмет параса. На утрото си отидоха, като вързаха и те две момчета и ги закараха. А госпожа Мария г-н Томевица оста полумъртва, която след 5 дни се престави бог да я прости. А мъж й беше още първия път запрян в тъмницата. А тоя, чувачът ни Ибриям ага, в тия дни волю и неволю с неговите си убеждения, услови се за 10 дни хиляда гроша да пази и в тия десетина дни премина сичко. И Ибриям ага сполай му, пазеше да не кацат мухите по главите ни, защото кому кацнеше муха, прерязваха му главата. Благодарение на тоя ага, като насили селянето след тия 10 дни, та се условова за година 12 000 хиляди гроша. След като се услови, зима им записи след 3—4 дена силом ги кара да се подписуват на записа му половина селянете, като ударят и селския печат. След това вика той един по един хорицата ни тайном образом и казва: «Доде ми писмо искат те на станцията Кол Аасъ да идем.» И ние като ослабени, като мъртви нечувствени, уплашени, молехме се, и то с пари, и колкото видяхме, можем да докажем, че възлизат до 72 лири турски, а що не знаем, може да излезат на тия половината. Около 20-ти того додоха 2 заптиета, донесоха емирнаме от каймакамина. Иска кулата изгорена да се направи за 24 дни и като почнахме, боже мой да работим сичкото село с жените, с децата заедно, влачи камене, влачи греди, дават пари за киреч, пироне, джамове, постелки и тенджури за готвене и сахани. В нея кула работиха и малкобелевци. Ние дадохме сухи пари на бедел по 180 гроша, а бедел са 160 в селото ни, които дадоха парите, а които са затворени, ним не турнахме. А малкобелевци особно са давали, не знаем колко са дали.

Господа, мили господа, направете една сметка, та да видите колко е спечелило нашето селце в дните на негово величество султана.
Из Голямо Белово 1876, ноември, 1-ви.

 

 

Йордан Ненов

 

ЙОРДАН НЕНОВ ЙОРДАНОВ. (Роден в 1825 г. в с. Райновци (Старо бърдо), махала към общината Тодювци, Великотърновско; починал в 1903 г. в Пазарджик.) Учител и книжовник през Възраждането. Член на частния революционен комитет в с. Голямо Белово. Участник в Априлското въстание. По време на Руско-турската война (1877—1878 г.) е заточен в Айдън, Турция. След Освобождението — административен служител.

Публ. по ръкопис съхраняван в: НА БАН, ф. № 1к, оп. 2, арх. ед. 1411, л. 1366—1374. Преп. с маст., 9 л. 9 п. с. 34/21 см. Пълният текст на ръкописа е: «Описание от учителя Йордан Ненов на всички страдания и мъки, които както той, така и всички белйовци затворници са претеглили през Априлското въстание.»

В НБКМ—БИА, ф. № 398, арх. ед. 1, л. 1—70 се съхранява вариант на спомените му, озаглавени: «Юрдан Ненов разказва на семейството си за родословието, живота и делата на своите прадеди, за своето местожителство и преследване в г. Татар Пазарджик от 1845 до 1885 г. в разкази на брой 26.» В тях има сведения и за участието му в Априлското въстание, арестуването и задържането му в Пазарджишкия, Пловдивския и Софийския затвор и др.

 

ПИСМО ИЗ БЪЛГАРИЯ ОТ ЕДИН ЗАТВОРНИК

 

По причина на известните пролетошни приключения, като се изгори Белювската станция (отстояща 3/4 от часа от селото), двадесет души белювски първенци се призоваха от един стотник на Саранбейската станция, гдето донесоха и предадоха всичкото селско оръжие.

Между тия първенци бяха двама свещеника и един учител на име Ю. Ненов, лице запознато на българската публика поради 36-годишното си учителствуване по разни места в отечеството ни България.

Аз, един от тях, заробен от дружина, като очевидец, свидетел на всички мъки, биения и тримесечен затвор, които невинно се нанесоха с най-немилостива безчеловечност на нас, особно на уч. Ю. Ненова, ограничавам се да дам писмено изложение на неговото страдание.

Като пристигнахме на Саранбейската станция и предадохме по заповед събраното от село оръжие, на мръкване, часът по един, извързаха ни всички; двамата свещеника окачиха на един стълб, обесени за шията, като сключиха главите им между две дъски, а ръцете им разпнаха на по едно дърво и ги притегнаха силно с увиване на въже около тях, тялото им от време на време пареха със запален фосфор; вместо вода войскарите препикаваха устата им; така те горките пренощуваха тая нощ!!

Бедният учител се предаде на двама войни, които силно притегнато вързаха главата му между кълките и цяла нощ го мъчиха с биене и безсъние. На заранта обраха всички пари, количество до 4000 гроша, що имахме у нас, и не ни оставиха счупена пара!

Часът на осем през деня, между двесте души войници, вързани до сключване рамената ни с няколко още селяни от околните села, закараха ни за един и половина часа в Пазарджик все търчешком; защото тоя път обикновено е разстояние до четири часа.

На половина път, един старец, 70-годишен, на име Петър Радулов, белювец падна полумъртъв, а с няколко удари от дипчици предаде богу душа.

Уч. Ю. Ненов, измъчен от глад, изяжда и силен бой, едвам можа да пристигне до града; там на моста падна като мъртъв; войните, като го имаха за умрял, разграбиха му облеклото и го оставиха на една риза и бели гащи.

Повлякоха го по калдъръма за нозете, а главата му се биеше по каменето; после го нарамиха на двама от вързаните да го носят и така ни заведоха на конака на първия тукашен първенец турчин Али бей.

Тук нас най-зле биха и мъчиха, а уч. Ю. Ненов с ритници го повалиха в един гьол, гдето се къпят патиците на бея!

Оттука с нас заедно, него на едно тезгере, закараха ни в правителствения конак!

Посрещнаха ни ония бесни заптиета с дреновици тояги: бой! бой! до съсипване.

Едни от нас навързаха в тежки железни вериги; други окачиха да висят; а горкия учител хвърлиха в нуждника, уж като пиян да изтрезнее!!!

Там той се държа повече от четири часа; оттам го изхвърлиха като мъртвец в кокошарника, гдето на открито небе, на една риза и гащи, измокрен, оцапан, е пренощувал!?

И на утрешния ден по пладне, всички възчудени на божия промисъл, видяхме го жив! Но, какъв? — Цял в кърви, обезобразен в рани, месата му по кълките разцветени, та дори и костите му се провиждаха.

На вечерта го затвориха при нас в тъмницата, гдето едвам се вмещават 25 души; а ние бяхме натрупани един връз други 73 души! — Смрад, воня, задух, дори и муха не можеше да живее между нас!

С големи мъки боледува горкият цели два месеца.

Тука лежахме затворени 14 дни; на всяко пущане повън заран и вечер, се подновяваха и биенията ни с най-люта и зверска ярост от заптиетата.

От тия тъмници, за по-голямо наказание, вързани в тежки железни вериги, гдето уч. Ю. Ненов беше начело, прекараха ни в Куршюмли хан; затвориха ни в най-нечисти и задушни хамбари, и влажни магази. Тука нощя, деня по ред, по ред изваждаха свещениците, учителите и по-личните лица, та ни биеха с дебели тояги!

След два дни една заран рано без никакво предизвестие 419 души, половината вързани в тежки железни вериги, стотина души в белезници, а осталите във въжя по четири-пет души наедно, поведоха ни за в Пловдив.

Яростните удари с дипчици и тояги за в угода на турците, туркините, турчетата и циганите, хвърляне на камъни връз нас като град, жаловитите плачове, лелекания и охкания от нас вързаните. Те изгасиха вече у нас всяка надежда за живот!

Шест часа път от Пазарджик до Пловдив беше път пъклен за нас! Пари, по-хубави дрехи и обуща се ограбиха от нас. Босите ни нозе от насипания пясък по шосето се нацепиха и нарязаха като с остри бръсначи.

Уч. Ю. Ненов 55-годишен старец на половината път падна полумъртъв, когото натовариха на кола, нарочно доведени за натоварването на девет души мъртъвци, умъртвени от бой и жажда, и двадесетина други полумъртви.

Гладни, жадни, съсипани, прималели, доближихме до Пловдив!

Тука извън града ни посрещна всичкият почти от тоя град турски и цигански свят, за жалост се намериха и няколко наши братя християни гърци!

За добре дошли камъни се сипваха връз нас като град; викове, псувни, хули с плюене заедно цепеха въздуха.

Солдатите с удряне и мушкане от дипчици вкараха ни в определеното място за затвор в яхъра на Панаир хан.

Не е мъчно да си въобрази человек за състоянието ни тука: 410 души на едно място, голата влажна земя, на която лежахме, нечистият въздух с нечистите животинки бяха денонощните наши мъчители в това тъмно и смрадно наше жилище!

Болести прилепчиви се появиха почти у всички ни: сърцебол, кашлица, дизентерия, сипаница, тиф, от които последната повали и заведе до 7—8 жертви без време в гроба!

В тоя хан от разни места имаше още и други затворници до 800 души!

След три дни от затварянето ни, посети ни градският доктор Г. Владо; в същия час той извади до 20 души болници из яхъра, между които беше и уч. Ю. Ненов със сина си Владимир, момък 20-годишен.

Доктор Владо, ако и родом погърчен влах, наистина беше ангел утешител за всичките затворници!

За неговото старателно лекуване още и на бедните болници с пари помагание, оставаме му крайно признателни; бог да го възнагради!!! ...

Докторът при всяко посещение се придружаваше от един чаушин, който знаеше гръцки и български; и така не беше възможно да се пооплачат нещо затворниците.

Благодарение на уч. Ю. Неновия син Владимир, диктуван от баща си, можеше да представя на доктора по френски всички мъки и теглила на затворниците, гдето от ден на ден чрез посредничеството на тоя ангел утешител, положението на затворниците се улучшаваше!

Турската спекулация и злоупотребления и тука не оста без успех; чауши, онбашии всеки ден налагаха нови данъци, за да обират парите от затворниците: пари за вода, откуп с пари да се изваждат затворници из яхъра по стаите, а които не плащаха, ако и чрез доктора извадени, пак се повръщаха в яхъра!

От по-възможните зимаха на седмицата по една турска лира и по-малко от 20 гроша от никого не приемаха! Който иска да не живее в яхъра, принуден беше да се прехранва само с хлебец и водица, току да спестява по 20 гроша на неделята за чаушина!

На свещениците, учителите и по-личните лица беше определена длъжност всякой ден метенето на двора, чистенето и миенето нуждниците!

В такова положение преживяхме тука цели 45 дни!

На 1-ви юли рано пак без никакво предизвестие прочете се протоколът на 88 души, белювци, ветренци, сантовци, семчиновци, варваряни и пятмина пазарджичане, между които беше и уч. Ю. Ненов със сина си Владимир.

Тези 88 души пак ни навързаха по четворица-пятмина на едно въже.

Уч. Ю. Ненов със сина си, който беше едвам преболял от сипаницата, още с пятмина други много болни и слаби изпросиха кола да се возят, и пак вързани.

Събраха всичкото си имущество 42 гроша и ги дадоха на стотника за кирия.

Вместо на конска кола, натовариха ги на биволска на един въоръжен башибозук турчин.

Биянията, мушканиците, недаване вода, ни почивка пак се подновиха с по-голяма ярост и немилост, с които се доведохме от Пазарджик.

На горкия учител и на сина му пак нови мъки: арабаджията изважда гол нож в колата изобира ги, съблача им горните дрехи, събува им обущата; и това го направи пред очите на двама юзбашии и двеста падишахови войници. Най-сетне сваля ги и от колата и си отива. Това стана на два часа разстояние от Пловдив.

Уч. Ю. Ненов с болната си дружина гологлав, без горни дрехи, пак пеши с боси нозе, доведе се с всички нас заедно в Пазарджик!

Какво е било това шестчасово пътуване, всякой може да заключи от петимата паднали мъртъвци, хора млади и най-здрави!

Тях погребаха в Пазарджишките гробища. Те по име са тези: Георги Павлов, Дончо Димитров, Коста Илюв, белювски първенци; поп Димитър Лютаков от Ветрен, Иван Семчиновец.

Доказа се за тях, че при погребението им се открило, какво за по-скорошно умъртвяване били стискани в срамните уди; а пък на п. Димитра била оскубана брадата и главата му пробита отзад в тила.

В тукашните тъмници престояхме един ден и на другия пак вързани се поведохме за в София.

Вечерта пред тръгване разчу се глас, че уч. Ю. Ненов със сина си не щат да ги карат с нас в София; горката му съпруга с четири дребни дечица била уж измолила Али бея, който клетвено я убедил, че ще ги освободи, както й бил обещал и от Пловдив още! На заранта още два часа пред съмнуване, види се нарочно, откараха и тях заедно с нас.

Нека читателят си въобрази: юлската жега, 12 часа път до Ихтиман, пеши, с издути от връзване ръце, жаждата, глада, че цял ден троха хлебец не хапнахме! БиенИята още по-зверски от първите!

Каква друга сила е могла да ни запази живи? Ако не сам бог?!

Досред път паднаха мъртви трима души, а именно: Георги Фабриката, Коце поп Илчов — белювски първенци и един черногорец на име Георгий, от три години работник на Хиршевата компания в Семчиново.

Тези клетници нарочно се избиха от солдатите, както и другите, по наущение от Пазарджик. Тях погребаха в Ихтиман.

Уч. Ю. Ненов, който вече съвсем запря на пътя, с плачевни молби молеше да го качат на колата, доведени за мъртъвците; но на вместо милост да сторят, съсипаха го горкия с бой! Как оживя тоя злочест страдалец, на всички ни беше едно чудо!?

На мръкване вече влязохме в Ихтиман, измокрени, окаляни до уши; защото три часа до Ихтиман валя ни силен дъжд; благо-дарение на него, като на прохлада, пратена нам от небето, та не умря никой!

Тука пренощувахме в най-мръсни и нечисти тъмници, неотвързани.

На утрото още преди слънце предадохме се на заптиетата и башибозуците да ни затегнат въжата по-стегнато, а войниците стояха вън на пътя, та ни чакаха!

Тука беше зрелище на такава дива зверска лудост и фанатизъм, щото человеческий ум не е в състояние да си го въобрази!!!

Въжата се притягаха като на денкове, с крак подпира те откъм гърба; вместо с тояги, биеха ни със суровици от дръвника! Виковете и плачовете ни се чуваха до небеса!

Горките четворица свещеници и уч. Ю. Ненов паднаха като мъртви на земята! И не можеха стана, ако стотникът не беше заповядал да им се поотслабят въжата и да ги качат на кола. Но догде да се качат вързани пятмина на едно въже, солдатите се изпреварваха един през друг да ги удрят с дипчици!

На край града чакаше ни друго по-голямо изкушение от това: една многобройна сган от цигани; едни с кости от умрели животни; други с топове; трети с голи ножове припкаха след нас, та ни удряха, като им се отстъпи място от солдатите; и това изпращане трая до 1/4 час извън града.

И тоя ден гладни, защото вечерта бяха ни дали само по един хляб, жадни, на мръкване с обикновените боеве, пристигнахме в София!

