Индекс на статията
Мильо Балтов
МИЛЬО ТОДОРОВ БАЛТОВ. (Роден в 1849 г. или 1850 г. в с. Стрелча, Панагюрско (дн. гр. Стрелча), починал в 1911 г. в с. Стрелча.) Търговец. Революционен деец: член на стрелчанския революционен комитет, таен куриер между Панагюрски и Врачански окръг, участник в Априлското въстание — един от командирите на въстаниците в с. Стрелча, участвал в стрелчанската чета до присъединяването й към руските войски край с. Петрич (дн. Средногорец) през декември 1877 г. След Освобождението: търговец и административен служител.
Първата част на спомена (от с. 288 до с. 294) се публ. по ръкопис, съхраняван в: НБКМ—БИА, кол. № 26, II А 8894. Автогр. с маст. 4 л. 6 п. с. 34/21 см. Анот. в: AB. T. 2, с. 208; Опис на . . . с. 16—17. Втората част на спомена (с. 294 до с. 299) се публ. по ръкописа, съхраняван в Градския исторически музей на гр. Панагюрище (Автогр. с маст).
БЕЛЕЖКИ ЗА БЪЛГАРСКОТО СРЕДНОГОРСКО ВЪСТАНИЕ ПРЕЗ 1876 г.
...Още през януари 1876 г. взе да се шушука, че през пролетта ще има въстание. На 28 януари нашенецът Генчо Д. Джумайов ни каза, че има един апостол за свободата, който искал да посети и нашето село, та ако приемаме, да изпратим човек да го доведе от Копривщица, гдето щял да бъде по тези дни. Набързо се събрахме неколцина души и изпратихме от нас Яко С. Кацаров да доведе апостола. През нощта срещу 30 януари апостолът Георги Бенковски, водим от Яко Кацаров, дойде в село и се установи в къщата на свещ. Иван и. Евстатиев. На 30-и сутринта се събрахме при Бенковски всичко 22 души. Помня, че когато свещ. Бойчо Петров запита Бенковски кой е и отгде иде, той отговори: «Аз ида отвсякъде и никъде.» И отивал навсякъде и никъде. След това той почна своята проповед. След проповедта му Ив. А. Балтов го помоли да ни увери с нещо, че действително той е изпратен от Централния революционен комитет, на което Бенковски показа пълномощното си от букурещкия комитет. След няколко други въпроси и отговори всички ние образувахме комитет и се заклехме пред Бенковски. Съзаклятниците, които присъствуваха там, бяха: свещ-те Бойчо Петров и Иван п. Евстатиев, братята Марин, Мильо, Тодор и Иван Ангелови, Балтови, Мильо Т. Балтов, Бойчо Неделев, Дело Бойчев, Ганчо Вельов, Енчо Фиигаров,
Мильо Филипов Чиширанов, Димитър п. Стайков, Рашко Г. Гуджов, Никола Барбалов (учител), Динчо и Яко С. Кацарови, Нешо Мильов, Грозьо Филипов, Рад и Грозьо Нешови, Димитър Кунчов, Иван Р. Тошков, Дончо С. Кацаров, Гаврил Гуджов, Иван Николов, Кръстьо Динчов и Александър Евстатиев.
След заклинанието Бенковски ни даде нужните наставления: да се състави един комитет, с председател, който ще води всички комитетски работи и ще отговаря пред централния комитет, който ще се състави в г. Панагюрище; под надзора на този комитет да се състави друг, който да се грижи за снабдявание с припаси, пари, храна, облекло и пр. Освен това всеки да се грижи за приготвюване и обучаване на всички младежи.
Привечер Бенковски тръгна за Панагюрище, отгдето беше дошъл за него Георги Манев.1 После два дни се събрахме и избрахме главния комитет, състоящ се от Иван А. Балтов — председател, Филип Нешов и Никола Барбалов— членове, и Димитър п. Стайков — секретар. Вторият комитет (за снабдяване с припаси) се състави от всички съзаклятници. Тоже по искането на Бенковски се избраха Мильо Т. Балтов и Никола Барбалов за куриери.
Първата работа на комитета беше да събере статистически сведения за селото, населението, домашните животни, храните и пр. В малко време се събраха и парите, които се искаха от централния комитет в Панагюрище. Те бидоха занесени от съзаклятниците Ганчо В. Гелеменов, Енчо Фингаров и секретаря Д. п. Стайков. Всичките пари бяха 92 лири турски, за които Бенковски е издал саморъчна разписка.2 Събирането на тези пари ставаше така: всеки занасяше сам определената му сума и я пускаше в черковното сандъче, без да взима от някого разписка.
В скоро време се накупиха пушки и олово за въстанието. Стрелчанските кираджии ги пренасяха постоянно от Пловдив за Панагюрище и Стрелча. Пушките се взимаха от Пловдив, от магазина на Дренски. Ножовете ни ги достави един габровец. Приготвюването на фишеци (книжни) и куршуми ставаше в черковната стая и в къщата на Мильо Т. Балтов. Всички занаятчии в селото бяха заняти с приготвювание дрехи и обуща на въстаниците, а жените също бързаха за ризи, гащи, пексемет и пp.
Волов, когото ние знаехме под името Петър Ванков, дохождаше често в село. Той пътуваше като протестантски книгопродавец. Помня, че един път за уверение на турците ханджията Петър (съзаклятник) го изпъди из хана си, защото уж лъже хората с протестантските си книги.
На 18 февруари Бенковски поиска от нашия комитет да избере човек за куриер от Панагюрище до Враца. Комитетът избра мен (Мильо Т. Балтов), като добре запознат с онези места. Познавайки добре местата, както и хората, аз можах да извърша благополучно мисията, като пътувах често пъти заедно с турските чиновници и заптиета под вид на търговец.
За делегати в Оборищкото събрание от нашия комитет бидоха избрани и изпратени Иван А. Балтов и Филип Нешов.
На 20 април сутринта, в турското кафене, един турчин се захвалил на българите, че Неджиб къраасъ от Пловдив отишъл в Копривщица да лови комити и че оттам ще дойде в Стрелча. Още в същото време комитетът изпрати с писмо до Бенковски по тази работа Мильо Балтов, Мильо Филипов и Димитър Костов (малкия). Ние намерихме Бенковски заедно с някои членове от комитета (панагюрския) в къщата на Ив. Тутев. Току-що той прочете писмото ни и изслуша обясненията ни, пристигна от Копривщица куриер. Лука Готлиски, който донесе писмо от Каблешков, с което писмо той съобщаваше, че в Копривщица въстанието е прогласено. След това се захвана един голям и буен спор между Бенковски и присъствуващите панагюрци. В края мнението на Бенковски надделя и той прогласи въстанието с гръмване на пушка.
След като се събраха почти всички въстаници на чаршията, въоръжени, Бенковски отдели една чета от около 70 души под предводителството на Волов и четник Ив. Хорчов да отиде в Стрелча. [Четата] още до вечерта замина за Стрелча. Стрелчани, бидейки известени още по-рано за въстанието от копривщкия куриер, посрещнаха четата с викове и биение на клепалата, а едни бяха вече обсадили турската и татарската махали. На края, извън селото, бяха излезли свещениците и много народ да посрещнат четата. Там свещениците поднесоха на Волов кръста, та го целува, а след това всички извикахме «Да живее България!»
Като влязохме в селото, Волов разпредели въстаниците по постове и заповяда да се запали турската махала, а сам той запали първата турска къща.
Още щом видели прогласяването на въстанието, турците заедно с жените и децата бяха избягали и се затворили в джамията... Укрепени в джамията, турците не се даваха и стреляха на нас. На 22 април ние се заехме да направим топ от казанова лула, за да съборим с него джамията. Но... току-що го приготвихме, ето че се зададоха от изток 300 башибозуци, идещи от околните села на помощ на своите братя. Те бяха въоръжени с хубави пушки. След една малка престрелка нашите въстаници се оттеглиха към Копривщица и Панагюрище, а турците влязоха в селото и изгориха всичките български къщи.