Из сичкия почти тоя път ни придружаваше австрийския в София консул с мадамата си заедно; нека поне те бъдат свидетели на нашите неописани страдания!

Тук в София 80 души ни затвориха в кашлъта; пак измокрени, защото близо 4 часа до града ни валя по-силен дъжд от вчерашния, неотвързани преспахме тая нощ.

На утрото по обяд ни отвързаха и дадоха ни хляб, а вода 38 цели часове ни не дадоха; с плачевни молби молехме за водица, а отговорът от стражарите беше: «пикайте, та пийте!» — езиците ни задебеляха, та не можехме даже да се разговаряме! За една паничка вода и пет гроша давахме, пак не бе възможно да си изискаме.

Такожде и 38 часове за повън не ни пуснаха, разкъртихме дъските на дюшемето по кьошетата и там се разхождахме повън.

Тъмницата ни, която е била жилище за войни, имаше шест прозореца джамлии, но нам се отваряха само тритях, и то по единът капак на джамовете.

Вкисналите от мокрота на нас дрехи, вмирисаните разранени нозе, задушливият въздух, ходенето по себе внетре издаваха една задушлива воня, щото дишането ни се затъкваше.

Стражарите пред прозорците на два разкрача стояха надалеч с превързани кърпи на носа! Нека читателят си въобрази внетре що е било! Дори на четвъртия ден подишахме чист и пресен въздух, като ни разходиха по вън и ни дадоха вода.

Трима примрели извадиха на болница, от които един момък белювец умря.

След малко дни при нас 80 души затвориха още 41 человека от Малешево (Струмническнй каймакамлък). Мястото можеше свободно да събере до 30 души.

Освен чер хлебец и вода друго за ядене не ни се даваше. Изпросихме от чаушина с голям рушвет да ни купува сирене или друго ястие, но той ни купуваше най-лошото и вонливото сирене, на тегло ексик и с цена четири пъти по-скъпо!!

В горния кат над нас живееха солдати, те често оросяваха и нас, и мястото ни с разливане помия и вода, щото бяхме принудени по цял ден да стоим прави.

От нас немощни и побледнели всякой ден изваждаха по 20— 30 души да метем, чистим и мием къшлата, придружавани с биения от дипчици и тояги.

Оттука ни преместиха в друг затвор не по-широк от първия; тука дюшемето беше гола влажна земя; без никакви прозорци, но благодарение, че нямаше таван, та през покрива дишахме по- чист въздух от първия.

Една заран четворицата малешеевски свещеници, именно: двамата п. Стойновци, п. Иван и п. Стоян; и двамата с нас свещеници: п. Михал белювский и п. Петра семчиновский извлякоха ги вън, като ги теглеха за брадите, а уч. Ю. Ненов с юмруци и тояги, та ги накараха първо да метат двора; после да изчистят и измият 16-тях нуждника, немиени и нечистени откак са направени. Уч. Ю. Ненов с п. Петра семчиновский чистеха смрадта с ръце, та го пущаха в дупката, защото и лопата не им даваха; а другите свещеници носеха вода, та ги миеха!!

Горките с плач додоха при нас, та всички ги оплакахме и извикахме: ох, боже! Живи ли бяхме да видим унизено до тая степен нашето свещенско и учителско съсловие!!!

На утрешния ден пак изкараха горкия уч. Ю. Ненов с четворица други, от които бях и аз единът.

Изкараха ни да метем пътя пред къшлата, а уч. Ю. Ненов още с едного накараха да вози сметта с ръчна кола вън на полето. Колко жално нещо един заслужил стар учител да се бие и мушка с дипчици като безсловесен вол да припка и вози колата! Два пъти кара колата и падна премалял; и пак с дипчици го изпратиха до затвора ни.

Съсипан от труд и мъка в тия два дена уч. Ю. Ненов падна зле болен! И надежда за неговия живот бяхме вече всички изгубили!

Божият промисъл, който не оставя да загине без неговата воля нито праховидната животинка, и тук явно подаде утеха и нова сила за живот на тоя отслабнал старец.

През него ден два часа току-речи пред мръкване възлюблената му сърцеболна съпруга г-жа Николина застигна от Пазарджик с писма до Пашата от Европейска някоя комисия! Тя, като Мария Магдалена, първо ни извика: «Радвайте се, всички ще се освободите!»

Ах, боже милостивий! — извикахме всички, нека бъде благословено това честито домочадие!
И така след една седмица на 31 юли вечерта се освободи уч. Ю. Ненов със сина си, с п. Михала белювский и 5-мина ветренци; а заранта на 1 август всички от къшлата, заедно с 200 души в конака затворници, се освободихме!

Голи, боси, неопрани, с разкъсани не дрехи, а парцали заведохме се на свещената Митрополия.

Народ чакаше да ни посрещне и всякой носеше връзка дрехи горни и долни, обуща да се преоблечем, а ядене се приготовляваше на три хана.

Възхищението на всички беше неописуемо.

Благодеянието и человеколюбието, що показа към затворниците софийският народ, незабравено щат захващат първо място в Отечествената ни история!

На злощастнаго уч. Ю. Ненова и друга не по-малка беда сполетяла и цялата му фамилия; ето как: след откарването на баща и син от Белюво, няколко солдати нападат фамилията му; един опрял пушката си в гърдите на съпругата му, други изобрали им всичко: дрехи, обуща, завивки, постилки, все що намерили; книгите му парцалосали; гердан жълтици само 4250 гроша.

И така днес, обрани, съблечени, се нуждаят и за насъщния хлебец!

Отнима му се и службата учителска, че уж като затварян бил компрометиран, без да има най-малка вина.

Бог всемилостив да им е помощник!

 

 

Недельо Иванов

 

ПОП НЕДЕЛЬО ИВАНОВ НИКОЛОВ. (Роден в 1842 г. в с. Мирково, Софийско; починал в 1909 г. в с. Поибрене, Пазарджишко.) Учител, свещеник и революционен деец: член на Поибренския революционен комитет; участник в Априлското въстание — кръстоносец на Хвърковатата чета на Георги Бенковски; лежал в Цариградския затвор. След Освобождението — свещеник.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. № 97, II А 8551а. Автогр. с маст. (попр. и доп. с друг почерк). 12 л. 19 п. с. 21/17 см. Анот. в: АВ. Т. 2, с. 189; О п и с на... , с. 39.

 

БЕЛЕЖКИ ЗА СЪБИТИЯТА В 1876 ГОД. 20 АПРИЛ

 

Преди да дойде Бенковски в селото ни и преди да узнаем, че той е дошел в Панагюрище за подбудител на востание, съобщи ни се от Панчо Г. Моченски, че той (Бенковски) се намирал в с. Мечка, и като ни разправи за мисията му, попита ще го приемем ли, или не. Ако го приемем, да изберем един верен човек, който да иде в с. Мечка и [да] доведе Бенковски в селото ни. След едно съвещание избрахме и проводихме Рашко Н. Бояджия, който и доведе Бенковски още в същата нощ, около 10-и февруарий, в къщата на Делчо Уливеров.

Бенковски каза да свикаме верните лица, на брой около 7— 8 души, които да се подведат под клетва, че ще бъдат истинни деятели за востанието и от които лица да се състави комитет. След малко време се събрахме следующите лица: свещеник Недельо Иванов, Влад Ненов Пашов, Нено Даскала Николов, Антон Недельов Зяпков, Рашко Ненов Бояджия, Делчо Уливеров, Никола Николов и Никола Цветков. Бенковски, след като ни разказа като как ще да се приуготви востанието и като ни прочете устава на Революционний българский комитет в Букурещ, пристъпи се към заклятието така: стол и на него кръст, евангелие и револвер. Бенковски във форма — вехти панталони, палто и фес на главата, — стои прав — в едната ръка револвер, в другата сабля. Ний изправени и с повдигната ръка. Почнаха се думите от свещеника под диктовката на Бенковски: Заклинам се в честний кръст, че ще бъда истинен работник за освобождението на поробената ни татковина. Кълна се, че съм готов да жертвувам всичко мило и драго и че не ще да пожаля ни живот, ни имот. Кълна се че ще бъда верен изпълнител на законите за освобождението и няма да открия никаква тайна. Кълна се, че ще бъда готов да приема застрелвание, ако не се съобразя със законите за освобождението. И като се свърши всичко това, насядахме на вечерние.  След това Бенковски, като разпореди какво да почнем да приуготовляваме, от какво и как да събираме и да се почне работа, немедлено взема члена от комитета ни Никола Цветков, с когото намина за село Петрич в същата нощ. Още през същата нощ назначихме работници, кои каквото умеят да работят, на които, разбира се, имахме доверие, и утринта на 9 февруарий, подведени под клетва тайним образом в църквата, разпоредихме ги на работа, като по-преди разпоредихме местата за работа. Олово събирахме из средата на населението, отпърво от серкиметата, из кпепите на кантарите и пр. Отпосле доставихме от Пловдив и Т. Пазарджик и така се почна на няколко места леянието на куршумите. Барут купувахме от Пазарджик тоже, но повечето от златишките турци, нощем. В това време имаше да се работи в Стара планина, кришом от правителството, барут, та ний от тия работници турци купувахме барута и които турци, като ни разпитваха защо ни е толкова барут, казвахме им, че понеже сме почнали да си поправяме пътищата в местността ни, която е камениста, та правим лахъми и разбиваме скалите. Пари събирахме частно от населението. На един обещавахме, че ще да им завръщаме, на други откривахме тайната. Касата на Земледелческото дружество [която тогава съществуваше], тоже и касата църковна служеха за източник на пари. Следователно работата вървеше в назначений й път.

В това време, около 20 март, бидох повикан в с. Мечка от Бенковски, в къщата на Панчо Меченов, и предложи ми следующето: известихме се, че турската власт уловила един от апостолите — именно Никола Славков, — който е закаран в София за изследвание, та ще отидеш в София да опиташ дали уловений Славков не е открил нещо за тайната.

Като се усещах, че ще отида, завърнах се в Поибрене. Турците вече подозираха българите, затова и преследваха пътниците. Освен това аз не знаех непроходимите пътища, защото трябваше нощем да се ходи, затова поканих Никола Николов, члена от комитета, който като прие, веднага заминахме и стигнахме в София, в Митрополията, гдето аз имах пристан, защото имах братовчед — Стефан Груев Шопов — секретар при митрополита Мелетия, с когото имахме от по-рано познанство и от когото трябваше да науча нечто за изследванието на Славкова — защото владиката бе член в меджлиса, та знаеше показанията на Славкова. На другий ден владиката бе отишъл да изпраща кюстендилский митрополит Илариона и в това време, като бяхме ний на обед с дякона и секретаря, пристигна едно малко писмо, залепено с жълт восък, с адрес до Негово преосвещенство. Писмото, защото не бе сигурно запечатано, можеше лесно да се отлепи, без да се познае, затова дякона отлепи писмото и прочете съдържанието му, което приблизително бе тъй: «Ваше преосвещенство, изпрати ми 20 франка и веднага да телеграфишеш на Игнатиев в Цариград и да му известиш, че е уловен човек от нихната руска армия, Никола х. Славков. Той, Игнатиев, ме знае. Това ако се страхуваш да направиш, а ти пиши на баща ми хаджи Славков в Свищов, за да ме знае де се намирам.» Като прочетохме писмото, дякона го пак залепи, както си беше. В това време дойде владиката, на когото дадоха прочетеното писмо. Той като ме видя, повика ме в неговата стая, гдето, като ме разпита за работите, разправи ми за Славкова и ми каза, че той пред истинтакчиите много гордо и неустрашимо говорил, като изчислявал и турските зверства спрямо поданиците си. Следователно нищо не открил за други апостоли, че минали през Дунава, а само за себе си. След това даде ми владиката и писмото, изпроводено му от Славкова, без да знаеше, че сме го прочели, и изпрати ни.

Незабавно ний си отпътувахме оттам, през нощта, и като си пристигнахме в Поибрене, занесох писмото на Бенковски, пак в с. Мечка, гдето, като му разправих всичко, дадох му и писмото, което той прочете със сълзи от радост и като даде наставления да се работи с голяма пъргавина, отпътува в Панагюрище да известя (каза той) радостната вест на комитета в Панагюрище, за да работят свободно.

Свещеник Недельо Иванов

 

След това почнахме да работим по-деятелно. Колкото повече работехме, толкова повече се добиваше нужда за повече работници. Затова постепенно подвеждахме под клетва и назначавахме работници.

От комитета едни събираха восък за мушами, други платове за навуща: от населението за въстаниците, които щяха да ратуват против турците за освобождението. Тъй постепенно с минование на времето хванахме вече и без клетва да откриваме работата, само уж на доверие, чтото остана рядкост в населението, които да не знаят за работата. Затова всякой почна да си приуготовлява какво-годе оружие. Кой от каквото желязо имаше, даваше на ангажираните ковачи за сабли, шишове, поправяне на строшени пушки, ножове и прочие. За всичко това желязото се приуготвяше от палешници, мотики, брадви, ръжени, маши и други подобни. Папукчиите тоже бяха ангажирани да шият фишеклици, силяхи, чанти, седла, юзди и др. безплатно. Мушами се правеха от отредените за това работници в църковний храм дворем затвореним. Пари изпроводихме на главний комитет в Панагюрище 82 турски лири за пушки, револвери, за които и до днес не знаем что стана, защото нито оружие получихме, нито парите си. Чести сношавания имахме с главний комитет чрез пратеници. Бенковски често дохождаше, придружаван кога от един, кога от повече лица, нощем, да ревизира работата в селото ни и пак отпътуваше, все нощем. Никакви препятствия не се появиха във време на приуготовлението, защото всякой от населението работеше усърдно и съгласно наредбите и всякой желаеше отхвърлянието [на] турский ярем.

На Оборище за депутати бяха Влад Ненов Пашов и Делчо Иванов Уливеров.

Денят като не бе още дошъл за востанието, ний още и не мислехме подобно нещо, когато ненадейно бързо пристигна Антон Н. Зяпков, който бе се намерил по собствена работа в Панагюрище, [на] 20-ий априлий, и съобщи ни, че в Панагюрище стана востание, избиха и няколко турци. И съобщи ни, че Бенковски заповяда да убием пъдарина ни Рамчо — помак — и после ще се приуготвим да посрещнем Бенковски тая същата вечер, 20-ий априлий.

Пъдарина убихме отвън селото и после излязохме всички, колкото се намериха в селото, и посрещнахме Бенковски отвън селото ни, придружен с още около 30 души панагюрци, конници. Това бе около 2 часа по турски вечерта на 20-ий априлий. Като се завърнахме в селото, Бенковски повика най-напред свещеник Недельо — да вземе кръстът. Това [му] назначение за кръстоносец свещеник стана още при съзаклятието ни. Като отдели по- юначните и по-опитните на оружие, [Бенковски ги] причисли в четата, като направи потребните разпореждания: да се направят обкопи около селото, да се запазят добре стратегическите места — скалища, върхища и долини — и да се приуготви храна с голямо количество по непроходимите горски места. Некадърните за оружие да се изместят по горите. [След това] повика от комитета Влад Пашов и Антон Н. Зяпков и отпътувахме с четата, събрана, около 200 души за с. Мухово. С неописуемо тържество пътувахме, конница и пехотни, на Тополница. През това нощно и тихо пролетно време ечаха златоструйните притоци, листето на гората трептяха от тихия прохладен ветрец, славеите чуруликаха и пееха, като да ни пожелаваха честит и победоносен поход, скалите и долините издаваха гръмливий си екот от песните на четата:

Не щеме ни богатство, не щеме ни пари,
но искаме свобода с човешки правдини. Н
апред, напред на бой да вървим и пр.

Тъкмо пред зори пристигнахме в Мухово. Бенковски командува да отседне конницата. Насипаха на купчини ечемик на конете по земята. Бенковски като разпита първенците за приуготовлението им и ще востанат ли, те отговориха, че са востанали. Тук се оказа, че има в селото един предател, циганин, и двама заптии на колибите, дошли за събирание данок. Бенковски заповяда и на часа убиха циганина предател, както и на заптиите главите отсечени донесоха след малко време.

След малко почивка Бенковски даде разпореждания и веднага отпътувахме за Церово. Като пристигнахме според Церово, съгледахме, че церовци слизаха от баира към нас — и се присъединиха с четата: защото те, като им било съобщено, и востанали без никакво колебание. Затова ний нямаше защо да идем в Церово, а вървяхме към Лесичево. По пътя срещнахме кола, натоварени с жени, баби и деца, покъщнини домашни, от които пътя бе станал почти непроходим.

Бабите и старците се кръстеха и благославяха, искаха да целуват кръстът, но не бе възможно от множеството на народа и кола. Те се откарваха в Еледжик, за да се укрият от турците, а мъжете се готвеха да се бият с турците. Тези кола, натоварени бяха от Калугерово и Лесичево. Като пристигнахме до Лесичево, на ½ км, срещнахме жителите на двете села, Калугерово и Лесичево. По-добре въоружените се присъединяваха с четата, [а} другите се отправяха към Панагюрище. След това излязохме през Юруците на едно високо място (Елшишки баир), гдето направихме почивка и обед. След малко се отправихме в път за към Панагюрище. Като стигнахме до обкопите на Панагюрище, от южната страна, стражите ни посрещнаха с весели бунтовнически песни. Като пристигнахме край Панагюрище, гледаме излезли всичките граждани и гражданки, без изключение, пременени в най-хубавите си облекла начело със свещениците, въоружени. Народът с оружия в ръце — мъжете, — а жените с цветя в ръце посрещнаха четата с викове «Да живее България, смърт тираном» и прочие. С хвърляне по пътя цветя и пеене бунтовни песни влязохме в града с голямо тържество. Тая вечер, 21-ий априлий, ни настаниха по квартири за пренощувание в едно училище. На утрото [стана] освещаване знамето пред къщата на Пенчо х. Луков.

Ето защо е казано в надписа на кръста: «С тоя кръст свещеник Недельо е показал знак на востание в Панагюрище»...

Действително, ако не бяха востанали селата, не щеше ли Панагюрище да се намери в опасност. Панагюрските востаници, като посрещнаха и видяха четата, съставена от лица на всичките околни села и предводима от войводата Бенковски и от кръстът, не се подвоумиха, че всичките околни села са востанали, затова се успокоиха. В утринта 22 априлий изнесоха главното знаме в дворът на Пенчо х. Луков, гдето стана тържественото осветявание на знамето от свещениците както градските, така и дошлите от околните села и при присъствието на всичкото почти население от града и селата, заедно с четата и нейний вожд Бенковски. Казваха се речи по предмета от няколко оратори. След това, по заповед на войводата, се изрязаха на конете опашките за отличие в четата. В същий ден направи се едно шествие със знамето, което се носеше от Райкя Попова, возседнала на бял добър кон, подкрепвана от страна от Белопитов. Това шествие стана по направление към източната страна извън града, при местността Св. Петка. Там, на полето, Бенковски направи всичките присъствующи в един кръг. Той от малко едно възвишено място изрече приблизително следующите думи: «Юнаци (нему свойствено), България е вече на освобождение, ала още нищо не е направено, за да се добие истинската свобода. За да се постигне това, ще трябва да се направят неизказано големи жъртви, от които първата е да се леят потоци от кърви. Затова, който милее за свободата, който е готов да жъртва всичко мило и драго нему, живот, имот и др., който приима да гладува, да жадува, да бъде гол, измъчван по турските зандани, нека се отдели и дойде с мен.» Които приеха предложението, отделиха се настрана и така се състави, изново, смесена чета от всичките села, около 300 души, и след това се завърнахме в града вечерта, гдето се правеше приуготовление за поход — но нам бе неизвестно накъде. Това ставаше в къщата на Пенчо х. Луков. Часът около 3 по турски даде се заповед четата да бъде в строй. Това стана минутно. Свещеник Недельо напред с кръстът, войводата от страна на четата, с бял ат, командуваше похода, знамето носеше Крайчо Белопитов или Самоходов. Тръгнахме и стигнахме в с. Мечка, гдето не намерихме никого освен лаене на псета, защото всички бяха избягали по гората. Тук правихме голям огън, за да пие войводата кафе. След като направихме почивка, войводата отдели пехотата, да иде през Вран камък за Петрич, а конните тръгнахме за Поибрене, гдето пристигнахме в полунощ. Тук направи войводата разпореждания и даде наставления на стотниците и десетниците и заминахме за Петрич.

От заминаванието на първосъставената чета от Поибрене за Мухово дотук написано от тримата присъствующи: свещеник Недельо, Влад Пашов и Антон Зяпков.

В Петрич пристигнахме в утринта на разсъмване на 23 априлий в петък, тъкмо на Гергьовден. Тук се събрахме с другата част от четата и след една почивка направихме обед — и после обиходихме обкопите, направени откъм западната страна, откъде Златица. След това се завърнахме да си отпочинем, защото не бяхме спали от няколко дни и нощи. Тук Бенковски написа своеръчно писмо на златишкия каймакамин с български букви, а с думи турски, съдържанието на което горе-долу тъй беше: «Каймакам ефенди, не изпращайте башибозуци да безпокояват населението българско, защото това население не е востанало против мирните турци, а против притеснителите на тяхната свобода и против грабителите на техний имот. Тези угнетители са вашите бейове, паши и садразами. Затова ний нямаме никаква работа с башибозуци и мирни турци, които Вий подпращате за подплаха на жените и децата.»

Това писмо написа войводата по повод на това, че отпреди един ден бяха се появявали откъм Златишко башибозуци, които се заканвали, че щат след няколко деня да изколят всичките българи, от което всичко не излезе на лъжа. Когато ний спяхме и почивахме, дойде от стражата човек, който съобщи, че башибозуци налетяли на стражите. Веднага отлетяхме на обкопите, гдето след разменявание на няколко вистрела турците избягаха. Бенковски изпроводи известие през тая нощ: от Панагюрище да дойдат въоружени юнаци около 200 души, защото знаеше, че ще има на утрешний ден работа с черкезите — което и стана. Аз, защото бях се малко разболял, попросих и Бенковски ми позволи да се завърна в Поибрене, а кръстът оставих на поп Христоско.

Свещеник Недельо

 

Като се завърна свещеникът ни от Петрич, излязохме на Арамовец, гдето имаше оставена стража да пази от нахлувание на байловските черкези. За да понасърчим стражите и да се известим дали Раковица се е подигнала, за което бяхме проводили преди два дни наши човеци: именно 10—15 души, за да я повдигнат. След няколко часове проводените повдигатели пристигнаха, които, като повдигнали Раковица, убили заедно с раковчаните двама турци търговци, на които докараха конете и донесоха оружията им. Гледаме откъм Раковица множество натоварени кола, коне, всички, цяла Раковица се повдигнала, и се в тая местност установиха, гдето и до днес носи името Раковишките колиби. След това слязохме в селото на 24 априлий.

На 25-и, защото беше неделний ден, бяха се стекли всякой от населението от колибите, както това става обикновено, а още повече че знаеха [за] заминаванието на Бенковски с четата през селото ни за Белово.

Посред ден ненадейно стана движение от събраното население, необикновен шум, гласове «Идат, идат» и след малко тропотът на конете и песните на четата известиха приближаването на Бенковски. След приличното посрещание четата, по заповед на войводата, остана в строй, както си беше при площадът, пред кръчмата на даскал Нено. Бенковски пожела да се изиграе хоро от четата със знаменосецът Крайчо, панагюрец, и наший също знаменосец Стоян Добрев, както и от цялото събрано множество, начело с две стари 80-годишни бабички — баба Марковица и другата баба Панчовица, — които, като предвождаха хорото, пееха хороводната песен:

Що стоиш, Доне, на път под орех.
Баща ли тъжиш, майка ли жалиш.
А Дона дума, дума и говори:
«Ни баща тъжа, бего, ни майка жаля,
 а тебе жаля, бего, бего сенменче,
че ще да идеш, бего,
младо войниче,
младо войниче, бего,
 с млада войвода.»

На Бенковски, който седнал на украсен с красив пиротски килим стол и слушащ внимателно песента, се забележиха няколко сълзи, капнали из очите му от возхищение. Разбира се, велик и тържествен беше тоя ден. След малко направи се угощение на четата, както и на четата на Иван Хорчо, панагюрец, които след угощението с една прилична церемония отпътуваха, предводими, с кръстът, от калугера Кирил, за Белово—Еледжик в същий ден, 25 априлий вечерта, час по 12 по турски.

Горните сведения са земени от по-долуподписаните лица, първи и главни деятели и съзаклятници за востанието в 1876 г. в с. Поибрене.

с. Поибрене 27 август
1900 година

Свещеник Недельо Иванов
Влад Ненов Пашов
Антон Неделев Зяпков
 Рашко Н. Бояджи
Никола Николов

ИСТОРИЯТА НА ЦЪРКОВНИЙ КРЪСТ ЗА РОЛЯТА, КОЯТО ИМА В 1876 ГОД.

 

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ— БИА, ф. № 97, II Д 2977. Автогр. с маст. 1 л. 2 п. с. 41/17 см. Ръкописът е публикуван почти изцяло, с малки редакционни промени в: Цонев, Звезделин. С кръст и меч. С., печ. С. М. Стайков, 1939, с. 158—159, 162.

Когато Г. Бенковски дойде в селото ни Поибрене в 1876 г., за да организира комитет за приуготовление востание за освобождението ни от турците, той, след съзаклятието, което направихме, отреди работници за приуготовление потребните неща за востанието. Мен назначи за кръстоносец в неговата чета, когато дойде времето.

Денът за востанието бе определен да стане на 1 май, но [заради] предателството, което стана, не [се] дочака определений 1 май, но избухна преждевременно — на 20 април същата 1876 г.

До това време не беше приуготвено всичко за востанието, затова имаше съмнение дали селата в Панагюрската околия особено няма да [се] откажат от востанието по причина на преждевременното му избухвание. Затова още в същата вечер, 20 април, Бенковски с още 20—30 души конница замина за селата. През село Мечка дойде в Поибрене, гдето по заповедта му незабавно се организира една чета от около 100 души конна и толкова пехота. Начело Бенковски и аз с кръста в ръце заминахме за повдигане на селата, измежду които где намерехме в сумнение, насърчавахме, окуражавахме, тъй че всички востанаха. Най-после след заобикалянето завърнахме [се]...

След освещение знамето на четата в Панагюрище четата се увеличи. Заминахме за Петрич, гдето станаха две сражения с башибозуците и черкезите на 23 и 24 април. На 25 [април] заминахме за Поибрене. Оттук Бенковски замина с четата за Еледжик. Кръста пое калугерът Кирил от мен, понеже аз се поболих и Бенковски ме освободи да остана на почивка някой ден, докато се завърне от Еледжик. Преди да пристигне Бенковски от Еледжик, Панагюрище се разби от турските войски. След някой ден Бенковски с четата се завърна, но вече с разбит кураж, с полуразпръсната чета, замина за Стара планина заедно с още няколко, между които и калугера Кирил, но не вече като бунтовници, а нещо като бегълци и скитници, със скрит кръст в дисагите, в които отец Кирил го е носил на рамо. В местността [при] тетевенските колиби «Костина» Бенковски биде убит от турска потеря, а калугера беше ранен в главата със сачми. Кръста е донесен от турците в Софийското управление заедно с главата на Бенковски. След това уловиха турците и мен и закараха ме в софийский затвор. Тук до три месеци кръста, заедно с дрехите, окървавени, както и главата на Бенковски се намираха на една маса, гдето ни изследваха истиндакчиите. Главата стоя няколко деня само и после я вече нема. След три месеци нас с калугера преместиха в Цариградский затвор, а за кръста какво е станало след нас, не зная. Как е носен кръста, как при убиванието на Бенковски са го прибрали турците и отнесли в София, на всичко това е бил отец Кирил очевидец.

След освобождението ни от затвора в 1878 г. кръста се намери в София, направен с подножие, на което на сребърна плочица е написано, че руски общества са го украсили — но дали в Русия е носен, или тук, в България, е правен, това за нас е тайна, тъй като това нещо са знаели Марин Дринов и софийский митрополит Партения, които приживе не ни са съобщили нищо по това.

Навярно кръста е изходатайствувал от Махзар паша софийский митрополит Партений, който както ми казваше самий митрополит, че са имали приятелство с пашата.

Надписът е извлечен от истиндаците на показателите и е твърде верен.

Свещеник Недельо

 

 

Тома Сираков, Георги Христев

 

ТОМА ГЕОРГИЕВ (ГЕРГЬОВ) СИРАКОВ. (Роден в 1856 г. или 1834 г. в с. Калугерово, Пазарджишко; починал в 1927 г. или 1926 г. в с. Калугерово.) Търговец и земеделец. Деец от националноосвободителното движение: член на частния революционен комитет в с. Калугерово и на тайната полиция; агитатор; участник в Априлското въстание в четата на калугеровските въстаници, след което се присъединил към Хвърковатата чета на Бенковски. Заловен и съден, лежал в Софийския затвор. След Освобождението заемал административни длъжности. Дарител.

ГЕОРГИ ХРИСТЕВ (ХРИСТОВ), свещеник от с. Калугерово. Сподвижник на Георги Бенковски. Участник в подготовката и хода на Априлското въстание.

Публ. по: Спомени за Априлското въстание от поп Георги Христев и Тома Г. Сираков от с. Калугерово, Пазарджишко, написани през 1888 г. — Тракия. Литературен алманах (Пловдив), 1970, № 1, с. 13—27.

 

СПОМЕНИ ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

 

Беше денят сряда от годината 1876, месец февруари 11. Бях отишъл в светата църква на правило, но още не свършил шест от псалмите, [щото] нещо ми казва в умът, че то няма да се дочете до края. Влиза майка ми и ми казва: «Остави и ела, че те вика чичо ти Теофил и друг един човек.» Оставих недочетено правилото и си рекох: «Боже, прощавай!» Тутакси излязох и като си отидох у дома, намерих гореказаните. Поздравихме се с непознатото лице и с уйка ми. Той ми каза: «Препоръчвам ви господина Георгия Бенковски — апостол и проповедник на българската свобода.» Като чух думата «свобода», препълни ми се сърцето от радост, че е дошло време и ние да се освободим от петстотингодишното робство. Заповядах на часа на старата си майка да направи по едно каве, да се почерпим и по една гроздовица да му метнем. След това уйка ми каза: «Аз ще изпратя поибренския куруджия — когото беше изпратил Делча Уливера с Георги Бенковски — до Теофил, да повика още да присъствуват на привременното заседание.» Догдето той отсъстваше, обедът се готвеше. Беше тогава сирната неделя, та трябваше да ручаме сомова риба, сирене и яйца.