Нека се помни, че още на 21-и, по решението на главния военен съвет и по заповедта на Волов, всички жени, старци и деца от Стрелча бяха отишли в Копривщица, затова въстаниците лесно можаха да се оттеглят.
Догдето трая обсадата на стрелчанските турци, от Копривщица пристигна на помощ една чета от около 20 души под водителството на Найден п. Стоянов.
Забравих да спомена по-горе, че още при пристигането си Волов изпрати от Стрелча Гавраил Гуджов и Динчо Кръстев в селата Красново и Старо Ново село да прогласят там въстанието.
Когато стигнахме в Копривщица, Волов заедно с Хр. Благоев сформираха от стрелчани една чета от около 70 души, която отиде на помощ на Клисура още на 23-и. Останалите стрелчански въстаници заедно с копривщените бяха разпоредени от временното правителство, което заседаваше в аптеката на д-р Спасов, по разни постове около града. Аз бях натоварен със запазването на моста на пътеката Медет дере заедно с една чета от 60 души. Там имаше едно сражение с башибозуци, обаче те не могаха да превземат моста и отстъпиха.
На 25 април падна Клисура и нашите въстаници, които бяха там заедно с Волов, се върнаха в Копривщица. С тях заедно дойдоха и много клисурци. Когато се научихме, че за падането на Клисура са спомогнали циганите, изклахме всички възрастни цигани в Копривщица.
След като се върна от Клисура, Волов с една голяма чета слиза на юг по пловдивските села, чак до селото Дудини, и изкара всичките села в Копривщица. Така че в Копривщица се събраха много хора.
На 30 април или 1 май (не помня добре) стана в Копривщица контрареволюция. Първенците на всичките села се подигнаха и предателски затвориха всички инициатори на въстанието, за да ги предадат на приближаващата се турска войска. Мен ме затвориха с още мнозина други в малката гробница на черквата «Св. Никола». В същия ден, около 3 ч., нашият съселянин Димитър Кунчов заедно с една малка чета ни освободи от този затвор. След като се видяхме свободни, ние отидохме при спицерията, гдето бяха затворени членовете на привременното правителство заедно с апостолите, и ги освободихме. Добре [е] да се забележи, че затворените апостоли не ги освободи Хорчо, както твърди г-н Черновежд, а ги освободихме ние самите. Аз много добре помня, че след като разбихме вратата на аптеката с топор, тъкмо когато апостолите излизаха, пристигнаха от Панагюрище няколко души, между които помня П. Бобеков, Г. Манев и Хорчо. Те бягаха от Панагюрище за Стара планина, защото Панагюрище беше вече разбито.
След това ние се разбягахме по планините и оставихме Копривщица на произвол. Аз заедно с още няколко другари избягах в Средна гора, гдето, хранейки се с плодове и шума, преспокойно дочакахме дохождането на русите.
Съдбата на Копривщица се знае каква беше. Тя легна под ятагана на Кел Хасан паша и биде оставена на ограбване, поругаване от неговите войници. Стрелчаните оттам заедно с другите села бяха свалени в градовете Пазарджик и Пловдив. Там изловиха и затвориха всички мъже въстаници, от които едни избесиха, а другите, около 70—80 души, откараха в Одрин, гдето ги срещна общата амнистия и бидоха пуснати. Само един от тях откараха на заточение, Кръстьо Еленков, който беше запалил турската джамия в Стрелча.
10. II. 1904 г., Стрелча
(Дотук споменът се печата по ръкописа, съхраняван в НБКМ—БИА.)
След десетдневно царуване ние пак се покорихме на турците, но те захванаха съвсем дивата да се обхождат с нас. Всичките 14 села, които бяха прибягнали в Копривщица, закараха заедно с децата в Пазарджик и Пловдив и подкачиха да бесят (нещо), което предвидях още в Копривщица, че ще стане така, и [затова] оттам още бегах в гората с няколко мои дружина, гдето се скитах почти цели 5 месеци...