Бенковски извади пълномощното си писмо и ми даде да го чета. Съдържанието няма да описвам, понеже то ще бъде написано от автора на «Миналото». Затова аз ще опиша вкратце първата проповед в моята къща. Още не бяхме свършили ручока, дойдоха с Теофил нашите съселяни Панчо П. Спасов, Никола Г. Шипаров, Иван Г. Чергаров и Петко Денов, селски кабзамалин.

— Бай Теофиле, станахме шест души. Има ли още да дойдат други лица, или да отворим заседанието? — каза Бенковски.

Той му отговори: «Засега толкова стига. Отпосле ще станем и повече.»

Казано — свършено. Бенковски започна със следующите думи: «Господа, ето моето пълномощно. Давам го в ръцете на дядо поп Георги. Чети!»

Изчетох докрай и всичките го слушаха с голямо внимание. Останаха задоволени и радостни, като чуха за освобождение, но отпосле взеха да мислят по-нашироко как ли ще може да се събори такава силна държава като Турция. Когато се говореше това, дойде и ни завари Юсеин Меше Копаран, който беше тая година куруджия. Искаше заплатата си. Ние обърнахме политиката другояче, Бенковски, подканян от Теофил, мигновено стана от проповедник на търговец за вино и налягаше да стане пазарлъка по-скоро, защото колата му идвала отдире и ще замине, но пазарлъкът не стана. Всичко това се правеше, за да се джендемоса проклетият Меше Копаран, че ни побърка на светия разговор. Най- после Теофил каза: «Юсеин ага, ти сега си иди, а ние ще гледаме как да е да направим с негова милост пазарлъка!»

Турчинът излезе. Бенковски каза: «Господа, тук е опасно да се стои и работи, затова трябва да бъдем на по-безопасно място.» Всички казахме в един глас, че в манастира е най-добре. Така и стана. Реши се следобед да се сберем всички, и то един по един, а аз да отида с Бенковски. Качихме се на конете и отидохме. При влизането в манастира като че ли някой беше казал на отца игумена Кирила да ни срещне. Аз му пошепнах да не огади за това Бенковски, който още развеждаше коня, за какво бяхме дошли. Дядо игумен от радост не знаеше какво да прави и проговори: «Бог изпълни желанието ми да видя това! Момчета бре — извика дядо игумен, — елате хванете коня на този търговец!» Аз му бях пошушнал да каже така и влязохме в игуменската стая.

«Препоръчвам ви, старче, г-н Бенковски — наший апостол и проповедник за святата ни свобода.» Пристъпиха двамата и се ръкуваха. После ни се донесе по едно каве и стана кратък разговор помежду игумена и Бенковски. В това време дойдоха и гореказаните лица и още Георги Сираков и Стоян Ненов, на когото през време на въстанието турците му отрязаха лявото ухо, като го отвеждаха в Т. Пазарджик. Тук Бенковски разви надълго и широко въпроса, за който беше проводен от Българския революционен централен комитет. Всички се убедихме, че е дошло вече времето да се строшат 500-годишните окови. На това събрание се реши да се повикат представители от околните села, за да вземе делото колкото се може по-голям ход. Пратиха се нарочно по тая част хора. От Лесичево доде Добри, Атанас и Георги Начов, от Церово — Гене Телийски, от Сръта — Ангел Клисурски, от Славовица — Атанас Малинов и Босака, от Ветрен — Стойна П. Чавдаров и Георги Митаков, от Карамусал — поп Кръстьо и Атанас Дядов Панов, от Динката — Георги Чорбаджийски и Петър Гешев, който беше в това време механджия. Той е внук на игумена и е родом от Сопот. От Щърково дойдоха поп Петко и Никола Топкаров, от Елшица — Мирчо и Минко Дойчов Шулекови, от Калагаре — Стойко и Иван братя Караджови. Това събрание стана на 12 февруари през нощта. Станаха бурни разисквания. Гене Телийски доказваше, че не ще можем да направим нищо против такава една велика сила като Турция. Бенковски със своето красноречие се мъчеше как по-лесно да убеди събраните, като им доказваше за малката юначна Черна гора, за Сърбия, за Гърция и Влашко. Заседанието трая почти пет часа през нощта, догде се не изпълни желанието на апостола да види, че неговите последователи приемат напълно предложението. Така и стана. Бенковски каза: «Сега ще може да се работи свободно. Не остава нищо друго, освен да дадете клетва, че ще бъдете работници на святото дело.» Всички приеха да се закълнат пред святото евангелие и пред честния и животворящий кръст на спасителя. Дядо игумен взе епатрахила, светото евангелие и кръста и закле всички. Бенковски каза: «Отсега нататък всеки от вас ще знае, че е дал клетва, и ще работи колкото се може по-деятелно и енергично. Убеждавайте съселяните си. Напомням ви да се пази тайна и колкото убедите, ще ги подвеждате под клетва. Това ви напомням като на приятели и братя.» Още в същата нощ представителите се разотидоха по селата. Бенковски замина за Панагюрище, гдето беше центъра на българските дейци за освобождение.

Започнахме да работим. Всеки се трудеше според силите си, убеждаваше комшията си и в късо време ние се умножихме. Всеки взе да мисли отгде да се снабди с пушка, с пищов и с нож. Горе-долу се посъбраха такива плюкала и цръкала. Трябваха още куршуми и барут. Златишките читаци ги прекарваха доволно в Панагюрище, отгдето си набавяхме барут и олово. Вераните пушки и пищови ни се поправяха тоже там от мастора Никола Бинбашов. Всички се трудихме кой да си направи повече фишеци. Беше още рано, та бе невъзможно вкъщи. За да не знаят домашните, понякога нощем ходехме по приятелски къщи, гдето може да се пази тайна, а понякога затваряхме се в черковния двор, в стаята, и работехме любимите си патрони, като че ли те щяха да победят Турция. Оловото и барута прекарвахме от Панагюрище в бъчва. Закара се вино, докара се олово и барут, така щото можахме да направим доволно фишеци. Само един Стойо Чорбаджи попречваше на работата и когато се напиеше, викаше: «Ще ви предам на турците!» Бенковски, като заобикаляше до манастира и по селата, дойде нарочно на 30 март, часът 3 по турски, слезе с Теофил в дома на Стойо, хвана го за единия мустак и му каза: «Ти ли ще предадеш святото дело? Сега те убиваме!» А той: «Аман, господине, моля ти се, няма вече да говоря такива приказки. Прощавай ми!»

Приближаваше вече Воскресение Христово. На първия ден дойде пратеник с писмо от Панагюрище с подпис на Бенковски — да иде едно лице с пратеник по селата да съберат статистиките за человеци, волове, говеда, биволи, магарета, свине, овце, кози и жито. Всичко се искаше много скоро. За такъв се избра поп Георги като по-млад и отидоха на манастира. Там намери Георги Маньов, който беше пратен от панагюрския комитет. Още вечерта отидохме в Карамусал право у поп Кръстьо. В домът му имаше гости, но той усети каква е работата, затова набързо ги изпрати и останахме да разговаряме. Той ни се хвалеше с пушките си и с патрондаша си, а на ножа си викаше: «Ти ще изколиш всичките еленлерски читаци.» Ние му напомнихме, че когато му дойде времето, тогава да се хвали, че сега имаме работа, че времето за въстанието наближава. Той отговори: «Имате ли заповед, приготвена ли е?» «Вие сте получили писмо, с което ви се заповяда да направите статистика. Готова ли е, че сме дошли за нея?» «Не е направена, ама лесна работа.» Той повика Атанас Дядов Панов и господин Ганя Соколов — пръв богаташ в селото. Те работиха с учителя Георги Мутов и свършиха, но беше вече късно да заминем по това време за Ветрен. Преспахме у поп Кръстьо. На сутринта излязохме малко раничко от Карамусал, дорде още народа не е станал, а така също еленлерските читаци да не ни съзрят и рекат: «Днеска е Великден, тия къде отиват?» Турците тогава вече бяха намирисали, че нещо им се крои. Стигнахме навреме във Ветрен. Хората бяха още в църква и ние влязохме в хана на Стоица Чавдаров. Ето го и той иде. «Нали е Великден бе, каква работа ви носи насам?» «Статистиката готова ли е?» Дойдоха и двамата свещеници, като че ли нарочно бяха повикани. Те ни разпитваха и ние им отговаряхме. Стоица ни донесе от прасето и малко хляб, та направихме закуска, а те приготвиха това, което им се искаше. Стоица каза: «По-скоро излезте, защото ний сме тука на друма, минават всякакви — турци, евреи, даже и цигани имаме в селото. Страх ме е да не ни заподозрят.» Излязохме и тръгнахме за Карабунар.

При влизането в селото що да видим — народ се събрал пред дядо Георги Бечовия дюкян. Момците, пременени с ония ми ти червени пояси, сучат ли онова хоро, момите по-доле не стояха със своите шарени сукмани и алени фути. Мъже и жени насядали, та гледат своите синове и дъщери как вият хорото. Влязохме у дядо Георги Бечов. В същото време заваля ситен пролетен дъждец, но така гъст, щото разпъди всичките хора от хорото. Синът на дядо Георги Бечов — Атанас — ни поздрави и попита: «Има нещо, що ви е накарало да дойдете в това време?» «Статистиката готова ли е?» «Хазър е. Хапнете си мезе и да пийнем по чаша вино. Къде ще идете?» Отговорихме: «На Бошуля.» Той каза: «Близо е, ще идете ей сега. Български обичай е, додето се не принесе от прасето, не може да се тръгва.» Приехме статистиката и тръгнахме за Бошуля. Там трябваше да се иде у Атанас Попчето — човек с железен характер. Там намерихме една тълпа от десетина души, че пие, и помежду тях Ахмед Меше Копаран — по-малък брат на нашия куруджия, — че пие заедно с тях. Дядо Атанас, като ни видя, покани ни, та влязохме в неговата стая. Разговора се почна първо с по чаша вино и с мезе от прасето. Невъзможно бе да му се откаже. Разправихме му един по един защо сме дошли. Което забравяше Георги, аз го разяснявах, което забравях аз, Георги го допълваше. Тук видяхме голямо затруднение. Старецът ни привеждаше много примери за несполучливи въстания. Той казваше: «Сърбия ни е много пъти лъгала и сега трябва пак да е сръбска лъжа. Страх ме е да не ни изколят турците като пилци.» Ние го убеждавахме, че ако народа се вдигне на оръжие, имаме готова помощ. Той възрази, че нямаме оръжие. Ние го уверявахме, че ще ни дадат пушки, патрони, револвери и саби. Той отговори: «Аз мога да въоръжа до 100 момци.» То не е лъжа, понеже е много богат. Сам направи статистиката. Дядо Атанас каза: «Само аз имам до 3000 кила жито. Ако можем да устоим на турчина, това жито нека го изядат нашите юнаци.» За цялото село каза, че може да има до 7000 кила или всичко 10 000 кила. Хубавя цифра — 10 000 кила. Синовете си не допусна никак при нас. «Тия — казва — са деца, не могат да пазят тайна.» Часът стана 12,30 по турски. Излязохме и се сбогувахме.

Стигнахме в Калугерово около часът 1. Отидохме в манастира. Наближихме до лозята. Чуват се гърмежи на пушки. Спряхме се за малко. Пак гърмеж. Какво е това — нам е неизвестно! Аз мислех, че турците са нападнали. Беше вече часът 3 по турски. Ние волю-неволю трябваше да обикаляме из калугеровските лозя, които са на раздалеч от манастира около 10 минути. Духаше хладний пролетен ветрец. Трябваше да се приближим до манастирските главни врата и да узнаем какви са тези гърмежи. Решихме да се разделим и да не идем двамата заедно. Аз тръгнах направо. Много беше по-трудно да ходя из дерета и храсталаци, догде заобиколя всичките лозя до манастира. Когато се разделихме, дадохме си знаци, който пръв приближи до вратата и няма нищо, да свирне на другия да дойде. Аз се лутах много, но накрая сполучих да се приближа до харманската врата. Нямаше нищо. Дебнешком, като ходех все край дувара, гледайки на четири страни, стигнах до главната врата. Подсвирнах на другаря ми и той дойде. В манастира песни и веселие. Постояхме малко и потропахме с обикновеното чукче, което се намира прикачено на всяка голяма врата както по градовете, така и тука. Дядо игумен Кирил на същата минута се отзова. Ние му се обадихме и го поздравихме от поп Кръстьо Карамусалийски и той веднага ни отвори и влязохме. Попитахме го кои са тия, що пушкаха сега, и кои пеят. Той каза, че били гости. За да не вземат да ни разпитват защо сме дошли толкова късно, влязохме в друга стая, където ни донесоха вечеря. Дядо игумен ни разпитваше дали сме извършили мисията, за която бяхме изпратени. Казахме му, че такава голяма работа лесно не може да се извърши, че някъде срещнахме големи спънки. Той отиде при гостите, а ние легнахме да спим. Теофил беше пристигнал същия ден вечерта малко по-рано от нас. Дадоха се и другите статистики на моя другар Георги и той замина за Панагюрище. Ние си отидохме по домовете. Съселяните ме разпитваха къде съм бил на втори ден на Възкресение. Аз им отговорих, че дошли на манастиря гости, та дядо игумен ме викал да служа там, и с това те се задоволиха.

Колкото приближаваше времето за въстанието, толкова повече народа се одързостяваше и окуражаваше, но и турците не дремеха. Ние правехме фишеци с книги, а те се въоръжаваха с «Мартини» и «Винчестер». Тогава Възкресение беше на 4 април и годината високосна, много плодородна. Имаше много агнета, ярета, телци и кончета, но орисницата била такава, щото да станат плячка на турците и черкезите. Великденските празници изминаха и народа се пръсна по работа така, щото ние, които трябваше да приготвим оръжие и куршуми за дадения случай, намерихме време да правим фишеците в технелък. Народа на работа по полето, а ние в черковния двор и училищната стая леем куршуми. Така за няколко дена можахме да приготвим до 15 000—20 000 фишеци. Разделихме ги, та всеки взе да има у дома, а половината и повече оставихме в черквата, като мислехме, че тя не е за заподозрение. На 18 априлий в неделя около 11,30 часа по турски изтърсва се Ахмед аа колагасъ със седем души заптии конница и един кон, натоварен с оръжие. Веднага потърсиха Теофила, който за голямо щастие беше минал в малката махала. Ние минутно се събрахме с Панчо Петров и пратихме едно момче от нашите да му каже да не се явява да не би да го хванат и закарат в Пазарджик. След малко събрахме всичките момчета и им разказахме, че тук има нещо небивало да става, затова да бъдат готови. Ако поиска агата да влезе в църквата да дири нещо, то да ги изтрепем всичките и да се изпрати известие на Бенковски. Ако почне да търси Теофил и го намери и го подкарат за Пазарджик, момчетата да избият заптиите, та да освободят хванатите, или само Ахмед аа да убият. Но строго търсене не стана, а само повика Стойо Чорбаджи и поп Стефана, та им заповяда народа да готви пари. Ние излъгахме, че Теофил е в Пазарджик, и повече не го дириха. Той беше отишел у Георги Сирака да види колко пушки е донел сина му. Догдето агата се разправяше с гореказаните, ние написахме една книга до работника Георги Начов, наречен Даскала, и изпратихме едно момче. Догдето те закусваха, момчето се намери в Лесичево, часът около 2,30. Отива направо у Тома — богаташ пръв в селото. Потропва на капията. «Томе чорбаджи, Томе чорбаджи, Ахмед аа гелди, сизе гьостер» (Томе чорбаджи, Ахмед аа дойде, тебе търси). Но чорбаджията не отворил и му каза: «Ако е кол-агасъ, Сега не отварям, нека дойде утре на видело. Сега е нощя. Аз не познавам сега кол-агасъ.»

На сутринта всеки грабнал каквото намерил, кой кремъклийка пушка, строшена, кой ръждясал помазан веран пищол, някой ръждясал от 50 години нож, други брадва — кой що имал — само да не влязат в ръцете на кол-агасъ. Господа читатели, забележете какъв турчин е бил този кол-агасъ! Ако му се удадеше да му влезе някой в ръцете, той нямаше да го кара в града, а сам щеше да се разправи с него и да го дере жив. Както и стана с Тъмрашлията в нещастний Батак. Но, слава богу, никой не можа да влезе в ръцете му. И тук видя, че няма да сполучи, мина му и тук лисица път. Заповяда на кабзамалина да събира пари за беглика, за «вергията» и за «беделете». Оттук замина за Юруците. Какво е правил в Юруците, нам е неизвестно. Само можем да заключим, че той непременно е дал наставление на юручани, като ги е въоръжил против българите и им казал: «Българите се готвят за въстание, но вий не трябва да дремете. Който няма оръжие, намерете изпомежду ви и го въоръжете да бъдете готови в деня, когато стане нужда.» Така стана и отпосле. Веднага след това заминал за Баня и оттам за Панагюрище. Докато той заповядваше да събираме пари и псуваше тия, които му се не явяваха пред очите, комитетските хора се бяха разпоредили да се извести с писмо по комитетската поща, че кол-агасъ ще замине от Баня за Панагюрище. Но не стана нужда да се известят панагюрци. Като дохожда кол-агасъ в село Баня, отива да се окъпе на банята. После дирел и разпитвал за тогоз, оногоз по комитетството и решил да отиде да дири в Панагюрище главатаря на комитета. Но намира се един българин, на име Тодор Стефанов, и му разказва подробно как е работата, че ако продължи пътя си за Панагюрище, ще бъде убит на пътя от комитетски хора. Ако ли сполучи да отиде в Панагюрище, още на влизане панагюрци ще го убият. Той се вслушал в думите на Тодор Стефанов и се върнал пак в Юруците. Това било на 20 април, когато тъкмо е било провъзгласено въстанието в Панагюрище.

Още през нощта получихме известие да излезем из селото и да се отправим за назначеното място за седемте села — именно за Еледжик. Докато се извести на народа, някои излязоха на къра по работата си, така щото стана нужда да се провождат хора на полето и да ги викат. След 2—3 часа се прибра всичкото население. Едни се опираха да не излизат, а други ги убеждаваха, че е дошел часът да стане това. Не трябваше много маене. Каза се, че кол-агасъ не сполучил да отиде в Панагюрище, но го убили в банската гора, така щото турското правителство ще прати башибозук заради него и ще ни изколят като пилци, ако ни намерят в селото. Затова непременно трябваше да излезем. Същото засвидетелствуваха и Марин Мараджийски, Ванке Мирчов, Мите Дудьов, Петър Мурджов, Иван Спасов, които бяха изпратени от Бенковски от село Лесичево да ни известят за станалото в Панагюрище въстание и за убийството на кол-агасъ, та така да можем да се убедим по-лесно да излезем от селото. Някои се възпротивиха, но се поизплашиха от изпратените. Така в 2—3 часа селото се изпразни и кой как можеше, така тръгваше, като че ли му беше омръзнала къщата и имота. Покъщнината, която беше събирана 200—300 години с труд и мъка и скрита от кърджалии, еничери и далибашии от неговите прадеди, сега се оставяше пак на произвола, едно, на турци, черкези и цигани и, друго, на огъня и на пламъците. Както казах и по-горе, за 2—3 часа народа излезе. След половин час едва бяхме стигнали до така наречената Господарска кория, и селото пламна в огън. През това време кол- агасъ завел със себе си и читаците от махалите, на преминаване през селото вървели и палели къщите по пътя. Това видели Петко Бейков, Илия Войнов и Петър Чергаров, които се били скрили в селото из буренака. Ние пътувахме с колята си за назначеното място, като мислехме дали не ще ни стигне някоя чета гаджали и да изпоколят жени и деца. Но, слава богу, подобно нещо не стана. Но не съм и мислил, че всичко ще стане на прах и пепел, че ще стане на пущинак. Щом погледнах отгоре казаната кория и видях, че се издигат пламъците в облаците и се задими небосклона, отведнъж почнах да чувствувам по-силно, че ако не сполучим да се освободим, то народът ще ни проклина за изгубеното. Стана ми много зле и се принудих да се кача в колата и сам да се насърчавам. Правех се да ме не познае никой, че ми е лошо, пих вода, за да ме разхлади, но сърцето ми биеше силно. Дадоха ми стомна с вода, пих и ето ти нова сила, нова енергия. Реших в себе си да забравя многото клетви, които щяха да се изсипят после върху нас. Сега мислех дали ще можем да стигнем през тоя ден на Еледжик, или ще пренощуваме на пътя. След два часа и половина пътуване стигнахме в село Церово. Жителите на това село бяха излезли преди нас. Гене Телията, който беше председател на церовския комитет, беше оставил от комитетските хора да ни покажат пътя за столицата, в която щяхме да царуваме ден до пладне, както каза по-късно. Пътувахме цял ден и стигнахме до една поляна, на която се спряхме и преспахме. Вечерта се разпоредихме да проводим въоръжени отбор момчета да се съединят с момчетата, които предводителствуваше сам Бенковски. Искахме да нападнем Юруците, понеже кол-агасъ не беше завел всички със себе си. Те са на четири махали. Едни бяха останали да вардят имотите си, докато дойде помощ от Татар Пазарджик. На това разпореждане попречи дъждът, който заваля така силно, щото човек не можеше да се мръдне от мястото си. Така прекарахме нощта на отворено небе. При гръм и бляскало деца запищяваха, жени приплакваха и проклинаха, като че ли това ще им помогне. Хората захванаха още по-силно да мразят турците, щото ако бе възможно да им попадне в тия минути някой турчин, ако би бил и най-добрия, щяха да го дерат жив. Съмна криво-ляво. Всеки потърси воловете си из шумуляка да ги впрегне и да продължи пътя си. Като съмна, Никола Шипаров ми каза: «Дядо попе Георге, вземи си требника и патрахила, ела да дадеш на булката чиста молитва, щото сега са 40 дена от рождението на мой Вельо.» Аз на минута извърших обряда, както подобава на един християнин и на една православна християнка.

Читателю, състави си понятие какво е било това пътуване — повече от 200 коли да се източат по един път! За колко време ще го извървят най-задните, ако и да е близо. Предните стигат на определеното място, а крайните са още на половината път, така щото сърцата им тупат като на заек, кога го гони авджийско куче. От поляната до селището, където се заселихме, има един час с кон, а ние с колите го извървяхме за 5—6 часа. Стигнахме благополучно. Всеки се зае да си направи колиба, да си стовари покъщнината, която беше натоварил на колата си. В колата му беше и брашното, и всичките домашни къщни потребности, но това не стигаше само да се направи колибка за децата и жена си. От мъжа се искаше и друго нещо. Той непременно трябваше, ако е по-млад, да грабне пушката и фишеклъка с фишеците и да върви да ги пази от нападателите черкези и башибозуци. А при всичко това той трябваше да вземе и мотиката и да копае за защита и хендек (окопи). Когато пристигнахме на Еледжик, намерихме церовци, слаовчани, съртхарманци и дерехарманци, че са се настанили, така също и лесичовци и една част от село Мухово, които са били по-близо до Еледжик. Още щом пристигнахме, една чета пазеше горе на калето, на самия връх, от черкези и башибозуци, друга вардеше пътя, а трета пазеше откъм село Мухово. На другия ден пристигнаха и карамусалци. Те се разположиха близо до нивата на Гене Телийски, която беше посяна с ръж, така хубава, щото беше излязла един човешки бой. От многото добитък така се опасе, че остана черна земя. Ден, два се минаха свободни. На третия почнаха черкезите да нападат от калето, но нашите ги отблъскваха и те се повръщаха. На 4-ий ден взеха още по-силно да нападат, но нашите юнашки ги отблъскваха. Башибозуците с черкезите съставяха голяма сила и ако бяха сполучили да разбият нашите, щяха да изколят жени и деца. В това време на муховци много спомагаха шишенетата. Имаше по няколко по-добри пушки от всяко село. Те по заповед на войводата Георги Бенковски се дадоха на по-младите и отборни момчета. Който стар и некадърен притежаваше по-добра пушка, вземаше се от него и се даваше на млад. Докато младите вардеха позиция, старите се занимаваха с правене на фишеци и въртяха на ковачите да точат ножове и чукаха да правят нови. В това време се яви Стоян Ив. Тепавичарски от с. Мухово и каза, че може да направи дървени топове. Докато всичко това ставаше, Бенковски с една чета от стотина души замина за Белово... Когато Бенковски се завърна с четата при нас, дойдоха с него и черногорци, работници по железницата, от които един беше Иван Сутич с Мария — татарпазарджичанка. Събрахме се седем села и една част от Мухово. На 24 април дойде Бенковски от Панагюрище с Марин Д. Шишков с двама момци, които се занимаваха с писарска длъжност. Единия от тях беше Тома х. Георгиев и Белопитов от Панагюрище. Други някои лица казват сега, че бил господин Захари Стоянов. Докато го нямаше Бенковски, при нас се намираха дядо Тодор радиловеца и Йордан от Т. Пазарджик, които насърчаваха момчетата. Като дойде Бенковски, той взе управлението и командата...

На 25 април Бенковски заповяда да стане едно угощение на момчетата и на по-видните хора от всяко едно село. Беше назначено същевременно и едно временно правителство, по две-три лица от всяко село, по двама миряни и по едно духовно лице. Аз бях избран от Бенковски за негов таен съветник. Това ми назначение станало още когато се бяхме видели в моя дом. За председател на правителството се назначи Гене Телийски от с. Церово, а Теофил за подпредседател и секретар. Следобед по заповед на войводата се събраха всичките пушки и всичките момчета: «Бъдете готови, юнаци. Сега, след като се наобядвахме, ще направим едно народно хоро на тая прекрасна природа.» Така и стана. Засвириха гайдите и кеменетата, които си ги имахме и тогава. Народа, който беше долу, в най-ниското място, му се извести за хорото. Излязоха всички... То беше величествено по своята красота. Предвождаше го Крайчо Самоходов, панагюрец, момък снажен, засукал мустак зад ушите си, черноок и красив. Развяваше в дясната си дебела и рошава ръка българското знаме с надпис «Свобода или смърт». Хорото беше свободно за всекиму. Наловили се бяха почти всички моми и невести от селата, които населяваха това време българската столица — балкана Еледжик. Провикванията на момците и момите раздразняваше свирците, така щото и те се надпреварваха кой може по-бързо да свири, за да угоди на играещите. Това народно хоро се свърши след 3 часа и всеки седна да си почине. Издаде се втора заповед от командующий въстанието, че ще стане опит да се изпразнят пушките, които бяха наредени по поляната и които чакаха своите господари кога ще се пуснат от хорото. И така при пръв знак всеки взе своята пушка и се наредиха на ширина. Всеки я турна на окото си, като че щеше да лучи в някой турчин или черкезин.

Стражата, която вардеше горе на калето, си стоеше там, носеше й се храната горе, затова те не взеха участие в гозбата и хорото. По заповед на войводата всеки трябваше да изпразни пушката си, за да опита дали ще може да стои насреща на редовната войска. Пръв поведе Бенковски със своя винчестер, втори след него Марин Д. Шишков и т. н. Забележително е и това, че откакто излязохме, непрестанно валеше дъжд и пушките кремъклии не можеха да палят. Как ще лови оная кремъклия пушка, като никой не може да й направи калъф според програмата на устава на въстанието. Когато почна обяда, някой беше известил на Бенковски, че церовските цигани, които се намираха при нас, мислели да избягат и да ни предадат, че им дотегнало да правят ножове, калъчки и други сечива, нужни за въстанието. Така известен, войводата заповяда да ги навържат всички. Но циганско сърце, нали е припряно, уплашиха се много, като гледаха, кога пушкаха, да не би да заповяда войводата да ги застрелят. Войводата ги питаше: «Ще бягате ли да явите на турското правителство, че ние сме тук и какво работим?» А те с клетва обещаха, че не щат. Клетвата на циганина е нищо, щом види малко зор. Кълне се, прекланя се, брат става, баща прави човека само да не му направи зло. Той им каза: «Щом им река хайде, на парчета ще ви сдробят. Хем с тия ножове, които сте правили и точили.» «Аман, чорбаджи, молим ти се, прости ни. Ний не сме мислили, нито хоратили, тук ще седим при вас, каквото става с вас, да стане и с нас.» Докато обядвахме, те стояха вързани. Бенковски им каза: «Вий сте хора занаятчии и тук ще преминете много добре само ако вършите това, което ви диктуваме и което е нужно Ще правите ножове, ще ги точите, ще се покорявате на майстора, щом ви кара да работите.»

Хоро, пушкане, гуляене, телци, бозайничета и тлъсти ягнета — свърши се. Сега трябваше всеки да си иде по своята работа. Който правеше фишеци, да си ги прави, който пазеше близка стража, да отиде да замести другаря си. Селата вече бяха пламнали да горят в полето. Турските башибозуци и черкези бяха почнали да ги обират и палят. Едно село се обираше по 7—8 дена, а след това се гореше. Плана им беше такъв.

Като помръкнеше, Бенковски излизаше на един връх, от който много добре се гледаха селата. Изваждаше от джобът на комитетското си зелено с бели ширити палто двоеочний телескоп, гледаше по пространното поле как горят българските села и казваше: «Братя, сега забихме меча в тиранските гърди!» Това ставаше вечерно време с няколко души от хората на временното правителство.