Тридесетий април 1876 г. беше денят, в който аз излязох с още двама другари за в планината. Другарите ми, които взех от крайната поставена стража в Копривщица, бяха Александър Н. п. Евстатиев и младия Димитър Костов - и двамата мои съселяни. Те тръгнаха с мен, като се увериха от думите ми, че въстанието е на пропадане и затова трябва и да се бяга из селото, в което вече се очакваха да додат турските войски. Часът беше два вечерта по турски, когато ний вече се разделяхме със стражите, на края [на селото], които излъгахме, че съм натоварен със заповед за горската стража... Едва можахме да пристигнем... до мястото Шириней, място при Черпих Бачий (Стрелешко). С дружината, която още през деня беше излязла, не можахме да се съберем. Останахме да спим на това място, уморени от пътя. Нам се скоро яви деня. Тръгнахме изново да продължаваме пътя си за планината Буная. Стигнахме, но никого не можахме и там да намерим почти до големий обяд.
Панагюрище гореше, народът, побягнал още в петък (тоя ден беше събота), захвана да се катери по планините. Ний вече узнахме превзимането на Панагюрище от избягалите. Преговаряхме за съдбата и на Копривщица — в кой ли ден ще се случи [същото]. Събрахме се всички, които се дирихме и които бяхме около 20 души. Почнахме разговора — накъде сега, отгде ще вземем храна и кой път ще може ни спаси. През где можем мина за в Румъния, гдето вече беше отправена едничката ни надежда. Отведнъж въпросът ни се насърчи още повече с изгърмяванието на топа, турстки, в Копривщица. Погледнахме към Копривщица, и селото обградено от всички страни с турска войска.
Същата вечер планината се напълни с множество народ и от двете поменати села, имаше даже и много жени и деца. Дончо и Яко Кацарови — братя — ме отвикаха от множеството настрани и ми показаха, че не трябва да се намирам помежду множеството от простий народ, защото били в намерение да ме убият, понеже аз съм бил причината на повдигане въстанието в нашето село и тъй съм направил да се опропасти цялото село. Това ми го потвърдиха и думите на Петко Татаров, който ми каза на присмех: «Да живее България, бае Мильо, ний царувахме доста време.» На това му отговорих: «Свобода, бае Петко, не се добива с кръстосани ръце, а с кръв!»
Дончо и Яко още ми казаха, че те имали брашно в гората около 50 оки, затова да се отделим няколко души и да го разделим помежду, като тръгнем да дириме път за Влашко (Румъния). На часа одобрих и им показах, че зная пътя докъм Враца и оттам — за Дунава. Избрахме се 10 души, които се намерихме, че щем да бъдем сговорни до последнята минута. Множеството изналяга из храстето през нощта, и ние, като изпекохме две агнета, разделихме брашното и месото и тръгнахме из пътя си. На планината Бич осъмнахме [при] дядо Яко, овчар, старец на 90 години. Всички единогласно решихме да поискаме съвета на този старец за нашия план. На часа му и изказахме, но той не одобри нашия план и ни каза: «Момчета, аз съм стар, но послушайте що ще ви кажа. Многото ходение и кръстосвание на чужди места, и за вас непознати, не му е сега времето. Трябва да знаете, че сега всички пътища са захванати от башибозуци и войска, самите българи, които ви видят или хляб дадат, ще ви издадат на неприятеля. Най-доброто, по моему, продължи стареца, е да се криете там, гдето знаете. Това тъй няма да остане, все трябва да има край.»
Всички единогласно решихме и приехме старческите съвети. Останахме в едно дере на планината Бич и там преседяхме, додето не остана брашното. Нощя излизахме по високите места, слизахме на копривщенските воденици, влизахме в селото си, отгдето извадихме малко царевици. Най-после след един месец обра се всичко около ни. Три деня царевица варена ядохме. Не може да се живее само с царевици — казахме помежду си. Овцете, говедата, що имаше по планините, това всичко се ограби от турците. Какво ще правим. Трябва да се влезе една нощ в селото: хамбарите селски не бяха изгорели, в тях се намираше [още] жито (десятък), което турците вземаха, на десет едно от всички плодове. В селото имаше война и башибозук много — как ще влезем. Пък и в какво ще вземем жито — чували нямаше. Хайде да идем и ще гледаме после. Влезнахме вечерта, щом се мръкна. Турците бяха наклали огъня под селото. Из селото, по къщите, които бяха останали — много малко имаше, — хамбарите се не вардеха от тях.