Няколко души намислили да пристъпят клетвата, която са дали пред светото евангелие, и да направят предателство. Като таен съветник аз можах да разбера това. Цветан Врачнин, който след въстанието умря, събрал няколко души и направили съвет помежду си да хванат войводата, Теофил, игумена и Гене Телийски, да ги вържат, няколко момчета да ги закарат в Пазарджик, да ги предадат на турското правителство, така щото всички други да бъдат свободни и да се приберат в селата си. Всичко, което ставаше във връзка с това, аз изслушах и си помислих, че работата се осуетява. Излязох от гъсталака, поздравих ги и се преструвах, че не съм усетил що са говорили. Обаче Цветан продължаваше онова, което беше намислил. Аз като свещеник почнах да ги наставлявам и съветвам, че вече е късно подобно нещо да стане, защото вече са имали няколко сражения с турските башибозуци и черкези, че вече не сме мили и драги на турското правителство и въобще на турците. Те вече знаят, че калугеровци са с жените и децата си в балкана Еледжик и непременно ще дойде редовна войска да ги покори. Затова ние трябва да стоим тука и да чакаме неприятеля и го посрещнем. Мислех, че ще ми бъдат послушни и покорни, както и други път, когато съм ги поучавал било в църква, било по домове и по пътища. Но тук излезе другояче. Те ми отговориха: «Можеш да си мълчиш, че и теб ще вържем и с тях заедно в Пазарджик.» Аз им отговорих: «И вие няма да прокопсате. Да не мислите, че щом направите това, ако сполучите, че ще бъдете свободни? Не! Не! Мислете добре, че края му е много лош!» Аз трябваше да отстъпя от предателския съвет, за да не стана пръв жертва на недоволните. И така направих. Отидох при Бенковски и му разправих подробно работата как стои. Той почна малко да се поприкрива, та не ходеше толкова открито. Като православни християни ние трябваше и тука да извършим според закона на православната църква моления и да четем всяка заран и вечер правило. По заповед на дядо Добре от село Лесичево беше се направило едно клепало, чрез което всяка заран и вечер се приканваха благочестивите и православни християни да дойдат на моление. Този старец беше много набожен. Той и синовете му Атанас и Кръстьо първи станаха жертва. За убийството им ще разкажа по-после.

На 30 април, когато Бенковски разговаряше с членовете на правителството как да нападне турската войска и да я обезоръжи, която идеше от Пазарджик и беше стигнала вече при Маркова капия, място много стратегическо, дойде едно момче от Панагюрище и се представи на Бенковски: «Господин войвода, пратиха ме от Панагюрище да ви помоля да дойдете на помощ, че турската войска разби града и влезе вътре.» Той се намръщи така, като че някой го бодна с нож. Войводата му каза: «Бранете се сами! Тук има нужда от мене.» Това беше към пладне. Ние слушахме от високите баири как гърмят на Афъз паша топовете и говорехме по-между си, че уж панагюрските въстаници си опитват топовете, които им беше направил Никола Бинбашов. Говорехме така, за да не се плашат женорята и дечурлигата. Нашето въстание беше такова, смесено с жени и деца, та трябваше да се насърчават, а не плашат. Бенковски скрои друг план. Събра съветниците си, след това повика стотниците и десятниците и направи съвет, за да се изберат всичките бинеци коне и по-юначните момци, за да се отправи за Панагюрище на помощ. Така и направихме. Събраха по-добрите коне заедно с такъмите и по-добрите момчета. Всеки си избра кон и отряза опашката му. На 30 април, като се стъмни, Бенковски се раздели както с членовете на правителството, така също и с народа и се установи в един гъсталак, сам-самичък, като ми даде с мигване на око знак да отида при него: «Благодаря ви, че ми известихте за предателството — каза той. — Вий сте много верен човек.» На сутринта на 1 май — събота — Бенковски събра момчетата, които щеше да води за Панагюрище, и им каза: «Конете да ви са готови, защото след един час тръгваме. За управител оставям Йордан Иванов.» И така те тръгнаха за Панагюрище. Щом момчетата се отделиха, жени и майки, и сестри пропищяха.

(Дотук спомените са писани от поп Георги Христев, след което продължава Тома Г. Сираков.)

 

След заминаването на момчетата Бенковски и игумена Кирил, който придружаваше четата, като носеше всякога кръста в дясната си ръка и насърчаваше момчетата, дойде господин Соколов, сега капитан Соколов. На 1 май преминахме добре. Откакто стъпихме на Еледжик, поставиха се хора да прекъсват телеграфа, докато дойде Асан паша, та ни разби. През деня го направят, а през нощта го развалят. Така беше от 21 април до 2 май. Толкова трая и Еледжишкото въстание. Докато стояхме на това място, дойде едно ветренче при нас да дири прибежище. Ние го приехме. Едни го заподозряха, че дошло с цел да шпионира. Поставихме го под стража дотогава, докато ни разби редовната войска. В същото време дойде и Стефан Миличински от гр. Ихтиман, човек народен и патриот. Случайно отишъл в село Белица по някои търговски работи. Случва се, та става въстанието, беличани избиват няколко заптиета, които отишли в това време за пари, и той дошъл при нас.

След като войводата Бенковски се разпореди да отидем на помощ в Панагюрище, събрахме се около 60 души с коне и пеши. Тръгнахме около пладне и като преминахме река Мъти вир, стигнахме късно вечерта в село Поибрене. Влязохме в селото, но не намерихме никой освен един пиян човек, който лежеше на пътя пред дюкяна на Нено Даскала. Влязохме в дюкяна. Тефтерите и всички други книжа бяха покъсани на парчета. Отправихме се за Панагюрище, като натоварихме два коня с ечемик. През нощта близо до село Мечка срещнахме няколко души, които избягали от Панагюрище и ни разказаха какво е станало там. Разбрахме, че не можем да им помогнем вече, защото всичко бе пламнало в огън и потънало в кръв. Бенковски ни отправи за панагюрската планина. На Лисец планина гледахме как гореше Панагюрище. Някои от първенците, като Марин Шишков и други, се присъединиха към нас и се събрахме около 75 души конница. Бенковски ни отправи за село Петрич. Като слязохме в село Петрич, там бе и Крайчо воевода. Напущахме си конете по нивите, а неколцина души влязохме в селото, но никой нямаше освен псета. Отново взехме ечемик за конете и наляхме малко водка за дружината. Като излязохме пак при Бенковски, на края на селото, той бе намерил един човек от село Петрич на име Петър Шонтев да ни преведе до Стара планина, за което му даде един кон. Войводата, придружен от игумена на манастира «Свети Никола» — отец Кирил — и Крайчо воевода се опростиха под една слива за последен път и Крайчо се върна за Панагюрище. Останахме следните калугеровци: Тома Г. Сираков, отец Кирил, Захари Сираков, Ристоско Стоянов, Кузман Димитров, Св. Кръстев, Стоян Титьов, Н. Лазаров, К. Василин, Иван П. Чукуранов, Георги Керемидов, Георги Велчов, Атанас Тренчов, Илия Чергаров, Г. Чукуранов, Ангел Керемидов. С нас бяха още и панагюрци: Павел Шопов, Павел Койчев, Нено Яков, Тома Г. Георгиев, Т. Белопитов, муховци, лесичовци и други, както и от беловските станции неколцина немци и един немец с жена си.

Като се приготвихме за тръгване към Стара планина, Бенковски ни повика и ни каза: «Юнаци, ако някой от вас желае да се върне в домът си, не ви спирам. Вие сте свободни, защото дотук бяхме добре. Всеки е на кон, всеки е сит, а пък отсега, като се хванем за Стара планина, кой знае какво ще ни се случи. Като си изядем сухара, който е твърде малко, може да гладуваме. Там по ония лоши места няма коне да яздим. Докато имаме коне, не дай боже, може да ни се случи, щото и конско месо да ядем. Като ви предлагам и припоменувам тези неща, ако на някой от вас му се види трудно, свободен е още сега да се върне при родителите си.» Същото това ни припомни и отец Кирил. Ние отговорихме: «Вече сме тръгнали с вас, с вас ще бъдем, с вас ще умрем.» Тогава Бенковски ни каза: «Вие ще дадете клетва, че ще бъдете верни и честни във всяко отношение.» След като отговорихме, че сме готови на всичко, той каза на игумена Кирил да ни закълне. Като се накачихме на конете си и тръгнахме, бе вече мръкнало. Преминахме реката Тополница и се настанихме в една ливада близо до златишкото шосе. Нощта бе много тъмна. Оправяхме се със свирки. Като пътувахме цяла нощ, осъмнахме на Стара планина, между село Буново и село Мирково. Преброихме се. Бяхме 76 души, всички с пушки кремъклии и ятагани, които ни бяха правили нашите майстори. Само Бенковски имаше винчестер. Карахме още два коня с джепане. Излязохме на един връх, на който ни разположи Бенковски и където преспахме. На сутринта времето бе мъгливо и росеше. Сбъркахме пътя. Не знаехме где се намираме. Времето стана още по-зло. Вали, бе толкова тъмно, щото човек не можеше да се види на 50 крачки разстояние. Този ден не можахме да се оправим, макар и Бенковски да разтваряше картата и да поставяше компаса по нея. Храна вече нямахме никаква. Не можахме да срещнем нито хора, нито овце. Забъркахме се и на другия ден. Като пътувахме по тая пустиня, намерихме едно растение с широки листа, с вкус на чеснов лук. Понеже нямахме храна, ние се мъчехме да се нахраним с него. Около 9 часа по турски слязохме в едно дере. Там намерихме една ливада с хубава трева. Бенковски каза да се разположим, да попасат конете, защото и те не бяха яли от два дена. Гърмеше и валеше непрекъснато. Конете ни се подплашиха. Наскачахме да ги изловим, но липсваше коня на Бенковски. Разприпкахме се да го дирим. С нас имаше двама пастири, единия бе от село Ветрен, а втория пандурин, македонец от беловската станция. Като се върна първият, каза, че другарят му отишъл по коня. Взе и той един от по-добрите коне и се качи да го гони. Но нито коне, нито хора. Като ги почакахме и разбрахме каква е работата, Бенковски ни събра и заповяда на игумена Кирил да ни закълне, след което каза: «В случай на някое нападение, ако видите, че ще падна в турски ръце, то вие ще посегнете по-напред да ми отрежете глава, а не жив в турски ръце да ме дадете.» Това той често ни припомняше, като ни показваше и двата хубави револвера и казваше, че единия бил за неприятеля, а втория за него. Заклехме се и тръгнахме към върха. Часът бе вече около 11 по турски. Бе късно и много тъмно, така щото нищо вече не виждахме. Всеки си държеше коня в pъката и легнахме да спим. Нощта бе много студена, валеше силен дъжд и вятър. Както и да е, прекарахме нощта. Съмна се и ние тръгнахме. Някой от дружината каза, че се връщаме назад, а други казваха, че отиваме добре в правия път. Бенковски често се налагаше да отваря картата и полага компаса, за да ни оправя. На един гол връх съгледахме нещо като изправени хора, Бенкорски каза да заобиколим и видим що е това. Бяха изправени по няколко камъни един върху друг, които приличаха на човек. Преминахме там, без да видим опасност, но глада бе голям. Около пладне, мъглата се дигна, излязохме на едно място, където се видяха няколко колиби. Бенковски ни събра и изпрати 10 души с коне, като им даде пари да намерят брашно, а ние се разпределихме да ги пазим, докато дойдат. С тези момчета беше и съселянинът ми Ангел Керемидов, момък храбър, решителен, както и Мите Дудьов от село Лесичево, който бе ранен от ятагана на един турчин, когото срещнах на 21 април, излизайки от селото между село Лесичево и село Калугерово. Раната бе доста голяма на лявата ръка. Мина около 1 час. Пристигна един копривщенец с един кон. Каза, че ги нападнали башибозуци. Той убил един читак. След малко пристигат още неколцина от дружината, като ни се оплакаха, че пушките не ловят. На това място паднаха от нас двама мъртви и двама ранени. Единият от умрелите бе Ангел Керемидов, който споменах по-горе, а втория бе черногореца Саво. След това пристигна още един от дружината, ранен в двете ръце. Това момче беше бакърджийче. Доктор Васил, когото по-късно обесиха, направи операция, като извади от едната му ръка куршум, превързаха го, качихме го на един кон и пак се върнахме назад. Излязохме на една пътечка. Бяхме пак на мястото, откъдето минахме сутринта. Вече мръкваше, а не знаехме где да идем. Намерихме място за нощуване, но бе много лошо, защото нямаше где да седнат или легнат 10 души. Накладохме два огъня. Продължаваше да вали и падна тъмна мъгла. Навързахме конете, а те цвилеха от глад. Като видяхме, че не можем да намерим храна, се принудихме, та заклахме една кобила. Почнахме да печем, но нямахме сол. Цяла нощ бяхме на крак, защото нямаше къде да се легне. Сутринта потеглихме отново. Дружината се проточи много. Вървяхме един по един. Като излязохме на върха, Бенковски каза да починем, дорде се събере дружината. Като се събрахме на 200 крачки в гората, гръмна пушка. След това гръмнаха още няколко пушки и ние се спуснахме към тях. Бяха турци, които пресякоха дружината и успяха да ни разделят. Турците убиха едно момче на име Стоян Титьов и един от писарите на Бенковски — Т. Белопитов от Панагюрище. Избягахме в букака, където си оставихме конете. Тук на това място остана пушката на Бенковски в един от другарите, разделени от турците. Почакахме ги малко, но като не се яви никой, тръгнахме на друга страна. Недалече видяхме егрек (кошара), ограден с дърва, и колиба. Влязохме в колибата и намерихме малко котле и кукурузено брашно около една ока. Изядохме брашното, без да го сварим. Отново тръгнахме и срещнахме двама шопи на коне. Заловихме ги и Бенковски започна да ги разпитва. Те казаха, че са изкарали турци на планината. Бенковски ги попита за път към Тетевенските кошари, но те отговориха, че са от Лопян и не знаят. Взехме ги с нас. Като походихме още малко, видяхме няколко кошари. Бенковски ни проводи за хляб и брашно. Отидох и аз с един от другарите. Срещнахме един човек и му поискахме хляб. Той ни извади една царевична погача. Аз не ядях кукуруз, но тогава много ми се услади. Даде ни и по малко сланинка. Попитахме го има ли турци. Каза, че отишли на Балкана да ни преследват. Попитахме го где можем да намерим брашно. Посочи ни няколко колиби. Отидохме на първата, взехме три оки, а от втората намерихме още четири. Заплатихме ги и отидохме отново при дружината. Стигнахме на един егрек при няколко овчари. Поискахме от тях агнета. Един от овчарите се противи. Войводата заповяда да го хванем. Той побягна и се скри в едно дере. Бенковски се уплаши да не би да ни предаде и като взехме две агнета и малко брашно, забрахме единия овчар да ни покаже пътя. Овчаря ни преведе през един връх и стигнахме до няколко души говедари. Те ни приеха добре. Направиха за нас качамак и замесиха турта. След като се наядохме, Бенковски помоли говедарите да ни препратят за Тетевен, като им каза, че ще им заплати. Бе вече много късно през нощта. Те се съгласиха да ни преведат само до Тетевенските кошари. Бенковски извади и заплати 5 бели меджидета. Отдалечихме се много. Сутринта се намерихме на един висок връх. За пръв път изгря слънце от пътуването ни през Стара планина. На тоя връх намерихме ягоди. Слязохме в дерето под върха. Там се разположихме, като ни разпределиха караул по високите места, Бенковски изпрати един от четниците до негов познат в Тетевенските кошари. Този човек дойде и си говориха тайно. В това време аз бях стража и се бях много уморил. Бях задрямал. Пристигна при мене другарят ми Захари Сираков, който ми казва: «Ставай, защото Бенковски ни остави.» След разговора си с този човек Бенковски помолил момчетата всеки да иде по домовете си, защото желанието му се осуетява. Целта му бе да ни преведе във Влашко или пък да срещнем Ботевата чета, но като не успяхме, той се отдели с игумена Кирил, Захари Стоянов и още едно мен непознато лице. Ний останахме като пилци без майка. Чудихме се где да идем. Някои от нашата дружина се върнаха у дома си, а ние хвърлихме оръжието си, напъдихме конете и решихме да отидем в Тетевен. Тамошните колибари ни казаха, че няма да можем да се укрием, затова да се предадем в полицията според заповедта им. Имало издадено окръжно, с което се заповядвало, ако се явят в общината някои непознати лица, веднага да ги предадат в полицията, в друг случай селото им ще бъде изгорено. Ние, на брой 10 души от село Калугерово, се отправихме към кошарите. Там бяха и немците с жената. Решихме да идем в град Тетевен. С нас бяха и тримата панагюрци Павел Шопов, Павел Койчев и един Стефан. Павел Шопов имаше оръжие, една кама и един пищов с две цеви. Така той с оръжието си влезе в полицията. Като преминахме реката и тръгнахме надолу, отсреща през върха идат около 50 души башибозуци. Като ни видяха, те извикаха: «Дурунус, комиталар» (Чакайте, комити). Ний ги изчакахме. Поведоха ни да ни предадат в конака. Веднага ни завързаха и започнаха да разпитват. Питаха ни къде ни са пушките. Ние казахме, че нямаме, защото още когато решихме да се предадем, хвърлихме и оръжието, и барута и се заклехме, че никой няма да казва, че сме били с оръжие в ръка. Башибозуците ни заобиколиха и почнаха наред да ни обират както пари, така и дрехи, часовници и пр. Един от турците отиде, отсече два кърпела от орехите, които се намираха на брега на река Тетевенска, като започнаха да ни бият, питаха за оръжието ни. Единият от тях, който взе от мене 44 гроша, не даде да ме бият. Наблизо имаше работници по кукурузите. Те, като видяха всичко, що се вършеше с нас, се разбягаха от къра. След това турците ни заобиколиха. Един от тях излезе пред нас, взе едно дааре, започна да го бие, а другите турци с бой ни караха из града Тетевен. Българите бяха затворили дюкяните си и къщите. Вкараха ни в конака. Излезе каймакамина, нареди ни и ни претършува, но нищо не намери, всичко бе обрано. Затвориха ни в тамошния затвор. В затвора, гледам, двама от панагюрците, единият, Павел Шопов, лежи по очите си и се завил с шинелата. Турчина, който ни пазеше, бе научил името на този Павел, затова, като му извика на име няколко пъти, той му отговори: «Бурда Павле йок. Бен османлиим» (Тука няма Павел, аз съм османлия). Като чу това, проклетия читак отиде и обади на каймакамина. Той го повика. След малко гледаме Павел с един фес, с къс пискюл се разхожда с помаците, като го назоваваха Ибраим. Този нов Ибраим умееше много да лъже помаците, като им четеше по турски и им казваше: «Аз ще ви стана ходжа. Аз зная много добре вашия закон.» След това влезе при нас, като ни ругаеше. Ние потреперахме от страх, като мислехме, че всичко е предал. Показаха ни моста, където ще ни обесят. Мръкна се и тая вечер. Нощта бе много студена. Влязоха при нас няколко души турци и почнаха жестоко да ни мъчат. С ножовете ни мушкаха по телата, но ние пак нищо не казахме. Тогава ни взеха дрехите от гърба и цървулите от краката и ни оставиха голи. Останахме живи и тая нощ. На сутринта гледаме, че пристига един българин. Като ни гледаше, той ни попита: «Гладни ли сте?» Казахме му, че сме гладни, и той нареди на друг българин да отиде и донесе хляб. Бяхме толкова изгладнели, че не можехме да се наситим. След това гледаме, че новопокръстения Ибраим стяга кобилата и ни казва: «Бъдете готови, че ще тръгваме за Орхание (Ботевград).» В това време пристигнаха 20 души башибозуци. Предадоха ни в ръцете на едно заптие и заедно с Ибраим ни поведоха. Бяхме още в селото, когато видяхме оня човек, който ни поръча хляба. Както се вижда, тоя човек беше много добър и първенец в Тетевен. Той изпрати човек и ни донесе дрехи и цървули. Излязохме накрай селото край реката. Турците ни извързаха с въжа по осем души. С нас бяха и немците с жената. На нея й дадоха кон. Валеше, а ние, вързани, тичахме в калта. Башибозуците немилостиво ни биеха. Отдалечихме се доста от българина, който ни даде цървулите и дрехите. Той ни настигна и им каза: «Вие какво право имате да биете момчетата. Ако ви се дадоха да ги карате, дадоха ви се не да ги трепете.» Тогава те ни оставиха по-свободно. Башибозука вървеше напред, заптието бе назад, а този господин близо до нас. Намерих случай, та му казах: «Приятелю, жал ми е, че ще ни избесят.» Той отговори: «Вие не се бойте, казвайте, че нищо не знаете. Гледай просто себе си, като говориш, да не ни разберат турците.» Пристигнахме до село Гложене. Отбихме се в механата да починем. Господина, който бе с нас, заповяда да ни нахранят. Направиха качамак, донесоха сол и няколко стръка чеснов лук. След като хапнахме, отправиха ни към Орханието. Вървяхме още малко. Срещнаха ни други турци. Смениха първите. Те започнаха да ни бият още повече. Вървяхме още няколко часа и стигнахме на други ханове. Там имаше налбантин. Павел остана с кобилата си да я подкове, защото се бе убола. По шосето се зададоха десетина души с коне. Сложиха ни беликчета и попитаха заптието за Павел. Заптието се върна да го доведе. Като пристигнаха, Павел им направи темане. Те не искаха и да знаят, че той щял да се турчи. Свалиха го от коня и му сложиха белекчета. Те върнаха башибозука, който ни кара, както и заптието. Тетевенския първенец дотук можеше да ни помогне.

Тоя ден вървяхме 13 часа и вече мислехме, че няма да можем да стигнем. Вечерта, около 12 часа по турски, бяхме в Орхание. Влязохме в двора на полицията. Каймакамина стоеше на балкона, слезе и ни строи в права редица. Започна да разпитва Георги Керемидов где ни е оръжието и где остана Бенковски. Разпитваше ни на български език. Той сам ни разказа за всичко, що е станало, като ни каза за Бенковски и за другите ни другари. От това разбрахме, че всичко знае. Тогава един от нас започна всичко да му разказва. Единия от немците, на име Алберт, като не разбираше нито турски, нито български, говореше по немски. След дълги разговори заповяда да ни затворят. В това управление имаше 100 души турска войска. Те ни вкараха в тамошната хапсана. Всички бяхме там без Павел. В тази хапсана имаше и стари затворници, от които Захари Сираков взе едни цървули, като им даде елека си, защото, като ни караха турците по пътя, щом ти падне цървул, не чакат да го оправиш, а го настъпват и ти удрят един дипчик, та цървула остава на пътя. Затова имаше мнозина от дружината, които имаха по един цървул. Сутринта рано преди съмване ни повикаха да се стягаме. На вратата стояха няколко турци, които ни слагаха белегчета и ни отпращаха към главната капия на полицията. От двете страни бе разпоредена войска, така щото преминаването ни през тая теснина бе много трудно. Всеки един от тях ни стоварваше по няколко дипчика, догдето стигнахме капията при юзбашията. Там стоеше впрегната кола с волове, а в колата наш другар ранен и жената, която водеха немците. Подкараха ни за София. Додето се съмна, бог знае колко дипчика ме удариха. С нас караха и Павел Шопов. Времето бе много студено, ние бяхме голи, но благодарение на боя се сгрявахме. Преминахме през Арабаконак и стигнахме в Ташкесан. В това село имаше както турци, така и черкези. Отдръпнахме се малко, догдето стегнаха пощата. Излязоха да ни карат нови кръвопийци. Всичките бяха с коне, а ние пеши и разсипани от припкане. Те ни подкараха още по-силно. При капаклията мост при река Искър при Горублен ни срещна рота конница със знаме, изпратена от София да ни вземе. А след конницата що да ви кажа — то бе ужасно — файтони, паши с коне, до София цялото шосе бе пълно със сган. На края на моста имаше хан. Седнахме да си починем. Събраха се много читаци. След малко заповядаха ни да станем и да ходим. Мъчно станахме на крака, защото бяхме боси и вързани, та краката бяха отекли. Мислехме, че няма да стигнем до града. Започнаха отново бой.

Най-после пристигнахме в София. На края на града стърчеше бесилката на Левски. Турците ни казваха, че на тая бесилка ще увиснем. От турци и цигани не можеше да се види нищо друго. Бяхме така отпаднали, че ако управлението бе по-далече, нямаше да стигнем до него. Влязохме в правителствения дом. Наредиха ни по ред в двора. Бяха диктисали нашите дървени топове. Свалиха ни белегчетата и ни разпределиха по каушите. Мен и Христоско Стоянов вкараха в алтънджи кауш. В него имаше само един българин и 46 души турци и черкези. Щом влязохме, започнаха да ни разпитват къде сме ходили, какво сме правили, къде са ни пушките и пр. Туриха ни да стоим на колене. И тая вечер не ни дадоха хляб. Не спахме почти цяла нощ. На другия ден около 6 часа по турски вкараха при нас един пиян читак. Щом като ни видя, изправи ме и започна да ме псува, като казваше на другите: «Аркадашлар буну гиди он алт киши кестим» (Другари, като този тук 16 души заклах). След това започна да ме разпитва, като ме държа на крака около 2 часа. Реших да седна, защото, както казах по-горе, бяхме разсипани от път. Дойдоха двама черкези, като ме ритаха, дигнаха ме от мястото. Изправиха ме, удариха ме няколко пъти, обляха ме в кърви и искаха да ме убият, както направиха с неколцина от дружината. Имах щастие. Извиках силно, щото се чу чак на двора. Случи се така, че в това време дойде комисия за преглеждане каушите. Щом чуха вика ми, отвориха вратата и ме завариха, че още тече от мене кръв. Някои от тези господа искаха да ми помогнат. Но черкезите се препречиха пред мен и им казаха, че аз съм псувал правителството и султана, така щото аз съм виноват. Оставиха ме в същия кауш, започнаха да ми се заканват, че ще ме трепят през тая нощ. Реших да изляза вън на двора пред комисията и да ги замоля да ме арестуват в друг кауш. Вратата още бе отворена. Изскокнах вън на двора пред тях и ги помолих да ме затворят на друго място, където и да е. Тогава заповядаха на ключаря да ме заведе в друг кауш. Преместиха ме в друг, препълнен с българи. При тях бе и моят другар Иван Кръстев. Той ме прикани да седна при него. Всички бяхме много гладни. Тази дружина бе от село Белица, Ихтиманска околия. Сутринта валяха силни дъждове, дойде един турчин и ни повика да излезем на двора. Посочиха ни три човешки глави, които, като ги подритваха и се подиграваха с тях, питаха дали са от нашата дружина и дали главата на войводата е между тях. Но аз не ги познавах. След няколко дни почнаха да ни изследват. Питаха ни къде е останал Бенковски. Но ние нищо не открихме по това. Тогава ни представиха един тефтер, в който всички бяхме подписани, а така също много други панагюрци, наши калугеровци, лесичовци, карамусалци, церовци и пр., всички взели живо участие във въстанието. Този тефтер беше на писаря на Бенковски. Както казах по-горе, писари бяха двама — Тома Георгиев и Белопитов. Последния убиха турците в Стара планина и уловиха коня му с книжата, които ни показаха.

След няколко дена пак ни повикаха на двора. Като излязохме, видяхме игумена Кирил от нашия манастир, натъкнат с пера, едната половина на дългата му брада бе оскубана, както и единия мустак. На врата му бе вързана конска торба, в която бе турната главата на Бенковски. Пуснаха го и той свали от шията торбата.

Извадиха главата. Попитаха ни: «Това ли ви е войводата?» Казахме, че е той. Посочиха и гуглата му, на която имаше златен лъв. Като гледахме главата, забелязахме, че куршум бе минал край дясното ухо. От това се виждаше, че той е изпълнил думата си. При клетвата ни бе казал, че единия револвер е за турците, а другия за него. Сам се беше убил, както ми каза после и игумена. След това пак ни затвориха.

Още няколко дни ни изкарваха на изследване. Един ден ни казаха всички калугеровци да излезели на двора. Излязохме. Почнаха да ни изкарват навън и да четат по списък. Нямаше ме в този списък. Затвориха ме отново, а всички други от моят дружина пуснаха. Бяхме около 80 души. Този ден пуснаха мнозина, други изпратиха на сюргюн, а други почнаха през нощта да изкарват и бесят, така щото след три-четири дни останахме 13 души. Имаше слух, че от всяко село ще обесят по един, а другите ще опростят. След 10 дена излязохме всички на двора и ни освободиха.

Имаше от Ботевата чета около 30 души. През този ден пуснаха и тях, като оставиха само 4 души, които пратиха на заточение. Бяхме лежали затворени тъкмо 3 месеца. Никой не знаеше, че сме живи и затворени в София. Тогавашния кър-хаас и неговите заптиета се бяха хвалили по домовете ни на селяните, че ни избили. Голям глад понесохме през тия 3 месеца. Ядяхме веднъж на ден, и то колкото да не умрем. През втория месец, около 25 юни, докараха от Пловдив затворници, няколко души от Голямо Белене, Ветрен и други села. Докато ги докарат до София, бяха убили няколко души. Те ми съобщиха, че баща ми умрял в Пловдив в тъмницата. Той бе човек на 55 години. Между останалите, които изпратиха на заточение, бе и игумена Кирил. Изпратени бяха в Цариградските тъмници, от които малцина се върнаха след дохождането на русите. Там се помина и игумена Кирил. Аз, Захари Сираков и Никола Г. Василин останахме в София, докато разберем поутихнал ли е огъня и поспрели ли са кланетата. През тия дни излезе заповед, че който си познае добитъка, ще му се даде. Мнозина наши съселяни бяха дошли в София, от които научихме подробности за всичко станало в селото ни. Реших да си отида. Пристигнах у дома и що да видя — всичко изгорено, обрасло в бурени, мъчно може човек да познае и двора. Заварих децата и майка ми в една скромна къщица близо до нас, където ги прибрали да живеят...