На края на селото намерихме, гдето бяха трепали жени, кучетата бяха им изяли телата. Ние съблякохме ризите им, зашилихме ги от две на три с клечки, вързахме ги с лико и насипахме жито в тях. Изнесохме около 300 оки жито в една зелена нива. Конят, който имахме, натоварихме, понесохме и ние колкото можахме и слязохме на Аваджийските воденици да смелим брашно (нашите в селото воденици бяха изгорели). За една нощ и за един ден смляхме брашното и излязохме на Петельов дол да се крием. Откраднахме и един вол от турската война в Калаващица, който прекарваше храна в Панагюрище, и сега сдобихме се и с хляб, месо и цървули — от кожата на вола.
В такова време человек от много нещо страдае: ако се сдобиеш и улесниш от едно-две, ще имаш нужда за третьо. Не бе след много и ний останахме без сол, толкова нямаше помежду ни, щото лицето й да видим. Пратихме двама в Панагюрище, именно Б. Делов и Л. Савов, да се промъкнат и да сполучат да вземат. Минаха се няколко деня и тях ги няма. Лесно беше да се узнае защо ги няма. Тях ги хвана полицията и изпрати под конвой на стрелешките турци да ги наказват. От българите — най-добрите слуги на турците — бяха дошли няколко къщи и искаха да заселват вече селото, като жънеха плячка, нивите на по-богатите (на комитите), които бяха затворени.
Пратениците от Панагюрище като не дойдоха, ний решихме да пратим други още двама в с. Стрелча, дано би намерили сол и да видят кои от селяните са се завърнали. Пратениците бяха именно Пенчо Динчев Карапенчев и Койчо Митрин — и тях сполетя същата съдба, както и панагюрските пратеници.
Изминаха се 20 дни, сол няма. Най-после пратиха мен и Динчо Кръстев, пак в село, да видим що стана [с] другите. То беше навръх Петрови заговезни. Тази вечер заговяхме с ягоди ний с Динчо при чешмата на Сръбенец (чешмата беше на края на нивето). Влязохме в селото часа около два ала турка вечерта. Пристигнахме при Динчовичината къща, и там влезе Динчо при жените. Те бяха от много къщи събрани поради нямането на изгорелите къщи. Тая помената къща беше останала заедно с други още 27, и то по краищата. Динчо влезе при тях и тия извикаха с голям глас на него да бяга. Там беше и Никола Мечкара, лежащец на мрене от боя на турците. Динчо излезе вън при мен, гдето стоях и вардех караул с пушката си, и като ми каза, че първите пратеници вързали и закарали в Пазарджик и че сол няма, трябваше да си вървим.
Тръгнахме и осъмнахме в Петельов дол при дружината. Разказахме всичко. Оттам се преместихме на квартира в Козите усойни. Пратихме и други двама, именно: Брайко Копривщенина и Стоян Нисторов да идат пак в Копривщица за сол. След два дни и от тях само Стоян дойде и каза, че Брайко останал у една жена да се варди...
Как утрепахме кравата, която ходеше като дива по гората, как после останахме само петима, как се предумвахме да идем да се предадем на полицията и да искаме прошка, как щяхме да излезем на Царьови сливи пред консулите, които кръстосваха по изгорените въстанически села. Как се мина повече от лятото, как ни не остана брашно и пробихме в Панагюрище да си купуваме, как ходихме всички небръснати - да захвана да описвам, няма да ми стигне време, нито ще мога, затова трябва вече да съкратя. С една дума, радехме се по гората и кошарите ни не даваха спокой.