 

 

Цвета Зографска

 

ЦВЕТА ИВАНОВА ЗОГРАФСКА (ИЗОГРАФСКА, ИЗОГРАФКАТА, ИВАНЧОВИЦА ЗОГРАФКАТА — по баща СТОЯНОВА ЙОРДАНОВА). (Родена около 1844 г. или 1845 г. в с. Баня, Пазарджишко; починала в 1922 г. в Панагюрище.) Участничка в подготовката на Априлското въстание: шила знамена, в дома й заседавали ръководителите на въстанието. Затворена в Пловдив.

Публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, ф. Д1» 775, II А 9139. Ориг. с маст., тетр. 24 л. 22 п. с. 20, 5/16,5 см. Публ. и в: Дни на борба горда. Разкази на очевидци. Състав. Милко Кръстев и Илия Пехливанов. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1976, с. 124—131; Райна княгиня (Райна Попгеоргиева Футекова). Автобиография, документи и материали. Състав. Виржиния Паскалева и Руска Патърчанова. Под ред. [с предг.] Виржиния Паскалева. С., Наука и изкуство, 1976, с. 161 —166; Раб. дело, № 120, ЗО апр. 1971, с. 4 (отчасти). Анот. в: АВ. Т. 2, 217—218; Опис на... , с. 38.

 

КАКВО ЗНАМ И КАКВО СЪМ ПРЕТЪРПЯЛА ПО ВРЕМЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАРОДНО ОСВОБОЖДЕНИЕ

 

Аз, Цвета Изографска Иванчовица.Аз съм родом от селото Баня (Панагюрска околия). Преселихме се от селото Баня по причина на тежкото посрещание на турските гости бюлюкбашии и прочие. Който не е ставал хазаин, той не е видял нищо мъчно от турското царство. Това ни е карало всякой свободен час да си приказваме кои са причините, които са ни накарали да се отделим от къщи и мюлкове, роднини и прочие. Веднаж въздъхна старата ми майка и рече: «Бъди благоразумна, синко, и благодарна, че тука си посрещаме спокойно лианите празници и добре работните дни. Не знаем ли, когато додеха някои немили-недраги гости, та ни изпъдеха, та треперахме вънка на студа, а тия вътре вкъщи разпореждат ли се, разпореждат. Изкарат добитъкът ни от обора, та вкарат конете си. В които съдове ядат и които постелки им постелем, качат ги на конете си. После, като влезем, що да видим, учудени догдето видим къде сме, ето ти, че други идат.»

Най-после съпругът ми Иван мисли и всичко прежали, за да ни утеши, па ни каже: «Ах, вие бъдете живи и здрави, то ще доде един ден свободен, та не ще има турчин в България.» Ний заплачем с майка ми и му се молим да не говори, че ще чуе някой, а той ни казва, че сам слушал от хора умни работници, че ще скоро да бъде: «Само вие мълчете, че това не е женска работа.» И ний с пълна надежда очаквахме да видим как ще стане.
Един ден доде съпругът ми Иван и ни казва, че страшното, що ни е казвал, е дошло и ни канят да приемем апостола Бенковски за няколко време. Ний се бояхме от най-напред, но после, като са научихме, че проповядва освобождението, приехме го. После той ни разказва що му е целта. После пък и ние му приказахме по какви причини сме се изселили от родното си място. Той предаде живота си и викаше всеки час: «Стара майко, каве ми донесете. Аз ви вярвам, вие нищо никому не ще кажете.» Майка ми го попита: «Абе, Георги, какво ще правим ние? Хора крият, копаят, а ние сме се улисали много души, па си седим, та нищо не крием.» А Бенковски вика: «Майко, тука няма колко от пиле кръв да потече... а дето стане зле, що е под земята, рало го изоре, а над земята огон го гори.» Майка ми вика: «Синко, възкресение иде, а ти си нищо премяна не шиеш.» А той: «Каква, майко, моли ти бог да ни запази, та да ми ушие Деян [Белишки] дрехи, та да се фотографирам у вас и да помогне господ да възкръсне българското знаме от 500-годишно робство, че тогава да ми видиш премяната и празника. И кога доведе дружината от Елечик и от селата воуружени. Когато доде, скрий го Самоход, да му види майка ми премяната. Тогава Иван беше приготвил 10 дузини знамена [с] изписани левчета на тях. Бенковски тогава много се радва, че били много хубави и заръча да направим още. И така, той (Бенковски) не гледаше ни премяна, ни празници, ни пари, а се радваше, когато имаше решителни другари в Панагюрище. Той посрещаше [в] дома Каблешков, Ванков, получаваше писма от тях и от всяка тракийска околия. Но Бенковски настояваше тук, тук да стане въстанието, защото тамам тук му е мястото, че има сговорни хора, които желаят с децата си да работят за свободата. Тук са всички согласни, има само няколко потурнеци, но на тях ще се намери колаят. После той донесе, отиде някъде, та донесе знаме зелено със сърма ушито. Ний тогава му се покланяхме, целувахме го. Подир това си отиде Ванков, та остана Каблешков болен, трескав, изстинал. После Каблешков ми каза: «Како Иванчовице, както знаете, лекувайте ме от истинка.» Ний тогава вземем, та наредим в килера старовремски ковчези и турим овес връз тях и него отгоре. Подир това мама зе, та го разтри и той си отиде по работата. Как ли е могъл да се укрие в онова размирно време. Една вечер се събраха на заседание и решаваха много работи, даже и за топовете. Ний им дадохме в с. Баня от бостанчето 2 ореха. Те бяха следующите: Павел Бобеков и Ф. Щърбанов, М. Шишков, Мачев, 3. Койчов и поп Стефановите синове, Братков Марин, К. Самоходов. Те излязоха бързо, че казал Каблешков: «Вижте това ножче, то е заклало Мустафата.» Но Бенковски им казал да се развали заседанието за утре вечер; «Когато [го] няма К. Самоходов, че той не знае тайно. Утре ще отиде, та ще обади за байряка, когото занесох у Искро Мачев, дето гледаха от него Райка, М. Нейчова, Ст. Зах. Койчова, М. И. Джуджова, та ушиха много по-хубаво от карловското знаме.»

Когато стана востанието, бяхме се събрали жени у нас на двора, запалили сме огън и сме турили един котел, та си ври едно друго и мажем платна за мушами, та да се пазят знамената и оръдията от дъжда във време на войната. Тогава дойдоха турците. Влязоха в зимника, после в яхъра, дето си бяхме скрили едно друго. Те го изгориха и ний бяхме се скрили вкъщи, но когато подпалиха всичко, ний избягахме в гората, дето 7 дена седяхме без хляб и вода и ядяхме кората от дърветата. Подир седем (7) деня се завърнахме. Та що да видим — всичко изгорено, обрано, та не им стига това, но ни дирят да ни затворят. Ний по цял ден ровим останките от изгорелите ни вещи, та дано намерим нещо бакърно, желязно, сребърно, та го носим на изменника Челебон; пак друго изровим, па го носим него на сарафина, та той го коси на Афъз паша. Най-после и менгушите из ушите си дадох на жена му, за да ни задържат още малко време у дома. Една вечер доде жена му на сарафина, дето преносяше рушвета ни до пашата. Каза, че не приема вече рушвет и трябва да ни затварят. Ний всички приплакахме с голям жал, понеже знаехме пияния мюдюрин, какво беше страдала Райка от него преди 7 дни. Тогава покойната ми майка викна с голям глас: «Боже, ти ни избави от огъня, ти ни и засити 7 деня без хляб и сега ми кажи как да запазя сега челядта при мен, за да преминем тази нощ баре още заедно, та да се наситя и утре да се отделя от тях.» Изведнаж изрева нашата крава, върнала се от 20 наши говеда пленени, като че вика «мен дайте вместо вас, та да ви не затворят». Тогава майка ми я върже за роговете, та я закара у Ив. Сарафа, та ни оставиха тая нощ. Да не даде господ и на душманина ми това нещо. Заранта додоха заптиетата... та ни закараха на конака. Подир това предадоха ни на други по-строги и безобразни. Така тръгнахме от Панагюрище и добре, зле стигнахме до с. Бъта. Там какво се е страдало, не може да се опише. Аз забравих тогава, кога съм се отделила от майка си. Тогава всичко живо плачеше от тези безобразници, дето нищо не жалеха, а свиваха (караха) конете си вроз нас да ни газят. После ръгаха ни с щиковете си — мъж ми на една страна, мен на друга, а ний плачем, та ни се къса сърцето от мъки. Помислете си колко [е] жалко, когато се отдели майка от едното си чедо жадувано и сега се праща в тъмница. От толкова народ само 1 жена. Мисля, при Бъта ни дадоха да си починем, за да си наострят саблите за нас. Не може да се опише как сме стигнали до Т. Пазарджик. Там ме затвориха в темница (изба), отсякъде излизат жаби, из дуварите тече вода. Тогава аз седнах по средата, та махах с престилката да се браня чак до утринта. Няколко пъти ми се стори, че сърцето ми дойде до гърлото и пак се повърна. Земаха ни 2 шишли, заведоха ни на конака. Подир малко докараха от темницата Иван и други, после ни оковаха в окови ръцете. Тогава ни закараха в Пловдив с железницата. Какво се срещна на пазарджиската станция беше страшно, тъй също и на пловдивската. Когато се качвахме на железницата в Пазарджик, турците мушеха ни и пр. А пък когато слязохме на пловдивската станция, мен натовариха с 1 чувал фасул, а Иван с 1 чувал сол и тъй с вързани ръце ги носихме до града. Боже, милостиви! Добре, че пращаш сила в такива времена. Най-после пристигнахме живи да чакаме да ни изпитват. Мен ми призля, като видях прангите, че влекат нашите братя и сродници. Тогава видях Цоко Каблешков вън в 1 отделно място. Като ме видя, Т. Искров доде да ме утеши с няколко думи и него никога няма да го забравя. Подир ни казаха, че няма кога да ни питат, та остава за утре. Тогава мен закараха на една темница, а Иван на друга, та ни затвориха. Не влазяше виделина колко из иглени уши. Но аз тогава седнах и благодарих бога, че вече се премина тежкото пътувание. Тогава седнах да чакам ново тегло и да се чудя как ли се е изкарало дотук. Вечерта старецът, който ни пазеше в тъмницата, ме попита защо съм отишла, че не съм излизала на истинтак. Аз му рекох: «Додох с мъжа си, че е болен. Аз не съм докарана, нито питана.» Тогава той ме заведе при Райка и извика: «Райке, мору! Вода ти дружина.» Ние се поразгледахме, поздравихме. Из избата аз видях 2 конарченки по частни причини; после баба Гени, която беше докарана да каже кой е убил шукримеджийския разсилен; после една циганка с букаи; после една луда була вързана със синджири, главата й обръсната. Подир два дена баба Гени си отиде. Най-после нас с Райка [ни] изследваха по 2 пъти на ден, за да кажем всичко, що знаем за востанието. Употребяваха всякакви заплашвания и обричание голямо количество пари да казваме правото. Скърцаха зъби и викаха ми: «Отде зе ти зеления байрак асланлията и занесе го у Искрови и мъжът ти начертал (нарисувал) на харти аслан, та си го занесла на Бенковски с Георги Манев, та да гледа Райка от него. Занела си го у Искрови, като запечатана книга увита, та го дадоха на Павел Бобеков.» Като че са били там. После викат: «Хе като седеше Бенковски у вас, събираха ли се всичките бунтовници, та се сговаряха кога да стане въстанието?» А аз им казвах, че съм била болна тая пролет — «дохождаха гости, ама не знам за какво са говорили. Мъж ми Иван работеше по селските черкви.» Тогава тия скръцнеха зъби и викаха: «Въже за вас! Нали не казвате право, ще видим утре.» Тогава на мен ми призля и те веднага донесоха вода, та ме поливаха. Там беше и Мошон, стария пазарджиклия. Той им каза: «Ефендим, тия хора не са лоши, зная ги аз. Тия са екмек саибие, още баща им и деда им не бяха противници на царя.» Тогава ме покараха за темницата. Пази боже, додето слязох из стълбата — падах, ставах и пр. Двама шишли току викат: »По-скоро» и не ми дават да си въздъхна. Тогава ме настигна Петко Радомиров, понаправи си обущата и каза ми тихо: «Не бойте се! Нищо няма да ви сторат, защото тия очакваха голяма полза от вас, понеже сте мъж и жена затворени, но както виждам, напротив, запазихте се и двамата. Аз изслушвам и мъжа ти и тебе, но на добре отива.» Тогава той ме дигна, та станах. От турците нямаше никаква надежда за пущане. Веднаж додоха консулите, та ни споходиха и зажалиха ни и подариха ни по нещо и казаха ни, че ще ни пуснат. Ний всички бяхме полумъртви. Тогава дойде Горбанов, посъживи ни малко и каза ни, че утре ще ни пуснат. Мина се ден, два, нема ни нищо лошо. На третия ден по обед извикаха ме и едва жива ме заведоха до конака. Подириха поручи-тел зарад мен, та да ме пуснат, но не намериха. Тогава на мен ми призля. Поливаха ме с вода...

Намери се поручител. Пуснаха ме и качиха ме консулите в колесница (талига). Дадоха ме на хана. Донесоха постилки, завивки, нахраниха ме и повикаха доктор — същия, който 2 пъти ме [е] свестявал в темницата. Аз изказах всичко на доктора, как Райка ме стисна за шията и ми каза: «Иванчовице, сестрице, още една нощ да остана в тая мокра изба, няма да осъмна... без тебе.» Тогава надодоха [бейове] и паши, та хвърляха камъни и хъркаха вроз нас, а ния си шъпнем само: «До ще време, когато ще си отвърнем за всичко.» Тогава рекох: «Докторе, дайте рапорт да пуснат Райка, че после ме лекувайте.» Тогава той даде рапорт и още в същия ден [пуснаха Райка]. Тази нощ прекарахме с много панагюрки и панагюрци. Тия ни не познават, че сме ния. Тогава не можах да ида при Иванчо да го видя, ами ме заведе поп [?] Безмустаканов за ръка. Две-три крачки повървя и падна, та седна и почивам, но не дадоха да се видим, а само чух, че е жив. Беше пуснат тази нощ и Ф. Каролеев, та ни приказва много шеги. Съмна се. Консулите додоха и доде пайтон с 4 коне, та се изпълни двора с народ. Три часа ни изпитваха, но не ни даваха много да говорим, защото мислеха, че ще издъхнем от слабост. Тогава ни качиха на пайтон и ни закараха в една добра къща (притежаща на поп Нистор сопотнянеца). После наредиха Никола Ретов да ни снабди с храна, доктор и всичко потребно. После те отидоха по България и ни заръчаха да ги чакаме. Ний седяхме, та се съживихме. После отидохме при майките си да ни видят, че сме живи. Тогава Райка отиде в Русия. Ний страдахме, доде додоха русите. Хората и не мислеха да се сберат с нас, че ния сме най-лошите, че сме затваряни и мъж, и жена. Додето сме седели в затвора, се сме били с надежда за освобождение. Една нощ чуваме, блъска се, тряска се. Ние се разправихме отде щем да излезем да ни не загубат, като си намислихме, че е дошла освободителната войска, та бастисват Пловдив. Тази надежда ни е закрепила живота в ония страхове и слабости. И двете с един таин сме прекарали.