Нека е знайно, че с втори керван от Копривщица майка ми и жена ми бяха слезли и тия от Копривщица в Пазарджик. Там те променили няколко къщи. Жена ми е ходила да копае и жъне, за да се прехранва.
Затворниците вече взеха да пущат малко по малко, догдето и общата амнистия (прошка) освободи 70-те души стрелчани от Едрине от затвора.
На 12 августа 1876 г. заранта рано ний с Рада Нешов тръгнахме да влезем в Панагюрище. Разделихме се на края и взехме две посоки из града. В дрезгаво аз успях да се домъкна до къщата на леля Цона и изтропах. Насмалко леля, като узна, че съм аз, щеше да извика от радост, но аз й пресекнах радостта — да мълчи и да гледа где да ме скрие. След три дена леля ми извести, че всички затворници били освободени. Още три дена и жена ми Дона заедно с чича си Нешо пристигна от Пазарджик. За пръв път ний се видяхме след такивата страдания, след такивата времена, през които мъчно е да положи человек, че ще остане жив, особено такъв налице человек, комуто и стъпките са душмани.
След едномесечно живение в затвор домашен, около 15 септември същата година аз взех да излизам на видело, и то само в тази Мареш махала (Панагюрище), където живеехме. Както и да е, зимата преминахме у лелини, събрани всички в куп.
На 10 септемврий 1876 г. пък се намери детенцето ни Тодор първородни ни син.
Пролетта дойде на 1877 г. Конференцията, която заседава в Цариград, не можа да успее да реши въпроса български. Говореше се, че Русия ще отвори война на Турция, за да избави българите от турското иго. Не бе време да се захваща никаква работа, особено като мен хора, но нямаше що да се стори — гладно не се седи, пари нямам, както и да е, трябва да се дири някаква работа. Майка ми, гдето вземаше по 150 гроша в кайме (бумажни пари) пенсия от благодетелните европейски дружества, и те се пресякоха. Забравих да кажа, че през декември 1876 г. ме подкараха на панагюрски(я) мюдюрин Пенчо Христев, Кунчо Цветков и Димитър Костов, че съм бил комита и ми седяло всичкото оръжие.
Мюдюринът ме хвана, взе ми оръжието, държа ме затворен три деня заедно с М. Чиширанов (шурея ми) и след като му дадох малко пари, целувах му ръка и пусна ме.
И така, гладно се не стои. Отидох в с. Лесичово и се пазарих учител за 2000 гроша на година. Не беше писано да съм учител, тъй като ме достраша, че учителите най-много страдат в това време, и след тридневно размишлявание аз оставих учителството и върнах се в Панагюрище, като казах на първенците в селото, че ме е страх да учителствувам и ще оставя селото им. Къде да ида сега? Най-после Тодор Ангелов купуваше овце и кози и аз му станах уж ортак без пари, но и без никакво условие. Ходех, купувах овце и кози, намирах се на работа, догдето гръмна руски топ на Дунава и аз бегах изново по гората да се крия.
Дружината ми в това лято на 1877 г. бяха тия: Рад Нешов, Найден Цветков, Генчо Кидочков, Яко Кацаров, Янко Гуджев. Не ща да споменувам тука как се крихме, как избесиха 10 души от тия, които бягаха с нас по гората, как се прехранвахме, как убиха турците изпомежду ни Найден Цветков на 25 октомврий, как ходихме по Стара планина и как сполучихме да влезем с русите в с. Петрич. Но ще кажа, че ний се избавихме вече от преследванията на турците и дойдохме си с русите заедно у дома.
(Архив на народния музей в град Панагюрище.)
1Да се забележи, че не е право твърдението на г-н Черновежд в «Описание на Панагюрското въстание», какво от Копривщица Бенковски отишъл направо в Панагюрище, без да минава през Стрелча.
2Тази разписка остана у Д. п. Стайков и когато по делото за убийството на м-р Белчев той биде подведен под съд, се намери в книжата му от тогавашния соф. градоначалник Луканов и остана у него.